YesPornPlease Restricts Access as PayPal & Cloudflare Are Asked to Unmask Operators

Post Syndicated from Andy original

In September 2019, MG Premium went to court in the United States requesting a DMCA subpoena against Cloudflare.

Alleging mass infringement, the adult giant wanted the CDN company to hand over the personal details of the people behind ‘tube’ site YesPornPlease and partner platform

With 100 million visitors in January 2020 alone, YesPornPlease is a huge player in the space. It reportedly carries huge volumes of MG Premium content, including videos published under the Reality Kings, Brazzers, MOFOS,, and Twistys brands.

Progress on the earlier subpoena is unknown but in February, MG Premium filed a full-blown lawsuit in a Washington court potentially worth hundreds of millions of dollars.

In the wake of that legal action both YesPornPlease and VShare went offline. At the time it appeared that the sites may not return but the situation was temporary. Now, however, visitors to the platform are being greeted by a strange ‘welcome’ page.

“Our website is banned in your country,” the greeting claims. “Please use Tor Browser, VPN or if you don’t have any get this for free.”

The “this for free” is a VPN called VPN4Test and the suggestion is that it can unlock the site. However, there are a number of confusing aspects to the message and the recommendation.

Aside from countries where porn may be illegal in general, we’re not aware that YesPornPlease is ‘banned’ in any country it was previously accessible from. That tends to suggest that the website hasn’t been banned by any authority and it’s the site’s operators that have put measures in place at their end to ensure access is hindered.

Furthermore, after extended testing with various VPNs and Tor, on what grounds access is granted by the site remains unclear. For example, in some cases UK IP addresses are allowed through yet VPN IP addresses in the same country are blocked. The same is true for those located in other regions, US and mainland Europe, for example.

After cycling through a dozen or so Tor IP addresses, access was granted roughly 50% of the time, which will please users of the site. However, people shouldn’t be streaming lots of unnecessary videos using Tor – it isn’t designed for it, especially in the volumes required to service a massive adult video site.

That leads to the question of whether one of the main aims of the blocking is to drive traffic to the promoted VPN. While it is reportedly free to use, it should come with all the usual warnings that other free VPNs carry – in a nutshell, free is rarely free and there are probably strings attached.

Nevertheless, VPN4Test is doing well out of the referrals. From very little traffic at all in December 2019, the service is now clocking up more than 1.5 million visits per month. Meanwhile, MG Premium is pressing ahead with its legal action.

It’s clear from its numerous filings that the main challenge the company faces is positively identifying the people who run the defendant sites. In a motion for early discovery, the adult giant says that can only be achieved with the assistance of several US-based companies that are doing or have done business with the site.

“Plaintiff seeks a Court order allowing it to serve discovery demands on PayPal, Inc.; Domain Protection Services;, Inc.; Cloudflare, Inc.;; Tucows Domains, Inc.; Internet Security Research Group; and, Comodo, Inc. for identifying information of their customers, the Defendants in this case,” the filing reads.

According to MG, Domain Protection Services in Colorado anonymizes the YesPornPlease domain, while and Cloudflare provide registrar and DNS services. Vshare uses Namecheap and Cloudflare, with the latter being used by both sites to serve content in the United States. It’s further alleged that the affiliate program operated by VShare pays out through PayPal while using an SSL certificate from New Jersey-based Comodo, Inc.

MG says that its representatives contacted all of the companies with requests for cooperation but without exception they either “ignored requests for information or previously instructed that information will only be produced upon subpoena.”

“Plaintiff is aware of no available information that would identify the infringing users, other than information maintained by the domain privacy service, registrar service and
other service providers,” the motion for early discovery notes.

“Due to the nature of on-line transactions which in this case includes in certain instances of the crypto currency Bitcoin, Plaintiff has no way of determining Defendants’ identities except through immediate discovery, and follow-up discovery.”

As a result, MG requests that the court issues an order allowing it to serve subpoenas on the companies listed above, compelling them to turn over “all information pertinent to the identity of the owners, operators, and principals operating the,, and websites, domain names, and relevant accounts for each.”

The motion for early discovery can be found here (pdf)

Drom: TF, for the latest news on copyright battles, torrent sites and more. We also have an annual VPN review.

MPAA and RIAA’s Megaupload Lawsuits Remain on Hold

Post Syndicated from Ernesto original

When the U.S. Government shut down Megaupload in 2012, Internet traffic volumes dropped all over the world.

The destruction of one of the largest file-hosting services came as a shock to hundreds of millions of users, but particularly to the key players involved.

While the authorities had hoped to resolve the case swiftly, the opposite happened. Aside from Andrus Nomm’s plea deal years ago, there hasn’t been any progress in the criminal proceedings against Megaupload’s founder and his co-indicted associates.

After more than eight years, it is still not clear whether Megaupload founder Kim Dotcom and his associates will ever stand trial in the US. They have and continue to fight this request tooth and nail in New Zealand.

While all parties await the outcome, which could take several more years, the criminal case in the United States remains pending. The same goes for the civil cases launched by the MPAA and RIAA in 2014.

This brings us to two new filings Megaupload’s legal team submitted at a Virginia federal court this week. The defunct file-sharing platform requests to keep the RIAA and MPAA cases on hold for at least six more months, noting the lack of movement in the criminal case.

“The Criminal Action is still pending, and none of the individual defendants have been extradited,” writes Megaupload attorney Craig C. Reilly, asking the court to stay the cases.

This request and the court’s swift approval to extend the delay until October doesn’t come as a surprise. The MPAA and RIAA didn’t object to it and similar requests have been granted more than a dozen times already.

The civil cases are not expected to start until after the criminal case in the U.S. has been ‘resolved.’ That can take several more years. Meanwhile, data from Megaupload’s servers remains securely stored, possibly to serve as evidence in the future.

Previously there have been attempts to make it possible for millions of former Megaupload users to retrieve their personal files. However, in recent years there hasn’t been any update on this front.

Similarly, the U.S. Department of Justice announced eight years ago that it would work on a solution to allow rightsholders to check whether their content was shared on Megaupload or related sites. Today, this feature is still listed as being “under construction.”

Drom: TF, for the latest news on copyright battles, torrent sites and more. We also have an annual VPN review.

To Answer Dire Shortages, This Healthcare Team Designed, 3D-Printed, and Tested Their Own COVID-19 Swabs in One Week

Post Syndicated from Megan Scudellari original

Last Wednesday, Todd Goldstein was working on other projects. Then physicians in the New York-based hospital system where he works, hard hit by a surge in COVID-19 cases, told him they were worried about running out of supplies.

Specifically, they needed more nasal test swabs. A nasopharyngeal swab for COVID-19 is no ordinary Q-tip. These specialty swabs cannot be made of cotton, nor have wood handles. They must be long and skinny to fit up behind the nose into the upper part of the throat.

Goldstein, director of 3D Design and Innovation at Northwell Health, a network of 23 hospitals and 800 outpatient facilities, thought, “Well, we can make that.” He quickly organized a collaboration with Summer Decker and Jonathan Ford of the University of South Florida, and 3D-printing manufacturer Formlabs. In one week, the group designed, made, tested, and are now distributing 3D-printed COVID-19 test swabs.

ЕСПЧ: политическо слово

Post Syndicated from nellyo original

Стана известно решението на Съда за правата на човека по делото Tête v. France.

Жалбоподателят Etienne Tête е френски гражданин,   адвокат и общински съветник в Лион.  OL Group  иска разрешение за изграждането на нов футболен стадион в предградията на Лион, известен като “OL Land”. Г-н Tête  се противопоставя  на проекта и пише писмо относно проекта до френския орган за финансовите пазари (AMF) . AMF не предприема  никакви административни или съдебни действия в отговор на писмото, но директорът на OL Group  успява да осъди адвоката за засягане на доброто име.

ЕСПЧ:   Санкцията на г-н Tête   заради откритото писмо  до президента на AMF представлява намеса в упражняването на неговата свобода на изразяване. Намесата е била предписана от закона (НК),  има законна  цел за защита на доброто име. Но дали е необходима и пропорционална:

Дали намесата е била необходима в демократичното общество:  френските съдилища не са извършили балансиране между правото на г-н Tête на свобода на
изразяване и правото на изпълнителния директор на OL Group на личен живот и добро име.   Писмото е написано в контекст, в който член 10 от Конвенцията изисква  високо ниво на защита на правото на свобода на изразяване:

  • въпрос от обществен интерес, политическо слово – засяга голям инфраструктурен проект,  свързан с  публични  разходи със  значително въздействие върху околната среда, обект на широко обсъждане на местно ниво. 
  •  в откритото писмо на г-н Tête е използван въпрос, а не твърдение за факт.

Наложената санкция от 3000 евро и разходите от 10 000 евро имат смразяващ ефект.

Съдът не е убеден, че намесата в упражняването на  свободата на изразяване е била пропорционална на преследваната легитимна цел.

Нарушение на член 10 от Конвенцията.


Dogfooding from Home: How Cloudflare Built our Cloud VPN Replacement

Post Syndicated from Evan Johnson original

Dogfooding from Home: How Cloudflare Built our Cloud VPN Replacement

Dogfooding from Home: How Cloudflare Built our Cloud VPN Replacement

It’s never been more crucial to help remote workforces stay fully operational — for the sake of countless individuals, businesses, and the economy at large. In light of this, Cloudflare recently launched a program that offers our Cloudflare for Teams suite for free to any company, of any size, through September 1. Some of these firms have been curious about how Cloudflare itself uses these tools.

Here’s how Cloudflare’s next-generation VPN alternative, Cloudflare Access, came to be.

Rewind to 2015. Back then, as with many other companies, all of Cloudflare’s internally-hosted applications were reached via a hardware-based VPN. When one of our on-call engineers received a notification (usually on their phone), they would fire up a clunky client on their laptop, connect to the VPN, and log on to Grafana.

It felt a bit like solving a combination lock with a fire alarm blaring overhead.

Dogfooding from Home: How Cloudflare Built our Cloud VPN Replacement

But for three of our engineers enough was enough. Why was a cloud network security company relying on clunky on-premise hardware?

And thus, Cloudflare Access was born.

A Culture of Dogfooding

Many of the products Cloudflare builds are a direct result of the challenges our own team is looking to address, and Access is a perfect example. Development on Access originally began in 2015, when the project was known internally as EdgeAuth.

