Tag Archives: русия

Официално: от министъра на правосъдието Крум Зарков Синовете на путинов олигарх – без български паспорти след разкрития на Биволъ

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/sinovete-na-adoniev-bez-pasporti.html

вторник 21 март 2023


Двамата синове на руския мултимилионер и близък до Кремъл олигарх Сергей Адониев, съосновател на единствения руски производител на смартфони Yota Devices, са лишени от гражданството на Република България след публикация…

Урок по грузински

Post Syndicated from Игор Ебаноидзе original https://www.toest.bg/urok-po-gruzinski/

Урок по грузински

За да коментира събитията от последните дни в Грузия, се обърнахме към руско-грузинския философ, литературовед и преводач Игор Ебаноидзе. Той откликна на поканата ни буквално в последните часове с този задълбочен анализ, направен специално за „Тоест“.


За последен път бурен протест с такъв мащаб се разрази в Тбилиси преди четири години, когато на заседанието на Междупарламентарната православна асамблея руският депутат Гаврилов седна в креслото на председателя на грузинския парламент. И тогава, както и сега, недоволството бе отключено от проникването в парламента на съвременната руска политика (или на онова, което се отъждествява с нейните реалии).

Идеята за прокарване на закон за чуждестранните агенти в Грузия беше крайно неподходяща, при положение че закон със същото название върлува с все сила в Русия. Парламентарното мнозинство се постара да обясни (или поне се престори), че в Русия се разгръща друг сюжет: нашият закон нямал нищо общо с руския, той бил суверенен, даже нещо повече – щели сме да демонстрираме суверенитета си именно чрез приемането му напук на руските дадености. Това обаче беше напразен опит да се изключи една малка страна от контекста на днешните глобални противоречия.

То се знае: всяка страна трябва да живее преди всичко собствения си живот и да се ръководи основно от интересите на своите граждани. Но днес нито една европейска държава не може дори във вътрешната си политика да се абстрахира от всеобщия дневен ред. А него го диктува руската агресия в Украйна и конфронтацията между Русия и Запада (тоест, по-общо, демократичните държави). Възможно е да скриеш в дадена страна десетки хиляди бежанци, но не е възможно да скриеш тази страна от световните проблеми във времена на подобно противостоене.

Руската пропаганда се опитва да прескочи европейските правителства и директно да надъха европейците: „Не ви е изгодно да ни се противите, помислете за личния си интерес…“ Същата е стратегията и по отношение на Грузия, с тази разлика, че тук тя се отразява по-другояче, отколкото в Западна Европа. На грузинците са им далеч по-добре познати и руснаците, и Русия, и съвременната руска политика и им е ясно, че невинаги става въпрос за едно и също.

В настоящото глобално противопоставяне грузинското общество е с Украйна.

Но грузинското общество се намира под прицела на Русия, която тихомълком избута бодливата тел, бележеща границата на т.нар. Южна Осетия практически до самата магистрала, която съединява изтока и запада на Грузия. От 2008 г. насам разстоянието от демаркационната линия до въпросната магистрала в определени участъци се сви с цели 700 метра. И днес тази връзка между Изтока и Запада, озовала се под дамоклев меч, изглежда твърде символично. Грузинската власт вижда заплахата, схваща отговорността си пред страната – а и пред десетките хиляди руски имигранти и украински бежанци, които Грузия приюти – и се мъчи да не прави резки движения. Което е съвършено разбираемо. И сякаш е единственият правилен вариант.

Трудно е да се разбере обаче защо парламентарното мнозинство не сметна за рязко движение приемането на закона за чуждестранните агенти. Да, то постоянно подчертава плавността и продължителността на процеса: законът, видите ли, бил приет само на първо четене и изпратен на разглеждане от Венецианската комисия, а то щяло да отнеме около три месеца – всичко се правело съгласно юридическата процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. Или за „истерия“, както се изразява управляващата партия („Грузинска мечта“, във властта от 2012 г. – бел. прев.). Но това безпокойство, склонно да премине в „истерия“, е обективният градус на днешния политически климат в света. Цялата отговорност за който, разбира се, носи Русия. А и проектозаконът дава повод за вътрешнополитическо притеснение. Каква е неговата целесъобразност в рамките на днешна Грузия?

