Tag Archives: русия

Янев падна. И усмивката на Кирил Петков изчезна

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/yanev-padna-i-usmivkata-na-kiril-petkov-izchezna/

В племената ритуалите за възмъжаване са болезнени – както и в политиката. Премиерът Кирил Петков вече изтърпява своята инициация. Публично поисканата оставка на министъра на отбраната Стефан Янев донесе на Петков овации, но и удари в гърба. Обновяването на кабинета става още преди да са изтекли първите 100 дни управление. Аргументите, които Петков днес представи, не оставят място за съмнение защо поиска оставката на най-близкия човек на президента, който управляваше държавата през почти цялата 2021 година.

Никой министър няма право на собствена външна политика, особено във Facebook. Никой министър не може да казва на правителството, че неговото оставане е функция на стабилността на правителството. Мой военен министър не може да използва думичката „операция“ вместо думичката „война“. Операция не може да се нарече, когато хиляди военнослужещи от едната и от другата страна вече са убити. Войници, които са по-малки от моята голяма дъщеря. Когато и тази нощ българско малцинство се обстрелва, когато и тази нощ българи в Киев се крият под мазетата, защото се страхуват, че техните домове ще бъдат взривени. Когато виждаме нещо, с което не сме съгласни, ние не можем да кажем, че българският интерес е да си мълчим. 

Кирил Петков

Идеята за оставката на Янев се роди първоначално в средите на „Демократична България“ – политическата сила с най-ясно изразени проевропейски и евро-атлантически позиции от четирите сили в управляващата коалиция. Проблемът е бил обсъждан с премиера и партньори от коалицията още в петък, 25 февруари. Това вероятно е станало след приемането на бюджета, когато Петков заяви пред журналисти, че оставката на Янев не е на дневен ред. Днес Ивайло Мирчев от ДБ определи искането за оставка като „закономерно“. Оставката е знак за партньорите на България в ЕС и НАТО, тъй като колебливите позиции на Янев относно дислоцирането на сили на Алианса и партньорските ангажименти на България (българският батальон, който така и още не се е строил) предизвикаха силен отзвук. Видимо положителен от страна на Москва, след като Руското посолство в България дори публикува позиция на военния министър на страницата си.

Вероятно ако войната в Украйна не беше настанала, Янев би могъл да запази поста. Но руската агресия изиска не просто от България, а от света да се разграничи от управляващия Русия режим, да го осъди и да избере позиция, която да не е снишена и беззъба. Изборът не е само избор срещу войната или в подкрепа на Путин. Изборът е цивилизационен: какво избираме – света на олигарсите, контролираната демокрация, потъпканите човешки права или сдружението на демократични държави и правовата държава. Анализатори предвиждат опити за дестабилизация на Балканите и изобщо на държави, разглеждани като част от постсъветското пространство – и не може да има колебания или отстъпление в позициите на управляващите държава членка на Алианса.

Дали Стефан Янев е имал същите позиции и когато е оглавявал Дирекция „Евро-атлантическа интеграция“ на Министерството на отбраната или когато е бил началник на Департамент „Tрансформации“ в Центъра на НАTО за борба c тероризма в Анкара, или от времето си на военен аташе в САЩ?

Факт е, че заради първата си позиция във Facebook срещу разполагане на сили на Алианса (войната още не бе започнала, но напрежението се покачваше) той бе леко скастрен от премиера. Заради идеята за българския батальон в противовес на разполагането на натовски сили нищо не последва, управляващите дори се съгласиха с него – макар да са наясно с „боеспособностите“ на българската армия. Заради упоритото избягване да назове войната в Украйна война – също, аргументирайки се, че цитира… Путин.

Не използвах думата „война“, а се позовах на това, което каза президентът Путин и се позовах на факта, че използването на думата „война“ трябва да е много специфично и отговорно. Никъде в официалния език на НАТО и ЕС няма документ, в който да е използвана думата „война“. Трябва внимателно да боравим с думите, защото след войната идва дипломацията.

Стефан Янев в „Панорама“, БНТ

Политологът Огнян Минчев го опроверга, цитирайки изявление на лидерите на НАТО, които на среща са призовали Путин да спре тази „безсмислена война“.

А зад кулисите въжето се опъваше. С позиция във Facebook часове преди премиерът Петков да обяви намерението си за смяна на военния министър, Стефан Янев заяви, че няма да подава оставка и оставя решението за това на коалиционните партньори; заяви, че ще бъде назначен „някой, който е по-отзивчив при прокарването на конкретни външни интереси при определянето на българския политически дневен ред“; обвърза оставката си с риск за националната сигурност.

Раздялата с Янев е ценностен избор, но също и необходим. Не може един министър да си позволи позиция, несъвместима с тази на правителството, към което принадлежи. Естественият изход е да си подаде сам оставката, вместо да пише позиции в социалните мрежи в качеството си на министър на отбраната. Стефан Янев може и да е смятал, че е недосегаем – като човек от неписаната квота на президента в това правителство. Но не е.

Дали това ще повлияе на стабилността на коалицията? Неизбежно, защото отваря фронт на управляващите с най-рейтинговия политик, какъвто е президентът. В период на несигурност, война на 400 км от България, висока инфлация и енергийна преса такъв фронт съвсем не е необходим и полезен. Вероятно Стефан Янев ще се върне като съветник на президента, какъвто беше, допреди да оглави първия служебен кабинет.

В разпространена от президентската институция позиция Радев коментира отстраняването на Янев ведно с предстоящия национален празник Трети март – в контекста на войната в Украйна и последствията за България и света.

Смяната на министъра на отбраната в разгара на военна криза в съседство е риск, отговорността за който ляга върху управляващата коалиция. В избора на министър мнозинството трябва да се ръководи от разбирането за суверенитет, професионална компетентност и способност да се отстоява българският интерес. 

Румен Радев

Премиерът Петков заяви, че има подкрепата на коалиционните партньори за оставката на Янев. Да видим. Не е тайна, че лидерката на единия партньор – Корнелия Нинова, която е и вицепремиер и министър на икономиката, марширува заедно с Костадин Костадинов и неговата „Възраждане“ в редиците на путинофилите. Проруската партия на Костадинов вече заяви, че ще иска оставката на целия кабинет заради политиката му спрямо „военния конфликт в Украйна“ – била в разрез с българския национален интерес. (Костадинов и Янев видимо говорят на един и същ език.)

Изборът на Нинова няма да е лесен. От една страна, тя е в нескрит конфликт с президента, но пък избирателите на БСП го подкрепят и одобряват решенията му. От друга страна, тя и нейният кръг вече консумират властта, чрез която се разплаща, и ще бъде непосилно да се откаже – ако реши да се заинати за оставката на Янев.

Решението, взето от Кирил Петков, няма да бъде оставено безнаказано от силите зад Стефан Янев и „Дондуков“ 2. В облъчваната с хибридните послания на руската пропаганда България мнозина споделят позициите на Янев и дори го хвалят за тях.

А Петков възмъжава в политиката. Най-напред изчезна усмивката му.

Заглавна снимка: © Правителството на Република България

Източник

Убийците са си убийци, независимо колко копейки дрънкат в джобчето ти

Post Syndicated from original https://bivol.bg/%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81%D0%B0-%D1%81%D0%B8-%D1%83%D0%B1%D0%B8%D0%B9%D1%86%D0%B8-%D0%BD%D0%B5%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%BE-%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BA.html

понеделник 28 февруари 2022


Гледам, че Копейкин пак е получил директива от руското посолство и се е изходил на метеното. Трябвало да се направи денацификацияи в България. Явно по почина на кремълския му идол,…

„Путин си търсеше повод за война.“ Разговор с Димо Гяуров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimo-gyaurov-interview/

Димо Гяуров е политик и депутат в 37-мото и 41-вото Народно събрание, генерал-майор и председател на Националната разузнавателна служба в мандата на кабинета на ОДС. В периода 20032006 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Унгария. Венелина Попова разговаря с г-н Гяуров за Украинската криза и (не)възможните сценарии за нейното развитие.

Въпреки че интервюто е взето вчера, 23 февруари, преди руската армия да нападне Украйна в ранните часове на днешния ден, анализът и изводите в него не са изгубили своята актуалност.


Как очаквате да се развие украинската криза, след като Владимир Путин призна независимостта на двете сепаратистки републики в Донбас и решението на Съвета на Федерацията руската армия да бъде използвана зад граница?

Този въпрос е изключително труден и съм убеден, че в момента всички световни лидери и големи анализатори си блъскат главите с него. Едва ли имат еднозначен отговор, защото всичко е в ръцете на президента Путин, зависи от неговата воля и дори от моментното му настроение. Аз мисля, че едва ли той би спрял дотук. Възможни са различни опции. Едната е да стигне до административните граници на областите Донецк и Луганск, заявка за което даде вчера (22 февруари – б.р.). Което практически означава, че е склонен да завладее украински територии в размер още толкова, колкото са фактическите граници на двете т.нар. народни републики. Другата опция е да не се задоволи само с това, а да предприеме и някакви действия в Запорожката област с цел да осигури водоснабдяването на Крим и сухопътната му връзка с Русия. Това означава да отреже излаза на Украйна на Азовско море и да стигне чак до Одеса, с което би постигнал и друга стратегическа цел – да си осигури монополно предимство в акваторията на Черно море. Но да се предскажат бъдещите планове на Путин е трудно. Трябва да очакваме всичко.

Да, и от близо едночасовата изнервена реч на руския президент разбрахме, че в неговото съзнание Украйна е без граници. Но възможно ли е в желанието си да превърне краха на дипломацията си в победа, Владимир Путин да повтори в Донбас сценария от Крим? Руският президент знае, че няма кой да му попречи да анексира нови територии от Украйна – или греша?

Да, напълно е възможно. Според мен се повтарят същите вече установени през годините похвати, каквито наблюдавахме и по отношение на Крим, и по отношение на Молдова, и по отношение на Грузия: на базата на поискана помощ Русия влиза с войските си там като „освободител“ и забравя да си тръгне. Много показателно беше поведението на шефа на руското разузнаване по време на заседанието на Съвета за сигурност на Русия. Съжалих го искрено. Човекът беше много объркан и подсъзнателно каза онова, което всички знаем: „Аз съм съгласен областите Донецк и Луганск да бъдат присъединени към Руската федерация.“

А президентът Путин почервеня, засмя се и се опита да заглади гафа с думите, че не става дума за присъединяване на двете народни републики, а само за признаване на тяхната независимост…

Всъщност подсъзнателната реакция на силно смутения шеф на разузнаването показа какви са истинските намерения на Кремъл – завземане на тези територии и тяхното присъединяване към Русия. Практически осем години двете области в Донбас бяха необявена част от федерацията и там Русия действаше подмолно. Сега, с подписаните споразумения, в тях се въвежда рублата, цялата администрация ще функционира на основите на руското законодателство, руски банки ще управляват финансите им, образованието и здравеопазването им ще са по руски модел, а на територията им ще се изградят руски военни бази. Чисто анексиране.

Съгласен ли сте с тезата на украинския политолог Владимир Пастухов, че руската колонизация винаги е имала военно-политически, а не икономически характер и затова често Русия решава свои геополитически проблеми, като поглъща територии по необходимост? Иначе защо Путин би приел да се дискредитира в очите на свободния свят за пореден път, а страната му да понесе тежки санкции, освен за да демонстрира сила, превъзходство и имперско самочувствие?

Склонен съм да приема такава теза, макар че още не мога да си отговоря дали онова, което руският президент изрече онзи ден в обръщението си към света и към собствения си народ, беше един лошо изигран етюд, или наистина вярва в казаното. Защото той изрече твърдения, които не отговарят нито на действителността, нито на историческата истина. После пък „предупреди“ руския народ, че има заплаха на НАТО към Русия и че трябва да се очакват остри удари по руски обекти от страна на Алианса и на САЩ. Това е или много нискокачествена пропаганда, или откровена лудост. Ако Путин наистина си вярва, това донякъде би могло да обясни желанието му за експанзия. Можем да търсим обяснение в евентуален шизофренен страх и стремеж да се обгради със сателитни режими, за какъвто приемаше и този в Украйна преди Майдана, които биха могли да го охраняват и да изиграят ролята на санитарна полоса между Русия и НАТО – това е страхът на диктатора.

Но тези присъединени територии само тежат на Русия, а не носят икономически облаги, затова и може би руският народ не се чувства колонизатор, за разлика от елитите. Но да продължим – намалява ли шансът за успех на мирните преговори след изявлението на Володимир Зеленски, че е възможно прекратяване на дипломатическите отношения с Русия, предвид заплашителния тон на Путин и Сергей Лавров относно държавния суверенитет на Украйна?

Според мен руският президент едностранно прекрати възможността за по-нататъшни дипломатически ходове и сам обяви скъсването на Минските споразумения. Няма как да преговаряш с човек, който действа задкулисно и лъже. В момента, в който Путин е приемал канцлера на Германия и президента на Франция и е разговарял с тях за деескалация на напрежението, той е организирал анексията на областите в Донбас. Иначе как щяха да бъдат подписани толкова бързо договорите с двете самопровъзгласили се народни републики, ако не бяха предварително подготвени и съгласувани? Затова мисля, че оттук нататък няма кой да вярва на руския президент. Времето на обещанията приключи.

Не че преди това някой от световните лидери особено му вярваше. Иначе Джо Байдън нямаше да предупреди, че вместо изтегляне на руските войски от украинската граница, по нея има съсредоточаване на нови бойни части и техника.

В ХХI век сателитите виждат всичко и е много глупаво да лъжеш, че се оттегляш, когато вкарваш в района нови батальони, когато строиш болници, когато попълваш резервите с кръвни продукти. Това е симптом за подготовка на военни действия.

Срещата между американския и руския президент се отлага, съобщиха от Белия дом. Но дори и тя да се състои, реалистично ли Ви изглежда Путин и индоктринираният кремълски елит да склонят на отстъпки от ултимативните си искания към НАТО, да развеят белия флаг и да оттеглят просто така многохилядната армия от украинската граница – с една дума, да си подвият опашката пред света?

Няма как това да се случи. Путин похарчи милиарди през последната година, за да разкарва военни части от единия до другия край на Русия. Затова ще се опита да извлече максимална полза от тези разходи и да се покаже като победител – най-малкото в очите на руския народ. Путин няма да отстъпи от своите искания. Нещо повече: мисля, че тези искания умишлено бяха поставени като неизпълними, защото президентът търсеше casus belli (повод за война) и оправдание за това, което направи. Той несъмнено знае добре, че няма как НАТО и САЩ да отстъпят от демократичните си ценности и базови принципи и да водят преговори за зачеркването им.

Дори да приемем, че е възможно САЩ и съюзниците им да кажат, че влизането на Украйна в НАТО не е на дневен ред, ще приеме ли Алиансът условието на Путин за демилитаризацията на Източна Европа?

Милитаризацията на държавите от Източна Европа е част от руските опорки. Путин говори за бази на НАТО и на Щатите на територията на Източна Европа, говори за разполагането на американски части и нападателни оръжия. Такива просто няма. Има малочислени ограничени формирования с изключително отбранителен характер.

Още след анексията на Крим през пролетта на 2014 г. НАТО планира разполагането на бази на територията на Латвия, Литва, Естония, Румъния и Полша. В Източна Европа има и военна инфраструктура на Алианса.

Военната инфраструктура е национална и натовска инфраструктура, а петте бази в страните от Източна Европа, които посочвате, бяха създадени в отговор на инвазията в Крим. Нито един елемент от тази инфраструктура няма нападателен характер. Няма нападателни оръжия и разположени ракети, нито многобройни части в жива сила. Когато говори за нападателни оръжия, Путин спекулира с разполагането на елементи от противоракетната система на „Иджис“ (в Румъния и Полша), чието единствено предназначение е да отбранява Европа от потенциална ракетна атака. А когато говори за американски части, трябва да уточним, че става дума за няколко хиляди военни в Германия и няколко хиляди в Прибалтика. Те как се съотнасят към стотиците хиляди на украинската граница? Никак! Когато Путин плаши руснаците, че времето за полет на натовските ракети до Москва е няколко минути, нека да кажем, че времето за полет до европейските столици на ракети, които бяха тествани буквално онзи ден на територията на Беларус по границата ѝ с Украйна, е още по-кратко. Говоренето за демилитаризиране на Източна Европа е пропагандно и е по-скоро предназначено за вътрешна употреба. То има за цел да всее страх в руското общество и да обясни дрънкането на оръжия.

