Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/arhitektura-i-gradski-politiki-tri-uroka-ot-amerika/

Около местни избори градските проблеми в България винаги звучат мъчително. Но умните градове се учат от чуждите грешки. Когато се сравняваме с „другите“ и най-вече със „Запада“, обикновено се фокусираме върху хубавото, което у нас, уви, липсва. Всеки град обаче се развива в различен контекст, а универсални рецепти за успех няма. 

С този текст аз предлагам да опитаме нещо друго. Да видим кои са грешките, които се отчитат като най-сериозни в градската среда в САЩ в момента, и какво правят архитекти, урбанисти, активисти и местна власт, за да се справят с тях. Част от тези грешки откриваме под някаква форма и в България (например в София), част от тях сме на път да направим на свой ред, но други можем успешно да избегнем. След всички разговори, които водих, и всички колеги, с които се видях по време на престоя ми в САЩ, три са, смятам, болезнено актуалните архитектурно-градски теми в момента:

нефункциониращи градски центрове, жилищен проблем, маргинализиране и изхабяване на темата „екология и устойчивост“.

Започвам отзад напред. 

Климатичните промени не са конспиративна теория

Но на първия кандидатпрезидентски дебат на Републиканската партия през август тази година предприемачът Вивек Рамасвами, изгряваща звезда, който по мнение на всички медии се справи най-добре (в отсъствието на Доналд Тръмп), категорично отрече реалността на климатичните промени. Много червени американски щати (с републиканско мнозинство) не окуражават законови промени в посока по-висока енергоефективност, ограничаване на изкопаемите горива или по-строги правила в новото строителство. Най-лошо е положението в Уайоминг, Южна Каролина, Канзас, Луизиана и Южна Дакота, които през 2022 г. са в дъното на ежегодната национална класация за енергоефективност на отделите щати.

Въглеродните емисии в строителството са болезнена тема при всеки сблъсък между демократи и републиканци. Щатите, контролирани от демократи, въвеждат закони за повишаване на енергоефективността на сградите, включително задължително използване на термопомпи и соларни системи и ограничаване на отоплението с изкопаеми горива. Републиканските щати, обратно, окуражават използването на природен газ в новите сгради например.

Фрапантен случай е Северна Каролина – южен републикански щат, който през август 2023 г. забрани промяна на строителните норми до 2031 г., за да изпревари енергоефективни корекции в жилищните нормативи (които не са променяни през последните десет години). Забраната е приета след активно лобиране от страна на North Carolina Home Builders Association, която е изчислила, че нови енергоефективни строителни норми ще увеличат строителните разходи, а оттам и цените на жилищата, без да калкулират дългосрочните спестявания на домакинствата от по-ниските сметки за електричество. Северна Каролина е сред щатите с най-много построени нови жилища през последните години. 

Начело на екологичните отличници през 2023 г. е Калифорния. Но както ми каза миналата седмица Дан Сниф, дългогодишен главен архитект на кампуса на Университета в Джорджия, „гледай какво прави Калифорния, и след 15 години всички щати ще правят същото“. Самият той върши много за въвеждане на съобразена с архитектурата устойчивост в сградите на университета, повечето от които са паметници на културата, а някои са и над 200-годишни – включително внимателни реставрации и реконструкции, двойна дограма, дублираща оригиналната отвътре със съвременни системи, повече пешеходни зони и по-малко коли и открити паркинги в кампуса.

Въпросът, на който Дан Сниф не можа да ми отговори, е дали разполагаме с 15 години. Защото в САЩ например жилищните и търговските сгради имат 40% дял в крайното енергийно потребление и 75% в общата консумация на електроенергия за 2022 г. Междувременно всички зелени теми са задължително, но и често самоцелно присъстващи в заданията на университетски дизайн студиа, в архитектурни проекти, публични разговори, събития и изложби. Реално обаче огромна част от застроения фонд остава незасегнат.