На обвиненията, че управляващата партия прокарва „руски закон“, тя отвръщаше, че законът бил „американски“. Ще напомня, че американският закон за чуждестранните агенти е приет през 1938 г., към края на Голямата депресия и в навечерието на Мюнхенското споразумение. Дори ако икономическият ръст в Грузия от последните две години може да се сравни с изхода от „депресия“, то по отношение на международния контекст възниква питането: чие чуждо влияние – руско или западно – бяха тръгнали да разобличават депутатите? Приетият и вече оттеглен закон засягаше главно неправителствените организации и медиите, та е очевидно, че

в днешната ситуация идеята е била да се постави под контрол преди всичко западното финансово влияние.

Сиреч целесъобразността е могла да бъде само една – да се притисне до стената опозицията, която и бездруго не е много силна. Простодушната хитрост, приложена от управляващата партия, беше, че тя инициира проекта не пряко, а с ръцете на неотдавна отцепилата се от нея фракция „Народна сила“. Сега „Народна сила“ изглежда още по-одиозно, „Грузинска мечта“ си запази пространство за маневри, а участъкът, от който се изтегли, ще послужи за маневри на опозицията.

Благодарение на активността на гражданите, които излязоха на още по-многочислен втори митинг, след като първият бе разпръснат, и не се побояха от водните оръдия и сълзотворния газ, резултатът в крайна сметка е ако не обратният на интересите на „Грузинска мечта“, то при всички положения оптимален за Грузия в сегашните условия. Опозицията може и да не укрепна сама по себе си, но получи известна поддръжка, необходима за политическото равновесие.

Властта, която понечи да отстъпи на крачка назад от Запада, всъщност направи две крачки напред към него, и то без необходимост от антируска реторика от своя страна. Да, водещата сила попадна в неловко положение, но продължава да изглежда вменяема, което е много по-важно. Къде-къде по-добре е вменяема неловкост, отколкото невменяема твърдост. Докато траеха протестите, управляващата партия „Грузинска мечта“ често беше наричана „Руска мечта“. Иронията е разбираема, но ми се струва, че за всички трябва да е очевидно, че истинската руска мечта в Грузия би изглеждала съвсем иначе.

Докато траеха уличните сблъсъци, някои руски либерални блогъри изразиха съжаление, че в Грузия нямало достатъчно радикални сили за насилствен конфликт с властта. Тези блогъри аз бих помолил да се съсредоточат върху руските грижи.

Грузинците нямат нужда от радикално противопоставяне помежду си.

Времето, когато можеха да стрелят един по друг от политическа ненавист, мина. И то, надявам се, завинаги. За това говори умението да стигат до компромис и в най-разгорещената политическа схватка. Очевидно е, че последната схватка няма да е окончателна. Открит стои например наболелият въпрос за бившия президент Саакашвили, който е далеч по-трудно да се разреши – все пак става дума за човек, а не за набор от формулировки, съчинени от някого и успешно хвърлени в кошчето. Този въпрос грузинската власт също разглежда като принципен за суверенитета си, но международният контекст е такъв, че и той трудно би намерил развръзка като чисто вътрешно дело.

По повод протестите тази седмица ми попадна следната мисъл:

Грузия не само се учи на демокрация, но и учи на демокрация.

Да допуснем, че тя действително може да учи още ненаучените в този смисъл страни като Русия. Демокрацията обаче няма научаване. Всеки ден изправя самата ѝ същност пред нови и нови предизвикателства. Историята не е подготовка за щастливото бъдеще – такова отделно от историята щастливо бъдеще просто не съществува. Щастливо може да е само настоящето в определен момент. И днес, на 11 март, в Грузия въпреки всичко настоящето е щастливо. В същото време хоризонтът на планиране за всички нас си остава постарому мъглив.


