Едно от наказанията за отказа да участваш в политиката е, че в крайна сметка биваш управляван от по-глупави хора от теб.
Платон
Преди 6 години обясних защо приех да се включа в учредяването на Да, България. През януари изтъкнах отново причините да се кандидатирам отново за националния съвет на партията. През цялото това време са ми задавали въпроси какво се говори за това или онова, дали този или онзи слух е верен, както и са подхвърляли неизменните коментари за личността на този или онзи.
Да се каже, че всеки има дефекти в характера си е клише, но е вярно. Това важи с още по-голяма сила за политици и общественици, неразделна част от работата на които да са все пред вниманието на хората. От самото начало до сега давам да се разбере, че ако усетя елемент на автократство или дори недемократичност във вътрешните процеси на организацията, то ще изляза. Вярвам, че не може да тръгнеш да се бориш за върховенство на закона, демокрация и права на хората докато вътрешно в структурата ти решенията се взимат еднолично, липсва всякаква прозрачност или процес.
Да, България не е без своите проблеми и те се изтъкват постоянно на срещи и извън тях. Има несъгласни с посоката и как се водят обсъжданията. Аз също не съм съгласен с позиции и решения, както и липсата на някои такива. Писал съм и за това преди. В същото време надали някой честно може да каже, че разговори не се водят, не се обсъжда и не работи след гласуване на общи решения.
Макар неприятен, инцидентът с изтеклия запис от вътрешна среща на парламентарната група на ДБ може да даде представа какво се случва на съветите. Това е начинът и нивото на говорене. Разликата е, че след това има още поне два часа дискусия всеки път и гласуване по различни точки през електронната система.
Това не е маска, която се слага – просто така се работи и общува. Ще ми се другите членове и представители да сравнят какво се случва в техните организации като прозрачност и процес и да се замислят. Най-доброто, което могат да направят за България, е да изискат първо вътрешна промяна и заличаване на едноличната власт. Защото с грешни решения и процеси не се стига до положителен напредък.
Отново, проблеми има във всяка организация. Идеологично Да, България е шарена, компромиси са били правени и всеки отстоява своите приоритети. Има много аспекти, които следва да се обсъдят в дълбочина по начин, който ще видите в пълния запис. Да се изговорят неща, които няма да прочетете по този начин в новинарски заглавия и ехидни постове по социалките.
Политиката е игра на шах, в която следва да се мисли, а не да се блъска по масата и съска скришом през медиите заради наранено его. Политиката е маса, на която или седиш, или стоиш встрани и се тюхкаш как се стигна до тук. Ето това тук е нашата маса.
Христо Иванов: Виждаме как един запис се превръща в пропаганден материал, от който се разпространява откъси, извадени от контекста цитати по медиите. Предполагам, че някои от хората, които взимат решения, го правят от извадени от контекста парчета. Затова публикуваме пълния запис от заседанието на парламентарната група на Демократична България.
Призивът ми е всеки да се запознае с целия запис, да установи, че става дума за една абсолютно рутинна политическа среща. Ние сме професионални политици и сме длъжни да обсъждаме всички аспекти с всички възможни мотиви на играчите. Това е ежедневието в парламента.
Имаме отговорност към страната. Въпросът е не кой на кого е обиден, кой какво не му е харесало, а каква отговорност си готов да поемеш за отговорността на тази страна. Това се съдържа и в този запис. Ние сме напълно спокойни за нашата роля.
Нека всеки да да прецени какво всъщност се е променило в България. Защо трябва да хвърляме страната в поредни избори. Ние сме готови, но сигурни ли сме, че това е най-доброто решение при всички задаващи се кризи.
Застанахме на позицията, че трябва да имаме правителство не защото се харесваме, защото си имаме доверие в тази четворна коалиция или защото има лесни отговори. А защото смятаме, че страната няма нужда от нови избори и защото смятаме, че идва тежка зима.
Подхождаме към този въпрос изключително сериозно и ако някой не го разбира, значи не разбира как се прави политика.
Бяхме готови в името да има правителство да изтеглим своите министри, да нямаме претенции към позиции и да дадем парламентарна подкрепа. И смятам, че всички трябва да сме готови да се откажем от министрите си.
Ако Слави Трифонов е готов да счупи всичко за четвърти път и неговата парламентарна група се подчини на този импулс, трябва да се обърне внимание, че най-заинтересованите са ГЕРБ и ДПС.
Въпросът е дали търсим как да избягаме от отговорност или търсим как да намерим решение за страната. Ако просто трябва да си спасим егото и отговорността, може би това е много добър изход.
Да, смятам, че фиксацията да имаш свои министерства, да е само твое, ти да назначаваш хората, да имаш собствен бюджет и да виждаш единствено това – това е абсолютен погром.
Не позволявайте ГЕРБ и ДПС да закарат страната към още по-голяма криза с надеждата в кризата да се реабилитират и да се избелят. Помислете заслужава ли си заради този разговор да хвърлим България в хаос.
“Демократична България” ще отидем на избори спокойни, защото знаем, че сме били професионални и отговорни. Ще отидем пред избирателите като хора, които сме застанали на страната на здравия разум и на съзнанието, че България е по-голяма от всички възпалени ега, претенции, мераци за позиции.
В несъстоялия се кабинет на Асен Василев с първия мандат на „Продължаваме промяната“ Корнелия Нинова щяла да е вицепремиер и министър на енергетиката. В този, макар и с мандата на БСП, още не е ясно – като в приказките Нинова ще трябва да извърши поне три подвига, иначе няма да получи половин царство.
Няма да убива ламя, но са ѝ поставили задача да осигури мнозинство за приемане на антикорупционния закон и избора на Бойко Рашков за шеф на КПКОНПИ. Това е „единственото условие“ на „Продължаваме промяната“, както го нарече вицепремиерът в оставка Асен Василев след консултациите с БСП в парламента във вторник. Затова от ПП искат социалистите да държат мандата толкова дълго, колкото е необходимо, за да изпълни 47-мият парламент техния ултиматум.
Консултациите между БСП и ПП продължиха притеснително кратко – не повече от 40 минути, в които всяка от страните каза пред камерите и фотоапаратите няколко протоколни фрази. А след напускането на медиите от ПП са поставили условията, разменили са по още няколко думи – и толкоз. Прилича на отбиване на номер – за да покажат, че са диалогични, и да използват още малко времето на действие на този парламент. А ако не се получи, няма да са виновни от ПП, а от БСП, защото не са успели да формират „работещо антикорупционно мнозинство“. Другото обяснение е, че сериозните разговори остават зад кулисите.
Дали пък нямаше да е по-лесно Нинова да убие ламя? Сега, ако иска да има правителство, а тя и свитата ѝ от сподвижници – доходоносни места в държавното управление, ще трябва да убеди „Има такъв народ“ да подкрепят Рашков. При това без да гарантира на хората на Слави Трифонов, че ще получат срещу гласуването си места в кабинета – това е условието само за да ги допуснат в преговори. „Ключово за участието на „Продължаваме промяната“ в правителство с мандата на БСП е приемането на проекта за антикорупционен закон и изборът за председател на КПКОНПИ“, заяви във вторник и началничката на кабинета на премиера в оставка Лена Бориславова.
Тестът е издържан
Законът, който ПП смята, че само Рашков може да реализира, трябва да е приет без редакции, при това окончателно – на първо и на второ четене. Първоначалната позиция на ИТН бе неодобрение за Рашков и „за“ закона, за който смятат, че се нуждае от сериозна преработка. Както каза самата Бориславова, ще стане ясно дали ИТН ще склонят – ако участват в заседанието на Комисията по правни и конституционни въпроси, която досега не можеше да събере мнозинство, за да обсъди законопроекта на първо четене.
Стана. След консултациите между ИТН и БСП в сряда пролича една непозната досега и нетипична смиреност и желание за диалогичност от страна на Тошко Йорданов, Ива Митева и Станислав Балабанов – пратениците на Слави Трифонов. Тримата изразиха желание за разговори, съгласие, че избори точно сега не са необходими, и готовност да бъде приет антикорупционният закон след обществено обсъждане и процедурни правила за избор на председател на КПКОНПИ. Констатираха и пълно съвпадение по програмата, с желание да я допълнят със свои предложения. А Корнелия Нинова обяви, че не са поставили червена линия пред името на Бойко Рашков и разговорът е бил „обнадеждаващ“.
Нашето последователно и категорично мнение е, че избори в момента не са необходими. Че изборите няма да доведат до по-добри резултати – напротив, изборите ще задълбочат кризата. И наистина, изходът от едни такива избори може би ще е още едни следващи избори. Затова, ако сме отговорни политици, трябва да направим всичко възможно, което зависи от нас, загърбвайки егото си, за да направим така необходимото да се стигне до кабинет. Запознати сме с програмата. Имаме съвпадение по почти всички точки. Естествено, имаме и нашите допълнения, които са нашата идентичност.
Ива Митева в началото на разговорите с БСП
Резултатът от консултациите веднага пролича. Комисията по правни и конституционни въпроси се събра в сряда вечерта след половин час закъснение и повече от четири часа обсъжда за второ четене промените в Закона за съдебната власт, в частта за европейските делегирани прокурори. Но след това, в 21:34 ч., Комисията започна обсъждането на антикорупционния закон за първо четене с предложение на Ива Митева (ИТН) за организиране на обществено обсъждане на проекта идната седмица. Тя се мотивира, че законът е нов, че липсва оценка на въздействие, че има „много кусури и недостатъци“. Подкрепиха я с 15 гласа това да стане в началото на следващата седмица.
Eкатерина Захариeва (ГЕРБ) се възпротиви срещу предвидения в проекта мандат от 6 години за шефа на КПКОНПИ, с опция за втори (тоест общо 12 години), заявявайки известното вече – че депутатите на Бойко Борисов няма да го подкрепят.
„Законът има сериозни несъвършенства и трябва да го поправим на второ четене, но трябва да го приемем, за да дадем знак“, заяви Христо Иванов, съпредседател на „Демократична България“. Съгласие с бележките му от името на БСП направи и Явор Божанков. В крайна сметка поне 30% от ултиматума на ПП беше изпълнен – проектът тръгва към пленарната зала, след като получи одобрение за първо четене 40 минути преди полунощ.
И ако има шанс проблемите с ИТН да се уредят (не без предстоящи договорки за постове), БСП ще трябва да разреши и проблемите с отцепниците от ИТН – ония, които последваха сърцето си и обявиха, че няма да подкрепят правителство, в което участва „Има такъв народ“. Тази 6-членна групичка дори се е амбицирала да покълне до гражданско движение (а после – и до партия), за да участва в политическия живот. И те чакат оферти – иначе програмата я харесват.
Работа на БСП като мандатоносител е да търси мнозинство от 121 депутати, които да подкрепят програмата, договорена за първия мандат (на ПП). В същата тази програма фигурират и упоменатите по-горе условия. Но програмите, както е добре известно, служат за опаковка на същинските преговори, които винаги опират до управленски кресла.
„Счупеното носи щастие“
е фраза за лексикон и кръчма, но не върви за провалена коалиция, в която всички се наричаха всякак, гледаха в различни посоки, а лидерите им нито един път не се появиха заедно за тези 7 месеца. Дори да се загърбят ударите под кръста и да се преглътнат обидите – „мафиоти“, „брокери“, „лъжци“, „меки диалогични китки“ и пр., – защото политиците не са тънкообидчиви, не може да се игнорира проруският уклон на БСП. Не и от „Демократична България“, чиито евро-атлантически и европейски позиции са неизменни.
Получавайки третия мандат, Нинова и депутати социалисти тутакси заговориха за подновяване на преговорите с „Газпром“ – сякаш не участват в правителство, което отказа да плаща в рубли за руския газ, докато „Газпром“ наруши едностранно договора, спирайки доставките. Някои, като Иван Ченчев, отидоха още по-далеч, заявявайки, че изгонените 70 руски дипломати и служители трябва да бъдат върнати. После негови съпартийци обясняваха, че няма да стане така – само укрепване на двустранните отношения ще има.
Засега от ПП избягват темата за руския газ. Премиерът в оставка Кирил Петков ще бъде в Азербайджан на 21–22 юли в опит да договори допълнителни количества азерски газ извън настоящите 1 млрд. куб.м по дългосрочния договор. Той призна, че сега на България се налага да купува газ на високи цени от спотпазара – „както го прави цяла Европа“. Преди Петков в Баку беше председателката на ЕК Урсула фон дер Лайен в опит да гарантира енергийната сигурност на ЕС чрез допълнителни количества азерски газ предвид реалната заплаха от спиране на руските доставки.
Не е сигурно, че Петков ще успее – по-ранни опити се провалиха, – но допълнителни количества газ са необходими, тъй като сегашните стигат за задоволяване на потреблението, но не и за нагнетяване на количества в Чирен. ЕК разпореди газохранилищата в Европа да са 90% пълни преди зимния сезон, а българското дори не е наполовина на това изискване. „Ние търсим газ по целия свят, от Щатите до Туркменистан, и това става на правителствено ниво“, заяви председателят на КЕВР Станислав Тодоров. Но нито той, нито Петков коментираха новината от ГЕРБ, че е било закупено синьо гориво от „Винтерсхал“, посредник на „Газпром“.
„Демократична България“ ще преговаря днес с БСП, но още преди това съпредседателят Христо Иванов беше заявил готовност за диалог, независимо дали ще получат третия мандат от президента. Според него БСП трябва да потърси начин да спогоди ИТН и ПП, после ще дойде и решението на Съвета на ДБ. „Ние нямаме проблем с предложението Асен Василев да е премиер“, каза Иванов.
В обединението от три партии – „Да, България“, ДСБ и Зеленото движение – избирателите на ДСБ изглеждат най-непримирими към евентуален кабинет с БСП, но и в „Да, България“ има противници. Партньор в управлението, който се държи като аватар на „Възраждане“, за да не се увеличи парламентарната тежест на формации като „Възраждане“? Не е особено убедително. А вариантът, за който се появиха спекулации – ДБ да го подкрепи, без да участва с министри, би бил лицемерно и страхливо решение. Нещо като „подкрепяме, ама не носим отговорност“.
Ако Корнелия Нинова успее да сглоби правителство, ще се окичи с лаври, но конструкцията няма как да е трайна и да издържи по-дълго от приемането на бюджета за 2023 г. Защото сега под въпрос е и този бюджет, както беше миналогодишният. Провали ли се мандатът, което ще се разбере най-късно до 4 август, предсрочните избори ще са през октомври. Служебното правителство няма за задача да подготвя и внася бюджет. Съвсем сигурно е, че следващият парламент ще е фрагментиран като днешния, което означава, че преговорите за съставяне на правителство може да се проточат. А това означава само едно – че управлението на кабинета на президента Радев ще се удължи.
Държавният глава ще се отърве с най-малко щети, ако третият опит за съставяне на правителство пропадне – той е във втория си и последен мандат. А и Корнелия Нинова, с която са в силно обтегнати отношения, ще се провали (следващите избори ще го потвърдят) и опозицията срещу нея може да успее да я свали от поста. Но ако през август встъпи президентско правителство, отговорността за пълно газохранилище в Чирен, топли радиатори и работеща на газ индустрия през зимата ще е на Румен Радев. Все пак основната задача на служебното правителство би трябвало да е организацията на честни избори.
Заглавна снимка: Корнелия Нинова след преговорите с ИТН в сряда, 20 юли 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Novini.bg
Два от най-популярните в България сайтове за дезинформация и конспирации имат почти идентични имена – Bulgarian Times и The Bulgarian Times. Собственик и главен редактор на първия, bultimes.bg, е Константин Петков. На другия, thebulgariantimes.com, собствеността официално не е известна – за него сме писали и в предишни материали от поредицата.
В социалните мрежи всяка статия на bultimes.bg интензивно се разпространява от Петков в множество антисистемни и проруски групи с хиляди последователи.
Същият модел се следва от thebulgariantimes.com, чиито статии се споделят от анонимен профил без снимки и данни на име Dora Yoveva. Това става на ежедневна база, често непосредствено след публикуването на материалите в сайтовете.
Доходоносен бизнес
В своя сайт Константин Петков публикува най-разнообразни твърдения още от времето на пандемята: от това, че в румънски болници убиват пациенти с COVID-19 през 2021 г., през опровергани изказвания на доц. Анастас Мангъров, до това как Русия успява преди всички да пусне най-ефективната ваксина срещу заболяването. Но манипулативното съдържание далеч не е само открито подвеждащо или невярно – сайтът препечатва изказвания на премиера Борисов, цитира легитимни медии и използва реални събития и новини, за да прокарва определени тези и нагласи.
Две години по-късно темата, разбира се, е друга: Русия ще си връща Аляска, а САЩ иска да заличи не само българското, но дори не разрешава на украинците да мислят и говорят за мир. Западът е в упадък, Русия е силна, Украйна е загубена. Статиите са препечатани от новинарски сайтове – в bultimes.bg почти няма авторско съдържание. Сайтът използва познати похвати: новина от Dir.bg за Зеленски се препечатва и заглавието се променя така, че да се цитира Путин, а повечето от материалите са тълкувани превратно в полза на обрисуването на Русия в положителна светлина.
Така с препубликуване на чуждо съдържание и превратни тълкувания сайтът печели широка популярност и влияние (в т.ч. и за собственика си), а същевременно генерираните кликове носят и добри приходи от реклама – страницата е изпъстрена с банери на GoogleAds. И това е само видимото на повърхността.
Да си направиш медия, да бъдеш медия
За разлика от множество анонимни сайтове, Константин Петков не подвежда своите читатели – той описва медията си като частна, с хумористичен оттенък, и отбелязва, че в секцията „Конспирации“ се публикуват „статии предимно с алтернативно мислене за нещата“. Освен това Петков разграничава сайта си от редица други източници на манипулативна информация със сходни домейни. Но в публичния профил на Петков отсъства всякаква информация за медията му, чиито статии той разпространява в десетки групи ежедневно, достигайки до хиляди потребители.
Така например статия в Bulgaria ON AIR има 184 интеракции във Facebook към 8 юли, докато препечатка на същия материал в сайта на Петков има над 2000. Сред най-честите групи, в които Петков разпространява статиите си, са „Приятели на В.В. Путин в България“, „Ние не искаме война с Русия“, „Подкрепа за Стефан Янев“, „Аз НЯМА да гласувам за Бойко Борисов и ГЕРБ!“, „Строго секретно НЛО извънземни конспирации Бог Вселена тайни и загадки“, „Приятели на Россия!“.
Личният му профил също служи за своеобразна медия, в която обикновено се коментират събитията на деня – в периода от 1 до 4 юли Петков поства над 30 пъти, като повечето публикации са подчертано антизападни и проруски. Личните му постове също се споделят и харесват от десетки. Цената на това влияние не е висока. Дивидентите и последствията обаче са повече от сериозни.
Всички пътища водят към манипулацията
Със сигурност е изкушаващо да обявим потребители като Константин Петков за „платени тролове“, но истината е, че подобни заключения са прибързани и трудни за доказване.
Профилът на Петков от създаването му през 2010 г. досега отразява актуалните конспирации на времето. През 2011 г. Петков публикува антисемитско съдържание, конспирации за намаляване на населението и за НЛО, както и публикации, свързващи американското семейство Буш със сатанистите. През 2012 г. постовете му се въртят около края на света според календара на маите, а от 2013 г. нататък е активен по темата за Сирия. По същото време (съвпадащо с Евромайдана в Украйна) Петков започва активно да публикува съдържание, свързано със Сорос, „еврофашизма“, „нелегалните мигранти“, сравнения на ЕС със СССР, предсказания на Ванга за Русия, пропутински постове. През годините профилът му набира популярност, а през 2016 г. той основава медията си bultimes.bg.
Описанието на bultimes.bg има стилистични прилики с описанието на друг, вече неактивен домейн, bultimes.com, регистриран през 2015 г. и управляван от Крум Фильовски до спирането на дейността пет години по-късно. Последната снимка в Wayback Machineна bultimes.com като действащ сайт е от 30 септември 2020 г. – и съвпадение или не, през септември и октомври същата година са създадени bultimes.info и thebulgariantimes.com, чиито собственици официално не са известни. В допълнение на това, с подобно име са регистрирани други домейни, повечето от които вече неактивни. Скорошни публикувани материали на bultimes.infoпрепращат към други сайтове с проруско и антисистемно съдържание – като например budnaera.com.
В bultimes.info има съдържание не само на български, но и на английски, френски, немски и руски, а в края на статиите се заявява в пряк текст (правописът е запазен):
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
Напълно идентична формулировка (с все правописните грешки) откриваме в редица други сайтове, публикували не само проруско и антинаучно съдържание, но и препечатки, статии за битови престъпления и конспирации: bulnews.info, bulpress.top (сравнително нискоактивен), bulpress.info (силно про-БСП), patrioti.net, bez-cenzura.info, netvesti.com, actualno.top (неактивен от 2019 г.), bultimes.eu. Част от сайтовете са свързани с т.нар. „ферми за тролове“ в Шумен, където са регистрирани и до днес според проверка на домейните.
Възможно ли е всички пътища да водят към едни и същи първоизточници?
Константин Петков препубликува постове на Крум Фильовски още през 2013 г., но на 3 август 2016 г. публично разказва за сериозния разрив между тях. По-долу в коментарите под статуса си Петков заявява, че двамата заедно са движили „Бултаймс“ (bultimes.com), тъй като Фильовски е бил „един от най-добрите приятели“, но впоследствие е откраднал проекта му. Двамата са плащали домейна заедно, а след разрива Фильовски се определя като действителен и реален собственик на bultimes.com, който, както споменахме, е неактивен от 2020 г. насам и е вероятно заместен от thebulgariantimes.com – предвид идентичното лого и описание. Същевременно на 6 октомври 2016 г. Петков регистрира „Константин медия“ ЕООД с 200 лв. начален капитал и създава собствен сайт (bultimes.bg).
