Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-neshto-gnilo-v-imeto-na-puykata/
След президентските избори в САЩ близо половината американски граждани вероятно се чувстват всякак, но не и благодарни. И все пак това едва ли ще спре огромното мнозинство американци – без значение дали са гласували за Камала Харис, или за Доналд Тръмп – и тази година, както всяка, в четвъртия четвъртък на месец ноември да се съберат със своите семейства, близки, а често и с не толкова близки безпризорни чужденци, за да празнуват.
Точно като такъв безпризорен чужденец през осемте години, които прекарах в Щатите, съм присъствала поне на два пъти по толкова събирания по случай Деня на благодарността. За обкръжаващите ме американци, за които може да се каже всичко, но не и че са негостоприемни, беше немислимо да ме оставят сама на този така важен за тях, макар и незначещ нищо за мен празник. Ето защо аз ежегодно бях канена да присъствам на по две, нерядко на три, а понякога дори и на четири събирания за Деня на благодарността.
При първоначалната ми среща с американската Thanksgiving трапеза няколко месеца след пристигането ми в Америка в края на 90-те се почувствах, както вероятно са се чувствали пилигримите от Плимутската колония през 1621 г., споделяйки празника на реколтата с местното население от индианското племе Уампаноаг. Именно това събитие се смята за първообраза на Деня на благодарността. С други думи,
празничното меню ми се стори изключително екзотично.
Макар че повечето наименования на ястията ми бяха познати поне на теория, много от тях виждах на живо за пръв път, а начинът на приготвяне и комбинирането им надхвърляше и най-развинтеното кулинарно въображение: сос от боровинки и сос „грейви“; печени сладки картофи, покрити с пухкави бонбони маршмелоу; картофено пюре, но приготвено от небелени картофи; плънка от хляб с гъби, печени кестени, бекон и сушени сливи, която се сервира отделно; тиквен пай, пай от пекан или някаква умопомрачаваща комбинация от двете за десерт. Почетното място в центъра на трапезата, разбира се, неизменно беше заето от огромна печена пуйка.
Още тогава, макар и зашеметена от екзотичните гозби и безмерните количества погълната храна¹, усетих, че има нещо гнило – само че не в Дания, а в Турция, или по-точно във факта, че английското название на пуйката по някаква причина е идентично с името на държавата, с която България има граница на югоизток².
Едва сега се заемам да проуча тази мистерия по-внимателно. Оказва се, че макар и летенето изобщо да не ѝ се удава, тази едра, странно изглеждаща птица през изминалите няколко столетия е обиколила цялото земно кълбо – както буквално, така и чрез названията си на различни езици. Проследяването на тези наименования чудесно илюстрира сложните, често водещи до обърквания и недоразумения процеси на глобализация, и то векове преди самият термин да съществува.
Преди да се озове на американската трапеза за Деня на благодарността и да получи англоезичното си наименование, пуйката прекосява Атлантическия океан не веднъж, а цели два пъти, като междувременно се разпространява из цяла Европа, участва в пиеса на Шекспир, минава през Азия, среща се със свои африкански роднини и стига чак до Индия.
Прародителите на пуйката от американската трапеза първоначално се опитомяват и отглеждат от ацтеките, които я наричат huehxolotl, или „голямо чудовище”, на езика науатъл³.
Европейците в лицето на Кортес и неговите конкистадори за пръв път се срещат с въпросното чудовище през 1519 г., а впоследствие вождът на ацтеките Монтесума им подарява 1500 броя от птиците, които те отнасят в Европа. Но испанците тогава объркват пуйката с вид по-скромно украсен паун, като това се отразява и в наименованието pavo – от pavo real ‘паун’) – което те ѝ дават и под което е известна в Испания и досега.
Още през XV век обаче, тоест преди испанците да срещнат чудатата птица в Америка, английски търговци внасят в Европа друг вид птица, известна на български като „токачка“. Тя наподобява пуйката и принадлежи към същия разред (Кокошоподобни, или Galliformes) като нея, но всъщност произлиза от западния бряг на Африка. Тъй като търговията на много стоки през този период минава през Османската империя, въпросната птица (подобно на много други продукти, обозначени като „турски“, без значение какъв е реалният им произход) става известна на английски като turkey-cock.
Ето как в първите стотина години след пристигането на американската пуйка в Европа тя често била бъркана с африканската птица, а понятието turkey-cock се използвало без особена претенция за прецизност и за двете⁴.
През 1620 г. понятието turkey-cock прекосява Атлантическия океан в обратната посока заедно с английските пилигрими на кораба „Мейфлауър“,
които също толкова непридирчиво започват да го прилагат към всякакви едри птици, включително и към северноамериканските наследници на ацтекските пуйки. По този начин, макар да се смята, че пуйката всъщност не е присъствала на първото празнуване на Деня на благодарността през 1621 г., наименованието, впоследствие скъсено до turkey, се установява в Америка⁵.
Жертва на безразборната употреба става и иначе придирчивият Шекспир, който в пиесата си „Хенри V“ от 1599 г. подигравателно представя (в превод на Валери Петров) „оня подъл, низък, долен, въшлив самохвалко и нахалник Пистол“ с думите: Why, here he comes, swelling like a turkey-cock. (Или, отново в същия превод: „Ха, ето го, иде, наперен като пуяк!“). Но определението всъщност се оказва анахронично, тъй като действието в пиесата се развива непосредствено преди и след Битката при Аженкур, състояла се през 1415 г., когато европейците само са могли да мечтаят за Новия свят и неговите пуйки.