Превод от руски: Нева Мичева

Корупционен скандал с подозрения за шпионаж Български златен паспорт. Скандал в Уругвай с полковник от руското МВР

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/pasport-rusnak-uruguay.html

четвъртък 2 март 2023


Бивш полковник на Министерството на вътрешните работи (МВР) на Руската Федерация Андрей Валериевич Каштанов от 2008 г. притежава паспорт на Република България по скандалната програма “Гражданство срещу инвестиции”. „Биволъ“ писа…

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/myastoto-ukrayna-ne-e-zagubena-s01e06/

След толкова много обстрели ставаш като животно, което сякаш надушва кога идва опасността.

Украйна не е загубена, шести епизод: Отложен живот

На 24 февруари преди точно една година руската армия нахлу в Украйна. Случи се немислимото за ХХI век – война в Европа. През тези 365 дни Русия подложи Украйна на постоянен обстрел с ракети, а украинците „вече познават по звука какъв тип е снарядът и от какво е изстрелян“.

В страната бяха разрушени болници, училища, детски градини, жилищни блокове, цели села и градове, заради което загинаха хиляди невинни деца и възрастни. В много украински градове бяха извършени зверства от руските войници. „Кланета, изнасилвания… Ужас!“ В навечерието на 2023 г. по нареждане на руската държава в Украйна бяха разрушени топлоцентрали и отоплителна инфраструктура.

Хиляди украински бежанци днес са пръснати в европейски градове. Навсякъде държавите, които ги приемат, се опитват да им осигурят достоен живот. България прави изключение – „тя е държавата, която се отнася с безпрецедентна жестокост към бежанците“. Пак България, за разлика от останалия демократичен свят, е държавата, чийто президент не желае да изпраща военна помощ за Украйна. През това време в Русия пропагандата е толкова могъща, че руснаците не знаят какво се случва наистина в Украйна. „В Русия войната е тема табу. Голяма част от народа там е изпаднал във вътрешна емиграция, за да оцелее, други са напълно зомбирани.“

Това са думите, с които героите ни в този епизод пресъздават своите преживявания в Украйна, България и Русия през тези 365 дни на война. Война, която продължава и до днес.


Автор: Николета Атанасова
Участват: Алла, една украинска жена; Маргарита Шурупова, руска журналистка, избягала в България от режима на Владимир Путин; Десислава Олованова от Фондация „Три жени“; Калоян Константинов, главен редактор на „КлинКлин“, посетил Украйна през 2022 г.; доц. Ирина Перянова, преподавателка в УНСС

Превод от руски: Албена Стаменова и Николета Атанасова

Аудиообработка: Николета Атанасова
Звукови ефекти: Бомбардировка и вой на сирени за тревога в Киев

Звукови среди: Николета Атанасова
Музика: Фрагменти от украинската песен „Червона калина“ в изпълнение на Николета Атанасова и Бойко Амаров
Заглавна снимка: Светлана Йорданова, която изработва брошките „Мир“ в подкрепа на пострадалите от конфликта в Украйна


Поредицата е част от документалния подкаст „Мястото“ с Николета Атанасова.

Абониране: RSS | Spotify | Apple Podcasts | Google Podcasts | Overcast | SoundCloud

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.


Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат  предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/na-putin-li-e-voynata-ili-na-rusnatsite-dannite-govoryat/

„Обърнете внимание, че е възможно резултатите от изследвания по редица въпроси относно ситуацията в Украйна да се отклоняват от реалните настроения. Руснаците се боят да говорят на тази тема – наблюдава се увеличение на отказите за участие и спад в искреността на отговорите.“

На Путин ли е войната, или на руснаците? Данните говорят

Така са представени резултатите от изследване на нагласите спрямо инвазията в Украйна, проведено от руската комуникационна агенция Russian Field.

Почти година след началото на войната въпросът дали я води само Путин, или я подкрепя целият руски народ, продължава да разделя експертите. Изследване на Института Open Minds дава отговор, сравнявайки отворени с официални руски данни.

Според данните подкрепата за военните действия срещу Украйна зависи от тона на властта. Тази подкрепа обаче не означава готовност за мобилизация – едва около 30% от руснаците са готови лично да се включат във войната. По-голяма част от руското население (39%) би предпочела мирни преговори пред продължаване на конфликта. Анализ на дискусии в социалните мрежи сочи, че недоволството от управлението на Путин нараства.

