Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/koi-sa-nay-vajnite-problemi-za-amerikantsite-v-izbornata-godina-chast-2/

<< Към първа част

Имигранти, които ядат кучета и котки. Ако преди два месеца, когато излезе първата част на този анализ, някой можеше да предскаже как ще започнем втората… вероятно щях да му повярвам, защото все пак е изборна година, а никой не прави по-добро изборно шоу от САЩ. 

„В Спрингфийлд [Охайо – б.а.] ядат кучетата. Хората, които са дошли там, ядат котките. Ядат – ядат домашните любимци на хората, които живеят там“, заяви по време на вторите кандидатпрезидентски дебати бившият президент Доналд Тръмп. И това бързо се превърна в меме.

Майк Деуайн, републиканският губернатор на щата Охайо, заяви по време на пресконференция, че „имигрантите от Хаити, които са тук, ако говорите с представители на местната власт, ако питате хората, те също се справят добре. Ходят на работа. Някои от тях не говорят английски, имаме известни проблеми по отношение на здравеопазването, но много от тях полагат усилия да се осигурят и да получат достъп до здравни услуги“. Деуайн отчита, че са възможни проблеми, когато голям брой хора се преместят от друга държава, където здравеопазването е на много по-ниско ниво, но набляга на „възможността“ за възникване на такива проблеми. В рамките на обръщение към общността властите в Спрингфийлд заявиха, че не са открили никакви доказателства за вреди, нанесени на животни от страна на имигрантите. Слуховете са тръгнали от история отпреди месец, извън Спрингфийлд, с извършител, който вече е арестуван.

„Подобни слухове отвличат вниманието от реалните проблеми, като тези с липсата на жилища, ресурси в училищата и издъхващата здравна система“, каза кметът на града Роб Рю. 

Страшните мигранти или добрата стара дезинформация? 

Изказванията на местните власти не попречиха нито на Тръмп, нито на неговия кандидат за вицепрезидент Джей Ди Ванс да повторят опорката в ефир пред милиони. Ванс заяви, че градската управа няма как да знае за какво става въпрос, защото не е „на терен“, и че самият той е получил множество сигнали от избиратели за гъски, които са улавяни в езерата, за да бъдат колени, както и за изядени домашни любимци. 

Въпреки изобилието от медийно отразяване на историята през последните дни Ванс обвини медиите, че не говорят за проблема. Тези твърдения той направи пред журналистката от CNN Кейтлан Колинс, която в отговор го попита: „Ако някой ви се обади и ви каже, че е видял Голямата стъпка, това не значи, че е видял Голямата стъпка. Имате отговорност като кандидат, както и бившият президент, да не разпространявате невярна информация, нали?“

Източникът на въпросната информация е обичайната изолирана екосистема от алт-райт и консервативно манипулирано съдържание. Разследване на Daily Dot разкрива първоизточника: ареста на Алекис Телия Ферел, живееща в град Кантън, Охайо, която „смачква главата на котката си и я изяжда пред очите на множество свидетели в жилищен квартал“ на 16 август. Ферел е регистрирана гласоподавателка в Охайо от шест години насам и няма никакви данни да е от Хаити. 

Базираният в Малайзия коментатор Майлс Ченг разпространява полицейски записи от ареста сред своите милион последователи в X. „Наркотици?“ пита неизвестен потребител? „По-лошо. Хаитянци“, отговаря Ченг от своя виртуален „терен“. Напълно безпочвената информация се разпространява мълниеносно в социалната мрежа (откакто Х бе придобит от Илън Мъск, манипулативно съдържание от всякакъв вид циркулира почти безпрепятствено). „Тази да не е от Хаити? Те правят така тука“, пише друг анонимен потребител. „Чувам такива истории за кучета и котки, които ги ядат нелегалните.“ Подобни безпочвени твърдения се споделят от множество алтернативни и десни инфлуенсъри, като Чарли Кърк. Сред тях е и снимка на мигрант, държащ гъска, а фотографията всъщност е направена в град Калъмбъс, Охайо. 

Въпреки че полицията в Спрингфийлд излезе с официална позиция, че не е получавала никакви сигнали за изчезнали животни, както и че в други форуми като Reddit потребители и местни не сигнализират за подобни случаи, невярната информация паразитира върху адаптирането на новодoшлите мигранти от Хаити – между 15 000 и 20 000 в град с население от 60 000 души. 

Добре познати теми 

Имиграцията е сред основните проблеми, които вълнуват американците. Колко зависи от това за кого гласуват и какви медии четат и гледат? Пресни данни от 9 септември 2024 г. поставят икономиката на първо място както за демократите, така и за републиканците. Оттук нататък обаче картината се променя. Ако имиграцията е на второ място за републиканците, следвана от престъпността и външната политика, то за демократите най-важните проблеми след икономиката са здравеопазването и назначенията във Върховния съд. 

От януари насам „престъпленията на мигрантите“ са основна тема на коментаторските сегменти в консервативната Fox News. „Мигрантите престъпници убиват американците“, „Президентът Джо Байдън е инструмент за убийства“, „ВЪЛНА ОТ МИГРАНТИ ПРЕСТЪПНИЦИ ЗАЛИВА АМЕРИКА“ – това са стандартни заглавия в делнична вечер. 

Обсебеността от мигрантите престъпници не е нещо ново. Tя е сред основните опорни точки на алтернативните медии в САЩ, както и на дясната Fox News, а още по време на първата си президентска кампания през 2016 г. Доналд Тръмп заяви, че „Мексико изпраща убийци и изнасилвачи“ в страната. Таблоиди като New York Post генерират съдържание, подобно на българските ПИК и БЛИЦ, залагайки на криминални хроники и сензационни заглавия с непропорционално отразяване на инциденти и престъпления, извършени от цветнокожи и имигранти. Множество експерти, от учени до журналисти, посочват, че крайнодясната медийна екосистема функционира като изолиран балон, в който събития се навързват в алтернативна реалност с помощта на манипулация и невярна информация. 

Затова няма никакво значение, че според статистиката престъпленията срещу собствеността (кражби, палежи, обири) са много по-чести от престъпленията срещу личността (убийства, изнасилвания). Нито че честотата на престъпленията като цяло е спаднала драстично от 90-те години насам. Нито че за имигрантите е много по-малко вероятно да извършат престъпление в сравнение с родените в САЩ. Защото тук не става въпрос за факти и данни, а за история, стара като света: „те“ – различните, неудобните, цветнокожите – идват, пазете се. И ако през първите десетилетия от създаването на САЩ на мушка са били католиците, след това източноевропейците, после китайците и японците и т.н., то днес е ред на хаитяните. 

Здравеопазването: идея за план 

По време на дебата във вторник бившият президент Тръмп отново се закани да отмени и замени Закона за защита на пациентите и достъп до здравеопазване, познат като Obamacare. В рамките на изключително сложната система на здравеопазване в САЩ законът цели да предостави достъпно осигуряване на възможно най-много американци. За да се изговорят всички детайли, плюсове и минуси около него, няма да стигнат и два пълни материала. Но според независими експерти на този етап плюсовете са повече от минусите, поне за средностатистическите американци. Важно е също да се каже, че законът е обект на ежегодни промени и допълнения. 

Попитан с какво ще замени закона, който дава на хиляди американци достъп до осигуряване, Тръмп отговори, че има идея за план. По време на първия си мандат бившият президент не успя нито да предложи конструктивни промени в законодателството, нито да го отмени въпреки няколкото си опита. В междинните избори през 2018 г. демократите поставиха здравеопазването в центъра на кампанията и така си върнаха контрола над Камарата на представителите. През 2019 г. Тръмп се закани, че ако спечели изборите, ще разкрие план, който „направо ще отвее Obamacare“. Преди да изгуби изборите през 2020 г., каза, че „след две седмици одобряваме план за здравеопазване, пълен и завършен план за здравно осигуряване“. 

САЩ харчи около 18% от БВП за здравеопазване, но американците умират по-млади и боледуват повече от граждани на други страни със сходни доходи и стандарт на живот. Освен това САЩ е страната с най-висок процент на починали по предотвратими причини. Страната е единствената сред развитите, която няма изградена система за универсално здравно осигуряване. 

В допълнение на тези черни статистики са най-ниска очаквана продължителност на живота при раждане в сравнение с повечето развити страни, най-голям дял хора с множество хронични заболявания, процент на затлъстяване двойно над средните стойности на ОИСР, най-висока смъртност при родилки и новородени отново в сравнителен план, както и значителна честота на самоубийствата. Дали предложенията на Камала Харис за подобряване на Obamacare ще подобрят тези стойности, няма как да знаем – мерките могат да се оценят само след като се приложат. 

Независимо от партийната принадлежност американците подкрепят мерки, вече предложени от Харис, като замразяването на цените на инсулина. Това продължава опитите на администрацията на Джо Байдън за сваляне на цените на ключови животоспасяващи лекарства. Концепциите за план, от друга страна, си остават просто липса на решение за много сериозни проблеми.

Външна политика 

Няколко часа след дебата Тръмп обяви, че според всички проучвания той е спечелил. Статистическите въпросници, които разчитат на представителна и методологически точна извадка, обаче сочат, че победителят е Харис. Данните, цитирани от Тръмп, са от въпросници онлайн, които позволяват на неограничен брой потребители да кликват и отговарят, независимо на каква възраст са и къде живеят. След дебата Харис води пред Тръмп с около 5%. 

До ноември обаче има още много време поне ако го измерваме в предизборни дни. Двата външнополитически конфликта – в Палестина и руската инвазия в Украйна – нямат потенциал да решат изборите, но със сигурност могат да им повлияят, особено ако има ключово развитие в една или друга посока. Други важни елементи са външната политика спрямо Китай и бедственото изтегляне от Афганистан; тук можем да причислим и имиграцията, доколкото двустранните отношения със страните от Латинска Америка могат да влияят.