Дотук се изчерпват и проверимите факти, а остават въпросите. Свързани ли са тези и други лица помежду си? Организирани ли са, или става въпрос за „тролски войни“, за борба за кликове и приходите от тях, в която автори и имитатори се надпреварват за пазар? Злонамерени ли са действащите лица, или наистина вярват в манипулативното съдържание, което разпространяват? И свързани ли са домейните с идентични имена с едни и същи лица? На своя сайт Петков заявява, че „Bultimes.bg няма нищо общо със сайтовете Bultimes.com, Bultimes.net, Bultimes.eu, Bultimes.info, Thebulgariantimes.com“.
Ред в хаоса
Материали от описаните сайтове са срещани в почти всички проруски групи и групи, насочени срещу антиковидните мерки. Статиите не се разпространяват само от създателите си, нито непременно от фалшиви акаунти, вероятно свързани с тях – макар да разчитат основно на тези техники за достигане до повече потребители.
Има няколко проблема при характеризирането на тези практики. На първо място, не става въпрос единствено за невярна информация, която лесно може да бъде опровергана: препечатките от легитимни медии и цитатите от публични личности съдържат потвърдена информация. Тази истинска информация се смесва с невярна или се тълкува манипулативно, така че да постигне определено внушение.
Следващият въпрос е дали определени практики – като например цитираната по-горе формулировка, че „е възможно статията да не е истина“ – са сигнал за координирана дейност, или просто за копиране на чужди похвати. Същевременно е трудно да се определят мотивите на авторите на подобен тип съдържание: дали става въпрос за умели идеолози, които целят да получат надмощие; за опортюнисти, които печелят пари от провокативно съдържание; или за хора, които искрено вярват в съдържанието, което разпространяват.
Единственото сигурно е, че потребителите, които консумират и разпространяват такъв тип съдържание, са едновременно жертви и съучастници. Манипулацията си играе с често оправдани недоволства срещу институциите и медиите и ги трансформира в антисистемен гняв и апатия – такъв беше случаят с Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и здравната криза около COVID-19. Във време на война и нарастваща икономическа несигурност това е особено опасно.
За да се сложи ред в хаоса, трябва да се адресират редица проблеми: липсата на прозрачност на медийната собственост и на ясни правила за администриране на страници в социалните мрежи, както и изобилието от анонимни профили, които системно разпространяват еднородно съдържание. В противен случай печелившите са ясни – хора, които експлоатират слабостите в множество системи и печелят реални пари от още по-реални и наболели проблеми.
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, къде, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.
Правителство за няколко месеца или избори през октомври? Ключът е в „Продължаваме промяната“, чието ръководство все още не е обявило дали ще склони на кабинет със същите политически сили, в който премиерът да е „техен“, но да не се казва Кирил Петков или Асен Василев. Последното е трудно за преглъщане от самолюбивите съпредседатели на ПП. А и ръководството на формацията се уповава на социологически проучвания и на самочувствието си, че на избори през октомври ще спечели достатъчно, за да наложи когото си иска за министър-председател.
Асен Василев е особено убеден в това и е критичен към партньорите в коалицията (както личи от интервюто му пред „Капитал“), докато Петков показва склонност към диалогичност. „Ние сме тук да заявим цялостната ни готовност да бъдем максимално диалогични и да направим всичко възможно да има България работещ парламент и работещо правителство“, заяви премиерът в оставка консултациите, свикани от президента Румен Радев, преди да връчи третия мандат.
Останалите трима партньори в създадената през декември м.г. коалиция декларираха готовност да седнат и да преговарят за поправителен, за реконструкция, или както и да се нарече повторният опит за управление с лимитирано време и списък със задачи на база приетата наскоро съвместна управленска програма. Само ПП обаче публично постави условие за участието си, даже две.
Един срещу друг
Тази седмица заместник-председателят на парламента Мирослав Иванов заяви, че от ПП са готови да обсъдят как може да се работи заедно занапред, но това би станало при спазване на програмата им и с кандидат-премиер Асен Василев. После – и още нещо. Ако третият, последен мандат, който президентът Румен Радев предстои да връчи, отиде при „Има такъв народ“, „Продължаваме промяната“ ще откаже да преговаря за съставяне на правителство. „Бихме подкрепили разговори с БСП и „Дeмократична България“ около програмата, която съставихме. Ако мандатът отиде при ИТН, ние сме обявили, че не бихме преговаряли с тях, тъй като те развалиха настоящата коалиция“, заяви пред журналисти в парламента председателят на парламентарната група на ПП Андрей Гюров.
Враждата между двете политически сили, избухнала с разкритията за канадското гражданство на Кирил Петков и блокирането на Любомир Каримански, номинацията на ИТН за управител на БНБ и екзалтирала с изтеглянето на ИТН от коалицията, няма да стихне. Опцията за второ правителство на 47-мия парламент е да се превърне в „исторически компромис“.
От партията на Слави Трифонов, на която социолозите отреждат изпадане от следващ парламент, показват склонност към диалогичност, смятат изборите за краен вариант и демонстрират пилигримска вяра в мъдростта на президента. „След като знаехме какво ще се случи с втория мандат, логично е президентът да постъпи мъдро и всички да направим всичко възможно, за да се сформира правителство и българското общество да е удовлетворено“, казва Станислав Балабанов от ИТН. Помирителната им теза е да седнат и да говорят „първо по политики“ – макар че дадоха своя принос както за разтурянето на коалицията, така и за провала на първия мандат, тъй като отказаха да подкрепят кабинет с премиер Асен Василев. Балабанов също така изтъкна прекрасното разбирателство на ИТН с БСП и ДБ, „както и с много колеги от ПП“.
Миротворците
За третия мандат основните конкуренти са БСП и „Демократична България“, тъй като ИТН са… да кажем, етично компрометирани (не само заради провалите на двата си проектокабинета миналото лято). ДПС и „Възраждане“ не влизат в сметката, те също като ГЕРБ обявиха курс към избори. Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ дори коментира пред журналисти, че новият модел е „моделът на задкулисието и олигархията“, който реди кабинет по молове и джипки.
Президентът съобщи, че ще назове победителя след консултациите, на които са поканени всички парламентарно представени партии. Тази политическа хореография е съвсем уместна – от една страна, Румен Радев печели добавена стойност като стожер на стабилността и диалогичността, като извор на сигурност, от друга, дори да е решил, а най-вероятно е така, кому да връчи мандата, консултациите ще придадат тежест на решението.
Според съпредседателя на ДБ Христо Иванов третият мандат е кризисен, но целта е да бъде съставено „работещо реформаторско правителство“ от четиримата досегашни партньори, а ПП да имат водеща роля при договарянето на премиер. Хоризонтът на този проектокабинет е до 1 януари 2024 г., за да бъде гарантирано членството на България в еврозоната и влизането в Шенген. Наред с това предупреди да не се създават твърде високи очаквания.
„Ще направим усилия да говорим с всички, има потенциал“, заяви в предаването „Лице в лице“ по bTV лидерката на БСП Корнелия Нинова. От известно време тя не спира да изтъква колко добър медиатор биха били социалистите, повтори го и в предаването в четвъртък. Няколко часа преди това депутатът от парламентарната група на БСП Борислав Гуцанов заяви в кулоарите на парламента, че бъдещият премиер на бъдещия кабинет трябва да е от най-голямата политическа сила, сиреч от „Продължаваме промяната“.
Независимите депутати – групата, отцепила се от ИТН, за да подкрепи ПП – няма да подпомогнат правителство с третия мандат. Ревнуват от доскорошните си съпартийци. „Ние не считаме, че ИТН са способни да участват и да формират правителство, което е стабилно“, каза депутатът Георги Георгиев по „Нова Нюз“, като отбеляза също колко е важно кои ще са министрите. Изглежда, че след като последваха зова на сърцето и направиха моралния си избор, очакват наградите.
Каквото и да се случи следващата седмица, надеждите за ново правителство не са никак големи. От БСП вече заявиха, че ще настояват за нови преговори за доставки на руски газ. Газовият проблем трябва да намери решение още преди да се знае името на премиера – защото може да се окаже, че изобщо няма да се стигне до номинацията му.
Заглавна снимка: Лидерите на „Продължаваме промяната“ на консултации при Румен Радев на 15 юли 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Facebook страницата на президента
Стара лада, преустроена в космически кораб, който ползва ябълкова ракия за гориво. Първоначално корабът отказва да запали, но след побутване от неколцина здравеняци гордо излетява… за да експлодира секунди по-късно, едва в началото на пътя си към Космоса. Двамата пишман астронавти, паднали на родна земя посърнали и оцапани със сажди, но живи и здрави, си споделят един джойнт за утешение.
Автомобил, каращ с висока скорост, минава на червено, блъска друга кола, после се удря в асансьора на метростанция с такава сила, че се разцепва на две. Едната половина (според една от версиите – предната) помита две пешеходки, причинявайки смъртта им. Шофьорът и спътничката му обаче, съвсем невредими, бягат от местопрестъплението. Спътничката осигурява на шофьора стълба, по която той да се изкатери до дома си и да влезе през прозореца.
И в двата случая оцеляването на пътуващите си е цяло чудо.
Ако превозно средство, особено пък летящо, избухне, трудно можем да си представим как хората в него може да оцелеят. Ако автомобил се блъсне с такава сила, че се разцепи на две, не изглежда много вероятно пътниците в него да се отърват невредими, че и водачът след това да е в състояние да се катери по стълба. В първия случай обаче става въпрос за сюжета на клип към песен на босненската група „Дубиоза колектив“, ерго за художествена измислица. А във втория – не за екшън филм, а за реална катастрофа насред София.
Въпреки това медиите не задават въпроси за правдоподобността на изнесената от институциите информация, върху която се градят интерпретациите на катастрофите. Далеч по-интересна се оказва личността на заподозрения Георги Семерджиев. С петдесетина пътни нарушения и повече отнети контролни точки, отколкото има в един талон. От 2005 г. е с отнета книжка и макар да е хващан, не е подведен под отговорност – оказва се, съвсем законно. Но пък не е арестуван и когато е трябвало, включително броени дни преди катастрофата, когато е спрян и тестван с положителен резултат за употреба на наркотични вещества.
Също така е замесен в търговия с наркотици и във футболни агитки, смята се, че е бил и защитен свидетел. Но пък поддържа близки връзки с полицията. А след изказване на вътрешния министър Бойко Рашков възникват интерпретации, че с полицейската служителка Симона Радева, смятана за негова спътничка, отношенията му са от интимно естество. Накратко –
Георги Семерджиев е перфектният пример за сраснатостта на полицията и прокуратурата с престъпния свят.
Доказва ли това обаче, че именно той е причинил катастрофата на бул. „Черни връх“? Този въпрос задава – за срам на журналистическото съсловие, включително на авторката на настоящата статия – не някой разследващ журналист, а рекламистът Мартин Димитров. Той упреква „лесната, удобна и мързелива журналистика“, която ретранслира твърдения на властимащи и прессъобщения на официални институции, вместо сама да търси информация, с помощта на която да установи истината.
Защото, припомня Мартин Димитров, работата на журналистиката не е да възхвалява, да обвинява или да внушава, а да търси истината. Ако го преведем на журналистически език – да информира. А това става, ако подлагаш на съмнение и проверяваш информацията, която дават наготово. Например: прегледани ли са Семерджиев и Радева след катастрофата? Имат ли наранявания и изобщо има ли някакви следи, че са били в колата? Интервюирани ли са автомобилни експерти, които да кажат каква е вероятността при толкова силен удар шофьорът и спътницата му да останат невредими?
И така, какво знаем дотук със сигурност, освен описаното по-горе, и какво – не?
Знаем, че късно вечерта на 5 юли е станала катастрофа на кръстовището на булевардите „Черни връх“ и „Арсеналски“. Починали са две млади жени – Христина Дилева и Хариет Стефанович. От момента на катастрофата има не особено ясно видео, а от огледа на мястото – снимки, които също не казват много. Знаем, че автомобилът с фалшиви германски номера по принцип се е карал от Георги Семерджиев; той е засичан да шофира с бясна скорост няколко пъти в навечерието на катастрофата. Самият Семерджиев, по думите на брат му и по данни от бивши провинения, обича високите скорости. Освен това няма скрупули да шофира под въздействието на наркотици.
Не знаем обаче какво е било състоянието на заподозрения и предполагаемата му спътница след катастрофата. Според разследващите в автомобила са останали ключовете му, както и едната обувка. Има запис на бягащ мъж след катастрофата, за когото се твърди, че е Семерджиев. Твърди се, че съществува и запис как Симона Радева и двама служители от 4-то РПУ носят стълба на бившия футболист, но този запис, за разлика от кадрите с бягащия мъж, засега не е публикуван. Не знаем и какви са били действителните отношения между Семерджиев и Радева.
Не знаем и дали, ако той е шофирал в момента на катастрофата, е бил под въздействието на наркотици. Кръвната му проба е взета две денонощия след това и е трудно да се прецени със сигурност дали ако в нея има следи от наркотици, те са взети преди, или след трагичното събитие. До редакционното приключване на тази статия резултатите от теста все още не са оповестени. Знаем, че и Семерджиев, и Радева отричат да са отговорни. Заподозреният твърди, че към момента на катастрофата е бил отвлечен. Това не звучи особено правдоподобно, но
все пак си струва да се провери дали е възможно да не е шофирал по време на катастрофата.
Вместо това силовите институции предлагат поредната „дъвка“ за отвличане на вниманието на медиите – акция срещу шофьори, каращи под въздействието на алкохол и наркотици. А онези, за които връзката на институциите с престъпния свят е все пак по-важна от показните акции, преобладаващо се ограничават с личността на Семерджиев, сексистки коментари по адрес на Симона Радева и възмущение от полицаите, носещи стълба на заподозрения.
Обвързаността на полицията и прокуратурата с престъпния свят е достатъчно сериозен проблем, в който да се задълбочат разследващите журналисти. Защото осветляването ѝ е от обществен интерес. Така както читавите медии бързо се усетиха, че тази работа с „петорната експертиза“, „доказваща“, че снимките с пачките и кюлчетата от шкафчето на Бойко Борисов са фалшиви, е като в стария виц – не били компютри, а компоти. Осветляването на тази зависимост обаче не следва да става за сметка на проверката на фактите около обвинението. Възможно е действително извършителят на катастрофата да е заподозреният Семерджиев, а за повдигнатите тук въпроси да има логични обяснения.
Презумпцията за невиновност също е от обществен интерес.
Ако всички предпоставяме, че щом някой е обвиняем, значи е виновен (както впрочем обича да прави главният прокурор Иван Гешев), няма да има на какво да се надяваме, ако един ден несправедливо обвинят нас.
Впрочем има още една предпоставка освен типичния за публичната ни среда журналистически мързел. И тя е, че вече три поредни правителства (двете служебни и настоящото, което е в оставка) на практика вършат голяма част от работата на медиите, разкривайки нередности, злоупотреби и престъпления, вършени от публични институции.
Ала всяка власт си има интереси, колкото и потресаващи факти да огласява. Освен това съществува класифицирана информация, така че не можем да очакваме правителството в оставка да ни поднесе на тепсия кои са „четирихилядниците“, нито с какво точно са се занимавали 70-те изгонени служители на Руското посолство. И МВР няма да ни каже подробности около катастрофата на „Черни връх“, които евентуално иска да потули. Осветляването на такива факти е журналистическа задача. Само когато не се оставя на инерцията, журналистиката може да работи в обществен интерес.
Кой, ако не президентът Румен Радев, е насреща, за да нагласи един служебен кабинет и да извади България от тресавището? Да качи на гърба си локомотива и да издърпа цялата композиция като бурлак на Волга, за да тръгне влакът. Защото политиците… ами eто, видяхме ги колко могат – минаха шест месеца, коалицията се разбута и пак избори, четвърти за година и нещо.
Ако партиите в парламента не успеят да се договорят за правителство, упованието в президентската институция ще нарасне като упованието в мощите на св. Йоан Кръстител от Созопол. Такова явление не е наблюдавано досега в българската политика. По време на Виденовата зима, когато имаше хиперинфлация и бунтове, президентът Петър Стоянов (1997–2002) беше олицетворение на просветения разум и институционализъм, а назначеният от него служебен кабинет започна стабилизацията на държавата с подготовката на валутния борд. Но служебните правителства на Румен Радев наброяват три още в първия му мандат, а по всичко личи, че и във втория ще са няколко. Чрез тях обаче Радев акумулира власт и трупа рейтинг за сметка на Народното събрание в парламентарната република България.
Улеснен е – конституционно разтоварен от отговорности, но със собствени стратегически назначения в регулатори и съдебна система, с назначения на посланици и шефове на спецслужби. Нещо повече, служебно правителство на Радев подмени миналата година шефовете на ДАНС, ДАР, военното разузнаване, съгласувано с президента, вместо да назначи временно изпълняващи и да остави на редовен кабинет да избере титулярите. Така че в момента в ръцете на президента е националната сигурност (заедно с НСО, чийто шеф той така и не смени, въпреки че премиерът Кирил Петков поиска оставката на бригаден генерал Емил Тонев).
Капитулация на един главнокомандващ
Предвид тези факти е странно, когато президентът обяснява как не е бил информиран за изгонването на 70-те руски дипломати и служители. Държавният глава призова правителството в оставка да преосмисли действията си предвид „последствията от ескалацията на кризата в двустранните отношения“, а премиера Кирил Петков – да свика заседание на кабинета. След изявлението му Русия заплаши със закриване на посолството си с вербална нота, връчена от посланичката на страната у нас Митрофанова. Тя даде ултиматум до 12 часа в петък да бъдат оттеглени нотите за обявените за персона нон грата служители на руските задгранични представителства – в противен случай ще говори с президента Путин.
А петъчният ден бе открит с публичната подкрепа, заявена от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, за решението за изгонването на руските дипломати, и с настойчивостта на ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ да извикат в парламента премиера за изслушване по темата. „Сега има война. Ние сме на страната на Украйна, на евро-атлантическия свят. Ако влезем в детайлите и в глупостта им, ще излезе, че не сме от тази страна на чертата, а ние сме. И дотогава, макар и аматьорски, дилетантски, абсолютно непрофесионални, тези действия трябва да бъдат подкрепени, за да стигнат до края“, заяви Борисов. За първи път бившият премиер, който в трите си мандата показа съобразяване с руските зависимости и не направи сериозен опит да ги прекрати, в опозиция действа като 100-процентов евро-атлантик. И тук съвпадения с държавния глава няма.
Откакто влезе във втория си мандат, спечелен заради противостоенето му на ГЕРБ и на главния прокурор Иван Гешев, президентът заговори в един глас с ГЕРБ и изпадна в амнезия за Гешев, чиято оставка допреди две години искаше наравно с други. Макар да критикува правителството заради несъстоялата се съдебна реформа, той удобно забрави за собствения си проект за промени в Конституцията. Какво от това, че през ноември м.г. обяви, че му „идва времето“.
В едно обаче Румен Радев е бил винаги праволинеен – нито по времето, когато беше активен борец срещу „бойковизма“, а още повече сега не е произнасял и дума срещу влиянието на Кремъл, камо ли да го дефинира като заплаха за националната сигурност заради генерирането на корупция, на страх и недоверие в ЕС и НАТО. По време на протестите през 2020 г., а и през 2021 г., когато се самономинира за втори президентски мандат, демократичната общност се правеше, че не забелязва това… опущение.
Радев обаче винаги е разбирал ядреното бъдеще на България като бъдеще за АЕЦ „Белене“; тръбата на „Турски поток“ – като злоупотреби със средства, но не и като още по-тежка зависимост от „Газпром“; военна помощ за Украйна – като въвличане на България във война; а за спрените от „Газпром“ доставки на руски газ обвини правителството. Като натовски генерал и бивш началник на ВВС той дори поиска България сама да пази въздушното си пространство, въпреки че е наясно колко несъстоятелно е това заради състоянието на бойната авиация. Разбиранията му за „руския“ Крим са константни още от първия мандат.
Затова и президентът няма да застане на страната на премиера Петков и правителството в оставка и да го подкрепи срещу шантажа на Кремъл. Настроенията в българското общество са колебливи. Според национално представително изследване на общественото мнение, проведено на терен в периода 6–16 юни 2022 г. от „Алфа Рисърч“ по поръчка на Институт „Отворено общество – София“, над 39% от анкетираните заявяват, че България трябва да се позиционира в съюз със страните от НАТО и ЕС в случай на ново разделение в Европа, подобно на Студената война. Но макар и с най-голям дял във всички възрастови групи, подкрепящите нямат мнозинство в нито една.
За съюз със страни като Русия и Беларус се обявяват 23% от запитаните. Близо 7% биха предпочели друг вариант на поведение на страната. Но е твърде голям делът на хората, които не могат да преценят или не отговарят на въпроса – близо 31%. За спечелването им на следващи избори ще се конкурират и БСП, и „Възраждане“, и „Български възход“ на Стефан Янев, защо не и „Изправи се, България“ на Мая Манолова.
