Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-day-bozhe-uchilishteto-da-stane-interesno/

Промените в Закона за предучилищното и училищното образование минаха на първо четене в парламента със забележително мнозинство. На 8 октомври за тях гласуваха повече от ⅔ от народните представители – 169. Въздържаха се 28 (21 от ПП–ДБ и 7 от „Величие“), а против бяха трима от ПП–ДБ – Кристина Петкова от ДСБ, Надежда Йорданова от „Да, България“ и Явор Божанков, депутат от гражданската квота. Изглежда, от ПП–ДБ са предпочели (с три изключения) да не заемат твърда позиция по тема, която разделя обществото. Дори бившият премиер Николай Денков и Елисавета Белобрадова, които внесоха алтернативни законопроекти, гласуваха с „въздържал се“.

Освен въвеждането на предмет добродетели и религия, който е хем противоконституционен, хем има потенциала да навреди на психичното здраве на подрастващите, една от мерките в законопроекта, целящи да вкарат учениците в правия път, е

забраната на мобилни телефони в училище.

Подобно ограничение, било то пълно, или частично – например смартфоните са забранени само за по-малките или са разрешени за образователни цели – съществува и в други страни. Но България е от малкото държави наред с Южна Корея, която го въвежда със закон.

Човек може да остане с впечатлението, че образователният министър Красимир Вълчев вижда в мобилните телефони въплъщение на сатаната. Пред bTV той заяви, че те „пречат на образуването на префронталната част на мозъка“, и се позова на изследване (без да посочва източник), според което са по-вредни от алкохола. В отговор на въпрос на водещата от bTV министър Вълчев каза още, че би инициирал обществена дискусия за забрана на социалните мрежи за деца до 15-годишна възраст.

Да оставим настрана чуденето колко ли хора се въргалят в канавките, плетат език и крайници или ги избива на агресия, защото са пристрастени към мобилните си устройства, и дали те са повече от алкохолиците. Да се абстрахираме и от въпроса как ще се реши кои социални мрежи да се забранят, след като децата винаги могат да започнат да използват други канали за комуникация и забавление. По-важното питане е как забраната може да допринесе за повишаване на качеството на образованието.

Преоткриване на хартията

Ако не могат да си цъкат по телефоните, на учениците ще им се наложи да се върнат в клас към добрата стара хартия – учебници, тетрадки, помагала. Ще повиши ли това концентрацията и мотивацията им, ако им е скучно в час?

Този въпрос събужда у мен спомени от детството ми. Когато ходех на училище, мобилни телефони нямаше. Не бях от учениците, които създаваха проблеми с дисциплината, но ако не ми беше интересно, никаква сила не можеше да ме принуди да внимавам в час. Това се отразяваше върху последните листове от тетрадките ми, които бяха все изпокъсани и издраскани. Изпокъсани – защото с приятелите ми от класа (при това те не бяха много) си разменяхме бележки. Издраскани – защото често, преструвайки се, че пиша, си рисувах.

Мой съученик имаше далеч не толкова срамежлив подход към рисуването (когато то не е в час по изобразително изкуство). Веднъж сътвори картина върху целия чин. В отговор на реакцията на шокираната учителка той невинно попита: „Ама госпожо, не Ви ли харесва?“ Произведението му си го биваше впрочем. И ако си мислите, че съученикът ми е непрокопсаник, понеже е увредил училищното имущество, бързам да ви опровергая. Той още тогава знаеше какъв иска да бъде – кинооператор. И стана.

Но да се върна на хартията.

Освен да служи за бележки и рисунки, от нея може да се правят и фунийки, които да летят надалеч. Също и корабчета, жерави, изобщо забраната на телефоните може да доведе до възход на оригамито.

Учебниците пък могат да бъдат „разкрасявани“. Аз не го правех от уважение към книгите, но доста от момчетата изографисваха учебниците си с първични и вторични полови белези, особено върху снимките на древни статуи.

В цитираното интервю Красимир Вълчев изразява притеснението си, че в социалните мрежи децата виждат неща, които не трябва. Дали преди да има Instagram, Snapchat и TikTok, пък и преди ерата на интернет, децата са били защитени от неподходящо съдържание? По мое време все някой домъкваше порнографско списание в класната стая. Или голи снимки. Имаше и едни химикалки с жени, на които им падаше банският, когато ги обърнеш.

Дори преди 1989 г., когато в България подобни неща не се продаваха, се намираха съученици, чиито татковци са се снабдили с тях, защото са пътували в чужбина или защото познаваха някого, който е пътувал.

Ренесанс на аналоговите активности

Спомням си за още много неща, които се вършеха в училище, когато нямаше мобилни телефони. Доколкото ми е известно, поне някои от тях се практикуват и до ден днешен. А ако смартфоните са забранени, може да се очаква, че за компенсация учениците ще се занимават по-често с такива дейности.

Най-безобидното, макар и вбесяващо за повечето учители аналогово занимание в час е разговарянето. Според разбирането за дисциплина в България, което не се е променило от времето на социализма, от учениците се очаква да стоят като препарирани, освен ако изрично не им се разреши да вземат участие. И ако дори само се осмелят да попитат нещо съседа си по чин, рискуват да отнесат някоя забележка.

Говоренето в час може да е с различен интензитет на звука – от шепнене до крещене. Когато целият клас крещи, това се чува през няколко етажа.

Следващата аналогова активност, неприемлива според тукашните разбирания за дисциплина, е мърдането. И то има степени на интензивност – може да варира от щракане с химикалката или невротично шаване на крайниците, до ставане, разхождане в класната стая, търчане, хвърляне на саксии и други предмети, бой… Въображението ми е бедно, за да опиша всички възможности.

Един ученик може и просто да излезе от класната стая без разрешение и да отиде, където поиска. Може впрочем и изобщо да не се появи в училище.

Справяне с тормоза, насилието и педофилите?

Сред причините да се иска забрана на мобилните телефони или на достъпа до социални мрежи за деца до определена възраст са, че те нерядко се използват за тормоз, разпространяване на компрометиращи снимки и видеа с малолетни и непълнолетни и че интернет улеснява достъпа на педофили до жертвите им.

Виртуалната среда действително има свойството да увеличава мащаба на тормоза и насилието и да разширява периметъра за рисковете. Но тези неща се случват онлайн, защото съществуват и офлайн.

По време на ученичеството ми имаше разнообразни форми на тормоз. Остракиране на определени ученици и изолиране на всеки, който дръзне да общува с тях, подигравки, обиди, заплахи, разпространяване на невярна или компрометираща информация са само част от ужасиите, за които се сещам.

А физическото насилие? Заплюване, блъскане, хвърляне на дъвки в косата, препречване на пътя, бой (индивидуален или групов). Тук не включвам случаите, в които учители са ни удряли или са ни дърпали ушите. Още помня с ужас един директор, който, когато видеше дете да тича по коридора, започваше да го налага.

И сексуалното насилие не беше изключение –

като се почне от подвиквания, вербално унижение на сексуална основа и неприлични предложения, мине се през известното „обарване“ и се стигне дотам, че веднъж шест-седем момчета от класа се опитаха да изнасилят съученичка, която бяха завлекли в мъжката тоалетна. Сред тях беше дори кроткият симпатяга, с когото седяхме на един чин.

И ако си мислите, че поне педофилия е нямало в училището ми – уви, имаше. Смяташе се за срамно да се говори за тези неща, така че не знам какво са преживели другите, но мога да споделя личен опит. Един учител ме гонеше из класната стая през междучасието в опит да ме прегърне, канеше ме на гости и искаше да си говори с мен за секс. Друг ме галеше по гърба в час, докато гледаше как се справям с писмените упражнения.

А портиерът на училището веднъж ме притисна до физкултурния салон, рецитирайки „Зайченцето бяло“. За този случай поне се осмелих да разкажа. Нямаше последствия – портиерът остана на работа години след като завърших. Но да се учудвам ли, след като в наши дни при наличие на данни за сексуално насилие над 4-годишно момиченце в детска градина, месеци по-късно случаят дори не е стигнал до съда?

А как би могло да бъде

Образованието няма да стане по-добро, ако го върнем в аналоговата ера. Дори да се забранят мобилните телефони в училище, ако на учениците им е скучно и не виждат смисъл, пак ще има проблеми с дисциплината. И тези проблеми няма да се решат с наказания. Няма как образованието да стане интересно на децата, ако то няма връзка с техния свят.

Представете си сега, че мобилните телефони се използват в час, за да се състезават учениците кой най-бързо ще реши определена задача. Или да дават отговори на поставен въпрос, които се появяват на интерактивната дъска, щом се изпратят. Или да гласуват по дадена тема. Или да потърсят информация, която да представят в клас. Или да сравнят доколко достоверни са генерираните от изкуствен интелект данни за някоя личност.

Дали в тези случаи телефоните ще разсейват учениците, или напротив – ще стимулират активността им и ще ги приобщават към образователния процес?

Представете си, че в училище има сексуално образование и часове по емоционална интелигентност. Че децата учат къде са границите им и къде са границите на другия, как да общуват, без да се нараняват, как да не допускат омраза и дискриминация, кога да казват „не“… Дали това няма да спомогне за намаляване на случаите на тормоз, насилие и сексуални злоупотреби – както онлайн, така и в реалния живот?

Българската образователна система обаче, парадоксално, се опитва да се справи с дефицитите си чрез регрес.

Легитимиране на хомофобията чрез забрана на „пропагандата“, разделение между учениците и възпитаване в догматично мислене чрез часове по религия, засилване на демотивацията чрез забрана на телефоните, хаотични промени в учебните планове и изпитите, заплахи, наказания, дисциплинарни мерки.

Към това можем да прибавим и мерките, ограничаващи децата и извън училище – идеите да се забранят социалните мрежи до 15-годишна възраст и да се налагат още по-големи наказания, ако вечерно време непълнолетни са навън без родителите си.

Имам предложение. Защо да се въвеждат ограничения на парче? Направо може да се забрани използването на интернет, излизането от вкъщи без родител и всякаква информация, свързана със сексуалните отношения, до навършването на пълнолетие. След това младите хора трябва възможно най-бързо да влязат в конституционните си социални роли. Момчетата да се оженят (единственият път, когато думата „мъж“ се споменава в Основния закон, е във връзка с брака) за момичетата, които пък да родят. Така на абитуриентския бал, вместо да крещят числата от 1 до 12, завършващите училище ще дундуркат бебета.

А след няколко години децата им на свой ред ще влязат в образователната месомелачка, която ще е все така неадекватна на живота им и фиксирана в дисциплинарните мерки. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-da-pogazvame-konstitutsiyata-i-zakonite-dobrodetelno/

Около началото на новата учебна година отново се разгоряха дебатите за планираните промени в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО). И в частност за въвеждането на задължителноизбираем предмет добродетели и религия, който управляващите правят всичко възможно да прокарат въпреки съпротивата не само от страна на експерти и на гражданския сектор, а дори на държавна институция – oмбудсмана.