Политиката на Тръмп в тази област не се различава от първия му мандат: опасна игра с диктатори, славословене на авторитарни лидери като Виктор Орбан, изолационизъм и враждебност спрямо Китай и латиноамериканските имигранти – републиканският слон има какво да изпочупи в стъкларския магазин на света, много по-крехък, отколкото в периода 2016 – 2020 г. Тръмп се закани, че ще прекрати войната в Украйна, още преди да встъпи в длъжност. Но и тук, както в случая със здравеопазването, не са ясни конкретните мерки, които той смята да предприеме. 

Харис напомни на гласоподавателите, че митата на Тръмп им струват скъпо – както финансово, така и по отношение на сигурността (администрацията на Байдън запази митата на Тръмп, а Харис също подкрепя определени мита като икономическа мярка). Предателство спрямо Украйна би означавало оттегляне от основни разбирания за суверенитет и териториална цялост, на които е изграден светът след Втората световна война. И това предателство може да има катастрофални последствия. В една от най-умелите си реплики Харис се обърна директно към огромната полска диаспора в щата Пенсилвания (където се намира Филаделфия, градът на провеждане на дебата): „Защо не кажеш на 800-те хиляди американци от полски произход тук, в Пенсилвания, колко бързо ще се предадеш в името на това да те покровителстват, и как, мислиш, би изглеждало едно приятелство с диктатор, който ще те изяде за закуска?“

Войната в Газа не беше основна тема по време на дебатите. Както и с Украйна, Тръмп се закани да реши конфликта бързо, без обаче да обясни как. Бившият президент избегна въпрос как би преговарял с премиера на Израел Бенямин Нетаняху и с „Хамас“, за да се стигне до прекратяване на огъня и на избиването на цивилни, както и до освобождаване на израелските заложници. Тръмп е отявлен поддръжник на Нетаняху. Камала Харис подчерта подкрепата на САЩ за Израел, но и каза, че създаването на независима палестинска държава (т.нар. двустранно решение) е надежден път към сигурност. Откритата ѝ заявка, че войната трябва да приключи, може да се интерпретира негативно в Израел. 

Ден след дебата Тръмп заяви, че повече няма да участва в дебати, както и че дебатът е бил нагласен в полза на Харис, макар да го е спечелил според всички анкети и да се е справил добре. Какво друго всъщност остава да се каже? Дебатът приключи, но борбата тепърва предстои. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/golemiyat-vzriv-i-korabut-na-tezey/

Българската политика не е заразена от вируса на разцеплението, а от трансформация и макар процесът да започна от най-старите партии на статуквото БСП и ДПС, ще засегне всички политически сили – до една. Факторите за този рестарт се натрупваха: политическата криза, войната в Украйна, демографската криза и смяната на поколенията. Средата се променяше, променяха се и избирателите, но политиците на върха, вкопчени в своите тронове, изглеждаха непоклатими.

До днес. 

Снимката

На пръв поглед изглежда като преконфигуриране на политическото пространство, но всъщност са процеси на разруха. Изхвърлянето на Корнелия Нинова като партиен лидер, така както самата тя изхвърли мнозина свои противници от партията, е само епизод от сериала „Носферату“ на „Позитано“ 20. БСП успя да се превърне в кавър на „Възраждане“, а съюзяването с бивши функционери, приети отново във VIP каютите на кораба майка, ще увеличи единствено битката за по-добрите места на горната палуба. 

БСП има опит с вътрешнопартийните преврати. Така беше свален Тодор Живков, впоследствие Жан Виденов – след един денонощен инфарктен конгрес на БСП. А Корнелия Нинова направо беше изхвърлена от партията без шанс за завръщане, което потвърди и съдът. Дали това отваря път за коалиция с ГЕРБ, след като Нинова винаги е поддържала ролята на БСП като опозиция? Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов пръв обяви евентуална коалиция след 27 октомври.

Естествените партньори са тези, които бяхме в „сглобката“ [ГЕРБ, ПП–ДБ и ДПС – б.а.], плюс БСП и ИТН.

Временният председател на БСП Атанас Зафиров се измъкна от категоричен отговор – „ние в този пазарлък не участваме“, „имаме си колективни органи“ и т.н. Само преди три месеца беше казал, че БСП няма да участва в кабинет с ГЕРБ–СДС и ДПС „под никаква форма“.

Никой от ДПС-тата не коментира „естествените партньори“ – нито от фракцията на естествения партньор Пеевски, нито от „автентичното“ ДПС, скупчено около почетния председател Доган. Но вече е ясно как двете части ще се явят на избори – „ДПС – Ново начало“ (Пеевски) и „Алианс за права и свободи“ (Доган). 

„Наблюдаваме агонията на динозаврите.“ Така социоложката Боряна Димитрова от „Алфа Рисърч“ определи по БНР случващото се в БСП и ДПС.

Това са единствените две партии, които присъстват в българския парламент от началото на Прехода. Сега наблюдаваме разпада на един модел, който специално за ДПС, а и в много моменти от историята на БСП беше антидемократичен и авторитарен, оплетен в доста икономически обвързаности.

Корабът

В класическия философски парадокс за кораба на Тезей се поставя въпросът дали един обект остава същият, ако всички негови части постепенно се заменят. Ще бъде ли пак същият кораб, ако оригиналните дъски до една бъдат подменени поетапно, докато той все още плава, пита Плутарх. Тоест парадоксът подсказва, че системата се самовзривява, когато промените в нейните части станат толкова значителни, че нарушат основната ѝ идентичност.

Най-старите системни партии – БСП и ДПС – се срутиха,  защото отдавна са изгубили връзка със своята изначална мисия/кауза, в политическата история те ще бъдат запомнени като „майка“ и „баща“ на клептократичния модел, надграден  от ГЕРБ. Лявото не е идентификация за БСП, нито либерализмът за ДПС, чиято авторитарна конструкция е несъвместима с въпросната политическа философия с основна цел свободата. 

Социалният популизъм на БСП вече трудно прилъгва избиратели, освен носталгиците по социализма, а и те намаляват. Докато управляваше, партията следваше не принципите и целите на истинската лява политика, а на обогатяване на елита си и на олигархичните си структури. Този модел е до голяма степен наследен от БКП, управлявала еднопартийната система с авторитарен режим, обслужвайки комунистическата върхушка. Голямото неравенство в България, за което толкова много обичат да говорят политиците от „Позитано“ 20, е резултат от модела на Прехода, зададен от функционери на същата тази партия и от неолибералните политики, които прегърна. Тези „другари“ заедно с високопоставени служители на ДС имаха достъп до вътрешна информация, връзки и ресурси, които им позволиха да сключат съмнителни сделки, придобивайки държавни активи на много ниски цени.

Принос за този модел има и ДПС с ролята си на „балансьор“ между различните кланове и проводник на интересите на групировки, създадени от хора на бившите служби. И ако ДПС случи на избиратели, които не се разбягаха поради спойката на етноса, при БСП отливът беше на вълни и те се отдръпваха след всяко управление на т.нар. социалисти. 

Първата беше след националната катастрофа 1996–1997 г., когато фалираха 16 банки, бюджетът претърпя осем актуализации за две години, а хиперинфлацията доведе до масово обедняване и икономически колапс. Следващата беше след Тройната коалиция, когато се роди ГЕРБ и БСП никога не се върна на власт освен с отделни министри. През този период БСП се превърна в националпопулистка и консервативна политическа сила, радикализира проруската си ориентация, а резултатът е, че разпадът ще продължи до пълното ѝ маргинализиране. 

Такъв край очаква и ДПС, макар и не толкова бързо. Скоростта зависи от готовността на останалите политически сили да преодолеят предубежденията си за представители в листите на други етноси, различни от българския. Докато този вот остава сравнително монолитен, той ще гарантира политическо представителство за клановете, които ДПС представлява, не за избирателите, които нямат илюзии за порциите, раздавани на техен гръб. Но всесилното и мълчаливо ДПС, което познаваме, приключи. 

Капанът на тази амбивалентност, каквато представляват интересите на управляващите кланове и партийната идеология, щракна и за БСП, и за ДПС. Партии, управлявани от милионери, които биват избирани от бедняци. 

Първите преяли с власт се пръснаха.

Последствията

Разрухата в двете системни партии ще прекрои възможните коалиции. Отношението към ДПС 1 и ДПС 2 има потенциала да се превърне в червена линия за политическите сили. Ако и двете фракции на ДПС получат парламентарно представителство – напълно възможно при ниска избирателна активност, – всяка от тях би участвала в различни управленски сдружения. Например ИТН може да се комбинира с „Ново начало“, но не и с „Алианс за права и свободи“, а БСП и широката ѝ коалиция вероятно биха избрали „автентичността“. ПП–ДБ декларират неколкократно, че ще разграждат модела „Пеевски“, макар да бяха го привлекли като партньор в конституционно (и не само) мнозинство. 

Кого ще предпочете ГЕРБ, чиито политици са така предпазливи (както и всички останали впрочем) за конфликта в Движението за права и свободи? Несъмнено Борисов ще изчака, макар че развръзката едва ли ще настъпи с изборите, а с предстоящия избор на главен прокурор, който Висшият съдебен съвет възнамерява да направи на 16 януари. Не е имало избор на главен прокурор, чието име да не е известно най-напред в един тесен политически кръг. Изборът на Никола Филчев е бил „мотивиран“ от председателя на 38-мия парламент Йордан Соколов, което потвърждава преди години по bTV председателката на Съюза на съдиите Нели Куцкова. 

За избора на настоящия [към 2006 г. – б.р.] главен прокурор Никола Филчев имаше политически натиск върху някои от членовете на Висшия съдебен съвет.

Следващият главен прокурор Борис Велчев се издигна на поста, след като бе съветник на президента Георги Първанов. За Сотир Цацаров паметна ще остане фразата на един бивш вече градски прокурор към Бойко Борисов: „Не ми се подсмихвай, ти си го избра!“ Иван Гешев, някога наблюдаващ прокурор на делото КТБ, се издигна до главен, след като така и не разпозна Пеевски в документите за фалита на четвъртата по големина банка в България.

