Борисов и Пеевски свирят сбор за евроатлантици

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/borisov-i-peevski-sviryat-sbor-za-evroatlantitsi/

Борисов и Пеевски свирят сбор за евроатлантици

Премиер, външен и военен министър в бъдещо експертно правителство поиска Бойко Борисов като лидер на партията победител на изборите на 9 юни – а премиерът няма да е той. Не поиска обаче Министерството на финансите (МФ), нито МВР – ключови за всяка партия, която се нагърбва да преговаря за правителство с останалите политически сили, все едно дали експертно, или коалиционно. 

Предвид геополитическото напрежение Министерството на външните работи и Министерството на отбраната също са особено значими и политическата отговорност за тях се носи от партията, с чийто мандат е правителството. Безусловно важно е премиерът и външният министър да не говорят на различни езици, както беше в коалиционния кабинет с премиер Кирил Петков (ПП) и външен министър Теодора Генчовска (ИТН). 

За кого са МФ и МВР

Фактът, че Борисов не назова МФ и МВР, означава, че тези кресла или са предварително договорени с втората политическа сила след вота на 9 юни – ДПС, или пък че настоящите министри в служебното правителство Людмила Петкова и Калин Стоянов може да запазят постовете си. Което е същото. В едно коалиционно правителство това няма как да се скрие, но не и в експертно, което е маневра на Борисов да избегне откритото съюзяване с ДПС (а всъщност с неговия номинален съпредседател и явен лидер Делян Пеевски).

24 часа преди брифинга, даден от ГЕРБ на четвъртия ден след изборите (и рожден ден на лидера на партията), Пеевски напомни на Борисов, че очаква покана за включване в разговорите за правителство. Напомни и за евроатлантизма. Според санкционирания за значима корупция по закона „Магнитски“ Делян Пеевски пътят на България като утвърдена евроатлантическа държава няма алтернатива. 

Очаквам покана от вас и към всички евроатлантически лидери за започването на разговор за бъдещето на Родината ни. 

За първи път в политическата си история ДПС е втора сила благодарение на етническия характер на електората си, който остава относително твърда величина. Независимо от второто място обаче, партията получава по-малко от гласовете на българските изселници в Турция след смяната на Мустафа Карадайъ с Делян Пеевски и Джевдет Чакъров – малко под 42 000, след като на предишния вот получи с близо 20 000 повече. Но в Кърджали, където водач беше Пеевски, ДПС получи 55 127 гласа, при положение че на предишни избори не успяваше да достигне 50 000. Автобуси от Турция обаче набавиха тези няколко хиляди гласа. 

Затова на въпроса може ли да се сглоби мнозинство без ДПС, Борисов отхвърли тази опция с аргумента, че гласовете няма да стигнат.

Резултатите на ДПС дават право на Пеевски да говори, че има претенции за изпълнителната власт.

И други симпатизират на Алианса

При ПП „Има такъв народ“, за която още преди изборите тръгнаха упорити слухове, че ще е партньор в кабинет на ГЕРБ и ДПС („трети смокинов лист“, както ги определиха от ПП), се чака думата на лидера ѝ – шоумена Слави Трифонов. По всичко личи, че няма да се дърпа и ще даде експерти за постове в бъдещ кабинет в светлината на Борисовите думи, че досега в парламента по евроатлантическите теми винаги са гласували с ГЕРБ. 

Борисов не обели дума за новата политическа звезда и хилав близнак на „Възраждане“ – партия „Величие“, седма в 50-тия парламент. По отношение на НАТО обаче нейните създатели – бизнесменът Ивелин Михайлов, построил атракциона „Исторически парк“, и бившият гард от НСО Николай Марков – казват, че не искат България да излиза от Алианса, поне не веднага. „Възраждане“ на Костадинов ще предлага референдум за напускане на НАТО. „Величие“ обаче обещава да направи българите отново велики – версия на тръмписткото Make America Great Again, само че с исторически възстановки в далечината.

Евроатлантизмът, този етикет 

Сбор по линия на евроатлантизма – предвид продължаващата война в Украйна и хибридната агресия на Русия – не е достатъчно силна спойка за управляващо мнозинство. (Макар че именно поради различия за евроатлантизма, с „Възраждане“ например ще се преговаря само „за парламентарна власт, участие в комисии“, по обясненията на Борисов.) Политиката е прагматично занятие и за участниците в едно управление са необходими и други гаранции освен баджовете, че принадлежат към един отбор. Например позиции при разпределянето на онези 110 места в регулатори и органи, чиито мандати са вече изтекли. Спорът как да се делят – на две, тоест между ГЕРБ и ПП–ДБ, или на три, с включване на ДПС, стана една от основните причини за разпадане на сглобката. 

В предишния парламент контурите на мнозинството бяха определени от евроатлантизма и от непосредствената задача за промени в Конституцията. И ако евроатлантизмът изглежда относително константен, втората цел е с отпаднала необходимост, тъй като шестата поправка е факт и вероятно скоро се очаква решението на Конституционния съд, сезиран да се произнесе по нея. То ще предопредели и какво ще стане след заложената в Конституцията първа стъпка на съдебната реформа – дали ще последват приемане на нов Закон за съдебната власт, избор от парламента на 11-те членове на съдийската и прокурорската колегия и избор на нов главен прокурор, или всичко започва отново. 

Двигателите на тази реформа – ПП–ДБ, обявиха, че ще бъдат опозиция, независимо какво правителство ще предложи Борисов. Направиха го всъщност лидерите на ПП без присъствието на когото и да било от „Демократична България“ и обещаха реванш, също и комуникация в аванс, тъй като отчели критиките за липсата ѝ.

Ето, започваме да комуникираме. Преди да направим нещо, ще имате информацията от нас. За всички пораженчески гласове, които се чуват навън, искаме да кажем: „Гледайте реванша!“

На изборите на 9 юни, които ще се запомнят с най-ниската избирателна активност от началото на демократичните промени – 34,41%, ПП–ДБ загубиха над 50% от гласовете си спрямо предишния вот и ще имат 39 депутати в 50-тия парламент (вместо 64 в предишния). Слабият им резултат даде повод на Борисов подигравателно да съобщи, че освен в София, където изгубиха обаче 25-ти МИР, ПП–ДБ печели и в общините Хитрино и Грамада, след което добави „със съжаление“, че поради тези резултати не може да направи правителство (само – б.а.) с тях. 

Две оставки, едната истинска

Междувременно Христо Иванов, лидерът на „Да, България“ (една от двете партии в „Демократична България“), подаде оставка и се отказа и от мястото си на народен представител. Мълчаливото му дистанциране в последните няколко месеца при съвместни публични изяви с лидерите на ПП и липсата на медийна активност в предизборната кампания бяха явни сигнали за предстоящото оттегляне. По думите му, той ще се посвети на семейството си и на работа на терен за „Да, България“.

Този резултат за партиите от нашата коалиция ПП–ДБ изисква поемането на лидерска отговорност… Изключително важно е да направим всичко възможно да започнем по нов начин, на нова страница разговора с избирателите.

На пресконференцията, на която се яви сам, за да съобщи за оставката си, Иванов обясни, че неуспехът да мобилизират обществена подкрепа идва от проблем с комуникацията – „че бяхме представени като службогонци, сглобкаджии“. „Ние не можем просто така да твърдим, че сме добри, по-добри, добрите – това изисква друг режим на поведение“, каза още Христо Иванов. Но в социалните мрежи някои опонираха, че не комуникацията е проблемът. А преди лидерът на „Да, България“ да хвърли оставка, журналистът от Антикорупционния фонд и бивш заместник главен редактор на „Капитал“ Николай Стайков даде друга „диагноза“ във Facebook:

Погледът без розови партийни очила още в първото управление под знамето на промяната установи скандално грешни назначения на ключови властови позиции, познаване на държавното управление на ниво кандидатстудентско есе и кънтяща липса на политически и преговорни умения, която лъсва веднага при сядане на една маса с хора, играли сварка на вързано още в трети клас. Във второто управление се очакваше все пак нещо да е понаучено, но явно отново е липсвал възрастният човек в лидерската стая и всичко изброено беше умножено по три плюс нещо ново – сериозни съмнения за политическата хигиена. За кадровите провали и пропуснатите възможности дори с наличните властови механизми отново не искам да отварям дума, защото ще ви разваля настроението за една година напред. Просто не става и не са виновни само „лошите“.

