Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/moeto-vremeubezhishte/

Късно вечерта на 23 май 2023 г. романът на Георги Господинов „Времеубежище“ (в превод на английски от Анджела Родел) спечели престижната награда Booker International. Едва ли има читатели на настоящата статия, които не са запознати с този факт. За романа вече много се е писало и със сигурност тепърва ще се пише. Какво бих могла да добавя?

Не искам да влизам във възникналия спор дали отличието е само за автора и преводачката, или за цяла България – и двете страни в него си имат своите сериозни основания. Давам си сметка обаче, че преживявам наградата, сякаш по някакъв начин тя е и лично за мен. Едва ли съм единствената, която се чувства така. Ето защо този път ще си позволя по-личен текст от обикновено. Защото какъв е смисълът на художествената литература, ако тя не докосва човека, а се ограничава само в професионалните анализи?

На най-горния рафт, до Мишел Турние

Започнах да чета системно книгите на Георги Господинов сравнително късно – едва преди няколко години. След като „Физика на тъгата“ ми влезе дълбоко под кожата, се опитах да се снабдя с всичко от Господинов, налично в книжарниците. Дори за един празник бях разпределила кой от близките ми кои негови книги да ми подари. Но „Времеубежище“ ме „засмука“ така, както не бях очаквала. В библиотеката на душата ми романът се нареди на най-горния рафт, до „Горски цар“ и „Метеорите“ на Мишел Турние, които в по-ранни периоди от живота ми са имали сходно засмукващо въздействие върху мен.

Между тези романи на Турние и „Времеубежище“ впрочем има сходни елементи. В тях става дума за истории на индивидуално равнище, които на следващ етап експанзират и обхващат обществените процеси. В книгата на Господинов обаче липсва метафизичният елемент на експанзирането, характерен за френския писател. Както Турние, така и Господинов прави сериозни проучвания на реални социално-исторически процеси, контексти, събития, така че литературният текст придобива фактологическа плътност. В предишни книги на Георги Господинов срещаме и Гаустин, и Ема, а главният герой – разказвач на романите, узрява заедно с тях. Абел Тифож, протагонистът в „Горски цар“, пък се появява в една-единствена, но ключова сцена от „Метеорите“.

Постепенно приближаване на световете

За разлика от Турние обаче, с Георги Господинов сме от България, освен това и двамата сме от т.нар. поколение Х, което идва след бейбибумърите. И двамата сме били деца по време на социализма и сме се учили да се справяме като големи през 90-те. Макар „Естествен роман“ да ми харесва и макар той да изразява духа на 90-те, не се припознавам в него толкова, колкото във „Физика на тъгата“ и особено във „Времеубежище“. Човек може да живее на една географска територия с някого, но двамата да обитават различни светове и да се движат по паралелни траектории.

Ала изглежда, с годините моят свят и този на Господинов (когото лично познавам твърде бегло, за да мога изобщо да кажа, че го познавам) са се приближили дотолкова, че във „Времеубежище“ разпознавам своя свят. Чувствам се споделена, защото виждам, че моят свят не е само мой. В по-предишното изречение първоначално по погрешка написах „своя страх“ вместо „своя свят“. Грешката е вярна, защото не става дума за свят само в смисъла на общество, или ако щете, на социален „балон“. Нито просто за това, че с автора ходим по едни и същи протести. А и за вътрешния ми свят – заедно с най-дълбоките му страхове.

Остаряването, смъртта, деменцията

Моето поколение остарява, остарявам и аз, колкото и да не ми се ще да го вярвам. Една талантлива журналистка, чиято работа следя (тук и тук) с интерес и надежда за бъдещето, напоследък стана на „цели“ 22 години, а съзнанието ми трудно приема как е възможно това и на колко повече години съм аз. Хората от моето поколение сме на възраст, на която на човек още му е трудно да свикне с мисълта, че по-голямата половина от живота по всяка вероятност е минала, младите ни смятат за хора на средна възраст и както е тръгнало, май-май в следващите няколко десетилетия ще се мре.

Ако нещо ме ужасява повече и от смъртта, това е деменцията. Преди няколко години участвах в социологическо изследване на близки на хора с деменция. Там научих, че вероятността човек да развие деменция е една четвърт. Една от участничките каза: „Ако не си умреш от рака, ще си умреш от алцхаймера. Има и инфаркт, но той е за щастливците.“ Това се загнезди в съзнанието ми и си остана там. „Времеубежище“ разчовърква най-големия ми страх. На моменти четенето на романа ми причинява буквално физическа болка. Особено когато разказвачът и главен герой забрави името не на кого да е, а на бившата си жена Ема – същата Ема от „Естествен роман“. Почувствах се, сякаш на мен се е случило. И в същото време бях благодарна, че страховете ми са споделени и изговорени в литературно произведение.

Що е то времеубежищен кич?

Ако не сте срещали този израз, то е, защото аз си го измислих – за да назовавам с него (в ума си, а понякога и във Facebook) две неща, които уж са различни, но всъщност не съвсем. Соцносталгията и възрожденско-патриотарският патос не просто не са ми по вкуса, а ги смятам и за опасни. Защото се опитват да подменят настоящето ни, че и възможните идеи за бъдещето с някакви идеализирани представи за миналото. И посредством това се опитват да ни набутат в свят, в който всъщност никога не сме били, но си мислим, че именно този свят е автентичният, а настоящето е ерзац. Точно това наричам „времеубежищен кич“, защото на референдума във „Времеубежище“ България гласува да се върне паралелно в две епохи – времето на националноосвободителните борби през XIX век и социализма.

За кич говорим, когато някакво произведение се опитва да имитира нещо автентично или високото изкуство. Но пък се харесва на масовия вкус. Кичът може да си има и ценни страни. Впрочем Александър, любимият ми герой от „Метеорите“ на Турние, е обсебен от събирачеството на копия на автентични предмети и копия на копията. Да не говорим, че жанрове в изкуството като попарта (а защо не и като сюрреализма) се заиграват точно с кича и го издигат до равнището на високото изкуство. Но когато става дума за подмяна на исторически периоди с цел политическата им експлоатация, кичът престава да е невинен.

Примери за времеубежищен кич: възстановки на Априлското въстание; мъжки хора̀ на Йордановден; рипане на хора̀ пред Народния театър и пред Кьолнската катедрала; ученици преписват „История славянобългарска“; водещи на национална телевизия рецитират с апломб „Върви, народе възродени“; на великденски концерт по друга национална телевизия естрадни звезди от времето на социализма пеят на фона на балет от пионерчета с минижупи; докато „Времеубежище“ получава световна награда, българското Министерство на културата награждава агент на Държавна сигурност и член на Политбюро (изпълнителния орган на БКП по времето на социализма, който всъщност управлява държавата). Може да продължите списъка сами.

Натъкванията на „Времеубежище“

Иронизирането на соцносталгията и патриотарщината във „Времеубежище“ ми помага да понасям по-леко социално-политическия живот в България и процесите в други държави, но „попадам“ на книгата и на много други места. Понякога – съвсем неочаквани. И то без да имам предвид моя добър италиански приятел Марко. След като стана онлайн свидетел на възторга ми от романа, той ми прати снимка на електронната си книга, на чийто екран се виждаше корицата на „Времеубежище“. Беше си го купил. На италиански.

Други срещи обаче имам предвид. Може би е по-точно да кажа „натъквания“. Например гледам Alabama Song в изпълнение на Дейвид Боуи с прекрасната Гейл Ан Дорси в Берлин. Боуи и Берлин си имат история. И си спомням нещо, което научих от Георги Господинов, тъй като той нееднократно е казвал и писал, включително във „Времеубежище“ – тази песен всъщност не е на The Doors, а на Курт Вайл, а оригиналният текст на немски е на Бертолт Брехт. Замислям се, че изпълнението на Боуи всъщност повече се доближава до оригинала от това на Джим Морисън. По-берлинско е. Берлин е любимият ми град. И градът, в който Господинов е писал романа. За разлика от изпълненията на Alabama Song на Морисън и Лоте Леня (съпругата на Курт Вайл), това на Боуи не е част от плейлиста на „Времеубежище“, предоставен от Господинов на „Букър“. Но пък знаковата му песен Space Oddity е в плейлиста на автора.

Друго неочаквано натъкване имах съвсем наскоро. 24 май премина под знака на наградата на Господинов и Родел и завърши със… смъртта на Тина Търнър. Тина е починала в околностите на Цюрих, където е живяла от средата на 90-те със съпруга си германец. Веднага се сетих за „Времеубежище“:

Освен за живите, Швейцария е и раят за умиращите. Няколко години подред Цюрих е неизменно вторият най-добър град за живеене в света. Вероятно е първият най-добър за умиране, цяло чудо е, че не се правят такива класации, поне не официално. Най-добри градове за умиране.

Гледам документалния филм на HBO за Тина Търнър. Час и 41 минути след началото му се вижда изгледът от къщата на певицата. Като изваден от описанието в романа:

Цюрих е град за остаряване. Светът се е забавил, реката на живота се е утаила в езеро, бавно, спокойно на повърхността, луксът на скуката и слънце на хълма за старите кокали. Времето в цялата му относителност. Никак не е случайно, че две открития на ХХ век, свързани тъкмо с времето, са се случили именно тук, в Швейцария – теорията на относителността на Айнщайн и „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

Малко по-нататък във „Времеубежище“ се разказва за швейцарските организации, предлагащи луксозна смърт срещу заплащане – асистирано самоубийство (евтаназия). Задавам си въпроса дали Тина се е възползвала от услугите на някоя. След кратко търсене установявам, че отговорът е и да, и не. Официалната информация, в която нямам основания да се съмнявам, е, че е починала от естествена смърт. Но в Швейцария тя е научила за съществуването на тези организации и дори се е била записала в една от тях. Макар и не в същата, която описва Господинов.

Пророчески роман ли е „Времеубежище“?

На фона на социално-политическото развитие в България, а и в Европа, доста хора наричат „Времеубежище“ пророчески роман. Мога да разбера защо го правят, но самата аз се въздържам от подобни квалификации. Защото човек може да ги приеме буквално и така да нареди Георги Господинов до Ванга. И до чудотворните икони и мощи на светци (от тези на Йоан Кръстител не знам вече колко скелета могат да се сглобят). След високото признание за романа е плашещо лесно той да бъде „канонизиран“ по такъв начин, че да се окаже натикан в калъпа на тази антиутопия, за чийто възход предупреждава. А на автора да му се наложи да разширява пукнатините на канона отвътре, а не отвън.

Не, „Времеубежище“ не е пророчески роман. Просто е по рядко срещан начин социално (и човешки) адекватен. Или поне адекватен на начина, по който много хора, между които и аз, възприемат света си. Включително и много далече от България.

Затова и приемам международния „Букър“ за романа лично. Тази награда носи признание и публична легитимност на светоусещането ми. Дава ми да разбера, че не съм просто една неконформистка, която упорито се опитва да разбива стени с глава, но всъщност се рее като свободен електрон. Или поне има възможен свят, в който не съм само това. С популяризирането на романа този свят се разширява и ставаме все повече. Защото книгите не просто описват, а и променят света. Аз сме. Но това беше от друга книга…

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/glavniyat-prokuror-v-dima-na-beznakazanostta/

В последните седмици не е проява на гражданска смелост да се критикува главният прокурор. Част от прокурорската колегия във Висшия съдебен съвет се обяви срещу Иван Гешев. А отявлени критици на прокурорската институция като съдийките Нели Куцкова и Мирослава Тодорова стават желани гости в телевизионните студиа. Всичко това означава, че пластовете се разместват. И е много вероятно да се окаже вярна прогнозата на Мирослава Тодорова, че Гешев, заместникът му и ръководител на следствието Борислав Сарафов, както и заместникът на Сарафов Ясен Тодоров няма да изкарат мандата си докрай.

Дребен, но показателен детайл

На фона на оголването на проблемите в прокуратурата един дребен детайл остана незабелязан. Той обаче символизира цялото беззаконие на тази институция, а и в държавата изобщо. Фактът, че остана незабелязан, означава, че дотолкова сме свикнали с беззаконието, че дори не ни прави впечатление. На него обръща внимание Павел Антонов, който е журналист, социален изследовател, активен гражданин, потомък на Владимир Димитров – Майстора и стои зад гражданската мрежа Bluelink.net, както и зад инициативата „България без дим“.

Като активист срещу пушенето на обществени места, на Павел Антонов му прави впечатление, че на заседанието на ВСС на 18 май 2023 г., част от което е излъчено по новините на bTV, Иван Гешев пуши пура. А според чл. 56, ал. 2 от Закона за здравето тютюнопушенето на обособени работни места е забранено. Самото заседание се провежда онлайн, така че Гешев не опушва директно присъстващите. Той обаче вероятно е в кабинета си (ако съдим по сводестия прозорец, какъвто се отразява на публикувани в сайта на прокуратурата снимки и записи) или поне на служебно място. Публичните заседания на ВСС се излъчват на живо на сайта на институцията.

Ето защо Павел Антонов подава сигнал до институциите, които би следвало да контролират спазването на Закона за здравето. В коментарите към поста му във Facebook реакциите са различни – от поздравления, през съмнения в професионалните качества на Гешев, включително съмнения, че той си дава сметка, че е извършил нарушение, до упрек към самия Антонов – „прекален светец и Богу не е драг“.

„Тоест“ попита Павел Антонов знак за какво е фактът, че главният прокурор – т.е. човекът в България, който най-добре трябва да знае какво е нарушение на закона – си позволява да го нарушава, и то пред камера. В отговор той предложи две хипотези – безобидна и небезобидна.

Повече от 10 години след забраната на пушенето на обществени места то още се радва на широка обществена подкрепа, а нарушенията на забраната се приемат не просто като човещина, а и с криворазбран правозащитен патос. Криворазбран, защото личната свобода свършва там, където започва свободата (в случая – дихателният апарат) на другия.

Безобидната хипотеза

„Най-безобидното би било, че [на Иван Гешев] и през ум не му минава, че прави нещо нередно“, разсъждава Антонов и прави асоциация с доскорошни статистики, с които е запознат. Според тях в повечето развити страни пушат най-вече хората с ниски приходи и образование, докато у нас – заможните и успелите.

Но не само пушенето се приема за нормално поведение в България, отбелязва Павел Антонов. Всъщност „въобще не става дума само за пушене – нарушават се всички правила. Това е състояние, обратно на върховенство на закона – подчиняване на закона. Тоест законът е нещо, което се спазва по изключение, когато някой изрично активира държавния апарат да го прилага“. Ужасяващото в конкретния случай според основателя на „България без дим“ е, че така постъпва именно човекът, от когото на теория се очаква да отстоява законността повече от всеки друг.

Небезобидната хипотеза

Това обаче все още е невинната хипотеза. След нея Антонов стига и до по-сериозната: „Страхувам се, че в случая сме свидетели на нещо по-лошо – нарушение на закона като демонстрация на власт.“ Според него тази нагласа е наследство от времето на социализма, когато „уж равноправното соцобщество се градеше на привилегии“ и както гласи старият виц, „има равни, равни и по-равни“.

Според журналиста и граждански активист този манталитет не е изкоренен: „Напротив, стремежът към власт се асоциира постоянно с достъп до някакви привилегии, които останалите нямат. Нарушението на забраната за пушене е най-лесната манифестация на този управленски манталитет. „Няма кой на мен да ми каже какво да правя, аз съм над закона, ерго, над всички останали“ е посланието, което излъчва запалената от Гешев пура.“

Към това може да се добави, че за разлика от запалването на обикновена цигара, което може да се обясни със зависимостта от никотина, пурите са символ на статус. А това допълнително усилва невербалното послание „Аз съм над закона“. Времената на Чърчил и Фидел Кастро са отдавна отминали и днес пушенето на пури се асоциира по-скоро с демонстрирането на статус по начина, по който го правят мафиотите.

Как се възпроизвежда беззаконието

Когато човекът, който според настоящата правосъдна система стои на нейния връх, си позволява публично да нарушава закона, с това той дава сигнал на всички надолу по веригата, смята Павел Антонов.

Проблемът е, че когато главният прокурор прави това, започват да го правят всички по йерархията под него. До последния редови полицай, който демонстративно си паркира патрулната кола така, че да пречи на движението. Смачкан от висшестоящите си, той също иска да покаже на някого, че има власт, че е над него.

Това е и механизмът, по силата на който непрекъснатото нарушаване на закона се е превърнало в своеобразна норма. Затова много хора най-искрено не схващат какъв пък толкова е проблемът. „Така всички живеем в постоянно беззаконие, в лепкава токсична обществена среда, в която правилата и законите важат само за „нисшите“, „балъците“, заключава Антонов.

Пушенето на работното място е закононарушение, което се наказва с глоба, но не е престъпление. Далеч по-сериозни неща са огласяването на записи от телефонни разговори, държането на дела „на трупчета“, „замитането“ на данни за престъпления „под килима“, заплашването на опоненти със съдебни дела… списъкът може да продължи още дълго.

Гешев не е началото, но може да се окаже началото на края

Демонстрацията на беззаконие от страна на най-силните в правосъдната ни система съвсем не започва с Гешев. Бившият главен прокурор Иван Татарчев например се заканваше да докара от Виена несимпатично нему лице „в чувал“. Името на наследника му Иван Филчев пък се свързва с две убийства, които така и си останаха неразкрити. Има сериозни подозрения, че той е поръчител на едното от тях, както и клетвени показания на двама свидетели, че Филчев е потвърдил, че е извършил другото убийство лично.

На този фон действията на Гешев са направо кокошкарски. Но тяхната популистка нелепост е капката, която доведе законовата уредба на институцията на главния прокурор до нейния предел. И за първи път изглежда, че този път някаква смислена промяна на правосъдната система може и да се състои.

„Може“ обаче не означава непременно „ще“. Правосъдната система в България няма традиции да бъде независима. Наслояването на определени професионални стереотипи в нея няма да се разсее толкова бързо, колкото димът от пурата на Гешев. Ала дори правосъдната система да се промени, ще трябва да минат още десетилетия, за да престане да бъде законът „врата у равно поле“ за всички надолу по веригата.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-istanbulskata-konventsiya-otnovo-e-na-dneven-red/

Европейският парламент гласува за присъединяването на ЕС към Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция (ИК). Парламентът я ратифицира на 10 март 2023 г. От това следва, че отделни елементи от нея стават задължителни за страните членки. Дали поради усилията на ГЕРБ в настоящия момент да се представя като истинска европейска партия, или по друга причина, ратифицирането на Конвенцията от страна на ЕП не произведе скандал в България. Не стана дори запомняща се новина. Превърна се основно в повод позабравеният евродепутат от ВМРО Ангел Джамбазки да напомни за себе си, получавайки трибуна в една от най-гледаните телевизии.

Какво точно е ратифицирал ЕП?

Още през 2016 г. Европейската комисия препоръча ЕС да се присъедини към Конвенцията, но това не става поради съпротивата на шест страни членки, между които и България. През 2021 г. съдът на ЕС излезе с решение, по силата на което ЕС може да ратифицира ИК с квалифицирано мнозинство, но по такъв начин, че само отделни нейни аспекти да са задължително приложими за държавите членки. Именно в изпълнение на това решение е гласуването от 10 март.

Тематичните области от ИК, които са подложени на ратифициране, са разделени в две отделни гласувания. Това се налага, тъй като според Договора за функционирането на ЕС за Ирландия и Дания важат някои изключения, които правят гласуването на част от предложенията безпредметно. А ратифицирането на ИК е именно с цел да бъде синхронизирана с този договор.

Първото гласуване засяга не толкова страните членки, колкото функционирането на европейските институции. Става дума за прилагането на ИК по отношение на правилата за длъжностните служители на ЕС и условията за работа на другите служители на Съюза. С други думи, при работата на администрацията на ЕС да не се допуска насилие, основано на пола.

Второто гласуване (което не включва Ирландия и Дания) се отнася до съдебното сътрудничество по въпросите на наказателното право, както и до убежището.

Що се отнася до наказателното право, става дума за това, че страните членки трябва да признават взаимно присъдите и съдебните решения в областта на ИК, които издават, и полицейските органи на тези страни да си сътрудничат. За целта ЕП и Европейският съвет могат да установят минимални правила, които да се спазват, като се отчитат различните правни традиции на отделните държави. Двете европейски институции могат и да приемат мерки, с които да насърчат държавите членки да осъществяват превенция.

По въпроса за убежището ЕП прие да има единни стандарти за предоставяне на бежански статут, включително в случаите, когато молбите за убежище се основават на пола. Също и лица, потърсили убежище на такова основание, да не бъдат принудително връщани в страна, в която са изложени на риск.

Какво следва за България от тази ратификация?

След ратифицирането на ИК от ЕП българските (както, разбира се, и останалите) евродепутати и други служители в европейските институции няма да могат безнаказано да упражняват върху свои колежки и подчинени насилие, основано на факта, че те са жени. Не че подобно отношение беше приемливо и досега, но то вече ще бъде недопустимо и по силата на Конвенцията.

Ако някой бъде осъден за домашно насилие или насилие към жена в някоя страна членка, той ще бъде смятан за такъв и в България. Осъдените в България пък ще се признават за такива в целия ЕС (с уточнението, че тук не влизат Ирландия и Дания). Същото важи и за хората, по отношение на които има мерки за защита от такова насилие. Ако някой, който е обявен за издирване например в Швеция заради тормоз върху бившата си приятелка, дойде на почивка в Слънчев бряг, българските полицаи ще трябва да съдействат на шведските си колеги за залавянето му.

Ако една жена от Афганистан или Иран кандидатства у нас за убежище на основание, че в страната си няма право на образование или на работа, или на свободно изразяване, България ще трябва да се отнесе сериозно към мотивите ѝ. Същото важи например и за жените, склонявани към принудителни бракове, подлагани на обрязване или заплашени от т.нар. убийства на честта.

Как гласуваха българските евродепутати?

И на двата вота, свързани с ратификацията на ИК, българските евродепутати гласуваха по един и същи начин. За ратификацията бяха шестима – Атидже Алиева-Вели, Илхан Кючюк и Искра Михайлова от парламентарната група „Обнови Европа“ (представители на ДПС), Сергей Станишев и Елена Йончева от групата на социалистите и демократите (излъчени от БСП, но понастоящем в конфликт с партията под ръководството на Корнелия Нинова) и Радан Кънев от Европейската народна партия (ДСБ).

С „въздържал се“ гласуваха двама – Асим Адемов и Андрей Новаков от Европейската народна партия (ГЕРБ).

Против ратификацията бяха отново двама – Ангел Джамбазки от групата на европейските консерватори и реформисти (ВМРО–БНД) и Александър Йорданов от ЕНП (СДС). Последният впрочем и при двете гласувания първоначално фигурира в списъка на въздържалите се, после коригира вота си на „против“.

Останалите 7 от общо 17-те български евродепутати не участваха в гласуването, макар някои от тях да присъстваха на заседанието същия ден и да дадоха гласа си по други въпроси.

Какви са следващите стъпки и каква е драмата с ИК?

След ратификацията на ИК от ЕП от България се очаква да се съобразява с конкретните аспекти от Конвенцията, които стават задължителни за отделните страни. Няма обаче изискване страните да хармонизират законодателството си в тази област, още по-малко да променят собствените си правни традиции.