Разпадът в ДПС и БСП прави непредсказуеми резултатите от изборите на членове на ВСС от парламентарната квота, за да може нов ВСС да определи следващия главен прокурор. В края на юли Народното събрание удължи на 6 месеца срока, в който парламентът и органите на съдебната власт започват процедура за нов избор на членове на ВСС. Този срок изтича в края на януари. А според хронограмата на кадровиците на съдебната власт окончателният избор на нов главен прокурор трябва да е на 16 януари. Юристи отчитат, че шансовете да бъде спряна процедурата са нищожни. 

Бързат клановете, бърза Борисов, бърза Пеевски. Колко му е в мътната вода на блатото да се улови един нов филчеввелчевцацаровгешев. 

Скоро нищо няма да е същото. Идва времето и на ГЕРБ.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/putevoditel-za-letniya-politicheski-haos-v-usa/

Лош месец за американската демокрация, но добър месец в историята на меметата – така обобщиха този юли потребителите в социалните мрежи в САЩ. За по-малко от 30 дни бяхме свидетели на редица събития: един от най-странните кандидатпрезидентски дебати от доста време насам (което само по себе си е постижение); две противоречиви решения на Върховния съд, които имат потенциала да променят страната из основи; един неуспешен атентат срещу кандидат-президента Доналд Тръмп; оттеглянето на кандидата на демократите и настоящ президент Джо Байдън от надпреварата… 

Преподаватели по история от различни престижни университети се пошегуваха в X (Туитър), че ще трябва да печатат нови конспекти: история на САЩ, 2024 – 2024 г. И въпреки че последният текст в рубриката ни преди ваканцията на „Тоест“ трябваше да бъде продължение на темата за най-важните проблеми за американските избиратели, изминалите четири седмици бяха така наситени със събития, че няма как да не им обърнем внимание. И така, представяме на развълнувания читател пътеводителя на летния политически хаос в САЩ. 

Катастрофалният дебат 

Миналия месец споменахме, че дебатите не заслужават кой знае какво внимание, защото не променят мнението на твърдия електорат и към настоящия момент са по-скоро ритуал, отколкото сериозна политическа дискусия. 

Е, скъпи читатели, дори и най-добрите грешат. 

Според някои изследователи съвременната американска политика преживява период на втвърдяване. Това означава, че и двете партии имат твърд електорат, който трудно би могъл да промени мнението си и който гласува по-скоро по идеологически съображения, отколкото след рационална преценка на конкретни политики.

Тази теория може да бъде възможно обяснение защо присъдата срещу Доналд Тръмп не повлия на мнението на неговия електорат например. Затова мнозинството специалисти смятат, че в подобна среда дебатите нямат особено значение, защото повечето гласоподаватели вече са взели решение кого ще подкрепят. Е, това може да е истина в повечето случаи. В края на юни историята показа, че един дебат може да обърне посоката на цяла партия и в крайна сметка да завърши с нов кандидат-президент. 

След изключително слабото представяне на настоящия президент Джоузеф Байдън, опасенията за възрастта му и способността му да осигури победа на демократите през ноември се превърнаха в тема от първостепенно значение. Въпреки че Джо Байдън има с какво да се похвали за четиригодишния си мандат, все по-видимите затруднения поради възрастта му бяха повод за дискусия още преди да обяви кандидатурата си, и се превърнаха в основна мишена за атаки от страна на републиканците.

През 2020 г. Байдън се кандидатира с аргумента, че е „президент – мост“ между ерата на Тръмп и бъдещето. Четири години по-късно обаче се оказва, че американците са принудени да избират между двама кандидати от миналото, макар и само единият да иска да върне държавата обратно там (макар и неясно точно в кой период).

И ако всички са свикнали с арогантността, с която Тръмп демонстрира некомпетентност, и така или иначе никой не очаква напълно кохерентно поведение от него (бившият президент е известен с нелогичните си, непоследователни изказвания, често прескача от тема на тема и рядко отговаря конкретно на зададените му въпроси), то слабото представяне на Джо Байдън, който се оплиташе в собствените си думи, беше кулминацията на серия подобни публични издънки, включително и падания, в допълнение на общия вид, издаващ физическа слабост. 

„Политико“ основателно нарече дебата „най-слабия в историята на САЩ“. И въпреки че „хвърлянето на кал“ е традиция за страната (терминът влиза в речниците след изборите през 1828 г., когато и двамата кандидати инвестират доста усилия да се плюят взаимно), дебатът на 27 юни 2024 г. е сред малкото събития, за които няма достоен еквивалент в историята. Вероятно един от редките случаи, в които гръмките медийни заглавия са точно намясто. 

Срамна глава в историята на Върховния съд 

Хората с чувство за хумор успяха да намерят механизми за справяне с абсурда на дебата. В един момент кандидатите започнаха да спорят кой е по-добър играч на голф, и ситуацията неудобно напомняше на спор на двама възрастни мъже пред входа в късен летен следобед, отколкото на сериозен дебат между кандидати за държавен глава на една от най-важните държави в света. Последните решения на Върховния съд на САЩ обаче са трудни за преглъщане дори с добър запас от оптимизъм и шеги. 

Решението „Грантс Пас срещу Джонсън“ (Grants Pass v. Johnson) беше произнесено в рамките на едно от най-важните дела за правата на бездомните в историята на САЩ. Върховният съд постанови, че Осмата поправка, забраняваща произволни арести, жестоки глоби и гаранции, не може да се използва като аргумент в случаи, в които бездомниците са третирани от местните власти като престъпници.

Това означава, че бездомниците могат да бъдат арестувани и глобявани заради факта, че са бездомни и например спят на улицата – макар да няма къде другаде да отидат. Стратегиите за справяне с бездомните остават в ръцете на съответните населени места, но вече е много по-лесно за граждани и организации да съдят градската управа с аргумента, че бездомните замърсяват или вдигат шум. 

Ако „Грантс Пас“ все пак оставя някаква надежда, че прилагането на закона зависи от местните власти и вероятно много малко бездомни ще бъдат де факто арестувани само заради това, че са бездомни, то решението „Тръмп срещу САЩ“ (Trump v. United States) със сигурност ще остане в историята като едно от най-мрачните на председателствания от Джон Робъртс съд и ще бъде цитирано наравно с други срамни решения през годините, много от които отдавна са отхвърлени (например узаконяващите робството на практика). Според решението президентите имат почти пълен наказателен имунитет за официалните си действия. Казано на прост език, президентът е над закона в повечето случаи, а доказването на вина в останалите става изключително трудно, защото трябва да се докаже намерение. 

Последното срамно решение от гледна точка на историята е „Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ (Loper Bright Enterprises v. Raimondo). То не дава повече власт на президента, а на съдилищата – и то власт, която надхвърля тази на експертите, вземащи решения по редица важни въпроси – от това какви вещества могат да съдържат храните и какви да бъдат регулациите за стоки, произведени в САЩ, до мерките за справянето с климатичните промени. 

„Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ бетонира властта на съдилищата над федералните регулаторни органи. Свидетели сме на радикално пренареждане на разделението на властите в САЩ и прехвърляне на властта към хора, които не са избирани, включително на правомощията, които избраният от гражданите Конгрес е дал на изпълнителната власт“, пише Иън Милхайзър, старши кореспондент и експерт в областта на Върховния съд.

С други думи, ако се стигне до съдебен процес, решението дали дадено вещество е лекарство, или хранителна добавка, в крайна сметка ще се вземе не от федералната агенция, в която работят експерти със съответните познания, а от съдията, който разглежда делото. Дали съдиите имат подобни познания, стана ясно мигновено и нагледно: Върховният съд трябваше да коригира свое решение, в което съдия Нийл Горсъч системно бърка азотните оксиди, допринасящи за парниковия ефект, с диазотен оксид, или райски газ, използван за упояване на пациенти. 

Покушението срещу Тръмп 

Идиокрацията* не свършва дотук. На 13 юли в рамките на предизборен митинг е извършен опит за покушение срещу бившия президент Доналд Тръмп, който държи реч. Докато говори по една от основните си теми – нелегалната имиграция като екзистенциална заплаха за американското общество, – някъде около него проехтяват изстрели, след което Тръмп се хваща за дясното ухо и заляга. По-късно в изтекъл разговор описва болката като „ухапване от най-големия комар, който сте виждали“. Тръмп се изправя, заобиколен от агенти на тайните служби, и започва да крещи „Бийте се, бийте се, бийте се!“ с юмрук във въздуха, а фотографът на „Асошиейтед Прес“ Евън Вучи прави една от знаковите снимки в съвременната история. 

Списъкът с опити за покушения срещу президентите на САЩ е достатъчно богат, за да си има собствена страница в Уикипедия. На ужасените европейци, които веднага определиха шокиращото събитие като края на демокрацията в САЩ, можем само да кажем, че за съжаление, това е една съвсем стандартна част от историята на страната, в чийто парламент Капитолия все още стои знак, свидетелстващ, че в зората на историята на страната разгорещените политически спорове са се решавали с юмручни боеве и понякога дори с изстрели. 

Мотивите на стрелеца Томас Матю Крукс остават неясни. Макар преди години да е дарил 15 долара на демократите, Крукс е регистриран републиканец. Впоследствие разследването разкри, че е търсил възможности за атентат не само срещу Тръмп, но и срещу Байдън. Атентатът е извършен с едно от „най-популярните“ оръжия, използвани в масови престрелки. Самите републиканци и оръжейното лоби работят срещу ограничения за свободното закупуване на оръжия, позовавайки се на втората поправка.

Тези нюанси сериозно затрудниха републиканците, които още преди всякаква яснота около опита за покушение обвиниха „радикалното ляво“. Разбира се, веднага след покушението се развиха редица конспиративни теории, включително и че атентатът е нагласен от Тръмп, за да спечели симпатизанти.

