Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-spayavaneto-na-hora-v-islandiya-i-u-nas/

Миналото лято се наложи да направя сърдечен масаж на мъж недалеч от хижата, в която работех. Щом научих за пострадалия, изтичах двата километра до мястото, където вече имаше скупчване от хора. Трима от тях се сменяха, за да правят сърдечен масаж. Наредих се и като дойде моят ред, сложих китка върху китка над слънчевия сплит на човека, изпънах лакти и направих 30 равномерни и силни натиска, както бях учила в школата по първа долекарска помощ в София. Жената на пострадалия направи два пъти обдишване уста в уста, после пак 30 натиска, 2 обдишвания, отново и отново. След известно време някой ме потупа по рамото и ми направи знак да се сменим.

Скоро хеликоптерът за спешна медицинска помощ успя да кацне насред насечения терен и от него дотича лекар. Той веднага сложи апарати, за да автоматизира сърдечния масаж и обдишването, и съобщи, че „всичко, което може да се направи за този човек, ще се направи тук и сега“. Възцари се напрегната тишина, в която лекарят направи няколко последни опита за съживяване. Десет минути по-късно той погледна часовника си и извести часа на смъртта. После отнесоха мъжа на носилка към хеликоптера.

Впоследствие получих неколкократни обаждания от работодателите си и от полицията, които ми предлагаха морална подкрепа, разговор с Червения кръст или с психолог, ако имам нужда от такъв. За пръв път се сблъсквах толкова отблизо със смъртта и все пак това преживяване се усети не като травма, а като ценен житейски опит.

Исландия е остров в Северния Атлантически океан с площ почти колкото България и с население приблизително колкото на Варна. Природата е сурова и там се намират едни от най-големите ледници в Европа, има чести вулканични изригвания, земетресения, свлачища, екстремни метеорологични условия, покосяващи ветрове и лавини и безброй други предизвикателства, с които исландците трябва да се справят. На острова армия няма, а бреговата охрана притежава едва няколко кораба и хеликоптера, затова е нужно да има спасителни екипи из цялата страна.

Исландската спасителна служба ICE – Search & Rescue Team играе значителна роля в превантивната и спасителната дейност. Хиляди доброволци са на разположение денонощно и мисията им е и да предотвратяват инциденти и да спасяват хора. В цялата страна има около 100 отряда. Всички преминават през двугодишно обучение, което дава задълбочени познания за особените условия и опасности както на сушата, така и в океана. Част от случаите може да са оказване на първа помощ на пострадали в планината, издърпване на затънали в снега или попаднали в реки хора и автомобили, издирване на избягали деца или възрастни, страдащи от суицидни мисли. Понякога хора са повличани от огромните океански вълни, пропадат в пропасти или ледникови цепнатини, биват погълнати от лавини или изгубени и изтощени в пустошта без ясна представа за посоките. През последните години спасителите дават дежурства покрай последните вулканични изригвания и следят за безопасността на хората в областта.

Исландската спасителна служба е с над 100-годишна история и днес наброява 4500 доброволци из цялата страна, тоест на всеки 100 жители има поне по един обучен спасител.

Доброволците са колкото мъже, толкова и жени, от младежи до пенсионери. Всички разполагат с широкоспектърен набор от специализирана екипировка: носилки, одеяла, въжета и карабинери, екипировка за лавинна безопасност и др. За достигане на труднодостъпни терени се използват огромни джипове, снегомобили, бъгита, спасителни лодки, кораби и др. Често в работата се включват и дронове или издирващи устройства, обучени кучета, а ако ситуацията го налага, на място може да се извика и хеликоптер.

По време на работата ми като хижарка в исландските планини сме имали случаи на навехнати глезени, хипотермия, алергични реакции и бъбречни кризи, както и сърдечни проблеми. След като на място бяхме само двама и най-близкият спасителен екип беше на час път, си наложих да усъвършенствам уменията си в оказването на първа помощ, а после и да се обучавам в Исландската спасителна служба.

Всяка година започва програма с разнообразни курсове и изпити, като първа долекарска помощ, лавинна безопасност, метеорология, ориентиране, използване на съобщителна техника, издирване, оцеляване в дивата природа и планинарство, обучения с дронове, с кучета и много други. Цената на програмата е символична, тъй като се спонсорира от държавата, от частни компании, както и от обществото. За целта има инициативи за продаване на елхи по Коледа, фойерверки по Нова година и специални ключодържатели, като средствата отиват изцяло за поддръжка на екипировката и транспортната техника.

Спасителният отряд, в който се обучавам, е един от седемте в Рейкявик. В този район най-често се налага издирване на хора, сред които голям процент са младежи със суицидни наклонности. Някои от тях бягат от къщи, крият се или се насочват към леденостудения океан. Обикновено спасителите ги откриват, но понякога е твърде късно и е имало случаи да намират тела, изхвърлени на брега месеци след издирването.

Сред дейностите на Исландската спасителна служба е и превенцията –

разработват се образователни материали за предотвратяване на инциденти в детски градини и училища, с възрастни хора и туристи. Друга ключова дейност е създаването на отбори за деца и младежи, които посещават семинари и се запознават с работата на спасителите. Същевременно те се учат как сами да се предпазват от злополуки и от рисковете, характерни за исландската природа.

Да си част от спасителната служба в Исландия е чест и предизвиква уважението на хората. Чест е да си доброволец и да помагаш на другите, да отделяш от времето си в полза на обществото. Екипите са сплотени, посещават се един друг и обменят ценен опит. Ентусиазирани и отдадени на работата си, доброволците се стараят да опресняват знанията си и организират разнообразни състезания из страната.

У нас най-голямата доброволна неправителствена организация, предоставяща помощ на уязвими хора в бедствени и кризисни ситуации, е Българският червен кръст (БЧК). С над 140-годишна история и посредством дейности в полза на обществото той допринася за облекчаване и предотвратяване на страданието във всичките му форми, закриля здравето и живота и осигурява уважение към човешката личност.

Част от БЧК е и Планинската спасителна служба (ПСС), която работи за предотвратяване на нещастия и оказване на помощ на пострадалите в планините. ПСС наближава своето първо столетие и се ръководи от опитни и изключително отдадени хора. Активните членове са над 500, а отрядите наброяват над 30 в цялата страна. От общуването ми с планински спасители съм оставала без думи от екстремните ситуации, в които се е налагало да извършват спасителни акции. Хората са подготвени да работят продължително време в тежки метеорологични и теренни условия, често с риск за собствения си живот и здраве, за да окажат помощ на пострадали – както медицинска, така и практическа, – що се отнася до изнасяне от труднодостъпни терени по най-безопасния и бърз начин.

Само преди няколко години е създаден и Спасителен клуб за бъдеще с над 150 доброволци, активно участващи в борбата с горски пожари, наводнения и други природни бедствия, както и в издирвателни акции. Всички участници преминават през разнообразни обучения и всеки, навършил пълнолетие, в добро физическо и психическо здраве, може да се включи.

Работата на доброволците е незаменима за обществото. При инцидент с близък или с непознат е безценно и сами да знаем как да действаме, за да помогнем. Наученото в училище лесно се забравя и има нужда от опресняване. Достатъчно е да отделим един уикенд или няколко дни, за да придобием някои основни умения – какво се прави при отворена рана или ухапване, при задавяне или алергична реакция, при задушаване, при сърдечен удар и много други. Подобни знания не само биха ни помогнали да реагираме бързо и адекватно в спешен случай, а може и да се окажат ключови за нечий живот.

Някои утвърдени школи по първа долекарска помощ у нас са:

• Първа долекарска помощ към БЧК
• Училище по първа помощ
• Сдружение „Академия Първа помощ“
• Българска асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС) с обучение по безопасност в зимната планина и безплатни курсове за деца и младежи

Съществуват много други школи из цялата страна за начинаещи и за напреднали, за деца и родители, за оцеляване в природата и т.н., затова всеки може да намери времето и мястото, които най-добре му пасват.

Ето и някои основни принципи в критични ситуации:

1. Осигурете безопасност за себе си и за пострадалите. Определете състоянието на пострадалите и окажете помощ най-напред на тези без дишане, със силни кръвотечения или в шок.

2. Обадете се на 112 и кажете къде е станал инцидентът, какво се е случило, колко са пострадалите и какво е състоянието им. Изчакайте допълнителни въпроси.

3. Направете превръзки и обездвижвания. Сложете пострадалия в удобна поза и го завийте. Периодично проверявайте дали е в съзнание, дали диша и ако да, какъв е пулсът му.

4. Изчакайте Спешна помощ или следвайте насоките, дадени от 112.

В Исландия, в България и по света специалисти и доброволци правят невъзможното, за да помагат на хората и за да бъдем пълноценно общество. Въпреки това всички носим отговорност да се пазим, а увереността да умеем да се погрижим за някого в нужда е сила и подарък за нас самите.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/antidemokratichen-cheklist/

Понякога отмяната на демокрацията идва с преврат или с революция. Друг път – (общо взето) безкръвно, но с рязка и категорична безпардонност – нещо, което наблюдаваме например по време на втория президентски мандат на Доналд Тръмп. Може обаче да се осъществи и на малки стъпки, като бавно и почти неусетно сваряване в антидемократичен бульон.

Засега новата власт не дава ясна заявка, че е тръгнала по този път, но досегашните възгледи и действия на Румен Радев, както и на част от най-тесния кръг политици, с които се е обградил, дават основания за притеснения. Особено на фона на притъпените демократични инстинкти в България, на правосъдната система, която често се използва за политически цели, и на антидемократичните тенденции в тълкуването на Конституцията и в законодателството през последното десетилетие.

Ето защо е полезно още отсега да набележим, макар и без претенция за изчерпателност, някои индикатори, които да играят ролята на „червени лампички“, сигнализиращи, че се върви в антидемократична посока.

Лампички, които вече мигат

От изборите на 19 април измина малко повече от месец, но някои признаци, че новата власт се стреми да отдалечи България от демократичния свят, вече са налице.

Опити за неутрализиране на възможната съпротива

„Прогресивна България“ (ПБ) има пълно мнозинство в 52-рото Народно събрание – комфорт, с какъвто никоя политическа сила не е разполагала от четвърт век. Въпреки това ПБ се опитва да обезсили опозицията още в зародиш – чрез Правилника на парламента. Предложенията за промени в него обезсмислят парламентарния контрол върху правителството и силно стесняват полето на действие на опозиционните депутати, както и достъпа им до информация. Така – чрез един подзаконов акт, какъвто е правилникът – не само се подлива вода на опозицията, а и се подменя формата на управление на България, която по конституция е парламентарна република.

Как се дресира опозиция

52-рият парламент бавно се пренарежда така, че на властта да ѝ е по-удобно: по-малко парламентарен контрол, по-трудно създаване на временни комисии, министри, които могат да отсъстват колкото поискат. А опозицията ще кротува ли? От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Разбира се, това се прави уж в името на ефективността. По-малко реплики, дуплики, парламентарен контрол и изобщо възможности за реакция – по-лесно приемане на закони и упражняване на властта. А най-лесно ще е, ако се върне премахнатият в началото на 1990 г. член първи от тоталитарната конституция – „Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия“, но мястото на БКП заеме ПБ. Така ще е ясно кой е начело, и опозицията ще стане излишна.

Евроскептицизъм/антиглобализъм

След антидемократичния обрат в САЩ Европа остава основният стожер на либералната демокрация в света. Евроскептицизмът поставя под въпрос именно ценностите, които стоят в основата на европейското единство. А антиглобалистките тенденции вещаят замяна на усилията да се изгради взаимносвързан и мирен свят с борба за надмощие на по-силния. Вещаят също разпад на изградените връзки, последствията от който вече се усещат на всекидневно равнище.

На новата власт това, изглежда, ѝ харесва. Ето две реплики на премиера само от последните дни. По повод на журналистически въпрос защо евроскептикът Иво Христов ще отговаря за организацията на „Евровизия“ в България, Радев заяви:

Европа има нужда от една солидна доза евроскептицизъм, за да оцелее в съвременния изключително сложен свят.

Интересна формулировка – за да оцелее, Европа трябва да постави под въпрос… себе си. Бившият президент използва 24 май, за да противопостави България на света – той определи българската писменост като „щит“ в „глобалния свят на обезличаващи се култури и чезнещи езици“.

Нарочване на врагове

В България изобретяването на врагове и настройването на хората срещу тях е познат метод на предизборна мобилизация. Понякога се използва и за да се наложат определени промени, както беше например с кампанията срещу Истанбулската конвенция. Този случай впрочем е ярка демонстрация колко са нужни „враговете“, ако се цели антидемократичен обрат.

Вече стана дума, че според Радев България се нуждае от „щит“ срещу „глобалния свят“. Това ще рече, че глобалният свят се възприема като враг. Друг враг, посочен от новата власт, са търговските вериги. Върху тях новото правителство стоварва цялата отговорност за инфлацията, която представя с метафората „галопиращи цени“. Няма значение дали върху инфлацията оказват влияние настоящите войни, несигурността, в която управлението на Тръмп хвърля света, климатичните промени, родната корупция и т.н. Има едни лоши търговски вериги, които, разбира се, са с чужда собственост, и те са виновни за всичко.

