Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/abdulsamed-veli-promyanata-idva-otvutre/

Името му означава „слуга на Аллах“ и той се старае да го изпълва със смисъл (макар при връщането на имената на българските турци в документите да е изписано Абдул Самед Вели – по настояване на чиновничката, с която е предпочел да не спори).

От 2010 г. живее във Франция със семейството си, но е в ежедневна връзка с България и най-вече с пловдивския квартал „Столипиново“ заради каузата, на която се е посветил – онлайн медията „Филибелии. Гласът на „Столипиново“, на която е главен редактор. Платформата е неговата малка човешка битка срещу маргинализирането на общности на етнически принцип. Въпреки държавните стратегии за социално включване реалността остава тревожна. Малцинствените групи са държани в изолация, а разделението започва още от раждането и минава през сегрегирането в детските градини, училищата, докато се стигне до отношението на институциите към зрелия индивид.

В своя статия Абдулсамед Вели пише за болезнената реалност, в която израстват поколения наред, чийто живот протича основно в квартала: 

„Младите тук не мечтаят за високи позиции в холдинги. Те мечтаят за място, където да седнат заедно, влюбени, без да се срамуват от мястото, където живеят. Където да запомнят първата целувка, да снимат спомен, който не е на фон от разпадащи се фасади и прашни улици. Но в „Столипиново“ днес няма дори едно такова кътче – няма градинка, няма сцена, няма площадче за любов и мечти. И въпреки това хората не стоят със скръстени ръце. В квартала кипи живот – вътрешна търговия, малки бизнеси, магазини, работилници. Те сами са изградили икономика, която им помага да оцелеят. Но няма как сами да решат големите проблеми.“

В най-ранните си детски години Абдулсамед Вели е живял в различни пловдивски квартали, но преди да тръгне на училище, семейството му се премества в кв. „Столипиново“. Учи в обединено училище (ОбУ „Пенчо Славейков“), в което баща му работи като охрана. В него се акцентира върху професионалното обучение за сметка на общообразователните предмети. Вели не успява да завърши средно образование – по време на хиперинфлацията през 1996–1997 г. майка му е съкратена от фабриката, в която работи, и вкъщи остават без средства. Затова започва работа на 16 години. 

Жени се през 2001 г. След шест години очакване на дете със съпругата му решават да си осиновят, но две години по-късно се ражда дъщеря им. Сега тримата живеят във Франция. Вкъщи говорят основно на турски, а дъщеря му е изцяло оформена от френската образователна система. За нея той с гордост казва, че всяка седмица си взема по една книга от библиотеката и я изчита.

В медията, с която е ангажиран ежедневно, често се публикуват материали, призоваващи хората да инвестират в образованието на децата си – заради бъдещето, което би било възможно само за завършилите университет. Например:

 „Само пет години образование и труд – и тези деца ще носят промяната не само за себе си, но и за семействата си, за махалата, за целия народ […] нашите деца ще бъдат лекари, учители, майстори, програмисти, адвокати.“ 

Абдулсамед Вели вярва, че човек има силите и възможностите да се самосъздаде дори при неравен житейски старт. Затова и в момента е подел нова инициатива – търси младеж или девойка с малцинствен произход, без един или двама родители, който или която мечтае да следва висше юридическо образование, но няма финансовата възможност да го направи: 

„Ако познавате амбициозен млад човек, с желание да стане юрист, адвокат или защитник на справедливостта – моля, свържете го с мен. Готов съм лично да поема разходите по обучението му в университета. Кандидатът трябва да предостави документ, че е сирак или полусирак.“

На какво Ви научи Франция?

Да съм по-спокоен, да съм по-търпелив и да не прибързвам. Да съм по-уверен. А може да е и от възрастта ми. На Франция дължа и живота си – през 2020 г. ми откриха рак на бъбрека, тук ме оперираха и ми спасиха живота. Отношението на местното население и на институциите към всички хора тук е еднакво.

Преместих се във Франция заради културата ѝ, а не заради финансовите възможности, които страната дава. По това време в България имах хранителен магазин, работех към енергоразпределително дружество и допълнително бях кредитен консултант. Влюбих се във всичко, което прочетох в тринайсетте тома на „Рокамбол“ от Понсон дю Терай. Тук научих и че в Турция има закон, който позволява да получиш безсрочна турска лична карта, ако можеш да докажеш произход. В българската система за гражданска регистрация ЕСГРАОН и аз, и родителите ми сме записани като турци. И това важи за много семейства, макар че мнозина ни възприемат като роми. Не знам дали не се дължи и на факта, че за интеграция на ромите общините в България получават финансиране. Да, културата ни е смесена, особено в квартали като „Столипиново“, но етническият произход е различен.

Да поговорим за интеграцията. Каква промяна мечтаете да настъпи в обществото по отношение на малцинствата и каква в другата посока – на хората от малцинствените групи към обществото?

Мисля, че в България правилната дума трябва да е „адаптация“, защото интеграцията е за чужденците, за имигрантите. А ние сме тук от векове, живеем заедно. Но сякаш институциите, пък и училището ни възприемат като чужди.

Като стартов етап трябва да се променят политиците и хората, които представляват институциите и обществото. И медиите в това число. Да променят начина, по който се говори за малцинствата. Създава се един негативен образ, снимат се бедни и окъсани деца, сякаш ние сме тези, които не искаме да се променим. От друга страна, много хора в квартала не забелязват тънките разлики в езика и не разбират, че по някакъв начин са били унижени. В коментарите онлайн пък и българи, и хора от квартала използват едни към други език на омразата. Ето така се създава разделение на етнически принцип. Имаме закони, но никой не ги прилага.

На този етап промяната в квартал „Столипиново“ и навсякъде сред малцинствата може да стане единствено чрез образование. А също и хората да спрат да вярват на местните лидери и при проблем да се обръщат към институциите.

По едно си приличаме – в България почти всички, без значение от етническия произход, сме мързеливи. Също и по отношение на образованието.

Какво мислите за изкуствата? Нямаме ли нужда в училище от повече часове по изкуства?

Да, изкуството променя светогледа. Според моята религия например не е позволено да се рисува, но дъщеря ми рисува, тя се изразява чрез пеене, писане и рисуване. Когато аз бях дете, ни водеха на театър. Също така много харесвам програмите за обмен на ученици. Моето дете например беше в Испания, в испанско семейство, и сега има приятелка там, непрекъснато се чуват.

Разкажете ни и за Вашето детство, с какво го свързвате?

Много игри навън, пред блока. С брат ми имаме година и пет месеца разлика във възрастта и все ни се караха да се прибираме. В събота и неделя, както и през лятната ваканция, бяхме при роднини в съседния квартал „Тракия“, където имахме приятели българи. Там децата растяха заедно. Най-вкусната храна и досега за мен са бял фасул и пилаф, любимите ми от детството. А през зимата – и люта туршия. Сега във Франция цялото ми семейство без люто също не сяда на масата.

Научих се да чета и пиша на турски на четиригодишна възраст. По-късно научих българската азбука. Преди 1989 г. жените тайно се събираха да четат молитви в някой апартамент и баба ми ме водеше, знам си молитвите още оттогава. Турският език беше забранен, но ние тайно си говорехме – и вкъщи, и на улицата, ако нямаше милиция. 

Спомням си, че през зимата беше забранено да се излиза на улицата след 20 ч. Мен веднъж ме спря милицията, аз се прибирах много късно от баба ми, през няколко блока живеехме. Крещяха ми, но нищо не ми направиха – аз бях още дете и проявиха разбиране. Но се страхувахме, бяхме възпитавани в страх.

Във Ваша статия във „Филибелии“ ясно сте очертал примката, в която е стегнат мултиетнически квартал като „Столипиново“: „Канализация има, но няма чистота, липсва нужната инфраструктура, качествено образование и институционална подкрепа. И не защото хората не искат да живеят достойно […] политическата воля, както знаем, се появява само когато носи дивидент. Всяка власт досега е използвала „Столипиново“ като оправдание.“

Боя се, че нямаме политически лидери – има подставени хора, които печелят изборите срещу заплащане. Трябва да имаме предвид и манталитета на хората тук. С десетилетия се създава образ на безнаказаността на лидерите. Повечето жители на квартала се притесняват от агресия. Преди години имаше единство, знаеха се големите родове в „Столипиново“ и хората се чувстваха защитени. След пандемията обаче светът се промени наистина, в квартала също – отношенията между хората са различни, те вече не са така социализирани, не общуват толкова помежду си. 

Религията обаче промени доста семейства в положителна насока. През 90-те години много хора пиеха алкохол, биеха се по сватби и тържества, бяха доста агресивни. Сега са по-умерени, ходят на месджид за молитва. Впрочем в целия арабски свят и в бившите съветски републики така се наричат джамиите, ние сме възприели турската дума „джамия“.

От какво се притесняват хората в квартала по Ваши наблюдения?

Че държавата и институциите са ги оставили сами. Хората в квартала няма как да се защитят при агресия и не могат да разчитат особено на полиция и прокуратура. По-културните семейства, по-образованите и по-независимите финансово се опитват вече да избягат в друг район или по селата, както и в чужбина.

Смятате ли, че в малцинствените общности нарочно се развиват зависимости към политически проекти или партии?

Ако погледнем исторически, от етническите махали до цели държави и региони трябва да са зависими от някого. Хората, разделени по общности или заради идеология, са по-лесни за манипулиране. „Разделяй и владей.“ 

Как Ви хрумна идеята да създадете Вашата медия „Филибелии. Гласът на „Столипиново“?

По време на затварянето заради COVID-19 създадох Facebook групата „Жители на Столипиново“ (между другото, по време на локдауна партиите ДПС и ДОСТ водиха всичките си предизборни кампании в моята група). Много хора тогава изгубиха работата си и средствата си за препитание. Ние направихме кампания за набиране на средства от чужбина. Регистрирахме сдружение, за да могат доброволците да излизат от квартала, да купуват хранителни и други продукти. Започнахме да събираме и раздаваме помощи при пълна прозрачност, с отчети в групата [и до днес такива кампании ежемесечно вървят на страницата на „Филибелии“ – б.а.]. И тогава осъзнах, че има нужда от такава медия.

А сега ни предстои да запишем и подкаст по темата за образованието, защото тя наистина е главната. Инициативата е на „Филибелии“.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/ivan-lyutskanov-ot-zemlevezh-dostapno-tsvetno-i-ponyatno/

Иван Люцканов трансформира всякакъв вид статистически данни в цветни инфографики. И ако за хората, дарени със синестезия (способност за смесване на едни възприятия с други), числата могат да се възприемат в конкретен и субективно подбран от мозъка цвят, то в платформата „Землевеж“ всички имаме възможността с един поглед да обхванем тенденции, „разни числа“ и проучвания.

Иван Люцканов е от Варна, учил е бизнес икономика в Мюнхен. След дипломирането си започва професионалния си път в консултантска фирма, която се занимава с пазарни анализи. По-късно работи и в Amazon, където единственият приет начин да изготвиш доклад или да защитаваш предложени проекти е да използваш много числа. Преди две години се връща в България, а понастоящем е по работа в САЩ. 

Още в Германия обаче започва като на шега „Землевеж“ — публикува в Instagram инфографики по теми, които го интересуват. Те бързо стават популярни далеч извън приятелския му кръг. Ясни, цветни и с добронамерено окръглен шрифт, тези инфографики са поглед отгоре към претъпканата ни с думи и лъстива дезинформация среда. Към държавата, която всички мечтаем да видим променена, удобно забравяйки, че тя е „направена“ от всички нас. Към човешките ни конструкти и идеологеми.

Иван Люцканов казва, че силата му е да изнамира информация в интернет. Кръщава проекта си с оптимистичната увереност, че винаги има какво ново да научим (заглавието „Землевеж“ кореспондира с наименованията на буквите З и В в глаголицата, които носят имената „земля“ и „веди“, но е и напомняне, че значението на „веди“ в санскрит е „знание“).

„Землевеж“ ползва достоверни и реномирани източници – Националния статистически институт, Международния валутен фонд, Световната банка, Българската народна банка и др.

Иван Люцканов определя темите, по които изработва визуализации, основно според интересите си, но влиянието на работата му го кара да се съобразява и с отклика у нарасналата аудитория. Финансира начинанието си сам, вярвайки, че това е единственият начин да легитимира независимостта си. Нарича „Землевеж“ хоби, което зависи от личната му страст, мотивация и продуктивност. Понякога и други хора са публикували по някоя графика в платформата, а отскоро споделя проекта си със своя приятелка от Варна – Марина Славкова.

И така – България и светът в ярки цветове, с ясния стремеж човек да напусне комфорта на балона си и да се сдобие с нови представи.

В момента сте в САЩ, живял сте за по-дълго или по-кратко в четири държави. Къде отивате и къде се завръщате? И дом ли е светът?

Кое място наричам „вкъщи“… Моят дом със сигурност е Варна, там се връщам, градът е свързан със спомените ми, там живее семейството ми. Затова сега казвам, че съм в САЩ по работа, а не с обмисляне да остана тук. Щатите са доста различно място в сравнение с Европа, в която съм пътувал навсякъде.

Когато живеех в Германия например, а това бяха почти десет години, не бях съвсем сигурен дали ще се върна в България. Но пътувах много, харчех си парите основно за нискобюджетни полети и съм бил във всяка държава от ЕС. Кацах някъде без притеснение, ориентирах се къде са автобусните спирки, стигах до центъра, запознавах се с хора, хапвах. Имам съзнанието, че нито държавите, нито хората в Европа са кой знае колко различни, между Естония и Португалия няма много големи отлики. Но съм убеден, че ако отида в страна със съвсем различно социално или икономическо равнище, примерно в Чад, едва ли ще се чувствам комфортно по същия начин. Може би и в това е комфортът – да не се изненадваш.

Обичате да вървите пеша. Какво друго?

Обичам да мисля за разни неща, докато вървя пеша. А аз обичам да вървя дълго, случвало ми се е да преодолявам междуградски отсечки по 20–30 км с по една раничка на гръб. Преди няколко лета бях в Македония, прадядо ми е роден там, в едно село в Дебърско, и исках да го видя. То вече няма постоянно население и трябваше да вървя до него от съседния град. Движех се по почти празни планински пътища. Страхотен асфалт, между другото. А когато вървиш, размишляваш и си задаваш въпроси, за да убиеш времето. Понякога трябва да останеш сам с мислите си далеч от света, за да се попиташ за нещо извън ежедневието си. Защо еди-кое си е така? После започвам да търся отговори чрез данни, обичам да научавам нови неща. „Землевеж“ е израз на това, той не следва конкретна програма, не популяризира конкретно политическо мнение или теория по дадена тема, а отразява това, което съм се питал спонтанно.

Да поговорим за статистиката и как подбирате източниците си.

