Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vtora-tsedka-na-klasatsiyata-prevod-i-lokalizatsiya/

Миглена Николчина: Преди да обсъдим втората цедка на нашата игра на класация – нейните правила ще намерите в предишната ни публикация, – ще отворя един проблем, възникнал от реакциите на първата ни цедка. Наред с други драми, спорове възникнаха около превода на заглавията – едно от тях беше Baldur’s Gate. От една страна, това е топоним, не би следвало да се превежда, така както не би трябвало да се преведе, да речем, Димитровград. От друга страна, Димитровград може да бъде разгърнат като Градът на Димитров – Dimitrov’s City. С още по-голямо основание в един фантастичен свят можем да направим това с „Портата на Балдур“. Пример е великолепният превод на романа „Властелинът на пръстените“ от Любомир Николов. Той превежда топонимите в романа, когато са значещи неологизми. Николов е гений – не всички сме такива. По-същественото е, струва ми се, че не го е мързяло.

Ако нещо е зле преведено, нека се поправи, а не да се въздига езиковият мързел в добродетел.

Защото не само заглавията са проблем в областта на игрите, проблем е въобще преводът и „локализацията“ (ужасна дума, но хубавото ѝ е че, струва ми се, легитимира по-голяма творческа свобода в превеждането). Докато Съюзът на преводачите разбере в кой век сме, вихрят се всякакви идеи, включително доминиращата досега, че игрите няма защо да се превеждат и локализират.

Ще контрирам с любимия ни полски пример: преди да се стигне до „Вещерът“ и „Киберпънк“, през 90-те има етап на полска „локализация“ на игрите („Готика“ е първата, доколкото си спомням), с която създателите им започват. Тоест до световния успех на поляците се стига с начална точка в локализацията. У нас даровитите ни програмисти отказват да разберат, че

езикът има значение.

При все че правим прекрасна игра още в края на 90-те (стратегията „Цар“), до грижите с локализацията едва сега стигаме, и то благодарение на доброволческа страст¹. Дори съм изненадана, че се появиха проекти, посветени на локализацията – кой зад кулисите най-сетне се е сетил? Бях поканена да говоря в рамките на такъв проект и така и не успях да се преборя да не ме наричат „академик“. Всеки, който знае български и английски, ще разбере каква е смешката в случая и симптом на какво е.

Еньо Стоянов: Всъщност това, че въпросът за превода поразбуни духовете, е добър знак – свидетелства, че

има все пак жажда игрите да проговорят и на български език.

Разбира се, „локализацията“ се оказва сериозен препъникамък – производството на игри струва скъпо, трудоемко е, отнема време и е съпроводено със сериозен риск, поради което дизайнерите търсят колкото може по-широка пазарна реализация. В това отношение България вероятно им изглежда твърде малък пазар и оттук дори българските разработчици не са склонни да инвестират в професионално оформен български вариант на собствените си заглавия. По темата за превода на чуждестранни игри, особено от големи производители, вероятно сме просто невидими. Разбира се, този проблем си има решение, и то не само в доброволческите форми, които Миглена указва – ако българската държава започне да гледа на игрите като на сериозна и съществена част от културния живот, би могла да подпомага финансирането на „локализацията“ така, както през културни програми прави това за издаването на преводни книги.

Въпросът за достъпността на игрите на български е съществен и в светлината на собствените ни изготвяни тук импровизирани списъци с препоръки, тъй като засяга пътищата на рецепция на видеоигрите, както и тяхната социализация и социализацията на играчите им не само в някакъв абстрактен, универсален и поради това глобален, но и в локален план.

Северина Станкева: Относно рецепцията ми се струва важно да упоменем и нещо, което вече засегнахме накратко, когато говорихме за посткомунистическото във видеоигрите – обстоятелството, че в България няма култура на превода на игри, е свързано и с факта, че първоначално битуваха пиратски версии предимно на английски и руски език. Докато игрите започнат да се възприемат институционално като сериозен феномен на изкуството или културата (нещо, което така и още не е станало на практика), българският играч вече си беше създал речник от чуждици. Следователно понастоящем е лесно да се изходи от завареното положение и въобще усилията в тази посока да се избягват, а парите да не се харчат непрагматично с идеалистични цели нито от държавата, нито от разработчиците.

Това, разбира се, не е извинение. В „Игромислие“ се опитваме да вървим срещу течението, което, естествено, е съпроводено и от грешки, и от трудности. В тази втора цедка отново има преводачески главоблъсканици („Голямата автомобилна кражба“, Grand Theft Auto, е може би образцова такава), но освен проблема за езика, тази класация успя да отвори и проблема за общността, което на мен лично ми е много симпатично.

Миглена Николчина: Добрият преводач има куража да не робува на буквалния превод с всички произтичащи от това рискове. В разговора, за който ви споменах и който при целия си ентусиазъм е оповестен на „изяден“ български език – но да не забравяме, той е и почти уникален, сам юнак на коня, – участваха Никола Петров и Георги „Дао“ Димитров, съответно сценарист и продуцент на междувременно излязлата игра с нелекото за превод заглавие Chip ’N Clawz vs. The Brainioids (разбира се, какво се случва тук с английския, е също интересен въпрос). Играта – наред със субтитри на още десетина езика – е снабдена и с български. Тя е цветна, забавна и много детска – дали субтитрите ще помогнат на възрастта, за която е подходяща, не съм сигурна. По-интересното в случая е, че българският екип беше открил удоволствието от търсенето на превод на английските неологизми; бяха открили – каква изненада, – че преводът е творчески процес и често пъти предполага пренаписване.

Аз обаче, като се изключи въпросният разговор, не намирам играта им отразена по никакъв начин в българските медии. Затова пък до мене достигна мълвата, че почти половината български екип е бил съкратен… Дали нямаше да помогне – освен институционална подкрепа, тук съм съгласна с Еньо – една по-отворена, „по-хибридна“ медийна среда? Как родителите, които често са ме питали какви игри бих препоръчала за децата им (а аз обикновено не знам какво да кажа), да научават за игри като тази?

Така, както са нещата в момента, от едната страна се оформя гетото с изядения български, от другата – здравословният, но често прекаляващ български консерватизъм, който ще разбере след 30 години за какво е идело реч, а ние междувременно сме се оказали сплескани по средата. Е, нека...

И може би стана време да се върнем на втората цедка такава, каквато се получи. Изненадващо, при втората цедка имаме повече съвпадения! Отдалечава се моментът, в който всеки меланхолно да разкаже за самотните си избори – както каза единият от синовете ми тези дни, „имам чувството, че „Дракан, Орденът на Пламъка“ (Drakan: Order of the Flame) само в нашето семейство сме я играли“! Но оказва се, в PC Gamer съвсем неотдавна са си спомнили за нея!

Чавдар Парушев: Да посоча заглавията, които играя и преигравам периодично, за да видя кои от тях се играят от други хора по подобен начин. Това беше критерият ми при подбора на заглавията и в първата, и във втората цедка на играта ни на класация.

Колебаех се дали да не подбера игрите, които съм играл заедно с хора. Не непременно в мрежа, но включително и солови заглавия, в които един или няколко човека сме седели на един компютър и сме решавали заедно как да върви играта. В средата на 90-те, преди да се появят първите компютърни клубове, а и изобщо компютрите да станат по масово достъпни, това беше начин на игра. Компютрите в квартала се брояха на пръсти. Тъкмо в такава форма съм играл първото издание на „Цивилизация“ (Sid Meier’s Civilization). Достъпната алтернатива бяха аркадните автомати с жетони в приземния етаж на НДК и на други места (достъпни поне докато не свършат джобните). Любопитно е колко и кои от най-играните на такива аркадни автомати игри, като „Златната секира“ (Golden Axe), „Смъртоносна битка“ (Mortal Kombat) и „Кадилаци и динозаври“ (Cadillacs and Dinosaurs), биха намерили място в класация.

Във втората пресявка обаче попадат заглавия като „Звезден занаят“ (Starcraft), „Полуразпад“ (Half-Life) и „Епоха на империи 2“ (Age of Empires 2: The Age of Kings), които се играеха изключително много в периода на компютърните клубове и игрите в мрежа между 5–10 човека. Това би бил форматът, в който и към момента бих предпочел да играя тези игри.

Приятна изненада беше да видя, че не съм единственият, който все още е склонен да играе „Черно и бяло“ (Black & White). Игра, която към днешна дата се намира по-трудно, а и поставя определени предизвикателства за игра на нови машини. Въпреки изминалите 25 години от излизането ѝ тя остава много свежа по своя замисъл. Освен да поставя играча в позицията на бог в малкия игрови свят, „Черно и бяло“ вдига огледало към етическите избори, които той прави, направлявайки живота на своите предмодерни идилични селца от вярващи. При това като го кара да вижда отстрани същите тези действия, повторени от неговия божествен любимец, който с детски ентусиазъм гледа, учи се и повтаря всичко, което играчът прави – и добро, и лошо.

Николай Генов: Аз също се зарадвах да науча, че някой друг се е сетил за „Черно и бяло“, и не останах особено изненадан от възникналите казуси около превода на Grand Theft Auto – може би би било добър вариант да мислим за нещо от типа на „Грандиозни автокражби“ или в малко по-свободен регистър – „Грандиозни схеми“? И двете предложения имат своите недостатъци, но със сигурност е за предпочитане да се извеждат повече възможности за превод.

Известно разминаване се получава във вампирската поредица. От една страна, имаме консенсус, че „Вампир: Маскарадът – Кръвно родство“ (Vаmpire: The Masquerade – Bloodlines) заслужава да бъде призната и препоръчана – може би за разлика от продължението ѝ, което разочарова толкова много фенове. От друга, нямаме застъпване при „Вампир: Маскарадът – Парламент от ножове“ (Vаmpire: The Masquerade – Parliament of Knives), която според мен е една от най-добре изработените текстови видеоигри на пазара. Двете всъщност са сродни по дух и се стремят да постигнат сходна цел с различни средства, но безспорно „Кръвно родство“ се справя значително по-добре в това да покаже как би трябвало да изглежда една образцова ролева игра, стига, разбира се, човек да си затвори очите за несъвършенствата на кода и произтичащите от тях бъгове за сметка на невероятната атмосфера, сложния наратив, запомнящите се образи и тежките избори, които придават истинска плътност на пораждащия ги фикционален свят. „Маскарадът“ като цяло, но „Кръвно родство“ в частност е страхотно упражнение по проектиране на човешкото в извънчовешки контекст, а компютърната игра свидетелства за поредния успешен преход от настолното преживяване към екрана – преход, който вече засегнахме в два по-ранни разговора (вж. „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“ и продължението му).

В този ред на мисли Чавдар обърна внимание на един много интересен елемент, който се отразява косвено и в нашата селекция: средата на PC клубовете от началото на века, която допринесе значително за формирането на игровата субкултура и за съжаление, остана някак недокрай интегрирана в колективния разказ – наистина важно явление, подминато от културните антрополози. То поставя посочените от нас „Герои с мощ и магия“ (Heroes of Might and Magic) в съвсем различна светлина, доколкото голяма част от почитателите на играта могат да я свържат именно с този тип социално преживяване. Формата обаче не е съвсем загубена и у нас продължава да намира израз в инициативи като GG LAN party, които събират геймъри и се стремят да поддържат усещането за общност. 

Северина Станкева: В тема на тази втора цедка ненадейно се превърна проблемът за превода в контекста на това що е то игрова общност и има ли тя почва у нас. Що се отнася до говоренето за личните ни фаворити, което неминуемо предстои, мисля си, че то няма да е нито толкова меланхолно, нито толкова самотно.

Ние петимата всъщност никога не сме играли заедно в обичайния смисъл на думата –

в рамките на компютърен клуб, на едно устройство или дори на игра за много играчи. Дори когато играхме „Киберпънк“ по едно и също време, всеки си я игра сам вкъщи. Голяма част от „класацията“ ни е изтъкана именно от засичане на неподозирани заглавия.

Има няколко заглавия в тази цедка, сред които „Светлосянка“ (Clair Obscur: Expedition 33) и „Индика“ (Indika), които пък са резултат от съвсем целенасочени препоръки. В този смисъл ми се струва и че по отношение на видеоигрите, социалният аспект на феномена игра, отбелязван от редица теоретици, измежду които Хьойзинха и Кайоа, се запазва, дори да става въпрос за индивидуално играене. Самотна игра в този смисъл няма, има игра, която чака да бъде споделена.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama-produlzhenie/

<< Към първа част

Добре е да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария. И тук Сунната се притичва на помощ, поне отчасти. Разказите за живота на Пророка (хадиси) и кораничните коментари (тафсири) са в основата и на по-късни съчинения, свързани с храната и питиетата в отвъдното. Ето, дошли съратници при Пророка и го питали дали в Рая хората ядат и пият, и той отвърнал с категоричното „Е, как да не!“. Не само ядат и пият, ами и всеки от тях ще има силата на сто мъже в ядене, пиене, сексуално желание и сношение. Ето я връзката с разказа за хуриите, па и напомня за нашенското „ядене, пиене, тия три неща“, тоест четири.

