Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/etgar-keret-problemut-e-che-vsichki-iskat-da-e-prosto-i-yasno-a-to-ne-e/

Еми Барух беше в Израел и се върна оттам с три материала, които ще споделим в „Тоест“ в три последователни седмици. Започваме с интервюто ѝ със световноизвестния израелски писател Етгар Керет и ще продължим с репортажи от протестите срещу управлението на Нетаняху и от опустошените кибуци, сцена на зверствата от октомври 2023 г.

---

Върху пейките на улица „Дизенгоф“ в Тел Авив са поставени големи бели плюшени мечета с тъмночервени петна по козината, напомнящи на кръв. На облегалките са залепени снимки на отвлечените в Газа заложници. Бяха минали 222 дни от 7 октомври 2023 г. 

На една от тези пейки пред малък цветарски магазин чакам Етгар Керет. Всички вестници вече писаха за най-новата му книга Autocorrect. Писаха още, че Етгар Керет никога не е мълчал толкова дълго. Разговорът ни започва от това мълчание.

За милионите Ваши читатели Вие сте забележителен автор, който умее да смесва магическото и всекидневното и да превръща голямата картина в разбираем разказ за живота. Свикнали сме да търсим ориентири за случващото се тук във всички Ваши кратки разкази, есета, графични романи, филми. Ще ги намерим ли в най-новата Ви книга? 

Странна е тази история. Когато работя върху една книга, винаги има дата, на която трябва да я предам в издателството. Преди това сядам, чета и се питам искам ли тази книга да бъде публикувана, не трябва ли да поработя още над нея. 

Денят, в който трябваше да предам Autocorrect, беше 8 октомври 2023 г. Започнах да чета финалната версия на 6-ти. 

Писах книгата по време на коронавируса, по време на протестите срещу Нетаняху и опитите му да промени правосъдната система в страната. И най-вече след като загубих майка си, която беше наистина най-близкият ми човек. За мен това бяха трудни времена. 

Когато на 6 октомври стигнах до средата на книгата, казах на жена ми: „Не съм сигурен, че ще я предам на 8 октомври, защото историите са добри, но в тях има нещо много песимистично, много тъмно. Струва ми се, че заради моята лична загуба показвам една доста мрачна картина на света.“ 

Жена ми отговори: „Ти винаги прекалено много мислиш! Но ако наистина така го чувстваш, остави книгата настрана, отиди да направиш нещо приятно, наспи се, а утре я прочети отново и ако имаш същите съмнения, не я предавай в издателството.“ 

Аз си казах „ОК“. И я оставих.

На 7 октомври се събудих рано от ракетите и всичко останало… Изобщо забравих за книгата. Сетих се за нея през януари. Прочетох я отново и си помислих: „О, тя е чудесна. На 6 октомври ми се стори, че е прекалено мрачна, а след 7 октомври сякаш всичко си дойде точно на мястото.“

На кое точно място? Вие къде се озовахте след 7 октомври?

Когато всичко започна, хората, които можеха най-много да помогнат, бяха тези, които умеят да карат кола и да приготвят храна. А това са две неща, с които никак не се справям. Винаги съм си мислил, че е много секси така – не умея да шофирам, не мога да готвя… Гаджетата ще ме возят, ще ходим на ресторант. След 7 октомври се почувствах виновен, питах се как ще помагам, като не карам кола. 

Тогава с жена ми започнахме да посещаваме местата, където евакуираха оцелелите от кибуците. Отивахме при тях и им казвахме: „Ако искате, ще поиграем с децата; ако искате, ще ви разказвам истории, ще бъдем заедно.“ Нямаше значение дали там има сто души, или са само трима. 

В съботата след 7 октомври отидохме в най-тежко пострадалия кибуц. Посрещна ни една висока жена, която държеше съвсем малко бебе. Беше страшно мила, помогна ни, стоя повече от два-три часа с нас.

