Post Syndicated from original https://www.toest.bg/horugvata-na-fundamentalizma/

Центърът на София е известен с близостта, в която се намират един до друг православен храм, католическа църква, джамия и синагога. Тази симпатична топография се възприема като доказателство за религиозната толерантност на българина и все още често се изтъква като предимство на страната ни. Опитите за нарушаване на хармонията, например случаят, когато симпатизанти на партия „Атака“ нападнаха молещи се мюсюлмани, се посрещат с обществено порицание.

За човек, който живее в такава среда, понякога е трудно да го осъзнае, но междуверската търпимост наистина е достижение. Миналото на Европа, а и на света е показало, че някои от най-тежките и нерешими конфликти се пораждат от идеята, че една религия трябва да се наложи силом над останалите. Това, поне на пръв поглед, не е характерно за България. Макар да се гордеем с делото на покръстителя княз Борис и да изтъкваме, че сме дали православието на други народи, като руснаци и украинци, ние никога не сме били фанатични.

У нас винаги е имало алтернативни учения, например богомилството през средните векове и философията на Петър Дънов от по-ново време, а за някои хора те са неразделна част от българското. Освен това още преди покръстването българите са флиртували с Ватикана и макар в крайна сметка да избират друго, у нас има компактни общности католици, съществуващи до ден днешен. В страната се срещат също протестанти, апостолици (арменци), юдеи, в по-ново време мормони, будисти, привърженици на движението „Харе Кришна“. Няма как да не се отбележи и сравнително високият процент мюсюлмани, които съставляват втората по големина религия в страната. И макар миналото да пази някои травматични моменти, като цяло тези религиозни общности живеят в мир помежду си.

Напоследък обаче изглежда, че картината започва да се променя. 

Българската православна църква (БПЦ) става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Тя може да си го позволи, защото, макар българите да не са от най-редовно черкуващите се народи, православието играе специална роля в историята ни. Мнозина смятат, че то е основен фактор за съхраняването ни като общност през вековете на османско владичество. Именно борбите за църковна независимост предшестват освободителните движения, а обобщението на всичко това е дадено от митрополит Климент (Васил Друмев):

Има православие – има и български народ; няма православие – няма и български народ.

Православната църква играе важна роля като знак за тиха съпротива срещу атеизма, силово налаган от комунистическата власт по време на тоталитарния период. В храмовете, които посещават, докато са следени от милицията, много българи откриват упование и обещание за справедливост във вечността, което е по-вдъхновяващо от сивите лозунги за светлото социалистическо бъдеще и преизпълнените петилетки. Вярата се превръща в алтернатива на грубия материализъм и затова в първите години на Прехода принадлежността към нея е почти част от демократичната идентичност.

За съжаление, тъкмо по време на тоталитаризма текат процеси, даващи негативно отражение днес. 

Голяма част от висшия клир, а и не само, бива вербувана от комунистическата Държавна сигурност. Можем само да спекулираме дали някогашните агенти и доносници са станали вярващи, напасвайки християнските догми с дадените им от комунистическия кесар задачи, или пък са просто лицемерни. Факт е обаче, че някъде в този етап в Българската църква се заражда изключителна вярност към Русия, тогава част от Съветския съюз, където подобни агентурни процеси вече са протекли. 

В днешната Руска федерация Православната църква изпълнява ролята на държавна доктрина, която оправдава и благославя завоевателните цели на режима на президента Владимир Путин. Тя окуражава подчинението пред властимащите. Това е показано във филма „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, където свещеник със сковано лице и леден глас дава съвети на местен олигарх, че всяка власт на Земята е дадена от Бога и той не трябва да се бои да я изпълнява.

За Руската православна църква войната, която Путин води срещу Украйна, е свещена – концепция, която дори за средновековна Византия би била прекалена. Макар и благочестиво, както проповядва православието, Кремъл все пак има враждебно отношение към западните християни, особено към католиците, които се възприемат като част от вражеския колективен Запад. Поради това много руснаци, особено националистите, възприемаха с недоверие опитите на папа Франциск да посредничи за мир за войната в Украйна, докато в същото време украинци го упрекваха, че е твърде отстъпчив пред Москва. ЛГБТ хората са обявявани на практика за престъпници просто защото ги има. Напоследък на мушка попадат и тези, които нямат деца – смразяващ завой, който, за съжаление, може би намеква какво ни очаква и в България.

Причина за тревога

е изборът на сравнително младия и изключително деен Даниил за патриарх през миналата година. Като духовник той води аскетичен начин на живот, което е достойно за уважение. Нееднократно обаче е изразявал политически позиции, близки до тези на руската държава, и под негово ръководство Църквата започва все по-активно да се намесва и в светския живот. Неговото предстоятелство е не толкова начало, колкото кулминация на процес, започнал преди няколко години. Симптоматично беше поведението на БПЦ при посещението на папа Франциск в България, когато мюсюлмани, юдеи и протестанти се молиха заедно с главата на римокатолиците, но представителите на православното духовенство отказаха. 

В наши дни видяхме Църквата да изразява отрицателно становище към традиция като нестинарството, което предизвика хумористични реакции в социалните мрежи. Привидно аргументът е железен спрямо канона – обичаят е езически. В действителност обаче между религията и дохристиянските вярвания в България, а и по цял свят често има симбиоза, включително датите, на които празнуваме Коледа и Великден, свързани пряко със зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Професор Клайв С. Луис, може би най-известният християнски апологет на ХХ век, дори стига дотам, че твърди как езическите митове за завърнали се от смъртта са подготвяли хората за истинското възкресение. Доколко тогава е удачно да се нападат хора, почитащи икони дори по време на чисто фолклорен ритуал?

Това отношение започва да се просмуква полека-лека и сред миряните. По проруска линия интелектуалци, свързани с вярата, заемат позиция срещу Вселенската патриаршия и в подкрепа на Руската православна църква, особено по въпроса коя е действителната църква в Украйна. Католиците, каквито у нас има хиляди, лековато са наричани еретици. Професор Калин Янакиев, чиито познания за историята на православието са изключителни, оборва това определение, но самият той признава, че е обект на нападки заради позициите си.

Невинен поздрав за еврейския празник Ханука на водеща медия у нас предизвика просташки коментари в социалните мрежи – нещо, което бе забелязано и от посланика на Израел. Част от тях бяха реакция на войната в Газа, но в други се долавяше нетолерантността към вярата, която не е „нашата“, „ние това не го празнуваме“. По време на последните местни избори в София в казус се превърна фактът, че кандидатът за кмет Васил Терзиев симпатизира на Петър Дънов. Дъновизмът действително противоречи на православната догма. Това обаче не би трябвало да е проблем за заемане на определен пост в светска държава. На всеки Хелоуин празнуващите с маски деца биват обвинявани в сатанизъм.

Тези неща изглеждат смешни и нелепи, но съвсем не са невинни. 

Езикът на омразата може лесно да премине в действия, първоначално сравнително безобидни, като анекдотичните разкази за съборена украса на Хелоуин, но после опасни и агресивни, каквото би било физическото насилие срещу някой „друговерец“. Още повече че предстои въвеждането на религиозно обучение в училищата, което ще сегрегира децата и ще изолира католици, протестанти, евреи и атеисти. Тук не отварям дума за учениците с алтернативна сексуалност, каквато, така или иначе, е забранено да се обсъжда със закон, отново с одобрението на Църквата.

Като цяло трябва да се има предвид, че всяка религиозна общност споделя канони и вярвания и има право да следи за спазването им от своите последователи. От тази гледна точка е неправилно да очакваме Църквата да промени свои хилядолетни канони относно теми като брака и целомъдрието, нито да искаме публично да признае за приемливи учения, несъвместими със свещените ѝ книги.

В същото време България е светска страна, в която Църквата е отделена от държавата, и не е коректно да се създава обстановка на нетърпимост към хората извън паството на БПЦ. 

Намирането на баланса не е лесна задача, тъй като религиозният фундаментализъм може да оправдае всяко зверство. Фанатично вярващите мислят, че спасяват неверниците. При положение че според вярата им душите им би следвало да са безсмъртни, а човешкият живот трае средно 70–80 години, тълкуванието е, че каквото и страдание да причинят в този живот, то бледнее пред риска душата на жертвата им да попадне в ада, където ще бъде подложена на вечни мъчения. Въпросът е, че поне в християнството, сред чиито деноминации е и православието, съществува концепцията за свободна воля, а тя се нарушава, когато възможните алтернативи биват потискани.

Разбира се, за ислямските фундаменталисти абсолютната свобода идва тогава, когато можеш да избереш Бога без никакви „пречки“. Само че това мислене е създало ужаса на самоубийствените атентати, както и режими като този на талибаните в Афганистан, където всяка радост от живота бива потисната в името на „благочестието“.

България все още е много далеч от такова състояние и в интерес на истината, православието е подкрепяно не толкова като единствен верен път към Бога, колкото като белег на националната идентичност. Това го прави елемент от национализма, който се разгаря у нас през последните вече 20 години (ако броим за началото му пробива на „Атака“ на парламентарните избори през 2005 г.). Въпреки че у нас и национализмът е свързан със силна привързаност към чужда държава, която пък ни е посочила официално за врагове.

Но първите стъпки към по-сериозно развихряне на някакъв религиозен фундаментализъм сякаш вече са направени. Важно е да си дадем сметка за това. Така поне няма да бъдем изненадани, ако един ден завалят директните предложения за забрана на цели вероизповедания (едно вече беше шкартирано) и ограничаването на права, които погрешно днес смятаме за даденост.

Българският народ все още има традиция във верската търпимост. Само времето ще покаже дали тя ще бъде продължена. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kiberpunk-2077-udovolstvie-i-ludonarativen-disonans-3/

<< Към втора част

Северина Станкева: Според мен В. препраща и към едноименния роман на Пинчън. Там паралелно текат два разказа: от една страна – този на Бени Профейн, бивш моряк от американските Военноморски сили, който безцелно се шляе из Ню Йорк; от друга – този на Хърбърт Стенсил, англичанин, обсебен да намери мистериозната В., която присъства в дневниците на изчезналия му баща.

В. се появява постоянно в различни фигури: като жена в центъра на политическа интрига в Кайро през XIX век, като плъх от нюйоркското метро, който иска да стане монахиня, като града Валета, като малтийка, която е модифицирала тялото си толкова, че почти нищо естествено не е останало в него – има стъклено око с часовников механизъм, метална пластина в черепа и изкуствени крака.

Освен очевидната близост с кибернетичните протези, в „Киберпънк“ – и в романа, и в играта – имаме, най-общо казано, две линии на всяко ниво, които в крайна сметка така и не могат да се съберат, за да образуват постоянен център, но парадоксално, не могат да бъдат и съвсем ясно отделени. Разцеплението е в самия главен герой, доколкото той е буквално обсебен от друга персона. И доколкото се олюлява между тоталния нихилизъм и търсенето на смисъл в града, който обещава високи технологии и слава, но заедно с това носи мизерен живот. Разрив има и у Джони, чиято сребърна ръка е всъщност производство на „Арасака“ – корпорацията, срещу която е насочен бунтът му. Понеже тези противоречия са вплетени наративно, започнах с това, че играта ми се струва по-скоро резонантна, макар да съм съгласна, че изпълняването на тривиални поръчения, когато се предполага, че главният герой умира, е класически пример за лудонаративен дисонанс.

Връщайки се към невъзможността да се разграничи автентичното от фалша, изглежда, че съпротивата е обезвредена от процес, наречен от Дебор recuperation (възстановяване) – в него всяка революционна идея се попива от масовата култура. Един от въпросите на играта е възможно ли да има ответен удар, или détournement (преобръщане), при който, обратно, средствата на зрелището се използват с подривни цели. Като че ли ясен отговор не е даден, дори ми се струва, че допълнително се проблематизира невъзможността за отличаване на едното от другото.

Например в мисията Killing in the name, чието заглавие неслучайно препраща към песен на антиавторитарната, но комерсиално много успешна банда Rage Against the Machine, В. тръгва по следите на мистериозния хакер Сведенборг-Ривиера, разпространяващ криптирани бунтовнически слогани из интернет, като „Човечеството е само финансова пирамида, скрита зад фасада от сълзи“, от които Джони е изключително впечатлен. След доста продължително лутане в търсене на източника става ясно, че Сведенборг всъщност е хакната машина за гадаене, която е препрограмирана да произвежда псевдофилософски брътвежи. Играчът има три възможности: да остави машината, както си е, да я изключи или да я препрограмира отново, така че да говори още по-големи глупости от типа на „Средствата за производство трябва да принадлежат на колективното несъзнавано“. Джони е най-доволен от последната. Невъзможността да се отсъди категорично за значението на подобни действия е изключително интересна тема.

Николай Генов: Да мислим Джони като отпадъчен остатък от една традиция ми се струва особено важен ход, защото подобна интерпретация отваря неговия образ към литературния му първоизточник и с това позволява да свържем две различни медии. В случая, разбира се, визирам книгите от поредицата „Киберпънк 2020“ – настолната ролева серия на Майк Пондсмит, публикувана през 1988 г., чийто свят компютърната „Киберпънк 2077“ наследява.

В този текст от края на 80-те години Джони е доста по-различен от превъплъщението на Киану Рийвс. Той е, така да се каже, далеч по-наивен и чист; не е толкова циничен, самодеструктивен, фанатичен или брутален. Има си перчем. Вежлив е, извинява се често. С две думи, добро момче, което само иска да спаси своята приятелка Алт от ръцете на „Арасака“ в разказа „Не изтлявай“ (Never Fade Away). За целта той е готов да подгрее и настърви тълпа младежи срещу корпорацията, използвайки собствената си музика като оръжие през 2013 г.

Защо това има някакво значение?

Както Чавдар вече отбеляза, ние не можем да бъдем сигурни доколко дигиталният образ на Джони отговаря на действителния. Фенове вече забелязват определени наративни разминавания. Например Морган Черната ръка (Blackhand) – друг важен герой от фикционалната вселена, към когото има препратки в компютърната игра – бива нает от „Милитех“, за да взриви кулата на техния най-голям конкурент. Джони, вече някак променен след смъртта на Алт, е с него. Годината е 2023-та. Екипите на двамата де факто изпълняват корпоративна поръчка. Не така ни е представена историята през очите на двойника обаче. Това променен разказ ли е, или подвеждащо свидетелство? Проблем на адаптацията или повествователна стратегия? Имало ли е някога истински бунт, или и той ще се окаже поредната фикция?

Струва ми се, че отговорът може да дойде само през главния герой и решенията на играча; впрочем хубав повод да се запитаме отново какво точно е В. и какви са неговите функции в „2077“.

Миглена Николчина: Преди настолните игри на 80-те са реалните прототипи от 60-те – екстатично-трагичната биография на Джим Морисън например. Вървейки назад, ще стигнем до Хийтклиф, до Байрон, до бунта на романтизма. В тази перспектива бунтарският аспект на автодеструктивността на Джони ми се вижда логичен, каквито и противоречиви черти да притежава.

В моралната или въобще в личностната хетерогенност на персонажите има обаче и аспект, произтичащ от „стереоскопичната“ направа на героите в ролевите видеоигри: изборите, които прави играчът, „извайват“ не само облика на аватара, но и на неигровите действащи лица. Аватарът е съединен с останалите персонажи в мрежа, като скачени съдове са, промените засягат цялата система. Това че влюбеността на моята аватарка в Джони го възприемаше като анимус, като аспект на собствената ѝ психика, някак неизбежно предполагаше той да се жертва, тоест да се разтопи, да изчезне като отвъдно сияние в собствената ѝ кратка слава.

Впрочем може би най-тежкият избор е между Рийд и хакерката „Пойна птица“ (Songbird – ако си бях превела името ѝ навреме, може би нямаше да застана на нейна страна – кому „пее“ тя?). В този избор може би се крие и най-дълбоката ирония на играта, тъй като и двамата обслужват един и същи имперски режим, който разчита на лоялност, без да се отплаща с лоялност. Двамата са персонажи в добавката „Фантомна свобода“, която повдига на степен дистопийните аспекти на играта. Редица детайли, включително името на обожествения господар на една отцепила се като автономна зона част на града, говорят за преднамерена аналогия между „Фантомна свобода“, от една страна, а от друга, „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад и базирания върху новелата филм на Копола „Апокалипсис сега“. И в трите случая Курц/Кърц/Кърт Хансен е бивш служител на империята, която иска да го отстрани, защото вече не ѝ се подчинява, но и защото като неин продукт я компрометира. Той действа, сякаш е загубил разсъдъка си, държи се като божество, боготворен е от онези, които смазва, и е преминал всички граници на чудовищно кървава злоупотреба с властта си. И в трите случая обаче тази лудост се състои в смъкването на лицемерната идеологическа фасада на бившите му господари, в които е вярвал – той просто продължава да прави в собствената си зона това, което е правил за тях, оголвайки бруталната истина от „смокиновия лист“ на претенциите за право и морал.

Сравнението с Конрад и Копола обаче не работи в полза на играта. Новелата и филмът неумолимо ни водят към страховита развръзка, която ни среща с човек, поел върху себе си злото в пълно съзнание, човек, който – за да го кажем по Ницше тук – се е взрял в бездната, и тя също се е взряла в него. „Ужасът. Ужасът“ – е последната му реплика, преди да умре. Той е престъпникът и жертвата – за да се върнем към тази тема – засмукал в себе си вината и греха на онези, които е обслужвал.

Лудонаративният дисонанс, за жалост, превръща Кърт Хансен в поредния казионен противник, който трябва да бъде отстранен; не му позволява да постигне статута на своите предшественици. Така заковаването на пироните върху разпънатия Грешник отново ще се окаже по-откровената версия на една тема, която пронизва играта на всички нива.

