Post Syndicated from Владислав Севов original https://www.toest.bg/toest-razgovaryame-epizod-1/

В първия епизод на „Тоест разговаряме“ с Донка Дойчева-Попова потърсихме отговор на въпроса дали училището може да е пространство за мислене, а не за принуда и натиск. Обсъдихме промените в училищното образование – забраната на телефоните (между демонизация и реални ползи), новия предмет добродетели и религии (смисъл и липсваща концепция), корекциите в НВО след VII клас (интердисциплинарни задачи по математика, въведени в последния момент). Разговаряхме за реформите „на парче“ и непредвидимостта в системата, ролята на родителските и ученическите съвети, протестите срещу образователните промени. Акцентирахме върху неефективното чуждоезиково обучение и „невидимите деца“ – тези с дислексия и дискалкулия, за които липсват диагностика и специалисти. Говорихме и за смисъла на обучението по изкуства, за нуждата от интердисциплинарност и човечност в клас.

Гледайте целия разговор в нашия YouTube канал:

Може да го чуете и като аудиозапис в SoundCloud:

По време на нашия разговор на живо включихме и много въпроси от публиката, но за съжаление, ограниченото време не ни даде възможност да обхванем всички. Затова помолих Донка да отговори тук на още един, за мен доста важен въпрос на зрител:

Защо се налага децата да ходят на уроци, за да изкарат изпитите след VII клас?

Основната причина е, че учебните програми са препълнени и не оставят достатъчно време за пълно усвояване на материала. Нищо извънредно няма в изпитите след VII клас, просто съотношението учебен материал – време е нереалистично. В същото време познавам много деца, които не ходят на частни уроци и се справят отлично с тези изпити. Това, което е различно при тях, е: едните са имали късмет с изключително адекватен и вдъхновяващ учител, което е направило възможно усвояването на материала. Другата група имат късмет с родители, които са в състояние да помогнат – тоест хора, които отделят нужното време и имат капацитета да обърнат допълнително внимание на децата си. А сега да си представим всички онези деца, мнозинството, които нямат нито едното, нито другото…

Преди срещата ви помолихме да отговорите на кратката ни анкета. Резултатите от нея са повече от красноречиви.

Донка Дойчева-Попова е учебна терапевтка, гражданска активистка и водеща на рубриката „Възможното образование“ в „Тоест“. Завършила е организационна психология и политически науки в Мюнхен и има специализация по дискалкулия в Германия. Работи с деца със специфични образователни затруднения и обучава учители как да преподават математика с емпатия и разбиране. Има дългогодишен опит като преводач и преподавател по немски език с фокус върху ранното езиково обучение. В текстовете си в „Тоест“ обръща внимание на дефицитите в българското образование – и на редките острови на смисъл в него.

Следващата среща на „Тоест разговаряме“ ще бъде с Емилия Милчева, вътрешнополитическата анализаторка на „Тоест“, и ще се проведе на живо в YouTube Live на 11 октомври 2025 г., събота, от 16:00 ч.

---

В „Тоест разговаряме“ всеки месец ви срещаме с автори, които познавате добре от анализите или от рубриките им в „Тоест“, но този път ще ги видите и чуете в по-личен и непосредствен формат. Във видеоразговорите, предавани на живо, активно участие имате и вие, нашата публика – със своите въпроси, коментари и включване в тематичната анкета. Водещ на поредицата е Владислав Севов, дългогодишен телевизионен журналист и съосновател на „Тоест“.

„Тоест разговаряме“ е поредица, подкрепена от Институт „Отворено общество – София“ и съфинансирана от Европейския съюз в рамките на проекта Media Resilience. Изразените възгледи и мнения са само и изцяло на техните автори и не отразяват непременно възгледите и мненията на Европейския съюз, на Европейската изпълнителна агенция за образование и култура (EACEA) или на Институт „Отворено общество – София“ (ИООС). Нито Европейският съюз, нито EACEA, нито ИООС могат да бъдат държани отговорни за тях.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-matematikata-horata-i-radostta/

Поредна събота през учебната година. Най-голямата аудитория на Физическия факултет на Софийския университет е препълнена. Поне още толкова хора гледат онлайн. Темата е математика, или по-точно т.нар. висша математика – кралицата на науките, сложната и страшната. Лекциите продължават над пет астрономически часа, провеждат се в рамките на „Школа по физика София“, а слушателите са от ученици до пенсионери. Събрал ги е гл. ас. Лъчезар Симеонов.

Лъчо, както го наричат дори портиерите във факултета, е завършил бакалавърската и магистърската си степен във Физическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, където е направил и докторантурата си по квантова оптика. Две години от докторантурата си прекарва в Германия на разменни начала в експерименталната група на професор Томас Халфман, в която Лъчо е бил теоретикът. 

Интересите му са в областта на теоретичната физика, най-вече в сферата на фундаменталната физика. Казва, че се вълнува повече как работи светът, а не толкова какво са магнитни свойства или различни материали: какво е време, какво е пространство, какво казва квантовата физика за всичко заобикалящо ни, какво е съзнанието – фундаменталните въпроси, които са на границата на философията и религията. 

Лъчезар се определя като „колекционер на добри обяснения“. От повечето книги, които е изчел, е взел по нещо, за да събере колекциите си. „Някои хора колекционират картички, аз колекционирам добри обяснения на неща, които са ми били сложни и са ме затормозявали.“ 

Може да се каже, че школата му е сбор от неговите колекции, събирани внимателно през годините. „Повече от 90% от моята работа е била да подбера най-доброто от стотици книги и да мога да го дам на хората смилаемо.“ 

С гл. ас. Лъчезар Симеонов разговарят Донка Дойчева-Попова и Пейо Попов.

---

Вие сте човек, който събира обяснения, както казвате. Но даването е много интересно – преподавателят дава. Защо давате?

Няколко са причините, поради които искам да давам. Първата е изумителната красота. Не мога да се стърпя и да не я покажа на всички. Това е като да гледаш някакъв невероятен филм и просто искаш да го споделиш с всичките си приятели. При мен е горе-долу същото – виждам потресаваща, изумителна красота във физиката и математиката и искам да покажа на всички за какво става въпрос.

Естествено, не всеки се изумява от това, което виждам аз. Но понякога забелязвам пламъчето в очите на някои хора – бум! – и избухва. Моята реакция е: „А, и ти си като мен, и ти го видя, нали?“ Това е единият ми мотив.

Другия бих могъл да изразя с думите „любов към хората“. Аз обичам хората и това, което се получава, когато им давам, е, че на тях им харесва, те са доволни и щастливи, ще го ползват после в живота си. Може би ще си изкарват прехраната с това знание. Доволен съм, че така знанието расте и това разширява светогледа им. Защото голяма част от тях живеят като скотове – какво ще ядем, какво ще пием, кога да полегнем.

Често ме питат: „Къде ще ползвам тази математика или физика?“ И аз винаги искам да задам въпроса: „Човече, защо ти е да я ползваш?“

Естествено, че най-вероятно ще я ползваш. Можеш много пари да изкараш с нея, но на първо място трябва да ти е интересно, да излезеш от нивото „да ядем и да пием“. Изпълзи от дъното на кладенеца, за да видиш светлината. Това според мен е толкова полезно за човека, колкото и да му дадеш храна и вода, тоест ти трябва да го нахраниш не само физически. 

Според мен човек трябва да възприема професията си като форма на любов. Това е форма на раздаване, а аз обичам да се раздавам. Обичам хората – те са странни, ядосват те, но въпреки това ги обичам.

Имам големи идеи, искам да ги публикувам един ден и работя по тях, но дори да открия най-великите неща на тоя свят в науката, по-важни са хората. Хората са по-важни от нещата, от откритията, от успехите. Така че може да се окаже, че школата ще бъде може би едно от най-големите ми постижения – по-голямо от великите открития, които някой човек би могъл да направи и които после ще бъдат забравени. Хората са ценни.

Как започна школата?

Винаги съм искал да се занимавам с математика и физика и знаех, че един ден ще го направя. Като ученик бях самоук, сам се учех на математика. Ученето сам е трудно. По стечение на обстоятелствата и под влиянието на родителите ми, които не смятаха, че има хляб в моята идея, бях попаднал в икономическа гимназия. Там учителите бяха чудесни, но математиката не беше централното, занимаваха се с други неща. 

Един ден попаднах на изумителен преподавател – Пламен Румпалов. Той направи нещо, което не бях виждал до този момент. Можеше в рамките на няколко месеца да систематизира цялата математика, която съм учил във всички години на училищното образование, при това с повече подробности и детайли. Бях потресен от това и си казах: „Добре, значи е възможно по някакъв начин така да селектираш материала, че да го обясниш разбираемо, смилаемо и за кратко време.“ Тоест материалът е толкова малко, че може да се разбере за пет-шест месеца, по шест часа всяка събота. Тогава се запитах: „Възможно ли е това да стане с физиката и с математиката?“ И може да се каже, че идеята за школата е била винаги в мен от момента, в който видях този човек.

Всичко, което съм учил, е било с идеята един ден да го преподавам на другите.

Дори съм подготвил в ума си цели томове книги, които ще излязат в бъдеще – те ще са разбираеми, прости и хубави и хората ще ги четат с наслада. Имам проект за всичко това още от детските си години.

Какво конкретно дава школата?

Обучението в школата трае две години – първата се учи математика и човек може да спре дотам, ако това е всичко, от което има нужда. Математиката е разделена на седем модула и е подходяща за хора с всестранни интереси, не е необходимо да са физици. В тези модули учим изкуствен интелект, вероятности, диференциално смятане, интегрално смятане.

Повечето участници в школата искат да се занимават с физика, но тя е перфектна и за програмисти, за икономисти, за хора, които се занимават със статистика и обработка на данни. Тоест тя е за всеки, който може да приложи тази математика в живота си. Но ако трябва да съм честен, практическата функция на школата е само една от страните ѝ. 

Взел съм например едни от най-силните лекции на „Станфорд“ и на MIT по темата за изкуствения интелект и съм ги подобрил според мен. Окастрил съм ненужните неща и съм сложил тези, които са важни. Така човек може да се докосне дори до изкуствения интелект в школата, при това на разбираем, прост и лесен език. 

Има голям глад за специалисти, които не просто са програмисти, а трябва да могат да използват езика на математиката в своите програми. Давам ви пример с мой приятел, чиято работа в една инженерна фирма беше да смята как би паднала дадена сграда при удар със самолет. Естествено, смята това със специализиран софтуер, но започна да се пита как действа този код. След една година учене успя да разбере не само как работи кодът, но записа и докторантура. Сега вече може да работи над развоя на тази програма, да я разширява още повече. Това е практическата част, тоест човек, ако знае как, може да изкара много пари, ако иска. 

Друг мой приятел ми сподели, че слушал една от моите лекции и си измислил своя сигмоидна функция, като даже написа научна статия по този въпрос. Времето, в което живеем, изисква всеки човек да е технически по-грамотен, а зад всичко това стои математика. 

Но както казах, в този курс се опитвам да направя друго – да запаля огъня в хората, да им обясня по друг начин математиката. Има един мит за Аристотел. Когато преподавал философия, започвал от може би най-трудния раздел – естетиката. Попитали го защо точно от естетиката. А той отговорил, че ако успее да накара учениците си да се възхищават сами, значи ги е научил на най-важното. И аз съм съгласен с това. 

Истината е, че в математиката, в анализа, в диференциалното смятане се крият изумителни неща. Оказва се например, че откритието на Исак Нютон и Лайбниц за диференциалното смятане е езикът на природата. Тя е написана на него. И никой не знае защо. Там са отговорите на въпроси като „Какво е безкрайност?“ или „Какво е безкрайно малко?“ и т.н. Човек може да ги схване дори без да знае математика. А това е още първата ми лекция в школата. Имам и шестчасова лекция по философия, в която отделям време на теми като съзнание, знание, съществуване, безкрайност. Не е необходимо човек да е математик, за да ги разбере. Иска ми се да запаля интереса на хората по тези универсални въпроси. За мен това е по-същественото и пътьом, разбира се – техника и задачи. 

Колко курсисти сте имал през последните години?

В последните две години имаме пробив – дойдоха по сто души. Интересното е, че те не просто идват, но и остават. Бях изненадан, очаквах около 15–20 души. Отпаднаха изключително малко хора, запазихме почти всички. Може би помага това, че предлагаме и онлайн участие в лекциите. Почти не сме използвали реклама, а дойдоха толкова много хора. Тази година сме решили да разширим рекламата си, за да достигнем до още повече. 

Причината да идват толкова много хора според мен се корени в големите пропуски в образованието им, които те самите искат да запълнят. Самата образователна система е направена по такъв начин, че да бъде абсолютно неразбираема за повечето хора, обезсърчаваща, немотивираща. Не съм този, който може да обясни защо това е така, но каквато и да е причината, резултатът е, че хората имат страшно много дупки в знанията си и са страшно обезсърчени. И това не е мързел, както си мислят мнозина – просто е обезсърчение. 

Хората не искат да се занимават с това, защото си казват: „Каква е тази суха материя, тебеширена наука?“, „Къде ще ми трябва?“, „Колко е скучно“. Истината е, че нашата образователна система както в средното, така и във висшето образование, за съжаление, е обезсърчаваща.

Тя е скучна, непрактична, цели наизустяване, а не разбиране. Не иска да си задаваш въпроси, а ти тъпче отговорите в устата наготово. Не е цветна, не е красива и реално образованието, което получаваме, е една изкривена версия на истината.

А тя е много по-красива, много по-изумителна и горките хора нямат достъп до нея. Може би школата възникна и като едно свято негодувание против това. Нас ни има, за да кажем: „Ето, има и друг подход.“

На каква възраст са участниците в школата и необходими ли са специални знания, за да се запишеш? 

Мнозинството са ученици след IХ клас и студенти, но имаме и хора на 40, на 50, дори имаме един човек на 60, който учи във факултета при нас астрофизика. Но средностатистическият посетител е на около 19 години. 

Единственото нужно е човек да има ентусиазъм, жажда за знание и някаква базисна училищна математика. Трябва да може да преобразува изрази, но също ще е чудесно, ако не се шокира при вида на синус и логаритъм, въпреки че се опитваме и тях да обясним.

Имате ли истории, с които се гордеете? 

Ще разкажа за моя помощник Явор. В него видях как един млад човек, който започна от нищото, вече знае толкова много, че е на ниво професионален физик. Прекрасно е да го гледам как расте – от малко стръкче до голямо красиво цвете. Предполагам, че това е чувството, което един родител изпитва към своите деца. Моите деца са все още малки и не съм преживял целия процес, дано и това ми се случи. Родителят влага в тях и изведнъж те му връщат – започват да говорят като него, да мислят като него.

Учителската работа е малко или много да копираш себе си в някой друг. Това действително прилича на родителството. И като видя как младите хора попиват тия познания и се ориентират, и критично гледат на света, и вече четат научни статии, при това с разбиращ поглед, знаят къде има грешка, и ме изпълва една радост и гордост от порастването им, от това, че ще станат прекрасни хора!

Вие правите математиката достъпна и разбираема с много видеа в Instagram, в TikTok. В тях математиката не е непревземаема интелектуална крепост. Какво Ви коства това усилие и защо го правите?

Има различни нива на разбиране или различни нива на схващане. Представете си, че не сте вкусвали никога мед. Разказват ви за текстурата му, за всичките му вкусови качества и предимства, знаете вече всичко, но не сте го опитвали никога. Цялата информация, с която разполагате, ви стига дори да станете най-добрият експерт по мед. Но нищо не може да се сравни с опитването.

Тоест има разлика между това да знаеш нещо и да го срещнеш, видиш, усетиш. В математиката и физиката и почти във всяка област на познанието е така. Тази разлика е много трудна за обяснение, но е форма на интуиция, а ние в школата се стремим да достигнем това по-дълбоко ниво. 

Математиката се гради – слагаме новото върху добре укрепналото старо. Какво казвате на хората, които там някъде, например в гимназията, са изпуснали нещо и градежът им се клати? Или на хората, които се срамуват от пропуските си или чувстват вина?

Вината никога не помага, тя по-скоро взема от силите на човека. Ако някой има наистина автентичен интерес, ще намери начин да разбере истината. Вместо вина прилагам друг мотивация – „виж колко красиво може да бъде“. Това е като физическата ни форма – „трябва да отида на фитнес, да сваля тези паласки, да направя нещо, иначе лошо ми се пише“. Обаче ако го обърнем – „знам, че мога да изглеждам по-добре, да се чувствам по-добре“, това е много по-мотивиращо. Твърдя, че вторият мотив е по-чист, по-силен. 

Ще прозвучи малко странно, но във вината има голяма доза егоизъм. Вината и страхът са форма на егоизъм: „аз не ставам“ – фокусът е върху себе си, навътре. За да може човек да постигне каквото и да било, трябва да се фокусира навън, към нещо по-голямо от него самия.

Това важи за всяка област на живота – в секса, в свиренето на пиано, в преподаването: докато мислиш как ще се представиш, се проваляш. Затова трябва да забравиш за страха и да се пуснеш по течението, или както джедаите казват: „Не мисли, а действай!“ Тактиката е да забравиш за себе си. Не е лесно, знам, но едва тогава можем да живеем щастливо. Много сме фокусирани върху себе си и това ни пречи. 

Постоянно говорите за щастието, красотата, радостта. Докъде искате да стигнете? Какво още искате да се случи?

Много неща. Първото от тях е, че искам почти всеки да е чувал за тази алтернатива – школата: ако има нещо, което не можеш да схванеш, има къде да го научиш. Дори човек да не запише цялата школа, може да има нещо малко, което да го интересува, и това е мястото, където да го чуе разбираемо. Ако просто дам надежда на хората, които искат да се занимават с тези области, за мен това е достатъчно. Значи има надежда. 

Планираме и допълнителен материал под формата на учебници, където задачите да са подредени по сложност. Искаме да отворим и крило „Квантова физика“. 

Лекциите в школата не са всичко. Разчитам да се създаде общност от хората, които ги посещават. Вече ставам свидетел на приятелства, зародили се в школата, и на хора, които привличат собствените си приятели в нея. Според мен най-добре се учи в рамките на приятелството, с общуване по и извън темата, която ни е събрала. Мисля, че това би могло да промени цялото образование в страната. 

Не вярвам, че институциите променят обществото. Те са важни, разбира се, не съм против тях. Но истинският прогрес и истинската промяна идват не от институция, а от движение. Движението се състои от единомислещи хора с еднакви интереси и приятелства, които имат визия да направят нещо заедно. За разлика от институциите, които имат строга йерархия и ред, в движенията има голяма доза спонтанност и отвореност към всеки, който има същите интереси. 

И древните гърци, и древните египтяни са се занимавали с математика. Но знаете ли как е възникнала най-великата математика? Няколко гърци в Древна Елада, които били приятели, седнали да мислят заедно. И са създали цялата математика много по-добре от египтяните!

Вярвам, че приятелството променя абсолютно всичко; да не кажа, че е дори по-важно от цялата математика и физика.

Голямата цел на школата ще бъде да създам условията и да чакам да се случи чудото – да дойдат хора, които да създадат велики, изумителни приятелства от общ интерес. 

Тогава вярвам, че няма да сме просто алтернатива на институционалното образование, а ще се влеем обратно в него, за да го обогатим. И хората ще са образовани, ще излязат от дребните си кутийки и ще видят други неща. Ето това е голямата цел на школата. 

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/lyubomir-popyordanov-za-volyata-i-volniya-choveshki-duh/

Когато се спомене името Любомир Попйорданов, всички, които го познават, обикновено възкликват: „Любо!“ По светналите им очи се вижда колко откровен, активен и търсещ човек е.

Той е от хората без възраст, които успяват да съвместят в деня си наръч отговорности (без да личи). И да намерят време, за да отскочат да слушат музика на фестивал в Стара планина или да дишат кристалния въздух на Пирин за ден. Човеци като него променят средата, разделяйки времето си между нуждата от тишина, която дава планината, и хъса и въображението, с които да генерират идеи и да търсят пътища за реализирането им.

Роден е в България, но детството му преминава основно в Тунис, където баща му д-р Йордан Попйорданов работи като лекар. Впоследствие завършва Френската гимназия в София и право в Софийския университет.

Баща е на две пораснали дъщери, художнички, и син – студент по архитектура. Страстен планинар. Основател е на агенциите за приключенски туризъм „Одисея-ин“ и „Зиг-Заг Холидейз“, основател и дългогодишен председател на Управителния съвет на Българската асоциация за алтернативен туризъм (БААТ) – организация, която е ангажирана с опазването и устойчивото използване на българското природно, културно и историческо наследство. Именно БААТ въведе в законодателството правната рамка на къщите за гости. Любомир Попйорданов създава първия публичен фестивал за зелен туризъм – „Зелени дни“ – и намира време да основе „Стената“ (магазини, предлагащи специализирана екипировка за туризъм, къмпинг и катерене), да издава книги и да публикува собствена. Вече близо две десетилетия организира Фестивала за приключенско кино и екстремни спортове „Дни на предизвикателствата“. Носител е на награди за отговорен туризъм и корпоративно дарителство. Зад гърба си има залесителни кампании в Пирин и Витоша (конкретно – Софийското Светогорие и Сеславския манастир). Това са част от каузите, на които е посветен, но зад наименованията им стои мрежа от сърцати хора, с които е по човешки свързан.