Протестите срещу въвеждането на религия в училище са по-малобройни от тези против ареста на кмета на Варна Благомир Коцев и зам.-кмета на София Никола Барбутов. Ала и двата казуса включват общ елемент – погазване на правото чрез произволно и избирателно тълкуване на Конституцията и законите.

Урок по изместване на смисъла

На първия учебен ден образователният министър Красимир Вълчев заяви, че програмата по новия предмет няма да бъде конфесионална. В предложения законопроект обаче изрично се уточнява, че учениците ще могат да избират „между учебно съдържание с елементи на конфесионално и без елементи на конфесионално обучение“. Документът дефинира „конфесионално обучение“ като „обучение за основните положения на религиите на официално регистрираните вероизповедания“, към които са се самоопределили повече от 10% от хората при последното преброяване на населението.

Тук възниква един проблем. Колкото и определения за понятието „конфесионален“ да търсите, едва ли ще намерите другаде уточнения за проценти, официални регистрации или преброявания. Нещо да е конфесионално означава, че то се отнася до определена конфесия, тоест вероизповедание, религиозно направление.

„Конфесионално обучение“ ще рече ни повече, ни по-малко, че то е религиозно,

че в основата му стои гледната точка на определена религия. Не може едно и също съдържание да е хем конфесионално, хем светско.

Дори да се вложи друг смисъл в думата, това не променя факта, че наличните програми за обучение по религия (православие) са написани от гледната точка на православното християнство дори когато се обявяват за „неконфесионални“. Едно е в училище да се преподава, че членовете на еди-коя си деноминация вярват, че Бог прави чудеса, друго е от един първокласник да се изисква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да прави чудеса“, както пише в учебната програма.

Друг е въпросът, че при задължителноизбираемите предмети изборът често е сведен до нула. Избор може да има само ако се съберат достатъчно ученици за една група, намери се учител, който да им преподава и училището има пари за това, както и ако директорът не е наложил волята си, че всички ще учат еди-какво си.

Друг въпрос е също кой ще изготвя учебния план и програмите по ислям, след като в България няма акредитирано висше мюсюлманско училище.

Противоконституционно, но богоугодно

За да си обясним словесните еквилибристики с думата „конфесионално“ в законопроекта, е полезно да си дадем сметка, че въвеждането на предмет добродетели и религии по начина, по който е замислен, противоречи на Конституцията и на няколко закона, включително ЗПУО. Именно това се опитва да замаже подмяната на значението на понятието.

Според Конституцията на България религиозните институции са отделени от държавата.

Освен това не се допускат нито ограничения на права, нито пък привилегии по ред признаци, между които е религията. Да наложиш обучение по православие и ислям привилегирова представителите на тези религии за сметка на останалите.

Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними, 

се казва още в Основния закон. Когато държавата кара учениците да възпроизвеждат постулати на религия, в която не вярват, това определено накърнява свободата и избора им.

Законът за защита от дискриминация (ЗЗД) забранява „всяка пряка и непряка дискриминация“,

основана на различни признаци, между които са религията и вярата. Като пряка дискриминация законът определя „всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците [на дискриминация – б.а.], отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства“. Тоест едно евангелистче, което е принудено да избира между православно християнство и атеистични добродетели, е подложено на пряка дискриминация.

Непряка дискриминация според ЗЗД имаме тогава, когато с привидно неутрални разпоредби, критерии или практики поставяме носителите на определени признаци в неблагоприятна позиция. Да постановиш, че конфесионални са само религиите, изповядвани от над 10% от населението, и затова само те са достойни да се изучават „задължителноизбираемо“ в училище, е привидно неутрален критерий. Но той поставя под чертата учениците, които са юдеи, евангелисти, католици, будисти и пр.

Според ЗПУО образованието е светско.

Това е записано в прав текст в чл. 11 (изключение са духовните училища, които се откриват по искане на религиозни институции и включват само гимназиален курс на обучение). А както вече стана дума, не може нещо да е едновременно светско и конфесионално. Нещо повече – с приемането на ал. 2 на същия член през 2024 г. се забрани не само извършването на „пропаганда, популяризиране и подстрекаване“ на всичко, свързано с ЛГБТИ+ хората, а и „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“.

И какво излиза? Предложението със закон да се въведе предмет добродетели и религия противоречи на промяна на същия закон, влязла в сила броени месеци преди въпросното предложение – факт, който не изглежда да прави впечатление.

В ЗПУО освен това се казва, че една от основните цели на образованието е „формиране на толерантност и уважение към […] религиозната идентичност на всеки гражданин“. На всеки, а не само на православните християни и мюсюлманите.

Превръщането на двойните стандарти в норма

Въвеждането на задължителноизбираемо обучение по религия в ЗПУО в противоречие със самия закон и с Конституцията е част от все по-пълното, макар и противоконституционно сливане на църква и държава. Вече дори е допустимо един юрист да бъде избран за конституционен съдия, който изтъква фактологически неверни, но пък религиозни аргументи.

Българската православна църква вече не само има запазено място на официални държавни събития, ами влияе и върху законодателния процес. При това без да дава нищо в замяна, без да плаща данъци и без да изпълнява тази социална роля, каквато имат католическата и евангелските църкви в Западна Европа.

Параклиси в светски училища?

От репортаж на bTV по случай 15 септември разбираме, че през миналата учебна година учениците и учителите от столичното 125-то училище са събрали дарения за отварянето на параклис в сградата на учебното заведение. Едно помещение в училището изпълнява не образователни, а религиозни функции, но това не изглежда да скандализира някого. Откриването на параклиса е отразено с гордост не само от Софийската митрополия, а и от столичното Регионално управление на МОН.

А защо би трябвало да скандализира? Дарителската кампания за набиране на средства за параклиса започва месец след законовата промяна, забраняваща налагането на религиозни доктрини в училищата и детските градини. Не че и преди въпросната поправка в ЗПУО това е било законно – щом образованието е светско, в едно училище няма място за молитвени помещения.

Молитвеното помещение в 125-то СУ впрочем не е прецедент.

След кратко и неизчерпателно търсене може да се установи, че още преди 20 години – през 2005 г. – в двора на столичното 41-во ОУ е изграден параклис – не стая в сградата на училището като в 125-то, а истинска миницърквичка. Макар още тогава това да е било незаконно. През 2022 г. училището пак събира дарения – този път за изографисването на параклиса.

Църковни пространства в светски училища се създават не само в София. През 2018 г. например започва строежът на параклис в двора на 6-то СУ в Перник, а през 2021 г. е осветен параклисът в Националното училище по приложни изкуства в Троян – също отделна сграда в двора на учебното заведение.

Дори детските градини не са пощадени от изграждането на религиозни помещения – миниатюрно параклисче например е изградено и в двора на детска градина „Иглика“ в петричкото село Кърналово.

Всички тези параклиси са незаконни, но това не пречи да са повод за гордост и възторжено отразяване от медии и публични институции.

За сравнение, представете си, че в едно училище се създаде група за взаимопомощ за ЛГБТИ+ ученици. Как мислите, ще има ли хвалебствени репортажи по темата и МОН ще отрази ли събитието? Или е по-вероятно да се вдигне скандал, че се нарушава законът, забраняващ „гей пропагандата“?

Постепенното сваряване в беззаконието

Законопроектът за предмета добродетели и религия не се пръква от нищото. В продължение на дълги години тече процес на сливане на Българската православна църква с държавата. Макар да е противоконституционно, това сливане се радва на масово одобрение. Така обаче определен тип нарушаване на закона става допустимо и дори достойно за душата.

Щом бива да се погазват Конституцията и законите в едно отношение, лесно е да се направи стъпката и към друго беззаконие, после към още някое и т.н. Дали в името на православието или на управляващата партия, или заради някой местен феодал, или заради Делян Пеевски, или заради някой друг – няма особено значение. Ако като общество сме приели, че не всички са равни пред закона, защо се оплакваме от липсата на правосъдие?

В превръщането на двойните стандарти в закон чрез прокарването на предмета добродетели и религия днес децата са жертвата, макар те да не са целта. Целта на подобни реформи е отдалечаването на България от демократичната част на света (междувременно изтъняваща) и приближаването ѝ към авторитарните режими. Днес, поне на хартия, живеем в страна с демократично управление. Но не бива да се залъгваме, че това ни е гарантирано.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zadulzhitelno-obrazovanie-po-samoomraza/

Марко Марков се самоуби на 27 февруари 2025 г. Той беше един от основателите на ЛГБТИ организацията „Действие“. Смъртта му шокира мнозина. Не само защото Марко беше едва на 38 години. Нито само защото беше пример и вдъхновение за поколения активисти, дори за такива, които не го познаваха лично. А и защото на пръв поглед нищо в живота му не издаваше, че иска да умре. Беше се установил в Нидерландия, съжителстваше с любящ партньор, снимките, които публикуваше в социалните мрежи, излъчваха щастие.

Тази щастлива черупка обаче прикриваше изключителна крехкост и ранимост. И травми още от юношеските и младежките години. От опитите да бъде „излекуван“ от сексуалната си ориентация чрез екзорсизъм, през хомофобския побой в центъра на София и подигравателното отношение на институциите след това, до заплахите, преследването, нападенията и изобщо цялата омраза…

През годините, в които общувах с Марко, имах усещането, че активизмът го държи жив, осмисля съществуването му, помага му да приема себе си и да понася живота. Може и да съм грешала. Но вече в Нидерландия той споделя, че годините на активизъм в България са го изтощили и повече няма сили за това. Казва и че се чувства бежанец от родната си страна. Три години по-късно става бежанец от самия живот.

Чупливи хора

Марко съвсем не е единственият ЛГБТИ човек, когото познавам, който едва е носел тежестта на собственото си съществуване. Трудно ми е да преброя приятелите и познатите си, които цял живот се борят с депресии с устойчиви суицидни идеи – в резултат на неприемане, преживяно насилие, самоомраза.

Сещам се за жена на 20 и малко години – толкова млада, колкото беше Марко, когато се запознах с него. Тя е блестяща във всичко, с което се заема, и получава заслужени награди. Но не смее да разкрие сексуалната си ориентация пред семейството си и години наред ходи на психотерапия, за да е в състояние да приема себе си. Живее в непрестанни угризения, че не постъпва както трябва.

Друг млад познат печели популярност с име и пол, с които не се идентифицира. Защото родителите му могат някак да преглътнат, че детето им е лесбийка, но не и че е транс мъж.

Мисля си и за транс жена, която вече е на средна възраст, но се е отказала от перспективата да уреди живота си в страна, в която би била приета, защото трябва да се грижи за болните си родители. Бори се с бедността, защото никой не иска да я наеме на работа с женска външност и мъжко име в личната карта. Не излиза навън с месеци от страх да не я пребият, защото е транс.

Приятел пък цял живот не си е позволявал пълноценен личен живот заради майка си, за която се е грижил и от която е крил сексуалната си ориентация. А когато майка му умира, той е твърде болен, за да може да има пълноценен личен живот.

Приятелка, и то пълнолетна и даже висшистка, е била отвлечена от баща си за цял месец, заключена и с отнети лични документи – само защото е обичала друга жена.

