Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kogo-ne-pazi-zakonut-za-zashtita-ot-domashno-nasilie/

В началото на 2023 г. със съквартирантките ми решихме да гледаме обсъждането на измененията в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) в Народното събрание. Очаквахме интересна дискусия, но уви, станахме свидетели само на скандали, невежество и тук-там реч на омразата. Това, което не можахме да проумеем с 21-годишните си мозъци, беше: защо дебатът не се концентрира около защитата от домашно насилие, при положение че всеки се изказва колко е против него и колко е загрижен за пострадалите?

Вместо това обаче се говореше за „джендър идеология“ (каквото и да означава това), а Десислава Атанасова и Корнелия Нинова открито се хвалеха, че техните парламентарни групи са спрели ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. И тези хвалби – на фона на нарастващите случаи на брутално насилие над жени и бездействието от страна на държавата. 

Предположихме, че голяма част от депутатите може да се страхуват – да не би случайно да дадат права и защита на една група граждани. Народният представител от БСП Иван Ченчев беше възмутен, че законопроектът на Надежда Йорданова и група народни представители предвижда замяна на термина „фактическо съпружеско съжителство“ с „интимна връзка“, тъй като второто е по-широко понятие и ще може да предостави защита на всички двойки (такова предложение в законопроекта към онзи момент нямаше). Ченчев едва ли е предполагал, че няколко месеца по-късно Народното събрание ще се опитва да дефинира понятието „интимна връзка“, за да може законът да предоставя адекватна защита и на пострадалите в хетеросексуални отношения. Защото в опити да не се дадат права на едните, пострадаха и другите, както показа случаят с Дебора Михайлова, обезобразена от мъж, с когото не е съжителствала. Това даде тласък на включването на интимните връзка в закона.

Въпреки заявката на правителството да се бори с домашното насилие, все още не са изградени ключови механизми за справяне с проблема. 

Домашното насилие, на което са изложени ЛГБТИ+ хората в България днес

Две години по-късно ЗЗДН все още не защитава еднополовите двойки. А тези връзки не са имунизирани от насилие. Изследване на Фондация „Билитис“ по проблема с домашното насилие сред ЛГБТИ+ двойки, в което са се включили 91 респонденти, констатира, че една трета от интервюираните са преживели насилие от страна на партньор, а две трети – от страна на родител.

Осъзнаването обаче, че това, през което пострадалите преминават, е домашно насилие, идва доста по-късно, споделя Робин Златаров, проектен мениджър във Фондация „Билитис“. Нито един от респондентите в проучването не е докладвал в полицията, че е подложен на някакъв вид тормоз. Пострадалите не са сметнали, че ще ги вземат на сериозно, обясни Златаров.

И има защо. Адвокат Силвия Петкова, която и е официална сътрудничка на „Билитис“, разказа пред „Тоест“ за случай на насилие между гей мъже, продължило година и половина след прекратяване на връзката. В един от случаите при подаден сигнал до тел. 112 патрул не е изпратен с аргумента, че полицията не се занимава с „педерастки работи“. 

Пострадалите не търсят полиция от страх, че ще станат обект на дискриминация и че тя няма да си свърши работата. Това потвърждава и Робин Златаров: 

„Когато хората се обръщат към нас за каквото и да е насилие, те не знаят към кого [другиго – б.р.] да се обърнат. Те ни се доверяват като ЛГБТИ+ хора, които имат нужда от някакъв вид подкрепа, ние сме първата инстанция и първият праг на доверие.“ 

Къде може да се потърси помощ?

„Билитис“ поддържа чат линия за подкрепа, която е активна всеки делничен ден между 18:00 и 22:00 часа. Доброволците в нея са поне в четвъртата си година на обучение по психология и получават допълнителна подготовка от страна на фондацията, а работата им се наблюдава от сътрудник на „Билитис“. Доброволците се опитват „с въпроси, с побутване“, по думите на Златаров, да разберат от каква помощ има нужда пострадалият, за да го пренасочат към психотерапевт, адвокат или към по-подходяща за конкретния случай организация.

По-често подавани сигнали към организации като „Билитис“ и Single step са за тормоз от страна на родител. ЛГБТИ+ хората могат да търсят закрила по ЗЗДН, ако са подложени на системен тормоз от страна на членове на семейството, а децата между 14 и 18 години имат право да поискат от съда издаване на ограничителна заповед без подпис на родител. Неясно е какво би станало с деца, чийто родител или осиновител е във връзка с човек от същия пол. Според закона извършител на домашно насилие може да бъде съпруг или партньор на родителя, но ако държавата не признава съществуването на еднополови връзки, как може да се докаже, че детето е пострадало в условията на домашно насилие? 

Една от известните организации, които оказват помощ при домашно насилие, е Фондация „Асоциация Анимус“. Оттам обаче уточниха пред „Тоест“, че рядко ги търсят ЛГБТИ+ хора. В „Билитис“ сигнали за домашно насилие от страна на партньор почти липсват, макар данните от проведеното от фондацията изследване да сочат, че такова насилие съществува. 

На теория всеки ЛГБТИ+ човек би трябвало да може да потърси защита в кризисен център. Но в много общини няма такъв, а в наличните местата са крайно недостатъчни. По-сложна е ситуацията с транс жените, които не могат да бъдат настанени в център за жени, защото по документи са мъже. Това е и общността, която докладва най-малко случаи на насилие. 

Спорната дефиниция на „интимна връзка“

Домашното насилие не е феномен само за хетеросексуалните двойки, но те получават защита от закона, а останалите – не. „Причината за това се състои във формулировките „семейна връзка“ и „фактическо съпружеско съжителство“ – понятия, които българското национално право тълкува стеснително, считайки, че обхващат семейството в тесен смисъл (брачна връзка)“, разяснява адв. Петкова в доклада на „Билитис“ за насилието в ЛГБТИ+ двойки. 

През август 2023 г. Народното събрание се опитваше да дефинира „интимна връзка“, като защитата на ЛГБТИ+ хората отново беше пренебрегната и интимната връзка си остана запазена само за хетеросексуални двойки. Въпреки законовото ограничение обаче понятието все още има двойствено значение. 

В цитирания доклад Петкова изказва мнението, че макар в тесния смисъл дефиницията за интимна връзка да включва само лицата в разнополови двойки, е възможно и по-широко тълкуване. Основанието за него е, че формулировката в закона изключва интерсекс хората, а техният пол не може да се определи еднозначно като мъжки или женски. Тя стига до извода: 

„При това по-широко тълкуване може да се приеме, че нововъведената възможност за закрила от домашно насилие обхваща както интимната връзка между две лица от мъжки и женски пол, така и интимната връзка между две лица от мъжки пол и две лица от женски пол.“ 

Ето един пример, от който става по-ясно как понякога и за държавата не е лесно да определи дали става въпрос за хетеросексуални, или хомосексуални отношения:

Има интерсекс хора, които са записани като жени при раждането си, тъй като тялото им прилича на женско, но впоследствие се оказва, че имат мъжки хромозоми и полови органи. На много от тях им е извършена т.нар. „нормализираща“ операция за „утвърждаване“ на пола, за да продължат да живеят като жени, само че Конституционният съд и Върховният касационен съд приемат, че полът може да бъде единствено биологичен. Тези хора са жени по документи, но мъже според двете съдилища. И ако имат връзка с мъж и във връзката има насилие, то ще бъде ли насилие при еднополова двойка, или не?

Възможността за двойствено тълкуване би довела до противоречива съдебна практика, но тъй като такава все още няма, не може да се заведе и тълкувателно дело.

От описаното по-горе обаче възникват три въпроса.

Първият е къде попадат интерсекс хората, тъй като те не могат да бъдат категоризирани в мъжки или женски пол. 

Вторият въпрос е не следва ли да подлежат на закрила по Закона за защита от домашно насилие еднополови двойки със сключен в чужбина брак.

И третият важен въпрос е започната ли е процедура по създаване на правна рамка за признаване на еднополови връзки, както предвижда решение срещу България на Европейския съд по правата на човека от 2023 г. И ако не, защо?

Компетентно да отговори на тези въпроси е Министерството на правосъдието. На 31 март 2025 г. отправих питане към него по електронната поща. В началото на април се свързах с Министерството по телефона и получих уверение, че имейлът ми е пристигнал. До редакционното приключване на статията не съм получила отговор на въпросите си. 

Какво пише в Наказателния кодекс?

Макар законът да изключва ЛГБТИ+ хората, Наказателният кодекс (НК) би могъл да обхване еднополови връзки. В него липсва уточнението, че домашното насилие трябва да е между мъж и жена. Според чл. 93, т. 31 от НК престъплението е извършено в „условията на домашно насилие“, ако то е физическо, сексуално, икономическо или психическо и е осъществено спрямо член на семейството или някого, с когото насилникът живее в едно домакинство. 

Домашното насилие само по себе си не е престъпление, уточни Силвия Петкова за „Тоест“. С други думи, човек може да бъде съден не просто за домашно насилие, а че е извършил нещо в условията на домашно насилие. То може да бъде утежняващо вината обстоятелство за някои престъпления и съответно те да подлежат на по-тежко наказание. 

Според ЗЗДН при нанасяне на средна телесна повреда на съпруг наказателното производство се извършва само при сигнал на пострадалия до прокуратурата. Българската Конституция обаче приема, че „съпругът“ може да е само лице с противоположен пол. Ако се позовем на дефиницията в НК, насилие в еднополова връзка ще се преследва по общия наказателен ред и независимо от волята на пострадалия (тоест без да се налага жертвата да подава сигнал до прокуратурата), което пък предоставя по-добра защита на лица от един и същ пол, които са в интимна връзка. 

Адв. Петкова обобщи ситуацията така: ако се позовем на НК, пострадал от насилие може да бъде човек, който живее или е живял с извършител от същия пол. В този случай пострадалият може да сезира прокуратурата, която трябва да се заеме с разследването. „Друг е въпросът вече доколко ще се осъществи качествено разследване, така че да се стигне до реално предаване на съд на извършител на престъпление в условията на домашно насилие и до реалното му осъждане. При всички положения, когато се намираме в условията на наказателно производство, съдът се позовава на дефинициите в НК“, заключи Петкова. 

Тя допълни и че при престъпления, извършени в условията на домашно насилие, се търси закрила и по двата закона. Ограничителната заповед се издава в срок от 24 часа след подаване на искането по ЗЗДН, докато издаването на такава забрана по НК изисква привличане на лице като „обвиняем“. За да има обаче „обвиняем“, са нужни достатъчно доказателства, чието събиране може да отнеме месеци или години. 

Недоверие в институциите

Във всеки случай, при непосредствена опасност за живота трябва да се звъни на 112, съветва адв. Петкова. Тя обаче обръща внимание, че диспечерът на телефонната линия винаги задава въпроса дали пострадалият и извършителят се познават. И ако разбере, че са в еднополова връзка, има риск да не изпрати патрул. 

Това обяснява притесненията на ЛГБТИ+ хората да звънят на 112, които е констатирал Робин Златаров. Той разказа, че пострадалите обикновено питат за други алтернативи в чата на „Билитис“. 

Златаров уточни, че е напълно възможно да има позитивни примери на добро отношение от страна на полицията към пострадал, но в практиката си се е сблъсквал най-вече със сигнали за негативно отношение.

Както гражданите имат задължение да спазват законите на държавата, така и държавата би следвало да защитава гражданите си безусловно. Случаите на пострадали и дори убити в условията на домашно насилие няма да намалеят, докато институциите не започнат да приемат сериозно всеки сигнал за пострадал.

Всеки, преживял домашно насилие, следва да може да получи защита. Законът обаче оставя една уязвима група без подкрепа, като не припознава съществуването на еднополови връзки. Домашно насилие сред ЛГБТИ+ двойките има, но липсата на доверие в институциите кара много от пострадалите да не търсят помощ. Тези случаи остават скрити за държавата, което повдига въпроса: може ли да се борим ефективно с проблема, ако не знаем действителните му измерения?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/politkorektnost-po-bulgarski/

Един от въпросите, който буди най-много спорове в обществото през последните вече около десет години, е този за така наречената политкоректност. В действителност става дума за термин, който в Америка се налага през 90-те години, а по-късно бива заменен от по-актуални названия. По времето на първия мандат от управлението на президента Тръмп той се наричаше „борба за социална правда“ (social justice), а напоследък се възприе понятието woke, или „будна“ (за несправедливостите) култура“. В най-общи линии понятието поставя въпроса за наличието на структурни неравенства, основани най-често на расата и пола, в обществата на западните държави (но и не само). 

Може би своя пик политкоректността достигна през 2020 г., когато смъртта на Джордж Флойд предизвика бурни протести от страна на движението „Животът на черните има значение“, в резултат на които биваха събаряни статуи, преименувани сгради, проблематизирани моменти от цялата американска история. За мнозина това бе дълго чакана справедливост. За други – опасна крайност, заплашваща да се изроди в нова мутация на комунизма.

Признавам си, че аз лично сериозно се притесних от случващото се в онези години, когато всички бяхме безкрайно изнервени и заради коронавируса, сеещ смърт и предизвикал толкова ограничения при свободата ни на движение и контакт с други човешки същества. Стори ми се двоен стандарт, че нормалните човешки срещи са проблем, а за масовите протести се казва, че са безобидни или дори че рискът от избухване на нови огнища на пандемията е приемлив заради борбата с расизма. Тогава си спомням, че разговарях с моя приятел доц. Искрен Иванов и по човешки го запитах дали смята, че този тип протести ще стигнат и дотук.

Не само че ще стигнат, те са вече тук – отговори ми той. – Но няма да са като тамошните. Ще бъдат пречупени през нашата национална специфика.

Тогава не разбрах абсолютно нищо от това, което ми каза. Попитах го дали ще става въпрос за правата на малцинства като ромското или турското у нас. Но той отрече и повтори, че движението ще бъде пречупено през българската национална специфика. Отново не схванах, но малко по-късно и в България избухнаха протести, които бяха насочени срещу корупцията и стигнаха до създаването на така наречения Орловград, превърнал се в символ на съпротивата срещу властта. Тогава ми се стори, че тези протести действително напомнят на американските по това, че отново се стига до крайности – разнасяха се ковчези, сгради се целеха с риба и яйца. 

Но не ми хрумна, че може да става въпрос и за друг общ корен – борбата с привилегията.

На тогавашните протести имаше много студенти, учещи в чужбина и върнали се временно у нас заради коронавируса, който затвори и университетите. Това, което не беше наред в страната ни според тях, беше шуробаджанащината. Склонността да се назначават хора, които са верни, но не и умни. Гневът към т.нар. калинки, заради които тези млади хора, заминали в чужбина, не получават равен шанс в страната си, така както в Америка едни хора са уверени, че изостават по рождение заради цвета на кожата си.

И все пак прилика с дълбоки социални кливиджи, като расовото неравенство в САЩ, тогава не можах да намеря. 

Протестите минаха и заминаха. Байдън стана президент и това като че ли отне от кислорода на възмущение, захранващ западната политкоректна култура, имаща нужда да е в опозиция, за да бъде ефективна – неслучайно звездният ѝ миг настъпи по време на първото управление на Тръмп.

У нас протестът роди партии, които поставиха под въпрос управлението на ГЕРБ и за един кратък период дори задържаха партията на Бойко Борисов извън властта. Наличието на дълбоки, неразрешими противоречия относно геополитическата ориентация на страната направи този успех нетраен, но за известно време изглеждаше, че протестът е победил – както тук, така и там. Ако обаче в САЩ болезненият разговор за неравенствата предизвика остра реакция, то у нас той още не беше започнал.

Това се случи, след като Путин нападна Украйна.

И до ден днешен не мога да осмисля това събитие. Отново Искрен Иванов беше този, който ме предупреждаваше още преди години, че тази война е неизбежна. Аз до последно смятах, че тя не може да избухне. Рискът за Русия ми се виждаше прекалено голям, загубите, които тя можеше да понесе при атака срещу съседите си – твърде непоносими.

„Те не са рационални. Няма да ги разбереш, ако търсиш мотиви на действията им като на западна държава“, казваше ми Искрен, автор на книгата „Православната геополитика на Русия“. По-късно и баща ми каза същото: „Вашето поколение обича да калкулира плюсовете и минусите от едно начинание. Не можете да разберете култура като руската.“

Непосредствено след началото на войната като че ли обществото се обедини от възмущението си срещу агресора, беше солидарно с нападнатите, възхитено от дръзката им отбрана, като че излязла от подвизите на Гондор в книгите на Толкин. Това обаче не трая дълго. Глашатаите на режима в Кремъл, стъписани от първоначалния неуспех, навириха гребен и пронизителният им вой огласи социални мрежи и сайтове. Русия бе предизвикана, твърдяха те. НАТО я заплашваше до границите ѝ. Тя е тази, която е нападната. Тя е тази, която се отбранява.

Контрааргументите на спорната теза достигнаха мнозина, но за други се оказаха безсилни. Че НАТО вече граничеше до Русия с балтийските държави. Че с контрола на Москва над Крим възможното членство на Украйна в Алианса вече е на практика предотвратено заради негласната му политика да не приема държави, които не контролират териториите си, и по този начин да избегне включването си във война автоматично (независимо от реторическите сигнали в една или друга посока).

Нищо от това нямаше значение. Защото голяма част от българите обичат Русия. И не говоря (само) за действително великолепната, изумителна култура, изразяваща се в прекрасната литература, дръзко кино или красив балет. Говоря за Руската федерация, преди това за Съветския съюз, за самата идея за самодържавие. И сега сигурно се чудите: но какво общо има това с политическата коректност?

Общото е, че това е въпросът за привилегията в България. 

В Съединените щати едни хора са били роби, а други господари и тази рана не е зараснала никога, а периодично гнои до ден днешен. Но и в България се е случило нещо такова след 9 септември, когато съветските войски окупират страната и инсталират марионетен режим, който я управлява близо половин век. За една част от нашия народ този период е свързан с репресии и убийства, с несправедливо осъдени и безследно изчезнали близки, с ежедневни унижения от всякакъв аспект – колко дълга коса можеш да носиш, колко къса пола може да облечеш, къде можеш да пътуваш, какво можеш да си купуваш. 

Но за други не е така. За много хора комунизмът е като манна небесна, спуснала се от Съветския съюз, за да ги извади от мизерията на западналите села, от които произлизат, и да ги постави в уютни апартаменти (някои от които чужди) и приятна работа „на бюро“. Да цивилизова децата им и те постепенно да развият рефлекса едва ли не на аристократи – културни, образовани, пътували в чужбина и знаещи езици. 

Това развива лоялност, вярност, а понякога (но само понякога, други са отблъснати от това си минало) дори и любов към силата, която ти е дала всичко това – Съветския съюз и неговия наследник Руската федерация (обичта към царското време в Русия е рефлексия от опитите на Кремъл да примири различните периоди от историята си). Защото каква е целта на Путин, ако не да върне СССР, да спусне отново желязната завеса, да обърне стрелките на часовника назад? Това неговите сподвижници много добре го знаят, на това се и надяват, макар малцина да го разкриват толкова простодушно, както прави Костадин Костадинов със заплахите си да отвори отново лагера в Белене.

Тръмп обеща да направи „Америка отново велика“ и да възстанови славното десетилетие на 50-те, когато американският (бял) мъж можеше с работа в завода да гледа цялото си семейство. А жената (предполагаемо) е била щастлива да си живее у дома и да гледа децата, докато по телевизията се въртят реклами колко опасни са гейовете, а чернокожите са сегрегирани в градския транспорт, образователните институции, обществените сгради и т.н.

Путин обещава на русофилите и на комунистите да се върнат времената, когато те са решавали кой какви права има в обществото. И когато с един донос могат да зачеркнат цялото ти бъдеще.

Но не всички българи са съгласни с това, напротив, много не са и те водят борба с останалите – такава, каквато има между движенията на „будните“ и MAGA в Америка. Там либералите искат САЩ да ревизират погледа към историята си в частта с изграждането на институциите, твърдейки че те са заложени като несправедливи и расистки. А тук – да се погледне критично към ролята на Русия за независимостта на България още от времената след Освобождението, а може би и преди това. Там се опитват да премахнат паметниците, свързани с миналото на Конфедерацията и с нейния бунт за запазване на робството. Тук статуите, които възхваляват съветския окупатор, извисяващ се над не един и два български града – ПСА (или МОЧА) в София и Альошата в Пловдив, – са само най-фрапантните примери. 

