Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arhitekturata-na-obrazovanieto-urotsi-ot-istoriyata-na-detskite-gradini-v-bulgaria/

Училищата и детските градини ни казват много както за развитието на обществото и неговите ценности, така и за настоящето му. Същевременно те илюстрират и множество настоящи проблеми.

Предисторията и основите на съвременното българско предучилищно образование може да се открият в колективните грижи и социалната отговорност за възпитанието и отглеждането на децата през XIX в. Този подход е отражение на тогавашната реалност, когато семейството, включително баби, дядовци и по-големите деца, е играло водеща роля в грижите за подрастващите. Общността също е заемала важно място, демонстрирайки силна подкрепа и чувство за принадлежност, насочени към развитието на „новия живот“. Традициите и обичаите са били основният метод за предаване на културни и морални ценности, докато процесът по модернизация не е наложил необходимостта от образователни институции.

Първите детски градини в България

С модернизирането на обществото все повече родители започват да работят извън дома и така в края на XIX век възниква потребността от предучилищно образование. Още през 1882 г. Никола Живков и жена му откриват първата детска градина в Свищов, която нарекли „Детинска мъдрост“. Живков впрочем е участник в Руско-турската война и автор на първия български химн – „Шуми Марица“. 

Принос към развитието на детските градини има и Анастасия Тошева, която поставя основите на философията на ранното образование в България. В съответствие с нейните възгледи и с нейното съдействие са положени основите на осигуряването на грижи и начално обучение преди постъпване в училище. През 1905 г. по инициатива на Софийската община се открива първата детска градина в столицата, разположена в къща на ул. „Сердика“. Създаването ѝ е вдъхновено от модерните тогава европейски модели и идеите на германския педагог Фридрих Фрьобел.

През първата половина на XX в. австрийската архитектка Маргарете Шюте-Лихоцки оставя значителен отпечатък върху архитектурата на детските градини в България. Вдъхновена от германската архитектурна школа „Баухаус“, тя въвежда модернистични идеи, залагайки на функционалност, естествена светлина, достъпни материали и връзка с природата. Нейните проекти се отличават с рационален дизайн, осигуряващ комфорт и икономическа ефективност. Сред реализираните ѝ проекти е днешната 199-та детска градина „Сарагоса“ в столичния квартал „Банишора“, както и Детска градина №1 на ул. „Брегалница“ №48. За съжаление, архитектурното състояние и намесите в тези сгради през годините силно са подменили автентичния им образ.

Детските градини през социализма

По времето на социализма става задължително всички да работят, включително жените. Така възниква необходимостта от масови детски градини. Децата са в тях в делничните дни и прекарват вкъщи само почивните. Детските градини стават широко достъпни, включително в селските райони. Откриването на ясли за деца до 3-годишна възраст допълнително разширява обхвата на предучилищното образование. Яслите и градините предоставят цялостни грижи, включително храна, медицинска помощ и обучение. Всичко това върви в комплект с идеологическо индоктриниране на децата. Основните му акценти са върху колективизма, трудовото възпитание и лоялността към социалистическата идеология. 

С края на социализма този модел губи популярност, тъй като дългият престой на децата в институции започва да се възприема като недостатък за тяхното развитие. Все повече деца се отглеждат от бабите и дядовците си или се „самоотглеждат“ – като малкия Митко от филма „Куче в чекмедже“.

До 1989 г. детските градини се планират с цялостни устройствени планове, които включват т.нар. баланс на територията, тоест търсене на оптимално съотношение между броя на новозаселващите се домакинства и капацитета на градините. Типичен пример са изградените по времето на социализма столични квартали, например „Люлин“, „Младост“, „Дружба“ и „Надежда“, в които сградите и терените на детските градини са унифицирани, но съобразени с демографското натоварване, съпровождащо заселването в новопостроените жилища. Детските градини се планират така, че до тях да може да се стигне за около 5 минути път пеша, което е видно от пространствените анализи на тези квартали. В тях мрежата от детски заведения е гъста, а сградите са с просторни дворове.