Статистиката е наука за интерпретацията на числа. Тя помага да си вадиш изводи от числови данни. Самите статистически данни, събрани и преброени от институция или организация, често са едни таблици, но заключенията, които бихме извели от тях, могат да бъдат плашещи, забавни или обнадеждаващи. При данните, които търся за лично ползване, понякога филтърът ми е по-либерален. Но за „Землевеж“ твърдо предпочитам официални източници. Обикновено си задавам въпроса дали този, който твърди числата, има откъде да ги знае. Например ако Националният статистически институт каже, че населението ни е 6,5 млн. души, а някой друг твърди, че е 5 млн., тук идва въпросът: кой откъде го знае?

Това, което винаги подчертавам, е, че данните никога не отразяват 100% от действителността – те са базирани на методологии. Данните отразяват метода и тук въпросът е дали той ме устройва. Затова се е случвало да избягвам дори данни от официални източници, защото не се чувствам комфортно в тях методологически – боя се, че числата им се разминават с реалността твърде много. Такъв е примерът със заключения, изведени чрез анкети, както правят включително НСИ и Евростат за много данни. Да кажем, за 5000 души, една голяма група интервюирани, общите заключения ще са по-точни, отколкото за различни, по-малки подгрупи от нея.

Имате ли усещането, че светът социополитически или цивилизационно е разклатен?

Трудно ми е да си представя исторически период, дори в диапазона на един човешки живот, за който да си кажем, че не се клати. Може би ако си живял на точното място достатъчно кратко, има шанс да случиш на някакъв „златен“ век, но това би било центрирано върху конкретни обстоятелства. И когато някой твърди, че всичко е било супер, той има предвид себе си на дадено място.

Противно на много хора, аз не мисля, че отиваме към апокалипсис. Мисля, че реално живеем в страхотно време, а то идва и със своите немалки рискове. Струва ми се, че едва ли бих предпочел да живея в друго време, някъде назад в историята.

Бях прочел едно мнение относно това кое е родило големия прогрес след Ренесанса в Европа. И един от аргументите беше, че в културата на повечето европейски народи винаги става въпрос за златен век, който е в миналото. Но какъв е проблемът в това? Никой не би се захванал с продуктивно предприятие, ако вярва, че бъдещето ще е по-зле. Всяко бизнес начинание зависи от вярата, че идва по-добро време. Определено след Ренесанса – и особено след „взрива“ на географски открития и научен прогрес в Европа – хората са започнали да вярват, че предстои нещо голямо и още по-хубаво, че всеки ден носи промени и нови открития.

Информираността би ли могла да бъде спасение?

Тук стигаме до въпроса кое е истина и кое – не. Информацията помага в борбата с неистината. Статистиката може действително да измерва разни обществени феномени, но тя е обречена на неточности, защото не измерва в максимална дълбочина и няма как да измери първопричините на човешките действия.

Когато говорим за дезинформация, обикновено става въпрос за умишлена манипулация. Тя може да бъде обаче и на много абсурдно ниво, например че с ваксините ще ни чипират, за да ни разболеят. И тук не мисля, че информацията може много да помогне. Би било наивно да приемем, че с графики сме в състояние да променим мнението на някого, който вярва толкова дълбоко. Дори не съм сигурен, че фактчекингът може реално да се бори с всяка дезинформация. И все пак информираността е силно оръжие срещу по-умерени заблуди и изопачаване на факти в диапазона на възможното, когато се търси истината между различни легитимни сценарии.

Като релативист или като обективист бихте се определили?

Аз вярвам, че има обективна истина – за някои неща. Естествено, в науката теориите се променят в резултат на експерименти. Не мисля обаче, че като общество в момента сме способни да определим абсолютната истина, да забием окончателно копието и да кажем: това е. Обективна истина (вероятно) е скоростта на светлината или атомното тегло на водорода. Според мен обаче сме много далеч от това да разглеждаме с подобна обективност човешките поведения и взаимодействия. Но кой знае?

Баща ми ми е разказвал за своята баба, тя е родена през 1903 г. в Дряново. Тогава там не е имало ток, нито автомобили. Към края на живота ѝ вече човек е стигнал до Луната. Представете си какъв скок е това, така че едва ли можем дори да си въобразим какво ще научим за света в близкото бъдеще.

И накрая – защо бе създаден „Землевеж“?

За лично удоволствие. Аз съм от тези хора, които правят нещата, за да се чувстват по-добре. Така че най-честният отговор е: защото ми харесва. Но същевременно в самия процес и с нарастването на аудиторията започнах да се замислям, че има обществено влияние. Стигнах до извода, че в социалните мрежи (и не само) стоим в това, което напоследък наричаме „балон“. А чрез информацията трябва да може някакво знание да стигне до някого, който още не го притежава. Да представяш данни на хора, които вече ги знаят или подозират, е доста безполезно, няма добавена стойност. Така че започнах да се старая съдържанието на „Землевеж“ да достига до хора, с които не сме на едно мнение.

Ако разглеждаме проекта, трябва да кажем, че всеки продукт е създаден, за да запълва някаква ниша. А в България нишата на визуалната медия, фокусирана върху данни, липсва, без да вярвам впрочем, че „Землевеж“ претендира пълноправно за нея. Реално тук вече има личности и медии, които с цената на по-големи жертви от мен се борят за тази обществена информираност. Моето обосновано предположение е, че те често представят страхотна информация, която обаче достига до хора, които вече мислят горе-долу същото. Бих искал мен това да не ме сполети.

И последно: най-важното условие е хората да ти вярват. Ако не ти вярват, и най-прецизните данни са безполезни. А изграждането на доверие, дори да зависи от необективни фактори, е необходимо.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/za-politicheskite-lichnite-i-litieraturnite-prizraci/

С Шехан Карунатилака разговаря Стефан Иванов

Шехан Карунатилака е първият писател от Шри Ланка, носител на наградата „Букър“ за 2022 г. за „Седемте луни на Мали Алмейда“ – бурна история с черен хумор за фотограф, убит в разгара на гражданската война в страната, който има седем дни да си уреди сметките със света на живите от бюрократичния задгробен свят. Книгата е едновременно трилър, сатира, философска притча и политически роман. С Шехан Карунатилака разговаряхме в Zoom броени дни преди срещата му с читатели в България, която ще се състои на 25 април от 18:30 часа в Националния археологически музей в София и е част от програмата на „Литературни срещи“.

Каква роля играе собствената Ви идентичност на човек от Шри Ланка в оформянето на сюрреализма в света на главния герой Мали Алмейда?

Аз съм от Коломбо, от англоезичната столица. Прекарал съм и известно време в чужбина. Израснал съм в Нова Зеландия, работил съм в Лондон и Сингапур. Така че винаги съм се чувствал защитен от страданията, през които е преминала страната ми. Едва по-късно, четейки за тях, открих истинските ужаси. Семейството на съпругата ми е пряко засегнато. Може би това е бил моят начин да се справя с вината, че съм имал късмет, че съм бил защитен. Ако се бях родил в планинската област, на север, или в зоната на войната, кой знае?

Естествено, обичам и добри истории за духове и убийства. Не се чувствах способен да пиша нехудожествена литература или да пиша с вторични преживявания. Използвам сюрреалистичния похват с този мъртвец, за да дам думата на жертвите, да ги има техните показания, с които не разполагаме. Имаме показанията на извършителите, а повечето от тях никога не са и заловени, но нямаме гледната точка на жертвите. И мисля, че именно това ме доведе до този избор. Да се даде думата на мъртвите след войната, защото книгата е написана именно след трийсетгодишната гражданска война, която приключи през 2009 г.

Смятате ли хумора за средство на съпротива, за форма на изтласкване, или и за двете?

Определено е и двете. Също така според мен той е и механизъм за справяне. Знам от Ангел Игов, с когото бяхме заедно в писателска резиденция в Айова, че българите също имат мрачно чувство за хумор, особено когато обсъждате политиката, историята и лудостта, през която преминаваме в момента. В Шри Ланка преминахме през катастрофа и абсурд и изглеждаше, че няма да има изход и край. И тогава войната свърши и дойде прекратяването на огъня. Но след това избухна марксистко въстание, което завърши доста жестоко. Затова пиша за края на 80-те години, времето на моето детство, на моите тийнейджърски години, защото тогавашните конфликти вече свършиха. Чувствам се в безопасност по отношение на тях.

Но ако погледнете последните десет години, Шри Ланка премина през терористична атака със стотици жертви точно преди ковид, за да стигне до икономически срив. Сега изведнъж имаме народно правителство. Хората, които биват убивани в романа, сега са на власт. Когато преди три години бяхме с Ангел в Айова, писах в Twitter, както се наричаше тогава, че Шри Ланка е в колапс. Но това, което забелязах през всички тези периоди, е, че шегите никога не спираха. Шегите, меметата – дори на улицата, докато се протестира. Представете си футболен мач, в който вашият отбор губи с четири на нула, но вие скандирате смешки.

А сега, благодарение на интернет, хората разполагат – или поне разполагаха – със силата да влияят на разказа и историята. Държавата може да се опита да наложи своя разказ и именно това се случва тези дни, но не и изцяло. Мисля, че в писането си се стремя към герои, които са изправени пред мрачни ситуации, но винаги имат мъдър и абсурден начин да гледат на тях. Да гледаш в бездната е доста депресиращо, но можеш и да се смееш, докато плачеш. Това е мощен инструмент, защото смятам, че правителствата и диктаторите не знаят как да контролират вицовете и сатирата. Дори по време на най-диктаторския период в Шри Ланка, когато личните свободи бяха потъпкани, а журналисти биваха отвличани, все още имаше сатира, все още имаше комедия.

Може ли сатирата все още да нарани властта в свят, в който властта се е научила да създава – почти съзнателно – комедия и мемета?

Точно сега е трудно да различиш истинско заглавие от фалшиво и от шега, защото има много абсурд. Вярно е, че доскоро можеше да се разчита повече на създателите на мемета и на сатириците. Например по време на първия мандат на Тръмп. Това е инструмент, който може да се използва. Но мисля, че не им е работа на комиците да информират. И ние не можем да се осланяме на тях, за да ни измъкнат от тези проблеми. Журналистите трябва да си вършат работата. Сега се намираме в периода след сатирата, след истината и понякога е трудно, защото няма такова нещо като безпристрастна журналистика, а ние не се доверяваме, освен ако източникът не потвърждава нашите собствени пристрастия. Все пак смятам, че когато се пише за мрачното минало, каквото Шри Ланка има в изобилие, е полезно да имаш подръка поне лека усмивка.

Как изобразяването на задгробния живот отразява възгледите Ви за паметта и историята в следвоенните общества?

Предупреждавам, че не съм виждал отблизо задгробния живот. Израснах, гледайки филми на ужасите и четейки Стивън Кинг и Клайв Баркър. Насочих се и към религиозните текстове, към Данте, Тибетската книга на мъртвите, Бхагавад Гита, християнските текстове. Има различни виждания за задгробния живот. И също така има убедителни аргументи, че най-вероятно няма такъв. Свещта угасва – и толкова. Има я и гледната точка на Мали Алмейда, военния фотограф, който е атеист. Той е убеден, че всичко е случайно хвърляне на зарове. Тази не много фина метафора се дължи на факта, че е комарджия. Всичко е пресметнат риск. И не може да има Бог, защото как би могло да има Бог, ако всички тези ужасни неща се случват на невинни хора, докато на чудовищата им се разминава? Може да бъде разбран този светоглед. Да поставиш такъв човек в задгробния живот е особена работа.

Във всяко общество, в което съм живял, съществуват истории за духове. Там, където е имало насилие и травми, тези истории са повече. В опустошените от цунами села се разказват истории за гласове в океана, за села, в които са били отвличани хора, за фигури в гората. Взех цялата тази митология и си представих, че призраците са хора, които са умрели при несправедливост. Тогава Шри Ланка трябва да е пълна с призраци. Оттам започна всичко. А идеята за седемте луни е от Южна Азия, където вярваме, че духът витае седем дни, преди да отиде към следващото място.

С кои книги смятате, че разговаря вашият роман?

С тези преди мен. С Майкъл Ондатджи, с Ромеш Гунесекера. Мисля, че преди Ондатджи доста писатели от Шри Ланка пробваха да звучат много английски или много американски, опитвайки се да докажат, че ние, кафявите хора, можем да пишем на английски толкова добре, колкото Греъм Грийн или Хемингуей. Това бяха талантливи писатели, но изглеждаше малко фалшиво. И затова мисля, че когато те, Карл Мюлер, Салман Рушди, Арундати Рой и всички останали, започнаха да пишат със собствения си южноазиатски глас, това беше много важно. Гласът е това, което завладява.

Мисля, че преди в Шри Ланка се пишеше изключително за западната публика. Сега може би пишем за самите себе си. И така можем да стигнем и до България, в която също е имало диктатура, експериментиране с марксизъм и тоталитаризъм. Лечението е да се пишат истории, които хора като мен и вас биха прочели. И не е задължително те да са съобразени с това, което Западът смята, че са добрите и лошите, защото, мисля, че в книгата ясно го казвам: за мен няма добри.

Дали хомосексуалността на Мали Алмейда е акт на политическо предизвикателство в една страна, която все още е в преговори за моралните си правила?

Хората казват: защо го направихте гей? Не съм го направил гей. Той такъв си беше.

Има няколко реални човека, които са били убити в края на 80-те години и чиито отвличания и убийства не са били разкрити. Този, който привлече вниманието ми, беше Ричард де Зойса. Има филм за него, който току-що излезе – касов хит в Шри Ланка, въпреки че е малко противоречив. Но Ричард де Зойса не е бил точно като Мали. Той е бил актьор, драматург, поет. Но отново говорещ английски, от средната класа на Коломбо. И той е убит и случаят не е разкрит.

Докато Мали придобиваше плът по страниците, единственият общ елемент, който остана, беше, че Ричард де Зойса е бил скрит гей. И не знам дали става дума за политическо предизвикателство, защото днес целият свят се е развил и дори в Шри Ланка имаме прайдове и това не е такова табу. Но някои читатели питат, най-вече редакторът ми, защо има толкова много секс в книгата. Трябва ли да е толкова безпричинен. И моят отговор е, че в този жесток свят, в който се случват всички тези ужаси, такива моменти на удоволствие са спасение. Може би това е по-скоро духовно, отколкото политическо предизвикателство.

Какви призраци преследват собственото Ви писане? Политически, лични или литературни са те?

Предполагам, че има гласове в главата ми. И сега, след като спечелих голяма награда, има повече гласове от преди. „Струва ли си да се прави това? Ще се интересува ли някой? Ще го прочете ли някой? Не трябва ли да направиш нещо по-добро? Ще харесат ли книгата ти толкова, колкото предишната? Дали това ще е провал?“ Има ги всички тези гласове, но трябва да ги заглушиш.