Путин знае, че прекрояване на геополитическата карта на света днес предстои. Ще бъде ли заплаха за свободния свят един съюз на Русия с все по-силните във военно и икономическо отношение страни, като Китай, Индия и Бразилия, да речем, който изглежда все по-възможен? И Иран, който през септември м.г. се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество, ръководена от Русия и Китай?

Русия и Китай действително отдавна изграждат съюзнически отношения, включително и военно-технически. Но тезата, че Китай е безрезервен съюзник на Русия, е дълбоко невярна. От години азиатската държава следва собствена политика и си взаимодейства с Русия дотолкова, доколкото това отговаря на неговите интереси – главно на икономическите.

Да, но и отношението на Русия към Китай е симетрично.

Вярно е, но Русия става все по-зависима от Китай в икономически план. Прекомерното задълбочаване на отношенията и изграждането на стратегически съюзи носят риск и за двете страни. Затова не мисля, че отношенията помежду им ще се развиват еднозначно.

Очаквате ли в сегашната ситуация, която е благоприятна за Китай, той да се опита да си върне Тайван?

Не очаквам такова развитие. Нека не подценяваме китайския лидер Си Дзинпин, който е много интелигентен дипломат. Той не би си позволил действия, подобни на тези на руския президент.

Като човек, който е ръководил Националната служба за разузнаване, имате ли опасения за появата на подобни сепаратистки настроения в България и дали службите работят по тази тема?

Няма опасност у нас да се случи това, което стана в източната част на Украйна. Няма база за сепаратизъм. Но в България има насърчавана и платена русофилия, това е всеизвестен факт. Мисля, че българските контраразузнавателни служби са в дълг да изчистят този проблем.

Аз визирам възможност за възникване на сепаратистки настроения сред турско-мюсюлманското малцинство у нас. Свидетели сме как политическото му представителство в парламента неведнъж е използвало етническата карта, когато е в неизгодна позиция.

Не вярвам това да се случи у нас. Някои политици от Турция са изказвали тези, че у нас има изконно техни територии, виждали сме различни карти, на които част от българските земи са в границите на турската държава, но това не е повод за притеснение.

И това Ви се вижда конспиративно?

Не, не ми се вижда конспиративно. Това дори в отделни моменти е било част от политиката на Турция, но ми се струва, че у нас няма почва за поникването на такива политически тези и настроения. Има една политическа сила, която действително се заиграва с етническата карта, но го прави с оглед на постигането на други цели – предимно икономически. И за постигане на финансови изгоди.

Възможно ли е темата за украинската криза да разцепи управляващата коалиция, в която БСП има различна позиция от тази на останалите партии?

Не, не вярвам да се стигне дотам. Досега бяхме свидетели на сравнително еднозначно отношение към случващото се в Украйна. От друга страна, това, че вчера (22 февруари – б.р.) Народното събрание не можа да излезе с обща декларация, е крайно неприятен факт. Той е показателен, че България продължава да бъде „непълен“ член на НАТО и да има клатушкаща се позиция, когато става дума за теми, свързани с Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димо Гяуров по телевизия „Канал 3“

Източник

Катар може само частично да замени руските доставки на газ за ЕС

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/qatar-gas-eu/

Задълбочаването на кризата около Украйна и възможната допълнителна ескалация на напрежението, която би могла да доведе и до въоръжен сблъсък за пореден път, постави въпроса за енергийното обезпечаване на нуждите на Европа. В условия на директен конфликт доставките на природен газ от Русия за страните от ЕС ще бъдат силно затруднени, а в някои случаи биха могли и да спрат. През последните седмици се заговори за търсене на алтернативни източници на газ, като се споменава името на Катар.

Катар е вторият по големина износител на втечнен природен газ (ВПГ) в света (по някои оценки страната все още заема първото място към 2021 г. – б.а.). Доха е стратегически партньор на редица държави от семейството на водещите световни икономики, с договори за доставки за клиенти като Япония, Китай и Индия. С поведението си през последните десетилетия Катар си спечели репутацията на надежден и предвидим партньор и доставчик. За разлика от други производители, сред които и Русия, дори в условията на блокада от страна на своите съседи, започнала през 2017 г. и продължила почти пет години,

Катар не използва енергийните ресурси като средство за натиск.

Страната не забави и не промени условията на доставки на ВПГ, като дори при отсъстващи дипломатически отношения с Обединените арабски емирства Доха не прекрати достъпа на катарски газ към единствения в региона на Залива газопровод Dolphin, доставящ синьо гориво до ОАЕ и Оман. В знак на съпричастност през 2011 г. Катар достави допълнителни 4 млн. тона ВПГ на Япония, за да може Токио да посрещне енергийните си нужди след кризата с централата „Фукушима“. През 2021 г. Доха увеличи износа си и за Великобритания, която изпитваше трудности в енергийната сфера вследствие на Брекзит.

Достойнствата на Катар като производител и доставчик на газ са известни, но дали страната е в състояние да замени или компенсира руските доставки за ЕС, остава по-скоро неясно. Първи за този възможен сценарий заговориха във Вашингтон, изхождайки от вероятността Москва да намали или спре износа за Европа в случай на санкции срещу Русия. Опасенията, че енергийните доставки може да бъдат използвани като средство за натиск срещу ЕС и САЩ, са налице. Анализи в тази посока бяха направени от различни икономически и аналитични центрове в Европа и САЩ, като акцент се поставя на възможността

Катар да компенсира потенциалния недостиг на газ

чрез доставки в ограничени количества през терминалите за ВПГ в Европа и Великобритания. За да се осъществи това, следва да бъдат налице определени фактори, като налични свободни танкери и достатъчен капацитет на вече действащите терминали да поемат допълнителните количества в по-интензивен порядък. Не на последно място, следва да се има предвид и положението на азиатските пазари и потреблението на ВПГ там, където Катар вече има дългосрочни и стратегически договори с редица страни. В условията на постпандемично възстановяване от COVID-19 азиатските пазари бележат ръст, световните икономически гиганти изпитват остра нужда час по-скоро да бъдат възстановени доставките на стоки, което предполага и по-голямо потребление на енергийни ресурси в производството.

Друг важен елемент в политиката на доставки на Катар е и отдаваното предпочитание на дългосрочни договори с традиционни партньори. Тези договори със срок между 20 и 25 години Доха започна да подновява не толкова отдавна, като те имат ключово значение за страната, която – за разлика от периода преди 10 или 15 години, когато заемаше безусловно първо място на пазара на ВПГ – сега е в силна конкуренция със САЩ и Австралия. В този смисъл борбата за големите пазари в Югоизточна Азия, от една страна, е огромна, а от друга, Катар загуби пазара в САЩ след началото на добива на шистов газ в Северна Америка.

За Катар търговията с природен газ е въпрос на стратегически интерес и се прави по всички правила на бизнеса.

Износът и гарантираните доставки са и дял от стратегията за национална сигурност. Това пролича най-добре през 2017 г., когато ОАЕ, Саудитска Арабия и Бахрейн предприеха стъпки срещу Катар и въведоха блокада на страната. Първоначалният шок от случващото се бе туширан, след като стана ясно, че Доха не възнамерява да търси изход от кризата за сметка на намален износ. С това страната допълнително си спечели симпатиите на своите международни партньори.

В опит да разшири влиянието си днес Доха води преговори за доставка на газ и за Ирак. Доскоро двете страни трудно намираха общ език предвид политическите обстоятелства в Багдад, но днес са в диалог. Това не остава незабелязано в съседните на Катар страни, сред които Иран, както е известно, има особено влияние в Ирак. Някои анализатори смятат, че споразумение между Доха и Багдад ще постави началото на края на зависимостта от иранска електроенергия и внос на ирански газ. Тъй като Катар и Иран влизат в т.нар. газов ОПЕК (реално такъв съюз на страните производителки и износителки на природен газ не съществува – б.а.), и двете държави внимателно следят действията на своя конкурент.

За Европа доставките на синьо гориво са несъмнено ключови за оцеляването на икономиката ѝ.

Да се разчита на помощ единствено от Катар в случай на военен конфликт между Русия и Украйна е недалновидно.

Към днешна дата ЕС увеличава дела на употреба на природен газ не само поради икономически причини, но и като алтернатива на петрола и въглищата. Това води до повишаване на търсенето на природния ресурс за нуждите на бита и индустрията. На този фон големите находища на газ в Европа – в Нидерландия и Норвегия – намаляват своя капацитет, което води до по-голяма зависимост от вноса. Германия е най-големият потребител на вноса на руски газ и в случай че „Северен поток 2“ започне да функционира, делът на руските доставки ще достигне 40% (в момента е 30%). Тези обстоятелства карат Берлин да бъде внимателен в подхода си спрямо Москва и да търси изключително дипломатически подход за решаването на кризата с Украйна.

Други европейски държави, като Испания, Франция или Великобритания, поради своето географско местоположение и политика на енергийна диверсификация са по-скоро зависими от доставките на газ от Северна Африка и на ВПГ от САЩ и Катар. Предпочитанията към ВПГ на редица държави произтича и от факта, че за разлика от газопроводите, доставките по море са значително по-малко подложени на геополитически изпитания, подобни на кризата в Украйна.

В глобален план пазарът на ВПГ продължава да се разраства,

като на него (освен Катар, както бе посочено по-горе) водеща роля вече играят САЩ и Австралия, а и самата Русия. През 2021 г. Доха заяви намерението си да запази водещите си позиции на пазара на ВПГ, като до 2030 г. увеличи производството с до 70%, достигайки количества от 126 млн. тона за следващите няколко години. Съгласно изчисленията това би позволило на Доха да разполага с около 75 млн. тона газ, които емирството би могло да продава на т.нар. свободен пазар, без да е обвързано с дългосрочни договори. 75 млн. тона се равняват на около 100 млрд. куб. м газ, което е почти половината от съществуващия в момента в Европа годишен капацитет за внос на ВПГ в размер на 240 млрд. куб. м.

Дали и кога руският внос ще бъде компенсиран временно за сметка на Катар (ако въобще се стигне до такава инициатива), остава да видим. Дори и обявените намерения на Доха значително да увеличи добива не могат да успокоят пазарите и цените на електроенергията на европейския континент доказват това. Ако допуснем, че вносът на ВПГ от Катар се увеличи, Европа в момента разполага с 23 терминала, които гарантират вноса на въпросните около 240 млрд. куб. м газ, или 40% от общото потребление. Колко допълнително може да компенсира Катар, засега е неясно и няма индикации в тази посока.

Друг въпрос от изключителна важност в контекста на споровете в България за енергийната независимост и диверсификация е относно възможността някаква част от газа, който вероятно ще дойде чрез терминалите за ВПГ, да стигне до страната ни.

Заглавна снимка: Hannes Grobe / Wikimedia

Източник

Руска оозиция с първи форум в София Нансенови вместо златните паспорти искат руските политимигранти в България

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BD%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8-%D0%B2%D0%BC%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%BE-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BF%D0%B0%D1%81%D0%BF%D0%BE%D1%80%D1%82%D0%B8-%D0%B8.html

неделя 20 февруари 2022


Да получават подобно на белоемиграцията след Октомврийската революция аналог на т.нар. „Нансенови“ паспорти на Лигата на нациите искат политическите имигранти от Руската федерация. Това стана ясно на първата конференция на…

На Източния фронт нищо ново. Разговор със Стефан Тафров

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/stefan-tafrov-interview/

Как се развива руско-украинският конфликт? Наистина ли Москва изтегля войските си и търси деескалация, както твърдят от Кремъл? Или Владимир Путин блъфира и всеки момент може да инсценира събития, които да му дадат повод да нападне Украйна, както подозира администрацията на Джо Байдън във Вашингтон? На тези и други въпроси потърсихме отговори от един бивш министър на отбраната и един бивш дипломат от кариерата – Димитър Луджев и Стефан Тафров, които имат доста различни позиции по темата.

Стефан Тафров е бил два пъти представител на България в ООН, посланик във Франция, Италия, Малта, Великобритания и Ирландия, зам.-министър на външните работи в кабинета на Филип Димитров и на Иван Костов и съветник по външната политика на президента Желю Желев. Със Стефан Тафров разговаря Венелина Попова.


Владимир Путин заяви, че започва изтегляне на руските войски от границата с Украйна и сателитни снимки показват движение на военна техника в тези зони. Но Джо Байдън твърди, че вероятността за военен конфликт остава, а Антъни Блинкен предупреди Сергей Лавров, че евентуална агресия на Русия ще предизвика решителен отговор от САЩ и техните съюзници. Каква е истината?

Данни на НАТО и на американското разузнаване показват, че няма сериозно изтегляне на руските войски от граничната зона. Напротив, има съсредоточаване на още военни части, така че опасността остава. Тя е значителна до такава степен, че американският държавен секретар Блинкен се съгласи на среща с Лавров през следващата седмица някъде в Европа само при положение че междувременно няма руска атака срещу Украйна.

Как очаквате да се развие конфликтът и има ли Путин полезни ходове, които няма да го компрометират вътре в страната?

Зависи за кого полезен. Истината е, че винаги когато има външнополитически и въоръжени конфликти като сегашния, одобрението на режима на Путин в Русия се увеличава. И това по мнението на много наблюдатели е една от причините за сегашното напрежение. А през последните месеци и във връзка с не особено цветущото положение на руската икономика, подкрепата за руския президент вътре в страната намалява. Затова за него конфликтът е средство да увеличи популярността си – своята и на кръговете, свързани с него, най-вече на хората, които са се обогатили по време на управлението му и искат то да продължи колкото може по-дълго. Затова много наблюдатели се опасяват, че може да се стигне до въоръжен конфликт, който да укрепи сегашния режим в Русия. Ясно е като цяло и в дългосрочен план, че подобен конфликт би бил много вреден за руските интереси. Той ще доведе до трайно отчуждаване на украинците от Русия и ще засили самия смисъл от съществуването на НАТО. Ако преди време някой поставяше под съмнение бъдещето на Алианса, случващото се с Украйна показва значението му.

На второ място, не се оправдават надеждите на Путин да предизвика разцепление в ЕС. Напротив, на последния Съвет на ЕС в Брюксел на 17 февруари нямаше никакви разногласия по отношение на Русия, няма такива и между съюзниците в НАТО. Трансатлантическата връзка се засилва, а конфликтът работи против интересите на Русия. В Москва го разбират добре и затова човек си задава въпроса: „А защо го правят?“ И обикновено обяснението е, че целта е да се укрепи режимът и да се удължи животът на тази управленска върхушка, която се възползва материално от своето господстващо положение.

Долната камара на Държавната дума гласува резолюция и призова руския президент да признае Донецка и Луганска народна република за суверенни държави. Очаквате ли Путин да направи това и може ли признаването им да бъде последвано от разполагане на руски войски в Източна Украйна?

Ако Путин го направи, това би означавало край на Минските споразумения и на всички усилия за намиране на мирен изход от конфликта, както и абсолютно засилване на всички тенденции, за които говорихме досега. Русия е президентска, а не парламентарна република и затова решението на Думата е само предложение. И президентът може да го подпише или не, той има свободата да го направи. Аз не очаквам в близко време Путин да подпише подобно предложение, защото това би го дискредитирало пред целия свят и би го поставило в много слабо положение от дипломатическа гледна точка. Ясно е, че решението на руското Външно министерство и руския външен министър е срещу подобно признаване и аз много бих се изненадал, ако Путин не се съобрази с тези обстоятелства.

А възможно ли е Минските споразумения да бъдат изпълнени – и от руска, и от украинска страна?