В доклада на Open Minds са сравнени официални данни на Росстат, според които около 97 000 души са напуснали страната през първите шест месеца от началото на конфликта, с данни от Казахстан, Грузия и ЕС, които показват, че при обявяването на мобилизацията през септември 200 000 души са напуснали Русия в рамките на 9 дни. Ако сентенцията, че истината е някъде по средата, важи във време на война и пропаганда, то проучването на Open Minds със сигурност е стъпка в тази посока.

Зад желязната завеса на цензурата

Мисията на организацията, в която работят и украински експерти, е да изследва настроенията във вътрешността на Русия, „отвъд желязната завеса“ на цензурата. За това помагат наличните руски данни от вътрешни проучвания, анализът на социалните мрежи с изкуствен интелект, работата с отворени данни, както и експертността на културни антрополози, психолози и поведенчески специалисти.

Описаната методология подлага на критичен анализ информацията от руски социологически проучвания и официални данни, които се съпоставят и с други налични източници във и извън Русия, като по този начин се осигурява максимална обективност.

Цензурата в Русия е причина да липсват изцяло надеждни данни. Всеки, за когото се смята, че разпространява „невярна информация“ за войната, се наказва с глоба и затвор до 15 години. Критици на войната, като опозиционерите Иля Яшин и Владимир Кара-Мурза, бяха арестувани заради нарушение на новите закони, след чието въвеждане над 150 журналисти напуснаха страната.

Какво може да се случи с обикновените граждани, ако не внимават какво казват? Историята на Сергей Клоков, който е със смесен руско-украински произход, е добър пример. Клоков е служител в московската полиция, дръзнал да сподели в личен телефонен разговор, че според него Русия не бива да води война срещу Украйна. Арестуван е и го заплашват от пет до десет години лишаване от свобода. Разбираемо е защо руснаците са предпазливи дори в общуването си с близки и познати.

Затова не е изненадващо, че само в рамките на година тревожността в руското общество е нараснала със 119%. Тази информация се потвърждава от медийни анализи, телефонни анкети и статистики за количеството лекарства за психични разстройства, продадени за последната година. Близо половината руснаци признават в местни проучвания, че събитията, свързани с Украйна, имат негативно влияние над психичното им здраве.

Вътрешната съпротива е възможна, но малко вероятна

„В общи линии руснаците се адаптират към проблемите от изминалите три години. Способността за приспособяване към все по-неблагоприятни условия е основата на стабилността в руското общество в наши дни“, пише в доклада. Изследването не изключва протести и вътрешна съпротива, но и не предлага хипотези или доказателства за подобен сценарий.

По време на концерт на групата „Кис-Кис“ през май 2022 г. публиката скандира срещу войната. Любов Собол – юрист от екипа на Алексей Навални, който продължава да е затворник в колония, споделя видео от концерта с думите, че не всички руснаци подкрепят Путин. Въпреки цензурата руски културни дейци, като издателя Борис Куприянов и писателката Мария Степанова, публично заклеймяват войната и чертаят разграничителна линия между Путин и Русия. Имаше и изолирани протести, като този в Дагестан, където жители скандираха против войната и мобилизацията.


Критици, като академика Владислав Иноземцев, директор на Московския център за изследване на постиндустриалните науки, обаче смятат, че „Русия е Путин и Путин е Русия“. Сред често срещаните аргументи е липсата на вътрешна съпротива – щом руснаците не свалят режима и дори подкрепят инвазията, то не можем да виним само Путин. Данните, събрани от Open Minds, по-скоро подкрепят това становище, но обясняват защо апатията, обзела руското общество, не е задължително равна на подкрепа.

„Твърде вероятно е мнозинството руснаци да последват всякакви заповеди от политическите лидери. Нивата на подкрепа към руската агресия срещу Украйна остават високи. Не се наблюдават значителни промени в тези тенденции въпреки провалите на руската армия на бойното поле и проблемите, породени от частичната мобилизация“, казват авторите.

Профил на подкрепящите войната

С какво може да се обясни тази подкрепа? Първото предположение би било медийната пропаганда. Макар че все по-малко руснаци разчитат на телевизията като основен източник на информация – наблюдава се спад от близо 10% за последните две години, – стойностите на доверие и гледаемост остават високи.