Мечтата на Любомир Попйорданов е, по собствените му думи, „България да се превърне в най-желаното и скъпо село на Европа“. През годините той неведнъж се е ангажирал с инициативи, които да подобрят законите, свързани с туризма. Председател е и на Асоциация „Планини и хора“, работи върху регулациите, свързани с дейността на планинските водачи в България. В държава като нашата, в която институциите си подхвърлят топката за отговорността по вземането на критично важни решения, хора като него се опитват да променят нещата. Създава анкети с въпроси към колегите си и предлага готови решения с надеждата, че ще съгласуват наученото от практиката със законодателството. 

Всуе или с променлив успех, но Любомир Попйорданов не спира да опитва. Колективните каузи и механизмите на гражданското общество изискват не просто ентусиазъм, а и умението да не се отказваш.

Любомир Попйорданов винаги остро се е противопоставял на опитите туристическият сектор да бъде използван за оправдание на лобистки инвестиционни интереси. Той е активен участник в борбата за защита на националните и природните паркове и срещу опитите за застрояване им – бори се с еднаква страст за морето и за планините на България.

---

Няма как да не започнем от високото, от планината. Без какво не може в нея? 

Високото ни дава хоризонт, измерение. В планината и най-баналната грешка – подценена екипировка, малко храна или вода – може да има висока цена. Но като че ли на върха на пирамидата стоят личната подготовка и щателното изследване на хипотезите – маршрутът и възможностите да излезем от него, изборът на хората, с които да тръгнем. Това е Животът. 

Изборът е, който ни определя като хора. 

Какво Ви е нужно, за да се усетите цялостен?

Човек е цялостен, когато дава път на скритите пориви на душата и си позволява да върви към мечтите си изправен. Обичам да правя много неща, да се боря да доказвам неща, които за другите са чиста загуба на време, а за мен са кауза. Позицията на пасивен наблюдател на обществените процеси не ми е присъща, но в това не влагам личен интерес. Усещам се цялостен, когато пътешествам, катеря се, ходя на планина, рисувам, споделям много време с хора, които имат нужда от насърчение, и ценя всеки момент със семейството си.

Струва ми се, че напоследък в световен мащаб се формират общности, които се интересуват от преживяване, от отместване на личните граници – алпинизмът стана по-широко достъпен, все повече хора се занимават с ултраспортове. Приключенският туризъм също набира скорост. Това ли е отговорът, с който несъзнателно се оттласкваме от консуматорството?

Чистото преживяване в планината с хора, които са ни важни, или с приятели по свръзка; или приключение с лодка в горещите южни ширини; самотно или споделено навлизане в джунглата на Амазонка; или срещата и вечерта, прекарана в някоя откъсната от света родопска махала – ето това е откъсване от консуматорството. 

За съжаление, приключенският туризъм също върви в руслото на масовия. Важното е тези, които създават пътуванията, а и самите пътуващи, да си дадат сметка за своя социален и екологичен отпечатък достатъчно навреме. Да се опитат да върнат на туризма онзи смисъл, с който той се е родил като такъв: порива към непознатото, мечтата, изследователския стремеж. 

Има ли потенциал алтернативният туризъм да развива дребно предприемачество в изоставените от държавата региони?

Той го и прави, и то далеч преди България да бъде приета в ЕС и да навлязат разните програми, които бяха прочетени и приложени с корист и оставиха петно върху домашното гостоприемство и развитието на туризма. В продължение на над 15 години чрез създадената от съмишленици БААТ успяхме да внесем революционни идеи, за които администрацията и предприемачите в голямата си част не бяха готови. 

Все пак именно в този период (до 2012–2015 г.) се родиха най-добрите примери за устойчив и отговорен туризъм. След това термините бяха употребени, така както и идеите за възобновяеми енергийни източници и Зелената сделка. Политическият елит, който управлява държавата ни, с няколко малки изключения, от 2001 г. насам не работи за обществения интерес. 

По образование сте юрист. По призвание – пишете и рисувате. А по характер?

… съм малко наивен и искам винаги да се случи най-доброто, по един честен начин. Да се знае, че успехът е възможен и с много работа, постоянство, че в България има място за смели идеи и за мечтатели.

Какво Ви тревожи напоследък?

Ако нещо наистина ме тревожи, то е късата историческа памет на българина и неспособността на обществото ни да се мобилизира за смислени каузи. България е в един от най-мрачните си периоди въпреки всички перспективи, които пълноправното членство в ЕС ни дава. Българинът остава оцеляващ вид, самотен играч, лесно податлив на чужди влияния. Ще събира капачки за кувьози, ще дарява за хора, които не познава, но няма да се изправи с името си, за да защити правото си на свободен израз, на правосъдие, еднакво за всеки. 

Какъв искахте да станете, когато бяхте дете?

Четях много история на старите цивилизации. Другата посока беше архитектурата. Рисуването беше нещо, което също си позволявах, без да питам дали мога или трябва и дали ще ставам художник. 

Човек не става нещо, той е. 

Когато видя археологически разкопки, съм археолог, а архитектурата продължава да ме изкушава.

Какво научихте за себе си от рисуването? В тишина ли предпочитате да създавате платната си?

Рисувам на приливи и отливи. Понякога – защото искам да се предизвикам и да си докажа, че продължавам да го мога, или е въпрос на вдъхновение, пейзаж, в който искам да експериментирам нова светлина и контрасти, портрет, върху който дълго време съм мислил и който съм носил в себе си. Заниманието е самотно. Навремето много рисувах на музика – класика, рок, джаз, френски шансони.

Бавно живеене или живот на скорост?

Въпросът е стар колкото света. Festina lente („Бързай бавно“, лат. – б.р.). Зад историята на сградите, които бележат епохи, както и при литературните произведения и голямото кино винаги има натрупвания, които в един момент достигат до взрив, задават нова посока в естетическите търсения и внушения, забързват обществените отношения и нашия личен живот. 

Да бързаме бавно. Да внасяме смисъл в скоростта.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ravenstvoto-kato-investitsiya-razgovor-s-prof-lee-badgett/

Проф. Мери Вирджиния Лий Баджет (известна като проф. Лий Баджет) е главна икономистка в Koppa LGBTI+ Economic Power Lab и водеща изследователка в областта на равенството за ЛГБТИ+ хора. Преподавала е икономика в Масачузетския университет в Амхърст и е била съдиректорка на Центъра за равенство в заетостта. Тя е старша изследователка в Института „Уилямс“ към Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA). Авторка е на книгата „Икономическите аргументи за ЛГБТИ+ равенство. Защо справедливото и равно третиране е от полза за всички нас“, в която анализира икономическите загуби, произтичащи от хомофобията и трансфобията. Проф. Баджет е консултирала Световната банка, Програмата за развитие на ООН и други международни организации по теми, свързани с политиките в областта на ЛГБТИ+ равенството.

Докладът на Института за пазарна икономика (ИПИ) „Икономическата цена на хомофобията в България“, изготвен по поръчка на Фондация GLAS, използва методологията на проф. Баджет и екипа ѝ. Един от изводите на експертите от ИПИ е, че в резултат от дискриминацията на ЛГБТИ+ хората към 2022 г. България е загубила между 2,5 и 4,3 млрд. евро само от чуждестранни инвестиции. 

---

Проф. Баджет, в книгата си описвате как дискриминацията срещу ЛГБТИ+ хората води до значителни икономически загуби. За какъв вид загуби става дума?

Съществуват различни оценки в зависимост от държавата и използваната методология, но всички показват, че икономическите загуби могат да бъдат сериозни – до 1% от брутния вътрешен продукт (БВП) на една страна. Това е огромна сума. Правила съм такива изследвания за Индия и няколко държави в Югоизточна Азия. Подобни оценки са направени от институции като Световната банка за други страни. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) също публикува основен доклад със заглавие „Икономическите аргументи за по-голямо равенство на ЛГБТИ+ в САЩ“, според който намаляването на ефектите от дискриминацията и стигмата би увеличило БВП на САЩ с 2,6%. Друг добър източник е платформата Open For Business, която анализира как приобщаващата среда подпомага привличането на инвестиции и таланти. В крайна сметка, когато ЛГБТИ+ хората са изключени, техните умения и продуктивност остават неизползвани и това намалява цялостната ефективност на икономиката.

Ако загубите са толкова големи, защо виждаме толкова много анти-ЛГБТИ+ реторика и политики, които набират сила в някои страни със средни и ниски доходи – а дори и в части от ЕС и Съединените щати?

За съжаление, тази реакция често е резултат от дълбоко вкоренена хомофобия и трансфобия. Тези нагласи са ирационални от гледна точка на икономиката, която е насочена към това какво могат да допринесат хората. Уви, хомофобията и трансфобията могат да бъдат политически ефективни. Понякога политици експлоатират тези нагласи, за да привлекат подкрепа от определени групи. Има случаи, в които това се прави и за отвличане на вниманието – например от лошото управление или икономическите неуспехи. От гледна точка на икономистите такава дискриминация просто е неефективна. Ако някой не бъде нает или повишен заради своята сексуална ориентация или джендърна идентичност, а не въз основа на таланта и продуктивността си, икономиката губи. Това е неправилно разпределение на човешкия капитал. Същото важи и за отношението на работното място – ако ЛГБТИ+ служителите са тормозени или се чувстват несигурни сред колегите си, те не могат да дадат най-доброто от себе си, а това е загуба за всички.

Може ли да споделите примери или данни, които показват как включването на ЛГБТИ+ хора в икономиката носи ползи за обществото като цяло?

Да, включването носи ползи за всички. Когато ЛГБТИ+ хората имат равен достъп до образование и заетост, те по-лесно развиват своите умения, идеи и креативност и допринасят повече. Това увеличава производителността и иновациите. Премахването на дискриминацията и подобряването на достъпа до възможности води до положителни резултати във всички сектори. Бихме могли да видим и по-ниски разходи за здравеопазване, когато дискриминацията намалява, тъй като стигмата, тормозът и страхът са също така основни фактори за психични и физически здравословни проблеми сред ЛГБТИ+ общностите. Икономиките просперират, когато всички хора могат да участват равноправно, без страх.

Кои са основните предизвикателства при събирането на данни за икономическите ефекти от дискриминацията срещу ЛГБТИ+ хора?

Най-голямото предизвикателство е невидимостта. В много страни хомосексуалните, бисексуалните и транс хората са криминализирани или се чувстват несигурни да разкрият идентичността си, така че остават извън официалната статистика. Много правителства не събират данни за сексуалната ориентация или джендърната идентичност или го правят частично, например само за гей мъже. Тази липса на данни затруднява разбирането на пълния мащаб на проблемите.

Но това започва да се променя. В Европейския съюз, Австралия, Нова Зеландия и САЩ се провеждат анкети, които помагат за създаването на политики. Страни като Мексико, Бразилия, Колумбия и Еквадор започнаха да включват въпроси за сексуалната ориентация и джендърната идентичност в националните си проучвания. В Южна Азия някои страни признават „трети пол“ в преброяванията. Правителствата могат да събират такива данни безопасно и етично – така, както правят с друга чувствителна информация. Разполагаме и с дигитални методи, които по-добре защитават поверителността на данните на ЛГБТИ+ хората и позволяват на статистическите агенции да събират тези данни по-ефективно. Когато имаме повече и по-добри данни, това ни помагат да създаваме приобщаващи политики и да проследяваме напредъка.

Какво послание бихте искали да отправите към българските читатели?

Колкото повече научаваме за ЛГБТИ+ хората, толкова по-ясно виждаме колко много допринасят те за нашето общество и икономика. Моето послание към българските читатели е: срещнете се с ЛГБТИ+ хора. Опознайте ги, опознайте ЛГБТИ+ общностите и предизвикателствата, с които се сблъскват – изслушайте ги, чуйте ги, научете се от тях, – и ги подкрепяйте.

---

Мнението на автора, изразено в този текст, е лично и не отразява позициите на ООН или на нейните държави членки.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/plamen-petrov-tozi-svyat-ne-e-za-samotnitsi/

Казва, че никога не се е притеснявал да споделя идеите си. Че нямаме авторско право върху тях. Определя се като човек, който обича да мечтае и обожава барокова музика. Намира за увлекателно да издирва кодове в средновековното изкуство. И да се скита анонимно из непознати градове. Търси точките на обединение. Чете много и е сред хората с кауза, които успяват не просто да създадат екип, а и да го вдъхновят да разширява непрестанно териториите, в които взаимодейства с други изкуства.

Пламен Петров е директор на Художествена галерия – Казанлък и идеен двигател на множество инициативи, в които среща публиката с музиканти, поети, писатели или предлага лектории по различни теми. По следите на любопитството си той работи стотици часове с архиви, но казва, че невинаги има търпението да пише, да вкарва в научно обращение фактите, изкопчени от тъканта на времето. Разпнат е между почтеността на изкуствоведа, който трябва да публикува откритото, и радостта на откривателя, който продължава по Пътя: „Щом съм го разбрал, щом съм го узнал, понякога ми стига.“

Преди да се установи в Казанлък през 2021 г. и да поеме управлението на Художествената галерия в града, да експонира картината на Иван Милев „Ахинора“ в нарочна самостоятелна сграда, да защити докторантурата си и да работи в Софийската градска художествена галерия, да пише за няколко култови през последните десетилетия медии, Пламен Петров получава строително образование. Впоследствие учи история на изкуството в Националната художествена академия и завършва две магистърски програми – „Старобългаристика“ в Софийския университет и „Сравнително изкуствознание“ в Нов български университет. Негови кураторски решения са показвани в Париж, Виена, Берлин, Атина, Варшава и др.

Пламен Петров споделя, че е прекарал детството си на село, работил е с ръцете си и не са му чужди връзките нито със земята, нито с труда. Тъгува, че днес селата ни са територии, които забравихме и те се обезлюдиха, че губим страхопочитанието и обичта си към природата, от която всъщност зависим. И до ден днешен д-р Пламен Петров, изкуствовед и гражданин на света, по лична карта е избрал да се води жител на село Присово, Великотърновско – там, където като дете се е занимавал с театър и е започнал да пише.

---

Чувствате ли се екипен играч?

Да, държа много на екипността, особено в работата, която върша. Струва ми се, че тя [работата – б.р.] изисква голяма доза лудост и ако човек намери съмишленици, нещата могат да се случат. Ако играеш самонадеяно сам, си обречен на неуспех. Музейната работа и създаването на изложба са процеси и голяма част от свършеното при тях остава абсолютно невидима за публиката. Видимостта е само върхът на айсберга и по нея те оценяват. И макар че може да прозвучи черногледо, не вярвам нашата работа да промени държавата – така че ни остава удоволствието. Него никой не може да ни отнеме. Аз съм щастливец в това отношение, получавам непосредствени и неочаквани реакции от публиката. Но подводната част от айсберга – там е истинското приключение и само заради него работя.

Да променяме хората, не държавата?

Вярвам, че им помагаме да стават личности. Онова, което ни липсва днес, са личности. Хора има – и с големи сърца, и с малки умове, и обратното. Но личности, които да разпръскват смисъл и да увличат останалите – те най-трудно се намират напоследък в разпокъсаното ни общество. Всички социални платформи и подкасти създават възможността всеки да е собствена медия и това абсолютно замъглява важните, големите теми.

Вие сте неконвенционален играч в полето на изкуствата. Как се заплаща тази смелост?

Не мисля, че плащам висока цена, не се чувствам ощетен или недооценен, не очаквам награди. То е като при титлите в академичната среда – не бива да са цел, те са част от пътя. Високите оценки за мен са именно случайните ми срещи с хората и техните реакции. Когато пишех за L’Europeo или A-specto, ми се е случвало да видя жена в трамвая да чете мой текст и сълзите ѝ капят. Това беше ситуация – подарък. Тя не знаеше кой седи срещу нея, аз не знам и до днес коя бе тя. Срещнахме се на територията на словото.

Оценките и наградите обаче са наистина важни за институциите, за които работим, защото легитимират създадените от нас продукти. Така че се чувствам благословен и благодарен за хората, с които съм се срещал и работил досега – наистина имам шанса да правя това, което обичам.

Какво у себе си се опитвате да опазите?

Една хубава наивност, която се грижа да поддържам. Да вярвам, че нещата могат да се преобърнат. Зрънцето надежда, че всеки от нас, с малкия си принос, може да доведе едно по-смислено бъдеще, защото изкуството свързва.

Ще се хвана за името на проекта „Глад“, който в рамките на почти половин година, на 22 различни места в Казанлък, представи изложби на 23-ма визуални артисти. За какво сте гладен Вие?

Не мога да кажа, че гладувам нещо да ми се случи. Понякога съм разочарован, но на мен бързо ми минава, защото имам толкова много идеи и планове какво да направя, че често се шегуваме с екипа, че целият китайски народ да дойде, съм готов да му раздам задачи. Никога не съм се притеснявал да споделям идеите си, дори някой да ги реализира – това са различни погледи върху дадена тема.

Мечтая много. Ще ми се да видя българската култура на друго поле – тя заслужава да бъде изведена извън тесния потребителски кръг в България. Ние имаме какво да покажем по света, и е въпрос на общи усилия да се обединим и разбира се, самата държавна машина да провиди каузата. Струва ми се, че напоследък литературата ни започва да става видима по света, художниците ни до известна степен – също, но това е тяхно лично усилие, а не работа на институциите, за съжаление.

Глобалността на света ми харесва. Идеите пътуват, няма значение къде са позиционирани авторите. Когато отидох да живея в Казанлък след повече от двайсет години в София, приятели и колеги ме питаха какво правя там. Днес, особено след COVID, мисля, че скъсахме с понятия като „провинция“ и „център“, защото видяхме, че може да си навсякъде по света и да работиш. Моята работа има смисъл в Казанлък, защото се намирам в една по-малко разорана нива.

Мисля, че големият проблем на големите институции е, че там не влизат хора с енергия. Такива, които още имат желание да тичат – защото има страшно много работа, за която трябва тичане. Особено пък ако трябва да реформираш подобна институция.

Вие самият не се щадите?

С годините ставам по-предпазлив, по-разумен. Затова споменах онази наивност, старая се да я съхраня – вярата, че това, което съм започнал, ще стане, ще намеря средствата да го реализирам и че ще има полза за другите.

Имам способността да заразявам хората, да ги провокирам, да ги убедя, че можем да направим нещо заедно. Животът ми е пълен с превратности, но никога не са ме напускали желанието и потребността да бъда с другите, да споделяме заедно общи вълнения. След УАСГ се занимавах със строителство, докато не реших един ден, че активно искам да се посветя на журналистиката, и съвсем наивно похлопах на вратата на списание L’Europeo, от което в България беше излязъл само първи брой тогава. Главната редакторка Калина Андролова ми даде възможност да опитам, видя първия ми текст и каза, че за нищо не става, но имам талант. Показа ми кое трябва да се оправи. И до ден днешен това поле, полето на словото, ме привлича. Заради него записах през 2010 г. история на изкуството.

А територията, по която все още мечтая, е медиевистиката. Там ме възбужда фактът, че артистът не е заявен по нашия модерен начин. Не бива да отричам и ролята на Янко Маринов в това мое увлечение. Той е първият, който ми разкри необятната вселена на изкуството. Реално аз исках да се занимавам с театрознание заради познанията ми в областта на театъра, а и пишех за него във вестник „Демокрация“. Исках да науча още, но тогава Юрий Дачев ми подхвърли да пристъпя в ново поле. Така станах изкуствовед.

И до ден днешен съм готов да си тръгна от това, с което се занимавам, и да опитам нещо съвършено различно – това е едновременно най-голямата ми сила и слабост. Не мога да ходя на работа, трябва да обичам това, което правя. И ако не го обичам, се научавам, за да ме радва. Винаги съм бил такъв. Това, че в момента съм директор, е средство, функция.

Моята баба ме научи да чета, и нещо по-значимо – научи ме, че не целите са най-важни. Не постигането им, а как вървим към тях. Особено в работата, която работя сега, това ми е много ценно. Ние обслужваме една институция, ние сме нейните стопани в момента, но тя е съществувала преди нас и съм сигурен, че ще бъде много след нас. Сега се обръщам назад и виждам всички онези, които са работили за Художествената галерия в Казанлък.

Имаме ли основания да говорим вече за процес на децентрализация в изкуството?