Оправдаване на антидемократични режими

Докато Румен Радев и приближените му са критични към ЕС, те нямат такова отношение към Путин, Тръмп, Нетаняху и други диктатори. Под булото на „прагматизма“ и „реализма“ Радев защитава правото на по-силния. Или на този, когото смята за по-силен (това по правило не са европейските лидери). А според представители на ПБ, изказващи се в публичното пространство, Русия е на практика непобедима, затова няма смисъл да ѝ се противопоставяме.

Конкретно към Русия отношението на Радев е последователно, като се започне от репликата му, че Крим „в момента е руски, чий да е“. Той многократно възпроизвежда официалния руски наратив, че подкрепата за агресора (Русия) означава защита на мира, а за нападнатата страна (Украйна) – въвличане във война. А неотдавна аргументира отказа на България да се присъедини към създаването на Специален трибунал за Украйна, като заяви, че от него няма смисъл, защото Русия не е победена и Путин не е пленен.

Няма тема – няма проблем

Подходът определени теми, смятани за неудобни или нежелани, да се смитат под килима, също е широко практикуван от властта в България досега и се вписва във вече съществуващите тенденции към антидемократичност. ПБ продължава по този път – например с предложението досегашната парламентарна комисия по демографската политика, децата и семейството да мине под шапката на тази по социалната политика. Какъв е проблемът? Социалната политика се занимава със социално подпомагане. Извън фокуса ѝ са например теми като домашното насилие и детското правосъдие. Планирането на подобна реорганизация е сигнал, че подобни въпроси ще продължават системно да се игнорират.

Лампички в режим на изчакване

Ето и няколко индикатора за антидемократичен обрат, за които да си отваряме очите, макар и те още да не са на дневен ред.

Изолационизъм

Наченки на изолационизъм всъщност вече се наблюдават, но по-скоро като нюанс на евроскептицизма и антиглобализма на новата власт. Да си спомним цитираното по-горе изказване на Радев как кирилицата ни пази от глобалния свят. Но тенденцията към изолационизъм може да се засили – ако се увеличат призивите за „суверенитет“, ако се възродят призивите за „национална доктрина“, ако се настоява, че България на всяка цена трябва да пази неутралитет. И ако ескалират конфликти с други държави – например с Македония, но не само, ако се насажда враждебно отношение към ЕС и другите международни съюзи, от които България е част. Проблемът със „суверенитета“ и „неутралитета“ е, че чрез подобни мантри България просто бива тласкана към друг господар.

Антидемократично законодателство

С изключение на Правилника на НС, засега новата власт не дава заявка, че ще приема антидемократични закони. До момента успехите в това отношение бяха по-скоро спорадични – забраната на „ЛГБТ пропагандата“ в училище, отричането на еднополовите връзки със закон, публичният регистър на педофилите и още няколко пробива. Приемането на подобни закони обаче може да стане системно и да обхване целия социален живот – забрана на „ЛГБТ пропагандата“ на публични места, забрана на абортите, ограничаване на правото на протест, спънки пред политическия плурализъм и пр.

Кого не пази Законът за защита от домашно насилие?

Една трета от интервюираните в изследване на домашното насилие сред еднополови двойки са преживели насилие от партньор, а две трети – от родител. Въпреки това такова насилие според закона не съществува. Теодора Станимирова търси отговори защо е така.

ТоестТеодора Станимирова

Религиозен фундаментализъм

Флиртът на държавата с Българската православна църква не е от вчера. Но той може да се превърне, образно казано, в брак. Най-силната форма на съюз между БПЦ и държавата би била промяна на ролята на Църквата в Конституцията, според която все още религиозните институции са отделени от държавата, а православието е не официална, а просто традиционна религия. Но и вкарването на религията в училище, както и преследването на критици на Църквата може да изиграят сериозна антидемократична роля.

Задушаване на гражданския сектор

Разправата с гражданския сектор е възможна както с антидемократично законодателство – например с приемането на закон, подобен на руския за „чуждестранните агенти“, така и по други начини. Например чрез демонизиране на НПО-тата и „лов на вещици“, чрез кампании като тези против Закона за социалните услуги и Стратегията за детето. И досега е имало подобни опити, но индикатор за преход към антидемократичност би била систематичността на усилията.

Налагане на цензура

И тук в българския контекст става дума по-скоро за засилване на нещо съществуващо. Но ако цензурата приеме законова форма, ако преследването на журналисти и други критични гласове стане правило, а не изключение, ако засягането на определени теми стане забранено или практически невъзможно, ако правото на протест се ограничи, значи си е отишла една от най-важните характеристики на демокрацията – правото на изразяване.

Толерантност към институционалното насилие

Засега властта не дава знак, че може да постъпи по такъв начин, но пък все още няма протести срещу нея. Ако в някакъв момент обаче тя започне да бие наред, а насилието се оправдава, вместо съществуването му да се отрича, или то дори се узакони под някаква форма – това е доста сигурен знак, че държавата не се и опитва да изглежда демократична.

Промяна на формата на управление

Антидемократичният обрат може практически да се официализира чрез изменения на Основния закон, посредством които цялата власт се концентрира в управляващите. Или поне смяната ѝ да стане много трудна. Формата на управление може да се промени и по по-деликатни начини – например чрез Изборния кодекс и различни закони.

Тонът на промяната

Румен Радев идва на власт след дълго управление, макар и с известни паузи, на Бойко Борисов и партията му ГЕРБ – в разнообразни коалиционни варианти. Не може да се каже, че Борисов е радетел за либерална демокрация. Като човек, идващ от силовите структури, той е почитател на твърдата ръка, както и на онези, които управляват по този начин. Борисов обаче се отличава от Радев по искреното си желание да бъде харесван и обичан – от народа, от ЕС, от Тръмп, от папите, изобщо – от всички. Затова понякога отстъпваше пред протести, не правеше резки антиевропейски движения, опитваше се на всеки да угоди, доколкото е възможно.

За Радев популярността обаче като че не е цел, а по-скоро властови ресурс.

Той не създава впечатление на човек, който ще се трогне, ако загуби симпатиите на избирателите си. Поведението на ПБ като цяло внушава: „Ние държим властта, вие ще слушате, ще изпълнявате и няма да ни се пречкате.“ А това е качествена промяна на тона спрямо ерата на ГЕРБ. Освен това, макар и поне засега Радев да избягва пряка конфронтация с ЕС, това не означава, че си поставя за цел в ЕС да го харесват.

Тази разлика с доскорошния модел, колкото и бутафорен и корумпиран да беше той, може да се окаже ключът за кутията на антидемократичната Пандора. Разбира се, антидемократичен обрат може и да не настъпи, а Радев да продължи „прагматично“ и „реалистично“ да се опитва да балансира между силните на деня, които и да са те. Но колкото по-подготвено е едно общество и колкото по-ясно разпознава червените лампички, толкова по-способно е да противостои на отмяната на демокрацията.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/plavashta-bulgariya-i-sudbata-na-kaliakra/

Поне половината българи бъркат глаголите плувам и плавам или ги използват като синоними – просто както им звучи по-добре. Може и да не съм прав в това обобщение, но такива са наблюденията ми. Понякога грешките са направо трагикомични, като онова прословуто съобщение на пресцентъра на правителството на Кирил Петков, в което се предупреждаваше, че към българския бряг плуват (не стана ясно в какъв стил – гръб, кроул или кучешката) морски мини и може да навлязат в нашата екватория (такава дума няма, има акватория – водно пространство, както вече е било поправено на сайта, след като някои медии обърнаха внимание на грешката).

В много репортажи корабите акУстират вместо да акОстират и за да не стават грешки, случвало се е и направо да паркират на пристанищата. Като цяло морската култура на българите е доста слаба, може би с изключение на кулинарния раздел в нея. 

А иначе, много българи плуват – от легендата Петър Стойчев до участниците в „Игри на волята“, и можем да кажем, че плуващата България се разраства.

Новите проблеми на Варна

Варна като разказ за пропуснат шанс и за системно разминаване между амбиция и реалност. В града се строи повече, отколкото се живее, обещава се повече, отколкото се изпълнява. Между морето, имотите и провалените проекти наднича въпросът „Къде потъна потенциалът?“. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

С плаващата България нещата са малко по-различни 

Като пълноправни европейци ние вече имаме достъп до прословутите „три морета“, както и до всички останали, за които националистите ни не са се и осмелявали да мечтаят. Хората с възможности си купуват яхти или си организират почивки на катамарани в Егейско море, но някак си все сме далече от претенцията да сме морска нация. 

Ех, само ако имаше нещо, което да послужи за символ на българската морска идея; което да е за младите; нещо, което да ги научи да познават и усещат същността на морето и да влязат в кожата на знаменитите световни мореплаватели, откриватели и изследователи…

Има такова нещо. Красив кораб с високи мачти. Вързан е на кея на пристанището във Варна. Използва се за декор и допълнителна площ с маси към популярен ресторант. И за частни партита, когато някой реши да се изфука. 

Ситуацията, в която се намира българският учебен ветроходен кораб „Калиакра“ в последните години, може да се сравни само с това някой училищен физкултурен салон през лятната ваканция да се ползва за стриптийз бар. 

Срамното не е това, че на палубата на славната ни баркентина се разнасят чинии и чаши. Срамното е, че „Калиакра“ не плава. От много години. 

„Калиакра“ е построена през 1983–1984 г. в полските корабостроителници в Гдиня и Гданск по проект на изключителния корабен дизайнер Зигмунд Хорен. Учебният ветроход има две по-стари „сестри“ – „Погория“ и „Искра II“. Те са създадени със същата цел: да служат за учебна база на курсанти и кадети, в случая с „Погория“ – 14-годишни бъдещи моряци. 

С направените подобрения на базовия проект „Калиакра“ се превръща не само в красив, но и в много бърз ветроход, а ентусиазираните български ветроходци започват да печелят победи над далеч по-опитни съперници от всички големи морски нации. „Калиакра“ постига и двете цели, заради които социалистическата държава я е поръчала. От една страна, обучението на курсантите от ВВМУ „Никола Вапцаров“ минава на ново ниво, а от друга – и това в крайна сметка е по-ценното, – България влиза в престижното общество на страните, които имат учебни ветроходи. 

„Калиакра“ не идва на празно място – през 70-те и 80-те години на миналия век българското ветроходство има своите исторически успехи. На първо място, разбира се, е истинският подвиг на капитан Георги Георгиев, който става първият българин, направил солова обиколка на света с яхта. Постижението му с „Кор Кароли“ е записано в Книгата на рекордите „Гинес“ заради необичайния маршрут през Панамския канал. 

Николай Джамбазов строи сам своята „Тангра“ и прави околосветското си самотно плаване напук на спънките от партийни лидери, които се опитват да го спрат. Дончо и Юлия Папазови обикалят света с малката си дъщеря Яна на борда на „Тивия“, а книгите за пътешествията им стават вдъхновение за деца и възрастни. 

Българската баркентина обаче придава съвсем различен контекст за страната ни в общността на морските държави 

В епохата на т.нар. развит социализъм Народна република България има ужасна нужда от приходи не в преводни рубли, а в долари, и корабоплаването, международните превози и търговията са очевидният начин да си ги осигури. Тъй като морският бизнес не се съобразява с правилата на Източния блок, Държавно параходство „Български морски флот“ (БМФ) трябва да се държи като морска компания – по подобие на всички останали. Като маркетингова стратегия БМФ финансира плаващата под ветрила България, като това довежда и до огромен успех в спортното ветроходство на най-високо ниво. Яхта „Булкон стар“ (носеща името на контейнерната компания на БМФ „Булкон“) завършва първа в класа си в трансатлантическата регата „Тустар“ благодарение на майсторството на шкипера Светлозар Тенев и екипажа му Васил Попов.

На този фон „Калиакра“ става най-големият посланик на все по-уверено плаващата България – не само по света, а и в съзнанието на българите, традиционно резервирани за морската идея като нещо повече от лято и плаж. Както имаме космонавти и български флаг на Еверест, така имаме ветроходен кораб, който трупа престиж в световните океани и морета. 

„Калиакра“ става мечта за хиляди български деца и младежи, жадни за приключения

Междувременно през 1986 г. по телевизията се появява екранизацията на шедьовъра на Братя Мормареви „Васко да Гама от село Рупча“, от който става ясно, че един тийнейджър може да е влюбен в морето и плаването, колкото и в Тинчето. А Павел Поппандов просто „заковава“ образа на българския пампорджия. 