Initially, just one application was put behind Access. Engineers who received a notification on their phones could tap a link and, after authenticating via their browser, they would immediately have access to the key details of the alert in Grafana. We liked it a lot — enough to get excited about what we were building.

Access solved a variety of issues for our security team as well. Using our identity provider of choice, we were able to restrict access to internal applications at L7 using Access policies. This once onerous process of managing access control at the network layer with a VPN was replaced with a few clicks in the Cloudflare dashboard.

Dogfooding from Home: How Cloudflare Built our Cloud VPN Replacement

After Grafana, our internal Atlassian suite including Jira and Wiki, and hundreds of other internal applications, the Access team began working to support non-HTTP based services. Support for git allowed Cloudflare’s developers to securely commit code from anywhere in the world in a fully audited fashion. This made Cloudflare’s security team very happy. Here’s a slightly modified example of a real authentication event that was generated while pushing code to our internal git repository.

Dogfooding from Home: How Cloudflare Built our Cloud VPN Replacement

It didn’t take long for more and more of Cloudflare’s internal applications to make their way behind Access. As soon as people started working with the new authentication flow, they wanted it everywhere. Eventually our security team mandated that we move our apps behind Access, but for a long time it was totally organic: teams were eager to use it.

Incidentally, this highlights a perk of utilizing Access: you can start by protecting and streamlining the authentication flows for your most popular internal tools — but there’s no need for a wholesale rip-and-replace. For organizations that are experiencing limits on their hardware-based VPNs, it can be an immediate salve that is up and running after just one setup call with a Cloudflare onboarding expert (you can schedule a time here).

That said, there are some upsides to securing everything with Access.

Supporting a Global Team

VPNs are notorious for bogging down Internet connections, and the one we were using was no exception. When connecting to internal applications, having all of our employees’ Internet connections pass through a standalone VPN was a serious performance bottleneck and single point of failure.

Dogfooding from Home: How Cloudflare Built our Cloud VPN Replacement

Cloudflare Access is a much saner approach. Authentication occurs at our network edge, which extends to 200 cities in over 90 countries globally. Rather than having all of our employees route their network traffic through a single network appliance, employees connecting to internal apps are connecting to a data center just down the road instead.

As we support a globally-distributed workforce, our security team is committed to protecting our internal applications with the most secure and usable authentication mechanisms. With Cloudflare Access we’re able to rely on the strong two-factor authentication mechanisms of our identity provider, which was much more difficult to do with our legacy VPN.

With Cloudflare Access we’re able to rely on the strong two-factor authentication mechanisms of our identity provider, which was much more difficult to do with our legacy VPN.

On-Boarding and Off-Boarding with Confidence

One of the trickiest things for any company is ensuring everyone has access to the tools and data they need — but no more than that. That’s a challenge that becomes all the more difficult as a team scales. As employees and contractors leave, it is similarly essential to ensure that their permissions are swiftly revoked.

Managing these access controls is a real challenge for IT organizations around the world — and it’s greatly exacerbated when each employee has multiple accounts strewn across different tools in different environments. Before using Access, our team had to put in a lot of time to make sure every box was checked.

Now that Cloudflare’s internal applications are secured with Access, on- and offboarding is much smoother. Each new employee and contractor is quickly granted rights to the applications they need, and they can reach them via a launchpad that makes them readily accessible. When someone leaves the team, one configuration change gets applied to every application, so there isn’t any guesswork.

Access is also a big win for network visibility. With a VPN, you get minimal insight into the activity of users on the network – you know their username and IP address. but that’s about it. If someone manages to get in, it’s difficult to retrace their steps.

Cloudflare Access is based on a zero-trust model, which means that every packet is authenticated. It allows us to assign granular permissions via Access Groups to employees and contractors. And it gives our security team the ability to detect unusual activity across any of our applications, with extensive logging to support analysis. Put simply: it makes us more confident in the security of our internal applications.

But It’s Not Just for Us

With the massive transition to a remote work model for many organizations, Cloudflare Access can make you more confident in the security of your internal applications — while also driving increased productivity in your remote employees. Whether you rely on Jira, Confluence, SAP or custom-built applications, it can secure those applications and it can be live in minutes.

Cloudflare has made the decision to make Access completely free to all organizations, all around the world, through September 1. If you’d like to get started, follow our quick start guide here:
Or, if you’d prefer to onboard with one of our specialists, schedule a 30 minute call at this link:

Migrating from VPN to Access

Post Syndicated from Achiel van der Mandele original

Migrating from VPN to Access

Migrating from VPN to Access

With so many people at Cloudflare now working remotely, it’s worth stepping back and looking at the systems we use to get work done and how we protect them. Over the years we’ve migrated from a traditional “put it behind the VPN!” company to a modern zero-trust architecture. Cloudflare hasn’t completed its journey yet, but we’re pretty darn close. Our general strategy: protect every internal app we can with Access (our zero-trust access proxy), and simultaneously beef up our VPN’s security with Spectrum (a product allowing the proxying of arbitrary TCP and UDP traffic, protecting it from DDoS).

Before Access, we had many services behind VPN (Cisco ASA running AnyConnect) to enforce strict authentication and authorization. But VPN always felt clunky: it’s difficult to set up, maintain (securely), and scale on the server side. Each new employee we onboarded needed to learn how to configure their client. But migration takes time and involves many different teams. While we migrated services one by one, we focused on the high priority services first and worked our way down. Until the last service is moved to Access, we still maintain our VPN, keeping it protected with Spectrum.

Some of our services didn’t run over HTTP or other Access-supported protocols, and still required the use of the VPN: source control (git+ssh) was a particular sore spot. If any of our developers needed to commit code they’d have to fire up the VPN to do so. To help in our new-found goal to kill the pinata, we introduced support for SSH over Access, which allowed us to replace the VPN as a protection layer for our source control systems.

Over the years, we’ve been whittling away at our services, one-by-one. We’re nearly there, with only a few niche tools remaining behind the VPN and not behind Access. As of this year, we are no longer requiring new employees to set up VPN as part of their company onboarding! We can see this in our Access logs, with more users logging into more apps every month:

Migrating from VPN to Access

During this transition period from VPN to Access, we’ve had to keep our VPN service up and running. As VPN is a key tool for people doing their work while remote, it’s extremely important that this service is highly available and performant.

Enter Spectrum: our DDoS protection and performance product for any TCP and UDP-based protocol. We put Spectrum in front of our VPN very early on and saw immediate improvement in our security posture and availability, all without any changes in end-user experience.

With Spectrum sitting in front of our VPN, we now use the entire Cloudflare edge network to protect our VPN endpoints against DDoS and improve performance for VPN end-users.

Setup was a breeze, with only minimal configuration needed:

Migrating from VPN to Access

Cisco AnyConnect uses HTTPS (TCP) to authenticate, after which the actual data is tunneled using a DTLS encrypted UDP protocol.

Although configuration and setup was a breeze, actually getting it to work was definitely not. Our early users quickly noted that although authenticating worked just fine, they couldn’t actually see any data flowing through the VPN. We quickly realized our arch nemesis, the MTU (maximum transmission unit) was to blame. As some of our readers might remember, we have historically always set a very small MTU size for IPv6. We did this because there might be IPv6 to IPv4 tunnels in between eyeballs and our edge. By setting it very low we prevented PTB (packet too big) packets from ever getting sent back to us, which causes problems due to our ECMP routing inside our data centers. But with a VPN, you always increase the packet size due to the VPN header. This means that the 1280 MTU that we had set would never be enough to run a UDP-based VPN. We ultimately settled on an MTU of 1420, which we still run today and allows us to protect our VPN entirely using Spectrum.

Over the past few years this has served us well, knowing that our VPN infrastructure is safe and people will be able to continue to work remotely no matter what happens. All in all this has been a very interesting journey, whittling down one service at a time, getting closer and closer to the day we can officially retire our VPN. To us, Access represents the future, with Spectrum + VPN to tide us over and protect our services until they’ve migrated over. In the meantime, as of the start of 2020, new employees no longer get a VPN account by default!

YouTube Refuses to Process DMCA Counternotice for ‘Creepy Bugs’ Cartoon

Post Syndicated from Andy original

Earlier this week we reported on a dark parody cartoon depicting a washed-out Bugs Bunny as a sex pest. The controversial video was created by Hunter Hancock, the person behind the MeatCanyon channel.

It was hit with a copyright complaint by Warner Bros. As a result, the MeatCanyon channel received a copyright strike and the cartoon was taken down.

When a video is targeted by a copyright holder with a manual complaint (i.e one not actioned as a result of ContentID matching), users can generally refer to the DMCA for guidance. This means that if they believe their content was not infringing (under fair use guidelines, for example), they can submit a DMCA counternotice to YouTube explaining why the content should not have been taken down.

This is exactly what Hancock did in response to the Warner complaint.

“This is my own creation. I animated every frame, composed the music, recorded the audio and made the backgrounds,” he told YouTube in his counternotice shared with TorrentFreak.

“This creation is under fair use,” he continued. “The characters have been stylized by myself to not reflect directly with the traditional characters. There is no branded logo to incite that this is a real video owned by Warner Brothers, but is in fact a parody video created by none other than by myself.”

As required under the law, Hancock swore that he had a “good faith belief” that the material had been removed due to a mistake and also consented to the jurisdiction of his local federal court, in case Warner chose to sue him – something it must do within two weeks to prevent the content from being restored. Should that time pass with no lawsuit, then the content would’ve been put back up and the strike removed.

In the event, however, none of those things happened. In short, YouTube declined to accept the apparently valid DMCA counternotice filed by Hancock and refused to pass it on to Warner.

“Based on the information you provided, it appears that you do not have the necessary rights to post the content on YouTube. Therefore, we regretfully cannot honor your request. It has not been forwarded to the original claimant, and we will not be able to restore your video,” YouTube’s correspondence reads.

While this response from YouTube runs counter to what most people would expect under the DMCA counter-claim process, it is not unprecedented. The EFF previously reported that agreements YouTube has with rightsholders may effectively deny access to the system.

“In many instances, even if you successfully submit a DMCA counter-notice, the video will not be reinstated. These agreements are opaque, and scope of what’s allowed under them is unknown. They may be short-term, or long-term,” the EFF previously explained.

