Представители на забранената в Република Молдова партия “Шор” на проруския олигарх беглец Илан Шор са агитирали и плащали в Гагаузия на гласуващите за ДПС. Това става ясно от видеоклиповете, публикувани…
Военният бунт на Евгений Пригожин и частната му армия, насочен срещу официалното ръководство на руската армия, все още поражда повече въпроси, отколкото отговори. Едва ли някога ще научим всички детайли за причината „Вагнер“ в последния момент да се откаже от финалната си цел – влизане в Москва. Но случилото се на 23 и 24 юни вече дава възможност да се направят някои дългосрочни прогнози за по-нататъшното развитие на кризата в Русия, както и на войната в Украйна.
Започналата преди около месец контраофанзива на украинската армия има непосредствен ефект върху случващото се вътре в Русия – украинските успехи на бойното поле, макар и бавни, изглежда, ще стават все повече и това автоматично води до разширяващи се пукнатини сред руските военни и политически лидери.
Митовете, които вече не съществуват
Окончателно беше сринат митът за популярността на Путин. В Русия проучванията на общественото мнение се провеждат в среда, в която едноличната власт се приема за неизбежна и където „грешен“ отговор на въпроса „Подкрепяте ли Путин?“ носи очевидни рискове. Но когато властта на Путин бъде на практика отнета, както стана в окупирания от „Вагнер“ град Ростов, не изглеждаше някой от местните да има нещо против.
Видяхме кадри, на които цивилни еуфорично посрещат бойците на Пригожин, дават им храна и си правят снимки с тях. Друга част от местното население реагира на събитията с апатия, а някои просто търсеха начин да напуснат града възможно най-бързо. В нито един руски град обаче не видяхме хора, спонтанно изразяващи подкрепа за Путин и протестиращи срещу действията на Пригожин.
Тази динамика вътре в Русия означава, че част от руснаците са готови да бъдат управлявани от нов експлоататорски режим, стига той да замени сегашното управление. От друга страна, апатията на по-голяма част от населението показва, че повечето руснаци в този момент приемат за даденост, че ще бъдат управлявани от военачалникa с най-много оръжия и най-силна армия и просто ще продължат с ежедневието си.
Важно е да се отбележи, че симпатиите на отделни руснаци към частната армия „Вагнер“ дойдоха, след като Пригожин обвини Путин, че е излъгал руското общество за причината да се започне военната агресия срещу Украйна през 2022 г. Пригожин каза също, че Киев не е планирал широкомащабни атаки срещу окупирания от Русия Донбас. Следователно в Русия се срина не само митът за вожда Путин, а и митът за войната като средство да бъде защитена страната срещу потенциална агресия, идваща отвън.
Москва не е непревземаема крепост?
Русия се намира в най-тежката си вътрешна криза след разпада на СССР през 1991 г. Походът на Пригожин към Москва показва, че сравнително малка военна сила няма да има особени проблеми да достигне руската столица. Това не беше така, преди по-голямата част от руските въоръжени сили да бъдат ангажирани във войната срещу Украйна, където много от най-добрите единици бяха унищожени в битки с украинската армия.
Паралелно с това границите на най-голямата държава в света не биват защитавани, а вътрешната сигурност на практика не съществува, щом група от няколко хиляди войници без авиация може почти безпрепятствено да стигне до портите на Москва, а само преди седмици руски партизани, сражаващи се на страната на Украйна, успяха да извършат разузнавателна операция в Белгородска област. Oчевидно е, че Путин не пази руските „национални интереси“, в противен случай нямаше да започне конфликт, който да засили руската зависимост от Китай, да унищожи връзките със Запада и да вкара Русия в спирала на самоунищожителни вътрешни конфликти, за които противопоставянето между Пригожин и Шойгу беше само началото.
Истинската причина за руската агресия срещу Украйна още от 2014 г. беше, че свободна, демократична и европейска Украйна е заплаха за режима на Путин. Реформирана по европейски модел, Украйна се превърна в положителен пример за своите съседи от бившия СССР. Тя е „моделът“, който по естествен начин населението в Беларус, Русия, Молдова, Грузия и Армения иска да следва, за да подобри състоянието на собствената си държава. Огромните протести за демокрация в Беларус от лятото на 2020 г. доказаха, че това е необратим процес, който рано или късно щеше да стигне до самата Русия и да застраши диктаторския режим в Москва.
(Не)възможната ескалация
Събитията от 23 и 24 юни показаха още нещо важно – т.нар. червени линии на Путин не съществуват и когато диктаторът е притиснат в ъгъла, той просто ще опита да спаси собствения си живот, бягайки от Москва. Това още веднъж доказва, че западните страхове от някаква ужасяваща руска ескалация, която би последвала украинска военна победа, са неоснователни. Всъщност нищо ново – тактиката на Путин винаги е била да заплашва с военна ескалация и да се надява страховете на противниците му да надделеят над желанието за противопоставяне, а ако тази тактика се провали, в Кремъл просто променят наратива и казват пред руската публика, че „всичко върви по план“.
Всъщност маршът на „Вагнер“ към Москва може да се разглежда и като пример за вероятния край на войната в Украйна. Защото следващия път, когато две въоръжени групи застанат една срещу друга на територията на Русия, битката няма да бъде решена за два дни и най-вероятно ще се наложи руската армия да се изтегли от Украйна, за да може тя да бъде използвана в задаващата се гражданска война. Това развитие става все по-вероятно с увеличаващите се украински успехи на фронта.
Рисковете за България от задълбочаващия се хаос в Русия са големи. Повече от година след началото на пълномащабната руска атака срещу Украйна българската държава не успява да се справи с все по-агресивните руски агенти в политиката, като в същото време продължават саботажът на наша територия и уличната агресия, идваща от проруски групи. За да има адекватна реакция на задаващия се крах на режима на Путин, България първо трябва успее да защити собствената си вътрешна сигурност от зловредното руско влияние.
От 12 до 18 юни в София се проведе третото издание на Фестивала за нова драматургия New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт, България. Специален гост беше Иван Вирипаев, драматург, театрален и филмов режисьор, в момента сред петимата най-поставяни живи драматурзи в Европа според Henschel Schauspiel – издателите му в Германия. Автор е на 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра. У нас е познат с „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“, „Непоносимо дълги прегръдки“ и др. Гостуването му бе по покана на Народния театър „Иван Вазов“, където на 18 юни се състоя дискусия с него и Галин Стоев на тема „Театър и политика – полета на пресичане“.
С Иван Вирипаев разговаря Галина Д. Георгиева
Нека да започнем със следното допускане: ако имахте контрол върху времето, машина на времето, къде бихте искали да сте сега, в коя година – в 1968-ма или в 2068-ма, в миналото или в бъдещето?
Бих се възползвал от трети вариант – бих искал да остана да живея сега, бих се отказал и от миналото, и от бъдещето и бих останал в настоящето. Това, струва ми се, би било най-полезно.
Вижте, и миналото, и бъдещето са илюзорни конструкти. Миналото често пренаписваме, а бъдещето градим спрямо личните си фантазии. Аз намирам смисъл в това да градя живота тук и сега, секунда по секунда. Като цяло имам една по-скоро медитативна нагласа към живота, а при медитацията знаете, че най-важно е присъствието в настоящето, присъствието във всяко вдишване и издишване, присъствието в момента. И от това черпя своята енергия, това е моят наркотик.
Що се отнася до социалното живеене, до живота, който водя днес в социален план, той е свързан с един проект, към който съм насочил всичките си сили. И този проект е пряко следствие от войната в Украйна, казва се „Тюркоазената къща“ (във Варшава – б.р.). Най-общо, това е проект от и за бежанци от войната, който има две страни – артистична и чисто битова. С това се занимавам от сутрин до вечер.
Как протича един ден на Иван Вирипаев?
Сутрин правя йога, имаме платени занятия, защото в „Тюркоазената къща“ се опитваме да се издържаме от това, което правим. Аз лично ставам в 6 часа, водя дъщеря си на училище, следва йогата с бежанците, често има новодошли, които настаняваме, после се храним заедно, а след това се занимаваме с битови въпроси.
Нещо като комуна?
Нещо като комуна, в която всички заедно се грижим за ежедневието си. След закуската се заемаме с поддръжката на мястото – градината, покъщнината, дори мебелите си правим сами. Помагаме на някого да си извади документи, попълваме формуляри и в 4 следобед започваме репетиции. Голяма част от хората в къщата са свързани с театъра – актьори, сценографи. Подготвяме се за представления, чрез тях събираме средства. Миналата година написах специална пиеса за целта.
След репетиция вземам дъщеря си, ако жена ми е на снимки (съпругата на Вирипаев е полската актриса Каролина Грушка – б.р.), а после ставам сервитьор, защото имаме и ресторант, отворен за външни посетители. Лично аз отговарям за какаото – приготвям, сервирам… Какаото е най-специалната напитка в заведението ни. А после всички заедно разтребваме, мием съдовете, почистваме. Към един-два часа след полунощ се прибирам вкъщи и на другия ден отново същото. На практика нямам почивни дни.
Кога започнахте този проект?
През май 2022 г., три месеца след войната, към нас се обърнаха бежанци, които търсеха помощ. В началото с жена ми помагахме с лични средства, влагахме парите, които имахме, но бежанците се увеличаваха, продадохме един апартамент, парите пак свършиха и разбрахме, че трябва да направим нещо друго. Не може просто да чакаме войната да приключи. Докато приключи, трябва нещо да се прави, нали?!
Тръгнах по срещи, имах лекции в университета в Калифорния и се възползвах от случая да се срещна с богати хора и да ги помоля за помощ, за директни пари. Защото хората, когато бягат от война, бягат без нищо и както знаете, става дума най-вече за жени и деца. Това е най-интересното нещо, с което съм се занимавал в своя живот, и много ми харесва да го правя. Да, тежко е, но е най-полезното нещо, което съм правил.
Казвате, че сте написал специална пиеса за Вашата „Тюркоазена къща“. Как започва писането при Вас, има ли някаква изходна точка, от която започвате да пишете?
Имам такава изходна точка, да, и това при мен винаги е темата. Появява се темата, живее с мен известно време, а понякога не забелязвам кога точно се е появила, но в един момент я усещам толкова набъбнала, че не мога да се отърва от нея.
През последните 15–16 години пиша основно по поръчка, тоест даден театър ми предлага да напиша пиеса, аз сядам и пиша. Темите са си мои, театрите не ми поставят изискване за теми, те ми поставят само срок, но аз харесвам този начин на работа, защото иначе мога да си ходя с темата подръка цяла вечност, а като имам срок и договор, сядам и пиша.
Признавам, че последната една година беше особено интензивна, защото трябваше да напиша цели три пиеси. Обикновено пиша по една на година, а през последната – три: за нашия проект, за театъра в Прага и за театъра в Мадрид. Парите, които ми плащат за тези пиеси, влагам в „Тюркоазената къща“.
Какво идва след темата?
След темата започвам да мисля за изразните средства. Представям си самия спектакъл, как би изглеждал, как аз бих го поставил. И тогава започвам да разработвам сюжета, появява се първият персонаж, после вторият и така нататък.
А какви теми ви вълнуват днес?
Днес най-важната тема за мен е войната, но тук трябва да добавя някои нюанси. Войната внесе в моя живот големи… поправки. Все пак съм руснак, роден съм в Русия и имам руски корени, въпреки че от няколко години съм полски гражданин и се водя подсъдим от Руската федерация, където моите текстове са изцяло забранени.
Но аз усещам върху себе си отговорност за това, че руският народ продължава да извършва ужасни престъпления на територията на Украйна, и не мога да пиша за нищо друго освен за това.
Войната заема голямо място в моето съзнание. И тук не става въпрос за военна фактология, аз не работя с фактите от войната. Днес живея с бежанци, виждам страданията на тези хора – в Полша има 4 милиона бежанци, това ми е полето. Последната пиеса, която написах, е със заглавие „Вишневият човек“. Тя е за театъра в Прага, главната тема в нея е комуникацията, системата за комуникация. Въпросът за мен днес е как комуникираме, как общуваме в ситуация на война.
И? Как общуваме?
Казах го и вчера, по време на разговора с Галин Стоев в Народния театър – настъпва изцяло нова епоха. Така мисля аз, така го усещам. Епохата се сменя и тук не става въпрос за дребни неща, промените са епохални. Гранично е. Както в миналото имаме Средновековие, Ренесанс, Просвещение, Модернизъм… така сега имаме нещо друго, не знам как ще се нарече, но е радикално ново.
Виждам как много хора въобще не осъзнават това, не си дават сметка, защото, разбира се, от това следва пълна пренагласа, а хората искат да им е същото. Но промяната е започнала и тя е пряко свързана с общуването, с комуникацията, по няколко линии: аз със себе си, аз с другия, аз с природата. И тук стигаме до изкуството… Ще го кажа така:
свърши епохата на културата, на изкуството в досегашния му вид, в досегашната му форма, с досегашните му индустрии.
Днес е напълно очевидно, че цялото знание, което имаме – научно, културно, знанието от сферата на изкуството и религията, – вече няма никакво значение. Днес тези неща имат значение само в качеството им на инструмент за разкриване на творческото съзнание вътре в човека, инструмент за достигане до нов еволюционен стадий. Науката и изкуството са – или поне трябва да бъдат – инструмент за развитие на личния човешки потенциал. А не да са сами за себе си. Всичко според мен, дори и политиката, трябва да бъде подчинено на тази идея, на идеята за личностно развитие.
Ако правилно Ви разбирам, Вие не сте привърженик на идеята изкуство заради самото изкуство, изкуството като ценност само по себе си?
Точно така. Изкуството не може да е ценност само по себе си. То не може да струва милиони и да въздишаме по него с възхищение и отдалеч. Изкуството не е в музеите, не е в театрите, в залите, то трябва да е навсякъде около нас, да е наш личен инструмент. Другото е изкуствено създаден авторитет. Изкуството не бива да е институция. Хората – виждам го все по-често – много повече се впечатляват от процеса на комуникация с живия човек. Изкуството е процес преди всичко, то не е зала, музей или салон.
Ето пример: аз много обичам електронна музика, занимавам се с електронна музика, но тя вече е съвсем различна от онова, което беше в началото на века. Един от факторите е, че днес огромен брой африкански артисти посягат към тази музика. Даже в нашата комуна онази вечер пускаше един диджей от Африка. И тези нови хора внасят ново усещане, нови аспекти – внасят контакт със Земята, с Космоса, внасят друго усещане за пространството, ако щете, и резултатът е ново звучене. Днес най-интересната музика се прави по мазета, в частните домове, в малките забутани клубове, а не в студиата. Свърши периодът на изкуството заради самото изкуство – изкуството трябва да е инструмент за комуникация.
Изкуството и преди е имало тази функция – да бъде средство за комуникация.
