превод от норвежки Стефка Кожухарова, София: изд. „Аквариус“, 2023
Когато в малките часове преди Коледа професор Андершен става свидетел на убийство в апартамент срещу своя, пред него има две възможности: веднага да се обади в полицията или… да не го направи. Още на първите страници, в спокойната Бъдни вечер на един самотен и застаряващ преподавател по литература, Даг Сулста внася тази достойна за роман на Достоевски дилема. Дилема, която обаче, вместо да се разгърне остро и драматично и да изведе към някакво решение, постепенно спихва и потъва в плаващите пясъци на интелектуалното отнасяне, моралното шикалкавене, свръхаргументацията, убегливите разсъждения и снобското вторачване в какви ли не странични, но възприемани като изключително важни към момента „проблеми“.
Неволното свидетелство на убийство е утвърден сюжет – нека да споменем само класика като „Страничен прозорец“ на Хичкок. „Нощта на професор Андершен“ обаче не може да се чете като трилър, нито пък нещо в нея носи noir атмосфера. Напротив, в типичен за автора стил, познат ни и от романа му „Т. Сингер“, Сулста подхожда с фина ирония, наративен минимализъм и умишлено дразнещи повторения и отклонения, за да създаде неусетно (докато ние наивно чакаме да разберем кой и дали в действителност е убиецът, какви са мотивите му и какво ще стане с жертвата) една безмилостна дисекция на интелектуалната и морална парализа. И така
бездействието, мекушавостта, уклончивостта и безкрайните рационализации се превръщат в действителното „престъпление“.
С други думи, Сулста подиграва жанра, предлагайки ни не роман от действия, обрати и разкрития, а едно (съчетано с поток на мисълта и бягства в битовото дребнотемие) философско и етическо лутане, способно да предизвика досада, а на моменти – дори неприязън у читателя. Дългите виещи се изречения, зациклянията, наслагванията допринасят за това усещане за безизходност и напразност. В крайна сметка цялото „разследване“ в този роман е отвън навътре – на собствените си реакции, основания и оправдания, а очакваното класическо финално изобличение на убиеца тук е заменено с изобличаването на себе си и на съответното поколение.
Нещо повече: в процеса на възбудено „обмисляне“ и „следене“ на ситуацията професор Андершен не само ще рационализира еднократното убийство, ами дори ще се сближи с убиеца (без да ни се дава отговор дали той наистина е такъв – но това е тема за отделен анализ). Вътрешното му съпротивление да го издаде ще се окаже не само страх или малодушие, а и форма на вече почти импотентна съпротива срещу „обществото като огромна движеща сила“ в нас и в действията ни. Или на „състрадание отвъд всякакви граници“ и емпатия дори към един престъпник, с когото героят се споява в бинарна двойка:
Убиецът е жив и трябва да продължи да живее. Както и аз […] Защо не искам да изчезне от живота ми? Защо се опасявам, че ще изчезне от живота ми?
В крайна сметка професор Андершен ще реши, че „не може да подаде сигнал за непоправимото“.
В романа си Сулста, един от големите норвежки писатели от следвоенния период, ни пренася в края на ХХ век, в интелектуалните среди (приятелите и колегите на героя), съзрели през 60-те и 70-те години, израснали с революционните (предимно леви) идеи, с политическия радикализъм и всички негови жалони и съответно с модерното авангардно изкуство. Личности, които са се възприемали като „различни“ от мнозинството – и парадоксално тъкмо заради това са били възприети като изразяващи духа на поколението си (а в този смисъл – за типични). В гостуванията си при тях след убийството професор Андершен ще се окаже неспособен да сподели случилото се – първоначалният му порив ще бъде заглушен в един снобски тинитус. В крайна сметка ще видим как всички те са се превърнали в отрицанието си – в хора, заемащи престижни културно-интелектуални позиции, и в доволни потребители на презираната някога консуматорска култура. В конформисти, които надълго и нашироко могат да спорят за подходящото съчетание на определени храни, за произхода на виното или за друга някаква „насъщна“ незначителност в уютното им благоденствие.
И да, професор Андершен е част от всичко това. Сулста действително „измъчва“ читателя, завличайки го покрай гостуванията на героя си ту в една, ту в друга грандиозна тема, която непрекъснато съжителства с крайни дребнотемия. Въпреки възможността да чуем противоречивите и дълбоки разсъждения на професора, той се проявява като нерешителен, също като Т. Сингер (когото бях нарекла „човека като черна дупка“ в друга рецензия) – неспособен да се откъсне от слегналата се с времето повърхност, където метафизичното, с целия си апломб, сякаш все пак губи битката с тривиалното. Където фактът, че в хотелите му се налага да пие не чиста вода, а вода с вкус на лимон, е способен да го изкара извън релси.
Може би най-ценните сами по себе си размисли на професор Андершен са свързани с краткосрочната лична историческа памет – неспособността ни да помним отвъд две поколения назад, както и със съмненията му в непреходността на изкуството, и в частност на литературата (самият герой е преподавател и изследовател на Ибсен). Идеята за „смъртността“ на паметта се свързва с опитите да бъдат спасени от същата тази смъртност образците на човешкото творчество през вековете. Професор Андершен стига до приемането, че вълнението от едно произведение е най-силно около момента на създаването му, но класически произведения, определени като „велики“, ценим по инерция и задължение, без пламенност, в отчаян опит да усетим как вечният дух (например на Ибсен) все още живее в днешния човек. Затова и съвременният зрител – загубил, така да се каже, либидото си към тези произведения, неспособен да бъде разтърсен – е готов да претърпи всякакви извращения в модернистичните им интерпретации, за да го възбуди и съживи.
Ще си позволя тук да оставя един малко по-дълъг цитат преди края:
Отношението ни към миналото е белязано от дълбоко безразличие, макар да твърдим друго и макар да сме сериозни, когато казваме, че в миналото се съдържат непреходни ценности. […] Нервите ни надават писъци на ужас при мисълта, че вече нямаме историческо съзнание, тъй като това означава, че нашето време ще изчезне заедно с нас, а когато поставяме Ибсен в Националния театър, нервите ни се успокояват, защото си мислим, че щом можем да поставим пиеса от миналия век в една от най-изящните сгради в страната, пред широката публика и често пред пълен салон, то е възможно идните поколения да имат същото отношение и към нас. Но ние не поставяме пиесите на Ибсен, а славата на Ибсен. Към самата пиеса малко или много проявяваме безразличие, да, така е, и то сега, едва стотина години след написването ѝ. […] Защото коремът ми се свива при мисълта, че никоя слава не е толкова голяма, че да трае сто години. Иска ни се да оставим безсмъртни произведения, но има ли такива за нас? Най-добрите пиеси на Ибсен са едва на сто години, казваме, че са вечни, но наистина ли са такива? […] Понякога, след като съм прочел и разучил например „Призраци“, се случва да си помисля: Аха, това ли беше всичко? Няма ли още нещо? Това ли е най-върховото постижение на осемдесетте години на миналия век, това ли е най-върховото интелектуално постижение в Европа през деветнайсети век? Със сигурност е добро, но все пак това ли е най-забележителното произведение, създадено досега? Оказва се, че е това, но въпросът ми си остава: Това ли беше всичко? Няма ли още нещо?
И тези размисли, и съзнанието за безполезността и непреподаваемостта на натрупания опит в крайна сметка преливат в усещането на професор Андершен за „бавната заключителна драма, която се разиграва в почти пълен застой“ току на прага на житейския край. И може би накрая – иронично и парадоксално – ще трябва май да се опровергаем: изглежда, метафизичното все пак изяде дребнотемието и тривиалното. Защото какво е просто някакво си убийство на фона на всичко това?
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.
Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.
Ще започнем с по-скучната част, която често цитирам. Да разлистим въведението на ориенталиста Ноел Коулсън в мюсюлманското право – много полезен и информативен наръчник от 1964 г. Там той изброява няколко класически метафори за разнообразието и единството на мюсюлманския религиозен закон. Различни начини, по които традицията гледа на самата себе си. Дърво, чиито клони излизат от един ствол и корени. Море, което се образува от водите на различни реки. Различни дупки на една и съща риболовна мрежа. Все сравнения, които илюстрират принципа за различията или разнообразието (ихтилаф) в правото¹. От тях обаче любима ми е метафората за отделните нишки, които изтъкават една дреха. Защото тя обрисува не само пъстротата, но и взаимовръзката между идейните потоци в традицията, които покриват неподозирани тематични области. Ако трябва да надградим метафората,
религиозното право прилича и на килим. Като дръпнеш някоя нишка, не знаеш точно коя част от изображението може да се разплете.
Също като метафората с пеперудата. Размахал Аллах крилата на регулаторната пеперуда в Корана през VII век – и ето, в днешен Иран налагат смъртно наказание за богохулство, изнасилване, прелюбодеяние, хомосексуализъм, убийство, притежание и трафик на наркотици, „развала по земята“, метеж и прочее в заетата от шариата рамка за наказания за углавни престъпления (худуд).
Така е, шариатският килим съдържа всякакви сюжети. Не само романтични и декоративни. И не прилича на персийски килим с растителни орнаменти и цветчета като тези от колекцията на „Метрополитън“. По-скоро наподобява (да насилим още повече текстилната метафора) гоблена от Байо. Пак е средновековен артефакт (от ХI столетие след Христа), само че от Западна Европа. На него хората правят всякакви неща. Садят, орат, ловуват, гребат, строят. Понякога се колят, тъй като основният сюжет на гоблена е норманското нашествие в Англия.
Такива са и нишките в шариатския вътък. Четеш хадиси за края на света от IX век и се приземяваш в Рака, Сирия, при Абу Бакр ал-Багдади от ИДИЛ през XXI век. Подхващаш истории за живота на Пророка и неговия отказ да отслужи молитва за починал съратник – натъкваш се на основанията за популярен днес метод за трансфер (хауала) на пари в исляма. Подръпваш косъм от брадата на Пророка и стигаш до средновековното схващане за „инстинкта“ и „ума“ при Ибн ал-Джаузи от XII столетие. Попадаш на сънищата в дневника на Бен Ладен и научаваш за съновника на Ибн Сирин от VIII век. Четеш стари трактати за образованието, където учениците биват дисциплинирани чрез чепик, и се завихряш в истории за налъма на самия Пратеник на Аллах. Търсиш стари съчинения по арабска калиграфия и научаваш, че Аллах дава персийския шрифт на неговия създател Мир Али ат-Табризи чрез движенията на патицата. Интересуваш се защо прасето е възбранено в Корана и Сунната, и откриваш апокрифната история за появата на зурлестото по време на потопа и Нух/Ной от Библията. Проследяването на тези пътечки може да отдадете на невъздържано въображение и липса на асоциативна дисциплина. А пък аз ще ви отвърна с клиширания отговор на инфлуенсър и корпоративен коуч, че „трябва да умеем да свързваме точките“.
И сега е същото. Чета за онлайн общности и джихад в „Хаштаг ислям“ на моя познат Гари Бунт. Нали обаче не си мислите, че мюсюлманските виртуални общности се занимават само с киберджихад в конфликтни зони. Има всякакви виртуални общности, съставящи онова, което Гари нарича „киберислямски среди“ (Cyber-Islamic Environments, CIE). Ето, преди около двайсет години, далеч преди социалните мрежи да станат популярни, в епохата на ретро онлайн форумите, авторът на този текст участваше в дигитална общност на арабски калиграфи от Саудитска Арабия. Бяха много уважителни въпреки потребителското ми име Ад-Дахил (Натрапника). „Нищо че си християнин, и ти може да се занимаваш с калиграфия, нали сте от Хората на Писанието.“ Този опит за приобщаване, разбира се, минаваше през избирателно позоваване на Корана и на пасажите, в които се говори положително за юдеите и християните като притежатели на китаб, Писание (например 3:113 или 3:199) – да не си мислите, че е признак на някакъв секуларен либерализъм и толерантност по смисъла на „Писмо за толерантността“ на Джон Лок от XVII век.
А тук, в книгата на Гари, се натъквам на кратък откъс за уебсайтовете и приложенията за запознанства за мюсюлмани. Връзките между исляма, въпросите за пола и сексуалността са основна част от дискусиите относно религиозния авторитет онлайн. Онлайн се конструират различни типове взаимоотношения, но също могат и да бъдат разрушени. Браковете и връзките, изградени чрез онлайн инструменти, са важен компонент от живота на общностите и като такъв могат да представляват комерсиален интерес.
Още през 2014 г. сайтът SingleMuslim твърди, че има над един милион потребители и способства за четири брака на ден².
Този тип виртуални общности и инструменти имат далеч по-проблематичен потенциал от похвалната в мюсюлманската традиция арабска калиграфия, от кулинарните групи, обществата за изучаване на хадиси или за споделяне на снимки от поклонението (хадж) в Мека и Медина. Защото отношенията между половете преди и след брака сред мюсюлманите са тема твърде чувствителна, която подлежи на обширна регулация в свещения закон. Има много червени линии. Пресичането им може да ти навлече беля, включително и телесен зулум, като пребиване с камъни в страни, където законодателството е основано на шариата или социалната практика е структурирана по традиционен начин.
Но каква ли би била повелята на Аллах, „Вечноживия, Неизменния“, Когото „не Го обзема нито дрямка, нито сън“ (Коран 2:255)? Защото, да не се лъжем, целта на свещения закон е да приведе практиката на мюсюлманската общност (умма) в съответствие с божествената воля, изразена в Корана и Сунната. А и според известното предание от Пророка „религиозните учени (улама) са наследниците на пророците“. Тоест волята на Всевишния се изявява през устата на шейховете.
Бързо прекосяване на дигиталната агора разкрива любопитни детайли. Изграденото по модела на Tinder приложение отпреди години се казваше Minder. Не, това не е по аналогия на българското разговорно „телевизор-мелевизор“, „диван-миван“, а просто Tinder за мюсюлмани. Сега обаче се е преименувало на Salams, тоест „поздрави“. Впрочем от 2023 г. приложението се притежава от същата компания, която прави и Tinder – Match Group. Това пък предизвиква критики сред някои мюсюлмански общности с обвинения, че компанията е произраелска и „ционистите са превзели приложението Salams.
Salams се рекламира като приложение за мюсюлмански запознанства, приятели и общуване с около 4 млн. потребители мюсюлмани по света, „помогнало на над 460 000 мюсюлмански двойки и приятели, слава на Аллах!“. Интерфейсът е изграден на принципа на Tinder и цели да те „мачне“, тоест да ти намери съответстващи на твоя профил и интереси потребители.
Хасан, 34 годишен, се намира в Лондон, идва от Пакистан и е лекар. Търси женски профили, подобни на неговия. Приложението поддържа чат, аудио- и видеоразговори. Насърчават се реални снимки, а платформата ти предлага и аналитична информация: профилът ти е най-популярен в Лондон например; 51 човека са плъзнали надясно, тоест сметнали са те за подходящ; средната възраст на тези, които са те харесали, е 31 години, а качествата им са „амбициозен“, „кафеен сноб“, „обича природата“, „нощна птица“. Налице са и различни абонаментни планове.
Muzzе друго подобно приложение, преди известно като Muzzmatch. Разработено е от бивш служител на Morgan Stanley, който се самообучава да програмира. Отново заглавието е ясно – помагаме на мюсюлманите да си намерят половинката. Вече от доста време е на пазара (от 2015 г.), има над 16 млн. потребители, а броят на браковете, които компанията твърди, че са се осъществили чрез него, е дори по-висок, отколкото на Salams – около 600 000 към момента на писането на този текст. Това го прави най-популярното приложение за тази цел – не само във Великобритания, но и в глобален план. Откровено се рекламира като „Там, където мюсюлманите се женят“.
Платформата предлага допълнителна сигурност, като първоначално замъглява снимките и изисква верификация чрез документ за самоличност. Интересно е, че има възможност да покажете колко са сериозни брачните ви намерения: например от момента на намиране на подходящ партньор колко време минава в чат, запознаване със семейството и накрая – сключване на самия брак. Предвидена е и функция, при която се самооценявате колко сте религиозен, колко често се молите, носите ли хиджаб, пушите ли, пиете ли. И още нещо – имате възможност да добавите „настойник“ (уали) като трето лице към комуникацията с партньора.
За Muslima, друго приложение с доста ясно заглавие („мюсюлманка“), се твърди, че има 7,5 млн. потребители от САЩ, Европа, Азия, Близкия изток и „много други страни“. „Срещнете се с необвързани мюсюлмани, готови за никах (брак)!“, стои като техен лозунг. И тук имаме сортиране по профили – пол, възраст, местоположение, външен вид, начин на живот (каквото и да значи това), „културни ценности“. И накрая, за любителите на ориенталски сладкиши като мен – за жалост, няма приложение за запознанства с името кюнефе, към което съм пристрастен, но пък има Baklava. „Първото и единствено приложение за арабски връзки“ е създадено от Лейла Мухайзен, отраснала в Ливан, но живееща в Лос Анджелис. През 2020 г. тя стартира този донякъде захаросан проект, който предлага одобрени от родителите партньори, както и възможността да те свържат с хора от твой тип, „такива, които те разбират и ти поръчват допълнителен чеснов сос към шауармата (дюнера, по нашенски) още преди да си го поискал“.
Дотук изредих големите играчи, както и един, към чието име имам пристрастие.
Но да не си мислите, че пазарът е толкова свит и монополизиран? Изборът е богат. Ето го например AlKhattaba – името му идва от стария обичай на сватовничеството и традиционната институция на сватовницата (хатиба), която явно иска да замести. Или пък SingleMuslim, ArabLounge, Pure Matrimony, че и Nikah.com. Да не забравяме, че и общите платформи за запознанства и общуване като вече споменатия Tinder, но и групи в други популярни социални мрежи могат да бъдат използвани за целта. Тази част от виртуалното пространство обаче е откровено нерегулирана и там, както казват средновековните западни картографи, когато очертават границите на познатия свят, „има [нехалални] дракони“ (hic sunt dracones), тоест човек много лесно може да стъпи накриво.
Стои обаче отворен въпросът за религиозния авторитет и изискванията.
Като част от стандартните модели на разпространение на приложения за съответните платформи (например Google Play Store за Android), добрите практики на ИТ индустрията и регулаторната рамка, откъм техническа гледна точка такива приложения трябва да отговарят например на стандарти за информационната сигурност и обслужване. Криптиране на комуникацията, начини на автентификация на потребителите, достъп до съдържание на локалното устройство, съхраняване, обработване и опазване на личните данни, сигурност на плащанията при закупуване на различни нива на абонамент, техническа поддръжка и пр. Цялата техническа досада, отнасяща се за всички съвременни платформи, с които сте свикнали в ежедневието си, е валидна и тук.
Този елемент не е толкова интересен, колкото другият –
как се гарантира, че приложенията и съответно услугата, която предлагат, са халал?
С други думи, кой оценява и легитимира тази ИТ услуга със съответните ѝ компоненти и изисквания и как се подсигурява, че в нейния дизайн са вградени изискванията на шариата? Тук случаят е много различен от сертифицирането на храни като халал, тоест позволени по шариата, където има централни агенции и организации. Това не е месарница или хранителен магазин на Женския пазар в София; хранителен продукт за износ към арабския свят; шоколад, на който пише на арабски например „не съдържа свински продукти“; или цяло охладено пиле с етикет „халал“.
Не съществува практиката независим авторитет да консултира, инспектира и в крайна сметка да удостоверява съответствие с религиозната норма в този тип решения. Има такива услуги, но те покриват предимно ИТ продукти за финансови технологии, доколкото шариатът има строги регулации и към това. Например изисквания за дигитални решения, които извършват транзакции по системата SWIFT и са изрядни от гледна точка на ислямските регулации (SWIFT Certified Application – Islamic Finance Criteria). Начинът, по който изискванията на свещения закон са интерпретирани и вградени във функционалността на приложението за запознанства, зависи от преценката на екипите по бизнес и техническа развойна дейност и остава скрит за нас.
Естествено, съответствена на шариата е заявената цел, която обуславя и отделни функционалности. Приложенията са ясно определени като платформи за приятелство с цел брак в спазване на религиозните принципи. Оттук и елементи като възможностите за замъгляване на снимките в началото и тяхното откриване само при наличие на сериозен интерес. Или посочване на времевата рамка на едни отношения в приложението, която се увенчава със сключване на брак по шариата. Филтрирането по религиозни интереси и степен на отдаденост на религията. Или нещо друго типично за мюсюлманския аналогов „мачмейкинг“ от времето преди дигиталните платформи – възможност за получаване на одобрението на родителите или надзора на трето лице по време на целия комуникационен процес.
Разчита се и на консенсуса на потребителите, които да припознаят в електронните платформи изпълнение на определена тяхна нужда в съответствие с шариата. Което впрочем е вековен механизъм при изграждането на религиозния авторитет сред мюсюлманите. Това се вижда например при издаването на решения на определени религиозни въпроси (фатауа, фетви). При тях също мюсюлманите са свободни да отидат при когото припознават като авторитет, тоест най-добре отговарящ на техните нужди.
Метафората за религиозния пазар е валидна и при използваните приложения за запознанства. Придържането към шариата е ангажимент на самия потребител, само частично способстван от съобразени с повелята на Аллах технически функционалности, ако въобще такива съществуват в използваната платформа (защото може да е отворена за всички социална мрежа например). Халалността е в окото на халалстващия. Но е и отговорност на всеки, ако трябва да перифразирам корпоративния лозунг относно информационната сигурност или качеството.
Всички тези приложения, разбира се, са златна мина за събиране на данни и анализ на потребителската популация.
Muzz периодично публикува свой собствен доклад относно тенденциите при мюсюлманските запознанства и бракове. В този от 2023 г. откриваме най-халалните държави по класификацията на самото приложение – колко често мюсюлманите се молят, ядат или пият халални продукти или пушат. Така Кения заема първо място с 98% потребители с халално поведение, следвана от Индонезия (96,7%), Нигерия (96,4%), Малайзия (96,2%) и Великобритания (95,8%). На дъното на най-нехалалните страни са Тунис (с 80,3% халални потребители), следвани надолу от Ирак, Йордания, Австрия и Бахрейн. „Изненадващо е – заключават авторите на доклада, – че четирите от петте най-нехалални държави са такива с мюсюлманско мнозинство.“ Разсъжденията относно причините за това оставям на вас.
Около 57 на сто от жените, потребителки на Muzz в глобален план, носят хиджаб, абая или никаб – варианти на покривало за главата. Също в глобален план тенденцията на сключване на бракове със съдействието на платформата върви стръмно нагоре – всеки ден се отчитат средно 380 брака, като челното място се заема от френски мюсюлмани. Средно на мъжете отнема 4,9 месеца да открият съпруга, докато при жените периодът е малко по-дълъг – 5,4 месеца. А най-бързо сключеният брак след „мачване“ е три часа! 22 процента от потребителите в момента на присъединяване към Muzz са имали предишен брак – разведени, разделени, бракът е анулиран или са овдовели. Годината е обявена за „Година на ниския мюсюлмански цар“, защото мъже, по-ниски от 183 см, не получавали твърде много шансове в други приложения. Дали това е така с мюсюлманските мъже? Явно не.
88% процента от жените в това приложение твърдят, че биха сключили брак с мъже, по-ниски от 183 см. Най-ниската медиана откъм очаквана височина е определена от пакистанските жени – 175 см. А най-високи – в буквалния смисъл! – са очакванията на саудитките. Цели 180 см. (Не ми се мисли какви други мерки биха могли да се събират от този тип софтуер!)
Етническата картина на така изградените връзки също е любопитна. Половината от тях са между различни етноси. „Събираме уммата в едно!“, гласи лозунгът. В Австралия и ОАЕ три от четири връзки са междуетнически. Най-нисък е процентът в Саудитска Арабия, Египет, Нигерия и Сингапур (много под 1%). За жалост, не откривам доклад за 2024 г. (така или иначе, за този от 2025 г. изглежда твърде рано), а би било любопитно дали е настъпила драстична промяна.
(Следва продължение.)
1 Coulson, N. J. A History of Islamic Law. Edinburgh: Edinburgh University Press, 1964, p. 86.
2 Bunt, G. R. Hashtag Islam. Chapel Hill: University of North Carolina Press, 2018, p. 49.
В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.
Газиш в преспи сняг и кал, севернякът хапе, лед реката е сковал, а носът ти капе. Зимата без зрънце жал блъска и бедняк и крал, селяни и папи.
В шал увит, студа кълнеш, мръзнат ти ушите, вежди и брада са в скреж, дебнат те бронхити. Надалеч от хора беж, вчера здрав – днес палят свещ, болестта не пита.
По обед още пада здрач, три пръста лед върху перваза, кашлюка всеки минувач и пръска със зарази. Върви си, музо, с твоя плач и с твоя скръбен тъжен грач, че лютнята ги мрази.
Със другар и кръвен брат злата зима ще забравя – още съм и здрав, и млад, чаши пресушавам, студ и мраз не ще ме спрат, тази течна благодат като огън сгрява.
Ана Мария Ленгрен, 1793 г. превод от шведски Мария Змийчарова
Ана Мария Ленгрен (1754–1817) е шведска поетеса и един от ключовите автори на Шведското просвещение. Член на Гьотеборгското кралско научно-литературно дружество и на Utile Dulci, научно-музикална общност, която се смята за предшественик на Шведската академия. В поезията си често пародира жанра на пасторала и баладата, използва сатира, сарказъм и ирония и съчетава трезва снизходителност към слабостите на хората с критики срещу класовото разделение в Швеция, привилегиите на аристокрацията и незавидното положение на умната и образована жена.