Самите споразумения са трудни за изпълнение, особено в ситуацията след засилването на престрелките от двете страни.

Споделяте ли тезата, че Русия анексира Крим и поддържа сепаратистите в Украйна, защото Путин се плаши повече от трайното установяване на демокрация в страни като Украйна и Грузия например, отколкото от разполагането на натовски ракети на границата с Русия?

Напълно съм съгласен. За Путин и за олигархичния модел, по който е изградена властта в Русия, истинската заплаха е установяването на демократични системи в страни, близки културно и географски до Русия. Това е главният проблем за режима, а не някаква мнима военна заплаха от държави, които не могат да се сравняват по военна мощ с Русия. Проблемът е политически, демокрацията е главната заплаха за Путин.

В публичното пространство у нас малко се говори за военен съюз между Русия и Китай, който би поставил света в съвършено различна ситуация. Какво е Вашето мнение?

Има геополитически интереси на двете страни, които съвпадат на антизападна основа по отношение на конфликта с Украйна и преди това. Въпросът е, че геополитическата двойка Китай–Русия е крайно неравностойна. Защото Китай е много по-голяма страна, с по-голяма и по-силна икономика, и в тази двойка Русия играе подчинена роля. А изострянето на ситуацията с Украйна поставя Москва в още по-подчинена роля и така да се каже, в ръцете на Китай. А за Пекин ситуацията е благоприятна, тъй като в момента вниманието на САЩ е насочено към Европа и Украйна, а не към Азия, какъвто беше приоритетът на американската външна политика още по време на мандата на президента Обама. Знаете, че Китай има амбиция да възстанови своя контрол върху Тайван, и това е много сериозна потенциална точка на напрежение. Но сега САЩ, които нямат толкова ресурси, не могат да обърнат внимание на две конфликтни точки едновременно. Затова сегашната ситуация е добре дошла за Китай, но обрича Русия на все по-неравностойно партньорство с него.

Този конфликт с Украйна маргинализира Русия, така ли мислите?

Русия все по-малко прилича на европейска страна, каквато всъщност тя все пак е, и става предимно азиатска сила. И това я маргинализира в голяма степен, да.

Как ще коментирате боеспособността на българската армия и има ли значение тя в този момент?

Боеспособността на българската армия е необезпечена, това беше ясно и преди тази криза, но сега тя подчерта този аспект.

Интервюто е направено на 18 февруари 2022 г. Прочетете и разговора с Димитър Луджев.
Заглавна снимка: … 

Източник

На Източния фронт нищо ново. Разговор с Димитър Луджев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-ludzhev-interview/

Как се развива руско-украинският конфликт? Наистина ли Москва изтегля войските си и търси деескалация, както твърдят от Кремъл? Или Владимир Путин блъфира и всеки момент може да инсценира събития, които да му дадат повод да нападне Украйна, както подозира администрацията на Джо Байдън във Вашингтон? На тези и други въпроси потърсихме отговори от един бивш министър на отбраната и един бивш дипломат от кариерата – Димитър Луджев и Стефан Тафров, които имат доста различни позиции по темата.

Димитър Луджев е политик и учен, автор на множество книги и научни публикации. Участвал е в Кръглата маса през 1990 г., бил е депутат в 7-мото Велико народно събрание и в 36-тото Народно събрание, вицепремиер в кабинета на Димитър Попов и министър на отбраната в правителството на Филип Димитров. С Димитър Луджев разговаря Венелина Попова.


Вместо да нападне Украйна, Путин започна изтегляне на руските войски от граничните зони. Джо Байдън се обърна към руския народ с думите „Вие не сте ни врагове“, но и не отхвърли възможността за военен конфликт. А Антъни Блинкен предупреди Сергей Лавров, че евентуална агресия на Русия ще предизвика решителен отговор от САЩ и техните съюзници. Как разчитате тези послания?

Най-напред искам да кажа, че Русия никога не е имала намерение да напада Украйна. Може Путин и първите политици на страната да имат много грехове, но те не са идиоти, за да предприемат подобна авантюра. Мисля, че тази антируска истерия, която за мен изненадващо подеха Байдън и неговата администрация, искаше да оправдае отдавнашните намерения на САЩ да разширят НАТО на изток до границите на Русия. Затова беше цялата тази кампания през последните два месеца, която подлуди медиите и хората. А снощните думи на президента Байдън и изявлението на Блинкен са едно меко оттегляне в посока към най-разумното – започването на преговори между САЩ, НАТО, ЕС и Русия за намиране на необходимия баланс на интересите.

Имаше ли Путин друг полезен ход в контекста на тези предупреждения и на опасността от тежки санкции спрямо Русия? Тук може би трябва да прибавим и съпротивата на част от руските ветерани, офицери и силови структури срещу военен конфликт с Украйна, и призива им Владимир Путин да подаде оставка.

Пак ще повторя – никога ръководството на руската държава и президентът Путин не са имали намерение да търсят поводи за военна интервенция в Украйна, това е немислимо. Всичко беше дирижирана кампания на новата администрация в Белия дом. Тя се отказа от подхода на „хвърляне на мостове“, за който говори Кисинджър, за решаване на проблемите с Русия чрез преговори с цел да намери предлог за разширяването на НАТО. Всичко останало – ветерани и прочее пропаганда – имаше за цел да създаде истерична атмосфера за постигането на плана на Щатите.

През 2003 г. у нас имаше международна конференция по сигурността, организирана от екип под мое ръководство и с участието на представители на НАТО. Още тогава висши служители от Съвета по национална сигурност на САЩ показаха на карта в залата как НАТО ще се придвижи на изток и ще вземе и Украйна, и Грузия, и Армения, и пр. Става дума за стари планове на една част от американския естаблишмънт, който не можа да преодолее антируската си нагласа и намерения, които бяха временно притъпени след разпадането на СССР.

Долната камара на Държавната дума гласува резолюция и призова президента Путин да признае Донецка и Луганска народна република за суверенни държави. Може ли признаването да бъде последвано и от разполагане на руски войски в Източна Украйна, както прогнозират някои експерти?

Това е форма на натиск, която да даде тласък на разговорите в рамките на Минските споразумения (или Минската четворка). Те зациклиха заради нежеланието на Украйна да изпълни договорености в него, които са ясни – да започне преговори с представителите на самопровъзгласилите се републики и да даде широка автономия на тези области съобразно новата Конституция на страната. Такава е и позицията на Русия. Но Украйна твърди, че не може да направи това, докато не си възвърне контрола по границата, въпреки че подобно условие в Минските споразумения няма. И сега руснаците използват ситуацията за упражняване на натиск, за да придвижат тези споразумения напред.

Но никой от анализаторите не очаква Минските споразумения да се изпълнят – нито от украинска, нито от руска страна. Ако все пак Путин признае за независими двете републики, какви реакции очаквате от САЩ и съюзните държави от Европа в Пакта?

Мисля, че Путин няма да признае независимостта на тези републики и ще се стигне до подновяване на преговорите САЩ–Русия, НАТО–Русия, както и на преговорите от Минск. По-наблюдателните анализатори вече забелязаха какви тънки промени има в позицията на Щатите и на Алианса. Столтенберг вече не говори за запазване на политиката на „отворените врати“, а споменава, че НАТО само ще запази правото си да разполага свои части при нужда в страните членки от източния фланг към Русия. Вече не се говори за присъединяване на Украйна към НАТО, дори имаше изявления от страна на висши украински представители, че този въпрос не стои на дневен ред. Ще се върви към търсене на някакво споразумение в рамките на дипломатическите преговори и ще се стигне до ограничаване на нападателните въоръжения и от двете страни.

Но не очаквате да се постигне споразумение за оттеглянето на Русия от Крим, нали?

Не, Русия от Крим няма да се оттегли.

Звучи ли Ви достоверно тезата, че Русия анексира Крим и поддържа сепаратистите в Украйна, защото трайното установяване на демокрация в страната след приемането ѝ в НАТО и ЕС е по-опасно за Путин от разполагането на натовски ракети на границата с Русия?

В Украйна трудно може да се говори за стабилна демокрация, там има една доста несимпатична националистическа форма на управление и Русия има основание да твърди, че няма нужда от връщането на автономните области към Украйна, тъй като това ще застраши руското население в тях. Ето още един елемент от Минските споразумения, който не е изпълнен от украинските власти – да гарантира правата на малцинствата. Що отнася до Крим, руснаците използват казуса „Косово“. Те казват: как може Косово да се отдели и да бъде признато на базата на желанието на народа за независимост, а Крим да не може? Още повече че стъпват на приетите в Будапеща през 1994 г. от Организация за сигурност и сътрудничество в Европа принципи на самоопределение на дадени народи, на които трудно може да се възрази. Затова и въпросът за анексията на Крим вече не се повдига често и постепенно заглъхва.

Русия има основания да иска и да получи гаранции за своята сигурност и американците да изпълнят своите обещания. През януари 1989 г., когато Джордж Х. У. Буш встъпи в длъжност, Кисинджър замина за Москва, за да се срещне с Горбачов, като му носеше писмо от президента. Тогава американците предложиха, ако Москва се откаже от употреба на сила спрямо източноевропейските държави, нейни сателити и съюзници, и им даде възможност да се самоопределят и да станат независими, то САЩ и НАТО няма да се възползват за разширяване на своето военно присъствие на изток. Това се потвърди в Малта, после през 1997 г. и на разговорите между Русия, САЩ и НАТО в Брюксел. На тях Примаков се съгласи източноевропейските страни да станат членове на НАТО, но американската страна пое ангажименти Алиансът да не се придвижва на изток. Така че е време тези договорености да бъдат оформени в границите на един общ пакет за сигурност, който да включва и намаляване на въоръженията и подновяване на договора за ядрените оръжия и други елементи, които да гарантират сигурността в Европа.

Какво стана ясно от заседанието на Консултативния съвет за национална сигурност, свикан от президента Радев, освен че потвърди липсата на боеспособност на българската армия? И виждате ли разнобой между партньорите в кабинета, който може да доведе до разпад на управляващата коалиция?

В това, което чух от президента, не видях липса на единство сред управляващите по въпроса. Българската позиция е, че трябва да се търси дипломатически изход от кризата, такава е и позицията на американските и европейските ни партньори. Дори и Столтенберг в последните си изявления говори само за дипломатически решения. Затова аз лично не виждам никакъв разнобой, а само спекулации.

Говоря за БСП, която хем се кълне в лоялност към НАТО, хем не е съгласна да приемаме чужди войски на наша територия и да изпращаме български части в други страни, ако това се налага. И иска да не забравяме, че сме приятели с Русия.…

Мисля, че тази позиция беше изразена по-деликатно, а и бих казал, че не виждам нещо лошо в това да сме приятели с Русия. Да Ви припомня ли, че ние с д-р Желю Желев при посещението си в Москва през октомври 1991 г. подписахме първия междудържавен договор с Русия и на практика България първа призна Русия за самостоятелна държава, преди още СССР да се беше разпаднал. Така че приятелските ни отношения с Русия са нещо нормално и не пречат по никакъв начин на нашите задължения към НАТО. Ако има необходимост, България ще изпълни договорните си отношения с Алианса, но на този етап такава необходимост няма. И разпалването на подобна истерична антируска кампания у нас вреди много на нашите национални интереси.

Що се отнася до отбранителните способности на нашата армия, те действително не са на съвременно ниво, нито отговарят на реалните заплахи за националната сигурност, които може да възникнат. Още във военната доктрина, приета през 1992 г., бе посочено, че трябва да имаме малка, мобилна и модерно въоръжена армия, която да се справя с терористични и други, ограничени по мащаб заплахи по границите. За целта не са необходими F-16, а мобилни хеликоптери и бронирани машини, които да пренасят бързо добре екипирани и обучени части на застрашеното място. Все пак не бива да се забравя, че България е част от отбранителната система на НАТО.

Интервюто е направено на 16 февруари 2022 г. Прочетете и разговора със Стефан Тафров.
Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Димитър Луджев по телевизия „Канал 3“

Източник

Не дрънчи на война, а на копейки

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/ne-drunchi-na-voyna-a-na-kopeyki/

Министър-председателят Кирил Петков е прав, когато казва, че „явно напрежението се вдига, но не дрънчи на война“. В България много по-силно дрънчи онова, което така и не бе дефинирано като заплаха от институции и управляващи – руската хибридна война, която е в апогея си от 2014-та, годината на анексията на Крим и сепаратистките републики в Източна Украйна, както и на санкциите срещу Русия.

Антинатовската и анти-САЩ пропаганда, която оттогава все по-отчетливо кънти от различни български медии и „говорещи глави“, бе улеснена от липсата на категорична позиция на българските правителства – независимо дали начело е Пламен Орешарски, или Бойко Борисов – относно действията на Русия в Украйна. Вече се чува и от трибуната на Народното събрание, с цялата си гарнитура в типичен максимално опростенчески стил – безпомощната Европа и изобщо проваленият Запад; „чуждите войски“ от НАТО, чиято марионетка е България, и изобщо войнолюбците от Алианса, от които „идва напрежението с Русия“. И лидерът на представената вече в парламента партия „Възраждане“ Костадин Костадинов иска референдум за излизане от НАТО, чийто член България избра да е преди 18 години. За същото настояваше преди време и Николай Малинов от Национално движение „Русофили“.

Геополитическото напрежение днес обаче изисква от София да спре с въртеливите движения във външната си политика в стила на един вече бивш премиер. Бойко Борисов се гордееше с уменията си да обслужва и едната, и другата велика сила и дори твърдеше, че може да го прави едновременно. (Но май повече го теглеше към Русия…)

В сряда 47-мият парламент изслуша премиера, министрите на отбраната и на външните работи – Стефан Янев и Теодора Генчовска, и на закрити врата – директорите на спецслужбите, заради напрежението по оста Русия–Украйна–НАТО. В крайна сметка заявеното от премиера е, че правителството е решило да акцентира в българската позиция „в посока деескалация на напрежението между НАТО и Руската федерация“. Какви изводи може да се направят?

Първо, позицията на България много закъсня.

За повишаване на напрежението между Москва и Киев се говори от поне четири месеца, тоест от времето, когато Янев беше служебен премиер. Но нито той, нито президентът Румен Радев, който го назначи, поставиха тази тема в дневния ред и тя отсъстваше и от заседанията на Консултативния съвет по национална сигурност към президента, и от тези на Съвета по сигурността към Министерския съвет. Като служебен премиер Янев свика Съвета заради корупцията, мигрантската вълна от Афганистан, но не и заради непосредствената заплаха за националната сигурност, каквато би бил един конфликт в Черно море и Украйна.

Още от 2014 г. България е силно обезпокоена от напрежението по източния фланг, каза вчера в парламента външната министърка. Ако е имало такова безпокойство, било е твърде дискретно проявено. Българската позиция, заявена след КСНС при президента Росен Плевнелиев през март 2014 г. и приета от всички политически сили с изключение на „Атака“, бе, че референдумът в Крим е незаконен (чиито резултати станаха формален аргумент за Москва да анексира украинския полуостров). Позиция на парламента обаче нямаше. По-късно и тогавашният премиер Орешарски, и следващият – Борисов, се обявиха за отпадане на санкциите срещу Русия. Както впрочем и президентът Румен Радев, който в кампанията за втория си мандат каза: „Крим в момента е руски, какъв да е!“

Второ, проличаха отново разногласия в правителството по темата за Русия.

Те станаха видими още с онази позиция на Стефан Янев във Facebook, в която той се обяви срещу дислоцирането на войски на НАТО в България. Тя предизвика международен отзвук, а Руското посолство в България я сподели във Facebook акаунта си. Премиерът Петков я коригира – не била официална за правителството, но разнобоят отново се усети. Категоричността на премиера пред депутатите контрастира с уклончивостта на военния министър, който преповтори, макар и с други думи, онова си по-раншно мнение.

Позицията на българското правителство е много ясна и изчистена – да сме конструктивен съюзник в НАТО, отговорен член и партньор на ЕС, с предвидима и ясно декларирана позиция, и никой не трябва да се упражнява по тази тема. 