А че не си говорим за веганско или вегетарианско преживяване, ни свидетелства сам Пророкът, според когото

първото ястие, с което са посрещани обитателите на Рая, е опашатият лоб от черния дроб (зийадат ал-кабд) на кита,

или принципно, голяма риба (хут, нун). Но не ни казва как ще бъде приготвен – суров ли, печен ли, грилован ли, маринован ли, как ще бъде „плейтнат“, да употребим модерен кулинарен термин. Според някои предания, използвани в отговор на фетва от началото на това столетие на авторитетния катарски портал за фетви, „царят на храните“ в Рая е месото, а на питиетата – водата.

Сунната ни отговаря и на въпроса за ходенето по голяма и малка нужда. Обитателите на Рая ще ядат, ще пият, казва Пророкът, но няма да плюят, няма да изпускат ни изпражнения, ни урина, ни сопол. Вместо това

храната ще излиза от телата им под формата на оригване и пот с аромат на мускус.

И ако историята си има начало със Сътворението, разгръщане с отделни акценти под формата на пророчески разкази, завършващи с живота на самия Мухаммад, сетне и управлението на мюсюлманските владетели, логично е и да завърши с разказ за бъдещето и отвъдното. Това прави и Ибн Касир, големият богослов и историк от XIV век, в показателно озаглавеното си съчинение „Начало и край“, известно като „Историята на Ибн Касир“. Последната част от него е посветена на въпросите на Ада и Рая. Не сме свикнали да виждаме в историческа енциклопедия неслучили се още събития, но не забравяйте, че историческият процес върви по предначертани релси. И вече е описано какво предстои: в катарското издание от 2015 г., с което разполагам, „краят“ е описан в том 17 с обем около 500 страници, Аллах да му се смили!

Винаги е впечатляващо човек да се сблъска със съдържанието на подобни обемисти текстове, които представляват нещо като „безкрайността на списъците“ (по Умберто Еко). Разгледани са знаците за настъпващия край на времето („Знаците на Часа“), Лъжемесията – мюсюлманският Антихрист (Ад-Даджжал), начинът, по който този свят си отива и настъпва отвъдното, сбирането на хора на тълпи за Съдния ден, как Аллах точно идва, мостът (сират) над адския огън, описания на адските мъчения, реките в Градината, хуриите, че даже и райският пазар, който става всеки петък и където хората, вместо да купуват и продават, се социализират. Ибн Касир няма как да пропусне и храната на обитаващите Рая и Ада. В Ада грешниците, както казва и самият Коран,

ще горят в пламтящ огън, ще им се даде от кипящ извор да пият, не ще имат друга храна, освен тръни, които нито угояват, нито избавят от глад (88:4–7).

И тези тръни, когато биват изяждани, засядат между устата и стомаха (нали и така казва сам Аллах, „храна, която присяда“ (73:13), та затова и не насищат, а носят само мъчение. А гнойната вода, от която грешникът „отпива и едва я преглъща, и смъртта го настига от всички страни, ала не е мъртъв и му предстои жестоко мъчение“ (14:17), е описана като питие, което изпича кожата на главата и я свлича, след което разкъсва вътрешностите, когато бива погълната, и излиза от тялото от естествения му изход. А ако дори капка от дървото Закум падне в моретата на целия свят, ще ги вгорчи и направи негодни за живот. Доколкото страховитото дърво в дъното на Ада е основен топос в Корана, всеки значителен кораничен коментатор му отделя внимание. Големият коментатор Ат-Табари от X век например, когато говори за главите на сатаните като плод на адския „олеандър“, който е и храната на всеки грешник като разтопен метал в стомасите, пояснява, че той е „като олово, злато или сребро“, прогарящо вътрешностите. Това било най-близката аналогия в този свят.

Да загърбим обаче старите арабски хоръри и да видим какво е положението с храната в Рая при Ибн Касир. Реките там са описани с големината на морета. Море от мляко, море от вода, море от мед и море от вино. Коритата им са покрити с бисери и чист мускус. Силата на сто мъже в ядене, пиене и съвкупление е също устойчив разказ за Рая. Също и този за липсата на телесни нужди, при което храната се изпарява през кожата под формата на пот с аромат на мускус. А виното на оня свят няма нищо общо с нечистите вина на този, разбира се. Реката с вино, подобно на другите реки там, извира изпод хълмове от мускус и не е омърсена от тъпкането на човешките нозе, които изстискват гроздовете в тоя свят. Питието има приятен вкус, напълно различен от отвратителния вкус на земното вино, не влияе лошо върху ума на човека, нито върху стомаха му и не причинява главоболие. Остава единствено развеселяващата му способност – без това да причинява опиянение, ни казва Ибн Касир.

Защото целта на виното е да носи забавлително удоволствие, тоест развеселяващо състояние, водещо до радост на душата – и това става чрез виното на Рая¹,

без да изчезва разсъдъкът на човека, от което той да става като животните и безумните хора.

Да добавим и трети класик коментатор – Ал-Куртуби (Кордобеца) от XIII век. В класическия си коментар той разсъждава и върху общата категория на плодовете в Коран 55:68: дали фурмите и дали наровете въобще са плодове, или пък са отделна категория ядива. Със сигурност обаче са специални – фурмата едновременно е подслаждащ плод и храна, докато нарът е хем плод, хем има лечебни свойства. А палмовите дървета в Рая имат стволове от зелен изумруд, прицветникът, който обгръща цветовете им, е от червено злато, листата им са дрехи, покривало за обитателите на Рая, плодовете им, тоест фурмите, са като големи грънци, по-бели от млякото, по-сладки от меда, по-меки от маслото и без костилки.

Небесните деликатеси като част от вечността и райското блаженство на праведните възбуждат както въображението на мюсюлмани, така и на не-мюсюлмани като неотменна част съответно от религиозната проповед и от разкази. Марко Поло от XIII век даже пресолява манджата (райската) с това си очакване, като говори за хашишините и мистериозния „Старец от планината“ при пътуването си през Персия.

„Алоадин“, казва той, ръководителят на ордена, е превърнал една затворена долина между две планини в градина, най-голямата и най-красивата, изпълнена с плодове, потоци с вино, мляко, мед и вода (разпознавате вече езика на Корана), павилиони и дворци, населени с най-красивите девойки на земята. Тъй като искал да накара всички да повярват, че това всъщност е Раят, изградил мястото според описанието на Пророка. И никой не е допускан там освен кандидат-хашишините, тоест убийци, изпращани да тероризират сунитските владетели, доколкото движението на Хасан ас-Сабах изповядва шиитския исмаилизъм.

Веднъж допуснати там, младежите изпиват отвара, която ги кара да заспят дълбок сън. След него те се събуждат, заобиколени от градини, храни, питиета и девойки, което създава впечатлението, че са в Рая. Старецът убеждава последователите си, че е пророк, а когато изпраща някого от убийците си навън, той отново го упоява, та хашишинът да се събуди в замъка, извън градината на удоволствията. Тогава „Алоадин“ му възлага убийствена мисия с обещанието, че ако я изпълни, ще се завърне в Рая. Този разказ на Марко Поло днес се възприема като измислен, но създава един от най-устойчивите образи за употреба на небесните удоволствия с пропагандна цел.

А пък в самата мюсюлманска традиция небесни ястия се появяват много често като част от изображенията на нощното пътешествие възнесение (ми‘радж) на Пророка до небето на гърба на създанието Бурак – крилат кон с женска глава.

И днес мюсюлманите все още се вълнуват от темата, както свидетелстват и запитванията в съвременните портали за фетви, които често преразказват съдържанието на Корана, Сунната и историческите им коментатори. „Коя е първата храна на обитателите на Рая?“, „Какво ядат обитателите на Огъня?“, „Кое е прокълнатото дърво в Корана?“, са въпроси, чиито отговори вече знаете.

„Какво е „гнойната вода“ (садид)?“, се пита например. Отговорът е толкова подробен, та чак на човек му се отщява не само да чете, ами и да си сипе една ракия. „Гнойната вода“ е течност, която се стича от кожата и месата на опичащите се в адския огън грешници, подобна на гной и кръв, и препраща към вече известните ни коранични стихове. Ако човек има търпение, може да открие и образователни видеа, като това по Шарджа ТВ от Емиратите. Там ни се напомня, че

храната в Рая има начало – и това е черният дроб на кита, – но няма край,

с други думи, не е като вурста от съмнителната немска песничка от 80-те години, според която „всичко има край, само вурстът има два“. И дробът е просто предястието, нещо леко, което се поднася преди основното блюдо за арабите. А земята е като една огромна питка хляб в деня на Възкресението според преданието на Пророка. Дано Аллах да ми даде, а и на вас за препитание храната и питието на Рая, завършва видеото. А пък аз ще добавя, употребявайте такива видеа отговорно и с мярка, че не знаете как може да ви се отрази отвъдното вино.

Очевидно в отвъдното нещата променят същностните си характеристики. Коприната, която иначе е забранена за мъже в тоя свят, там се оказва позволена. Шафранът, който е хем подправка, хем багрило и аромат, тук е забранен за мъже, ала в отвъдното е позволен. Виното е подобен случай. Тук може да ти докара наказание, ала там тече в реки, подобни на морета.

Възбраненото в този свят може да се окаже позволено в онзи.

Обаче накрая все пак не успявам да разбера дали в мюсюлманския Рай ще има свинска вратна пържола. Представям си как един Ат-Табари, Ибн Касир или Ал-Куртуби биха я описали. „Пържола (шарихат лахм) сочна, отрязана от врата на най-чистото прасе, защото свинята (ханзир) в Райската градина ще бъде чиста, бяла, красива, по-голяма от вол, ще яде само позволени неща, ще пасе трева по райските ливади и ще пие вода от благословените извори“.

Това, разбира се, е моя спекулация. Ако е рекъл Всевишният, за което арабският език има хубавия израз ин ша’ Аллах!, един ден ще открия отговора. А междувременно може да отнесем въпроса към някой от големите портали за фетви и да чакаме. Аллах знае най-добре, винаги заключават там.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama/

Първото тримесечие на календарната година почва с тежък хранителен товар за трите монотеистични религии и техните тукашни вариации. Ако превъртим часовника постепенно назад, най-пресен ще да ни е споменът от таман преминалото великденско преяждане и препиване. Агнета, дроб сарми, яйца, козунаци, вина, ракии, зелени салати след Великия пост – положението е сериозно, отговорно. 

Католическият Великден беше малко преди това – тази година приблизително съвпадаше с еврейския празник Песах (не го наричайте Пасха, защото за еврейската и християнската общност това са различни неща). Парче агнешко месо с кокал, горчиви зелени гарнитури от маруля или цикория, варени яйца, настъргани ябълки, ядки и подправки с вино, безквасен хляб маца, сладкиши, варени моркови и картофи, а накрая – много (наистина щедро разлято!) вино за пиене.

Преди това, застъпил част от нашите постни февруари и март, беше мюсюлманският пост за Рамадан, на който по тукашните земи му казват Рамазан – според турското произношение на арабското име на месеца. Там се пости през деня, ама за сметка на това през нощта се яде предостатъчно: баници, пилафи, баклави – каквото е дал Всевишният. „Хвала на Аллах – казваше един мой познат в Сирия навремето, – накрая на месеца на пост съм наддал с няколко килограма!“

Пък и то яденето си е за хвалба: започва с разговяване (ифтар), тоест прекъсване на поста надвечер с няколко фурми, и продължава с обилни хранения в тъмната част на денонощието. Сутринта преди съмване пак се сяда да се яде – за това хранене в арабския съществува терминът сахур. Та е някак показателно, че Главното мюфтийство в България съветва да не се преяжда по време на свещения месец.

Но нека сега да превъртим часовника напред. Много напред, чак отвъд времето на тукашния свят, за който в арабския език се употребява терминът дунйа – „по-близкото“, „по-ниското“, „настоящият живот“.

Направо ще превъртим не само часовника, но и религиозно-кулинарната игра. Ще нагазим в тема колкото странна за нас, толкова и привична за мюсюлманската теология. Как се яде и пие – не в тоя свят, ами в онзи. За него пък езикът на Пророка от Арабия разполага с термина ахира ‘онова, което иде после, по-сетне, оттатъшното’. А за оттатъшното мюсюлманското Писание, Предание и богословска традиция не пестят детайли. Защото отвъдното битие съвсем не е безплътно, безтелесно и призрачно лишено от сетивни усещания – къде наслади, къде мъчения. В крайна сметка най-популярното название на Рая е Джанна, тоест „Градина“, което и намеква, че животът в оня свят прилича на безкраен отвъден пикник (подобен на онзи, от който Адам и Ева (Хауа’) биват пропъдени).

За теб там има, да не си нито гладен, нито гол. И не ще изпиташ там нито жажда, нито слънчев пек.“ (20:118–119).

Но да не бъда голословен, нека оставим самия текст на Писанието да говори. Разгърнете Корана на сура 76, „Човекът“ (Ал-Инсан) например, и ще видите, че

храната и питието са част от насищащо, всеобхватно, направо холистично, както биха казали в бизнеса и медицината, преживяване на отвъдното.