Няма и принуда върху България да ратифицира ИК. Евродепутати нееднократно призовават страната ни, както и Чехия, Унгария, Латвия, Литва и Словакия, да ратифицират Конвенцията, за да могат жените в тези държави да получат цялата защита, предвидена в нея. Решението дали това да стане обаче, принадлежи единствено на отделните страни.

Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие не беше ратифицирана от България и останалите изброени по-горе страни след целенасочена кампания за демонизирането ѝ, чиито корени могат да се намерят както в руската пропагандна машина, така и в някои християнски фундаменталистки кръгове.

Основен аргумент срещу ИК стана изопачаването на понятието „джендър“, включващо тези измерения на пола, които не се свеждат до биологията (например защо до 40-те години на ХХ век розовият цвят се е свързвал с мъжествеността, а синият с женствеността, а днес е обратното). Тъй като обаче съществува и понятие „джендър идентичност“ (дали идентичността на даден човек съответства на пола, приписан му при раждане), което се отнася към трансхората, се тиражира внушението, че всичко, що е джендър, се свежда до това.

В допълнение, този пропаганден език слага знак на равенство между джендър идентичност и сексуална ориентация, да не говорим за по-фини дистинкции като тези между трансджендър, транссексуалност и трети пол. Затова и хомо-, и бисексуалните започнаха да бъдат наричани „джендъри“. А на организациите, които се борят с насилието над жени, им се лепна етикетът, че „искат да узаконят третия пол“.

Струва ли си заради това жените да продължават да бъдат убивани?

В чл. 4 от ИК впрочем действително се споменават понятията идентичност, основана на пола (тоест джендър идентичност), и сексуална ориентация, за да се каже, че Конвенцията важи и за носителите на тези дискриминационни признаци, наред с много други. Но да не забравяме, че тя е посветена на борбата с насилието над жени и с домашното насилие. В този смисъл целият вой как с ратифицирането ѝ ще се узакони „третият пол“, всъщност означава едва ли не едно – по-добре жените да продължават да бъдат бити и убивани, отколкото защитата, която получат те, да важи и за ЛГБТИ хората.

В България впрочем правата на ЛГБТИ хората са защитени и от Закона за защита от дискриминация, по силата на който е забранена дискриминацията на основата на сексуална ориентация и на пол, като признакът „пол“ включва и случаите на промяната му. Друг е въпросът в каква степен този закон работи.

А докато България гордо и патриотично отказва да ратифицира Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, понеже се бори с „джендъра“, една жена на седмица-две бива убивана от настоящ или бивш съпруг или партньор.

Post Syndicated from Радио „Свобода“ original https://www.toest.bg/maria-stepanova-vlakut-na-istoriyata-otnovo-navliza-v-tumen-tunel/

„Безусловността, с която настоява за поетично възприемане на света“ – така  определя приноса на Мария Степанова журито на Лайпцигската литературна награда за европейско взаиморазбирателство. Връчването на наградата се състоя през април тази година. Журито отбелязва също умението на Степанова, „като се вглежда в своите произведения в самото дъно, да дарява надежда“. Какво може да направи днес поетът – в ситуация, когато думите нищо не могат да променят и от друга страна, имаш чувството, че думи вече не са останали? Да пазим речта свободна, освободена от контрол и диктат. „Ние“ – хората, които се опитваме да останем субекти, а не обекти на историята – се заклещихме в нещо като историческа фуния, смята Степанова. И именно затова Манделщам и Хармс ни изглеждат така актуални. Макар че това е не толкова повод за възхищение, колкото знак, че бъдещето с нас „не е настъпило“.

Мария Степанова отговаря на въпросите на Радио „Свобода“.

– През предходните 30 години обществото в Русия – е, да речем, не всички, едно малцинство, макар и на скокове, на зигзази, неуверено – се движеше напред и това чувство за „движение по пътя на прогреса“ все пак беше опора на нашата жизнена мотивация. След началото на агресията ние се оказахме отхвърлени към изходната точка, в една условна 1984-та – ако не и направо в 1937 година. Какъв урок е това за всички нас – поредното прекатурване в „кръга на историята“?

– В края на 80-те – в началото на 90-те наистина изглеждаше, че излизаме, че сме излезли от предишния катастрофален коридор – ех, какъв живот започва! И не щеш ли – „Внимание, вратите се затварят“ и влакът на историята отново навлиза в тъмен тунел – веднага след осветената гара. Вратите отново са залостени; всички усилия, всички надежди и огромното количество частни избори, които е правил всеки от нас – те нямат никакво значение. Ние всички преминаваме към мрака – и после, един ден, ако някой има късмет, ще излезе на светло и ще благодари на съдбата за късмета си. Но самото това състояние на безсубектност (избора правим не ние, а нещо, наречено История, вселенски хаос, мироздание) и това движение по спирала, в кръг или насам-натам подир махалото всъщност е крайно унизително за човешкото същество. Излиза, че ние нищо не решаваме. Но как така, нали се мислехме за самостоятелни единици? Просто основа на всички наши решения беше необходимостта от мир, съпротивата на самата идея за война с когото и да било – и ни се струваше, че този въпрос вече е решен безвъзвратно от предишните поколения, за това поне можем да не се тревожим, never again, нали така?

Днес тази увереност ни изглежда наивна. Веднъж когато Надежда Яковлевна се оплаквала колко е нещастна, Манделщам ѝ казал: „А някой обещавал ли ти е да бъдеш щастлива?“

Кой ни е обещавал да живеем щастливо и мирно –

сякаш зло не съществува, сякаш на света няма нещастие? През цялото това време са се случвали нещастия и катастрофи – но с други. Ирак, Сирия, Афганистан, Руанда… Но някой е имал чувството, че ако замижи и си седи у дома, нещастието ще го заобиколи. Не ни заобиколи.

– Влакът, вагонът представляват затворено пространство, от което не можеш да изскочиш в движение. Със съзнанието, че спирки вече няма да има. „Влакът ни пътува за Освиенцим, днес и ежедневно“ – спомням си един ред от Галич.

– В Берлин, на две крачки от мястото, където разговаряме, се намира Grunewald Gleis 17 – мемориал на пункта, откъдето са изпращани композициите към лагерите за унищожение, предимно с евреи. Хубав мемориал е – не се опитва да стане предмет на изкуството. Една чиста, безпримесна територия на паметта. На перона са изписани датите: кога именно са тръгвали ешелоните, накъде, колко души месечно са откарвали тези влакове. Те са поемали на път буквално до април 1945 г., когато според нашите представи всичко вече е било ясно. И бройката вече не е била хиляди, нито стотици – само петнайсетина души, че нали до края на войната е имало само няколко седмици, върху Берлин се сипят бомби, друга работа нямали ли са, та ще снабдяват концлагерите. Тях обаче са ги натоварили във вагоните и са ги пратили на смърт – въпреки всичко. В този момент ти разбираш, че тези влакове са били управлявани, контролирани от хора. Безспорно сега на всички щеше да ни е по-леко да смятаме въпросните влакове за някаква имперсонална, безсубектна сила. За съжаление, не е така. И тогава, и сега всичко това се прави от хора.

– През тези предходни 30 години ни се струваше също, че „историята е свършила“ – всичко най-лошо в историята на човечеството вече се е случило и ние живеем в постистория. Всъщнност вашата книга „В памет на Паметта“ беше потвърждение и дори символ на това усещане. Погрешна ли беше тази проекция?

– Наистина, ние (какво е това „ние“, хайде да смятаме, че онези, които са се занимавали с история или са се интересували от нея, от миналото, от културата на паметта, представляват широк кръг от хора) изхождахме от увереността, че съществуваме донякъде в бъдещето, в посткатастрофална ситуация. И че единствената задача, към която трябва да бъдат насочени всички интелектуални сили на човечеството, е да се опитаме да направим равносметка на миналото, на историята с нейните катастрофи, да запазим, да си спомним, да не забравим, да меморизираме всичко, което е останало. Всичко трябва да бъде подредено, обяснено, каталогизирано: с изградени паметници, с премислени ритуали, които са нужни, за да се простим с историята по правилния начин. Е, и разбира се, всички пишехме книгите си за миналото – за какво друго. Никога няма да забравя как веднъж бях в журито на една литературна награда – и в задълженията ми влизаше да прочета около 80 книги проза. От тях близо 70 бяха за миналото. Много добре разбирам авторите, и аз съм такава.

Само дето се получава, че сме хвърлили всичките си сили за любов към миналото и сме изгубили доверието си в бъдещето.

Впрочем това е така не само в Русия. Случва ми се да преподавам в Европа или в Америка. И понякога питам студентите – това е нещо като игра – да назоват сравнително нов филм, някой блокбастър, който ни предлага добър вариант за бъдещето. Не задължително лъчезарно-утопичен, но приемлив, неплашещ, поносим. И на това място моите студенти се умълчават, нямат какво да кажат. Най-сетне – и това се случва много рядко – някой вдига ръка и предлага безпогрешното „Назад към бъдещето“. „Назад към бъдещето“! Филм, заснет през 1985 г. Това означава, че цели 30 години всички машини на човешкото въображение, цялата супериндустрия на киното не е могла или не е пожелала да ни предложи позитивна версия на бъдещето. За сметка на това всяка година по екраните излиза пълен асортимент антиутопии – политически, икономически, социални, екологични. Тоест децата, още неизлюпили се от яйцето, вече добре знаят, че бъдещето е нещо страшно, докато виж, миналото може и да е плашещо, но поне знаем какво е било. И им се струва, че то е по-безопасно от бъдещето, че могат да научат правилата, за да не ги сгази поредният влак на историята. И се получава, че ние с безумна скорост препускаме в обратна посока, опитваме да се върнем в тази „история“ – естествено, фикционална, измислена, друга нямаме на разположение. Каква ще бъде тя, зависи изключително от източниците, от които черпим.

– И при всяко положение е подобрена версия на миналото.

– Подправена. Така или иначе, лично обагрена. При всяко положение имаме работа с фантазия за миналото, индивидуална или колективна. И ето, днес виждаме как фантазията по мотиви от миналото – произведена, бих казала, все пак от един човек и неговото обкръжение и тиражирана „в мащабите на цялата страна“ – се реализира. Февруарското нахлуване в Украйна от самото начало имаше, как да се изразя, персоналистични черти. Това е фантазията на Путин, която той има сили, средства, възможности да осъществи не в компютърна игра, не в някакъв безумен предутринен сън – а на територията на Европа с цената на хиляди човешки съдби.

– „Настоява за поетично възприемане на света“ е формулировката, с която Ви връчиха Лайпцигската литературна награда за европейско взаиморазбирателство през 2023 г. Като се върнем още веднъж към вашата метафора за влака: на поета – индивида в концентриран вид – по-лесно ли е да се изтръгне от желязното менгеме на историята с помощта на езика? Да се издигне подобно на балон над препускащия влак?

– Известно е, че стиховете са своеобразно убежище и в някои ситуации могат да спасяват. Прочитате едно стихотворение – и то се заселва у вас. Или е обратното – вие се заселвате у него? Ако знаеш наизуст достатъчно много стихове, можеш да се скриеш в тях. И да изчакаш, да си отдъхнеш, да си поемеш въздух. Можеш и да си поделиш стихотворението – като палатка или хранителна дажба – с другиго. Всичко това е истина, макар да звучи красиво и възвишено. Но за съжаление, ние знаем също, че стиховете изобщо не спасяват хората, които ги пишат. Тъкмо за това си мислех, когато пишех речта си за Лайпцигската награда, и си спомних Хармс:

Стиховете трябва да се пишат така, че ако ги запокитиш по прозорец, той да се счупи.

Това е чиста истина. Хармс го е написал през 1940 г., а в началото на 1942-ра е умрял от глад в затворническа болница…

– А Валтер Бенямин приблизително по същото време гълта отрова.

– А Цветаева се обесва в Елабуга. И ние можем да продължим тази поредица. Както е казал Одън:

Poetry makes nothing happen.

Стиховете не карат нещата да се случват. Те нищо не променят. Това е разговор със себе си вътре в затворено пространство. Ето защо, когато мисля за стиховете, аз постоянно мисля и за това – до каква степен те не са достатъчни сега. Ала има и друга страна на този въпрос. Главната функция на стиховете, освен чудното чуруликане в рими и без рими, е да формират езика. Стиховете говорят на езика на близкото или далечното бъдеще. Стиховете на Манделщам, които той е написал по време на заточението си във Воронеж, са изглеждали на неговите съвременници толкова неясни, че им е било нужно усилие, за да разберат какво иска да каже той. А той е отговарял:

Аз мисля с пропуснати брънки.

В крайна сметка 80 години по-късно днешният ученик от горните класове чете Манделщам – и разбира всичко или почти всичко. За 80 години текстът не е престанал да бъде съвременен – но освен това изведнъж става и разбираем: през това време езикът, на който са изговорени текстовете, е успял да стане всеобщ. По отношение на езика стиховете изпълняват хигиенизираща функция. Хигиената далеч не се свежда само до запазване на езиковата норма, спусната от началник някъде отгоре – „кафето да се нарича еди-как си“ – и в гледане отвисоко на онези, които пият това кафе в неправилна форма. Хигиената е обратното – когато стиховете раздрусват езика, освобождавайки допълнителни коридори. Допълнителни опции. И в този смисъл

днешните стихове работят против Путин, против днешната власт в Русия.

Против вцепенението и помъртвяването, които те привнасят в езика. Стиховете – докато се пишат – посочват възможност за друго: различно, не като сегашното.

– Спомням си и думите на Ахматова – „но ние ще те запазим, руска реч“. Да се запази свободната, безцензурна руска реч днес е напълно достойна задача за интелектуалеца.

– Да, но аз бих отбелязала също: това е задача не само за интелектуалеца с руски паспорт в джоба. Защото пред всички нас днес се очертава печално прочулата се „отмяна на руската култура“. Отмяна, разбира се, не буквална, с която обичат да ни плашат пропутинските средства за масова информация, това им е любима тема; а ментална, която ще се случва незабелязано и обективно чрез помъртвяването и корозията на езика. Единственото, което можем да противопоставим на това, е да отделим руския език, руската култура от днешния режим, от държавата. Днес благодарение на новата порция напуснали Русия езикът вече се отделя от определена територия, превръща се в език на диаспора – и този „напуснал“ руски би трябвало да се сдобие с нови черти. Това е добре: никой не може да му натрапи отвън някакви норми, правила на поведение, да го консервира, да го изложи в кристален ковчег в мавзолей. Струва ми се, че „запазването на руската реч“ може да се свежда само до нейното разкрепостяване, най-сетне. Нека нашата реч живее където иска, нека се смесва с други наречия. Нека свири, чурулика, произвежда неологизми – нека се англифицира, германизира, арабизира. Това е, което се случва с езиците, които искат да остават живи. И това ще бъде не обичайното натрапване, няма да е експанзия, нашествие – това ще бъде… скитащ руски. Тръгнал на разходка из света. Един от многото световни езици.

… Веднъж бях в компания на швейцарци; те се забавляваха, като произнасяха една и съща фраза всеки на своя диалект. Невъзможно е да си представи човек, че това се случва вътре в един език. Такова богатство, такава разлика – и такава прекрасна способност на хората да не превръщат това в проблем, big deal. Това е смехотворно, прекрасно – и то съществува. Способност за разнообразие, за различаване – тя просто е дадена на хората от люлката. Така е и в Италия, да речем. В Германия съществута берлински диалект, съществува кьолнски, има баварски, има вестници, които излизат на тези диалекти, има пиеси, които се пишат на диалекти. И това ни най-малко не пречи на съществуването на така наречения висок немски. Защо с нас такова нещо не се е случило?

Защо в Русия, на тази огромна територия, практически не съществуват диалекти?

У нас е била императивно установена единствена езикова норма (по образеца на френската езикова реформа в края на ХVIII век), а после руската империя, а после съветската гледат на въпросния единен език като на свой приоритет. И ние сме наследили този норматив – и заедно с него потребността между развиването на езика и неговата консервация да избираме второто. Хомогенния, неизменяемия, невариативния руски – който не признава различия между областите, народите, градовете. „Така трябва.“ Струва ми се, че нашата печално прочута несвобода има своите корени и тук например. И това води до съкрушителни последствия.

– Упреците по повод имперскостта на руската култура са в известен смисъл справедливи. Тя наистина до голяма степен е създадена от хора с колониален опит. Но ако потърсим съвършено неопетнена фигура, изведнъж изниква пак Хармс. Трябва да кажем, че сега – колкото и да е странно – Хармс звучи още по-често, отколкото преди войната. Сякаш всички са се вкопчили в него като в последно спасение/оправдание. Пък и целият вледеняващ абсурд на случващото се е най-лесно да се изрази пак с помощта на Хармс. Показателно е: днес именно Хармс от една страна, а от друга – Бекет и Кафка – само те помагат да не полудееш.

– Добре казано. Аз мисля за това в малко по-различен аспект: може би работата е там, че Хармс и Введенски в много по-голяма степен са наши съвременници от тяхната по-възрастна съвременничка Ахматова. Или отколкото техния дори по-млад съвременник Бродски. Става дума не за сравнителни достойнства. А по-скоро за ситуацията, в която изведнъж се озовахме. Манделщам има една статия – „Краят на романа“, в която пише, че измислицата вече няма тежест, смисъл, интерес за читателя. Защото ние много добре разбрахме във времена на катастрофи и масова смърт, че човекът вече не определя своята биография. Биографията става типова и както се изразявахме през 90-те, „изчезва в заоблянията“. Частната биография вече не съществува. А щом тя не съществува, значи няма и сюжетостроене. Няма автор, който стои зад решението дали мадам Бовари да умре, или не. Няма автор, който се разпорежда с бъдещето на Наташа Ростова. И затова – по Манделщам – важен се оказва жанрът, който днес наричаме нонфикшън. Литературата на реалния живот, където е важен не сюжетът, а нещо друго. Важно е, че това някога с някого наистина се е случвало. Това е един от начините да си имаме работа с водовъртежа на историята.

Вторият начин е онова, което правят Бекет и Кафка (и Хармс, да). Ние се намираме в ситуация, където всички връзки между предметите са случайни или произволни. Можем да предположим, че зад тях стои някаква външна воля. Но не сме в състояние да дешифрираме нейната логика. И в този смисъл световната литература, като се започне от Първата световна, се занимава приблизително с едно и също. Да, ето, избухва взрив (сега тази дума звучи съвсем различно – сега тя не е метафора, а нещо от реално по-реално); случва се някакво движение, изместване на историческата ос. Всичко замира, увисва във въздуха. И единственото, с което може да се работи сега, са фрагментите. С елементите на предишната система, които са повредени, разпилени, разединени. Ние знаем, че някога те са били част от цяло – и това цяло вече никога няма да бъде предишното. Но от късчетата на цялото може да се премонтира друга система, в която старите елементи ще присъстват при други условия и в други връзки. В руската литература вероятно най-точно по това са работили Хармс и Введенски – в поезията, а в прозата – Добичин, и по съвсем друг начин Платонов.

Лошото обаче е там, че всичко написано от тези автори упорито не престава да бъде актуално. Прието е да се възхищаваме от това, но ето какво се получава: излиза, че оттогава насам с нас не се е случило нищо ново. Хайде да сравним това с англоезичната литуратура от ХХ век. Да речем, с Елиът, Йейтс, Къмингс. Велики хора, прекрасни, гениални стихове – но ние добре разбираме, че това са стихове, написани не сега, между тях и нас има дистанция. И това е правилно чувство. А с руските стихове се получава

усещането, че се намираме във все същия културен аквариум, онзи отпреди 100 години.

Където на чаша чай и разговори за съдбините изведнъж се сещаме за стих от Манделщам – и всички имат чувството, че той е написан вчера и няма какво да се добави. Защото нищо не се е променило. И ето това непреодоляно, неизминато минало е нещо доста плашещо и тъжно.

– Критикът Игор Гулин пише: „Мария Степанова говори не от свое име, а от името на чужди гласове“; критиците датират този поетичен обрат, случил се с вас, приблизително в 2014 г. Но сега ми се струва, че сме се озовали в ситуация, когато ще се наложи отново да преминем в друг регистър – скръбно мълчание. Да говорим от името на самата немота, немотата на срама. Възможно ли е това в поезията?

– Не съм сигурна, че е възможно. Поне за мен. Струва ми се, че мислещите хора, хората, които пишат на руски, така или иначе са свързани с Русия – сега те усещат едно: изгубили сме възможността да представяме единствено себе си. Да говорим от свое име и само от свое име. Тъй като ти, аз, вие, ние сега сме на първо място руснаци – без значение какво е гражданството ни, етническият ни произход, езикът; дори „ние“ да сме се преселили в Германия или в Щатите още през 1978 г. Това нищо не променя. Отсега нататък всички ние сме част от множеството хора, които извършиха, сториха това.

Аз например съм родена през 1972 г. Заварих пионерските сборове, речите, политатестациите и приемането в Комсомола – целия този комичен балет. И от ранна възраст ми беше много близка, дори прекалено, логиката на неприсъединяването.

Никъде не влизам, не съм член на никаква партия. И не съм представител на никакво нищо – нито на болшинство, нито на малцинство. Говоря само от свое име.

Много точно сумира това Бродски в своята Нобелова реч, която започва с думите:

За любител на усамотението, за човек, който цял живот го е предпочитал пред всяка обществена роля…

Е, и така нататък.

… Ако изкуството учи на нещо, то е тъкмо частността на човешкото съществуване.

Това винаги е било много разбираемо за мен. И това по-скоро е моя психосоматика, отколкото политическо самоопределение. Но резултатът беше именно такъв: никога не съм имала предвид да представлявам нито руската литература, нито, пази боже, руската държавност, нито някакво въображаемо съдружие. Отстоявала съм възможността да говоря от свое име. От свое и за своето. И в продължение на някакъв брой години съм успявала. Сега вече нямам такава възможност и мисля, че никога повече няма да имам. Каквото и да пиша сега – може да пиша за пеперуди, за вятърни мелници, за какво ли не, – то така или иначе ще се възприема като текст, създаден на езика на хората, които извършиха това. И с това трябва някак да се живее. Тоест бих могла с лекота да посоча с пръст – ето там са нашите „лоши хора“, на мен обаче браво, аз мислех и постъпвах правилно, така че сега съм част от друго, просветено съдружие и мога свободно, без никакви утежнения да осъждам тези хора като други, странични. Не, за съжаление не е така. Значи ще трябва да поема част от общата вина – и някак да живея и да работя с нея. Ако съумея. И да се опитвам да намеря нови принципи на съществуване в езика.

Как ли?… Не знам, сега не пиша стихове. Не знам дали това е немота. Немота е Паул Целан например. Немотата е начин да минеш през неизговоримото. И да направиш така, че мълчанието да бъде определящо в текста, който пишеш. Но ние не можем да се сравняваме с Целан, нали така? С Целан може да се сравнява поет или поетеса от Украйна.

А ние се оказахме част от множеството, чийто език се превърна в оръдие на насилието.