Кирил Петков

Не се предвижда приемането на сухопътни войски на съюзниците от НАТО у нас, вместо това ще се създаде батальон, който да може да бъде изпращан и в чужбина за учения на НАТО… съответно неговото командване и управление, командната верига в посока обмен на информация с военните органи на НАТО, ще става през национални комуникационни канали.

Стефан Янев

В изявлението си пред парламента Янев пресоли манджата: „Нито един български войник няма да вземе участие в конфликт или операция на територията на Украйна или друга държава, без тези решения да бъдат взети в тази зала – на Народното събрание.“ Ама разбира се, че е така и без министърът на президента да го обещае – повелява го Конституцията, чл. 84, т. 11: „Народното събрание разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея.“ С решение на 39-тото НС в Ирак бе изпратен български контингент в състава на Многонационалните сили, пак парламентът одобри участие на България в мисията на Международните стабилизиращи сили в Афганистан…

Но американската телевизия Си Ен Ен информира, че България, Румъния и Унгария обсъждат разполагане на американски военни преди евентуална руска интервенция в Украйна. Става въпрос за контингенти от по 1000 души във всяка от трите държави. А БНР предаде, че България не желае американски натовски войници, но е готова да приеме например френски. Предстои решението да бъде взето. Но ако българските управляващи се боят да кажат на обществото, че НАТО, без значение каква е националността на контингента, гарантира сигурността на България, значи руските проводници са си свършили работата.

Трето, във фокуса попаднаха отбранителните способности на българската армия и инвестициите в сигурност –

не само заради укрепване на слабото звено на югоизточния фланг на НАТО. За тях говори, освен премиерът, и съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов.

Ние трябва да инвестираме в собствена отбрана. Трябва да инвестираме целенасочено и последователно в сфери като енергетиката, киберсигурността, състоянието на службите и институции, от които зависи националната сигурност. Това включва и борбата с корупцията, която винаги е била огромен портал, през който чужди влияния, основно руски, са влизали в България.

Христо Иванов

Но това също така означава, че министърът на отбраната не може да решава за закупуване на две подводници втора ръка, без управляващата коалиция да е решила и одобрила кои от проектите за модернизация и превъоръжаване на армията са приоритетни. А за подводници преговаряше още военният министър Каракачанов от третото правителство на Борисов.

Четвърто, българското малцинство в Украйна дали е във фокуса на българската външна политика –

в контекста на ескалацията на напрежение? Става въпрос за около 250 000 българи, към които никой не прояви интерес по време на изслушването на премиера и министрите. Правителството съобщи, че има готовност да изпрати самолет в Украйна за българските дипломати и семействата им. В деня след изслушването външната министърка Теодора Генчовска на пресконференция съобщи, че от две седмици са в контакт с Българското посолство в Украйна и към този момент няма проявено желание за евакуация, но „плановете за евакуация са актуализирани“ и при необходимост „партньорите от НАТО ще осигурят логистика“, каза Генчовска.

По БНР тази седмица политологът Огнян Минчев коментира, че се води пропаганда с цел да се убедят българските граждани, че всяко наше пълноценно участие в структурите на НАТО е насочено против българския национален интерес, защото ще ни вкара в конфликт с Русия. Тази пропаганда няма да стихне, напротив. Разполагането на натовски контингент ще бъде употребено, също както и робската енергийна зависимост от Москва, ненарушена от никое правителство досега.

Дрънчи на копейки.

Заглавна снимка: Министърът на отбраната Стефан Янев по време на изслушването в парламента на 25 януари 2022 г. Стопкадър от видеорепортаж на Debati.bg

Източник

Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.


През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Деян Кюранов: „Путин притиска света. Това е негова агресия.“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/deyan-kyuranov-interview/

Деян Кюранов е доктор по философия, политолог и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Публикува в Портал „Култура“ и „Дневник“, автор на множество политологични статии и изследвания, свързани с човешките права и с развитието на Русия и някои бивши съветски републики.


Господин Кюранов, струпване на многобройни и тежковъоръжени руски войски в близост до източните граници на Украйна имаше и миналата пролет, но прогнозата на мнозина анализатори за война между двете държави не се сбъдна. Днес по-възможна ли изглежда тя?

Първо, мисля, че война няма да има. Второ, днес тя не изглежда невъзможна – заради ултиматумите на Русия към света, които промениха радикално нещата. Както казва един много добър руски политолог – Владимир Пастухов, проблемът е, че войната вече не е невъзможна в мисленето на Кремъл.

В следващите дни започва серия от срещи преди тази в Брюксел на Съвета „НАТО–Русия“, свикана от Столтенберг на 12 януари. Очаквате ли успех на дипломатическите усилия? Изглежда ли единен Алиансът преди срещата на върха и ясна ли е позицията на руския президент, който според изразеното от Вас мнение в публикация в „Дневник“ шантажира НАТО или блъфира? А може би Путин шантажира, блъфирайки?

Това са няколко въпроса, затова ще започна от последния. Ще се позова отново предимно на мненията на руски колеги, защото ми се струва, че в такава ситуация човек, колкото е по-близо културно и емоционално до събитията в Кремъл, толкова по-точна ще бъде интуицията му. А в този случай работим най-вече по интуиция, защото нямаме чужди данни, нямаме и достатъчно информация. Проблемът е, че изглежда, че общо взето, Путин не знае какво иска. Като казвам това, имам предвид сериозни и същевременно безумни хипотези от типа: Какво иска Русия – да завладее целия свят? Или иска да завладее Европа? Или може би да глътне Украйна?

Може би някоя от тези хипотези се върти в главата на Путин, който се изживява като император?

Там е работата, че не е ясно като какъв точно се изживява Путин в тази ситуация. Във всеки случай се изживява като много силен участник в събитията, като човек, който ги създава и води. И е реално такъв без никакви ограничения, морални например. В такава ситуация е много трудно да се прогнозира и да се говори за разумност, след като сме отвъд разума – елементарния, политически и политологически разум. Отвъд разума, който цели максималното добро управление. Като не сме в такава ситуация, сме в изключителна неопределеност.

Защо въпреки всичко аз смятам, че война няма да има? Ами защото все пак в малко по-дългосрочен план, ако Путин се реши на някаква агресия, тя ще бъде откъслечна. Той вероятно първо ще се опита да откъсне нещо от Украйна, след това ще спре и ще се опита да го задържи по схемата на Крим. Явно е, че Западът няма да воюва за Украйна. От друга страна, е ясно, че Украйна ще воюва за себе си. И „петата колона“ няма да е решаваща в този случай – руската пета колона в Киев. Това съвсем няма да е лесна, а много страшна война. Разбира се, в момента работя изцяло в безумните хипотези, защото това ще бъде разтърсване на целия ред, създаден не само след разпадането на Съветския съюз.

От това, което казвате, сякаш не се надявате много на дипломатическите усилия?

Не, мисля, че те са част от агресията на Путин към външния свят на всички равнища и фронтове. На два пъти той практически каза: „Да, ще водим преговори, ама какво от това – ние не искаме съглашения на думи, искаме да видим дела.“

Включително и в последния си телефонен разговор с президента Байдън

Да, същото каза и на дългата си пресконференция. Господи, тогава какви резултати да очакваме от дипломацията? Освен това всички забелязват, че когато на такива преговори пращаш заместник-министри на външните работи, а преговорите по идея би трябвало да решават въпроси за войната и мира в Европа и света, означава, че за теб това не са преговори от първостепенна важност.

Има ли разногласия между страните членки на Алианса, най-вече между САЩ и водещите държави в ЕС, преди срещата на върха в Брюксел?

Европейският съюз не е бил в такава ситуация досега. Нееднократно сме доказвали мекушавост, нерешителност, боязливост и нежелание да се намесваме. Така че какви са разногласията точно в момента и между кого, и „Северен поток“ и несеверен поток – те са прекалено дребни на фона на това предизвикателство. За по-малки неща имаше значение точно Франция ли е по-близо до Америка, или пък Великобритания и Германия какво правят. Но сега имаме ултиматум. Такъв език не е държал дори Съветският съюз по времето на Студената война, защото тогава той беше първи борец за мир и не можеше да си го позволи по идеологически причини. А сега нямаме никаква идеология. Тук идеята е „Абе, аз имам армия, имам бомба и казвам това, да видим пък вие какво ще кажете…“

Споделяте ли мнението на някои анализатори, че сегашната криза в някаква степен повтаря Кубинската (Карибската) криза – най-опасната по време на Студената война?

Дума да не става, че сегашната е много по-малка. Тогава Съветският съюз все още имаше месианската идея да завладее света и да ощастливи цялото човечество чрез комунизма. Сега, ако рекат да правят нещо с цената на хиляди жертви от двете страни, няма да е свързано с никакви месианщини и идеологии, а просто с утвърждаване на новополучената сила на руската армия.

Вие казахте, че Западът няма да воюва за Украйна. Американският президент Джо Байдън увери Володимир Зеленски, че те – САЩ и неговите съюзници – ще гарантират териториалната цялост и суверенитета на Украйна. Първият дипломат на ЕС Жозеп Борел също изрази подкрепата си за Украйна по време на своето посещение в страната през седмицата. Как звучат тези декларации на фона на Вашата прогноза, че те няма да воюват за Украйна?

Аз не знам защо говорим за „те“, а не за „ние“, понеже сме в НАТО. Тук няма да обсъждам специално позицията на България, която, както винаги по отношение на Русия, е в разкрач. Но иначе, ако щете в морално отношение, това безспорно сме ние и не е хубаво да го забравяме. Та ние заявихме, че няма да воюваме за Украйна, и същевременно ние (имам предвид НАТО плюс вече и отделно евентуални военни действия на САЩ) ще им помогнем с оръжие и пари и максимално ще затрудним живота на Русия, но не чрез обикновени санкции. Предполагам, че ще има много радикални изключвания на страната от световния поток на пари и стоки.

В крайна сметка кой кого притиска в ъгъла: Западът – Русия, или Путин – Запада?

Путин притиска света. Това е негова агресия, това е негова инициатива. Светът би искал просто всичко това да го нямаше. И това не е само ЕС, който поначало, откакто го има, иска нещата да се решават не чрез сила, а чрез преговори, чрез взаимни отстъпки. САЩ биха могли в някои случаи да се държат по алтернативен начин и да си кажат: „Тия прекалено много взеха да дрънкат оръжия, я да вземем да ги ударим.“ Но сега случаят не е такъв.

Какво друго иска руският президент освен вече заявеното официално – да не се разполагат в черноморския регион сили на НАТО и да спре разширяването му на изток? Или може би с демонстрацията на сила Путин се опитва да разреши и свои вътрешни проблеми в Русия?

В момента Путин практически няма вътрешни проблеми, поне що се отнася до статута на Русия в света. Той се основава на един вече втвърден електорат от хора, за които е страшно важно да могат да кажат: „Ние сме отново най-великите в света. Ето, каквото решим, това правим – вземаме си Крим и ще им кажем на тия украинци как да живеят. И ще си помислим искаме ли ги обратно в кошарата, или да си стоят навън и да слушкат…“ Това е равнището на мисленето и на дискурса в този вид политика.

Освен това, благодарение на ценовата конюнктура напоследък, в Русия има пари и хората отново живеят сравнително добре. Не трябва да забравяме, че това е поначало епоха в историята на държавата, незапомнена по относителното си добруване. Както навремето каза една чудесна руска политоложка – Маша Липман: „Не забравяйте, като мислите за Русия, че сега руснакът живее по-добре от когато и да било в своята история!“ И това е въпреки невероятната дори за Русия корупция. Просто има много и колкото и да се краде на всяко равнище, все пак и до най-долу стига по нещо. Освен това има относителен ред и руснаците го сравняват, и то с основание, с безредието на 90-те години, за което обвиняват (както и братята българи) демокрацията. Путин няма проблеми вътре и не смята, че с такава политика си създава проблеми навън.

Но искам да се върна към нещо от началото: за неяснотата на целите на Путин и оттук – за непредвидимостта на ситуацията. Руските колеги говорят много разумно за това, че не трябва да бъркаме сегашния Путин с Путин отпреди 20 години, който дойде в името включително и на човешките права. Тогава той направи един невероятен съвет по човешките права към президента и понеже познавам тази тематика и тези хора – поне половината бяха истински правозащитници.

А днес да се говори за човешки права в Русия вече е нелепо. И не е само закриването на „Мемориал“, а и цялото отношение на Путин към неправителствения сектор.

Цялото отношение е вече съвсем друго, а не трябва да забравяме и убийствата зад граница. А каква е главната причина? Путин може да си го позволи, защото превъоръжи руската армия и в момента, казват специалисти, тя е сериозна военна сила, а не беше такава преди идването му на власт. Този човек никога не е имал някаква идеология, разполага със силна армия и декларира безкраен и агресивен национализъм. Казвам „декларира“, защото смятам, че винаги може да се отметне от едно или друго, ако прецени, че това ще му помогне в ситуацията. Този вид прагматизъм не го е напуснал. Въпросът е каква е ситуацията, в която решава да вкара себе си, страната си и света. И тук вече може да говорим доколко той е вменяем от гледище на разума. След толкова години квазиабсолютна власт, това човек може да го гадае или да го знае само близкият му антураж.

Но се връщам пак към лайтмотива – война все пак няма да има. И това е въпреки изключително засиленото влияние на генералитета върху руската външна политика.

Избухналите граждански протести в Казахстан заговор ли са, както твърди президентът Токаев? Имат ли те някаква връзка със случващото се между Русия и Украйна и инициатива на Токаев ли е влизането на руски войски в страната под формата на колективни мироопазващи сили на Организацията на Договора за колективна сигурност?

Мисля, че всичко, което става в Казахстан, няма нищо общо със ситуацията, за която говорим. В този момент тя пречи на Путин да си води агресивната външна политика просто защото разсейва вниманието му и може да се наложи да отклони и ресурси. Не е московска уйдурма това, което става в бившата азиатска съветска република. Тя си е тяхна, местно производство.

Енергийната криза, завършените и незавършените газови коридори с Русия кореспондират ли и как с темата, която обсъждаме?

Ще повторя отново – на фона на проблемите сега те са прекалено дребни. И не те определят какво ще се случи. И това, което ще се случи, няма да определя как ще бъдат решени тези проблеми.

Значи не виждате корелация между енергийните проблеми и конфликта между Русия и Украйна?

Не, не виждам. Може да е имало връзка в даден момент и това да е влязло в калкулациите на стратезите на Путин и в неговите лично – че сега ще можем да ги „подпукаме“. Съжалявам, че използвам площаден език, но тези хора мислят на вулгарен език и това създава проблеми, когато с такова мислене започнеш да правиш световна политика. Да, ще ги „подпукаме“ и по тази линия и ще можем да си вземем нещо и от газа и нефта. Но това е вече отдавна отминал етап. Сега заявките са много по-високи и отново ще цитирам Владимир Пастухов: проблемът е, че изобщо в кремълското мислене не се изключва войната. Почнали са да мислят така (преразказвам): поставяме си някаква цел, тръгваме към нея и ако се окаже, че по пътя трябва да направим война, ами ще я направим, за да постигнем целта. Това е изключително опасно мислене и поне част от хората около Путин мислят така – иначе той нямаше да се държи по този начин.

Сбърка ли министърът на отбраната Стефан Янев с изявлението си, макар и само във Facebook, че няма нужда НАТО да увеличава контингента си на наша територия?

Първо, така не се прави, защото ангажира с позицията си цяла България. Иначе му прави чест, че открито каза, че това е неговата лична позиция и той ще я защитава като министър. В кризисна ситуация обаче се прави друго – тази позиция се изразява на закрито заседание и ако успееш да убедиш кабинета и тя стане позиция на България, тогава я съобщаваш. А така поначало рискуваш да забиеш клин в Министерския съвет, а в тази ситуация – и в цялото общество. И той го направи, без да го интересува как ще прозвучи. А звучи като откровено проруска и антинатовска позиция. Един министър на отбраната не може да си позволи такова нещо. Аз съжалявам, че премиерът не събра сили да го уволни мигновено.

