Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam/

Да пишеш за хашиша в Близкия изток и Северна Африка е като да си арабист и да преоткриеш Корана, Сунната, или арабската граматика на Сибауейхи от VIII век. Като да откриеш топлата вода, или както казват англоезичните колеги, „да изобретиш наново колелото“. На пръв поглед изглежда, че полето отдавна е пренаситено и изчерпано. Всичко е казано и направено, по-умни от теб са се трудили на него и като че ли няма какво да се добави. „Каквото е било, то е и сега, и каквото ще бъде, то е вече било“, стоически би заключил библейският Еклисиаст. 

Но както често се случва, първоначалното отчаяние е неуместно. При повторно заравяне в оригиналните извори винаги изскача храна за размисъл, която се превръща в настоящата текстуална баберка, ако трябва да употребим тази хубава стара българска дума. И без претенция за изчерпателност тук брашненият чувал е щедър при отупване, а вдигналият се прах не е непременно бял.

Понякога го наричат на арабски киф, със същата дума, от която идва и нашенското „кеф“.

Хашишът представлява прахообразната кристална субстанция от връхчетата на канабиса. Оттам и на немски глаголът kiffen си означава това, което на нашенски градски жаргон е „козене“, тоест пушене на марихуана и производните ѝ. 

А пък на арабски хашиш, на първо място, си значи просто „трева“ –

както растението, така и специфичния му продукт. Това предизвикваше сухо подхилване сред нас, арабистите, в годините на бюрократичната ни кариера като преводачи и чиновници по чуждестранни дипломатически институции. Защото „косачка за трева“ от офертите, които получавахме и превеждахме, си е просто „машина за подрязване на хашиша“, тоест на тревата. Човек неволно си представя нещо като посолствените сюжети във филма „Мисия Лондон“. Затова и българското хашиш с арабската дума си падат малко „фалшиви приятели“. Нещо като „митинг“ в българския и английския. Ето ви пример. През 2013 г. приятели от САЩ по време на работна среща (meeting) ме питат къде излизам и защо бързам. Аз им казвам, че отивам на друг meeting, в случая – да протестирам на митинг пред Народното събрание. 

Та така и тук. За нас хашиш означава нещо точно определено – пластелинообразната субстанция, концентрат от активното вещество на марихуаната, който се консумира чрез пушене или дъвчене. Само че на арабски си значи трева от всякакъв вид, също така трева за пушене, и накрая, в специфичното си значение – определен вид наркотично вещество, производно на канабиса. Ала преди да поемем по лъкатушещия път на старите хашишени разкази, да се обърнем към сухите цифри.

Арабският свят, Близкият изток и Северна Африка имат дълга история с канабиса, която се отразява и на настоящите статистики. Световният доклад за наркотичните вещества на ООН от 2024 г. отделя специално място на канабиса. Страните, в които се култивира за износ или за местна употреба, са разделени по континенти и подредени по значимост. В Северна Америка най-важните държави са САЩ, Мексико и Канада. В Африка на първо място е поставено Мароко, следвано от Нигерия, Египет, Намибия, Гана, Есватини и Замбия. В границите на азиатския континент висока позиция заемат Афганистан и Ливан. В Централна Азия виждаме Киргизстан, Казахстан, Узбекистан, Азербайджан. Като се придвижваме още пò на изток, минаваме през Индия, Непал, Филипините, Индонезия.

Естествено, няма как да очакваме официални данни за производството на канабис. Все пак голяма част от него става на тъмно. Затова и се следи през косвени метрики, като „унищожени площи с канабис“, „брой унищожени фабрики“, „конфискувани растения“ или „произход на конфискуван канабис“. Измежду арабските държави на произход, изпращане или транзит на канабис в Африка и Азия първенството се държи от Мароко, Египет и Ливан. В периода 2018–2022 г., за който има данни в доклада, страната на първо място по произход на заловени количества смола от канабис е Мароко. Ливан заема пето място. А световната консумация стабилно нараства – от 146,3 млн. потребители през 2002 г. стигаме до 228,15 през 2022 г., като най-много от тях са в Северна Америка. 