Но пък с „Благодаря, Христо!“ симпатизанти на „Да, България“ поставиха на профилите си във Facebook снимка на Христо Иванов, изпълнена в дизайна на най-известния постер на бившия американски президент Обама, но без надписа Hope, който е на оригинала. 

Лидерът на ДСБ, другата част от „Демократична България“, Атанас Атанасов каза, че макар партията да запазва броя на депутатите си, той ще поиска вот на доверие, и с тези думи „предсказа“ оставането си. След „осмислянето на изборите“ съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев също не смятат да подават оставки заради сериозната загуба.

На оставката на Корнелия Нинова пък никой не вярва, тъй като тя е заявка, че ще се бори отново за председателското място в БСП.

Краткосрочните цели не се променят

Непосредствените задачи, които има да решава бъдещото мнозинство, са същите като преди три години, същите като миналата и същите като тази година:

  • подготовка за въвеждане на еврото от 2025-та, което е напълно възможно да се случи предвид охлаждането на инфлацията и намерението да бъде поискан нов конвергентен доклад наесен – още едни избори обаче ще го отложат; 
  • приключване на присъединяването на България към Шенгенското пространство, което еврокомисарката Илва Йохансон допуска, че ще стане до края на годината въпреки предстоящите избори в Австрия в края на септември; 
  • приемане на договорените в Плана за възстановяване и устойчивост закони, за да получи България втория от общо четирите транша (останалите държави в ЕС вече усвоят третото и четвъртото плащане).

Стратегически цели никой не формулира. Политическата криза не позволява, политическият капацитет не достига. Но пък евроатлантици – бол.

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/purvoto-prekosyavanie-na-grenlandia/

<< Към цялата поредица за Гренландия

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен

Кое е онова, което ни кара да изследваме, да дерзаем, да отиваме все по-далеч и по-далеч? Някога, но и сега. Днес почти всеки може да е полярен изследовател, но на нашите предци им е коствало много повече. Те са тръгвали към напълно непознатото без GPS и карти, защото сами са ги чертаели. Напредъкът в географските открития от онези времена е неизмеримо голям и благодарение на тях сме натрупали това знание, за да разчертаем целия свят и да го държим в ръцете си. 

Но дали не сме изгубили нещо във времето? 

Именно онова усещане, че отиваме на място, където не знаем какво ни очаква – непроходими планини, непознати страшни създания или пък плодородни земи, тучни и пълни със сочни плодове? Има някаква романтика в това незнание. И все пак е била нужна страхотна смелост, същинска лудост да се хукне в дивото. Много гордост е бушувала сред откривателите, защото те са ставали първите носители на новото знание. На доста от тях обаче тази амбиция е отнела и живота.

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен
Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен

© Светла Стоянова

Като погледнем на север, кои са първите хора, които се осмеляват да търсят непознатото по онези ледовити земи? И всъщност как се развива опознаването и обуздаването на Севера през вековете?

През 330 г.пр.Хр. древногръцкият географ и астроном Питей става първият човек, който изследва най-северните ширини на планетата в търсене на кехлибар и калай. В продължение на почти хиляда години никой не тръгва по стъпките му, докато чак през Ренесанса морските държави в Европа са обхванати от треска за изследване на Арктика. Много от тях се опитват да прокарат път през Северния ледовит океан, за да търгуват по-бързо и по-лесно с Азия. 

Новите екзотични стоки били твърде изкушаващи – например коприната, която правела дрехите нежни и леки за носене, и подправките, които овкусявали и най-блудкавите ястия. По онова време тези стоки пристигали по Пътя на коприната, но това било твърде продължително и скъпо. Затова благодарение на сравнително точната представа за земното кълбо някои европейски търговци решават, че преминаването на север от Европа и Америка ще съкрати значително времето за пътуване. Затова страни като Франция, Великобритания и Холандия се опитват да проправят своите маршрути все по̀ на север.

Пионерите 

През 1878 г. шведът Адолф Ерик Нурденшолд прекосява за първи път Североизточния проход1. Той е искал да свърже шведските пристанища на Балтийско море с големите руски устия в северната част на континента. Почти трийсет години по-късно Северозападният проход2 също е преодолян, но от норвежеца Руал Амундсен, чийто успех се дължи на факта, че със сравнително малкия си кораб успява да маневрира през лабиринта от острови и да плава в плитки води.

Негов предшественик и сънародник е Фритьоф Нансен – полярен изследовател и ръководител на първите норвежки експедиции в Арктика. Той е учен и писател, един от пионерите в океанографията и има голям принос в картографирането на Северния ледовит океан. Две от най-значимите му експедиции са прекосяването на Гренландия и преминаването през леда на Северния ледовит океан на борда на новаторския кораб „Фрам“. Също така той допринася за спасяването на стотици хиляди хора преди и след Първата световна война, за които организира международни акции за даряване на храна на гладуващите и за връщане на военнопленници по родните им места.

Но как изобщо се става полярен изследовател? 

Още двайсетгодишен, Фритьоф Нансен се включва в няколкомесечно пътуване на ловен кораб за тюлени. Тогава той за първи път стига до плаващите ледове около бреговете на Гренландия и това предопределя живота му. Там се учи да живее в открития океан и да ловува морски бозайници, което ще се окаже ценен опит за собствените му експедиции. Споменът за огромните ледени маси, носещи се в океана, и тяхното тихо величие ще продължава да го тегли нататък.

Един ден младият Фритьоф научава от вестникарска статия за опита на шведския професор Нурденшолд за прекосяване на Гренландия и нейния ледник, втория най-голям на земята след Антарктида. Стратегията на професора била да тръгне от заселения западен бряг към източния, а после да се върне по същия път, тъй като достигането на спасителен кораб от Европа до източния бряг е било невъзможно заради непроходимите късове лед в океана. Този план означавал също така, че винаги ще има спасителен път обратно, в случай че експедицията трябва да се върне поради беда или недостиг на запаси. Имало хипотези, че във вътрешността на острова съществуват оазиси с умерен климат и гори. Експедицията на Нурденшолд не постига целта си и се връща. Когато Нансен научава за това, у него пламва идеята да прекоси цяла Гренландия на ски, за да разкрие тайните на този слабо познат за човечеството остров.

Три години по-късно 26-годишният Фритьоф Нансен става ръководител на първата норвежка арктическа експедиция по прекосяване и изследване на Гренландия. Тактиката му е противоположна на всички останали подобни експедиции по негово време. Нансен решава да тръгне от изток на запад, тоест първо да стигне до слабо заселения източен бряг с малки лодки, спуснати от по-голям кораб, след което да прекоси ледника, докато накрая стигне до по-облагородения западен бряг, откъдето да се качи на кораб за Европа. Множество опитни полярници го съветват да не го прави, защото всеки добър ръководител трябва да има план за отстъпление, но младият Нансен удържа на натиска. Според него самият факт, че спасението е отпред, действа много по-мотивиращо, отколкото ако е зад гърба на тези, които с всяка крачка все повече се отдалечават от него. Затова мотото на експедицията е: „Западният бряг или смърт!“

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен
Походът през ледената покривка, август–септември 1888 г. © Фритьоф Нансен / Националната библиотека на Норвегия

Експедицията на Нансен

На 3 юни 1888 г. Фритьоф Нансен се качва заедно с екип от още петима души на ловния кораб „Язон“. След едномесечно пътуване групата е спусната с две лодки сред плаващите ледове по източното крайбрежие на Гренландия. Оттам гребат неуморно дни наред, за да достигнат брега, и нощуват върху късове плаващ лед. След усилена борба с теченията успяват да стъпят на твърда земя. Оттам шестимата тръгват по ледника, теглейки стокилограмови шейни покрай километрични цепнатини в леда. Брулени от зловещи ветрове и снежни бури, те вървят по места, където човешки крак никога не е стъпвал. Ден след ден разпъват палатката, топят сняг, споделят оскъдни порции храна и на сутринта продължават напред в бялата пустош. 

