Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-filosofite-e-hapka-misul-hashish-i-islyam-produlzhenie/

Вижте само как най-известното нам старо арабско литературно произведение – приказките от „Хиляда и една нощ“, отделят внимание на хашиша. 

Един човек имал слабост към жените. Толкова голяма, че разпилял по тях парите си и останал без пукнат грош. (Ако беше друга култура, религия и географски ареал, щяхме да кажем „беден като църковна мишка“.) Търсил по пазарите нещо за ядене, но накрая решил да се разтуши в банята (хаммам). Свалил си дрехите, тръгнал към басейна и между другото лапнал парченце хашиш за дъвчене. Замаял се, паднал на плочките и почнал да халюцинира. Какво ли халюцинира човек, пръснал парите си по жени? 

Около него стояли двама роби, върви разказът за наркотичния блян на този мискин, както е арабската дума за „нещастник“. Единият роб държал тас за баня, другият – изтривалка и разни други теляшки принадлежности. Телякът му казал, че било време да си тръгва, и го препасал с кърпа от черна коприна. Завели го в стая, напръскана с благовония, разрязали му диня да се освежи, сложили го да седне на столче от абанос. Телякът го търкал, другият го поливал, разтрили го и му честитили банята. (Нали знаете за популярната приказка, че Ориентът започвал оттам, където хората си честитят банята.) После се озовал на чардак с голямо легло, където роби го настанили да седне. И тогава се появила чудна девойка. Той я запрегръщал и както казва текстът, „тъкмо я бил хванал за бедрата“, когато го събудили викове… 

Оказало се, че бил заспал край басейна в обществената баня. „Подигравали се на щръкналата му мъжка сила“, ни съобщава разказвачът на приказката, а героят разбрал, че черната копринена престилка я имало само насън, тоест бил напълно гол. Всичко се оказало халюцинация от хашиша. Озърнал се човекът, видял онзи, който го бил събудил, и го упрекнал. Не можело ли поне да изчака, докато сънят стигне до края си? Ами не, не можело. Посинили го от бой заради безсрамното му поведение. 

С други думи, не бъдете като този „хашишджия“, както е наречен в българския превод, не прахосвайте парите си по непристоен начин и най-вече – не ходете на баня с парче хашиш в джоба. Ето, не е само „преводът на Ричард Бъртън“ виновен, че когато през XIX век приказките са публикувани във викторианска Англия, следва скандал. На фона на тази история е интересна пестеливостта, с която в статията за хашиша в престижното второ издание на „Енциклопедията на исляма“ от 1986 г. се описва мястото на субстанцията в разказите от „Хиляда и една нощ“. Според въпросната статия дрогата, произведена от канабис, се споменава там предимно като „ароматизираща субстанция, употребявана за упояване на хора и животни“¹. А много е вероятно хамамът, описан в приказката, че и препаските на мъжете в него да изглеждат като в миниатюрата, в която самия Харун ар-Рашид го бръснат.  Вижте го като малка фигурка в долната дясна част на изображението, което всъщност е сюжет от поетическата творба „Хамса“ на прочутия Низами от XII век. 

И да не си помислите, че дрогата по някакъв начин подминава владетелите?

Да припомним наркотичните приключения на великия Захир ад-Дин Бабур, пряк потомък на Тимур и Чингис хан и основател на династията на Великите моголи от началото на XVI век. Той ни оставя един от най-любопитните предмодерни литературни паметници. „Бабур-наме“, сиреч „Книгата на Бабур“, е неговата автобиография, в която владетелят се самообрисува като мечтател, поет, писател, бохем и разбира се, като велик пълководец. Видно е, че познава добре значението на днешната фраза Work hard, play hard, тоест „бачкай здраво, забавлявай се здраво“, а и тя представлява отлична илюстрация на постановката, че добрият мениджър умее да се забавлява с екипа си по време на тиймбилдинг. Има нещо много скандално, но и доста утвърждаващо, героично дори, в изображенията, които те представят как се връщаш в лагера с факла в ръка, пиян, на гърба на кон, след нощен запой. Особено ако след това твърдиш, че не помниш нищо… 

Да кажем, че Великите моголи са мюсюлманска династия, е труизъм и би следвало да не очакваме такъв невъздържан разгул в разрез със свещения закон (шари‘а) на исляма, нали? Но ако в двора на абасидските халифи и султаните се пие вино, защо самият Бабур да бъде лишен от удоволствието да консумира възбраненото? Любопитното в случая обаче е честата му заигравка със забранената субстанция, за която той самият охотно споделя. 