Друга приятелка, прехвърлила 50-те, се опитва да е хем добра дъщеря на родител, който не приема сексуалната ѝ ориентация, хем добра партньорка на дългогодишната си приятелка. И непрекъснато се разкъсва от чувство на вина, че не е там, където трябва да бъде.

Познавам ЛГБТИ хора, чиито родители са се отказали от тях. И такива, които, макар да имат партньори, прекарват т.нар. семейни празници сами, защото връзките им не се вписват в стереотипа за „традиционно семейство“.

Сещам се за десетки хора, които емигрираха, за да се спасят от тукашната среда и да могат да бъдат себе си.

„Приносът“ на Закона за предучилищното и училищното образование

Повечето хора, за които разказах, са осъзнали сексуалната си ориентация или половата си идентичност, когато в България вече не е незаконно да си хомосексуален, бисексуален или трансджендър. Въпреки това те са били обект на хомофобия или трансфобия било в училище, било вкъщи, било на обществени места, било навсякъде.

С промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) от 7 август 2024 г. на днешните ЛГБТИ деца и тийнейджъри официално им се казва, че те са втора категория хора. Законът на практика забранява всякакво изразяване на каквото и да е, свързано с „нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“. А „нетрадиционната сексуална ориентация“ се определя като „различни от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

По този начин хиляди деца и тийнейджъри биват заклеймени като различни от общоприетото, а самото им съществуване е сведено до заплаха, „пропаганда“ и „подстрекаване“. Това няма как да не причини дълбоки травми у много от тях. Освен това законовите промени дават зелена светлина за легитимиране на тормоза над ЛГБТИ учениците, което от своя страна води до още травми.

Опасността от задължителното обучение по религия

Един от приоритетите на настоящия министър на образованието Красимир Вълчев (ГЕРБ) е обучението по религия в училище да стане задължително, а не избираемо, както е в момента. Инициативата има сериозни шансове да мине в парламента. Става дума не за религия по принцип, а конкретно за православно християнство.

В ЗПУО се забранява „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“ в системата на образованието. Обучението по религия обаче се води неконфесионално, тоест не е насочено непременно към вярващи православни християни. В същото време обаче, ако хвърлим поглед върху програмата на предмета религия – въпреки общите приказки в началото за толерантност между отделните религии и към невярващите, става дума за

индоктриниране в православие.

От един първокласник например се очаква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса“, да „разбира, че всички хора са деца на Бога и Той се грижи за нас“, и „да разбира за любовта на Бога чрез примера на Иисус Христос“. Тук не става дума просто за познаване на религиозно учение – напротив, става дума за вяра.

В програмата много се говори за любов – на Бога към човека, на човека към Бога, към ближния. От второкласниците дори се очаква да разбират, „че любовта на Бога не се спечелва с омраза към неговите създания“.

В девети клас обаче идва темата за половото разделение в контекста на Стария завет. От един деветокласник се изисква да:

• знае, че според Свещеното Писание човекът се дели на два пола (половинки): мъж и жена – единството на човека в брака;
• знае, че еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт (Лев. 20:13).

Това впрочем е единственият пример за грях, който се дава в цялата учебна програма, като изключим първородния – той обаче не е индивидуален. Въпреки че според Стария завет какво ли не е грях – от предбрачния и извънбрачния секс, през нечестивите помисли, та до лихварството, без което съвременната икономика би била невъзможна. И именно защото грехът е неизбежен, идва Христос, за да плати със смъртта си за греховете на всички.

От деветокласниците също се очаква да разбират, че „грехът води до страдание и смърт“.

Как посланието на това учебно съдържание ще отекне у един 15-ина годишен ЛГБТИ тийнейджър, който го приема сериозно? „Ти си грешен, ти заслужаваш страдание и смърт.“ Освен ако по някакъв начин не се „поправи“, което няма как да стане, защото човек не си избира сексуалната ориентация и половата идентичност. Нито може да ги променя с пост, молитва и разкаяние.

Каква по-сигурна рецепта за депресия с устойчиви мисли за самоубийство?

Марковчета в масово производство

Заради популизъм и пропаганда българската образователна система все повече се превръща в машина за производство на марковчета – на ЛГБТИ младежи, пречупени още в крехка възраст. Те ще пораснат (ако доживеят порастването) като хора, които цял живот ще се борят не само с агресията и неприемането от страна на другите, а със самоомразата и неприемането на себе си. С непоносимостта към живота, с усилието да се събуждат сутрин отново и отново и да виждат някакъв смисъл да продължават, въпреки че усещат само болка. С невъзможността да бъдат щастливи, дори да са намерили споделена любов и приемаща среда.

Не, това не е начин да се създава здраво общество, нито да се възпитава любов към родината. Упражненията на политическия популизъм върху хора в крехка възраст ще доведат най-много до още омраза и разделение, травми, емиграция и самоубийства.

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://www.toest.bg/mediynata-gramotnost-kato-zadulzhitelen-element-na-obrazovanieto/

За никого не е тайна, че нивото на образование на обществото е пряко свързано със здравето, икономическия растеж и стандарта на живот на хората в същото това общество. Образованието до известна степен е свързано и с политическата реалност в една държава.

В САЩ например училищното образование изостава от изискванията на обществото. Нивата на знания по математика и четене се задържат стабилни в последните двайсетина години, но в азиатските страни растат и САЩ изостава в сравнителен аспект. Висшето образование също изисква промени. Но по-тревожна е тенденцията за негативна обществена нагласа към висшето образование, която се забелязва в САЩ. Въпреки че страната продължава да бъде водещата световна икономика, много политици и икономисти се страхуват, че скоро ще отстъпи от тази позиция. Eдин от индикаторите за това е фактът, че през последното десетилетие качеството на живот в САЩ спада.

В България, за щастие, на висшето образование все още се гледа положително, като условие за по-добър стандарт на живот. Националният статистически институт публикува данни за 2,5% спад на студентите в българските вузове през 2023 г. в сравнение с 2022-ра, но без да се отчитат младежите, които следват в чужбина, както и негативната демография. Несъмнено обаче училищната система се нуждае от спешни промени. Нивото на образование на българското население е под средното за Европейския съюз. От 89 държави в изследване на U.S. News качеството на живот в България е на 43-то място – след Индия, Бразилия и Филипините, преди Румъния и Русия и на едно от последните места в Европейския съюз. 

Въпреки че прякото сравнение на образователните системи в САЩ и България е трудно, дори невъзможно – по много причини, – ще си позволя някои мисли за нужните промени в образователните политики и реалности и в двете държави.

Заварчици или философи?

Над 30 години съм преподавателка в държавен университет в САЩ и през това време образованието се промени. Интернет като че ли управлява знанията ни (да не споменавам изкуствения интелект) и с всеки следващ випуск гимназисти, които се записват в курсовете ми, забелязвам промяна не само в нивото на знанията им, но и в начина, по който възприемат образованието и се отнасят към него.

Липсват им основни понятия за обществото и света, в областта на географията, историята, познания за другия извън прякото обкръжение. Може би са чували за комунизма, но нямат никаква представа какво е това. А изучаването на чужд език се счита за напълно излишно, въпреки че много изследвания доказват ползата му за когнитивното развитие на младите хора, за комуникативността, мултикултурната грамотност и др. Имам и преки наблюдения върху училищното образование покрай сина ми, който тази година завършва гимназия в САЩ.

Администрацията на Роналд Рейгън започна системен деструктивен подход към образователната система, който като че ли става все по-вреден през годините. 

Рейгън всяка година настояваше за 20% намаление на бюджета за образование, режеше от фондовете за строителство в държавните университети и твърдеше, че държавата трябва да престане да субсидира интелектуалното любопитство. Тази политика не само продължава, но и се превръща в обществена нагласа. През ноември 2015 г., по време на предизборен дебат, републиканският сенатор от Флорида Марко Рубио заявява:

Заварчиците получават повече от философите. На нас ни трябват заварчици, а не философи.

Залата избухва в аплодисменти. 

За тези, които биха повярвали на това твърдение, Forbes съобщава, че хората с философско образование заработват 78% повече от заварчиците. Но извън пряката материална полза, мащабно вълнуваща младите хора в САЩ, пък и в България, философията като предмет, наред с много други познания, гради и критично мислене и знания за индивида и обществото.

По-тревожни са аплодисментите, разкриващи негативното отношение на мнозина към висшето образование. Същото отношение се забелязва и към училищата. Съкращаването на средствата, лошата материална база, ниското заплащане и недостигът на учители водят до гимназисти, които са слабо подготвени за включване в трудовия сектор или за продължаване на образованието си в университет. Националният институт по грамотност на САЩ публикува данните за грамотността на американското население през учебната 2024–2025 година. Като цяло възрастното население е грамотно – 79%, 21% са неграмотни. Но грамотността на 54% от тези близо 80% грамотни хора е под нивото на шестокласник. Част от резултатите се дължат на факта, че грамотността се измерва с познанията по английски език, а доста имигранти го владеят слабо или не го владеят изобщо. 

По-различни знания и подходи

Както споменах по-горе, интернет също преобръща нагласите към образованието, което налага и спешни промени в образователните системи. Мрежата предлага всякаква информация, достъпна от екрана на мобилния ни телефон, и въпреки това човек трябва да притежава основни знания за света и за обществото, за да може да има адекватно отношение към себе си и към страната си. (Подчертавам това за адекватността, защото, за съжаление, често потъването в дигиталното и в интернет не води до такова отношение.) 

Училището трябва да свърже споменатите основни знания с действителността извън класната стая, с производството, с бизнеса, с неправителствения сектор и т.н. Но също така то трябва да култивира качества, умения и нагласи като критично мислене, успешна комуникация, работа в екип, ефективно сътрудничество, медийна грамотност и обществена ангажираност. 

Един от методите за постигане на такива резултати е т.нар. активно учене, или активно усвояване на материала. Ученикът трябва да вземе активно участие и да е в центъра на учебния процес. Това става с повече проекти – индивидуални и групови, с повече възможности учениците да се научат от грешките си след контролни и изпити, да им се разреши да поправят оценките си, след като анализират пропуските си и дадат правилни примери, и т.н. 

Важно е също така учебният процес да излиза колкото може по-често извън класната стая и да се осигурят възможности за практика. 

И може би най-ценното: да се култивират доброволен труд и ангажираност в обществото за създаването на гражданско съзнание. В България примерите за млади хора без всякакъв морал и гражданска съвест са доста. И това, макар и тревожно, не е учудващо предвид факта колко много са примерите за зрели и утвърдени хора без всякакъв морал и гражданска съвест, които даже са част от политическия живот и държавното управление.

Училището има възможността да култивира друго поведение и отношение към живота. В гимназията на сина ми учениците завършват със 120 часа практика в XII клас и 80 часа доброволен труд в IX, X и XI клас. Не твърдя, че това е идеалното училище. Такова няма. Но то използва ефективна методика за по-добро образование за XXI век. Повечето държавни училища в САЩ и в България са далеч от постигането на такъв баланс – на обучение, което предлага знания и изгражда качества. 