Мисля, че по отношение на литературните герои се опирам силно на Кърт Вонегът. Той е златният стандарт, когато пишеш такъв тип мрачни, но дълбоко забавни и сърдечни неща. „Така е то“, както се казва в „Кланица 5“. Тази реплика е подходяща за почти всяка ситуация, но е измамно проста. Често си я повтарям наум. Понякога героите от книгата седят там, на този диван зад мен. Те не са наясно, че ги виждаме и ни разказват историята на ухото. Не е ясно и дали това са призраците, които са ни нужни. Но трябва всеки ден писателят да сяда и да ги призовава.

Оптимист ли сте за възможността за справедливост – божествена или човешка – в настоящия глобален ред?

Как бих могъл да отговоря на този въпрос? Историите ми са доста мрачни, но имат щастлив край или поне опити за щастлив край. В тях има надежда. Но също така съм живял в Шри Ланка в продължение на петдесет години и за това време видях, че много престъпления остават ненаказани. Божествено правосъдие? Защо не? Нека да повярваме, че кармата действа. Може би отнема триста години. Що се отнася до човешката справедливост, надявам се, че нещата са се подобрили и могат да се подобрят, но не съм видял много доказателства до този момент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/razgovor-za-obrazovatelnata-sistema-kakvato-iskame-da-bude/

След дълги разговори за непродуктивното изучаване на чужди езици потърсих представители на онези образователни структури, към които се обръщат родителите, когато търсят качествено чуждоезиково обучение. Това са занимални, езикови центрове и частни училища. Разговорът ни с Ирина Мартинова, Мария Караиванова и Смиляна Димитрова логично се разшири и излезе извън темата за ученето на език, но бяхме единодушни – всичко е възможно дори при сегашните не съвсем оптимални условия. Вижте как може да бъде.

Вас ви има до голяма степен защото образователната система не смогва. Ние нямаме достатъчно места в училищата в големите градове, затова имаме огромни класове и учене на смени. Занималните на практика съществуват само за съвсем начален етап. Езиковото обучение е на все по-ниско ниво, изглежда, се обсъжда и намаляване на часовете по чужд език, а от езикова гимназия се излиза с ниво В2, което е абсолютно недостатъчно, като се има предвид, че в университетите в Австрия и Германия например се изисква ниво C1. Защо правите това, което правите? Бизнес ли е?

Смиляна: Образователната сфера в България е последното място, на което се търси икономическа полза, и между другото, в много други държави също няма такава, защото с труда си в образователната система не произвеждаме продукт, носещ финансова печалба, която да се връща към нас. А всъщност за да се развива добре образованието, както и всичко друго, има нужда от финансиране – това трябва да бъде политика на държавата. Докато тя не вижда смисъл качествено да образова гражданите си, няма как образователната система да се самоиздържа, независимо под каква форма. 

Според мен съществуват все повече алтернативни и допълнителни форми на образователни структури, защото толкова е изчезнал фокусът защо го има това училище, каква е целта му, какво се прави в него, че оттам нататък всичко по пътя е обезсмислено.

Няма яснота какво и защо правят децата в часовете. Системата и формата на преподаване са създадени преди столетия и през XVII век са били действително иновация, която позволява достъп до образование на много по-широк кръг от населението. От него се възползва и индустриализацията, като тази форма спомага за подготовката на така необходимата тогава работна ръка. Вече живеем в абсолютно различна реалност, а в същото време подготвяме децата за тази нова реалност по онзи стар начин. И са малко хората, които си казват: „Това не върши работа.“ 

Мария: Нашия езиков център го има също извън въпроса за икономическите ползи, защото такива на практика почти не съществуват. Има ни заради ефективността на методите, които използваме. Остарелите методи все още са ежедневна практика в училищата – например Grammar-Translation Method, който е въведен през XIX век, за да могат да се четат и превеждат текстове на класически езици. В съвременния свят обаче всички виждаме колко бързо се променя всичко, децата вече са различни, дори не са като тези отпреди пет години. Ето защо да ги караш да преписват и да превеждат текстове е съвсем различно от преподаването на умения за комуникация на съответния чужд език. 

Стартирахме занималнята, защото искахме да предложим спокойна среда на децата, възможности за изграждане на умения, необходими за живота в XXI век, възможност за подготовка на учебния материал след училище и преди всичко да освободим семействата от задължението да учат с детето вкъщи. А и заради търсенето от страна на родителите, защото всички знаем за училища, в чиито занимални с 35 деца сборна група работи един учител, който няма как да се справи качествено с този брой ученици. Често чуваме и от децата, че при нас е много спокойно, и те не искат да тръгват по обяд за училище. 

Значи, получавате доверие. Никой не е задължил вашите ученици и родителите им, те идват по собствено желание при всяка една от вас. 

Ирина: Да, точно така. Наскоро чух от наш ученик: „Ех, да можеше ученето на немски в училище да е толкова интересно! Там е скучно, а тук е готино. Трябва да се замислим за начина, по който преподаваме.

Смиляна: Ние всички, на първо място, осигуряваме среда, в която децата се чувстват добре. Защото тайната на успешното учене е отношението. Тук преди всичко говоря за емоционалната среда, едва след това за физическата, която също не е маловажна. За да се развива едно дете, то най-напред трябва да е в save mode, в безопасна среда. Когато детето се чувства прието, на сигурно място, и са задоволени базовите му потребности, тогава то се отваря да учи и да развива потенциала си.

Много пъти сме си говорили какво трябва да се промени в образователната система, каква е нормативната рамка, която ни пречи. Няма такава.

Когато работиш с други хора, особено с деца, особено в ролята на учител, е много важно ти самият да бъдеш балансиран, стабилен и емоционално интелигентен. Ако не показваш уважение към детето, няма как да изискваш от него уважение. Ако ти не се държиш с него като с личност и не спазваш същите правила, които изискваш от него – не става. Ние възпитаваме чрез поведението си, не само чрез думите си. 

Наистина ли е неефективно изучаването на чужд език в повечето български училища?

Мария: Редовно когато децата идват при нас в частната занималня и се стигне до домашното по чужд език, виждаме, че основното е да преписват текст или думи. Един от най-фрапиращите случаи беше, когато второкласничка дойде с 14 нови думи по испански и трябваше всяка дума да бъде написана по 10 пъти, което е 140 думи. Аз карам шестокласниците по време на тестовете за умения за писане да ми напишат между 80 и 100 думи. Това дете във втори клас трябваше да напише 140 думи, плюс да си напише домашното по математика, плюс да си напише домашното по български. Сами можете да си представите едно дете във втори клас каква скорост на писане има, колко време му отнема това домашно и после колко запомня от правописа на тези думи.

Защо писането на думи не помага? Защо вашите ученици например не пишат думи по пет реда?

Мария: Нашите ученици пишат думи, но не ги преписват. Защото преписването на думи по Х на брой пъти прескача цялата фоник система, която е много естествен начин за децата да научат буквите и четенето на английски език. Фотографското запаметяване чрез повторения как се пише всяка дума няма същия ефект и не включва необходимия мисловен процес, ако изобщо включва някакъв. Нашите ученици пишат думи в различни видове контекст, в който сами трябва да изберат коя дума как да използват. Включваме разнообразни игри, като скрабъл, магнитни буквички и други, които извеждат писането извън стандартния формат на листа и химикалката. Постепенно децата откриват, че да се чете и пише на английски е забавно и не е страшно. Имаме първокласници, които вече четат на английски. 

Ирина: Езикът се учи в неговата структурна цялост и никога една дума не може да бъде изолирана, защото тя не съществува никъде така, освен в речника. Нито една граматика или пък дума не може да бъде самоцел. Те са само начинът да изразим това, което искаме да кажем. В Гьоте-институт учим чрез конкретни действия – искам да поръчам нещо в ресторанта, значи уча цялата фраза: „Бихте ли ми донесли…“ или „Моля да поръчам…“. Автоматизацията, запомнянето на тези структури допринасят за запомнянето и на думите. Знаете ли колко пъти трябва да бъде срещната една дума, за да бъде запомнена? Преди години се твърдеше, че е 76 пъти. Най-актуалните невродидактически проучвания обаче показват, че думата трябва да бъде употребена 100 пъти, така че тя никога повече да не излезе от главата ти.

Смиляна: Дори в българския език не вадим думата просто така, а по-скоро я включваме в контекста на цялата речева ситуация. Невролозите казват, че за да запомниш нещо, трябва да направиш нови връзки в мозъка си. Не правиш никакви връзки, пишейки механично една дума. Да не говорим за децата, които имат да напишат думата 10 пъти и пишат 10 пъти първата буква, 10 пъти втората и т.н. Виждала съм и два химикала, залепени един за друг, за да пишат наведнъж на два реда. Дори самите деца показват, че това е абсолютно губене на време, и търсят всяка вратичка, за да го заобиколят. 

Често чувам от родители: „Ние едно време, като правихме това в училище – и какво ни е станало?“ Наясно са, че е имало години наред безсмислен труд, например преписването на думи, но факт – какво пък толкова ни е станало на нас и защо да не продължаваме така, както си е било досега…

Ирина: Това ни отне възможността да се научим на критично мислене. А то е много важно.

Ние бяхме научени да преповтаряме, но не и сами да произвеждаме, което дава отражение в цялото ни общество. 

Мария: Преписването на думи и на текстове кара децата да чакат нещо наготово да се случи с тях. Те не са проактивни и този процес ги лишава от развиването на всички мисловни умения, на които всеки един от нас би бил способен, а именно критичното мислене, творческото мислене…

Тези умения са вписани във всички нормативни документи като цели на образованието. Погледнете държавните образователни стандарти.

Мария: Как точно се развива критично мислене с преписване? И още повече – съвременните деца са заобиколени от езика. Деца в IV и V клас владеят английски по-добре от изискваното от тях ниво в училище. Защото те имат много по-обширен достъп до езика посредством медии, хобита, музика, филми. Вече говорим за мултимодалност при ученето на чужди езици. Освен четене, писане, слушане и говорене включваме и гледане на видеа, постери, шрифтове, мемета и всичко останало, което носи смисъл в комуникацията.

Децата комуникират свободно, разбират дори мемета, в които е заложен хумор – те го схващат, това е усвояването, живеенето в езика. Основната цел на ученето на който и да било език всъщност е комуникацията. Тя при преписване не съществува. Познавам петокласници, които си говорят и пишат в чатовете на английски. А в училище им дават да преписват думи. После се чудим откъде идва невниманието в час, говоренето, така дискутираната „лоша дисциплина“. Това често избива в междуличностни конфликти с учителя. Който от своя страна трябва да е емоционално стабилен, за да реагира адекватно.

Смиляна: Правя стъпка назад и си припомням любим цитат, че детето всъщност учи това, което прави. Ако аз преписвам думи, се уча да преписвам думи. Ако гледам как някой решава задачи, се уча да гледам как някой решава задачи. Тук въпросът отново е какво целим с определени упражнения или начин на учене. При нас освен часовете, в които децата учат граматика и правопис, имаме часове с нейтив спийкър, в които децата са свободни да разговарят на различни теми. Там не се обръща толкова внимание на правилната граматика, а се учиш да комуникираш, да разбираш. Ето го и повтарянето на думи, но през изживяването. Граматиката също си идва на мястото с практика. Имаме и специален предмет – сценичен английски. В него децата използват езика в съвсем различна ситуация. Не ограничаваме учителите с конкретен учебник. Моята дъщеря вече трета година има веднъж седмично едно и също домашно по английски – есе от определен брой думи на всякакви теми от живота, които са свързани с възрастта ѝ и с нещата, които я вълнуват. 

Всичко това е много хубаво, но какво става в голяма група, каквито са повечето класове в училищата?

Ирина: Има как да се работи в много големи групи. Има методика и дидактика, която владее голямата група, но пак стигаме до квалификацията на преподавателите, които трябва да знаят как става, с какви форми, с какви методи и тук апелът към университетите, които подготвят тези кадри, е да се ориентират към модерните практики на преподаване. Които, за съжаление, едва сега си пробиват път и не са основна част от университетското образование. Те могат да бъдат придобити алтернативно, след като вече си учил няколко години филология. След това започваш да учиш как всъщност да преподаваш.

Смиляна: Да не забравяме, че в училищната система има страшно много преподаватели, които са специалисти в областта си, но не знаят как да преподават. И това, че са взели една педагогическа квалификация за един семестър и са минали някаква дидактика набързо, не ги прави в никакъв случай добри преподаватели.

Когато търсим диалог с образователната система, много често насреща ни цитират наредби. Коя е наредбата, която забранява по-адекватни образователни действия? Вие правите ли нещо забранено?

Смиляна: Не съм съгласна, че съществуващите наредби налагат крайни ограничения. Че има безсмислици, че има противоречащи си наредби, е безспорно. Има някои спънки от нормативната уредба, но също така бих казала, че през годините много от ограниченията отпаднаха, например тези за разпределението на учебен материал, промяната на норматива часове от седмична на годишна база и т.н. Тоест ако има желание, има как в настоящата нормативна уредба да се правят нещата по смислен начин. Частните училища са доказателството за това.

Според мен проблемът е другаде. Той е в нас, хората. От една страна, имаме онази част от учителите, които са решили, че това е удобна професия, защото си тръгват уж на обяд, и някои действително така правят – влизат в клас, изпяват си урока и си тръгват. Все едно да си спортист, който не тренира, а само се явява на състезания. От друга страна, имаме родители с различни, често дори противоречащи си изисквания и очаквания и вместо да са партньори в образователния процес, създават конфликт, от който страда най-много собственото им дете. Може би защото са загубили доверие в системата – аз не ги упреквам. Моята роля като педагог е не само да подпомагам и развивам децата, а и да създавам доверена връзка с техните родители. И в това се включва непрекъснато да усъвършенствам себе си. А колко по-удобно е да не правиш нищо различно, криейки се зад ограниченията на системата.

Ирина: Давам ви пример с две преподавателки, които работят в общинско училище в по-малък град. От две години те са част от нашите преподаватели в Зелената диплома, с която може да преподаваш в Гьоте институт в цял свят. Преподавателките придобиха такава квалификация и казват: „Прекрасно е, че посещаваме от две години тези стойностни обучения, но абсурдът е, че вече не сме харесвани от колегите. Ние вече знаем как може да бъде и как не е в училище. Искаме да променим например подредбата на масите и столовете в класната стая, но не ни е позволено от директора. Математичката, която след това ще влезе в същата стая, започва да недоволства – тя не иска да има такива островчета, на които да се работи по групи, иска да преподава фронтално.“ Разбирате ли за колко елементарни неща трябва да се водят битки?

Вие идвате от стандартното средно образование в България и сте негови „продукти“. Какво ви направи различни?