В неговите мемоари наркотичното вещество фигурира най-често под формата на т.нар. ма‘джун. На арабски думата означава просто „паста“ от всякакъв вид, че дори и днес. Доматена паста. Паста за зъби. Оттам на български идва и названието на маджуна, специалната паста за замазване на дървената дограма. Английският превод на мемоарите на Бабур от 1921 г. обаче предава термина с confection. Може да си представите нещо сладко от общ порядък. Или днешните кексчета с марихуана, познати в английския език като „космически сладкиши“ (space cakes). Но предвид пастообразния аспект, за който намеква думата, ви препоръчвам да се забавлявате с мисълта за домашни бонбони или може би за известния ни „сладък салам“.

Съществуват подозрения, че основната съставка на ма‘джун-а на Бабур, който той споменава около трийсет пъти в мемоарите си, може би е била опиум, а не хашиш, при все че днес канабисът е основната съставка на подобен тип изделия. Но пък за опиума Бабур говори отделно в спомени, макар и с известно безразличие, някак студено и констатиращо: „Онзи ден ядох опиум.“

„Помислих си защо гробницата на един еретик дервиш да бъде на такова хубаво място – пише той в спомените си за гробницата на мистика Шахбаз. – Затова наредих да я сравнят със земята, а мястото беше толкова красиво, че предпочетохме да останем там за известно време и хапнахме „сладкиш“ [ма‘джун].“  В разказа за пиршество на лодка пък Бабур описва как компанията му се разделя на две части – едните пият силно спиртно питие (‘арак), другите ядат ма‘джун. И никога, мъдро заключава той, „тия, дето ядат ма‘джун, не се спогаждат добре с пиещите ‘арак или вино“. Звучи малко като съвет да не смесвате опияняващите вещества и да не ходите в компания, където всичко се консумира накуп. Малко в разрез с предните потребители на хашиш, според които върховното преживяване е съчетанието на хашиш с вино заради допълващите се ефекти. Накрая, обобщава Бабур, избухва пиянска свада и компанията се разтуря. 

Ако се върнем към началото, няма как да избегнем един ключов въпрос.

Какво смята Аллах за цялата хашишна вакханалия сред правоверните?

Определено не е като да гледа „през гъстия дим […] на всичко тих, невъзмутим!“, ако и така да изглежда в първите две столетия след появата на исляма.  Мюсюлманското право все пак има механизми за отработване на казуси, за които липсва непосредствено решение в Корана и Сунната. Затова и може да разсъждаваме от правна гледна точка например за хипотетичните начини, по който се регулира животът на правоверните на Луната или Марс. Законът (шари‘а) се схваща като универсално валиден, доколкото върховният законодател е самият Аллах.

Да надзърнем в най-подробния наръчник по въпроса – „Относно възбранеността на хашиша“ на египетския богослов и правист Мухаммад ибн Абд Аллах ибн Бахадур аз-Заркаши от XIV век. Наричаме го просто Аз-Заркаши. Изданието, с което разполагам, е от осемдесетина страници, и то с бележките. Добри новини. Можеше да са осемстотин, като познаваме размаха на арабските предмодерни богослови. Доста спретнато и прегледно се обяснява откъде идва името на хашиша и кога се е появил. Как вреди на човека, защо е опиат и те удря в ума (‘акл, откъдето имаме и българското „акъл“), защо е грях и възбранено (харам), дали е в чисто религиозен смисъл, или не, трябва ли да се нанася наказание като за углавно престъпление и разни други частни положения.

Тук също се прокарва аналогията с виното. А за виното, както видяхме, има доста неприятни неща в Корана. Всичките лоши неща, които ги има във виното – че даже и повече! – казали богословите, ги имало и в хашиша. И водел до подобни вреди: опиянение, развала на мислите, забравяне на молитвата, разпространение на тайните, изчезване на скромността, притворство, липса на мъжество, разголване, загуба на здрав разум, стоене на седянка със самия Сатана (Иблис) и изпадане в други грехове. Всички текстове в Корана и Сунната, твърди богословът, които говорят за опияняващи вещества, се отнасят директно и до хашиша. Точка. 

Само че по въпроса за наказанията няма едно мнение. 