Накрая, когато ни съпроводи до колата, се сетих, че не съм я попитал за името ѝ… Два часа по-късно беше вече неудобно да я питам. Казах ѝ: „Вие сте късметлийка с толкова спокойно бебе. Как се казва детенцето?“ Тя ме погледна и отвърна: „Не знам. Не съм от кибуца. Дойдох току-що, за да помагам. Имаше една жена, която кърмеше бебето си. В този момент дойдоха да ѝ съобщят, че са намерили тялото на мъжа ѝ, когото е мислила за отвлечен, а е бил убит. Тя припадна. И аз взех бебето.“ 

Разбирате ли? Не съм способен да интерпретирам действителността. Толкова е сложно, толкова е объркано. И всеки, който заяви „Това доказва единствено еди-какво си“, значи нищо не е разбрал.

Ще ви разкажа и една друга история. Потърси ме 19-годишен войник. Беше загубил крака си в Газа, където бе воювал, и когато ми се обади, ми каза, че иска да разкаже своята история, но не знае как. Отвърнах му, че мога да опитам да помогна, да го посъветвам и т.н.

Беше много вълнуваща среща за мен и когато на връщане се качих в таксито, се опитах да споделя с шофьора. Казах му: „Срещнах се с един войник, толкова е млад, трудно ходи, а е в началото на живота си, как ще си намери приятелка, работа, как ще я кара нататък…“ 

Виждам, че на шофьора не му пука, гледа ме някак ядосано. И си помислих, че може би той също е загубил някого. Всички страдаме, цялата страна страда, всички преживяваме. А той – руски емигрант – ми казва: „На мен ли ще ми обясняваш!“ И започна да разказва своята история. 

Взели го пет дни запас. На 7 октомври ги отвели на юг и ги закарали на мястото на фестивала Nova. Трябвало да събират телата. И ми разказва за телата, за положението, в което са лежали, ужасяващи неща, които няма да повторя, неща, които остават в теб. 

Истината е, че не исках да слушам, но слушах. Той завърши с думите: „Кажи ми честно, дали човек, видял всичко това, може да спи нощем?“

Аз отговорих: „Не.“ А той продължи: „Да, така е. Не мога да спя. И трябва да ти разкажа какво ми се случи тази сутрин. В 5 часа качих едно момиче близо до клуб „Хавана“. И тази млада жена, на 24 години, седна на задната седалка и от момента, в който се настани, не престана да се оплаква: „Отивам в този бар, купувам си питие – 70 шекела, представяш ли си?! Това са почти 20 долара! Как е възможно! В пластмасова чаша слагат малко водка и ти взeмат 70 шекела. Трябва да си оставя палтото – 20 шекела! Ненормални хора! Всичко е скъпо, искат да ме разорят!“ 

Шофьорът продължи: „Когато карам, нямам нерви за такива разговори, но си казвам: „Това ти е работата, човече, не се разправяй, мълчи си и карай.“ Докато не спрях на светофара и тя не каза: „Писнало ми е от всички тези алчни пъбове, отсега нататък – само партита на открито!“ Мигом се обърнах към нея като озверял вълк, сякаш щях да я ухапя. Казах ѝ: „Ти къде си мислиш, че живееш?“ В този момент очите ни се срещнаха. И си спомних как, когато събирах телата, в един момент усетих движение, помислих, че е плъх, но после видях, че под труповете имаше млада жена, която беше оцеляла. Попитах момичето в таксито: „Ти беше ли на Nova?“. То ме погледна, усмихна се и отвърна: „Аз те помня…“

Може да си помислим, че това момиче е психопатка, социопатка, че е будистка, йога, може да кажем: „Този човек е сбъркан. Човече, отивай да спиш, видял си всичко това, а сега – живей в настоящето.“ 

Не знам какъв е правилният отговор. Но цялата тази бъркотия е реалността, в която живеем. Мисля, че проблемът е, че толкова много хора искат да е просто и ясно. Но то не е. То е мътно, объркано, пълно с противоречиви моменти. И ти виждаш както много човечност, така и липсата ѝ, виждаш расизъм. 

