Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/stradatelniyat-zalog-na-general-premiera/

Как българският генерал-премиер управлява кризи? Страхливо. Румен Радев, който винаги е изтъквал военната си биография като доказателство за смелост и лидерство, се оказа далеч по-решителен в критиките към политическите си противници, отколкото в реакцията на реална заплаха за националната сигурност. 

В кризисни ситуации на помощ идва… страдателният залог. За радост на управляващите при тази граматическа конструкция действието е налице, но извършителят може да липсва. Кораби са атакувани, дронове са изстреляни, но кой стои зад тях, остава извън политическата позиция. 

Страданието е за онези, върху които е извършено. 

При две нападения в рамките на седмица дронове поразиха общо четири кораба в българската изключителна икономическа зона в Черно море. При второто нападение един от корабите беше ударен само на около пет морски мили от външната граница на българските териториални води.

Резултатът от досегашните атаки е 23-ма безследно изчезнали моряци и най-малко 10 ранени. Спасителните операции бяха прекратени, без да бъдат открити изчезналите.

Произходът на дроновете все още не е категорично установен, но подозренията са насочени към Русия. Също и логиката на управляващите, но те не искат да събират доказателства за това. Обръщат се към съюзниците от ЕС и НАТО да го направят.

Още след първите удари на 6 октомври украинският президент Володимир Зеленски обвини Москва. От българска страна обявиха, че няма „категорични доказателства“ за произхода на дроновете. След втората атака българският министър на отбраната Димитър Стоянов допусна руска намеса с аргумента, че няма логика украинците да атакуват собствени кораби. 

Няма яснота какви са дроновете, но това, което може да се каже, е, че има по-различна ситуация. Няма логика украинците да удрят собствените си кораби. Поради тази ситуация очакването е, че дроновете са били от руска страна. 

Премиерът Румен Радев призна, че „резултатът от нападенията е в полза на Русия“, но пак настоя, че липсват „солидни доказателства“ тя да бъде обвинена пряко. Министър-председателят на Румъния Илие Боложан (в оставка) не беше така сдържан, обявявайки, че тези атаки са „последиците от агресивната война, започната от Русия срещу Украйна“.

Eдва след втората атака, на 13 октомври, Радев привика в Министерския съвет руската посланичка Елеонора Митрофанова, която вече кара шестата си година на поста в София – впечатляващо дълъг престой за дипломат от такъв ранг. Премиерът ѝ обясни, че няма логика Украйна да унищожава собствените си кораби и че ударите са в полза на Русия, но отново подчерта липсата на категорични доказателства за произхода на дроновете. Митрофанова отрече да има информация за нападенията и допусна, че може да става дума за провокация на трета страна. Така срещата приключи без ясно посочен извършител и в пълно съответствие със страдателния залог на българската дипломация.

Тази криза e първото сериозно изпитание за управлението на Румен Радев и показа разликата между дипломатична предпазливост и държавническа отговорност. Снишаването пред агресор като Русия не е стратегия за национална сигурност, колкото и да се опитва премиерът да го представи за благоразумие. Президентката Илияна Йотова не предлага различна позиция – просто изпълнява арията на сопраното в дуета за мира.

Междувременно в безпрецедентно отворено писмо четирима бивши премиери – Иван Костов, Бойко Борисов, Кирил Петков и Николай Денков, заедно с бившия президент Росен Плевнелиев, министри, дипломати и висши офицери от резерва, формулираха проблема доста по-директно: 

мирът не се гарантира с надеждата, че Путин ще ни пощади, ако се дистанцираме от Украйна, ЕС и НАТО. 

Те настояват за разследване на всеки от ударите, но предупреждават, че липсата на окончателно установен извършител не може да служи като оправдание за бездействие, и призовават правителството да осъди ескалацията на руските военни действия в Черно море и да предприеме конкретни мерки за защита на въздушното и морското пространство, корабоплаването и критичната инфраструктура.

Страната ни не печели нито повече сигурност, нито по-силни позиции пред съюзниците, нито си гарантира по-малки икономически рискове. Още през 2022 г. Русия включи България в списъка си с „неприятелски държави“. Българското блюдолизничество пред Москва не е осигурявало по-евтин газ за страната – напротив, един от най-скъпите. Не e гарантирало и данък печалба от най-голямата рафинерия на Балканите. Не е спестило на данъкоплатците и над 670 млн. евро за реакторите на АЕЦ „Белене“.

Но ако България не печели нищо от това снишаване, остава въпросът на кого от българските управляващи то е изгодно. Също и докъде се простира границата между политическата предпазливост и зависимостта?

Няма „непосредствена заплаха“? Я пак!

Въздържането от прибързани обвинения е задължително, когато липсват доказателства. Но то не освобождава управляващите от задължението да оценят заплахата и да потърсят от съюзниците навременна защита.

Черно море е другият голям театър на руско-украинската война и жизненоважен търговски път за шестте държави по бреговете му. За Украйна то е икономическа артерия, от която зависят приходите от износ по време на войната. По данни на украинското правителство 90% от износа на селскостопанска продукция се осъществява по море. Само през 2025 г. украинските пристанища са обработили 82,2 млн. тона товари въпреки постоянните руски удари по пристанищната инфраструктура. 

За Турция Черно море е и въпрос на стратегическо влияние – тя контролира Босфора, единствения морски изход от Черно море към Средиземноморието през Мраморно море и Дарданелите. През 2025 г. само през Босфора са преминали над 40 000 кораба с близо 423 млн. тона товари.

За България Черно море е път към международните пазари, към доставки на суровини и енергийни ресурси, както и възможност за пристанищен бизнес и туризъм. Пак по море „Лукойл“ получава суров петрол и изнася произведените горива.

През 2025 г. българските морски пристанища са обработили 27,5 млн. тона товари, от които 13,7 млн. тона за износ. Варна и Бургас са важни не само за българската търговия, но и за транспортните връзки между Европа, Кавказ и Азия. 

Атакитe застрашават корабоплаването и ще отклонят товари към други маршрути. Повече от 10 пъти се е повишила цената на застраховката при определени танкери, превозващи суров петрол, което означава, че ще има покачване на цената на горивата и на всички други цени по веригата. Туризмът засега остава извън тази сметка. Въпреки опасенията бизнесът храни надежда, че до януари, когато започват ранните записвания, ще се намери решение.

След първата атака на 6 октомври и след свикания Консултативен съвет за национална сигурност премиерът увери, че няма непосредствена заплаха за националната сигурност.

Не мога да кажа, че има непосредствена заплаха за националната сигурност. Разбира се, има рискове – недалеч от нас се води война. Няма пряка заплаха за националната сигурност. 

Седмица по-късно последваха нови удари, нов потънал кораб и нови изчезнали моряци. Сред екипажите на двата потънали до момента кораба няма български граждани, но вторият плавателен съд е потопен на десетина километра от българските териториални води. 

Тази близост не е случайна. От август 2023 г., след като Русия се оттегли от зърнената сделка, Украйна използва собствен морски коридор за износ на зърно и други товари. Маршрутът минава покрай западния бряг на Черно море, близо до Румъния и България, към Босфора, за да се избегнат по-опасните райони. 

Близостта до териториалните води на държави от НАТО се смята за допълнителна защита. През 2024 г. говорителят на Украинските военноморски сили Дмитро Плетенчук обясни, че значителна част от коридора преминава по този маршрут, защото Русия не би рискувала пряка конфронтация с Алианса, ако атакува кораби там.

Но тази относителна защита вече е поставена под въпрос. Британската компания за морска сигурност Ambrey установи, че три от корабите, атакувани на 5 и 6 октомври край Румъния и България, са плавали към или от украински пристанища в делтата на Дунав. Според експертната ѝ оценка е много вероятно Русия да стои зад нападенията, а корабите да са избрани заради връзката им с украинския износ на зърно. 

Войната в Украйна навлиза в своята шеста година. До момента България се отнасяше с нехайство към развитието на тази война в Черно море и се ограничаваше да събира парчета от дронове по бреговете. Но Румъния от години третира войната като непосредствен риск. 

Предупрежденията и за двете държави не започват през октомври. През изминалите месеци имаше достатъчно случаи с дронове – и от украински, и от руски произход, навлезли във въздушното им пространство.

На 5 юни морски дрон се взриви в района на румънското пристанище Констанца. Българското Министерство на отбраната обяви засилено радиолокационно и въздушно наблюдение над Черно море. На 8 август друг дрон навлезе в българското въздушно пространство и се взриви на около километър от компресорна станция на Трансбалканския газопровод. Правителството отново съобщи за засилена охрана.

Румъния не се ограничава с наблюдение. Още през май 2025 г. страната прие закон, позволяващ неутрализирането и унищожаването на дронове, нарушили въздушното ѝ пространство. През юли 2026 г. румънски изтребители свалиха дронове, а през август това направи и испански изтребител от съюзническите сили на НАТО, разположени в страната.

Според румънското Министерство на отбраната от началото на войната са регистрирани 161 атаки в близост до границата, 53 неразрешени навлизания във въздушното пространство и четири свалени дрона. Букурещ създава механизми за противодействие и ги използва.

Румъния настоява за по-силно военно присъствие и координация в Черно море, докато България изостава с развитието на собствените си отбранителни способности. Но без Турция, която контролира Проливите и разполага със значителен военноморски капацитет, сигурността в Черно море е немислима. Трите държави вече имат съвместна противоминна група с разширени задачи за защита на подводната инфраструктура, а планираният българско-румънски център за морска сигурност трябва да привлече и Анкара.

Защо България се дистанцира от съюзниците?

Член 4 от Северноатлантическия договор позволява на държава членка да поиска консултации, когато смята, че териториалната ѝ цялост, политическата независимост или сигурността ѝ са застрашени. Той не означава обявяване на война и не задейства автоматично член 5.

Следователно аргументът, че консултациите с НАТО сами по себе си представляват опасна ескалация, е несъстоятелен.

Ако две последователни атаки срещу търговски кораби не са достатъчен повод за консултации със съюзниците, какво е? 

