Tag Archives: България

Клеър Дейли: „Промяната идва от хората, не от политиците“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/clare-daly-interview/

Read the article in English >>

Преди няколко седмици ирландската евродепутатка Клеър Дейли предизвика сензация в България с критиките си към заместник-председателката на Европейската комисия Вера Йоурова относно България в рамките на заседанието на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE). Дейли е сред най-критичните гласове в Европарламента и най-активните ирландски евродепутати.

Разговаряме с нея по-малко от час след речта на Урсула фон дер Лайен пред Европейския парламент, която Дейли определя като „лицемерна“ от самото начало:

„Говори за свободни и честни избори в Беларус, за европейски средства, които трябва да бъдат защитени от корупция… Те имат неопровержими доказателства, че именно това се случва в България, и не правят нищо. Цялата реч беше толкова лицемерна, но в контекста на България противоречието в думите ѝ е още по-очевидно.“

За евродепутат – и изобщо за политик – Дейли е приятно директна и не се страхува да сподели точно какво мисли. Тя е член на ирландската социалистическа партия Independents 4 Change, част от европейската група European United Left – Nordic Green Left. Продължаваме да дискутираме речта на Фон дер Лайен, по време на която председателката на ЕК начерта амбициозни планове за бъдещето на Европейския съюз в области като върховенство на закона, външна дипломация и политика и здравеопазване.

„Това е запазената марка на ЕС. Звучеше като пропаганда и съм сигурна, че много европейски граждани го усетиха така. Например италианците, които не видяха никаква европейска солидарност в началото на този хаос, а сега тя говори за хората в Афганистан?“, смее се Дейли невярващо.

Питам я дали речта на Фон дер Лайен е пример за липсата на връзка с реалността и хората, която се изтъква включително и по време на антикорупционните протести в България за оставката на премиера Борисов и главния прокурор Гешев, продължили цяло лято.

На много фронтове думите нямат нищо общо с реалността. И мисля, че единственият начин това да се промени е хората от държавите членки да се организират. Именно затова сега говорим за България. Няма много български представители, които да се борят за каузата на тези протести, и това също обяснява затруднението за дискусия в Брюксел. При другите държави не е така. Мисля, че там има повече политическо разделение, което не ми изглежда да е случаят в България.

Съгласявам се с нея, че за чужденец е трудно да се ориентира в българския политически пейзаж, на което тя отговаря: „Знам много малко за България, но съм готова да се уча. Получих много информация от българските граждани, за което съм благодарна. Не мисля, че трябва да си експерт, за да видиш, че в Европа си затварят очите и единствената причина за това е, че или Комисията е некомпетентна и не знае какво става, или знаят и им изнася поради връзките с Европейската народна партия. Аз мисля, че е второто, защото те наистина са некомпетентни, но не чак толкова. Не им пука, защото касае техния човек [Борисов – б.р.]. Той е достатъчно умен, за да не тормози малцинствата, но това не значи например, че няма дискриминация. Чувам, че коалиционните им партньори са хомофоби и расисти. Но той е достатъчно съобразителен, за да не се бута между шамарите, както правят в Полша и Унгария, малко по-обран е и Комисията е доволна. Според тях той осигурява известна стабилност.“

Подобно на другата евродепутатка, с която разговарях – София ин ът Фелд от „Обнови Европа“, – Дейли говори за клубове и политически фракции. Тя ми казва, че „който не е в клуба, него критикуват“, което фактически разделя важни европейски ценности, като върховенството на закона и свободата на словото по идеологически линии. Дейли гледа на европейските институции от критична, лява позиция и ги определя като неолиберални администрации, които дават предимство на определени свободи – например свободата на пазарите – пред други, като върховенството на закона в областта на човешките права.

Политическата кариера на Клеър Дейли започва още от ученическите ѝ години, когато се бори за правото на аборт в Ирландия. Тя е била част от радикалното крило в ирландската Лейбъристка партия, заради което е изключена от структурите ѝ в края на 80-те. Вероятно това минало и настоящата ѝ политическа позиция доведоха до статии в проправителствени български медии, които я нарекоха „комунистка, която подкрепя Лукашенко“.

Чух, че са казали, че съм комунистка. Тази сутрин ми съобщиха, че е излязла статия как съм била разследвана за конфликт на интереси в Европейския парламент, но момичето, което ми я прати, каза: „Не се притеснявай, трябва да вземеш предвид, че няма независими медии в България.“ Преди няколко дни на една среща някой ми каза, че друг евродепутат ме е нарекъл комунистка, и отвърнах, че никога не съм била член на Комунистическата партия, но знам, че някои от хората на власт в България в момента са започнали кариерата си оттам. В повечето случаи се смея, това не са неочаквани неща. И бих се радвала много да видя падането на Лукашенко, нямам проблем да го заявя. Само че мисля, че това е работа на гражданите на Беларус, не на ЕС, Америка или Русия.

Следващият ми въпрос към нея е за контактите ѝ с българските социалисти, които – поне на теория, ако не в реалността – в момента са в опозиция на българското правителство.

„Когато за пръв път се сблъсках с проблеми на ирландци със собственост в България, след като ме избраха, писах на българските евродепутати, без да избирам по идеология. Не ми пукаше, бих работила с всеки. Само двама ми отговориха, което не е нормално. Един от тях ме препрати към колега в тази област, от когото така и не получих отговор – разказва евродепутатката. – После, когато слушах дебатите за България в ЕП, ми направи впечатление, че никой от България не говореше твърде много, дори опозицията. И честно казано, не мога да си направя преценка за Българската социалистическа партия, какви са тези хора? Не мога да видя разделителната линия, а също чувам, че обвиненията в корупция са точно толкова сериозни и към тях, ако не и повече. После получих огромния отклик от българите след речта ми в Комисията, което беше показателно за вакуума. Ако хората се хващат за това, Господ да им е на помощ! Научих много от тази случка.“

Дейли имала планирано пътуване до България, но член на екипа ѝ е дал положителна проба за коронавирус малко преди уреченото време. Тя се смее и казва, че не очаква визитата ѝ да мине спокойно, когато най-накрая успее да посети България. Питам я защо трябва изобщо да се интересува от България, докато сме насред здравна криза, икономическа несигурност, а освен това ЕС си има много други сериозни проблеми, като защитата на данните, миграцията, финансите…

Като евродепутат представляваш гражданите на Европа. Тук виждам твърде много влияние от страна на едрия бизнес и оръжейните лобита. Виждам и евродепутати, които очевидно са тук за парите или за да работят по някакъв свой сектор, те не се възприемат като европейски законодатели. На всеки пост, на който някога съм била избирана, съм гледала като на платформа, от която да организирам гражданите. Не вярвам, че политиците променят нещата, вярвам, че хората ги променят, а политиците откликват. Моята работа е да използвам платформата, която съм привилегирована да имам, за да дам на хората самочувствието, от което се нуждаят, и така да променят ситуацията сами.

Според евродепутатката източноевропейските страни са били приети някак набързо в ЕС: „В много аспекти Западна Европа го направи, за да изгради буфер между себе си и Русия. Богатите хора в тези страни, много от които произлизат от старите комунистически режими и са се възползвали от приватизацията, бързо влязоха в нова роля и свикнаха с ползите от европейските средства. Гражданите на тези страни са източник на евтина работна ръка за западния бизнес и Западът е доволен от конфигурацията.“

Дейли коментира как за нея е добра новина, че хората в България най-накрая надигат глас. „Интересно е да наблюдавам и политическите процеси тук, защото не е същото разделение ляво–дясно, на което сме свикнали“, казва тя и веднага я питам какво точно има предвид. „Струва ми се, че всички са корумпирани, независимо от идеологията“, отвръща моментално ирландката. Според нея исканията за върховенство на закона се чуват само когато става въпрос за политически противник. Тя казва, че това трябва да се промени, че се нуждаем от конкретни правила, които да се прилагат еднакво за всички.