Да. Виждам, че извън София се случват все по-интересни и много по-смислени неща. Центърът сякаш се задуши от събития – театър, представяния на книги, изложби, а и изисква друго поведение. Да не забравяме и че в останалите градове също има хора, които се нуждаят от културни полета.

Моята най-голяма награда е, че нашата галерия започна да се превръща в територия на доверието. От Явор Гърдев съм чувал, че в България най-добрата реклама е от уста на уста. Аз обичам да се губя в различни градове, пътувам анонимно, като пътешественик, и спомена ли, че живея в Казанлък, се е случвало да чуя добри думи за галерията. Това се дължи на всички нас, които работим там заедно.

Създаването на музей „Ахинора“ е вдъхновяваща история. Ваша е идеята в музей за една картина да експонирате творбата на Иван Милев в пространство, каквото тя заслужава. Ще ни разкажете ли?

Картината, освен с качествата си, е ценна и с историята си, която никой до този момент не беше разказвал. Тази жена е символ на националното, тя е принесена в жертва, за да бъдат обединени племената и да бъде създадена българската държава. Да, фикция е, но разказът за Ахинора на Николай Райнов, вдъхновил и картината, излага много съвременни проблеми: за половете, за мястото на жената в обществото. Картината, разбира се, е свързана и с огромната митологема коя е тази жена.

Създаването на музея е приключение, което вероятно се случи и заради инженерното ми мислене. Когато имам идея, аз започвам да обмислям детайлите. В тази сграда се помещаваше видеонаблюдението на града. Аз отскоро бях пристигнал в Казанлък, пиех кафе в кафенето отсреща, на едно площадно пространство, което също беше недобре устроено. Картината „Ахинора“ на Иван Милев по това време беше в централната сграда на галерията и нямаше как да остане там, защото се нуждае от специални условия за съхранение. При един разговор с г-жа Галина Стоянова, кмет на община Казанлък, я попитах чия собственост е сградата, и от нея разбрах, че е общинска. Предложих ѝ да създадем музей конкретно за една картина, хвърлих ръкавицата и тя каза: „Да го направим.“ За това съм страшно благодарен – важно е властимащите да провиждат възможностите и се радвам, че госпожа Стоянова прие идеята, прие тази лудост и отне само година и четири месеца да я реализираме. Оказа се, че мястото не е случайно, че историята му е свързана с живота на Иван Милев, макар и опосредствано. В този дом се е съхранявала негова картина, подарена от художника на стопанката на къщата, която през 1917 г. е откликнала на молбата му да му даде безплатно лекарства.

Светът е направен от истории, това е начинът да разкажем човека. Вие като изкуствовед го правите и през разбирането си за визуалните изкуства. През изграждането на линия на напрежение между зрителя и картината. Как обаче селектирате?

Понякога си позволявам да отлагам, да прокрастинирам. При мен обаче натискът от липсата на време успява да извади наяве качествени неща – вероятно защото във фонов режим съм мислил върху работата си. Цялата натрупана информация, емоционалност, тревожности и страхове оплождат с енергията си писането ми, така че накрая да доведа до съзнанието на публиката един разказ – дали през изложба, или текст. Поведението на световните музеи и изложбени зали напоследък също е такова: те вече правят отделни микроразкази. Микроразказите ни помагат да видим нюансите, защото, когато говорим за колосите, те изглеждат недостижими, но за да се появят фигурите на Микеланджело или Леонардо, преди тях е наслагван опитът на десетки други артисти.

Съвременното изкуство предполага да разчиташ на познание у публиката, не единствено на образи. Между гледащия и картината стои знанието, то е медиаторът. Друг е въпросът доколко успяваме да провокираме това общуване с публиката. Подходът при мен е да генерираш реакция у гледащия, не просто да изложиш и подредиш картини, с които фондът разполага.

Когато съчетаеш разказа за времето и изкуството с разказа за човека, зрителят вече съотнася. И тогава започва да вижда по друг начин. Затова на изложбите, които правим с колегите ми, се опитваме да показваме по-малко картини. Публиката е преуморена от образите, които непрекъснато консумира от екраните си. Те затлачват сетивата ни.

Ако трябва да направим снимка на днешния ден, как бихме изглеждали ние от дистанцията на времето?

Склонни сме да драматизираме, да воюваме с настоящето. И това сигурно е нормално, но отблизо живеенето винаги ни изглежда катастрофално. Колко пъти обявявахме смъртта на изкуството?! А то все не умира. От дистанцията на времето днес сигурно би бил един прекрасен ден, в който сме имали възможност да общуваме.

Аз самият обичам да срещам различни хора, преживявал съм почти сюрреалистични неща, когато живеех в София и обичах да се „губя“ по улиците ѝ. Общувал съм с бездомници и съм научавал невероятни неща от тях, те имат нужда да говорят. След това с години ме преследва емоцията от подобни разговори.

В този живот сякаш всичко ми се дава като подарък, срещал съм хора, които са ми подавали ръка като ангели и са помагали да реша проблем, с който не съм знаел как да се справя. Чувствам се благословен и вярвам, че само заедно можем да правим големите крачки. Този свят не е за самотници. Не и в създаването.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/edin-uchitel-hilyadi-istorii/

Работата ми като учебен терапевт изисква да изградя добра връзка с живота на учениците в образователен и в личен аспект. Защото всичко накуп – семейството, учителите, съучениците – съставя общата картина, а когато видя всичко в цялост, най-добре мога да разбера как да помогна. Ето така се запознах с мистър Соти, учител по английски език на мой ученик. 

В края на учебната година, в най-жежките дни на оценявания и безпределна умора за учители, ученици и родители, имаме нужда от малко оптимизъм. Защото има и такива учители като Сотион Вело. А щом ги има, значи има и надежда.

---

Как станахте учител?

Не беше в плановете ми да стана учител. Бях на 18 или на 19 и се наложи да помогна на едно момиче в подготовката му за изпит по английски. Получи ни се много добре. Тя беше във втори или трети клас, нещо такова. След като се записах в университета, имах възможност да стана заместник-учител в Гърция за около година. Обиколих няколко училища, замествах, когато някой учител трябваше да отсъства. Преподавах английски, география, история – всичко, което беше нужно.

Така постепенно натрупах малко опит и видях, че тази професия ми харесва, докато си намеря нещо „по-сериозно“. Да, обаче после попаднах на сериозна работа в една гимназия. Бях голям късметлия, че там имаше много готини колеги с опит, които бяха склонни да ми помогнат и да ми покажат колко харесват професията си. И реших, че искам да правя това, което правят те. 

Не беше да се събудя една сутрин и да си кажа: „Искам да съм учител!“

Имате ли любима история от ученическите Ви години с някой учител?

Да. Обожавах този човек. Е, в началото, когато ми стана класен, не го харесвах много, даже изобщо. Той се казваше г-н Параскевас – на гръцки означава петък, нещо като Mister Friday, господин Петък. Голям, респектиращ мъж с много строги очи. Ако го видиш на улицата и не го познаваш, веднага ще си помислиш, че е учител. 

Беше много различен – викаше ни, наказваше ни, хокаше ни много. Наказанията бяха различни. Едно от тях например беше да застанеш и да стоиш мирно в средата на двора. Минават другите, питат те защо си там, и ти на всеки трябва да обясниш.

С останалите учители си правехме майтапи, с него беше невъзможно – ако му направим номер, автоматично получаваме наказание, това е. Държеше да говорим учтиво и красиво, не можехме да си позволим грубости пред него. Постоянни наказания, наливане на акъл… В началото си мислехме, че ни мрази. Обаче един ден нещата се обърнаха. 

Имахме в класа едно момче – Спирос, много проблемен ученик, още сме приятели с него. В днешно време бих казал, че е хиперактивен. Реактивно момче, двойкаджия. Постоянно правеше бели: беше спукал гумите на учителката по английски, беше хвърлял камъни по прозорците на друг клас и беше счупил стъклата, големи дивотии. Със Спирос постоянно имаше проблеми, а покрай него и с нас, защото искахме да станем като него, разбира се, и го следвахме във всички бели, които правеше. 

Един ден дойде г-н Параскевас при мен и при едно друго момче – Янис, и ни попита: „Има ли нещо, което трябва да знам за Спирос? Какво става в семейството му? Как вървят нещата? Има ли някакви проблеми? Споделял ли е нещо?“. А ние знаехме, че баща му си пийва, бие ги вкъщи, не са добре нещата. Казахме му. 

След няколко дни идва Спирос на училище и ни разказва: г-н Параскевас отишъл у тях и хвърлил един як пердах на баща му. Казал му, че ако още веднъж посегне на децата, направо ще го очисти. А г-н Параскевас беше много едър, хващаше му се вяра. 

Момчета, момичета – всички бяхме от квартала и си тръгвахме заедно от училище, изпращахме се един друг. Обаче Спирос вече не идваше с нас след училище. Започна да остава много често след часовете, за да учи с г-н Параскевас. Той започна да му помага по всички предмети – по история, математика, английски, гръцки, пишеха заедно домашните. 

Само след няколко месеца на мястото на съученика ни Спирос, който нямаше дори раница, се появи съвсем ново момче – винаги с домашно, нови тетрадки, химикалки. Цялото му поведение се промени. Завърши началния етап, отиде в гимназия, после в университет. Г-н Параскевас го подготвяше за кандидатстудентските изпити докрай. А двете семейства празнуваха Коледа заедно.

Г-н Параскевас стана по-късно директор, а ние и до ден днешен си имаме група в Messenger, която се казва „Учениците на г-н Параскевас“, и си правим срещи всяка година. Докато беше жив, всички ние, вече студенти по цял свят, когато се връщахме, минавахме да му се обадим. Естествено, че станахме студенти – той ни беше поставил ултиматум, че ако някой не иска да кандидатства, той лично ще му даде урок. Разпитваше ни за изпитите ни, за постиженията ни… Правеше го, защото това беше мисия за него; защото носеше отговорността, че това е, което може да направи за останалите.

Разбрал е от баща ми, че съм станал учител, и попитал защо. Баща ми му казал: „Защото явно е искал да стане като теб!“ Може би не станах учител заради него, но продължавам да бъда учител заради него. Той беше супергерой – без извънредните фантастични сили на онези от филмите, а истински, натурален супергерой.

На погребението му Спирос и баща му, който беше изял големия пердах от г-н Параскевас, носеха ковчега. Всички бяхме там.

Веднъж някой беше организирал благотворителна акция в училище и бяха донесли играчки, дрехи и други неща за социално слаби ученици. Събрали ги в една стая и им ги раздават. Влиза г-н Параскевас, вдига им скандал и ги гони: „Така ли се прави? Вие не знаете ли, че тези деца имат достойнство!“ 

Винаги пазеше достойнството ни, но за да станем достойни хора, според него първо трябваше да се научим да говорим хубаво, да се държим добре, да поемаме отговорност, да се отнасяме подобаващо един с друг. Е, методите му включваха някой и друг шамар, но тогава беше така.

В днешно време шамари не се раздават и това е добре. А и аз знам, че не го правите. Въпреки това Вашите ученици Ви обожават. Какво „раздавате“ тогава?

Уча децата на ценности. Не на моите ценности, не искам да ме копират. Но искам да имат ценностна система – те да изберат как да я изградят. Трябва да имат отговорност и достойнство, да знаят, че са им необходими умения извън учебните предмети. И трябва да са свободни. Не говоря за буквалната свобода, която хората в затворите нямат, а за свобода на общуване на собствените им идеи и ценности. 

Какво научихте в университета, което прилагате и днес? Знаем, че следването е по-сухо, по-теоретично. И все пак има ли нещо, което практикувате?

Учих литература, не педагогика. Научих се да не се отказвам и винаги разказвам тази история на децата. В началото не искаха да ме приемат в специалността, която си бях избрал – „Английска литература“. По мое време в моя университет тя беше за native speakers – хора, на които английският им е майчин език. Аз обаче много исках да уча точно това и постоянно заставах пред някоя бариера. 

Трябваше да представя портфолио с разкази и поезия. Представих го. После ми казаха, че трябва да имам минимум еди-каква си оценка на изпит по английски – ниво за хора, израснали с езика. Изкарах нужната оценка с много труд. Моят ментор в университета през цялото време ме съветваше да сменя програмата, да избера друго, за да завърша. Аз не се отказах. 

Е, уводът на първата ми книга е написан от него. Когато се разделяхме, той призна, че е искал да види докъде ще стигна и дали няма да се откажа. Според него бях станал истински писател.

Това, което научих, не е толкова теоретично, нали? Наградата е по-сладка, когато знаеш, че не си се отказал. В гимназията не бях блестящ ученик, но знаех, че искам да уча литература, тя е все още най-голямата ми любов. 

Представете си перфектните обстоятелства – можете да бъдете какъвто пожелаете. Бихте ли избрал друга професия? 

Не. Чувствам се добре с това, което правя. Вече знам какво правя. Може да звучи нахално, но съм добър в него и съм наясно че, няма да съм толкова добър в каквото и да било друго. И нищо друго не би ми харесало толкова много.

И все пак по някое време Ви свършват силите, особено сега, в края на учебната година. Представям си, че и Вие си мислите за ваканция като всички деца. Какво Ви мотивира, когато останете без сили?

Ваканцията! (Смее се.) Основното е, че много харесвам това, което правя; много обичам всички деца, които са минали през мен – тези, които не ме обичаха, тези, които ме мразят, и тези, които не ме мразят, тези, които ме обичат. Всички ги помня с имената и историите им. Затова в училище много трудно бих се изморил.

Изморявам се, когато не знам какво да правя с даден случай, но това ме мотивира. Та нали затова съм учител – за да помогна точно на такива трудни деца! Не съм станал учител за лесното. На лесните деца им се вижда бъдещето ясно. Но другите – с трудностите или с тъжните истории, те не знаят още нищо. Заради тях съм учител.

И като казах „трудното“ – и наградата, и удовлетворението са по-сладки, когато си преминал през трудности.

Кое Ви мотивира да сте учител?

Да помагам на деца, които имат нужда от помощ. Не просто да вървя по един учебник. Най-трудната част е подготвителната. Преди да започнеш да преподаваш, децата трябва да ти се доверят. Трябва да видят в един учител какво може да им даде. Не говоря за учебни предмети, а за характер, за личност, за житейски опит. 

Част от моята подготовка, преди да се срещна с нов ученик, е да прочета всичко, което имаме за него – откъде идва, какъв е случаят, дали има обследвания. След това се запознаваме. Всяко дете учи различно и това изисква и различен подход. Важно за мен е да се запознаем – както аз да опозная тях, така и те да опознаят мен – какъв човек съм, какво мога да им дам, дали могат да ми се доверят. И едва след това говорим за времената в английския език, пишем диктовки и всичко останало.

Важни ли са родителите в това? Как поддържате контакт с тях?

На родителите казвам, че ако се нуждая от помощта им, ще ги потърся. Случвало се е броени пъти досега. Има и родители на деца със СОП например, които са изключително притеснени как ще бъде прието детето им. И на тях казвам същото:

ако не ви търся, значи всичко е наред. Но ако се обадя, трябва бързо да вдигнете телефона.

Давам обстойна обратна връзка в края на учебната година, но рядко ми е необходима помощта на родителите. На децата казвам, че в училище могат да намерят цялата подкрепа, която им е нужна. И при мен, при нас, това наистина е така.

Кога Ви е било най трудно?

Може би на първата ми постоянна работа като учител. Преди това бях винаги по заместване. Дотогава някак не ми беше станала ясна огромната отговорност, която нося. Изведнъж ме затрупаха дежурства, пълен работен ден, пълна отговорност за цели класове. Започнах постоянно да се питам правилно ли е това, което правя.

Тогава ми помогнаха колегите с повече опит от мен. Важно ми е да видя как се прави нещо, да слушам, да наблюдавам. Това е чест – да те допуснат да си следващият. Още повече ми помогнаха самите деца с търпението си.

Кое е най-хубавото нещо, което Ви се е случило като учител?

Едно от най-хубавите неща се случи миналата година. Обаждат ми се от гръцки номер, непознат за мен. Вдигам и едно момиче казва: „Здравейте, кирие [господине – б.а.]. Аз съм Деспина.“ Деспина беше моя ученичка, на която преподавах още преди официално да стана учител. Подготвях я за един сертификат на Кеймбридж. Покрай тази подготовка говорехме много за литература, за книги. Помня, че ѝ давах да чете различни статии, поезия. Превеждахме ги – това беше част от подготовката ѝ. 

Миналата година Деспина беше намерила баща ми, за да му поиска телефона ми. И тя продължи:

От три дни Ви търся, за да Ви кажа, че Вие сте виновен. Подписах първия си трудов договор като учителка по английски език.

Толкова е хубаво да те помни някой, който при срещата ви е бил на около десет години. А в Гърция е изключително трудоемко да станеш учител по английски – трябва да завършиш филология, а за да влезеш в тази специалност, се изисква може би най-високият бал. 

Има ли нещо, което бихте искал да промените, но нямате право? Някое правило, което Ви слага прът в колелата? 

Има. То ще прозвучи смешно за някои хора, обаче съм много против чиновете в класната стая.

Според мен тя не трябва да е с чинове и с бяла дъска. Трябва да е място, където учениците да имат желание да влязат.

Да е уютно, да има неща, които те харесват и ги карат да се чувстват добре. Да има лаптопи, за да се учат да използват технологии. Да е място, което вдъхновява, на което ти се седи. А не да стоят мирно на чина, да трябва да отворят на страница 25 и да започнат да попълват тестове. 

В моите класове правим това. Седим на земята, не е нужно да вдигаме ръка, за да вземем думата, защото умеем да се изслушваме. Децата могат да отидат до тоалетна по всяко време, без да искат разрешение. За мен би било унизително да ги карам да искат! И те не прекаляват с излизанията от стаята, както биха се опасявали някои родители или учители. Не искат да са вън от стаята, не искат да пропускат нищо, затова и не търсят празни извинения.

Как се справят Вашите ученици според критериите и изискванията на учебните програми, които трябва да изпълнят? 

Знам, че има колеги, които ще се усъмнят колко успешно се преподава по различен начин. Ако тази година трябва да се научат трите основни времена на английски, ние ще ги учим, но няма да ги учим по таблици и учебни тетрадки. Learn from experience [да учиш от опит – б.а.] се нарича това, което правя.

А как изпитвате тогава?

Без учениците да знаят. Често оставям някой от тях да направи обзор на взетите уроци, да пише на дъската, другите да му диктуват или той на тях. Така се изпитват и взаимно. Моите ученици не се притесняват да допуснат грешка – знаят, че и аз, и целият клас ще реагираме с корекция, но не и с наказателна оценка или присмех. Ние се учим един от друг.

На едно от предишните ми работни места дойде един ден директорката при мен и ми каза:

Не може така, не вървите по материала, трябва да сте взели до еди-кой си урок, какво правиш?

Казах ѝ да подготви тя тест на всички уроци, които смята, че трябва да са усвоени до този момент, и да го даде на децата. Без моята намеса. Направиха го. Децата ми изкараха само петици и шестици. И тя ме пита:

Е, как го направи това?

Ами това са тайните на професията, казах ѝ аз.

Доколко училищното ръководство, училищната политика, Министерството на образованието влияят на процеса в класната стая? 

Тук бих направил разграничение между частни и държавни училища. Според мен, ако говорим за частни училища, е малко по-различно. Учителите определено имат повече свобода да правят нещата по свой начин и пак да постигат заложените цели. Не са толкова притиснати да следват точно определен ход, нямат толкова ограничаваща рамка. А вече и резултатите от различните оценявания официално показват, че това води до успех.

Мисля, че във „Фюжън“, където съм сега, имам пълната свобода да преподавам така, както смятам, че е адекватно спрямо времето, в което се намираме. Това беше и условието ми – искам свобода. А резултатите ги обсъждаме в края на всеки етап. 

Това не бих могъл да постигна на място със силно ограничени методи на преподаване, където ми е спуснато отгоре колко и кога да правя. Както и ако не бих имал свободата да избирам учебните материали – учебници, помагала, ресурси.

---

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/kapka-kasabova-za-zhivotvornata-stihiyna-i-niezhna-dusha-na-sveta/

Писателите често биват идентифицирани с произведенията си. Още по-силен е рефлексът те да бъдат определяни чрез книгите си, когато съдържанието им не е художествена измислица. Капка Касабова тръгва на път, преди да започне да пише. Последните ѝ четири книги (които формират балканска четирилогия) се превръщат в глас на хората от периферията, в трансгранични летописи, в своеобразна Червена книга от съдби, взаимоотношения и знание, което губим. Но и в истории за пътя като свобода и търсене – отвъд „племенната паст“ („Към езерото“), захранвана с общи страхове и вина.