Мароко и Ливан изпъкват като основни арабски дестинации на индустрията с канабис, била тя и предимно нелегална.

И това се разпознава от властите в двете държави. В Мароко индустрията, съсредоточена предимно в планините Риф, по някои данни осигурява около 70% от хашиша в Европа. А на пазара (сук) може да си купиш свободно дълги и тънки дървени тръбички. Не са музикален инструмент – към тях вървят малки глинени панички, чрез които да си сглобите луличка. С нея може да консумирате предлаганото от криминално изглеждащи улични продавачи, които вървят след теб и някак сугестивно и тайнствено нашепват: „Хашиш! Хашиш, хашиш!“ Като част от държавните усилия да се изведе индустрията на светло, през 2021 г. мароканското правителство легализира определени употреби на канабис. 

В Ливан в исторически план производството нараства след забраните за производство в Египет през XIX век. Но опити за легализиране се предприемат едва сега. През 2019 г. консултантската компания „Маккинзи“ публикува официален доклад под надслов „Ливан – икономическа визия“. В четивото от около 1274 страници

канабисът заема ключово място като бъдеща посока за развитие на ливанската икономика.

През 2020 г. държавата също легализира канабиса, а според прогнозата, дадена в доклада, до 2025 г. се очаква изграждане на контролирани райони за легално култивиране на канабис на площ от около 1000 хектара. Предстои да видим дали външните препоръки ще се реализират, но явно Близкият изток и Северна Африка имат богат опит със земеделската култура, който дори се опитват да официализират.

Как обаче се възприема проблематичната субстанция в културен и исторически план?

За жалост, Коранът не споменава нищо за канабиса, хашиша и производните субстанции. Казвам за жалост, защото първата, почти инстинктивна реакция на всеки арабист при търсене на източници на законова, религиозна и културна норма е да посегне към мюсюлманското Писание. В него се споменава виното (хамр) предимно в негативна светлина (2:219, 5:90–91), освен ако не е в Рая, разбира се (47:15, 56:18). Говори се и за свинското месо (2:173, 5:3, 6:145, 16:115), хазарта, „играта на късмет“ (2:219, 5:90).

Но за канабис?! Нито дума. 

Следващото нещо, което човек може да направи, е да провери преданията на Пророка (Сунна) или поне признатите за „достоверни“ (сихах, ед.ч. сахих) десетина хиляди разказа за живота на Пророка. За мое разочарование там положението е сходно. 

Възможно е по времето на Пророка (ние, арабистите, го наричаме Мухаммад, а не Мохамед, защото е по-близко до арабския оригинал) в горещата, безводна Арабия и някъде по маршрута Мека–Медина–Дамаск и обратно, по който знаем, че Пророкът е пътувал, канабисът да не е бил известна култура – по редица чисто географски и земеделски съображения. Дори и да е била, може би досегът с нея е бил незначителен. Не като с виното, разбира се, за чието свойство да предизвиква махмурлук дори се споменава в Свещеното Писание на исляма. Там рабите на Аллах отпиват от „стакани от извор кристален, приятен за пиещите, от него нито боли глава, нито се опияняват“ (37:45–47), явно противно на преживяването с напитката в тукашния свят. А това, че става въпрос не за вода, а за вино, макар и от особен, отвъден характер, последвалата традиция недвусмислено потвърждава. Защо е важно виното? Ще видите по-късно.

Ситуацията обаче постепенно се променя с напредването на мюсюлманските завоевания, с установяването първо на халифата на Умаядите със столица Дамаск и сетне, през VIII век – на халифата на Абасидите с метрополия Багдад. Канабисът е известен от хилядолетия в района на Близкия изток и Средна Азия. Познат е в Месопотамия, Шумер и Акад, а литературата разказва, че към края на VIII век пр.Хр. започва да се употребява думата куннабу или кунубу. Откъдето идвало също арабското каниб и персийското канаб. Познат е в Древен Египет, влиза в употреба за ритуални цели в Индия, споменава се още от Херодот през V век пр.Хр. като субстанция, употребявана от скитите с цел пречистване на телата им. 