И това е съвсем друга немота. И друг ужас. И какво да правим с това? Поет от Русия не може да описва Буча. Защото това би било апроприация, използване на чуждо страдание, за да – какво – за да напишеш текст? Ние можем най-много да споменем Буча, пък и не си представям добре как именно може да се направи това. Миналото лято написах някакви стихове, но не съм напълно сигурна, че това са стихове. Може би те имат някакъв смисъл като свидетелство, като надпис на стена. Но проблемът, с който се сблъсках тогава, когато ги пишех, бе проблематичността на тяхната агентност. На точката, от която всъщност произлиза речта – отговорът на въпроса какво е това „аз“, което говори. Имам едно стихотворение, което започва с

докато спяхме, ние бомбардирахме Харков.

Ето го разединеното, биполярно „ние“, което едновременно се срамува и убива, иска да потъне вдън земя и яде шишчета на слънчице край вилата си. И всичко това се случва едновременно. Ситуация, с която не е ясно как да си имаш работа. Засега на мен не ми е ясно.

– При това в нета, просто във въздуха се появи огромно количество талантливи и безпощадни украински стихове. Как ги оценявате вие? Като хронология на болката?

– Струва ми се, че това е невероятно важно и аз ги следя, защото украинските поети сега имат нещо, което ние нямаме. И не можем да имаме. Намираме се в състояние на абсолютна неувереност, в състояние на самоотмяна. Не е нужно дори специално да ни канцелират (от думата cancel), ние сами сме си канцелария. Пак Манделщам е смятал – и за това е интересно да се поразмишлява, – че „поезията е съзнание за собствената правота“. Дали е така, или не е, но сега никой от нас няма това съзнание за правота. Имаме съзнание само за собствената си неправота. И какво може да се направи от това чувство, и може ли изобщо да се направи нещо – това е открит въпрос. Поезията в Украйна винаги е заемала особено място. А сега пък съвсем се намира на онази точка, където всеки написан ред, текст придобиват силата на окончателно свидетелство. Но работата не се ограничава с това. Сега на украински се пишат велики стихове. Ето в момента чета текстовете на Мариана Кияновска, които тя е написала през последните няколко месеца. Поразителни стихове са – те ще се четат след сто, след двеста години, този език е за векове. Но това е възможно, защото тези стихове имат слушател, имат чуваемост. Поезията в Украйна изначално е заемала по-важно място. Не говоря за огромни културни фигури като Сергей Жадан например, който събира стадиони. В Русия аудиторията на една поетична вечер е 25 души, при повече късмет – 50. Тоест това е съвършено несъпоставим резонанс. И докато ние предполагаме, че стихотворението, след като е чуто, прочетено, ще образува в съзнанието на читателя някакви пространства на бъдещето, Украйна реализира това свое бъдеще още сега.

Колкото до мен, сега аз не пиша стихове, както вече казах; бавно довършвам романа, който започнах да пиша в началото на пандемията и на няколко пъти го зарязвах, защото историческото колело толкова рязко завиваше настрани, че аз трябваше наново да сглобявам някакви основи, някакъв фундамент, върху който се опитвах да поставя тази конструкция. Мисля, че този текст по някакъв начин ми помага да се крепя. Това е удивителна способност на прозата. Защото със стиховете ти така или иначе си принуден да чакаш в главата ти да се образува някаква невидима въздушна форма, която трябва – като пъзел – да запълниш с думи, да проявиш като фотолента. А в прозата все пак е важен елементът воля. Ти знаеш, че това нещо трябва и може да бъде написано. И влизаш в него като в друга стая, и в тази стая времето така или иначе спира. Това време е насаме с текста, езика – и с някаква чужда история, която много относително засяга твоята собствена. Тази възможност е голям подарък, трябва да кажа. Цял живот съм смятала, че ще пиша изключително стихове. Но се оказва, че прозата работи по други закони – и за човек, чието съществуване от време на време му причинява остра болка, прозата се превръща в прозорче, което може да открехне.

– Накрая въпрос за онлайн изданието Colta: възнамерявате ли да го възобновите на друга платформа? Да го презаредите, да го реанимирате?

– Да съществуваме в режима, в който работехме до февруари 2022 г., е невъзможно поради очевидни етични причини. Не можем да работим така, сякаш нищо не се е случило. Colta и нейният предшественик OpenSpace бяха замислени като ежедневни издания за култура, които се занимават с текущия културен процес. Книги, изложби – година след година следяхме това. Сега, когато Русия продължава агресията, би било пределно странно да описваме московски или петербургски концерти или изложба „Нонфикшън“. Да не говорим за финансовата част: ние много дълго съществувахме с читателски дарения и по партньорски програми. Сега и едното, и другото по различни причини са затруднени. Опитваме се да работим в полудоброволчески режим – разработваме едни кратки спецпроекти, известен брой материали, обединени от обща тема. Неотдавна публикувахме цикъл материали за бъдещето, там разни умни хора (в диапазона от Елена Фанайлова до Оксана Тимофеева) размишляват дали Русия има що-годе поносимо бъдеще – и какво би могло да бъде то? Самата мен ме владеят доста мрачни мисли по този повод, така че се надявах на тази анкета – ами ако някой предложи версия, която ще ме въодушеви?

Никакви позитивни прогнози.

Интересно е, че единственият автор,  чийто текст може да се нарече донякъде оптимистичен, е Кирил Медведев, който сега се намира в Москва и е въвлечен в различни форми на активизъм.

Е, и освен това аз много бих искала нашият сайт да успее да се удържи и да работи, прекосявайки границите, въпреки вече набелязалата се тенденция на разделение между емигранти и останали. Не ми се ще да възпроизвеждаме схизмата, логиката на разкола между съветската и емигрантската литература. Той е продължил толкова години – и в крайна сметка за нищо не е помогнал. За разлика от онази ситуация, ние имаме поне инструментариум, с който диалогът да продължава, така че едни и същи текстове да могат да се четат както в Русия, така и извън нея. И ми се струва, че да се работи за продължаването на разговора е необходимо.

Превод от руски на интервюто за Радио „Свобода“: Здравка Петрова

Мария Степанова (р. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка, главна редакторка на онлайн изданието за изкуство и култура Colta.ru. Философският ѝ роман-есе „В памет на Паметта“ (прев. Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2019) е отличен с най-престижните руски литературни награди – „Ясна поляна“ (2018), „Большая книга“ 2018 (най-високото руско литературно отличие) и „НоС“ („Новая Словестность“, 2019).

Post Syndicated from Мария П. Василева original https://www.toest.bg/mikrodoziraneto-i-nyakoi-makrotemi-svurzani-s-nego/

През последните няколко години в западната преса се нароиха като гъби статии за микродозирането – нова пресечна точка между наркопазара и лъскавия свят на уелнес индустрията. Към това се добавя и все по-честото отразяване на терапевтичните свойства на халюциногените и психеделиците в документални и художествени филми и сериали. Практиката явно набира популярност извън обичайните субкултури, които редовно използват нелегални субстанции.

Терминът „микродозиране“ влиза в по-широка употреба през 2011 г. с книгата „Пътеводител на психеделичния откривател“ (The Psychedelic Explorer's Guide) на Джеймс Фадиман, която подробно описва ползите и принципите на практиката и събира личните разкази на малка група хора, експериментиращи с микродозиране и доволни от ефекта му – подобрено настроение, енергия, концентрация, отношения с близките. През 2015 г. списание Rolling Stone отразява нарастващата тенденция и цитира Фадиман, който описва микродозирането като все по-популярен феномен сред програмистите в Силициевата долина.

Какво е микродозиране?

Това е редовен прием с терапевтична цел на много малки количества халюциногени – най-често класически психеделици, като псилоцибин (активна съставка на магическите гъби), LSD¹ или DMT² (активна съставка в аяуаската³), но също кетамин⁴ или психоактивни канабиноиди⁵. Става дума за психотропни вещества, които иначе се приемат в по-големи количества с цел цялостна промяна на действието на сетивата и временно отдалечаване от твърдата почва на реалността.

Микродозирането обаче цели ефектът на веществото да остане под халюциногенния праг – тоест да не предизвика халюцинации и да не повлияе силно на сетивата, но все пак да подейства на рецепторите за серотонин в мозъка, които са важна част от системата за регулация на човешкото тяло. Докато един стандартен гъбен „трип“ е резултат от консумацията на около 35 мг псилоцибин (съдържанието на около 3 г сушени халюциногенни гъби), средната микродоза е около 1–2 мг.

Има и междинна степен: дозата около 10 мг шеговито се нарича „музеен трип“, защото е достатъчно силна, за да предизвика лека версия на желаните сетивни халюцинации, но все пак позволява на пациента да общува със заобикалящия го свят – например да се разходи из най-близкия музей, – без да се набива на очи със странното си поведение. А при по-големи дози халюциногените могат да доведат и до т.нар. смърт на егото – мистично преживяване, в което пациентът психонавт губи усещане за границите на собствената си личност и вместо това се приобщава към нещо по-голямо и често непонятно за трезвеното съзнание.

Макро- или микротерапевтичен потенциал?

За да разберем новата мода на микродозирането, трябва първо да разгледаме терапевтичния потенциал на макродозирането – с други думи, ползите от старомодния халюциногенен трип. С възобновяването на клиничните изследвания на вещества като псилоцибина и LSD, които зачестяват през последното десетилетие, се появиха и обещаващи резултати в лечението на депресия и тревожност (включително при пациенти в последен стадий на нелечими заболявания), посттравматичен стрес, зависимост от пристрастяващи вещества (включително алкохол и никотин), мигрени и клъстерно главоболие, а също така станаха ясни потенциалните ползи от активните вещества на халюциногените върху невровъзпалителни процеси в тялото.

Част от проучванията са резултат от примирието на този фронт във войната срещу наркотиците в САЩ. Съвременните изследвания стъпват върху основите на проучвания от 50-те и 60-те години, които тогава биват прекъснати от реакционната политика на президента Ричард Никсън срещу антивоенната контракултура и движенията за граждански права.

Преразказани на ненаучен език, изследванията показват, че една обикновена (тоест халюциногенна) доза псилоцибин или LSD води до трайното създаване на нови невронни връзки в мозъка и увеличава неговата невропластичност. Изображения на мозъчната дейност по време на халюциногенен трип, получени от ядрено-магнитен резонанс, показват, че се потиска дейността на т.нар. мрежа за пасивен режим на работа на мозъка (default mode network). Това са свързани области в мозъка, които са активни, когато човек не е съсредоточен върху задача от външния свят, и чиято дейност също се активира при мисли за себе си, за други хора, за собственото минало и бъдеще.

Същевременно под влияние на халюциногените се наблюдава и активност между центрове на мозъка, които обикновено не си общуват. Способността на мозъка да филтрира и ограничава входящата информация от сетивата намалява, затова цветовете са по-ярки, очертанията на предметите – по-размити, звуците – по-силни и живи. Намалява и способността това преживяване да се интерпретира спрямо привичните мисли и схеми на индивидуалната психика. Терапевтичният ефект остава дълго след приключването на самия трип и се описва като облекчаване на обичайните тревожни или потискащи мисли, намалено желание за консумация на пристрастяващи вещества и възобновен интерес към външния свят.

Теорията зад микродозирането е, че тези ефекти на халюциногените – невропластичност, възможност за превъзмогване на тежки психически и емоционални състояния – се активират и при приема на много малки количества от същото вещество. Микродозите трябва да са достатъчно малки, за да не влияят силно на сетивата, но все пак да могат да въздействат на рецепторите за серотонин в мозъка и на мозъчната дейност. Микродозата, разбира се, не води до внушителни промени в психиката след еднократен прием. Целта ѝ е дългосрочно да подпомогне психическото здраве на пациента, като е добре да се комбинира и с други терапевтични практики.

Официалните клинични изследвания на ефекта от микродозирането засега не са толкова еднозначни, колкото тези за стандартните дози халюциногени. Проведените досега проучвания са малко на брой и не отчитат особено силен ефект. Методиката им обаче не съответства на начина, по който повечето доброволци подхождат към микродозирането – разглеждат се ефектите от няколко на брой малки дози в сляпо проучване, а не от редовен дългосрочен прием.

За сметка на това анкети, съставени от университетски изследователи и проведени сред посетителите на интернет форуми за микродозиране, показват, че практиката има редица положителни ефекти върху психическото здраве, енергия и общо благосъстояние и че тези ефекти са трайни при дългосрочен прием. И все пак популярността на микродозирането усложнява обективното му научно изследване – все повече хора попадат на информация за тази практика и подхождат към нея с огромни очаквания, което създава т.нар. позитивно пристрастие и може би влияе на описаните ефекти.

Важен елемент и от макродозирането, и от микродозирането с терапевтична цел са съпътстващите техники за интеграция на преживяването. При макродозирането в медицински контекст лекарите и терапевтите провеждат разговори с пациента преди, след и по време на лечението, като му помагат да осмисли своя лечебен трип.

При микродозирането се препоръчва комбинация с разговорна терапия, медитация или дихателни упражнения, водене на дневник или други техники за ума и тялото, които да помогнат на пациента да забележи промените в психическото си състояние и да насочи съзнанието си в желаната посока. Микродозирането е помощно средство и част от комплекс терапевтични дейности, които се подпомагат от свойствата на халюциногените да повишават невропластичността на мозъка. Ако не се комбинира със съзнателни промени в поведението, пациентът няма да извлече максималния ефект. Често микродозата се приема като алтернатива на класическите антидепресанти, в сравнение с които има предимството да е с по-гъвкав метод на прием – не е нужно да се взема всеки ден и не е известно рязкото спиране да води до неприятни странични ефекти.

Колко често се взема микродозата?

Всеки лекар следва да намери схема според нуждите и предпочитанията на пациента си. Експертът миколог Пол Стаметс (участник в епизода, посветен на псилоцибина в сериала на Netflix „Пътуване до дълбините на ума“) препоръчва микродозата да се взема четири поредни дни, последвани от три дни почивка.

Джеймс Фадиман препоръчва редуване на един ден микродозиране с два дни почивка – в първия се усеща остатъчното „сияние“ на дозата, а във втория пациентът се връща на базовата си линия, което му помага да оцени и осмисли ефекта от веществото. Той съветва също така да се прави и почивка от няколко седмици на всеки няколко месеца.

Като всяка друга терапия в сферата на психическото здраве, микродоза от халюциноген може да се използва за различни проблеми и има различен ефект за всеки пациент. Хора, страдащи от депресия, споделят, че са си възвърнали способността и интереса да общуват с близките си и да бъдат активни във всекидневието си; други – с тревожност или обсесивно-компулсивно разстройство – се чувстват по-спокойни и по-облекчени от бремето на нежеланите мисли; трети успяват да намалят симптомите на посттравматичен стрес или честотата на мигрените. Някои пациенти пробват микродозиране с различни вещества и усещат различни ефекти.

Какви са рисковете?

Известните рискове от микродозирането са сравнително малко. Халюциногените не водят до пристрастяване. Една стандартна доза LSD или магически гъби временно повишава толерантността на тялото към активните им съставки, поради което е почти невъзможно да се правят множество силни трипове в кратък интервал от време. При микродозирането това не е фактор, защото става дума за много малко количество активно вещество.

Стандартните дози халюциногени носят известен риск – възможно е трипът да събуди негативни спомени от миналото и да се превърне в трудно изживяване, но с предварителна подготовка и правилната нагласа това може да доведе и до превъзмогване на въпросната травма и дълготрайно облекчение от лошия спомен. (Затова и изследванията показват огромния потенциал на халюциногените за лечение на посттравматичен стрес.)

Най-голям е рискът за пациенти с биполярно разстройство или шизофрения, или за хора с генетична обремененост с тези разстройства. При тях една голяма доза халюциногени може да отключи епизод на мания или психоза. Хората, които приемат лекарства, действащи на рецепторите за серотонин, като например повечето видове антидепресанти, също не бива да експериментират.

Съществува потенциален риск за сърдечното здраве. Халюциногените се свързват с рецептори, които освен в мозъка са налични и в сърдечните клапи. На теория е възможно редовното приемане на малки дози с времето да доведе до заболявания на сърдечните клапи – този риск е доказан и при някои лекарства за епилепсия, паркинсон, наднормено тегло, които влияят на същите рецептори.

Хак за креативност

Статиите за микродозиране често го рекламират като хак за продуктивност и креативност, което е признак на съвременната тенденция всяко вещество, влияещо на мозъка или психическото здраве, да се разглежда и като допълнително гориво за работното място. Неслучайно популяризирането на микродозирането се свързва със Силициевата долина – място, където дългото работно време е въпрос на чест и всички ресурси на служителите се превръщат в ресурси на самата компания. Мерната единица за психическото и емоционалното здраве на човека е умението му да се отдаде пълноценно на работното си място.

Микродозирането често се обсъжда в интернет форуми, чиято цел е постигането на т.нар. състояние на „поток“ (оптимална концентрация, енергия и креативност) по време на работа чрез редица съставки и практики: модни диети (периодично гладуване, палео или кето), хранителни добавки (от гъбен, растителен или животински произход), дизайнерски дроги (функционални аналози на забранени вещества, които обаче не попадат в официалните черни списъци на законодателството, защото имат различна молекулярна структура), обезболяващи, стимуланти, специални физически тренировки, медитация или дихателни упражнения (например на Вим Хоф). Всъщност повишената продуктивност и креативност, които се свързват с микродозирането, са вторичен ефект от облекчаването на умората, депресията или тревогата, често предизвикани или влошени от стреса в работната среда.

Условията за навлизането на микродозирането в световния културен цайтгайст са до известна степен продукт на внушителните неравенства в американското общество. От една страна, се създава търсене и легитимност за тези практики от либералната (поне по отношение на употребата на наркотици) култура на Силициевата долина и Холивуд, където продуктивността и креативността се култивират под високо налягане.

Под върха на този елитен айсберг, който отразяват медиите, обаче се крие мнозинство от съвсем обикновени хора, търсещи лечение за пристрастявания, депресия, мигрена, посттравматичен стрес (широко разпространен сред военнослужещите). Липсата на достъпно и качествено здравеопазване, особено в сферата на психическото здраве, и вездесъщият достъп до информационни мрежи, които рекламират ползите от микродозирането или обясняват къде да купиш или как да отгледаш магически гъби, допринасят за популярността на метода.

Всичко е на един клик разстояние

Един от порталите към света на микродозирането е популярният мегафорум Reddit. Търсачката му позволява на потребител, който страда от депресия и още не е намерил ефективно лечение, да прескача от форум на форум и да разглежда безброй теми с лични истории за всякакви видове антидепресанти, терапевтични модалности, хранителни добавки, фитнес режими, видове медитация, подкасти, религиозни практики, диети и житейски философии. И насред този поток от информация да попадне на тема, в която анонимен непознат споделя, че е намерил „лекарство“ без особени странични ефекти – редовна микродоза LSD или псилоцибин. А в отговор на въпроса „Ами откъде да намеря гъби?“ веднага ще му кажат, директно или завоалирано, че в определени форуми всичко е описано изключително подробно, че е лесно да започнеш и определено си заслужава, и че все повече учени споделят това мнение.

След това всичко е на един клик разстояние. В Reddit може да попаднеш сред т.нар. психонавти, които редовно вземат високи дози халюциногени в търсене на мистични и религиозни преживявания, а после сравняват портрети на съществата, с които са общували в космическото пространството на своя трип. Може да намериш един от многото форуми за микология, където ентусиасти отглеждат всякакви видове гъби в домашни условия или в специални градини, или да влезеш в лабораторен форум, който описва процеса на добиване на DMT.

Може да прелистиш виртуален справочник за бактериите и плесените, които саботират домашно отглежданите гъби (модераторите са специалисти по химия и биология, които не позволяват на аматьорите да дават категоричен отговор на чужди въпроси). И разбира се, може да попаднеш в огромния форум, посветен на микродозирането, който е любопитна смес от сериозни изследвания, проведени в престижни университети и публикувани във водещи научни списания, и личните истории на безброй анонимни опитни зайчета. Компанията, която се е събрала там, е привлякла вниманието и на научната общност, набираща доброволци за анкети и проучвания сред потребителите.

Същата информация е подробно описана в много YouTube канали, които нагледно показват всяка стъпка в процеса на отглеждане на магически гъби или приготвяне на микродози псилоцибин или LSD. Създателите носят ръкавици, когато ръцете им са в кадър, и прикриват гласовете си чрез филтри, но основно разчитат на факта, че халюциногените не са приоритет в борбата срещу наркотиците и че клиповете им са капка в огромния океан от интернет съдържание, което е на ръба на закона.

На ръба на закона и извън интернет

Друг фактор за популярността на тези вещества и практики е законовият статус на халюциногените. В Нидерландия халюциногенните гъби не са легални, но е оставена отворена вратичка в закона за друг ефективен продукт – халюциногенните трюфели, които растат под земята и съответно не влизат в забранената надземна категория. Трюфелите са с по-ниско съдържание на активната съставка псилоцибин в сравнение с най-разпространените видове магически гъби, затова и в повечето сайтове с информация за микро- и макродозиране се уточняват препоръчителните количества за консумация според вида гъба или трюфел.

Заради тази особеност на нидерландското законодателство любопитни потребители и пациенти на територията на Европейския съюз лесно могат да кликнат върху една от многото реклами в социалните мрежи, да поръчат специално подготвен блистер за микродозиране (трюфелите са разделени на дневни дози) и да се надяват, че митницата няма да разгледа поръчката им.

Легализирането на канабиса в голяма част от САЩ се превърна в златна мина за инвеститорите. Резултатите на фондовия пазар наклоняват везните в полза на предстоящото легализиране на федерално равнище. Същото по всяка вероятност предстои да стане и с халюциногените. Акциите на компании, активно участващи в клинични изследвания на халюциногенни терапии, се считат за обещаваща инвестиция в сектор, който тепърва ще се разрасне.

Щатът Орегон вече декриминализира психоактивните гъби. В Канада законът позволява на лекари да кандидатстват за разрешение за псилоцибинова терапия за пациентите си. Провинция Албърта наскоро изцяло узакони халюциногенната терапия, а безброй онлайн магазини продават магически гъби без притеснение. В Ямайка, където халюциногенните гъби никога не са били забранявани, има специални туристически центрове за псилоцибинна терапия, като държавата цели да привлече инвеститори за развиващата се халюциногенна индустрия.

Често се говори за халюциногените като за утопични лекарства, които облекчават всеобщата депресия, апатия и изолация в съвременното общество. Халюциногените обаче попадат и в ръцете на учени и компании, които искат да извлекат основно печалба от техния потенциал, както и в сферите на интерес на влиятелни личности, чиито политически нагласи са противоположни на утопичната хипарска егалитарност. Милиардерът Питър Тийл – съосновател на PayPal, първи външен инвеститор във Facebook, член на Републиканската партия и привърженик на националконсерватизма, също залага на бъдещето на психеделичното лечение и инвестира в тази сфера. А фактор за популяризирането на практиката са и инфлуенсъри и медийни звезди като Джордан Питърсън и Джо Роугън.