Еньо Стоянов: Когато обсъждаме играта, не бива да забравяме и как тя тематизира изборите, които вменява на играча. Още преди първата мисия от основния сюжет, чиито последствия определят ситуацията на В., един от персонажите формулира темата така: „Дали искаш да изгориш в блясъка на славата, или да изтлееш като господин/госпожа Никой в собственото си легло?“ Тоест алтернатива между индивидуален бунт, утвърждаващ смисъла на живота само под формата на преждевременна и зрелищна смърт, и съответно комфорта на безропотно подчинение на корпоративните господари на града.

Несъмнено всички герои, които коментираме тук – Джони¹, Грешника, В. (поне в началото) – са склонни да предпочитат първото². Но играта всякак се опитва да покаже защо това е фалшив избор. И смъртта „в блясъка на славата“ неизбежно се оказва обезсмислена, тъй като дирижиращите спектакъла корпорации отново си я присвояват – на мястото на атентата, извършен от Джони, в съвремието на играта има музеен атракцион; Джошуа – независимо колко искрен е – вижда стойност единствено в превръщането на мъченичеството си в медийно шоу; а В. … – там вече нещата зависят от избора на играча.

Което ме връща към казаното от Миглена в първата част на разговора ни – дали спектакълът не подрива мрачните теми на играта. Може би по-скоро съблазънта му е самата мрачна тема, определяща нейния свят.

Чавдар Парушев: Ще добавя нещо по повод решенията, които играчът взима сам, и стереоскопичните отражения от тях в изграждането на неигровите действащи лица, както и по повод изборите, които играта вменява на играча. Финалът на играта предполага да бъде преодоляна специфичната раздвоеност на В. като две личности в едно тяло. Да се направи лудонаративен избор и да се запази единият за сметка на другия персонаж, за да завърши разказът на играта. През повечето време смятах, че ще избера В. В крайна сметка реших тъкмо обратното. Може би защото схванах избора като това дали жертвам и двамата за кратка отсрочка на неизбежния край на В., или само него, за да може Джони истински да оживее.

Но може би финалният избор е възможно да бъде схванат и като избор между две времена. От една страна, Джони и неговият бунт от фикционалната 2023-та като съпротивляващото се минало, от друга – В. от 2077 като настоящето или новото, което се бори да намери собствено място под слънцето, да оцелее под натиска на притискащите го фактори. Схващане, оформено и от собственото ми проиграване, което разпредели двамата в ролите на наставник и ученик по принуда с известна реципрочност и размяна на ролите между Джони и В.

В този смисъл за мен бунтът на настоящето се оказа някак твърде очевиден и самозатворен, твърде много сведен само до оцеляване. Докато този в миналото се оказа по-интересен. Какъв би бил вторият живот на Джони Сребърната ръка? Да кажем, ако разработчиците на играта решат да продължат с втора част с Джони като аватар за играча? Какво ако миналото се завърне вече не като дигитален призрак или като пародиен брътвеж на панаирджийска машинна ясновидка, пробутана на майтап като революционен пророк и за още по-голям смях взета на сериозно? Ами ако миналото се завърне като помъдряла, претърпяла развитие и способна да действа личност с поуките от грешките и с отстояната вярност на принципите си? А не като пасивен геологически пласт, който стои под повърхнината на настоящето, за да оформя неравностите – гънките, бабуните и прорезите на релефа му?

Тази съпротива чрез минало като дееспособна памет на втора степен също ли би била толкова обречена, колкото другите, срещу дистопичността на безпаметното настояще на подкупни корпорации, улични престъпни банди, търговци на оръжие и виртуални наркотици, лекари кибернетици, вуду хакери и заплашителни джунгли от изкуствени интелекти зад високи черни стени, които съставляват фикцията на играта? Играта отваря, не затваря подобни въпроси.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/grieshki-nie-chovieshki/

Има ли грешка, има и прощка. Ако сте открили нещо нередно тук, значи и вие имате погледа на коректор. Във времената, когато все по-малко медии и дори издателства се доверяват на специалисти, които да следят за правописа, дали пък изкуственият интелект (ИИ) няма да се окаже полезен помощник? Време е за един показателен правописен експеримент.

„Как се пише?“ е въпрос, на който Павлина Върбанова помага на българите да си отговорят вече десетилетие и половина. В „Дигитални истории“ пък Георги Караманев търси различни гледни точки към напредъка на ИИ – след негов експеримент генерирани стихове попаднаха в топ 10 на два поредни поетични конкурса, а неотдавна провери колко биха изкарали най-модерните ИИ модели на матурата по български език и литература.

ИИ безспорно е голямата новина на днешния ден. И докато той е способен на все повече чудеса, ние продължаваме да търсим ежедневните приложения, в които технологията може да помогне, да облекчи… дори да ни замени.

Всички (надяваме се) вярваме, че по правописа, а не по дрехите днес посрещат онлайн. В технологичната епоха общуваме все по-често чрез писмени текстове и начинът, по който го правим, определено издава толкова много на събеседника. Може ли ИИ да ни помогне да пишем грамотно?

Павлина и Георги ще се опитат да проверят възможно най-безпристрастно чрез своя експеримент.

Човешко е да се греши…

Нали уж ИИ все повече заприличва на нас и нищо човешко не му е чуждо? Да видим как се справя в „стресова“ ситуация – с медиен текст, в който нарочно залагаме 30 грешки от всякакъв характер: правописни, граматични, пунктуационни, лексикални.

После включваме най-модерните модели ИИ. Важен нюанс за технологичните любители: използваме моделите, които сме избрали, не през потребителски интерфейс и личен профил, а през програмен интерфейс, така че резултатите да не се влияят от предишните ни взаимодействия с моделите. За да е още по-пълноценен експериментът, на всеки модел подаваме по две задания (промптове). С първото просто молим текстът да бъде коригиран и да получим обяснение защо е направена дадена корекция. Второто задание е значително по-подробно и го създаваме след няколко „разговора“ с ИИ. Използваме техника, наречена meta-prompting – даваме съставени от нас указания на GPT-4o, който да ги развие и прецизира. В резултат се получава задание, което е по-дълго дори от самия текст. (Означаваме кратките задания с LP, а дългите – с SP.) В единия опит имаме просто „случаен изстрел“, в другия пробваме дали конкретни указания ще подобрят резултата. Дали наистина ще има разлика?

За участие в теста избираме два от моделите в платената версия на ChatGPT – GPT-4o и о3. Тук са Claude 4 Opus на Anthropic и флагманът на Google – Gemini 2.5 Pro. Всички те са платени, единствено последният има ограничен брой свободни заявки.

За пъстрота добавяме българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT. Важно е да отбележим, че използваме популярните големи езикови модели, никой от които не е обучен толкова добре на български език, нито пък е „специализиран“ в такава специфична роля като коректорската. Даваме на всички само по един шанс. Затова в таблицата с резултатите няма да видите GPT-4o (LP) – при тази заявка моделът просто върна малка част от текста.

Електронният коректор

Ето че пускаме заявките, след секунди получаваме отговорите, събираме резултатите… и се оказва, че трудностите тепърва започват. Как да преценим дали всички грешки са коригирани, ако например моделът е редактирал текста и е избегнал конкретната правописна неточност? Какво правим, ако добави, вместо да поправи грешки? Трябва ли да го стимулираме с допълнителни точки, ако е открил място в текста, което си струва да бъде „загладено“, дори да не става дума за явна грешка? Ще му прощаваме ли, ако просто промени вида на кавичките?

Опитваме се да бъдем максимално безпристрастни и така събираме резултатите в подробна таблица. Ето как се справиха моделите с конкретните задачи.

Грешки, които (почти) всички модели откриха

Едва ли ще бъде изненада, че формата инспекций не се изплъзна от ничий поглед – все пак очакваме ИИ да се справя минимум на ниво автоматична коригираща програма. И на двете места, където думата министър беше погрешно написана с кратък член, това беше поправено надлежно от всички, ако пренебрегнем, че Gemini (SP) реши изобщо да не членува думата в самото начало на текста: Министър на околната среда…¹ Приятно сме впечатлени, че ИИ се ориентира в синтактичната служба на думите, когато това е от значение за правописа, но и грешките са тривиални, затова би било пресилено да заключим, че владее добре правилата за поставяне на пълен и кратък член.

Всички модели отчетоха липсата на главна буква в министерство на финансите и само с едно изключение (Claude SP) поправиха Националната Агенция за Приходите на Националната агенция за приходите, тоест приложиха правилото за правописа на съставните собствени имена.

В областта на пунктуацията ИИ забеляза липсващата запетая в началото на обособената част свързани с продуктовите такси за черна и бяла техника, която несъмнено много хора биха поставили дори и интуитивно, но далеч не толкова много биха се сетили за затварящата запетая в края на подчиненото изречение които се събират в момента².

Грешки, които никой модел не забеляза

Да, признаваме си, че бяхме взискателни и с някои грешки вдигнахме летвата високо. Но как иначе ще разберем колко може ИИ? Уви, той изобщо не отчете неуместното съкращение МОСВ, което се употребява за Министерството на околната среда и водите, но не и за министъра.

Нито един модел не премахна кавичките при Би Ти Ви. За да сме пунктуални, уточняваме: липсва изрично правило, че при собствени имена, които се състоят от названия на букви, не се поставят кавички. Засега кодификаторът ни е дал само примери във връзка с друго правило.

Думата еко министерство следва да се пише слято и това е отчетено от повечето модели, но никой от тях не се е сетил да замени малката буква с главна. Освен професионалните коректори вероятно малко хора биха го направили. А е редно, защото, когато дадено съставно собствено име се съкращава или се перифразира, главната буква се запазва, например Министерство на външните работи – Външно министерство.

При 800-1000 процента половината модели са заменили малкото тире с дълго, но нито един не е оставил интервали, както е редно според официалните правописни правила: 800 – 1000 процента.

Какво още мина под радара?

Двете излишни запетаи, ограждащи името Манол Генов в началото на текста, бяха премахнати единствено от Gemini (LP) и o3 (LP). Пунктуацията при цитиране също затруднява ИИ, макар че точно тук правилото е формално: щом цитатът е вмъкнат в авторово изречение, кавичките се затварят пред точката. Около половината от моделите не са поправили грешката и в трите случая.

Слятото, полуслятото и разделното писане в българския език са предизвикателство и за хората, и за ИИ. Само Gemini (LP и SP) са се справили със сливането на еко таксите в екотаксите и на еко министерството в екоминистерството. Непоследователно действат Claude (SP), GPT-4o (SP), o3 (SP), o3 free (LP и SP), които са коригирали едната грешка и са подминали другата, при положение че те са еднотипни. Осмеляваме се да мислим, че в сравнение с ИИ по-вероятно е човешкият интелект или да коригира двете грешки, или да не ги регистрира.

Освен правописни, пунктуационни и граматични грешки, заложихме и две лексикални – неточно употребени думи. Едната (благодарение на) беше уловена от половината модели и вместо ние да обясняваме, даваме думата на Gemini (LP): „Предлогът „благодарение на“³ има положителна конотация и не е подходящ за описване на негативно събитие (вдигане на цени).“ Моделът дори ни предлага два варианта за заместване – и двата сполучливи: вследствие на и поради. Другите справили се със задачата заменят неподходящия предлог със заради и в резултат на.

Втората лексикална грешка е при употребата на повишаване в съчетание с проверки. Просто проверките не се повишават. Само два модела са забелязали това: o3 (LP) е заменил думата със засилването и това според нас е сполучливо, а BgGPT (SP) – с увеличаването, за което сме му присъдили половин, а не цяла точка⁴.

Потвърдено: ИИ халюцинира

Понякога ИИ си въобразява, както знаем. Оказва се, че може да си измисля и грешки, след което, естествено, се чувства задължен да ги коригира. Няколко модела (Gemini (LP и SP) GPT -4o (SP), o3 (LP и SP), GPT free (SP) са добавили запетая след например, която е излишна – в случая с тази дума се въвежда обособената част например занимаващи се с интернет търговия. Дори и въпросната дума да беше употребена като вметната част, тя е от онези, които не се ограждат със запетаи.

Необяснимо защо някои модели са премахнали отварящите и затварящите кавички при първия цитат в текста, но при другите два цитата са ги оставили. Възможно е цифрите в началото на цитата (250) да са объркали ИИ. Явно първият цитат го смущава, защото там наблюдаваме и други решения, заради които сме го санкционирали с отнети точки: скъсяване на цитата чрез преместване на отварящите или затварящите кавички; промяна на съгласуването, което води до граматическа грешка: проверката на „250 сигнали са изключително непосилен труд.

Обобщени впечатления

22,5 от максималните 30 точки получи победителят o3 (LP), а само на половин точка след него е Gemini (LP) Най-слабо представилите се модели като цяло са успели да покрият минимум 1/3 от грешките. Доста сериозна е разликата в представянето и заради различните задания – когато получат по-дълъг и прецизен промпт, моделите се представят значително по-успешно. С две изключения – GPT free и BgGPT – вероятно защото като по-малки модели по-трудно могат да навлизат в дълбок контекст.

Сигурни сме, че всеки може да направи своите изводи, да прецени доколко добре се справя ИИ с българския правопис, граматика и пунктуация и дали си струва да му се довери в тази роля. И ако нещо е сигурно, то е, че моделите са далеч от това да изпълняват ролята на опитен и добър коректор, толкова дефицитна, важна и често липсваща, уви, в българските медийни среди.

Ето накратко личните впечатления на всеки от нас.

Правописно и лично

Павлина Върбанова: Признавам, че преди да направим експеримента, бях по-скептично настроена за коректорския капацитет на ИИ. Приятно съм изненадана, че поправи доста неформални грешки (например запетаята при така че), тоест в някаква степен той е започнал да „разбира“ текстовете. И това – при положение че не е специално обучаван да действа като коректор.

На сегашния етап ИИ може да се ползва като помощник за поправяне на грешки в сравнително кратки текстове, но без да му се възлагат отговорни задачи, а по-скоро за да посочи проблемни места, които са се изплъзнали от вниманието на пишещия. Възможно е ИИ да ви подведе и да предложи грешна корекция; също така при еднотипни или дори при еднакви грешки да поправи едната и да пропусне другата. Затова бъдете бдителни! В анализа наблегнахме на слабите места, за да заострим вниманието ви, а не за да ви откажем изцяло от коректорските услуги на ИИ.

Георги Караманев: Смятам, че моделите се представиха доста силно и откриха грешки, които лично аз бих пропуснал. Вижда се още нещо важно – как точното, прецизно задание сериозно подобрява резултатите. Според мен това е и ясен знак, че може да ги използваме в ежедневието. Разбира се, с едно наум. Те със сигурност могат да направят по-грамотни текстовете на огромна част от пишещите в мрежата и дори в общественото пространство.

В работата си и аз ги използвам в тази роля. Сайтът ми „Дигитални истории“ е изцяло некомерсиален, затова не мога да си позволя редактор или коректор (нещо, което искрено ми липсва от времената на традиционните печатни медии) и ИИ помага с идеи за корекции на всеки текст. Всяка от тях обаче преценявам аз, разбира се, и такъв би бил съветът ми към читателите. Така е и с почти всяко от безбройните приложения на технологията. Нещо повече – всеки нов идва с нови възможности, както личи от нашия анализ (а и от „представянето“ на ИИ на матурата по български).

Експериментирайте, опитвайте. Доверявайте се, но… проверявайте. ИИ е тук, за да остане, и си струва да се възползваме от всяка следваща негова впечатляваща възможност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kiberpunk-2077-udovolstvie-i-ludonarativen-disonans-2/

<< Към първа част

Чавдар Парушев: Да си призная, за себе си и до момента не мога да реша дали Джошуа Стивънсън е искрено каещ се грешник, месеци след като изиграх „Киберпънк“. Той несъмнено може да бъде такъв. Но в същото време поведението му може да бъде осмислено и като една голяма поза, едно голямо премятане на всичко и всички.

Джошуа Стивънсън е осъден на смърт престъпник без право на помилване. Няма контрол над това. Ще бъде екзекутиран със сигурност. Може обаче да промени формата на екзекуцията си от, да кажем, смъртоносна инжекция на разпъване на кръст. Защо? При първата форма би умрял бързо и безболезнено, но и безименно, безследно. А ако изиграе каещия се грешник и го направи добре, ако превърне екзекуцията си в танц на ума, ще постигне въжделената цел на всеки наемник от града (В. включително) – да умре като легенда с гръм и трясък. Ще остави своята следа, ще накара всички да го запомнят, щат – не щат. Потенциално милиони ще съпреживяват живота в последните му мигове. Ще гледат през неговите очи, ще кървят с неговите рани, ще издишат последния му дъх. Убиецът и измамникът ще изиграе всички като за последно, за да го запомнят като светец.

Тъкмо „Грешника“ ме постави като играч в ситуация на лудонаративен дисонанс. Историята започва с приемането на поръчение за убийството на Джошуа Стивънсън. Задача, която се чудех дали ще трябва да изпълня, докато се движех към правилното място в играта. Бях си поставил за цел да играя с несмъртоносни оръжия, които зашеметяват, без да убиват. За разлика от кажи-речи почти всички други заглавия, „Киберпънк“ позволява такова пацифистко проиграване в по-голямата си част. От друга страна, в случай че играчът избере да не убие Джошуа, умира поръчителят.

Ако подобно на Миглена също мога да кажа, че изиграх „Киберпънк“ в пълен прехлас, то е заради това, че играта поставя сериозни въпроси, без да бърза да им отговаря. Парадоксално или не, удоволствието от нея е толкова по-голямо, колкото повече тя не се изчерпва единствено с лудическото удоволствие от играенето. Един от водещите такива въпроси според мен е кой и какво е Джони Сребърната ръка.