А веднъж постигнали териториална експанзия на халифата, арабите и мюсюлманите има откъде да придобият липсващия им опит и познание за конопа. Това неизменно става първо през медицински трактати. Още в тях, както отбелязва видният ориенталист Франц Розентал, автор на може би най-подробната монография по въпроса („Билката. Хашишът срещу средновековното мюсюлманско общество“), старите наименования на наркотичните производни на канабиса са различни и понякога объркващи. Хашиш като че ли е най-очевидното и познато нам. Наричат го още бандж, което в епохата преди исляма се използва за обозначаването на коноп. При мюсюлманите обаче бандж започва да означава и растението, известно при нас като „черна попадийка“ (Hyoscyamus). 

Може би най-ранното арабско споменаване на канабиса откриваме в „Книга за отровните вещества“ (Китаб ас-сумум) на легендарния лекар и фармацевт Джабир ибн Хаян от края на VIII век. Там той доста неясно разглежда различните видове бандж и внася допълнително объркване чрез позоваването на термина афйун – днес употребяван като „опиум“. Този „опиум“ според него е сокът на черния бандж. От друга страна, „опиумът“ оставал свързан с мака, но без да става ясно какво точно е бандж. В анонимен „Трактат за възбранеността на бандж“ пък авторът му казва, че „бандж е общо понятие, докато хашиш е по-специфично“. 

Чисто ботаническите му имена, свързани с различните негови деривати, са допълнени от жаргонните му наименования. В един доста по-късен етап Ал-Бадри от XV век вече е успял да събере няколко десетки, които разделя по два признака. На първо място са имената на хашиша в различните географски локации. На второ имаме нещо по-интересно – как различните професии и социални прослойки са го наричали. Жителите на Персия му казвали бандж. Тези на Йемен – „зеленото“. В Антиохия му викали „котешка глава“, в Хама, Сирия – „препеченото“, а в Египет – зих. На Запад му казвали „щерка на канабиса“, а тези от Хомс, пак в Сирия, употребявали по негов адрес прозвището „онова, що развеселява“. В крайбрежните равнини (Сауахил) бил известен като „изумрудена мина“ и пр. 

А как наричали хашиша различните групи в обществото? 

Отшелниците му викали „познатото, известното“, също „известното на бедните“ (което пък е прозвище на мистиците). Търговците му казвали „пристигането“ или „покой за ума“. Шейховете на суфите го наричали „посещението на зеления Хидр“ (проверете кой е Хидр в Коран 18:65–82!) или „онова, което се свързва със сърцето“. За водоносците бил „светилникът“, за готвачите – „нахутът“, за певиците – „клонките на щастието“. А за философите? „Хапка мисъл“, разбира се. За онези, които измиват труповете за погребение, хашишът бил „Светият Йерусалим“ (в исляма се нарича Ал-Кудс), за гробокопачите – „сладкишчето“. За хомосексуалните (маханиса) – „малка восъчна свещичка“, и накрая, за самия Сатана – „ловджийката“ (мутасайида). 

Вътрешната традиция, породена от откриването на свойствата на канабиса, върви ръка за ръка със сблъсъка с Античността, която отдавна вече разпознава чудната „билка“. По време на Абасидския халифат арабите лека-полека откриват гръцките автори. Ключова роля играе спонсорираният от халифа Ал-Мамун „Дом на мъдростта“. Халифът, освен че е известен със слабостта си към момчетата, се превръща в истински меценат (много анахронистично употребено тук), под чието покровителство започват да се превеждат достигнали до двора гръкоезични автори. И там някъде се появява първата арабска версия на „За медицинските вещества“ (De materia medica) на Педаний Диоскурид в превод на Истафан ибн Басил (тоест Стефанос Базилос) и неговия ментор, известния Хунайн ибн Исхак от IX век.