Затова у нас БСП е партията, която се опитва да консервира, макар да е лява. Защото нейното минало е миналото на властта. Тази нейна характеристика, между другото, е и причината за много мъчителните разломи сред съмишленици. Част от тях са десни срещу комунизма у нас в лицето на БСП и автоматично са срещу демократите в САЩ, защото са лява партия, при това ставаща все по-радикална в ревизията си към историята. Други са либерали срещу Русия, която сега, наопаки на времената на Студената война, се ползва със симпатии от страна на републиканците. Разбирам и двете страни, макар да не искам да казвам на коя симпатизирам.

Лично за мен обаче е безспорно, че американската политкоректност достигна до крайности и започна да се усеща не като насочена „за“ представителите на малцинствата и жените, колкото „против“ белите и мъжете – нещо, което те също чувстват и което ги кара да подкрепят шоумена Тръмп, дори част от тях вътрешно да не харесват просташкия му маниер. У нас отрицанието на Русия сред демократите също е прекомерно обострено според мен. Редом с Путин се отрича и Пушкин, заедно със Съветския съюз и 9 септември се отхвърлят още Трети март и Освобождението. Това прави русофобите да изглеждат ирационални в очите на пасивното мнозинство, което не харесва инвазията на Путин, но не може да се откаже от симпатията си към Дядо Иван.

Факт е обаче, че в България има голям проблем с предимството, което децата на старата комунистическа номенклатура, свързана с Русия, имат пред останалите, свръхпредставени са във всички партии, дори в демократичните (спомнете си каква буря от негодувание предизвика номинацията на Васил Терзиев за кмет на София). Още по-голям е проблемът с отношението към историята и с това, че дните на болка и страдание за едни са символ на триумф за други. Опасявам се, че докато не разрешим това противоречие, трудничко ще стигнем до въпросите за расата и пола, които са в основата на културните войни сред държавите, в чиито политически семейства все още сме. Разбира се, стига да искаме – все пак България не е била колониална държава и нещата тук не могат и не бива да се повтарят на сляпо. Или поне могат да се избегнат някои грешки.

А що се отнася до САЩ, всичко ще зависи от това дали Тръмп ще успее да овладее икономиката, така че да върне силните времена на Рейгън и Никсън за Републиканската партия и с това да спечели културните войни, или ще бъде поредният президент, повален от високите цени, както стана с Байдън. За нас обаче може би е по-добре да се съсредоточим върху нашата държава, защото, увлечени в безспорно вълнуващите спорове около културните войни на глобалното село, може и да пропуснем как нашият Голям брат отново слага хомот на шията ни, за да ни поведе в друга посока.

Post Syndicated from Сара Перин original https://www.toest.bg/izostavenoto-nasledstvo-zashto-bulgaria-ne-mozhe-da-produlzhi-da-prenebregva-pravoto-na-dom/

В продължение на десетилетия България пренебрегва едно от основните си жилищни предизвикателства, наследено от комунистическото минало. Докато вниманието е насочено към развитието на бизнеса и икономиката, недовършената жилищна реформа остава до голяма степен неосъществена – особено за бедните и уязвимите общности.

По време на комунистическото управление географската мобилност на хората, тоест движението от едно населено място в друго, е порицавана и насилствено ограничавана. Ромските общности са обект на политиката на комунистическата партия за насилствена уседналост от 1958 г., като за тази цел ромите са назначавани предимно на нискоквалифицирани длъжности в селското стопанство и промишлеността. Целта – заселване и асимилация, а не интеграция. Въпреки гарантираната заетост и осигуреното базово жилище в този период от развитието на българската държава, социално-икономическото неравенство продължава да се възпроизвежда през поколенията.

След срива на социалистическата икономика безработицата рязко нараства – особено сред бедни и уязвими общности като ромите, които са сред първите, останали без препитание. Поддръжката на общински жилища от страна на местните власти и социалните услуги се сриват, а условията в много квартали с неясен правен статут, които вече са нестабилни, се влошават още повече.

Допълнителен проблем е, че множество жилища, построени неофициално още по време на комунистическия режим, така и не са узаконени. Това оставя техните обитатели в състояние на хронична правна несигурност и постоянна заплаха от изселване. В резултат държавата и общините често използват неформалния статут на тези зони като оправдание за липсата на инвестиции в инфраструктура или благоустрояване.

В България по време на прехода към демокрация не беше разработена ясна или всеобхватна „нова социална жилищна политика“. Вместо това се запази наследството на старата политика – принудително заселване без подходяща инфраструктура и често принудително извеждане и разрушаване на единствено жилище, без достойна и справедлива алтернатива. 

Днес в цялата страна съществуват повече от 100 неформални ромски квартала, макар и да липсва официална информация, надлежно документираща това предположение. Вместо да провеждат системна политика за подобряване на условията за живот в тези квартали, властите до голяма степен ги игнорират, като позволяват несигурността да продължи, а в някои случаи и ситуацията да се влоши. Продължителното бездействие създава почва за заблуждаващи представи, които изместват отговорността от общините към самите засегнати общности и така нормализират в очите на мнозинството недопустимите условия за живот. 

Липсата на видимост на бездомността в България създава у обществото погрешното разбиране, че такъв проблем не съществува. Отсъствието на бездомността от дневния ред на обществото обаче не трябва да замъглява факта, че десетки хиляди български граждани живеят в условия на скрита бездомност и постоянна жилищна несигурност.

София не е беден град – с бюджет от 1,32 милиарда евро тя има ресурс да гарантира достойни условия на живот. Но докато пазарът на недвижими имоти върви нагоре, социалните политики изостават. Едно общество расте истински, когато всички имат шанс да вървят напред – както бизнесът, така и хората.

Ситуацията в район „Илинден“ е показателна за това напрежение: Общината не успява активно да подготви достойни за живот алтернативи за уязвимите жители преди разрушаването на единствените им домове. Европейските разпоредби са категорични: семействата, живеещи в неформални селища – особено когато те са резултат от исторически политики на принудително заселване, – имат право на съвременни и достойни жилищни решения. 

На практика неформалните ромски квартали са част от т.нар. обичайно право. Дори в развити страни по отношение на неформални квартали, които съществуват над 100 години без официална регулация, често се прилагат нормите на обичайното право – неписани, но утвърдени правила, възникнали от дългогодишна практика. Те уреждат отношенията между хората – ползване на имоти, строежи, съседски спорове – и се спазват, защото са приети за справедливи и необходими. В някои случаи тези обичаи са признати и от закона. А на територията на днешните неформални ромски квартали, както става ясно от историческата справка, ромите често са били насилствено заселвани. Самите квартали пък се създават и разрастват пред погледа на институциите и с тяхното мълчаливо съгласие. 

Присъствието на ромски общности в България не е ново явление. Исторически записи от 1400 г. и османски данъчни регистри от 1500 г. документират съществуването им. В исторически план номадството или движението на хора и стоки в империята е било регулирано, но прието. Едва в средата на ХХ в. принудителното заселване се превръща в официална политика.

По време на Прехода политиките за реституция на земя даваха приоритет на частните претенции, като често пропускаха общности, заселени на общинска земя. В резултат на това много ромски общности бяха оставени в ситуация на правна несигурност, уязвими на заповеди за събаряне. Между 2012 г. и 2017 г. 89% от заповедите за събаряне са насочени към единственото жилище на ромско семейство, като по този начин се оставят много деца, възрастни и болни хора без сигурен дом. 

Жилищната несигурност не е изолиран проблем. Тя е тясно свързана с бедността, която се предава от поколение на поколение. Днес повече от половината роми в България живеят в нерегламентирани квартали, където 80% от жителите нямат канализация и топла вода. Жилищната нестабилност увеличава хроничния стрес и има документирано въздействие върху образователните резултати. Тези обстоятелства може да помогнат за обяснението на поне една от причините, поради които продължават да съществуват разлики в дела на завършилите училище по етнос – само 23% от ромските ученици получават средно образование, а по-малко от 2,6% продължават в университет.

За съжаление, българската общественост често продължава да се противопоставя на спорадичните усилия на държавата за подобряване на условията на живот в ромските общности. Причините са устойчиви стереотипи, негативни нагласи и погрешни схващания за ромите и тяхното положение. Тази широко разпространена съпротива допринася за продължаващото нежелание на държавните и местните органи да се ангажират смислено с проблема, а това от своя страна засилва циклите на изключване и маргинализация.

София, а и България като цяло трябва да приемат модерна социална жилищна политика – такава, която да отразява европейските стандарти за достойнство, приобщаване и възможности. В Европа вече съществуват успешни модели. Например финландският подход „Първо жилище“ дава приоритет на осигуряването на стабилно постоянно жилище като основа преди решаването на други социални проблеми, което значително намалява бездомността в цялата страна. 

„Тръст за социална алтернатива“ също така успешно въведе иновативен модел в три общини в България, при който местните общини работят с жители, архитекти и геодезисти за регулация на съществуващите квартали. Дългосрочната цел е семействата да станат собственици на жилища и да плащат данъци – нещо, за което много от живеещите там мечтаят: да бъдат третирани и възприемани като граждани. Подобни принципи биха могли да ръководят българските усилия за предлагане на регламентирани жилища на достъпни цени на уязвими семейства или за работа с тях за регулация на отдавна заселените квартали и общности.

Една просперираща европейска столица трябва да е в състояние едновременно да защитава и бизнес интересите на частни инвеститори или публични власти, и най-уязвимите си граждани. 

Решаването на проблема с наследството от принудителното заселване чрез цялостна стратегия за социални жилища е не само морален императив, но и предпоставка за устойчиво и приобщаващо развитие. Достъпното жилище за всички български граждани в уязвимо положение е важна основа, която предопределя пътя на всеки човек към достоен живот. То променя житейските перспективи и укрепва социалното сближаване. България може да бъде силна само със силни граждани.

Времето за бездействие изтече. България разполага както с ресурсите, така и с експертността да предприеме решителни стъпки. Модернизирането на социалната жилищна политика не е избор – то е отговорност. София трябва да даде пример и да изпълни обещанието си за истинска европейска столица – такава, която отстоява достойнството и правата на всички свои граждани.

Статията е изготвена със съдействието на Мария Методиева и Огнян Исаев.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nezakonnata-postroyka-na-bulgarskata-zakonnost/

15 април, вторият ден от Страстната седмица. Докато мейнстрийм медиите се надпреварват коя ще произведе повече материали за мъките Христови, кметът на столичния район „Илинден“ Емил Бранчевски разпорежда да се съборят единствените жилища на около 200 души в кв. „Захарна фабрика“. За потушаване на евентуалната съпротива на обитателите им на място са изпратени жандармеристи. Има дори водно оръдие.

Унищожаването на съществувалото от десетилетия ромско гето се извършва, въпреки че три дни по-рано Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург изрично забранява разрушаването на махалата в „Захарна фабрика“. Бранчевски защитава отказа си да се съобрази със съдебното решение с аргументи, които може да се обобщят така: ЕСПЧ нещо се е объркал.

За хората, оставени без дом, няма осигурени алтернативни жилища. Единственото предложение е жилищен блок в кв. „Ботунец“ без ток, вода, прозорци и врати. Междувременно кметове на различни столични райони заявяват, че няма да приемат на територията си бедстващите роми.

Липса на официални позиции и наличие на неофициални

В тази ситуация Васил Терзиев се държи, сякаш нарушаването на международното право в града, чийто кмет е той, изобщо не го засяга. В деня на събарянето на гетото постовете му във Facebook са за езерата в Южния парк и откриването на детска градина. Два дни по-късно пише за празничното настроение, което създава великденската украса в София.

Няма позиции и на „Спаси София“ (СС), чиято номинация за районен кмет е Бранчевски, както и на останалите партии и коалиции в Столичния общински съвет. Включително на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които бяха в коалиция със СС до 22 април 2025 г., когато „Спаси София“ обяви, че сваля доверието си от Терзиев.

Чий е Емил Бранчевски?

От СС и коалицията, от която бяха част, всъщност имат известно основание да не поемат отговорност за действията на Бранчевски. В края на 2024 г. той се обърна срещу партията на Борис Бонев и обвини членовете ѝ в „некадърност“. Това стана в деня, след като Върховният административен съд го възстанови на поста му.

Делото във ВАС беше по обвинение, че кметът на „Илинден“ притежава фирма във Великобритания, за която той твърдеше, че не знае нищо и че е фиктивна – създадена само за да бъде компрометиран.

Подобни дела имаше и срещу други районни кметове от ПП–ДБ–СС. Кметовете на „Оборище“ Георги Кузмов и на „Слатина“ Георги Илиев решиха да участват в нови избори за постовете си. Кузмов спечели на първи тур, а частичните избори в „Слатина“ предстоят през юни.

Откакто Бранчевски се отрече от СС, той вече не е на прицела на българската правосъдна система.

Единствената позиция на представител на екипа на кмета е на Надежда Бачева от „Да, България“,

зам.-кметица по социални дейности и интеграция на хора с увреждания. Във Facebook тя заяви, че на всички, останали без дом, е осигурена алтернатива, но едва три семейства са приели помощта, а другите „отказват подадената ръка“. И дори ги обвини, че не искали временен подслон, а „хотел“, както и да прередят чакащите за общинско жилище над 7000 души.

Информацията, която Бачева представя за броя на засегнатите, е подвеждаща. Тя твърди, че едва 27 души са останали без покрив, защото те са регистрирани на адреса на гетото – ул. „Суходолска“ 3. Много от обитателите на махалата обаче се водят на други адреси, на които не живеят. Причината за това е, че на един и същи адрес не е разрешено да живеят произволен брой хора, а махалата в „Захарна фабрика“ разполага само с този адрес – ул. „Суходолска“ 3. Така на някои от нейните жители им се налага да се регистрират на други места, защото без адресна регистрация не могат да имат дори лични документи. 

На зам.-кметицата се противопостави съпартиецът ѝ Манол Пейков. Той определи поста ѝ като „неуместен“ и „проява на лош вкус“, подчерта, че е имало решение на ЕСПЧ, и заключи:

Когато се намираш от страната на оня, дето е сгафил […], не се втурваш да обясняваш какво и как, ами навеждаш глава, понасяш ударите и действаш, за да оправиш нещата.

Позицията на общинския съветник Христо Копаранов

Освен член на групата на СС в СОС, Христо Копаранов е адвокат и правозащитник. Той защитава про боно Бранчевски по делото за фирмата във Великобритания. „Тоест“ го помоли за коментар за събарянето на ромските къщи в район „Илинден“.

Според него „нещата са доста по-сложни, отколкото се представят“, защото от едната страна са хората, които остават без къщи, от другата – жителите на района, които „с право се оплакват, че дишат отровен въздух“, и това не ги прави „расисти“ – и дишането е основно човешко право.

В същото време заиграването с техните страхове посредством потъпкване на международното право е безобразно

подчерта той и определи действията на районната администрация като „поведение тип „слон в стъкларски магазин“.

Общинският съветник сподели, че самият той живее в „Западен парк“ (квартал в близост до „Захарна фабрика“ и „Факултета“), но обмисля да се премести заради мръсния въздух, причина за който е горенето на отпадъци в гетата. „Не може да се разрушат жилища просто така, но не може община и държава да абдикират и от въпроса какво дишаме.“

Същевременно Копаранов смята, че изискванията на международното право са от първостепенно значение, още повече че България вече е била осъждана по подобни казуси от ЕСПЧ, например по делото „Йорданова и други срещу България“. В присъдите се казва, че когато премахва незаконни строежи, които са нечии единствени жилища, държавата трябва да постъпи съразмерно, т.е. да осигури алтернативно настаняване. А щом в конкретния случая със „Захарна фабрика“ ЕСПЧ е наложил привременни мерки,

кметът на района не може сам да преценява подведен ли е съдът, или не. Той е длъжен да се съобрази с разпореждането.

По-сериозният проблем според Христо Копаранов обаче е, че „общината и държавата не могат да създават бездомници“, и той многократно е коментирал темата с жители на района. В това той вижда и най-голямата грешка на Бранчевски. Защото оставянето на хора без подслон е лошо не само за тях, то създава проблеми за сигурността на всички – „същите хора ще трябва да живеят някъде в града“.

Границата, която събарянето на къщите в „Захарна фабрика“ прекрачва

В България не е прецедент да се унищожават единствените жилища на ромски семейства с аргумента, че те са „незаконни постройки“, без да се предоставят алтернативи на обитателите им. Това се е правило много пъти.

Не е прецедент и да не се изпълняват решения на ЕСПЧ. Ето няколко примера.

По общо три дела ЕСПЧ е постановил, че България не може да отнема правото на глас на затворници и на хора, поставени под запрещение, без да се отчитат тежестта на извършеното престъпление и размерът на присъдата на лишените от свобода или съответно индивидуалните възможности на запретените лица. До ден днешен обаче хората под запрещение нямат право да гласуват, както и лишените от свобода с влязла в сила присъда, независимо каква е тя.

През септември 2023 г. ЕС отсъди, че България трябва да създаде правна рамка, дори тя да не е брак, която признава и гарантира защита на съюзите на лица от един и същи пол. Не само че това не е направено, а дори интимните връзки на еднополовите двойки не се признават за съществуващи от закона.

Случаят със „Захарна фабрика“ обаче е различен, защото става въпрос за дело по конкретен казус, заведено от БХК от името на 14 жители на махалата с цел предотвратяване на определено действие. В други аналогични ситуации българските институции са се съобразявали с разпореждането на ЕСПЧ да не се събарят къщи, преди да се осигури алтернатива. Но не и в тази.

Пирамидалната структура на правосъдието

Аргументът на Емил Бранчевски за незаконността на постройките и взетото още през 2016 г. решение за премахването им показва, че той или не разбира какво е правосъдие, или не иска да се съобразява с него.

Решенията, които една или друга институция взема, се основават на нормативни актове. Има подзаконови актове, например правилници и наредби. Над тях са законите и кодексите. Те пък се подчиняват на Конституцията. Основният закон, от своя страна, не трябва да противоречи на международното законодателство, което България е ратифицирала. Част от това международно законодателство е Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

Както Конституционният съд решава какво противоречи на Конституцията и какво – не, така Съдът в Страсбург съблюдава спазването на ЕКПЧ. И решенията му са задължителни за страните, ратифицирали Конвенцията.

Правосъдие в стил „за кокошка няма прошка, за милиони няма закони“

Позволявайки си да не се съобрази с решение на ЕСПЧ, Бранчевски демонстрира, че за него незаконността на едни къщи е по-сериозно закононарушение от несъобразяването с международното законодателство.

Може би кметът на „Илинден“ е вдъхновен от американския президент Доналд Тръмп, който, когато някое съдебно решение не му изнася, обвинява съда и конкретните съдии, които са го взели. Но когато един държавен глава отказва да се подчинява на правото, това прилича на опит за въвеждане на диктатура (диктатурата ще е въведена, ако се премахнат всички закони, които пречат на държавния глава).

Когато обаче един районен кмет не иска да се съобрази с правото, това отваря вратата към повсеместен произвол. Защото правото затова е право, за да регулира обществените отношения, независимо че тази регулация няма как да се харесва на всички.

А какво да правим с незаконно паркиралите ламарини на колела?

Замисляли ли сте се върху израза „незаконни постройки“, когато става въпрос за събарянето на единствени жилища на роми? Това словосъчетание изпълнява дехуманизираща функция – то концентрира вниманието върху факта, че нещо е незаконно, и го отвлича от по-важното – човешката ценност. Унищожават се нечии домове. А една незаконна постройка може да е какво ли не – склад, барака за дърва, подпорна стена…

Пардон, „подпорната стена“ на Алепу, която уж не беше хотел, ама всъщност е, вече е законна. Може би защото в нея не живеят роми.

Хайде да си направим един мисловен експеримент.

Да си представим, че някой от районните кметове в София е твърдо решен да се справи с незаконното паркиране по тротоари и градинки. И въведе радикална мярка – всеки автомобил, паркиран в нарушение, се предава за скрап. Но вместо да казва „коли“ или „автомобили“, кметът употребява израза „незаконно паркирали ламарини на колела“.

Притежателите на превозните средства се противопоставят на мярката с аргументите, че тя е непропорционална, че е посегателство върху правото им на собственост, че за колите си са плащали данъци и осигуровки, че няма достатъчно места, където да паркират. Кметът обаче настоява, че незаконно паркиралите ламарини на колела трябва да ги няма. И точка.