Онлайн общностите, които организират и споделят информация за отглеждането на магически гъби и употребата на халюциногени, донякъде контрират тези тенденции. Дори и някоя компания да изобрети лекарство с активна съставка мескалин или псилоцибин и да се опита да го присвои под своята търговска марка, никой не може да патентова гъбите, които се срещат из целия свят.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/manol-peikov-i-karnavalnoto-vuobrazhenie/

Една не особено прилична реплика на Манол Пейков към Костадин Костадинов породи бурен творчески ентусиазъм. На 26 април депутатът от „Демократична България“ се обърна от парламентарната трибуна към председателя на „Възраждане“ с думите:

Господа, не е цивилизовано да си говорим по този начин. Господин Костадинов, Вие се опитвате да нормализирате език, който е неприемлив за публичното пространство. Вие разчитате на това, че ние се държим цивилизовано и уважително към Вас. Имайте предвид, че ние също имаме богато въображение. Аз винаги мога да Ви назова „Коцето Късопишков“ – имам предвид човек, който пише с къси букви. Въображението ми е безкрайно.

Как се стигна до думите на Пейков

Ако разглеждаме думите на издателя, граждански активист и депутат Манол Пейков изолирано от контекста, на преден план ще излезе фактът, че той е казал нещо неприлично. Репликата му обаче е реакция на систематично поведение на Костадинов, което до този момент беше останало безнаказано.

Конкретният повод за изказването е размяна на реплики между председателя на „Възраждане“ и депутата от коалицията ПП–ДБ Явор Божанков. Причината за тях е предложението на ПП–ДБ да има парламентарна комисия, в чиято работа да се включват въпросите на семейството. Костадинов заподозря, че това е начин коалицията „да угоди на поредното НПО, свързано със Сорос-Морос“. На това Явор Божанков реагира:

Аз не знам кога „Възраждане“ са против НПО-тата и кога ги дразнят. Когато жената на Копейката усвоява пари с НПО-та от лоши западни компании или по принцип не им харесват?

Реторичният въпрос на Божанков се отнася за информацията, че НПО-то, в управлението на което е Велина Костадинова, съпругата на Костадинов (наричан от свои критици „Костя Копейкин“), е получило финансиране от „Lidl България“ чрез Фондация „Работилница за граждански инициативи“ (ФРГИ). ФРГИ е неправителствена организация, разпределяща грантове от организации като „Отворено общество“ на Джордж Сорос и „Америка за България“, които председателят на „Възраждане“ редовно обругава. Освен това през август 2022 г. Костадинов поде кампания за изгонването на Lidl от България. Изглежда, това е станало по същото време, когато НПО-то на съпругата му е кандидатствало за финансиране от търговската верига.

Думи с двойно дъно

На питането на Божанков Костадинов реагира така, както обикновено прави – игнорирайки естеството на въпроса и с аргументи ad hominem, тъй щото да се отвлече вниманието на избирателите му и на учениците, наблюдаващи заседанието в парламентарната зала. Без да се обръща директно към говорещия преди него, той заяви по негов адрес:

Заради младите хора, които са горе, не трябва да допускаме тази трибуна да става място за изява на сбъркани хора с нетрадиционна ориентация. Като под „нетрадиционна“ имам предвид такива, които преминават от лява в дясна партия в рамките на само една седмица без абсолютно никакво замисляне и без никакъв проблем с вземането на 90-градусовия завой. Не позволявайте на сбъркани хора с нетрадиционна ориентация да превръщат това място тук в клоака, в позорище, което да служи за присмех и подигравка.

Председателят на „Възраждане“ не пропуска да отправи обидна квалификация и към коалицията ПП–ДБ:

Аз мога да говоря за коалиция „Сорос–Донос“ от днес до края на света и смятам, че има много неща да си кажем. Не бива да позволявате по никакъв начин такива пропаднали субекти да определят начина, по който Народното събрание функционира.

Освен че напада политическия си противник, за да избегне неудобния факт, Костадинов изрича и невярно твърдение. По-точно, с един удар „застрелва“ няколко неверни „заека“. Явор Божанков беше изключен на 9 декември 2022 г. от парламентарната група на БСП заради позицията си против руската агресия срещу Украйна и до разпускането на 48-мото НС остана независим депутат. Стана ясно, че ще се кандидатира за депутат от коалицията ПП–ДБ, повече от два месеца след изключването – на 16 февруари т.г. Освен това никога не е бил член нито на БСП, нито на някоя от партиите в ПП–ДБ, така че не е преминал от лява в дясна партия. Друг е въпросът, че не всички партии в тази коалиция се идентифицират като десни.

Изричайки по адрес на Божанков два пъти „сбъркани хора с нетрадиционна ориентация“, Костадинов директно се опитва да го обиди, намеквайки предполагаема хомосексуална ориентация на опонента си. Същевременно дава да се разбере, че това за „нетрадиционната ориентация“ го е казал в образен смисъл, имайки предвид преминаването на Божанков в друга парламентарна група.

Що се отнася до квалификацията „Сорос–Донос“, председателят на „Възраждане“ редовно нарича „Демократична България“ „Доносническа България“ и това остава без последствия дори когато се случва пред президента Румен Радев.

Костадин Костадинов извън зоната си на комфорт

Това, което издателят Манол Пейков, станал особено популярен с успешните си благотворителни кампании, направи с репликата си, е да демонстрира какво е, когато към Костадинов се прилагат същите двусмислени (и не непременно фактологически верни) аргументи ad hominem, каквито той използва срещу политическите си противници. Както „нетрадиционната ориентация“ на Божанков се отнася към смяната на парламентарната му група, така и „Късопишков“ може да означава „човек, който пише с къси букви“, нали така?

Другото, което направи Пейков с репликата си, е да покаже, че обидните квалификации по адрес на ДБ, отправяни публично и особено пред президента, няма да останат без последствия:

И запомнете, че за всеки следващ път, когато в присъствието на президента използвате подобни думи, ние ще намерим начин да използваме същите срещу Вас. Просто не го правете. По този начин диалогът – цивилизованият диалог – отива на кино и нещата минават на съвсем друго, махленско ниво. Така политика не се прави.

След изказването на Пейков Костадинов изглеждаше така, както не сме свикнали да го виждаме. За разлика от политическия си предшественик Волен Сидеров, председателят на „Възраждане“ обикновено е изключително овладян и премерен. Той не е склонен към спонтанност – при него обидите и словото на омразата са добре премислени и с калкулиран електорален ефект. По този начин успява да увеличава популярността си методично, година след година, докато „Възраждане“ се превърна от маргинална партия в трета политическа сила в парламента (с тенденция да увеличава още подкрепата си).

И изведнъж в парламентарната зала видяхме един Костадин Костадинов, който не може да се овладее. Той избълва куп обвинения и обиди – „утайка“ (няколко пъти), „просташки тон“ и за пореден път – „Доносническа България“ (въпреки че е интересно какъв е „доносът“ в наричането на някого „Късопишков“). И си позволи нещо като заплаха, ако не стане на неговото:

Господин Председател, направете необходимото да изхвърлите тази утайка от парламента, защото иначе ще изхвърлим утайката ние.

Но си остана в губеща позиция.

Кутията на Пандора и безграничното въображение

Макар от институционална гледна точка сблъсъкът между Пейков и Костадинов да завърши 1:1 (и двамата получиха забележка), това, което последва, е огромна победа за издателя и също толкова огромен дискомфорт за председателя на „Възраждане“. Социалните мрежи буквално преляха от всевъзможни колажи, карикатури и мемета, заиграващи се с „Късопишков“ и „късите букви“. Да се чуди човек как занапред Костадинов ще си поръчва кафе – и късо да го поиска, и дълго, все може да му се смеят.

Самият Пейков публикува на профила си във Facebook някои от произведенията на знайни и незнайни творци (междувременно те станаха още повече), като в коментара си написа:

Истината е, че когато в края на изказването си го предупредих, че въображението ни е безгранично, сам не си давах сметка каква Кутия на Пандора съм открехнал пред смаяния му [на Костадинов, б.р.] поглед. Колективното „ни“ поде моята идея, вдигна я на крилете си и изпрати на бабаита стотици недвусмислени съобщения, под формата на забавни и саркастични мемета – някои от които дълго ще го навестяват в съня му.

Полетът на въображението, неволно тласнат от Манол Пейков, успя да надхвърли рамките на индивидуалните инициативи и вдъхнови реклама на верига ресторанти за бургери. Тя публикува в социалните мрежи постер, в който се рекламират „къси картофки“, и го придружи с обяснителен текст: „С това късо копи искаме да ви кажем, че днес в Skapto можете да си купите евтино К.К. – нашите нови къси картофки. Същите, нарязани на ръка, двойно изпържени, оваляни в домашната ни подправка пържени картофки, но много по-къси. И се продават за евро. 1,49 евро по-точно. В кеш. Рестото ще ви върнем в стабилен лев.“

Закачката тук е не само с името на Костадинов и „късите“ работи, а и с непоследователността и двойните стандарти на „Възраждане“. Конкретно с факта, че партията организира референдум против еврото, а в рамките на кампанията за същия референдум събира дарения в евро. Вместо това партията би могла да използва някоя от платформите, позволяващи финансиране чрез дарения в националната валута на България, за чието „спасяване“ уж се бори – и на България, и на валутата ѝ. Но очевидно не го прави.

Карнавална радост сред дългите политически пости

Репликата на Манол Пейков катализира толкова бурно въображение, защото много хора, които не харесват Костадинов, „Възраждане“ и изобщо националпопулизма, я възприеха като отдушник. От 2017 до 2021 г. ГЕРБ управлява съвместно с националистически партии, чиято идентичност се крепи на омраза към другия, който и да е той. След кратко отдъхване „Възраждане“ влезе в парламента и всеки следващ път получава все повече гласове на парламентарните избори.

Костадинов системно си позволява език на омразата и неверни твърдения по адрес на една или друга социална група, както и на демократичните си политически опоненти. А те в общия случай реагират просто с чакане „и това да мине“ – да не би случайно да им пострада рейтингът, който обаче страда и без реакция от тяхна страна. Това става в контекста на постепенното изместване на ориентацията на България от Европейския съюз към недемократични режими.

В тази ситуация изказването на Манол Пейков имаше спонтанен ефект на психологическо освобождение. Така както средновековните карнавали в католическите страни и области служат за разпускане преди поредните пости. При всички опити карнавалите да бъдат сложени под контрол, те включват различни форми на пародиране на съществуващия социален ред. И правене на неща, които в нормална ситуация не биха останали без последствия.

На някои места (например в Кьолн) в наши дни карнавалът включва и форми на остра политическа критика към силните на деня. В Германия обаче дехуманизиращи квалификации, каквито използва Костадин Костадинов, като „подчовеци“ (нацистка дума, в оригинал Untermenschen), „нечовешка сган“, „паразити“, „сбъркани хора с нетрадиционна ориентация“, „пропаднали субекти“, „утайка“ и пр., не биха останали без сериозни политически (че и юридически) последствия. Защото след Втората световна война страната си е „научила урока“ по трудния начин. В българската институционална среда обаче прагът на непоносимост към тъпченето на човешкото достойнство и дехуманизацията е толкова висок, че понякога комай помага само принципът „с твоите камъни по твоята глава“.

А след спонтанния карнавал?

Както стана дума, след карнавала идват постите. По тази логика може да очакваме, че масовият изблик на въображение, породен от репликата на Манол Пейков към Костадин Костадинов, ще утихне така, както се е появил. И ще се върнем в безрадостното всекидневие, в което възпитано ще търпим все по-големи и по-големи прояви на дехуманизация. Или ще реагираме по начини, от които няма да има особен ефект.

Може обаче да се окаже, че Пейков е поставил началото на края на „Възраждане“. Защото, ако веднъж си видял царя гол, трудно ще забравиш тази гледка в колкото и царствени одежди да го гледаш после. Може пък да е дошло време за възраждане. Но не националпопулистко, а като ренесанс. Ала за да се случи то, не може да се разчита само на единия Манол Пейков.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/prozoretsut-kum-vutreshniya-svyat-na-kletkata/

Най-прекият път към вътрешния свят на клетката е HLA системата (Human Leukocyte Antigens – човешки левкоцитни антигени). Тя е известна и като главен комплекс за тъканна съвместимост при човека. Състои се от над 200 гена, които изграждат „прозореца“ на клетката. Тези гени носят информация за белтъци, наречени гликопротеини, намиращи се на повърхността на клетките. За тях се закачват определени пептиди (части от белтъци), произхождащи от клетката.

Това може да се сравни с пай, който е оставен на перваза на прозореца да изстива и привлича котарака от „Том и Джери“. Паят символизира, че всичко в дома е наред – хладилникът работи, готварските уреди са в изправност и сигурно всички са в добро настроение.

Ако обаче липсва пай на прозореца или той не изглежда добре, най-вероятно в някоя от стъпките нещо се е объркало или повредило. Аналогично е и при клетката. В различни структури от вътрешността ѝ се обработват белтъци, режат се на малки части, преминават през редица други структури и накрая излизат на повърхността, свързани с HLA. След това Т-клетките се свързват с тези молекули и правят проверка (също както Том е привлечен от миризмата и вида на вкусния пай и отива да го „провери“). Т-клетките са вид имунни клетки и ролята им е да предпазват тялото от инфекции, като разпознават чужди пептиди, ако са се свързали на повърхността на HLA.

Главен комплекс за тъканна съвместимост при човека

HLA системата е жизненоважна при трансплантации на органи и тъкани, тъй като, колкото и да си приличаме (99,9% генетична сходност), тялото на реципиентa (приемащия) разпознава донорния орган като чужд и атакува клетките му (т.нар. реакция на отхвърляне). За да може даден орган да функционира в чуждо тяло, клетките му трябва да имат идентични HLA молекули с тези на реципиента.

Затова преди всяка трансплантация се прави т.нар. HLA типизиране – определя се HLA формулата на реципиента и на потенциалните донори и се търси съвместимост в най-висока степен. В България координацията и контролът на трансплантациите се ръководят от Изпълнителна агенция „Медицински надзор“ (ИАМН), чиято статистика сочи, че към момента 868 пациенти имат нужда от трансплантация на орган, а трансплантациите на стволови клетки за миналата година са 183.

Автоимунитет

Автоимунните болести са трудно лечими и при голяма част от тях механизмът на заболяването все още не е напълно изяснен. В основата му обаче отново стои HLA. За да е сигурно, че в организма няма възпалителни процеси, причинени както от външни фактори (например бактерии и вируси), така и от вътрешни (трансформация на здрави клетки в ракови), HLA свързва и „здрави“ пептиди. Т-клетките ги разпознават и не предприемат действия. При автоимунитета обаче въпросните здрави пептиди се разпознават като патология и имунната система се активира с цел да разруши увредената клетка.

Учените са установили, че определени HLA варианти (наречени алели на гените) предразполагат към развитието на определени автоимунни заболявания. В тази връзка изследването за носителство на даден алел на определен HLA ген може да потвърди поставената диагноза или да се изясни възможността за развитие и по-тежко протичане.

Болестта на Бехтерев (анкилозиращ спондилит) е тип артрит. Характерно за нея е хроничното възпаление на ставите, като в основата стои автоимунен механизъм. По-голямата част от пациентите са носители на HLA-B*27 алела. Изследване на HLA-B гена сочи към генетична предразположеност и може да потвърди диагнозата.

Друго автоимунно заболяване, при което се изследва HLA, е цьолиакията (глутенова непоносимост). Характерно за нея е възпалението на тънките черва при консумация на глутен. При съмнение за цьолиакия изследването на HLA би могло да докаже генетична предразположеност (при носителство на HLA-DQB1 алелите *02, *03:02 и DQA1*05).

Последният пример за автоимунно заболяване с HLA генетично предразположение е нарколепсията. В миналото е имало спорове дали в основата му стои автоимунитетът, и въпреки че това вече е доказано, механизмите за възникването му все още не са напълно изяснени.

Нарколепсията е и неврологично заболяване с характерно нарушение на циркадния ритъм, което води до умора и неконтролируемо желание за сън. Носителите на HLA-DQB1*06:02 и DQA1*01:02 са генетично предразположени към това заболяване. При силни емоции, като гняв, страх, радост, смях, страдащият от нарколепсия внезапно заспива, като преминава в REM фазата на съня. Заради тази специфика на заболяването нарколепсията представлява интерес за хората на изкуството и е в основата на научнофантастични и трилър филми, книги, подкасти.

Игра на криеница с туморните клетки

Всички здрави тъкани имат HLA гени от клас I на повърхността си. В основата на развитието на метастази при раковите заболявания стои изключително хитър механизъм за криене на туморните клетки от имунната система. Една туморна клетка би могла да се разпознае от имунната система и да бъде унищожена чрез сигнал за проблем отново с помощта на HLA.

HLA се свързват с молекули от грешно нагънати белтъци и по този начин клетката се разпознава като увредена. За да могат туморните клетки да оцелеят и да образуват клон от клетки, а в последните стадии на заболяването и да се разпространят в цялото тяло (метастази), те трябва да се скрият от имунната система. Имунните терапии в последните години са насочени към повторното активиране на HLA гените от клас I, защото при редица ракови заболявания HLA молекулите не се експресират на повърхността на клетката (не само че няма пай на прозореца, но на практика липсва прозорец).

Неканени гости

Чрез HLA инфектираните клетки се разпознават от имунната система и биват елиминирани. Поради тази причина голяма част от изследванията, свързани с COVID-19, са насочени към HLA предразположеност за заразяване и прогноза за по-леко или по-тежко протичане. Едно от най-мащабните проучвания от началото на пандемията, фокусирано върху този проблем, е организирано от учените от лабораторията на проф. Джил Холенбах, част от Калифорнийския университет в Сан Франциско. Заедно с други учени, лидери в областта на имуногенетиката, е създадена онлайн платформа – база данни за проучвания нa връзката между HLA и COVID-19.

Еволюция на HLA и бъдещи перспективи

След няколко десетилетия изследвания на HLA системата учените са установили, че гените са претърпели естествен подбор. Геномните изследвания на HLA чрез секвениране от ново поколение (NGS) трансформират познанията за еволюцията на тази изключително разнообразна област от генома. С напредването на технологиите за секвениране HLA типизирането вече може да се извърши и с трето поколение секвениране, което позволява по-голяма прецизност на секвениране и определяне на некодиращи области, мутации и нови алели.

Заглавно изображение: Животинска клетка под микроскоп.
Източник: The Greatest Garden

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/avtomatite-za-vrushtane-na-butilki-otvud-pohvalite-i-kritikata/

В края на март т.г. две от големите вериги супермаркети в България, собственост на една и съща германска фирма, обявиха, че въвеждат автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенове. Новината, разпространена непосредствено преди парламентарния вот на 2 април, потъна в изборните страсти. Тъй като обаче тези автомати се инсталират с екологична цел, а в страните, в които са масово разпространени, те имат и определен социален смисъл, въвеждането им в България заслужава специално внимание.

Какво представлява новата система за връщане на бутилки и кенчета

Автомати за връщане на пластмасови бутилки и кенчета първоначално ще има в общо 15 магазина на двете търговски вериги – 4 в София, 3 в Пловдив, 2 във Варна и по един в Монтана, Добрич, Троян, Провадия, Балчик и Габрово. В тях може да се връщат пластмасови бутилки и алуминиеви кенчета. Бутилките трябва да са до 3-литрови и рециклируеми, т.е. със символ PET на дъното. Не се приемат бутилки от мляко и млечни продукти, олио, зехтин, оцет, почистващи препарати, както и мръсни или смачкани бутилки и кенчета. Стъклените бутилки и хартиените опаковки също не влизат в сметката.

За всяка предадена бутилка или кен получавате 5 стотинки. Но за да придобият те реална стойност, е необходимо да изпълните още няколко условия. Първото е да предадете минимум 40 бутилки и/или кенове. Тогава машината ви издава ековаучер на стойност 2 лв. Второто условие е да направите покупки за минимум 10 лв., за да може да ви се приспадне ековаучерът. Третото е да използвате ваучера само в магазина, в който сте го получили. Четвъртото – да го използвате най-късно 90 дни след издаването му. Петото – да не си купувате само цигари (цигари и нещо друго може, за алкохола нищо не се казва).

Депозитната система за връщане на бутилки и кенчета в Германия

Не е случайно, нито е неочаквано, че такива автомати се въвеждат в България именно от германска компания. В Германия още през 1991 г. се приема, че трябва да се въведе система за връщане на бутилки. Тя става факт чак 12 години по-късно, през 2003 г., когато министър на околната среда е Юрген Тритин, представител на „Зелените“.

Опаковките, които се връщат в Германия, са за еднократна и многократна употреба, а обхватът на това, което се приема, все повече се разширява. Връщането на опаковка за еднократна употреба – пластмасова бутилка или кен – струва 25 евроцента, независимо от размера ѝ. Стъклените бутилки за многократна употреба струват между 2 и 60 евроцента. Най-популярните бирени бутилки са по 8 цента. Ако са с тапа, закрепена с метална „закопчалка“ – между 15 и (рядко) 60 цента, в зависимост от региона, в който се намирате. Шише от напитка на фирмата „Швепс“ е 10 цента, а за еднолитрова бутилка вино ще получите едва 2–3 цента.

От всичко това следва, че хората в Германия са много по-склонни да връщат опаковки за еднократна употреба – те струват повече от бутилките за многократно използване, а и са по-леки. Това е търсен ефект, тъй като пластмасата и алуминият са далеч по-вредни за околната среда от стъклото, а и бутилките за многократна употреба се наричат така, защото може да се използват повече от веднъж.

Как е възможна системата в Германия?

Вероятно вече си задавате въпроса откъде се вземат всички пари, които живеещите в Германия получават за предадените бутилки и кенове. Отговорът е много прост: самите хора са ги платили предварително. Основното в германската система е, че тя е депозитна – при купуването на напитка в пластмасова бутилка вие плащате и 25 цента депозит (на немски – Pfand) за самата бутилка. И понеже 25 цента са си пари, човек трябва да е будала, за да не си ги вземе обратно, нали?

Бутилки и кенове в Германия впрочем се връщат не само в автомати, а и в огромна част от магазините и заведенията, в които се продават съответните напитки. Освен това може да сте купили бутилката от супермаркета и да я върнете в заведението за бързо хранене в мола, или обратното. Ще ви възстановят парите, без да ви карат да си купувате каквото и да е.

Единственото условие е да сте закупили напитката от Германия и на опаковката да е отпечатан специалният знак на депозитните опаковки. Ако искате да върнете бутилката от кола, която сте купили прескъпо на софийското летище (както смятах да направя веднъж, но се отказах, щом разбрах каква е работата) – ами не, не е добра идея. Дори продавачката от заведението, на която я дадете, да не обърне внимание на липсата на специалното лого, после автоматът няма да приеме бутилката и жената ще трябва да възстанови 25 цента от джоба си.

„Ако ме търсиш, ще ме намериш при депозитния автомат за бутилки“

Така започва песента „Серотонин“ на германската рокгрупа Isolation Berlin и продължава с думите „там си вземам обратно, каквото ми принадлежи“. Тя е написана от гледна точка на онези изпаднали хора, които може да се видят на някои места в Германия покрай въпросните автомати. Сред тях има крайно бедни, безработни, алкохолици, наркозависими, клошари, бездомници, понякога – всичко накуп. Те събират изоставени бутилки от улици, градинки и най-вече от кошчета за боклук, за да ги пуснат в машината и да получат ваучер, с който да си купят нещо. И да не разбирате немски, от видеоклипа към песента можете да се ориентирате за какви типажи става дума:

Героите на тази песен видях още при първото си посещение в Германия през 2007 г. Тогава още не знаех за депозитната система и се чудех защо се въртят около пейката, на която седях, чакайки да допия съдържанието на бутилката си, за да я вземат веднага от ръцете ми. По този начин научих за системата и си дадох сметка, че в нея се съдържа едновременно екологичен и социален смисъл. Събирайки „безнадзорните“ бутилки, за да вземат някое и друго евро, тези хора допринасят и в борбата със замърсяването.