Ирина: Знаеш ли колко пъти съм си мислила точно това? Знам как сме учили немски с таблиците, които трябва да бъдат наизустени – винаги таблици, винаги контролни, червени от горе до долу, които демотивират… При мен беше стечение на обстоятелствата, щастлива развръзка в моя живот, че все пак се занимавам с немски, противно на системата, в която съм и от която съм произлязла. Мотивацията е невидимата сила, която те тегли нагоре. Само когато се чувстваш приет, можеш мотивирано да преследваш своите цели, така че не е редно да си казваме: „Ама и ние просто излязохме от тази система.“

Мария:

Не искам да съм продукт на системата. Искам да мога да предоставя на децата алтернатива на това, от което сме излезли.

Когато ние бяхме ученици, за съжаление, нямаше алтернативи. Но след това, когато започнах да се образовам по педагогика, филология, други методи на преподаване и на учене, съм виждала примери, за които да си кажа: „Ето така трябваше да бъде, така е можело да бъде.“ Искам да бъда алтернативата.

Смиляна: Имах късмет с прекрасна начална учителка. След това имах късмета да съм в специализирана паралелка, в която най-важното беше математиката, а аз я обичам. След това имах късмета родителите ми да ме подкрепят и да отида в алтернативно образование, защото завърших художествено училище, в което нещата стоят доста по-различно от стандартната образователна система. Реших да се занимавам с образование, защото си мислех, че е суперяко, понеже моят път е бил такъв.

Моята баба е мечтала да стане учителка, за да дава на децата и да им помага. На мен учителската професия ми е била показвана от тази страна, от смислената страна.

Когато реших да се занимавам с образование и минах през различните му форми, първо започнах в частна занималня, после в държавно училище, където останах 4 години и от което си тръгнах силно огорчена. Тогава си казах, че ако се върна някога в образователната система, няма да е в никакъв случай в държавния сектор, защото искам да имам по-голяма свобода да направя нещата така, както е необходимо. Продължавах да се лутам, докато не създадохме училище, чиято основа беше да видим какво досега не работи и как би трябвало да работи.

Представете си, че сте насаме с образователната система. Можете да ѝ кажете всичко. Какво ще е то?

Ирина: „Научете децата на критично мислене. Задайте рамката в часа. Провокирайте децата, за да могат да мислят, а не да възпроизвеждат каквото учителят е изпял.“

Мария: Аз бих ѝ казала, че ѝ съчувствам за условията, в които е поставена, и се опитвам да я разбера, но тя също да се опита да бъде малко по-кооперативна и да не застава на нож с родители и с частния сектор. 

Смиляна: „Моля те, осъзнай се! Каква ти е целта? Постигаш ли я? Ти можеш повече! Трябват ти само малко желание и смисъл!“

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/dimitar-panayotov-i-aleksandur-nikolov-ot-den-s-litse-kum-faktite/

Понякога да направят своя материал им отнема един месец, понякога – шест години. Двамата се срещат с хора и през личното успяват да стигнат до по-големия разказ – за региона, процесите или духа на времето. И макар близо до прословутия Zeitgeist, уловеното от тях няма предвид пряко културния или политическия климат за съответния момент, но в контекста улавя тъкмо тях.

Димитър и Александър изминават хиляди километри за всяка своя история, разговарят с различни хора, нерядко успяват да задействат и обществена енергия, за да помогнат. Не защото сляпо вярват в силата на журналистиката, а защото са се научили да виждат и със сърцето си. Снимките и дизайнът на платформата им позволяват на читателя също да съпреживява, докато скролва движещия се върху фотографиите текст. В отскоро преобразения им подкаст човек може да чуе и непосредствен разговор между двамата за предизвикателствата, нелепите моменти и трудностите на терен или поне да научи институция ли е водомайсторът, или магически персонаж.

Димитър Панайотов (журналист) и Александър Николов (фотограф) са хората, които създават мултимедийна документалистика от нов тип. Запознават се във форум за фотография и всичко започва като мечта, трансформира се неколкократно, обединявайки методологиите на журналистиката и документалното разказване. И ето ги тук и сега, 10 години по-късно те пускат „на вода“ новата си медийна платформа „Ден“, в която ежемесечно представят по една социалнозначима история.

Последният им експериментален разказ е за Добруджа и върви по стъпките на Йовковата проза. Пътищата в старата житница на България все още възвиват към морето – заради онзи живот отпреди сто години, когато най-важен за тукашната икономика е бил скеля (пристанището) в Балчик. Минават през села, в които не е останало нито едно дете, но местните краеведи записват и съхраняват истории. В село Змеево, казват Димитър и Александър, все още има кой да ти покаже Антимовския хан.

В историята за преселенията в Добруджа се оглеждат и днешните ни битки за хуманност и нормалност. Но и онтологията на стари вражди – отколешното недоверие, с което приемаме „преселеца“, другия. Да припознаваме враг във всеки непознат, дори в децата от преселнически семейства, които са се родили и израснали в България – навярно тук се корени част от българската провинциалност, колкото съхранителна, толкова и душна, спарена, недопускаща.

Дългогодишната отдаденост на документалистиката на Димитър и Александър от „Ден“ е опит да бъдем човешки адекватни и граждански съпричастни. Издател на медията им е собствената им фондация „Документалистите“ – не се сещам за по-точно име в техния случай.

Да имаш време за каузите и идеите си ли е най-големият лукс днес?

Димитър: Според мен е лукс, защото живеем във време, в което всичко е много бързо. Това, което ние правим, е опит за социална промяна и активизъм чрез бавна документалистика и задълбочена журналистика. Изисква да се отдадеш, да отделиш време, изисква да активираш мозъка си – както да създадеш крайния продукт, така и като читател да го прочетеш и осмислиш. Не знам дали хората си дават сметка – със сигурност не, а и не трябва, – но една статия обикновено е между 3000 и 5000 думи, което е голям обем за нашето време, но не е чак толкова дълго [за четене – б.р.]. Тя обаче отнема месеци, понякога и години, но във всеки случай най-малко няколко седмици, за да бъде създадена. Много часове са нужни за предварително проучване, след това отиваме на терен. Там е най-сложно, но и най-вълнуващо, понякога имаме 16-часови снимачни дни.

Този огромен обем от информация, който сме събрали, после обсъждаме с консултанти, защото ние няма как да сме експерти по бежанската криза, по донорството или безводието. Затова винаги вземаме едни от най-добрите и реномирани консултанти в областта.

После Сашо обработва снимките и създава мултимедията, която само ние правим. Никой в България не ползва този формат, който е интерактивен и мултимедиен. Всяка отделна история има свой дизайн, специално правен на ръка за нея конкретно.

Александър: От една страна, е лукс за нас да можем да си позволим наистина да правим това, което много харесваме и обичаме. И от друга страна, е лукс за потребителя, който трябва да отдели от ценното си време и да прочете и преживее това, което правим.

Ако трябва да сте фундаменталисти или радикални, в коя сфера бихте били?

Димитър: Чувството за справедливост, защото справедливостта е нещо, което не съществува като физичен закон, тя е измислена от нас, хората, от нашия морал. За съжаление, има всякакви видове несправедливост. Аз съм абсолютен радикал на тема справедливост. Второто нещо са истината и фактите. Защото живеем във време, в което истината и фактите се тълкуват по всякакви начини. От един от моите преподаватели научих, че в журналистиката двете гледни точки не във всеки случай съществуват. Не можеш да покажеш в телевизионно студио двама души, които да спорят дали навън вали. Не може да има две мнения за това, при положение че през прозореца се вижда вали ли. Тук не става въпрос да не спорим за политика или геополитика, религия, възгледи, принципи. А за чистите факти. Не за абстракции. Напоследък виждаме как се изопачава истината по всякакви начини, от всички страни. 

Александър: Каквото и да правим, с каквото и да се занимаваме, на първо място абсолютно винаги сме хора. Трябва да уважаваме хората, трябва да ги разбираме и да подхождаме човешки. Има една много известна снимка на умиращо дете и лешояд – на фотографа Кевин Картър. В тази ситуация ние не оставяме детето да умре, не сме пасивни наблюдатели. Защото ценим човешкия живот, човешкото достойнство и човешките права като цяло.

Но да резюмирам и за фактите. Ние държим на тях. Например когато събарят ромски къщи, не можем да кажем, че тези къщи не са незаконни – те са незаконни. Това е факт, но винаги може да покажем човешката емоция и да попитаме защо властимащите и държавните структури са позволили тези къщи да съществуват. И дори са им отворили партиди за ток и вода. А в момента правят нещо, което ще остави стотици хора на улицата. Това може да бъде голям проблем за града – просто да махнем къщите. Защото къде отиват хората?

Какво пазите в архивите на въображението?

Димитър: Сблъскваме се с най-различни теми, произлизащи от хората, които срещаме на терен, от разговорите помежду ни или с наши приятели. Представяме си как могат да бъдат направени, какво въздействие могат да имат върху нас като автори и върху аудиторията, започваме да мечтаем някой ден да ги реализираме по възможно най-добрия начин.

Александър: Една от историите ни беше провокирана от факта, че брат ми стана донор на органи на 21 години. Това се превърна в тема, която отне голяма част от младостта ни. Открихме, че искаме да работим заедно и да разказваме истории по нов начин, като всеки допринесе с това, което може. Например, погледнато от моята камбанария, снимките да не са просто илюстрация на даден текст, а да носят допълнителни смислови слоеве, да могат да доразвиват историята. Димитър се шегува с мен, че голяма част от историите, които разказваме, са свързани със семейството. Например село Гурково, което е една от локациите ни по темата за Йовковата Добруджа – реално там имахме добра входна точка, защото дядо ми и баба ми, които са се заселили в Гурково, са мигранти, били са изселени от Северна Добруджа.

Димитър: Ние малко сме смесили личния живот с нашата работа, даже много трудно обясняваме на хората какво точно работим. Често го правим заедно с приятели. Например с Пламена Крумова – моя близка приятелка, с която сме съученици, после колеги – работим заедно по всички проекти, тя ни поддържа социалните мрежи. С приятели направихме и кампанията за донорство.

Хората около нас се запалват по темите и са съпричастни, помагат ни. Това, с което се занимаваме, е съществена част от живота ни. Били сме изморени, бърнаутвали сме, пътуваме много, но въпреки всичко продължаваме, защото това, което правим, ни кара да се чувстваме смислени – кара ни да горим.

Така се случи, че ние сме софийска фондация, но всъщност реално нямаме софийска история.

Писали сме по много теми, все пак сме професионални журналисти, знаем какво да правим на терен, работейки по социални и тежки теми. Аз съм по-директен, Сашо е много по-мек, по-обран. И двамата обаче сме много искрени, обясняваме какво правим, показваме какво сме направили дотук и каква ни е целта. Добронамерени сме, не правим разследваща журналистика, но не си затваряме очите за проблемите.

Хората, с които говорим, винаги са скептични в началото. Но спечелваме доверието им, често ставаме добри познати и дори приятели с герои от наши материали.

Александър: Именно защото винаги сме искрени, не прикриваме нещо. Хората ни се доверяват, защото разбират какво правим, може би не сме застрашителни, допускат ни.

Виждате ли връзка между документалистиката и емпатията?

Димитър: Много е важна! Аз пиша и влизам в нещата емоционално, докато Александър е по-рационален външно. Понякога аз прекалявам с емоцията, но той добавя баланс, рита ме под масата, докато говорим с някого.

Александър: Ако не се поставиш в обувките на този, с когото говориш, няма как да спечелиш доверието му, да го накараш да ти разкаже историята си и после да го снимаш. Няма начин без емпатия да го разкажеш такъв, какъвто е.

Димитър: В нашите текстове има рефлексия, включително авторефлексия. Примерно, в мултимедийните ни истории – всяка от тях си има героите, обаче всъщност главните разказвачи сме аз и Александър: той – със снимките, аз – с текст.

Александър: Ние все пак, в дъното, говорим за човешките права и за сериозни социални и екологични проблеми. Дали ще е през Йовков, или ще става дума за селата в района на Омуртаг, или за ромската махала от Стара Загора, ние говорим по социални теми.

Искам да кажа и за тъмната страна на емпатията обаче – когато работиш, се сблъскваш с истории, които са тежки житейски и човешки. Това няма как да не ти се отрази психически. И все пак трябва да намираме някакви механизми, с които след тези срещи, дори понякога и по време на разговорите, да успяваме да се самосъхраним. Защото когато се отдадеш напълно, нещата, които чуваш, се превръщат в неотработени травми. Ти ги преживяваш.

Димитър: Вече имаме много механизми и начини, по които се справяме с тежките истории и картини, които виждаме на терен. Но това го научихме по трудния начин. На много млада възраст видяхме брутални неща, които хората не трябва да виждат – операции, трансплантации, майчини сълзи, скръб и смърт. При мен тогава се отключи сериозна тревожност. Възможно е тя да е била в отговор и на неща от личния ми живот. Докато аз си го изкарах с паника и тревожност, Сашо си го отработваше интровертно с някакви свои мисли. Отне ни години да се справим с всичко това. Във всеки случай обаче, научихме се да плуваме директно в дълбокото.

Александър: Но и до днес ни е трудно в следващите няколко дни, след като сме снимали тежки истории.

Вие бяхте на границата още в първата седмица на войната в Украйна. С какви цветове, миризми, звуци асоциирате първите дни на бежанската вълна?

Александър: Мирисът на урина ми остана много, много силно. Когато се прибирахме, взехме едно украинско семейство от Румъния, с малко момиченце, около 2–3 годишно, и то се напишка. И ето, мирисът е нещото, което ми е останало в съзнанието, макар това да не сме го писали никъде.

Иначе, чисто емоционално, всичко това виждаме и сега, след трагедията в Северна Македония – как хората, независимо от своята националност, пол или раса, могат да се обединят. И да работят заедно, да загърбят всички пререкания помежду си, всички политически разбирания, всички предразсъдъци. И наистина да работят за нещо по-висше от тях.

Димитър: Останало ми е цветовото усещане за сиво и червено. Сиво – защото след началото на войната първото нещо, което видях, когато отворих лаптопа си, бяха димните кълба от Киев. Освен това времето беше сиво и мрачно през февруари и началото на март.

Но и червеното – като жилетките на спасителите. И като надежда.

Това беше от най-силните теми, нещо, което никога не се е случвало в нашия живот. Имаше много динамика, ние не бяхме там, докъдето стигна войната, снимахме Румъния и България и въпреки огромната болка, страдание, мъка, това беше от моментите, в които съм вярвал най-силно в човечеството.

Аз не съм предполагал, че българи и румънци могат да реагират по този начин. Всички хора помагаха и даряваха, имаше опашки от доброволци. В Несебър свещеникът отвори църквата за бежанците, навсякъде имаше много надежда, взаимопомощ. И нямаше нищо общо с разделението и омразата, която е в момента. На чисто импулсивно, първично ниво всички реагирахме много човешки. Това се разми с годините, сега остана чисто политическото. И стигнахме до онова клише, че смъртта на един милион човешки същества е статистика. Сега говорим за тази Украйна, все едно е някакъв обект.