Тук трябва да отворя скоба, в която вероятно ще стане ясно защо смятам съдбата на „Калиакра“ за важна. За мен плаването на борда ѝ беше мечта, която се сбъдна в най-точния момент. През 1987 г. БМФ и легендарното (не само с тематиката си, но и с дизайна и качеството на печат) списание „Морски свят“ организира конкурса „Най-добър млад моряк“. Той беше за 14-годишни момчета и момичета, имаше теоретична и практическа част, с плуване и гребане, както и връзване на морски възли. С голям късмет влязох в групата, която стигна до наградата – плаване с „Калиакра“ за 10 дни в началото на учебната година.

Катеренето по мачтите, прибирането и спускането на ветрилата, спането в тясната койка, нощната тревога за смяна на курса, даже лъскането на палубата и другите всекидневни дейности на „Калиакра“ ме промениха напълно. Може би не за цял живот, но със сигурност в точния момент, когато се изгражда личността на един тийнейджър. Нищо не създава такова усещане за екипна отговорност, както тегленето на въжета, за да поеме корабът в правилната посока…

Това е същността на „Калиакра“ – да възпитава. Но за да го прави, трябва да плава. Като стационарен тренажор, до какъвто е сведена в момента като учебен кораб, тя не може да изпълни главната си функция.

Междувременно морска България преживя десетилетия на твърде противоречиви промени. По отношение на ветроходството станаха невероятни неща, появи се втори ветроход – „Роял Хелена“, частен кораб, копие на „Калиакра“, построен от българска частна корабостроителница. След поредица забележителни плавания в крайна сметка втората българска баркентина беше продадена на Доминиканската република, където на нея се обучават тамошните млади моряци. 

Заради престижа на „Калиакра“ в общността на учебните ветроходни кораби Варна три пъти беше домакин на регатата „Тол шипс“, най-престижното морско събитие в света. А после… После изведнъж на държавата сякаш ѝ омръзна да има морска политика и всичко замря. 

Залезът на варненския популизъм

Варна не е монополист в местното производство на популисти, но често им дава първата сцена. Местни конфликти, бизнес интереси, недоверие към центъра и вкус към политическия тарикатлък превръщат „варненското“ в удобен модел за по-големи амбиции. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

Параходство БМФ беше приватизирано през 2008-ма, по обща оценка – много успешно. През 2019-та България изгуби своя морски флаг, след като вече частното параходство беше регистрирало повечето си кораби в Малта и така флагът ни стана „невидим“ за Парижкия меморандум – организацията, която се занимава с пристанищния контрол на корабите. 

А „Калиакра“ спря да плава и стана това, което е днес – декор и морско сепаре на крайбрежен ресторант. 

Разбира се, това не е последен пристан за българската морска идея

Научноизследователският кораб „Св. св. Кирил и Методий“ върна морския престиж на страната ни със своите плавания до Антарктида. Максим и Стефан Иванови и тяхното шеметно гребно пътешествие с „Неверест“ показаха ясно, че има българи, които не се страхуват да предизвикат стихиите на океана и да се срещнат с тях лице в лице. Има и още примери, макар и не много. Но това са единици, по-скоро изключения от правилото, че държавата ни няма никаква идея как да развива морския си сектор, и честно казано, това е последната ѝ грижа. 

Нека предложа един факт, по който можем да разсъждаваме. Общата дължина на българската държавна граница е 2245 км. От тях 848 км са водни пътища – 378 км по брега на Черно море и 470 км по Дунав. Поправете ме, ако греша, но България може и трябва да плава повече. Добро начало на този път ще е връщането на „Калиакра“ там, където ѝ е мястото – в морето, в океана, под ветрила и с екипаж от млади хора, които самото плаване ще превърне в по-силни и по-осъзнати личности, променяйки живота им – ако не завинаги, то със сигурност в точния момент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyama-takava-duma-v-bulgarskiya-ezik/

Чудно нещо е езикът – дава ни толкова възможности да изразяваме мисли, чувства, идеи, терзания, съгласия и противопоставяния, а ние, вместо да се възползваме пълноценно от тази свобода и да признаем, че всички разполагат с нея, понякога се впускаме в критика към казаното от събеседника ни. По-точно към формата, в която то е облечено.

Докъде всъщност се простира нашата толерантност към езиковия избор на другите? И кое подхранва синдрома на отрицанието му, който условно ще нарека „Няма такава дума в българския език!“?

Да тръгнем от един факт, който според мен трудно може да бъде оспорен:

повечето хора изобщо не правят разлика между български език и книжовен български език.

А тя е съществена. Книжовната форма е, образно казано, представителният, изисканият, дори идеалният вариант на българския. Точно тя – с много малки изключения – се изучава в училище през целия 12-годишен курс. Вероятно затова, когато чуват и употребяват понятието български език, хората разбират книжовната, тоест нормативната му форма, и напълно изключват териториалните диалекти и социолектите. Изключва се даже т.нар. книжовно-разговорна реч, която, както личи от нейното название, е част от книжовния език, макар и не съвсем.

Крайно време е да се разбере: и диалектните думи, и просторечието, и граматически грешните форми и конструкции, и вулгаризмите, ако щете, са част от българския език – онзи огромен речеви склад, от който всеки може да черпи в ежедневието си. Когато обаче общува публично, съвременният човек с прилична езикова култура следва да се ограничава в рамките на книжовната норма, даваща му впрочем пребогати изразни възможности.

Ето някои примери, при които съм срещала реакцията „Няма такава дума!“. Ще ги коментирам съвсем накратко.

Съпричинител. Доколкото ми е известно, този юридически термин е въведен през 2017 г. в Закона за движението по пътищата – чл. 119, ал. 5. А изобщо в съдебната практика се използва понятието съпричиняване, което, също както и съпричинител, ми изглежда достатъчно разбираемо. Ето, без да давам какъвто и да е контекст, и вие ще се сетите, че съпричинителят е човек, който заедно с друг е причинил нещо, и последиците от това нещо са лоши.

Варналия. Книжовната дума е варненец, а варналия е разговорна, но е широко употребявана и на мен лично тя ми звучи по-топло. За да сверя своето усещане, се обадих на мои приятели, които живеят в морския град. Според тях варналия е по-старият вариант и съответно в миналото се е срещал по-често. Пошегувахме се, че сега софиянци пишат речниците и определят кое е книжовно и кое – разговорно.

Тризнаци. Ще призная, че имам силна вътрешна съпротива срещу тази дума. Погледнато обективно обаче, за да означим три деца, родени при една бременност, трябва да използваме или тризнаци, или тройка близнаци. Е, тук влиза в сила законът за езиковата икономия, за който малцина знаят, но това не пречи той да си действа. Думата е включена в Речник на новите думи в българския език¹ и е означена като разговорна.

Добропаметен. Много ми се иска това прилагателно име, което наистина се среща изключително рядко, да разшири употребата си, още повече че на злото трябва да се противостои по всякакъв начин, включително и в езика. Вярно, има злопаметни люде, но защо да се лишаваме от възможността някак да назоваваме и онези, които помнят стореното им добро? Струва си да се отбележи, че другите сложни прилагателни имена с втора част -паметен също са негативни: късопаметен и безпаметен². Специално тези двете дават възможно най-синтезираното обяснение на изборното ни поведение.

Достъпвам. Толкова хейт, пардон, толкова злоба е отнесъл този безобиден неологизъм, че направо да го ожалиш. Иначе, ние сме против чуждиците, на оръжие, братя, да браним нашия мил роден език, налазен от нашествениците! Но дойде ли ред да измислим българско съответствие, някак много ни мързи. Съжалявам за грозната дума, но си е точно мързел, не е някаква изтънчена леност. Какво да ги правим сайтовете? Да ги аксесваме ли? Хайде по-добре да ги достъпваме. Какво му е на глагола? Всичко необходимо си има: представка, корен, наставка – все български. Значението му е ясно и без контекст. Но не, трябва да бърчим претенциозно нос и да връзваме кусур на всяко ново нещо в езика. Специално този глагол обещавам да го браня със зъби и нокти. Посочете ми едно разумно основание да не го използваме – и ще се откажа. (Разгорещих се, извинете, но и аз си имам пристрастия.)

Шофьорка, вицепремиерка, пулмоложка, колежка. Всички изброени думи са обединени от женския род и е естествено с тях да се назовават жени, заемащи дадена длъжност или упражняващи определена професия. Тенденцията за употреба на думи от мъжки род в тези случаи обаче е много силна и жените вече са шофьори, вицепремиери, пулмолози и колеги. Тъжното за мен е, че много от тях желаят да се представят с тези „мъжки“ думи. Водещият им мотив е, че „женските“ варианти звучат обидно и ги принизяват като личности.

Лидирам. Тук аз самата искам да възкликна: „Няма такава дума!“ Съществува в английския език във вида to lead. В българския разполагаме с богат набор от синоними. Няма нищо лошо и принизяващо някой да води, ръководи, насочва, направлява, оглавява, повежда… За някои обаче тези думи явно звучат простовато и са несъвместими със сложните политически процеси в нашата държава, а също така не съответстват на високото ниво на родните ни политици, които не просто водят нацията, а я лидират!

Последната дума е ярък пример за чуждица, която иска да се настани в българския език. Посочвам този факт най-вече за да обърна внимание на голямата динамика, която поначало е присъща на лексиката. В никоя друга езикова система промените не са толкова големи и бързи, колкото в речниковия състав. Това е един от основните фактори, които затрудняват не само обикновените хора, но и специалистите, когато се опитват да си отговорят на въпроса „Има ли я тази дума в българския език вече, или още я няма?“.

Критериите са много и разнородни.

Ще ни бъдат необходими три-четири статии, за да ги разясним, затова ще се спра накратко на някои от тях. Приема се, че след като дадена дума фигурира в речниците, тя е част от съответния език. За да попадне там обаче, трябва да отговаря на няколко условия, например да е показала

определена степен на устойчивост и да проявява тенденция за разширяване на употребата си…³

Съвременните технологии предоставят чудесни възможности за проследяване и количествено измерване на употребите и значително улесняват лингвистите в тяхната преценка. Вече имаме огромни корпуси с текстове на съвременен български език и ще се възползвам да ви препоръчам най-богатия от тях – CLASSLA. Тук е кажи-речи целият български интернет (без социалните мрежи, разбира се).

И така, необходимо е думата да има достатъчно много употреби, но се държи сметка също те да са в различни източници, в различни сфери, а не само в някоя строго професионална, да речем.

Освен това е нужно да е изминало някакво време, в течение на което даден неологизъм се употребява, въпреки че и това не е задължително. Когато настъпи епидемията от COVID-19, светкавично заехме локдаун от английски, а названието на болестта – ковид, се разпространяваше по-бързо и от самата зараза.

Нужно е също, ако лексемата е чужда, да е показала известна гъвкавост, тоест приспособимост към приемащия я език. Адаптацията се проявява в две посоки. Първата е способност за образуване на нови граматични форми, например пиар – пиарът/пиара, пиари, пиарите. Втората е словообразувателна активност – когато думата стане основа за образуване на нови думи в приемащия език: от пиар – пиарка, пиарски, пиарство, пиарствам.

За две от последните думи – пиар и пиарка, вече може да се твърди, че са признати на най-високо ниво, тъй като са включени в БЕРОН. Останалите фигурират в единия от цитираните речници на новите думи в българския език⁴. Ако някой много се страхува да ги употребява, ето, вече може да се опре на този факт.

Действително доста хора се въздържат да използват сравнително рядко срещани думи, особено пък по-нови.

По имейла съм получавала въпроси дали в българския език съществуват например: окултуряване, самокатастрофира, иновиращ, препотявам се, имейл (!), деволюция, татуировчик, приключенец, заскладяване, моктейл (безалкохолен коктейл), внимателност, антирекорд.

Много ми се иска да коментирам всички тези думи, но Word Count немилостиво отброява 8275 знака дотук и ме пришпорва да привършвам. Все пак ще кажа още едно-две неща, защото ги смятам за важни.

Какво да правим, ако дадена дума не е призната „официално“, тоест ако липсва в БЕРОН? Какво да правим, ако не я откриваме и в други речници на българския език? Съществува ли тя изобщо и може ли да я употребяваме? Според мен липсата на определена дума в речника не бива да е възпиращият фактор за нас. Никоя лексема не започва живота си в речник – започва я в живата реч, където тя прави първите си стъпки, после походката ѝ става все по-стабилна и смело и уверено тръгва по своя път. Все повече хора я забелязват, по някое време си казват: я, какво ново нещо се е появило, върши добра работа, защо пък да не го използвам и аз? По някое време и лексикографите регистрират неологизма, изследват употребите му, обсъждат го и ако отговаря на определените от тях критерии, го включват в съответния речник.

И така, първо думата се появява в живата реч, употребява се активно и едва тогава влиза в речниците.

Ако стоим и чакаме да видим нещо в речника, за да го използваме, никаква нова дума няма да бъде сътворена.

Естествено, не бива да бъдем и съвсем безкритични. Лично за мен е най-важно това, което казвам или пиша, да е разбираемо за хората и да е уместно в съответната речева среда.