Изхвърлени пластмасови бутилки и кенчета в Германия може да се видят все по-рядко, защото, както вече стана ясно, живеещите в страната в общия случай си ги връщат. Но там, където има много туристи, все се намират неориентирани чужденци като мен през 2007 г., които да третират този ценен ресурс като боклук. И изпадналите членове на германското общество, които живеят на тези места, получават чрез депозитните автомати – макар и малка – компенсация за социалното си изключване. Както се пее в песента на Isolation Berlin, празните бутилки се превръщат в носители на надежда.

За кого ще са от полза новите автомати в България?

За да има успех инициативата на двете търговски вериги, трябва да има и хора, за които връщането на бутилки и кенове в автоматите да е стимулиращо. Кои и какви са тези хора обаче? Дали това са масовите потребители, или еколозите активисти, или типажи, подобни на описаните в песента?

Както беше казал непрежалимият Ясен Бориславов, „ще дам пример със себе си, защото в момента съм си подръка“. Откакто научих за автоматите за връщане на бутилки в Германия, си мечтая да има такива и в България. Затова приветствам въвеждането им. Означава ли това обаче, че ще ги ползвам? Нямам личен автомобил, а най-близкият магазин, в който мога да върна опаковките, е на около 40 минути с обществен транспорт от дома ми. Ала дори да се инсталират автомати във всички магазини, толкова рядко си купувам напитки в пластмасови бутилки или кенчета, че ще са ми нужни години, за да се сдобия със заветния ековаучер за 2 лв. Затова ще продължа да ги изхвърлям в контейнера за разделно събиране на отпадъци пред блока.

Имам съсед алкохолик. Понякога ми иска по 10 лв. След няколко седмици ми ги връща. Той обаче няма късмета с автоматите на германските си събратя по съдба. Не само защото тук предаването на една бутилка струва 10 пъти по-малко, отколкото в Германия, нито защото му се налага да намери 40 бутилки, за да получи 2 лв. (лесно може да ги извади от контейнера пред входа). А защото много често няма 10 лв., за колкото трябва да пазарува, за да му се приспадне двулевката от ековаучера. Ако имаше 10 лв., нямаше да е опрял до тези два.

Излиза, че новите автомати не са от полза нито за мен, нито за тукашните аналози на героите от песента на Isolation Berlin, за които изискването да пазаруват поне за 10 лв. е своеобразна социална цедка. Може би те ще бъдат стимул за хора с развито гражданско съзнание, които купуват напитки в пластмасови бутилки в големи количества (примерно вместо чешмяна вода пият само бутилирана) и които или живеят в близост до съответните магазини, или имат кола. Или за еколози активисти – не защото така ще забогатеят, а за да подкрепят нововъведението.

Най-много биха спечелили собствениците на заведения (или работещите в тях), в които се консумират напитки в пластмасови бутилки или кенчета. Така че на този етап ползата не е толкова екологична, социална пък съвсем не е, а е най-вече корпоративна.

Защо тукашната система с автоматите не е като германската?

Инсталирайки автомати за връщане на пластмасови бутилки и алуминиеви кенове, двете търговски вериги показват социална отговорност, и по-специално ангажираност към околната среда. Те обаче са собственост на частна компания и основната им задача е да бъдат на печалба. С въвеждането на много ниска цена за една опаковка, както и на различни прагове за осребряването ѝ, компанията е направила така, че да не излезе на загуба.

Какво щеше да стане, ако компанията беше въвела депозитна система? Да кажем, за 25 ст. (два пъти по-малко, отколкото в Германия, но пак е нещо). Купувате си безалкохолно или бира, маркирани с определен знак, плащате 25 ст. повече, но после си ги вземате обратно, без да се налага да пазарувате на определена стойност. Това вероятно би зарадвало само хората с развито екологично съзнание (а в България те са дефицитни). Останалите просто ще видят, че напитката  струва с 25 ст. по-скъпо. И ще отидат при конкуренцията, където ще могат да я купят на старата цена заедно с бутилката или кенчето.

Ето защо от депозитна система има смисъл, ако се въведе на национално равнище. А това вече е въпрос на държавна политика, а не на инициативността на една частна чуждестранна компания. Сигурно си мислите: всичко Мара втасала в българската политика, ние бюджет още нямаме, нито правителство – точно до депозитна система за връщане на опаковки за еднократна употреба ли сме опрели?

Да, това не е най-спешната задача на България, въпреки че не е без значение с оглед на поетите международни ангажименти на страната ни в областта на екологията. Но в тази статия не се очертават националните приоритети, а се развива тезата, че практическият ефект от една конкретна и иначе хубава частна инициатива е под въпрос.

Накрая – за автоцензурата

Досега нарочно не споменах кои са търговските вериги, въвели автоматите. Защото темата тук не е политиката на определена компания – нито в положителните ѝ аспекти, нито като обект на критика. Темата е как е възможна работеща система за връщане на опаковки за еднократна употреба и как такава система може да има не само екологичен, а и социален смисъл.

За да не заподозре читателят обаче, че спестявам имената заради автоцензура (и защото е редно да се позова на източниците си на информация), ще кажа кои са веригите. Става дума за „Лидл“ и „Кауфланд“.

Водещо изображение: кадър от видеото към песента Serotonin на Isolation Berlin.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-vuzstanovitelniyat-podhod-mozhe-da-se-suchetae-s-traditsionnoto-pravosudie/

<< Към част първа

В първия текст – „Възстановителното правосъдие – опит за помирение“, представихме как и защо възниква необходимостта от възстановително правосъдие в съвременните общества и какво по същество представлява тази концепция, разработена от критичната криминология. За да откроим отчетливо основните възстановителни ценности и практики, често ги сравняваме с установените практики в традиционното правосъдие и ги противопоставяме на тях. Но също така всекидневно се убеждаваме, че традиционното правосъдие невинаги е достатъчно, за да се възстановят накърнените социални връзки и да се постигне така необходимото разбиране на станалото.

Една история, която може да се случи навсякъде

В този втори текст ще разкажем историята на един казус от практиката на съдия от районен съд в малък град близо до София. Макар че съдебното дело отдавна е приключило и наказанието е изпълнено, за да бъде защитено правото на личен живот на участниците в наказателното производство, техните имена, названията на населени места и други отличителни особености на случая са променени.

Тази история показва потенциала на възстановителния подход да повиши доверието в традиционното правосъдие, да го направи по-ефективно и да осмисли целите и съдържанието на наказанието. Ясно се вижда, че усилията на съдията, ангажирането на инициативата на кмета и на близките на извършителите и жертвата спомага за изграждането и развитието на местната общност. Своеобразната възстановителна програма, която съдията е приложил по време на изпитателния срок, е довела до насърчаване на толерантността и готовността за лично участие – първоначалното недоверие и сдържаност на участниците постепенно се преодоляват, като в крайна сметка е поставено начало на пълноценна промяна в живота на двамата младежи и на пострадалия от извършеното престъпление.

Става въпрос за двама приятели – Калоян и Никола, които живеели в село, намиращо се в близост до малкия град – седалище на районния съд. Семействата и на двете момчета били бедни, родителите им – безработни, нямали добро образование и трудно намирали препитание в малкия град. Затова родителите на Калоян и Никола напуснали селото в търсене на работа в чужбина или в по-големи градове в страната.

Калоян бил на 24 години, а Никола – на 20 години. И двамата завършили осми клас, трудно се справяли, нямали подкрепа и напуснали училище. Не работели постоянно, тъй като в селото нямало подходяща работа за тях. Разчитали техните близки да им осигуряват подслон и прехрана, както и от време на време да им дават пари, с които си купували основно алкохол и цигари. Калоян живеел при по-големия си брат в селото, защото родителите им работели от дълго време в чужбина. Никола съжителствал с баба си в селото, а неговите родители се преместили в друг отдалечен град, където управлявали неголяма селскостопанска ферма.

Жертвата на престъплението – Георги, бил трудноподвижен възрастен мъж, който живеел сам, а в селото живеели двама от неговите племенници.

Калоян и Никола предварително се уговорили да извършат грабеж от дома на Георги, тъй като имали нужда от пари, за да си купят алкохол и цигари. Те познавали човека, понеже преди време му помогнали при цепенето на дърва за огрев. Било им известно също, че има спестени пари от пенсията си. При сговарянето двамата се разбрали, че ще влязат с взлом в дома на възрастния мъж, за когото знаели, че е безпомощен и беззащитен. При извършване на престъплението младежите повредили външната порта на двора, разбили входната врата на къщата, като счупили стъклата, и влезли в чуждия дом. Грабежът бил извършен на 20 януари 2015 г. в 2 часа през нощта. Двамата взели от възрастния мъж 95 лв.

При нападението Георги не оказал съпротива, бил силно уплашен и молел двете момчета да не го бият, след което сам им посочил къде държи парите си.

Въпреки липсата на съпротива и отправените молби двамата извършители упражнили сила, като нанесли удари с юмруци и ритници по тялото и лицето на възрастния мъж – причинили му разкъсно-контузни рани и кръвонасядания по лицето и тялото, които били установени при проведения впоследствие медицински преглед. Освен че причинили физически травми, двамата младежи заплашвали пострадалия, че ако не им даде парите си, ще го убият. Дълго време след престъплението жертвата Георги изпитвал безпокойство и страх, не излизал от дома си и молел своите близки да се редуват да стоят при него, защото не искал да остава сам, опасявайки се, че ще бъде нападнат отново.

С парите, взети от възрастния човек, двамата младежи си купили цигари и алкохол, които консумирали следващите няколко дни.

Калоян бил осъждан през 2011 г. за множество кражби. Наложено му било наказание лишаване от свобода, като изпълнението на това наказание било отложено с тригодишен изпитателен срок. В този срок Калоян не бил извършил престъпление, поради което настъпила реабилитацията му. Грабежа извършил месец и половина след изтичане на изпитателния срок.

След като били заловени от полицията, двамата младежи се признали за виновни и изразили съгласие наказателното дело да приключи със споразумение. За да може да се реши наказателното дело по този начин, е необходимо да се възстановят на жертвата отнетите насила пари. Поради това бащата на Калоян възстановил на Георги отнетата сума от 95 лв.

Прокурорът и защитниците на двете момчета постигнали споразумение за решаване на наказателното дело, в което предвидили всеки от тях да получи минимално наказание: Калоян – пет месеца, а Никола – три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което да бъде отложено за три години.

Съдията обяснил на адвокатите и подсъдимите, че определените наказания са занижени и не отговарят на тежестта на престъплението, включително на болките и страданията, които е претърпял пострадалият. Според закона за престъплението, което са извършили Калоян и Никола, се предвижда наказание лишаване от свобода от три до десет години. При сключване на споразумение законът позволява наказанието да бъде определено и под минимума от три години – това е своеобразен стимул за подсъдимите да признаят вината си и така да се постигне бързина на правосъдието, защото известно е, че скъсената дистанция между престъплението и наказанието спомага за ефективността на наказателната политика и за възстановяване на общественото спокойствие.

По правило в това съдебно производство съдът има за задача да осъществи контрол върху решените със споразумението въпроси и ако не открие противоречие със закона и морала, едва тогава да го одобри. Смисълът на тази процедура е, че одобреното от съда споразумение има същата правна стойност като влязла в сила присъда. При споразумението подсъдимите се признават за виновни и така спестяват на държавата време и средства за постигане на окончателна присъда. Същевременно съдът следи за това законът да бъде правилно приложен и да не се стигне до несправедлив резултат, включително да не се злепоставят интересите на подсъдимите, жертвата и обществото.

След като се съобразили с дадените от съдията указания, защитниците и прокурорът предложили споразумение, според което Калоян и Никола се признавали за виновни, че са извършили престъплението грабеж, отнемайки със сила 95 лв. от Георги, за което Калоян приел да изтърпи три години, а Никола – една година лишаване от свобода. И за двамата подсъдими съдът постановил изпълнението на наказанията да се отложи за изпитателен срок – пет години за Калоян и четири години за Никола. В случай че в така определения изпитателен срок подсъдимите извършат друго умишлено престъпление, те при определени условия трябва да изтърпят и отложените наказания.

Смисълът на възпитателната грижа

По-същественото в случая е, че законът дава възможност в този изпитателен срок да се упражнява възпитателна грижа спрямо осъдените лица. Смисълът на възпитателната грижа е да се предложи на извършителя на престъплението подходяща за неговите нужди образователна програма, да му се помогне да си намери работа, да бъдат осигурени подходящи здравни и психологически услуги.

Възпитателните грижи може да включват и различни по вид възстановителни програми – най-общо да се предложи на извършителя и жертвата начин да се срещнат и да разговорят за причините и последиците от престъплението. Тази възстановителна среща (или поредица от срещи) трябва да бъде добре подготвена от трето лице – може да го наречем помирител, – който да предпази както жертвата, така и извършителя от задълбочаване на проблема и да им помогне сами да стигнат до приемливо и за двете страни решение. В нашия случай, доколкото законът предвижда прилагане на възпитателни грижи за условно осъдените, съдът предвидил със споразумението организирането на грижите за осъдените да се възложи на кмета на селото, в което живеели Калоян, Никола и жертвата Георги.

Една седмица след одобряване на споразумението съдията организирал среща в кметството на селото, на която освен кметът присъствали двамата осъдени – Калоян и Никола, жертвата Георги, бащата и братът на Калоян, майката и бащата на Никола, двамата племенници на Георги, полицейският инспектор на селото. Преди срещата съдията провел отделен разговор с осъдените и жертвата. Никола и Калоян изразили готовност да участват, докато Георги имал опасения и се страхувал да се изправи очи в очи отново със своите нападатели. След няколко дни възрастният мъж склонил да участва в срещата, но пожелал да присъстват и двамата му племенници.

На тази първа среща осъдените получили възможност да говорят за причините за престъплението. Те обяснили, че съжаляват за нанесените материални и морални вреди на Георги, че не са искали да го наранят, че са постъпили лекомислено и никога няма да повторят извършеното. Двамата се извинили на пострадалия и изразили намерение да поправят счупената врата и повредената ограда, както и да помагат на Георги в грижите за домакинството му.

Георги първоначално бил много резервиран и уплашен, не искал да говори, но впоследствие разказал как е преживял нападението – за изпитания страх, ужас и несигурност. Най-шокиращо за него било това, че той познавал двете момчета и не очаквал от тях да проявят такава непредизвикана агресия и насилие спрямо него. Племенниците на пострадалия били загрижени за здравето и сигурността на своя чичо и настояли той да не бъде притесняван повече.

Общ(ностен) контрол

След проведения разговор участниците се обединили около няколко решения, които да спомогнат за поправяне на вредите от престъплението, за възстановяване на нарушеното спокойствие в селото, както и за подпомагане на личното развитие на двете момчета.

Кметът на селото поел задължение да осигури работа на Калоян в полза на общността на селото и за поправяне на причинените на Георги материални щети, както и да помогне за индивидуалното му обучение. Братът на Калоян се съгласил да му предостави подслон и грижа в дома си в същото село. Родителите на Никола обещали да упражняват надзор и да полагат грижи за сина си, както и да му гарантират работа в управляваната от тях селскостопанска ферма. Присъстващият на срещата съдия поел задължение да осъществява общия контрол за изпълнение на взетите на срещата решения.

При проведената среща между извършителите и жертвата на престъплението съдията е приложил познатата възстановителна практика на фамилната конференция, за която споменахме в първия текст. Разликата е, че при възстановителните срещи по дефиниция не трябва да присъстват овластени лица – съдия, кмет, полицейски инспектор, а самите участници в конфликта и техните близки да бъдат подпомагани само от непрофесионален помирител.

В нашето законодателство все още не е предвидена възможност непрофесионални помирители да участват в помирителни срещи извършител–жертва или във фамилни и училищни конференции. Организираната от съдията среща е добър пример за изпълване с ново съдържание на съществуващо от десетилетия в нашия наказателен закон задължение на районния съдия по местоживеене на извършителите да осъществява общия контрол относно възпитателните грижи и поведението на условно осъдените. Срещата е показателна и за възможностите на възстановителния подход да хуманизира и обогатява практиките на традиционното правосъдие.

След един месец в сградата на районния съд се провела втора среща, на която присъствали Калоян и Никола, както и бащите на двете момчета, кметът на селото и полицейският инспектор. След като обсъдили изпълнението на решенията от първата среща, участниците разговаряли за промяната на част от обстоятелствата в живота на младежите, което налагало да се предвидят нови мерки.

Поради това, че братът на Калоян, в чийто дом той живеел, заминал в чужбина, Калоян поел задължение да се грижи за домашните животни в неговото стопанство. Той обещал да изпраща на полицейския инспектор на селото всяка сутрин няколко бутилки мляко от кравите, за които щял да се грижи, а инспекторът да ги доставя в дома на Георги. Полицейският инспектор поел задължение да разговаря с племенниците на Георги и да им гарантира, че Калоян по никакъв начин няма да представлява заплаха за техния чичо, а те съответно да проявят толерантност и да му дадат шанс за промяна.

Кметът на селото се ангажирал да предостави възможност на Калоян един ден от седмицата да помага на общинските служители за почистване на гробищния парк в селото. Кметът намерил възможност и да го подпомогне за продължаване на образованието му, като разговарял с пенсиониран учител от селото, който доброволно да преподава на момчето по български език, литература и география.

Никола продължавал да работи във фермата на родителите си. По време на срещата се разбрало, че ще замине с родителите си в чужбина, където те си намерили работа. Баща му обещал всеки месец да изпраща писмо, в което да разказва какво се случва със сина му – дали работи и най-общо как се развива животът му.

В следващите няколко години съдията продължил през няколко месеца да организира срещи, в които участвали Калоян и неговият баща, а бащата на Никола изпращал редовно писма. По време на срещите се обсъждали актуалните нужди на двете момчета, а кметът на селото помагал на Калоян при намиране на работа и за повишаване на образованието му.

В продължение на няколко месеца Калоян предоставял на Георги бутилки прясно краве мляко, като използвал посредничеството на полицейския инспектор на селото. Освен това Калоян с помощта на брат си поправил повредената ограда и входна врата на къщата на Георги. С помощта на кмета на селото се включил в почистването на гробищния парк и редовно посещавал уроците, провеждани от пенсионирания учител.

При изтичането на изпитателния срок се установило, че Калоян и Никола не са извършили нарушения на закона – и двамата работели, издържали се сами, а пострадалият Георги не ги възприемал повече като заплаха за живота и имуществото си.

Примерът от практиката на съдията трябва да ни окуражи да създаваме различни по вид възстановителни програми, които да стимулират на свой ред развитието на социални услуги в полза на извършителите и жертвите на престъпления, а това е добра алтернатива за оздравяване на разкъсваната от противопоставяне и разделения обществена тъкан.

Изследването на отношението между разобличението, наказанието и защитата на обществената сигурност, включително чрез насърчаване на извършителя на престъпление с подходящи средства да развие ресурса си за законосъобразен начин на живот, за да не представлява опасност за обществото, показва областите на възможното и полезно съвместяване на възстановителния подход и възстановителните практики с нормативно уредения процесуален ред за реализиране на наказателната отговорност и за изпълнение на наказанието.

Post Syndicated from Владимир Вълков original https://www.toest.bg/mediatsiyata-na-praktika/

Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)

<< Към част първа

Как протича медиацията?

При съгласие за участие в процедура по медиация се срещаме на място, определено от медиатора, а при задължителната първа среща – в съдебен център или в сградата на районен съд. Често се практикува и медиаторите да са двама.

Медиаторът обяснява какво представлява процедурата – каква е неговата роля и какво можем ние, страните. Когато се съгласим да участваме, подписваме споразумение за ангажиране с процедурата и декларация за поверителност.

След тази подготвителна част започва обсъждането на проблема. Двете страни споделят своята гледна точка. Ако се наложи, медиаторът може да се срещне и поотделно с тях. В индивидуалната среща медиаторът подпомага всяка страна да открие и заяви важното за нея в случая – актуалната ѝ потребност, и да формулира приемливи за нея и обективно постижими варианти за изход от нежеланата ситуация. След това страните отново се срещат и обсъждат различните варианти. Ако никой вариант не удовлетворява и двете страни и сме опитали всичко, което е по силите ни, явно имаме нужда някой да реши спора ни.

Какво е необходимо за пълноценна медиация?

Понеже изходът от процедурата по медиация зависи от нас като участници, наложително е да имаме самочувствие да признаем съществуването на проблема, да поемем контрола върху него и върху ситуацията, да преодоляваме стереотипи и притеснения („с него/нея не може да се говори“ или „защо да се излагам пред чужди хора“ и т.н.).

Другата значима опора на успешната процедура е ангажираността ни с процеса, с решението и с неговите последици. Удовлетворението от преживяването в значителна степен зависи от това да сме честни със себе си и с другата страна и същевременно открито да споделяме своите потребности и да зачитаме чуждите.

Съчетанието от увереност да се включим в управлението на спорната ситуация и ангажираност с този процес при структурирана и контролирана процедура от неутрален и безпристрастен медиатор гарантира целенасочен разговор, който сам по себе си укрепва както увереността в собствените ни сили, така и нашето доверие към насрещната страна. Това от своя страна стимулира сътрудничество и гарантира осъзнато поемане на ангажимент.

Защо се въвежда задължение при доброволност на процедурата по медиация?

Въведеното задължение е ограничено до сериозен разговор за перспективите вече повдигнат пред съд спор да бъде разрешен от страните. Исковата молба е знак, че ищецът не може да се справи сам със значим за него проблем. Възниква въпросът дали наложеното решение е единственият начин да бъде прекратен спорът.

Съдебното решение е винаги възможно, но то предполага допълнителни, понякога значителни усилия, а при спорове между страни в трайни отношения този подход задълбочава кризата помежду им, което често провокира и нови спорове. Освен това съдебното решение е постижимо след практически непредвидимо време и влагане на допълнителни ресурси както от страните по спора, така и от съдебната институция.

Въпреки посочените недостатъци на съдебната процедура и многобройните ползи от процедурата по медиация, тя продължава да е неразпозната. По-малко от 1% от съдебните спорове в Софийския районен съд и Софийския градски съд стигат до Центъра за спогодби и медиация към тези съдилища. От личен опит смея да твърдя, че това се дължи както на непознаване на процедурата, така и на липса на увереност у страните, че могат сами да намерят решение на своя спор. Очаквам, че структуриран разговор на основата на конкретните отношения между повече страни по предявен пред съд спор ще допринесе за осъзнаване, че медиацията е не само алтернатива, но и значително по-подходяща процедура за управление на конфликтни отношения и трайно разрешаване на проблеми.

