Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-kogo-skachat-sindikatite/
Всеки път, когато българските синдикати скачат, а лидерите им напускат добре уредените си кабинети на бюрократи, за да се включат в хореографията със знамената и свирките, светва червена лампа: „Този път за(д) кого?“
Този път зад т.нар. опозиция – извънпарламентарната „Левицата“, също и БСП и „Възраждане“, поискали в разгара на предизборната кампания за местни избори вот на недоверие на кабинета на ПП–ДБ заради провал в сектор „Eнергетика“. Но синдикатите обслужиха и вътрешната опозиция в мнозинството – ГЕРБ и ДПС, които също недоволстват от политиките на управляващите, но няма да развалят сглобката. Неслучайно при трите кабинета на ГЕРБ и Бойко Борисов ярки профсъюзни протести нямаше, ако не броим редовното годишно недоволство на полицаите от заплатите.
Сега кулминацията на 14-дневните протести и блокади на миньори и енергетици от въглищната индустрия беше не националният протест, готвен за 12 октомври, а политическият инструмент – вотът на недоверие, дебатите по който се състояха в същия ден. И ето, КНСБ и КТ „Подкрепа“ обявиха, че нямат решение за участие в националния протест в защита на въгледобива, макар че техни представители излязоха на няколко места в страната. Политическата им обвързаност не е тайна, БНТ разкри имена на активни в протестите синдикалисти в листи за общински съветници на „Левицата“, на „Възраждане“ и БСП.
Странен вот на недоверие, както го определи по БНР главният икономист на Центъра за изследване на демокрацията Руслан Стефанов.
Странен, защото реално няма някаква промяна в политиката в тази сфера от 2005 г. насам. Просто дойде моментът на решение, когато повече не може да се отлага, защото страната ще губи средства.
За политици и за синдикати няма и капка съмнение, че въглищната индустрия си отива. Знаят го отдавна. КНСБ и КТ „Подкрепа“ са партньори на всяко правителство, участват в Националния съвет за тристранно сътрудничество, в безброй консултации и браншови съвети, работят в дружествата и са наясно с огромните загуби. Пазарът не иска скъпия ток от въглищата и индустрията може още малко да оцелее на изкуствено дишане – държавата е в състояние да я подпомага до 2025 г. Но вината на синдикатите пред онези, които им плащат членски внос и очакват от тях защита, е, че не си мръднаха пръста при управлението на ГЕРБ и Бойко Борисов да поискат информационна кампания и разяснения при подготовката на териториалните планове, да отстояват правото на хората да са наясно какво бъдеще ги очаква. Главното – да не им спестят истината, че трансформацията ще е болезнена, и с тяхна помощ да опитат да я проведат по-леко.
В Благоевград лидерът на КНСБ Пламен Димитров направи неумел опит да разграничи синдикалното от политическото:
Оттук нататък въпросът е кой и дали иска да употреби миньорите. Политическият елемент на употреба според мен е доста сериозен. Толкова силна партийна зависимост в синдикален протест не е имало от времето на Луканов.
Затова пък в синдикалните протести неизменно присъства корпоративната зависимост. Било от бос като Христо Ковачки, чиито бизнеси във въглищната индустрия се водят собственост на офшорки, било от други.
Българските синдикати не спасяват работници
Синдикатите не надигаха глас срещу нарушенията в мини и тецове на Ковачки, като забавени възнаграждения, натрупани дългове, в т.ч. и милиони за осигуровки, част от които правителствата разсрочваха.
Синдикалните протести в България не спасиха „Кремиковци“, но попречиха да го вземе стратегически инвеститор – защото играха с Валентин Захариев, който запази позициите на синдикатите (а те имаха думата дори кой да държи лавките в комбината). В определения за ликвидация комбинат, преди Захариев да го купи за 1 лев, работеха над 15 000 души – колкото са заетите във въглищната индустрия.
Синдикатите не спасиха от затваряне и уранодобивната и оловно-цинковата индустрия, но протестите на докараните в София миньори свалиха правителството на Филип Димитров през 1992 г.
Синдикалните протести не позволиха „Булгартабак“ да бъде продаден на стратегически инвеститор като British American Tobacco, а вместо това попадна в ръцете на Пеевски и сие, които му видяха сметката за шест години.
Покритието на работещите с колективни трудови договори в България е едва 28%, докато европейската Директива за адекватните минимални работни заплати изисква този дял да е поне 70%. Но профсъюзите не се борят за членове. Когато изгубят енергетиците и миньорите, на КНСБ ще им останат учителите, а златната кокошка – имотите им – никой не може да им я отнеме. Проблемът обаче е, че имотите не могат да бъдат вдигнати, за да блокират магистрали. Нито пък учителите – дори Янка Такева да ги предвожда.
Скъсаните връзки
На теория целта на синдикалното движение е трансформация от капитализъм в изграждане на безкласово общество – някакъв вид либертариански социализъм с работническо самоуправление на индустрията. Химера. В България я опаковаха на два пъти като политико-икономическа оферта – един път със зелените бонови книжки от масовата приватизация, втори път с т.нар. работническо-мениджърска приватизация. И в двата случая работниците пиха по една студена вода, нацията от акционери не се състоя, а определени лица прибраха цели предприятия срещу смешни суми и няколко чувала със зелени книжки.
На пръв поглед синдикатите си подхождат с „Левицата“ и БСП. Все пак в биографичен план левите и профсъюзите имат едно и също работническо ДНК, но синдикатите постепенно се бюрократизират, а левицата става хайверна. Профсъюзите се сдобиват с платена йерархия и с партньори в лицето на представителите на капитала и политиците и вече избягват да рискуват с унищожителни стачки, за да не изгуби платената администрация привилегиите си.
Синдикатите изостават от социалната структура на обществото, която е силно променена – „бели якички“, служители в корпорации и държавни чиновници, работническа класа, прекариат – трудови мигранти без постоянна работа, а следователно и без съответните социални гаранции и кариерно развитие, а наред с тях едри и дребни предприемачи и др. Ако искат да оцелеят, профсъюзите също се нуждаят от болезнена трансформация – на първо място, от солидарност между самите работници, които да поискат да се самоорганизират в нов тип съюзи в името на радикална социална промяна.
На българските синдикати и така им е добре. Превърнали са се в административен придатък на управлението.
След като вотът на недоверие премина, блокадите на магистрали са свалени, а синдикалните знамена – свити. Политическата задача е изпълнена с внушенията, че правителството на ПП–ДБ е застрашило енергийната сигурност на България и така е предало националните интереси. Сега профсъюзните деятели имат значително по-прагматични цели – да се включат в преквалификацията на работниците от въглищната индустрия (бизнес, в който са умели), също и в предприятието за рекултивация на терените (става въпрос за 250 кв.км в Маришкия басейн), където ще се съсредоточат значителни ресурси. И за двете се предвиждат стотици милиони европейски средства.
Ако трябва да се скача, ще поскачат – колко му е.