Завършвайки, бих искала да споделя с вас един цитат от разказ на Хърбърт Уелс, на който попаднах, като търсех примери за статията.

Няма такава дума „виждам“ – рекъл слепецът…

Колкото повече разсъждавах над тези думи, толкова по-силно отекваше предупреждението в тях – че може да се хванем в капана на отрицанието поради ограничеността на собствените ни познания за света и чисто физическите си и ментални способности. Пожелавам и на себе си, и на вас по-рядко да попадаме в този капан и да не бъдем заслепявани за реалността, в това число и за езиковата реалност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/zalezut-na-varnenskiya-populizum/

Докато все още осъзнаваме резултатите от най-новите избори, можем с облекчение да отбележим едно: „варненската“ партия в следващия парламент ще е само една. Защо в кавички? Първо, „Възраждане“ отдавна е надраснала регионалния си произход. И второ, явлението „варненски политик“ надхвърля чисто географския си смисъл, защото предизвиква реакция едва когато се превърне в национален проблем.

Факт е, че за две десетилетия Варна даде на българския политически живот уникати като Веселин Марешки, Костадин Костадинов и Ивелин Михайлов. 

Има нещо гнило и този път не е в Дания. Но какво е то?

Провокации с думи и действия, съзнателно търсене на скандала в пленарната зала или на живо в телевизионното студио, вграден проруски уклон, завидно самочувствие и демонстративен манталитет – това са нещата, които дразнят най-много у „варненските“ народни избраници, особено у споменатите по-горе лидери. 

„Как все такива ги избирате, бе?!“ Тази реплика съм я чувал стотици пъти от хора, които не са от Варна. Истината е, че не ги избираме ние. И „Воля“, и „Възраждане“, и „Величие“ са постигнали резултатите си, които ги правят по някакъв начин важни, далеч от родния си град. А „Величие“ – далеч от родната си област. 

Новите проблеми на Варна

Варна като разказ за пропуснат шанс и за системно разминаване между амбиция и реалност. В града се строи повече, отколкото се живее, обещава се повече, отколкото се изпълнява. Между морето, имотите и провалените проекти наднича въпросът „Къде потъна потенциалът?“. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

Варненските местни политици, не без доза самохвалство, обичат да казват, че варненският Общински съвет е нещо като лаборатория – каквото стане в него, скоро ще се повтори и в други градове, както и в държавата като цяло. В това може и да има някаква доза истина, но дори и да е така, изобщо не е повод за гордост. 

Като дългогодишен общински репортер лично мога да потвърдя, че именно в местния парламент се формира дразнещото поведение на „варненските“ политици. В него повечето съветници са представители не само на политическите си сили, а и на самите себе си – като част от неформални кръгове, браншове, съсловия, клубове, фамилии, ако щете и приятелски компании, често с голямо обществено влияние. 

И тъй като Варна не е толкова голям град, колкото ни се иска, винаги сред общинските съветници се пораждат лични конфликти. Понякога и с големи последствия. Марешки сигурно щеше още да е на политическата ни сцена, ако не беше ударил онзи прословут шамар на Костадин Костадинов, който в крайна сметка търкулна политическата му кариера по нанадолнището, за да се стигне до присъдата му за изнудване. Миналата година тя беше окончателно отменена от ВКС, като бизнесменът междувременно заяви, че е изгубил интерес към кандидатури и избори.

За Веселин Марешки политиката винаги е била застраховка за бизнеса му

Самият той е казвал, че законите, свързани с аптеките, са променяни поне пет пъти, за да се спре разрастването на веригата му. Влизайки в политиката, той получи възможност да заяви, че атаките срещу бизнеса му са заради това, че е критик на властта. И обратно – когато е атакуван политически, да каже, че това е опит разни сили да се намесят в бизнеса му. 

След като усети, че тази формула за постоянни оправдания работи, Марешки започна да прави каквото си иска, вдигна скандалния си „фитнес“ на плажа, построи си вила в Морската градина, купи от приватизираната БТК историческата Централна поща във Варна и я „украси“ с грамаден свой портрет. Фукаше се със скъпи коли и други причудливи превозни средства, започна да се държи арогантно с журналистите. Провокациите му (като да се появи в защитно облекло в Народното събрание в пика на ковид кризата) все по-често изглеждаха забавни единствено за него, но не и за избирателите му, привлечени основно с намаления в аптеките и бензиностанциите му. 

А при Костадин Костадинов нещата са съвсем различни 

Още във ВМРО той показа талант на професионален политик, както и умение да бъде достатъчно гъвкав в отношенията с конкурентите си, стига да има полза от това. Големият му пробив на местно ниво дойде на изборите през 2011 г., когато се оказа кандидат-кмет на много шарената коалиция „Варна утре“, съставена от ВМРО, „Новото време“, „Гергьовден“ и БНД, като последната тогава беше събрала най-популярните варненски фигури на разпадащото се НДСВ. 

Силната фигура зад коалицията беше Красен Кралев – бъдещ депутат от ГЕРБ и бъдещ спортен министър в две от правителствата на Бойко Борисов. В много любопитно интервю за „Дарик“ той обяснява, че вижда в Костадинов потенциален обединител на десницата във Варна. 

„Костадинов е всичко това, което останалите участници в кметската надпревара не са. Млад, суперинтелигентен, непокварен от изпълнителната власт, твърда и решима личност. Патриот!“, заявява Кралев. 

Днес и той, и Костадинов не обичат да говорят за това свое сътрудничество, реализирано във варненската политическа „лаборатория“. 

Бъдещият лидер на „Възраждане“ бързо показа, че обединител на десницата от него няма да излезе. Вместо това обидите и демонстрациите му срещу всяко възможно малцинство зачестиха и в крайна сметка се оказаха бързата писта към държавната политика, която той търсеше. 

Патриотична или националистична е българската диаспора?

Каква е политическата идентичност на българската диаспора? Този въпрос анализира Яна Хашъмова след последните изборни резултати и стабилния вот за „Възраждане“ в чужбина.

ТоестЯна Хашъмова

Между другото, трябва винаги да се напомня откъде произлиза името на партията на Костадинов. Партия „Възраждане“ се появи на основата на инициативния комитет „Възраждане“, наречен на едноименния варненски жилищен квартал. Този комитет беше създаден заради проекта за изграждане на социален блок там.

Проектът, представен още през 2013 г., беше за осигуряване на жилища за хора с увреждания, пригодени специално за тях. В блока се предвиждаше да има и апартаменти за социално слаби лица. Костадинов и последователите му буквално насъскаха хората от квартала и ги наплашиха, че „ще им докарат цигани“. И жителите на „Възраждане“ се вдигнаха на протести, а Общината се отказа от проекта и обеща да намери друго място за социалния блок. Но и другите квартали се вдигнаха по същата схема, а хората с увреждания така и не си получиха жилищата.

Две години по-късно, през 2015-та, Общината се опита да рестартира проекта. Този път, вече организирана като партия, а не като гражданска структура, „Възраждане“ даде много по-шумен отпор на идеята.

След последните парламентарни избори Костадинов се представи като закрилник на страдащите и отритнатите и заяви, че левите избиратели могат да разчитат на „Възраждане“ като свой представител в парламента. Всеки да разбира това, както си иска. 

Ивелин Михайлов и „Величие” са другият ярък пример за „варненска политика“, който често се изтъква 

Това не е много справедливо, защото техният произход не е от община Варна, а от община Ветрино, но аналогията е ясна – варненския елемент в това серийно електорално чудо определено го има. 

В някои отношения политиката на Ивелин Михайлов прилича доста на тази на Веселин Марешки. Тя е функция за защита на бизнеса – ако някой го подлага на съмнение и проверки, се казва, че това е заради недоволството и критиките към властта; ако атаката е политическа, вади се обяснението, че е заради бизнес интереси. 

Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?

Съспенсът с партията на Ивелин Михайлов „Величие“ и нейното влизане в парламента продължава. Драмата е на много нива и работата е там, че все още никой не може да каже какво точно ще се случи, дори и да се променят последните изборни резултати. Емилия Милчева със статия по темата.

ТоестЕмилия Милчева

„Величие“ обаче е съвсем различен феномен, при това не само заради факта, че е първият успешен пример за TikTok популизъм у нас. Проектът разчита на конкретна група хора, които търсят по-добър и по-смислен живот на село, обръщайки съзнателно гръб на града. А такива във Варненска област има много. Статистиката сочи, че към края на 2024 г. населението на град Варна се запазва и дори леко намалява, но пък жителите на областта се увеличават с над 3000 души. 

По-далеч от морето, но все пак близо, сред зеленина и спокойствие, с истинска храна от градината, но и с добра интернет връзка, без стреса на града и с много независимост, която не можеш да имаш в „мравуняка“ – тази идилична картина изкушава немалко варненци, които са запазили връзката си с региона. И като добавим и един „Исторически парк“, имаме си всичко. 

Ивелин Михайлов показа истинския си потенциал да е лидер на подобна общност в битката си с ветрогенераторите. По същия начин, по който Костадинов и „Възраждане“ не позволиха изграждането на социален блок и всеки варненски квартал, където се споменеше за проекта, се вдигаше на протест, така и „Величие“ настрои поредица от общини във Варненско срещу ветрогенераторите. За Михайлов стана ясно, че има основа за издигане на ново ниво, а ситуацията с недостигащите 21 гласа и всичко, което произлезе от това, придаде на партията му особен ореол в очите, отворени широко за всякакъв тип конспирации. Дали оставането извън парламента ще срине „Величие“, както стана с „Воля“ – това е въпрос на преценка на лидера. Но няма да се учудя „Величие“ да се възроди. 

И все пак защо всички тези явления идват от Варна? 

Обясненията са няколко и във всяко от тях има основание. Първото е, че варненци са просто наивни хора. В този случай обикновено се споменава рухването на финансовите пирамиди през 90-те, при което Варна се оказа най-сериозно засегната. Това промени много съдби и размести пластове в общността. Повечето хора, затънали в пирамидите, по детски вярваха, че ще се измъкнат преди рухването на измамните схеми. Мнозина бяха наясно в какво се забъркват, но решиха да пробват могат ли да измамят измамниците. 

Тарикатлъкът буквално беше завладял града като масова психоза, измествайки прагматичния скептицизъм, който сега доминира в мисленето на повечето варненци. Но урокът беше научен по трудния начин. А може би вече е забравен, кой знае?

COVID-19 за политическа употреба

Зорница Латева анализира вероятните фактори защо предвожданата от Костадин Костадинов партия „Възраждане“ събра близо 50 000 гласа повече спрямо изборите през април. Риториката на Костадинов на тема…

ТоестЗорница Латева

Второто обяснение пак хвърля вината върху варненци. Те винаги се имат за нещо по-специално и повече, тресе ги местен шовинизъм и гласуват за „своите“. Освен мита за „лабораторията“ в местната политика във Варна има и друг – трябва да сме град държава. Специалният статус на „Морската столица“ – прозвище, което самите варненци вече използват само иронично, дълго време беше неизменна тема за кандидати за общински съветници и кметове. 

За кандидатите за депутати има друг мит – той е за „варненското лоби“, в което представители на враждуващи политически партии ще се обединят, за да защитят стратегическите интереси на града си. Което не се е случвало нито веднъж. 

Третото обяснение е малко по-различно. 

Варненци са като всички останали българи, но малко по-разочаровани. 

Годините на неадекватна или липсваща държавна политика в двете сфери, които определят съществуването на града – туризмът и морската индустрия, – изградиха огромно недоверие в централната власт. А оттам – в националните политици и партии. Често във Варна се виждат толкова неадекватни кандидатски листи от уж сериозни партии, че мнозина предпочитат да гласуват просто за други политици. „Варненски“, пък били те и очевидни популисти. Наивност, тарикатлък, разочарование – всеки сам да си избере обяснението. Важното е да има „критично мислене“, както каза големият нов победител. 

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/zhivotut-e-usilie-da-ovladeem-izkustvoto-na-razdyalata/

Въпросите задават духът Якша, цар Менандър I и Роси Михова

Знаете ли, че най-дългият литературен епос в световната история е „Махабхарата“? За негов автор се смята мъдрецът Вяса – основополагаща фигура в древноиндийската духовна традиция и познавач на свещените текстове на индуизма – Ведите. Твърди се, че Вяса е живял около 800 години – по-точно между IV век пр.Хр. и IV век сл.Хр. В този период той някак успява да събере и подреди 100 000 двустишия, групирани в 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. За сравнение, това е около десет пъти повече от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно.

Разбира се, съществува и другата възможност – антични бардове като Вяса и Омир, макар и с ореола на исторически личности, да са просто събирателен образ на куп безименни поети и разказвачи, пътуващи певци, аскети и оракули, които са пренесли до нас текстовете на древността. Така или иначе, техните думи ни застигат и днес.

