Tag Archives: русия

Някои проблеми можем само да ги управляваме. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Йовко Ламбрев original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview-2/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения, старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в „Оксфорд“ и Университета на Северна Каролина. Анализатор е на влиянието на Русия на Балканите, а през 2017 г. издателството на Йейлския университет публикува изследванията му по темата в книга, която година по-късно излезе и на български език („Русия се завръща на Балканите“, прев. Юлия Гешакова, изд. „Изток-Запад“).

Поканихме политолога да коментира последния развой в отношенията между Украйна и Русия и напрежението по границата им, както и другата важна външнополитическа тема – Северна Македония и неотдавнашното посещение на наша правителствена делегация в Скопие. С Димитър Бечев разговаря Йовко Ламбрев.


През ноември м.г. в друго интервю за „Тоест“ споделихте, че се надявате напрежението около Украйна да остане в рамките на политическия театър, но през последните седмици ситуацията сякаш ескалира. Има ли още основание за надежда, че това е само част от пиесата, или онази метафора за пушката на сцената в последното действие става все по-реална?

Основание има, разбира се. Всичко зависи от един човек обаче – Владимир Путин. Ако той реши, че може да извлече достатъчно сериозни политически дивиденти единствено чрез заплаха, то тогава ще се въздържи от директна употреба на военна сила. Но според мен още не е взел решение. Войната е възможна и под „война“ нямам предвид мащабно нахлуване в Украйна, а може би офанзива в Донбас за разширяване на териториалния периметър на двете сепаратистки републики и заедно с това удари по въздух, с артилерия, с балистични ракети по украинската армия с цел да се отслаби нейната боеспособност. Вероятно след това ще последват пак преговори.

Бившият премиер и външен министър на Швеция Карл Билд в своя статия за международното издание Project Syndicate развива тезата, че с текущата ескалация Путин компенсира провалите на политиката си спрямо Украйна (неуспеха да предотврати споразумението ѝ за свободна търговия с ЕС и военните инвазии на Русия, които превърнаха един добронамерен съсед във враг) с цел да не остане в историята като „този, който загуби Украйна“. В такъв контекст сблъсъкът не изглежда ли все по-неизбежен, особено ако си позволим да се съмняваме в рационалността на политиката на Кремъл?

Да, Украйна се преориентира към Запада. Но военната сила, употребена в някакви граници, е мощен политически инструмент. Поне така разсъждават Путин и хората около него. Не че ще промени геополитическата ориентация на Киев, но ще създаде допълнителни възможности за Русия да оказва натиск и да извива ръце. Заедно с това ще има и по-силни козове в двустранните преговори със САЩ. Но употребата на груба сила винаги крие рискове и води до нежелани резултати, дори и в ситуация, когато едната страна (Русия) има значителен превес над другата (Украйна).

Западът и ЕС не изглеждаме единодушни по отношение на позициите и гледните си точки. Забелязва се по-активен алианс около Великобритания, Полша, балтийските страни и някои други държави, като Канада – поне към този момент. На този фон обичайните лидери САЩ, Франция и Германия изглеждат уморени, колебливи и дори наивни. Ако допуснем, че е по-вероятна другата популярна теза – че Москва просто тества границите на търпение на противниците си, тази мекушавост всъщност не окуражава ли Путин повече от необходимото?

Вероятно е така. Германското правителство проявява много колеблива позиция например. Но да не забравяме, че и през 2014–2015 г. Путин смяташе, че в Запада ще има сериозен разнобой, а се оказа, че и Германия, и Франция подкрепиха санкциите. За разлика от отговора на Европа след войната в Грузия през 2008 г. Тоест, ако Кремъл предприеме по-радикални действия в Украйна, ЕС ще е принуден да отговори сравнително твърдо (с по-мощни санкции) и единно, а също така да координира усилията си със САЩ.

Във Вашата книга, посветена на влиянието на Русия в Югоизточна Европа, също намеквате, че колебливостта на Запада захранва амбициите на Москва и по отношение на Балканите. И че развитието на конфликта в Украйна и евентуалните геополитически сътресения биха имали сериозно въздействие върху политиката и събитията в нашия регион. Има ли промяна в перспективата Ви към днешна дата (спрямо 2017 г., когато излезе книгата) и в каква посока?

Не мисля, че има кой знае каква промяна в динамиката на отношенията. Единственото е може би, че Западните Балкани вече не са във фокуса на внимание на Русия. Присъединяването на Черна гора и Северна Македония към НАТО ограничи възможностите на Москва да се намесва във вътрешната политика на тези страни и да експлоатира обществените разломи и сблъсъци, както беше в периода 2015–2018 г.

Във връзка с това как бихте коментирали посещението на нашата правителствена делегация в Скопие? Сякаш това, което започва да се случва, съвпада с Вашето виждане, че историческите спорове трябва да се разсрочат във времето на предприсъединителните преговори с ЕС, които така или иначе ще отнемат години… Но доколкото съм проследил позициите Ви, Вие самият сте скептик, че може да се надяваме Северна Македония да промени съществено собствения си исторически разказ за себе си, което означава, че тази тема ще се връща като бумеранг непрекъснато. Докога?

Докогато политиците престанат да я експлоатират. Ако погледнете социологически данни от 2018 г. , когато Борисов се представяше за радетел на разширяването на ЕС към Западните Балкани, там преобладава изключително положително отношение към Северна Македония. Сега е точно обратното. Какво се промени? Посланията „отгоре“, канализирани през главните медии, в т.ч. националните телевизии. Едва ли ще можем да се „разберем“ със Скопие за историята, но поне се надявам, че няма да подклаждаме напрежението. Темата за миналото ще се връща периодично като бумеранг, но от нас зависи доколко тя ще бъде във фокуса на вниманието. В политиката, както и в живота въобще, за някои проблеми решение няма. Единственото, което можем да направим, е да ги „управляваме“.

Премиерът Петков понесе критики, че подхожда наивно към преговорите със Скопие или заобикаля същинските проблеми, използвайки странични теми като формално сближаващи – бизнес, инфраструктура, транспорт. Мислите ли, че това ще свърши работа? И ако все пак допуснем, че е стратегия, доколко успешна може да бъде тя?

Може и да свърши работа, но съм съгласен, че за отмяната на българското вето на Петков ще му се наложи да извоюва някакви отстъпки и в полето на историческите спорове. Те може да са чисто символични и безсъдържателни, но ако са „продаваеми“ вътре в България, може да свършат работа на премиера. За съжаление, смятам, че по-вероятният сценарий е неговите усилия да не се увенчаят с успех. Не на последно място, понеже вече го саботират в София.

В същия момент по света продължават да не разбират добре какво точно иска да постигне България, преди да вдигне ветото си. Последният кабинет на Борисов остави впечатлението, че историческите разминавания са същината на проблема, а след смяната на властта се акцентира повече върху правата на македонските българи. Това за страничен наблюдател изглежда и като тупкане на топката, и като липса на зряла и установена позиция. Как да формулираме опасенията си така, че да бъдем разбрани?

Задавате ми въпрос, на който, за съжаление, нямам отговор. Дори бих казал, че не е много ясно какви конкретно са тези опасения, нито пък какво точно искаме от македонската страна, освен да признаят, че са българи и досега са живели в грешка.

България сякаш няма приятели в Европа и на Балканите, които я разбират и споделят позицията ѝ по тази тема. Как допуснахме това? 

Позицията беше формулирана набързо в края на 2019 г. И предизвика завой на почти 180 градуса от дотогавашната политика. Това е трудно обяснимо за външните наблюдатели. Няма как да си спечелим приятели в бивша Югославия, където по принцип се солидаризират със Северна Македония. Албания пък стана жертва на спора, понеже е блокирана. Остава единствено Гърция, където може и да печелим някакви овации сред националистите, но правителството на Мицотакис (който беше против Преспанския договор навремето) поддържа тезата, че Северна Македония трябва да започне преговори час по-скоро.

Не е ли разумно България да се старае повече в дипломатическите си взаимоотношения на Балканите и да търси разбиране и приятелства в региона? Албания, казвате, е косвена жертва на разногласията ни със Скопие. Не дължим ли на Тирана по-лично обяснение и протегната ръка?

Сигурно дължим. Не знам обаче как ще помогне. Всъщност България се застъпва Северна Македония и Албания да бъдат разделени и Тирана да започне преговори веднага. Но останалите страни членки на ЕС са против такова решение, което ще ощети Скопие. С други думи, няма как да подадем ръка на Албания и да ѝ помогнем в тази ситуация.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

Деян Кюранов: „Путин притиска света. Това е негова агресия.“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/deyan-kyuranov-interview/

Деян Кюранов е доктор по философия, политолог и програмен директор на Центъра за либерални стратегии. Публикува в Портал „Култура“ и „Дневник“, автор на множество политологични статии и изследвания, свързани с човешките права и с развитието на Русия и някои бивши съветски републики.


Господин Кюранов, струпване на многобройни и тежковъоръжени руски войски в близост до източните граници на Украйна имаше и миналата пролет, но прогнозата на мнозина анализатори за война между двете държави не се сбъдна. Днес по-възможна ли изглежда тя?

Първо, мисля, че война няма да има. Второ, днес тя не изглежда невъзможна – заради ултиматумите на Русия към света, които промениха радикално нещата. Както казва един много добър руски политолог – Владимир Пастухов, проблемът е, че войната вече не е невъзможна в мисленето на Кремъл.

В следващите дни започва серия от срещи преди тази в Брюксел на Съвета „НАТО–Русия“, свикана от Столтенберг на 12 януари. Очаквате ли успех на дипломатическите усилия? Изглежда ли единен Алиансът преди срещата на върха и ясна ли е позицията на руския президент, който според изразеното от Вас мнение в публикация в „Дневник“ шантажира НАТО или блъфира? А може би Путин шантажира, блъфирайки?

Това са няколко въпроса, затова ще започна от последния. Ще се позова отново предимно на мненията на руски колеги, защото ми се струва, че в такава ситуация човек, колкото е по-близо културно и емоционално до събитията в Кремъл, толкова по-точна ще бъде интуицията му. А в този случай работим най-вече по интуиция, защото нямаме чужди данни, нямаме и достатъчно информация. Проблемът е, че изглежда, че общо взето, Путин не знае какво иска. Като казвам това, имам предвид сериозни и същевременно безумни хипотези от типа: Какво иска Русия – да завладее целия свят? Или иска да завладее Европа? Или може би да глътне Украйна?

Може би някоя от тези хипотези се върти в главата на Путин, който се изживява като император?

Там е работата, че не е ясно като какъв точно се изживява Путин в тази ситуация. Във всеки случай се изживява като много силен участник в събитията, като човек, който ги създава и води. И е реално такъв без никакви ограничения, морални например. В такава ситуация е много трудно да се прогнозира и да се говори за разумност, след като сме отвъд разума – елементарния, политически и политологически разум. Отвъд разума, който цели максималното добро управление. Като не сме в такава ситуация, сме в изключителна неопределеност.

Защо въпреки всичко аз смятам, че война няма да има? Ами защото все пак в малко по-дългосрочен план, ако Путин се реши на някаква агресия, тя ще бъде откъслечна. Той вероятно първо ще се опита да откъсне нещо от Украйна, след това ще спре и ще се опита да го задържи по схемата на Крим. Явно е, че Западът няма да воюва за Украйна. От друга страна, е ясно, че Украйна ще воюва за себе си. И „петата колона“ няма да е решаваща в този случай – руската пета колона в Киев. Това съвсем няма да е лесна, а много страшна война. Разбира се, в момента работя изцяло в безумните хипотези, защото това ще бъде разтърсване на целия ред, създаден не само след разпадането на Съветския съюз.

От това, което казвате, сякаш не се надявате много на дипломатическите усилия?

Не, мисля, че те са част от агресията на Путин към външния свят на всички равнища и фронтове. На два пъти той практически каза: „Да, ще водим преговори, ама какво от това – ние не искаме съглашения на думи, искаме да видим дела.“

Включително и в последния си телефонен разговор с президента Байдън

Да, същото каза и на дългата си пресконференция. Господи, тогава какви резултати да очакваме от дипломацията? Освен това всички забелязват, че когато на такива преговори пращаш заместник-министри на външните работи, а преговорите по идея би трябвало да решават въпроси за войната и мира в Европа и света, означава, че за теб това не са преговори от първостепенна важност.

Има ли разногласия между страните членки на Алианса, най-вече между САЩ и водещите държави в ЕС, преди срещата на върха в Брюксел?

Европейският съюз не е бил в такава ситуация досега. Нееднократно сме доказвали мекушавост, нерешителност, боязливост и нежелание да се намесваме. Така че какви са разногласията точно в момента и между кого, и „Северен поток“ и несеверен поток – те са прекалено дребни на фона на това предизвикателство. За по-малки неща имаше значение точно Франция ли е по-близо до Америка, или пък Великобритания и Германия какво правят. Но сега имаме ултиматум. Такъв език не е държал дори Съветският съюз по времето на Студената война, защото тогава той беше първи борец за мир и не можеше да си го позволи по идеологически причини. А сега нямаме никаква идеология. Тук идеята е „Абе, аз имам армия, имам бомба и казвам това, да видим пък вие какво ще кажете…“

Споделяте ли мнението на някои анализатори, че сегашната криза в някаква степен повтаря Кубинската (Карибската) криза – най-опасната по време на Студената война?

Дума да не става, че сегашната е много по-малка. Тогава Съветският съюз все още имаше месианската идея да завладее света и да ощастливи цялото човечество чрез комунизма. Сега, ако рекат да правят нещо с цената на хиляди жертви от двете страни, няма да е свързано с никакви месианщини и идеологии, а просто с утвърждаване на новополучената сила на руската армия.

Вие казахте, че Западът няма да воюва за Украйна. Американският президент Джо Байдън увери Володимир Зеленски, че те – САЩ и неговите съюзници – ще гарантират териториалната цялост и суверенитета на Украйна. Първият дипломат на ЕС Жозеп Борел също изрази подкрепата си за Украйна по време на своето посещение в страната през седмицата. Как звучат тези декларации на фона на Вашата прогноза, че те няма да воюват за Украйна?

Аз не знам защо говорим за „те“, а не за „ние“, понеже сме в НАТО. Тук няма да обсъждам специално позицията на България, която, както винаги по отношение на Русия, е в разкрач. Но иначе, ако щете в морално отношение, това безспорно сме ние и не е хубаво да го забравяме. Та ние заявихме, че няма да воюваме за Украйна, и същевременно ние (имам предвид НАТО плюс вече и отделно евентуални военни действия на САЩ) ще им помогнем с оръжие и пари и максимално ще затрудним живота на Русия, но не чрез обикновени санкции. Предполагам, че ще има много радикални изключвания на страната от световния поток на пари и стоки.

В крайна сметка кой кого притиска в ъгъла: Западът – Русия, или Путин – Запада?

Путин притиска света. Това е негова агресия, това е негова инициатива. Светът би искал просто всичко това да го нямаше. И това не е само ЕС, който поначало, откакто го има, иска нещата да се решават не чрез сила, а чрез преговори, чрез взаимни отстъпки. САЩ биха могли в някои случаи да се държат по алтернативен начин и да си кажат: „Тия прекалено много взеха да дрънкат оръжия, я да вземем да ги ударим.“ Но сега случаят не е такъв.

Какво друго иска руският президент освен вече заявеното официално – да не се разполагат в черноморския регион сили на НАТО и да спре разширяването му на изток? Или може би с демонстрацията на сила Путин се опитва да разреши и свои вътрешни проблеми в Русия?

В момента Путин практически няма вътрешни проблеми, поне що се отнася до статута на Русия в света. Той се основава на един вече втвърден електорат от хора, за които е страшно важно да могат да кажат: „Ние сме отново най-великите в света. Ето, каквото решим, това правим – вземаме си Крим и ще им кажем на тия украинци как да живеят. И ще си помислим искаме ли ги обратно в кошарата, или да си стоят навън и да слушкат…“ Това е равнището на мисленето и на дискурса в този вид политика.

Освен това, благодарение на ценовата конюнктура напоследък, в Русия има пари и хората отново живеят сравнително добре. Не трябва да забравяме, че това е поначало епоха в историята на държавата, незапомнена по относителното си добруване. Както навремето каза една чудесна руска политоложка – Маша Липман: „Не забравяйте, като мислите за Русия, че сега руснакът живее по-добре от когато и да било в своята история!“ И това е въпреки невероятната дори за Русия корупция. Просто има много и колкото и да се краде на всяко равнище, все пак и до най-долу стига по нещо. Освен това има относителен ред и руснаците го сравняват, и то с основание, с безредието на 90-те години, за което обвиняват (както и братята българи) демокрацията. Путин няма проблеми вътре и не смята, че с такава политика си създава проблеми навън.

Но искам да се върна към нещо от началото: за неяснотата на целите на Путин и оттук – за непредвидимостта на ситуацията. Руските колеги говорят много разумно за това, че не трябва да бъркаме сегашния Путин с Путин отпреди 20 години, който дойде в името включително и на човешките права. Тогава той направи един невероятен съвет по човешките права към президента и понеже познавам тази тематика и тези хора – поне половината бяха истински правозащитници.

А днес да се говори за човешки права в Русия вече е нелепо. И не е само закриването на „Мемориал“, а и цялото отношение на Путин към неправителствения сектор.

Цялото отношение е вече съвсем друго, а не трябва да забравяме и убийствата зад граница. А каква е главната причина? Путин може да си го позволи, защото превъоръжи руската армия и в момента, казват специалисти, тя е сериозна военна сила, а не беше такава преди идването му на власт. Този човек никога не е имал някаква идеология, разполага със силна армия и декларира безкраен и агресивен национализъм. Казвам „декларира“, защото смятам, че винаги може да се отметне от едно или друго, ако прецени, че това ще му помогне в ситуацията. Този вид прагматизъм не го е напуснал. Въпросът е каква е ситуацията, в която решава да вкара себе си, страната си и света. И тук вече може да говорим доколко той е вменяем от гледище на разума. След толкова години квазиабсолютна власт, това човек може да го гадае или да го знае само близкият му антураж.

Но се връщам пак към лайтмотива – война все пак няма да има. И това е въпреки изключително засиленото влияние на генералитета върху руската външна политика.

Избухналите граждански протести в Казахстан заговор ли са, както твърди президентът Токаев? Имат ли те някаква връзка със случващото се между Русия и Украйна и инициатива на Токаев ли е влизането на руски войски в страната под формата на колективни мироопазващи сили на Организацията на Договора за колективна сигурност?

Мисля, че всичко, което става в Казахстан, няма нищо общо със ситуацията, за която говорим. В този момент тя пречи на Путин да си води агресивната външна политика просто защото разсейва вниманието му и може да се наложи да отклони и ресурси. Не е московска уйдурма това, което става в бившата азиатска съветска република. Тя си е тяхна, местно производство.

Енергийната криза, завършените и незавършените газови коридори с Русия кореспондират ли и как с темата, която обсъждаме?

Ще повторя отново – на фона на проблемите сега те са прекалено дребни. И не те определят какво ще се случи. И това, което ще се случи, няма да определя как ще бъдат решени тези проблеми.

Значи не виждате корелация между енергийните проблеми и конфликта между Русия и Украйна?

Не, не виждам. Може да е имало връзка в даден момент и това да е влязло в калкулациите на стратезите на Путин и в неговите лично – че сега ще можем да ги „подпукаме“. Съжалявам, че използвам площаден език, но тези хора мислят на вулгарен език и това създава проблеми, когато с такова мислене започнеш да правиш световна политика. Да, ще ги „подпукаме“ и по тази линия и ще можем да си вземем нещо и от газа и нефта. Но това е вече отдавна отминал етап. Сега заявките са много по-високи и отново ще цитирам Владимир Пастухов: проблемът е, че изобщо в кремълското мислене не се изключва войната. Почнали са да мислят така (преразказвам): поставяме си някаква цел, тръгваме към нея и ако се окаже, че по пътя трябва да направим война, ами ще я направим, за да постигнем целта. Това е изключително опасно мислене и поне част от хората около Путин мислят така – иначе той нямаше да се държи по този начин.

Сбърка ли министърът на отбраната Стефан Янев с изявлението си, макар и само във Facebook, че няма нужда НАТО да увеличава контингента си на наша територия?

Първо, така не се прави, защото ангажира с позицията си цяла България. Иначе му прави чест, че открито каза, че това е неговата лична позиция и той ще я защитава като министър. В кризисна ситуация обаче се прави друго – тази позиция се изразява на закрито заседание и ако успееш да убедиш кабинета и тя стане позиция на България, тогава я съобщаваш. А така поначало рискуваш да забиеш клин в Министерския съвет, а в тази ситуация – и в цялото общество. И той го направи, без да го интересува как ще прозвучи. А звучи като откровено проруска и антинатовска позиция. Един министър на отбраната не може да си позволи такова нещо. Аз съжалявам, че премиерът не събра сили да го уволни мигновено.