Мария Змийчарова (р. 1983) превежда поезия, проза и драматургия от английски, шведски, датски и норвежки. Нейни поетични преводи са включени в сборниците „Голямата загадка“, избрани стихотворения от Тумас Транстрьомер („Жанет-45“, 2013) и „Антология на датската поезия XVII–XXI в.“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2025).
Според Екатерина Йосифова „четящият стихотворение сутрин… добре понася другите часове“ от деня. Убедени, че поезията държи умовете ни будни, а сърцата – отворени, в края на всеки месец ви предлагаме по едно стихотворение. Защото и в най-смутни времена доброто стихотворение е добра новина.
2025-та вече е зад нас, а заедно с нея и цветът на годината, който, макар и наречен с изтънчено звучащото наименование Mocha Mousse („мока мус“), на вид по-скоро напомня оттичаща се в канализацията отпадъчна материя. С настъпването на новата година обаче сме поканени оптимистично да обърнем взор нагоре към небето (и да заровим глави в речниците).
За цвят на 2026-та Pantone Color Institute обяви т.нар. Cloud Dancer, чието наименование българските медии превеждат като „облачно бяло“,
въпреки че думата „бяло“ очевидно отсъства в „оригинала“ и по-точният му превод е нещо като „танцьор в облаците“. Описан като мек, неутрален, въздушен нюанс (който на български би могъл да се определи и със злощастното название „мръснобяло“), според Pantone идеята е цветът да символизира спокойствие, простота, яснота, релаксация и както подобава на всеки старт на годината – ново начало.
Горното описание, обобщено от многобройните медийни съобщения по темата, демонстрира удивителната способност на компанията да приписва на цветовете характеристики, които не са им естествено присъщи непременно. Освен чрез засуканите наименования Pantone постига това и с високопарните описания, които придружават анонсирането на всеки цвят и с всяка изминала година все повече наподобяват – както личи от най-новия избор – въздух под налягане.
Така например лаици като мен и вас биха помислили, че през последните 26 години, откакто датира традицията, оранжевото (макар и в различни нюанси) е било цвят на годината цели четири пъти. Да, ама не: според Pantone цветът на 2004 г. е Tigerlily („тигров лилиум“) – „ярък, смел, страстен и подмладяващ“; на 2012 г. той е Tangerine Tango („мандаринено танго“) – „магнетичен оттенък, който напомня за сияйните нюанси на залеза и излъчва топлина и енергия“; на 2019 г. е Living Coral („жив корал“) – „оживяващ и жизнеутвърждаващ коралов оттенък със златист подтон, който енергизира и съживява“; а на 2024 г. е Peach Fuzz („прасковен мъх“) – „топъл и уютен оттенък между розово и оранжево с винтидж атмосфера, който носи усещане за нова модерност и нежност, както и послание за грижа и споделяне, общност и сътрудничество“.
Подобна е ситуацията и със сините, розовите и зелените разцветки, разновидности на които неколкократно са избирани за цвят на годината. Бялото, в какъвто и да било нюанс, оглавява класацията за първи път. Като за цвят, който в същността си представлява липса на цветове, изборът на Pantone за 2026 г. предизвиква множество критики – те варират от твърдения, че бялото е скучно и безлично, до обвинения в „далтонизъм“¹ по отношение на съвсем небезобидните обществени трусове, геополитически проблеми и икономически предизвикателства, с които в момента се сблъсква светът.
В това отношение
цветовете са като думите – те притежават нюанси, предизвикват лични асоциации и носят разнообразни конотации според контекста,
които не могат да бъдат изцяло наложени отвън. Това важи с особена сила за белия цвят, който всъщност съдържа в себе си всички останали цветове. Подобно на табула раза, върху него може да се проектират всякакви, често противоположни смисли и значения. Защото бялото – освен невинност (в булчинската рокля), чистота и духовност (в одеждите на дъновистите или на папата) или ново началото (на белия лист) – също така би могло да символизира траур (в източните традиции), капитулация (в бялото знаме), расизъм и вяра в превъзходството на белите (в мантиите на Ку-клукс-клан).
По сходен начин думата „облак“ също съдържа „цял спектър“ от възможни значения и конотации. Освен приписаните му от Pantone лекота, ефирност и мекота, облакът може да означава и много други, не непременно възвишени неща: непостоянство и разсеяност, замъгленост и неяснота, мрачно предзнаменование и заплаха. Както и място за съхранение на дигитални данни. Или пък мента с мастика.
Ако пък въпросният облак, освен бял, е и в умалителна форма, много българи със сигурност биха го свързали с носталгия по родината.
Лично аз винаги се сещам за трогателното, каращо ме да настръхна изпълнение на „Облаче ле бяло“ на Силви Вартан.
В този текст ще се опитам да отговоря на въпроса, с който започва песента – „Я кажи ми, облаче ле бяло, /отде идеш, де си ми летяло?“, – но от етимологична гледна точка. Освен коренно различните разбирания за това какво представляват облаците, проследяването на произхода на думата през различни древни или праезици, а оттам и до техните съвременни наследници разкрива доста любопитни семантични взаимовръзки както между езиците, така и вътре в самите тях. Макар и заобиколно, част от нишките водят и до българския.
В романските езици думите за „облак“ – nuage на френски, nuvola на италиански, nube на испански, nor на румънски – неизненадващо, произлизат от латинския. Изненадващото в случая е, че същият латински корен – nubes („облак“) – е в основата и на дума, която през френския е навлязла и в българския, а в този текст е особено актуална и се появява многократно: това е думата „нюанс“.
Въпреки сходното произношение и семантика латинската дума nubes, която произлиза от праиндоевропейския глагол *(s)newdʰ- („покривам“), не споделя родство с латинското название nebula („мъгла“)² – то произлиза от праиндоевропейската дума *nébʰos („облак“). Именно тя стои и в основата на славянските вариации на думата „небе“.
От същия праиндоевропейски корен произлизат и двете думи за „облак“, които се срещат както в древния, така и в съвременния гръцки език– νέφος(néfos) и νεφέλη(neféli). Сходното звучене, както и концептуално близките значения тук също могат да ни подведат, че от тези понятия произлиза чудесната дума „нефелен“. Българският етимологичният речник обаче опровергава тези очаквания, като проследява произхода ѝ до прилагателното ανωφελής(anofelís), което има друг корен и означава „безполезен“.
Думата „облак“ в българския и в останалите славянски езици има праславянски корени – *obolkъ, от представката *оb– („около“) + *volk- („тегля, влача“), – като по този начин споделя сходна етимология с глагола „обличам“.³
Макар, че названието присъства с малки вариации във всички славянски езици, някои от тях разполагат с допълнителни думи, с които обозначават струпаните водни пари в атмосферата. Чешкият например прави разлика между белия, незаплашителен oblak и тъмния, буреносен mrak. На полски думата obłok се смята за по-поетична и „възвишена“, докато всекидневната дума е chmura. „Хмара“ означава „облак“ и на украински. Макар да не присъства нито в моя личен речник, нито в тълковния речник на БАН, според bgjargon.com тази дума съществува и в българския език със следната дефиниция: „гъста пушилка, думан, сумрак; нещо непрогледно и мрачно“.
Произходът на днешната английска дума за „облак“ също е доста далечен – както концептуално, така и пространствено – от ефирния cloud в наименованието на Pantone: първоначалното значение на староанглийската дума clud е ‘скала, камък, буца пръст, маса’ и няма нищо общо с небето. С развитието на езика обаче значението ѝ се разширява и става метафорично, докато към края на XV век, с преминаването към ранния модерен английски, идеята за земната маса отпада изцяло и се заменя с концепцията за небесната⁴.
Съвременната английска дума sky, тоест „небе“, претърпява паралелна трансформация. Наследена от староскандинавски, първоначално тя навлиза със значението „облак“, което в (почти) всички скандинавски езици се запазва и до днес⁵. С течение на времето обаче смисълът ѝ се променя и тя постепенно измества напълно двете староанглийски думи за „небе“: heofon, откъдето идва съвременната дума heaven („рай“), и weolcan („облак, небе“), която произлиза от прагерманската *wulkną, откъдето пък идва съвременната немска дума за „облак“ – Wolke. (И тук, съвсем ненадейно, откриваме връзка с българския през общия праиндоевропейски корен *wl̥g-nó-s, откъдето произлиза праславянската дума *volga, като реката, а оттам и съвременната „влага“.)
Както личи от горните примери, понятията за „облак“ и „небе“ често са свързани, а нерядко се и припокриват. Чешкият предоставя интересен пример за това – освен двете думи за „облак“, споменати по-горе, в него има и две отделни названия за „небе“: nebe – с по-абстрактно значение, и obloha, което се използва в буквален смисъл. Ето как „В небето има облаци“ на чешки би могло да изглежда така: Na obloze jsou oblaky. Или пък така: Na nebi jsou mraky.
Особено забавни в това отношение са и калките на американската дума skyscraper в различните езици. Някои от тях остават верни на оригинала, като двете съставни части се превеждат буквално, например българският „небостъргач“, сръбският „небодер“, литовският dangoraižis, турският gökdelen и гръцкият ουρανοξύστης (ouranoxýstis), макар и понякога местата на корените да се разменят, като във френския gratte-ciel, испанския rascacielos и румънския zgârie-nori. В други езици се прилага по-свободен подход и думата „небе“ се заменя с „облак“, например в немския Wolkenkratzer, унгарския felhőkarcoló, финландския pilvenpiirtäjä, както и в личните ми фаворити – украинския „хмарочос“, чешкия mrakodrap и македонския „облакодер“. Положението става съвсем хаотично в скандинавските езици (skyskraper на норвежки, skyskraber на датски и skýjakljúfur на исландски), които хем уж запазват англоезичното „небе“, хем всъщност разчитат на оригиналното значение на думата като „облак“. На шведски названието е skyskrapa, обаче там случаят е специален, тъй като sky (произнася се като „хуѝ“) се използва рядко, но има идентично значение с думата в английския.
За концептуалната и семантична взаимосвързаност (нерядко до степен на взаимозаменяемост) между облаците и небето свидетелства и изразът „седмото небе“ и итерациите му на различни езици. Облаците присъстват в еквивалентните изрази на английски – to be on cloud nine, на немски – auf Wolke sieben sein, на френски – être sur un petit nuage, докато в българския и в много други езици от различни семейства изразът за върховно щастие препраща към небето, и то конкретно към седмото: být v sedmém nebi (чешки), essere al settimo cielo (италиански), vara i sjunde himlen (шведски), في السماء السابعة (арабски), בַּשָּׁמַיִם הַשְּׁבִיעִים (иврит).
От горните примери се вижда, че докато повечето езици използват числото седем (без значение дали във връзка с облак, или с небе), в английския облакът на блаженството е заведен под номер девет (макар че и там съществува вече остарелият и далеч не толкова популярен идиом seventh heaven).
Седмѝцата може да се обясни с древната символика и значение на числото в християнската, ислямската и еврейската традиция. За разлика от това число, деветката в английския израз има много по-нов и не съвсем ясен произход. Според широко разпространената теория тя е заимствана от Международния атлас на облаците, първоначално издаден през 1896 г., където са описани десет вида облаци – деветият от тях е т.нар. cumulonimbus, който се издига най-високо в атмосферата и изглежда най-голям, пухкав и комфортен. Изборът на точно този вид облак като синоним за блаженство обаче е озадачаващ, като се вземе предвид, че наименованието му означава „купесто-дъждовен“ и че точно той поражда мълнии, гръмотевични бури, проливни дъждове, смерчове и други опасни метеорологични условия.
Тепърва предстои да видим
дали тази година ще танцуваме на деветия облак, на облак номер 11-4201 TCX (както е обозначен Cloud Dancer на Pantone),или в деветия кръг на ада.
Едно обаче е сигурно: годината несъмнено ще е облачна. Но нека бъдем оптимисти и да се надяваме, че английската поговорка every cloud has a silver lining, която произлиза от творба на Джон Милтън и буквално означава, че всеки облак има сребърен хастар, ще се окаже вярна – тоест че всяко зло наистина ще е за добро. Все пак дори Дантевият „Ад“ завършва с надеждата, че след преминаването през деветия кръг отново ще видим звездите.
1 Терминът „далтонизъм“, вероятно навлязъл в българския език от френския, произлиза от името на английския химик Джон Далтон, който сам е страдал от това зрително нарушение и първи го е описал. Подобно на наименованията на облаците, които съществуват в разговорна и в латинска форма, зрителният дефект, водещ до неспособността да се разграничават определени цветове, има още две наименования: „цветна слепота“ и „дисхроматопсия“.
2 От латинската дума nebula произлиза и английското прилагателно nebulous, което най-често се използва преносно и означава ‘неясен, мъгляв, неопределен’. Макар че то не е навлязло в говоримия български език, астрономите използват термина „небуларен“, който се отнася за космическите мъглявини.
3 Освен „облак“, от същия праславянски корен – *volk- (‘тегля, влача’) – произлиза и думата „влак“. Праиндоевропейският му родител *welk- пък е в основата на английския глагол walk (‘ходя’). Сходна идея присъства и в думата за „облак“ на арабски (سحاب/saḥāb), която произлиза от корен, означаващ ‘издърпване, влачене’.
4 Въпреки трансформацията в значението на думата clud, в съвременния английския се срещат редица думи, чието значение е свързано с оригиналното значение на думата (‘скала, камък, буца пръст, маса’), като например clod и clump (и двете със значение ‘буца’), clot (‘съсирек’) и cluster (‘струпване’).
5Sky означава „облак“ на всички скандинавски езици с изключение на шведския, където думата, макар че се смята за остаряла, се възприема по-скоро с англоезичното значение на „небе“, докато съвременната дума за „облак“ е moln. Тя, за съжаление, не е етимологично свързана с българската „мълния“, но нейният праславянски предшественик (*mъldni) все пак споделя праиндоевропейски корен (*meldʰ-) с друго скандинавско наименование, а именно Mjǫllnir – магическия чук на Тор, нордическия бог на гръмотевиците, светкавиците и бурите.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
Елизабет Костова е американска писателка и авторка на три обичани романа – „Историкът“, „Крадци на лебеди“ и „Земя на сенки“. Свързана е с България от 1989 г., когато идва тук – с влака от Белград и със свои приятели и състуденти. За да изучават български фолклор и история, те обикалят различни селища в Родопите, разговарят с възрастни хора – на по 80, 90 години. Времето е размирно и пълно с надежди – непосредствено след 10 ноември страната ни е наелектризирана от първите демонстрации. Именно на митингите в София се запознава и със съпруга си – българина Георги Костов, чиято фамилия приема. По-късно двамата заживяват заедно в Мичиган.
Всъщност Елизабет Костова се влюбва в традициите на нашето пеене, което чува за пръв път в САЩ – точно там още през 70-те години са били сформирани хорове, в които американци непрофесионалисти са изпълнявали народни песни. По подобен начин открива любовта си към фолклорната музика и езика и преводачката Анджела Родел. Двете с Елизабет участваха в открит разговор на тазгодишното 52-ро издание на Софийския международен панаир на книгата в НДК.
Работата на организацията може да бъде описана по много начини, но водещо сякаш е доверието – в културния обмен, в нуждата от общност и неизбежната осмоза писател–читател, защото писателите, твърди Елизабет Костова, са също и страстни читатели. Те най-добре знаят, че фундамент на добрите книги са големите идеи. А в основата на каквато и да е промяна на нагласи и обществени договори нерядко стоят авторитетните умове на времето – философи, писатели, хора на изкуството. Затова започваме точно оттам, от въпроса имат ли идеите силата да променят света.
Разбира се, има големи идеи, които са променили света и продължават да го променят – като убеждението, че индивидите заслужават политическа власт, или осъзнаването, че не бива да поробваме или изяждаме другите, или идеята, че една река има права. Да се надяваме, че „дъгата на моралната вселена е дълга, но се огъва към справедливостта“, както твърди д-р Мартин Лутър Кинг-младши.
Ясно е, че различните култури ценят в различна степен индивидуалното изразяване, а нашето модерно понятие за артист е сравнително ново – рядко ще намерите подписана гайда, велика френска катедрала или традиционна ганайска кошница. Тези неща обаче също са идеи и едновременно изразяват и оформят света.
В романите си Елизабет вплита исторически достоверни факти и мистични търсения. Въображението и въображаемото обаче са равноценни при създаването на добра художествена литература.
Въображението и историческото проучване имат почти еднаква тежест в моите романи. Винаги ме е вдъхновявала силата на различните форми на изкуство и на научните изследвания да съхраняват културата.
Самият език ми се струва чудо; помислете само, че можем да четем Омир или Платон днес и все още да чуваме част от онова, което техните текстове носят на нашата епоха – само благодарение на някакви знаци върху страница! В работата си съм загрижена и за това да покажа опасността от личната жестокост и политическата корупция, макар че всяка от книгите ми подхожда към тези теми по различен начин.
Елизабет Костова неведнъж е споменавала, че за нея е важна формата на конкретната история, а не чистата жанрова конструкция. Един от съветите, които не се уморява да дава на млади автори, е именно да се доверят на собствените си инстинкти.
Написването на роман отнема време за повечето сериозни писатели, а тъй като аз пиша бавно, ми трябва много време, за да създам една книга – обикновено между пет и десет години. Това означава, че често водя паралелен живот в ума си за дълъг период, но и моят реален живот през това време влияе върху писането ми – по фини начини, които разпознавам много по-късно.
В същото време съм заета с много различни неща, а литературата ме кара да съм благодарна за компанията на другите хора в ежедневието ми – грижата за болен приятел или възрастен родител, приготвянето на храна, преподаването, изнасянето на лекции.
Елизабет Костова преподава в университетски програми и семинари по творческо писане. Наясно е, че заедно с вдъхновението, в създаването на текстове има много занаят, много проучване, работа със собствената емоционалност, изграждане на усет към езика, а и необходимост от общуване със себеподобни.
Знам, че звучи малко странно, но когато пиша, винаги се чувствам заобиколена от героите си и погълната от тяхната компания.
През 2025-та се навършиха 20 години от издаването в САЩ на дебютния ѝ роман „Историкът“. Книгата съдържа 4 отделни времеви линии в различни десетилетия от ХХ век и изисква мащабно проучване на Балканите и живота на румънския владетел Влад Цепеш. Написването на романа отнема десет години и той може да бъде четен както като исторически, така и като готически. Но предизвиква силен литературен и читателски интерес и е преведен на над 40 езика.
Самата Елизабет Костова решава да дари 10% от средствата, получени от „Историкът“, в България, за да осигури професионално развитие на писатели и преводачи, създавайки за тях възможности да участват в срещи и да бъдат част от действаща литературна общност. По онова време не успява да намери организация, на която да довери средствата, затова пък заедно със Светлозар Желев създава Фондация „Елизабет Костова“.
Организацията (с директор Виолета Радкова) продължава да работи по международни програми вече 18 години. На дейността на екипа дължим Созополските семинари по творческо писане, ежегодния фестивал „СтолицаЛитература“, двете издания на международната поетическа конференция в Копривщица (2015, 2024), резиденцията „Жени в планината“, престижната преводаческа награда „Кръстан Дянков“ и много други. В България идват чуждестранни автори и запознаването им с българските им колеги често води не само до обмяна на мисли и подходи, но и до преводи и в двете посоки. Някои от писателите, посетили България, кандидатстват и по други програми (например „Фулбрайт“) и се връщат в страната ни, за да преподават или да пишат.
Основната работа на Фондация „Елизабет Костова“ е да укрепва литературната общност между България и други страни, както и в самата България. Другата ни мисия е да представяме българската литература на нови читатели по света. Една от най-големите радости в живота ми е да виждам как писатели – млади и не толкова млади – се възползват от нашите програми и създават приятелства за цял живот отвъд културните граници.
Елизабет Костова се чувства свързана с България по особен начин от първия път, когато стъпва тук, и със смирена благодарност определя световния си литературен успех като нещо, което в началото я е изненадало. Деликатността ѝ сякаш идва и от семейството ѝ, което я е формирало с внимание:
И двамата ми родители са вдъхновяващи личности – баща ми беше отдаден на обществото професор по градоустройство и специалист по опазване на историческото наследство, чиято обсебеност от градовете и историята беше образование за всички нас, неговите деца. Майка ми е библиотекарка, чиято радост и отвореност към жанровото разнообразие в литературата ни научи да изпитваме голямо удоволствие от четенето.
И двамата говореха за история и политически убеждения на вечеря и ни насърчаваха да развиваме собствено мнение.
Бях странно, срамежливо, книголюбиво дете с чувство за социална справедливост, което наследих от цялото си семейство. Баща ми ни казваше, че можем да бъдем или да правим всичко, което поискаме – това ни накара да вярваме в себе си в един свят на привилегии за мъжете.
Работата на Елизабет – и през фондацията в България, и като университетска преподавателка в Уилмингтън (Северна Каролина), Мичиганския университет, Колежа по изкуство и дизайн „Савана“ в Атланта и Университета по изкуства във Филаделфия – винаги е била отстояване на смисъл и даване на широки хоризонти за развитие на писатели, поети и преводачи. Елизабет Костова е поддръжничка на литературния диалог, затова не е случайност фактът, че тя е носителка на Наградата за културна дипломация на Фондация „Лоис Рот“.
Сред толкова обществена дейност и след години, инвестирани в сериозни исторически проучвания за своите книги, на въпроса кое е най-голямото ѝ достижение, Елизабет Костова отговаря така:
Да остана с отворен ум и отворено сърце. Това става все по-трудно, когато остаряваме и виждаме света по-ясно, но на 60 години искам да продължавам да раста, да се уча, да се радвам и да допринасям.
Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.
превод от английски Стела Джелепова, София: изд. „Лист“, 2022
Изграден като писмо на възрастен и нелечимо болен баща до неговия седемгодишен единствен син, романът „Галаад“, отличен с „Пулицър“ за 2005 г., предлага задълбочената саморефлексия на героя си и неговия фин и чувствителен философски поглед върху красотата на Творението в цялата му погрешимост и преходност, върху крехкостта на човешкия жребий, върху греховността, благодатта и смисъла. Привидно семпъл и спокоен, проникнат от мека светлина пред свършека, този плътен текст – дори и в най-битовите си ежедневни истории – излъчва едновременно метафизична лиричност и земна чувственост.
Предвид професията на разказвача Джон Еймс – конгрешански пастор в малко градче в Айова с митичното библейско име Галаад – и религиозната ерудиция на Робинсън някои читатели биха могли да хранят известни резерви или опасения към богословската страна на романа. Напразно. Разбира се, със сигурност прочитът би бил улеснен и задълбочен от познаването на тази деноминация – с корени в пуританско-калвинистката традиция, тя държи на автономията и липсата на духовни йерархии, на предопределението и личното спасение чрез благодат и вяра, на пряката връзка с Бога и т.н. С тънки нюанси Робинсън потвърждава, проблематизира или дори опровергава постулатите ѝ. Въпреки това текстът далеч не звучи богословски, а успява да превърне вечни философско-екзистенциални въпроси в четивна и универсално въздействаща проза. С изповеден тон и редица самоналагащи се библейски препратки разказвачът разгръща пред нас една уж усвоена, но и интуитивно спонтанна теология, която в крайна сметка е слята със смирението пред греховността на блудните синове, с любовта към живота и в най-ефимерните му земни проявления, с хедонистичната сладост от тактилното и признанието за прелестта на убегливото.
Проследявайки три поколения мъже от един род на пастори, Робинсън ни показва и приемствеността, и поколенческите различия у всеки от тях. Дядото, бащата и синът носят свой тип устойчивост и достойнство, при все че се отличават един от друг по базови въпроси – като проявленията на вярата, валидността на виденията и мистиката, свободата, войната, насилието в отстояването на принципите, пацифизма, прагматичността и т.н. В крайна сметка това се превръща в
роман за бащите и синовете – за (смисъла на) бащинството.
В старозаветната традиция именно бащата е този, който предава Книгата, буквата, закона, знанието на сина. В „Галаад“ се проблематизира необходимостта от оставяне на наследство – но не чрез материални завещания (всъщност това е едно от притесненията на Джон Еймс – че оставя много по-младите си жена и син без почти нищо), нито чрез назидателност и строги наставления, а чрез споделяне на цялата уязвимост на личния опит и чрез жестовете на внимание и любов (именно любовта и нежността пропиват с тона си цялото писмо).
В това писмо разказвачът – автор на стотици проповеди през живота си, се опитва да избяга от дидактизма и проповедничеството за сметка на естествените, понякога постигани в самия ход на писането житейски изводи и наблюдения. Вместо деен по мъжки сюжет и суха фактология в излагането на миналото пред момчето, бащата предлага циклично завръщане към крайъгълни събития и грижлива бдителност към мимолетни детайли и непосредствени състояния, често в преки наблюдения на детето, любимата и случващото се тук и сега. Всичко това – насред тъгата по предстоящото, което ще пропусне в израстването на сина си.
Пастор Джон Еймс има смиреното съзнание, че онова, което е прозрял и научил през живота си, може да бъде неприложимо за сина му, тъй както баща му и дядо му някога са имали своите ценностни разломи, довели до скъсването на отношенията им. Пътуването на героя с баща си като дете в търсене на гроба на изчезналия по своите дела и идеали дядо (сравнимо с онова на Аврам с Исак към планината Мория) е един от начините за постигане на (макар и посмъртно) помирение. Такова, каквото самият Джон Еймс ще търси през цялото време със своя блуден „втори“ син – наречения на него кръщелник и възможен претендент за мястото му след смъртта.