Може би си мислите, че примерът е неподходящ, защото собствениците на колите ги притежават легално, плащат за тях данъци и осигуровки, само ги паркират в нарушение. А хората в ромската махала живеят в къщи, които са незаконни, дори да плащат ток и вода.

Но и ситуацията с автомобилите в столицата, както и тази с незаконните къщи в ромските гета са резултат от дългогодишния отказ от въвеждане на политики, които предлагат системни решения на системни проблеми.

Всъщност прави сте – не е същото. Отнемането на автомобила неизбежно причинява известен дискомфорт, особено за хора, които не са свикнали да използват обществения транспорт и/или нямат удобни транспортни връзки. Липсата на дом обаче е много по-сериозен проблем. Обитателите на „Захарна фабрика“, останали без покрив над главата, не само нямат къде да спят, да се изкъпят или просто да си починат. Те трудно могат да продължат да ходят на работа, децата им прекъсват училище, изобщо – изпадат от обществото.

Неслучайно неприкосновеността на жилището е спомената като част от правото на зачитане на личния и семейния живот в ЕСПЧ. Тя впрочем присъства и в Конституцията. Но докато степенуваме хората по ценност, колите на едни ще са по-важни от живота на други.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/istoria-na-zhenskoto-zdraveopazvane-seksualnata-revolyutsia/

In 20th century a new kind of man was invented: a woman. Social scientists realized she could do any job a man could, but without the need to talk about it. She has even been given a right to vote so she could choose herself which man would tell them what to do.¹

В първия текст от поредицата „Анатомия на пола: Жена“ преминахме бързо през дългия път на отношението към женското здраве от древността до началото на XX в. И без особена изненада установихме, че макар в различните епохи и култури социалната роля на жената да се е различавала значимо – от полубогиня до полуробиня, фокусът винаги е бил нейните репродуктивни способности и органи. 

През XX в. икономическите и социалните промени в индустриализиращите се общества вдъхновяват нови посоки в развитието не само на женското здраве(опазване), а и в историята на жените въобще. Tова е столетието, в което ще се проведат първите съвременни научни изследвания, в които се сравнява например как дадена здравна технология повлиява върху жени и мъже, и ще бъдат направени проучвания защо телата нерядко реагират различно. Би било обаче твърде оптимистично да смятаме, че векът ще остане в историята с това, при положение че тогава избухва и сексуалната революция.

Раждайте повече, но само от правилната раса

Първата световна война разтърсва основите на европейските общества. Докато мъжете загиват в окопите, жените заемат работните им места в заводите, фермите, пощите, транспорта, болниците, навлизайки масово в професии, които дотогава са им били отказвани. Въпреки острата нужда от работата и уменията им обаче, мъжкият свят все още ги приема с несигурност. В среда на бурни промени се поставят основите на нов поглед към жената и съответно – към нейното здраве. До трансформацията на този нов поглед в реални подходи обаче предстои да бъде изминат дълъг и болезнен път. 

След края на Първата световна война вниманието на европейските държави се насочва към възстановяването на населението и инфраструктурата. В този контекст женското здравеопазване се превръща във водеща грижа, но отново с фокус жените да бъдат здрави, за да раждат повече здрави деца. Държавите започват да въвеждат програми за пренатални грижи, подкрепа за кърмене и профилактика на детски болести като част от усилията за подобряване на общественото здраве и демографските перспективи. Паралелно с това обаче се смразява съвсем крехкият към онзи момент разговор за контрол на раждаемостта и за контрацепцията като право на избор на жената.

Във Франция например следвоенната загуба на население води до разгръщане на зaродилите се в началото на века т.нар. pro-natalist policies, насочени към повишаване на раждаемостта, включващи както насърчителни мерки (медицински грижи за бъдещи майки, финансови стимули за многодетни семейства), така и ограничения (строги рестрикции на контрацепцията и абортите). 

Във Ваймарска Германия през 20-те години здравната система полага основите на обществените профилактични грижи, включително майчински и детски консултации. В този период обаче се заражда и движението за „расова хигиена“ (Rassenhygiene). Когато нацисткият режим идва на власт, се приема Законът за предотвратяване на потомство при наследствено болни (Gesetz zur Verhütung erbkranken Nachwuchses). Законът влиза в сила на 1 януари 1934 г. и определя категории лица, подлежащи на принудителна стерилизация, като наред с различни видове увреждания, под ударите на процедурата попадат и жени с „асоциално поведение“. Смята се, че до 1945 г. са стерилизирани поне 200 000 жени, като сред тях, освен изброените категории, са попаднали и хиляди роми и синти, подбрани по етнически признак. 

Докато между двете световни войни европейските правителства търсят пътища за демографско възстановяване, женските движения се опитват да поставят други въпроси. Колко деца иска да има една жена? Кога и при какви условия? И има ли тя правото да не иска изобщо? Периодът е белязан от икономически кризи и нарастващ национализъм, но жените продължават да се организират и да настояват за равенство, здравни реформи и социална справедливост.

Тези дебати често се водят встрани от официалния здравен дискурс и далеч не са еднозначни. В Нидерландия например Алета Якобс – първата жена лекар в страната и дългогодишна застъпничка за женски права – поддържа неотстъпчиво идеята, че здравето и правото на избор не са част от „медицински“ или „демографски“ дебат – а въпрос на човешко достойнство. Якобс е авторка на богато илюстрована книга за анатомията на женското тяло, която е уникална за своето време. Якобс обаче остава непопулярна и сравнително изолирана в разбиранията си. Паралелно в Британия се появява книгата Married Love на Мари Стопс, в която авторката изказва скандалното за времето си твърдение, че жената има право на сексуално удоволствие в брака. Идеите на Стопс обаче са крайно противоречиви, тъй като наред с правото на жената на избор тя поддържа и популяризира расова чистота и осигуряване на „качество“ на потомството чрез принудителна стерилизация на определени категории хора.

Макар в междувоенната епоха жените да не успяват да насочат разговора за женско здраве отвъд традиционното вглеждане в репродуктивните си способности, те създават основата, върху която след още няколко десетилетия ще разцъфти сексуалната революция.

Следвоенният „домашен идеал“ и първите пукнатини

След края на Втората световна война милиони жени в Европа и САЩ се оказват в парадоксално положение. По време на войната те са изучили нови професии, участвали са в помощни медицински мисии, изнасяли са на гърба си голяма част от икономиката. А мирът ги приканва да се върнат „там, където им е мястото“ – затворени у дома.

В САЩ активно се популяризира идеализираният образ на домакинята, чийто основен дълг е да бъде добра съпруга и майка. Женското здравеопазване се фокусира почти изключително върху бременността и раждането, а разговорът за сексуалност, удоволствие или контрол върху плодовитостта остава маргинализиран в малки общности и неформални канали. В Западна Европа следвоенните години също са период на демографски страхове – обществата са травмирани от загуби и насърчаването на раждаемостта остава централна политическа цел. Здравната система в страни като Франция, Италия и Западна Германия осигурява достъпни майчинско-детски грижи, но все с подчертан интерес единствено към подкрепа на репродуктивната роля на жената. Контрацепцията почти навсякъде е ограничена или незаконна, а темите за сексуалното образование, менструацията или аборта се разглеждат не в рамките на здравната култура, а като морални въпроси, често под силното влияние на Църквата.

Точно в тази среда започва един от най-важните проекти в историята на женското здраве – създаването на орално противозачатъчно средство, което да е надеждно, дискретно и в ръцете на самата жена.

Инициативата тръгва от Маргарет Сангър, дългогодишна активистка за контрол на раждаемостта, която получава подкрепа и средства от Катрин Маккормак – богата вдовица, мотивирана да инвестира в търсенето на превантивно средство срещу бременност. Ученият, превърнал идеите им в реалност, е д-р Грегъри Пинкус, специалист по хормонална биология, който започва клинични изпитвания върху нов синтетичен прогестин. След години опити, през 1960 г. в САЩ е одобрено първото орално противозачатъчно хапче. То дава на жените възможност самостоятелно, дългосрочно и ефективно да контролират тялото си, без да зависят от партньора си или от лекар.

Сексуалната революция – не нов разговор за секса, а нов език за тялото

През 60-те години в Европа започва да се разгръща нова културна вълна, която поставя под въпрос старите догми. Това, което днес наричаме сексуална революция, е не просто промяна в поведението, а трансформация на отношението към тялото – особено женското. Жените започват открито да говорят за менструация, аборт, удоволствие, сексуално насилие — теми, които до този момент са били или табу, или медицински опростени и сведени до репродукцията като най-малко общо кратно. 

Под натиска на обществените промени и новите разбирания за сексуалното здраве много европейски държави започват бавно и мъчително да либерализират законодателството си в посока разрешаване на контрацепцията и абортите. Паралелно се разгръща и нов тип здравно образование, включващо сексуално възпитание в училищата, създаване на клиники по семейно планиране и възможност за женското тяло да се говори като за нещо надхвърлящо репродуктивната функция.

Сексуалната революция не премахва стереотипите, но успява да промени перспективата. Жената вече не е просто майка или съпруга – тя започва да се утвърждава и като субект в грижите за своето тяло, което разтваря вратите за много по-широк и цялостен поглед върху медицината за жени.

Така се откроява нуждата от ново отношение към женското тяло – не като временен носител на нов живот, а като пълноценен биологичен, емоционален и социален организъм, който има свои ритми, уязвимости и нужди. Започва да се говори за менопауза, остеопороза, сърдечносъдови заболявания, злокачествени заболявания при жени, както и за това как се различават симптомите, лечението и реакцията на женското тяло в сравнение с мъжкото.

И все пак дори когато жените започват да бъдат разпознавани като пълноценни участници в грижите за собственото си здраве, медицинската наука дълго време продължава да говори за тях, но не и със тях – и най-често на базата на мъжкото тяло. Въпреки постигнатия напредък жените остават слабо представени в клинични проучвания, симптомите им често се игнорират или тълкуват погрешно, а болестите, засягащи предимно жени, получават по-малко внимание и финансиране. Така развитието на женското здраве(опазване) навлиза в нова фаза, в която науката трябва да се научи да бъде по-точна, по-представителна и по-справедлива. 

Ако бях цинична, бих отбелязала, че нещата тъкмо бяха тръгнали бавно в правилната посока, когато един възрастен, богат и влиятелен бял президент заповяда думата „жена“ да бъде изтрита от научните масиви на американското правителство, а хиляди хора по света се втурнаха да изтриват целия прогрес в отношението към жените. И добре че не съм такъв човек, та няма да го кажа.

Докъде стигна медицината в изследването на женското здраве и дали в момента този напредък е поставен на пауза – четете следващия месец в „Тоест“.

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sudba-svoboda-i-igrova-mehanika-sluchayat-indika-produlzhenie/

<< Към първа част

Миглена Николчина: Нямам предвид оная любов, казано с думите на Ханс Касторп, „обикновената“, „равнинната“, където се изчисляват заслуги и се сключват бракове. Индика харесва „лоши момчета“: по всяка вероятност Мирко я привлича именно с това, че еснафлията ѝ баща никога не би я омъжил за него. Иля повдига на степен трансгресивността на Мирко – не знаем какво точно е извършил, но е затворник, виждаме го да стреля, постепенно ще научим за средата му, която е нечистоплътна, на ръба на закона. В заекващото му „блатно“ говорене, в което на руски аз поне чувам обертонове на фронтмена на тази култура Висоцки, обсценното и безобразно циничното се съединяват без преход с високите регистри на социална и философска рефлексия. От тази амалгама, като контрапункт на социалното дъно, се ражда склонност към крайна идеализация, която намира израз в очакването на чудо. Иля не само спасява Индика от изнасилване, той, макар че мъничко се пробва в началото, няма да злоупотреби с нея, с нейната привлеченост от него – нали е „монахинка“! А и въобще той никога не би „уебашил“ (няма да превеждам тази дума от руския криминален жаргон) жена, дори ако тя като Индика му е отнела пистолета!

Не бих казала, че Иля я използва – в общото им странстване те са сдвоени и всъщност тя на няколко пъти активно избира – и кара него да избере – да са заедно („С тях или с мене, избирай!“). Иля е нерядко включен в съвместно действие с Индика/играча, а понякога поема инициативата, води, мести, спасява. Във всичко това разработчиците преплитат еротични закачки с нас – като моментите, когато Иля измъква Индика и тя пада върху него или когато се събличат да сушат дрехите си, разделени от импровизирана завеска. Не се учудвам, че играчите са се надявали това да има продължение. Повратният момент настъпва, когато Иля губи съзнание и Индика против волята му отрязва гангренясалата му измръзнала ръка, която той се е надявал кудецът да съживи. Оттук насетне Иля се отдръпва от нея, като я обвинява, че никога не е вярвала в чудото и че заради нея той не чува вече гласа на бога. В крайна сметка той открадва кудеца и брутално хвърля Индика в ръцете на преследвачите им – така, както някога тя е предала Мирко.

Епизодът с отрязването на ръката е бездънен. Разговорът, който двамата водят и в който ще чуем както отгласи от вековни философски спорове, така и търсенето им на път един към друг, е за свободата на волята, като темата за любовта на и към бога се преплита с темата за любовта, която не може без тяло. За да го спаси, Индика всъщност пренебрегва волята на Иля, действа като оня желан от нея бог, който, понеже обича, не позволява свобода на волята. И с това тя губи доверието на Иля, губи шанса за любов. Каква любов, ако не е свободна?

Но… все пак мисля, че това не е краят. След като избягва от тъмницата, Индика отново среща Иля. Като завързани са. Той е пиян – може би защото кудецът не работи, може би защото заради неработещия кудец е предал Индика, може би защото, продавайки кудеца, я е предал още веднъж, може би, уви, без чудото пройдохата просто е взел връх, твърде бързо си е спомнил пътя към заложната къща… В тази сцена Иля е доста жалък и трагикомичен. И все пак Индика го е спасила не в смисъл на просто оцеляване. Иля е музикант, можел е да свири на китара. В един покъртителен момент Индика го моли да ѝ посвири и той нажалено я пита: „Как?“ Във финала разбираме обаче, че Иля е намерил тромпет, на който смята, че ще може да свири с една ръка; за този инструмент е заменил кудеца. Сцената не е лишена от комизъм (черният хумор, гротеската, иронията са съществен аспект на играта), но може би тъкмо поради това бихме могли да си спомним, че Мирко пленява Индика със свиренето си и в сцената с жабите ѝ казва: „Ако успееш да стигнеш до мен, ще направя флейта специално за тебе…“

Но… да се върна на въпроса за игровото и да добавя към това, което ти вече каза за лудическите инструменти като елементи на разказа. В препятствията, които Индика и Иля преодоляват, прозират отломки от отвъдния свят на Данте (и не само, но разговорът ще стане прекалено дълъг) – лодкарят, който ни подсеща за Харон, грамадното куче, което ни припомня Цербер, слизането надолу до дъното от гниещи миазми, изкачването през „чистилището“ на спираловидната рибена фабрика, най-сетне храмът в място, наречено Спасов… Този път е свързан – тук са интерактивните моменти – с управляване на все по-мощни машини: ще се стигне дотам, че с кран крехката монахиня да мести цели зидове!

Забележителното в случая е, че както вече споменахме, тези игрови компоненти не са просто форма за включване на играча в играта като творческо взаимодействие, удоволствено затруднение, забавна главоблъсканица или възел за разклоняващи се сюжетни решения. Защо с печатна преса Индика отрязва ръката на Иля? Дали защото просветеното знание взема връх над суеверието, или защото това е печатница на етикети? В подобен мизансцен интерактивните засечки работят не само като елементи, но и като фигуративно – символично, морално и анагогическо, ако го кажем по Данте – надграждане на буквалното протичане на разказа. Саундтракът надгражда още едно ниво, успоредява наратива със своя собствен, тръгвайки от „Битие“ и „Изход“ и стигайки до „Апокалипсис“ и пророк Софоний, чието име означава „Яхве е скрит“… Къде – на руски куда – в кудеца? Можем ли да разчетем епизодите в играта през 24-те части на звуковия разказ? Във всеки случай този вид употреба на механиката на играта отваря неизчерпаеми възможности.

Северина Станкева: Що се отнася до провидението, забележително е, че и в двата случая, когато Индика му се опълчва, го прави във връзка с възлюбените си: първо оставя Мирко да бъде убит, вместо да изпълни своята роля в сюжета, тип „бягство на невъзможни влюбени“, независимо как Мирко би постъпил с нея, ако обирът успееше, а вместо да остави Иля да бъде чудотворно спасен, отрязва ръката му и това бележи окончателния разрив между двамата, но и обрат у самата нея, който донякъде го предизвиква. Обстоятелството, че спрямо тези аспекти на разказа, както отбеляза в началото, играчът няма думата, усложнява допълнително въпроса за свободната воля и кой всъщност я притежава. Въобще в течение на цялата история като че ли носителят на тази воля се сменя като в игра на пинг-понг – ту е дяволът, ту е Индика, ту е играчът.

Отрязването прави атеистичния прочит доста примамлив и историята на Индика може да се разгледа като постепенно отдръпване от религията. Обратът е окончателно завършен с отрязването на ръката — монахинката избира научно-техническото решение пред чудото. Това противопоставяне в играта не е толкова просто, но още от началото Индика сякаш клони към разума пред вярата. За това свидетелстват познанията ѝ по термодинамика, чрез които тя доста успешно управлява и поправя всякакви машинарии (включително въпросния гигантски кран) – в света на играта те са изцяло на принципа на парната.

Освен Харон, и Херон присъства. Още повече, след епизода с ръката, е емблематично как в кулминацията на размишлението си за провидението Индика се разсейва и така и не си довършва мисълта. Интересно е и как начинът, по който се кръсти (за това има специален бутон, който играчът задейства и се използва за преминаване на дадени сегменти или просто така), в течение на историята се променя и става все по-немарлив, докато накрая само махва с ръка и се отказва. Ние всъщност не знаем какви са обстоятелствата, при които Индика попада в манастира. Дали по собствена воля, обзета от вина, или баща ѝ я изпраща, така и не става ясно. В добавка, с това, което Дмитрий Светлов, творческият директор и режисьор на играта, казва за вдъхновението си и как сюжетът е донякъде базиран на собствения му живот и отдалечаването му от православието, атеистичната интерпретация става доста убедителна.

Искам да обърна внимание на два момента, които обаче я подриват. Първият е свързан с пейките – на ключови места в играта има разположени места за сядане, които показват съответната игрова зона от различни ъгли чрез пленителни умозрителни пейзажи. В много от тях гледната точка е през пролука или процеп, друг път неясно откъде, но в никакъв случай не е изобразен абстрактен птичи поглед или нещо подобно. Въпросът, който ме тормозеше през цялата игра, е кой гледа в тези отрязъци? Дали ние не виждаме бога, за когото ти спомена в началото, или той е ням?

Другият момент е свързан с вече отрязаната ръка. Иля я носи на гърба си. В сцената с кудеца и престрелката ясно се вижда как пръстите на тази ръка се движат. Защо се движат? Дали кудецът е щял да си свърши работата, но намесата на Индика прави това невъзможно? След този епизод, в чийто край Иля хвърля ръката си „по камерата“, където отново се забелязва разтварянето на пръстите ѝ при удара, повече не я виждаме. Какво се случва с нея? Въобще как трябва да си обясним всичко това? Дали ръката започва да води някакъв свой самостоятелен чудотворен живот оттогава насетне? Това би било в стила на дяволития хумор, с който играта изобилства и който много добре се връзва с атмосферата на мрак, мизерия, умозрение и еротика: Индика блъска стълби изпод монахини, боядисващи тавана; пали свещ пред иконата на Карл Маркс, но разбира се, не печели точки от това; вижда как човек с неясен пол, но много приличащ на игуменката на манастира, излиза от устата ѝ по време на служба, а след един от пъзелите същият закачливо си свирука мелодия от „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев.