В плана на играта Джони е пълен невронен запис на рокаджия бунтар, подобаващо циничен, нарцистичен, изживял своя смъртоносен и бляскав миг на слава в терористичен жест на съпротива срещу големите корпорации петдесет години по-рано. В игровото настояще Джони е дигитално копие на себе си, записан върху експериментален биочип, имплантиран в главата на В. (персонажа аватар на играча в „Киберпънк“). Джони е „прожектиран“ в главата и мислите на В. Но той е „прожектиран“ и върху тялото и генетиката на В. в процес на бавно превземане или пренаписване на психиката, както го определи Еньо. Един непредвиден полеви тест на бета-версия на технология за безсмъртие, която би позволила на съзнанието да надживява тленността на първородното си тяло и да заживява в нови.

Откъдето и да бъде погледнат, този образ на Джони сблъсква перспективи и явява важни напрежения и размивания на основополагащи граници (като тази между органично и неорганично, между човек и машина). Джони е самият ръб на перпендикулярно засрещане на равнините на човешкото и машинното. Засрещане, в което тези равнини се събират, разделят, проникват, разсичат, разполовяват и залепват една за друга. Двойният образ на Джони-В. е впечатляващо сгъстен и богат на смисли. Ще опитам да очертая някои без претенции за изчерпателност.

Да започнем от живия, органичен Джони отпреди настоящето в играта. Органичен, но не съвсем. Персонажът има механична протеза от сребрист метал вместо лява ръка, откъдето и прякорът му Сребърната ръка. В плана на разказа тази метална ръка изглежда набавена на персонажа, за да го направи лесно открояващ се, лесно запомнящ се. Да бъде основа на неговия „бранд“. Да формира движение от почитатели, които да се идентифицират с него (и идентифицирайки се, да се самооразличават), за да удовлетворяват собствените си идентичностни потребности. Сякаш металните жици на електрическата китара (най-често изработвани от сплав на алуминий, никел и кобалт, също сребристи на цвят) са се издължили в ръка за Джони. Сякаш чрез металната ръка на Джони китарата и музиката се сливат. Една почти кентаврическа фигура на човек-китара, фигура на човек-изкуство-бунт (рок музика все пак).

В същото време тази сребърна ръка за Джони е напълно функционално равностойна на органичната му. Тя е протеза, която позволява на персонажа да свири неподражаемо и виртуозно (а също така да борави без неудобство с пистолети, взривни устройства). Рокът на Джони се ражда колкото изпод органичната, толкова и изпод металната му ръка. Още преди персонажът да бъде превърнат в дигитално копие, заредено в органичен ум, това, което прави Джони Джони, е частично машина, снадена върху органиката му.

Същевременно наративът на играта поставя въпроса, без да отговаря нито еднозначно, нито окончателно дали дигиталният Джони е идентичен на органичния Джони. Продължава ли той да живее в машината под някаква нова сложна форма, или това, което се явява от машината като призрак на миналото, е симулация, ерзац човек, само подобен на действителния.

Да си припомним, че мотивът за човек и човешко съзнание на запис на магнетофонна лента или друг носител далеч не е нов в научната фантастика. Такива ерзац човеци на запис са мъртвите линии в киберпънк романите на Уилям Гибсън от 70-те и 80-те. Мотивът е водещ за „Юбик“ на Филип Дик от 1969-та. Присъства в разкази и произведения на Роджър Зелазни (в „Създания от мрак и светлина“ например победените врагове са превърнати в мислещи вещи – килими бюра, преспапиета – за злорада наслада на победителя си). Същият този мотив продължава да бъде важен и за актуални автори, като Нийл Стивънсън (особено в „Падение, или Додж в ада“, публикувана през 2019 г.). За Стивънсън дигиталните мъртви пазят ценностите и стремежите на органичния си живот, но са новоформиращи се и различни личности. За Гибсън мъртвите линии са по-скоро набор от логаритмично управлявани реакции, снети от съзнанието на някога жив човек, отколкото действително мислещи същества. Полуживотът в „Юбик“, както и в „Киберпънк“ поддържа въпроса отговорен, доколкото той е смислово по-важен именно като въпрос, отколкото като който и да е от възможните си отговори.

Играчът, поемащ контрола над В., е свободен да осмисля Джони, както реши – като мъртва линия, като полуживот, като пълноценно и равностойно на органичното дигитално съществуване. При определен стил на игра Джони търпи развитие, променя се, израства. Нарцистичният циник, пълно говедо с жените в живота си, който се интересува само от собствената си музика бунт (пък всичко останало да го гази валяк), достига до готовност да жертва себе си за В., да бъде заличен, за да може В. да живее. Но дори и при такова проиграване на историята това развитие може да се дължи колкото на втория шанс, получен от Джони, който съжителства в тялото на В. и наблюдава как някой друг постъпва различно и доживява до по-голяма личностна зрялост, толкова и на пряко пренаписване на „софтуера“ Джони от страна на органичния В. (влиянието и психическото пренаписване върви и в двете посоки между Джони и В.).

За да завърши, за да изиграе играта докрай, играчът трябва да вземе решение, да избере какво да прави с Джони – да му позволи ли да живее, жертвайки В., или не. А за да реши, трябва да си отговори на въпросите кой и какво е Джони. Дали това е духът на миналото, искрицата бунт, изразена в музика, която трябва да оживее отново, или не. Дали това е експеримент по машинно безсмъртие, на който трябва да се даде път, или пък да се спре; да му се позволи да бъде успешен или да бъде провален. Дали Джони е само дигитален запис, софтуер, призракът на машината, на машинно движения град и логаритмично подчиненото съществуване, на което не трябва да се позволява да пренаписва органичното. Не трябва да му се позволява да се възпроизвежда отново и отново върху и за сметка на органичното, отнемайки правото на новото и различното, на бъдещето (персонифицирано в лицето на младежа В.) да бъде. В крайна сметка човек или машина е Джони, човек или машина е В.? Кой трябва да остане, кой трябва да си отиде, кой може и трябва да бъде?

Този избор, осмислян или не, е предоставен на всеки играч и на всяко проиграване. Смятам, че това е едно (без да е единственото) от сериозните достижения на „Киберпънк“, които трябва да се признаят на играта. Достижение, заради което тя заслужава по-задълбочено внимание, включително и множество преигравания. Играта кара играча да прави избори в това сложно засрещане на размиващи се граници между човешкото и машинното. И това е разгърнато по далеч по-задълбочен и пълнокръвен начин в сравнение с предходни опити за проиграване на тази дилема в други игри. Помним колко по-повърхностно прави това „Ефектът на масата“ в третата си част например.

Миглена Николчина: Във финала на „Шест лица търсят автор“, пиеса от Луиджи Пирандело, играещите на сцената – наричам ги така, защото част от актьорите играят, че са… актьори, а друга част играят „измислени“ персонажи, които „не играят“, те са „себе си“ и затова претендират, че са по-истински от „актьорите“, – та всички те започват да крещят по повод смъртта на един от персонажите: „Измислица! Действителност!“ (на български има превод като „Преструвка! Действителност!“ А на италиански е Finzione! Realtà! – тоест можем да кажем и „Фикция! Действителност!“). Някои крещят едното, други другото, трети и двете, всичко това щедро поръсено с удивителни и въпросителни. Грешника е в тази ситуация. Колкото и да се преструва, той умира, смъртта му е истинска… в един виртуален свят. Тоест в два виртуални свята – вътрешния на играта, където смъртта му ще се заснеме в „танц“, и външния, нашия, на играчите. Тази смърт е едното, другото и двете заедно. Така този разказ притчово удвоява големия разказ на „Киберпънк“, в чиято рамка се появява и извежда жертвата като сърцевина на смисъла му.

В големия разказ жертвата грешник е Джони, чийто танц нашият аватар (и ние с него) ще трябва да изживее в тази амалгама на илюзия и действителност, която е принципно изкуството. Аватарът е назован с инициала V., което се произнася Ви – може би има други обяснения, но ще отбележа, че на полски така се произнася вие – тоест ние сме вие – за кого? За Джони? За играта и нейните създатели, които впрочем са се вписали в картата като улични продавачи на „танци“? За ние-то на музика и бунт, на ето ни и нас, това сме ние, „Червените китари“, To właśnie my?

И тук ще се върна към темата за дисонанса. Аз играех като жена и трябва да си призная, че първото изскачане от мене на Джони, този демоничен Хийтклиф с външността на Киану Рийвс, направо ме отнесе. Самото двойничество на персонажа ми се струва по-работещо, ако аватарът е жена – психологическата динамика става друга. Еньо вече обрисува аватара като наемник, който се бори да оцелее, но е постоянно „центробежно“ разсейван от съблазните на града. Този наемник се оказва чипиран – обладан, раздвоен – с Джони: музикант, гений, бунтар, циник, развалина, самоубиец – всичко това едновременно. Но дори в ексцесите – или може би тъкмо в тях – на алкохол, секс и прочее опиянения той е несводим до търсенето на оцеляване. И ето го лудонаративния дисонанс, вграден в самия раздвоен герой – оцеляване на всяка цена (сделки, апартаменти, коли, секс и прочее разсейващи сюжети) или битка, терор, взрив, самоубийство (основния сюжет).

И двете страни са страни на един невъзможен бунт – с тази разлика, че в епохата на Джони все още са опитвали да се бунтуват, та било то с музика и дрога. Чипът „Джони“ е вклиняването на тази предишна епоха в деградиралите руини от онова, което се е получило от нея. И все пак внушението е, че невъзможният бунт е и необходим, а това означава, че той може да се случи само като останала напълно незабелязана или медийно тиражирана жертва: фикция, действителност.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nepoznatiyat-dyavol-na-trevozhnostta-i-depresiyata/

Когато за пръв път се сблъсках с безсънието, реагирах като истински българин и не отидох на лекар, защото не смятах, че съм луд. Преди да ми се случи това нещо, което стана през не особено приятната за мен 2011 година, се отнасях доста скептично към депресията и не можех да разбера как това, че си тъжен, е болест. Подобно на мнозина смятах, че човек трябва да се стегне, да не мрънка и да търпи. 

Всичко това – при положение че имам фамилна предразположеност към тази болест. Както се казва, на чужд гръб и сто тояги са малко, а докато не ти дойде до главата, не знаеш за какво става дума. Можем да продължим с българските народни глупости, но истината е, че при среща с психичното заболяване първоначално сме като 

в небрано лозе

Затова и едно състояние, което може би има възможност да се овладее навреме, започва да се влошава, докато не стане хронично. Което не означава, че човек постоянно страда, но симптомите понякога се завръщат, както знаем от Стивън Кинг. Докато отида на доктор, изчерпах всички други възможности, включително да проверя дали не ми е направена магия. Поне не съм давал пари – разчитах на приятели, безплатно предлагащи ми експертността си в областта на окултното.

Междувременно взе да ми става ясно, че както казваше Дънкан Маклауд в увода на сериала „Шотландски боец“, не съм сам и има и други като мен. В новина, излязла по-рано тази година, вестник „24 часа“ ни ощастливи, че полудяваме и вече над един милион българи страдаме от тревожност. В статията с това гръмко заглавие има любопитна информация за зачестяването на психичните диагнози и обострянето на ситуацията предвид пандемията от коронавирус.  Истината е, че още преди забелязах колко се чака за психиатричен преглед, та не е като да няма интерес. Помня, че когато препоръчвах лекарката, оправила положението при мен, на други мои закъсали приятели, майка ми каза, че това не е ресторант, та да го споделям наляво и надясно. Аз обаче смятам, че отърваването ми от активните симптоми на генерализираната тревожност, каквато се оказа моята диагноза, ме оставя с известен дълг да говоря по въпроса. Вече съм изгубил броя на приятелите, търсещи ме за съвет, след като разберат, че съм преживял такова нещо, и не считам за позорно да споделям. 

Тези заболявания бележат ръст не само в България, но и по целия свят

Донякъде е заради стресовия живот, който водим, донякъде обаче е и защото вече започваме да говорим по-свободно за тези проблеми, без страх, че ще ни осъдят. Започва да се разбира, че да кажеш на някого с психично страдание „да се стегне“ е като да очакваш някой с навехнат крак смело да стъпи върху него.

В този текст ще обърна внимание на „по-леките“ състояния, които все още се приемат за „лигавщини“ – тревожност, депресия, безсъние, обсесивно-компулсивно разстройство, панически атаки. Те сериозно влошават качеството на живот и изискват, освен посещение при специалист, и по-спокойно говорене за тях. Най-малкото е добре страдащият да не получава подигравки. Искам да дам няколко практически съвета и добри примери какво да се прави при среща с тези болести. Със сигурност не е добра идея да се ходи на врачка, да се леят куршуми, да се викат духове и т.н. Молитвата, която духовниците препоръчват, може да помогне, но не и да замени квалифицираната помощ.

И така, първо. Ако се случи на вас

Най-важното, което трябва да се знае, е, че тревожността по принцип е нормална и дори полезна реакция, мобилизираща човека да се справи с трудна ситуация. Подобно е и с тъгата – при загуба на близък, раздяла с любим човек, разваляне на старо приятелство е напълно нормално да си потиснат. Проблем има, когато не можеш да изключиш от този режим, а тревожността и депресията са толкова силни, че пречат на ежедневните ти дейности. Безсънието например те оставя изтощен и отчаян, неспособен да се справиш със служебните ангажименти и да си пълноценен в общуването с близките. Паническата атака също е разтърсваща и преживелият я става боязлив и притеснен. Познавам човек, който ми призна, че навремето е смятал оплакванията ми от депресия за несериозни, но рязко променил мнението си за психическите заболявания, когато преживял паническа атака. „Помислих, че ще пукна“, сподели той с мен твърде живописно, макар и лаконично.

В такива моменти всякакви съвети трудно достигат до човека, но е важно да се знаят две основни неща. Въпреки клишето за лудите, няма нещо ненормално да имаш подобни оплаквания. Вижте заглавието на „24 часа“ – над милион сме! Ако се обединим в партия, може да победим и евентуалната бъдеща формация на Румен Радев. Шегата настрана, не бива да се притеснявате, че това, което става с вас, е срамно. Нито е безнадеждно, както и да изглежда в момента. Днес медицината е доста напреднала и ако хапчетата от романите на Агата Кристи действително са били изключително опасни и смъртоносни (в книгите ѝ героите взимат барбитурати, днес ползвани главно за анестезия и лечение на епилепсия), в наши дни медикаментите, ако изобщо се стигне до тях, са по-щадящи. Въпреки това човек не бива да се самолекува, а да намери специалист, на когото да се довери. Какъв да е той, според мен е индивидуално. Аз лично имам нужда от някой по-внимателен и прощаващ, при други хора по-добре действа някой по-строг. Добрият психолог или психиатър обаче е подготвен да прецени какъв подход е правилният за вас.

В обобщение, да имате такава болест нито е срамно, нито е необичайно. Тя може да се преодолее, но с подходящата помощ. Не е речено при първата безсънна нощ да хукнете по специалисти, но ако видите, че положението се влошава, не отлагайте.

Второ. Ако се случи на близък

Това е доста по-сложно, макар грижата за друг човек да е силно мотивираща. Най-важното е да успеете да видите, че нещо не е наред. Рискови групи са почти всички, но специално внимание заслужават младите хора, при които тези болести обикновено започват да се проявяват със симптоми, често обяснявани с пубертета: загуба на интерес към любими дейности, занемаряване на външния вид, влошаване на успеха в училище. Понякога зад тях се крие нещо по-лошо. За мен особено рискова група са мъжете, тъй като те не са свикнали да споделят за такива проблеми. При тях те могат да се проявят нетипично (с гняв), а също и да завършат трагично – макар да опитват по-рядко самоубийства, при мъжете обикновено тези опити са ефективни.

Най-важното е човек да бъде изслушан, без да бъде осъждан и укоряван. Да не се дават празни и банални съвети, като това да „мисли позитивно“, а по-скоро да се изрази разбиране („Това, което преживяваш, е наистина ужасно, съчувствам най-искрено“). Да не се внушава чувство за вина („Празник е, а ти разваляш настроението на всички“). Да бъде насочен към специализирана помощ с акцент, че така може да получи облекчение на страданията си.

Важно е, когато помагате на друг, да не пренебрегвате напълно себе си и своите нужди. Нито вие, нито обектът на грижите ви ще спечели, ако също се поболеете. Не се чувствайте гузни, ако си открадвате време да прекарате добре, на кафе с приятели или на кино. Това даже е задължително. Животът не е и не бива да бъде само страдание.

Трето. Какво да правим като общество

Това е въпросът за един милион лева (или половин милион евро, живот и здраве от догодина). Истината е, че човечеството като цяло сравнително отскоро започва да се запознава с природата на тези заболявания, да развива клонове от фармакологията, заделени за тях, да създава методи за подкрепа, разбиране и справяне с проблема. Най-важното е за тези състояния да не се мълчи, защото те засягат голям брой хора, които остават с впечатлението, че са черни овце и са оставени сами с мъката си, която никой не разбира. Затова е много важно, че известни хора като актьора Даниел Радклиф или пилота от Формула 1 Ландо Норис говорят по темата за психичното здраве открито, като признават уязвимостта си. Така те могат да помогнат на свои фенове също да бъдат по-честни. 

В България все още сме по-назад, но напоследък нещата се променят, за което свидетелства и появата на сериал като „Тревожност“ по-рано тази година. 

За повече чуваемост може да се предприемат няколко стъпки

Първо, от страна на медиите. Необходимо е да се отделя повече време за този проблем. Май е обявен за месец на хората с психически проблеми, но не получава и една десета от вниманието към юни, който е за правата на ЛГБТ хората. Това не е критика към вторите, още повече че те също са в рисковите групи на „празнуващите“ през май, а по-скоро че няма внимание към първите. Повече статии, повече добронамерени материали са необходими, по възможност без крещящи заглавия като онова, че полудяваме дружно.