Президентът ще помогне с каквото може. Откакто се позиционира като критик на правителството (прави го почти ежедневно), канонадата от жълти медии по Радев спря. А неговата представителка в СЕМ Габриела Наплатанова пък спомогна настоящият директор на БНТ Емил Кошлуков, известен с близостта си и до ГЕРБ, и до ДПС, да запази поста си. Удобното оправдание беше принципност, в името на която тя се въздържа от гласуване, макар да оцени високо професионализма на един от кандидатите и неин бивш шеф в bTV Венелин Петков.
Залезът на Борисов
Докато звездата на Румен Радев се вдига все по-нависоко, Борисов залязва. Повече от година бившият премиер и все още лидер на ГЕРБ обикаля из България, говори по партийни сбирки и отмаря в Банкя с внуците и кучетата. Оттам „вдига“ ветото за Северна Македония с призива си към премиера Кирил Петков да внесе т.нар. френско предложение в парламента още на 22 юни, след което тутакси изригнаха похвали от председателя на ЕНП Манфред Вебер, еврокомисаря по разширяването Оливер Вархеи и албанския премиер Еди Рама. Макар че именно правителството на Борисов блокира европейския път на Скопие през 2019 г.
Но въпреки някои ситуационни победи, в т.ч. успешния вот на недоверие, Борисов е наясно, че времето му е изтекло и е най-добре да се оттегли – само че не си е изработил пътя за отстъпление. Той е твърде обременен от десетте години управление – политическо людоедство, корупционни схеми, чадър от главния прокурор, укрепване на руското влияние. Докато президентът няма как да бъде уличен в корупция, тъй като пряко не управлява.
Въпреки някогашното си противоборство обаче, днес те като че ли играят в един отбор – на противниците на правителството на Кирил Петков, независимо от мнозинството в 47-мото НС, подкрепило френското предложение за ветото за Северна Македония. ГЕРБ и ДПС, гласували заедно с „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, изпълниха волята на европейските политически семейства, към които принадлежат. А президентът така и не успя да изиграе „македонската карта“, въпреки упорството си да издига бариери пред разрешаването на проблема.
Ако миналата година служебните правителства бяха добър инструмент за рейтинга на Радев, също и ускорител за политическата кариера на Кирил Петков и Асен Василев, сега ситуацията е различна. Кризите са прекалено много, а напрежението е твърде високо – растящи цени, скъпи горива, нови страхове заради нови щамове на COVID-19, война.
Този път Румен Радев ще съставя с неохота четвъртия си служебен кабинет. Какво да се прави – кой, ако не той…
Резултатите от националното външно оценяване (НВО) на учениците и тази година разпалиха обществени страсти. Докато едни акцентират върху нещата, които децата, държащи изпитите за външно оценяване, не знаят, не разбират или не могат, други обръщат внимание на проблемите в училищното образование, част от които се явява и НВО. По какъв начин училището изгражда знания и умения и с адекватен инструментариум ли се оценяват те? Бива ли да свеждаме седмокласниците единствено до формалните резултати, които постигат на изпити и на базата на които успяват или не успяват да се класират за „елитна“ гимназия?
По отношение на инструментариума за оценяване два случая станаха обект на критики.
След като от Министерството на образованието и науката разпространиха информация, че четвъртокласниците не могат да обяснят какво е пожарникар, стана ясно, че проблемът е в изпитния критерий, според който децата на 10–11 години трябва непременно да се сетят, че става въпрос не просто за гасене на пожари, а за професия. Дори да оставим настрана, че при нивото на институционална и гражданска култура у нас дори възрастни се затрудняват да разграничат човека от различните му социални роли, критерият не е коректен и във фактологическо отношение – има и пожарникари, които са доброволци.
Вторият случай е с разказа „Талисманът“ на варненеца Красимир Бочев, даден за преразказ на изпита по литература след VII клас. Обект на критики стана както посредствеността на самото произведение, така и избирането на точно този автор, който е последовател на „Възраждане“ и споделя конспиративни теории за COVID-19 и по всякакви други теми. В своя защита от МОН отговориха, че художествените качества на разказа не влизат в критериите за избор на произведение, а най-важното е той да е лесен за преразказване. От това е логично да се заключи, че възпитаването на литературен вкус не е сред приоритетите на обучението по литература.
Ала по-сериозният проблем е в самата философия на училищното образование –
инструментариумът и критериите са малка част от нея. След излизането на резултатите от НВО за седми клас Надежда Цекулова от БХК и педиатърката Бояна Петкова публикуваха постове във Facebook, в които подлагат на критика системата на училищното образование. Система, която изтезава и децата, и родителите им. Която създава училища за отличници и образователни гета. В която стойността на 13–14-годишните тийнейджъри (и способностите на родителите им) се измерва според получените точки на изпитите, които пък предопределят по-нататъшния им живот.
Образователната система е фиксирана върху постиженията и класациите не само в България, макар у нас допълнителни проблеми да са неадекватните учебни програми и критерии, както и огромното образователно неравенство. В германската федерална провинция Бавария например бъдещето на учениците се предопределя дори по-рано – едва в пети клас се решава кое дете е „достойно“ за гимназия, в края на която ще може да държи матура, и за кое е по-добре да отиде в професионално училище. А без матура няма университет. Възможно е човек да стигне до нея и вече като възрастен, но трябва да има много силен мотив да надскочи професионалната си среда.
Нека си представим, че може да бъде и друго.
За да се научите да карате колело или кънки, задължително е да преодолеете страха си от падане. Основен принцип в съвременното обучение по чужди езици е, че за да проговори на новия език, човек не трябва да се бои да прави грешки. Като се замислим, така е с всичко, което учим – страхът да не сбъркаме блокира както разбирането, така и свободното прилагане на наученото. Когато основният мотив е оценяването, на практика не се учим, а се приспособяваме към определени критерии за оценка.
Да помечтаем, че в училище няма оценки. Че целта на училищното образование е учениците да се развият като личности, които разбират света, в който живеят, и са способни да се ориентират в него. Уроците са интересни и децата виждат какъв е смисълът да научат едно или друго. Не живеят в непрекъснат стрес да не се „провалят“, а експериментират и си помагат взаимно. По-големите ученици избират кое в какъв обем и с каква сложност да изучават според интересите си, стига да съберат определен брой „точки“. Няма „елитни“ и гетоизирани училища, а навсякъде може да се получи образование с аналогично качество.
Как тогава ще се влиза в университет?
За разлика от училището, в университета (поне на теория, макар с масовизирането на висшите училища ситуацията да не е точно такава) се спазват високи академични стандарти. Ето защо е логично достъпът до него да става след проверка на потенциала за усвояването на такива стандарти, тоест след изпит. И е важно висшето образование да съдържа по-високи изисквания за качество. Още повече че то (отново на теория) е предназначено за хора, които са мотивирани и знаят какво искат. Не съществува обаче никаква необходимост входът към него да е следствие от резултатите в училище. Освен всичко човек може да реши да се насочи към университет и в зряла възраст, когато вече е забравил какво стои зад оценките от гимназиалната му диплома.
По същия начин и хората, които се насочват към професия след училище, не следва да са заложници на образователните си успехи или провали, особено ако тези успехи или провали нямат пряка връзка с това, което ще се изисква от тях в работата. Често се получава така, че дори човек да е специализирал в определено професионално направление по време на образованието си, новата работа да изисква от него компетентности, които не е изучавал и тепърва трябва да усвоява. Това се случва впрочем нерядко и на хора, завършили университет.
Утопия, но не съвсем.
Така описаната картина не съществува в чист вид в никоя държава, но на много места може да намерим нейни елементи. Има висши училища, които приемат и без диплома за средно образование. Във финландските училища например оценките се формират по съвсем други критерии и нямат добре познатата ни санкционираща функция. Принцип на образованието по Монтесори е да няма оценки и домашни, а процесът на обучение прилича по-скоро на игра. В някои училища и образователни системи по-големите ученици сами избират какъв да бъде учебният им план, на кое да наблегнат повече и на кое – по-малко.
Контрапродуктивността в съвременни условия на училището, което е изградено според принципите на дисциплината и санкциите, адекватни на демократичните общества до втората половина на ХХ век, се забелязва от философи и експерти в областта на образованието. Сред тях са например немските философи Рихард Давид Прехт и Харалд Леш, за чиято книга „Как образованието сполучва“ вече писахме в „Тоест“.
Въпросът е защо моделите на несанкциониращо училище не се превръщат в масова практика.
Проблемът е не толкова в закостенялостта на самото образование, колкото в спецификите на социалната система, чиито неравенства образованието възпроизвежда, ако се позовем на френския социолог Пиер Бурдийо. В представата, че светът едва ли не ще се срути, ако хората не научат още от деца къде им е мястото. В инерцията да се произвеждат не личности, а винтчета в машината, които стават безполезни, когато тя бъде заменена от нова. В илюзията, че училищната месомелачка е „подготовка за живота“.
Обикновено детството се описва като „щастливо“ и „безгрижно“. Това клише трябва да е произведено от хора, които са забравили какво е да си дете. Или поне какво е да си ученик. Със стреса на ученическия живот може да се сравни само стресът на отдадения родител на ученик. И пак не е сигурно кой е по-стресиран, защото за ученика всичко се случва за първи път и съответно се преживява драматично. Към децата в училищна възраст има безброй изисквания, а в същото време те нямат правото да се разпореждат с живота си. Но пък могат да провалят бъдещето си – или поне да го направят много по-трудно, защото са блокирали на някой изпит.
„Знам, че не може, но може ли да може?“,
пеят босненците от „Дубиоза колектив“. Вероятно една радикална реформа на училищното образование, в която се премахнат оценките, няма да е безпроблемна. От друга страна, проблемите на настоящото училищно статукво сме свикнали да приемаме за даденост, едва ли не като природен факт. Но в степента, в която осъзнаваме, че може да бъде и друго, има и надежда за промяна.
Четирийсет и седмият парламент се записа в историята – не успя да преодолее политическото противопоставяне, но събра политическите противници, за да вдигнат ветото за Северна Македония. След като Народното събрание одобри преговорната рамка и останалите документи, или т.нар. френско предложение, още другата седмица постоянните представители на ЕС ще придвижат процеса – в броените дни, които остават до 30 юни, когато е краят на френското председателство на Съвета на ЕС.
Какво реши парламентът
Дава мандат на правителството да одобри предложението на френското председателство на Съвета на ЕС, което трябва да бъде прецизирано, за да гарантира:
1. Спазването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република България и Република Македония от 2017 г.
2. Вписване на българите като държавнотворен народ в преамбюла и в Конституцията на Република Северна Македония наравно с останалите народи.
3. Никъде по време на присъединителния процес не може да се говори за признаване на македонски език.
4. Европейски гаранции за спазването на тези условия.
Преди правителството да одобри предложението на френското председателство, външните министри на България и Северна Македония трябва да подпишат двустранен протокол, в който да са разписани стъпките за изпълнение на българските условия. Протоколът трябва да бъде подписан преди приемането на Преговорната рамка и заключенията на Съвета на ЕС. Последното заседание на Съвета е на 28 юни, но Преговорната рамка и заключенията може да бъдат приети с писмена процедура. Преди това МВнР трябва да получи мандат за подписване на протокола.
Заместник-председателят на парламента Кристиан Вигенин от БСП коментира темата за протокола, който още не е довършен: „В него има въпроси, свързани с исторически личности. Съгласни ли сте да одобрим нещо, върху което нямаме контрол като народни представители?“. „България не вдига ветото, а подсилва силата му“, заяви в парламента съпредседателят на ДБ Христо Иванов. Той подчерта, че ако Северна Македония не изпълнява ангажиментите си по време на преговорите за членство, „ветото, което им се налага, ще бъде със силата на цялото европейско семейство, застанало зад България“.
Важно е какво ще направи Скопие оттук нататък. Премиерът Димитър Ковачевски заяви, че българското предложение, тоест френското, е неприемливо, а опозицията ВМРО-ДПМНЕ се готви за протести.
Тези, които свалиха правителството, и тези, които го подкрепят, обединиха усилията си, за да гласуват преговорната рамка, подготвена от Европейската комисия и Франция. ГЕРБ и ДПС членуват в европейските политически семейства съответно на ЕНП и АЛДЕ. „Демократи за силна България“, част от „Демократична България“, също е член на ЕНП, а „Продължаваме промяната“ се стреми към групата на европейските либерали, макар че още не е подала документи за съдебна регистрация като партия след учредителното събрание през април т.г.
Независимо от политическото противопоставяне и поляризация, всички тези политически сили декларират европейска и евро-атлантическа ориентация. Техните политически семейства – десните и либералите, работиха усилено за европейската интеграция на Западните Балкани и за вдигане на ветото. Френският президент Еманюел Макрон, чиято партия е част от алианса „Обнови Европа“, публично призна вчера, че върху България е бил упражнен „много силен натиск“ през последните месеци:
Това е и резултат от политическата криза в България в момента и ние не можем да се правим, че я няма. Искам да приветствам политическия кураж и ангажираност на премиера Петков. Той направи всичко и смятам, че сме много близо до споразумение.
Извън създадената под европейски натиск и на база споделени ценности „плаваща коалиция“ останаха БСП (иначе партньор в коалицията на ПП), прокремълската „Възраждане“ и партията, чийто лидер напусна управляващите заради „Македонияааа!“ – „Има такъв народ“. Ако френското предложение трябваше да мине най-напред през заседание на правителството, ИТН и БСП щяха да го блокират заради червените си линии. Тази опасност беше избегната чрез хода с директното внасяне в парламента.
Това не отменя политическите разделения, не ни прави част от някакви коалиции, а трябва да си свършим работата заради националния интерес, за което ни плаща заплати суверенът.
Това заяви в пленарната зала съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов. Така е, не ги отменя, но дава някаква слаба надежда, че на тази основа може да се градят политически решения и за бъдещето на България, изправена пред четвърти избори за година и половина.
Мнозинството български парламентаристи изпълни своя „дълг на европейци“, за който говори президентът Макрон. Решението ще има своя принос за укрепване на Западните Балкани, разтърсвани от новите федеративни амбиции на Сърбия и руското влияние в региона, което внася политическа нестабилност не само в Босна и Херцеговина, но и в други държави.
За вдигане на ветото, наложено през 2020 г. от третото правителство на Бойко Борисов, работиха знайни и незнайни дипломати, експерти, политици. Дори и представители на БСП, както признаха депутати социалисти. Така се изпълни и обещанието, дадено от премиера Кирил Петков в началото на управлението му – в срок от 6 месеца (тоест до края на френското председателство) България да промени позицията си, „предлагайки нова процедура, много бърза, с много кратък краен срок“. В действителност за 6 месеца в управлението и заявените от ПП цели се промениха.
Борбата с корупцията, съдебната реформа и „изчегъртването“ на ГЕРБ бяха изместени от темата за ветото за Северна Македония.
Въпреки предварителните очаквания, засега няма изгледи за бурни демонстрации и изстъпления, както беше в Гърция, когато се преговаряше за името на Бившата югославска република Македония. Тогава в Солун, Атина и други гръцки градове десетки хиляди гърци не спряха да протестират дни наред заради употребата на „Македония“ в името на държавата. Но след като 27-годишният спор беше решен, демонстрациите стихнаха.
Макар че в последните дни се забелязва известна активност на политици от ВМРО, предвождани от евродепутата Ангел Джамбазки, те едва ли ще съберат впечатляващ брой граждани в своя подкрепа. „Възраждане“ можеха да свикат свои хора под знамената в петъчния ден, когато парламентът обсъждаше ветото – но не се случи.
А сега какво
Протестите пред Народното събрание заради вота на недоверие тъкмо приключиха като лятна буря, докараните с автобуси хора се прибраха по домовете си в провинцията, разотидоха се придошлите на жълтите павета софиянци.
Премиерът Кирил Петков нарече „мафия“ половината парламент, президента – „страхливец“, а доскорошния си партньор във властта „Има такъв народ“ – „предатели“. Оттегляйки се от капитанския мостик, след като вотът на недоверие, внесен от ГЕРБ, събори кабинета му, Петков взриви и мостовете на тръгване. Това отсега предизвестява неуспеха на първия мандат, който президентът по право следва да връчи на „Продължаваме промяната“, за да сглоби правителство. Но ПП все пак ще се опита, може би отново с Кирил Петков, а може би с друг за премиер – което Асен Василев, неговият верен съратник, съпредседател и вицепремиер допуска, но се съмнява.
Следващият мандат, който се полага на ГЕРБ като втора политическа сила на изборите през ноември 2021 г., също „изгаря“. От ГЕРБ вече обявиха, че ще го върнат тутакси. На когото и да се падне третият мандат – на ИТН, БСП, „Демократична България“ или „Възраждане“, правителство също няма да се състави. И България пак опира до избори.
Възможно ли е предсрочните избори да бъдат предотвратени от n на брой компромиси?
Например ако „Продължаваме промяната“ оттегли Бойко Рашков като кандидат за председател на КПКОПНИ – защото ДПС са особено раздразнени от номинацията. Или ако стихнат атаките срещу главния прокурор Иван Гешев – Бойко Борисов и сие не харесват това. Или…
Тези компромиси не са обикновени отстъпки, те са отстъпление от заявени битки и принципи, а иконичният образ на Промяната задължава създателите ѝ не просто да отхвърлят компромисите, но и да не влизат в преговори. Лесно е, когато са на площада, изправени с мегафони пред хилядите скандиращи заедно с тях. Трудно е, когато са във властта и се налага да търсят партньорства, за да вземат решения в интерес на гражданите – и за разделените в подкрепата си хора на площада, и за останалите в домовете си.
Следващата седмица в парламента влиза за второ четене актуализацията на бюджета, а създаденото в името на Северна Македония и ЕС европейско мнозинство отново ще се разпадне заради конюнктурни интереси. След свалянето на председателя на 47-мото НС Никола Минчев, предшествало вота на недоверие, опозиционните партии в парламента показаха, че те са кворумът. Ако поискат – има, ако го провалят – няма, тоест те са управляващото мнозинство и от тях ще зависи дали да бъдат приети едни или други разходи, едни или други проекти. (А както се разбра от писмото на напусналата „Възраждане“ Елена Гунчева, има знаци за съгласуване между партията на Костадинов и ГЕРБ.)
Какво ще успее да свърши парламентът, преди да се разпусне след близо месец,
зависи обаче от диалога и комуникацията между отделните лагери. На карта са заложени предстоящият отоплителен сезон, който започва след по-малко от 4 месеца, и газохранилището в Чирен, което е пълно 32%, а до октомври трябва да стигне 80%. Премиерът Кирил Петков трябваше да подпише в Азербайджан увеличение на доставките на азерски газ, които да удвоят планираните сега 1 млрд. куб.м годишно, но отложи пътуването си, за да подкрепи Никола Минчев в парламента.
Заложени са и първите близо 2,6 млрд. лева по Националния план за възстановяване и устойчивост, получаването на които изисква да се приемат 23 законопроекта. Законът обаче се оказа един, поне за първото плащане тази година, и вече е приет от Народното събрание на първо и второ четене – Закон за управление на средствата от европейските структурни и инвестиционни фондове.
Без съмнение парламентът ще одобри актуализацията на бюджета – пенсионерите в България са една трета от избирателите, – но не и разходите, поискани от правителството на Кирил Петков. В сряда, 29 юни, проектът влиза за второ четене в пленарната зала и ще е по-скоро предизборен. За останалите важни за Промяната законопроекти зависи от мнозинството, което ще съберат – а засега не показват склонност да разширят обхвата му извън настоящото малцинство в парламента от 116 депутати (от ПП, ДБ, БСП и шестимата независими, отцепили се от ИТН).
Дефицитът на диалог беше отличителна черта на управленската конструкция в оставка. Нормална комуникация е липсвала в коалицията, както пролича от ваденето на мръсното бельо след „развода“, нямаше я и в отношенията с опозицията.
ДПС и „Възраждане“ са готови за избори. ДПС имат твърдо ядро, чиято готовност за гласуване се влияе основно от знаците на ръководството. Партията на Костадин Костадинов е във възход, регистриран от социолозите. ИТН ще се бори пак да влезе в парламента – този път може да е и в коалиция с прясно учредената през май партия на Мая Манолова „Изправи се, България!“. БСП е в срив, а Корнелия Нинова и кръговете ѝ ще трябва да се разделят с ресурсните места в земеделието и горите.
Управлението отново ще зависи от правителство на президента.
На „София прайд“ по традиция вали дъжд. Петнайсетото издание на шествието, което се проведе миналата събота, не беше изключение. Не за буквалните капки обаче иде реч тук. В сравнение с предишните прайдове едно отсъствие се набива на очи – тази година нямаше масирани анти-ЛГБТИ кампании в навечерието на събитието.
За всички, които следят темата, тази липса е, меко казано, необичайна.
Е, не мина съвсем без хомофобска активност.В навечерието на прайда Светият синод на Българската православна църква се сети да обяви събитието за „непристойно“ и да призове то да бъде спряно. Проведе се и станалият ежегоден Поход за семейството в защита на „традиционното семейство“, тоест на брака само между мъж и жена. На него се събраха една шепа хора. В подлеза на Софийския университет обикаляха неколцина късо подстригани младежи, търсейки някое знаменце в цветовете на дъгата, което да изгорят.
Въпреки че прайдът не беше уважен от политически лидери (с изключение на съпредседателя на „Зелено движение“ Владислав Панев; министърът на екологията Борислав Сандов идва всяка година, но тази беше с ковид), той все пак беше посетен или поне подкрепен от политици от различни партии. Сред участниците бяха разпознати не само членове на „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“, а и евродепутатите от БСП Цветелина Пенкова и Петър Витанов. А Антоанета Цонева и Иво Мирчев от „Да, България“, които досега не бяха подписвали декларацията на „София прайд“ и като цяло не бяха демонстрирали подкрепа за ежегодното шествие за правата на ЛГБТИ хората, сложиха на профилните си снимки във Facebook панделки в цветовете на дъгата.
