Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/oshte-edna-tuhla-v-stenata/

Защо този човек не ни пусна?

Петгодишният Елиас задава въпроса на майка си, след като двамата са спрени още на входа на басейн в Луковит. Обяснението е, че местата са запълнени, но докато стоят отвън, други хора продължават да влизат и излизат. Майката Ирена е убедена, че причината е ромският им произход и по-тъмната кожа. По-късно пред друг басейн детето се разплаква от страх, че отново няма да бъде допуснато. Ирена подава жалба до Комисията за защита от дискриминация, а организацията Romalo, разказала за случая, не получава отговор от собствениците на басейна. 

Елиас вече е научил един от първите уроци на сегрегацията – че има места, до които може да не бъде допуснат заради това как изглежда. Децата от другата страна на входа също научават, че разделянето на хората по етнически признак е нещо обичайно, което не изисква нито обяснение, нито възражение. Така предразсъдъците се възпроизвеждат по-лесно.

Същият механизъм действа и в образованието. Когато ромските и българските деца растат и учат отделно, едните губят достъп до по-добра езикова и образователна среда, а другите – възможността да познават свои връстници извън наследените стереотипи.

Именно в училище започват да се натрупват последиците от това разделение. Те не се изчерпват с различните сгради или квартали. Сегрегацията влияе върху езиковото развитие на децата, върху очакванията от тях, върху качеството на преподаването и в крайна сметка – върху шансовете им за образование и професионална и житейска реализация. Това са процеси, които се наслагват и трудно могат да бъдат преодолени по-късно.

Разговорът с експерта Огнян Исаев от „Тръст за социална алтернатива“ очертава четири от най-важните препятствия пред децата в сегрегираните училища: езиковата бариера, ниските очаквания от учениците, неподготвеността на системата да работи в многоезична среда и липсата на последователна държавна политика за десегрегация. 

Българският език – първата бариера

Първата бариера често се оказва езикът. Много ромски и турски деца тръгват на училище с желанието да учат, но още от първия учебен ден трябва същевременно да усвояват нов език, защото българският не им е майчин, и нови знания чрез него. Ако тази разлика не бъде преодоляна навреме, тя започва да се натрупва година след година. 

„Езиковата компетентност има няколко измерения – казва Огнян Исаев. – Първото е чисто комуникативното: да можеш да си поръчаш вода, кафе, да попиташ къде е тоалетната… След това идва функционалното ниво – да владееш езика дотолкова, че да учиш чрез него, да разбираш понятията. И чак накрая – да можеш да възпроизвеждаш знания чрез езика.“ 

Тоест не става дума само да говориш български, а да можеш да мислиш, да разбираш и да учиш чрез него. Детето може спокойно да разговаря с приятелите си на български, но да не разбира условието на задачата по математика или текста в учебника по природни науки. Така то започва да изостава не защото няма способности, а защото още не владее добре езика, на който се преподава. 

„До 2020–2021 г. този проблем изобщо не беше в радара на МОН и ние положихме доста усилия, за да влезе“, казва Исаев. Учителите се подготвят да преподават на деца, които вече владеят български език, а не на такива, за които е втори. Когато след войната в Украйна в училищата влязоха хиляди украински деца, проблемът, че системата ни не може да интегрира никого, стана видим. Трудности срещат и децата от български произход, които се завръщат от чужбина.

Според Исаев езиковата подкрепа не може да се изчерпва с часовете по български език. Тя трябва да присъства във всеки предмет, защото всяка нова дума в учебника по история, биология или математика е едновременно езиково и учебно предизвикателство. А когато тази подкрепа липсва, всяка следваща учебна година увеличава изоставането.

Проблем е отношението към майчиния език на детето. Вместо да бъде възприеман като езиков капитал, ромският или турският в повечето случаи се разглеждат като пречка. Ако някой каже „български като втори език“, националисти инструментализират проблема с цел политически дивиденти. 

Изследвайки образователния процес на децата от ромски произход в Европа и в България в периода 1945–1990 г., проф. Христо Кючуков пише, че през 50-те и 60-те години на миналия век сегрегираните училища ограмотяват децата на официалните езици на страните, където живеят, и „подпомагат установяване на своеобразна международна ромска интелигенция“. Но той отбелязва и че започват процеси на насилствена асимилация в Европа, а и в България. 

За ромските деца няма часове по ромски език като майчин, както това е осигурено за децата от други малцинства. В България до 1972 г. турските и арменските деца са имали право да изучават майчиния си език по 4 часа седмично… Вестниците на ромски език, ромският театър, открит през 50-те години, са закрити през 60-те.

В първите години след демократичните промени обаче Кючуков е поканен в МОН, за да разработи всичко необходимо за въвеждането на ромския език като майчин в българската училищна система. През 1993 г. е публикуван ромски буквар в 100 000 екземпляра. По това време, по данни на проф. Кючуков, общият брой на ромските деца от I до VIII клас в българските училища е бил 123 000 (сега всички деца, родени в България през изминалата година, са повече от два пъти по-малко). Близо 10 000 от тях са изучавали ромски език.

Докато двуезичието обаче се възприема като проблем, а не като ресурс, българското образование ще продължава да губи част от потенциала на децата от етносите.

„Да танцуват и играят – повече не могат“

Езиковите бариери са началото. След тях идва друг, много по-трудно преодолим проблем – ниските очаквания, не само на учителите, но и на самите деца. 

Изкарали сме ниски оценки – ами изкарали сме толкова, толкова си можем. Има я и стигмата върху самите учители – това са циганските учители, циганското училище и така нататък. И учителите, и директорите интернализират това, а през тях и децата: „Могат да танцуват и играят, повече не могат.“ 

Така Огнян Исаев описва нагласата, която често се изгражда у ромските ученици още в началното училище. Те отрано разбират какво се очаква от тях – не да кандидатстват в езикови гимназии, да станат лекари, юристи, инженери, а най-много да покажат талант в песните и танците на училищния празник.

Тези очаквания рядко се изричат директно. Те личат в примирението със слабите резултати от националното външно оценяване (НВО) – последици от сегрегацията.

В училищата, в които учат предимно ромски деца, средният резултат на НВО в VII клас е едва между 9 и 12 точки по математика и между 10 и 15 точки по български език и литература от максимални 100 точки. За сравнение, средните резултати за страната са около 40 точки по математика и около 50 по български език.

Сходна картина показва и международното изследване PISA. Учениците от семейства с по-нисък социално-икономически статус изостават средно с две до три години в знанията и уменията си по математика, природни науки и функционална грамотност спрямо своите връстници.

Според Огнян Исаев обаче тези данни често се тълкуват погрешно. Самото понятие „социално-икономически статус“ не означава само ниски доходи. То включва и фактори като образованието на родителите, езиковата среда у дома и достъпа до културни ресурси. „Децата не изостават заради майчиния си език или заради своя етнос – подчертава той. – Те тръгват на училище с различен социален и културен капитал.“

Този капитал не се измерва само с пари. Той включва книгите вкъщи, разговорите с родителите, това дали детето чува български език всеки ден, дали има човек, който да му помогне с домашните, дали вижда хора като себе си в учебниците и в училищната среда. Именно тези натрупани предимства или липсата им започват да влияят още преди първия учебен ден.

Детето постепенно започва да вижда себе си през очите на възрастните. Ако никой не очаква от него високи резултати, след време и то самото престава да ги очаква.

Според Исаев това е една от най-тежките последици на сегрегацията. Тя не само ограничава достъпа до качествено образование, но и стеснява хоризонта на възможното. Когато около едно дете няма хора с висше образование, лекари, адвокати, инженери или предприемачи, то трудно може да си представи, че самото то би могло да стане такова. Мечтите му не изчезват изведнъж – те просто постепенно се смаляват.

Сегрегацията надживя Прехода

Огнян Исаев разказва, че в Югославия например съхранението и развитието на етническата идентичност е било позволено – издавали са се книги на ромски език, песни, така просперира например известният Шабан Байрамович. 

В първите години след демократичните промени обаче има някакво развитие по темата за ромското образование. След 1989 г. известният като Мануш Романов, но роден като Мустафа Алиев основател на Демократичен съюз „Рома“ е избран за депутат във Великото народно събрание и е един от 39-мата, които не подписват новата Конституция. Романов, режисьор и фолклорист, настоява училищата в гетата да бъдат закрити въпреки възраженията на ромите. 

„Казвал е, че няма значение, че ромските родители ги искат тези училища; само и само да угодим на ромските родители, не трябва да осакатяваме децата“, обяснява Исаев. По думите му родителите често използват аргументи като „то ни е близо, то ни е в махалата, къде ще ходи сега“, а и някои от тях се страхуват, че детето им ще бъде подложено на тормоз и насилие, ако бъде записано в училище извън махалата. 

Те на първо място слагат сигурността на детето, но не виждат, че го лишават от базова възможност да се социализира и да върви напред заедно с връстниците си. Макар че познавам няколко случая на роми, мигрирали в чужбина, защото децата им са били тормозени. Един от тях ми разказа, че в момента в класа на сина му имало деца от различни страни и раси и това никого не впечатлявало,

разказва експертът от „Тръст за социална алтернатива“.

В годините на Прехода първите опити за десегрегация идват не от държавата, а от граждански организации с подкрепата на Фондация „Отворено общество“. Началото е поставено във Видин, където деца от квартал „Нов път“ започват да учат в училища в града, като получават транспорт и допълнителна подкрепа, за да наваксат пропуските си. Моделът по-късно е приложен и в Стара Загора, Пазарджик, Пловдив, Плевен и други градове и доказва, че работи. В навечерието на Десетилетието на ромското включване държавата създава към МОН Център за образователна интеграция на децата и учениците от етническите малцинства, но така и не превръща десегрегацията в последователна национална политика. 

Според Огнян Исаев една от причините е, че десегрегацията не е възприета като дългосрочен процес, а постиженията са плод на ентусиазма и усилията на неправителствени организации и активисти. Много от сегрегираните училища са сред най-големите в страната – с по над 1000 ученици и съответно с най-големи бюджети. „Не можеш просто да преместиш 1000 деца в училища в центъра на града“, казва той. 

Решението не е само в транспорта, а и в повишаването на качеството на образованието в тези училища, така че те да станат привлекателни и за деца извън квартала. 

Готово ли е Просветното министерство да се промени за различните деца, да обучава на емпатия учителите, за да приемат различната култура – или се съпротивлява?

Майчиният език, етносът, мястото, където живееш, не са неща, които децата избират, но въпреки това са наказвани заради тях. 

Според Огнян Исаев промяната няма да дойде само с преместването на деца от едно училище в друго. Тя изисква различна подготовка на учителите, повече езикова подкрепа, повече емпатия към различните култури и готовност училището да се променя според нуждите на учениците, а не учениците да бъдат принуждавани да се нагодят към една система, която не ги вижда. Именно с тази идея организацията му е обучила над 1000 учители по програмата „Заедно в пъстър свят!“, разработена след войните в бивша Югославия за работа в мултикултурна среда. 

Сегрегацията не започва с отказа на входа на басейна и не свършва с ниските резултати на матурите. Тя започва с очакванията, които обществото има от едно дете, още преди да е прекрачило училищния праг. И ще продължи, докато образователната система приема различието като проблем.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/iskate-li-detsata-vi-da-uchat-zaedno-s-romski-detsa/

За първи път държавен орган призна, че една община не просто допуска, а поддържа сегрегация в училище, и задължи кмета да предприеме действия срещу нея. 

Общината е Самоков и според решението на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) кметът д-р Ангел Джоргов е нарушил чл. 5 от Закона за защита от дискриминация по признака „етническа принадлежност“, като не е предприел действия във връзка със сегрегация на ученици от първи клас в две основни училища – „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. 

Под това решение от 5 май, с което „Тоест“ разполага, са се подписали и тримата членове на КЗД: Наско Атанасов, Елка Божова и Иво Христов (понастоящем вицепремиер, отговарящ за човешкото развитие). 

На сайта на КЗД решението не е публикувано.

По данни за 2020 г. на Центъра за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“ в България има 335 сегрегирани училища, 185 от които са общообразователни, а останалите – професионални гимназии. Това е близо 14,2% от всички училища в България.

Правилата за прием в детски градини и училища, които разделят децата по етнически признак, съществуват в много общини. Досега институциите обясняваха сегрегацията с кварталите (което означава ромски гета), със свободния избор и решенията на родителите, с демографията. Но за първи път държавен орган приема, че отговорността носят конкретна община и нейният кмет. 

Като член на независим регулатор, избран от квотата на президента, Иво Христов е подкрепил извода на КЗД по казуса. Като вицепремиер той носи политическата отговорност дали този принцип ще намери място в политиката на правителството. Това е национална тема – ромите са третата етническа група в България с 4,4% дял от населението, по данни от преброяването през 2021 г., и Христов разполага с власт и възможности да постави проблема в дневния ред на „Прогресивна България“. 