Аз събирам истории, но не мога да ги обобщя. Мисля, че моята работа като писател не е да представям на хората някакви дидактични наративи. А по-скоро, ако някой ми разкаже нещо за определена ситуация, да му кажа: „Да, това е истина, но има и друга истина.“ 

Каква е другата истина, която казвате на хората, твърдящи, че Израел извършва геноцид в Газа? 

На хората, които твърдят, че сме се опитвали да извършим геноцид, искам да кажа, че след 1967 г. населението на Палестина се е увеличило 8 пъти. Ако това е геноцид, значи той е много, много неуспешен. 

Когато искам да критикувам страната си, което е част от работа ми на писател, бих казал, че извършва не геноцид, а военно престъпление. Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление. Дали това е военно престъпление, или не, е тема за разговор. Но той приключва в момента, в който заявиш, че Израел извършва геноцид. И аз не искам да разговарям с теб. 

Преди много време написах едно есе в „Ню Йорк Таймс“ за термините „пропалестинец“ и „произраелец“, обяснявайки защо ме дразнят. Ако някой ми каже „Аз съм произраелец“, той всъщност ми заявява: „Какъвто и разговор да последва, каквито и аргументи да чуя, накрая няма да променя мнението си, независимо от фактите.“ Мисля, че това е опростенчество. Така гледа светът на Израел, така е и когато израелците се опитват да разкажат собствените си истории. Не познавам човек, който да е пробългарин или антитурчин. Вие нямате такова нещо. С израелците и палестинците обаче не е така.

Аз съм израелец, но не съм произраелец. Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви? Значи ли това, че аз съм пропалестинец? Нима мога да подкрепям убийствата на цели семейства? Как да подкрепям идеология, която не се интересува, че ще бъдат пожертвани толкова много хора, защото Аллах ще ги направи велики? Не мога.

Как ще коментирате акциите на пропалестинците в кампусите на университетите от Бръшляновата лига?

Живеем в толкова дивашко време, че когато наблюдаваме едно събитие, виждаме само неговите екстремни проявления. Вярвам, че много от хората, които организират протести в кампусите, искат Палестина да е свободна. Аз също искам Палестина да е свободна. И съм участвал в много протести. 

Не съм сигурен обаче, че част от онези, които пеят „От реката до морето“ – което е много романтичен рефрен, – си дават сметка, че фактически казват: „Ще разрушим страната ти и Израел няма да съществува повече.“

В тази бъркотия някои екстремисти скандират „Смърт на ционистите!“, „Искаме да умрете!“, „Тази страна ще бъде наша“, но те не съзнават какво повтарят. Нито познават географията.

Има две концепции за конфликта в Близкия изток. 

Едната е религиозната, фундаменталистката. От едната страна е „Хамас“, от другата е крайнодесният министър на националната сигурност на Израел – Итамар Бен-Гвир. 

Фундаменталисткото виждане е следното: „Тази земя е обещана на един народ. Можем да спорим дали на палестинците, или на израелците, но само един народ може да живее тук. А другите трябва да се махнат.“ 

Другата концепция е: „Има два народа и никой не трябва да се маха, следователно трябва да има две държави.“ 

Убеден съм, че много от демонстрантите дори не разбират разликата между намирането на решение за две държави или за една държава, което според Бен-Гвир означава евреи да строят селища в Газа, а според „Хамас“ – да бъдат убити всички израелци и да им се вземе цялата територия. 

Впрочем мечтата на „Хамас“ дори не е да я има Палестина, а да се създаде нещо като ислямистка държава, която ще започне от Газа, ще мине през Израел, ще стигне до Ливан, ще се разпростре до Ирак, ще контролира Йемен. Това не е националистическа идея, това е религиозна идея. И в основата си тя е ислямистка. 

Погледнете Иран – какво общо имат Иран и „Хамас“? Иранците са шиити, „Хамас“ са сунити. Иранците говорят фарси, „Хамас“ говорят арабски. Иранците не са араби. Но те искат арабите да умират заради техните вярвания. Е, какво е това, ако не колониализъм! Каква е тази война, в която пращаш на смърт „робите“ да се бият за теб?

В едно интервю говорите за семейството си, в което има от радикални до либерални възгледи. Как се справяте с различията?