Има една българска поговорка, която обобщава ситуацията сравнително добре: „Който сее ветрове, жъне бури“. Насилието на думи, независимо от политическите пристрастия, рано или късно ражда насилие в действие. И колкото и някои републиканци да се опитват да припишат вината за атентата на Джо Байдън, надали има обективен наблюдател, който да отрече насилието, заложено в марката „Тръмп“. И да не се страхува от последствията. 

Оттеглянето на Джо Байдън и новата кандидатура за президент на демократите

Доналд Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-дълбока криза в американското общество – тази на провинцията срещу метрополиса, на необразованите срещу образованите, на бедните срещу богатите, на средната класа срещу безконтролния капитализъм, на различните визии за света и как той трябва да бъде подреден. Всички тези противоречия не са разпределени по партии, а се преплитат в сложни конфигурации и пораждат събития и тенденции, които определят политиката в страната през последните 50 години. 

Независимо какво прави Тръмп – дали ще бъде осъден, или ще изтече запис, в който говори унизително за жените, – култът към личността му е прекалено силен, за да бъде критикуван от съпартийците и симпатизантите си, без значение колко ги отвращава в действителност (настоящият му кандидат-вицепрезидент Джей Ди Ванс го сравнява с Хитлер). Всяко действие и всеки коментар на бившия президент, независимо колко е скандален и в противовес на ценностите, уж изповядвани от партията му, бива извъртан не само от неговите поддръжници, но и от консервативната медийна машина, която на този етап представлява съвсем отделна екосистема и алтернативна реалност. Това се дължи не толкова на качествата на Доналд Тръмп, колкото на онова, което символизира – недоверие в институциите и медиите, както и силна антипатия към политическия елит в страната.

Джо Байдън обаче няма тази привилегия. След катастрофалното му представяне по време на дебата, критиката сред демократите прерасна от притеснена дискусия за възрастта и издръжливостта му в публични призиви той да се оттегли от надпреварата и да даде път на по-млад кандидат с по-голям шанс да спечели изборите. Цялата кампания на републиканците така или иначе бе насочена именно в тази посока: обрисуване на Байдън като възрастен и физически негоден за изпълнението на длъжността си кандидат.

На 21 юли, след продължителни дискусии и противоречиви изказвания в медиите и с оглед на данните за предизборните нагласи, които показваха преимущество на Тръмп след дебата, Джоузеф Байдън обяви, че се оттегля от надпреварата, и публично застана зад номинацията на вицепрезидентката си Камала Харис. Така Доналд Тръмп стана най-възрастният кандидат-президент в историята на САЩ. Дали стратезите му ще успеят да се измъкнат от капана, който сами си поставиха, надали има значение – твърдият електорат на Тръмп е свикнал да съществува в очевидни противоречия. Но този ход може да повлияе на избирателите, които все още не са решили кой кандидат ще подкрепят. 

„Има място и време за нови гласове, свежи гласове, по-млади гласове. И това време е сега“, заяви Байдън в реч от Овалния кабинет няколко дни по-късно. Стратегията със сигурност отразява очакванията на повечето хора – мнозинството от американските избиратели подкрепят ограничения във възрастта и мандатите на държавните служители. Процентът е дори по-висок сред привържениците на републиканците, отколкото сред демократите, и то в не едно и две проучвания. 

Действително решението на Байдън незабавно наля енергия в редиците на демократическата партия: Vote.org, независима платформа за регистриране на гласоподаватели, отчете 700% ръст на новорегистрираните гласоподаватели – 38 500 новорегистрирани, повечето под 35-годишна възраст.

Камала Харис разби досегашните рекорди за фондонабиране, регистрирайки 81 млн. долара от дарения в рамките на 24 часа. Future Forward – най-големият политически комитет на демократическата партия, обяви, че е подсигурил 150 млн. долара за същия период от донори, които досега са се колебали или не са изразявали подкрепа за нито един кандидат. Кандидатурата на Харис активира гласоподаватели, които не са били активни участници в предишни избори или чиято демография е слабо представена, а голям ръст в даренията се наблюдава в решаващи щати, като Тексас и Пенсилвания. 

Какво предстои 

В рамките на броени часове Камала Харис се превърна и в интернет феномен, а маневрите в демократическата партия изместиха Тръмп и новия му кандидат-вицепрезидент от прожекторите на медиите. Ако кампанията дотук е индикатор за ритъм и ако се позоваваме на естественото развитие на американската политика, това няма да продължи дълго и тепърва предстоят изненади. Въпреки че многократно призоваваха за оттеглянето на Джо Байдън, републиканците веднага заведоха дело, че не може средствата, събирани от неговата кампания, да бъдат дарени за кампанията на Харис. Според експерти ходът не почива на солидни правни аргументи, но Тръмп всячески ще се опита да блокира или затрудни кампанията на Харис, така че това е част от цялостната стратегия. 

Прогнозите на повечето проучвания на общественото мнение показват близки проценти на Тръмп и Харис със също толкова близки граници на грешката, в които кандидатите се припокриват. Доколко обаче може да се вярва на проучванията? През 2015 г., когато кампанията беше точно толкова интензивна и непредвидима, никой не успя да предскаже победата на Тръмп. Три месеца са много време в предизборна година. Сред факторите, които задължително трябва да вземем предвид, са действията на Израел в Палестина, развитието на пълномащабната руска инвазия в Украйна, изненадващи вътрешнополитически промени (с надежда да няма повече опити за покушение), както и как двамата кандидати ще водят кампанията си оттук нататък. 

Едно е ясно: изборите през ноември ще са сблъсък не само между миналото на Америка, която трябва да е велика отново по библейски мотив, и бъдещето, което включва преосмисляне на модела на функциониране на страната. Те са и борба между расизма и сексизма и равенството – вицепрезидентът на републиканците смята, че гласът на хората с деца трябва да има повече тежест, и се обяви срещу „бездетните жени с котки“, които „съсипват държавата“; Тръмп каза в реч, че гласоподавателите предпочитат белия мъж пред черния мъж. Харис, която не само че би била първата жена президент в историята на САЩ, но е и дъщеря на индийски емигранти, съвършено представлява другия полюс на двамата републикански кандидати. Харис представя изборите и като сблъсък между свободата и насаждането на омраза: „Ние искаме да забраним оръжията, те искат да забраняват книги“, се казва в първата ѝ изборна реклама. 

Готова ли е обаче страната да стъпи в бъдещето? И колко минало трябва да изтече, с колко хаос, за да се върне САЩ в консенсуса на настоящето – климатът се затопля вследствие на човешката дейност, жените и мъжете са равни, религията няма място в политиката, корпорациите не са хора, държавата не може да абдикира от задълженията си спрямо хората, жените не могат да износват деца насила, обикновените граждани нямат нужда от оръжия… И колко още може да се нажежи дискусията – опонентите да бъдат наричани фашисти или комунисти, а онези, които избират да живеят различно от нас, да бъдат очерняни, – без да се стигне до насилие? 

След горещото лято идва бурна есен. Тогава ще продължи и нашият разказ за Америка. 

* „Идиокрация“ (Idiocracy) е комедия от 2006 г., която представя живота в САЩ през 2505 г. Филмът често се използва като културна препратка и се е превърнал в нарицателно особено напоследък, тъй като някои от сцените в него изглеждат притеснително пророчески от настояща гледна точка. Изпълнението на кечиста Хълк Хоган по време на републиканската конвенция например беше сравнено неколкократно със сцени от комедията. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/sglobka-sreshtu-peevski-skalpel-molya/

Може ли президентът Румен Радев и „Продължаваме промяната“ –„Демократична България“ (ПП–ДБ) да бъдат отново в един лагер четири години след протестите през лятото на 2020-та? Няма вечни врагове – нито пък вечни приятелства, но общият враг е добро начало за „отново“, макар и нетрайно, тъй като е ситуационно. Идеологическите и ценностните различия не са заличени. ПП–ДБ остават поддръжници на европейската политика за подкрепа на Украйна и санкции за Русия, а Радев – на противните позиции. 

В предаването на Веселин Дремджиев тази седмица Ивайло Мирчев от ПП–ДБ поиска Румен Радев да отговори защо Националната служба за охрана пак охранява Пеевски, отказал се от услугите ѝ след десанта на Росенец от екипа на „Да, България“. Също така допусна, че има синхрон между Пеевски, Радев и Борисов по линия на службите и че бързи избори са изгодни за Пеевски заради близостта му с вътрешния министър Калин Стоянов. Но същият този Стоянов де факто е начело на МВР още от кабинета на ПП–ДБ с премиер Николай Денков, а оглавява ГДБОП при друг вътрешен министър от ПП – Бойко Рашков. 

Нима тактически съюзи обаче не са възможни? Например ПП насърчи гласуването за Румен Радев, когато се кандидатира за втори президентски мандат. Независимо че неговите прокремълски пристрастия вече бяха явни, съпредседателят на ПП Кирил Петков излезе с видеообръщение:

За да имаме „Продължаваме промяната“, тази промяна трябваше да започне отнякъде. Човекът, който я започна, се казва Румен Радев. Това беше човекът, който излезе на площада, без да го е страх, и се опълчи срещу всички тези, които крадат от нашата република. Това е човекът, който обедини всички нас и ни даде възможност да повярваме, че промяната е възможна. Заедно с него, в следващите четири години, аз вярвам, че ще направим България да бъде тази, с която всички ние да се гордеем.

Деинсталиране

Доказателства, че е възможно обединение срещу общ враг, може да се намерят и в същите тези протести срещу мафията и задкулисието в политиката, олицетворени с портретите на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, олигарха (от ДПС) Делян Пеевски и тогавашния главен прокурор Иван Гешев. Същият този Гешев няколко години по-късно – през юни 2023 г., беше свален от поста с гласуване във ВСС, президентът бързо подписа указа за освобождаването му, а преди това ГЕРБ и ДПС поискаха оставката му като главен прокурор. На прощаване Гешев ги нарече „политически боклук“, а себе си – „жертва“.