А каква трябва да е позицията на правителството относно евентуалното разполагане на нови военни части на НАТО в България, макар че досега никой не е поискал това от нас?

Ами като не е поискал, ще кажа: „Кой те бута, та се клатиш?“ – така казвахме, като бяхме деца. Позицията на България трябва да бъде позицията на НАТО, освен ако България не излезе от НАТО. Тогава може да имаме каквато си искаме позиция. Но докато сме в НАТО, е хубаво да имаме позицията на Алианса. И да не забравяме това.

Заглавна снимка: © Личен архив на Деян Кюранов

Източник

В разместващия се световен ред България стъпва накриво

Post Syndicated from original https://toest.bg/v-razmestvashtiya-se-svetoven-red-bulgaria-stupva-nakrivo/

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)

Източник

Време е за по-прагматични отношения с Русия и съседите ни. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в Харвардския университет, работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика и гост-лектор в токийския университет „Хитоцубаши“. Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ. 


По време на предизборната кампания темата за външната политика остана извън фокуса на внимание и на кандидат-президентите, и на партиите. В събота тя ще бъде обсъждана от експерти на четирите партии, които преговорят за коалиционен кабинет. Трябва ли да пренаредим приоритетите си във външнополитически аспект предвид динамично променящите се взаимоотношения между световните сили, зоните на военни конфликти и ситуацията в съседните ни държави?

Няма нищо по-нормално от това, че външната политика не е била в дневния ред на дебата. Защото дори и в големите демокрации политиците обсъждат теми, които вълнуват електората, които са по-близки до хората. Външната политика рядко е такава тема. Освен това България не е капак, който тежи по външнополитически въпроси. Добре е, че този разговор ще се води на експертно ниво, но трябва да сме реалисти – тази тема едва ли ще има особен приоритет в преговорния процес. Рядко външната политика може да стане обект на по-широк дебат. Изключвам европейската тема, защото тя не е в същинския смисъл на думата външнополитическа за нас и има пряко отношение към живота на гражданите.

Може би само Македония и отношенията ни със Скопие, които много се политизираха в последната година, могат да предизвикат спорове, дори и разногласия. Но отвъд нея не виждам нещо, което да е толкова належащо. Ето примера с репликата за Крим на президента Радев в телевизионния дебат с Герджиков. Тя беше експлоатирана по-нататък от ГЕРБ с цел да разцепи електората на Радев, но видяхме, че тази тема не вълнува толкова българските граждани и по-скоро мобилизира малцинства сред електората.

Провали ли се България в преговорите със Северна Македония, след като Борисов имаше претенцията да е лидер на процеса за присъединяване на страните от Западните Балкани към Европейския съюз? Да припомним, че България първа призна независимостта на Македония, когато Германия беше против. Но защо сега преговорите стигнаха до задънена улица?

На първо място, не е много ясно какво искаме ние от Северна Македония, докато проблемът за Гърция беше само името. Ако питате някои историци, те искат едва ли не цялостна ревизия на историческия разказ, което няма как да стане. Не е ясно как трябва да работи и двустранната комисия. България не е поставяла нито някакви измерими изисквания, нито ясни критерии кога трябва да вдигне ветото си.

Необходим е някакъв разумен компромис и мисля, че има най-малко две партии с по-прагматично отношение – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това дава някакъв оптимизъм, че ще се намери изход. На Северна Македония ѝ предстоят преговори и България е одобрила началото им. Това, което не е одобрила, е рамката им, но ние така или иначе сме на прага на тази стъпка. За ЕС е жизненоважен въпросът тези преговори да започнат, защото на карта е поставен и европейският интерес, който България очевидно спъва, без да е ясно какво ще получи обратно. Защото в крайна сметка се нагнетяват и антибългарски настроения.

Може би трябва да оставим миналото на втори план и да смекчим позицията си, но това няма ли да внесе разнобой между партиите в бъдещия коалиционен кабинет, ако такъв изобщо бъде съставен?

За миналото не може да има едно решение в рамките на два месеца, дори и на години. Разговорът ще бъде дълъг, но той не трябва да бъде свързан с процеса на присъединяване. Защото е илюзорна идеята, че българската версия ще бъде приета и там едва ли не ще направят завой на 180 градуса. Това е въпрос на историческа памет. Да не забравяме, че така и нашият разказ се проблематизира. По-рационалното решение е наистина миналото да се остави на втори план или като паралелна писта, а разговорът да продължи.

Не на последно място, не трябва да забравяме, че ако Македония започне преговори за присъединяване към ЕС сега, те ще траят поне десет години. Това дава хоризонт на разговорите в двустранната комисия, тя трябва да се демократизира и в нея да се включат учени от страни (има такива) с принос в изучаването на македонския въпрос и въобще на историята на Балканите. Това ще създаде друга динамика в разговора – доколкото е важно за България и за българските елити нашето правителство да наложи по някакъв начин своята гледна точка. Началото на преговорите не е решаващ момент, защото след това имаш възможност да блокираш при възникване на някакъв исторически спор или политизация на споровете. Това е прагматичното решение.

Как оценявате отношенията ни с Турция след възникналото напрежение по повод гласуването на българските изселници там? Борисов се държеше едва ли не като васал на Ердоган, срещу което не си спомням да е издигал глас през първия си мандат и президентът Радев? Трябва ли да използваме предстоящите избори в Турция, отслабените позиции на президента Ердоган и опита му да върне добрия тон в диалога си с ЕС, за да променим позицията си към хибридния режим в Турция?

Аз не бих казал, че Борисов е бил васал на Ердоган. Просто което и да е правителство на власт в София ще търси добри отношения с Турция. България в някакъв смисъл е обвързана с нея, дори в положителен план, защото страната, освен съсед, е един от големите пазари за нас. В тези дискусии трябва да се играе твърдо срещу режима на Ердоган или да се търсят общи пресечни точки. Може би отношенията в бъдеще няма да са толкова обвързани с личностните отношения между лидерите, защото беше ясно, че Ердоган и Борисов имат по някакъв начин персонална връзка. Но България ще е по-скоро за диалог, не за конфронтация с Турция, в това съм почти 100% сигурен.

Въпреки че отношенията между Турция и ЕС са в най-ниската си точка, трябва да се търси споделеният интерес. Ще дам конкретен пример – Турция в момента преговаря за актуализация на митническия си съюз с ЕС. Ако това се постигне, ще даде доста по-сериозен достъп на нашите инвеститори и фирми до турския пазар и сферата на услугите и съответно до директни ползи за България. Тоест трябва да разширим малко разговора, независимо какви са отношенията между лидерите и какво се случва по време на изборите, но и да видим какъв е по-общият интерес и какви са ползите от едно добросъседство. Между другото, хората с двойно гражданство в Турция имат пълното право да участват в българския политически живот.

Променя ли се политическият тренд в Европа, особено сега, след смяната на властта в Германия, която заедно с Франция диктува външната политика на Европа?

Не бих казал. Трябва да видим какво ще се случи с новото правителство на Германия. Интересното за мен е, че Външното министерство отива в ръцете на Зелената партия, която все повече заявява твърди принципни позиции по отношение на външнополитическите въпроси. В коалиционното споразумение се говори доста непоколебимо по отношение на Китай и на Русия, което е нов елемент. Какво ще означава това на практика – защото едно са думите, риториката, друго са действията, – ще видим тепърва.

А що се отнася до Европа и външната ѝ политика, струва ми се, че сега е периодът на вътрешна консолидация и проспекция. Европейският съюз е все по-малко обърнат към външния свят и това се вижда от политиката на разширяване – може би с изключение на една или две области, където Европа има някакъв потенциал за лидерство. Такава област е „Зелената сделка“. Но като цяло едва ли ще видим ЕС в ролята на по-активен играч в сферата на сигурността – с европейска армия, с активна дипломатическа служба. Това е в рамките на амбициите, но не и на реалностите.

Трябва ли да се прагматизират и отношенията ни с Русия и да излязат от рамката на историческите емоции, които често доминират в тях?

Да, трябва, но да подчертаем, че Русия не е толкова важен икономически партньор на България. Ако се извади вносът на руски газ от общия търговски баланс, тогава виждаме, че отношенията са минималистични. Дори и една Северна Македония е по-важен експортен пазар за нас, да не говорим за Румъния и Турция. Така че България няма какво толкова да спечели. Трябва да се направи това, което много правителства назад говорят – диверсификацията на газовите доставки и либерализацията на пазара да са необходими условия за по-равностойни търговски преговори с „Газпром“. Предстои подновяването на дългосрочните договори за доставка и България трябва да търси козове за по-добри условия в тези търговски отношения. „Газпром“ ще има някакъв дял на българския пазар, но при спазване на европейските правила.

Отделно разговорът в сферата на безопасността минава през НАТО. България трябва да инвестира в своите бойни способности, трябва също да повишава годността си да противодейства на хибридни атаки. Това не значи, че трябва да се конфронтираме пряко с Русия, но когато разговорът тече между Русия и НАТО, хубаво е НАТО да разговаря от позицията на силата, а не на по-слабата страна. Също така, ако България играе едностранно с Русия, винаги ще бъде по-слаба. Когато играе през многостранни институции, тя има много по-силен глас.

Има ли опасност Втората студена война, която започна с Украинската криза, да премине в друга фаза при обезпокоителната милитаризация на черноморския регион и от гледна точка на това, че интересите на САЩ и НАТО и тези на ЕС невинаги съвпадат, а напоследък и все по-често се разминават?

В момента с тази администрация в Белия дом отношенията са долу-горе хармонизирани и не виждам някакъв сериозен разнобой. А и в НАТО все пак са голяма част от страните членки на ЕС, тоест НАТО не е нещо външно на Евросъюза. Проблемът е реален, но той върви не през милитаризацията на Черно море, а през струпването на сухопътни сили по границата на Украйна, което наблюдаваме в момента. Не е изключено идната година да видим ескалация на военните действия, дори руска инвазия.

Дали Путин блъфира с цел да упражни натиск върху Запада и върху правителството в Киев, или пък е сериозен в намерението си да употреби военна сила в Украйна и да разшири фронта – това не знаем и тече дебат на експертно ниво. А милитаризацията на черноморския регион е отново заради анексията на Крим. Разполагането на руски сили там и повишаването на бойните военноморски способности на Русия нарушиха баланса. А запазването му е от жизненоважно значение за силите на НАТО в региона.

Аз обаче не очаквам конфликт в Черно море. Ако има такъв, той ще е по северните и източните граници на Украйна. И най-вероятно там няма да има натовско участие, защото Украйна не е в алианса. А тя е изправена срещу Русия, което ще постави много сериозни въпроси пред Северноатлантическия пакт, защото няма да има политическа воля за намеса във военния конфликт на страната на Украйна. И тогава ще стои въпросът как ние можем да реагираме на руската агресия. Но това е най-лошият сценарий. Да се надяваме все пак, че става дума за политически театър, за маневриране и показване на мускули от страна на Путин. Проблем обаче със сигурност има.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

„Венецуелската перачница“ Ковчежникът на Мадуро – екстрадиран в САЩ, спецпрокурори протакат с парите му в Инвестбанк АД

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D1%83%D1%80%D0%BE-%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B2-%D1%81.html

понеделник 18 октомври 2021


През изминалия уикенд колумбийският милиардер Алекс Сааб Моран, който има дипломатически статут на „специален посланик“ на венецуелския диктатор Николас Мадуро, е екстрадиран от Кабо Верде към САЩ, където е в…

Превод от Balkan Free Media Initiative Българската телеграфна агенция функционира като бюро на ТАСС

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D1%84%D1%83%D0%BD%D0%BA.html

сряда 1 септември 2021


Николай Марченко от “Биволъ” анализира за Balkan Free Media Initiative (BFMI) чрез няколко нашумели факти от световната хроника, отразени от Българската национална информационна агенция БТА. Националната новинарска агенция на България…

Твърде лично: Москва Брутална репресия спрямо разследващия журналист Роман Анин

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/roman-anin-fsb.html

вторник 13 април 2021


Журналистът Роман Анин, главен редактор на сайта “Важни истории”/ ISTORIES, е разпитан по делото “за неприкосновеността на личния живот” на бившата съпруга на шефа на “Роснефт”. Независимо, че Анин е…

Хлебников без зрелища

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/hlebnikov-bez-zrelishta/

Книги като „Творения“ от Велимир Хлебников (1885–1922) се появяват сигурно веднъж на десетилетие. И оказват влияние за много десетилетия напред – стига културата приемник да е в здрава кондиция… Преводът от руски е на Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Иван Тотоманов, Кирил Кадийски, Надя Попова. Художник на 700-страничното издание е Кирил Златков.

„Творения“ е културен подвиг на „Факел експрес“ и лично на Георги Борисов, който е съставител и редактор на фундаменталния том. Книгата съдържа стихотворения, поеми, драматургични произведения, проза, свръхповести, утопии, статии, възвания, писма и дневници на един творец, който „напоследък руската критика все по-често нарежда до името на Пушкин и определя като най-големия лироепически поет на руския ХХ век“, пишат от издателството:

Обявяван от съвременниците си още приживе за „Колумб на нови поетически мате­рици“, „Лобачевски на думата“, „конструктор на звездния език“, „велик гений на съвременността“, „Председател на Земното кълбо, „крал на времето“ и сам себе си нарекъл „бъдеянин“ и „часовникар на човечеството“, Хлебников, както пише друг поетичен гений – Осип Манделщам, „си играе с думите като къртица под земята“ и „е изровил в земята ходовете на бъдещето за цял век“.

Марин Бодаков разговаря с преводачите Иван Тотоманов и Бойко Ламбовски и художника Кирил Златков за писателя и неговата поява на български в „Творения“.


Иван Тотоманов: „Хлебников е детински учуден пред вселената и езика“

Кои Ваши преводи Ви подготвиха за работата върху Хлебников и с какво тя промени преводаческата Ви философия?

Имам доста преводи, 60–70, като сложим от единия край Лотман и Бродски, минем през Пелевин и Алешковски и стигнем до Владимир Сорокин. Различни текстове, различни автори с различни изразни средства. Пък аз съм си аз – и съответно търпя и понасям критиките. Мисля, че подготовката ми – не за работата върху Хлебников, който по никакъв начин не може да е върхът на авторството (и съответно на превода) – идва повече от книгите, които съм редактирал (между тях и няколко на Умберто Еко освен на Лотман), а те са десетина, че и повече пъти от преведените от мен.

Защо мисля така? Защото спрямо преводача авторът е, така да се каже, безапелационен. И преводачът си го превежда. Виж, при редактирането търсиш някакви не че несъответствия и грешки дори при най-добрите преводачи, а по-добри решения от тези, които преводачът е взел. Защото не само виждаш друг, не твой поглед върху текста, но и търсиш и други погледи освен своя. И то се натрупва и ти остава в ума. След което не можеш да се отървеш от него и работиш с него.

Философия на преводача едва ли има. Философията е на автора (принципите на философията му), а преводачът трябва да ги усети и да ги направи достъпни на съответния си език. И да се замисля за някои неща отдолу, под текста на автора. Един пример: лейди Макбет си търка/мие ръцете – а връзката с Пилат и с безброй изрази за „чисти ръце“? Или ще я търсим по-надолу в текста, ако авторът е благоволил да ни я каже?

Непреводим ли е Хлебников – и изобщо как се превежда смятаното за непреводимо?

Всеки автор е преводим – иначе нямаше да има преводачи и изобщо език, литература и култура. Интересното в този случай е, че Хлебников бяга (не го знаех, Георги Борисов ми го каза и ми оправяше текстовете) от „западните“ думи. Бива, щом ще е така, така да е. Иронията в случая е, че (а може би го е знаел все пак) „хляб“ в името на Хлебников идва от немски, май готски по-точно. Не че немският не е индоевропейски. Стремежът на Хлебников към Изтока, особено в случая със северните му, т.е. „степни“ области, за нашия език не е проблем – сума ти думи са ни оттам.