Според други данни 29% от руснаците предпочитат интернет като основен източник на новини, а 52% се информират и от телевизията, и от интернет. Телевизията е особено непопулярна сред по-младите руснаци, 60% от които се информират от социалните мрежи. „Няма как да сме твърде оптимистично настроени относно обективността на онлайн съдържанието, което може да е също толкова проправителствено“, пишат авторите, но посочват, че реалната информация за събитията със сигурност е по-достъпна онлайн. Много руснаци са изтощени от следенето на новини за войната въобще.

Пропагандата не е единствената причина. Психологическите характеристики също играят роля в изразяването на подкрепа или опозиционни настроения към „специалната военна операция“, както е официалното название на инвазията в Русия, макар президентът Путин и подчинените му вече открито да говорят за война.

Две от хипотезите на изследователите – че хора, чиито качества попадат в т.нар. тъмна триада, и тези, които смятат, че НАТО е заплаха за Русия, биха имали високи нива на подкрепа – не се потвърждават. Проучването открива друга променлива, която дава предвидими и значителни резултати: безусловното подчинение. „Едно от ключовите убеждения на подкрепящите Путин е, че властта винаги е права просто защото е власт“, пишат авторите.

Още един показател, помагащ да се предскаже поддръжка за войната, е националната принадлежност – колкото по-силно е това чувство у хората, толкова по-вероятно е те да подкрепят войната. Колективният нарцисизъм – преувеличената вяра във важността и положителния образ на групата, към която принадлежи човек, например даден народ или етнос – също играе роля в подкрепата за инвазията.

Руснаците, поддържащи войната, вярват във величието на нацията си и смятат, че светът не я признава в достатъчна степен, посочват авторите. Те са по-стабилни психологически и регистрират по-ниска степен на емоционално прегаряне и стрес, а и мислят, че са повече, тъй като опозицията по-скоро остава скрита поради суровите мерки. Руснаците, противопоставящи се на инвазията в Украйна, са маргинализирани, чувстват, че са малцинство и обект на преследване от държавата и обществото, което влошава психическото им здраве.

За руснаците по-важни са вътрешните проблеми

За повечето руснаци войната е пореден елемент от една така или иначе сурова реалност, към която са свикнали да се приспособяват. Наблюдава се спад в интереса към репортажите за войната и апатичност към темата.

По-важни са вътрешните проблеми – финансова нестабилност, корупция, липса на въоръжение и екипировка за армията, както и обща тревожност за бъдещето. Тези теми се дискутират активно в руските социални мрежи, станали обект на изследването, представено в доклада. Аргументите за край на войната често са обвързани по-скоро с вътрешна стабилизация. Директната критика е насочена към местните власти.

„Руснаците все пак смятат, че държавата им върви в правилната посока. Те не искат войната да ги засегне лично, но са психически подготвени за продължителен конфликт, тъй като вярват, че така или иначе не е възможно да променят вътрешната ситуация в Русия. В случай на нова мобилизационна вълна не са подготвени да протестират. Те са объркани и нямат ясна визия за бъдещето на Руската федерация“, казват авторите в заключение.

Руснаците нямат желание да участват непосредствено във войната, която страната им води, особено след успешната украинска контраофанзива. Според изследването висок процент руснаци биха приели мирни преговори, което би могло да означава, че не смятат, че териториалното разширение към Украйна е в техен интерес.

Прогнозите на част от международните експерти за вътрешни протести в Русия остават неосъществени. Надеждата, че режимът ще бъде свален под вътрешен натиск, е по-скоро наивна. Не е ясно и какъв ще е изходът от вътрешните борби за власт, като например все по-явното присъствие на милиардера Евгений Пригожин в медийното пространство и съревнованието между неговите наемници от „Вагнер“ (чието съществуване руската държава доскоро отричаше) и руската армия.