Президентката Илияна Йотова първоначално обяви, че България няма да иска консултации по член 4, защото нападенията са извън териториалните ѝ води. След втората атака вече не изключва тази възможност, но предупреждава, че с член 4 „трябва много да се внимава“. Според нея по-силно би било искането да дойде от група държави, включително България и Румъния.

От „Демократична България“ (ДБ) поискаха точно обратното – незабавни консултации в НАТО, привикване на руската посланичка за обяснения и искане за разполагане на съюзническа противовъздушна отбрана по българското крайбрежие. Опозицията настоя и за изслушване на премиера и службите в парламента. 

На 7 октомври управляващото мнозинство блокира искането на ДБ за парламентарно изслушване на Радев и шефовете на службите. Едва след втората атака такова изслушване се състоя. 

Не е задължително член 4 да бъде задействан. Но е задължително отказът да бъде мотивиран с аргументи за националната сигурност, а не с общи предупреждения за ескалация. България вече е участвала в искане за консултации по член 4 на НАТО на 24 февруари 2022 г., когато Русия започна пълномащабната инвазия в Украйна. А през септември 2025 г. Полша прибегна до същия механизъм след навлизането на руски дронове във въздушното ѝ пространство.

Когато българските власти говорят само за „деескалация“, „сдържаност“ и „преговори“, без да посочват кой е започнал войната, те правят това, което прави и руската пропаганда – заличават разликата между агресор и нападната държава.

Мораториум без адресат

Правителството все пак предприе действия. На 12 октомври България поиска техническа помощ от ЕС и НАТО за разследването на нападенията. Ден по-късно Радев разговаря с председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и генералния секретар на НАТО Марк Рюте, като настоя за подкрепа за наблюдението и контрола на морското и въздушното пространство. Обяви и намерение да съгласува с Румъния и Турция общи предложения за безопасността на корабоплаването.

На 13 октомври министърът на отбраната Димитър Стоянов разговаря с турския си колега Яшар Гюлер и с румънския министър Раду Мируца, като предложи засилено съвместно наблюдение на Черно море и обмен на разузнавателна информация между трите държави и НАТО.

На 15 октомври, при пристигането си за Европейския съвет в Брюксел, премиерът Радев предложи мораториум върху бойните действия срещу търговски кораби в Черно море. 

Предложението обаче не е ново. Още на 22 септември френският президент Еманюел Макрон призова от трибуната на Общото събрание на ООН за мораториум върху ударите в Черно море, за да бъде гарантиран износът на зърно. На 14 октомври френското Министерство на външните работи повтори призива и осъди нападенията срещу търговски кораби край България и Румъния като грубо нарушение на международното право. Париж изрично посочи, че руската агресивна война срещу Украйна застрашава сигурността на ЕС и НАТО. Разликата е съществена: 

Франция предлага мораториум, като назовава причината за кризата. България предлага същото, но премълчава Русия.

Но кой трябва да спазва този мораториум? Ако Русия стои зад нападенията, защо би се съобразила с поредния призив за въздържане, след като продължава войната срещу Украйна в нарушение на международното право? Без съгласие на воюващите страни и без механизъм за контрол мораториумът не предлага реална защита на корабите.

Междувременно се оказа, че България е готова да се присъедини към съюзническа инициатива, от която досега стоеше настрана. На 14 октомври министърът на отбраната Димитър Стоянов съобщи пред парламента, че до края на месеца страната ще се включи в проекта на НАТО за противодействие на нисколетящи въздушни заплахи, започнал през февруари 2025 г. 

Досега България не е участвала в него, а през септември министърът обясняваше резервите си с липсата на ресурс за два сходни проекта. Оказа се, че необходимата вноска е 220 000 евро годишно за три години – сума, която бюджетът може да си позволи.

Отделно България вече участва в инициативата Drone Edge, по която планира да придобие 20 противодронни системи – 10 мобилни и 10 стационарни, за 80 млн. евро чрез европейския механизъм SAFE. Нито тази програма, нито новото участие в проекта на НАТО обаче ще осигурят незабавна защита на корабоплаването. И двете по-скоро показват колко закъснява България с подготовката си срещу заплахи, които войната направи очевидни още преди години.

На Европейския съвет в Брюксел румънският президент Никушор Дан посочи, че е необходимо оборудване за нов тип предизвикателства, и не се поколеба да назове заплахите:

Очевидно това са опити на Русия – не само в Румъния, но и в България и други европейски държави, особено по източния фланг, да дестабилизира обществата и да намали подкрепата за Украйна.

Руската заплаха не се изчерпва с дроновете в Черно море. Българските власти продължават да подценяват хибридните операции на Москва – от дезинформация и политическо влияние до саботажи срещу критична инфраструктура. На 14 октомври в парламента стана ясно, че край София се разследва умишлен палеж на 11 антени за връзка със сателитната система „Старлинк“, използвана и от Украйна за военни цели. Задържани са двама чужденци на 20 и 21 години с германски паспорти, които не са етнически германци. 

Само две седмици по-рано беше подпалена и наземна станция на „Старлинк“ в Полша. За този саботаж германската полиция задържа двама турски граждани. Полският министър Томаш Шемоняк, отговарящ за специалните служби, заяви, че Варшава няма съмнение в участието на руското разузнаване. Премиерът Доналд Туск определи палежа като пореден акт на хибридна война.

В България председателят на ДАНС Пламен Тончев предупреди депутатите, че подобни саботажи не са изключени и занапред, а службите почти всеки ден установяват лица, които наблюдават критична инфраструктура, включително железопътни мостове и гари. 

Заплахата не е само в Черно море. А властта не може да управлява криза, когато се страхува да назове кой я е предизвикал. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/patrioti-za-murtvite-strahlivtsi-za-zhivite/

Лесно е да показваш патриотизъм, който не изисква особена политическа смелост, тъй като е свързан с миналото. Трудно е да отстояваш българското национално достойнство в настоящето, когато това означава да назовеш агресор и да заемеш позиция, която струва повече от всички патриотични речи.

Само за четири дни българските управляващи се придвижиха от единия полюс до другия. Демонстрираха смелост пред историята с пренасянето на тленните останки на цар Самуил в днешна България и се свиха смълчани и предпазливи пред заплахата, ударила два кораба в изключителната икономическа зона в Черно море. Бившият президент Румен Радев, овладял изпълнителната власт със своята „Прогресивна България“, наложи комбинацията от патриотична реторика и снишаване пред Русия още в първите месеци на управлението си.

Самуил е мъртъв повече от хилядолетие, но властта е готова да защитава неговите царски достойнства и да се перчи пред Скопие. Съпротивата му срещу една империя е повод за национална гордост днес, но днешната заплаха от друга имперска сила не среща Самуиловата решителност. 

Управляващите, подкрепени от лидера на ГЕРБ Борисов, не назоваха Русия като заплаха за сигурността ни, макар че ЕС и НАТО – съюзите, към които принадлежим, отдавна я определиха по този начин. На Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС), свикан неохотно от президентката Илияна Йотова, Радев и назначените от него министри и шефове на служби не събраха смелост да посочат извършителя на атаките. Избегнаха го и при взривовете, избухнали преди около месец в склад – собственост на оръжейната фирма ЕМКО и Емилиян Гебрев.

Руският интерес към българската оръжейна индустрия не е новина. Още през 2021 г. българската прокуратура посочи шестима руски граждани, свързани с военното разузнаване ГРУ, като заподозрени за четири взрива в оръжейни складове. 

Но през 2026-та КСНС настоя да бъдат събрани доказателства, за да бъде установен извършителят на атаките с дронове срещу двата кораба в Черно море, а премиерът увери, че няма непосредствена заплаха за националната сигурност. Допусна, че логиката сочи Русия, но без доказателства не може да я обвини. Така България остана без отговор кой е атакувал корабите, но с уверението, че няма от какво непосредствено да се страхува. 

Когато говорим за национална сигурност, ние не можем да работим с хипотези, 

заяви Радев. И е прав, че за установяването на извършителя на конкретно нападение са необходими доказателства. 

Украинският президент Володимир Зеленски обаче заяви още на 6 октомври, че украинските военноморски сили са се свързали с българските си колеги и след уточняване на информацията е установено, че става въпрос за комбинирана руска атака с морски и въздушни дронове. 

Радев отрече такава комуникация, позовавайки се на докладите на министъра на отбраната и службите пред КСНС. Ден по-късно обаче външната ни министърка Велислава Петрова-Чамова заяви, че българските служби поддържат постоянен контакт с украинските си колеги, но няма потвърждение от българска страна за руска атака.

Така остава неизяснено не само кой е изпратил дроновете, но и каква информация е обменена между София и Киев. И защо при толкова категорично твърдение на Зеленски българските власти не са изяснили публично противоречието.

Но едно е да не си сигурен кой е изпратил дроновете, друго е да избягваш оценката за държавата, която води война в Черно море и чиито действия застрашават сигурността на региона. За първото е нужно разследване, но за второто България разполага с достатъчно факти, както и с оценките на съюзниците си. 

Вместо да постави пред Москва въпроса за рисковете, които руската война създава за гражданското корабоплаване, и да използва наличните дипломатически инструменти, КСНС поиска от ЕС и НАТО засилване на мерките за сигурност в Черно море. 

По предложение на Радев Европейската агенция по морска безопасност (EMSA) е изразила готовност безвъзмездно да изследва останките на потъналия кораб за следи от дронове.

Но същността на онова, което Йотова огласи след заседанието на КСНС, беше призивът за дипломатически усилия за прекратяване на войната в Украйна и за постигане на мир. Призивът за мир обаче не казва кой e започнал агресията и кой трябва да я прекрати. Така Русия и Украйна се оказват поставени на една плоскост, което се прави не за първи път, а въпросът за отговорността се заменя с пожелание за прекратяване на военните действия.

Избирателният суверенитет

Националното достойнство има различна цена според това срещу кого трябва да бъде отстоявано. Пред Скопие България говори от позицията на историческата правота, пред Москва предпочита дипломацията на васал и оставя на съюзниците да назовават заплахите. 

Атаките край България и Румъния ще бъдат обсъдени на Европейския съвет на 15 и 16 октомври като част от ескалацията на руските хибридни действия. Това потвърждава говорител на Европейския съвет пред Клуб Z.

