Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kak-proteche-testvaneto-na-detsata/

С класната на децата ми си говорихме как може родителите да се страхуват, че някой ще краде ДНК-то на децата ни. Тя, с прекрасно чувство за хумор, каза: „Не разбирам защо едно и също ДНК някой трябва да го краде два пъти в седмицата, месеци напред.“

Това споделя с мен художникът Правдолюб Иванов вечерта на 10 ноември, след първия учебен ден, в който децата от I до IV клас, чиито родители са дали съгласие те да бъдат тествани за COVID-19, се връщат на училище. Иванов е доброволствал около час и разказва, че всичко е преминало бързо и без спънки. Щадящите антигенни тестове се прилагат в училище от учители и доброволци, в зависимост от преценката на училището. Най-важните въпроси за процеса може да прочетете обобщени в статията на Елица Симеонова за „Свободна Европа“.

Подобно на ситуацията около Стратегията за детето, потребители онлайн изразиха различни притеснения – от такива, че тестовете биха могли да бъдат травмиращи за децата им, до съвсем необосновани конспирации, че тестовете всъщност служат за други цели. Отново както и през 2019 г. протестите на живо са значително по-малобройни от активността онлайн, а последни данни сочат, че около 60% от родителите са съгласни децата им да бъдат тествани в училище.

В първия ден от тестването социалните мрежи се напълниха с отзиви на родители доброволци, като преобладаващият тон е, че децата се тестват бързо и безпроблемно и се радват да се върнат на училище. Зададох пет въпроса на няколко родители, участвали в процеса. Жулиета Мандажиева има две деца в столичното 139-то основно училище. Теодора Г. е майка на второкласник в 51-во СУ „Елисавета Багряна“. Кристина Д. пък има третокласник и четвъртокласник в 73-то СУ „Владислав Граматик“.

Как протече тестването на децата?

Жулиета: Бързо, организирано и забавно, защото децата гледаха на процедурата като на една обикновена формалност. Приятна е тяхната компания и отстранеността им от целия излишен шум, който предхождаше така желаното от тях връщане към нормалния им ритъм.

Теодора: Тестването протече много спокойно и за моя изненада – доста бързо. У част от децата имаше някаква форма на тревога, но по-скоро от това, че е нещо ново, а не от самото тестване. Разбрахме се, че за всички ни е ново и безпокойството е съвсем нормално. Бяхме четирима родители доброволци, класната и 22 дечица. Държа да кажа, че бяха помислили за вариант, в който няма доброволци, и бяха осигурили двама души (до които ние не стигнахме). Оказа се, че има деца, които вече са правили теста, те не само се справиха, но и показваха на „колегите“ по чин. При нас тестовете са с пликче и това се оказа всъщност най-сложният момент… Просто трудно се отваря и се държи, за да се осъществи плюенето. Другите елементи от процеса са удобни. Деца от II клас нагоре ще се справят, но ще им трябва поне три-четири пъти помощ – дотолкова, че да запомнят последователността на действията.

Кристина: Ден преди началото на присъственото обучение класният ръководител ми се обади с молба да дойда в училището в 7:30 ч. за инструктаж. На всички родители доброволци и на учителите беше обяснена процедурата по тестване. Раздадоха материали на всеки класен ръководител (чували за боклук, тестове, ръкавици, шлемове, маски). Отидохме в класната стая в 07:50 ч., обяснихме процеса на децата. Помолихме ги да не стават от чиновете си и да не махат маските, докато тестването не приключи. Раздадохме на всяко дете найлончето, в което трябва да даде слюнкова проба. След това родителите и класният ръководител минахме през всяко дете и чрез апликатора нанесохме пробата върху теста. Записахме точния час, за да може да бъдат измерени точно 15 минути, преди да се отчете резултатът. След изтичането на необходимото време нямаше нито един положителен тест, така че прибрахме боклука в предназначените за това чували и оставихме децата да започнат учебния процес в 08:20 ч., както е по програма.

Какво е преобладаващото отношение на другите родители към процеса?

Жулиета: Преобладаващо положително, като към необходима стъпка. Най-важното е животът ни да продължи и да правим каквото трябва, отчитайки обстоятелствата, за да може всеки да се чувства на мястото си и във функцията си. Децата – сред приятелчета и съученици, образовайки се в подходяща за тях среда, ние – на работа. Извънредностите са ясни, но трябва да се адаптираме и да продължим въпреки тях, както са правили и нашите родители, баби и дядовци.