Един от емблематичните откъси в „Махабхарата“ са въпросите, които духът Якша задава на принц Юдхищхира, за да прецени дали да съживи братята му от рода Пандави. Принцът се справя безупречно с отговорите, демонстрирайки проницателност, фантазия и смиреност. 

Тези въпроси обаче са детски гатанки в сравнение с въпросите, които се появяват в Упанишадите – философски трактати от VIII–II век пр.Хр., които бележат прехода от ритуализма на Ведите към индуистката метафизика. Самото име Упанишад произлиза от санскритските корени upa (наблизо), ni (долу) и shad (седя) и буквално описва ученик, който седи в краката на своя учител и му задава въпроси.

Днес бихме казали, че Древна Индия е влюбена в диалога като литературен жанр, затова играта на въпроси и отговори далеч не се ограничава с класическите образци, написани на санскрит. Пример за това е будисткият текст „Милинда Панха“ (II–I век пр.Хр.), чието заглавие в превод от езика пали означава „Въпросите на Милинда“.

Сюжетно това е витиеват, търпелив разговор между гръцкия цар Менандър I и будисткия мъдрец Нагасена. На практика обаче е челен сблъсък между елинския логос с неговия фокус върху логиката, анализа и външния свят и източното взиране в интуицията, вътрешното преживяване и мистично познание. Гъркът иска да разбере Вселената. Индиецът иска да се слее с нея.

А какво иска Георги Гочев*, предстои да разберем. Защото кой друг би могъл да отговори по-добре на въпросите на Якша и Менандър I от един дипломиран класически филолог, изтъкнат преводач от старогръцки език и тънък познавач на Платон и Аристотел?

В този наш разговор въпросите на индийските мъдреци са само отправна точка за свободен размисъл. Събеседването ни е отвъд усмирителната риза на конкретния исторически и културен контекст на литературните източници.

Доцент Гочев, ще Ви помоля за момент да си представите, че сте принц Юдхищхира и Ви предстои да отговорите на поредица от блицвъпроси. От Вашата убедителност зависи съдбата на цялото Ви семейство, на царството Ви и на космическия ред. И така, кой е по-голям от земята, кой е по-висок от небето и кой е по-бърз от вятъра?

Краткият ми отговор и на трите въпроса е един и същ. И той е не. Виждам недоумението Ви и ще обясня. Често привидно директните въпроси носят завоалиран, скрит смисъл. Мисля, че зад въпроси от типа кой е най-голям, кой е най-висок, най-бърз, най-силен, всъщност стои въпросът: Колко съм силен аз самият? Мога ли да покоря света? Мога ли да го владея? И моят отговор на това е не. Не мога. Защото това са царски въпроси – такива, каквито си задават царете. Аз обаче не съм цар и нямам подобни терзания. Те са за хора, които се питат колко дълго могат да управляват, докъде се простира властта им, колко ефективна е тя. Хора като Тръмп или Путин например. Мен ме питайте нещо друго.

Добре. Кой е най-добрият приятел?

Това също е въпрос, от който изскача друг по-важен въпрос – какво е приятел? В моето разбиране приятел е човек, заедно с когото мога да живея живота си като свой – да живея собствения си, а не нечий чужд живот.

Кой е врагът, който най-трудно може да бъде победен?

Този, който се преструва на приятел.

Коя е най-страшната болест?

Животът в неистина.

Кое е най-ценното притежание?

Свободата, разбирана като способност да се разделяме с нещата от живота. Защото животът може да бъде описан като поредица от раздели и загуби. С раждането си ние губим утробата. После губим детството, невинността, илюзиите. Губим приятели, родители, партньори, не дай боже – дете. Губим сили, губим енергия. И накрая губим себе си. Животът е усилие да овладеем изкуството на раздяла с нашите притежания.

В диалога „Федон“ Платон дава дефиниция за това какво е философията. Според него тя е подготовка за смъртта – за раздялата на тялото с душата. Човек – съзнателно или не – цял живот се готви за момента, в който ще загуби това свое най-ценно притежание. А то е ценно точно защото предстои да бъде изгубено. Именно загубата придава ценност на нещата. Без нея те нямат особена стойност. Без смъртта безсмъртието е тривиално.

Кое е най-горчивото нещо?

Илюзията. Какво казва принцът по този въпрос?

Юдхищхира казва, че най горчи това да зависиш от други хора. А какво е мъдростта?

Способността да живееш с вътрешните си противоречия, без да се опитваш да ги решиш или преодолееш.

Кой е най-големият парадокс на света?

Това, че хората не се блъскат един в друг, когато вървят по улицата. Обяснението ми е, че в желанието си да живеем живота си като свой ние приемаме, че и другите искат същото. Поради това им осигуряваме нужното пространство, като налагаме определени граници на своето. Ако не го правехме, щяхме да се блъскаме, докато заседнем в някакво гигантско човешко задръстване. Всъщност парадоксът е в това, че за да живеем свободно, се налага задължително да се самоограничаваме.

Вирджиния Улф го казва много хубаво на едно място в „Мисис Далауей“. Най-голямата загадка е, че тук има една стая, а там – друга. Че ме има мен, но го има и другия човек в отсрещната сграда. И по някакъв начин сме свързани, дори и да не се познаваме.

Мисля, че с този отговор засега опазваме вселенския порядък и можем да преминем към няколко въпроса, формулирани в Упанишадите. И така: Какво у човека спи всяка нощ? Какво винаги дреме у негo? Будни ли сме, когато сънуваме? (Прашна Упанишад)

Аз гледам на сънищата като на време, в което човек успява да говори със себе си по начин, различен от този, когато е буден. В този смисъл умът ни е буден, когато сънуваме. Буден по различен начин.

Добре, ако всяка нощ сънуваме, че сме господари, а всеки ден живеем като слуги, какви сме всъщност тогава? (Мандукя Упанишад)

Голямата разлика между господаря и слугата е привидна. В много отношения господарите са не-господари, защото се подчиняват на редица условности и очаквания. В много отношения слугите и робите са по-свободни, защото от тях не се изисква да вземат решения.

Аз винаги питам студентите дали знаят колко робски въстания е имало в Рим. Истината е, че те са много малко. За социална организация, просъществувала над 1000 години, документираните робски въстания се броят на пръстите на двете ми ръце. Защо робите не са поискали свободата си?

Защото в робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими. Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

Искам да кажа, че влезем ли в тази парадигма на господаря и слугата, то едното винаги отчасти се съдържа в другото. Ние не можем да бъдем нито само слуги, нито само господари.

На този въпрос през IX век прочутият индуистки философ и поет Шанкара отговаря по следния начин. Докато сънуваш, че си господар, твоето щастие е истинско и твоята власт е реална в рамките на съня. Докато си буден и си слуга, ти наистина не си нищо повече от слуга. И тъй като двете състояния се изключват взаимно, то и двете са относителна реалност. Но ако помниш едновременно и съня на господаря, и живота на слугата, то значи ти си нещо по-голямо от тях двамата. Ти си „наблюдателят“.

Интересно е, че съвременната психоанализа предлага сходна интерпретация. Слугата е препратка към социалната ни роля, на чиито изисквания се подчиняваме всеки ден. Господарят е нашето несъзнавано, копнежите и чувствата ни, неподвластни на контрол. Тогава какви сме всъщност? Ние сме процесът на интегриране на тези две противоположности. Или както казахте преди малко – на практикуване на мъдростта да живеем в противоречията си, без да се опитваме непременно да ги преодолеем. Истинското ни аз е това, което помирява слугата и господаря.

Истината е, че този въпрос е подвеждащ, защото веднага те дърпа да интерпретираш какво е да си господар, какво е да си слуга. Но сега, като се разговорихме, чувам две други неща в него.

Едното е темата за часовете. Ние сме времеви същества. Времето ни на живот е ограничено и в този смисъл ние сме ограничени, ние сме слуги на този свят.

Второто е свързано с вътрешния ни диалог. Ние непрекъснато разговаряме със себе си по тази линия – господар/слуга и си заповядваме разни неща. Но границата кой върху кого господства, е много тънка. Защото съвестта и самозаблудата идват от едно и също място. Съвестта често е безкрайно нечестна с нас. Тя ни подвежда, че знаем какво е добро и какво е истина, но понякога ни предлага неистини. Мирното съвместно съществуване между царя и слугата върви с непрекъсната размяна на ролите и съзнателност за тази размяна. И когато вътрешният ни глас се включи с някоя реплика, съвет или заповед, много трудно можем да сме сигурни кой от двамата я произнася – господарят или слугата.

Смятам, че част от умението да живеем добре се състои в способността ни да не се държим вътре в себе си като цар и роб. Като диктатор и поданик. А да водим спокоен вътрешен диалог.

Кое е това нещо, чрез познанието на което всичко останало в този свят става познато? (Мундака Упанишад)

Дълбоко не вярвам, че има универсален ключ за разбиране на света и вселената.

Аз съм адепт на сократо-платоническата традиция, в която важното изречение не е „Еврика! Открих! Намерих ключа!“, а изречението „Знам, че не знам“. Това не е капитулация пред обема на непознатото. То е капитулация пред претенцията, че можеш да познаеш всичко. Освен това то е и вид етическа нагласа. Защото омнисциенцията е илюзия за омнипотенция.

Но искам да поразсъждавам още малко по въпроса. По принцип, когато изследваме или интерпретираме каквото и да било (думи, действия, поведения, знаци), ние задаваме два въпроса – защо и какво. Цялата западна култура от времето на Аристотел е ориентирана по линията на причинно-следствените връзки. Цялото ни образование е фокусирано върху въпроса защо с убеждението, че ако можем да отговорим на него, можем да отговорим и на всички останали въпроси.

Изтокът обаче (Изтокът, видян много на едро) си задава по-скоро въпроса какво. Какво е това? Този въпрос поставя питащия не в позиция на човек, който владее инструментите на познанието и може да стигне от факта до причината, а в ролята на наблюдател, на съзерцател.

Мисля, че ние надценяваме въпроса защо за сметка на какво. Ето Ви пример. Вълнува ме повече какво се е случило в Петрохан, а не защо се е случило. Бих искал, преди да питаме защо е станало това, да попитаме: „Какво всъщност е това?“ Мисля, че тогава ще видим картината в нейната по-голяма сложност, детайли и дълбочина. И няма да се подвеждаме само по водещите причинно-следствени връзки.

Тук стигаме до въпросите на гръцкия цар Менандър I, които той задава на монаха Нагасена, опитвайки се да открие логически пробойни в уредбата на будистката етика. И така, достоен ли е за уважение човек, който убива определен брой хора, за да спаси живота на повече хора, които иначе биха загинали, ако той не направи нищо? Тук бих добавила – доколко моралната стойност на нашите постъпки се определя от тяхната полезност?

Това е познатият мисловен експеримент с трамвая. Въпросът е дали бих дръпнал ръчката и бих го отклонил в друг коловоз, за да спася петима, завързани на релсите, но с цената на живота на един човек, завързан на другите релси. Първо, да не дава господ да изпадна в подобна ситуация. Тази морална аритметика колко на брой спасени живота оправдават колко на брой убийства, ми е дълбоко чужда. И смятам, че тя е част от същото това царско мислене, в което ти се възприемаш като господар на чужди животи.

В будизма има един принцип, който според мен осветява дълбината на това учение – „Не помагай другиму“. Защо да не му помагаш? Защото така се бъркаш в кармата му. Нашата идея за страданието е, че хората страдат незаслужено. Но в будистката парадигма, ако някой страда, то е, за да се излекува от грешки, направени в този или в предишни животи. И това е смисълът на съвета да не се бъркаш в кармата на чуждия живот. Не искам да съм нито спасител, нито погубител.

Цар Менандър I продължава да пита: Aко човек страстно желае да открадне нещо, но в крайна сметка не го прави, носи ли душата му товара на греха, защото той вече е съгрешил в помислите си? От съвременна гледна точка – носим ли вина за мислите си?

Не, не можем да носим вина за нещо, върху което нямаме никакъв контрол. Претенцията, че можем да владеем мислите и чувствата си, ми изглежда опасна. Това, което можем да управляваме, поне в някаква степен, са действията ни. Затова по-почтен е не този, който изобщо не си помисля да открадне, а онзи, който го мисли и има възможност да го направи, но въпреки това не го прави. Светостта или стоицизмът, смятам, не е в липсата на лоши помисли и пагубни емоции; светостта или стоицизмът, ако питате за тях, са в устояването пред лоши помисли и емоции.

Но ако не носим вина за мислите си, защо тогава законът наказва по-сурово умишленото в сравнение с неумишленото престъпление?

Винаги ще има вътрешни противоречия между намеренията и резултата от нашите действия. Но въпросът дали нашите намерения определят постъпките ни като добри или лоши, е в същината си детински въпрос. Децата и незрелите възрастни са тези, които оправдават своите грешки с добри намерения или с незнание.

Тогава за кого позорът е по-голям – за този, който умишлено причини зло, или за този, който причини зло поради незнание?