А каква трябва да е позицията на правителството относно евентуалното разполагане на нови военни части на НАТО в България, макар че досега никой не е поискал това от нас?

Ами като не е поискал, ще кажа: „Кой те бута, та се клатиш?“ – така казвахме, като бяхме деца. Позицията на България трябва да бъде позицията на НАТО, освен ако България не излезе от НАТО. Тогава може да имаме каквато си искаме позиция. Но докато сме в НАТО, е хубаво да имаме позицията на Алианса. И да не забравяме това.

Заглавна снимка: © Личен архив на Деян Кюранов

Източник

В разместващия се световен ред България стъпва накриво

Post Syndicated from original https://toest.bg/v-razmestvashtiya-se-svetoven-red-bulgaria-stupva-nakrivo/

„В момента (Крим) е руски. Какъв да е?“, каза преди две седмици президентът Румен Радев на единствения предизборен дебат, с което предизвика мигновени негативни реакции от Украйна и САЩ. За сметка на това от своята Facebook страница Руското посолство в България отправи официална покана към Радев за посещение в „руския Крим“. Такова изказване относно Крим, между другото, не си e позволявал дори и най-близкият на Путин балкански политик – сръбският президент Александър Вучич. А Александър Лукашенко едва наскоро заяви в интервю за руска държавна агенция, че Крим е „фактически“ и „юридически“ руска територия.

Оставяме настрана, че българският президент се нареди в компанията на беларуския диктатор и че според цивилизования свят и международното право полуостров Крим е част от територията на Украйна. България де юре, като част от ЕС и НАТО, е подписала десетки документи, потвърждаващи неприкосновеността на Украйна и факта, че част от територията ѝ е незаконно окупирана от Русия.

Изказването на Радев всъщност бетонира твърдата русофилска линия във външната ни политика,

налагана от правителствата на ГЕРБ и поета като щафета от президента и екипа му. Неслучайно думите на Радев повтарят едно към едно изказванията на двама кандидат-президенти, известни с проруските си позиции – Волен Сидеров и Костадин Костадинов. Така че когато в предизборен дебат президентът казва неща като „Русия не може да ни бъде враг“ и „Крим е руски“, за целия останал свят изглежда, че държавният глава на България е човек като Сидеров или Костадинов.

Темата сякаш отшумя след опита за уточнение от страна на президентската пресслужба и след като някои български анализатори обявиха, че „не Крим е на дневен ред в момента“. Това обаче няма как да промени факта, че съюзниците на България за пореден път имат причина да се усъмнят в надеждността на София и в солидарността ѝ към останалите членове на НАТО и ЕС. Не трябва да бъде подминавана и реакцията на Киев – в конфликта си с Русия Украйна разчита изключително на подкрепа от ЕС и САЩ, а коментарът на българския държавен глава явно е бил приет като нож в гърба, което доведе до сравнения между Радев и бившия молдовски президент Игор Додон, известен с крайните си проруски виждания.

В този контекст думите на Радев трябва да бъдат разглеждани не като моментна грешка,

която би могла да бъде поправена от пиарска гледна точка, а като поредна стъпка в посока превръщането на България в сива зона на Балканите, която ще бъде използвана от Москва за вътрешно дестабилизиране на НАТО и ЕС в ключови моменти като настоящия.

Скандалното изказване идва в изключително взривоопасен за нашия регион период – в момент, когато Европейският съюз и НАТО отчаяно се опитват да покажат единност срещу руската агресия, заплашваща източните им граници. В изострящия се геополитически сблъсък България не е анонимен наблюдател, седящ някъде далеч от действията, а основен участник – страната заема важна позиция, свързваща Черно море със Западните Балкани.

От това каква политика се води в София, зависи дали руската агресия ще бъде отблъсната,

или напротив – Балканите ще бъдат допълнително дестабилизирани. Москва беше посочена като главен виновник за разразилата се бежанска криза между Полша и Беларус, докато САЩ предупреждава съюзниците си в НАТО, че Русия готви нова военна агресия срещу Украйна. При тези обстоятелства думите на Радев имат много ясен, много силен и очевидно търсен ефект – те са сигнал, на първо място, към Запада, че България продължава да бъде нелоялен съюзник и че не може да се разчита на принципната позиция на София дори по такива безспорни въпроси като ситуацията с полуостров Крим.

Другият сигнал е към самата Русия – докато Радев заема президентския пост, страната ни не само няма да бъде натовски „ястреб“, а в точните моменти ще изпълнява стриктно ролята на руски „троянски кон“ в ЕС и НАТО, подкопавайки по този начин собствената си сигурност. Защото сигурността на България – националната, териториалната, но и икономическата – е правопропорционално следствие от стабилността на съюзите, в които държавата членува. Ако София не само не подпомага общата сигурност на Европа, но и активно ѝ пречи чрез водене на проруска външна политика, тези действия автоматично биха довели до дестабилизирането на самата България, а оттам – и до нейното обедняване и отдалечаване от европейските стандарти на живот.

Всъщност позицията на Радев не е нова и не би трябвало да е изненада.

Тя следва линията, наложена от Бойко Борисов – българската външна политика да бъде на практика подчинена на Москва и да не се прави нищо, което би могло да предизвика негативни коментари от страна на Кремъл. Бившият премиер се обяви против санкциите срещу Русия почти веднага след окупацията на Крим, а в следващите години под натиск от страна на Москва на няколко пъти отказа да повиши националната сигурност на България чрез координиране на общи действия на НАТО в Черно море.

Навежданията на Борисов пред Москва не се ограничиха дотук. Отказът на България да изгони руски дипломати след отравянето на Сергей Скрипал във Великобритания, шпионският скандал от 2020 г., който разкри шокиращи пробиви в Министерството на отбраната, и разбира се, експресното изграждане на „Турски поток“ през България – всички тези примери говорят за очевидната зависимост лично на Борисов от политиката на Русия.

По всичко изглежда, че президентът ще се опита да продължи и може би да надгради започнатото от Борисов и ГЕРБ в тази посока.

Още преди пет години, по време на първата си предизборна кампания, Радев се опита да оправдае руската окупация, казвайки, че „над Крим се вее руски флаг“ – а година по-късно пред чужда медия определи, че полуостровът е „де факто на Русия“. Известни са и неколкократните опити на държавния глава през първия си мандат да промотира темата за отпадане или поне преразглеждане на европейските санкции срещу Москва. Темата за санкциите също беше част от предизборния дебат на последните избори и макар думите на Радев за нуждата от преразглеждането им да не бяха коментирани толкова, колкото изказването му за Крим, те показват още една линия, в която позициите на президента рязко контрастират с настроенията в ЕС.

От няколко години светът се намира в процес на геополитическо разместване, обуславяно от края на „еднополюсния“ модел, настъпил след 1989 г. Русия и Китай са основните играчи, които се стремят към пренареждане на световния ред с цел да увеличат влиянието си за сметка на колективния Запад. При тези нови условия най-важният фактор за националната сигурност на една държава е взаимното доверие между нея и близките ѝ съюзници, на които може да разчита в моменти на криза. На този фон

България все по-твърдо заема „балансираща роля“ между ЕС и Русия,

както отбеляза вицепрезидентката Илияна Йотова. Това балансиране обаче, изглежда, се отнася само за българските политици, които, угаждайки на Москва, успяват да се закрепят на власт у нас. А междувременно Европа и САЩ гледат на страната все повече като на слабото звено в НАТО, което е мек начин да се каже, че София не води независима външна политика, а е подвластна на най-опасния за мира в Европа режим. Позицията, която България е заела – на проводник на нестабилност, заплашва не само ЕС и НАТО, но и по-малките регионални групи, от които България е част – инициативата „Три морета“ и форма̀та „Букурещ-9“.

Връщайки се към думите на президента Радев за полуостров Крим, трябва да отбележим и още нещо – докато говореше за двустранните отношения между България и Русия, президентът се опита да направи историческа аналогия, заявявайки, че „българите виждат Русия като освободител (…) и затова тя не може да ни бъде враг“. Такива твърдения не само не отговарят на истината – най-малкото заради историческата роля на хора като Георги Раковски, Захари Стоянов, Стефан Стамболов, дори и Димитър Благоев. Тези крайно манипулативни твърдения освен това са насочени и срещу българските избиратели, от които Радев очаква да преглътнат настоящата опасна международна роля на България. Радев явно не е запознат и с историята на България след въпросното „освобождение“, защото там има фигури като генерал Иван Колев, воювал срещу руската армия в Добруджа през Първата световна война, когато, изглежда, е можело Русия да ни бъде враг.

Разбира се, президентската институция няма последната дума при вземането на решения за външната политика на България. Страната от повече от година обаче се намира в безпрецедентна политическа криза, която позволи на Радев да концентрира огромна власт около себе си. Освен това оформящото се в момента бъдещо коалиционно управление ще събере партията, издигнала Радев за първия мандат, и партията, основана от служебни министри, назначени от президента. Засега от страна на „Продължаваме промяната“ няма сигнали, че зависимостите от Русия във външната политика ще бъдат променени. Заявката за прагматичност и следване на националния интерес, с която Кирил Петков и Асен Василев спечелиха изборите, все пак дава надежда, че новото правителството ще направи опит да се еманципира от президентския похлупак и да върне България там, където ѝ е мястото.

Заглавна снимка: Румен Радев на среща с Владимир Путин през юни 2019 г. Източник: Kremlin.ru (CC BY 4.0)

Източник

Време е за по-прагматични отношения с Русия и съседите ни. Разговор с Димитър Бечев

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/dimitur-bechev-interview/

Димитър Бечев е политолог с докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет. Специализирал е в Института по икономика в Лондон и в Харвардския университет, работил е като директор на софийското бюро на Европейския съвет за външна политика и гост-лектор в токийския университет „Хитоцубаши“. Бечев е старши сътрудник към Атлантическия съвет и преподавател в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, САЩ. 


По време на предизборната кампания темата за външната политика остана извън фокуса на внимание и на кандидат-президентите, и на партиите. В събота тя ще бъде обсъждана от експерти на четирите партии, които преговорят за коалиционен кабинет. Трябва ли да пренаредим приоритетите си във външнополитически аспект предвид динамично променящите се взаимоотношения между световните сили, зоните на военни конфликти и ситуацията в съседните ни държави?

Няма нищо по-нормално от това, че външната политика не е била в дневния ред на дебата. Защото дори и в големите демокрации политиците обсъждат теми, които вълнуват електората, които са по-близки до хората. Външната политика рядко е такава тема. Освен това България не е капак, който тежи по външнополитически въпроси. Добре е, че този разговор ще се води на експертно ниво, но трябва да сме реалисти – тази тема едва ли ще има особен приоритет в преговорния процес. Рядко външната политика може да стане обект на по-широк дебат. Изключвам европейската тема, защото тя не е в същинския смисъл на думата външнополитическа за нас и има пряко отношение към живота на гражданите.

Може би само Македония и отношенията ни със Скопие, които много се политизираха в последната година, могат да предизвикат спорове, дори и разногласия. Но отвъд нея не виждам нещо, което да е толкова належащо. Ето примера с репликата за Крим на президента Радев в телевизионния дебат с Герджиков. Тя беше експлоатирана по-нататък от ГЕРБ с цел да разцепи електората на Радев, но видяхме, че тази тема не вълнува толкова българските граждани и по-скоро мобилизира малцинства сред електората.

Провали ли се България в преговорите със Северна Македония, след като Борисов имаше претенцията да е лидер на процеса за присъединяване на страните от Западните Балкани към Европейския съюз? Да припомним, че България първа призна независимостта на Македония, когато Германия беше против. Но защо сега преговорите стигнаха до задънена улица?

На първо място, не е много ясно какво искаме ние от Северна Македония, докато проблемът за Гърция беше само името. Ако питате някои историци, те искат едва ли не цялостна ревизия на историческия разказ, което няма как да стане. Не е ясно как трябва да работи и двустранната комисия. България не е поставяла нито някакви измерими изисквания, нито ясни критерии кога трябва да вдигне ветото си.

Необходим е някакъв разумен компромис и мисля, че има най-малко две партии с по-прагматично отношение – „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“. Това дава някакъв оптимизъм, че ще се намери изход. На Северна Македония ѝ предстоят преговори и България е одобрила началото им. Това, което не е одобрила, е рамката им, но ние така или иначе сме на прага на тази стъпка. За ЕС е жизненоважен въпросът тези преговори да започнат, защото на карта е поставен и европейският интерес, който България очевидно спъва, без да е ясно какво ще получи обратно. Защото в крайна сметка се нагнетяват и антибългарски настроения.

Може би трябва да оставим миналото на втори план и да смекчим позицията си, но това няма ли да внесе разнобой между партиите в бъдещия коалиционен кабинет, ако такъв изобщо бъде съставен?

За миналото не може да има едно решение в рамките на два месеца, дори и на години. Разговорът ще бъде дълъг, но той не трябва да бъде свързан с процеса на присъединяване. Защото е илюзорна идеята, че българската версия ще бъде приета и там едва ли не ще направят завой на 180 градуса. Това е въпрос на историческа памет. Да не забравяме, че така и нашият разказ се проблематизира. По-рационалното решение е наистина миналото да се остави на втори план или като паралелна писта, а разговорът да продължи.

Не на последно място, не трябва да забравяме, че ако Македония започне преговори за присъединяване към ЕС сега, те ще траят поне десет години. Това дава хоризонт на разговорите в двустранната комисия, тя трябва да се демократизира и в нея да се включат учени от страни (има такива) с принос в изучаването на македонския въпрос и въобще на историята на Балканите. Това ще създаде друга динамика в разговора – доколкото е важно за България и за българските елити нашето правителство да наложи по някакъв начин своята гледна точка. Началото на преговорите не е решаващ момент, защото след това имаш възможност да блокираш при възникване на някакъв исторически спор или политизация на споровете. Това е прагматичното решение.

Как оценявате отношенията ни с Турция след възникналото напрежение по повод гласуването на българските изселници там? Борисов се държеше едва ли не като васал на Ердоган, срещу което не си спомням да е издигал глас през първия си мандат и президентът Радев? Трябва ли да използваме предстоящите избори в Турция, отслабените позиции на президента Ердоган и опита му да върне добрия тон в диалога си с ЕС, за да променим позицията си към хибридния режим в Турция?

Аз не бих казал, че Борисов е бил васал на Ердоган. Просто което и да е правителство на власт в София ще търси добри отношения с Турция. България в някакъв смисъл е обвързана с нея, дори в положителен план, защото страната, освен съсед, е един от големите пазари за нас. В тези дискусии трябва да се играе твърдо срещу режима на Ердоган или да се търсят общи пресечни точки. Може би отношенията в бъдеще няма да са толкова обвързани с личностните отношения между лидерите, защото беше ясно, че Ердоган и Борисов имат по някакъв начин персонална връзка. Но България ще е по-скоро за диалог, не за конфронтация с Турция, в това съм почти 100% сигурен.

Въпреки че отношенията между Турция и ЕС са в най-ниската си точка, трябва да се търси споделеният интерес. Ще дам конкретен пример – Турция в момента преговаря за актуализация на митническия си съюз с ЕС. Ако това се постигне, ще даде доста по-сериозен достъп на нашите инвеститори и фирми до турския пазар и сферата на услугите и съответно до директни ползи за България. Тоест трябва да разширим малко разговора, независимо какви са отношенията между лидерите и какво се случва по време на изборите, но и да видим какъв е по-общият интерес и какви са ползите от едно добросъседство. Между другото, хората с двойно гражданство в Турция имат пълното право да участват в българския политически живот.

Променя ли се политическият тренд в Европа, особено сега, след смяната на властта в Германия, която заедно с Франция диктува външната политика на Европа?

Не бих казал. Трябва да видим какво ще се случи с новото правителство на Германия. Интересното за мен е, че Външното министерство отива в ръцете на Зелената партия, която все повече заявява твърди принципни позиции по отношение на външнополитическите въпроси. В коалиционното споразумение се говори доста непоколебимо по отношение на Китай и на Русия, което е нов елемент. Какво ще означава това на практика – защото едно са думите, риториката, друго са действията, – ще видим тепърва.

А що се отнася до Европа и външната ѝ политика, струва ми се, че сега е периодът на вътрешна консолидация и проспекция. Европейският съюз е все по-малко обърнат към външния свят и това се вижда от политиката на разширяване – може би с изключение на една или две области, където Европа има някакъв потенциал за лидерство. Такава област е „Зелената сделка“. Но като цяло едва ли ще видим ЕС в ролята на по-активен играч в сферата на сигурността – с европейска армия, с активна дипломатическа служба. Това е в рамките на амбициите, но не и на реалностите.

Трябва ли да се прагматизират и отношенията ни с Русия и да излязат от рамката на историческите емоции, които често доминират в тях?

Да, трябва, но да подчертаем, че Русия не е толкова важен икономически партньор на България. Ако се извади вносът на руски газ от общия търговски баланс, тогава виждаме, че отношенията са минималистични. Дори и една Северна Македония е по-важен експортен пазар за нас, да не говорим за Румъния и Турция. Така че България няма какво толкова да спечели. Трябва да се направи това, което много правителства назад говорят – диверсификацията на газовите доставки и либерализацията на пазара да са необходими условия за по-равностойни търговски преговори с „Газпром“. Предстои подновяването на дългосрочните договори за доставка и България трябва да търси козове за по-добри условия в тези търговски отношения. „Газпром“ ще има някакъв дял на българския пазар, но при спазване на европейските правила.

Отделно разговорът в сферата на безопасността минава през НАТО. България трябва да инвестира в своите бойни способности, трябва също да повишава годността си да противодейства на хибридни атаки. Това не значи, че трябва да се конфронтираме пряко с Русия, но когато разговорът тече между Русия и НАТО, хубаво е НАТО да разговаря от позицията на силата, а не на по-слабата страна. Също така, ако България играе едностранно с Русия, винаги ще бъде по-слаба. Когато играе през многостранни институции, тя има много по-силен глас.

Има ли опасност Втората студена война, която започна с Украинската криза, да премине в друга фаза при обезпокоителната милитаризация на черноморския регион и от гледна точка на това, че интересите на САЩ и НАТО и тези на ЕС невинаги съвпадат, а напоследък и все по-често се разминават?

В момента с тази администрация в Белия дом отношенията са долу-горе хармонизирани и не виждам някакъв сериозен разнобой. А и в НАТО все пак са голяма част от страните членки на ЕС, тоест НАТО не е нещо външно на Евросъюза. Проблемът е реален, но той върви не през милитаризацията на Черно море, а през струпването на сухопътни сили по границата на Украйна, което наблюдаваме в момента. Не е изключено идната година да видим ескалация на военните действия, дори руска инвазия.

Дали Путин блъфира с цел да упражни натиск върху Запада и върху правителството в Киев, или пък е сериозен в намерението си да употреби военна сила в Украйна и да разшири фронта – това не знаем и тече дебат на експертно ниво. А милитаризацията на черноморския регион е отново заради анексията на Крим. Разполагането на руски сили там и повишаването на бойните военноморски способности на Русия нарушиха баланса. А запазването му е от жизненоважно значение за силите на НАТО в региона.

Аз обаче не очаквам конфликт в Черно море. Ако има такъв, той ще е по северните и източните граници на Украйна. И най-вероятно там няма да има натовско участие, защото Украйна не е в алианса. А тя е изправена срещу Русия, което ще постави много сериозни въпроси пред Северноатлантическия пакт, защото няма да има политическа воля за намеса във военния конфликт на страната на Украйна. И тогава ще стои въпросът как ние можем да реагираме на руската агресия. Но това е най-лошият сценарий. Да се надяваме все пак, че става дума за политически театър, за маневриране и показване на мускули от страна на Путин. Проблем обаче със сигурност има.

Заглавна снимка: © Център за изследване на Европа към Бостънския университет / Flickr

Източник

„Венецуелската перачница“ Ковчежникът на Мадуро – екстрадиран в САЩ, спецпрокурори протакат с парите му в Инвестбанк АД

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%87%D0%B5%D0%B6%D0%BD%D0%B8%D0%BA%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B0%D0%B4%D1%83%D1%80%D0%BE-%D0%B5%D0%BA%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B0%D0%BD-%D0%B2-%D1%81.html

понеделник 18 октомври 2021


През изминалия уикенд колумбийският милиардер Алекс Сааб Моран, който има дипломатически статут на „специален посланик“ на венецуелския диктатор Николас Мадуро, е екстрадиран от Кабо Верде към САЩ, където е в…

Превод от Balkan Free Media Initiative Българската телеграфна агенция функционира като бюро на ТАСС

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D1%84%D1%83%D0%BD%D0%BA.html

сряда 1 септември 2021


Николай Марченко от “Биволъ” анализира за Balkan Free Media Initiative (BFMI) чрез няколко нашумели факти от световната хроника, отразени от Българската национална информационна агенция БТА. Националната новинарска агенция на България…

Твърде лично: Москва Брутална репресия спрямо разследващия журналист Роман Анин

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/roman-anin-fsb.html

вторник 13 април 2021


Журналистът Роман Анин, главен редактор на сайта “Важни истории”/ ISTORIES, е разпитан по делото “за неприкосновеността на личния живот” на бившата съпруга на шефа на “Роснефт”. Независимо, че Анин е…

Хлебников без зрелища

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/hlebnikov-bez-zrelishta/

Книги като „Творения“ от Велимир Хлебников (1885–1922) се появяват сигурно веднъж на десетилетие. И оказват влияние за много десетилетия напред – стига културата приемник да е в здрава кондиция… Преводът от руски е на Бойко Ламбовски, Георги Борисов, Иван Тотоманов, Кирил Кадийски, Надя Попова. Художник на 700-страничното издание е Кирил Златков.

