Tag Archives: България

Къса памет, вярно куче

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kusa-pamet-vyarno-kuche/

Тази седмица един от героите в сериала „Лъжите в нас“ по „Нова телевизия“ припомни теменужките на Костов. Въпреки че помня правителството на Иван Костов, отношението на този бивш премиер към теменужките бях забравила. А и темата е отпреди двайсетина години. Напоследък обаче забелязвам около себе си признаци на далеч по-къса памет. В собствения ми либералнодемократичен „балон“ смятат, че в настоящата ситуация на война с Украйна управлението на ГЕРБ би било за предпочитане пред настоящата четворна коалиция, включваща БСП. Защото именно на БСП и на президента Румен Радев (чиято кандидатура за първи мандат беше подкрепена от „столетницата“) се дължат колебливото отношение на страната ни и отказът да изпратим военна помощ в Украйна.

Извън либералнодемократичния „балон“ промяната е още по-отчетлива. Според социологическите изследвания през последния месец се наблюдава тенденция на спад на доверието към „Продължаваме промяната“, довела дотам, че ГЕРБ отново е най-предпочитаната политическа сила у нас. Дори да сме критични към резултатите на социологическите агенции, тези промени в общественото мнение трудно може да бъдат пренебрегнати.

На какво се дължат спадът в подкрепата за правителството и нарасналата популярност на ГЕРБ?

На първо място (не непременно по важност), от партията на Борисов проявяват хиперактивност, изказвайки се публично по всяка възможна тема. Стратегията на ГЕРБ е всъщност много простичка – всяко действие на правителството се подлага на критика, за всеки проблем се обвинява правителството, дори проблемът да е глобален. И се казва как по времето на ГЕРБ всичко е било по-хубаво от сега.

На второ място, мейнстрийм медиите охотно и като цяло безкритично ретранслират безбройните изяви на ГЕРБ. И по този начин се създава впечатлението, че макар и формално не на власт, партията на Борисов продължава да бъде най-важният политически субект у нас. Нека само си припомним как в продължение на два дни най-гледаните телевизии спираха планираните предавания в праймтайма си, за да излъчват събитията около ареста на Борисов, Горанов и Арнаудова.

Трето, опитите за „изчегъртване“ (по Слави Трифонов) на ГЕРБ и главния прокурор от властта, съчетано с медийната хиперактивност на „изчегъртваните“, създава впечатление, че те са обект на репресии. Особено на фона на не толкова добре комуникираната акция с ареста на Борисов, Горанов и Арнаудова и на експресивния нрав на вътрешния министър Бойко Рашков.

Четвърто, президентът Румен Радев нееднократно проявява остра критичност към правителството – и по темата за Македония, и във връзка с отношението към войната в Украйна, и по всевъзможни по-дребни въпроси. А рейтингът на Радев в началото на втория му мандат е по-висок, отколкото на който и да било политически лидер у нас.

Пето, обективните обстоятелства никак не помагат на правителството на Кирил Петков. Войната в Украйна и неочаквано високата инфлация биха били изпитание за всяко управление. А в България има и множество нереформирани сектори, неизкоренена корупция, както и прокуратура, която е във война с останалите власти. Всеки негатив се „пише на сметката“ на настоящото управление.

Шесто, самото правителство е нестабилна констелация от четири политически субекта (ако броим и мандатоносителите на „Продължаваме промяната“ и трите партии в „Демократична България“, субектите стават осем). Между тях има множество несъвместимости – БСП не иска конфронтация с Русия, от ДБ са за строги санкции и незабавна военна помощ за Украйна, ИТН и ПП не са склонни на компромис за кандидатите си за ръководител на БНБ и т.н.

Ала действително ли позицията на ГЕРБ по отношение на Русия щеше да е по-твърда от тази на настоящото правителство? За да отговорим на този въпрос, следва да си припомним какви бяха отношенията на доскорошните управляващи и лично на Бойко Борисов с режима на Владимир Путин.

Помните ли кученцето, което Борисов подари на Путин?

През 2010-та, година след като оглави правителството за първи път, Бойко Борисов подари на Владимир Путин домашен любимец, порода българско овчарско куче. Палето носеше името Йорго. Няма данни бившият премиер да е подарявал животно на друг държавен ръководител – само на внуците си. В културата на много народи, включително България и Русия, кучето е символ на вярност – котка или папагалче не биха имали подобна политическа тежест. Подаряването на животно освен това е задължаващо в дългосрочен план. Получателят трябва да се грижи за него, а с това – и постоянно да си спомня от кого го е получил.

Три години по-късно Путин публикува снимки как си играе с порасналото и видимо добре гледано куче. Но то вече не се казва Йорго, а Бъфи – името му е сменено след конкурс, резултатите от който игнорират предложенията, включващи асоциации с България, а се избира англоезичен вариант. Йорго впрочем е гръцко име (българският вариант би бил Гошо или Жоро), но не това е причината за преименуването на домашния любимец. Този акт също има символно значение – един вид, „ти ми го подари, но то вече е мое и не ме задължава към теб; твоята вярност към мен не е основание да съм ти верен и аз“.

За цялото управление на ГЕРБ не беше направено нищо, за да се намали зависимостта на България от Русия.

За сметка на това властта вложи цялата си страст в изграждането на газопровода „Турски поток“. И три милиарда лева на данъкоплатците – колкото струват и изтребителите F-16, които САЩ предлагат да продадат на България и чиято цена се смята за твърде висока. Борисов нарече газопровода „Балкански поток“ в неуспешен опит да приспи вниманието на критиците на изграждането му. А той всъщност си е руски, поради което бяха и критиките. Ползата на България от него е неясно каква, защото минаващият през тръбите газ така и не влиза в страната ни – планирано е той да отива на преференциални цени в Сърбия. Понастоящем Сърбия е една от малкото държави, които застават по-скоро на страната на Русия в контекста на войната в Украйна.

Зависимостта на България от Русия е особено силна в полето на пропагандата. И в това отношение управлението на ГЕРБ не положи усилия, за да ѝ се противопостави. Нещо повече – то дори допринесе за официализирането ѝ, особено по времето на третото правителство на Борисов, в което ВМРО беше коалиционен партньор. Именно тогава избухнаха кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето, Закона за социалните услуги, чиято крайна цел беше България да се настрои против западноевропейската либерална демокрация. Въпреки че тези кампании се осъществиха и с подкрепата на евангелистки фундаменталисти, без машината на руската пропаганда те едва ли биха постигнали особен успех.

Като говорим за зависимост и руска пропаганда, нека си припомним също, че в края на управлението на ГЕРБ и ВМРО България наложи вето върху членството на Северна Македония в ЕС. Условията за отпадането му бяха унизителни и на практика невъзможни – от македонците се искаше едва ли не да признаят, че са българи. Тоест да приемат, че нито идентичността им, нито езикът им са техни. Преди началото на войната в Украйна не беше толкова очевидно, но вече става все по-ясно, че упорството на България срещу членството на югозападната ѝ съседка в ЕС обслужва не толкова българския, колкото руския интерес.

От 2013 г. насам поне стотина богати чужденци, някои от тях – руснаци, получиха „златни паспорти“.

Въпреки че гражданството срещу инвестиции се предоставя от оглавяваната от вицепрезидента Комисия по гражданство, схемите, благодарение на които то се осъществява, не биха били възможни без участието (или поне без благословията) на различни държавни структури. За „златните паспорти“ България е критикувана от Европейската комисия, те са една от причините и за санкционирането на Делян Пеевски по закона „Магнитски“. А близката до ГЕРБ прокуратура, както е известно, упорито отказва да разследва Пеевски.

Руските граждани, които имаха нужда от убежище обаче, трудно можеха да го получат в България по времето на управлението на ГЕРБ. Опозиционерът от Русия Евгений Чупов, който беше едно от малкото щастливи изключения, накрая получи легален статут, след като Агенцията за бежанците оттегли отказа си в резултат медийното внимание към случая му.

ГЕРБ не направи нищо и срещу радикалните пропутински групировки у нас.

По време на управлението на Борисов държавата не само допускаше шествия на финансираната от Кремъл ултранационалистическа група рокери „Нощните вълци“ у нас, а през 2016 г. полицията дори арестува и подложи на физическо насилие протестиращи срещу нея. „Нощните вълци“ впрочем си имат и български клон, съдържанието на чиято страница във Facebook е почти изцяло на руски.

Управлението на Борисов не забрани и откровено прокремълските, антиевропейски и антисемитски паравоенни формирования като БНО „Шипка“ и Военен съюз „Васил Левски“. Напротив – те набраха популярност по време на бежанската криза в качеството на „ловци на мигранти“. Тези организации са въоръжени и нямат никакви притеснения да заплашват медии и да клеветят правозащитни организации.

По времето на ГЕРБ отравянето на Емилиян Гебрев беше потулено, а разследването на случая впоследствие – спряно.

Производителят на оръжие Емилиян Гебрев беше отровен през 2015 г. по начин, подобен на отравянията на Сергей Скрипал и по-късно – на Алексей Навални. След близо 4-годишно мълчание по случая тогавашният главен прокурор Сотир Цацаров изрази предположението, че Гебрев ще да е ял рукола с пестициди. Тук е уместно да припомним, че по повод на Цацаров бившият градски прокурор Николай Кокинов беше казал на Бойко Борисов: „Ти си го избра.“

През 2020 г., вече по времето на Иван Гешев, прокуратурата спря разследването за отравянето на Гебрев. Въпреки обоснованите подозрения, че в него са участвали руски агенти, отговорни и за покушението срещу Скрипал. И броени дни след отравянето на Навални. Чак през април 2021 г. прокуратурата „се сети“, че в случая с Гебрев има руска връзка. Това стана в контекста на парламентарните избори в началото на същия месец, на които ГЕРБ формално победи, но не успя да излъчи правителство. На фона на силните обществени настроения в онзи момент срещу ГЕРБ и главния прокурор този ход може да се интерпретира като отчаян опит да демонстрират, че са „на правилната страна на историята“.

По същия начин следва да се разбират и действията им срещу „руски шпиони“.

Акциите винаги стават в определен контекст, в който ГЕРБ и прокуратурата решават да играят критични към Русия, защото разчистват политически сметки. Сега, когато БСП е във властта, а Румен Радев отново е президент, е особено лесно да заемат проевропейска и критична към Русия поза. Също като унгарския премиер Виктор Орбан, с когото ги свързва взаимна симпатия, Борисов е способен да разиграва различни отношения към Русия според необходимостта на момента, но в критични ситуации е вярното куче на Путин, което се очаква да бъде.

Затова е добре да нямаме чак толкова къса памет. Ако сме още по-паметливи, може да си спомним, че Бойко Борисов лично е участвал в етническото прочистване, известно като „Възродителния процес“. Две десетилетия по-късно той твърди, че целите на „Възродителния процес“ са си били хубави, само методите били… „объркани“. Може да си спомним и че е бил бодигард на вече сваления от власт диктатор Тодор Живков и семейството му. Както и че въпреки твърденията си, че след промените е бил „от СДС“, той е бил член на БКП и през 1991 г. дори напуска МВР, защото отказва да се деполитизира. Което не му пречи после да се пише антикомунист, за да бъде приета партията му в европейското консервативно семейство.

Когато пак ни изглежда, че в настоящата ситуация ГЕРБ е за предпочитане пред БСП, нека просто замълчим за момент… и да си спомним.

Заглавна снимка: Владимир Путин с кучето Бъфи през 2013 г. © Пресслужбата на руския президент / Wikimedia

Източник

Екатерина Бончева: „Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/ekaterina-boncheva-interview/

Екатерина Бончева е журналистка, в периода 1992–2006 г. води политически предавания в радиостанциите „Свободна Европа“ и „Нова Европа“ и в телевизия „Европа“. През 2007 г. е избрана от Народното събрание за член на Комисията по досиетата, в чийто състав е и досега. По повод приетите наскоро промени в Закона за досиетата Венелина Попова разговаря с Екатерина Бончева за ролята на Държавна сигурност в Българския преход, за несъстоялата се лустрация и резултатите от това, за мръсните тайни на бившия режим и за мрежата на репресивните му служби, обхванала цялата държава.

С приетите на първо четене промени в Закона за досиетата, принадлежността към Държавна сигурност на лица, които кандидатстват за публична длъжност, ще се обявява всеки път. Такава беше и нормата на закона до 2021 г., когато Върховният административен съд излезе с решение, според което Комисията по досиетата няма компетентност да обявява втори път вече установена и обявена принадлежност към ДС. Какво е значението на тази поправка?

Петнайсет години след началото на прилагането на закона ВАС се опита с тази противоречива практика фактически да цензурира дейността на Комисията и да ограничи правото на хората да получават информация от обществена значимост. Казвам „противоречива практика“, защото този проблем се появи някак неочаквано, и то при един точно определен състав на ВАС.

След като десет години имаше последователна съдебна практика да се спазва този текст от закона, който гласи, че едно лице, което е на публична длъжност или извършва публична дейност, се обявява толкова пъти, колкото различни позиции заема то, ВАС се опита за осакати закона. Той прегази едно решение на Конституционния съд, което ни задължаваше да обявяваме лицата по начина, определен в закона. Има и друго решение – на Европейския съд по правата на човека от 15 февруари 2017 г. по делото „Анчев срещу България“. То потвърди десетгодишната практика на Комисията, че лицата с установена принадлежност към ДС подлежат на проверка и публично осветяване всеки път, когато попадат в задължителната норма на закона, независимо дали има, или няма нови доказателства за тях.

Ето един много показателен пример: „честният“ частник Валентин Моллов, собственик на Първа частна банка, е обявяван като кредитен милионер от Комисията по досиетата 13 пъти. Има ли значение дали ще покажем един път колко пари е окрал и не е върнал на държавата, образно казано, или 13 пъти? Необезпечените кредити от банките, които е вземал, са нашите пари. Аз се надявам парламентът да потвърди на второ четене приетите в сряда поправки в закона, иначе гражданите щяха да знаят, че Моллов е взел пари без обезпечение само от една банка. То и от една банка да вземеш кредит, който после не връщаш, е престъпление, представете си какво е от 13 банки. Велизар Енчев сме го обявявали 17 пъти, Красимир Каракачанов – 13 пъти. Става дума за хора, които формират политики и имат обвързаност по някакъв начин.

Поправката връща справедливостта на закона. Но защо според Вас три десетилетия не се събра достатъчно политическа и законодателна воля да се приемат лустрационни текстове в закона, които да спрат инфилтрирането на бивши щатни служители на ДС и на тяхната агентура във всички публични сфери?

След толкова години аз вече мисля, че не ставаше дума толкова за воля, колкото за желание този оздравителен процес, наречен „лустрация“, да бъде задействан и в България. Не искам да генерализирам нещата и трябва да кажа, че в началото на Прехода депутати от СДС внесоха такъв законопроект в парламента. Тогава президентът Петър Стоянов се опита да убеди парламентарната група, че лустрация не трябва да има, защото ще ни попречи да привлечем комунистите на своя страна. Въпреки това президентът подписа закона, но Конституционният съд, в който имаше доста лица с агентурно минало, го „поряза“. В мандата на президента Росен Плевнелиев аз отново поставих въпроса за лустрацията и тогава той ми каза: „Катя, има решение на КС.“ Така е, но всяко решение на КС може да бъде прегласувано и променено, не казвам заобиколено. Връщам се към тези събития, които подкрепят тезата ми, че политическата ни класа нямаше желание да скъса пъпната си връв с комунистическия режим.

Съпротивата срещу разкриването на архивите на ДС в България е огромна, особено в средите на БСП, и продължава през всичките години на Прехода и до днес. Видяхме в сряда кои групи гласуваха против внесените от „Демократична България“ промени в Закона за досиетата. Колко пъти през тези години имаше опити за затваряне на достъпа до архивите на ДС и за закриване на Комисията по досиетата, която започна работа през 2007 г.?

Тринайсет опита имаше за закриване на Комисията или за саботиране на нейната дейност през всичките тези години. Що се отнася до затварянето на архивите, Симеон Сакскобургготски чрез едно изменение и допълнение на Закона за класифицираната информация закри тогавашната Комисия по досиетата с председател Методи Андреев. Но след това под вътрешен и външен натиск, най-вече от ЕС, беше създадена нашата комисия. Тя също не живя безметежно, защото имаше множество опити да бъде саботирана, осакатена и дори закрита – слава богу, до този момент винаги са били неуспешни.

За петнайсет години успя ли Комисията да събере архивите от всички ведомства и да ги прочете? И съдействаха ли ви службите и институциите с предоставянето на информация, както изисква законът?

Ако използваме българската поговорка, ще отговоря „со кротце, со благо и со малко кьотек“, макар че мина без пердах. Истината е, че не всички служби предадоха с желание своите архиви, но тъй като по закон са задължени да го направят, успяхме да съберем този огромен архив в Комисията. Единствените документи, които все още не са при нас, са тези на Военния архив във Велико Търново. Разбира се, имаме проблеми и с Българската православна църква и нейния висш клир, който в лицето на сегашния патриарх отказва да ни предостави списъци с имена на служители, които подлежат на проверка. Така че аз не знам къде е вярата в България…

Да, БПЦ беше една от първите превзети от ДС институции, а свещениците, които са отказвали да сътрудничат, са били подлагани на нечовешки издевателства. Подобно репресивно отношение е имала тоталитарната държава и към останалите деноминации у нас.

Така е. Разклоненията на ДС са като ракови образувания в тялото на България. А някои от тях са все още живи клетки.

Можем ли да предположим каква част от досиетата е била унищожена от ДС преди и след 10 ноември 1989 г. и можем ли без тях да подредим пъзела, наречен Български преход? Всъщност като човек, който е прочел много от мръсните тайни на бившия режим, можете ли да кажете до каква степен Преходът у нас беше зависим от ДС?

Не мога да се ангажирам с точна цифра относно унищожените досиета, някои казват, че са около 40%. Но със сигурност мога да посоча, че до този момент в нашия архив на хартиен носител се намират около 15 км документи и 2,5 млн. регистрационни картона, които са най-ясното доказателство за принадлежност към ДС. Обявили сме над 20 000 сътрудници и вече имаме 2,6 млн. страници дигитализирани документи. Всичко това ни дава ясна картина за какво става дума и възможност да си представим образа на ДС, която, разбира се, е била изцяло подчинена на БКП, на Съветския съюз и на братовчедите от КГБ. Така че пъзелът е подреден, остават някои детайли, но каквито и други документи да дойдат при нас, едва ли ще се промени представата за тази зловеща машина за следене, преследване и репресии.

От статистиката, която посочвате, излиза, че едва ли не всеки трети пълнолетен българин по време на режима на Тодор Живков е бил свързан с ДС – или като щатен служител, или като агент.

Не съм силна в математиката, но мога да кажа, че лицата, които нашата комисия обявява по закон – такива, които са заемали публични длъжности, или хората, вземащи решения и определящи политиките в България, – са само горният, видимият пласт на айсберга. За тези надолу, които не подлежат на проверка, не знаем нищо. Но вярвайте ми, почти всеки около себе си има човек, свързан със службите. Искам да подчертая, че агентите, които са били вербувани след 9 септември 1944 г. с натиск, заплахи за живота, затвори, лагери, също са били жертви на службите. Но те са един малък процент от агентурата на ДС.

Не отговорихте на въпроса ми: щеше ли да изглежда Преходът по друг начин без активната роля на ДС?

Категорично. Обвързаностите на Държавна сигурност (макар и не във вида, в който е съществувала) с политиката, бизнеса, медиите и пр. са много ясни. Затова казвам, че една от най-големите грешки на Прехода е липсата на лустрация. Днес нямаше да водим този разговор, ако тя се беше състояла в България, и то още в самото начало на т.нар. Преход. Затова е и толкова важен Законът за досиетата, защото показва кой кой е в държавата. Когато се проследи кариерното развитие на един човек, заемащ високи публични позиции и свързан с ДС, както и хората, с които се заобикаля, се разбира каква мрежа представляват все още остатъците от комунистическите тайни служби.

Не останаха ли щатните офицери в ДС пощадени от заклеймяване и в сянката на агентурата, част от която сама е жертва на тези служби? И трябваше ли да има различен подход в обявяването на агентурата на политическата полиция и на хората, работили в разузнавателните служби на комунистическата държава, за какъвто настояваха някои?

Митът, че политическата полиция е била само в Шести отдел на ДС, е една от опорните точки на самите служби. Ако говорим за щатните служители и за сътрудници в различните битности, в закона те са равнопоставени. Но медийно и публично документите на агентите са по-интересни, защото в тях има лични истории. Докато документите на щатните служители представят само кариерното им развитие. Но ако то бъде проследено и ако се погледне като цяло кои хора са ставали офицери и служители в ДС, ще станат ясни самите принципи на тези служби. В книгата на Момчил Методиев и Мария Дерменджиева „Държавна сигурност – предимство по наследство“ те са показани много добре. Тогава ще се проникне дълбоко и във връзките на ДС с КГБ.

Да, но ние продължаваме да не знаем агентурата на КГБ у нас.

Да, не знаем агентурата на КГБ, но знаем (и това винаги излиза в решенията на Комисията) школите, в които са били изпращани служителите на Първо главно управление – тези на ГРУ, на КГБ, които са били 10-месечни и повече. Това е също една нишка, по която тази агентура може да бъде проследена.

Трябва ли да продължи да съществува Комисията по досиетата и с какви правомощия? И среща ли обществена и политическа подкрепа идеята, която с Вас лансираме от години – за създаването на Институт за национална памет, каквито има в повечето страни от бившия Съветски блок?

Най-логичното развитие на дейността на Комисията е превръщането ѝ в Институт за национална памет и това е не само мое желание, а и на цялата Комисия. В него може да има примерно два департамента – един, който да се занимава с научноизследователска и популяризаторска дейност, каквато ние и досега извършваме, но не в такъв обем, и друг, който да продължи с проверката и обявяването на хората, свързани с ДС и военното разузнаване.

За съжаление, не съм оптимист, че това може да се случи в мандата на този парламент, макар че има четири законопроекта, които съм изпратила и на депутати от ДБ. При тази конфигурация в Народното събрание няма да се събере политическа воля за подкрепа на такъв проект. Но нов състав на Комисията така или иначе ще има. Въпросът е хората, които ще дойдат след нас, да имат същото отношение и същата мотивация, каквито имаме ние към ДС и към архивите на бившите тайни комунистически служби през тези 15 години. Резултатът от нашия труд са всички публикувани документи, 55-те сборника и цялата информация, предоставена на журналисти и анализатори. Този труд не бива да бъде похабен и напразен. Ето, виждате, че дори и днес във всеки политически скандал излиза ДС.

Заглавна снимка: © Светла Енчева

Източник

Великденски заек или просто заек за БНБ?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/velikdenski-zaek-ili-prosto-zaek-za-bnb/

Когато премиерът Кирил Петков казва, че подкрепя кандидатурата на Андрей Гюров за управител на БНБ, това не значи нищо. Нима някой е очаквал един от двамата лидери на „Продължаваме промяната“ да не защити номинацията на политическата сила? „Аз го познавам – човек с невероятен етичен кодекс, професионалист. Така че – да, аз лично слагам своето име зад неговата кандидатура“, заяви Кирил Петков. Ако тези суперлативи бяха казани например от някого като Марио Драги, бившия председател на Европейската централна банка, щяха да са стойностна референция.

Неубедително е Петков да гарантира за професионализма на Гюров –

със същия успех може да го направи и Христо Стоичков. Поради тази причина и атестацията, дадена от лидера на „Има такъв народ“ Слави Трифонов за кандидата на ИТН Любомир Каримански и неговите професионални и морални качества, не тежи. „За позицията шеф на Българска народна банка аз и моите сътрудници имаме достойнството животът да ни е срещнал с човек, за когото сме се убедили, че е най-хубавата кандидатура“, казва Трифонов. Виж ти, какъв matchmaker бил този живот!