Благодарение на този превод какво научихте за състоянието и възможностите на съвременния български език?

От превода на всяка книга се научават безброй неща за състоянието и възможностите на съвременния български език. Тъкмо преводите го правят всъщност нашия език, а колкото до възможностите му, те са безгранични – като на всеки език. При Хлебников – своеобразната подредба на думите му, избора му на думи, новосъздадените му думи – но това го има и при други автори. Много помага и това, че езиците ни са толкова близки, разбира се, така че човек може да си „поиграе“ с корени и други части на думите. Винаги съм се чудил как се оправят с това преводачите от неславянски езици – на мен всъщност очевидно ми е много по-лесно в това отношение.

Какво Ви трогва в личността на Велимир Хлебников?

Трогва ме нещо, което е наистина затрогващо. Детското, детинското учудване, удивление, направо втрещяване и пред вселената, и пред езика. Зад което стои един рационално възпитан и самовъзпитал се образован ум. В науката се говори за „детски език“, дори за „бълболен език“ – езика на съвсем бебетата. И представете си сега един порасъл висок, обичан от всички начетен човек, който е запазил това детинско удивление и се опитва да го обясни и поради, и чрез скепсиса си по отношение на общоприетата (включително езикова) традиция, и си носи написаното – най-ценното си и на практика единствено притежание, на което държи – в калъфка за възглавница. Аз преведох само части от прозата му, където езикът за него все пак е само средство, но в поезията му езикът се превръща в сечиво. За това обаче трябва да питате Надя Попова, Бойко Ламбовски и Кирил Кадийски. И най-вече Георги Борисов, разбира се.

Така че няма нищо чудно (каза го и Георги Борисов), че е пил от чашата на Моцарт и Пушкин – но пък е стряскащо, нали? Тук ще си позволя да цитирам Йозеф Рот от „Пътувания из Украйна и Русия“: „Творецът революционер – не по принуда както пролетариата, а по свободна воля или призвание си остава винаги революционер – дори и след победоносни революции.“ Колкото до мен, аз не съм революционер – аз съм само един затрогнат преводач.

Бойко Ламбовски: „Хлебников е неуправляем“

Кой е Велимир Хлебников за Вас – тотално непредсказуемо явление или логичен резултат в развитието на литературната култура? Кои са хората около него – и срещу него?

Велимир Хлебников като личност е непредсказуем с оглед уникалността на всяка индивидуална душа. Като литературно име той, разбира се, е част от логичната предсказуемост на литературните явления, които са във връзка с огромната област, която наричаме култура. И която пък е сегмент от още по-огромни неща, наречени цивилизация, нация, човечество. Та той е едновременно ярък представител на разпад и съзидание в литературата, като явление от света на лудешката революционност, обхванала умовете в началото на миналия век.

Кои са около него? Ами познавали са го всички значими фигури тогава, ценял го е Мейерхолд, а Маяковски и футуристите го смятат за своя основа. Но той е невписваем, нейерархичен, неуправляем – така че всяка администрация, всяка структура е изпитвала към личността му неразположение, въпреки че идейно той е бил за революцията. Ала му е било скучно да чете Маркс или Ленин…

Какво бъдеще предлага „председателят на Земното кълбо“ на човека, езика, обществото?

Утопично. В същото време без съмнение се е взирал в бъдещето прозорливо – можем да кажем, че е пророк на глобализма, дори на интернет. Смятал е, че на човек трябва да се заплаща дори за това, че работи сърцето му – то върши работа. Днес някои развити общества повдигат въпроса за т.нар. задължителен „базов доход“ – и тук Хлебников е бил прозорлив.

Какво е литературното наследство на Велимир Хлебников в Русия днес: какво от него продължава да е огън – и какво вече е пепел?

Хлебников е част от литературната история на Русия и света. С оглед на това се изучава като класик. Разбира се, тези, които можем да причислим в съвремието ни като фиданки от ствола на Хлебников, и в частност – на футуризма и кубофутуризма, са вече жители на по-друг език и философия. Но са с все същата страст към неологизмите и всичко, що е словотворчество…

Защо българските футуристи предпочитат Маринети, а не Хлебников?

Защото не обичат мистиката на числата, не обичат несанкционираната от нищо езикова стихия, а и неудържимото многословие на Хлебников малко ги плаши. Маринети е по-овладян, а ние, представителите на по-малки нации, сме привърженици на повече дисциплина в словесността дори когато става дума за проекции на виденията ни в бъдещето.

Кирил Златков: „Хлебников се завръща в бъдещето“

В каква визуална култура узрява и се утвърждава Велимир Хлебников?

В самото начало на ХХ век изкуството на Русия ври от творческите експерименти на огромно количество свръхталантливи хора. Младият Хлебников познава доста задълбочено изкуството и литературата на своето време и на предишните епохи. Той живее в много интересен момент: в обществото и културата има критична маса творци, търсещи радикално ново изкуство, което няма нищо общо с миналото, откриват се нови средства за изразяване, нови форми, нови думи, нов език.

Хлебников има собствен път в изкуството. Той е в центъра на футуризма, но визуалната култура, която го е формирала, се намира много повече в Третяковската галерия, Ермитажа, библиотеките и откритите природни пространства, отколкото в ателиетата на авангардистите. Двигателят на творчеството на Хлебников е предимно огромната енергия на собственото вътрешно горене, катализирана от нетипичната смес между изкуство и закономерности на природните/естествените науки и древните езици. Петербургската бохема и авангардистите безспорно имат силно влияние върху вкуса на Хлебников, но те са по-скоро съмишленици, отколкото преки вдъхновители.

По какво се различаваше работата Ви върху този том от работата Ви по друго фундаментално издание на „Факел експрес“ от последните години – „Избрани произведения“ от Даниил Хармс?

Хармс познавах още от гимназиалните си години, а с Хлебников се запознах преди половин година. Винаги се старая да не проектирам собствените си пристрастия върху конкретната книга, но това е невъзможно в сферата на визуалното. Всеки художник, всеки човек вижда и произвежда това, което знае. Докато работех по Хармс, знаех много, имах лична предистория с произведенията му, а Хлебников се постарах да опозная в движение.

Общото в подхода ми към тези две книги е старанието ми да намеря баланс между естетиката на автентичната епоха и нашето време. За мен – като художник с вкус към типографията – работата по книги от епохата на първите три десетилетия на ХХ век е голямо предизвикателство и силна тръпка, защото това е времето, в което графичният дизайн като художествена дейност се оформя, разцъфва буйно и залязва.

Click to view slideshow.

Докато работех по Хлебников, си позволих да споделя някои неща с руския ми колега типограф Денис Машаров. Според него в дизайна на книга за Хлебников трябва да се използват шрифтове от времето на Хлебников. Той имаше резерви към специфичната изразителност на съвременните (мои) шрифтове и ар деко нюансите в някои от работите ми, защото Хлебников е руснак, а не американец или французин. Но моят основен аргумент е фактът, че книгата се издава днес, а не преди сто години, и това не бива да остава случайно. Намирам играта с геометричния и плакатен подход в типографията за адекватна, такива неща си говорихме. Все едно. Има нещо важно, бъдещето трябва да направи реверанс към миналото, без да се навежда прекомерно. Графичният образ на „Творения“ се получи особен, ръбест и неочакван, което е по-добре от предвидим и благ.

Ставам досаден с този спомен, но преди години в разговор Зигмунт Бауман каза пред мен и колеги, че няма такова нещо като бъдеще, че бъдещето не съществува. Според Вас как би му опонирал футуристът Хлебников?

Бауман и Хлебников вероятно вече са се срещнали и са изяснили тези въпроси в непринуден разговор на фона на безкрайността. Думите на Бауман се отнасят до актуалната огромна пропаст между политиката и властта. В това интервю той говори за невъзможността да се превърнат в реални действия решенията, които сме взели за нашето общо добруване. Става дума и за импулсивността, непредвидимостта на нашите лични избори.

В измеренията на духа обаче граници не съществуват. Велимир (повелителят на света) е дете, родено от бъдещето. През целия си живот той се опитва да се завърне в бъдещето и да прегърне родителите си, и тича към тях презглава. И успява! Хлебников вярва в бъдещето и се храни от бъдещето, бъдещето е негов и хронос, и топос, а днес, в бъдещето, почти (някакви си) сто години след смъртта му, ние продължаваме да се интересуваме и да се възхищаваме от неговите думи и прозрения. И това ако не е доказателство за осезаемостта на измерението „време“! За Велимир смъртта е „временно окъпване във вълните на небитието“.

Виждате ли в съвременната култура – независимо от това в кое изкуство – явления, които кореспондират с творчеството на Хлебников?

Не. Днес нямаме нужда от модернизъм, такова е времето. Неспокойният дух изчаква. Изкуството на метафората е несъвременно. Разбирането и настройката „… только этого мало“ съществува, но е обвито в меланхолия. Формите са лесносмилаеми. Посланията на изкуството използват все по-директен език, за да намерят някого от другата страна, и лулата е все повече просто лула. Мисленето е демоде, защото предполага усилия и вероятно болка, което в крайна сметка не е много забавно. Махалото е в друга посока. Прогресивната роля на изкуството днес е в сферата на социалното приобщаване и уважението към различностите. Съвременният шанс на творците е погледът им към неравнопоставените. Бъдещето е просто отсрочка в плановете ни да оцелеем като вид.

Заглавно изображение: Корицата на „Творения“ от Кирил Златков и снимка на Велимир Хлебников (Wikipedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

GlobalVoices: Молдова: скандал с кремълските съветници на експрезидента Додон

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/kremlinovici.html

събота 19 декември 2020


На 15 ноември в Молдова се състоя вторият тур на президентските избори, където се състезаваха бившият държавен глава Игор Додон и Майя Санду от партия “Действие и солидарност” /ПДС/. На първия тур Санду изпревари Додон с малка разлика, но този път победи с 57, 7% от гласовете.

Додон е екслидер на Партията на социалистите в Република Молдова /ПСРМ/, често определяна като проруска. Той напусна ръководния пост в партията след избирането му за президент и формално пробва да бъде преизбран като независим кандидат, въпреки значителната подкрепа на ПСРМ.

Обстановката се нажежи още при старта на кампанията. Но особено горещо беше на 19 октомври, когато журналистите от RISE Молдова и Център “Досие” публикуваха първата от 4-те части на международното разследване “Кремлинович” за влиянието на руските спецслужби върху молдовската политика.

В отговор на това същия ден шефът на Външното разузнаване на Русия направи изявление, според което “група американски специалисти по “цветните революции” се подготвят за пътуване до Молдова с обясними задачи”.

Първият тур на изборите се състоя на 1 ноември. Революция – “цветна” или каквато и да е, не се случи, а и никакви тайнствени американски специалисти не бяха открити. Междувременно журналистите от RISE Молдова публикуваха данни за това, че щабът на Игор Додон е в тясна връзка с група политтехнолози от Русия, за чието участие в предизборната кампания той не е информирал ЦИК, каквото е изискването според молдовските закони.

Като един от авторите на разследването “Кремлинович” аз разговарях с няколко експерти и анализатори, и опитах да разбера какво те мислят за възможното влияние на Кремъл върху Додон.

Засекретените политтехнолози

В четвъртата серия на разследването “Кремлинович” се разказва за група руски политтехнолози, срещнали се преди първия тур с хора от обкръжението на Додон. Сред тях е била и прессекретарката на предизборния щаб на Додон.

Няколко експерти и политолози коментираха изводите от разследването, както и въпросите, на които за обществото е важно сега да получи отговори.

“Политическите технолози от други страни, в това число и Русия, винаги са работили в Молдова. Заплащано им е винаги “на черно” така, че разходите за тях да не се виждат в официалните партийни отчети. В ситуацията с Додон, след разкриването на руските инкогнито политтехнолози, е необходимо да се изиска отчетът за разходите”, посочи Алексей Тулбуре, директор на Института по история на фолклора в Молдова.

“В тази изборна кампания за различните кандидати работиха екипи политтехнолози от Украйна, Румъния, Русия, Франция, Германия и т.н. Всички играчи на политтехнологичния пазар в Молдова прекрасно знаят за това, но не е прието да се обсъжда на глас”, призна Сергей манастирли, директор на Центъра за анализи, изследвания и прогнози Balkan-Centre.

“Да се канят чуждестранни политтехнолози за изборите в Молдова отдавна е правило. Кандидатите по традиция се боят публично да признаят, че ползват услугите на чуждестранни специалисти. Вероятно се опасяват, че заради това ще изглеждат слаби на фона на конкурентите, които не огласяват своя списък със задгранични консултанти”, допълни Манастирли.

Руският политолог Александър Морозов отбеляза, че “консултантските компании и отделните политтехнолози изцяло могат да работят в други страни по договори, но това трябва да бъде открито, както и всеки друг търговски контракт”.

“Иначе, това вече не е бизнес на политическата консултация, а токсична намеса. Бригадата /на политтехнолозите/ крие това, като отказва контакти с пресата, това крие апаратът на Додон. Значи, това не е “бизнес”, а “спецбригада”, която свързва щаба на Додон с администрацията на президента на Русия. Т.е. Това е пряко /чуждестранно вмешателство /в изборите/“, написа Морозов в своя коментар за разследването на RISE Moldova във Фейсбук на 5 ноември.

“Молдовският отдел”

Първите серии на разследването “Кремлинович” станаха възможни благодарение на “архива Чернов” – масив от работни документи, получени от Център “Досие” в резултат на изтичане от администрацията на руския президент и предадени на разположение на RISE Moldova.

Според документите, публикувани от разследващите, Москва преди е получавала от молдовските политици /в т.ч. и от Додон/ текстовете на изказванията им на местни и международни сцени. На свой ред в “молдовския отдел” на Кремъл /ръководен от Владимир Чернов, генерал от Службата за външно разузнаване по време на един от мандатите на Путин/ понякога са редактирали текстовете на изказванията на молдовските партньори, съставяли са им тезиси за масови прояви и дори им предлагали варианти на фейкове, очернящи конкурентите.

Думитру Минзерар, научен сътрудник в Немския институт за международни отношения и сигурност, заяви пред GlobalVoices, че разследванията на RISE Moldova “предизвикват сериозно безпокойство”.

“Действията /на Додон/ създават впечатлението, че той използва длъжността президент за собствена изгода. Като отчитаме широките и документирани бизнес-интереси на Додон в Русия и това, че Русия е единствената страна, поддържаща военен контингент в Молдова, против волята на молдовските власти, взаимодействащият с руските чиновници Додон изглежда като агент под ръководството на кремълския департамент за Молдова”, коментира Минзерар. Още повече, президентът на Молдова е длъжен да следва конкретни процедури при предаването на секретни документи на неоторизирани страни, особено на чиновници в други държави. По подобен начин координацията на политиката му и действията с Русия е съмнителна стъпка, уронваща института на президентството, суверенитета на Молдова и националната сигурност”.

Борис Гамурар, бивш офицер от държавната сигурност и министър на отбраната на Молдова, вижда в това изтичане признак за некомпетентност.

“В продължение на целия си мандат президентът Додон проявява откровено лекомислие по въпросите на държавната сигурност. Службата за охрана е длъжна да знае и да го информира в пълен обем. За това трябва да има служба, окомплектована с професионален състав, а не от бивши полицаи и да притежава свой стил и почерк на работа. На него, а и на тях им е неизвестно златното правило на такива служби: има приятелски страни, но службите за сигурност и разузнаване не следва да бъдат приятелски”, посочи Гамурар в интервю.

/Оригиналът на тази статия излезе на английски език на 14 ноември, преди втория тур на изборите в Молдова. Тук материалът е публикуван със съкращения и редакции на 18 декември./

Начална снимка: “Кремлинович” е никнейм, използван от Игор Додон в секретните чатове с молдовски политици, чиновници и силоваци. Снимката е на RISE Moldova.