Детските градини след 1989 г. и проблемите в градското планиране 

След 1989 г. предучилищното образование става – поне на теория – по-свободно и фокусирано върху индивидуалното развитие. Въпреки това развитието на системата се забавя, изоставайки от световните тенденции, според които в образованието се поставя акцент върху съзряването, развитието на духовност, социална принадлежност и емоционална интелигентност. Детските градини и училищата често не отговарят на съвременните тенденции, а липсата на иновации в предучилищното и училищното образование поставя децата в България в неконкурентна среда и липса на равен старт спрямо техни връстници от други държави.

През 90-те години на ХХ век България попада в поредица от икономически кризи. След падането на тоталитарния режим вече е позволено да се пътува в чужбина и над милион българи емигрират. До 1997 г. раждаемостта бележи спад. Тези процеси водят до затваряне на голяма част от детските заведения или до промяна на тяхната функция. В същото време новоразвиващите се квартали, особено в южната част на София („Манастирски ливади“, „Кръстова вада“, „Малинова долина“, „Витоша“ и др.), се изграждат на базата на т.нар. частични изменения на устройствените планове. По този начин се дава зелена светлина на достигането на максималните параметри на застрояване от Общия устройствен план на София. Така се нарушава балансът на територията, а значението на социалната инфраструктура (пътища, обществен транспорт, училища, детски градини и т.н.) се маргинализира (вж. анализите на „Софияплан“ на „Южен Лозенец“ за кварталите „Кръстова вада“ и „Витоша“, както и анализа на „Манастирски ливади – изток“).

Пример за подобно маргинализиране е кв. „Манастирски ливади – запад“. Първоначално той е планиран като добре балансиран, зелен и с гледка към Витоша, със средно към ниско застрояване, зелени площи и социална инфраструктура. С годините обаче се превръща в силно застроено „бетонно гето“, лишено от основни обществени услуги. Това е един от изводите от анализите на „Софияплан“ на подробните устройствени планове. 

Реституцията в реални граници след 1989 г. допълнително усложнява планирането. Процесът изисква дълги и трудни процедури по отчуждаване, което забавя изграждането на публичната инфраструктура – като улици, детски градини, паркове и училища. В началото на XXI в. строителният бум на жилищни и бизнес сгради задълбочава още повече пропастта между частните и общинските инвестиции. Темпото на изграждане на жилища изпреварва значително развитието на инфраструктурата.

След отмяната на социалистическото жителство (задължението хората да живеят в точно определено населено място) се увеличава притокът на население към София. Същевременно след 1997 г., като се изключи периодът на въздействието на глобалната икономическа криза в България, коефициентът на плодовитост в страната бележи ръст (в София тенденцията е по-различна). Тези процеси водят до допълнително задълбочаване на проблема и недостиг на места в детските градини. Любопитен факт обаче е, че въпреки намаляващата раждаемост в София след 2010 г., дефицитът на места в детските градини достига около 10 000 деца през последните години.

Последиците от този дефицит не са само неприети деца, нито се свежда до увеличената социална тежест, която се прехвърля върху семействата под формата на финансово и времево бреме. Той се отразява на цялото функциониране на града – усилията на родителите да осигурят място за децата си често водят до промяна на адресната регистрация и „паразитен“ трафик. Както показва анализът на „Софияплан“ на „Манастирски ливади – запад“, новите квартали без социална инфраструктура натоварват и добре планираните (поне преди презастрояването им) стари квартали, нарушавайки баланса на територията и капацитета на обществените услуги.

Възможни решения. И проблеми пред тях

В търсенето на решения за недостига на места в детските градини са разработени редица стратегии и програми – като дългосрочната „Визия за София“ и краткосрочната Програма за строителство на детски градини 2021–2023. Въпреки усилията проблемът често се крие в липсата на яснота и систематичност при вземането на решения, които невинаги са аргументирани, рационални и базирани на данни. Действията се предприемат хаотично, без да се отчита съществуващата демографска картина на София, а концентрацията на децата в различни райони остава неясна. 