In this case, the refusal of YouTube to allow a counter-claim represents a double-edged sword. While Hancock submitted the notice in good faith, genuinely believing he was in a good position to put his side of the argument by insisting he was protected under fair use doctrines, the reality of dealing with a lawsuit, should one be initiated, is a serious proposition and not to be underestimated.

After being denied by YouTube and further consideration, he decided that fighting probably wasn’t the best option after all.

“I am in no place to fight this in court due to financial reasons. It seems unnecessary to start a GoFund me or ask for help, because it’s between me and Warner Brothers,” he told TF.

“It also made me think YouTube wanted the video off the platform. It is a very crude video so I can’t blame them for that, but it would’ve been nice to have been given more information on why this video was unacceptable to stay up on my page. It’s very disheartening.”

While the decision by YouTube will be viewed by some as anti-consumer and a denial of due process, in this case the platform arguably did the animator a favor. Instead of expending resources he doesn’t have on a legal process that could go either way and could even prove financially ruinous, he can now concentrate on creating new content for fans.

Some battles are worth fighting but it’s definitely worth weighing the costs first.

Drom: TF, for the latest news on copyright battles, torrent sites and more. We also have an annual VPN review.

Цветята не са само черни, или умерен оптимизъм в рамките на мечтата

Post Syndicated from Стефан Иванов original

Настоящият текст е публикуван в първия брой на сп. „Свема“, март 2017 г. Препечатваме го с позволението на списанието, защото, макар и написан много преди цялата настояща глобална и локална ситуация, има връзка с уроците, които да извлечем от нея. 

„Никога не съм си представял, че светът ще спре поне за малко, както се случва сега. Надявам се това пренапрегнато време да създаде пространство за преосмисляне, за анализ на условията, в които живеем, за изучаване на миналото и настоящето, за да не се върнем към бъдеще, което вече познаваме до болка. Ако написаното ви се стори оптимистично наивно, то не е от липса на черногледство, а от инстинктивно желание за промяна“, написа Стефан Иванов, когато препрочете текста си. 

Исках да пиша за нищото. Не за Нищото, което изяжда света на Фантазия в книгата и филма „Приказка без край“. Не за него. А за другото Нищо. За добрия близнак, който люлее и кърми въображението. За празното време, в което мислите текат без посока, а сенките са дълги, макар и да е припек. За свободното време, в което образите се реят като есенни листа в градина и едновременно с това дърветата цъфтят. За моментите, в които спонтанността е първична. Клати си краката, лови мухите, влизат ѝ за кратко в главата и ги пуска. След малко пак. И няма конфликт. Няма драма.

В началото животът е наужким. Разиграваш като в тениса на корт. Учиш се, тренираш и опитваш. Не се играе за точки. Не се състезаваш. Загрявка, тренировка, спаринг и смях. Душ и обяд вкъщи. И след това, години по-късно, става сериозно. Отмяташ задачи и трупаш десетки табове в браузъра. Олеква ти, като натиснеш хикса на всичките. Отлагаш отговорите на имейлите, забравяш уговорки. Времето не ти стига. Умората те поглъща. Без значение кой си. Известявания за имейли, бюрокрация, аларми за крайни срокове, администрация, списъци с неотметнати задачи, презентации, преговори и програми за координация на колективни начинания.

Почти не познавам човек, който да не е умопомрачително зает.

Да не е претрупан или заровен. Или заробен. За някои това е болест. Казват, че на разположение няма лесни решения или лечение. Всичко, което се знае, е, че губим способността да живеем истински човешки живот. Камю казва да си представяме Сизиф щастлив. Понякога това е трудно.

Попитах приятели какво е свободното време за тях. Помолих ги да мислят за периода преди бърнаута, ускорението, списъците, потреблението, проектите, услугите, ангажиментите и истерията на задълженията. Да мислят за свят, в който времето е спряло. Часовниците са без стрелки и това не е кошмар от филм на Бергман. Времето си е навреме и не е пресякло улицата в неизвестна посока. За общество, в което битът не е изял битието. Преди империята от опасения и боязън да е завладяла часовете. Когато трудовата преизподня, изнемогата и изнудването на икономиката са били далечни измислици.

Не си средство и все още си цел.

Преди да преживееш четиринайсет дни без почивка или година без ваканция. Преди да имаш само трите свободни часа от осем до единайсет вечерта. Преди спокойствието да е кът. Преди метаморфозата ти в свещ, която гори от двата края. И има достъп до забавяне. Тишината е достижима. И нищо не липсва на желанието. И има време за обстоен приятелски разговор върху разликите между двата вида играещ човек – homo ludens и playboy.

Един приятел каза, че това е всеки миг, който е откраднат за съзерцание, за досег със собствена или чужда мисъл. За уют с майка и сестра. За четене, картина или филм. За откъсване от водовъртежа и недодяланото скалъпване на дните.

Сетих се за следобедите с детското по телевизията. Мравките по плочите в двора. Патиците, кокошките, козите и овцете на село. Пея им и баба ми ме лъже, че така дават повече мляко. Слънчевата вода при другата баба, компотът от ягоди, рулото с бисквити, орехи и крем. Парченцата шоколад, разпределяни пестеливо, стоят на горен рафт в мазето. Бисквитите с фъстъчен крем, които дядо ми купува. Свирукането му и разказите за Втората световна. В гората търси подпалки, а аз играя на нинджи и хайдути, на самураи и полицаи, магьосници и рицари. Мятам шишарки и пръчки, крещя заклинания, късам паяжини и всеки път виждам табелите по дърветата да не се пали огън.

За друг приятел свободното време е инвариант на неделната невроза. Величина, която остава неизменна при преобразования. Празнота, защрихована със страхове. Напомни, че хората със свободни професии нямат свободно време. Трети сам си зададе въпроса преди колко години е бил свободен. Като дете. Или до края на гимназията. Или всъщност веднага след падането на Стената и 10 ноември. За четвърти това е момент само за себе си. Когато мислите се носят сами нанякъде, вместо да се налага да ги впрягаш и шибаш като кон в безсмислена гонка.

Проверявам дефиницията за свободно време. То не е ядене или сън. Трябва да съдържа свобода и избор. Да е време заради самото време.

Торстайн Веблен преди 170 години казва, че това е „непродуктивно консумиране на време“. През ваканционния август преди петдесет и две години ситуационистите твърдят, че това е илюзорна свобода. Икономически и социални сили присвояват ресурс от индивида и му го продават обратно като стоката, известна като „свободно време“. Първо работиш дневната си работа, а после работиш като клиент. Като таргет или потребител. Не като човешко същество, което с трудност се опитва да си припомни подробностите, изписани с дребен шрифт. Важни подробности като душата, ако я има, или че сърцето продължава да не е хартиено, дигитално или от пари. И не е в лаптопа или интернет.

Леността е днешен икономически грях. Била е и религиозен. Но отрудено ли е било Средновековието? Според някои медиевисти не е точно така. Тогава е имало средно 114 почивни дни през годината. Към тях трябва да се прибавят и съботните следобеди. Плюс така нареченият „син понеделник“, когато препилите не отиват на работа в началото на седмицата, а чак във вторник или сряда.

Безсмислието и скуката идват и от това, че повечето от нещата, които правим, не са от значение. Но незначителното може да променя.

Бездейното мечтаене често е същностно за това, което правим.

Времето, определено за разтуха, се променя от едно общество до друго. Антрополозите казват, че в обществата на ловците събирачи има значително повече свободно време, отколкото в по-сложни общества. Високата цивилизация е трескава и оживена, докато така наречените примитивни общества са сред най-незаетите хора на Земята. Сторили са се на колонизаторите изключително мързеливи и глупави. Съвременният садомазохизъм е за предпочитане.

Преди 47 години, малко преди смъртта си, също във ваканционния август (като ситуационистите – съвпадение?), Теодор Адорно пише текст за свободното време. В него говори как то е оковано за противоположността си и е цинична пародия на самото себе си. За него несвободата завладява целия живот. Днес немалко (не)свободни хора знаят това. Знаят, че развлеченията могат да бъдат обикновени и задължителни притурки към работния живот.

Същината на свободното време е да предложи отдих и възстановяване на силите, за да се работи повече.

То е просто още едно нещо, което е монополизирано в свят без идея за алтернативи.

Според Дейвид Фостър Уолъс сме учени как се става индивид, с консумирането и покупката на масови продукти. Заради гледане и четене на ефектни, мощни, лесни за възприемане, манипулативни културни продукти, новини и реклами. От бутилка кока-кола или бира до дом и всекидневие. Оазисът от време в система, изградена от посредници, е напълно изяснен и картографиран. В свободното време се прави това, това и това. Несъгласните също са пазарна ниша. Хората се култивират да станат фетиши на себе си. Удовлетворените желания стават скучни. Но има нови артикули. Порочни кръгове, в които няма спасение.

Без въображение изчезват възможностите. Отива си насладата и независимата отговорност да се измисля и разказва. Да се открива. Да има изненада, непозната земя или континент в денонощието. Това е отнето. Дълг, който няма да се изплати. Няма Международна банка на въображението, която да отпусне безлихвен заем. Едно дърво е изкоренено. Активност, която е заблудена спонтанност. Трудно и болезнено е да се погледне в лицето колко малко достъп има до промяна. Успокоително е да не се гледа встрани. Свободното време е сенчесто продължение на работата. Не е отклонение. Според Адорно хората знаят това. Знаят какво стои зад удоволствията. Не знаят какво трябва да се случи, за да се превърне свободното време в свобода.

От монолога в „Боен клуб“, че не си работата и парите си, минаха двайсет години. От монолога в „Трейнспотинг“ за избора на живот, работа, кариера, семейство и телевизор вместо хероин минаха двайсет и три години. Едно от малкото неща, които са се променили, освен нови медии, Уикилийкс, нови финансови кризи, Сноудън и нови конфликти, е, че Анжела Недялкова играе в продължението на „Трейнспотинг“. И че Елиът от Mr. Robot хакна най-голямата световна корпорация в опит да изличи дълговете на човечеството.

Всичко останало е постарому. Ако глобалната икономика няма растеж 3% на година, ще изпадне в криза.