Праведниците пият от чаши с „добавено питие“ от „Камфор“ (Кафур). Това обаче не е познатото ни вещество, а „извор, от който пият рабите на Аллах“, бликащ в изобилие. Сред наградите на праведниците за тяхното търпение е и „Градина“ (въпросната Джанна), където те са облечени с коприна, облегнати на престоли, без да виждат там ни зной, ни мраз, на сянка под сведени плодове. Обслужват ги със съдове от сребро и с чаши от сребърен кристал; отмерва им се с мярка и им се дава да пият от питие, смесено с „джинджифил“ (занджабил), от извор, наречен Салсабил. Заобикалят ги вечно млади юноши, подобни на разпръснати бисери; облечени са в зелени одежди от коприна и брокат, носят украшения – гривни от сребро – и пият от „чиста напитка“.

Небесните градини раждат колкото праведниците си пожелаят, и то леснодостъпна реколта („сведени плодовете ѝ ниско“, 76:14). Има и грозде сред „градини и лозя“, отредени в спасението за богобоязливите (78:31–32), плодове, фурми и нарове (55:68), че и „лотоси без бодли, и натежали бананови дървета“ (56:28–29). Ала този кулинарен списък не просто не се ограничава с конкретните плодове, изборът е неограничен – добавете и „птиче месо, каквото обичат“ (Коран 56:21), както и „в изобилие плодове и месо, каквито пожелаят“ (52:22). Като че ли млякото и медът стоят по средата между питиетата и храните (малко като нашенското виждане за бирата или бозата като „течна баничка“).

В Рая има и четири вида „реки от вода, която не застоява, и реки от мляко с вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, и реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове“ (47:15). Вода, мляко, мед – всичко това звучи приемливо. Водата е особено важна в множеството споменавания на извори. А ако искаме да намерим възможно инструментално обяснение за този факт, може да мислим за Пророка като литературно подобен на Пол Муад’Диб от „Дюн“ на Франк Хърбърт и пустинната планета Аракис. С други думи, в пясъците на древна Арабия водата представлява особена ценност, затова и в отвъдното е силно застъпена. „Градини, сред които реки текат“ е устойчива фигура в описанието на кораничния Рай. Добавете към тях и множеството споменавания на извори.

Но що дири тук виното? Та нали тук, при нас, е напълно възбранено (харам) заедно със свинското, хазарта и ред други неща?

Че и класическото наказание в свещения закон за консумацията му е бой с камшик. Някаква трансмутация, почти по алхимически, да не кажа транссубстанциация, за да не обидя приятелите католици, се е случила с ферментиралата напитка в отвъдното. Освен че тече в реки, то носи наслада, без да носи грях. На всичкото отгоре правоверните не ще ги боли глава, няма да се опияняват и няма да губят разум (37:47, 56:19).

Тук обаче словото на Аллах не говори директно за вино, макар коментаторската традиция изрично да уточнява, че именно то е темата на по-горните знамения. Интересен нюанс въвежда откровението чрез уточнението, че на правоверните „ще им се поднесе запечатано, пребистро питие“ с ухание на мускус, идващо от извора Тасним (83:25–28). Питието в случая е особен вид небесно вино, за което Коранът употребява необичайния термин рахик, за разлика от разпространения иначе хамр. Отделен, но свързан нюанс, е този за употребата на парфюми в отвъдното покрай одеждите и украшенията на праведните, техните ястия и питиета. 

Добре де, сега ще се отклоним още малко, за да ви вменя ход на мислите и ви изпреваря, като попитам:

А къде са девиците?

Онези, 72 на брой, с които мюсюлманският Рай е предимно известен в популярната култура – т.нар. хурии. Ето ги и тях, макар и неуточнено колко: „красавици с големи очи“ (Коран 44:54), „жени с целомъдрен поглед, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин“ (55:56), „хубавици, пазени в шатри“ (55:72), „хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ (56:22–23), несъмнено отредени за богобоязливите в „градини и лозя, и с напъпили гърди девствени връстнички, и пълни стакани“ (Коран 78:32–34). Но колкото и да е изкушаващо, нека оставим тази отвъдна пикантерия за момент настрани – въпреки че не е съвсем почтено спрямо мюсюлманското Писание и Предание, доколкото хуриите често вървят с темата на настоящото ни разсъждение! – и да се върнем към храната и питието.

Да не си мислите, че храна в отвъдното има само за добрите. Има и за лошите, но служи за назидание и вечно мъчение.

Малко като израза на баща ми „Ще изядеш шамара!“. Ял съм го в тукашния свят – кога щедро, кога пестеливо. Само че шамарът в исляма има отвъдни кулинарни измерения и слиза в стомаха ти като адски огън, по-лош от люта чушка, сорт „Каролина Рийпър“, на прах. Апропо, водата в Ада не служи за утоляване на жаждата. Там тя е инструмент за вечно въздаяние, грешниците в Огъня вкусват „вряща вода и гной“ (38:57). Терминът за този вид вода не е обичайното арабско ма’ – онова, което тече в райските реки, а хамим – вряща течност, „която разкъсва червата“ (47:15).

Листата с напитките за грешниците се отличава с известно разнообразие – освен кипналата вода има и „гнойна вода“ (14:16), „кръв и гной“ (69:36). Това получават те, когато викат към обитателите на Рая и молят за водата или препитанието от Аллах (7:50), а като „викнат за помощ, ще им се помогне с вода като разтопен метал, която изпича лицата“ (18:29) и „кипящ извор да пият“ (88:5).

Но центърът на адското наказание е дървото Закум (аз-Заккум),

злокобната антитеза на дърветата в райската градина и на „дървото на вечността“ (20:120) от изначалната обител на Адам и Ева. На български баба ми казваше „зокум“ на олеандъра (Nerium oleander), от който гледахме няколко храста вкъщи – в тенекии от сирене. Но в кораничния контекст винаги съм си представял въпросното дърво като уродлив, мъчителен и древен аналог на Дървото на болката от „Хиперион“, друга моя любима фантастика на Дан Симънс. Споменато е пряко поне на три места в Корана, а на едно място се говори за „прокълнатото дърво“, сторено за изпитание (17:60). Заблудените, отричащите, казва самият Аллах, ще ядат от него, ще си пълнят от него стомасите и ще пият след това от врящата вода (56:52), защото е дърво, изникващо от дъното на Ада. Плодовете му са като главите на сатаните, от които ядат грешниците, и го примесват с питие от врящата вода (37:63–67). То е храната на всеки грешник, подобна на разтопен метал, кипящ в стомасите (44:44–46).

А това дотук е просто кратка разходка из Корана… Никак не е зле откъм бюлюк (от тур. изобилие), както казваше баба ми. В юдейския Танах, еврейската Библия, тоест онова, което християните наричат Стар завет, че и в християнския Нов завет липсват подобни плътни описания на отвъдното, нали?

А пък аз обичам да казвам, че има религиозни доктрини и традиции, породени от много по-оскъдни основания в дадено Писание. Кораничният текст от VII век колкото завещава на мюсюлманската общност (умма) отговори, толкова отваря пространство за множество въпроси, все важни. Ето, например аз, напълно пристрастно, веднага се запитвам: щом има плодове и меса, „каквито пожелаят“, може ли да си поръчам в отвъдния ресторант сочна свинска вратна пържола? Защото все пак, ако в оня свят има вино, от „което не боли глава“, защо любимото ми барбекю да попада под несправедливите удари на шариата и да остане харам? Или какво точно е птичето месо – знаем, че според някои предания от Пророка в Рая има зелени птици, в чиито гуши и вътрешности се помещават душите на мъчениците (ед.ч. шахид, мн.ч. шухада’) в междинното състояние (барзах) между смъртта на индивида и Съдния ден. Дали тези птици, които, след като вече не са нужни като преносители на душата на шахида, се използват за храната, спомената в Корана? Какви точно са реките на Рая, имат ли си имена, къде текат, защо се говори, че са „под градините“?

Или пък друга тема – не води ли цялото това обилно ядене и пиене до някаква отделителна дейност при обитателите на отвъдното? Следователно да очакваме ли нещо като небесни тоалетни? Ако отвъдното в добрата му част е парк, може ли да предположим, че подобно на Версай от XVII–XVIII век, неговите жители се крият по кьошетата на живия плет, за да откликнат на повика на природата – каквото и да означава „природа“ там? А ако надзърнем към дъното на Ада, как ли точно изглежда дървото Закум? Какви са тези плодове като глави на дяволи, големи ли са, малки ли са, черни ли са, бели ли са, много ли са, как са овесени, какво се случва с грешниците, когато посегнат към тях, та вътрешностите им биват прогорени от разтопен метал? Що за метал е това? Ами докато праведните се отдават на ядене, пиене и разкош в небесния пир, каква е ролята на „хуриите“? И в крайна сметка,

ако не ни харесва плътската конкретика на разказа, възможно ли е напълно да го алегоризираме и така да избегнем обвиненията в прекомерен чувствен буквализъм?

Та нали например виното в старата мюсюлманска мистична поезия на суфите се превръща в символ на опиянението от единението с Всевишния и Неговата любов. Защо да не може да направим същото с всичко останало? Само че преди да го направим според нашето собствено хрумване, е добре да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/novite-problemi-na-varna/

На хората им е тъжно за Варна. Признават ми го често, когато посещават града, когато им разказвам за него, когато четат новините. Правят го по начин, който е различен от преди. Някога обвиняваха – къде с основание, къде без, че варненци сме твърде инертни и подозрително толерантни към властта на митичния ТИМ – първото, което идва наум, като се заговори по варненски теми. Всички бяхме подозирани, че сме се колаборирали с „голямото зло“ на основа постоянен адрес. Днес в тъгата по Варна има и голяма доза съчувствие – това е разликата. 

Вече цяла България (от която половината е София) вижда, че гражданите на Варна правят каквото могат, изразяват позиция, протестират, гласуват, а резултатът – все по-голям упадък на града, който преди 30–40 години беше „най-европейският“, „лицето на държавата“ и т.н. 

Никой обаче не е наясно с това повече от самите варненци.

Преди две десетилетия, когато започна да се прави новият Общ устройствен план на Варна, прогнозата за развитието на града беше фантастична. Нови булеварди и урбанизирани зони смело се чертаеха около една централна идея – населението ще расте. Според предвижданията към 2030 г. Варна трябваше да е половинмилионен град, а след още 20 години да е пораснала толкова, че да има нужда от метро. 

Реалността се оказа друга. През 2012-та, когато с доста зор Планът беше най-сетне приет, във Варна живееха около 340 000 души. Според някои данни обаче през 2025-та населението не само не се е увеличило над тези стойности, а даже леко е намаляло. Все по-ясно е, че красиво обрисуваната „варненска мечта“, превърната в план със силата на закон, няма да се сбъдне.

Колкото по-голяма е амбицията, толкова по-болезнен е провалът

Идеите бяха наистина мащабни, но не стигнаха доникъде. На отворената обществена зона на пристанището трябваше да има концертна зала (нещо като Операта в Сидни), морски музей, аквариум (като в Барселона). В момента тя е запълнена с широка палитра от кръчми, лунапарк и автомивка. 

Аспаруховият мост си остава единствен над канала море–езеро, поемайки самостоятелно целия трафик на Черноморието. Големият стадион все така се строи със скоростта на магистрала „Хемус“ и оптимистичната версия е, че след 20 години бавене най-накрая ще го има, макар и с двойно по-малък капацитет от някогашния „Юрий Гагарин“, който заслужено носеше титлата „национален“. 

За новата библиотека, проектирана след голям международен конкурс, вече не се чува ни гък, ни мък. И това са само няколко примера за излъганите надежди, а има още много. 

Библиотеката във Варна – рестарт или предизвестен край?

Защо ни е нова, модерна и красива библиотека, като можем да си имаме общински паркинг с кодово име „градинка“? За обществения „дебат“ около проекта на Варненската библиотека и неговата дълга и вълнуваща предистория разказва Анета Василева.

ТоестАнета Василева

На този фон е очевидно едно – Варна е по-малък град, отколкото ни се иска, въпреки потенциала му, който винаги е бил огромен. Защо се получава така, е наистина дълга тема, в която са намесени сериозно и геополитически фактори. Нека припомним само, че тъкмо по времето на големите мечти и амбиции във Варненския залив военни кораби на България, Румъния, Украйна, Русия, Грузия и Турция правеха съвместни учения, а на Морска гара се извиваха опашки от семейства с деца, които чакаха да се качат на борда им и да се снимат за спомен с нагиздените в безупречно бели униформи чуждестранни моряци. Честите посещения на бойни кораби на САЩ и другите държави от НАТО също бяха атракция, не знак за някакво напрежение.

Руско-грузинската война и най-вече анексирането на Крим сложиха край на идиличната ситуация в Черно море и го превърнаха в рискова зона, което удари лошо Варна тъкмо когато тя беше намерила мястото си в тази оптимистична картинка. Няма ги днес десетките големи круизни кораби на сезон, няма ги красивите ветроходи от регатата „Тол Шипс“, която си остава най-престижното (и единственото) световно морско събитие не само за града, а и за цяла България. Липсва това, което караше и варненци, и туристи да въздъхват с възторг: „Ех, друго си е…“

Това, което има Варна днес, е имоти 

Апартаменти – нови, стари, малки, големи, реновирани, санирани, в центъра, в комплексите, в курортите, които окончателно се превръщат в жилищни квартали. А има също и парцели, на които да изникнат още нови апартаменти, натъпкани в абсурдни сгради със съмнителни архитектурни и инженерни качества. На практика това вече не е град, а РЗП – разгърната застроена площ. 