Изобщо, от дебатите за нов управител на БНБ за следващите 6 години професионализмът отсъства – както сред депутатите анкетьори на номинираните при изслушването им в Бюджетната комисия, така и в повечето медии, където банкерите просто ги няма. Ако не броим бившия шеф на „УниКредит Булбанк“, бивш председател на Асоциацията на търговските банки Левон Хампарцумян и настоящ председател на Българския форум на бизнес лидерите, който впрочем също заяви, че двамата кандидати не са особено убедителни. „Постиженията им не са толкова впечатляващи, но са си „напудрили“ CV-тата. Като ги сравним с екипа, който сега управлява БНБ, не са особено сравними“, каза Хампарцумян по bTV.

Ако двамата кандидати бяха извън политиката, дали от ПП или ИТН щяха да ги издигнат,

запита реторично и проф. Гарабед Минасян, професор в Икономическия институт на БАН, бивш член на Управителния съвет на БНБ. „За Българската банка за развитие вие трябва да сте довереник на тези, които управляват в момента, докато за БНБ, която е част от емисионната система на ЕС, следователно и на еврото, трябва да имате доверие на ЕЦБ, на МВФ, Европейската банка за развитие, Европейската инвестиционна банка като минимум“, обясни и икономистът Красен Станчев по БНР. Според него това, което се случва с избора на шеф на БНБ, е „доста тревожно, да не кажа по-тежка дума“.

Именно номинациите, които са повече политически, отколкото експертни (и зад всяка стоят определени кръгове), създават опасения. Политическото интересчийство доминираше при изборите на най-дълго управлявалия гуверньор на БНБ Иван Искров – от времената на Царя до втория кабинет на Бойко Борисов, в чийто мандат гръмна Корпоративна търговска банка. Искров пя „Назад, назад, моме Калино“ с мажоритарния собственик на КТБ Цветан Василев, прегръщаше се с министъра на финансите на ГЕРБ Владислав Горанов. БНБ през всичките тези години така и не провидя, че държавата крепи КТБ с парите на данъкоплатците, а банката ги прелива в свързани фирми.

Осем години след рухването на КТБ банковата система още изпитва ефектите,

а Фондът за гарантиране на влоговете в банките не е напълно възстановен. Сметката на загубените в КТБ пари е за близо 5 млрд. лв. Нов банков фалит би струвал много повече, включително и като спирачка по пътя към еврото. Може ли Гюров и Каримански да гарантират, че „Банков надзор“ ще работи толкова съвестно, че никоя банка няма да гръмне? Ръководството на БНБ отговаря за стабилността на банковата система и под негов контрол са всички останали банки след първите големи пет, които са под пряк надзор на ЕЦБ след приемането на България в Банковия съюз на ЕС.

Настоящият управител на БНБ Димитър Радев бе издигнат от ГЕРБ през 2015 г., но в пленарната зала бе избран със 130 гласа, тъй като получи подкрепа и от депутати от Реформаторския блок, БДЦ, АБВ и седмина от ДПС. Професионалната му кариера включва 21 години в Министерството на финансите, където стигна до поста на заместник-министър, и последвали 14 години в Международния валутен фонд.

Политическите апетити към поста на управител на БНБ са огромни.

Не отсега, както е добре известно, но се разпалват от възможността за управление (в т.ч. инвестиране) на милиарди – когато България се присъедини към еврозоната. Което дори да не е от 1 януари 2024 г., все пак ще стане в 6-годишния мандат на бъдещия гуверньор. (В едно от редките си интервюта, дадено в началото на март пред „24 часа“, управителят на БНБ Димитър Радев казва, че имаме всички шансове да се присъединим на уречената дата.)

Част от валутните резерви на България ще бъдат прехвърлени към ЕЦБ, но част от тях ще останат тук. Колко – отсега няма как да се каже, но със сигурност десетки милиарди. Към момента валутните резерви на България са близо 60 млрд. лв., а след няколко години стойността им ще е още по-голяма. Тези средства ще се инвестират в съответствие с изисквания на ЕЦБ, но все пак при по-голяма свобода. Без значение какви политически сили ще влизат тогава в правителството, гуверньорът на БНБ ще принадлежи към определен кръг – в случай че парламентът одобри един от двамата кандидати. И разбира се, в случай че той действително подкрепя пътя към еврото, без да се опита да шиканира процеса.

Законът за БНБ дава възможност на управителя да избере подуправители,

а мандатите на двама от настоящите бездруго са изтекли. Каквито и хора да са подбрали за тези постове Гюров или Каримански (готови са с номинациите), те едва ли ще имат по-голям опит от тях самите. Това означава, че който и да поеме управление „Емисионно“ (валутния борд) например, няма да притежава по-голяма експертност от настоящия подуправител Калин Христов, който работи в БНБ от 1997 г. и повече от 15 години е член на Комитета по парична политика на ЕЦБ. С над 16 години опит в БНБ и специализация в ЕЦБ е и другият подуправител, чийто мандат е изтекъл – Нина Стоянова, шеф на управление „Банково“.

Когато България приеме еврото, съвместно с Министерството на финансите БНБ ще води монетарна политика – нещо, което до настоящия момент не е вършила активно заради системата на валутния борд. Но след приемането на еврото ще трябва да работи в по-голям синхрон с правителството и конкретно с министъра на финансите, а главно – с ЕЦБ. Така че опит в БНБ, МФ или международна финансова институция на висока позиция е от съществено значение за гуверньора на централната банка.

Само дето никой от двамата кандидати не го притежава.

Основателят на Института за пазарна икономика Красен Станчев предупреди, че е доста неразумно да се правят смени в БНБ в момента. „При положение че имате хора с опит, които са в момента начело на централна банка, преминали в миналото си през различни кризисни ситуации – както вътрешни, така и външни, то най-добре е сега, когато се очаква голям стрес на европейската банкова система, ЕЦБ и ЕС не само поради войната в Украйна, да не се сменят тези хора“, заяви Станчев.

Има основание за такова предупреждение – заради войната бяха наложени сериозни санкции на Русия, като забрани за транзакции, свързани с руските резерви, спиране на евро към Русия и изключване на 7 руски банки от SWIFT. Тези действия може да предизвикат кибератаки, да носят рискове за платежните системи и други заплахи и неопитни хора начело на БНБ ще се затруднят да управляват подобни кризи.

Нелепи и смехотворни са опитите на представители на управляващата коалиция да обясняват наличието на двама свои кандидати със

силата на демокрацията.

„В нашата коалиция има възможност за демокрация, всеки да си представи кандидата, който счита, че е най-добър, и вече парламентът да реши“, каза премиерът Кирил Петков. В действителност липсата на единна кандидатура, за което например успя да се договори коалицията в Германия за гуверньор на Бундесбанк, е сериозна слабост. Четирите политически сили не поставиха темата за предстоящите смени в регулаторите (КЕВР, КФН и др.), както и в ръководството на БНБ на преговорите за коалиционно споразумение. Всъщност най-сериозните въпроси просто бяха заобиколени и последствията вече са налице само след първите три месеца управление.

В ситуация, в която управляващата коалиция не е единна, никой от двамата кандидати не може да бъде избран, ако не получи помощ от опозицията – ГЕРБ, ДПС или ГЕРБ и ДПС. Дали това ще се случи, или не, ще стане ясно преди Великден. В опит максимално да улеснят избора, от ПП решиха да повтарят срамните практики от предишни парламенти –

игрите с кворума.

Председателят на 47-мото НС Никола Минчев (ПП) обяви, че връща практиката на 44-тото НС относно гласуването на законите и необходимия кворум: „За да бъде едно предложение прието, трябва да са гласували повече от половината от последно регистрираните или съобразно последната проверка на кворума.“ Това означава, че кандидат за управител на БНБ може да бъде одобрен само с 61 гласа – тъй като кворумът е 121. Срамно предложение. Досега всеки гуверньор на БНБ е бил избиран с гласовете на повече от половината народни представители, тоест над 120.

Докато се стигне до гласуването в пленарната зала, тече пазарлъкът между партиите. До момента ПП и ДБ са декларирали публично подкрепа за Андрей Гюров. БСП се пазари кой ще даде повече, за да реши Корнелия Нинова кому да дари 26-те гласа на депутатите социалисти, но по-вероятно е да ги прехвърли към Гюров. Има какво да търгува – нови постове, отказ да приемат предложението на ДБ за изгонването на руската посланичка Митрофанова. Досега Нинова е показала, че добре се справя с тази работа – България ще прати на Украйна само 4000 каски и бронежилетки, не и оръжие, както настояваше „Демократична България“.

И така, новият управител на БНБ едва ли ще е великденски заек. По-скоро зайче, измъкнато с фокус-мокус.

Заглавна снимка: Bjoertvedt / Wikimedia

Източник

Данните на Call.Sofia в разбираем и удобен вид

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2022/call-sofia-opendata/

Община София има портал за сигнали и жалби, в който всеки жител или гост на града може да съобщи за проблем – call.sofia.bg. Използвам го активно още преди да се преместя от Франкфурт в София и като замисъл го намирам за добра идея. Самият сайт не е особено добър от гледна точка на използваемост, но по-важното е, че практически всички сигнали се разпределят на районните кметове, които често нямат ресурс или дори право да ги решат.

Подбуден от типично българския ни цинизъм, исках да видя, дали сигнали от сайта изчезват. Повод за това беше наблюдението, че на началната страница се виждат само последните 5000. Затова както с документите на Направление архитектура и градоустройство, написах скрипт, който през час да тегли най-новите сигнали. Тъй като исках да видя къде е имало исторически най-много проблеми, изтеглих всичко назад във времето заедно с обновленията и геометриите. Почти всички сигнали имат посочено местоположение като точка, но някои хора си правят труда да отбелязват пътища и цял регион.

Така се оказа, че имам всичките им данни и мога най-малкото да вадя статистика. Като например брой сигнали със статус приключен – 13%. Повечето сигнали – 77% – получават едно или повече уведомления без да са отбелязани като приключени. Историята на статусите пък ми позволи да видя за колко време отнема от подаването до последното обновление по сигнал. 11% отнемат повече от месец. Също така през работните дни се подават два пъти повече сигнали отколкото през почивните, а в петък – с 10% по-малко от предходните четири дни. Най-много сигнали има за пътна инфраструктура – 28%. На второ място с над два пъти по-малко сигнали е паркирането с 12%. Едва тогава следва замърсяването с 10%, сметоизвозването и осветлението с по 9%.

За да осмисля обаче данните географски и да мога да ги прехвърлям в реално време, имах нужда от инструмент. Затова малко по-малко създадох интерактивна карта, която да показва като колони броя на случаите. Колоните са с основа 50 на 50 метра, а всеки случай добавя около 2 метра над височината им. Има филтри, с които да се избират конкретни данни по години или друг период, категории и прочие. Натискайки на дадена колона ще видите списък с всички сигнали на това място с линове към оригиналния сигнал. Списъкът със сигналите на даденото място, както и панелът с филтрите може да се скриват. Вдясно под бутоните за увеличение на картата има бутон за показване отново на филтрите. Бутонът под него е за промяна на прозрачността на триизмерната визуализация върху картата. Полезно е, ако искате да се ориентирате по-добре за улиците под въпросните колони.

След обратна връзка от Linkedin и кмета на Слатина Георги Илиев добавих няколко неща, включително филтър по райони, за да може да се сравни активността и случаите разпределени там. Може също да се превключва показване на абсолютен брой сигнали, както и спрямо населението на региона. Границите и оценката за населението на последните взех от отворените данни на практически закритата вече Софияплан.

Преди обаче да погледнем самите данни, както винаги следва да поговорим за условностите им. Както при Фонда за лечение на деца поет в последствие от НЗОК, тук също показват единствено това, което се поддържа като масив от данни от СО. Има сигнали с автоматично добавен маркер на мястото на Софийска община. Тях съм ги скрил от картата, например. Има и такива добавени с други общини и области. Има сигнали със сбъркана година в датите, както и понякога с десетки пъти изпратен един и същ сигнал за едно и също нещо. Има също много тестови сигнали използвани видимо за проверка на нови категории и функции.

Активността по сигналите идват най-вече от районните кметства, почти винаги под формата на сканирани и прикачени писма. Рядко се случва да добавят изрични коментари – най-вече при отхвърляне на сигнал. Тук е важно да се разбере, че получен отговор или дори „приключен“ сигнал не означава, че даденият проблем е решен. Това може да се декларира дори в приложените документи, но дори тогава няма някаква форма на проверка или потвърждение. Системата не позволява последващи коментари или обновления или дори съгласие с изпратения статус или информация. Връзката е еднопосочна.

По подадените сигнали може да съдим най-вече за активността по теми, райони и конкретни места. Именно тук визуалното представяне на информацията помага най-много. Докато самата карта на call.sofia да показва някаква форма на групиране по клъстъри, то не позволява откриване на „горещи точки“. Всъщност, използват точно същото групиране в картите си преди единадесет години. Основният проблем обаче е, че показват само активните сигнали, т.е. тези, на които не е отговорено, а се очаква разглеждане. Освен, ако един по един не разглеждаме десетките хиляди преди това познавайки поредните им уникални номера, няма да знаем къде е имало голям интерес към даден проблем. Именно това направих.

Единственото, което може да ни покажат тези данни обаче е точно това – активност, интерес и някаква форма на доверие, че нещо може да се случи по дадената тема, та дори това да е само публичност. Повечето сигнали не означават непременно повече проблем, а наболял такъв, активна група граждани на това място или голям трафик от хора. В централната част на града минават най-много хора и очаквано има повече активност.

Това, което не се забелязва е значимо увеличение на активността през годините. След очаквано ниската активност през 2020-та, има едва леко покачване през 2021-ва, също както предходните две. Излизат между 54 и 60 хиляди сигнала на година, което изглежда много докато не сметнем, че става въпрос за 164 сигнала дневно в град с два милиона жители и ужасна инфраструктура.

Видимо липсва, е двустранна комуникация, прозрачност какво се случва и какво се планира, както и оценка на свършеното от подалите сигнала и живеещите в региона. Това неизменно се обвързва с липсата на самостоятелност при голяма част от решенията и бюджетите на районните кметства, както и абсурдното управление на градското планиране във всичките му аспекти.

Независимо, подаването на сигнали има голямо значение, защото постигат публичност на конкретни проблеми. Отваряйки данните на този портал постигаме и донякъде прозрачност на историята на тези проблеми и натрупването им. Картата, която направих, е пример как следва гражданите да използват отворените данни на администрацията, а защо не и частни организации. За разлика от първата ми визуализация за българчетата родени в чужбина или тази на активните българи зад граница, тази за сигналите в София може да се използва за реално изследване на данните.

Разбира се, както с НАГ и доста други ведомства, обсъжданите данни въобще не са изначално отворени, така че се наложи да ги отворим през публичните им API-та. Това не прави инструмента call.sofia по-малко полезен, а просто морално остарял и създаден по-скоро за комфорт на кмета на София, отколкото на жителите на града.

Интерактивната карта ще намерите тук. Използвал съм d3.js и dc/crossfilter, както при повечето ми графики. Този път вместо leaflet използвах директно api-a на mapbox за триизмерна визуализация и векторните им tile-ове предвид количеството информация, което се показва и обработва в реално време. Oтворените данни са готови за сваляне тук в CSV и GeoJSON формат. Последните съдържат пълен списък със сигнали, статусите и геометрията към тях, както и справките, които използвам за картата. Първите се обновяват на всеки час докато справките за картата – всеки петък вечер.

The post Данните на Call.Sofia в разбираем и удобен вид first appeared on Блогът на Юруков.

Калин Калпакчиев: „Зависимостта на Гешев е факт, време е и ВСС да прогледне“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/kalin-kalpachiev-interview-sudebna-reforma/

Венелина Попова разговаря с Калин Калпакчиев, съдия от Софийския апелативен съд и бивш председател на Съюза на съдиите в България, за проблемите в разследването, за реформата в прокуратурата и за необходимостта от нова структура и състав на колегиите във Висшия съдебен съвет.

Случаят с арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севделина Арнаудова предизвика институционални спорове и политически реакции, включително и в Европейския парламент. По-важният въпрос е освети ли този случай проблеми или дефицити в сферата на разследването?

Събитията от последните няколко седмици извадиха наяве съществуващи от години проблеми с ефективността на разследването. Става въпрос не толкова за нормативни дефицити в наказателния процес, а за невъзможността на държавното обвинение практически да осъществява пълноценно ръководството и надзора върху разследването, каквито правомощия прокурорът има по силата на процесуалния закон. Той разполага с всички инструменти да контролира непрекъснато движението на досъдебното производство, включително да участва лично и сам да извършва действия по разследването, да дава указания на разследващите полицаи и да обсъжда с тях необходимите действия за събиране на доказателства.

Оправданията и оплакванията, които чуваме от главния прокурор, че органите на МВР не разкривали престъпления, съответно не събирали материали за установяването им, с което възпрепятствали работата на прокуратурата, показват непознаване на закона или нежелание за прилагане на точния му разум. По голяма част от досъдебните производства разследващи органи са съответните полицейски служители. За да бъдат техните действия ефективни, които да водят до бързото и качествено приключване на разследванията, те трябва тясно и непрекъснато да си взаимодействат с т.нар. наблюдаващи прокурори.

Преди повече от десет години, когато кандидатът за главен прокурор Сотир Цацаров защитаваше пред Висшия съдебен съвет своята концепция, основна негова теза беше за наблюдаващия прокурор като „прокурор на първа линия“, както и за преодоляване на нареченото от него „кабинетно разследване“. Нищо от това не се реализира на практика. Преди време главният прокурор Филчев не особено ласкаво сравняваше прокурорите с деловодители, доколкото тяхната работа била свързана с разнасяне на документи. В много държави офисите на прокурорите се намират в полицейските управления, което улеснява съвместната им работа по разкриване и доказване на престъпленията. Това е повече от естествено, защото прокуратурата и полицията имат обща цел – да се разкрие извършеното престъпление и да се повдигне обвинение срещу извършителя пред съд.

Причина за невъзможността на прокуратурата да осъществява ефективен контрол върху разследването се крие в неизяснената законодателна концепция на прокурорския статус – в това отношение Конституцията от 1991 г. погрешно приравнява статуса на съдиите и прокурорите. По този начин се създаде невярната представа на прокурорите, че тяхната работа е идентична с тази на съдиите, а и попречи да се формира специфичната прокурорска идентичност, която да отговаря на ролята на държавното обвинение в наказателното разследване. За да осъществяват функцията по повдигане и поддържане на обвинението за извършени престъпления, прокурорите трябва да поддържат добри взаимоотношения с изпълнителната власт – органите на МВР и службите, което по дефиниция е недопустимо за съдиите.

Прокурорите трябва да са независими при решаване на възложените им преписки, но тази независимост е различна от съдийската. Прокуратурата е йерархически структурирана и това е необходимо, за да се гарантира ефективност на разследването, но същевременно прокурорите трябва да не зависят кариерно и дисциплинарно от ръководството на прокуратурата. Тези въпроси трябва да бъдат възложени на прокурорски съвет, където мнозинство трябва да имат представители на обществената квота, което да изключи доминацията на главния прокурор. Това е така, защото при действащото законодателство главният прокурор има възможност да влияе върху досъдебните производства – лично или чрез друг подчинен му прокурор той може да контролира актовете на разследващия орган и/или на наблюдаващия прокурор.

Поради това трябва да се намери баланс между необходимата йерархичност в структурата на прокуратурата, която да е в интерес на функционалните компетентности в сферата на наказателното производство и независимостта на прокурора по отношение на неговия статус.

През обсъждания тези дни случай се вижда и друг проблем – при положение че прокуратурата откаже да образува наказателно производство при наличие на данни за извършено престъпление, не съществува механизъм за преодоляване на тази аномалия. Една от целите на полицейските действия при разглеждания казус е да предизвикат образуване на досъдебно производство при очевидното нежелание на прокуратурата да предприеме действия. Някои юристи предлагат въвеждането на съдебно обжалване на отказите като противодействие на бездействието на прокуратурата. Според мен това не е решение на проблема, защото съществува реална опасност съдебният контрол да се профанизира и практически да превърне съда във втори прокурор. Реформа на статуса на прокурорите и на начина на администриране и функциониране на цялата прокуратура е пътят за постигане на ефективност на разследването, а не заместването на нереформираната прокуратура с въвеждане на повсеместен съдебен контрол.

Реформата на прокуратурата трябва да включва и освобождаването ѝ от несвойствените правомощия извън сферата на наказателното преследване, които са остатък от съществуващия до 1989 г. общ надзор, осъществяван от прокуратурата в социалистическата държава.

Как Съюзът на съдиите в България оценява съдебната реформа, предложена от управляващата коалиция? И по-точно: кои са необходимите промени в структурния и функционален модел на съдебната власт – тема, по която през март имаше дискусия, организирана от ССБ и от Юридическия факултет на СУ?

Предложенията за промяна на съществуващия модел на съдебната власт, които ССБ предлага за обсъждане, са такива, които могат да бъдат извършени от обикновено Народно събрание, съобразявайки ограничителното тълкуване на Решение по к.д. № 3/2003 г., но и отчитайки значението на Решение № 8/2005 г. на Конституционния съд, в което се приема, че всякакви организационни и структурни промени в съдебната власт са възможни, щом не засягат принципа на разделение на властите. В Решение № 8/2005 г. Конституционният съд отхвърля искане за обявяване за противоконституционен на текста, който дава възможност на министъра на правосъдието да прави кадрови предложения.

Съюзът на съдиите в България участва активно в дискусиите за конституционна реформа на модела на съдебната власт, като организираната от нас съвместно с Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ конференция имаше за цел активизиране на обществените дебати по темата. Предлагаме промяна в структурата на ВСС – премахване на Пленума на ВСС или съществено ограничаване на правомощията му да избира председателите на върховните съдилища и да има решаваща роля по бюджетни и обучителни въпроси за съдиите.

Предлагаме също изцяло нова структура и състав на колегиите – при актуалната структура на прокурорската колегия влиянието на главния прокурор в дейността на кадровия орган е гарантирано, доколкото практиката сочи, че от парламентарната квота се излъчват действащи прокурори, които след приключване на мандата им се връщат отново в прокуратурата. За да може да се гарантира, че съставът на колегията ще даде възможност за осъществяване на реален външен контрол и отчетност на прокуратурата, е необходимо членовете, които не са бивши и/или бъдещи прокурори, да са малцинство. Затова предлагаме един от членовете на прокурорската колегия да се избира от прокурорите в страната; един следовател – от следователите; седем от членовете на колегията – от Народното събрание, като изискването за тях е да бъдат излъчени от други юридически професии; един от членовете да се избира от общото събрание на съдиите в страната; главният прокурор да е член по право, но председателстването на колегията да се осъществява от изборен член, излъчен с решение на мнозинството от останалите членове.

Участието на съдия в прокурорската колегия се налага като противотежест на съществуващото правно положение повдигането на обвинението от прокуратурата да е нейно суверенно правомощие, което не подлежи на съдебен контрол, включително при започване на съдебната фаза на наказателния процес след внасяне на обвинителния акт. Подобна организация на обвинителната функция изисква в правната уредба да бъдат предвидени разумни механизми за оценка на качеството на обвинението, които да го превръщат в значимо обстоятелство за кариерата на прокурорите и следователите. Предвиждането на такива адекватни кариерни механизми ще действа дисциплиниращо и ще способства за утвърждаване на ясна ценностна професионална йерархия.

Новият състав и структура на прокурорската колегия ще дадат възможност да се предвидят и нов състав и структура на съдийската колегия, така че да се създаде мнозинство на съдиите, избрани от съдии. Това е основна гаранция за независимостта на съда, позната в демократичните държави, които са възприели модела за администриране на съдебната власт от съдебни съвети, и е повтаряща се препоръка от органите на Съвета на Европа от повече от десет години. Предлагаме в съдийската колегия, която се състои от 14 членове, 8 от тях да се избират от общото събрание на всички съдии в страната, 4 – от Народното събрание, с условие да не са действащи съдии към момента.