Самият Нов свят, както знаем, е резултат от колосално объркване, първоначално географско, а впоследствие и етимологично, вследствие на което в края на XV век карибските острови стават известни като Западни Индии, а коренното население на Америка – като „индианци“. Това объркване вероятно води и до свързаните с Индия наименования на пуйката на няколко езика. Освен в турския, на който англоезичната turkey се нарича hindi, те включват и френски (dinde, от poule d’Inde, или „пиле от Индия“), руски („индейка“ или „индюшка“), полски (indyk), даже и баски (indioilar arrunt), каталански (gall dindi), грузински (ინდაური/indauri) и иврит (הוֹדוּ/hodu).
Към тези имена можем да добавим и наименованията, заети от съвсем реално съществуващо място в самата Индия, а именно град Каликут, където експедицията на португалския мореплавател Вашку да Гама акостира през 1498 г. Точно Каликут служи като основа за наименованията на пуйката на няколко езика, например скандинавските (kalkon на шведски, kalkun на норвежки и датски), откъдето навлиза и във финския (kalkkuna), а също така и на литовски (kalakutas) и нидерландски (kalkoen), откъдето се озовава в африкаанс и даже в синхалски (කළුකුමා/kaḷukumā), макар че би се очаквало неговите ползватели, бидейки жители на близкия до Индия остров Шри Ланка, да са по-добре ориентирани относно индийската фауна.
Тези наименования също се дължат на объркването на пуйката с токачката, която португалските търговци активно внасят в Индия през целия XVI век, преди значително по-впечатляващата ѝ американска роднина тържествено да пристигне на Индийския субконтинент в началото на XVII век.
Когато през 1612 г. американската пуйка се появява заедно с други екзотични животни в двора на моголския император Джахангир в Агра, тя предизвиква истинска сензация. Джахангир е толкова впечатлен от странната птица, че поръчва на придворния художник Устад Мансур да я нарисува, „така че изумлението, което произтича от научаването за [нея], да се увеличи“ още повече. Рисунката, която днес се намира в колекцията на музея „Виктория и Алберт“ в Лондон, представя пуйката като някакво вълшебно създание от приказките и наистина предизвиква изумление.
Името, което пуйката впоследствие получава на хинди – पेरू /piroo, отвежда до място от другата страна на Земята, което е толкова далече от Индия, че на практика би могло да е приказно. На фона на сериозните обърквания на континенти и посоки обаче това наименование – взето назаем от португалската дума peru, появила се в резултат от схващането, че пуйката пристига в Португалия от Перу – се оказва най-близко до истината.
Ако говорим за фактологична точност, българският език поне на пръв поглед, изглежда, се представя доста добре. Етимологичният речник на БАН цитира предполагаемо родство на думата „пуйка“ с „птица“, сочейки съответствия с няколко различни езика, но също така „допуска и ономатопеичен произход“6.
И тъкмо да взема да си помисля, че като по чудо не сме попаднали в капана с обърканите наименования, откривам, че и българският не е застрахован срещу чужди влияния. С други думи, и ние, ако не сме дали, то поне сме взели нещо от света, било то и фактологично неточно. А именно диалектната дума за пуйка „мисирка“ (която през 2020 г. Бойко Борисов направи вайръл, използвайки я като определение на журналисти) всъщност произлиза от арабското наименование на Египет – مِصْر/miṣr, откъдето в миналото (погрешно) се е смятало, че птицата е дошла.
На основата на всички тези разкрития вече ми става трудно да мисля за пуйката като за ястиe, което е типично за Деня на благодарността, или в преносния смисъл на думатa – като синоним на глуповато перчене. Вместо това вече започвам да възприемам птицата като символ на завидна космополитност, както и като особено забавна илюстрация на непредвидимите последствия от човешкия порив да опитоми далечното и непознатото, давайки му отново далечно, макар и по-познато, а често и съвсем грешно име.
2 Всъщност пуйката споделя името си с Турция до 2022 г., когато държавата официално сменя изписването на англоезичното си наименование от Turkey на Türkiye – турското име на Турция. Като инициатор на промяната Ердоган твърди, че новото изписване най-добре изразява културата, цивилизацията и ценностите на турския народ, но според някои промяната на практика цели да сложи край на обидните асоциации с пуйката.
3 В Хондурас, Мексико и Ел Салвадор, както и в някои от южните американски щати, пуйката и досега е известна като guajolote – испанизираното наименование на думата от езика науатъл.
4 Езиковите недоразумения се простират и до таксономичното наименование на пуйката, което Карл Линей ѝ дава през 1758 г. Meleagris gallopavo произлиза от старогръцката дума μελεαγρίς (meleagrís, ‘токачка’) и латинската gallus (‘пиле’) + pāvō (‘паун’).
5 Днес менюто за Деня на благодарността чувствително се различава от храната, която според историческите източници е присъствала на първото празненство през 1621 г. Тогава на трапезата е имало еленско месо, разнообразни диви птици, няколко вида риба и местен сорт царевица, известен като „флинт“.
6 За съвременните наименования на пуйката на немски и италиански също може да се каже, че са „фактологично правилни“: немската дума Truthahn е комбинация от trut (смятана за имитация на звука, с която пуйката вика малките си) и Hahn (‘петел’), докато италианската tacchino е формирана чрез добавяне на умалителната наставка -ino към ономатопеичния корен. По-старите наименования и на тези езици обаче са следвали моделите, споменати по-горе в текста: на немски пуйката се е наричала Calecutischerhahn, а на италиански тя е била известна като gallo d’India.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