Отбелязвам, че рисува доста мрачна картина за ЕС. С оглед на надигането на популизма и евроскептицизма решавам да я попитам нещо, което вълнува мнозина: за какво ни е въобще Европейски съюз?

Много хора си задават този въпрос. Италианците, които оставихме сами в началото на пандемията, ирландците също си задаваха този въпрос по време на финансовата криза, когато самотните родители трябваше да платят загубите на банкерите в Мюнхен. Това е и една от причините за Брекзит: не само някакви английски расисти, но и много обикновени хора гласуваха за Брекзит, разочаровани от лейбъристите. Проблемът в момента е, че ЕС функционира в интерес на бизнеса. Разказваме как сме се събрали след войната, и да, така е било в началото, но в момента е огромен бизнес проект за интересите на различни индустрии. Гражданите остават на заден план.

„Бих казала, че нямаме нужда от ЕС така, както е организиран в момента, защото, ако продължим в тази посока, все повече хора ще си тръгнат“, коментира депутатката и добавя: „Но аз искам да виждам обединение в Европа и отвъд. Ние всички имаме общи интереси. Защото този въпрос горе все по-често възниква например докато гледаме хората, които са избрани в ЕП. Или след потресаващата реч от тази сутрин – хората слушат и си казват: Не знам на кого говорите, г-жо Фон дер Лайен, защото Вашият приказен свят не е нашият свят.“

Независимо дали човек е съгласен с острите критики на Дейли, съществува пропаст между думи и действия в Европа, що се отнася до наболели проблеми. Политиката и бюрокрацията, изглежда, надделяват, както стана ясно по време на първите месеци на здравната криза. Последният ми въпрос към нея е дали речите си остават речи, или можем най-накрая да очакваме някакви действия.

„Не всичко е само лошо“, казва тя с присмех при споменаването на речта на Фон дер Лайен. „Ще трябват действия. Погледнете върховенството на закона в Полша и Унгария: макар и бавно, започва някакъв процес по поправяне на механизмите. Виждаме това и в бюджета за коронавируса – малко по-добре от преди, но все пак недостатъчно. Ако отново наложим строги икономически ограничения и накараме европейците да платят сметката, нещата ще експлодират. Но мисля, че и те си дават сметка за това. Промяната е бавна работа, нали знаете. Но се случва. Каквото и да стане в България, нищо вече няма да е същото. Или ще има успешен пробив, или не, но ще може да се надгражда над тези уроци и те да бъдат научени.“

Всички знаят, че българите протестират. Това, че политиците и медиите не го слагат на първа страница, както в случая с Беларус, е от геополитически съображения, не друго. Хората не трябва да се деморализират. В Ирландия казваме така: „Ако се бориш, може да спечелиш; но ако не се бориш, вече си изгубил.“ Протестите със сигурност ще донесат някаква промяна, властта е разтревожена. Дали ще ни игнорират, или ще ни унижават, или ще направят само малки отстъпки – уроците ще се научат за в бъдеще. Мисля, че усещат натиска. 

В края на разговора Клеър Дейли заключава, че е трудно да се предвиди изходът от протестите в България. „Със сигурност спирането на евросредства е далеч, така че може би ще има предупреждения зад кулисите да не се нарушават толкова нагло правилата. Но тази идея, че ЕС е спасител, който ще дойде да оправи положението – това просто няма да стане. Институцията се грижи за себе си. С протеста си може да ги засрамите да свършат нещо. Но справянето с вашето правителство си е ваша работа.“

Заглавна снимка: © Личен архив на Клеър Дейли

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Евродепутатката София ин ът Фелд: „Не мислете, че ЕС не се интересува от България“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sophia-in-et-veld-interview/

Read the article in English >>

Нидерландката София ин ът Фелд е четвърта сред най-влиятелните евродепутати в сферата на демокрацията и вътрешните работи. Партията ѝ „Демократи 66“ е част от третата по големина група в Европейския парламент (ЕП) „Обнови Европа“ – наследница на Алианса на либералите и демократите за Европа (АЛДЕ), която се представя като центристка формация и счита за основни свои ценности устойчивото развитие, върховенството на закона и икономическия растеж. Други значими европейски партии от същата група са „Република, напред“ на френския президент Еманюел Макрон и ирландската „Фиана Файл“. Българската етническа партия Движение за права и свободи също е част от това европейско семейство. 

София ин ът Фелд е начело на групата за мониторинг на върховенството на закона в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи (LIBE) от 2018 г. насам и е работила за изграждането на европейски механизъм за измерване на върховенството на закона. По време на изслушване в рамките на LIBE на 10 септември т.г. Ин ът Фелд зададе въпроси на заместник-председателката на Европейската комисия (ЕК) Вера Йоурова относно свободата на медиите в България и липсата на отчетност на главния прокурор. 

Йоанна Елми разговаря с г-жа Ин ът Фелд за това как позицията на Европейския съюз (ЕС) относно протестите в България разкрива ключови проблеми в политическото функциониране на Европа, какво можем да очакваме от новия Доклад за върховенството на закона и дали Брюксел знае какво всъщност се случва в най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. 

Евродепутатка сте от 2004 г. Унгария и Полша се присъединиха към ЕС същата година, а през 2007 г. България ги последва. Спомняте ли си какви бяха тогава очакванията към страните от бившия Източен блок? 

Вероятно мислехме, че икономическите реформи и подготовката за вътрешния пазар на ЕС автоматично ще ги направят демокрации за пример. Мисля, че тези очаквания никога не са били реалистични.

В същото време оставам с впечатлението, че в момента има тенденция да делим Европа на просветен и демократичен Запад, от една страна, и склонни към корупция и авторитаризъм източни държави, от друга. Това не е вярно. Авторитаризмът се надига навсякъде, само погледнете отвъд Океана – Тръмп се държи като много от източноевропейските авторитарни лидери, а и в Европа имаме политически партии със същата корумпирана, авторитарна програма както в източните страни, но те просто нямат мнозинство. Така че това противопоставяне Изток–Запад не отговаря на истината.

В такъв случай как можем да се справим с надигането на тези авторитарни тенденции на европейско ниво? 

Изграждането на политики е невъзможно, когато няма споделени ценности. Грешка е да се мисли, че ЕС е просто вътрешен пазар и ценностите нямат значение. Да вземем за пример регулирането на интернет, личните данни, изкуствения интелект, свободата на изразяване, дезинформацията, сътрудничеството в областта на сигурността – всичко това изисква споделени ценности, правила и стандарти. Например в случая на Полша виждаме изключително лоша ситуация, съдиите в Нидерландия и други държави вече отказват да екстрадират заподозрени в Полша, защото просто не вярват на съдебната система там.

Когато няма правилно функциониращо правосъдие, свободни медии и правила за прозрачност, не можем да преборим корупцията; а когато има корупция, вътрешният пазар не може да работи ефективно. Всичко е свързано.

Click to view slideshow.

Въпросът за ценностите съвсем естествено ни води към България. Членувате в Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи, която наскоро разкритикува заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова относно ситуацията в България, където вече два месеца има протести. Как България стана повод за дебат? 

България и Румъния винаги са били в обсега на радара заради опасенията за корупция, така че тук няма новина. През последните месеци наблюдаваме масовите улични протести и реакцията на властите, която предизвика притеснение. Но ние имаме и много други опасения. Например известното решение на Европейския съд за правата на човека от 2009 г. „Колеви срещу България“, в което се казва, че независимостта и отчетността на главния прокурор трябва да бъдат преразгледани. Научихме, че има тревожни данни за дискриминация спрямо ромите, за реч на омразата, България също така отказва да ратифицира Истанбулската конвенция.

Унгария и Полша са под светлината на прожекторите от известно време, също Малта и Словакия от около две години насам, вече и България. По-късно този месец Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи ще публикува за първи път в историята си Доклад за върховенството на закона. Той ще бъде циклично, годишно събитие вследствие на законодателна инициатива на ЕП, на която имах удоволствието да бъда докладчик.