По-младият Джон Еймс Баутън се явява не само като ясно въплъщение на идеята за блудния син, но и като герой от типа на Митя Карамазов. Прозорлив за самотата и страданието на този счупен мъж, чийто живот е поредица от простъпки, пастор Еймс ще удържи своето смирение въпреки страховете и резервите. Така, както някога е разпознал яростната тъга в много по-младата си съпруга, той ще признае, че тези двама знаят много повече за непознаваемото от самия него, прекаралия десетилетия в четене. И с един финален акт ще потвърди, че Бог е милост, на която нашата греховност е безкрайно несъразмерна – че няма пречки за любовта и прошката.
Във връзка с горното почитта между родители и деца в частност и изобщо към другия е основен мотив в романа. Еймс разсъждава много за нея и за акта на благославянето (базов и в старозаветната, и в християнската традиции).
Възможно е дадено нещо да ти бъде до болка познато и същевременно да си напълно невеж за него,
признава разказвачът по въпроса за отношенията между бащи и синове, правейки уговорката, че баща му наистина е почитал баща си, въпреки неразбирането помежду им.
Опитвам се да кажа, че великата добрина и промисъл на Бога са дали на всички ни нещо, което да почитаме – на детето – родителя, на родителя – детето.
Почитта е отвъд съгласието и произтичащото от нея послушание „носи големи награди, защото в корените на истинската почит винаги е чувството за светостта на човека, който е неин обект“. А благославянето е дължимо на всичко, дори на най-низшите твари (като светулките или котетата, които някога като дете Джон Еймс е благославял в игрите си). То „може и да не усилва светостта, но я утвърждава“.
„Галаад“ е всъщност силно антропоцентричен роман, отдаващ почит на съществуването на човека тук и сега, отсам.
На онова аз, което е същност и съществително отвъд предикативността, отвъд сказуемите, били те обичам или страхувам се, или искам…
защото прелестта е тъкмо в това присъствие, оформено около „аз“ като пламък около фитил (…)
защото искам твоето скъпо тленно „аз“ да живее дълго и да обича този беден тленен свят, който все пак не мога да си представя, че няма да ми липсва жестоко.
В „Галаад“ Мерилин Робинсън изгражда и една носталгична (наред с цялoто размирие и нищета) картина на Америка между средата на XIX и средата на XX век. Америка на малките градчета, обитавани от добри и набожни хора. Историята на страната се разгръща на фона на този разказ: Американската гражданска война, аболюционисткото движение, локалните битки около въпроса за робството – т.нар. Кървав/Кървящ Канзас, които разделят дядото и бащата, Голямата депресия, сушата, бедността, продоволствената криза, испанския грип, световните войни… В малкото провинциално градче в Айова, вдигнато някога като пристан за борещите се за свобода, се разгръща и пространството на библейския Галаад, който често се споменава в писанията и чиито природни красоти, плодородие и живописност биват изтъквани.
Стараех се да изричам само истинни неща,
казва пастор Джон Еймс. И в глагола стараех се е цялото смирение на този колкото многопластов, толкова и еднозначно добър герой. Робинсън не се е опитвала да противопоставя твърде много черти в характера му – пред себе си имаме един живял дълго в самота и четене човек, чист мъж, изгубил първото си семейство и копнял десетилетия за дом, без да изгуби способността си да обича, да усеща, да вижда, да съпреживява. Да устоява на неверието около себе си дори когато сам има смелостта и интелигентността да го изучава. Да остава невинен и да вижда невинността у всеки.
Вярвам, че съществува придобита невинност, която заслужава същата почит като детската невинност.
Да, „Галаад“ е роман за придобитата невинност, за спасението чрез вярата и търсенето на благодат. И за заедността, защото „нещо, което не съществува в отношение с нещо друго, не може да се каже, че изобщо съществува“. Така, в подготовката към отвъдното, пастор Джон Еймс в крайна сметка ще създаде една апология на отсамния свят, на нашия, тленния, несъвършено съвършения, в чийто мрак се мътят чудеса. Удивителен свят, в който оставаме докрай деца:
Понякога се чувствам като дете, което веднъж отваря очите си за света и зърва удивителни неща, чиито имена никога няма да узнае, а после отново трябва да ги затвори.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.
Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.
Джанет Уинтърсън не говори, а гори. Това си мисля, докато слушам как стремително разгръща идеите си – леви и открито хуманистични.
За поколението, което през 90-те жадно наваксваше със света, името ѝ беше синоним на свобода. И макар оттогава на български да са издадени само три нейни книги, за познавачите на съвременната литература не е тайна, че Джанет Уинтърсън е смятана за един от най-смелите гласове в британската проза.
Десетилетия по-късно писателката е в София като специален гост на 13-тия Софийски международен литературен фестивал (9–14 декември) с майсторски клас и публична дискусия. Уинтърсън донесе със себе си и заряда на най-новата си книга One Aladdin Two Lamps (Penguin, 2025) – хибриден текст, в който „Хиляда и една нощ“ среща бъдещето, за да попита какво се случва, ако дадем на изкуствения интелект силата на джина, когото може би вече не можем да върнем в лампата.
Срещаме се с Уинтърсън в момент на кипящо гражданско недоволство в страната – контекст, който тя не подминава.
Вероятно вече знаете, че в момента в България стотици хиляди хора протестират срещу правителството, дългогодишната корупция и дезинформацията. Мнозина вече не знаят в какво и на кого да вярват. В книгите си често пишете за историята, властта и истината. Каква според Вас е ролята на писателя във времена на политически и емоционални сътресения?
Доверието е разрушено навсякъде. Вече никой не знае кой казва истината. Живеем в свят на постистина. Администрацията на Тръмп направи нещата още по-лоши – всекидневните лъжи започнаха да изглеждат нормални. И в моята страна е така – хората чувстват, че могат да казват каквото си поискат, без значение дали е вярно.
… А целият човешки договор се основава на доверие. По природа се раждаме доверчиви – децата растат с усещането, че на възрастните може да се разчита, че са силни, мъдри и ще се грижат за тях. После порастваме и виждаме как хората на власт злоупотребяват, лъжат и нарушават този договор.
Корупцията е точно това – прекъсване на вярата, загуба на доверие. Не става дума само за кражба или измама, а за нарушаване на човешкия договор. Затова корупцията е едно от най-тежките неща, които човек може да причини на друг човек.
Надежда ми дават младите хора. И тук е така – те са на площадите и казват: „Не можем да ви вярваме, че ще се грижите за нас, затова поемаме нещата в свои ръце.“ Това ми вдъхва надежда.
Един от лозунгите на протеста е: „Gen Z идва. Мафията – вън!“ Често казват, че новото поколение не се интересува от политика, но на площадите виждаме обратното. Според Вас, особено след написването на One Aladdin Two Lamps, какво e различното в отношението на тoва поколение към властта и истината?
Те излязоха от апатията. Осъзнават, че ако не влезеш в политиката, ако нямаш власт, не можеш да промениш нищо.
Радва ме също, че жените преоткриват феминизма – изправят се срещу идеята за trad wife (традиционната съпруга) и казват: „Искам да работя; искам свои пари.“
Доскоро изглеждаше, че важните въпроси са решени. Но това се промени с Брекзит, с Тръмп, а сега и с войната на Путин в Украйна. Младите се оглеждат и казват: „Чакайте, вижте какво направихте с планетата. Това е нашият свят. Как да имам деца в такъв свят?“ Те са ядосани, а гневът е катализатор на промяната.
Писателите и артистите трябва да ги подкрепят. Ние вярваме във въображението и в критичното мислене, умеем да разговаряме. Така че, ако имаш някаквo влияние, използвай го за добро. Всичко е история, а прогресът идва, когато разкажеш по-добра история.
Най-важното е да разберем, че общественият ред не е природен закон като гравитацията. Той е история, която можем да променяме. Тъкмо тук имаме избор.
One Aladdin Two Lamps е книга, която вижда надежда в технологиите, но е и много мрачна по отношение на капитализма, мизогинията и крайното дясно. Как съчетавате този оптимизъм за инструментите, с които разполагаме, с песимизма си за обществените ни модели?
Аз съм оптимистка по природа. Вярвам в решенията. Моята мантра е:
Мога да променя историята, защото аз съм историята.
Промених собствения си живот, затова знам, че прогресът е възможен. Но сега осъзнавам и структурното неравенство – колко трудно е за някои хора да постигнат промяна, когато всичко в живота е срещу тях. Надеждата е в това, че ние сме изградили тази система, следователно можем да я разрушим и да построим нова.
И аз като всички останали си мисля: „Това е пълен ад.“ Екологичните щети, последиците от хищническия капитализъм, това как богатите стават все по-богати, а хората не могат да водят нормален, достоен живот.
Нуждаем се от голяма, истинска промяна. Може да е опасно, защото революцията винаги носи щети наред с ползите, но на този етап не виждам друг начин. Алтернативата е още по-болезнена – просто да се предадем на разрушителните сили. Хора като Доналд Тръмп, Илън Мъск, Питър Тийл, т.нар. технобратя – това е „елитът“, който реално контролира нещата. Но ние можем да се изправим срещу тях.
Когато казват, че четенето и писането са лукс, аз отговарям така: всичко започва като идея в нечия глава – било то политическо движение, борба за справедливост или изобретение. Ако можеш да промениш нагласите, да развиеш въображението, да научиш хората да мислят, отиваш точно там, откъдето всичко започва.
Ето защо изкуството никога не е лукс. Литературата взема „това, което е“ и пита: „Ами ако?“
Винаги сте писала за куиър любовта, за семейството, което сами избираме, и за идентичностите извън нормата. Описвала сте литературата като вид убежище. Как изглежда то днес, в края на 2025 г., на фона на възобновената морална истерия?
И за какво е цялата истерия?! Опасността не идва от гей хората, които просто искат да създадат дом и семейство с човека, когото обичат. Не идва и от жените, които искат работа и равни права. Това са нормални неща.
Западът дестабилизира света и направи невъзможно за хората да останат в собствените си държави. Това е наследството на империята. Повечето от тези хора не искат да се местят – те искат да си останат у дома! Ние сами забъркахме тази каша. Трябва да разберем връзките между империализма, капитализма и системното източване на ресурси.
Първата стъпка е да бъдем реалисти. Важно е да седнем и да споделим страховете си, без да се притесняваме, че ще бъдем „канселирани“ [отхвърлени – бел.ред.]. В момента сме в състояние на крайна поляризация. Живея в страна, където всеки ден водещите заглавия са за самозвани пазители на реда, които отиват до Ламанша и разрязват малките лодки на мигрантите. По-грозно нещо не съм виждала през целия си живот.
Тръмп легитимира това с имиграционните си политики. Знаете как работят идеите – немислимото бавно става радикално, а след това се превръща в мейнстрийм. Някога немислимото беше „жените трябва да гласуват“. Сега виждаме обратното движение: „може би жените не трябва да гласуват“.
Това, за което хората избягват да говорят, е вярата. Притеснявам се от екстремизма във вярата, защото самата аз бях отгледана в религиозна секта. Страхувам се от ортодоксалността, без значение дали става дума за десни бели християни, за ислямисти, или за ортодоксални евреи, които отказват интеграция. Всички те се кланят на различен небесен бог, но всички са реакционни. А нещата се свеждат до едно и също – потискане на жените, потискане на гей хората и желание да се върнем към някакъв идеал, в който мъжете държат цялата власт.
Няма значение на кой небесен бог се кланяте. Ако вярвате, че един бог, когото никога не сте виждали, е на ваша страна и иска да победите, това е лудост. Ще използвате това, за да оправдаете своята неморалност и жестокост.
Истинският проблем на нашето време са войните на вярата. Но хората казват: „Не, не можем да говорим за това, ще ги обидим.“ А аз си мисля: „Хайде да ги обидим.“
Книгите Ви често са многопластови. В тях има истории в историите и различни времена на една и съща страница. Тази структура вероятно е Вашият начин да се противопоставите на опростените разкази с „една възможна истина“.
Да, защото наративите за една-единствена истина не вършат работа. Ние сме много по-сложни. Светът вече е глобален, свързани сме по начини, които не можем да променим. Връщането назад към „Това е моята страна, моите граници, моята църква“ няма да ни спаси.
Винаги мисля за това как умът се движи между минало, настояще и бъдеще. Литературата е ненадмината в умението да пренесе този вътрешен свят на ума върху страницата.
Господинов ми е любим писател, срещнах се с него вчера. „Времеубежище“ е толкова дълбока книга за това колко ненадеждна е паметта. Всички ние сме ненадеждни разказвачи. Литературата ти казва: „Това е истината за теб.“ И трябва да се научиш да живееш с тази несигурност.
Но четенето също така помага да разберем историята не просто като обективна хроника. Начинът, по който четем миналото, се променя, защото ние самите се променяме.
Например радикалната десница в Америка често повтаря: „Процентът на разводите се е утроил между 1960 и 1980 г.“ Това е факт. Но защо? Защото жените си намериха работа, зароди се феминизмът. Едната страна представя това като разпад на семейството. Другата страна поглежда и казва: „Да, жените осъзнаха, че могат да изкарват собствени пари, и не искаха децата им да бъдат отглеждани от някакъв пропаднал неудачник.“ Ето ви пример за критично мислене – да уважаваш факта, но да погледнеш по-дълбоко.
Това се опитвам да предам на моите студенти. Нека не „канселираме“ миналото или религията. Нека провокираме тези млади умове, като говорим за това какво всъщност се случва. Аз съм категорично против кенсълкултурата. Трябва да се изправяме пред трудните теми. Именно така промяната става възможна.
Ако можехте да изпратите една история, есе или образ от Вашето творчество като писмо в бутилка до българите, какво би било то?
Би било нещото, което наистина помогна и на мен – четете себе си и като фикция, и като факт. Осъзнайте, че вие сте история. Вие сте творба в процес на създаване. Нищо не е предопределено.
Това е и красивото в историите на Шехерезада. Намесата на другите наистина има значение. Някой те спасява, ти помагаш на някого. В „Хиляда и една нощ“ никой не казва: „Това не е моя работа.“ Всички се включват. Ние сме общността, а не самотният герой.
Това виждам в протестите по улиците тук. Хора, които отправят общи призиви. Така ще съживим феминизма, ще се справим с расизма. Когато се съберем и отправим общи призиви.
В друго интервю Ви попитаха кое е най-важното нещо на света, и отговорът ви беше „любовта“. Все още ли това е отговорът Ви?
Винаги съм вярвала, че любовта е най-висшата ценност. Един от проблемите на секуларизма е, че той отдалечи хората от идеята за вътрешен свят – свят, който не може да бъде наситен с материални придобивки. Героизмът, саможертвата, любовта към детето ти – това са неща красиви и истински.
Но докато вървим към бъдеще, изградено от изкуствен интелект… Той няма лимбична система. Той мисли, но не чувства. А ние чувстваме. Винаги ме напушва смях, когато мъжете кажат, че жените са „твърде емоционални“, а след това отиват и започват някоя война. И ми идва да кажа: „Пич, виж какво направи току-що! Не ми говори за емоционалност.“
Замислих се обаче: кое ще ни бъде абсолютно необходимо, ако наистина съсипем планетата? Въображението! Ако наистина я разрушим, ще трябва да намерим начин да си представим света наново. Може дори да се наложи да преосмислим любовта.
Но дори и да стабилизираме планетата и да преживеем всичко това, ние ще съжителстваме с небиологични същности. Не можем да научим изкуствения интелект да обича, можем обаче да го научим да си представя. Големите езикови модели са просто огромни машини за предсказване, но ние все още не сме създали машина за въображение. Ето това ме вълнува. И може би точно това е нещото, което трябва да пренесем в новия свят.
Яна Делирадева е българска хорова диригентка, ръководителка на създадения през 1947 г. хор „Детска китка“ (ЦПЛР – ОДК – Пловдив). Пътят ѝ е оформен от българската и американската образователна традиция: Яна учи пиано в Националното училище за музикално и танцово изкуство „Добрин Петков“, защитава бакалавърска степен по музикална педагогика в Академията за музикално и танцово изкуство (АМТИИ) „Проф. Асен Диамандиев“, впоследствие специализира хорово дирижиране в Националната музикална академия „Панчо Владигеров“, а след това три години и в Уестминстърския хоров колеж в Принстън, САЩ, при проф. Джоузеф Флъмърфелт.
Паралелно с дирижирането на хор „Детска китка“ Яна е музикална педагожка и преподавателка в АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ в Пловдив и вокална педагожка на вокална група „Академия госпожа Опера“.
„Аз съм научена да изграждам групов звук“
Да дирижираш хор и да създаваш единен звук от десетки отделни гласове се възпитава. Днес, във времето, в което фаворизираме индивидуалността,
хоровото пеене вероятно е метафора за възможността да работим екипно, в хармония и с ясното усещане за йерархия.
„Да водя хор“ казват диригентите и това означава да създадеш репертоар, да интерпретираш музикални произведения и да навигираш общия организъм на своите хористи на сцената така, че да ги изведеш там, където дори не са подозирали, че могат да стигнат. Пеенето включва обертонове и кара пеещите да вибрират на общи честоти на чисто физическо ниво, а често и публиката с тях“, твърди Яна Делирадева. И още:
Това е страхотна мощ. Усещам залата с гърба си още в момента, в който вдигна ръце. От диригента се иска във всяка част от секундата да прави анализ и да взема решения, базирани на това, което чува, но и на енергията на публиката. Винаги оставям последните пет процента от произведението да се случат на сцената. Говорим на репетиции за смисъла на песента, за фразирането, за изграждането, но винаги оставям онзи малък момент на спонтанност.
Между колективното и индивидуалното
Яна Делирадева твърди, че като музикантка в значителна степен е продукт на българското образование. Тук получава и обичайното за българските деца преди 1989 г. възпитание, което не одобрява личната изключителност:
Като дете аз винаги съм смятала, че съм една от всички.
Трите години в САЩ обаче я срещат с чувството за свобода и с желанието да заяви своята индивидуалност. Пребиваването ѝ в специализираното хорово училище в Принстън ѝ дава запознанства с различни хора – и като можене, и като музикалност и интелект. Там тя разбира, че всеки човек умее нещо по-добре от другите. Вероятно това е и голямата разлика в културата и образованието, която формира творческите ѝ търсения:
Това, което те отличава, е поощрявано и впрегнато в общото, за да работи за цялата система. Там се научих да не се страхувам творчески и да не се боя да експериментирам.
Професионално Яна Делирадева получава възможността да работи с големите диригенти на столетието: Рикардо Мути, Зденек Мацал, сър Колин Дейвис, Курт Мазур, Волфганг Савалиш.
Изпълнявала съм в „Карнеги Хол“, в „Айвъри Фишър хол“ (дом на Нюйоркската филхармония), във филхармониите на Филаделфия и Ню Джърси. Америка е толкова различна от България, че сякаш бях на друга планета. Ти просто свикваш да живееш в едната или в другата действителност, но няма мост между тях. Много съм благодарна на моя съпруг, че ме подкрепи безрезервно да замина тогава; по онова време бяхме само гаджета. Да, той има огромна роля за моето заминаване и много ми помагаше.
Истината е, че всеки артист, свързан професионално с изкуството, е продукт колкото на времето и таланта си, толкова и на своите учители. И тази връзка остава за цял живот като благодарност, но и като несвършващ диалог с преподавателите, които са те формирали. Яна успява да открои няколко души, а когато говори за тях, гласът ѝ се променя.
Елена Станева е първата ѝ учителка по пиано, за която казва, че е поставила не само музикантската ѝ база, а и човешката почтеност и търсенето на автентичност. Едва по-късно Яна разбира, че тя е отглеждала и собственото ѝ мнение:
Веднъж ми каза: „Не го свирят така този Скрябин етюд, но ти много хубаво го защити.“
Никола Липов е следващият неин учител, който без предупреждение я оставя да дирижира студентския им хор от 120 души и отива на ски. Яна го търси до последно, накрая осъзнава, че трябва да се справи сама. И успява.
След време разбрах, че ако прекалено дълго държиш под опека един човек и не го оставиш да се еманципира, той никога не събира куража да повярва, че може.
Трима са преподавателите от САЩ, за които и до днес Яна мисли с вълнение: легендарният Джоузеф Флъмърфелт, комуто се носи славата, че казва нещата искрено и без заобикалки в култура, в която не е прието да се говори така; Андрю Макгил, който е готов да обяснява всичко колкото трябва пъти, докато бъде разбран – тази „технология“ Яна Делирадева се опитва да спазва в преподавателската си работа сега; и Джеймс Джордан, който прилага системата на танцьора Рудолф Лабан и неговата теория за движението – диригентите използват различни видове усилие и индивидуални движения на тялото, за да добият определен звук.
Не можеш да имитираш движения, ти трябва да знаеш как искаш да стигнеш до този звук: с натиск, съпротивление или чрез безплътност.
А с майка си Златина Делирадева Яна и до днес е в колегиално сътрудничество. През целия си съзнателен живот е била свидетелка на нейния творчески процес и се е учила от нея.
Но как се създава репертоар?
За различните хора – по различен начин. Например когато работя със студенти в АМТИИ, се опитвам нещата да им харесват музикално, но и да ги обучават на нещо. От майка ми съм се учила да избирам произведения, които имат музикантска стойност. Да създавам звукови картини. Когато нещо ме вълнува искрено, аз заразявам, а това е много важно, защото студентите ми идват от различни места и са с различен бекграунд. В това отношение имам голяма свобода в АМТИИ. За хор „Детска китка“ е различно – там планирам репертоара в зависимост от ангажиментите, които сме поели. Но винаги има един или два концерта, в които искам да добавя нещо, което лично мен ме развива като човек, музикант и диригент. И знам, че децата го усещат. Те стават свидетели на навлизането в този концертен репертоар, виждат процеса отвътре, виждат как интерпретацията се променя за всяко произведение.
Глас и общност
Отскоро Яна е ангажирана и с каузата „Хорова академия за непрофесионалисти“, организирана от Sofia Art Institute по идея на Венета Нейнска.
Инициативата дава възможност за изява на хора, които се осмеляват да преодолеят собствената си плахост или несигурност и да пеят в общност. Над 50 души се записват за първата репетиция.
На практика Венета Нейнска се погрижи за всичко покрай организацията и ни остави с Валентина Георгиева (хор „Черноморски звуци“) да се съсредоточим и да дадем най-доброто от себе си.
На първата репетиция идват и хора, които Яна познава, но там ги вижда в различна светлина. Когато накрая питат бъдещите хористи защо са се записали, получават отговори от „Обичам да пея“ до „За пръв път се престрашавам“.
Ние с моя съпруг Манол (Пейков) отдавна искахме да направим хорово училище в Пловдив, след като видяхме през 2015 г. какво бяха постигнали в Швеция. Още повече че тук има млади колеги, с които се разбираме и подкрепяме. Но за да се случи това, се искат усилия и зала. В Пловдив няма подходяща зала.
Другият проблем е, че подобни големи формации не могат да оцелеят без подкрепата на институция, която стои зад тях. Дори на проектен принцип оцеляването им би било под въпрос, тъй като те се нуждаят от гаранция за устойчивост, казва Яна Делирадева.
Аз вярвам, че хората трябва да имат равен достъп. Затова и „Детска китка“ не е частен хор.
Яна е потомствена музикантка. И двамата ѝ родители са хорови диригенти, така че тя с основание се шегува, че е с фамилна обремененост, когато я питам дали това е призванието ѝ. Днес Яна води репетиции всяка вечер без петък и неделя. Хор „Детска китка“ има участия в повече от 20 международни фестивала: миналата година децата бяха на турне в Япония и една от изявите им там беше благотворителен концерт в подкрепа на пострадалите от земетресението в Ишикава.
Яна Делирадева вярва, че трябва да се работи за изграждането на общност. Работата ѝ с подрастващи е възможност да подобри качеството на живота около себе си, защото доброто е заразно.
Моите студенти и децата от хора оценяват, ако ги заведеш на добро място.
През целия си живот Яна е пяла в хор и знае колко е важно това не само за разбирането и моделирането на звука, но и за изграждането на личността, на етическия и естетически интегритет, на способността да живееш добре с другите и със себе си.
Обучението по изкуства винаги е свързано до голяма степен със самообучение и с работа със собствените емоции, липси и търсения. Пеенето е не само свобода, а и възможност да покажеш, че си уязвим. Този живот може да се изпее. Понякога и с горест. Но пак е лечебно.
Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.
На 5 септември 2014 г. международно жури обяви, че Пловдив е спечелил титлата „Европейска столица на културата“ в надпревара със София, Варна и Велико Търново. В следващите пет години градът се позиционира като най-интересното място в България за съвременна култура. Приятели и познати все по-често идваха от столицата и морето за уикенд туризъм, обикаляха пешеходните улички из „Капана“ и Стария град, отбиваха се в поне няколко от никнещите като гъби хипстърски барове и заведения и ме питаха за интересни събития, които да посетят. А само няколко години по-рано „Капана“ беше квартал, предизвикващ тъга с комбинацията от рушащи се сгради, паркирали по тротоарите автомобили и неработещо улично осветление.