Основната разлика с предишните прайдове е, че
тази година телевизионните студиа не преливаха от „дискусии“ между хомофоби и ЛГБТИ активисти,
в които водещите питат, сякаш за първи път се сблъскват с темата: „Не разбирам защо парадирате. Кой ви пречи?“ Нямаше разлепени хомофобски стикери по уличните стълбове и превозните средства на градския транспорт. Нямаше актове на насилие срещу събития, включени в културната програма на прайда. Нито медийно демонизиране на книги или филми от програмата.
Почти не се чу и гласът на хомофобските политици и партии, които традиционно вдигат шум в навечерието на шествието. За БСП това е по-лесно обяснимо – като част от управляващата коалиция Корнелия Нинова, която е и „моторът“ на хомофобията в Столетницата, се опитва да бъде толкова демократична и сговорчива, колкото ѝ е възможно. Ала партията на Костадин Костадинов, която вече има парламентарно представителство и използва всеки повод, за да прави гръмки изказвания от трибуната на Народното събрание, също подмина темата. Само ВМРО по навик поиска забрана на прайда, но това не стана новина.
Само преди година в навечерието на прайда (какъвто се проведе не само в София, а за първи път и в Бургас) хомофобските прояви бяха неизброимо много и коя от коя по-зрелищни. В Бургас шествието така и не можа да тръгне, тъй като участниците в ЛГБТИ събитието бяха обградени от хомофоби и замеряни с какво ли не. Националисти организираха акции срещу представяния на книги в София и Пловдив и вандализираха клуб The Steps и общностния център Rainbow Hub. Последният впрочем вече е на трети адрес – след като няколко месеца по-късно група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате, потроши центъра, а Станков удари активистка, съседите прецениха, че не искат да съжителстват с хора, които непрекъснато са нападани, за да не пострадат и те.
След кампанията срещу Истанбулската конвенция, проведена у нас с решаващата роля на ВМРО, хомофобските и трансфобските прояви се увеличиха чувствително, а ЛГБТИ проблематиката се използваше като разменна монета в политическите борби. В началото на 2019 г. Костадин Костадинов предизборно издигна хомофобски билбордове. БСП и ВМРО не пропускаха възможност да защитят това, което разбират под „традиционни ценности“.
Жена, разхождаща кучето си в центъра на София, остана без четири зъба, защото на случаен минувач му заприличала на гей мъж. Пловдивски тийнейджъри решиха да „прочистят“ парка от връстници, които им изглеждат като хомосексуални, а активисти от града получиха смъртни заплахи. Това е само малка част от проявите на омраза към ЛГБТИ хората през последните години.
Омразата не подмина и високия дискурс. След като Конституционният съд обяви джендъра за противоконституционен, Институтът за български език към БАН издаде Речник на новите думи, с който на практика официализира всички превратни тълкувания на темата „джендър“, тиражирани от жълто-кафявите медии, както и от вестник „Дума“. Това стана в контекст, в който все повече социални учени и неправителствени организации се самоцензурират, когато се говори за джендър проблематика, за да не станат обект на негативни кампании.
И изведнъж… нищо.
В настоящия период политическите страсти отново са нажежени. Логично е ЛГБТИ хората и този път да бъдат използвани като залог в борбите за власт. Такова нещо обаче не се случва. В навечерието на прайда всички усилия на политическите сили, които традиционно развяват знамето на хомофобията (плюс „Има такъв народ“, които досега не са се проявили в тази посока), бяха концентрирани върху темата „Македонияаааа!“.
Почеркът на пропагандната кампания впрочем е същият, както и на тези против Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и пр. Създава се истеризирана среда, настроена срещу общ враг (все едно дали реално съществуващ, или имагинерен), и всеки разумен глас се интерпретира като национално предателство. В тази ситуация премиерът Кирил Петков е в положението на зайчето от стария виц, което вълкът го бие и защото е с шапка, и защото е без шапка. Ако приеме т.нар. френско предложение или дори само изрази позиция по него – води самостоятелна (предателска) външна политика. Ако не заема позиция – бяга от отговорност.
Извод – когато няма дирижирана кампания, омразата рязко намалява.
Хомофобията не може да изчезне напълно, това не се е случило и в страните, които са най-толерантни към ЛГБТИ хората. Но мантрата „обществото не е готово“ игнорира факта, че това общество бива целенасочено облъчвано с определени послания, за да продължава „да не бъде готово“. Както и с темата за Македония, у нас въпросните послания са аналогични на руски пропагандни опорни точки и се прокарват с професионални ченгеджийски методи. В контекста на войната на Русия срещу Украйна пропагандата се концентрира около теми, които имат по-сериозна непосредствена значимост, каквато има допускането на Северна Македония за кандидат-член на Европейския съюз.
Междувременно, докато пиша тази статия, и истерията „не сваляйте ветото“ секна като по команда. По всяка вероятност това става, за да извлече ГЕРБ политически дивиденти. Ала все пак може за мъничко да си поемем въздух и да си кажем – колко е хубаво да живеем без пропаганда. До следващата дезинформационна вълна. Като имаме предвид вододелната политическа ситуация, тя може и да изпревари публикуването на настоящата статия.
На 2 юни сайтът „Поглед Инфо“ публикува подвеждащ материал, в който се твърди, че НАТО спира доставката на оръжия за Украйна. Разбира се, информацията от заглавието не е подкрепена от текста, нито са посочени конкретни източници за твърдението. Както описахме в първата част на поредицата, в подобни случаи става дума за манипулативно съдържание: статията е миш-маш от цитати, изявления, епитети и мнения, без солидна аргументация и посочени проверими източници. Подобно на много други материали в сайта, и този е подписан от Александър Ситников, а под текста намираме само инициалите на преводача – СМ.
Текстове на Александър Ситников, в които се тиражират недоказани твърдения, са публикувани също в сайта на в. „Труд“, както и в сайта „Нюз Фронт“. Там Ситников е посочен като автор за „Свободная пресса“ (svpressa.ru), където публикува ежедневно, обикновено по два материала на ден. Всички негови статии в руския сайт са с подчертан проруски и антизападен уклон.
„Свободная пресса“ е регистрирана в края на 2008 г. и скоро след създаването си е разкритикувана като рупор на Кремъл заради пропагандното си съдържание. Сред посочените автори в изданието фигурират депутати в руската Дума, а главен редактор е писателят Захар Прилепин – член на Националболшевишката партия, който не смята Украйна за независима държава и подкрепя политиката на Владимир Путин от анексията на Крим до днес. Тази информация не се споменава в нито една българска медия при препечатването на материали от „Свободная пресса“, които често се представят просто като мнения.
Конспирации втора употреба
Част от съдържанието в определени български медии се препечатва директно от руски проправителствени източници, без контекстът им да бъде изрично упоменат. Разбира се, не е задължително това да е преднамерено. Друг вариант е публикуването на всякакви неверни твърдения по най-различни теми, без значение каква е идеологията или позицията, просто защото фокусът на медията е именно конспиративното съдържание.
Такъв е случаят със сайта за конспирации The Bulgarian Times, а като пример може да послужи темата за маймунската шарка, около която се появи голямо количество манипулативна информация в рамките на няколко седмици. Сайтът публикува материал, в който се намеква, че огнищата на маймунска шарка са поредният глобален план за облагодетелстване на богатите, като се изтъкват вече опровергани неверни твърдения – например това, че Бил Гейтс стои зад заразата. Като източник на българския превод е посочена страница във Facebook, която пък на свой ред цитира сайта на американски подкаст с преобладаващо конспиративно съдържание.
Авторката на оригиналната статия посочва като свое местожителство Чили, макар че пише основно за американската вътрешна политика, а името ѝ не фигурира в публичните журналистически бази данни. Проверката не показва и в коя институция упражнява изследователската дейност, спомената в биографията ѝ. В свое интервю тя говори за реални проблеми, като трудовата експлоатация в страни от третия свят например, но ги тълкува превратно, за да намекне, че преминаването към по-чисти източници на енергия е глобален план за подчиняване на света. Изброените признаци заедно с фактологично невярното съдържание и начина, по който то се представя, са признак за манипулативна информация.
Задкулисието на световните елити е честа шаблонна тема в конспиративното и манипулативното съдържание, която лесно прилепва към всеки актуален проблем – още от времената на чумата, та чак до наши дни. Това не е случайно, тъй като убеждението, че светът е място на борба между доброто и злото или че тайни елити контролират ежедневието ни, е широко разпространено, като не е задължително да зависи от нивото на образование или от политическата компетентност на конкретния човек, който вярва в това. Такива конспирации откриваме в социалните мрежи от навлизането им в България през 2010 г. до днес.
Много вероятно е подведените по дадена конспирация и занапред да бъдат излагани на подобен вид манипулативно съдържание. Пример за това е дезинформацията покрай Стратегията за детето, която също имаше руски корени. Facebook групата „Родители обединени за децата“ (РОД) е на ултраконсервативната организация „РОД Интернешънъл“, известна с крайно религиозните си и хомофобски позиции, които активно налага спрямо политиките, свързани със семейството и децата. В тази група в момента отново е в обращение измисленият термин „ювенална юстиция“, този път – във връзка с инвазията в Украйна.
Конкретната споделена статия е от анонимен руски сайт, който е препечатал материала от regnum.ru. Името на авторката не фигурира в екипа на медията. Тя разказва за случай на отнемане на дете на украинска бежанка в Дания, но не посочва имена, нито конкретни източници, а търсене на подобни новини от посочения град не дава резултати. Статията е споделена единствено в българската група, въпреки че е от рускоезични източници. Така над 14 000 членове на тази Facebook група се оказват изложени и на последваща манипулативна информация, но с друг политически фокус.
Модели на разпространение
Разбира се, не всяка информация, споделена от конкретна личност, група или сайт, задължително е манипулативна. Затова въпросът „Какво?“ винаги е по-важен от „Къде?“ и „Кой?“. Но внимателното проучване на мрежите на разпространение показва не само че едни и същи групи рециклират манипулативни твърдения, а и че съществуват определени вериги и модели на създаване и споделяне на съмнителни статии, което помага за достигането им до повече хора.
Това се потвърждава и от анализ на отразяването на войната в Украйна в четири от най-популярните портали за новини в България – „Офнюз“, „Дневник“, „Актуално“ и „Поглед Инфо“ – и сравняването им с познат източник на манипулативно съдържание. Първите три медии публикуват предимно новинарско съдържание, в което липсват оценки и аналитични интерпретации. Цитират се както реномирани медии, така и информационни агенции, за които се знае, че са контролирани от държавния апарат – в една от проучените статии „Актуално“ пояснява например, че „РИА Новости“ е под контрола на Кремъл, но подобни контекстуални уточнения като цяло отсъстват. Това създава и известен риск, че цитирайки ненадежден източник, медията може да бъде разпространител на невярно съдържание.
„Поглед Инфо“ е единствената от четирите анализирани медии, отличаваща се с ясно изразен проруски уклон, поради който в статиите се наблюдава малинформация, тоест превратно тълкуване на информация. Повечето от материалите са преведени от руски, като преводачите са посочени единствено с инициалите си. Реномирани медии и автори се цитират единствено тогава, когато информацията по някакъв начин е критична към Запада. Материалите на „Поглед Инфо“ се споделят най-системно във Facebook страницата и групата на изданието (и понякога в още две-три проруски групи, но органично) и достигат до потенциално по-широк кръг от хора от останалите три медии, които не са толкова активни в споделянето на статиите си.
За сравнение: материал на The Bulgarian Times за Украйна, който цитира БЛИЦ, е споделен в 19 групи, сред които „Подкрепа за Стефан Янев“, „Владимир Путин – носител на Нобеловата награда за мир“, „БЕЗ партии и политици“, и в повечето случаи – от един и същи потребител. В материала се цитира британският „Индипендънт“, като цитатите са подбрани така, че да илюстрират слабостта на украинската армия в сравнение с руската. Разпространяването в над 10 групи от един-единствен потребител се наблюдава и при други материали от конспиративния сайт и не е практика в другите четири изследвани медии.
Развален телефон
Избирателно е цитирана и статия на британския анализатор Лари Елиът за „Гардиън“, в която се обсъждат ефективността на санкциите над Русия и възможните сценарии за разрешаване на кризите, породени от инвазията в Украйна. Вестник „Труд“ превежда статията, като пропуска последните няколко параграфа, които съдържат информация за други варианти за приключване на войната, освен сделка с Русия, но коректно оставя посочването на Русия като агресор. Вестник „Дума“ превежда целия анализ.
В „Евроком“ и „Нюз Фронт“ обаче статията е сведена до няколко абзаца, които изтъкват прeимуществата на Русия, посочени от Елиът. Конкретно във „версията“ на „Нюз Фронт“ войната е наречена „спецоперация“ и се подчертава, че Русия има печалба от 96 млрд. долара от износ на петрол и газ, но се пропуска например, че въпреки това икономиката на страната ще се свие с 8,5% именно заради санкциите, както казва Елиът в оригиналния си анализ. Същата „версия“, препечатана 1:1, без да се споменава „Нюз Фронт“, се появява като самостоятелен статус на потребителка във Facebook, където заглавието на „Гардиън“ е сложено върху снимка на триумфиращия Владимир Путин. Към 20 юни публикацията има над 2500 харесвания и 350 споделяния.
Това са само част от примерите, които показват, че една и съща манипулативна информация често се рециклира и употребява наново, съобразно актуалните събития. Проследяването на информационния поток за Стратегията за детето, пандемията и войната в Украйна разкрива, че манипулативното съдържание се разпространява в едни и същи групи, сайтове и политически кръгове. Това не означава непременно координирана или злонамерена дейност – много от споделящите манипулативното съдържание вероятно вярват в него.
Подобен тип информация обаче експлоатира политическото недоволство и антисистемните настроения, както и исторически зависимости – като например тази от Русия. На свой ред разпространяващите манипулативно съдържание може да бъдат използвани за политически интереси, без да го осъзнават. При всички положения, след като вече са идентифицирани, сайтовете с манипулативно съдържание са лесно разпознаваеми и това може да се провери чрез проекти като „Медийно око“. Големият проблем остават групите във Facebook, често администрирани анонимно от фалшиви профили или създадени по привидно неутрална тема, но впоследствие променили своята насоченост.
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса – какво, къде, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.
Коалицията на Промяната се разпадна, а в опит да отложат неизбежните предсрочни избори партиите в 47-мия парламент ще се борят за още малко време. Колко? Зависи кой ще спечели – управляващата (все още) коалиция или ad hoc съдружието в парламента, възникнало след като „Има такъв народ“ напусна кораба на властта. След разрива последва изваждане и събиране на народни представители. Шестима депутати вече си тръгнаха от ИТН, а останалите 19 от парламентарната група се присъединиха към противниковия лагер, съставен от ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“. Засега. Защото поисканият от ГЕРБ вот на недоверие на правителството ще се гласува на 22 юни, а дотогава ИТН може съвсем да оредее.
Ако все пак вотът успее и правителството падне, премиерът Кирил Петков има амбицията отново да състави правителство с първия мандат, който ще получи от президента – когато се завърти рулетката с мандатите. В предаването „Панорама“ по БНТ този петък той обясни, че ще покани отново БСП, „Демократична България“ и отцепилите се от ИТН депутати, но също и други независими – „от всички парламентарни групи“. Но и новият съюз едва ли ще стои със скръстени ръце. Догаждахме се за съществуването му по отделни гласувания в парламента, но публично бе заявен чрез свалянето на председателя на 47-мото Народно събрание Никола Минчев със 125 гласа. Ново мнозинство означава, че вместо предложената от кабинета на Кирил Петков актуализация на бюджета може да се получи предизборен бюджет. Такива заявки вече се чуха и от ДПС, и от ГЕРБ.
Дори и да успеят да си върнат парламентарното мнозинство, управляващите едва ли ще удържат властта още дълго време. Погледите на политици и анализатори са насочени към есенни избори за парламент. Дотогава плановете на „Продължаваме промяната“ включват предложената от тях актуализация на бюджета, промените в Закона за енергетиката, свързани с помощите за бизнеса, и избор на председател на КПКОНПИ. Последното е твърде амбициозно намерение, както и законопроектът за антикорупционната комисия, внесен само с подписите на депутати от ПП.
Краткото съществуване на четворната коалиция, съставена от ПП, ИТН, БСП и „Демократична България“, дава основания за няколко извода.
Първо, разпределението на министерствата е ключово
При конструирането на настоящото управление всички бяха наясно, че темата за ветото на Северна Македония ще е една от ключовите в следващите месеци. Амбициите на френското председателство, нервността в Скопие и Тирана, недоумението и раздразнението в Брюксел бяха известни. Вместо да се борят за МВнР предвид необходимостта от синхронизирана и целенасочена външна политика, от ПП приеха за министър на външните работи да им бъде наложен кадър на президента Радев – чрез квотата на ИТН. Вероятно Кирил Петков е смятал, че някак ще успее да финтира Теодора Генчовска и управляваното от нея МВнР.
Твърде самонадеяно – предвид множеството червени линии, поставени от Договора за добросъседство, декларацията на парламента, позицията на КСНС, и непримиримостта за отстъпление, демонстрирана от двама от бъдещите партньори на преговорите за коалиционно управление – БСП и ИТН. Така в споразумението за управление четирите политически сили не се договориха за промяна. Резултатът беше игра на криеница. А намеренията на Петков за „надграждане“ на двустранните отношения и обещаната пред „Файненшъл Таймс“ през декември м.г. „нова процедура по отношение на Северна Македония – много бърза, с много кратък срок от само 6 месеца“ не се изпълниха. Не само поради български грешки. Работните групи, които трябваше да изготвят решения „по въпроси като съвместна икономическа дейност, инфраструктура, култура и история“, не показаха напредък след протоколните снимки.
Ентусиазмът, с който тръгна Кирил Петков, бързо се стопи, а светът (и България) беше връхлетян от кризи. Необходима беше отборна игра за намиране на решения за високите енергийни цени и избуялата инфлация, а наред с това Петков беше завидно активен на външнополитическата сцена. Това са изтощителни усилия – множество срещи с европейски лидери и високопоставени лица в ЕС и САЩ, подчинени на нескритото намерение да се постигне бърз напредък и ветото да бъде вдигнато. А не може да разчита на външната си министърка, тъй като не споделя възгледите ѝ – и поради тази причина няма как да си поделят усилията.
Наред с това премиерът подцени настроенията и в България, и в Северна Македония. Необходим беше комуникационен план, за да осъзнае обществото, че националният интерес на България е членството на съседите ни в ЕС. Но точно такива планове не са силната страна на това правителство. В името на голямата цел – не просто да падне ветото, но и българските национални интереси да бъдат защитени, така че България да няма имиджа на инатливо балканско магаре в международен план – премиерът беше длъжен да потърси подкрепа от всички сили в парламента, независимо от техните позиции. Също така да заяви открито този приоритет, вместо непрекъснато да повтаря, че няма да направи нищо без санкция на Народното събрание.
От ИТН още от април го обвиняват, че иска да реши този проблем сам, зад гърба на парламента и обществото. Самоувереност, его, високомерие, неопитност и вероятно още неща си казаха думата. Късно. Избухналият скандал, подготвен от опозицията, към която премина и ИТН, ще си вземе своето.
Точка за противниковия отбор е обявената от Генчовска „паметна записка“ от разговора с еврокомисаря по разширяването Оливер Вархеи, в който, по думите на министърката в оставка, Петков обещава да вдигне ветото. „Записката“ беше засекретена като класифицирана информация, а парламентът часове спори дали заседанието да е открито, както поискаха от ПП, или закрито. Така се осигури необходимата доза конспиративност и се постигна търсеният пиар ефект – премиерът е готвел нещо нередно зад гърба на народа, гавра с костите на борците в македонските освободителни борби.
В опит да противодейства на сценария, правителството прие всяко предложение в Брюксел, както и всяко действие на България по темата за началото на преговорите за присъединяване на Северна Македония в ЕС да се обсъжда и решава задължително от парламента. И предложението дойде – френското председателство го изпрати до Комисията по външна политика на 47-мото Народно събрание. В общи линии, след като София и Скопие не успяха да разрешат проблемите помежду си, те стават част от преговорната рамка и Европейската комисия се нагърбва с тях.
В преговорната рамка е включено изискването за постигане на конкретни резултати и добросъвестно прилагане на двустранни споразумения, включително Договора за добросъседство с България от 2017 г. и Декларацията от София от май 2018 г.
Това е прецедент – за първи път ЕК взема в свои ръце уреждане на двустранни отношения. Досега това е изискване за започване на преговорите, както беше спорът за името между Скопие и Атина.
В управляващата коалиция силите „за“ и „против“ вдигане на ветото бяха изравнени, две на две – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ срещу БСП и ИТН. В 47-мия парламент обаче има още една политическа сила, която неотклонно следваше курс на подкрепа за вдигане на ветото за Северна Македония и Албания – ДПС. Движението има ясна позиция още от българското председателство на Съвета на ЕС през 2018 г., а евродепутатът Илхан Кючюк е докладчик на Европарламента по темата. От ДПС предупредиха Петков още през април, че не може да реши този проблем сам. На 8 април в пленарната зала зам.-председателят на ДПС Йордан Цонев заяви:
Македония е един от важните въпроси. Когато подписваш коалиционно споразумение с два субекта, които предварително са ти казали, че това няма да стане, докато те са в коалицията, и когато разчиташ на опозицията, която хулиш, плюеш и арестуваш – ако е правомерно, е окей, но когато не е, не е окей, – това, как да ви кажа, не е много далновидно.