Балканите са травматично място. Място, на което всяка държава настоява на своя разказ, на своята трактовка на историята. Но хората тук са свързани с невидими нишки – родови и културно-исторически, защото паметта е по-стара от настоящите държавни граници. Тук са билкарките, помаците в Западните Родопи, пастирите в Пирин, събирачите на гъби или последният оцелял човек, грижещ се за диви коне, шепата хора, пръснати в различни планини, които се опитват да съхранят стада от автохтонни породи. Въпреки недомислиците в законодателството. Всички те живеят с фаталистичното усещане, че са последните, че няма кой да ги наследи. Капка Касабова говори и живее сред тях. И се превръща не просто в летописец на тези екосистеми от хора и други биологични видове, а и в човек, който е допуснат до съкровената простота, до извора на живота им.

„Макар историята да се живее хоризонтално, тя се осмисля вертикално“, казва писателката в книгата си „Към езерото“. Последните ѝ две книги („Еликсир“ и „Анима“) са генофонд на невидимите хора, живеещи с мисията да опазват.

Пастирският живот е суров и безпощаден, консервативен, но и дълбоко традиционен, облегнат на вечната „света троица“: стадо, кучета, човек. В тази екосистема човекът е равнопоставена (а понякога и най-незначителната) брънка. Преместването в търсене на паша е сезонно обусловено от хилядолетия. То е така нареченият трансхуманс, дълбоката култура на съвместното живеене и придвижване (на хора, кучета, коне, стада), в което не би могъл да оцелее никой, който не се съобразява с природните закони. Вероятно един от негативните обрати в човешката история настъпва тогава, когато „чергарите са станали другият в очите на уседналите“, пише Капка Касабова в една от книгите си.

В творчеството ѝ съжителстват документалният разказ, пътеписът и есеистичното.

Усещането, което със сигурност остава след среща с книгите ѝ, е, че всички ние сме части от общия пъзел – антропологично, екологично, исторически, психологически и в съхранените кодове на родовата памет.

Капка Касабова е билингвистична поетеса и писателка – нейните книги са написани в оригинал на английски език. На български те излизат в превод и благодарение на езиковото сътрудничество на авторката с нейните преводачки Невена Дишлиева-Кръстева и Мария Змийчарова. Родена в София, на 18 години тя емигрира със семейството си в Нова Зеландия. От 20 години живее в Шотландия. Носителка е на авторитетни световни литературни награди, книгите ѝ са утвърдени като модерна европейска класика и са преведени на двайсет езика.

Капка Касабова и литературно, и житейски има звънлив глас и широко отворени очи. Да, буквално и метафорично. След разговора с нея се сетих за кратък епизод от „Анима“, в който любопитно е обяснено как се брои голямо стадо, да речем от 600 глави. Животните текат ту като река, ту на отделни ручеи из пейзажа, спират, за да пасат, непрекъснато и бавно се преместват. Овчарят има няколко набелязани овце, трябва да намери тях. Ако те са там, стадото е цяло. Бройката иначе винаги леко варира – заради вълци, болести или нови раждания, но погледнато отвисоко, цялото и неговата анима са там.

И понеже книгите имат силата да ни предлагат генерални метафори, мисля си, че така бихме могли да бъдем преброени и ние – тук и сега, в пейзажа от първата четвърт на XXI век. Докато има хора като Капка Касабова, които да ни опишат, нашата цялост е защитима.

---

Кои са съвременните номади?

Номад е напоследък модна дума за хора, които имат лукса да се движат през всякакви граници. Ако погледнем корена на думата, на гръцки тя означава да се движиш в търсене на паша. Говорим за междувидово движение – хора и животни заедно. Иронично е, че сега говорим за дигитални номади и трансхуманизъм, а номадството е трансхуманно – хора, животни и земя в симбиоза. А ние сме стигнали до пълното разделение на видовете, до степен, че изкуственият интелект се превръща в идеология – вече не е само пристрастяване към дигиталното. Ние сме разделени от животните и земята си, не знаем откъде идва храната ни, не знаем по какви пътища е стигнала до супермаркета (разбира се, говоря за индустриалната, комерсиализирана храна, която повечето хора са принудени да консумират). Сега вече започваме да се разделяме и от себе си, от нашата биологична и духовна същност. Започва сливане на органичното със синтетичното.

Много бих искала да има алтернативи – затова ходя по такива места, затова пиша такива книги. За мен там е по-интересното бъдеще.

Означава ли това, че е възможно развитието ни да е циклично и един ден отново да се върнем към природното живеене? Дано не е дистопичен поводът, разбира се.

Няма как да не споменем войните. Няма как да не споменем взаимната свързаност на индустриализацията и военизацията. Голямата индустрия храни война, а не нас. Малките бизнеси хранят органичното, хранят семейства. Това са животворните връзки между хора, места и други биологични видове. Колкото по-монолитно и по-едро става едно явление, толкова повече се обръща срещу живота.

Но да се върна към номадите. В истинския си смисъл на свободно движещи се с природна цел хора в Европа такива вече няма, освен последните подвижни пастири и някои от онези, за които пиша в „Еликсир“ и които посвещават дните си на събиране на растения. Бих казала, че страстните гъбари са пастири на гъбите. За тях това е вид общение с гората и планината.

Мен също са ме наричали номад, но аз не съм. Аз винаги съм имала дом.

В „Анима“ има портрети на пастири – козари и овчари, които не се идентифицират с материални притежания и са способни да се грижат за големи стада животни, да живеят само с един покрив над главата си, в пълна изолация, да делят условията си със своето стадо и кучетата, които са тяхното семейство. Те са последните останали номади в Европа – забравени хора със забравени животни.

Затова и нарекох последната си книга така. Заради тази стихийна и нежна душа на света. За мен присъствието на Пирин е много различно от това на Западните Родопи или Рила. Пирин е вертикален, някои го определят като мъжка планина. В него има нещо брутално, може би и заради бруталната история на комитите, които са извършвали ред престъпления там, убивали са и местни, свои съселяни. Мюсюлманското население по Струма го няма, защото четите са изтребвали хора или са ги изселвали. Една от моите героини ми сподели, че баба ѝ е била туркиня. Това ме учуди – значи нещо остава, оцеляват истории, думи, златни обички, които следващото поколение носи. Вероятно тези хора са били юруци – една друга номадска общност, с времето претопена в българското население. Тези изчезнали подвижни народи все още присъстват в планината – по Струма големи станове са имали и каракачаните, и юруците, и българите, чиито мъже в повечето време са водили полуподвижен живот и са се качвали по високите пасища с животните си. Присъствието на тези хора там все още се усеща и мисля, че тази сила, тази мощ се вля в мен през книгата.

Вие сте сменяла не просто държави, а и континенти. Какво Ви дадоха тези големи премествания – от България в Нова Зеландия, след това в Шотландия?

Най-важното може би, за което си давам сметка чак на този етап от живота си, е колко е било важно да изживея тези 12 години в Нова Зеландия, където ми беше трудно и където не останах, но останаха родителите ми. Но имах много формиращи преживявания, там минаха и университетските ми години. Най-важното обаче беше това излизане от евразийското пространство. Тихоокеанската перспектива е съвсем различна – оттам всичко изглежда далече, ти си на остров. Мисля, че нямаше да бъда това, което съм, нямаше да имам този поглед без тези години. Имах един месец стаж в Таити, Френска Полинезия. Един месец не е много, но там времето тече различно.

Впрочем за мен на най-интересните места в България, както и в Шотландия времето тече по-бавно. В развития свят индустриално-технологичното време е много забързано. Там, където има повече природа, особено вода и гори, времето според моето усещане се забавя. Това са места, на които то не е само човешко. Всеки вид има своето време. Например билките и гъбите – те не растат само над земята, корените им са важни и през зимата под земята тече живот. Там, където има минерални извори, има особено присъствие, облагородяване на цялата атмосфера. Пречистване. Като пералня, от която душата излиза различна.

Какво Ви синхронизира с тъканта на цялото?

Писането – то е в сътрудничество с местата и хората им. Те захранват писането ми, те го ръководят и насочват. Енергията и гласът ми идват оттам. Мисля, че основният ми двигател е проучването как работи съзнанието, как различните му състояния се сливат с определена география или земни форми. Така намирам този синхрон с цялото сътворение – през общуването с такива места. Аз имам нужда от самота. С дивата природа трябва да си насаме. В човешка компания нещо важно ще ти се изплъзне. Това е духовно, сакрално преживяване.

За книгите си обаче имам нужда от водачи и спътници, защото те не са мои монолози – те са книги за хората, полифонични са. Аз пиша за хората дори когато пиша за овцете.

Щастието за мен е да имам достатъчно свобода сред дивата природа, но и подходящите спътници с техните неповторими, безценни, скъпи гласове.

Обожавам самотните им гласове. Щедростта, която винаги срещам – щедри хора, готови да споделят живота си, себе си, местата си, храната си с мен. Дори един от героите – Камен, който не беше от гостоприемните – също ми даде много по своя начин. За мен беше изключително ценно да срещна човек, който няма нищо за хората, защото дава всичко за животните. Неговата мисия не е човешка, по-голяма е. Тя е екологична. Хора като него и Стамен спасяват Земята всеки ден, докато хранят стадото си. Това е исполинска мисия и те са много самотни в нея.

За мен писането и живеенето са неразделни – нямаше да изживея тези невероятни истории, ако не пишех за тях, и обратното. Моята нирвана настъпва в момента, в който се случва алхимията на писането.

Какво Ви движи – воля или интуиция?

По равно и от двете. Интуицията е водеща в творческия ми процес, когато надушвам дирята. Наричам го творчески демон, той ме води и аз съм му абсолютно посветена, той е мой неразделен спътник в този живот. Но за да преодолея страховете си, за да издържам на изпитанията, към които води тази диря (а изпитания и неизвестност винаги има), трябва воля.

Да вземаш само колкото е нужно – и в „Анима“, и в „Еликсир“ темата е меко загатната. Ние сме го забравили. Обратим ли е обаче процесът?

Мисля, че ще ни се наложи да го обърнем. Тази индустриално-технократска, военна идеология, която едновременно движи и руши света ни, е посветена на постоянното разрастване. С всичката консумация, която върви с нея. 

Преди много години бях в Раджастан, Индия, движехме се с кола и от нея видях група мъже, които строяха стена насред полето. А когато стигнахме до края ѝ, видяхме, че от другата страна я рушаха друга група мъже. Ето докъде сме стигнали колективно ние, хората.

Кризите или геокатаклизмите ще ни доведат до свиване, дори ми се струва, че в личен план или в малки общности то вече се случва. Връщането към по-устойчив начин на живот вече съществува.

На какво ухае въздухът в Шотландия лично за Вас?

От доста време живея на брега на една река, на устието ѝ, където в залива Инвърнес тя се слива с морето. Сливат се солена и сладка вода и всичко е на приливи. Често мирише на особена водораслеста речна тиня, която е много богата на птици и растителност, особено когато ние, хората, я оставим на воля. Когато човекът се отдръпне, всичко живо се радва. А близо до селото, в което живея, има и фабрика за добро уиски за износ. И често се носи тази особена хмелна миризма на дестилат.

Имате ли лични трансформационни жестове или ритуали? Не непременно в трудни моменти, понякога радостта също ни променя.

Да, понякога забравяме да сме отворени към радостта и благоденствието, към това усещане за благодат. Моят отговор – и когато се чувствам зле, и когато се чувствам добре – е да съм сред растителност. Сред зеленина. Когато ми е тежко и имам нужда от лек, отивам да бера нещо и това ме успокоява. Копривата например е особено оптимистично растение. В билкарската литература пише, че има богомилски израз „Берете коприва, раздавайте копривена каша и благодарете“. Копривата вдига настроението и ако пием отвара от нея, и ако я готвим, дори когато я берем. Даже човек да легне до коприва, усеща особен оптимизъм.

Другото, което правя, когато не съм съвсем добре, е да престана да ползвам очите си за четене. Настройвам се просто да наблюдавам формите и светлината на света край мен, който постоянно се мени, и това само по себе си е чудо. Случвало ми се е при преумора, след като завърша книга, две седмици само да слушам музика и да вървя. Тези от нас, които много пишем и четем, преекспонираме очите си за интелектуални и социални цели и сякаш имаме навик да се идентифицираме с менталната си сила и постижения. А духовният път е да не се идентифицираме с абсолютно нищо.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/profesor-maria-shniter-i-prepodavaneto-na-dobrodeteli-bez-uchebnik/

В седмиците след организираната от Министерството на образованието и науката дискусия за изучаването на добродетели и религия търсим погледа на специалист от сферата на образованието и религиите, който не е участвал в нея, но има професионално и обосновано мнение относно така предложения нов учебен предмет. 

Донка Дойчева-Попова покани проф. Мария Шнитер на разговор, за да сподели как преподава религия и ценности. 

---

Професор Мария Шнитер преподава в Пловдивския университет от 1984 г. и е първият декан на Философско-историческия му факултет. Работи основно в сферата на медиевистиката и антропологията на религиите и всекидневието. Има специализации в университетите във Фрайбург, Вюрцбург, Берлин и Кьолн. Преподавала е българска литература и култура във Виенския университет, чела е лекции в Русия, Италия, Великобритания, Израел и други страни. Има голям брой научни публикации в специализирани издания у нас и в чужбина, авторка е и на няколко книги.

---

Професор Шнитер, трябва ли според Вас предметът религия да е задължителен, или може да остане свободноизбираем, както е и в момента?

Не би трябвало изучаването на религия да е задължително. Казвам го като преподавател по история и антропология на религиите като задължителна дисциплина вече 30 години. Аз съм последният човек, който би отрекъл, че младите хора в България страдат от остър дефицит на религиозна грамотност. В началото на всяка академична година се изправям пред около сто студенти първокурсници от хуманитарни специалности – философия, социология, теология, антропология и т.н. Аз съм едва ли не първият преподавател, когото те виждат, щом влязат в първи курс в университета.

Обикновено започвам с въпроса „Защо според вас този курс е в първата година на вашето обучение в университета?“. Има разни отговори, които получавам, но задължително се появява и отговорът, че това според тях е излишно. Защото например „Ние сме атеисти, защо трябва да знаем нещо за религиите?“. 

Моят отговор обикновено е, че дори когато религиите са нещо, което персонално не ни интересува, не означава, че нашият живот може да е на остров без присъствието на религии. Ние се сблъскваме с тях на всяка крачка във всекидневието си. И така както уж не се интересуваме, се оказваме някъде и нещо се случва или пускаме телевизора и показват поредния атентат или нещо подобно. Ако моите студенти смятат да станат учители по философия, да кажем, което включва и етика, или ако смятат да станат социолози, политолози, сиреч анализатори на обществото, в което живеем, очевидно няма как да са неграмотни в тази област. Каквито те са. И се налага да научат нещо. 

На това място горе-долу постигаме някакво съгласие. После моля тези от тях, които определят себе си като християни, да вдигнат ръка. Обикновено от стотина души вдигат ръка около 60–70. Не е малко. Голямата част от останалите не се определят. Обикновено децата, които са мюсюлмани, се смущават да се обявят като такива. На по-късен етап обаче се включват, при това много интересно. 

При такова преобладаващо мнозинство от православни християни задавам друг въпрос: „Можете ли в такъв случай да ми кажете в какво вярва един православен християнин?“ Те, разбира се, не могат. Дори учещите теология, които обикновено са приети с изпит, включващ Символ верую, не могат да кажат в какво вярват. Тоест преобладаващото мнозинство в България настоява, че е християнско, и хората се гордеят с това, но знанията им по този въпрос граничат с нула.

Религията е част от учебните планове – първо чрез присъствието си в много от изучаваните хуманитарни предмети, но и като отделен свободноизбираем час. От учебната 2020/2021 г. има и одобрени учебници за свободноизбираемата дисциплина, но тя не се радва на особена популярност. Защо? 

Един от големите проблеми е кой и как преподава религия в българското училище в момента. Аз знам кой преподава, защото знам на кого даваме учителска правоспособност по религия. Това не е от вчера, съществуват такива курсове. Тоест аргументът „няма кой да преподава“ не е много убедителен.

Проблемът е обаче, че повечето от преподаващите религия в училище са завършили предварително само теология, а така както са завършили теология, те не могат да бъдат реално назначавани в училище, защото според сегашните регламенти религия се изучава само един час седмично, а никое училище няма да назначи учител, който има 1 учебен час седмично. Така е в учебните планове.

Дори 10 класа да си изберат този един час, пак няма да е достатъчно, за да може учителят да има необходимата заетост. Оказва се, че малцината – те наистина не са много, които имат реално правоспособност да преподават, – за да могат да го правят, трябва да преподават и нещо друго или да правят и нещо друго, а преподаването на религия да е между другото. 

Всъщност истината е, че работата по ограмотяването специално за православната религия би трябвало да е работа, която да върши Църквата. Това би трябвало да е нейна грижа. И не би трябвало да се случва в училище. 

Религията като тема все пак съществува в редица учебни предмети. Имаме я в часовете по литература, по философия, по история, по етика… И въпреки това се оказва, че учениците излизат дълбоко неграмотни по религиозните въпроси. Като автор на учебници от много години имам опит, защото с колегите наистина полагаме големи усилия да напишем понятно, доколкото е възможно обективно, в някакъв спокоен, неевангелизаторски дух тези уроци, специално в учебниците по литература. Чувала съм от учители, че те просто ги прескачат. Казват: „Аз не мога да преподавам Стария завет, защото не съм го чел.“ А това е част от задължителната програма.

Ако самите учители не намират за нужно да седнат и да прочетат Стария завет например или поне части от него, след което да се опитат да го преподадат, то за каква задължителна част от обучението по литература говорим? 

Дискусията относно въвеждането на религията като учебен предмет се води отдавна. Може ли да се върнем малко назад? Защо не се въведе религия още в началото на 90-те, когато имаше всички предпоставки и може би най-силно желание за това?

Имаше най-силно желание, но тогава възникна очевидният въпрос какво ще правим с децата, които не са християни. В България все пак по официални статистически данни над 10% са мюсюлмани, плюс определен процент хора, принадлежащи към други религиозни общности. Тоест ако ние наложим на децата, които изповядват православието или декларират, че изповядват православието, да учат православно вероучение, то тогава логично би било да наложим на децата, които са мюсюлмани, да изучават ислям. И между другото, по този въпрос Министерството на образованието беше доста напреднало. Аз съм участвала в обучение за учители по ислям и то беше добре подготвено и проведено. Идеята беше, че тези, които ще преподават християнство, трябва да знаят нещо за исляма, и тези, които ще преподават ислям, трябва да знаят нещо за християнството. Това е разумна идея, защото няма как да преподаваш ислям, без да знаеш нищо за християнството, а е възможно да не знаеш дори когато живееш в християнска среда.

Тогава при мен попадна една група учители от Североизточна България. Голяма част дори не владееха съвсем добре български. Опитах се да преподам накратко на тези хора, на които предстоеше да преподават ислям на ученици, изповядващи исляма, най-важните моменти от историята на християнството, както и моментите на съприкосновение между християнство и ислям, защото няма как например да прескочим факта, че е имало кръстоносни походи. Това е известно на учителите по история, но за тези курсисти беше много интересно. Всъщност според мен те изведнъж прогледнаха за нещата по малко по-различен начин, но нивото на обучението беше отчайващо ниско. Признавам си, че и моят експеримент приключи с еднократно участие в тази програма. Повече не се включих, защото реших, че не е това, което трябва да бъде. Но самата идея не беше лоша.

Ако се изучават общо религии, то трябва да могат да се правят съпоставки, паралели, да се търсят общите места, темите, които се пресичат. 

При настоящата дискусия се повдигна и този въпрос – само православно християнство ли ще се преподава по религия? Какво правим с мюсюлмани, атеисти и други? Започна да се споменава конфесионално и неконфесионално преподаване на религия. Възможно ли е това?

Изглежда, е възможно, такава е и традицията. Всъщност в Западна Европа има конфесионално и неконфесионално обучение. Имам две лични истории, които онагледяват чудесно съществуващите противоречия. 

Преди много години в Пловдив съществуваше френска католическа детска градина, която, за съжаление, с дружните усилия на Общината и други заинтересовани страни беше закрита. Тази детска градина в рамките на 15 години успя да обучи и възпита много деца. Начело на градината беше сестра Мариане, възрастна монахиня, истински ангел, която преподаваше френски. Имам личен опит с това място, защото, въпреки че семейството ни е православно, синът ми я посещаваше.

На всекидневна база на децата показваха просто начин на живот. Например, че две деца не могат да си тръгнат скарани. Стоим майките пред градината и чакаме, докато те не се сдобрят и не си простят, а сестра Мариане им помага да се изяснят. Няма написан урок, който да изслушат и да преразкажат – просто го живееха.

Имаше, разбира се, няколко религиозни празника, които се отбелязваха, но нямаше никакво религиозно индоктриниране. 