Теодора: От 26 деца в класа родителите на 23 бяха за тестване. Затова мисля, че отношението е повече от положително. Ако плюенето в пликче е цената за присъствено обучение – ние сме готови. В крайна сметка има поколения, които са преживявали войни… И не са спирали да учат (поне под някаква форма). Явно поколението на нашите деца ще живее в условията на пандемия. 

Кристина: Нямаше конфронтации, родителите бяха спокойни, с желание да помогнат и с предложения как процесът може да върви по-леко. В класовете на децата ми вече има организация за график, защото около десетина родители изявиха желание да помогнат. 

А какво е отношението на учителите?

Жулиета: Положително, като към необходимост, за да продължи пълноценният учебен процес, придружен от общуване и взаимодействие на децата със себеподобни. Съгласно Закона за предучилищното и училищното образование обучението е само елемент от образованието и това отговаря и на реалността. Другите два елемента от изключително значение за развитието на подрастващите са социализацията и възпитанието. Те няма как да се осъществят в изолация. Тя трябва да бъде само при конкретна доказана нужда и максимално кратка.

Теодора: Доколкото имам контакти с учители, различни от класната, в нашето училище са много положително настроени. Не съм чула реплики, че това не им е работа или че не са „лаборантки“. Но в обкръжението ми имаше и подобни случаи (става дума за преподаватели в началния курс).

Кристина: Първоначално имаха притеснения как ще протече процесът като организация, но смятам, че след първото тестване отношението е позитивно, защото процедурата е лесна и не е натоварваща за децата и за учебния процес.

Има ли ясни насоки какво се прави в случай на положителен тест?

Жулиета: Да. Той е същият като в Германия. Същият, както ако детето го заболи корем по време на час. Тестът се слага в отделна кутия, обаждат се на родителя, детето изчаква в медицинския кабинет или в друго помещение, където да е топло и удобно (аз бих му дала нещо да си разглежда или чете), и отива на втори тест в лаборатория. Ако тестът е отрицателен, детето се връща в училище, ако е положителен – стои си вкъщи като всички, докато премине съответният карантинен период, след което се връща обратно. Това не е първото инфекциозно заболяване в историята на човечеството. 

Теодора: В 51-во СУ има ясен протокол – ученикът се изолира в специална стая (в нея има телевизор – ако се наложи по-дълго да чака детето, му се пуска филм). Там изчаква родител. Прави се PCR и в зависимост от резултата класът се карантинира или не.

Кристина: Беше ни обяснено, че при наличие на положителен тест класният ръководител ще звънне на членове на ръководството (зам.-директор, педагогически съветник), които ще помогнат за внимателното извеждане на детето от час. Ръководството на училището изрично обясни, че при наличие на положителен тест ситуацията трябва да бъде обсъдена спокойно и без да се създава стрес за децата. Детето се извежда от час, на родителите се позвънява и те имат отговорността да отидат да тестват детето в лаборатория за потвърждаване на резултата, за да се види дали детето ще трябва да бъде поставено под карантина.

Какво според Вас липсва в процеса? Как може да бъде подобрен той?

Жулиета: Аз смятам, че след известно време на адаптиране бихме могли да преминем към тестове, които позволяват самотестване на децата, хайде, да речем, от трети клас. Щом немските деца могат, можем и ние. 

Теодора: Аз не мисля, че нещо липсва – има тестове, бяха осигурени ръкавици и дезинфектанти. Мисля, че трябва да сме търпеливи с децата и че в някакъв момент те ще се справят с тестването и сами.

Кристина: Може би ще е полезно да има повече информация какво се случва с класа, ако едно дете е с положителен тест, потвърден от лаборатория. Ако има някакви проблеми в сегашния процес, те идват от отказа на конкретни родители или учители да тестват. Поне първоначално ще е полезно МОН да осигурява помощ на локално ниво, в случай че в дадено училище има затруднения процесът да бъде организиран. Личното ми мнение е, че процесът протече спокойно и продуктивно и за първи път в рамките на пандемията се даде възможност на МОН, учителите, директорите, родителите и децата да работят заедно, което помага за усещането за сплотеност и засилва чувството за лична и обществена отговорност.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на БНТ за двата вида тестове за ковид при учениците

Източник

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/daritelstvoto-za-nepopulyarni-kauzi-tri-sluchaya/

Даренията в България бележат ръст. Това е равносметката в доклада на Българския дарителски форум (БДФ) за 2020 г.