На този фон Европейският съюз изглежда утопична земя, където имаме Зелена сделка и смели мечти с конкретни срокове –

ограничаване на емисиите с 55% до 2030 г., въглеродна неутралност до 2050 г. и прочие. Само си представете това да трябва да се наложи на безкрайните полета еднофамилни къщи, построени в американските предградия от средата на миналия век до днес. 

Онова, което трябва да избегнем, е изхабяването на темата. Тя не е просто успешна рецепта за „печелене на европроекти“, нито е мода, а трябва да се превърне от демонстрация на прогресивен либерализъм в нормален здрав разум.

Разбира се, че всяка добра архитектура трябва да отчита въздействието си върху климата на планетата.

И е добре да не забравяме, че това може да става и с добър дизайн, с качествени материали и детайли и без ликвидиране на характерния облик и специфичните архитектурни особености на сградите – на всички сгради, не само на културното наследство.

Повече и достъпни жилища

Калифорния обаче води класациите и по още един показател. 50% от всички бездомни в САЩ са там –

и това са над 315 000 души за 2022 г. Високите цени на жилищата, палатковите квартали от бездомни по улиците на големите американски градове, липсата на достатъчно на брой качествени и достъпни социални жилища, лошото състояние на много от последните останали общински жилищни комплекси в САЩ са все проблеми, които ежедневно занимават медиите в тази страна, където собственият дом е фундаментът на американската мечта.

Голяма част от социалните, икономическите и дори политическите причини, довели до жилищната криза в САЩ, са необясними в България. Трудно можем да си представим колко много жилища са разрушавани циклично в Щатите през ХХ в. И как определени федерални и щатски закони и разпоредби са променили толкова драматично архитектурния пейзаж в градовете. 

„Новият курс“ на Рузвелт през 30-те години води до първия национален жилищен закон, който създава системата от социални жилища в страната и на базата на който се строят големите високоетажни жилищни комплекси в САЩ. Същите са масово разрушени през 90-те по програмата HOPE VI на американския Конгрес от 1994 г. (като зле поддържани и престъпни гета) и заменени с малки нискоетажни сгради, тъй като се изчислява, че това ще бъде по-евтино от реконструкция, а и престъпността е „по-добре контролирана, когато е разпръсната, а не концентрирана“. 

Добре е също да помним данните след това – как разрушаването на гето от високи блокове като Кабрини Грийн в Чикаго през 90-те не е довело до намаляване на престъпността в града – напротив, тя се е увеличила. Как премахването на жилищата на емигрантски и чернокожи общности по пътя на магистралите през 50-те не е „обновило“ градовете, а е довело до още по-дълбока сегрегация и маргинализиране на различни групи.

Интересни обаче са алтернативните методи, които различните щати, градове и дори предприемачи използват, за да преборят жилищния проблем. Голяма част от Долен Манхатън нощем свети не защото много хора работят до късно, а защото

голяма част от офис небостъргачите, останали празни след пандемията, са реконструирани в жилищни.

Въпреки усилията на компаниите да върнат хората на бюрата, тенденцията е видна, особено при новите поколения наемни работници – повече дистанционна работа, по-кратка работна седмица. Превръщането на празните офиси в жилища е архитектурно предизвикателство, което е неприложимо при стари широкоплощни сгради с много тъмни помещения в средата. Но редица федерални програми подкрепят и финансово подобни трансформации, а през 2023 г. Белият дом дори издава наръчник как да превърнем една търговска сграда в жилищна. 

Има и частни филантропи, които помагат на бездомните (но това по принцип е страна на частни филантропи). Компания в Нашвил, Тенеси, например проверява в кои блокове с жилища под наем има продължително време незаети апартаменти, изкупува ги от собствениците на сградата (но това са собственици компании) и след това настанява безплатно там уязвими хора, самотни майки, жертви на домашно насилие или бездомни. 