Ако икономиката не се удвоява на всеки 20 години, ще потъне. Икономическото въображение се адаптира към търсенията и плува в буря от трилиони, дългове, кредити, заеми, лихви и увеличение. И няма никакво желание да се променя. Човек продължава да е в шизофренична ситуация. Не само в „Боен клуб“ или Mr. Robot. Между работата, себе си и човешката роботизация. Между съучастие, лъжа, пластмаса и дневна светлина. Между това, което може или иска да бъде, и затвора на света.

Финалният кадър на „400-те удара“, полуавтобиографичния дебют на Трюфо, е бягство. Четири минути галоп. Спасение от надзора и наказанието в изправителното училище. Малкото момче Антоан тича. Безкраен бяг до морето. С появата на водата започва музиката. Антоан достига брега и спира. Отдръпва се от вълните и върви към камерата. Кадърът замръзва. Камерата се приближава. А сега накъде? Трите букви за край, FIN, изплуват пред момчето като решетки.

В първа глава на „Алената буква“ Хоторн нарича затвора „черното цвете на цивилизованото общество“. След като завършва колеж, той се връща обратно в майчиния си дом. Като Керуак? Като Барт? Като себе си? Затваря се в стаята си и според легендата не излиза цели дванайсет години. Писал е. Някои казват, че писателят не притежава личен живот. Където и да е, той всъщност не е там. Хоторн гледа назад към тези години като период на приказна изолация и самота, прекарана в призрачна стая. Биографи твърдят, че този период от живота му е бил по-малко уединен, отколкото той си спомня. Имал е срещи, играл е карти и е ходил на театър.

В „Алената буква“, пред затвора, пред вратата на „черното цвете“, расте буен розов храст.

Четенето, писането или просто културата – според Збигнев Херберт, който в една особено тежка година си продавал кръвта, за да допълва доходите си – трябва да помагат на хората. Да ги отрезвяват и да ги будят. Грижата за вниманието била като естествена молитва на душата. Ако все още има душа. Ако някога е имало. В стихотворението „Черна роза“ той дава съвет:

… духни
в малката флейта на въображението
изведи цветове
от черната
като спомен
от изгорелия град.

Вкъщи винаги се е чело и е било по-скоро тихо. Най-вероятно никога няма да достигна броя на изчетените страници на майка ми, баща ми или брат ми. Не заедно, а поотделно. Колкото и да четях тайно в час под чина. Приказките за делфини на майка ми си остават най-вълшебната литература, която съм чувал.

Сънувах как с баща ми бяхме редовни клиенти на една книжарница. В нея освен стари и антикварни книги се продаваха понита и коне. При всяко посещение питах дали има кон за под 2000 лв. Първия път ми показаха създание, което беше с пера, човка и гребен. Беше като хищен динозавър с размери на жребец. Казах, че е кокошка. Съгласиха се, че е с такива предци и е специална порода. Когато вече бях останал сам в книжарницата, попитах за същото. Продавачка изникна зад гърба ми и почна да ми се кара: „Ние не сме виновни, че сте беден! Какво само ни занимавате! Кон, та кон, стига вече!“ Изплаших се и се събудих. Разказах съня на приятел. Той ми каза, че някъде Елиас Канети цитира една племенна мъдрост, според която богатството е в броя книги и в броя коне.

Днес, повече от век след Веблен и половин век след Адорно и ситуационистите, е все така банално, зло и очевидно, че неолиберализмът създава реалност, в която хората са сведени до икономическа стойност и активност.

Всяка човешка дейност се третира като пазар.

Институциите, включително и държавата, все по-често работят като корпорации. Логиката се прилага и при дейности, които нямат връзка с генерирането на богатство. Любов, образование, срещи и физически упражнения. И те се управляват в съответствие с правилата на пазара. Хората са третирани като единици човешки капитал. Те трябва постоянно да се грижат и да надзирават стойността си, защото икономическият баланс няма да е възможен. Везните ще се наклонят. Растежът няма да е достигнат и системата ще се срути.

И е лесно да се вцепениш. Да възприемеш настоящето и бъдещето като неизбежно нещастие. Да загубиш способността си да разбираш, да загубиш ума и дума и да не проумяваш. Трудно е да създадеш нова връзка със себе си и със света. Понякога по-добре е да потърпиш, да чакаш да мине или просто да изчезнеш.

„Хипернормализация“ е тазгодишният и най-нов филм на документалиста Адам Къртис. Той разказва история за свят, който е управляван от корпорации и е в стабилност благодарение на политиците. Историята започва през 1975 г. с фискалната криза в Ню Йорк и възникването на идеята, че финансовите системи биха могли да управляват обществото. Кризата е такава, че до края на десетилетието един милион души напускат града. Население, което се възстановява за повече от двайсет години. Сурова среща с финансова криза, която е и духовна.

Понятието „хипернормализация“ е взето от книгата на Алексей Юрчак „Всичко беше завинаги, докато вече не беше“ (2006). Малко преди Съветският съюз да се срути, всеки в Блока е знаел, че системата се проваля, но никой не е могъл да си въобрази алтернатива на статуквото. Политици и граждани се примиряват с преструвката за функциониращо общество. С течение на времето тази заблуда става самоизпълняващо се пророчество и лъжата е приета от всички като реална и единствено възможна истина. Юрчак нарича именно този ефект „хипернормализация“.

Какво е днешното черно цвете? Не е едно, а цял букет.

Образование и правене на кариера в брутална конкуренция. Живот в състезателен егоизъм и краен индивидуализъм, защото уморените коне ги убиват. Побеждавай, за да те уважават и да спечелиш. Без да е ясно какво точно. Безкрайни игри или лотарии по телевизията подхранват невъзможни стремежи като реални възможности. Политиката е шоу. Консумация изпълва социалната празнота. За мнозина диалогът е единствено букви върху екран, от който искаш още един епизод, статия, клип или чат. Изолацията не се лекува и когато консумираме себе си. Социалните медии не помагат. Някои имат повече харесвания, приятели и последователи.

За съжаление, социалната и физическата болка се обработват от едни и същи невронни вериги. Буквалната самота и емоционалната изолация танцуват макабрен танц под ръка с депресия, самоубийство, тревожност, безсъние, страх и заплашителност. Те не са сами. В убийствения хоровод са и деменцията, високото кръвно налягане, сърдечните заболявания, инсултите, намалената устойчивост към вируси. Самотата е сравнима с пушенето на 15 цигари на ден. Повишава риска от преждевременна смърт с 26%. Това е, защото тя увеличава производството на кортизол, хормон на стреса, който потиска имунната система и влияе на паметта. Самите условия за възможност да се погрижиш за себе си са безмилостни. Други черни цветя? Изяждането на света. Разрушаването на природата. И пак – епидемия от хора в ъглите и (само)ненавист. Липса на любов или прегръдка. Непоносима болка.

В „1984“ на Оруел розовият храст е преспапие. Стъкло с формата на полусфера.

В центъра му е предмет, напомнящ роза или морска анемония. Оказва се, че е корал. В един момент главният герой си представя, че повърхността на стъклото е небесният свод, обвил миниатюрен свят, и че той е в него. Заедно с леглото, масата, часовника, а коралът е неговият живот и животът на жената до него, които са запечатани за вечни времена в сърцето на кристала. Това е, преди някой да го вземе от масата и да го разбие в каменната плоча на камината. Преди късчето корал да се изтърколи на килима. Миниатюрна розова топчица. Като захарна розова пъпка от торта. Мъничък розов храст, който с лекота може да бъде унищожен.

Не само Маркс признава, че въпреки минусите си, капитализмът е създал изобилие. Той, изглежда, е смятал, че капиталистическият начин на производство ще може да бъде отхвърлен, но плодовете му по някакъв магичен начин ще се запазят. Това се оказа невъзможно. Поне засега.

Целта на бъдещето е пълна безработица, за да можем да играем. Ето защо трябва да унищожим настоящата политико-икономическа система.

Прилича на казано от вярващ в утопия – марксистка, анархистка или друга, – но не е точно така. Това са думи от интервю с Артър Кларк от 1969 г. Година след събитията от 68-ма и излизането на „2001: Космическа одисея“. Може би е прав. Още преди 70 години той се оказа прав за сателитите. Самата геостационарна орбита се нарича „орбита на Кларк“.

Преди 40 години той прогнозира появата на интернет, масовите компютри, Скайп, имейла, Гугъл, мобилните телефони и триизмерните принтери. Дано е прав и за това. Той предвижда, че през 2040 г., скоро след като „универсалният репликатор“, ползващ нанотехнологии, е усъвършенстван, всеки обект, колкото и сложен да е, ще може да бъде създаден. Диаманти или гурме ястия ще могат буквално да се правят от кал. Или от нищо. Селското стопанство и промишлеността ще са прекратени. Заедно с работата като цяло. Ще има взрив в изкуствата, културата, спорта и образованието. Това е розовият храст на Кларк. Магическа пръчка, заредена с оптимизъм и надежда.

Когато разказах на приятел за визиите на Артър Кларк, но без да казвам името му, той ми сподели, че му звучи като казано от някой от днешните технологични идеолози. Илон Мъск например, но смесен с Дъглас Адамс. И продължи с това, че според него в момента хората, които са погълнати от работата, си играят. И то си играят много сериозно, съвсем се самозабравят даже. Ще е светло бъдеще, в което обстоятелствата и средата не те потапят и не те насочват толкова тясно в една предопределена игра. Неизбежна е фазата на крайно отцепване и отричане на настоящите механизми и правила.

Защото ако днес някой измисли такава машина, още утре тя ще влезе в динамиката на текущата ситуация. Ще има състезание кой да я произвежда и кой да разработи пазара.

Рационално погледнато, единственото решение според него е, ако има „безкрайни“ блага. Ако рязко и веднъж завинаги никой не трябва да мисли какво да яде, какво да пие и къде да се прегледа и лекува. И има достатъчно наистина евтина енергия. Другите неща ще последват от само себе си след време, защото лостът, който сега се използва като морков за прелъстяване, няма да го има и хората ще си насочат мислите на други места.

Рана Дасгупта в края на септември 2016 г. анализира безработицата на бъдещето, в което голяма част от работата е поета от роботи. В тази връзка е необходимо някой да си представи нови начини за осмисляне на живота. Нови взаимоотношения с пари, политика и природа. Нови видове човешка цел. Идеите, които укрепват и запазват капиталистическите общества в ХIХ и ХХ век, идват от религията и литературата. В момента отново сме в дълбока нужда от някакво ново „духовенство“, което да зареди идеите ни и да даде нови ориентири на вътрешния компас. Пазарите не могат да направят това.