Не е ли абсурдно, че жилищата в един град растат като брой, а населението му намалява? 

За мен е, но не и за пазара на имоти у нас. След като българите виждат в недвижимото едва ли не единствената възможна инвестиция, високите цени във Варна стават обясними. Все пак говорим за имот на морето. Да, не е гръцкото море, но все пак е нещо. А и по необясними за мен причини цените на имотите във Варна продължава да растат неудържимо, така че, ако си купил нещо преди няколко години, днес можеш да го продадеш с печалба. Или пък да събираш наеми, които също са диспропорционално високи на фона на състоянието на града и бизнеса в него.

Разбира се, жилища купуват не само българи, а и чужденци. Един пристанищен град винаги е отворен към света и вълните от преселения са напълно естествени. Руското присъствие във Варна често е най-яркият елемент на засилващата се тъга по развитието ѝ. Мнозина директно изказват притеснение, че тя е станала „руски анклав“; че по улиците не се чува българска реч. Това не е далеч от истината, но с една малка подробност.

„Руснаците“ във Варна не са само руснаци, а и украинци, молдовци, казахстанци. Варненците, дори и без филологическо образование, вече правят разлика между украински и руски говор, но това е, общо взето, новост – преди 2014-та никого не го беше грижа за това. Самите рускоговорещи пък се принудиха бързо да учат български, защото езикът им вече не е универсалното средство за комуникация от епохата на „вечната дружба“ с България. Преди дни магазинерка с характерен акцент ми обясни, че еди-коя си стока е „на него рафт“, което ме накара да се усмихна. Ясно, тя вече е от местните, вече си е варненка, независимо откъде е дошла. 

За имигрантите „варненската мечта“ си е жива, защото им дава повече възможности за бизнес, за по-нормален живот, за повече свобода, ако щете. 

По тази причина твърденията за „руски анклав“ са преувеличени и леко намирисват на ксенофобия, която няма как да просъществува в един пристанищен град, където и да е по света. Така че руснаците не са големият проблем на Варна.

Доста по-голям проблем е амбицията на местните управници да гонят „челни позиции“ за себе си и уж за града. Това води до грешки и безсмислици, които остават като паметници на глупостта, при това изключително трайни, защото в тях е налят бетон за милиони. Обектите, които се появиха в последните години с главна цел „усвояване“, са твърде много, за да бъдат изброени. 

Емблематичен пример обаче е рибарското пристанище „Карантината“, заради което Европейската прокуратура повдигна обвинения за измама срещу бившия кмет Иван Портних и бившия областен управител Стоян Пасев, както и срещу други лица. Делото беше прекратено, а обвинението върнато от Софийския градски съд. Каквото и да е продължението на тази история, пристанището си остава на мястото, както и куриозният му проблем.

Оказа се, че то има вграден дефект от самото начало – точно на входа му се събират наноси и се образува плитчина, в която всеки по-голям плавателен съд може да заседне. При по-сериозно спадане на водното ниво плитчината се превръща в малко островче. Удълбочаването и изгребването на наносите, което не е евтино и не може да се прави постоянно, не решава проблема, защото теченията са такива, че пясъкът отново се натрупва на същото място. Грешката е в проекта, в който явно въпросните течения не са отчетени или нещо друго е сбъркано въпреки уверенията, че всичко е съгласувано със специалисти океанолози и всякакви други експерти, които би трябвало да предвидят тази „малка подробност“.

Днес „Карантината“ е пълна с малки лодки и яхти с по-малко газене, за които плитчината очевидно не е пречка, а шкиперите им са се научили да я заобикалят безпогрешно. Резултатът от инвестираните милиони обаче е много далеч от предвиденото. 

Целта беше пристанището да се превърне в рибна борса, на която рибарските кораби да предлагат пресния си улов директно от морето при всички необходими условия. Но тъй като то е недостъпно за корабите им, това просто няма да го бъде, докато не се намери трайно решение за справяне с наносите. А то ще бъде сложно и скъпо.

Нещо подобно се случи и с Шишковата градинка в сърцето на града. 

Целта беше тя да стане образец на модерна паркова архитектура, след като дълги години остарелият ѝ вид будеше съжаление. Изготви се красив проект, с амбициозен воден обект, наричан ту „водно огледало“, ту „водна стена“… Необходимите и за това милиони бяха намерени. След реконструкцията и с няколко години разлика Шишковата градинка изглежда точно толкова запусната, колкото и преди амбициозната намеса. Водното съоръжение бързо-бързо спря да работи и сега никой даже и не го забелязва, камо ли да помни било ли е красиво някога. 

В крайна сметка стана така, че когато във Варна се започва нещо ново, това не буди някакво положително вълнение у гражданите, а по-скоро притеснение какво ще се обърка или скапе този път. 

Новата коренна промяна, която очаква града, е свързана с Крайбрежната алея в района на буните. Там в момента са разчистени всички стари заведения, някои датиращи от 90-те, заради предстоящата реализация с огромно закъснение на проекта „Алея първа“ на „Холдинг Варна“ АД. По-младите поколения не помнят варненското крайбрежие в този вид и се чудят на радикалното разчистване. 

„Тимаджиите ще правят нещо.“ 

Това отговарят многозначително варненците над средна възраст, защото е общоизвестно, че каквото и да се случва край морето, е свързано с икономическите структури, които местните наричат с това общо прозвище. И млади, и стари в крайна сметка стискат палци сега нещата да се получат поне прилично в този град, в който провалите са се превърнали в устойчива тенденция. Защото голямото богатство на Варна е едно – морето. В повечето случаи то е достатъчно, за да преглътнеш проблемите, с които градът те товари всекидневно. Но ако връзката на хората с него бъде нарушена, а не подобрена, вероятно Варна ще стане още по-малък град – и като население, и като значение. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/purvite-tri-godini-zashcho-mladite-uchiteli-ne-se-zadurzhat-v-sistemata/

Проучване на Сметната палата за качеството на образованието в България за периода 2019–2023 г. сочи, че 34% от новоназначените учители напускат в рамките на първите три години, а близо половината от завършилите педагогически специалности не се реализират в професията си. Въпреки това интересът към тези специалности е висок, а учителските заплати са нараснали с 60% в изследвания период.

За истински мотивираните учители обаче само заплатата не е достатъчна, за да останат на работа. Преподавателите в училищата днес имат нужда от качествени политики за подкрепа и професионално израстване, но преди това е важно да бъдат подготвени за срещата си с образователната система. Такъв е основният извод, до който стигнах, опитвайки се да разбера парадокса на масовото напускане – въпреки интереса и повишаващите се възнаграждения.

Университетът vs. реалната работна среда

Станимира Паскова и Цветомира Антонова започват учителската си кариера преди 20 години в две различни училища, но срещат един и същ проблем – университетът не ги е подготвил достатъчно добре за реалната училищна среда.

Станимира се среща с професията за първи път през 2002 г. в отдалечено селско училище, в което е единствената с майчин български език сред колегите и учениците си. Езиковата бариера обаче се оказва непреодолима: 

Аз бях много разочарована, че толкова се бях старала да се представя по възможно най-добрия начин, така както ме бяха подготвили в университета, но се оказа, че това тотално не върши работа за моите деца. И всъщност те са ме слушали учтиво, без да ме разбират, защото аз съм говорила на някакъв чужд език за тях. 

След тази първа година Станимира започва да посещава различни обучения за учители, докато през 2013 г. открива програмата „Нов път в преподаването“, разработена от „Заедно в час“.

Цветомира започва учителския си път през 2004 г. в София с голям ентусиазъм. Чувства се много добре подготвена академично, но днес е категорична, че методическата подготовка в университета не е била модерна и адекватна за времето си. Тя обаче се сблъсква и с друг характерен за учителите проблем –

„бърнаут“.

На петата година вече се чувствах много смазана и от системата. Имах усещането, че трудът ми отива на вятъра и че усилията, които влагам, са много по-големи от резултатите, които виждам, 

разказва Цветомира и допълва, че все още не се обръща достатъчно внимание на емоционалното прегаряне, което е причина много млади учители да напуснат професията. Самата тя прекъсва преподавателската си дейност за няколко години, докато през 2013 г. любопитството ѝ не я среща с програмата „Нов път в преподаването“.

Ръководителката на програмата Жаклин Мисирян-Дойчева определи в разговор с „Тоест“ бърнаута като синдром. За някои учители проблемът се корени в невъзможността за ефективно управление на времето. За други е в трудностите да се справят с клас от 26 деца, част от които не посещават часовете или не говорят български език.

Жаклин също е на мнение, че университетите не подготвят бъдещите учители за реалните предизвикателства в професията, сред които са

агресията и ниската мотивация,

които присъстват във всяка класна стая. За преодоляване на тези проблеми е важно ученикът да бъде поставен в центъра и да се вземат предвид неговите нужди и емоции.

Според Станимира решението за справяне с агресията е и в дома, затова е важно да се работи и с родителите. Тя смята, че като учителка на „Заедно в час“ в с. Караджово (Пловдив) е успяла да изгради доверие у учениците си и техните родители чрез посещения в домовете им и на местата, които са важни за конкретната общност, за да им покаже уважение, грижа и заинтересованост: 

Всяко едно детенце е индивидуално, така че колкото по-добре го познаваш, колкото по-добре изградиш връзки с него, толкова по-добре се чувства и то. То вече идва със съвсем друга нагласа в твоята класна стая.

Важно за мотивацията в клас е и оценяването. Ако учителят успява да забележи, уважи и оцени различните личности в класа, те ще работят по-добре и концентрацията ще се подобри. За поставянето на оценка обаче е нужно да имаш ясни критерии, категорична е Цветомира, за която обученията на „Заедно в час“ по отношение на оценяването, планирането и развиването на емоционалната интелигентност са били от изключителна полза.

Политиките на МОН за задържане на учителите

През 2016 г. педагогиката е включена в списъка на Министерството на образованието и науката (МОН) с приоритетни направления. Това означава, че студентите, приети по държавна поръчка в специалностите от това направление, не плащат такси за обучението си. От МОН уточниха за „Тоест“, че нарастването на учителските заплати е „ключов фактор за нарастване престижа на учителската професия и за привличане и задържане на новоназначените учители“. Към момента педагогиката все още е приоритетно направление с голям интерес от страна на студентите, макар част от специалностите в това направление да бяха извадени от списъка с приоритетните.

На теория в резултат на тези стимули би следвало днес в България да има достатъчен брой учители за нуждите на системата. Според Люба Йорданова, старши специалист в отдел „Стратегически партньорства“ на „Заедно в час“ обаче, една от предпоставките това да не става е в липсващите критерии за подбор. Тя обобщи ситуацията така: много от студентите в педагогически специалности следват висше образование заради дипломата, а не за да станат учители. Но дори голяма част от тези, които започват работа по специалността, напускат в първите три години заради недостатъчна подготовка в университета, липса на ефективно наставничество и други фактори. И това води до недостиг на качествени учители.

Критериите за подбор на квалифицирани учители са важни, категорична е и Жаклин, тъй като „ние не сме в позицията на хора, които трябва да губим времето на децата“.

Как се измерва качеството на образованието?

Освен липсващите критерии на подбор, демотивиращо за преподавателите може да се окаже и отсъствието на правна рамка, свързана с качеството на образованието. Оценките от външно оценяване и държавните зрелостни изпити все още са индикатор за състоянието на образованието, въпреки че според международното изследване PISA, което се провежда с 15-годишни ученици, голяма част от тях не притежават базови умения. Резултатите от държавните изпити не могат да измерят качеството на образованието в училищата, тъй като много деца посещават частни уроци, което пък поставя учениците от семейства с по-ниски финансови възможности в по-неблагоприятна ситуация спрямо връстниците им. Не се вижда и кои от училищата, където се работи с деца от уязвими групи, с ученици с майчин език, различен от българския, със специални потребности и т.н., са отбелязали напредък.

Заедно с приемането на Закона за предучилищно и училищно образование през 2016 г. влиза в сила и Наредба №16 от 8 декември същата година – за управлението на качеството в институциите, която утвърждава държавния образователен стандарт. Тя е отменена в края на 2017 г., когато образователен министър е Красимир Вълчев, и едва през септември 2025 г. започва обществено обсъждане на нов документ на мястото на стария. След приключване на обсъждането той не е гласуван. 

На въпрос на „Тоест“ какви са мотивите за отмяна на наредбата, бившият министър на образованието Красимир Вълчев отговори, че тя не е била оценена като „достатъчно ефективна“. Според него наредбата е произвеждала само „формализъм, а не реална отговорност в управлението на качеството“, тоест писане на стратегически документи, които да се показват по време на проверки, без да има реално съществуваща система. 

Макар Вълчев да оценява новата проектонаредба като много по-добра, той каза, че е предпочел да разполага с повече време за работа по нея. Категоричен е обаче, че трябва да има такава наредба и да се създаде култура на управление на качеството.

Как да задържим учителите?

През 2021 г. Световната банка представя резултатите от проучване по поръчка на МОН за нуждите на образователната система. Сред препоръките, изработени на основата на анализа, е създаването на пилотна програма за въвеждане в учителската професия на начинаещи учители чрез наставничество и подкрепа за професионално израстване. Изследването установява текучество на кадри,

като в периода 2015–2018 г. напусналите след третата година учители са близо 75%.