Като цяло посоката е уплътняване на градските центрове, борба със сегрегацията и намиране на нови устойчиви модели –

малки структури, средна плътност, нискоетажни модели с висока гъстота за градските зони. А там, в центровете, усилията за съживяване са все по-упорити, защото и проблемите са огромни.

Борба с мъртвите центрове

„Когато пристигнах в Детройт в началото на 90-те, центърът ми изглеждаше като в Сараево, все едно е имало война.“ Това ми каза българка, която вече над 30 години живее в САЩ.

Детройт е сред най-шокиращите примери за свиващ се град с крайна субурбанизация. След 70-те години на миналия век центровете на американските градове действително изглеждат постапокалиптично – разсечени от многолентови магистрали и мостове, под които живеят наркомани и бездомни, с многоетажни паркинги и огромни празни незастроени пространства на мястото на съборени стари градски квартали, без пешеходци и с опасен градски живот. Истинско Готъм сити. Всичко това са последици от грешките на „градското обновяване“ (т.нар. urban renewal) от 60-те, когато се събарят големи зони от старите градове, както и следствие от икономическите кризи от 70-те и от редица социални процеси, като субурбанизация и гетоизиране на центровете за сметка на перифериите на градовете. 

В момента фокусът обаче е как да върнем живота отново в градските центрове и как да се борим с последиците от ориентираната към автомобила градска среда (и икономика).

И милениълите, и Gen Z не искат вече да живеят в къщи в предградията.

Те са изчислили, че наем на апартамент в центъра без разходи за ипотека и поддръжка на няколко автомобила за семейство ще им позволи да спестят пари за по-добри здравни осигуровки и по-спокойно пенсиониране. И искат нормален градски живот – паркове, пешеходни зони, тротоари, градски транспорт, велосипедни алеи, безопасни квартали. 

Все повече градове работят за възстановяване на пешеходните връзки, за премахване на открити и многоетажни паркинги от центъра, които променят напълно вида и климата там, за създаване на нови паркове (особено популярни са линейните поради липса на свободна земя, включително върху стари железопътни линии по примера на нюйоркската High Line), за преместване на разсичащи градовете магистрали (като в Бостън, където безумно скъпият и скандален проект The Big Dig за вкарване на градска магистрала под земята се оказа успешен в дългосрочен план). Темата джентрификация неизменно се появява тук, но няма идеален свят. Градовете са за хората, бавно осъзнават американците (поне на север), не за колите.

На този фон София не е Бейрут със сигурност. И всъщност е един много безопасен и зелен град. Но защо разказвам тези три американски истории? Защото местните избори в България приключиха и е време да излезем от социалните мрежи и да тръгнем отново по улиците на града. Да осъзнаем, че градските политики реално влияят на живота и че за съжаление, късно и трудно разбираме това. И колко много спешни и важни проблеми има за решаване всеки град – сам за себе си.

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://www.toest.bg/slavcho/

И като се събудя нощем, не мога да разбера къде съм.
Ставам. Отивам в кухнята. Святкам лампата. Правя си една топла попара. И след като я изям, започвам да вярвам, че съм си вкъщи, и мога наистина да заспя.

За първи път ще използвам истинско име в историите на Розовата къща. Чак сега мога да си го позволя без притеснение, че нещо лошо може да се случи с този човек. Името му е Славчо. На 42 години е, а 42 е отговорът на всички въпроси, както е казал един мъдър човек.

„Проблемен“ е бил винаги.

Отпада от училище някъде във втори клас, в едни времена, когато немалка част от хората на Розовата къща (несъществуваща тогава) също са били изплюти от системата. Защото въпросната система не търпи хиперактивни деца, не търпи деца със затруднения в обучението, не търпи деца с поведенчески проблеми, без учебници и тетрадки, без правилните дрехи, без родители на родителски срещи.

В онези времена всички такива деца набързо се превръщат в „проблемни“. Етикетът е татуиран, а подкрепа, разбиране и търпение не се предвиждат. Много скоро „проблемните“ спират да ходят на училище, забъркват се в глупости, което обикновено води до „настаняване“ в институции интернати. Създадени са в края на 50-те години на миналия век под името „трудово-възпитателни училища за морално застрашени деца“ в отговор на приетия през 1958 г. Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни.