Как започва всичко?

В сигнал на Фондация „Саворе“, подаден от председателя ѝ Христо Николов, се описва как в Самоков години наред действа система, която възпроизвежда етническото разделение още при записването на децата в първи клас. Според сигнала не става дума за случайно струпване на ромски ученици в едно училище, а за последици от начина, по който Общината е организирала училищния прием.

По думите на жалбоподателя, Общината използва училищните райони така, че ромските деца от определени квартали да се насочват основно към „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. В същото време в останалите училища в града учат почти изцяло деца от български произход. Родителите от ромски произход, които искат да запишат децата си в друго училище, често срещат отказ с аргумента, че не попадат в съответния район.

В сигнала се посочва още, че формално критериите за прием изглеждат еднакви за всички, но реалният ефект е различен. Именно чрез районите за обхват и правилата за записване се възпроизвежда разделението между училищата, което според фондацията представлява етническа сегрегация.

Първата институционална реакция е, че проблем няма. След проверка Регионалното управление на образованието – София-област стига до заключението, че приемът е организиран законосъобразно, и не установява сегрегирани училища в Самоков. До противоположен извод стига по-късно КЗД.

Колко входа има българското образование?

Майка ми е родена през 1946 г. и ми е разказвала, че в училището, в което е учила през 50-те години, е имало българи, роми и турци. Но училището е имало два входа. През единия са влизали българските деца, а през другия – ромските и турските. Децата са играли заедно, но са учили в различни класни стаи, вероятно и по различни програми.

Тази история разказва Огнян Исаев от Тръста за социална алтернатива, който проучва темата за сегрегацията в образованието. Процесът започва много по-рано от комунистическия режим и продължава през различни исторически периоди, а някои факти са в пълно противоречие с днешното клише, че ромите не ценят образованието. 

„Още в края на XIX и началото на XX век в България съществуват етнически училища – гръцки, турски, арменски и еврейски. Те се самоиздържат чрез съответните религиозни и общностни организации. След 20-те години на XX век държавата постепенно централизира образователната система и започва да въвежда единни стандарти, като обучението преминава на български език, а майчиният език остава като учебен предмет.“

До началото на ХХ век голяма част от ромите в България са мюсюлмани и затова посещават турските училища. След Балканските войни и последвалите спогодби между България и Турция голяма част от турското население напуска страната и много турски училища започват да се закриват. Затова още през 20-те години ромската общност в София предприема организирани действия, за да отвори собствено училище. За целта обаче трябва да създаде своя мюсюлманска вероизповедна община, защото тогава училищата се управляват именно чрез такива общности. 

Те събират подписи, организират се и искат регистрация, но от мюфтийството им отказват. Обжалват, но съдът потвърждава отказа. Така ромската общност остава без възможност да има свое училище, каквато са имали други етнически общности по онова време. Впоследствие започват да записват децата си в българските и в останалите турски училища, като на места дори се налага да се самоопределят като турци. 

Следващите десетилетия обаче показват различна история – не за липсата на желание за образование, а за различните форми, в които държавата организира достъпа до него. 

Формирането на големи трайно обособени ромски квартали в България улеснява образователната сегрегация. Гетата са едни от най-устойчивите форми на пространствено разделение в страната. 

След 1944 г. държавата създава училища в ромските квартали с цел да ограмоти ромското население, тъй като тогава делът на неграмотните роми на възраст между 15 и 59 години надхвърля 81%; 1,5% са с основно образование и едва 0,03% – със средно или висше . 

През 80-те години делът на неграмотните роми вече е спаднал на 11%, с основно образование са 40%, а със средно и висше – близо 5%. (Но при преброяването през 2011 г. се установява, че неграмотното население се е увеличило на 21,8%, макар че и другите показатели са нараснали.)

Според Исаев вместо училищата в ромските квартали по-късно да бъдат трансформирани, им е възложена нова функция – да дават базова грамотност и да подготвят работници за фабриките, земеделието и животновъдството. „Хора, които реално не могат да продължат нито към средно, нито към висше образование.“

Правозащитникът прави важно разграничение между грамотност и образование:

Често се казва, че по време на социализма не е имало неграмотни хора. Това донякъде е вярно. Четивната и писмената грамотност са били сравнително високи. Но функционалната неграмотност е огромна. Хората могат да четат и да възпроизвеждат текст, но много често не разбират смисъла му.

Сегрегацията обаче не се изчерпва само с отделните училища, а и с поставяне на диагнози.

„По данни от изследване на проф. Илона Томова от 1995 г. всяко трето ромско дете учи в специално училище, а в помощните училища делът на ромските деца надхвърля 50%. Нерядко това са били напълно здрави деца, чиято единствена причина да попаднат там е етническият им произход“, казва Огнян Исаев. 

В своята статия „Социални фактори, подкрепящи процеса на приобщаващо образование на ромските деца“¹ проф. д.н. Христо Кючуков разказва как са били поставяни диагнози на ромски деца поради невладеене на български език. Неговият спомен датира от 80-те години на миналия век, когато е бил учител в родния си град Провадия, а всичките му ученици са били от ромския и турския етнос.

Много ромски деца идваха в първи клас без никакви знания по български език. Медицинска комисия в училището проверяваше знанията им по български, преди да постъпят в първи клас, и обикновено им се поставяше диагноза „лека умствена изостаналост“ поради невладеене на българския език. На родителите се даваха препоръки да изпратят децата си в „училища за бавноразвиващи се ученици…“

Тази практика продължава и след демократичните промени и е описана и от други автори². През 1997 г. в България има 299 „специални училища“ от различен вид с 27 148 деца, повечето роми. В изследването „Отпадащите роми“ се посочва, че в Словакия повечето ученици в училищата за деца с умствени и физически увреждания също са роми, както и в Чехия. В Румъния има 246 такива „специални училища“, а броят на децата е 48 237, повечето роми. В Унгария в редица региони до 90% от учениците в такива училища също са роми.

Така невладеенето на официалния език и специфичната социокултурна среда се превръщат в психически проблем и белязват хората завинаги. 

Последиците от изпращането на напълно здрави деца в „специални училища“ се усещат и днес, посочва Огнян Исаев.

Тези хора вече са на 50 и повече години. Искат да завършат средно образование, за да станат по-конкурентоспособни или просто да получат шофьорска книжка. Но дипломите им са с качествени, а не с числови оценки и няма нормативна пътека, по която да се върнат в общообразователната система. Имали сме конкретен случай в Ботевград. Проверявахме как тези хора да бъдат оценени наново, за да се установи, че никога не са били деца със специални образователни потребности. Оказа се, че такава процедура в МОН практически няма.

По думите му, сегрегацията не е останала в миналото, а просто е променила формите си.

„В началото на Прехода говорим за около 60 сегрегирани училища в ромските квартали и между 60 и 100 сегрегирани образователни институции общо. Днес вече говорим за около 200–220 сегрегирани училища.“ Сред тях вече не са само училищата в ромските квартали. „Най-новата тенденция са т.нар. обединени училища. Законът ги създаде, за да могат децата в малките населени места да стигнат поне до първи гимназиален етап. Само че в някои градове, където има достатъчно средни училища, те започват да се превръщат почти изцяло в ромски училища.“

Като пример Исаев посочва Стамболийски, а Самоков определя като друг показателен случай. Според него подобни процеси вече се наблюдават и в София, където обединени училища също се превръщат в училища почти изцяло с ромски ученици.

Последните налични национални данни също показват мащаба на проблема. Към 2020 г. в България има 930 училища с концентрация на ученици от уязвими групи. От тях 185 се намират в населени места, където има и други училища на същото образователно ниво, тоест съществува реална алтернатива, но концентрацията продължава да се възпроизвежда.

След повече от век няма различни входове към училището за децата от различни етноси и социални групи. Но практиката с отделните входове се е трансформирала в райони за обхват, правила за прием и административни решения. Дали етническите българи биха искали децата им да учат заедно с ромски деца? Решението на КЗД поставя друг въпрос: дава ли държавата изобщо равен шанс това да стане?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/purvite-tri-godini-zashcho-mladite-uchiteli-ne-se-zadurzhat-v-sistemata/

Проучване на Сметната палата за качеството на образованието в България за периода 2019–2023 г. сочи, че 34% от новоназначените учители напускат в рамките на първите три години, а близо половината от завършилите педагогически специалности не се реализират в професията си. Въпреки това интересът към тези специалности е висок, а учителските заплати са нараснали с 60% в изследвания период.

За истински мотивираните учители обаче само заплатата не е достатъчна, за да останат на работа. Преподавателите в училищата днес имат нужда от качествени политики за подкрепа и професионално израстване, но преди това е важно да бъдат подготвени за срещата си с образователната система. Такъв е основният извод, до който стигнах, опитвайки се да разбера парадокса на масовото напускане – въпреки интереса и повишаващите се възнаграждения.

Университетът vs. реалната работна среда

Станимира Паскова и Цветомира Антонова започват учителската си кариера преди 20 години в две различни училища, но срещат един и същ проблем – университетът не ги е подготвил достатъчно добре за реалната училищна среда.

Станимира се среща с професията за първи път през 2002 г. в отдалечено селско училище, в което е единствената с майчин български език сред колегите и учениците си. Езиковата бариера обаче се оказва непреодолима: 

Аз бях много разочарована, че толкова се бях старала да се представя по възможно най-добрия начин, така както ме бяха подготвили в университета, но се оказа, че това тотално не върши работа за моите деца. И всъщност те са ме слушали учтиво, без да ме разбират, защото аз съм говорила на някакъв чужд език за тях. 

След тази първа година Станимира започва да посещава различни обучения за учители, докато през 2013 г. открива програмата „Нов път в преподаването“, разработена от „Заедно в час“.

Цветомира започва учителския си път през 2004 г. в София с голям ентусиазъм. Чувства се много добре подготвена академично, но днес е категорична, че методическата подготовка в университета не е била модерна и адекватна за времето си. Тя обаче се сблъсква и с друг характерен за учителите проблем –

„бърнаут“.

На петата година вече се чувствах много смазана и от системата. Имах усещането, че трудът ми отива на вятъра и че усилията, които влагам, са много по-големи от резултатите, които виждам, 

разказва Цветомира и допълва, че все още не се обръща достатъчно внимание на емоционалното прегаряне, което е причина много млади учители да напуснат професията. Самата тя прекъсва преподавателската си дейност за няколко години, докато през 2013 г. любопитството ѝ не я среща с програмата „Нов път в преподаването“.

Ръководителката на програмата Жаклин Мисирян-Дойчева определи в разговор с „Тоест“ бърнаута като синдром. За някои учители проблемът се корени в невъзможността за ефективно управление на времето. За други е в трудностите да се справят с клас от 26 деца, част от които не посещават часовете или не говорят български език.

Жаклин също е на мнение, че университетите не подготвят бъдещите учители за реалните предизвикателства в професията, сред които са

агресията и ниската мотивация,

които присъстват във всяка класна стая. За преодоляване на тези проблеми е важно ученикът да бъде поставен в центъра и да се вземат предвид неговите нужди и емоции.

Според Станимира решението за справяне с агресията е и в дома, затова е важно да се работи и с родителите. Тя смята, че като учителка на „Заедно в час“ в с. Караджово (Пловдив) е успяла да изгради доверие у учениците си и техните родители чрез посещения в домовете им и на местата, които са важни за конкретната общност, за да им покаже уважение, грижа и заинтересованост: 

Всяко едно детенце е индивидуално, така че колкото по-добре го познаваш, колкото по-добре изградиш връзки с него, толкова по-добре се чувства и то. То вече идва със съвсем друга нагласа в твоята класна стая.

Важно за мотивацията в клас е и оценяването. Ако учителят успява да забележи, уважи и оцени различните личности в класа, те ще работят по-добре и концентрацията ще се подобри. За поставянето на оценка обаче е нужно да имаш ясни критерии, категорична е Цветомира, за която обученията на „Заедно в час“ по отношение на оценяването, планирането и развиването на емоционалната интелигентност са били от изключителна полза.

Политиките на МОН за задържане на учителите

През 2016 г. педагогиката е включена в списъка на Министерството на образованието и науката (МОН) с приоритетни направления. Това означава, че студентите, приети по държавна поръчка в специалностите от това направление, не плащат такси за обучението си. От МОН уточниха за „Тоест“, че нарастването на учителските заплати е „ключов фактор за нарастване престижа на учителската професия и за привличане и задържане на новоназначените учители“. Към момента педагогиката все още е приоритетно направление с голям интерес от страна на студентите, макар част от специалностите в това направление да бяха извадени от списъка с приоритетните.