Ботаническият и зоологически справочник за медицинската употреба на всякакви субстанции става изключително популярен в мюсюлманското Средновековие и битува под най-различни заглавия. Може да го откриете като „Относно субстанциите в медицината“ (Фи хаюлат ат-тибб), но понякога му казват направо „Книга за тревите“ (Китаб ал-хаша’иш). Ще ми се да настъпя тенденциозно преводаческия педал до дупка и да кажа, че си звучи направо като „Книга за видовете хашиш“ (множественото число на арабското хашиш е хаша’иш), но това би било доста манипулативен преводачески експеримент.

Изключително забавно е човек да открива различни арабски преписи от съчинението на Диоскурид. А такива са запазени изключително много в огромен период. В някои от тях е трудно да разпознаеш, че става въпрос за различни растения, например в този, съхраняван днес в библиотеката в Лайден. Особено ако като мен не блестите с особени ботанически познания. Та, боже мой, или както би казал един мюсюлманин, „кълна се в брадата на Пророка!“ (уа-лихйати н-наби), всички ми изглеждат просто рисунки на стъбла с листа! Други преписи са доста отчетливи. Освен част, посветена на растенията, съчинението съдържа и част за животните и техните медицински свойства. 

Впрочем канабисът в един от късните преписи от XIX век изглежда така. 

И тук текстът много ясно се чете. 

Има два вида канабис (киннаб), твърди се в арабския превод на Диоскурид. Единият е „градински“. На арабски е бустани, откъдето идва и нашето „бостан“. Ама това не значи, че се отглежда в нивата с пъпеши и дини (по-скоро днес в царевицата), а в специално предвидени за целта места. Листата на този вид канабис приличат на ясеновите, мирише лошо, има дълги стъбла, кръгли семена. И ако се прекали с него, разваля семенната течност, но ако се изцеди сок, докато е пресен, помага за болки в ушите. И за други болки ще да помага, душевни, бих добавил аз… Вторият вид канабис е „див“ (барри), който е по-дребен, расте на около лакът височина, прилича на „градинския“, но цветът му е червеникав. И от двата вида коноп се правят въжета. 

Много скоро обаче мюсюлманите откриват и други свойства на иначе лечебното растение.

Тези свойства предполагат употреби, които по нашите земи описваме като „една малка ракия за цяр“. И така, за около три столетия положението с консумацията на хашиш в „Дома на исляма“ (Дар ал-ислам) става неудържимо. И то толкова, че се появява в литературни произведения, пишат се стихове за него, започва да привлича вниманието на богословите и мистиците. През цялото това време се консумира по най-различни начини. 

Ибн ал-Байтар, прочут фармацевт от XIII век, автор на „Справочник за лекарствата“, ни оставя доста материал за размисъл. „Аз самият съм виждал суфи (мюсюлмански мистици) да „готвят“ листата, после внимателно да ги мачкат с ръце, докато направят „паста“. Тази „паста“ на арабски идва от същия корен, от който идват и думата „маджун“ (ма‘джун) в българския език и думата „тесто“ на арабски (‘аджин). А после светите хора, разказва ни легендарният учен, ги закръгляли на „таблетки“, нещо като малки дискчета. Други пък леко изсушавали листата, намачквали ги, смесвали ли ги със захар и сусам и така ги дъвчели дълго време. 

Историкът Ал-Макризи от XIV век ни е оставил и други предписания – онзи, който яде семената или листата на конопа, трябва да ги консумира с бадеми, шамфъстък, захар, мед или заедно със семена от мак. Според други листата се варят, оставят се за срок от шест седмици, докато започват да се разлагат, смилат се и се правят на топчета. Сирийците от своя страна оставяли листата сухи и после ги „изпичали“ в затворен меден чайник на огън за около три часа. Накрая, за да омесят топчета, разбърквали масата с мед или сироп от фурми. И да, няма как да не направи впечатление, че консумацията на канабис чрез пушене, един по-модерен метод, в подобни стари извори не се споменава. Пуши се в по-късни периоди, особено след като тютюнът навлиза сред мюсюлманите. 