Тогава впрочем много спонтанно ни хрумна на мен и Александър, че можем ефикасно да съчетаваме журналистика с активизъм. Ние всъщност си бяхме доброволци активисти, събирахме дарения, купувахме храна и лекарства, карахме хора към границата, взехме семейството на един руснак, който беше и още е женен за украинка. След това на връщане взехме украинка заедно с малкото ѝ момиче и възрастна майка и им намерихме хотел да отседнат безплатно – и това ставаше след полунощ.

Какви са вашите малки спасителни бягства днес?

Александър: Моето е наистина теренната работа, защото тогава аз лично бягам от натовареното ежедневие. Освен че сме създатели на съдържание и концепции, ние имаме и много, много административна работа, която трябва да се свърши. В семейството – също. И буквално си е малко бягство от ежедневието да отидеш на непознато място, където ще срещаш интересни хора и история.

Димитър: С любимата, най-добре на път, много обичаме да караме към всякакви дестинации. С хубава книга или филм. И една добра тренировка с тежести.

Физическото движение – сега си припомних отново колко фундаментално важно е не само за здравето и за фигурата, а и за менталното състояние. Защото ние не просто полагаме интелектуален труд, естествено, ние сме преди всичко журналисти, но сме и милион други неща – отчитаме проекти, оправяме счетоводство, менажираме екипи от хора.

Спортът и пътят се оказаха най-добрият ескейпизъм за мен.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/boryana-yovcheva-za-svurzvaneto-i-horata/

Тя е чувствителна, рефлексивна и наблюдателна, често се усмихва. За себе си казва, че е в топ три на най-срамежливите хора, които познава; обича да яде всякакви зелени неща; напрягат я хора, които знаят всичко и имат категорично мнение по всички въпроси.

Боряна Йовчева е актриса и режисьорка, а напоследък е възторжено приета и като създателка на дигитално съдържание. Нейният канал в YouTube „Ние, нашите и кучето“ съществува вече 5 години и ни допуска в семейния ѝ свят: дома, пътешествията, децата, любимия мъж – актьора Милко Йовчев. Или казано другояче, Боряна ни прави свидетели на своя честен и ведър монолог за жените като майки и за майките като жени, но и за взаимоотношенията въобще.

Последователите ѝ в мрежата знаят, че почти е осъществила околосветско пътешествие (добре де, по-голямата част). Има мъж, три деца и куче. От всички тях е режисирала само съпруга си. Засега.

Напоследък Боряна Йовчева стига до все по-широка аудитория и през социалните мрежи. В кратките си клиповe в TikTok „тъз жина“ коментира различни обществени процеси и ситуации с неприкрита ирония и отчетлив акцент върху произношението, характерно за източните говори (Боряна е родена в Шумен и ухото ѝ познава нюансите на мизийските говори). 

Тя смята, че интелигентният човек е деликатен и усъмняващ се. Публичното ѝ говорене е нейният малък човешки бунт срещу кресливите и недотам възпитани „тарикати“.

Ако гледате неин клип, ще научите, че понякога отказва интервюта на улицата, защото много бърза. Например за да си направи татуировка на Марин Дринов на пищяла a.k.a. глезена. На „Тоест“ не отказа интервю. Ние пък от своя страна суеверно не я попитахме нищо за татусите. 

Има едно заглавие на Туве Янсон – „Пътуване с лек багаж“. Какво има в лекия багаж на Боряна?

Малко неща, като цяло. Само най-важното – и буквално, и метафорично, защото от път човек се връща с повече, отколкото е тръгнал. Затова е добре да не тръгва с пълна кошница.

Ние с Милко сме пътешественици съвсем от началото на нашата връзка. Още в първите месеци, в които бяхме заедно, направихме едно пътуване из Европа с лоукост полети – спомням си, че имаше такива по 10 евро. Обикаляхме европейските столици и когато се върнахме, осъзнахме, че няма да се разделяме повече. Сега вече пътуваме и заедно с децата, понякога и поотделно, но общо взето – при всяка възможност.

Ида, Антоан, Емо. Има ли думи, които сте успяла да научите от децата си по трудния начин?

Най-голямата илюзия, която имах, преди да стана майка, е, че мога да бъда добър родител. И си спомням, че когато се роди дъщеря ни, това беше едно от първите неща, които казах на Милко: вече сме родители и още сме напълно безгрешни.

Но една от думите със сигурност е „граници“, макар да не съм убедена, че знам къде са – дори за себе си. Всичко, общо взето, е една голяма игра на проба–грешка, но целият ни път е и „обич“, въпреки всички трудности.

Спомням си сега и една от бебешките думи на Антоан: той наричаше слънцето „инка“.

Ако трябва да определим към кой жанр се стреми животът на Боряна Йовчева…

Нещо мултижанрово ще е при всяко положение. Но със сигурност ще има елементи на сатира, романтична комедия, абсурд и най-вече нещо много съвременно като братята Дарден – не толкова като теми, колкото като естетика и изразни средства. Ама и малко Тарантино трябва да присъства.

И със сигурност ще е инди филм.

Другата важна част от живота Ви е театърът. Как решихте да станете актриса?

Бях в десети клас, когато започна да зрее в мен желанието да съм актриса, и то абсолютно ме погълна. Влюбих се в театъра. И знаех със сигурност, че нищо друго не искам да правя. По принцип съм нерешителен човек, но за важните неща съм категорична, нямам колебания. Да бъда актриса беше сред тези неща. Завърших класа на проф. Атанас Атанасов и никога не съм съжалявала, при все че в професията има много трудности и несигурност, особено ако си на свободна практика. В нашия случай с Милко – и двамата сме свободни електрони, при това с деца. 

Преди години няколко човека създадохме независимия театър „Реплика“ и заедно правим постановки. Свързани сме роднински и житейски и се шегуваме, че това е нашият шуробаджанашки театър. Срещата с тези хора професионално и личностно е важна част от мен.

Режисирахте съпруга си Милко Йовчев в „Списък на всички страхотни неща“. Как точно се случва това?

О, това е голямо приключение! Създаването на спектакъл е мултидисциплинарно упражнение и понякога средствата може да не са точно обичайните ти актьорски похвати. В случая с Милко работихме заедно. Текстът е много подходящ за него и моята намеса беше по-скоро да наблюдавам процеса като странично око.

Какво влиза във Вашия списък със страхотни неща точно днес?

Семейството. Свързването с хора, това напоследък ми е много голяма тема – как успяваме да се приближим един към друг, да се сближим.

И вълнените чорапи, разбира се.

В каква посока искате да се движите?

Към непознати неща. Интересното е, че в който и аспект да си го помисля – и като личностно развитие, и ако говорим за изкуство, все ми се иска да пробвам нещо ново. Да има несигурност. Но ми е важно да има близки хора около мен, само така се чувствам спокойна. Бих искала да правя повече социално ангажирано изкуство, да провокирам диалог. Успявам да осъществя някои неща само, защото живея на принципа да мечтая по-смело.

Ежедневно Ви е необходимо…

Първото, което ми хрумна, е Милко. Той ме заземява и ми дава усещане едновременно за свобода и сигурност. С него имам спокойствието, че моят дом е моята подкрепа. Дори да сме на път, сме си вкъщи.

И отново ще кажа – свързаността. Само благодарение на нея мога да експериментирам, да правя нови неща. Звучи като клише, но е много важна.

View this post on Instagram

A post shared by Boryana Angelova Yovcheva (@boryanaangelova)

Живеем във време, в което диалогът сякаш липсва, няма обществен разговор. Всеки е потънал в собствения си монолог. При някои хора вербалното дори е деградирало до крясъци или недовършени фрази. Вашите видеа засягат тази тема. Иронията би ли могла да ни спаси, или води до задънена улица?

Живеем във време, в което се случват такива неща, че сигурно ще ги пишат в учебниците по история. А аз много се вълнувам от всичко и се опитвам да го изразя по начина, по който мога.

В началото започнах да правя видеата без конкретна цел. С времето с мен започнаха да комуникират различни хора и се разкри друг хоризонт – запознах се с хора от гражданския сектор, които правят толкова много и смислени неща, че аз също се активирах. И макар от години да съм си представяла, че искам да доброволствам, все е оставало на заден план. Напоследък се движа в тази посока, свързвам се с тези, които чувствам себеподобни и с които имаме нужда да преминем заедно през определен опит. По-леко дишаш, когато си с хора, които мислят по твоя начин.

Благодарение на хумора обаче успявам да стигна и до такива, които принадлежат на други „балони“, и това е не по-малко ценно. Този диалог наистина липсва. Всички обитаваме собствените си светове балони, харесваме си ги, казваме си с колко прекрасни други човеци сме обградени. Но това не е ценно. Социалните мрежи допълнително допринесоха, а след ковид всички сякаш се радикализираха. В мрежата е по-лесно да не чуваш човека отсреща.

Що се отнася до иронията… въобще не съм сигурна градивна ли е, или не е. 

Напоследък много мисля за това как можем да се свържем с тези, които мислят различно от нас. Убедеността в правотата на нашия балон е правопропорционална на убедеността на онези от другия балон и всеки от нас ежедневно получава тонове потвърждения в интернет. Всичко това само засилва напрежението.

Да излезем тогава за финал от действителността. Кои са филмите, които намирате за спасителни?

Първият, който ще кажа, е едно от малкото категорични неща в моя живот: „Животът е прекрасен“ на Роберто Бенини. Много ми повлияха и „Джоджо Заека“ и „Капитан Фантастик“.

Освен това обичам да слушам списъците на хора за филми, защото винаги освежават и моите. А и разбираш много за един човек по нещата, които харесва.

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/rayna-dimitrova-za-nadezhdata-bez-osnovanie/

Било добра поличба да кръстиш детето си на Райна, съпругата на попа на съседното село. Двамата нямали деца, но тя отгледала много чужди, на още повече помагала през целия си живот – така майките започнали да дават името ѝ на дъщерите си. На попадийката била наречена и баба ѝ.

Райна Димитрова е кръстена на доброто.

Родена е в Стара Загора, като дете живее пет години в Прага, по-късно учи изкуства, комуникации и култура в Ница, Франция, завършва тринационална магистратура, разпределена между Германия, Франция и България. После се завръща в Стара Загора. 

Райна описва себе си като пътешественичка между езици и култури. Тя е създателката на „Книжарница в куфар“ – една инициатива, която отдавна не се побира в картонения стар куфар бижу, в който винаги има подбрани книги и билети за независимо кино. През годините книжарницата е организирала срещи и литературни четения на различни места. Този тип четения започват като „Поезия без предупреждение“ – Райна заедно със Златина Желева създават на улицата минидом – с килим, лампи, кресла, който съществува няколко часа. Подобен тип намеси в градска среда достигат до хора, които непланирано се оказват на мястото на събитието. Присъединяват се с притеснено любопитство. И се оказват емоционално въвлечени. Точно благодарение на обществената енергия успяват да „спасят“ и централно градско пространство, което иначе стои неизползвано и покрито със строителни отпадъци.

Със своята дейност Райна Димитрова е в основата на присъствието на няколко кинофестивала в своя град (за настоящата година – MENAR Filmfest, Master of Art и „Киномания“), тя е човекът, който се грижи независимо кино да се излъчва в Хасково, Русе, Смолян, Шумен, Варна, Бургас (и не, това съвсем не са всички места).

Участва и във „Философски закуски за деца“ – инициатива, в която деца беседват в приятелска атмосфера върху големите житейски въпроси. 

В последните няколко години Райна е част от единомишлениците, които стопанисват Къщата на архитекта – независимо арт пространство в красива къща от началото на XX век, създадена и обитавана от арх. Димов и семейството му. В Къщата на архитекта се организират различни срещи и пърформанси. Или – както ненатрапчиво се изразява тя, имам ключ за къщата, но истинската стопанка е Боряна Каниду (психоложка по образование, салонна управителка на Старозагорската опера и спасителка на стари сгради с „бръчки и белези от миналото“ – Бръшляновата къща и Къщата на архитекта).

Как се спасява част от улица?

Моето участие е една брънка от всичко. Тук, в самия център на Стара Загора, има пространство, където се е намирала Общината, но и Ритуалната зала, в която много хора са се женили, погребалното бюро също е било там. Сградата беше много стара и опасна, така че преди години беше взето решение да бъде премахната. Оттогава нищо не се случваше на това незастроено петно; разбира се, паралелно вървяха конкурси, имаше най-разнообразни идеи за какво да се използва. После излезе предложение това място да бъде паркинг.

Един ден ми хрумна да направим там четене на открито, за да привлечем вниманието на хората към пространството. С актьорите от Драматичен театър „Гео Милев“ декорирахме, сложихме килим, от съседните магазинчета ни дадоха ток, цветя. Хората бяха озадачени, проявиха любопитство, но и плахо пристъпваха, като че ли не бяха сигурни дали имат правото да присъстват. Беше любопитен експеримент.

Тогава ми се избистри идеята, че такъв тип събития са добри и за улиците, и за хората. Постнах снимка от тогавашното състояние в социалните мрежи и просто поставих въпроса: паркинг или поезия. Това провокира толкова много разговори, че се събрахме една група хора с гражданска енергия и желание за доброволен труд, които искахме мястото да е красиво. И просто се преборихме да бъде такова, докато предстои да се решава съдбата му. Нашата намеса е временно решение за това пространство – ще трае, докато текат конкурси как да бъде развито. 

Ние разчистихме. С групата „С любов за Стара Загора“ сложихме настилка от павета и малки тухлички, останали от ремонтите на съседни улици, насадихме цветя, един човек направи капково напояване, една фирма дари пейки, направени от габиони.

Тук често страдаме от безучастност и все ни се струва, че някой друг трябва да направи нещо или че не е позволено нещо да бъде подобрено.

И разбира се, в някакъв план е така. Но ако всеки от нас допринесе по малко, светът започва да изглежда по много различен начин.

Как се създава общност в средно голям български град? Не като механизъм, а като основание?

Да, това е от нещата, които не би трябвало да се случват по точна рецепта. Според мен в голям град би било дори по-трудно. Мисля, че общностите имат нужда от център – идея, човек, отношение. Нещо. Нещо, което да държи цялото.

Живяла сте в различни градове по света. Какво Ви дадоха? И споделяте ли усещането, че у нас има една обществена инерция да стигматизираме различното, различията?

Едно от най-интересните места, на които съм живяла, е Франкфурт на Одер. Градът е граничен и е разделен между Германия и Полша, когато реката става граница. Нашият университет (Европейски университет „Виадрина“ – б.а.) е един от най-старите в Европа и половината му сгради бяха в Германия, другата половина – в Полша. Ние по цял ден циркулирахме между двете държави и виждах как например студентите от Мексико трябваше всеки семестър да си подновяват паспортите, защото не им оставаше място за печати. България точно беше влязла в Европейския съюз, което много улесни живота ни, ние минавахме – изумително за мен тогава! – само с лична карта и вече имахме право на стипендии. Животът ни стана равнопоставен с този на останалите студенти от европейски страни. Това е нещо, което в момента доста хора приемат за даденост, и аз много се радвам, че не им се е налагало да познават другото.