„Творения“ е културен подвиг на „Факел експрес“ и лично на Георги Борисов, който е съставител и редактор на фундаменталния том. Книгата съдържа стихотворения, поеми, драматургични произведения, проза, свръхповести, утопии, статии, възвания, писма и дневници на един творец, който „напоследък руската критика все по-често нарежда до името на Пушкин и определя като най-големия лироепически поет на руския ХХ век“, пишат от издателството:

Обявяван от съвременниците си още приживе за „Колумб на нови поетически мате­рици“, „Лобачевски на думата“, „конструктор на звездния език“, „велик гений на съвременността“, „Председател на Земното кълбо, „крал на времето“ и сам себе си нарекъл „бъдеянин“ и „часовникар на човечеството“, Хлебников, както пише друг поетичен гений – Осип Манделщам, „си играе с думите като къртица под земята“ и „е изровил в земята ходовете на бъдещето за цял век“.

Марин Бодаков разговаря с преводачите Иван Тотоманов и Бойко Ламбовски и художника Кирил Златков за писателя и неговата поява на български в „Творения“.


Иван Тотоманов: „Хлебников е детински учуден пред вселената и езика“

Кои Ваши преводи Ви подготвиха за работата върху Хлебников и с какво тя промени преводаческата Ви философия?

Имам доста преводи, 60–70, като сложим от единия край Лотман и Бродски, минем през Пелевин и Алешковски и стигнем до Владимир Сорокин. Различни текстове, различни автори с различни изразни средства. Пък аз съм си аз – и съответно търпя и понасям критиките. Мисля, че подготовката ми – не за работата върху Хлебников, който по никакъв начин не може да е върхът на авторството (и съответно на превода) – идва повече от книгите, които съм редактирал (между тях и няколко на Умберто Еко освен на Лотман), а те са десетина, че и повече пъти от преведените от мен.

Защо мисля така? Защото спрямо преводача авторът е, така да се каже, безапелационен. И преводачът си го превежда. Виж, при редактирането търсиш някакви не че несъответствия и грешки дори при най-добрите преводачи, а по-добри решения от тези, които преводачът е взел. Защото не само виждаш друг, не твой поглед върху текста, но и търсиш и други погледи освен своя. И то се натрупва и ти остава в ума. След което не можеш да се отървеш от него и работиш с него.

Философия на преводача едва ли има. Философията е на автора (принципите на философията му), а преводачът трябва да ги усети и да ги направи достъпни на съответния си език. И да се замисля за някои неща отдолу, под текста на автора. Един пример: лейди Макбет си търка/мие ръцете – а връзката с Пилат и с безброй изрази за „чисти ръце“? Или ще я търсим по-надолу в текста, ако авторът е благоволил да ни я каже?

Непреводим ли е Хлебников – и изобщо как се превежда смятаното за непреводимо?

Всеки автор е преводим – иначе нямаше да има преводачи и изобщо език, литература и култура. Интересното в този случай е, че Хлебников бяга (не го знаех, Георги Борисов ми го каза и ми оправяше текстовете) от „западните“ думи. Бива, щом ще е така, така да е. Иронията в случая е, че (а може би го е знаел все пак) „хляб“ в името на Хлебников идва от немски, май готски по-точно. Не че немският не е индоевропейски. Стремежът на Хлебников към Изтока, особено в случая със северните му, т.е. „степни“ области, за нашия език не е проблем – сума ти думи са ни оттам.

Благодарение на този превод какво научихте за състоянието и възможностите на съвременния български език?

От превода на всяка книга се научават безброй неща за състоянието и възможностите на съвременния български език. Тъкмо преводите го правят всъщност нашия език, а колкото до възможностите му, те са безгранични – като на всеки език. При Хлебников – своеобразната подредба на думите му, избора му на думи, новосъздадените му думи – но това го има и при други автори. Много помага и това, че езиците ни са толкова близки, разбира се, така че човек може да си „поиграе“ с корени и други части на думите. Винаги съм се чудил как се оправят с това преводачите от неславянски езици – на мен всъщност очевидно ми е много по-лесно в това отношение.

Какво Ви трогва в личността на Велимир Хлебников?

Трогва ме нещо, което е наистина затрогващо. Детското, детинското учудване, удивление, направо втрещяване и пред вселената, и пред езика. Зад което стои един рационално възпитан и самовъзпитал се образован ум. В науката се говори за „детски език“, дори за „бълболен език“ – езика на съвсем бебетата. И представете си сега един порасъл висок, обичан от всички начетен човек, който е запазил това детинско удивление и се опитва да го обясни и поради, и чрез скепсиса си по отношение на общоприетата (включително езикова) традиция, и си носи написаното – най-ценното си и на практика единствено притежание, на което държи – в калъфка за възглавница. Аз преведох само части от прозата му, където езикът за него все пак е само средство, но в поезията му езикът се превръща в сечиво. За това обаче трябва да питате Надя Попова, Бойко Ламбовски и Кирил Кадийски. И най-вече Георги Борисов, разбира се.

Така че няма нищо чудно (каза го и Георги Борисов), че е пил от чашата на Моцарт и Пушкин – но пък е стряскащо, нали? Тук ще си позволя да цитирам Йозеф Рот от „Пътувания из Украйна и Русия“: „Творецът революционер – не по принуда както пролетариата, а по свободна воля или призвание си остава винаги революционер – дори и след победоносни революции.“ Колкото до мен, аз не съм революционер – аз съм само един затрогнат преводач.

Бойко Ламбовски: „Хлебников е неуправляем“

Кой е Велимир Хлебников за Вас – тотално непредсказуемо явление или логичен резултат в развитието на литературната култура? Кои са хората около него – и срещу него?

Велимир Хлебников като личност е непредсказуем с оглед уникалността на всяка индивидуална душа. Като литературно име той, разбира се, е част от логичната предсказуемост на литературните явления, които са във връзка с огромната област, която наричаме култура. И която пък е сегмент от още по-огромни неща, наречени цивилизация, нация, човечество. Та той е едновременно ярък представител на разпад и съзидание в литературата, като явление от света на лудешката революционност, обхванала умовете в началото на миналия век.

Кои са около него? Ами познавали са го всички значими фигури тогава, ценял го е Мейерхолд, а Маяковски и футуристите го смятат за своя основа. Но той е невписваем, нейерархичен, неуправляем – така че всяка администрация, всяка структура е изпитвала към личността му неразположение, въпреки че идейно той е бил за революцията. Ала му е било скучно да чете Маркс или Ленин…

Какво бъдеще предлага „председателят на Земното кълбо“ на човека, езика, обществото?

Утопично. В същото време без съмнение се е взирал в бъдещето прозорливо – можем да кажем, че е пророк на глобализма, дори на интернет. Смятал е, че на човек трябва да се заплаща дори за това, че работи сърцето му – то върши работа. Днес някои развити общества повдигат въпроса за т.нар. задължителен „базов доход“ – и тук Хлебников е бил прозорлив.

Какво е литературното наследство на Велимир Хлебников в Русия днес: какво от него продължава да е огън – и какво вече е пепел?

Хлебников е част от литературната история на Русия и света. С оглед на това се изучава като класик. Разбира се, тези, които можем да причислим в съвремието ни като фиданки от ствола на Хлебников, и в частност – на футуризма и кубофутуризма, са вече жители на по-друг език и философия. Но са с все същата страст към неологизмите и всичко, що е словотворчество…

Защо българските футуристи предпочитат Маринети, а не Хлебников?

Защото не обичат мистиката на числата, не обичат несанкционираната от нищо езикова стихия, а и неудържимото многословие на Хлебников малко ги плаши. Маринети е по-овладян, а ние, представителите на по-малки нации, сме привърженици на повече дисциплина в словесността дори когато става дума за проекции на виденията ни в бъдещето.

Кирил Златков: „Хлебников се завръща в бъдещето“

В каква визуална култура узрява и се утвърждава Велимир Хлебников?

В самото начало на ХХ век изкуството на Русия ври от творческите експерименти на огромно количество свръхталантливи хора. Младият Хлебников познава доста задълбочено изкуството и литературата на своето време и на предишните епохи. Той живее в много интересен момент: в обществото и културата има критична маса творци, търсещи радикално ново изкуство, което няма нищо общо с миналото, откриват се нови средства за изразяване, нови форми, нови думи, нов език.

Хлебников има собствен път в изкуството. Той е в центъра на футуризма, но визуалната култура, която го е формирала, се намира много повече в Третяковската галерия, Ермитажа, библиотеките и откритите природни пространства, отколкото в ателиетата на авангардистите. Двигателят на творчеството на Хлебников е предимно огромната енергия на собственото вътрешно горене, катализирана от нетипичната смес между изкуство и закономерности на природните/естествените науки и древните езици. Петербургската бохема и авангардистите безспорно имат силно влияние върху вкуса на Хлебников, но те са по-скоро съмишленици, отколкото преки вдъхновители.

По какво се различаваше работата Ви върху този том от работата Ви по друго фундаментално издание на „Факел експрес“ от последните години – „Избрани произведения“ от Даниил Хармс?

Хармс познавах още от гимназиалните си години, а с Хлебников се запознах преди половин година. Винаги се старая да не проектирам собствените си пристрастия върху конкретната книга, но това е невъзможно в сферата на визуалното. Всеки художник, всеки човек вижда и произвежда това, което знае. Докато работех по Хармс, знаех много, имах лична предистория с произведенията му, а Хлебников се постарах да опозная в движение.

Общото в подхода ми към тези две книги е старанието ми да намеря баланс между естетиката на автентичната епоха и нашето време. За мен – като художник с вкус към типографията – работата по книги от епохата на първите три десетилетия на ХХ век е голямо предизвикателство и силна тръпка, защото това е времето, в което графичният дизайн като художествена дейност се оформя, разцъфва буйно и залязва.

Click to view slideshow.

Докато работех по Хлебников, си позволих да споделя някои неща с руския ми колега типограф Денис Машаров. Според него в дизайна на книга за Хлебников трябва да се използват шрифтове от времето на Хлебников. Той имаше резерви към специфичната изразителност на съвременните (мои) шрифтове и ар деко нюансите в някои от работите ми, защото Хлебников е руснак, а не американец или французин. Но моят основен аргумент е фактът, че книгата се издава днес, а не преди сто години, и това не бива да остава случайно. Намирам играта с геометричния и плакатен подход в типографията за адекватна, такива неща си говорихме. Все едно. Има нещо важно, бъдещето трябва да направи реверанс към миналото, без да се навежда прекомерно. Графичният образ на „Творения“ се получи особен, ръбест и неочакван, което е по-добре от предвидим и благ.

Ставам досаден с този спомен, но преди години в разговор Зигмунт Бауман каза пред мен и колеги, че няма такова нещо като бъдеще, че бъдещето не съществува. Според Вас как би му опонирал футуристът Хлебников?

Бауман и Хлебников вероятно вече са се срещнали и са изяснили тези въпроси в непринуден разговор на фона на безкрайността. Думите на Бауман се отнасят до актуалната огромна пропаст между политиката и властта. В това интервю той говори за невъзможността да се превърнат в реални действия решенията, които сме взели за нашето общо добруване. Става дума и за импулсивността, непредвидимостта на нашите лични избори.

В измеренията на духа обаче граници не съществуват. Велимир (повелителят на света) е дете, родено от бъдещето. През целия си живот той се опитва да се завърне в бъдещето и да прегърне родителите си, и тича към тях презглава. И успява! Хлебников вярва в бъдещето и се храни от бъдещето, бъдещето е негов и хронос, и топос, а днес, в бъдещето, почти (някакви си) сто години след смъртта му, ние продължаваме да се интересуваме и да се възхищаваме от неговите думи и прозрения. И това ако не е доказателство за осезаемостта на измерението „време“! За Велимир смъртта е „временно окъпване във вълните на небитието“.

Виждате ли в съвременната култура – независимо от това в кое изкуство – явления, които кореспондират с творчеството на Хлебников?

Не. Днес нямаме нужда от модернизъм, такова е времето. Неспокойният дух изчаква. Изкуството на метафората е несъвременно. Разбирането и настройката „… только этого мало“ съществува, но е обвито в меланхолия. Формите са лесносмилаеми. Посланията на изкуството използват все по-директен език, за да намерят някого от другата страна, и лулата е все повече просто лула. Мисленето е демоде, защото предполага усилия и вероятно болка, което в крайна сметка не е много забавно. Махалото е в друга посока. Прогресивната роля на изкуството днес е в сферата на социалното приобщаване и уважението към различностите. Съвременният шанс на творците е погледът им към неравнопоставените. Бъдещето е просто отсрочка в плановете ни да оцелеем като вид.

Заглавно изображение: Корицата на „Творения“ от Кирил Златков и снимка на Велимир Хлебников (Wikipedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

GlobalVoices: Молдова: скандал с кремълските съветници на експрезидента Додон

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/kremlinovici.html

събота 19 декември 2020


На 15 ноември в Молдова се състоя вторият тур на президентските избори, където се състезаваха бившият държавен глава Игор Додон и Майя Санду от партия “Действие и солидарност” /ПДС/. На първия тур Санду изпревари Додон с малка разлика, но този път победи с 57, 7% от гласовете.

Додон е екслидер на Партията на социалистите в Република Молдова /ПСРМ/, често определяна като проруска. Той напусна ръководния пост в партията след избирането му за президент и формално пробва да бъде преизбран като независим кандидат, въпреки значителната подкрепа на ПСРМ.

Обстановката се нажежи още при старта на кампанията. Но особено горещо беше на 19 октомври, когато журналистите от RISE Молдова и Център “Досие” публикуваха първата от 4-те части на международното разследване “Кремлинович” за влиянието на руските спецслужби върху молдовската политика.

В отговор на това същия ден шефът на Външното разузнаване на Русия направи изявление, според което “група американски специалисти по “цветните революции” се подготвят за пътуване до Молдова с обясними задачи”.

Първият тур на изборите се състоя на 1 ноември. Революция – “цветна” или каквато и да е, не се случи, а и никакви тайнствени американски специалисти не бяха открити. Междувременно журналистите от RISE Молдова публикуваха данни за това, че щабът на Игор Додон е в тясна връзка с група политтехнолози от Русия, за чието участие в предизборната кампания той не е информирал ЦИК, каквото е изискването според молдовските закони.

Като един от авторите на разследването “Кремлинович” аз разговарях с няколко експерти и анализатори, и опитах да разбера какво те мислят за възможното влияние на Кремъл върху Додон.

Засекретените политтехнолози

В четвъртата серия на разследването “Кремлинович” се разказва за група руски политтехнолози, срещнали се преди първия тур с хора от обкръжението на Додон. Сред тях е била и прессекретарката на предизборния щаб на Додон.

Няколко експерти и политолози коментираха изводите от разследването, както и въпросите, на които за обществото е важно сега да получи отговори.

“Политическите технолози от други страни, в това число и Русия, винаги са работили в Молдова. Заплащано им е винаги “на черно” така, че разходите за тях да не се виждат в официалните партийни отчети. В ситуацията с Додон, след разкриването на руските инкогнито политтехнолози, е необходимо да се изиска отчетът за разходите”, посочи Алексей Тулбуре, директор на Института по история на фолклора в Молдова.

“В тази изборна кампания за различните кандидати работиха екипи политтехнолози от Украйна, Румъния, Русия, Франция, Германия и т.н. Всички играчи на политтехнологичния пазар в Молдова прекрасно знаят за това, но не е прието да се обсъжда на глас”, призна Сергей манастирли, директор на Центъра за анализи, изследвания и прогнози Balkan-Centre.

“Да се канят чуждестранни политтехнолози за изборите в Молдова отдавна е правило. Кандидатите по традиция се боят публично да признаят, че ползват услугите на чуждестранни специалисти. Вероятно се опасяват, че заради това ще изглеждат слаби на фона на конкурентите, които не огласяват своя списък със задгранични консултанти”, допълни Манастирли.

Руският политолог Александър Морозов отбеляза, че “консултантските компании и отделните политтехнолози изцяло могат да работят в други страни по договори, но това трябва да бъде открито, както и всеки друг търговски контракт”.

“Иначе, това вече не е бизнес на политическата консултация, а токсична намеса. Бригадата /на политтехнолозите/ крие това, като отказва контакти с пресата, това крие апаратът на Додон. Значи, това не е “бизнес”, а “спецбригада”, която свързва щаба на Додон с администрацията на президента на Русия. Т.е. Това е пряко /чуждестранно вмешателство /в изборите/“, написа Морозов в своя коментар за разследването на RISE Moldova във Фейсбук на 5 ноември.

“Молдовският отдел”

Първите серии на разследването “Кремлинович” станаха възможни благодарение на “архива Чернов” – масив от работни документи, получени от Център “Досие” в резултат на изтичане от администрацията на руския президент и предадени на разположение на RISE Moldova.

Според документите, публикувани от разследващите, Москва преди е получавала от молдовските политици /в т.ч. и от Додон/ текстовете на изказванията им на местни и международни сцени. На свой ред в “молдовския отдел” на Кремъл /ръководен от Владимир Чернов, генерал от Службата за външно разузнаване по време на един от мандатите на Путин/ понякога са редактирали текстовете на изказванията на молдовските партньори, съставяли са им тезиси за масови прояви и дори им предлагали варианти на фейкове, очернящи конкурентите.

Думитру Минзерар, научен сътрудник в Немския институт за международни отношения и сигурност, заяви пред GlobalVoices, че разследванията на RISE Moldova “предизвикват сериозно безпокойство”.

“Действията /на Додон/ създават впечатлението, че той използва длъжността президент за собствена изгода. Като отчитаме широките и документирани бизнес-интереси на Додон в Русия и това, че Русия е единствената страна, поддържаща военен контингент в Молдова, против волята на молдовските власти, взаимодействащият с руските чиновници Додон изглежда като агент под ръководството на кремълския департамент за Молдова”, коментира Минзерар. Още повече, президентът на Молдова е длъжен да следва конкретни процедури при предаването на секретни документи на неоторизирани страни, особено на чиновници в други държави. По подобен начин координацията на политиката му и действията с Русия е съмнителна стъпка, уронваща института на президентството, суверенитета на Молдова и националната сигурност”.

Борис Гамурар, бивш офицер от държавната сигурност и министър на отбраната на Молдова, вижда в това изтичане признак за некомпетентност.

“В продължение на целия си мандат президентът Додон проявява откровено лекомислие по въпросите на държавната сигурност. Службата за охрана е длъжна да знае и да го информира в пълен обем. За това трябва да има служба, окомплектована с професионален състав, а не от бивши полицаи и да притежава свой стил и почерк на работа. На него, а и на тях им е неизвестно златното правило на такива служби: има приятелски страни, но службите за сигурност и разузнаване не следва да бъдат приятелски”, посочи Гамурар в интервю.

/Оригиналът на тази статия излезе на английски език на 14 ноември, преди втория тур на изборите в Молдова. Тук материалът е публикуван със съкращения и редакции на 18 декември./

Начална снимка: “Кремлинович” е никнейм, използван от Игор Додон в секретните чатове с молдовски политици, чиновници и силоваци. Снимката е на RISE Moldova.

Автор: Владимир Торик
Превод: Биволъ

Проект Медиа: Тайната връзка на руския президент и внезапните богатства на любимата му

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/putin-krivonogih-proekt-media.html

петък 27 ноември 2020


В Санкт Петербург живее тайнствената мултимилионерка Светлана Кривоногих. Тя получава шикарни подаръци от приятелите на Владимир Путин, а дъщеря й изключително много прилича на държавния глава. Тази история разкрива на кого реално принадлежи банката “Россия”.

Каменният остров е не особено популярна за туристите точка на картата на Санкт Петербург. Но местните знаят, че няма да по-елитно място за живот в града. Наоколо е вода, поддържан парк, не много дореволюционни къщи, познати от съветските филми за Шерлок Холмс, и държавни резиденции със загадъчните названия от типа “К-2”.