Затова и ден преди трансформацията на парламентарното мнозинство бившият главен преговарящ с България Владо Бучковски заяви в интервю за македонска медия, че „ако въпросът за вдигане на ветото за преговорите на Република Северна Македония с ЕС стигне до българския парламент, той ще получи подкрепата на част от депутатите от ГЕРБ и ДПС“. В новата ситуация на свободно падане на правителството лидерката на БСП Корнелия Нинова, която самоотвержено подкрепя кабинета, едва ли ще склони за вдигане на ветото – въпреки гаранциите от ЕК.
На 23 юни е срещата на върха на ЕС и лидерите на Западните Балкани. Няма големи надежди, че ветото ще бъде вдигнато. А премиерът на Албания Еди Рама вече съобщи, че ще направи постъпки пред Брюксел страната му да бъде отделена от Северна Македония. Френското председателство обаче не се отказва. В Охрид на т.нар. Преспански форум за диалог македонският президент Стево Пендаровски заяви, че „Република Северна Македония ще иска твърди гаранции и от България, и от ЕС, че включването на българите в Конституцията на страната е последното условие за начало на преговори за членство в ЕС“.
Пред журналисти съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви:
България е на път абсолютно да пропусне възможността за една добра сделка, която беше изработена от френското председателство. Най-важният параметър на тази сделка е, че ще има ангажимент Европейската комисия да следи за това дали Северна Македония ще вкара българите в Конституцията като другите народи, които са основатели на републиката, не става дума за малцинство. И това ако не се случи, няма да има преговори по първата глава. Това е успех за българската дипломация и не е национално предателство.
В миналия век политики на Великите сили, на Коминтерна и Москва попречиха България и Македония да бъдат една държава. Днес решението България да бъде в една общност със Северна Македония е в ръцете единствено на българския парламент.
Второ, коалиционните преговори – от игла до конец
В коалиционното споразумение зееха сериозни дефицити и за реформи в енергетиката и здравеопазването, и за АЕЦ „Белене“, и за ветото за Северна Македония… Важните проблеми, които се нуждаеха от детайлно разнищване и намиране на конструктивни решения още там, на масата на преговорите, бяха заметени под килима. Оставени за анализ, за лидерски срещи, за експертни съвети и т.н. – все механизми, които не успяха да бъдат смазани по време на шестте месеца управление. За пред камерите останаха усмивките, бонтонът и въодушевлението от аерирането на политическата среда.
Но разумът и политическата логика изискват те да бъдат разрешени именно преди старта на управлението, тъй като минират eфективната работа на коалицията и опасността от поява на плащ и кинжал е перманентна. На лидерските срещи и коалиционните съвети би трябвало да се обсъждат възникнали за разрешаване проблеми – например каква помощ да окаже България на Украйна, как да се помогне на украинските бежанци, каква политика да се предприеме към Русия заради спрените доставки на газ. Така няма да „увисват“ декларациите на ДБ за „депутинизация“, за които изначално е ясно, че няма как да се реализират – и от изпълнителната власт ги подминаха мълчаливо, в т.ч. идеята за оперативен контрол на „Лукойл“. Нещо повече, премиерът дори поиска дерогация за България от европейското вето за руския петрол и я получи до 2024 г., а от ГЕРБ обвиняват вицепремиера Асен Василев в тайни срещи с представители на частната руска компания.
Още преди началото на съвместното управление четирите политически сили трябваше да изяснят и как да действат с наследените от ГЕРБ пътни договори. Ръководеното от Бойко Рашков Министерство на вътрешните работи разкри сериозни нарушения за над 55 млн. лв. за магистрала „Хемус“, теглени в брой и част от тях изнесени към ОАЕ, но нито за разплатените суми по инхаус поръчки, нито за останалите милиони прокуратурата е направила каквото и да било. Това означава, че държавата дължи огромни суми на пътните фирми, независимо от качеството на тяхната работа по пътното строителство, поддръжка и ремонти.
Огромният неразрешен проблем предизвика взаимни обвинения в корупция между министъра на регионалното развитие и благоустройство (вече в оставка) Гроздан Караджов от квотата на ИТН и премиера Кирил Петков и вицепремиера Асен Василев. Основният въпрос – каква част от тези 3,106 млрд. лв. по над 900 договора, за които претендират пътните фирми, да се разплати – не е решен. А би трябвало да е изяснен още в първия месец на управлението, след като именно Петков и Василев, още като министри в служебния кабинет, удариха камбаната за милиардите, изтекли в тази посока.
Още в края на първите 100 дни се разбра, че написаното в споразумението не се изпълнява, а в края на първите 6 месеца това е съвсем ясно. Не слагаме в сметката закриването на спецправосъдието – недовършено обещание от предишните два парламента, което мина на ръба при гласуването в парламента. Едва наскоро в управляващата коалиция се сетиха, че има нужда от управленска програма. Но вече няма за кога да се пише – предстои да се подготвят предизборни програми.
Идейната нехомогенност никога не е била сред причините за разпада на коалицията. И до днес не е ясна идеологията на основната политическа сила в нея – „Продължаваме промяната“, независимо от желанието ѝ да се присъедини към политическото семейство на европейските либерали. (Въпреки че все още не е партия – няма съдебна регистрация, макар учредителното събрание да беше на 15 април.) Също в идейната мъгла е/беше ИТН – с типична проява на партия, за която един социолог коментира, че има „фенска маса, а не избиратели“. А и какво от това, че БСП се именува „социалистическа“ – отдавна е партия, овладяна от олигарси.
Пролича неподготвеността за управление, въпреки вливането във властта на умни и млади хора с добра кариера и дипломи от елитни университети. В „Лице в лице“ по bTV началничката на кабинета на премиера Лена Бориславова призна като грешка незнанието как функционира администрацията и твърде многото фронтове, които си е отворило правителството.
Несериозно е обаче премиерът Петков да изважда като довод за подкрепа за властта необходимостта да бъдат приети 22 закона, за да получи България първите средства от ЕС по Плана си за възстановяване и устойчивост. Голяма част от законопроектите са за изменения в други закони и работата по тях можеше да започне отрано – но не започна. Този парламент ще се запомни с най-слабите законодателни усилия. Планът предвижда и реформи в определени сфери, които правителството така и не намери време (или желание) да комуникира публично.
Кирил Петков смята, че в коалицията всичко си е било наред – с изключение на ИТН, защото на коалиционните съвети са се вземали „главните решения“, но „докато знаехме кой отговаря за ДБ, за БСП, нямахме идея кой отговаря за ИТН – дали е Тошко Йорданов, Слави Трифонов, или някой друг“.
Трето, проактивна комуникация
Липсата на умения за комуникация е другият дефицит на управлението. „Не успяхме да разкажем успехите си“, каза наскоро по bTV премиерът. Нямаше особено много за разказване, независимо че управляващите – като всички преди тях – имаха на разположение ефира на всички големи телевизии по няколко пъти седмично.
Разединението в коалицията и липсата на отборен дух повлия на комуникацията, която е най-видимата част от управлението. След като в самото коалиционно споразумение не беше предвиден механизъм за комуникация – съвет на лидерите на партиите, не задействаха и ония 18 ресорни съвета, които изобщо не бяха заседавали в първите сто дни, а повечето от тях – и след това. В последните седмици лидерите се събират, за да разпръснат някакво напрежение – не и за да осъществят контрол върху самото функциониране на коалицията. Така например напрежението заради действията на БСП в горския сектор, критикувани публично от депутата от ПП Александър Дунчев, завърши с победа за Корнелия Нинова и назначените партийни функционери. Всички публично отрекоха да има напрежение, след като беше съвсем ясно, че има. А Агенцията по горите така и не беше изведена от Министерството на земеделието…
Вътрешнокоалиционните отношения се обтегнаха и заради спора дали разрешенията по оценката за въздействие върху околната среда (ОВОС) да се оспорват само на една съдебна инстанция, както е сега, или на две. Втората инстанция беше премахната от ГЕРБ през 2017 г. с промени в Закона за околната среда. Много големи инвестиционни проекти зависят от това решение и в крайна сметка мнозинството отложи промените да влязат в сила чак от 1 юли 2024 г.
Пролича липсата на „център“, който да осъществява координацията между медийните изяви на министрите – всеки от тях следваше опорните точки на политическата сила, която го е излъчила. Вече е забравено обещанието, което премиерът Кирил Петков даде в края на декември м.г. – за информационна кампания в името на по-активна ваксинация срещу COVID-19. Такава нямаше.
На заден план останаха и местните политики – ако изобщо са били в някакъв план. А коалицията и по-скоро ПП очевидно няма да реализира намерението си за ограничаване на мандатите на кметовете и общинските съветници до два.
Изобщо много неща няма да се случат. Промяната се отлага – засега. Бавно и неумолимо навлизаме в предизборна кампания, пак с „Мафията вън“ на уста. Кирил Петков очаква „президентът да се върне при народа, защото тази промяна не е завършена“. Но този път Румен Радев ще стои зад вратите на Президентството.
Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БТА от митинга в подкрепа на Никола Минчев на 16 юни 2022 г.
Божидар Божанов е ИТ експерт, основател на компания за информационна сигурност, член на Изпълнителния съвет на „Да, България“, а от 13 декември 2021 г. оглавява новосъздаденото Министерство на електронното управление. Йоанна Елми разговаря с него за мерките за справяне с дезинформацията, които министър Божанов е предложил от българска страна при срещите в Брюксел, посветени на темата.
На 20 май съобщихте, че по време на срещите си в Брюксел сте предал на еврокомисарите „българската гледна точка относно дезинформацията“ и сте предложил конкретни идеи за „прилагането на Акта за цифровите услуги, така че да ограничим координираните дезинформационни кампании“. Бихте ли разяснил за читателите ни какво представлява Актът за цифровите услуги и какво приложение предлага България?
Двата проблема, които се очертаха ясно в последните месеци, са блокирането на легитимни гласове в защита на Украйна и промотирането на дезинформация от страна на алгоритмите на Facebook. Актът може да бъде използван, за да ни защити и от двете явления. Относно първото блокираните ще могат да уредят спора извънсъдебно чрез трета страна. Тоест при модерацията вече няма социалните мрежи да държат и хляба, и ножа. По линия на дезинформацията малки промени в алгоритмите и в някои функционалности на Facebook могат да допринесат за значително намаляване на разпространението ѝ от тролове. Един пример е опцията за автоматично включване в групи, в които човекът е поканен. Това се използва от троловете, за да може фалшивите новини да достигнат до повече хора. Ако Facebook ограничи ефекта от тази опция, облъчването с дезинформация ще намалее.
Имаме още две идеи. Първата е за повече прозрачност от страна на социалните мрежи. Докладите, които те трябва да предоставят (включително за модерация), задължително да бъдат на ниво държава членка, а не обобщени. Искаме също и предоставяне на данните публично, в реално време, а не веднъж годишно, което е горната граница по предложения текст на Акта за цифровите услуги. Втората идея е във връзка с алгоритмите за препоръчване на съдържание. Социалните мрежи трябва да дават обяснения на потребителите си защо дадено съдържание им е препоръчано, и да се опитват да не позволяват на групи от тролове да ги „излъжат“ с координирани действия, като например публикуване едновременно в много групи и съответно харесване и споделяне. За това може да се вземат редица индикатори за профилите, които да ги поставят в една група (т.нар. клъстерен анализ).
Актът има доста широк обхват, но целта му е да допълни Директивата за електронната търговия със специфични задължения за доставчиците на съдържание, включително във връзка с незаконното съдържание, като слага допълнителен фокус върху т.нар. големи онлайн платформи. В обхвата влизат повече прозрачност на модерацията, възможност за обжалване, базова уредба на системите за препоръчване на съдържание и други.
Какво имаме предвид с „българската гледна точка относно дезинформацията“? Как е формирана официалната държавна позиция, на каква експертност се разчита и до какви изводи стигаме по темата на държавно ниво?
Разчитаме на разговори с експерти по технологични и медийни въпроси, на техните анализи, както и на международни изследвания. Разчитаме и на докладвани проблеми от гражданското общество. Базираме изводите си на това и на публичните отчети на Facebook, но за съжаление, те са много ограничени и почти за нищо няма разбивка на ниво държава. Именно това е една от ползите от Акта за цифровите услуги – че платформите ще трябва да предоставят повече данни, за да можем да бъдем по-информирани.
Казвате, че България „вече има визия и цели, които ще реализира заедно с европейските ни партньори“. С какво се различава политиката на настоящото правителство в сферата на дигиталната сигурност спрямо тази на предишните правителства и каква е визията, за която съобщихте? Докога и как ще се прилага тя? Има ли риск да си остане поредната нереализирана рамка и ако да – какви са причините?
В рамките на конкретното посещение имах три теми: дезинформацията, електронната идентификация и споделяне на информация за киберзаплахи. Разликата с предишни правителства е, че инициираме диалог, че отиваме в Брюксел с решения, а не да се оплакваме. Решения, които са в полза на България, разбира се. С риск да опростя прекалено нещата, до момента България е била просто поддръжник на това, което казва Германия.
Министър Божанов, говорите за „координирани дезинформационни кампании“, но голяма част от проблема с дезинформацията в България се корени в два други ресора – медиите и непрозрачната собственост на онлайн източниците. Това далеч не е само български проблем: дезинформацията често се употребява политически и идеологически в медийното пространство, същевременно е и много доходоносен бизнес с онлайн реклами. Така се получава, че координираните кампании всъщност се подпомагат от доста по-мащабни некоординирани усилия, които са възможни благодарение на пробиви в системите ни. Каква е Вашата позиция по въпроса, предвиждате ли законови решения съвместно с други министерства и как си представяте тези решения?
Прозрачността на медиите действително е част от проблемите. Затова създаването на цялостен регистър на медиите, с техните действителни собственици и редактори, както и публично финансиране, е компонент от решението. Такъв регистър би подпомогнал и работата на алгоритмите, които могат да проверят дали едно новинарско съдържание идва от регистрирана медия, или от анонимен сайт. Когато един човек чете фалшива новина, той няма да провери дали интернет страницата, която е отворил, е в регистъра на медиите, или не, нито кой е собственик или редактор. Социалните мрежи обаче, които разпространяват това съдържание, могат да направят тази проверка, и то автоматично. И могат да покажат на читателя, че дадена новина идва от анонимен сайт. Това помага значително.
Медийният регистър не е политика на Министерството на електронното управление, но ще подпомогнем Министерството на културата и Съвета за електронни медии във всички аспекти от неговото изграждане.
Такъв регистър на медиите съществува от 2019 г. заради т.нар. Медиен закон на Пеевски. При справка обаче става ясно, че много медии не спазват изискванията на регистъра, което очевидно се игнорира от министерствата, но също толкова лесно може да се „активира“ при сигнал за неудобна медия. Наистина ли смятате, че това е решението?
Темата с медийния регистър наистина е деликатна и просто наличието на един регистър не решава проблемите. При такъв регистър важното е какво следва от него – например по-голяма прозрачност на публичното финансиране, възможност за справка от страна на социалните мрежи и др.
Тези регистри не са в ресора на Вашето министерство, което по-скоро се стреми към други цели, ако Ви разбирам правилно. Как според Вас могат да бъдат накарани социалните медии да правят проверка съгласно българските регистри?
Действително това е политиката за медийна свобода и тя излиза извън правомощията ми. Коментирам го заради пресечната точка със социалните мрежи и дезинформацията. Социалните мрежи могат да бъдат накарани по два начина. Единият е регулация, а другият е в комуникация със социалните мрежи да ги убедим за системния риск, който дезинформацията, разпространявана през тях, представлява за страната ни.
И накрая пак опираме в юмрука на президента, от който тръгна Промяната. А причината политиците да опрат дотам е, че лидерът на „Има такъв народ“ Слави Трифонов от екрана на телевизията си сложи „край на тази агония и тази коалиция“. ИТН обяви, че изтегля министрите си, няма да преговаря за продължаване на управление с „Продължаваме промяната“ начело, но не иска предсрочни избори и остава в парламента, включително и в състава на комисиите. Адио, Рио.
Слуховете, че партията на Трифонов иска да разпадне управляващата коалиция, се оказаха верни. Изненадата е в избрания момент – предстоящата актуализация на бюджета, в която са заложени мерки за подкрепа на бизнеса и гражданите. Сега тя виси на няколко пръста на незнайни още депутати, защото с оредялото до 109 народни представители мнозинство гласуването няма да мине.
Какво иска ИТН – да се завърти парламентарната рулетка
Тоест първият мандат пак се дава на ПП, при провал следва ГЕРБ и ако отново е крах, президентът избира на коя парламентарно представена политическа сила да връчи третия мандат. От ИТН хранят известни обосновани предположения, че държавният глава Румен Радев ще се спре на тях. Може – предвид отдавна влошените му отношения с лидерката на БСП Корнелия Нинова и факта, че изборите за втори президентски мандат са зад гърба му и няма какво да губи. Някак несериозно е партията на Трифонов, която се провали и с двата си проектокабинета миналата година, да предлага управленска алтернатива сега. Но такива са повелите на Конституцията – в случай че се стигне до повторно връчване на мандати.
А в случай че и трите опита за съставяне на правителство в 47-мия парламент се провалят, отново ще се наложи президентът да назначи служебен кабинет до провеждането на предсрочни избори, този път през октомври. Четвърти поред – и първи за втория му мандат. Разбира се, опозиционните партии като всяка опозиция декларират, че са готови за избори. Най-много се пъчат от „Възраждане“, при останалите има нюанси. ГЕРБ винаги са готови за избори, обаче смятат, че премиерът Кирил Петков трябва да поиска вот на доверие – но не казват, че те ще поемат инициатива, като внесат вот на недоверие. Лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ нюансира позицията с „Няма да подкрепим нови министри в този кабинет!“. Което оставя отворена вратата за нови министри в друг кабинет.
„Правителство на малцинството“, опаковано като спасително, експертно или с какъвто и да е похвален епитет, неизменно извиква призраците на Прехода. Като дъска Ouija –
викаш спасител, а се явява някой като Любен Беров.
В лавината от коментари, избухнали след императивното разпореждане на Трифонов, многозначително липсваше лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, измъкнал се с „Не знам какво става, защото нямам ток“ в отговор на запитване от „Дневник“. Президентът коментира чак на третия ден, избягвайки темата за нови предсрочни избори:
Парламентарно представените партии трябва да намерят възможно най-бързо изход от ситуацията, защото се нуждаем от отговорно и устойчиво управление. Докато партиите търсят формирането на управленско мнозинство, кабинетът трябва да осигури социалните плащания и подкрепата за бизнеса, да отстои ветото за Северна Македония в съответствие с рамката, приета на Консултативния съвет за национална сигурност, и да осигури функционирането на държавата.
И вицепрезидентката Илияна Йотова не насърчи предсрочните избори, но според нея премиерът трябва да се опита да намери нова формула на кабинета, както и възможност за плаващи мнозинства. Наред с това обаче тя предупреди, че не може да се гледа на депутатите като на „бройки“. „Ако всеки път броим кой ще ни подкрепи и кой ще е в залата… Вече преживяхме такава ситуация по време на правителството на Пламен Орешарски и България няма интерес да се връща в подобна ситуация“, каза тя. В петък Йотова предложи премиерът да започне разговори с председателите на парламентарните групи и предсрочните избори да бъдат отдалечени, макар че няма да може да бъдат избегнати.
„Продължаваме промяната“ ще се борят да останат на власт. Всуе
Премиерът Кирил Петков и ръководството на „Продължаваме промяната“ декларираха решителност да управляват като кабинет на малцинството, но с намерение да търсят за подкрепа „12 депутати с разум“ от ИТН. Смаляването на коалицията оряза до 109 депутатите на мнозинството и са необходими още, за да не зависят от опозицията за всяко гласуване, в т.ч. и за кворума при откриване на заседание.
На идеята за 12-те от ИТН дадоха яростен отпор, че ПП няма да получи нито един. Но не разумът, а властта и парите са неустоимо изкушение, откакто свят светува. (Ако не помагат, има и шантаж.) А към тях се добавя и непоносимият за егото на политическите новаци факт, че най-вероятно това би бил шансът им да останат в политиката. Ниските рейтинги на ИТН в социологическите проучвания не им гарантират парламентарни кресла при нови избори. Въпреки тези обективни предпоставки
да се отцепят 12 народни представители – почти половината от групата на ИТН – е мисия невъзможна.
Вече стана публично достояние как премиерът Кирил Петков неуспешно е уговарял Кирил Симеонов от парламентарната група на ИТН. Когато Бойко Борисов го правеше, той не пазаруваше на бройки и нищо не ставаше публично – и така с правителство на малцинството изкара ¾ от първия си мандат. На Петков не му върви с този тип уговорки – още от офертата към „Екогласност“ (вероятно насочен от баща си, някога член на клуба, в който се оказаха и много сътрудници на ДС).
Най-доброто, което могат да направят от „Продължаваме промяната“, преди да слязат от власт, е да изготвят кратка програма на обществено значимите законопроекти и да потърсят подкрепа публично, а не задкулисно. Към момента най-належащите са актуализацията на бюджета и промените в Закона за енергетиката, свързани с подкрепата за бизнеса. За проекта за КПКОНПИ, бавен месеци и внесен ден след като коалицията стана власт на малцинството, политическа подкрепа едва ли ще се събере. Обвиненията към ПП са, че искат да правят своя бухалка и частно правосъдие, тъй като не успяха с прокуратурата.