Сега санкционираният за значима корупция от САЩ и Великобритания Пеевски най-вероятно ще сподели съдбата на някогашния си подопечен Гешев, макар и не с бързината, с която беше отстранен главният прокурор. От избухналото до колата му взривно устройство на 1 май м.г. до гласуването във Висшия съдебен съвет изминаха трийсетина дни. За Пеевски ще са необходими повече и едно заседание на Централния съвет на ДПС за начало.

Общ интерес

И за президента, и за ПП–ДБ от общ интерес е противопоставянето на (съ)председателя на ДПС Делян Пеевски и неутрализирането на влиянието му в съдебната система и службите. Вратите на този лагер са отворени и за партньори на Пеевски, на които почват да им тежат обвързаностите и искат да скъсат синджира. Такъв например е Бойко Борисов, в чиито премиерски мандати компании, свързвани с Пеевски, получаваха солидни обществени поръчки, медийната група на олигарха биеше по вразите на властта, а прокуратурата – по бизнесите им. Но готов ли е Борисов да хвърли оковите, или няма да посмее да счупи това най-модерно и тежко робство на политическите зависимости?

„Отборът“ срещу Пеевски също може да се нарече „сглобка“, тъй като играчите с неохота се събират, подобно на мнозинството за подкрепа на правителството „Денков–Габриел“. Но пък габаритите на противника изискват подобен фронт – главно за да бъде пресечена възможността му да презареди влиянието (на създателите си) в регулаторите и съдебната власт. А общата цел налага компромиси и готовност за сътрудничество.

Реформаторско

Така, от една страна, държавният глава си връща имиджа на реформатор и антикорупционер, заради който стана популярен и който се беше позагубил под напора на проруското му миротворчество в последните години. (Ако смята да опита с политически проект, слоганът за „чисти ръце“ ще му е от полза. През 2021 г., след като излезе първият списък със санкционирани по закона „Магнитски“ за корупция в България, Радев заяви, че „санкциите от САЩ са ясна диагноза за режима, който отгледа тази корупция“.) 

Редно ли е зад океана да ни кажат, че тук се вършат престъпления, а прокуратурата да не ги вижда? Прокуратурата взе страна на статуквото. Няма кой отвън да разплете това.

Румен Радев през 2021 г.

Скандалът в ДПС и яростната конфронтация Пеевски–Доган е основна политическа тема и държавният глава даде да се разбере на чия страна е. Макар че изявлението му дойде, след като беше атакуван от Пеевски заради полета си с учебно-тренировъчния самолет от ново поколение РС-21 по повод 20-годишнината от приемането на самолетите Pilatus в състава на българските ВВС:

Държавата гори, а някои хора летят. Вчера наблюдавахте ли какво се случва? Рекламни полети на спасители. Някой харчи парите, вместо да въртят вертолетите да гасят. Той защо не е на пожарите, защо не върши работа, а лети? Да вземе да кацне, да вземе да даде този мандат, после да даде третия мандат.

И отговорът дойде от Великобритания, където Радев участва в Четвъртата среща на върха на Европейската политическа общност.

Инсталирането на тежко компрометирани фигури като г-н Пеевски и възможността те да си присвояват безпрепятствено правото да се обявяват за евроатлантици, да раздават правосъдие наляво и надясно, да се превръщат в морални стожери, показва, че нашата политическа система е тежко заболяла. Начинът да я възстановим е чрез радикална хирургия. […] Скалпелът е в ръцете на българските избиратели, когато и да има следващи избори.

Скалпел, моля

Но най-напред ще се наложи скалпел да използва почетният председател на ДПС, за да изреже Пеевски от тялото на Движението, след като го призова в декларация да напусне. На Доган му е необходимо повече време, за да отцепва и връща към „автентичното ДПС“ депутати от отбора на Пеевски и да си гарантира постепенно числено превъзходство за едно предстоящо заседание на Централния съвет. На поредна среща в София от отбора на Доган ще обмислят как да действат по-нататък. В момента парламентарната група на ДПС наброява 22-ма от общо 47 – останалите са „независимите“ начело с Джевдет Чакъров. И той, и Пеевски са избрани за съпредседатели на Национална конференция на ДПС и само тя би могла да ги/го отстрани.

Както беше отбелязано, бързи избори за 51-ви парламент работят за съпредседателя Пеевски и затова той грубо подканя президента да побърза. Насрочването им и времето, което ще отнемат танците с мандатите, зависят от държавния глава. Нови избори може да презаредят модела Пеевски, предупреди по БНТ наскоро съпредседателят на ДБ (в оставка) Христо Иванов. 

Със сигурност Доган не би искал да реже живо месо от партията повече от необходимото, а бързи избори няма да донесат обнадеждаващи резултати за ДПС. След като президентът Радев обаче заяви, че август не е най-добрият месец за предизборна кампания, нито избори до средата на септември, а и партиите не го искат, поне два месеца са гарантирани. 

Съюзници

Политическите сили в България са се обединявали срещу общи врагове за постигане на важни политически цели. Например протестите през 2013–2014 г., отключени след назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, доведоха до обединение на различни политически и граждански групи срещу правителството на Пламен Орешарски. Същото се получи и с гражданското недоволство през 2020 г. – подкрепящите протестите тогава се оказаха в различни, често противостоящи политически лагери. 

Но ГЕРБ, чиито активисти също протестираха през 2013–2014 г., сега има прекалено силни зависимости от Пеевски. Подвластни са му и от БСП – още от времената на тройната коалиция, въпреки че тогава той правеше първи стъпки в политиката, но пък какви стъпки. Назначен е за заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии в създаденото по идея на ДПС специално министерство и е от квотата на ДПС. При тройната коалиция започва да придобива влияние в медийния сектор и така разширява и уплътнява влиянието си. 

За дезактивирането на Пеевски и изваждането му от ДПС ще са нужни обединени усилия. Но този процес не изчерпва антикорупционната битка, а е само едно добро начало. За продължението ѝ не Доган трябва да държи скалпела, а силата на правото.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgaria-v-sredata-na-nishtoto/

България е като заседнал в плитчина кораб, който не може да бъде изкаран оттам – няма вятър и приливи, няма връзка с пристанищните власти, нито мощни буксири, които да го изтеглят. Няма кой да оцени колко е заседнал, да определи местоположението и условията на дъното, да провери корпуса и пораженията върху плавателния съд и товара му. 

Няма екипаж и пътници, които да искат да останат на такъв кораб, където ги чака несигурно бъдеще и сигурна смърт. Икономическата миграция и демографската криза си имат своите „кръстници“ – политиците. Развитието на България е парализирано именно от тях.

Пораженията на политическата непригодност

Задълбочаването на политическата криза блокира държавата. Постоянните избори и смяна на правителства – в момента управлява седмото за три години – създават усещане за застой наред с невъзможността да се установи последователност в управлението и дългосрочна визия. 

Партиите са неспособни да постигнат консенсус по ключови въпроси и това е не просто обезсърчаващо, а пагубно за хиляди българи. Жертва на управленската непригодност стана и Планът за възстановяване и устойчивост (ПВУ), по който България, освен че единствена в ЕС е получила само един транш от общо четири плащания, отново единствена не е предала главата за енергетиката – REPowerEU, въпреки трикратното настояване от страна на Европейската комисия. 

Ако го беше направила до края на декември 2023 г., щеше да получи 20% авансово плащане от втория транш по ПВУ в размер на 653 млн. евро. Искането за второто плащане е изпратено преди половин година, но все още е на етап оценка. Сега Министерството на финансите спешно събира проекти за подобряване на енергийната ефективност, въвеждане на транспорт с нулеви емисии, намаляване на въглеродния отпечатък, справяне с енергийната бедност и др.

В ПВУ е големият шанс за България, тъй като тези 4,4 млрд. евро се отпускат срещу реформи и така държавата би могла да извърши трансформация – икономическа, социална, енергийна, но е застрашена от загубата им. 

За тази опасност предупреди Илияна Цанова, заместник генерален директор на направление „Бюджет“ в Европейската комисия, в интервю за БНР. 

Остават още 2 години срок, в който България може да инвестира 9 млрд. лв. по ПВУ, който ресурс е ключов за модернизацията на българската икономика за превключване на много по-висока скорост. И рискът тези пари да бъдат загубени е много сериозен, защото единственото плащане е направено през декември 2022 г.

А до 2026 г. всички проекти по ПВУ трябва да са готови и разходите – верифицирани. Но за да се стигне до този етап, България трябва да получи средствата, а за да ги получи – да свърши несвършеното от 49-тия парламент. 

Ако тези законопроекти не бъдат приети, ще бъде намалено второто плащане и тази сума няма да се възстанови, дори и да бъдат гласувани по-късно: 

• приемане на второ четене на закона за личния фалит;
• промени в закона за защита на подаващите сигнали, за да се включат в него и сигналите отпреди 2021 г.;
• процедурни правила за избор на членове на Антикорупционната комисия; 
• одобрение от Народното събрание на актуализираната пътна карта на България за климатична неутралност;
• промени в Закона за съдебната власт, чрез който да се даде възможност на ВСС и на Висшия прокурорски съвет да променят етичните кодекси на съдиите и на прокурорите. 

Освен втория транш България не е получила нито едно евро от Фонда за справедлив преход. Tериториалните планове на трите въглищни региона Стара Загора, Перник и Кюстендил, които очакват общо 1,2 млрд. евро, са одобрени. Но държавата не е представила график за затваряне на въглищните централи, освен крайната дата 2038 г., а ЕК настоява да го види в пътната карта за климатична неутралност. С отлагането на либерализацията на електроенергийния пазар политиците оставиха на изкуствено дишане за една година тецовете и мините, но това не решава генералния проблем с поминъка на хората после, а също и с бъдещето на трите региона. 