Второ, от страна на образователната система. Тук е добре по някакъв начин децата да научат, че тези състояния съществуват, че могат да засегнат всеки, но също и че в повечето случаи могат да бъдат преодолени. Това не важи само за психическите болести – болките в кръста също са широко разпространени, но аз например го научих сравнително наскоро; преди това смятах, че в моето семейство пак сме си нещо кекави. Като цяло е добре младите хора да имат базова информация за предизвикателствата пред здравето си, в това число и психическото. Как това ще се съчетае с часовете по религия и добродетели, засега не е ясно.

Трето, от страна на работодателите. Повече разбиране за хора с такива оплаквания, повече яснота за бърнаута, който ги прави нетрудоспособни или опасни за себе си и околните. Докато следвах, научих, че по време на индустриализацията във Великобритания някакъв търговец осъществил голям пробив, когато разбрал, че работниците му – парадоксално – са по-продуктивни, когато имат повече свободно време. Стигнали ли сме нивото на този индустриалец?

Четвърто, от страна на масовата култура.

Психическите проблеми всъщност са сравнително популярен неин аспект, особено на запад. Прави се обаче честата грешка психичните заболявания да се представят като нещо чудовищно (лошия от „Тексаското клане“) или да се фетишизират като нещо привлекателно (Харли Куин и Жокера от „Отряд самоубийци“). Това не е изцяло лошо, тъй като все пак вкарва проблема в обращение, но не го представя правдиво и затруднява реалните страдащи, които едва ли са с изящно оформени тела – всъщност лекарствата за страданията им обикновено водят до качване на килограмите. 

Разбира се, има и страхотни примери за сериозни драматични филми, като „Красив ум“ с Ръсел Кроу и „Солистът“ с Робърт Дауни-младши. Тях обаче не всеки ги гледа, тъй като темата не е от най-леките и приятните, а и са посветени на това, което личната ми терапевтка наричаше „голямата, страшната болест“ – шизофренията. Затова не е зле по-меките състояния да бъдат вплитани ненатрапчиво в популярни произведения, така че засягането им да не звучи дидактично, а човешки да представи проблема. Отличен пример е „Хари Потър и Орденът на феникса“, петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. Макар никъде да не е посочена диагноза на главния герой, гледан от отказващи всякакво разбиране негови роднини, той проявява класически симптоми на преживяна травма, тъй като е бил свидетел на смъртта на свой съученик (Седрик) в предишната книга. Много интересни са коментарите на пораснали читатели, които споделят, че като тийнейджъри са се дразнили на гневните му изблици и на внезапната промяна на поведението му, но като възрастни изпитват съчувствие и разбиране към него. 

Епичният фентъзи роман Dragon Mage от М. Л. Спенсър пък предлага историята на герой, който, подобно на самата авторка и на сина ѝ, има аутизъм. Диагнозата отново не е спомената, но вместо това са показани гледната точка на персонажа, различното му мислене, но също и уменията му по свой начин да бъде силен, да обича, да помага, да греши.

Леките психически заболявания са проблем, който е с нас, за да остане. Имаме два варианта за реакция. Единият е да си заровим главите в пясъка като щрауси и да смятаме суеверно, че ако наложим табу над темата, подобни болести няма да ни застигат. Това е магическо мислене, доказано неефективно. Затова идва вторият вариант – да започнем да говорим на тази тема спокойно, честно и смело, така че да я демистифицираме. Най-силният страх на човека, казва писателят Хауърд Лъвкрафт, е този от неизвестното. Поради тази причина, ако ние превърнем депресията и тревожностите в „познат дявол“, те ще спрат да ни притесняват толкова и ще станат напълно победим противник.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/trunliviyat-put-do-uspeshnata-transplantatsia-na-traheya/

Трахеята е част от дихателната система. Има тръбеста форма, провежда атмосферния въздух от ларинкса до двата главни бронха и е разположена пред хранопровода. Може да се засегне от инфекции, възпаления, травми и туморни образувания. Пациентите със стеснение на трахеята (стеноза), което не може да се оперира, биха могли да подобрят качеството си на живот чрез трансплантация на органа.

Пътят на въздуха към белите дробове

Основната функция на трахеята е да транспортира въздух от и към белите дробове. Този орган също така възпрепятства навлизането на микроорганизми, прах и прекалено студен или топъл въздух. Трахеята е с тръбоподобна структура, започва от ларинкса и стига до бронхите, които я свързват с белите дробове. Средната дължина на трахеята е около 11,8 см, като тя е обвита от мукозна лигавица, подобна на тази в носната кухина. Клетките, изграждащи мукозата, са бариерата срещу микроорганизмите и праха, спираща ги да навлязат към долните дихателни пътища. Трахеята е изградена и от други клетки – реснички. Ресничките спомагат за придвижването на замърсения мукус извън органа. Трахеята в по-голямата си част е изградена от меки тъкани, а хрущялът служи като допълнителна опора. Тъй като ларинксът и трахеята са близко разположени, малка част хрущял от ларинкса покрива отвора на трахеята с цел предпазване от навлизането на храна и вода.

Редица заболявания могат да засегнат този орган. В най-спешните случаи състоянието възпрепятства дишането на пациента и изисква незабавни медицински грижи. При трахеомалацията е увреден хрущялът на трахеята, което води до слабост на органа и съответно до затруднено дишане. При трахеалната стеноза може да се стигне до изтъняване, което би породило сериозни дихателни проблеми. В такива случаи може да се наложи и поставянето на трахеална тръба.

Пречки пред успешната трансплантация на трахея

Трансплантацията би могла да бъде единствената възможност за подобряване на качеството на живот при пациенти със стеноза на голяма част от трахеята. Въпреки това подобни интервенции не са разпространена практика. Описани са хирургични техники, при които се прави трансплантация на трахея от трупен донор и обвиване на донорския орган с кръвоснабдена (васкуларизирана) тъкан от реципиента. Тези трансплантации са неуспешни, тъй като са последвани от усложнения, например рецидив на стенозата или дори смърт. Основните пречки при трансплантацията на трахея при човека са свързани с трудното осигуряване на кръвен поток към органа.

Трансплантация на биосинтетична трахея

Гръдният хирург д-р Паоло Макиарини, който някога е смятан за пионер в приложението на стволови клетки в медицината, е обвинен и осъден след смъртта на трима от пациентите му, месеци след проведената трансплантация на биосинтетична трахея. През 2023 г. Апелативният съд в Стокхолм осъжда Макиарини на 2 години и 6 месеца затвор.

Историята на Макиарини започва през 2008 г. Оттогава до 2014 г. той провежда експериментални операции на трима пациенти, докато работи в Каролинския институт в Швеция. Имплантира им синтетични трахеи от полимерен материал, „посети“ със стволови клетки, които са извлечени от костния мозък на пациентите. Идеята му е била, че клетките ще се размножат и ще „облекат“ синтетичния имплант, а той ще се превърне в идеалния заместител, защото тялото на пациента няма да реагира с отхвърляне на присадката – такъв риск е налице при трансплантации на органи от донори.

За съжаление обаче, всички пациенти умират, тъй като имплантираният орган не може да се кръвоснабди правилно. Единият пациент умира, след като имплантът причинява обилно кървене само 4 месеца след операцията. Другите двама оцеляват между 2 и 5 години, но страдат от болезнени усложнения през цялото време.

Макиарини е провеждал операциите за присаждане на изкуствена трахея на хора, без преди това да са били направени тестове върху моделни животни, и не е проследявал следоперативното състояние на пациентите си.

Той е съавтор на три научни публикации, свързани с трансплантациите на биосинтетични трахеи. В една от статиите е описано състоянието на пациент в продължение на 12 месеца, но се оказва, че реално такива данни не са събирани, а самият Макиарини не е посещавал пациента след операцията. В друга научна статия се описва здравословното състояние на пациент, проследяван в продължение на 5 месеца, но отново впоследствие се доказва, че такива данни не са налични. И трите статии са изтеглени от медицинското научно списание The Lancet, съответно през 2016, 2019 и 2023 г.

Първата успешна трансплантация на трахея

През 2021 г. екип хирурзи от болница Mount Sinai в Ню Йорк осъществяват първата в света успешна трансплантация на трахея от трупен донор. Тази процедура с историческо значение е резултат от 30 години проучвания на кръвоснабдяването на трахеята. Операцията е с продължителност 18 часа, ръководи се от д-р Ерик Дженден и в нея участва екип от 50 специалисти. Протоколът за трансплантацията и реваскуларизацията е технически ясен и възпроизводим.

Трансплантацията на трахея е направена на 56-годишна жена със сериозно увреждане на трахеята поради неколкократни интубирания след претърпени астматични пристъпи. Проведени са и няколко неуспешни опита за реконструкция на трахеята ѝ, които водят до още повече усложнения. Преди успешната трансплантация тя е дишала чрез трахеостома – хирургично направен отвор в областта на врата ѝ, и е била с висок риск от задушаване поради колапс на трахеята. След трансплантацията пациентката няма усложнения и симптоми на отхвърляне на присадения орган.

Поглед към бъдещето

След тази успешна трансплантация надеждите за присадки от собствени тъкани нарастват, особено след като предклинични изследвания показват успешно имплантиране и неоваскуларизация. За съжаление, все още се търси най-подходящата тъкан от собственото тяло на човек, която може да служи като заместител на трахеята. Техниките с използването на изкуствени материали все още не бележат особен успех поради усложнения, като хронични инфекции, отхвърляне и малация (размекване на тъканите). Въпреки всичко иновациите в технологиите на регенеративната медицина дават повод да виждаме обещаващо бъдеще за възстановяване на дълги сегменти с дефекти на трахеята.

Учените разглеждат и потенциалното приложение на частично децелуларизираните присадки на трахея в популации, където заболяванията на дихателната система са с по-висока честота. Децелуларизирането е ензимно или химично отстраняване на клетъчни компоненти от органа, за да се премахне имуногенният фактор и така да се намали рискът от отхвърляне. Усилията са насочени към изясняването на въпроса как предходни операции на дихателните пътища са засегнали стволовите клетки и регенерационните способности на тъканите. Например екипът на д-р Сюзън Рейнолдс от една от най-големите педиатрични болници в САЩ изследва стволовите клетки, които изграждат епитела на органите на дихателната система. Изследователите от Raynolds Lab установяват, че заболяванията на белите дробове водят до биологично остаряване на популацията от стволови клетки в дихателните пътища. Учените се надяват, че тази информация ще спомогне за подбора на пациенти, чието състояние ще се подобри значително след трансплантирането на частично децелуларизирана присадка на трахея.

Въпреки провала на Макиарини с биосинтетичните трахеи, изследванията в областта на органните трансплантации продължават да се развиват, а възможностите за лечение на пациенти с увреждане на трахеята ще стават все повече.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kiberpunk-2077-udovolstvie-i-ludonarativen-disonans/

Миглена Николчина: Всички сме играли в прехлас „Киберпънк“ (Cyberpunk 2077), така че, надявам се, да ви привлека в обща дискусия за една особеност на видеоигрите, която в предишен разговор Северина Станкева въведе чрез понятието „лудонаративен дисонанс“. Лудонаративният дисонанс назовава несъвпадението на повествованието и игровата механика, което е доста чест, дори преобладаващ момент. Северина дава като типичен пример „Последните от нас“ (The Last of Us),

където разказът се концентрира върху моралните дилеми на главния герой в постапокалиптичен свят на зомби зараза, а в същото време играчът прекарва времето си, поемайки контрол над този герой, да убива всичко живо и неживо, без въобще да е поставен в позиция да се двоуми.

Понякога този дисонанс е вграден в иманентната морална двусмисленост на света на играта – „Древните скрижали“ (The Elder Scrolls) с техните инфантилни и отмъстителни богове ми се виждат пример за това. Дисонансът разцепва сериозните и дори мрачни послания (не само наративни – те могат да включват визията, музиката и пр.) от чисто удоволствения компонент на приключението, битките, преодоляването на препятствия и опасности, търсенето на разни потайности, решаването на ребуси и пр.

В случая с „Киберпънк“ този дисонанс ми се видя – за разлика от други случаи, когато просто го приемам – като особено скандален. Играта е мрачна, много мрачна. Тя ни въвежда в един ужасяващ свят, който дори не е съвсем дистопиен, а си е реалистично кошмарен с днешна дата. И заедно с това играта е хипнотично удоволствена – не просто увлекателна, потапяща и пр., а сладко омайваща като прелъстителните чудовища, които среща Одисей. С часове зарязвах всякакви сюжетни драми, за да се плъзгам по магистралите, да обхождам бордеите, да участвам в улични схватки. Създателите на играта съзнават този дисонанс, който приписват на самата ни епоха на „обществото на зрелището“ (да го кажем по Ги Дебор).

Като пример – който може да бъде разглеждан като изоморфен, умален вариант на играта като цяло – ще дам страничната линия на „Грешника“ (Sinnerman). Убиец, претърпял религиозно преображение в затвора, по собствено желание е заснет в „невротанц“ (braindance), в който е прикован на кръст и умира. Играчът може чрез аватара си да закове пироните. За Грешника това е абсолютно сериозно, той поема ролята си на жертва и като изкупление, и като религиозно послание. За екипа, който снима, това е артистична амбиция и финансов удар. За хората, които ще гледат – вълнуващ спектакъл. Жертвата е илюзорно зрелище, разядена е от всички възможни грехове (от сребролюбието до убийството, до сатанинската гордост), но във всичко това тя е истинска и покъртителна. Този епизод ми се струва метакоментар на играта като цяло.

Въпросът все пак си стои –

не изяжда ли зрелището сериозността на смисъла?

Северина Станкева: Лудонаративният дисонанс е много интересно понятие – хем улавя много типичен за игрите проблем, хем ми се струва подвеждащо, доколкото противопоставя лудическите аспекти (онова, което играчът прави в играта, плюс менюта, механики и др.) на наративните, все едно това са различни неща. По този въпрос аз съм съгласна с Еньо Стоянов, който в един ваш разговор¹, както и в други свои текстове² много ясно показва, че лудическото е също разказ, доколкото, много опростено казано, е код, който получава репрезентация вътре в играта. Някои игри се възползват хитроумно от това, за да усилят ефекта от вживяването.

Поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed) постоянно прави това. Всички HUD³ елементи (миникарта, посока на движение, точки живот, нива и прочее) тя представя като част от интерфейса на Анимус – машина за виртуална реалност, която позволява да изживееш генетичните спомени на предците си. Тоест по-коректно е да говорим за противоречие или липсата на такова между две нива на повествованието.

Колкото до „Киберпънк“, според мен тя е доста резонантна игра и това, което описваш, е доказателство в тази посока. Фигурата на града е дистопична не въпреки удоволствията му, а именно заради тях, както и придружаващите ги експлоатация, мизерия и страдание. Градът всмуква и омайва персонажа с необятните си възможности за наслаждение и легендарна слава, с образа си (Ги Дебор твърди, че спектакълът подменя действителността с репрезентацията), но омайва и играчa по аналогичен начин – винаги има какво още да се прави, да се види, да се открие. В същото време славата и игралното любопитство реално се състоят в извършването на предимно отвратителни дела, типични за един наемник. В този смисъл мисля, че играта е изключително самосъзнателна и използва пълноценно потенциала на изразните си средства. Един от въпросите ѝ е възможно ли е да се създаде и преживее онова, което Дебор нарича ситуация – живи, автентични моменти, които излизат отвъд пасивната консумация. Дали закованият на кръста все пак не преживява нещо такова?

Миглена Николчина: Аз мисля, че ти отместваш смисъла на собствената си реплика от предишния ни диалог. Концепцията лудонаративен дисонанс ми се вижда интересна, ако минава през лудическото и наративното, а не между тях. Игрите изострено поставят една стара естетическа дилема, която у Боало изглежда така:

Изкуството дори чудовище най-зло
като приятно да представи би могло.

Дилемата тогава е, че забавното може да вземе връх над поучителното… но проблемът е интересен, когато те работят едно срещу друго.

Еньо Стоянов: Моето допускане за обичайния начин, по който се говори за „лудонаративния дисонанс“, както подсказва и Северина, е, че не става въпрос за нещо, което остава външно на наратива. Струва ми се, че не бива да мислим „лудическото“ и „наративното“ като някакви идеални същности, които после лесно се въплъщават съответно в игровата механика и наратива на играта. „Лудическото“ може би не е нищо друго, освен това, че участваме с действия в събитията, които дисплеят на играта показва последователно, тоест които се оказват разказани там за нас покрай участието ни. Тъкмо затова предпочитам да говоря просто за „наративен дисонанс“ при видеоигрите.

Разказът, сюжетостроенето в игрите изобщо, се поема от различни системи, между които може да се породи напрежение. Има аспекти на разгръщащата се по време на игра история, които се контролират от дизайнерите, от техните писатели, те са фиксирани за играча и неподдаващи се на пряка манипулация от неговите действия, позволено му е само евентуално да ги реконтекстуализира смислово. От гледна точка на производството тъкмо тези елементи са наричани твърде рестриктивно „разказ“. Може би тук е по-редно да говорим за „основен сюжет“, „основа наративна ос“ или нещо подобно. Игровата механика е друга система, обособено „перо“ от производствени дейности на дизайнерите, различно от писането, с което те снабдяват играта, което е отворено към действията на играчите, отдаващо им ограничени вариативни възможности за намеса насред тези фиксирани форми⁴.