На теория в резултат на тези стимули би следвало днес в България да има достатъчен брой учители за нуждите на системата. Според Люба Йорданова, старши специалист в отдел „Стратегически партньорства“ на „Заедно в час“ обаче, една от предпоставките това да не става е в липсващите критерии за подбор. Тя обобщи ситуацията така: много от студентите в педагогически специалности следват висше образование заради дипломата, а не за да станат учители. Но дори голяма част от тези, които започват работа по специалността, напускат в първите три години заради недостатъчна подготовка в университета, липса на ефективно наставничество и други фактори. И това води до недостиг на качествени учители.

Критериите за подбор на квалифицирани учители са важни, категорична е и Жаклин, тъй като „ние не сме в позицията на хора, които трябва да губим времето на децата“.

Как се измерва качеството на образованието?

Освен липсващите критерии на подбор, демотивиращо за преподавателите може да се окаже и отсъствието на правна рамка, свързана с качеството на образованието. Оценките от външно оценяване и държавните зрелостни изпити все още са индикатор за състоянието на образованието, въпреки че според международното изследване PISA, което се провежда с 15-годишни ученици, голяма част от тях не притежават базови умения. Резултатите от държавните изпити не могат да измерят качеството на образованието в училищата, тъй като много деца посещават частни уроци, което пък поставя учениците от семейства с по-ниски финансови възможности в по-неблагоприятна ситуация спрямо връстниците им. Не се вижда и кои от училищата, където се работи с деца от уязвими групи, с ученици с майчин език, различен от българския, със специални потребности и т.н., са отбелязали напредък.

Заедно с приемането на Закона за предучилищно и училищно образование през 2016 г. влиза в сила и Наредба №16 от 8 декември същата година – за управлението на качеството в институциите, която утвърждава държавния образователен стандарт. Тя е отменена в края на 2017 г., когато образователен министър е Красимир Вълчев, и едва през септември 2025 г. започва обществено обсъждане на нов документ на мястото на стария. След приключване на обсъждането той не е гласуван. 

На въпрос на „Тоест“ какви са мотивите за отмяна на наредбата, бившият министър на образованието Красимир Вълчев отговори, че тя не е била оценена като „достатъчно ефективна“. Според него наредбата е произвеждала само „формализъм, а не реална отговорност в управлението на качеството“, тоест писане на стратегически документи, които да се показват по време на проверки, без да има реално съществуваща система. 

Макар Вълчев да оценява новата проектонаредба като много по-добра, той каза, че е предпочел да разполага с повече време за работа по нея. Категоричен е обаче, че трябва да има такава наредба и да се създаде култура на управление на качеството.

Как да задържим учителите?

През 2021 г. Световната банка представя резултатите от проучване по поръчка на МОН за нуждите на образователната система. Сред препоръките, изработени на основата на анализа, е създаването на пилотна програма за въвеждане в учителската професия на начинаещи учители чрез наставничество и подкрепа за професионално израстване. Изследването установява текучество на кадри,

като в периода 2015–2018 г. напусналите след третата година учители са близо 75%.

Настоящата практика за наставничество и подкрепа на новоназначените учители не се документира добре, а „системата се нуждае от изграждане на капацитет и постепенно въвеждане на рамкова програма за въвеждане в професията“, пише в доклада върху проучването.

На въпрос на „Тоест“ във връзка с установената от Световната банка потребност от подкрепа за новоназначените учители от МОН отговориха, че 

се провежда задължителната въвеждаща квалификация, която се изразява в обучения на новоназначени учители в предучилищното образование и чрез ментори, които са професионалисти с богата експертиза както в преподаването, така и в управлението и обучението на педагогически специалисти. 

От пресцентъра на Министерството допълват, че през 2025 г. са проведени 76 майсторски класа в рамките на Националната програма „Квалификация на педагогическите специалисти“. Те са били в три направления: подходи за формиращо оценяване и преподаване в контекста на националното външно оценяване и държавните зрелостни изпити, повишаване на четивната грамотност на учениците и обучения за местни модели за повишаване на резултатите и качеството на подготовка на учениците.

Обученията на практика

Цветомира потвърди, че е посещавала обучения, организирани от МОН, 

които уж адресират някакви проблеми, примерно свързани с агресия, с насилие […] но всъщност как протичат обученията – в 4-звезден хотел, със спа, с „Бяла роза“ и това е основният акцент – учителките да си починат за три дни.

В споменатия доклад на Световната банка се повдига и въпросът за липсата на добра подготовка още в университета. В него се прави следният извод:

… университетите не приоритизират достатъчно практическото обучение в училищна среда, организирано в тясно партньорство с базови училища.

Базовите училища в България не са „представителна извадка на всички типове училища в страната“, категорична е Люба Йорданова, и добавя: 

Учебните заведения нямат достатъчно стимули да приемат студенти по педагогика. Те трябва да отделят поне един старши или главен учител за наставник на стажантите, бюрокрацията по време на стажовете също не е малка. Хоспитирането (практическите наблюдения на студентите) трябва да започне още в първи или втори курс, а не както е в момента – в трети и четвърти. Важно е също студентите да имат възможността да практикуват както в училища в големи населени места и с високи резултати, така и в такива в малки населени места и изправени пред различни предизвикателства.

В частната езикова школа в Пловдив, в която преподава Станимира, стажуват и млади учители, но от разказите им за университета не е останала с впечатлението, че нещо драстично се е променило от времето, когато тя е била студентка.

„Нов път в преподаването“

Програмата, разработена от „Заедно в час“, се възобновява след прекъсване през 2022 г. Насочена е към педагози с до 5 години опит в професията и предлага подкрепа и наставничество в рамките на две години. Подборът е внимателен, „за да сме сигурни, че в програмата влизат високомотивирани кандидати“, казва Жаклин. Фокусът е върху подкрепата за учители, работещи с деца от уязвими групи или в по-малки населени места, където учениците нямат същите образователни възможности като връстниците си от по-големите градове. Тази година са обхванати град София и областта заедно с Враца, Пазарджик, Пловдив, Стара Загора и Бургас, като целта е да се достигне до малките населени места.

За Станимира програмата е била ценна с оказаната подкрепа от координатор, който посещава учителите регулярно, дискутира с тях казуси от ежедневието им, наблюдава учебните им часове и предоставя конструктивна обратна връзка. Според нея програмата предоставя пълна методическа подкрепа, достъп до ресурси от най-високо качество и непрекъснати надграждащи обучения. 

Всъщност никога не си бях представяла как изглеждам отстрани, какво се случва, дали децата ме харесват, дали не ме харесват, дали се справям добре, къде са ми били силните страни в часа, къде мога да направя нещата по друг начин – това е безценна информация за един учител и се отразява на работата ти веднага, още в следващия час […] Посещенията на координатора нямат нищо общо с посещенията на директора, защото по-старото поколение учители свързва посещението преди всичко с налагането на някакви санкции. Влизат, гледат те, осъждат те по някакъв начин,

разказва тя.

Програмата е успяла да уцели „в десетката“ на потребностите на Цветомира да бъде добър учител. Въпреки подкрепата на нейните по-опитни колеги в началото на кариерата ѝ, „Нов път в преподаването“ успява да ѝ помогне да развие преподавателската си методология, да бъде полезна на учениците си и удовлетворена от работата си. 

Станимира и Цветомира говориха с много любов за професията си. И двете обаче продължават да са учителки заради вътрешната си мотивация, любопитство и желание за развитие, а не защото държавата е успяла да ги мотивира. В тази връзка политиката на МОН за повишаване на възнагражденията не е изиграла особена роля за кариерното развитие на двете учителки. Истинската подкрепа за педагозите и адекватните отговори на техните нужди все още идват от неправителствения сектор. Грижата за учителите обаче е важна и за качеството на образованието, а то би трябвало да е национална политика. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/paralelnite-obrazovatelni-realnosti-v-bulgariya/

Защо не ходи на училище?

Обикновено чуваме този упрек, когато става въпрос за ромски деца. В други случаи разбираме, че някое дете не е посещавало училище (редовно или изобщо), когато се стигне до публичен скандал. Или до трагедия. Чак след като едно 15-годишно момче беше открито с куршум в главата, институциите се загрижиха дали частното училище, в което тийнейджърът е бил записан, му е писало отсъствия. Не че това отговаря на въпроса защо младежът е убит. Но трагедията беше използвана, за да се демонизират не само религиите, различни от християнството, а и алтернативните форми на образование.

Когато институциите си затварят очите

Тъй като неходенето на училище се асоциира предимно с ромите, за включването на ромските деца в образователната система са разработени мерки – не без помощта на гражданския сектор. Същият, който според бившата синдикалистка Ваня Григорова трябва да се занимава само с „правене на спагети, плетене на чорапи и срещи за запознанства“ (не че и тя не е в ръководството на НПО, изпълнявало проекти с европейско финансиране – „Солидарна България“). Едно дете от сегрегиран квартал, което не ходи на училище, има шанс да попадне на образователен медиатор, който да го мотивира да се върне в класната стая. После да завърши гимназия, след това и медицина. И да стане висококвалифициран специалист. Или пък здравен медиатор, който на свой ред да помага на хората в сегрегираните райони.

Ако обаче дадени родители не пасват на клишето, институциите може да останат слепи, че децата им не само не ходят на училище, ами са изложени и на по-сериозни рискове. Така например в продължение на около шест години една майка държи две от трите си деца заключени в Стара Загора. През този период те нито ходят на училище, нито посещават лекар, нито имат какъвто и да е социален живот. Институциите знаят, но си прехвърлят топката. Докато системата най-сетне успее да се задейства, нито майката, която е с психически проблем, получава подкрепа, нито децата ѝ (едното междувременно навършва пълнолетие). 

Не че децата, обхванати от образователната система, са защитени. Институциите например не оказват подкрепа на 18-годишния Билгин. Въпреки че тормозът върху него от страна на учителката му по английски е бил публична тайна и той е споделил за него с директора на училището, както и по време на открит урок пред представител на Регионалното управление на образованието. 

Вследствие на тормоза Билгин се самоубива в края на януари тази година. 

В интервю на Емилия Милчева за „Дойче Веле“ образователният министър в оставка Красимир Вълчев признава, че учителката е отправяла към Билгин хомофобска обида, но същевременно отказва да разпознае хомофобията. Според Вълчев

тази хомофобска обида е била по-скоро една от многото обиди. И тя е толкова популярна в българския език като обида, че не е задължително да бъде използвана в хомофобски контекст.

Изказването на министъра идва в контекст, в който говоренето в училище по теми, свързани с ЛГБТИ, е обявено за „пропаганда“ и е забранено. А самият Вълчев настоява да се въведе обучение по добродетели и религия и да се затегне дисциплината на учениците чрез повече санкции.

Залогът за въвеждането на религия в училище явно е висок, 

защото междувременно, преди да бъде гласуван въпросният учебен предмет, вече се обучават студенти, които да го преподават. Така е в поне два университета – Великотърновския, в който обучението по религия е комбинирано с това по философия и по история), и Софийския, който се сдоби със специалност конкретно за целите на несъществуващия още предмет – „Начална училищна педагогика и религия“.

Професор Мария Шнитер и преподаването на добродетели без учебник

Какво мисли за преподаването на религия в училище един от хората, подготвящи преподаватели именно по религия? Как се преподават добродетели? И защо е важно да сме религиозно грамотни? Разговор на Донка Дойчева-Попова с проф. Мария Шнитер.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Нито хомофобско-религиозният образователен патос, нито законодателните мерки срещу „педофилията“ обаче защитиха 4-годишно момиченце от село Каблешково, за което има немалко данни, че учителката му в детската градина го е подлагала на системно сексуално, физическо и психическо насилие. Представители на местните институции начело с кмета на Поморие Иван Алексиев (ГЕРБ) защитиха учителката. Родителите се видяха принудени да се изселят, а случаят вече от няколко месеца е потънал в небитието.

В края на януари 2025 г. пък медии разпространиха информация за сигнал за насилие срещу 3-годишно момченце, чиято учителка в детската градина залепила устата му с тиксо. Не е изненада, че директорката на градината, както и част от родителите не вярват, че такова нещо се е случило. В Плевен пък 28-годишен учител е обвинен за блудство с малолетни момичета. Според директорката на училището (вече може да предположите), щом не е постъпил сигнал, няма проблем, а учителят бил „страшен педант“. В Пловдив друг учител е обвинен за няколко различни сексуални престъпления, свързани с деца, накуп. Той поне е освободен още в деня на подаването на сигнала. Но е бил наскоро назначен и в изпитателен срок.

Наистина ли им пука за децата?

Светла Енчева с паралел между два нашумели случая, в които са намесени деца. В единия ги намесиха от „голяма загриженост“, но без реална нужда, институциите и политиците, а в другия пак институциите и политиците си затварят очите за истинския проблем – насилие над малко дете от учителката му.