Властта мобилизира армията, Православната църква и институциите, за да посрещне с невиждани държавни почести останките на средновековен цар – символ на българската държавност. Самуил, воювал почти непрекъснато с Византия, беше представен като образец на държавническа доблест и съпротива срещу чуждото господство. Двойки изтребители МиГ-29 и F-16 ескортираха военнотранспортния „Спартан“ с останките му, прозвучаха 21 артилерийски салюта, а премиерът Радев говори за национално единство.

Днес ние посрещаме неговия дух, неговата непримиримост, неговата безпределна вяра в Отечеството и завета му да пазим България.

На площад „Княз Александър I“ на 3 октомври обаче посрещачите бяха значително по-малко от 25-те хиляди, дошли заради DARA. Въпреки осигуреното от БДЖ безплатно пътуване до София церемонията не предизвика очакваното масово въодушевление. Държавата беше вложила повече усилия в организирането на патриотичния спектакъл, но сякаш гражданите не показаха реципрочно желание да участват в него.

Няколко дни след тържественото посрещане на останките на Самуил България се оказа изправена пред съвсем различен тест за държавност. Сирия поиска обяснение защо е прекратено издирването на моряците, девет от които са сирийски граждани, от потъналия за три минути ALFA WATAN. България вече обяви, че то няма да бъде подновено, нито ще бъде извършен подводен оглед на останките. Последното означава, че ще се разчита на ΕΜSA да търси следи от дронове. Но Дамаск настоява за независимо разследване и изясняване на обстоятелствата около прекратената спасителна операция.

Турският президент Реджеп Тайип Ердоган постави въпроса за сигурността на гражданското корабоплаване в Черно море директно пред Владимир Путин. Анкара поддържа отношения и с Москва, и с Киев, но това не ѝ пречи да разговаря с руския президент за рисковете от войната.

Атаките срещу търговски кораби застрашават износа на Украйна, оскъпяват транспорта и застраховките и създават рискове за пристанищата и търговията на черноморските държави, особено на Турция, която контролира достъпа до Черно море през Босфора и Дарданелите. 

Суверенитетът обаче не е само правото да вземаш самостоятелни решения, а и способността да ги отстояваш пред по-силните от теб. Той не се измерва с непрекъснатите уверения на Радев и подчинените му, че България води „независима външна политика“, когато в действителност следва линията на Москва, прикривайки я зад апели за мир и дипломатическо уреждане на конфликта. 

Всъщност дори не я прикрива особено.

През 2022 г. България изгони 70 руски дипломатически служители, след като службите ги идентифицираха като работили срещу националните ѝ интереси. Решението предизвика остра реакция от Москва, но показа, че София разполага с дипломатически инструменти, когато реши да ги ползва. 

В представите на Радев независимата външна политика се проявява най-вече като право да не се съгласяваш с Брюксел. Спрямо Русия обаче тази независимост омеква. 

Получава се особен вид суверенитет. България държи да не ѝ диктуват от Брюксел, но си налага ограничения, когато трябва да възрази на Москва. И колкото по-често властта говори за независимост, толкова по-видима става границата, отвъд която не смее да я упражни.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/medut-i-zhiloto-na-sasht-ili-za-razgovora-mezhdu-trump-i-zelenski/

Всеки, който някога е гледал спор или дебат с участието на Доналд Тръмп, може да потвърди, че в такива случаи настоящият президент на САЩ прави всичко възможно, за да размаже събеседника си, независимо кой стои пред него. Този скандален шоу стил на Тръмп не е случаен, защото именно в него се крие стратегията, която върна милиардера в Белия дом. За разлика от европейската традиция, която е прокарала ясни червени линии за реториката на политиците, в САЩ нещата не стоят точно така.

От друга страна, да сведем случилото се преди броени дни в Белия дом до някаква обикновена политическа свада, в която са се сблъскали герой и злодей, е наивна стратегия, която няма да ни каже какво всъщност стана на срещата между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски. Много идеалисти и идеолози виждат нещата по този начин, защото стават жертва на т.нар. пожелателно мислене, при което нагласите и представите на индивида се формират на базата на неговите желания, а не на обективната реалност. Същевременно отговорът трябва да се търси не на ниво геополитика и даже не на ниво лидерство, а на ниво възприятия или дори на липсата на такива.

Ролята на възприятията и нагласите във външната политика

Всеки експерт в сферата на международните отношения би трябвало да е чел поне веднъж в живота си книгата Perceptions and Misperceptions in International Politics, дело на един от най-великите американски учени Робърт Джървис.

След Кубинската ракетна криза от 1962 г. младият Джървис лесно попада в полезрението на ЦРУ с разработките си и започва работа по няколко научни труда, посветени на ядреното сдържане, на съветската стратегическа култура и на начина, по който политиците вземат решения. Всъщност, ако отворите тази книга, ще си отговорите не просто на въпроса защо Тръмп и Зеленски се скараха, но и защо изобщо се стигна до войната в Украйна. И не, това не са дежурните драсканици на хора, които се опитват да ни убедят колко добър или лош е някой от двата отбора, а е огромен, емпирично аргументиран труд, в който Джървис обяснява как може да предвидим или анализираме ходовете на лидерите. 

Важно е да кажем, че теорията за възприятията няма общо с политическата психология, която се старае да покаже как мислят политиците. За разлика от нея, теорията за възприятията в политиката директно отговаря на въпросите как и защо политиците вземат решения. Според нея основните фактори, на базата на които се формират представите на лидерите, са три: 

• вярванията им;
• ценностната система, в която са възпитани;
• способността им да опознават околната среда. 

Въз основа на тези променливи се различават два типа лидери: рационални политици, които имат ясни вярвания и развита ценностна система и възприемат прагматично околната среда; и други, без ясни вярвания и ценности, което им пречи да бъдат рационални. Много важно уточнение тук е, че един рационален лидер може да се превърне в напълно нерационален, в случай че изгуби реална представа за случващото се около него. Основна причина за това е страхът, който не само Джървис, но и много други изследователи посочват като източник на конфликти и разделение. Съгласно теорията за възприятията този страх може да бъде преодолян, но лекарството в такива случаи е по-лошо от болестта – нужно е въпросният лидер да се постави на мястото на опонента си. А практиката сочи, че това почти никога не се случва, поради което конфликтът е неизбежен.

Казано с други думи, оръжията, санкциите, политиката, идеологията са само едната страна на монетата. Всичко може да се промени, ако нагласите на лидерите се обърнат и те започнат да възприемат другия не като враг, а като партньор. Това обръщане на нагласите като че ли повече ни доближава до случващото се в последните няколко месеца, откакто Доналд Тръмп отново е в Белия дом. Доказателство за съждението, че всичко може да се промени, е неуспехът на много европейски политици и анализатори да предвидят какво ще се случи след спечелването на изборите от Тръмп, както и че той може да стигне до крайности, които завинаги да оставят диря в трансатлантическата солидарност. 

Някои си казваха, че „не може да стане по-зле“, а други ни уверяваха, че „ще стане още по-добре“. В крайна сметка това не са прагматични оценки, а ориентири, които, макар и достоверни в някои случаи, не успяват адекватно да подготвят обществото за бурята, която се задава.

Ето защо преди всичко в един такъв анализ е необходимо да се дистанцираме от случващото се в глобалната политика днес. То е нелогично, хаотично, безнадеждно… Всъщност съвсем не – просто така изглежда. 

Защо – можем да разберем само ако пренесем анализа си на индивидуално ниво.

От какво се страхува Доналд Тръмп?

Първият и най-важен въпрос е какво е в състояние да уплаши президента на САЩ до такава степен, че той да насочи цялата си съзнателна критика срещу Украйна и срещу нейния лидер. Тук няма да помогнат изводи от рода на „Тръмп е мародер и рекетьор, а Зеленски е нашият герой“ или пък „Тръмп иска траен мир, а Зеленски – безкрайна война“. Подобни твърдения, макар и частично аргументирани, имат не емпиричен, а политико-идеологически характер. 

Отговорът е много прост: Тръмп се страхува за три неща и би дал мило и драго да не ги загуби – властта си, сигурността си и парите си. За първото и последното на този етап няма опасност, но ефектът от заплахата срещу тях беше видим след съдебните процеси срещу Тръмп, които го превърнаха в мъченик за избирателите му. 

За пръв път обаче от края на Студената война националната сигурност на САЩ е под непосредствена заплаха. И не просто от една трансгранична терористична мрежа, а от две ядрени сили – Русия и Китай. Съюз, който е способен да сложи край на американското глобално лидерство.

Тази заплаха не може да бъде неутрализирана с изпращане на войски зад граница, защото това може да доведе до ядрена война. В нея няма да има победители и тогава Тръмп ще загуби и властта, и парите си. Тук може да се даде един прост пример – думите на Зеленски: 

Г-н Президент, ние усещаме това от години. Но ако паднем, и вие ще го усетите.

На тях Тръмп реагира с гневното: 

Не знаете това! Не ни казвайте какво ще усетим и какво – не! 

Оттук насетне разговорът рязко завива в посока, за която британският премиер заяви, че „никой не би искал да вижда“. Същевременно едва ли има политик в американската история с по-голямо его от Тръмп. Този факт, съчетан със страха от ядрена война и с възхода на Китай, е прекрасна илюстрация на политическата метафора за меда и жилото, чийто автор е Драган Цанков. В този случай Зеленски усети както меда, така и жилото на САЩ.

От какво се страхува Зеленски?

Най-елементарното твърдение, което може да приемем, е, че Зеленски се страхува за живота и властта си. Всъщност, ако беше така, отдавна трябваше да е напуснал Украйна и да живее като един от най-богатите политици в Европа. Същото важи и за аргументите, които правят от Зеленски абсолютен герой или абсолютен злодей. 

Да вярваме, че един политик е доброто или лошото момче, е много наивно и такива нагласи неведнъж са изигравали лоша шега на политиците в най-новата ни история.