Без специализирано правосъдие съществува ли риск дела срещу организирани престъпни групи да завършат с благоприятен изход за тях, както твърдят и главният прокурор, и други негови колеги?

Специализираното наказателно правосъдие беше създадено без обективна необходимост. Препоръката на Европейската комисия, а и преобладаващата практика в другите европейски държави са за специализация на разследващите органи в областта на организираната престъпност и на корупцията. Специализацията на прокуратурата в различни области на престъпността е условие за постигане на бързина и ефективност на разследването, което се налага от непрекъснато усложняващите се обществени и икономически отношения в съвременните общества.

Специализацията на съда обаче, особено в наказателното правосъдие, е нетипична и по правило е изключение, което е отговор на специфични обстоятелства – каквито са мафията в Италия и терористичните действия в Испания. В България такива условия не съществуват. За всички е известно, че специализираните наказателни съдилища бяха създадени вследствие на недоволството на властта от работата на общите съдилища, които отказваха да „съдействат“ на полицейските акции на Вътрешното министерство. Невъзможността на управляващите да опитомят независимия съд наложи да преодолеят това чрез възлагане на важните за властта наказателни дела на новосъздадения Специализиран съд.

Обсъжданият законопроект за изменение на Закона за съдебната власт предвижда гаранции започнатите наказателни дела да бъдат приключени и да не започват отначало. Няма пречка и за в бъдеще прокуратурата да запази под друга организационна форма специализацията си в разследване на организираната престъпност и на корупцията.

Съдебните кадровици гласуваха процедурни правила, при които трябва да протече обсъждането за освобождаване на главния прокурор, а на 4 април Пленумът на ВСС ще се събере, за да се произнесе дали искането на правосъдната министърка Надежда Йорданова за отстраняването на Иван Гешев е допустимо. Според Вас при тези правила и в този състав на ВСС ще се стигне ли до предсрочното прекратяване на пълномощията на главния прокурор?

Правилата, приети от Пленума на ВСС, с които се ограничава възможността да се разгледа по същество предложението на министъра на правосъдието за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор, са в противоречие със Закона за съдебната власт. Вероятността да се постигне положителен резултат по предложението на министър Йорданова е слаба, доколкото този състав на ВСС не е показал възможността да действа като независим орган. Това не бива да ни обезкуражава, защото използването на законните средства винаги има значение – спомага за развитието на правовата държава, води до натрупване на демократичен опит, а това дава резултат, макар и след време.

Възможно ли е в конкретния случай политическите съображения за отстраняването на главния прокурор да бъдат отделени от юридическите? И доказал ли е Иван Гешев със свои действия зависимостта си от бившите управляващи и от други нелегитимни властови кръгове в държавата?

Юридическите аргументи за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор са сериозни и изискват задълбоченото им обсъждане по същество. В тази дискусия ясно ще се покаже дали ВСС има обоснован отговор, или се опитва да избяга от него с процедурни похвати. Още през септември 2020 г. от ССБ отправихме мотивирано искане до всички членове на ВСС за започване на процедура за предсрочно прекратяване на мандата на главния прокурор. Фактите за зависимост на главния прокурор от политическата власт са пред очите на цялото общество, остава и ВСС да прогледне за тях. И рано или късно това ще се случи.

Що се отнася до въпроса за избора на главния прокурор, е добре да не забравяме казаното от Сотир Цацаров – той сподели на заседание на ВСС, че тези избори се решават не в сградата на ВСС, а „в две други сгради“. Независимо че тогава призовахме ВСС да проучи това признание за зависимост, нищо не последва.

Възможно ли е, ако не да бъде пресечено, то поне да бъде ограничено задкулисното кадруване в съдебната система? Практиката показва, че дори в държави с много по-ниски нива на корупция, отколкото в България, има случаи на корумпирани прокурори и магистрати. У нас непрекъснато се говори, че държавата е превзета от мафията, но само с промяна на законите и на начина, по който функционира съдебната ни система, можем ли да върнем върховенството на закона и еднаквото му прилагане за всички?

Премахването на задкулисните назначения, особено за висшите съдийски и прокурорски длъжности, е част от борбата за независимост на съдебната власт. Възможно е да се постигне чрез предприемане на комплексни мерки – законодателни, образователни и административни. Промяната в състава и структурата на ВСС е важна част от законодателните усилия. Същевременно чрез промяна в Закона за съдебната власт трябва да се осъществи деконцентрация на властта на ВСС, което е добра мярка в посттоталитарни общества с крехки демократични традиции. За ВСС трябва да се запазят основно кадровите правомощия, каквото е конституционното изискване. Общите събрания на съдиите и овластените с тяхното доверие председатели на съдилища трябва да имат значително по-голяма роля в администрирането на съдебната власт, защото така ще се противодейства на бюрократизирането на ВСС и превръщането му в център на задкулисно влияние.

Предстоящият избор на нов състав на ВСС е особено важен. Възможно е Народното събрание да не успее в срок да излъчи с 2/3 мнозинство своите 11 представители. И на всяка цена не бива да се позволи безпринципно договаряне между политическите партии и разпределение на квотен принцип. Новите членове на ВСС трябва да са безспорни професионалисти с призната компетентност, авторитет и интегритет, които обаче да не са действащи съдии, прокурори или следователи. Дори това да забави процеса, този риск трябва да се поеме, за да се избегне клониране на досегашните зависимости.

Същевременно трябва ясно да се подчертае, че след изтичане на мандата на ВСС той не може да продължи да осъществява дейността си. Това е така, защото конституционно установените мандати не може да бъдат удължавани по никакъв начин. От друга страна, неизпълнението на задължението на Народното събрание да попълва конституционно създадени органи, освен че е проява на правен нихилизъм, недопустим за висшия законодателен орган, показва отрицателна устойчивост – последен пример е отказът на НС да избере нов състав на Инспектората при ВСС повече от две години.

Доколкото в правовата държава не може да съществува властови вакуум, отказът на държавен орган да изпълни правомощията си трябва да бъде преодолян с предвиден в закона компенсаторен механизъм. Конституционният принцип за взаимно възпиране и баланс на властите изисква да бъде създаден такъв ред, така че да се препятства блокиране на функционирането на една власт от друга – в случая на съдебната от законодателната. Добър пример за такъв механизъм е параграф 7а от Закона за Федералния конституционен съд на Германия. В този текст е предвиден защитен механизъм за номиниране на член на Конституционния съд, в случай че парламентът не изпълни в срок своето задължение за това. Смятам, че подобен ред трябва да бъде създаден и у нас, особено на фона на рецидивиращия отказ на Народното събрание да избира в срок съставите на конституционно установени органи.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю със съдия Калпакчиев в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ от 20 декември 2021 г.

Източник

Кой проверява скъпоценните инвеститори

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-proveryava-skupotsennite-investitori/

Gemcorp Holdings Ltd. не може да е инвеститор в чиста енергия в България – дори и с един лев. Не и по закон. Освен ако не извърши някои действия и не разкрие действителните си собственици – физически лица.

Защо? Защото журналистите от разследващото издание BIRD разкриха, че Gemcorp Holdings не присъства във фирмения регистър на Великобритания, а от 2016 г. е регистрирана в офшорната зона на остров Джърси. А Законът за икономическите и финансовите взаимоотношения с дружества, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим, забранява на офшорките да участват в 28 дейности, сред които и дейността с възобновяеми енергийни източници. (Чл. 3, ал. 26: „На дружествата, регистрирани в юрисдикции с преференциален данъчен режим, и на контролираните от тях лица се забранява пряко и/или косвено учредяване или участие в лице, което извършва дейност по Закона за енергията от възобновяеми източници.“) Това е същият онзи закон на ДПС, чийто вносител се яви и Делян Пеевски.

Производството на чиста енергия е предвидено в меморандума, подписан между Gemcorp Holdings, американската IP3 Соrроrаtіоn и българското правителство, регламентиращ сътрудничеството между страните относно планирането и изпълнението на проекти за производство на чиста енергия, алтернативни и стратегически доставки на газ, сигурност на енергоснабдяването, развитие на ядрената енергетика, проучвания за изграждане на хибриден индустриален комплекс на територията на „Марица-изток“. Става въпрос за инвестиции от 1 млрд. долара в българската енергетика. Вестник „Сега“ отбеляза липсата на медийно разгласяване на подписването – странно, на фона на нескритото желание на управляващите да се хвалят с постиженията си. В същото време мястото на подписването – Гранитната зала на Министерския съвет, е особено тържествено и придава значимост на едни добри намерения. Защото меморандумът е именно това: жест на добра воля.

Любопитното е, че според официалните прессъобщения упоменатата компания е регистрираното в елитния лондонски квартал „Мейфеър“ дружество Gemcorp Capital Management, но финансовото издание Seenews съобщи, че след молба от чуждестранната фирма информацията е коригирана – подписала е компанията Gemcorp Holdings. В правителствените прессъобщения обаче се запазва наименованието на Gemcorp Capital Management.

Макар да е било само уведомено за кандидат-инвеститорите, управляващото мнозинство отхвърли вчера предложението на ГЕРБ и ДПС да бъде създадена анкетна комисия, която да проучи кой стои зад Gemcorp. По-рано вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев заяви: „Gemcorp дойдоха при нас с представители на Американското посолство.“ Присъствието на търговското аташе за него било гаранция, че зад дружеството стои съответната държава. Да не би Василев да се е объркал – какво прави американско търговско аташе при британска компания, или може би е имал предвид американската фирма в меморандума IP3 Corporation?!

Здравей, Gemcorp!

Човекът, който подписа меморандума от името на Gemcorp, е познато за България и бизнес общността лице. Атанас Бостанджиев оглавяваше VTB Capital – звеното за международни инвестиции на втората по големина руска банка ВТБ („Внешторгбанк“). VTB Capital, оглавявано от Бостанджиев, държеше дял от 9,99% в КТБ, участваше и в „Булгартабак Холдинг Груп“ и БТК.

През 2014 г., когато рухва КТБ, Русия анексира Крим, а в Източна Украйна се създават двете сепаратистки републики, много руски банки и капитали попадат под санкции. Войната в Украйна днес само увеличи този брой, сред който е и ВТБ. Атанас Бостанджиев напуска VTB Capital през 2014 г. и създава Gemcorp Capital Management в Лондон, който дори поиска да спасява КТБ през есента на 2014 г. заедно с Оманския фонд, също акционер в банката.

Според публикация на Financial Times от тази сряда руският олигарх от арменски произход Алберт Авдолян, подкрепян от санкциониран руски държавен производител на оръжие, е предоставил капитал на фонда през 2014 г. „Gemcorp стартира с 250 млн. долара, предоставени от компания, контролирана по това време от Авдолян и тогавашния му бизнес партньор Сергей Адониев“, пише FT. Компанията не е обявила този начален капитал, а случаят „илюстрира сложните и припокриващи се интереси на руски бизнесмени, които инвестират активите си в Лондонското сити“. Изданието отбелязва, че „парите идват от продажбата на Авдолян и Адониев на телекомуникационна компания, подкрепена от „Ростех“ – разрастващ се държавен отбранителен конгломерат, чиито танкове, бомби и ракети са били използвани за атака на Украйна“.

Адониев прекратил участието си в Gemcorp през 2015 г., а Авдолян се изтеглил през 2020 г., когато служителите на дружеството станали собственици на капитала. Нито Адониев, нито Авдолян се намират под санкции. От 2014 г. под санкции е друг, за когото FT твърди за връзки с Авдолян – изпълнителния директор на „Ростех“ Сергей Чемезов, близък приятел на Путин. С руския президент живеели в едно жилище, докато служели в частите на КГБ в бившата ГДР. Пред FT Авдолян не оспорва, че се познават с Чемезов, но отрича всякакви съвместни инвестиции в Gemcorp.

След разкритията на BIRD, Gemcorp Holdings увери в официално изявление, че в дружеството няма никакви руски пари, тъй като още през октомври 2020 г. руският инвеститор се е изтеглил, а дяловете му са били изкупени от служителите на компанията. „Ние с гордост можем да заявим, че в резултат на изкупуването на управлението, към настоящия момент Gemcorp Holdings Limited (GHL) е 100% собственост на своите служители и е базирана в Лондон, Великобритания“, съобщават от компанията. Не споменават остров Джърси.

FT изнася любопитни факти. Преди мениджърският екип на Gemcorp да изкупи дяловете на Авдолян през 2020 г., един от фондовете на инвестиционната компания предоставил заем на компания, контролирана от Авдолян, за проект за втечнен природен газ в руския Далечен изток. След излизането на Gemcorp от заема през 2021 г., проектът за LNG получил финансиране от „Новикомбанк“, банката на „Ростех“, сега под международни санкции след инвазията на Русия в Украйна.

Има и още. Как Бостанджиев е говорил на първата инвестиционна среща на върха Русия–Африка в Сочи през 2019 г., на която Путин също говори и подписа няколко сделки с африканските лидери. Бостанджиев и друг представител на Gemcorp са били сред малкото западни бизнесмени, участвали във форума. На тази среща на върха подкрепяният от държавата Руски експортен център е обявил старта на търговска програма за 5 млрд. долара, насочена към Африка, която да се управлява от Gemcorp и подкрепяните от държавата банки ВТБ и „Сбербанк“.

Високо напрежение за националната сигурност

Има ли инвестиции, опасни за националната сигурност? Безспорно. Да вземем Черна гора и китайския заем за магистрала, заради който малката балканска държава едва не фалира – и сигурно щеше да го направи, ако не беше помощта на ЕС. Но в други държави, като Канада например, има издаден специален наръчник, а правителството може да спира или ограничава инвестиции при опасения за националната сигурност. Като гражданин на Канада допреди година премиерът Кирил Петков би могъл да се поучи от канадския опит. Съединените щати също имат закон, който дава право на правителството да се намесва или спира сделки, включително между частни компании, ако правителството прецени, че са опасни за националната сигурност. Така например беше предотвратена сделка, при която NASDAQ щеше да продаде 19,99% от своите акции на държавната Дубайска борса.

Ако българската държава, в частност спецслужби, данъчни и други институции си бяха на мястото, нямаше да допуснат офшорната вълна инвестиции, навлязла през приватизацията. В много голяма степен това бяха средства, получени от корупция, укриване на данъци и с криминален произход, изнесени на предпочитания тогава Кипър и влезли обратно за придобиване на държавни активи на ниски цени. Международни журналистически разследвания, като Pandora Papers например, доказаха онова, което бе публична тайна в България – че към 2017 г. собствениците на Първа инвестиционна банка Цеко Минев и Ивайло Мутафчиев са притежавали офшорките зад „Юлен“, „Витоша ски“, „Надин“, ПСТ и др., когато компаниите са имали големи заеми към ПИБ.

Ако българската държава и институции си бяха на мястото, делът от 9,99% на руската държавна ВТБ в българската частна КТБ можеше да не бъде допуснат. Много аргументи може да бъдат изтъкнати. През 2013 г., когато ВТБ, известна още като „банката на Путин“, придоби дял в българската банка, КТБ вече беше петата по големина банка в България и беше листвана и търгувана на Българската фондова борса. Тя беше станала толкова голяма благодарение на неустоимото желание на държавните енергийни фирми, на държавни транспортни компании, на министерства, общини и агенции да държат парите си в нея. Така руският акционер имаше възможност да получава ценна информация за зависимата близо стопроцентово от руски енергийни суровини България, следейки движението на парите на държавните енергийни фирми и тяхното финансово състояние.

Защо е толкова важно да се разбере кой стои зад Gemcorp Holdings и другата компания, включена в меморандума – американската IP3 Соrроrаtіоn? България е в навечерието на своя енергиен преход, огромна трансформация, за която са отделени и най-много средства в Плана за възстановяване и устойчивост – над 45% от 6,6 млрд. евро. Компания като Gemcorp няма експертност в енергийни проекти, има друга – в износ на зърно, техника, медицински консумативи и заеми за африкански държави.

От Gemcorp отричат да имат отношение „към анонсирани от правителството намерения за изграждане на завод за батерии в страната“ (част от Плана за възстановяване). „Намерението ни е да подпомагаме с частни капитали и инвестиции проекти, които осъществяват енергийния преход и енергийната независимост на страната и които съдействат за изграждането на зелени и климатично неутрални енергийни мощности, в съответствие с европейските политики за Зелен преход и трансформация“, заявяват от компанията.

Впрочем проверка заслужава и втората компания от меморандума – американската ІР3 Соrроrаtіоn, основана през юни 2016 г. от трима бивши американски генерали. Не е ясно с какво се занимава, освен че работи в областта на сигурността на енергийните системи, финансиране на обществени поръчки за мащабна инфраструктура, подобряване на перспективите за ядрената енергия и инструменти за енергиен преход. Конкретни проекти не са посочени на сайта ѝ.

ІР3 Соrроrаtіоn се появи в доклад на американски конгресмени демократи от 2019 г. Според него по време на президента Тръмп корпорацията искала да осъществи трансфер на ядрени технологии от САЩ в Саудитска Арабия за използване в американско-руски проект.

Преди да подписва меморандум за инвестиции в енергетиката, е добре правителството да обясни къде точно иска да стигне България в енергетиката. За целта все още я няма обещаната по време на коалиционните преговори енергийна стратегия. Към момента енергетиката е монопол на българската държава. Зеленият преход ще разбие този монопол, тъй като ще го замести с мощности, собственост на частни компании. Така, от една страна, политиците ще изгубят инструмент за влияние, но също и за корупция. От друга, това означава, че регулаторите трябва да са абсолютни надеждни.

Чии ще са новите мощности и с чии пари ще бъдат построени, е въпрос на национална сигурност.

Заглавна снимка: © Министерство на енергетиката

Източник

Русия ще засили хибридната си война, за да предизвика разделение в България

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/mihail-naydenov-interview-nato/

    • Москва ни разглежда от години като свой „троянски кон“ както в НАТО, така и в ЕС.
    • Крайнодесни, леви и т.нар. патриотични формации днес обслужват интересите на Москва в редица страни, включително и у нас.
    • Особено активни са руските действия в социалните мрежи, като целта е внасяне на разделение в обществото ни и въздействие върху процеса на вземане на решения на държавно стратегическо ниво.
    • Ако Украйна влезе в НАТО, обективно погледнато, за Русия няма да има никаква военна опасност. Тази опасност съществува само в изкривения, манипулиран от Кремъл наратив.
    • Истинската заплаха, която Путин вижда, е в утвърждаването на Украйна като модерна европейска демократична, правова държава, която може да стане пример за следване.
    • Хибридна лъжа е да се твърди, че България ще бъде въвлечена във война, ако предостави помощ под формата на оръжие и боеприпаси на Украйна.

Михаил Найденов е експерт по отбрана, национална и международна сигурност. От 2001 г. е граждански експерт в българското Министерство на отбраната. Има опит в отбранителната политика, анализирането и провеждането на стратегически прегледи на отбраната, НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС. Член е на УС на Атлантическия съвет на България. 

Йоанна Елми разговаря с Михаил Найденов за важността на членството на България в НАТО и за перспективите, които то отваря пред страната ни, както и за промените в международния ред вследствие на руската инвазия в Украйна. Мнението му, изразено в това интервю, е в личното му качество на експерт, а не на представител на Министерството на отбраната.

Задавам първия си въпрос така, както би го задал обикновеният български гражданин, незапознат в дълбочина с международната политика и отбрана: защо членството в НАТО е важно за България и какви ползи носи то? 

Българското членство в НАТО, постигнато през 2004 г., е плод на усилията на български политици и общественици, които през 90-те години на миналия век имаха прозорливостта, държавническото мислене и волята да поставят България в евро-атлантическото семейство на свободните западни демокрации. В противен случай България щеше до днес да си остане в сивата зона на нестабилност и неясно бъдеще, под постоянния зловреден натиск на Москва. Членството в НАТО е факт и това е фундаментален успех за нашата държава в нейната най-нова история, който отключи вратата и за присъединяването ни към ЕС през 2007 г.

Въпреки този резултат обаче, поради действието на негативните сили на носталгията и руското влияние у нас, членството ни в НАТО закъсня, като в началото на Прехода бяха изгубени ценни години, или както се изрази тогава професор Джефри Саймън – „седем изгубени години“. Това предопредели приемането ни в НАТО във вълната на разширяване от 2004 г., а не в тази от 1999 г., когато влязоха Чехия, Полша и Унгария. Нещо повече – факторите, причинили това закъснение, повлияха отрицателно и на трансформацията на българските въоръжени сили, като негативните последици от това се чувстват и до днес.

Ако трябва да се изразим образно, без присъединяване към клуба на сигурността и отбраната нямаше как България да стане част и от икономическия клуб на европейските проспериращи държави – Европейския съюз. Без сигурност няма доверие, а без доверие няма инвестиции и оттам – добър жизнен стандарт. Това днес у нас вече е позабравена истина, с която обаче тепърва ще се сблъсква Сърбия, която, ако не се определи ясно и не избере НАТО, няма да постигне членство в ЕС… Но това е отделна тема.

Днес НАТО носи сигурност. Ние сме част от системата за колективна отбрана. Имаме съюзници, които имат договорни задължения да ни помагат в случай на въоръжено нападение против нас. По силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор това значи, че ако България бъде нападната, останалите съюзници ще ѝ се притекат на помощ с всички възможни сили и средства, с които разполагат, включително военни. Те няма да останат неутрални, нито пък ще кажат, че заради България не желаят да бъдат въвличани във война. „Един за всички, всички за един“ – това е основата, която обединява трийсет съюзници в едно цяло, и с това се съобразява всеки потенциален агресор.

Членството в НАТО освен това означава, че България има и международен авторитет на страна членка на най-силния и успешен съюз за колективна отбрана в света. Това също прибавя към относителната тежест на страната ни в международните отношения и осигурява допълнителни възможности за действие на българската дипломация.

Не на последно място, членството в НАТО осигурява възможности България да попълва своите дефицити от отбранителни способности с помощта на нашите съюзници. Това може да стане по различни начини. Държавата ни може заедно с други съюзници да участва в многонационални проекти по линия на НАТО за придобиване и съвместно използване на скъпоструващо въоръжение и техника например, което е разумно в условията на финансов недостиг. Освен това у нас може да бъдат разположени сили и средства на съюзници от НАТО, предвид рисковете и заплахите за сигурността ни във връзка с войната в Украйна.

Останалите държави от източния фланг на НАТО активно се възползват от тези възможности, като в повечето от тях вече има разположени усилени батальонни бойни групи на Алианса, които да ги защитават от евентуална руска агресия. Като свеж пример ще посоча и Словакия, която освен близо 2000 военнослужещи от НАТО ще има разположени на своя територия и зенитноракетни системи за противовъздушна и противоракетна отбрана „Пейтриът“, предоставени ѝ от Германия и Холандия.

Всичко това показва, че ползите от членството са видими и са много, стига обаче държавата да ги търси и да се възползва от тях.

Как реагира Русия на влизането на България в НАТО през 2004 г.? Наблюдавате ли единна дипломатическа и политическа реакция оттогава досега, или отношението на Русия към членството на България в Алианса става все по-враждебно? 

Естествено, че негативно. Руската федерация още от времето на президента Борис Елцин се е обявявала против разширяването на Алианса. Но този въпрос не зависи и не трябва да бъде оставян да зависи от Русия. България е суверенна страна и Москва няма право на вето върху тези решения. Това обаче не означава, че Кремъл няма да продължава и занапред да се опитва да влияе върху българската политика. Русия никога не е преставала да води хибридни враждебни действия против България. Тук трябва да си даваме сметка, че след 2014 г. руската хибридна война против държавите от НАТО и ЕС, в т.ч. и България, навлезе в качествено нова интензивна фаза. Хибридната война на Русия е системно предизвикателство за нашата национална сигурност.