Някои богослови предписвали най-сериозното наказание – като за „углавните престъпления“. Онези, на които им казват хадд, тоест „граница“. Рязането на ръката на крадеца, пребиването с камъни за прелюбодейство и – най-важното в случая! – камшик за пиянство. Където е виното, там е хашишът, нали така? Други са малко по-сдържани. Предписват или хадд, или наказание изцяло по преценка на религиозния съдия (кади). Тази категория се нарича в мюсюлманското право та‘зир. Съдбата ти зависи изцяло от преценката на съдебната система. Нещо като „мислене, основано на риска“ според индустриалните стандарти. И тук се отсъжда спрямо това дали хашишът води до състояние на опиянение като виното, или въз основа на вредния му ефект върху ума. 

И най-накрая следва нещо, което ще се хареса на днешната публика. 

Аз-Заркаши цитира сборник с решения на правната школа на ханифитите, според който, ако се приема канабис (бандж) с цел лечение, наказание въобще не се полага. Нещо като нашето „една капачка преди лягане за здраве“, нали така? Ето как лъкатушещата пътека на дима от хашиша ни преведе през полетата на Ливан и Мароко, Корана, Сунната, халифатите, Великите моголи, пазари, мостове и хамами. И все пак, въпреки всичко казано, писано, изядено и изпушено, мюсюлманите през XXI век все още питат за хашиша. Вижте го само.

Зарекъл се на Аллах да спре виното, та го заместил с хашиша!

Въпросът към авторитетния шейх онлайн върви така. Един човек пиел вино. Покаял се спрямо Всевишния Аллах за този си грях и Му се врекъл да спре. После обаче започнал да „пие“ (шариба) хашиш. Това е глаголът, който се употребява и за пушене на тютюн. Не се „пуши“, „пие“ се. И съответно, пита се, трябва ли този човек да извърши предписаното според свещения закон за нарушаване на обет. И също дали онзи, който приема хашиш, трябва да бъде наказан, като се обяви ритуалната му молитва (салат) за неприемлива в продължение на четирийсет дни. А имайте предвид, че задължителната молитва по пет пъти на ден е едно от основните условия да бъдеш смятан за мюсюлманин. Един от „стълбовете на исляма“. 

Предвид всичко казано дотук може ли да предположим какво гласи богословският отговор в сайта на авторитетния саудитски богослов Мухаммад Салих ал-Мунаджжид? Отговор като по Аз-Заркаши. Аллах е възбранил виното, защото размътва ума на човека, опиянява го и го разваля. Всяко нещо със същия ефект, което приемаш, се смята за „вино“, дори и хората да не го наричат така. „Всяко питие, което опиянява, е „вино“ – гласи предаден разказ от Пророка. – Всяко опияняващо нещо е „вино“, а всяко опияняващо нещо е грях, възбранено (харам)“. И някои религиозни учени, пояснява допълнително текстът на отговора (фатуа), слагат виното на равна нога с хашиша откъм регулация, други намират някои отлики, обаче всички единодушно са съгласни, че е грях.

И тук по този повод един приятел по социалните медии възкликва: „Клин клин избива, но все един остава!“ А аз бих запитал как пък питащият не е решил да замести виното с бозата? Защото и тя, както се оказва, в някои исторически периоди е попадала в една съмнителна категория с кафето и хашиша.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/ivan-lyutskanov-ot-zemlevezh-dostapno-tsvetno-i-ponyatno/

Иван Люцканов трансформира всякакъв вид статистически данни в цветни инфографики. И ако за хората, дарени със синестезия (способност за смесване на едни възприятия с други), числата могат да се възприемат в конкретен и субективно подбран от мозъка цвят, то в платформата „Землевеж“ всички имаме възможността с един поглед да обхванем тенденции, „разни числа“ и проучвания.

Иван Люцканов е от Варна, учил е бизнес икономика в Мюнхен. След дипломирането си започва професионалния си път в консултантска фирма, която се занимава с пазарни анализи. По-късно работи и в Amazon, където единственият приет начин да изготвиш доклад или да защитаваш предложени проекти е да използваш много числа. Преди две години се връща в България, а понастоящем е по работа в САЩ. 

Още в Германия обаче започва като на шега „Землевеж“ — публикува в Instagram инфографики по теми, които го интересуват. Те бързо стават популярни далеч извън приятелския му кръг. Ясни, цветни и с добронамерено окръглен шрифт, тези инфографики са поглед отгоре към претъпканата ни с думи и лъстива дезинформация среда. Към държавата, която всички мечтаем да видим променена, удобно забравяйки, че тя е „направена“ от всички нас. Към човешките ни конструкти и идеологеми.