Скъпият (заради високите цени на въглеродните емисии) ток от въглища се купува все по-малко и най-вероятно централите ще спрат преди 2038 г. Заради страха си от яростни протести политиците така и не вземат очакваното от тях крайно решение какво ще стане с въглищата. И вместо на реализъм го удрят на популизъм или бягство от темата.

Политическата криза, чиито последствия са непрекъсната смяна на администрацията и управленска немощ, сериозно забавя и усвояването на европейските фондове. Едва 4,6% от средствата, които ЕС дава на България чрез еврофондовете за периода 2021–2027 г., са усвоени, съобщи в Народното събрание служебната финансова министърка Людмила Петкова. От общо 12,9 млрд. евро са усвоени едва 616 млн. евро към средата на програмния период. 

Къде отива стратегическата цел?

Засядането на държавата в плитчините на политическата криза блокира и икономиката. Нестабилността намали и привлекателността на България за чуждестранните инвеститори (наред с края на мантрата за ниските заплати), а също доведе и до забавяне на икономическия растеж. За 2023 г. икономиката нарасна с 1,8% – най-ниският резултат от 2014 г. насам, когато се срина Корпоративна търговска банка. България губи своята конкурентоспособност в регионален и глобален мащаб поради икономически проблеми и липса на стратегически инвестиции.

Но най-голямата жертва на политическата непригодност стана пътят към еврото. Страната ни изпусна възможността да се присъедини на 1 януари 2025. Според конвергентните доклади на Европейската комисия и на Европейската централна банка (ЕЦБ) причината е в неизпълнение на един-единствен от четирите критерия – за инфлацията. Тя остава по-висока от допустимата за еврозоната референтна стойност – да не надвишава с повече от 1,5% средногодишната в трите държави с най-ниска инфлация.

Поскъпването е резултат от фискална експанзия според гуверньора на БНБ Димитър Радев, но също и от кредитна, която БНБ не смята за нужно да регулира. Има обаче и друго, което посочва само ЕЦБ – проблемът с поставянето на България през октомври 2023 г. в „сивия списък“ на глобалния надзорен орган Financial Action Task Force (FATF) за пране на пари. Следващият доклад, на който се разчита да извади България от компрометиращия списък, е през есента на 2025 г. 

Въпреки спирачките за еврото депутати от разпадналата се сглобка – ГЕРБ, ДПС и ПП–ДБ, защитиха възможността да имаме решение за присъединяване към еврозоната в средата на 2025-та, за да приемем единната валута от 1 януари 2026 г.

Особено настъпателен беше заместник-председателят на парламентарната група на ДПС Йордан Цонев.

Ние предварително знаехме, че юнският доклад ще бъде негативен по отношение на инфлацията, тъй като това е процес, който не може да бъде коригиран в рамките на няколко месеца или на половин година. През септември-октомври ще има ъпдейтване на този доклад и тогава ние ще сме покрили критерия, и лошата новина за вас е, че България ще получи решение за въвеждане на еврото догодина юни и ще го въведе на 1 януари 2026 г. 

Но това съвсем не е сигурно. Най-големият оптимист се оказа гуверньорът на БНБ Димитър Радев, който в интервю за БТА заяви, че България би могла да въведе еврото и догодина при „намаляване на фискалната експанзия и намаляване на бюджетния дефицит през настоящата година с около 1% от БВП“, както и при „проевропейско правителство с достатъчно широка подкрепа и хоризонт на действие“.

Все още не е известно какво правителство ще се състави, но едно е сигурно – и да го има, устойчивост и дълъг хоризонт няма да са неговите характеристики. А БНБ не за първи път препоръчва по-нисък дефицит. Направи го още докато се обсъждаше в парламента бюджет 2024, където заложеният касов дефицит е 5,9 млрд. лв., или 3% от БВП. След мисията си през март за понижение на дефицита с 1% настоя и МВФ, както и за реформи за повишаване на приходите и като цяло за разумна фискална политика. 

Но дори и в най-добрата за България хипотеза, в която извънредните конвергентни доклади са положителни, а решението за еврозоната бъде обявено в средата на 2025 г., за да се присъединим шест месеца по-късно, има рискове. През това време партии като БСП, „Възраждане“, „Величие“, ИТН, не без помощта на президентската институция и руските хибридни атаки, ще правят всичко по силите си, за да попречат на този процес. Политическа нестабилност, подсилена с краен популизъм, е една от рецептите, а мнозинство, което да ѝ се противопостави, няма.

Засега България остава в средата на нищото. И екипажът е негоден да я помръдне. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/koi-sa-nay-vazhnite-problemi-za-amerikantsite-v-izbornata-godina-chast-1-ikonomikata/

„Икономиката, глупако!“ Думите принадлежат на Джеймс Карвил, съветник на Бил Клинтън по време на президентската му кампания срещу Джордж Буш-старши през 1992 г. Фразата е широко позната в САЩ, защото се приема, че обяснява простичко мисленето на американския избирател: най-важна е икономиката. 

И през 2024 г. 73% от американците посочват икономиката като приоритет. Логиката е, че икономическият растеж води до повишаване на индивидуалното богатство и стандарт на живот. Това мислене е основна жилка в американската представа за света. Ето защо в политиката преобладава убеждението, че ако един президент изпусне икономиката, значи е изгубил изборите. 

Трудният мандат на Джо Байдън 

През 2021 г. Джо Байдън пое президентството в разгара на пандемията и началото на дългосрочни проблеми със световната верига на доставки, които започнаха да оказват влияние към средата и края на 2022 г. Отпуснатите от Байдън помощи в периода на пандемията и фактът, че хората прекарваха повече време у дома, както и последвалото „отваряне“ предизвикаха ръст в харченето и към края на 2022 г. все още беше трудно за обикновения човек да разбере, че живее в кризисни, „безпрецедентни“ времена. 

Това се промени в хода на 2023 г., когато проблемите с доставките най-накрая се отразиха върху цените, а корпорациите използваха случая, за да вдигнат и задържат високите цени – феномен, който все по-често е наричан greedflation, букв. „алчна инфлация“. Множество проучвания показват, че корпоративна Америка и най-богатите са пожънали огромни печалби от началото на пандемията насам, докато животът на онези, които бяха наричани „незаменими“ работници, се влошава.

Икономическата политика на Джо Байдън предлага смели решения с потенциално добри резултати – безработицата е рекордно ниска, достъпът до здравеопазване се разширява, налице са инвестиции в ключови сектори, като научноизследователска и развойна дейност, производство, строителство. Проблемът в момента е, че поради високата инфлация, наследена от пандемията, и последвалите военни конфликти, като този в Украйна, възприятията на обществото са различни от данните. 

Надежда има и в поредицата от съдебни искове, заведени от администрацията на Байдън срещу големи компании, включително от Силициевата долина, за нарушаване на антимонополното законодателство. Тези правни казуси тепърва ще бъдат разрешавани, някои от тях вероятно ще стигнат и до Върховния съд. Ако решенията са в полза на потребителите, ефектите от тях ще траят много след края на мандата на Байдън, тъй като – за разлика от президентските укази – не могат да бъдат отменени от неговия наследник. Основният проблем за Байдън като кандидат е как комуникира тези усилия с избирателите си, голяма част от които го виждат просто като по-малкото зло и компромисен кандидат, както вече писахме. 

В рамките на настоящата си кампания Байдън обещава да продължи с усилията в тази посока, да предложи още политики в подкрепа на средната класа, да осигури достъпно здравеопазване и да продължи инвестициите в инфраструктура. За да бъдат въведени тези промени обаче, президентът трябва да има подкрепа в Конгреса. Дори всичко това да е налице, пак има риск законопроектите да бъдат блокирани от съдебната система, както в случая с опрощаването на студентските заеми или със законодателството в полза на правата на работниците. Остава въпросът и колко смели и визионерски могат да бъдат политиките на умерен кандидат като Джо Байдън във време, в което все повече американци смятат, че множество системи се нуждаят от основен ремонт. 

Ще свърши ли късметът на Тръмп? 

Голяма част от това усещане се канализира от Доналд Тръмп още през 2016 г., когато се позиционира като „антисистемен“ и силно реформаторски настроен кандидат. При встъпването си в длъжност Тръмп наследи една от най-силните икономики в историята на страната. Талантът на 45-тия да не казва нищо, докато не спира да говори, както и да си приписва всяко постижение и да очерня опонентите си за всяка своя грешка, в допълнение към имиджа му на бизнесмен, поддържат популярността му сред различни сегменти на обществото, за които икономиката е приоритет. 

Фактите обаче са малко по-различни. По време на първия си мандат Тръмп обеща и не изпълни следните икономически политики: 

• Растеж на икономиката с 4% годишно (икономиката продължи да расте със същите стойности както по времето на втория мандат на Барак Обама).
• Намаляване на външния дълг или цялостното му елиминиране (дълговете, натрупани от администрацията на Тръмп, ще тежат на икономиката с години, смятат експерти).
• Намаляване на дефицита в търговския баланс (също достигнал рекордни нива по време на управлението на Тръмп).
• „Връщане“ на индустрията и производството в САЩ (това, както и друга популярна опорна точка на Тръмп – депортиране на нелегалните имигранти, които са огромна част от работната ръка в страната – противоречат на принципите на печалбата, изповядвани понастоящем от корпоративна Америка. Най-пресният пример е компанията Deer, известна с тракторите и земеделските си машини, която изнася производството си в Мексико и съкращава американските си работници).
• Намаляване на данъците за средната класа, което да не доведе до дефицит или до натрупване на дълг (реформите на Тръмп бяха в полза на най-заможните, а бюджетният дефицит достигна рекордни стойности през 2020 г.).