За Дасгупта светът е изразходил моралните постижения на миналото и е в морален дефицит. Предстои му крах на смисъла.

Значението е на път да умре. И сме изправени пред близко бъдеще, в което големи групи от образовани и квалифицирани хора ще бъдат структурно безработни. Вместо да гледаме на това като на проблем, трябва да го видим като отговор. Дасгупта вижда решението в лицето на бъдещите милиони, чиито умове няма да са претоварени от всекидневен труд. Не е ясно как ще бъде възможно да се създаде ново „духовенство“ извън религиозно покровителство. Но е ясно, че трябва да преосмислим какво е „работа“, и макар скоро за мнозина да няма да има никаква работа, все пак ще има толкова много работа за вършене. В розите на Дасгупта няма рана или страх. Налична е воля за смисъл.

Два месеца по-късно Илон Мъск имаше изявление, в което каза, че голяма част от работата в бъдещето ще бъде в ръцете на компютри или роботи и като стъпка в правилната посока ще е необходимо да бъде въведено нещо подобно на безусловен базов доход. Това със сигурност ще наложи самата култура в Щатите и в света да се промени. Най-малкото защото най-популярната работа сред белите необразовани мъже е шофьор. Когато масово навлязат коли и камиони, които не се нуждаят от водач, шофьорите ще бъдат на своеобразен екзистенциален ръб с не особено розово бъдеще. Поне засега.

Сънувах, че богатите на общо събрание решават да се откажат да спазят клетвата за дарение на всичките си пари, която са положили. Милиардерите не искат да се лишат от тях след смъртта си. Един по един те умират. Полицията не може да открие нищо необичайно. Всички 500 най-богати в света загиват в рамките на година. И в завещанията си даряват всичко на различни филантропски каузи. Оказва се, че са избивани. Зад това стои единственият български милиардер. Прикрит алтруист. Той е последен в списъка и е убит от своите хора, които не знаят, че са негови.

Хийни казва, че в един смисъл полезното действие на поезията е нулево. Нито едно стихотворение не е спряло танк. В друг смисъл е безгранично.

Ако в началото е словото, то можеш да си кажеш, че може и да е другояче. Според Йейтс поезията се опитва да съдържа едновременно реалност и справедливост. Поезията може да не се моли и да не е временна. Тя може да е праг, а не пътека. Едно винаги доближавано или напускано стъпало, край което читател и писател изпитват по различен начин опита да бъдат едновременно призовани и освободени. За Шели поетите са непризнатите законодатели на света. Поезията може да се замени с което и да е друго изкуство. Или просто с въображение.

Екатерина Йосифова пише:

Четящият стихотворение
в леглото
около осем минути
става, прави каквото там трябва, излиза
и добре понася другите часове.

Човекът със свободно време ли е това?

Бъдещето прилича на притчата от „Жертвоприношение“ на Тарковски за мъртвото дърво, което трябва да бъде поливано всеки ден в продължение на три години, за да се съживи. Колко ли трябва да бъде поливано човечеството, за да стане розов храст, а не черно цвете?

Въображението може да донесе не само красота и утеха, но и надежда, че цената да не се самоунищожим може да бъде платена. Надеждата може да пусне корен към смисъла, той да се разклони към идея, от която да поникне желание, бъдеще и промяна. Друг букет. Нова глина. Различен дух. Бяла съдба.

Мечтата е грудката или семената, от които да изникне чудо. С него времето ще се отключи. Хората ще се отключат и ще влезем в ден, за който не сме предполагали.

Казано по друг начин, това е като сцената, в която д-р Стрейндж, хванат във времево повторение, упорито отново и отново, и отново, и отново умира, но отказва да бъде победен, а с него и човечеството. Или казано по трети начин – от 8 бита ще стане 256 и пиксел по пиксел ще се изгражда картината, в която както дистопията, така и антиутопията са измислици от миналото. И „Последен шанс“, финалната част на „Пътищата на свободата“ на Сартр, най-сетне е довършена. Последната възможност не за остров, а за обща планета и за живот извън нея не е пропиляна.

Заглавна снимка: Hal Ozart

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Великденът на коронавируса

Post Syndicated from Емилия Милчева original

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Не е много ясно кое е провокирало човека да започне да се движи изправен – експлозии на свръхнови, забързали еволюцията му, или Вселенски разум, но днешната пандемия застопори съвременния човек в дома му. Без особена двигателна активност, освен до хладилника и по клавиатурата на компютъра. През ноември м.г. Световната здравна организация предупреди в доклад, че повечето подрастващи не спортуват, не се движат особено и липсата на физическа активност вреди на здравето им. Днешната пандемия от COVID-19 обездвижи милиони хора по света, които все пак комуникират благодарение на дигиталния век и достъпните технологии.

Поставените под принудителна карантина са като онези, дето са ги пуснали с мярка за неотклонение „домашен арест“. И понеже не може да им сложат електронна гривна (от средата на м.г. вече се използват и в България), в Закона за извънредното положение разрешиха на МВР да получава трафични данни без предварителен съдебен контрол за нарушителите на карантината. Освен „законодателната немарливост“ при подготовката на текстовете, ИТ специалистът Божидар Божанов констатира и още нещо: „Процесите се изпълняват от хора, а хората имат началници, страхове, слабости. В ситуация на млада демокрация, след тоталитарен режим, без изградени традиции, изкушенията за злоупотреби с най-разнообразни цели, в т.ч. политически, не са малки.“

В България има достатъчно примери за изкушили се да злоупотребят с власт. Особено власт, дадена на кариеристи. Какво да се прави, както казва Радичков, „Бог е благословил мухата с безкрайно нахалство“. А мярката за трафичните данни дори не е временна.

Временно е само спирането на парламентарната дейност. 44-тото Народно събрание реши да заседава само при необходимост. От БСП, единствените несъгласни с това, извадиха патетиката, като лидерката Корнелия Нинова заяви: „Парламентарната република временно се отменя и се суспендира Конституцията на България.“ Всъщност за известно време социалистите се лишават от трибуна и опозиционни изяви, но какво пък – нали си имат телевизия. Ето, и Парламентът на Обединеното кралство се разпуска дори за повече – 4 седмици, а вигите и телевизия си нямат.

Премиерът Бойко Борисов съжали, че Народното събрание не е взело решение да мине в онлайн режим, както работят Европарламентът, Европейският съвет, правителството. БСП не се съгласиха – те могат да пазят демокрацията само от трибуната в пленарната зала… Е, президентът ще я пази дори когато БСП не могат. Впрочем една от темите, по които нападаха властта, вече не е актуална. Вода от водосбора на язовир „Белмекен“ потече тази седмица в Перник и облекчи водния режим, който остава само за през нощта.

Операция „Жива вода“ се подготвя и за част от бизнеса под формата на схемата 60/40 – ще рече, че държавата ще поеме за максимум 3 месеца 60% от заплатите на служителите на засегнатите фирми, а работодателят се задължава да изплати останалите 40% и осигуровките. За целта са приготвени над 1 млрд. лв., а кои бизнеси и професии ще получат помощ и по какъв механизъм, решава Тристранният съвет. Очаква се над 1 млн. работници от близо 100 000 фирми да бъдат подпомогнати. Ако това е истина, ще се възползват малко по-малко от половината наети на трудов договор в България, които по данни на националната статистика за 2019 г. са 2,2 млн.

Мярката е предвидена в Закона за извънредното положение, публикуван вече в Държавен вестник и претърпял известна редакция тази седмица след президентското вето. От него отпаднаха два текста – за фиксиране на цените и наказателно преследване за невярна информация. По повод първия, предложен от БСП, бившият министър на финансите Милен Велчев заяви, че ако не е замислен като лобистка поправка в интерес на търговците на горива, наистина „чупи тъпомера“. Много щеше да ги облагодетелства точно тях фиксирането на стоките на цени, равни на средноаритметичните, на които са предлагали същите продукти през последните три месеца преди въвеждането на извънредното положение. Тоест вместо горивата да поевтинеят заради сриването на цената на петрола под 30 долара за барел, щяха със закон да си стоят заковани над 2 лв. на литър. Е, вече започнаха да спадат. Тази добра новина дойде в момент, в който пътуванията са само в краен случай.

Други „добрини“ си намериха говорители. Като споменатите поименно дарители тази седмица – в началото ѝ шефът на Националния оперативен щаб ген. Мутафчийски назова поименно депутата Делян Пеевски като голям дарител, осигурил към оня момент общо 800 000 лв. за борбата с коронавируса. Ден преди това премиерът съобщи за дарените от бизнесмена Кирил Домусчиев лекарства. Днес вече списъците на тези, дали лични или служебни средства за борба с епидемията, са публикувани в няколко медии.

Единствено дарителите знаят истинските подбуди, поради които даряват. Едни – заради гузна съвест и страстното желание да се „откупят“, други – поради добрата реклама, необходима им за самите тях или компаниите, трети „перат“ имидж и нищо не е по-добро за целта от кауза за доброто. Мнозина обаче го правят, защото наистина вярват, че помагат и така трябва – сред тях и деца, дарили спестени пари, и добротворци, останали анонимни.

Даренията вървят, но и първите големи съкращения – също. Оръжейната компания „Арсенал“ съкращава близо 2000 от общо 9-те хиляди работещи. Най-големият работодател в производството на автомобилни компоненти – „Язаки България“, временно спира работата и на трите си завода с над 5600 работници. Това е само началото. Стотици хиляди гастарбайтери и други без постоянна работа се завърнаха и този път ще останат, поне на първо време. Терминал 2 стана вход, а доскоро беше изход. Страхуват ли се хората и колко далеч може да ги отведе страхът им? Но за демоскопите е по-удобно да мерят не опасенията, а възхитата от генералите. Мутафчийски се радва на по-голямо доверие от Борисов – 89% срещу 73 на сто.

Генералът се справя по-добре и с обяснението на различията между трите вида тестове, които се използват в пандемията – PCR тестовете, тези, при които се търси антиген, и известните като бързи тестове. Разбра се, че държавата се подготвя за масов скрининг на населението, който ще се прави на няколко етапа.

„Епидемията в България още не е започнала. Ще имаме такъв Великден тази година, че ще го запомним“, предрече ген. Венцислав Мутафчийски.