Иван Люцканов казва, че силата му е да изнамира информация в интернет. Кръщава проекта си с оптимистичната увереност, че винаги има какво ново да научим (заглавието „Землевеж“ кореспондира с наименованията на буквите З и В в глаголицата, които носят имената „земля“ и „веди“, но е и напомняне, че значението на „веди“ в санскрит е „знание“).

„Землевеж“ ползва достоверни и реномирани източници – Националния статистически институт, Международния валутен фонд, Световната банка, Българската народна банка и др.

Иван Люцканов определя темите, по които изработва визуализации, основно според интересите си, но влиянието на работата му го кара да се съобразява и с отклика у нарасналата аудитория. Финансира начинанието си сам, вярвайки, че това е единственият начин да легитимира независимостта си. Нарича „Землевеж“ хоби, което зависи от личната му страст, мотивация и продуктивност. Понякога и други хора са публикували по някоя графика в платформата, а отскоро споделя проекта си със своя приятелка от Варна – Марина Славкова.

И така – България и светът в ярки цветове, с ясния стремеж човек да напусне комфорта на балона си и да се сдобие с нови представи.

В момента сте в САЩ, живял сте за по-дълго или по-кратко в четири държави. Къде отивате и къде се завръщате? И дом ли е светът?

Кое място наричам „вкъщи“… Моят дом със сигурност е Варна, там се връщам, градът е свързан със спомените ми, там живее семейството ми. Затова сега казвам, че съм в САЩ по работа, а не с обмисляне да остана тук. Щатите са доста различно място в сравнение с Европа, в която съм пътувал навсякъде.

Когато живеех в Германия например, а това бяха почти десет години, не бях съвсем сигурен дали ще се върна в България. Но пътувах много, харчех си парите основно за нискобюджетни полети и съм бил във всяка държава от ЕС. Кацах някъде без притеснение, ориентирах се къде са автобусните спирки, стигах до центъра, запознавах се с хора, хапвах. Имам съзнанието, че нито държавите, нито хората в Европа са кой знае колко различни, между Естония и Португалия няма много големи отлики. Но съм убеден, че ако отида в страна със съвсем различно социално или икономическо равнище, примерно в Чад, едва ли ще се чувствам комфортно по същия начин. Може би и в това е комфортът – да не се изненадваш.

Обичате да вървите пеша. Какво друго?

Обичам да мисля за разни неща, докато вървя пеша. А аз обичам да вървя дълго, случвало ми се е да преодолявам междуградски отсечки по 20–30 км с по една раничка на гръб. Преди няколко лета бях в Македония, прадядо ми е роден там, в едно село в Дебърско, и исках да го видя. То вече няма постоянно население и трябваше да вървя до него от съседния град. Движех се по почти празни планински пътища. Страхотен асфалт, между другото. А когато вървиш, размишляваш и си задаваш въпроси, за да убиеш времето. Понякога трябва да останеш сам с мислите си далеч от света, за да се попиташ за нещо извън ежедневието си. Защо еди-кое си е така? После започвам да търся отговори чрез данни, обичам да научавам нови неща. „Землевеж“ е израз на това, той не следва конкретна програма, не популяризира конкретно политическо мнение или теория по дадена тема, а отразява това, което съм се питал спонтанно.

Да поговорим за статистиката и как подбирате източниците си.

Статистиката е наука за интерпретацията на числа. Тя помага да си вадиш изводи от числови данни. Самите статистически данни, събрани и преброени от институция или организация, често са едни таблици, но заключенията, които бихме извели от тях, могат да бъдат плашещи, забавни или обнадеждаващи. При данните, които търся за лично ползване, понякога филтърът ми е по-либерален. Но за „Землевеж“ твърдо предпочитам официални източници. Обикновено си задавам въпроса дали този, който твърди числата, има откъде да ги знае. Например ако Националният статистически институт каже, че населението ни е 6,5 млн. души, а някой друг твърди, че е 5 млн., тук идва въпросът: кой откъде го знае?

Това, което винаги подчертавам, е, че данните никога не отразяват 100% от действителността – те са базирани на методологии. Данните отразяват метода и тук въпросът е дали той ме устройва. Затова се е случвало да избягвам дори данни от официални източници, защото не се чувствам комфортно в тях методологически – боя се, че числата им се разминават с реалността твърде много. Такъв е примерът със заключения, изведени чрез анкети, както правят включително НСИ и Евростат за много данни. Да кажем, за 5000 души, една голяма група интервюирани, общите заключения ще са по-точни, отколкото за различни, по-малки подгрупи от нея.