Затова е най-трудно да дефинираме от какво толкова се страхува Зеленски, че беше готов да спори с президента и вицепрезидента на САЩ. Слухове за подобни спорове между украинския лидер и Байдън се появиха и през 2022 г., когато в телефонен разговор благият демократ изтървава нервите си и призовава Зеленски да бъде малко по-благодарен за оръжията, които получава. Изглежда, че Байдън се е страхувал също толкова, колкото и Тръмп, конфликтът да не ескалира. 

За да си отговорим на въпроса какво плаши Зеленски, е добре да се върнем назад и да видим кое е най-силното обещание, с което той печели изборите в Украйна със смазваща преднина пред Петро Порошенко през 2019 г. Тогава Зеленски обещава на украинците две неща: че ще смаже олигархията в страната и че ще промени драстично външнополитическия ѝ курс. 

Част от опасенията на украинския лидер включват да не се разочарова от САЩ, защото това би означавало, че предава доверието на избирателите си, тъй като обещаната смяна на външнополитическия курс няма как да се изпълни без САЩ.

Зеленски възприема Америка като великия герой, който ще удари по масата и ще вкара Украйна в НАТО, разгромявайки Русия веднъж завинаги. Тези внушения се засилват с времето под влиянието на много европейски политици, които виждат във войната възможност да ревизират връзките си с Москва. Но нито Зеленски, нито Европа отчетоха, че Великите сили имат само вечни интереси, не и вечни приятели. Студеният прагматизъм на Тръмп сбъдва и най-големия страх на Зеленски – че Америка ще изостави Украйна така, както изостави Афганистан, Виетнам и големи части от Африка. Страх, който все повече започва да се усеща в Европа.

От какво се страхуват европейските политици?

Макар Европа да не е пряк участник в словесната престрелка между Тръмп и Зеленски, тя по всяка вероятност ще бъде пряко потърпевша от нея. Най-объркана от всички, разбира се, е Германия, която, подплатена с мрачните спомени от Втората световна война, години наред се страхува, че ще трябва да воюва отново. Ето че сега ще ѝ се наложи да направи точно това, ако Общността започне да гради своя армия. 

Макрон, който на пръв поглед изглежда уверен заради френското ядрено оръжие, си дава ясна сметка, че ядрените триади на Париж и Лондон са ликвидирани след разпада на СССР, което няма да им позволи да опънат ядрен чадър над Стария континент в случай на нужда, а постигането на ядрен паритет с Русия е дълъг и сложен процес, който ще погребе завинаги спокойния живот на французите. 

Останалата част от Западна Европа се страхува, че старата архитектура за сигурност вече я няма, а испанци, португалци и скандинавци ще трябва да се вдъхновяват от културното наследство на рицарите и викингите, за да градят армиите си наново. 

Най-уплашени обаче са Централна и Източна Европа, тъй като много държави в региона смятат, че те са следващите, ако Украйна падне. 

А Британия е уплашена, че Голямата война ще почне отново и Лондон ще трябва да защитава… Европейския съюз, който напусна. За британците в крайна сметка Първата световна война е много по-болезнен спомен, отколкото битката с Хитлер, защото тогава империята губи почти всичките си колонии. 

И нека все пак не забравяме, че за част от европейските политици кризата на глобалния либерален ред е шок, а за други – неизбежна реалност. Но най-големият страх на европейските лидери е, че в Овалния кабинет може да ги сполети същото, което сполетя и Зеленски. И то не за друго, а защото един дребен знак на неуважение към Тръмп може да коства на съответната държава всичко в отношенията ѝ със САЩ.

От какво се страхуват Путин и Си Дзинпин?

Всъщност в тази графа могат да бъдат поместени не само Русия и Китай, но и много съюзници на САЩ, които искат да избегнат глобален военен конфликт. Големите страхове на Русия всъщност са свързани с престъпването на червените линии, отвъд които тя би употребила ядрено оръжие срещу Украйна – ако властта на руския президент бъде застрашена или ако самото съществуване на Русия бъде поставено на карта. За администрацията на Путин съществуването ѝ е равносилно на съществуването на руската държава. Последните промени в руската ядрена доктрина го доказват, а нагласите са ясни: ако Русия види, че губи войната, ще използва всички средства, за да го предотврати. 

Някой би възразил, че завоюването на територии, чиято инфраструктура е напълно разрушена и обезлюдена, не е никаква победа, но в руското съзнание е точно обратното – достатъчно е тези територии да са руски и е без значение, че гражданите може да бъдат изложени на радиация. Началото на войната в Украйна, в което мнозина се съмняваха, и инцидентът в Чернобил от 1986 г. са историческото доказателство за тези нагласи. 

И точно тук идва изходът от уравнението – оказва се, че Тръмп и Путин се страхуват от едно и също. Затова и ходовете им са толкова идентични. Затова и искат едно и също – край на войната на каквато и да е цена. 

По аналогичен начин стоят нещата и със страховете на Китай. Си Дзинпин очевидно иска да се запише в китайската история като най-силния лидер от Мао Дзъдун насам. Това може да стане само по два начина – чрез обединение с Тайван или ако Китай успее да задмине САЩ. Една война между големите ще унищожи всякакви перспективи и за двете. Неговите страхове са общи с тези на Путин и Тръмп и затова той е склонен да се договори с тях, но все повече се отдалечава от европейците. Китайската карта на Кисинджър беше позорно проиграна от Европейския съюз, който влоши отношенията си с Китай заради САЩ и сега това започва да се обръща срещу него, като остава сам срещу САЩ, Русия и Китай.

Равносметката

Разгорещеният разговор между Тръмп и Зеленски от 28 февруари на практика доказва, че страховете на САЩ и Европа вече са много различни, за да ги обединяват. Вашингтон, който десетилетия наред беше критикуван от европейците, че се меси в делата им и им пречи, най-сетне реши да намали ангажимента си към Европа. Но това създаде много повече проблеми, отколкото реши. По време на Студената война Ричард Никсън на няколко пъти заплашва европейците, че САЩ няма да воюват с СССР заради тях, а Джими Картър до последно вярва, че мирното съжителство с Москва е възможно и че държавите от Съветския блок следва да са в нейната зона на влияние, за да може суперсилите да живеят в мир. 

Парадоксално, тогава страховете на Вашингтон, Москва и Брюксел са общи – да не би в един момент балансът на силите да се наруши така, че да се стигне до Трета световна война. Ето защо автори като Робърт Джървис твърдят, че двуполюсният свят съвсем не е дилема на сигурността, а сблъсък на две системи – социализъм и капитализъм. 

Днес обаче страховете на лидерите силно се разминават. Голяма част от европейските елити все още не си дават сметка за реалната опасност от ядрена война, а Русия умишлено използва ядрен шантаж, за да манипулира липсата на рационални възприятия какво може да се случи. Някой би казал, че при Тръмп шантажът работи, а при Европа – не. Трудно можем да отречем обаче, че кризата на политическото представителство е дотолкова повсеместна и дълбока, че кара избирателите в демократични държави да гласуват за лидери, които после проклинат, или пък да се възхищават на авторитарни вождове, които виждат като новите господари на света. 

Разговорът между Тръмп и Зеленски в този смисъл е завършеният продукт от кризата на либералната демокрация, в която се сблъскват един от най-богатите президенти на САЩ и лидер, който с помощта на проамериканската оръжейна индустрия се опитва да унищожи проруската олигархия в Украйна и да защитава нападнатата си страна. 

В това уравнение не е включена средната класа, а политиците от миналото, които се стремяха да я запазят, вече ги няма, за да формират приемлив за всички консенсус и диалог.

Остава въпросът трябва ли наистина да тестваме готовността на ядрените сили да воюват и до каква степен. Рационалният отговор е, че това не бива да се случва, защото днес във Вашингтон и Москва не стоят Кенеди и Хрушчов, а Тръмп и Путин. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/koreiskiyat-poluostrov-v-geopoliticheskata-igra-na-kalmari/

Корейският конфликт е най-голямото доказателство, че когато в даден регион не съществува единен център на сигурност, конфликтите, наследени от Втората световна война, може да надживеят дори разпадането на двуполюсния модел САЩ–СССР. Целта на този материал ще бъде да изясним някои ключови геополитически детайли, свързани с региона на Източна Азия, който е сочен като една от най-горещите точки на нестабилност в системата на международните отношения днес. Уникалното в корейския конфликт е, че той е най-старият от новото поколение конфликти, като същевременно неговото разрешаване се счита от младите хора в Република Корея за „мисия невъзможна“.

Наричаме го конфликт, защото съгласно международното право той отговаря напълно на тази дефиниция: между двете Кореи не съществува мирен договор, а замразено противопоставяне и то – предвид интересните времена, в които живеем – може лесно да се размрази. Но наистина ли не съществува никакъв сценарий, при който Корейският полуостров най-сетне да възкръсне единен от прахта на десетилетното противопоставяне между Сеул и Пхенян? Кой всъщност е гарант за сигурността на този регион и дали гаранциите, дадени от САЩ на Република Корея, все още отговарят на геополитическите реалности предвид осезаемото сближаване между Корейската народнодемократична република и Русия? И не на последно място, защо е толкова трудно народите от двете страни на 38-мия паралел да съжителстват в рамките на една политическа система? 

След като отговорим на тези въпроси ще видим, че корейският конфликт на практика е една геополитическа игра на калмари, чийто сценарий е подобен на популярния южнокорейски сериал и елегантно загатва кои са истинските фактори зад непримиримите отношения между Северна и Южна Корея.

Какво представлява корейският конфликт?

Научните дефиниции как трябва да възприемаме конфликта между двете Кореи са много, но емпирично най-издържаната от тях принадлежи на структурния реализъм. Част от бащите основатели на американската геополитическа школа, като Робърт Джървис и Ричард Бетс, приемат, че за разлика от Студената война, която е по-скоро сблъсък на две социални системи, корейският конфликт е класически пример за дилема на сигурността.