Предметът медийна грамотност

Освен различна структура и подходи в обучението, спешно се налага въвеждането на медийна грамотност като предмет и в САЩ, и в България. И в двете страни, пък и в много други, гражданите стават обект на масивни и системни дезинформационни кампании и подклаждане на страхове. По медийна грамотност България заема 33-то място през 2022 г. от 41 европейски страни според изследване на „Отворено общество“. През 2023 г. вече е на 35-то място, като непосредствено преди нас са Сърбия, Молдова, Черна гора и Румъния.

Същото изследване има и разширен вариант, в който към европейските страни са добавени още 6 държави – Канада, Австралия, САЩ, Израел, Южна Корея и Япония. САЩ е на 18-то място от 47-те изследвани държави, а България – на 41-во. Въпреки че преподаватели и изследователи вярват в необходимостта младите хора да бъдат грамотни консуматори на дигитална информация, в САЩ само два щата – Ню Джърси и Делауеър – законово въвеждат изучването на медийна грамотност от I до XII клас. 

В първата група на грамотност в изследването, цитирано по-горе, влизат Финландия, Дания, Норвегия, Естония, Швеция, Ирландия и Швейцария. Много добър пример е Естония. Масивно подлагана на дезинформация от Русия с години, през 2010-та страната въвежда медийната грамотност като предмет в училищата от I клас до края на средното образование.

Как се култивира медийна грамотност?

• създават се условия учениците да задават въпроси, а не само да отговарят;
• представят се различни гледни точки, които предизвикват комплексни дебати;
• изисква се учениците да проверяват информацията и да намират различни източници за проверка и сравнение;
• очаква се да могат да обосноват разбиранията и интерпретациите си с документирани факти и доказателства.

Култивирането на умения с подобни подходи възпитава не консуматори на информация, а изследователи и помага за създаването на гражданско съзнание и отговорност. Такова образование определено е отговор на масовия и доста ефикасен популизъм в политиката на САЩ, България и доста други европейски държави.

Не само че е крайно време, но вече е задължително българската образователна система да включи медийната грамотност в програмата. Проекти като „Медийна грамотност в класната стая“ предлагат добър пример за повишаването на грамотността сред учениците, но това е крайно недостатъчно и ще продължи да бъде недостатъчно, докато медийната грамотност не се превърне в държавна политика. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/smiana-na-pola-na-detsa/

Не им е лесно на опитните мишки. Подлагат ги на всевъзможни експерименти, при които животинките не само страдат, а и оцеляването им не е гарантирано. От това лято в подобно положение са и децата в България, които принадлежат към групата на ЛГБТИ хората (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора). Както е тръгнало, експериментите с тях ще продължат в най-добрия случай до края на 50-тото Народно събрание. Но с немалка вероятност – и в следващия парламент.

Законът на „Възраждане“ и проектозаконът на ИТН

На 7 август 2024 г. парламентът прие – по предложение на „Възраждане“ – промени в Закона за предучилищното и училищното образование, с които се забранява т.нар. пропаганда на „нетрадиционна“ сексуална ориентация или полова идентичност. Формулировката е толкова широка, че практически включва всякакъв тип изразяване. Защото освен самата пропаганда се забраняват и „популяризирането“ и „подстрекаването“. А всяко нещо, налично в публична среда, каквато е училището, може да се интерпретира като „популяризиране“.

„Нетрадиционната“ сексуална ориентация пък беше дефинирана като „различно от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

Междувременно на 2 август от „Има такъв народ“ внесоха законопроект за промяна в Закона за закрила на детето (ЗЗД). С него се предлага забраната на „излагането, представянето, предлагането или по какъвто и да е друг начин разпространяването“ на „съдържание, което не съответства на разбирането на пол на физическите лица като биологична категория“ на всякакви обществени места, които могат да бъдат посетени от деца. Също и на беседи с подобно съдържание и „реклама на половата идентичност, алтернатива на биологичния пол“ и подобни теми, както и всякакви медицински дейности за промяна на пола на деца. За нарушителите се предвиждат глоби между 300 и 50 000 лв.

В законопроекта на ИТН се предвижда и промяна на Закона за здравето, с която отново се забранява „прякото представяне, рекламата и извършването на медицински дейности с методи или технологии за промяна на биологичния пол на лица, ненавършили 18 години“. От партията на Слави Трифонов предлагат и санкции за нарушителите в Наказателния кодекс – затвор между една и шест години и обществено порицание, както и лишаване от право на упражняване на професията.

ПП–ДБ – едно неизпълнено обещание и два проектозакона

Промените в образователния закон станаха обект на остри критики, след като от варненския клон на „Възраждане“ инициираха репресии срещу местните учители и други педагогически служители, включили се в подписка против измененията.

На 22 август „Продължаваме промяната“ (ПП) даде на избирателите си обещание, че депутатите от партията още следващата седмица ще внесат предложение „за отмяна на „нетрадиционната“ дефиниция [на сексуалната ориентация – б.а.], която реално започна този опасен процес към фашизма в България“. От партията заявиха: 

С действия в парламента, не само с постове, ще противодействаме на черните списъци към българските учители.

Обещаните „действия в парламента“ не последваха – нито през следващата седмица, нито по-късно. На 11 септември обаче депутати от ПП и „Демократична България“ (ДБ) внесоха законопроект за изменение на ЗЗД. Те искат в закона да се включат текстове, че всяко дете „има право на закрила от прилагане на медицински дейности, които целят промяна на фенотипните [тоест видимите – б.а.] и други полови белези на генотипния му пол“, както и на „медицинска, психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие и да осигурят лечение при необходимост“.

Същевременно от ПП–ДБ предлагат и промяна в Закона за здравето: 

Забранява се извършването на медицински дейности за промяна на фенотипните и други полови белези на генотипния пол на непълнолетни лица, освен в случаите, когато съществува сериозна опасност за живота или здравето им.

За неспазване на горното се предвиждат глоби от 30 000 до 50 000 лв., а при повторно нарушение – лишаване от правото да се упражнява медицинска професия за срок от 6 месеца до две години. Финансовите санкции, предложени от коалицията, са далеч по-строги от тези на ИТН, които все пак слагат долна граница от 300 лв. Но ПП–ДБ не плашат със затвор.

Смяна на пола на деца в България не се извършва – нещо, което споменават и от ПП–ДБ в мотивите към предложението си. Тоест поне на пръв поглед идеята е да се забрани нещо, което така или иначе го няма.

Същия ден група от петима народни представители, предвождани от Елисавета Белобрадова, внесоха друг законопроект за промяна на ЗЗД. Те искат в него да влезе и следната алинея: 

Всяко дете има право на защита от политическа пропаганда, неистини и предизборни политически и партийни действия, които предизвикват страх, изолация и самота у детето и се отразяват на семейната среда.

За спазването на това трябва да следят предвидените в закона органи.

Белобрадова огласи инициативата в социалните мрежи с аргумента, че нито в българските училища има пропаганда, нито в България се сменя полът на деца под 18 години. Не става ясно обаче на какъв принцип ще се преценява кои политически действия предизвикват у децата „страх, изолация и самота“. В мотивите не се споменават нито анти-ЛГБТИ поправката в образователния закон, нито предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А те със сигурност са предизвикали „страх, изолация и самота“ у много деца. Така че предложението е по-скоро показен жест, отколкото има някаква практическа стойност.

В ПП–ДБ имат ли общо мнение какво се опитват да забранят?

След предложението на ПП–ДБ за забраната на медицинските дейности за промяна на половите белези, сред ЛГБТИ активистите настъпи разнобой. Докато според едни то е по-страшно и от законопроекта на „Възраждане“ за чуждестранните агенти, други се опитват да убедят критикуващите, че малко трансфобия (омраза към транс хората) е за предпочитане пред много трансфобия, каквато има в предложението на ИТН. Макар нищо да не гарантира, че парламентът няма да приеме някаква комбинация от предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А според трети идеята на законопроекта всъщност е „да се защитават интерсекс децата от принудително генитално осакатяване“.

Интерсекс са хората, чийто пол по рождение не е еднозначен – не като идентичност, а биологично. Разпространена практика до неотдавна (в България – и до днес) е на интерсекс деца и тийнейджъри да се правят – без тяхното съгласие – „нормализиращи“ операции, за да заприличат на момчета или момичета. Това обаче не означава, че те ще се чувстват като представители на пола, в който са насилени да се впишат. 

Съветът на Европа и редица държави признават правата на интерсекс хората. В тях се включва и правото да не бъдат принудително подлагани на медицински процедури. Противното се възприема като „генитално осакатяване“.

Ако човек обаче внимателно прочете мотивите на законопроекта, в тях трудно може да се открие нещо, свързано със защитата от генитално осакатяване на интерсекс деца. В мотивите се изтъква верният факт, че смяна на пола на деца в България не се извършва. Но се споменават „абсурдни, квази-нормативни текстове [вероятно се намеква за предложението на ИТН – б.а.] , с които […] се застрашават правата на децата с редки генетични заболявания и на българските лекари“. Затова, твърди се, предложените промени „запазват правото на здравна и психологическа подкрепа и лечение, в случай на доказана необходимост“.

Кои са децата „с редки генетични заболявания“ и каква е тази „доказана необходимост“? Най-вероятно се имат предвид интерсекс децата, чиито „нормализиращи“ операции се възприемат като „доказана необходимост“.

Това предположение е в синхрон и с публикация във Facebook на депутатката от ДБ Кристина Петкова: 

Вчера внесохме наши поправки в Закона за закрила на детето, провокирани от безумния проект на ИТН, които да гарантират правата на децата при лечение, в случай на доказана медицинска необходимост и да осигурят защита на българските лекари.

Според нея „предложението на ИТН на практика щеше да попречи на хирургичните интервенции при деца с вродени малформации на половите органи“.

Любопитен детайл е, че самата Петкова не е сред вносителите на законопроекта, за разлика от Вяра Тодева, Ивайло Митковски и Даниел Лорер. Тодева и Митковски са единствените депутати от ПП–ДБ, които на първо четене подкрепиха закона на „Възраждане“ против ЛГБТИ пропагандата в училище. Лорер пък заяви по bTV емпирично неверния факт, че „всички в България имат подсъзнателен страх, че говоренето в училище за сексуалната ориентация може да повлияе на децата“. Според него родителите – също като него – се страхували „с какво ще се върне детето му от училище и дали няма да се върне по друг начин, защото са му говорили неща за неговите сексуални наклонности“.

Малко вероятно е основният проблем на тези трима депутати да са интерсекс децата. В мотивите на законопроекта обаче се казва още: 

Много млади хора са изложени на различни социални и културни влияния, които водят със себе си дебата за […] осигуряване на защита на децата и младежите, [за] гарантиране на правото им на физическо и психическо здраве.

Подчертава се и че предложенията „отчитат индивидуалните права, медицинската етика и обществения интерес. Те осигуряват нужната защита на децата срещу влияния и тенденции“.