Тук ще цитирам дъщеря ми, която на шест години интуитивно идентифицира същинската работа на съдиите – да разрешават споровете, когато хората не могат да го направят сами. Непосредственият ангажимент на държавата е да осигури бързо и справедливо решение, което предполага съсредоточаване в съдилищата предимно на спорове, чието разрешаване е непосилно за страните.

Подкрепата на страните при разрешими от тях спорове да намерят най-доброто решение за актуалните си потребности освобождава време за съдията да се съсредоточи върху споровете, разчитащи единствено на съдебно решение. Показателен в тази насока е и опитът в други европейски държави. Това именно провокира намесата на законодателя. Така е на концептуално ниво. От всички нас – страни, съдии, медиатори – зависи да оползотворим осигурената възможност за ползотворен разговор.

Законодателната промяна утвърждава безусловно задължение за разговор за медиацията като алтернатива на съдебния процес по спорове, при които съдът не дава защита на право, а регламентира отношения между страните (спорове между съсобственици как да управляват обща вещ, когато не могат да я ползват едновременно, или как да прекратят нежелана съсобственост; между етажни собственици – как да съчетаят индивидуалния с общия интерес, и др.). В съдебната зала разговорът е невъзможен, а нагнетеното от съдебната битка напрежение допълнително влошава микроклимата в общността.

Задължителният разговор е въведен и при уреждане на спорове за имуществената отговорност на управител или контрольор на търговско дружество и изплащане на дял при прекратено участие в дружество с ограничена отговорност. Като цяло броят на тези дела е нисък, но споровете са емоционално натоварени. Често и отношенията се нуждаят от дискретност, непостижими при конкурентната съдебна процедура. Очертаните предимства на процедурата по медиация предпоставят реална допълнителна полза за страните и по такива видове дела.

Законодателят прецени за по-удачно съдия да определя дали да препраща семейните спорове към сериозния разговор за приложимост на процедурата по медиация. Съдът може да задължи да участват в такъв разговор и страни по имуществен спор (най-общо казано) при интерес до 25 000 лв., по трудови спорове, при защита на членствени права в търговски дружества, кооперации и сдружения с нестопанска цел, по спорове за собственост и владение или за право на интелектуална собственост.

Ефективността на предвидения разговор зависи изключително от нагласата, с която страните ще влязат в него – дали го възприемат като пречка пред желан сблъсък в съдебна зала, или като възможност да намерят оптимално разрешение за своя проблем. Лично аз не виждам никакъв риск за страните. Възприемам предвиденото задължение те да отделят поне един, но не повече от три часа като реална подкрепа за тях да разберат какво им осигурява процедурата по медиация, и с помощта на медиатора да преценят нейната приложимост в техния случай. Вярвам, че тази нагласа ще допринесе за информиран избор на най-подходящия път за възстановяване на социалния мир в техните отношения – посредством споразумение или чрез респекта на съдебното решение.

Защо задължителна медиация по висящи дела?

Подобно на лекарите, които се грижат за физическото и психическото ни здраве, на нас, юристите, е поверен елемент от социалното здраве на хората. Когато ни боли нещо, отиваме на лекар, но той ни подлага на интервенция само след като се увери, че това се налага. Ако организмът ни има нужда от подкрепа, за да се възстанови, лекарят не ни предписва антибиотик, а дава витамини.

Аналогично виждам нещата и при задължителния разговор за медиация по висящо дело. Независимо дали медиацията е призната като по-добрата възможност със закон, или съдия прецени случая като притежаващ потенциал за успешен изход чрез такава процедура, срещата с медиатор е нужната подкрепа, за да поемем контрол над тази част от своя живот. За разлика от вирусите или бактериите, справянето с които минава през омаломощаването или унищожаването им, насрещната страна в спора е човек, по правило способен да комуникира, а и да действа разумно.

Както при лечението антибиотикът е на разположение и колкото по-рядко прибягваме до него, толкова по-бърза и по-ефективна е неговата намеса (ако се наложи), така е логично и да осмислим съдебната процедура като крайно средство за разрешаване на правни спорове. Ако очертаният в исковата молба проблем се окаже непосилен за неговите собственици, съдебният процес продължава. Подобно на ситуация, при която организмът, подкрепен с витамини, не успява сам да се справи със ситуацията, съдът е на разположение, за да сложи край на спора.

Същевременно ние, съдиите, сме в състояние да подкрепим страните при формиране на увереност, че като собственици на конфликта, както нарича участниците в него проф. Нилс Кристи, могат да поемат управлението му. Затова е сериозна отговорността на съдиите, разглеждащи дела от списъка на условно задължителната медиация. До голяма степен от нас зависи да подкрепим страните да преодолеят притеснения или стереотипи, да разпознаят потенциала на процедурата по медиация, за да могат да извлекат максимална полза от нея.

От друга страна, прекият ангажимент на съда при въвеждане на елемента задължителност осигурява известна гаранция за качество и достъпност на процедурата. Освен това открива възможност за разработване на модел, който в бъдеще да осигури провеждане на сериозния разговор за подходящия път за разрешаване на висящ спор преди съдебната процедура.

Post Syndicated from Владимир Вълков original https://www.toest.bg/silata-na-mediatsiyata/

Кой не се чувства поне малко неловко при работата по неговите собствени социални конфликти, ако знае, че там, на тази маса, присъства експерт по този специален въпрос.¹ (проф. Нилс Кристи)

Какво е медиация?

Едва ли някой ще оспори, че замесените в проблема най-добре знаят какво е важно за тях, и могат да намерят най-добрия начин за разрешаването му. На практика обаче нещата не се случват от само себе си. Имаме спор с някой близък, съсед, работодател и всякакъв друг човек, с когото имаме някакво отношение и не можем да се разберем. Оставаме с впечатление, че той, тя или те не ни чуват. Ние също изпитваме напрежение, когато ги видим или отворим спорната тема. Същевременно обаче темата е важна за нас, а нашият интерес може да бъде адекватно посрещнат само със съдействието на другата страна в спора.

Медиацията ни помага да разговаряме пълноценно. Медиаторът е специално обучен човек, който осигурява възможност на спорещите да се чуят един друг и заедно да търсят решение на своя проблем. Затова може да определим медиацията като способ за подпомогнато разрешаване не само на спора, но и на провокиралия го проблем.

Процедурата по медиация е доброволна. Само от нас зависи дали, как и докога да участваме в нея.

Медиацията е и поверителна. Страните и медиаторът лично се задължават да не разкриват нищо от казаното без изричното съгласие на споделилия информацията. Медиаторът не може и да бъде разпитван за чутото без изричното съгласие на страната в процедурата, поверила му тази информация. Тайната може да бъде разказана само в предвидени от закона случаи и под контрола на орган на власт, натоварен да осигури защита при извършено престъпление или за опазване на обществения ред, ако съществува непосредствена опасност за физическо или психическо насилие над някого, застрашен е интересът на дете или това се налага за правилното разбиране на споразумението в процеса на неговото прилагане.

Кога медиацията (не) работи?

Поначало медиация е приложима при всеки спор, който касае обещано ни от закона благо и страните по спора могат сами да постигнат решение. Тази процедура е неприложима, ако нормативен акт предвижда особен ред за постигане на споразумение.

Разбира се, медиацията не е панацея. Понеже решението се основава на постигнато съгласие, важно е да държим сметка за спецификата във взаимоотношенията ни. Дори и спорът да позволява наше общо решение, постигането му в значителна степен зависи от нивото на емоционалното напрежение. Когато то е достигнало до неподлежащи на контрол нива – у нас самите или у другата страна, – необходима е специална и индивидуална психологическа подкрепа, каквато утвърдената в България медиация не предлага. Затова е важно да прибегнем към процедура по медиация колкото може по-скоро, след като сме установили, че емоцията препятства ползотворния разговор.

Важно е също така да се отбележи, че дори и да не постигнем споразумение в процедура по медиация, прякото ни ангажиране с проблема и самият процес на търсене на неговото разрешение осигуряват допълнителни, непосилни за съдебния процес ползи. Участници в процедурата в Центъра за спогодби и медиация към Софийския районен съд и Софийския градски съд споделят, че макар и да не са постигнали споразумение, разговорът е довел до намаляване на емоционалното напрежение помежду им, подобряване на комуникацията или разрешаване на спорове по някои факти от значение за крайното решение. Този ефект позволява на страните да погледнат по различен начин дори и висящ съдебен процес. Овладяната емоция позволява концентрация на вниманието върху възможното според закона.

Медиацията е приложима дори и когато съдебният спор вече е приключил. Съдебното решение слага точка на спора дали проблемът съществува. Когато съдебното решение определя за дължимо определено поведение – ответникът да направи нещо, да даде или да плати, – правоимащият може да се обърне към съдебен изпълнител, който да осигури изпълнението според предписан в закона ред. Понякога обаче това не е възможно. Законът не освобождава длъжника от отговорност, когато няма пари. Той е длъжен да осигури пари, за да плати дължимото. Това обаче изисква време. Медиацията може да помогне и в такава ситуация, като страните договорят нещо различно, което решава друг актуален интерес за кредитора и е по възможностите на длъжника.

Даденото предписание в съдебното решение далеч не е достатъчно и при семейни спорове на плоскостта на отношенията (например разпределяне на родителската отговорност след раздяла на родителите, регламентиране на режима на лични отношения с детето или между детето и неговите баба и дядо). Примерите от практиката показват, че медиацията може да утвърди и заздрави отношенията.

Медиация или исков процес – какво да изберем?

Тъй като медиацията не е панацея, краткият отговор е: зависи. Както от естеството на спора, така и от редица други фактори, относими към пряко въвлечените в конфликта, които често се нуждаят от трезва преценка, каквато, попаднали в спиралата на конфликта, не сме в състояние да осигурим.

Важно е да се отбележи, че медиацията намира приложение дори и в ситуации, при които разговорът с другата страна изглежда невъзможен. Добрата новина е, че собствената ни представа по този въпрос не е меродавна. Нуждаем се от страничен поглед. Винаги може да се обърнем към медиатор и той да ни ориентира дали конкретният случай е подходящ за процедура по медиация. Практиката показва, че съдебни спорове, дори и силно емоционално натоварени, могат да преминат през медиация и да приключат със споразумение. Затова след като необходимата индивидуална подкрепа бъде получена своевременно, се открива пътят към медиацията.

Смятам представения под заглавието цитат от статията на проф. Нилс Кристи за красноречив пример за нагласата, с която поверяваме значим за нас проблем другиму с очакване да получи разрешение. Понякога това се налага, но когато имаме възможност за избор, важно е да отчитаме спецификите на двете процедури, за да вземем информирано решение коя да предпочетем.

Обикновено знаем какво искаме, но невинаги сме наясно дали имаме потребност от него. Същевременно опасността да загубим желаното интуитивно оприличава човека отсреща на преграда, което логично води до впрягане на внимание и сили, за да я преодолеем. Ако по една или друга причина не можем, използваме всяка възможност, за да му докажем, че не е прав. От друга страна, когато сме длъжни на някого и по една или друга причина отказваме да го признаем, правим всичко възможно, за да избегнем отговорност. Тези стратегии ни гарантират характерното за съдебния процес противопоставяне, каквото възниква и при преките преговори, ако се стремим да се наложим.

Когато преговорите с другата страна не водят до очаквания резултат или просто тя не откликва на нашата покана за разговор при неизпълнение, законът предписва правила за постигане на обещаното от него. Ако разчитаме на сила, за да наложим определено решение обаче, било то и обещано от закона, държим да докажем, че сме прави, цялото ни внимание бива съсредоточено върху миналото. Усилията ни да възродим представата за случилото се, за да убедим този, от когото зависи решението, допълнително нагнетява напрежение. Колкото повече затруднения срещаме в тази насока, толкова повече се фокусираме върху битката в отстояване на собствената си позиция. В такава ситуация губим чувствителност към чуждата гледна точка, а съществува и опасност да загубим представа за реалността.

Дори и правото да се окаже на наша страна, признаването му не е достатъчно, за да получим желаното. То продължава да зависи от другата страна. Ако сме на страната на длъжника, вероятността да претърпим принуда ни мотивира да търсим начин да се спасим, включително и чрез омаловажаване на проблема. Дори и да избегнем принудата (ако не ни хванат), не можем да се спасим от съда на собствената си съвест. Усещането, че сме длъжни на някого, продължава да тежи. От друга страна, и собственото ни щастие е под въпрос, ако е за чужда сметка – изпълнението на обещаното ни от закона по една или друга причина се оказва твърде обременяващо за длъжника.

Когато търсим решение на проблема и желаем да постигнем разбирателство, медиацията е на наше разположение. В процедурата по медиация невъзможното на пръв поглед става възможно, защото медиаторът следи вниманието на страните да се фокусира върху техните потребности – всяка страна да осмисли важното за нея, и то към момента. Потребностите са универсални, което ги прави и лесно разпознаваеми, дори и да не засягат нас самите. Те са и индивидуални, което пък изключва конкуренцията. Идентифицирането, споделянето и зачитането им отвежда спора на качествено ново ниво. Медиаторът е в състояние да осигури този ефект.

Вниманието на медиатора като страничен наблюдател на процеса е съсредоточено върху ефективната комуникация между страните. Добрият медиатор знае как да ни освободи от примката на емоцията, без това да стане за сметка на отсрещната страна. Разтоварени от бремето на емоцията, откриваме пространство за разума. Медиаторът направлява този процес, като подпомага всяка страна да заяви еднозначно важното за нея, но и да чуе споделеното от другата страна. Характерно за потребностите е също, че често могат да бъдат посрещнати по различни начини, което от своя страна е реален стимул за коопериране на усилията при намиране на приложимо в случая решение.

Доколкото решението зависи само от нас, не се нуждаем да убеждаваме никого. Същевременно осигурената обратна връзка в процедурата по медиация ни дава реална представа за действителната ситуация. Съсредоточавайки вниманието си върху бъдещето, някак естествено възникват и най-различни варианти за изход от ситуацията. Дори когато такива липсват за конкретната ни потребност, провокирала актуалния спор, процедурата по медиация предоставя възможност да посрещнем някоя друга своя актуална потребност. Затова и вариантите за изход от спор в процедура по медиация са практически неизброими. Затова и само при медиацията са възможни решения „печеля–печелиш“. Освен това взетото решение с наше участие гарантира и неговата изпълняемост. От една страна, то бива съобразено с наличните ни ресурси, а от друга, личното ни обещание, провокирано и от посрещане на непосредствена наша потребност, е допълнителен стимул да изпълним обещаното.

В обобщение смятам, че осъзнатата и поета отговорност обогатява, но бъде ли наложена – тежи и наранява. От нас зависи дали ще допринесем за разрешаването на проблема по удачен за нас начин, или ще се подложим на риска да търпим принуда.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenskoto-litse-na-bednostta-v-bulgariya/

В статията „Женска приказка за стълбата към стъкления таван“, която се основава на доклада „Гласовете на жените в България“ към проекта „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България”, разказах за неравното третиране на жените на пазара на труда. Тази тема има логично продължение. Защото ако жените често не са наемани в по-високо платени, типично „мъжки“ професии или получават по-малко от мъжете за една и съща работа, те са в по-голям риск от изпадане в бедност. Рискът се засилва и поради обстоятелството, че е разпространена практика жени, които имат малки деца или дори само се предполага, че скоро може да имат, изобщо да не бъдат наемани на работа.

По данни на НСИ от 2021 г. жените в риск от бедност, с материални и социални лишения, както и тези, които живеят в домакинства на безработни или с нисък интензитет на икономическа активност, са с 4,5 процентни пункта повече от мъжете. И дори с годините и мъжете, и жените в риск от бедност да намаляват, тази разлика между тях остава постоянна. В най-голям риск са ромите – 78,7% от тях могат да изпаднат в бедност. За сравнение, рискът за българското етническо мнозинство е 25,1%, а за етническите турци – 34,6%.

Ще представя няколко лица на бедността през личните истории на някои от 42-те жени, за които се разказва в доклада. Ще добавя и информация от биографичните интервюта, която не е намерила място в него. Този път обаче ще се концентрирам по-подробно върху историята на една жена – не защото в интервютата няма много други примери за бедност, дори по-шокиращи, а защото тя най-подробно изговаря какво означава да нямаш пари.

Ще разкажа и за три от четирите ромски жени, които участват в изследването. Макар то да не е представително, три четвърти от ромките в него споделят, че парите не им стигат, което отговаря на статистическите данни за жените от този етнос, които са в риск от бедност.

Ани, която е с магистратура по психология, но не може да си плати тока

Историята на 29-годишната Ани (имената са измислени) онагледява една зависимост, която се откроява в много от интервютата – ако едно момиче е отраснало в бедност, голяма е вероятността да се бори с бедността и като пораснала жена. Независимо от образованието и квалификацията си.

От проблемна тийнейджърка до социална работничка
В гимназията Ани преживява „тъжен, депресивен период, бунтарски“ и развива проблемно поведение. Една от предпоставките за това е постоянният тормоз – включително сексуален – от страна на момчетата в преобладаващо „мъжкото“ ѝ училище. Според нея отговорност носят и родителите ѝ, които са я възпитавали „безгранично“, тоест са я оставяли да прави каквото си иска – било защото са искали да са либерални с децата си, било поради борбата си с бедността: „Моите родители, те пък бяха по-скоро заети с това да оцеляваме, отколкото да се занимават с моето емоционално благосъстояние. […] Всъщност те имаха много дълги периоди, в които не им се изплащаха редовно заплатите, задлъжняха към приятели и близки.“

Ани започва да се държи агресивно и се забърква „с всякакви неблагоприятни хора“. В опит да се справят с нея, от училището търсят помощ от неправителствена организация, която ѝ подава ръка. И не само ѝ помага да преодолее тежкия си период, а и я вдъхновява да се посвети на социалната работа. Още в гимназията момичето става доброволка към организацията, после и социална работничка в нея. Завършва магистратура по психология. След това работи и за други неправителствени организации.

Защо Ани обмисля да напусне работа
Въпреки квалификацията си Ани едва оцелява финансово: „Предполагам, знаете, че социалната работа е изключително слабо платена. […] Изискването е хората да са магистри по психология, с минимум две години стаж в сферата и всякакви такива допълнителни неща, и в същия момент чисто вземаме по 5,80 лв. на час.“ Тя не успява да спестява пари – и малкото ѝ средства биват „изгълтани“ от двете кучета, които е прибрала от улицата.

Ани е имала две връзки с мъже програмисти, с които е съжителствала. Те са покривали основните разходи на домакинството, защото са носили основния доход – „и двамата за един месец са вземали толкова, колкото аз вземам за 3–4 месеца“. Днес живее сама на квартира и се срамува, че се налага да иска пари от родителите си: „Не е като да съм мързелива, не е като да съм неграмотна, напротив!“

Споделя, че обмисля да смени професионалното си поприще, което обича: „Сега, като започне отоплителният сезон […], с моите приходи […] как бих могла да си плащам тока? […] В момента обмислям да напусна, за да си намеря някаква по-обикновена работа, която просто ще я върша буквално за пари. […] Мен лично ми е гадно от това – искам това, което правя, да ми носи удоволствие, а не само за да плащам тока.“

Какво е да си на дъното на пирамидата на Маслоу
Парите не са най-важното в живота на Ани, но хроничната им липса я кара да се чувства стресирана и непълноценна: „Не се имам за човек материалист по никакъв начин, но когато ми се налага да правя избори „или–или“ на ежедневна база, само и само за да мога да скътам някой лев, това товари, това напряга. Иска ми се […] абе, дори на масаж да отида. Мисля, че всеки един човек на този свят заслужава да има едни заделени 100 лв. на месечна база за лично удоволствие.“

За Ани начинът, по който тя преживява перманентната си борба с бедността, не е въпрос на личен характер, а е закономерен. За да онагледи тази закономерност, тя се позовава на пирамидата на Маслоу: „Наистина, ако са ти задоволени първичните нужди, човек има спокойствието да мисли и да се развива. Това като не ти е осигурено, и ти стоиш един разстроен, тревожен, почваш да нервничиш, защото това ти е ежедневна мисъл.“

Бедността на ромските жени

Представям ви Моника, Сара и Стояна. За друг аспект от живота им вече разказах в статия в „Свободна Европа“ за отпадането на ромските момичета от училище. За разлика от Ани, те не са без партньор, а са омъжени, с деца. Но не отговарят на клишето за многодетните ромски майки – Моника и Сара са с по две деца, в интервюто Стояна споменава за двама сина и внуци. Освен това и трите работят.

Моника, която мечтае за самостоятелен дом
Моника е на 25 години. Напуснала е училище след шести клас, защото приятелките ѝ от ромската махала са се оженили и се е чувствала самотна сред българските си съученици. Животът ѝ се върти около децата – освен за своите две се грижи и за други деца към неправителствената организация, за която работи.

В отглеждането на собствените ѝ деца помага свекървата, която ги води на детска градина, когато Моника е на работа. Родителите ѝ работят в Германия, затова не могат да се включат в грижите. Допреди няколко години е помагал и съпругът ѝ: „… той е доста отговорен и доста се грижи за тях […]. Работеше по чистотата, от 3–4 години пътува доста. Ходи в Германия, по чужбина, такива работи.“ В момента мъжът ѝ работи в Англия.

Самата Моника, преди да постъпи в неправителствената организация, е поработила малко в Нидерландия. Причината тя и членове на семейството ѝ да търсят препитание в чужбина е една – липсата на пари. „Като имаш деца, имаш разходи доста, плащаш ток, на тях им се искат дрехи, такива работи, и […] все не стигат [парите].“

Моника не мечтае за свобода и развлечение. „В нашата среда е недопустимо да излезеш някъде сама, където ти скимне, ако си жена“, казва тя. Камо ли да отидеш на кафе извън ромската махала. В тази среда не можеш „да бъдеш самостоятелен, ти да си решаваш какво искаш да правиш“. Защото „произходът, произходът го налага“.

Това, от което Моника има нужда, е дом за семейството ѝ, тъй като живее при родителите на мъжа си: „Самостоятелен дом, в който да си живееш с децата, да имаш свое място, където да е само твое.“ Ала засега не може да си го позволи.

Сара, която е жертвала мечтата си за висше образование
35-годишната Сара е единствената от интервюираните ромски жени, завършила средно образование, без да прекъсва. Дипломира се с профил „Счетоводство“ и планира да кандидатства в университет. Но… настъпва хиперинфлацията от 1996–1997 г., известна като „Виденовата зима“. Семейството ѝ изпада в затруднение и затова Сара жертва мечтите си за университет: „Имаше период, мисля, че година и повече, в който татко не работеше, само майка работеше. Имахме и заем. И това изключително много ги натоварваше. Аз знаех, че когато тръгна да уча, те трябва да имат някакви пари, докато си стъпя на крака, докато започна работа – семестри, които трябва да се плащат. Затова предпочетох да не ги въвличам пак в някои нови заеми и такива неща. И казах, че не искам, а те знаеха, че аз искам.“

Днес Сара работи в обувна фабрика – едно от основните поприща за ромските жени в нейния град. Съпругът ѝ е строител. Въпреки че и двамата работят, Сара смята, че семейството ѝ не е добре финансово. Затова се е записала на курс за офис секретар, който също ѝ се заплаща, и така получава пари от две места.