Не се отчита и информацията за броя на родителите, които изобщо не кандидатстват за места в детски градини или ясли, водени от убеждението, че шансовете им са нищожни. Скорошен и все още непубликуван анализ, направен от „Софияплан“, разглежда капацитета на всички детски градини спрямо нормативните изисквания, като определя потенциала за тяхното разширяване на базата на съществуващото застрояване и устройствени параметри, а също така картира наличните имоти, предвидени за детски градини. В него се включва и информация за статута на собственост на терените на тези имоти и фазата на реализацията на проектите за градините. Подходът предоставя ясна представа за ресурсите, с които разполага общината, и показва какви интервенции могат да бъдат извършени извън изграждането на нови сгради върху неусвоени терени.

Често пренебрегван е и един ключов аспект на проблема – пространственото разпределение на детските градини. Понастоящем все по-ясно се откроява дисбалансът между местоположението на съществуващите детски заведения, от една страна, и демографската динамика и реалното търсене, от друга. Един систематичен подход би означавал да се вземат предвид данни за демографската структура на отделните квартали, дългосрочните демографски прогнози, устройствените планове, издадените визи за проектиране и разрешителните за строеж. Това би позволило да се идентифицират зоните с най-голямо натоварване и най-голяма нужда от нови или разширени обекти. 

На основата на такива данни вече е възможно да се търсят конкретни, индивидуални решения за всеки район, вместо да се прилага универсален подход за целия град. Един от примерите е Програмата за строителство на детски градини 2021–2023 г., която успя частично да намали дефицита, но не реши проблема изцяло. Общият брой места в детските градини и ясли може да съответства на броя на децата в София, но това само по себе си не е достатъчно. От ключово значение е също местоположението на детската градина спрямо местоживеенето на детето. С други думи, ако вниманието се насочи само към количествени показатели, без да се отчитат качествените и пространствените характеристики, проблемът ще остане трайно нерешен. 

Планирането и детайлното проектиране на детски градини изисква внимателно вникване и в редица въпроси, например: Дали да строим нови, или да адаптираме съществуващи сгради? Какво преживяване осигуряваме на децата в градинския двор? Как интегрираме архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн? Отговор на тези въпроси ще потърсим в следващата ни статия по темата.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/literaturata-vinagi-sushtestvuva-nasred-protivorechiya-2/

„Път сред пътеките“ – спомням си тези думи на Рьоне Шар, посягайки отново и отново към „Китай в десет думи“ на Ю Хуа. Книгата излезе през миналата година във великолепния превод на Стефан Русинов. Пътят е Китай, разбира се, безкраен и безграничен, какъвто си е във времето и пространството, а пътеките, сред които лъкатуши, са смехът и ужасът, въображението и истината, преживяваното и невъзможното за преживяване, Културната революция, Бандата на четиримата и котката на Дън Сяопин, ментосването на дребно и едро и болезненият стремеж към истината. Пътят се вие дълъг, а по него се нижат и думите: „народ“, „революция“, „писане“, „неравенство“ и т.н. Ето го цял Китай, Китай като минало и настояще, събран в точно десет думи – само десет, но какви… Вярно е, че понякога думата дупка не прави, но думите на Ю Хуа са от друг порядък: те измислят, и то измислят истината. Не е за учудване тогава, че това е единствената негова книга, която все още чака да бъде издадена в родината му.

Следващият кратък разговор с автора е покана към читателя да се потопи в света на тези десет думи, откривайки за себе си един свой път през пътеките.

Тъй като Вашата книга е посветена на думите, позволете ми да започна с въпрос, свързан с езика. Какво е китайският език за Вас като автор? По какъв начин „магията“ му е свързана с истината? A с лъжата?