Имало е, да, но… вижте, аз имам съпротива срещу самата система, по която работи сферата на изкуството днес. Да вземем филмовата индустрия – например Вие правите филм, някой го гледа, възхищава му се, някой критик казва нещо положително, филмът Ви отива на фестивал, придобива някакъв статут… и зад всичко това стои немалък ресурс, стои система.
Друг пример – с операта. Знаете ли какви са хонорарите на оперните певци – това са огромни пари, огромни! Та моят въпрос е: за какво точно плащаме? Какъв е проблемът този оперен певец вместо за 15 000 евро да пее за 1000 евро? Какво – ще пее по-лошо ли? А какво би било, ако всички звезди на операта заработват само от билети? Както правят редовите музиканти – „Рейдиохед“, „Ю Ту“, Моби, всички диджеи, цялата сцена на стендъп комедията, цялата индустрия на живото изпълнение!? Да, те също имат малък хонорар, но основните им приходи идват от билети. А с операта и балета не е така.
Тоест притеснява Ви начинът, по който работят днес културните индустрии?
На тези индустрии им се отдава прекалено голямо значение. Нещата се правят от псевдоилюзорното разбиране, че всичко това има значение. Операта сама по себе си няма да те направи културен, няма да те развие, ще те развие разбирането кой си ти в края на краищата. Отговорът на този въпрос понякога предполага контакт с изкуството, друг път предполага контакт с природата, но със сигурност не предполага контакт с индустриите, които днес са обхванали и сферата на изкуството, и сферата на природата.
Наскоро свирих с едни пакистанци, двама дядовци от Източен Пакистан, и те свиреха, уверявам Ви, не по-зле от всеки професионален музикант от България или Полша. А това бяха много бедни хора. И защо трябва да е така? Защото тези уникални дядовци не са се уредили в музикалния бизнес? Аз също не съм се уредил, никъде не съм на щат. На мен ми поръчват пиеси, защото пиесите ми продават билети. Въобще системата на културните институции е много проблематична. И не ме разбирайте погрешно, аз не съм против изкуството, дума да не става,
аз съм против всички тези институти, агенти, фондове, субсидии, фестивали, кръгове и мрежи, от които, ако не си част, сякаш не правиш изкуство днес; ако не си в тях, никой няма да те забележи.
Това ме дразни. Иначе, хората никога няма да престанат да имат нужда от изкуство, от хубава музика, от хубави книги и филми, просто трябва да се променят каналите на тяхното производство и потребление.
Имате ли предложение?
Старият модел на меценатството е бил много по-добър и по-достъпен. Тъкмо там се вижда по-ясно дали имаш талант, или не. Някой инвестира директно в теб, както е било при Молиер, при Шекспир… плаща ти, за да правиш изкуство, а хората, ако им харесва това, което си създал, плащат и водят нови. В тази ситуация нещата повече зависят от теб самия, а не от това дали си в някакви мрежи, дали си бил по фестивали или на подбрани партита в Кан. Аз съм за директния продуцент, за частния комерсиален театър, само там е възможно истинското, живото изкуство – там имаш ясна и чиста връзка автор–зрител.
Как мислите, има ли разлика между източната и западната драматургия, между тази, която идва от славянския свят, и тази от англосаксонския?
Мисля, че има и тази разлика идва от факта, че славянските народи са много свързани с езическата природна култура, с дохристиянските практики и традиции. Християнството ни е откъснало от природата, защото природното за християнството е грях, природното е свързано с ниските страсти. Това откъсване за мен е противоестествено. Но в нашите славянски култури все пак е останала тягата към природното, към произхода, към шаманството, ако щете.
Западноевропейският театър е много социален (пише се за протести, за социална идентичност), докато славянската драматургия ми се струва, че е по-екзистенциална, занимава се с екзистенциални проблеми, но точно затова пък не е зряла. Какво имам предвид? Работа е там, че сама по себе си социалността без контакт с духовността, с екзистенцията е празна, повърхностна. Опитва се да изясни някакъв социален въпрос, но зад него често стои по-дълбока причина от духовен характер. Духовното обаче само по себе си, без социалност, е инфантилно.
Нашите два народа например – българският и полският – поради факта, че са били много години несвободни, под нечия зависимост, не са развили социални умения. Те са деца, има нещо инфантилно в тях.
Нашите пиеси може да говорят за Бога дори, но всичко е много наивно. Докато в немската или в американската драматургия личи израстването на народите, от които тази драматургия идва. Ние, славянските народи, не сме се състояли като социум, не сме пораснали социално.
Затова обикновено пиесите от нашия район не се поставят в САЩ, много рядко в Англия и ако това се случи, те трябва да имат задължително социален елемент, например това трябва да е пиеса за лошите българи, за поляците като крадци и пр. Целта на подобна постановка в Англия би била да се покаже как живеят хората в България или в Полша. Поставят те не като име в драматургията, а като етнически автор. Това за мен е по-скоро екзотика, презентация, от която аз лично бягам.
Мартин Макдона например е драматург, за когото никой не говори като за етнически автор, нещо повече – той работи и със социални, и с духовни теми. Това е пример за зрял драматург. Няма да скрия, че едно от най-приятните неща за мен е, че днес не ме поставят като руски автор, и това е не само защото героите ми не са руски.
В разговор с филмовия критик Антон Долин казвате, че източникът на войната е чудовищната необразованост. Кое е онова знание, което, ако го имахме, войната нямаше да започне?
Това е добър въпрос. Може би ако имахме повече знания за живия живот, знания за това, че всеки човек притежава по природа вътрешна свобода, не бихме тръгнали на война. Но става въпрос за дълбинно знание, а не за информация. Защото знанието не е информация, знанието е опит.
Ето ви случка. Днес сутринта в хотела при мен дойде възрастна дама, американка, около седемдесетгодишна, която ми каза: „Имате много хубав парфюм, ухае страхотно, как го правите?“ А аз наистина сам си правя парфюма. В Полша има такъв магазин, където може да смесиш различни съставки и на практика да си направиш сам парфюм. И дамата каза: „Ох, може ли да ми пръснете малко, отивам на летището и искам да ми мирише на този парфюм.“
Защо го разказвам? Поведението на тази дама говори за нейната вътрешна свобода. В Русия това е невъзможно. Там хората са много затворени, няма да дойдат при теб да и ти кажат нещо хубаво, да ти кажат добра новина, а камо ли да коментират парфюма ти. Контактът с другите хора е много трудна работа там, да не говорим за контакта с украинците или със Запада. В Русия всички говорят за някакъв Запад, без да имат понятие какво означава това. Сякаш на Запад не живеят живи хора. Наричат ги пластмасови американци.
Ето тази жена от хотела е по-жива от всички! На седемдесет години общува без никакво притеснение, тя е в контакт, тя няма да тръгне да воюва с мен, нито аз с нея. Но ако това се беше случило в Сибир, ако беше отишла и казала на някого „Вие ухаете чудесно, може ли да ми пръснете малко от вашия парфюм?“, щеше да получи отговори от рода на „Дърта краво, какво правиш тук, какво ми се месиш, ма…“ или пък щяха да почнат да ѝ се подиграват.
Там отсъства живият контакт, отсъства осъзнаването, че пред теб стои жив човек. Липсата на жив контакт води до затвореност, до страх, отгоре се появяват бандити… И тук визирам кръга около Путин, защото е голяма грешка да се мисли, че Путин е политик. Аз говоря за това от много години, това не са политици, това е групировка и тази групировка много добре управлява хората, които ги е страх.
Ако народът ти е затворен и изплашен, можеш лесно да му кажеш, че ей сега ще те убият, че трябва да се воюва, че друг избор нямаш. И ако си затворен и изплашен, лесно ще повярваш. А тези лелички, които ходят и питат за парфюма ти, знаете ли какви са всъщност?! Ами че те отглеждат джендър хора, развъждат гейове! Това е необразоваността. Незнание, несъобразяване, че във всеки от нас струи живот. Ако не ти харесва Америка – никой не те заставя да ходиш там; ако не харесваш хомосексуални – не бъди хомосексуален. А хората в Русия вярват, че някой ще ги накара да бъдат хомосексуални.
В същото интервю за Антон Долин казвате, че след края на войната искате да създадете център за лечение на травмите. Кой ще има по-голяма нужда от това лечение – руснаците или украинците?
Първо, аз и в момента правя това. В нашата „Тюркоазена къща“ се занимаваме с лечението на травмата на всички, независимо от тяхната националност – украинци, руснаци, а имаме и бежанци от Беларус. И второ, аз не се занимавам с руско-украинската дружба. Да се занимава човек с това сега е много инфантилно и неправилно. Такава дружба сега е невъзможна, защото, докато руснаци убиват украински деца и жени, е инфантилно, даже жестоко въобще да се говори за това.
Дружбата е възможна евентуално след разкаяние, след като си поискал прошка. И руснаците трябва да поискат прошка. В това не би имало нищо унизително, напротив, би било благородно действие. Аз лично съм готов да поискам прошка веднага. Но това е действие, свързано с нивото на самосъзнание. Руснаците не са готови за такова нещо.
Според наскорошно изследване 90% от руснаците не се срамуват от случващото се в Украйна. Кога ще дойде покаянието, за което говорите? През какъв механизъм трябва да стане това?
Не знам, това е много сложен въпрос, аз лично си го задавам всеки ден. Преди да има покаяние, трябва да има осмисляне. Руският народ трябва да разбере какво въобще се случва; към момента той не разбира, а за да разбере, знаете ли, той трябва да се отпусне.
Да се отпусне?
Думата е точно тази – да се отпусне. Не можеш да поискаш прошка в напрежение. А агресията не помага да се отпуснеш. Ако ви нападне бясно куче, имате две възможности – да го убиете или по някакъв начин да го примамите. Ако махаш с пръчка към него, то ще се настърви повече.
С това не казвам, че по някакъв начин трябва да примамим Путин, да го съблазним и нахраним, защото мисля, че в случая с Путин това е невъзможно. Пак повтарям, той не е политик, той е част от структура, затова мисля, че с него трябва се говори единствено през съдебна институция.
Що се отнася до народа, до руския народ, който не знае какво прави Путин и какво точно се случва в Украйна – виж, с него трябва да се говори открито. Да се затваря агресивно зад четвърта стена би било огромна грешка. Това е грешката, която днес допуска Европейският съюз. Ако тези хора, ако руският народ бъде затворен зад стена, оттам рано или късно ще долети атомна бомба. Напълно съм убеден. С тези хора трябва да се разговоря и това би било по-безопасно за всички нас, в това число и за украинците.
Нека обърнем за малко поглед към руската литература. Вчера, когато говорихте за имперското минало на Русия, казахте, че даже Пушкин има имперски код. Какво да правим тогава с Пушкин днес?
Нищо не трябва да правим – у Пушкин има имперски код и с това трябва да сме наясно. Трябва да сме наясно, когато говорим за Пушкин, когато го рецитираме или го поставяме на сцена, когато го преподаваме в училище или в университета.
Имперското мислене на Пушкин е факт, но това не го прави слаб поет.
Същото важи и за други писатели от руската класическа литература. Не можем просто така да ги отречем, но днес, особено днес, трябва да си даваме сметка за времето, в което са живели, за това, че са били част от голяма империя. Имперски код има и у Байрон. Дори у Марк Твен, автор на приключенски романи, но в него също личат белезите на времето и мястото, в които е живял. Обвиняват го в расизъм – нагласата му към чернокожите не е като нагласата ни днес.
Но Марк Твен не може просто да бъде скрит в чекмеджето, Пушкин също. Напротив, трябва да кажем на нашите деца: ето, има го Пушкин, има го Марк Твен. В своето време те са писали ето така. Има нещо прекрасно в тези автори, но има и неща, с които те – бидейки част от една различна култура, част от един различен ментален код – звучат архаично днес. И този архаизъм не идва от думите или от темите, идва от позицията, от която са писали – позицията на силния бял мъж, позицията на властелин на този свят.
Тъкмо в това е смисълът на културата – да търси разбирателство, да показва, да разяснява, а не да забранява! Не бива да се забранява руската класика. Защо да се прави?! Там има много интересни неща. Известно е, че Достоевски се е изказвал много лошо за поляците, никак не ги е обичал. И даже, знаете ли, днес Достоевски би бил на страната на Путин, не се съмнявам в това. Ако беше наш съвременник, Достоевски би поддържал войната. Но… това не означава, че трябва да забраним Достоевски. Той е продукт на своето време, на тогавашните условия. Трябва да покажем неприемливото у него от днешна гледна точка заедно с ценното в него като писател.
Как би звучала Вашата пиеса „Пияните“, ако беше написана от Chat GPT?
Ха, не знам как би звучала тази пиеса точно. В нея е закодиран софизмът, учението на софистите. За софистите виното е символ на бог. Моите герои пият вино и виното ги изпълва със знание за света, все едно бог говори през тях. Чатботът, струва ми се, не би могъл да направи това, защото той засега само възпроизвежда информация, а тук има преработка. И преработката е свързана с опит, с човешки опит.
А плаши ли Ви настъпването на изкуствения интелект в писането?
Не само в писането, в света въобще. Много ме безпокои този въпрос. Защото войната с изкуствения интелект всъщност ние вече сме я загубили, късно е и не бива да си правим илюзии. Днес, ако някой си изгуби телефона, ще умре от глад, няма да може да си купи храна за вечеря, няма да може да напазарува за вкъщи или да плати в болницата. И контролът, който днес се упражнява в страни като Русия и Китай, дигиталният контрол, следенето – това вече е властта на машините.
В момента контролът, упражняван от Путин, е и благодарение на дигиталните устройства. Нужно е да си даваме сметка за това. Писмото, което наскоро публикуваха Илън Мъск и компания, трябва да се вземе много на сериозно. То не е плод на хора, които в един момент са се побъркали или са истерясали. В писмото се говори за това, че остават броени минути до момента, в който системата ще излезе от контрол – и това, изречено от тъкмо тези хора, никак не е за подминаване. Системата се саморазвива, на нея не ѝ трябват хора. Не че ще ги убие, просто не са ѝ нужни. Системата не е жива материя, защо са ѝ живите? И когато тя излезе изпод контрола на живите – тогава какво?!
Краят на бойните действия в Украйна не изглеждаблизо, но войната със сигурност навлезе в нова фаза. Очакваната голяма руска зимна офанзива претърпя пълен провал, след като украинската армия успешно удържа в последните месеци масирани пехотни, артилерийски и въздушни атаки. Едно е сигурно: Русия няма нито ресурсите, нито живата сила да опита втора подобна голяма атака в Украйна. Оттук нататък инициативата все повече ще преминава на украинска страна и това ще е прелюдия към следващия голям епизод от войната.
Да, битката за контрол върху Украйна приключи и Русия вече я загуби. Очевидно е, че Путин никога няма да успее да наложи своя контрол върху цялата украинска територия и да спусне марионетно проруско правителство в Киев. Въпрос на време е да се стигне до освобождаването на всички окупирани от Русия територии на югоизток. За сметка на това задаващият се колапс на руската армия в Украйна ще бъде първата част на дори по-голям конфликт – войната за контрол върху разпадаща се Русия.