В сравнение с предишната година повече са дарявали и фирмите, и частните лица. Единствено при фондациите се наблюдава спад през последните две години. Даряващите компании са по-малко като брой, но пък отделяните от тях суми са по-големи. От БДФ смятат, че това се дължи на мобилизиращия ефект на кризите. Пандемията от ковид е по същество криза и заради това социалната солидарност нараства. Въпреки скандала с платформата „Хелп Карма“, който заплаши изгражданото дълго време и с много усилия доверие в дарителството у нас.

През изминалата година фирмите са били най-склонни да оказват финансова подкрепа за здравеопазване (43%), образование и наука (42%) и социална подкрепа (36%). Фондациите – за социална подкрепа (27%), образование и наука (25%) и култура и изкуство (21%), а отделните хора – за социална подкрепа (61%), здравеопазване (56%) и при бедствия и аварии (16%). Човешките права не се радват на особен интерес от дарителите – едва 3% от компаниите, 7% от фондациите и близо 6% от анкетираните частни лица са им оказали подкрепа.

Има детайли обаче, върху които анализът няма как да хвърли яснота.

Първо, по всяка вероятност размерът на даренията от частни лица, както и броят на индивидуалните дарители далеч надвишават установените стойности. Могат да се „уловят“ даренията, които са декларирани пред НАП или които са направени чрез обаждания, есемеси или създадените за целта платформи. Тук обаче не влизат преводите по банков път, чрез PayPal, Revolut и пр., ако не са чрез дарителска платформа или не са декларирани пред НАП. Нито даряването на вещи или доброволен труд. Немалко дарители не желаят данъчни облекчения, а действат според библейския принцип „едната ръка да не знае какво прави другата“.

Според Красимира Величкова, директорката на БДФ, в публичното пространство има например много кампании за лечение на хора, за които се предоставят лични средства, ала за тях „няма как да има точна статистика, няма как да се проследят отчетността и прозрачността им“. Дори тогава, когато кампаниите са стриктни и когато зад тях застават публични личности.

Освен това сферите на подкрепа са повече или по-малко условни.

Да вземем например човешките права. На пръв поглед те са недолюбвани от дарителите. Но нека се замислим – колко са строго правозащитните каузи (и съответно акции), които се финансират от дарения? Една от тях е „София прайд“. В отговор на въпрос на „Тоест“ Величкова слага в тази група кампанията на БХК „Подкрепи ПРАВАта си“, Фонда за артистични проекти на жени, създаден от Българския фонд за жените, и безплатната специализирана линия за пострадали от насилие на Алианса за защита от насилие.

В същото време обаче част от даренията за други сфери може да имат правозащитни мотиви. Ако отделяте пари за хора с увреждания например, вероятно го правите, защото смятате, че те имат право на достоен живот. Инвестирането в образованието на ромите е свързано с убеждението, че те имат право на равен достъп до образование. Хората, които не искат в страната им да има бежанци, не биха предоставяли хуманитарна помощ за тях. Валидно е и обратното – артистичните проекти на жени например имат отношение и към културната сфера. А подкрепата на пострадалите от насилие може да се възприема и като социална.

Някои дарителски каузи се радват на по-голяма популярност от други.

Типичен случай са кампаниите за събиране на средства за лечение на болни деца. Също и кампании, провеждани със съдействието на най-гледаните телевизии – като събирането на капачки с благотворителна цел например, също и дарителските акции по Коледа и Великден. Широко отразявани кризисни събития също пораждат вълна на съпричастност. Вече споменахме пандемията от COVID-19, но може да добавим и наводнения, пожари, свлачища и прочее.

От другата страна са кампаниите, свързани с трудни и непопулярни каузи. Често пъти върху тях има стигма. „Хайде сега, ще подкрепям наркозависим, гей, ненормален, престъпник?“, представя Величкова масовата обществена реакция.