Комплексът на Брезовата алея е сред най-елитните в Петербург. Сн. Проект Медиа

В началото на 2000-е години двадесетина петербургци са изпълнили мечтата на много граждани, като се заселват на каменния остров. Това са хора не от числото на обикновените жители на втората столица, това са основно хора от близкия кръг на ранния президент Владимир Путин. Те стават собственици на апартаменти в жилищния комплекс на Брезова алея-2. Комплексът, построен в стила на петербургските къщи от 19 век, е затворен както физически – с ограда и ров с вода, така и символично: да отидеш просто така в офиса на строителя и да се сдобиеш с апартамент е било невъзможно. Тези апартаменти са се предлагали само сред познати.
Впоследствие на Брезова алея се заселват спаринг-партньорите на Путин по джудо Василий Шестаков и Аркадий Ротенберг, приятелите на президента по вилния кооператив “Озеро” Юрий Ковалчук, Сергей Фурсенко, Виктор Мячин и Николай Шамалов, и още редица хора, свързани с руския управник по един или друг начин.

Вероятно най-незабележимият участник в това приятелство се оказва жена, името и фамилията на която нищо не говорят на широката публика. Дори двама от съседите й на Каменния остров махват с ръка в отговор на въпроса на “Проект”: чували сме фамилията й, но никога не сме я виждали и не искаме да знаем.

Непознатата се казва Светлана Кривоногих.

Снимка от профила на Светлана Кривоногих в WhatsApp

Сегашната обитателка на Каменния остров в детството си е живяла в комуналка (квартира, в която живее повече от едно семейство) на ул. “Гороховая”. А наоколо – типичният “бандитски Петербург”. Съседът по стълбищна площадка и брат на една от приятелките й е бил свързан с криминалната престъпност, а в съседния двор е щаб-квартирата на охранителната компания “Балтик Ескорт”. Тя е създадена в трескавите 90-е години от героя на предишния ни материал Роман Цепов, тясно свързан с петербургския криминален свят. Едва ли Цепов е идвал в тази комуналка, но както ще покаже по-нататък разказът, той не би могъл да не знае коя е Светлана Кривоногих.

Както обикновено в комуналката бившето величие на дореволюционната фасада е съпътствано от мизерния бит на обитателите. Старинната, но износена врата на квартирата, в която е живяла Кривоногих, и досега е украсена с пет стари звънеца – според броя на семействата, които някога са си поделяли кухнята, тоалетната и банята. Родителите на Кривоногих са пристигнали в Ленинград от провинцията – майката от Ярославска област, бащата от Саратовска. До раждането на дъщеря им през 1975 г. те са живели в друг район, но после получават разрешение да се заселят на “Гороховая” или, както тогава се е казвала улицата “Дзержински”. Майката е работела като бояджийка в бригада за ремонти на жилища. За бащата на Светлана един съсед помни само, че е бил пияница и доволно рано е умрял.

“Тя беше много обикновена”, спомня си за Кривоногих приятелка от детството. Пари в семейството не е имало. В началото на 90-е Светлана е зрелостничка и започва работа като чистачка в магазин наблизо. После записва международни икономически отношения в университета по икономика и финанси. Но при молба да разкажат за нея, състудентите й само вдигат рамене. “Не помня тя да е идвала на лекции, не я помня и при връчването на дипломите”, казва един от тях.

Университетската си диплома Кривоногих получава през 2000 г., но явно в този период нещо фундаментално се е променило в живота й. Заедно с майка си тя напуска комуналката на “Гороховая” и става собственичка на най-елитното жилище, за каквото петербуржец може само да мечтае, а сега по данни на “Проект” семейството на Кривоногих притежава жилищни имоти в Петербург, Москва и Сочи на стойност почти 1, 1 млрд. рубли. В отговор на въпрос за източниците на неочакваното богатство на Кривоногих двама съседи от “Гороховая” си спомнят, че през 90-те при Светлана се появява заможен мъж. Един от тях казва, че той е бил “чиновник от управата на Петербург”, а другият обидно го нарича “татенце”.

Россиянката

В публичните документи отговор на въпроса за мъжа до Светлана Кривоногих, естествено, няма. Но в тях могат да се намерят източниците на внезапно стоварилото се върху нея богатство. В началото на 2000-е г. довчерашната студентка влиза в капитала на няколко компании, сред които изпъква бързо развиващата се петербургска банка “Россия”.

Тя започва работа в самата банка поне през 2001 г., а после става и акционер в нея. През 2001 г. Кривоногих регистрира в Петербург фирма с игривото название “Релакс”, на която впоследствие се записва делът й в банката. Кога точно “Релакс” се сдобива с част от “Россия”, не става ясно от публичните документи – за пръв път информация за такъв акционер с дял от 3, 6% се появява в банковите документи през 2007 г. Но в началото на 2019 г. Кривоногих е притежавала доста по-малко – около 2, 8%, или близо 800 млн. рубли, според пазарната стойност на банката.

“Россия” е банка, литнала при президента Путин и благодарение на него. Създадена от ленинградски партийни функционери в края на перестройката, до 2000-а г. тя работи предимно в Северо-Запада и открива офис в столицата едва след избора на Путин за президент. След това банката започва да прелива от активи, доставяни от държавната компания “Газпром”.

В началото е фактическата приватизация на застрахователната група “Согаз”, която владее газовия монопол. След президентските избори през 2004 г. За “Согаз” е прието окончателно решение – да се потвърди продажбата на групата на стратегически инвеститор. Путин казва “Банка “Россия” и това е”, спомня си бившият зам.-министър на енергетиката Владимир Милов в интервю за Forbes. Вече 2, 5 г. след покупката “Согаз” донася на акционерите в “Россия” 7, 5 млрд. чиста печалба. “Согаз” е последвана от компанията “Лидер”, чрез която “Россия” става съсобственик на още два от активите на “Газпром” – Газпромбанк и пенсионния фонд “Газфонд”.

Ексклузивният достъп до държавните активи де факто гарантира този ръст, благодарение на който “Россия” влиза в 20-те най-големи банки в страната. През 2014 г., веднага след присъединяването на Крим, банката попада под санкции заради близостта си с Путин. Но президентът мигом я подкрепя с обещанието, че ще си открие сметка в нея и там ще съхранява заплатата си. “Още повече, че според мен, банката има такова звучно и символично име. Тя така и се казва – Русия”, каза той тогава.

“Россия” не случайно излетя в путинска Русия – сред акционерите й няма случайни хора, почти всички са свързани с президента. Основният собственик на банката, според документите, е съседът на Путин в “Озеро” Юрий Ковалчук, който притежава близо 40% от акциите. Но историята на Светлана Кривоногих ще покаже кой е истинският притежател на “Россия”.

Стопанката на планината

В края на януари 2011 г. в планинския ски-курорт “Игора” в северната част на Ленинградска област временно е закрито едно от трасетата. Сред пързалящите се бързо се разнася слухът, че Путин е в планината. Към онзи момент той е министър-председател и като истински вожд по време на спусканията е придружаван от трима охранители, един от които едва не се е претрепал от престараване. Путин наистина обича “Игора”, разположен на 40 км от вилния кооператив “Озеро” – той е пристигнал за откриването на комплекса в началото на 2006 г., там през 2013 г. е отпразнувана сватбата на дъщеря му Катерина и сина на приятеля му Кирил Шамалов.

Този любим на президента курорт принадлежи на същата тази Светлана Кривоногих. Сега тя държи 75% в компанията “Озон”, която управлява “Игора”, владее земята и търговската марка. Юрий Ковалчук и съпругата му притежават едва 25%, макар, че именно собствената му банка бе ключов инвеститор в курорта, печалбата на който през 2019 г. надхвърли половин милиард рубли.

С подкрепата на “Россия” Кривоногих става собственик на още един обект – “Ленинград центр” в Таврическия парк в Петербург. През съветското време “Ленинград” бе кино-театър с панорамен екран, но в началото на 2000-е г. е закрит. По-късно сградата е купена от Ковалчук и започва дълга реконструкция – в началото там намерението е било да се изгради спортен център с трасе за картинг, после кабаре по френски маниер, но впоследствие към 2014 г. се получава културно пространство, в което вървят изложби, спектакли и където награждават местните журналисти със “Златно перо”.

Към онзи момент основен собственик на “Ленинград центр” става Кривоногих с дял от 75%. Четвъртинка, както и в случая с “Игора”, остава за Ковалчук. Впрочем, от идеята за кабарето до края не са се отказали – например, през ноември 2020 г. Там е представен спектакълът “Love Sick”, позициониран като “най-предизвикателното и откровено шоу”.

В залата има маси, сервитьори разнасят безплатно шампанско, цената на билета започва от 25 000 рубли. На сцената – еротично шоу с елементи на акробатика, танци на полугол сатир и девойки в пеньоари на кревата. “Всяка част е като оголен нерв, изградена на контрасти, където имат място сексът и рокендролът”, се посочва в описанието на шоуто. Годишната печалба от секса, рокендрола и изложбите на съвременно изкуство възлиза на малко над 100 млн. рубли.

По принцип, ако вестниците пишат за тези активи, те споменават Кривоногих без акцент, само като лице, приближено до Юрий Ковалчук. Но “Проект” разкри, че Светлана би могла да бъде далеч по-близка до президента, отколкото дори самият Ковалчук.

Приятелката

Вечерта на 4 януари 1999 г. от Пулково към Москва излита поредният самолет. На местата 5а и 5б седят тогавашният директор на ФСБ Владимир Путин и неговият познат служебно от Смолни Виктор Золотов. Пред тях на 1б се е разположила Светлана Кривоногих. Съвпадение или не, но тя е купила билета си 7-8 минути преди Золотов и Путин.

Кривоногих изобщо често е можело да бъде видяна по самолетите, летящи между Петербург и Москва. Нейна постоянна спътничка е девойка с името Дина Цилевич. Не става дума за случайни съвпадения – те явно са си били приятелки, купували си билетите заедно и са сядали една до друга. Най-малко два пъти ги е придружавал Золотов.

Снимка от профила на Светлана Кривоногих в Телеграм

При кого и защо са летели двете дружки? За героинята от първата част на това разследване Цилевич е известно, че в края на 90-те и в началото на 2000-е тя е била близка със Золотов. Това е бил интересен период от живота на настоящия ръководител на Росгвардията. Първоначално той вероятно е работил в онази фирма “Балтик Ескорт” при Роман Цепов, а още когато Путин става държавен глава, Золотов отива в Москва и оглавява президентската охрана. Именно в този момент животът на Кривоногих и Цилевич става почти огледален – те заедно летят до Москва и обратно, заедно стават собственички на бизнеси, почти едновременно стават майки. Цилевич потвърди пред “Проект”, че отдавна се познава с Кривоногих.

Двама души, които са наясно с приятелките, посочиха причината за полета на Кривоногих – тя е била близка с президента Путин. Познанството им е започнало още през 90-те, преди избирането на Путин за президент и е продължило в началото на 2000-е. Към края на миналото десетилетие тези отношения, по данните на “Проект”, по-скоро са приключили. Двама познати на Путин от 90-те на въпрос за Кривоногих реагираха многозначително – не отрекоха, че знаят за кого става дума, но категорично отказаха да говорят за нея: “Може и да съм чувал, но няма да говоря” и “По тази тема аз няма да говоря”.

Причината за тази тайнственост може да се състои в това, че Кривоногих има дъщеря, родена през 2003 г., в периода, когато Путин започва подготовката за първото в кариерата си преизбиране. В копията на документите, с които се запозна “Проект”, бащата на Елизавета Кривоногих не е посочен, известно е само презимето й – Владимировна.

а предизборната кампания през 2003 г. Владимир Путин се появи в компанията на съпругата си Людмила. През 2013 г. Те обявиха развода си. Снимка: kremlin.ru

Вече няколко години Елизавета живее под друга фамилия и акаунтите й в социалните мрежи са с измислени имена. Съдейки по портретните й снимки, с които “Проект” разполага, тя феноменално прилича на руския президент. До този извод стигна професор Хассан Угайл, директор на центъра за визуален анализ при университета Брадфорд, Великобритания. Извършеният от него компютърен анализ показа, че приликите на Путин и Кривоногих-младша са 70, 44%, като сходството над 75% означава, че на снимките е един и същи човек. “От това може да се направи изводът за възможно роднинство между тях”, се посочва в заключението на анализа, направен по поръчка на редакцията.

Част от заключението на директора на центъра за визуален анализ при университета Брадфорд Хассан Угайл за сходствата между Путин и дъщерята на Кривоногих. Снимка: Проект Медиа

“Проект” не публикува портрета на непълнолетната дъщеря на Кривоногих по етични съображения. След като Светлана Кривоногих получи въпросите на редакцията, дъщеря й изтри от акаунта си повече от снимките, на които лицето й може да бъде разгледано.

Дъщерята на Светлана Кривоногих в бизнес-джет. Снимка от акаунта й в Instagram

Потокът от активи и собствености, продължаващ да се излива към семейството на Кривоногих, само потвърждава версията, че тези хора са много важни за президента.

Всеобщата любимка

Кривоногих е закупила огромното си жилище на Каменния остров през 2004 г. от компания, която, естествено, е била свързана с банка “Россия”.

Сградата дом на Кривоногих. Снимка: Проект Медиа

Семейство Кривоногих е подпомогнато с друго жилище от Владимир Литвиненко – несменяемият ректор на Планинския университет (Горный университет с насоченост към устойчивото развитие на минерално-суровинния сектор на икономиката, бел.ред.), под ръководството на когото Путин е защитил дисертация. В структурата на университета влизат няколко общежития на Васильовския остров, включително и на улицата с необичайното име Шкиперский проток. В сградата в стил “сталински ампир” живеят не само студенти. В началото на 2000-е г. свързаната с този университет компания става собственик на редица помещения, а после ги продава като апартаменти. Част от тях са предоставени на преподаватели, а друга – на разни “не обикновени” граждани, като семейството на Роман Цепов или майката на Светлана Кривоногих.

Малко по-късно се появява още един благодетел, сега вече покойник, собственикът на “Балтийска медийна група” Олег Руднов. Някога той бе директор на петербургския “Пети канал”, където се сближава с Путин по времето на изборната кампания на Анатолий Собчак през 1996 г. Семейство Руднови е изпълнявало и изпълнява деликатни поръчки в интерес на президента: Руднов облагородява гроба на дядото на Путин в Подмосковието и купува родния дом на президента в Тверска област, а синът на Руднов притежава къща до Виборг, където вероятно е отдъхвал президентът.

През 2006 г. Руднов-старши купува 200 квадрата жилище и нежилищно помещение в най-известния район на Петербург – в самото начало на Болшая Морская улица, редом с изхода към Дворцовия площад. Двата обекта към 2008 г. са придобити от Кривоногих, като в нежилищното помещение тя после открива ресторант “Холст масло”.

На Светлана Кривоногих е помагал и друг приятел на Путин – виолончелистът, кръстник на дъщеря му Мария и миноритарен акционер в банка “Россия” Сергей Ролдугин. От “Панамските досиета” е известно, че през 2011 г. свързаната с виолончелиста фирма от Британските Вирджински острови е превела на управляващата “Игора” компания два заема на стойност около 200 млн. рубли с годишна супер-лихва от 1%. Към онзи момент собственикът на основния дял в “Игора” е бил укрит в анонимна кипърска офшорка, но по-скоро той е имал отношение към Кривоногих. Въпросът е в това, че чрез тази офшорка Светлана става собственик на 37-метровата яхта Al’doga, която поне веднъж е засичана да е акостирала в яхт-клуба “Лагуна” на Юрий Ковалчук на Ладожкото езеро. Сега такава яхта струва около 5, 4 млн. долара.

Всичкото имущество и бизнес-активите на семейство Кривоногих, открито от “Проект”, може да бъде оценено на 7, 7 млрд. рубли или около 100 млн. долара.
Когато кореспондентът на “Проект” позвъни на Кривоногих, тя каза, че не може да говори, като се оправда, че пътува с влак. После обеща да върне обаждане по-късно, но повече не вдигна слушалката и не отговаряше на съобщенията. Прессекретарят на президента Путин Дмитрий Песков заяви, че за пръв път чува името на Светлана Кривоногих.

Понякога семейство Кривоногих плават с яхтата и по Нева. Но до дома им на Каменния остров яхтата не може да стигне заради задръстването по марината, макар там да има собствен пристан за неголемите плавателни съдове. Да попаднат на този пристан имат само избраните – пътят към сушата е преграден от портичка с верига и катинар. “Входът е затворен”, пише на портата, оставен е телефон за контакт с охранителната компания, свързана с банка “Россия”.

Автори: Андрей Захаров, Роман Баданин – “Проект Медиа
Превод: Биволъ

Възраждане на руската доктрина за България

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/vuzrazhdane-na-ruskata-doktrina-za-bulgaria/

В България се обсъжда възможността за създаването на нова проруска партия. Новината за политическия проект на Николай Малинов научихме първо от агенция ТАСС в Деня на независимостта, което ѝ придава допълнителен нюанс. А в първите коментари бъдещата партия бе определена като „пропутинска“ и „прокремълска“.

Основания за това, разбира се, има.

Точно преди година лидерът на Движение „Русофили“ бе обвинен от българската прокуратура в шпионаж в полза на Русия, беше му наложена мярка „парична гаранция“ в размер на 50 000 лв. и му беше забранено да напуска страната. Въпреки това през октомври 2019 г. съдията от Специализирания наказателен съд Андон Миталов разреши на Малинов да пътува до Русия, за да получи лично от президента Владимир Путин орден „Дружба“ за „принос в укрепване на единството на руската нация“. А руското Външно министерство със заплашителен тон предупреди българските власти да се въздържат от стъпки, които могат да поставят под въпрос положителната динамика на двустранните отношения.

Тогава София преглътна този тон, но реакцията от страна на САЩ не закъсня, при това безпрецедентна. В специално изявление държавният секретар Майк Помпео обяви, че съдия Миталов е първият български служител, санкциониран от Щатите за участие в корупция, въпреки че у нас той никога не е бил разследван за подобни обвинения. Единственият аргумент на Държавния департамент бе, че „в качеството си на длъжностно лице Миталов е участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“.

Дали американските служби са разполагали с повече информация за подобно сериозно обвинение? И дали тя е била предоставена на българските партньорски служби?

Шпионската сага с руски дипломати продължава и до днес, а скандалът с Малинов бе коментиран надълго и нашироко в българските медии. Той бе и сред темите, обсъждани по време на посещението на Сотир Цацаров и Иван Гешев през октомври 2019 г. в САЩ. Но и до днес държавното обвинение мълчи за хода на разследването срещу председателя на Движение „Русофили“. Когато скандалът бе във фокуса на медийното внимание, бяха осветени връзките на Малинов с генерал Леонид Решетников и с руския олигарх Константин Малофеев. Отношенията си с тях лидерът на „Русофили“ не само не отрече, а ги определи като приятелски. Пак тогава той обяви как ще изглежда неговият бъдещ политически проект, както и с какви средства ще реализира целите му.

Доклад на Центъра за изследване на демокрацията, представен през януари т.г. във Вашингтон, разкрива механизмите за руско влияние в страни от Централна и Източна Европа след 2014 г. Според анализа

Русия е създала непрозрачна мрежа от икономически и политически връзки с местни олигархично-политически елити в региона,

които Кремъл използва за влияние и пряко вмешателство в националната политика на държавите. И резултатите от завършилите наскоро парламентарни избори в Черна гора са пример за това.

Москва не е спирала да работи за промяна и на евро-атлантическата ориентация на България, но след влизането ни в чакалнята на еврозоната Путин е на път да изгуби геополитическата битка в нашата част от Балканите. За него вече не е достатъчна подкрепата на периферни партии като „Атака“, АБВ или „Възраждане“, нито тази на системни партии като БСП и ДПС, които лансират руските енергийни проекти и икономически интереси в България, но като част от големите политически фракции в Европейския парламент са принудени за защитават прозападната и атлантическата ориентация на страната ни.

Руският президент не може да разчита в онази степен, в която си е представял, и на Румен Радев, който не успя да осуети дори сделката за американските изтребители. Затова е решил да играе с открити карти и да заложи на политическия проект на Николай Малинов, зад който прозират сенките на Решетников, Малофеев и Александър Дугин – идеолога на неоевразийското движение, което събира голяма подкрепа в съвременна Русия.

В ефира на bTV Малинов заяви, че

новата партия ще се нарича „Възраждане на отечеството“. Оказа се обаче, че в Регистъра на политическите партии формация със същото име съществува.

Тя е регистрирана от Софийския градски съд на 11 февруари 2010 г. с фирмено дело 606/2009 г. Най-вероятно Малинов ще използва нейната регистрация, като извърши само промени в устава и ръководството на партията.

Дали тя ще успее да се яви на изборите и да намери място в следващото Народно събрание, е твърде рано да се прогнозира. Но ако този пропутински политически проект е консултиран с важните фигури на българското задкулисие, изглежда вероятно той да бъде успешен. А това ще доведе до преформатиране на политическото пространство и до колизии между партии, които ще се борят за един и същи електорат. Без значение дали се самоопределят като леви, десни, или центристки, те ще трябва да препотвърдят ясно своята позиция по отношение на геополитическата ориентация на България. За някои това може да бъде свързано със загуба на част от идентичността им, а оттам и със загуба на избиратели, за други може да доведе до вътрешни битки.