След 7 октомври различни хора се питаха как да продължат, и ми звъняха. Един казва: „Брат ми умря. Искам да отворя библиотека в негова памет, можеш ли да ми помогнеш да получа книги от различни издатели?“ Друг ми казва: „Баща ми беше на фестивала и не се знае дали е жив, не са намерили тялото му, можеш ли да ми помогнеш да говоря с хора, които се занимават с това?“ Правя всякакви такива неща, които са и депресиращи, и важни. 

Когато разказвам на сестра ми, тя всеки път ми обяснява колко много се моли: „Моля се за войниците, моля се за тези, които умряха, моля се за тези, които помагат“. И го казва с една такава гордост, която ме отегчава. На кого му пука! Но тя ми е сестра и аз я обичам, тя е добър човек и просто ѝ казвам: „Виж, чувствам, че губя търпение, а ти не го заслужаваш, нека поговорим друг ден.“

Всеки път, когато изпитам подобно раздразнение, за да се отърва от него, пиша история от гледна точка на човека, който ме е ядосал. Написал съм повече от десет за Биби Нетаняху. Една от тях се казва „Най-добрият лъжец на света“. Разказът е за човек, който толкова много лъже, че вече не знае какво иска. Епична история. Но като я четеш, започваш да го съжаляваш… 

Тези разкази са като упражнение, което правиш, за да влезеш в обувките на някого. Когато създаваш такъв герой, не може да напишеш: „Той е зъл, той е глупав.“ Трябва да изградиш убедителен образ. Да го очовечиш. Невинаги се получава добра история, но за мен това е като терапия. 

Да се върна на сестра ми. Измислих разказ за човек, който се моли през цялото време. Такива хора вярват, че има някой от другата страна, който слуша, който разбира, който се грижи. Аз не съм вярващ. Твърде циничен съм. Докато пишех обаче, си дадох сметка, че молитвите и писането са близки. Зададох си въпроса „Кое спира хората да пишат?“. Може би се опасяват, че няма да бъдат разбрани, че никой няма да схване какво искат да кажат. 

За да пишеш, трябва да повярваш, че от другата страна има някой, който се интересува от това, което имаш да кажеш.

Сестра ми се моли, аз пиша. Кой казва, че моите истории са важни, кой казва, че някой ги чете или че ги чете по начина, по който аз съм ги написал? И осъзнах, че ние и двамата искаме нещо, което може би няма да получим…

Очаквате обаче хора със съвършено различни възгледи да се научат да общуват едни с други. Има ги във Вашите разкази. В живота обаче…

Родителите ми са оцелели от Холокоста. Но слушаха Вагнер. Съседите питаха майка ми защо слуша Вагнер, при положение че нацистите са го обичали. А майка ми отговаряше: „Нацистите обичаха и щрудел. Искаш и щрудел да не ям, защото някакви проклети нацисти са обичали щрудел?“ „Не, ама Вагнер е антисемит.“ Отговорът на майка ми беше: „Ако Вагнер беше тук, бих го отровила, но музиката му е чудесна. Така че, хайде, омитай се от къщата ми. Искам да си слушам тази музика.“ 

Един от най-добрите приятели на моите родители беше германец, който на 18 години е бил войник в германската армия по време на Втората световна война. Не е бил есесовец, воювал е с Ромел в Северна Африка. Когато бях дете, се чудех на баща ми: „Цялата ти фамилия е избита от нацистите, как можеш да си приятел с него?“ А той ми отговори: „Опитвам се да се поставя на мястото му – ако съм млад, страната ми е във война и ме пращат да воювам за нея, ще отида и ще я защитавам. Когато виждам млад човек, който се е бил за страната си и който съжалява за това, разбирам, че е приятел. Че не е антисемит.“

Майка ми и баща ми ме научиха да не приемам политическата идентичност. Още преди да се появи това понятие. През целия ми живот родителите ми се опитваха да спорят с този идентификационен детерминизъм. Те имаха три деца. Сестра ми е ортодоксална еврейка, има единайсет деца и повече от петдесет внуци. Брат ми е антиционист. Аз съм ляв либерал. И двамата ми родители бяха с десни убеждения. 