Съживяване на културния живот в Пловдив
Концепцията за Европейска столица на културата насърчи изпълнението на проекти и реализацията на събития в кварталите, в запуснати градски зони с висок потенциал за развитие, като бреговете на Марица, и в агломерацията около областния град.
Един от реставрираните складове в Тютюневия град беше домакин на изложбата „Дим. Истории на тютюна“, която увлекателно представи историята на индустрията, формирала съществена част от облика на Пловдив в края на XIX и началото на XX век. Немалко жители на града вероятно влязоха в тютюнев склад за първи път и имаха възможност да видят отблизо високите тавани, дървените подове и автентичните метални елементи в интериора.
Фасадата на студентските общежития на Медицинския университет се превърна в поле за изява на впечатляваща вертикална хореография, дело на френския колектив La Compagnie Acte. В селата Бойково и Добралък в Родопите, познати основно като отправни точки за планински туризъм, Фондация „Открити пространства“ реализира проекта „Шепоти от родопски приказки“, който съчета различни артистични форми – работилници за разказване на истории, повлияни от местния фолклор, сетивен театър и преработка на традиционни песни.
Това бяха само три от събитията, които ми направиха силно впечатление през 2019 г.
Но в предишните години One Architecture Week, One Design Week, One Dance Week, Нощта на галериите и музеите, павилионът Fluca, Седмицата на съвременното изкуство, „Арт позитив“, „Капана фест“, Hills of Rock и множество други фестивали и събития очертаха трансформацията в артистичния облик на града. Критична маса икономисти, художници, писатели и културни мениджъри (като Богдан Русев и Георги Стоев) се преместиха да живеят в Пловдив. Доколкото именно активните хора създават културния облик на един град със своята енергия, ентусиазъм и нови инициативи, подемът беше осезаем.
Титлата „Европейска столица на културата“ донесе и целево финансиране от българската държава и Европейската комисия за инфраструктурни проекти, като реконструкцията на площад „Централен“ срещу 12 млн. лв., превръщането на някогашния „Детмаг“ в галерия „Капана“ за 1 млн. лв. и реконструкцията на галерията на Съюза на българските художници в галерия 2019. Към онзи момент Пловдив имаше огромна нужда от подобни инвестиции, тъй като поддръжката и обновяването на културната инфраструктура бяха неглижирани от поредица управници.
2025-та: усещане за застой
Превъртаме лентата шест години напред. В публичното пространство все по-често се чуват мнения, че възможността за утвърждаване на града като международен културен център в годините след 2019 г. е загубена. Част от иновативните фестивали, като One Architecture Week, One Design Week и Нощта на галериите и музеите, прекратиха съществуването си поради натрупаната умора в неправителствените организации, които ги изнасяха на плещите си. За тази умора допринесе и сблъсъкът с недалновидната политиката от страна на Общината, която се забърка в поредица от конфликти с някои от най-активните мениджъри на културно съдържание. Липсват нови събития, които да са насочени към визуални или сценични изкуства, а все по-често се набляга върху комерсиалните музикални форми.
Често алтернативни арт прояви се посрещат със смесица от неразбиране, възмущение и криворазбран патриотизъм. Седмицата на съвременното изкуство, организирана от сдружение „Изкуство днес“, остава едно от малкото събития, позволяващи си да търсят отговори на трудни въпроси и временно да трансформират градската среда. То обаче неведнъж е нападано с епитети като елитарно, безсмислено и нарушаващо „добрите нрави“.
Емблематичен е случаят с произведението „Стената“ на утвърдената съвременна артистка Севдалина Кочевска.
То представлява инсталация от сребристи чували, която навява асоциация за окопите от Първата световна война и засяга темата за опазването на културното наследство в държави, раздирани от война. След публичен скандал творбата е премахната заради твърдения за опасност от пожар. Остават обаче съмненията, че не се е харесала на високопоставени политици, дошли за празника на Съединението в Пловдив.
Превръщането на Тютюневия град в артистичен квартал забуксува, тъй като част от собствениците предпочетоха на ръба на закона да съборят сградите, вместо да се захванат с бавния, скъп и тежък административен и строителен процес по възстановяването им в автентичен вид. Действията на Министерството на културата и Националния институт по недвижимо културно наследство по обявяване на складовете за недвижими културни ценности бяха изпреварени от т.нар. Планове за безопасност и здраве. Така евфемистично се наричат документите, с които Общината позволява унищожаването на ценните архитектурни образци от началото на XX в.
Артистичните намеси в „Столипиново“ не доведоха до траен резултат – неизненадващо за квартал, в който голяма част от населението има много по-належащи проблеми: крайна бедност, липса на адекватно сметосъбиране, неясен законов статус на много от жилищата.
Река Марица продължава да се усеща като зона с пропилян потенциал,
която разделя града на две, вместо да предлага възможности за разходки, културни събития или спорт. Многократно по форуми за урбанизъм и местно развитие се посочват примерите на градове като Париж, Валенсия и Амстердам, които ползват минаващите през тях реки и канали, за да създадат зелени оазиси с потенциал да трансформират околните квартали. Не е учудващо, че Общината няма визия за развитие на Марица, след като години наред не успя да се справи с наглед лесната задача да възложи почистване на речното корито от дървета и храсти.
Пловдив изглежда и се усеща като град, който не може да намери своя автентичен облик и посока. Наследството от 2019 г. се изразява основно в обявяване на ежегодни покани за организиране на събития от Фондация „Пловдив 2019“, които без съмнение са необходими за града, но ползват вече създадената инерция. Липсва ясна и конкретна цел за развитието на културата, която да сплоти администрацията, хората на изкуството, мултинационалните и местните компании и гражданите. Концепция, която да вдъхнови и да обедини, в синхрон с мотото „Заедно“.
Къде може да се намира Пловдив след десетилетие?
От интернет страницата на Община Пловдив разбираме, че времевата рамка на културната стратегия на града е изтекла преди почти година. Липсва инициатива за изработване на нов стратегически документ, необходим за поставянето на целите за следващото десетилетие. Подобна визия беше включена в Апликационната книга за кандидатстване за Европейска столица на културата през 2014 г.
Тук е мястото да се отбележи, че инициативата Пловдив да кандидатства за престижната титла първоначално идва не от местната администрация, а от група артисти и интелектуалци, един от които е Емил Миразчиев от вече споменатото сдружение „Изкуство днес“. Така остава актуален въпросът могат ли отново независимите творци да бъдат движеща сила на процес, търсещ желания културния облик на града.
Една бъдеща културна стратегия следва да е фокусирана и върху развитието на нови градски пространства,
които да предлагат възможност за провеждане на събития с различни теми и мащаб. Общината може да задели целеви средства, за да закупи банята „Орта мезар“, една от четирите най-стари оцелели сгради в Пловдив, чиято история се проследява до XV–XVI век, но за съжаление тъне в разруха от години, а части от нея са увредени от пожар. Трансформацията на постройката в галерия или в център за съвременно изкуство, ведно с облагородяването на принадлежащите зелени площи, визуално и пространствено би допълнила по подходящ начин наситената в исторически и културен план зона около Градската градина, Природонаучния музей и Дома на младоженците.
Пешеходният мост е покрит с изключително грозна и неподходяща конструкция и приютява основно магазинчета за дрехи и обувки, които напомнят с бутафорния си облик софийския базар „Илиянци“ от средата на 90-те. Администрацията има възможност да инициира преговори с Българската банка за развитие, която е настоящ концесионер на съоръжението, и да придобие актива срещу сума от порядъка на 4–5 млн. лв. Върху част от пространството на моста би могло да се разположи кафене с панорамни гледки към река Марица, а останалото място е подходящо например за изложбени пана, временни скулптурни форми или провеждане на фестивали.
Вече съм писал за скрития потенциал на Сахат тепе – локация, която остава непозната за много от туристите и жителите на Пловдив в сянката на Стария град и Небет тепе. През последните две години и половина, изминали от публикуването на предишната ми статия, в състоянието на хълма няма особена промяна, освен че тази пролет бяха изсечени десетки дървета в мащабна акция по поддръжка на зоната от предприятие „Градини и паркове“. Нови пейки, кошчета и осветителни тела се поставят инцидентно. Общината се похвали с монтиран воден часовник, но продължава да липсва цялостна концепция как Сахат тепе да стане част от туристическите маршрути. Площадките в горната част на хълма са подходящи за провеждане на концерти, театрални представления и за кинопрожекции на открито, така че той да привлича и други посетители освен хора от квартала, разхождащи кучета, и младежи с бира в ръка.
Извън новите градски пространства, от които се нуждае Пловдив,
време е на дневен ред да се постави основополагащата тема за цел, която да вдъхнови местната общност.
В унисон с намерението на Европейския съюз да постигне въглеродно неутрална икономика до 2050 г. са създадени наградите за Европейска зелена столица, като процесът на кандидатстване е отворен за всички градове с над 100 000 жители. Река Марица и тепетата са символите на Пловдив, които едновременно имат статус на природни забележителности и носят потенциал за разгръщане като места за реализация на проекти, свързани с културата и изкуството. Като южен град Пловдив е изложен на заплахи от промяната на климата – внезапни речни наводнения и екстремни летни горещини. Качествената поддръжка на зелените зони и облагородяването на крайречните пространства биха донесли както екологични ползи, така и възможности за създаване на изкуство, което вплита теми, свързани с опазването на околната среда.
Както показва и примерът на Вилнюс, спечелил титлата „Европейска зелена столица“ за 2025 г.,
гражданското участие, инициативите, свързани с устойчивото развитие и проявите на алтернативно изкуство, често вървят ръка за ръка.
По пътя към отличието литовската столица подкрепя множество инициативи и събития, насочени към подобрено рециклиране, увеличаване на компостирането, локални почиствания и включващи неформално образование за деца и подрастващи.
Пловдив притежава ценен опит и е средище на активни хора, които спомогнаха да се превърне в Европейска столица на културата. Градът още разполага с възможност да се отърси от удобното статукво и да формира дългосрочна визия за развитие на културата и изкуството, която да служи за репер през следващото десетилетие.
По едноименната книга на урбаниста Ян Геел, това е рубрика за добрите чужди (и не само) примери за градско управление или градоустройствено решение, които са променили средата в добра посока. Които са сложили човека в центъра на вниманието. По изключение даваме и примери за тъкмо обратното, но се надяваме, че добрите практики ще преобладават. Защото имаме нужда от позитивност и показвайки, че и иначе може, се надяваме да повлияем на взискателността и чувството за естетика у читателите.
От февруари 2021 г. в рубриката „Градове за хората“ се включват експерти от Съюза на урбанистите в България, а от декември 2024 г. – автори от „Екипът на София“.
Едно от предизвикателствата, с които редовно се сблъсквам в преводаческата си практика, е „пренасянето“ на имената на литературните герои от български на английски. Kакто е добре известно, по принцип правилото е личните имена да не се превеждат, с изключение на тези в детската и жанровата литература. Нерядко обаче, особено в литературата, която аз обичам да чета и превеждам (без тя да е детска или жанрова), имената на героите не са просто произволно дадени им от автора названия, с които читателят да ги идентифицира, a разкриват – чрез семантичния си заряд, фонетичното си звучене, някаква етимологична заигравка или друго намигване – важни аспекти от личността, характера, произхода и историята на героя и по този начин предоставят на читателя допълнителен интерпретативен ключ.
В романа „Пътуване по посока на сянката“ Яна Букова например дава на героите си изпълнени със значения (и трудни за превод) имена: „… дядо ѝ, който носеше името, което дават на късметлиите сираци – Найден, но никой не го знаеше откъде е дошъл, кой го беше загубил, кой го беше намерил“; Неделя – „жена с име на празник и съзвездия върху кожата си“; или пък полиглота Утис, чието име – заето от Одисей и означаващо „Никой“ на старогръцки – може да се чете (и) като вид намигване към пословичната невидимост на преводача.
Нещата се усложняват допълнително, когато името на литературния герой подсказва свързаност със самия автор, но преводът по една или друга причина я прикрива или направо изтрива. Ето как, докато българският читател би могъл да направи връзка между холандския пътешественик и разказвач в „Пътуване по посока на сянката“ Ян ван Атен и авторката Яна Букова, която (частично) живее в Атина, конвенционалното изписване на „холандското“ наименование на латиница (Jan van Atten), английското название на гръцката столица (Athens) и фактът, че авторката транслитерира името си като Iana, унищожават възможността тази връзка да бъде разкрита от англоезичните читатели.
Докато в художествените текстове тези взаимовръзки между героите и техните (и на авторите им¹) имена са просто литературен похват, истинският живот понякога ни среща със съвсем реални персонажи, чиито характери, професии или съдби са толкова очевидно отразени в имената им, че от тях би се получила доста слаба литература. В световен план имаме американския пилот от Формула 1 Скот Спийд, чиято фамилия означава „скорост“, и ямайския спринтьор Юсейн Болт, чието второ име означава „мълния“. В български контекст се сещам за известната в миналото режисьорка на дублажа Трендафилка Немска, както и за Пламен Горанов – активиста, който през 2013 г. се замозапали, пламна и изгоря в знак на протест срещу управлението на град Варна.
Търсенето и откриването на такъв вид връзки както в литературата, така и в живота отдавна ми е особено любопитно, но едва наскоро научих, че този „феномен“ – или по-точно
идеята, че името на човека влияе върху неговия характер, избора на професия или цялостната му посока в живота – си има наименование: през 90-те години на миналия век се появява понятието „номинативен детерминизъм“.
В английския език съществува и терминът aptonym – от apt (‘подходящо’) + onym (‘име’), добил популярност през втората половина на XX век. Понякога се среща и в по-ранния си вариант от 20-те години – aptronym,за който се смята, че първоначално е формиран по модела на „патроним“. С течение на времето тези думи са изместили датиращото от края на XIX век и вече смятано за остаряло понятие euonym, чийто префикс произлиза от старогръцката дума εὖ ‘добър, истински’².
Термините може да са сравнително нови, но идеята за връзката между човека и неговото име както в литературата, така и в истинския живот съществува още от древността. Платон например твърди, че тъй като собствените имена отразяват природата и същността на даден човек, няма как те да са произволни. Римските автори също поддържат тезата nomen est omen – тоест че името е знак, поличба или предзнаменование. Много от героите на Хораций – например поглъщащият цели „торти“ наведнъж Porcius³ – свидетелстват за това.
Вярването в определящата роля на името за характера и съдбата на неговия носител навлиза и в Средновековието, когато наименованията на светци и добродетели стават особено популярни, а през Ренесанса даже се засилва благодарение на религиозни, социални и езотерични фактори, като възраждането на интереса къмхерметизма, кабалата, алхимията, астрологията и нумерологията.
Всъщност, като се замисля, номинативният детерминизъм не е кой знае колко по-различен от вярването в значението на зодиите, само дето там опциите са ограничени до дванайсет, докато при имената възможностите на практика са безкрайни.
Така или иначе, в чест на Деня на света Екатерина, който Православната църква отбелязва на 24 ноември, а Католическата (и някои протестантски) – на 25-ти (а защо не и в чест на все така актуалната кампания #namethetranslator, призоваваща преводачът да бъде назован), решавам да науча малко повече за произхода, историята и етимологията на моето собствено име.
И така: за the OG Екатерина, или
първата носителка на името, се смята света великомъченица Екатерина, известна още и като Екатерина Александрийска.
За нея се твърди, че е живяла около 18 години в края на III и началото на IV век⁴.Колкото и да е примамливо (агиографията на светицата я представя като „изключителна интелектуалка и голяма красавица“), ще устоя на изкушението да търся паралели между нейното житие и моя живот не само защото ни делят повече от седемнайсет века, но и заради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване.⁵ (И въпреки това образът ѝ на жена, спореща с езически философи, особено ми импонира, а твърдението, било то и непотвърдено, че е знаела „72-та езика на света“ поражда у мен възхищение, вдъхновение и съвсем нехристиянска завист.)
Дори и при липсата на сходства и исторически доказателства обаче не е особено трудно човек, дори и да не споделя нейното име, да се почувства свързан със (a и защитен от) света Екатерина благодарение на впечатляващо дългия, почти поетичен списък с професии, занимания и семейни положения, които тя покровителства: апологети; архивисти; адвокати и юристи; библиотекари; шапкари, галантеристи, модисти и журналисти; философи и теолози; девойки, неомъжени жени и „стари моми“6; учени, ученици и учители; писари, преписвачи и стенографи; грънчари, предачи, каруцари и други занаятчии, работещи с колела; кожари и точилари. Свети Йероним може само да завижда. А аз лично, поне към този момент, се разпознавам поне в пет от изброените категории.
Предполагаемите етимологии на самото име също са доста разностранни. Според най-популярната теория първоизточникът на името Екатерина е старогръцкото име Αἰκατερίνη (Aikaterínē), за което се смята, че произлиза от прилагателното καθαρά (kathará, ‘чиста, бистра, неопетнена’)7. Според експертите обаче това обяснение е по-скоро фолклорна етимология, която е възникнала впоследствие, през римската и ранната християнска епоха, като обяснение на вече съществуващото име. Теорията също така се прилага като обяснение за аферезата, или отпадането на първата сричка8, както и за промяната в изписването на името на латиница – от Katerina на Katharina.
Според втората теория, смятана за по-надеждна, името произлиза от друга старогръцка дума, а именно местоимениетоἑκᾰτέρᾱ (hekătérā) което означава както „всяка от двете“, така и „една от двете“. Няма как да не отбележим, че случайно или не тези значения обобщават същността на преводаческата дейност идеално – както буквално, така и метафорично.
Коренът на гореспоменатото местоимение пък е наречието ἑκάς (hekás), което означава „далеч“, „от разстояние“ или „дълго след това“ и също доста добре подхожда не само на преводаческите ми занимания, но и на пътешественическите ми страсти. (Думата е в корена и на едно от слабо известните прозвища на Аполон – Ἑκατός (Hekatós) заради способността му да влияе отдалеч.)
Вероятно е името Екатерина, особено ранното му изписване като Ἑκατερίνη (Ekaterínē), да е етимологично свързано и с друго древногръцко божество – богинята Ἑκάτη (Hekátē), или както е известна на български, Хеката. Нейната сфера на влияние е значително по-тясна (и тъмна!) от тази на светицата – освен богиня на магията, вещерството, нощта, луната, духовете и отвъдното, Хеката се смята и за пазителка на кръстопътища, прагове, портали и всякакви други гранични пространства. Изобразена като разтроена фигура с три глави, гледащи в три различни посоки (към миналото, сегашното и бъдещето), тя ми се струва съвсем достойна за богиня на превода, въпреки че позицията вече е заета от (внука на Атлас) Хермес, от чието име произлиза и терминът „херменевтика“.
Колкото и да са ми забавни тези съвпадения, далеч (тоест ἑκᾰ́ς) съм от мисълта, че името ми предопределя живота или пък е предопределено от него. И макар че моят (пълен, както и кратък9) nomen не е недвусмислен omen, аз все пак харесвам името си и се идентифицирам с него. Сложният му, не съвсем ясен произход, отварящ различни възможности за интерпретация, ми предоставя известна свобода – да бъда чиста като светица, могъща като древногръцка богиня, влияеща отдалеч като магьосница, злокобна като вещица, вечно стояща на кръстопът като преводачка… една от двете или пък и двете, трите, четирите, петте. Това нямаше да е възможно, ако носех по-категорично име, например победоносните Николета, Лора, Дафина, Сигрид, Вероника или Виктория, което да предполага някаква еднопосочна, постоянна и недвусмислено славна съдба. Но в края на краищата нали за тази цел си имам зодия.
1 Имената на самите автори също понякога носят определен заряд. С това фамилно име, макар да го изписва Boukova (а не Bookova или Buchova), Яна Букова изглежда предопределена да пише книги.
2 Докато съществителното euоnym означава буквално „добро, истинско име“, древногръцкото прилагателно εὐώνῠμος (euṓnŭmos), формирано от същите корени, освен като описание на някой или нещо, носещ добро, правилно или благоприятно име, се използва в астрономията и означава „южен“, както и като евфемизъм за нещо, което се намира от лявата страна и/или предвещава нещастие. (Сходна е етимологията на английската дума sinister, която има подобно значение – „злокобен“, и произлиза от латинската дума за „ляво“.)
3 В оригиналния стих за свинския Porcius на латински прави впечатление, че „тортите“, които той поглъща цели наведнъж, се наричат placentas. Както вече съм писалa, не е изключено точно сладкишът с това наименование от древността да е предшественик на баклавата.
4 Екатерина Александрийска се смята за първата носителка на името, но след нея се появяват още няколко (предполагаемо кръстени на нея) (Е)Катерини, които са канонизирани като светици от Католическата църква. Сред тях са италианската богословка, мистичка и дипломатка от XIV век Катерина Сиенска, чийто празник се отбелязва на 29 април; светицата и мистичка Катерина Генуезка, живяла през XV–XVI век и посветила се на болните и бедните, чийто празник е на 15 септември; светицата покровителка на художниците и пазителка срещу изкушенията Катерина Болонезка от XV век, чийто празник е 9 март; и французойката Катрин Лабуре, милосърдна монахиня от XVIII век и създателка на медала за религиозна отдаденост Numisma Immaculatae Conceptionis, канонизирана в средата на XX век, чийто празник е на 28 ноември.
5 Поради липсата на исторически доказателства за нейното съществуване света Екатерина е премахната от католическия календар през 1969 г., но през 2000 г. като жест към православните християни папа Йоан Павел II я възстановява. Някои историци смятат, че легендата на света Екатерина, която се споменава като християнска мъченица за първи път едва през VIII век, всъщност се основавa на реалния живот на видната късноантична философка, математичка и астрономка Хипатия Александрийска (ок. 355–415), смятана за една от първите жени учени в историята. Забележително е, че ролите на християните и езичниците в двете истории са разменени.
6 В някои региони на Франция неомъжените жени над 25 години се наричат catherinettes, или „(e)катеринки“. Те отбелязват Деня на света Катерина на 25 ноември, като носят екстравагантни шапки в жълто и зелено и се молят на светицата да им намери и изпрати съпруг.
7 Ако тази теория се приеме за вярна, това би означавало, че името споделя общ корен с думата „катарзис“, както и с наименованието на катарството и неговите последователи – катарите.
8 Като носителка на възможно най-разширения вариант на името ми е любопитно защо в много езици първата сричка липсва, докато в някои все още е запазена – освен в България пълният вариант, започващ с Е, се среща и в други източноправославни традиции, например руската, гръцката и грузинската (там името ეკატერინე изглежда колкото неустоимо красиво, толкова и неразчетимо). Според специалистите по историческа лингвистика, докато сред западните славяни името навлиза от латински по католическа линия, сред източните и южните славяни то навлиза от византийския гръцки, поради което запазва началната си гласна.
9 Едно от преимуществата човек да има толкова дълго име, било то и с неустановена етимология, е наличието на множество, често забавни прякори и умалителни форми, които може да генерира. Краткото име, което аз лично използвам най-често, е Катето – това винаги кара българите, с които се запознавам, да се засмеят, докато англичаните го произнасят като potato и недоумяват как производно от женско име може да е хем в среден род, хем да се членува. Когато бях малка, тъкмо бях прочела „Митко Палаузов“, когато с гордост открих, че иначе омразното ми (и досега) Катя, изписано наобратно, се превръща в думата „ятак“. Години по-късно пък моите състуденти в Щатите ми измислиха шеговитото прозвище на любител на животните Kitty Petlover. А впоследствие, докато живеех във Франция, приятелите ми ме наричаха Ékat – прякор, съставен по модела на жаргонната практика verlan (от l’envers ‘наопаки, наобратно’), при която сричките на думата се разменят, така че femme става meuf (‘жена’) , а fête става teuf (‘купон’). Непознатите французи пък често решаваха, че се представям като Et Katerina, поставяйки съюза „и“ пред името си, все едно съм нечие продължение. Това само по себе си е чудесно съвпадение за един преводач, чието име неизменно се появява в комплект с името на автора.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
превод от унгарски Мартин Христов, София: изд. „Ерго“, 2022
Когато човек отвори „Изповедите на един буржоа“, той попада не толкова в роман, колкото в един литературен кабинет на морала, където авторът разрязва тъканта на света, в който е живял, със същата прецизност, с която хирург разрязва собственото си тяло пред студенти.
Това е книга, представяща се като изповед, но под повърхността ѝ се движи нещо по-дълбоко. Това е хроника на разпад, опит за реконструкция на изгубена памет и същевременно остър обвинителен акт към една социална форма, която се оказва неспособна да удържи света си. Тонът на Мараи ту е горчив, ту е самоироничен. Ту прилича на финалната реплика на разочарован буржоа, който от години знае истината, но не е имал сили да я изрече. Ту на по-късен постмодернист, който с тънък скалпел демонстрира колко крехки са нашите институции, ритуали и самозаблуди.
Една от големите теми на текста е разпадането на буржоазната вселена. И не само като икономическа структура, а именно като морална екосистема.
Мараи описва света на своето детство и зрелост като дневник на привидно силни институции, сред които са кооперации, банки, семейни традиции и култура на обноските. Той обаче наблюдава как тези структури се пропукват отвътре, как ритуалите се превръщат в празни жестове, а езикът на благоприличието – в покривало на интелектуална пасивност и социална вина.