И продължавам с личния си опит. Някъде около 2000 г. живеем във Виена и в началното училище има предмет религия – католическо вероучение. Заявявам съгласието си като родител детето ми да посещава тези часове. Но не – докато другите третокласници учат религия, той трябва да седи някъде сам и да чака да мине този час. Не го приеха – казаха, че е православен и не може да влезе в час заедно със своите съученици. Какви тайни бяха решили, че трябва да споделят с 8–9-годишни деца, не знам. Междувременно разбрах, че сега е възможно учениците сами да изберат дали да присъстват, или не в този час, но тогава беше така. 

Дали според Вас дискусията се изкривява с обяснението, че децата ще учат добродетели? Как се преподават те? 

Изкривява се наистина, защото добродетелите се показват, те не могат да се преподават на теория. Децата са достатъчно чувствителни и интелигентни, за да не вярват, когато някой се изправи пред тях да им декламира някакви принципи, без да ги спазва в собствения си живот. Не можем да ги излъжем така лесно, струва ми се. 

В Античността се е считало, че добродетелите идват от боговете. Всъщност още съвременниците на тази идея я оспорват и Аристотел твърди, че има два вида добродетели – дианоетически (идващи чрез учене) и етически (чрез традиции). И сега изведнъж се връщаме отново в Античността и ни обясняват, че добродетелите идват от Бога. Доколко добродетелите могат да бъдат изучени чрез религия?

Това, разбира се, е един от начините и всяка една от религиите, които познаваме, има собствен етичен кодекс, собствени дефиниции какво е добро, какво е зло. Още древните египтяни въвеждат идеята, че след смъртта душата се явява на съд и за добрите си дела бива възнаградена, а за лошите – наказана. Тоест това не е нещо, което са измислили, да кажем, юдеите или християните, нито древните гърци. Тази идея съществува доста по-отдавна, така че е нещо универсално. И ако така ще изучаваме религиите – да, добре, нямам нищо против. Но в такъв случай не би трябвало да се ограничаваме до една-единствена религия. Нека тогава да ги учим в паралелност. Само че, струва ми се, колегите от православното духовенство не биха го приели. Предполагам, че и тези от исляма също.

За събитието, което Министерството на образованието и науката организира – „Дискусия за изучаване на добродетели и религии“, смятате ли, че беше дискусия? Умеем ли да дебатираме и дискутираме, без да се нападаме много страшно един друг?

Много съжалявам, че не знаех за събитието. Истината е, че разбрах постфактум. Гледах записа по-късно. Струва ми се, че това с дискусията е голям проблем в българското общество. Не само по този случай. Ние изобщо не сме научени да дискутираме качествено, а това би трябвало да се учи.

Може би е не по-малко важно от добродетелите, защото да умееш да изслушаш чуждата позиция и да умееш да потърсиш пътя за среща някъде между собствената и чуждата позиция, е сред най-висшите умения на съвместното живеене. Ние живеем все пак с различни хора около нас и трябва да знаем как да общуваме. 

В продължение на десетина години организирахме всяко лято Международно лятно училище по религии и публичен живот в Пловдивския университет. Пристигаха хора буквално от цял свят – от Япония и Индонезия до Канада и Африка, представители на всякакви религии. Обсъждаха се различни неща, идеята беше как да живеем с различието.

В началото на XXI век религиозните конфликти на Балканите бяха ужасно изострени и с помощта на колеги и на фондация CEDAR, която възникна като реакция след войните в бивша Югославия, си зададохме въпроса как да живеем с другите.

Имахме две правила: първото е, че никой няма монопол над страданието, тоест никой не може да претендира, че той е най-голямата жертва. Нито дори евреите. Самите организатори са евреи и точно на тях им е най-трудно да удържат тази позиция.

А второто беше, че не можеш да отсъстваш от нищо. Ти трябва да бъдеш с другите през целите две седмици, в които се правят най-разнообразни неща. Едно от тях беше съвместно посещаване на религиозни храмове. Пловдив е прекрасен терен за подобни обиколки. Бяхме навсякъде – в месджидите [молитвени домове – б.р.] в „Столипиново“, в синагогата, в арменската църква, в протестантски храм, в православен, в католически…

И докато сме в арменската църква, става участник от Турция и казва: „Искам да се извиня от името на моята държава за геноцида, който е извършила.“ Стана след него арменският поп, обърна се към него на турски, нарече го „приятел“ и започнаха да си говорят като стари приятели. 

Имали сме случаи да пристигнат в една и съща година участници от Сърбия и Хърватия. В началото си говорят само на английски, защото твърдят, че въобще не се разбират – те са съвсем различни, поне така заявяват. А накрая пеят заедно песни и се разделят като приятели.

Възможно е човек наистина да намери начин и подход. Да, много е сложно, изисква сериозно научно отношение и голяма инвестиция на време и на усилия. Изобщо не изисква формални правила. Не е случайно, че тази наша инициатива не намери подкрепа. Всеки път я правехме на магия и почти за без пари. Никой не можеше да повярва, че е възможно. Но такъв модел съществува. Той беше усвоен например в Япония, в някои държави в Африка, в Индонезия – там възникнаха такива академии. В България тя, за съжаление, замря. 

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/abdulsamed-veli-promyanata-idva-otvutre/

Името му означава „слуга на Аллах“ и той се старае да го изпълва със смисъл (макар при връщането на имената на българските турци в документите да е изписано Абдул Самед Вели – по настояване на чиновничката, с която е предпочел да не спори).

От 2010 г. живее във Франция със семейството си, но е в ежедневна връзка с България и най-вече с пловдивския квартал „Столипиново“ заради каузата, на която се е посветил – онлайн медията „Филибелии. Гласът на „Столипиново“, на която е главен редактор. Платформата е неговата малка човешка битка срещу маргинализирането на общности на етнически принцип. Въпреки държавните стратегии за социално включване реалността остава тревожна. Малцинствените групи са държани в изолация, а разделението започва още от раждането и минава през сегрегирането в детските градини, училищата, докато се стигне до отношението на институциите към зрелия индивид.

В своя статия Абдулсамед Вели пише за болезнената реалност, в която израстват поколения наред, чийто живот протича основно в квартала: 

„Младите тук не мечтаят за високи позиции в холдинги. Те мечтаят за място, където да седнат заедно, влюбени, без да се срамуват от мястото, където живеят. Където да запомнят първата целувка, да снимат спомен, който не е на фон от разпадащи се фасади и прашни улици. Но в „Столипиново“ днес няма дори едно такова кътче – няма градинка, няма сцена, няма площадче за любов и мечти. И въпреки това хората не стоят със скръстени ръце. В квартала кипи живот – вътрешна търговия, малки бизнеси, магазини, работилници. Те сами са изградили икономика, която им помага да оцелеят. Но няма как сами да решат големите проблеми.“

В най-ранните си детски години Абдулсамед Вели е живял в различни пловдивски квартали, но преди да тръгне на училище, семейството му се премества в кв. „Столипиново“. Учи в обединено училище (ОбУ „Пенчо Славейков“), в което баща му работи като охрана. В него се акцентира върху професионалното обучение за сметка на общообразователните предмети. Вели не успява да завърши средно образование – по време на хиперинфлацията през 1996–1997 г. майка му е съкратена от фабриката, в която работи, и вкъщи остават без средства. Затова започва работа на 16 години. 

Жени се през 2001 г. След шест години очакване на дете със съпругата му решават да си осиновят, но две години по-късно се ражда дъщеря им. Сега тримата живеят във Франция. Вкъщи говорят основно на турски, а дъщеря му е изцяло оформена от френската образователна система. За нея той с гордост казва, че всяка седмица си взема по една книга от библиотеката и я изчита.

В медията, с която е ангажиран ежедневно, често се публикуват материали, призоваващи хората да инвестират в образованието на децата си – заради бъдещето, което би било възможно само за завършилите университет. Например:

 „Само пет години образование и труд – и тези деца ще носят промяната не само за себе си, но и за семействата си, за махалата, за целия народ […] нашите деца ще бъдат лекари, учители, майстори, програмисти, адвокати.“ 

Абдулсамед Вели вярва, че човек има силите и възможностите да се самосъздаде дори при неравен житейски старт. Затова и в момента е подел нова инициатива – търси младеж или девойка с малцинствен произход, без един или двама родители, който или която мечтае да следва висше юридическо образование, но няма финансовата възможност да го направи: 

„Ако познавате амбициозен млад човек, с желание да стане юрист, адвокат или защитник на справедливостта – моля, свържете го с мен. Готов съм лично да поема разходите по обучението му в университета. Кандидатът трябва да предостави документ, че е сирак или полусирак.“

---

На какво Ви научи Франция?

Да съм по-спокоен, да съм по-търпелив и да не прибързвам. Да съм по-уверен. А може да е и от възрастта ми. На Франция дължа и живота си – през 2020 г. ми откриха рак на бъбрека, тук ме оперираха и ми спасиха живота. Отношението на местното население и на институциите към всички хора тук е еднакво.

Преместих се във Франция заради културата ѝ, а не заради финансовите възможности, които страната дава. По това време в България имах хранителен магазин, работех към енергоразпределително дружество и допълнително бях кредитен консултант. Влюбих се във всичко, което прочетох в тринайсетте тома на „Рокамбол“ от Понсон дю Терай. Тук научих и че в Турция има закон, който позволява да получиш безсрочна турска лична карта, ако можеш да докажеш произход. В българската система за гражданска регистрация ЕСГРАОН и аз, и родителите ми сме записани като турци. И това важи за много семейства, макар че мнозина ни възприемат като роми. Не знам дали не се дължи и на факта, че за интеграция на ромите общините в България получават финансиране. Да, културата ни е смесена, особено в квартали като „Столипиново“, но етническият произход е различен.

Да поговорим за интеграцията. Каква промяна мечтаете да настъпи в обществото по отношение на малцинствата и каква в другата посока – на хората от малцинствените групи към обществото?

Мисля, че в България правилната дума трябва да е „адаптация“, защото интеграцията е за чужденците, за имигрантите. А ние сме тук от векове, живеем заедно. Но сякаш институциите, пък и училището ни възприемат като чужди.

Като стартов етап трябва да се променят политиците и хората, които представляват институциите и обществото. И медиите в това число. Да променят начина, по който се говори за малцинствата. Създава се един негативен образ, снимат се бедни и окъсани деца, сякаш ние сме тези, които не искаме да се променим. От друга страна, много хора в квартала не забелязват тънките разлики в езика и не разбират, че по някакъв начин са били унижени. В коментарите онлайн пък и българи, и хора от квартала използват едни към други език на омразата. Ето така се създава разделение на етнически принцип. Имаме закони, но никой не ги прилага.

На този етап промяната в квартал „Столипиново“ и навсякъде сред малцинствата може да стане единствено чрез образование. А също и хората да спрат да вярват на местните лидери и при проблем да се обръщат към институциите.

По едно си приличаме – в България почти всички, без значение от етническия произход, сме мързеливи. Също и по отношение на образованието.

Какво мислите за изкуствата? Нямаме ли нужда в училище от повече часове по изкуства?

Да, изкуството променя светогледа. Според моята религия например не е позволено да се рисува, но дъщеря ми рисува, тя се изразява чрез пеене, писане и рисуване. Когато аз бях дете, ни водеха на театър. Също така много харесвам програмите за обмен на ученици. Моето дете например беше в Испания, в испанско семейство, и сега има приятелка там, непрекъснато се чуват.

Разкажете ни и за Вашето детство, с какво го свързвате?

Много игри навън, пред блока. С брат ми имаме година и пет месеца разлика във възрастта и все ни се караха да се прибираме. В събота и неделя, както и през лятната ваканция, бяхме при роднини в съседния квартал „Тракия“, където имахме приятели българи. Там децата растяха заедно. Най-вкусната храна и досега за мен са бял фасул и пилаф, любимите ми от детството. А през зимата – и люта туршия. Сега във Франция цялото ми семейство без люто също не сяда на масата.

Научих се да чета и пиша на турски на четиригодишна възраст. По-късно научих българската азбука. Преди 1989 г. жените тайно се събираха да четат молитви в някой апартамент и баба ми ме водеше, знам си молитвите още оттогава. Турският език беше забранен, но ние тайно си говорехме – и вкъщи, и на улицата, ако нямаше милиция. 

Спомням си, че през зимата беше забранено да се излиза на улицата след 20 ч. Мен веднъж ме спря милицията, аз се прибирах много късно от баба ми, през няколко блока живеехме. Крещяха ми, но нищо не ми направиха – аз бях още дете и проявиха разбиране. Но се страхувахме, бяхме възпитавани в страх.

Във Ваша статия във „Филибелии“ ясно сте очертал примката, в която е стегнат мултиетнически квартал като „Столипиново“: „Канализация има, но няма чистота, липсва нужната инфраструктура, качествено образование и институционална подкрепа. И не защото хората не искат да живеят достойно […] политическата воля, както знаем, се появява само когато носи дивидент. Всяка власт досега е използвала „Столипиново“ като оправдание.“

Боя се, че нямаме политически лидери – има подставени хора, които печелят изборите срещу заплащане. Трябва да имаме предвид и манталитета на хората тук. С десетилетия се създава образ на безнаказаността на лидерите. Повечето жители на квартала се притесняват от агресия. Преди години имаше единство, знаеха се големите родове в „Столипиново“ и хората се чувстваха защитени. След пандемията обаче светът се промени наистина, в квартала също – отношенията между хората са различни, те вече не са така социализирани, не общуват толкова помежду си. 

Религията обаче промени доста семейства в положителна насока. През 90-те години много хора пиеха алкохол, биеха се по сватби и тържества, бяха доста агресивни. Сега са по-умерени, ходят на месджид за молитва. Впрочем в целия арабски свят и в бившите съветски републики така се наричат джамиите, ние сме възприели турската дума „джамия“.

От какво се притесняват хората в квартала по Ваши наблюдения?

Че държавата и институциите са ги оставили сами. Хората в квартала няма как да се защитят при агресия и не могат да разчитат особено на полиция и прокуратура. По-културните семейства, по-образованите и по-независимите финансово се опитват вече да избягат в друг район или по селата, както и в чужбина.

Смятате ли, че в малцинствените общности нарочно се развиват зависимости към политически проекти или партии?

Ако погледнем исторически, от етническите махали до цели държави и региони трябва да са зависими от някого. Хората, разделени по общности или заради идеология, са по-лесни за манипулиране. „Разделяй и владей.“ 

Как Ви хрумна идеята да създадете Вашата медия „Филибелии. Гласът на „Столипиново“?

По време на затварянето заради COVID-19 създадох Facebook групата „Жители на Столипиново“ (между другото, по време на локдауна партиите ДПС и ДОСТ водиха всичките си предизборни кампании в моята група). Много хора тогава изгубиха работата си и средствата си за препитание. Ние направихме кампания за набиране на средства от чужбина. Регистрирахме сдружение, за да могат доброволците да излизат от квартала, да купуват хранителни и други продукти. Започнахме да събираме и раздаваме помощи при пълна прозрачност, с отчети в групата [и до днес такива кампании ежемесечно вървят на страницата на „Филибелии“ – б.а.]. И тогава осъзнах, че има нужда от такава медия.

А сега ни предстои да запишем и подкаст по темата за образованието, защото тя наистина е главната. Инициативата е на „Филибелии“.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/ivan-lyutskanov-ot-zemlevezh-dostapno-tsvetno-i-ponyatno/

Иван Люцканов трансформира всякакъв вид статистически данни в цветни инфографики. И ако за хората, дарени със синестезия (способност за смесване на едни възприятия с други), числата могат да се възприемат в конкретен и субективно подбран от мозъка цвят, то в платформата „Землевеж“ всички имаме възможността с един поглед да обхванем тенденции, „разни числа“ и проучвания.

Иван Люцканов е от Варна, учил е бизнес икономика в Мюнхен. След дипломирането си започва професионалния си път в консултантска фирма, която се занимава с пазарни анализи. По-късно работи и в Amazon, където единственият приет начин да изготвиш доклад или да защитаваш предложени проекти е да използваш много числа. Преди две години се връща в България, а понастоящем е по работа в САЩ. 

Още в Германия обаче започва като на шега „Землевеж“ — публикува в Instagram инфографики по теми, които го интересуват. Те бързо стават популярни далеч извън приятелския му кръг. Ясни, цветни и с добронамерено окръглен шрифт, тези инфографики са поглед отгоре към претъпканата ни с думи и лъстива дезинформация среда. Към държавата, която всички мечтаем да видим променена, удобно забравяйки, че тя е „направена“ от всички нас. Към човешките ни конструкти и идеологеми.

Иван Люцканов казва, че силата му е да изнамира информация в интернет. Кръщава проекта си с оптимистичната увереност, че винаги има какво ново да научим (заглавието „Землевеж“ кореспондира с наименованията на буквите З и В в глаголицата, които носят имената „земля“ и „веди“, но е и напомняне, че значението на „веди“ в санскрит е „знание“).

„Землевеж“ ползва достоверни и реномирани източници – Националния статистически институт, Международния валутен фонд, Световната банка, Българската народна банка и др.

Иван Люцканов определя темите, по които изработва визуализации, основно според интересите си, но влиянието на работата му го кара да се съобразява и с отклика у нарасналата аудитория. Финансира начинанието си сам, вярвайки, че това е единственият начин да легитимира независимостта си. Нарича „Землевеж“ хоби, което зависи от личната му страст, мотивация и продуктивност. Понякога и други хора са публикували по някоя графика в платформата, а отскоро споделя проекта си със своя приятелка от Варна – Марина Славкова.

И така – България и светът в ярки цветове, с ясния стремеж човек да напусне комфорта на балона си и да се сдобие с нови представи.

---

В момента сте в САЩ, живял сте за по-дълго или по-кратко в четири държави. Къде отивате и къде се завръщате? И дом ли е светът?

Кое място наричам „вкъщи“… Моят дом със сигурност е Варна, там се връщам, градът е свързан със спомените ми, там живее семейството ми. Затова сега казвам, че съм в САЩ по работа, а не с обмисляне да остана тук. Щатите са доста различно място в сравнение с Европа, в която съм пътувал навсякъде.

Когато живеех в Германия например, а това бяха почти десет години, не бях съвсем сигурен дали ще се върна в България. Но пътувах много, харчех си парите основно за нискобюджетни полети и съм бил във всяка държава от ЕС. Кацах някъде без притеснение, ориентирах се къде са автобусните спирки, стигах до центъра, запознавах се с хора, хапвах. Имам съзнанието, че нито държавите, нито хората в Европа са кой знае колко различни, между Естония и Португалия няма много големи отлики. Но съм убеден, че ако отида в страна със съвсем различно социално или икономическо равнище, примерно в Чад, едва ли ще се чувствам комфортно по същия начин. Може би и в това е комфортът – да не се изненадваш.

Обичате да вървите пеша. Какво друго?

Обичам да мисля за разни неща, докато вървя пеша. А аз обичам да вървя дълго, случвало ми се е да преодолявам междуградски отсечки по 20–30 км с по една раничка на гръб. Преди няколко лета бях в Македония, прадядо ми е роден там, в едно село в Дебърско, и исках да го видя. То вече няма постоянно население и трябваше да вървя до него от съседния град. Движех се по почти празни планински пътища. Страхотен асфалт, между другото. А когато вървиш, размишляваш и си задаваш въпроси, за да убиеш времето. Понякога трябва да останеш сам с мислите си далеч от света, за да се попиташ за нещо извън ежедневието си. Защо еди-кое си е така? После започвам да търся отговори чрез данни, обичам да научавам нови неща. „Землевеж“ е израз на това, той не следва конкретна програма, не популяризира конкретно политическо мнение или теория по дадена тема, а отразява това, което съм се питал спонтанно.

Да поговорим за статистиката и как подбирате източниците си.

Статистиката е наука за интерпретацията на числа. Тя помага да си вадиш изводи от числови данни. Самите статистически данни, събрани и преброени от институция или организация, често са едни таблици, но заключенията, които бихме извели от тях, могат да бъдат плашещи, забавни или обнадеждаващи. При данните, които търся за лично ползване, понякога филтърът ми е по-либерален. Но за „Землевеж“ твърдо предпочитам официални източници. Обикновено си задавам въпроса дали този, който твърди числата, има откъде да ги знае. Например ако Националният статистически институт каже, че населението ни е 6,5 млн. души, а някой друг твърди, че е 5 млн., тук идва въпросът: кой откъде го знае?

Това, което винаги подчертавам, е, че данните никога не отразяват 100% от действителността – те са базирани на методологии. Данните отразяват метода и тук въпросът е дали той ме устройва. Затова се е случвало да избягвам дори данни от официални източници, защото не се чувствам комфортно в тях методологически – боя се, че числата им се разминават с реалността твърде много. Такъв е примерът със заключения, изведени чрез анкети, както правят включително НСИ и Евростат за много данни. Да кажем, за 5000 души, една голяма група интервюирани, общите заключения ще са по-точни, отколкото за различни, по-малки подгрупи от нея.