„Когато говорим за трудни каузи, може да дефинираме трудността в няколко посоки – обобщава директорката на БДФ. – Трудни каузи са тези, които носят провокация и нямат обществен консенсус, но трудни са дори и такива, на пръв поглед „по-стандартни“ каузи, свързани с грижа за възрастни хора, с бездомни, с хора с психична болест или интелектуални увреждания, с интеграция на бивши затворници – те нямат приятно лице в повечето случаи, трудни са за понасяне, за обговаряне. Също непопулярни са и по-абстрактни каузи в периферията на общия интерес – свързани с демокрация, демократични ценности, с добро управление, участие в процеси на вземане на решения – дарителят трудно си представя резултата и е по-скептичен.“

Нека разгледаме три „непопулярни каузи“, които обаче имат успешни дарителски кампании. Най-скорошната от тях е

кампанията за възстановяването на общностния ЛГБТИ център Rainbow Hub.

На 30 октомври т.г. група от десетина неонацисти, предвождани от кандидат-президент, нахлуха в ЛГБТИ центъра и унищожиха почти цялото имущество. Организациите, стопанисващи Хъба, призоваха за събиране на средства за възстановяването му. Десетина дни по-късно събраните средства са около 50 000 лв., а сумата продължава да нараства.

„Ооо, не, абсурд! Досегашните ни кампании за подкрепа на ЛГБТИ хора в неравностойно положение не са събирали повече от 1000–2000 лв. Гледаме числата и все си мислим, че сигурно някъде има грешка. Ако не бяха стотиците съобщения, които идваха с даренията, щеше да е съвсем нереално“, отговаря Мануела Попова от Фондация „Билитис“, която е сред стопанисващите центъра, на въпроса дали са очаквали толкова силна вълна на съпричастност.

Частните дарители надхвърлят корпоративните стократно – около 400 от даренията са индивидуални срещу едва 4 фирмени. В същото време като стойност фирмената подкрепа е близо 30% от събраните средства. Това означава, че корпоративните дарения са средно по около 3750 лв., а индивидуалните – приблизително по 87,50 лв. Неформалната група „Феминистки мобилизации“ също допринася за кампанията, рисувайки тематични тениски и предоставяйки ги срещу дарения.

Отделно от това ЛГБТИ организациите имат обещана подкрепа от неправителствени организации, средствата от която ще отидат за психологическа подкрепа на работещите в Rainbow Hub. Защото „реално не са само материални щетите“, казва Попова през смях, макар да е ясно, че в психическите щети няма нищо смешно. Но активистите, присъствали на нападението, отказват да се възприемат като жертви, нито искат другите да ги смятат за такива.

Отзвукът от хомофобската акция в международните медии също допринася за събирането на средства. В деня след потрошаването на центъра например в него идва непознат хетеросексуален французин. Споделя, че иска да остави „малко пари“, защото е разбрал какво се е случило. След това идва на протеста и държи плакати заедно с активистите.

Въпреки неочаквано силната подкрепа от непознати и познати обаче, не всичко около Rainbow Hub е розово.

Активистите нямат сигурността, че в обозримо бъдеще ще продължават да обитават това място. Още от нанасянето на общностния център в частния апартамент в центъра на София, където се намира в момента, той е многократно вандализиран, основно чрез хомофобски лепенки по вратата. Част от съседите се настройват срещу Хъба – било защото те самите са с хомофобски нагласи, било защото се опасяват, че децата им или те самите може да станат косвени жертви на влизащите във входа националисти. Следват подписка, жалби в общината, проверки… Затова активистите са „на тръни“, че всеки момент може да им се наложи да се изнесат.

Социална кауза ли е възстановяването на Rainbow Hub, или правозащитна? От една страна, става дума за социална подкрепа – събиране на средства за възстановяването на общностно пространство на уязвима група. От друга страна обаче, вълната на съпричастност има силно антихомофобски характер. Тя не би била възможна, ако с нападението над центъра границата на търпимост към хомофобията не беше прекрачена.

Друга успешна кампания, свързана с недотам популярна кауза, е

събирането на средства за изгорялата къща на бежанско семейство преди почти година.