Миглена Николчина: Изумителни детайли относно ръката, не бях ги забелязала. Що се отнася до техниката, тя наистина мощно, натрапчиво и в доста особени ретрофантастични форми присъства, като Индика непрестанно се проявява в управляването ѝ още от смешната машина в манастира, която пуска пара в зависимост от религиозните празници (още един пример за хумора на играта). При това често пъти пропорциите са нарушени, двамата се движат като Палечка и Палечко през фабриките, сред машините и тяхната продукция – рибните консерви например, които са гигантски; гигантска е сушилнята на грамадни риби, гигантска е и печатарската преса. Това пък ми се вижда коментар за напусналата човешките мащаби технология… или за това, че героите ни са още деца (единствената книга, която се споменава, е „Том Сойер“, където има детска любовна история).

Наблегнах на християнското не защото смятам, че можем или трябва да извлечем от играта някакъв доктринален отговор, а защото ми се струва, че то работи като интериоизирана матрица на самото търсене, на вглеждането в себе си, но и в света, тоест на онова „аз питам в себе си света“, за което говори Адриан Леверкюн, когото Томас Ман също среща с дявола. Особеното на тази матрица, която Данте налага в европейската култура художествено и която в основата си е християнска, но в която продължават да живеят архаичните растителни богове, е преминаването през ада, през познаването на злото, през „ходенето по мъките“, преди да се постигне просветление. Такова търсене е неспокойно, от Майстер Екхарт до Толстой то често води до обвинение в ерес и отлъчване – разбира се, от страна на свещенослужители като тези, които Индика и Иля срещат. Независимо от собственото ни стоене спрямо вярата, не можем да не изпитваме емпатия към самия процес на търсене и да не оценяваме неговата значимост както на личностно, така и на цивилизационно ниво.

Да не пропуснем и психоаналитичния поглед към отрязването на ръката: това си е чиста проба кастрация (преди това Индика безапелационно отнема пистолета на Иля). „Тъпа женска ревност!“ – възкликва той. Край на инфантилните фантазии, утвърждаване на закона. Има я дискретно и тази линия – от рибната фабрика, където в спомените на Иля и с честата в играта обсценна двусмисленост се появяват сдвоени миризмата на риба и прегръдката на майка му – към Словото, Логоса (печатната преса), Закона на Бащата (по Лакан), където ще се случи ампутацията, която ще позволи на Иля да оцелее. Ето един начин да видим обладаната от дявола кастраторка Индика като пратеница на бога… или на техническата възпроизводимост. Може би чудото не се случва, или напротив, случва се в оцелостяването на Индика и в – да го кажем така – уебашването на Иля.

Аз обаче продължавам да виждам надежда за двамата в отворения финал – тя се е заканила да отиде да го слуша и той е намерил инструмента, на който може да свири… което през епизода с Мирко е добило еротични обертонове, но през саундтрака може и да е тръбата на Dies irae. Играта започва с фантазия на Индика как пада, но! – в преобърнат, сякаш отразен във вода свят. Тоест това падане е и качване. Когато на финала излизаме от тъмницата, виждаме сгърчен в леда, сломен и отчаян човек, който рецитира стихотворение, описващо падане. Индика предава Мирко, но нейната наивна вяра – не само Иля вярва наивно – предава Иля в църквата. И Индика, и Иля са предали някого, предали са се един друг, „паднали“ са, той е убивал, тя също (индиректно, но и директно тъмничаря), квит са. Ако след осъзнаването на това има прошка, има любов, значи има и спасение…

Но… играта заобикаля такива лесни поуки. Да припомним пак двойното комедийно дъно. След неизбежно много дългите надписи в края и (поне в моя случай) само ако преди тях изиграеш цялата последна глава, изскача пикселизирана миниигра, но този път ретроспекцията е с Иля. Той свири на китара в таверната, дадени са ни командите за акордите Am – E – Dm. Ако налучкаш правилна последователност – или е алеаторно? – появяват се смислени изречения. Аз успях след няколко опита да получа: „Върни в сърцето нежността… как този час ще е последен… тук всеки стих като сълза… мир да постигна със света…“ Дали има начин да умилостивим със свиренето си кръчмаря, не знам; дотук всеки път ме изритват навън!

Сред множеството препятствия, които двамата извървяват, има едно особено интригуващо. Това е „Ешер“ стаята, където, така да се каже, трябва да сменим собствената си гравитационна ориентация, да открием как да преминем от една ориентация на горе и долу към друга. През тази стая преминаваме към „нивото“ на Спасов, където са храмът и кудецът. Кудецът се оказва празен, свещенослужителят се оказва лъжец и предател, но вътрешността на храма, особено на мрачния фон на всичко останало, е магично красива. И ето че както и в редица други случаи пъзелът с Ешер стаята не се свежда просто до това как да преминем, а защо точно такъв е преходът към „плоскостта“, където се намира – недовършен – храмът…

Северина Станкева: Освен пространствата, и животните са огромни – адското куче, рибите. Сякаш по-скоро човешкото се е смалило. Играта не ни дава ясен отговор дали Иля ще може да свири на тромпет с една ръка, нито дали все пак има спасение. И добре че не дава. Пъзелът „Ешер“ е за мен една от най-силните части: в цялото лутане насам-натам в търсене на изход демонът се явява първо като детайл в периферното зрение. Постепенно камерата може да се нагласи така, че той да се вижда изцяло. Моментът на осъзнаване, че демонът наистина е отсреща, е разтърсващ. В края на краищата, като обиколи няколко пъти стаята лабиринт, играчът свиква с него и първоначалният ефект, разбира се, отшумява. Любопитното е, че не той ръководи Индика, a обратното. От лабиринта се излиза, щом тя намери начин как да премине от „собствената“ си стая в огледалната, по този начин преобръщайки логиката на помещението от хоризонтална във вертикална. Но не изкачвайки се, а слизайки надолу. Притчата на цялата игра може да се резюмира с това действие.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/plavashtite-pyasutsi-na-institutsionalnoto-nedoverie/

Българското общество често попада в един коварен капан – плаващите пясъци на институционалното недоверие. Няма да сбъркаме, ако кажем, че недоверието е станало хронично. И колкото повече надигаме вой срещу някаква несправедливост, толкова повече ни се казва, че така стоят нещата. А колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред. Поредният повод, който изстреля този проблем на повърхността на публичността, беше решението на Конституционния съд (КС) след проверка на изборната документация от последните парламентарни избори в над 2000 секции в страната. 

Разбира се, казусът бе разигран по възможно най-несъстоятелния начин, като разговорите отново бяха насочени към техническите аспекти на изборния процес, а обвиненията в манипулации от всеки към всеки размиха за пореден път реалните проблеми. Комисията към КС установи, че едва под 1% от гласовете в проверените 2204 секции са били отчетени погрешно. Всички гледаха видеата, в които съвсем явно се извършват изборни измами. А и по навик – ние си знаем, че изборите са манипулирани, поне можеше да видим нещо черно на бяло и от институциите. Но не видяхме. А и няма как, всичко е нормално, поне документално.

Под техническата повърхност

Големите проблеми с изборите в България нямат много общо с техническите средства, които обикновено изстрелваме напред в дискусията, когато за пореден път се изправим пред неприятна ситуация. В изборната неделя става нещо друго и то се различава от представата за безкрайни орди от купени гласоподаватели, които заливат секциите, за да откраднат изборите. Такива, разбира се, има, но тяхното влияние е по-скоро на местно ниво, докато на национално се размива и със сигурност не променя генералната картина на изборните резултати. Това, което по-скоро става, е официализиране на всички онези навици, практики, терзания и зависимости, с които живеем всеки ден. 

Да, със сигурност при максимално внедряване на машинно гласуване и минимизиране на човешкия фактор грешките ще са по-малко. Със сигурност това би повишило доверието в изборния процес сред някои групи за сметка на други, сред които ще спадне, без значение кой има смислени доводи, кой по-скоро псевдорационализира страховете си и кой изхожда от изцяло погрешни позиции. Но каквото и решение да беше взел КС, картината нямаше да придобие ясни очертания, защото в сложната амалгама от институционални взаимоотношения – КС, прокуратура, Централна избирателна комисия (ЦИК), „Информационно обслужване“ – все ще се намери подходящ виновник за всяка група по интереси. Добре познатите ни партийни пропагандисти са извели изкуството на таргетиране с фалшиви обвинения до страхотни висоти. 

И така отново оставаме на повърхността, докато в същото време процесите, от които зависят резултатите от изборите, си вървят необезпокоявано. Затова и предварителните социологически проучвания показаха картина, изключително близка до резултатите от миналата есен – хората така гласуват. И да, има политически формации, които са известни с изборните си измами, получихме поредни доказателства за това, но техните манипулации в основна степен започват доста преди урните. Измамата е направена много отдавна. При това толкова убедително, че измамените изобщо не разсъждават за пътя към ада. Просто искат да не става по-зле. И за себе си са прави въпреки адресите с регистрирани стотици живeeщи там, въпреки Костинброд, въпреки дървата за огрев, въпреки автобусите, въпреки Баче Цено в Малорад, въпреки 300-те на Краси в Гърмен, въпреки Иван Тотев в Пловдив, който недоволстваше от малкия брой невалидни бюлетини пред съпартийците си от ГЕРБ. 

Но къде да търсим по-ясна картина?

Еднозначен отговор на този въпрос трудно може да бъде даден. Каквото и да бе решил КС, щеше да се посрещне с недоверие. А и как иначе – назначението на Десислава Атанасова рязко свали реномето на институцията. Процес, който беше вече засилен от отмяната на някои от промените в Конституцията – в частта със съдебната реформа, но пък намаляването на правомощията на президента относно служебните правителства остана. Не се разбра на какво се дължи това поведение, но се зароди впечатлението, че дори КС пази прокуратурата – институция с устойчиво нисък рейтинг. 

Приемливи за обществото отговори на съмненията в изборите вероятно няма да дойдат и от ЦИК, която продължава да бъде попълвана с членове, предложени от партиите. Нито от „Информационно обслужване“. Нито от публичните говорители, чиито мнения биват „сблъсквани“ в телевизионните студиа, за да демонстрират колко по-важно е шоуто от експертността и в крайна сметка – от истината. Ориентацията в тези сериозни въпроси е оставена на сантимента и на политическите пристрастия – възможно най-лошия източник на информация. 

Плаващите пясъци

Казусът с проверката на КС беше обречен на политизиране и превръщане в скандал именно защото вероятно няма институция в България, на която мнозинството да се довери. Този феномен на разпад е тревожна тенденция, която наблюдаваме от повече от 20 години, и веднъж попаднали в капана на плаващите пясъци, всяко рязко движение ни обездвижва още повече. Недоверието обаче трябва да бъде компенсирано с вяра в нещо друго, иначе рискуваме да изпаднем в нечовешко състояние на тотална безтегловност – липса на всякаква здрава връзка с общественото тяло. 

Това друго нещо обикновено се оказва функция от принадлежността към конкретна група, в която доминират определени нагласи – не е добре много да страним от тях, иначе групата ще ни отстрани. За съжаление, доста хора в България се осланят основно на тази принадлежност, най-вече по силата на месторождението си. Ако не искате проблеми с местната власт, подкрепяте я. А от тези обстоятелства има кой да се възползва – че нали същият ги е създал.

Затова и директно купените гласове никога няма да бъдат критично много, за да подменят в особено значима степен изхода от национални избори. Но пък системното поведение, което се основава на такъв принцип на зависимост, е напълно способно да замени правилата на институционализма с правилата на джунглата. И който ни каже, че не е хубаво да се прави така, лесно постига обратния ефект – щом другите ни казват „не така“, значи трябва да правим точно така. Инстинктът за принадлежност надделява над разума. В същото време чуваме и обвинението, че посочването на проблемите допълнително засилва недоверието. Но не е ли премълчаването им най-сигурният път към тяхното задълбочаване?

Така се оказваме в една доста неприятна ситуация – когато някоя институция си свърши работата по публично значим казус, определени групи я определят като продажна, защото е накърнила интереса или илюзиите им. Когато не си свърши работата, някои групи се успокояват и я легитимират, защото интересите и илюзиите им остават непокътнати. И се оказва, че правилното функциониране на институциите е въпрос на пристрастие, а не на онова, което налага тяхното съществуване изобщо – изпълнението на конкретни задачи по ясен начин, така че да се гарантира обществената стабилност. 

Обездвиженото социално тяло

Така стигаме до най-големия проблем – ако няма място, което да служи за източник на правилност в тези процеси, как можем да очакваме, че правилността може да бъде съблюдавана? Как можем изобщо да имаме понятие за справедливост, след като нейното практическо проявление е размито в тънките сметки на частния интерес? Как да протестираме ефективно, така че да постигнем реален прогрес в диагностицирането на проблема и посочването на виновните фигури (а такива има) за „заболяването“, след като всеки опит за това бива париран с контранастъпление от остриетата на засегнатата група? 

Плаващите пясъци на институционалното недоверие се превръщат в задушаваща плетеница от социално недоверие, междуличностна мнителност, илюзия за самодостатъчност, арогантност, агресия, сервилност и склонност към корумпиране, което задълбочава още повече тези проблеми и всяко движение срещу тези фактори от „неправилното място“ допълнително потапя социалното ни тяло в обездвижващата хватка. 

В казуса с частично касираните избори КС сякаш действително си свърши работата. По ирония на съдбата обаче точно прокуратурата, която КС пожали в решението си относно конституционните промени, превиши правомощията си, за да предизвика безпрецедентна реакция от страна на председателката на КС. Иначе казано, проблематичните социални взаимоотношения се пренасят и на най-високо институционално ниво. И пак по същия начин обществената реакция беше частична, нездрава и остави впечатлението, че има и „друга гледна точка“ относно задълженията на тези две структури. 

Правилното взаимоотношение между човека и институцията е сякаш дерайлирало – в него са вкопани хроничната мнителност и недоверие, че ще бъдем ощетени, затова очакванията ни към съд и прокуратура изхождат изцяло от политическите ни симпатии или от желанието ни за мъст. И когато не биват удовлетворени, се бунтуваме. Когато пък получим желания ефект, обявяваме нещата за съвсем наред.

Затова техническият разговор върху изборния процес е обречен на несъстоятелност. Той няма да реши големите проблеми, защото в онази магическа изборна неделя проблемите се явяват със само едно от многото си проявления. Убедеността на определени групи от хора, че подкрепата за силния е единственият правилен ход, е функция от затворения кръг на развалените взаимоотношения човек–институция. А като краен резултат идва и загубата на истинността в закона – той вече не се възприема като легитимен израз на норма, която трябва да бъде спазвана.

Виновни за втълпяване на впечатлението, че силният определя правилното, а не правото, има – онези, които системно злоупотребяваха с българската институционалност, превръщайки я в придатък на престъпните си действия. Една системна корупция, която заблуди много големи групи от хора, че спуснатото от партийната централа правилно е всъщност правото. Тук опасността се крие в това, че законите на една страна се коват по силата на обществен консенсус, който изобщо не е задължително да се съобразява с високите европейски и национални ценности, дори със здравия разум, доколкото измамниците на публичната сцена успешно заблуждават в обтекаемостта на етиката и морала. 

Реакциите на симпатизантите на Марин льо Пен – но и на българските им припяващи – срещу осъждането ѝ са показателни. В този случай бе поставена странна дилема: дали политическият ефект е по-важен от юридическия факт. Дали ни е по-важно да се почувстваме добре, отколкото да наказваме престъпниците. Подобни казуси бяха поставени от отмяната на президентските избори в Румъния и изборът на осъдения Тръмп. Едно е сигурно – залагането на относителност в спазването на правилата е доказано ефективен начин за обществено разрушаване.

Текстът няма нито оптимистичен, нито особено решителен край. Вероятно защото проблемът трудно може да бъде очертан, а съвсем не е ясно и как да бъде решен. Но при всяко положение гражданското общество е механизмът на контрол, който е способен да изисква правилно функциониране на институциите и спазване на правилата. И обществото не трябва да престава да посочва всички случаи, в които това не става, независимо от силните на деня или от други корпулентни фактори. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/patriotizum-li-e-protektsionizmut/

В първите дни, след като Доналд Тръмп наложи мита на много държави (и даже на два острова, обитавани от пингвини и тюлени, но не и от хора), последиците са драматични, особено за финансовите пазари в САЩ. В тази ситуация и за най-твърдите поддръжници на американския президент е трудно да намерят аргументи в негова подкрепа. А някои, включително Илън Мъск, дори открито го критикуват. Последният сподели запис отпреди 20 години, в който икономистът Милтън Фридман дава пример с един молив, за чието производство са нужни усилията на хора от различни части на света.

Тръмп обаче изглежда убеден, че митата са необходимото „лекарство“, което може и да има странични ефекти, но те ще са временни. Дългогодишният проблем според него е, че САЩ повече внася от други страни, отколкото изнася американска продукция в тях. Затова и решава да накаже тези страни спрямо размера на търговския дефицит на САЩ с тях. Тоест колкото повече една държава изнася за САЩ, отколкото внася, толкова по-виновна е тя според американския президент и толкова по-строго трябва да бъде наказана.

Целта на мярката е другите държави да бъдат принудени да внасят повече американски продукти, а в Щатите да се потребява колкото може повече местно, а не вносно производство. Звучи патриотично, нали?

Български аналогии по Великден

Освен че Костадин Костадинов, председател на крайнодясната и проруска партия „Възраждане“, похвали митата на Тръмп, засега в България не се намират много техни гласовити защитници. Това обаче не означава, че нагласи, подобни на тези, ескалирали в налагането им, не се култивират на наша почва, и то не от вчера.

Тези нагласи по традиция избуяват преди Великден, когато започват да се множат новините за заплахата за българското производство от евтиния внос на яйца и агнешко месо. В тях интересът на производителите се представя като интерес на цялото българско общество. Конкурентните продукти понякога идват от държави, към които се насажда негативно отношение – например агнешко от Северна Македония и яйца от Украйна.

Наличието им в търговската мрежа нерядко се представя като измама за българските граждани. Твърди се или че месото е замразено, а се продава като прясно, или че за яйцата се лъже, че са български, или че тези продукти са опасни, защото не съответстват на европейските норми, и т.н. Конкретно за украинските яйца се разпространява и невярна информация, че вносът им е много по-голям, отколкото реално е, а през 2024 г. България дори поиска от Европейската комисия той да бъде забранен.

Подобни предвеликденски сюжети впрочем пълнят новинарските емисии доста преди войната на Русия срещу Украйна. За източник на „лошия“ внос на яйца и агнешко се сочат различни държави, като за яйцата дежурният виновник е Полша. Същевременно в седмиците преди Великден новините изобилстват и от тревожни репортажи колко ще поскъпнат въпросните продукти и колко пари ще са нужни за празничната трапеза.

Материалите за „антибългарския“ внос и за растящите цени сякаш се правят от две полукълба на един и същи мозък, връзката между които обаче е прекъсната.

Тоест хем чуждестранните продукти на българския пазар са нещо лошо, хем е страшно, че цените им се вдигат. А връзка между първото и второто определено има, но тя е обратнопропорционална – колкото повече се ограничава вносът на едни продукти, толкова по-голяма е вероятността те да поскъпнат. Защото хем на местния пазар има по-малко от тях и съответно търсенето им е по-голямо, хем производителите нямат външна конкуренция.

През годините преди войната в Украйна неколкократно се разиграваше един и същи сюжет с полските яйца. Производителите искаха да се ограничи техният внос и обещаваха да не вдигат цените, обаче яйцата поскъпваха. През 2012 г. например вносът беше ограничен само краткотрайно и все пак цената на яйцата скочи до нива, невъобразими по онова време. Но и през 2019 г. председателят на Съюза на птицевъдите Димитър Белоречков винеше Полша, че подбива българския пазар.

Ала изглежда, мейнстрийм медиите не си взеха поука, защото сюжетите с „лошия“ внос на яйца и агнешко и високите им цени продължиха да се разиграват година след година.

Кое е по-важно – митото или яйцето?

Темата за яйцата ни отвежда и към въпроса има ли връзка между частите на мозъка на Тръмп. САЩ имат сериозен проблем с цената на яйцата – в резултат на птичия грип, заради който се умъртвяват стотици милиони кокошки носачки и така възниква дефицит. А според елементарната пазарна логика, когато има недостиг на една стока, съчетан със силно търсене, цената ѝ нараства.

Поскъпването на един от най-употребяваните продукти не е добра новина за американския президент, който беше обещал, че още от първия ден на встъпването си в длъжност ще започне да се справя с високите цени. Затова той помоли няколко страни от Северна Европа, между които и Дания, да доставят яйца за САЩ.