Преди 20 години Русия беше наясно, че не може да спре разширяването на НАТО и българското членство е неизбежно, но се стремеше да запази максимално влияние върху нашата държава. Неслучайно Москва ни разглежда от години като свой „троянски кон“ както в НАТО, така и в ЕС. Това наименование идва от циничните думи на руския постоянен представител в ЕС Владимир Чижов през 2006 г., който в интервю пред „Капитал“ каза: „Ние разчитаме, че ще бъдете наш специален партньор, своеобразен троянски кон в ЕС.“ Съгласно тази логика София може да е част от двата съюза, но при условие че Кремъл може да влияе върху политическите решения в държавата. Така българското членство в НАТО и ЕС за Москва се явява повече възможност, отколкото заплаха.

Неслучайно и агресивната и скандална в своята риторика Елеонора Митрофанова, посланичката на Руската федерация у нас, говори, че „Русия никога не е подлагала на съмнение евро-атлантическия вектор на България“. От това личи руското схващане за членството ни в НАТО – наричат го „вектор“, все едно България води многовекторна политика на неутрална държава, равно отдалечена от всички световни и регионални центрове на сила. Това, което Москва не желае да приеме тук, е, че членството ни в НАТО не може да бъде някакъв „вектор“. Това членство е фундамент на нашата външна политика и политика за сигурност и отбрана.

Отсега нататък отношението на Русия, която разглежда във военната си доктрина НАТО де факто като заплаха, ще става все по-враждебно. Това обаче не трябва да ни безпокои, още по-малко – да ни разколебава да бъдем все по-силен съюзник в Алианса, с нарастващ реален принос към колективния възпиращ и отбранителен потенциал. Отсега нататък Москва ще използва всяка възможност, за да саботира както разполагането на сили на НАТО в България, така и усилията за изграждането и развитието на силна българска отбрана. Руската подривна дейност против българската отбрана ще бъде още по-интензивна.

Според много комуникационни експерти и журналисти, които работят с дезинформация, членството ни в НАТО е една от основните мишени на антидемократичната пропаганда. Какви са Вашите наблюдения? 

Това е част от хибридната война. Дезинформацията и пропагандата с помощта на информационните технологии ще продължават да бъдат използвани от Кремъл като средство за предизвикване на разделение в българското общество и за оказване на влияние върху процесите на вземане на вътрешнополитически решения. Тук трябва да отчитаме, че главната мишена на хибридните въздействия е процесът на вземане на решения. Ако Кремъл успее да подчини управляващите в дадена страна на своята воля и да ги накара да вземат решенията, които им внушава, тогава няма да има необходимост от използване на военна сила, за да бъде завладяна тази държава. Москва отдавна се стреми да въздейства по такъв начин върху процесите в България.

Съвсем очаквано, с началото на войната на Русия против Украйна се изостри и руската хибридна пропаганда. Особено активни са руските действия в социалните мрежи, като целта е внасяне на разделение в обществото ни и въздействие върху процеса на вземане на решения на държавно стратегическо ниво. Нещо повече, те са насочени и към популяризиране и формиране на нови политически субекти. Днес особено активна и зловредна е руската хибридна подривна информационна дейност, особено що се отнася до провеждането на отбранителната политика, възможностите за оказване на подкрепа за Украйна, участието на България в изграждането на възпиращия и отбранителния потенциал на Алианса, стратегическото ни партньорство със САЩ и др.

Има ли съществени разлики между членството в НАТО на други бивши комунистически републики и членството на Украйна? Защо то е такъв проблем за Путин? И проблем ли е наистина, или просто част от пропагандната риторика на Кремъл, която оправдава инвазията днес.

Кремъл е особено чувствителен към възможното членство на Украйна в НАТО. Това е развитие, което Владимир Путин няма да може да преглътне. Руската стратегия е да не допуска присъединяване на Украйна към НАТО не само защото тогава Русия ще има голяма обща граница с Алианса. Истинската заплаха, която Путин вижда, е в утвърждаването на Украйна като една модерна европейска демократична, правова държава – тя може да стане пример за следване не само от други страни от бившия СССР, намиращи се сега под руско влияние, но да бъде привлекателна и за самите руснаци както в политически, така и в икономически план. Тогава властта в Кремъл ще загуби още повече легитимност в очите на руския народ. А просперитетът на Украйна минава през интеграцията в НАТО и ЕС. Ето защо Путин започна тази завоевателна война. Диктаторът иска да разруши тази страна, ако не може да я завладее, и постоянно да я държи под заплаха от нова инвазия, вярвайки, че така Украйна няма да може да стане част от евро-атлантическата общност.

В същината си НАТО е отбранителен съюз. Има ли основание в твърденията на Владимир Путин, че НАТО е заплаха за Русия?

Абсолютно никакви. Ако Украйна влезе в НАТО, обективно погледнато, за Русия няма да има никаква военна опасност. НАТО не се готви да напада Русия и не разполага нападателни оръжия по границите си. Независимо какво казват стратегическите документи на федерацията, от страна на НАТО за Русия не произтича никаква реална опасност. Тази опасност съществува само в изкривения, манипулиран от Кремъл наратив.

През последните години наблюдавахме множество политици на международната сцена, които подлагаха НАТО на съмнение. Сред тях беше например бившият президент на САЩ Доналд Тръмп, който продължава да изразява възхищението си към политиката на Путин. Крайнодесният Матео Салвини също е част от този кръг. Съществуват ли вътрешни слаби звена и напрежение в Алианса, които го правят уязвим на атаки? Крият ли се зад тези популистки атаки истински проблеми във функционирането на съюза, които наистина трябва да се решат? 

След 2014 г. сме свидетели, но и потърпевши от редица негативни политически явления на Запад, дължащи се на руската хибридна подривна дейност. Кремъл използва в максимална степен грижливо изгражданите през годините връзки и зависимости сред част от политиците в редица западни държави. Крайнодесни, леви и т.нар. патриотични формации днес обслужват интересите на Москва в редица страни, включително и у нас. Оказва се, че патриотичният политически наратив притежава немалък потенциал, който Кремъл може да експлоатира.

Тепърва ще се използва от явни или прикрити проруски политици мантрата „национален интерес“ в посока отдалечаване на България от НАТО, като най-напред страната бъде фактически изведена от военните структури на Алианса, а впоследствие – неутрализирана като съюзник и в политически аспект. Това е целта на призивите да се търси първо „националният интерес“, да не допускаме „да ни налагат решения от Брюксел“, да не бъдем „въвличани във война“, да пазим неутралитет и т.н.

Всичко това прави Алианса по-слаб, което е в интерес на Москва. А ако тези схващания се наложат у нас като държавна политика, това наистина ще превърне България в руски „троянски кон“. Нещо повече – ще станем руската „врата към Балканите“, така както я вижда генерал Решетников. Според него Балканите са „традиционна зона“ на руското икономическо, културно и духовно влияние и без България Русия трудно ще достигне до Сърбия, Черна гора и Гърция. Поради тази причина се очаква Москва да изостри хибридната си война у нас, с поглед към дестабилизиране и на Балканите с използването на сръбския фактор.

Накрая ми се иска да обединя локалното и международното с оглед на войната в Украйна. Преди дни президентът Румен Радев заяви, че всякаква военна помощ за Украйна би означавала въвличане на България във война. Същевременно много страни членки на НАТО вече оказаха такава помощ. Каква е Вашата позиция и как я аргументирате? 

Хибридна лъжа е да се твърди, че България ще бъде въвлечена във война, ако предостави помощ под формата на оръжие и боеприпаси на Украйна. Това е опорна точка на Кремъл, която тук широко се използва за манипулиране на общественото мнение и за оказване на натиск върху вземащите решения. Факт е, че близо 30 са страните от Европа, включително неутралните Финландия и Швеция, които вече са предоставили оръжие на Украйна. Те обаче не са въвлечени във война с Русия. Наш морален дълг е да помогнем на Украйна да се защити. Тази държава се нуждае от нашата материална подкрепа сега, за да отблъсне агресора и да не допусне руските самолети и артилерия да разрушават градовете ѝ и да избиват нейните деца.

Нека тук си спомним за 1999 г., когато НАТО осъществи успешна операция, за да спре етническото прочистване в Косово. Тогава, без все още да е станала член на Алианса, България се държа като истински съюзник – предостави въздушното си пространство за бойните самолети на НАТО и впоследствие не позволи на Русия да осъществи полети над наша територия към Косово. Тогава пак имаше протести и шумни гласове на „пацифисти“ от левия спектър, но българското правителство взе това отговорно решение, без да бъдем въвлечени във война. И по това време имаше подобни манипулации, които бяха използвани за политически цели.

Спекулативната журналистика е най-ниската форма на журналистика, затова се извинявам за този въпрос. Но много българи се тревожат за бъдещето. Какво бихте казали на критиците, според които членството ни в НАТО е предпоставка България да бъде въвлечена във война при ескалация на ситуацията в Украйна? Възможна ли е такава ескалация? Как бихте определили стратегията и позицията на Алианса относно тази война. Според Вас подлежи ли тя на промени и ако да – при какви обстоятелства? 

Досега са изказвани различни прогнози какво би станало, ако ескалацията продължи и Путин прибегне до използването на оръжие за масово унищожение против народа на Украйна. Със сигурност тогава ще получи още по-силен отговор от западна посока. Нека обаче не влизаме в спекулации по темата. Те се правят с цел постигане на политически ефект и вземане на инспирирани от Кремъл решения.

Това, което е 100% сигурно, е, че в случай на нападение на страна членка, НАТО ще се намеси по силата на чл. 5 от Северноатлантическия договор. Тогава всички съюзници ще помагат на нападнатия съюзник. Ако териториалната цялост на държава от НАТО бъде нарушена, съюзниците ще се бият, докато тя бъде възстановена и армията на агресора бъде прогонена. Ето защо хората у нас не трябва да се тревожат за бъдещето си.

При това положение, предвид руската подривна дейност против държавата, също ще се чуват особено кресливи гласове, основно от „петата колона“ на Кремъл в България, които ще говорят против въвличането ни във война. И понеже задавате интересен въпрос, нека в този ред на мисли си позволим да предположим докъде биха стигнали поклонниците на Путин в България. Нека допуснем следното хипотетично развитие: дори и Русия да ни нападне, „патриотите“ у нас няма да искат да се отбраняваме, нито пък ще поискат помощ от НАТО по силата на чл. 5, за да не би България да бъде въвлечена във война… Това щеше да звучи смешно, ако не беше тъжно и най-вече зловредно и опасно. Но все пак нека помним, че сме защитени в системата за колективната отбрана и най-важното – ние сме НАТО.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Михаил Найденов пред БГНЕС от 21 април 2021 г.

Източник

Де са ти, Гешев, осъдените олигарси?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/de-sa-ti-geshev-osudenite-oligarsi/

На 24 март в онлайн пресконференция от Дубай обвиненият за 19 престъпления бизнесмен Васил Божков заяви, че е готов да се върне в България, при условие че прокуратурата свали неговото издирване от червената бюлетина на Интерпол. Ако се абстрахираме от множеството интерпретации по темата и без да навлизаме в правния ѝ аспект, съвсем логично е да се запитаме:

иска ли наистина държавното обвинение да разпита Васил Божков, или предпочита той да остане извън страната?

Името на знаковия хазартен бос нашумя отново след арестите на Бойко Борисов, Владислав Горанов и Севдeлина Арнаудова, извършени от полицията въз основа на данните, съдържащи се в сигнала на Божков до прокуратурата отпреди две години. Той бе изпратен още до президента, парламента, Висшия съдебен съвет, Върховния касационен съд, политическите партии в България и посолствата на Великобритания и САЩ у нас. В него бизнесменът твърди, че е дал около 60 млн. лв. на бившия премиер и на неговия финансов министър под формата на такса „спокойствие“.

Божков твърди, че не знае как прокуратурата е интерпретирала фактите в сигнала, прехвърлян през годините между Върховната касационна прокуратура, Специализираната прокуратура и данъчните служби, които е трябвало да проверят къде са отивали парите, теглени от него от банковите му сметки. „Каквито и данни да съм дал в тази прокуратура, те изчезват“, заяви на пресконференцията хазартният бос, който още с пускането на сигнала обяви, че разполага с достатъчно доказателствен материал, в т.ч. документи, банкови извлечения, записи от охранителни камери, снимки и свидетелски показания. Но на пресконференцията в четвъртък отказа да даде повече подробности за тях.

Арестите на Борисов, Горанов и Арнаудова, които Васил Божков нарече пред журналистите не просто организирана престъпна група, а директно „хунта и мафия“, нагнетиха напрежение в обществото и между институциите, а от ГЕРБ обявиха поход за сваляне на правителството и за нови избори. 24-часовият престой в ареста на лидера на най-голямата опозиционна партия в България имаше и международен отзвук, каквато беше и една от целите на задържането му под стража. Председателят на ЕНП в Европейския парламент Манфред Вебер заяви в сряда, че Борисов е бил „отвлечен“, и поиска проверка на законността на задържането му. Два дни по-рано групата на Прогресивния алианс на социалистите и демократите в ЕП пък излезе с позиция, в която призовава правосъдните власти в София и Брюксел да дадат отговор на въпросите, свързани с управлението на Борисов, и особено след като Европейската прокуратура потвърди, че е получила множество данни със съмнения за корупция и злоупотреби с европейски средства.

В хода на развитието на събитията след излизането на Борисов, Горанов и Арнаудова от ареста беше поставен и въпросът за това

може ли Васил Божков да бъде разпитан дистанционно от Дубай.

Според публично изразени мнения на юристи, сред тях и на министъра на вътрешните работи Бойко Рашков, процесуални пречки за подобен разпит няма. Очевидно не е имало пречка и пред Европейската прокуратура, която, по думите на Божков, го е открила и разпитала на 8 март т.г. от столицата на Обединените арабски емирства. Подобен разпит, само че в писмена форма, е извършен и от Дирекция „Национална полиция“, обяви той на пресконференцията. Пак от него разбрахме, че е осъществил контакти и с американските власти, на които е дал много повече сведения, отколкото на ЕП, за да бъде изваден от списъка „Магнитски“, попаднал в него „погрешно“. И какво се оказа накрая – че единствено за прокуратурата на Иван Гешев има процесуални пречки Васил Божков да бъде разпитан дистанционно. А хипотезата прокурори да разпитат бизнесмена в Дубай дори не е обсъждана публично.

Васил Божков, с прякор Черепа, е сочен за един от най-богатите олигарси в България, а във вътрешна кореспонденция на американския Държавен департамент е наричан и „най-печално известният гангстер на България“. Дали е бил съучастник на „шайката“, както той назовава хората около бившия премиер Борисов, които са го рекетирали и на които е плащал, за да развива успешно хазартния си бизнес, може да каже само съдът. Както и дали 60-те милиона, които той посочва, че е дал като процент от печалбата на „Национална лотария“ в периода от 2017 до 2019 г. на същите тези лица, отговарят на състава на престъплението подкуп. Но без съмнение сюжетът, който Божков представя две години от Дубай пред медиите, не изглежда съшит с бели конци. В него освен Борисов, Горанов и Арнаудова са още Менда Стоянова, Данаил Кирилов, Валери Симеонов, Кирил Домусчиев, пачки от банкноти по 500 евро, които се събират в джоба на едно мъжко сако, и една (не)запалена пура.

Този сюжет може да бъде разплетен единствено от разследващите органи в България.

И прокуратурата – господарят на разследването, може и трябва да разпита Васил Божков. Още повече че той обяви готовност да се завърне в България, и постави за това едно-единствено условие. Което означава, че ще може да бъде разследван и за всички повдигнати му обвинения, част от които коментира пред медиите като несъстоятелни и без доказателства. Ако главният прокурор не организира разпит на Васил Божков, независимо как ще бъде осъществен, ще потвърди пред обществото и пред партньорите ни в Брюксел, че е избран на този пост, за да прикрива корупцията по високите етажи на властта, а не да я разкрива.

С действията си досега Иван Гешев демонстрира и двойни стандарти към родните ни олигарси и бизнесмени, като арестува и обвинява избирателно само онези, които по една или друга причина са станали неудобни за властта. Но до момента специализираното правосъдие, което е пред закриване, не е приключило нито едно от тези дела с осъдителна присъда. А някои от задържаните предявиха иск срещу главния прокурор и неговите заместници за нанесените им морални щети. Тези действия на Гешев дават достатъчна легитимност на управляващите да искат неговата оставка. А зад тях е силата на омерзеното общество, очакващо справедливост.

Заглавна снимка: Стопкадър от онлайн пресконференцията на Васил Божков от 24 март т.г., излъчена на неговата Facebook страница

Източник

Стоте дни. Променливо, но без Промяна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/stote-dni-promenlivo-no-bez-promyana/

Първите сто дни на управляващата коалиция по традиция започнаха с обещания – и завършиха със страха и объркването, изписани по лицето на бившия вожд Бойко Борисов на излизане от ареста. Какво имаме между тези събития? Приет бюджет за 2022 г., един нов министър на отбраната и няколко нови шефове на регулатори, агенции и държавни фирми.

Премиерът Кирил Петков не е американският президент Рузвелт, лансирал концепцията за стоте дни и задвижил колелата на „Нов курс“ по време на своята „стотица“, встъпвайки в длъжност през 1933 г. (Единствената им прилика е, че и двамата имат дипломи от „Харвард“.) Независимо от мненията „за“ или „против“ тази мерна единица за политическа ефективност, първите сто дни задават бъдещото темпо на управление. Естествено е новите лидери, които за първи път ръководят държавата, да проявят енергия и проактивни решения във времена, които не просто изискват, а диктуват бързо темпо. Естествено е да очакваме техните проекти и реформи да бъдат лансирани в първите сто дни, когато все още се помни изборната победа, когато все още имат парламентарно мнозинство зад гърба си и смелостта и старанието не са ги напуснали.

Какво обеща и не изпълни новата власт в първите сто дни

Премиерът Кирил Петков например беше казал, че има идея за повишаване на нивото на ваксинацията срещу COVID-19 чрез привличане на специалисти, които да говорят как ваксините влияят на останалите заболявания, за да намалеят страховете на хората. Като изключим създаването на пандемичен комитет към Министерството на здравеопазването, нищо друго не се случи, а България все така е последна в ЕС по ваксинирано население. Темата за пандемията от COVID-19 бе „потопена“ от войната на руския президент Путин в Украйна, но проблемът е все така нерешен. Това не попречи на премиера Петков да отбележи в изявлението си за стоте дни на кабинета, че здравната криза, причинена от Омикрон варианта на коронавируса, е овладяна.

Не беше изпълнена и онази част от законодателната програма, одобрена на коалиционните преговори между четирите политически сили, срещу която е записан срокът „Незабавно, но не по-късно от 3 месеца от започване на работа на НС“. Тук спадат промените в Закона за публичните предприятия, както и в Закона за приватизацията и следприватизационния контрол, за да спре пилеенето на публичен ресурс. Само че тези промени ги няма.

Сред „незабавните“ законопроекти трябваше да е и преобразуването на КПКОНПИ (Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество). След като лансираха намерения за разделянето ѝ на две, така че едната половина да придобие разследващи функции, управляващите смениха председателя ѝ Сотир Цацаров с временен – и спряха дотам. Законопроект в парламента не е внесен, нито е обявен за обществено обсъждане, макар да беше съобщено, че е готов още в средата на януари – заедно с проекта за изменение на Закона за съдебната власт, с който се закрива специализираното правосъдие. Законодателният процес за закриване на Спецпрокуратурата и Спецсъда започна преди дни при силна съпротива от страна на прокуратурата.

Петков съобщи вчера, че законът за разследващите функции на КПКОНПИ е готов, и призна, че „в сферата на корупцията борбата е трудна“, защото „реално ние нямаме работеща прокуратура и стъпките са по-бавни, отколкото ни се иска“. В Брюксел тази седмица правосъдната министърка Надежда Йорданова съобщи, че до средата на годината ще е готов проектът за контрол над главния прокурор, за да е „действащо право през 2023 г.“.

Като цяло обаче законодателната дейност на коалицията е слаба и поради липса на законопроекти парламентарните комисии започнаха да викат все по-често за изслушване министри или шефове на агенции. А създадената на 3 февруари временна парламентарна комисия за промени в Конституцията, начело на която е съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов, още не е заседавала.

Докъде с овладяването на кризи

С овладяването на кризи, на първо място енергийната, на правителството не му се получи. Както обещаха управляващите в началото на годината, Комисията за енергийно и водно регулиране, заподозряна в диверсионни действия спрямо току-що избраната власт, бе намалена от 9 на 5 души, а председателят ѝ заедно с още един член са сменени. Наред с това парламентът одобри мораториума върху цените на тока, парното и водата за битовите потребители, в сила до края на март. До април включително бизнесът ще получава компенсации заради скъпия ток. Всички тези мерки бяха отбелязани в изявлението на премиера Кирил Петков, направено във вторник по повод стоте дни управление.

Според Петков правителството се е справило и с тази криза, изтъквайки, че в четвъртък България ще предложи на Европейската комисия таван на цените на газа и общи покупки на синьо гориво. За последното Брюксел мисли отдавна – и не по предложение на България, – а войната и новите санкции срещу Русия ускориха процеса. ЕК вече постави и цел: до 2030 г. Общността да е ограничила енергийната си зависимост от Москва. Световните агенции вече съобщиха, че в проекта за заключение от срещата на Европейския съвет, насрочена за 24–25 март в Брюксел, е предвидено ЕС да започне да прави поръчки за общо купуване на природен газ, втечнен газ и водород преди следващата зима.

Но след април токът за бизнеса няма да стане по-евтин, петролът в най-добрия случай ще се задържи на нива малко над $100 за барел, а природният газ – и руски, и азерски, и втечнен – няма да поевтинее особено. Какво ще прави кабинетът с високата инфлация, която влиза през горивата и енергийните суровини? Отново ще предложи повишения на доходи, които така и няма да догонят ускорилата се инфлация, и още компенсации, които са временни решения, или комплекс от мерки, в т.ч. и промени на данъци и акцизи, диверсификация на доставки? Скъпите храни са болезнени за държава с толкова бедни хора, каквато е България, и цената на олиото, уви, може да гътне нуждата от справедливост.

Бъдещата енергийна политика на правителството е функция на войната в Украйна, европейските цели за климатична неутралност и намаляване на енергийната зависимост от Русия. Но Националният план за възстановяване и устойчивост е отложен за четвърти път от ЕК, в заложения в него проект за батерии има съмнения за лобизъм, а управляващите дават разнопосочни сигнали по отношение на бъдещ договор с „Газпром“. Първоначално обявиха, че такъв няма да има, след като настоящият приключи в края на 2022 г. След остри реакции от енергийни експерти и политически сили премиерът Кирил Петков заяви, че „ако се оправят нещата и няма остра война, и може да се преговаря, да, ще преговаряме с „Газпром“ и руският газ ще е част от нашия микс“. Или е блъф, за да не бъдат осуетени преговорите за доставки от алтернативни източници, или Кирил Петков отново показва склонност да се съобразява и да не прекрачва червени линии, макар и не публично обявени.

„Сега Русия ни показва какво значи терор, но в миналото е показвала какво значи енергиен шантаж“, заяви вчера полският президент Анджей Дуда по време на визитата си в България. Полша е първата държава, която даде ясни сигнали, че няма да поднови доставките на руско синьо гориво след изтичане на контракта през 2022 г. За България решението ще е особено трудно предвид тежките зависимости, укрепвани през годините от правителства на БСП, НДСВ и ДПС, както и на ГЕРБ. Сега БСП е четвърти партньор в коалицията и вече се възпротиви на доставки на оръжие за Украйна и настоя за ремонти на българските МиГ-29 в Русия. Сега обаче Варшава може да съдейства за това.