В случаите на Полша и Унгария всеки път реагираме на криза, винаги със закъснение и от това произтича конфликт, който пък на свой ред поляризира дебата. И в крайна сметка не успяваме да утвърдим демокрацията и върховенството на закона. Искаме да елиминираме аргументите, зад които се крият авторитарни лидери като Виктор Орбан, които казват: „Ох, защо ние? Защо винаги нарочват Унгария? Това е насочено срещу Източна Европа.“ Така че предложихме този годишен цикъл, по време на който всички държави членки се оценяват според еднакви критерии, включително демокрация, върховенство на закона и основни човешки права.

Предложението на ЕП беше оценката да бъде направена от група независими експерти, но Комисията реши сама да се заеме с това. Имаме много механизми на разположение, като Механизма за сътрудничество и проверка, но твърде често Комисията разчита на информация от членовете на правителствата. Ако гледаме класациите за спазването на върховенството на закона например, Унгария винаги има фантастични резултати… Според моята информация този път Комисията е разговаряла с широк спектър от хора – по техни данни с над 300 души, – така че се надяваме да получим по-независима, пълна и точна картина.

Надеждата достатъчна ли е обаче? Защото през последните години прочетохме множество доклади от Комисията, в които се казваше, че България отбелязва напредък, въпреки че на терен ситуацията се влошава непрекъснато. И сега се намираме в период на безпрецедентни протести. Когато хората чуят, че идва пореден доклад, първият им въпрос е: кога ще има конкретни действия и какви?

На първо време вярвам, че докладът ще бъде положителен фактор, защото държавите, в които има проблеми с корупцията и авторитаризма (двете често вървят заедно), не могат да се крият зад оплакването, че са нарочени. Но също така смятам, че той ще предизвика ефекта на „Евровизия“, както го наричам: всички песни са ужасни, но никой не иска да е на последно място. Така че ще има оплаквания, сочене с пръст, но зад кулисите ще се опитват да подобрят обстановката, както е с Европейския семестър. Изпълняват ли всички държави членки критериите на Семестъра? Не, и ние сме наясно с това. Но поне има дисциплиниращ ефект, който ги побутва в правилната посока.

Вижте, разбирам желанието за действия. Но нямаме армия, която да изпратим на щурм и да свалим правителството. Нещата не стават по този начин. Всичко е много сложно и опира до самата структура на ЕС. ЕК би трябвало да е независима, но в реалността е все още неуверена в директната конфронтация с държавите членки, защото държавите членки са тези, които номинират комисарите. Комисията трябва да свикне с новата си роля. Виждаме и че тя е политизирана, и че държавите членки оказват жестока съпротива, на което станахме свидетели по време на дебатите за бюджета това лято. ЕК остави всичко неясно, както винаги прави, и сега се обръща към ЕП да оправи положението. А това е трудно, освен че има огромно напрежение.

Например моето правителство – нидерландското правителство – държи на клаузата с върховенството на закона, но същевременно им е неудобно. Защото като има среща на Съвета на ЕС и после държавните глави отидат да обядват, г-н Рюте ще седне до г-н Борисов и ще му каже: „Хей, Бойко, ще ми подадеш ли солта, моля те? А и между другото, може ли да не унищожаваш върховенството на закона?“ Винаги давам този пример, защото отразява реалността. Може да сравните с процедурата по импийчмънт в САЩ: много републиканци изпитват неудобство от президента Тръмп, но не могат да гласуват по съвест, защото това е затворен клуб, така работят нещата.

Първоначалното ми предложение беше за автоматичен процес: ако имаме годишен доклад, в който множество критерии не са изпълнени, следват автоматични санкции. То не успя. Но независимо как организираме процеса, предприемането на действия винаги ще бъде политическо решение. Нямаме силна централизирана власт, всичко зависи от държавите членки, а те не искат по-силна Европа. Множество нидерландци гледат към държави като България и питат: „Защо Европа не прави нищо?“ Но когато им кажеш, че за да действа Европа, трябва да ѝ се даде повече власт, те веднага отстъпват – ето я дилемата.

Всичко изглежда доста безперспективно, но мисля, че макар Полша и Унгария да се отклоняват от правия път, ако не бяха членки на ЕС, щеше да бъде много по-зле. Членството има смекчаващ ефект, помага и фактът, че институциите ги е грижа. Разбирам чувството у българите, че никой не се интересува от България – и съм съгласна, че ЕС е тромав в действията си, но това е и поради безпрецедентния характер на ситуацията. Не мислете, че не се обръща внимание. Ще наблюдаваме събитията редовно.

Click to view slideshow.

Бих искала да се върнем малко назад – към изказването Ви, че решенията за действията винаги са политически. България е поставена по-ниско от Унгария и Полша в множество класации, които измерват различни демократични норми. Смятате ли, че мълчанието за случващото се в София се дължи на факта, че управляващата партия ГЕРБ е част от Европейската народна партия (ЕНП)? 

Очевидно. ЕНП е голяма властова машина, която ревностно пази членовете на политическото си семейство. Това важи за всички политически семейства. В моето също сме имали много неприятни братовчеди, с някои от тях сме се разделили, но процесът е труден.

Когато казвам „политическо“ [решение – б.р.], това не означава непременно „партийно“. Ако вземем отново за пример Съвета на ЕС, въпреки различията в партийната принадлежност, членовете му се държат като единно тяло. Разделителните линии могат да бъдат партийни, могат да бъдат Север–Юг, Изток–Запад, малки–големи. Има различни фракции с общия интерес да не дават повече власт на ЕС – те искат Съюзът да си остане междуправителствена организация, защото това е в техен интерес. Те мислят в национална и често националистическа рамка. И ето я дилемата, за която вече говорихме: не може да имаме междуправителствена, слаба Европа и да очакваме тя да се намесва във вътрешните работи на държавите членки.

Процесите в Европа се движат бавно, но веднъж задвижат ли се, не спират. Проблемът с върховенството на закона бързо навлезе в политическия дневен ред. Предстоящият доклад ще даде и повече власт на ЕК, защото тя ще има по-добри основания за намеса. Дали ще разрешим всички проблеми? Не. Но ще бъде ли това още един инструмент? Да. Това не е крайното решение, но помага.

Друго, което би могло да помогне (според някои), е спирането на европейските фондове. Смятате ли, че това също е ефективен инструмент? Трябва ли европарите да бъдат обвързани с върховенството на закона? 

Да. Това е режимът на условност на бюджета, който също не е финално решение. Идеята се зароди в Съвета на ЕС заради проблема, наречен Виктор Орбан, от който им стана неудобно, защото докато всички си седят на масата, им се иска да избягват вземането на решения един за друг. И го измислиха: „Ето сега, ако знаем, че има режим на условност за бюджета, някой анонимен бюрократ от ЕК ще направи оценката, ще сложи отметки в кутийките и ще спрем средствата.“ Разбира се, това е илюзия, защото това никога не може да бъде предприето от анонимен служител в Комисията – спирането на фондовете винаги ще бъде политическо решение. Така че не може да се бяга от отговорност.

Ефектът от режима на условност няма да бъде еднакъв за всички държави членки. Вземете например Австрия, където имаме проблем с крайнодясното и корупцията. Но Австрия не разчита на европари в такава степен и какво правим в този случай? Това не е еднакъв инструмент за всички, просто един от многото в кутията, но сам по себе си не би решил проблема.

Обмисляме „интелигентен режим на условност“, защото не искаме авторитарни лидери като Виктор Орбан да се облагодетелстват от евросредства, но същевременно нямаме желание да наказваме гражданите. „Интелигентен режим на условност“ означава, че ако имаме авторитарен и корумпиран режим, Комисията може да поеме управлението на фондовете, така че те да отиват директно към бенефициерите, вместо да минават през националните власти. Това ни дава възможност да следим парите.

Звучи трудно постижимо. 

Нищо не е лесно [смее се].