Списъкът може да бъде продължен. Ставащото в икономически план винаги се усеща след година-две; повечето избиратели обаче живеят в настоящето. Това, че част от тях приписват трудните времена директно на Джо Байдън, в комбинация с непрестанната очерняща кампания, която се лее от консервативни медии като „Фокс Нюз“, може да помогне на Тръмп да спечели втори мандат с обещание да стабилизира икономиката. Въпросът е кога и дали ще свърши късметът на Тръмп. Или поне кривите огледала, през които пречупва света. А обещанията си остават същите: масови депортации, орязване на данъците и корпоративните налози, вдигане на митата, по-евтино електричество от въгледобив с данъчни облекчения за производителите на изкопаеми горива. 

Прилики и разлики 

Данъчните облекчения за изкопаеми горива на Тръмп може да изглеждат абсурдни в ерата на климатичните промени и все по-екстремното време, но износът на горива така или иначе достигна рекордни нива по време на администрацията на… Джо Байдън. Действителността е доста по-сложна от телевизионен дебат или двуцветна идеология. А решенията на истинските проблеми обикновено са далеч от партизанщината. 

Джо Байдън пренасочи огромна част от федералните средства към индустрията, инфраструктурата и възобновяемите източници на енергия, но инфлацията след пандемията попречи на избирателите да усетят ефекта от политиките му. Ако някой ще пожъне ползи от тях, то това ще е носителят на следващия мандат. 

Въпреки че Тръмп подкрепя класически консервативни икономически политики, като намаляване на данъците например, увеличаването на митата и противопоставянето му на глобализирането на икономиката и на износа на работна ръка са в противоречие с ортодоксалните разбирания на партията. Самата партия обаче се е превърнала в култ към личността на 45-тия президент, така че надали може да се очаква съпротива. Във всички случаи политическата некомпетентност на Тръмп не бива да се бърка с реалните проблеми, към които той се нагажда и които експлоатира.

Третият най-важен проблем, посочен от американците, е намаляването на влиянието на парите върху политиката (62% отговарят, че това е основен приоритет за тях). Съвсем легитимен въпрос за много американци е доколко може да се очаква от който и да е кандидат да направи спешни и нужни реформи, свързани с климата, технологиите или данъците, когато донори на кампаниите са петролни магнати, технологични компании и милиардери. Този въпрос важи за промените във всяка сфера, посочена като важна от избирателите – здравеопазване, образование, енергетика, транспорт… 

Очакваният сблъсък 

На 27 юни започват президентските дебати. Генералният директор на Си Ен Ен (телевизията с монопол върху юнския дебат) неслучайно нарича събитието „шоу“, а кандидат-президентите – „звезди“. Дебатът надали ще промени мнението на твърдия електорат, а е по-скоро ритуална традиция, която се третира точно като такава от всички участници и обещава висок рейтинг. Както отбелязва „Ню Йорк Таймс“, решението на двамата кандидати да скъсат с традицията и да се срещат на събития, организирани от отделни телевизионни канали, е „огромен маркетингов успех [за Си Ен Ен – б.а.]… която тази година отбеляза най-ниските си рейтинги от 1991 г. насам със средни стойности под 100 000 зрители на възраст от 25 до 54 години на вечер“. Друга традиция, която дебатът в Атланта, Джорджия, ще наруши, е прекъсването за реклами: 90-минутното „шоу“ съдържа два рекламни блока от три-четири минути. 

САЩ, а и световната икономика се намират на особен кръстопът: идеологията на растежа безспорно е довела до подобряване на стандарта на живот през последните няколко столетия, но на високата цена на климатични промени, замърсяване на природата, опасно намаляване на важни ресурси като питейната вода, задълбочаващи се глобални (а вече и локални) неравенства, консолидация и монополи върху ресурси и цели сектори от страна на световни корпорации, които трудно подлежат на регулация и контрол чрез наличните демократични механизми като гласуването например.

Идеи като т.нар. degrowth movement (букв. „движение на свиването“) набират популярност, но все още не са масово разпространени. Дискусиите дали настоящите показатели за измерване на просперитета и стандарта на живот са адекватни спрямо съвремието, също зачестяват. Това обаче са сложни и широкообхватни проблеми с дългосрочни последствия. А избирателят иска решения тук и сега, по възможност без да мисли какви са причините настоящето да е такова, каквото е. 

Шоуто на дебатите се очаква във време на рекордно ниско доверие в институциите от Втората световна война насам. Въпросът, който все по-често се задава не само от водещи експерти, но и се чува из американските барове, всекидневни и форуми, е „Докога можем да продължаваме така?“.

В следващ текст ще засегнем и други приоритети, като достъпа до аборт, конфликтите в Украйна и Газа, имиграцията и оръжията. Всички тези въпроси имат значение и за България не само защото САЩ е ключов международен партньор за страната ни, а и защото т.нар. културни войни се внасят у нас пряко от Съединените щати и оформят общественото мнение по всички въпроси от икономика до имиграция – сфери, в които все по-често споделяме не локални, а глобални проблеми. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/shte-stane-li-prezidentut-radev-partiyno-velichie/

„Ето че парламентаризмът пак се провали“, ще каже президентът Румен Радев, ако 50-тият парламент не успее да излъчи редовно правителство. Този рефрен ще бъде повторен многократно от говорителите му, а унилото гражданство, две трети от което игнорира изборите, ще се съгласи с него. 

Политолозите пак ще заговорят за партийния проект на президента, който все така е в люпилнята на „Дондуков“ 2 (макар че такова щраусово яйце трудно може да се скрие). А техният колега Слави Василев, работил и като щатен сътрудник на държавния глава до 2019 г., ще заговори за любимата си президентска република. 

Но наистина ли Румен Радев, преполовил втория си мандат като президент, смята да се заеме с такова епохално дело, срутвайки парламентарната демокрация? За целта тя също трябва да му помогне, ако президентът смята да го направи по демократичен път, т.е. Велико народно събрание да промени държавното устройство.

На първи и втори поглед

На пръв поглед всички предпоставки са налице. Първи е по рейтинг, зад него са всички партийни лидери. Под неговия юмрук се роди политическата сила, свалила ГЕРБ от власт. За последните три години служебните кабинети, назначени от Радев, са управлявали близо 18 месеца, така че държавният глава разполага с дълга кадрова скамейка. Службите продължават да работят с назначените от него шефове. Подбрани от Радев кадри заминаха като посланици. 

И редовното правителство на ПП–ДБ, и служебното на Димитър Главчев запазиха и даже издигнаха негови назначения (като шефа на ДФ „Земеделие“, който за 2024 г. разпределя 3,302 млрд. лв. – Георги Тахов, станал министър на земеделието и храните). А онова, което направи служебното управление на Радев, сключвайки 13-годишната сделка с турската компания „Боташ“ при пълна непрозрачност и неизгодни за България условия, е сравнимо с построяването на „Турски поток“ от кабинета на ГЕРБ и Бойко Борисов. 

Трудно е за вярване, че президентът би напуснал тази зона на комфорт и власт, за да гони несгодите на едно партийно величие на терен със силна конкуренция и неизбежно споделяне на властовия ресурс. До края на втория му мандат има цели две години и половина и едва ли би го прекратил, за да поведе партия. А партия, която не е оглавявана от Радев, не би имала успеха, който всички смятат, че ѝ е предначертан по подразбиране. Независимо от факта, че втория мандат на Радев подкрепиха 1 537 347 души, а само малко повече български граждани гласуваха за седемте партии в 50-тия парламент – 1 880 161.

Радев е смятан за олицетворението на мечтата за „силна ръка“ и стабилност, каквато Борисов вече не е в състояние да осигури поради ред причини, и първата се нарича Пеевски. Но Румен Радев не е политикът, който би повторил модела „Орбан“. Подалият оставка като лидер на „Да, България“ Христо Иванов в интервю за „Дойче Веле“ казва:

По-лошото е, че не можем да знаем кога ще бъде лансиран реалният проект „силна ръка“ и „завой към Орбан“, но вероятно е въпрос на месеци. И още по-лошото – никой не може да знае кога в международен план ще се случи следващият катаклизъм.

Вероятно подобен катаклизъм би ускорил президентския проект, подпомогнат и от усилията на руските хибридчици – а може би не. Въпреки нескритите си амбиции за власт, като човек, издигнал се от низините, Румен Радев е прагматик, преминал и през достатъчно професионални изпитания в кариерата си на военен пилот, за да рискува сигурността на настоящото си положение. А и ще излезе, че хем критикува партиите, хем ще се „смали“ до нивото им в сравнение със сегашната висота на своята надпартийност. Пред очите му е и примерът на президента Георги Първанов (2002–2012), чийто опит за летене на партиен терен след двата мандата в Президентството се оказа провал.

Вазата на Рубин

Известната оптическа илюзия „Вазата на Рубин“ представлява рисунка, в която всеки вижда най-напред или ваза, или два човешки профила. Индивидуалната нагласа при възприемането зависи от личния опит, когнитивните умения, както и от специфичните характеристики на самата илюзия. Същото е и при възприемането на българската политика – едни виждат летящо прасе, захапало тиква, други – злото в Средната земя. И политиката все повече се възприема като меме и все по-малко като политика. 

В този контекст президентът е еманация на държавност и стабилност. А политиката в България се крепи върху неустойчивите конструкции на устни споразумения, „сглобки“ без коалиционен договор, компромиси и (не)способност да се управлява и политическата опозиция, и вътрешнопартийната динамика. Наред с това политиците дават обещания, които не изпълняват, и поставят червени линии, които преминават. 

В политическите битки ПП–ДБ изгубиха най-ценното – моралното си превъзходство, ГЕРБ – способността да сложат ред в хаоса, а БСП изобщо се погуби. Но пък появата на действителен президентски проект може и да ги мобилизира за активна политическа работа сред избирателите и така да има оздравителен ефект върху политическото в България.