Наясно сме, генерале, наясно сме.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Извънредните мерки и тънката линия на човешките права

Post Syndicated from Светла Енчева original

Борбата с пандемията от новия коронавирус е свързана с ограничаване на немалка част от човешките ни права – такива, каквито сме свикнали да имаме. Сред засегнатите ни права са тези на личен и семеен живот, на свободно придвижване и събиране с други хора, на труд, медицинско обслужване, културен живот. В различните държави ограниченията на правата са с различен обем и строгост. Разликите зависят не само от тежестта на епидемията, но и от местното законодателство, политическите традиции и характеристиките на обществото в съответната страна.

Неотдавна Европейската комисия призова усилията за овладяване на пандемията да се полагат при спазване на човешките права. Дни преди това правосъдният министър Данаил Кирилов лансира идеята за времето на извънредното положение да се дерогира (тоест да не се прилага) Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ). До момента това са поискали още Армения, Грузия, Латвия, Молдова и Румъния. На този етап страната ни не е внесла официално искане за дерогация на ЕКПЧ. Юристи обръщат внимание, че ангажиментите на България относно човешките права са заложени и в Конституцията, но тя не е променена или отменена с оглед на извънредното положение.

И така, без претенции за изчерпателност – ето някои от правата ни, които в по-голяма или по-малка степен са ограничени в името на овладяването на пандемията.

Правото на живот е най-основното човешко право. Всички рестрикции, налагани, за да се ограничи и забави пандемията, целят именно запазването на живота на възможно най-много хора. Но колкото и парадоксално да изглежда, понякога в името на живота се отнема и се жертва живот. На някои места в Китай например хората, отклонили се от карантината или неспазващи наложените санитарни мерки, бяха заплашени със смъртно наказание. В Италия, поради претовареността на здравната система, по-възрастни пациенти масово са обречени на смърт, за да имат шанс по-младите. Подобни са перспективите и за България при нарастване на броя на заразените в тежко състояние.

Гарантирането на правото на живот е свързано и с правото на защита от дискриминация. Представителите на дискриминирани и маргинализирани социални групи имат по-ниски шансове да бъдат адекватно предпазени и лекувани. Освен по възраст, пандемията предизвиква пряка или непряка дискриминация и по други признаци.

Пряка дискриминация по етнически признак е например завардването на ромските махали с контролно-пропускателни пунктове, определени от прокуратурата като „населени с лица от различна етническа принадлежност“. Посланието на тази мярка е: те не са равноценни човешки същества, на дисциплината им не може да се разчита, затова нека се заразяват помежду си, но да не заразяват нас. Междувременно не само в много от гетата се спазват мерките за сигурност, доколкото това е възможно при лоши битови условия и бедност, а на места ромите се самоорганизират, за да защитят своето здраве и това на други хора.

Шансовете за защита на правото на живот на изпадналите в крайна бедност и бездомност принципно не са високи, но по време на пандемията те намаляват още повече. Едно, защото тези хора имат по-малки възможности да се защитят от заразяване. Второ, защото грижата за тях рязко секва. Ако за повечето хора да се хранят навън е удоволствие, което временно са загубили, най-бедните и бездомните разчитат изключително на социалните и на солидарните кухни. А те също нямат право да функционират, както и заведенията за хранене. По този начин абсолютната забрана на общественото хранене се явява непряка дискриминация на тази група хора.

Мерките за ограничаване на заразата засягат пряко и правото на личен живот, което се оказва в силна връзка с правото на свободно придвижване. В условията на принудителна изолация много хора нямат възможност да бъдат с членове на семейството си, с партньори, близки и приятели. Не само почивките и екскурзиите в чужбина вече изглеждат мираж, ами в редица държави е на практика невъзможно да се придвижиш от една част на страната до друга.

В Китай рестрикциите бяха доведени до крайност, като имаше множество семейства, членовете на които със седмици не са могли да се съберат, защото са били в различни квартали в момента на блокиране на съответните райони. В Индия е наложена пълна забрана за излизане за 3 седмици – за цялото 1,3-милионно население.

В страни като Италия и България излизането от вкъщи е забранено освен при строго определени поводи. У нас те са сведени основно до отиването на работа и до хранителния магазин или аптеката, както и разхождането на кучето.

Във Франция разходките и индивидуалният спорт на открито бяха ограничени до един час на ден и един километър отдалеченост от дома.

В свое обръщение по телевизията германската канцлерка Ангела Меркел подчерта, че чистият въздух е необходимост. Затова разходките в Германия не са забранени и парковете не са затворени. Трябва обаче да се спазва определена дистанция между минувачите. Хората, които живеят заедно, имат право и да излизат заедно. Ако не – има ограничение да бъдат максимум по двама.

Неприкосновеността на личния живот е важен аспект от правото на личен живот. Ако се заразим от коронавирус обаче, личният ни живот изведнъж престава да е толкова неприкосновен. От нас се изисква да дадем информация за хората, с които сме се срещали, и за местата, на които сме били. Това не е особен проблем за хората, които нямат какво да крият. Но онези, които имат тайни, са пред моралната дилема да избират между неприкосновеността на личните си отношения и общественото здраве.

Проследяването на местоположението ни също е намеса в неприкосновеността на личния ни живот. В България е допустимо без съдебно решение МВР да изисква от мобилните оператори данни за местоположението на лица, които са нарушили карантината. Подобна е ситуацията и във Франция. В Китай и редица азиатски страни, както и в Израел контролът на местоположението по време на епидемията обхваща на практика всички. В Полша се използва и лицево разпознаване. В Германия, Австрия и САЩ локализирането на местоположението се използва единствено за статистически цели и е анонимизирано. Немският институт „Робърт Кох“, предоставящ официалните данни за разпространението на вируса в Германия, дава гаранции както за анонимизирането на данните, така и за ограничения срок на проследяването.

Особено са засегнати правото на труд и възнаграждение на труда. В настоящия период цели професии изчезват за времето на мерките на ограничаване на епидемията. Засегнати са всякакви бизнеси – както огромни концерни, така и малки фирми и хора със свободни професии. Сред първите пострадали бяха фирмите за круизни пътувания. Огромни загуби търпят туристическата и транспортната индустрия, заведенията, фризьорските и козметичните салони, цели сектори от търговията, производството и множество други сфери. Милиони хора са в принудителен неплатен отпуск, а безработицата рязко нараства. Различните правителства предлагат различни по обем и форма мерки за подкрепа на засегнатите хора и фирми. В настоящата ситуация обаче няма как те да бъдат достатъчни, а и често са закъснели.

Поради претовареността на здравните системи, както и поради високия риск от заразяване в лечебните заведения е силно ограничено и правото на достъп до здравеопазване. В редица страни, включително и България, достъп до медицинска помощ имат почти единствено спешните случаи. Ако раждаме или има риск да умрем или да загубим орган, състоянието ни е спешно. Ала ако имаме силна болка в зъба например, за нас ситуацията е спешна, но от гледна точка на закона не е. И е спорно доколко в условията на извънредно положение ни се полага помощ.

Съществуват редица медицински състояния, които не са спешни, но са свързани с болка и/или страдание, а някои и с влошаване, ако не се лекуват. Сред тях са множество хронични заболявания. Срокът на протоколите и рецептите на хронично болните беше удължен, но немалко от тях имат нужда от редовно проследяване, а някои – от започване на лечение или от корекцията му. Липсата на профилактични прегледи увеличава риска от развиване на редица социалнозначими заболявания.

Някои страни ограничават и правото на изразяване и информация по теми, свързани с коронавируса. Ли Уън-лян, първият лекар в Китай, съобщил публично за новия вирус, е принуден да подпише писмо, че „разпространява фалшива информация, която сериозно нарушава обществения ред“. Не след дълго самият медик умира от COVID-19. В Пловдив студент по медицина от Бангладеш беше арестуван, а областната прокуратура образува досъдебно производство срещу двама лекари – все за всяване на „паника“, „тревога“ и разпространяване на „фалшиви новини“ във връзка с коронавируса. „Прегрешението“ на лекарите е, че са казали, че болницата им няма готовност да лекува пациенти с COVID-19 и работещите в нея не разполагат с предпазни средства. А икономистът Владимир Каролев е с обвинение не само за нарушаването на карантината си, но и за „заблуждаващи публикации в социалните мрежи“, в които изразява съмнение в ефективността на мерките срещу заразата.

Покрай тези казуси ВМРО за пореден път лансира идеята си за криминализиране на „фалшивите новини“. Предложението не успя да влезе в закона за извънредното положение заради ветото на президента Румен Радев. ВМРО обаче не се отказва и се опитва да прокара идеята си чрез промяна в Закона за радиото и телевизията. Ако предложението бъде прието, държавата ще има контрол върху всички медии и интернет сайтове, и то не само за срока на извънредното положение. И Съветът за електронни медии ще бъде абсолютната инстанция, която ще решава коя информация е истинна и коя – фалшива.

Усилията за овладяване на епидемията у нас възпрепятстват и правото на справедлив процес. Съдилищата в България са затворени за периода на извънредното положение (който е много вероятно да бъде удължен). Отлагат се почти всички дела – административни, граждански и наказателни. Прави се изключение единствено за „неотложните“, ала кое дело е неотложно, е сложно за дефиниране. Междувременно едни хора например не могат да се разведат, други са в ареста в очакване да бъдат осъдени или оправдани, трети не получават разрешение на имотни, служебни или други спорове.

Отлагането на делата нямаше да бъде такъв проблем, ако прокуратурата не проявяваше хиперактивност. Само досъдебните производства срещу нарушители на карантината са повече от 120. Обвинените за „фалшиви новини“, за които вече споменахме, са трима. Досъдебните производства „валят“ отвсякъде. Включително точно насред извънредното положение прокуратурата внесе обвинителен акт срещу ученик, който в началото на миналата година е убил баща си, за да спаси майка си от него.

Така, при отсъствието на съд, пред който адвокатурата да защитава клиентите си, се нарушава правото на всеки човек да бъде смятан за невинен до доказване на противното. Защото съдебната система на практика се свежда до прокуратурата. Което е особено притеснително с оглед на факта, че прокуратурата демонстрира и намеса в законодателната (предлагайки законови промени и съветвайки депутатите как да гласуват) и изпълнителната власт. Медиите и обществото бързо свикнаха, че е нормално не полицията, а прокуратурата да арестува. А вече не са рядкост и медийните внушения, че тя завежда съдебни дела, въпреки че реално става дума за досъдебните производства. Ако прокуратурата започне да издава и присъди, кръгът ще се затвори.