Идва ли краят на днешна Русия?
Не е необичайно могъщи световни империи да се разпадат след големи военни поражения, които действат или като непосредствена причина, или като катализатор за скорошна имплозия – липсата на политическа легитимност на централната власт и дезорганизацията на държавните структури във военно време увеличават човешката и финансовата цена за продължаване на бойните действия. Това се случва след Първата световна война, включително в руската империя. За СССР безизходицата в Афганистан едновременно разкрива слабостите на съветската армия и стимулира стремежа за независимост на неруските съветски републики.
Заради географската си близост до Украйна и Русия България трябва да бъде подготвена за такъв сценарий, който също като през 1917 г. и 1989 г. ще бъде съпътстван от дестабилизация в сферите на сигурността и икономиката, с очаквани нови бежански кризи и нарастващи нива на организираната престъпност.
Руската агресия срещу Грузия през 2008 г. , окупирането на украинския полуостров Крим и военната намеса в Донбас през 2014 г. сякаш не бяха достатъчни на западния свят да проумее имперската политика на Владимир Путин. Това обаче се промени след 24 февруари 2022 г. Пълномащабното нападение срещу Украйна показа недвусмислено дори и на най-наивните западни апологети на Путин, че Кремъл не зачита основите на международното право и неприкосновеността на държавните граници. Нещо повече, Москва е готова да стигне до геноцид в името на завоевателните си цели.
Териториален разпад на Руската федерация вече се обсъжда не просто като възможен вариант за бъдещето, а като логична следваща фаза на многобройните кризи, в които се намира страната. Високопоставени генерали в НАТО вече открито дебатират върху рисковете от подобен сценарий, а анализатори като Януш Бугайски, Бен Ходжис, Тарас Кузио и Гари Каспаров споделят една и съща прогноза – икономическите, демографските и социалните слабости на Русия се влошават от комбинация от фактори, включително свръхзависимост от износа на изкопаеми горива, свиваща се икономика и засилващо се регионално и етническо напрежение.
След февруари 2022 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна процесът на разпадане на Русия се ускори. Кремъл не успя да постигне военните си цели, което същевременно доведе до огромни жертви на бойното поле и налагане на все по-силни международни санкции върху руската икономика.
Военното поражение в Украйна беше посочено дори от президента на Естония Алар Карис като основен фактор, който ще ускори приближаващия се разпад на Русия. Като следствие от войната Москва рязко загуби и външнополитическите позиции, които имаше в постсъветското пространство и които беше градила в продължение на десетилетия. Възобновените в последните месеци конфликти между Армения и Азербайджан и между Таджикистан и Киргизстан са само първите искри от надигащия се пожар около границите на Русия. Междувременно Казахстан, смятан доскоро за близък съюзник на Москва, все повече гледа към Китай като основен партньор и проводник на сигурност в Централна Азия.
Наближаващият разпад на Русия е естествено следствие от разпада на СССР в началото на 90-те години и ще бъде задвижван от подобни причини и динамики. През 80-те войната в Афганистан срути мита за непобедимата съветска армия по същия начин, по който руското фиаско в Украйна показва на света, че руската армия е била силно надценявана. Важно е да се отбележи, че СССР имаше многократно по-голям военен потенциал от днешна Русия, но военните загуби на Путин в Украйна са в пъти по-тежки от съветските загуби в Афганистан, и то само за една година от началото на войната. За сравнение, съветската военна намеса в Афганистан продължи 10 години.
Oт Горбачов до Путин
Сега, както и през 1991 г., западният свят е абсолютно неподготвен за разпада на московската империя. Навремето САЩ направиха всичко възможно, за да предотвратят разпадането на Съветския съюз, а Джордж Буш-старши ще остане в историята с произнесената в Киев реч само няколко седмици преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Тогава американският президент призова съветските републики да не тръгват по пътя на „самоубийствения национализъм“ и да запазят целостта на Съветския съюз под лидерството на Горбачов. Като цяло Западът се примири с новата геополитическа реалност едва след като разпадът на СССР стана факт и нямаше връщане назад.
Подобна позиция (тогава и сега) е разбираема, защото разграждането на империята крие огромни рискове. Най-голямата опасност, свързана с разпада на Русия, без съмнение е потенциалното неконтролирано разпространение на руския ядрен арсенал. От този риск произлиза и друга заплаха – разпалване на вътрешни конфликти в сегашните граници на Русия, етническо прочистване и локални войни, което би могло да доведе до бежански вълни от милиони хора.
Не трябва да забравяме, че границите на националните републики вътре в Руската федерация са изкуствено създадени по времето на Сталин, за да се преместят част от местните народи извън техните територии и да се заменят с етнически руснаци. Такъв например е случаят с република Калмикия, oткъдето през 40-те години на миналия век са насилствено изселени почти 100 000 местни жители, а днес 30% от населението е етнически руско. За разлика от края на СССР, когато 15-те републики почти автоматично се превърнаха в независими държави, при потенциалния разпад на съвременна Русия е твърде вероятно рухването на централната власт да доведе до много по-хаотични и продължителни процеси, които впоследствие да генерират допълнителни, все по-яростни вътрешни конфликти.
Русия се спуска към бездната
Все по-агресивната руска външна политика от 2014 г. насам неминуемо започва да се отразява на вътрешните процеси в Русия. Различни политически кръгове в Москва вече се борят за влияние и контрол, очаквайки задълбочаващият се хаос да направи невъзможно поддържането на досегашната авторитарна и свръхцентрализирана власт.
В следващите месеци, паралелно с настъпващата украинска контраофанзива, ще виждаме все повече акции на руски партизани на територията на Русия, насочени срещу режима на Путин. Скорошната акция на легиона „Свобода за Русия“ и на Руския доброволчески корпус в Белгородска област показа колко нестабилни всъщност са границите на федерацията. Паралелно с това самата териториална цялост на Русия, изглежда, ще става все по-оспорвана от многобройните вътрешни малцинства и региони на страната, защото катастрофалното нахлуване в Украйна служи като катализатор за краха на федерацията.
Руските нередовни военни сили (познати още и като частни армии, сред които най-известна е групата „Вагнер“, наброяваща около 50 000 души) не само представляват ключов елемент от окупационните руски части в Украйна. Лидерът им Евгени Пригожин все по-често участва в словесни битки с централната власт в Москва.
Друг военачалник – лидерът на Чеченската република Рамзан Кадиров, също допринесе с впечатляващ брой войници за войната в Украйна. Неговите амбиции не свършват дотук. Той каза на 19 февруари, че планира да последва примера на Вагнер:
Когато службата ми в държавата приключи, сериозно планирам да се състезавам с нашия скъп брат Евгений Пригожин и да създам частна военна компания. Мисля, че ще се получи.
Това е сигнал за ерозия на социалния ред в Русия и крайните последици са неясни. Пригожин, изглежда, ще има все по-явни политически амбиции като един от важните играчи в задаващата се битка за власт в Москва. От своя страна либералната опозиция в Русия ще играе все по-голяма роля в събитията, последващи военното поражение в Украйна. Въпреки че арестуваният Алексей Навални едва ли скоро ще бъде освободен, ръководеното от него движение показа потенциал за масови протести в големите градове в Русия. При възможно бъдещо безвластие в Москва такива улични акции ще бъдат ключ към засилено политическо влияние от страна на реформатори и проевропейски местни лидери.
Рискове за България
Страната ни е сериозно неподготвена за рисковете, които ще последват от разпада на Руската федерация. Eдна от потенциалните заплахи е различните враждуващи в Русия крила да „пренесат“ битката си на българска територия, използвайки политическо и медийно влияние, както и развитите си шпионски мрежи. Токсично високите нива на корупция, задълбочаващата се институционална криза в съдебната власт и продължаващата вече трета година политическа криза дестабилизират България до състояние, в което националната сигурност е оставена на заден план, а външни агенти на влияние са свободни да манипулират обществените процеси и политическия дневен ред.
Що се отнася до военния конфликт само на няколкостотин километра от България, страната ни продължава да се отдалечава от общата европейска политика. В близко бъдеще Украйна не само ще има най-силната армия в черноморския регион, но и Киев ще се възползва от безпрецедентна финансова помощ от Запада, за да възстанови разрушената от Русия инфраструктура и населени места. При потенциална дестабилизация от вътрешни конфликти в самата Русия, украинската армия ще се превърне в още по-важен гарант за мира на целия регион, включително Българското черноморско крайбрежие.
В този исторически момент, когато целият цивилизован свят застава морално, военно и икономически зад украинците, София изпъква не просто като неутрален играч, а дори по-лошо – според Киев българските политици на практика са на страната на агресора. При промяна на политическия климат у нас тази динамика все пак може да не се запази, защото, за разлика от своите политически лидери, българският народ показа готовността си да помага на Украйна – чрез кампании за дарения за украинската армия и нуждаещи се цивилни, а също и с организиране на различни инициативи, които да помогнат на украинските бежанци да се интегрират у нас. Държавата ни, разбира се, има и морален дълг към българското малцинство в Украйна – най-голямата група етнически българи, живееща извън страната.
Добрата новина е, че що се отнася до нуждата от реформи и превъоръжаване на армията по най-високите стандарти на НАТО, България има поне две фигури, на които може да разчита – бившите министри на отбраната Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев. Двамата специалисти имат дълъг опит в модернизирането на отбранителните способности, координацията между държави и звена вътре в НАТО, и може би най-важното – знаят как да приложат тази експертиза на политическо ниво.
Необходимо е капацитетът на Шаламанов и Тагарев да бъде използван от бъдещите редовни правителства, като най-спешната задача в сферата на отбраната е да се дари нужното на Украйна старо съветско въоръжение, което да бъде заменено с модерно за нуждите на българската армия. Паралелно с това държавата трябва проактивно да преследва и наказва свои служители, работещи за чужди сили. По този начин България, макар и с голямо закъснение, ще успее да се откъсне от зловредното влияние на открито проруския президент Радев и служебните му правителства.
За да има българското общество по-висока степен на защита срещу описаните дотук геополитически рискове, преустройството в медийната среда е също толкова нужно, колкото и реформата на отбранителните способности и службите за сигурност. Това важи в най-голяма степен за някои медии, сред които и обществената БНР, където напълно безкритично се разпространяват фалшиви новини, дезинформация и руска пропаганда.
„Безусловността, с която настоява за поетично възприемане на света“ – така определя приноса на Мария Степанова журито на Лайпцигската литературна награда за европейско взаиморазбирателство. Връчването на наградата се състоя през април тази година. Журито отбелязва също умението на Степанова, „като се вглежда в своите произведения в самото дъно, да дарява надежда“. Какво може да направи днес поетът – в ситуация, когато думите нищо не могат да променят и от друга страна, имаш чувството, че думи вече не са останали? Да пазим речта свободна, освободена от контрол и диктат. „Ние“ – хората, които се опитваме да останем субекти, а не обекти на историята – се заклещихме в нещо като историческа фуния, смята Степанова. И именно затова Манделщам и Хармс ни изглеждат така актуални. Макар че това е не толкова повод за възхищение, колкото знак, че бъдещето с нас „не е настъпило“.
Мария Степанова отговаря на въпросите на Радио „Свобода“.
– През предходните 30 години обществото в Русия – е, да речем, не всички, едно малцинство, макар и на скокове, на зигзази, неуверено – се движеше напред и това чувство за „движение по пътя на прогреса“ все пак беше опора на нашата жизнена мотивация. След началото на агресията ние се оказахме отхвърлени към изходната точка, в една условна 1984-та – ако не и направо в 1937 година. Какъв урок е това за всички нас – поредното прекатурване в „кръга на историята“?
– В края на 80-те – в началото на 90-те наистина изглеждаше, че излизаме, че сме излезли от предишния катастрофален коридор – ех, какъв живот започва! И не щеш ли – „Внимание, вратите се затварят“ и влакът на историята отново навлиза в тъмен тунел – веднага след осветената гара. Вратите отново са залостени; всички усилия, всички надежди и огромното количество частни избори, които е правил всеки от нас – те нямат никакво значение. Ние всички преминаваме към мрака – и после, един ден, ако някой има късмет, ще излезе на светло и ще благодари на съдбата за късмета си. Но самото това състояние на безсубектност (избора правим не ние, а нещо, наречено История, вселенски хаос, мироздание) и това движение по спирала, в кръг или насам-натам подир махалото всъщност е крайно унизително за човешкото същество. Излиза, че ние нищо не решаваме. Но как така, нали се мислехме за самостоятелни единици? Просто основа на всички наши решения беше необходимостта от мир, съпротивата на самата идея за война с когото и да било – и ни се струваше, че този въпрос вече е решен безвъзвратно от предишните поколения, за това поне можем да не се тревожим, never again, нали така?
Днес тази увереност ни изглежда наивна. Веднъж когато Надежда Яковлевна се оплаквала колко е нещастна, Манделщам ѝ казал: „А някой обещавал ли ти е да бъдеш щастлива?“
Кой ни е обещавал да живеем щастливо и мирно –
сякаш зло не съществува, сякаш на света няма нещастие? През цялото това време са се случвали нещастия и катастрофи – но с други. Ирак, Сирия, Афганистан, Руанда… Но някой е имал чувството, че ако замижи и си седи у дома, нещастието ще го заобиколи. Не ни заобиколи.
– Влакът, вагонът представляват затворено пространство, от което не можеш да изскочиш в движение. Със съзнанието, че спирки вече няма да има. „Влакът ни пътува за Освиенцим, днес и ежедневно“ – спомням си един ред от Галич.
– В Берлин, на две крачки от мястото, където разговаряме, се намира Grunewald Gleis 17 – мемориал на пункта, откъдето са изпращани композициите към лагерите за унищожение, предимно с евреи. Хубав мемориал е – не се опитва да стане предмет на изкуството. Една чиста, безпримесна територия на паметта. На перона са изписани датите: кога именно са тръгвали ешелоните, накъде, колко души месечно са откарвали тези влакове. Те са поемали на път буквално до април 1945 г., когато според нашите представи всичко вече е било ясно. И бройката вече не е била хиляди, нито стотици – само петнайсетина души, че нали до края на войната е имало само няколко седмици, върху Берлин се сипят бомби, друга работа нямали ли са, та ще снабдяват концлагерите. Тях обаче са ги натоварили във вагоните и са ги пратили на смърт – въпреки всичко. В този момент ти разбираш, че тези влакове са били управлявани, контролирани от хора. Безспорно сега на всички щеше да ни е по-леко да смятаме въпросните влакове за някаква имперсонална, безсубектна сила. За съжаление, не е така. И тогава, и сега всичко това се прави от хора.