Парадоксът на тази молба е двоен.

Първо, Доналд Тръмп налага мита, защото смята, че вносът е вреден за американската икономика, а износът е полезен. И обвинява конкретно ЕС, че е бил „много лош“ със САЩ, защото е изнасял отвъд океана повече стоки, отколкото е внасял. Това обаче не пречи на Тръмп да иска европейски яйца, за да компенсира негативното въздействие на дефицита върху американската икономика.

Второ, президентът очаква помощ точно от Дания – при положение че предявява териториални претенции към Гренландия, която е датска територия.

Следователно той хем иска внос, макар да наказва вноса, хем го иска от Дания, част от която се е амбицирал да завземе. Но се държи, сякаш всичко му се полага по право – и митата, и Гренландия, и яйцата.

Да си представим, че няма внос

Нека допуснем, че Тръмп е прав, че е патриотично не да внасяме, а да изнасяме. А комай всички икономисти, както и собствениците на големи компании в САЩ грешат, като казват, че вносът не е нещо лошо и не трябва да се наказва с мита. Какво ще стане, ако това поведение се превърне в основен принцип на международните икономически отношения?

Първо, ще настъпи борба, при която ще печели по-силният – този, който може да извива ръце, както се опитват да правят САЩ в момента.

Второ, по какъв начин ще изглежда печалбата? Американският президент си представя, че САЩ трябва сами да произвеждат от каквото се нуждаят. Това ще рече страната да се реиндустриализира – да се възобновят отдавна спрени производства.

Ако заплатите на работниците обаче са американски, няма как цените на продуктите да останат такива, каквито са в момента. Още повече че новата президентска администрация е обявила война на чужденците, включително и защото вземали работата на американците. А много от нарочените за „нелегални пришълци“ мигранти работят за по-малко пари, отколкото гражданите на САЩ биха. 

Който носи дънки „Рила“…

Какво би станало, ако идеалът на Тръмп се реализира в България и българите започнат сами да си произвеждат всичко?

Тези, които помнят времето на социализма, знаят какво е нещо да липсва. Не става дума за бананите и портокалите, налични само около Нова година, а за елементарни неща, като дезодорант например. Впрочем тогава все пак имаше някакъв внос, но определени стоки със западен произход можеха да се намерят единствено в магазините „Кореком“, достъпни само за избрани.

В България се произвеждаха дънки „Рила“. Те също не се намираха лесно, но пък и притежанието им не беше повод за гордост, защото марката беше ноторно известна с ниското качество на продукцията. Дори човек да се опиташе да скрие емблемата „Рила“, по плата можеше да се разпознае какви са дънките. Имаше си и поговорка: „Който носи дънки „Рила“, той е българска кобила.“

Ако сега започнем да си произвеждаме всичко,

ще трябва да се лишим от много неща, които приемаме за даденост и без които трудно можем да си представим живота. Не става дума само за марките дрехи, козметика, мебели и т.н., с които сме свикнали, за кока-колата, дюнерджийниците, пицариите и китайските ресторанти. Няма да има например кафе и какао, защото те виреят в други климатични условия. Наличието на т.нар. габровски шоколад, тоест пестил от сини сливи, едва ли би компенсирало тези липси.

А какво да кажем за компютрите, мобилните телефони, операционните системи, автомобилите? За много животоспасяващи лекарства и ваксини, които не се произвеждат в България? За енергията, необходима не само да се поддържа животът, какъвто е в момента, а да се възстановят тежки производства? За екологичните щети от тежката индустрия върху земеделието и животновъдството? А за цените на произведените на родна земя стоки? И т.н., и т.н.

По-добре ли ще живеем, ако нямаме достъп до нищо, произведено в чужбина, но пък знаем, че в Гватемала ядат кашкавал „Витоша“, а в Япония – българско кисело мляко?

Обратната страна на глобалната търговия

Опитът на Тръмп на практика да взриви глобалната търговия показва колко ни е нужна тя. И как, без да се замислим, зависим от труда на хора в различни части на света. Удобствата, с които сме свикнали обаче, си имат цена. И тя се плаща от хора в държави, в които трудът е много по-евтин, отколкото в САЩ или в Европа. И които работят във вредни условия и дишат замърсен въздух.

Чрез протекционистична политика обаче няма да се преодолее експлоатацията. Напротив, експлоатираните ще бъдат наказани, че правят живота на хората в богатите страни още по-комфортен – за продукцията им по-трудно ще се намира пазар и много от тях вероятно ще останат без работа. Или ще трябва да продават труда си още по-евтино. Експлоатацията може да бъде до някаква степен ограничена с чувствителност към другите и с уважение към труда им, с противопоставяне на използването на детски труд и на други неетични практики. С осъзнаването, че не сме невинни.

А протекционизмът, рожба на пишман патриотизма, води до абсурд. Защото от него губят най-много онези, които уж би трябвало да спечелят.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/imame-li-ekspertiza-za-tarifite/

Човек трябва да знае в коя област е истински професионалист, затова нека признаем очевидното: най-висока експертиза за тарифите притежава сегашният основен обитател на Белия дом. Ние просто можем да сведем глави и да се опитаме да обясним защо нито тарифите са тарифи, нито експертизата е експертиза в този случай, доколкото ни позволяват познанията.

Мито и тарифа

В българския език от време оно се употребява думата мито (стб. мыто), за която се смята, че е заемка от старовисоконемски. Да си припомним, че евангелист Матей е бил митар, тоест събирал е данъци от населението¹. В съвременния български език думата мито отдавна има утвърдено значение – ‘държавен налог, с който се облагат внасяни или изнасяни стоки’, и следва да употребяваме именно нея, а не тарифа, когато говорим за курса, поет от Доналд Тръмп по отношение на вносните автомобили например.

Тук сигурно влизам в капан и финансистите ще ме критикуват, защото, ако сме по-прецизни, би трябвало да кажем, че американският президент увеличава ставката на митата. По същия начин обаче не проявяваме достатъчно прецизност и когато говорим, че правителството или общинската управа вдига данъците, а всъщност повишава данъчната ставка. Да речем, тази година в община Търговище ставката за данък сгради се вдига от 1,65 на 2,5 промила от данъчната оценка на имота. Естествено, това повишение води до увеличаване на самия данък в левово изражение.

Да се върнем на употребата на тарифа вместо мито, която идва от английската дума tariff, означаваща както ‘налог върху внасяни или изнасяни стоки’, така и ‘списък с фиксирани цени за услуги’. В българския език свързваме тарифа по-скоро с нормативно определени такси, например имаме Тарифа за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. И за да е още по-сложно, имаме и митническа тарифа, което си е напълно легитимно и широко употребявано словосъчетание, означаващо ‘списък с конкретни такси, налагани върху конкретни стоки’.

Затова – внимателно с финансовите понятия, особено в публикации, в които се говори за увеличаване или намаляване на мита, данъци, ставки и тарифи.

Експертност и експертиза

В медийното пространство от доста години се чувства остра липса на експертност и изобилие от експертиза, когато става въпрос за висок професионализъм, задълбочени познания и натрупан солиден опит в определена област. В английския език думата expertise наистина означава точно това, но в българския експертиза отдавна се употребява с друго значение – ‘разглеждане на въпрос, проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение’. Всички знаем, че експертизи, изготвени от различни специалисти, често са нужни на криминалистите, а също и в съда, преди той да постанови решение по дадено дело.

Не е добра идея същата тази дума да се натоварва с ново значение, автоматично пренесено от английския. Спокойно бихме могли да използваме експертност – съществително име, което назовава качество и е образувано от прилагателното експертен и наставката -ост. Моделът е продуктивен и можем да посочим много такива съществителни (около 2300²) в българския език: отговорност, активност, вежливост, грижовност…

Факт е, че думата експертност липсва в академичния тълковен речник и БЕРОН, но това не е причина да не се употребява. Тук е моментът да кажем и дори да подчертаем, че ако не намираме дадена дума в речниците, това не означава забрана да я изричаме.

Може също да използваме синонимен израз, например Елена Иванова е експерт (вместо има експертиза) в областта на маркетинга. Ако пък става въпрос не за отделен човек, подходящ вариант би бил Екипът ни има богат експертен/професионален опит в областта на гражданското право.

Силициев и силиконов

Струва ми се, че ерата на Силиконовата долина вече е зад гърба ни, защото повечето хора разбраха, че това е неправилен превод на Silicon Valley. Районът, където са съсредоточени високотехнологичните компании в САЩ, се нарича Силициевата долина, защото силицият (silicon), а не силиконът (siliconе) се използва за изработването на микрочипове, които на свой ред се използват в електрониката, а без нея съвременната високотехнологична индустрия би била немислима.

Близостта в названията на силиция и силикона е още по-голяма в английския език и това не е случайно. Елементът силиций е част от химичния състав на силикона, който е общо наименование на клас полимерни материали. Най-често като че ли го асоциираме с имплантите, използвани в козметичната хирургия, но за домашните майстори по-важни сигурно са други негови полезни свойства, благодарение на които бързо лепят, изолират, уплътняват и в крайна сметка също придават естетичен вид на ремонтираните помещения.

Бенефициент и бенефициер

Ще представя още два паронима на вашето внимание, но тук, за съжаление, сме далеч от справянето с проблема. А проблемът е, че думата бенефициент, с която би трябвало да се назовава даващият, предоставящият средства, се употребява за диаметрално противоположната страна – получаващия средства. Ще попитате защо така е редно. Причината е, че в латинския език, откъдето сме заели и двете думи, beneficient- е сегашното деятелно причастие на глагола beneficere ‘облагодетелствам’ и съответно означава ‘облагодетелстващ, т.е. предоставящ, даващ’. Професор Огнян Герджиков посочва примери за двойки юридически термини – също заемки от латински, които имат наставки -ент/-ант и -ер/-ар и означават точно двете страни на дадено действие, да речем депонент (лицето, което влага) и депозитар (лицето, което получава, приема за съхранение).

И така, ако сме последователни, предоставящият средства е бенефициент, а получаващият – бенефициер. По линия на европроектите обаче преди повече от десетилетие в употреба навлезе погрешната дума и министерства, общини, фирми и най-различни организации, усвояващи средства от Европейския съюз, бяха и продължават да бъдат наричани бенефициенти.

Неприятното е, че тази погрешна употреба е скрепена в не един и два нормативни акта. Само един пример ще дам – Закона за управление на средствата от европейските фондове при споделено управление (91 употреби на бенефициент). Наскоро един държавен служител реагира почти болезнено при обяснението на разликата между двете думи и каза приблизително следното: „Ние не сме глупави, знаем какво означава едното и какво – другото, но в работата си се позоваваме на нормативни актове и трябва да използваме терминологията в тях.“ Наистина, като че ли в такава ситуация нямаш полезен ход и се придържаш към написаното в закона или наредбата.

Ще се отклоня малко от темата, за да посоча случая с Наказателно-процесуалния кодекс и Административнопроцесуалния кодекс³, които трябва да се пишат по един и същ начин, но названието на първия е в противоречие със сегашните правописни правила. Тук нямаме избор и когато посочваме даден нормативен акт в писмен текст, се съобразяваме с названието му в този вид, в който е обнародван.

Да адресираме проблема

Аз лично продължавам борбата си с адресирането, когато редактирам текстове, но признавам, че понякога ми е трудно да намеря точното съответствие. Става въпрос, разбира се, не за надписването на адрес на пощенска пратка, а за онова по-общо значение на английския глагол to address, когато при превод на български се питаме: Сега всъщност само обръщаме внимание на даден проблем, правим опити да го овладеем или го разрешаваме? Или пък нещо четвърто или пето?

Може би тъкмо защото ни е трудно да определим какво е имал предвид авторът, в преводни публикации се натъкваме на адресиране на най-различни въпроси. Неслучайно глаголът се предпочита от български политици, които искат да изразят много идеи с малко думи (изключвам причината да е, че не знаят какво конкретно искат да кажат) и същевременно да го направят по-така, по западен образец. Да вземем за пример Това е бюджет, който адресира истинските проблеми на софиянци, не е перфектен, но ще постави основата градът да се промени коренно. Бих „превела“ първата част на изречението така: Това е бюджет, в който са взети предвид истинските проблеми и който ще се опита да ги реши. Но знае ли човек, може авторът да е имал предвид и още нещо, което други читатели ще разгадаят.

Всички тези обърквания, смесвания и замени на думи в българския език са само малка част от свидетелствата за силното влияние на английския – днешната lingua franca. Няма изгледи поне в близко време то да отслабне, затова разумната съпротива, която би могла да даде някакви резултати, според мен е да се държи под контрол. Нека обаче не си правим илюзии – ще става все по-трудно.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pedofiliata-sreshtu-koyato-se-protestira-i-pedofiliata-za-koyato-se-mulchi/

Когато жестокост към дете стане централна тема в новините, обществото не остава безразлично. Такъв е случаят с 5-годишния Адриан, малтретиран от доведения си баща с такава жестокост, че детето се е молело да бъде убито. На всичко отгоре насилникът е записвал клипчета с издевателствата си. Майката на момченцето е знаела какво се случва, но не е направила нищо.

Присъдата на пастрока Петър Чернев от 8 години затвор предизвиква масово възмущение. В Пловдив се организира протест „Справедливост за Адриан – малтретираното дете от Пловдив! Бездействието е съучастие!“. Протести се организират и в други градове – например София, Варна и Стара Загора. Те обаче са под различен наслов: „Не на насилието над деца и педофилията!“

В случая с Адриан има физическо и психическо насилие, но не и сексуално. Как педофилията стана тема на протестите (с изключение на пловдивския)? Формалният повод за това е новината за петима мъже, арестувани за притежание на материали, съдържащи сексуална експлоатация на деца на възраст от 2 месеца до 14 години. Но така формулираната тема има и друга функция – да измести обществения гняв от основния проблем.

Има ли значение кой организира протестите?

„Тази тема няма политически пристрастия“, обосновава във Facebook решението си да се включи в софийския протест Кристина Петкова, заместник-председателка на ДСБ, част от коалицията ПП–ДБ. Тя обещава да инициира „разговор с експерти за вдигане размера на наказанията за педофилия“.

„Тоест“ се обърна към Петкова с два въпроса: откъде и по чия инициатива темата за педофилията е присъединена към тази за насилието над Адриан и има ли според нея политически сили или групи, свързани с организацията на протеста. Тя отговори, че не е от организаторите, но мисли, че връзката между двете теми „е по линия на насилието като цяло“. И уточни, че за нея темата няма партийни пристрастия, но се опасява, че „Възраждане“ злоупотребяват и използват дори такива случаи, за да насаждат омраза“. Беше обаче категорична: „Ще отида в сряда (2 април – б.р.), защото въпросът е принципен и касае защита на децата ни.“

Макар от „Война и мир“ да огласиха, че и Националната мрежа за децата (НМД) ще се включи в протеста, това не стана. Вместо това НМД разпространи отворено писмо, в което се подчертава сериозността на домашното насилие (наред с други форми на насилие над деца) и се апелира за реформа на законодателството в тази област. 

Неслучайни организатори

Софийският протест срещу насилието над деца и педофилията се организира от „Война и мир“, „Поход за Семейството“ и Георги Драганов – основен двигател на сайта „Война и мир“, с който е свързана и едноименната страница във Facebook. Драганов е също сред организаторите на протестите във Варна и Стара Загора.

„Война и мир“ изповядва крайнодясна, националистическа, антикомунистическа и евроскептична идеология. Сайтът подкрепя „Луковмарш“ и е против еврото. В интернет страницата са публикувани доста статии против Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Педофилията също е тема във „Война и мир“, като тя често се асоциира от авторите в сайта с ЛГБТИ хората, които пък се представят в негативна светлина.

„Поход за Семейството“ е асоциация, която ежегодно организира шествия против „София прайд“. Тя е свързана с ултраконсервативни християнски групи, например Асоциация „Общество и ценности“ и Сдружение „РОД Интернешънъл“, които са против нормативни документи като Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и като цяло се противопоставят на опитите да се ограничи домашното насилие. Те защитават „традиционните семейни ценности“, тоест разбирането, че бракът е само между мъж и жена, и „правата на родителите“, което ще рече, че според асоциацията публичните институции не трябва да се месят в семейните отношения.

Как се измести темата за домашното насилие над деца?

Яхването от „Война и мир“ и „Поход за семейството“ на обществения гняв от насилието над Адриан и от 8-годишната присъда на пастрока му успява да размие повода за този гняв. А той е, че детето е било най-уязвимо там, където едно дете трябва да е най-сигурно – в семейството си, при майка си и мъжа ѝ. В случая става дума именно за домашно насилие, макар бащата на Адриан – Венислав Алексиев, да не е съгласен, тъй като интерпретира словосъчетанието „домашно насилие“ буквално. Пред БНТ той казва:

Домашно насилие? Ами кое му е домашното? Той не му е нито баща, нито Адриан се е водил на този адрес. Той е бил като гостенин там.

Алексиев не е длъжен да познава закона, но в него не пише, че е задължително насилието над едно дете да се извършва на постоянния адрес на жертвата или от кръвен родител, за да се квалифицира като домашно. Напротив – достатъчно е насилникът да е „лице, което е съпруг или бивш съпруг на родителя“ или дори „лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка“. Освен това бездействието на майката също влиза в определението за домашно насилие.

Когато обаче към темата на протеста се включва и педофилията, това измества фокуса от домашното насилие. Вече става дума просто за едни лоши хора, които злоупотребяват с деца.

В същото време случаите на домашно насилие над деца в България са многобройни

и са тъжна констатация за неспособността на публичните институции да оценяват риска и да предотвратяват подобни престъпления.

На 31 март например се разбра, че жената, причинила смъртта на двете си деца във Вакарел, няма да бъде съдена, а изпратена в психиатрия, защото ги е убила в състояние на невменяемост. Нямало е кой да ѝ окаже адекватна професионална помощ, нито да прецени, че децата ѝ са в риск.

Друга майка, убила двете си деца в Сандански, получи на първа инстанция доживотна присъда. Междувременно самата тя спечели дело за домашно насилие срещу бащата на децата. И тук е нямало институция, която да спре ескалиращата спирала на насилието.

Повече са обаче случаите на мъже, убили децата си – със или без майките им. Посочваме няколко от тях без претенции за изчерпателност. Двайсет и шест годишен мъж прострелва смъртоносно момиченце на една годинка, убива 23-годишната му майка и прави неуспешен опит да се самоубие. Друг намушква фатално с нож двегодишното си дете и също прави опит за самоубийство, който не сполучва. Трети хвърля 4-годишното си дете от мост и след като то умира, заплашва да се самоубие. Четвърти убива двумесечното си бебе в старозагорско село.

Що се отнася до физическото и психическото насилие над деца, и тук примерите са преизобилни. Ето само два от един и същи град – Стара Загора:

През февруари 2025 г. баща пребива двете си дъщери, на 14 и на 9 години, като по-голямото момиче е настанено в болница поради травмите си.

Майка държи сина си и дъщеря си заключени около шест години, а институциите знаят за това, но си правят оглушки. Децата са изведени от семейството чак през февруари 2024 г., когато дъщерята е вече пълнолетна – на 21 години.

Неудобната за политическа експлоатация педофилия

Но нека поговорим за педофилията. Винаги ли държавата реагира адекватно, когато научи за сексуално насилие над деца? Зависи какви са децата и кой е насилникът. 

Печално известен е случаят с осъдения и издирван за педофилия във Великобритания Даниел Хъл (споменат и в отвореното писмо на НМД). В Сливен той безпроблемно става протестантски пастор. Четиринайсет деца свидетелстват, че им е посягал сексуално. Част от тях са разпитвани от полицията по крайно неподходящ за възрастта им начин – посред нощ, докато майките им чакат в студа отвън. Въпреки показанията им няма кой да осъди Хъл, защото съдия след съдия си правят отвод. Няма и кой да организира масови протести в защита на децата – те са български граждани, но са ромчета. На тях се гледа като на втора категория хора.

Няма и масово възмущение и протести срещу случаите на сексуална злоупотреба в домове с деца, лишени от родителска грижа. Нито срещу това, че малолетни са принуждавани да проституират, понякога от родителите си (и често със знанието им). Понеже в повечето случаи пак става дума за ромски деца.