Институциите в края на 80-те и началото на 90-те години (а и сега) не са място, където човек може да се развива и да гради умения и бъдеще.

Всеки се бори да оцелява.

Славчо избутва ден след ден в очакване на свиждането с родителите си. В грижите си за всичките си девет деца те очевидно не са успели да покрият очакванията на системата, не са и получили подкрепа в нищо. Сами се борят за своето оцеляване – собственото си и на децата си, поне на тези, които системата още не е натикала в някой интернат. Пътуват всяка седмица, независимо къде е мястото, където този път е преместен Славчо. И до днес не е ясно как са се придвижвали, откъде са намирали пари. Просто са били там. Винаги когато е било възможно, са били близо до детето си.

Бъдещето на „проблемните“ деца е в интернат – може да те изпратят там, защото просиш или защото си избягал от дома, или защото си откраднал малка сума пари. Тези институции са си съвсем работещи и днес, като

под един покрив живеят деца и младежи на възраст между 8 и 18 години. Да кажем, около 80 души. Денонощно заедно.

Ходила съм по такива места, за да говоря с момчетата и момичетата за наркотици. Това на практика са си затвори за малолетни. Виждала съм наполовина остригани коси, като в концлагер. Виждала съм дете на 13 години, вкарано там за притежание на 5 цигари с марихуана. Виждала съм сутеньори, които стоят необезпокоявани пред вратата и чакат набелязаната девойка да си подаде носа навън, за да я върнат „да работи“, а когато това стане и тя бъде хваната отново, наказанието е за нея. Момичетата винаги твърдят, че са избрали сами да предлагат секс услуги, никога няма сводник… (Нали трябва да има и утре.)

Славчо се справя добре в обучението по престъпления в детско-юношеската школа за криминално проявени. Той е здраво, добре сложено момче, което успява да оцелее, а понякога при него се озовава и брат му. Определено е от помощ да не си сам на такова място.

В дните, когато е на свобода между различните присъди, вече не го свърта вкъщи. На 13 години е – започва да бяга, да взема наркотици, а това неизбежно е свързано с още кражби и продажби. И разбира се, наказват го отново и отново. Не може да пресметне точно колко време е прекарал в интернати и колко му се е събрало да живее вкъщи между присъдите. С математиката там не са се справили добре. И с писането не са. И с четенето.

На 18 вече е пълнолетен и системата запретва ръкави да се „справи с него“. Местят го в затвора. Не мисля, че някой на света е имал различно очакване за развитието му. Но животът е твърде креативен и може да е много, много зъл.

В рамките на няколко месеца Славчо губи и двамата си родители, както и големия си брат.

Вече съвсем официално няма дом, където да се прибере. Сестрите му си имат семейства и свой живот, а с другия му брат от малки са хванали този път.

И Славчо излиза от затвора, живее на улицата, издържа се от кражби, продажба на наркотици и дребни далавери. Влиза в затвора отново – оцелява криво-ляво. Излиза… Влиза…

Днес Славчо е на 42 години, 17 от тях е прекарал в затвора и по институции. Започнал е с наркотиците на 13, а с престъпленията – още преди това.

„Безнадежден“.

Чувала съм това определение за него от много хора в различни етапи от живота му.

Познавам го от поне 20 години. Един човек на улицата, съвсем различен човек в затвора.

Но винаги „безнадежден“.

Когато направихме Розовата къща, изобщо не си давахме сметка какво може да означава тя за някои хора. Първо при нас дойде братът на Славчо – веднага след едно излизане от затвора. Та къде другаде можел да отиде първо?