– През тези предходни 30 години ни се струваше също, че „историята е свършила“ – всичко най-лошо в историята на човечеството вече се е случило и ние живеем в постистория. Всъщнност вашата книга „В памет на Паметта“ беше потвърждение и дори символ на това усещане. Погрешна ли беше тази проекция?
– Наистина, ние (какво е това „ние“, хайде да смятаме, че онези, които са се занимавали с история или са се интересували от нея, от миналото, от културата на паметта, представляват широк кръг от хора) изхождахме от увереността, че съществуваме донякъде в бъдещето, в посткатастрофална ситуация. И че единствената задача, към която трябва да бъдат насочени всички интелектуални сили на човечеството, е да се опитаме да направим равносметка на миналото, на историята с нейните катастрофи, да запазим, да си спомним, да не забравим, да меморизираме всичко, което е останало. Всичко трябва да бъде подредено, обяснено, каталогизирано: с изградени паметници, с премислени ритуали, които са нужни, за да се простим с историята по правилния начин. Е, и разбира се, всички пишехме книгите си за миналото – за какво друго. Никога няма да забравя как веднъж бях в журито на една литературна награда – и в задълженията ми влизаше да прочета около 80 книги проза. От тях близо 70 бяха за миналото. Много добре разбирам авторите, и аз съм такава.
Само дето се получава, че сме хвърлили всичките си сили за любов към миналото и сме изгубили доверието си в бъдещето.
Впрочем това е така не само в Русия. Случва ми се да преподавам в Европа или в Америка. И понякога питам студентите – това е нещо като игра – да назоват сравнително нов филм, някой блокбастър, който ни предлага добър вариант за бъдещето. Не задължително лъчезарно-утопичен, но приемлив, неплашещ, поносим. И на това място моите студенти се умълчават, нямат какво да кажат. Най-сетне – и това се случва много рядко – някой вдига ръка и предлага безпогрешното „Назад към бъдещето“. „Назад към бъдещето“! Филм, заснет през 1985 г. Това означава, че цели 30 години всички машини на човешкото въображение, цялата супериндустрия на киното не е могла или не е пожелала да ни предложи позитивна версия на бъдещето. За сметка на това всяка година по екраните излиза пълен асортимент антиутопии – политически, икономически, социални, екологични. Тоест децата, още неизлюпили се от яйцето, вече добре знаят, че бъдещето е нещо страшно, докато виж, миналото може и да е плашещо, но поне знаем какво е било. И им се струва, че то е по-безопасно от бъдещето, че могат да научат правилата, за да не ги сгази поредният влак на историята. И се получава, че ние с безумна скорост препускаме в обратна посока, опитваме да се върнем в тази „история“ – естествено, фикционална, измислена, друга нямаме на разположение. Каква ще бъде тя, зависи изключително от източниците, от които черпим.
– И при всяко положение е подобрена версия на миналото.
– Подправена. Така или иначе, лично обагрена. При всяко положение имаме работа с фантазия за миналото, индивидуална или колективна. И ето, днес виждаме как фантазията по мотиви от миналото – произведена, бих казала, все пак от един човек и неговото обкръжение и тиражирана „в мащабите на цялата страна“ – се реализира. Февруарското нахлуване в Украйна от самото начало имаше, как да се изразя, персоналистични черти. Това е фантазията на Путин, която той има сили, средства, възможности да осъществи не в компютърна игра, не в някакъв безумен предутринен сън – а на територията на Европа с цената на хиляди човешки съдби.
– „Настоява за поетично възприемане на света“ е формулировката, с която Ви връчиха Лайпцигската литературна награда за европейско взаиморазбирателство през 2023 г. Като се върнем още веднъж към вашата метафора за влака: на поета – индивида в концентриран вид – по-лесно ли е да се изтръгне от желязното менгеме на историята с помощта на езика? Да се издигне подобно на балон над препускащия влак?
– Известно е, че стиховете са своеобразно убежище и в някои ситуации могат да спасяват. Прочитате едно стихотворение – и то се заселва у вас. Или е обратното – вие се заселвате у него? Ако знаеш наизуст достатъчно много стихове, можеш да се скриеш в тях. И да изчакаш, да си отдъхнеш, да си поемеш въздух. Можеш и да си поделиш стихотворението – като палатка или хранителна дажба – с другиго. Всичко това е истина, макар да звучи красиво и възвишено. Но за съжаление, ние знаем също, че стиховете изобщо не спасяват хората, които ги пишат. Тъкмо за това си мислех, когато пишех речта си за Лайпцигската награда, и си спомних Хармс:
Стиховете трябва да се пишат така, че ако ги запокитиш по прозорец, той да се счупи.
Това е чиста истина. Хармс го е написал през 1940 г., а в началото на 1942-ра е умрял от глад в затворническа болница…
– А Валтер Бенямин приблизително по същото време гълта отрова.
– А Цветаева се обесва в Елабуга. И ние можем да продължим тази поредица. Както е казал Одън:
Poetry makes nothing happen.
Стиховете не карат нещата да се случват. Те нищо не променят. Това е разговор със себе си вътре в затворено пространство. Ето защо, когато мисля за стиховете, аз постоянно мисля и за това – до каква степен те не са достатъчни сега. Ала има и друга страна на този въпрос. Главната функция на стиховете, освен чудното чуруликане в рими и без рими, е да формират езика. Стиховете говорят на езика на близкото или далечното бъдеще. Стиховете на Манделщам, които той е написал по време на заточението си във Воронеж, са изглеждали на неговите съвременници толкова неясни, че им е било нужно усилие, за да разберат какво иска да каже той. А той е отговарял:
Аз мисля с пропуснати брънки.
В крайна сметка 80 години по-късно днешният ученик от горните класове чете Манделщам – и разбира всичко или почти всичко. За 80 години текстът не е престанал да бъде съвременен – но освен това изведнъж става и разбираем: през това време езикът, на който са изговорени текстовете, е успял да стане всеобщ. По отношение на езика стиховете изпълняват хигиенизираща функция. Хигиената далеч не се свежда само до запазване на езиковата норма, спусната от началник някъде отгоре – „кафето да се нарича еди-как си“ – и в гледане отвисоко на онези, които пият това кафе в неправилна форма. Хигиената е обратното – когато стиховете раздрусват езика, освобождавайки допълнителни коридори. Допълнителни опции. И в този смисъл
днешните стихове работят против Путин, против днешната власт в Русия.
Против вцепенението и помъртвяването, които те привнасят в езика. Стиховете – докато се пишат – посочват възможност за друго: различно, не като сегашното.
– Спомням си и думите на Ахматова – „но ние ще те запазим, руска реч“. Да се запази свободната, безцензурна руска реч днес е напълно достойна задача за интелектуалеца.
– Да, но аз бих отбелязала също: това е задача не само за интелектуалеца с руски паспорт в джоба. Защото пред всички нас днес се очертава печално прочулата се „отмяна на руската култура“. Отмяна, разбира се, не буквална, с която обичат да ни плашат пропутинските средства за масова информация, това им е любима тема; а ментална, която ще се случва незабелязано и обективно чрез помъртвяването и корозията на езика. Единственото, което можем да противопоставим на това, е да отделим руския език, руската култура от днешния режим, от държавата. Днес благодарение на новата порция напуснали Русия езикът вече се отделя от определена територия, превръща се в език на диаспора – и този „напуснал“ руски би трябвало да се сдобие с нови черти. Това е добре: никой не може да му натрапи отвън някакви норми, правила на поведение, да го консервира, да го изложи в кристален ковчег в мавзолей. Струва ми се, че „запазването на руската реч“ може да се свежда само до нейното разкрепостяване, най-сетне. Нека нашата реч живее където иска, нека се смесва с други наречия. Нека свири, чурулика, произвежда неологизми – нека се англифицира, германизира, арабизира. Това е, което се случва с езиците, които искат да остават живи. И това ще бъде не обичайното натрапване, няма да е експанзия, нашествие – това ще бъде… скитащ руски. Тръгнал на разходка из света. Един от многото световни езици.
… Веднъж бях в компания на швейцарци; те се забавляваха, като произнасяха една и съща фраза всеки на своя диалект. Невъзможно е да си представи човек, че това се случва вътре в един език. Такова богатство, такава разлика – и такава прекрасна способност на хората да не превръщат това в проблем, big deal. Това е смехотворно, прекрасно – и то съществува. Способност за разнообразие, за различаване – тя просто е дадена на хората от люлката. Така е и в Италия, да речем. В Германия съществута берлински диалект, съществува кьолнски, има баварски, има вестници, които излизат на тези диалекти, има пиеси, които се пишат на диалекти. И това ни най-малко не пречи на съществуването на така наречения висок немски. Защо с нас такова нещо не се е случило?
Защо в Русия, на тази огромна територия, практически не съществуват диалекти?
У нас е била императивно установена единствена езикова норма (по образеца на френската езикова реформа в края на ХVIII век), а после руската империя, а после съветската гледат на въпросния единен език като на свой приоритет. И ние сме наследили този норматив – и заедно с него потребността между развиването на езика и неговата консервация да избираме второто. Хомогенния, неизменяемия, невариативния руски – който не признава различия между областите, народите, градовете. „Така трябва.“ Струва ми се, че нашата печално прочута несвобода има своите корени и тук например. И това води до съкрушителни последствия.
– Упреците по повод имперскостта на руската култура са в известен смисъл справедливи. Тя наистина до голяма степен е създадена от хора с колониален опит. Но ако потърсим съвършено неопетнена фигура, изведнъж изниква пак Хармс. Трябва да кажем, че сега – колкото и да е странно – Хармс звучи още по-често, отколкото преди войната. Сякаш всички са се вкопчили в него като в последно спасение/оправдание. Пък и целият вледеняващ абсурд на случващото се е най-лесно да се изрази пак с помощта на Хармс. Показателно е: днес именно Хармс от една страна, а от друга – Бекет и Кафка – само те помагат да не полудееш.
– Добре казано. Аз мисля за това в малко по-различен аспект: може би работата е там, че Хармс и Введенски в много по-голяма степен са наши съвременници от тяхната по-възрастна съвременничка Ахматова. Или отколкото техния дори по-млад съвременник Бродски. Става дума не за сравнителни достойнства. А по-скоро за ситуацията, в която изведнъж се озовахме. Манделщам има една статия – „Краят на романа“, в която пише, че измислицата вече няма тежест, смисъл, интерес за читателя. Защото ние много добре разбрахме във времена на катастрофи и масова смърт, че човекът вече не определя своята биография. Биографията става типова и както се изразявахме през 90-те, „изчезва в заоблянията“. Частната биография вече не съществува. А щом тя не съществува, значи няма и сюжетостроене. Няма автор, който стои зад решението дали мадам Бовари да умре, или не. Няма автор, който се разпорежда с бъдещето на Наташа Ростова. И затова – по Манделщам – важен се оказва жанрът, който днес наричаме нонфикшън. Литературата на реалния живот, където е важен не сюжетът, а нещо друго. Важно е, че това някога с някого наистина се е случвало. Това е един от начините да си имаме работа с водовъртежа на историята.
Вторият начин е онова, което правят Бекет и Кафка (и Хармс, да). Ние се намираме в ситуация, където всички връзки между предметите са случайни или произволни. Можем да предположим, че зад тях стои някаква външна воля. Но не сме в състояние да дешифрираме нейната логика. И в този смисъл световната литература, като се започне от Първата световна, се занимава приблизително с едно и също. Да, ето, избухва взрив (сега тази дума звучи съвсем различно – сега тя не е метафора, а нещо от реално по-реално); случва се някакво движение, изместване на историческата ос. Всичко замира, увисва във въздуха. И единственото, с което може да се работи сега, са фрагментите. С елементите на предишната система, които са повредени, разпилени, разединени. Ние знаем, че някога те са били част от цяло – и това цяло вече никога няма да бъде предишното. Но от късчетата на цялото може да се премонтира друга система, в която старите елементи ще присъстват при други условия и в други връзки. В руската литература вероятно най-точно по това са работили Хармс и Введенски – в поезията, а в прозата – Добичин, и по съвсем друг начин Платонов.
Лошото обаче е там, че всичко написано от тези автори упорито не престава да бъде актуално. Прието е да се възхищаваме от това, но ето какво се получава: излиза, че оттогава насам с нас не се е случило нищо ново. Хайде да сравним това с англоезичната литуратура от ХХ век. Да речем, с Елиът, Йейтс, Къмингс. Велики хора, прекрасни, гениални стихове – но ние добре разбираме, че това са стихове, написани не сега, между тях и нас има дистанция. И това е правилно чувство. А с руските стихове се получава
усещането, че се намираме във все същия културен аквариум, онзи отпреди 100 години.
Където на чаша чай и разговори за съдбините изведнъж се сещаме за стих от Манделщам – и всички имат чувството, че той е написан вчера и няма какво да се добави. Защото нищо не се е променило. И ето това непреодоляно, неизминато минало е нещо доста плашещо и тъжно.
– Критикът Игор Гулин пише: „Мария Степанова говори не от свое име, а от името на чужди гласове“; критиците датират този поетичен обрат, случил се с вас, приблизително в 2014 г. Но сега ми се струва, че сме се озовали в ситуация, когато ще се наложи отново да преминем в друг регистър – скръбно мълчание. Да говорим от името на самата немота, немотата на срама. Възможно ли е това в поезията?
– Не съм сигурна, че е възможно. Поне за мен. Струва ми се, че мислещите хора, хората, които пишат на руски, така или иначе са свързани с Русия – сега те усещат едно: изгубили сме възможността да представяме единствено себе си. Да говорим от свое име и само от свое име. Тъй като ти, аз, вие, ние сега сме на първо място руснаци – без значение какво е гражданството ни, етническият ни произход, езикът; дори „ние“ да сме се преселили в Германия или в Щатите още през 1978 г. Това нищо не променя. Отсега нататък всички ние сме част от множеството хора, които извършиха, сториха това.
Аз например съм родена през 1972 г. Заварих пионерските сборове, речите, политатестациите и приемането в Комсомола – целия този комичен балет. И от ранна възраст ми беше много близка, дори прекалено, логиката на неприсъединяването.
Никъде не влизам, не съм член на никаква партия. И не съм представител на никакво нищо – нито на болшинство, нито на малцинство. Говоря само от свое име.
Много точно сумира това Бродски в своята Нобелова реч, която започва с думите:
За любител на усамотението, за човек, който цял живот го е предпочитал пред всяка обществена роля…
Е, и така нататък.
… Ако изкуството учи на нещо, то е тъкмо частността на човешкото съществуване.