Тук юристите може да скочат срещу мен, но аз не правя голяма разлика между двете. Убеден съм, че дори злодеите в своята самоувереност не са истински наясно с това, което правят. Те си въобразяват, че знаят, но моментът на осъзнаване, ако изобщо го има, настъпва по-късно.

Будисткият монах е доста по-категоричен от Вас. Според него злото, причинено от незнание, а не с умисъл, е много по-страшно. И дава пример: кой ще се изгори повече – този, който грабва горещото желязо, знаейки, че може да се опари, или този, който го прави, без да подозира, че ще се опари? По неговата логика пораженията, причинени от невежество, са по-опасни. А незнанието, породено от леност на ума, се превръща във вид морално престъпление.

Може би. Но като човек, който работи в сферата на образованието, виждам как всекидневно преживяваме краха на голямата илюзия, че просвещението ще спаси света. Имам предвид убеждението, че ако просветите хората, ако им отворите очите за всички религиозни, културни, идеологически и политически догми в нашия живот, те ще станат по-добри и разумни. Този просвещенски проект, започнал в края на XVIII век, Кант онагледява по следния начин. Какво е просвещението? Това е да извадиш хората от състоянието на детството, което те са си самопричинили. Вярата, че като ги образоваш, хората стават възрастни, които са способни да поемат отговорност за живота си и да действат според разума.

И ние продължаваме да живеем в тази парадигма, в която знанието и информацията са върховна ценност. Зад замисъла на глобалната дигитална мрежа стои вярата, че свободно достъпното знание ще направи хората по-разумни в техните избори. Но нищо такова не се случва. Защо? Защото хората не действат единствено под диктата на разума. Дори когато са наясно например кои новини в интернет са фалшиви и кои – не, те избират не според истината, а според емоцията си. А когато става въпрос за чувства, разумът е безсилен.

Пренесете това на политическия терен. Има партии, които последователно градят образа си като глас на разума. Но не гласът на разума е това, което привлича хората. Още повече че когато някой говори разумно, той често го прави назидателно, дори осъдително. А избирателите имат и други, емоционални нужди. Те очакват от политиците да признаят съществуването им през техните емоции. Да чуят от тях, че имат право да са гневни и ядосани, имат право да грешат или да вярват в глупости.

Тогава за финал да се върнем на въпроса на духа Якша: какво е щастието?

В аналитичен план щастието се свежда до това да обичаш и да работиш. В личен план за мен щастието е дълъг неделен обяд. Така си го представям. И когато питате кой е приятел, то приятел е човек, когото бих поканил на дълъг неделен обяд.

* Георги Гочев е класически филолог, преводач от старогръцки език и доцент по класически езици и литератури в Нов български университет. От 2024 г. е заместник ректор по международната дейност на НБУ и ръководител на университетския консорциум ЕРУА за НБУ.

Превел е от старогръцки език „Държавата“ и „Пир“ на Платон, „Поетика“ на Аристотел, трагедията „Медея“ на Еврипид. Носител е на националните награди „Христо Г. Данов“ за 2016 г. (раздел „Хуманитаристика“) и наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ (2019).

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/vtora-tsedka-na-klasatsiyata-prevod-i-lokalizatsiya/

Миглена Николчина: Преди да обсъдим втората цедка на нашата игра на класация – нейните правила ще намерите в предишната ни публикация, – ще отворя един проблем, възникнал от реакциите на първата ни цедка. Наред с други драми, спорове възникнаха около превода на заглавията – едно от тях беше Baldur’s Gate. От една страна, това е топоним, не би следвало да се превежда, така както не би трябвало да се преведе, да речем, Димитровград. От друга страна, Димитровград може да бъде разгърнат като Градът на Димитров – Dimitrov’s City. С още по-голямо основание в един фантастичен свят можем да направим това с „Портата на Балдур“. Пример е великолепният превод на романа „Властелинът на пръстените“ от Любомир Николов. Той превежда топонимите в романа, когато са значещи неологизми. Николов е гений – не всички сме такива. По-същественото е, струва ми се, че не го е мързяло.

Ако нещо е зле преведено, нека се поправи, а не да се въздига езиковият мързел в добродетел.

Защото не само заглавията са проблем в областта на игрите, проблем е въобще преводът и „локализацията“ (ужасна дума, но хубавото ѝ е че, струва ми се, легитимира по-голяма творческа свобода в превеждането). Докато Съюзът на преводачите разбере в кой век сме, вихрят се всякакви идеи, включително доминиращата досега, че игрите няма защо да се превеждат и локализират.

Ще контрирам с любимия ни полски пример: преди да се стигне до „Вещерът“ и „Киберпънк“, през 90-те има етап на полска „локализация“ на игрите („Готика“ е първата, доколкото си спомням), с която създателите им започват. Тоест до световния успех на поляците се стига с начална точка в локализацията. У нас даровитите ни програмисти отказват да разберат, че

езикът има значение.

При все че правим прекрасна игра още в края на 90-те (стратегията „Цар“), до грижите с локализацията едва сега стигаме, и то благодарение на доброволческа страст¹. Дори съм изненадана, че се появиха проекти, посветени на локализацията – кой зад кулисите най-сетне се е сетил? Бях поканена да говоря в рамките на такъв проект и така и не успях да се преборя да не ме наричат „академик“. Всеки, който знае български и английски, ще разбере каква е смешката в случая и симптом на какво е.

Еньо Стоянов: Всъщност това, че въпросът за превода поразбуни духовете, е добър знак – свидетелства, че

има все пак жажда игрите да проговорят и на български език.

Разбира се, „локализацията“ се оказва сериозен препъникамък – производството на игри струва скъпо, трудоемко е, отнема време и е съпроводено със сериозен риск, поради което дизайнерите търсят колкото може по-широка пазарна реализация. В това отношение България вероятно им изглежда твърде малък пазар и оттук дори българските разработчици не са склонни да инвестират в професионално оформен български вариант на собствените си заглавия. По темата за превода на чуждестранни игри, особено от големи производители, вероятно сме просто невидими. Разбира се, този проблем си има решение, и то не само в доброволческите форми, които Миглена указва – ако българската държава започне да гледа на игрите като на сериозна и съществена част от културния живот, би могла да подпомага финансирането на „локализацията“ така, както през културни програми прави това за издаването на преводни книги.

Въпросът за достъпността на игрите на български е съществен и в светлината на собствените ни изготвяни тук импровизирани списъци с препоръки, тъй като засяга пътищата на рецепция на видеоигрите, както и тяхната социализация и социализацията на играчите им не само в някакъв абстрактен, универсален и поради това глобален, но и в локален план.

Северина Станкева: Относно рецепцията ми се струва важно да упоменем и нещо, което вече засегнахме накратко, когато говорихме за посткомунистическото във видеоигрите – обстоятелството, че в България няма култура на превода на игри, е свързано и с факта, че първоначално битуваха пиратски версии предимно на английски и руски език. Докато игрите започнат да се възприемат институционално като сериозен феномен на изкуството или културата (нещо, което така и още не е станало на практика), българският играч вече си беше създал речник от чуждици. Следователно понастоящем е лесно да се изходи от завареното положение и въобще усилията в тази посока да се избягват, а парите да не се харчат непрагматично с идеалистични цели нито от държавата, нито от разработчиците.

Това, разбира се, не е извинение. В „Игромислие“ се опитваме да вървим срещу течението, което, естествено, е съпроводено и от грешки, и от трудности. В тази втора цедка отново има преводачески главоблъсканици („Голямата автомобилна кражба“, Grand Theft Auto, е може би образцова такава), но освен проблема за езика, тази класация успя да отвори и проблема за общността, което на мен лично ми е много симпатично.

Миглена Николчина: Добрият преводач има куража да не робува на буквалния превод с всички произтичащи от това рискове. В разговора, за който ви споменах и който при целия си ентусиазъм е оповестен на „изяден“ български език – но да не забравяме, той е и почти уникален, сам юнак на коня, – участваха Никола Петров и Георги „Дао“ Димитров, съответно сценарист и продуцент на междувременно излязлата игра с нелекото за превод заглавие Chip ’N Clawz vs. The Brainioids (разбира се, какво се случва тук с английския, е също интересен въпрос). Играта – наред със субтитри на още десетина езика – е снабдена и с български. Тя е цветна, забавна и много детска – дали субтитрите ще помогнат на възрастта, за която е подходяща, не съм сигурна. По-интересното в случая е, че българският екип беше открил удоволствието от търсенето на превод на английските неологизми; бяха открили – каква изненада, – че преводът е творчески процес и често пъти предполага пренаписване.

Аз обаче, като се изключи въпросният разговор, не намирам играта им отразена по никакъв начин в българските медии. Затова пък до мене достигна мълвата, че почти половината български екип е бил съкратен… Дали нямаше да помогне – освен институционална подкрепа, тук съм съгласна с Еньо – една по-отворена, „по-хибридна“ медийна среда? Как родителите, които често са ме питали какви игри бих препоръчала за децата им (а аз обикновено не знам какво да кажа), да научават за игри като тази?

Така, както са нещата в момента, от едната страна се оформя гетото с изядения български, от другата – здравословният, но често прекаляващ български консерватизъм, който ще разбере след 30 години за какво е идело реч, а ние междувременно сме се оказали сплескани по средата. Е, нека...

И може би стана време да се върнем на втората цедка такава, каквато се получи. Изненадващо, при втората цедка имаме повече съвпадения! Отдалечава се моментът, в който всеки меланхолно да разкаже за самотните си избори – както каза единият от синовете ми тези дни, „имам чувството, че „Дракан, Орденът на Пламъка“ (Drakan: Order of the Flame) само в нашето семейство сме я играли“! Но оказва се, в PC Gamer съвсем неотдавна са си спомнили за нея!

Чавдар Парушев: Да посоча заглавията, които играя и преигравам периодично, за да видя кои от тях се играят от други хора по подобен начин. Това беше критерият ми при подбора на заглавията и в първата, и във втората цедка на играта ни на класация.

Колебаех се дали да не подбера игрите, които съм играл заедно с хора. Не непременно в мрежа, но включително и солови заглавия, в които един или няколко човека сме седели на един компютър и сме решавали заедно как да върви играта. В средата на 90-те, преди да се появят първите компютърни клубове, а и изобщо компютрите да станат по масово достъпни, това беше начин на игра. Компютрите в квартала се брояха на пръсти. Тъкмо в такава форма съм играл първото издание на „Цивилизация“ (Sid Meier’s Civilization). Достъпната алтернатива бяха аркадните автомати с жетони в приземния етаж на НДК и на други места (достъпни поне докато не свършат джобните). Любопитно е колко и кои от най-играните на такива аркадни автомати игри, като „Златната секира“ (Golden Axe), „Смъртоносна битка“ (Mortal Kombat) и „Кадилаци и динозаври“ (Cadillacs and Dinosaurs), биха намерили място в класация.

Във втората пресявка обаче попадат заглавия като „Звезден занаят“ (Starcraft), „Полуразпад“ (Half-Life) и „Епоха на империи 2“ (Age of Empires 2: The Age of Kings), които се играеха изключително много в периода на компютърните клубове и игрите в мрежа между 5–10 човека. Това би бил форматът, в който и към момента бих предпочел да играя тези игри.

Приятна изненада беше да видя, че не съм единственият, който все още е склонен да играе „Черно и бяло“ (Black & White). Игра, която към днешна дата се намира по-трудно, а и поставя определени предизвикателства за игра на нови машини. Въпреки изминалите 25 години от излизането ѝ тя остава много свежа по своя замисъл. Освен да поставя играча в позицията на бог в малкия игрови свят, „Черно и бяло“ вдига огледало към етическите избори, които той прави, направлявайки живота на своите предмодерни идилични селца от вярващи. При това като го кара да вижда отстрани същите тези действия, повторени от неговия божествен любимец, който с детски ентусиазъм гледа, учи се и повтаря всичко, което играчът прави – и добро, и лошо.

Николай Генов: Аз също се зарадвах да науча, че някой друг се е сетил за „Черно и бяло“, и не останах особено изненадан от възникналите казуси около превода на Grand Theft Auto – може би би било добър вариант да мислим за нещо от типа на „Грандиозни автокражби“ или в малко по-свободен регистър – „Грандиозни схеми“? И двете предложения имат своите недостатъци, но със сигурност е за предпочитане да се извеждат повече възможности за превод.