В този дух са и изследванията на корейски политолози като Ким Йонго и Ким Джонгсоп, склонни да търсят причините за противопоставянето между Сеул и Пхенян в постоянната надпревара във въоръжаването. Оттук може да се разбере защо този конфликт все още тлее – дилемите на сигурността продължават да функционират дотогава, докато една от двете страни не преустанови съществуването си. Или по-просто казано, двете Кореи се намират в състояние, при което всяко повишаване в сигурността на едната страна провокира реакция от другата. И единственият гарант, че уравнението няма да излезе извън контрол, остават геополитически актьори като САЩ и Китай, които възпират партньорите си от ескалация. До този момент.

Два са основните фактори, които засега правят мирното разрешаване на корейския конфликт геополитическа илюзия: севернокорейската ядрена програма, която продължава да се развива в разрез с ангажиментите, поети от Пхенян към Москва по време на Студената война, и сближаването между Русия и Северна Корея. Последното всъщност е най-голямото доказателство, че съветската политика е била далеч по-прагматична от тази на сегашната администрация в Кремъл, която – след подписването на Договора за стратегическо партньорство между КНДР и Руската федерация – на практика дава зелена светлина на севернокорейския лидер Ким Чен Ун да увеличи ядрения си арсенал. По този начин Северна Корея най-сетне става част от двустранен формат, който може да гарантира нейната сигурност – ако разбира се, приемем, че гаранциите, предоставени ѝ от Москва, са надеждни.

Но наистина ли сближаването между Москва и Пхенян е в състояние да изравни баланса на силите на Корейския полуостров? Отговорът на този въпрос не е еднозначен и зависи от два фактора.

Първият ключов фактор е функционирането на Договора за взаимна защита между САЩ и Република Корея, който е и основният гарант на съюзните договорености между Вашингтон и Сеул. Член 3 от този договор задължава двете правителства да се консултират в случай на обща заплаха за сигурността им. Член 4 дава право на САЩ да поддържат военно присъствие на територията на Южна Корея, каквото има и до ден днешен.

До този момент нито един американски или корейски президент не си е позволявал да постави под въпрос съюзните договорености между двете страни. Малко вероятно е Доналд Тръмп да го направи, тъй като, както вече стана ясно, сдържането на Китай остава главен приоритет за неговата администрация. Наред с това следва да признаем тъжния факт, че сам по себе си този Договор вече е изчерпан и не дава достатъчни гаранции за сигурността на двете държави, тъй като Пхенян разполага с ядрено оръжие, което обезсмисля конвенционалните механизми за сдържане, прилагани от САЩ в продължения на десетилетия.

Вторият ключов фактор е Вашингтонската декларация от 2023 г., подписана от президента на САЩ Джо Байдън и президента на Южна Корея Йон Сук Йол. Тя поставя началото на нова поредица от американски ангажименти към Сеул. Включена е и клауза, съгласно която САЩ си запазват правото да употребят ядрено оръжие, в случай че Южна Корея бъде нападната. Тъй като Америка не е декларирала в своята ядрена доктрина отказ от едностранна употреба на оръжия за масово унищожение, такъв сценарий е възможен срещу всеки противник, защото този документ не уточнява дали ангажиментът се отнася само при атака от страна на Пхенян.

С администрацията на Тръмп начело на САЩ обаче, бъдещето на Вашингтонската декларация е съмнително. След неуспешния опит на Йон Сук Йол да въведе военно положение в страна, от друга страна, е възможно прокитайската фракция в южнокорейския парламент да засили позициите си, което допълнително може да обтегне отношенията между Сеул и Вашингтон. Към това се прибавят и опитите на Тръмп да постигне споразумение с Путин за край на войната в Украйна, което определено ще повлияе и на отношенията между САЩ и Северна Корея.

Ролята на Китай – от гарант към почетен зрител

Китай винаги е имал особено отношение към Корейския полуостров, защото поделянето му е от стратегическо значение за Пекин. Докато режимът на Ким Чен Ун все още е на власт, Китай разполага с огромен буфер, който не би позволил на САЩ да разположат свои оръжия на китайската граница. Същевременно Северна Корея е единствената държава, с която китайците имат съюзен договор – Договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ между КНР и КНДР. Член 2 от това споразумение задължава двете страни да се противопоставят заедно на всяка коалиция от държави, която може да представлява заплаха за сигурността им.

Въпреки надеждата на администрацията на Байдън, че договорът няма да бъде подновен поради сближаването на Пхенян с Москва, китайското ръководство препотвърди ангажиментите си към Северна Корея през 2021 г., тъй като счете, че това е единственият начин да гарантира твърдо сигурността на границите си в контекста на геополитическото противопоставяне със САЩ. Нямаме основание да се съмняваме, че севернокорейският ангажимент към Китай има същата тежест – за затворената държава всеки съюзник е добре дошъл, особено ако е втората най-голяма икономика в света.

Южнокорейската политика към Китай е комплексна, но единна във всяко отношение. Това е плод не само на дългосрочните икономически интереси, които има Сеул, но и на т.нар. концепция за азиатската йерархия, която всички държави от Източна и Южна Азия с изключение на Индия спазват. Съгласно тази доктрина, въпреки историческите реалности, превърнали Китай от империя в народна република, на Пекин се отдава почетно уважение като на културата извор, от която останалите източноазиатски народи са получили своето просветление. По тази причина, въпреки огромните си политически различия и разнородните си съюзници, азиатските държави винаги са се отнасяли към Китай като към „първородния“, с който не могат да скъсат нито икономическите си, нито културните си връзки. 

Либералите в Южна Корея винаги са били по-големи синофили от ястребите консерватори, но последните рядко са си позволявали напрежение в отношенията с Пекин въпреки политиката им за сближаване с Япония. Затова и Китай остава скритата надежда за много южнокорейци, които се надяват, че дори политик като Си Дзинпин няма да допусне Северът да доведе Корейския полуостров до състояние на ядрена ескалация. Китай знае това и не се тревожи за отношенията си със Сеул. Остава отворен въпросът дали Америка е наясно с тези културни специфики и по какъв начин може да ги компенсира.

Тъжната реалност за Китай е, че ако не успее да удържи сближаването между Москва и Пхенян, твърде е възможно в един момент то да се обърне срещу него. Причината е, че инстинктите на ядрените държави често могат да станат жертва на лидерското его, което управлява политическите им системи. Войната в Украйна показа, че Русия умее да блъфира с ядрената си доктрина и че има ясно очертани червени линии, отвъд които ескалацията пак е вероятен, но не задължителен сценарий заради чувството за самосъхранение, което има руското ръководство. 

Но Северна Корея няма червени линии просто защото за нейния лидер личното му политическо оцеляване стои дори над това на народа му и държавата – визия, която напълно е погълнала чувството му за самосъхранение. Обкръжението му не би могло да извърши преврат, защото репресивният апарат на КНДР е изключително добре развит и функционира така, че и най-добрите съветски агенти биха могли да му завидят. Русия разбира добре цената на приятелството без граници с Китай, а Пекин има усет докъде би могъл да оказва натиск върху Путин. Но лидер като Ким Чен Ун е напълно непредсказуем и в един конфликт със САЩ Китай едва ли би могъл да го убеди да не натиска червеното копче. Най-малкото защото Пхенян вижда в ядрения си пакт с Москва много по-големи гаранции за сигурност, отколкото в споменатия по-горе член 2 в договора с Пекин.

Възможно ли е Корея да се обедини отново?

Тези, които познават корейците, веднага ще отбележат, че този въпрос е неправилно зададен. По-правилно би било да се запитаме желаят ли го корейците. 

Жители на Севера, разбира се, не биха могли да дадат обективен отговор на този въпрос, но повечето бегълци от режима на Ким споделят, че репресиите дотолкова са промили съзнанието на севернокорейците, че те виждат Юга като свой вечен враг. За старото поколение южнокорейци, обединението – или т.нар. слънчева политика – е жизненоважен приоритет, който произлиза от тяхното минало и от носталгията им по загубеното единство. Много от по-възрастните южнокорейци признават, че обединението със Севера е необходимо и че режимът на Ким, а не неговите поданици, е виновен за сегашното статукво. Някои дори напускат Южна Корея на преклонна възраст и бягат на север, защото искат да завършат живота си по местата, където са родени. 

Младото поколение на кей-поп и Squid Game, уви, възприема Северна Корея като ненужна финансова тежест, която ще се стовари като чук върху южнокорейската икономика и ще намали драстично жизнения стандарт в страната. За тях сближаването с Ким и връщането към корейските традиции е отдавна изгубена кауза от миналото, която може да коства на Южна Корея нейната независимост, извоювана от героите на Корейската война. Севернокорейците пък са възприемани като commies, които служат на един луд диктатор, способен да заличи с оръжията си Сеул от картата.

Но безспорно най-големите пречки пред обединението на Корейския полуостров остават ядрените оръжия. Политическа фикция е да смятаме, че траен мир може да има, докато Ким Чен Ун държи в ръцете си малък, но функционален ядрен арсенал, чиито ракети могат да достигнат територията на САЩ. 

Южнокорейското общество е силно разделено по този въпрос, защото все по-голяма част от корейците смятат, че страната има нужда от ядрено оръжие, за да сдържа Пхенян. Много от тях нямат доверие в ядрения чадър на САЩ, защото го възприемат като принцип на селективна намеса – особено при администрацията на Тръмп, която няма интерес от ескалиране на отношенията със Севера. На другия полюс са корейците, според които, ако Сеул получи ядрени оръжия, това завинаги ще го извади от системата за колективна сигурност с Япония и Америка. Нещо повече, може да се стигне до ефект на доминото в Азия и до масово ядрено въоръжаване на азиатските държави. Но това, че ядрените оръжия имат най-силна сдържаща роля, е просто теория, за която нямаме емпирични доказателства, и можем само да се надяваме, че няма да я тестваме.

Следователно причината Корея да не може да бъде единна, не е прищявка на един или друг политик, било то Джо Байдън, Доналд Тръмп или дори Си Дзинпин. Тя се корени във факта, че нито от едната, нито от другата страна се намира желание за успешно следване на слънчевата политика. Корейският полуостров, с други думи, остава в плен на дилемата на сигурността, която може да бъде преодоляна само ако една от страните преустанови своята политика на конфронтация напълно. И тук не става въпрос просто за установяване на диалог. Диалог между двете Кореи има още от края на Корейската война. Както изглежда, желание за диалог има дори у Тръмп, който е ентусиазиран за отношенията си с Ким Чен Ун. Но реални резултати не са налице, защото дилемата на сигурността все още функционира. Взаимният страх между Северна и Южна Корея е много по-мощен генератор на нагласи, отколкото мирното съжителство помежду им, което би било предпоставка за обединението им.