Доминиращата представа за педофилията в България е, че тя е някаква външна на семейството заплаха. Има лоши чичковци в интернет, които се опитват да съблазнят децата. Или непознати, причакващи невръстните си жертви, за да ги отвлекат и да издевателстват сексуално над тях. Но ако децата споделят откровено с родителите си, възрастните ще им помогнат да избегнат огромната част от заплахите. Когато се протестира срещу педофилията, правят се законови промени и се предлагат по-строги наказания, обикновено се имат предвид именно такива хора.

Вярно е, че има педофили, които се оглеждат за деца онлайн или пък по паркове и градинки. Но сред посягащите сексуално на малолетни не са изключение и хора, които са познати на семействата на жертвите си, може и да са близки приятели, може и да са роднини, а някои са дори роднини или членове на семейството.

Как реагират в тези случаи родителите на пострадалите деца? Дали винаги ще повярват на детето, ако то каже, че някой техен близък злоупотребява сексуално с него? И дали, ако знаят, че такава злоупотреба действително съществува, винаги ще направят нужното, за да я преустановят, да защитят и да подкрепят детето? Отговорът на тези въпроси, за съжаление, е невинаги.

Алис Мънро и опитът на една психотерапевтка

Известната канадска писателка Алис Мънро например е знаела за сексуалните посегателства на мъжа си към дъщеря ѝ от предишен брак и не е направила нищо. Извършителят пък обвинявал жертвата, че е „развала на дома“. Когато вече порасналата дъщеря носи в полицията писмата на пастрока си, в които той говори за сексуалните си отношения с нея, Мънро я нарича лъжкиня.

Лесно щеше да бъде, ако историята с Мънро е някакво чудовищно изключение. Професионалният опит на моя позната психотерапевтка обаче попарва тази надежда. Тя ми е разказвала, че при всички случаи от практиката ѝ, когато единият родител, в общия случай родният или доведеният баща, е насилвал сексуално детето си, другият родител, в общия случай майката, е знаела, но си е затваряла очите. Тези майки са търсели психологическа помощ заради някакъв друг проблем – свой или на детето си, – но в течение на терапията тайната е излизала наяве.

Лично знам за поне три случая за деца, пострадали от педофили, чиито родители не са ги подкрепили.

Първият случай е на деветгодишно момиче, чийто съсед се опитал да му посегне. Детето успяло да избяга, но мъжът го заплашил, че ако каже на родителите си, ще го убие. След време го срещнал на стълбите във входа на жилищния блок и повторил заплахата. Момичето десет години не посмяло да каже на никого и всеки път, щом излизало или влизало във входа, изпитвало ужас. Разказало на майка си чак когато било на 19 години – вече пълнолетно. Майката обвинила дъщеря си. Семейството не ѝ повярвало и даже пускало малката ѝ племенница да си играе с дъщерята на съседа педофил. В неговия апартамент.

Вторият случай е на момиче, излязло да разхожда кучето си в двора на своето училище. Видял го портиерът и го заговорил. По едно време почнал да го притиска до стената и да го опипва, докато рецитира „Зайченцето бяло“. Детето избягало, след което споделило с майка си. Тя обещала да каже на класната, за да се вземат мерки. Момичето не чуло повече нищо по въпроса – нито от майка си, нито от класната. Все едно нищо не се е случило. А портиерът продължил да работи в училището още много години.

Третият случай е на 13-годишно момиче, прекарващо лятото при дядо си на морето. Понеже той бил работил от малък, смятал, че е крайно време и внучката му да се научи на труд. Пратил я на работа на туристическо корабче, макар да е незаконно. Момичето било доволно, че е „юнга“ и получава дребни пари, и изпитало гордост, че капитанът го поканил на личен разговор. Когато капитанът се опитал да посегне на тийнейджърката, тя избягала. И разказала всичко. Пред мен дядото защити извършителя и обвини внучката: „Той е мъж, това е нормално, но тя защо е отишла при него в извънработно време?“ А майката на момичето го помоли да му потърси работа и следващото лято.

Истинска или бутафорна борба с педофилията?

Популистките протести срещу педофилията и по-строгите наказания срещу извършителите на сексуални престъпления над деца едва ли ще постигнат друг ефект, освен да отвличат общественото внимание от проблеми като домашното насилие.

В контекста на организираните протести МВР най-сетне пусна т.нар. регистър на педофилите – година и седем месеца след приемането му в парламента по предложение на „Възраждане“. Той обаче едва ли ще доведе до смислени резултати, защото законодателството в тази област е изначално сбъркано. И въвеждането на по-строги наказания няма да го оправи.

Ще се опитам накратко да обясня само един аспект на сбърканото законодателството (а кусурите му са доста повече). В Наказателния кодекс (НК) е забранен сексът с деца под 14-годишна възраст, тоест малолетни. В него не се посочва възрастова граница, отвъд която интимните отношения с лица под определена възраст са недопустими. Националният регистър на педофилите, описан в Закона за закрила на детето, обаче включва хората, осъдени за сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни, тоест под 18 години.

Нека дам пример, за да илюстрирам проблема. Ако лице на 50 години има интимна връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, това според НК е законно. Съответно лицето няма да влезе в регистъра и ще има право да работи с деца. В него ще влезе обаче 18-годишен тийнейджър, осъден за сексуално посегателство над своя 17-годишна съученичка. Момчето може да е упражнило насилие, но дали е педофил? Ако това ви изглежда абсурдно, проблемът не е „във вашия телевизор“.

Законодателството в областта на сексуалното насилие над деца следва сериозно да се преосмисли –

но без популизъм и пропагандни кампании и не под политически, религиозен или друг натиск, а спокойно, трезво и с помощта на експерти в областта.

Няма как да се постигнат резултати в борбата срещу педофилията, ако децата не се възприемат като личности с човешко достойнство, вместо да се смятат за собственост на родителите си или ценността им да се преценява спрямо етноса, социалното им положение или други техни характеристики.

Такъв подход обаче изисква промяна в нагласите и практиките на институциите – от полицията, съда и прокуратурата до социалните служби, училището и детската градина – както и сериозна работа с родителите. Не можем да очакваме, че децата ще бъдат защитени, ако в средата около тях доминират сексистки стереотипи, срам от търсенето на справедливост („Какво ще кажат хората?“), обвиняване на жертвите, толериране на насилниците и зариване на главите в пясъка.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-e-vuzmozhno-homoseksualna-zhena-da-e-nachelo-na-alternativa-za-germania/

Алис Вайдел, съпредседателка на „Алтернатива за Германия“ (АзГ), е хомосексуална. На всичко отгоре дългогодишната ѝ партньорка, с която имат две деца, е с произход от Шри Ланка и е осиновена като бебе от швейцарци. Тези факти обаче не бяха пречка за крайнодясната ѝ партия да я предложи за канцлер преди предсрочните избори в Германия, провели се на 23 февруари. Как е възможно тя да бъде най-разпознаваемото лице на крайнодясна партия?

Лесните отговори

На този въпрос могат да се дадат поне два отговора, които не са грешни, но се плъзгат по повърхността. Става въпрос за непоследователността на популистите, от една страна, и за триковете за постигане на публично легитимиране, от друга.

Непоследователността на популистите

Правило ли ви е впечатление, че популистите доста често живеят в противоречие с принципите, които те и партиите им пропагандират? Да вземем настоящия президент и вицепрезидент на САЩ. Една от основните им цели е „нелегалните пришълци“ да бъдат депортирани от САЩ. Обявиха война на политиките на разнообразие и социално включване.

Същевременно съпругите и на двамата са с мигрантски произход, както и първата съпруга на Доналд Тръмп.

Когато е пристигнала в САЩ през 1996 г., настоящата първа дама Мелания Тръмп е нарушила имиграционното законодателство, защото, преди да получи работна виза, е полагала труд, за който е получила малко над 20 000 долара. Днес граничните власти на САЩ прилагат колкото е възможно по-строга институционална репресия върху хора, допуснали далеч по-дребни прегрешения. 28-годишната британка Беки Бърк например е затворена за седмици в център за задържане при ужасни условия, защото участвала в програма за културен обмен, а според имиграционните служители тя не трябвало да получава безплатно храна и подслон по време на обмена.

Съпругата на вицепрезидента Уша Ванс е родена в Щатите, но родителите ѝ са имигранти от Индия. По профил семейството ѝ впрочем доста напомня на това на кандидат-президентката на демократите Камала Харис – чужденци от друга раса, получили шанс в САЩ да се развият академично и професионално, както и да предоставят възможности за добро образование на дъщерите си. А това не би било възможно без заклеймените днес политики за разнообразие и включване.

Подобни прецеденти имаме и в България. Сред основните политици на крайнодясната партия ВМРО – БНД например са Карлос Контрера, чийто баща е кубинец, и Александър Сиди, евреин по произход.

Трикове за публично легитимиране

Присъствието на представители на малцинства в крайнодесни партии, особено на водещи позиции, отправя към системните политически сили и гласоподаватели посланието, че съответната партия не ще да е толкова крайна.

Тук отново може да се даде пример с ВМРО. През 2017 г., когато партията беше в управлението като част от коалицията „Обединени патриоти“, избухна скандал със снимки с нацистки поздрави на Иво Антонов от ВМРО, директор на дирекция „Социална политика“ в Министерството на отбраната, и Петър Харалампиев от „Обединените патриоти“ – председател на Агенцията за българите в чужбина. Тогава Александър Сиди се опита да омаловажи съдържанието на снимките от позициите на еврейския си произход:

Аз съм евреин и съм член на ръководството на ВМРО, и съм народен представител от „Обединени патриоти“. И всякакви квалификации, че всичките ние – „Обединени патриоти“ – сме фашисти, някак си обижда паметта на баба ми и дядо ми, които всъщност са били […] товарени във вагоните 43-та година.

По аналогичен начин реагира Сиди и на скандала в Европарламента през 2022 г., когато Ангел Джамбазки направи жест, подобен на „Хайл Хитлер“. Той обвини „цялото либерално общество“ в лицемерие и заяви, че „едни хора търсят под вола теле и явно са си го намерили“.

По тази логика поставянето на Вайдел начело на АзГ може да се използва като аргумент, че партията не е нацистка, щом се съпредседателства от хомосексуална жена – по време на националсоциализма хомосексуалните (предимно мъже) са изпращани в концентрационни лагери. Личността на Вайдел играе ролята на смокиново листо, прикриващо срамотиите на партията ѝ.

АзГ и ЛГБТИ хората

Преминаваме към не чак толкова лесните отговори и се налага да поставим под въпрос някои убеждения. Защото в България е естествено да възприемаме чуждите крайнодесни партии като аналогични на нашите си. А тук и повечето от системните партии отправят анти-ЛГБТИ послания и гласуват за хомофобски политики, какво остава за крайнодесните. Хомофобията и трансфобията са стратегия за печелене на избиратели, а т.нар. демократични партии избягват да отправят послания в подкрепа на ЛГБТИ хората, за да не загубят гласоподавателите си.

АзГ също отправя хомофобски и трансфобски послания и прави законодателни предложения в тази област. Но за разлика от България, отношението към ЛГБТИ хората в Германия е далеч по-приемащо. Според изследване на Ipsos от 2021 г. едва 8% от германците са против всякаква форма на признание на ЛГБТИ хората. 71% подкрепят хомосексуалните бракове, 73% – равните права на еднополовите двойки при осиновяването на деца, 70% смятат, че транс хората трябва да са защитени от дискриминация.

Относително по-шумно е недоволството в Германия по отношение на легализирането на неутралния пол, и по-специално на включването му в езика. Разпространено е това да става със звездички, двоеточия или други знаци, с които да се покаже, че множественото число включва всички полове – напр. Student*innen. В началото на 2024 г. Бавария забрани тези езикови нововъведения в институциите, училищата и университетите. Те обаче продължават да се използват масово в страната.

Но на общия толерантен фон анти-ЛГБТИ позициите на АзГ са по-умерени, отколкото тези на „Възраждане“ например.

Позициите на Алис Вайдел

В публичните си изявления самата Алис Вайдел като цяло не подкрепя равните права на ЛГБТИ хората. От една страна, в противоречие с позицията на партията ѝ, че семейството се състои от баща, майка и децата им, тя твърди, че семейството е там, където има деца. От друга страна обаче, съпредседателката на АзГ не е сключила брак с дългогодишната си партньорка и смята, че бракът трябва да бъде само между мъж и жена, а за еднополовите двойки да има регистрирано партньорство, което да носи същите права като брака.

Да принадлежиш към дадена социална група не те прави автоматично част от общност. „Аз не съм куиър“, заявява Вайдел. Вероятно една от причините да изрече тези думи е, че понятието „куиър“ носи ляв политически заряд. Не е само това обаче – доскорошната кандидатка на АзГ за канцлер не се смята за част от ЛГБТИ общност. Тя се изказва срещу транс хората, говорейки за „джендър глупости“ и за необходимостта да се защитят децата от „тъпата транс-попкултура“.

Вайдел впрочем съвсем не е изключение. Много хомо- и бисексуални хора не подкрепят транссексуалните и смятат, че борбата на транс лицата за правно признаване пречи на тази за равни права на хомосексуалните. Има лесбийки, които смятат, че техните проблеми нямат нищо общо с тези на гей мъжете, и обратното. И т.н.

Харесват ли ЛГБТИ хората в Германия АзГ?

„Ромео“ е популярна платформа за запознанства на хомо- и бисексуални мъже в Германия. Според анкета за електоралните нагласи на потребителите ѝ от февруари 2025 г. на принципа на отзовалите се, пусната на платформата, АзГ се нарежда на първо място с 27,9%. На второ място на „Зелените“, с 8 процентни пункта по-малко. Резултатите създават измамното впечатление, че едва ли не близо 28% от нехетеросексуалните мъже подкрепят АзГ.

Не е възможно да се направи представително изследване на ЛГБТИ хората в дадена държава, защото никой не знае колко са те. Все пак обаче е възможно да се използват методи, които водят до по-прецизни резултати, вместо просто да зададеш някакви въпроси и да не контролираш какви хора отговарят.

В Университета в Гисен са се постарали да направят по-сериозно проучване на електоралните нагласи на ЛГБТИ хората в Германия. Резултатите сочат, че едва 2,8% от анкетираните смятат да гласуват за АзГ, а делът конкретно на мъжете е 5,3%. Мнозинството от запитаните – 45,3%, подкрепят „Зелените“.

Къде е ключът?

Алис Вайдел не е прецедент, нито пък наличието на крайнодесни открито хомосексуални политици е нещо ново.

Днес името на Пим Фортаун (1948–2002 г.) е позабравено. Той беше нидерландски политик и открит гей, убит през 2002 г. от критик на антиислямизма. В младостта си Фортаун е марксист и комунист, а през 90-те прехожда от крайнолявото към крайнодясното, разочарован от политиката на мултикултурализъм и от имиграцията, конкретно от ислямски държави. Той изразява тревога, че ако мюсюлманите в Нидерландия не възприемат ценностите на приемащата страна, постиженията на борбата на жените и хомосексуалните за еманципация ще претърпят регрес. В същото време Фортаун има либерални позиции по отношение на еднополовите бракове, наркотиците и евтаназията.

Ето как защитата на европейските либерални ценности може да се превърне в обосновка на крайнодесен завой и в крайна сметка – в отрицание на идеята за единството на Европа. Защото тя според критиците ѝ, допускайки мюсюлмани на територията си, не успява да удържи принципите, върху които се основава.

Сега вече Вайдел престава да изглежда толкова странна птица – и тя гледа на исляма като на заплаха за правата на хомосексуалните и жените. Друг въпрос е, че членовете и избирателите на АзГ, подкрепящи гей хората, имат „сляпо петно“ по отношение на все по-репресивната хомофобска политика в Русия например.

Антиимигрантските нагласи и ислямофобията са най-малкото общо кратно в АзГ.

Те са и обединяващият принцип на избирателите на партията, които по отношение на ЛГБТИ хората може да имат разнообразни позиции, но общото между тях е, че възприемат миграцията като заплаха, особено ако е от ислямски страни.

Част от избирателите на АзГ имат откровено неонацистки възгледи, но мнозина са далеч по-умерени и искрено се засягат, ако ги нарекат нацита. Те обаче се преживяват като губещи от начина на развитие на Германия и най-лесно им е да нарочат някой външен враг. Чужденците са особено удобни за целта и колкото по-различни са от германците по култура и външен вид, толкова по-големи врагове изглеждат.

Представителите на различни групи германци се преживяват като губещи по различен начин.

В Източна Германия усещането за изоставане от западната част на държавата и за снизходително отношение от страна на населението ѝ ескалират дотам, че АзГ става първа политическа сила.

В Рурския регион в Северозападна Германия например към АзГ се обръщат хора, чиито семейства поколения наред са гласували за социалдемократите. Мините в района са затворени, а Социалдемократическата партия, адекватна на индустриалната епоха, не успява да предложи политики, подходящи за постиндустриално общество. Някогашните работници стават трайно безработни или упражняват неотговарящи на квалификацията им професии. Градовете им се обезлюдяват, в тях се заселват все повече бежанци и роми. Освен че променят облика на родните им места, новодошлите се превръщат в конкуренция за евтини жилища и социални помощи. И стават удобен обект за мразене.

В доста по-богатия Югозапад на чужденците се гледа основно като на хора, безвъзвратно унищожаващи Германия, каквато е била преди няколко десетилетия – в която почти всички са етнически германци и която икономически е далеч по-силна от днес. Имигрантите – и особено бежанците, а не липсата на адекватна жилищна политика – се привиждат като основната причина за жилищната криза и непрекъснато растящите цени на наемите както в Югозападна Германия, така и в големите градове.

Пренебрежима подробност с възможна двойна употреба

Да обобщим. За разлика от България и други страни от бившия Източен блок, Германия не е обхваната от кампанията срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“. Тя е стигнала основно до представителите на ултраконсервативни религиозни кръгове в страната, които са пренебрежимо малцинство. Макар да има анти-ЛГБТИ настроени германци, те не са масовият случай. Основният лайтмотив, подхранващ радикализацията, е миграцията, особено от ислямски страни. Затова сексуалността на съпредседателката на АзГ изглежда пренебрежима подробност.

В същото време тя е символно оръжие с възможна двойна употреба. Пред членовете и симпатизантите на партията фактът, че Алис Вайдел е лесбийка, се използва като аргумент срещу мюсюлманите чужденци, представяни като заплаха за жените и хомосексуалните. От друга страна, личността на Вайдел е маската, имаща за цел да убеди демократичния свят, че АзГ не е екстремистка, а нормална и даже толерантна партия.

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-ili-zashto-upotrebata-na-narkotitsi-se-uvelichava/

„Дете почина след пушене на вейп.“ „Ученичка почина след три месеца в кома след пушене на „чай“.“

Периодично медиите „избухват“ с подобни заглавия, а държавническата реакция е нещо да се забрани. Дали ще включи в забранителния списък поредното вещество, дали райския газ, дали направо ще се изсили и ще тръгне да забранява самите изпарители (вейпове), реакцията на политическия ни елит винаги е сходна. 

Забрани и преследвания

На експертите отдавна е ясно, че бързите и лесни решения рядко са и ефективни. Скоростта, с която организираните групи създават ново сходно вещество, което си е напълно легално, е космическа. И докато държавната машина се задейства, за да забрани едно, на пазара вече има поне два нови негови еквивалента.

Но конкретното е забранено. Политици от всички страни живеят с вярата, че са направили нещо значимо, и… дотам.

Случаи на много млади хора и деца, които загубиха живота си от подобни вещества, има от повече от десет години, а забранените нови психоактивни вещества (синтетични наркотици) в Европа вече са над 1000 различни вида. Лично знам за два случая на деца, жертви на синтетични наркотици, и те нямат нищо общо с работата ми – едното дете почина, другото някак оцеля.

Докато в България се говори основно за синтетични канабиноиди (вещества, които напомнят действието на марихуаната, но са многократно по-силни и по-опасни), успоредно с това в момента се засилва разпространението и търсенето и на синтетични опиати, които напомнят действието на хероина, но са много по-силни и опасни.

Къде грешим?

„Борбата с наркотиците“, както е наречена в законодателството ни, има две основни направления. Първото е намаляване на предлагането – забрани, контрол на митниците, преследване, вкарване в затвора и т.н. Второто е намаляване на търсенето – превенция на употребата, намаляване на вредите от нея, терапия и рехабилитация.