Имате ли усещането, че светът социополитически или цивилизационно е разклатен?

Трудно ми е да си представя исторически период, дори в диапазона на един човешки живот, за който да си кажем, че не се клати. Може би ако си живял на точното място достатъчно кратко, има шанс да случиш на някакъв „златен“ век, но това би било центрирано върху конкретни обстоятелства. И когато някой твърди, че всичко е било супер, той има предвид себе си на дадено място.

Противно на много хора, аз не мисля, че отиваме към апокалипсис. Мисля, че реално живеем в страхотно време, а то идва и със своите немалки рискове. Струва ми се, че едва ли бих предпочел да живея в друго време, някъде назад в историята.

Бях прочел едно мнение относно това кое е родило големия прогрес след Ренесанса в Европа. И един от аргументите беше, че в културата на повечето европейски народи винаги става въпрос за златен век, който е в миналото. Но какъв е проблемът в това? Никой не би се захванал с продуктивно предприятие, ако вярва, че бъдещето ще е по-зле. Всяко бизнес начинание зависи от вярата, че идва по-добро време. Определено след Ренесанса – и особено след „взрива“ на географски открития и научен прогрес в Европа – хората са започнали да вярват, че предстои нещо голямо и още по-хубаво, че всеки ден носи промени и нови открития.

Информираността би ли могла да бъде спасение?

Тук стигаме до въпроса кое е истина и кое – не. Информацията помага в борбата с неистината. Статистиката може действително да измерва разни обществени феномени, но тя е обречена на неточности, защото не измерва в максимална дълбочина и няма как да измери първопричините на човешките действия.

Когато говорим за дезинформация, обикновено става въпрос за умишлена манипулация. Тя може да бъде обаче и на много абсурдно ниво, например че с ваксините ще ни чипират, за да ни разболеят. И тук не мисля, че информацията може много да помогне. Би било наивно да приемем, че с графики сме в състояние да променим мнението на някого, който вярва толкова дълбоко. Дори не съм сигурен, че фактчекингът може реално да се бори с всяка дезинформация. И все пак информираността е силно оръжие срещу по-умерени заблуди и изопачаване на факти в диапазона на възможното, когато се търси истината между различни легитимни сценарии.

Като релативист или като обективист бихте се определили?

Аз вярвам, че има обективна истина – за някои неща. Естествено, в науката теориите се променят в резултат на експерименти. Не мисля обаче, че като общество в момента сме способни да определим абсолютната истина, да забием окончателно копието и да кажем: това е. Обективна истина (вероятно) е скоростта на светлината или атомното тегло на водорода. Според мен обаче сме много далеч от това да разглеждаме с подобна обективност човешките поведения и взаимодействия. Но кой знае?

Баща ми ми е разказвал за своята баба, тя е родена през 1903 г. в Дряново. Тогава там не е имало ток, нито автомобили. Към края на живота ѝ вече човек е стигнал до Луната. Представете си какъв скок е това, така че едва ли можем дори да си въобразим какво ще научим за света в близкото бъдеще.

И накрая – защо бе създаден „Землевеж“?

За лично удоволствие. Аз съм от тези хора, които правят нещата, за да се чувстват по-добре. Така че най-честният отговор е: защото ми харесва. Но същевременно в самия процес и с нарастването на аудиторията започнах да се замислям, че има обществено влияние. Стигнах до извода, че в социалните мрежи (и не само) стоим в това, което напоследък наричаме „балон“. А чрез информацията трябва да може някакво знание да стигне до някого, който още не го притежава. Да представяш данни на хора, които вече ги знаят или подозират, е доста безполезно, няма добавена стойност. Така че започнах да се старая съдържанието на „Землевеж“ да достига до хора, с които не сме на едно мнение.

Ако разглеждаме проекта, трябва да кажем, че всеки продукт е създаден, за да запълва някаква ниша. А в България нишата на визуалната медия, фокусирана върху данни, липсва, без да вярвам впрочем, че „Землевеж“ претендира пълноправно за нея. Реално тук вече има личности и медии, които с цената на по-големи жертви от мен се борят за тази обществена информираност. Моето обосновано предположение е, че те често представят страхотна информация, която обаче достига до хора, които вече мислят горе-долу същото. Бих искал мен това да не ме сполети.

И последно: най-важното условие е хората да ти вярват. Ако не ти вярват, и най-прецизните данни са безполезни. А изграждането на доверие, дори да зависи от необективни фактори, е необходимо.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/za-politicheskite-lichnite-i-litieraturnite-prizraci/

С Шехан Карунатилака разговаря Стефан Иванов

Шехан Карунатилака е първият писател от Шри Ланка, носител на наградата „Букър“ за 2022 г. за „Седемте луни на Мали Алмейда“ – бурна история с черен хумор за фотограф, убит в разгара на гражданската война в страната, който има седем дни да си уреди сметките със света на живите от бюрократичния задгробен свят. Книгата е едновременно трилър, сатира, философска притча и политически роман. С Шехан Карунатилака разговаряхме в Zoom броени дни преди срещата му с читатели в България, която ще се състои на 25 април от 18:30 часа в Националния археологически музей в София и е част от програмата на „Литературни срещи“.

Каква роля играе собствената Ви идентичност на човек от Шри Ланка в оформянето на сюрреализма в света на главния герой Мали Алмейда?

Аз съм от Коломбо, от англоезичната столица. Прекарал съм и известно време в чужбина. Израснал съм в Нова Зеландия, работил съм в Лондон и Сингапур. Така че винаги съм се чувствал защитен от страданията, през които е преминала страната ми. Едва по-късно, четейки за тях, открих истинските ужаси. Семейството на съпругата ми е пряко засегнато. Може би това е бил моят начин да се справя с вината, че съм имал късмет, че съм бил защитен. Ако се бях родил в планинската област, на север, или в зоната на войната, кой знае?

Естествено, обичам и добри истории за духове и убийства. Не се чувствах способен да пиша нехудожествена литература или да пиша с вторични преживявания. Използвам сюрреалистичния похват с този мъртвец, за да дам думата на жертвите, да ги има техните показания, с които не разполагаме. Имаме показанията на извършителите, а повечето от тях никога не са и заловени, но нямаме гледната точка на жертвите. И мисля, че именно това ме доведе до този избор. Да се даде думата на мъртвите след войната, защото книгата е написана именно след трийсетгодишната гражданска война, която приключи през 2009 г.

Смятате ли хумора за средство на съпротива, за форма на изтласкване, или и за двете?

Определено е и двете. Също така според мен той е и механизъм за справяне. Знам от Ангел Игов, с когото бяхме заедно в писателска резиденция в Айова, че българите също имат мрачно чувство за хумор, особено когато обсъждате политиката, историята и лудостта, през която преминаваме в момента. В Шри Ланка преминахме през катастрофа и абсурд и изглеждаше, че няма да има изход и край. И тогава войната свърши и дойде прекратяването на огъня. Но след това избухна марксистко въстание, което завърши доста жестоко. Затова пиша за края на 80-те години, времето на моето детство, на моите тийнейджърски години, защото тогавашните конфликти вече свършиха. Чувствам се в безопасност по отношение на тях.

Но ако погледнете последните десет години, Шри Ланка премина през терористична атака със стотици жертви точно преди ковид, за да стигне до икономически срив. Сега изведнъж имаме народно правителство. Хората, които биват убивани в романа, сега са на власт. Когато преди три години бяхме с Ангел в Айова, писах в Twitter, както се наричаше тогава, че Шри Ланка е в колапс. Но това, което забелязах през всички тези периоди, е, че шегите никога не спираха. Шегите, меметата – дори на улицата, докато се протестира. Представете си футболен мач, в който вашият отбор губи с четири на нула, но вие скандирате смешки.

А сега, благодарение на интернет, хората разполагат – или поне разполагаха – със силата да влияят на разказа и историята. Държавата може да се опита да наложи своя разказ и именно това се случва тези дни, но не и изцяло. Мисля, че в писането си се стремя към герои, които са изправени пред мрачни ситуации, но винаги имат мъдър и абсурден начин да гледат на тях. Да гледаш в бездната е доста депресиращо, но можеш и да се смееш, докато плачеш. Това е мощен инструмент, защото смятам, че правителствата и диктаторите не знаят как да контролират вицовете и сатирата. Дори по време на най-диктаторския период в Шри Ланка, когато личните свободи бяха потъпкани, а журналисти биваха отвличани, все още имаше сатира, все още имаше комедия.

Може ли сатирата все още да нарани властта в свят, в който властта се е научила да създава – почти съзнателно – комедия и мемета?

Точно сега е трудно да различиш истинско заглавие от фалшиво и от шега, защото има много абсурд. Вярно е, че доскоро можеше да се разчита повече на създателите на мемета и на сатириците. Например по време на първия мандат на Тръмп. Това е инструмент, който може да се използва. Но мисля, че не им е работа на комиците да информират. И ние не можем да се осланяме на тях, за да ни измъкнат от тези проблеми. Журналистите трябва да си вършат работата. Сега се намираме в периода след сатирата, след истината и понякога е трудно, защото няма такова нещо като безпристрастна журналистика, а ние не се доверяваме, освен ако източникът не потвърждава нашите собствени пристрастия. Все пак смятам, че когато се пише за мрачното минало, каквото Шри Ланка има в изобилие, е полезно да имаш подръка поне лека усмивка.

Как изобразяването на задгробния живот отразява възгледите Ви за паметта и историята в следвоенните общества?

Предупреждавам, че не съм виждал отблизо задгробния живот. Израснах, гледайки филми на ужасите и четейки Стивън Кинг и Клайв Баркър. Насочих се и към религиозните текстове, към Данте, Тибетската книга на мъртвите, Бхагавад Гита, християнските текстове. Има различни виждания за задгробния живот. И също така има убедителни аргументи, че най-вероятно няма такъв. Свещта угасва – и толкова. Има я и гледната точка на Мали Алмейда, военния фотограф, който е атеист. Той е убеден, че всичко е случайно хвърляне на зарове. Тази не много фина метафора се дължи на факта, че е комарджия. Всичко е пресметнат риск. И не може да има Бог, защото как би могло да има Бог, ако всички тези ужасни неща се случват на невинни хора, докато на чудовищата им се разминава? Може да бъде разбран този светоглед. Да поставиш такъв човек в задгробния живот е особена работа.

Във всяко общество, в което съм живял, съществуват истории за духове. Там, където е имало насилие и травми, тези истории са повече. В опустошените от цунами села се разказват истории за гласове в океана, за села, в които са били отвличани хора, за фигури в гората. Взех цялата тази митология и си представих, че призраците са хора, които са умрели при несправедливост. Тогава Шри Ланка трябва да е пълна с призраци. Оттам започна всичко. А идеята за седемте луни е от Южна Азия, където вярваме, че духът витае седем дни, преди да отиде към следващото място.

С кои книги смятате, че разговаря вашият роман?

С тези преди мен. С Майкъл Ондатджи, с Ромеш Гунесекера. Мисля, че преди Ондатджи доста писатели от Шри Ланка пробваха да звучат много английски или много американски, опитвайки се да докажат, че ние, кафявите хора, можем да пишем на английски толкова добре, колкото Греъм Грийн или Хемингуей. Това бяха талантливи писатели, но изглеждаше малко фалшиво. И затова мисля, че когато те, Карл Мюлер, Салман Рушди, Арундати Рой и всички останали, започнаха да пишат със собствения си южноазиатски глас, това беше много важно. Гласът е това, което завладява.

Мисля, че преди в Шри Ланка се пишеше изключително за западната публика. Сега може би пишем за самите себе си. И така можем да стигнем и до България, в която също е имало диктатура, експериментиране с марксизъм и тоталитаризъм. Лечението е да се пишат истории, които хора като мен и вас биха прочели. И не е задължително те да са съобразени с това, което Западът смята, че са добрите и лошите, защото, мисля, че в книгата ясно го казвам: за мен няма добри.

Дали хомосексуалността на Мали Алмейда е акт на политическо предизвикателство в една страна, която все още е в преговори за моралните си правила?

Хората казват: защо го направихте гей? Не съм го направил гей. Той такъв си беше.

Има няколко реални човека, които са били убити в края на 80-те години и чиито отвличания и убийства не са били разкрити. Този, който привлече вниманието ми, беше Ричард де Зойса. Има филм за него, който току-що излезе – касов хит в Шри Ланка, въпреки че е малко противоречив. Но Ричард де Зойса не е бил точно като Мали. Той е бил актьор, драматург, поет. Но отново говорещ английски, от средната класа на Коломбо. И той е убит и случаят не е разкрит.

Докато Мали придобиваше плът по страниците, единственият общ елемент, който остана, беше, че Ричард де Зойса е бил скрит гей. И не знам дали става дума за политическо предизвикателство, защото днес целият свят се е развил и дори в Шри Ланка имаме прайдове и това не е такова табу. Но някои читатели питат, най-вече редакторът ми, защо има толкова много секс в книгата. Трябва ли да е толкова безпричинен. И моят отговор е, че в този жесток свят, в който се случват всички тези ужаси, такива моменти на удоволствие са спасение. Може би това е по-скоро духовно, отколкото политическо предизвикателство.

Какви призраци преследват собственото Ви писане? Политически, лични или литературни са те?

Предполагам, че има гласове в главата ми. И сега, след като спечелих голяма награда, има повече гласове от преди. „Струва ли си да се прави това? Ще се интересува ли някой? Ще го прочете ли някой? Не трябва ли да направиш нещо по-добро? Ще харесат ли книгата ти толкова, колкото предишната? Дали това ще е провал?“ Има ги всички тези гласове, но трябва да ги заглушиш.

Мисля, че по отношение на литературните герои се опирам силно на Кърт Вонегът. Той е златният стандарт, когато пишеш такъв тип мрачни, но дълбоко забавни и сърдечни неща. „Така е то“, както се казва в „Кланица 5“. Тази реплика е подходяща за почти всяка ситуация, но е измамно проста. Често си я повтарям наум. Понякога героите от книгата седят там, на този диван зад мен. Те не са наясно, че ги виждаме и ни разказват историята на ухото. Не е ясно и дали това са призраците, които са ни нужни. Но трябва всеки ден писателят да сяда и да ги призовава.

Оптимист ли сте за възможността за справедливост – божествена или човешка – в настоящия глобален ред?

Как бих могъл да отговоря на този въпрос? Историите ми са доста мрачни, но имат щастлив край или поне опити за щастлив край. В тях има надежда. Но също така съм живял в Шри Ланка в продължение на петдесет години и за това време видях, че много престъпления остават ненаказани. Божествено правосъдие? Защо не? Нека да повярваме, че кармата действа. Може би отнема триста години. Що се отнася до човешката справедливост, надявам се, че нещата са се подобрили и могат да се подобрят, но не съм видял много доказателства до този момент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/razgovor-za-obrazovatelnata-sistema-kakvato-iskame-da-bude/

След дълги разговори за непродуктивното изучаване на чужди езици потърсих представители на онези образователни структури, към които се обръщат родителите, когато търсят качествено чуждоезиково обучение. Това са занимални, езикови центрове и частни училища. Разговорът ни с Ирина Мартинова, Мария Караиванова и Смиляна Димитрова логично се разшири и излезе извън темата за ученето на език, но бяхме единодушни – всичко е възможно дори при сегашните не съвсем оптимални условия. Вижте как може да бъде.

---

Вас ви има до голяма степен защото образователната система не смогва. Ние нямаме достатъчно места в училищата в големите градове, затова имаме огромни класове и учене на смени. Занималните на практика съществуват само за съвсем начален етап. Езиковото обучение е на все по-ниско ниво, изглежда, се обсъжда и намаляване на часовете по чужд език, а от езикова гимназия се излиза с ниво В2, което е абсолютно недостатъчно, като се има предвид, че в университетите в Австрия и Германия например се изисква ниво C1. Защо правите това, което правите? Бизнес ли е?

Смиляна: Образователната сфера в България е последното място, на което се търси икономическа полза, и между другото, в много други държави също няма такава, защото с труда си в образователната система не произвеждаме продукт, носещ финансова печалба, която да се връща към нас. А всъщност за да се развива добре образованието, както и всичко друго, има нужда от финансиране – това трябва да бъде политика на държавата. Докато тя не вижда смисъл качествено да образова гражданите си, няма как образователната система да се самоиздържа, независимо под каква форма. 

Според мен съществуват все повече алтернативни и допълнителни форми на образователни структури, защото толкова е изчезнал фокусът защо го има това училище, каква е целта му, какво се прави в него, че оттам нататък всичко по пътя е обезсмислено.

Няма яснота какво и защо правят децата в часовете. Системата и формата на преподаване са създадени преди столетия и през XVII век са били действително иновация, която позволява достъп до образование на много по-широк кръг от населението. От него се възползва и индустриализацията, като тази форма спомага за подготовката на така необходимата тогава работна ръка. Вече живеем в абсолютно различна реалност, а в същото време подготвяме децата за тази нова реалност по онзи стар начин. И са малко хората, които си казват: „Това не върши работа.“ 

Мария: Нашия езиков център го има също извън въпроса за икономическите ползи, защото такива на практика почти не съществуват. Има ни заради ефективността на методите, които използваме. Остарелите методи все още са ежедневна практика в училищата – например Grammar-Translation Method, който е въведен през XIX век, за да могат да се четат и превеждат текстове на класически езици. В съвременния свят обаче всички виждаме колко бързо се променя всичко, децата вече са различни, дори не са като тези отпреди пет години. Ето защо да ги караш да преписват и да превеждат текстове е съвсем различно от преподаването на умения за комуникация на съответния чужд език. 

Стартирахме занималнята, защото искахме да предложим спокойна среда на децата, възможности за изграждане на умения, необходими за живота в XXI век, възможност за подготовка на учебния материал след училище и преди всичко да освободим семействата от задължението да учат с детето вкъщи. А и заради търсенето от страна на родителите, защото всички знаем за училища, в чиито занимални с 35 деца сборна група работи един учител, който няма как да се справи качествено с този брой ученици. Често чуваме и от децата, че при нас е много спокойно, и те не искат да тръгват по обяд за училище. 

Значи, получавате доверие. Никой не е задължил вашите ученици и родителите им, те идват по собствено желание при всяка една от вас. 

Ирина: Да, точно така. Наскоро чух от наш ученик: „Ех, да можеше ученето на немски в училище да е толкова интересно! Там е скучно, а тук е готино. Трябва да се замислим за начина, по който преподаваме.

Смиляна: Ние всички, на първо място, осигуряваме среда, в която децата се чувстват добре. Защото тайната на успешното учене е отношението. Тук преди всичко говоря за емоционалната среда, едва след това за физическата, която също не е маловажна. За да се развива едно дете, то най-напред трябва да е в save mode, в безопасна среда. Когато детето се чувства прието, на сигурно място, и са задоволени базовите му потребности, тогава то се отваря да учи и да развива потенциала си.

Много пъти сме си говорили какво трябва да се промени в образователната система, каква е нормативната рамка, която ни пречи. Няма такава.

Когато работиш с други хора, особено с деца, особено в ролята на учител, е много важно ти самият да бъдеш балансиран, стабилен и емоционално интелигентен. Ако не показваш уважение към детето, няма как да изискваш от него уважение. Ако ти не се държиш с него като с личност и не спазваш същите правила, които изискваш от него – не става. Ние възпитаваме чрез поведението си, не само чрез думите си. 

Наистина ли е неефективно изучаването на чужд език в повечето български училища?

Мария: Редовно когато децата идват при нас в частната занималня и се стигне до домашното по чужд език, виждаме, че основното е да преписват текст или думи. Един от най-фрапиращите случаи беше, когато второкласничка дойде с 14 нови думи по испански и трябваше всяка дума да бъде написана по 10 пъти, което е 140 думи. Аз карам шестокласниците по време на тестовете за умения за писане да ми напишат между 80 и 100 думи. Това дете във втори клас трябваше да напише 140 думи, плюс да си напише домашното по математика, плюс да си напише домашното по български. Сами можете да си представите едно дете във втори клас каква скорост на писане има, колко време му отнема това домашно и после колко запомня от правописа на тези думи.

Защо писането на думи не помага? Защо вашите ученици например не пишат думи по пет реда?

Мария: Нашите ученици пишат думи, но не ги преписват. Защото преписването на думи по Х на брой пъти прескача цялата фоник система, която е много естествен начин за децата да научат буквите и четенето на английски език. Фотографското запаметяване чрез повторения как се пише всяка дума няма същия ефект и не включва необходимия мисловен процес, ако изобщо включва някакъв. Нашите ученици пишат думи в различни видове контекст, в който сами трябва да изберат коя дума как да използват. Включваме разнообразни игри, като скрабъл, магнитни буквички и други, които извеждат писането извън стандартния формат на листа и химикалката. Постепенно децата откриват, че да се чете и пише на английски е забавно и не е страшно. Имаме първокласници, които вече четат на английски. 