Впрочем спорно е дали каузата е точно непопулярна, защото семейството определено е популярно – става въпрос за иракчаните Линда Ауанис и Фреди Бениамин. Тя е председателка на Съвета на жените бежанки в България, а той е собственик на популярното ресторантче „Ашурбанипал“ в близост до Женския пазар. И все пак – на фона на многото болни деца, дарителски акции за справяне с пандемията и всички кампании, които традиционно се активизират по Коледа – това е семейство на възрастни бежанци.

В резултат на кампанията, инициирана от „Мулти култи колектив“ (МКК), към началото на април е събрана респектиращата сума от 128 500,79 лв., чек с която е връчена на семейството. И това са само парите, постъпили по сметката на организацията, без да се брои директната помощ от много хора от страната и чужбина, оказана на семейството, уточнява Бистра Иванова от МКК.

Желанието на Фреди е да не получава финансова подкрепа даром, а да си я изработи. Затова предлага желаещите да изпращат пари срещу ваучери за консумация в ресторанта му. Запазена е обаче и възможността за „чисти“ дарения. Равносметката е – чистите дарения са 54 818,26 лв., а ваучерите са за 73 682,53 лв., като върху тази сума фирмата на Фреди е внесла 9% ДДС, уточнява Иванова.

В дарителската кампания се включват над 1300 физически лица, фирми и неправителствени организации, като физическите лица са около 90%. Освен това „десетки хора предложиха и дариха на семейството дрехи, обувки, мебели, електротехника, посуда, козметика, играчки, още толкова предложиха временен подслон (стая в собствения им дом или втори дом за безвъзмездно ползване)“, разказва Иванова и добавя: „Също така десетки хора предложиха и доброволен труд – за разчистване на опожарената къща и двора, както и за изграждане на новата къща.“

Защо кампанията за подкрепа на Линда и Фреди се оказва толкова успешна?

Една от предпоставките за това е, че къщата им изгаря в периода преди Коледа, когато хората и без това са традиционно по-склонни да даряват. Факторът „Коледа“ се явява обаче „нож с две остриета“ – от една страна, дарителството се активизира, от друга, даряващите не могат да „огреят навсякъде“ и се налага да приоритизират каузите, които се предлагат.

Фактор е и че МКК има опит в благотворителни каузи и в представянето на чужденци и бежанци в позитивна светлина. И все пак Бистра Иванова признава, че като интеграционен експерт с десетгодишен опит е била изключително изненадана от мощната вълна на подкрепа.

Може би ключът за разбирането на успешността на кампанията са думите, с които са съпроводени част от даренията. Те са толкова много, че от МКК ги събират в книжка и ги връчват на Линда и Фреди заедно със сумата. В примерите, предоставени на „Тоест“, двамата са описани като „светли хора“, „прекрасни хора“, които „години наред помагат на мнозина“, „милите Линда и Фреди“. Фреди е описан като „невероятен човек“, „топъл и забавен“, чиято храна „стана известна далеч извън България“.

Така че вероятно кампанията не би била толкова успешна, ако ставаше дума просто за семейство бежанци, а не за това конкретно семейство, което е популярно и обичано.

Съвсем не такъв е обаче случаят с каузата на Розовата къща.

Хората, за които е предназначена Розовата къща, не са възприемани като светли, прекрасни, топли, забавни или помагащи. Напротив – мнозинството би извърнало поглед от тях на улицата. Публичните институции също са им обърнали гръб. Защото става дума за хора със зависимости, които са буквално изпаднали от обществото. Много от тях нямат не само работа, а и дом, няма къде да се изкъпят и какво да ядат. Някои са и неграмотни. За сметка на това пък по правило имат куп придружаващи заболявания.

И все пак Розовата къща успява да се издържа в огромна степен от дарения вече близо две години и половина. Със спасяването на единствения нископрагов център за хора със зависимости у нас се заема Центърът за хуманни политики в лицето на Юлия Георгиева, която има дългогодишен опит в работата с наркозависими.

Голямата част от даренията са от частни лица, а фирмите са активни най-вече по празници, разказва Георгиева пред „Тоест“. Най-големите еднократни корпоративни дарения са по около 1000 лв. „Частните дарения също скачат по празници“, допълва тя.