В настоящия период в България се обръща внимание основно на намаляването на предлагането. След всяка подобна трагедия полицията успява да залови някакви количества незаконни вещества, започват дела срещу извършителите. Медиите се успокояват. Политиците се успокояват. Родителите се успокояват.

А месец-два по-късно всичко се повтаря.

Още през 2016 г. на Извънредната асамблея на ООН по темата за наркотиците беше признато, че войната с тях е загубена, както и че е важно да се обърне специално внимание на намаляването на търсенето. А ООН е ригидна структура, която включва в състава си и откровени застъпници на насилието.

Спомням си радостта си от констатацията на ООН. Виждах я като крачка към смисъл, към грижа. Уви, нищо такова не се случи.

Що се отнася до националните стратегии, независимо че в тях са разписани редица смислени мерки, те често просто не се финансират, не се изпълняват или пък откровено се неглижират.

През това време употребата на все по-силни и опасни вещества нараства. 

Превенцията

Напоследък доста често говоря с родители за превенцията на употребата на наркотици. Съвсем обяснимо, те са притеснени и задават въпроси, търсейки прост, еднозначен отговор. Обикновено не харесват моя, защото той не е еднозначен.

В обществата с развити системи на превенция тя всъщност е на ниво развитие на личните качества на всяко дете и подобряване на психичното му функциониране. Превенцията е разбиране, топлота и любов. Тя е подкрепата да вземеш по-трудното решение, а именно да не търсиш себеизразяването си чрез наркотични вещества, а да намериш друг начин да си „суперкуул“. Тя е рамото, което ти помага да намериш отдушник на тревогите си, да се научиш как да се справяш с тревожността си, с импулсивността си, с депресивността си, с желанието да „помпаш“ адреналин от силни усещания. Всъщност това са и четирите основни личностни състояния – тревожност, импулсивност, депресивност, търсене на силни усещания, – които могат да доведат и до употреба на наркотици. 

Изборът за един млад човек е труден. Във възрастта, в която най-важно е как да бъде приет от приятелите си, как да бъде достатъчно интересен за партньорите си, как да направи впечатление, той трябва да реши да не се възползва от лесния отговор.

Признайте си, че и на вас ви е трудно да не сте конформисти и винаги да постъпвате правилно.

За съжаление, до момента не съм получила обратна връзка от някой от родителите, с които съм разговаряла, че в училищата има смислена и ефективна превенция. Напротив, гледат ме изумено, когато ги попитам какво става там. 

Спомням си реакцията на собствения ми племенник, когато преди няколко години сподели, че в училището му е имало посещение от хора, които са говорили по темата. „Лелски, та те ни говориха абсолютни глупости! Всички им се смяха.“ Не знаеше представители на коя институция са били.

Най-широко разпространената в България превенция е т.нар. универсална превенция, т.е. предоставяне на информация. Само по себе си то е полезно, но не води до намаляване на броя на хората, които употребяват наркотични вещества. Ефект имат други видове превенция – селективната и индикативната. При първата се проучва кои са децата, предразположени да потърсят този начин за справяне с ежедневието, и се работи с тях. Втората е насочена към онези, които вече са тръгнали по пътя на употребата на незаконни вещества. А той започва със съвсем законните и напълно достъпни цигари и алкохол.

Вярвам, че е изключително важно да не спираме до децата. Редно е да помислим и за останалите, обикновено млади хора, които започват да употребяват наркотични вещества по-късно. Тук такава мисъл дори не се прокрадва, а проблемът отдавна се вижда с просто око. Студенти, млади хора, излизащи от институции, млади кадри във фирми, не толкова млади компютърни гении…

Намаляване на вредите от употребата на наркотици

Знаете, че има хора, които употребяват наркотици, нали? Познавате някои от тях, но смятате, че те са си окей, те нямат проблем, те са успешни, те ще се справят. Да, в огромната си част това са наши приятели, партньори, лекари, шофьори, адвокати… И те се справят добре, независимо че се забавляват с помощта на един „бонбон“ или пък си почиват с една трева. 

Има обаче и едни други хора, родени без шанс, без бъдеще. Хора, които са изтикани от лъскавото ни житие още при раждането си. Някои от тях също употребяват наркотици и също се пристрастяват. Но за тях е още по-трудно да функционират в света на новите технологии, на изкуствения интелект, на електронното банкиране.

Целта на специалистите, които работим в сферата на намаляването на вредите, е да направим всичко необходимо, за да могат онези, които вече употребяват наркотични вещества, да бъдат по-здрави, в по-голяма степен социално приети и по-значими в обществото. Наша работа е да говорим с тях за веществата, за това как да се приемат по по-малко опасен начин. Също да ги подкрепим и да сме до тях по пътя, който ще изминат, докато дойде денят, в който ще поискат промяна. А огромната част от тях ще я поискат. Те няма да се пристрастят и наркотиците ще останат в миналото им.

Друга част няма да се справят сами. Малко по малко ще започнат да губят работата си, апартамента си, приятелите си, семейството… и накрая ще им останем само ние. Много често ще сме единствените, които се интересуват от тях. И това, че са толкова сами, е ужасно тежко, но все пак е нещо, че има къде да отидат. Ние често сме единствената им връзка с „нормалния“ свят, с този, който са загубили и забравили – или пък никога не са имали. Наша работа е да им напомним, че могат да се върнат, че могат да станат част от него. И да ги подкрепим за потърсят лечение, да осигурим нужните документи, да ги заведем на лекар, да им помогнем да си извадят удостоверение от ТЕЛК. Да сме до тях за всички онези неща, които са лесно преодолими за повечето хора, но са непоносимо страшни за човек, загубил всичко в живота си. 

Терапия и рехабилитация

Често ми се обаждат хора, които искат бързо разрешаване на проблема. За съжаление, бързо решение няма. Спирането на употребата на наркотици или алкохол е дълъг и много, много труден процес. Когато имаш зависимост, мозъкът ти не работи както при другите хора, трябва му много време да се възстанови. И много търпение от страна на близките, които не разбират през какво преминава човекът, и не проумяват как е възможно да направи огромна крачка напред, а дни по-късно да регресира и да извърши някоя пълна щуротия.

Терапията има много лица, точно както пристрастяването е специфично за всеки отделен човек. И всички начини тя да се извършва трябва да бъдат подкрепени, а човекът да бъде насочен към най-подходящото за него лечение. За някого това може да е психотерапия, за друг – група за взаимопомощ или пък дневен център, вечерни терапевтични групи, терапевтични общности…. Въпрос на добра преценка е всеки да получи помощ по най-бързия и най-подходящ начин.

Тук обаче това рядко се случва.

Тъй като ние работим основно с хора, които са останали без средства и без подкрепа, практиката ни е просто да ги изпращаме към единственото място за професионално безплатно лечение – клиниката в Суходол. Други безплатни варианти могат да са психиатричното отделение в Раднево, групите за самопомощ или някоя религиозна общност. Остава им да се надяват, че са извадили късмет и са на правилното място, а близките им да стискат палци, че това ще сработи.

За зависимите, които или чиито близки все още разполагат с финансови възможности, са налични и някои добре работещи частни терапевтични програми. Казвам „някои“, защото има и откровени шмекери, които продават надежда, но не могат да лекуват ефективно. Свидетели сме как лечението на зависимости често се разглежда като доходоносен бизнес. Тоест ако попаднете в някоя от тези програми, ще бъдете приети, посрещнати на червен килим и уверявани, че това е най-доброто място за терапия. Понякога може да е така, понякога – не. 

Уви, такива са възможностите тук. И с тях трябва да успяваме да спасяваме близките си, докато се надяваме държавата, т.е. политиците ни да започнат да вършат работата си и да подобрят цялата система.

А кога това ще стане, е труден въпрос. Защото просто темата не е „секси“ политически.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zadulzhitelno-obrazovanie-po-samoomraza/

Марко Марков се самоуби на 27 февруари 2025 г. Той беше един от основателите на ЛГБТИ организацията „Действие“. Смъртта му шокира мнозина. Не само защото Марко беше едва на 38 години. Нито само защото беше пример и вдъхновение за поколения активисти, дори за такива, които не го познаваха лично. А и защото на пръв поглед нищо в живота му не издаваше, че иска да умре. Беше се установил в Нидерландия, съжителстваше с любящ партньор, снимките, които публикуваше в социалните мрежи, излъчваха щастие.

Тази щастлива черупка обаче прикриваше изключителна крехкост и ранимост. И травми още от юношеските и младежките години. От опитите да бъде „излекуван“ от сексуалната си ориентация чрез екзорсизъм, през хомофобския побой в центъра на София и подигравателното отношение на институциите след това, до заплахите, преследването, нападенията и изобщо цялата омраза…

През годините, в които общувах с Марко, имах усещането, че активизмът го държи жив, осмисля съществуването му, помага му да приема себе си и да понася живота. Може и да съм грешала. Но вече в Нидерландия той споделя, че годините на активизъм в България са го изтощили и повече няма сили за това. Казва и че се чувства бежанец от родната си страна. Три години по-късно става бежанец от самия живот.

Чупливи хора

Марко съвсем не е единственият ЛГБТИ човек, когото познавам, който едва е носел тежестта на собственото си съществуване. Трудно ми е да преброя приятелите и познатите си, които цял живот се борят с депресии с устойчиви суицидни идеи – в резултат на неприемане, преживяно насилие, самоомраза.

Сещам се за жена на 20 и малко години – толкова млада, колкото беше Марко, когато се запознах с него. Тя е блестяща във всичко, с което се заема, и получава заслужени награди. Но не смее да разкрие сексуалната си ориентация пред семейството си и години наред ходи на психотерапия, за да е в състояние да приема себе си. Живее в непрестанни угризения, че не постъпва както трябва.

Друг млад познат печели популярност с име и пол, с които не се идентифицира. Защото родителите му могат някак да преглътнат, че детето им е лесбийка, но не и че е транс мъж.

Мисля си и за транс жена, която вече е на средна възраст, но се е отказала от перспективата да уреди живота си в страна, в която би била приета, защото трябва да се грижи за болните си родители. Бори се с бедността, защото никой не иска да я наеме на работа с женска външност и мъжко име в личната карта. Не излиза навън с месеци от страх да не я пребият, защото е транс.

Приятел пък цял живот не си е позволявал пълноценен личен живот заради майка си, за която се е грижил и от която е крил сексуалната си ориентация. А когато майка му умира, той е твърде болен, за да може да има пълноценен личен живот.

Приятелка, и то пълнолетна и даже висшистка, е била отвлечена от баща си за цял месец, заключена и с отнети лични документи – само защото е обичала друга жена.

Друга приятелка, прехвърлила 50-те, се опитва да е хем добра дъщеря на родител, който не приема сексуалната ѝ ориентация, хем добра партньорка на дългогодишната си приятелка. И непрекъснато се разкъсва от чувство на вина, че не е там, където трябва да бъде.

Познавам ЛГБТИ хора, чиито родители са се отказали от тях. И такива, които, макар да имат партньори, прекарват т.нар. семейни празници сами, защото връзките им не се вписват в стереотипа за „традиционно семейство“.

Сещам се за десетки хора, които емигрираха, за да се спасят от тукашната среда и да могат да бъдат себе си.

„Приносът“ на Закона за предучилищното и училищното образование

Повечето хора, за които разказах, са осъзнали сексуалната си ориентация или половата си идентичност, когато в България вече не е незаконно да си хомосексуален, бисексуален или трансджендър. Въпреки това те са били обект на хомофобия или трансфобия било в училище, било вкъщи, било на обществени места, било навсякъде.

С промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) от 7 август 2024 г. на днешните ЛГБТИ деца и тийнейджъри официално им се казва, че те са втора категория хора. Законът на практика забранява всякакво изразяване на каквото и да е, свързано с „нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“. А „нетрадиционната сексуална ориентация“ се определя като „различни от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

По този начин хиляди деца и тийнейджъри биват заклеймени като различни от общоприетото, а самото им съществуване е сведено до заплаха, „пропаганда“ и „подстрекаване“. Това няма как да не причини дълбоки травми у много от тях. Освен това законовите промени дават зелена светлина за легитимиране на тормоза над ЛГБТИ учениците, което от своя страна води до още травми.

Опасността от задължителното обучение по религия

Един от приоритетите на настоящия министър на образованието Красимир Вълчев (ГЕРБ) е обучението по религия в училище да стане задължително, а не избираемо, както е в момента. Инициативата има сериозни шансове да мине в парламента. Става дума не за религия по принцип, а конкретно за православно християнство.

В ЗПУО се забранява „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“ в системата на образованието. Обучението по религия обаче се води неконфесионално, тоест не е насочено непременно към вярващи православни християни. В същото време обаче, ако хвърлим поглед върху програмата на предмета религия – въпреки общите приказки в началото за толерантност между отделните религии и към невярващите, става дума за

индоктриниране в православие.

От един първокласник например се очаква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса“, да „разбира, че всички хора са деца на Бога и Той се грижи за нас“, и „да разбира за любовта на Бога чрез примера на Иисус Христос“. Тук не става дума просто за познаване на религиозно учение – напротив, става дума за вяра.

В програмата много се говори за любов – на Бога към човека, на човека към Бога, към ближния. От второкласниците дори се очаква да разбират, „че любовта на Бога не се спечелва с омраза към неговите създания“.

В девети клас обаче идва темата за половото разделение в контекста на Стария завет. От един деветокласник се изисква да:

• знае, че според Свещеното Писание човекът се дели на два пола (половинки): мъж и жена – единството на човека в брака;
• знае, че еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт (Лев. 20:13).

Това впрочем е единственият пример за грях, който се дава в цялата учебна програма, като изключим първородния – той обаче не е индивидуален. Въпреки че според Стария завет какво ли не е грях – от предбрачния и извънбрачния секс, през нечестивите помисли, та до лихварството, без което съвременната икономика би била невъзможна. И именно защото грехът е неизбежен, идва Христос, за да плати със смъртта си за греховете на всички.

От деветокласниците също се очаква да разбират, че „грехът води до страдание и смърт“.

Как посланието на това учебно съдържание ще отекне у един 15-ина годишен ЛГБТИ тийнейджър, който го приема сериозно? „Ти си грешен, ти заслужаваш страдание и смърт.“ Освен ако по някакъв начин не се „поправи“, което няма как да стане, защото човек не си избира сексуалната ориентация и половата идентичност. Нито може да ги променя с пост, молитва и разкаяние.

Каква по-сигурна рецепта за депресия с устойчиви мисли за самоубийство?

Марковчета в масово производство

Заради популизъм и пропаганда българската образователна система все повече се превръща в машина за производство на марковчета – на ЛГБТИ младежи, пречупени още в крехка възраст. Те ще пораснат (ако доживеят порастването) като хора, които цял живот ще се борят не само с агресията и неприемането от страна на другите, а със самоомразата и неприемането на себе си. С непоносимостта към живота, с усилието да се събуждат сутрин отново и отново и да виждат някакъв смисъл да продължават, въпреки че усещат само болка. С невъзможността да бъдат щастливи, дори да са намерили споделена любов и приемаща среда.

Не, това не е начин да се създава здраво общество, нито да се възпитава любов към родината. Упражненията на политическия популизъм върху хора в крехка възраст ще доведат най-много до още омраза и разделение, травми, емиграция и самоубийства.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sudba-svoboda-i-igrova-mehanika-sluchayat-indika/

Миглена Николчина: Много игри започват с амнезия на главния персонаж, аватара на играча. Това е тема сама по себе си. По отношение на „Индика“ обаче тази тема ще въведа аз. Сякаш убиецът Разколников и проститутката светица Соня Мармеладова от „Престъпление и наказание“ са забравили обещанието тя да го последва по пътя му към Сибир и към духовното му обновление, но ето че случайност, фатум или божият промисъл ги събира: влакът със затворниците катастрофира, той се оказва на свобода, траекториите на двамата се засичат и те безпаметно продължават онова, което са си обещали.

Едва ли е случайно, че Индика и Иля визуално са толкова подобни на актьорите от екранизацията от 1969 г. Само че не престъпникът, а грешницата се оказва на фокус. И докато бунтът на Разколников у Достоевски се осъществява като разразяване на свободната му воля под формата на едно „убийство с теория“ (за престъплението на Иля не забелязах да ни е казано нещо конкретно, освен че се движи в среда на крадци и убийци – той е по-скоро в ролята на сляпо вярващата Соня), бунтът на монахинята Индика е срещу свободната воля. Тя не желае свободна воля, тя протестира защо не е била създадена такава, че бог директно да я обикне, без усилие от нейна страна… а вместо това е обладана от демона на отрицанието, чийто (великолепно озвучен и на руски, и на английски) глас непрестанно дудне в нея и който от време на време се показва и действа от нейно име…

Тази педагогическа притча попада и в други матрици – на търсенето на чудо, което изпълнява желанията, както е в „Сталкер“ или в преобръщащия „Сталкер“ филм от 2011 г. – „Мишената“. Ако Индика разговаря с дявола, от когото иска да се отърве, Иля разговаря с бога и парадоксално вярва едновременно в свободата си и в предначертаността на всичко: двамата ще се съберат в надеждата си за чудо. Засега обаче ще оставя тези теми, за да те попитам какво мислиш за собствено игровите, лудическите особености на тази игра. Индика за мое изумление се оказа име на практически непозната византийска светица, но преди да намеря тази връзка, се чудех дали асоциацията не трябва да е с „инди“, което би превърнало играта в притча за самия жанр… Защо въобще е трябвало да е игра, а не филм например? Игровото в нея е поразително и според мен абсолютно преобръщащо много от нагласите ни, но как всъщност работи то?

Играта ни държи в железни клещи, към нашата свободна воля като играчи тя се отнася крайно иронично. Не ни е подадено да избираме отговори към нито една реплика от пестеливите, но изключително наситени диалози. Никакви сюжетни разклонения. Никакви удоволствени излишъци. Много малко възможности за мърдане насам-натам по картата. Пестелива формална строгост на всички нива. Автоматично запазване. Игровите отрязъци – ребуси, препятствия – или не са особено трудни, или ако са трудни, са вбесяващо монотонни. И все пак те са вписани в дългите филмови отрязъци по толкова органичен начин, че ме карат да ги мисля като рефункционализиране на игровата интерактивност. Можем ли да кажем, че работят като метафори, като реторически фигури, като параболично удвояване на случващото се в играта? Да започнем с рязко различаващите се по механиката и стилистиката си линии на странстването на Индика и Иля и на ретроспекциите на Индика. Как да тълкуваме тази разлика?

Сeверина Станкева: Аз мисля, че „Индика“ е притча не само за самия жанр, а за игровата структура изобщо, дори отвъд видеоигрите. Тя работи на поне три нива и представлява точно обратното на това, което изследователите на видеоигри малко подвеждащо наричат лудонаративен дисонанс – несъвпадение на повествованието и игровата механика. Типичен пример за дисонантна игра е „Последните от нас“, където разказът се концентрира върху моралните дилеми на главния герой в постапокалиптичен свят на зомби зараза, а в същото време играчът прекарва времето си, поемайки контрол над този герой, да убива всичко живо и неживо, без въобще да е поставен в позиция да се двоуми. При „Индика“, обратно, имаме лудонаративен консонанс, който свидетелства за това, че елементите, смятани обикновено за чисто лудически – менюта, дизайн на нива, постижения и прочее, – всъщност могат да функционират именно като инструменти на разказа.

Ще започна оттам, откъдето предлагаш – стилистичният контраст на хиперреализма на „настоящето“ на играта, която се развива в православния бит и зима на нещо като Русия през XIX век, и миналото на главната героиня, монахинята Индика, представено в 32-битова рудиментарна многоцветност. От една страна, разбира се, този контраст може да се разгледа като любовно писмо до историята на видеоигрите и историята на свръхбързия им технологичен напредък. От друга обаче, пикселизираният стил е избран именно за спомените на Индика, защото най-добре приляга на изобразяването им – те са емоционално, тоест цветово наситени и носят носталгичен привкус, но детайлите им са се изтрили. В този смисъл те не могат да бъдат реалистични. Настоящето, напротив, е рязко и изпълнено с монотонни, досадни задачи, които, както съобщава невидимият в началото демон разказвач, са устоите на духовния живот.