Ирина: Езикът се учи в неговата структурна цялост и никога една дума не може да бъде изолирана, защото тя не съществува никъде така, освен в речника. Нито една граматика или пък дума не може да бъде самоцел. Те са само начинът да изразим това, което искаме да кажем. В Гьоте-институт учим чрез конкретни действия – искам да поръчам нещо в ресторанта, значи уча цялата фраза: „Бихте ли ми донесли…“ или „Моля да поръчам…“. Автоматизацията, запомнянето на тези структури допринасят за запомнянето и на думите. Знаете ли колко пъти трябва да бъде срещната една дума, за да бъде запомнена? Преди години се твърдеше, че е 76 пъти. Най-актуалните невродидактически проучвания обаче показват, че думата трябва да бъде употребена 100 пъти, така че тя никога повече да не излезе от главата ти.

Смиляна: Дори в българския език не вадим думата просто така, а по-скоро я включваме в контекста на цялата речева ситуация. Невролозите казват, че за да запомниш нещо, трябва да направиш нови връзки в мозъка си. Не правиш никакви връзки, пишейки механично една дума. Да не говорим за децата, които имат да напишат думата 10 пъти и пишат 10 пъти първата буква, 10 пъти втората и т.н. Виждала съм и два химикала, залепени един за друг, за да пишат наведнъж на два реда. Дори самите деца показват, че това е абсолютно губене на време, и търсят всяка вратичка, за да го заобиколят. 

Често чувам от родители: „Ние едно време, като правихме това в училище – и какво ни е станало?“ Наясно са, че е имало години наред безсмислен труд, например преписването на думи, но факт – какво пък толкова ни е станало на нас и защо да не продължаваме така, както си е било досега…

Ирина: Това ни отне възможността да се научим на критично мислене. А то е много важно.

Ние бяхме научени да преповтаряме, но не и сами да произвеждаме, което дава отражение в цялото ни общество. 

Мария: Преписването на думи и на текстове кара децата да чакат нещо наготово да се случи с тях. Те не са проактивни и този процес ги лишава от развиването на всички мисловни умения, на които всеки един от нас би бил способен, а именно критичното мислене, творческото мислене…

Тези умения са вписани във всички нормативни документи като цели на образованието. Погледнете държавните образователни стандарти.

Мария: Как точно се развива критично мислене с преписване? И още повече – съвременните деца са заобиколени от езика. Деца в IV и V клас владеят английски по-добре от изискваното от тях ниво в училище. Защото те имат много по-обширен достъп до езика посредством медии, хобита, музика, филми. Вече говорим за мултимодалност при ученето на чужди езици. Освен четене, писане, слушане и говорене включваме и гледане на видеа, постери, шрифтове, мемета и всичко останало, което носи смисъл в комуникацията.

Децата комуникират свободно, разбират дори мемета, в които е заложен хумор – те го схващат, това е усвояването, живеенето в езика. Основната цел на ученето на който и да било език всъщност е комуникацията. Тя при преписване не съществува. Познавам петокласници, които си говорят и пишат в чатовете на английски. А в училище им дават да преписват думи. После се чудим откъде идва невниманието в час, говоренето, така дискутираната „лоша дисциплина“. Това често избива в междуличностни конфликти с учителя. Който от своя страна трябва да е емоционално стабилен, за да реагира адекватно.

Смиляна: Правя стъпка назад и си припомням любим цитат, че детето всъщност учи това, което прави. Ако аз преписвам думи, се уча да преписвам думи. Ако гледам как някой решава задачи, се уча да гледам как някой решава задачи. Тук въпросът отново е какво целим с определени упражнения или начин на учене. При нас освен часовете, в които децата учат граматика и правопис, имаме часове с нейтив спийкър, в които децата са свободни да разговарят на различни теми. Там не се обръща толкова внимание на правилната граматика, а се учиш да комуникираш, да разбираш. Ето го и повтарянето на думи, но през изживяването. Граматиката също си идва на мястото с практика. Имаме и специален предмет – сценичен английски. В него децата използват езика в съвсем различна ситуация. Не ограничаваме учителите с конкретен учебник. Моята дъщеря вече трета година има веднъж седмично едно и също домашно по английски – есе от определен брой думи на всякакви теми от живота, които са свързани с възрастта ѝ и с нещата, които я вълнуват. 

Всичко това е много хубаво, но какво става в голяма група, каквито са повечето класове в училищата?

Ирина: Има как да се работи в много големи групи. Има методика и дидактика, която владее голямата група, но пак стигаме до квалификацията на преподавателите, които трябва да знаят как става, с какви форми, с какви методи и тук апелът към университетите, които подготвят тези кадри, е да се ориентират към модерните практики на преподаване. Които, за съжаление, едва сега си пробиват път и не са основна част от университетското образование. Те могат да бъдат придобити алтернативно, след като вече си учил няколко години филология. След това започваш да учиш как всъщност да преподаваш.

Смиляна: Да не забравяме, че в училищната система има страшно много преподаватели, които са специалисти в областта си, но не знаят как да преподават. И това, че са взели една педагогическа квалификация за един семестър и са минали някаква дидактика набързо, не ги прави в никакъв случай добри преподаватели.

Когато търсим диалог с образователната система, много често насреща ни цитират наредби. Коя е наредбата, която забранява по-адекватни образователни действия? Вие правите ли нещо забранено?

Смиляна: Не съм съгласна, че съществуващите наредби налагат крайни ограничения. Че има безсмислици, че има противоречащи си наредби, е безспорно. Има някои спънки от нормативната уредба, но също така бих казала, че през годините много от ограниченията отпаднаха, например тези за разпределението на учебен материал, промяната на норматива часове от седмична на годишна база и т.н. Тоест ако има желание, има как в настоящата нормативна уредба да се правят нещата по смислен начин. Частните училища са доказателството за това.

Според мен проблемът е другаде. Той е в нас, хората. От една страна, имаме онази част от учителите, които са решили, че това е удобна професия, защото си тръгват уж на обяд, и някои действително така правят – влизат в клас, изпяват си урока и си тръгват. Все едно да си спортист, който не тренира, а само се явява на състезания. От друга страна, имаме родители с различни, често дори противоречащи си изисквания и очаквания и вместо да са партньори в образователния процес, създават конфликт, от който страда най-много собственото им дете. Може би защото са загубили доверие в системата – аз не ги упреквам. Моята роля като педагог е не само да подпомагам и развивам децата, а и да създавам доверена връзка с техните родители. И в това се включва непрекъснато да усъвършенствам себе си. А колко по-удобно е да не правиш нищо различно, криейки се зад ограниченията на системата.

Ирина: Давам ви пример с две преподавателки, които работят в общинско училище в по-малък град. От две години те са част от нашите преподаватели в Зелената диплома, с която може да преподаваш в Гьоте институт в цял свят. Преподавателките придобиха такава квалификация и казват: „Прекрасно е, че посещаваме от две години тези стойностни обучения, но абсурдът е, че вече не сме харесвани от колегите. Ние вече знаем как може да бъде и как не е в училище. Искаме да променим например подредбата на масите и столовете в класната стая, но не ни е позволено от директора. Математичката, която след това ще влезе в същата стая, започва да недоволства – тя не иска да има такива островчета, на които да се работи по групи, иска да преподава фронтално.“ Разбирате ли за колко елементарни неща трябва да се водят битки?

Вие идвате от стандартното средно образование в България и сте негови „продукти“. Какво ви направи различни?

Ирина: Знаеш ли колко пъти съм си мислила точно това? Знам как сме учили немски с таблиците, които трябва да бъдат наизустени – винаги таблици, винаги контролни, червени от горе до долу, които демотивират… При мен беше стечение на обстоятелствата, щастлива развръзка в моя живот, че все пак се занимавам с немски, противно на системата, в която съм и от която съм произлязла. Мотивацията е невидимата сила, която те тегли нагоре. Само когато се чувстваш приет, можеш мотивирано да преследваш своите цели, така че не е редно да си казваме: „Ама и ние просто излязохме от тази система.“

Мария:

Не искам да съм продукт на системата. Искам да мога да предоставя на децата алтернатива на това, от което сме излезли.

Когато ние бяхме ученици, за съжаление, нямаше алтернативи. Но след това, когато започнах да се образовам по педагогика, филология, други методи на преподаване и на учене, съм виждала примери, за които да си кажа: „Ето така трябваше да бъде, така е можело да бъде.“ Искам да бъда алтернативата.

Смиляна: Имах късмет с прекрасна начална учителка. След това имах късмета да съм в специализирана паралелка, в която най-важното беше математиката, а аз я обичам. След това имах късмета родителите ми да ме подкрепят и да отида в алтернативно образование, защото завърших художествено училище, в което нещата стоят доста по-различно от стандартната образователна система. Реших да се занимавам с образование, защото си мислех, че е суперяко, понеже моят път е бил такъв.

Моята баба е мечтала да стане учителка, за да дава на децата и да им помага. На мен учителската професия ми е била показвана от тази страна, от смислената страна.

Когато реших да се занимавам с образование и минах през различните му форми, първо започнах в частна занималня, после в държавно училище, където останах 4 години и от което си тръгнах силно огорчена. Тогава си казах, че ако се върна някога в образователната система, няма да е в никакъв случай в държавния сектор, защото искам да имам по-голяма свобода да направя нещата така, както е необходимо. Продължавах да се лутам, докато не създадохме училище, чиято основа беше да видим какво досега не работи и как би трябвало да работи.

Представете си, че сте насаме с образователната система. Можете да ѝ кажете всичко. Какво ще е то?

Ирина: „Научете децата на критично мислене. Задайте рамката в часа. Провокирайте децата, за да могат да мислят, а не да възпроизвеждат каквото учителят е изпял.“

Мария: Аз бих ѝ казала, че ѝ съчувствам за условията, в които е поставена, и се опитвам да я разбера, но тя също да се опита да бъде малко по-кооперативна и да не застава на нож с родители и с частния сектор. 

Смиляна: „Моля те, осъзнай се! Каква ти е целта? Постигаш ли я? Ти можеш повече! Трябват ти само малко желание и смисъл!“

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/dimitar-panayotov-i-aleksandur-nikolov-ot-den-s-litse-kum-faktite/

Понякога да направят своя материал им отнема един месец, понякога – шест години. Двамата се срещат с хора и през личното успяват да стигнат до по-големия разказ – за региона, процесите или духа на времето. И макар близо до прословутия Zeitgeist, уловеното от тях няма предвид пряко културния или политическия климат за съответния момент, но в контекста улавя тъкмо тях.

Димитър и Александър изминават хиляди километри за всяка своя история, разговарят с различни хора, нерядко успяват да задействат и обществена енергия, за да помогнат. Не защото сляпо вярват в силата на журналистиката, а защото са се научили да виждат и със сърцето си. Снимките и дизайнът на платформата им позволяват на читателя също да съпреживява, докато скролва движещия се върху фотографиите текст. В отскоро преобразения им подкаст човек може да чуе и непосредствен разговор между двамата за предизвикателствата, нелепите моменти и трудностите на терен или поне да научи институция ли е водомайсторът, или магически персонаж.

Димитър Панайотов (журналист) и Александър Николов (фотограф) са хората, които създават мултимедийна документалистика от нов тип. Запознават се във форум за фотография и всичко започва като мечта, трансформира се неколкократно, обединявайки методологиите на журналистиката и документалното разказване. И ето ги тук и сега, 10 години по-късно те пускат „на вода“ новата си медийна платформа „Ден“, в която ежемесечно представят по една социалнозначима история.

Последният им експериментален разказ е за Добруджа и върви по стъпките на Йовковата проза. Пътищата в старата житница на България все още възвиват към морето – заради онзи живот отпреди сто години, когато най-важен за тукашната икономика е бил скеля (пристанището) в Балчик. Минават през села, в които не е останало нито едно дете, но местните краеведи записват и съхраняват истории. В село Змеево, казват Димитър и Александър, все още има кой да ти покаже Антимовския хан.

В историята за преселенията в Добруджа се оглеждат и днешните ни битки за хуманност и нормалност. Но и онтологията на стари вражди – отколешното недоверие, с което приемаме „преселеца“, другия. Да припознаваме враг във всеки непознат, дори в децата от преселнически семейства, които са се родили и израснали в България – навярно тук се корени част от българската провинциалност, колкото съхранителна, толкова и душна, спарена, недопускаща.

Дългогодишната отдаденост на документалистиката на Димитър и Александър от „Ден“ е опит да бъдем човешки адекватни и граждански съпричастни. Издател на медията им е собствената им фондация „Документалистите“ – не се сещам за по-точно име в техния случай.

---

Да имаш време за каузите и идеите си ли е най-големият лукс днес?

Димитър: Според мен е лукс, защото живеем във време, в което всичко е много бързо. Това, което ние правим, е опит за социална промяна и активизъм чрез бавна документалистика и задълбочена журналистика. Изисква да се отдадеш, да отделиш време, изисква да активираш мозъка си – както да създадеш крайния продукт, така и като читател да го прочетеш и осмислиш. Не знам дали хората си дават сметка – със сигурност не, а и не трябва, – но една статия обикновено е между 3000 и 5000 думи, което е голям обем за нашето време, но не е чак толкова дълго [за четене – б.р.]. Тя обаче отнема месеци, понякога и години, но във всеки случай най-малко няколко седмици, за да бъде създадена. Много часове са нужни за предварително проучване, след това отиваме на терен. Там е най-сложно, но и най-вълнуващо, понякога имаме 16-часови снимачни дни.

Този огромен обем от информация, който сме събрали, после обсъждаме с консултанти, защото ние няма как да сме експерти по бежанската криза, по донорството или безводието. Затова винаги вземаме едни от най-добрите и реномирани консултанти в областта.

После Сашо обработва снимките и създава мултимедията, която само ние правим. Никой в България не ползва този формат, който е интерактивен и мултимедиен. Всяка отделна история има свой дизайн, специално правен на ръка за нея конкретно.

Александър: От една страна, е лукс за нас да можем да си позволим наистина да правим това, което много харесваме и обичаме. И от друга страна, е лукс за потребителя, който трябва да отдели от ценното си време и да прочете и преживее това, което правим.

Ако трябва да сте фундаменталисти или радикални, в коя сфера бихте били?

Димитър: Чувството за справедливост, защото справедливостта е нещо, което не съществува като физичен закон, тя е измислена от нас, хората, от нашия морал. За съжаление, има всякакви видове несправедливост. Аз съм абсолютен радикал на тема справедливост. Второто нещо са истината и фактите. Защото живеем във време, в което истината и фактите се тълкуват по всякакви начини. От един от моите преподаватели научих, че в журналистиката двете гледни точки не във всеки случай съществуват. Не можеш да покажеш в телевизионно студио двама души, които да спорят дали навън вали. Не може да има две мнения за това, при положение че през прозореца се вижда вали ли. Тук не става въпрос да не спорим за политика или геополитика, религия, възгледи, принципи. А за чистите факти. Не за абстракции. Напоследък виждаме как се изопачава истината по всякакви начини, от всички страни. 

Александър: Каквото и да правим, с каквото и да се занимаваме, на първо място абсолютно винаги сме хора. Трябва да уважаваме хората, трябва да ги разбираме и да подхождаме човешки. Има една много известна снимка на умиращо дете и лешояд – на фотографа Кевин Картър. В тази ситуация ние не оставяме детето да умре, не сме пасивни наблюдатели. Защото ценим човешкия живот, човешкото достойнство и човешките права като цяло.

Но да резюмирам и за фактите. Ние държим на тях. Например когато събарят ромски къщи, не можем да кажем, че тези къщи не са незаконни – те са незаконни. Това е факт, но винаги може да покажем човешката емоция и да попитаме защо властимащите и държавните структури са позволили тези къщи да съществуват. И дори са им отворили партиди за ток и вода. А в момента правят нещо, което ще остави стотици хора на улицата. Това може да бъде голям проблем за града – просто да махнем къщите. Защото къде отиват хората?

Какво пазите в архивите на въображението?

Димитър: Сблъскваме се с най-различни теми, произлизащи от хората, които срещаме на терен, от разговорите помежду ни или с наши приятели. Представяме си как могат да бъдат направени, какво въздействие могат да имат върху нас като автори и върху аудиторията, започваме да мечтаем някой ден да ги реализираме по възможно най-добрия начин.

Александър: Една от историите ни беше провокирана от факта, че брат ми стана донор на органи на 21 години. Това се превърна в тема, която отне голяма част от младостта ни. Открихме, че искаме да работим заедно и да разказваме истории по нов начин, като всеки допринесе с това, което може. Например, погледнато от моята камбанария, снимките да не са просто илюстрация на даден текст, а да носят допълнителни смислови слоеве, да могат да доразвиват историята. Димитър се шегува с мен, че голяма част от историите, които разказваме, са свързани със семейството. Например село Гурково, което е една от локациите ни по темата за Йовковата Добруджа – реално там имахме добра входна точка, защото дядо ми и баба ми, които са се заселили в Гурково, са мигранти, били са изселени от Северна Добруджа.

Димитър: Ние малко сме смесили личния живот с нашата работа, даже много трудно обясняваме на хората какво точно работим. Често го правим заедно с приятели. Например с Пламена Крумова – моя близка приятелка, с която сме съученици, после колеги – работим заедно по всички проекти, тя ни поддържа социалните мрежи. С приятели направихме и кампанията за донорство.

Хората около нас се запалват по темите и са съпричастни, помагат ни. Това, с което се занимаваме, е съществена част от живота ни. Били сме изморени, бърнаутвали сме, пътуваме много, но въпреки всичко продължаваме, защото това, което правим, ни кара да се чувстваме смислени – кара ни да горим.

Така се случи, че ние сме софийска фондация, но всъщност реално нямаме софийска история.

Писали сме по много теми, все пак сме професионални журналисти, знаем какво да правим на терен, работейки по социални и тежки теми. Аз съм по-директен, Сашо е много по-мек, по-обран. И двамата обаче сме много искрени, обясняваме какво правим, показваме какво сме направили дотук и каква ни е целта. Добронамерени сме, не правим разследваща журналистика, но не си затваряме очите за проблемите.

Хората, с които говорим, винаги са скептични в началото. Но спечелваме доверието им, често ставаме добри познати и дори приятели с герои от наши материали.

Александър: Именно защото винаги сме искрени, не прикриваме нещо. Хората ни се доверяват, защото разбират какво правим, може би не сме застрашителни, допускат ни.

Виждате ли връзка между документалистиката и емпатията?

Димитър: Много е важна! Аз пиша и влизам в нещата емоционално, докато Александър е по-рационален външно. Понякога аз прекалявам с емоцията, но той добавя баланс, рита ме под масата, докато говорим с някого.

Александър: Ако не се поставиш в обувките на този, с когото говориш, няма как да спечелиш доверието му, да го накараш да ти разкаже историята си и после да го снимаш. Няма начин без емпатия да го разкажеш такъв, какъвто е.

Димитър: В нашите текстове има рефлексия, включително авторефлексия. Примерно, в мултимедийните ни истории – всяка от тях си има героите, обаче всъщност главните разказвачи сме аз и Александър: той – със снимките, аз – с текст.

Александър: Ние все пак, в дъното, говорим за човешките права и за сериозни социални и екологични проблеми. Дали ще е през Йовков, или ще става дума за селата в района на Омуртаг, или за ромската махала от Стара Загора, ние говорим по социални теми.

Искам да кажа и за тъмната страна на емпатията обаче – когато работиш, се сблъскваш с истории, които са тежки житейски и човешки. Това няма как да не ти се отрази психически. И все пак трябва да намираме някакви механизми, с които след тези срещи, дори понякога и по време на разговорите, да успяваме да се самосъхраним. Защото когато се отдадеш напълно, нещата, които чуваш, се превръщат в неотработени травми. Ти ги преживяваш.

Димитър: Вече имаме много механизми и начини, по които се справяме с тежките истории и картини, които виждаме на терен. Но това го научихме по трудния начин. На много млада възраст видяхме брутални неща, които хората не трябва да виждат – операции, трансплантации, майчини сълзи, скръб и смърт. При мен тогава се отключи сериозна тревожност. Възможно е тя да е била в отговор и на неща от личния ми живот. Докато аз си го изкарах с паника и тревожност, Сашо си го отработваше интровертно с някакви свои мисли. Отне ни години да се справим с всичко това. Във всеки случай обаче, научихме се да плуваме директно в дълбокото.

Александър: Но и до днес ни е трудно в следващите няколко дни, след като сме снимали тежки истории.

Вие бяхте на границата още в първата седмица на войната в Украйна. С какви цветове, миризми, звуци асоциирате първите дни на бежанската вълна?

Александър: Мирисът на урина ми остана много, много силно. Когато се прибирахме, взехме едно украинско семейство от Румъния, с малко момиченце, около 2–3 годишно, и то се напишка. И ето, мирисът е нещото, което ми е останало в съзнанието, макар това да не сме го писали никъде.