ТоестСветла Енчева

Домашното образование като алтернатива

В България има и родители, които отказват да поверят децата си на училищната система, а предпочитат да си ги обучават вкъщи – чрез домашно образование, наричано още хоумскулинг. Правят го не защото са бедни или непросветени. Напротив – поне тези, за които знам, са с високо образование, нерядко с научна степен, и с добри финансови възможности. Те смятат, че могат да осигурят на децата си по-добро обучение от държавата.

Българското законодателство не е легализирало домашното образование. Училищното е задължително до 16-годишна възраст. То обаче може да се осъществява не непременно присъствено, а също и по други начини. Например в индивидуална форма (ако, да речем, детето е със специални потребности, болно е, има изявени дарби или експертна комисия е уважила желанието на родителите му да се обучава така), самостоятелна (ученикът ходи в училище само за изпити), дистанционна (от разстояние, в синхрон или без синхрон с часовете на класа) или комбинирана. Тук не споменавам вечерната и задочната форма, защото те се отнасят за ученици, които същевременно работят.

Според преводачката и активистка за качествено и свободно образование Ирина Манушева обаче много училища отказват да осигурят на желаещите самостоятелна форма на обучение. Манушева е избрала този вариант и за трите си деца, но се е наложило те да сменят различни училища, защото в някакъв момент самите училища се отказват да го предлагат.

Съществуват и форми на домашно образование, които изцяло заобикалят официалната система. Някои обучават децата си към чуждестранни училища и вземат диплома от тях, която после легализират в България (ако изобщо смятат да остават в страната). За други, по-радикално настроени, никаква форма на институционално признаване на образованието не е необходима. Ето какво отговаря един радетел на домашното образование на въпроса за дипломите при тази форма на обучение:

Работно място, което ти изисква документ, не е твоето, ако ти си човек извън системата. В момента, в който някой ми иска тоя документ […] – не ме пита какво мога, не ме кара да му покажа какво мога – в момента, в който ми изиска документа, аз съм избягал с двеста.

По тази логика човек трябва да бяга „с двеста“ от професии като например лекар или архитект, защото поради високата си отговорност те изискват квалификация, която не може да се удостовери само с демонстрация на умения и талант. Затова такива професии са регулирани.

Ценностните вселени на домашното образование

Защо някои родители решават да не пращат децата си на училище, а да си ги обучават вкъщи? Основната причина е, че не одобряват официалната образователна система – организацията ѝ, учебната програма и ценностите, в които възпитава тя, училищните практики, невъзможността учениците да бъдат защитени, неадекватността на училището по отношение на децата, които по една или друга причина „не пасват“, и пр. Само че неодобрението на системата може да е по коренно различни, дори противоположни причини.

Домашно образование, евангелизъм и защита на „традиционното семейство“

Ако човек потърси дали има българска организация на адептите на хоумскулинга, ще попадне на НПО-то „Асоциация за домашно образование“ (АДО). Нейният уебсайт не е активен, макар при търсене да излиза частична информация от него, но организацията разполага с канал в YouTube. В него може да се видят много неща, между които открити уроци, усмихнати и доволни от образованието си ученици, информационни материали, моменти от конференция за домашното образование.

На тази форма на обучение в България е посветена и книга, в която се разказва за 19 семейства, които са го избрали за децата си. Любопитното е, че е публикувана от „Нов човек“ – евангелско издателство. Този факт престава да изглежда толкова странен, когато установим, че и тримата членове на Управителния съвет на АДО са евангелисти – презвитери в Реформираната презвитерианска църква (за съжаление, докато подготвям статията, сайтът на тази църква стана неактивен, но съответната информация все още може да се намери чрез Google).

Авторът на книгата за домашното образование Петър Порумбачанов е и председател на Управителния съвет на АДО. Той защитава каузата на домашното образование в интервю за БНР и в подкаста „Говори интернет“ с много прогресивни аргументи. Същевременно чете проповеди, например за важността на семейството според Евангелието на Матей.

Като стана дума за семейството, през 2020 г. АДО заедно с „РОД Интернешънъл“ и Проект „Свобода за всеки“ организира национална конференция за алтернативни форми на образование.

„РОД (абревиатура на „родители, обединени за децата“) Интернешънъл“ е основната организация зад т.нар. Шествие за семейството, което всяка година се противопоставя на „София прайд“. НПО-то, посветено основно на борба с т.нар. джендър идеология и на защита на „традиционното семейство“, е свързано и с Александър Урумов. Той е бивш пиар на БНБ, когато избухна скандалът с КТБ, след това и на Военното министерство, протестантски пастор и агент на Държавна сигурност, който играе ключова роля в кампанията срещу Истанбулската конвенция. За РОД семейството е субектът с правата, а децата са проекция на волята на родителите си.

„Свобода за всеки“ пък е за свободата на всеки… който се вписва в определен християнски светоглед. Свобода за евангелските църкви и за семействата, които да възпитават децата си според собствените си разбирания, но не и за ЛГБТИ хората например.

За хора с фундаменталистки християнски разбирания домашното образование е начин да предпазят децата си от светските изкушения. И особено от теми, свързани със секса (не че те толкова се преподават в българските училища).

Домашно образование и либерални ценности

На противоположния полюс е Ирина Манушева, за която стана дума по-горе. Тя е един от най-изявените противници на идеята за предмет добродетели и религии и е авторка на петиция срещу задължителното му въвеждане. Пред „Свободна Европа“ Манушева аргументира позицията си така:

Внушението, че моралът е изключителен прерогатив на религията, е не просто необосновано, но е опасно и неморално. […] Да си мислим, че добродетели и ценности се насаждат механично, чрез задължително „обучение“, е не просто несъстоятелно, но твърде опасно. Съществува риск подобно начинание да произведе тъкмо обратен на желания ефект.

Разговор за образователната система, каквато искаме да бъде

Напоследък всеки ден излизат нови предложения за образователни реформи. Едно да се намали, друго да се увеличи, нещо да отпадне, нещо да се премести, нещо да се оцени… И макар всичко да звучи като новост, то няма да донесе промяна. Защо – разговор на Донка Дойчева-Попова по темата.

ТоестДонка Дойчева-Попова

Няма никакъв досег с евангелизма и една майка с опит в хоумскулинга, с която „Тоест“ разговаря, но тя пожела да остане анонимна. Детето ѝ е било домашен ученик до втори клас, след което е продължило в „нормална“ форма на обучение. Когато е било на възраст за предучилищна група, тя се е свързала с родителски кооператив, в който някои от майките имат учителска квалификация и успяват да преподават увлекателно, включвайки и допълнителна информация. А децата могат, макар и в определени граници, да избират заниманията според интересите си. На въпроса защо е търсила алтернатива на образователната система, тя отговаря така:

Защото нямам доверие, че се прави нещо, което заслужава всичките тези часове, прекарани в училище. Нямам доверие и че в тези големи класове може адекватно да ми се даде сигнал, ако детето ми има затруднения. Методиката на преподаване е остаряла, учебниците са неадекватни, имаше една такава приказка: „Ние се правим, че работим, те се правят, че ни плащат.“ Е, първата част си е така. И трябва да си голям късметлия, за да попаднеш на добър начален учител. Има ги! Но каква е гаранцията?

Майката си припомня как собствената ѝ начална учителка ѝ дърпала косата толкова силно, че скалпът ѝ изтръпвал. Според нея такова отношение вече не е разпространена практика, но има учители, които обиждат учениците или си „отбиват номера“ в час, а децата попиват всичко като гъби.

Оцеляването на децата като лотария

Дали едно дете, което се обучава вкъщи, ще стане в резултат на това възрастен, по-адекватен за съвременния свят от друг, който е преминал през „нормалното“ образование и е излязъл от него с основното знание, че най-важно е да умреш за родината и да мразиш турците? Или ще бъде превърнато в религиозен фундаменталист, за когото всичко светско е от дявола? Или нещо трето?

Дали детето, което ходи на училище, ще получи възможност за личностна и професионална реализация? Или ще бъде смазано от недобронамерени – или просто бездушни – учители, тормозещи съученици и от неспособността да се впише?

В каквато и форма да се обучава детето, няма гаранция, че държавата ще се загрижи за най-добрия му интерес. На базата на практиката можем да предположим, че вероятността да не се загрижи е по-голяма. Това е зле не само за децата, а и за самата държава – в нея съществуват алтернативни вселени, за които тя си няма и понятие. Тази държава не разбира откъде се пръкват „локалите“, защо деца се самоубиват и защо наказанията не ги правят по-добри. Тя в един момент може и да се сдобие с фундаменталисти и терористи (все едно дали обучавани в училище, или вкъщи) и да се чуди откъде ѝ е дошло.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-day-bozhe-uchilishteto-da-stane-interesno/

Промените в Закона за предучилищното и училищното образование минаха на първо четене в парламента със забележително мнозинство. На 8 октомври за тях гласуваха повече от ⅔ от народните представители – 169. Въздържаха се 28 (21 от ПП–ДБ и 7 от „Величие“), а против бяха трима от ПП–ДБ – Кристина Петкова от ДСБ, Надежда Йорданова от „Да, България“ и Явор Божанков, депутат от гражданската квота. Изглежда, от ПП–ДБ са предпочели (с три изключения) да не заемат твърда позиция по тема, която разделя обществото. Дори бившият премиер Николай Денков и Елисавета Белобрадова, които внесоха алтернативни законопроекти, гласуваха с „въздържал се“.

Освен въвеждането на предмет добродетели и религия, който е хем противоконституционен, хем има потенциала да навреди на психичното здраве на подрастващите, една от мерките в законопроекта, целящи да вкарат учениците в правия път, е

забраната на мобилни телефони в училище.

Подобно ограничение, било то пълно, или частично – например смартфоните са забранени само за по-малките или са разрешени за образователни цели – съществува и в други страни. Но България е от малкото държави наред с Южна Корея, която го въвежда със закон.

Човек може да остане с впечатлението, че образователният министър Красимир Вълчев вижда в мобилните телефони въплъщение на сатаната. Пред bTV той заяви, че те „пречат на образуването на префронталната част на мозъка“, и се позова на изследване (без да посочва източник), според което са по-вредни от алкохола. В отговор на въпрос на водещата от bTV министър Вълчев каза още, че би инициирал обществена дискусия за забрана на социалните мрежи за деца до 15-годишна възраст.

Да оставим настрана чуденето колко ли хора се въргалят в канавките, плетат език и крайници или ги избива на агресия, защото са пристрастени към мобилните си устройства, и дали те са повече от алкохолиците. Да се абстрахираме и от въпроса как ще се реши кои социални мрежи да се забранят, след като децата винаги могат да започнат да използват други канали за комуникация и забавление. По-важното питане е как забраната може да допринесе за повишаване на качеството на образованието.

Преоткриване на хартията

Ако не могат да си цъкат по телефоните, на учениците ще им се наложи да се върнат в клас към добрата стара хартия – учебници, тетрадки, помагала. Ще повиши ли това концентрацията и мотивацията им, ако им е скучно в час?

Този въпрос събужда у мен спомени от детството ми. Когато ходех на училище, мобилни телефони нямаше. Не бях от учениците, които създаваха проблеми с дисциплината, но ако не ми беше интересно, никаква сила не можеше да ме принуди да внимавам в час. Това се отразяваше върху последните листове от тетрадките ми, които бяха все изпокъсани и издраскани. Изпокъсани – защото с приятелите ми от класа (при това те не бяха много) си разменяхме бележки. Издраскани – защото често, преструвайки се, че пиша, си рисувах.

Мой съученик имаше далеч не толкова срамежлив подход към рисуването (когато то не е в час по изобразително изкуство). Веднъж сътвори картина върху целия чин. В отговор на реакцията на шокираната учителка той невинно попита: „Ама госпожо, не Ви ли харесва?“ Произведението му си го биваше впрочем. И ако си мислите, че съученикът ми е непрокопсаник, понеже е увредил училищното имущество, бързам да ви опровергая. Той още тогава знаеше какъв иска да бъде – кинооператор. И стана.

Но да се върна на хартията.

Освен да служи за бележки и рисунки, от нея може да се правят и фунийки, които да летят надалеч. Също и корабчета, жерави, изобщо забраната на телефоните може да доведе до възход на оригамито.

Учебниците пък могат да бъдат „разкрасявани“. Аз не го правех от уважение към книгите, но доста от момчетата изографисваха учебниците си с първични и вторични полови белези, особено върху снимките на древни статуи.

В цитираното интервю Красимир Вълчев изразява притеснението си, че в социалните мрежи децата виждат неща, които не трябва. Дали преди да има Instagram, Snapchat и TikTok, пък и преди ерата на интернет, децата са били защитени от неподходящо съдържание? По мое време все някой домъкваше порнографско списание в класната стая. Или голи снимки. Имаше и едни химикалки с жени, на които им падаше банският, когато ги обърнеш.