С тези текстове се правят внушения, че транс хората са станали такива, защото са „изложени“ на „социални и културни влияния“, и затова трябва да бъдат защитени от вредни „влияния и тенденции“. Тоест транс децата са станали такива поради някаква мода – твърдение, което съвременната наука отхвърля.

В този контекст обаче може да се интерпретира и предложението, че детето има право на „психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие“. Ако да си транс е въпрос на „влияние“, тогава укрепването на психологическото развитие ще рече „излекуване“ от въпросното влияние.

Опитите за „лечение“ на сексуалната ориентация или джендър идентичността на хомосексуални или транс лица се наричат конверсионна терапия. Няма доказателства за тяхната успешност, затова пък конверсионната терапия е допринесла за самоомраза, депресия и опити за самоубийство (включително успешни) сред много ЛГБТИ хора. И докато все повече държави я забраняват, Русия я прави задължителна.

Интерсекс активистът, когото законотворците не питат и не чуват

Темата за интерсекс хората е сложна и специфична, а в България тя е и като цяло непозната. Много лекари продължават да смятат, че „нормализиращите“ операции са необходими, а не са принудително генитално осакатяване.

Затова е обяснимо и политици, които не са се задълбочавали в тази проблематика, от най-добро сърце да повярват, че ако интерсекс децата не бъдат подлагани на операция, това ще е опасно за здравето и живота им. И не допускат, че в зряла възраст те сами биха могли преценят дали искат тялото им да притежава външните белези на някой (и на кой) пол. Че могат да изберат да си останат, каквито са – като главния герой в романа на Джефри Юдженидис „Мидълсекс“, или да отложат решението си за неопределено бъдеще – като героинята от тийнейджърския филм Fitting In („Да се впишеш“).

Първият (и почти единственият) интерсекс активист в България се казва Пол Найденов. Той е също така първият интерсекс човек в страната, спечелил дело за промяна на гражданския си пол. „Тоест“ се обърна към него с въпроса дали смята, че предложеният от ПП–ДБ законопроект защитава интерсекс децата, или легитимира принудителното генитално осакатяване.

Според Найденов законопроектът не защитава интерсекс децата, а напротив. За „нормализиращите“ операции той казва, че са „руска рулетка, само че срещу дулото е главата на интерсекс дете“. Защото някой друг решава каква ще е половата му идентичност, и формира тялото му съобразно представите си за „най-доброто“ за детето.

Найденов напомня, че дори според Конституционния съд интерсекс хората имат право сами да определят пола си, което противоречи на принудителните операции на деца. И иронично предлага пластичните операции на тийнейджъри – например на бюст или устни – също да се забранят, защото са вид промяна на видимите полови белези.

Пол Найденов обръща внимание и на друг проблем във формулировката на проектозакона: „А ако имаме смесен кариотип, кой е генотипният пол?“ „Смесен кариотип“ ще рече, че съществуват хора, чиито хромозоми не са ХХ (жена) или ХУ (мъж), а са в други комбинации, при част от които полът не може да бъде еднозначно определен. 

Разпространеното схващане, че „нормализиращите“ операции спасяват живота на интерсекс децата, Найденов коментира с думите, че „в някакъв извратен смисъл в нашата държава реално е така“. Но има предвид не здравословното състояние на тези деца, а социалната стигма и отхвърлянето, на които са подложени и които съдебните решения, вменяващи „бинарно съществуване на човешкия вид“, и анти-ЛГБТИ законодателството допълнително подсилват.

Мижав, но пък вреден резултат

С предложението си за забрана на несъществуващите операции за смяна на пола на транс деца и легитимиране на съществуващите операции за „нормализиране“ на пола на интерсекс деца от ПП–ДБ се опитват угодят на всички. И на хомофобите и трансфобите, и на ЛГБТИ активистите, и на консервативните, и на либералните избиратели. В тези перманентно предизборни времена те хем се опитват да покажат някаква позиция, хем да не си създават врагове.

Законопроектът обаче прави внушения, че да си транс не е добра идея и че това е въпрос на някакви вредни влияния. Ако той се приеме, интерсекс децата няма да бъдат защитени. За сметка на това транс младежи може да бъдат подлагани на безплодни, но мъчителни „терапии“ за „вкарване в правия път“.

В електорален план ПП–ДБ едва ли печелят нещо с предложението си. След толкова дълга поредица от избори последното, от което имат нужда избирателите, е още хлъзгави, безгръбначни и противоречиви позиции. Политиката е свързана с отстояването на принципи и ценности. Ако се опитваш да се харесаш на всички, накрая може вече никой да не те харесва.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/novata-uchebna-godina-s-vkus-na-totalitarizum-presolen-s-homofobiya/

Тази седмица се навършиха 80 години от преврата на 9 септември 1944 г., който вкарва България за 45 години в групата на тоталитарните социалистически държави. И макар тоталитарният режим да падна преди 35 години, белезите от него още са налице. Тези белези са не само видими, като панелните блокове и спорните паметници на Съветската армия – те са в манталитета, ценностите, институциите. Накратко – в културата.

Културата не се променя с магическа пръчка. Особено трудно се променя образованието. А то, от своя страна, е основен инструмент за възпроизводство на културата.

Хомофобският образователен хаос, който депутатите сътвориха

Новата учебна година ще започне с една голяма крачка към антидемократичното минало (а може би и бъдеще). Става въпрос за поправката в Закона за предучилищното и училищното образование, според която се забранява извършването на „пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“.

Поправката, предложена не за първи път от „Възраждане“, беше приета от парламента на 7 август в спешен порядък и с решаващата подкрепа на ГЕРБ. Двете четения на законопроекта се състояха в един и същи ден, въпреки че обичайната практика е между тях да има поне няколко седмици.

Формулировката е толкова широка, че на практика всичко, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора) в училище може да попадне под ударите на закона. Включително родители, които са в еднополови връзки, учители, които се опитват да се справят с хомофобски тормоз над ученици, или пък ученици, които носят обички в цветовете на дъгата. Или дори тениска с обложката на The Dark Side of the Moon, ако допуснем, че в училището им не знаят за този албум на Pink Floyd.

Изобщо, потенциалът за лов на вещици е огромен. И то без да се има предвид самото учебно съдържание, в което на практика няма теми, свързани с ЛГБТИ. Като изключим учебника по биология за IХ клас на издателство „Анубис“, в който се споменават реалните факти: че в юношеска възраст е възможно „осъзнаването на сексуално влечение към същия пол“, а в зряла – „изграждането на трайни връзки с партньор от другия или от същия пол“.

Преследването на работещи в училищната система впрочем започна още през лятната ваканция с инициативата на варненската организация на „Възраждане“ срещу педагогически специалисти от Варна, включили се в подписката срещу поправката.

Образователна система, която учи да не мислиш

Но и без въведената с поправка в закона цензура българското училищно образование е застинало в ХХ век. И особено в начина, по който късният социализъм идеализира 70-те години на ХIХ век, тоест времето на Априлското въстание и Освобождението на България от османското владичество.

Въпреки че много учители правят всичко по силите си да преподават по начин, адекватен на съвременния живот, самите образователни изисквания предпоставят развитието не на критично мислене, а на възпроизвеждане на понятия, факти и интерпретации. Това е и една от основните констатации след всяко издание на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA). Липсата на функционална грамотност означава неспособност за разбиране и прилагане на наученото.

На изпитите за външно оценяване например учениците трябва да знаят какво значи „метонимия“, „синекдоха“ или „условно наклонение“, но от тях не се иска да могат да ги използват по адекватен начин. Докато в един съвременен учебник по западен език, издаден от съответната държава, от учениците няма да се очаква да знаят дефиницията на условното наклонение, а да го приложат – като например отправят учтива молба („Би ли ми подал чашата?“) или изразят нереалистично желание („Ако имах криле, бих прелетяла над града.“).

Представете си само някой ученик да изложи аргументация защо дадено произведение на Иван Вазов не му харесва. Ако има късмета учителят му да насърчава самостоятелното мислене, ще му се размине. Но със сигурност не е желателно да защитава подобни тези на изпит за външно оценяване.

Същото важи и за каноничните исторически интерпретации. Ако ученикът например се опита да докаже, че на голяма част от българите си им е било добре в Османската империя и не са искали да се освобождават, може да си има сериозни проблеми.

А Вазов си е имал критици, например доктор Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков от кръга „Мисъл“. Тезата, че съвсем не цялото българско население е искало да се освобождава от османската власт, се застъпва от изследователи като Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Днес на Пенчо Славейков, Захари Стоянов и Иван Хаджийски има кръстени училища, но позициите на техните патрони не водят до плурализъм в интерпретациите на учебното съдържание в същите тези училища.

Олимпийско възмущение и гордо бетониране

Бетонирането на литературни, исторически и културни канони логично води до неспособност за критическа дистанция към културно-историческото наследство. Това е предпоставка толкова хора в България да се възмутят от откриването на Олимпиадата в Париж. Присъствието на куиър хора и сцената, погрешно асоциирана със стенописа на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“, предизвикаха най-голямо възмущение. Но за мнозина цялата концепция на откриването си беше скандална. Или най-малкото – неприемлива.

По време на няколкочасовия спектакъл зрителите видяха отрязаната глава на Мария Антоанета да пее, „Мона Лиза“ да се носи по Сена. Децата, плъховете и черепите в парижкото метро са намигване към „Клетниците“ на Виктор Юго и „клоаката на Париж“, която той описва в романа. Това са само малка част от препратките, демонстриращи свободно и иронично отношение към френското културно-историческо наследство.

Представете си сега откриване на хипотетична олимпиада в България, на което се представя как Христо Ботев играе брейк на кораба „Радецки“. Щафетата на олимпийския огън си предават Мунчо, дядо Йоцо и баба Илийца, а копие на „Мома с ябълки“ на Майстора плува по Перловската река. Орфей свири метъл, а тримата глупаци се черпят, сипвайки си гроздова ракия в съдовете от Панагюрското златно съкровище. Дори само мисълта за нещо подобно изглежда светотатствена.

Френската култура, разбира се, е твърде различна от българската и не можем да очакваме нашата да прилича на нея. По-скоро става въпрос за две противоположни нагласи. В единия край е способността да се надсмиваш на всичко, дори на себе си. Включително (и особено) когато се опитваш да се представиш в най-добрата си светлина пред целия свят. В другия край е болезнената потребност да бъдеш велик и да те възприемат сериозно – според собствената ти величава представа за себе си.

Между тези два полюса се разполага пространство на нарастваща (или намаляваща – зависи откъде гледате) способност за критическа дистанция. България обаче все повече се бетонира в героично-сериозния и некритичен полюс. Може да не сме първенци по функционална грамотност, да сме с най-ниските минимални заплати в Европейския съюз и да ходим на парламентарни избори седем пъти за три години, но сме велики и горди.