Месец и половина по-късно изследователите се спускат по западната част на ледника и достигнали брега, измайсторяват малка лодка с наличните материали, за да доплават до най-близкото населено място. В град Готхоб (дн. Нуук, столицата на Гренландия) са сърдечно приветствани от местните инуити и датчани, но се оказва, че последният кораб за Европа е заминал, и се налага да изчакат следващия до пролетта. Така те прекарват дългата зима в съжителство с гренландците, които ги обучават как да използват местните природни ресурси за храна, облекло и подслон.

По-малко от година след завръщането си на норвежка земя Фритьоф Нансен издава пътеписа Pаа ski over Grønland („На ски през Гренландия“)3, в който описва подробно експедицията, основавайки се на своя дневник и богатите си научни изследвания по пътя. Освен пътеписа той издава и книгата Eskimoliv („Животът на ескимосите“), в която подробно разказва за живота и обичаите на местното гренландско население.

Прекосяването на Гренландия и другите му експедиции в Арктика безспорно поставят началото на ново отношение на норвежците към полярните региони – от опасни и непристъпни те се превръщат в досегаеми и преодолими територии за малката норвежка нация. В резултат на дейността и творчеството си Нансен вдъхновява не само младите норвежци, но и младежите в цяла Европа за повече спорт на открито, движение сред природата и постигане на хармония между духа и тялото.

От полярник към защитник на онеправданите

Впоследствие Фритьоф Нансен засилва своята обществена дейност и става върховен комисар на Обществото на народите4. Организацията се обръща към него с молба да ръководи работата по изпращането на голям брой военнопленници в родните им страни след Първата световна война. По негова идея се въвежда официален международно признат документ – Нансенов паспорт, създаден специално за военновременните и политическите бежанци, който им позволява да пътуват безпрепятствено по света и да живеят пълноценен живот. Повече от половин милион военопленници са успешно репатрирани в родните им страни, а за работата си Нансен получава Нобелова награда за мир.

Нансенови паспорти получават и хиляди българи от Западна Тракия, депортирани от Егейските острови по време на Гръцко-турската война през 1919–1922 г., които успяват да се завърнат в родината си. Много българи днес имат прародители с Нансенов паспорт. Освен това Нансен се застъпва за България и нейното включване в ОН, а също така осигурява два заема, които помагат на държавата ни да излезе от следвоенната криза.

Фритьоф Нансен оставя дълбока следа в историята на страната си и на света. Дейността му като полярник и като хуманист има съществено значение за живота на хиляди хора. Творбите му и днес намират своя широк кръг от читатели и все така вдъхновяват малки и големи.

Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен
Първото прекосяване на Гренландия, или кой е Фритьоф Нансен

Монумент в чест на Нансеновия паспорт в кметството на Осло, Норвегия. Изложен е българският вариант на паспорта © Светла Стоянова

В днешно време продължават да се организират експедиции за прекосяването на гренландския ледник и всеки достатъчно добре подготвен физически, психически и финансово би могъл за четири-пет седмици да покори Гренландия. Но въпросът е друг. 

Можем ли днес да бъдем изследователи? 

Има ли още непокорени земи и неразчертани карти? Можем ли да продължим да опознаваме света наоколо със същото нестихващо любопитство и после с радост да споделяме откритията си с другите? Можем ли да запазим онази детска дързост за откривателство и да не я пускаме да отлети с годините?

1 Североизточният проход минава северно от скандинавските страни и по цялото протежение на Русия, за да стигне до Китай, вместо значително по-дългия път през Средиземно море, Червено море и целия Индийски океан, за да се стигне отново до Китай.

2 Северозападният проход минава южно от Гренландия, провира се между канадските острови, за да стигне отново до Азия.

3 Пътеписът е преведен от руски език от И. П. Кепов и публикуван на български през 1898 г. от изд. „Христо Г. Данов“ под заглавието „Гренландия. Географски очерк на страната и разказ за пътешествието на Фр. Нансен“.

Фалшът като публична психотерапия

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/falshut-kato-publichna-psihoterapiya/

Фалшът като публична психотерапия

Книгата „Post-Truth“ („Постистина“) на Лий Макинтайър, изследовател в Центъра по философия и история на науката към Бостънския университет, започва с кратък откъс от разговор между журналистката от Си Ен Ен Алисън Камерота и тръмписта Нют Гингрич. В откъса Камерота казва, че САЩ е по-безопасна страна, защото националната статистика на ФБР показва намаляване на престъпността. Гингрич контрира с тезата, че това не е съвсем вярно, защото хората се чувстват по-незащитени. Върнат отново към фактите, той заявява, че ще се довери на усещанията на хората и ще остави на репортерката статистиката на либералните теоретици.

Няколко години по-късно (през 2024 г.), няколко месеца преди поредните предсрочни избори в България, в телевизионно студио един от по-известните коментатори на политическия живот и пламенен защитник на най-голямата партия в страната, след кратък обмен на реплики с водещата заявява: „Ако искаме да се вторачим във фактологията през годините, най-вероятно ще съумеем да го [лидера на най-голямата партия и три пъти премиер – б.а.] опровергаем, но не тя е важната.“

След което българската журналистика, съвсем свободно оставена в бурята на фактите и впечатленията, сменя темата и признанието, че фактологията не е „важното“, оставя проблема да изтлее във вакуума на обществения ни дискурс. Важно е посланието – това, което трябва да се разбира отвъд лъжата. А тя е просто подробност, на която няма нужда да обръщаме внимание.

Дума на всички години

Феноменът постистина придоби по-широка популярност през 2016 г., когато бе обявена за дума на годината на Оксфордските речници заради огромния скок в употребата ѝ спрямо предходната година. Това става неслучайно във вихъра на две кампании – след едната Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ, а след другата във Великобритания се стигна до Брекзит. В месеците на информационни битки и злоупотреби емоциите сякаш бяха избутали фактите в ъгъла и дезинформацията изпревари проверената информация в съзнанието на хората в две от най-големите демокрации в света. 

Дали самият термин е станал моден за ограничен период, или предстои да се закотви в специализирания публичен дискурс, включително в академичния, е отделна тема, но промените в начина, по който употребяваме и създаваме информация, и ефектите от тези промени са съвсем реални. 

Какви са обаче причините все по-често да се обръщаме към усещанията си, а не към фактите, за да търсим истината? 

Надали някой би се наел със задачата да ги посочи изчерпателно, но има някои ясни обществени феномени, които водят до фалшивия избор между обоснованите мнения на едни и личните впечатления на други. Един такъв феномен е базисното недоверие на вторите спрямо първите. В България то се наблюдава директно, но обществото ни изобщо не е изолирано от света, що се отнася до презумпцията за измама, която свободно прилага към определени професионални кръгове. 

Ние не вярваме на експертите, защото повтарят опорките на господарите си и са платени от чужди агенти. Не вярваме на интелектуалците, защото не са свършили работа за пет стотинки и единственото, което правят, е да приказват празни приказки. Не вярваме на лекарите, защото искат да ни пробутат дадено лекарство, за което получават пари. Някои искат и да ни чипират. Тези са най-зли, защото ненавиждат народа си и помагат на по-висши сили да го унищожат.