Искам да попитам и за „неприятните братовчеди“ в политическите семейства. Има ли механизми за санкциониране на членове на семействата, които не спазват общите ценности? По-рано през лятото на председателя на Вашето политическо семейство – Дачиан Чолош – бе представена невярна информация от страна на ДПС относно протестите в България. Чолош призна, че е бил подведен, и се извини. Как се справяте с подобни случаи? 

На практика е трудно, но от време на време има подобни случаи. Орбан е пример. Имахме подобно преживяване и с Австрия. Зависи – ако си на власт, е по-трудно. Ако не си част от управлението в държавата членка, е лесно. Властовите структури са силни.

В такъв случай имат ли евродепутатите достъп до независима, проверена информация за събитията в държавите членки? Или трябва да разчитат на политиците, които често са въвлечени в националните събития и им дават предимство пред европейските въпроси? 

Естествено. Например като председател на групата за мониторинг получавам много имейли от граждани, също и от национални неправителствени организации, изпращаме въпросници до правителствата, разговаряме с тях и ги каним на изслушвания, разговаряме със Съвета на Европа, Венецианската комисия, Групата на държавите, борещи се срещу корупцията… Има толкова организации, безкрайно много източници. Нищо не може да се пази в тайна, 2020 г. сме. Събитията са проследими в реално време.

И не става въпрос само за познаване на фактите, но и за тяхната интерпретация. В случая с държави като България се срещаш с множество евродепутати от различни политически групи, които ти разказват различни, взаимно противоречащи си версии за събитията. Аз не мога да съдя кое е истина, но знам едно: в подобни ситуации, когато има толкова големи вариации в интерпретацията на фактите и толкова много объркване, това е проблем само по себе си. Означава, че хората нямат доверие на властите, без значение коя версия е вярната.

Ние подкрепяме всички българи и граждани на всички европейски страни, борещи се за прозрачно и ефективно управление, което работи за хората. И ако сте български граждани, то вие сте европейски граждани и такова управление ви се полага по право. Не бива да създаваме илюзията, че ЕС като външна сила може да разреши всеки проблем, но винаги ще подкрепяме онези, които искат добро управление, прозрачност, борят се срещу корупцията и за върховенството на закона и основните човешки права.

Заглавна снимка: © Stephanie leCocq / EPA

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Окопната война на Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/okopnata-voyna-na-borisov/

Окопна война. Изглежда, че в тази фаза навлиза противостоенето между власт и граждани в България: властта се опитва да изрови по-дълбоки траншеи, за да се укрие, а протестиращите не напускат „Триъгълника на властта“ – площада, рамкиран от Президентството, Министерския съвет, а отскоро и Народното събрание. Второто „Велико народно въстание“ се оказа на 64-тия ден от протестите и за разлика от първото „въстание“ на 2 септември, не се окървави, а премина спокойно и без ексцесии, с изпълнен с хора площад.

Въстанията – известно е от историята – не приключват за ден.

А „авторитарните режими не се предават без кръв и бой“, както пише политологът Арцьом Шрайбман в анализ за Беларус, публикуван от Московския център „Карнеги“. Манипулациите и репресиите, извършени от режима на беларуския президент Александър Лукашенко преди изборите с цел сплашване на опонентите и победа, както и „затварянето на всички клапани, през които да излезе протестната енергия“, в един момент я накараха „да излезе със силата на взрив“, коментира Шрайбман.

Европейският дневен ред

България не е Беларус. И ако протестите там са сред най-значимите (по определения на анализатори) събития в постсъветското пространство и дори влязоха в дневния ред на ЕС, българските не успяха. Европейски дипломати дори изразиха подкрепа за протестиращите беларуси, посещавайки носителката на Нобеловата награда за литература Светлана Алексиевич в дома ѝ. Независимо че Беларус не е член на Общността. Независимо и че продължаващите трети месец протести в България с искания за оставка на правителството на Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев бяха отразени от авторитетни западни медии, разкривайки причините за недоволството –

ширеща се корупция, олигархични зависимости в съдебната система, овладени медии.

И в последната оценка на инвестиционния климат в България, изготвена от Държавния департамент на САЩ, се акцентира върху ендемичната корупция (особено в инфраструктурата и енергийния сектор), проблемите с върховенството на правото, бюрокрацията. Европейските фондове, от които България се възползва от 2007 г. насам, са послужили за облагодетелстване на една определена клика, но не и за съществено подобряване на условията и качеството на живот на българските граждани, за да ги доближат до средните нива в ЕС. Те все така са най-бедните, а нацията – най-бързо топящата се.

В Брюксел са напрегнати от растящото напрежение между Турция и Гърция заради газовите сондажи в Средиземноморието, тема и на Срещата на върха на ЕС на 24–25 септември. Но дори и да не бяха, едва ли публично биха коментирали протестите в България. Благоразположението към Борисов, освен на принадлежността му към управляващото политическо семейство на ЕНП, се дължи и на

възможността да се използват добрите му контакти с турския президент Ердоган.

(Освен всичко на територията на Турция все така се намират над 3 милиона мигранти, макар че за първите 6 месеца на тази година броят на преминаващите турско-сирийската граница е намалял почти двойно спрямо същия период на миналата – от 19 812 на 10 257.)

„Следим внимателно…“

Но да припомним, че Брюксел не се намеси и когато в центъра на Прага миналото лято се събраха над 250 000 души с искане за оставка на чешкия премиер Андрей Бабиш заради обвинения в корупция. Нито пък при протестите в Унгария през юли, когато авторитарният режим на Виктор Орбан превзе и последната независима медия. Независимо че управления като тези на Бабиш, Борисов и Орбан разрушават ценности, базови за ЕС – свобода, демокрация, равенство, върховенство на закона, зачитане на човешкото достойнство и правата на човека. (На практика същото прави и режимът на Путин в Москва.)

Тези ценности имат основополагащото значение, но Съюзът не е предвидил ефективни процедури за действие при нарушаването им,

въпреки заложените в чл. 7 от Договора за ЕС. Примерите с Унгария и Полша го показаха. Дори и след твърде дългата процедура да бъде констатирано, че правовата държава е застрашена, налагането на санкции за която и да е страна членка на ЕС изисква единодушното решение на останалите. Подобен консенсус в ЕС, чиято консолидация днес е крехка и по-скоро ситуационна, не е възможен.

Разбира се, Европейската комисия „следи внимателно“ (типичен евробюрократски израз) процесите в страните членки. Така както следи от години и корупцията по високите етажи на властта в България, и безотчетността и безконтролността на главния прокурор. И продължава да следи, както се разбра от изявлението тази седмица на еврокомисарката по ценностите и прозрачността Вера Йоурова, бивша зам.-председателка на партията на Бабиш – АНО („Акция на недоволните граждани“).

„Европейската комисия не може да направи много, ако демокрацията не функционира добре нито „отгоре надолу“, нито „отдолу нагоре“.

Демонстрациите от последните месеци показват колко важно е за хората доброто управление, и ЕК следи внимателно случващото се“, заяви Йоурова на заседание на Комисията за граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи в Европейския парламент. Евродепутати социалисти и политически съперници на ЕНП я обвиниха в зависимости от Борисов заради „връзките му с част от влиятелните групи в този парламент и в ЕС изобщо“. Йоурова отхвърли обвиненията и заяви, че ЕК не е конституционен съд, не е прокурор, нито може да влезе в ролята на арбитър във вътрешнополитически план.

Бялото знаме

Въпросът за 1 милион долара, който си задават всички в България, е: ще успее ли Борисов да се задържи на власт, за да проведе и изборите? Срещу исканията за оставка, честни избори, работещи институции, нормалност и правов ред той вади проект за конституция, уволнява палячовци, които сам е назначил за (поредните) министри, и раздава парите на данъкоплатците. Обяви протестиращите за „мафия“, осигурявайки си алиби да не преговаря с тях. След като не показва желание за диалог, значи не се чувства слаб – така би могло да се тълкува поведението му. Но винаги съществува хипотезата, че когато се реши на такъв, ситуацията може да е променена и вече никой да не иска да преговаря с него.