Войната в Украйна зареди с допълнително напрежение вътрешнокоалиционните отношения и тези с президента Румен Радев, тъй като се наложи смяна на министъра (му) Стефан Янев – в името на националната сигурност, а не за да я застрашат, както се опита да внуши бившият президентски съветник.

Още няма отбор

Първите сто дни показаха, че в рамките на самата коалиция има тежки разминавания и несъгласия, механизмите за коалиционно взаимодействие не функционират, а най-важните решения не се съгласуват дори на лидерско ниво – като например ареста на бившия премиер Бойко Борисов. Всеки от коалицията говори на собствените си избиратели, коментира по БНР политологът Димитър Аврамов. Според него в началото тя е започнала добре, с публични преговори и опит за създаване на стандарт, „след това всичко се разпадна на сфери на влияние“ – и никой не иска другите да му се месят.

„24 часа“ съобщи, че коалицията не е в състояние да излезе с обща кандидатура за гуверньор на БНР и може да се представи с двама кандидати, като пленарната зала трябва да реши кой да управлява БНБ – Андрей Гюров (ПП) или Любомир Каримански (ИТН). Това би било лош сигнал, опозицията в лицето на ГЕРБ и ДПС ще се възползва, за да увеличи разрива, а другите двама партньори в коалицията – БСП и ДБ, ще трябва да избират с кого да се групират. Съпредседателят на ДБ Христо Иванов предупреди днес, че трябва да бъде осъзнат рискът от нарушаване на основния принцип на коалицията – постигане на общи мнозинства по важните въпроси, а преминаването към плаващи мнозинства ще има огромни последици.

В първите сто дни не пролича дали лидерите на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков и Асен Василев смятат да създадат партия. Това ги облекчава откъм вземане на решения и отговорност, но също така и ги лишава от възможност за подкрепа в кризисни времена, когато доверието към правителството спада.

„Нека изразя твърдото си убеждение, че единственото, от което трябва да се страхуваме, е самият страх… Тази нация иска бързи действия. Нашата най-голяма задача е да накараме хората да работят“, казва Рузвелт в знаменитата си реч преди началото на стоте дни от март до юни 1933 г. към американците, изтерзани от Голямата депресия, потънали в страх, отчаяние и с икономика в разруха. Следват законодателните мерки и икономически пакети на „Нов курс“. Какво вижда нацията – силна личност, готова програма и ежеседмичните беседи на президента по радиото.

„Ние искаме да напредваме още по-бързо, не сме доволни от скоростта, с която идва промяната, но се радваме, че бързо или бавно, тя идва – с по-малки крачки, отколкото и на нас ни се иска, но в правилната посока“, заяви премиерът Петков.

И така да е, но скоростта, компетентността и реформите остават проблем. Изглежда, че единението по важни теми – също.

Заглавна снимка: government.bg

Източник

Да видим

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/da-vidim/

И справедливостта я чакаме оттам, откъдето досега България се е надявала за всичките си освобождения – отвън. След 12 часа страсти, размисли и прения по ареста на бившия премиер Бойко Борисов, бившия (му) министър на финансите Владислав Горанов и пиарката му Севделина Арнаудова, премиерът Кирил Петков потвърди – по случая работи Европейската прокуратура. Самата Европейска прокуратура не коментира и казва само, че ще съобщи каквото и да е, когато има какво да съобщи. А Кирил Петков коментира:

… къде е българската прокуратура и дали най-накрая ще застане на страната на българския народ, ще видим в следващите дни. […] Никой не трябва да изпитва страх от истината.

И за самата Европрокуратура, и за управляващите тази акция е изпитание.

За оглавяваната от Лаура Кьовеши служба тестът е да не се провали с невижданата досега акция не просто в държава членка на ЕС, а в първенец по бедност и корупция. Какво по-естествено начало за чистене на авгиеви обори? След няколко часа, когато изтича 24-часовият срок, в който Борисов може да остане в ареста, ще стане ясно как европейските прокурори си вършат работата. На базата на предоставената от тях информация ще се преценява дали лидерът на ГЕРБ да бъде задържан до 72 часа.

Назначената през есента на 2019 г. Кьовеши има седемгодишен мандат, а самата служба работи от миналото лято. В нейния обхват влизат не само злоупотреби с европейски средства, но и когато са застрашени демократичните устои на ЕС. Едно от основните предизвикателства, формулирано и при създаването на службата, е

да спечели доверие като нов европейски орган – и сред европейските институции, и сред националните.

До момента са известни арести от ноември м.г. на бивш хърватски министър и трима негови съучастници за търговия с влияние и злоупотреба със служебно положение. Техните провинения са свързани с инхаус възлагане за проект за 2,16 млн. евро с ДДС, за което европрокурорите смятат, че не е имало основание. Причината да се намеси службата на Кьовеши е, че 85% от средствата са изплатени от Оперативна програма „Конкурентоспособност“.

За българската акция се разбра от обяснение на вицепремиера Асен Василев, че е заради сигнал на хазартния бос Васил Божков и доклад на Агенция „Държавна финансова инспекция“ (АДФИ) от юли м.г. Според този доклад са установени загуби за бюджета в размер на близо 557 млн. лв. заради бездействието на Държавната комисия по хазарта, позволила компаниите на Божков да платят по-малко от дължимите такси. Българската прокуратура се направи на „ни чула, ни видяла“ както за тези, така и за много други предполагаеми нарушения, свързани с високопоставени фигури.

След края на визитата си в България Кьовеши написа: „Съгласуваност, решителност, готовност за действие. Ключовите думи, които описват много продуктивна визита в България.“ Тази визита включва добри думи за партньорството с правителството и с МВР в частност – и една протоколна снимка с главния прокурор Иван Гешев.

Арестът на Бойко Борисов е тест и за управляващата в България коалиция. Социологически проучвания вече показаха, че правителството губи одобрение още преди да са изминали първите му 100 дни управление. Връхлитащите една след друга кризи, които се разрастват – като оскъпяването на храни, горива, енергийни суровини; бежанците от Украйна и войната на Путин, която изисква ясни евро-атлантически позиции и отговор, – са сериозно изпитание за коалиция от четири политически сили, три от които управляват за първи път.

Най-голямата сила в тази коалиция – „Продължаваме промяната“, дойде на власт именно със заявката за нулева корупция, преформулирана по-късно в „нулева толерантност към корупцията“. Но заради случилото се през изминалите три месеца тази заявка избледня в обществената памет. Вчерашната полицейска акция отново я върна на политическия терен. Също така върна и опасенията дали няма да се окаже поредната шумотевица и дали е законно адвокатът на Борисов – Менко Менков, да не бъде допускан един час при своя подзащитен.

Арестите обаче извадиха на показ онова, което българската прокуратура винаги е игнорирала – зависимостите.

Потвърдиха ги един джип и един апартамент. Джипът бе открит в двора на луксозната семейна къща в Бистрица за 1 млн. лв. на пиарката на Борисов – Севделина Арнаудова. Мощният автомобил е собственост на саудитската компания „Аркад“, която построи втората линия на „Турски поток“ в България. Съпругът ѝ Делян Димитров потвърди пред телевизионните камери, че джипът е на „Аркад“ с думите:

Те ни дадоха техни коли на лизинг да ги ползваме. Джипове и пикапи за районите, дадоха и на МОСВ, и на Агенция по горите за ползване. 

Димитров беше уреден в борда на „Булгартрансгаз“ и преназначен през пролетта на 2021 г., където е и досега. Държавната компания избра саудитците да строят газопровода, а те наеха за подизпълнители руски и други фирми. Какво обаче прави служебен джип в частен двор, а не на паркинга пред „Булгартрансгаз“, и защо семейство Димитрови го ползва като свой?

Арестите разкриха също, че бившият министър на финансите Владислав Горанов продължава да живее в луксозния апартамент, за който обясни, че е предоставен от кръстника му Иван Сариев. Жилището се намира в столичния квартал „Изток“, в комплекс, управляван от „Есте Пропъртис“, дъщерно дружество на „Адванс Пропъртис“, в което съдружници са братята Кирил и Георги Домусчиеви. Обясненията на Горанов бяха, че той и семейството му се преместили там след земетресението в Перник от 2012 г., което изплашило семейството му. Но на 13 юни 2019 г. прокуратурата отказа да образува досъдебно производство във връзка с изнесената от в. „Сeга“ информация, че Горанов живее безплатно в чуждо жилище. Според наблюдаващия прокурор, възложената на Антикорупционната комисия проверка не е установила данни за каквото и да е престъпление.

Българската прокуратура зачеркваше и зачерква тези и много други факти, обслужвайки властта – в това едва ли някой се съмнява. Да видим какво ще направи европейската. Иначе остава само божието възмездие.

Заглавна снимка: Стопкадър от излъчване на живо във Facebook профила на Бойко Борисов от 15 април 2021 г. 

Източник

Бежанци и бюрокрация: Паразит ли е ДАБ?

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/bezhantsi-i-byurokratsiya-parazit-li-e-dab/

Беше добра, дори много добра идеята на Елисавета Белобрадова от парламентарната група на „Демократична България“ за изслушване в парламента да бъде поканена Петя Първанова, председателката на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). За да застанем отново лице в лице с чиновническото безразличие, с което всеки от нас се е сблъсквал по един или друг повод неведнъж. И да чуем протоколното представяне на функциите и пълномощията на Агенцията по закон, както и абсурдни твърдения като това, че центровете ѝ в страната са в добро състояние и предлагат минималните според стандартите подкрепа и медицинска помощ на бежанците.

Първанова оправда бездействието на подчиненото ѝ ведомство с аргумента, че то няма ангажимент към украинските граждани, които влизат в България легално, ползват право на 90-дневен престой и не подават документи за международна закрила. Но не даде нито един смислен отговор на критиките на депутатката от „Демократична България“, свързани с отговорността на Агенцията да предложи на правителството работещи решения за управлението на бежанската криза. Депутати и от други парламентарни групи коментираха липсата на административен капацитет на ДАБ, а някои направо я нарекоха паразитна и напълно излишна структура в държавната администрация. Затова и поканата, отправена от Елисавета Белобрадова към Петя Първанова да подаде оставка, прозвуча като логичен завършек на това изслушване.

Освен въпросите на народните представители, повечето оставени без отговор от г-жа Първанова, има и други, които трябва да бъдат поставени публично. Eто и някои от по-съществените:

• Кое налага смяната на целия модел на временна закрила, при положение че той е добре разписан в Закона за убежището и бежанците?

• Изпълнява ли се разпоредбата на чл. 41, ал. 1, т. 5 от Закона за убежището и бежанците, която гласи, че „Държавната агенция за бежанците издава регистрационна карта на чужденец, на когото е предоставена временна закрила – за срока на закрилата“?

• Защо Петя Първанова и нейните заместници отказват да приемат бежанци от Украйна в регистрационните центрове на ДАБ и да им предоставят всички права по закон? Ако има основания за това, не трябва ли те да бъдат ясно и публично аргументирани?

• Има ли необходимост от изграждането на нови центрове, базирани на хуманен подход, каквито би трябвало да са и съществуващите досега?

• Защо с отпуснатите от МВР на Агенцията 100 щатни бройки за справяне с кризи не са създадени мобилни групи от специалисти, които с експертния си капацитет да съдействат за регистрацията и настаняването на украинските бежанци заедно с местните власти, гражданския сектор и бизнеса?

• Кой осъществява контрол върху правилното прилагане на материалните и процесуалните норми на закона при предоставяне на международна закрила? И има ли случаи, когато закрила получават лица, които не покриват критериите на закона?

• Назначени ли са без конкурси главният секретар на ДАБ (бивш щатен служител на ДС), директорите на дирекции „Социална дейност и адаптация“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“, „Качество на процедурата за международна закрила“, както и ръководителят на Инспектората към ДАБ?

• Заема ли длъжността директор на дирекция „Международна дейност“ 70-годишен пенсионер от Министерството на отбраната? И назначена ли е без конкурс неговата съпруга като главен експерт в друга дирекция?

• На какво ниво е експертният капацитет на служителите в ДАБ? И само ниските заплати ли са причина да не се задържат кадрите, или най-качествените професионалисти си тръгват прогонени и огорчени от ръководството, защото са му неудобни?

• Практика ли са роднински назначения в регистрационните центрове на Агенцията в страната?

• В какво състояние са тези центрове и предлагат ли те базисни условия за живот, особено на децата, някои от тях – родени там? Остава ли истината за нехуманното третиране и погазването на човешките права на бежанците затворена зад стените на лагерите?

• Инциденти или практика са безредиците, сбиванията и заразите в бежанските лагери и защо се прави всичко възможно обществото да не научава за тях? Какво ги провокира – самата среда или понякога и персоналът?

• Защо ДАБ годишно излиза с общ брой решения за предоставяне на бежански или хуманитарен статут едва за половината от лицата, потърсили закрила, и какви са основанията за отказите по общ ред, за спрените и прекратените производства?

• Кои са причините за многобройните съдебни дела, спечелени от бежанците срещу ДАБ и завършващи с решения, в които е посочено, че въпросната институция не е оценила компетентно и задълбочено степента на уязвимост на конкретните лица или най-добрия интерес на децата?

Ето и няколко примера от практиката на Фондация „Мисия Криле“, една от неправителствените организации у нас, осигуряващи адвокатски услуги и водещи делата на бежанци, на които ДАБ е отказала статут:

Майка от Ирак подава четири поредни молби за международна закрила за себе си и за двете си деца, едното – родено в България. И всеки път тя получава отказ от Агенцията. Едва на четвъртия път, с помощта на неправителствени организации, които я подкрепят, успява да се защити пред съда и да получи положително съдебно решение за своето производство за международна закрила.

В друг от случаите жена, която е била изтезавана в родината си за това, че не иска да приеме исляма, получава отказ, въпреки че разказва подробно за извършените зверства над нея. Съдията уважава нейните доводи и зачита правото ѝ да потърси с детето си убежище в страната ни, но ДАБ обжалва решението пред Върховния административен съд, който трябва да се произнесе окончателно през април т.г.

Мъж с две смъртни присъда в родината си за това, че е приел християнската религия, е с отхвърлена молба за закрила въпреки представените документи. Основанията на държавния орган са, че е сътворил собствена бежанска история, която не е истинска. В съдебно заседание мъжът е подложен на абсурден тест за вяра от юридическия консултант на Агенцията и е принуден да показва белезите си от изтезанията в затвора пред съдията.

Сексуалната ориентация на друг мъж в страната му на произход се третира като криминално престъпление. Той е бил в затвора, преживял е изтезания и множество заплахи за живота си, но ДАБ отхвърля три поредни негови молби за получаване на закрила и предстои да бъде започната процедура за депортацията му.

Не се обърнахме към политическия кабинет на ДАБ, защото не очакваме да получим отговори оттам – поне не такива, които да удовлетворят обществения интерес към темата и нейната значимост. Но въпросите за микроклимата и стила на управление в тази структура на Министерския съвет, за нивото на административния ѝ капацитет, за подбора, назначаването и прогонването на кадри, за състоянието на бежанските лагери и отношението към хората, настанени там и очакващи понякога с години да получат закрила, за прилагането на корупционни практики по време на процедурата за предоставянето на статут и т.н. не могат просто да бъдат подминати с мълчание.

А в отговорите на тези въпроси сe крие истината защо за малцина от бягащите от войни и глад, преминали границата ни, България е само временна спирка в пътя им към обетованата земя на Европа. И защо само за три седмици от началото на войната в Украйна от влезлите на територията ни бежанци половината вече са си тръгнали.

Заглавна снимка: © Боряна Хорозова

Източник

Сезонът на путлеристите*

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/sezonut-na-putleristite/

Политическата сила, която трайно увеличава подкрепата си за последните три месеца, е „Възраждане“. В управляващата коалиция „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“ и БСП отчитат спад, а „Демократична България“ спира растежа през март. ГЕРБ и ДПС удържат. Това показва проучване на агенция „Тренд“, проведено по поръчка на в. „24 часа“ за периода 5–12 март 2022 г. сред 1007 пълнолетни лица.

Така най-кресливата, патетична и с прокремълски уклон група в българския парламент бележи ръст, който я изкачва по-близо до спадащите ИТН, ДБ и БСП. Да се притесняваме ли, че „Възраждане“ избуява, докато руски бомби разрушават жилищни сгради и болници в Украйна, а бежанският поток от жени, деца и възрастни хора приближава 3 милиона за три седмици?

Войната на Путин е увеличила негативното отношение към Русия на 40% от анкетираните българи, но не и на тези, които са привърженици на БСП и „Възраждане“. И макар 61% от респондентите да не оправдават руската агресия, а повече от две трети да подкрепят приема на украински бежанци, 77% не одобряват намеса на НАТО на страната на Украйна. Ето тази нива орат от „Възраждане“. На този терен ще лагерува и бъдещият политически проект, центриран около Стефан Янев – бивш генерал от натовска армия, бивш служебен премиер, бивш министър на отбраната, но несъмнено все още президентски кадър.

Заради войната и промяната на настроенията на преден план излизат друг тип пропагандни внушения, а бяло-синьо-червеното с двуглавия орел просто прозира зад тях. Проектират се клишета като „български национален интерес“, „опасност за България“, „външни интереси“ и др., чиято цел е да внушат алиенация от общностите, в които България е член – НАТО и ЕС. Затова и не се споменава България в контекста на съюзник и партньор в тях. НАТО неизменно е някаква чужда, имагинерна и лоша сила. С реториката си за напускане на Алианса Костадин Костадинов и „Възраждане“ не излизат от обувките на предшествениците си. Но и те ловко сменят интонацията. В декларация от името на парламентарната група Костадинов заяви тази седмица:

Българското правителство не е способно да прозре, че съюзниците ни правят всичко необходимо да ни водят към един военен конфликт, в който ние нямаме роля, който се води по източната границата на Алианса и заплашва да превърне България във фронтова линия. Отбраната на страната ни се предоставя в момента в ръцете на чужди войски и чужди генерали. 

Костадинов, уличен от Украйна като руски шпионин, питаше как предстоящата визита на шефа на Пентагона Лойд Остин в България подпомага националната сигурност.

В този дух са шлифовани и тезите на Янев – той не говори за излизане от Алианса, а за решения (на Алианса), които са вредни за България и несъвместими с българския национален интерес, а правителството, което ги налага, обслужва тези чужди и пагубни интереси. Прицелва се в електорат, който не е така радикален, но е умерено русофилски, а даже да не симпатизира особено на Москва, е против България да се замесва под каквато и да е форма в каквото и да е противостоене на Кремъл. (Тон за „неутралитета“ даде президентът Румен Радев.) „Бъдещата партия на Стефан Янев има потенциал, защото се позиционира в едно широко поле в българското общество – не толкова проатлантическо и не толкова проруско“, коментира по БНР и Евелина Славкова от „Тренд“.

Оказва се, че през всичките тези 18 години от приемането на България като член на НАТО нейният генералитет трайно я е придърпвал не просто встрани, а на изток. Това поведение е било в унисон с действията на правителствата ѝ, все едно кои, да се правят на атлантици, докато се покланят на кремълския Бащица. Тази пародия на евро-атлантическо партньорство можеше да продължи още дълго, но преломните времена, настъпили с войната в Украйна, изискаха да бъде сложен край на ерзацполитиката. Новият министър на отбраната, доскоро представител на България в Алианса, зае недвусмислена позиция по отношение на участието на натовски войски на българска територия. „Няма как да запълним дефицити, без да работим със съюзниците ни от НАТО на наша територия“, заяви Драгомир Заков в Брюксел.

Бившият вече военен министър Стефан Янев до последно отстояваше тезата, че нито един чужд (да се разбира натовски) крак няма да стъпи тук. Елементарно, предвид факта, че стъпва заради съвместни учения например. Неговият патрон в политиката – президентът Радев – несдържано и на висок глас поиска охраната на небето да е от български пилоти, със самолети на българската армия, и упорито отказва други. В момента годни да летят са едва 8 от общо 15 самолета МиГ-29, три от които са учебни. А за пилотите ни самият Радев беше констатирал, че нальотът им е крайно недостатъчен в момента. Ниския брой часове за летене отчете преди време и командирът на авиобаза „Граф Игнатиево“ – бригаден генерал Николай Русев, за 2021 г. Според минимума трябва да е 1000 часа годишно, а при българските летци е в пъти по-малко.

Но само преди пет години – през 2017 г., тези двама радетели на българщината и воини от българската армия са констатирали нейната частична боеспособност. В доклад, приет през април с.г., е отбелязано, че за първи път армията ни е в състояние само частично да изпълнява задълженията си за гарантиране на териториалната цялост и суверенитета на страната. Като служебен министър на отбраната тогава ген. Стефан Янев е посочил причините: „Основното – недофинансиране на армията последните години, което води до недостиг на личен състав от порядъка между 25 и 30% от необходимите хора в отбраната и въоръжените сили“. Потвърдил го е и президентът Радев:

Въоръжените сили са в състояние само частично да изпълняват задачите по мисиите, произтичащи от конституционните задължения по гарантиране на независимостта, суверенитета и териториалната цялост на страната. Причините са до болка познати – липса на съвременна техника и въоръжено оборудване, липса на средства за пълноценна бойна подготовка, нисък социален статус на военнослужещите и застрашителен отлив на личен състав. 

Нищо не се е променило в следващите пет години. Е как тогава да оставим на такава армия да пази българския суверенитет – това не вреди ли на българския национален интерес?!

Очевидно предстоят решения, които няма да се понравят на тези 77%, които не одобряват намеса на НАТО и респективно – замесване на България. Министърът на отбраната Драгомир Заков вече намекна, че ще има такива решения, които не печелят гласове. Българското правителство омекна под вътрешния натиск и не изпрати никаква военна техника, муниции и материали на Украйна – под натиска и на коалиционния партньор БСП, чиято лидерка Корнелия Нинова заяви, че няма да го допусне.

Така България остана малцинство в ЕС, заедно с Австрия, Кипър, Малта и Унгария, които също не изпратиха военна помощ. Все държави, в които руското влияние не е тайна за никого. Кипър, който се оказа убежище за руски пари, но също и място за продажба на „златни паспорти“ на руснаци, както и Малта – и двете държави са замесени в скандали за пране на пари с евразийски произход. Австрия, чието правителство падна преди две години заради корупционен скандал, който водеше към руски олигарх. Що се отнася до Унгария, нейният премиер Виктор Орбан се срещна през февруари т.г. за 12-ти път с руския президент Путин за 12-те години, откакто управлява държавата.

В тази „компания“ на държави, оказали скромна подкрепа на Украйна, се оказа и България. Но това не попречи на премиера Кирил Петков да каже, без да му мигне окото, че вицепрезидентката на САЩ Камала Харис му се обадила, за да му благодари за българската помощ за Украйна (думите са изречени на традиционната годишна среща на бизнеса с правителството, организирана от „Икономедиа“). В профила си във Facebook тя съобщи нещо различно от изявлението на Петков и идентичното правителствено прессъобщение.

Заради БСП бе оттеглена и номинацията на Тодор Тагарев за министър на отбраната. Преди Стефан Янев да бъде освободен от поста, в парламента мина разпоредбата в бюджета за т.г., с която 80 млн. лв. се дават за ремонт на старите руски изтребители МиГ. А президентът Радев за пореден път запита кога и къде ще се ремонтират самолетите (заради санкциите срещу Русия няма как да се дадат милионите отново на „Авионамс“).

България не е разрешила проблема с руската военна техника, но пък се справи с друг – обяви излизане от Международната инвестиционна банка, известна още като „банката на СИВ“. Полша я напусна още през 2000 г., а заради войната в Украйна Чехия и Румъния също съобщиха, че предприемат стъпки за излизане от МИБ. България е сред трите държави, които са най-големи акционери в банката – заедно с Русия и Унгария, но българското правителство обяви решението си да прекрати участието си в началото на март. Изпълнителен директор на банката е Николай Косов, известен с близостта си до Путин.