Междувременно българските ученици се опитват да оцелеят въпреки образователната система. Които от тях могат, ще продължат образованието, а може би и живота си в страни, в които „нетрадиционната“ сексуална ориентация и половата идентичност, „различна от биологичната“, не са обявени за опасност за децата. А в България всеки опит за модернизиране на образователната система ще угасва след поредната обществена истерия в стил „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“.

Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/vseki-ima-pravo-na-obrazovanie/

Във втората част от поредицата за ранното забременяване разказахме какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст. В тази част ще проследим дали и как може да се върне към образованието, след като роди. „Тоест“ разговаря със социални работнички от Русе и Пловдив, с педагогическа съветничка от Сливен и със специалистка по политики за децата.

Свободно падане

Кой е отговорен, когато едно дете отпада от образователната система на 14 години? Най-лесното е да кажем, че семейството не смята образованието за ценност и няма интерес към него. Но това би значило, че виждаме децата и тяхното благополучие само като отговорност на родителите, а не като обществена отговорност. Пламена Николова е част от екипа на Националната мрежа за децата (НМД), където от години отговаря за формирането на приоритети в политиките за деца и активното застъпничество пред институциите. Според нея отпадането от училище не е само семеен или само обществен проблем, а по-скоро стои някъде по средата, защото интересът какви ще са бъдещите граждани на тази страна, е общ.

От 2018 г. у нас съществува Механизъм за междуинституционално сътрудничество, който се опитва да проследи какво става с отпадащите от училище деца. Макар в механизма да участват ключовите институции, работещи с деца – образователни, социални, здравни и общински власти, Пламена е категорична, че продължава да има проблем с установяването на това колко, как, къде и защо деца отпадат от училище.

Отваряме една голяма скоба – отпадането е проблем, засягащ не само младите майки. 

Децата не се чувстват съпричастни към случващото се в училище. Средата е неподходяща за голяма част от тях. С изключение на имагинерния идеален ученик, системата не успява да отговори на нуждите на всички останали, синтезира опита си Пламена. 

Както отбелязахме в предишните части на поредицата, данни, които да ни дадат нюанс каква част от хилядите отпаднали са напуснали класната стая поради забременяване, няма.

Как се връща едно момиче в училище?

Един донякъде невидим източник на подкрепа за младите майки и техните бебета са социалните услуги и работници из цялата страна. „Тоест“ разговаря с Надежда Стойчева, социална работничка в комплекс за социални услуги за деца и семейства към русенското сдружение „Еквилибриум“, и Савина Митрашкова, също социална работничка, работеща в звено „Майка и бебе“ в Пловдив.

Главната цел на подобни структури е да се помогне на жени в риск да се справят и да не изоставят бебетата си. Освен с продукти за бебето, помощ при отглеждането му и осигуряване на подслон при нужда, подобни социални услуги съдействат на младите майки с кандидатстване за социални помощи и търсене на общинско жилище. Дори по-важно, помагат на момичетата да продължат образованието си или да си потърсят работа.

Що се отнася до връщането в училище, Надежда разказва, че тя и колегите ѝ посещават всяко училище, за да проведат срещи с директори и заместник-директори и да бъдат в помощ на младите жени, като ги информират за изискванията, които трябва да покрият.

Една от пречките, с които се срещат при записването, са сроковете. Редовната форма е често непосилна, защото майката трябва да полага грижи за детето си, но записването задочно е възможно само през септември, 20 дни преди началото на изпитната сесия. Надежда разказва, че дори младата майка да се чувства подкрепена, често мотивацията ѝ не е огромна и ако е говорено с нея през март, а училището не може да я приеме тогава, тя трябва да чака до септември, което често е силно обезкуражаващо. Надежда споделя и че „някои училища се плашат от бюрокрацията и бумащината, защото, ако тя отново спре да ходи на училище, трябва да я търсят и да се опитват да я връщат, и като цяло нямат доверие към нея“. Въпреки това опитът ѝ е, че повечето училища работят усилено да върнат децата в клас.

Друга значителна спънка са малките населени места. „Имаше желание от няколко млади майки да се върнат, но училищата са малки и не разполагат с достатъчно учители. Съответно нямат задочна форма на обучение и въпреки желанието на директорите е невъзможно.“ Иначе казано, ако една жена, прекъснала училище, пожелае да се върне към образованието, тя трябва да се запише в големия град. Това обаче често е невъзможно заради грижи за бебето, липса на финанси или липса на подкрепа от роднините, които не искат да я оставят да пътува далече сама.

Савина Митрашкова подчертава, че освен медиацията с училища, психологическата помощ също е изключително важна. „Голямо значение има нагласата на обществото към тези момичета. Приемаме ли, че на 15 години са станали майки, или по-скоро ги гледаме с критика? Според мен е второто. Общата нагласа е, че се гледа с обвинение към момичето, забременяло в ранна възраст. Няма разбиране и липсва подкрепа от обществото. А пък в училищата имаме представители на цялото общество и си представям какво е, без да броим частните случаи на учители, които се борят за тези деца“, разказва Савина. Тоест когато говорим за невъзможност за връщане в класната стая, в тежест са не само бюрократичните процеси – отношението от заобикалящите и нивото на подкрепа са не по-малко важни.

Според Савина не става въпрос единствено за ефектите от раждането и отглеждането на бебето, а за сложен процес, който започва от ранното детство и засяга начина, по който пораства едно момиче. За да няма желание да се върне в училище, това е свързано и с ниска самооценка и липса на самоувереност. „В моята практика ми се е случвало момиче да желае да изкара шофьорски курс, но да няма нужната степен на образование, за да го направи. Толкова ѝ е ниска самооценката, че не вярва, че може завърши дадения клас и да изкара курса.“ Звено „Майка и бебе“ в Пловдив работи усилено именно в посока тези момичета да бъдат подкрепени и насърчени да вярват в себе си.

Сегрегация по български

Но въпросът не е само дали можеш да се запишеш в училище, а в какво училище ще учиш. По данни от проучване от 2020 г., представено от център „Амалипе“, водещата ромска организация у нас, над 330 училища в България са сегрегирани. Това включва както общообразователни училища, така и професионални гимназии.

Причините за сегрегацията не са обект на този текст, но не можем да не разгледаме какви са последиците върху мотивацията на един ученик да продължава образованието си в такава среда. Савина Митрашкова смята, че системата не окуражава ромските деца да продължават да учат и трябва да се работи за повече подкрепа. Не е рядкост учителите в сегрегираните училища да не пишат отсъствия, макар децата реално да липсват. Те присъстват в образователната система, но практически ги няма. Ако на никого не му пука дали ти си там, защо на теб да ти пука и да искаш да продължаваш образованието си в тази среда, особено ако си дете, чието семейство не поставя образованието високо в приоритетите си.

Говорейки си за сегрегация, трябва да подчертаем важността на местната власт за образователните институции. „Изключително важно е Общината да развива истински политики за образование по десегрегация. Не може МОН да отиде например в Добрич и да каже как да не си сегрегират училищата“, смята Пламена Николова от НМД. Кремена Георгиева, педагогическа съветничка в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ в Сливен, също подчертава ролята на различните местни институции отвъд училището. Кремена разказва, че макар да има наложени глоби, не е изключение от правилото те да са в резултат на лична преценка, защото една глоба е антиреклама за местната власт в малките населени места.

Като успешен пример за десегрегация „Амалипе“ и НМД дават Габрово. Макар ромското население там да е сравнително малко, също е имало „ромско“ училище. Чрез обединени усилия на Общината, Регионалното управление на образованието и център „Амалипе“ училището е затворено, а учениците са преразпределени към други училища. Осигурен е транспорт за децата, за които е проблем да посещават различни образователни институции поради отдалечеността си от тях. 

Женската действителност

Една от основните тези в предишните части на поредицата беше, че ранната бременност не е етнически феномен. Тогава защо си говорим за образователната сегрегация на ромите в България? Защото тя е сред факторите, които правят ромската жена в пъти по-уязвима от отпадане от образователната система в сравнение с една етническа българка. Всичко това се утежнява от предразсъдъците в самата ромска общност, от бедността и чувството за безнадеждност.

Макар хората, с които говори „Тоест“, да посочват, че в повечето случаи на ранна бременност става въпрос за момичета от ромски произход, тук отново обръщаме внимание, че страната ни продължава да е първенец в ЕС по аборти и че всяка трета бременност у нас завършва с аборт. Абортът и ранното раждане са част от един конкретен проблем – липсата на сексуално и здравно образование и култура. И този проблем засяга всички, но има различни проявления.

Базирайки се на опита си в Русе, Надежда добавя, че не може да се каже, че само в ромската общност има тийнейджърки, които не знаят как да се предпазват от забременяване. „Все още в много семейства сексуалната култура е табу. Забелязваме го и в български семейства, но просто не до такава степен както в ромските“, допълва тя. Ако в ромската общност не е прието да се направи аборт и затова момичетата раждат, то етническите българки, които забременяват като тийнейджърки, в повечето случаи правят аборт и продължават живота си, доколкото е възможно.

Важен фактор, свързан с културните особености, е стойността на образованието като ценност за женската действителност в ромската общност. Или иначе казано, каква е ролята на мъжа и жената в общността. Надежда дава пример с това, че продължаването на образованието на момчетата е насърчавано често дори само поради факта, че за изкарването на шофьорска книжка е нужен завършен Х клас. Подобни са схващанията и на други места в страната. „Жената не може да е независима, тя трябва да бъде зависима от мъжа, той е този, който кара кола, ходи на работа и изкарва пари“, казва Савина Митрашкова за разбиранията в ромската общност. Би било невъзможно да си говорим за образованието на едно момиче и пречките пред него, без да се отбележат и тъкмо тези патриархални виждания, които ограничават образователните възможности на младите жени в България.

Загубеното доверие

Социалните услуги са единствената опора за момичетата, които нямат подкрепа от възрастните в семейството, от общността или от училището. Но както знаем, социалната дейност е в незавидно положение по отношение на човешкия ресурс и на обезпечаването на самите работници. Наблюденията на Пламена Николова сочат, че има цели общини в България, в които един социален работник отговаря за 60 до 90 случая. Това практически означава следното: извършването на същинска социална работа, при която се проследява и подкрепя едно семейство, е невъзможно.

Личният пример е най-ценният инструмент за връщането на едно момиче в училище, смятат всички експерти, с които разговаряхме. Срещите с неформални лидери от общностите в по-малките населени места, с лекари, пастори, хора, осигуряващи сезонна работа, са важни, защото такива личности успяват да достигнат с посланията си до децата. Също и публични фигури. Кремена си спомня скорошното гостуване на певицата Роксана в училището, в което работи, и нейния разказ за житейския ѝ път и трудностите, през които е преминала като майка тийнейджърка. При всички положения разговорът с човек с подобен на твоя произход, но постигнал нещо, на което се възхищаваш, е многократно по-полезен от безпредметното размахване на пръст от обществото.

В училището в Сливен, където работи Кремена, децата са между 350 и 380, като по нейни думи има не повече от десетина ученици, които не са от ромски или турски произход. В този случай съвместните дейности с „Амалипе“ също са източник на вдъхновение за децата, защото, посещавайки събития на центъра из страната, те виждат успели хора от своите общности и имат основание да вярват, че също биха могли да постигнат успех, ако учат.