Ниското доверие към експертността е повсеместно там, където има реална демокрация. На другите места няма значение – там истината има един първоизточник и второ мнение не съществува, поне не задълго. Развитието на по-свободните общества обаче е напреднало до такава степен, че разстоянията между социалните групи стават наистина големи. Измерването на неравенствата показва донякъде тези разстояния, но като се има предвид, че първото, за което мислим в контекста на неравенства, е материалното, то публичното е плоскостта, която разкрива различията много по-нюансирано. Именно там бива изразено това недоверие – в практиките на информиране, в израза на нагласите на различните групи, в гласуването.

Пазарът на мнения в публичността 

Си Ен Ен е първата телевизия, залагаща на бизнес модел, който изцяло се занимава с излъчване на новини. Създадена е през 1980 г. и за три години излиза на печалба – нещо немислимо за американския медиен пазар, където дотогава новините са въпрос на престиж и/или необходимост, а не източник на приходи. А събитията, подхранващи нуждата от непрестанно информиране, изобилстват. Новината сама по себе си обаче не отговаря на въпроса какво се случва. Нито казва експлицитно кой е прав и кой – не. Новината е нещо неутрално, подлежащо на интерпретация. 

Преди появата на „Фокс Нюз“ на сцената излиза радиоводещият Ръш Лимбо, който въвежда прийом, използван в много предавания и до днес – директно включване на зрители в ефир. Предаването му става национално през 1988 г., форматът е коментарен, а възгледите му са консервативни. Така възприеманите за демократични медии намират своята конкуренция в токшоу, което има за цел не да излъчва новини, а да ги обсъжда. И това с прякото участие на Негово Величество Зрителя, който е поставен на недостижимия дотогава пиедестал на владетел на истината.

През 1996 г. е основана и телевизия „Фокс Нюз“ – най-мощният мегафон на американския консерватизъм. Но истинският проблем е в това, че изследване от 2006 г. показва как 68% от историите във „Фокс Нюз“ отразяват лични мнения, докато в Си Ен Ен такива са едва 4%. 

Пазарът решава. Пазарът на мнения в публичността. Недоверието на една голяма част от американците към другите е удовлетворено. Слушателите на Лимбо са филтрирани, гостите във „Фокс“ – също. Партизанщината в медиите се ожесточава, а чистата информация вече няма как да бъде интересна, защото каква е стойността ѝ, ако не бъде положена в контекст и обяснена? Но обяснена не така, че да носи реално разбиране на обществените процеси, а така, че да носи удовлетворение. Да бъде отдушник за психическото напрежение, което усложняващият се свят носи. Да насочи погледа в конкретна посока, да го канализира, защото скоростта, с която се случват нещата наоколо, се увеличава скокообразно, а в това ускоряване (заемам термина от Хартмут Роза) неизбежно някои изостават и/или се объркват. 

Намирането на враг като опит за справяне с тревожността

И тук стигаме до един друг феномен, който оказва влияние върху това как създаваме и консумираме информация. Тревожността е страх, който няма обект. Тя е чувство за напрежение без ясен източник. Просто е там, постоянството ѝ създава с времето ефект, който става все по-труден за вътрешно обработване, и ние трябва спешно да намерим решение, защото ще се взривим. Сякаш най-ефикасно се оказва намирането на враг – източник на напрежението, на страха, на несигурността. Колкото по-добре оформен е врагът, толкова повече спада тревожността. Поне на пръв поглед, докато не се появи нещо ново, което ще трябва да разгледаме под лупа, за да подредим в съзнанието си. 

Но ако обърнем внимание на ефектите от посочването на виновника, ще можем да си обясним, поне в някаква степен, защо съвременните демократични общества, включително българското, формират определени антидемократични нагласи, а някои дори си избират и лидери, които са чиста форма автократи. 

Пропагандата, заливаща българското медийно пространство, злоупотребява именно с такива настроения. Тръгвайки от непосредствените страхове от въвличане във войната между Русия и Украйна, можем да се върнем назад, за да установим, че преди това се страхувахме от COVID-19, преди това – от нестабилността покрай протестите, преди това – от членството в НАТО и ЕС, и т.н. 

Страхът и яростта често са ефект от неразбирането, което се дължи не на глупост, а на един объркан инстинкт, който еволюционно ни е посочвал потенциалната опасност в непосредствената ни среда, за да ни пази. А сега, когато трябва да се справим с обяснението на все повече и все по-сложни обществени процеси, търсим истината на места, които ни дават всички уверения, че ще удовлетворят терзанията ни. 

Страхуваме се от мигрантите, защото не сме виждали такива, но въпреки това предизвикват ярост у нас. Страх ни е от война, защото определена част от елита ни са „войнолюбци“ и им се гневим. Страх ни е за традиционното семейство, защото все по-малко двойки сключват брак, но не си даваме сметка за социално-икономическите фактори за това, а сме насъскани да мразим либерализма и т.нар. джендъри (каквото и да значи това) като плашилото, бутащо българското общество към бездната на демографската катастрофа. В същото време чувстваме, че не просперираме икономически, но наблюдаваме увеличаващото се благосъстояние на определени групи хора. И смятаме това за несправедливо, понякога с пълно право, доколкото е реален факт престъпното акумулиране на богатства в определени кръгове (най-успешни са онези измами, в които има доза истина). 

Но на масата, както изисква Негово Величество Зрителят, имаме всички възможни решения. Тези от левия политически спектър искат да вземат от богатите, за да дадат на бедните. Отдясно се говори за национално капсулиране с цел запазване на култура, бит и автентичност. Трети прикриват запазването на престъпната си власт под фалшивия прагматизъм на една измамна стабилност. Но във всички случаи се изправяме пред враг, който ни мисли злото, и нашият инстинкт е да се фокусираме върху него. 

Подмяната на реалността

В такава ситуация най-големият герой за нас би бил този, който ни посочва врага. Понякога това се случва отвън – популизмът или някой по-обигран коментатор прави точно това. Понякога идва отвътре – убеждението, че сами сме стигнали до ядрото на проблема. Понякога демагогията (например война или нестабилност) ни разказва една проста, ясна и логична теория, която ни помага да разберем кой и как точно ни мисли злото. Комплексността на социалните процеси е минимизирана, а фаровете ни сочат тънката червена линия към острова на изгубеното съкровище. 

В демократичните общества проблемите все по-трудно остават скрити. И това е добре, но засилването на тревожността предпоставя наличието на постоянен стремеж към търсене и елиминиране на причините за тези проблеми. И макар това да е едно наистина благородно начинание, усложняването на обществените взаимоотношения и процеси го прави все по-трудоемко и ролята на експертите става все по-важна.

С проблемите обаче се усложняват и решенията. Поне докато не се появи някой, който да даде простите обяснения, а с тях – и надежда. Месията обръща очи, потвърждава вече наличното знание, нарежда нещата, които не са ни ясни, носи комфорт, отпуска и мотивира. 

Подмяната на реалността се е превърнала в истинска психотерапия за нервния, постоянно бързащ модерен човек. Дали чрез полагането в нов контекст на неща, които сме усещали с кожата си, например при конспиративната теория, или чрез продължаващото потъване в заешката дупка на идеологическия разказ, капанът на тектоничното пренареждане на фактологията става все по-здрав, колкото по-силно искаме да повярваме.

Една обикновена фалшива новина може да бъде опровергана относително лесно, но какво усилие трябва да бъде положено, за да бъде опровергана цяла една подменена реалност, която ни обяснява света, мястото ни в него и ни дава комфорт?