Любопитна подробност е, че точно преди да бъде одобрено новото правителство, на 12 декември, неделя, Стефан Янев свика извънредно заседание, на което служебното правителство реши България да увеличи вноската си в банката на СИВ с 42 млн. евро. Парламентът не успя да одобри това решение, но и без него не е ясно какво ще стане с вложените досега над 120 млн. евро.

С БСП в управлението, „Възраждане“ в парламента и Румен Радев в Президентството се създават добри условия за новия политически проект на Янев. Президентът се оказа плодовит баща на политически проекти. Зареди батериите на „Продължаваме промяната“, а сега – и на поредната генералска партия.

Но освен за появата на още „путлеристи“, войната в Украйна, санкциите за Русия и последващата международна изолация за режима в Кремъл може да се окажат възможност за България да прекрати своите зависимости от Москва – както енергийната, свързана с доставки на газ и ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, така и за ремонтите на руската военна техника. През тези зависимости се внасят корупция и политически шантаж.

Договорът за доставки на руски газ изтича в края на 2022 г. Вчера по bTV председателят на Съвета на директорите на „Булгаргаз“ Иван Топчийски обяви, че правителството има план да замени руския газ с други доставки от догодина (втечнен газ, азерски газ). Тези български намерения са и в контекста на европейските – съгласно плана RePowerEu за постигане на енергийна независимост на ЕС от руските суровини до 2030 г. Известни са и плановете през 2024 г., когато трябва да е новият търг за ядрено гориво за АЕЦ „Козлодуй“, да бъде избран друг, неруски доставчик.

Това са амбициозни намерения, чието изпълнение може да застраши стабилността на правителството. Но е време да се пристъпи към тях.

* Новият сленг роди термина „путлерист“, който съчетава в себе си последовател на Путин и Хитлер.
Заглавна снимка: Румен Радев и Стефан Янев при представянето на състава на служебното правителство на 16 септември 2021 г. © Министерски съвет на Република България

Източник

Да се движиш като луноход. За интеграцията на украинските бежанци в България

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/za-integratsiyata-na-ukrainskite-bezhantsi-v-bulgaria/

В края на миналата работна седмица Ан Фам, главната редакторка на „Тоест“, ми предложи тема за статия – нещо, което тя прави много рядко и само по сериозен повод. Идеята беше да свърша нещо полезно: да опиша на понятен език какви конкретни стъпки да предприемат бежанците от Украйна, за да могат да се ползват от различни права в страната ни. Тъй като от 2009 г. се занимавам с проблемите на миграцията у нас, логично е да мога да се ориентирам къде да потърся информация и кого да попитам, в случай че такава не е налична. Започвайки да проучвам темата обаче, бързо установих, че на този етап от такава статия все още няма смисъл. Защото

за което липсва информация, липсва и процедура.

Българското правителство бързо успя да създаде сайт и гореща телефонна линия, посредством които е достъпна практически цялата налична информация за устройването на живота на украинските бежанци у нас. Ключовата дума тук е „налична“. България, както и останалите страни от ЕС, е поела ангажимента да предостави на бягащите от руската агресия статут на временна закрила. За разлика от другите форми на бежански или хуманитарен статут, този се дава моментално, веднага след което получилите го придобиват почти всички права, които имат и българските граждани, с малки изключения – като например избирателното право.

Към настоящия момент сайтът на правителството съдържа информация, да речем, за правото на украинците на спешна медицинска помощ, както и за болниците, които по своя инициатива безвъзмездно лекуват граждани на тази страна. Притежаващите статут на временна закрила имат право не само на спешна помощ, а и на личен лекар. Само че докато пиша настоящата статия, приемните пунктове за регистрация на бежанците не работят. Дано скоро след публикуването ѝ тази информация вече да не е актуална. Ала по-сериозният проблем е в

невъзможността на бюрократичната машина да действа бързо и адекватно.

Тук трябва да признаем, че за бавните реакции на държавната администрация правителството има най-малка вина. То прави каквото му е по силите. В сформирания от него кризисен щаб влизат и експерти като Красимира Величкова от Българския дарителски форум, която много добре знае как се организира спешна подкрепа за хора в нужда. За разлика от предишни правителства, настоящото демонстрира и принципно желание да се помогне на търсещите убежище (че този факт е свързан и с техния профил, е друга тема).

По думите на премиера Кирил Петков, докато всекидневно в страната ни влизат между 2000 и 3000 бежанци от Украйна, „Агенцията за бежанците в момента може да обработва по 30 човека на ден. […] Предишният модел беше – дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим и ще го мислим във времето, ще си обработваме по 30 човека на ден“. Принципът

„дайте да ги вкараме в едни лагери, да ги заключим“

е водещ в работата на институциите с търсещите убежище десетилетия наред. Тази нагласа не може да се промени от днес за утре. А проблемът далеч не се изчерпва със забавената регистрация – тя е само началото му.

При регистрирането със статут на временна закрила всеки от бягащите от войната украинци ще получи личен номер на чужденец. Той представлява еквивалентът за чужденци на ЕГН за българските граждани. В България човек без номер е на практика никой, независимо от гражданството – системите на институциите не са пригодени да работят с хора без индивидуален номер. Затова и поне половината от украинските бежанци не се задържат в България: тук те не могат да получат веднага лечение на хроничните си заболявания и изобщо – никаква институционална подкрепа. Когато се сдобият със заветния номер и имат адресна регистрация, вече ще имат шанса

институциите ни да ги обслужват бавно, но пък… на български.

Представете си например всички процедури, през които човек трябва да мине, за да получи свидетелство от ТЕЛК или протокол за безплатно лечение от Здравната каса. Представете си и как към присъщата тромавост, с която институциите работят с местните граждани, изведнъж се добавят десетки хиляди чужденци, чиито проблеми изискват спешно решение, защото нямат средства за оцеляване.

Въпросът опира не само до способността на институциите ни, а до самия им принцип на функциониране. Още от времето на социализма битуващата нагласа на институциите е, че хората са тяхна функция, а не обратното. Поради което „ще чакате“ и „тук не е информация“. Отвъд институционалната култура

България се самоидентифицира като страна на емиграция, не и на имиграция.

С други думи, общественият ни живот е организиран около идеята, че у нас няма чужденци. А доколкото има, те са длъжни да се напаснат към нас, а не ние да се променяме заради тях. Затова интегрирането на десетки (или стотици) хиляди украинци у нас е задача с много неизвестни и с немного големи изгледи за успех.

Да вземем образованието, защото то е едно от основните средства за социална интеграция. Засега едва стотина украински деца искат да учат у нас. Според ресорния министър Николай Денков образователната ни система трябва да има готовността да поеме до 100 000 деца и младежи от Украйна. Да допуснем, че за тях се намерят места в училищата и детските градини. Първата задача е тези деца да научат български, защото образователната ни система няма капацитет да работи с ученици, които не владеят езика ни достатъчно добре.

Образованието ни не е способно да интегрира дори децата с българско гражданство, които имат друг майчин език.

Свеждането на интеграцията до брой места в училище е същото като свеждането на лечението от COVID-19 до брой свободни легла. И в двата случая свободните бройки не са достатъчни, ако няма квалифицирани специалисти. Тъй като България не е имигрантска страна, преподаването на български език на чужденци е бутикова, а не масова дейност.

За да преподаваш качествено български като чужд език, е нужна определена квалификация – не само езикова, а и дидактическа. Допълнителни умения са необходими, за да можеш да го преподаваш на деца. И още умения – да работиш ефективно с тийнейджъри. В България няма обучени специалисти, които да научат на български 100 000 деца и младежи. Единственият вариант е тази работа да се върши от доброволци и ентусиасти, които ще се справят… както могат. Ала дори украинските деца да научат български,

образователната ни система е нечувствителна към тяхната съдба и идентичност.

Училищното ни образование е организирано около идеята, че в България се учат само етнически българчета. То не се интересува с какво ученици от Украйна, Сирия или някоя друга държава могат да бъдат ценни и да обогатят светогледа на българските си връстници. Като всички ученици те се възприемат не като субекти, а като обекти на въздействие. Само че чужденците са „по-трудни“ обекти.

В българското училище няма значение колко знае едно дете за Днепър, ако не може да разкаже за Искър. Няма значение дали бомба е унищожила дома му, ако не знае за Баташкото клане. Нито дали помни Майдана, ако не може да отговори кога е било Априлското въстание. След като семействата им са избягали, защото не искат да приемат руска идентичност, украинските деца ще трябва да учат „Аз съм българче“ и колко трябва да сме благодарни на Русия, че ни е освободила.

И все пак за първи път в най-новата ни история България проявява желание да интегрира бежанци.

Че бежанците са от Украйна, а не от Близкия изток или Африка, е друг въпрос. Настоящите усилия да се помогне създават прецедент да заработят процедури, които биха могли да се прилагат и в други случаи. Ситуацията може да се обобщи с думите на Кирил Петков, с които описва състоянието на системата за гражданска защита у нас: „Ние се движим като луноходи, опитвайки се да изградим структури и координации, които не съществуват.“

Докато необходимите „структури и координации“ не заработят, украинските бежанци у нас ще оцеляват най-вече благодарение на доброволци и на спорадични успехи на публичните институции. А за да заживеят те пълноценно у нас, трябва и ние да проумеем, че не може хем да искаме да съжителстваме с представители на други култури, пък били те славянски и православни, хем да си останем същите.

Заглавна снимка: Входът на варненския доброволчески Център за подкрепа на бежанци от войната в Украйна в първите дни от откриването му. Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Умиранията в България 2010-2022 г.

Post Syndicated from original https://yurukov.net/blog/2022/smartnost-2022/

В началото на годината обнових интерактивната графика с умиранията и смъртността от всички причини за последните 12 години. Добавих филтрите за 2022-ра. След запитване от колега добавих и линейна графика в допълнение към кръговата. Филтрите показват същите една до друга.

Графиките от последните две години остават непроменени: 2020 и 2021. Припомням, че тези данни показват само в абсолютни стойности, както и спрямо населението. Сравнението дори в рамките на България и за период от 10 години води до изкривявания заради променящата се възрастова структура. Затова ви съветвам да прегледате текста ми за това как може правилно да сравняваме този показател през годините и между държави. Преди време бях оборил и мита, че в България се умира едва ли не най-много.

Може да отворите графиката на нов екран или да я разгледате тук:

Причината, разбира се, да се обръща внимание на тези данни, е пандемията на коронавирус. Има доста объркване какво показват данните за смъртността, митове за причините за увеличението и разликата между огромното превишение и доказаните случаи на починали от COVID19.

От горните данни смесени с тези публикувани редовно в отворен формат от здравните власти, може да видим интересни разминавания между заболеваемостта и смъртността от последната вълна. Обяснения за това бяха дадени доста, включително заради характерните особености на конкретния щам. Отново скрити в данните са обаче значително по-високата заболеваемост сред децата, последствията от които ще осъзнаваме тепърва.

Със същите данни може да сравним и процентът на доказано починалите от COVID19 спрямо починалите от всички причини, както и превишаването на общата смъртност от март 2020 спрямо средното за за дадената седмица от периода 2010-2019-та. Виждат се паралели и интересни разминавания, които бяха вече обяснени с разминаването в диагностиката при първата за България вълна, както и намалената смъртност най-вече през летните месеци заради по-малкото инфекциозни болести, катастрофи и други инциденти като цяло.

The post Умиранията в България 2010-2022 г. first appeared on Блогът на Юруков.

Какво, ако закрием спецслужбите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kakvo-ako-zakriem-sluzhbite/

Дали не е по-добре да закрием българските спецслужби, а управляващите да получават оперативна информация и анализи през криптирана мрежа от някоя или няколко партньорски служби? Струва си да се помисли за това.

Например докато нашите народни представители бяха уверявани, че пълномащабен военен конфликт не се очаква, защото Русия няма да нападне Украйна, американските разузнавателни агенции са анализирали събраната информация и са били прозорливи, докладвайки точно обратното. САЩ сигнализираха, че Русия ще нахлуе в Украйна, въпреки че режимът в Москва отричаше. Американският президент Джо Байдън предупреди публично съюзниците от Алианса още на 11 февруари, 13 дни преди началото на руската агресия, и настоя американските граждани да напуснат Украйна в следващите 48 часа. Ако българските служби не са успели да анализират информацията от партньорите, да бяха взели предвид откритите източници на информация – Байдън говори именно защото е получил информация от американската разузнавателна общност.

Големият въпрос тук е не защо българските служби не са познали, а къде са Русия и нейният авторитарен режим във фокуса на тяхната работа, кои са приоритетите на разузнавателните агенции на държава, която допреди три-четири десетилетия е била част от икономически и военен блок на Москва, колко голямо е недоверието на партньорските служби към българските и какво да се направи, за да бъде премахнато.

Какво да си помислим за тези служби,

когато шефовете на българските спецслужби уверяват народните представители, че Русия няма да нападне Украйна, а това се случва след броени дни? (Като в оня виц, в който попитали радио „Ереван“ ще има ли нова световна война, а радиото отговорило: „Няма да има война, но ще има такава борба за мир, че камък върху камък няма да остане.“) Когато допуснаха диверсии в български военни заводи, съвпадащи с посещения на агенти на ГРУ в България. Когато избягваха да направят връзката между отравянето на оръжейния търговец и производител Емилиян Гебрев и отровения с „новичок“ полковник Скрипал във Великобритания…

Когато тези спецслужби не спряха теглене на милиони кеш, предназначени за магистрала „Хемус“, въпреки че са получили сигнали от банката, на чиито гишета се носят пачките. Когато същите тези спецслужби преди години са получили сигнал от чужбина, че банкерът Цветан Василев и Корпоративна търговска банка (вече в небитието) са заподозрени за пране на пари, поискаха справка от НАП и съобщиха на партньорските служби, че няма такова нещо. Когато изобщо проспаха заплахата, която представлява тази банка за финансовата, а оттам – и за националната сигурност. Когато тези спецслужби се сещат да разпитат някого като Делян Пеевски едва след като името му се появи в досиетата „Пандора“ – международно разследване за скрити офшорни сметки на политици и бизнесмени. Когато тези спецслужби са допуснали чрез т.нар. златни паспорти в България да влязат лица, чието пребиваване е недопустимо от гледна точка на политиката за национална сигурност…

Списъкът е много дълъг. След всички пробиви в системата на националната сигурност, които не са били предотвратени от спецслужбите,

съществуването им е трудно защитимо пред българските данъкоплатци.

Тези пробойни костваха милиарди на България – защо тогава да даваме стотина милиона годишно (над 140 млн. лв. за 2022 г.) за разходите на службите? А и те не понесоха никаква отговорност – нито за грешната прогноза за Украйна, нито за всички останали „пропуски“.

Каква е работата на специалните служби – на външното разузнаване, контраразузнаването, военното разузнаване? Политическата неутралност, обективността и безпристрастността са основни принципи в тяхната работа, изведени в закон. Извън закона обаче те изпълняват политически поръчки и събират информация, която се използва не по предназначение и в частна, а може би и в нечия друга изгода.

Съгласно Закона за Държавна агенция „Национална сигурност“ тя е „специализиран орган към Министерския съвет за изпълнение на политиката по защита на националната сигурност“. Съгласно Закона за Държавна агенция „Разузнаване“ тя е пряко подчинена на МС, а нейната работа е „защита на националната сигурност и интересите на Република България, свързани с националната сигурност; информационно-аналитичното осигуряване за предотвратяване, разкриване и противодействие на вреди в областта на националната сигурност, външната политика, икономиката и защитата на конституционно установения ред; осъществяване съдействие на органите […] за реализиране приоритетите на Република България в областта на националната сигурност, външната политика, икономиката и защитата на конституционно установения ред“. E, след като тези агенции са към правителството,

защо ръководствата им са назначени от президента Радев чрез служебния му кабинет?

Политиките по защита на националната сигурност, съответно и задачите, се определят от Министерския съвет, не от държавния глава. Работата на службите е да допринасят за успеха на политическата война, която понякога се налага да водят лидерите на правителството, за тактиката и стратегията, чрез които да се печелят изгодни за държавата позиции – било в областта на енергетиката или срещу хибридната пропаганда, която ерозира европейските демокрации и възхвалява моделите на автократично управление.

Когато съпредседателите на „Демократична България“ Христо Иванов и ген. Атанас Атанасов отново поставиха на дневен ред проблема за ефективността на спецслужбите, никой от останалите трима партньори в управляващата коалиция не ги подкрепи. Замълчаха от „Продължаваме промяната“, „Има такъв народ“, БСП. Атанасов дори се усъмни дали с информацията, която службите предоставят, не подхлъзват премиера. Наскоро по БНТ, коментирайки радикално променената ситуация, в която се намират България и светът след руската агресия, Иванов заяви:

Искаме да видим ясен план как (службите – б.р.) ще приведат своя капацитет в състояние на адекватност на тази ситуация. Как ще се изчистим от руските влияния, включително в самата система за сигурност. […] Искаме да разберем кои са руските партньори отвътре.

Докато партньорите в коалицията начело с „Продължаваме промяната“ и премиера Кирил Петков пазят назначенията на президента Радев, едва ли е възможно да се очаква такъв план. Но Петков отстрани министъра на отбраната Стефан Янев заради неговите позиции, които се разминаваха с евро-атлантическата принадлежност на България. А като служебен премиер именно неговият подпис стои под предложенията за настоящия шеф на ДАНС Пламен Тончев, който от началник на териториалните звена на ДАНС във Враца и Кюстендил оглави контраразузнаването, на Антоан Гечев, който, допреди да стане шеф на ДАР, беше заместник-директор на военното разузнаване (Служба „Военна информация“).

Разбира се, селекцията на тези хора не е направена от Янев, а най-вероятно от президента и някои негови близки съветници. Така към настоящия момент и в безпрецедентната ситуация, в която се променя целият глобален ред,

сектор сигурност е овладян от държавния глава.

Но България е парламентарна република и отговорността за националната сигурност носи правителството, следователно то има право на свои кадрови решения. А докато премиерът Кирил Петков и правителството съберат смелост за това, спецслужбите може и да не предоставят оперативна информация. Или да я докладват само на президента.

Заглавна снимка: Victor / Unsplash

Източник

Институционалната немощ на Държавната агенция за бежанците

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/institutsionalnata-nemosht-na-durzhavnata-agentsiya-za-bezhantsite/

Българите не обичат бежанците, особено ако са тъмнокожи мъже от Африка или Близкия изток. В съзнанието на мнозина битуват пропагандните клишета, че голяма част от бежанците са терористи, които идват в Европа, за да организират атентати, да изнасилват белите жени и да се възползват от благата на социалните системи на богатия Запад. Затова кабинетът на Борисов, с участието на националистите в него, издигна мрежа по границата ни с Турция след първата голяма мигрантска вълна от Сирия, а мъже с мозъци на примати тръгнаха на лов за бежанци.

Бежанците от Украйна са различни, това каза и премиерът Кирил Петков. Те са бели, православни и говорят език, близък до нашия. БЧК, неправителствени организации, бизнеси и доброволци (включително хора с украински, руски и бесарабски произход, живеещи в България) се самоорганизираха и поеха грижата за транспортирането на бежанците и временното им настаняване.

Но дали този ентусиазъм и гражданска енергия ще са достатъчни при увеличаване на бежанската вълна?

Две седмици след началото на руската военна агресия в Украйна от страната са избягали над 2 млн. души, а Европа е изправена пред най-тежката хуманитарна криза след Втората световна война. За да облекчи страните от тежките процедури на Дъблинския регламент за получаване на бежански статут, Европейският съюз задейства Директива на Съвета на ЕС от 2001 г. за предоставяне на временна закрила. В нея са изброени задълженията на приемащите бежанци държави членки, сред които най-важните са предоставяне на подходящо жилищно настаняване или средства за това, възможност за намиране на работа, социално подпомагане на нуждаещите се, медицинско обслужване и медицинска помощ при спешни случаи, образователни права за възрастни, достъп на деца до образователната ни система и др. Правилата за временна закрила започнаха да действат на 4 март и може да се прилагат във всички европейски държави без приемане на допълнително законодателство и актове на правителството.

Кризата от COVID-19 се управлява от Министерството на здравеопазването, а правителството сформира специален щаб, който всеки ден на специални пресконференции през първата година от епидемията информираше как се развива тя. Бежанската криза най-логично следва да се управлява от Държавната агенция за бежанците (ДАБ), която има внушителна структура от шест дирекции – „Международна дейност“, „Качество на процедурата за международна закрила“, „Социална дейност и адаптация“, „Административно-правно обслужване и човешки ресурси“, „Управление на собствеността и обществени поръчки“ и „Финансово-счетоводни дейности“, както и регистрационно-приемателни центрове в София, с. Баня (общ. Нова Загора) и Харманли и един транзитен център в с. Пъстрогор (общ. Свиленград).

Общият капацитет на тези центрове е за малко над 5000 души.

Към днешна дата в тях има бежанци предимно от Афганистан и Сирия, а половината места са свободни. Но ако решите да потърсите на интернет страницата на ДАБ информация за бежанската криза в Украйна, ще откриете едно-единствено съобщение от 28 февруари. В него е описана процедурата за предоставяне на международна закрила, според която всеки желаещ да я получи трябва да се яви лично за регистрация в някой от трите приемателни центъра в кв. „Овча купел“ в София, в с. Баня или в Харманли.

След влизането в сила от 4 март на Директивата за временна закрила обаче, неправителствените организации, поели основно грижата за настаняването на украинците, получават противоречива информация как да ги регистрират – за временна или за международна закрила, защото при двата варианта условията и правата, които бежанците ще получат, са различни – и къде да настанят хора в крайна нужда, на които не са успели да намерят временно убежище. В устна комуникация ръководствата на трите бежански центъра препоръчват на неправителствените организации да насочват украинските бежанци единствено към столичния център в кв. „Овча купел“.

От Фондация „Мисия Криле“ в Стара Загора си задават въпроса

дали пък държавата не се опитва да скрие истината за тези центрове у нас,

за условията на живот на настанените в тях бежанци от Африка и Близкия изток, за качеството на храната, особено на детската, и за прочее нелицеприятни факти, които биха представили страната ни в лоша светлина. Как ли би се почувствала току-що пристигналата в офиса на фондацията млада украинка от Харков с две деца на 2- и 7-годишна възраст, ако бъдат настанени в някой от тези центрове, запитах се и аз след краткия си разговор с нея.

Бежанският поток от Украйна е силно уязвим, защото тук пристигат основно жени с децата си, оставили съпрузите си да воюват срещу агресора. Правителството предвижда отпускането на 50 млн. лв., с дневен лимит по 40 лв. на човек за нощувка и храна, за настаняване на украински бежанци в базите на дружества на НОИ, в държавни болници за рехабилитация и балнеолечебни центрове, почивни станции на министерства и ведомства, както и в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър. Но тези пари ще стигнат най-много за два месеца, а някои бизнесмени, приели бежанци в хотелите си, вече ги затварят за тях, защото не могат да поемат режийните разноски.

Обърнах се към ДАБ с въпроси дали имат стратегия за управлението на кризата и на каква подкрепа могат да разчитат бежанците от Украйна. Зададох ги по телефона на главния секретар Евгени Цветков и на зам.-председателя Даниел Инджиев. Преди да ме отпрати към пресцентъра, зам.-председателят изрази учудването си, че очаквам от ДАБ да управлява криза, с която няма капацитет да се справи. По думите му,

това е проблем на правителството,

което вече е сформирало Национална оперативна координационна група. (Впрочем подробна информация за такава група не се открива никъде в публичното пространство.) Тя ще ръководи граничното пропускане, транспорта, настаняването, медицинското обслужване и другите дейности, които уреждат временната закрила на бежанците от Украйна. На този етап те били настанявани извън регистрационно-приемателните центрове, които нямали капацитет да поемат хилядите украинци, потърсили убежище в България, обяснява Инджиев. Той определи като ангажимент на правителството и евентуалното изграждане на нови бежански центрове в България.