Китайският език се състои от едносрични думи, в китайската прозодия ритъмът изпъква повече от мелодията, затова, когато искаме да кажем, че някоя творба е написана добре, често използваме фрази от рода на „звънти в устата“ – значи, че се чете плавно и звънко. Магията на литературния език идва от въображението на писателя – въображението без проницателност най-често е нещо празнословно, а проницателността без въображение винаги е нещо приковано – като войник, който марширува на място. А лъжите, стига само да се повтарят, да се повтарят непрекъснато, ден след ден, година след година, се превръщат в истини.

В едно интервю казвате, че Кафка Ви е научил на един особен тип свобода – призоваването и отзоваването на нещата посредством езика. Смятате ли, че литературата трябва да поддържа света, или е призвана да го поставя под въпрос? Ако мога да използвам съзнателно две клишета – еволюционна или революционна трябва да бъде тя?

Ако един писател не се съмнява в света, той не би имал мотив да пише, така че усъмняването в нашия свят е мотивът ни да не спираме да пишем. Писането тръгва от съмнението и поддържа един измислен свят – трябва да се уточни, че поддържаният от литературата свят е измислен, но между него и действителния има определени съответствия. Читателят, изхождайки от собствената си гледна точка, влиза в творбата, където открива собствените си съответствия с действителността. В този смисъл литературата е едновременно еволюционна и революционна – понеже читателите се променят поколение след поколение, променят се и техните отношения със света, понякога по еволюционен начин, друг път – по революционен.

В една от главите в „Китай в десет думи“, посветена на писането, Вие се спирате на факта, че в ранните Ви разкази доминират насилието и смъртта, и обяснявате как те са свързани с преживяванията Ви по време на Културната революция. Говорите още и за тогавашните си сънища, както и за това, че денем сте убивал в творчеството си, а пък вечер са убивали Вас насън. Какви са сънищата Ви днес – начало или край за Вас?

Аз вече не сънувам нито хубави, нито лоши сънища. Сигурно защото всяка вечер преди лягане вземам приспивателни – пия две таблетки естазолам, лекарство за удължаване на съня, всъщност то не удължава кой знае колко съня, но пък спя, без да сънувам, пия го вече от няколко години. Литературата понякога е сънуване, друг път е събуждане, различните писатели пишат различни творби, различните читатели избират да четат различни творби. Литературата винаги съществува насред противоречия, в нея има усмивки и сълзи, благословии и проклятия и пр. 

В разказите и романите Ви абсурдът и гротеската постоянно се вплитат в тъканта на най-баналното всекидневие, а преживяванията на героите в него изглеждат едновременно познати и непознати, близки и далечни. Същото се вижда на много места и в „Китай в десет думи“: аналитични и исторически наблюдения изведнъж пропадат в бездната на спомените Ви, възкресяващи живота в Китай през 70-те и 80-те, наситен с чудати персонажи и абсурдни ситуации. Човек се опитва да мисли с Вас за Китай, но мисълта му редовно бива поставяна на изпитание – или от смях, или от ужас. Има ли все пак някаква точка на равновесие между двете?

Когато пиша разкази и романи, се стремя да не анализирам, искам нещата в разума да бъдат изразени с похватите на чувствата. Думите и действията на персонажите, детайлите, напредването на сюжета – всички проблеми на разказването да се разрешават с похватите на разказването. „Китай в десет думи“ е друго, това е документална книга, нещата в разума могат да бъдат изразени с похватите на разума, тоест нямам нужда от разказвателни увъртания, за да изразя мислите си, мога направо да ги изкажа, като аз не изказвам гледища, това всеки го може, то не е важно, важното е какво е предизвикало гледището, затова трябва да привеждам примери, примери от реалността и историята, разбира се, собствените ми изживявания са още по-живи и интересни, затова и по-силни. Така написах тази книга. Точката на равновесие, за която говорите, е много важна, трябва да се омесят в едно собствените разсъждения, познания и реалност с историческите факти и личните изживявания, трябва на всеки кръстопът на разказването да се намери мястото на равновесие и оттам да се пише за всички тези неща. На това са ме научили дългите години писане – способен съм да намеря повечето точки на равновесие. Но се случва и да не мога и това са моментите, в които писането няма как да продължи.