Това винаги е било много разбираемо за мен. И това по-скоро е моя психосоматика, отколкото политическо самоопределение. Но резултатът беше именно такъв: никога не съм имала предвид да представлявам нито руската литература, нито, пази боже, руската държавност, нито някакво въображаемо съдружие. Отстоявала съм възможността да говоря от свое име. От свое и за своето. И в продължение на някакъв брой години съм успявала. Сега вече нямам такава възможност и мисля, че никога повече няма да имам. Каквото и да пиша сега – може да пиша за пеперуди, за вятърни мелници, за какво ли не, – то така или иначе ще се възприема като текст, създаден на езика на хората, които извършиха това. И с това трябва някак да се живее. Тоест бих могла с лекота да посоча с пръст – ето там са нашите „лоши хора“, на мен обаче браво, аз мислех и постъпвах правилно, така че сега съм част от друго, просветено съдружие и мога свободно, без никакви утежнения да осъждам тези хора като други, странични. Не, за съжаление не е така. Значи ще трябва да поема част от общата вина – и някак да живея и да работя с нея. Ако съумея. И да се опитвам да намеря нови принципи на съществуване в езика.
Как ли?… Не знам, сега не пиша стихове. Не знам дали това е немота. Немота е Паул Целан например. Немотата е начин да минеш през неизговоримото. И да направиш така, че мълчанието да бъде определящо в текста, който пишеш. Но ние не можем да се сравняваме с Целан, нали така? С Целан може да се сравнява поет или поетеса от Украйна.
А ние се оказахме част от множеството, чийто език се превърна в оръдие на насилието.
И това е съвсем друга немота. И друг ужас. И какво да правим с това? Поет от Русия не може да описва Буча. Защото това би било апроприация, използване на чуждо страдание, за да – какво – за да напишеш текст? Ние можем най-много да споменем Буча, пък и не си представям добре как именно може да се направи това. Миналото лято написах някакви стихове, но не съм напълно сигурна, че това са стихове. Може би те имат някакъв смисъл като свидетелство, като надпис на стена. Но проблемът, с който се сблъсках тогава, когато ги пишех, бе проблематичността на тяхната агентност. На точката, от която всъщност произлиза речта – отговорът на въпроса какво е това „аз“, което говори. Имам едно стихотворение, което започва с
докато спяхме, ние бомбардирахме Харков.
Ето го разединеното, биполярно „ние“, което едновременно се срамува и убива, иска да потъне вдън земя и яде шишчета на слънчице край вилата си. И всичко това се случва едновременно. Ситуация, с която не е ясно как да си имаш работа. Засега на мен не ми е ясно.
– При това в нета, просто във въздуха се появи огромно количество талантливи и безпощадни украински стихове. Как ги оценявате вие? Като хронология на болката?
– Струва ми се, че това е невероятно важно и аз ги следя, защото украинските поети сега имат нещо, което ние нямаме. И не можем да имаме. Намираме се в състояние на абсолютна неувереност, в състояние на самоотмяна. Не е нужно дори специално да ни канцелират (от думата cancel), ние сами сме си канцелария. Пак Манделщам е смятал – и за това е интересно да се поразмишлява, – че „поезията е съзнание за собствената правота“. Дали е така, или не е, но сега никой от нас няма това съзнание за правота. Имаме съзнание само за собствената си неправота. И какво може да се направи от това чувство, и може ли изобщо да се направи нещо – това е открит въпрос. Поезията в Украйна винаги е заемала особено място. А сега пък съвсем се намира на онази точка, където всеки написан ред, текст придобиват силата на окончателно свидетелство. Но работата не се ограничава с това. Сега на украински се пишат велики стихове. Ето в момента чета текстовете на Мариана Кияновска, които тя е написала през последните няколко месеца. Поразителни стихове са – те ще се четат след сто, след двеста години, този език е за векове. Но това е възможно, защото тези стихове имат слушател, имат чуваемост. Поезията в Украйна изначално е заемала по-важно място. Не говоря за огромни културни фигури като Сергей Жадан например, който събира стадиони. В Русия аудиторията на една поетична вечер е 25 души, при повече късмет – 50. Тоест това е съвършено несъпоставим резонанс. И докато ние предполагаме, че стихотворението, след като е чуто, прочетено, ще образува в съзнанието на читателя някакви пространства на бъдещето, Украйна реализира това свое бъдеще още сега.
Колкото до мен, сега аз не пиша стихове, както вече казах; бавно довършвам романа, който започнах да пиша в началото на пандемията и на няколко пъти го зарязвах, защото историческото колело толкова рязко завиваше настрани, че аз трябваше наново да сглобявам някакви основи, някакъв фундамент, върху който се опитвах да поставя тази конструкция. Мисля, че този текст по някакъв начин ми помага да се крепя. Това е удивителна способност на прозата. Защото със стиховете ти така или иначе си принуден да чакаш в главата ти да се образува някаква невидима въздушна форма, която трябва – като пъзел – да запълниш с думи, да проявиш като фотолента. А в прозата все пак е важен елементът воля. Ти знаеш, че това нещо трябва и може да бъде написано. И влизаш в него като в друга стая, и в тази стая времето така или иначе спира. Това време е насаме с текста, езика – и с някаква чужда история, която много относително засяга твоята собствена. Тази възможност е голям подарък, трябва да кажа. Цял живот съм смятала, че ще пиша изключително стихове. Но се оказва, че прозата работи по други закони – и за човек, чието съществуване от време на време му причинява остра болка, прозата се превръща в прозорче, което може да открехне.
– Накрая въпрос за онлайн изданието Colta: възнамерявате ли да го възобновите на друга платформа? Да го презаредите, да го реанимирате?
– Да съществуваме в режима, в който работехме до февруари 2022 г., е невъзможно поради очевидни етични причини. Не можем да работим така, сякаш нищо не се е случило. Colta и нейният предшественик OpenSpace бяха замислени като ежедневни издания за култура, които се занимават с текущия културен процес. Книги, изложби – година след година следяхме това. Сега, когато Русия продължава агресията, би било пределно странно да описваме московски или петербургски концерти или изложба „Нонфикшън“. Да не говорим за финансовата част: ние много дълго съществувахме с читателски дарения и по партньорски програми. Сега и едното, и другото по различни причини са затруднени. Опитваме се да работим в полудоброволчески режим – разработваме едни кратки спецпроекти, известен брой материали, обединени от обща тема. Неотдавна публикувахме цикъл материали за бъдещето, там разни умни хора (в диапазона от Елена Фанайлова до Оксана Тимофеева) размишляват дали Русия има що-годе поносимо бъдеще – и какво би могло да бъде то? Самата мен ме владеят доста мрачни мисли по този повод, така че се надявах на тази анкета – ами ако някой предложи версия, която ще ме въодушеви?
Никакви позитивни прогнози.
Интересно е, че единственият автор, чийто текст може да се нарече донякъде оптимистичен, е Кирил Медведев, който сега се намира в Москва и е въвлечен в различни форми на активизъм.
Е, и освен това аз много бих искала нашият сайт да успее да се удържи и да работи, прекосявайки границите, въпреки вече набелязалата се тенденция на разделение между емигранти и останали. Не ми се ще да възпроизвеждаме схизмата, логиката на разкола между съветската и емигрантската литература. Той е продължил толкова години – и в крайна сметка за нищо не е помогнал. За разлика от онази ситуация, ние имаме поне инструментариум, с който диалогът да продължава, така че едни и същи текстове да могат да се четат както в Русия, така и извън нея. И ми се струва, че да се работи за продължаването на разговора е необходимо.
Мария Степанова (р. 1972, Москва) е руска поетеса, писателка и есеистка, главна редакторка на онлайн изданието за изкуство и култура Colta.ru. Философският ѝ роман-есе „В памет на Паметта“ (прев. Здравка Петрова, изд. „Жанет 45“, 2019) е отличен с най-престижните руски литературни награди – „Ясна поляна“ (2018), „Большая книга“ 2018 (най-високото руско литературно отличие) и „НоС“ („Новая Словестность“, 2019).
Двамата синове на руския мултимилионер и близък до Кремъл олигарх Сергей Адониев, съосновател на единствения руски производител на смартфони Yota Devices, са лишени от гражданството на Република България след публикация…
За да коментира събитията от последните дни в Грузия, се обърнахме към руско-грузинския философ, литературовед и преводач Игор Ебаноидзе. Той откликна на поканата ни буквално в последните часове с този задълбочен анализ, направен специално за „Тоест“.
За последен път бурен протест с такъв мащаб се разрази в Тбилиси преди четири години, когато на заседанието на Междупарламентарната православна асамблея руският депутат Гаврилов седна в креслото на председателя на грузинския парламент. И тогава, както и сега, недоволството бе отключено от проникването в парламента на съвременната руска политика (или на онова, което се отъждествява с нейните реалии).
Идеята за прокарване на закон за чуждестранните агенти в Грузия беше крайно неподходяща, при положение че закон със същото название върлува с все сила в Русия. Парламентарното мнозинство се постара да обясни (или поне се престори), че в Русия се разгръща друг сюжет: нашият закон нямал нищо общо с руския, той бил суверенен, даже нещо повече – щели сме да демонстрираме суверенитета си именно чрез приемането му напук на руските дадености. Това обаче беше напразен опит да се изключи една малка страна от контекста на днешните глобални противоречия.
То се знае: всяка страна трябва да живее преди всичко собствения си живот и да се ръководи основно от интересите на своите граждани. Но днес нито една европейска държава не може дори във вътрешната си политика да се абстрахира от всеобщия дневен ред. А него го диктува руската агресия в Украйна и конфронтацията между Русия и Запада (тоест, по-общо, демократичните държави). Възможно е да скриеш в дадена страна десетки хиляди бежанци, но не е възможно да скриеш тази страна от световните проблеми във времена на подобно противостоене.
Руската пропаганда се опитва да прескочи европейските правителства и директно да надъха европейците: „Не ви е изгодно да ни се противите, помислете за личния си интерес…“ Същата е стратегията и по отношение на Грузия, с тази разлика, че тук тя се отразява по-другояче, отколкото в Западна Европа. На грузинците са им далеч по-добре познати и руснаците, и Русия, и съвременната руска политика и им е ясно, че невинаги става въпрос за едно и също.
В настоящото глобално противопоставяне грузинското общество е с Украйна.
Но грузинското общество се намира под прицела на Русия, която тихомълком избута бодливата тел, бележеща границата на т.нар. Южна Осетия практически до самата магистрала, която съединява изтока и запада на Грузия. От 2008 г. насам разстоянието от демаркационната линия до въпросната магистрала в определени участъци се сви с цели 700 метра. И днес тази връзка между Изтока и Запада, озовала се под дамоклев меч, изглежда твърде символично. Грузинската власт вижда заплахата, схваща отговорността си пред страната – а и пред десетките хиляди руски имигранти и украински бежанци, които Грузия приюти – и се мъчи да не прави резки движения. Което е съвършено разбираемо. И сякаш е единственият правилен вариант.
Трудно е да се разбере обаче защо парламентарното мнозинство не сметна за рязко движение приемането на закона за чуждестранните агенти. Да, то постоянно подчертава плавността и продължителността на процеса: законът, видите ли, бил приет само на първо четене и изпратен на разглеждане от Венецианската комисия, а то щяло да отнеме около три месеца – всичко се правело съгласно юридическата процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. Или за „истерия“, както се изразява управляващата партия („Грузинска мечта“, във властта от 2012 г. – бел. прев.). Но това безпокойство, склонно да премине в „истерия“, е обективният градус на днешния политически климат в света. Цялата отговорност за който, разбира се, носи Русия. А и проектозаконът дава повод за вътрешнополитическо притеснение. Каква е неговата целесъобразност в рамките на днешна Грузия?
На обвиненията, че управляващата партия прокарва „руски закон“, тя отвръщаше, че законът бил „американски“. Ще напомня, че американският закон за чуждестранните агенти е приет през 1938 г., към края на Голямата депресия и в навечерието на Мюнхенското споразумение. Дори ако икономическият ръст в Грузия от последните две години може да се сравни с изхода от „депресия“, то по отношение на международния контекст възниква питането: чие чуждо влияние – руско или западно – бяха тръгнали да разобличават депутатите? Приетият и вече оттеглен закон засягаше главно неправителствените организации и медиите, та е очевидно, че
в днешната ситуация идеята е била да се постави под контрол преди всичко западното финансово влияние.
Сиреч целесъобразността е могла да бъде само една – да се притисне до стената опозицията, която и бездруго не е много силна. Простодушната хитрост, приложена от управляващата партия, беше, че тя инициира проекта не пряко, а с ръцете на неотдавна отцепилата се от нея фракция „Народна сила“. Сега „Народна сила“ изглежда още по-одиозно, „Грузинска мечта“ си запази пространство за маневри, а участъкът, от който се изтегли, ще послужи за маневри на опозицията.
Благодарение на активността на гражданите, които излязоха на още по-многочислен втори митинг, след като първият бе разпръснат, и не се побояха от водните оръдия и сълзотворния газ, резултатът в крайна сметка е ако не обратният на интересите на „Грузинска мечта“, то при всички положения оптимален за Грузия в сегашните условия. Опозицията може и да не укрепна сама по себе си, но получи известна поддръжка, необходима за политическото равновесие.
Властта, която понечи да отстъпи на крачка назад от Запада, всъщност направи две крачки напред към него, и то без необходимост от антируска реторика от своя страна. Да, водещата сила попадна в неловко положение, но продължава да изглежда вменяема, което е много по-важно. Къде-къде по-добре е вменяема неловкост, отколкото невменяема твърдост. Докато траеха протестите, управляващата партия „Грузинска мечта“ често беше наричана „Руска мечта“. Иронията е разбираема, но ми се струва, че за всички трябва да е очевидно, че истинската руска мечта в Грузия би изглеждала съвсем иначе.
Докато траеха уличните сблъсъци, някои руски либерални блогъри изразиха съжаление, че в Грузия нямало достатъчно радикални сили за насилствен конфликт с властта. Тези блогъри аз бих помолил да се съсредоточат върху руските грижи.
Грузинците нямат нужда от радикално противопоставяне помежду си.
Времето, когато можеха да стрелят един по друг от политическа ненавист, мина. И то, надявам се, завинаги. За това говори умението да стигат до компромис и в най-разгорещената политическа схватка. Очевидно е, че последната схватка няма да е окончателна. Открит стои например наболелият въпрос за бившия президент Саакашвили, който е далеч по-трудно да се разреши – все пак става дума за човек, а не за набор от формулировки, съчинени от някого и успешно хвърлени в кошчето. Този въпрос грузинската власт също разглежда като принципен за суверенитета си, но международният контекст е такъв, че и той трудно би намерил развръзка като чисто вътрешно дело.
По повод протестите тази седмица ми попадна следната мисъл:
Грузия не само се учи на демокрация, но и учи на демокрация.
Да допуснем, че тя действително може да учи още ненаучените в този смисъл страни като Русия. Демокрацията обаче няма научаване. Всеки ден изправя самата ѝ същност пред нови и нови предизвикателства. Историята не е подготовка за щастливото бъдеще – такова отделно от историята щастливо бъдеще просто не съществува. Щастливо може да е само настоящето в определен момент. И днес, на 11 март, в Грузия въпреки всичко настоящето е щастливо. В същото време хоризонтът на планиране за всички нас си остава постарому мъглив.