„Ако днес можех да избирам, бих продължила ученето. Аз и тогава исках да продължа ученето. Желанието ми беше огромно и родителите ми виждаха това“, казва Сара със съжаление и се размечтава: „Ако можех, сега бих станала някакъв дизайнер.“

Сара се притеснява за бъдещето на дъщеря си, защото знае, че не е лесно да си жена в ромско гето. За сина си няма такива тревоги – мъжете от квартала се оправят. И тя, както и Моника, мечтае за собствена къща, но „извън квартала, да не сме в махалата. Искам къща на село. Това ми е мечтата, за това мечтаем и говорим постоянно с моя съпруг. Искаме къща, за да не сме в гетото“.

Стояна, която знае, че и възрастните хора имат потребности
56-годишната Стояна работи в неправителствена организация и смята, че парите не ѝ стигат. В рода ѝ бедността се предава през поколенията – родителите ѝ са от семейства на бедни работници. Тя напуска училище в осми клас, за да се ожени. Била е и чистачка, но се посвещава на работа, в която може да помага на други ромски жени. Затова и завършва гимназия – на 43-годишна възраст.

Мечтата на Моника и Сара за самостоятелен дом е станала реалност за Стояна, но не по лесния начин. „От мама и тате – директно при чужди хора, непознати. В началото беше много трудно – при свекърва и свекър. Те [децата им] бяха трима братя, аз съм най-голямата снаха. Трудно беше, дванайсет години живях при свекърва, с две етърви, трите с по две деца, знаете, шумна къща, проблеми навсякъде.“

Липсата на пари е била един от малкото поводи за конфликти между Стояна и мъжа ѝ: „Сериозни караници сме нямали. Предимно кавгите идват, когато човек остане например без пари […], но трябва да има компромис и отстъпка, за да продължи човек напред.“

След 12-те трудни години в къщата на свекъра и свекървата Стояна и мъжът ѝ, който междувременно работи в чужбина, успяват да заделят пари за собствена къща наблизо в махалата. Голяма, на три етажа – един за тях двамата и по един за синовете, снахите и децата им.

„Голяма къща, обаче хората липсват“, споделя Стояна. Днес мъжът ѝ работи из курортите по Черноморието. Бедността е принудила синовете и снахите да търсят препитание в Англия, с тях са и внуците. Защото „всички знаем, че тук парите не стигат, малко пари, животът стана толкова скъп! […] Само едното момиче остана, но и то ще замине скоро“.

Стояна обяснява емиграцията на децата си с интересите на внуците, които растат, а „нали знаете, младите искат всичко да им е точно, всеки иска“. После се замисля: „И стар да си, ти си имаш своите неща, които ежедневно искаш. Парите са важни.“

Предпоставките за женската бедност, скрити зад личните истории

Личните истории на Ани, Моника, Сара и Стояна са уникални, но зад тях можем да разчетем някои структурни проблеми. За един от тях стана дума по-горе – бедността има свойството да се възпроизвежда. Единици са тези от интервюираните 42 жени, които са успели да превъзмогнат финансово недоимъка, в който са отраснали.

Структурен проблем е и че силно феминизираните професии по правило са по-нископлатени от смятаните за „мъжки“ поприща. Социалната работа – и в публичния, и в неправителствения сектор – е силно феминизирана и закономерно, зле платена. Да, в тази област се случва да работят и мъже, но те са по-скоро изключения.

Равните шансове намаляват още повече за жените от ромските гета. Възможностите им за работа са в ограничен брой поприща, и то в зависимост от населеното място – някъде има обувни фабрики, другаде метенето на улици е почти единственият шанс. На ромските мъже също не им е лесно. Но те могат да станат и строители и да печелят в пъти повече от една жена в обувна фабрика. За тях е по-лесно сами да отидат да работят в друг град или в чужбина.

Ето защо бедността не може да се преодолее само с повишаване на доходите. Колкото по-силни са стереотипите и дискриминацията и колкото по-неравни са шансовете, толкова повече ще се възпроизвежда тя.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/da-prochetesh-neprochetimoto-kak-razchetoha-choveshkiya-genom/

Двойната спирала

Всички са чували за ДНК, или двойната спирала. Но какво всъщност се крие в тази структура, наподобяваща спираловидното стълбище към кабинета на професор Дъмбълдор в магическото училище „Хогуортс“? ДНК съдържа пълните инструкции за развитието на една клетка, тъкан, орган. Звучи почти като фантастика, но дезоксирибонуклеиновата киселина има 521 години полуживот, което означава, че половината ДНК от една проба деградира за тези 521 години.

ДНК в една клетка в „разплетено“ състояние (подобно на развито кълбо прежда) е дълга два метра. За да се събере цялата тази информация, тя е в компактно състояние, наречено хромозома. Хромозомата е „кълбо от прежда“, което се развива само при нужда, тоест тя променя компактното си състояние само ако даден ген е активен и е на път да се превърне в РНК и оттам в белтък.

В центъра на всички човешки клетки (ядрото) има 46 броя хромозоми (две двойки по 23 – диплоиден набор). Понятието „геном“ включва всъщност точно тези 23 хромозоми (хаплоиден набор). Единствените клетки с 23 хромозоми са половите (яйцеклетки и сперматозоиди), тъй като след сливането им се осигурява диплоидният набор и генетичното разнообразие.

Проектът за човешкия геном

Преди 70 години учените са установили структурата на ДНК. Тя е изградена от нуклеотиди, които са съставени от азотни бази, захар, наречена дезоксирибоза, и фосфатна група. Макар през 1963 г. Джеймс Уотсън, Франсис Крик и Морис Уилкинс да печелят Нобелова награда за откритието си, няма как да не се отбележи, че редица други учени са участвали в процеса и имат не по-малки заслуги: органичният химик Александър Тод, биохимикът Ървин Чаргаф, биофизикът Розалинд Франклин и физикохимикът Лайнъс Полинг.

Проектът за човешкия геном (1990–2003) е смятан за най-важното биомедицинско проучване на ХХ век. Освен самите научни постижения, той е от изключителна значимост, защото дава начало на идеята за публично споделяне на научните данни и разглежда въпроса за етиката при биомедицинските изследвания. Друга отличителна черта на проекта е, че учените изследват неизвестното в биологичния свят, а не както по принцип се провежда една научна разработка – с изказване на научна хипотеза/теория и последващото ѝ приемане или отхвърляне.

Проектът е интернационален и целта му е била да се секвенира (разчете) целият човешки геном, както и геномът на няколко други организъма (бактерията Escherichia coli, дрождите, винената мушица и мишките). Целите на проекта и начертаният план са се променяли в хода им и е интересно да се отбележи, че той е приключил цели две години по-рано от планираното, надминавайки очакванията и представите на учените, които са обмисляли идеята още през 1988 г.

Какво представлява разчитането на един геном?

Геномът е изграден от определени последователности (секвенции), подобно на книга, състояща се от изречения, изградени от думи, а думите – от букви. Секвенирането на ДНК представлява определянето на подредбата на азотните бази, които я изграждат. Това са аденин (А), цитозин (Ц), гуанин (Г) и тимин (Т). Голяма част от усилията на участниците в Проекта за човешкия геном са насочени именно към развитието на технологиите, разчитащи генома (т.нар. секвенатори).

Разчетеният човешки геном не е само на един човек. В проекта са участвали анонимни доброволци, подписали информирано съгласие за използване на техния генетичен материал (кръвна проба) за научни изследвания.

Проектът е публично финансиран, като първоначалните средства за обезпечаването му са възлизали на 3 млрд. долара за планирания 15-годишен период. Изразходваната сума трудно може да се изчисли с точност, тъй като участниците са от 20 университета от САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Япония и Китай, но се смята, че е близка до първоначално заложената. Въпреки огромната сума, постигнатите резултати със сигурност си заслужават отделените средства, време и труд. Икономическите ползи от развитието на геномиката, като например напредъкът във фармацевтичната и биотехнологичната индустрия, са за поколения напред.

Един от най-интересните аспекти на проекта са т.нар. Бермудски принципи. След две срещи на учените от проекта в Бермуда е взето решение всеки разчетен участък от генома да бъде почти веднага публично достъпен. Това решение за прозрачност и информираност при споделянето на данни от биомедицински изследвания е безценно.

Въпреки многогодишната работа и неоспоримите ползи от Проекта за човешкия геном, всъщност нашият геном не е разчетен напълно при приключването на първоначалната работа през 2003 г. Геномът ни носи информация за производството на РНК и белтъци в участъци, известни като екзони, но той е изграден и от интрони. Доскоро се смяташе, че интроните не кодират никаква информация и са излишни и непотребни (т.нар. junk DNA). ДНК съдържа и по-комплексни и често повтарящи се участъци, които затрудняват разчитането ѝ.

През 2000 г. Консорциумът за секвениране на човешкия геном съобщава, че геномът ни е 90% разчетен, но с цели 150 000 неизвестни области от ДНК, познати като „празнини“. През 2003 г. Консорциумът съобщава за подобрения в разчитането на генома и почти пълното му завършване – 92%, с 400 останали празнини.

През 2013 и 2019 г. Консорциумът за референтен геном добавя поправки и подобрения към публично наличната информация за разчетения геном.

Разшифроване на последните 8 процента от човешкия геном

На 31 март 2022 г. консорциумът „От теломер до теломер“ съобщава, че е запълнил останалите празнини и напълно завършеният човешки геном вече е факт. Полученият пълен геном (означаван като T2T-CHM13) вдига 20-годишната бариера, която ни е делила от оставащите 8%. Те включват всички центромерни райони на хромозомите (структура, която играе основна роля при разделянето на ДНК по време на деленето на клетката) и целите къси рамена на 5 хромозоми (13-та, 14-та, 15-та, 21-ва и 22-ра).

Късите рамена на тези хромозоми се състоят от хиляди повторения и гените носят информация за производството на т.нар. рибозоми. Рибозомите са структури от изключително важно значение, тъй като те изграждат всички белтъци, необходими за функционирането на една клетка. Високото ниво на генетични вариации в центромерите е златна мина, която тепърва ще се копае, за да се установи функционалното им значение.

Учените съобщават, че са добавили около 200 млн. ДНК бази. Всичко това не би било възможно без разработването и внедряването на най-новите секвенатори на Oxford Nanopore и Pacific Biosciences. Секвенаторите са машини, които четат азотните бази от ДНК (А, Г, Ц и Т), и след това софтуер ги подрежда. ДНК се изолира от генетичния материал (например кръв), след това се подготвя т.нар. ДНК библиотека. Секвенаторът не може да чете цялата ДНК, защото е прекалено дълга. Затова тя се накъсва (фрагментира), маркират се краищата на всеки фрагмент и след като секвенаторът ги прочете, софтуерът ги подрежда. Новата технология за секвениране позволява разчитането на по-дълги участъци с точност над 99%.

Следващата стъпка

Наличното пълно разчитане на човешкия геном е предпоставка за установяването на още гени, предразполагащи към определени заболявания. Общият поглед над целия геном без празнини или „скрита“ ДНК ще даде възможност на учените да изяснят множество въпросителни относно човешкото здраве и еволюция.

Въпреки че CHM13 представлява пълният геном, той не обхваща целия спектър от генетичните вариации при човека. Поради тази причина консорциумът „От теломер до теломер“ вече е обединил силите си с Консорциума на човешкия референтен пангеном с цел събирането на висококачествени референтни геноми от разнообразни проби.

Персонализираната медицина днес и в близкото бъдеще

Анализът на огромната информация от индивидуалните различия на гените позволява създаването на персонализираната (прецизна) медицина. Морето от информация, известно като Big Data, се анализира с алгоритми, основаващи се на машинно обучение. Приложението им в персонализираната медицина ще помогне за разработването на нови лекарства за терапия на генетични заболявания.

Напредъкът в машинното обучение, като изкуствения интелект и дълбокото обучение, са част от кутията с инструменти, подготвяна за предстоящите изследвания на геномната информация. Прогресът в тези области е неотменна част от иновациите, които тепърва предстоят в областта на персонализираната медицина.

Заглавно изображение: Кариограма на човек (хромозомите, подредени по размер, вид и брой). Източник: Wikimedia Commons

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhenska-prikazka-za-stulbata-kum-stukleniya-tavan/

В България правата на жените са тема почти само на 8 март. И то ако успеят да си намерят място сред клишетата за дами, майки, нежност и цветя. На 9 март проблемите на жените не изчезват. Не изчезват и потребностите им. Тъкмо на тях е посветен докладът „Гласовете на жените в България“, върху който работих няколко месеца[1]. Той се основава на 42 биографични интервюта с жени от различни градове в страната (без София). Макар това да не е в стила на подобни доклади, исках да оставя жените да говорят със собствените си гласове, вместо да изземвам думата им, и го изпъстрих с цитати. В биографичните разкази се откроиха много теми и подтеми. От тях сега ще разкажа за

стереотипите и неравенството на жените на работното място.

Според анализ на „Евростат“, публикуван в навечерието на 8 март, България е на второ място в ЕС по дял на жените, заемащи мениджърски позиции (49% при средно 37% за ЕС). Тези данни обаче не дават яснота за какви мениджърски позиции става дума – и големите компании, и кварталните фризьорски салончета са „в един кюп“. В същото време страната ни е сред последните пет държави с най-голям дял на жените в управителните съвети на фирми (19% при средно 28%). Кварталното фризьорско салонче няма управителен съвет, сещате се.

На самия 8 март излезе и доклад на Института за пазарна икономика (ИПИ) за жените на пазара на труда в България, който се основава на данни на Националния статистически институт от последното преброяване на населението. Основното му заключение е, че заетостта на жените у нас е по-висока от тази на мъжете, но пък заплащането, което получават, е по-ниско. В сферите на информационните технологии, преработващата промишленост, културата, спорта и развлеченията жените получават с над 30% по-малко от мъжете.

Тъкмо 30% се споменават и в едно от биографичните интервюта. Респондентката разказва за сестра си, която е дипломирана програмистка:

„Заедно с гаджето ѝ завършиха тази специалност. Но тя завърши с по-висок успех. Тогава фирми започваха да се оглеждат и да си избират студенти. Поканиха ги на интервю и двамата. Един след друг, но на нея ѝ предложиха 30% по-ниска заплата. И тя попитала: „Какво?!“ Отговорът бил: „Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.“ Тя казала: „Ама вие сериозно ли?! Вижте ми дипломата, вижте му дипломата!“ Те ѝ отговорили, че след време може да помислят за повишение. Тя им казала: „Няма как след време да мислите и да вземате решение! Или започваме наравно, или аз не започвам!“ Tе казали: „Това са условията за Вас.“ Тя си казала: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ Та тя е с магистратура финанси и си работи това – счетоводител.“

Това беше кратък поглед към описаната от ИПИ реалност, но като свалим макроикономическите „очила“ и се вгледаме в индивидуалните биографии. Ето и историите на няколко от 42-те жени, разказали за живота си в интервютата, за които споменах.

Петя, която не се качва на стълбата

Петя (имената са измислени, защото интервютата са анонимни) е на 50 години. В училище много ѝ върви математиката, а литературата, която окачествява като „размисли и страсти“, не я привлича. Освен това я бива в техническите неща: „Обичам да ръчкам, обичам да гледам как се поправят […] бушони. Не мога да кажа, че успявам да поправям бойлер, но и аз там с мъжете да ръчкам. Ремонтирам, скоро си поправих врътката на мивката, просто ми е в кръвта – обичам да поправям нещо, да се занимавам.“

Петя се дипломира като инженер в областта на енергетиката. След завършването започва да си търси работа с увереността, че специалността ѝ е хубава и може да постъпи на добро място, но удря на камък – никъде не я назначават. Постепенно тя си дава сметка, че така се случва не само защото за този сектор си трябват връзки, каквито тя няма, а и защото е жена:

Как си представяш ти една жена да се качи на стълба и да оправя, а всички работници да гледат отдолу?

Затова Петя решава да се преквалифицира и се отдава на силно феминизирана професия, в която, макар понякога също да е нужна стълба, мъжете не биха се чувствали унижени от позицията ѝ – завършва магистратура по библиотекознание и става библиотекарка. Взела си е „урок“ и не си позволява да доминира над мъжете и в интимните си отношения. Затова крие от тях, че обича да „ръчка“ и да поправя: „Тука си мълча, аз не бързам да се издавам какво мога. Правя се на домакиня, даже и сега не показвам всичките си заложби. […] Като си разбира човекът, го оставям, не казвам „Чакай аз да ти покажа“ […]. Аз си знам, че мога, не обичам да се изтъквам, оставям мъжа.“

Нели, която се отказва от кариерата си

36-годишната Нели завършва архитектура и за разлика от Петя, успява да си намери работа по специалността. Но забелязва, че в професията ѝ жените често са пренебрегвани. Сеща се само за една жена, която е спечелила голям проект – в повечето случаи все мъже ги „обират“. А шефът ѝ демонстрира пренебрежение към качествата ѝ:

„И аз направих някакъв коментар, че някаква вентилация не е съобразена, че може по-добре да се случи. Гледах да не съм много остра, нали, все пак, колега, въпреки че беше много зле, […] и той ми каза: „Ти как си позволяваш да говориш така? Как можеш да имаш забележки? Този архитект е утвърден, с 30-годишен стаж.“ И аз бях в тотален шок. Казах: „То, нали, и аз имам 13 години стаж като архитект.“

На Нели ѝ прави впечатление, че и в други случаи директорът дава приоритет на мъжете: „Например идва човек, който ще прави мебелите, и директорът ми го представя: „Този еди-кой си майстор се занимава с бутикови интериори, с не знам си какво“, ама го представя така, както според мен няма да представи жена.“

Съпругът на Нели не е властна натура и охотно я оставя да взема повечето решения. Като архитектка тя печели повече от него. Той няма и професионални амбиции: „Но той пък не иска да се развива. […] Израснал е в семейство, в което баща му и майка му никога не са работили за други хора. Те винаги са имали бизнеси, и то бизнеси, които не са развивали.“

Нели посещава психотерапевтка, на която има доверие и която смята, че проблемите на клиентката ѝ се дължат на това, че тя не се държи така, както изисква стереотипната роля на жената в семейството, т.е. с мъжа ѝ „са объркали ролите“. Според нея Нели отдава твърде голямо значение на материалната страна на живота: „По това работихме с психоложката, тя го хвана – че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам.“

Какво прави Нели в опит да се справи с психическите си проблеми? Напуска работа и така не само се отказва от професията, която обича, но и губи доходите, на които в голяма степен разчита семейството ѝ с две малки деца: „Миналия септември напуснах работа… И си казах, че ще пробвам да правя нещо сама, пък каквото стане; че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама…“

Поли, която не става водеща в столична телевизия

Поли е на 44 години. През живота си е работила различни неща, но основно е журналистка. Съпругът ѝ също е журналист. На въпроса на интервюиращата дали е била дискриминирана, защото е жена, първоначално отговаря отрицателно: „Усещала съм някакво пренебрежително отношение, защото съм била репортерка и съм била още младо момиче, пък съм си говорила с някакви директори по времето на комунизма, които вече са 60-годишни мъже с положение, пък аз отивам и ги питам като някаква муха досадна, но мисля, че това не е било, защото съм момиче, а защото съм била малка.“

В следващия момент Поли се сеща, че всъщност е била дискриминирана, и разказва една случка. В един период тя остава без работа, с две малки деца. С мъжа ѝ решават да опитат да се преместят в София, където биха имали повече шансове, и пращат автобиографиите си в няколко софийски медии. В една столична телевизия работи нейна близка приятелка, но въпреки приятелството тя ѝ казва: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика, […] че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“

Поли не може да разбере защо мъжът ѝ би бил предпочетен за работата, и иска обяснение: „И аз казах: „Защо?! Защото изглежда по-авторитетно в [такъв тип] телевизия? А? Чакай малко! Той, освен че е хубав, […] прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ Отговорът беше: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Макар журналистиката в България да е силно феминизирана професия, в нея има сфери, които се смятат за „запазена територия“ за мъжете, и точно в една такава е имала „дързостта“ да кандидатства Поли. Тя не може да се примири с това положение и да жертва амбициите си:

„Не мога да си позволя така аз! Той наистина щеше да взема много пари, едни много, много добри пари, ама… Не мога да си позволя аз да чакам, ти да изкарваш целия семеен бюджет, пък аз да работя нещо си, ’щото така сме решили. ’Ми няма да стане!“

От солидарност с нея мъжът ѝ отказва да постъпи на мястото, за което тя е кандидатствала. Двамата се отказват да си търсят работа в София.

Ева, която не се предава

25-годишната Ева не се плаши от труда. Работи от 16-годишна, за да се опита да компенсира липсата на материалния стандарт, който демонстрират съучениците ѝ от езиковата гимназия. Настоящия си съпруг среща на 17 години, на 19 забременява, но това не я спира:

Всички очакваха, че ще прекъсна работа, образование, бях записала да уча бакалавърска степен „Маркетинг мениджмънт“ задочно, но не прекъснах – продължих да си работя, да уча. Работих до десетия ден, преди да родя, започнах да работя 15 дни след раждането – от вкъщи.

Пред Ева не стои дилемата „работата или детето“: „С бебето бяхме като скачени съдове, партньори. Ходехме навсякъде заедно, вършехме всичко заедно. Като цяло, намерихме перфектния баланс.“

Затова и Ева не може да се примири с дискриминацията на жените с деца при наемане на работа, каквато самата тя е преживявала нееднократно и за случаи на каквато е чела в социалните мрежи: „Забелязах в много групи във Facebook, където майките комуникират […], че много жени [остават] безработни в момента, в който се разбере, че имат бебе или имат планове да имат бебе. Същото беше, докато търсех работа. […] Те вече изпадат в ужас: „Тя е млада ще иска второ дете, нека да наемем мъж, който по-добре ще се справи в такива ситуации, който има жена, която да гледа детето. Той няма да се занимава.“ Получих много откази именно по тази причина. […] Всичко вървеше добре, докато не започнаха въпросите за семейното положение, децата. Вече усетих как тонът се промени […] – „има класация, ти оставаш висяща“. Почти във всеки случай позицията ти я взема жена, която няма деца. Една позната кандидатства – без деца, без мъж, съответно си взе позицията.“

Ева е ставала обект на дискриминационно отношение при кандидатстване за работа не само защото е майка, а и просто защото е жена: „На интервюто очаквах, че ще присъства един човек. В един момент ме оградиха четирима мъже, интервюто продължи два часа и половина – кръстосан разпит с четиримата, много неприятно. Но имаше по-провокативни, по-увъртени въпроси. Усещаш, че те оглеждат, че те преценяват. По-нататък попитах единия защо не се получи филмът. Той ми каза, че съм жена – затова. […] Бях получила коментар от типа на: „Мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете.“ Абсолютно сексистки коментари. Не разбирам логиката, но няма значение.“

Тя „не цепи басма“ никому, отстоява правата си, не оставя подобно отношение да я смачка, колкото и често да ѝ се случва, и е наясно с потребностите си: „Като жена, личност, имам нужда от толеранс и разбиране от страна на работодателите и да не ни делят.“

Личните истории и статистиката

Докато Петя и Нели, всяка посвоему, по-скоро се примиряват със стереотипите по отношение на жените, Поли и Ева не се предават и изискват да бъдат признавани за равни с мъжете на работното място. Няма да е честно обаче да упрекваме нито първите две, че са се подчинили на патриархалните порядки, нито вторите, че са твърде „устати“ и не са склонни да правят компромиси. И техните истории, и тези на останалите 38 жени имат нужда преди всичко от разбиране. Това са жени от различни поколения и населени места, отраснали в различна среда и с различни биографии.