Възможно е причината за липсата на масови протести и съпротива да е именно отсъствието на вяра у руснаците, че са способни да променят хода на руската политика. Освен твърдата подкрепа за войната, липсата на визия и идеи за алтернативно развитие на Русия също играят роля. Докладът на Open Minds показва, че когато се задава въпросът дали това е войната на Путин, или войната на руснаците, трябва да се вземат предвид много вътрешни фактори – ако, разбира се, говорим с данни. Моралният дебат е далеч по-сложен. И аргументите, че войната е само на Путин или че всъщност е подкрепена от голямата част от руснаците, тепърва ще се градят.

За руснака, загубил гражданството си у нас и мястото си във Forbes Роман Доброхотов: Санкциите “Магнитски” са катастрофа за Сергей Адониев

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/dobrokhotov-adoniev-magnitsky.html

понеделник 30 януари 2023


Още двама български граждани са внесени в списъка на санкционираните лица от Министерството на финансите на САЩ по Закона “Магнитски”. Става дума за живеещите в Лондон руснаци с двойно гражданство…

Ексклузивни данни от Русия и Украйна С какви документи Путин узакони завладяната с рейдърство украинска АЕЦ Запорожие

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B8-%D0%B4%D0%BE%D0%BA%D1%83%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B8-%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D1%83%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%BD%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D0%B0.html

четвъртък 24 ноември 2022


Руската федерация документално узакони рейдърското завземане от въоръжените й сили на най-голямата ядрена централа в Европа – АЕЦ Запорожие в Югоизтозточна Украйна, извършено през март 2022 г.  Регистрирането на две…

Особености на руската пропаганда в България

Post Syndicated from Зорница Латева original https://www.toest.bg/osobenosti-na-ruskata-propaganda-v-bulgaria/

В тези времена на война думите са от значение. Свидетели сме на масова пропаганда и дезинформация относно тази скандална атака срещу една свободна и независима държава. Няма да позволим на апологетите на Кремъл да сипят токсичните си лъжи, оправдаващи войната на Путин, нито да сеят семената на разделение в нашия Съюз.

Особености на руската пропаганда в България

Думите са на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен по повод решението на ЕС да забрани разпространението и предаването на няколко руски медии, посочени като източници на кремълската пропаганда. Така към момента на територията на ЕС не са достъпни „Русия днес“, „Спутник“, „Русия РТР“/„РТР Планета“, „Русия 24“ и „ТВ Център Интернешънъл“.

Това обаче далеч не ограничава, камо ли да спира руската пропаганда в Европа и в частност в България. Така например инструментът NewsGuard, който оценява дали даден сайт разпространява фалшиви новини, към момента следи 290 домейна, които са част от руската пропагандна машина. Става въпрос за сайтове, които публикуват информация, свързана с войната на Русия срещу Украйна. В списъка са включени официални руски медии като Агенция ТАСС, „Русия днес“ и „Спутник“, но и много страници, които не са забранени или ограничени. Нещо повече, голяма част от съдържанието се разпространява на езици, различни от руски – английски, немски, френски, италиански, а източниците са местни медии, анонимни сайтове, неправителствени организации и изследователски центрове с неясно финансиране.

Технологията на разпространение на руската пропаганда в България, както и в останалата част от Европа, следва доста прост модел. „Информацията“ тръгва от официални руски източници – представители на Кремъл, включително и самия Владимир Путин. Опорните точки, които те вербализират, се цитират от руски медии, след това се превеждат и „препечатват“ в новинарски сайтове в България. По-голямата част от тези сайтове са просто агрегатори, зад които не стоят журналисти. В тях „информацията“ се появява като копи-пейст от друг източник. След това разпространението продължава с публикуването в социалните мрежи, включително в нарочно създадени за тази цел групи.

Основната част от информацията представлява цитати от наратива на официалните власти в Кремъл. Авторски материали рядко се появяват. Фалшиви новини не липсват, но в никакъв случай не доминират в информационния поток. Това поне показва изследването на руската пропаганда у нас на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания (ФХСИ).

А целта? Целта е оправдаване на агресията на Путин в Украйна, но и прокарване на разделителни линии в обществото и подкопаване на доверието в демокрацията, в Европейския съюз и в НАТО.