За съжаление, това настроение не се задържа дълго, но имаше достатъчно време да доведе и Славчо. Той също тъкмо беше излязъл от затвора и много бързо си влезе обратно в релсите на „безнадежден“. Дойде с тъмнината в погледа, с повишаването на тона, понякога се усещаше и агресията му. И двамата братя живееха под моста. (Розовата къща работи само през деня, няма как и къде да се настаняват хора за нощувки.)

Славчо обаче дойде и се задържа. Някак встрани от другите, някак сам, някак по различен начин. Правеше впечатление, че не иска да взема дрехи от нас. Купуваше си от магазините втора употреба, ползваше пералнята, за да ги изпере, но никога не прие дрехи или обувки от нас. Рядко се съгласяваше да вземе и храна, носеше си отнякъде. Другите имали по-голяма нужда, той се справял.

Илияна (нашата психоложка) успя да установи добър контакт с него. Заработиха заедно и започнаха да се случват странни неща. Тъмнината в погледа взе да изчезва понякога, а в някои моменти дори се появяваше усмивка. Лека-полека Славчо се разговори, дори за себе си. Започна да се преобразява ден след ден – като какавида.

Никой от нас не го е искал от него, но той реши и малко по малко спря всички незаконни вещества. Започна да мечтае. Мечти… да си намери работа, да наеме квартира, за нас това са битовизми, за него – огромни стъпки. И той ги следваше.

Веднъж, докато го карах с колата към един строеж, на който започваше работа, ми каза:

Не бих издържал още веднъж в затвора. По-скоро ще си направя нещо.

Свърза се със сестрите си, които не беше чувал и виждал от години. Запозна се с племенниците си. Отново започна да гради семейството си. Няколко пъти започва да работи, отиде да живее при приятел, който не взема наркотици. Взе си куче.

И тогава, в този супертежък период за всеки човек със зависимост, когато всичко на света те принуждава да отидеш и да си купиш наркотик, за да спреш болката, за да я забравиш, когато всяка стъпка е безкрайно страшна и всяко предизвикателство изглежда непреодолимо…

… точно тогава пристигна поредната призовка. Опит за кражба на велосипед. Опит.

По време на престоя му в следствието ни се обадиха от прокуратурата с молба за помощ. Беше се самонаранил, беше направил страшен панаир в цялото следствие и беше заявил, че е клиент на Розовата къща и че ще говори само с Илияна. И хората звъннаха. Издадоха ѝ пропуск и я помолиха да ходи колкото може по-често,

защото той е друг, след като се видите.

Славчо беше осъден на 6 месеца затвор. Колегите ходиха на свиждане в затвора, но за съжаление, срещите с Илияна нямаше как да продължат и там. Всички ние бяхме обезверени и всеки ден очаквахме да чуем най-лошото.

Но Славчо отново оцеля. В това е трениран най-добре.

Дойде в Розовата къща направо от затвора, както си беше със сака. Дойде с огромна усмивка. По време на престоя му в затвора неговите сестри се бяха организирали и бяха покрили разходите за квартирата му, бяха се погрижили и за кучето му. Сега Славчо имаше къде да се прибере, къде да изяде попарата си през нощта.

Започна работа. Новите му началници са изключително доволни от него и след първите 3-4 месеца започнаха да се съобразяват кои смени са му по-удобни. Смени квартирата си с по-добра, а кучетата вече са две.

Продължава да идва всеки ден в Розовата къща, но вече като член на екипа ни. От два месеца Славчо работи при нас на половин работен ден и е незаменим. Той е експерт в онзи, другия свят. Помага ни в търсенето на повече хора, които имат проблем. Помага ни с личния си пример, като често казва на другите: „Щом аз мога…“ Помага ни с усмивката си. Помага ни с абсолютната си отдаденост. (Поради банкова грешка не беше получил превод на първата си заплата и не се обади да ми каже. Когато разбрахме какво е станало, реакцията му беше: „Винаги бих работил тук без заплащане. Не затова го правя.“)

Най-много ни помага обаче във вярата.

Има смисъл всеки човек да бъде подкрепен!