А какво е мястото на Красотатa в писането Ви? Изкушен съм да цитирам една мисъл на танския философ и поет Лиу Дзунюен, която по някакъв начин е останала в ума ми още от времето, когато бях ученик: „Красотата не проявява сама себе си, а бива разкрита от човека“, след което Лиу продължава, че ако Уан Сиджъ не беше описал Павилиона на орхидеите, неговата красота щеше да изчезне в бездната на планината, без никога да бъде позната. Съгласен ли сте с Лиу?

Много съм изненадан, че сте чели Лиу Дзунюен като ученик. Тази негова мисъл чудесно изразява отношението между съществуването и откриването на красотата. Красотата е навсякъде, а ние откриваме само малка част от нея. Примерът с Павилиона на орхидеите показва как се придобива усетът за красота – Лиу Дзунюен набляга върху важността на субекта при усещането на красотата. Преди десет години посетих Павилиона на орхидеите и сега с голямо съжаление ви казвам, че като естетически обект той вече не съществува. Казано направо, красотата я няма, поне не онази красота на Уан Сиджъ – профанизацията, извършена от туристическата индустрия, е унищожила красотата на Павилиона на орхидеите.

На много места в книгата се връщате настойчиво към Културната революция, нейните езици, символи и практики. От друга страна, неведнъж е било отбелязвано значението ѝ за литературата в Китай: първо на спирачка, а през 80-те и 90-те – на двигател на нейното развитие. Какво е значението на Културната революция за днешен Китай?

Днес в Китай Културната революция е нещо много далечно. Нашето поколение, което е изживяло тази епоха, при това е израснало в нея, няма да я забрави, макар че споменът неизбежно ще избледнява – времето е безмилостно, то е гумичка, минаваща през спомените ни. А по-младите поколения в Китай не знаят какво е Културната революция, за тях това е просто название. За мое голямо съжаление има и такива млади хора, които преиначават тази епоха, те не знаят какви бедствия е донесла тя на страната ни и сега някои техни действия и думи все повече бият на културнореволюционност. Затова и ще продължавам да пиша за истинските изживявания по време на тази епоха. Надеждата ми е, че посредством литературата истинската Културна революция ще остане в четенето на хората – колкото, толкова.

Прави впечатление, че отделните есета в книгата могат да се обединят в своеобразни блокове. Вие пишете за историята на Китай през ХХ век, за нейните превратности и жестокост („народ“, „лидер“, „революция“), както и за ефектите от тях през ХХI век („неравенство“, „низовци“, „менте“, „баламосване“). И сякаш единствената утеха и единственият начин за противодействие – макар и вероятно обречен – се оказват словото и изкуството („четене“, „писане“, „Лу Сюн“). Дали литературата трябва да доближава предела, или да го отдалечава?

Харесва ми това разделение на три части, освен това сте изказали напрегнатите отношения между тях, страхотен анализ, много интересен. Аз съм преживял две крайни епохи – Културната революция през 60-те и 70-те и реформите и отварянето през 80-те. Книгата ми „Братя“ е написана чрез приближаване на всички крайни неща възможно най-близо до мен, а в „Живи“ се опитах да опиша крайностите, но едва след като ги отдалечих от себе си.

Петнайсет години ни делят от първото издание на „Китай в десет думи“. И до днес обаче книгата не е публикувана в Китай. Ако сега трябва да я пренапишете, изкушен ли сте да замените някои от десетте думи в светлината на днешното време?

Да, старите думи вече са заменени от нови. Тази година написах една статия за The Economist за това как младите хора в днешен Китай дават мило и драго да се домогнат до държавна служба. За тях най-важната дума е „служба“, тоест да имат стабилна работа в държавния апарат и да няма опасност да ги съкратят – това, което в миналото наричахме „желязна паница“.

Превод от китайски Стефан Русинов