Човек има право и да не бъде подлаган на изтезание, както и на нечовешко и унизително отношение. Въпрос на тълкуване е дали и доколко ограниченията заради коронавируса в различни страни водят до нарушаване на тези права. Ако медиите тиражират информация, че срещу някого е повдигнато обвинение, а този човек няма възможност да се защити и да получи справедлив процес, това унизително отношение ли е? Ако например семейства, в които има скандали и насилие, са затворени в домовете си със седмици и месеци, това изтезание ли е? Ако някой изпитва непоносимо физическо или психическо страдание, но няма достъп до медицинска помощ или лекарства, това нечовешко ли е? Къде е тънката граница, отвъд която мерките за опазване на живота ни могат да подкопаят основните принципи, върху които се крепи човешкото ни достойнство?

След овладяването на епидемията светът ни няма да е същият. Не само защото ще са нужни години на икономиката да се възстанови. А защото вече ще знаем, че нямаме по подразбиране много неща, които за поколения наред са били даденост. Да отидеш на среща. Да се видиш с приятели, да изпиеш едно кафе навън или просто да вървиш по улиците, гледайки минувачи и витрини на отворени магазини. Да отидеш на лекар или зъболекар. Да пътуваш. Да се качиш в претъпкано средство на градския транспорт. Да докосваш други хора.

А може би ще сме свикнали с някои липси и ограничения и вече ще ги смятаме за правилни или естествени. Това би означавало, че неусетно сме приели да живеем в диктатура. Дали ще се установят диктатури, зависи от силата на отделните граждански общества. От хората в тях зависи да не забравят кои са базовите права и свободи, които имат.

Какво не трябва да изпускаме от поглед в България:

Кои законови промени, приети заради извънредното положение, ще продължат да действат и след отмяната му? Засега такива са например измененията в Наказателния кодекс, налагащи по-строги наказания за отклонилите се от карантина. Такива биха били, ако се приемат, и промените в Закона за радио и телевизия, криминализиращи разпространяването на „фалшиви новини“. Както и много други законови изменения, прокарани уж между другото.

Най-важното обаче, за което трябва да държим очите си отворени, е дали ще сме свидетели на масово бягство от свободата и дали диктатурата няма да се е оказала по-уютна от човешките права.

Заглавна снимка: Dimitri Karastelev

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Психиатърът Тодор Толев: „За 150 милиона години еволюция човекът се е научил да се справя с всякакви ситуации“

Post Syndicated from Венелина Попова original

Тодор Толев е известен български психиатър, доктор на медицинските науки. Ръководил е психиатричната болница в Раднево от 1987 г. до пенсионирането си през 2015 г. Създател е на първото „защитено жилище“ за хора с психични разстройства през 1988 г. Понастоящем е главен редактор на „Българско списание за психиатрия“ – издание на Българската асоциация по психиатрия.

За последствията от настоящата извънредна ситуация на пандемия за човешката психика с д-р Толев разговаря Венелина Попова.

Доктор Толев, в условията на пандемия от COVID-19 увеличава ли се интензивната тревожност у хората, поставени в социална изолация?

Като всяко нещо, зависи от гледната точка. Пандемията е епидемия с планетен обхват. Аз, откакто съм човек, такова нещо не помня. От друга страна, всеки един от нас е имал множество случаи, когато е бил изправен пред различни ситуации на опасност и се е справял с тях психически.

Каква е приликата и разликата между сегашната ситуации и всички други, в които сме попадали? Общото е, че пред нас стои някаква заплаха, а тревожността е защитната ни реакция. Разликата е, че в други ситуации всеки реагира сам за себе си, защото те са индивидуални, могат да са семейни и много рядко групови. Едно е човек да се безпокои за последици от дадена болест, която е специално за него, или да е хипохондричен, да кажем, на тема сърдечносъдови инциденти, докато в настоящия случай ситуацията е всеобща и сюжетът е еднакъв за всички. Вижте как гледната точка променя нещата – усещането, че това е еднакво за всички, в едно и също време, по един и същи начин, създава усещането за уникалност.

А като психична технология на справяне, нещата са еднакви – човек посреща заплахата такава, каквато е, и реагира така, както може. Тревожността е като музикалността – всички я имат, но не в еднаква степен. Става дума за защитно-приспособителна реакция с поне 150 милиона години давност, за еволюционни способности на човека да се справя с безчет ситуации.

Какви реакции провокира страхът в човека?

Разсъждавам за конспиративното мислене, което е нещо като защитна технология на човешката душевност, на мозъка. Когато попаднем в ситуация на заплаха с неизвестен размер и неизвестен край, ние сме склонни да се опитаме да си я обясним, да намерим връзката между причина и следствие – това е каузалното мислене. А в ситуация като сегашната конспиративните теории се развихрят. Те са любопитни сами по себе си, защото са продукт на нашия опит да се справяме с тревожни ситуации, които крият заплаха. С тях човек намира някакво обяснение и има чувството, че е защитен от неизвестността.

От друга страна, хора, споделящи една и съща конспиративна теория, се възприемат като сплотени и при тях настъпва явление, сходно на реакцията на овцете, които при заплаха се скупчват по-плътно в стадото – „да бъда един от всички, един от многото“. Има и още един защитен елемент – чрез такова мислене човек добива усещането, че увеличава престижа си, защото по този начин той заявява на околните: „Аз знам това, което ти не знаеш!“ А знанието води до власт и до чувство за сила. В ситуации на несгоди конспиративното мислене много остро се засилва.

По отношение на сегашния сюжет главните герои са китайците и американците. Американците казват: „Това е китайски вирус“ и по този начин се себезаявяват, че са солидарни с Америка. Но друга част от човечеството казва, че това е американско биологично оръжие, като се позовава на историята на Щатите, когато чрез различни инсценировки те са намирали претекст за започване на някаква война. Руснаците този път останаха някак в сянка. Това всъщност е отражение на делението „ние“ и „другите“. Ние сме добрите, онези са лошите, ние ги заклеймяваме, като аргументираме отношението си с някаква теория.

Имаме и разделяне на управлявани и управляващи и сега масово се шири теорията, че чрез пандемията финансовата олигархия на планетата търси начини да си намери алиби за предстоящата криза, с която да доограби онези, които нямат, и богатите да станат още по-богати, а бедните – още по-бедни.

Ако пандемията продължи, както и наложеното в много страни извънредно положение, може ли да се очаква увеличаване на психичните разстройства и на самоубийствата, тъй като социалната изолация предшества депресиите и суицидните мисли и намерения, или по-скоро, когато е заплашен животът на човек, автоматично се задейства неговият инстинкт за самосъхранение?

Човекът е еволюирал прекалено дълго, за да бъде незащитен. Такъв тип събития не увеличават честотата на психичните разстройства. Има много ценни изследвания, които показват, че след голяма война, след пребиваване в концентрационен лагер или в други подобни ситуации броят на засегнатите не е голям, тоест няма доказана такава причинно-следствена връзка. Тогава се включват други форми на психологическа защита, самоубийството не е такава форма.

Освен конспиративното мислене и „конформиране“ със стадото, има и фаталистично мислене или „каквото съдбата каже“, но това е друга опера. Има цяла апокалиптична, катастрофична „белетристика“. Но психичната болест е разстройство във функционирането на органи или на цяла система. И някак си е много голям скокът между едно социално явление, колкото и дълготрайно да е то, и психичното разстройство. Като помислим сериозно, броят на пострадалите от коронавируса към сегашния момент е много по-малък от броя на жертвите от транспортни злополуки, обаче напрежение около броя на катастрофите няма, нали?

Паниката ли е причина за засиленото търсене и купуване на оръжие в САЩ след избухване на епидемията от COVID-19?

Те са си такъв народ, затова си купуват оръжие. Има психологически изследвания, които наблюдават в случай на бедствие – да речем пожар – кой какво ще изнесе от горящото жилище. И се оказва, че хората гравитират към различни неща, но не всеки на първо място би изнесъл децата си, което е жалкото. И ето, в ситуация, в която не знаят какво да правят, американците купуват пищови – това им е културално присъщо.

А тоалетна хартия купуват масово навсякъде по света и това ми е много интересно. Има известна логика – човек еволюционно е настроен против мръсотията в буквалния смисъл на думата, защото е установил, че между нея и здравословните проблеми има много близка връзка. Тоест човекът, както и котката, е чисто същество.

А за американците излезе виц, че си купували оръжие, за да си пазят тоалетната хартия.

Възможността хората да общуват чрез мобилните си устройства и социалните мрежи разтоварва ли напрежението, или обратно – противоречивата информация и апокалиптичните прогнози го засилват, особено през медиите?

Имам особено отношение към социалните мрежи. Мобилните устройства, например телефоните, са приспособления, с които да се чуваме, когато не можем да се виждаме. Но това е заместител на нормалното общуване. Лошото е, че днес прекалено много хора обърнаха подредбата и смятат общуването през социалните мрежи за най-важно, а то не е пълноценно физиологично общуване. При нормалното еволюцията е оголила човешкото лице, за да се вижда мимиката, и трябва да има очен контакт – докато в социалните мрежи това не е необходимо.

От сума ти бозайници само човеците и маймуните имат неокосмено лице, за да се вижда мимиката, и само те имат мимическа мускулатура. Което означава, че за общуването от ключово значение е виждането. Затова когато говорите с някого, а той гледа някъде встрани, усещате как нещо в общуването започва да се чупи, което понякога е с ранг на психиатричен симптом. Така че ако социалните мрежи заменят нормалното общуване, толкова по-зле за общуващите. Те трайно ни насочват към сурогат, вместо към автентичното.

Да Ви върна отново на въпроса как ще се отрази изолацията за по-дълъг период от време на хората, които и без това започнаха да губят способността си за нормално общуване?

Дали е вредно това затваряне, е пак въпрос на лична преценка. На мен никога не ми е харесвало, когато хората се мотаят насам-натам, защото и излизането, и екскурзиите се превърнаха в част от потребителския спектър. Хората пътуват не за да си починат, не за да се разведрят, а просто за да се покажат и да се снимат тук и там. Това са едни, общо казано, неконструктивни привички, които е хубаво да изчезнат.