„Смятам, че за превенция на ранните бракове е по-важно да се работи с родителите, отколкото с децата“, категорична е Кремена. Ако родителите решат да спрат бременната си или току-що родила дъщеря от училище, нещата, които един педагогически съветник като Кремена може да направи, са малко.

Предвид чувствителността на темата за ранното забременяване, има и по-позитивно ориентиран подход за комуникация. Кремена споделя, че трябва да се работи с родителите не само когато се появи някакъв проблем, а и да им се показват хубавите неща, които се случват на децата им в училище, както и техните успехи. Каненето на родители на открити уроци е възможен начин за приобщаването на семейството към училищния живот. В гимназията, от чийто екип е част Кремена, такива уроци има често, за да се даде възможност на родителите да дойдат, да видят и да започнат да ценят повече образованието. Тя е категорична, че ролята на ръководството на училището е изключително важна.

Когато привличаме родителите като партньори, всъщност повишаваме доверието. Наясно сме, че екипът на училището пръв трябва да подаде ръка на родителите и да ги приобщи, защото без тях няма как да се справим, колкото и да работим с децата.

Действията и бездействията на институциите засягат децата по-силно от всяка друга група в обществото. В България няма национална програма или политика, насочена към подкрепата на училища, за да могат те от своя страна да подкрепят млади майки. Създаването на подобна програма би било признание, че проблем има и образователната система се е провалила в опита да докаже на тези жени, на техните семейства и общности, че има смисъл да продължат образованието си.

Решението не се изчерпва с прехвърляне на цялата тежест върху училищата, защото те нямат инструментите да върнат децата в час. „Когато родителят не желае да осигури присъствието на детето си в училище, каквито и мерки да измисли всяко училище, те няма да проработят. Пишем писма до „Закрила на детето“ или до кметовете, когато видим, че някое дете много отсъства, търсим съдействие от различни институции, чиито представители могат да се срещнат и да поговорят с родителите, за да опитат по някакъв начин да им въздействат“, разказва Кремена Георгиева.

Думите на Пламена Николова от НМД допълват това. Според нея истинската превенция на отпадането от образованието е пресечна точка между социалната и образователната работа. Училището може да извърви пътя донякъде, но в същото време и то трябва да бъде подкрепено от социалната система за закрила, ако има насилие или бедност в семейството, които да възпрепятстват една млада жена да учи.

Въпреки всички пробойни в системата Кремена е категорична, че с много бавни стъпки нещата се променят. Тя работи в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ от 21 години и разказва, че допреди 10 години не е имало момичета от определени населени места със завършен 12 клас. Днес това вече не е така. Като на шега добавя, че и самите педагогически съветници и учителският колектив се учат в движение, защото няма училище за работата, която вършат. „Ние се борим за всяко дете, защото знаем, че всяко дете е човешка съдба и всеки има право на образование“, завършва тя. 

Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/rannata-bremennost-ili-bednostta-yaitseto-ili-kokoshkata/

В първата част от поредицата, в която се опитваме да изясним феномена ранна бременност в България, разгледахме как се общува с децата в семейството и в училището по отношение на половото съзряване и какво е нивото на здравното образование у нас. В тази част ще разкажем какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст.

Успява ли да стъпи на трудовия пазар, ако изобщо никога не е работила, тъй като ражда на 16 години? Намира ли си работа, която ѝ позволява да е финансово независима и да е квалифицирана и високоплатена? Как може да се мотивира човек в подобна ситуация да стане активна част от обществото и да не изпитва срам, че е по-възрастен от съучениците или колегите си? Как влияе ранната бременност на икономическите възможности на бъдещите поколения?

Тука има, тука няма данни

Колко от майките в България, които раждат рано, успяват да завършат образованието си? Или кога започват първата си работа? Не знаем. Докато за други държави, като САЩ, има изключително подробна статистика колко завършват или работят след бременност в тийнейджърска възраст, у нас данни липсват. В САЩ едва 50% от майките, родили в тийнейджърска възраст, завършват гимназия до 22 години, в сравнение с 90% от жените, които не раждат, преди да излязат от пубертета. Едва 10% от жените, минали през ранна бременност в САЩ, завършват 2- или 4-годишна програма за висше образование.

В България данните за раждаемостта по възраст се генерират от Националния статистически институт (НСИ), като проблемът е обобщеният вид, в който се представя информацията. Имаме данни за броя жени, родили под 20-годишна възраст, но не и как тенденцията се изменя през годините. Липсва публична информация за раждаемостта в категориите 10–14 и 15–19 години, като за тези възрастови групи са налице единствено данни за общата плодовитост. НСИ тълкува плодовитостта като „среден брой деца, които би родила една жена през целия си фертилен период съобразно повъзрастовата плодовитост през отчетната година“, но това не дава яснота колко момичета са станали майки в конкретен период.

Никаква по-детайлна статистика за социално-икономическата обремененост на една жена, която е родила рано, не е налице. Подобна информация би дала представа за домакинството, в което жената е отраснала, включително за историята на ранна бременност в семейството, посещението на училище през детството (преди забременяването), развитието ѝ, след като роди, и др.

Макар да говорим за това как една жена става част от трудовия пазар след ранна бременност, образованието има своето място и в тази история – то е ключов фактор в уравнението на ранното забременяване. Радосвета Стаменкова, изпълнителната директорка на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП), е убедена в това. Според Стаменкова, за да не забременяват момичета в ранна възраст, е много важно да се работи за предотвратяване на ранното им отпадане от училище. Битката за оставането им в класните стаи е битка за бъдещето им, защото със завършването на средното им образование възможността за реализация, различна от това да станат майки на 16 години и да останат майки през целия си живот, се увеличава.

По данни на НСИ за 2022 г. само половината (!) от завършилите основно образование в България успяват да завършат и средното си образование. Ако през 2018 г. малко над 71 000 ученици получават основно образование, то през 2022 г. едва 36 000 вземат диплома за средно. Тук е важно да се отбележи, че през 2018 г. влизат в сила промените, според които основно образование се завършва в седми, а не в осми клас, и така цялостната статистика за конкретния випуск се размества. Освен това няколко хиляди ученици продължават гимназиалното си образование в чужбина поради емиграция на семейството или просто като образователен избор. Те също влизат в тази статистика на „отпадналите“. Какво се случва с останалите? Къде са?

Ето в тази статистика са и онези момичета, които стават майки рано и впоследствие изпитват затруднения да завършат образованието си поради новопоявилите се задължения покрай детето или да се квалифицират, за да си намерят работа. Само че нямаме точни данни тъкмо за това.

Отново по данни на НСИ от 2022 г. нивото на образование оказва съществено влияние върху риска от бедност. Най-високият дял на работещи бедни е налице при хората без образование или само с начално – 68,5%. Разликата между основното и средното образование е осезаема – 32,9% от хората с основно образование са работещи бедни, докато при завършилите ХII клас процентът е 8,8%.

Разбирането на връзката между ранната бременност и трудовата заетост е сложно поради многото променливи величини, които влияят на възможностите на една жена да стане част от трудовия пазар. Ясно е, че у нас няма такива данни, за да можем да съпоставим по научно изпитан начин две средностатистически жени и да разгледаме кои са факторите, поради които едната е родила рано, а другата – не. Затова цялата дискусия по оста ранно забременяване – трудова заетост не е толкова прецизна, колкото би ни се искало.

При всички положения е сигурно, че образованието е първата стъпка към по-голям шанс за квалифицирана и достойно платена работа, защото то екипира жената с уменията да взема решения и да се развива. В българското общество остава прието основната част от грижите за едно дете, а следователно и компромисите с личния живот да се поемат от майката. Напускането на училище след забременяване не е изненадващо, като най-важният фактор е грижата, която момичето трябва да положи за детето си, но са налице и други, като стигматизирането от връстниците и семейството.

Всеки случай е отделен, но повечето научни изследвания говорят, че жените, които раждат първото си дете в юношеска възраст и не завършват образованието си, обикновено имат деца и внуци, за които е по-малко вероятно да завършат образованието си. Иначе казано, ранната бременност има преки ефекти върху бъдещите доходи и икономическото състояние на няколко поколения в едно домакинство. Унаследеността на проблема създава социално-икономически цикъл, в който се въртят хора с ограничени възможности, ограничени умения и ограничен достъп до пазара на труда.

Културата на отчаяние

Ранното забременяване на една жена не е резултат от факта, че тя е от конкретен етнос, както често се смята у нас, а че е част от маргинализирана общност и среда с ниски доходи. Юношеската бременност обикновено не е резултат от съзнателен избор, а по-скоро произтича от липсата му, когато става въпрос за брак и употреба на контрацептиви.

„Културата на отчаяние“ е понятие, с което се назовава причинно-следствената връзка между социално-икономическата среда, в която расте едно момиче, и шанса то да забременее в юношеските си години. Понятието е развито от изследователите Мелиса Кърни и Филип Ливайн, работещи съответно към Центъра за изследване на населението в Университета на Мериленд и „Уелсли Колидж“. Двамата се позовават на данни, обхващащи над 42 000 жени в периода 1982–2008 г. в САЩ, и използват набор от похвати на иконометричното моделиране, за да отчетат и допълнителните фактори, влияещи върху раждаемостта сред тийнейджърките, като раса, етнос, религия и др.

Работата на изследователите е базирана на по-ранни социологически проучвания, в които се разглежда формирането на специфични места с константна бедност, дължаща се на липса на възможности, социална изолация и отлъчване от пазара на труда. Кърни и Ливайн твърдят, че комбинацията от бедност и живот в социално неравенство, водеща до засиленото чувство за липса на перспективи, е ключовият фактор за тийнейджърската бременност.

В България по последни данни на НСИ за 2022 г. относителният дял на бедните спрямо линията на бедността е 22,9% общо за страната. Към датата на публикуване на изследването линията на бедност в България е 413 лв., а към днешна дата е 504 лв. В контекста на тези данни е важно да се споменат поне още два фактора, които биха могли да са част от пътя, водещ до бременност в юношеска възраст. Първо, жените са в по-голям риск от бедност, тъй като 25,8% от тях в сравнение с 19,9% от мъжете са в горната статистика. Тази тенденция е растяща – през 2018 г. процентът за жените е бил 23,4. Шансът за една жена да излезе от тази статистика не е особено голям, ако съдим по измерванията на социалната мобилност.

По данни на Световната банка неравенството в доходите в България се увеличава през последните десетилетия. Казано по-просто, пропастта между богати и бедни расте и е все по-трудно да повишиш доходите си, ако тръгваш от ниско финансово стъпало. Тоест дори по-голямата част от ражданията на възраст под 18 години, които сме свикнали да виждаме отразявани по медиите, да се свързват с ромските общности, това не е етнически феномен, а феномен на бедността. Радосвета Стаменкова разказва, че има и момичета от български произход, които поради неинформираност, незнание, неизползване на контрацептиви стигат до забременяване в ранна възраст. Те просто нямат стигма върху върху себе си, прекратяват бременността и не влизат в статистиката.