Автор: Владимир Торик
Превод: Биволъ

Проект Медиа: Тайната връзка на руския президент и внезапните богатства на любимата му

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/putin-krivonogih-proekt-media.html

петък 27 ноември 2020


В Санкт Петербург живее тайнствената мултимилионерка Светлана Кривоногих. Тя получава шикарни подаръци от приятелите на Владимир Путин, а дъщеря й изключително много прилича на държавния глава. Тази история разкрива на кого реално принадлежи банката “Россия”.

Каменният остров е не особено популярна за туристите точка на картата на Санкт Петербург. Но местните знаят, че няма да по-елитно място за живот в града. Наоколо е вода, поддържан парк, не много дореволюционни къщи, познати от съветските филми за Шерлок Холмс, и държавни резиденции със загадъчните названия от типа “К-2”.

Комплексът на Брезовата алея е сред най-елитните в Петербург. Сн. Проект Медиа

В началото на 2000-е години двадесетина петербургци са изпълнили мечтата на много граждани, като се заселват на каменния остров. Това са хора не от числото на обикновените жители на втората столица, това са основно хора от близкия кръг на ранния президент Владимир Путин. Те стават собственици на апартаменти в жилищния комплекс на Брезова алея-2. Комплексът, построен в стила на петербургските къщи от 19 век, е затворен както физически – с ограда и ров с вода, така и символично: да отидеш просто така в офиса на строителя и да се сдобиеш с апартамент е било невъзможно. Тези апартаменти са се предлагали само сред познати.
Впоследствие на Брезова алея се заселват спаринг-партньорите на Путин по джудо Василий Шестаков и Аркадий Ротенберг, приятелите на президента по вилния кооператив “Озеро” Юрий Ковалчук, Сергей Фурсенко, Виктор Мячин и Николай Шамалов, и още редица хора, свързани с руския управник по един или друг начин.

Вероятно най-незабележимият участник в това приятелство се оказва жена, името и фамилията на която нищо не говорят на широката публика. Дори двама от съседите й на Каменния остров махват с ръка в отговор на въпроса на “Проект”: чували сме фамилията й, но никога не сме я виждали и не искаме да знаем.

Непознатата се казва Светлана Кривоногих.

Снимка от профила на Светлана Кривоногих в WhatsApp

Сегашната обитателка на Каменния остров в детството си е живяла в комуналка (квартира, в която живее повече от едно семейство) на ул. “Гороховая”. А наоколо – типичният “бандитски Петербург”. Съседът по стълбищна площадка и брат на една от приятелките й е бил свързан с криминалната престъпност, а в съседния двор е щаб-квартирата на охранителната компания “Балтик Ескорт”. Тя е създадена в трескавите 90-е години от героя на предишния ни материал Роман Цепов, тясно свързан с петербургския криминален свят. Едва ли Цепов е идвал в тази комуналка, но както ще покаже по-нататък разказът, той не би могъл да не знае коя е Светлана Кривоногих.

Както обикновено в комуналката бившето величие на дореволюционната фасада е съпътствано от мизерния бит на обитателите. Старинната, но износена врата на квартирата, в която е живяла Кривоногих, и досега е украсена с пет стари звънеца – според броя на семействата, които някога са си поделяли кухнята, тоалетната и банята. Родителите на Кривоногих са пристигнали в Ленинград от провинцията – майката от Ярославска област, бащата от Саратовска. До раждането на дъщеря им през 1975 г. те са живели в друг район, но после получават разрешение да се заселят на “Гороховая” или, както тогава се е казвала улицата “Дзержински”. Майката е работела като бояджийка в бригада за ремонти на жилища. За бащата на Светлана един съсед помни само, че е бил пияница и доволно рано е умрял.

“Тя беше много обикновена”, спомня си за Кривоногих приятелка от детството. Пари в семейството не е имало. В началото на 90-е Светлана е зрелостничка и започва работа като чистачка в магазин наблизо. После записва международни икономически отношения в университета по икономика и финанси. Но при молба да разкажат за нея, състудентите й само вдигат рамене. “Не помня тя да е идвала на лекции, не я помня и при връчването на дипломите”, казва един от тях.

Университетската си диплома Кривоногих получава през 2000 г., но явно в този период нещо фундаментално се е променило в живота й. Заедно с майка си тя напуска комуналката на “Гороховая” и става собственичка на най-елитното жилище, за каквото петербуржец може само да мечтае, а сега по данни на “Проект” семейството на Кривоногих притежава жилищни имоти в Петербург, Москва и Сочи на стойност почти 1, 1 млрд. рубли. В отговор на въпрос за източниците на неочакваното богатство на Кривоногих двама съседи от “Гороховая” си спомнят, че през 90-те при Светлана се появява заможен мъж. Един от тях казва, че той е бил “чиновник от управата на Петербург”, а другият обидно го нарича “татенце”.

Россиянката

В публичните документи отговор на въпроса за мъжа до Светлана Кривоногих, естествено, няма. Но в тях могат да се намерят източниците на внезапно стоварилото се върху нея богатство. В началото на 2000-е г. довчерашната студентка влиза в капитала на няколко компании, сред които изпъква бързо развиващата се петербургска банка “Россия”.

Тя започва работа в самата банка поне през 2001 г., а после става и акционер в нея. През 2001 г. Кривоногих регистрира в Петербург фирма с игривото название “Релакс”, на която впоследствие се записва делът й в банката. Кога точно “Релакс” се сдобива с част от “Россия”, не става ясно от публичните документи – за пръв път информация за такъв акционер с дял от 3, 6% се появява в банковите документи през 2007 г. Но в началото на 2019 г. Кривоногих е притежавала доста по-малко – около 2, 8%, или близо 800 млн. рубли, според пазарната стойност на банката.

“Россия” е банка, литнала при президента Путин и благодарение на него. Създадена от ленинградски партийни функционери в края на перестройката, до 2000-а г. тя работи предимно в Северо-Запада и открива офис в столицата едва след избора на Путин за президент. След това банката започва да прелива от активи, доставяни от държавната компания “Газпром”.

В началото е фактическата приватизация на застрахователната група “Согаз”, която владее газовия монопол. След президентските избори през 2004 г. За “Согаз” е прието окончателно решение – да се потвърди продажбата на групата на стратегически инвеститор. Путин казва “Банка “Россия” и това е”, спомня си бившият зам.-министър на енергетиката Владимир Милов в интервю за Forbes. Вече 2, 5 г. след покупката “Согаз” донася на акционерите в “Россия” 7, 5 млрд. чиста печалба. “Согаз” е последвана от компанията “Лидер”, чрез която “Россия” става съсобственик на още два от активите на “Газпром” – Газпромбанк и пенсионния фонд “Газфонд”.

Ексклузивният достъп до държавните активи де факто гарантира този ръст, благодарение на който “Россия” влиза в 20-те най-големи банки в страната. През 2014 г., веднага след присъединяването на Крим, банката попада под санкции заради близостта си с Путин. Но президентът мигом я подкрепя с обещанието, че ще си открие сметка в нея и там ще съхранява заплатата си. “Още повече, че според мен, банката има такова звучно и символично име. Тя така и се казва – Русия”, каза той тогава.

“Россия” не случайно излетя в путинска Русия – сред акционерите й няма случайни хора, почти всички са свързани с президента. Основният собственик на банката, според документите, е съседът на Путин в “Озеро” Юрий Ковалчук, който притежава близо 40% от акциите. Но историята на Светлана Кривоногих ще покаже кой е истинският притежател на “Россия”.

Стопанката на планината

В края на януари 2011 г. в планинския ски-курорт “Игора” в северната част на Ленинградска област временно е закрито едно от трасетата. Сред пързалящите се бързо се разнася слухът, че Путин е в планината. Към онзи момент той е министър-председател и като истински вожд по време на спусканията е придружаван от трима охранители, един от които едва не се е претрепал от престараване. Путин наистина обича “Игора”, разположен на 40 км от вилния кооператив “Озеро” – той е пристигнал за откриването на комплекса в началото на 2006 г., там през 2013 г. е отпразнувана сватбата на дъщеря му Катерина и сина на приятеля му Кирил Шамалов.

Този любим на президента курорт принадлежи на същата тази Светлана Кривоногих. Сега тя държи 75% в компанията “Озон”, която управлява “Игора”, владее земята и търговската марка. Юрий Ковалчук и съпругата му притежават едва 25%, макар, че именно собствената му банка бе ключов инвеститор в курорта, печалбата на който през 2019 г. надхвърли половин милиард рубли.

С подкрепата на “Россия” Кривоногих става собственик на още един обект – “Ленинград центр” в Таврическия парк в Петербург. През съветското време “Ленинград” бе кино-театър с панорамен екран, но в началото на 2000-е г. е закрит. По-късно сградата е купена от Ковалчук и започва дълга реконструкция – в началото там намерението е било да се изгради спортен център с трасе за картинг, после кабаре по френски маниер, но впоследствие към 2014 г. се получава културно пространство, в което вървят изложби, спектакли и където награждават местните журналисти със “Златно перо”.

Към онзи момент основен собственик на “Ленинград центр” става Кривоногих с дял от 75%. Четвъртинка, както и в случая с “Игора”, остава за Ковалчук. Впрочем, от идеята за кабарето до края не са се отказали – например, през ноември 2020 г. Там е представен спектакълът “Love Sick”, позициониран като “най-предизвикателното и откровено шоу”.

В залата има маси, сервитьори разнасят безплатно шампанско, цената на билета започва от 25 000 рубли. На сцената – еротично шоу с елементи на акробатика, танци на полугол сатир и девойки в пеньоари на кревата. “Всяка част е като оголен нерв, изградена на контрасти, където имат място сексът и рокендролът”, се посочва в описанието на шоуто. Годишната печалба от секса, рокендрола и изложбите на съвременно изкуство възлиза на малко над 100 млн. рубли.

По принцип, ако вестниците пишат за тези активи, те споменават Кривоногих без акцент, само като лице, приближено до Юрий Ковалчук. Но “Проект” разкри, че Светлана би могла да бъде далеч по-близка до президента, отколкото дори самият Ковалчук.

Приятелката

Вечерта на 4 януари 1999 г. от Пулково към Москва излита поредният самолет. На местата 5а и 5б седят тогавашният директор на ФСБ Владимир Путин и неговият познат служебно от Смолни Виктор Золотов. Пред тях на 1б се е разположила Светлана Кривоногих. Съвпадение или не, но тя е купила билета си 7-8 минути преди Золотов и Путин.

Кривоногих изобщо често е можело да бъде видяна по самолетите, летящи между Петербург и Москва. Нейна постоянна спътничка е девойка с името Дина Цилевич. Не става дума за случайни съвпадения – те явно са си били приятелки, купували си билетите заедно и са сядали една до друга. Най-малко два пъти ги е придружавал Золотов.

Снимка от профила на Светлана Кривоногих в Телеграм

При кого и защо са летели двете дружки? За героинята от първата част на това разследване Цилевич е известно, че в края на 90-те и в началото на 2000-е тя е била близка със Золотов. Това е бил интересен период от живота на настоящия ръководител на Росгвардията. Първоначално той вероятно е работил в онази фирма “Балтик Ескорт” при Роман Цепов, а още когато Путин става държавен глава, Золотов отива в Москва и оглавява президентската охрана. Именно в този момент животът на Кривоногих и Цилевич става почти огледален – те заедно летят до Москва и обратно, заедно стават собственички на бизнеси, почти едновременно стават майки. Цилевич потвърди пред “Проект”, че отдавна се познава с Кривоногих.

Двама души, които са наясно с приятелките, посочиха причината за полета на Кривоногих – тя е била близка с президента Путин. Познанството им е започнало още през 90-те, преди избирането на Путин за президент и е продължило в началото на 2000-е. Към края на миналото десетилетие тези отношения, по данните на “Проект”, по-скоро са приключили. Двама познати на Путин от 90-те на въпрос за Кривоногих реагираха многозначително – не отрекоха, че знаят за кого става дума, но категорично отказаха да говорят за нея: “Може и да съм чувал, но няма да говоря” и “По тази тема аз няма да говоря”.

Причината за тази тайнственост може да се състои в това, че Кривоногих има дъщеря, родена през 2003 г., в периода, когато Путин започва подготовката за първото в кариерата си преизбиране. В копията на документите, с които се запозна “Проект”, бащата на Елизавета Кривоногих не е посочен, известно е само презимето й – Владимировна.

а предизборната кампания през 2003 г. Владимир Путин се появи в компанията на съпругата си Людмила. През 2013 г. Те обявиха развода си. Снимка: kremlin.ru

Вече няколко години Елизавета живее под друга фамилия и акаунтите й в социалните мрежи са с измислени имена. Съдейки по портретните й снимки, с които “Проект” разполага, тя феноменално прилича на руския президент. До този извод стигна професор Хассан Угайл, директор на центъра за визуален анализ при университета Брадфорд, Великобритания. Извършеният от него компютърен анализ показа, че приликите на Путин и Кривоногих-младша са 70, 44%, като сходството над 75% означава, че на снимките е един и същи човек. “От това може да се направи изводът за възможно роднинство между тях”, се посочва в заключението на анализа, направен по поръчка на редакцията.

Част от заключението на директора на центъра за визуален анализ при университета Брадфорд Хассан Угайл за сходствата между Путин и дъщерята на Кривоногих. Снимка: Проект Медиа

“Проект” не публикува портрета на непълнолетната дъщеря на Кривоногих по етични съображения. След като Светлана Кривоногих получи въпросите на редакцията, дъщеря й изтри от акаунта си повече от снимките, на които лицето й може да бъде разгледано.

Дъщерята на Светлана Кривоногих в бизнес-джет. Снимка от акаунта й в Instagram

Потокът от активи и собствености, продължаващ да се излива към семейството на Кривоногих, само потвърждава версията, че тези хора са много важни за президента.

Всеобщата любимка

Кривоногих е закупила огромното си жилище на Каменния остров през 2004 г. от компания, която, естествено, е била свързана с банка “Россия”.

Сградата дом на Кривоногих. Снимка: Проект Медиа

Семейство Кривоногих е подпомогнато с друго жилище от Владимир Литвиненко – несменяемият ректор на Планинския университет (Горный университет с насоченост към устойчивото развитие на минерално-суровинния сектор на икономиката, бел.ред.), под ръководството на когото Путин е защитил дисертация. В структурата на университета влизат няколко общежития на Васильовския остров, включително и на улицата с необичайното име Шкиперский проток. В сградата в стил “сталински ампир” живеят не само студенти. В началото на 2000-е г. свързаната с този университет компания става собственик на редица помещения, а после ги продава като апартаменти. Част от тях са предоставени на преподаватели, а друга – на разни “не обикновени” граждани, като семейството на Роман Цепов или майката на Светлана Кривоногих.

Малко по-късно се появява още един благодетел, сега вече покойник, собственикът на “Балтийска медийна група” Олег Руднов. Някога той бе директор на петербургския “Пети канал”, където се сближава с Путин по времето на изборната кампания на Анатолий Собчак през 1996 г. Семейство Руднови е изпълнявало и изпълнява деликатни поръчки в интерес на президента: Руднов облагородява гроба на дядото на Путин в Подмосковието и купува родния дом на президента в Тверска област, а синът на Руднов притежава къща до Виборг, където вероятно е отдъхвал президентът.

През 2006 г. Руднов-старши купува 200 квадрата жилище и нежилищно помещение в най-известния район на Петербург – в самото начало на Болшая Морская улица, редом с изхода към Дворцовия площад. Двата обекта към 2008 г. са придобити от Кривоногих, като в нежилищното помещение тя после открива ресторант “Холст масло”.

На Светлана Кривоногих е помагал и друг приятел на Путин – виолончелистът, кръстник на дъщеря му Мария и миноритарен акционер в банка “Россия” Сергей Ролдугин. От “Панамските досиета” е известно, че през 2011 г. свързаната с виолончелиста фирма от Британските Вирджински острови е превела на управляващата “Игора” компания два заема на стойност около 200 млн. рубли с годишна супер-лихва от 1%. Към онзи момент собственикът на основния дял в “Игора” е бил укрит в анонимна кипърска офшорка, но по-скоро той е имал отношение към Кривоногих. Въпросът е в това, че чрез тази офшорка Светлана става собственик на 37-метровата яхта Al’doga, която поне веднъж е засичана да е акостирала в яхт-клуба “Лагуна” на Юрий Ковалчук на Ладожкото езеро. Сега такава яхта струва около 5, 4 млн. долара.