Бивш полковник на Министерството на вътрешните работи (МВР) на Руската Федерация Андрей Валериевич Каштанов от 2008 г. притежава паспорт на Република България по скандалната програма “Гражданство срещу инвестиции”. „Биволъ“ писа…
След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.
На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.
В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания… Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.
Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“
Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.
Автор: Николета Атанасова Участват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС
Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова
Аудиообработка: Николета Атанасова Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев Звукови среди: Николета Атанасова Музика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна
„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“
Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.
Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.
В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.
Зад желязната завеса на цензурата
Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.
Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.
Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.
Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.
Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.
Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна
„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.
По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.
Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.
„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.
Профил на подкрепящите войната
С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.
Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.
Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.
Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.
Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.
Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.
За руснаците по-важни са вътрешните проблеми
За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.
По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.
„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.
Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.
Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.
Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.
„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“
Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.
Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.
В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.
Зад желязната завеса на цензурата
Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.
Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.
Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.
Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.
Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.
Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна
„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.
По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.
Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.
„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.
Профил на подкрепящите войната
С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.
Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.
Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.
Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.
Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.
Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.
За руснаците по-важни са вътрешните проблеми
За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.
По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.
„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.
Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.
Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.
Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.
Още двама български граждани са внесени в списъка на санкционираните лица от Министерството на финансите на САЩ по Закона “Магнитски”. Става дума за живеещите в Лондон руснаци с двойно гражданство…
Руската федерация документално узакони рейдърското завземане от въоръжените й сили на най-голямата ядрена централа в Европа – АЕЦ Запорожие в Югоизтозточна Украйна, извършено през март 2022 г. Регистрирането на две…
В тези времена на война думите са от значение. Свидетели сме на масова пропаганда и дезинформация относно тази скандална атака срещу една свободна и независима държава. Няма да позволим на апологетите на Кремъл да сипят токсичните си лъжи, оправдаващи войната на Путин, нито да сеят семената на разделение в нашия Съюз.
Думите са на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по повод решението на ЕС да забрани разпространението и предаването на няколко руски медии, посочени като източници на кремълската пропаганда. Така към момента на територията на ЕС не са достъпни „Русия днес“, „Спутник“, „Русия РТР“/„РТР Планета“, „Русия 24“ и „ТВ Център Интернешънъл“.
Това обаче далеч не ограничава, камо ли да спира руската пропаганда в Европа и в частност в България. Така например инструментът NewsGuard, който оценява дали даден сайт разпространява фалшиви новини, към момента следи 290 домейна, които са част от руската пропагандна машина. Става въпрос за сайтове, които публикуват информация, свързана с войната на Русия срещу Украйна. В списъка са включени официални руски медии като Агенция ТАСС, „Русия днес“ и „Спутник“, но и много страници, които не са забранени или ограничени. Нещо повече, голяма част от съдържанието се разпространява на езици, различни от руски – английски, немски, френски, италиански, а източниците са местни медии, анонимни сайтове, неправителствени организации и изследователски центрове с неясно финансиране.
Технологията на разпространение на руската пропаганда в България, както и в останалата част от Европа, следва доста прост модел. „Информацията“ тръгва от официални руски източници – представители на Кремъл, включително и самия Владимир Путин. Опорните точки, които те вербализират, се цитират от руски медии, след това се превеждат и „препечатват“ в новинарски сайтове в България. По-голямата част от тези сайтове са просто агрегатори, зад които не стоят журналисти. В тях „информацията“ се появява като копи-пейст от друг източник. След това разпространението продължава с публикуването в социалните мрежи, включително в нарочно създадени за тази цел групи.
Основната част от информацията представлява цитати от наратива на официалните власти в Кремъл. Авторски материали рядко се появяват. Фалшиви новини не липсват, но в никакъв случай не доминират в информационния поток. Това поне показва изследването на руската пропаганда у нас на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ).
А целта? Целта е оправдаване на агресията на Путин в Украйна, но и прокарване на разделителни линии в обществото и подкопаване на доверието в демокрацията, в Европейския съюз и в НАТО.
Информационна вълна
В началото на войната на Русия срещу Украйна руските пропагандни материали в българските онлайн медии бележат изключително рязък скок. От средно 39 текста на ден в първите дни на войната броят им скача 10 пъти, казва проф. Димитър Вацов, който е сред авторите на проучването на ФХСИ. В следващите месеци броят на текстовете намалява наполовина, но все пак остава 5 пъти по-висок от предвоенните месеци.
Основните теми са „опорките“ на Кремъл, построени върху геополитическа конспиративна логика. Колективният Запад, в който влизат САЩ, НАТО, а вече и ЕС, чрез своите „марионетки“ („брюкселските еврократи“ и „продажните либерални елити“ в отделните държави) убива суверенитета на народите. Този злодей обгражда и дори води война срещу Русия, която също е жертва – само че тя единствена справедливо се съпротивлява, изплува от пепелта и всъщност е спасителка на Европа и в частност на Украйна. „Целият този разказ тече през минисюжети, но се повтаря“, казва проф. Вацов.
В България същите тези опорни точки се въртят, без да се адаптират към българския културен контекст. Преплитане с местните особености има само покрай политически събития – като изпращането на оръжие на Украйна, спирането на газа, спасяването на българските моряци в Мариупол и др.
Фалшиви новини сред пропагандните материали има, но те са сравнително малък процент. Пример за подобен фейк е „новината“, разпространена дни преди нахлуването на Русия в Украйна, че полски наемници са влезли в Донбас с цел терористични атаки. Информацията е опровергана официално, но въпреки това се тиражира от руски медии, а през тях „влиза“ и в българските новинарски сайтове, които разпространяват руска пропаганда.
Верига на разпространение
Със започването на войната в Украйна изследователите забелязват съществена промяна на източника на информация в обслужващите Кремъл „новини“. Това вече не са медии или говорители извън официалната власт, а представители на Кремъл – Владимир Путин, Сергей Лавров, Дмитрий Песков, Галина Захарова, Елеонора Митрофанова и пр. „Това не бе така преди пет години: тогава руските официални лица говореха все още на дипломатически по-неутрален език, а оставяха провеждането на пропагандата на други медии и говорители. Сега вече цялата руска държава е рупор на пропагандните клишета“, пише в проучването на ФХСИ.
Пропагандните наративи се разпространяват от българските им рупори чрез цитиране или буквален превод на текстове от руски медии. „Има няколко сайта, които въртят руските наративи и влагат душа и сърце в това. Най-отчетливи са сайтовете pogled.info и news-front.info, който е базиран в Крим“, казва проф. Вацов.
Той допълва, че 65% от топ 25 на медиите, които разпространяват руска пропаганда, всъщност са сайтове агрегатори, които само копират текстове от други места и в тях не работят реални хора, още по-малко журналисти. Останалите 35% публикуват съдържание, което страниците ботове препечатват. Освен това въпросните издания се „препечатват“ едно друго.
Ботове и връзки
Част от тези сайтове са свързани. Пример за това е БЛИЦ, около който гравитират още 8 сайта агрегатори. Те са анонимни и са регистрирани на два IP адреса в САЩ, обяснява проф. Вацов. Един руски пропаганден текст се публикува в БЛИЦ и скоро след това се появява без никаква промяна в останалите 8 сайта. За пример: на 10 март БЛИЦ публикува статията на Александър Дугин „Войната в Украйна като сверяване с реалността!“, която е буквално преведена – макар и без позоваване – от izborsk-club.ru. Тя автоматично е препечатана от осемте анонимни сателита, към които, с лека модификация в заглавието, се присъединява и istinata.net.
Според инструмента за анализ на сайтове Similarweb сайтът БЛИЦ е на 4-то място в категорията на медийните сайтове в България, с около 10,7 млн. посещения на месец.
Моделът на разпространение може да се обясни и с това, че вероятно за обслужването на руска пропаганда се плаща на брой статии. А и колкото по-голям е трафикът към страниците, толкова по-голям е шансът за привличане на рекламодатели. „Няма как освен пропагандна информация по веригата да не текат и пари. Те вероятно не са и много, но това е високоефективна инвестиция. Ефектът от тази пропаганда нямаше да е голям, ако имаше противодействие – контрапропаганда, но по смислен и легален начин“, коментира проф. Вацов.
Говорителите намаляват
Според проучването на ФХСИ с увеличаването на броя на руските пропагандни материали в българските онлайн медии всъщност намалява броят на българските говорители и на авторските материали в пропагандния поток. „Вероятно е така, защото, веднъж, по-малко са парите, които руснаците директно могат да инвестират на българска сцена. И втори път, съвсем видимо, защото от повтарянето на тези опорки се оттеглят много хора, които не са съгласни с Путиновата война и искат да се разграничат от нея“, пише в изследването.
Според проучването на фондацията, сред малкото медийни и политически лица, които разпространяват тезите на Кремъл, са бившият дипломат Боян Чуков, журналистите Мартин Карбовски, Кеворк Кеворкян, Явор Дачков, лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и др. Те обаче отстъпват като източник пред официалната руска власт, както и пред световно(не)известни „чуждестранни експерти“ – с руски и англоезични имена – като Скот Ритер, Ник Паркър, Валерий Коровин и пр.
Тоест по-малко са авторските материали в българските сайтове, в които се рециклират руските пропагандни клишета, а много повече са статиите, които репортажно и най-често анонимно отразяват руски източници и/или директно превеждат пропагандни материали.
В доклада и президентът Румен Радев се откроява като публичен говорител и разпространител на руската пропаганда, макар да не използва точно думите на официалната руска власт. Авторите аргументират това твърдение с факта, че периодично Радев изразява мнения, които обслужват интересите на Кремъл – за спирането на газа от Русия, срещу изпращането на оръжия на Украйна, което ще вкара и България във войната, и др.
Публични пропагандатори във Facebook
От онлайн изданията пропагандата се прехвърля и в социалните мрежи, и по-специално във Facebook. Разпространението там се осъществява основно чрез препубликуване на съдържание, което вече е пуснато в определени медии. „Това става чрез разнообразни публични профили, страници и групи“, коментира Вероника Димитрова, която е сред авторите на изследването.
Сред най-активните профили, бълващи руска пропаганда, логично, е страницата на Руското посолство у нас. „Това не е прецедент. Подобно изследване показва, че в Германия положението е същото“, коментира Димитрова.
Най-активните публични разпространители на тезите на Кремъл във Facebook са лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и журналистът Мартин Карбовски. Влиянието им може да се определи като сериозно, тъй като и двамата имат много последователи в социалната мрежа – тези на Костадинов са 288 000, а на Карбовски – 528 000. В профила на журналиста се публикува много повече съдържание – средно около 11 поста на ден срещу около 4 на стената на политика.
Според анализ на публикациите, направен с инструмента Fanpage Karma, съдържанието в профила на Карбовски представлява основно линкове към страници от определени новинарски сайтове – lentata.com и vtorifront.bg. А сред най-често използваните думи в публикациите, които генерират и реакция от потребителите, са „Русия“, „САЩ“, „Украйна“, „България“.
И в профила на Костадинов сред ключовите думи са „България“, „Украйна“, „война“. Интеракциите, които постовете на лидера на „Възраждане“ предизвикват, са повече от тези на страницата на Карбовски – 2% средно интеракции на пост и на последовател за Костадинов срещу 0,8% за Карбовски. Костадинов разпространява основно „авторско“ съдържание – статуси, снимки и видеа, и много по-малко линкове към информация, създадена от друг.
Освен в тези два профила, много пропагандни материали се разпространяват и в страници на новинарски сайтове като pogled.info, informiran.net, epicenter.bg.
Ефектът на групите
Руската пропаганда таргетира Facebook потребители, недоволни от политически партии и от доскорошни управляващи, също така русофили, хора с носталгия към социализма и привърженици на БСП и на „Възраждане“. Това са изводите от анализа на публичните Facebook групи, които разпространяват пропагандно съдържание.
Най-активните места, в които се публикуват кремълски тези, може да се разделят условно на няколко вида. Първите са Facebook групи с политическа насоченост. „Заглавията им са свързани с протест, недоволство срещу дадени политически лица и формации“, коментира Вероника Димитрова. Според нея в тези „пространства“ се прави опит за манипулация и за канализиране на недоволството през руската пропаганда.
„Много от активните групи са свързани с имената на политици, като президента Румен Радев, лидерката на БСП Корнелия Нинова“, добави Димитрова.
Пропаганда се разпространява и във Facebook групи за хоби и интереси. Така например част от групите срещу ваксините и мерките за ограничаване на COVID-19 се преориентират с началото на войната в Украйна и в тях вече се публикува основно информация, разпространяваща опорните точки на Кремъл.
„Пропагандата се прикачва към недоволството и това води до негативно отношение, виктимизация, загубва се активната гражданска енергия. Има и подривно действие спрямо ангажиментите, които сме поели към ЕС и НАТО“, коментира Вероника Димитрова. Така проруските постове активизират хората във Facebook, карат ги да коментират, харесват и споделят, но същевременно ги правят апатични и граждански неактивни в реалния живот.
Огромният проблем е, че колкото повече реакции от потребителите има даден пост, толкова повече алгоритъмът на Facebook го показва и на други хора със сходни интереси. Така той става още по-популярен и достига до още повече хора. И веднъж харесали, коментирали или споделили такова съдържание, потребителите започват да получават повече от същото.
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.
Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.
Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.
Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.
„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.
Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.
Кратка хронология на единовластието
Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.
В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).
Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.
Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.
Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.
С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.
Идеологическа консолидация
За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.
Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.
Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.
Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.
Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.
Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.
Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.
„Истината е първата жертва във всяка война.“ С тази крилата фраза през 2020 г. започнахме поредицата „Хроники на инфодемията“. Пандемията действително се оказа благодатна почва за разпространение на всякакъв вид дезинформация. Авторите на „Хрониките“ успяха да обяснят и да развенчаят едни от най-популярните митове, слухове и манипулативни наративи, свързани с COVID-19. След пандемията обаче започна истинска война в Европа. И истината отново е жертва. Пълномащабната агресия на Путинова Русия срещу Украйна започна след години прокремълска пропаганда, за която експертите предупреждаваха, но която често беше неглижирана. По тази причина от Асоциацията на европейските журналисти и Фондацията за свободата „Фридрих Науман“ в партньорство с „Тоест“ решихме да възобновим „Хрониките“ и да разширим тематичния им обхват – за ролята на дезинформацията като цяло, която в последните месеци създава и среда за войната.
Русия няма нужда от обичайните си инструменти за пропаганда (RT, „Спутник“ или „фабрики за тролове“), за да достигне до милиони европейци. През март т.г. Италия забрани руските канали RT и „Спутник“, но в началото на май частната телевизия Rete 4 покани руския външен министър Сергей Лавров на пространно интервю. На въпроса защо е необходима „денацификация“ на Украйна, след като самият президент Володимир Зеленски произлиза от еврейско семейство, Лавров отговори, че „и Хитлер е бил с еврейска кръв“ и „най-големите антисемити са именно евреите“.