Искате да кажете, че сега природата поставя нещата по местата им?

Винаги ги поставя и всичко онова, което не върви в общата, в правилната посока, отпада.

Как оценявате поведението на управляващите елити – и у нас, и по света, в управляването на кризи, каквато представлява и пандемията от коронавируса?

Те гледат единствено да си запазят властта. Няма елит, който в такъв момент да зареже основната си грижа.

Заглавна снимка: Priscilla Du Preez

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Карантина на две скорости

Post Syndicated from Десислава Милева original

„Изведнъж всекидневието ни стана различно, странно, непонятно. Животът ни се преобърна. Разкажете го първо на себе си, а после и на онези, които в бъдеще ще ви четат и ще се опитват да разберат далечните времена на коронавируса“, съветва италианският писател Роберто Феручи студентите си по творческо писане. „Всеки трябва да го стори“, продължава препоръките си той на страниците на френския всекидневник Le Monde

Ето че дневникът – един почти „екзотичен“ и позабравен в демократичните общества жанр – днес получава шанс за свой нов златен век.

Във Франция неговото възраждане започна официално във вторник, 17 март, когато в страната влязоха в сила новите, по-строги мерки за изолация. Вестници, списания, радиа и онлайн медии намериха набързо своя писател, който всеки ден да води из страниците и честотите им своя „дневник на изолацията“. Други автори, без да чакат подобна покана, публикуваха своите записки където намериха за добре. Ако почти математически доказуемо е, че писател плюс изолация е равно на дневник, то в страна, в която литературната гилдия наброява повече от 100 000 души, опитите най-вероятно ще се увеличат. 

Качеството и художествените им заслуги настрана – тези първи „дневници на изолацията“ се оказват свидетелство за епохата, която преживяваме в момента. Първоначално публикуването им предизвика възмущение и критики в социалните мрежи до степен, че продължението им за момент стана съмнително. „Неморални“, „гротески“, „подигравка“ са някои от определенията, които придружаваха онлайн споделянето на дневниците. Може би защото насред меланхоличните пейзажни описания изведнъж лъсна фактът, че класовите неравенства тежат още повече по време на криза.

Докато четем носителката на престижната литературна награда „Гонкур“ Лейла Слимани в Le Monde, Мари Дарийосек в Le Point, докато слушаме певицата Лу Доайон на честотите на France Culture, става ясно, че времето на Оруел с идеята за „общо благоприличие“, както и на Сартр с призива му децата на буржоазията да се обединяват с работниците – с други думи, времето на писателите, които „слизат“ на улицата – отдавна си е отишло. 

Днешното положение изглежда по-скоро като поредна версия на криворазбраната Мария-Антоанета.

„Неделя. Напускаме Париж с колата в 23 часа̀. Мъжът ми ще работи от вкъщи, родителите ми са в Страната на баските (регион между Франция и Испания – б.р.), където се намира къщата от детството ми: дезертираме преди официалните разпореждания“, започва хрониката си Мари Дарийосек. По-нататък тя пише: „Иска ми се те (децата) да вкусят от това, което ме занимаваше мен като дете тук: отегчението. Тоест мечтанието… За момента по-малката свири на китара в подземния етаж. Две сърни пасат трева в изоставената ни градина. 14 часа̀. Скриваме в гаража колата с парижки регистрационен номер и изкарваме старата. Усещам, че не е добре да караш с едно 75, залепено за задника (регистрационен номер на Париж – б.р.)… Отиваме да видим морето.“ 

А дневникът на Лейла Слимани започва така: „Тази нощ не успях да заспя. От прозореца на стаята си наблюдавам изгрева по хълмовете. Заскрежената трева, липовия цвят, който напъпва. От петък, 13 март, съм на село, в къщата, в която прекарвам всеки уикенд от години насам. Трябваше да намерим решение, за да избегнем децата да се срещат с майка ми. Разделихме се, без да знаем след колко време ще се видим. Майка ми остана в Париж, а ние заминахме.“ 

Писателката продължава да разказва: „Тази сутрин давам уроци на децата и за момента пазим спокойствие. За да им обясня принципа на изолацията, им казвам, че това е малко като в „Спящата красавица“. За да не умре принцесата, като си убоде пръста, феите са решили да я приспят, нея и близките ѝ, за 100 години. Ние също ще трябва да си починем, да си останем у нас и един ден като принца, който спасява принцесата с целувка, и ние ще можем да се целунем отново.“

А запитана от журналиста на френското радио за условията ѝ на изолация, изпълнителката Лу Доайон развеселено отговаря, че за нея като творец това е обичайно положение и не ѝ пречи, но „усеща, че за много други това може да се окаже сложно“. Други творци направиха сродни изказвания по страниците си в социалните мрежи или в медиите. Но независимо от добрите си намерения, 

не усилват ли те „аурата“ на творческата изолация и не създават ли по този начин един криворазбран случай на Мария-Антоанета?

И той е, че в изолацията може да има нещо романтично. Почти като при героите на Джовани Бокачо от „Декамерон“, които бягат от разяжданата от чума Флоренция (нареждайки на слугите да приготвят багажа), за да се скрият в „дворец с голям и хубав вътрешен двор“, около който „се редували полянки и прелестни градини“. „Мисля си за някои приятели, шестима в тристайно жилище“, добавя все пак в края на хрониката си Мари Дарийосек, посочвайки реалността на повече от 1,2 милиона души в Париж и региона. Тази на кибритените кутийки, чиито наеми струват повече от половин минимална заплата, с душ-кабина в стаята и обща тоалетна на етажа. И пълзящи навсякъде хлебарки. Реалност, от която бягството не е толкова лесно, а в изолацията в нея няма нищо романтично. 

Отново математически, вероятността описаната реалност да засяга част от тези 100 000 декларирани автори изглежда сравнително голяма, като имаме предвид че през 2016 г. заплащането им е достигнало най-ниското си ниво от 1979 г. насам, а 44% от тях живеят в района на Париж. Ако разглеждаме средните месечни доходи, се оказва, че 

10-те процента най-добре платени автори печелят 9 пъти повече от 10-те процента най-ниско платени (500 евро)

според същото проучване на Националния център на книгата. Затова сравнително по-малко романтични, но далеч по-показателни за трудностите на писателската професия биха били дневниците на онези последни 10%. Стига да приемем, че от подобна публикация в момента има какъвто и да било смисъл.

В края на първата за Франция седмица на строга карантина още една свързана с вируса полемика стана причина да се заговори за литература – дали книжарниците са „търговски обекти от първа необходимост“. В четвъртък, 19 март, министърът на икономиката Брюно Льомер заяви пред France Inter, че обмисля въпроса за отварянето на книжарниците. Предишния ден на официалната страница на синдиката на книжарите бе публикувано изявление със заглавието: 

„Ако продажбата на книги в книжарница не е „от първа необходимост“ за живота на нацията, тогава защо продажбата на книги от Amazon или в супермаркета е?“

Изявлението завършва така: „Продължаването на поръчките и получаването на книги чрез мрежата на хипермаркетите или Amazon е санитарна ерес и нелоялна конкуренция и призоваваме правителството да сложи край на това.“ Въпреки изключителната крехкост на книжния сектор във Франция, много от независимите и малки книжарници обаче отказаха категорично да отворят при каквито и да било условия или да осигуряват доставки по домовете. Същевременно в края на седмицата на френската и италианската страница на Amazon се появи следното мистериозно съобщение:

„Дейността на Amazon продължава, но съобразно моментната ситуация ние даваме предимство на онези продукти, от които клиентите имат най-голяма нужда. Някои други продукти може да са временно неналични, а сроковете за доставка – по-дълги от обичайните.“ Кои са тези други продукти, не става ясно никъде, а компанията отказва да даде на медиите евентуален техен списък. За момента остава възможна поръчката на книги, а времето за доставка без Amazon Prime е изчислено на девет дни. 

Американският гигант стана обект на критики и по повод условията на работа в цеховете си във Франция, където броят на работниците на едно място достига 3000 души. Трудността да се спазва препоръчаната дистанция от 1 метър между служителите и подозренията за заразени обаче не успяха да затворят складовете. Нещо повече, за да се справи със скока в броя на поръчките, 

Джеф Безос обяви наемането на допълнителни 100 000 работници и временно увеличение на заплатата с 2 долара или 2 евро на час (валидно до края на април) в САЩ и Европа.

И докато изолацията продължава, някои „дневници“ – като този на Лейла Слимани – смениха рязко тематиката. „Ден трети“ обръща внимание на проблема за достъпа до книги в затворите, където от 17 март са забранени посещенията на близки и всички съпътстващи дейности. „Това е тройно наказание за затворниците – предупреждава пред Arte писателят Рене Френи, който от години работи с лишените от свобода, – те са в момента 72 000 при налични 55 000 места. Посещенията са тяхното бягство три пъти седмично. Оттам влизат чистите дрехи и оттам влиза най-вече марихуаната. Затворът без трева е като склад с експлозиви. 80% от затворниците пушат. Пазачите го знаят и го позволяват, защото тревата приспива затворниците вечер.“

След размириците в италианските затвори от последните седмици и след първия смъртен случай на заразен с коронавирус във френски затвор (Fresnes), по стените на парижките предградия се умножиха графитите, призоваващи за освобождаване на всички затворници. Как френското правителство смята да се справи с експлозивността на подобна ситуация, е все още неясно. 

А ако тези първи опити за „дневници на изолацията“ се провалят някъде, то е най-вече в разказа на универсалното през личното.

Онова универсално, което бе така скъпо на Сартр: „За интелектуалеца универсалността не е даденост, а трябва непрекъснато да се създава.“ Защото когато канят тези автори, медиите не търсят ли именно универсалността на доброто и злото, на мъката и радостта, която само творците са способни да създадат? И която във времена на тревоги може да послужи като универсален лек? 

Но същевременно дребнавият егоизъм, малките изключения от общото правило, двойните стандарти, неспособността да осмислят момента и да го превърнат в нещо надхвърлящо тяхната собствена личност не правят ли въпросните автори на дневници повече като нас, отколкото сме склонни да си признаем? 

И в този смисъл те не са ли ни безкрайно познати?

Заглавна снимка: Hannah Olinger

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

The collective thoughts of the interwebz

By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.