Настоящата практика за наставничество и подкрепа на новоназначените учители не се документира добре, а „системата се нуждае от изграждане на капацитет и постепенно въвеждане на рамкова програма за въвеждане в професията“, пише в доклада върху проучването.

На въпрос на „Тоест“ във връзка с установената от Световната банка потребност от подкрепа за новоназначените учители от МОН отговориха, че 

се провежда задължителната въвеждаща квалификация, която се изразява в обучения на новоназначени учители в предучилищното образование и чрез ментори, които са професионалисти с богата експертиза както в преподаването, така и в управлението и обучението на педагогически специалисти. 

От пресцентъра на Министерството допълват, че през 2025 г. са проведени 76 майсторски класа в рамките на Националната програма „Квалификация на педагогическите специалисти“. Те са били в три направления: подходи за формиращо оценяване и преподаване в контекста на националното външно оценяване и държавните зрелостни изпити, повишаване на четивната грамотност на учениците и обучения за местни модели за повишаване на резултатите и качеството на подготовка на учениците.

Обученията на практика

Цветомира потвърди, че е посещавала обучения, организирани от МОН, 

които уж адресират някакви проблеми, примерно свързани с агресия, с насилие […] но всъщност как протичат обученията – в 4-звезден хотел, със спа, с „Бяла роза“ и това е основният акцент – учителките да си починат за три дни.

В споменатия доклад на Световната банка се повдига и въпросът за липсата на добра подготовка още в университета. В него се прави следният извод:

… университетите не приоритизират достатъчно практическото обучение в училищна среда, организирано в тясно партньорство с базови училища.

Базовите училища в България не са „представителна извадка на всички типове училища в страната“, категорична е Люба Йорданова, и добавя: 

Учебните заведения нямат достатъчно стимули да приемат студенти по педагогика. Те трябва да отделят поне един старши или главен учител за наставник на стажантите, бюрокрацията по време на стажовете също не е малка. Хоспитирането (практическите наблюдения на студентите) трябва да започне още в първи или втори курс, а не както е в момента – в трети и четвърти. Важно е също студентите да имат възможността да практикуват както в училища в големи населени места и с високи резултати, така и в такива в малки населени места и изправени пред различни предизвикателства.

В частната езикова школа в Пловдив, в която преподава Станимира, стажуват и млади учители, но от разказите им за университета не е останала с впечатлението, че нещо драстично се е променило от времето, когато тя е била студентка.

„Нов път в преподаването“

Програмата, разработена от „Заедно в час“, се възобновява след прекъсване през 2022 г. Насочена е към педагози с до 5 години опит в професията и предлага подкрепа и наставничество в рамките на две години. Подборът е внимателен, „за да сме сигурни, че в програмата влизат високомотивирани кандидати“, казва Жаклин. Фокусът е върху подкрепата за учители, работещи с деца от уязвими групи или в по-малки населени места, където учениците нямат същите образователни възможности като връстниците си от по-големите градове. Тази година са обхванати град София и областта заедно с Враца, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Бургас, като целта е да се достигне до малките населени места.

За Станимира програмата е била ценна с оказаната подкрепа от координатор, който посещава учителите регулярно, дискутира с тях казуси от ежедневието им, наблюдава учебните им часове и предоставя конструктивна обратна връзка. Според нея програмата предоставя пълна методическа подкрепа, достъп до ресурси от най-високо качество и непрекъснати надграждащи обучения. 

Всъщност никога не си бях представяла как изглеждам отстрани, какво се случва, дали децата ме харесват, дали не ме харесват, дали се справям добре, къде са ми били силните страни в часа, къде мога да направя нещата по друг начин – това е безценна информация за един учител и се отразява на работата ти веднага, още в следващия час […] Посещенията на координатора нямат нищо общо с посещенията на директора, защото по-старото поколение учители свързва посещението преди всичко с налагането на някакви санкции. Влизат, гледат те, осъждат те по някакъв начин,

разказва тя.

Програмата е успяла да уцели „в десетката“ на потребностите на Цветомира да бъде добър учител. Въпреки подкрепата на нейните по-опитни колеги в началото на кариерата ѝ, „Нов път в преподаването“ успява да ѝ помогне да развие преподавателската си методология, да бъде полезна на учениците си и удовлетворена от работата си. 

Станимира и Цветомира говориха с много любов за професията си. И двете обаче продължават да са учителки заради вътрешната си мотивация, любопитство и желание за развитие, а не защото държавата е успяла да ги мотивира. В тази връзка политиката на МОН за повишаване на възнагражденията не е изиграла особена роля за кариерното развитие на двете учителки. Истинската подкрепа за педагозите и адекватните отговори на техните нужди все още идват от неправителствения сектор. Грижата за учителите обаче е важна и за качеството на образованието, а то би трябвало да е национална политика. 

Post Syndicated from Тоест original https://www.toest.bg/kakvo-e-da-ostareesh-v-bulgaria-prozhektsii-i-sreshti-s-publikata/

Част от работата на независимата онлайн медия „Тоест“ е да слага началото на разговор по теми, които често остават встрани, но по невидим начин изграждат обществото ни. С този филм пренасяме диалога отвъд дигиталното пространство и ви каним на прожекциите на новия документален филм „Какво е да остарееш в България“ на Лина Кривошиева.

Прожекции

София: 5 април, 15:00 ч., Дом на киното
Стара Загора: 8 април, 18:30 ч., РБ „Захарий Княжески“
Велико Търново: 30 май, 20:00 ч., ТАМ
Трявна: 31 май
Пловдив: предстои обявяване
Шумен: предстои обявяване
Межден: предстои обявяване

Входът за всички прожекции е свободен.

След поредицата от срещи с публиката в различните градове филмът ще бъде публикуван и в „Тоест“.

Продължителност: 40 минути
Продукция: Фондация „Тоест“
Режисьор, сценарист и оператор: Лина Кривошиева
Монтаж: Творческо студио TWO DOGS TWO CATS
Език: български, с английски субтитри

Какво означава да остарееш в България днес?

Нарастващото безпокойство от това как изглежда старостта в България, е причината Лина Кривошиева да започне личен разговор с майка си. Между този интимен въпрос и тревожните данни за демографската криза в страната Лина се среща с хора, които разкриват различните лица на старостта днес.

Яна Рупева от „Проект Северозапад“ показва как храната може да бъде не само форма на грижа и подкрепа, а и лек срещу самотата. Домът за възрастни хора в село Межден, създаден от Надя Димова, е добър пример как в България все още съществуват места, където думите „грижа“ и „човечност“ се изпълват със смисъл. Доцентката по етнология Ивелина Ефтимова говори за промяната в статуса на възрастните хора след прехода от традиционно към модерно общество и води Лина в един пенсионерски клуб, където възрастни хора се срещат, разговарят и доказват, че общността е източник на енергия и радост. Лина посещава и 93-годишната бивша учителка по математика Къна Георгиева от Трявна, която продължава да преподава и да живее с вдъхновяващо достойнство.

Филмът завършва там, откъдето е започнал – с разговора между дъщеря и майка за това какво означава да остареем достойно и как да посрещнем времето, което ни предстои.

За автора

Лина Кривошиева е видеограф, документалист и визуален разказвач. Съосновател е на независимата медия „Тоест“ и на творческото студио TWO DOGS TWO CATS. Чрез филми, фотография и редакционни формати тя търси разговор и взаимно разбиране в свят на нарастващи разделения.

Документалният филм „Какво е да остарееш в България“ и прожекциите му в страната са подкрепени от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирани от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/klasatsiyata-na-igromisleshtite-purva-tsedka/

Необходимо пояснение: поредиците са въведени като едно заглавие, при все че някои от събеседниците предпочитат определена конкретна част, а други настояват на единството на тези поредици. Редът е азбучен, а не според броя получени гласове.

Миглена Николчина: Въпреки че задругата ни от години общува около игрите, оказа се, че

в първите 25 игри, които всеки от нас избра, четиринайсет се повтарят – нито много, нито малко.

Неповтарящите се (а и някои липси) ми се виждат не по-малко знакови от споделените. Само Еньо е посочил „Гибел“ (Doom), която не просто беше много популярна, но и беше налагана от първите изявени „игрознайци“ като модел за – както е при Аарсет – ергодичното изкуство, тоест изкуство, базирано на кибернетична система, която генерира различна последователност от знаци всеки път, когато произведението се преживява¹. Ергодичните подходи се базират на преекспониране на интерактивността за сметка на „стабилните“ игрови компоненти – от една страна, самото кодиране, от друга – степента, в която игрите могат да инкорпорират „старите“ изкуства в себе си: не просто разказ (визирам спора с наратолозите), но и персонажи, драматургия, живопис, архитектура, опера… както и конкретното и фактологично присъствие на история, философия, политология.

От друга страна, трогната съм, че „Нефритената империя“ (Jade Empire), за която си мислех, че ще помня само аз, е споделена. Какво според вас – като имаме предвид, че ориентацията в това още неканонизирано поле неизбежно предполага случайни фактори – обединява съвпаденията на някои игри и нулевото присъствие на някога много популярни и знакови игри („Лара Крофт“, „Марио“)?

Северина Станкева: За мен не е изненадващо, че се обединяваме около класиките на ролевия жанр, тоест този с най-много четене. За да продължим със статистиката, на практика

само една игра от четиринайсетте не е ролева или с ролеви елементи и това е „Алиса на Американ Макгий“ (American McGee’s Alice).

Тъкмо нея не очаквах да видя при някого от вас, но съм изключително приятно изненадана, че Николай я е посочил. Любопитно е, че тя е създадена в съзнателна опозиция на масови заглавия като „Гибел“², но бори жанра отвътре – продължава да е в рамките на екшън приключенската шапка, но по авангарден начин. И тя обаче е пряко свързана с литературата.

Ако в ролевите игри сме, общо взето, на едно мнение и различията са по линия на предпочитанията на едно или друго заглавие или част от поредица, то по отношение на ергодичното се разминаваме. Измежду моите фаворити има няколко игри от може би най-ергодичния жанр въобще, който по твое предложение преведохме като „пикареска“ (roguelike), но засега ще се въздържа да ги коментирам, защото не попадат в първата четвърт. По отношение на липсващите заглавия – ако това беше класация за най-влиятелните игри на всички времена, в личен или не план, тя щеше да изглежда доста различно. За да си послужа с един прословут цитат от Марио, принцесата ни, изглежда, е в друг замък. 

Николай Генов: Причината да включа „Алиса на Американ Макгий“ в своя подбор не е свързана толкова с някаква жанрова авангардност по отношение на други игри, нито идва по линия на нейната „механика“, тъй като не смятам, че тя се отличава с нещо кой знае какво в този план. Истинското ѝ достойнство сякаш се крие в образцовия начин, по който създателите третират литературното произведение – преработват го, интерпретират го и го разгръщат в един шизоиден регистър, като по този начин остранностяват и читателското преживяване.

Нещо съвсем друго прави „Вещерът“ (The Witcher) – от една страна, поредицата подема и продължава мотива, заложен в книгите на Сапковски, за трудността (и отговорността) да се вземат решения, но тук вече играчът бива поставен в активна позиция – той е този, който трябва да действа и да решава, следователно цената, която се заплаща за тази свобода, добива допълнително измерение и от констатация се превръща в перформатив.

Миглена вече е имала лекции за това как подобни механизми се задействат в „Рицарите на Старата република“ (Knights of the Old Republic) – запомнил съм един много въздействащ неин пример от втората игра. Умишлено – и в някакъв смисъл като негова реплика – аз „предпочетох“ първата част, тъй като след „точката на пречупване“ (кулминацията на историята) пред играча се поставя интегралният въпрос дали нещата могат да продължат по същия начин, или всичко оттук насетне трябва да се промени.

Знам, че известно разминаване с Миглена имаме по линия на „Древните свитъци“ (The Elder Scrolls), тъй като аз продължавам да твърдя, че „Мороуинд“ (Morrowind), а не „Скайрим“ (Skyrim) е голямото заглавие тук. Бих направил една допълнителна маневра, с която да заявя, че по лична преценка четвъртата игра от поредицата – „Забрава“ (Oblivion) – предлага по-интересни сюжети от „Мороуинд“ и „Скайрим“, взети заедно, без обаче да се доближи до онзи невероятен размах на въображението, който виждаме в цялата му възхитителна мощ при светостроенето на „Мороуинд“.

За прераждането (или възкресението) на страхотната „Киберпънк“ (Cyberpunk 2077) вече сме говорили, а за началото на „Драконовата епоха“ (Dragon age) дори не смея да отворя дума. Ще си позволя да кажа само, че това, което първата игра от поредицата успява да направи, тази повествователна плътност, която постига, сякаш се губи в продълженията ѝ, които съвсем не заемат същото място в моите очи.

Еньо Стоянов: Може би нашата „класация“ казва повече за процеса на собственото си оформление, отколкото за неговите „класически“ заглавия в полето на видеоигрите. Трябва да подчертая, че това, което пробвахме да направим, е своеобразен експеримент – вместо да се договаряме за предварителни критерии за подбор и оценка, които догматично да спазваме при изготвянето на нашия списък, ние по-скоро

опитахме да посочим заглавия на почти асоциативен принцип: кои игри ни хрумват едва ли не първосигнално като важни, значими, интересни.