Румен Радев не трябва да забравя, че в един момент няма да го подмине въпросът, зададен и на Борисов: Пеевски ли вижда, когато се погледне в огледалото? Проблемът е, че държавата вече се оглежда в Пеевски и не Радев е политикът, който може да счупи огледалото.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/borisov-i-peevski-sviryat-sbor-za-evroatlantitsi/

Премиер, външен и военен министър в бъдещо експертно правителство поиска Бойко Борисов като лидер на партията победител на изборите на 9 юни – а премиерът няма да е той. Не поиска обаче Министерството на финансите (МФ), нито МВР – ключови за всяка партия, която се нагърбва да преговаря за правителство с останалите политически сили, все едно дали експертно, или коалиционно. 

Предвид геополитическото напрежение Министерството на външните работи и Министерството на отбраната също са особено значими и политическата отговорност за тях се носи от партията, с чийто мандат е правителството. Безусловно важно е премиерът и външният министър да не говорят на различни езици, както беше в коалиционния кабинет с премиер Кирил Петков (ПП) и външен министър Теодора Генчовска (ИТН). 

За кого са МФ и МВР

Фактът, че Борисов не назова МФ и МВР, означава, че тези кресла или са предварително договорени с втората политическа сила след вота на 9 юни – ДПС, или пък че настоящите министри в служебното правителство Людмила Петкова и Калин Стоянов може да запазят постовете си. Което е същото. В едно коалиционно правителство това няма как да се скрие, но не и в експертно, което е маневра на Борисов да избегне откритото съюзяване с ДПС (а всъщност с неговия номинален съпредседател и явен лидер Делян Пеевски).

24 часа преди брифинга, даден от ГЕРБ на четвъртия ден след изборите (и рожден ден на лидера на партията), Пеевски напомни на Борисов, че очаква покана за включване в разговорите за правителство. Напомни и за евроатлантизма. Според санкционирания за значима корупция по закона „Магнитски“ Делян Пеевски пътят на България като утвърдена евроатлантическа държава няма алтернатива. 

Очаквам покана от вас и към всички евроатлантически лидери за започването на разговор за бъдещето на Родината ни. 

За първи път в политическата си история ДПС е втора сила благодарение на етническия характер на електората си, който остава относително твърда величина. Независимо от второто място обаче, партията получава по-малко от гласовете на българските изселници в Турция след смяната на Мустафа Карадайъ с Делян Пеевски и Джевдет Чакъров – малко под 42 000, след като на предишния вот получи с близо 20 000 повече. Но в Кърджали, където водач беше Пеевски, ДПС получи 55 127 гласа, при положение че на предишни избори не успяваше да достигне 50 000. Автобуси от Турция обаче набавиха тези няколко хиляди гласа. 

Затова на въпроса може ли да се сглоби мнозинство без ДПС, Борисов отхвърли тази опция с аргумента, че гласовете няма да стигнат.

Резултатите на ДПС дават право на Пеевски да говори, че има претенции за изпълнителната власт.

И други симпатизират на Алианса

При ПП „Има такъв народ“, за която още преди изборите тръгнаха упорити слухове, че ще е партньор в кабинет на ГЕРБ и ДПС („трети смокинов лист“, както ги определиха от ПП), се чака думата на лидера ѝ – шоумена Слави Трифонов. По всичко личи, че няма да се дърпа и ще даде експерти за постове в бъдещ кабинет в светлината на Борисовите думи, че досега в парламента по евроатлантическите теми винаги са гласували с ГЕРБ. 

Борисов не обели дума за новата политическа звезда и хилав близнак на „Възраждане“ – партия „Величие“, седма в 50-тия парламент. По отношение на НАТО обаче нейните създатели – бизнесменът Ивелин Михайлов, построил атракциона „Исторически парк“, и бившият гард от НСО Николай Марков – казват, че не искат България да излиза от Алианса, поне не веднага. „Възраждане“ на Костадинов ще предлага референдум за напускане на НАТО. „Величие“ обаче обещава да направи българите отново велики – версия на тръмписткото Make America Great Again, само че с исторически възстановки в далечината.

Евроатлантизмът, този етикет 

Сбор по линия на евроатлантизма – предвид продължаващата война в Украйна и хибридната агресия на Русия – не е достатъчно силна спойка за управляващо мнозинство. (Макар че именно поради различия за евроатлантизма, с „Възраждане“ например ще се преговаря само „за парламентарна власт, участие в комисии“, по обясненията на Борисов.) Политиката е прагматично занятие и за участниците в едно управление са необходими и други гаранции освен баджовете, че принадлежат към един отбор. Например позиции при разпределянето на онези 110 места в регулатори и органи, чиито мандати са вече изтекли. Спорът как да се делят – на две, тоест между ГЕРБ и ПП–ДБ, или на три, с включване на ДПС, стана една от основните причини за разпадане на сглобката. 

В предишния парламент контурите на мнозинството бяха определени от евроатлантизма и от непосредствената задача за промени в Конституцията. И ако евроатлантизмът изглежда относително константен, втората цел е с отпаднала необходимост, тъй като шестата поправка е факт и вероятно скоро се очаква решението на Конституционния съд, сезиран да се произнесе по нея. То ще предопредели и какво ще стане след заложената в Конституцията първа стъпка на съдебната реформа – дали ще последват приемане на нов Закон за съдебната власт, избор от парламента на 11-те членове на съдийската и прокурорската колегия и избор на нов главен прокурор, или всичко започва отново. 

Двигателите на тази реформа – ПП–ДБ, обявиха, че ще бъдат опозиция, независимо какво правителство ще предложи Борисов. Направиха го всъщност лидерите на ПП без присъствието на когото и да било от „Демократична България“ и обещаха реванш, също и комуникация в аванс, тъй като отчели критиките за липсата ѝ.

Ето, започваме да комуникираме. Преди да направим нещо, ще имате информацията от нас. За всички пораженчески гласове, които се чуват навън, искаме да кажем: „Гледайте реванша!“

На изборите на 9 юни, които ще се запомнят с най-ниската избирателна активност от началото на демократичните промени – 34,41%, ПП–ДБ загубиха над 50% от гласовете си спрямо предишния вот и ще имат 39 депутати в 50-тия парламент (вместо 64 в предишния). Слабият им резултат даде повод на Борисов подигравателно да съобщи, че освен в София, където изгубиха обаче 25-ти МИР, ПП–ДБ печели и в общините Хитрино и Грамада, след което добави „със съжаление“, че поради тези резултати не може да направи правителство (само – б.а.) с тях. 

Две оставки, едната истинска

Междувременно Христо Иванов, лидерът на „Да, България“ (една от двете партии в „Демократична България“), подаде оставка и се отказа и от мястото си на народен представител. Мълчаливото му дистанциране в последните няколко месеца при съвместни публични изяви с лидерите на ПП и липсата на медийна активност в предизборната кампания бяха явни сигнали за предстоящото оттегляне. По думите му, той ще се посвети на семейството си и на работа на терен за „Да, България“.

Този резултат за партиите от нашата коалиция ПП–ДБ изисква поемането на лидерска отговорност… Изключително важно е да направим всичко възможно да започнем по нов начин, на нова страница разговора с избирателите.

На пресконференцията, на която се яви сам, за да съобщи за оставката си, Иванов обясни, че неуспехът да мобилизират обществена подкрепа идва от проблем с комуникацията – „че бяхме представени като службогонци, сглобкаджии“. „Ние не можем просто така да твърдим, че сме добри, по-добри, добрите – това изисква друг режим на поведение“, каза още Христо Иванов. Но в социалните мрежи някои опонираха, че не комуникацията е проблемът. А преди лидерът на „Да, България“ да хвърли оставка, журналистът от Антикорупционния фонд и бивш заместник главен редактор на „Капитал“ Николай Стайков даде друга „диагноза“ във Facebook:

Погледът без розови партийни очила още в първото управление под знамето на промяната установи скандално грешни назначения на ключови властови позиции, познаване на държавното управление на ниво кандидатстудентско есе и кънтяща липса на политически и преговорни умения, която лъсва веднага при сядане на една маса с хора, играли сварка на вързано още в трети клас. Във второто управление се очакваше все пак нещо да е понаучено, но явно отново е липсвал възрастният човек в лидерската стая и всичко изброено беше умножено по три плюс нещо ново – сериозни съмнения за политическата хигиена. За кадровите провали и пропуснатите възможности дори с наличните властови механизми отново не искам да отварям дума, защото ще ви разваля настроението за една година напред. Просто не става и не са виновни само „лошите“.

Но пък с „Благодаря, Христо!“ симпатизанти на „Да, България“ поставиха на профилите си във Facebook снимка на Христо Иванов, изпълнена в дизайна на най-известния постер на бившия американски президент Обама, но без надписа Hope, който е на оригинала. 

Лидерът на ДСБ, другата част от „Демократична България“, Атанас Атанасов каза, че макар партията да запазва броя на депутатите си, той ще поиска вот на доверие, и с тези думи „предсказа“ оставането си. След „осмислянето на изборите“ съпредседателите на ПП Кирил Петков и Асен Василев също не смятат да подават оставки заради сериозната загуба.

На оставката на Корнелия Нинова пък никой не вярва, тъй като тя е заявка, че ще се бори отново за председателското място в БСП.

Краткосрочните цели не се променят

Непосредствените задачи, които има да решава бъдещото мнозинство, са същите като преди три години, същите като миналата и същите като тази година:

• подготовка за въвеждане на еврото от 2025-та, което е напълно възможно да се случи предвид охлаждането на инфлацията и намерението да бъде поискан нов конвергентен доклад наесен – още едни избори обаче ще го отложат; 
• приключване на присъединяването на България към Шенгенското пространство, което еврокомисарката Илва Йохансон допуска, че ще стане до края на годината въпреки предстоящите избори в Австрия в края на септември; 
• приемане на договорените в Плана за възстановяване и устойчивост закони, за да получи България втория от общо четирите транша (останалите държави в ЕС вече усвоят третото и четвъртото плащане).

Стратегически цели никой не формулира. Политическата криза не позволява, политическият капацитет не достига. Но пък евроатлантици – бол.