Именно за намиране на „легитимна формула за подкрепа“ призова и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов, за да не се стига до унизителни пазарлъци. Той не смята, че е възможно формиране на нов кабинет в рамките на този парламент:
Нов кабинет не е като да си купим нови обувки на намаленията. Става дума да се намери ясна формула за това какво легитимно управление и резултат на управление може да бъде формулирано.
ДБ и БСП засвидетелстваха вярност към ПП и подкрепиха продължаване на управлението с кабинет на малцинството. Но вече стана ясно, че няма да се получи – депутати от опозицията бламират заседания на комисии, кворум едва се осигурява, а актуализацията на бюджета не беше одобрена от парламентарната Комисия по бюджет и финанси, но все пак ще влезе в пленарната зала.
Кабинетът отговори с друг залп – няма да бърза да внесе оставките на четиримата министри на ИТН и новите номинации в парламента, докато не бъдат гласувани актуализацията на бюджета, промените в Закона за енергетиката и проектът за КПКОНПИ. Конституцията не определя срок за внасяне на оставките, но инатлъкът няма да помогне на ПП, ако искат да постигнат одобрение на проектите. В тази игра на нерви „старите вълци“ в политиката са по-добри.
„Обичам те дотук“
Коалицията се разпада не заради отстъпления от принципи и ценности, а заради пари, ехидно констатираха от ГЕРБ. Факт. Независимо от декларираната проатлантическа ориентация от ПП, в коалицията се съобразиха с червената линия на БСП да не се изпраща оръжие на Украйна и със заплахата им, че в противен случай ще напуснат коалицията. Впрочем отстъплението по отношение на Нинова е видимо – в управляваната от БСП Изпълнителна агенция по горите и в останалите структури, които държат, никой не им се бърка в назначения и разпореждания.
Каквото и да ви говорят, да знаете, че става въпрос за пари, коментира съпредседателят на ДБ ген. Атанас Атанасов. Повечето спорове за постове и пари не бяха принципни, може би затова ние бяхме балансьорът в коалицията, заяви по bTV и лидерката на БСП Корнелия Нинова.
Дали тези 3,9 милиарда лева за пътища и общини, поискани от регионалния министър Гроздан Караджов, са в основата на разрива – или само станаха повод за напускането? В коалицията се възпротивиха да се дадат още милиарди на „крадливите фирми“, свързани с ГЕРБ, независимо какво са се разбирали Караджов и министърът на финансите Асен Василев.
Но ПП и ИТН са в конфликт отдавна –
още от питането на Димитър Гърдев, международен секретар на партията на Трифонов, до служебния външен министър за гражданството на Петков. Избухна скандалът, който показа, че към датата на назначаването му за министър Кирил Петков е бил канадски гражданин, въпреки че е изпратил документи за отказ преди това. „Продължаваме промяната“ блокира и избора на издигнатия от ИТН за управител на БНБ Любомир Каримански, внасяйки своя кандидатура – на председателя на парламентарната си група Андрей Гюров. В крайна сметка нито един от двамата не беше избран.
Сега довчерашните партньори в управлението започват да вадят компромати. Споделят публично кухненски проблеми, обидни квалификации, бележки от „премиерските планове“ за Северна Македония, разпределяне на регулаторите по политически партии – досущ както предишните си деляха порции и назначения на приятелски кръгове, също управленска практика в България. Калният поток няма да спре и вече замърсява медийната среда, а журналистите притичват с микрофоните си от единия до другия край на игрището.
А преди две седмици разследващият сайт BIRDразкри, че скандалната „златна лаборатория“ на ГКПП Капитан Андреево е свързана с не по-малко скандалните „златен гьол“ и „златен паркинг“. Общото между тях е, че са контролирани от лица, свързани с наркобарона Христофорос Аманатидис – Таки и ГЕРБ. През тази т.нар. лаборатория преминаваше целият внос на зеленчуци от Турция за Западна Европа, предимно за Германия. Златната схема беше атакувана и е на път да бъде развалена. Със сигурност са били разгневени не един и двама от назованите в нея.
Засега е ясно, че България върви към нови предсрочни избори –
освен ако ИТН не са се договорили с ГЕРБ и ДПС (защо не и с БСП) за подкрепа на бъдещ кабинет на малцинството, като, разбира се, преди това трябва да са получили думата на президента, че третият проучвателен мандат отива при тях. „Промяната“ ще напусне властта дори преди да е получила регистрацията си като партия и преди да е написана управленската ѝ програма. А резултатът от няколкомесечното управление на оглавяваната от нея коалиция е, че така и не изпълни целта, заради която управлява – борба с корупцията и разграждане на модела на ГЕРБ. Което не пречи да се издигат лозунги за прогонване на мафията от държавата и на следващите избори, по време на които Иван Гешев ще е все така главен прокурор.
През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.
Какво представлява манипулативното съдържание?
Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.
Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.
Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.
Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.
Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.
В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.
Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.
Информационно замърсяване
На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.
Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.
Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.
Имената имат значение
Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.
Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.
На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.
Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.
Политическа поляризация
Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.
Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.
Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори
Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.
Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.
В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.
Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.
Попитахме читателите на „Тоест“
Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.
„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.
Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.
Луиза Славкова е основател и изпълнителен директор на Фондация „Софийска платформа“, която за поредна година организира лятно училище в гр. Белене по темите за паметта и демокрацията. Славкова е член на Консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), през годините е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика, гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет и съветник на министъра на външните работи Николай Младенов. Автор и редактор е на няколко книги и публикации, свързани с международни политики, демократично развитие и гражданско образование, и е съавтор на учебник по гражданско образование по учебната програма на новия предмет.
Йоанна Елми разговаря с Луиза Славкова за лятното училище, за паметта за комунистическата диктатура и за важността на гражданското образование при малки и големи.
Лятното училище се провежда под надслов „Защо ни е да помним?“. Безспорно отговорът е важен и питам и за него, но първо ми е интересно нещо друго – не е ли важно и как помним? Защото българската образователна система тежко залага на помненето на определени исторически моменти, дори на механично наизустяване, но има ли смисъл от такова помнене?
Разговорът за паметта е многопластов. И в теорията, и в практиката има различни подходи, включително радикални, според които е по-добре да не се помни нищо. Защото паметта само репродуцирала определени нагласи и никога не можело да има трайно разбирателство, особено където е имало конфликт между две групи. Ако една група от обществото е представена като палач, а друга – като жертва, помненето затвърждава тази представа. Известен представител на този подход е синът на Сюзън Зонтаг – Дейвид Рийф, който години наред отразява войните в бивша Югославия и е убеден, че е по-добре на Балканите нищо да не се помни. Аз не съм съгласна с него, но това не означава, че не обсъждаме това гледище в нашето лятно училище. Ние питаме всеки участник дали трябва да помним комунизма с неговите репресии като тоталитарен режим, или не. И оттам: ако го помним – защо да го помним?
В лятното училище не бягаме от различните пластове на разказа за комунизма, но правим разлика между наративите – които се менят – и фактите. Факт е, че комунизмът е осъден като престъпен режим редом с фашизма и националсоциализма, независимо че има българи, които никога не са чували за лагерите за политзатворници в България, тогава носещи срамното име „трудово-възпитателни общежития“ (ТВО). Носталгията по живота по време на комунизма, ако и да е измамно усещане за предвидимост, е легитимно усещане и никой от нас няма право да се присмива на тези емоции у някои хора. Но това не променя факта, че други стотици хиляди са белязани – често произволно и безвъзвратно – от режима. Така че и в лятното училище ние отваряме темата като един голям сноп, в който побираме всякакви детайли от историята на комунизма, в рамките на една седмица отсяваме и подреждаме кое е факт, кое е спомен и кое е част от държавната политика за паметта (или отсъствието на такава).
Разбира се, много по-лесно се помнят, разказват и преподават славните откъси от историята; онези, в които ние сме победители или пък жертви. Обаче как говорим за един период, в който системата на комунизма е палач, ние като общество сме и жертва, и палач, но сме и онова сиво пространство между двете крайности, където има всякакви хора – тихи свидетели на издевателства; хора, които под натиска на службите стават доносници; хора, наивно вярващи във фасадата на комунизма, и т.н. Разговорът за тази сива зона ни е особено важен. Защото нищо в живота не е само черно или бяло. И колкото по-добре разбира един млад човек, че историята на близкото минало е нещо комплексно, толкова по-вероятно е, занимавайки се с нея, да се учи на критично мислене, да размишлява за противоречията и за собствените си пристрастия, за пропагандата или за ролята на гражданското участие.
По Ваши наблюдения какви са промените, ако има такива, в преподаването на историята на тоталитарния режим на деца и студенти в последните години?
В последните години се случиха много неща. Имаше промяна в учебните програми в класовете, в които се изучава съвременна българска история, и комунизмът е застъпен много по-детайлно и най-вече правдиво. В старите програми бяха изпускани термини като „Народен съд“, „Държавна сигурност“ и още много, а в така или иначе малкото отделени часове по тази тема учениците остават с усещането, че комунизмът не е някаква история, заслужаваща внимание. По време на пандемията не успяхме да проследим какво е въздействието на промяната на учебните програми, но се надявам, че с повечето часове, посветени на този период, и познанията ще набъбват.
Разбира се, преподаването е другият препъникамък. Особено учителите, живели преди 89-та, трудно могат да се дистанцират от личния си опит и да си признаят, че историята, която те са учили като педагози, е продукт на същия пропаганден апарат, който би трябвало да могат да осъдят в клас. При по-младите учители невинаги е по-различно, защото, за съжаление, в университетите ни сред историците продължава да има ядра, които не гледат на комунизма като на престъпен режим. Самите методи на преподаване пък са другата трудност – у нас не е много популярно да се преподава с интерактивни методи, а дидактическият подход все още е най-следван. Това често води и до асоцииране на историята със скучна фактология – освен когато става въпрос за история, свързана с националните ни герои Ботев и Левски, за които впрочем също рядко се знае нещо отвъд клишетата.
Засегнахте какво липсва в преподаването и какво може да се подобри. Вие правите ли усилия в тази посока?
Усилията, които ние полагаме, са за демократизиране на самото преподаване и за постоянно създаване на актуални материали, помагала, възможности за участие в проекти в помощ на учители и местни активни граждани, които работят по темите за историята на комунизма и гражданското образование в цялата страна. В обученията си за учители наблягаме на интерактивните методи, така че в час по история или гражданско образование преподавателите да насочват учениците, да модерират процеса на работа в час, а не да държат лекции от по 45 минути. Обученията, които организираме, са базирани на тези методи, така че преподавателите изпитват сами добавената стойност на ученето през преживяване, симулация – или направо през топография, на терен. Именно това е и основен метод в работата ни в лятното училище – работа с история през преживяване на мястото, неговите обитатели сега, артефактите, запечатаните истории, спомените на очевидци.
За нас разговорите за историята на комунизма не са самоцел, те са част от опита ни да усилим значението на демократичната култура в нашето общество. Войната в Украйна е най-радикалното доказателство защо познаването на миналото е важно. То показва не само защо е от съществено значение едно общество да е демократично, в общност с други демокрации, които имат колективен ангажимент да си помагат, но и защо паметта за тоталитаризмите наистина предпазва от това една държава и най-вече гражданите ѝ да се плъзнат надолу по авторитарната крива.
Тази пролет, веднага след началото на войната в Украйна, стартирахме мащабен проект в Белене, посветен на паметта за лагера. Освен че ще разработим виртуален тур, започваме записването на разказите на малкото останали сред нас оцелели от лагера посредством нови технологии, така че техните свидетелства да останат запечатани за следващите поколения. След година вие ще можете от екраните си да водите разговор с тях и те да отговарят на въпросите ви, свързани с живота в лагера, без да сте физически на едно и също място. Тези подходи не само съхраняват паметта и запечатват гласовете на малкото оцелели сред нас, но вървят и в крак с времето и с начина, по който младите хора консумират информация.
Умишлено казвам „тоталитарен режим“ във въпросите си и забелязвам, че и Вие използвате тази формулировка в анонсите на събитието. Засегнахме темата за Украйна, затова питам: в България като че ли асоциираме тоталитаризма единствено с „комунизъм“, но днес виждаме например един руски тоталитарен режим, който няма общо с конкретна идеология и по-скоро заема от всичко по малко. Трудно ли се обясняват тези динамики на ученици и студенти?
Разбира се, ние сме запознати с дискусиите около термина „тоталитарен режим“ и водим такива помежду си като екип, но и с хората, които срещаме в различните си формати. Спорът за термина е дали един режим може да е толкова репресивен, че да е тотален в подтисничеството си и да не оставя нито една брънка от личния и обществен живот незасегната. И честно казано, като чета за броя на доносниците в България по време на комунизма, като гледам снимки за абсурдните граждански ритуали, с които партията се опитва да изземе ролята на Църквата (като гражданското кръщене например), и т.н., съм склонна да кажа, че комунизмът е тоталитарен, наистина се опитва да присъства навсякъде. Затова и щетите, които нанася на гражданската ни култура, са толкова големи, че продължаваме да не можем да се отърсим от тях. И до днес имаме очаквания държавата да се погрижи за нас, и то не в онзи социалдемократичен смисъл, а с готовност жертваме някоя от свободите си за тази грижа. Това граничи с поданическите нагласи, не с гражданските, и принадлежи към друг, отдавна отминал век.
По сходен начин са белязани и руснаците, струва ми се, въпреки че не познавам Русия толкова добре. Това ги прави и лесна жертва на пропагандата, с която ги облъчва режимът на Путин. След края на Студената война антидемократичните режими трудно влизат в калъпа на идеологиите, както ги познаваме от ХХ век, и дори на нас, възрастните, ни е трудно да се ориентираме в тази нова координатна система. Помислете само колко ни е трудно да кажем какво е популизъм, защо някои държави са полудемокрации, а други – полуавторитарни. Освен че е сложно да се обясни, защото е сложно по принцип, допълнително се затрудняваме, когато средата, в която растат младите хора, е пропутински настроена. Тези нагласи не са дълбоки, те са базирани на клишета, зад които дори няма сериозни размисли. Но те са базирани и на тази наследена култура на пасивност, а Путин има образ на мъж с твърда ръка, който брани руснаците от всички реални и (най-вече) конструирани врагове.
В този дух ми направи впечатление и преподаването на „демократични ценности“. Пандемията показа според мен, че трудно разбираме границата между лична свобода и колективно добруване, между необходими за съвместния живот правила и репресия. Същевременно виждаме, че през последните години някои европейски лидери бяха по-склонни да загърбят базови ценности в името на определена realpolitik, която всъщност често пъти води до повече беди в дългосрочен план. Как обясняваме и изобщо дефинираме демократичните ценности в такива времена? Успяваме ли да излезем от клишето, че Западът е задължително демократичен, а Изтокът – задължително недемократичен?
Аз мисля, че човек може да губи за моменти вярата си в общото благо, демокрацията, солидарността, равноправието, но това не значи, че демократичните ценности губят валидност по принцип. И да, дори сегашната ситуация с руския газ и с това кой какво е договорил с „Газпром“ може да накара човек да погледне обединена Европа с повдигната вежда. Но да капитулира тотално и цинично да каже, че всички са маскари и големите винаги печелят, е твърде елементарно. Демократичната култура, или по-скоро демократичните компетенции, които ние се опитваме да насърчаваме, не повеляват това. Те възпитават точно обратното – че демокрацията не е перфектна, но е най-свободната и най-справедлива система, която сме могли да измислим от атиняните насам. Тъй като тя е форма на управление на съжителстването ни в големи групи, няма как да бъде лесна, без конфликти, защото всички имаме различни интереси и предпочитания. Менажирането на динамиките в едно семейство е сложно, какво остава в една нация. И както нямаме очаквания отношенията в най-малките ядра да са елементарни, така не би трябвало да ги имаме и на ниво общество.
В този толкова комплексен свят е нелогично да си обясняваме нещата едновалентно или с дихотомии, въпреки че разбирам защо е примамливо, оттам и защо хората стават жертви на конспирации. Те, конспирациите, правят точно това – яхват разочарованието от сложната реалност, особено на онези, които са ощетени от нея по някакъв начин, и намират лесно, елементарно обяснение за несгодата. За съжаление обаче, рядко тези обяснения са правдиви. Те не само че създават илюзии у хората, но и елиминират изцяло собствената роля в битието, отнемат свободата на действие на човека. За мен ценностите трябва винаги с еднаква сила да се насърчават и в особено трудно моменти усещаме последствията от тяхната липса.
В работата си ние говорим повече за компетенции, отколкото за ценности. Без да навлизам в подробности, на практика компетенцията е онова, което те прави демократичен гражданин, и е комбинация от ценности, нагласи, умения – имаме безплатен видеоурок на тази тема с платформата „Уча.се“, както, между другото, и на всички други теми от учебната програма по гражданско образование за ХI и ХII клас.
Да поговорим и за самите ученици. Как приемат те програмата? Какви въпроси задават най-често? С какви впечатления идват в лятното училище и как те се променят към края на програмата?
В лятното ни училище в Белене идват всякакви младежи. Такива с познания и такива без; участници, чиито семейства имат история на репресии или пък са били облагодетелствани по време на комунизма; деца от малки и големи населени места, от цялата страна. Не изискваме знания или успех, търсим грамотно написана мотивация и обоснован интерес, та дори и той да е артикулиран като „Не зная нищо, но ми е любопитно“. Срещите с оцелели от лагера, обходът на разрушените сгради от Обект 2 в лагера „Белене“, разговорите с лектори, креативните саморефлексии със собствените снимки и написани мисли, работата с архиви от особено голямо значение в Държавния архив в Плевен, срещите с беленската общност – всичко това изисква време, за да се осмисли, преживее и подреди. Преживяването със сигурност е едно от онези неща, които остават за цял живот, защото е емоционално, свързано с мястото и с живите следи.
Въпросите, които чуваме, са от всякакво естество, но последната година ни направи впечатление, че участниците имаха нужда да говорим и за Прехода като исторически период, който им помага да осмислят комунизма. Очевидно са достатъчно далеч от Прехода, за да е той в тяхната перцепция едно безвъзвратно приключено минало. Със сигурност си тръгват с много повече познания за периода, с осъзнаване за дупките от училище, за тишината или носталгията по темата у дома, но най-вече за влиянието на периода и до днес върху нас като общество. Началото на лятното ни училище е посветено на демокрацията, защото тя е реалността на участниците. Оттам вървим хронологично назад към комунизма и завършваме с паметта в демократичното ни общество, вкл. и политизирането ѝ.
Като че ли винаги сме склонни да залагаме надеждите си на по-младите поколения. Според Вас нужни ли са обаче усилия за образоване на предишни поколения относно историческото наследство на близкото минало? Как биха изглеждали такива усилия? Планирате ли нещо подобно?
Като фондация работим точно толкова с възрастни, колкото и с млади хора. В България т.нар. гражданско образование за възрастни не е толкова популярно. Най-вероятно защото гражданското образование не е много популярно като цяло, но и защото с млади хора се работи по-лесно. Нагласите им не са толкова циментирани като тези на възрастните, затова и с тях се постига по-голямо въздействие. С възрастните са нужни по-различни подходи.
Ще дам пример – няколко пъти организираме представления със стендъп комедия, посветена на ЕС и на Прехода. Така през хумора и най-вече през интересите и естествената среда на възрастните инициираме размисли на теми като членството ни в ЕС, финансовите измерения на отворените пазари за стоки и услуги, но и обратната страна на медала – обезлюдяването и липсата на медицински кадри заради емиграцията на Запад. Работим много с преподаватели, както споменах, но нагласите не се променят бързо, възрастните не стават по-демократични от една вечер със стендъп комедия или един семинар. Изисква се работа в продължение на месеци, дори години и разбира се, е много трудно да се изолира влиянието на гражданското образование от всякакви други случки от живота на възрастния.
В този смисъл е трудно и да се каже, че именно гражданското образование за възрастни ги прави по-демократични. Но има достатъчно изследвания, които показват, че то води до по-голяма ангажираност. Че наличието на граждански организации и пространства е предпоставка за повече граждански инициативи и съответно липсата им се свързва с липсата на организиран граждански живот.
През последната седмица либерално-демократичната общност у нас (към която се причислява и авторката на този текст) намери нова персонализация на гражданското си недоволство. Става въпрос за вицепремиерката Калина Константинова. Обвинителният ѝ тон по адрес на украинските бежанци трудно може да остави безразлични хората с чувствителност към човешките права. Още повече че бягащите от агресията на Русия срещат у обществото ни многократно повече съпричастност, отколкото тези от Сирия или Афганистан. Макар в последно време това да се променя – не на последно място, в резултат на масираната проруска пропаганда у нас.
Кратко опресняване на паметта
Правителството интерпретира като изключителна щедрост от страна на държавата настаняването на украинците в луксозни хотели по морето вместо в бежански центрове и палаткови лагери. Мярката беше ограничена до 31 май, а краят ѝ съвпада с началото на туристическия сезон у нас. Говорейки за тази необичайна управленска мярка обаче, като че вече сме позабравили как точно се породи тя.