Обяснимо е, че Бойко Борисов не иска да вдигне бялото знаме. От една страна, това ще навреди на ГЕРБ на следващите избори – и имиджово, и ако с организацията им се заеме служебно правителство. От друга, би било силен удар по егото му – да си отиде свален и низвергнат, вместо да обира лаврите като човека, управлявал най-дълго след кумира си Тодор Живков. Това упорство може да му струва скъпо. Ако „внимателните наблюдатели“ от ЕК решат, че Борисов вече вреди повече, отколкото помага. До този извод могат да стигнат и „наблюдатели“ в България, макар и поради други причинно-следствени връзки.

С кои от протестиращите обаче би могъл да влезе в диалог Борисов?

С „Отровното трио“, Мая Манолова, отец Дионисий, АБВ, Евролевицата и т.н.? БОЕЦ, „Демократична България“? Или с президента, който би могъл да е домакинът на такива преговори, не и страна по тях? Защото опитите на Румен Радев да бъде представен като Водача на „народа“, на „борците срещу мафията“, не са от полза за институционалността. С поведението си президентът не съдейства за излизане от настоящата криза на доверие към управляващите, а за нейната ескалация.

Очевидно е, че протестите предоставят сгоден случай на Радев хем да отмъсти за ударите, които понесе – разследвани съветници, подслушвани телефонни разговори, – хем да налее основите на предизборната си кампания догодина. Заради новия образ е жертвана, както изглежда, и „първата дама“. Дори когато излезе сред протестиращите с вдигнат юмрук, до него беше вицепрезидентката Илияна Йотова. Тишината около роклите на Десислава Радева, оттеглянето ѝ от активна дейност в социалните мрежи и публични прояви я направи невидима – на фона на енергичността ѝ в предишните години.

Ролята на Радев, откакто протестите влязоха в дневния ред на обществото, е дискусионна, освен че е хибридна.

Той хем играе действащ политик, хем обединител на отвратените от политическото. От една страна, изпълнява конституционните си задължения – налага вето на закони, договаря посланици, подписва укази, в т.ч. и за назначението на Иван Гешев за главен прокурор, от друга – нарича управляващите „мафия“ и с призива „Мутри, вън!“ иска оставките им, което не му е работа.

Известно е, че окопната война носи главно жертви, независимо колко смели са войниците, призовани да изскачат в атака от окопите. Борисов разчита на умората и изтощението на протестиращите, но копаейки траншеите си, да не вземе да се закопае сам.

Заглавна снимка: Стопкадър от последното излъчване на живо във Facebook профила на премиера Борисов. „Докато другите само говорят, ние работим“, казва той по време на инспекцията на строителната дейност на автомагистрала „Европа“

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На училище по време на пандемия – за и против

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/na-uchilishte-po-vreme-na-pandemiya/

Защо децата отново тръгват на училище, а студентите продължават да учат дистанционно? За мнозина това решение е нелогично. Невярващите в сериозността на пандемията от COVID-19 виждат в него поредното доказателство, че властта разиграва и манипулира хората, както си иска. Вярващите от своя страна виждат рисковете от струпването на много деца на едно място. И все пак решението е факт не само в България, а и в много други държави. Защо? Преди да отговорим на този въпрос, не може да премълчим

аргументите против връщането на децата в училище.

На първо място, децата са си деца. От тях не може да се очаква, че ще спазват стриктно противоепидемичните мерки. И възрастните не е лесно да ги накарате да носят маски, които да покриват и носа им, да пазят дистанция и да се дезинфекцират правилно – какво остава за децата?

Въпреки че като цяло децата боледуват от COVID-19 по-леко от възрастните, не бива да се пренебрегват здравословните рискове за тях. Да, Министерството на образованието и науката (МОН) разрешава на ученици с редица хронични заболявания да учат и неприсъствено. Но списъкът на заболяванията трудно може да е изчерпателен – например беше пропуснат диабетът. Освен това и за здравите деца има известен риск, или поне не са сериозно проучени негативните ефекти от заболяването върху здравето им.

И ако при повечето деца заболяването протича безсимптомно или леко, това не прави по-малка опасността за учителите, значителна част от които са в предпенсионна възраст. Един учител с маска в класна стая с 20–30 ученици без маски трудно може да се предпази.

Застрашени са и роднините, и близките на учениците. МОН дава възможност и на учениците, чиито родители и настойници страдат от широк кръг заболявания, да учат дистанционно. Това обаче не важи за бабите и дядовците, както и за останалите възрастни, с които децата се срещат обичайно.

Макар зад тях да стои определена логика, някои от противоепидемичните мерки в училищата изглеждат безсмислени, особено за учениците, което опорочава ефективността им. Например: в класната стая може без маска, а по коридорите – не. Смисълът на тази мярка е, че в стаята има ученици от един и същи клас, а по коридорите се разминават деца от различни класове, както и че малчуганите трудно могат да издържат часове наред с маска на уста. От друга страна обаче, престоят на десетки ученици без маски в затворено пространство и непосредствена близост е най-сигурният път към зараза.

Като говорим за мерките, те и прилагането им невинаги са съобразени с правата на човека и в частност – на детето. Пословична стана охранителната кабинка пред входа на столичното 119-то училище, приспособена за изолатор за болни деца. Макар училището да минава за образцово, а директорът му Диян Стаматов да е бивш заместник-министър на образованието, той изобщо не се замисли как би се чувствало едно дете, затворено в тази кабинка пред погледа на всички. И ако не беше бурната обществена реакция, нямаше да ревизира идеята си. А колко „хуманни“ форми на изолация ще предложат хилядите училища у нас, можем само да гадаем.

Последно, но не и по значение – в немалко училища у нас хигиената е под всякаква критика. В стотици от тях няма топла вода, в неизвестно колко тоалетните са с клекала. А сапунът и тоалетната хартия минават за лукс. Така че основната тежест за осигуряването на хигиената на децата се носи от родителите, които трябва да сложат в и без това пълните училищни чанти сапун, дезинфектант, тоалетна хартия.

При толкова „против“, на какво основание учениците все пак тръгват на училище?

Училището е част от социалния свят. Този факт е повече от банален, но той носи със себе си определени последствия. И дебатите „за“ и „против“ връщането на децата в училище отчитат разнообразни и нерядко намиращи се в противоречие обстоятелства. Преди няколко месеца например в Германия беше актуален дебатът дали първи да се върнат в училище по-малките, или по-големите ученици. Водещ аргумент за връщането на големите беше, че от тях в по-голяма степен може да се очаква, че ще са в състояние да спазват някакви противоепидемични мерки. А за връщането на малките – че така ще се даде възможност на родителите им да тръгнат отново на работа.

Освен образователна институция, училището е място, където децата прекарват част от деня си, докато родителите им работят. Това важи с още по-голяма сила за детските градини. До началото на 90-те години на миналия век много от децата, чиито родители ходят на работа, си се гледаха сами. Особено в бившите социалистически страни – на това са посветени например чехословашкият сериал „Няма никой вкъщи“ или българският филм „Куче в чекмедже“. След разпадането на социалистическия блок и след приемането на Конвенцията за правата на детето на ООН през 1989 г. непосредственият надзор върху децата става в много по-голяма степен задължителен за родителите. А оставянето самичко на дете, ненавършило определена възраст, се наказва от закона. За България тази възраст е 12 години. Докато студентите отговарят сами за себе си, децата – не.

По време на периода на социална изолация заради пандемията се видя, че дори когато родителите работят вкъщи, комбинирането на работата с виртуалното училище на децата не е безпроблемно. Да си представим семейство с двама работещи у дома родители и две деца в училищна възраст, които учат в една смяна. Често пъти няма достатъчно стаи или достатъчно компютри. Или интернет връзката не издържа, ако всички са във видеоконференции. Или суматохата е такава, че е невъзможно да се концентрираш.