В една от сцените във филма „Телевизионна мрежа“ (1976 г.) бивш водещ на новините в голяма американска телевизия изпада в делюзия и разярен от натрупаното психическо напрежение заради влошаващата се обществена обстановка, призовава зрителите да излязат на прозорците си и да започнат да крещят: I am mad as hell, and I’m not gonna take it anymore! („Бесен съм и повече няма да търпя!“). Освобождаването на напрежението има непосредствен позитивен ефект, но ако не бъде последвано от бързи и съществени промени, които да засилят усещането за справедливост, то остава просто кратък епизод на ентусиазъм. 

Бързи промени в обществото ни не се виждат. Пишейки този текст в деня след поредните предсрочни избори, не мисля, че имаме шанс за нещо такова през следващите месеци, дори години. Сред все по-големи групи от българи обаче ясно се вижда фрустрацията от случващото се у нас и по света. Някои търсят червената линия към пристана на стабилност, други подкрепят агентите на хаоса, които обещават бързи и радикални промени. Трети стоят разочаровани от средата, която не намира смелостта да се погледне в огледалото просто защото не смята, че има нужда. Всички са тревожни и малцина смятат, че това се дължи на нещо, което не им е вече посочено. А ако е посочено, то само яростта им ще го изплаши. 

Вероятно скоро няма да видим масово висящи по балконите българи, които крещят, че са побеснели и повече няма да търпят. Но и малцината, които вероятно биха го направили, ще получат мълчаливата подкрепа на останалите. И ако новинарят от „Телевизионна мрежа“ е изпаднал в състояние на амок и продуцентите на телевизията му създават специално шоу, в което той да изкрещява всичко онова, което си мисли публиката, то за нас е от огромна необходимост да удържим методите си за справяне с напрежението и с реалните проблеми в лоното на фактите и истината, защото при всяко положение попадаме в теоремата на Томас. А според нея интерпретацията на дадена ситуация е в основата на последващото наше действие. Тоест една нереална ситуация може да има съвсем реални последствия, ако сме твърдо убедени, че тя е именно такава. 

ASUS ROG NUC Review Really Good With Intel and NVIDIA RTX 4070

Post Syndicated from Patrick Kennedy original https://www.servethehome.com/asus-rog-nuc-review-really-good-with-intel-and-nvidia-rtx-4070/

In our ASUS ROG NUC review, we see how expanding the NUC to 2.5L allows a high-end Intel Core Ultra 9 and NVIDIA GeForce RTX 4070 to fit

The post ASUS ROG NUC Review Really Good With Intel and NVIDIA RTX 4070 appeared first on ServeTheHome.

[$] Simplifying the BPF verifier

Post Syndicated from daroc original https://lwn.net/Articles/977815/

The BPF verifier is a complex program. This has the unfortunate effect of making
it simultaneously more difficult for contributors to work on, and more likely
to harbor unknown bugs. Shung-Hsi Yu had two concrete proposals for how to
simplify the verifier to make it easier to maintain that he presented at the 2024
Linux Storage,
Filesystem, Memory Management, and BPF Summit. Yu proposed changing how the
verifier tracks partially known values and cleaning up the interface to
hide the details of the value-tracker’s internal representation.

[$] Improving control-flow integrity for Linux on RISC-V

Post Syndicated from jake original https://lwn.net/Articles/977720/

Redirecting execution flow is a common malware
technique that can be used to compromise operating systems. To protect from such attacks,
the chip makers of leading architectures like x86 and arm64 have implemented
control-flow-integrity (CFI) extensions, though they need system
software support to function. At the Linux
Security Summit North America, RISC-V kernel developer Deepak Gupta described the CFI
protections for that architecture and invited community input on the
kernel support for them.

Unlocking the power of unstructured data with RAG

Post Syndicated from Nicole Choi original https://github.blog/2024-06-13-unlocking-the-power-of-unstructured-data-with-rag/


Whether they’re building a new product or improving a process or feature, developers and IT leaders need data and insights to make informed decisions.

When it comes to software development, this data exists in two ways: unstructured and structured. While structured data follows a specific and predefined format, unstructured data—like email, an audio or visual file, code comment, or commit message—doesn’t. This makes unstructured data hard to organize and interpret, which means teams can miss out on potentially valuable insights.

To make the most of their unstructured data, development teams are turning to retrieval-augmented generation, or RAG, a method for customizing large language models (LLMs). They can use RAG to keep LLMs up to date with organizational knowledge and the latest information available on the web. They can also use RAG and LLMs to surface and extract insights from unstructured data.

GitHub data scientists, Pam Moriarty and Jessica Guo, explain unstructured data’s unique value in software development, and how developers and organizations can use RAG to create greater efficiency and value in the development process.

Unstructured data in software development

When it comes to software development, unstructured data includes source code and the context surrounding it, as these sources of information don’t follow a predefined format.

Here are some examples of unstructured data on GitHub:

  • README files describe in text the purpose behind project source code, and include instructions for source code use, how to contribute, and other details that developers decide is important to include. While they’re usually written in Markdown, README files don’t follow a predefined structure.
  • Code files are more orderly than README files in that they follow the syntax of a programming language. But not all code files have the exact same fields nor are they all written in the same format. Additionally, some parts of the file, like coding logic and variable names, are decided by individual developers.
  • Package documentation explains how the software works and how to use it. Documentation, written in natural language, can include installation instructions, troubleshooting tips, a description of the package’s API, and a list of any dependencies required to use the package. It can also include code snippets that highlight the package’s features.
  • Code comments explain the function behind certain code blocks in a code file. They’re text comments written in natural language and make the source code easier to understand by other developers.
  • Wiki pages, while not limited to unstructured data, can contain helpful text documentation about installation instructions, API references, and other information.
  • Commit messages describe in natural language text the changes a developer made to a codebase and why.
  • Issue and pull request descriptions are written in natural language and in a text field. They can contain any kind of information a developer chooses to include about a bug, feature request, or general task in a project.
  • Discussions contain a wealth and variety of information, from developer and end- user feedback to open-ended conversations about a topic. As long as a repository enables discussions, anyone with a GitHub account can start a discussion.
  • Review comments are where developers can discuss changes before they’re merged into a codebase. Consequently, they contain information in natural language about code quality, context behind certain decisions, and concerns about potential bugs.

The value of unstructured data

The same features that make unstructured data valuable also make it hard to analyze.

Unstructured data lacks inherent organization, as it often consists of free-form text, images, or multimedia content.

“Without clear boundaries or predefined formats, extracting meaningful information from unstructured data becomes very challenging,” Guo says.

But LLMs can help to identify complex patterns in unstructured data—especially text. Though not all unstructured data is text, a lot of text is unstructured. And LLMs can help you to analyze it.

“When dealing with ambiguous, semi-structured or unstructured data, LLMs dramatically excel at identifying patterns, sentiments, entities, and topics within text data and uncover valuable insights that might otherwise remain hidden,” Guo explains.

Need a refresher on LLMs? Check out our AI explainers, guides, and best practices >

Here are a few reasons why developers and IT leaders might consider using RAG-powered LLMs to leverage unstructured data:

  • Surface organizational best practices and establish consistency. Through RAG, an LLM can receive a prompt with additional context pulled from an organization’s repositories and documents. So, instead of sifting through and piece-mealing documents, developers can quickly receive answers from an LLM that align with their organization’s knowledge and best practices.

  • Accelerate and deepen understanding of an existing codebase—including its conventions, functions, common issues, and bugs. Understanding and familiarizing yourself with code written by another developer is a persisting challenge for several reasons, including but not limited to: code complexity, use of different coding styles, a lack of documentation, use of legacy code or deprecated libraries and APIs, and the buildup of technical debt from quick fixes and workarounds.

RAG can help to mediate these pain points by enabling developers to ask and receive answers in natural language about a specific codebase. It can also guide developers to relevant documentation or existing solutions.