Старата практика за консумация на хашиша е предимно чрез ядене.

Като „гарнитура“ му се притурят плодове и сладкиши, а привилегията за консумация заедно с алкохол, предимно вино, остава ограничена в кръговете на богатите. Защото съчетава „мързела от хашиша с енергичността на виното“, по думите на привърженик на тази вдъхновяваща комбинация.

Постепенно яденето на хашиш се превръща в навик. От Мароко до Персия, от османските султани до индийските императори. Яде се навсякъде – в уединение, в компания, по време на нарочни събирания, на пазара, в банята, вкъщи. Потребителите на хашиш могат да бъдат намерени на определени места в градовете, например Ард ат-Таббала и Баб ал-Лук в Кайро, или пък на моста в града, известен като Кантарат ал-Хашшашин („Сводът на хашишджиите“), именно защото там се събират пристрастените към дрогата. Често пъти владетелите се опитвали да ограничат търговията и разпространението чрез обичайните мерки – изкореняване и изгаряне на посевите. А за баналната връзка на хашиша със зловещите убийци (асасини), водени от Стареца на планината Хасан Сабах, дори не си струва да говорим. Който се интересува, може да намери отличната монография на Бърнард Луис по въпроса, която е достъпна и в превод на български език.

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/za-politicheskite-lichnite-i-litieraturnite-prizraci/

С Шехан Карунатилака разговаря Стефан Иванов

Шехан Карунатилака е първият писател от Шри Ланка, носител на наградата „Букър“ за 2022 г. за „Седемте луни на Мали Алмейда“ – бурна история с черен хумор за фотограф, убит в разгара на гражданската война в страната, който има седем дни да си уреди сметките със света на живите от бюрократичния задгробен свят. Книгата е едновременно трилър, сатира, философска притча и политически роман. С Шехан Карунатилака разговаряхме в Zoom броени дни преди срещата му с читатели в България, която ще се състои на 25 април от 18:30 часа в Националния археологически музей в София и е част от програмата на „Литературни срещи“.

Каква роля играе собствената Ви идентичност на човек от Шри Ланка в оформянето на сюрреализма в света на главния герой Мали Алмейда?

Аз съм от Коломбо, от англоезичната столица. Прекарал съм и известно време в чужбина. Израснал съм в Нова Зеландия, работил съм в Лондон и Сингапур. Така че винаги съм се чувствал защитен от страданията, през които е преминала страната ми. Едва по-късно, четейки за тях, открих истинските ужаси. Семейството на съпругата ми е пряко засегнато. Може би това е бил моят начин да се справя с вината, че съм имал късмет, че съм бил защитен. Ако се бях родил в планинската област, на север, или в зоната на войната, кой знае?

Естествено, обичам и добри истории за духове и убийства. Не се чувствах способен да пиша нехудожествена литература или да пиша с вторични преживявания. Използвам сюрреалистичния похват с този мъртвец, за да дам думата на жертвите, да ги има техните показания, с които не разполагаме. Имаме показанията на извършителите, а повечето от тях никога не са и заловени, но нямаме гледната точка на жертвите. И мисля, че именно това ме доведе до този избор. Да се даде думата на мъртвите след войната, защото книгата е написана именно след трийсетгодишната гражданска война, която приключи през 2009 г.

Смятате ли хумора за средство на съпротива, за форма на изтласкване, или и за двете?

Определено е и двете. Също така според мен той е и механизъм за справяне. Знам от Ангел Игов, с когото бяхме заедно в писателска резиденция в Айова, че българите също имат мрачно чувство за хумор, особено когато обсъждате политиката, историята и лудостта, през която преминаваме в момента. В Шри Ланка преминахме през катастрофа и абсурд и изглеждаше, че няма да има изход и край. И тогава войната свърши и дойде прекратяването на огъня. Но след това избухна марксистко въстание, което завърши доста жестоко. Затова пиша за края на 80-те години, времето на моето детство, на моите тийнейджърски години, защото тогавашните конфликти вече свършиха. Чувствам се в безопасност по отношение на тях.