Освен сред русофилските среди у нас, проруският проект ще търси поддръжници и сред увеличаващите се евроскептици

заради кражбата на милионите от еврофондовете и за това, че България продължава да е най-бедната и най-корумпирана държава в ЕС. Българите са гневни и заради безразличието на ЕК и на лидерите на европейските държави към протестите срещу корумпираната върхушка у нас, олицетворена от Борисов и Гешев.

„Възраждане на отечеството“ ще прокламира славянската идея, близостта в езиците и културата ни, ще разчита на исторически митологеми и особено на православието. Под натиска на руския патриарх, който подхранва избуялите руски имперски амбиции, българският клир ще проповядва близостта на двата православни народа, които трябва да поддържат братските си връзки и чувства.

Ако партията на Николай Малинов стане център на политически формации, гравитиращи около идеята за промяна на геополитическата ориентация на България, то

изглежда логично да има и обединение на партиите, изповядващи евро-атлантическите ценности.

В този контекст заявеното от Цветан Цветанов намерение да обедини дясното в България може да не звучи толкова самонадеяно и в известна степен смехотворно, както днес. Може да се окаже, че САЩ са очаквали подобно развитие на политическия процес у нас и отговарят на проекта на Николай Малинов с проекта на Цветан Цветанов, приел американската доктрина за България. Така че без някой да е подозирал, в следващото Народно събрание може да възникне необходимостта да се създават коалиции по тази разделителна линия.

И тогава няма да бъде изненада за никого, ако се окаже, че „Републиканци за България“, „Демократична България“, ГЕРБ и други партии трябва да си партнират, колкото и абсурдна да изглежда днес тази хипотеза. Защото партиите от другата страна на тази разделителна линия ще се опитат да отворят отново дебати по важни теми като членството ни в НАТО или приемането на еврото, за да ни отклонят от сегашната ни геополитическа орбита с всякакви средства. Това ще постави бъдещето на страната ни на карта. И тогава ще трябва да се направи избор – най-важният за няколко поколения българи напред.

Заглавна снимка: Награждаването на Николай Малинов с орден „Дружба“ от руския президент Владимир Путин, 4 ноември 2019 г. Източник: kremlin.ru / Wikipedia

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Пътят на „Новичок“: къде беше отровен Алексей Навални

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/navalny-novichok-proekt.html

петък 18 септември 2020


Алексей Навални е тръгнал от хотела към летището вече отровен. Това изключва най-обсъжданата версия за токсикацията на летището или на борда на самолета.

На 4 септември германското издание Der Spiegel съобщи, че следи от „Новичок“ са открити по гърлото на бутилката, от която Навални е пил вода, както и в пробите от кръвта, урината и кожата на политика. Неговите близки са запазили бутилката и са я предали на медиците в Берлин. Германските журналисти я определиха като ключова улика, която позволи на химиците да определят типа отровно вещество /по-късно заключението за „Новичок“ е потвърдено и от експерти от Франция и Швеция/ – следите от „Новичок“ практически са изчезнали вследствие на метаболизма, но по бутилката са останали.

Отговорът на въпроса къде именно Навални е пил от това шише веднага би минимизирал вариантите за това кога и при какви обстоятелства е бил отровен политикът.
Ние разговаряхме с пасажерите от полета на Навални, със служители от авиокомпанията S7, на борда на самолета на която политикът се е почувствал зле, със служителите в хотела, където той е нощувал, както и с активисти от Фонда за борба с корупцията /ФБК/.
Сега ние можем да възстановим събитията, случили се в хотела след отравянето на Навални, за да отговорим на изключително важния въпрос – как се появи тази загадъчна бутилка със следи от „Новичок“.

Какво се е случило сутринта в хотела

Екипът на ФБК се е настанил хотел Xander в Томск. Заедно с него към летището тръгват прессекретарят Кира Ярмиш и заместникът му Иля Пахомов. В града остават 4-има – юристът Владлен Лось, операторът Павел Зеленски, Георгий Албуров и Мария Певчих, които садвама от главните разследващи от фонда. Останалите е трябвало да приключат работата по филма за местните единороси /активисти на партията на Путин Единна Русия/ – например, да се направят снимки с дрон. Това разказва пред Проект медия Албуров.

Интериорът на стаята в хотела. Снимка: Проект медия

Около 10 ч. сутринта томско време самолетът с изпадналия в безсъзнание Навални се приземява в Омск, а новината за това мигом стига до колегите му в Томск. Останалите в хотела в този момент закусват на първия етаж в ресторант Velvet. Случилото се предизвиква хората от ФБК веднага да приберат всичко, което може да има отношение към отравянето. „Защото в Русия точно това няма бъде разследвано. Направихме всичко, за да спасим уликите“, обяснява Албуров от томския щаб.

Времето за това е подходящо – стаята на Навални още не е предоставена на нови гости, а почистването в хотела започва след 10-11 ч. На помощ на останалите от ФБК в хотела пристигат активисти от местния щаб на фонда, а в стая 239, където е нощувал Навални, е организирано дежурство. Оттам прибират няколко предмета, които евентуално политикът е ползвал във въпросната сутрин. Сред тях е празна бутилка вода от марката „Святой източник“ /свещен извор, бел.ред./.

Защо точно тази бутилка

Версията на много руски и чуждестранни медии за това, че бутилката със следите от „Новичок“ е предадена в Германия от борда на самолета, в който е летял Навални, не е вярна. Според погрешната версия, от това шише са дали вода на изпадналия в безсъзнание политик и именно нея колегите му са предали на лекарите.

Но от пресслужбата на авиокомпанията съобщиха на Проект медия, че дори ако стюардесите са дали вода на опозиционера, когато му е прилошало, то според документите до кацането в Москва на борда са останали толкова бутилки, колкото са били натоварени в Томск /част от тях са били празни/. В Омск, където самолетът кацна принудително по спешност, допълнителни напитки и храна не са товарени. Запитани от Проект медиа пасажери не помнят на Навални да е давана вода.

Служителите от ФБК не коментират как точно са предали уликата в ръцете на германските власти. Но възможност за това е имало. От хотела в Берлин тя може да е изнесена от Мария Певчих. За разлика от колегите във фонда, тя е известна само на тесен кръг служители и близки до ФБК журналисти. Тя не обича публичността, макар именно тя да е автор на много истории, публикувани под бранда „Разследвания на Навални“. Тя е учила в Москва и в Лондон, сега постоянно живее във Великобритания.

Мария Певчих. Източник: Инстаграм профил на Георги Албуров, публикувана от Проект Медия

За Германия Певчих потегля на 22 август, твърдят от сибирското управление на транспортната полиция, водещо все още неуспешна и безрезултатна проверка за отравянето на Навални. В началото на септември Певчих стана основен обект на нападки от страна на свързаните с руските власти медии и телеграм-канали – обвиняваха я в интимна връзка с Навални и в това, че именно тя би могла да го отрови.

След проясняване на ситуацията с бутилката тази атака вече е лесно да бъде обяснена – всъщност, именно бързият път на Певчих през границите е помогнал да се докаже, че Навални е отровен с „Новичок“. Тя самата потвърди това пред Проект медиа.

Какво бутилката помогна да се разбере

Така от хотела Навални тръгва към летището вече отровен. В самата вода обаче токсичното вещество по-скоро не се е съдържало – един от създателите на „Новичок“ Владимир Угльов по-рано бе казал пред Проект медиа, че ако отровата бе попаднала в организма на опозиционера перорално, то само след няколко минути той би поел към оня свят.

След анализ на симптомите на отравянето и динамиката на влошаване на състоянието на Алексей, Угльов предполага, че политикът е получил доза приблизително 20% от смъртоносната, а веществото е попаднало в организма му след контакта на кожата с токсичната повърхност.

Кога и къде се е случил този контакт? Сутринта, когато Навални се е обличал, или още вечерта? Самият политик не помни кога точно е пил вода от това шише, разказва един от служителите във ФБК.

Целия предпоследен ден в Томск Навални е прекарал в града – първоначално на снимките на филма-разследване, после на среща с активисти от местния щаб на ФБК. Привечер отишъл да се къпе в река Томи до село Кафтанчиково, а после се върнал в хотел Xander.

В хотела Навални е нощувал три пъти и през цялото време е бил в една и съща стая. Угльов допуска, че отровителят би могъл да обработи с „Новичок“ дрехите на Алексей – или като попадне в стаята, или, примерно, да капне токсина в пакета с дрехите от пералнята. Един от екипа на ФБК разказа, че в Xander политикът е дал за пране замърсени дрехи, а пакетът с чистите е бил окачен на бравата на стаята. Но това е било още първия ден, като някои от дрехите Навални после е обличал. Това прави тази версия малко вероятна.

Отговор на някои въпроси би могла да даде експертиза на дрехите, в които Навални е бил в самолета. Но тези дрехи са останали в Омск, по данните на Проект медиа. Съпругата на Навални Юлия е взела със себе си куфара му в Германия и буквално отвоюван с бой в Омск, където служителите на правоохранителните органи са искали да го приберат.

Още по-голяма роля в разследването трябва да имат записите от системата за видеонаблюдение в хотела – всичко, което е ставало в стаята на Навални, е фиксирано на момента от две камери. Проект медиа знае, че записите са иззети.

На 27 август управлението на транспортната полиция в сибирския федерален окръг съобщи, че данните от системата за видеонаблюдение „са проучени“. Многобройните опити да се уточни дали са обследвани записите само от утрото на 20 август или полицията е прегледала всичко, което е ставало в стаята му предната вечер, се оказаха неуспешни. На Проект медиа е известно, че силоваците изцяло за иззели всички сървъри на системата за видеонаблюдение в хотела и техниката, осигуряваща достъп до нея, поради което сега фактически в хотела не се правят видеозаписи. Това разказа близък до един от управителите на хотела.

В такъв случай правоохранителите имат възможност да възстановят по детайли какво е ставало в стаята на Навални в онзи ден, вечерта и сутринта. Разбира се, ако е налице подобно желание.

Автори: Андрей Захаров, Роман Баданин, Проект медия
Превод: Биволъ

Иля Лозовский, OCCRP  Как Алексей Навални показа корупцията в Русия

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/navalny-fbk-occrp.html

неделя 23 август 2020


Алексей Навални, ожесточен опонент на руския президент Владимир Путин и най-видната опозиционна фигура в страната, лежа в кома в сибирска болница след явно отравяне. Той вече е транспортиран в болница „Шарите“ в Берлин благодарение на усилията на германска неправителствена организация, която изпрати медицински самолет и екип реаниматори.

Докато светът бе шокиран от новината за това, което изглежда като опит за посегателство върху живота на Навални, има една страна на кариерата му, която рискува да бъде пренебрегната. Въпреки, че е най-известен извън Русия като опозиционен политик, най-трайното му наследство може да бъде определено като продукция на неортодоксална, но високо ефективна марка разследваща журналистика.

Никой не би твърдял, че Навални е политически безпристрастен. Той е този, който изрече определението “мошеници и крадци”, за да опише партията на Путин „Единна Русия“. Самият той има дълга кариера в руската политика: работил е с либералната опозиционна партия “Яблоко”, съосновател на сегашното дясно движение “Народ”, проведе силна, но в крайна сметка неуспешна кампания за кмет на Москва и се опита да предизвика Путин за президентския пост през 2018 г.

Но неговите президентски амбиции завършиха с политическа дисквалификация и стана ясно, че внимателно управляваната система на Путин, която използва капаните на демокрацията като смокинов лист за силовия авторитаризъм, никога няма да му позволи да пробие чрез политиката на търговия на дребно.

При тези обстоятелства Навални превърна антикорупционния активизъм в ключов и успешен план за политическата му работа.

По този начин той се превърна в един от най-добрите раследващи в страната, като използва внимателно документирани доказателства и произведе видео-филми, които да разкрият корупцията в сърцето на режима на Путин. Независимо дали Навални някога ще заеме публична длъжност, именно това излагане на гнилите основи на Русия може да се окаже най-трайният му принос в страната.

Неговите видео-разследвания са пример за жанра с интелигентното използване на кадри от дрон, висококачествени анимации и горчив хумор, за да направят сложните схеми ясни и разбираеми за обикновените хора.

Най-добрите продукции на Навални също успяват да превърнат разследващия процес в непоклатими истории. Може би най-известният пример, разследването му за богатството на бившия премиер Дмитрий Медведев започва, като обяснява как една покупка на чифт скъпи маратонки “Найки”, съвпадащи с публично достъпна снимка, доведе неговите изследователи на адрес, който, в крайна сметка, разкрива империята от недвижими имоти.

Видеото на Навални с маратонките на премиера Дмитрий Медведев съвпада с изтекла квитанция за покупката, която съдържа важен адрес.

Не е изненадващо, че 5-те най-добри разследващи истории на Навални са натрупали над 82 милиона гледания в YouTube.
За специалистите и тези, които искат да се съсредоточат по-дълбоко, филмите са придружени от дълги текстове с много части, които старателно обясняват основната документация. Освен простото излагане на фактите, текстовете са написани на обяснителен език, който подчертава как незаслуженото богатство е в основата на корупционната система, която Путин е изградил.

Основните разследвания на Навални

„Не го наричайте Димон“ /“Он вам не Димон“/
В едно водещо разследване, което е събрало над 35 милиона гледания, Навални показа на руснаците, че техният тогавашен премиер Дмитрий Медведев, известен с любовта си към високотехнологичните джаджи , е всъщност един от най-богатите хора в страната. Чрез мрежа от благотворителни фондации, контролирани от близки сътрудници, Медевев притежава огромни парцели земя, планински курорти, апартаменти в предреволюционни имения, яхти и други луксозни комплекси.

„Чайка“
В разследване от 2015 г. Фондът за борба с корупцията на Навални се фокусира върху семейството на тогавашния главен прокурор на Русия Юри Чайка. Филмът и придружаващият го текст обвиняват двамата синове на Чайка, че използват връзките на баща си за незаконно обогатяване. Описва се поредица от корупционни схеми, които включват връзки с банда гангстери, незаконни приватизации и сенчести държавни строителни търгове. Печалбите от тези схеми, разкрити във филмите, са били вложени в чуждестранни инвестиции, в това число ултра-луксозен хотел в Гърция и вила в Швейцария.

„Синът на Песков: От английския затвор – в руския елит“
В това разследване през 2017 г. екипът на Навални разкри бляскавия начин на живот, на който се радва Николай Чълс, син на говорителя на Путин Дмитрий Песков. Чълз, който само спорадично е работил и е служил в затвора, според данните се е радвал на живот, изпълнен със скъпи коли и имоти, яхти, частни джетове и състезания за скачане на коне. Неговият успех, казва Навални, е “пример за това как в Русия, където живеят 20 милиона души под линията на бедността и 70% само могат да мечтаят за заплата от 45 000 рубли, че е възможно да има прекрасен живот. На най-високо ниво. Без да правиш нищо.

„Секретната дача на Путин“
Навални започва това видео от 2017 г. с вик на разочарование: “Аз съм ядосан и разстроен, и тъжен. Аз си скубя косата“. Причината? Неговият екип е изхвърлен заедно с този на независимия канал „Дождь ТВ“, когато разкриват разкошната вила, собственост на президента Путин извън град Виборг. Останалата част от видеото показва “какво не е имал Дождь ТВ”, като предоставя на зрителите обиколка на имота, заснет с дрон, и обяснява структурата на собствеността му.

Роман Анин, член на мрежата на OCCRP и редактор на един от най-новите руски разследващи сайтове IStories, не подлага на съмнение въздействието на Навални.

“Разбира се, разследващите на Навални не следват журналистическите стандарти и никога не се опитват да изслушат другата страна, което им спестява време и прави историите им по-лесни за разбиране. Но все още вярвам, че ние в Русия (журналистите) губим от тях по отношение на ефективността“, казва той.

“Той е създал вероятно най-ефективната разследваща медиа в страната. Броят на историите, които публикуват, креативният път, по който намират историите и ги предават на публиката, е нещо, от което трябва да се учим“, допълва Анин.

Стоп-кадър от разследването на империята на премиера Дмитрий Медведев. Навални обяснява структурата на собствеността на една разкошна дача.

Персоналът на Навални не претендира да бъде безпристрастен. В интервю за „Медуза“ неговата говорителка Кира Ярмиш беше ясна: “Ние не сме журналисти. Ако не харесваме нещо и считаме един човек за мошеник, можем да го наречем крадец директно“, казва тя.

Никита Кулаченков, един от следователите на Навални, подчертава същото. Това, което прави неговият екип, е “нещо между журналистиката и политиката”, посочва той. Но според него, работата във Фонда за борба с корупцията на Навални изглежда като малък нюзрум за разследваща журналистика.

Той и двама други основни изследователи работят с Навални, за да идентифицират теми, които са едновременно новинарски и са подходящи за предпочитания от групата формат на видео-презентацията.

“Понякога трябва да разследваме определени области или хора заради политическите събития. Сега има избори в няколко региона, затова се фокусираме върху това. Миналата година в Москва се проведоха избори, затова се концентрирахме върху Москва, проучвайки кандидати от „Единна Русия“, посочва Кулаченков.

Екипът внимателно мисли как да увеличи привлекателността на историите си, особено след като това зависи от даренията на зрителите, за да остане финансово независим.

“Не започнахме с YouTube от самото начало. Но през 2015 г. пуснахме филма /за главния прокурор Юрий/ Чайка — това беше първият ни разследващ филм. Беше изключително успешен по стандартите на YouTube по това време … и си помислихме, че трябва да преминем към тази платформа, тъй като се разпространява повече от всички статии“, разказва Кулаченков.

Той допълва, че като всички професионалисти – разследващи журналисти, Фондът за борба с корупцията също е загрижен за доверието: “Ние винаги публикуваме документите, които са основата за нашите заключения. Ние разбираме, че някои хора биха искали те да се проверят и прочетат“.

Обичайният официален отговор на разкритията на Навални за корупцията е тотално мълчание, казва Кулаченков. Той определя това като симптом на живота в недемократична страна, в която служителите на публичната администрация не чувстват отговорност пред избирателите. Но екипът също е изправен пред многократни съдебни дела. Той казва, че хората му са обект и на други задкулисни тактики. Един колега, който за разлика от него е останал в страната, понякога е следван от непознати мъже.

И подозира, че офисът на Фонда за борба с корупцията е подслушван: “Ние обсъждаме нещо по телефона, а седмица по-късно виждаме, че кипърските компании започват да сменят акционерните си структури… Не мисля, че много журналисти имат такава привилегия”, шегува се той.

Работата на Навални не е заместител на реалната, независимата разследваща журналистика, каквато в Русия има твърде малко. Но многократно разкривайки грозното лице на путинския режим пред съгражданите си, той е направил това, което малко журналисти биха могли.
“Знам няколко от неговите разследвания почти на наизуст. Дълго време той успява да поддържа перфектния баланс между хумора, добре обоснованата критика на официалните лица и един невероятен оптимизъм: че това не е така, че можем да бъдем различни”, казва Олеся Шмагун, репортер от OCCRP.

Нина Янковиц, автор и специалист по Източна Европа, припомня ярък пример от работата си като наблюдател на избори в малко снежно село извън град Толиати в Югозападна Русия. Навални е дисквалифициран от президентските избори през 2018 г., оставяйки само Путин, телевизионната журналистка Ксения Собчак и няколко второстепенни кандидати за поста.
Но в селото е имало поне един достатъчен гласоподавател. В малката пластмасова кабина за гласуването, с маркера за попълване на бюлетините по плоската повърхност е написано няколко пъти името на Навални.

*Авторът Иля Лозовский е един от редакторите в Международния консорциум на разследващите журналисти OCCRP, част от който е и сайтът Биволъ. Преди това той работи в известното вашингтонско списание Foreign Policy, където редактира и пише материали за един интернет-каналите на изданието – Democracy Lab. Работил е също като координатор на програма за Евразия в организацията Freedom House. Тук той се занимава с подкрепа за правозащитници и структури на гражданското общество в различните части на континента. Статиите на Иля Лозовский, засягащи главно проблемите на либералната демокрация по света, са публикувани в издания като Foreign Policy, The Washington Post, The Atlantic, Haaretz и мн.др.
Той е роден в Москва, емигрира в САЩ малко преди разпада на Съветския съюз.