Дори преди 1989 г., когато в България подобни неща не се продаваха, се намираха съученици, чиито татковци са се снабдили с тях, защото са пътували в чужбина или защото познаваха някого, който е пътувал.

Ренесанс на аналоговите активности

Спомням си за още много неща, които се вършеха в училище, когато нямаше мобилни телефони. Доколкото ми е известно, поне някои от тях се практикуват и до ден днешен. А ако смартфоните са забранени, може да се очаква, че за компенсация учениците ще се занимават по-често с такива дейности.

Най-безобидното, макар и вбесяващо за повечето учители аналогово занимание в час е разговарянето. Според разбирането за дисциплина в България, което не се е променило от времето на социализма, от учениците се очаква да стоят като препарирани, освен ако изрично не им се разреши да вземат участие. И ако дори само се осмелят да попитат нещо съседа си по чин, рискуват да отнесат някоя забележка.

Говоренето в час може да е с различен интензитет на звука – от шепнене до крещене. Когато целият клас крещи, това се чува през няколко етажа.

Следващата аналогова активност, неприемлива според тукашните разбирания за дисциплина, е мърдането. И то има степени на интензивност – може да варира от щракане с химикалката или невротично шаване на крайниците, до ставане, разхождане в класната стая, търчане, хвърляне на саксии и други предмети, бой… Въображението ми е бедно, за да опиша всички възможности.

Един ученик може и просто да излезе от класната стая без разрешение и да отиде, където поиска. Може впрочем и изобщо да не се появи в училище.

Справяне с тормоза, насилието и педофилите?

Сред причините да се иска забрана на мобилните телефони или на достъпа до социални мрежи за деца до определена възраст са, че те нерядко се използват за тормоз, разпространяване на компрометиращи снимки и видеа с малолетни и непълнолетни и че интернет улеснява достъпа на педофили до жертвите им.

Виртуалната среда действително има свойството да увеличава мащаба на тормоза и насилието и да разширява периметъра за рисковете. Но тези неща се случват онлайн, защото съществуват и офлайн.

По време на ученичеството ми имаше разнообразни форми на тормоз. Остракиране на определени ученици и изолиране на всеки, който дръзне да общува с тях, подигравки, обиди, заплахи, разпространяване на невярна или компрометираща информация са само част от ужасиите, за които се сещам.

А физическото насилие? Заплюване, блъскане, хвърляне на дъвки в косата, препречване на пътя, бой (индивидуален или групов). Тук не включвам случаите, в които учители са ни удряли или са ни дърпали ушите. Още помня с ужас един директор, който, когато видеше дете да тича по коридора, започваше да го налага.

И сексуалното насилие не беше изключение –

като се почне от подвиквания, вербално унижение на сексуална основа и неприлични предложения, мине се през известното „обарване“ и се стигне дотам, че веднъж шест-седем момчета от класа се опитаха да изнасилят съученичка, която бяха завлекли в мъжката тоалетна. Сред тях беше дори кроткият симпатяга, с когото седяхме на един чин.

И ако си мислите, че поне педофилия е нямало в училището ми – уви, имаше. Смяташе се за срамно да се говори за тези неща, така че не знам какво са преживели другите, но мога да споделя личен опит. Един учител ме гонеше из класната стая през междучасието в опит да ме прегърне, канеше ме на гости и искаше да си говори с мен за секс. Друг ме галеше по гърба в час, докато гледаше как се справям с писмените упражнения.

А портиерът на училището веднъж ме притисна до физкултурния салон, рецитирайки „Зайченцето бяло“. За този случай поне се осмелих да разкажа. Нямаше последствия – портиерът остана на работа години след като завърших. Но да се учудвам ли, след като в наши дни при наличие на данни за сексуално насилие над 4-годишно момиченце в детска градина, месеци по-късно случаят дори не е стигнал до съда?

А как би могло да бъде

Образованието няма да стане по-добро, ако го върнем в аналоговата ера. Дори да се забранят мобилните телефони в училище, ако на учениците им е скучно и не виждат смисъл, пак ще има проблеми с дисциплината. И тези проблеми няма да се решат с наказания. Няма как образованието да стане интересно на децата, ако то няма връзка с техния свят.

Представете си сега, че мобилните телефони се използват в час, за да се състезават учениците кой най-бързо ще реши определена задача. Или да дават отговори на поставен въпрос, които се появяват на интерактивната дъска, щом се изпратят. Или да гласуват по дадена тема. Или да потърсят информация, която да представят в клас. Или да сравнят доколко достоверни са генерираните от изкуствен интелект данни за някоя личност.

Дали в тези случаи телефоните ще разсейват учениците, или напротив – ще стимулират активността им и ще ги приобщават към образователния процес?

Представете си, че в училище има сексуално образование и часове по емоционална интелигентност. Че децата учат къде са границите им и къде са границите на другия, как да общуват, без да се нараняват, как да не допускат омраза и дискриминация, кога да казват „не“… Дали това няма да спомогне за намаляване на случаите на тормоз, насилие и сексуални злоупотреби – както онлайн, така и в реалния живот?

Българската образователна система обаче, парадоксално, се опитва да се справи с дефицитите си чрез регрес.

Легитимиране на хомофобията чрез забрана на „пропагандата“, разделение между учениците и възпитаване в догматично мислене чрез часове по религия, засилване на демотивацията чрез забрана на телефоните, хаотични промени в учебните планове и изпитите, заплахи, наказания, дисциплинарни мерки.

Към това можем да прибавим и мерките, ограничаващи децата и извън училище – идеите да се забранят социалните мрежи до 15-годишна възраст и да се налагат още по-големи наказания, ако вечерно време непълнолетни са навън без родителите си.

Имам предложение. Защо да се въвеждат ограничения на парче? Направо може да се забрани използването на интернет, излизането от вкъщи без родител и всякаква информация, свързана със сексуалните отношения, до навършването на пълнолетие. След това младите хора трябва възможно най-бързо да влязат в конституционните си социални роли. Момчетата да се оженят (единственият път, когато думата „мъж“ се споменава в Основния закон, е във връзка с брака) за момичетата, които пък да родят. Така на абитуриентския бал, вместо да крещят числата от 1 до 12, завършващите училище ще дундуркат бебета.

А след няколко години децата им на свой ред ще влязат в образователната месомелачка, която ще е все така неадекватна на живота им и фиксирана в дисциплинарните мерки. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-da-pogazvame-konstitutsiyata-i-zakonite-dobrodetelno/

Около началото на новата учебна година отново се разгоряха дебатите за планираните промени в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО). И в частност за въвеждането на задължителноизбираем предмет добродетели и религия, който управляващите правят всичко възможно да прокарат въпреки съпротивата не само от страна на експерти и на гражданския сектор, а дори на държавна институция – oмбудсмана.

Протестите срещу въвеждането на религия в училище са по-малобройни от тези против ареста на кмета на Варна Благомир Коцев и зам.-кмета на София Никола Барбутов. Ала и двата казуса включват общ елемент – погазване на правото чрез произволно и избирателно тълкуване на Конституцията и законите.

Урок по изместване на смисъла

На първия учебен ден образователният министър Красимир Вълчев заяви, че програмата по новия предмет няма да бъде конфесионална. В предложения законопроект обаче изрично се уточнява, че учениците ще могат да избират „между учебно съдържание с елементи на конфесионално и без елементи на конфесионално обучение“. Документът дефинира „конфесионално обучение“ като „обучение за основните положения на религиите на официално регистрираните вероизповедания“, към които са се самоопределили повече от 10% от хората при последното преброяване на населението.

Тук възниква един проблем. Колкото и определения за понятието „конфесионален“ да търсите, едва ли ще намерите другаде уточнения за проценти, официални регистрации или преброявания. Нещо да е конфесионално означава, че то се отнася до определена конфесия, тоест вероизповедание, религиозно направление.

„Конфесионално обучение“ ще рече ни повече, ни по-малко, че то е религиозно,

че в основата му стои гледната точка на определена религия. Не може едно и също съдържание да е хем конфесионално, хем светско.

Дори да се вложи друг смисъл в думата, това не променя факта, че наличните програми за обучение по религия (православие) са написани от гледната точка на православното християнство дори когато се обявяват за „неконфесионални“. Едно е в училище да се преподава, че членовете на еди-коя си деноминация вярват, че Бог прави чудеса, друго е от един първокласник да се изисква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да прави чудеса“, както пише в учебната програма.

Друг е въпросът, че при задължителноизбираемите предмети изборът често е сведен до нула. Избор може да има само ако се съберат достатъчно ученици за една група, намери се учител, който да им преподава и училището има пари за това, както и ако директорът не е наложил волята си, че всички ще учат еди-какво си.

Друг въпрос е също кой ще изготвя учебния план и програмите по ислям, след като в България няма акредитирано висше мюсюлманско училище.

Противоконституционно, но богоугодно

За да си обясним словесните еквилибристики с думата „конфесионално“ в законопроекта, е полезно да си дадем сметка, че въвеждането на предмет добродетели и религии по начина, по който е замислен, противоречи на Конституцията и на няколко закона, включително ЗПУО. Именно това се опитва да замаже подмяната на значението на понятието.

Според Конституцията на България религиозните институции са отделени от държавата.

Освен това не се допускат нито ограничения на права, нито пък привилегии по ред признаци, между които е религията. Да наложиш обучение по православие и ислям привилегирова представителите на тези религии за сметка на останалите.

Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними, 

се казва още в Основния закон. Когато държавата кара учениците да възпроизвеждат постулати на религия, в която не вярват, това определено накърнява свободата и избора им.

Законът за защита от дискриминация (ЗЗД) забранява „всяка пряка и непряка дискриминация“,

основана на различни признаци, между които са религията и вярата. Като пряка дискриминация законът определя „всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците [на дискриминация – б.а.], отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства“. Тоест едно евангелистче, което е принудено да избира между православно християнство и атеистични добродетели, е подложено на пряка дискриминация.

Непряка дискриминация според ЗЗД имаме тогава, когато с привидно неутрални разпоредби, критерии или практики поставяме носителите на определени признаци в неблагоприятна позиция. Да постановиш, че конфесионални са само религиите, изповядвани от над 10% от населението, и затова само те са достойни да се изучават „задължителноизбираемо“ в училище, е привидно неутрален критерий. Но той поставя под чертата учениците, които са юдеи, евангелисти, католици, будисти и пр.

Според ЗПУО образованието е светско.

Това е записано в прав текст в чл. 11 (изключение са духовните училища, които се откриват по искане на религиозни институции и включват само гимназиален курс на обучение). А както вече стана дума, не може нещо да е едновременно светско и конфесионално. Нещо повече – с приемането на ал. 2 на същия член през 2024 г. се забрани не само извършването на „пропаганда, популяризиране и подстрекаване“ на всичко, свързано с ЛГБТИ+ хората, а и „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“.

И какво излиза? Предложението със закон да се въведе предмет добродетели и религия противоречи на промяна на същия закон, влязла в сила броени месеци преди въпросното предложение – факт, който не изглежда да прави впечатление.

В ЗПУО освен това се казва, че една от основните цели на образованието е „формиране на толерантност и уважение към […] религиозната идентичност на всеки гражданин“. На всеки, а не само на православните християни и мюсюлманите.

Превръщането на двойните стандарти в норма

Въвеждането на задължителноизбираемо обучение по религия в ЗПУО в противоречие със самия закон и с Конституцията е част от все по-пълното, макар и противоконституционно сливане на църква и държава. Вече дори е допустимо един юрист да бъде избран за конституционен съдия, който изтъква фактологически неверни, но пък религиозни аргументи.

Българската православна църква вече не само има запазено място на официални държавни събития, ами влияе и върху законодателния процес. При това без да дава нищо в замяна, без да плаща данъци и без да изпълнява тази социална роля, каквато имат католическата и евангелските църкви в Западна Европа.

Параклиси в светски училища?

От репортаж на bTV по случай 15 септември разбираме, че през миналата учебна година учениците и учителите от столичното 125-то училище са събрали дарения за отварянето на параклис в сградата на учебното заведение. Едно помещение в училището изпълнява не образователни, а религиозни функции, но това не изглежда да скандализира някого. Откриването на параклиса е отразено с гордост не само от Софийската митрополия, а и от столичното Регионално управление на МОН.

А защо би трябвало да скандализира? Дарителската кампания за набиране на средства за параклиса започва месец след законовата промяна, забраняваща налагането на религиозни доктрини в училищата и детските градини. Не че и преди въпросната поправка в ЗПУО това е било законно – щом образованието е светско, в едно училище няма място за молитвени помещения.

Молитвеното помещение в 125-то СУ впрочем не е прецедент.

След кратко и неизчерпателно търсене може да се установи, че още преди 20 години – през 2005 г. – в двора на столичното 41-во ОУ е изграден параклис – не стая в сградата на училището като в 125-то, а истинска миницърквичка. Макар още тогава това да е било незаконно. През 2022 г. училището пак събира дарения – този път за изографисването на параклиса.