Но ако погледнете последните десет години, Шри Ланка премина през терористична атака със стотици жертви точно преди ковид, за да стигне до икономически срив. Сега изведнъж имаме народно правителство. Хората, които биват убивани в романа, сега са на власт. Когато преди три години бяхме с Ангел в Айова, писах в Twitter, както се наричаше тогава, че Шри Ланка е в колапс. Но това, което забелязах през всички тези периоди, е, че шегите никога не спираха. Шегите, меметата – дори на улицата, докато се протестира. Представете си футболен мач, в който вашият отбор губи с четири на нула, но вие скандирате смешки.

А сега, благодарение на интернет, хората разполагат – или поне разполагаха – със силата да влияят на разказа и историята. Държавата може да се опита да наложи своя разказ и именно това се случва тези дни, но не и изцяло. Мисля, че в писането си се стремя към герои, които са изправени пред мрачни ситуации, но винаги имат мъдър и абсурден начин да гледат на тях. Да гледаш в бездната е доста депресиращо, но можеш и да се смееш, докато плачеш. Това е мощен инструмент, защото смятам, че правителствата и диктаторите не знаят как да контролират вицовете и сатирата. Дори по време на най-диктаторския период в Шри Ланка, когато личните свободи бяха потъпкани, а журналисти биваха отвличани, все още имаше сатира, все още имаше комедия.

Може ли сатирата все още да нарани властта в свят, в който властта се е научила да създава – почти съзнателно – комедия и мемета?

Точно сега е трудно да различиш истинско заглавие от фалшиво и от шега, защото има много абсурд. Вярно е, че доскоро можеше да се разчита повече на създателите на мемета и на сатириците. Например по време на първия мандат на Тръмп. Това е инструмент, който може да се използва. Но мисля, че не им е работа на комиците да информират. И ние не можем да се осланяме на тях, за да ни измъкнат от тези проблеми. Журналистите трябва да си вършат работата. Сега се намираме в периода след сатирата, след истината и понякога е трудно, защото няма такова нещо като безпристрастна журналистика, а ние не се доверяваме, освен ако източникът не потвърждава нашите собствени пристрастия. Все пак смятам, че когато се пише за мрачното минало, каквото Шри Ланка има в изобилие, е полезно да имаш подръка поне лека усмивка.

Как изобразяването на задгробния живот отразява възгледите Ви за паметта и историята в следвоенните общества?

Предупреждавам, че не съм виждал отблизо задгробния живот. Израснах, гледайки филми на ужасите и четейки Стивън Кинг и Клайв Баркър. Насочих се и към религиозните текстове, към Данте, Тибетската книга на мъртвите, Бхагавад Гита, християнските текстове. Има различни виждания за задгробния живот. И също така има убедителни аргументи, че най-вероятно няма такъв. Свещта угасва – и толкова. Има я и гледната точка на Мали Алмейда, военния фотограф, който е атеист. Той е убеден, че всичко е случайно хвърляне на зарове. Тази не много фина метафора се дължи на факта, че е комарджия. Всичко е пресметнат риск. И не може да има Бог, защото как би могло да има Бог, ако всички тези ужасни неща се случват на невинни хора, докато на чудовищата им се разминава? Може да бъде разбран този светоглед. Да поставиш такъв човек в задгробния живот е особена работа.

Във всяко общество, в което съм живял, съществуват истории за духове. Там, където е имало насилие и травми, тези истории са повече. В опустошените от цунами села се разказват истории за гласове в океана, за села, в които са били отвличани хора, за фигури в гората. Взех цялата тази митология и си представих, че призраците са хора, които са умрели при несправедливост. Тогава Шри Ланка трябва да е пълна с призраци. Оттам започна всичко. А идеята за седемте луни е от Южна Азия, където вярваме, че духът витае седем дни, преди да отиде към следващото място.

С кои книги смятате, че разговаря вашият роман?