Автор: Иля Лозовский, OCCRP

Превод: Биволъ

Ескалация на руската хибридна война в България

Post Syndicated from Татяна Кристи original https://bivol.bg/btr-hybrid.html

сряда 5 август 2020


Едно от класическите оръжия на Кремъл в западните демокрации и в бившите социалистически страни, присъединили се към евроатлантическата общност или очакващи присъединението си, е пропагандна война, с цел дестабилизация, политическа дезориентация на населението и фрагментацията на политическото пространство, както и на обществото като цяло. Но целта е винаги във внушение на недоволство от Европейския съюз и членството в НАТО.  Внушение, че евроатлантическото единството е робство, а национализмът и тоталната независимост от никой  е спасението. Целта е да се създаде усещането, че държавите от тази общност са тръгнали по лош път, че са ограбвани от НАТО и ЕС, че е убита тяхната идентичност и потенциал и всякакви „патриоти,“ боядисани в различни бои от национал-социалистическия  спектър са основните преносители на тези хибридни тези. Кремъл, в хибридната си война, не  дава себе си като основна „алтернатива“ за тези държави. Той действа по-подмолно, опитвайки се да капитализира разочарованието на много хора от правителствата си, от корупцията или от икономическия живот като вина на „западните демокрации“ или като изцяло вина за демокрацията като понятие, промотирайки така наречения „триполюсен модел“ – в който ЕС и САЩ не играят основна роля и в който Русия и Китай  доминират „поради западането на Запада.“ Тази опорка се среща във всички про-путински медии в Русия и чужбина и се разпространява от  глашатаите на руската пропаганда по света. А много често партийните образувания, спонсорирани от путинския режим, имат много подобна партийна платформа, въртяща се около едни и същи тези.

На 1.07.20 в центъра на  Варна до градската катедрала се появи плакат  на партия България на Труда и Разума (БТР). Неизвестна никому партия, (регистрирана на 28.02. 2018г. в Софийски градски съд) призоваваща към излизане на страната от ЕС и НАТО. На плаката има войник с автомат Калашников  до българското знаме. Почти цели три седмици  — до 19.07.20—този плакат битува на пъпа на Варна – мястото с най-голям градски трафик –и през целия този период Общината и Областната управа не са се самосезирали или  получили сигнал за нарушение. На нито един държавен служител или гражданин, и най-необяснимото – на нито един журналист или медия в града, им е направил впечатление този плакат – до момента, до който на  антиправителствен протест хора от партия „Възраждане“ демонстративно късат знамето на ЕС.  След този акт, една-две местни маргинални онлайн медии отразяват и плаката.  И макар че този плакат бе сложен преди започването на протестите срещу правителството на България, шествията на протестиращите във Варна, дни наред минаваха покрай него. В крайна сметка, по нареждане на Община Варна плакатът бе свален на 19.07. по сигнал на общинска служителка, отговаряща за съдържанието на рекламната дейност и законосъобразността й на територията на общината.

Биволъ се зае с разследването на този куриозен случай и как така се стигна до поява на подобно съдържание на територията на Варна и в България въобще. Първо се свързахме с Петко Бойновски – Директор на дирекция “Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ към Община Варна.  Той ни информира, че негова служителка е видяла плаката и е докладвала нарушението, след което е издадена заповед за премахването на плаката. Бойновски твърди, че служителката, отговорна за следене на тази дейност, е била в отпуска и затова не е могла по-рано да регистрира нарушението.  От него разбрахме, че фирмите отговорни за поставяне на това незаконно съдържане върху билборд на общинска земя, ще бъдат санкционирани. Кога и как тепърва ще разберем.

Според Наредбата за рекламна дейност на територията на Община Варна, са нарушени няколко точки с поставянето на тази реклама – според Чл. 6, т. 1. Монтирането на РИЕ (Рекламно информационен елемент) върху имот на Община Варна, не може да стане без писмено съгласие на Общината). Според Чл.6, т.3(е) на рекламите не може да има оръжие. Според Чл. 6, т.4 (г) – е забранено пропагандирането на каквато и да е форма на омраза и насилие.

Но Община Варна няма юрисдикцията да санкционира самата партия. Това вече е в пълномощията на ЦИК, към който Биволъ също изпрати сигнал за становище. От там ни информираха, че случаят е извън  компетенцията на комисията, защото ЦИК налага санкции само по време на изборни кампании, но не и извън тях. Подобни случаи са в компетенцията на общините и областните управи в съответствие с местните наредби и нормативни актове.

Интересна е историята на партията БТР.  Преди няколко седмици на — 18.06.2020 се появява тяхната уеб страница с регистриран домейн бтр.бг към superhosting.bg.

Установява се, че партията има и активно присъствие в социалните мрежи. Има десетки местни Фейсбук групи към различни български градове. В повечето градове, членовете са няколко десетки, но във Варна са най-много над 300.   А основната Фейсбук група на тази партийка – „България на Труда и Разума – БТР“, има над 50000 членове. Разбираме от нейните лидери, че тя има и офиси из страната. Символ-веруюто на  формацията може да се обобщи в следните обявени от тях лозунги и те не се различават особено от добре познатата антиевропейска реторика в България и Европа.

Любопитен е фактът, че главният идеолог на тази формация живее в САЩ от 20 години  и се самоопределя като “икономически емигрант.“ Марко Райчев, от Ню Джързи, громи Вашингтон и Брюксел  с патоса на  трол от хибридните фабрики на Путин.

Същият се появи на антиправителствен протест пред българското консулство в Ню Йорк  и боядиса европейския флаг в оранжево – цветът на партията БТР.

Същият приветства с огромен патос нарязването на знамето на ЕС във Варна. И беше ужасно гневен, че плакатът на БТР е премахнат.

Решихме да се свържем с г-н Марков да ни разкаже повече за партията като член на Националния й съвет. Той ни разказа, че партията се финансира от членовете си, но че той самият е най-големият дарител, „макар че не бил милионер.“ Според него, работи като асистент  във фирма в Манхатън, която се занимава с дейности при конфликт между работодател и служител. И да, със сигурност не е милионер, бидейки на такава работа. Той ни обясни, че е патриот и че иска България да бъде освободена от „евроатлантическото робство.“  Твърди, че партията му е срещу всички съществуващи партии в България и си има своя икономическа и политическа теория. Убеден е, че ще управляват един ден. За Марков всички други са „национални предатели.“ Беше ужасно разгневен и учуден, че плакатът на БТР е свален във Варна и се закани, че скоро ще залеят с плакати цялата страна.  На въпроса защо са избрали именно Варна като първа арена на тяхната политическа агитация, Марков отговори — “защото Варна е морска столица и там има повече хора през лятото.“ На въпроса дали неговата партия има нещо общо с Русия или се финансира от Русия, Марков категорично отрече.  Така и не стана ясно откъде ще дойдат хилядите левове за билбордове из цялата страна…

Биволъ се свърза и с председателя на партията Георги Манолов – на телефона посочен на сайта на БТР. Официалният адрес на партията  е посочен, че е в Бургас – на ул. „Апостол Карамитев“ 4. А самият Манолов живее в Перник. Телефонът на партията пък е и фирмен телефон на фирмата на Манолов „Инфлекс“, която е със софийски адрес, но която в момента не е регистрирана по ДДС и не извършва търговска дейност – т.е. няма пари.

Запитахме Манолов колко души членуват в неговата партия. Той каза, че това е „фирмена тайна.“ Също така отрече той или партията му да имат каквито и да са връзки с Русия или че промотира правителството на Путин или че е финансирана от Кремъл. Всъщност, ако Марков звучи като възторжен партиен агитатор, то от Манолов лъха увереността на човек, който вече се е докоснал до политиката. През 2017 г. той е кандидат за депутат в 14-ти избирателен район в Перник от коалиция „КОЙ“ (Българска левица и Зелена партия). Обаче, ако се разгледа личния Фейсбук профил на Манолов се вижда, че той не е никак  безразличен към правителството на Русия и нейния президент. От там разбираме, че председателят на БТР е почитател на руската армия, руската военна техника, съветските автомобили и най-вече има огромно уважение към руския президент. Стената на профила му е пълна със снимки на Путин и възторжено негово одобрение. Освен познатите опорки на левите про-руски партии в България, от неговите изяви в социалните мрежи се вижда, че е й любител на баналните конспиративни теории, пускани от руската пропаганда. – като например, че САЩ нарочно са разпространили корона вируса по света…

На профила му виждаме снимка на Путин и обвинения в шпионаж за Русия — българския гражданин Николай Малинов. Под снимката Манолов е написал – „А сега дали ще смеят да го пипнат?“

Профилът му е пълен с георгиевски лентички, антизападна пропаганда,  преклонение пред Путин и не малка доза агресия към европейския флаг и принадлежността на България към евроатлантическата общност. Така че тезата на Манолов, че той лично и партията му БТР нямат нищо общо с Русия и са патриотична организация за „независима“ България, силно издиша след запознанство с профила му.


Харесва ли Ви статията? Почерпете автора Татяна Кристи и гарантирайте така нейната авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени специално за нея чрез този формуляр ще ѝ бъдат изплатени от редакцията.















Възможности за плащане

Информация за Вас




Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


5.00€




Хора, които са част от групите на БТР и следват партийните й активисти, са стандартната група от до болка познатите соц носталгици, нарекли се „патриоти,“ които искат да бъдат независими от „бремето на Вашингтон и Брюксел.“  Затова и партията публикува една от партийните си реклами от тази година именно във в-к „Трета възраст.“

И макар, че БТР твърди, че „ще защитава успешно българските национални интереси,“ от политическите пристрастия на нейния председател никак не изглежда така. Остава въпросът, кой в действителност финансира тази партия или ОТКУДА ДЕНЬГИ?

 

В разгара на инфодемията: Русия и Китай като „новите спасители“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/rusiya-i-kitay-kato-novite-spasiteli/

В края на април европейски доклад нарисува мрачна (дез)информационна картина: проруски и китайски източници водят кампания, целяща да подкопае доверието в европейските институции и справянето им с кризата, както и да отклони вниманието от китайските грешки. Самото му появяване бе предшествано от скандал. След медийни публикации, че документът е бил смекчен заради натиск от страна на Китай, и след първоначално отричане на тези твърдения от европейските власти, в крайна сметка Брюксел публично призна, че Пекин е „изразил безпокойство“, и се принуди да публикува доклада.

Редактиран или не, крайната версия на доклада е достатъчно притеснителна.

Според него целта на дезинформацията е „европейските партньори да се представят като неефективни, разделени и цинични“ в справянето с кризата, причинена от COVID-19. Друг аспект е разпространението на невярна информация, свързана със здравните мерки – от фалшиви лекове до антиваксърски тези. Според анализа подобни дезинформационни материали достигат до милиони потребители в социалните мрежи и интернет.

През юни Европейската комисия направи рязък дипломатически завой и за първи път посочи Пекин като един от основните източници на дезинформация в рамките на Европейския съюз. Заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова открито заяви, че Китай е запълнил информационния вакуум, оставен от европейските институции, а Комисията положи основите на план за борба с дезинформацията.

България не е изключение от тази тенденция.

Преди да посочим конкретните примери, е важно да уточним, че:

• В българския контекст дезинформацията около коронавируса, особено що се отнася до политическото ѝ измерение, се намества във вече съществуващи наративи и кампании, частично изложени в доклада „Антидемократичната пропаганда в България“ на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания от 2017 г.

След избухването на епидемията Китай (доскоро сравнително странична тема) често се „прикачва“ към Русия в споменатите и проучени за целите на този анализ материали, съдържащи дезинформация. Вече съществуващите основни теми в българското пространство, като разделенията Изток–Запад и Русия–САЩ, съответно се трансформират в Китай срещу САЩ, както и Русия плюс Китай срещу Европа.

• Макар идеологическата пристрастност в изброените материали да е очевидна, в настоящия анализ е редно да се концентрираме по-скоро върху конкретните практики, които авторите или платформите прилагат при писането на материалите си, за да постигнат определен ефект. Тези практики включват, но не се изчерпват със: подвеждащи заглавия, избирателно цитиране, смесване на потвърдена, легитимна информация с непотвърдени или неверни данни и твърдения, както и тенденциозно интерпретиране на факти.

Резултатите не закъсняват: според проучване, цитирано от „Свободна Европа“, дезинформацията е особено популярна у нас.

Пътят на дезинформацията се проследява трудно. За разлика от легитимните новини и публицистиката, манипулативните текстове често са анонимни, маскирани като преводни текстове без посочен източник или с източник, който не се придържа към прозрачни и етични практики.

Конкретен пример от самото начало на епидемията даде Красимир Гаджоков, създател на инструмента „Медийно око“.

Текст, според който коронавирусът е спонсориран от Бил Гейтс, е публикуван в края на януари в анонимно руско издание – на немски език. След това друго руско издание превежда този първоначален материал и публикува „своя статия“. Няколко дни по-късно българско издание препечатва материала и го публикува.

Няколко български онлайн портала следват същия процес, цитирайки първата публикация на български език като източник. В средата на март, или близо два месеца след първоначалната поява на руски език, същият текст се публикува в друга българска платформа, а като източници се посочват препечаталите го преди това български сайтове. Междувременно обаче първото българско издание, публикувало информацията в края на януари, я изтрива и така затруднява още повече нейното проследяване.

Прилагането на тази практика е улеснено от факта, че съвременният потребител често няма време да търси източника на информацията, която получава. В допълнение, публикуващият се „застрахова“, посочвайки някакъв източник, макар и едно бързо търсене да е достатъчно, за да се види, че и той е ненадежден. Цитирайки се взаимно, подобни издания постигат ефект не само на амплификация на съдържанието, но и създават илюзия за легитимно съдържание.

Друга стратегия откриваме в материал със заглавие „SkyNews: Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“,

публикуван в NewsFront – сайт, регистриран в Русия, в който се разпространява невярно или силно предубедено съдържание. Статията е базирана на репортаж на британската телевизия SkyNews, в който се предупреждава, че ако НАТО не предприеме по-сериозни мерки за подпомагане на съюзниците, други страни могат да се възползват и да експлоатират настоящата криза.

В материала на български език е направен избирателен и сравнително свободен превод на казаното от SkyNews, като се акцентира върху критиките към НАТО. Същинският репортаж обаче започва с кадри за помощ от Турция, изпратена на Великобритания в рамките на НАТО – това не е упоменато в българския материал. Нещо повече – никъде в репортажа на SkyNews не се споменава, че „Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“, както се опитва да ни убеди заглавието.

Избирателното цитиране на легитимни източници в комбинация с неверни или изкривени твърдения се среща често в подобен тип материали. Нещо повече – чуждестранното съдържание предполага потребителите да владеят достатъчно добре чуждия език, за да могат да проверят сами съдържанието. Това съществено ограничава останалите български читатели, които трябва да се доверят на превода.

Понякога пък цитираното чуждестранно съдържание дори не е предоставено на читателя.

Пример е материал в сайта „Поглед Инфо“ със заглавие „Несравнимо!!! Помощта за Сърбия от страна на Запада, Китай и Русия – някои сравнения“, с автор руснака Алексей Топоров, преведен, без да е посочен източник. Топоров пише в руски, както и в проруски украински издания, често замесени и обвинявани в разпространяване на неистини. Текстът се позовава на материал на британския вестник „Гардиън“, чието заглавие и автор не са упоменати. Оригиналната статия на английски език е публикувана няколко седмици преди българския материал.

При сравнение е видно, че българската преводна статия (с автор Топоров) изобилства от неточности и невярна информация. В материала например се посочва, че авторът (неназованият от „Поглед Инфо“ Шон Уокър) е написал в оригиналния материал, че „единствено“ руската страна е изпратила екип военни специалисти по дезинфекция и свързаното с тях оборудване, които в Белград са били посрещнати с „фанфари“. Такива твърдения няма в оригиналния текст, а помощта е описана като съпроводена от „голям медиен шум“ и „впечатление, че шумът около помощите надминава тяхната полезност“.

„Гардиън“ цитира становище на експерт, че ЕС не би могъл да има същата „бързина и степен на интервенция“ поради спецификите на режимите в Китай и Русия. Това изказване е преведено като „ЕС не може да бъде толкова бърз и деен, колкото Китай и Русия“.

Подобна подмяна на езика използва оригинално съдържание и го претворява в идеологически оцветена информация.

Такъв е и случаят с помощта от страна на Китай за Европа, която е отразена в споменатия вече тип платформи и обрисува западните страни и ЕС в негативни краски. В подобен вид материали се наблюдава и друга тенденция – умишлено изваждане на новината или информацията от нейния контекст. Така например китайската помощ за Европа често е представяна като слабост на Европа, без да се споменава например европейската помощ за Китай, изпратена през февруари, или многобройните случаи на дефектни или неизползваеми материали, получени от Китай.

С подобни материали се експлоатират и реални политически и социални проблеми с цел конструиране на пропаганда. Пример за това са противоречивите стратегии на американското правителство и механизмите за реагиране на Европейския съюз. Разликата със сериозната журналистика и публицистика е, че дезинформацията не предлага анализ и конкретика, нито цялостна картина на тези проблеми, а цели да наложи двуполюсно мислене от типа „злодей срещу герой“ и да провокира силна и негативна емоционална реакция, често служейки си с изкривени или неверни твърдения.

Не липсва и информация, която може да се определи като откровено конспиративна.

Подобен тип съдържание включва изброените дотук практики, но поставя критиките към Китай за справянето с епидемията в контекста на „световен заговор“. Такъв пример е отново преводна статия без посочен източник, в която са цитирани избирателно и манипулативно различни материали на медии като „Лос Анджелис Таймс“ и „Ройтерс“. Макар и без някаква връзка помежду си, тези материали са използвани като „доказателство“, че Съединените щати водят информационна война срещу Китай.

Други реални проблеми – като например антиазиатския расизъм – се интерпретират тенденциозно с цел създаване на опростен прокитайски и антизападен наратив. Макар подобно съдържание да е най-провокативно, то е и най-лесно за опровергаване, тъй като при по-дълбок прочит се разпада на съставните си части поради липса на логически връзки, а проверката на фактите е сравнително лесна както за професионалния журналист, така и за информирания читател.

Именно превратното тълкуване на фактите, изваждането им от контекста, размесването им с полуистини или невярна информация, за да се постигне определено внушение, е една от печелившите рецепти за дезинформация и пропаганда. В случая базисният факт, че Китай оказва помощ на европейски държави като Италия, служи за прокарването на спекулацията, че подкрепата от Китай непременно означава, че Европа не само не помага, но и се проваля в борбата с COVID-19.

Разпространяването на подобен тип манипулиране на фактите обикновено обслужва определена идеологическа цел, но невинаги е координирано.

Редно е да се избягват големите обобщения, както и приравняването на всеки потребител, споделящ подобни материали, с т.нар. тролове. Нужни са проучвания в дълбочина, които системно да установяват същинския произход на масивните количества дезинформация, нейния трафик и модели на разпространение. Положителното на настоящата криза е, че вероятно все повече журналисти и проверители на факти ще изработват и прилагат подобни инструменти в работата си. Но дотогава зоркото следене, както и разбирането на гореизброените практики също е от първостепенно значение.

Заглавно изображение: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По разкрития на “Биволъ” „Болгария – не заграница”: The Insider Russia за „Лукойл”, ВТБ и „Булгартбак”

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/the-insider-russian-influence-bulgaria.html

събота 30 май 2020


Редица ключови разкрития на сайта „Биволъ” са в основата на мащабен анализ на руското онлайн издание за разследваща журналистика The Insider Russia (TheIns.ru). Авторитетната независима руска медия публикува статия на анализаторката на Free Russia Foundation Алиса Волкова, което носи заглавието „България не е чужбина. Как руските корпорации контролират чиновниците и медиите в  страната” (виж: на руски и на английски). Заглавието „Болгария – не заграница” е препратката към обидната за държавата ни съветска римувана шега: „Курица не птица, Болгария – не заграница”. Обикновено това с нищо неподкрепено клише се използва дузина пъти всяка година, когато прокремълслките и държавните медии в Москва се опитват да атакуват политиката на София. Но този път смисълът е в това, че Кремъл все още контролира не само Дондуков 2 и Дондуков 1, но и цялата ни икономика през компании като „Лукойл” и Внешторгбанк (ВТБ).

Снимка: Биволъ

„България се оказа лесна мишена за едрия руски бизнес, който активно инфилтрира другите страни привичните за себе си непрозрачни схеми за бизнес. А България, страна със социалистическо минало и дълбоки исторически, политически и икономически връзки с Русия има собствени корупционни традиции”, гласи предговорът на статията на TheIns.ru.

„Нивото на корупцията тук е най-високото в Европейския съюз (ЕС) и за 13 години от членството в общността няма значителен прогрес в борбата с това явление. Анализаторът на Free Russia Foundation обяснява как едрият руски бизнес и най-вече ВТБ и „Лукойл”, създавайки връзки с българските политици, засилва зависимостта на България от руския енергиен сектор и задържа корумпираните политици на държавни длъжности”.

Росенец като “врата към Европа”

Медията обръща внимание на факта, че „Лукойл” в България е почти монополист, който контролира всички местни мощности за импорт и преработване на суровия петрол, а също така по съхраняване, транспортиране и експорт на нефтените продукти.

„Както пише българското издание „Биволъ”, главното нефтено пристанище на „Лукойл” Росенец (край град Бургас), което се използва за вноса на петрол, даже беше кръстено руски „анклав”: тук няма как да срещнеш представители на българските власти, включително и митничари, затова да извършват контрол върху случващото се там те нямат възможност”.