Политики на килограм

А как изобщо се правят политики, ако няма данни, на които да се основават? Не можем като общество сериозно да оценим доколко ранното забременяване влияе на икономиката ни и на бъдещите поколения, ако гледаме на него само като присъщо на ромската общност.

Политиките на едро могат да са ефективни, но не и когато става въпрос за неравенство и изваждане на хората от цикъла на бедността. В това е сигурен Адриан Николов, икономист в Института за пазарна икономика, с фокус върху пазара на труда, бедността и неравенството у нас, с когото „Тоест“ говори по темата. Когато става въпрос как се отнасяме към елиминиране на неравенствата, Адриан смята, че инструментите на държавата не са подредени правилно.

В момента се занимаваме с това да осигуряваме временна заетост на безработните, да повишаваме доходите на всички поравно, да се фокусираме върху програми, които засягат цялото население.

За пример той дава решението на парламента от по-рано тази година, с което се прие всички ученици да получават безплатни учебници от учебната 2024/2025 г. нататък. Изчисленията досега показват, че тази мярка ще струва на бюджета около 80 млн. лв.

Нека бъде ясно: това най-вероятно ще помогне на учениците в затруднено положение да останат в училище. Според изследване на Фондация „Тръст за социална алтернатива“ 6% от българските ученици отпадат от образователната система поради крайна бедност. В изследването се твърди, че безплатните учебници и транспортните възможности са ключови за по-голям достъп до образованието. Но…

От гледна точка на неравенството, когато дадем на цялата доходна структура по 100 лв., ние сме неутрални към него, защото резултатът остава същият. Ако дадем само на бедните по 500 лв., тогава техният доход ще се повиши спрямо богатите. Ако се опитаме наистина да свиваме разликата между бедните и богатите, то доходни тестове, таргетиране на хора в нужда, които са наистина бедни, и други подобни мерки биха били адекватни.

Адриан Николов също обръща внимание на липсата на данни, когато става въпрос за подкрепа на майките в крайна нужда. Макар да знаем, че средната възраст при първо раждане в София е 30,7 години, а в Сливен – 23,8 години, според него няма систематични анализи за нуждите на домакинствата и регионите, върху които трябва да се фокусираме.

Ние даваме майчинство поравно, независимо как функционира домакинството. Почти всички помощи, които са свързани с отглеждане на деца и майчинство, по никакъв начин не са обвързани с конкретна необходимост.

И макар този тип финансови субсидии, заместващи дохода, далеч да не са единственото, от което се нуждае едно семейство, те са най-доброто, предлагано от държавата ни за момента, и промяната им в период на демографски срив съвсем не е решението, както предупреждава Адриан Николов. Но според него индивидуалният подход към потребностите на всеки отделен случай е успешен модел за справяне с неравенствата, бедността и социалното изключване на хора и групи от хора. „Въпросът е как да прилагаме политики, които са насочени към конкретните потребности на конкретното домакинство и човек. Защото когато се опитваме да решаваме проблемите на всички, най-вероятно не помагаме на никого“, завършва Николов.

Той е съгласен, че липсата на образование до голяма степен възпрепятства една жена да е активна на пазара на труда и следователно да има шанс да излезе от кръга на бедност.

У нас средното образование е големият решаващ фактор, който на практика гарантира заетост, води до много голямо повишаване на заплатата в сравнение с хората с по-ниско образование.

Но отвъд превенцията, т.е. развитието на социални „обезопасителни мрежи“, които да задържат момичетата в училище, има какво да се направи и за етапа, в който те си търсят работа. Ключовата дума тук е „гъвкавост“ или „заетост на непълен работен ден“. „Майките успяват да съчетават грижата за децата и работата чрез подобни възможности за заетост. Те създават голям мост между бременността, отглеждането на дете и пазара на труда“, допълва Адриан Николов.

В заключение, смисленото подпомагане на която и да е група – било то млади майки, работещи бедни или комбинацията от двете – изисква набор от мерки и промени от страна на държавата и обществото. Такива са намаляване на социалното неравенство в страната, подобряване на достъпа до образование, развиване на националната статистика в детайли и еволюция на трудовия пазар към модел, който подкрепя, а не дискриминира жените, грижещи се за дете, без значение на каква възраст са родили. Всички тези мерки влизат под шапката на икономическото приобщаване и развитието на средата, в която растат младите момичета.

Може и да няма категоричен отговор на въпроса дали бедността винаги предшества ранната бременност, или е цикъл, подобен на казуса с яйцето и кокошката. Но това не е пречка да видим, че проблемите на младите майки у нас са пресечна точка на редица нерешени социално-икономически задачи. Въпросът е имаме ли намерение да се заемем с тези задачи, или винаги ще има нещо по-важно, докато накрая не стане прекалено късно за каквото и да е решение.

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://toest.bg/tsenzura-propaganda-i-obrazovanie/

По време на късния социализъм, когато бях в гимназията, изучавахме литературните течения, към които принадлежаха дадени произведения. Най-тясно обвързаното с идеологията и политиката на държавата беше течението, наречено социалистически реализъм. Спомням си, когато решихме да спорим с нашата учителка по българска литература, че втората сюжетна линия на „Тютюн“ на Димитър Димов е напълно излишна и само влошава художествените качества на романа. Димов е бил принуден да я добави, за да внесе елементи на социалистически реализъм и да задоволи изискванията на цензурата.

Учителката интелигентно ни се усмихна и ни разреши да продължим да спорим, да градим аргументите си и да посочваме доказателства от текста. Тя обаче бе част от малкото учители по онова време, за които беше по-важно учениците им да придобият умения като критично мислене, представяне на аргументи и развиване на различни идеи, отколкото стриктно да следват предписаните норми от тогавашното Министерство на народната просвета.

Разказвам това, защото в последните години забелязвам упорита и твърда държавна намеса в образователните процеси както в Русия, така и в някои американски щати. В Тексас например се гласува закон с инструкции как да се преподава темата за расизма в американската история и как да се обсъждат съвременни събития. По-конкретно губернаторът на Тексас Грег Абът подписа закон, който забранява преподаването на „критическа теория на расизма“ в училищата от предучилищен до ХII клас.

„Критическа теория на расизма“ е академичен термин и най-общо казано, дефинира разбирането, че расизмът в САЩ има системен и структурен характер и не предоставя на афроамериканци и други расови малцинства същите възможности, каквито имат белите. В интерес на истината, сенаторите демократи в Тексас наложиха текст в закона, който същевременно задължава учителите да преподават история на робството в САЩ и на „Ку Клукс Клан“ и да ги определят като морално недопустими.

Ако учителите пък решат да дискутират съвременни събития, то те са задължени да обяснят „двете гледни точки“ по темата. Задължителното представяне на „двете гледни точки“ вероятно би могло да ограничи откровените дискусии за расовите проблеми и расизма в САЩ и да доведе до изкуствен баланс между утвърдени научни истини и съмнителни интерпретации. През 2020 г. президентът Доналд Тръмп забрани на всички държавни служители да участват в образователни програми, които се основават на „критическа теория на расизма“ и на идеята за „бяла привилегия“, като обяви тези понятия за пропаганда.

Паралелно с вмешателството на политици в образователния процес, родители изискват да се забрани преподаването на някои книги и те да се изземат от обществените библиотеки. Миналата година в Хюстън, Далас, Сан Антонио и Остин са подадени 75 молби от родители да се забранят определени книги, които развиват темите на расизма или сексуалната ориентация на юношите. А за предишната година подобна молба е била само една. Очевидно тези родители се чувстват насърчени от щатската политика в Тексас. Във Флорида пък нов закон забранява преподаването или обсъждането на теми като сексуална ориентация и джендър идентичност от предучилищен до III клас. В други щати се готвят подобни закони.

За разлика от Флорида, в Русия няма подобна намеса в образованието. Това не означава обаче, че в училищата не се наблюдава и преследва споменаването на теми, свързани с джендър идентичността. През 2020 г. групи за защита на човешките права съобщиха за случаи, в които учители следят профилите на учениците в социалните мрежи и докладват за всякакви изказвания, които може да се изтълкуват като „гей пропаганда“. Съгласно закон, приет в Русия още през 2013 г., глоба се налага за всяка публична проява на чувства или отношения между еднополови двойки или други действия, които може да се тълкуват като „гей пропаганда“.

Редактирането на учебниците по история в Русия, които трябва да изтъкват положителните аспекти на миналото и крият агресията на Руската империя и Съветския съюз, подобно на опитите на политиците в Тексас, цели да представи еднозначна картина на миналото, която да служи на политическите интереси на властта. Но още по-опасно е, че тези намеси градят национално самосъзнание, което се основава на избирателни факти и прикрити истини.

До последните 10–15 години например руската историография традиционно представяше Петър Велики като просветен и прогресивен владетел, а Иван Грозни – като безпощаден и жесток. Напоследък (както и по времето на Сталин) се наблюдават явни предпочитания на някои политици към личността на Иван Грозни и неговата роля в историята на Русия. През 2016 г. в град Орлов беше издигнат първият паметник на Иван Грозни в Руската федерация и местният губернатор заяви на откриването:

Иван Грозни принуди всеки да забележи Русия. Той я направи такава, каквато е. Аз имам голям респект към силни лидери.

В навечерието на откриването пък Владимир Медински, тогава министър на културата на Русия, изнесе лекция в Държавния исторически музей, като сравни руския цар с европейски монарси и вмъкна, че Иван Грозни все пак не е толкова „грозен“ (рус. „жесток, суров“ – б.р.), защото е заповядал екзекуцията само на 37 000 души по време на „опричнината“, когато властва личната гвардия на руския владетел, известна с особената си жестокост при изпълнението на исканията на царя.

Ненужно е, мисля, да обръщам внимание, че в хвалбите, изказани за Иван Грозни, са прикрити ласкателствата на тези политици към настоящия президент Владимир Путин и неговия все по-репресивен стил на управление. Политическите пристрастия към жестокия цар не остават само в публичното пространство. Достатъчно е да се спомене, че в момента се редактират всички учебници по история в Русия под ръководството и контрола на споменатия по-горе Медински. А след началото на войната в Украйна в училищата се разпространиха специални инструкции как да се преподава информацията за „специалната операция“. За разлика от закона в Тексас, който задължава учителите да представят „двете гледни точки“ при обсъждането на съвременни събития, в Русия другата гледна точка не е необходима.

Към какво се стремят тези политици?

Такова образование води до изграждането на общество от слабо образовани и немислещи хора, до оформянето на масов човек (ако се позовем на Хана Аренд). Масовият човек следва начертани постулати и е лишен от диалогично мислене, за което е настоявал руският философ Михаил Бахтин. Без диалогично мислене човек не разпознава другия и живее в собствения си свят на еднопластова информация. Такива хора са добър електорат за управляващите политици, но крайно неполезни за бъдещото развитие на едно общество.

Заглавна снимка: © Redd / Unsplash

Източник