Частният канал Rete 4 е от медийната империя на бившия премиер (и дългогодишен съюзник на Кремъл) Силвио Берлускони, който само преди дни заяви, че Путин е бил „принуден от руския народ и от партията и министрите си“ да проведе тази „специална операция“ в Украйна. След серия подобни интервюта с руския елит, властите в Италия реагираха, а медиите смениха курса и спряха да канят събеседници, свързани с Кремъл или разпространяващи разказа му.
Последвалите месеци, а и резултатите от скорошните избори в Италия – западноевропейската страна с най-съпоставими с България нагласи към Русия – обаче показаха, че промяната в редакционната политика на традиционните медии не решава проблема. Опасенията от трудна зима заради инфлацията и енергийната криза извадиха на преден план едно от най-коварните руски оръжия в условията на инфодемия: съмнението.
От Русия с болка
Италия изглежда подходяща за руски операции. През Студената война там действа най-мощната комунистическа партия в Западния блок. В края на тази пролет над една трета от италианците виждаха в Украйна и Запада най-голямата пречка пред мира (рекорд сред десетте държави, изследвани от Европейския съвет за външна политика), а едва малко над половината обвиняват Русия за войната. На власт бяха и се връщат някои защитници на Кремъл – освен Берлускони, такъв е и председателят на крайнодясната „Лига“ (побратимена с прокремълската „Единна Русия“) Матео Салвини.
На този фон осемнайсетте месеца власт на Марио Драги бяха болезнени за руския президент Владимир Путин предвид ярко проевропейските позиции (затова Москва коментира оставката на Драги с пожелание към италианците следващото им правителство да не е „слуга на интересите на САЩ“). През март руското Външно министерство заплаши Италия с „необратими последици“, ако бъдат приети още санкции.
Изглежда, че в руските пропагандни операции медиите в Италия паднаха първа жертва. Тъкмо в предаването Zona Bianca, където бе и интервюто с Лавров, известен италиански журналист, сражавал се преди години в Донбас, заяви за избиването на цивилни в Буча: „Имаше клане в Буча, но честно казано, не мога да кажа кой го направи. Нацистите са в Киев, където ги поставиха и някои представители на нашето правителство.“
Руският елит безкритично получаваше ефирно време, както отбелязва изследователят Матео Пулиезе. И то не само по Rete 4 на Берлускони. За италиански телевизии от началото на войната са коментирали и водещият рупор на Кремъл от „Первый канал“ Владимир Соловьов, и самият Александър Дугин, и символът на конфронтационния, изпълнен със съмнителни твърдения подход на Русия срещу Запада през последните години – говорителката на руското Външно министерство Мария Захарова (италиански журналист пътува до Москва за разговор с нея).
Редом с руснаците по телевизиите се изявяват и италианци в защита на Русия. Социологът Алесандро Орсини (противник на изпращането на оръжия на Украйна) твърди без никакви доказателства, че майки от Мариупол му изпращали писма всеки ден, молейки го да даде гласност, че украинците не искат война, а италианците са „луди“ да изпращат оръжия. Обществената медия Rai 1 показа „карта“ на стоманодобивния конгломерат „Азовстал“, където бяха последните сражения преди пълното овладяване на града от Русия и където според предаването били „биолабораториите“ на САЩ в Украйна. Всъщност „картата“, подхваната и от други медии, представлява разпространяван от руския политолог Сергей Марков 3D модел на недовършена настолна игра.
„В началото няколко лидери на мнение и геополитически анализатори бяха убедени в легитимността на действията на Русия [смятайки, че тя е била провокирана от НАТО]“, разказва в телефонен разговор Арие Антинори, професор по криминология и социология на девиантното поведение в Римския университет „Сапиенца“, сред чиито теми на изследване са информационните войни онлайн. „Имаше виктимизация и подкрепа за самовиктимизацията на Русия. Някои учени, журналисти, коментатори и политици участваха в дебата за тази перспектива“, допълва той.
Италианските власти реагираха, руснаците и пригласящите им изчезнаха от ефира, но не и дезинформацията.
Тласък вместо пропаганда
„Алтернативните“ онлайн медии и публикациите с фалшиви новини са само част от обяснението – например 34-те блога, превеждащи „алтернативна информация“ от руската платформа News Front (която има и българска секция), описани в изследване на аналитичния отдел на вестник Corriere della Sera. В помощ на руските операции бе и най-голямата от 24 февруари насам мрежа от имитиращи европейски медии сайтове с фалшиви новини за Украйна, бежанците и санкциите, чиито постове във Facebook са премахнати от „Мета“ преди седмица.
В доклад от миналия месец италианската парламентарна комисия за сигурност COPASIRсъзира „съществена слабост в действията за борба с дезинформацията и различните форми на намеса“. В доклада, който обхваща периода февруари–август 2022 г., се казва също, че „Италия заради своята история и географско положение може да бъде инструмент за натиск върху евро-атлантизма и за отслабване на средиземноморската му проекция в полза на нарастващото руско стратегическо присъствие в Северна Африка, Сахел и на Балканите“.
Мария Захарова показа, че разбира това. С действията си тя обрисува и оръжието, срещу което сегашните стратегии се оказаха безсилни. В началото на септември, три седмици преди парламентарните избори в Италия, Захарова се обърна директно към италианците. В Telegram тя нападна приетия ден по-рано национален план за пестене на енергия, твърдейки, че зимата ще е тежка и студена, защото италианците са марионетки, управлявани от Вашингтон (който всъщност налагал политиките на Брюксел). Италианската икономика била в плен и вървяла към самоубийство заради „санкционното безумие“, докато американските бизнесмени плащали за енергия седем пъти по-малко. В последвалите коментари имаше и отговори на италиански. Външният министър Луиджи ди Майо нарече коментарите „намеса“ в суверенитета на Италия (за разлика от Салвини, който ги подкрепи).
Думите на Захарова отекнаха силно в италианските медии. Именно енергийната криза се утвърди като водеща тема в руските операции и в Италия – включително защото тя е реалност (и е в дневния ред на обществото). Според анализ на EURACTIV темата присъства ясно в проруски публикации в социалните мрежи в предизборната кампания: повишаването на цените не е дело на самия президент Владимир Путин, виновникът е ЕС заради оръжията и санкциите спрямо Русия. Дори само говоренето за пускане и спиране на газопроводи се превръща в оръжие. Европейската платформа EUvsDisinfo обърна внимание този месец на публикация на изданието L’AntiDiplomatico, което подкрепи Захарова за предстоящото „икономическо самоубийство“.
Директното взаимодействие с италианците дава достъп до публиката „отдолу нагоре“. Това е подход от ХХI, а не от ХХ век, смята проф. Арие Антинори. Той изследва Twitter, Telegram и други алтернативни мрежи, като Gab, в които крайни групи смесват теми от Украйна с въпросите за „джендъра“, мигрантите и ислямофобията. Участниците в тях са малцинство сред италианците. Достигат ли обаче посланията им до мнозинството, ако, както проф. Антинори сам твърди, за Русия е важно да се цели в тъканта на обществото с подход „да разрушава демокрацията от самите недра на всяка държава“? Въз основа на наблюденията си той стига до извода, че на руските операции не е нужна тълпа, а само критична маса.
„Днес проблемът не е как да достигнете до масите“, обяснява проф. Антинори. Той смята, че пропагандата (чийто латински корен означава „разпространение“) е понятие, свързано с XIX и XX век. Вместо това той говори за „тласък“ (propulsion). Целта на „тласъка“ са „глобализираните индивиди“, податливи на влияние и способни да се събират в малки групи, в свързани (connective), а не колективни (collective) общности.
„Не е нужно да преобърнете поведението или мисленето на италианците, както става с германците при нацистите […] Ако искате да създадете реакция, не ви трябват милиони хора. Нужни са само няколко събития, малко безредици – в Будапеща, в Прага, в Берлин, в Рим, във Франция“, казва Антинори. Властта на манипулиращия идва не от поляризацията, а от „едно от най-значимите оръжия в съвременния сценарий: съмнението“. Не е нужно човек да е срещу правителството (и срещу водещия дискурс) или да бъде убеден в подкрепа на Русия: да се поддържат хората постоянно поляризирани е трудно, да се манипулират емоциите им – по-лесно. Достатъчно е да се съмняват във властта и политическата система, да бъдат провокирани и да се замислят дали санкциите не вредят на Италия, обобщава изследователят.
Мълчаливата третина
Ефектът от съмнението не беше очевиден на изборите: подчертано проруската „Лига“ стопи подкрепата си. Нима руските операции не бяха достатъчни, за да повлияят на изборите? „Не бяха достатъчни, но бяха полезни за подсилване на ключовите играчи на тези избори – хората, които решиха да не гласуват. Въздържаха се 36%, в някои южни райони – до 50%. Над една трета от населението не беше представена“, коментира Арие Антинори. Числото едва ли впечатлява България с по-ниската ѝ избирателна активност, но за Италия беше отрицателен рекорд.
Изследванията на професора показват повишена предизборна активност тъкмо на групи, подкопаващи доверието във властта: не чрез опозиция на базата на сблъсък на идеи или алтернативи, а само на съмнение. В Италия (както и в другите две мишени на руската пропаганда – Германия и Източна Европа) „е нужно да се създаде критична маса, не масово движение срещу правителството“. Според него това е сериозен риск, защото някои от тях може да твърдят, че говорят от името на тези 36% негласували италианци.
На въпроса дали очаква руски натиск за сваляне на санкциите и операции за влияние тази есен, проф. Антинори отговаря утвърдително. Той допуска и че в условията на икономическа криза натискът на гражданите по темата може да влезе в дневния ред на правителството на десницата. В следващите месеци влиянието на играта с емоциите на споменатите „свързани общности“ върху общественото мнение може да има решаващо значение за политиката на Италия. А и за цяла Европа.
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.
Цената на гласа в полза на Движението за права и свободи (ДПС) в Република Молдова не се е променила. Както и през 2021 г., в Автономната Република Гагаузия, населена с…
Финалът на предизборната кампания в България съвпадна с поредните новини за руската агресия в Украйна. В разрез с първоначално обявените принципи на „операцията“, които предвиждаха само професионални военнослужещи да изпълняват мисии в Украйна, на 21 септември Владимир Путин обяви „частична“ мобилизация, която да се извърши успоредно с референдуми в окупираните украински територии. В България новината стана повод за нов залп от анализи на познати лица по радиа и телевизии. Няма да коментираме българските реакции, защото те в най-добрия случай са неадекватни. Докато ЕС и САЩ поне към момента заемат твърда позиция и обещават засилване на помощта за Украйна и говорят за остра реакция срещу руския ядрен шантаж, българският предизборен и експертен дебат се върти около славянската идентичност и нашата историческа принадлежност.
С решението си Владимир Путин за момента отне инициативата от Украйна, която само дни преди това успешно си върна Харковска област. Анонсирането на „частичната“ мобилизация от Путин бе последвано от кампанийно медийно отразяване, чийто акцент е върху хилядите бягащи от страната руснаци. Към момента данните сочат, че около 260 000 са напуснали Русия. Медиите излъчват кадри и на жени, които със сълзи изпращат мъжете си. Заслужава внимание фактът, че значително по-малко в медийното пространство намират място иначе изобилните кадри на вече мобилизирани руснаци, които примирено приемат повиквателните си и облекли своите униформи, се отправят на запад. Най-често тези кадри се заменят от клипове на пияни мобилизирани руснаци.
Ако се отстраним обаче от медийната суматоха, следва да отбележим, че
надеждите, че мобилизацията ще доведе до бързия край на режима на Путин, вероятно са твърде преувеличени.
Все още протестите срещу решението на руския президент са малко и е рано да се каже дали могат да прераснат в по-сериозен бунт. Множеството истории за мобилизиране на неподлежащи на военна служба млади неслужили, болни или възрастни мъже и призивите тези грешки да бъдат поправени по-скоро целят да заблудят обществото в Русия и да го накарат да повярва в бащинската грижа на държавата пред лицето на абсурда. Историческите паралели сами ни идват на помощ. След като подобно поведение е проработило при Сталин, защо да не проработи и сега? А не бива да забравяме, че в периода на т.нар. Гладомор и на голямата чистка през 30-те години на XX век загиват десетки милиони.
Много е важно да отбележим, че официалните руски власти оценяват мобилизационния потенциал на страната на около 25 млн. мъже. Когато поставим нещата в тази перспектива, ситуацията вече не предразполага към бързо изостряне на ситуацията вътре в Русия заради мобилизацията. Процентът на избягалите е наистина малък в сравнение с общия брой военнозадължени. Освен това руската армия по този начин се чисти от възможни подривни елементи, които биха разлагали бойния дух на войниците на фронта, както е станало по време на Първата световна война.
Друга тенденция, която заслужава внимание след обявената мобилизация, е да се осмива качеството на руските военнослужещи и тяхното снабдяване. Тази тенденция е доста опасна форма на подценяване на врага. Да не забравяме, че един милион дори лошо обучени и зле екипирани мъже представляват в крайна сметка един милион въоръжени мъже. Те може да не са в състояние да изпълнят задачите на една активна настъпателна операция или да създадат основа за надеждна отбрана, но все пак
чрез своя внушителен брой представляват фактор и сила, който никой професионален военен няма да си позволи да пренебрегне.
Към момента Украйна не разполага с необходимото техническо превъзходство, за да се справи с лекота с тази по същество нова военна сила, така както например САЩ надви в Ирак през 2003 г. голямата по численост, но напълно деморализирана армия на Саддам Хюсеин. Именно поради тази причина главнокомандващият украинските въоръжени сили ген. Валерий Залужни заяви, че войната ще бъде дълга и Украйна трябва да се готви и за следващия ѝ етап. Тук бихме могли да се застраховаме и да кажем, че е възможно рязко ескалиране на ситуацията заради един или друг инцидент. В крайна сметка и през 1979 г. никой в Западна Европа не е вярвал, че в Иран на Пахлави е възможна революция, но историята показа, че къщата от карти, построена от шаха, се срути за броени дни.
Непосредствени паралели с историческото минало трябва да се правят с внимание, тъй като те биха могли да са некоректни. И все пак най-честите паралели за случващото се в Украйна са със събитията от 1914 г. и от 1941 г., когато Русия осъществява своите мащабни мобилизации. Първата завършва с Октомврийската революция, но втората, с огромна външна помощ и въпреки невъобразимите загуби, завършва с победа. Интересно е да отбележим, че днес Украйна получава военна помощ именно по силата на програма „Ленд-лийз“, която помага в огромна степен на СССР преди 80 години срещу нацистка Германия.
В нашето динамично време сме свикнали да очакваме бързи решения.