Изданието цитира разследване на „Биволъ”, според което опитите на държавата да събере необходимите вземания са провалени от тогавашния посланик на САЩ в София Джеймс Уорлик, който в периода 2001 – 2003 г. е бил генерален американски консул в Руската федерация.

 

Джеймс Уорлик припечелва като топ адвокат при състудента на Владимир Путин

„Уорлик посети рафинерията и се отзова положително за работата й. След тази дипломатическа намеса на „Лукойл” му върнаха лиценза, а проблемът повече не се повдигаше. След като завърши мисията си в България и след уволнението си от Държавния департамент на САЩ през 2016 г., Уорлик е започнал работа в руската юридическа фирма «Егоров, Пугински, Афанасиев и партньори». Фирмата е основана от състудента на (руския държавен глава – б.р.) Владимир Путин Николай Егоров. Опитите да се накара „Лукойл” да спазва българското законодателство  се провалиха заради тези връзки и помощта, организирана от Русия”.

Припомня се, че през 2017 г. руската нефтена компания е твърдяла, че е внесла над 32 млрд. лв. данъци: „Но според данните, които посочва „Биволъ”, от момента на приватизацията е платила едва 151 млн. лв. данък върху доходите”.

Авторката пояснява, че „липсата на длъжностни пълномощия и политическа воля върху контрола над „Лукойл” води до това, че най-голямата компания в страната укрива своята печалба и използва България като врата към Европа – за незаконен внос на петрола на територията на ЕС”.

„Повече от това, според разследването на „Биволъ”, което се базира на материалите на WikiLeaks, налице са доказателства, че (бившият генерален директор на „Лукойл България” – б.р.) Валентин Златев индиректно е финансирал политическото изгряване на Бойко Борисов, започвайки с избирането му за кмет на София през 2005 г. и до победата на партията му ГЕРБ на националните избори през 2009 г., за сметка на средствата, получени от дейността на „Лукойл”.

В тази връзка TheIns.ru цитира и публикуваната първо от „Биволъ” (в качеството си на партньор на Wikileaks за Балканите и основател на Balkanleaks) изтеклата дипломатическа грама от посолството на САЩ към Държавния департамент, подписана от тогавашния посланик в София Джон Байърли (след това посланик на САЩ в Москва).

“Борисов разполага с тесни финансови и политически връзки с директора на “Лукойл България” Валентин Златев, изключително влиятелен сив кардинал и задкулисен играч в политическия сектор. Лоялността на Борисов към Златев (и уязвимостта пред него) играе важна роля при вземане на политическите му решения. От началото на дейността му като кмет той привлече “Лукойл” към редица партньорства с правителството: “Лукойл” се съгласи да жертва асфалт за ремонт на столични улици, да поеме издръжката на Паметника на съветската армия и да финансира изграждането на жилища за социално-слаби. В замяна Борисов подкрепи използването на принадлежащите на общината площи за изграждането на нови бензиностанции на “Лукойл”. Макар, че това може да изглежда като сериозен пример за сделка тип «Ти на мене, аз на тебе», публичните споразумения на Борисов с “Лукойл” са само допълнителни сделки в неговите много по-дълбоки и обширни делови отношения със Златев, за които се съобщаваше по други канали”. 

Руското издание отделя внимание и на връзката на «Лукойл» с ДПС, което е способствало за издигането на легендарния палат “Догансарай” край Росенец.

“През 2016 г. Биволъ разследва как “Лукойл” е предал голям крайбрежен парцел до своята рафинерия на Ахмед Доган, тогавашен лидер на Движението за права и свободи. Тази политическа партия представлява интересите на турското малцинство. Доган издигнал огромна къща и затворил достъпа на гражданите към плажната ивица. Връзките между Доган и Златев са проследими през офшорни компании. През 2019 г. Златев, най-накрая, бе уволнен от своята длъжност (президент на “Лукойл България” – б.р.): според данни на медии, ръководството на “Лукойл” в Русия е останало недоволно от масовото изтичане на печалбите”.

Vivacom: платено от данъкоплатците в България и Русия

Отделно място в статията на Алиса Волкова се отделя на скандалната сделка за поемане на контрол върху най-големия телеком в България – Българската телекомуникационна компания (БТК) и мобилното й подразделение “Виваком” (Vivacom). Тази част е озаглавена с вътрешното подзаглавие:

“ВТБ финансира непрозрачни сделки”.

Изданието припомня, че според международното журналистическо разследване Panama Papers (Панамските документи), в което взе участие и „Биволъ” заедно с партньорите от Organised Crime and Corruption Reporting Project (OCCRP) са налице бизнес-връзките между известния в Русия „православен милиардер” Константин Малофеев, предприемача Виктор Косарев и банкера Цветан Василев.

Авторката припомня на базата на разследванията на българските медии, че близкият до НДСВ бизнесмен Спас Русев е имал личната подкрепа на председателя на съвета на директорите на ВТБ Юрий Соловьов и двамата топмениджъри на банката в България – братята Милен и Георги Велчеви:

„Първият е заемал длъжността министър на финансите в правителството на Симеон II (2001 – 2005), а вторият е едър строителен предприемач и собственик на многобройни хотели по Черноморието”.

Припомня се, че през 2015 г. акциите на БТК са преминали под контрола на базирания в Лондон инвестиционен фонд VTB Capital („ВТБ Капитал”), след като кредитът за придобиването на телекома не е погасен.

„През ноември същата година ВТБ продава акциите си на търг на инвестиционен консорциум начело с люксембургската компания Viva Telecom SA срещу 330 млн. евро. Стана ясно, че реални собственици на Viva Telecom са българският бизнесмен Спас Русев, мениджърите на „ВТБ Капитал” Милен и Георги Велчеви, както и Красимир Катев”.

The Insider акцентира на факта, че „такъв финал не се хареса на обществеността, а медиите започнаха да се съмняват в това, че сделката е била честна”: Viva e взела за целта 240 млн. евро кредит във ВТБ.

„Според вестник The Moscow Post, компанията през мрежа от офшорки е собственост на Юрий Соловьов, първи зам.-председател на президента на ВТБ и гражданин на Великобритания. Братята Велчеви са топмениджърите на българския филиал на ВТБ. Излиза, че банката е предоставила кредит на собствените си топмениджъри с цел закупуване на собствените си активи”.

Пушекът около “Булгартабак”

Последната ключова сделка, която се споменава, е тази за продажбата на българския тютюнев гигант „Булгартабак” на австрийската BT Invest GmbH през 2011 г., като по тази тема „Биволъ” също работи от години.

Руското издание пояснява, че сделката е осъществена при приватизационен търг на цена, която е „значително по-ниска от пазарните оценки”: „79.83% от акциите на държавната тютюнева компания струваха 100,1 млн. евро”.

„BT Invest в онзи момент е била собственост на кипърска офшорка с наименование VTB Capital Pe Investment Holding Ltd. BT Invest е трябвало да инвестира 7 млн. евро в “Булгартабак” в рамките на две години от момента на придобиването му и да изкупува 5 000 тона български тютюн всяка година в следващите 5 години. През 2014 г. 100% от BT Invest са продадени на офшорно дружество от Лихтенщайн Livero Establishment, свързана с Цветан Василев”.

“Капитал” за сделката с “Булгартабак”

.

Пояснява се, че през 2014 – 2015 г. следва поредната смяна на собственици на бившия държавен холдинг:

„Нишката, според данните на списание „Капитал” води към Делян Пеевски”.

TheIns.Ru пише, че информацията за продажбата на „Булгартабак” на „местни български инвеститори”, е потвърдена пред руския бизнес-всекидневник „Ведомости” от източник във ВТБ.

The Insider цитира думите на неназования източник на „Ведомости”, че активът е препродаден с „30% бонус” от цената за придобиване:

„Това означава, че сумата на сделката е могла да бъде равна на 130 млн. евро”.

“Ведомости”: “ВТБ си свърши тютюна”

Същевременно BT Invest струва на фондовата борса много повече, пояснява изданието и припомня: „капитализацията на “Булгартабак” на Софийска фондова борса (СФБ) по данните към декември 2013 г. е била около 400 млн. евро”.

„Излиза, че за ВТБ тази сделка не е имала никаква икономическа целесъобразност”.

“От сделката банката и държавният бюджет на Руската федерация натрупват само загуби”, констатира анализът на The Insider Russia за прословутата приватизация на „Булгартабак”.

 

 

Нова религия в Русия? Армейски храм със светите образи на Путин, Шойгу и Сталин, без патриарха

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/putin-shoigu-stalin.html

понеделник 27 април 2020


Към това пълзят отдавна. Още в началото се промъкна тест-топка във вида на миротворна икона на Путин в църквата „Фотиния Светоносна“ до Нижни Новгород. Тогава това изглеждаше като куриоз, сгъната в поклон съмнителна „матушка“ отшелница, опитваща да създаде секта на вълната на формиращия се култ към новия вожд.

После иконите на Путин се появиха в скъп подаръчен комплект в сувенирния магазин на летище Пулково. Там те вървяха в комплект със Свети Николай Чудотворец, твърде предпочитан от православните. Песков тогава дежурно реагира, че Путин не одобрява особено подобни форми на почит към него. /Дмитрий Песков, говорител на Кремъл, бел.ред./

И ето сега, когато храмовете са затворени за вярващите и пасхалните служби вървят при закрити врати, е настъпил подходящият момент за презентацията на новата „гражданска религия“ в Русия. По-точно – на новия култ, който ще заимства нещо от православните обреди, но всъщност ще замени със себе си християнството. Тази презентация – новото „откровение“ – намери място не къде да е, а в „главния храм“ на Въоръжените сили на Руската федерация. Което значи, че е обезпечено с всичката им мощ, свързано с Великата Победа, на която всъщност е посветен и храмът, и „мълчаливо“ благословено от патриарха на старата Руска православна църква.

Тъй като е в дълбока самоизолация заради коронавируса, той едва ли ще може да се изкаже по този повод. А и сякаш този патриарх е съгласен вече на всичко.

Много от писалите за храма в подмосковния храм „Патриот“, както християни, така и далеч от религията хора, обърнаха внимание, че всичката тази символика, атрибути и идеология са свързани с бога на войната, с някакъв Марс или Перун. Но не и със смирения Проповедник от Галилея, изрекъл: „Който меч вдига, от меч умира“.

Всички измерения на този храм – на височина и ширина, отразяват по дати войните, дори църковните входове там са изработени от трофейни оръжия. Храмът е боядисан в цвят каки, високите куполи на кулите напомнят за балистични ракети, готови да сразят врага във всеки край на света. Още при първоначалния проект беше ясно доколко всичко това е несъвместимо с православната традиция, с християнството. Но действащ в рамките на „държавническата парадигма“ и сам обладан от „култа към Великата победа“, патриарх Кирил в аванс благослови всички символически експерименти за превръщането на християнството в религия на войната чрез образа на гигантския арт-обект в парка „Патриот“.

Може би подобни експерименти биха имали правото на съществуване, ако не ставаше дума за игра с истински светини – Евхаристията, мощите на светиите, автентичните икони, обрамчени със звезди, сърпове и чукове – символи на богоборчеството. С този наистина се изпълни предупреждението на апостол Павел за Христос и Велиар. /Предупреждение относно езичниците – /Коринтяни, 14: Не ставайте неподходящи партньори с невярващи, защото каква връзка могат да имат праведността и беззаконието? Или какво общение да съществува между светлината и мрака? 15: И как могат да постигнат съгласие Христос и Велиар? Или какво има да споделя вярващият с невярващия? 16: И могат ли Божият храм и идолите да бъдат на едно и също място?“, бел.ред./.

Апотеоз на новата религия в Русия станаха мозайките, призвани да увековечат в литургичното пространство на Църквата Владимир Путин, Сергей Шойгу, Вячеслав Володин, Валентина Матвиенко, Николай Патрушев и всички, просияли с тях. Новият рояк нови светии в постправославна и постатеистична Русия.

Мега-храмът на руските въоръжени сили в цвят каки. Снимка: hram.mil.ru

Забележително е, че за патриарх Кирил и йерархията му, съгласна винаги с вяра и истина да обслужи всеки каприз на властта, място по мозайките не се е намерило.

Център на новата религия ще стане не литургията, макар и скопена от компромиси с неправдите, а военният парад, явяването на Путин пред народа, посланията пред Федералното събрание, изстрелването на ракети и прочие сакрални обреди от руско-съветското месианство.

Разбира се, на съседната фреска се е намерило място за великия Сталин с пълководците му, много от които открито са хулили Бога и са изповядвали атеизъм. А за срещата на Сталин с тримата митрополити, положили началото на битието на съвременната РПЦ и Московската патриаршия, място не е отделено. Този сюжет явно е признат за твърде дребен и остарял за новата религия.

Накрая, иконостасът е увенчан от група екзалтирани жени на фона на думите „Крим наш!“. Вероятно тази фраза е призвана да замени също толкова лаконичното „Има Бог!“.

Може да ни възразят, че някога по фреските са изобразявали исторически личности, дори не канонизирани. Това е вярно, но те не са били централни персонажи, а са ги изобразявали като фон на различни свещени събития. Например, благословения от преподобния Сергий Дмитрий Донский.
През 20-ия век в новите гръцки храмове започнаха да се появяват „комерсиални“ фрески, изобразяващи меценати и спонсори, дарители. Руското благочестие не е доживяло подобно нещо. И в главния храм на Въоръжените сили общият замисъл и смисъл на иконографията очевидно е друг – не църквата благодари или благославя някого тук.

Тук църквата изобщо не се вижда, а политическите ръководители на министерството на отбраната конструират необходимия си култ, оформяйки замисленото като православен храм в твърде скъп армейски дворец на културата. Не и нещо повече от това.
А може би ние напразно се възмущаваме и всичко това е логично?

В историческите мащаби 75 години след края на войната са много малък срок. Победата и прочие съветски достижения ставаха в условията на държавния атеизъм, в съветското общество вярващите бяха явление на маргинали и често подлагани на гонения. Има някакви опити за религиозно възраждане на Русия, траяли едва 30 години, а и да ги признаеш за напълно успешни е сложно. Патриарх Кирил е по-скоро дразнител за общественото мнение, политик и бизнесмен, отколкото духовен пастир на заблудения народ. Неговото мълчание и безсилие по време на пандемията са своеобразен мистичен знак.
Колкото и печално да е за вярващите хора, те признават, че не православието и не религията са обединяващият фактор за руското общество.
Така, че може би само този храм, честно казано, е построен в Руската федерация за последните години? Затова ли е така страшно да го погледнеш?
Вярно е, има още един въпрос. Къде ще се дянат фреските с Путин-Шойгу-Матвиенко и подобните им гении в човечеството, когато тяхната епоха приключи? Ще бъдат изнесени заедно с храма? Или оставени за назидание на потомците като Пантеон на националния позор?

***От самото начало този проект е изтъкан от противоречия – религиозни, юридически, символни, които преди завършването му получиха и икономическо изражение. Въпреки обещанията на министерството на отбраната, набирането на необходимата за изграждането на храма сума само от дарения не се получава. Сега малко преди освещаването му недостигащата сума /близо 3 от общо 6 млрд. рубли/ е отделена от бюджета на Москва и Московска област. Федералният бюджет за отбрана, който в Русия е засекретен, не стои встрани от проблема. Той заделя 318 млн.рубли за „продукт с религиозно предназначение“ за храма. Какъв – не се уточнява, в договора са посочени само някакви „изделия от гипс“, ролята на които в богослужението е непонятна. Преди това министерството на отбраната закупи икони, мозайка и мебели. Всичко това е от парите, които парламент и президент разпореждаха за въоръжение и оборудване на армията.

Руското законодателство обаче забранява създаването и дейността на религиозни организации във въоръжените сили. Разбира се, армията не се формира на конфесионален принцип, в нея служат огромен брой мюсюлмани, протестанти, малко будисти и юдаисти, както и съзнателни и стихийни атеисти. Как тогава, от гледна точка на закона и здравия смисъл, да се обясни, че в тази светска армия на светската държава вече ще има православен „главен храм“, а няма да има „главна джамия“, „главна синагога“ или някакво „централно червено ъгълче“ за атеистите?

Автор: Александър Солдатов, „Новая газета“

Превод: Екип Биволъ

Руското издание „Новая газета“ е част от Международния консорциум на разследващите журналисти /OCCRP/, част от който е и сайтът Биволъ.

Как Русия се разправя с „неверните“ данни за коронавируса

Post Syndicated from Вилдан Байрямова original https://bivol.bg/russia-coronavirus-fakenews-bill.html

сряда 8 април 2020


Централата на Следствения комитет в Русия образува наказателно дело за разпространение на фейк-информация за коронавируса, каквото представлявало видео в Туитър, съобщава сайтът на ведомството.

Делото е заведено по законов текст за публично разпространение на невярна информация за обстоятелства, представляващи заплаха за живота и сигурността на гражданите. В съобщението се посочва, че потребител е публикувал в Туитър видеозапис, в който се твърди, че коронавирусът е създаден в държавния център по вирусология „Вектор“ /село Колцово, Новосибирска област/, „след което чрез експлозия е умишлено разпространен на територията на Русия и Китай“.

Център „Вектор“ произвежда тестове за коронавирус. На 16 септември 2019 г. там избухна газов балон и последва пожар.

В рамките на наказателното дело се установява самоличността на потребителя на социалната мрежа и се събират доказателства.

Според изданието „Медиазона“ става дума за сатиричен клип, осмиващ конспиративните теории за произхода на коронавируса. Той е публикуван в Туитър от потребителя AlexanderThorn. „Приятели, срещу мен е заведено наказателно дело за вчерашния хумористичен запис, в който осмивам теорията за заговор за произхода на коронавируса от руска лаборатория“, е написал въпросният потребител.

В записа той казва, че център „Вектор“ е „взривен умишлено с цел вирусът да попадне във въздуха“, а горските масиви в Сибир също „са подпалени специално“, за да може димът от пожарите да отнесе вируса в Китай. „Това е операция на световното правителство в сянка, на масоните, надявам се, разбирате това. За да започнат всички да говорят за коронавируса, а понеже Земята не е кръгла, истината престана да се разпространява“, шегува се авторът.

Първото дело по същия законов текст е образувано в Петербург заради пост в мрежата „ВКонтакте“ от 2 април в групата „Сестрорецкий актив“. В публикацията се твърди, че от местната клиника в Сестрорецк /територия в състава на курортния район на Петербург/ е изписан и пратен у дома болен от коронавирус. И че той е трябвало да бъде пратен в болница №40, но там не е бил приет заради положителна проба. На 3 април в дома на активистката Анна Шушпанова е извършен обиск, тя е разпитвана в полицията и призована като свидетел.
Вчера бе съобщено и за третото дело в страната, заведено от Следствения комитет в Ленинградска област. Мотив за него е, че неизвестно лице е публикувало в интернет информация за „разгърната бронетехника с оръжия на границата на град Волхов в Ленинградска област във връзка с приетите мерки за борба с коронавируса. Издирва се авторът на съобщението.

Преди седмица изданието „Говори Магадан“ се сдоби с втори полицейски протокол заради публикация за недостига на предпазни маски. В нея се казва: „Първи последствия от модернизацията на здравеопазването в Магадан – лекари от детската инфекциозна болница си купуват защитни костюми от магазините за авто-части сами си шият маски“. За юридически лица глобата по закона е от 200 до 500 000 рубли.
Главната прокуратура цитира главния лекар на магаданската областна болница, според когото всички лекари разполагат със защитни средства в пълен обем. Още на следващия ден Роскомнадзор блокира публикацията, но тя е достъпна в кеша на Гугъл. В края на март същото издание получи полицейски протокол заради публикация за местен жител, приет в болницата с подозрения за коронавирус и по-късно починал. Главната прокуратура бе убедена, че в материала се посочва като причина за смъртта коронавирусът, но в текста няма подобно твърдение.

На 2 април главният редактор на сайта „Ехото на Москва“ Виталий Рувинский съобщи, че главната прокуратура в Оренбург е разпоредила да бъде премахнат текстът на правозащитника Владимир Осечкин за „избухналото неизвестно заболяване в наказателна колония №8“. От ведомството отричат информацията.

„Този идиотски закон за суровите наказания за разпространение на фейк-новини за епидемията отразява паниката на самите власти, тяхното разбиране, че построената от тях система не дава реална представа за мащабите на нещастието“, пише във Фейсбук политологът Кирил Рогов.

„И това не е само руски проблем. Тази епидемия е устроена така, че реалната ситуация на нещата става ясна само в момента, когато вече кризата е настъпила. Същественото е как властите реагират на това. А те реагират според нагласите за реакция на социално-политическата система. В Русия тя е настроена за репресии против гражданите – да контролира всички, да даде колкото е възможно по-малко, при възможност да отнеме нещо и някой да бъде затворен зад решетки за „разпространение на недостоверни сведения“. Реалният проблем обаче е в недостоверността на сведенията за мащаба на проблема, с които разполагат самите власти.
Особено важно е, че укриването на информацията за локалните кризисни взривове е от обществена значимост и несравнимо по-опасно от преувеличената представа за мащабите на епидемията. И разпространението на данните за реалното състояние на нещата е полезно за обществото, дори ако в някои случаи се окаже преувеличено. От това никой няма да умре“, коментира политологът.