Религията е представена като геймификация. Вършейки правоверни дела, които са изключително бавни – палейки свещи, кръстейки се, носейки вода във ведра, които после биват изливани на земята, събирайки религиозни артефакти, – Индика трупа точки, с които вдига нива, които ѝ носят още повече точки, и така нататък. Играчът може да избира в каква посока да употребява тези точки, но те в крайна сметка нямат никакво значение. Това е не просто циничен коментар върху религиозния живот, но и върху игрите въобще, или поне тази практика, която ги превръща в безсмислен труд и/или вехтошарство.

Той е отразен дори в трофеите, които могат да бъдат спечелени и които изискват също толкова целенасочено безумни действия – Индика трябва да се удави пет пъти в езерото, пет пъти да падне от сушилнята за риба, пет пъти да удари пиано в стената, за да спечели купата „Рахманинов“, и пр. Тази ирония е директно насочена към ловците на трофеи, които наброяват значителна част от играчите. Движенията на героинята също са именно нейни движения, тя е бавна, не може да тича, освен ако никой не я наблюдава (защото не подобава на една монахиня да тича), не се бие, трудно се катери. Въобще, играчът едва ли не чувства в процеса на игра рестрикциите на расото, което тя носи.

Но коментарът относно религията не е просто метакоментар, отразяващ мнението на разработчиците, и тук, струва ми се, повечето интерпретатори на играта не отиват достатъчно далеч. Той идва именно от дявола, който монахините от манастира са убедени, че се е вселил в Индика, и който всъщност е играчът. Бунтът на Индика срещу свободната воля парадоксално идва от място на несвобода. Да, на пръв поглед аватарът на играча е Индика и той наистина я управлява, но той е нея само в една кратка част към края, когато камерата преминава в първо лице и Индика едновременно приема присъствието му и успява да се отърве от него. През цялото останало време играта използва третото лице, монахинята се вижда отзад и леко отгоре.

Повечето игри не поставят под въпрос дистанцията, която този подход създава между аватара и играча, но не такъв е случаят тук. В този аспект играта е достоен наследник на „Хелблейд“ и психотичната ѝ главна героиня Сенуа, която е обладана от множество гласове, разпознаващи играчa като един от тях, макар и постепенно да се оказва, че това не е толкова просто.

Връщайки се към Индика, ако камерата се обърне към нея, се вижда как тя се озърта, все едно знае, че я наблюдават, или си дъвче ноктите от притеснение. Това е още по-ярко изобразено в някои от киноотрязъците, където „обективът“ е тип рибешко око, гледащо в гротескна и разкривена перспектива изпод брадичката на монахинята обратно към нея. В няколко ключови брилянтни пъзела, в огледалото Индика вижда не себе си, а дявола, тоест играча. Дяволът играч е този, който определя действията ѝ като тягостни и безсмислени, но и който я кара да ги върши, като в същото време се подиграва и на себе си, и на нея. Кудецът – празният мистичен предмет на чудото, в последна сметка си свършва работата, защото намирането му рано или късно кара играча да спре да играе и по този начин освобождава героинята. В последния кадър на играта, завършваща пред огледало, се вижда как в момента, в който играчът престава да го разтръсква (жест, който е умишлено многозначителен) и се отказва от контрола, дяволът изчезва и Индика (о)става самата себе си. Такъв тип авторефлексия е рядкост и според мен е черта, която споделят най-добрите игри.

Миглена Николчина: Не ми беше хрумвало да се отъждествявам с дявола. Той и невидимият, нечуван от нас бог са част от „карето“ с Индика и Иля. Опасявам се, че ако сведем всичко до авторефлексивността на играта, ще я лишим от други нейни измерения. Игровите действия, които описваш като безсмислени, имат метафорични нива. Например за да стигне до Мирко, първия си детски любим, който е обещал да ѝ направи флейта „специално за нея“, Индика скача от жаба на жаба. Ще се превърне ли от целувката жабата в принц? Всъщност това е въпросът и на основния сюжет – жабите вече са изскочили във вид на кукли от детското съкровище на Иля, което той споделя с Индика. Това е моментът на най-голямата им близост, в следващата сцена тя ще го целуне, докато отрязва гангренясалата му ръка – ще се върна към това.

Контрастът между мрачния хиперреализъм, както го нарече, на линията на настоящето и инфантилната пикселизация на ретроспекциите – разлика във визията, звука, игродействието, поднасянето на диалога – има измерение, което по Блейк можем да определим като „песни на невинността“ и „песни на опита“. Ретроспекциите отразяват детската невинност, песента на агнеца. Тя ще бъде загубена. Черно-бялата естетизация на студ, мъртвина и разруха, „песента на тигъра“, превежда Индика и Иля през страховития опит – отново пестеливо, притчообразно поднесен – на срещи с непоносима материална и духовна деградация… Двете линии се събират в края, когато научаваме какъв е грехът на Индика: тя се е отрекла, предала е детския си любим – три пъти повтаря, като апостол Петър, „не го познавам“ – и баща ѝ го застрелва.

И тук е един от забележителните моменти, в които обичаен лудически компонент – събирането на точки и нива – се оказва не просто елемент на разказа, но и оня елемент в разказа, който бележи метаморфоза, преображение. Всичките точки, които сме събрали от безсмислените предмети и ритуали – при това в игровите указания сме предупреждавани, че няма смисъл да ги събираме, – Индика ги губи, когато предлага на тъмничаря секс срещу свободата си. (Оказва се, че иска да бъде свободна все пак!) Когато по-късно започва да разтръсква празния кудец като кутия със зарове, тя започва да си връща точките по показатели като вина, тъга, срам, съжаление, разкаяние, смирение… Трябва да минем сякаш повторно през „добиването на нива“, но не като предписани от ритуала „геймифицирани“ жестове, а лице в лице с празнотата, с мълчанието на бога, с липсата на гаранции и чудеса, с алеаторността, но и с вътрешните бездни, за да може да види Индика в огледалото себе си, а не външна демонична сила. И това, както посочваш, е процесът, в който тя става аз… третото лице е станало първо, тоест става нас, става Всекичовек от средновековните мистерии, но и намира своята автономност и уникалност. За да разберем този финал, струва ми се важно да отчетем разликата между религията като институция и християнското боготърсачество. Но този финал си остава отворен и за атеистичен, еретичен или въобще пренебрегващ тези въпроси прочит.

Стига ли този финал и до любовта? Във форумите виждам изказани съжаления, че не. Аз обаче не мисля, че можем да сме сигурни.

Северина Станкева: Разбира се, интерпретацията по-горе не е единствената и не е несъвместима с тази, предложена от теб, която е по-скоро екзистенциална (християнско- или атеистично-). Моята по-скоро беше насочена към въпроса ти защо това не е филм – ами няма как да бъде, просто това няма как да е същата история, ако го нямаше играча. Не става въпрос за счупване на четвъртата стена и уличаването на зрителя в съучастие – жест, който може да видим в „Забавни игри“ на Ханеке например, където, за да изкупи вината си и да спаси жертвите, зрителят трябва да се откаже да гледа. В случая с „Индика“ героинята не знае, че оръдието на съдбата, което я ръководи, образно казано, седи пред екран и натиска копчета. Съответно не е съвсем ясно какво става, ако той спре да играе – освобождава ли я, или я обрича.

Не съм сигурна къде е любовта и има ли я. И двамата възлюбени на Индика ми бяха крайно антипатични и изпитвах съжаление към нея, задето е принудена да си носи последствията от опитите им да я използват, не че тези опити остават успешни задълго. В случaя с Мирко я измъчва вина заради смъртта му. Но той, струва ми се, от самото начало се интересува от нея само за да окраде баща ѝ. Заради Иля, който ми се видя по-сложен, но също толкова неприятен, пък я затварят във въпросната килия, без тя да има каквото и да било участие в извършеното престъпление – смъртта на свещеника. Самият Иля си е на свобода през цялото време. Как според теб стига финалът до любовта?

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kritika-na-ghramatichniya-razum/

Ще ме последвате ли в дълбокото? Обещавам да не се удавим. Нека се гмурнем заедно в академичната платформа „Български езикови ресурси онлайн“ (БЕРОН) и да проверим някои думи, които ежедневно употребяваме.

Започваме например с аз. Непосредствено под думата прочитаме: „клас съществително местоимение“. „Клас“ ще рече част на речта¹ и това можем да го асимилираме, но „съществително местоимение“ е… да речем, озадачаващо. Сега това съществително ли е, или местоимение? Сигурно е местоимение, което е съществително. А дали пък не е съществително, което е местоимение? Чакайте, чакайте,

много добре си спомням от училище, че аз е лично местоимение. И това ли вече не е така?

Ако скролнем настрани, ще стигнем до следната информация: „С формите на съществителното местоимение аз се означава авторът на текста – т.е. говорещият (пишещият). По традиция аз се определя като лично местоимение за първо лице“. От този текст разбираме, първо, че аз вероятно се числи към класа на съществителните (имена)², а местоимението ще да е един от подкласовете, и второ, това е добре познатото ни старо лично местоимение, но с нова категоризация.

На какво се дължи тази промяна в класификацията на граматичните класове думи? Както разбираме от публикации в научната периодика, предстои да бъде издадена нова академична граматика на българския език, която ще бъде и нормативна³. Отдавна е време за това – предишната е от миналия век (1982 – 1983).

Засега информацията за бъдещата граматика, изготвяна от учени от Института за български език (ИБЕ) на БАН, е доста ограничена, но все пак знаем, че в нея ще бъде представено нещо принципно различно.

Нова класификация на класовете думи (частите на речта)

В новите мнения, възгледи, концепции, модели и т.н. в науката сами по себе си няма нищо лошо – напротив, така се развива и обогатява човешкото познание за света, който ни заобикаля. Когато на научното поле се срещнат различни мнения и те са солидно аргументирани, обикновено надделяват тези, които по-добре концептуализират (ех, каква завъртяна дума, простете, но тя ми дойде в ума) действителността и ни помагат да я опознаем по-добре, а после и да боравим с овладяната материя.

Да видим какво ни е известно до момента за новата граматична класификация и как/дали това ще ни помогне да си обясняваме по-добре езика и да си служим с него. Ще трябва да тръгнем от съществуващата, традиционната, според която

класовете думи са 10 на брой: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол (вкл. причастията), наречие, предлог, съюз, частица, междуметие.

Тя стъпва на два основни критерия – семантичен и граматичен, тоест всеки от горните класове обединява думи, които имат нещо най-общо в значението си, а също така и общи граматични категории. Прилагателните имена например са обединени от това, че означават признаци на лица и предмети, а също така имат род, число, определеност/неопределеност (могат да се членуват), някои имат и степен. Глаголите назовават действие или състояние и имат лице, число, време, залог и т.н.

Новата класификация игнорира семантичния критерий – тоест най-общото в значението няма значение – и се основава изцяло на формалния подход при разпределянето на думите по класове:

Този подход е базиран на стриктното разграничение между форма и семантика чрез прилагането на строги морфо-синтактични критерии.⁴

Засега имаме по-пълна информация само за класа на прилагателните имена. Ето кои подкласове ще включва той:

1. Прилагателни в собствен смисъл (същински прилагателни).

Това са старите наши познайници – думи като добър, жълт, градски, тоест прилагателните имена, каквито ги знаем и си ги представяме в момента.

2. Прилагателни местоимения.

Новото попълнение в класа на прилагателните имена включва няколко вида от познатите ни местоимения:

а) показателни (този, онзи);
б) притежателни (мой/ми, твой/ти, негов/му);
в) възвратни притежателни (свой);
г) въпросителни (кой, какъв);
д) относителни (който, какъвто);
е) неопределителни (някой, някакъв, нечий);
ж) отрицателни (никой, никакъв, ничий);
з) обобщителни (всеки, всякакъв)⁵.

Всъщност това са всички местоимения с изключение на личните (аз, ти) и възвратното лично (себе си).

Основанието да се причислят тези думи към прилагателните имена е, че повечето от тях могат да се променят по род и число и да се членуват, например мой (моя, моят), моя(та), мое(то), мои(те). Тук трябва да направим важното уточнение, че кой, който, някой, никой и всеки са прилагателни в случаи като Всеки приятел ще се зарадва на успеха ти (определение към приятел), но ако са употребени самостоятелно, ще попаднат в големия клас на съществителните имена: Всеки ще се зарадва на успеха ти (в ролята на подлог). И това не е всичко, има случаи, в които думата ще е подлог, обаче вероятно ще трябва да я таксуваме като прилагателно, защото се променя по род: Всяка от вас трябва да внимава (когато говорещият се обръща към жени).

3. Прилагателни числителни.

Познатите ни редни числителни имена (първи, втори, трети) действително много приличат на прилагателните имена по своите граматични характеристики – изменят се по род и число и се членуват. Това се отбелязва от немалко български езиковеди и няма как да се пренебрегне. Редно е също да признаем, че със сегашните числителни бройни (едно, две, три) в момента ги обединява най-вече значението. Все пак имат поне една обща граматична категория – определеност/неопределеност (членуват се).

4. Глаголни прилагателни.

Също както при подкласа на местоименията ще трябва да заострим вниманието си, защото пак ще правим разграничения. Глаголните прилагателни са всъщност част от причастията, които според традиционната класификация представляват глаголни форми. И действително, те са образувани от глаголи. Да си припомним видовете причастия:

а) сегашно деятелно – търсещ;
б) минало свършено деятелно – търсил, потърсил;
в) минало несвършено деятелно – търсел;
г) минало страдателно – търсен;
д) деепричастие – търсейки.

Причастията, които се изменят по род и число и се членуват (а, б, г), вече ще бъдат глаголни прилагателни – търсещ(ият) човек, търсеща(та) жена; потърсила(та) правата си майка, потърсили(те) правата си хора; търсена(та) стока, търсени(те) професии.

Тези обаче, с които се образуват форми за различни глаголни времена и наклонения, ще си останат причастия:

Майката търсела правата си. (преизказна форма – минало несвършено деятелно причастие)
Майката е търсила правата си. (форма за минало неопределено време, включваща минало свършено деятелно причастие)
Тази стока сега е търсена на пазара. (форма за страдателен залог, включваща минало страдателно причастие)

И така, пак ще трябва да разграничаваме едни и същи думи и да ги причисляваме ту към глаголните прилагателни (търсена стока) – ту пък към причастията, тоест към системата на глагола (стоката е търсена). Това се отнася за миналото свършено деятелно причастие и миналото страдателно причастие.

Под секрет ще ви кажа, че и аз започнах да се обърквам – представям си какви усилия трябва да положи един нефилолог, за да проследи тези трансформации, отношения и разграничения. Завършвайки с информацията за глаголните прилагателни, нека се простим.

Сбогом, сегашно деятелно причастие, сбогом, деепричастие! Ще се видим в някой следващ живот може би.

Съдбата на думите, които сега категоризираме като деепричастия, в момента поне на мен не ми е ясна, но предполагам, че ще бъдат отнесени към наречията.

5. Неизменяеми прилагателни.

Само ще маркирам последния подклас прилагателни имена, тъй като той е обект на много дискусии в езиковедската литература. Освен думи като инат, сербез, късметлия, причислявани обикновено към него, все повече набъбва броят на лексемите от западноевропейските езици, особено от английския: супер, екстра, денс, макси и др.

Други граматични класификации

Предлаганото от учените от ИБЕ прекатегоризиране на думите, както можем да предположим, не е изолирано явление в българското езикознание и е редно да го поставим в контекст. В по-ново време може да се посочат класификациите на Юрий Маслов (1981) и Станьо Георгиев (1991). Подробен преглед на концепциите прави Константин Куцаров в своята дисертация „Българските лексемни класове и учението на частите на речта“ (2019)⁶. Стъпвайки на три критерия – лексико-семантичен, морфологичен и синтактичен, – ученият аргументира обособяването на 12 лексемни класа. Като цяло местоименията не представляват отделен клас, единствено личните (аз, ти, той) са обособени в „дискурсив“. Самостоятелен клас образуват причастията, с изключение на деепричастията, и „детерминативите“, които в момента се разглеждат в синтаксиса като вметнати думи (впрочем, наистина, например). В края на автореферата на дисертацията си Куцаров с основание отбелязва:

… няма класификационен модел, който да не бъде уязвим, тъй като изначално е обременен от субективността на изследователските тези. Това научно съчинение предлага само една от възможните гледни точки по проблема.

Напълно подкрепям виждането на проф. Куцаров. Когато предлагаш нещо принципно ново, отклоняващо се от традицията, ревизиращо традицията и оспорващо традицията, е редно да имаш съзнанието, че това е „само една от възможните гледни точки“, и да не я налагаш като истина от последна инстанция.

Като всеки езиков модел, и сегашната класификация, каквато я знаем от десетилетия, не е съвършена. В никакъв случай не я издигам в култ и не смятам, че е дадена веднъж завинаги и не бива да се търсят по-добри модели. Мисля обаче, че няма как изведнъж да се появи класификация, която веднага да бъде приета от научните среди и обществото и безпроблемно да стане нормативна.

Новата граматична класификация на ИБЕ, отразена в БЕРОН

Може все още да сме в неведение за цялостната концепция на учените от ИБЕ, но тя вече тихомълком е прокарана в БЕРОН, който, по техните думи, е „мощен инструмент за грамотност на всеки българин с достъп до интернет“, „особено ценен за сферата на образованието и най-вече за обучението по български език във и извън България“. Освен че, както споменахме, кой и някой например фигурират като съществителни местоимения и прилагателни местоимения, прекласифицирани са думи като безброй (вече не е наречие, а числително име), колко и толкова (не са местоимения за количество, а са числителни имена (толкова приятели) и наречия (толкова те обичам). Учудване у мен предизвика следният факт: много и малко също са числителни имена и наречия, но само малко може да бъде и съществително име. Защо тази битност е отказана на много? Причастията пък все още са в сегашния си вид и при съответните глаголи са представени всички причастни форми, което ме навежда на мисълта, че прекласифицирането не е доведено докрай.

Дори и в този вид обаче имаме достатъчно основания да се запитаме:

кому е нужно всичко това и каква е ползата от него?

Знаем откъслечни неща за новите класове думи – и то ние, специалистите, които сме се натъкнали на промените, – обаче неизвестни и объркващи дори и филолозите термини, като съществително местоимение, вече фигурират в БЕРОН. Къде е цялостно разработената нова теория за класовете думи? Не трябваше ли тя да бъде публикувана и дискутирана и едва след това евентуално да бъде официализирана и отразена в БЕРОН – една платформа, която, както е декларирано, трябва да служи на „всеки българин“, на цялото общество. Да напомня на колегите от ИБЕ, че същото това общество в огромната си част се състои от нефилолози. Но дори и филолозите – отново в огромната си част – не подозират за намеренията за граматични нововъведения от такъв мащаб.

Учудващо е, че учените от ИБЕ имат смелостта – и това не е точната дума, която си заслужава да употребя – направо да наложат като нормативна една граматична класификация, за която малко специалисти знаят. Да не говорим че въпросната класификация изобщо не е проверена в практиката.

Нека да припомня какво пише в академичната граматика от 1982 – 1983 г.:

С оглед на основната си цел граматиката е съставена с помощта на традиционна в основата си концепция, методология и терминология. По принцип съставителите се опират на утвърдени в българската граматична литература постановки и се избягват подчертано дискусионни положения.⁷

Питам се защо учените от ИБЕ отстъпват от разумния подход на своите именити предшественици и на какво почива тяхната увереност, че ще поднесат концепция, която най-малкото няма да провокира съществени възражения.

Основният въпрос според мен обаче е какви практически ползи ще ни донесе новата класификация.

По-добре ли ще си обясняваме и ще подреждаме езиковата действителност в съзнанието си? Ще доведе ли това до по-бързо и трайно усвояване на граматичните, правописните и пунктуационните норми? Или напротив – ще прахосаме ценна енергия в прекрояването, преподреждането и новото съшиване на езиковата материя. И междувременно може да се изгубим някъде там, между съществителните местоимения, глаголните прилагателни и думите, които могат да бъдат наречия, числителни и съществителни.

С непрозрачната си езикова политика ИБЕ отдавна е длъжник на българското общество. Още повече Институтът дължи отговори сега, преди някой ден да сме осъмнали под диктата на нова нормативна граматика.

Или по-лошо – с нова нормативна граматика, с която няма да искаме да се съобразяваме.

Изложеното в статията мнение е лично мое и не ангажирам никого с него.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.