Където и да съм била, винаги ме е вълнувало как живеят местните. Мисля, че в България по различни причини сме по-склонни да делим хората на наши и чужди. Като белег на една по-традиционна култура.

Но всяка частица опознаване на другия го прави по-свой, по-приемлив. А за нашето общество това е много важно.

В големите световни градове, разбира се, е невъзможно, там ритъмът е толкова бърз, че традиционните правила не важат.

Какъв свят искате да остане за дъщеря Ви Фрида? 

Напоследък съм все по-притеснена в какъв свят я оставям, и не знам как да се справя с тази тревога. Не ми харесва локалният контекст, нито глобалният ми носи някаква надежда. Може и това да е част от фокуса, който все повече е върху проблемите, а новините ни са като черна хроника и изглежда, сякаш нищо добро не ни чака. Само че аз не съм сигурна дали наистина е така. 

Ето, филмите, които напоследък пускам по фестивалите. Те ми носят толкова много надежда, защото разказват историите на хора, които правят своите малки промени ежедневно – с постоянство и понякога дори с обреченост, която обаче не ги отчайва. И носи, както казва Тео Янсен във филма за себе си, „надежда без основание“. С това искам да е пълен светът за децата ни – с надежда без основание.

Какво учите от дъщеря си?

От Фрида в различните периоди съм научавала различни неща. Но мисля, че най-много ми се иска да запомня умението да се изненадваш. Да виждаш нови неща. Струва ми се, че това губим някъде по пътя, когато започва да ни се струва, че всичко ни е ясно.

Имате мечта да отворите кино?

Веднъж говорих с една продуцентка, която ми каза, че никой няма политика да развива публика. Казах ѝ, че аз имам такава политика. Но нямам зала.

Когато ми хрумне идея, започвам да говоря за нея – за да я чуя аз самата, но да ме чуят и други хора, понеже близките ми усещат емоцията, която стои зад такава идея, и могат да ми върнат тази искра, да я умножат като огледало. 

С времето вече нямам проблем и нещо да остане само мечта.

Какво Ви дава Къщата на архитекта?

Това място е забележително и с историята си, и със свободата, която носи. Неслучайно е независимо – за да си пази свободата. Във времето сме се свързали няколко човека в симбиоза – за да го има точно такова и по този начин. Там се помещава „Книжарница в куфар“. Но основната магия носи Боряна Каниду, която, щом мине с дългата си пола през двора и етажите, преподрежда пространството по нов начин. Имам усещането, че тя носи духа на къщата, а останалите само го пазим.

Кои са любимите места за въображението Ви?

Морето. Най-комфортно се чувства въображението ми в онези часове, когато не е слънчево, а сивее и морето и небето се сливат. Това ми носи усещането за безкрай.

Книгите. Обичам човешки разказани истории, с пълнокръвни герои. Да могат да грешат, да те ядосват понякога, да не са идеални, да вземат грешни решения, да съжаляват и да надделява човечността.

Воля или ентусиазъм?

Веднага ми се иска да кажа: и постоянство. Защото ми се струва, че това е най-отличителното за нещата, които правя. Да продължавам да ги правя. Тук не става дума да не можеш да се отказваш или всичко да е на всяка цена, просто с малки стъпки да вървиш по пътя, който си избрал.

Волята сякаш носи една категоричност, докато ентусиазмът е като мечтата. Вероятно той е по-присъщ на младостта, на миговете, когато сме по-незрели. И със сигурност в някои моменти едното върши повече работа от другото. Така че, дай боже, да не си забраняваме нито едното, нито другото.

Говорите с езика на сърцето. Какви – определено не питам кои – други езици говорите?

Аз имам лекотата, няма да го нарека дарба, да научавам лесно езици. В комуникация, в общуване с хора, с които имам нещо да си кажа – ето така уча. Имам спомен, че по тази причина моят английски е смесица от всички, с които съм говорила – с англичани, американци, аржентинци, хора от ЮАР. Един микс от думи и начин на говорене и просто никой не може да разбере откъде идвам, заради това смесване на спецификите на местната реч.

Заобиколена съм от светли хора.

Мислите ни говорят на общочовешки език. Езикът няма никакво значение, ако искаш да се разбереш с някого. Ако се срещаш с хора, с които искаш нещо да обмениш, голяма част от комуникацията не е през думите.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/vihren-georgiev-ot-people-of-sofia/

Той е сърцето, моторът и единственият човек, който се грижи за съдържанието на People of Sofia. От близо 12 години Вихрен Георгиев снима хора и моменти по улиците на столицата, като се старае да остане незабелязан. Проектът стартира заради увлечението му по стрийт фотографията със стотина снимки, направени преди изобщо да му хрумне идеята да създаде свое виртуално пространство. 

Уличната фотография е опит да бъде уловен онзи миг, в който сцена в движение се превръща в композиция. Работите на Вихрен Георгиев поставят в центъра човека, състоянието му и как самият той се вписва в градската среда. Но също и как я променя. Ето защо присъствието на Вихрен и обектива му по нещо напомнят иконичната фигура на фланьора. Да, наименованието е жизнерадостно свързано с глагола „шляя се“. Не бива да забравяме обаче интерпретацията на Валтер Бенямин, според когото фланьорът е внимателен наблюдател на градското пространство. И неговият поглед разгръща и конструира сюжети, разказва необикновеното.

Ако попитате Вихрен Георгиев как би изглеждал той в един сутрешен кадър в дома му, ще се засмее. Признава, че може да си позволи да не става рано, че обича да пие кафе и да глези котките си, а откакто започна агресията на Русия срещу Украйна – и да чете сутрешните сводки за войната. 

А после? После го призовава улицата. Неговата работа е да излезе навън с фотоапарата си. Градът. Любопитството към лицата. Приключението. Очарованието от всекидневното, от срещата с непознати, които вървят срещу теб, потопени в собственото си време.

Отвъд документалната стойност (едва ли можем да си представим какви масиви от хора, състояния и тенденции съхранява платформата) People of Sofia и конкретно Вихрен Георгиев винаги са били ангажирани с каузи, които приоритизират приемането на различието, оцеляването и обявяването на обикновения човек с всичката му уязвимост и нежност. Ние сме тук и сега – малките бизнеси по времето на COVID-19; кампанията срещу домашното насилие; невръстните майки; ромски деца, които учат медицина; хората с редки заболявания.

Кои са фотографите, които Ви вдъхновяват?

Класическите стрийт фотографи. Особено Анри Бресон и Вивиан Майер – за Коледа ми подариха четири нейни албума. Вивиан Майер е работила като детегледачка почти 40 години, снимала е като хоби. В техните снимки има толкова детайли и елементи, които можеш да разглеждаш. Възхищавам се на погледа, който имат.

Днес е много по-трудно да снимаш като първите улични фотографи, по-забележим си, а и хората са по-предубедени, питат „защо ме снимате“, а също така има и рестрикции, свързани с личните данни. Освен това в съвременните кадри липсва усещането за романтика от онези времена, ние вече живеем в друг свят. Последно гледах изложбата на Гаро Кешишян „Строителни войски“ – впечатляваща е. Аз не общувам много с колеги фотографи, обичам обаче да гледам неща, които ми попадат през нюзфийда.

Определяте ли се като градски човек?

О, да. Със сигурност! Аз не вирея на места, където няма хора, дори когато отивам на почивка, трябва да виждам лица. Харесва ми да наблюдавам хората, отношенията между тях, манталитета, начина им на живот, културата им. Опитвам се поне веднъж годишно да ходя и в чужбина, но подбирам винаги места, които са урбанизирани. 

Дали малките жестове имат силата да променят стереотипи и нагласи? Вашата работа е обвързана с множество различни каузи.

Иска ми се да е така. Аз съм ту умерен оптимист, ту песимист. 

Моята цел е да показвам неща, които не присъстват достатъчно в общественото говорене. Живеем в малките теми. Колкото и да се вълнуваме от политика или глобални процеси, ние все пак се събуждаме всяка сутрин и живеем в нашия балон.

Моята презумпция е, че ако промениш улицата, на която живееш, ако промениш после съседната, след време може да е целият град. 

Важно ми е хората да бъдат информирани, такава беше кампанията ни за редките болести, аз снимах такива хора и през моята платформа информацията стигна до много хора – точно през човешките истории.

Проектът ми за малките майки беше срещу стереотипа, че под 18-годишна възраст раждат само ромските момичета. Изобщо не е така, 50 на 50 е, общо взето. Първата майка, която публикувах тогава, е етническа българка, родила на 12 години. 

И още нещо. Да вземем и ромския потенциал – тук живеят около 300 000 души от ромски произход. Тези хора могат да допринасят за обществото, икономиката и културата, ако се образоват и не се държат насилствено бедни – ние имаме реален недостиг на работна ръка в момента. Напоследък виждам как обществото ни бива разделено от тезата, че има истински българи и обикновени, да ги нарека, българи. 

Вашите работи са на границата, в ничията земя между портретната и стрийт фотографията. На страницата на People of Sofia излизат и кратки интервюта с някои от хората, които сте снимали.

Снимката фиксира част от секундата и за този отрязък ти можеш да покажеш различни състояния на този човек, ето защо е толкова важен изборът на кадър. Той говори много и за самия фотограф, върху какво той иска да акцентира.

За 2024 г. се оказа, че имам 215 интервюта. Чувствам се горд, че съм го направил сам, без екип, че съм се срещнал и съм разговарял с тези хора и те са ми се доверили. 

Напоследък живеем в свят, силно повлиян от визуалната култура. Това променя ли начина, по който човек вижда себе си? 

Според мен визуалната култура на масовия българин не е висока. Това може би идва от начина, по който живеехме преди 1989 г. От налаганото 45 години уеднаквяване. На Запад през това време има няколко културни революции, които освобождават хората от много стереотипи.

Визуалната култура е стремеж към естетика, провокира въображението в хората, създава желание да са различни, да се открояват, да се заявяват.

Дори София е доста безличен град, нищо че чужденците го хвалят – може би харесват точно различността на тази сивота. По отношение на фотографията светлината в София също не е добра за снимане. В Италия дори естествената светлина е красива. 

Боя се, че и животът на визуалните ни артисти е доста капсулиран. Ние не присъстваме ярко в световната култура, с изключение на единични примери. Някак в периферията сме. Трябва културните процеси да станат масови, да бъдат промотирани, за да стигнат до хората, и оттам да настъпи промяна в нагласите.

Имаме хора, които са много талантливи, но не са видими. Съществуват в своите малки общности, да не говорим, че много рядко ги виждаме в националните медии. Не виждаме дори талантливите деца, които пеят, свирят, рисуват, от време на време ни показват тези, които са спечелили някоя олимпиада по математика или физика. Приемаме ги за екзотика. В телевизиите културата е почти невидима, сякаш за запълване на някакви последни минутки от предаванията.

Но вкусът се изгражда?

Да, точно така. Питали са ме какъв съвет мога да дам за фотографията. Винаги съм казвал: да се стремят да изградят визуална култура. Да гледат старите майстори – картини, скулптури, архитектура. Неслучайно се учи история на изкуството – за да се научиш да виждаш. 

Обработвате ли кадрите впоследствие? От години тече полемика за или против. Това не е ли вечният спор между документално и фикционално?

При мен обработката е минимална. Много е важен процесът на избор на кадър обаче, защото, когато правиш галерия със снимки, трябва да има някакъв разказ. Аз не се чувствам ангажиран да представя всичко, ако снимам някакво събитие, както последно бях в Перник да снимам „Сурва“. Това се изисква по-скоро от репортажната фотография. Подбирам по-скоро онова, което за мен е интересно. Иначе, в днешно време може и да не снимаш, ако искаш, изкуственият интелект ще ти генерира каквото искаш изображение. 

Фотографията е едновременно реално и илюзорно изкуство.

Когато отвориш People of Sofia, виждаш шарени хора, обаче по улиците по-често срещаме начумерени лица, най-често облечени едноцветно. Както казва един приятел, „тъмносиньото е цветът на българския мъж“. И сега кое е действителността? Ние избираме какво да видим, най-често според образованието и културата си. Ако влезем в матрицата, можем да твърдим, че реалността изобщо не съществува, може да има още десет измерения. А аз съм емоционален човек и това се отразява на нещата, които избирам да снимам. 

Документалното снимане изисква да отразиш някаква общовалидна реалност, да си дистанциран и затова и репортажната фотография се стреми към обективност. Но и там има личен елемент, погледът на фотографа е определящ. Не камерата – окото е важно.

Върху какво бихте искали да акцентирате точно сега?

Хората да не се поддават на постоянното облъчване с омраза. Да се мразим като общество. Да сме разделени. Този проблем набира сила напоследък и това целенасочено насаждане на разединение ни пречи да вървим напред. Помним от древността онова „разделяй и владей“ – ето затова обществата са силни, когато са единни и имат общи цели, около които да се обединят.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/literaturata-vinagi-sushtestvuva-nasred-protivorechiya-2/

„Път сред пътеките“ – спомням си тези думи на Рьоне Шар, посягайки отново и отново към „Китай в десет думи“ на Ю Хуа. Книгата излезе през миналата година във великолепния превод на Стефан Русинов. Пътят е Китай, разбира се, безкраен и безграничен, какъвто си е във времето и пространството, а пътеките, сред които лъкатуши, са смехът и ужасът, въображението и истината, преживяваното и невъзможното за преживяване, Културната революция, Бандата на четиримата и котката на Дън Сяопин, ментосването на дребно и едро и болезненият стремеж към истината. Пътят се вие дълъг, а по него се нижат и думите: „народ“, „революция“, „писане“, „неравенство“ и т.н. Ето го цял Китай, Китай като минало и настояще, събран в точно десет думи – само десет, но какви… Вярно е, че понякога думата дупка не прави, но думите на Ю Хуа са от друг порядък: те измислят, и то измислят истината. Не е за учудване тогава, че това е единствената негова книга, която все още чака да бъде издадена в родината му.

Следващият кратък разговор с автора е покана към читателя да се потопи в света на тези десет думи, откривайки за себе си един свой път през пътеките.

Тъй като Вашата книга е посветена на думите, позволете ми да започна с въпрос, свързан с езика. Какво е китайският език за Вас като автор? По какъв начин „магията“ му е свързана с истината? A с лъжата?

Китайският език се състои от едносрични думи, в китайската прозодия ритъмът изпъква повече от мелодията, затова, когато искаме да кажем, че някоя творба е написана добре, често използваме фрази от рода на „звънти в устата“ – значи, че се чете плавно и звънко. Магията на литературния език идва от въображението на писателя – въображението без проницателност най-често е нещо празнословно, а проницателността без въображение винаги е нещо приковано – като войник, който марширува на място. А лъжите, стига само да се повтарят, да се повтарят непрекъснато, ден след ден, година след година, се превръщат в истини.