Нашият експеримент се оказва по-скоро един опит да се открои картата на полето на видеоигрите в неговото настояще и история, за която невинаги си даваме сметка, но която безсъзнателно несъмнено ни помага да навигираме из него. Това не значи, че просто сме отразили собствените си предпочитания, вкусове, предразсъдъци и пр. Самата идея да се предложи списък на „най-доброто“ някак те възпира да включиш в него игри, които са изпълнени с несполуки, но към които въпреки това имаш силен сантимент и привързаност, по-голяма от онази, която изпитваш към далеч по-съвършени и образцови заглавия. От друга страна, самите „образци“ изглеждат сякаш твърде „чисти“ въплъщения на стойностност, твърде клиширани емблеми на майсторство, символи, нивелирани до неутралност поради постоянните и често почти празни и опразващи ги жестове на преклонение.

Изглежда, сме предпочели заглавия, които не въплъщават съвършенство, не са „представителни“, а по-скоро се оказват интензивно качествени в някакво отношение, заглавия, които с нещо в себе си засенчват своите слабости и така подсказват напрегната борба с условията на собственото си изкуство. Тоест това са игри, които едновременно разкриват тези условия, противят им се, за да ги разширят, да ги преосмислят, да ги подложат на преоценка.

Миглена Николчина: Нека си признаем, че в тази първа цедка на съвпадащи заглавия попаднаха игри, които са действително качествени в едно, друго или множество отношения, но които са също така масово харесвани, награждавани, дискутирани във форуми. Те са ролеви игри, но освен това са фантастични или по посока на дракони и магьосници („Болдърсгейт“, „Древните свитъци“, „Драконова епоха“, „Вещерът“), или по посока на произтичащи от технологиите катастрофи („Ядрена зима“, „Ефектът на масата“, „Киберпънк“). Голямото изключение е може би „Диско Елизиум“, където фантастичното под разни форми присъства, но катастрофата се простира от социално-историческото и психологическото до онтологическото, без да се приписва пряко на магични или технологични причинители.

Тук обаче възникват и множество разделителни линии по отношение на параметри като конструиране на игровите (но понякога и на неигровите персонажи), както и по отношение на типовете взаимодействие с диалозите, отношенията между героите, развитието на сюжетните линии, наличието или липсата на битки.

В някои от игрите персонажите са дадени в дълбочина – пример е сложният образ на Крея във втората част на „Рицари на старата република“, която, въпреки че е неигрови персонаж, добива различен релеф според развитието на аватара. В обичайния случай развитието на персонажите се отнася само до бойните им умения, в някои от игрите включва етически компонент (светло–тъмно и пр.) – има и други възможности, но не ги виждам представени тук. Голямото изключение е „Диско Елизиум“, където изграждането на аватара добива бароково-фантастични измерения. Разлики от този вид има и в другите параметри. В „Диско Елизиум“ се изстрелва един-единствен изстрел и той е тежко предопределен от предходните решения на играча. Ефектът на масата включва аспекти на стрелба. Много от игрите включват цял арсенал от повече или по-малко фантастични оръжия. Тук отново съвпадащите ни избори са в масовката, в повечето от тях сраженията заемат доста сериозно място.

Най-сетне, големи дебати има – или понякога везните тежко се накланят в някоя посока, – що се отнася до предпочитания към една или друга част от поредица. Аз обаче като многократно превъртала някои поредици (включително „Кредото на убиеца“, която не попадна в първата цедка) настоявам върху сериозното сюжетно и смислово единство на някои от тях – например „Ефектът на масата“ (Mass Effect) или „Вещерът“.

Северина Станкева: Любопитно е, че освен класически примери за бойни игри, каквито са повечето игри въобще, през първата цедка успя да премине и най-известната игра, която позволява играчът да я изиграе изцяло пацифистки – „Ъндъртейл“ (Undertale). Тя е важна не просто защото позволява мирен подход, но и защото проблематизира връзката между играч и игра по един некласически метаначин. Ако в „Диско Елизиум“ изстрелът е натоварен с всички избори, направени до него в конкретното проиграване, то в „Ъндъртейл“ тези избори не престават да преследват играча и в следващите му преигравания.

Ако като играч избереш да избиваш всичко срещнато в света на чудовищата, в който случайно си попаднал, а после започнеш отначало, но миролюбиво, за да видиш как ще изглежда историята от другата страна, играта все още те „помни“ като тиранин. В резултат моралът на играча има много по-сериозни и необратими последствия, съответно се увеличава и отговорността по начин, който аз поне не съм срещала другаде, и той е поредното доказателство за наивността на простото разграничение механика–сюжет, което многократно сме обсъждали.

Пример за различна морална система, от която се вдъхновяват създателите на „Диско Елизиум“, е тази на „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment), на която се носи славата като на най-философската игра, защото включва множество ясно отделени философски системи в своите дървета на решенията. Философскостта ѝ обаче остава изцяло в рамките на класическото диалогово повествование, а различните избори не променят нищо в механиката.

С оглед на всичко това и продължавайки нишката, подхваната от Еньо, ми се струва, че и нашата класация успява да се саморегулира в движение, така че да включва както заглавия, които задават канона, така и такива, които поставят под съмнение зададените от него рамки и така разширяват потенциала на това какво видеоигрите могат да бъдат. Предстои да видим дали това ще се запази и в следващите части на класацията.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/blizki-i-dalechni-divi-i-globalni/

… или как с думи се заграждат територии

Вече напълно разбирам великите романисти, според които героите им заживяват свой собствен живот и диктуват развитието на действието. В тази статия мислех да пиша само за разминаванията между английските и българските названия на географски обекти и най-вече за Близкия изток. Като проучвах историята на Near East и Middle East обаче, се натъкнах на интересни факти, спомних си за други собствени имена, които са претърпели промени, отново търсих информация и така мислено се разходих из няколко континента. Надявам се и на вас това топонимично пътешествие да ви е интересно.

Ех, този Ориент!

Откакто се помня, регионът на Близкия изток е размирен и в кратките периоди, в които е имало някакво спокойствие, то е било заредено с напрежение. Спомням си, че като дете и после като гимназистка съм гледала телевизионните репортажи на Иван Гарелов и Иво Инджев от Ливан, където бушуваше гражданска война. В годината, в която тя приключи, вече завършвах висшето си образование.

Близкият изток като че ли винаги е бил в полезрението на българските и световните медии. Място, което ври и кипи, а местни и чужди интереси са толкова здраво преплетени, че е чудно как анализаторите се справят с коментираната от тях материя. Нека обаче оставим политиката на експертите, а ние да се съсредоточим върху името на региона.

Хората, които се информират от чужди медии, със сигурност знаят, че Близкият изток не е толкова близък за англоезичния свят и се означава с Middle East (Среден изток). Разминаването има дългогодишна история. До Първата световна война в употреба е бил също терминът Near East и може би неочаквано за мнозина България се е намирала точно в този район, защото така са били означавани Балканите и Османската империя, която се е простирала доста на изток и юг. Названието Middle East се е използвало за региона, включващ Кавказ, Иран и арабските страни, а Far East (Далечен изток) – най-общо за Източна Азия.

След Първата световна война употребата на Middle Еast се разширява за сметка на Near East, докато се стигне до Доктрината на Айзенхауер от 1957 г. във връзка със Суецката криза. Това е първият официален документ, в който е използван терминът Middle Еast със сегашното си значение.

В българския език се е установило названието Близък изток, подобно на руския (Ближний восток), украинския (Близький Схід), немския (Naher Osten) и турския (Yakın Doğu) например. В повечето европейски езици, включително и славянски обаче, се е наложил еквивалентът на Middle East – вероятно поради силното влияние на английската и американската преса: Moyen-Orient (френски), Oriente Medio (испански), Střední východ (чешки). Интересно е, че дори и македонците чувстват тези земи по-далечни (Среден Исток), отколкото ние и сърбите (Блиски исток).

Всички тези сравнения, разсъждения и исторически отпратки щяха да са излишни, ако просто си бяхме запазили стародавното название Ориент, но то е толкова исторически и географски натоварено, че би било трудно да го използваме в нашето съвремие.

Обременен е и правописът на Близкия изток – с правилото, че втората дума, за разлика от почти всички европейски езици, се пише с малка буква, защото изток не представлява съществително собствено име само по себе си. Освен споменатия вече Далечен изток, на същото правило се подчиняват и други сходни географски и геополитически названия: Дивият запад¹, Глобалният север и Глобалният юг.

Великобритания и Ламаншът

Собствените имена би трябвало да са доста устойчиви във времето, но е факт, че и при тях има известна динамика, която създава предпоставки за объркване, поне в началото. В други случаи преходът е плавен и веднага ще дам пример. Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия е пълното название на една от най-старите европейски държави, но е твърде дълго и затова се съкращава – не само в българския език. Традиционно ние употребяваме Великобритания, но през последните десетилетия настъпва и Обединеното кралство. Отначало мен лично ме дразнеше и възприемах употребата му като маниерничене, докато не си дадох сметка, че всъщност това е по-коректното съкращение, понеже Великобритания изначално е названието на острова и изключва Северна Ирландия. С интерес ще наблюдавам дали Обединеното кралство ще вземе надмощие в българския език.

Много устойчиво пък се оказва едно друго собствено име – на протока, който отделя споменатия остров от континентална Европа. Възприели сме френското название Ламанш (La Manche, букв. ‘ръкавът’), а не прозаичното Английски канал, както би следвало да се предаде English Channel. Разбира се, и в български сайтове може да прочетем например „Археолози откриха нещо наистина странно в изолирано средновековно гробище край Английския канал“, но поне засега тези случаи са в категорията „наистина странни“.

Държавите се ребрандират

Примерът, който дадох по-горе с Великобритания и Обединеното кралство, всъщност не е класически случай на промяна на собственото име, защото от един век държавата официално се нарича The United Kingdom of Great Britain and Northern Ireland². Променило се е съкратеното ѝ название в българския език.

Понякога обаче самата страна декларира официално, че настоява името ѝ да бъде еди-какво си, и останалият свят следва да се съобрази с това желание. Мнозина от вас вероятно си спомнят, че през 2022 г. Турция поиска името ѝ да бъде изписвано, както е в оригинал – Türkiye. Причината беше омонимията между предишното Turkey и названието на птицата turkey в английския език. Това пораждаше неприятни асоциации и съответно уронваше престижа на една голяма държава с амбициите да бъде важен международен фактор, макар че официално, разбира се, не беше заявено. Впрочем омонимията изобщо не е случайна – има ясна езикова връзка между двете думи, а историята на пуйката и странстванията на нейните названия е прелюбопитна.

След като дълго време употребявахме паралелно Нидерландия и Холандия, през 2020 г. раздвояването приключи с настояването на нидерландското правителство второто име да остане само част от названията на две от провинциите в държавата – Северна и Южна Холандия. Решението на министрите най-вероятно е продиктувано от желанието да бъде прекъснато асоциирането на страната със свободната употреба на леки наркотици и легализираната проституция в Амстердам, които привличат хиляди посетители. Естествено, това няма как да се каже в прав текст и се лансира като стремеж да се стимулират износът и туризмът, както и да се популяризират нидерландската култура, норми и ценности. Аз се питам какво пречи името Нидерландия да започне да се асоциира с дрогата и квартала на червените фенери, но сигурно е, защото нищо не разбирам от ребрандиране.

Като казах ребрандиране, осъзнах, че промяната на името на една държава може да се разглежда и така – освежаване на образа, на лицето, с което страната се представя пред света, в опит да каже „Аз не съм (само) това, за което ме мислите“ или „Аз вече съм друга, вижте ме!“. Второто със сигурност важи за страните, отхвърлили колониалното си минало – те се нуждаят от ново име, демонстриращо тяхната независимост.

Преди да се заровя в историческите факти, си мислех, че преименуването става веднага или много скоро след отхвърлянето на чуждата власт. Логично би било, но далеч не е така. Цейлон получава независимост през 1948 г., а се преименува на Шри Ланка чак през 1972-ра. Рекордът вероятно се държи от Свазиленд, който е английски протекторат до 1968 г., а получава името си Есватини по случай… 50-годишнината от обявяването на независимостта!

По-важни промени в имената на държавите след 1970 г.

В таблицата не са включени коментираните по-горе случаи с Турция и Нидерландия, а също и със западната ни съседка, която от 2019 г. се нарича Република Северна Македония по силата на Преспанското споразумение. Сигурно си спомняте, че промяната беше трудна и болезнена, а цената, която страната плати, беше подкрепата на Гърция за членство в НАТО и най-вече в Европейския съюз.

Още една държава липсва в таблицата и причините са изцяло технически. Просто няма как в нея да бъдат отразени промените в официалното име на Камбоджа. Вярно е, че страната преживява бурни промени, включително смяна на кървав политически режим и гражданска война, но шест имена за седемдесетина години са доста. След обявяването на независимостта през 1953 г. държавата е Кралство Камбоджа, преминава през Кхмерска република, Демократична Кампучия, Народна република Кампучия и Държава Камбоджа, за да се върне през 1993 г. отново към Кралство Камбоджа.