И накрая следва да признаем, че макар съдбата на двата народа да зависи от исканията на хората, ключовата роля за бъдещето на региона е в американски ръце. Рано или късно различията между Русия и Китай по отношение на Корейския полуостров ще изплуват и това ще доведе до различия и между техните партньори. За добро или зло, железният образ на Чичо Сам засега укротява болезнените спомени от японските нашествия в Корея и от унищожаването на династията Чозон.

Но САЩ трябва да бъдат много внимателни, когато регулират нагласите на съюзниците си, защото всеки опит да изискват безпрекословна лоялност към политиката си ще навреди на имиджа им в лицето на Южна Корея и Япония, тъй като двете страни възприемат Америка като съюзник и пазител, а не като началник. Достатъчно е да припомним първите години след края на Корейската война, когато с мълчаливото американско съгласие Южна Корея се управлява от прояпонски елит, наричан подигравателно от корейците „японски мекерета“. Това е напълно в унисон с политиката на доктрината Труман, която цели солидаризиране на всички азиатски съюзници под шапката на следвоенна Япония с цел сдържане на СССР и Китай. Американската подкрепа за Южна Корея следователно може да съдържа в себе си както предпоставките за обединението на полуострова по мирен път – ако корейците го искат, – така и за неговото пълно унищожение.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ruskata-agresiya-v-ukraina-zashto-mirut-ostava-trudno-postizhim/

Tри години след началото на руската агресия срещу Украйна и повече от десетилетие след незаконната руска окупация на Крим и части от Донбас войната продължава без признаци за скорошно затихване и мир. Въпреки различните дискусии за потенциални планове за спиране на огъня, включително предложението на новия президент на САЩ Доналд Тръмп, постигането на мир остава далечна и сложна цел, а пътят към прекратяване на войната е изпълнен с предизвикателства.

Реалността зад мирните предложения

По време на предизборната кампания Доналд Тръмп заяви, че би могъл да спре войната в рамките на 24 часа, ако стане президент. Това изказване привлече внимание, но беше оценено от експертите като крайно нереалистично. Всеки план за мир между Киев и Москва трябва да бъде съобразен със сложни въпроси, включително бъдещето на окупираните от Русия украински територии, наказателна отговорност за руските военни престъпления и предоставяне на западни гаранции за сигурността на Украйна.

Русия и Украйна все още остават на двата полюса в своите цели във войната. Москва се стреми да затвърди контрола си върху завладените територии, да дестабилизира максимално Украйна и да я откъсне от близостта ѝ със Запада, докато Киев настоява за пълното възстановяване на своите граници и солидни гаранции от съюзниците си, за да се попречи на нова руска агресия.

Войната три години по-късно

През септември 2024 г. украинският президент Володимир Зеленски заяви, че Украйна е отворена за преговори, но само при условия, включващи гаранции за сигурност. В замяна на това Зеленски намекна, че би приел замразяване на фронта в сегашния му вид. В същото време Владимир Путин не показва готовност за компромиси, което допълнително усложнява ситуацията. Тази безизходица отразява различните приоритети и цели на двете страни, както и трудностите при създаването на условия за преговори.

Според експерти за постигането на устойчив мир в Украйна е необходимо страната да получи дългосрочни гаранции за сигурност срещу бъдещи руски нападения. Ясните механизми за защита на украинския суверенитет трябва да са незаобиколимо условие за начало на преговори, за да се избегне повторение на конфликта. Това включва не само военна подкрепа, но и икономически и дипломатически ангажименти от страна на международната общност. И макар че подобни мерки изискват значителни ресурси и координация, те са от изключителна важност за гарантиране на стабилността в региона и за възпиране на бъдещи агресивни действия от страна на Русия.

Скептичността на Украйна по отношение на гаранции, които не включват присъствието на западни военни части в страната, е разбираема с оглед на факта, че Русия вече на два пъти нарушава международни споразумения, специално подписани за гарантиране на украинската независимост – меморандума от Будапеща (1994 г.) и споразумението от Минск (2015 г.).

Стратегията на Русия: всичко или нищо

Подходът на Русия към войната отразява руските дългосрочни амбиции. Правителството на Владимир Путин, изглежда, няма намерение да се откаже от своите цели, които включват присъединяване на украински територии и отслабване на съюза на Киев със Запада. Докато руските сили продължават своите военни кампании, стратегията на Кремъл вероятно е удължаване на конфликта с цел изтощаване на украинската съпротива и намаляване на международната подкрепа.

В същото време руската икономика все повече се превръща в заложник на войната. Според анализ на икономисти Кремъл е изправен пред парадоксална ситуация: икономическата структура на Русия вече е толкова силно ориентирана към военни усилия, че страната не може да си позволи нито да загуби, нито да спечели войната. Загубата би отслабила легитимността на режима и би довела до още по-дълбоки икономически и социални сътресения. От друга страна, всеки мир, който Путин би могъл да представи като руска победата, би изисквал огромни ресурси за бъдеща окупация и възстановяване на анексираните украински територии, което също би било непосилно за икономиката.

Този икономически капан, съчетан с международните санкции и изолация, създава уникално предизвикателство за Русия. Макар че военната индустрия и държавните програми поддържат известна стабилност, в дългосрочен план ресурсите са ограничени. В този контекст става още по-ясно защо Русия продължава да преследва стратегия на изтощение и развиване на военната си икономика, вместо да търси скорошно прекратяване на войната.

Ролята на Европа на фона на несигурността в САЩ

Макар че Съединените щати са ключов поддръжник на Украйна, вероятността за промени в приоритетите на Вашингтон е голяма. Победата на Доналд Тръмп на президентските избори внесе допълнителна несигурност в продължаването на американската военна и финансова помощ за Украйна. Това подтикна Европа да се подготви за сценарий, при който трябва да поеме по-голяма част от тежестта.

Европейските държави с ключова подкрепа за Украйна, в това число Германия, Полша и балтийските страни, увеличиха военната помощ и финансовата подкрепа за Киев. Европейският съюз също обеща дългосрочна помощ, което даде силен сигнал за ангажимент към отбраната на Украйна, независимо от промените в политиката на САЩ. Въпреки това способността на Европа да замени американската подкрепа в такъв мащаб остава несигурна, особено с оглед на икономическите натоварвания, енергийните кризи и политическата нестабилност на Стария континент.

Допълнително Франция и Германия обсъждат нови форми на ангажимент в Украйна, включително възможност за изпращане на съюзнически войски. Президентът на Украйна Володимир Зеленски, разкри, че е водил разговори с президента на Франция Еманюел Макрон за разполагане на такива войски в Украйна като знак за подкрепа и стабилност. Макар че подобен ход е в начална фаза на обсъждане, той показва желание за по-дълбока ангажираност на европейските партньори.

Германия също обмисля изпращането на миротворчески сили в Украйна според германския министър на отбраната Борис Писториус. Това предложение обаче изисква широка международна подкрепа и може да се реализира едва след като се постигне трайно примирие. Европейските лидери осъзнават, че такъв ход крие значителни рискове, но също така може да представлява важна стъпка към дългосрочна стабилност в региона.

Защо мирът остава далечна цел

За да бъде постигнат мир, и двете страни трябва да се съгласят с условия, които удовлетворяват техните основни интереси – нещо, което изглежда почти невъзможно в момента, като се имат предвид динамиката на фронта и настроенията сред управляващите в Киев и Москва. Отказът на Украйна формално да признае промяна на международно признатите си през 1991 г. граници е в съответствие с държавния ѝ суверенитет и международното право, докато максималистичните цели на Русия не оставят място за истински преговори.

Международните медиатори, като Турция и Катар, са изправени пред допълнителното предизвикателство да преодолеят различията между воюващите страни, като същевременно запазят ниво на неутралност. По-широката геополитическа ситуация, включително ролята на НАТО за дългосрочен мир в Източна Европа и двусмислената позиция на Китай, допълнително усложнява потенциалните преговори.

Междувременно Киев и Москва, изглежда, се готвят усилено за активно продължаване на бойните действия. Украйна планира да свали възрастта за мобилизация сред гражданите си от 25 на 18 години, а новият лидер на НАТО призовава съюзниците да продължат с подкрепата си за нападнатата страна и предложи европейските държави да плащат за американски оръжия, използвани от украинската армия. В същото време изправената пред „неконтролирана финансова криза“ Русия планира да използва допълнителни севернокорейски военни в армията си, след като през последните месеци понесе големи загуби сред частите си на фронта в Донбас и Курск.

Перспективите за мир в Украйна остават далечни, тъй като Русия ще продължава своята агресия, а Киев няма друг избор, освен да се защитава. Докато международните усилия за посредничество срещат сериозни предизвикателства, дългосрочната стабилност в региона ще зависи от способността на Украйна и нейните съюзници да възпират руската ескалация. Поне докато Путин не бъде притиснат да преговаря за мир или не се стигне до политическа промяна в Москва или в Киев.

Заглавно изображение: Доналд Тръмп, Еманюел Макрон и Володимир Зеленски на тристранна среща, организирана от френския президент, декември 2024 г. Източник: President Of Ukraine from Україна, CC0, via Wikimedia Commons

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/opasnoto-razshiryavane-na-voynata-kak-severnokoreyskata-armiya-se-ozova-na-fronta-mejdu-ukrayna-i-rusiya/

В началото на октомври тази година украинското разузнаване съобщи, че няколко хиляди севернокорейски войници преминават обучение в Русия в подготовка за изпращане на фронтовата линия с Украйна. Националната разузнавателна служба на Южна Корея (NIS) по-късно потвърди информацията на Киев, като сподели сателитни изображения на руски плавателни съдове, транспортиращи 1500 войници от Северна Корея до руския град Владивосток за предполагаемо обучение.