В едно интервю казвате, че Кафка Ви е научил на един особен тип свобода – призоваването и отзоваването на нещата посредством езика. Смятате ли, че литературата трябва да поддържа света, или е призвана да го поставя под въпрос? Ако мога да използвам съзнателно две клишета – еволюционна или революционна трябва да бъде тя?

Ако един писател не се съмнява в света, той не би имал мотив да пише, така че усъмняването в нашия свят е мотивът ни да не спираме да пишем. Писането тръгва от съмнението и поддържа един измислен свят – трябва да се уточни, че поддържаният от литературата свят е измислен, но между него и действителния има определени съответствия. Читателят, изхождайки от собствената си гледна точка, влиза в творбата, където открива собствените си съответствия с действителността. В този смисъл литературата е едновременно еволюционна и революционна – понеже читателите се променят поколение след поколение, променят се и техните отношения със света, понякога по еволюционен начин, друг път – по революционен.

В една от главите в „Китай в десет думи“, посветена на писането, Вие се спирате на факта, че в ранните Ви разкази доминират насилието и смъртта, и обяснявате как те са свързани с преживяванията Ви по време на Културната революция. Говорите още и за тогавашните си сънища, както и за това, че денем сте убивал в творчеството си, а пък вечер са убивали Вас насън. Какви са сънищата Ви днес – начало или край за Вас?

Аз вече не сънувам нито хубави, нито лоши сънища. Сигурно защото всяка вечер преди лягане вземам приспивателни – пия две таблетки естазолам, лекарство за удължаване на съня, всъщност то не удължава кой знае колко съня, но пък спя, без да сънувам, пия го вече от няколко години. Литературата понякога е сънуване, друг път е събуждане, различните писатели пишат различни творби, различните читатели избират да четат различни творби. Литературата винаги съществува насред противоречия, в нея има усмивки и сълзи, благословии и проклятия и пр. 

В разказите и романите Ви абсурдът и гротеската постоянно се вплитат в тъканта на най-баналното всекидневие, а преживяванията на героите в него изглеждат едновременно познати и непознати, близки и далечни. Същото се вижда на много места и в „Китай в десет думи“: аналитични и исторически наблюдения изведнъж пропадат в бездната на спомените Ви, възкресяващи живота в Китай през 70-те и 80-те, наситен с чудати персонажи и абсурдни ситуации. Човек се опитва да мисли с Вас за Китай, но мисълта му редовно бива поставяна на изпитание – или от смях, или от ужас. Има ли все пак някаква точка на равновесие между двете?

Когато пиша разкази и романи, се стремя да не анализирам, искам нещата в разума да бъдат изразени с похватите на чувствата. Думите и действията на персонажите, детайлите, напредването на сюжета – всички проблеми на разказването да се разрешават с похватите на разказването. „Китай в десет думи“ е друго, това е документална книга, нещата в разума могат да бъдат изразени с похватите на разума, тоест нямам нужда от разказвателни увъртания, за да изразя мислите си, мога направо да ги изкажа, като аз не изказвам гледища, това всеки го може, то не е важно, важното е какво е предизвикало гледището, затова трябва да привеждам примери, примери от реалността и историята, разбира се, собствените ми изживявания са още по-живи и интересни, затова и по-силни. Така написах тази книга. Точката на равновесие, за която говорите, е много важна, трябва да се омесят в едно собствените разсъждения, познания и реалност с историческите факти и личните изживявания, трябва на всеки кръстопът на разказването да се намери мястото на равновесие и оттам да се пише за всички тези неща. На това са ме научили дългите години писане – способен съм да намеря повечето точки на равновесие. Но се случва и да не мога и това са моментите, в които писането няма как да продължи.

А какво е мястото на Красотатa в писането Ви? Изкушен съм да цитирам една мисъл на танския философ и поет Лиу Дзунюен, която по някакъв начин е останала в ума ми още от времето, когато бях ученик: „Красотата не проявява сама себе си, а бива разкрита от човека“, след което Лиу продължава, че ако Уан Сиджъ не беше описал Павилиона на орхидеите, неговата красота щеше да изчезне в бездната на планината, без никога да бъде позната. Съгласен ли сте с Лиу?

Много съм изненадан, че сте чели Лиу Дзунюен като ученик. Тази негова мисъл чудесно изразява отношението между съществуването и откриването на красотата. Красотата е навсякъде, а ние откриваме само малка част от нея. Примерът с Павилиона на орхидеите показва как се придобива усетът за красота – Лиу Дзунюен набляга върху важността на субекта при усещането на красотата. Преди десет години посетих Павилиона на орхидеите и сега с голямо съжаление ви казвам, че като естетически обект той вече не съществува. Казано направо, красотата я няма, поне не онази красота на Уан Сиджъ – профанизацията, извършена от туристическата индустрия, е унищожила красотата на Павилиона на орхидеите.

На много места в книгата се връщате настойчиво към Културната революция, нейните езици, символи и практики. От друга страна, неведнъж е било отбелязвано значението ѝ за литературата в Китай: първо на спирачка, а през 80-те и 90-те – на двигател на нейното развитие. Какво е значението на Културната революция за днешен Китай?

Днес в Китай Културната революция е нещо много далечно. Нашето поколение, което е изживяло тази епоха, при това е израснало в нея, няма да я забрави, макар че споменът неизбежно ще избледнява – времето е безмилостно, то е гумичка, минаваща през спомените ни. А по-младите поколения в Китай не знаят какво е Културната революция, за тях това е просто название. За мое голямо съжаление има и такива млади хора, които преиначават тази епоха, те не знаят какви бедствия е донесла тя на страната ни и сега някои техни действия и думи все повече бият на културнореволюционност. Затова и ще продължавам да пиша за истинските изживявания по време на тази епоха. Надеждата ми е, че посредством литературата истинската Културна революция ще остане в четенето на хората – колкото, толкова.

Прави впечатление, че отделните есета в книгата могат да се обединят в своеобразни блокове. Вие пишете за историята на Китай през ХХ век, за нейните превратности и жестокост („народ“, „лидер“, „революция“), както и за ефектите от тях през ХХI век („неравенство“, „низовци“, „менте“, „баламосване“). И сякаш единствената утеха и единственият начин за противодействие – макар и вероятно обречен – се оказват словото и изкуството („четене“, „писане“, „Лу Сюн“). Дали литературата трябва да доближава предела, или да го отдалечава?

Харесва ми това разделение на три части, освен това сте изказали напрегнатите отношения между тях, страхотен анализ, много интересен. Аз съм преживял две крайни епохи – Културната революция през 60-те и 70-те и реформите и отварянето през 80-те. Книгата ми „Братя“ е написана чрез приближаване на всички крайни неща възможно най-близо до мен, а в „Живи“ се опитах да опиша крайностите, но едва след като ги отдалечих от себе си.

Петнайсет години ни делят от първото издание на „Китай в десет думи“. И до днес обаче книгата не е публикувана в Китай. Ако сега трябва да я пренапишете, изкушен ли сте да замените някои от десетте думи в светлината на днешното време?

Да, старите думи вече са заменени от нови. Тази година написах една статия за The Economist за това как младите хора в днешен Китай дават мило и драго да се домогнат до държавна служба. За тях най-важната дума е „служба“, тоест да имат стабилна работа в държавния апарат и да няма опасност да ги съкратят – това, което в миналото наричахме „желязна паница“.

Превод от китайски Стефан Русинов

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/silata-na-peevski-slabostta-na-borisov.html

Силата на Пеевски е слабостта на Борисов – това е парадоксът, в който се намираме. Това заяви в интервю за „Биволъ“ бившият министър-председател Николай Денков (ПП „Продължаваме промяната“), който наред…

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/linda-gregerson-nick-laird-interview/

Линда Грегърсън (САЩ) и Ник Леърд (Северна Ирландия) гостуваха на тазгодишния международен фестивал „СтолицаЛитература“, организиран от Фондация „Елизабет Костова“. Двамата поети имаха литературно четене на 13 юни в софийската галерия „Прегърни ме“. Малко преди събитието Стефан Иванов разговаря с тях.

Как виждате ролята на поезията в съвременната политика? Може ли поезията да повлияе на политическия контекст и на общественото мнение?

Линда Грегърсън: Циничният отговор е, че поезията няма роля, поетите нямаме влияние, това е съвсем друга сфера. Но всъщност смятам, че светът на поезията е изключително важен, защото в тези наши разбити общества виждаме как хората вече не могат да си представят другия като човешко същество. Налице са тези дълбоки провали на въображението, на умението да се слуша и да се обръща внимание. И именно поезията е мястото, където можем едновременно да експериментираме с питания за това, което мислим и чувстваме, но и където можем да се вслушаме и да чуем, макар и накъсано, звука на човешкия глас.

Струва ми се, че това трябва да бъде основата за възстановяването на разговора в обществото. В липсата на тази основа има трагедия от световен мащаб. Независимо дали е в класната стая, в семейството, в градчето, на работното място, в държавата. Езикът e изкоренен. Той е толкова съзнателно манипулиран и изпразнен от съдържание съвсем нарочно от политици като нашия Доналд Тръмп, чиято стратегическа нечленоразделност е плашещо ефективен инструмент. Има верига на недобросъвестност в езика, която наистина е отровна. Предполагам, че на това ниво чрез поезията възстановяваме добросъвестността в използването на думите.

Ник Леърд: Мисля, че не, поезията не може да влияе върху политиката, но има странни случаи, в които го прави. Особено в Северна Ирландия, където творчеството на Шеймъс Хийни постоянно се цитира. Когато Бил Клинтън дойде на посещение покрай сключването на Белфасткото споразумение, той обичаше да цитира стихове на Хийни. Така че поезията може да изрази определени чувства по един рекламен начин. 

Не съм сигурен, че съвременната поезия има някаква роля в политиката освен тази, наистина. Според мен политиците обичат да избират определени стихове и да ги използват за свои собствени цели. Но не смятам, че поетите са „непризнатите законодатели на този свят“, както казва Пърси Шели. Не мисля, че е вече вярно. Искам да кажа, че това определено е спорт за малцина. Уинстън Одън например е интересен поет и човек, защото смята, че поезията е най-важното нещо на света – но и че е напълно безсмислена. Това не само е забавно, но е и вярно.

Какво мислите за настоящите културни политики, които засягат изкуствата и литературата? Има ли конкретни политики, които според вас са оказали значително влияние върху поетичната общност?

Линда Грегърсън: Това, разбира се, е различно на различните места, особено заради финансирането и начина, по който то се разпределя. От една страна, ние сме изключително привилегировани в Съединените щати. Съществуват множество източници на финансиране. Има организации като Академията на американските поети например, която има чудесен уебсайт, както и Фондация „Поезия“ с онлайн хранилището си на творби, биографии на поети и образователни материали.

Структурата на Академията на американските поети включва Съвет на ректорите, избирани с шестгодишен мандат, и по този начин организацията винаги се променя и развива. Това, с което се гордеех най-много по време на мандата си там, бяха образователните текстови, видео- и аудиоматериали, които създадохме за деца от детската градина до 12-ти клас. Тези материали бяха достъпни в целите Съединени щати, за всеки учител и всяко училище, което искаше да ги използва. По един проект, наречен „Скъпи поете“, подканихме ученици да пишат писма на поети. На всяко писмо се отговаряше. Започваха се и се продължаваха разговори.

Това са инициативи, които ми вдъхват надежда.

Ник Леърд: Всъщност не знам. Моите издатели „Фейбър енд Фейбър“ имат икономически интереси и печелят много пари от мюзикъла по Т. С. Елиът „Котките“. Той издържа издателството от години. Но знам, че много от издателите на поезия са държавно субсидирани. Това често е начинът, по който се издава поезия. Всяка година съм в жури за награда за дебютна поезия и всеки път се изненадвам от количеството публикувани книги. Може би много от тях са публикувани твърде бързо. Субсидираното от държавата издаване има своите недостатъци. То е несъмнено нещо добро, разбира се, аз не съм срещу държавната политика за влагане на пари в изкуството. Та боже мой, културата печели колкото може, а са нужни повече средства. Но не вярвам, че всяко произведение на изкуството трябва да печели пари. Нужно е да има място и за авангардно изкуство.

Всъщност нямам отговор на този въпрос. Знам, че поетите трябва да правят и други неща, а не само да пишат поезия. Аз съм на 48 години и известно време бях адвокат, а след това пишех романи. Сега пиша сценарии и преподавам в Белфаст. Може би поезията винаги трябва да бъде хоби. Смятам нейното професионализиране за странно. Тя не работи точно по този начин. Мисля, че има добри работни места за поетите, както Тед Хюз говореше за идеята поетите да са нощни пазачи, които могат просто да седят и да четат книги по цели нощи. Това е шега, но не съвсем, защото човек наистина има нужда от работа. Например да бъде градинар или нещо подобно. Алис Осуалд е градинарка. Тя има възможност да мисли през цялото време, но и ръцете ѝ са заети и е навън сред природата. Ако работата ви е да седите по цял ден и да се опитвате да напишете стихотворение, главата ви ще се пръсне. 

Сблъсквали ли сте се някога с цензура или с ограничаване на свободата на словото? Как трябва да се ориентират поетите в този социален климат?

Линда Грегърсън: Ще ми се да знаех. Трябва да започнем с това да бъдем добри един към друг, да бъдем щедри, да се съмняваме в радикалната си правота и да вярваме, че има начини да общуваме. Много често и много лесно войните в културата стават реални войни. Трябва само да се огледаме. Понякога съм благодарна, че съм стара, защото скоро може да бъде още по-ужасяващо. 

Едно от нещата, които най-много ме притесняват през последните десетилетия, е режимът на атака в социалните мрежи, където читатели и поети се цензурират един друг, намират се за виновни за някакви ужасни и понякога недействителни неща. Преподавам поезия на млади хора, които се страхуват да пишат. Това наистина ме тревожи, защото има много неща, които трябва да се изследват смело. Но за младите поети това е като минно поле.

Ник Леърд: Няма да навлизам в подробности, но да, сблъсквал съм се с цензура. Когато излезе първият ми роман в Северна Ирландия, разстроих някои хора, които звъняха на родителите ми и ги тормозеха. Бях говорил за протестантски паравоенни формирования в моя град и подразних някои хора. Но никога не се е стигало до насилие. Казвал съм това, което мисля. 