Известно разминаване се получава във вампирската поредица. От една страна, имаме консенсус, че „Вампир: Маскарадът – Кръвно родство“ (Vаmpire: The Masquerade – Bloodlines) заслужава да бъде призната и препоръчана – може би за разлика от продължението ѝ, което разочарова толкова много фенове. От друга, нямаме застъпване при „Вампир: Маскарадът – Парламент от ножове“ (Vаmpire: The Masquerade – Parliament of Knives), която според мен е една от най-добре изработените текстови видеоигри на пазара. Двете всъщност са сродни по дух и се стремят да постигнат сходна цел с различни средства, но безспорно „Кръвно родство“ се справя значително по-добре в това да покаже как би трябвало да изглежда една образцова ролева игра, стига, разбира се, човек да си затвори очите за несъвършенствата на кода и произтичащите от тях бъгове за сметка на невероятната атмосфера, сложния наратив, запомнящите се образи и тежките избори, които придават истинска плътност на пораждащия ги фикционален свят. „Маскарадът“ като цяло, но „Кръвно родство“ в частност е страхотно упражнение по проектиране на човешкото в извънчовешки контекст, а компютърната игра свидетелства за поредния успешен преход от настолното преживяване към екрана – преход, който вече засегнахме в два по-ранни разговора (вж. „В отбор със себе си. Между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации“ и продължението му).

В този ред на мисли Чавдар обърна внимание на един много интересен елемент, който се отразява косвено и в нашата селекция: средата на PC клубовете от началото на века, която допринесе значително за формирането на игровата субкултура и за съжаление, остана някак недокрай интегрирана в колективния разказ – наистина важно явление, подминато от културните антрополози. То поставя посочените от нас „Герои с мощ и магия“ (Heroes of Might and Magic) в съвсем различна светлина, доколкото голяма част от почитателите на играта могат да я свържат именно с този тип социално преживяване. Формата обаче не е съвсем загубена и у нас продължава да намира израз в инициативи като GG LAN party, които събират геймъри и се стремят да поддържат усещането за общност. 

Северина Станкева: В тема на тази втора цедка ненадейно се превърна проблемът за превода в контекста на това що е то игрова общност и има ли тя почва у нас. Що се отнася до говоренето за личните ни фаворити, което неминуемо предстои, мисля си, че то няма да е нито толкова меланхолно, нито толкова самотно.

Ние петимата всъщност никога не сме играли заедно в обичайния смисъл на думата –

в рамките на компютърен клуб, на едно устройство или дори на игра за много играчи. Дори когато играхме „Киберпънк“ по едно и също време, всеки си я игра сам вкъщи. Голяма част от „класацията“ ни е изтъкана именно от засичане на неподозирани заглавия.

Има няколко заглавия в тази цедка, сред които „Светлосянка“ (Clair Obscur: Expedition 33) и „Индика“ (Indika), които пък са резултат от съвсем целенасочени препоръки. В този смисъл ми се струва и че по отношение на видеоигрите, социалният аспект на феномена игра, отбелязван от редица теоретици, измежду които Хьойзинха и Кайоа, се запазва, дори да става въпрос за индивидуално играене. Самотна игра в този смисъл няма, има игра, която чака да бъде споделена.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama-produlzhenie/

<< Към първа част

Добре е да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария. И тук Сунната се притичва на помощ, поне отчасти. Разказите за живота на Пророка (хадиси) и кораничните коментари (тафсири) са в основата и на по-късни съчинения, свързани с храната и питиетата в отвъдното. Ето, дошли съратници при Пророка и го питали дали в Рая хората ядат и пият, и той отвърнал с категоричното „Е, как да не!“. Не само ядат и пият, ами и всеки от тях ще има силата на сто мъже в ядене, пиене, сексуално желание и сношение. Ето я връзката с разказа за хуриите, па и напомня за нашенското „ядене, пиене, тия три неща“, тоест четири.

А че не си говорим за веганско или вегетарианско преживяване, ни свидетелства сам Пророкът, според когото

първото ястие, с което са посрещани обитателите на Рая, е опашатият лоб от черния дроб (зийадат ал-кабд) на кита,

или принципно, голяма риба (хут, нун). Но не ни казва как ще бъде приготвен – суров ли, печен ли, грилован ли, маринован ли, как ще бъде „плейтнат“, да употребим модерен кулинарен термин. Според някои предания, използвани в отговор на фетва от началото на това столетие на авторитетния катарски портал за фетви, „царят на храните“ в Рая е месото, а на питиетата – водата.

Сунната ни отговаря и на въпроса за ходенето по голяма и малка нужда. Обитателите на Рая ще ядат, ще пият, казва Пророкът, но няма да плюят, няма да изпускат ни изпражнения, ни урина, ни сопол. Вместо това

храната ще излиза от телата им под формата на оригване и пот с аромат на мускус.

И ако историята си има начало със Сътворението, разгръщане с отделни акценти под формата на пророчески разкази, завършващи с живота на самия Мухаммад, сетне и управлението на мюсюлманските владетели, логично е и да завърши с разказ за бъдещето и отвъдното. Това прави и Ибн Касир, големият богослов и историк от XIV век, в показателно озаглавеното си съчинение „Начало и край“, известно като „Историята на Ибн Касир“. Последната част от него е посветена на въпросите на Ада и Рая. Не сме свикнали да виждаме в историческа енциклопедия неслучили се още събития, но не забравяйте, че историческият процес върви по предначертани релси. И вече е описано какво предстои: в катарското издание от 2015 г., с което разполагам, „краят“ е описан в том 17 с обем около 500 страници, Аллах да му се смили!

Винаги е впечатляващо човек да се сблъска със съдържанието на подобни обемисти текстове, които представляват нещо като „безкрайността на списъците“ (по Умберто Еко). Разгледани са знаците за настъпващия край на времето („Знаците на Часа“), Лъжемесията – мюсюлманският Антихрист (Ад-Даджжал), начинът, по който този свят си отива и настъпва отвъдното, сбирането на хора на тълпи за Съдния ден, как Аллах точно идва, мостът (сират) над адския огън, описания на адските мъчения, реките в Градината, хуриите, че даже и райският пазар, който става всеки петък и където хората, вместо да купуват и продават, се социализират. Ибн Касир няма как да пропусне и храната на обитаващите Рая и Ада. В Ада грешниците, както казва и самият Коран,

ще горят в пламтящ огън, ще им се даде от кипящ извор да пият, не ще имат друга храна, освен тръни, които нито угояват, нито избавят от глад (88:4–7).

И тези тръни, когато биват изяждани, засядат между устата и стомаха (нали и така казва сам Аллах, „храна, която присяда“ (73:13), та затова и не насищат, а носят само мъчение. А гнойната вода, от която грешникът „отпива и едва я преглъща, и смъртта го настига от всички страни, ала не е мъртъв и му предстои жестоко мъчение“ (14:17), е описана като питие, което изпича кожата на главата и я свлича, след което разкъсва вътрешностите, когато бива погълната, и излиза от тялото от естествения му изход. А ако дори капка от дървото Закум падне в моретата на целия свят, ще ги вгорчи и направи негодни за живот. Доколкото страховитото дърво в дъното на Ада е основен топос в Корана, всеки значителен кораничен коментатор му отделя внимание. Големият коментатор Ат-Табари от X век например, когато говори за главите на сатаните като плод на адския „олеандър“, който е и храната на всеки грешник като разтопен метал в стомасите, пояснява, че той е „като олово, злато или сребро“, прогарящо вътрешностите. Това било най-близката аналогия в този свят.

Да загърбим обаче старите арабски хоръри и да видим какво е положението с храната в Рая при Ибн Касир. Реките там са описани с големината на морета. Море от мляко, море от вода, море от мед и море от вино. Коритата им са покрити с бисери и чист мускус. Силата на сто мъже в ядене, пиене и съвкупление е също устойчив разказ за Рая. Също и този за липсата на телесни нужди, при което храната се изпарява през кожата под формата на пот с аромат на мускус. А виното на оня свят няма нищо общо с нечистите вина на този, разбира се. Реката с вино, подобно на другите реки там, извира изпод хълмове от мускус и не е омърсена от тъпкането на човешките нозе, които изстискват гроздовете в тоя свят. Питието има приятен вкус, напълно различен от отвратителния вкус на земното вино, не влияе лошо върху ума на човека, нито върху стомаха му и не причинява главоболие. Остава единствено развеселяващата му способност – без това да причинява опиянение, ни казва Ибн Касир.

Защото целта на виното е да носи забавлително удоволствие, тоест развеселяващо състояние, водещо до радост на душата – и това става чрез виното на Рая¹,

без да изчезва разсъдъкът на човека, от което той да става като животните и безумните хора.

Да добавим и трети класик коментатор – Ал-Куртуби (Кордобеца) от XIII век. В класическия си коментар той разсъждава и върху общата категория на плодовете в Коран 55:68: дали фурмите и дали наровете въобще са плодове, или пък са отделна категория ядива. Със сигурност обаче са специални – фурмата едновременно е подслаждащ плод и храна, докато нарът е хем плод, хем има лечебни свойства. А палмовите дървета в Рая имат стволове от зелен изумруд, прицветникът, който обгръща цветовете им, е от червено злато, листата им са дрехи, покривало за обитателите на Рая, плодовете им, тоест фурмите, са като големи грънци, по-бели от млякото, по-сладки от меда, по-меки от маслото и без костилки.

Небесните деликатеси като част от вечността и райското блаженство на праведните възбуждат както въображението на мюсюлмани, така и на не-мюсюлмани като неотменна част съответно от религиозната проповед и от разкази. Марко Поло от XIII век даже пресолява манджата (райската) с това си очакване, като говори за хашишините и мистериозния „Старец от планината“ при пътуването си през Персия.

„Алоадин“, казва той, ръководителят на ордена, е превърнал една затворена долина между две планини в градина, най-голямата и най-красивата, изпълнена с плодове, потоци с вино, мляко, мед и вода (разпознавате вече езика на Корана), павилиони и дворци, населени с най-красивите девойки на земята. Тъй като искал да накара всички да повярват, че това всъщност е Раят, изградил мястото според описанието на Пророка. И никой не е допускан там освен кандидат-хашишините, тоест убийци, изпращани да тероризират сунитските владетели, доколкото движението на Хасан ас-Сабах изповядва шиитския исмаилизъм.

Веднъж допуснати там, младежите изпиват отвара, която ги кара да заспят дълбок сън. След него те се събуждат, заобиколени от градини, храни, питиета и девойки, което създава впечатлението, че са в Рая. Старецът убеждава последователите си, че е пророк, а когато изпраща някого от убийците си навън, той отново го упоява, та хашишинът да се събуди в замъка, извън градината на удоволствията. Тогава „Алоадин“ му възлага убийствена мисия с обещанието, че ако я изпълни, ще се завърне в Рая. Този разказ на Марко Поло днес се възприема като измислен, но създава един от най-устойчивите образи за употреба на небесните удоволствия с пропагандна цел.

А пък в самата мюсюлманска традиция небесни ястия се появяват много често като част от изображенията на нощното пътешествие възнесение (ми‘радж) на Пророка до небето на гърба на създанието Бурак – крилат кон с женска глава.

И днес мюсюлманите все още се вълнуват от темата, както свидетелстват и запитванията в съвременните портали за фетви, които често преразказват съдържанието на Корана, Сунната и историческите им коментатори. „Коя е първата храна на обитателите на Рая?“, „Какво ядат обитателите на Огъня?“, „Кое е прокълнатото дърво в Корана?“, са въпроси, чиито отговори вече знаете.

„Какво е „гнойната вода“ (садид)?“, се пита например. Отговорът е толкова подробен, та чак на човек му се отщява не само да чете, ами и да си сипе една ракия. „Гнойната вода“ е течност, която се стича от кожата и месата на опичащите се в адския огън грешници, подобна на гной и кръв, и препраща към вече известните ни коранични стихове. Ако човек има търпение, може да открие и образователни видеа, като това по Шарджа ТВ от Емиратите. Там ни се напомня, че

храната в Рая има начало – и това е черният дроб на кита, – но няма край,

с други думи, не е като вурста от съмнителната немска песничка от 80-те години, според която „всичко има край, само вурстът има два“. И дробът е просто предястието, нещо леко, което се поднася преди основното блюдо за арабите. А земята е като една огромна питка хляб в деня на Възкресението според преданието на Пророка. Дано Аллах да ми даде, а и на вас за препитание храната и питието на Рая, завършва видеото. А пък аз ще добавя, употребявайте такива видеа отговорно и с мярка, че не знаете как може да ви се отрази отвъдното вино.

Очевидно в отвъдното нещата променят същностните си характеристики. Коприната, която иначе е забранена за мъже в тоя свят, там се оказва позволена. Шафранът, който е хем подправка, хем багрило и аромат, тук е забранен за мъже, ала в отвъдното е позволен. Виното е подобен случай. Тук може да ти докара наказание, ала там тече в реки, подобни на морета.

Възбраненото в този свят може да се окаже позволено в онзи.

Обаче накрая все пак не успявам да разбера дали в мюсюлманския Рай ще има свинска вратна пържола. Представям си как един Ат-Табари, Ибн Касир или Ал-Куртуби биха я описали. „Пържола (шарихат лахм) сочна, отрязана от врата на най-чистото прасе, защото свинята (ханзир) в Райската градина ще бъде чиста, бяла, красива, по-голяма от вол, ще яде само позволени неща, ще пасе трева по райските ливади и ще пие вода от благословените извори“.