На 23 октомври съветникът на Белия дом по въпросите на комуникациите в областта на националната сигурност Джон Кърби свидетелства за присъствието на най-малко 3000 севернокорейски войници. Сега Пентагонът смята, че в Русия те са 10 000 и са насочени към района на Курск в Западна Русия, за да се бият с украинските сили. В началото на ноември се появиха и първите сведения, че в Курска област вече се е състояло първото сражение между украински и севернокорейски части. Всичко това беше потвърдено на 13 ноември от говорителя на Държавния департамент на САЩ Ведант Пател.

Голямото разполагане на севернокорейски войски в Русия представлява тревожна нова фаза във войната между Русия и Украйна, като същевременно носи по-дълбоки последици за глобалната политика. Ще разгледаме пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Северна Корея и Русия, и как това сътрудничество ще се отрази в по-широка степен на войната в Украйна.

Какво печелят Москва и Пхенян от дислоцирането на севернокорейски войски на фронта?

Обвиненият във военни престъпления руски президент Владимир Путин ще извлече незабавни военни ползи от севернокорейските войски. Съобщава се, че от 2023 г. насам Русия е получила от Северна Корея поне 7000 контейнера, които включват артилерийски снаряди, противотанкови ракети и балистични ракети с малък обсег, за да се попълнят силно изчерпаните руски боеприпаси и оръжия. Кремъл е изправен пред потенциален недостиг на наборници, а използването на севернокорейски войски временно би облекчило вътрешния натиск върху Путин от страна на руското Министерство на отбраната за мобилизирането на повече войници в армията тази есен.

Северна Корея вероятно ще получи допълнителни икономически ползи и по-голяма военнотехническа помощ от Русия, включваща сателитна и ракетна технология. Докато преди войната Путин се противопоставяше на ядрената програма на Северна Корея, сега Русия може да помогне за подобряването на ракетния капацитет и системите за доставка на ядрени оръжия на Пхенян. Русия също може да съдейства за обновяването на стареещия севернокорейски подводен флот. Освен това войниците на Северна Корея биха могли да придобият ценен боен опит, биейки се рамо до рамо с руснаците. По този начин ще могат и да оценят от първа ръка колко ефективна е военната им технология срещу произведените на Запад оръжия и защита.

Колко ефективни са севернокорейските войски и пред какви рискове е изправен режимът на Ким Чен Ун?

Не е ясно колко добре ще се представят севернокорейските войски в битка. Въпреки че са преминали обучение в руски военни бази в Далечния изток, различията в езика, културата, обучението и доктрината за водене на война могат да намалят ефективността на севернокорейските сили, докато не бъдат по-добре интегрирани с руските части. Доказателства за проблемната интеграция са вече налице – пленен от украинската армия руски войник разказа във видео, че севернокорейците изпитват трудности в ориентацията на фронта и по погрешка са открили огън по своите руски съюзници.

Съобщава се, че Ким Чен Ун е изпратил сили за специални операции от Единайсети армейски корпус, известен като Корпус на бурята. Това са елитни войници, обучени за мисии за проникване и убийства, с по-висока военна подготовка от новите руски наборници, изпращани на фронтовата линия. Въпреки това изглежда малко вероятно Ким Чен Ун да продължи да изпраща голям брой елитни войници в Русия, ако жертвите сред тях нарастват със същата скорост като убитите и ранените руснаци.

Един от рисковете, пред които е изправен севернокорейският режим, е възможността неговите войници да дезертират от бойното поле, стремейки се да останат в Украйна или в Южна Корея. Възможно е някои севернокорейски войници, които се предадат или бъдат пленени от украинските сили, да не искат да се върнат в Русия или в Северна Корея. Съществува вероятност да потърсят политическо убежище или да поискат да бъдат прехвърлени на южнокорейските власти. Украинското разузнаване съобщи, че вече 18 севернокорейци от войниците, разположени близо до руско-украинската граница, са дезертирали. 

Как Южна Корея отговаря на севернокорейските войски в Русия?

От началото на войната Южна Корея не желае директно да изпраща нападателни оръжия на Украйна и предоставя предимно икономическа и хуманитарна подкрепа. Новото развитие обаче може да принуди Сеул да обмисли подкрепа за Киев чрез изпращане на оръжия и споделяне на разузнавателна информация. Южнокорейският президент Юн Сук Йол вече заяви, че от степента на севернокорейско участие във военните действия зависи дали Южна Корея би доставила оръжия на Украйна.

Независимо дали това ще стане, действията на Пхенян тласнаха Сеул да работи по-тясно с европейските си партньори, включително с НАТО. На 28 октомври делегация от длъжностни лица от разузнаването и отбраната на Южна Корея информира НАТО и тихоокеанските си партньори за оценките за разполагането на севернокорейски войски в Русия и обеща да продължи координацията за наблюдение на ситуацията в Украйна. Засиленото сътрудничество между Южна Корея и НАТО ще позволи на Сеул да споделя и получава информация относно бойните способности и тактики на Северна Корея и да проследява севернокорейските войски, изпратени на украинската фронтова линия. Южнокорейците биха могли да помогнат на украинците и в извършването на специални операции за насърчаване на севернокорейските войници да дезертират. 

Къде стои Китай?

Китай засега не коментира официално факта, че в Русия има севернокорейски войски. Публично Пекин предлага дипломатически банални фрази, призоваващи за деескалация в Украйна и мир на Корейския полуостров. Пекин обаче остава притеснен от рисковете за ескалация, които не може пряко да контролира, от потенциалната нестабилност около китайските граници и от вероятността за засилено сътрудничество в областта на сигурността между Южна Корея, Япония и Съединените щати и възникващата координация между НАТО и Сеул в отговор на военния авантюризъм на Пхенян.

Пекин предостави дипломатическо и икономическо прикритие на Москва за нахлуването ѝ в Украйна, но отношенията между китайското правителство и Пхенян напоследък бяха хладни. Пропуските в комуникацията между трите страни поставиха Китай в неудобната позиция да се опитва да предотврати по-нататъшна дестабилизация на региона предвид собствените си геополитически и икономически предизвикателства. Според китайски анализатори Пекин вижда повече вреда от изпращането на севернокорейски сили в Русия, отколкото потенциална полза.

Как сътрудничество между Северна Корея и Русия ще се отрази на международните отношения?

Изпращането на севернокорейски войски в Русия показва, че Пхенян е напълно готов да подпомогне терористичната война на Русия в Украйна. Докато Северна Корея преди беше известна със своите киберзаплахи, пране на пари, трафик на оръжия и незаконна търговска дейност, то напредващото военно сътрудничество с Москва може да насърчи Пхенян да участва в други конфликти и бъдещи войни от името на партньори с подобно авторитарно управление, които се противопоставят на Запада. В зависимост от представянето им на фронта севернокорейските войски биха могли да бъдат дислоцирани заедно с руски части в Африка или в горещи точки от бившия СССР.

Присъствието на войските на Северна Корея в Русия има поне две дългосрочни последици. Първо, Путин отново демонстрира, че руските съюзници далеч не са изолирани, а са готови да подкрепят Русия в нейната война в Украйна. Ако Пхенян успее да получи нужните военни технологии от Русия в замяна на изпратени войници, това би накарало други авторитарни режими да изпробват същото. Иран например може да увеличи сътрудничеството си с Русия, докато се подготвя за възможна ескалация с Израел.

Второ, задълбочаването на военното сътрудничество между Русия и Северна Корея идва в момент на ескалация на напрежението на Корейския полуостров. Това включва неотдавнашното унищожаване от Северна Корея на междукорейски пътища и железопътни линии и предполагаемото нахлуване на южнокорейски дронове в Северна Корея този месец. Решението на Пхенян да изпрати войски в Русия индиректно предполага, че Северна Корея втвърдява стратегическата си позиция срещу Южна Корея. Ако Русия допълнително засили севернокорейския оръжеен капацитет, доставяйки войски и боеприпаси на Пхенян, то САЩ и техните съюзници в Европа и Азия ще трябва да се подготвят за нова фаза на по-голяма нестабилност и възможна ескалация в Далечния изток.

Докато Украйна се бие, съюзниците ѝ мълчат

Украинският президент Володимир Зеленски остро разкритикува пасивността на западните съюзници по отношение на включването на севернокорейски войски във войната. Той обвини политиците от страните съюзници в пасивно наблюдение на ситуацията, докато Москва подготвя нова офанзива, включваща севернокорейските части. Според Зеленски

Америка гледа, Великобритания гледа, Германия гледа. Всички просто чакат севернокорейските военни да започнат да атакуват украинската армия. 

Киев повдигна и въпроса за потенциален превантивен украински удар по лагери в Русия, където се обучават севернокорейските войски. Украйна обаче не може да реализира такава превантивна операция без разрешение от съюзниците си да използва западните оръжия с голям обсег, за да удари цели дълбоко в Русия. Докато украинското Министерство на отбраната вече потвърди за „контакт“ между украински военни и севернокорейски части около Курск в началото на ноември, американски източници публикуваха данни за смесена руско-севернокорейска група от около 50 000 военни, за която се очаква също да бъде дислоцирана в Курска област в най-близко бъдеще.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-na-teb-dulzha-zhivota-si/

Алла връхлита в стаята, в която спя, с две възглавници в ръце. „Ставай“, казва ми рязко, докато поставя възглавниците от вътрешната страна на прозорците. 

Шест и половина сутринта е, 26 август 2024 година. Отново съм в Украйна. Преди два дни пристигнах от Киев във Виница, в дома на Алла. Сирените за противовъздушна тревога виха цяла нощ, но накрая все пак съм се унесла въпреки зловещия им звук. 

Скачам от леглото и хуквам към малкия двор, за да видя какво става. Съвсем съм забравила за всички правила, които ми набиваха в главата и миналата година, и тази – че при обстрел не бива да съм навън, а напротив, трябва да потърся убежище или поне място без прозорци. 

Вместо това седя насред малкия двор на Алла и гледам към облаците. Нищо. Тишина. Сещам се, как Володимир ми разказваше миналата година, че на фронта най-зловещият звук е тишината, защото винаги следва нещо страшно.