Буржоата на Мараи е едновременно наследник и затворник на собствените си навици. Той е човек, който се е доверил на правилата на порядъка, за да открие, че истерията на историята не се впечатлява от добри маниери. Разпадът в книгата не е спектакъл, а процес. Тих, постепенен и почти биологичен, сякаш става дума за вид, който се опитва да се адаптира към нов климат и установява, че е загубил инстинктите си.
Тук Мараи достига до втората си голяма тема. Мълчанието и вината.
Той разбира изповедта като акт на морално възстановяване, като отказ да продължиш да бъдеш невинен по подразбиране. Изповедта е неговият начин да не остане в зоната на деликатните жестове. Да напусне този добре подреден салон, в който проблемите се крият зад дървена ламперия и дебели килими. За него мълчанието е вина, тиха форма на съучастие. Книгата настоява, че човек не може да се изолира от историческите трусове чрез интелектуален финес, както буржоазията дълго е вярвала, че е възможно. Ако се оставиш да бъдеш безучастен наблюдател, ти ставаш част от механизма, който разрушава собствения ти свят.
Емиграцията в книгата е продължение на тази тема. Мараи описва напускането на родината не като географски жест, а като дълбинен избор. Емигрантът е човек, който носи със себе си не толкова багаж, колкото вина, спомени и мисъл за това какво оставя след себе си. Изгубеният град, изгубеният език, изгубеният ритуал се превръщат в символи на загубената лична консистентност. В това отношение Мараи се родее с Пруст, Зебалд и Цвайг – автори, които са разбирали, че паметта е форма на дом, а изгнанието е форма на постоянно самонаказание.
Ако направим паралел само с немскоезичната литература, Мараи стои между Томас Ман и Стефан Цвайг. Като Ман той проследява упадъка на класата през деликатните ритуали и икономическите грешки, а като Цвайг таи остра носталгия по изгубената Централна Европа. В същото време говори с етична взискателност, която напомня на Камю и неговите размисли за личната отговорност в епохи на интензивна историческа тревога. Мараи не вярва, че буржоазията е напълно виновна, но вярва, че тя е подценила собствения си морален дълг да бъде будна, мислеща и способна да се противопоставя. Той предлага не реставрация, а разследване. Не носталгия, а анатомия.
Когато прехвърлим този свят върху днешна България, се вижда нещо странно и донякъде тревожно. Прилика, която не е пряка, но е структурна.
Мараи описва общество, което се разпада тихо, през ерозия на доверието, през неоправдана вяра в институции, които не издържат проверката на историята.
България днес живее в подобно напрежение, макар и в различен контекст.
Политическата нестабилност, поредицата от служебни и краткотрайни кабинети, постоянните сътресения между партии, протести и недоверие към институциите създават усещането за общество, което трябва непрекъснато да ревизира себе си, но рядко намира сили да го направи. Разликата е, че нашият свят е по-шумен, по-медиатизиран и по-фрагментиран. Но моралната дилема е подобна. Какво правим, когато усещаме, че редът се оттегля, а никой не поема истинската отговорност?
Емиграцията също е странен мост между страниците на Мараи и днешна България. Тя остава централна тема. Хората продължават да напускат не само по икономически, но и по морални причини. Именно защото не вярват, че обществото ще се промени. Защото усещат, че тяхната жизнена траектория е по-ясна другаде. Защото им липсва доверие в общия проект. При Мараи напускането е трагедия. При нас често е практическо решение, но и тук носи следа от вина и от чувство за изкореняване. И в двата случая е знак, че институциите не предлагат достатъчен смисъл. Нито достатъчно бъдеще.
Разликата, разбира се, е в историческата рамка. България не е изолирана провинция на разпадаща се империя. Тя е член на ЕС, част е от голям пазар и сложна бюрокрация, която едновременно стабилизира и фрустрира. Еврозоната, политическите реформи, европейските механизми за наблюдение – това са все нови контексти, които Мараи не би могъл да си представи. Но основният въпрос, зададен от него, остава валиден. Какво правим, когато светът се променя по-бързо от нашия вътрешен ритъм? И можем ли да предотвратим разпада му чрез морално усилие и чрез навременна и честна изповед?
В крайна сметка „Изповедите на един буржоа“ е книга за отговорността. За личната, класовата, държавната и националната отговорност.
Това е книга, която отказва да идеализира изгубения свят и настоява да го разберем, за да не го повторим по много по-глупав начин. В един момент Мараи признава, че навярно е късно за този отчет, че историята е минала през дома му като товарен влак и е оставила само прах. Но самото написване на книгата е опит да се изтръгне смисъл от развалините.
И ако днес в България има усещане за политическа умора, недоверие и дори тихо отчаяние, Мараи ни предлага не спасение, а инструмент. Да не мълчим. Да не се преструваме, че ритуалите или заблудите сами ще ни спасят. Да не вярваме, че институциите функционират, защото някой ги е построил преди нас. И най-вече да помним, че единствената истинска защита срещу историческия хаос е моралната яснота, колкото и непопулярна да е тя в днешния свят на политически шум, социални мрежи и аморфни колективни страхове.
Мараи, казано с умерена постмодерна ирония, е старомоден модернист, който ни предупреждава:
ако не си напишете изповедта навреме, историята ще ви я напише вместо вас.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.
Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.
Миглена Николчина: Игронаративният резонанс или дисонанс непременно би трябвало да включва и музиката като елемент – всъщност самото название предполага съзвучие или липсата му, тоест основното му значение е акустично. Вие отдавна приключихте с превъртането на „Болдърсгейт 3“ – една игра, която в разнородната си романтическа мощ е всичко друго, но не и елегантна – и дори я обсъждахте вече тук, но аз я играх месеци наред, започвах я с различни аватари, връщах се, преигравах… Така че доста след вас достигнах до мисията, където можем да освободим Надеждата – изтерзано и истерясало момиченце, пленено от демона Рафаел. Героите ми се измъкваха от огнено меле заедно с Надеждата и бяха пред вратата, зад която по всички правила на жанра трябваше да се очаква битката със самия Рафаел. Зад вратата обаче нямаше никой. Празната зала, където пламти сиглата на изхода, събуди у мен надеждата, че някак си сме се измъкнали. В този момент обаче като отникъде се вряза кристално сопрано, което пропя:
Животът, всеки смъртен живот издъхва.
Вклиняването на този отвъдно прекрасен, вещаещ неизбежна смърт глас (изпълняван от оперната певица Мария Анастасова) – тъкмо когато сякаш бях успяла да спася Надеждата – беше толкова непоносимо, че стените на игровото се сринаха и аз, единственият смъртен живот насред виртуалната баталия, се оказах с прегазени защити и бариери, запокитена в реалното.
Какво направих? Свалих си слушалките. Излязох от играта.
Спасих се от реалното в реалното. Няколко такта по-късно емоционалният удар от вокала е снизен и съответно смекчен от злокобно-комедиен речитатив на Рафаел, срещата с когото се оказва неизбежна. Милостиво, битката продължава.
Впоследствие открих, че обикновено вокалът зазвучава след, а не преди появата му. Успях да възпроизведа моя случай след многократни опити. Търсех ефекта вокалът да се отключи преди появата на Рафаел – при невидима противостояща сила гласът на празнотата разбива стената между виртуалната схватка и смъртния живот на играча.
Не се оказа лесно да се отключи този вариант. Някои условия трябваше да бъдат спазени, но и те невинаги проработваха, така че не знам дали ефектът е „заров“, дали е глич, или просто не съм разбрала кой е отключвателят. Тук с пълна сила е валидно твърдението на Матиас Ердбеер, че заснемането не може да предаде ефекта на „образдеепространството“ на играта, към което аз добавям, че това пространство е и „дееакустично“ – особено в този пластичен, „адаптивен“ към действието музикален модел, който Борислав Славов създава.
Видеоигрите са тоталното изкуство на XXI век, така както е киното за ХХ век и операта за предходните столетия. Какво още според вас определя успеха на „Лариан“, студиото, разработило играта?
Северина Станкева: Обобщаващо бих казала, че с „Болдърсгейт 3“ „Лариан“ направиха нещо, което изглеждаше невъзможно – третата част на култова поредица, след като се сдоби с огромен бюджет, вдигна летвата за компютърните ролеви игри не като се отклони, а като стъпи на наследството на предходниците си. И в същото време успя да проговори на широка аудитория от играчи. Получи се нещо като касова (ААA) независима игра (пусната на пазара практически като самиздат), което не беше се случвало досега в такъв мащаб. Ще започна с малко история.
Първата част от поредицата излиза през 1998 г. и дава началото на ролевите игри такива, каквито ги познаваме днес, успявайки да преведе правилата и системите на „Подземия и дракони“ във видеоигра. След нея повечето игри с ролеви елементи в различна степен правят същото.
Втората част (2000 г.) разширява възможностите на жанра. Някои от характеристиките ѝ продължават да са негови маркери – например събирането на спътници със свои предистории. Други, за съжаление, така и не се повториха до третата част. Пример за последното е обхватът на сюжетните линии, които са разработени в детайл, но напълно незадължителни. „Болдърсгейт 3“ продължава да не те води за ръка, докато играеш, като в същото време ти дава свобода на всяко равнище, и това е едно от най-добрите ѝ качества. Дава ти и инструментариум, благодарение на който всичко, което измислиш да правиш, едновременно е изпипано технически и се усеща като твое лично откритие.
Третата част, повече от двайсет години по-късно, увеличава допълнително сюжетните възможности, но и добавя аналогично многообразие в игродействието. „Лариан“ са известни с последното – игри като „Божественост“ (Divinity)и „Божественост 2“(Divinity: Original sin 2)позволяват небивала креативност по отношение на околната среда. Част от тактиката на походовите битки е да използваш подръчното в своя полза – ако искаш да спасиш някой висящ в клетка, можеш да простреляш със стрела въжето, да телепортираш герой вътре в клетката, за да я отключи, да смалиш затворника, за да мине през решетките, да се биеш със стражите, да ги убедиш да го освободят и какво ли още не. Когато към това се добави прекрасната музика, която също звучи, като да се развива процесуално спрямо действията на играча (в „Божественост 2“ всеки герой, включително този на играча, има характерен инструмент, чиято мелодия зазвучава, щом е на ход), се получава страхотен унисон. Така се създава илюзията, че всичко е възможно. Изборите значително започват да се затварят, ако човек иска да играе като злодей, но това е трудно да се избегне в жанра и може би изисква отделен разговор. В „Болдърсгейт 3“ затварянето е поне донякъде сюжетно оправдано, доколкото съдбата на героя разчита на това какви съмишленици ще намери и най-общо казано, на кого може да се довери.
Чавдар Парушев: „Болдърсгейт 3“ е изключително богата на възможности за изобретателност от страна на играча – Северина добре го е описала. Заедно с това преобладаващата част от тях не са направени очевидни, а са оставени на играчите да бъдат откривани.
Едно такова „откритие“ е начинът, по който е зададено да работи физическото тегло в играта, и възможността за атака „метеор“. Може да се увеличи максимално масата на героя – като се натовари с предмети в инвентара, като се преобрази в тежко животно и допълнително изпие еликсир за удвояване на размера – след което от подходящо високо място може да се скочи върху противника с целия така натрупан тонаж. Играта е пълна с такива възможности – отключване на диалог, чрез който се преодолява иначе трудно предизвикателство, печелене на съюзници, справяне с цели лагери от противници (например като се отрови от разстояние питието на гуляещите гоблини чрез заклинание).
Този алгоритъм на изработване на неочаквано решение чрез сръчно комбиниране на игрови ресурси и механики ефективно вади зъбите на иначе тягостната наративна дилема. Внушава от игрово към наративно ниво, че може да се намери трети, четвърти или пети изход от на пръв поглед двурогия избор. В същото време тъкмо този тягостен наратив допълнително подтиква към търсене на нестандартни и неочевидни решения и усилва удоволствието от намирането им за играча чрез вдигнатия залог.
Майсторското съчетаване между разказ и игрова механика във взаимно усилваща роля прави според мен играта толкова успешна.
Миглена Николчина: Но играта е звук, цвят, интерактивна опера, не само разказ и алгоритъм. В много случаи оперните либрета са посредствени, музиката им придава друго измерение. При всичките други качества на „Болдърсгейт 3“ мисля, че и тук се случва нещо такова.
Еньо Стоянов: Струва ми се, че епизодът с пеенето на злодея Рафаел в „Болдърсгейт 3“ работи като своеобразен цитат – то е оперетно, дори водевилно. Прилича на пълнометражните анимации на „Дисни“ от миналото, в които злодеят пее злите си планове, докато неговите помощници му пригласят, а и конфронтацията с него често е с песен. Може би в подобни запявания на героите в оперети, мюзикъли и пр. можем да видим отново нещо „дисонансно“, този път в недигитални медии. Което пък подсказва, че подобни „дисонанси“ всъщност въвеждат нещо като ефектен контраст между форма и съдържание, който не е за пренебрегване и може да се окаже не по-малко въздействащ от резонанса на пълната хармонизация на елементите.
Миглена Николчина: Връзката с „Дисни“ я прави и един оперен певец, когато коментира, пропявайки от време навреме, този епизод. Анализирайки включването на органа, той прави и друга асоциация – със сцената в църквата от трето действие на „Фауст“ на Гуно. Добавя и още по-далечна препратка по повод на акапела пеенето, което толкова ме стресна – свързва го с древногръцкия хор. Ние не знаем как точно е звучал този хор; операта възниква във Флоренция като опит да се реконструира древногръцката трагедия, да се измисли отново заедно с музиката. Във всеки случай подобни коментари демонстрират, че е постигнато това, към което Борислав Славов в множество интервюта казва, че се стреми – музиката му да има самостоятелен живот.
Славов е попаднал на точното място, тъй като характерна особеност на „Лариан“ е амбицията всеки компонент от сглобката на различни изкуства в играта – но и собствено игровият, шахматен и заров компонент – да e отчетливо обособен и на основата на това обособяване да е хармонизиран с останалите. В „Божественост 2“ тази обособеност е още по-отчетлива, особено що се отнася до дикторския текст и театралността на диалозите, които са придружени с ремарки в разгърната на екрана книга. Редица моменти в „Болдърсгейт 3“постигат като че ли самостоен литературен живот (някои монолози на Карлах, вътрешният монолог на Гейл, ако той ти е аватар, и пр.), но не бих твърдяла, че като цяло литературният текст в тези игри би могъл да съществува самостоятелно. Докато музиката на Славов (той е композиторът и на „Божественост 2“, но „Болдърсгейт 3“ вдига залозите) може.
Кадри от „Болдърсгейт 3“. Играчът влага в изграждането на Посетителя на сънищата фантазиите си за обаятелен помощник.
Северина Станкева: Връщам се към репликата на Еньо – наистина Рафаел е типичният харизматичен и хитър ала Дисни злодей, но това, с което играта впечатлява, е, че е един от многото. Макар и да има обща заплаха, тегнеща над аватара на играча и съмишлениците му (отвлечени от раса, която иска да владее света, като имплантира паразити в мозъците им, a целта на играта е по някакъв начин главният герой да успее да избегне контрола над ума си), тази заплаха се разпръсква в сложни интереси и взаимоотношения. Всеки от спътниците води собствена борба, която се концентрира около специфична антагонистична фигура и може да кулминира в морално падение или напротив – в триумф на личността, като в повечето случаи и двата варианта са разработени с достатъчна емоционална дълбочина и сложност и обемат теми като героизма, отмъщението, гордостта, религиозната отдаденост и др.
Това важи, макар и в по-малка степен, и за аватара на играча. В началото на играта освен собствения персонаж играчът създава и „Посетител на сънищата“, който впоследствие започва да се появява в сънищата и се представя за стожер в мрачния и объркан свят на „Болдърсгейт 3“. Посетителят на сънищата има собствен план и в крайна сметка се оказва лъжец и манипулатор, придобил лика, който аватарът на играча иска да види. Всъщност самият той заразява героите с паразита и е показан в началната сцена да поставя ларвата в очите им. Тук по-скоро имаме пример за резонанс, доколкото създаването на този фалшив облик (макар и да се случва, преди сюжетът да започне) е вписан директно в него и има своите последствия – много играчи например споделят, че в повторните си изигравания съзнателно придават на Посетителя гротесков вид, за да отнемат от обаянието му и да си припомнят истинските му намерения. В този смисъл и в „Болдърсгейт 3“ има нещо елегантно, макар и обхватът ѝ като че ли предварително да го изключва.
В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.
Миналия месец на книжния пазар у нас се появи романът „Алхимизирани“ от СенЛинЮ. Макар да излезе почти едновременно със световната си премиера, книгата вече имаше аурата на хит, а за правата на бъдещата филмова адаптация авторката прибра рекорден хонорар. На пръв поглед това звучи изненадващо и нелогично. За новите автори не е лесно да пробият на книжния пазар, който е наводнен от продукция до такава степен, че да бъдеш забелязан си е цяло чудо. Но СенЛинЮ получи пълното доверие на издателите си – „Дел Рей“ в САЩ и „Пенгуин“ в Австралия и Обединеното кралство.
Причината? Книгата всъщност имаше готова аудитория. Макар „Алхимизирани“ да е самостоятелно готическо фентъзи с оригинален свят и собствени герои, то до голяма степен е вдъхновено от Manacled – фенфик от 2018 г., с който авторката предизвика истински фурор в интернет и си спечели милиони читатели.
Какво е фенфик?
Понятието идва от английската дума fanfiction – литература, създавана от любители на основата на популярни художествени произведения. В случая – версия на „Хари Потър“, в която се разказва историята за невъзможна любов между Драко Малфой и Хърмаяни Грейнджър. При преработването ѝ в роман, годен за книгоиздаване, героите претърпяват смяна не само на имената, но и на уменията и биографиите си, така че „Алхимизирани“ да не нарушава авторските права на Дж. К. Роулинг. До голяма степен обаче именно популярността на фенфика даде тласък на СенЛинЮ. Това е подходящ повод да разгледаме феномена на фен културата, която освен литературни произведения генерира също картини и дори филми.
Трябва да се има предвид, че разликата между професионално и любителско творчество идва с въвеждането на авторското право.
Преди това всеки е можел да си съчинява произведения с познати герои. Известен е случаят с древния римски поет Вергилий, който използва сюжета, развит в „Илиада“ и „Одисея“ на Омир, за да сътвори епичната поема „Енеида“ – героична история за произхода на Вечния град и обитателите му. Но това не е изключение – според средновековни историографски съчинения британците също са потомци на Еней, а в Древна Гърция векове преди Вергилий е имало други поеми, които са приписвани на Омир, но са изгубени.
Тази творческа свобода замира с авторското право, което дава възможност единствено на автора (или на този, който държи правата) да се разпорежда с художествените светове и героите си. Повечето творци подкрепят това ограничение, но има и изключения. Писателят на хоръри Хауърд Лъвкрафт например е окуражавал свои колеги да ползват героите от разказите му и така създава споделена вселена, поддържайки добри отношения с творци като Робърт Хауърд, Кларк Аштън Смит и Огъст Дерлет.
Рядко обаче авторите са толкова широкоскроени.
Това не спира фенове, силно впечатлени от дадено произведение, да създават собствени творби по него – просто не могат да печелят от издаването им. Тези фенфикове не бива да се бъркат с творбите, издавани с официален лиценз, като романите за „Междузвездни войни“, които са феномен от различен порядък, макар някои критици да ги наричат лицензиран фенфик. Лично за мен малко по-различни са и произведенията, които на теория са фенфикове, но се разпространяват в търговската мрежа, защото в някои държави авторското право не се спазва много-много. Такъв е случаят с руските продължения на „Властелинът на пръстените“ – като трилогията „Пръстенът на мрака“ от Ник Перумов.
Сред първите примери за фенфикове са разкази по телевизионната поредица „Стар Трек“,
които се появяват още през 60-те години на миналия век. Те се разпространяват на събития за фенове, т.нар. конвенти, като цената, която авторът изисква, e единствено с цел да покрие разходите по отпечатването. С появата на интернет разпространението на подобни истории се улеснява значително и сред тези творби дори се раждат култови класики, макар да остават известни на сравнително тесен кръг фенове. Авторите на оригиналите невинаги са очаровани – Ан Райс например беше споделила, че се „разстройва“ от мисълта някой друг да пише за персонажите ѝ. Повечето обаче си дават сметка, че фен творбите са безплатна реклама, която задържа интереса към дадена поредица, когато липсват достатъчно официално лицензирани произведения – книги или комикси.
Пример за подобно произведение е поредицата „Хроники на лъвските земи“ (Chronicles of the Pride Lands от Джон Бъркит и Иън Лейтън, преводът на заглавието е мой). Тази поредица е вдъхновена от филмите за Цар Лъв. Тя връща почитателите му в предисторията на животинския свят, създаден в анимацията на „Дисни“, и разказва за младостта на Муфаса и Скар, базирайки се на официални книжки на компанията за малки деца, като редактира историята така, че да е подходяща и за пораснали фенове.
Фенфикът през XXI век
Фенфикът претърпява истинска експлозия в началото на новото хилядолетие. Тласък на този процес дава „тригодишното лято“ – термин, с който феновете на „Хари Потър“ обозначават паузата между излизането на четвъртата и петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. В нетърпението си да узнаят какво предстои, много фенове не издържат, плюят си на ръцете и сами създават версии как трябва да се разгърне историята. Някои от тях са съвсем кратички и любителски, но други са изключително обемни. И макар да не отговарят на изискванията за професионално издадена книга, развиват интересни и епични сюжети.
Такъв пример е „Трилогията за Драко“ от Касандра Клеър, чийто успех дава тласък на писателската кариера на авторката. В официално издадената си поредица „Реликвите на смъртните“ Клеър използва много мотиви, които първо е тествала във фенфика, но те вече са разположени в оригинален свят със собствени герои.
„Хари Потър“ предизвика втора подобна експлозия и след финала на поредицата през 2007 г.,
като се появиха няколко саги продължения – James Potter от Джордж Норман Липърт и Albus Potter от Кевин Макафъри. Постоянна муза за вдъхновение на авторите любители са и т.нар. shipping wars (от ship, съкратено от relationship) – кой с кого е трябвало да стане гадже. Срещат се читатели, недоволни например, че Хърмаяни накрая се е омъжила за Рон. Те разказват алтернативни истории, в които героинята е я с Хари, я с Драко. Форматът беше удобен и за експлоатирането на връзки, считани преди това за неприемливи – дълго време най-популярният „шип“ беше между Хари и Драко, макар че Manacled сякаш обърна резултата в полза Драко и Хърмаяни.
Но „Хари Потър“ далеч не е единствената творба, около която са се нароили успешни любителски произведения. Вампирската сага „Здрач“ от Стефани Майър вдъхновява Е. Л. Джеймс за еротичната трилогия „50 нюанса сиво“ – първоначално фенфик за Бела Суон и Едуард Кълън, известен под заглавието Master of the Universe. Разкази, повести и книги са създадени и по различни филми, като тези от киновселената на „Марвел“ или сериали като „Доктор Кой“. И дори за реални знаменитости – главната героиня в сагата „След“ от Анна Тод първоначално изпитва романтично увлечение по певеца Хари Стайлс. Местата, където могат да се намерят подобни произведения, са най-често специализирани сайтове, като Fanfiction.net, Wattpad и Archive of Our Own.
Фенско изкуство отвъд литературата
Не всички любителски произведения са в литературен формат. Почти всеки е правил като дете „фен арт“ – картинка на любим герой – дори да не е бил наясно с термина. В наши дни обаче е популярно да се рисуват илюстрации на любими герои на ниво, което или е високо, или имитира успешно оригиналния стил, ако става дума за анимационен филм. Попадал съм и на музикални композиции, вдъхновени от дадено произведение. Но това понякога се прави и в оригинални творби на големи музиканти – например песните за фентъзи световете на Толкин и Муркок от Blind Guardian, така че при музиката границата е по-размита.
Най-голямото предизвикателство си остава направата на фен филм – инвестицията е значителна, усилието много голямо, а възвръщаемост по правило няма. Въпреки че историята помни някои „креативни“ решения с комерсиална цел – като анимацията на италианската компания „Мондо ТВ“, в която Цар Лъв на име Симба се бореше с тигъра Шир Хан от „Книга за джунглата“. Последното беше удар срещу „Дисни“, макар самата компания да е обвинявана, че първоначално е замислила хита си като кавър на японската анимация „Кимба, бялото лъвче“ – нещо, което отрича до ден днешен.
Пастишите – произведения, видимо вдъхновени от други творби,
обаче като цяло са друга тема, макар и свързана с фенфиковете (които в чистата си форма използват имената на оригиналните герои). Голямата разлика между двата жанра е, че пастишите, общо взето, са законни и могат да се използват с комерсиални цели, макар у някои творци да остава горчив вкус. Според Франк Хърбърт например „Междузвездни войни“ взема прекалено много от неговата сага „Дюн“.
Точно „Междузвездни войни“ е благодатна вселена за фен филми, тъй като има доста ярък визуален почерк. С по-скъп светлинен меч играчка и добре изработен костюм на Дарт Вейдър един фен филм веднага може да грабне вниманието на зрителя – дори ако е заснет между дърветата в най-близкия парк до дома на режисьора. Сред по-известните продукции, вдъхновени от тази вселена, са пълнометражният Threads of Destiny на Размус Тирзитис и сагата Sith Wars на Руи Константино.