Ходенето на училище има и психологически измерения. За децата общуването с връстници е от изключително значение, а то се осъществява най-вече в училище. И на студентите им липсва „студентският живот“, но с учениците ситуацията е по-драматична. Онлайн комуникацията не може да замести пълноценно живия контакт. Да, в училище има и тормоз. Но в наши дни особено разпространена негова форма е онлайн тормозът, а той не изчезва, когато децата физически не са на училище. Периодът на социална изолация от своя страна доведе до чувствително увеличение на случаите на домашно насилие.

Един от най-важните аргументи в полза на връщането на децата в клас е, че училището е най-важното средство за социализация на децата след семейството. В него те придобиват знания и усвояват социални норми, които не научават у дома. Като например способността за спазване на формални и институционални правила отвъд личните отношения. А за студентите се предполага, че вече са се социализирали достатъчно и физическото им присъствие в университета не е наложително (освен ако не става дума за лабораторни експерименти и други дейности, които няма как да се извършват от дистанция).

В идеалния случай училището би трябвало да компенсира неравните шансове, които децата имат заради семейната си среда. Вярно е, че в редица страни, включително България, образованието по-скоро възпроизвежда социалното неравенство. Мантрата „Всичко зависи от семейството“ трудно дава шанс на децата да постигнат нещо повече от родителите си. Особено ако са в сегрегирана среда, за измъкването от която е критично важно децата да прекарват време извън „зоната си на комфорт“. И все пак и у нас се случва училището да дава шанс на деца, които иначе не биха го получили. А при дистанционното обучение върху родителите пада още по-голяма тежест, тъй като често пъти общуването с учителите е затруднено. Което допълнително задълбочава неравенството.

Поради тези и други причини ООН предупреждава, че заради пропуснатото време в училище светът ще плаща висока цена и ще я плаща дълго. И все пак

защо връщането на децата в училище да не е по избор на родителите?

Това би намалило в някаква степен броя на децата в клас, съответно и риска от зараза. Има немалко родители, за които не би било в тежест децата им да учат от вкъщи.

Предложението изглежда разумно, но то предпоставя, че всички родители, които биха взели такова решение, действат в най-добрия интерес на детето. Че са образовани, емоционално стабилни и не биха злоупотребили със ситуацията. Със сигурност има такава родители. Но има и такива, които биха избрали децата им да „учат“ дистанционно, защото за тях и без това не е важно те да ходят на училище. Или защото така им е по-лесно да злоупотребяват с тях – да ги експлоатират, да ги подлагат на физическо или емоционално насилие, да ги поставят под пълен контрол. Или да ги направят религиозни фундаменталисти. Неслучайно едни от най-големите радетели на домашното образование са от религиозните среди, които спряха Стратегията за детето, защото според тях то не е личност, а собственост на родителите си. Коя е инстанцията, която да решава кои родители заслужават да изберат дистанционно обучение за децата си и кои – не?

Връщането на учениците в училище едва ли ще е безпроблемно. Вероятно ще има карантинирани класове, хаос в опитите за прилагане на противоепидемичните мерки, медийни скандали, повишаване на броя на заразените. Не е изключено да се стигне до затворени училища и дори до временно възстановяване на дистанционното обучение за всички ученици.

От друга страна, докато няма достъпни за всички ваксини или лечение, трябва да се учим да се справяме някак в ситуацията на пандемия. Почти пълната парализа на обществения живот, която изпитахме на гърба си, също е възможен вариант. И не е изключено пак да ни се случи, но е трудно удържима в дългосрочен план. В най-трудния период на първа линия останаха най-вече лекарите, аптекарите, продавачите в супермаркети и куриерите. С отслабването на мерките постепенно се завърнаха работещите и в други сфери (доколко навременно и разумно – отделен въпрос). Връщането на учениците в училище е неизбежна стъпка, за да продължим напред.

Заглавна снимка: Ivan Aleksic

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Не протестите ще съборят Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-protestite-shte-suboryat-borisov/

Кой хвърли ултраси срещу полицаи на 2 септември? Възможните отговори са само два: поръчали са ги тези, които са искали да компрометират протеста и протестиращите, като отвратят хората с агресията им, или тези, които са вярвали, че така „Великото народно въстание“ ще победи. Трета хипотеза – дошли са сами – не може да има, предвид публично известното за тези групи:

че са използвани като наказателни отряди заради крайната агресия и насилие, на които са способни.

Към момента всяко от първите две твърдения е вярно, докато не се появят безспорни аргументи за отхвърлянето на едното или другото. „Защото няма нищо тайно, което да не стане явно, нито пък скрито, което да не стане известно и да не излезе наяве.“ (Лука 8:17)

Тишина откъм футболните клубове

Показателно е, че три дни след 2 септември и ареста на десетина ултраси на големия протест, полицията още не е съобщила привърженици на кой футболен клуб са задържаните – „Левски“, ЦСКА или друг, а и никой от футболните клубове не се е разграничил публично от тях. Публикации в социалните мрежи обаче сочат, че е имало призиви към фенове на синия отбор да се включат във „въстанието“.

Но лидерите на професионалните фенклубове едва ли ще признаят за поръчките.

От агресията и насилието се разграничиха инициатори на протестите и подкрепящите ги, както и управляващите, посочени от първите като поръчители на провокациите. МВР пък се опита да защити служителите си, чийто отпор бе определен като „пасивен“ и „щадящ“. „Това, което се случва тук, е страшна свинщина. Не сме тук за това, опитваме се да го спрем“, цитират медии адвокат Николай Хаджигенов от „Отровното трио“, което е един от инициаторите на протеста.

Изявление направи и президентът Румен Радев: „… властта режисира провокации, които дадоха повод за масово и несъразмерно полицейско насилие над протестиращите и журналисти.“ Подобна теза изказаха и от БСП, а депутати от ГЕРБ я определиха като абсурдна, обявявайки, че „агитките са пратени от Васил Божков“.

Едно нещо е факт: от МВР публично обявиха, че са били наясно с готвените провокации.

Следователно е можело да ги предотвратят – или намалят до минимум, след като през януари т.г. успяха да го направят, привиквайки на „профилактична беседа“ шефове на „Левски-запад“. Така не се стигна до хвърляне на агитките срещу властта като реакция на тогавашния им собственик Васил Божков, на чийто хазартен бизнес беше сложен край.

Превенция сега очевидно не е имало. Стотина отявлени агресори, в т.ч. и с черни тениски на проруската партия „Възраждане“, „опаковаха“ медийния образ на протеста в деня, който трябваше да стане преломна точка.

Борисов – симптом на синдром

Парадоксално на пръв поглед, но не протестите ще съборят властта на Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев. Борисов вече е паднал от власт и само астролози вярват в пълния му мандат. Протестиращите в чужбина българи и част от тези, които излизат по улиците на България обаче, искат не просто той да подаде оставка. Те искат нормалност на демокрацията, което означава

независими институции, свободни медии и върховенство на правото.

Означава също да не бъдат допуснати нови бойкоборисовци в управлението и други от харема на задкулисието. „Борисов–Пеевски–Доган“ или „Станишев–Пеевски–Доган“, това са все симптоми на един и същ синдром, една и съща патогенеза.

Този болестотворен процес позволява пред очите ни управляващи да купуват подкрепа за един или друг закон – дори подкрепа за промени в Конституцията на цената на плажна концесия, прокуратурата и МВР да работят като частни звена за поръчки, институциите да се лашкат между летаргия и принуда – и всички да остават ненаказани за тези деяния. Позволява на властта да накаже чрез акции на данъчните компания като „Хиполенд“, чийто собственик изрази подкрепа за протестите.

Фукляване и доминация на парвенюта, които налагат своята „оптимистична теория“ за просперитет и оцеляване, неизменно обвързана с тези-на-власт –

слугинажът не може да е стратегия и национален модел.

На този принцип обаче е подчинена и селекцията на кадри на високо и средно ниво в институциите. Лицата на протеста, които харесахме у нас и в чужбина, носят друг заряд и неговият смисъл е за рестарт на демокрацията, а не отново да бъдат приложени „ченгеджийските номера“ с подмяната ѝ от 1990 г. Това съвсем не е травматична памет за Прехода, това е реалността.