Имате ли усещането, че светът социополитически или цивилизационно е разклатен?

Трудно ми е да си представя исторически период, дори в диапазона на един човешки живот, за който да си кажем, че не се клати. Може би ако си живял на точното място достатъчно кратко, има шанс да случиш на някакъв „златен“ век, но това би било центрирано върху конкретни обстоятелства. И когато някой твърди, че всичко е било супер, той има предвид себе си на дадено място.

Противно на много хора, аз не мисля, че отиваме към апокалипсис. Мисля, че реално живеем в страхотно време, а то идва и със своите немалки рискове. Струва ми се, че едва ли бих предпочел да живея в друго време, някъде назад в историята.

Бях прочел едно мнение относно това кое е родило големия прогрес след Ренесанса в Европа. И един от аргументите беше, че в културата на повечето европейски народи винаги става въпрос за златен век, който е в миналото. Но какъв е проблемът в това? Никой не би се захванал с продуктивно предприятие, ако вярва, че бъдещето ще е по-зле. Всяко бизнес начинание зависи от вярата, че идва по-добро време. Определено след Ренесанса – и особено след „взрива“ на географски открития и научен прогрес в Европа – хората са започнали да вярват, че предстои нещо голямо и още по-хубаво, че всеки ден носи промени и нови открития.

Информираността би ли могла да бъде спасение?

Тук стигаме до въпроса кое е истина и кое – не. Информацията помага в борбата с неистината. Статистиката може действително да измерва разни обществени феномени, но тя е обречена на неточности, защото не измерва в максимална дълбочина и няма как да измери първопричините на човешките действия.

Когато говорим за дезинформация, обикновено става въпрос за умишлена манипулация. Тя може да бъде обаче и на много абсурдно ниво, например че с ваксините ще ни чипират, за да ни разболеят. И тук не мисля, че информацията може много да помогне. Би било наивно да приемем, че с графики сме в състояние да променим мнението на някого, който вярва толкова дълбоко. Дори не съм сигурен, че фактчекингът може реално да се бори с всяка дезинформация. И все пак информираността е силно оръжие срещу по-умерени заблуди и изопачаване на факти в диапазона на възможното, когато се търси истината между различни легитимни сценарии.

Като релативист или като обективист бихте се определили?

Аз вярвам, че има обективна истина – за някои неща. Естествено, в науката теориите се променят в резултат на експерименти. Не мисля обаче, че като общество в момента сме способни да определим абсолютната истина, да забием окончателно копието и да кажем: това е. Обективна истина (вероятно) е скоростта на светлината или атомното тегло на водорода. Според мен обаче сме много далеч от това да разглеждаме с подобна обективност човешките поведения и взаимодействия. Но кой знае?

Баща ми ми е разказвал за своята баба, тя е родена през 1903 г. в Дряново. Тогава там не е имало ток, нито автомобили. Към края на живота ѝ вече човек е стигнал до Луната. Представете си какъв скок е това, така че едва ли можем дори да си въобразим какво ще научим за света в близкото бъдеще.

И накрая – защо бе създаден „Землевеж“?

За лично удоволствие. Аз съм от тези хора, които правят нещата, за да се чувстват по-добре. Така че най-честният отговор е: защото ми харесва. Но същевременно в самия процес и с нарастването на аудиторията започнах да се замислям, че има обществено влияние. Стигнах до извода, че в социалните мрежи (и не само) стоим в това, което напоследък наричаме „балон“. А чрез информацията трябва да може някакво знание да стигне до някого, който още не го притежава. Да представяш данни на хора, които вече ги знаят или подозират, е доста безполезно, няма добавена стойност. Така че започнах да се старая съдържанието на „Землевеж“ да достига до хора, с които не сме на едно мнение.

Ако разглеждаме проекта, трябва да кажем, че всеки продукт е създаден, за да запълва някаква ниша. А в България нишата на визуалната медия, фокусирана върху данни, липсва, без да вярвам впрочем, че „Землевеж“ претендира пълноправно за нея. Реално тук вече има личности и медии, които с цената на по-големи жертви от мен се борят за тази обществена информираност. Моето обосновано предположение е, че те често представят страхотна информация, която обаче достига до хора, които вече мислят горе-долу същото. Бих искал мен това да не ме сполети.

И последно: най-важното условие е хората да ти вярват. Ако не ти вярват, и най-прецизните данни са безполезни. А изграждането на доверие, дори да зависи от необективни фактори, е необходимо.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.