Казвам, че съм за човечността. За това, което съм научил от родителите си. И се старая да избягвам всякакви етикети, които прехвърлят на други моята морална отговорност. 

Това ли е най-важният урок, който научихте от тях?

Знаете ли кое е първото, което светът иска да прехвърлим на друг? Състраданието. Живеем във време, в което ни се казва на кого трябва да съчувстваме. 

Когато светът е бил по-примитивен и сме живели на село, дори някой да разказва расистки вицове, пак щях да си общувам с него. Той е единственият, който продава масло в селото. Освен това е добър човек. Когато ми се налага да отида до града, ми полива цветята. Аз хем не го харесвам, хем го харесвам, защото мога да видя неговата човещина.

Сега, когато влезеш в социалните мрежи, попадаш на нещо като пуританска идея за праведност. Не харесваме онези хора, защото те не са прави. 

Ако направим дисекция на всеки човек и го анализираме, ще се окаже, че никой не е прав. Да се лъже е лошо. Аз не познавам нито един човек, който да не е лъгал. Всеки е вършил неща, за които съжалява. Ако някой ги заснеме и ги качи във Facebook, с всички нас е свършено.

Когато започна руско-украинската война, с жена ми събирахме дрехи и вещи за пострадалите. После разни хора почнаха да ме питат защо не си сменя профилната снимка с украинското знаме. Ами не мисля, че когато смениш профилната си снимка, някой в бомбоубежище в Киев автоматично ще получи повече храна или ще се почувства по-спокоен. 

Ти го правиш за себе си, а не за тях. 

Бях поканен да говоря на Панаира на книгата в Болоня от името на украинския народ. Там се срещнах с човек от Италианския културен институт и той ми каза: „Съчувстваме много на украинския народ, правим толкова неща за него!“ Попитах го какво правят, и той ми отговори, че е трябвало да има конференция, посветена на 100-годишнината от рождението на Достоевски, но са я спрели заради руската инвазия. Попитах го дали Достоевски е бил путинист. „Няма значение – отговори, – за руснаците той е герой.“ Чудя се как отказът да говориш за един шедьовър, който разказва за сложността на човечеството, помага на хората в скривалищата в Киев. Не знам. 

В миналото нещата бяха по-ясни и действията – по-разбираеми. Ако например през 70-те години покажеш на едно извънземно активист, завързал се за дърво, препречвайки пътя на булдозер, и попиташ „Какво се случва тук?“, извънземното най-вероятно ще отговори: „Този, който се е завързал за дървото, не иска да бъде изсечена гората.“ Ако на същото извънземно му покажеш как в наши дни един човек залива с доматена супа „Мона Лиза“, и го попиташ какво иска този човек, пришълецът би казал: „Може би много мрази изкуството или не обича доматена супа.“ Но каква е връзката с глобалното затопляне? 

Мога да заливам „Мона Лиза“ със супа, протестирайки срещу абортите, мога да я заливам, защитавайки абортите. Мога да заливам „Мона Лиза“ със супа против ковид ваксинациите или за ковид ваксинациите. В крайна сметка това, което правя, е да заливам „Мона Лиза“ със супа. 

И когато гледам Грета Тунберг, си мисля, че това е новият модел на активист. Твърде различен от действията на големите исторически фигури като Ганди, Мартин Лутър Кинг или Роза Паркс. 

Фундаменталната разлика е, първо, че всички тези хора са действали, за да променят своята непосредствена среда. Грета Тунберг говори за далечното бъдеще на своите хипотетични деца… 

Второ, всички тези хора са платили своята цена. Ганди е убит. Мартин Лутър Кинг е убит. Роза е изпратена в затвора. 

Грета има много последователи в Instagram, където от своя диван качи снимка „Освободете Газа“. Това е много, много лесно. Когато погледнеш профила на Грета, виждаш момиче, живеещо в една от най-привилегированите страни в света, с ограничени социални умения, на което понякога му е трудно да споделя емоциите на други хора. Това е нашият ролеви модел. Човек, който няма особено широки познания, който не е постигнал нищо, но е много хаплив и – особено за момиче на нейната възраст – твърде способен да обижда хората. 