След 24 февруари се прогнозираше бърз край на украинската държавност и армия. Сега се предрича бърз край на Русия и на Путиновия режим. Усещането за прекомерна бързина на събитията може да бъде измамно. Както не се оправдаха очакванията в началото на конфликта, така и сега няма причина да мислим, че след още едно сериозно поражение руската държава ще се разпадне на части или че ще започнат процеси на модернизация в самата Русия.
Европа ще трябва да се подготви за продължителен конфликт. Дори и военните действия да спрат до средата на следващата година с поражение за Русия, това поражение няма да е пълно – подобно на разгрома на Германия през 1945 г., който доведе до принудителни реформи. Русия няма да премине в скоро време през процес на „денацификация“, което означава, че желанието за реванш и „можем повторить“ ще останат силни и ще доведат до нов рунд от военни действия.
Важно е да не се забравя, че Русия винаги е воювала с броя на войниците си
и е прието жертвите да бъдат големи, стига да се постигне целта. Руските власти са готови да жертват хората си и това не ги притеснява. Самите руснаци, свикнали да се подчиняват на Върховната власт, не смятат, че нещо зависи от тях, и са готови да приемат и най-страшните за западните хора решения в името на величието на държавата. Надеждите за успех на протестите поне в краткосрочен план са неоправдани. Виждаме как за пореден път протестиращи са извличани от силовите структури без дори минимален опит за съпротива. Към момента „дълбинният народ“ не се противопоставя на мобилизацията. Именно поради тази причина европейските политически лидери и общества трябва да преосмислят приоритетите си и начините за постигане на своите цели.
В България е необходимо да се намали силата на звука на руската пропаганда и да се проведе истинска дискусия за нашите приоритети и виждания за бъдещето. Ако се стигне до национален консенсус, че бъдещето ни не е свързано неотклонно с Русия, то трябва да се набележи списък от краткосрочни и дългосрочни мерки за опазване на европейското ни бъдеще. Част от краткосрочните мерки включват спешно изпращане на военна помощ за Украйна и замяна на остарялото ни съветско въоръжение с модерно западно.
Много важна тук е и подготовката на въоръжените ни сили. Както виждаме от конфликта, това, че разполагаш с повече танкове и самолети, не ти гарантира победата. Обучението и бойният дух на войската винаги са били водещи за победата. Тревожен е броят на български висши военни на активна служба или в оставка, които с изказванията си недвусмислено демонстрират подкрепа за Русия. Време е да се запитаме именно
какво става в редовете на българската армия и каква е нейната готовност по отношение на националния суверенитет и сигурност на България.
Ако историята ни учи на нещо, то е, че не можем с увереност да очакваме непременно благоприятен развой на събитията. Както уместно припомня Аркадий Бабченко, след Николай Втори идват Ленин и Сталин. Възможността след Владимир Путин да дойде на власт някой по-страшен не бива да се пренебрегва. Какво ще бъде руското поведение към Запада, ако на трона в Москва застане Рамзан Кадиров или някой шовинист като Игор Гиркин-Стрелков? Тогава вътрешната съпротива ще бъде докрай смазана или ще избухне с пълна сила гражданска война.
В дългосрочен план вътрешната ситуация ще се промени, но Путин, като един истински възпитаник на спецслужбите, има афинитет към дългосрочната игра. След провала на внезапното завладяване на Киев, Москва премина към война на изтощение, надявайки се, че по познатия от Сирия сценарий ще удържи. Русия има по-големи човешки и материални ресурси от Украйна и целенасочено разрушава икономиката ѝ и гони с терор населението.
В момента Западът все повече засилва помощта за Украйна и постепенно настъпва паритет, показан с успешното украинско настъпление в Балаклея и Изюм. Тук обаче следва да си зададем въпроса
докога тази подкрепа ще продължи.
Никой не може да каже какъв ще е обемът ѝ след година или две. Руският президент разчита на милионите, с които Москва тайно финансира политически партии и проекти в ЕС и САЩ, да демонстрират своята полза. По примера на България, не са малко онези, включително и водещи политически сили, които говорят за „мирно решение на конфликта с отчитане интересите и на двете страни“. Духът на наратива за неутралитет е извън бутилката и удобно гали слуха на множеството, което е стъписано от цената на енергийните ресурси, обяснени единствено с недалновидността на „брюкселските чиновници“.
Всичко това, заедно с инфлацията и икономическите трудности, трябва да доведе до нестабилност в Европа, която да се откаже от помощта за Украйна и в най-добрия случай да я принуди да приеме мир при неизгодни за нея условия. С две думи, повтаряне на сирийския сценарий в по-голям мащаб – воюваш достатъчно дълго, докато в един момент никой не си спомня как е започнала войната, но всички искат живи да видят нейния край, ако трябва да поспорим с Платон.
Всичко, което се случва, е понякога учудващо близко до паралелите с Втората световна война.
Действията на Владимир Путин силно напомнят плана на Сталин преди началото на войната, целящ да противопостави западни държави една срещу друга. Към общата картина на създаване на нестабилност може да се отнесе и значителното по обем бягство на руснаци в близките страни. Москва, изчиствайки се от възможните нежелателни елементи, които биха предизвиквали брожение в страната или на фронта, предизвиква напрежение в Европа и съседните на Русия страни. Възможни са спорове с украинските бежанци, проблеми с настаняването и изхранването, а е важно и да се отбележи, че мнозинството от тези хора, подкрепящи „величието на Русия“, просто не са готови да умрат за него.
Москва се опитва да поддържа напрежението и чрез обявените референдуми, които никоя държава не би признала, но чрез тях плаши с възможна употреба на ядрено оръжие. Дали Русия ще използва реално тактическо или стратегическо ядрено оръжие, окончателният отговор е в полето на астролозите и ясновидците. При всички случаи това е една реална заплаха за света, която трябва да бъде разгледана и да бъдат предприети възможните мерки за неутрализирането ѝ или поне за ограничаването на щетите. Важен е също така единен отговор на този шантаж.
В заключение, България продължава да се намира в доста опасно положение – страната ни не подкрепи открито Украйна и по тази причина е гледана с недоверие от своите партньори в ЕС. В същото време не се възползвахме от възможността за модернизация на армията ни чрез предоставяне на въоръжение на Киев. Трудностите с енергийните доставки, комбинирани с руското влияние, пък допълнително могат да ни вкарат в политическа криза. Измъчената ни подкрепа за Украйна ни поставя в затруднено положение в дългосрочен план. Евентуалното бъдещо влизане на Украйна в ЕС може да бъде проблемно за нас и за Съюза предвид нереформираните ѝ институции и ширещата се корупция. Ние обаче няма да сме в позиция да поставяме условия.
Кой, ако не президентът Румен Радев, е насреща, за да нагласи един служебен кабинет и да извади България от тресавището? Да качи на гърба си локомотива и да издърпа цялата композиция като бурлак на Волга, за да тръгне влакът. Защото политиците… ами eто, видяхме ги колко могат – минаха шест месеца, коалицията се разбута и пак избори, четвърти за година и нещо.
Ако партиите в парламента не успеят да се договорят за правителство, упованието в президентската институция ще нарасне като упованието в мощите на св. Йоан Кръстител от Созопол. Такова явление не е наблюдавано досега в българската политика. По време на Виденовата зима, когато имаше хиперинфлация и бунтове, президентът Петър Стоянов (1997–2002) беше олицетворение на просветения разум и институционализъм, а назначеният от него служебен кабинет започна стабилизацията на държавата с подготовката на валутния борд. Но служебните правителства на Румен Радев наброяват три още в първия му мандат, а по всичко личи, че и във втория ще са няколко. Чрез тях обаче Радев акумулира власт и трупа рейтинг за сметка на Народното събрание в парламентарната република България.
Улеснен е – конституционно разтоварен от отговорности, но със собствени стратегически назначения в регулатори и съдебна система, с назначения на посланици и шефове на спецслужби. Нещо повече, служебно правителство на Радев подмени миналата година шефовете на ДАНС, ДАР, военното разузнаване, съгласувано с президента, вместо да назначи временно изпълняващи и да остави на редовен кабинет да избере титулярите. Така че в момента в ръцете на президента е националната сигурност (заедно с НСО, чийто шеф той така и не смени, въпреки че премиерът Кирил Петков поиска оставката на бригаден генерал Емил Тонев).
Капитулация на един главнокомандващ
Предвид тези факти е странно, когато президентът обяснява как не е бил информиран за изгонването на 70-те руски дипломати и служители. Държавният глава призова правителството в оставка да преосмисли действията си предвид „последствията от ескалацията на кризата в двустранните отношения“, а премиера Кирил Петков – да свика заседание на кабинета. След изявлението му Русия заплаши със закриване на посолството си с вербална нота, връчена от посланичката на страната у нас Митрофанова. Тя даде ултиматум до 12 часа в петък да бъдат оттеглени нотите за обявените за персона нон грата служители на руските задгранични представителства – в противен случай ще говори с президента Путин.
А петъчният ден бе открит с публичната подкрепа, заявена от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, за решението за изгонването на руските дипломати, и с настойчивостта на ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ да извикат в парламента премиера за изслушване по темата. „Сега има война. Ние сме на страната на Украйна, на евро-атлантическия свят. Ако влезем в детайлите и в глупостта им, ще излезе, че не сме от тази страна на чертата, а ние сме. И дотогава, макар и аматьорски, дилетантски, абсолютно непрофесионални, тези действия трябва да бъдат подкрепени, за да стигнат до края“, заяви Борисов. За първи път бившият премиер, който в трите си мандата показа съобразяване с руските зависимости и не направи сериозен опит да ги прекрати, в опозиция действа като 100-процентов евро-атлантик. И тук съвпадения с държавния глава няма.
Откакто влезе във втория си мандат, спечелен заради противостоенето му на ГЕРБ и на главния прокурор Иван Гешев, президентът заговори в един глас с ГЕРБ и изпадна в амнезия за Гешев, чиято оставка допреди две години искаше наравно с други. Макар да критикува правителството заради несъстоялата се съдебна реформа, той удобно забрави за собствения си проект за промени в Конституцията. Какво от това, че през ноември м.г. обяви, че му „идва времето“.
В едно обаче Румен Радев е бил винаги праволинеен – нито по времето, когато беше активен борец срещу „бойковизма“, а още повече сега не е произнасял и дума срещу влиянието на Кремъл, камо ли да го дефинира като заплаха за националната сигурност заради генерирането на корупция, на страх и недоверие в ЕС и НАТО. По време на протестите през 2020 г., а и през 2021 г., когато се самономинира за втори президентски мандат, демократичната общност се правеше, че не забелязва това… опущение.
Радев обаче винаги е разбирал ядреното бъдеще на България като бъдеще за АЕЦ „Белене“; тръбата на „Турски поток“ – като злоупотреби със средства, но не и като още по-тежка зависимост от „Газпром“; военна помощ за Украйна – като въвличане на България във война; а за спрените от „Газпром“ доставки на руски газ обвини правителството. Като натовски генерал и бивш началник на ВВС той дори поиска България сама да пази въздушното си пространство, въпреки че е наясно колко несъстоятелно е това заради състоянието на бойната авиация. Разбиранията му за „руския“ Крим са константни още от първия мандат.
Затова и президентът няма да застане на страната на премиера Петков и правителството в оставка и да го подкрепи срещу шантажа на Кремъл. Настроенията в българското общество са колебливи. Според национално представително изследване на общественото мнение, проведено на терен в периода 6–16 юни 2022 г. от „Алфа Рисърч“ по поръчка на Институт „Отворено общество – София“, над 39% от анкетираните заявяват, че България трябва да се позиционира в съюз със страните от НАТО и ЕС в случай на ново разделение в Европа, подобно на Студената война. Но макар и с най-голям дял във всички възрастови групи, подкрепящите нямат мнозинство в нито една.
За съюз със страни като Русия и Беларус се обявяват 23% от запитаните. Близо 7% биха предпочели друг вариант на поведение на страната. Но е твърде голям делът на хората, които не могат да преценят или не отговарят на въпроса – близо 31%. За спечелването им на следващи избори ще се конкурират и БСП, и „Възраждане“, и „Български възход“ на Стефан Янев, защо не и „Изправи се, България“ на Мая Манолова.
Президентът ще помогне с каквото може. Откакто се позиционира като критик на правителството (прави го почти ежедневно), канонадата от жълти медии по Радев спря. А неговата представителка в СЕМ Габриела Наплатанова пък спомогна настоящият директор на БНТ Емил Кошлуков, известен с близостта си и до ГЕРБ, и до ДПС, да запази поста си. Удобното оправдание беше принципност, в името на която тя се въздържа от гласуване, макар да оцени високо професионализма на един от кандидатите и неин бивш шеф в bTV Венелин Петков.
Залезът на Борисов
Докато звездата на Румен Радев се вдига все по-нависоко, Борисов залязва. Повече от година бившият премиер и все още лидер на ГЕРБ обикаля из България, говори по партийни сбирки и отмаря в Банкя с внуците и кучетата. Оттам „вдига“ ветото за Северна Македония с призива си към премиера Кирил Петков да внесе т.нар. френско предложение в парламента още на 22 юни, след което тутакси изригнаха похвали от председателя на ЕНП Манфред Вебер, еврокомисаря по разширяването Оливер Вархеи и албанския премиер Еди Рама. Макар че именно правителството на Борисов блокира европейския път на Скопие през 2019 г.
Но въпреки някои ситуационни победи, в т.ч. успешния вот на недоверие, Борисов е наясно, че времето му е изтекло и е най-добре да се оттегли – само че не си е изработил пътя за отстъпление. Той е твърде обременен от десетте години управление – политическо людоедство, корупционни схеми, чадър от главния прокурор, укрепване на руското влияние. Докато президентът няма как да бъде уличен в корупция, тъй като пряко не управлява.
Въпреки някогашното си противоборство обаче, днес те като че ли играят в един отбор – на противниците на правителството на Кирил Петков, независимо от мнозинството в 47-мото НС, подкрепило френското предложение за ветото за Северна Македония. ГЕРБ и ДПС, гласували заедно с „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, изпълниха волята на европейските политически семейства, към които принадлежат. А президентът така и не успя да изиграе „македонската карта“, въпреки упорството си да издига бариери пред разрешаването на проблема.
Ако миналата година служебните правителства бяха добър инструмент за рейтинга на Радев, също и ускорител за политическата кариера на Кирил Петков и Асен Василев, сега ситуацията е различна. Кризите са прекалено много, а напрежението е твърде високо – растящи цени, скъпи горива, нови страхове заради нови щамове на COVID-19, война.
Този път Румен Радев ще съставя с неохота четвъртия си служебен кабинет. Какво да се прави – кой, ако не той…
През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.
Какво представлява манипулативното съдържание?
Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.
Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.
Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.
Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.
Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.
В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.
Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.
Информационно замърсяване
На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.
Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.
Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.
Имената имат значение
Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.
Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.
На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.
Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.
Политическа поляризация
Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.
Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.
Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори
Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.
Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.
В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.
Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.
Попитахме читателите на „Тоест“
Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.
„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.
Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.