Всъщност благородната идея да се настаняват украинските бежанци в хотели съвсем не е на правителството. Хотелиерите сами решиха да проявят инициатива и гостоприемство. А после поискаха държавата да им плати за човещината, та да поспечелят нещо извън активния сезон. За разлика от частните лица, които прибраха украинци в домовете си безвъзмездно. Така правителството се оказа пред свършен факт. И тъй като държавата не беше измислила нищо по-добро, реши поне да финансира създадената система за подкрепа. При известни условия – до 40 лв. на човек за нощувка и храна при настаняване в хотели и къщи за гости, вписани в Националния туристически регистър.
Нови времена – нови мерки
Според новата мярка за настаняване на бежанците, анонсирана от заместник-премиерката по ефективно управление, те следваше да бъдат настанени в държавни бази, хотели с по-ниски категории и къщи за гости срещу 15 лв. на ден с храна или 10 – без храна. Ако се чудите колко качествени три хранения може да си осигурите за общо 5 лв., не сте единствените, които си задават този въпрос.
Все пак са се намерили, ако се вярва на правителството, достатъчно собственици на места за настаняване, които да се включат в програмата. Голяма част от тях са в планински курорти и в населени места, които не са известни туристически дестинации. Собствениците им вероятно са преценили, че и малкото държавни пари ще са повече, отколкото те обичайно биха получили. А украинците… все ще се намери с какво да ги хранят.
Къде се „изгубиха в превода“ Константинова и украинските бежанци?
Бежанците трябваше да напуснат хотелите, в които са настанени, до 31 май, а държавата – да осигури автобуси и влакове за извозването им. На тях обаче не се качи почти никой, въпреки че много от украинците вече бяха попълнили онлайн въпросник за нуждите и намеренията си. Именно това предизвика гнева на Константинова – от нейна гледна точка „неблагодарниците“ са пратили усилията на правителството на вятъра и имат претенции да продължават да си живеят в луксозни хотели по Черноморието.
Само че украинците бяха третирани като чували с картофи.От тяхна гледна точка ситуацията изглежда съвсем иначе – те просто не са получили никаква информация въпреки обещанието за отговор до 48 часа след попълването на въпросника. Ако не са научили по някакъв неформален начин, е нямало как да разберат къде и кога ще ги чакат автобусите. А къде точно ще ги закарат – това съвсем не са знаели. Проблемът е особено сериозен за имащите личен автомобил. За много от тях това е най-скъпото им имущество, оцеляло през войната, и не биха го зарязали просто ей така, за да се отправят в неизвестна посока.
Който не иска да слуша, трябва да почувства, гласи стара немска поговорка, оправдаваща боя над деца.
Обидена на „претенциозните“ украинци, Калина Константинова заяви, че вече няма да се допускат празни автобуси и влакове. Вместо това най-нуждаещите се бежанци ще бъдат транспортирани до буферни центрове, а оттам – до държавни бази във вътрешността на страната. Ако бягащите от руската агресия просто бяха получили информация, тази по същество наказателна мярка щеше да е излишна, но уви.
И така, стотици украинци бяха настанени в буферни центрове – фургони без климатици, хладилници и топла вода. Там вечерта не получиха храна, на сутринта закуска имаше, но не и подходяща за малки деца. Държавата оправдава тези условия с аргумента, че те все пак са само за 72 часа. А поуката за бягащите от Украйна е да видят какво им е на „истинските бежанци“, които „не ги глезят“. На сирийските и афганистанските майки с деца в бежански лагери да не им е леко? Щом са нуждаещи се, трябва да са благодарни и да търпят.
И няма да имат претенции, когато автобусите отново дойдат да ги отведат в неизвестна посока.
Отделен въпрос е, че някои от украинците вече имат личен лекар и не знаят дали на новото място ще могат да се сдобият с такъв. Както и че в изолирани курорти и в обезлюдени градчета не е лесно и за българи да си намерят работа, а какво остава за бежанци, които искат да се устроят и да се интегрират. В същото време има немалко фирми, които биха наели украински бежанци, две трети от които са с висше образование, но освен административните спънки, като например признаване на дипломи, трудно може да се наеме висококвалифицирана специалистка, разпределена в Паничище.
Държавата обаче не мисли особено как да облекчи пълноценното включване на бежанците от Украйна в българското общество. Едно – заради аргумента „ами те искат да си ходят“, друго – заради устойчивата нагласа у нас, че интеграцията е проблем единствено на интегриращите се. Именно тази нагласа е в основата на известната фраза „те не искат да се интегрират“. Независимо кои са „те“.
Интеграция? Това пък какво е?
Интеграцията на чужденци (и в частност на бежанци) е нещо, с което българската държава традиционно не желае да се занимава. След влизането на страната ни в Европейския съюз беше приета Национална стратегия на Република България по миграция и интеграция 2008–2015 г. Тази стратегия вървеше заедно с европейски пари за интеграция, разпределяни от българските институции за проекти. В екипа на един от първите спечелили проекти бях и аз, така че ще споделя малко личен опит.
Задачата ни беше да изработим индикатори за интеграция на имигранти. За тази цел проучихме европейския опит. Силно впечатление ми направи германската система, в която фигурираха включително такива индикатори за качеството на живот – дали чужденецът се задъхва, когато се качва по стълби. За контраст, наличните български индикатори бяха „брой подадени проекти“, „брой спечелени проекти“, „брой проведени кръгли маси“ – все в този дух. Представихме предложенията си за индикатори и… на следващата година беше обявен проект по същата тема. Така държавата плащаше за разработване на индикатори след индикатори, без да въведе никой от тях.
Ето за толкова „смислени“ дейности отиваха европейските пари за интеграция.
Стратегията за периода 2015–2020 г. вече включваше в заглавието си и думата „убежище“. И този документ си остана само на думи. Отношението към сирийските бежанци в този период показва на какво е способна държавата, ако от нея, а не от предприемчиви хотелиери зависи настаняването на бягащите от война. Единайсет хиляди бежанци от Сирия (колкото беше максималният им брой у нас в един и същи момент) се оказаха непосилно бреме. Те бяха поставени в условия, които дори при огромните усилия на доброволците си оставаха нечовешки.
В заглавието на проекта за стратегия за периода 2021–2025 г., предложен в края на управлението на ГЕРБ и „Обединени патриоти“, интеграцията изобщо отсъства. Както и убежището. До ден днешен документът не е приет, така че понастоящем България е без официална стратегия какво да прави с чуждите граждани на територията си. Като се има предвид въздействието на предишните стратегии, загубата не е голяма. Отсъствието ѝ обаче е показателно за липсата на ангажимент на държавата към чужденците (и бежанците в частност) у нас.
Това е ситуацията, която завари настоящото правителство в началото на бежанската вълна от Украйна.
На фона на приоритетите за правосъдна реформа и борба с корупцията чужденците не бяха на дневен ред. Докато един ден украинските майки с деца не започнаха да идват у нас. За разлика от комай всички премиери в най-новата ни история, отношението на Кирил Петков към бежанците беше позитивно и приемащо, а не ксенофобско. Правителството предприе редица мерки за оптимизиране на работата на институциите, включително смени ръководството на Държавната агенция за бежанците.
Ала няма как цялата система за предоставяне на публични услуги, имащи отношение към бежанците, да се подмени като с магическа пръчица. В нея работят администратори, експерти и всевъзможни служители, много от които не могат да си представят, че трябва да служат на хората, а не да упражняват власт над тях, да ги дисциплинират, наказват и унижават. Това важи за публичните услуги в България като цяло, не само по отношение на бежанците, но спрямо най-уязвимите дехуманизиращото отношение достига невъобразими висини.
И неусетно правителството претърпя трансформация.
Вместо управляващите да успеят да реформират държавната администрация, свикнала, че над бежанците се издевателства по дефиниция, се получи обратното. Не успявайки да овладее бюрократичната и ксенофобска система, правителството неусетно възприе нейната реторика. Която неприятно напомня псевдопатриотичния патос на предишното управление, от чиито прийоми настоящата власт се опитва да се еманципира.
Тази неприятна еволюция обаче си има и обратна страна – управляващите поне се опитват да поемат лична отговорност за действията на администрацията, макар и по не най-подходящия начин. Провалът на първия опит за разселване на украинците и въвеждането на новите „дисциплиниращи“ мерки се представят лично от Калина Константинова.
Затова и в личността на Константинова се персонифицира цялата промяна на отношението към украинските бежанци,
която всъщност е плод на институционална некадърност. А тя – резултат на десетилетно възпроизвеждани вредни модели. Поведението на вицепремиерката не е похвално. Но то е само върхът на айсберга, чиято основа стига надълбоко, далеч отвъд настоящото правителство. По-лесно е да хвърляме вината върху един човек, отколкото да си даваме сметка за принципите на функциониране на социалната система, част от която впрочем сме и самите ние.
За управлението на Кирил Петков настоящата ситуация е тест – дали ще продължат усилията за „продължаване на промяната“, или системата ще претопи опитващите се да я реформират. Случващото се с украинските бежанци е само един пример за ситуацията в почти всяка сфера на държавата.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизявлението на заместник министър-председателката по ефективно управление Калина Константинова
Кой е написал законопроекта, разпространен през определени медии като българския отговор на санкциите по закона „Магнитски“? Никой от изпълнителната власт не признава авторство. Текстът се появи в четвъртък и още на следващия ден и управляващи, и опозиция в парламента обявиха, че няма да бъде приет в този вид. Настоящият му формат превръща изпълнителната власт в ловци на глави по списъци с хора и фирми – списъци, които тя сама изготвя и одобрява.
Авторът, авторът…
Работна група към Министерството на правосъдието с представители от други министерства и службите работи от няколко месеца по проект, който да урежда проблеми, възникнали при санкции като по американския Глобален закон „Магнитски“. Публикуваният текст не е приет от работната група и не е пуснат за обществено обсъждане, заяви вчера вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев. Но всъщност за обществено обсъждане не е пуснат никакъв проект. Вероятно затова се появи и този.
В прессъобщение от Министерството на правосъдието нито казват, че публикуваният текст е фалшификат, нито че е някаква стара чернова. Официалната позиция гласи:
В Министерство на правосъдието е създадена работна група, която да изготви проект на закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от посегателства, свързани с опасност за икономическата и финансовата сигурност на държавата. Разпространеният в медиите текст обаче противоречи на Конституцията на Република България, актовете на Европейския съюз и Европейската конвенция за защита правата на човека, поради което не може да бъде подкрепен в този му вид.
Досега по закона „Магнитски“, който налага санкции на физически лица и фирми заради нарушения на човешките права и на принципа на върховенството на закона, в ЕС най-много са санкционираните български граждани – шестима, заедно с юридическите лица, свързани с тях. Санкции са наложени също на един словашки бизнесмен и един олигарх от Латвия. Бизнесменът от Словакия Мариан Кочнер бе замесен в убийството на разследващ журналист, но не беше осъден, а един от най-богатите латвийци Айварс Лембергс обжалва присъда за корупция. В нито една от трите държави няма специално национално законодателство за такива случаи, а Европейският съюз не е единен относно необходимостта от приемане на европейски закон от типа „Магнитски“.
Санкциите по „Магнитски“ се оказаха неприложими за България, тъй като липсва национален закон, който да определя как да действат властите в такива случаи. Това беше записано и в определение на Върховния административен съд по жалби на Ирена Кръстева (майка на санкционирания по „Магнитски“ депутат от ДПС Делян Пеевски) и на „Интернюз 98“ ООД със съдружници „Нове интернал“ ЕООД (на санкционирания по „Магнитски“ хазартен бос Васил Божков) и Елена Динева (неговата съпруга). ВАС премахна т.нар. черен списък, който засягаше трима от санкционираните по американския закон български граждани – Делян Пеевски, Васил Божков и Илко Желязков. Вицепремиерът Асен Василев публично обясни вчера, че липсата на национален закон е „дупка в законодателството“, допълвайки:
Поели сме ангажимент тази празнота да бъде запълнена. Министерството на правосъдието е най-правилното да се съобрази с всички национални и международни актове, така че да намери най-удачния начин как да се запълни тази празнота – когато някой е санкциониран и това поставя опасност от зараза, този проблем да бъде овладян.
Още преди три години Парламентарната асамблея на Съвета на Европа смяташе да поиска от националните парламенти на страните членки да подготвят свои закони „Магнитски“. ПАСЕ прие резолюция по доклада на лорд Доналд Андерсън, но от това не произтекоха правни действия.
Еринии вместо Темида
Законопроектът, чието авторство никой не признава, не е венец за никого. Излиза, че управляващата коалиция е решила да раздава справедливост по свой закон и ред, със свои ловци на глави, и съдебната система да не ѝ се бърка. А под удобното прикритие на „превенция и защита на националната сигурност“ да бъде извършена профилактика на обществената среда, за да бъде тя предпазена от болестотворни симптоми.
„Закон за мерки за превенция и защита на националната сигурност от рискове за икономическата и финансовата система на държавата“ е пълното име на разпространения вчера проект, който продължава практиката, наложена по време на управлението на ГЕРБ – конфискация на имущество и активи без влязла в сила присъда. Разликата е, че тук оторизацията на нарушителите е по списъци, утвърждавани от изпълнителната власт, които ще се публикуват в Държавен вестник и ще се преразглеждат на всеки шест месеца. Министерският съвет ще приема с решение такива „национални списъци“ на нарушителите и на свързаните с тях лица, а посочените за „нарушители“ ще могат да обжалват включването си пред Върховния административен съд по реда на Административнопроцесуалния кодекс.
Това е правно безумие –
включен си в списък като лице с престъпни намерения, като намеренията са установени не от съд, а от държавни служители. Но милостиво ти дават възможност да докажеш, че не си виновен.
Лицата за включване в черните списъци ще се предлагат от Междуведомствен съвет, начело на който е вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев, а членове са зам.-министрите на правосъдието, на икономиката, на външните и на вътрешните работи и зам.-директори на НАП и ДАНС. Този орган ще подготвя описите с физически и юридически лица, за които са налице данни за „ползване с престъпни цели на високотехнологични финансови продукти“, за „злоупотреби и измами в киберпространството“, за „нерегламентирана дейност на инвестиционни посредници“, за „опити за трансфер през българската банкова система на финансов ресурс с неустановен/престъпен произход“ или за „нередности и злоупотреби при усвояването на средства от ЕС“.
Излиза, че информация, събирана от лица с неустановен интегритет и неясни връзки и зависимости, ще служи за подпечатване на „престъпни намерения“! В този си вид законопроектът дава огромна власт в ръцете на събирачите на данни –
никой не може да им откаже информация от съображения за банкова, търговска, държавна или служебна тайна.
Единствено тази информация, събрана от различни служби, а не приключило съдебно дело и влязла в сила присъда, ще е основание срещу тези хора и фирми да се започне проверка по Закона за противодействие на корупцията, но също така и да им се отнема имущество, да се спират договори и сделки, да се замразяват активи. Ако се нуждаят от средства, такива ще им бъдат отпускани със специално разрешение – по молба на „заинтересованото лице“ или по искане на Междуведомствения съвет, а средствата трябва да са „за закупуване на хранителни продукти, както и за плащане на наем, лечение, данъци и такси за комунални услуги, както и за осигуряване на правна защита“. „Екстри“ като транспорт, дрехи, обучение, защо не и някой сапун, дезодорант, парфюм за хигиенни нужди не са включени.
Да се раздава „справедливост“ извън съдебната система винаги е катастрофа за демокрацията. Оправданията и аргументите за слабата ефективност на българското правораздаване не вървят – управляващите дойдоха на власт с обещанието да го реформират и да установят върховенството на правото. А сега са на път да обезсмислят единствената си значима победа за петте месеца управление – закриването на специализираните съдилища и прокуратура. За сетен път се потвърждава неумиращото правило на българската контролирана демокрация: „Обещавай всичко преди избори, прави каквото си наумил, когато ги спечелиш!“
Сравненията на законопроекта с американския глобален закон „Магнитски“ не издържат.
Законът „Магнитски“, по който в България бяха наложени санкции на Божков, Пеевски, Желязков и още неколцина, действа само срещу чуждестранни (за САЩ) граждани. В България действа Закон за управление и функциониране на системата за защита на националната сигурност, предвиждащ такъв орган да е Съветът по сигурността към Министерския съвет, начело на който е министър-председателят.
Разпространеният от неизвестни автори проект не го отменя. Функциите на действащия закон за национална сигурност са да анализира състоянието на защита на системата на националната сигурност, да изготвя оценки и да предлага решения, когато има рискове за нея. Членове на Съвета по сигурността са министрите на отбраната, на финансите, на вътрешните и на външните работи, на електронното управление, началникът на отбраната, главният секретар на МВР, шефовете на службите ДАНС, ДАР, НСО, „Военно разузнаване“, двама представители на президента, определени с указ, и секретарят на Съвета по сигурността.
В очакване на истинския
Появилият се внезапно проект бе посрещнат на нож от партньорите в управляващата коалиция. От „Има такъв народ“ го определиха като заплаха за санкции срещу недоволните, дори като „фашизъм“, от БСП – като „абсолютно неприемлив“. А съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов заяви в кулоарите на парламента, че „това, което се появи като някакви текстове, по никакъв начин не може да бъде подкрепено от ДБ в този вид“. Иванов беше категоричен, че текстовете създават проблеми с Конституцията и Европейската конвенция за правата на човека. „Вместо да се занимаваме с това, дайте да си оправим прокуратурата. Докато в България няма правосъдие, на което всички да имаме доверие и да си решаваме вътре проблемите […] България ще бъде отворена към това външни фактори, включително САЩ, да правят подобни интервенции“, заяви той.
Да се вземе на ръчно управление раздаването на справедливост никога не е било добра идея. Важно е за управляващите какъв ще е проектът, който ще представят за обществено обсъждане.
Пълния текст на разпространения в медиите законопроект прочетете при галерията от снимки в началото на новината на БНР от 26 май.
Заглавна снимка: Министърът на финансите Асен Василев на пресконференция на 27 май 2022 г. Стопкадър от видеоизлъчване на Novini.bg
Помните ли пожара в софийската джамия преди 11 години? През март 2011 г. „Атака“ започна протест пред сградата на БНТ против новините на турски език. Активисти на партията окупираха пространството от ул. „Сан Стефано“ №29 до подлеза на метрото на Орлов мост и раздаваха листовки на минувачите. Месец по-късно бяха още там. Тогава написах отворено писмо до кметицата Йорданка Фандъкова с въпрос докога Столичната община ще толерира акцията на „Атака“, призоваваща обществената телевизия да не спазва закона и да ограничи правата на част от българските граждани да имат новини на своя език. След известно прехвърляне на топката в Общината стана ясно, че партията на Волен Сидеров има разрешение за протеста си до края на юни. И че има право да върши това, защото е политическа партия.
Още един месец по-късно превърналият се вече в традиция протест на „Атака“ отиде пред софийската джамия „Баня Башъ“, за да протестира срещу звука от високоговорителите – отново с разрешение на Общината. По време на петъчната молитва активисти на партията нападнаха молещите се мюсюлмани със словесна агресия, яйца, камъни, прътове и тръби и подпалиха няколко от молитвените им килимчета. Присъстващите на мястото полицаи се намесиха чак когато агресията излезе от контрол. Пострадаха петима мюсюлмани, петима полицаи и брадичката на депутатката от „Атака“ Деница Гаджева. Поради липсата на адекватна реакция на институциите по отношение на нападението и разследването му България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург.
Подобни актове на агресия, засега в по-малки мащаби, се извършват напоследък под безучастния поглед на институциите.
Този път потърпевшите не са мюсюлмани, защото точката на конфликт е друга – подкрепящи Русия срещу подкрепящи Украйна. Друга разлика спрямо 2011 г. е, че сега отговорността на МВР е по-голяма от тази на местната власт. Защото привържениците на режима на Путин дори нямат нужда от официално разрешение, за да постигат с помощта на органите на реда това, което искат.
За комфорта на малобройния си протест пред Народното събрание подкрепящите „мира“, тоест инвазията на Русия в Украйна, имат картбланш от Столичната община. Не така стоеше въпросът обаче с планираното събитие за опаковане на Паметника на Съветската армия на 4 май. То беше организирано от гражданската инициатива за демонтиране на паметника и надлежно съгласувано с Общината и Столичната дирекция на вътрешните работи. Преди началото му пред паметника пристигнаха представители на партия „Възраждане“.
Въпреки че от партията на Костадинов нямаха право да присъстват на мястото на съгласувано събитие, органите на реда не ги отпратиха. Нещо повече, те ги подпомогнаха в постигането на целта им – да провалят опаковането на паметника, позволявайки им да замерят с различни предмети легитимните участници и да откраднат едно от украинските им знамена. Накрая полицията изтласка законния протест, оставяйки на площада хората от партията на Костадинов. А между представители на двете групи се стигна до бой в подлеза на Софийския университет.
Иронично, и Столичната община стана жертва на омразата, която от дълги години допуска.
На 5 май двама депутати от „Възраждане“ се качиха на вишка до балкона на сградата на Общината на ул. „Московска“ и свалиха оттам знамето на Украйна, поставено след решение на Общинския съвет. Това стана пред погледа на бездействащи полицаи. Аргументът им да не се намесят е, че депутатите са се позовали на своя имунитет. По тази логика всеки политик с имунитет има право да взема от чужди имоти всичко, което му харесва. Или по-скоро – което не му харесва. Вярно е, че общинската администрация е публична, но „Възраждане“ нямат нито свои представители в нея, нито каквито и да е правомощия да се месят в решенията ѝ или да се разпореждат с имуществото ѝ.