Георгиева не се ангажира да пресметне размера на получаваната помощ в пари, защото някои от аспектите ѝ са трудно измерими. Дарители доставят също така дрехи, обувки, хигиенни материали. Не може да се пресметне и стойността на топлата храна, която Розовата къща предоставя по два пъти на ден. Тя се готви от ресторанта CoKitchen, който върши това на доброволни начала. От Центъра за социални политики покриват само стойността на продуктите, които не са в състояние да осигурят. Ресторантът си плаща дори тока, необходим за приготвянето на храната.

На въпроса защо не слага и ресторанта в групата с корпоративните дарители, Юлия Георгиева отговаря през смях: „Има едни хора, които ти вече ги броиш като партньори, като хора, с които работиш, а не точно като дарители. И аз действително не мога да изчисля каква сума те даряват на практика. И те не са го изчислявали.“ Розовата къща е единственото място в България, което предоставя храна на нуждаещите се толкова редовно, подчертава тя. Другаде, където се предоставя храна, тя е достъпна веднъж или два пъти в седмицата.

Работещите в Розовата къща подкрепят изпадналите от обществото хора със зависимости в редица отношения.

Там те могат не само да се нахранят, изкъпят, изперат и стоплят, а и да получат правна помощ от адвокатката Наташа Добрева, която върши това безвъзмездно в малкото си свободно време. От началото на годината екипът е помогнал на поне 36 души, повечето от които без здравни осигуровки, да започнат лечение срещу хепатит С, а на някои е съдействал дори да тръгнат на работа. Центърът предоставя и помощ за започване на лечение срещу ХИВ, консултации за социални и психични проблеми, съдействие при издаването на лични карти…

И въпреки че даренията на средства, вещи и труд са устойчиви, Юлия Георгиева е убедена, че екипът всъщност върши работата на държавата, защото такава социална услуга следва да е отговорност на публичните институции. Проблемът, уточнява Георгиева, не е, че няма желание, а че след приемането на Закона за социалните услуги няма нормативна рамка. И Столичната община не е обявявала конкурси за социални услуги повече от година. Поради липсата на нормативна рамка, свързана със Закона за социалните услуги, той на практика не може да работи.

„Фактът, че две години и половина ние оцеляваме само от дарения, показва, че има хора, които са склонни да даряват за непопулярни каузи и са способни да приемат подобна услуга в общината си и в общността, в която живеят – подчертава Георгиева. – В нашата сфера това е прецедент, аз не съм имала толкова големи очаквания.“

Да се опитаме да обобщим. Как е възможно непопулярни каузи да станат успешни?

Кампанийните дарителски каузи, каквито са тези за Rainbow Hub и за Линда и Фреди, със сигурност са по-лесно изпълними от изискващите редовни постъпления като Розовата къща, която обаче също успява да се издържа от дарения. Периодът преди Коледа или Великден също помага, но не може да е основното обяснение.

Опожареният дом на Линда и Фреди и погромът върху Rainbow Hub са „примери за такъв тип кризисни, взривяващи пространството ситуации и това е своеобразен „спусък“ за дарителите да реагират“ – така смята Красимира Величкова, но допълва: „Има потенциал обаче, ако хората, дарили за подобни каузи, са видели смисъл и полза от дарението си, останали са удовлетворени от отчетността и прозрачността на кампанията, да станат постоянни дарители за тях.“ Според нея „популярността“ на една или друга кауза е нещо относително и се променя с времето: „Ако преди повече от пет години на Юлия от Розовата къща някой ѝ беше казал, че ще намира пари от дарители, тя нямаше да повярва.“

Директорката на БДФ призовава организациите и активистите да не се обезсърчават, че каузите им са непопулярни, а да се борят за тях: „Част от проблема е един друг аспект, отнесен към организациите и хората, които работят за такива „непопулярни“ или трудни каузи – те самите предпоставят, че за техните каузи и организации трудно се намират дарители. В общия случай са прави, това са по-трудно разпознаваеми каузи. Но те не бива да се отказват, нужно е да разказват за това, което правят, да апелират за подкрепа, да правят опити да набират съмишленици и средства.“

Със сигурност има каузи, които днес, тук и сега не могат да се увенчаят с успешна кампания. Но докато не се опита, няма как да се разбере дали „нашата“ кауза е от тях. А ако след неуспех не се повтаря опитът отново и отново, няма как да разберем дали обществото пораства.

Заглавна снимка: Nadir sYzYgY / Unsplash

Източник