Църковни пространства в светски училища се създават не само в София. През 2018 г. например започва строежът на параклис в двора на 6-то СУ в Перник, а през 2021 г. е осветен параклисът в Националното училище по приложни изкуства в Троян – също отделна сграда в двора на учебното заведение.

Дори детските градини не са пощадени от изграждането на религиозни помещения – миниатюрно параклисче например е изградено и в двора на детска градина „Иглика“ в петричкото село Кърналово.

Всички тези параклиси са незаконни, но това не пречи да са повод за гордост и възторжено отразяване от медии и публични институции.

За сравнение, представете си, че в едно училище се създаде група за взаимопомощ за ЛГБТИ+ ученици. Как мислите, ще има ли хвалебствени репортажи по темата и МОН ще отрази ли събитието? Или е по-вероятно да се вдигне скандал, че се нарушава законът, забраняващ „гей пропагандата“?

Постепенното сваряване в беззаконието

Законопроектът за предмета добродетели и религия не се пръква от нищото. В продължение на дълги години тече процес на сливане на Българската православна църква с държавата. Макар да е противоконституционно, това сливане се радва на масово одобрение. Така обаче определен тип нарушаване на закона става допустимо и дори достойно за душата.

Щом бива да се погазват Конституцията и законите в едно отношение, лесно е да се направи стъпката и към друго беззаконие, после към още някое и т.н. Дали в името на православието или на управляващата партия, или заради някой местен феодал, или заради Делян Пеевски, или заради някой друг – няма особено значение. Ако като общество сме приели, че не всички са равни пред закона, защо се оплакваме от липсата на правосъдие?

В превръщането на двойните стандарти в закон чрез прокарването на предмета добродетели и религия днес децата са жертвата, макар те да не са целта. Целта на подобни реформи е отдалечаването на България от демократичната част на света (междувременно изтъняваща) и приближаването ѝ към авторитарните режими. Днес, поне на хартия, живеем в страна с демократично управление. Но не бива да се залъгваме, че това ни е гарантирано.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zadulzhitelno-obrazovanie-po-samoomraza/

Марко Марков се самоуби на 27 февруари 2025 г. Той беше един от основателите на ЛГБТИ организацията „Действие“. Смъртта му шокира мнозина. Не само защото Марко беше едва на 38 години. Нито само защото беше пример и вдъхновение за поколения активисти, дори за такива, които не го познаваха лично. А и защото на пръв поглед нищо в живота му не издаваше, че иска да умре. Беше се установил в Нидерландия, съжителстваше с любящ партньор, снимките, които публикуваше в социалните мрежи, излъчваха щастие.

Тази щастлива черупка обаче прикриваше изключителна крехкост и ранимост. И травми още от юношеските и младежките години. От опитите да бъде „излекуван“ от сексуалната си ориентация чрез екзорсизъм, през хомофобския побой в центъра на София и подигравателното отношение на институциите след това, до заплахите, преследването, нападенията и изобщо цялата омраза…

През годините, в които общувах с Марко, имах усещането, че активизмът го държи жив, осмисля съществуването му, помага му да приема себе си и да понася живота. Може и да съм грешала. Но вече в Нидерландия той споделя, че годините на активизъм в България са го изтощили и повече няма сили за това. Казва и че се чувства бежанец от родната си страна. Три години по-късно става бежанец от самия живот.

Чупливи хора

Марко съвсем не е единственият ЛГБТИ човек, когото познавам, който едва е носел тежестта на собственото си съществуване. Трудно ми е да преброя приятелите и познатите си, които цял живот се борят с депресии с устойчиви суицидни идеи – в резултат на неприемане, преживяно насилие, самоомраза.

Сещам се за жена на 20 и малко години – толкова млада, колкото беше Марко, когато се запознах с него. Тя е блестяща във всичко, с което се заема, и получава заслужени награди. Но не смее да разкрие сексуалната си ориентация пред семейството си и години наред ходи на психотерапия, за да е в състояние да приема себе си. Живее в непрестанни угризения, че не постъпва както трябва.

Друг млад познат печели популярност с име и пол, с които не се идентифицира. Защото родителите му могат някак да преглътнат, че детето им е лесбийка, но не и че е транс мъж.

Мисля си и за транс жена, която вече е на средна възраст, но се е отказала от перспективата да уреди живота си в страна, в която би била приета, защото трябва да се грижи за болните си родители. Бори се с бедността, защото никой не иска да я наеме на работа с женска външност и мъжко име в личната карта. Не излиза навън с месеци от страх да не я пребият, защото е транс.

Приятел пък цял живот не си е позволявал пълноценен личен живот заради майка си, за която се е грижил и от която е крил сексуалната си ориентация. А когато майка му умира, той е твърде болен, за да може да има пълноценен личен живот.

Приятелка, и то пълнолетна и даже висшистка, е била отвлечена от баща си за цял месец, заключена и с отнети лични документи – само защото е обичала друга жена.

Друга приятелка, прехвърлила 50-те, се опитва да е хем добра дъщеря на родител, който не приема сексуалната ѝ ориентация, хем добра партньорка на дългогодишната си приятелка. И непрекъснато се разкъсва от чувство на вина, че не е там, където трябва да бъде.

Познавам ЛГБТИ хора, чиито родители са се отказали от тях. И такива, които, макар да имат партньори, прекарват т.нар. семейни празници сами, защото връзките им не се вписват в стереотипа за „традиционно семейство“.

Сещам се за десетки хора, които емигрираха, за да се спасят от тукашната среда и да могат да бъдат себе си.

„Приносът“ на Закона за предучилищното и училищното образование

Повечето хора, за които разказах, са осъзнали сексуалната си ориентация или половата си идентичност, когато в България вече не е незаконно да си хомосексуален, бисексуален или трансджендър. Въпреки това те са били обект на хомофобия или трансфобия било в училище, било вкъщи, било на обществени места, било навсякъде.

С промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) от 7 август 2024 г. на днешните ЛГБТИ деца и тийнейджъри официално им се казва, че те са втора категория хора. Законът на практика забранява всякакво изразяване на каквото и да е, свързано с „нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“. А „нетрадиционната сексуална ориентация“ се определя като „различни от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

По този начин хиляди деца и тийнейджъри биват заклеймени като различни от общоприетото, а самото им съществуване е сведено до заплаха, „пропаганда“ и „подстрекаване“. Това няма как да не причини дълбоки травми у много от тях. Освен това законовите промени дават зелена светлина за легитимиране на тормоза над ЛГБТИ учениците, което от своя страна води до още травми.

Опасността от задължителното обучение по религия

Един от приоритетите на настоящия министър на образованието Красимир Вълчев (ГЕРБ) е обучението по религия в училище да стане задължително, а не избираемо, както е в момента. Инициативата има сериозни шансове да мине в парламента. Става дума не за религия по принцип, а конкретно за православно християнство.

В ЗПУО се забранява „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“ в системата на образованието. Обучението по религия обаче се води неконфесионално, тоест не е насочено непременно към вярващи православни християни. В същото време обаче, ако хвърлим поглед върху програмата на предмета религия – въпреки общите приказки в началото за толерантност между отделните религии и към невярващите, става дума за

индоктриниране в православие.

От един първокласник например се очаква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса“, да „разбира, че всички хора са деца на Бога и Той се грижи за нас“, и „да разбира за любовта на Бога чрез примера на Иисус Христос“. Тук не става дума просто за познаване на религиозно учение – напротив, става дума за вяра.

В програмата много се говори за любов – на Бога към човека, на човека към Бога, към ближния. От второкласниците дори се очаква да разбират, „че любовта на Бога не се спечелва с омраза към неговите създания“.

В девети клас обаче идва темата за половото разделение в контекста на Стария завет. От един деветокласник се изисква да:

• знае, че според Свещеното Писание човекът се дели на два пола (половинки): мъж и жена – единството на човека в брака;
• знае, че еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт (Лев. 20:13).

Това впрочем е единственият пример за грях, който се дава в цялата учебна програма, като изключим първородния – той обаче не е индивидуален. Въпреки че според Стария завет какво ли не е грях – от предбрачния и извънбрачния секс, през нечестивите помисли, та до лихварството, без което съвременната икономика би била невъзможна. И именно защото грехът е неизбежен, идва Христос, за да плати със смъртта си за греховете на всички.

От деветокласниците също се очаква да разбират, че „грехът води до страдание и смърт“.

Как посланието на това учебно съдържание ще отекне у един 15-ина годишен ЛГБТИ тийнейджър, който го приема сериозно? „Ти си грешен, ти заслужаваш страдание и смърт.“ Освен ако по някакъв начин не се „поправи“, което няма как да стане, защото човек не си избира сексуалната ориентация и половата идентичност. Нито може да ги променя с пост, молитва и разкаяние.

Каква по-сигурна рецепта за депресия с устойчиви мисли за самоубийство?

Марковчета в масово производство

Заради популизъм и пропаганда българската образователна система все повече се превръща в машина за производство на марковчета – на ЛГБТИ младежи, пречупени още в крехка възраст. Те ще пораснат (ако доживеят порастването) като хора, които цял живот ще се борят не само с агресията и неприемането от страна на другите, а със самоомразата и неприемането на себе си. С непоносимостта към живота, с усилието да се събуждат сутрин отново и отново и да виждат някакъв смисъл да продължават, въпреки че усещат само болка. С невъзможността да бъдат щастливи, дори да са намерили споделена любов и приемаща среда.

Не, това не е начин да се създава здраво общество, нито да се възпитава любов към родината. Упражненията на политическия популизъм върху хора в крехка възраст ще доведат най-много до още омраза и разделение, травми, емиграция и самоубийства.

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://www.toest.bg/mediynata-gramotnost-kato-zadulzhitelen-element-na-obrazovanieto/

За никого не е тайна, че нивото на образование на обществото е пряко свързано със здравето, икономическия растеж и стандарта на живот на хората в същото това общество. Образованието до известна степен е свързано и с политическата реалност в една държава.

В САЩ например училищното образование изостава от изискванията на обществото. Нивата на знания по математика и четене се задържат стабилни в последните двайсетина години, но в азиатските страни растат и САЩ изостава в сравнителен аспект. Висшето образование също изисква промени. Но по-тревожна е тенденцията за негативна обществена нагласа към висшето образование, която се забелязва в САЩ. Въпреки че страната продължава да бъде водещата световна икономика, много политици и икономисти се страхуват, че скоро ще отстъпи от тази позиция. Eдин от индикаторите за това е фактът, че през последното десетилетие качеството на живот в САЩ спада.

В България, за щастие, на висшето образование все още се гледа положително, като условие за по-добър стандарт на живот. Националният статистически институт публикува данни за 2,5% спад на студентите в българските вузове през 2023 г. в сравнение с 2022-ра, но без да се отчитат младежите, които следват в чужбина, както и негативната демография. Несъмнено обаче училищната система се нуждае от спешни промени. Нивото на образование на българското население е под средното за Европейския съюз. От 89 държави в изследване на U.S. News качеството на живот в България е на 43-то място – след Индия, Бразилия и Филипините, преди Румъния и Русия и на едно от последните места в Европейския съюз. 

Въпреки че прякото сравнение на образователните системи в САЩ и България е трудно, дори невъзможно – по много причини, – ще си позволя някои мисли за нужните промени в образователните политики и реалности и в двете държави.

Заварчици или философи?

Над 30 години съм преподавателка в държавен университет в САЩ и през това време образованието се промени. Интернет като че ли управлява знанията ни (да не споменавам изкуствения интелект) и с всеки следващ випуск гимназисти, които се записват в курсовете ми, забелязвам промяна не само в нивото на знанията им, но и в начина, по който възприемат образованието и се отнасят към него.

Липсват им основни понятия за обществото и света, в областта на географията, историята, познания за другия извън прякото обкръжение. Може би са чували за комунизма, но нямат никаква представа какво е това. А изучаването на чужд език се счита за напълно излишно, въпреки че много изследвания доказват ползата му за когнитивното развитие на младите хора, за комуникативността, мултикултурната грамотност и др. Имам и преки наблюдения върху училищното образование покрай сина ми, който тази година завършва гимназия в САЩ.

Администрацията на Роналд Рейгън започна системен деструктивен подход към образователната система, който като че ли става все по-вреден през годините. 

Рейгън всяка година настояваше за 20% намаление на бюджета за образование, режеше от фондовете за строителство в държавните университети и твърдеше, че държавата трябва да престане да субсидира интелектуалното любопитство. Тази политика не само продължава, но и се превръща в обществена нагласа. През ноември 2015 г., по време на предизборен дебат, републиканският сенатор от Флорида Марко Рубио заявява:

Заварчиците получават повече от философите. На нас ни трябват заварчици, а не философи.

Залата избухва в аплодисменти. 