Водачът на Фонда за борба с корупцията Алексей Навални публикува фотография на медицинската сестра Анастасия Василиева, която е в ареста на полицията. Тя е превозвала маски, респиратори и ръкавици, закупени с дарения, в болница, в която всичко това липсва. „Престъплението й било толкова голямо, а властта твърде вбесена заради тази самонадеяност на независимия профсъюз, дотолкова, че самият зам.-шеф на областното МВР е отишъл да я арестува, а тя е задържана. Въпреки законодателната норма, според която майките на непълнолетни деца не могат да бъдат задържани и подлагани на административен арест, това се спазва дори в Москва“, пише в блога си Навални.

Медицинската сестра Анастасия Василиева, арестувана заради превоз на защитни средства от дарения. Снимката е от блога на Алексей Навални.

„Независимият Алианс на лекарите е събрал 3, 5 милиона рубли за закупуване на средства за индивидуална защита, а до момента за похарчени под 300 000 рубли. Което означава, че подобни пътувания за доставки ще има най-малко 10 пъти и с ваша помощ ще осигурим такива средства за не по-малко от 20 болници“, съобщават от профсъюза в Туитър.

Алексей Навални подлага на остра критика властите в Русия, които отказват да решат проблема с дефицита на защитни средства и публикува копия на докладни по въпроса от различни региони.

„В целия свят радикално е увеличено производството на защитни средства и ние можем да купим. Но всички вие виждате сами – не купуват. До момента за това не са предвидени средства. Не съществува и общонационална програма за подобно производство.

Това изглежда абсурдно и непонятно, но ако помислим, то рационалният мотив в действията на властите е очевиден. Те не искат да решат проблема, защото тогава ще се наложи да признаят, че съществува. Да кажем, че 20 години „стабилност и богатства“ доведоха до факта, че в болниците в Астраханска област няма средства.
Ако Алиансът на лекарите превозва до новгородската болница защитни средства за клетите 300 000 рубли, какво излиза? Значи, огромната нефтена държава не е могла да даде тези клети 300 000, но е купила на губернатора Никитин голям черен автомобил за няколко милиона рубли? Пътуването на Алианса за доставките от обществено-полезно действие се превръща в радикално-опозиционно. Значи, трябва да бъде прихванато по трасето, задържано и пребито“, пише още в блога си Навални.

Коронавирусът ще предизвика още повече наказателни дела след появата на законовия текст за наказателно преследване за разпространение на фейк-новини, предупреди изданието „Медуза“.
На 31 март т.г. депутатите приеха на второ и трето четене пакет законопроекти, налагащи административно наказание за нарушаване на карантината и за разпространение на невярна информация за коронавируса, както и углавни наказания за разпространението на фейк-новини и нарушения на санитарно-епидемиологичните правила.
Под наказателна отговорност за фейкове за коронавируса ще бъдат привличани и обикновени граждани. Предвижда се лишаване от свобода до 3 години за разпространението на невярна информация, „причинила тежки последствия“ и до 5 години, ако заради фейковете почине човек.

По материали от руския печат. Превод Биволъ

Водеща снимка: Държавен център по вирусология, Новосибирск, където миналата година избухна взрив. Снимката е от сайта на областния губернатор.

Докато София се надява да получи апарати от Русия, лекарите там алармират за тежък недостиг The Moscow Times: Руски богаташи се запасяват с респиратори, за да се защитят от коронавируса

Post Syndicated from Вилдан Байрямова original https://bivol.bg/the-moscow-times-oligarchs-ventilators.html

понеделник 23 март 2020


Семейството е едно от най-богатите в Русия. Притежава над 1 милиард долара, както и имоти в някои от най-търсените дестинации в света, включително Лондон и Южна Франция.

То има и имение в Рубльовка, луксозното предградие на Москва, където живее голяма част от управляващия елит на Русия. Тук семейството планира да се измъкне от коронавирусната пандемия, която помете света през последните седмици и уби 12 000 души.

Докато богаташите на Русия могат да се самоизолират в лукс, то те ще се сблъскат с някои трудности, ако коронавирусът се разпространи в цялата страна: държавните болници са единствените институции, които приемат пациентите, поразени от вируса.

Но “Москва Таймс” /The Moscow Times/ намери доказателства на базата на десетки разговори, че богатите на Русия изграждат импровизирани клиники в собствените си домове, за да са сигурни, че ако се заразят, ще могат да получат по-добра грижа, отколкото масите. И това може да нанесе сериозни последици по пътя на битката на Русия срещу коронавируса, защото те купуват и трупат респиратори, които са важни за спасяването на животи в тежки случаи.

“Успяхме да вземем един до този момент и се опитваме да получим още два”, казва член на въпросното семейство пред „Москва Таймс“, пожелал анонимност в открития разговор по темата. Той отбелязва, че устройството струва 1, 8 милиона рубли /$ 22 500/. “Но има списък с чакащи от 8 месеца”, уточнява той пред изданието.

Респираторите помагат на заразените пациенти да дишат, когато дробовете им започват да отказват и поради това те бързо се превърнаха в един от най-търсените медицински апарати на планетата. След като здравната система на Италия се претовари от пациенти с коронавирус през последните седмици, лекарите скоро осъзнаха, че няма достатъчно респиратори, за да спасят всички и се видяха принудени да избират кой да живее и кой да умре.
Кошмарният сценарий бързо отекна с тревожни камбани в повечето страни, осъзнали, че ще им трябват повече респиратори, за да предотвратят масови жертви. САЩ и Великобритания обявиха, че ще се сблъскат с недостиг на такава апаратура, ако броят на заразените скочи до критични нива, и се втурнаха да купуват или да произвеждат от тях повече. В опит да запазят устройствата за собственото си население, някои правителства дори блокираха компаниите да ги продават в чужбина.

Въпреки, че Русия все още има само 253 официално обявени случаи на болни от коронавирус, броят им нараства с всеки изминал ден. По-рано тази седмица “Москва Таймс” съобщи, че процедурите на Русия за тестване може да са подценили тези числа.

Все пак, Русия изглежда е в по-добра изходна позиция от други страни, когато става въпрос за респираторите.
Според данните, предоставени на “Москва Таймс” от базираната в Москва Headway Group, която наблюдава правителствените търгове, Русия разполага с общо около 42 000 – 43 000 от тези апарати в държавните си болници в страната – средно около 29 броя на 100 000 души, което е значително по-високо ниво от 8 на 100 000 жители на Италия.

Но медицински експерти заявиха пред изданието своята загриженост, че въпросните респиратори са концентрирани в по-богатите градски центрове на Москва, където разполагат с около 5 000 броя, както и в Санкт Петербург.

Според данните на Headway Group, около 25% от респираторите в страната се намират в Москва, Московска област и Санкт Петербург.

Павел Бранд, директор на верига от семейни клиники в Москва, цитира свои колеги от някои руски региони, според които там има налични от 2 до 6 апарата на 100 000 души, като много от тях “са стари и с лошо качество”. Подобни данни изнесе и новинарският сайт „Медуза“, в който бе посочено, че област Калуга разполага с по-малко от 5 респиратора на 100 000 жители.

Павел Бранд изразява надежда да не пламнат огнища на заразата във всички региони на страната.

Цитирана е Ирина Подолян, зам.-главен лекар в Клинична болница №101 в Лермонтов, град в южната част на Ставропол, който регистрира първия си коронавирусен случай тази седмица. Тя казва, че в болницата има 3 или 4 годни за употреба респиратори. “Но те са предназначени за употреба в много случаи. Тежки терапевтични пациенти с инфаркти, инсулти или отравяне също изискват механична вентилация. При избухването на огнище на зараза няма да са достатъчни за всички”, коментира тя пред изданието.
Съпругът й Сергей, който е хирург в болницата, допълва, че апаратите са остарели, а няма бюджет за купуване на повече.

За да се опита поне да изравни несъответствието, Русия вече е отпуснала пари на регионите за закупуване на повече респиратори. Сибирският регион Томск, например, получи 8 милиона рубли /$100,000/ – достатъчни за доставката на 4 от най-добрите апарати.

Но дали парите ще отидат всъщност за покупката на респиратори в близко бъдеще е неясно.
След интервюта с повече от дузина представители на руски компании, продаващи такава апаратура, „Москва Таймс“ разполага със списъци на чакащи за закупуване на оборудването, без да се посочва краен срок. Повечето търговци казват, че не знаят кога ще имат повече респиратори в складовете си.

“Вече продадохме всичко от склада си. Сега се надяваме, че международните ни партньори могат да ни предоставят повече бройки”, казва Артьом Сивачев, директор продажби на базирания в Москва център МедиКо.
Той посочва, че през последните две седмици са постъпили заявки от безброй частни лица, но отбелязва, че е против политиката на компанията да продава по този начин.

По-голямата част от търговците обаче твърдят, че продават на частни купувачи, като с тези клиенти са реализирали около 30% от общите си продажби през последните две седмици.
“Имаше толкова много заявки, че трябваше да спрем да приемаме поръчки, а телефоните звънят непрекъснато”, казва Динара Йенокаева, мениджър продажби за Oxy2.ru. Тя се надява на нова пратка до края на април, но вече има дълъг списък с чакащи.

Медицински експерти посочват пред „Москва Таймс“, че силата на Русия не е в производството на респиратори и че устройствата идват главно от страни като Китай, Италия и Германия. Италия и Германия обаче временно са блокирали своите производители от продажби в чужбина. Някои търговци казват, че са насочили търсенето надалеч – от Бразилия, Израел и САЩ.

Изданието е разговаряло с трима руски богаташи, тръгнали на лов за респиратори, като всички са настояли за анонимност.

“Много от приятелите ми се опитват да ги получат. В момента, в който някой се окаже свободен, те го купуват“, казва единият от тях.

Чуждестранни медицински експерти осъждат тази практика на хаоса. Те отбелязват, че, сам по себе си, респираторът ще допринесе твърде малко, за да помогне на болния.

“Трябва да имате домашна болница с интензивно отделение и най-важното е, че ще ви трябва специалист”, казва Ярослав Ашикмин, кардиолог, който съветва медицинския център за развитие на фондация “Сколково”.

“Благодаря на Бог, че повечето лекари тук са достатъчно етични, за да не отидат в дома на някакъв богаташ и да го обгрижват, докато хиляди други хора се нуждаят от това”, коментира Ашикмин.

Един от богатите събеседници на изданието обаче признава, че имат лекар на повикване, който вече им е помогнал да устроят правилно апарата за обдишване.

“Един от моите приятели се върна от Франция и сега е в болница тук. Не искам това да се случи. Трябва да се запасим с храна и да останем в домовете си извън града”, посочва той.

Но кардиологът д-р Ашикмин вярва, че политиката няма да спаси богатите на Русия.

“Олигарсите ни никога не са инвестирали в местните болници, защото никога не са помисляли, че ще трябва да бъдат лекувани там. Много е вероятно скоро да се изненадат неприятно, защото чуждестранните клиники няма да ги приемат точно, както и руските частни няма да ги приемат”, уточнява той.

И допълва: “Сега може да изпитат ада, който те помогнаха да се създаде”.

Автори: Пьотр Сойер, Иван Гершкович, Джейк Кордел – The Moscow Times
Превод: Биволъ Снимка Dr. Jamil Asaria

***The Moscow Times е водеща независима англоезична медия в Русия. От редакцията си в Москва вестникът, който се разпространява и на хартия, предоставя на читателите по целия свят извънредни новини, ангажиращи истории и балансирана журналистика за най-голямата страна на Земята. Основан е през 1992 г.

***Докато четете текста, със сигурност се сетихте, че българският премиер Бойко Борисов на 12 март утеши народа с предстояща доставка на респиратори от Русия. Той направи това чрез съобщение от правителствената информационна служба.

„За броени дни българската индустрия се реорганизира, за да произведе и осигури необходимите защитни облекла за медицинските екипи в цялата страна. Прилагаме всички утвърдени от световната медицинска общност мерки за ограничаване на заболяването“, заяви министър-председателят Борисов пред Владимир Путин. Борисов постави също въпроса за възможността България да закупи от Русия респиратори, които са изключително важни за лечение на пациентите с коронавирус. В хода на разговора бе изтъкнато, че руските учени полагат сериозни усилия в разработване на ваксина срещу COVID-19“, се посочваше тогава в съобщението до медиите.

Така и не стана ясно дали Москва ще прати на задъхваща се София въпросната апаратура, но по-скоро май не, както излиза от горната публикация. По официални данни броят на заразените в Русия е достигнал 306 души, като за денонощие са регистрирани 53 нови случая /до снощи/. А „изкуствени дробове“ никак не достигат и там.

Междувременно коварният вирус бе внесен у нас от Франция лично от лудогорския бизнес-орел Кирил Домусчиев и вероятно и съпругата му, заради които частната болница СофияМед бе поставена под карантина. За това съобщи Биволъ на 17 март. Въпросът е защо е там, а не във ВМА? Отново ли някои са по-равни от другите и правилата за тях не важат, попитахме тогава. Сега цяла болница е под карантина заради комфорта на един от недосегаемите. Домусчиев продължава да се лекува в тази частна болница, а карантината там ще продължи, докогато трябва, посочи на поредния брифинг вчера д-р Мутафчийски, предпочитан като генерал.

Също вчера щабът по коронавируса обяви, че босът е дарил 100 опаковки от лекарството, с което го лекуват. Кои ще са по-равни за него, остава да чуем, ако ни съобщят официално.

Настояще без настояще. Разговор с Олга Седакова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/olga-sedakova-interview/

Първата стихотворна книга на Олга Седакова (р. 1949, Москва) е публикувана в Париж през 1986 г. В годините на СССР нейната поезия е отхвърляна като „книжна“, „религиозна“, „заумна“… 

Днес Олга Седакова е ключова фигура в литературния и интелектуалния живот на Русия. Тя е автор на поезия, проза, филологически изследвания и преводач на фигури като Данте, Рилке, Елиът, Целан… Творчеството на Седакова е преведено в много страни по света. 

С нея разговаря Марин Бодаков.


Как с оглед на съвременната ситуация бихте отговорила на въпроса на Николай Некрасов „Кой в Русия живее добре“?

„… Кой живее весело, нашироко в Русия?“

Весело, с отворена душа – мисля, никой. Но за да отговоря, би трябвало да обиколя и да разпитам всички, както са го правили селяните у Некрасов. По-лесно ми е да отговоря кой не живее добре. Онези, които са очаквали, че с миналото – с тоталитарното съветско минало – сме се разделили и ще дойде нещо съвсем друго. Хуманно, свободно, уважаващо човешкото достойнство общество. И сега се озовахме в някакъв стар страшен сън, сред носталгия по сталинизма и всякакви безумия, сред нарастващо насилие. Хубаво ни е, когато се срещаме на някое шествие – както тия дни на шествието в памет на убития преди пет години край кремълските стени Борис Немцов. Срещаме се и виждаме, че има и други хора и те не са малко.

Каква оценка давате на разрастващите се днес политически употреби на религията – и особено на православието?

Боли ме, като гледам колко се е сближила нашата Църква с властта – до такава степен, че приема като религиозни държавните празници (като юбилея на победата във войната). Но това е официалното лице на Църквата. А в нея има съвсем други хора – свещеници, миряни. На тях им е трудно, те нямат публичен глас.

С какво си обяснявате нарастващата „русофобия“ по света, в т.ч. и в България?

Не обичам думата „русофобия“. Вероятно външната политика на нашата държава настройва хората против Русия. Избран е курс на враждуване с целия свят, планетарни претенции, милитаристка стилистика. Такъв е изборът на властта. Но и населението не се противопоставя твърде на това.

Съгласна ли сте с твърдението, че днешните управляващи европейски елити водят битка срещу сериозността и паметта – и какъв е руският случай в това отношение?

Не знам дали проблемът е в елитите. Съвременната цивилизация става все по-малко хуманитарна, това е факт. Аз гледам с надежда към най-младото поколение у нас – студентите, дори учениците от горните класове. У тях добре личи желание за нещо сериозно, сложно, правдиво. Как ще се справят те с живота, който не приема благосклонно такива желания – това е въпрос…

Да се върнем отново при Некрасов, който казва: „Ти можеш да не си поет, но трябва гражданин да бъдеш!“ Как поетът и гражданинът се съчетаваха във Вашата съдба? На какво се учеха един друг?

В отношението ми към живота на гражданин аз изхождам не от лозунга на Некрасов, а от мисълта за политиката като общежитие, като етично битие на човека, която идва от Аристотел. За това е мислил и Данте.

С годините разбирам, че може би моята главна грижа, която може да се нарече политическа (тя беше такава през съветските години), е незавършеността на нашето минало. Престъпленията не са наречени престъпления, унищожените от режима хора не са върнати в общата памет, не са оплакани, не са погребани. И сега властите се борят с „връщането на имената“. „Връщане на имената“ се нарича денят в памет на жертвите на режима, който всяка година се провежда на Лубянския площад в Москва: цял ден се четат имена на хора, разстреляни в Москва. Това събитие у нас се организира от „Мемориал“, дружеството, което се занимава с възстановяване на паметта за загиналите. А самият „Мемориал“ сега официално е наречен „чуждестранен агент“. Тази damnatio memoriae* е толкова дълбока тема за мен, че може да бъде наречена и гражданска, и поетическа; ще посмея да кажа – и религиозна.

В една забележителна лекция казвате, че посредствеността е избор. Как Вашите учители Ви имунизираха срещу нея?

Аз имах необикновен късмет с учителите си. Често с годините те ставаха мои по-възрастни приятели. Филолози като Сергей Аверинцев, Юрий Лотман, Михаил Гаспаров… И други, по-малко познати извън Русия. Музиканти. Философи. Художници. Те бяха велики хора в своето дело и онези, които избират посредствеността, просто си нямаха никаква работа с тях. Те ми помогнаха да видя какво е животът на сериозно. Показваха ми само най-доброто.

Като преводач на Данте на кой кръг от неговия ад днес най-много приляга Европа?

В ада на Данте душите с тъга си спомнят земята – там, казват те, грееше слънце и можеше да се различават цветовете. Гледана от ада, земята е рай. Каквото и да се случва на нея. Така че просто не бива да сравняваме Европа с кръговете на ада.

Защо „втората култура“** в Русия след политическите промени от 90-те години насам си остана „втора“ и при обновените обстоятелства?

В авангарда на промените у нас се наредиха не съвсем „други“ хора, като Вацлав Хавел в Чехия например, а хора от съветското минало. Между общия тон на перестройката и тона на „втората култура“ нямаше контакт. По-точно, от нея се оказа приет един пласт – ироничното, пародийното изкуство, соцартът. Този пласт за известно време стана господстващ. Не се отвори място за метафизика.

В един наш разговор със Зигмунт Бауман той сподели, че няма такова нещо като бъдеще – бъдещето е в изборите, които правим точно сега. В този смисъл какво според Вас е бъдещето на поетическото изкуство изобщо? И какви са Вашите собствени избори в литературата днес?

Бъдещето е неизвестно за човека. Незнаенето на бъдещето според мен е точно такава фундаментална антропологическа характеристика, каквато е и смъртността. Човек е смъртен – и на човек не е дадено да знае бъдещето. И при това съществува постоянна грижа за бъдещето, вълнение пред бъдещето, без което човек също е немислим.

Аз мисля, че това е почти тривиалност – да говорим, че нашата съвременна цивилизация е изгубила глада си по бъдещето. Та нали гладът по бъдещето като по нещо по-добро и ново е управлявал движението на европейската култура вече няколко века, през цялото Ново време! Изглежда, тук това Ново време свършва. Сега хората или не виждат бъдещето, или не го искат и се страхуват от него (понеже не очакват нищо добро). Борис Пастернак бе казал: „Самата очевидност на настоящето е бъдеще.“ Изгубването на бъдещето – на някакво смислоносещо бъдеще – говори, че хората не виждат настояще в настоящето.

В поезията и изобщо в изкуството и мисълта бъдещето се ражда в движението на един човек. Това е непредсказуемо. Повярвайте, само година преди началото на „Божествена комедия“ – каква ти година, само ден! – на никого от съвременниците и през ум не би минало, че може да бъде написано такова нещо. Така че ето какво ми се иска в поезията – а и изобщо в живота – великолепно надарени и независими хора.

* Осъждане на паметта (лат.) – присъда в Древен Рим, вследствие на която са изличавани всички следи за осъдения в документи и другаде. – Б.р.

** Термин, описващ нелегалната култура по времето на застоя, която се противопоставя на официозната култура на Съветския съюз. – Б.р.

Превод от руски: Здравка Петрова
Заглавна снимка: Thesupermat (Wikimedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.