Подходящи за любителско кино са и поредиците за супергерои,
а сагата „Трансформърс“ е благодатна за филми, в които са снимани играчки на героите. Това от своя страна е сбъдната мечта за колекционерите, които са може би най-важните фенове за тази поредица. Учудващо е, че въпреки „детския“ похват някои от сюжетите са дори по-сериозни, отколкото в официалните произведения. Така например Roll Out ни представя историята на аутобота Хот Спот, който страда от панически атаки.
Има и един уникален според мен случай, в който любителско произведение сериозно подсилва оригиналната поредица и предшества официалните ѝ екранизации. Става дума за хорър игрите Five Nights at Freddy’s на Скот Коутън („Нощна смяна във „Фреди“), и по-конкретно за VHS записите. Това са късометражни филми, в които се използват похвати от т.нар. аналогов хорър (имитиращ дефектите на старите видеокасети), за да се разкажат смразяващи истории за аниматроните и изоставените пицарии от игрите. Резултатът е ефектен и не само подготви феновете за излизането на официални филми, но дори и накара част от тях леко да се разочароват от по-мекия тон в първия от тях.
Трябва също така да се отбележи, че поредицата беше последвана от пълнометражен, видимо вдъхновен от нея филм с Никълъс Кейдж, макар формално да бе с оригинални герои и сюжет – Willy’s Wonderland, преведен у нас като „Увеселителен парк на ужасите“. С него обаче отново излизаме от темата за фенфиковете, за да се озовем при пастишите.
Фенските творби – от боклуци до бестселъри
При такова изобилие открит остава въпросът за качеството на любителските произведения. Често (но невинаги) те се създават от млади творци без опит. Сред голяма част от по-широкия кръг фенове битува мнението, че повечето от тях са пълен боклук. Това е вярно дори когато се вземе предвид правилото на Теодор Стърджън, че 90% от всичко е боклук. Когато фенфикът е зле, той е толкова зле, че има случаи, в които се превръща в класика заради ниското си качество. Такъв е случаят с My Immortal – история по художествения свят на „Хари Потър“, за която до ден днешен се спори наистина ли е толкова тъпа, или е умишлено създадена като пародия. Някои от произведенията обаче са на ниво и посредством тях литературата се обогатява с нови талантливи автори.
Нещо повече – фенфиковете дават възможност на млади творци по сравнително безопасен начин да придобият някаква популярност и ако са достатъчно умни, да използват обратната връзка от читателите, за да ошлайфат таланта си. Както направиха Касандра Клеър и СенЛинЮ.
От 13 до 30 ноември „Киномания“ се завръща за 39-ти път с 55 филма (повечето нови-новенички плюс няколко грамадни класики, като „Буч Касиди и Сънданс Кид“), интересни гостувания (вж. Валерия Бруни Тедески), изложба (изумителните акварелни възстановки на филмови интериори на Боряна Илиева от Floor Plan Croissant са вече подредени в Дома на киното) и книжна премиера („Скандинавското кино – стилове и мотиви“ на Мирела Василева). Фестивалът ще бъде открит с драмата на Стефан Командарев Made in EU и ще прелее от София в Пловдив, Варна, Бургас и Стара Загора. Предварителният обзор на основните събития няма как да бъде изчерпателен, но тук ще се опитаме да направим извадка от най-апетитното в програмата.
Семейни вариации
Всяко семейство е театрална сцена с все трупата, всеки член от която играе роля, способна да осмисли или обезсмисли останалите. Отношенията са ритуални, репликите – с предистория, а в ключовите пространства тежката символика се боричка за надмощие с явната бутафория… Интересно е как тези изречения важат еднакво за два от най-чаканите филми на фестивала – „Сантиментална стойност“ на Йоаким Триер и „Баща, майка, сестра, брат“ на Джим Джармуш.
Стелан Скарсгард и Ренате Рейнсве в „Сантиментална стойност“
„Сантиментална стойност“ (Гран При от „Кан 2025“) започва с помитащо красива сцена зад кулисите – актрисата с Ибсеново име Нора (Ренате Рейнсве) преживява срив и е готова на всичко, само и само да не излиза пред публиката. Виждаме я в криза и малко по-късно, когато баща ѝ (Стелан Скарсгард), прочут режисьор, се завръща след дълго мълчание за погребението на майката, с която отдавна е разделен. Действието се върти около ставащото с Нора, но имаме възможност да се вгледаме и в личността на сестра ѝ, и в личността на бащата, чиято вина към двете му дъщери е по-сериозна от едното отсъствие. Сложните отношения, които Триер и обичайният му сценарист Ескил Фогт разгръщат на екрана (семейни, но и творчески, понеже това е история за хората на изкуството), се проследяват с удоволствие във всичките им нюанси и препратки; актьорите са един път; камерата на Каспер Туксен създава пиршество за очите.
Александър Скарсгард и Хари Мелинг в Pillion
Апропо, в новото издание на „Киномания“ имаме шанс да видим и работата на двама от седемте синове на Стелан Скарсгард (Скаршгорд в родната им Швеция). В Pillion – пълнометражен дебют на британеца Хари Лайтън – Александър (зарежете разните му тарзани, вампири и викинги и вижте как пунтира Вернер Херцог или играе човеколюбив андроид) e загадъчен почитател на моторите и доминацията, който среща подходящ „адепт“. Ако неравенството ви влудява, а обменът на флуиди между непознати не е сред любимите ви зрелища, първата половина на филма ще ви измъчи. Във втората обаче има развой, който сякаш си струва търпението. Бил Скарсгард, на свой ред, излиза от амплоато си на въображаемо чудовище (клоунът Пениуайз от „То“, граф Орлок от „Носферату“ и пр.) в „Мъртва хватка“ на винаги интересния Гюс Ван Сант и се вживява в образа на прегрял от делнични злополуки американец от 70-те, който взема заложник (случаят е действителен и една снимка от мястото на събитията дори е наградена с „Пулицър“).
„Баща, майка, сестра, брат“ („Златен лъв“ от последната „Мостра“) щеше да е доста сходен със „Сантиментална стойност“, ако не беше фрагментиран и отвлечен по маниера на Уес Андерсън (чиято „Финикийска схема“ е също на фестивала, но може и да се прескочи) – пестеливо играещи кинозвезди с привидно многозначителни реплики на дизайнерски фон… Сглобен е от три етюда от по около половин час, спретнато разпределени между три държави (САЩ, Ирландия, Франция) и свързани помежду си с повторението на дребни детайли – ръчен часовник, рамкирани снимки от отминали времена, прелитащи скейтбордисти. В първата глава героят на Том Уейтс чака необичайно посещение от двете си иначе рядко общуващи пораснали деца – Адам Драйвър (по-кроткия) и Маим Бялик (по-дивата). Във втората част е същото, но със сладки към чая и доза превзетост: майката (Шарлот Рамплинг) посреща дъщерите си Вики Крипс (по-дивата) и Кейт Бланшет (по-кротката). Нищо особено не се случва, загатват се дисбаланси. В третия сегмент брат и сестра близнаци се срещат в опустелия апартамент на загиналите си родители – само при тях се усеща топлота и взаимно познаване. Приятно е за наблюдаване; контрастът между видимото и намекнатото отваря луфт за лични асоциации; цел не се забелязва, както и нещо по-конкретно за помнене.
Кадър от „Лятна книга“
И още за семейството… Прозата на Туве Янсон е привидно простичка, коварно дълбока и съзнателно лишена от сантименталност. Филмът на Чарли Макдауъл по прочутата ѝ „Лятна книга“ е красиво заснет (август на малък финландски остров няма как да изглежда безцветно), но допуска грехове към изискания стил на извора си: скръбта е изведена в типични жестове; парадоксалните, понякога резки маниери на героите са туширани; лиричната музика пресладява. Янсон твърди, че 6-годишната ѝ главна героиня е 1/3 измислица, 1/3 спомен за собственото ѝ детство и 1/3 племенничката ѝ София, а според въпросната племенничка отношенията баба–внучка в книгата са анархични и крайно неконвенционални. Филмът обаче е подреден и очевиден и у бабата (Глен Клоуз) не личи ексцентричната даровитост на майката на Янсон, от която е вдъхновен персонажът. Това е един протяжен, несмел опит за отдаване на почит, макар че не изключвам да привлече нови читатели на финландската писателка. Любопитен факт: първото дете на Чарли (син на актьора Малкълм Макдауъл) и съпругата му Лили Колинс (актриса и дъщеря на Фил Колинс от „Дженезис“), което се роди в началото на тази година, носи името Туве.
Стари любимци и нови открития
Please adore me, казва случайно срещнатата любов в Blue Moon – световноизвестна и обичана песен на почти век, родена от плодотворното сътрудничество на текстописеца Лоренц Харт и композитора Ричард Роджърс (съавтори на още близо 1000 парчета, сред които и My Funny Valentine).
Андрю Скот и Итън Хоук в Blue Moon
Blue Moon на Ричард Линклейтър докосва душата точно като този наивен, отчаян призив: моля, обожавай ме. Бъбривият, невротичен, интелигентен филм концентрира и стилизира финалните месеци на Лоренц Харт в няколко часа срещи и разговори, уж състояли се в един бар след премиерата на „Оклахома!“ – първия от ред мюзикъли, с които Роджърс влиза в ново, много успешно партньорство, от което Харт е изключен. Харт е блестящ, раним, безнадеждно самотен и алкохолизиран – човек, когото всички харесват, но не познават, и който никак не си намира място. В тази си роля Итън Хоук е банализиран физически и все пак неустоим със светкавичните си реакции, чувството си за ритъм, горчивия хумор. Двамата с Линклейтър са фантастичен творчески тандем и Blue Moon е поредното потвърждение. (А на „Киномания“ може да се гледа и „Новата вълна“ – експеримент на Линклейтър от последния „Кан“ с герои Годар, Трюфо, Шаброл и ко.)
Кадър от „Мечти“
Отлично попадение в програмата е и „Мечти“ – втори в кинотрилогията на Даг Йохан Хаугерюд, посветена на желанието и на Осло и включваща още „Секс“ и „Любов“. Премиерите на трите концептуално свързани, но самостоятелни истории се състояха в рамките на една година в Берлин и Кан, като „Мечти“ стана първият норвежки филм, спечелил „Златна мечка“. В него 16-годишната Йохане разказва за първата си любов – към учителката Йохана – в дневник, който година по-късно майка ѝ и баба ѝ четат и обсъждат. Прекрасна палитра, близки планове, много глас зад кадър („… и мама каза, че вярва в любовта, демокрацията и свободата на словото, а баба отговори: „Свободната реч няма да те държи за ръката на смъртното ти ложе!…“), забележително цивилизовани разговори – Хаугерюд е създал пространство, в което на жените ни е добре, поколенията не се мачкат взаимно, а мракът се отпъжда с поезия…
(Внимание: да не се бърка с мексиканския си съименник. И „Мечти“ на Мишел Франко идва от тазгодишното „Берлинале“, където зарадва част от критиците, но е схематично, почти ученическо упражнение по илюстриране на теза: богатите спонсори на изкуството не са ангели, бедните им протежета – също, а в любовния танц помежду им има повече корист, отколкото чувство.)
Кадър от „Гласът на Хинд Ражаб“
И все пак, ако тази есен трябва да гледате само един филм, нека това да е „Гласът на Хинд Ражаб“ на Каутер Бен Хания. Той е корава, но нужна хапка за ума и чувствата, която най-леко се преглъща в компанията на съпреживяващи. В кореспонденцията от Сан Себастиан, в която ви разказахме за „Гласът“, засегнахме и други две заглавия, които са на път към София: „Мода“ на Алис Винокур и „Умри, моя любов“ на Лин Рамзи. Докато първият е обречен случай на киноезично пустословие, във втория има проблясъци и на смисъл, и на страст, макар да е далеч от мощта и умелостта на аржентинската книга, по която е създаден. В следващ текст обсъдихме „Тайният агент“ на талантливия Клебер Мендонса Фильо и се помъчихме да ви опазим от надценения „Сират“ на Оливер Лаше – е, и те ще са на „Киномания“, бидейки сред най-разпалено обсъжданите през годината.
Първата разпродадена прожекция през 2025 г. се оказа на „Без конкуренция“ на Парк Чан-Уук: уволнен технолог в производството на хартия решава да изтреби малкото други незаети експерти от същия ранг, които вижда като пречка пред евентуалното му наемане на работа… Макар да забелязвам някои от чаровете на характерното за корееца повествование, трудно понасям мащаба, в който нормализира насилието. Затова аз лично ще участвам в разпродаването на други прожекции. На „Последният викинг“ например – заради други превъзходни филми на Андерс Томас Йенсен с Николай Ли Кос и Мадс Микелсен (вж. „Ябълките на Адам“ и „Рицари на справедливостта“). Или на „Хамнет“ на Клоуи Джао – заради спомена за кротката сила на нейната „Земя на номади“ и епизода от живота на Шекспир, който си е избрала за тема този път. Или на „Пет секунди“ на Паоло Вирдзи, който вече е правил малки чудеса заедно с Валерия Бруни Тедески в „Човешки капитал“ и „Лудетини“…
Ноември е щедър
на филмови удоволствия в София и – освен предложенията на „Киномания“ – включва и тези на младия, нишов, но отдавна необходим местен фестивал на ужасите It’s Alive, който по Вси светии започна третото си издание с епичния мюзикъл за младоженци, извънземни и луди учени The Rocky Horror Picture Show. (Не ми е известно дали преди прожекцията в Дома на киното въобще е имало други в България, но знам, че в някои страни съществуват зали, специализирани от половин век в смешния култ към него.)
Казано иначе, фестивалната ни есен е истински лукс. За да продължи да я има, е хубаво да подкрепим ентусиастите, които я организират, с повече присъствие в залите и добронамерена обратна връзка. Вярно е, че в културата предлагането по принцип предхожда търсенето. Сега обаче ние, зрителите, сме на ред.
Светослав Драганов е режисьор, сценарист и продуцент, член на Европейската филмова академия и председател на Гилдия „Режисьори“ към СБФД. Преподава кино в Нов български университет. Автор е на документални и игрални филми, отличаващи се с човечност, наблюдателност и деликатно чувство за хумор, сред които „Живот почти прекрасен“ (2013) и „Смирен“ (2022). В работата му личи интерес към личните съдби, през които се отразяват по-големите обществени и исторически промени.
„Снежа и Франц“ е документален филм за любов, изкуство и свободата да живееш отвъд границите. Чрез богат архив от любителски филми, писма и фотографии Светослав Драганов разказва историята на една двойка – българката Снежа и австриеца Франц, чиято връзка прекосява време, разстояния и политически разделения. Филмът е нежно размишление върху паметта, избора и цената на независимостта. Той е част от по-широк проект, в който киното и визуалното изкуство се преплитат в обща любовна и художествена хроника.
Премиерата на „Снежа и Франц“ е на 3 ноември 2025 г. от 18:30 ч. в Дома на киното в София. Изложбата „Снежа и Франц“ в галерия „Райко Алексиев“ може да се види от 4 до 15 ноември, 17–20 ч.
Казвате, че от години сте мечтал да направите филм за леля си и чичо си. Какво се промени у Вас като човек и като режисьор, за да сте готов да разкажете тази история именно сега?
Винаги съм се възхищавал на чичо ми по някакъв начин. Като на човек, който все потегля към нови приключения. Особено като открих, че е снимал и филми в края на 90-те, началото на 2000-те години, когато едната ми братовчедка ги беше прехвърлила на VHS. После открих и други филми, които стояха в едно мазе. Най-интересното за мен се крие в тази еволюция, че аз всъщност винаги съм искал да направя филм за Франц. Постепенно фокусът се измести и към леля ми, към Снежа – тя е „обикновеният човек“, който седи и чака, докато Франц обикаля света.
Франц какви приключения е имал? С какво се е занимавал?
Той е бил наистина много спортен тип. От малък кара ски в Тирол. Почва да се занимава с катерене, прави експедиции, които стават все по-екстремни и по-екстремни. През 1967 г. семейството му пътува до Турция, отиват на море, и минават през България на връщане. Отбиват се в Слънчев бряг, където по онова време е имало и къмпинг. Леля ми тогава за първи път отива сама на море, при най-добрата си приятелка, която е в Несебър. Там в един ресторант се запознават с Франц. Те са танцували, а най-добрата приятелка – Юлия, е знаела немски и е превеждала, за да могат да си говорят.
Какво се случва след това?
Почват да си пишат. Той идва в България, пламва любов. Но след това Снежа е приета да учи в Москва, в текстилен институт за дизайн на дрехи. Тя заминава през 1968-ма за пет години. След това се връща и отново пламва епистоларната любов. Пишат си писма, всъщност тя ги пише пак с помощта на Юлия, която превежда. После двамата се събират, женят се и леля ми заминава за Австрия.
Имала ли е някакви проблеми да замине?
Тя е била с държавна поръчка и е трябвало да плати 6000 долара, за да може да замине за чужбина. Или да работи тук шест години, или да плати тези пари. Това са били вариантите. Леля ми работи почти една година и събират тази сума от приятели. Франц от своя страна идва до България със ски оборудване, щеки, обувки. Напълнил е догоре един ситроен, за да продава тук – тогава у нас е имало дефицит на такива неща. Даже веднъж му разбиват колата в София и го ограбват.
Желязната завеса като че ли е работила само за нас?
Да, тя е работила само за хората от Изтока. Ние не сме могли да пътуваме, но те са могли да идват и да оставят шилингите, марките, доларите си. Има един много интересен рекламен филм за Черноморието, в който се казва: „Заповядайте в България, тук валутният курс е перфектен. Харчете с кеф!“ След като се женят официално, леля ми вече също може да идва. Те даже са идвали заедно.
Франц разказвал ли Ви е за приключенията си?
Чичо ми почина през 1987-ма, а аз не говорех немски. Той беше чудо. Най-хубавите ми снимки от детството са негови, защото са цветни. Проявявал ги е, копирал ги е и ги е пращал по пощата. Това са много ценни спомени.
С какво се е занимавал той?
Намирал си е работа, която да му позволява да пътува. Живели са в Иран преди революцията, около 1977 г. Занимавал се е с почви, бил е микробиолог и е специализирал в това как неплодородната почва да се направи плодородна. После е работил и в Кабо Верде, където е изследвал как и защо вулканичната почва на тези острови е толкова плодородна. Бил е алпинист и катерач. Започва с алпинизъм – според мен заради Райнхолд Меснер, който е бил, а и сега е голяма поп звезда в Австрия и немскоезичния свят. Меснер издава книга за всяко пътешествие, появява се по медиите. В един момент чичо ми се отказва от алпинизма и почва да пътешества. Тогава и в Австрия има глад за хора, които да разказват на обикновения човек за местата, които са посетили. Та той е правил такива сказки. С леля ми са пътували, тя е събирала парите от билети за вход. А чичо ми се е подготвял, снимал е филми, имал е и диапозитиви, за да разказва за посетените места.
Има ли негови книги?
Да, има една издадена книга – „Памир 81“, самиздат. Това е книга за изкачването му на Исмаил Самани (7495 м), известен по онова време като връх Комунизъм, най-високия връх в бившия Съветски съюз. Книгата е много интересна, защото е и социологическа, не е само за катеренето. Това е дневник на пътешествието му плюс наблюденията му на света и живота там и в Москва.
Когато си намира работа в Кабо Верде за една година, той взема семейството си. Праща ги със самолет заедно с една от сестрите си, защото децата са малки. А той трябва с другата сестра да кара до Дакар със старата си кола „Опел Рекорд“. В един момент колата се чупи в Африка и те я качват на влак. Идеята е все пак колата да стигне до Дакар – важното е не те самите да се доберат дотам, а те заедно с колата. Когато пристигат, намират кой да я ремонтира, оправят я и продължават към океана. После остават в Кабо Верде. Това е най-хубавият период от съвместния им живот. Една година заедно, без той да мърда никъде, без да обикаля и да търси приключения. Рай. След като се връщат, леля ми и братовчедките ми остават във Виена, а той поема с лодка по Нигер.
Как фокусът Ви се премести от Франц към Снежа?
Фокусът ми се насочи и към двамата. Как леля ми се справя с неговите екстремни ситуации. Голяма част от филма е за смъртта му и как тя я преживява. Как трябва да се промени, да стане глава на семейството. И това е само върхът на айсберга.
Ако можеха сега да гледат филма заедно, какво мислите, че биха си казали един на друг след прожекцията?
Основният проблем при правенето на филма беше огромната травма на моите братовчедки. Те страшно много обичат баща си, с когото са прекарвали приказно време – играли са си, спортували са, правили са походи. Тези моменти са били много ценни за тях.След като той умира, им е отнето нещо безценно. И затова никак не искаха някой да се рови и да го показва. Трябваше много време да убеждавам тях и леля ми да влязат в тази история така, че да я споделят с външни хора.От друга страна, той е снимал непрекъснато, писал е, искал е да разкаже за тази част от живота си. Най-интересното е, че в книгата „Памир 81“ има включено писмо – „Едно кратко писмо по една дълга тема“. В него той обяснява, че не бяга от тях, че иска да намери себе си, но по някакъв начин, пътувайки, ги намира. Много е поетично и честно.Тези неща са го занимавали точно толкова, колкото самите пътешествия. Анализирал е как егото му и желанието му да пътува могат да наранят най-близките му хора. И как, наранявайки ги, да им обясни защо го прави. Имал е желанието да разкаже своята версия и истина.
Какво Ви казаха леля Ви и братовчедките Ви, след като гледаха филма?
Едната ми братовчедка участва във филма и това е много силен момент. Другите две казаха, че ако не им хареса филмът, няма да мога да ползвам кадрите с тях. Ние сме много близки и това е тяхно право. Беше страшно преживяване да им покажа филма. И впоследствие беше много хубаво, защото получих разрешението им. Дори сега, на премиерата, всички те ще дойдат в София. Леля ми, трите ми братовчедки, сестрите на Франц и други роднини.
Ще има ли събития освен филма?
Ще има изложба и за първи път в едно пространство – в галерия „Райко Алексиев“, ще бъдат изложени заедно Франц с неговите филми и Снежа с нейните текстилни релефи и текстилни абстрактни картини. След филма ще могат да се видят като допълнение нещата, които са показани на екрана, а и физически ще могат да се пипнат. След прожекцията ще отидем до галерията. Голяма част от работите са направени от Снежа след смъртта на Франц. Тя преработва цялата си травма и изобщо техните взаимоотношения в тези произведения. Георги Дончев, един от композиторите на филма, ще направи музикален пърформанс. Изложбата ще е вечерна, ще може да се гледа от 17 до 20 часа. Няма да бъде отворена през деня.
Как Снежа се е справяла в Австрия?
Като се е върнала от Москва, е работила в ЦНСМ – Центъра за нови стоки и мода. В Австрия забременява, ражда двете близначки, пътуват с Франц в Иран. В един момент решава да прави тези „текстилни релефи“, както ги наричат заедно с Франц. Той ѝ помага. Има някаква симбиоза между двамата. Чичо ми не е бил такъв тип – „ти стой вкъщи, аз ще пътувам“. Той иска да прави каквото иска, но по някакъв начин държи да ѝ даде и на нея възможността да прави каквото ѝ се иска. На леля ми винаги ѝ е било трудно да напише концептуалните си текстове, защото, когато правиш изкуство, трябва да опишеш какво искаш да кажеш с него. Тя е трябвало да го напише на немски, обаче немският ѝ не е бил толкова добър. Затова Франц е писал тези текстове. Много е тъжно, че точно когато нейната кариера на артист започва да върви нагоре, той… След смъртта му тя няколко години просто е в тотален стрес и скръб. Спира въобще да се занимава с изкуство. Най-истинските ѝ работи се появяват няколко години след смъртта му, когато отново почва да работи и да преработва и допълва тези произведения. Най-силните всъщност не ги е и продавала, прекалено лични са били. През 90-те години леля ми прави доста добра кариера в Австрия. Тя никога не е имала изложба в България. Сега ще е за първи път.
Имаше два варианта. Да го направя много артистичен, защото има страхотен и ефектен архив. Или да го направя така, че да разкажа тази история, както трябва да бъде разказана – коректно и човешки. Идеята ми беше да оставя пространство за хората, които участват, да не влагам толкова режисьорската си гледна точка. Да не играя много с естетически амбиции, а по-скоро да направя нещата етически акуратни.
Как реагират хората около Вас на филма?
Една позната го гледа и каза: „Снежа нещо не ми харесва.“ Тя очаквала в края на филма Снежа да се разбунтува, да отрече из основи тази любов. Леля ми всъщност вижда и тази перспектива, но пази това, което е било между тях двамата, иска то да остане ненакърнимо.
Светослав Драганов на снимачната площадка
А Вие ще тръгнете ли скоро към нови приключения и какви ще бъдат те?
Правя няколко филма. Скоро ще излезе филм, който продуцирам, за едно малко село близо до Дунава. Режисьорката Елена Стойчева отива там и селото се отваря за нея. Опитват се да я засмучат, да я направят кметица, да се ожени за местно момче. Много любопитен филм. Скоро ще излезе и филмът ми за Мария Статулова, с която много се сближихме покрай „Смирен“. Правя филм и за Babyface Clan, за групата и за цялото това поколение. Занимавам се и с нов игрален проект също. Продуцирам и дебютния филм на един колега, Лазар Иванов, млад режисьор – пак документален. Той е на 28 години и прави филм за баща си, а баща му е мой приятел от 90-те години, много интересна фигура от ъндърграунда. Дойде времето, когато децата ни откриват родителите си, които са малко странни хора.