На въпроса ми за разликата в правата на бежанците при кандидатстване за временна или за международна закрила, главният секретар Евгени Цветков с надменен и поучителен тон ми препоръча да прочета регламентите за двата вида закрила. Според него в момента бежанците от Украйна се регистрират като туристи, затова не могат да кандидатстват за бежански или хуманитарен статут. В ДАБ очакват акт на Министерския съвет, който ще организира цялостната дейност около украинската бежанска криза. Попитах главния секретар какво правят сега, а краткият му отговор беше: „Работим – и денем, и нощем!“

Дадох си сметка, че този институционален хаос и чиновническо безхаберие не ме учудват ни най-малко. Но вероятно много неправителствени организации, които всекидневно се сблъскват с подобно отношение, си задават въпроса:

Не трябва ли премиерът Кирил Петков да преосмисли оставането на това ръководство на Държавната агенция за бежанците?

Също и възможностите за повишаване на нейния капацитет. Защото кризи като сегашната оголват уязвимите ѝ места. В сегашния си вид тази агенция видимо не може да посрещне адекватно украинската бежанска криза и да отговори на обществените очаквания към нея.

Заглавна снимка: Бежанци чакат на границата между Полша и Украйна © Николай Дюлгеров

Източник

България и киберсигурността: Готови ли сме за предизвикателствата на XXI век? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/delyan-delchev-interview-cybersecurity/

Няколко дни след началото на руската инвазия в Украйна министърът на електронното управление Божидар Божанов обяви, че съвместно с ГДБОП са предприети действия за „филтриране или преустановяване на трафика от над 45 000 интернет адреса, от които са извършвани опити за зловредна намеса в електронни системи“. Същевременно от януари насам са осъществени редица кибератаки срещу Украйна, като мишени са от държавни институции до банки. Много от тези атаки са приписвани на Русия. Вземайки предвид активната информационна война в България и геополитическите интереси на Русия в региона, Йоанна Елми разговаря с Делян Делчев – телекомуникационен инженер и експерт по информационни технологии с познания и опит в сферата на киберсигурността. 

Г-н Делчев, често говорим за „хибридна война“, за която имаше предупреждения и във връзка с инвазията в Украйна. Струва ми се обаче, че има разминаване в схващането на термина. Какво да разбират читателите под този етикет? 

По принцип терминът означава динамично и/или едновременно комбиниране на конвенционални и неконвенционални военни действия, дипломация и кибервойна, в т.ч. и информационна (или както си я наричахме ние – пропаганда). Но подобно на други термини, с времето оригиналният смисъл се загубва и днес по-скоро имаме предвид основно електронната пропаганда, понякога подпомагана от хакерство, търсещо сензация.

Може ли да кажем грубо, че хибридната война включва два елемента: комуникационен, например пропаганда, и технически – кибератаки срещу ключова инфраструктура? 

Да. Но обръщам внимание, че това, с което асоциираме термина в последно време, е предимно пропагандата по интернет, а всички други съпътстващи действия по-скоро целят нейното подпомагане.

Съществуват ли кибератаки, които са особено популярни? Какви са практиките? 

Светът на хакерството е интересен и много по-различен от това, което виждате по телевизията. Доминиращото количество хора, занимаващи се с тези дейности, не са войници, професионалисти или пък гении. Това са най-обикновени хора, например тийнейджъри, събрани в малки приятелски банди, които пробват неща, за които са прочели тук и там, в повечето случаи – без да ги разбират в дълбочина. Те се радват на тръпката от потенциален успех, дори той да е малък, на емоцията да правиш нещо забранено, да получиш същия адреналин като при екстремните спортове.

Има всякакви хора – някои са мотивирани и от възможностите за малки или големи печалби или просто за събиране на информация, която те си мислят, че може да е тайна – да разкрият нещо ново, някоя голяма конспирация. И тези хора са напълно случайно разпръснати по света и са удивително много. Само в Китай има милиони тийнейджъри (т.нар. script kiddies), които отварят за първи път някоя книжка или по-скоро онлайн хакерски документ и веднага искат да си пробват късмета, да видят какво ще стане. Паралелно има и неструктуриран черен пазар: малките банди си взаимодействат и си помагат с услуги, скриптове, достъп, поръчки, плащат си с пари, (крадени) стоки, услуги, програмен код, ресурси и криптовалута. Където има хора и търсене, има и пари, и награди.

Държавните „киберармии“ всъщност се възползват от тези хакери и големия им брой. Те им спускат поръчки чрез подставени лица, посредници или приятели и съответно ги награждават, ако някъде постигнат успех. Същото правят и обикновени престъпници, частни фирми, детективи и какви ли не други. Ако използваме аналогия от спагети уестърните: обявена е парична награда за главата на някого и всички ловци на глави се втурват да се пробват. Няма никакви гаранции за успех, а заниманието е времеемко, защото реалността не е като по телевизията – идва хакер, оплаква се от нещо, после трака пет секунди на клавиатурата и казва: „Вътре съм.“ В реалния живот дори малки пробиви може да отнемат години и се правят на малки стъпки. Затова и когато бъдат разкрити, пораженията са вече големи, защото пробивът може да не е бил от вчера, а да е отворена порта с години.

Тъй като повечето хакери не разбират занаята в дълбочина, често някои държави или фирми, които са специализирани в областта на сигурността и разполагат с интелигентни и способни ресурси, предоставят готови инструменти, непознати хакове или вътрешна информация на хакерските банди. Понякога дори начеват процеса и подготвят обстановката, а после оставят хакерите да довършат нещата. Хакерите са, един вид, мулета и дори някой да ги уличи, директната връзка с поръчителя е много трудна.

А има ли специфичен почерк според държавата, извършваща кибератака?

Индивидуалните банди се специализират в различни направления – във флууд (от англ. flood, „наводняване“– претоварване на интернет връзки, което води например до блокиране на достъпа до уебсайтове); сриване на ресурси, затрудняване на работоспособността на инфраструктури; хакване, вземане на контрол; създаване и събиране на бот мрежи (които после се ползват за прикриване на хакове и флууд)*; кражби на идентификация, пароли, лична информация, данни за кредитни карти и за криптовалути; рансъмуер (зловреден софтуер, който криптира информацията на заразения компютър и изнудва потребителя да му плати откуп, за да получи ключ за дешифриране) и т.н.

Трудно е от пръв поглед да се каже кой какъв е и дали поведението му е самопородено от хаоса, или има частен интерес, или някой му дърпа конците и го е мотивирал, без значение дали това е станало знайно, или незнайно за извършителя. Но светът е малък и има модели на поведение, които са специфичен стил на различните групи и мотиватори. Има и много улики. В действителност в интернет нищо не е наистина анонимно. Така чрез различни техники може да се идентифицира кой кой е и дали е под влиянието на поръчители от една или друга държава. Киберсигурността се развива и на обикновените хакери им е все по-трудно да откриват нови слаби звена. Това го могат основно хора, които имат познания, специфичен достъп до информация (например сорскод на Windows – Microsoft го предоставя под различни програми на няколко държави, сред които са и Русия, и Китай), разузнаване, възможности за събиране и мотивиране на съмишленици или помагачи, работещи в различни компании.

В скандала Solarwinds например пакетът от хакове съдържаше инструмент с компонент, написан от хакерите, но подписан така, сякаш идва от Microsoft. Този компонент води до лесното и невидимо инсталиране на код, който позволява отдалечено управление на Windows. Това не може да бъде направено от обикновени хакери, тези ключове и процесът по подписването с тях трябва да са тайна. От Microsoft и досега изследват как хакерите са направили пробива. Съвсем вероятно е да е станало по описания по-горе начин – през програмите, по които Microsoft работи директно с някои правителства, и е сериозен сигнал за правителствено участие. Хакерските банди нямат тези възможности, а дори да ги имаха, всичко това щеше да се появи публично и светът щеше да е залят с подобни подписани компоненти. Сега обаче същите инструменти и ключ ненадейно се появиха в няколко хакерски кампании за изземване на украински ИТ системи, което очевидно уличава руски правителствени интереси.

Китайските държавни хакери, както и американските, и руските, имат своя колекция от хакерски инструменти, които разработват тайно, не са публични, но понякога биват предоставени на близки банди (някои често съдействат на всички служби, държави или частни компании едновременно). Така и по инструментите може да се познае кой стои зад атаката. Или по наградите. Или по „мулетата“. Или по начина на плащане. Или дори по пропагандните изрази, които използват (и които издават с кого си комуникират). Макар хаотичните банди да стоят на преден план, отзад понякога се виждат сенките на по-сериозни професионалисти и организатори на кампании. Все още обаче над 99% от кибератаките са изцяло хаотични и не са свързани с държавни „киберармии“.

Как се наказват кибератаките? Съществува ли в света ефективно разработена рамка, която да ги третира като престъпления?

Има опити, но не мисля, че са ефективни. Проблемът е, че обикновено се наказват тийнейджъри, които са на практика невинни или пък малолетни и неопитни както в живота, така и в това, което правят, и всъщност заради това ги хващат. В огромната си част по-опитните хакери или пък техните поръчители, ако има такива, си остават недосегаеми. Не мисля, че е възможно при тази „екосистема“ въобще да има начин да изхвърлим мръсната вода, без да изхвърлим и бебето. Обществените реакции ще са тежки. Затова ако нещо се прави по темата, е епизодично и според мен никой не се опитва сериозно да се занимава с наказания, поне в свободния свят.

Друг проблем е, че видимите хакери са често разпръснати между много държави и просто няма как да хванеш един и после чрез него да намериш и хванеш друг, а чрез него – трети, без подкрепата на тези държави. А това е трудно и понякога невъзможно. Ето защо и никой не иска да прави нещо наистина сериозно и масово, когато не става въпрос за финансови престъпления. От известно време съответните полицейски служби се опитват – под предлог за борба с детската порнография – да разработят по-координирана комуникация между различни държави и често правят масови транснационални кампании. Създадената инфраструктура автоматично впоследствие може да се използва за всякакви киберпрестъпления – от най-големите до примерно нарушаване на авторски права (изтеглили сте някакъв филм от интернет). Но засега тази координация е в процес на подготовка и се фокусира върху детската порнография като общо безспорно припознат проблем от службите.

За мен това, че има куп младежи, които искат да се научат „на хакерство“, не е проблем. Така се натрупва познание. Ако някой хакер е намерил как да влезе в пощата или сървъра ви, не е чак такава беда в повечето случаи, защото загубите са най-често малки. Може да се възползвате от това, за да се учите да се пазите по-добре. Защото ако хакери, които не са държавно спонсорирани, могат да пробият системите ви, то държавно спонсорираните вероятно отдавна се разхождат там необезпокоявано.

Образът на руския хакер е почти фикционален, като на филм. В действителност има ли Русия особена роля в сферата на кибератаките? 

Има, но не и по този романтичен начин, по който повечето хора си го представят. „Руските хакери“ всъщност са всякакви хакери, с всякаква националност. Има немалко българи сред тях например. Има и американци, китайци, западноевропейци, какви ли не. И тези хора нямат задължително идеология, нито правят това от любов към Путин; мнозина дори не знаят, че са спонсорирани от Москва чрез посредници. Просто техните банди, приятелски кръгове и контакти ги поставят в позиция да получават, понякога през десетки посредници, възможности за поръчки, които са спуснати от руски поръчители или са в техен интерес.

За разлика от САЩ, които като цяло избягват да използват бандите (с малки изключения) и имат голям собствен и невидим ресурс, напълно отделен от хакерската общност, Русия е много по-прагматична и грубо казано, излиза на свободния пазар. Така тя разчита и на по-нискоквалифицирани хакери, които съответно повече се излагат и биват хващани, защото използват по-видими и груби подходи. Спокойно можем да определим руската практика като „слон в стъкларски магазин“. Но това работи за тях, защото те се радват на пропагандния ефект и на името, което си създават. Тази практика е и по-евтина и по-лесна, тъй като не се налага обучение на хора, нито създаване и развиване на специални държавни структури със специфично познание.

Но тук-там се виждат и по-прецизни руски изпълнения с директно въвличане на по-интелигентни участници от масовите хакери. Solarwinds, както и двете последни кампании в Украйна са добри примери и много служби осъзнаха, че Русия също започва да натрупва и такъв потенциал.

Показаха ли нагледно случаи като теча в НАП, че България е неподготвена в сферата на киберсигурността? Обществеността не се трогна много от изтичането на данни – защо? И как трябва да се обясни на хората, че проблемът ги засяга лично? 

Първо, повечето от хакванията, за които съм чул, че се случват в България, и по-специално това в НАП, са породени от небрежност и вероятно от незаинтересованост, често граничеща с глупост. Но основният проблем на България е, че работим след събитията – чакаме нещо да се случи, за да действаме. После работим на парче, докато следващото събитие не дойде да ни накара да действаме отново. Киберсигурността постоянно се променя. С единични действия не може да се постигне нищо. Трябва постоянно да следиш и да реагираш на това, което става или за което чуваш като възможни рискове в други държави. Дори хипотетично в момента да имаш най-добрата защита на света, след няколко месеца вече няма да е така. Държавата трябва да има процедури (а не само стратегии) и тези процедури активно да се изпълняват, а на киберсигурността трябва да се гледа много сериозно.

Усещането ми е, че киберхигиената в държавните ни институции не е на ниво и едва ли не още сричаме азбуката. Смешно е да слушаме изказвания как в НАП са си мислили, че имали сигурност, защото са минали обучение и са направили опит да се сертифицират по ISO27000. Както видяхме, това не е помогнало. Смешно е също някои други институции да си мислят, че като криптират нещо, то автоматично става защитено.

Разглеждайки внимателно как е разработвано хакването на някои от финансовите и държавните институции в Украйна, ще видим, че ако сме били ние на мушка, нито една от простите ни представи как да бъдем или да се чувстваме защитени, не би ни предпазила. Има големи разлики в изграждането на хигиена в киберсигурността на индивидуално или корпоративно ниво и на ниво държава, държавни институции и организации от сферата на сигурността. Ние засега се опитваме да покрием поне корпоративните стандарти – и дори в това нямаме големи успехи.

Гражданите няма как да следят какви пробиви се появяват в киберсигурността, нито пък ще се занимават постоянно с поддържането на киберхигиена, ако тя е трудна и неразбираема. Всяко нещо, което ти създава дискомфорт, скоро бива игнорирано, все едно никога не го е имало. Класически пример за това са изискванията за много сложни пароли – на пръв поглед трябва да се минимизира рискът някой хакер да ги познае, но пък така потребителят е принуден или да използва една и съща парола навсякъде, или да си ги записва и евентуално да ги оставя на публични места. Така вместо да се подобри сигурността с това правило, всъщност тя спада, както показва статистиката.

Киберсигурността трябва да се възприема сериозно отгоре надолу в държавата, а не обратното, от гражданите към властта. Решенията и процесите трябва да са прости и органични, в най-добрия случай невидими за крайните потребители, да не им пречат, и така всичко ще бъде разумно ефективно, дори да не е перфектно. Хората трябва да знаят, че никога нищо в киберсигурността не е перфектно, но може да е достатъчно добро, за да минимизира рисковете и експозицията. За пример: ако в НАП спазваха поне основните принципи на GPDR за съхраняване на личните данни, уязвимостта нямаше да е толкова голяма. Дали дори сега в НАП ги спазват? Или си мислят, че ако не публикуват бекъпите си в интернет достъпни сървъри, те ще са защитени? Предвид наблюдаваното напоследък, това е много измамно усещане.

А по въпроса как киберсигурността ни засяга лично: представете си, че всички електронни блага, които имате днес – банкови карти, пари, интернет, смартфони, лична информация, усещане за личен живот, – може да се загубят и/или да ги получи някой друг, а вие бъдете пренесен, метафорично казано, обратно в 70-те като ниво на комуникация. Ако тази мисъл ви създава дискомфорт, значи трябва да се отнасяте сериозно към киберхигиената си.

* Мрежи от ботове се създават, като чрез вирус или по друг начин се заразят множество компютри, на които след това се инсталира софтуер (бот). Когато е нужно да се извърши атака, контролиращият мрежата активира тези ботове отдалечено и те започват координирано да атакуват конкретни сървъри. Така изглежда, че атаката идва от множество компютри по целия свят и е трудна за овладяване, а истинският извършител остава скрит зад своята армия от ботове. – Б.р.
Заглавна снимка: Michael Geiger / Unsplash

Източник

За медиите и хората: Възможна ли е регулация без цензура? 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/za-mediite-i-horata-vuzmozhna-li-e-regulatsiya-bez-tsenzura/

Предлагам ви следното упражнение: представете си, че пишете закон за медиите. Вашата задача е да осигурите отговорност за публикуваното съдържание, без обаче да дадете инструмент на властта да притиска изданията и журналистите. Ако решите, че лъжливите публикации са престъпление, как ще дефинирате кое е „лъжа“? Ако законодателите пишат дефинициите, каква е гаранцията, че няма да ги напишат така, че медиите да не могат да ги държат под око – каквато е основната задача на журналистите?

С оглед на всичко това предложенията на някои политици „журналистите да подлежат на наказателна отговорност“ показват липса на разбиране и поставят опасен прецедент: наказваме всеки, който пише нещо, което не ни харесва или отговаря на собствената ни дефиниция за лъжа. По този модел руският регулатор Роскомнадзор следи и санкционира всеки журналист, който публикува нещо извън официалната линия на авторитарната власт – механизмът за контрол бързо се превръща в бухалка, която се ползва по политическа линия.

Подобни упражнения често се дават на студенти по журналистика и комуникации, за да разберат колко е трудно да регулираме словото, без да ограничаваме свободата му. Същевременно обаче абсолютната свобода на словото при липса на отговорност за казаното също е опасна, когато става дума за призиви към насилие, разпространяване на пропаганда и дезинформация, както и за редица други вредни практики. Така стигаме до един от основните проблеми: трябва ли журналистиката да бъде свободна, или отговорна, или свободна и отговорна? Разискваме този въпрос с помощта на медийни експерти, преподаватели и журналисти по повод решението на СЕМ да ограничи излъчването у нас на програмите Russia Today и Sputnik във връзка с руската инвазия в Украйна.

За какво говорим, когато говорим за медийна регулация

За да обсъждаме решението на СЕМ с аргументи, трябва вземем под внимание няколко основни елемента. Макар информираният демократичен избор на гражданите да зависи от напълно свободни и независими медии, всяка дейност трябва да се регулира. Първият важен елемент е как регулираме медиите. 

Тъй като властта има интерес да контролира медиите, често журналистическите структури се саморегулират – медията изготвя етичен кодекс, поставяйки ясни условия за прозрачност и отчетност пред зрителя/читателя/слушателя. Подобни вътрешни регулации може да се допълнят от държавни регулации, като например т.нар. Доктрина за справедливост в САЩ, която е в действие от 1949 до 1987 г. и накратко казано, гарантира равнопоставено представяне на различни страни в даден дебат. Има спорове доколко подобни закони са ефективни, но това са възможните варианти – саморегулация и държавна регулация. Съвременната медийна среда в САЩ залага основно на саморегулацията, а в Европа, включително в България – на комбинация от двете практики, поне на хартия.

На второ място идват видовете свобода. Позитивната свобода означава свобода за журналистите да предприемат определени действия, без да бъдат наказвани – например право да следят частния живот на личности от обществено значение, право на достъп до данни и места, до които повечето граждани не се допускат, и т.н. Негативната свобода се стреми по-скоро да ограничава държавата, забранявайки наказателното преследване на журналисти например.

Третият важен елемент е разбирането за взаимодействието между медиите и държавата, което е различно във всяка страна. Например в САЩ се смята, че държавата е основен враг на медиите, и стремежът е да се ограничи всякакво нейно влияние; в силно авторитарни страни като Китай и Русия държавата контролира медиите почти изцяло.

Културните фактори също влияят на решенията за медийна регулация: свастиките са забранени за излъчване в Германия, но допустими на екран в САЩ, където пък голотата е ограничена в ефир, за разлика от Германия. Журналистическите норми в Южна Африка са различни от тези в Източна Европа: ако в РЮА и Намибия медиите се считат за политически отговорни и често влизат в ролята на активисти, то във втората група изследвани страни, част от които е и България, преобладава например вярването, че всички гледни точки заслужават трибуна, независимо колко са екстремни.

Тоест когато обсъждаме решението на СЕМ да забрани излъчването на няколко руски програми у нас, трябва да вземем предвид следните фактори: (1) от какви медийни регулации се нуждаем в България, (2) на кого поверяваме регулацията, (3) на какъв вид свобода искаме да заложим и в съотношение с каква отговорност, (4) какво е взаимодействието между медиите и държавата у нас и (5) какви са културните влияния и фактори, специфични за България, които трябва да обмислим.

Първи реакции след решението на СЕМ

В сряда журналистката Миролюба Бенатова реагира на мерките с аргумента, че няма „добри и лоши медии“ и че всички по един или друг начин разпространяват дезинформация и пропаганда. Журналистката се притеснява, че подобен ход дава предпоставка за ограничаване на достъпа до информация изобщо, изтъквайки, че и двете държави произвеждат военна пропаганда.

Разсъждението на г-жа Бенатова почива на логическа грешка за фалшива аналогия: ако ябълката е плод и е кръгла, а крушата също е плод, това не означава, че и крушата е кръгла. Съществуват неоспорими доказателства за практиките на Russia Today и Sputnik, които ги окачествяват като инструмент на руската държавна пропаганда. Ако не виждаме разликата между инструментализиран информационен поток и плурализъм, имаме проблем с критичната рационална оценка на събитията.

Другият проблем е, че г-жа Бенатова прехвърля на медийния потребител отговорността за отсяването на информацията, напълно освобождавайки журналистите от основната им роля на критичен глас, от задължението им „да покажат глава навън и да видят дали всъщност вали“. Журналистическата професия съществува именно защото обикновеният човек няма време, ресурс и тренинг да разследва, да проследява събитията, да отсява информацията и да проверява фактите. Това са фини умения, които се усъвършенстват цял живот и дори много професионални журналисти у нас не владеят. Абсурдно е да изискваме от публиката да устои на психологическата манипулация във време на свръхинформация.

Миролюба Бенатова прави още една неформална грешка в аргументацията си: тя цитира събитията извън контекст, който е важен за България. СЕМ ясно обосновава решението си с аргументи, които издържат на проверка. Регулацията се извършва в сянката на инвазия в суверенна държава от страна на Русия, която контролира двете медии (точка 1 и 2), регулацията не засяга всички журналисти, а определени източници (3) и е аргументирана с проследими и проверими доказателства. С оглед на зловредното влияние на хибридната война специално у нас, имаме и културни, геополитически и исторически особености, които правят България уязвима (5). Нещо повече – решението е описано като „временно“ и е в синхрон с политиката на ЕС.

И последно, фалшивият знак на равенство между руската и украинската военна комуникация, който г-жа Бенатова поставя, не означава, че журналистите трябва да цитират пропагандата и от двете страни безкритично, без да претеглят фактите. Независимо откъде идва дадена информация, тя трябва да се проверява по един и същи начин. Така че в крайна сметка да не се цитира абсолютно никаква пропаганда. А не на всяка лъжа да се осигурява равно ефирно време. В противен случай със същия успех може да се притесняваме, че Украйна няма пропагандни канали у нас – за да се чуват всички гледни точки, нали?