Accelerated and deepened understanding of a codebase enables junior developers to contribute their first pull request with less onboarding time and senior developers to mitigate live site incidents, even when they’re unfamiliar with the service that’s failing. It also means that legacy code suffering from “code rot” and natural aging can be more quickly modernized and easily maintained.

Unstructured data doesn’t just help to improve development processes. It can also improve product decisions by surfacing user pain points.

Moriarty says, “Structured data might show a user’s decision to upgrade or renew a subscription, or how frequently they use a product or not. While those decisions represent the user’s attitude and feelings toward the product, it’s not a complete representation. Unstructured data allows for more nuanced and qualitative feedback, making for a more complete picture.”

A lot of information and feedback is shared during informal discussions, whether those discussions happen on a call, over email, on social platforms, or in an instant message. From these discussions, decision makers and builders can find helpful feedback to improve a service or product, and understand general public and user sentiment.

What about structured data?

Contrary to unstructured data, structured data—like relational databases, Protobuf files, and configuration files—follows a specific and predefined format.

We’re not saying unstructured data is more valuable than structured. But the processes for analyzing structured data are more straightforward: you can use SQL functions to modify the data and traditional statistical methods to understand the relationship between different variables.

That’s not to say AI isn’t used for structured data analysis. “There’s a reason that machine learning, given its predictive power, is and continues to be widespread across industries that use data,” according to Moriarty.

However, “Structured data is often numeric, and numbers are simply easier to analyze for patterns than words are,” Moriarty says. Not to mention that methods for analyzing structured data have been around longer** **than those for analyzing unstructured data: “A longer history with more focus just means there are more established approaches, and more people are familiar with it,” she explains.

That’s why the demand to enhance structured data might seem less urgent, according to Guo. “The potential for transformative impact is significantly greater when applied to unstructured data,” she says.

How does RAG extract value from unstructured data?

With RAG, an LLM can use data sources beyond its training data to generate an output.

RAG is a prompting method that uses retrieval—a process for searching for and accessing information—to add more context to a prompt that generates an LLM response.

This method is designed to improve the quality and relevance of an LLM’s outputs. Additional data sources include a vector database, traditional database, or search engine. So, developers who use an enterprise AI tool equipped with RAG can receive AI outputs customized to their organization’s best practices and knowledge, and proprietary data.

We break down these data sources in our RAG explainer, but here’s a quick summary:

  • Vector databases. While you code in your IDE, algorithms create embeddings for your code snippets, which are stored in a vector database. An AI coding tool can search that database to find snippets from across your codebase that are similar to the code you’re currently writing and generate a suggestion.

And when you’re engaging with GitHub Copilot Chat on GitHub.com or in the IDE, your query or code is transformed into an embedding. Our retrieval service then fetches relevant embeddings from the vector database for the repository you’ve indexed. These embeddings are turned back into text and code when they’re added to the prompt as additional context for the LLM. This entire process leverages unstructured data, even though the retrieval system uses embeddings internally.

  • General text search. When developers engage with GitHub Copilot Chat under a GitHub Copilot Enterprise plan, they can index repositories—specifically code and documentation. So, when a developer on GitHub.com or in the IDE asks GitHub Copilot Chat a question about an indexed repository, the AI coding tool can retrieve data from all of those indexed, unstructured data sources. And on GitHub.com, GitHub Copilot Chat can tap into a collection of unstructured data in Markdown files from across repositories, which we call knowledge bases.

Learn about GitHub Copilot Enterprise features >

But wait, why is Markdown considered unstructured data? Though you can use Markdown to format a file, the file itself can contain essentially any kind of data. Think about it this way: how would you put the contents of a Markdown file in a table?

  • External or internal search engine. The retrieval method searches and pulls information from a wide range of sources from the public web or your internal platforms and websites. That information is used for RAG, which means the AI model now has data from additional files—like text, image, video, and audio—to answer your questions.

Retrieval also taps into internal search engines. So, if a developer wants to ask a question about a specific repository, they can index the repository and then send their question to GitHub Copilot Chat on GitHub.com. Retrieval uses our internal search engine to find relevant code or text from the indexed files, which are then used by RAG to prompt the LLM for a contextually relevant response.

Stay smart: LLMs can do things they weren’t trained to do, so it’s important to always evaluate and verify their outputs.

Use RAG to unlock insights from unstructured data

As developers improve their productivity and write more code with AI tools like GitHub Copilot, there’ll be even more unstructured data. Not just in the code itself, but also the information used to build, contextualize, maintain, and improve that code.

That means even more data containing rich insights that organizations can surface and leverage, or let sink and disappear.

Developers and IT leaders can use RAG as a tool to help improve their productivity, produce high-quality and consistent code at greater speed, preserve and share information, and increase their understanding of existing codebases, which can impact reduced onboarding time.

With a RAG-powered AI tool, developers and IT leaders can quickly discover, analyze, and evaluate a wealth of unstructured data—simply by asking a question.

A RAG reading list 📚

The post Unlocking the power of unstructured data with RAG appeared first on The GitHub Blog.

Security updates for Thursday

Post Syndicated from jake original https://lwn.net/Articles/978291/

Security updates have been issued by Debian (firefox-esr), Fedora (nginx-mod-modsecurity, php, and tomcat), Mageia (strongswan), Oracle (389-ds-base, buildah, c-ares, cockpit, containernetworking-plugins, fence-agents, firefox, gdk-pixbuf2, idm:DL1, ipa, kernel, libreoffice, podman, rpm-ostree, and thunderbird), Red Hat (dnsmasq and nghttp2), Slackware (mozilla), SUSE (curl, firefox, kernel, kernel-firmware-nvidia-gspx-G06, nvidia-open- driver-G06-signed, openssl-3, and python-Pillow), and Ubuntu (libmatio, libndp, linux, linux-aws, linux-aws-5.4, linux-azure, linux-azure-5.4, linux-gcp,
linux-gcp-5.4, linux-gkeop, linux-hwe-5.4, linux-ibm, linux-ibm-5.4,
linux-kvm, linux-oracle, linux-oracle-5.4, linux-raspi, linux-raspi-5.4,
linux-xilinx-zynqmp, linux-oem-6.5, and virtuoso-opensource).

Rapid7 Infuses Generative AI into the InsightPlatform to Supercharge SecOps and Augment MDR Services

Post Syndicated from Laura Ellis original https://blog.rapid7.com/2024/06/13/rapid7-infuses-generative-ai-into-the-insightplatform-to-supercharge-secops-and-augment-mdr-services/

Rapid7 Infuses Generative AI into the InsightPlatform to Supercharge SecOps and Augment MDR Services

In the ever-evolving landscape of cybersecurity, staying ahead of threats is not just a goal—it’s a necessity. At Rapid7, we are pioneering the infusion of artificial intelligence (AI) into our platform and service offerings, transforming the way security operations centers (SOCs) around the globe operate. We’ve been utilizing AI in our technologies for decades, establishing patented models to better and more efficiently solve customer challenges. Furthering this endeavor, we’re excited to announce we’ve extended the Rapid7 AI Engine to include new Generative AI capabilities being used by our internal SOC teams, transforming the way we deliver our MDR services.

A Thoughtful, Deliberate Approach to AI Model Deployment

At Rapid7, one of our core philosophical beliefs is that vendors – like ourselves – should not lean on customers to tune our models. This belief is showcased by our approach to deploying AI models, with a process that entails initially releasing them to our internal SOC teams to be trained and battle-tested before being released to customers via in-product experiences.

Another core pillar of our AI development principles is that human supervision is essential and can’t be completely removed from the process. We believe wholeheartedly in the efficacy of our models, but the reality is that AI is not immune from making mistakes. At Rapid7, we have the advantage of working in lockstep with one of the world’s leading SOC teams. With a continuous feedback loop in place between our frontline analysts and our AI and data science team, we’re constantly fine-tuning our models, and MDR customers benefit from knowing our teams are validating any AI-generated output for accuracy.