Личните истории на тези жени хвърлят светлина върху ситуацията на жените на пазара на труда в България, каквато статистиката и представителните изследвания не са в състояние да предоставят. А зад числата и процентите стоят конкретни човешки същества. Стои и определена култура, по силата на която едни неща се смятат за приемливи, а други – недотам. Затова и статистическите данни за една или друга държава може да имат много различно съдържание.

Ето защо второто място на България за жените на мениджърски позиции не влиза в противоречие със „стъкления таван“, в който много от тях си блъскат главите, опитвайки да се изкачат по стълбата на професията. А понякога „таванът“ е даже преди стълбата.

[1] Докладът е резултат от проект „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България“ на Фондация „Екатерина Каравелова“ и се финансира от „Фонд Активни граждани България“, а финансовата подкрепа е предоставена от Исландия, Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП. Настоящата статия изразява моята позиция, която може да не отразява официалното становище на възложителите.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/blago-ili-breme/

За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново

Тълпи от хора, дълги опашки, бариери и турникети, евтини сувенири и постоянен шум. Това е туристическото ежедневие на паметниците на културата в Стара Европа, независимо дали говорим за форумите в Рим, за Венеция, Барселона или Синтра.

Хора, хванати за ръце, протестират пред багери, правят плакати и подписки в социалните мрежи, говорят гневно пред камери, призовават институциите, държавата, някой, който и да е, да помогне. Това е активисткото, протестно ежедневие на архитектурното наследство в съвременния град – рушащи се сгради в Белград, горящи тютюневи складове в Пловдив, бруталистични бетонни жилищни гета в Лондон, концертни зали в Германия, едно летище в Русе.

Трябва да проверим дали сградата е паметник. Ако е – няма да купуваме, ще отидат пак години за съгласуване и двойни разходи по ремонта.

Това пък е болезнено реалистичното инвестиционно ежедневие на „наследството“, при това май не само в България.

Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.

Да, то пази следите от миналото и постиженията на човешката цивилизация за следващите поколения. Да, то носи идентичност и многообразие, но пак е проблем. Скъпо е, трудно е, елитарно е, тежко институционализирано и обикновено спорно. На всичкото отгоре е навсякъде.

Но може ли културното наследство освен бреме или музеен експонат да е нещо друго – например възможност?

Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“

В началото на март всяка година архитектурният свят очаква една новина: кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“. През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е „стари майстори“ малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е или е отговаряла на очаквания и като цяло именно тя играе ролята на „съвестта“ на голямата архитектура.

На 7 март 2022 г. „Прицкер“ отиде при англичанина Дейвид Чипърфийлд – един внимателен контекстуалист,

който десетки години прави спокойни, умни сгради, съобразени с духа на мястото си и с духа на времето ни. Най-после културното наследство, консервацията и реставрацията имат своя лауреат.

Само един пример е достатъчен.

„Новият“ Neues Museum е част от Острова на музеите в Берлин, завършен точно зад „стария“ Altes Museum през 1859 г. по поръчка на Фридрих Вилхелм III и по проект на придворния архитект Фридрих Щюлер. Целта е мястото да започне да се оформя като „светилище на изкуствата и науката“. Неслучайно всички сгради приличат на антични храмове в своята версия от ХIХ век. За разлика от Altes Museum, бомбардировките през Втората световна война оставят Neues Museum в руини. В крайна сметка след няколко неуспешни опита за възстановяване сградата е изоставена.

През 1997 г. Чипърфийлд съвместно с реставратора Джулиан Харап печели международния конкурс за реконструкция на сградата. Основната цел на проекта победител е възстановяването на оригиналния обем и реставрацията на оцелелите след бомбардировките части от музея.

„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.

Оригиналната останала тъкан на музея е запазена и реконструкцията е водена именно от тези следи, а също и от обемите в точната им кубатура, както е проектирана от архитект Щюлер. Основните обеми – северозападното крило, апсидата на гръцкия двор и южният купол – са изградени от рециклирани, ръчно правени тухли. Новите части – голямоформатни, предварително излети бетонни елементи – са отчетливо отделени, но въпреки това се сливат хармонично със старото. Като например впечатляващото бяло ново централно стълбище, интерпретиращо разрушеното старо, което е позиционирано в грандиозната централна зала, запазена само като тухлена обвивка, оголена от бомбардировките и дългогодишната разруха.

В зависимост от типа и нивото на разрухата архитектите търсят индивидуално решение за всяко помещение. Воден от идеята, че оригиналната структура трябва да бъде подчертавана в нейния пространствен контекст и оригинална материалност, проектът отразява загубата, без да я имитира. Но и всички травматични следи са запазени – канелираните колони със следи от пожари, дупките от куршумите по тухлените стени…

Реконструкцията на Neues Museum, както и всички намеси на Дейвид Чипърфийлд на Острова на музеите в Берлин след това (като една допълнителна, чисто нова сграда към музейния комплекс – James Simos Gallery, завършена през 2019 г.) са сред най-деликатните и в същото време най-силни послания, които архитектурата е отправяла към обществото през последните години. Да помним миналото в цялата му комплексност и многообразие като едновременно с това не се страхуваме да правим добра нова архитектура. Така наследството работи за града, за обществото и в крайна сметка – за бъдещето.

Интересното е, че няколко часа след като новината за наградата на Чипърфийлд обиколи света, тя се появи и на страницата на малкия регионален вестник „Утро“ от град Русе. Но някак си никой от журналистите във вестника не направи връзката между подхода на Чипърфийлд и една малка сграда в близкото село Щръклево.

Казусът „Русе“

Снимки на едно забележително запазено летище, доскоро напълно непознато, обикалят социалните мрежи вече две години.

Приемната сграда на Летище „Русе“ е открита през 1976 г. в близкото село Щръклево и е обявена за еталон на БГА „Балкан“. Проектирана от русенския архитект Йордан Бояджиев, тя е сред най-ярките, най-последователни откъм архитектурни решения и най-автентично запазени примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас. Сградата впечатлява с педантичен детайл, дръзки конструктивни решения и монументалните пластики на скулптора Галин Малакчиев.

От няколко години летището е едновременно обект на инвеститорски интерес и във фокуса на вниманието на експерти в областта на опазването на културното наследство. В началото казусът се оформя като кампания за сграда в риск, а хронологията на събитията е ясно проследима на страницата на българската секция на Docomomo International – Международната неправителствена организация за опазване на обекти на Модерното движение. Накратко:

• През февруари 2021 г. в медиите се появява информация за инвеститорски интерес за строеж на голям логистичен парк на мястото на летището, който дори не отчита сградата на аерогарата и я показва преместена и драстично променена. „Докомомо България“ започва популяризирането на архитектурните качества на летището и работа върху регистрационен фиш за обявяването му под защита от Закона за културното наследство.
• През декември 2021 г. Националният институт за недвижимо културно наследство съобщава, че работи по материали, подготвени от „Докомомо България“, за обявяването на Летище „Русе“ за „недвижима културна ценност“ и легитимирането му като културно наследство на модернизма на ХХ век.
• През лятото на 2022 г. изложбата ТОТАЛПРОЕКТ на Фондация „Ново архитектурно наследство“ в РЦСИ „Топлоцентрала“, София, разказва историята на Летище „Русе“ пред най-широка публика и показва неговия „полет“ през няколко нива на архитектура и дизайн: градоустройство, пространство, конструкция, детайл, дизайн и синтез.
• На 19 декември 2022 г. Специализираният експертен съвет към Министерството на културата (СЕСОНКЦ) гласува единодушно сградата на Летище „Русе“ да бъде обявена за „недвижима културна ценност“ от „национално значение“. По закон министърът на културата трябва в едномесечен срок да издаде заповед, с която да формализира решението, и така обектът да бъде официално защитен от събаряне или други кардинални ремонтни дейности.
• Междувременно в края на януари 2023 г. Общинският съвет в Русе гласува почти единодушно местното летище да бъде дадено на частната фирма „Еърпорт Русе“ за следващите десет години срещу обещание за инвестиции и цялостно възраждане на аеродрума. На 27 февруари 2023 г. Община Русе обявява, че е подписано споразумение за безвъзмездно отдаване на Летище „Русе“ за първоначален срок от 24 месеца.

Очевидно е надбягването между „опазватели“ и институции. Според разследващи журналисти Община Русе е забавила умишлено обявяването на местното летище за паметник на културата. Русенското гражданско сдружение „Проект 7000“ пита Общината защо никъде в решението не се споменават архитектурната ценност на сградата и фактът, че тя е на един подпис от най-високия статут за културно наследство в държавата. Русенски депутати от „Продължаваме промяната“ обжалват решението на Община Русе. „Докомомо България“ пише призиви към министри, КАБ, САБ и медии за бързо привеждане в сила на решението на СЕСОНКЦ. Но в началото на март 2023 г. русенският сайт „Дунав мост“ ентусиазирано съобщава, че на летището вече „кипи ремонтна дейност“.

Статутът като проблем

Както казва русенският архитект Венцислав Илиев, ученик на Йордан Бояджиев и популяризатор на сградата на Летище „Русе“ пред колегите си от „Докомомо България“ през 2021 г., статутът поставя много сериозни предизвикателства пред всеки архитект, който ще се наеме да адаптира сградата към съвременните изисквания, а също и към собственика – Община Русе, и към новите концесионери. Защо? Ами защото има ограничения, проектът става по-сложен, нужни са многократно повече архитектурни усилия. Затова е по-удобно да не се дава гласност на решението за обявяване на статута.

И тук се крие основният проблем.

Статутът „недвижима културна ценност“ у нас обичайно се свързва със сложни процедури за съгласуване на строително-ремонтни дейности и други административни утежнения. И това е част от реалистичното ежедневие на културното наследство у нас. В същото време

всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,

че без статут опазването на архитектурна ценност е невъзможно – и това обикновено е точно така. Но използването на статута като наказание и насилствена превенция е също толкова опасно, колкото липсата му – и обикновено също толкова безсмислено. Погледнете изгорелите тютюневи складове в Пловдив или Захарна фабрика в София – все признато наследство от най-висока категория.

Наследство „за спасяване“ или за развитие?

Как „спасяваме“ сградите днес? Намирам за дълбоко притеснителна дори самата идея, че културното наследство постоянно трябва да бъде „спасявано“.

Бизнесът се страхува, институциите са в ступор, а гражданското общество стои, хванато за ръце, протестира и чака безкрайните бюрократични процедури с щампа „недвижимо културно наследство“ да приключат, с надеждата за пет минути медийно внимание, което да е достатъчно за поредната кауза. Защо? Защото наследството обикновено се „спасява“.

Все си мисля, че има начин опазването да излезе от пространството на емоциите и каузите, да изплува от блатото на бюрокрацията и да стъпи на открито, при прагматизма и здравия разум.

Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.

Да осъзнаем, че то ни прави различни, по-богати и по-специални от другите. Че съвременната българска архитектура ще стане по-добра, когато старото и наследеното не се възприема като спирачка на инвестиционните интереси, а ни помага да създаваме по-богата и многопластова нова архитектура.

Има как.

Включително в Русе, на летището. Не става въпрос просто за „ремонт“ или смяна на дограма. Става дума за архитектура.

Затова се надявам сега, след обявяването на новия лауреат на наградата „Прицкер“, все по-често да говорим с думите на Дейвид Чипърфийлд:

Като архитект аз съм по някакъв начин пазител на паметта. Нашите градове са следи от историческото минало, но също така и динамични, развиващи се системи. Да, някои сгради премахваме и заменяме с други. Изборът е наш и идеята, че опазваме само най-доброто, не е достатъчна. Въпросът е да опазим характера и качествата, които отразяват богатството на еволюцията в един град.

Русе със сигурност ще стане един още по-богат град, ако не просто ремонтира, а реставрира своето летище в село Щръклево.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/v-bulgariia-tova-ne-se-sluchva/

Денят на жената е отбелязан официално за първи път през 1909 г. от Американската социалистическа партия. Той води началото си от протест на работничките в текстилни фабрики в Ню Йорк на 8 март 1857 г. срещу нечестното заплащане и неравноправието между жените и мъжете. С годините денят се чества във все повече страни, докато не се превръща в международен празник. В България се отбелязва за пръв път от социалистическата партия през 1915 г., но чак от 1944 г. се празнува масово. От 1960 г. 8 март е обявен и за ден на майката, което малко по малко го превръща в по-общоприет и харесван празник за изразяване на признание и благодарност, което пък заличава изначалния му политически характер.

Когато цял живот си писала картички на майка си, тичала си за цветя, от време на време си получавала по някой зюмбюл от съученик или приятел и изведнъж се озовеш в Мадрид, където преди пет години за първи път 350 000 манифестиращи, облечени в лилаво, блокираха и затвориха центъра за цял ден, а в метрото не можеше да се влезе от хора и лозунги, осъзнаваш, че тези два празника трудно могат да съжителстват на една и съща дата, тъй като отговарят на два различни образа на жената.

През 2006 г. афроамериканската активистка Тарана Бурке започва в социалните мрежи движението #MeToo (#AзСъщо) с цел да даде гласност на жертвите на сексуално насилие и да изгради солидарност помежду им. През 2017 г. американската актриса Алиса Милано призовава в Twitter всички жертви на сексуален тормоз да споделят #MeToo, за да бъде разкрит истинският мащаб на този световен, неназован дотогава проблем. Наскоро станаха

пет години от началото на движението #MeToo, на което в България се гледа като на нещо противоречиво и далечно.

Масово се коментират скандали в Холивуд, в университети в Белгия и в други европейски страни и някак не забелязваме, че постоянно се разкриват нови случаи навсякъде другаде, но не и у нас. Ние сме някакво щастливо изключение, в България това просто не се случва.

За да бъде 8 март съвсем „празничен“, миналия месец отново отхвърлихме Истанбулската конвенция заради „вратичките“, които някои партии виждат в нея и които биха довели до най-страшното според тях, а именно да бъдат защитени от закона жертви на насилие, които не са от биологичен женски пол. В това опасение може да прозрем и някои все още мъгляви нагласи, които за в бъдеще биха могли да формират идеи за забрана на аборта например – тема, особено актуална в САЩ.

Междувременно преди две седмици в Испания беше гласуван един от най-прогресивните закони в историята на страната, който позволява легалната смяна на пола, както и абортите, без да е нужно съгласие от родител на непълнолетни на 16 и 17 години. Разбира се, дясната партия Partido Popular реагира острo, като излезе с позиция, че абортът не спада към фундаменталните човешки права.

През май 2022 г., когато няколко републикански щата в САЩ гласуваха за забрана на аборта в Ню Йорк, станах свидетел на друга нова за мен ситуация, в която хиляди излязоха на протест, като най-впечатляващо беше колко голяма част от тях са ученици и тийнейджъри. Както всяка законова промяна, нарушаваща генерално човешките права, и тази беше посрещната с хаштагове, ентусиазъм, надвикване, докато интересът малко по малко не затихна. И в САЩ, както и в България, хората масово четат само заглавията и искат да им се каже какво да мислят, без да се налага сами да се информират.

Чия работа е справянето с домашното насилие?

В България основно за жертвите на домашно насилие и сексуален тормоз се грижи неправителственият сектор. Трудностите произтичат от липсата на ясно законодателство и от нежеланието на управляващите и на немалка част от обществото да участва с разбиране и готовност в разговор по проблема. Както винаги вниманието от основната тема се отвлича с измислената заплаха за половата осъзнатост на децата и младежите.

И в САЩ неправителствените организации са тези, които основно се грижат за жертвите на всякакъв вид насилие и дискриминация вместо държавните институции. Те обаче са с далеч по-широко поле за действие, по-добра репутация и по-голямо обществено признание в сравнение с подобни организации в България.

Другата основна разлика е, че

неправителствените организации в САЩ имат сериозни съюзници в лицето на университетите,

където студентите знаят, че могат да сигнализират за каквато и да е проява на насилие. Това е един вид перформативен прогрес, тъй като една от основните му цели е да създаде образ на университета като институция, грижеща се за всички психически, физически и духовни нужди на студентите си, гарантираща адекватна реакция при евентуални проблеми. Това дава важното усещане за сигурност и изгражда доверие. Студентите са постоянно информирани; случаите на насилие във и около кампуса се докладват ежедневно по имейл на всички в академичната общност. Разбира се, усъвършенстването на тези добри практики изисква време, в което да се изградят подходящите подходи и да се избегнат спекулации.

Как се говори за това?

Често усещането в България е, че липсва речник, за да се назоват определени феномени, и то не защото превод не съществува. Неправилното използване на терминология в обществения разговор е пример за нежеланието на отговорните държавни институции за разрешаване на проблема с насилието, основано на пола. Пример е терминът интерсекционалност (аналитичен подход, търсещ взаимовръзките между категории като пол, етнос, социална класа и сексуална ориентация; той изследва взаимодействието между расизма и сексизма например, което води до две различни застъпващи се нива на дискриминация), широко използван в повечето страни. Отказът да назоваваш нещо с истинското му и най-точно име е отказ да признаеш съществуването му – да отречеш, че всички убити от началото на годината жени са жертви именно на домашно насилие и че за тях трябва поне да има отделна статистика, а не отразяване като единични случаи в медиите.

В САЩ, както и в Испания, има алтернативно пространство, различно от медийното, където тези теми намират място и възможност за интерпретация, а именно полето на културата и изкуствата. Почти всяка институция, без значение дали е културен център, театър, концертна или изложбена зала, би изглеждала странно, ако няма

отделна програма от разнообразни събития през месеца на жената.

Те, разбира се, варират според профила и концепцията на институцията.

У нас такива целенасочени програми в големите театри и галерии не съществуват, но още по-важният въпрос е означава ли това, че въпросните институции нямат мнение по темите, които пряко засягат развитието на обществото ни, а ако имат такива, защо не изразяват позиция за Истанбулската конвенция например.

Откога не е работа на изкуството да се занимава със социални въпроси?!

Театърът като пространство за съпротива

Социално ангажираният театър се практикува в сферата на образованието, терапията, социалната справедливост и общественото развитие. Той се основава на работа с различни общности и служи за адресиране на техните проблеми. Академичната дисциплина „Приложен театър“ изследва хибридно артистични, културни и социални практики, тяхната ефикасност и етика. Тя е свързана с постоянното развиване на различни подходи спрямо групите, с които работи, и поставените цели във всеки конкретен случай. Понякога фокусът на този вид театър е повече върху процеса, отколкото върху крайния продукт. Това обаче не означава, че художествената стойност на представленията е пожертвана за сметка на съдържанието.

Съществуват множество жанрове, като например театъра на потиснатите, създаден от бразилския режисьор, педагог и активист Аугусто Боал през 1960 г. В него се представя история, близка до тази на зрителите, и те трябва да заменят актьорите, за да помогнат на персонажите да променят хода на историята си, да намерят по-добър изход от нея, като по този начин търсят алтернативи на своята собствена.

Друг подход е този на документалния театър. В испанското представление La Jauría („Глутницата“) например дословно се пресъздава съдебното дело срещу петима млади мъже, изнасилили 18-годишно момиче през 2016 г.

У нас през 2018 г. Паник Бутон Театър с режисьор Василена Радева, създаде пърформанса „Синята брада – брак без приказка“. В него едноименната приказка на Шарл Перо се превръща в кошмар от истински истории на жени, станали жертви на домашен тормоз. В представлението се говори за пределите на поносимост към насилието и търсенето на подходящ език за споделяне на тези истории чрез театрални похвати. Пърформансът се игра до 2021 г. в Театрална работилница „Сфумато“, което показва огромната нужда от повече такива постановки.

Понякога самите потърпевши участват в представленията. Пример за това е имерсивния спектакъл The Jungle („Джунглата“) на британската трупа Good Chance Theatre, в който се пресъздава истински бежански лагер във Франция преди и по време на разрушаването му през 2016 г. В него всеки зрител получава различна националност и става свидетел на предизвикателствата в съжителството на различни култури в условия на нищета и заплаха.

Същата театрална група създава проекта „Малката Амал“, огромна 3,5-метрова кукла на сирийско дете бежанец, което от години обикаля целия свят, носейки послание за мир.

В България хората, работещи в тези жанрове, занимаващи се с актуални теми, са малко и обикновено поставят на камерна сцена в избрани държавни театри или работят независимо в алтернативни пространства. Те в никакъв случай не са достатъчни, за да покрият всички проблеми на обществото, които изискват спешна реакция от страна на културния сектор. Работата им все още е възприемана като нещо различно от театъра, който сме свикнали да гледаме на голяма сцена, и все още не е заслужила място сред ежегодните награди за сценични изкуства.

Как тогава този вид изкуство да стигне до хората, които упражняват насилие или пък са жертва или свидетели на такова? Или то е предназначено само за онези, които вече са отдадени на каузата?

И изобщо кой ходи на театър в България, когато става дума за представления със социален характер?

Как се стига до пространствата, в които той се случва? Напълно несъвместима ли е халтурата със социалната ангажираност?

Много театрали в Ню Йорк смятат, че спектаклите на „Бродуей“, чиято функция в повечето случаи е предимно да забавлява, не са достатъчно социално ангажирани. Въпреки това нерядко може да се гледат представления, които повдигат, макар и частично, теми като хомофобия, расизъм и всякакъв вид дискриминация. Публиката също не е особено разнообразна, както и у нас, въпреки че основната причина за недостъпността там са високите цени на билетите, а не различните представи за това какво би могло да включва понятието „театър“ и как то се отнася към живота ни тук и сега.

Идеята на социално ангажирания театър е не да шокира, а да провокира и да подтикне към диалог, да покаже част от реалността, до която обикновено нямаме достъп. Създаването му изисква както артистите, така и публиката да бъдат подготвени. Нужни са опит и традиции, точно както и във всички изразни форми. За да работим по толкова големи и важни теми, е необходима

промяна на парадигмата за театър,

осъзнаване, че актуалността би трябвало да е в ядрото на изкуството, вместо да бъде системно изключвана от него.

Работата с теми като насилие, дискриминация и социално неравенство изисква емпатия, активно вслушване в света, както и грижа за публиката. Този процес крие много капани, в които дори опитни артисти често попадат. Примери за това са превръщането на произведението в самотерапевтично преживяване или пък в схематична тезисност, при което не е трудно да изгубиш публиката. Освен всичко друго, социално ангажираното изкуство не се изчерпва единствено с пресъздаването на травмата или с гола демонстрация на активизъм – все елементи, с които трудно се печелят вниманието и доверието на зрителите. То е изтъкано от въпроси, върху които публиката разсъждава заедно с артистите.

Какво бих могъл да направя аз? Как мога да помогна? Не е ли тази конкретна ситуация всъщност част и от моя живот?

И не на последно място, социално ангажираното изкуство би изгубило смисъла си, ако го има само един месец в годината, по случай някакъв празник, пък бил той и с вековна история.