Филмът „Снежа и Франц“ и едноименната изложба са създадени с подкрепата на: Cineaste Maudit production, Контраст филм, Right Solutions, Sonus, Програма „Творческа Европа МЕДИА“, ИА „Национален филмов център“, Филмов архив на града и провинцията Виена, БНТ, Столична община, Национален фонд „Култура“, Австрийски културен форум, хотел „Кооп“, КиноКлас, Дневник и винарна „Типченица“.
Миглена Николчина: Съществуват игри, които, по липса на по-добро хрумване в момента, бих определила като „елегантни“. Това са игри, които притежават следните три качества: липса на излишества, съзвучие между отделните компоненти, чар – все качества, които не изискват сложна игрова механика и биха могли да се постигнат с минимални технически средства. Ще дам пример с една игра от 1999 г. – „Дракан: Орденът на пламъка“ (Drakan: Order of the Flame), за съжаление, ненамираема днес. Визията, разказът, музиката са в съвършена хармония помежду си и с игровата механика. Голяма част от действието е полет и битки на момиче, което е свързано в „една душа“ с дракон – усещането за простор, волно реене, свобода при пределната простота на всички елементи е забележително и честно казано, мисля, че по-късни и много по-амбициозни игри все още не могат да се мерят с него. Такъв тип постижения са според мен изцяло артистични, при все че тази артистичност предполага и точно намерена мяра в съчетанието с игровата механика.
Кадри от „Дракан: Орденът на пламъка“
Навремето такъв тип съвършенство притежаваше българската анимация. Понякога се чудя защо този талант не го виждам – може би греша – транспозиран в сферата на видеоигрите. Питам ви обаче дали такъв вид „лудонаративен резонанс“ е възможен само в малките авторски игри („индита“), дали лудонаративният дисонанс няма своя особена елегантност и въобще как стои темата за формално съвършенство в рамката на дебатите около лудонаративния дисонанс?
Николай Генов: Понятието за „елегантна игра“ ми звучи особено сполучливо с оглед на дебатите, които спомена, защото то предполага не просто една механична комбинация на множество компоненти, а нещо повече – естетическата им синхронизация.
Първоначално – с възникването на изследователското поле – игрите се мислят в противоречие. Вече многократно сме се позовавали на Аарсет и лудолозите с техния теоретичен поход срещу наратологията, затова няма да се връщам към основите на този конфликт; посочвам го само за да изтъкна предположението, че поне оттук можем да проследим по-внимателно практиката да мислим компютърните игри „на парче“, като съставени от парчета. В най-общия случай, или в най-едър план, говорим за механика и разказ, но има редица други аспекти, които не получават достатъчно внимание.
През 2007 г. Клинт Хокинг – в свой блог пост – прави критически коментар на играта „Биошок“ и използва понятието „лудонаративен дисонанс“ оценъчно, с негативен знак; две от парчетата в „Биошок“ (BioShock), изглежда, не съвпадат и така възниква противоречие между „посланието на играта“ и да речем, практиката на нейното изиграване; между вложения смисъл и геймплея. От една страна, се говори за свободна воля, от друга, съществува разказвателна принуда, която противопоставя личния интерес на безкористността – решението да извлича безскрупулно АДАМ няма пряко отношение към революцията, към която протагонистът неизбежно се присъединява.
Кадри от „Биошок“
Аз не съм убеден, че по принцип лудонаративният дисонанс следва да се приема като недостатък на една игра. Напротив, смятам, че това е похват, който може да произвежда редица интересни ефекти, което сякаш постепенно се осъзнава като предимство и дори стратегия. А в последните десет години вече все по-често се говори и за обратния ход, за един огледален метод на произвеждане на ефекти – за лудонаративен резонанс, чиято крайна форма можем да впишем в твоята идея за „елегантна игра“.
Впрочем както лудонаративният дисонанс е натрупал редица противоречиви значения през годините, така и може да бъде сегментиран, разчленен на микросинхронизации, като например резонанс (или съвпадение, припокриване, съзвучие) между намерението и резултата, действието и историята, образа и пейзажа, случката и звука (и музиката), управлението и движението и т.н. По този начин ще имаме конкретни видове хармонизации, които ще можем да набелязваме и проследяваме при всяко отделно заглавие.
За да приключа, ще кажа, че компютърните игри в крайна сметка са динамични конструкции, плаващи плоскости, които втъкават и употребяват разнородни противоречия, разминавания и сближавания с цел да произведат действителни ефекти. Може би си струва да мислим, че те са онова „между“, което остава накрая, след като продуктът е вече готов.
Чавдар Парушев: Интересно, че мислейки си за игри с чар, добро съзвучие между отделните компоненти, формиращи усещане за добра мяра, се сещам и за две игри от 1999 г. Явно силна година на такива заглавия. Първата игра е „Човек сянка“ (Shadowman) – тя черпи елементи от западноафриканската религия вуду за целите на сюжета си. И по-конкретно мотива за общуване с мъртвите и особената пропускливост на границата между отсамното и отвъдното. За целите на игровата интрига тъкмо тази граница е застрашена и в необходимост от удържане и защитаване. Повече от 25 години по-късно още си спомням проиграването на първата мисия в играта. Безцелното лутане из игровото пространство в търсене на проход в скала, мистичен портал или някакъв друг физически вход към земята на мъртвите в играта. Не мога да кажа колко време съм се лутал, но такова нещо не намерих. Затова пък мен ме намери глутница кучета с достатъчно остри зъби, за да разрешат загадката, пращайки ме в земята на мъртвите по традиционния начин. Тази първа моя смърт в играта, необходима, за да може сюжетът да продължи, e вероятно първата ми собствена среща с лудонаративния резонанс, за който говорим.
Кадри от „Човек сянка“
Днес този елемент на вписване на игровата механика на многото животи и възможността да се започне отначало, изначално присъща на игрите и като сюжетен елемент, е нещо утвърдено и често използвано. За играенето на „Човек сянка“този елемент беше освен нещо ново, също и органичен начин играта веднага да научи играча на едно от важните си правила – да търси в действия входове към иначе недостъпни пространства. Също да се връща назад и да опитва отново. Действия, без които играта не може да бъде изиграна докрай.
Друг пример за елегантно вписване на механиката на виртуалното безсмъртие на играча и неговия аватар предлага „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment). Главният персонаж, чийто контрол поема играчът, не просто не може да умре, но да разбере защо не може да умре, кой или какво му е дало това безсмъртие, е основен залог и двигател за разгръщането на цялата история на играта. Не можейки да умре, персонажът не може и да се събере в един-единствен живот, а е принуден да върви и да събира парчетата от пръснатите си предходни въплъщения, понякога постъпки, понякога хора, понякога парчета от собственото си тяло, постоянно и натрапчиво преследван от въпроса… какво може да промени природата на човек?
Кадри от „Плейнскейп: Мъчение“
Еньо Стоянов: Разбира се, темата за възможните дисонанси и резонанси на игрите е въпрос, засягащ идеята за тяхното единство и цялост. Каквото и единство да се предполага за тях, то никога не е просто предварително дадено, то се изработва в ход, процесуално, както при направата им от дизайнерите, така и по време на игра. Това ще рече, че опитът с игрите винаги непосредствено е опит с някаква част, а не с цяло, можем дори да кажем, че цялото се появява едва след отдръпване от играта. Но функцията на тези „парчета“, с които пряко взаимодействаме, е променлива, не е веднъж завинаги фиксирана за всички игри поначало. Нещо повече, те сами са композиция от други парчета.
Има игри, които „разказват“ само с механиката си. В „Братя: Приказка за двама синове“ (Brothers: Tale of Two Sons) темата за „братството“ и „синовния дълг“ е разгърната само чрез действията, достъпни на играча при управлението на двамата герои (например по-големият брат е по-силен, затова може да помага на по-малкия при пресичането на бездни или при изкатерване на стръмен терен и играта не продължава без оказване на подобна помощ).
В игрите от типа „отворен свят“ музиката допринася за добавяне на разказвателен оттенък към действията на играча и показваната му история. Когато постепенно героят на играча разкрива дигитално генерирания свят с навигацията си през него, обикновено звучи музика с идилична минорна мелодика, внушаваща почуда; щом обаче в околността на героя се прояви противник, музиката става отчетливо мажорна, дори маршова. И в двата случая извършваното действие (опознаване на света през навигация, въвличане в конфликт) и историята (търсене на приключения, борба с врагове) са „в резонанс“ със задействаната музикална тема и асоциираната с нея информация, която получава играчът.
Примерът с музиката подсказва и нещо повече – ролята на интерпретацията, която пресява опита с различни компоненти по време на игра. Музиката сама по-себе си не носи послание и смисъл, определени нейни форми са „полепнали“ със значения поради редовна употреба в специфичен смислов контекст. Дори при „Братя: Приказка за двама синове“ играта вече насочва интерпретативно към своята тема чрез заглавието си, преди да я разработи в нямата си механика. Всъщност при игрите има две интерпретативни инстанции и те могат непредвидимо да се съгласуват или да тръгнат в разходящи посоки – играта интерпретира механичните действия на играча с интерфейса по относително строго кодиран от дизайнерите начин във формата на онова, което му показва на дисплея. Играчът от своя страна също интерпретира показаното му в светлината на културни кодове, които привнася в този процес. Оттук игрите се оказват сложно отворени, незавършени и неподдаващи се на завършване, недопускащи затваряне във финално единство.
(Следва продължение.)
В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.
Тя идва от малък южняшки град, където гласът се ражда още в църквата и музиката е едновременно молитва и игра. Първо е пианото, после песента – топла, дълбока, носеща спомен за корените и същевременно търсеща нови посоки. С времето открива, че госпълът и джазът могат да се прегърнат, че блусът има място до тях, че една история може да се разкаже и с шепот, и с крясък, и с тишина. Гласът ѝ е разпознаваем, земен и въздушен едновременно; кара публиката да се чувства не като статичен наблюдател, а като част от разговор. Всеки неин концерт е покана за близост, за споделяне на вътрешни светове, за тиха сила и откровение.
Вече две десетилетия тя е сред най-значимите съвременни американски изпълнители, чиито песни прекосяват жанрове и социални граници, за да дават любов, човечност и близост. В кариерата си е записвала за водещи компании, издавала е албуми, попадали в класациите на Billboard, а песните ѝ са стигали дори до плейлиста на Барак Обама. Паралелно с музиката тя развива и друга страст – кулинарията, като създава пространство в Чикаго, посветено на храната и общността. В последните години основава собствен лейбъл, с който си връща правата върху записите и изгражда нов модел за артистична независимост. С най-новия си албум Shadow отново се връща към темите за любовта, загубата и изцелението, съчетавайки американската традиция с международни музикални влияния. На тазгодишния Plovdiv Jazz Fest Лиз Райт ще има концерт на 8 ноември заедно със своя квартет в Дома на културата „Борис Христов“.
Какво е музикалното наследство от детството Ви – питам най-вече за църковните корени. Кои елементи все още резонират в музиката Ви днес?
Песните винаги са начин да бъдеш в общение. С природата и с хората. Мисля, че именно това научих от времето, прекарано в църквата. Църковната служба, поне в американската църква на чернокожите, е наистина специална, защото хората не само четат Библията и се опитват да разберат как да живеят, но и споделят много. Разговаряме за това, което се случва в живота ни, и се насърчаваме един друг. И така, тази идея да се опитвам винаги да намирам нещо подхранващо и вдъхновяващо в музиката се е пренесла и в мен. Винаги мисля за това как ще се почувстват хората; усещам, че имам мисията да нося радост и сила и да подхранвам. Това е много важна част от мен като артист. И е важно призвание, което съм приела от детските си години в църквата и все още го приемам много сериозно.
Но Вие също сте култивирана и подхранена от много хора и артисти. В албума си Grace сте избрала някои песни, които са Ви дали много – на Рей Чарлз, Нина Симон и други. Какво търсите в тях?
Знаете ли, винаги се опитвам да си спомням. Опитвам се да си спомня радостта и мъдростта на моите предшественици. В тези песни и в начина, по който са изпълнени, има страхотен талант и много мъдрост. Искам също да си спомня и какво е преживявала Америка като страна, когато са били записани тези песни. Винаги се опитвам да си припомня тази сила и тази издръжливост. И наистина гледам да размишлявам, докато ги пея. Питам се какво са преживели, каква смелост са имали тези артисти, за да продължат напред. Каква вяра са имали, за да живея сега в реалността, която имам. Та затова пея техните песни. За да си спомня силата им. Така аз също мога да бъда част от напредъка.
Като артист с дълбоки духовни корени чувствате ли призвание да говорите за социални проблеми и чрез музиката си, или предпочитате по-личен и споделен подход?
Склонна съм да напомням на хората чрез музиката за красотата на нашата обща човечност. Да се позовавам на мъдростта на природата, така че хората да могат да я приложат към това, което става в политиката. Смятам също, че пеенето пред публика е и акт да си пред хората и да си различен от тях. И дали е за шоу или не, да си уязвим и прозрачен е само по себе си акт на кураж, както и политически акт.
Във Вашите песни, почти като в онова зрънце пясък на Уилям Блейк, се вижда музикална вселена. Понякога дори в една песен има джаз, госпъл, блус, фолк музика, но все пак имате ли предпочитан жанр?
Не мисля в жанрове. Отразявам своя опит като човек, като американка, като жена и намирам за съвсем естествено жанровете да се смесват. Мисля за тях не като за културни традиции, а по-скоро като за места, които дават силен принос. Струва ми се, че стилът ми вероятно има доста общо със стила на визуален артист. Реагирам и правя неща, които може да са от различни традиции, медии, стилове, материали, за да изразя онова, което става в ума ми, в сърцето ми. Мисля, че има граница на степента, до която мога да се придържам към рамката и езика на пазара. Ако създаваш изкуство, трябва да позволиш на изкуството да те води, но ако го продаваш, просто правиш всичко възможно, за да го продадеш. Същевременно обаче смятам, че хората, които продават изкуство, не трябва винаги да диктуват как един артист вижда себе си или своето творчество. Моят житейски опит е дълбоко американски, дълбоко свързан с хората, от които съм се учила, които съм обичала и с които съм се сприятелила.
Мислите ли, че в днешното разделено общество музиката може да вдъхновява промяна и обединение?
Мисля, че да. Тя е чудесен начин да покажем уважение и загриженост един за друг. Не е нужно да приемам напълно някой конкретен жанр, за да уверя определени хора, че наистина ме е грижа за тях, че ценя тяхното присъствие. Но понякога, за да покажа съчувствие и уважение, пея – за да разберат, че ги гледам и ги слушам. Например работих с един млад блестящ композитор от най-северната част на Холандия на име Тан Вабенга и той ми разказа история за свой приятел, сириец, преживял много войни, свидетел на бомбардировки и сражения близо до дома си. Човекът даже си разработил специална техника, с която се научил да заспива. И това е вид умствена и духовна практика, която се е развила от суровата необходимост да спи. Историята ме развълнува много. Като потомка на роби аз мислих за историята с месеци. Когато написах песента, в крайна сметка изпях припева на арабски, защото английският ми се струваше твърде беден за емоциите, които изпитвах. Накрая се запознах с този млад мъж, Васим, който е прекрасен. Благодарна съм, че имах шанса да пея на неговия език и за пореден път да си дам сметка, че никога не бих загърбила възможността, която изкуството ни дава, да се свързваме с хората и да споделяме нашата човечност.
Ще се върнете в Пловдив, където бяхте преди шест години… Какво беше Вашето най-силно впечатление от този опит?
Много харесвам българската публика. Усещам някаква гордост, която излъчват хората, и разпознавам тази енергия. Чувствам се много добре в Пловдив. За моя изненада, когато потъна по-дълбоко и пея песни, с които семейството ми или хората в южните щати наистина биха се идентифицирали, получавам много отзиви от български слушатели, че и те усещат свързаност. Това за мен е наистина изненадващо. Много е забавно да наблюдавам на какво реагират хората.
Къде според Вас се крие магията на живото изпълнение?
Мисля, че се крие в чувствата. Толкова е красиво това, което усещаме заедно! Емоциите представляват една много интелигентна част от нас като човешки същества. Невинаги им вярваме, не разчитаме на тях толкова, колкото бихме могли. Но те са чудесен път към разбирането, към истинското осъзнаване. Затова съм много щастлива, че имаме тези възможности да преживяваме концерти на живо. Преди няколко години някой ме попита: „Какво искаш да изпитват хората след твоите концерти?“ И аз казах, че повече от всичко искам просто да се радват, че са живи. Искам да си спомнят за миг, че поезията е жива и че са хора. Ако по някакъв начин почувстват това, ще бъда наистина щастлива.
Кой беше първият албум, който сте си купили?
Помня първия билет за концерт, който си купих, но не и първия албум. Вкъщи имахме плочата Amazing Grace на Арета Франклин. Като дете се взирах във винила толкова много – това е едно от първите ми визуални преживявания с плоча. Тремейн Хокинс също е част от моята същност, тъй като съм роденa по времето на съвременното госпъл движение. Тогава имаше много артисти, които се занимаваха с госпъл музика и можеха да пеят във всеки жанр наистина много добре. Те просто говореха за Бога. Това бяха християнски песни.
А кой беше първият концерт, първият Ви билет?
Баща ми беше много строг, а аз точно преди да вляза в гимназията, си купих билет за концерт на Кърк Франклин. И той, подобно на други съвременни госпъл артисти, беше много популярен и в поп света. Така че за първи път щях да видя група, за която да разкажа на приятелите си в училище.
Смятате ли, че в момента е важно християнството да бъде приобщаващо?
Да, разбира се. Според най-важния пасаж в Светото писание Бог е любов. Със сигурност сме загубили пътя си, ако разпространяваме нещо, което е противоположно на любовта. Християнството трябва винаги да бъде врата, която се отваря лесно и остава отворена, защото, ако някой наистина се интересува от посланието на Христос или от библейските ценности, то любовта трябва да бъде в центъра. Затова винаги усещам кога хората са загубили сигнала – когато любовта не е там.
превод от френски Росица Ташева, София: изд. „Колибри“, 2024
Няма „ако“ – с тази реалистично-песимистична констатация завършва романът „Живей бързо“ на Брижит Жиро, построен в същото време изцяло върху условността. Носител на престижната френска награда „Гонкур“ за 2022 г., писан цели две десетилетия след събитията, този автобиографичен роман не само проследява дните преди мотоциклетната катастрофа и преждевременната смърт на съпругa на Жиро през далечната 1999 г., но е и фино проникновен портрет на поколението им в преддигиталните години, с неговите културни и поведенчески жалони и със социално-икономическите трансформации във френското общество. И може би ако текстът имаше епиграф, той би бил именно споменатият от Жиро цитат от Блез Паскал:
Всички нещастия на човека се дължат на неспособността му да стои тихо в своята стая.
Романът е организиран в поредица от глави, чиито заглавия представляват конкретни „сюжетни“ въпроси, започващи с най-безпомощното и безсмислено питане подир всяка трагедия: „Какво ли щеше… ако не беше…“ В този смисъл текстът е вид апофатичен разказ за неизбежното, за стъпките до фаталността, които биха могли да изглеждат толкова предотвратими, когато биват реконструирани и анализирани от паметта под тежнението на вината. „Живей бързо“ предлага разплитането на една трагедия, подобно на начина, по който в криминалните романи се разплитат убийствата – защото именно като такова изглежда тази смърт по невнимание и в нея съучастници са всички, включително жертвата и целият свят.
Настъпи ли драма, тръгваме по обратния път, връщаме се на местопроизшествието, възпроизвеждаме фактите. Искаме да разберем произхода на всеки жест, на всяко решение. Сто пъти пренавиваме лентата. Ставаме специалисти по причинно-следствените връзки. Преследваме, разнищваме, аутопсираме. Искаме всичко да знаем за човешката природа, за личните и колективните причини, поради които се случва каквото се случва.
Семейството на Брижит – тя, съпругът ѝ и синът им – тъкмо са се сдобили с толкова желаната къща, към която – какво удобство! – има и гараж. Именно в дните, преди да се нанесат окончателно, брат ѝ моли временно да остави в него своя мощен състезателен мотор, докато се оправи със собственото си паркомясто. С този мотоциклет, подкарвайки го уж абсолютно непредвидено, мъжът ѝ Клод ще катастрофира в деня, в който тя е извън града. Това обаче съвсем не обяснява всичко – поредиците от решения се навързват назад във времето и глава след глава Жиро размишлява върху на пръв поглед незначителните избори – свои, на близките ѝ, на напълно непознати, – довели последователно и вкупом до трагичния изход.
Без да звучи драматично или сълзливо (напротив, отвъд автентичната, сублимирана в разказването болка се усеща дори някаква странна иронична лекота), романът предлага тази „брутална хронология на фактите“ в един интензивен, изчистен, почти репортажен текст години след събитията, когато Жиро току-що е продала къщата, където с Клод така и не са успели да изградят бъдещето си. Чрез повторението, натрапчивата условност, настойчивите въпроси, съшиващи текста, авторката създава ритъм на ускорение към обратното броене – психологически водовъртеж, в който читателят е всмукан до последната страница (въпреки предизвестения край, абсурдната надежда за обратимост не ни напуска) и който води не към непредотвратимото, а сякаш към непредотвратеното. Да, отликата е фина, но ясна. Защото тя споява разказа с
толкова характерното за човека, преживяващ загуба, търсене на вина навсякъде – дори и в самата жертва, докато съзнанието неизбежно търси начин да рационализира въпросната загуба.
Без да дава изцяло превес нито на предопределението и съдбата в един метафизичен смисъл, нито на силата на свободната човешка воля и решимост, Жиро все пак си дава сметка за т.нар. butterfly effect – за значимостта и на най-дребното обстоятелство, жест и решение, произтичащо не само от нас, но и от обкръжението ни, от света. В този смисъл тя изследва – макар привидно (само)обвинително, но и с яснотата, че не можем да съдим – отговорността и случайността, упоритостта и инерцията, безразсъдството и разумността.
Връщам се на лутанията със съюза „ако“, обсебил ме през всичките тези години, през които животът ми протече в минало предварително време.
Да, логично е, че много от въпросите засягат личната отговорност. Там прави горчиво-иронично впечатление, че тъкмо изборите, които тя е избегнала, за да не се прояви като лоша дъщеря, сестра, приятелка или съпруга, биха се оказали спасителни; че егоизмът, отчуждението, несъобразяването със семейните връзки и отговорности биха могли да предотвратят инцидента, ако ги бе проявила. Жиро набляга особено на феминистичната нишка: оказва се пагубно именно преотстъпването ѝ на традиционни женски роли на опитващия се да бъде „нов тип“ антипатриархален баща Клод (както е модерно по това време). Пагубно е и решението ѝ да не бъде доминантна и контролираща, а освободена, независима и осъзната. Изобщо, най-логичните постъпки и най-удовлетворяващите подаръци от околните и съдбата се оказват най-деструктивни.
Проклинам този свят, който се подчиняваше на желанията ми. Проклинам свободата, от която се възползвах зле.
Особено интересни за мен бяха страниците, на които цели обществени процеси и диагнози, фигури и явления се оказват „замесени“. Именно чрез тях тази лична трагедия бива уплътнена до достоен за „Гонкур“ роман. Всичко, оказва се, има значение: етническото и класовото разделение; травмата Алжир; вътрешната миграция и урбанизация; гентрификацията на западналите квартали; появата на боботата; модата да се живее близо до природата и по начин, сходен с днешното хипстърство; разделението между покрайнините и центъра, както и между провинцията и столицата; мултикултурността; екологичните проблеми; недъзите на работната етика; затварянето на очите пред правилата; неудържимият преход към консуматорската култура; финансовите спекулации, породени от стремежа към разширяване и спечелване на лесни пари; застрахователният и real-estate бизнесът; подмолните класови борби; лявото и интелектуалното срещу консервативното; бедните и парвенютата; културният достъп; феминистичните нагласи, преосмислящи и ролята на мъжа в семейството; законодателството в ЕС, позволило мотоциклет, забранен в Япония, да бъде внасян в Европа; самият факт, че създателят му го е измислил…
Фино коментирайки тези процеси, Жиро успява да създаде картина на времето и страната, отразено дори от архитектурно-дизайнерските уклони в начина, по който младите прогресивни двойки ремонтират купените си от предишните поколения стари жилища. Имотът се превръща в статус, символ и идентичност; сдобиването с не какъв да е дом – в центробежна сила на семейството, поглъщаща огромна част от ежедневието му.
Имаше голямо търсене, бях заобиколена от познати, които търсеха подобен апартамент на тихо място, това беше новото кредо на нашето поколение.
Прозира, разбира се, съжалението, че цялото съществуване сякаш се е завъртяло около недвижимата придобивка, която на този етап единствена е способна „да внесе оживление в съществуването ни“. Все още докосната от природата, тази скрита в предишния свят придобивка, която заварваме Жиро да продава, ще бъде изличена от нов път и много, много бетон в името на бъдещето.
Писателката стига даже дотам да търси новинарски дописки от деня на смъртта на съпруга си, които биха го възпрели, биха го направили поне бдителен. Затова и почти комично звучи съжалението, че наскоро претърпелият пътен инцидент Стивън Кинг не е починал, ами само е бил ранен. Смъртта му вероятно би наплашила Клод достатъчно, за да не рискува в онзи ден на пътя. Жиро изследва дори алтернативния развой на събитията – какво би станало, ако беше валяло или ако културата на светофарите не беше се променила (замяната им с кръговото движение), за да угоди на човешкия устрем към свобода, към нищо, което да спира хода му напред, дори към социалното му удобство.