Intelligent Threat Detection and Continuous Alert Triage Validation

The first line of defense in any cybersecurity strategy is the ability to detect threats accurately and efficiently. The Rapid7 AI Engine leverages the massive volume of high-fidelity risk and threat data to enhance alert triage by accurately distinguishing between malicious and benign alerts, ensuring analysts can focus on only the alerts that are truly malicious. The engine has also been extended to include a combination of both traditional machine learning (ML) and Generative AI models to ensure new security alerts are accurately labeled as malicious or benign. This work boosts the signal to noise ratio, thereby enabling Rapid7 analysts to spend more time investigating the security signals that matter to our customers.

Introducing Our AI-Powered SOC Assistant

Generative AI is not just a tool; it’s a game-changer for SOC efficiency. Our AI-native SOC assistant empowers MDR analysts to quickly respond to security threats and proactively mitigate risks on behalf of our customers. Because we fundamentally believe AI should be trained by the knowledge of our teams and vetted processes, our SOC assistant utilizes our vast internal knowledge bases. Sources like the Rapid7 MDR Handbook – a resource amassed over decades of experience cultivated by our elite SOC team – enable the assistant to guide analysts through complex investigations and streamline response workflows, keeping our analysts a step ahead.

Rapid7 is further using generative AI to carefully automate the drafting of security reports for SOC analysts, typically a manual and time-intensive process. With more than 11,000 customers globally, the Rapid7 SOC triages a huge volume of activity each month, with summaries that are critical for keeping customers fully updated on what’s happening in their environment and actions performed on their behalf. While AI is a key tool to streamline report building and delivery, every report that is generated by the Rapid7 AI Engine is augmented and enhanced by our SOC teams, making certain every data point is accurate and actionable. Beyond providing expert guidance, the AI assistant also has the ability to automatically generate incident reports once investigations are closed out, streamlining the process and ensuring we can communicate updates with customers in a timely manner.

An Enabler for Secure AI/ML Application Development

We know we’re not alone in developing Generative AI solutions, and as such we’re also focused on delivering capabilities that allow our customers to implement and adhere to AI/ML development best practices. We continue to expand our support for Generative AI services from major cloud service providers (CSPs), including AWS Bedrock, Azure OpenAI service and GCP Vertex. These services can be continuously audited against best practices outlined in the Rapid7 AI/ML Security Best Practices compliance pack, which includes the mitigations outlined in the OWASP Top 10 for ML and large language models (LLMs). Our continuous auditing process, enriched by InsightCloudSec’s Layered Context, offers a comprehensive view of AI-related cloud risks, ensuring that our customers’ AI-powered assets are secure.

Rapid7 Infuses Generative AI into the InsightPlatform to Supercharge SecOps and Augment MDR Services

The Future of MDR Services is Powered by AI

The integration of Generative AI into the Insight Platform is not just about helping our teams keep pace – it’s about setting the pace. With unparalleled scalability and adaptability, Rapid7 is committed to maintaining a competitive edge in the market, particularly as it relates to leveraging AI to transform security operations. Our focus on operational efficiencies, cost reduction, and improved quality of service is unwavering. We’re not just responding to the changing threat landscape – we’re reshaping it.

The future of MDR services is here, and it’s powered by the Rapid7 AI Engine.

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-izobretyavane-na-samotata/

„Изобретяване на самотата“ от Пол Остър

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

превод от английски Иглика Василева, изд. „Колибри“, 2022

Беше. Вече никога няма да бъде. Помни.

С тези думи и с пророчески сън за собствената си смърт (станала тъжен факт тази година) завършва книгата на Пол Остър „Изобретяване на самотата“, която започва със смъртта на бащата на писателя. (Казвам пророчески, доколкото знанието, че всички неизбежно умираме, може да се счита за такова.) Остър започва да я пише непосредствено след като губи баща си, а само месеци по-късно се развежда с не по-малко известната си съпруга, американската писателка Лидия Дейвис, при която остава малкият му син Даниел.

И тъй като книгата е изцяло биографична и болезнено лична, прочитът ѝ сега е още по-зловещ на фона на фактите, които писателят е нямало как да знае тогава и които по онова време са били още в далечното бъдеще. А те са, че сънят на Остър вече се е сбъднал – две години преди писателят да почине, от свръхдоза си отива синът му Даниел, след като самият той е загубил бебето си, погълнало наркотици. Като че ли е оставено единствено на читателя да вижда надвисващата сянка на тази семейна трагедия, защото по времето на написването на романа Даниел е все още крехкият носител на бъдещето, на смисъла да продължиш, на надеждата за живот, която упорито поддържаме въпреки знанието за неизбежността на смъртта.

Преди да настъпи смъртта, винаги съществува възможност тя да не се състои, и на тази надежда, колкото и да е малка, трябва да ѝ се даде шанс.

Има нещо почти литературно нагласено в тази огледална поредица от кончини, която принадлежи на външния за романа свят – идея, която Остър също ще развие и която ще спомена по-късно. Държейки я сега в ума си, този мрачен мемоар отеква още по-съдбовно, отчетливо, пронизително. Той е едновременно и реминисценция на няколко живота, и своеобразен философски опит върху базови теми като бащинството, връзката между баща и син, самотата, случайността, паметта, езикът, възможността да бъде разказан светът, и животът, живян в условното (но и буквално) пространство на една стая. Ето едно съвпадение (каквито Остър изследва във втората част) – самият той пише там за поредица от известни личности, загубили децата си, без да знае, че същото ще сполети и него.

На второ четене: „Изобретяване на самотата“

В първата част на романа Пол Остър ни пренася без никаква прелюдия в дните след напълно неочакваната и внезапна смърт на собствения си баща, увличайки ни в реминисценции за своето детство с него, в семейни разкази, в истории, илюстриращи характера на баща му, и в лутането из вещите на обитаваната до последно от родителя му семейна къща.

Ако не действам бързо, целият му живот ще изчезне заедно с него,

дава си сметка писателят, залавяйки се буквално веднага да пише. И то със съзнанието, че баща му не е оставил след себе си никакви следи.

Остър ще открие, че вместо да лекува, актът на писане продължава да държи раната отворена.

Че вместо думите да погребат баща му, те продължават да го пазят жив. И че едва когато разказът премине в тишината, която ужасява писателя, това ще означава, че се е простил с баща си завинаги.

Първата част на тази книга представлява далеч по-подреден, макар и фрагментарен разказ за отсъствието и самотата като начин на съществуване. Тя е и история за невъзможния баща, бащата, който не може да бъде открит и достигнат. Неслучайно, вече във втората част, Остър ще анализира по аналогия и разказа на Колоди за Пинокио и неговия баща Джепето – и по-специално опита на дървената кукла да открие и спаси своя създател, спускайки се в мрачния търбух на акулата, където му се струва,

че е паднал с главата надолу в мастилница.

Именно в този буквален мрак на писането, на впускането в себе си, Остър ще потърси посмъртно баща си – човека, за когото е мечтал цял живот, от когото винаги е очаквал да бъде видян като нещо повече от мъглявина („аз копнеех точно за това – да бъда забелязан [от него]“). Защото, както писателят ще осъзнае, човек на всяка възраст копнее за любовта на баща си, но в същото време за него е невъзможно да прекрачи в самотата на друг човек.

Именно самотата и самоизключването от света дефинират образа на бащата. Невъзможността да го открие приживе кара Остър след смъртта му още по-силно да усеща нуждата да навлезе в това „парче непристъпно пространство под формата на мъж“.