Големият въпрос е колко от българите в България са готови да гласуват и работят за система, която се основава не на „мой човек“, на прищевки, угодничество и зависимости, а на конкурентна среда и правов ред? Политическото представителство в един следващ парламент ще даде отговора.

Капацитетът (на) Радев

Внушенията, че служебен кабинет, назначен от президента Радев, е заплаха, нямат кой знае какви сериозни основания. Предвид ситуацията, в която ще действа, такъв кабинет ще е обект на особено внимание, а служебен кабинет на Радев не попречи на ГЕРБ да спечели изборите през 2017 г. Дали защото ДПС помогна на Радев да спечели президентските избори, дали защото половината министри са били на „Шиши“, както каза това лято премиерът Борисов…

Впрочем, ако предстои широк дебат за промени в Конституцията, защо да не се помисли за

нов прочит на институцията на президентството и евентуално отпадане на назначаваното от него служебно правителство

за 3 месеца? Ролята и мястото на президента с оглед на подобряване на качеството на българската демокрация не е въпрос за пренебрегване. Едва ли някой смята, че ролята на държавния глава трябва да се определя от степента на противопоставянето му на изпълнителната власт, както е сега. Политическата действителност в България показва също, че президентът често има фалшива самооценка за тази си роля.

В рамките на настоящия парламент обаче такъв дебат е неосъществим. Не само защото с отказите си БСП и ДПС торпилираха заветните 160 гласа, необходими за приемането на промените, внесени от ГЕРБ. (Но пък от ВМРО отново артикулираха увеличение на правомощията на президента, макар и не в широкия смисъл на президентска република, за каквато настояват от десетина години.) Предлаганият от ДПС вариант с „eкспертен кабинет“ също няма да се осъществи – както помним от Берово време, неговата експертност се свежда до осигуряване на порции на кръгове с мултиапетити.

Доверието е изчерпано, измериха го достатъчно социологически агенции. Не са измерили омразата, която става все по-силна, колкото повече властта втвърдява отпора. Това няма да доведе до нищо добро, смята социологът Андрей Райчев в коментар за БНР.

Така че протестите са успели. Нямат нужда от павета, винкели и пиротехника.

Нямат нужда и от бели дрехи, за което призоваха от „Отровното трио“ – тая режисура е за спортните мероприятия от соцвремена. (В бяло се обличат последователите на „Бялото братство“, когато играят паневритмия.) Нямат нужда и от военнолюбива реторика и радикални възгласи като „Ще ги пометем!“, „Да ги изметем!“ и пр.

Стига само хората да са наясно какво искат – и кого не искат.

Заглавна снимка: © Свилен Желев

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кому е нужен „сламен“ кабинет

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/komu-e-nuzhen-slamen-kabinet/

Протестът на 2 септември, наречен „Великото народно въстание“, не успя да събори „Борисов 3“. От ГЕРБ заявиха, че престават да говорят за оставка на кабинета. И остават. Във властта. С „убедителния“ мотив, че в противен случай всяко следващо правителство може да бъде свалено с метеж, организиран от криминалния свят.

А „Великото народно въстание“ не успя по същите причини, по които не успя и Априлското – защото българите винаги са предпочитали сигурността пред свободата и спокойствието пред риска да изгубят я главата си, я хляба. Историята потвърди, че 150 години не стигат за промяна в особеностите на българския характер. Иначе 135-годишнината от Съединението на България можеше да посрещнем в друга атмосфера, а двойният празник да даде основание за нови изблици на гордост и самочувствие. Можеше, но вместо това

в нощта на 2 срещу 3 септември се оказахме на ръба на гражданска война,

а сблъсъците и окървавяването на протеста привлече вниманието на Европа към случващото се у нас.

Така е било и през 1876 г. Но ако тогава личности като Макгахан, Гладстоун, Уайлд и други са повдигнали за света завесата на зверствата, извършени с българското население, днес медиите предават събитията в реално време, а корупционните схеми, чрез които управляващите ограбват европейските фондове и българския бюджет и унищожават природата ни, са отдавна разкрити. Не може вечно да очакваме някой да ни се притече на помощ, но изпращането на писмо до Ангела Меркел от българските студенти в Германия е достатъчно показателен пример, че отново очакваме някой отвън да оправи държавата ни.

В навечерието на 6 септември на българските парламентаристи им се стори овехтяла и малка заседателната зала в Народното събрание, върху чиято фасада стои девизът „Съединението прави силата“, и избраха да законодателстват в бившия партиен дом. Каква ирония на съдбата! 30 години след началото на Прехода депутатите предпочетоха сградата, която емрачен символ на тоталитарния режим, запалена и опожарена през лятото на 1990 г.

Този избор издава истинското лице на това авторитарно управление, прикрито зад фасадна демокрация.

Чисто символично първото заседание в тази зала протече и приключи по начин, който не би могъл да се приема за добро орисване, макар и отсега да е ясно, че съставът на следващото Народно събрание ще бъде силно фрагментиран, а работата му – трудна и неефективна. Но дотогава ще станем свидетели на още много безпринципни договаряния, като тези за събирането на 120-те гласа за внасянето в парламента на проекта за нова конституция на България. От тях стана ясно, както казва народът, „кой кум, кой сват, кой на булката брат“ и лъсна политическото измекярство на партийни лидери, които бързо изтъргуваха подписите си, преди историята да ги прати в забвение.

Два месеца обществото е разфокусирано и объркано относно участието на определени олигарси в организирането на протестите срещу Борисов и Гешев, както и за това чии геостратегически интереси би обслужила една политическа дестабилизация на държавата половин година преди редовните парламентарни избори. Безспорно по-важният въпрос е вторият.

През май т.г., при традиционното поклонение в концлагера на остров Белене, Рамадан Рунтов(Куруджу), най-възрастният жив политически затворник с две присъди от комунистическия режим у нас заради съпротивата му срещу смяната на имената на мюсюлманите и резидент на турското разузнаване в онези години, заявява:

Ахмед Доган е руски агент. Още от едно време си го знаем. После го прикриха, нарочно го вкараха в затвора за един-два месеца там, колко стоя в затвора, за да получи доверие от хората, за да стане там днеска… И днеска си води руската политика.

Няколкоминутен запис от интервюто е качен в YouTube точно преди откриването на есенната сесия на Народното събрание и „Великото народно въстание“. Със сигурност съвпадението не е случайно и потвърждава отдавнашните съмнения на българите, че почетният председател на ДПС не е обикновен агент на Държавна сигурност. Пред други свои сънародници от Гоце-Делчевския край Рамадан Рунтов е споделял, че дори надзирателите в Старозагорския затвор са изпитвали неприязън към Доган, който не криел своята агентурна принадлежност и се държал надменно с тях по време на краткия си престой в отделението за политически затворници.

Ако приемем, че ДПС е троянски кон на Русия в България, някои акценти от речта на председателя на партията при откриването на новия парламентарен сезон заслужават внимание. Мустафа Карадайъ поиска от трибуната на Народното събрание оставките и на премиера Борисов, и на президента Радев. Като ги пакетира в едно и лансира идеята за антикризисно експертно правителство,

Доган всъщност предлага формула за смяна на кабинета „Борисов 3“ с друг по подобие на кабинета „Беров“, създаден от същата агентура.

През следващите почти две години управление на „сламения човек“, както наричаха проф. Любен Беров заради неговата зависимост от „Мултигруп“, корпорацията, свързана с руските интереси в страната, го използваше като параван за реализацията на корупционни схеми. ДПС и БСП си преразпределиха обществения ресурс, в страната настъпи хаос и се развихри гангстерска война между „застрахователи“, мутри и групировки, а населението обедня.

И днес, 26 години по-късно, ДПС се опитва да даде „зелена светлина“ за изпълнението на сценарий, свързан с руските енергийни проекти в региона. За Русия е изключително важно да бъде завършен газовия проект „Турски поток“ и да започне строителството на АЕЦ „Белене“, макар че за краткия период от половин година това ще бъде задача, невъзможна за изпълнение.