Това, разбира се, е моя спекулация. Ако е рекъл Всевишният, за което арабският език има хубавия израз ин ша’ Аллах!, един ден ще открия отговора. А междувременно може да отнесем въпроса към някой от големите портали за фетви и да чакаме. Аллах знае най-добре, винаги заключават там.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/vino-ili-gnoy-kakvo-se-yade-i-pie-v-otvudnoto-spored-islyama/

Първото тримесечие на календарната година почва с тежък хранителен товар за трите монотеистични религии и техните тукашни вариации. Ако превъртим часовника постепенно назад, най-пресен ще да ни е споменът от таман преминалото великденско преяждане и препиване. Агнета, дроб сарми, яйца, козунаци, вина, ракии, зелени салати след Великия пост – положението е сериозно, отговорно. 

Католическият Великден беше малко преди това – тази година приблизително съвпадаше с еврейския празник Песах (не го наричайте Пасха, защото за еврейската и християнската общност това са различни неща). Парче агнешко месо с кокал, горчиви зелени гарнитури от маруля или цикория, варени яйца, настъргани ябълки, ядки и подправки с вино, безквасен хляб маца, сладкиши, варени моркови и картофи, а накрая – много (наистина щедро разлято!) вино за пиене.

Преди това, застъпил част от нашите постни февруари и март, беше мюсюлманският пост за Рамадан, на който по тукашните земи му казват Рамазан – според турското произношение на арабското име на месеца. Там се пости през деня, ама за сметка на това през нощта се яде предостатъчно: баници, пилафи, баклави – каквото е дал Всевишният. „Хвала на Аллах – казваше един мой познат в Сирия навремето, – накрая на месеца на пост съм наддал с няколко килограма!“

Пък и то яденето си е за хвалба: започва с разговяване (ифтар), тоест прекъсване на поста надвечер с няколко фурми, и продължава с обилни хранения в тъмната част на денонощието. Сутринта преди съмване пак се сяда да се яде – за това хранене в арабския съществува терминът сахур. Та е някак показателно, че Главното мюфтийство в България съветва да не се преяжда по време на свещения месец.

Но нека сега да превъртим часовника напред. Много напред, чак отвъд времето на тукашния свят, за който в арабския език се употребява терминът дунйа – „по-близкото“, „по-ниското“, „настоящият живот“.

Направо ще превъртим не само часовника, но и религиозно-кулинарната игра. Ще нагазим в тема колкото странна за нас, толкова и привична за мюсюлманската теология. Как се яде и пие – не в тоя свят, ами в онзи. За него пък езикът на Пророка от Арабия разполага с термина ахира ‘онова, което иде после, по-сетне, оттатъшното’. А за оттатъшното мюсюлманското Писание, Предание и богословска традиция не пестят детайли. Защото отвъдното битие съвсем не е безплътно, безтелесно и призрачно лишено от сетивни усещания – къде наслади, къде мъчения. В крайна сметка най-популярното название на Рая е Джанна, тоест „Градина“, което и намеква, че животът в оня свят прилича на безкраен отвъден пикник (подобен на онзи, от който Адам и Ева (Хауа’) биват пропъдени).

За теб там има, да не си нито гладен, нито гол. И не ще изпиташ там нито жажда, нито слънчев пек.“ (20:118–119).

Но да не бъда голословен, нека оставим самия текст на Писанието да говори. Разгърнете Корана на сура 76, „Човекът“ (Ал-Инсан) например, и ще видите, че

храната и питието са част от насищащо, всеобхватно, направо холистично, както биха казали в бизнеса и медицината, преживяване на отвъдното.

Праведниците пият от чаши с „добавено питие“ от „Камфор“ (Кафур). Това обаче не е познатото ни вещество, а „извор, от който пият рабите на Аллах“, бликащ в изобилие. Сред наградите на праведниците за тяхното търпение е и „Градина“ (въпросната Джанна), където те са облечени с коприна, облегнати на престоли, без да виждат там ни зной, ни мраз, на сянка под сведени плодове. Обслужват ги със съдове от сребро и с чаши от сребърен кристал; отмерва им се с мярка и им се дава да пият от питие, смесено с „джинджифил“ (занджабил), от извор, наречен Салсабил. Заобикалят ги вечно млади юноши, подобни на разпръснати бисери; облечени са в зелени одежди от коприна и брокат, носят украшения – гривни от сребро – и пият от „чиста напитка“.

Небесните градини раждат колкото праведниците си пожелаят, и то леснодостъпна реколта („сведени плодовете ѝ ниско“, 76:14). Има и грозде сред „градини и лозя“, отредени в спасението за богобоязливите (78:31–32), плодове, фурми и нарове (55:68), че и „лотоси без бодли, и натежали бананови дървета“ (56:28–29). Ала този кулинарен списък не просто не се ограничава с конкретните плодове, изборът е неограничен – добавете и „птиче месо, каквото обичат“ (Коран 56:21), както и „в изобилие плодове и месо, каквито пожелаят“ (52:22). Като че ли млякото и медът стоят по средата между питиетата и храните (малко като нашенското виждане за бирата или бозата като „течна баничка“).

В Рая има и четири вида „реки от вода, която не застоява, и реки от мляко с вкус, който не се променя, и реки от вино, приятно за пиещите, и реки пречистен мед, и в който има за тях от всякакви плодове“ (47:15). Вода, мляко, мед – всичко това звучи приемливо. Водата е особено важна в множеството споменавания на извори. А ако искаме да намерим възможно инструментално обяснение за този факт, може да мислим за Пророка като литературно подобен на Пол Муад’Диб от „Дюн“ на Франк Хърбърт и пустинната планета Аракис. С други думи, в пясъците на древна Арабия водата представлява особена ценност, затова и в отвъдното е силно застъпена. „Градини, сред които реки текат“ е устойчива фигура в описанието на кораничния Рай. Добавете към тях и множеството споменавания на извори.

Но що дири тук виното? Та нали тук, при нас, е напълно възбранено (харам) заедно със свинското, хазарта и ред други неща?

Че и класическото наказание в свещения закон за консумацията му е бой с камшик. Някаква трансмутация, почти по алхимически, да не кажа транссубстанциация, за да не обидя приятелите католици, се е случила с ферментиралата напитка в отвъдното. Освен че тече в реки, то носи наслада, без да носи грях. На всичкото отгоре правоверните не ще ги боли глава, няма да се опияняват и няма да губят разум (37:47, 56:19).

Тук обаче словото на Аллах не говори директно за вино, макар коментаторската традиция изрично да уточнява, че именно то е темата на по-горните знамения. Интересен нюанс въвежда откровението чрез уточнението, че на правоверните „ще им се поднесе запечатано, пребистро питие“ с ухание на мускус, идващо от извора Тасним (83:25–28). Питието в случая е особен вид небесно вино, за което Коранът употребява необичайния термин рахик, за разлика от разпространения иначе хамр. Отделен, но свързан нюанс, е този за употребата на парфюми в отвъдното покрай одеждите и украшенията на праведните, техните ястия и питиета. 

Добре де, сега ще се отклоним още малко, за да ви вменя ход на мислите и ви изпреваря, като попитам:

А къде са девиците?

Онези, 72 на брой, с които мюсюлманският Рай е предимно известен в популярната култура – т.нар. хурии. Ето ги и тях, макар и неуточнено колко: „красавици с големи очи“ (Коран 44:54), „жени с целомъдрен поглед, недокоснати нито от човек преди тях, нито от джин“ (55:56), „хубавици, пазени в шатри“ (55:72), „хубавици с големи очи, подобни на скрити бисери“ (56:22–23), несъмнено отредени за богобоязливите в „градини и лозя, и с напъпили гърди девствени връстнички, и пълни стакани“ (Коран 78:32–34). Но колкото и да е изкушаващо, нека оставим тази отвъдна пикантерия за момент настрани – въпреки че не е съвсем почтено спрямо мюсюлманското Писание и Предание, доколкото хуриите често вървят с темата на настоящото ни разсъждение! – и да се върнем към храната и питието.

Да не си мислите, че храна в отвъдното има само за добрите. Има и за лошите, но служи за назидание и вечно мъчение.

Малко като израза на баща ми „Ще изядеш шамара!“. Ял съм го в тукашния свят – кога щедро, кога пестеливо. Само че шамарът в исляма има отвъдни кулинарни измерения и слиза в стомаха ти като адски огън, по-лош от люта чушка, сорт „Каролина Рийпър“, на прах. Апропо, водата в Ада не служи за утоляване на жаждата. Там тя е инструмент за вечно въздаяние, грешниците в Огъня вкусват „вряща вода и гной“ (38:57). Терминът за този вид вода не е обичайното арабско ма’ – онова, което тече в райските реки, а хамим – вряща течност, „която разкъсва червата“ (47:15).

Листата с напитките за грешниците се отличава с известно разнообразие – освен кипналата вода има и „гнойна вода“ (14:16), „кръв и гной“ (69:36). Това получават те, когато викат към обитателите на Рая и молят за водата или препитанието от Аллах (7:50), а като „викнат за помощ, ще им се помогне с вода като разтопен метал, която изпича лицата“ (18:29) и „кипящ извор да пият“ (88:5).

Но центърът на адското наказание е дървото Закум (аз-Заккум),

злокобната антитеза на дърветата в райската градина и на „дървото на вечността“ (20:120) от изначалната обител на Адам и Ева. На български баба ми казваше „зокум“ на олеандъра (Nerium oleander), от който гледахме няколко храста вкъщи – в тенекии от сирене. Но в кораничния контекст винаги съм си представял въпросното дърво като уродлив, мъчителен и древен аналог на Дървото на болката от „Хиперион“, друга моя любима фантастика на Дан Симънс. Споменато е пряко поне на три места в Корана, а на едно място се говори за „прокълнатото дърво“, сторено за изпитание (17:60). Заблудените, отричащите, казва самият Аллах, ще ядат от него, ще си пълнят от него стомасите и ще пият след това от врящата вода (56:52), защото е дърво, изникващо от дъното на Ада. Плодовете му са като главите на сатаните, от които ядат грешниците, и го примесват с питие от врящата вода (37:63–67). То е храната на всеки грешник, подобна на разтопен метал, кипящ в стомасите (44:44–46).

А това дотук е просто кратка разходка из Корана… Никак не е зле откъм бюлюк (от тур. изобилие), както казваше баба ми. В юдейския Танах, еврейската Библия, тоест онова, което християните наричат Стар завет, че и в християнския Нов завет липсват подобни плътни описания на отвъдното, нали?

А пък аз обичам да казвам, че има религиозни доктрини и традиции, породени от много по-оскъдни основания в дадено Писание. Кораничният текст от VII век колкото завещава на мюсюлманската общност (умма) отговори, толкова отваря пространство за множество въпроси, все важни. Ето, например аз, напълно пристрастно, веднага се запитвам: щом има плодове и меса, „каквито пожелаят“, може ли да си поръчам в отвъдния ресторант сочна свинска вратна пържола? Защото все пак, ако в оня свят има вино, от „което не боли глава“, защо любимото ми барбекю да попада под несправедливите удари на шариата и да остане харам? Или какво точно е птичето месо – знаем, че според някои предания от Пророка в Рая има зелени птици, в чиито гуши и вътрешности се помещават душите на мъчениците (ед.ч. шахид, мн.ч. шухада’) в междинното състояние (барзах) между смъртта на индивида и Съдния ден. Дали тези птици, които, след като вече не са нужни като преносители на душата на шахида, се използват за храната, спомената в Корана? Какви точно са реките на Рая, имат ли си имена, къде текат, защо се говори, че са „под градините“?

Или пък друга тема – не води ли цялото това обилно ядене и пиене до някаква отделителна дейност при обитателите на отвъдното? Следователно да очакваме ли нещо като небесни тоалетни? Ако отвъдното в добрата му част е парк, може ли да предположим, че подобно на Версай от XVII–XVIII век, неговите жители се крият по кьошетата на живия плет, за да откликнат на повика на природата – каквото и да означава „природа“ там? А ако надзърнем към дъното на Ада, как ли точно изглежда дървото Закум? Какви са тези плодове като глави на дяволи, големи ли са, малки ли са, черни ли са, бели ли са, много ли са, как са овесени, какво се случва с грешниците, когато посегнат към тях, та вътрешностите им биват прогорени от разтопен метал? Що за метал е това? Ами докато праведните се отдават на ядене, пиене и разкош в небесния пир, каква е ролята на „хуриите“? И в крайна сметка,

ако не ни харесва плътската конкретика на разказа, възможно ли е напълно да го алегоризираме и така да избегнем обвиненията в прекомерен чувствен буквализъм?

Та нали например виното в старата мюсюлманска мистична поезия на суфите се превръща в символ на опиянението от единението с Всевишния и Неговата любов. Защо да не може да направим същото с всичко останало? Само че преди да го направим според нашето собствено хрумване, е добре да знаем върху какво реално се гради отвъдната кулинария.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.