Из родните земи

След като попътувахме из различни континенти, е хубаво да се завърнем у дома, където също сме преживели преименувания поради политически причини. След 1989 г. сравнително бързо няколко български града сменят названието си³. Първоначално се сетих за Добрич, Монтана, Дупница и Долни чифлик. При търсене из дебрите на интернет открих и други, а с помощта на последователи във Facebook стигнах до информацията, която съм обобщила в таблицата по-долу⁴.

Градове в България, чиито имена са променени след 1989 г.

Повечето от градовете се разделят с имената на местни комунистически дейци, някои от които се помнят от хората от моето поколение – например Георги Трайков и Станке Димитров. За Темелко Ненков и Тодор Грудов обаче (местни партийни активисти), дори и да съм ги чувала навремето, съвсем съм ги забравила.

Интересно е да отбележим, че два големи града запазват социалистическите си имена, въпреки че има инициативи за промяната им. Благоевград остава верен на Димитър Благоев – основателя на социалистическото движение в България, а димитровградчани не се съгласяват да се разделят с името на вероятно най-известния у нас и по света български комунистически функционер – Георги Димитров. Просто някои названия остават здраво свързани с географските обекти и устояват дори на силната политическа конюнктура. Това се отнася и за Велинград, наречен на партизанката Вела Пеева.

Последният по-съществен опит за преименуване на „градове и улици, носещи имената на комунистически дейци, тирани и сатрапи“ е от 2021 г., когато Андрей Ковачев отправя призив към парламентарната група на ГЕРБ и СДС да предприеме необходимите действия, посочвайки конкретно Благоевград, Димитровград и Велинград. Усилията на евродепутата остават безрезултатни, тъй като срещат отпора на жителите на трите селища. Бих могла да заключа като Криско „било к’вот’ било“ или „този влак вече замина“, но всъщност мисля, че причината не е само в отшумелите вече антикомунистически настроения, които бяха много силни след 1989 г.

Така или иначе, изводът според мен е, че преименуването на географски обекти (особено ако те са значими) не е просто нещо и преди да започне, трябва да се направи обстоен анализ и да се свърши доста подготвителна работа. Вероятно и в бъдеще ще станем свидетели на преименувания – дано да са в съзвучие с посоката, в която сме избрали да се развива нашето общество, и да са проведени с мисъл и мяра.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/na-pozorniya-stulb/

Три минути. Толкова е времето между гласуванията на първо и второ четене на законопроект, приет с пълно мнозинство от 186 депутати от всички парламентарни групи (плюс четирима независими), присъстващи на заседанието на Народното събрание на 19 февруари 2026 г. Без дискусии, без експертни становища, без оценка на въздействието. Гласуването на първо четене е в 10:51, а на второ – съответно в 10:54.

Кой е нормативният акт, променен с такова забележително единодушие?

Става въпрос за Закона за закрила на детето (ЗЗД). Конкретно – за т.нар. регистър на педофилите, приет през лятото на 2023 г. по предложение на „Възраждане“. Отново „Възраждане“ инициира и гласуваното на 19 февруари изменение. С него част от регистъра става публична. По-специално, „три имена на извършителя, дата на раждане, постоянен и настоящ адрес, вид престъпление и размер на наказанието“, а за чужденците се включват и „данните за държавите по произход“.

Това нововъведение може да има последствия, отиващи твърде далеч – не само за извършителите, а и за някои от жертвите им, но също така и за цялото общество. Преди да се спрем върху потенциалното му въздействие обаче, нека припомним контекста, в който то беше прието.

Не консенсус, а поддаване на натиск

Гласуването на промените в ЗЗД става на фона на политическата употреба на една трагедия – смъртта на шестима души, между които и непълнолетно момче, в хижа „Петрохан“ и край връх Околчица. Още преди да стане ясно колко са мъртвите, случаят беше свързан с „педофилията“ и „сектите“ – токсични теми, особено когато са в комбинация, а отговорността беше хвърлена върху ПП–ДБ. Заради споразумение без правна сила, подписано от министър, чиято партия вече дори не е част от тази коалиция.

Етикетът „педофилия“ е прикрепен към трагедията на основата на твърдения от страна на един човек, който казва, че е имал интимни отношения с лидера на групата, когато е бил на 15 и повече години, и на подадени сигнали от роднини на дете – опасенията, изразени в тях, не са потвърдени. Дори да се окажат верни, няма никакви данни някой от ПП–ДБ да е знаел за това.

Наистина ли им пука за децата?

Светла Енчева с паралел между два нашумели случая, в които са намесени деца. В единия ги намесиха от „голяма загриженост“, но без реална нужда, институциите и политиците, а в другия пак институциите и политиците си затварят очите за истинския проблем – насилие над малко дете от учителката му.

ТоестСветла Енчева

За сравнение, нека отново припомним, че кметът на Поморие Иван Алексиев (от ГЕРБ) публично защити учителка в детска градина в Каблешково срещу обвиненията, че е посегнала на 4-годишно момиченце. Подозрението за сексуално насилие в случая се крепи не само на думите на детето, а и на медицински свидетелства, установяващи болезнени издевателства и дори разкъсан химен. Наличието им е било известно на Алексиев към момента, в който защитава учителката. Това обаче не стана повод ГЕРБ да се асоциира с педофилията.

Под привидното единство при гласуването на промените в ЗЗД се открояват три вида парламентарни групи.

Първите („Възраждане“, ИТН и ДПС – Ново начало) активно призовават „регистърът на педофилите“ да стане публичен. Вторите (ПП–ДБ) се снишават, защото и без това без вина вече са обвинени в педофилия. Третите (останалите) са пасивни наблюдатели – било защото са печеливши от ситуацията (основно ГЕРБ), било за да не се набутват между точно тези токсични шамари.

Интересен детайл е, че макар законопроектът да е на „Възраждане“, представителите на партията са обрани в изказа си. Те изтъкват преди всичко необходимостта да бъдат защитени децата, позовавайки се на информация за различни форми на сексуални престъпления срещу малолетни и непълнолетни. Докладчикът Георги Хрисимиров посочва и статистически данни, показващи увеличаване на случаите на трафик на деца. Последното е отчасти подвеждащо, защото сексуалната експлоатация е само една от формите на трафик – наред с трудовата експлоатация, просията или търговията с органи.

За разлика от Хрисимиров, Тошко Йорданов (ИТН), който взема думата още преди депутатът от „Възраждане“ да е представил законопроекта, е неудържим. Той многократно използва думи, производни от „педофилия“, а следните словосъчетания – по няколко пъти: „педофилска секта“ (три пъти, два от които в съчетание с „петроханската“) и „ламата педофил“ (три пъти). В този словесен коктейл Йорданов 12 пъти споменава абревиатурата НПО в негативен контекст (едно от споменаванията гласи „педофилското НПО“), а ПП–ДБ, в същия контекст – 6 пъти. Без да броим споменаването на множество настоящи и бивши представители на коалицията и политици, асоциирани с нея.

И Хамид Хамид от ДПС – Ново начало споменава „педофилски НПО-та“. За разлика от Тошко Йорданов, който обвинява хора, организации и партии в прав текст, Хамид прави намеци като „има парламентарни групи, които се хвърлят на амбразурата да защитават педофилските прояви“. Когато заявява: „Макар и служебно, педофилите проникнаха в правителството на Република България“, председателката на Народното събрание Рая Назарян го съветва да се въздържа „от подобни квалификации“.

Ден по-рано впрочем, на 18 февруари, Хамид предложи възрастта на съгласие, която според Наказателния кодекс е 14 години, да се вдигне на 16 – отново без оценка на въздействието. Това беше прието, засега само на първо четене. Ако мине и на второ, 18-годишните, които са в сексуална връзка с 15-годишни, вече ще са престъпници и ще могат да влязат в „регистъра на педофилите“.

Възможни последствия от публичния регистър

На пръв поглед основанията за промяната в ЗЗД изглеждат благовидни. Да си представим обаче, че публичният регистър вече е факт, и да проиграем няколко възможни хипотези:

Първа хипотеза. Благодарение на регистъра живеещите в един блок разбират, че техен съсед е осъждан за педофилия. За да предпазят децата си, те го принуждават да напусне своя апартамент. Съседите си отдъхват. Но този човек не може да си намери жилище другаде, защото при всеки опит престъплението, за което е осъден, излиза наяве. Ако не иска да остане бездомен, ще му се наложи да заживее някъде, без да се регистрира адресно. За новите му съседи регистърът ще е безполезен, защото няма да знаят кой е този човек. Може да предположим, че немалко от включените в регистъра биха постъпили именно така, за да могат изобщо да живеят някъде.

Втора хипотеза. Случай на сексуално престъпление срещу дете става медийно известен. След излежаване на присъдата си извършителят излиза на свобода. Възмутени граждани решават да вземат нещата в свои ръце. От регистъра разбират къде живее той. Причакват го и го подлагат на линч, в резултат на който човекът умира. А възмутените граждани стават подсъдими за убийство.

Трета хипотеза. Осъден за сексуално престъпление срещу дете не живее нито на постоянния, нито на настоящия си адрес. Но хората, които живеят на тези адреси, стават непрекъснато обект на тормоз и агресия от страна на „борци с педофилията“. Макар да не са извършили нищо нередно, а някои от тях може дори да са жертви на осъдения.

Четвърта хипотеза. Баща е осъден, защото е насилвал сексуално детето си. Понеже бащата е в регистъра, познатите на семейството и на детето могат да се досетят, че именно то е жертвата. Така, вместо детето да се възстановява психически и да намери сили да продължи напред, публичността на посегателството прибавя нова травма към вече съществуващата.

Пета хипотеза. Лице със сексуални предпочитания към деца и много пари има идея как да разреши проблема с намирането на жилище за осъдените за педофилия, или поне на някои от тях. Построява сграда, в която се заселват само такива като него. Разбира се, под сурдинка. Обитателите на сградата заживяват като сплотена група, влияейки се един от друг, вместо да са в среда, която ги стимулира да потискат склонностите си. Организират си партита, на които присъстват малолетни. Така, вместо децата да са по-защитени, стават по-уязвими.

Шеста хипотеза. Извършители на сексуални престъпления срещу деца, които имат дебели връзки и/или са злоупотребявали с деца, за които на обществото не му пука особено, правят всичко по силите си да не бъдат осъдени. Съответно регистърът не се отнася за тях.

Пардон, последното не е хипотеза, а факт. Сещате ли се за протестантския пастор, за когото има данни, че е насилвал поне 14 деца от ромския квартал „Надежда“ в Сливен? Той е подсъдим от почти три години, но досега близо 30 съдии са подали отвод по делото. И няма кой да го осъди. А учителката от Каблешково – повече от година след като случаят стана публичен, няма информация за движението по разследването срещу нея. Въпреки че казусът беше прехвърлен на варненската прокуратура, след като бургаската с нищо не показа, че защитава интересите на детето. Много случаи на сексуална злоупотреба с деца пък потъват, без изобщо да станат публично известни.

Педофилията, срещу която се протестира, и педофилията, за която се мълчи

Гражданският гняв, изразяващ се в протести срещу насилието над деца и срещу неработещата държава, е абсолютно оправдан. Но е важно, когато си отваряме очите за едно, да не ги затваряме за друго. От Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

Ако не публичен регистър, то какво?

С инициирането на публичен „регистър на педофилите“ „Възраждане“ не открива топлата вода. Подобни практики съществуват например и в САЩ. В някои страни от Западна Европа подходът е по-скоро противоположен – дори за престъплението да се съобщава, не се споменава името както на жертвата (или жертвите), така и на извършителя. А ако името на престъпника е било известно, има процедура то да бъде „забравено“ в интернет. На тази тема е посветен анализ (на английски език) в YouTube канала Type Ashton.

Основанията за премълчаването на самоличността на извършителя са поне две. Първо, след като е изтърпял наказанието си, се очаква той да има възможност да се реинтегрира в обществото. Всеки, който не е осъден на доживотен затвор, би следвало да има този шанс.

Второ, когато извършителят не е известен, това намалява риска да се появят негови подражатели. Има немалко случаи на хора, които стават престъпници, защото са се вдъхновили от други престъпници, добили популярност в публичното пространство.

Що се отнася до „възпиращата“ функция на публичния регистър, има предостатъчно данни, че тежестта на едно наказание няма особена превантивна функция. Щом дори перспективата за смъртна присъда не спира някои хора да извършват определени престъпления, рискът от публично опозоряване едва ли би имал по-сериозен ефект за тях. Да не забравяме, че Щатите може да си имат публични регистри, но си имат и досиетата „Епстийн“.

В България обаче акцентът пада върху тежестта на наказанията, а не върху превенцията. Ако някой има сексуална склонност към деца, той или тя може да не е в състояние да я преодолее, но е възможно да се научи да я контролира, ако получи съответната подкрепа. И в резултат на това да не злоупотребява с деца. Както един алкохолик не престава да бъде такъв, но може да спре да пие.

В немската документална поредица Die Frage например се представя историята (на немски език, но са налични и български субтитри) на интимна двойка мъж и жена. Те са част от група за взаимопомощ на педофили, обединени от каузата, че не искат да стават извършители, и получават психологическа подкрепа.