Но не бива да забравяме, че „действието“ и неговото представяне са ядрото на историческия ни опит за сюжетност поне от времето на Аристотел. Действията, включително тези на играча, но и тези в обичайното ни всекидневие, сa обрамчени от цяла мрежа смислови ориентири, те имат смислов хоризонт: правя х, за да y, та да z и т.н., нещо, което се случва в играенето, дори играта да не контролира еднозначно поведението на играчите с предпоставена за тях цел (в тези случаи те са стимулирани сами да си я набавят). Но действията на играчите, ставащи част от наратива на играта с това, че дисплея им ги „представя“ в самото им извършване, могат да се окажат в смислов разнобой с написаното от дизайнерите.

В „Киберпънк“ основният сюжет предпоставя незаобиколима от играча мотивация за управлявания от него герой – героят е заплашен от изличаване на собственото му аз заради софтуер, който пренаписва психиката му с тази на друг човек, и трябва да се бори за своето оцеляване. Същевременно тази мотивация се разколебава от това, че игровата механика тласка играча към множество разпръснати из света на играта дейности без пряка връзка с този основен сюжет: например разпределените из пространството на града множество полицейски сигнали, съобщаващи за престъпление в ход, в което играчите са индиректно „подканени“ да се намесят, за да го предотвратят. От гледна точка на основния сюжет подобни дейности са разхищения на усилия, подкопаващи собствената му спешност. Центростремителността на основния сюжет се разминава с центробежността на подобни форми на второстепенни интеракции в играта. Доколкото разминаването тук е смислово, то е във наратива на играта. Появява се нещо като сблъсък между два сюжета: в единия имаме герой, който се бори всячески да оживее, в другия – герой, който пренебрегва собственото си оцеляване, занимавайки се с тривиални по своя залог неща.

Редом с това обаче Миглена не без основание настоява на някаква принципна роля на нещо като наслада, подкопаваща самия наративен строеж на игрите. Игровата механика е съвкупност от действия, които са предоставени на играчите, но те са краен брой и обемат по-голямата част от времето на взаимодействие в играта. Затова и дизайнерите се стараят да привилегироват действия, които сами по себе си са приятни дори когото рутинно се повтарят. Когато тези действия се окажат на голяма дистанция от мотивационните смислови структури на основния сюжет, възниква възможност за тяхното изолиране и обособяване от тях. Те стават сякаш автономни, почват настоятелно да вписват своеобразна забрава относно наративните смислови рамки, които иначе ги определят, забрава, която психологически се превръща в нещо като самозабрава в преживяването на играча.

Тоест докато в „Киберпънк“ механично минаваш от един полицейски сигнал към следващия, самият въпрос „Защо моят герой се занимава с това?“ започва да глъхне за сметка на едно наслаждаване в голото повторение и неговите микрозадоволявания. Това, разбира се, може добре да се опише посредством психоаналитичен речник. Но дали това е аспект, произтичащ въз основа на някаква сила на „лудическото“? Не съм сигурен, все пак има игри, развиващи пародиен или абсурдистки основен сюжет, сам подкопаващ възможността за смислова организираност на съвкупността от случвания в играта, например „Притчата за Стенли“ (The Stanley Parable) и игрите от поредицата „Сейнтс Роу“ (Saints Row)⁵. Не бива да забравяме опита от други изкуства – например многобройните форми на литературно писанe, в които езикът от стожер на смислова организация се превръща в самоцелна „игра на означаващото“. Казано иначе, някакво дезинтегриране на наратива може да се въвежда и чрез писането, което влагат самите дизайнери в играта.

Николай Генов: Дисонансът, предизвикан от употребата на самото понятие за лудонаративен дисонанс, ми се струва любопитен. Вече има и статии, които се стремят да обхванат разнородните интерпретации на термина⁶. Аз обаче трябва да призная, че в случая се изкушавам да го мисля през един въздействащ пример, защото играта предлага чудесни възможности за това. По-конкретно искам да се спра на споменатата вече от Миглена сюжетна нишка, проследяваща последния ден на Грешника.

Въпросът за автентичността, повдигнат в края на изказването на Северина, е наистина ключов тук. Не знам дали може да се смята за съвпадение⁷, но в своите добиващи все по-голяма популярност занимания с т.нар. фантоматика (или виртуална реалност) Станислав Лем се спира именно на този казус: може ли изобщо да се пресъздаде по автентичен начин Христовото разпятие в режим на дигитална симулация, или в това, което „Киберпънк“ нарича braindance (и което аз съм склонен да разглеждам като протофантомат). Трудността според полския фантаст би произлязла именно от едно, да го наречем, лудонаративно разминаване: закачката е, че няма да знаем какво да правим с мазохист на кръста.

Джошуа Стивънсън очевидно не е такъв; той е само една матрица, която трябва да произведе добър продукт за консумация. Колко „добър“ ще е този продукт, в случая зависи от степента на синхронизация между вътрешния свят на протагониста и сценария, който той следва. От разговорите и действията на играча резултатите могат да варират в зависимост от това дали Ви успява да разколебае Стивънсън, но това не е толкова важно; по-скоро се спирам на случая, за да насоча вниманието ни към обратния ефект – този на лудонаративната хармонизация, тъй като си мисля, че взаимодействието ѝ с лудонаративния дисонанс по принцип стои в основата на самото игрово преживяване. Краткият разказ за Грешника наративизира тези два аспекта и ни превръща в свидетели на оголването на поне едно тайнство.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tuk-li-si-petre/

И с невъоръжено око се вижда, че звателните форми в българския език залязват. Това може да се окаже единственото твърдение в цялата статия, с което всички четящи ще се съгласят, независимо кои обръщения предпочитат – традиционните Иване, Елице или по-новите Иван, Елица.

За и против звателните форми

Днес отношението към звателните форми е доста противоречиво по мои наблюдения. За да се убедя още веднъж в това, а и за да придобиете вие по-детайлна и достоверна представа, реших да поискам мнението на българите в социалната мрежа Х, като им поставих следния въпрос: „Ако сте мъж и трябва да се обръщат към вас с Иване, Емиле и т.н. или сте жена и обръщението следва да е Елице, Радке (да завършва на -е), как лично приемате тези форми, дразнят ли ви и защо? (За Галино, Павлино и под. е ясно, че са груби.)“

Отговорите варираха от „Аз полудявам, когато чуя името си с е накрая“ до „Поправям винаги, ако някой не го спазва при общуването си с мен“. Имаше и по-умерени реакции, разбира се, но откликнаха неочаквано много хора (като за българския Х), някои водиха спорове помежду си и всичко това показва, че темата ни вълнува.

Защо всъщност се впечатляваме толкова от начина, по който се обръщат към нас? Първо, защото личното име индивидуализира всеки човек и става неизменна част от него още от първите му дни на този свят. Това име си е наше и макар че другите го използват по-често, притежаваме го ние, и то за цял живот. Второ, изборът на обръщение често издава отношението и чувствата на околните към нас. Едно е да ти кажат Гергана или Василе, друго е да се обърнат с Гери или с Васко, Васе.

Все повече хора свързват книжовните звателни форми на мъжките имена с отрицателно отношение към тях самите като личности. Отговорите в импровизираната ми анкета го потвърждават:

Жена ми, като ми е сърдита, ми вика Орлине. Непознати хора ги усещам как не им харесва да ми викат Орлине, и ми казват Жечев.

Имам сигурно 20 различни умалителни имена. Наско, Стасе, Анастаско и т.н., но Анастасе е само за ядосани.

Кажат ли ми Александре, значи се е включила BG-ALERT за предстоящо бедствие.

Румене ме дразни, не знам защо, но аз го използвам към себе си, като направя глупост.

На мен също ми се е случвало да се ругая наум, започвайки с Павлино, а веднъж една моя приятелка, недоволна от себе си, каза на глас: „Станиславо, голяма патица си!“ Женските звателни форми на -о са особено подходящи в тези случаи, защото се възприемат като груби и неучтиви и поради тази причина от около половин век не се употребяват в книжовния език¹.

Неотдавна в разговор с гимназисти един от тях сподели, че предпочита да му казват Иван, защото Иване му звучи грубо и обидно – всъщност точно както Павлино и Станиславо. Тогава това ми се стори странно, но сега, имайки пред себе си и отговорите в анкетата, мисля, че при мъжките имена в момента е в ход процесът, който вече е завършил при женските звателни форми на -о. Интересно би било да се направи социологическо изследване на езиковите нагласи, за да разберем колко е напреднал този процес, защото много са и гласовете в подкрепа на звателните форми:

Ако няма -е, ми звучи префърцунено, чуждестранно едно такова.

Изключително ми е неприятно, когато някой не познава българския език и не използва звателния падеж.

Аз намирам за грубо точно обратното – без звателна форма имената звучат дистанцирано, сухо и безлично, като на предмети, а не на хора.

Здравейте, Мартин! е безумно и ми звучи, сякаш говоря с неграмотен човек.

Общата картина на отговорите за и против е доста пъстра, а някои от коментарите бяха неочаквано образни и емоционални. У едни хора звателните форми задействат защитните механизми (асоциацията с BG-ALERT) и спомени от детството („Като израстващ индивид, Емиле се използваше почти изцяло когато трябва да ми се повиши тон за нещо“), за други обръщенията без окончание -е са сякаш „към робот или куче“.

Да диференцираме имената

След това емоционално начало е редно да подходим по-детайлно и по-хладнокръвно към проблема, като го разчленим, доколкото е възможно. Вече стана ясно, че не всички звателни форми са приемливи в книжовния ни език, а също така по-рядко се срещат и в по-непретенциозното ни общуване – ярък пример са женските звателни форми на -о (Павлино, Марийо, Божано).

Част от мъжките имена, които българите носят от векове, изобщо нямат звателна форма заради своя завършек, например Георги, Христо, Никола, Петко, Илия, Радой. Ако изключим Радой, останалите са често срещани², съответно често се употребяват обръщения, които не са звателни форми.

Все повече новородени деца получават чужди имена. За онези, които веднага ще лепнат на родителите етикета „родоотстъпници“, ще отбележа, че имена като Стефан, Михаил, Елена, смятани за традиционни, също са с чужд произход, само че са навлезли у нас преди повече от хилядолетие. И така, сравнително новите за нашата именна система Адел, Никол, Матео, Макс, Дейвид, Стивън си нямат звателни форми. Разбира се, може да се насилим и да кажем Дейвиде, Стивъне (Максе ми изглежда само теоретично възможно), но дисонансът поне в моето съзнание е толкова силен, че отеква в черепната ми кутия.

Подобно категорично чувство за неуместност изпитах преди две-три години, когато трябваше да напиша имейл на един Петър. С този човек се познаваме от деца, но не сме поддържали никакви отношения през годините и не бих могла да започна със Здравей, Пепи или Пешо, ето защо написах Здравей, Петре. Изведнъж това начало ми се стори грубо, макар че редовно използвам звателните форми при мъжките имена: Здравей, Момчиле, Радославе и т.н. Известно време се чудих, тъй като и Здравей, Петър не беше приемливо за мен, накрая изтрих обръщението, оставих само Здравей и продължих да пиша на нов ред по същество. Грубо ми звучат също Димитре, Александре – вероятно заради звукосъчетанията тр, др, но към един Александър се обръщам със звателната форма, защото съм го питала и той ми е отговорил, че предпочита да му казвам точно така.

Впрочем този подход ми се струва уместен и бих го препоръчала, особено ако вече сте на ти с някого и се очертават бъдещи контакти помежду ви: попитайте го как предпочита да се обръщате. Така ще спестите на себе си чуденето, а на събеседника – неприятни емоции, в случай че избраният от вас вариант го дразни.

Към по-близки хора често се обръщаме със съкратени варианти на имената, които същевременно звучат и по-мило. За приятели и роднини Борислав, Борислава и Боряна са Боби; Стефан е Стеф; Елица и Елена са Ели; Лиляна и Лилия са Лили; Мартин и Мартина са Марти; Антон, Антоанета и Антония са Тони. Вероятно съкратените форми се предпочитат, защото, първо, са по-кратки и второ, отразяват близостта в отношенията. Така или иначе, по този начин избягваме употребата на звателните форми.

Такова избягване се наблюдава при женските имена, които завършват на -ка, и според книжовната норма трябва да казваме Иванке, Йорданке, Здравке, Калинке. Вместо тях се предпочитат умалително-гальовните Ванче, Данче, Здравче, Калинче, които формално завършват на -е, но това е част от наставката -че, с която се образуват умалителни съществителни³, тоест формите са квазизвателни.

В действителност вече нямаме компактна подгрупа лични имена, в която звателните форми да се употребяват последователно. По-интересно от гледна точка на езиковата логика и развитие е не че тези форми отпадат, а поради какви причини толкова дълго са се задържали след разпадането на падежната система в нашия език.

Историята на езика е важна

Отпадането на звателните форми не е започнало вчера и дори не в началото на ХХ век, както смятат немалко езиковеди. Първите примери за употреба на форми за именителен падеж вместо звателен се срещат още в писмени паметници от края на Х и ХI век – Мариинското евангелие и Супрасълския сборник⁴. В по-късни ръкописи се откриват повече такива примери. Това развитие изглежда в съзвучие с общия развой от синтетизъм към аналитизъм в българския език, чиято най-ярка проява е разпадането на падежната система.

Оказва се обаче, че към звателния падеж трябва да подхождаме по-внимателно, защото той си е малко особен.

Че звателните форми не са падежни форми, се вижда и от факта, че те са отпаднали в някои от славянските езици, напр. руски, макар че в тях е налице запазена падежна система, както и обратното – те се пазят частично в езици като български например, в които падежните форми са изчезнали,

пише Руселина Ницолова⁵. Нейното мнение се споделя и от Петър Пашов⁶, а особеното естество на звателния в сравнение с останалите падежи се изтъква също от Александър Теодоров – Балан, Любомир Андрейчин и др. От друга страна, „звателният падеж има много общо с именителния“, както отбелязва Светомир Иванчев⁷, и тук е мястото да кажем, че в старобългарската именна система при много от имената звателните и именителните форми съвпадат, например при съществителните от среден род и в множествено число.

Илияна Гаравалова разглежда звателните форми в светлината на апелативната функция на езика (оказване на влияние върху събеседника, подтикване към действие и др.), като функциониращи в съвсем различна категория – вокатив. Употребата на съкратени (Марги, Краси) и умалителни варианти (Анче, Венче) като споменатите по-горе според нея са начин имената „да бъдат включени в българската звателна парадигма“. Това е интересно гледище и заслужава внимание, но лично аз съм скептична по отношение на „жизнеността и функционалността на т.нар. звателни форми“ и най-вече на перспективността им като цяло.

Според мен „класическите“ обръщения с окончание -е (Иване, Елице) са обречени на отмиране. Този процес може да продължи и десетилетия, и векове. Влиянието на чуждите езици (в миналото – на западноевропейските и руския, а днес – основно на английския), в които липсват аналогични форми, също не е за подценяване, но е важно да се знае, че отпадането на звателните форми е вътрешноезиков процес. Посоката му е ясна и необратима, колкото и да не се харесва на мнозина.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kogo-ne-pazi-zakonut-za-zashtita-ot-domashno-nasilie/

В началото на 2023 г. със съквартирантките ми решихме да гледаме обсъждането на измененията в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) в Народното събрание. Очаквахме интересна дискусия, но уви, станахме свидетели само на скандали, невежество и тук-там реч на омразата. Това, което не можахме да проумеем с 21-годишните си мозъци, беше: защо дебатът не се концентрира около защитата от домашно насилие, при положение че всеки се изказва колко е против него и колко е загрижен за пострадалите?

Вместо това обаче се говореше за „джендър идеология“ (каквото и да означава това), а Десислава Атанасова и Корнелия Нинова открито се хвалеха, че техните парламентарни групи са спрели ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. И тези хвалби – на фона на нарастващите случаи на брутално насилие над жени и бездействието от страна на държавата. 

Предположихме, че голяма част от депутатите може да се страхуват – да не би случайно да дадат права и защита на една група граждани. Народният представител от БСП Иван Ченчев беше възмутен, че законопроектът на Надежда Йорданова и група народни представители предвижда замяна на термина „фактическо съпружеско съжителство“ с „интимна връзка“, тъй като второто е по-широко понятие и ще може да предостави защита на всички двойки (такова предложение в законопроекта към онзи момент нямаше). Ченчев едва ли е предполагал, че няколко месеца по-късно Народното събрание ще се опитва да дефинира понятието „интимна връзка“, за да може законът да предоставя адекватна защита и на пострадалите в хетеросексуални отношения. Защото в опити да не се дадат права на едните, пострадаха и другите, както показа случаят с Дебора Михайлова, обезобразена от мъж, с когото не е съжителствала. Това даде тласък на включването на интимните връзка в закона.

Въпреки заявката на правителството да се бори с домашното насилие, все още не са изградени ключови механизми за справяне с проблема. 

Домашното насилие, на което са изложени ЛГБТИ+ хората в България днес

Две години по-късно ЗЗДН все още не защитава еднополовите двойки. А тези връзки не са имунизирани от насилие. Изследване на Фондация „Билитис“ по проблема с домашното насилие сред ЛГБТИ+ двойки, в което са се включили 91 респонденти, констатира, че една трета от интервюираните са преживели насилие от страна на партньор, а две трети – от страна на родител.

Осъзнаването обаче, че това, през което пострадалите преминават, е домашно насилие, идва доста по-късно, споделя Робин Златаров, проектен мениджър във Фондация „Билитис“. Нито един от респондентите в проучването не е докладвал в полицията, че е подложен на някакъв вид тормоз. Пострадалите не са сметнали, че ще ги вземат на сериозно, обясни Златаров.

И има защо. Адвокат Силвия Петкова, която и е официална сътрудничка на „Билитис“, разказа пред „Тоест“ за случай на насилие между гей мъже, продължило година и половина след прекратяване на връзката. В един от случаите при подаден сигнал до тел. 112 патрул не е изпратен с аргумента, че полицията не се занимава с „педерастки работи“. 