Един експертен кабинет обаче може да се опита да ускори работата по тези проекти,

които Борисов уж хем подкрепя, хем се ослушва как реагира Брюксел и дали няма да му спрат кранчето с парите.

Идеята за експертен кабинет като най-добър изход от политическата криза и кризата на легитимността лансира пред една национална телевизия в петък политоложката Румяна Коларова, а медиите на Делян Пеевски веднага я цитираха.

Ден по-рано в ефира на друга голяма телевизия Андрей Райчев заяви, че политиците все още имат един полезен ход, който в близко бъдеще ще е невъзможен. Според социолога става дума за избор на служебен/експертен премиер, който да е еднакво приемлив и за Борисов, и за президента Радев, за да му се доверят да организира следващите парламентарни избори по всички правила.

Тоест търси се нов „сламен“ човек, който да гарантира сигурността на руските енергийни интереси и разпределянето на европейските фондове към приближените до власттафирми.

Усвояването на фондовете беше опорна теза в изказването на Мустафа Карадайъ пред народните представители в сряда и акцент, който не остана незабелязан не само за анализаторите, но и за обикновената публика. Защото за Ахмед Доган и Делян Пеевски, които управляват ДПС като корпорация, най-важното е да не пресъхнат паричните потоци.

Създаването на един такъв кабинет означава сделка, потвърди и Румяна Коларова. Сделка между ГЕРБ и ДПС с определени договорености. Антикризисното експертно правителство би могло да бъде избрано и с мандата на ГЕРБ, но при твърди гаранции за изпълнение на поставените условия. Всичко това отново показва, че ДПС продължава да е политическата сила, без чиято подкрепа – явна или задкулисна – трудно един кабинет би могъл да се задържи във властта.

Ако сега бъде сглобена някаква марионетка конфигурация от министри със „сламен“ премиер начело, това ще отдалечи агонията на Борисов, но няма да го спаси.

А може би това е целта? Или просто премиерът няма избор, затова се държи „с нокти и зъби“ за властта? Ако наистина е време да бъде пожертван, защото вече е употребен, каква е гаранцията, че утре няма да стане клиент на Гешев?

Ако енергията на протестите не се увеличи, а намалее, България няма шанс да се измъкне от пипалата на октопода. А ако Гешев остане главен прокурор, това ще означава чадър над мафията и олигархията. И няма да има никакво значение как ще изглежда основният закон на страната или как ще се нарича следващият премиер и президент! Нито коя партия ще състави следващото правителство.

Заглавна снимка: parliament.bg

„Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Българи срещу гърци – „преклонената главица…“

Post Syndicated from original https://nookofselene.wordpress.com/2015/07/06/bulgarains_vs_greeks/

Не мислех да коментирам гръцката криза и гръцкия референдум, защото нямам нито времето, нито енергията за безплодни дискусии. Само че когато днес чета реакциите и коментарите на гръцкото НЕ… не мога да не изкоментирам поне тях.

Силата на четвъртата власт

Тези реакции са ясно и недвусмислено доказателство за мощта на четвъртата власт – медиите. Като възпитаничка на ФЖМК сигурно би трябвало да съм доволна. Но срамът е много по-силен. От години си говорим как медиите отразяват избирателно – а в последните месеци напълно едностранчиво – протестите в Гърция, новите политически движения, конфликтите й с кредиторите. Реално тезата „мързелите, дето са яли, яли и сега не щат да плащат“ е единствената в публичното ни пространство. Дори човек без никакъв поглед върху медиите и международната политика би трябвало да се замисли, че в никой спор едната страна не е изцяло грешна – и да се зачуди защо от толкова дълго време гледаме едни и същи новини.
Това, разбира се, не се случва. Ние помним от учебниците по история, че „византийците“ са „хитреците“ и не ни трябват факти, за да си потвърдим, че отново е така.

Псевдоисториците

Във всеки един от нас дреме по един псевдоисторик – всички сме учили едни и същи уроци по история в училище и като че ли някои от нас са склонни да си ги осъвременяват на бърза ръка. Може би като компенсация за липсващите в публичното ни пространство факти за случващото се тук и сега. Учили сме, че съседите ни са лошите византийци, с които постоянно сме се били за всеки къс земя, които са ослепили воините ни по времето на Самуил и са извършили какви ли още не мерзости спрямо нас. Учили сме, че по времето на великите си царе сме разширявали територията си до степен да имаме излаз на три морета. Оттук нататък в главите на част от нас голяма част от територията на съвременна Гърция е… изконно българска. В много от коментарите на резултатите от референдума в съседната ни държава чета, че Гърция скоро ще се разпадне и е време ЕС да ни даде полагащото ни се. Че ако ЕС ни даде земите до Бяло море, ще си има на Балканите „сигурен съюзник срещу лудите гърци, лудите сърби и лудите турци“.
Главозамайването ни е толкова силно, че следвайки от години поговорката „преклонената главица остра сабя не сече“, явно се надяваме когато някой друг не я последва, да намажем от това.

Умението да казваш НЕ

Коя е най-голямата разлика между нас и гърците? Може би именно че като общност не умеем и не знаем кога трябва да казваме НЕ. Имаме ли с работа с някоя световна сила, сме самата възхитена кротост.
Сигурно наследство от тоталитаризма? Веднага ми изниква в главата далечната (за мен) 1968 г., когато в други държави, подчинени на СССР изригнали младежки бунтове… докато в същото време в България весело се провеждал фестивал на социалистическата младеж. И това е само един пример от хилядите – взет напосоки.
Ние винаги сме най-прилежните, най-подчиняващите се, най-прехласващите се по някоя световна сила – независимо дали Русия, Германия или друга. И естествено не можем да приемем никакви аргументи защо някой би казал НЕ.

Шокът от неподчинението

На 5 юли 2015 г. гърците заедно казаха едно голямо НЕ на предложеното им споразумение за погасяване на дълговете. Това за нас е шок. Всеки, който е ял и пил, после си плаща, повтарят ни медиите ни, а гърците са яли и пили доста – и сега искат да е на аванта. Това, че реално не се опитват да НЕ си платят дълга, а само да договорят по-добри условия как това да се случи, така че икономиката им да не се срине съвсем, не се споменава много-много. Набляга се на изгодата, шмекерлъка, окарикатуряването. Не говорим за демократична държава с народ с право на избор дали да поиска предоговаряне на тези условия – говорим за византийски съседи, за инатящи се пред възрастните деца, които си искат безплатния обяд.

Докато правителство след правителство ни повтаря, че трябва отново да затегнем коланите, само за още няколко години, а после към нас ще потекат реки от мед и масло, за нас продължава да е непонятно защо някой друг би се опълчил на тази прекрасна и единствена разумна перспектива. Завиждаме на гърците за по-високите доходи и по-добрия стандарт на живот и отказваме и за миг да си помислим защо при цялото ни старание продължаваме да сме държавата с най-нисък жизнен стандарт в ЕС и оглавяваме всички негативни европейски класации. Обвиняваме старите правителства и тоталитарния режим и удобно пропускаме, че освен тях има още един виновник – самите ние и безкритичността ни. Защото никой няма да ни оправи държавата и икономиката даром.
Тоталитарният режим ни е вкарал в много икономически дупки, но май ни е причинил и едно много по-голямо зло – направил ни е безкритични към силните на деня и чакащи спасение отгоре. За да има такова обаче, трябва да умеем освен да казваме ДА, понякога да казваме и НЕ. И по възможност – да не допускаме да задлъжнеем като Гърция. Защото престъпния политически елит си го имаме и ние. Но не му казваме НЕ, докато тегли заемите. Само чат-пат сменяме едните с другите и обратното.
Затова рискът следващата задлъжняла държава да сме ние е много голям – и ако това се случи, даже няма да се опитаме да кажем OXI и да преговаряме за по-добри условия по изплащането.
Тъй че не гледайте гърците от високо, а мислете ние какви ги вършим – и какво пропускаме да сторим.