За тези, които биха повярвали на това твърдение, Forbes съобщава, че хората с философско образование заработват 78% повече от заварчиците. Но извън пряката материална полза, мащабно вълнуваща младите хора в САЩ, пък и в България, философията като предмет, наред с много други познания, гради и критично мислене и знания за индивида и обществото.

По-тревожни са аплодисментите, разкриващи негативното отношение на мнозина към висшето образование. Същото отношение се забелязва и към училищата. Съкращаването на средствата, лошата материална база, ниското заплащане и недостигът на учители водят до гимназисти, които са слабо подготвени за включване в трудовия сектор или за продължаване на образованието си в университет. Националният институт по грамотност на САЩ публикува данните за грамотността на американското население през учебната 2024–2025 година. Като цяло възрастното население е грамотно – 79%, 21% са неграмотни. Но грамотността на 54% от тези близо 80% грамотни хора е под нивото на шестокласник. Част от резултатите се дължат на факта, че грамотността се измерва с познанията по английски език, а доста имигранти го владеят слабо или не го владеят изобщо. 

По-различни знания и подходи

Както споменах по-горе, интернет също преобръща нагласите към образованието, което налага и спешни промени в образователните системи. Мрежата предлага всякаква информация, достъпна от екрана на мобилния ни телефон, и въпреки това човек трябва да притежава основни знания за света и за обществото, за да може да има адекватно отношение към себе си и към страната си. (Подчертавам това за адекватността, защото, за съжаление, често потъването в дигиталното и в интернет не води до такова отношение.) 

Училището трябва да свърже споменатите основни знания с действителността извън класната стая, с производството, с бизнеса, с неправителствения сектор и т.н. Но също така то трябва да култивира качества, умения и нагласи като критично мислене, успешна комуникация, работа в екип, ефективно сътрудничество, медийна грамотност и обществена ангажираност. 

Един от методите за постигане на такива резултати е т.нар. активно учене, или активно усвояване на материала. Ученикът трябва да вземе активно участие и да е в центъра на учебния процес. Това става с повече проекти – индивидуални и групови, с повече възможности учениците да се научат от грешките си след контролни и изпити, да им се разреши да поправят оценките си, след като анализират пропуските си и дадат правилни примери, и т.н. 

Важно е също така учебният процес да излиза колкото може по-често извън класната стая и да се осигурят възможности за практика. 

И може би най-ценното: да се култивират доброволен труд и ангажираност в обществото за създаването на гражданско съзнание. В България примерите за млади хора без всякакъв морал и гражданска съвест са доста. И това, макар и тревожно, не е учудващо предвид факта колко много са примерите за зрели и утвърдени хора без всякакъв морал и гражданска съвест, които даже са част от политическия живот и държавното управление.

Училището има възможността да култивира друго поведение и отношение към живота. В гимназията на сина ми учениците завършват със 120 часа практика в XII клас и 80 часа доброволен труд в IX, X и XI клас. Не твърдя, че това е идеалното училище. Такова няма. Но то използва ефективна методика за по-добро образование за XXI век. Повечето държавни училища в САЩ и в България са далеч от постигането на такъв баланс – на обучение, което предлага знания и изгражда качества. 

Предметът медийна грамотност

Освен различна структура и подходи в обучението, спешно се налага въвеждането на медийна грамотност като предмет и в САЩ, и в България. И в двете страни, пък и в много други, гражданите стават обект на масивни и системни дезинформационни кампании и подклаждане на страхове. По медийна грамотност България заема 33-то място през 2022 г. от 41 европейски страни според изследване на „Отворено общество“. През 2023 г. вече е на 35-то място, като непосредствено преди нас са Сърбия, Молдова, Черна гора и Румъния.

Същото изследване има и разширен вариант, в който към европейските страни са добавени още 6 държави – Канада, Австралия, САЩ, Израел, Южна Корея и Япония. САЩ е на 18-то място от 47-те изследвани държави, а България – на 41-во. Въпреки че преподаватели и изследователи вярват в необходимостта младите хора да бъдат грамотни консуматори на дигитална информация, в САЩ само два щата – Ню Джърси и Делауеър – законово въвеждат изучването на медийна грамотност от I до XII клас. 

В първата група на грамотност в изследването, цитирано по-горе, влизат Финландия, Дания, Норвегия, Естония, Швеция, Ирландия и Швейцария. Много добър пример е Естония. Масивно подлагана на дезинформация от Русия с години, през 2010-та страната въвежда медийната грамотност като предмет в училищата от I клас до края на средното образование.

Как се култивира медийна грамотност?

• създават се условия учениците да задават въпроси, а не само да отговарят;
• представят се различни гледни точки, които предизвикват комплексни дебати;
• изисква се учениците да проверяват информацията и да намират различни източници за проверка и сравнение;
• очаква се да могат да обосноват разбиранията и интерпретациите си с документирани факти и доказателства.

Култивирането на умения с подобни подходи възпитава не консуматори на информация, а изследователи и помага за създаването на гражданско съзнание и отговорност. Такова образование определено е отговор на масовия и доста ефикасен популизъм в политиката на САЩ, България и доста други европейски държави.

Не само че е крайно време, но вече е задължително българската образователна система да включи медийната грамотност в програмата. Проекти като „Медийна грамотност в класната стая“ предлагат добър пример за повишаването на грамотността сред учениците, но това е крайно недостатъчно и ще продължи да бъде недостатъчно, докато медийната грамотност не се превърне в държавна политика. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/smiana-na-pola-na-detsa/

Не им е лесно на опитните мишки. Подлагат ги на всевъзможни експерименти, при които животинките не само страдат, а и оцеляването им не е гарантирано. От това лято в подобно положение са и децата в България, които принадлежат към групата на ЛГБТИ хората (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора). Както е тръгнало, експериментите с тях ще продължат в най-добрия случай до края на 50-тото Народно събрание. Но с немалка вероятност – и в следващия парламент.

Законът на „Възраждане“ и проектозаконът на ИТН

На 7 август 2024 г. парламентът прие – по предложение на „Възраждане“ – промени в Закона за предучилищното и училищното образование, с които се забранява т.нар. пропаганда на „нетрадиционна“ сексуална ориентация или полова идентичност. Формулировката е толкова широка, че практически включва всякакъв тип изразяване. Защото освен самата пропаганда се забраняват и „популяризирането“ и „подстрекаването“. А всяко нещо, налично в публична среда, каквато е училището, може да се интерпретира като „популяризиране“.

„Нетрадиционната“ сексуална ориентация пък беше дефинирана като „различно от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

Междувременно на 2 август от „Има такъв народ“ внесоха законопроект за промяна в Закона за закрила на детето (ЗЗД). С него се предлага забраната на „излагането, представянето, предлагането или по какъвто и да е друг начин разпространяването“ на „съдържание, което не съответства на разбирането на пол на физическите лица като биологична категория“ на всякакви обществени места, които могат да бъдат посетени от деца. Също и на беседи с подобно съдържание и „реклама на половата идентичност, алтернатива на биологичния пол“ и подобни теми, както и всякакви медицински дейности за промяна на пола на деца. За нарушителите се предвиждат глоби между 300 и 50 000 лв.

В законопроекта на ИТН се предвижда и промяна на Закона за здравето, с която отново се забранява „прякото представяне, рекламата и извършването на медицински дейности с методи или технологии за промяна на биологичния пол на лица, ненавършили 18 години“. От партията на Слави Трифонов предлагат и санкции за нарушителите в Наказателния кодекс – затвор между една и шест години и обществено порицание, както и лишаване от право на упражняване на професията.

ПП–ДБ – едно неизпълнено обещание и два проектозакона

Промените в образователния закон станаха обект на остри критики, след като от варненския клон на „Възраждане“ инициираха репресии срещу местните учители и други педагогически служители, включили се в подписка против измененията.

На 22 август „Продължаваме промяната“ (ПП) даде на избирателите си обещание, че депутатите от партията още следващата седмица ще внесат предложение „за отмяна на „нетрадиционната“ дефиниция [на сексуалната ориентация – б.а.], която реално започна този опасен процес към фашизма в България“. От партията заявиха: 

С действия в парламента, не само с постове, ще противодействаме на черните списъци към българските учители.

Обещаните „действия в парламента“ не последваха – нито през следващата седмица, нито по-късно. На 11 септември обаче депутати от ПП и „Демократична България“ (ДБ) внесоха законопроект за изменение на ЗЗД. Те искат в закона да се включат текстове, че всяко дете „има право на закрила от прилагане на медицински дейности, които целят промяна на фенотипните [тоест видимите – б.а.] и други полови белези на генотипния му пол“, както и на „медицинска, психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие и да осигурят лечение при необходимост“.

Същевременно от ПП–ДБ предлагат и промяна в Закона за здравето: 

Забранява се извършването на медицински дейности за промяна на фенотипните и други полови белези на генотипния пол на непълнолетни лица, освен в случаите, когато съществува сериозна опасност за живота или здравето им.

За неспазване на горното се предвиждат глоби от 30 000 до 50 000 лв., а при повторно нарушение – лишаване от правото да се упражнява медицинска професия за срок от 6 месеца до две години. Финансовите санкции, предложени от коалицията, са далеч по-строги от тези на ИТН, които все пак слагат долна граница от 300 лв. Но ПП–ДБ не плашат със затвор.

Смяна на пола на деца в България не се извършва – нещо, което споменават и от ПП–ДБ в мотивите към предложението си. Тоест поне на пръв поглед идеята е да се забрани нещо, което така или иначе го няма.

Същия ден група от петима народни представители, предвождани от Елисавета Белобрадова, внесоха друг законопроект за промяна на ЗЗД. Те искат в него да влезе и следната алинея: 

Всяко дете има право на защита от политическа пропаганда, неистини и предизборни политически и партийни действия, които предизвикват страх, изолация и самота у детето и се отразяват на семейната среда.

За спазването на това трябва да следят предвидените в закона органи.

Белобрадова огласи инициативата в социалните мрежи с аргумента, че нито в българските училища има пропаганда, нито в България се сменя полът на деца под 18 години. Не става ясно обаче на какъв принцип ще се преценява кои политически действия предизвикват у децата „страх, изолация и самота“. В мотивите не се споменават нито анти-ЛГБТИ поправката в образователния закон, нито предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А те със сигурност са предизвикали „страх, изолация и самота“ у много деца. Така че предложението е по-скоро показен жест, отколкото има някаква практическа стойност.

В ПП–ДБ имат ли общо мнение какво се опитват да забранят?

След предложението на ПП–ДБ за забраната на медицинските дейности за промяна на половите белези, сред ЛГБТИ активистите настъпи разнобой. Докато според едни то е по-страшно и от законопроекта на „Възраждане“ за чуждестранните агенти, други се опитват да убедят критикуващите, че малко трансфобия (омраза към транс хората) е за предпочитане пред много трансфобия, каквато има в предложението на ИТН. Макар нищо да не гарантира, че парламентът няма да приеме някаква комбинация от предложенията на ИТН и ПП–ДБ. А според трети идеята на законопроекта всъщност е „да се защитават интерсекс децата от принудително генитално осакатяване“.

Интерсекс са хората, чийто пол по рождение не е еднозначен – не като идентичност, а биологично. Разпространена практика до неотдавна (в България – и до днес) е на интерсекс деца и тийнейджъри да се правят – без тяхното съгласие – „нормализиращи“ операции, за да заприличат на момчета или момичета. Това обаче не означава, че те ще се чувстват като представители на пола, в който са насилени да се впишат. 

Съветът на Европа и редица държави признават правата на интерсекс хората. В тях се включва и правото да не бъдат принудително подлагани на медицински процедури. Противното се възприема като „генитално осакатяване“.

Ако човек обаче внимателно прочете мотивите на законопроекта, в тях трудно може да се открие нещо, свързано със защитата от генитално осакатяване на интерсекс деца. В мотивите се изтъква верният факт, че смяна на пола на деца в България не се извършва. Но се споменават „абсурдни, квази-нормативни текстове [вероятно се намеква за предложението на ИТН – б.а.] , с които […] се застрашават правата на децата с редки генетични заболявания и на българските лекари“. Затова, твърди се, предложените промени „запазват правото на здравна и психологическа подкрепа и лечение, в случай на доказана необходимост“.

Кои са децата „с редки генетични заболявания“ и каква е тази „доказана необходимост“? Най-вероятно се имат предвид интерсекс децата, чиито „нормализиращи“ операции се възприемат като „доказана необходимост“.

Това предположение е в синхрон и с публикация във Facebook на депутатката от ДБ Кристина Петкова: 

Вчера внесохме наши поправки в Закона за закрила на детето, провокирани от безумния проект на ИТН, които да гарантират правата на децата при лечение, в случай на доказана медицинска необходимост и да осигурят защита на българските лекари.