Друга форма на превенция, която в България не се радва на одобрение, е сексуалното образование. Колкото по-рано едно дете знае кое отношение към тялото му е в реда на нещата, кое не и как да реагира, ако допустимите граници бъдат прекрачени, толкова по-способно ще е то да разпознава сексуалната злоупотреба. И съответно да се предпазва от нея.

Работата с родителите е също много важна с оглед на превенцията. Защото някои от тях отказват да повярват, че детето им е било сексуално насилвано, особено ако извършителят е познат на семейството и то има доверие в него. Да не говорим, че има родители, които знаят, но си затварят очите. Особено ако извършителят е другият родител (кръвен или доведен) или техен интимен партньор.

Как да погазваме Конституцията и законите добродетелно

Двойните стандарти, с които благовидно и почти богоугодно се загъваме в пашкула си, няма да доведат до раждането на красива пеперуда. Те са необходимото обществено обездвижване, за да можем групово да се затътрим към все по-неизбежната авторитарност. За религията в училище – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

За какво говорим, когато говорим за педофилия?

Когато една тема е табу, представите за нея са мъгляви и безформени. Така е с педофилията. За да можем ефективно да се предпазим от нещо обаче, на първо място трябва да знаем какво е то. Ала какво разбираме под педофилия?

Първо, дали е склонност, или постъпка? Според Световната здравна организация (СЗО) е влечение. В едно демократично общество човек не може да бъде осъден единствено защото има някаква склонност – престъпление е само ако направиш нещо (или не направиш, а е трябвало).

Второ, на каква възраст трябва да е едно дете, за да става дума за педофилия? Според СЗО педофилията е влечение към деца в предпубертетна или ранна пубертетна възраст. В българския Наказателен кодекс думата „педофилия“ не се споменава, но са забранени сексуалните контакти с деца под 14-годишна възраст. Над 14 са разрешени, освен при определени случаи, например когато тийнейджърите са в зависима позиция спрямо извършителя. Регистърът на случаите на педофилия обаче включва извършителите на сексуални престъпления срещу лица до 18 години. В широк смисъл думата се използва за сексуални контакти с лица, ненавършили възрастта за съгласие, независимо каква е тя.

Трето, трябва ли да има някаква възрастова разлика между извършителя и детето, за да можем да говорим за педофилия? Според здравия разум – да, според българското законодателство – не. Ако 18-годишно момче е правило секс с 13-годишно момиче, защото момичето го е излъгало, че е на 16, момчето може да бъде осъдено. И да влезе в регистъра на педофилите.

50-годишен човек обаче, който е във връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, няма да влезе в регистъра. В Германия например възрастта за съгласие е също 14 години, но човек, имащ сексуални отношения с тийнейджър между 14 и 16 години, трябва да е най-много на 21. В България, вместо да се помисли за въвеждане на подобна възрастова разлика, директно се върви към увеличаване на възрастта за съгласие. За да се създадат „служебно“ още повече престъпници и да има с какво да се пълни регистърът.

Но може би целта е да нямаме общо споделено разбиране за педофилията, а да я възприемаме като аморфно плашило.

Така тя ще продължи успешно да се използва като средство за натиск, за опозоряване на политически противници и на НПО-тата. Дори въпросните партии, политици и неправителственият сектор като цяло да нямат нищо общо с педофилията и със сексуалните престъпления срещу малолетни и непълнолетни.

А който си позволи да изрази критично становище, трябва да е готов да поеме риска да му лепнат етикета „защитник на педофилията“. И все пак някой трябва да го прави, защото иначе съвсем ще затънем в блатото на популизма – със съдействието на партиите, които уж са демократични, но ги е грижа за оцеляването си повече, отколкото за демократичните ценности.

И няма кой да повдигне въпроса: в европейско общество ли искаме да живеем, което цени хуманизма, или в общество на позорни стълбове и линчове?

В крайна сметка „Възраждане“, които също се борят за политическото си оцеляване на фона на новия политически проект на Румен Радев, победиха без бой. За трети път, след като през 2023 г. предложиха „регистъра на педофилите“ и той беше приет, а година по-късно инициираха промените в Закона за предучилищното и училищното образование, с които беше забранено говоренето по теми, свързани с ЛГБТИ. А ПП–ДБ, колкото и да се снишават, са в губеща позиция.

Британците казват, че любопитството убива котката. Може да добавим, че популизмът убива политиката. 

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/teodor-karakolev-chovek-mozhe-da-vliyae-silno-makar-i-vurhu-maluk-krug-hora/

Да проектираш сграда, която да остане в живота на няколко поколения, да оформяш физиономичността на града е културен жест, към който архитектите от всички времена са се отнасяли с респект. След тях обаче идват грижата и разбирането на културните историци, които интерпретират контекста.

Теодор Караколев е сред най-разпознаваемите изследователи на българската архитектура между двете световни войни и съосновател на Фондация „Български архитектурен модернизъм“. Фондацията изследва образци на архитектурата и изкуството в периода между 20-те и 40-те години на миналия век, организира изложби и лекции, поддържа една от най-големите онлайн общности, интересуващи се от архитектурно наследство.

Журналист и лектор в множество инициативи, включително и архитектурни обиколки, с деликатното си академично присъствие Тео Караколев предлага мултидисциплинарен подход. Не просто да архивира, а да напомня, че сме част от процес, от непрекъсната трансформация на търсенията и контекста – това е мисията на „Български архитектурен модернизъм“.

В началото много мислех върху това колко голяма част от архитектурната история акцентираше върху сградите. Хората ги нямаше – какви са били, какво са правили, каква е връзката между човека и сградата. А интериорите също са част от ежедневието ни. На връщане към къщи може да избереш четири-пет маршрута. Но влезеш ли, имаш само едно стълбище, понякога го ползваш през целия си живот. Ако си израснал в някоя сграда, ще ти е трудно да я видиш с нови очи. Тя е тривиална част от теб, несъзнавано усещане, което те формира. Затова за мен е важно да покажем на хората, че това, което обитават, е всъщност красиво, достойно.

Никой не си прави илюзията, че градовете ни не са опърпани, недобре поддържани, „но не са безвъзвратно грозни“, настоява Тео Караколев.

Важно е да знаем, че средата ни има стойност. Това, което се нуждае от ремонт, може да бъде поправено. Градската ни среда има стойност. Това особено силно важи за по-малките населени места, където хората са се затворили.

А всичко започва именно от ентусиасткото отстояване на вярата, че информацията трябва да бъде достъпна. И от една страница в социалните мрежи. Дипломната работа на Васил Макаринов в Нов български университет е свързана точно с архитектурата на модернизма и след защитата той решава да публикува събраните материали. Годината е 2013-та и страницата предизвиква неподправен интерес. Тео Караколев му изпраща информация за сгради от Сливен – така се запознават и бързо откриват, че искат да работят заедно. Извън дигиталното пространство и двамата продължават изследователската си дейност и надграждат с лекции, изложби и събития на живо за изкушени от темата непрофесионалисти.

Освен изследователско ровене из архиви и общински документи, работата на Васил Макаринов (за съжаление, напуснал ни твърде рано) и Теодор Караколев е да проследяват историята на множество малки сгради, да идентифицират архитекти, да анализират стилови особености. Те систематично документират и описват десетки малки обществени сгради, училища, читалища и къщи на заможни семейства в градове като Пловдив, Варна, Бургас, Стара Загора, Ямбол, Казанлък.

Това, което „Български архитектурен модернизъм“ като платформа успява да постигне, е повишаване на обществената чувствителност към опазването на ценни сгради.

Тео Караколев е завършил изкуствознание в НБУ, докторант е в направление „Изобразителни изкуства“ към АМТИИ, но още като тийнейджър е заинтригуван от фотографията, снима кадри, които са на ръба на абстракцията, имат ритъм и семпла конструкция, ясни форми, основно черно-бяло или монохромно. Впоследствие открива, че същите неща търси и в архитектурата. Едва ли е случаен интересът му към ар деко и функционализма, както и последователното проучване на сгради образци.

Историята на изкуството и историята на архитектурата са свързани, разделението, което съществува в България, го няма на други места. Това, което ние се опитваме да правим, е изкуствоведски поглед към архитектурата.

Разделянето на стилове и периоди улеснява научния разказ за историята, но унищожава човека, твореца. Всеки е конкретна индивидуалност със своя собствена душевност. Твори в конкретен период – барок, ренесанс, модернизъм – и ако бъде поставен в съответния период, ще създаде различни неща в духа на своето време. Но винаги ще бъде себе си.

Така че аз харесвам определен тип творци, а не течения. Предпочитам такива, които не са толкова разказвателни и директни в посланието си.

Тео Караколев с основание акцентира върху факта, че няма направления, които да се ограничават само до конкретни послания, но има творци, които настояват върху разделението на добро и лошо, на приемливо и неприемливо, на допустимо и недопустимо.

Предпочитам тези, които ми оставят място за мислене, задават въпроси и провокират. Наскоро отново разглеждах постоянната експозиция на Националната галерия. И ето например Иван Милев – той е представен там със свои обичайни сюжети: жени със забрадки, задушници, погребения. Аз не съм сигурен какво трябва да мислим за тях. Дали те са тъжни, какво става, продължава ли животът, трябва ли да го надмогнем? Няма директна трагедия. А те обзема усещането, че и друг преживява същото, през което и ти минаваш. Изкуството е това, за което можеш да се хванеш.

При Златю Бояджиев например любим ми е периодът непосредствено преди инсулта му. Там той е най-прецизен, най-конкретен в рисунъка си. Има няколко сюжета с овчари, хора на нивата – по същия начин животът изглежда труден, но има надежда. В трудността има смисъл.

Търсенията на Теодор Караколев са категорично отвъд лесните отговори. В дълбочината и непознаваемостта на изкуството. Там, където има живот, а не опит да се документира действителността или да се изведе лесно послание.

В годините, в които се е налагало да чете задължителна литература в училище, Тео Караколев си е спестявал колкото може от програмата, за да освободи пространство за собствените си интереси. Днес не го нарича бунтарство, но се съгласява да го определим като независимост. Това е времето, в което открива Гогол и Достоевски.

Конкретно в рецепцията на архитектурата днес той наблюдава консервативна реакция, която призовава за връщане към академичното. В последните години в различни среди става популярна критиката на модернизма и противопоставянето ѝ на европейската архитектура от времето до XIX век. Подобен прочит е повърхностен, създава фалшива представа и не отчита колко прогресивни са били конкретни артисти за времето си. Парадоксално е например приемането за академичен пример на „сецесиона – течение, което свързваме с неговата пищност, с неизговорените желания, но и с критиката му към академизма“.

И преди, и сега архитектурата бива използвана за политически битки.

Дали обаче изкуството преднамерено не улавя бъдното? Според Тео Караколев ние сами конструираме подобни очаквания. Историята на изкуствата е пълноводно течение и ние избираме върху кое да акцентираме, какво да разкажем. Невинаги знаем кой е бил по-влиятелен в собственото си време. Не можем да сме сигурни, че конкретен артист провижда идващо събитие, защото около него има още стотина, които улавят други неща.

Ето например филмът от 1920 г. „Кабинетът на доктор Калигари“, който е интерпретиран като предсказване за идването на Хитлер заради сляпото доверие, хипнозите, сомнамбулизма. Но не е ли твърде лесно да се намери тази връзка, когато събитието вече се е случило? Всяко произведение от този период показва несигурността, алтернативните търсения, несъзнаваното.

По-глобално погледнато, не вярвам, че историята има предначертан предварително път. Върху общия поток силно влияят отделни хора или групи от хора.

Именно такава група успява да генерира около себе си „Българският архитектурен модернизъм“. Самият Тео споделя, че има нужда от това да вярва в гражданската енергия, структурирана в отделни миниобщества.

Чисто исторически има периоди на концентрация на история. В България в годините малко преди влизането в Европейския съюз досега сякаш имаше някакъв що-годе консенсус какво правим и накъде се движим. Сега сме в друг момент. Но отвъд злободневното аз мисля, че конкретният човек може да влияе силно, макар и върху малък кръг хора. И това е гражданското общество – съществуването на голям брой хора, които са активни. Ако обществото е здраво, то ще намери реакция срещу тоталитарните държави. Може би затова Германия успява да се възроди след Хитлер. Въпреки травмата.

Основното за мен е много хора да вярват, че могат да променят нещата. Това е силата на гражданското общество.

Теодор Караколев открива собствения си път. И днес, докато се разхожда в Стария град на Пловдив или по тепетата, в кварталите и край реката, обича понякога да е сам.

Понякога предпочита разходките из непознати градове пред контролираната музейна среда. Но истински си почива в планината. Въпреки заниманията си със скално катерене се определя скромно като планинар.

Градовете ми дават цивилизационно преживяване, а планината е мястото, на което да преработя това. Там нищо не те разсейва, там всичко е природно, перфектно, няма какво да му мислиш. Планинарството е по-пасивно, ти присъстваш. Впечатли ме Грузия. Там е страхотно зелено на същата надморска височина, на която в България вече няма толкова растителност, защото липсва вода. В същото време си обграден от четири-петхилядници. Хората са успели да запазят живота си на село – те са запознати със света, все пак живеят на място, през което ежедневно минават по десетина туристи. Но са съхранили усещането си за нормалност.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.