И пред нас се показва – без нито за миг да се разкрива – един вечен аутсайдер, турист в собствения си живот, човек, гастролиращ през света, който никого не допуска в себе си. Мъж, който неизбежно е създал свой сурогатен Аз, изкуствен образ, съчинител, принуден да измисля или да прибягва до готови клишета в думите и действията си, за да не разкрие себе си. Мъж, скрит изцяло в работата си, заможен, но стиснат до безсмислие. Мъж, за когото парите не са успех, нито са опит да си купиш щастие, а само възможност да избягаш от нещастието. Мъж, отказващ да види не само психическите проблеми на собствената си дъщеря, но и изобщо света.

И все пак човек точен, изпълнителен, отдаден на братята си, останал до последно с майка си, помагащ на роднините и дори на непознатите си наематели. Образ, в който всеки факт бива отричан от следващия, и е невъзможно да кажеш каквото и да било, защото и всичко останало ще е вярно.

… през цялото време имам чувството, че пиша за трима или четирима различни мъже, всеки ясно очертан, всеки пълна противоположност на останалите.

В крайна сметка Остър подхожда към този така и неслучил се, винаги липсвал негов баща без осъдителност, без жалване, без укор. А когато чуваме семейната история за баба му от бащина страна, убила собствения си съпруг, оправдана и властвала над петте си деца, вече напълно сме готови да загърбим своята неприязън и да изпитаме най-малкото хладна емпатия, човешко съчувствие към този човек, за когото смъртта, изглежда, е била единственият „изход, единственото легитимно бягство“.

Къщата, която Остър трябва да разчисти и освободи (колко точен глагол) след смъртта, се превръща и в метафора за живота на родителя му, и в прелюдия към разсъжденията му за живота в рамките на една стая (за това – по-късно). Тази къща е окупирана от вещите на самотата, превърнала се е във вехтошарски музей на отсъствието („както чужд човек би живял в нея“).

Остър пише за начина, по който вещите се променят, след като животът, към който са имали отношение, си отиде.

Как нещата изобщо – включително и спомените – се изменят, докато привидно остават същите, преди да загубят всякакъв смисъл. Ненужните предмети, на които се натъква, вече не са предмети, а „остатъци от мисли, от съзнание, символи на [нечия] самота“ и да ровиш в тях е като да ровиш в тайните кътчета на нечий ум. Не задълго обаче.

И къщата, и човекът, окупирал се в нея, отвън изглеждат стабилни и спокойни, докато вътрешно се разпадат в хаос. Нужно ли ни е повече от едно такова пространство обаче? Във втората, далеч по-хаотична и фрагментарна част на книгата Остър ще си задава този въпрос заедно с много други, изследващи редица теми, които не са свързани с първата част.

Заварваме го затворен в клаустрофобична стая под наем в Ню Йорк, изолирал се там в дните след раздялата с жена си и сина им. За да може да се види… в тази част той ще пише за себе си в трето лице. По същото време ще трябва да се прости и с дядо си, за когото също ни разказва. Вече се е случило обаче: синът е заел стаята на бащата, превърнал се е в него.

Убежище или затвор? Празнота или самодостатъчност? Начин да полудееш или да възвърнеш живота си? Отговорите за стаята може да са различни – Остър ги търси къде ли не. Микроскопичната и препълнена с вещи стая на своя приятел С. през парижките дни на писателя. Кулата на Хьолдерлин. Стаята на Ане Франк. Декарт в стаята си наблизо. Паскал в стаята си. Жените в стаите на Вермеер и стаята на Ван Гог. Йона в корема на кита – една библейска история, която писателят ще разгърне пред нас с ново, проникновено тълкувание.

Именно от тази своя квартира Остър се опитва да напише Книгата на паметта, изследвайки както нея, така и природата на случайността и на самотата.

Защото стаята е и пространството на паметта – „миниатюрна космология, която съдържа в себе си всичко“, дори и спомена за неслучилото се.

А паметта е още много неща според Остър: виждане, превод, възможност за дълготрайност на преходното и краткото, както и самият акт на писане. Разказването е деликатната работа да се опитваш да си спомниш онова, което вече е запаметено.

Историята в книгата започва с края, но завършва със спомените на автора за най-ранното му детство. Те се редуват и могат да се леят сякаш до безкрай – фрагменти, бегли сцени, мигове, – защото, „докато продължаваш да говориш, няма да умреш“ (Остър разсъждава и върху историята за Шехерезада и смисъла на продължаващия наратив). И в същото време, парадоксално,

писаното слово освобождава човека от необходимостта да помни повечето неща от света, тъй като спомените са складирани в думите.

Така че прекрачвайки в пространството на паметта, влизаме в света. Свят, който, уви, ще бъде изгубен завинаги.

Защото, ако думите са начин да съществуваш в света, помисли си той, тогава, дори да няма свят, в който да влезеш, света вече го има там, в тази стая, което означава, че именно стаята присъства в стихотворенията, а не обратното.

В тази част Остър изследва и много съвпадения, случки, които се оказват плод на изумителна случайност. И пише за граматика на съществуването и римуването на събитията в живота така, че римата, която те създават заедно, да промени реалността на всяко от тях. И въпреки че

измислената история се състои изцяло от съзнателни внушения, докато фактическата история е лишена от каквото и да било внушение освен очевидното,

всеки път, когато открива връзка между два житейски фрагмента, съзнанието се изкушава да потърси някакво значение в тази връзка, да ѝ придаде смисъл отвъд голите факти. Това е и усещането, че

каквото и да попадне пред погледа му, отразява единствено онова, което е вътре в него.

Изкушението е и в двете посоки: да погледнеш на изкуството като на реалния живот, но и на света, сякаш е продължение на въображаемото. Дори последното да е равносилно на това да построиш въображаем свят вътре в реалния, който ще е без устои.

Всяка книга, пише Остър, представлява образ на самотата – защото зад всяка нейна дума стоят месеци на нечия (на твореца) самота, в която сега ние влизаме, за да стане наша. Затова е възможно да си сам и да не си сам в един и същ момент. Това важи и за пребиваването му в квартирата, осъзнава той. Там в момента, в който е понечил да говори за тази самота, той вече е станал не само себе си. Превърнал се е в Робинзон Крузо (корабокрушенец в сърцето на града).

В същата част – зловещо пророчески – Остър ще разгледа и много случаи на бащи, губещи децата си. Рембранд и Тит. Цветаева и синът ѝ Мур. С. и неговите синове. Уолтър Рали и неговия Уот. Маларме и фрагментите, които пише до леглото на умиращия си син Анатол. Самият Остър, който в тази част вече сам изследва своето бащинство, за малко не изгубва буквално, заради пневмония, вече отнетия му приживе син по силата на развода. Писателят ще достигне до прозрението, че именно в мига на този страх в спешното отделение на болницата той е станал –

веднъж и завинаги – баща на сина си.

И ето. Тази книга ни оставя с повече мисли и въпроси, отколкото с една приключила история. Какво остава освен паметта – (единственото) пространство, „в което едно нещо се случва за втори път“, макар и може би по напълно различен начин? Има ли опасност да откриеш настояще, което ще опровергае миналото и по този начин ще го промени, а това на свой ред ще заличи онзи спомен за миналото, който искаш да запазиш?

Възможен ли е отговорът на въпроса как може да се живее живот в неприсъствие, в отсъствие, в изолираща всичко останало самота?

Не е ясно дали има отговор или дори отговори. Болезнено и мрачно удоволствие е обаче да преминем през всички тези възможни и невъзможни, логични и противоречащи си, заключващи и отварящи нови пространства за отключване въпроси заедно с писател от ранга на Пол Остър. Там, в пространството на паметта, където „всичко е едновременно себе си и нещо друго“. В паметта като книга, която никога не може да бъде завършена от един човек приживе.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер на 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

The collective thoughts of the interwebz