Има нещо доста опростенческо, примитивно, нарцистично в този тип активизъм. Защото той не мисли за света, а как да се представи пред света. Интересно е да се види дали тези активисти истински подкрепят каузата, зад която стоят, или всъщност действат срещу нея.

Всички хора, които месеци наред протестираха срещу правосъдната реформата на Нетаняху, истински подкрепяха тази кауза. 

Ходя почти всяка седмица на тези протести, сблъсквам се с полицаите, които блокират магистралата. Брат ми си счупи крака, беше арестуван. Не съм против протестите. Ходя на тях, защото се чувствам безсилен, безпомощен, а искам да направя нещо… Не мисля, че ако не отида, ще се промени каквото и да било, но имам нужда да заявя мнението си. 

Някои хора са там само за да задоволят нарцистичното си чувство за всемогъщество, без изобщо да поставят под съмнение подхода си.

И още нещо – когато си сред много хора, които скандират, може да се заблудиш, че всички мислят като теб.

След 7 октомври в Европа имаше огромни антиизраелски протести. Какъв ефект оказаха те върху войната в Газа? Много малък, даже никакъв. Ако ме питате какво постигнаха – създадоха вълна от ислямофобия в Европа, която за първи път видя каква голяма мюсюлманска общност се мобилизира на нейна територия.

Вследствие на тези протести, и то по несправедлив начин, някои страни промениха имиграционните си закони и направиха живота на бежанците по-труден. В Нидерландия например фашистка партия спечели изборите. Това нямаше да се случи, ако не бяха тези бурни демонстрации, които изплашиха хората. Несправедливо, разбира се, но те породиха негативна представа за исляма, съвсем непредставителна за тази религия.

Възможно е след две години тези, които протестираха в Колумбийския университет, да погледнат назад и да се запитат какви са били истинските последствия от техните действия. Дали са помогнали да бъде избран Тръмп? И ако е така, дали следващите избори няма да са последните, защото нов мандат на Тръмп може да сложи край на демократичното управление?

Оптимист ли сте в сегашната ситуация?

Аз съм оптимист първо по наследство, защото родителите ми са били оптимисти и са оцелели по време на Холокоста. Освен това мисля, че да си оптимист е най-добрата стратегия. Но бидейки оптимист, казвам, че това е най-мрачният период в моя живот.

Роден съм през 1967 г., преживял съм войната през 1973 г. Никога преди не съм се страхувал, че враждебна държава ще унищожи Израел. Това никога не ми се е струвало възможно. И дори след невъобразимата трагедия от 7 октомври не чувствах, че Израел е под реална заплаха. Голямата заплаха за мен – защото познавам историята – идва от самите нас. 

В някакъв момент някое радикално фундаменталистко еврейско движение ще се опита да поеме контрола над страната. Водени от някаква религиозна мегаломания, тези екстремисти виждат себе си като по-висши същества… По времето на Римската империя са се гордели, че не се нуждаят от Рим. Днес вярват, че са над САЩ и Европа. И се представят като образци на добродетелта. 

Идеята на Бен-Гвир за създаване на еврейски селища в ивицата Газа се възприема от около 90% от израелското население като напълно нелепа, неморална, проблематична и разрушителна. По същия начин, макар над 80 на сто от израелците да смятат, че Нетаняху трябва да подаде оставка, той остава министър-председател. 

Де факто имаме коалиция между Нетаняху и [лидера на „Хамас“ – б.а.] Синуар, защото и двамата знаят много добре, че краят на войната ще сложи край на политическата им кариера. И за да задоволят личните амбиции на тези двама мъже, палестинските цивилни от Газа, населението на Северен Израел, евакуирано заради ракетните обстрели, и всички израелски граждани, изправени пред опасността от нападение и икономически колапс, плащат най-високата цена.

Това не е обикновен израелско-палестински конфликт. По същество това е сблъсък между религиозните месиански групи и нормалните хора. Умерените и от двете страни са заложници.