Всичкото имущество и бизнес-активите на семейство Кривоногих, открито от “Проект”, може да бъде оценено на 7, 7 млрд. рубли или около 100 млн. долара.
Когато кореспондентът на “Проект” позвъни на Кривоногих, тя каза, че не може да говори, като се оправда, че пътува с влак. После обеща да върне обаждане по-късно, но повече не вдигна слушалката и не отговаряше на съобщенията. Прессекретарят на президента Путин Дмитрий Песков заяви, че за пръв път чува името на Светлана Кривоногих.

Понякога семейство Кривоногих плават с яхтата и по Нева. Но до дома им на Каменния остров яхтата не може да стигне заради задръстването по марината, макар там да има собствен пристан за неголемите плавателни съдове. Да попаднат на този пристан имат само избраните – пътят към сушата е преграден от портичка с верига и катинар. “Входът е затворен”, пише на портата, оставен е телефон за контакт с охранителната компания, свързана с банка “Россия”.

Автори: Андрей Захаров, Роман Баданин – “Проект Медиа
Превод: Биволъ

Възраждане на руската доктрина за България

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vuzrazhdane-na-ruskata-doktrina-za-bulgaria/

В България се обсъжда възможността за създаването на нова проруска партия. Новината за политическия проект на Николай Малинов научихме първо от агенция ТАСС в Деня на независимостта, което ѝ придава допълнителен нюанс. А в първите коментари бъдещата партия бе определена като „пропутинска“ и „прокремълска“.

Основания за това, разбира се, има.

Точно преди година лидерът на Движение „Русофили“ бе обвинен от българската прокуратура в шпионаж в полза на Русия, беше му наложена мярка „парична гаранция“ в размер на 50 000 лв. и му беше забранено да напуска страната. Въпреки това през октомври 2019 г. съдията от Специализирания наказателен съд Андон Миталов разреши на Малинов да пътува до Русия, за да получи лично от президента Владимир Путин орден „Дружба“ за „принос в укрепване на единството на руската нация“. А руското Външно министерство със заплашителен тон предупреди българските власти да се въздържат от стъпки, които могат да поставят под въпрос положителната динамика на двустранните отношения.

Тогава София преглътна този тон, но реакцията от страна на САЩ не закъсня, при това безпрецедентна. В специално изявление държавният секретар Майк Помпео обяви, че съдия Миталов е първият български служител, санкциониран от Щатите за участие в корупция, въпреки че у нас той никога не е бил разследван за подобни обвинения. Единственият аргумент на Държавния департамент бе, че „в качеството си на длъжностно лице Миталов е участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“.

Дали американските служби са разполагали с повече информация за подобно сериозно обвинение? И дали тя е била предоставена на българските партньорски служби?

Шпионската сага с руски дипломати продължава и до днес, а скандалът с Малинов бе коментиран надълго и нашироко в българските медии. Той бе и сред темите, обсъждани по време на посещението на Сотир Цацаров и Иван Гешев през октомври 2019 г. в САЩ. Но и до днес държавното обвинение мълчи за хода на разследването срещу председателя на Движение „Русофили“. Когато скандалът бе във фокуса на медийното внимание, бяха осветени връзките на Малинов с генерал Леонид Решетников и с руския олигарх Константин Малофеев. Отношенията си с тях лидерът на „Русофили“ не само не отрече, а ги определи като приятелски. Пак тогава той обяви как ще изглежда неговият бъдещ политически проект, както и с какви средства ще реализира целите му.

Доклад на Центъра за изследване на демокрацията, представен през януари т.г. във Вашингтон, разкрива механизмите за руско влияние в страни от Централна и Източна Европа след 2014 г. Според анализа

Русия е създала непрозрачна мрежа от икономически и политически връзки с местни олигархично-политически елити в региона,

които Кремъл използва за влияние и пряко вмешателство в националната политика на държавите. И резултатите от завършилите наскоро парламентарни избори в Черна гора са пример за това.

Москва не е спирала да работи за промяна и на евро-атлантическата ориентация на България, но след влизането ни в чакалнята на еврозоната Путин е на път да изгуби геополитическата битка в нашата част от Балканите. За него вече не е достатъчна подкрепата на периферни партии като „Атака“, АБВ или „Възраждане“, нито тази на системни партии като БСП и ДПС, които лансират руските енергийни проекти и икономически интереси в България, но като част от големите политически фракции в Европейския парламент са принудени за защитават прозападната и атлантическата ориентация на страната ни.

Руският президент не може да разчита в онази степен, в която си е представял, и на Румен Радев, който не успя да осуети дори сделката за американските изтребители. Затова е решил да играе с открити карти и да заложи на политическия проект на Николай Малинов, зад който прозират сенките на Решетников, Малофеев и Александър Дугин – идеолога на неоевразийското движение, което събира голяма подкрепа в съвременна Русия.

В ефира на bTV Малинов заяви, че

новата партия ще се нарича „Възраждане на отечеството“. Оказа се обаче, че в Регистъра на политическите партии формация със същото име съществува.

Тя е регистрирана от Софийския градски съд на 11 февруари 2010 г. с фирмено дело 606/2009 г. Най-вероятно Малинов ще използва нейната регистрация, като извърши само промени в устава и ръководството на партията.

Дали тя ще успее да се яви на изборите и да намери място в следващото Народно събрание, е твърде рано да се прогнозира. Но ако този пропутински политически проект е консултиран с важните фигури на българското задкулисие, изглежда вероятно той да бъде успешен. А това ще доведе до преформатиране на политическото пространство и до колизии между партии, които ще се борят за един и същи електорат. Без значение дали се самоопределят като леви, десни, или центристки, те ще трябва да препотвърдят ясно своята позиция по отношение на геополитическата ориентация на България. За някои това може да бъде свързано със загуба на част от идентичността им, а оттам и със загуба на избиратели, за други може да доведе до вътрешни битки.

Освен сред русофилските среди у нас, проруският проект ще търси поддръжници и сред увеличаващите се евроскептици

заради кражбата на милионите от еврофондовете и за това, че България продължава да е най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. Българите са гневни и заради безразличието на ЕК и на лидерите на европейските държави към протестите срещу корумпираната върхушка у нас, олицетворена от Борисов и Гешев.

„Възраждане на отечеството“ ще прокламира славянската идея, близостта в езиците и културата ни, ще разчита на исторически митологеми и особено на православието. Под натиска на руския патриарх, който подхранва избуялите руски имперски амбиции, българският клир ще проповядва близостта на двата православни народа, които трябва да поддържат братските си връзки и чувства.

Ако партията на Николай Малинов стане център на политически формации, гравитиращи около идеята за промяна на геополитическата ориентация на България, то

изглежда логично да има и обединение на партиите, изповядващи евро-атлантическите ценности.

В този контекст заявеното от Цветан Цветанов намерение да обедини дясното в България може да не звучи толкова самонадеяно и в известна степен смехотворно, както днес. Може да се окаже, че САЩ са очаквали подобно развитие на политическия процес у нас и отговарят на проекта на Николай Малинов с проекта на Цветан Цветанов, приел американската доктрина за България. Така че без някой да е подозирал, в следващото Народно събрание може да възникне необходимостта да се създават коалиции по тази разделителна линия.

И тогава няма да бъде изненада за никого, ако се окаже, че „Републиканци за България“, „Демократична България“, ГЕРБ и други партии трябва да си партнират, колкото и абсурдна да изглежда днес тази хипотеза. Защото партиите от другата страна на тази разделителна линия ще се опитат да отворят отново дебати по важни теми като членството ни в НАТО или приемането на еврото, за да ни отклонят от сегашната ни геополитическа орбита с всякакви средства. Това ще постави бъдещето на страната ни на карта. И тогава ще трябва да се направи избор – най-важният за няколко поколения българи напред.

Заглавна снимка: Награждаването на Николай Малинов с орден „Дружба“ от руския президент Владимир Путин, 4 ноември 2019 г. Източник: kremlin.ru / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пътят на „Новичок“: къде беше отровен Алексей Навални

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/navalny-novichok-proekt.html

петък 18 септември 2020


Алексей Навални е тръгнал от хотела към летището вече отровен. Това изключва най-обсъжданата версия за токсикацията на летището или на борда на самолета.

На 4 септември германското издание Der Spiegel съобщи, че следи от „Новичок“ са открити по гърлото на бутилката, от която Навални е пил вода, както и в пробите от кръвта, урината и кожата на политика. Неговите близки са запазили бутилката и са я предали на медиците в Берлин. Германските журналисти я определиха като ключова улика, която позволи на химиците да определят типа отровно вещество /по-късно заключението за „Новичок“ е потвърдено и от експерти от Франция и Швеция/ – следите от „Новичок“ практически са изчезнали вследствие на метаболизма, но по бутилката са останали.

Отговорът на въпроса къде именно Навални е пил от това шише веднага би минимизирал вариантите за това кога и при какви обстоятелства е бил отровен политикът.
Ние разговаряхме с пасажерите от полета на Навални, със служители от авиокомпанията S7, на борда на самолета на която политикът се е почувствал зле, със служителите в хотела, където той е нощувал, както и с активисти от Фонда за борба с корупцията /ФБК/.
Сега ние можем да възстановим събитията, случили се в хотела след отравянето на Навални, за да отговорим на изключително важния въпрос – как се появи тази загадъчна бутилка със следи от „Новичок“.

Какво се е случило сутринта в хотела

Екипът на ФБК се е настанил хотел Xander в Томск. Заедно с него към летището тръгват прессекретарят Кира Ярмиш и заместникът му Иля Пахомов. В града остават 4-има – юристът Владлен Лось, операторът Павел Зеленски, Георгий Албуров и Мария Певчих, които садвама от главните разследващи от фонда. Останалите е трябвало да приключат работата по филма за местните единороси /активисти на партията на Путин Единна Русия/ – например, да се направят снимки с дрон. Това разказва пред Проект медия Албуров.

Интериорът на стаята в хотела. Снимка: Проект медия

Около 10 ч. сутринта томско време самолетът с изпадналия в безсъзнание Навални се приземява в Омск, а новината за това мигом стига до колегите му в Томск. Останалите в хотела в този момент закусват на първия етаж в ресторант Velvet. Случилото се предизвиква хората от ФБК веднага да приберат всичко, което може да има отношение към отравянето. „Защото в Русия точно това няма бъде разследвано. Направихме всичко, за да спасим уликите“, обяснява Албуров от томския щаб.

Времето за това е подходящо – стаята на Навални още не е предоставена на нови гости, а почистването в хотела започва след 10-11 ч. На помощ на останалите от ФБК в хотела пристигат активисти от местния щаб на фонда, а в стая 239, където е нощувал Навални, е организирано дежурство. Оттам прибират няколко предмета, които евентуално политикът е ползвал във въпросната сутрин. Сред тях е празна бутилка вода от марката „Святой източник“ /свещен извор, бел.ред./.

Защо точно тази бутилка

Версията на много руски и чуждестранни медии за това, че бутилката със следите от „Новичок“ е предадена в Германия от борда на самолета, в който е летял Навални, не е вярна. Според погрешната версия, от това шише са дали вода на изпадналия в безсъзнание политик и именно нея колегите му са предали на лекарите.

Но от пресслужбата на авиокомпанията съобщиха на Проект медия, че дори ако стюардесите са дали вода на опозиционера, когато му е прилошало, то според документите до кацането в Москва на борда са останали толкова бутилки, колкото са били натоварени в Томск /част от тях са били празни/. В Омск, където самолетът кацна принудително по спешност, допълнителни напитки и храна не са товарени. Запитани от Проект медиа пасажери не помнят на Навални да е давана вода.

Служителите от ФБК не коментират как точно са предали уликата в ръцете на германските власти. Но възможност за това е имало. От хотела в Берлин тя може да е изнесена от Мария Певчих. За разлика от колегите във фонда, тя е известна само на тесен кръг служители и близки до ФБК журналисти. Тя не обича публичността, макар именно тя да е автор на много истории, публикувани под бранда „Разследвания на Навални“. Тя е учила в Москва и в Лондон, сега постоянно живее във Великобритания.

Мария Певчих. Източник: Инстаграм профил на Георги Албуров, публикувана от Проект Медия

За Германия Певчих потегля на 22 август, твърдят от сибирското управление на транспортната полиция, водещо все още неуспешна и безрезултатна проверка за отравянето на Навални. В началото на септември Певчих стана основен обект на нападки от страна на свързаните с руските власти медии и телеграм-канали – обвиняваха я в интимна връзка с Навални и в това, че именно тя би могла да го отрови.

След проясняване на ситуацията с бутилката тази атака вече е лесно да бъде обяснена – всъщност, именно бързият път на Певчих през границите е помогнал да се докаже, че Навални е отровен с „Новичок“. Тя самата потвърди това пред Проект медиа.

Какво бутилката помогна да се разбере

Така от хотела Навални тръгва към летището вече отровен. В самата вода обаче токсичното вещество по-скоро не се е съдържало – един от създателите на „Новичок“ Владимир Угльов по-рано бе казал пред Проект медиа, че ако отровата бе попаднала в организма на опозиционера перорално, то само след няколко минути той би поел към оня свят.

След анализ на симптомите на отравянето и динамиката на влошаване на състоянието на Алексей, Угльов предполага, че политикът е получил доза приблизително 20% от смъртоносната, а веществото е попаднало в организма му след контакта на кожата с токсичната повърхност.

Кога и къде се е случил този контакт? Сутринта, когато Навални се е обличал, или още вечерта? Самият политик не помни кога точно е пил вода от това шише, разказва един от служителите във ФБК.

Целия предпоследен ден в Томск Навални е прекарал в града – първоначално на снимките на филма-разследване, после на среща с активисти от местния щаб на ФБК. Привечер отишъл да се къпе в река Томи до село Кафтанчиково, а после се върнал в хотел Xander.

В хотела Навални е нощувал три пъти и през цялото време е бил в една и съща стая. Угльов допуска, че отровителят би могъл да обработи с „Новичок“ дрехите на Алексей – или като попадне в стаята, или, примерно, да капне токсина в пакета с дрехите от пералнята. Един от екипа на ФБК разказа, че в Xander политикът е дал за пране замърсени дрехи, а пакетът с чистите е бил окачен на бравата на стаята. Но това е било още първия ден, като някои от дрехите Навални после е обличал. Това прави тази версия малко вероятна.

Отговор на някои въпроси би могла да даде експертиза на дрехите, в които Навални е бил в самолета. Но тези дрехи са останали в Омск, по данните на Проект медиа. Съпругата на Навални Юлия е взела със себе си куфара му в Германия и буквално отвоюван с бой в Омск, където служителите на правоохранителните органи са искали да го приберат.

Още по-голяма роля в разследването трябва да имат записите от системата за видеонаблюдение в хотела – всичко, което е ставало в стаята на Навални, е фиксирано на момента от две камери. Проект медиа знае, че записите са иззети.

На 27 август управлението на транспортната полиция в сибирския федерален окръг съобщи, че данните от системата за видеонаблюдение „са проучени“. Многобройните опити да се уточни дали са обследвани записите само от утрото на 20 август или полицията е прегледала всичко, което е ставало в стаята му предната вечер, се оказаха неуспешни. На Проект медиа е известно, че силоваците изцяло за иззели всички сървъри на системата за видеонаблюдение в хотела и техниката, осигуряваща достъп до нея, поради което сега фактически в хотела не се правят видеозаписи. Това разказа близък до един от управителите на хотела.

В такъв случай правоохранителите имат възможност да възстановят по детайли какво е ставало в стаята на Навални в онзи ден, вечерта и сутринта. Разбира се, ако е налице подобно желание.

Автори: Андрей Захаров, Роман Баданин, Проект медия
Превод: Биволъ