Спирането на червен светофар е станало двойно по-неприятно, нека си го признаем, откакто бедните, бездомните, бежанците ни приканват от другата страна на прозореца да си купим вестника, който може би ще задържи за малко главата им над водата, да им дадем няколко монети, за които никой не знае при кого ще отидат и които са се превърнали в пътна такса от нов тип…
В „Живей бързо“ Брижит Жиро се опитва да разсъди има ли непредвидимост и непредотвратимост и изчислим ли е животът –
как човек се превръща в статистическа цифра, в запетайка във вселенския текст, след като се е мислел за уникален и безсмъртен;
какво те прави в един момент обикновен гражданин, сключил с банката заем за жилище, добър баща на семейство, а в друг – бесен пънкар, готов да излезе от релси и всичко да оплеска.
Макар, парадоксално, да се занимава с битовизми около екзистенциално драматичната лична загуба, тази книга прераства в значим социален коментар, минава отвъд личното и засяга колективни измерения. Този хем интимен, но лишен от литературност, хем на места почти публицистичен в разследващата си прецизност текст е методично разплитане на паметта по дирите на загубата. В крайна сметка всички сме жертви на условностите, на социалните привички, трансформации и комплекси – на света и на себе си.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.
Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.
Все ще да има такива. Ще кажете, че механизми, подобни на системата хауала, съществуват и извън предвиденото от мюсюлманския свещен закон. Практиката може да се проследи до Южна Азия или Индия, подобни неща се срещат и при еврейските финансови системи, откриват се и в Античността. Както казва и библейският класик Еклисиаст, син Давидов: „Случва се да казват за нещо: „виж, на, това е ново“; но то е било вече през вековете, що са били преди нас.“ Ала дори и да откриваме сходни механизми за парични преводи в други нормативни системи извън шариата, сега нас ни интересуват строго мюсюлманската мотивация и основания.
Нали така казва и Аристотел. Възможно е да имаме едни и същи следствия, породени от различни причини. Това не отменя каузалната връзка между тях. Или пък е възможно да има привидна корелация между два феномена, без непременно единият да бъде причинен от другия. Доста подхлъзващ сценарий, изнервящ всички анализатори. А е възможна и практика, оправдана от по-късна нормативна рамка, израснала на базата на практиката, която просто я описва и превръща в правило, казано на прост език. Модерният човек обича този тип подход. Щом нещо съществува и всички го правят, значи като цяло е „нормално“, ерго може да се превърне в „норма“.
Или пък най-класическият, желан религиозно-правен сценарий по шариата: практика, породена от устойчива отвъдна рамка извън човека или общността. Която рамка е удържана от Самия Съдия (Ал-Хакам), Правещия равносметка (Ал-Хасиб), Свидетеля (Аш-Шахид) на цялата вселена , т.е. Аллах. Обаче със сигурност, мисля си, ще да има някаква религиозна норма, на фона на която се разгръща хауала и с която се обосновава.
И тук личното ми прозрение идва, докато прехвърлям други текстове по различен повод. В това е част от красотата на работата с оригинални извори на арабски, някои от които в ръкописи. Тръгваш да четеш съчинения за традиционното мюсюлманско образование и религиозните училища, а пък намираш достатъчно материали за възпитанието чрез чепика и тоягата. Възнамеряваш да обогатиш знанията си за педагогиката, а пък намираш неща, писани за глупците и брадите им. Обработваш „огледала за владетели“ – литература, която съдържа напътствия към управляващите, а пък откриваш предписания как се пие вино в двора на везира от XI век, по време на династията на Абасидите.
И сега се случва нещо подобно. Чета Авероес от XII век, чието арабско име всъщност е Ибн Рушд. Може би го познавате предимно като философ. Ако сте учили арабистика в България, е много вероятно по време на часовете по история на арабската философия да сте се сблъсквали с неговото съчинение за отношението между вярата и разума, философията и свещения закон. Ако сте учили история на философията пък, ще го познавате от съчиненията на Тома от Аквино, който го нарича просто „Коментатора“ на философа, който е самият Аристотел.
Само че Ибн Рушд по професия не е бил философ. Философията, както бихме казали днес, му е била хоби. Заядлив философски инфлуенсър без социални медии, противоречива личност, без много лайкове, че даже от време на време са му горили книгите. Покрай всички други неща е работил като кадия – мюсюлмански съдия. На него принадлежи маститата компилация по сравнително право, озаглавена с гръмко звучащото „Началата на авторитетния тълкувател и крайната прицелна точка на онзи, що се стреми“. Това, разбира се, е мой забавен превод на нещо, които сигурно може да се преведе много по-сухо и сбито. Но така или иначе, предаването на заглавията на старите арабски съчинения винаги ще си остане предмет на отделно разсъждение в областта на преводаческата теория и практика.
Самият Ибн Рушд твърди, че пише този сборник, за да събере на едно място казуси – предмет на ислямското право, като изложи различните гледни точки върху тях. Затова и си позволява да разсъждава за яденето на конско месо или месо от муле например. За пиенето на различни видове ферментирали напитки. За употребата на възбранени от Свещения закон неща, ако има абсолютна необходимост. За брака. За прелюбодейството. Обхватът на религиозната регулация е много широк. Дори не може да си представите колко, преди да разлистите наръчниците по фикх, т.е. по мюсюлманско право. Ако пък можете да ги разлистите на арабски, толкова по-добре. И там някъде,
посред правни казуси за финанси, Авероес списва кратък раздел за хауала.
За него изглежда напълно нормално да обсъжда темата. Хауала, казва той, си е напълно изрядна транзакция (му‘амала сахиха), при която се обменя дълг. За Гешев незаконно – за Аллах изрядно. Защото самият Пророк от VII век по нашенското летоброене е казал в своето Предание, че ако богатият се забави да изплати пари, то това е „угнетителство“. На арабски е зулм, откъдето идва и нашето золум през турски. Да не си изплащаш парите, при условие че имаш възможност, е золум. Това, убеден съм, важи за всички, по всяко време, независимо от културата. А ако някой от вас, продължава Пророкът, бъде насочен за изплащане на дълга му към някой богат, да приеме.
Ето това е нормативното основание за практиката. И Ибн Рушд разсъждава при какви условия транзакцията е валидна. Много бързо се открива откъде е разказът за живота на Пророка, превърнал се в мюсюлманското основание за съществуването на този финансово-икономически механизъм. Със сигурност го има в сборника с авторитетни предания на Пророка, съставен от Ал-Бухари през IX век. Той съдържа раздел, свързан с пренасянето на дълг от един човек към друг. И да, там терминът е хауала. Там са и думите на Пророка, с които се занимава Авероес от финансово-правна гледна точка. Но в същия раздел на сборник с предания на Ал-Бухари има и друг текст, по-обширен. И той върви така.
Докато съратниците на Пророка седели веднъж с него, внесли починал човек. Мохамед трябвало да отслужи погребална молитва. Преди това обаче Пратеникът на Аллах запитал дали този човек е бил длъжник. Отговорили му, че не. А дали бил оставил някакво богатство? Не, казали приближените. Тогава Пророкът отслужил молитвата. Сетне внесли друг починал. Преди да произнесе погребалната молитва, Пророкът отново задал същия въпрос. Този път му отвърнали, че има дългове. А дали бил оставил богатство? Да, три динара, оказало се. Мохамед отслужил молитвата. Накрая донесли трети мъртвец. Оставил ли е богатство? Не. Има ли дългове? Да, отвърнали, дължи три динара. Тогава Пророкът отказал да се помоли и накарал останалите да се помолят за него.
И тук идва интересният момент с прехвърлянето на дълга.
Абу Катада, известен съратник на Пророка, казал: „О, Пророче на Аллах! Помоли се за него, а аз ще поема неговия дълг.“
Лоша работа е да умреш длъжник, отказват ти застъпничеството на Пратеника на Аллах на земята. „Чисти сметки – добри приятели“, казва народът по нашите земи. Ала също и „Никой нищо не е занесъл на оня свят“. Само че тук явно не важи съвсем. Защото дълговете ти те следват и отвъд. Могат да възпрат Пророка да се застъпи за теб.
А когато нещо се намира в Сунната, вероятността то да породи разсъждение относно приложението му на практика е много голяма. Кой е онзи, който прехвърля дълг. Към кого се прехвърля. Какво означава „богат“ по смисъла на преданието. Дали веднъж поръчана, транзакцията няма някаква давност във времето. Какви са условията за всеки участник, за да бъде призната операцията за легитимна по смисъла на религиозния закон. Съществуват ли позволени и непозволени употреби. Какви са практическите механизми за осъществяване на операцията. Как може „брокерите“ впоследствие да си уредят сметките.
Няма мърдане. Авероес не си измисля. Не открива топлата вода. Пророкът е казал това, което е казал, далеч преди съвремието на съдията от Кордоба. Но неговата цел е да събере тълкуванията, за да може една такава финансова транзакция да бъде максимално изрядна и да улесни работата на колегиума. Та така и въпросът за регулацията на хауала може да бъде открит в повечето стари наръчници по право, където се говори за пари.
А за да не си помислите, че всичко това е прашасала теория, имаме и днешни нормативни разсъждения по въпроса. И то не от шейховете на терористични организации, а от съвсем легитимни авторитети. Вижте например египетското Главно мюфтийство. Какво било значението на преданието „отлагането на плащането от богатия“? Отговорът е доста типичен за официалните казионни дискурси и се отличава с дипломатичност. Лошо е богатият да не плаща задължението си, но пък може да има моменти, когато богатият да се окаже способен. Ама бил възпрепятстван в конкретен момент… Тогава това не е „угнетителство“ (въпросният золум) и не е грях. Между другото, отговорът съдържа позоваване на такива титани на правото, като имам Ан-Науауи от XIII век и Ибн Абд ал-Барр от XI век, за да си набави допълнителна легитимност.
Сайтът за фетви, спонсориран от Министерството на религиозните дарения и ислямски дела в Катар, също предоставя интересен коментар. Дали хауала е утвърдена практика в Корана, пита читател. Не, не е, гласи авторитетният отговор, няма го в Свещения Коран. Но е утвърдена от Сунната и консенсуса на богословите, а това, трябва да отчетете, са основни стълбове на мюсюлманското право. Следователно така може да придобие и практически измерения. Също като друго запитване. „Имам пари при един човек – казва читател, – ала той не може се изплати.“ Питащият иска да си купи кола втора употреба. Тогава длъжникът му казва: плати колата в брой, а пък аз ще преведа остатъка, който не ти достига, към продавача. И тогава, гласи отговорът на богослова, имаме класически случай на хауала, т.е. пренос на задължение от един човек към друг.
Така излиза, че обратът в настоящия мисловен експеримент, който ни води от България през ИДИЛ и Авероес до Пророка Мохамед, не е чак толкова изненадващ.
Хауала не е непременно „подземна система“ с криминален привкус, както нашумява в тукашните медии.
Подобно на понятието фетва (ар. фатуа), което може и да става популярно покрай „Сатанински строфи“ на Салман Рушди и да си мислим, че значи „смъртна присъда“, но реално означава „мнение на религиозен авторитет“ по даден въпрос. И този въпрос може да бъде всякакъв, включително и свързан с позволените начини за посещение на тоалетната.
Тук ситуацията е сходна. Хауала може да бъде напълно легитимен механизъм в сложната структура на ислямските финанси. Начин да избегнеш мъкненето на тежки торби със златни динари и сребърни дирхами по Пътя на коприната. Метод да прехвърлиш събраните пари от данъци в Османската империя към централната хазна. Средство да пратиш пари на баба си в Танжер, за да си плати сметките. Но да, в хауала е заложен потенциал за избягване на официалните международни канали за превод на пари, включително и по въобразената в случая ос Пазарджик–Кандахар. А за какво ще преведеш пари, си е твоя работа. Естествено, ако трябва да сипя сол в раната, от една отвъдна, свише удържана шариатска гледна точка, най-добре ще е да бъде за борба (джихад) „по пътя на Аллах“ (Коран 2:218). Особено след като така и така си поел риска на вратата ти да похлопа някой бивш, настоящ или бъдещ главен прокурор… Поне да си струва.
В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.
Някои явления и практики, колкото и да са гъвкави спрямо контекста, като че ли проявяват удивителна устойчивост в исторически план. Протягат пръста си през вековете към нас. Ако сте чели „Името на розата“ от Умберто Еко, може да си го представите. Ето например, ако тук съм в ролята на един инфлуенсър или корпоративен коуч, мога да ви припомня историята за задните части на коня. Знаете я, върти се из социалните медии и свързва измеренията на конската задница с космическата програма и совалката в САЩ.
Според тази история широчината на оста между колелата на древноримските колесници се определяла от широчината на задниците на два бойни коня. Впоследствие стандартът за ширина на оста залегнал в определянето на широчината на междуосието на британските фургони и каруци. Това пък определило и разстоянието между релсите на британските, а после и на американските железници. Оттам и транспортната инфраструктура, включително размерът на тунелите, са определени от този стандарт. Което пък на свой ред диктува размера на ракетоносителите на космическата совалка в американската програма.
Ето, твърди историята, конските задници имат решаваща роля в дизайна на една от най-напредналите технологии, познати на човечеството.
Тази история, разбира се, носи белезите на изкуствено украсено и напомпано представяне, чиито фактологични недостатъци могат да бъдат разгледани като предмет на отделно упражнение в стила на предаването „Ловци на митове“. Днес обаче съм решил да ви напомня за нещо по-прагматично в исторически план. Нещо, което не е толкова познато. Не е и толкова инфлуенсърско, с привкус на жълтевина, но пък има връзка със съвремието и би могло да се мисли като злободневно.
Нека сега прибегнем до мисловна спекулация и се опитаме да направим връзка между трафикантите на бежанци през България, ИДИЛ, бившия главен прокурор Иван Гешев, философа от XII век Ибн Рушд, известен при нас като Авероес, и самия Пророк на исляма, „прекрасния образец“ за човечеството – Мохамед.
Знам, че за много от нашите съвременници възможността нещо, писано през седмото столетие по нашето летоброене, да породи размисъл някъде около дванайсетото столетие, което пък да продължи да се обговаря и практикува до днес, е скандална. Да, знам и че прокарването на паралели между на пръв поглед толкова раздалечени исторически и културни реалии може да изглежда, като да насилваме мисловния процес. Но пък защо да не го насилим – може да излезе нещо забавно или полезно. А и в класическата мюсюлманска образователна литература се казва, че невинаги става „со кротце, со благо“. Там при „акуширането“ на мисловния процес, известно в средите на философите като сократическа майевтика, пръчката и чепикът са незаменими помощници.
Да започнем с по-скорошните свидетелства.
В началото на юни тази година Европол излезе с интересна новина. След координирана акция под ръководството на българските власти е разбита криминална мрежа, която се занимава с трафик на предимно сирийски мигранти от Турция към Западна Европа. Според информацията от Европол всеки, който иска да стигне по този канал нелегално от Сирия до Европейския съюз, плаща сума, възлизаща на около 8500 евро. Обикновено мигрантите дават между 2000 и 2500 евро, за да бъдат превозени от Сирия до Турция. След няколкомесечен престой в Турция те плащат между 5000 и 6000 евро, за да влязат в Европейския съюз.
Връщаме се малко по-назад и четем прессъобщение от 2023 г. на Министерството на финансите на САЩ и тяхната служба за контрол на чуждестранните активи. САЩ и Турция предприемат съвместни действия, за да прекъснат финансирането на ИДИЛ. Защото, съгласете се, всичките канали, по които вече бившето образувание, издигащо претенции за халифат по смисъла на ислямския свещен закон (шари‘а), продава археологически паметници, за да се самофинансира, няма как да са прозрачни. Но са реални.
През 2019 г. пък в България са задържани шестима души за финансиране на тероризъм, които се занимават с изпращане на коли за продажба в Близкия изток. От тях петима са сирийци, твърди се в нашенските медии, а една – българска гражданка. Нейната задача според арабиста проф. Чуков, когото често гледаме тези дни покрай войната в Газа, е да търси посредници и купувачи, а останалите участници способстват за транспорта на автомобилите.
Какво е общото между тези няколко новини?
Имах един английски директор от Нюкасъл, който на подобен въпрос винаги отговаряше с „много“. И толкова. Това беше много дразнещо. Може да направим лесно формални паралели. Например по какво си приличат Земята и портокалът? По кръглата форма. По какво си приличат мюсюлманското религиозно училище (мадраса) и западният университет? И двете са образователни институции, възникнали в Средновековието. По какво си приличат Коранът и Библията? Ами и двете са свещени писания. Но както казваше и друга моя бивша шефка от Венецуела в духа на корпоративното клише, „Хора, нека сравняваме ябълки с ябълки“.
Естествено, може да кажем, че става въпрос за дейности отвъд позволеното от закона. Това е лесна аналогия. Може да кажем, че става въпрос и за транснационални криминални мрежи. Това също не е трудно да се заключи. Може да ги свържем и с Близкия изток. Не е толкова интересно. Но тук предлагам да мислим за тях през нещо по-конкретно, не толкова отвлечено. Проблемът за прехвърлянето на парите. Нали не си представяме как сирийските бежанци прилежно попълват платежно нареждане със сумата от 8500 евро, на което в основание за превода пише: „Такса трафик Сирия–ЕС“? Или пък някой си британски търговец на исторически старини превежда няколко десетки хиляди долара от банковата си сметка на получател на име Абу Бакр ал-Багдади, халиф, в Рака, Сирия, с основание „Трансфер покупка на антична статуя“?
Затова си има друг механизъм, много удобен и достатъчно непрозрачен. За него ислямското право и практика са измислили термина хауала. И за него не е нужна формална банкова система.
Хауала на арабски идва от тройния корен, съставен от буквите ха’-уау-лам. Обозначава неща като „прехвърляне“, „трансформация“, „превръщане“, „преобръщане“.
Почти като „джуркането“ на делата и „превъртането на файловете“ на бившия правосъден министър Данаил Кирилов. Оттук и паричен „трансфер“, но не точно. Защото в терминологичното си значение според теорията и практиката на мюсюлманското право и финанси означава следното.
Да речем, че съм Хасан, новоприел исляма български гражданин от ромската махала в Пазарджик, който възприема себе си като част от глобализираната мюсюлманска общност (умма) по света. Използвам социални медии, ходил съм на курс по класически арабски, Коран, Сунна и право (фикх) в Йордания, смятам традиционния ислям в България за невернишки, защото мюсюлманите в България пият ракия и ядат свинско, и имам своя мрежа от международни контакти. Искам да изпратя пари на Ахмед, преподавател в религиозно училище (медресе) в Кандахар, Афганистан, за да купи нови корани или да финансира кухня за бедни, т.нар. имарет, откъдето идва и името на втората джамия в Пловдив – Имарет джамия. Или пък искам да пратя пари за калашници, произведени в Казанлък, за благочестивата духовна борба и върховно усилие (джихад) на талибаните срещу неверниците от САЩ на терен.
Тогава тук в играта влиза фигурата на Муса от Пазарджик, примерно. Известен в неформалните среди като хауаладар, т.е. посредник на хауала. Брокер. Агент. Отивам при Муса и му казвам, че искам да пратя 250 долара на Ахмед в Кандахар.
А Муса, представете си, върти пари от малък бизнес – магазин за халално месо и млечни продукти. (Като онзи на входа на махалата в Пазарджик, в който преди няколко години под пластмасовия часовник с цитат от сура 112 на Корана попитах продавачката: „Имате ли телешки дроб?“ А тя ми отговори: „Имаме, даже е от теле!“) Но междувременно въобразеният за целта на примера Муса се оказва изпечен международник. Познава друг хауаладар в Кандахар на име Мустафа. Давам 250 долара на Муса и му казвам кодова дума. Пращам кодовата дума и на Ахмед. Муса се свързва с Мустафа и му казва кодовата дума. Ахмед отива при Мустафа и срещу кодовата дума получава 250 долара. За услугата се плаща и малка комисиона.
След това се оказва, че Муса дължи на Мустафа 250 долара. И тъй като са добри познати, знаят се от много години, изяли са много хумус, пилета и дюнери заедно, си уреждат задълженията когато и както могат по линията Пазарджик–Кандахар. Няма реален физически трансфер на пари. Доверието е определящо. Защото Муса и Мустафа поддържат контакти с други свои „колеги“ в Мумбай, Карачи, Истанбул, Кайро, Маракеш и на още десетки други места. Няма следи, няма запис от превода. Най-много някой тефтер на хауаладар да съдържа в таблица бележки за кодови имена на клиенти, други колеги, дати, часове, суми. Да речем, „Абу Мазен (кодовото име за Мустафа от измислената ни история), 6 октомври 2025 г., 250 долара“.
А как хауаладарите после ще си уредят сметките, си е тяхна работа. Дали по някое време в неопределеното бъдеще ще си пращат пари в плик, пъхнати между страниците на Корана по поща, дали ще втъкнат банкноти в замразен телешки шол, по камили, гълъби, патици (като във филма „Мисия Лондон“), или пък ще действат с нормален банков трансфер с основание „превод“ по друг повод, дали единият ще купи на другия стоки или услуги на съответната стойност – не ни интересува. И Хасан от Пазарджик, и Ахмед от Кандахар не ги интересува. Точно както в момента, в който пиша този текст, не ме интересува как работят софтуерът на текстообработващата програма, сървърите на социалните мрежи, операционната система на мобилния ми телефон или мрежата SWIFT за междубанкови операции.
Така работи международният обмен на пари според традиционната система на хауала. Типичен пример за трансфер на парично задължение. А това, както е ясно от горния спекулативен и анекдотичен пример, отваря пространство за много транзакции на тъмно и за пране на пари. Примерите са безброй – вижте само доклада на службата по наркотици и престъпления към ООН от 2023 г. за търговията с наркотици в Афганистан¹.
Хауала дорипопада в полето на академичните занимания на самия (вече бивш) главен прокурор на България Иван Гешев.
През 2020 г. той, тогава докторант по международно право и отношения, заедно със съавтор Николай Марин, публикува статията „Системата „хавала“ – между обичайното право и организираната престъпност“. След като е предпочетено хавала, другото разпространено четене на оригиналното арабско хауала, „брокерите“ се превръщат в хаваладари. Любопитно е, че практиката е сравнена с блокчейн технологиите и биткойн заради децентрализацията, връзката тип потребитeл-към-потребител и анонимизацията на транзакцията. Дава се пример с разкриването през януари 2019 г. на мрежа от лица, които участват в хауала „за прикриване на особено тежки престъпления“. Това се смятало за първия сблъсък на правозащитните органи с явлението, и то в контекста на организираната престъпност. Като утежняващо обстоятелство се отчита фактът, че по този начин се предоставяла логистична подкрепа на терористични организации. Очевидно е, че така се нарушават не само банковото законодателство, законите за кредитните институции, за плащането в брой и за пренасянето на парични средства през граница. Затова и практиката е определена като „явление с висока степен на обществена опасност“.
Признавам си, изпитвам известни трудности да мисля за бившия главен прокурор в неговото чисто академично амплоа, но пък с любопитство изчитам докторантската му публикация.
Очевидно България като транзитна територия по пътя между Близкия и Средния изток и Западна Европа предполага интерес към темата за паричните потоци в нейните актуални аспекти. Според Гергана Йорданова, автор на монография по въпроса², хауалата си е хауала, че и сиренето е с пари. Ако трябва да поиграем с българската поговорка, може да използваш първото, за да си купиш второто. И не само сирене. В случай че искаш да почерпиш приятелче или да помогнеш на роднини, нещо като петолевка в картичка по „Български пощи“ (не го правете), също може да използваш хауаладар. Това според българската изследователка попада в категорията „бяла хауала“ – издръжка на домакинства, образование, лечение, помощ за мигранти, светски, религиозни събития, поклонение (хадж), милостиня, издателска дейност. Всички онези случаи, при които може да се докаже законен произход и предназначение на парите. Но в този „Ин-Ян“ на шариатските транзакции е логично да очакваме и „черната хауала“. Там нещата загрубяват. Туристически услуги, агенции за самолетни билети, търговия с автомобили, таксита, лизинги, обмен на валути, трафик на хора, органи, търговия с бижута и наркотици³.
Но стига думскролинг. Този хубав термин, който обозначава нашата слабост ненаситно да превъртаме злокобно съдържание на екрана на устройствата си. Не искаме да дълбаем твърде много в горещите аспекти на хауала. За тях са писали и продължават пишат други авторитетни гласове, че даже, както се видя, и бивши главни прокурори на България. Очевидно е, че хауала попада в полезрението на законодателството, на дейностите по превенция на прането на пари и така привлича вниманието на властите. Но нека оставим злободневието настрана. Предлагам да отстъпим няколко крачки назад във времето.
Къде са старите религиозни основания на хауала?
(Следва продължение.)
1 UNODC, The Hawala System: Its operations and misuse by opiate traffickers and migrant smugglers, 2023.
2 Йорданова, Гергана. Хауала. Същност. Типологии за изпиране на пари, финансиране на тероризъм и пролиферация. София: Фондация „Институт за национална и международна сигурност“, 2023.
3 Йорданова, Гергана. Разграничение между „черни“ и „бели“ хауала транзакции в контекста на противодействието на изпирането на пари. – Сигурност и отбрана, 2023, №1 с. 129–143.
В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