Криворазбрана обективност

Журналистическият рефлекс е естествен и нужен, но трябва да бъде добре аргументиран. Реакцията на част от гилдията обаче показва проблем с разбирането на идеята за „обективност“, добре познат от отразяването на продължаващата пандемия. Обективността не е позиция, а метод на работа. Обективност означава, че независимо колко дадена информация съвпада с гледището ми и тезата ми, ще я подложа на същата проверка, както спрямо друга информация, която категорично им противоречи. Обективността означава, че ще тествам всяко твърдение, ще проследявам източниците, ще изслушам гледните точки, ще проуча контекста и представяйки целия този процес прозрачно на зрителя/читателя, ще му кажа как съм стигнала до извода дали навън вали, или грее слънце. Без да се опитвам да обяснявам, че и двете неща са възможни, защото в крайна сметка той трябва или да облече дъждобран, или да сложи слънчеви очила.

Д-р Ралица Ковачева, журналистка и преподавателка във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, коментира, че за нея е смущаващо да има членове на СЕМ, които смятат, че изброените руски канали са „гледни точки“ и „източници на информация“: „Аз ги следя тези дни и това, което се лее там, е наистина ужасяващо – като се почне от „геноцида в Източна Украйна“ и се стигне до „нацизма“, подкрепян от Запада, и всичко това аргументирано с превратни интерпретации на историята. Единственият негатив [от решението на СЕМ – б.а.] е, че журналистите и изследователите не могат да черпят от извора, тоест да се позоват на тези източници. Вероятно защото повече от 25 години съм журналист, и то в България, съм против всякаква правителствена регулация, защото тя не може да пази баланс. Но сега е война, различно е, приемам, че може да се предприемат крайни мерки.“

„Като национален регулатор, но и като член на европейската група на регулаторите, СЕМ следва да взема пропорционални решения, които са предвидени в закона и са в интерес на аудиторията – едновременно аудитория от български и европейски граждани“, смята Иглика Иванова, член на УС на „Коалиция за медийна грамотност“ и докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. „У нас чувствителността (бих казала хиперреактивността) към ограничаването на свободата тогава, когато е предвидено от закона и е наложително (поради надделяващ интерес – например обществения интерес), е поставена на грешна основа. И това е така поради неразбирането на свободата в нейното социално и правно измерение“, допълва Иванова.

Тънкото острие между регулация и цензура

Що се отнася до баланса между цензура и регулация, подобно на Миролюба Бенатова, и Ралица Ковачева смята, че имаме по-голям проблем с дезинформацията, разпространявана от политици, партии, експерти, професори и журналисти. За този проблем трудно може да има регулация без риск от цензура. „Да не говорим, че отвъд дезинформацията е пропагандата, което за мен е по-големият проблем – т.нар. „фалшиви разкази“, в които фактите може да са верни, но интерпретацията да е напълно превратна. Това дори не може да се опише в механизъм за проверка и да се докаже убедително“, допълва Ковачева.

„Всъщност в момента голяма част от медиите у нас все още ползват като източник временно спрените медии, цитирайки ги през външен източник“, казва доц. д-р Жана Попова, която също преподава във ФЖМК в Софийския университет. Тя е скептична доколко действията на СЕМ са ефективни.

Ралица Ковачева смята, че криворазбраният плурализъм има и друга причина извън журналистите: „Има твърде много хора у нас, които притежават титли, депутати са или имат друг тип легитимност, която не почива на експертност. И не можем да очакваме от медиите и журналистите да решават кой е „истински“ професор или експерт и кой – не. Самите гилдии си мълчат и не изобличават проблемни фигури.“ Иглика Иванова е съгласна, че в България балансът е труден именно поради ниското доверие в институциите и експертността, в частност разпознаването на действителната експертност и различаването ѝ от изкуствено присажданата на хора с чести медийни и публични изяви. „Медийната свобода е защитена и гарантирана от Конституцията, но не е абсолютна, както и свободата на изразяване“, подчертава Иванова.

Жана Попова не е сигурна, че ограничаването на източниците на информация ще помогне срещу пропагандата на Путин. „Това е основната практика, която държавни медии в Русия проповядват. Gazeta.ru прави клипчета, в които казва на читателите си да не гледат новини, да правят нещо друго, детокс от информация…“ Според нея е важно да се следят качествените руски медии, а не държавните официози. „Големият проблем е, че пропагандата винаги стъпва на нещо вярно. Един елемент винаги е истина. И покрай него се казват неистини. Но у нас дори няма правила в онлайн изданията как се поправя, как се извинява човек, ако се промени ситуацията, как се обновява текстът“, казва доц. Попова, добавяйки към аргументите и структурни проблеми в медиите, които няма да бъдат решени с временно ограничение.

„Ограничаването на два пропагандни кремълски канала в България и в други страни от ЕС е символичен акт, който показва желание за действие срещу пропагандата на режима на Владимир Путин. Спирането им обаче няма да има ефект за ограничаването на тази пропаганда в България. Това е така, тъй като, за жалост, в български условия кремълски опорни точки звучат без препятствия в различни български медии, включително с национално покритие и публично финансиране. Основни канали за проникване на дезинформацията в подкрепа на Кремъл в България далеч не са телевизиите на руски език или даже техните канали на английски език, насочени основно към западноевропейска аудитория“, гласи позиция на Асоциацията на европейските журналисти – България.

„Руският парламент прие в петък предложение „фалшиви новини“ за въоръжените сили да се наказват с до 15 години затвор. В категорията „фалшиви новини“ биха могли да попаднат всички, които нямат за източник Кремъл. Както отбелязват руски журналисти, те биха могли да попаднат под ударите на закона дори само защото са нарекли „спецоперацията“ война […] Власти и медии трябва да поемат своята отговорност и да престанат да се заиграват с уж „алтернативни“ гледни точки, които се базират на дезинформация. Борбата с дезинформацията трябва да се води чрез проверка на фактите, чрез насърчаване на качествената журналистика и чрез работа с платформите за споделяне на съдържание, които да ограничават разпространението на твърдения, които са доказано неверни след проверка на независими проверители“, се казва още в позицията.

Регулацията без цензура, изглежда, зависи от самите журналисти. Би било добре войната в Украйна да е зов за събуждане и да доведе до коренна промяна в разбирането за обективност и за ролята на журналистите в България. За да не се заплашва свободата на словото, регулаторните мерки работят най-добре, когато се прилагат към индивидуални случаи с ясна обосновка от независими регулатори (да, СЕМ има много трески за дялане) и не се превръщат в твърдо законодателство, което да се прилага сляпо към всеки казус. И се следят от будна, активна гилдия. Двете неща работят в непрестанна симбиоза: когато журналистиката е слаба, слаба е и регулацията. Именно тогава истинската цензура – тази на празните столчета – е най-силна.

Заглавна снимка: Amanna Avena / Unsplash

Източник

Хуманизмът е голяма хапка

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/humanizmut-e-golyama-hapka/

След началото на войната в Украйна сме свидетели на вълна от съпричастност към бягащите от агресията на Путин. И частни лица, и представители на бизнеса предлагат да помогнат с каквото могат – едни предоставят собствените си домове, други – безплатен хотел или работа, някои дори предлагат да осиновят украински дечица. На доста места се събират дарения. За броени дни са събрани много чували с хуманитарни помощи. Публичните институции също оказват подкрепа – държавата организира изпращането на автобуси в Украйна, които да извозват бежанци; някои общини предоставят центрове за настаняване; правителството създаде специален информационен портал за действия във връзка с кризата. Помощ предлагат дори църкви и манастири. Жестовете на подкрепа са твърде много, за да бъдат изброени.

Мейнстрийм медиите излъчват послания, с които насърчават хората да постъпват по този начин – че хуманното отношение е да отвориш дома си за бягащите от война, че в кризисна ситуация сме призвани да се лишим от личния си комфорт, за да помогнем на други. Че така е християнско. На фона на този всенароден ентусиазъм една шепа правозащитници гледат с почуда –

кога станахме такива хуманисти?

Занимавам се с проблемите на бежанците и чужденците в България от 2009 г. В началото това дори не беше тема, по която у нас се говореше, освен от неколцина правозащитници и още по-малко журналисти. За бежанци у нас започна да се говори повече през есента на 2013 година в контекста на войната в Сирия, и то не с добро. Тогава националисти извършиха поредица от акции срещу бежанци в София, за да я „прочистят“ от тях. В една от тези акции беше пребит почти до смърт българският гражданин Георги Димитров – Метин, защото… приличал на бежанец. След няколко месеца в медикаментозна кома Метин оживя, но последиците от побоя за здравето му са тежки.

През 2015 г., по време на т.нар. „бежанска вълна“ и „бежанска криза“, ксенофобията у нас съвсем ескалира. Държавата ни великодушно се съгласи да приеме… 1352 бежанци – ама ако може, да са жени и деца. Тъй като пътят на бягащите от войната нямаше как да се контролира, у нас дойдоха повече хора. Най-високият им брой беше около 11 000, но тогава „бежанското бреме“ се усещаше като „непоносимо“. Макар огромна част от хората в България да не бяха виждали бежанец на живо.

През тези години държавата беше абдикирала от всякакви хуманитарни ангажименти.

Помощта за търсещите убежище се осъществяваше основно благодарение на мрежи от доброволци. Условията в центровете за бежанци бяха нечовешки, достъпът до медицинска помощ, а понякога и до адвокат – често пъти недостижим лукс. Освен това държавата категорично отказваше да прави разлика между центрове за бежанци, които са на отворен режим, и центрове за задържане на чужденци (евфемистично наричано „настаняване“), които на теория би трябвало да бъдат единствено с цел принудително извеждане от страната. Така мнозина от търсещите убежище се оказваха затворени в нещо като концлагер.

Преобладаващото настроение в България беше, че бежанците, ако изобщо успеят да влязат в страната ни, трябва да са задължително под ключ. Само и само да не са сред нас, да не ги виждаме. През 2014 г. казанлъшкото село Розово категорично отказа да приюти няколко сирийски семейства и не миряса, докато не ги изгони. По същия начин село Калище изхвърли деца бежанци от местното училище. Децата бяха приети в училище в Земен. А през 2017 г. отец Кортези от католическата църква в Белене беше принуден да напусне България след заплахи за живота си – само защото искаше да приюти семейство бежанци.

Бежанците впрочем неусетно станаха „мигранти“. Не само в България.

Думата „бежанци“ означава хора, които бягат от нещо и заради това имат нужда от закрила, докато „мигранти“ е етически неутрален термин. Това са просто лица, които се местят от едно място на друго. Когато говорим за мигранти, а не за бежанци, е по-лесно да се оправдаваме защо не ги искаме при нас. По-лесно е да строим огради, за да не ги допускаме в страната си.

Впрочем още преди да възприемем говоренето за мигранти, у нас „бежанци“ беше станала мръсна дума. „Ловци на бежанци“ като Динко и Перата се изживяваха като национални герои. А виновникът за бежанеца, застрелян от граничен полицай, се оказа… рикоширал куршум.

„Това не са бежанците, с които сме свикнали“,

заяви премиерът Кирил Петков по адрес на бягащите от Украйна. И поясни: „Това са европейци, интелигентни, образовани хора. Ние, както и всички други, сме готови да ги посрещнем. Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях.“ Кирил Петков просто изговаря общата нагласа у нас, както впрочем и на други места по света – че има бежанци, които заслужават нашето съпричастие, и такива, които не заслужават. Защото са по-долна категория хора.

От това изказване човек може да остане с извода, че „бежанците, с които сме свикнали“, не са „интелигентни и образовани хора“, освен това са с „неясно минало“. Ако си от Украйна, си интелигентен и образован, а ако си от Близкия изток или Африка – не си. Не е ясно с какви бежанци е „свикнал“ Кирил Петков, но думите му са дискриминационни за чужденците с неевропейски произход в България. Сред тях – немалко професионалисти, инженери, медицински специалисти, дори директор на болница.

Не може да се отрече, че профилът на бежанците от Украйна е по-различен.

Не само защото са европейци и православни християни, а и защото са предимно жени и деца. Жените и децата са най-желаните категории бежанци, но обикновено от страните си бягат млади мъже, които пък са най-нежеланите. Тази особеност има своето логично обяснение. Повечето бежанци напускат страни, в които са преследвани. Когато властта е против местното население, в най-голяма опасност са точно мъжете, защото от тях се очаква, че са способни да се бият против въпросната власт. Освен това за младите мъже е по-лесно да преодолеят всевъзможни препятствия, докато се установят в мирна страна и се опитат (без гаранция, че ще успеят) да изтеглят при себе си жените и децата. Жените са в много по-голяма степен заплашени от насилие, включително сексуално.

Що се отнася до Украйна, докато управлението е в ръцете на украинците, то е на страната на населението. Това има своята цена – украинските мъже са мобилизирани във войната. Ето защо те, за разлика от жените и децата, не могат да избягат, освен ако не дезертират.

Всяка война е ужасна, но ужасът има степени.

Хората в Украйна са бомбардирани, губят домовете си, крият се в бомбоубежища и метростанции. И все пак те живеят в държава, която им предоставя възможности да се скрият и коридори да избягат, когато това е възможно. Други страни, включително България, осигуряват транспорт и топъл прием на бежанците. Които са с „ясно минало“ (по Кирил Петков), защото не им се е наложило да си изхвърлят документите, за да не бъдат разпознати от властите на собствената си страна, от която се опитват да се спасят.

Представете си сега тийнейджър от Афганистан, който бяга от талибаните, защото баща му е политик с леви убеждения. Момчето успява да се отърве от тях с един отрязан пръст. Озовава се в България, изпадайки в безсъзнание, защото каналджията просто го изхвърля от влака. Вместо да му предостави убежище, държавата ни шест години го държи затворен в центрове за задържане. След като момчето не издържа и се самозапалва, в болницата не получава обезболяващи, защото няма здравна осигуровка. А после в центъра за задържане е наказан в изолатора, защото… с опита си да се самоубие е нарушил дисциплината. Познавам този човек. Казва се Джавед Нури. Историята със самозапалването му е отпреди петнайсетина години, но

оттогава страната ни не е станала много по-хуманна към търсещите убежище.

Вълната на солидарност към бягащите от Украйна ми припомня историите на бежанци и чужденци, останали без документи не по своя вина, които познавам:

Ола от Нигерия, дошъл в България толкова малък, че не помни родината си. Останал без документи и изхвърлен от училище, защото баща му, протестантски пастор и учител по английски, нямал пари за такси за подновяване на статута. Без право да работи легално или да завърши образованието си, накрая, след трийсетина години в България, Ола е депортиран в Нигерия, която не познава. Ей така, внезапно, без дори да успее да си събере багажа.

Питър от Замбия, католик, завършил у нас журналистика, но останал тук, защото е преследван в родината си. Вместо да си върне инвестицията, вложена в образованието му, и да се възползва от интелекта му, държавата ни десетилетия наред го държи без документи, защото не е станал бежанец по „правилния“ начин – дошъл е да учи, а не е избягал. Питър получава легален статут, когато по-голямата част от активната му работоспособна възраст вече е в миналото.

Аревик – бяла и православна жена от Армения. На 21-годишна възраст е затворена в центъра за задържане в Бусманци бременна чак до седмия месец. Заради единственото ѝ „прегрешение“, че иска да бъде с момчето, което обича, също с арменски произход. То живее в България без документи, защото не иска да става войник в Армения, която не познава. След дългогодишни перипетии двамата получават легален статут и днес отглеждат децата си в България.

Олег Мавромати, избягал от Русия, където е преследван заради изкуството си. След като България повече от десет години не му предоставя убежище, успява да се установи в друга държава.

Обществото не казваше „браво“, ако се опитваш да помогнеш на такива хора.

Напротив – който се опитваше публично да говори за правата им, получаваше обиди, а понякога и директни заплахи. Тези, които приютяваха чужденци без легален статут в домовете си, го правеха с ясното съзнание, че нарушават закона и ще си имат неприятности, ако ги хванат. Помня и как се търсят лекарства за епилепсия за бежанец без легален статут, който нямаше право дори на личен лекар. Няма законен начин да му намериш тези лекарства. Но за него те са животоспасяващи.

Ако днес България отваря сърцето си за украинците, това не означава, че сме станали по-хуманни. Обществото ни няма да каже „добре дошли“ и на бягащите от Афганистан например. А хуманизъм означава да цениш човека, защото е човек. Всеки човек. Ни повече, ни по-малко. Ако помагаш на някого, защото прилича на теб, това, разбира се, е проява на съпричастност, солидарност и съчувствие. И е добре, че поне на това сме способни. От друга страна обаче,

не се ли крие зад тази съпричастност и страхът да не изпаднем и ние в такова положение?

За разлика от други войни, тази ни засяга пряко. Защото става дума не само за Украйна, а за геополитическата ориентация на страните, които Путин смята, че изконно трябва да са под руско влияние. А сред тях е и България. Засяга ни и защото конфликтът ескалира толкова непредвидимо, че не знаем къде ще падат бомби утре. И дали няма да е над нашите глави. Естествено, че ако това ни се случи, ще искаме и ние да получим човешко отношение и топъл прием в някоя безопасна страна.

Бягащите от Украйна имат нужда от нашата съпричастност и е прекрасно, че толкова хора у нас им оказват подкрепа. Но нека не наричаме желанието да им помогнем хуманизъм. Хуманизмът е голяма хапка за нашето общество. Може да ни приседне.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА

Източник

Янев падна. И усмивката на Кирил Петков изчезна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/yanev-padna-i-usmivkata-na-kiril-petkov-izchezna/

В племената ритуалите за възмъжаване са болезнени – както и в политиката. Премиерът Кирил Петков вече изтърпява своята инициация. Публично поисканата оставка на министъра на отбраната Стефан Янев донесе на Петков овации, но и удари в гърба. Обновяването на кабинета става още преди да са изтекли първите 100 дни управление. Аргументите, които Петков днес представи, не оставят място за съмнение защо поиска оставката на най-близкия човек на президента, който управляваше държавата през почти цялата 2021 година.

Никой министър няма право на собствена външна политика, особено във Facebook. Никой министър не може да казва на правителството, че неговото оставане е функция на стабилността на правителството. Мой военен министър не може да използва думичката „операция“ вместо думичката „война“. Операция не може да се нарече, когато хиляди военнослужещи от едната и от другата страна вече са убити. Войници, които са по-малки от моята голяма дъщеря. Когато и тази нощ българско малцинство се обстрелва, когато и тази нощ българи в Киев се крият под мазетата, защото се страхуват, че техните домове ще бъдат взривени. Когато виждаме нещо, с което не сме съгласни, ние не можем да кажем, че българският интерес е да си мълчим. 

Кирил Петков

Идеята за оставката на Янев се роди първоначално в средите на „Демократична България“ – политическата сила с най-ясно изразени проевропейски и евро-атлантически позиции от четирите сили в управляващата коалиция. Проблемът е бил обсъждан с премиера и партньори от коалицията още в петък, 25 февруари. Това вероятно е станало след приемането на бюджета, когато Петков заяви пред журналисти, че оставката на Янев не е на дневен ред. Днес Ивайло Мирчев от ДБ определи искането за оставка като „закономерно“. Оставката е знак за партньорите на България в ЕС и НАТО, тъй като колебливите позиции на Янев относно дислоцирането на сили на Алианса и партньорските ангажименти на България (българският батальон, който така и още не се е строил) предизвикаха силен отзвук. Видимо положителен от страна на Москва, след като Руското посолство в България дори публикува позиция на военния министър на страницата си.

Вероятно ако войната в Украйна не беше настанала, Янев би могъл да запази поста. Но руската агресия изиска не просто от България, а от света да се разграничи от управляващия Русия режим, да го осъди и да избере позиция, която да не е снишена и беззъба. Изборът не е само избор срещу войната или в подкрепа на Путин. Изборът е цивилизационен: какво избираме – света на олигарсите, контролираната демокрация, потъпканите човешки права или сдружението на демократични държави и правовата държава. Анализатори предвиждат опити за дестабилизация на Балканите и изобщо на държави, разглеждани като част от постсъветското пространство – и не може да има колебания или отстъпление в позициите на управляващите държава членка на Алианса.

Дали Стефан Янев е имал същите позиции и когато е оглавявал Дирекция „Евро-атлантическа интеграция“ на Министерството на отбраната или когато е бил началник на Департамент „Tрансформации“ в Центъра на НАTО за борба c тероризма в Анкара, или от времето си на военен аташе в САЩ?

Факт е, че заради първата си позиция във Facebook срещу разполагане на сили на Алианса (войната още не бе започнала, но напрежението се покачваше) той бе леко скастрен от премиера. Заради идеята за българския батальон в противовес на разполагането на натовски сили нищо не последва, управляващите дори се съгласиха с него – макар да са наясно с „боеспособностите“ на българската армия. Заради упоритото избягване да назове войната в Украйна война – също, аргументирайки се, че цитира… Путин.

Не използвах думата „война“, а се позовах на това, което каза президентът Путин и се позовах на факта, че използването на думата „война“ трябва да е много специфично и отговорно. Никъде в официалния език на НАТО и ЕС няма документ, в който да е използвана думата „война“. Трябва внимателно да боравим с думите, защото след войната идва дипломацията.

Стефан Янев в „Панорама“, БНТ

Политологът Огнян Минчев го опроверга, цитирайки изявление на лидерите на НАТО, които на среща са призовали Путин да спре тази „безсмислена война“.

А зад кулисите въжето се опъваше. С позиция във Facebook часове преди премиерът Петков да обяви намерението си за смяна на военния министър, Стефан Янев заяви, че няма да подава оставка и оставя решението за това на коалиционните партньори; заяви, че ще бъде назначен „някой, който е по-отзивчив при прокарването на конкретни външни интереси при определянето на българския политически дневен ред“; обвърза оставката си с риск за националната сигурност.

Раздялата с Янев е ценностен избор, но също и необходим. Не може един министър да си позволи позиция, несъвместима с тази на правителството, към което принадлежи. Естественият изход е да си подаде сам оставката, вместо да пише позиции в социалните мрежи в качеството си на министър на отбраната. Стефан Янев може и да е смятал, че е недосегаем – като човек от неписаната квота на президента в това правителство. Но не е.

Дали това ще повлияе на стабилността на коалицията? Неизбежно, защото отваря фронт на управляващите с най-рейтинговия политик, какъвто е президентът. В период на несигурност, война на 400 км от България, висока инфлация и енергийна преса такъв фронт съвсем не е необходим и полезен. Вероятно Стефан Янев ще се върне като съветник на президента, какъвто беше, допреди да оглави първия служебен кабинет.

В разпространена от президентската институция позиция Радев коментира отстраняването на Янев ведно с предстоящия национален празник Трети март – в контекста на войната в Украйна и последствията за България и света.

Смяната на министъра на отбраната в разгара на военна криза в съседство е риск, отговорността за който ляга върху управляващата коалиция. В избора на министър мнозинството трябва да се ръководи от разбирането за суверенитет, професионална компетентност и способност да се отстоява българският интерес. 

Румен Радев

Премиерът Петков заяви, че има подкрепата на коалиционните партньори за оставката на Янев. Да видим. Не е тайна, че лидерката на единия партньор – Корнелия Нинова, която е и вицепремиер и министър на икономиката, марширува заедно с Костадин Костадинов и неговата „Възраждане“ в редиците на путинофилите. Проруската партия на Костадинов вече заяви, че ще иска оставката на целия кабинет заради политиката му спрямо „военния конфликт в Украйна“ – била в разрез с българския национален интерес. (Костадинов и Янев видимо говорят на един и същ език.)

Изборът на Нинова няма да е лесен. От една страна, тя е в нескрит конфликт с президента, но пък избирателите на БСП го подкрепят и одобряват решенията му. От друга страна, тя и нейният кръг вече консумират властта, чрез която се разплаща, и ще бъде непосилно да се откаже – ако реши да се заинати за оставката на Янев.

Решението, взето от Кирил Петков, няма да бъде оставено безнаказано от силите зад Стефан Янев и „Дондуков“ 2. В облъчваната с хибридните послания на руската пропаганда България мнозина споделят позициите на Янев и дори го хвалят за тях.

А Петков възмъжава в политиката. Най-напред изчезна усмивката му.

Заглавна снимка: © Правителството на Република България

Източник