Пострадалите не търсят полиция от страх, че ще станат обект на дискриминация и че тя няма да си свърши работата. Това потвърждава и Робин Златаров: 

„Когато хората се обръщат към нас за каквото и да е насилие, те не знаят към кого [другиго – б.р.] да се обърнат. Те ни се доверяват като ЛГБТИ+ хора, които имат нужда от някакъв вид подкрепа, ние сме първата инстанция и първият праг на доверие.“ 

Къде може да се потърси помощ?

„Билитис“ поддържа чат линия за подкрепа, която е активна всеки делничен ден между 18:00 и 22:00 часа. Доброволците в нея са поне в четвъртата си година на обучение по психология и получават допълнителна подготовка от страна на фондацията, а работата им се наблюдава от сътрудник на „Билитис“. Доброволците се опитват „с въпроси, с побутване“, по думите на Златаров, да разберат от каква помощ има нужда пострадалият, за да го пренасочат към психотерапевт, адвокат или към по-подходяща за конкретния случай организация.

По-често подавани сигнали към организации като „Билитис“ и Single step са за тормоз от страна на родител. ЛГБТИ+ хората могат да търсят закрила по ЗЗДН, ако са подложени на системен тормоз от страна на членове на семейството, а децата между 14 и 18 години имат право да поискат от съда издаване на ограничителна заповед без подпис на родител. Неясно е какво би станало с деца, чийто родител или осиновител е във връзка с човек от същия пол. Според закона извършител на домашно насилие може да бъде съпруг или партньор на родителя, но ако държавата не признава съществуването на еднополови връзки, как може да се докаже, че детето е пострадало в условията на домашно насилие? 

Една от известните организации, които оказват помощ при домашно насилие, е Фондация „Асоциация Анимус“. Оттам обаче уточниха пред „Тоест“, че рядко ги търсят ЛГБТИ+ хора. В „Билитис“ сигнали за домашно насилие от страна на партньор почти липсват, макар данните от проведеното от фондацията изследване да сочат, че такова насилие съществува. 

На теория всеки ЛГБТИ+ човек би трябвало да може да потърси защита в кризисен център. Но в много общини няма такъв, а в наличните местата са крайно недостатъчни. По-сложна е ситуацията с транс жените, които не могат да бъдат настанени в център за жени, защото по документи са мъже. Това е и общността, която докладва най-малко случаи на насилие. 

Спорната дефиниция на „интимна връзка“

Домашното насилие не е феномен само за хетеросексуалните двойки, но те получават защита от закона, а останалите – не. „Причината за това се състои във формулировките „семейна връзка“ и „фактическо съпружеско съжителство“ – понятия, които българското национално право тълкува стеснително, считайки, че обхващат семейството в тесен смисъл (брачна връзка)“, разяснява адв. Петкова в доклада на „Билитис“ за насилието в ЛГБТИ+ двойки. 

През август 2023 г. Народното събрание се опитваше да дефинира „интимна връзка“, като защитата на ЛГБТИ+ хората отново беше пренебрегната и интимната връзка си остана запазена само за хетеросексуални двойки. Въпреки законовото ограничение обаче понятието все още има двойствено значение. 

В цитирания доклад Петкова изказва мнението, че макар в тесния смисъл дефиницията за интимна връзка да включва само лицата в разнополови двойки, е възможно и по-широко тълкуване. Основанието за него е, че формулировката в закона изключва интерсекс хората, а техният пол не може да се определи еднозначно като мъжки или женски. Тя стига до извода: 

„При това по-широко тълкуване може да се приеме, че нововъведената възможност за закрила от домашно насилие обхваща както интимната връзка между две лица от мъжки и женски пол, така и интимната връзка между две лица от мъжки пол и две лица от женски пол.“ 

Ето един пример, от който става по-ясно как понякога и за държавата не е лесно да определи дали става въпрос за хетеросексуални, или хомосексуални отношения:

Има интерсекс хора, които са записани като жени при раждането си, тъй като тялото им прилича на женско, но впоследствие се оказва, че имат мъжки хромозоми и полови органи. На много от тях им е извършена т.нар. „нормализираща“ операция за „утвърждаване“ на пола, за да продължат да живеят като жени, само че Конституционният съд и Върховният касационен съд приемат, че полът може да бъде единствено биологичен. Тези хора са жени по документи, но мъже според двете съдилища. И ако имат връзка с мъж и във връзката има насилие, то ще бъде ли насилие при еднополова двойка, или не?

Възможността за двойствено тълкуване би довела до противоречива съдебна практика, но тъй като такава все още няма, не може да се заведе и тълкувателно дело.

От описаното по-горе обаче възникват три въпроса.

Първият е къде попадат интерсекс хората, тъй като те не могат да бъдат категоризирани в мъжки или женски пол. 

Вторият въпрос е не следва ли да подлежат на закрила по Закона за защита от домашно насилие еднополови двойки със сключен в чужбина брак.

И третият важен въпрос е започната ли е процедура по създаване на правна рамка за признаване на еднополови връзки, както предвижда решение срещу България на Европейския съд по правата на човека от 2023 г. И ако не, защо?

Компетентно да отговори на тези въпроси е Министерството на правосъдието. На 31 март 2025 г. отправих питане към него по електронната поща. В началото на април се свързах с Министерството по телефона и получих уверение, че имейлът ми е пристигнал. До редакционното приключване на статията не съм получила отговор на въпросите си. 

Какво пише в Наказателния кодекс?

Макар законът да изключва ЛГБТИ+ хората, Наказателният кодекс (НК) би могъл да обхване еднополови връзки. В него липсва уточнението, че домашното насилие трябва да е между мъж и жена. Според чл. 93, т. 31 от НК престъплението е извършено в „условията на домашно насилие“, ако то е физическо, сексуално, икономическо или психическо и е осъществено спрямо член на семейството или някого, с когото насилникът живее в едно домакинство. 

Домашното насилие само по себе си не е престъпление, уточни Силвия Петкова за „Тоест“. С други думи, човек може да бъде съден не просто за домашно насилие, а че е извършил нещо в условията на домашно насилие. То може да бъде утежняващо вината обстоятелство за някои престъпления и съответно те да подлежат на по-тежко наказание. 

Според ЗЗДН при нанасяне на средна телесна повреда на съпруг наказателното производство се извършва само при сигнал на пострадалия до прокуратурата. Българската Конституция обаче приема, че „съпругът“ може да е само лице с противоположен пол. Ако се позовем на дефиницията в НК, насилие в еднополова връзка ще се преследва по общия наказателен ред и независимо от волята на пострадалия (тоест без да се налага жертвата да подава сигнал до прокуратурата), което пък предоставя по-добра защита на лица от един и същ пол, които са в интимна връзка. 

Адв. Петкова обобщи ситуацията така: ако се позовем на НК, пострадал от насилие може да бъде човек, който живее или е живял с извършител от същия пол. В този случай пострадалият може да сезира прокуратурата, която трябва да се заеме с разследването. „Друг е въпросът вече доколко ще се осъществи качествено разследване, така че да се стигне до реално предаване на съд на извършител на престъпление в условията на домашно насилие и до реалното му осъждане. При всички положения, когато се намираме в условията на наказателно производство, съдът се позовава на дефинициите в НК“, заключи Петкова. 

Тя допълни и че при престъпления, извършени в условията на домашно насилие, се търси закрила и по двата закона. Ограничителната заповед се издава в срок от 24 часа след подаване на искането по ЗЗДН, докато издаването на такава забрана по НК изисква привличане на лице като „обвиняем“. За да има обаче „обвиняем“, са нужни достатъчно доказателства, чието събиране може да отнеме месеци или години. 

Недоверие в институциите

Във всеки случай, при непосредствена опасност за живота трябва да се звъни на 112, съветва адв. Петкова. Тя обаче обръща внимание, че диспечерът на телефонната линия винаги задава въпроса дали пострадалият и извършителят се познават. И ако разбере, че са в еднополова връзка, има риск да не изпрати патрул. 

Това обяснява притесненията на ЛГБТИ+ хората да звънят на 112, които е констатирал Робин Златаров. Той разказа, че пострадалите обикновено питат за други алтернативи в чата на „Билитис“. 

Златаров уточни, че е напълно възможно да има позитивни примери на добро отношение от страна на полицията към пострадал, но в практиката си се е сблъсквал най-вече със сигнали за негативно отношение.

Както гражданите имат задължение да спазват законите на държавата, така и държавата би следвало да защитава гражданите си безусловно. Случаите на пострадали и дори убити в условията на домашно насилие няма да намалеят, докато институциите не започнат да приемат сериозно всеки сигнал за пострадал.

Всеки, преживял домашно насилие, следва да може да получи защита. Законът обаче оставя една уязвима група без подкрепа, като не припознава съществуването на еднополови връзки. Домашно насилие сред ЛГБТИ+ двойките има, но липсата на доверие в институциите кара много от пострадалите да не търсят помощ. Тези случаи остават скрити за държавата, което повдига въпроса: може ли да се борим ефективно с проблема, ако не знаем действителните му измерения?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/politkorektnost-po-bulgarski/

Един от въпросите, който буди най-много спорове в обществото през последните вече около десет години, е този за така наречената политкоректност. В действителност става дума за термин, който в Америка се налага през 90-те години, а по-късно бива заменен от по-актуални названия. По времето на първия мандат от управлението на президента Тръмп той се наричаше „борба за социална правда“ (social justice), а напоследък се възприе понятието woke, или „будна“ (за несправедливостите) култура“. В най-общи линии понятието поставя въпроса за наличието на структурни неравенства, основани най-често на расата и пола, в обществата на западните държави (но и не само). 

Може би своя пик политкоректността достигна през 2020 г., когато смъртта на Джордж Флойд предизвика бурни протести от страна на движението „Животът на черните има значение“, в резултат на които биваха събаряни статуи, преименувани сгради, проблематизирани моменти от цялата американска история. За мнозина това бе дълго чакана справедливост. За други – опасна крайност, заплашваща да се изроди в нова мутация на комунизма.

Признавам си, че аз лично сериозно се притесних от случващото се в онези години, когато всички бяхме безкрайно изнервени и заради коронавируса, сеещ смърт и предизвикал толкова ограничения при свободата ни на движение и контакт с други човешки същества. Стори ми се двоен стандарт, че нормалните човешки срещи са проблем, а за масовите протести се казва, че са безобидни или дори че рискът от избухване на нови огнища на пандемията е приемлив заради борбата с расизма. Тогава си спомням, че разговарях с моя приятел доц. Искрен Иванов и по човешки го запитах дали смята, че този тип протести ще стигнат и дотук.

Не само че ще стигнат, те са вече тук – отговори ми той. – Но няма да са като тамошните. Ще бъдат пречупени през нашата национална специфика.

Тогава не разбрах абсолютно нищо от това, което ми каза. Попитах го дали ще става въпрос за правата на малцинства като ромското или турското у нас. Но той отрече и повтори, че движението ще бъде пречупено през българската национална специфика. Отново не схванах, но малко по-късно и в България избухнаха протести, които бяха насочени срещу корупцията и стигнаха до създаването на така наречения Орловград, превърнал се в символ на съпротивата срещу властта. Тогава ми се стори, че тези протести действително напомнят на американските по това, че отново се стига до крайности – разнасяха се ковчези, сгради се целеха с риба и яйца. 

Но не ми хрумна, че може да става въпрос и за друг общ корен – борбата с привилегията.

На тогавашните протести имаше много студенти, учещи в чужбина и върнали се временно у нас заради коронавируса, който затвори и университетите. Това, което не беше наред в страната ни според тях, беше шуробаджанащината. Склонността да се назначават хора, които са верни, но не и умни. Гневът към т.нар. калинки, заради които тези млади хора, заминали в чужбина, не получават равен шанс в страната си, така както в Америка едни хора са уверени, че изостават по рождение заради цвета на кожата си.

И все пак прилика с дълбоки социални кливиджи, като расовото неравенство в САЩ, тогава не можах да намеря. 

Протестите минаха и заминаха. Байдън стана президент и това като че ли отне от кислорода на възмущение, захранващ западната политкоректна култура, имаща нужда да е в опозиция, за да бъде ефективна – неслучайно звездният ѝ миг настъпи по време на първото управление на Тръмп.

У нас протестът роди партии, които поставиха под въпрос управлението на ГЕРБ и за един кратък период дори задържаха партията на Бойко Борисов извън властта. Наличието на дълбоки, неразрешими противоречия относно геополитическата ориентация на страната направи този успех нетраен, но за известно време изглеждаше, че протестът е победил – както тук, така и там. Ако обаче в САЩ болезненият разговор за неравенствата предизвика остра реакция, то у нас той още не беше започнал.

Това се случи, след като Путин нападна Украйна.

И до ден днешен не мога да осмисля това събитие. Отново Искрен Иванов беше този, който ме предупреждаваше още преди години, че тази война е неизбежна. Аз до последно смятах, че тя не може да избухне. Рискът за Русия ми се виждаше прекалено голям, загубите, които тя можеше да понесе при атака срещу съседите си – твърде непоносими.

„Те не са рационални. Няма да ги разбереш, ако търсиш мотиви на действията им като на западна държава“, казваше ми Искрен, автор на книгата „Православната геополитика на Русия“. По-късно и баща ми каза същото: „Вашето поколение обича да калкулира плюсовете и минусите от едно начинание. Не можете да разберете култура като руската.“

Непосредствено след началото на войната като че ли обществото се обедини от възмущението си срещу агресора, беше солидарно с нападнатите, възхитено от дръзката им отбрана, като че излязла от подвизите на Гондор в книгите на Толкин. Това обаче не трая дълго. Глашатаите на режима в Кремъл, стъписани от първоначалния неуспех, навириха гребен и пронизителният им вой огласи социални мрежи и сайтове. Русия бе предизвикана, твърдяха те. НАТО я заплашваше до границите ѝ. Тя е тази, която е нападната. Тя е тази, която се отбранява.

Контрааргументите на спорната теза достигнаха мнозина, но за други се оказаха безсилни. Че НАТО вече граничеше до Русия с балтийските държави. Че с контрола на Москва над Крим възможното членство на Украйна в Алианса вече е на практика предотвратено заради негласната му политика да не приема държави, които не контролират териториите си, и по този начин да избегне включването си във война автоматично (независимо от реторическите сигнали в една или друга посока).

Нищо от това нямаше значение. Защото голяма част от българите обичат Русия. И не говоря (само) за действително великолепната, изумителна култура, изразяваща се в прекрасната литература, дръзко кино или красив балет. Говоря за Руската федерация, преди това за Съветския съюз, за самата идея за самодържавие. И сега сигурно се чудите: но какво общо има това с политическата коректност?

Общото е, че това е въпросът за привилегията в България. 

В Съединените щати едни хора са били роби, а други господари и тази рана не е зараснала никога, а периодично гнои до ден днешен. Но и в България се е случило нещо такова след 9 септември, когато съветските войски окупират страната и инсталират марионетен режим, който я управлява близо половин век. За една част от нашия народ този период е свързан с репресии и убийства, с несправедливо осъдени и безследно изчезнали близки, с ежедневни унижения от всякакъв аспект – колко дълга коса можеш да носиш, колко къса пола може да облечеш, къде можеш да пътуваш, какво можеш да си купуваш. 

Но за други не е така. За много хора комунизмът е като манна небесна, спуснала се от Съветския съюз, за да ги извади от мизерията на западналите села, от които произлизат, и да ги постави в уютни апартаменти (някои от които чужди) и приятна работа „на бюро“. Да цивилизова децата им и те постепенно да развият рефлекса едва ли не на аристократи – културни, образовани, пътували в чужбина и знаещи езици. 

Това развива лоялност, вярност, а понякога (но само понякога, други са отблъснати от това си минало) дори и любов към силата, която ти е дала всичко това – Съветския съюз и неговия наследник Руската федерация (обичта към царското време в Русия е рефлексия от опитите на Кремъл да примири различните периоди от историята си). Защото каква е целта на Путин, ако не да върне СССР, да спусне отново желязната завеса, да обърне стрелките на часовника назад? Това неговите сподвижници много добре го знаят, на това се и надяват, макар малцина да го разкриват толкова простодушно, както прави Костадин Костадинов със заплахите си да отвори отново лагера в Белене.

Тръмп обеща да направи „Америка отново велика“ и да възстанови славното десетилетие на 50-те, когато американският (бял) мъж можеше с работа в завода да гледа цялото си семейство. А жената (предполагаемо) е била щастлива да си живее у дома и да гледа децата, докато по телевизията се въртят реклами колко опасни са гейовете, а чернокожите са сегрегирани в градския транспорт, образователните институции, обществените сгради и т.н.

Путин обещава на русофилите и на комунистите да се върнат времената, когато те са решавали кой какви права има в обществото. И когато с един донос могат да зачеркнат цялото ти бъдеще.

Но не всички българи са съгласни с това, напротив, много не са и те водят борба с останалите – такава, каквато има между движенията на „будните“ и MAGA в Америка. Там либералите искат САЩ да ревизират погледа към историята си в частта с изграждането на институциите, твърдейки че те са заложени като несправедливи и расистки. А тук – да се погледне критично към ролята на Русия за независимостта на България още от времената след Освобождението, а може би и преди това. Там се опитват да премахнат паметниците, свързани с миналото на Конфедерацията и с нейния бунт за запазване на робството. Тук статуите, които възхваляват съветския окупатор, извисяващ се над не един и два български града – ПСА (или МОЧА) в София и Альошата в Пловдив, – са само най-фрапантните примери. 