Иначе, чисто емоционално, всичко това виждаме и сега, след трагедията в Северна Македония – как хората, независимо от своята националност, пол или раса, могат да се обединят. И да работят заедно, да загърбят всички пререкания помежду си, всички политически разбирания, всички предразсъдъци. И наистина да работят за нещо по-висше от тях.

Димитър: Останало ми е цветовото усещане за сиво и червено. Сиво – защото след началото на войната първото нещо, което видях, когато отворих лаптопа си, бяха димните кълба от Киев. Освен това времето беше сиво и мрачно през февруари и началото на март.

Но и червеното – като жилетките на спасителите. И като надежда.

Това беше от най-силните теми, нещо, което никога не се е случвало в нашия живот. Имаше много динамика, ние не бяхме там, докъдето стигна войната, снимахме Румъния и България и въпреки огромната болка, страдание, мъка, това беше от моментите, в които съм вярвал най-силно в човечеството.

Аз не съм предполагал, че българи и румънци могат да реагират по този начин. Всички хора помагаха и даряваха, имаше опашки от доброволци. В Несебър свещеникът отвори църквата за бежанците, навсякъде имаше много надежда, взаимопомощ. И нямаше нищо общо с разделението и омразата, която е в момента. На чисто импулсивно, първично ниво всички реагирахме много човешки. Това се разми с годините, сега остана чисто политическото. И стигнахме до онова клише, че смъртта на един милион човешки същества е статистика. Сега говорим за тази Украйна, все едно е някакъв обект.

Тогава впрочем много спонтанно ни хрумна на мен и Александър, че можем ефикасно да съчетаваме журналистика с активизъм. Ние всъщност си бяхме доброволци активисти, събирахме дарения, купувахме храна и лекарства, карахме хора към границата, взехме семейството на един руснак, който беше и още е женен за украинка. След това на връщане взехме украинка заедно с малкото ѝ момиче и възрастна майка и им намерихме хотел да отседнат безплатно – и това ставаше след полунощ.

Какви са вашите малки спасителни бягства днес?

Александър: Моето е наистина теренната работа, защото тогава аз лично бягам от натовареното ежедневие. Освен че сме създатели на съдържание и концепции, ние имаме и много, много административна работа, която трябва да се свърши. В семейството – също. И буквално си е малко бягство от ежедневието да отидеш на непознато място, където ще срещаш интересни хора и история.

Димитър: С любимата, най-добре на път, много обичаме да караме към всякакви дестинации. С хубава книга или филм. И една добра тренировка с тежести.

Физическото движение – сега си припомних отново колко фундаментално важно е не само за здравето и за фигурата, а и за менталното състояние. Защото ние не просто полагаме интелектуален труд, естествено, ние сме преди всичко журналисти, но сме и милион други неща – отчитаме проекти, оправяме счетоводство, менажираме екипи от хора.

Спортът и пътят се оказаха най-добрият ескейпизъм за мен.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/boryana-yovcheva-za-svurzvaneto-i-horata/

Тя е чувствителна, рефлексивна и наблюдателна, често се усмихва. За себе си казва, че е в топ три на най-срамежливите хора, които познава; обича да яде всякакви зелени неща; напрягат я хора, които знаят всичко и имат категорично мнение по всички въпроси.

Боряна Йовчева е актриса и режисьорка, а напоследък е възторжено приета и като създателка на дигитално съдържание. Нейният канал в YouTube „Ние, нашите и кучето“ съществува вече 5 години и ни допуска в семейния ѝ свят: дома, пътешествията, децата, любимия мъж – актьора Милко Йовчев. Или казано другояче, Боряна ни прави свидетели на своя честен и ведър монолог за жените като майки и за майките като жени, но и за взаимоотношенията въобще.

Последователите ѝ в мрежата знаят, че почти е осъществила околосветско пътешествие (добре де, по-голямата част). Има мъж, три деца и куче. От всички тях е режисирала само съпруга си. Засега.

Напоследък Боряна Йовчева стига до все по-широка аудитория и през социалните мрежи. В кратките си клиповe в TikTok „тъз жина“ коментира различни обществени процеси и ситуации с неприкрита ирония и отчетлив акцент върху произношението, характерно за източните говори (Боряна е родена в Шумен и ухото ѝ познава нюансите на мизийските говори). 

Тя смята, че интелигентният човек е деликатен и усъмняващ се. Публичното ѝ говорене е нейният малък човешки бунт срещу кресливите и недотам възпитани „тарикати“.

Ако гледате неин клип, ще научите, че понякога отказва интервюта на улицата, защото много бърза. Например за да си направи татуировка на Марин Дринов на пищяла a.k.a. глезена. На „Тоест“ не отказа интервю. Ние пък от своя страна суеверно не я попитахме нищо за татусите. 

---

Има едно заглавие на Туве Янсон – „Пътуване с лек багаж“. Какво има в лекия багаж на Боряна?

Малко неща, като цяло. Само най-важното – и буквално, и метафорично, защото от път човек се връща с повече, отколкото е тръгнал. Затова е добре да не тръгва с пълна кошница.

Ние с Милко сме пътешественици съвсем от началото на нашата връзка. Още в първите месеци, в които бяхме заедно, направихме едно пътуване из Европа с лоукост полети – спомням си, че имаше такива по 10 евро. Обикаляхме европейските столици и когато се върнахме, осъзнахме, че няма да се разделяме повече. Сега вече пътуваме и заедно с децата, понякога и поотделно, но общо взето – при всяка възможност.

Ида, Антоан, Емо. Има ли думи, които сте успяла да научите от децата си по трудния начин?

Най-голямата илюзия, която имах, преди да стана майка, е, че мога да бъда добър родител. И си спомням, че когато се роди дъщеря ни, това беше едно от първите неща, които казах на Милко: вече сме родители и още сме напълно безгрешни.

Но една от думите със сигурност е „граници“, макар да не съм убедена, че знам къде са – дори за себе си. Всичко, общо взето, е една голяма игра на проба–грешка, но целият ни път е и „обич“, въпреки всички трудности.

Спомням си сега и една от бебешките думи на Антоан: той наричаше слънцето „инка“.

Ако трябва да определим към кой жанр се стреми животът на Боряна Йовчева…

Нещо мултижанрово ще е при всяко положение. Но със сигурност ще има елементи на сатира, романтична комедия, абсурд и най-вече нещо много съвременно като братята Дарден – не толкова като теми, колкото като естетика и изразни средства. Ама и малко Тарантино трябва да присъства.

И със сигурност ще е инди филм.

Другата важна част от живота Ви е театърът. Как решихте да станете актриса?

Бях в десети клас, когато започна да зрее в мен желанието да съм актриса, и то абсолютно ме погълна. Влюбих се в театъра. И знаех със сигурност, че нищо друго не искам да правя. По принцип съм нерешителен човек, но за важните неща съм категорична, нямам колебания. Да бъда актриса беше сред тези неща. Завърших класа на проф. Атанас Атанасов и никога не съм съжалявала, при все че в професията има много трудности и несигурност, особено ако си на свободна практика. В нашия случай с Милко – и двамата сме свободни електрони, при това с деца. 

Преди години няколко човека създадохме независимия театър „Реплика“ и заедно правим постановки. Свързани сме роднински и житейски и се шегуваме, че това е нашият шуробаджанашки театър. Срещата с тези хора професионално и личностно е важна част от мен.

Режисирахте съпруга си Милко Йовчев в „Списък на всички страхотни неща“. Как точно се случва това?

О, това е голямо приключение! Създаването на спектакъл е мултидисциплинарно упражнение и понякога средствата може да не са точно обичайните ти актьорски похвати. В случая с Милко работихме заедно. Текстът е много подходящ за него и моята намеса беше по-скоро да наблюдавам процеса като странично око.

Какво влиза във Вашия списък със страхотни неща точно днес?

Семейството. Свързването с хора, това напоследък ми е много голяма тема – как успяваме да се приближим един към друг, да се сближим.

И вълнените чорапи, разбира се.

В каква посока искате да се движите?

Към непознати неща. Интересното е, че в който и аспект да си го помисля – и като личностно развитие, и ако говорим за изкуство, все ми се иска да пробвам нещо ново. Да има несигурност. Но ми е важно да има близки хора около мен, само така се чувствам спокойна. Бих искала да правя повече социално ангажирано изкуство, да провокирам диалог. Успявам да осъществя някои неща само, защото живея на принципа да мечтая по-смело.

Ежедневно Ви е необходимо…

Първото, което ми хрумна, е Милко. Той ме заземява и ми дава усещане едновременно за свобода и сигурност. С него имам спокойствието, че моят дом е моята подкрепа. Дори да сме на път, сме си вкъщи.

И отново ще кажа – свързаността. Само благодарение на нея мога да експериментирам, да правя нови неща. Звучи като клише, но е много важна.

View this post on Instagram

A post shared by Boryana Angelova Yovcheva (@boryanaangelova)

Живеем във време, в което диалогът сякаш липсва, няма обществен разговор. Всеки е потънал в собствения си монолог. При някои хора вербалното дори е деградирало до крясъци или недовършени фрази. Вашите видеа засягат тази тема. Иронията би ли могла да ни спаси, или води до задънена улица?

Живеем във време, в което се случват такива неща, че сигурно ще ги пишат в учебниците по история. А аз много се вълнувам от всичко и се опитвам да го изразя по начина, по който мога.

В началото започнах да правя видеата без конкретна цел. С времето с мен започнаха да комуникират различни хора и се разкри друг хоризонт – запознах се с хора от гражданския сектор, които правят толкова много и смислени неща, че аз също се активирах. И макар от години да съм си представяла, че искам да доброволствам, все е оставало на заден план. Напоследък се движа в тази посока, свързвам се с тези, които чувствам себеподобни и с които имаме нужда да преминем заедно през определен опит. По-леко дишаш, когато си с хора, които мислят по твоя начин.

Благодарение на хумора обаче успявам да стигна и до такива, които принадлежат на други „балони“, и това е не по-малко ценно. Този диалог наистина липсва. Всички обитаваме собствените си светове балони, харесваме си ги, казваме си с колко прекрасни други човеци сме обградени. Но това не е ценно. Социалните мрежи допълнително допринесоха, а след ковид всички сякаш се радикализираха. В мрежата е по-лесно да не чуваш човека отсреща.

Що се отнася до иронията… въобще не съм сигурна градивна ли е, или не е. 

Напоследък много мисля за това как можем да се свържем с тези, които мислят различно от нас. Убедеността в правотата на нашия балон е правопропорционална на убедеността на онези от другия балон и всеки от нас ежедневно получава тонове потвърждения в интернет. Всичко това само засилва напрежението.

Да излезем тогава за финал от действителността. Кои са филмите, които намирате за спасителни?

Първият, който ще кажа, е едно от малкото категорични неща в моя живот: „Животът е прекрасен“ на Роберто Бенини. Много ми повлияха и „Джоджо Заека“ и „Капитан Фантастик“.

Освен това обичам да слушам списъците на хора за филми, защото винаги освежават и моите. А и разбираш много за един човек по нещата, които харесва.

---

Хората, които тихо и кротко променят средата, в която живеят, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/rayna-dimitrova-za-nadezhdata-bez-osnovanie/

Било добра поличба да кръстиш детето си на Райна, съпругата на попа на съседното село. Двамата нямали деца, но тя отгледала много чужди, на още повече помагала през целия си живот – така майките започнали да дават името ѝ на дъщерите си. На попадийката била наречена и баба ѝ.

Райна Димитрова е кръстена на доброто.

Родена е в Стара Загора, като дете живее пет години в Прага, по-късно учи изкуства, комуникации и култура в Ница, Франция, завършва тринационална магистратура, разпределена между Германия, Франция и България. После се завръща в Стара Загора. 

Райна описва себе си като пътешественичка между езици и култури. Тя е създателката на „Книжарница в куфар“ – една инициатива, която отдавна не се побира в картонения стар куфар бижу, в който винаги има подбрани книги и билети за независимо кино. През годините книжарницата е организирала срещи и литературни четения на различни места. Този тип четения започват като „Поезия без предупреждение“ – Райна заедно със Златина Желева създават на улицата минидом – с килим, лампи, кресла, който съществува няколко часа. Подобен тип намеси в градска среда достигат до хора, които непланирано се оказват на мястото на събитието. Присъединяват се с притеснено любопитство. И се оказват емоционално въвлечени. Точно благодарение на обществената енергия успяват да „спасят“ и централно градско пространство, което иначе стои неизползвано и покрито със строителни отпадъци.

Със своята дейност Райна Димитрова е в основата на присъствието на няколко кинофестивала в своя град (за настоящата година – MENAR Filmfest, Master of Art и „Киномания“), тя е човекът, който се грижи независимо кино да се излъчва в Хасково, Русе, Смолян, Шумен, Варна, Бургас (и не, това съвсем не са всички места).

Участва и във „Философски закуски за деца“ – инициатива, в която деца беседват в приятелска атмосфера върху големите житейски въпроси. 

В последните няколко години Райна е част от единомишлениците, които стопанисват Къщата на архитекта – независимо арт пространство в красива къща от началото на XX век, създадена и обитавана от арх. Димов и семейството му. В Къщата на архитекта се организират различни срещи и пърформанси. Или – както ненатрапчиво се изразява тя, имам ключ за къщата, но истинската стопанка е Боряна Каниду (психоложка по образование, салонна управителка на Старозагорската опера и спасителка на стари сгради с „бръчки и белези от миналото“ – Бръшляновата къща и Къщата на архитекта).

---

Как се спасява част от улица?

Моето участие е една брънка от всичко. Тук, в самия център на Стара Загора, има пространство, където се е намирала Общината, но и Ритуалната зала, в която много хора са се женили, погребалното бюро също е било там. Сградата беше много стара и опасна, така че преди години беше взето решение да бъде премахната. Оттогава нищо не се случваше на това незастроено петно; разбира се, паралелно вървяха конкурси, имаше най-разнообразни идеи за какво да се използва. После излезе предложение това място да бъде паркинг.

Един ден ми хрумна да направим там четене на открито, за да привлечем вниманието на хората към пространството. С актьорите от Драматичен театър „Гео Милев“ декорирахме, сложихме килим, от съседните магазинчета ни дадоха ток, цветя. Хората бяха озадачени, проявиха любопитство, но и плахо пристъпваха, като че ли не бяха сигурни дали имат правото да присъстват. Беше любопитен експеримент.

Тогава ми се избистри идеята, че такъв тип събития са добри и за улиците, и за хората. Постнах снимка от тогавашното състояние в социалните мрежи и просто поставих въпроса: паркинг или поезия. Това провокира толкова много разговори, че се събрахме една група хора с гражданска енергия и желание за доброволен труд, които искахме мястото да е красиво. И просто се преборихме да бъде такова, докато предстои да се решава съдбата му. Нашата намеса е временно решение за това пространство – ще трае, докато текат конкурси как да бъде развито. 

Ние разчистихме. С групата „С любов за Стара Загора“ сложихме настилка от павета и малки тухлички, останали от ремонтите на съседни улици, насадихме цветя, един човек направи капково напояване, една фирма дари пейки, направени от габиони.

Тук често страдаме от безучастност и все ни се струва, че някой друг трябва да направи нещо или че не е позволено нещо да бъде подобрено.

И разбира се, в някакъв план е така. Но ако всеки от нас допринесе по малко, светът започва да изглежда по много различен начин.

Как се създава общност в средно голям български град? Не като механизъм, а като основание?

Да, това е от нещата, които не би трябвало да се случват по точна рецепта. Според мен в голям град би било дори по-трудно. Мисля, че общностите имат нужда от център – идея, човек, отношение. Нещо. Нещо, което да държи цялото.

Живяла сте в различни градове по света. Какво Ви дадоха? И споделяте ли усещането, че у нас има една обществена инерция да стигматизираме различното, различията?

Едно от най-интересните места, на които съм живяла, е Франкфурт на Одер. Градът е граничен и е разделен между Германия и Полша, когато реката става граница. Нашият университет (Европейски университет „Виадрина“ – б.а.) е един от най-старите в Европа и половината му сгради бяха в Германия, другата половина – в Полша. Ние по цял ден циркулирахме между двете държави и виждах как например студентите от Мексико трябваше всеки семестър да си подновяват паспортите, защото не им оставаше място за печати. България точно беше влязла в Европейския съюз, което много улесни живота ни, ние минавахме – изумително за мен тогава! – само с лична карта и вече имахме право на стипендии. Животът ни стана равнопоставен с този на останалите студенти от европейски страни. Това е нещо, което в момента доста хора приемат за даденост, и аз много се радвам, че не им се е налагало да познават другото.

Където и да съм била, винаги ме е вълнувало как живеят местните. Мисля, че в България по различни причини сме по-склонни да делим хората на наши и чужди. Като белег на една по-традиционна култура.

Но всяка частица опознаване на другия го прави по-свой, по-приемлив. А за нашето общество това е много важно.

В големите световни градове, разбира се, е невъзможно, там ритъмът е толкова бърз, че традиционните правила не важат.

Какъв свят искате да остане за дъщеря Ви Фрида? 

Напоследък съм все по-притеснена в какъв свят я оставям, и не знам как да се справя с тази тревога. Не ми харесва локалният контекст, нито глобалният ми носи някаква надежда. Може и това да е част от фокуса, който все повече е върху проблемите, а новините ни са като черна хроника и изглежда, сякаш нищо добро не ни чака. Само че аз не съм сигурна дали наистина е така. 

Ето, филмите, които напоследък пускам по фестивалите. Те ми носят толкова много надежда, защото разказват историите на хора, които правят своите малки промени ежедневно – с постоянство и понякога дори с обреченост, която обаче не ги отчайва. И носи, както казва Тео Янсен във филма за себе си, „надежда без основание“. С това искам да е пълен светът за децата ни – с надежда без основание.

Какво учите от дъщеря си?

От Фрида в различните периоди съм научавала различни неща. Но мисля, че най-много ми се иска да запомня умението да се изненадваш. Да виждаш нови неща. Струва ми се, че това губим някъде по пътя, когато започва да ни се струва, че всичко ни е ясно.

Имате мечта да отворите кино?

Веднъж говорих с една продуцентка, която ми каза, че никой няма политика да развива публика. Казах ѝ, че аз имам такава политика. Но нямам зала.

Когато ми хрумне идея, започвам да говоря за нея – за да я чуя аз самата, но да ме чуят и други хора, понеже близките ми усещат емоцията, която стои зад такава идея, и могат да ми върнат тази искра, да я умножат като огледало. 

С времето вече нямам проблем и нещо да остане само мечта.

Какво Ви дава Къщата на архитекта?

Това място е забележително и с историята си, и със свободата, която носи. Неслучайно е независимо – за да си пази свободата. Във времето сме се свързали няколко човека в симбиоза – за да го има точно такова и по този начин. Там се помещава „Книжарница в куфар“. Но основната магия носи Боряна Каниду, която, щом мине с дългата си пола през двора и етажите, преподрежда пространството по нов начин. Имам усещането, че тя носи духа на къщата, а останалите само го пазим.

Кои са любимите места за въображението Ви?

Морето. Най-комфортно се чувства въображението ми в онези часове, когато не е слънчево, а сивее и морето и небето се сливат. Това ми носи усещането за безкрай.

Книгите. Обичам човешки разказани истории, с пълнокръвни герои. Да могат да грешат, да те ядосват понякога, да не са идеални, да вземат грешни решения, да съжаляват и да надделява човечността.

Воля или ентусиазъм?

Веднага ми се иска да кажа: и постоянство. Защото ми се струва, че това е най-отличителното за нещата, които правя. Да продължавам да ги правя. Тук не става дума да не можеш да се отказваш или всичко да е на всяка цена, просто с малки стъпки да вървиш по пътя, който си избрал.

Волята сякаш носи една категоричност, докато ентусиазмът е като мечтата. Вероятно той е по-присъщ на младостта, на миговете, когато сме по-незрели. И със сигурност в някои моменти едното върши повече работа от другото. Така че, дай боже, да не си забраняваме нито едното, нито другото.

Говорите с езика на сърцето. Какви – определено не питам кои – други езици говорите?

Аз имам лекотата, няма да го нарека дарба, да научавам лесно езици. В комуникация, в общуване с хора, с които имам нещо да си кажа – ето така уча. Имам спомен, че по тази причина моят английски е смесица от всички, с които съм говорила – с англичани, американци, аржентинци, хора от ЮАР. Един микс от думи и начин на говорене и просто никой не може да разбере откъде идвам, заради това смесване на спецификите на местната реч.

Заобиколена съм от светли хора.

Мислите ни говорят на общочовешки език. Езикът няма никакво значение, ако искаш да се разбереш с някого. Ако се срещаш с хора, с които искаш нещо да обмениш, голяма част от комуникацията не е през думите.