На 9 май пред Руското посолство полицията отново допусна протестиращи путинофили, въпреки че мястото беше крайна точка на съгласуваното с Общината и СДВР шествие в подкрепа на Украйна. Десетина души, охранявани от няколко пъти повече полицаи, на спокойствие пускаха съветска и руска патриотична музика, децибелите на която огласяваха квартал „Изгрев“ чак до „Дианабад“. А на хилядите участници в законното шествие органите на реда не разрешиха да оставят изцапани с червена боя играчки – символ на децата, загинали във войната на Русия срещу Украйна.
Закономерно, вече и самото МВР се превръща в обект на агресията, която допуска.
На 11 май протестът на „Възраждане“ против подкрепата за Украйна, започнал пред парламента, се отклони към сградата на Столичната община. Там активисти на партията се опитаха да свалят и новото украинско знаме, поставено от общинската администрация след открадването на старото. Този път органите на реда не им разрешиха, в резултат на което гневът на събралите се националисти русофили се обърна срещу тях. Протестиращите се опитаха дори да преместят микробус на жандармерията, бутайки го перпендикулярно на оста му на движение. По този начин може би се опитваха да го доближат до балкона със знамето. Ала законите на физиката надделяха над устрема на „възрожденците“, които не постигнаха нищо друго, освен клатене на превозното средство на органите на реда.
Фрустрацията на „Възраждане“ е обяснима – в последно време МВР демонстрира подкрепа на привържениците на Русия за сметка на тези на Украйна и изобщо всячески им създава комфорт. Ако например първите протестират пред парламента, а вторите – зад него, пространството зад Народното събрание е оградено почти отвсякъде. И демонстриращите солидарност с Украйна трябва дълго да обикалят, докато намерят откъде да влязат. Независимо че са многократно повече на брой от представителите на другата група.
„Ние в МВР сме критични и към едната, и към другата страна. В подлеза [на Софийския университет – б.р.] е имало полицаи, но там побоят бе нанесен на един гражданин. Имаме основание да не сме доволни от нашите служители, най-малкото защото можеше да не се стигне до разбиването на главата на този гражданин, независимо дали обича, или мрази“, заяви Рашков, а недопускането на законното събитие за опаковането на ПСА аргументира така: „Едни пазят Паметника на съветската армия, други искат да го разрушат. Ние сме поели ангажимент към Руското посолство и други мисии в нашата страна да се грижим за тези паметници и го правим.“
С тези си думи Рашков демонстрира политически пристрастия и доста фриволно тълкуване на функциите на ръководеното от него министерство. Като част от изпълнителната власт то има мисията да осигурява обществения ред, съблюдавайки действащото законодателство и правата на различните групи и хора. Работата на МВР не е да проявява отношение (критичност или безкритичност), а още по-малко – да поема ангажименти към посолства по отношение на паметници, които не са тяхна собственост. Нито да интерпретира символни артистични акции като разрушаване. Интересно впрочем, ако се вземе легитимно решение за демонтирането на ПСА, дали тогава вътрешният министър ще попречи да се изпълни то, защото има ангажимент към Посолството на Русия?
Междувременно реториката на „Възраждане“ отдавна е прекрачила и най-разтегливите представи за национална сигурност.
Депутатката от партията Елена Гунчева например на 18 март заплаши във Facebook какво може да се случи, ако България изпрати военна помощ на Украйна: „Не се отчайвайте, има някаква надежда – Русия има високоточкови оръжия, така че точно може да улучи Министерски съвет“. И предложи цел на руска атака да стане и американската посланичка у нас: „Може да им пратим и линк с координатите на Мустафата.“ Че Русия няма излишни високоточни (а не високоточкови, както казва Гунчева) ракети, които да изстрелва към София, си личи от обстоятелството, че праща към Украйна все повече от не толкова точните, които попадат в жилищни райони. Призивът към чужда държава да нападне български институции и дипломатически мисии у нас обаче минава всякакви граници.
Не звучи по-миролюбиво и председателят на партията Костадин Костадинов, който, парадоксално, обвинява правителството, че „обслужва чужди интереси“. В началото на май той заяви от парламентарната трибуна: „Това правителство иска война. Щом правителството иска тази война, то ще я получи. Ние, българите, ще му я дадем.“ Костадинов призовава и към гражданско неподчинение.
На Русия в момента изобщо не ѝ е до това да напада България –
тя си има достатъчно проблеми в Украйна, където надеждите за дори символична победа на „специалната военна операция“ се топят с всеки изминал ден. Призивите за нападение, насилие и промяна на конституционно установения ред у нас обаче никак не са безобидни. МВР, изглежда, не си е научило урока, че вербалната агресия има свойството да прераства във физическа, ако не бъде спряна навреме.
„Възраждане“ действа методично, разширявайки заедно с пределите на екстремисткото си говорене и електоралната си подкрепа. Бойко Рашков е по-лоялен към политическите си корени в БСП, отколкото към политиката на правителството, чийто министър е. Самото правителство пък си има достатъчно проблеми, за да се занимава и с вкарването на Рашков в правия път. Всичко това е ясно. Но когато това крехко равновесие престане да може да бъде удържано, нека не се чудим откъде ни е дошло.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчването на „Дневник“ на предишното изслушване на министър Рашков пред парламента на 13 април 2022 г.
България ще стане член на Европейския съюз и НАТО през 2022 г. Точно така, няма грешка. Българската държава пребиваваше в състояние на хибернация през всичките тези 15 години след присъединяването ѝ към европейската общност и 18 години от приемането ѝ в Алианса. Поглъщаше евросредства на порции – чрез създадените за целта кръжила от фирми, имитираше превъоръжаване чрез прескъпи договори за военна техника, но така, че руската да остане на въоръжение. В общи линии успя да си създаде имидж на консуматор на преките ползи от двата договора, на пасивен и ненадежден партньор и съюзник.
Войната в Украйна извади принудително от хибернацията българските управляващи, заставяйки ги не просто да изберат отбор, но и да играят в него. Правителството на четворната коалиция не беше готово за суровата реалност – ударите отвън и отвътре. На дневен ред излязоха проблеми, чиито решения не бяха системно и целенасочено търсени досега, като енергийната диверсификация; боеспособността на българската армия; кампанията относно еврозоната (предвид присъединяването от 1 януари 2024 г.); руската хибридна война като национална и европейска заплаха. Тук е и темата за българското вето за Северна Македония, с начертаните от по-рано червени линии в Договора за добросъседство от 2017 г. и грешката тя да бъде оставена „на концесия“ на ВМРО.
Руската агресия в Украйна принуди управляващите да търсят решения за поне част от проблемите, а решенията следва да са два типа – спешни и дългосрочни. Тези процеси са усложнени от непрекъснатите протести на различни браншове – превозвачи, пътни строители, собственици на заведения, полицаи, медицински сестри, местни общности, както и от бързия спад на доверие към управляващите още в края на първите 100 дни и ръста на подкрепата за националконсерватори с пропутински уклон. Наред с това държавните институции са отслабени от години и с традиционно ниско доверие, а върховенството на правото – унизено, което улеснява проникването на руската пропаганда предвид слабия национален имунитет.
Решенията обаче не минават през реформи нито в енергийния сектор, нито в секторите по сигурност и отбрана, нито в здравеопазването. По всичко личи, че е стопирана знаковата реформа в правосъдието – едно от основанията за управление на четирите партии. Правителството действа като изправен до стената човек с опрян в главата пистолет – готово е да обещае всичко всекиму. А обещаващите щедро задължават държавния бюджет с обещанията си. Предстои актуализацията му през юни и вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев съобщи, че се подготвя пакет от антикризисни мерки на стойност 1,5–2 млрд. лв. А при мерките, както се оказва, засега цари пълен хаос – както за отстъпките за горивата, така и за евентуалните данъчни облекчения, преизчисляване на пенсии и др.
Енергийна диверсификация
Европейският съюз, а значи и България, слага началото на раздялата си с руските енергийни суровини. Колко време ще трае дългото сбогуване, е невъзможно да се прогнозира, независимо от обявения финал до 2030 г. да бъдат приключени доставките на руски природен газ, от август т.г. да се спре вносът на руски въглища, както и намерението за ембарго на петрола от Русия (засега осуетено). За най-бедната държава в ЕС, зависима над 85% от руския газ, 70% от петрола и 100% от руското ядрено гориво, това е тежък удар. Със свежо ядрено гориво двата работещи блока на АЕЦ „Козлодуй“ са осигурени в близките две до четири години – диверсификацията там начева с постепенната замяна на касети с гориво на американската „Уестингхаус“ от средата на 2024 г. А нерешеният проблем е липсата на „гробище“ за геологическо погребване на остъкления отпадък, който Русия трябва да ни връща.
Спрените от „Газпром“ доставки на руско синьо гориво за Полша и България през април – заради отказа на страните да плащат в рубли – поставиха управляващите пред необходимостта, първо, спешно да осигурят доставки до края на годината и второ, да подготвят пакет от решения, гарантиращи снабдяването с газ в дългосрочен план. В краткосрочен план изходът е втечнен газ и азерски газ, който обаче ще влиза в пълен обем в края на годината, когато е реалният срок за пускане в търговска експлоатация на интерконектора в Гърция. Правителството съобщи, че по време на посещението си в САЩ премиерът Кирил Петков е договорил „реални доставки на втечнен природен газ към България на цени под тези на „Газпром“, които да започнат от месец юни“. За последно цените на руския газ за България надхвърлиха $1000 за 1000 куб.м.
Но каквито и да са цените на новите доставки, ще бъдат платени. Хранилището в Чирен, сега почти празно, трябва да бъде запълнено преди началото на отоплителния сезон, а топлофикациите, индустриите, хлебозаводите, 150-те хиляди битови абонати, както и газифицираните общини трябва да продължат да получават суровината. Положението ще бъде някак закърпено, въпросът е как ще се договорят количества в дългосрочен план. Договорът с Азербайджан за доставки на 1 млрд. куб.м е 25-годишен, до 2045 г., и покрива една трета от българската консумация. Откъде ще се вземат останалите 2 млрд. куб.м, е въпрос на преговори отсега, но и на политическа воля в коалиция, в която единият от партньорите – БСП, смята Русия за „приятелска държава“. (Какво от това, че България е в кремълския списък на неприятелите?!)
Раздялата с руския петрол ще стане доста по-трудно (и) поради обявеното вече от вицепремиера Василев намерение за вето върху европейското решение за ембарго. В основата му е господстващото положение на „Лукойл“ на пазара за горива и при данъчните складове, а също и като основен доставчик за държавния резерв, в комбинация със страха на управляващите горивата да не поскъпнат значително, което ще взриви нови протести – и инфлация.
Съюзник в НАТО
Прословутият български батальон, за който ратуваха и президентът Румен Радев, и отстраненият военен министър и бивш негов съветник Стефан Янев, се оказа мултинационален. Към него се присъединяват американски, британски и италиански военни – 150 от Великобритания, толкова и от САЩ. Испански изтребители пристигнаха, за да охраняват българското небе. Какво направи България като партньор? Нула, освен декларативни изявления срещу агресора и в подкрепа на Украйна. Чуха се дори предложения за „пълен неутралитет“ (отново най-гласовити бяха от БСП и „Възраждане“) по отношение не просто на война, която руският агресор води за територия, но война срещу международния правов ред и европейските ценности.
На българската върховна власт, каквато е Народното събрание в парламентарна демокрация, обаче дори не му стискаше да гласува изпращане на военна помощ в Украйна и така еднозначно да покаже позиция, изразена вече от останалите държави в ЕС (без Унгария). По този начин се стигна до военнотехническа помощ, при това конкретно упомената – ремонт на военна техника, ако и когато Украйна поиска.
Впрочем в годините назад като че ли българската армия проявяваше повече активност. Мисията в Афганистан например започна още преди НАТО, през 2002 г., когато българският военен контингент се включи в Международните сили за поддържане на сигурността, а след 2005 г. – вече като част от операцията на НАТО „Решителна подкрепа“. Що се отнася до американската операция в Ирак през 2003 г., правителството на НДСВ–ДПС обяви малко преди това, че ще действа като „фактически член на НАТО“. И досущ като британския премиер Тони Блеър – в името на „особените отношения“ със САЩ, се включи в инвазия, чието начало бе аргументирано с лъжа – че режимът на Саддам Хюсеин създава оръжия за масово поразяване.
Как настоящото управление ще разреши основния въпрос – партньор ли е България в ЕС и НАТО, или снишен наблюдател, ще определи по-нататъшното бъдеще. Ако ще позволи на страха и Корнелия Нинова да диктуват условия, по-добре да се разчетворят още отсега. Възможно е избирателите да оценят по достойнство тази смелост. Аргументът, че оставката би отворила път за „Български възход“ на Стефан Янев и „Възраждане“ на Костадин Костадинов, не са състоятелни, ако ще ни предложат съглашателство в името на същото като сега.
Излизането от хибернацията ще е мъчително. България, която е интегрирана със Запада, чиито деца избират да учат на Запад, чиито мозъци изтичат на Запад, чиито гастарбайтери отиват да работят на Запад, още чака чорбаджи Марко да събере фамилията на вечеря, а чорбаджи Мичо Бейзадето да тропне по масата, че Русия не може да се победи. Време е да се излиза от хибернацията – XXI век е.
Русия пак ни освободи – без да иска, защото целта беше да сплаши. Спря доставките на газ за държава, зависима 90% от тях, свали евро-атлантическата дегизировка на президента Румен Радев и извади лидерското у Кирил Петков и Асен Василев (особено Василев). Случи се онова, което нито един български политик не посмя да извърши поради зависимости, раболепие пред Кремъл и лична изгода.
Без руски газ корупцията намалява
Москва прекрати газовите доставки за България в опит за политическа дестабилизация, след като правителството отказа да заплаща в рубли синьото гориво. Така най-зависимата от руски газ държава в ЕС бе наказана да купува суровина, чийто доставчик да не е „Газпром“, да търси партньорства със съседни европейски държави, да бърза да приключи проекти с над 10-годишна давност, какъвто е интерконекторът с Гърция. Тоест да прави всичко онова, което българските държавници досега трябваше да направят в името на националните интереси.
Както и за първата си свобода, донесена ѝ покрай битката за черноморските проливи, и за тази България ще плати скъпо. Окупационният дълг за Освобождението е изчислен на 89 640 000 злaтни лeвa (32 тона злaтo), от които Княжество България изплаща близо една трета. За окупацията след Втората световна война България плаща над 133 млрд. лв. – или над 300 милиона тогавашни долара. Според публикацията на „168 часа“ сумата за издръжката на съветските офицери и войници в периода 1944–1947 г. варира между 375 млн. и 1 млрд. лв. месечно – за сравнение, българският бюджет е бил около 42 млрд. лв. А освен българските архиви, Червената армия изнася в Русия и 164 завода.
За спрения руски природен газ българските данъкоплатци, най-бедните в ЕС, също ще платят скъпо. Колкото и Комисията за енергийно и водно регулиране да сдържа увеличението на синьото гориво, топлофикациите не може да продължат да купуват твърде скъп газ и да продават на клиентите си на много по-ниски цени. Така че алтернативни доставки означават по-скъпо парно, още по-скъп хляб, намалена конкурентоспособност на продукция, произвеждана от стъкларската, металургичната и торовата индустрия, нови затруднения за газифицираните общини да плащат още по-високи сметки за консумирано синьо гориво на детски и социални заведения, на местни управи. Добрата новина е, че консумацията в България е малка – 3–3,5 млрд. куб.м, които няма да е проблем да се осигурят.
А инфлацията ще подхвръкне още – никой не е посмял дори да изчисли с колко. Преди новината за спирането на доставките Международният валутен фонд прогнозира за България двуцифрена инфлация от 11% тази година и растеж, не по-висок от 3%, заради енергийната зависимост от Русия.
Ако България успее да се откаже от руския газ, то и корупцията силно ще намалее. Монополизмът на „Газпром“, крепен от българските правителства, бавенето на интерконекторите със съседните държави – това не се прави от любов към Русия. От времената на следосвобожденска България до наши дни – нищо ново.
… Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно. Що нещо пара, колко шиника рубли е предадено и платено на тия черни и мерзки души, като захванеш от Цанкова и свършиш с Кронослав Херуц!
Захарий Стоянов, 1887 г.
Договорът с „Газпром“ изтича в края на 2022 г. и ако не се подпише нов, част от българския елит – политици, енергетици, анализатори, журналисти, инфлуенсъри – ще изгуби хранилките си. А за България ще е една зависимост по-малко. Остават петролът и доставките на свежо ядрено гориво, за които ще има нов търг през 2024 г.
И президентът пак вдигна юмрук
Руската агресия, спрените доставки на руски газ и евентуалното изпращане на оръжие в Украйна накараха президента отново да вдигне юмрук. Този път срещу „своите“, с които допреди година беше в един окоп – Кирил Петков и Асен Василев. Започна демаскирането на Радев, чийто рейтинг литна нагоре с протестите през лятото на 2020 г., свалянето на ГЕРБ от власт и осеммесечното управление на служебните му кабинети. Не че се е крил особено, но преди войната в Украйна прокремълският щемпел не личеше толкова.
Да, помнят се „Крим е руски, какъв да е!“ – реплика, хвърлена в момент, в който назряваше нахлуването в Украйна, настойчивостта българските МиГ-29 да продължат да се ремонтират в Русия, противопоставянето на руските санкции и на разполагането на натовски войски в България, а сега и съпротивата срещу (евентуално) изпращане на оръжие за Украйна. На 5 май ще се появи и новата партия от националконсерватори на бившия му съветник Стефан Янев, който споделя същите възгледи.
Анализатори и политици вече определиха спирането на газовите доставки от Русия не просто като инструмент за дестабилизация на България, а и като пореден опит за ерозия на европейското единство. Подкрепата за подобна политика – директна или индиректна, включително призиви и внушения да се плаща за газа в рубли – означава ни повече, ни по-малко диверсия срещу ЕС. Под претекст, че е загрижен за благосъстоянието и живота на българите, Радев направи тъкмо това, споменавайки и фалшивата новина за Австрия, че уж се съгласила да плаща в рубли за руския газ и така да гарантира своята сигурност.
„Правителството дължи категоричен отговор на гражданите, които му гласуваха доверие, чии интереси обслужва – техните или нечии други. Крайно време е правителството да даде ясни доказателства, че осъзнава и отстоява българския суверенитет и в своята политика се води от българския национален интерес“, каза Радев, преди да замине на официално посещение в Испания. Изявлението му предизвика коментари в социалните мрежи, приканващи го да направи същото.
За няколкото минути пред микрофоните на журналистите той критикува не само доскорошните си съратници, но и лидерката на БСП Корнелия Нинова, с която са в нескрита вражда от година. И Радев, и Нинова са срещу изпращането на оръжие на Украйна, а БСП дори не излъчи свой представител в делегацията в Киев, водена от премиера Петков. „Аз недоумявам как министърът на икономиката ще обясни на българите и на левите хора, които винаги са били срещу войните, че българското оръжие подхранва този конфликт“, заяви Радев.
Нинова не му остана длъжна:
… ще трябва Вие да обясните на тези, които два пъти Ви издигат и избират за президент, какви договори за износ на оръжие е подписало Вашето служебно правителство. Защото и сега разрешения за износ се издават въз основа на подписаните тогава. И много добре знаете, че дестинациите и тогава, и сега са същите – над 50 държави и нито една не е Украйна.
Но тя също така поиска да обясни защо напада яростно „Продължаваме промяната“ – „отрочето, което създадохте, за да убиете БСП“, и откъде се появи този синхрон с Борисов.
Радев няма какво да губи, няма да се явява на избори, очаква го гарантиран 5-годишен мандат. Но всъщност изгуби – гласовете на онези млади хора, които излязоха на площада пред Президентството, за да защитят правовия ред, и които го подкрепиха за втори мандат. Може да се окаже, че онова лято на 2020 г. ще е върхът в политическата му кариера – и вече слиза по стълбата.
В същото време той помогна на „отрочетата“ си – без да иска, също като Русия. Никога досега от началото на своята политическа кариера Кирил Петков и Асен Василев не са проявявали по-голямо лидерство от сблъсъка си с президента.
Позицията, която г-н Радев изрази, че давайки оръжие, ние продължаваме конфликта, е позорна, защото в нея имплицитно стои разбирането, че Русия ще победи в този конфликт и че е нормално и добре Русия да победи. Аз смятам, че Украйна ще победи в този конфликт и ние трябва да ѝ помогнем. (…) Ние трябва да помогнем на Украйна, защото алтернативата е първо Украйна, а след това цяла Източна Европа да станат отново васални придатъци, което това правителство няма да допусне.
Това обяви вицепремиерът и финансов министър Асен Василев на пресконференцията в сряда. Сега остава да видим как Василев и Петков ще преминат от думи към дела.
Следващата седмица се очаква парламентът да гласува и подкрепи изпращането на оръжие на Украйна. Най-сетне премиерът заяви категорично, че „Продължаваме промяната“ ще подкрепи такова решение. „Демократична България“ съобщи, че ще внесе предложението на 4 май. По всичко личи, че то ще събере необходимата подкрепа – има заявка и от друг от партньорите в управляващата коалиция – „Има такъв народ“. Миналата седмица лидерът на ИТН Слави Трифонов заяви във Facebook, че „ако има червена линия, аз съм от страната на тези, които смятат, че Украйна трябва да бъде подпомогната по всякакъв начин – включително с оръжие“.
Кои остават от другата страна на червената линия – Радев, Янев, Нинова, Костадин Костадинов. И за тази демаркационна линия също трябва да благодарим на Русия.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на „Дневник“ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев на 27 април 2022 г.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