Затова у нас БСП е партията, която се опитва да консервира, макар да е лява. Защото нейното минало е миналото на властта. Тази нейна характеристика, между другото, е и причината за много мъчителните разломи сред съмишленици. Част от тях са десни срещу комунизма у нас в лицето на БСП и автоматично са срещу демократите в САЩ, защото са лява партия, при това ставаща все по-радикална в ревизията си към историята. Други са либерали срещу Русия, която сега, наопаки на времената на Студената война, се ползва със симпатии от страна на републиканците. Разбирам и двете страни, макар да не искам да казвам на коя симпатизирам.

Лично за мен обаче е безспорно, че американската политкоректност достигна до крайности и започна да се усеща не като насочена „за“ представителите на малцинствата и жените, колкото „против“ белите и мъжете – нещо, което те също чувстват и което ги кара да подкрепят шоумена Тръмп, дори част от тях вътрешно да не харесват просташкия му маниер. У нас отрицанието на Русия сред демократите също е прекомерно обострено според мен. Редом с Путин се отрича и Пушкин, заедно със Съветския съюз и 9 септември се отхвърлят още Трети март и Освобождението. Това прави русофобите да изглеждат ирационални в очите на пасивното мнозинство, което не харесва инвазията на Путин, но не може да се откаже от симпатията си към Дядо Иван.

Факт е обаче, че в България има голям проблем с предимството, което децата на старата комунистическа номенклатура, свързана с Русия, имат пред останалите, свръхпредставени са във всички партии, дори в демократичните (спомнете си каква буря от негодувание предизвика номинацията на Васил Терзиев за кмет на София). Още по-голям е проблемът с отношението към историята и с това, че дните на болка и страдание за едни са символ на триумф за други. Опасявам се, че докато не разрешим това противоречие, трудничко ще стигнем до въпросите за расата и пола, които са в основата на културните войни сред държавите, в чиито политически семейства все още сме. Разбира се, стига да искаме – все пак България не е била колониална държава и нещата тук не могат и не бива да се повтарят на сляпо. Или поне могат да се избегнат някои грешки.

А що се отнася до САЩ, всичко ще зависи от това дали Тръмп ще успее да овладее икономиката, така че да върне силните времена на Рейгън и Никсън за Републиканската партия и с това да спечели културните войни, или ще бъде поредният президент, повален от високите цени, както стана с Байдън. За нас обаче може би е по-добре да се съсредоточим върху нашата държава, защото, увлечени в безспорно вълнуващите спорове около културните войни на глобалното село, може и да пропуснем как нашият Голям брат отново слага хомот на шията ни, за да ни поведе в друга посока.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sudba-svoboda-i-igrova-mehanika-sluchayat-indika-produlzhenie/

<< Към първа част

Миглена Николчина: Нямам предвид оная любов, казано с думите на Ханс Касторп, „обикновената“, „равнинната“, където се изчисляват заслуги и се сключват бракове. Индика харесва „лоши момчета“: по всяка вероятност Мирко я привлича именно с това, че еснафлията ѝ баща никога не би я омъжил за него. Иля повдига на степен трансгресивността на Мирко – не знаем какво точно е извършил, но е затворник, виждаме го да стреля, постепенно ще научим за средата му, която е нечистоплътна, на ръба на закона. В заекващото му „блатно“ говорене, в което на руски аз поне чувам обертонове на фронтмена на тази култура Висоцки, обсценното и безобразно циничното се съединяват без преход с високите регистри на социална и философска рефлексия. От тази амалгама, като контрапункт на социалното дъно, се ражда склонност към крайна идеализация, която намира израз в очакването на чудо. Иля не само спасява Индика от изнасилване, той, макар че мъничко се пробва в началото, няма да злоупотреби с нея, с нейната привлеченост от него – нали е „монахинка“! А и въобще той никога не би „уебашил“ (няма да превеждам тази дума от руския криминален жаргон) жена, дори ако тя като Индика му е отнела пистолета!

Не бих казала, че Иля я използва – в общото им странстване те са сдвоени и всъщност тя на няколко пъти активно избира – и кара него да избере – да са заедно („С тях или с мене, избирай!“). Иля е нерядко включен в съвместно действие с Индика/играча, а понякога поема инициативата, води, мести, спасява. Във всичко това разработчиците преплитат еротични закачки с нас – като моментите, когато Иля измъква Индика и тя пада върху него или когато се събличат да сушат дрехите си, разделени от импровизирана завеска. Не се учудвам, че играчите са се надявали това да има продължение. Повратният момент настъпва, когато Иля губи съзнание и Индика против волята му отрязва гангренясалата му измръзнала ръка, която той се е надявал кудецът да съживи. Оттук насетне Иля се отдръпва от нея, като я обвинява, че никога не е вярвала в чудото и че заради нея той не чува вече гласа на бога. В крайна сметка той открадва кудеца и брутално хвърля Индика в ръцете на преследвачите им – така, както някога тя е предала Мирко.

Епизодът с отрязването на ръката е бездънен. Разговорът, който двамата водят и в който ще чуем както отгласи от вековни философски спорове, така и търсенето им на път един към друг, е за свободата на волята, като темата за любовта на и към бога се преплита с темата за любовта, която не може без тяло. За да го спаси, Индика всъщност пренебрегва волята на Иля, действа като оня желан от нея бог, който, понеже обича, не позволява свобода на волята. И с това тя губи доверието на Иля, губи шанса за любов. Каква любов, ако не е свободна?

Но… все пак мисля, че това не е краят. След като избягва от тъмницата, Индика отново среща Иля. Като завързани са. Той е пиян – може би защото кудецът не работи, може би защото заради неработещия кудец е предал Индика, може би защото, продавайки кудеца, я е предал още веднъж, може би, уви, без чудото пройдохата просто е взел връх, твърде бързо си е спомнил пътя към заложната къща… В тази сцена Иля е доста жалък и трагикомичен. И все пак Индика го е спасила не в смисъл на просто оцеляване. Иля е музикант, можел е да свири на китара. В един покъртителен момент Индика го моли да ѝ посвири и той нажалено я пита: „Как?“ Във финала разбираме обаче, че Иля е намерил тромпет, на който смята, че ще може да свири с една ръка; за този инструмент е заменил кудеца. Сцената не е лишена от комизъм (черният хумор, гротеската, иронията са съществен аспект на играта), но може би тъкмо поради това бихме могли да си спомним, че Мирко пленява Индика със свиренето си и в сцената с жабите ѝ казва: „Ако успееш да стигнеш до мен, ще направя флейта специално за тебе…“

Но… да се върна на въпроса за игровото и да добавя към това, което ти вече каза за лудическите инструменти като елементи на разказа. В препятствията, които Индика и Иля преодоляват, прозират отломки от отвъдния свят на Данте (и не само, но разговорът ще стане прекалено дълъг) – лодкарят, който ни подсеща за Харон, грамадното куче, което ни припомня Цербер, слизането надолу до дъното от гниещи миазми, изкачването през „чистилището“ на спираловидната рибена фабрика, най-сетне храмът в място, наречено Спасов… Този път е свързан – тук са интерактивните моменти – с управляване на все по-мощни машини: ще се стигне дотам, че с кран крехката монахиня да мести цели зидове!

Забележителното в случая е, че както вече споменахме, тези игрови компоненти не са просто форма за включване на играча в играта като творческо взаимодействие, удоволствено затруднение, забавна главоблъсканица или възел за разклоняващи се сюжетни решения. Защо с печатна преса Индика отрязва ръката на Иля? Дали защото просветеното знание взема връх над суеверието, или защото това е печатница на етикети? В подобен мизансцен интерактивните засечки работят не само като елементи, но и като фигуративно – символично, морално и анагогическо, ако го кажем по Данте – надграждане на буквалното протичане на разказа. Саундтракът надгражда още едно ниво, успоредява наратива със своя собствен, тръгвайки от „Битие“ и „Изход“ и стигайки до „Апокалипсис“ и пророк Софоний, чието име означава „Яхве е скрит“… Къде – на руски куда – в кудеца? Можем ли да разчетем епизодите в играта през 24-те части на звуковия разказ? Във всеки случай този вид употреба на механиката на играта отваря неизчерпаеми възможности.

Северина Станкева: Що се отнася до провидението, забележително е, че и в двата случая, когато Индика му се опълчва, го прави във връзка с възлюбените си: първо оставя Мирко да бъде убит, вместо да изпълни своята роля в сюжета, тип „бягство на невъзможни влюбени“, независимо как Мирко би постъпил с нея, ако обирът успееше, а вместо да остави Иля да бъде чудотворно спасен, отрязва ръката му и това бележи окончателния разрив между двамата, но и обрат у самата нея, който донякъде го предизвиква. Обстоятелството, че спрямо тези аспекти на разказа, както отбеляза в началото, играчът няма думата, усложнява допълнително въпроса за свободната воля и кой всъщност я притежава. Въобще в течение на цялата история като че ли носителят на тази воля се сменя като в игра на пинг-понг – ту е дяволът, ту е Индика, ту е играчът.

Отрязването прави атеистичния прочит доста примамлив и историята на Индика може да се разгледа като постепенно отдръпване от религията. Обратът е окончателно завършен с отрязването на ръката — монахинката избира научно-техническото решение пред чудото. Това противопоставяне в играта не е толкова просто, но още от началото Индика сякаш клони към разума пред вярата. За това свидетелстват познанията ѝ по термодинамика, чрез които тя доста успешно управлява и поправя всякакви машинарии (включително въпросния гигантски кран) – в света на играта те са изцяло на принципа на парната.

Освен Харон, и Херон присъства. Още повече, след епизода с ръката, е емблематично как в кулминацията на размишлението си за провидението Индика се разсейва и така и не си довършва мисълта. Интересно е и как начинът, по който се кръсти (за това има специален бутон, който играчът задейства и се използва за преминаване на дадени сегменти или просто така), в течение на историята се променя и става все по-немарлив, докато накрая само махва с ръка и се отказва. Ние всъщност не знаем какви са обстоятелствата, при които Индика попада в манастира. Дали по собствена воля, обзета от вина, или баща ѝ я изпраща, така и не става ясно. В добавка, с това, което Дмитрий Светлов, творческият директор и режисьор на играта, казва за вдъхновението си и как сюжетът е донякъде базиран на собствения му живот и отдалечаването му от православието, атеистичната интерпретация става доста убедителна.

Искам да обърна внимание на два момента, които обаче я подриват. Първият е свързан с пейките – на ключови места в играта има разположени места за сядане, които показват съответната игрова зона от различни ъгли чрез пленителни умозрителни пейзажи. В много от тях гледната точка е през пролука или процеп, друг път неясно откъде, но в никакъв случай не е изобразен абстрактен птичи поглед или нещо подобно. Въпросът, който ме тормозеше през цялата игра, е кой гледа в тези отрязъци? Дали ние не виждаме бога, за когото ти спомена в началото, или той е ням?

Другият момент е свързан с вече отрязаната ръка. Иля я носи на гърба си. В сцената с кудеца и престрелката ясно се вижда как пръстите на тази ръка се движат. Защо се движат? Дали кудецът е щял да си свърши работата, но намесата на Индика прави това невъзможно? След този епизод, в чийто край Иля хвърля ръката си „по камерата“, където отново се забелязва разтварянето на пръстите ѝ при удара, повече не я виждаме. Какво се случва с нея? Въобще как трябва да си обясним всичко това? Дали ръката започва да води някакъв свой самостоятелен чудотворен живот оттогава насетне? Това би било в стила на дяволития хумор, с който играта изобилства и който много добре се връзва с атмосферата на мрак, мизерия, умозрение и еротика: Индика блъска стълби изпод монахини, боядисващи тавана; пали свещ пред иконата на Карл Маркс, но разбира се, не печели точки от това; вижда как човек с неясен пол, но много приличащ на игуменката на манастира, излиза от устата ѝ по време на служба, а след един от пъзелите същият закачливо си свирука мелодия от „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев.

Миглена Николчина: Изумителни детайли относно ръката, не бях ги забелязала. Що се отнася до техниката, тя наистина мощно, натрапчиво и в доста особени ретрофантастични форми присъства, като Индика непрестанно се проявява в управляването ѝ още от смешната машина в манастира, която пуска пара в зависимост от религиозните празници (още един пример за хумора на играта). При това често пъти пропорциите са нарушени, двамата се движат като Палечка и Палечко през фабриките, сред машините и тяхната продукция – рибните консерви например, които са гигантски; гигантска е сушилнята на грамадни риби, гигантска е и печатарската преса. Това пък ми се вижда коментар за напусналата човешките мащаби технология… или за това, че героите ни са още деца (единствената книга, която се споменава, е „Том Сойер“, където има детска любовна история).

Наблегнах на християнското не защото смятам, че можем или трябва да извлечем от играта някакъв доктринален отговор, а защото ми се струва, че то работи като интериоизирана матрица на самото търсене, на вглеждането в себе си, но и в света, тоест на онова „аз питам в себе си света“, за което говори Адриан Леверкюн, когото Томас Ман също среща с дявола. Особеното на тази матрица, която Данте налага в европейската култура художествено и която в основата си е християнска, но в която продължават да живеят архаичните растителни богове, е преминаването през ада, през познаването на злото, през „ходенето по мъките“, преди да се постигне просветление. Такова търсене е неспокойно, от Майстер Екхарт до Толстой то често води до обвинение в ерес и отлъчване – разбира се, от страна на свещенослужители като тези, които Индика и Иля срещат. Независимо от собственото ни стоене спрямо вярата, не можем да не изпитваме емпатия към самия процес на търсене и да не оценяваме неговата значимост както на личностно, така и на цивилизационно ниво.

Да не пропуснем и психоаналитичния поглед към отрязването на ръката: това си е чиста проба кастрация (преди това Индика безапелационно отнема пистолета на Иля). „Тъпа женска ревност!“ – възкликва той. Край на инфантилните фантазии, утвърждаване на закона. Има я дискретно и тази линия – от рибната фабрика, където в спомените на Иля и с честата в играта обсценна двусмисленост се появяват сдвоени миризмата на риба и прегръдката на майка му – към Словото, Логоса (печатната преса), Закона на Бащата (по Лакан), където ще се случи ампутацията, която ще позволи на Иля да оцелее. Ето един начин да видим обладаната от дявола кастраторка Индика като пратеница на бога… или на техническата възпроизводимост. Може би чудото не се случва, или напротив, случва се в оцелостяването на Индика и в – да го кажем така – уебашването на Иля.

Аз обаче продължавам да виждам надежда за двамата в отворения финал – тя се е заканила да отиде да го слуша и той е намерил инструмента, на който може да свири… което през епизода с Мирко е добило еротични обертонове, но през саундтрака може и да е тръбата на Dies irae. Играта започва с фантазия на Индика как пада, но! – в преобърнат, сякаш отразен във вода свят. Тоест това падане е и качване. Когато на финала излизаме от тъмницата, виждаме сгърчен в леда, сломен и отчаян човек, който рецитира стихотворение, описващо падане. Индика предава Мирко, но нейната наивна вяра – не само Иля вярва наивно – предава Иля в църквата. И Индика, и Иля са предали някого, предали са се един друг, „паднали“ са, той е убивал, тя също (индиректно, но и директно тъмничаря), квит са. Ако след осъзнаването на това има прошка, има любов, значи има и спасение…

Но… играта заобикаля такива лесни поуки. Да припомним пак двойното комедийно дъно. След неизбежно много дългите надписи в края и (поне в моя случай) само ако преди тях изиграеш цялата последна глава, изскача пикселизирана миниигра, но този път ретроспекцията е с Иля. Той свири на китара в таверната, дадени са ни командите за акордите Am – E – Dm. Ако налучкаш правилна последователност – или е алеаторно? – появяват се смислени изречения. Аз успях след няколко опита да получа: „Върни в сърцето нежността… как този час ще е последен… тук всеки стих като сълза… мир да постигна със света…“ Дали има начин да умилостивим със свиренето си кръчмаря, не знам; дотук всеки път ме изритват навън!

Сред множеството препятствия, които двамата извървяват, има едно особено интригуващо. Това е „Ешер“ стаята, където, така да се каже, трябва да сменим собствената си гравитационна ориентация, да открием как да преминем от една ориентация на горе и долу към друга. През тази стая преминаваме към „нивото“ на Спасов, където са храмът и кудецът. Кудецът се оказва празен, свещенослужителят се оказва лъжец и предател, но вътрешността на храма, особено на мрачния фон на всичко останало, е магично красива. И ето че както и в редица други случаи пъзелът с Ешер стаята не се свежда просто до това как да преминем, а защо точно такъв е преходът към „плоскостта“, където се намира – недовършен – храмът…

Северина Станкева: Освен пространствата, и животните са огромни – адското куче, рибите. Сякаш по-скоро човешкото се е смалило. Играта не ни дава ясен отговор дали Иля ще може да свири на тромпет с една ръка, нито дали все пак има спасение. И добре че не дава. Пъзелът „Ешер“ е за мен една от най-силните части: в цялото лутане насам-натам в търсене на изход демонът се явява първо като детайл в периферното зрение. Постепенно камерата може да се нагласи така, че той да се вижда изцяло. Моментът на осъзнаване, че демонът наистина е отсреща, е разтърсващ. В края на краищата, като обиколи няколко пъти стаята лабиринт, играчът свиква с него и първоначалният ефект, разбира се, отшумява. Любопитното е, че не той ръководи Индика, a обратното. От лабиринта се излиза, щом тя намери начин как да премине от „собствената“ си стая в огледалната, по този начин преобръщайки логиката на помещението от хоризонтална във вертикална. Но не изкачвайки се, а слизайки надолу. Притчата на цялата игра може да се резюмира с това действие.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/plavashtite-pyasutsi-na-institutsionalnoto-nedoverie/

Българското общество често попада в един коварен капан – плаващите пясъци на институционалното недоверие. Няма да сбъркаме, ако кажем, че недоверието е станало хронично. И колкото повече надигаме вой срещу някаква несправедливост, толкова повече ни се казва, че така стоят нещата. А колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред. Поредният повод, който изстреля този проблем на повърхността на публичността, беше решението на Конституционния съд (КС) след проверка на изборната документация от последните парламентарни избори в над 2000 секции в страната. 