С тези преди мен. С Майкъл Ондатджи, с Ромеш Гунесекера. Мисля, че преди Ондатджи доста писатели от Шри Ланка пробваха да звучат много английски или много американски, опитвайки се да докажат, че ние, кафявите хора, можем да пишем на английски толкова добре, колкото Греъм Грийн или Хемингуей. Това бяха талантливи писатели, но изглеждаше малко фалшиво. И затова мисля, че когато те, Карл Мюлер, Салман Рушди, Арундати Рой и всички останали, започнаха да пишат със собствения си южноазиатски глас, това беше много важно. Гласът е това, което завладява.

Мисля, че преди в Шри Ланка се пишеше изключително за западната публика. Сега може би пишем за самите себе си. И така можем да стигнем и до България, в която също е имало диктатура, експериментиране с марксизъм и тоталитаризъм. Лечението е да се пишат истории, които хора като мен и вас биха прочели. И не е задължително те да са съобразени с това, което Западът смята, че са добрите и лошите, защото, мисля, че в книгата ясно го казвам: за мен няма добри.

Дали хомосексуалността на Мали Алмейда е акт на политическо предизвикателство в една страна, която все още е в преговори за моралните си правила?

Хората казват: защо го направихте гей? Не съм го направил гей. Той такъв си беше.

Има няколко реални човека, които са били убити в края на 80-те години и чиито отвличания и убийства не са били разкрити. Този, който привлече вниманието ми, беше Ричард де Зойса. Има филм за него, който току-що излезе – касов хит в Шри Ланка, въпреки че е малко противоречив. Но Ричард де Зойса не е бил точно като Мали. Той е бил актьор, драматург, поет. Но отново говорещ английски, от средната класа на Коломбо. И той е убит и случаят не е разкрит.

Докато Мали придобиваше плът по страниците, единственият общ елемент, който остана, беше, че Ричард де Зойса е бил скрит гей. И не знам дали става дума за политическо предизвикателство, защото днес целият свят се е развил и дори в Шри Ланка имаме прайдове и това не е такова табу. Но някои читатели питат, най-вече редакторът ми, защо има толкова много секс в книгата. Трябва ли да е толкова безпричинен. И моят отговор е, че в този жесток свят, в който се случват всички тези ужаси, такива моменти на удоволствие са спасение. Може би това е по-скоро духовно, отколкото политическо предизвикателство.

Какви призраци преследват собственото Ви писане? Политически, лични или литературни са те?

Предполагам, че има гласове в главата ми. И сега, след като спечелих голяма награда, има повече гласове от преди. „Струва ли си да се прави това? Ще се интересува ли някой? Ще го прочете ли някой? Не трябва ли да направиш нещо по-добро? Ще харесат ли книгата ти толкова, колкото предишната? Дали това ще е провал?“ Има ги всички тези гласове, но трябва да ги заглушиш.

Мисля, че по отношение на литературните герои се опирам силно на Кърт Вонегът. Той е златният стандарт, когато пишеш такъв тип мрачни, но дълбоко забавни и сърдечни неща. „Така е то“, както се казва в „Кланица 5“. Тази реплика е подходяща за почти всяка ситуация, но е измамно проста. Често си я повтарям наум. Понякога героите от книгата седят там, на този диван зад мен. Те не са наясно, че ги виждаме и ни разказват историята на ухото. Не е ясно и дали това са призраците, които са ни нужни. Но трябва всеки ден писателят да сяда и да ги призовава.

Оптимист ли сте за възможността за справедливост – божествена или човешка – в настоящия глобален ред?

Как бих могъл да отговоря на този въпрос? Историите ми са доста мрачни, но имат щастлив край или поне опити за щастлив край. В тях има надежда. Но също така съм живял в Шри Ланка в продължение на петдесет години и за това време видях, че много престъпления остават ненаказани. Божествено правосъдие? Защо не? Нека да повярваме, че кармата действа. Може би отнема триста години. Що се отнася до човешката справедливост, надявам се, че нещата са се подобрили и могат да се подобрят, но не съм видял много доказателства до този момент.