От началото на войната през 2022 г. в небето на Украйна съм виждала само птици. Тази сутрин обаче знам, че сред облаците има ракети и дронове. Но не ги виждам. И точно тогава я чувам. Ракетата прелита над главите ни с грохот на голям самолет. Столът потреперва, кафето ми образува малки кафяви вълни в чашата. Докато разбера какво става, в далечината се чува друг грохот. Свалят я. 

Няма думи, които да опишат осъзнаването, че над главата ти летят ракети и дронове, които във всеки един момент могат да изсипят безумния си смъртоносен товар върху теб.

И… край… Само че аз не мисля за края в този момент. Някак си нямаш време да мислиш за края. Толкова е бързо и нереално, че просто седиш вцепенен и приемаш случващото се като сън, от който всеки момент ще се събудиш – или пък не. 

Така започна една от най-мащабните атаки на Русия срещу Украйна през последните две години и половина. След няколко часа чухме сигнала за отбой. Започнаха да валят новини, че по същото време, в което „моята“ ракета мина над главата ми, в почти цяла Украйна е имало обстрели с руски дронове и ракети. Информацията за жертвите и ранените от различни украински градове постоянно се обновяваше. Числата растяха. А усещането ми за хипнотичен сън не изчезваше. Тук съм, преживявам го, ужасена съм и в същото време не ме е страх. Мозъкът ми не иска да приеме, че е възможно насред ХХI век над главата ми да летят военни дронове и ракети, които искат да ме убият.

Какво може да ме събуди от този непознат смразяващ сън? Нещо познато и близко – тихото пиукане на телефона: съобщение. Приемам го точно както хората около мен – страхът ми се превръща в гняв. 

Володимир ми пише:

Не знам кога ще успея да дойда на срещата ни. Въпреки отбоя трябва да остана с хората си поне още два часа, в случай че има нови обстрели.

Володимир е началник на един от ПВО отрядите в близост до Виница. Ветеран, но отново мобилизиран. Този път в тила. Звъни ми в късния следобед. Тръгвам към срещата ни нетърпелива.

Всички сме живи, значи можем да се видим и поговорим. 

Виждам го отдалеч, но едва го разпознавам. Високият, засмян мъж в цивилни дрехи от миналата година сега е някак смален във военната си униформа, с раница на гърба. Очите му. Помня ги ясно от миналия август. Бистросини, сериозни, но засмени. Сега плуват във фина паяжина кръвоизливи, синьото е потъмняло и уморено. Протяга ми ръка – суха е и стиска толкова здраво, колкото и преди. Отвръщам му, а той започва да се смее с глас и ме разпитва: „Как спахте тази нощ, как се събудихте?“

Чувството му за хумор ме заразява. През смях му отвръщам, че ми е било малко шумно, но какво пък, ще го преживея. Володимир ме гледа изпитателно и продължава:

О, значи и Вие вече носите в себе си нашето украинско чувство за хумор. Вече умеете да се шегувате със страха.

Не съм сигурна, че знам какво е истински страх, защото все пак до мен не падна ракетата от сутринта, тя не уби мой близък, не разруши дома ми. Да, шегувам се, но какво всъщност съм преживяла? Един ужасен звук и низ от въображаеми ситуации, които той носи след себе си. Казвам му го. Володимир поклаща глава. Разбира, но очите му все още ме гледат с онзи характерен за всички украинци притихнал смях. 

В няколкото секунди, докато се гледаме, имам време да си спомня как през годините Алла премина през различните видове страх от тази война. В началото беше изпълнена с див ужас от летящите ракети, носещи пожари, разруха и смърт. После страхът ѝ от ракетите прерасна в отвращение и омраза към тях. Тази сутрин например беше бясна, че има обстрели над дома и родината ѝ, вследствие на които загиват хора, но докато сервираше обяда, намери сили да се засмее и ми каза:

Добре че те събудих. Щеше да проспиш атаката.

Сега страховете на моята приятелка са много по-дълбоки от мисълта да загубиш живота си, докато руска ракета или дрон летят над теб. Но аз за първи път съм почувствала заплахата толкова близко и тепърва се уча да се шегувам с нея. 

Питам Володимир: на теб ли дължа живота си днес? Той става сериозен. Кимва ми – да!

Пием лимонада, Володимир ми обяснява, че за всеки вид обект – дрон или ракета – е необходимо специфично ПВО, с което да бъде свален. „Само че ние нямаме. Сваляме ги с картечници…“

Гледам го невярващо. Усмивката му е малко изкривена, даже цинична.

От Европа и САЩ не ни дават нужното ПВО, за да защитим всичките си градове. В Киев има по-съвременно, но тук нямаме. Слушаме звука и по него се ориентираме за посоката, скоростта и какво лети. Правим бързи изчисления за траекторията, понякога наум, защото нямаме нужните компютри, и когато наближи достатъчно, започваме да стреляме с картечниците.

Явно съм изглеждала твърде изумена от чутото. Володимир вади телефона си и ми показва снимки. „Ето я моята картечница. С нея ти спасих живота тази сутрин.“ 

Казва го сякаш на шега, но е сериозен. Сред паяжината кръвоизливи в очите му насмешката изчезва. Володимир заговаря нетипично бавно за него. 

Бих искал да поканя всички колебаещи се европейски и американски чиновници да дойдат тук. Няма нужда дори да ходят на фронта. Може да отседнат на 50 километра от огневата линия или дори да дойдат в нашето ПВО гнездо и да се опитат да свалят една руска ракета или един дрон с моята картечница или с тази на приятеля ми до мен. И искам тези „високи гости“ да знаят, че ако не успеят да свалят руския дрон или ракета, в града, който охраняват, ще загинат десетки хора, може би стотици. Дали тогава ще се чудят имаме ли нужда от помощ, дали биха я бавили половин година, както направиха, дали биха довели семействата си да поживеят тук, дали биха се чудили от какво имаме нужда и колко голяма е тя?

В очите на Володимир няма и грам от хумора, с който ме закачаше преди малко. Останали са гняв и неразбиране. 

За пореден път в Украйна ми се налага да мълча, без да знам какво да кажа. Знам обаче, че ме е срам. 

Имаме нужда от всичко. Дори и от стари мобилни телефони, таблети и лаптопи, на които да напиша проклетия си рапорт – колко патрона съм изразходил, за да сваля проклетия руски дрон или ракета. Радваме се на минимални дарения, дори и на стари лаптопи или телефони. Било имало корупция в Украйна. Ами може и да има, но аз знам, че отчитам всеки патрон, който използвам, че пиша доклад за всяка помощ, която получа, колкото и нищожна да е тя. Едва ли нашата корупция е по-голяма от вашата в Европа или от тази в САЩ. Но се питам защо Европа и САЩ си пазят ПВО-то, защо не ни дадат повече, за да охраняваме градовете си? Толкова бихме се радвали да имаме модерна техника за сваляне на ракети и дронове. Нямаш представа какво е да видиш после на радара свалените цели и да си кажеш: е, нищо че е само с картечница, тази е моя… Там долу има спасени деца и въобще хора, които не са виновни за нищо и не бива да умират.

Мълчим. Володимир пали цигара. През това време го питам как преценяват къде да свалят дрона или ракетата.

Ракетите ги чакаме да слязат ниско, за да влязат в обсега на картечницата. Това е сериозен риск, но нямаме с какво друго да им противодействаме. С дроновете е по-лесно. Гледаме да ги прихванем и свалим извън града, защото за мен и колегите ми най-важно е да запазим цивилното население долу. Ако свалим дрон или ракета над града, осколките могат да убият много цивилни хора. Децата загиват от техните обстрели всеки ден. Колко още може да продължи това?

Обикновено уравновесеният, спокоен глас на Володимир сега звучи ядосано и някак тъжно. Той е войник, видял е всякакви ужаси на фронта, но мисълта, че загиват невинни хора от руските обстрели, сякаш не му дава мира.

Когато говорим за цивилното население и щетите, които то понася от тази война на Путин срещу Украйна, стигам в мислите си още по-далеч. Ако Украйна загуби и се предаде, и Русия се настани тук, ще следват много лоши времена за всички. Цялото ни младо поколение, тези, които сега са деца на десет-дванайсет годинки, ще бъдат подложени на страховита пропагандна обработка, докато не повярват на руските твърдения. Тогава, може би след десетина години, Русия ще има нова армия от млади украински деца с промити мозъци, които ще тръгнат към Европа, биейки се за Русия. Абсолютно убеден съм. Това според мен е много по-страшно от загубите на фронта сега, много по-страшно е от войната сега. Като казвам, че Украйна спира Русия и че Путин няма да се откаже от Европа, това имам предвид. Затова ни трябват оръжия. 

Заглеждам се в униформата на Володимир. На лявото му рамо има малка нашивка на частта, в която служи. Той улавя погледа ми, отлепя я и ми я подава.

Това е подарък за теб, за да помниш деня, в който едни момчета с картечници спасиха живота на стотици хора в едно украинско градче, докато руски дронове и ракети летяха с една-единствена цел – да сеят смърт. 

Разделяме се без обещание да се видим отново. „Пази се“ беше единственото, което си казахме, преди Володимир да потъне сред тълпата. 

Тръгваме към дома на Алла. Минаваме покрай красивото езеро във Виница, съвсем близо до реката. В него от сутринта плува голям, уродлив руски дрон. Мястото е отцепено. Искат да извадят дрона, без да го взривят.

В дома на Алла е тъмно. Тъмно е и навсякъде в квартала. Съпругът ѝ ни посреща с новината, че в Украйна е въведен режим на тока, тъй като голяма част от инфраструктурата, доставяща ток, е поразена от руските атаки. В Киев седем часа няма ток – два часа има.

Във Виница ще се радваме на три часа ток след четири часа тъмнина. Това, разбира се, не позволява на помпите да работят и вода също няма. Не можем да заредим и използваме телефоните или лаптопите си. Но засега градът може да се опита да заспи поне за няколко минути, преди сирените да започнат да вият отново.

Все пак батерията ми стига, за да се опитам да се свържа с хора, с които искам да се срещна през следващите дни в Лвов. Телефонът явно е зает, защото точно както преди една година операторът ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!