Разбира се, казусът бе разигран по възможно най-несъстоятелния начин, като разговорите отново бяха насочени към техническите аспекти на изборния процес, а обвиненията в манипулации от всеки към всеки размиха за пореден път реалните проблеми. Комисията към КС установи, че едва под 1% от гласовете в проверените 2204 секции са били отчетени погрешно. Всички гледаха видеата, в които съвсем явно се извършват изборни измами. А и по навик – ние си знаем, че изборите са манипулирани, поне можеше да видим нещо черно на бяло и от институциите. Но не видяхме. А и няма как, всичко е нормално, поне документално.

Под техническата повърхност

Големите проблеми с изборите в България нямат много общо с техническите средства, които обикновено изстрелваме напред в дискусията, когато за пореден път се изправим пред неприятна ситуация. В изборната неделя става нещо друго и то се различава от представата за безкрайни орди от купени гласоподаватели, които заливат секциите, за да откраднат изборите. Такива, разбира се, има, но тяхното влияние е по-скоро на местно ниво, докато на национално се размива и със сигурност не променя генералната картина на изборните резултати. Това, което по-скоро става, е официализиране на всички онези навици, практики, терзания и зависимости, с които живеем всеки ден. 

Да, със сигурност при максимално внедряване на машинно гласуване и минимизиране на човешкия фактор грешките ще са по-малко. Със сигурност това би повишило доверието в изборния процес сред някои групи за сметка на други, сред които ще спадне, без значение кой има смислени доводи, кой по-скоро псевдорационализира страховете си и кой изхожда от изцяло погрешни позиции. Но каквото и решение да беше взел КС, картината нямаше да придобие ясни очертания, защото в сложната амалгама от институционални взаимоотношения – КС, прокуратура, Централна избирателна комисия (ЦИК), „Информационно обслужване“ – все ще се намери подходящ виновник за всяка група по интереси. Добре познатите ни партийни пропагандисти са извели изкуството на таргетиране с фалшиви обвинения до страхотни висоти. 

И така отново оставаме на повърхността, докато в същото време процесите, от които зависят резултатите от изборите, си вървят необезпокоявано. Затова и предварителните социологически проучвания показаха картина, изключително близка до резултатите от миналата есен – хората така гласуват. И да, има политически формации, които са известни с изборните си измами, получихме поредни доказателства за това, но техните манипулации в основна степен започват доста преди урните. Измамата е направена много отдавна. При това толкова убедително, че измамените изобщо не разсъждават за пътя към ада. Просто искат да не става по-зле. И за себе си са прави въпреки адресите с регистрирани стотици живeeщи там, въпреки Костинброд, въпреки дървата за огрев, въпреки автобусите, въпреки Баче Цено в Малорад, въпреки 300-те на Краси в Гърмен, въпреки Иван Тотев в Пловдив, който недоволстваше от малкия брой невалидни бюлетини пред съпартийците си от ГЕРБ. 

Но къде да търсим по-ясна картина?

Еднозначен отговор на този въпрос трудно може да бъде даден. Каквото и да бе решил КС, щеше да се посрещне с недоверие. А и как иначе – назначението на Десислава Атанасова рязко свали реномето на институцията. Процес, който беше вече засилен от отмяната на някои от промените в Конституцията – в частта със съдебната реформа, но пък намаляването на правомощията на президента относно служебните правителства остана. Не се разбра на какво се дължи това поведение, но се зароди впечатлението, че дори КС пази прокуратурата – институция с устойчиво нисък рейтинг. 

Приемливи за обществото отговори на съмненията в изборите вероятно няма да дойдат и от ЦИК, която продължава да бъде попълвана с членове, предложени от партиите. Нито от „Информационно обслужване“. Нито от публичните говорители, чиито мнения биват „сблъсквани“ в телевизионните студиа, за да демонстрират колко по-важно е шоуто от експертността и в крайна сметка – от истината. Ориентацията в тези сериозни въпроси е оставена на сантимента и на политическите пристрастия – възможно най-лошия източник на информация. 

Плаващите пясъци

Казусът с проверката на КС беше обречен на политизиране и превръщане в скандал именно защото вероятно няма институция в България, на която мнозинството да се довери. Този феномен на разпад е тревожна тенденция, която наблюдаваме от повече от 20 години, и веднъж попаднали в капана на плаващите пясъци, всяко рязко движение ни обездвижва още повече. Недоверието обаче трябва да бъде компенсирано с вяра в нещо друго, иначе рискуваме да изпаднем в нечовешко състояние на тотална безтегловност – липса на всякаква здрава връзка с общественото тяло. 

Това друго нещо обикновено се оказва функция от принадлежността към конкретна група, в която доминират определени нагласи – не е добре много да страним от тях, иначе групата ще ни отстрани. За съжаление, доста хора в България се осланят основно на тази принадлежност, най-вече по силата на месторождението си. Ако не искате проблеми с местната власт, подкрепяте я. А от тези обстоятелства има кой да се възползва – че нали същият ги е създал.

Затова и директно купените гласове никога няма да бъдат критично много, за да подменят в особено значима степен изхода от национални избори. Но пък системното поведение, което се основава на такъв принцип на зависимост, е напълно способно да замени правилата на институционализма с правилата на джунглата. И който ни каже, че не е хубаво да се прави така, лесно постига обратния ефект – щом другите ни казват „не така“, значи трябва да правим точно така. Инстинктът за принадлежност надделява над разума. В същото време чуваме и обвинението, че посочването на проблемите допълнително засилва недоверието. Но не е ли премълчаването им най-сигурният път към тяхното задълбочаване?

Така се оказваме в една доста неприятна ситуация – когато някоя институция си свърши работата по публично значим казус, определени групи я определят като продажна, защото е накърнила интереса или илюзиите им. Когато не си свърши работата, някои групи се успокояват и я легитимират, защото интересите и илюзиите им остават непокътнати. И се оказва, че правилното функциониране на институциите е въпрос на пристрастие, а не на онова, което налага тяхното съществуване изобщо – изпълнението на конкретни задачи по ясен начин, така че да се гарантира обществената стабилност. 

Обездвиженото социално тяло

Така стигаме до най-големия проблем – ако няма място, което да служи за източник на правилност в тези процеси, как можем да очакваме, че правилността може да бъде съблюдавана? Как можем изобщо да имаме понятие за справедливост, след като нейното практическо проявление е размито в тънките сметки на частния интерес? Как да протестираме ефективно, така че да постигнем реален прогрес в диагностицирането на проблема и посочването на виновните фигури (а такива има) за „заболяването“, след като всеки опит за това бива париран с контранастъпление от остриетата на засегнатата група? 

Плаващите пясъци на институционалното недоверие се превръщат в задушаваща плетеница от социално недоверие, междуличностна мнителност, илюзия за самодостатъчност, арогантност, агресия, сервилност и склонност към корумпиране, което задълбочава още повече тези проблеми и всяко движение срещу тези фактори от „неправилното място“ допълнително потапя социалното ни тяло в обездвижващата хватка. 

В казуса с частично касираните избори КС сякаш действително си свърши работата. По ирония на съдбата обаче точно прокуратурата, която КС пожали в решението си относно конституционните промени, превиши правомощията си, за да предизвика безпрецедентна реакция от страна на председателката на КС. Иначе казано, проблематичните социални взаимоотношения се пренасят и на най-високо институционално ниво. И пак по същия начин обществената реакция беше частична, нездрава и остави впечатлението, че има и „друга гледна точка“ относно задълженията на тези две структури. 

Правилното взаимоотношение между човека и институцията е сякаш дерайлирало – в него са вкопани хроничната мнителност и недоверие, че ще бъдем ощетени, затова очакванията ни към съд и прокуратура изхождат изцяло от политическите ни симпатии или от желанието ни за мъст. И когато не биват удовлетворени, се бунтуваме. Когато пък получим желания ефект, обявяваме нещата за съвсем наред.

Затова техническият разговор върху изборния процес е обречен на несъстоятелност. Той няма да реши големите проблеми, защото в онази магическа изборна неделя проблемите се явяват със само едно от многото си проявления. Убедеността на определени групи от хора, че подкрепата за силния е единственият правилен ход, е функция от затворения кръг на развалените взаимоотношения човек–институция. А като краен резултат идва и загубата на истинността в закона – той вече не се възприема като легитимен израз на норма, която трябва да бъде спазвана.

Виновни за втълпяване на впечатлението, че силният определя правилното, а не правото, има – онези, които системно злоупотребяваха с българската институционалност, превръщайки я в придатък на престъпните си действия. Една системна корупция, която заблуди много големи групи от хора, че спуснатото от партийната централа правилно е всъщност правото. Тук опасността се крие в това, че законите на една страна се коват по силата на обществен консенсус, който изобщо не е задължително да се съобразява с високите европейски и национални ценности, дори със здравия разум, доколкото измамниците на публичната сцена успешно заблуждават в обтекаемостта на етиката и морала. 

Реакциите на симпатизантите на Марин льо Пен – но и на българските им припяващи – срещу осъждането ѝ са показателни. В този случай бе поставена странна дилема: дали политическият ефект е по-важен от юридическия факт. Дали ни е по-важно да се почувстваме добре, отколкото да наказваме престъпниците. Подобни казуси бяха поставени от отмяната на президентските избори в Румъния и изборът на осъдения Тръмп. Едно е сигурно – залагането на относителност в спазването на правилата е доказано ефективен начин за обществено разрушаване.

Текстът няма нито оптимистичен, нито особено решителен край. Вероятно защото проблемът трудно може да бъде очертан, а съвсем не е ясно и как да бъде решен. Но при всяко положение гражданското общество е механизмът на контрол, който е способен да изисква правилно функциониране на институциите и спазване на правилата. И обществото не трябва да престава да посочва всички случаи, в които това не става, независимо от силните на деня или от други корпулентни фактори. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/imame-li-ekspertiza-za-tarifite/

Човек трябва да знае в коя област е истински професионалист, затова нека признаем очевидното: най-висока експертиза за тарифите притежава сегашният основен обитател на Белия дом. Ние просто можем да сведем глави и да се опитаме да обясним защо нито тарифите са тарифи, нито експертизата е експертиза в този случай, доколкото ни позволяват познанията.

Мито и тарифа

В българския език от време оно се употребява думата мито (стб. мыто), за която се смята, че е заемка от старовисоконемски. Да си припомним, че евангелист Матей е бил митар, тоест събирал е данъци от населението¹. В съвременния български език думата мито отдавна има утвърдено значение – ‘държавен налог, с който се облагат внасяни или изнасяни стоки’, и следва да употребяваме именно нея, а не тарифа, когато говорим за курса, поет от Доналд Тръмп по отношение на вносните автомобили например.

Тук сигурно влизам в капан и финансистите ще ме критикуват, защото, ако сме по-прецизни, би трябвало да кажем, че американският президент увеличава ставката на митата. По същия начин обаче не проявяваме достатъчно прецизност и когато говорим, че правителството или общинската управа вдига данъците, а всъщност повишава данъчната ставка. Да речем, тази година в община Търговище ставката за данък сгради се вдига от 1,65 на 2,5 промила от данъчната оценка на имота. Естествено, това повишение води до увеличаване на самия данък в левово изражение.

Да се върнем на употребата на тарифа вместо мито, която идва от английската дума tariff, означаваща както ‘налог върху внасяни или изнасяни стоки’, така и ‘списък с фиксирани цени за услуги’. В българския език свързваме тарифа по-скоро с нормативно определени такси, например имаме Тарифа за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. И за да е още по-сложно, имаме и митническа тарифа, което си е напълно легитимно и широко употребявано словосъчетание, означаващо ‘списък с конкретни такси, налагани върху конкретни стоки’.

Затова – внимателно с финансовите понятия, особено в публикации, в които се говори за увеличаване или намаляване на мита, данъци, ставки и тарифи.

Експертност и експертиза

В медийното пространство от доста години се чувства остра липса на експертност и изобилие от експертиза, когато става въпрос за висок професионализъм, задълбочени познания и натрупан солиден опит в определена област. В английския език думата expertise наистина означава точно това, но в българския експертиза отдавна се употребява с друго значение – ‘разглеждане на въпрос, проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение’. Всички знаем, че експертизи, изготвени от различни специалисти, често са нужни на криминалистите, а също и в съда, преди той да постанови решение по дадено дело.

Не е добра идея същата тази дума да се натоварва с ново значение, автоматично пренесено от английския. Спокойно бихме могли да използваме експертност – съществително име, което назовава качество и е образувано от прилагателното експертен и наставката -ост. Моделът е продуктивен и можем да посочим много такива съществителни (около 2300²) в българския език: отговорност, активност, вежливост, грижовност…

Факт е, че думата експертност липсва в академичния тълковен речник и БЕРОН, но това не е причина да не се употребява. Тук е моментът да кажем и дори да подчертаем, че ако не намираме дадена дума в речниците, това не означава забрана да я изричаме.

Може също да използваме синонимен израз, например Елена Иванова е експерт (вместо има експертиза) в областта на маркетинга. Ако пък става въпрос не за отделен човек, подходящ вариант би бил Екипът ни има богат експертен/професионален опит в областта на гражданското право.

Силициев и силиконов

Струва ми се, че ерата на Силиконовата долина вече е зад гърба ни, защото повечето хора разбраха, че това е неправилен превод на Silicon Valley. Районът, където са съсредоточени високотехнологичните компании в САЩ, се нарича Силициевата долина, защото силицият (silicon), а не силиконът (siliconе) се използва за изработването на микрочипове, които на свой ред се използват в електрониката, а без нея съвременната високотехнологична индустрия би била немислима.

Близостта в названията на силиция и силикона е още по-голяма в английския език и това не е случайно. Елементът силиций е част от химичния състав на силикона, който е общо наименование на клас полимерни материали. Най-често като че ли го асоциираме с имплантите, използвани в козметичната хирургия, но за домашните майстори по-важни сигурно са други негови полезни свойства, благодарение на които бързо лепят, изолират, уплътняват и в крайна сметка също придават естетичен вид на ремонтираните помещения.

Бенефициент и бенефициер

Ще представя още два паронима на вашето внимание, но тук, за съжаление, сме далеч от справянето с проблема. А проблемът е, че думата бенефициент, с която би трябвало да се назовава даващият, предоставящият средства, се употребява за диаметрално противоположната страна – получаващия средства. Ще попитате защо така е редно. Причината е, че в латинския език, откъдето сме заели и двете думи, beneficient- е сегашното деятелно причастие на глагола beneficere ‘облагодетелствам’ и съответно означава ‘облагодетелстващ, т.е. предоставящ, даващ’. Професор Огнян Герджиков посочва примери за двойки юридически термини – също заемки от латински, които имат наставки -ент/-ант и -ер/-ар и означават точно двете страни на дадено действие, да речем депонент (лицето, което влага) и депозитар (лицето, което получава, приема за съхранение).

И така, ако сме последователни, предоставящият средства е бенефициент, а получаващият – бенефициер. По линия на европроектите обаче преди повече от десетилетие в употреба навлезе погрешната дума и министерства, общини, фирми и най-различни организации, усвояващи средства от Европейския съюз, бяха и продължават да бъдат наричани бенефициенти.

Неприятното е, че тази погрешна употреба е скрепена в не един и два нормативни акта. Само един пример ще дам – Закона за управление на средствата от европейските фондове при споделено управление (91 употреби на бенефициент). Наскоро един държавен служител реагира почти болезнено при обяснението на разликата между двете думи и каза приблизително следното: „Ние не сме глупави, знаем какво означава едното и какво – другото, но в работата си се позоваваме на нормативни актове и трябва да използваме терминологията в тях.“ Наистина, като че ли в такава ситуация нямаш полезен ход и се придържаш към написаното в закона или наредбата.

Ще се отклоня малко от темата, за да посоча случая с Наказателно-процесуалния кодекс и Административнопроцесуалния кодекс³, които трябва да се пишат по един и същ начин, но названието на първия е в противоречие със сегашните правописни правила. Тук нямаме избор и когато посочваме даден нормативен акт в писмен текст, се съобразяваме с названието му в този вид, в който е обнародван.

Да адресираме проблема

Аз лично продължавам борбата си с адресирането, когато редактирам текстове, но признавам, че понякога ми е трудно да намеря точното съответствие. Става въпрос, разбира се, не за надписването на адрес на пощенска пратка, а за онова по-общо значение на английския глагол to address, когато при превод на български се питаме: Сега всъщност само обръщаме внимание на даден проблем, правим опити да го овладеем или го разрешаваме? Или пък нещо четвърто или пето?

Може би тъкмо защото ни е трудно да определим какво е имал предвид авторът, в преводни публикации се натъкваме на адресиране на най-различни въпроси. Неслучайно глаголът се предпочита от български политици, които искат да изразят много идеи с малко думи (изключвам причината да е, че не знаят какво конкретно искат да кажат) и същевременно да го направят по-така, по западен образец. Да вземем за пример Това е бюджет, който адресира истинските проблеми на софиянци, не е перфектен, но ще постави основата градът да се промени коренно. Бих „превела“ първата част на изречението така: Това е бюджет, в който са взети предвид истинските проблеми и който ще се опита да ги реши. Но знае ли човек, може авторът да е имал предвид и още нещо, което други читатели ще разгадаят.

Всички тези обърквания, смесвания и замени на думи в българския език са само малка част от свидетелствата за силното влияние на английския – днешната lingua franca. Няма изгледи поне в близко време то да отслабне, затова разумната съпротива, която би могла да даде някакви резултати, според мен е да се държи под контрол. Нека обаче не си правим илюзии – ще става все по-трудно.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.