Живеем обаче в такова време – не бива да пишеш нищо, което може лесно да бъде изтълкувано погрешно или да бъде манипулирано. Сложно време. И глупаво, много глупаво. Живях в Ню Йорк 12 години и накрая бях доста щастлив да го напусна, защото градът се поляризира и стана толкова нелеп. На всичко трябваше да се слага етикет. А аз произхождам от работническата класа. Родителите ми не са завършили университет. Учил съм в държавно училище, а преподавах на много деца, завършили частни училища, и разговорите бяха твърде глупави. В Белфаст е различно. Той е много по-беден в сравнение с Ню Йорк. Хората не плащат по 100 000 долара на година, за да бъдат обучавани. И разговорите са по-скоро за поезия и по-малко за привилегии, което е облекчение. В момента Америка преживява свой собствен спазъм и трябва да видим какво ще се случи, но се радвам, че вече не съм в центъра ѝ. 

Що се отнася до свободата на словото – дадох интервю за Irish Times, в което говорихме за Брекзит и нарекох Борис Джонсън лайно. И той е лайно, разбира се. Помислих си, че ще имам неприятности за това, но на никого не му пукаше, защото всички също смятаха, че той е лайно. Можеш да кажеш много неща и може би ще предизвикаш малък скандал за един ден, но думите вече рядко водят до последствия и реакции. Това не е добро време. Не е добро време за нищо.

Във връзка с това смятате ли, че поетите наистина имат отговорността да се ангажират с политически и социални въпроси в творчеството си?

Линда Грегърсън: Зависи как се тълкува това. Със сигурност не смятам, че поезията може да предложи политически прозрения. Поезията не е добра в аргументираните спорове, защото се превръща в дидактика и агитация, в нещо друго, което просто не е в специалните ѝ правомощия. Поезията според мен е много добра в задаването на въпроси. А въпросите може да се задават и добронамерено. Не реторично и не като атака срещу другите, а като спор със самия себе си, като разпит, при който човекът и съвестта му са в риск, защото това може да бъде и опасен диалог. Мисля, че поезията е много добра в откриването на симптомите – в идентифицирането им, в тревожното им осъзнаване и в събуждането на желание за промяна.

Ник Леърд: Поетите не са длъжни да се занимават с политически и социални теми. Не мисля, че поетите имат по-голяма или по-малка отговорност от всички останали граждани. Те трябва да гласуват и трябва да казват какво мислят. Но не бих искал да казвам на поет, че трябва да пише за определени каузи, отчасти защото поезията не работи по този начин. Трябва просто да седиш и да чакаш нещо да се появи, а след това да го следваш. Стихотворения, в които няма никаква изненада, не представляват интерес за мен. Трябва да е изненада за автора, преди да е изненада за читателя. И мисля, че проблемът с писането на стихотворения за някаква кауза е, че то просто става дидактично и скучно. Поезията, както знаете, е много странно животно и обича свободата.

Как неотдавнашните глобални събития, пандемията, климатичните промени, движенията за социална справедливост повлияха на поезията ви и на нещата, които изследвате по някакъв начин?

Линда Грегърсън: Изключително много. Човек не може да бъде жив и осъзнат, без да му тежат пагубните щети, които сме нанесли на планетата, на климата и един на друг. Мисля, че това трябва да се признае, а не просто да е повод за хленч. Искам да кажа, че има начини поезията да се вълнува от това. Ако предпазваме поезията от всичко, това е просто лошо за нея. Не може да се каже: тази тема е подходяща, а тази – не.

Ник Леърд: Докато растях в Северна Ирландия, течеше кулминацията на т.нар. политика на идентичността, защото всеки гласуваше според това в какво семейство е роден и в какво е приобщен. Като резултат аз се интересувам по-малко от политиката на идентичността. Прекарах дълго време в очакване Северна Ирландия да се превърне в останалата част от света, а вместо това останалата част от света се превърна в Северна Ирландия. И това беше объркващо и болезнено. 

Не мисля, че това ми е повлияло по отношение на климатичните промени, освен че се върнах в Северна Ирландия и наскоро направих документално радиопредаване за унищожаването на най-голямото езеро на Британските острови. То просто е опустошено от замърсяване, от липса на законодателство и надзор. Освен това все още е собственост на потомък на човека, който го е откраднал преди повече от четири века. И това е експлоататорският капитализъм в най-лошия му вид. Той просто взема целия пясък от езерото и го продава. Вече векове в Северна Ирландия се живее с едни и същи проблеми. 

Предполагам, че поезията е начин да се опитаме да мислим за тези неща и да ги изразим. Но тя не е много добър метод за предаване на информация. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-praktikite-na-otkaza-i-izkustvoto-na-zhivota/

Крис Клийв (р. 1973) е английски писател, автор на разкази и на четири романа, всички от които са издадени у нас от издателство ICU – „Възпламеняване“, „Другата ръка“, „На смелите се прощава“, а сега и „Злато“. Възпитаник е на престижния Бейлиол Колидж в Оксфорд, където завършва психология, която също практикува. От 2007 до 2010 г. списва рубрика в „Гардиън“, посветена на децата и родителството. Живее в Лондон със съпругата си и трите им деца.

В първото ни интервю преди няколко години говорихме за предстоящия тогава превод на „Злато“ (последния Ви роман, преведен от Невена Дишлиева и Велин Кръстев). Тогава казахте, че това е Вашата най-позитивна, най-малко изпълнена с трупове книга. Сега в увода към нея добавяте и че е единствената, в която някой наистина печели в живота. Това означава ли, че не сте привърженик на хепиенда? Как гледате на финалите – различават ли се в живота и в литературата?

Страхотен въпрос! Мисля, че литературата започва точно както историите започват в реалния живот: двама души се срещат във влака или някой бяга от затвора – това са естествени и нормални начала. Финалите обаче са толкова различни! Романите трябва все някога да свършат, докато историите в истинския живот никога не приключват. Те се раздвояват ли, раздвояват, подобно на клони на дърво. Това е всъщност повече от липсата на свършек. Историите също така променят и значението си, както когато самите вие станете нечии предци и житейската ви история се превърне в историята на произхода на тези след вас. Така че, действително, да започнеш един роман е много лесно и естествено, но да го завършиш си е истинско изкуство. Много ми е трудно да пиша финали. Не харесвам книги, в които всичко е завършено, приключено, обяснено. Обичам книги, които ме оставят с неясно усещане – нещо като камъче в обувката, нещо, за което да мисля през следващите няколко дни. Така че се опитвам и аз да пиша по този начин – не твърде весело и не прекалено тъжно. Просто да оставя нещо интересно, с което съзнанието на читателя да е ангажирано за известно време.

Писал сте „Злато“ през 2010 г., две години преди Летните олимпийски игри в Лондон. „Възпламеняване“ е написана през 2005 г., когато тероризмът все още беше водеща новина (спомняме си, че публикуването на романа съвпадна с атентатите в Лондон). „На смелите се прощава“ пък е за Втората световна война. Съзнателно ли избирате конкретни, но мащабни събития за сюжетите си и по-лесно ли е да разгръщате обикновените човешки драми на техен фон?

Да, обичам да показвам обикновените животи в рамките на мащабни събития. Намирам художествените романи за интересни, защото ни позволяват да видим несъвършенствата и изключенията в чистите наративи на голямата история. Хората са толкова интересни същества – те правят наистина странни неща, решават дилемата и драмата на съществуването по напълно неочаквани начини. Вярвам, че животът на обикновения човек е значим и очарователен. Като писател използвам големите и силни наративи, които всички познаваме (тероризъм, принудителна миграция, спорт, война), под формата на рамка, съхраняваща по-малките и деликатни човешки истории. По същия начин може да използваме колчета, за да отгледаме грах в градината.

Говорейки за Лондон във въведението към „Злато“, споменавате, че всичките Ви книги са по един или друг начин свързани с града, който противопоставяте на други, доста по user-friendly места. И все пак бихте ли се съгласил, че едно такова огромно, космополитно, изобилно откъм разнообразие, култури и съдби пространство Ви дава по-голямо предимство в прозата, отколкото, да речем, ако като автор работите с едно далеч по-скромно, регионално, непознато място?

Трябва да бъда честен и да кажа, че не знам. Не знам какво би било да напиша книга, чието действие се развива на място, на което не живея. Странно е, нали? Мога да си представя да пиша от гледната точка на най-различни хора, но не мога да си представя история, която не е свързана с родния ми град. Не знам какво говори това за мен като писател. Може би чувствам, че всички истории са наистина за места и времена, и за начина, по който човешкото сърце се проявява в тях. Като писател трябва да усетя мястото буквално в костите си, за да се почувствам уверен, че съм способен да зная как би се чувствало едно или друго човешко сърце на него.

Треньорът Том, един от героите ви в „Злато“, казва: „На моята възраст забележителното събитие не е онова, което те плаши.“ Какво Ви плаши лично Вас днес, на сегашната Ви възраст (може би в сравнение с – да речем – времето, когато написахте книгата)?

Отново страхотен въпрос! Когато написах книгата, не се страхувах много. Бях на около четирийсет, възраст, на която всичко ми изглеждаше възможно. Сега съм на петдесет и много добре осъзнавам, че вече не притежавам това безстрашие. Това, което ме плаши сега, е, че ще се откажем един от друг, че ще разлюбим собствената си човечност. Живеем в епоха на силно емоционално насилие и разединение. Мисля, че сме изтощени един от друг. Мисля, че на хората им е трудно да оценят и да се зарадват на големите, оригиналните, изобретателните сърца, които са ни дадени, защото толкова често тези сърца са ни разочаровали. Всъщност това е причината да уча за психотерапевт и сега да практикувам тази професия, докато същевременно пиша. Интересувам се от проекти, които ни помагат да обикнем отново човека и човешкото – и у себе си, и у другите.

В книгата става дума за два вида успех, пресъздадени през образите и съдбите на двете Ви героини. Ако всичко в този живот минава за някаква форма на постижение или триумф (като това да се излекуваш например), то какво тогава отличава спорта от другите ни житейски победи? Твърде буквален ли е успехът в него?

Спортът е интересен, защото именно абсолютното изискване за абсолютен успех е онова, което прави другите успехи възможни. Добър пример е миналогодишния „Тур дьо Франс“ – имам предвид съперничеството между Йонас Вингегор и Тадей Погакар. Те се отнасяха един към друг безкрайно учтиво и с уважение. Това беше успех на човещината, на който наистина се радвах повече, отколкото на успеха в реалното състезание. Имаше нужда обаче от изискването за спортна победа, защото именно то направи забележителен начина, по който двамата се държаха един с друг. Лесно е да се отнасяш към някого на опашката пред автобуса с любов и уважение – много по-трудно е да направиш същото за най-заклетия си съперник. Ето как спортът ни дава изключителни уроци какви можем да бъдем като човешки същества. Друг чудесен пример са маратоните „Баркли“ – състезание, което е почти невъзможно да бъде завършено. Тази година невероятната Джасмин Парис стана първата жена в историята, постигнала това. Отново подчертавам, че не се интересувам толкова от маратоните сами по себе си, но спортният успех трябва да бъде абсолютно безспорен именно за да направи човешкия успех толкова значим.

Смятате ли, че има момент, в който човек трябва да отстъпи и може би дори да се откаже, имайки предвид, че една от днешните мантри е Never Give Up, Never Give In – никога, нито за миг да не се предаваме?

Абсолютно! Отказването е това, което трябва да практикуваме най-вече. Повечето ни идеи, планове и проекти, оказва се, всъщност не струват и няма смисъл да жертваме живота си на олтара на ината. Изкуството на живота, на това да бъдем хора, е в това да открием малкото неща, от които никога няма да се откажем.

А как може успехът да ни тегли надолу?

Наистина е важно да извоюваме победи и да бележим успехи от време на време. Имаме нужда от доказателства за собствената ни компетентност и умения. В противен случай дори най-смелите сред нас губят кураж и храброст. Но при успеха има два проблема: единият е, че не ни учи на кой знае какво, а другият – че започваме да се страхуваме да не го загубим. Твърде многото успехи ни карат да се боим да рискуваме онова, което вече имаме; твърде многото провали ни карат да губим смелост. Между тези два вида страх ние трябва да преценяваме намеренията и проектите си. Добре е да успяваме и да печелим в около половината от времето, поне така мисля аз.

Една от героините Ви често е на второ място заради своята емпатия и доброта. Възможно ли е любовта да ни прави неспособни да се състезаваме, да ни прави „губещи“?

Не мисля така. Любовта може да ни направи и свирепи, и ожесточени. Вярно е, че спортистите трябва да отнемат победата от съперниците си. Но те също така дават нещо. На спорта, на зрителите, на своите колеги състезатели. Да се ​​състезаваш с цялото си сърце е дар, а този дар може да бъде даден с любов. Вярно е обаче, че има много форми на любов. Мисля, че най-деликатните моменти в спорта са тези, в които любовта към състезанието се балансира с други видове любов.

В предговора разказвате донякъде забавната история за една двойка, която си разпъва сгъваеми столчета на улицата и седи на тях, докато чака да се приближат размирни и опасни улични протестиращи. Какъв е препоръчителният подход в очакване на насилието, на неконтролируемото, на неизбежното?

Любов един към друг – във всяка минута, която ни остава.

Спомняте си лозунга от Втората световна война Keep Calm and Carry On, който споменавате и в „На смелите се прощава“, нали? Възможно ли е забравянето да е част от инстинкта ни да продължим? Или паметта е обратното – необходим пътен знак в процеса на продължаването?

Мисля, че паметта е дълбока форма на любов. Ето защо тоталитарните режими и упражняващите газлайтинг винаги се опитват да я изтрият или контролират. Паметта не е запис на някакви неопровержими факти, подобно на видеозаписа. Тя е непрекъснато променяща се история, която си разказваме, за нещата, имали значение за нас някога. За да продължим, трябва да сме в любяща връзка точно с тези неща – които имат значение за нас. Мисля, че нашата памет и нашата духовност са изключително тясно свързани.

Ще се срещате с читатели в няколко български града. Смятате ли, че публиките ви по света се различават значително една от друга и Ви четат по различен начин, или… романите ви предлагат нещо като есперанто, универсален език?

Мисля, че историите ми са доста универсални и общочовешки, но също така могат и да разделят. Открих, че хората или ги обичат, или ги мразят, така че дори двама души в един и същи град могат да ги прочетат по много различен начин! Изключително съм благодарен за предстоящото ми посещение в България и наистина очаквам с нетърпение да се срещна с читателите. Благодаря ви още веднъж за това, че прочетохте моите книги, и за невероятните въпроси! Това значи страшно много за мен.

Може да видите Крис Клийв на живо в България и да си вземете автограф на следните дати и места:

11 юни, 18.30 ч.
По покана на „Книжарница в куфар“
Стара Загора, РБ „Захарий Княжески“
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

12 юни, 19.30 ч.
По покана на „Пловдив чете“
Пловдив, Stage Park, Младежки хълм
Крис Клийв заедно с Иво Иванов и Камен Алипиев – Кедъра

14 юни, 20.00 ч.
По покана на „Литературни срещи“ 
София, Борисова градина, One More Park Bar
Крис Клийв в разговор с Лора Ненковска