Според нея „предложението на ИТН на практика щеше да попречи на хирургичните интервенции при деца с вродени малформации на половите органи“.

Любопитен детайл е, че самата Петкова не е сред вносителите на законопроекта, за разлика от Вяра Тодева, Ивайло Митковски и Даниел Лорер. Тодева и Митковски са единствените депутати от ПП–ДБ, които на първо четене подкрепиха закона на „Възраждане“ против ЛГБТИ пропагандата в училище. Лорер пък заяви по bTV емпирично неверния факт, че „всички в България имат подсъзнателен страх, че говоренето в училище за сексуалната ориентация може да повлияе на децата“. Според него родителите – също като него – се страхували „с какво ще се върне детето му от училище и дали няма да се върне по друг начин, защото са му говорили неща за неговите сексуални наклонности“.

Малко вероятно е основният проблем на тези трима депутати да са интерсекс децата. В мотивите на законопроекта обаче се казва още: 

Много млади хора са изложени на различни социални и културни влияния, които водят със себе си дебата за […] осигуряване на защита на децата и младежите, [за] гарантиране на правото им на физическо и психическо здраве.

Подчертава се и че предложенията „отчитат индивидуалните права, медицинската етика и обществения интерес. Те осигуряват нужната защита на децата срещу влияния и тенденции“.

С тези текстове се правят внушения, че транс хората са станали такива, защото са „изложени“ на „социални и културни влияния“, и затова трябва да бъдат защитени от вредни „влияния и тенденции“. Тоест транс децата са станали такива поради някаква мода – твърдение, което съвременната наука отхвърля.

В този контекст обаче може да се интерпретира и предложението, че детето има право на „психологическа, социална и експертна помощ по въпроси, свързани с пола му, които да укрепят психологическото му развитие“. Ако да си транс е въпрос на „влияние“, тогава укрепването на психологическото развитие ще рече „излекуване“ от въпросното влияние.

Опитите за „лечение“ на сексуалната ориентация или джендър идентичността на хомосексуални или транс лица се наричат конверсионна терапия. Няма доказателства за тяхната успешност, затова пък конверсионната терапия е допринесла за самоомраза, депресия и опити за самоубийство (включително успешни) сред много ЛГБТИ хора. И докато все повече държави я забраняват, Русия я прави задължителна.

Интерсекс активистът, когото законотворците не питат и не чуват

Темата за интерсекс хората е сложна и специфична, а в България тя е и като цяло непозната. Много лекари продължават да смятат, че „нормализиращите“ операции са необходими, а не са принудително генитално осакатяване.

Затова е обяснимо и политици, които не са се задълбочавали в тази проблематика, от най-добро сърце да повярват, че ако интерсекс децата не бъдат подлагани на операция, това ще е опасно за здравето и живота им. И не допускат, че в зряла възраст те сами биха могли преценят дали искат тялото им да притежава външните белези на някой (и на кой) пол. Че могат да изберат да си останат, каквито са – като главния герой в романа на Джефри Юдженидис „Мидълсекс“, или да отложат решението си за неопределено бъдеще – като героинята от тийнейджърския филм Fitting In („Да се впишеш“).

Първият (и почти единственият) интерсекс активист в България се казва Пол Найденов. Той е също така първият интерсекс човек в страната, спечелил дело за промяна на гражданския си пол. „Тоест“ се обърна към него с въпроса дали смята, че предложеният от ПП–ДБ законопроект защитава интерсекс децата, или легитимира принудителното генитално осакатяване.

Според Найденов законопроектът не защитава интерсекс децата, а напротив. За „нормализиращите“ операции той казва, че са „руска рулетка, само че срещу дулото е главата на интерсекс дете“. Защото някой друг решава каква ще е половата му идентичност, и формира тялото му съобразно представите си за „най-доброто“ за детето.

Найденов напомня, че дори според Конституционния съд интерсекс хората имат право сами да определят пола си, което противоречи на принудителните операции на деца. И иронично предлага пластичните операции на тийнейджъри – например на бюст или устни – също да се забранят, защото са вид промяна на видимите полови белези.

Пол Найденов обръща внимание и на друг проблем във формулировката на проектозакона: „А ако имаме смесен кариотип, кой е генотипният пол?“ „Смесен кариотип“ ще рече, че съществуват хора, чиито хромозоми не са ХХ (жена) или ХУ (мъж), а са в други комбинации, при част от които полът не може да бъде еднозначно определен. 

Разпространеното схващане, че „нормализиращите“ операции спасяват живота на интерсекс децата, Найденов коментира с думите, че „в някакъв извратен смисъл в нашата държава реално е така“. Но има предвид не здравословното състояние на тези деца, а социалната стигма и отхвърлянето, на които са подложени и които съдебните решения, вменяващи „бинарно съществуване на човешкия вид“, и анти-ЛГБТИ законодателството допълнително подсилват.

Мижав, но пък вреден резултат

С предложението си за забрана на несъществуващите операции за смяна на пола на транс деца и легитимиране на съществуващите операции за „нормализиране“ на пола на интерсекс деца от ПП–ДБ се опитват угодят на всички. И на хомофобите и трансфобите, и на ЛГБТИ активистите, и на консервативните, и на либералните избиратели. В тези перманентно предизборни времена те хем се опитват да покажат някаква позиция, хем да не си създават врагове.

Законопроектът обаче прави внушения, че да си транс не е добра идея и че това е въпрос на някакви вредни влияния. Ако той се приеме, интерсекс децата няма да бъдат защитени. За сметка на това транс младежи може да бъдат подлагани на безплодни, но мъчителни „терапии“ за „вкарване в правия път“.

В електорален план ПП–ДБ едва ли печелят нещо с предложението си. След толкова дълга поредица от избори последното, от което имат нужда избирателите, е още хлъзгави, безгръбначни и противоречиви позиции. Политиката е свързана с отстояването на принципи и ценности. Ако се опитваш да се харесаш на всички, накрая може вече никой да не те харесва.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/novata-uchebna-godina-s-vkus-na-totalitarizum-presolen-s-homofobiya/

Тази седмица се навършиха 80 години от преврата на 9 септември 1944 г., който вкарва България за 45 години в групата на тоталитарните социалистически държави. И макар тоталитарният режим да падна преди 35 години, белезите от него още са налице. Тези белези са не само видими, като панелните блокове и спорните паметници на Съветската армия – те са в манталитета, ценностите, институциите. Накратко – в културата.

Културата не се променя с магическа пръчка. Особено трудно се променя образованието. А то, от своя страна, е основен инструмент за възпроизводство на културата.

Хомофобският образователен хаос, който депутатите сътвориха

Новата учебна година ще започне с една голяма крачка към антидемократичното минало (а може би и бъдеще). Става въпрос за поправката в Закона за предучилищното и училищното образование, според която се забранява извършването на „пропаганда, популяризиране или подстрекаване по какъвто и да е начин, пряко или косвено, на идеи и възгледи, свързани с нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“.

Поправката, предложена не за първи път от „Възраждане“, беше приета от парламента на 7 август в спешен порядък и с решаващата подкрепа на ГЕРБ. Двете четения на законопроекта се състояха в един и същи ден, въпреки че обичайната практика е между тях да има поне няколко седмици.

Формулировката е толкова широка, че на практика всичко, свързано с ЛГБТИ (лесбийки, гей мъже, бисексуални, транс и интерсекс хора) в училище може да попадне под ударите на закона. Включително родители, които са в еднополови връзки, учители, които се опитват да се справят с хомофобски тормоз над ученици, или пък ученици, които носят обички в цветовете на дъгата. Или дори тениска с обложката на The Dark Side of the Moon, ако допуснем, че в училището им не знаят за този албум на Pink Floyd.

Изобщо, потенциалът за лов на вещици е огромен. И то без да се има предвид самото учебно съдържание, в което на практика няма теми, свързани с ЛГБТИ. Като изключим учебника по биология за IХ клас на издателство „Анубис“, в който се споменават реалните факти: че в юношеска възраст е възможно „осъзнаването на сексуално влечение към същия пол“, а в зряла – „изграждането на трайни връзки с партньор от другия или от същия пол“.

Преследването на работещи в училищната система впрочем започна още през лятната ваканция с инициативата на варненската организация на „Възраждане“ срещу педагогически специалисти от Варна, включили се в подписката срещу поправката.

Образователна система, която учи да не мислиш

Но и без въведената с поправка в закона цензура българското училищно образование е застинало в ХХ век. И особено в начина, по който късният социализъм идеализира 70-те години на ХIХ век, тоест времето на Априлското въстание и Освобождението на България от османското владичество.

Въпреки че много учители правят всичко по силите си да преподават по начин, адекватен на съвременния живот, самите образователни изисквания предпоставят развитието не на критично мислене, а на възпроизвеждане на понятия, факти и интерпретации. Това е и една от основните констатации след всяко издание на Програмата за международно оценяване на учениците (PISA). Липсата на функционална грамотност означава неспособност за разбиране и прилагане на наученото.

На изпитите за външно оценяване например учениците трябва да знаят какво значи „метонимия“, „синекдоха“ или „условно наклонение“, но от тях не се иска да могат да ги използват по адекватен начин. Докато в един съвременен учебник по западен език, издаден от съответната държава, от учениците няма да се очаква да знаят дефиницията на условното наклонение, а да го приложат – като например отправят учтива молба („Би ли ми подал чашата?“) или изразят нереалистично желание („Ако имах криле, бих прелетяла над града.“).

Представете си само някой ученик да изложи аргументация защо дадено произведение на Иван Вазов не му харесва. Ако има късмета учителят му да насърчава самостоятелното мислене, ще му се размине. Но със сигурност не е желателно да защитава подобни тези на изпит за външно оценяване.

Същото важи и за каноничните исторически интерпретации. Ако ученикът например се опита да докаже, че на голяма част от българите си им е било добре в Османската империя и не са искали да се освобождават, може да си има сериозни проблеми.

А Вазов си е имал критици, например доктор Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков от кръга „Мисъл“. Тезата, че съвсем не цялото българско население е искало да се освобождава от османската власт, се застъпва от изследователи като Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Днес на Пенчо Славейков, Захари Стоянов и Иван Хаджийски има кръстени училища, но позициите на техните патрони не водят до плурализъм в интерпретациите на учебното съдържание в същите тези училища.

Олимпийско възмущение и гордо бетониране

Бетонирането на литературни, исторически и културни канони логично води до неспособност за критическа дистанция към културно-историческото наследство. Това е предпоставка толкова хора в България да се възмутят от откриването на Олимпиадата в Париж. Присъствието на куиър хора и сцената, погрешно асоциирана със стенописа на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“, предизвикаха най-голямо възмущение. Но за мнозина цялата концепция на откриването си беше скандална. Или най-малкото – неприемлива.

По време на няколкочасовия спектакъл зрителите видяха отрязаната глава на Мария Антоанета да пее, „Мона Лиза“ да се носи по Сена. Децата, плъховете и черепите в парижкото метро са намигване към „Клетниците“ на Виктор Юго и „клоаката на Париж“, която той описва в романа. Това са само малка част от препратките, демонстриращи свободно и иронично отношение към френското културно-историческо наследство.

Представете си сега откриване на хипотетична олимпиада в България, на което се представя как Христо Ботев играе брейк на кораба „Радецки“. Щафетата на олимпийския огън си предават Мунчо, дядо Йоцо и баба Илийца, а копие на „Мома с ябълки“ на Майстора плува по Перловската река. Орфей свири метъл, а тримата глупаци се черпят, сипвайки си гроздова ракия в съдовете от Панагюрското златно съкровище. Дори само мисълта за нещо подобно изглежда светотатствена.

Френската култура, разбира се, е твърде различна от българската и не можем да очакваме нашата да прилича на нея. По-скоро става въпрос за две противоположни нагласи. В единия край е способността да се надсмиваш на всичко, дори на себе си. Включително (и особено) когато се опитваш да се представиш в най-добрата си светлина пред целия свят. В другия край е болезнената потребност да бъдеш велик и да те възприемат сериозно – според собствената ти величава представа за себе си.

Между тези два полюса се разполага пространство на нарастваща (или намаляваща – зависи откъде гледате) способност за критическа дистанция. България обаче все повече се бетонира в героично-сериозния и некритичен полюс. Може да не сме първенци по функционална грамотност, да сме с най-ниските минимални заплати в Европейския съюз и да ходим на парламентарни избори седем пъти за три години, но сме велики и горди.

Междувременно българските ученици се опитват да оцелеят въпреки образователната система. Които от тях могат, ще продължат образованието, а може би и живота си в страни, в които „нетрадиционната“ сексуална ориентация и половата идентичност, „различна от биологичната“, не са обявени за опасност за децата. А в България всеки опит за модернизиране на образователната система ще угасва след поредната обществена истерия в стил „махат Вазов“, „махат Ботев“ и „опорочават българската история“.