Информационна вълна

В началото на войната на Русия срещу Украйна руските пропагандни материали в българските онлайн медии бележат изключително рязък скок. От средно 39 текста на ден в първите дни на войната броят им скача 10 пъти, казва проф. Димитър Вацов, който е сред авторите на проучването на ФХСИ. В следващите месеци броят на текстовете намалява наполовина, но все пак остава 5 пъти по-висок от предвоенните месеци.

Основните теми са „опорките“ на Кремъл, построени върху геополитическа конспиративна логика. Колективният Запад, в който влизат САЩ, НАТО, а вече и ЕС, чрез своите „марионетки“ („брюкселските еврократи“ и „продажните либерални елити“ в отделните държави) убива суверенитета на народите. Този злодей обгражда и дори води война срещу Русия, която също е жертва – само че тя единствена справедливо се съпротивлява, изплува от пепелта и всъщност е спасителка на Европа и в частност на Украйна. „Целият този разказ тече през минисюжети, но се повтаря“, казва проф. Вацов.

В България същите тези опорни точки се въртят, без да се адаптират към българския културен контекст. Преплитане с местните особености има само покрай политически събития – като изпращането на оръжие на Украйна, спирането на газа, спасяването на българските моряци в Мариупол и др.

Фалшиви новини сред пропагандните материали има, но те са сравнително малък процент. Пример за подобен фейк е „новината“, разпространена дни преди нахлуването на Русия в Украйна, че полски наемници са влезли в Донбас с цел терористични атаки. Информацията е опровергана официално, но въпреки това се тиражира от руски медии, а през тях „влиза“ и в българските новинарски сайтове, които разпространяват руска пропаганда.

Верига на разпространение

Със започването на войната в Украйна изследователите забелязват съществена промяна на източника на информация в обслужващите Кремъл „новини“. Това вече не са медии или говорители извън официалната власт, а представители на Кремъл – Владимир Путин, Сергей Лавров, Дмитрий Песков, Галина Захарова, Елеонора Митрофанова и пр. „Това не бе така преди пет години: тогава руските официални лица говореха все още на дипломатически по-неутрален език, а оставяха провеждането на пропагандата на други медии и говорители. Сега вече цялата руска държава е рупор на пропагандните клишета“, пише в проучването на ФХСИ.

Пропагандните наративи се разпространяват от българските им рупори чрез цитиране или буквален превод на текстове от руски медии. „Има няколко сайта, които въртят руските наративи и влагат душа и сърце в това. Най-отчетливи са сайтовете pogled.info и news-front.info, който е базиран в Крим“, казва проф. Вацов.

Той допълва, че 65% от топ 25 на медиите, които разпространяват руска пропаганда, всъщност са сайтове агрегатори, които само копират текстове от други места и в тях не работят реални хора, още по-малко журналисти. Останалите 35% публикуват съдържание, което страниците ботове препечатват. Освен това въпросните издания се „препечатват“ едно друго.

Ботове и връзки

Част от тези сайтове са свързани. Пример за това е БЛИЦ, около който гравитират още 8 сайта агрегатори. Те са анонимни и са регистрирани на два IP адреса в САЩ, обяснява проф. Вацов. Един руски пропаганден текст се публикува в БЛИЦ и скоро след това се появява без никаква промяна в останалите 8 сайта. За пример: на 10 март БЛИЦ публикува статията на Александър Дугин „Войната в Украйна като сверяване с реалността!“, която е буквално преведена – макар и без позоваване – от izborsk-club.ru. Тя автоматично е препечатана от осемте анонимни сателита, към които, с лека модификация в заглавието, се присъединява и istinata.net.

Според инструмента за анализ на сайтове Similarweb сайтът БЛИЦ е на 4-то място в категорията на медийните сайтове в България, с около 10,7 млн. посещения на месец.

Моделът на разпространение може да се обясни и с това, че вероятно за обслужването на руска пропаганда се плаща на брой статии. А и колкото по-голям е трафикът към страниците, толкова по-голям е шансът за привличане на рекламодатели. „Няма как освен пропагандна информация по веригата да не текат и пари. Те вероятно не са и много, но това е високоефективна инвестиция. Ефектът от тази пропаганда нямаше да е голям, ако имаше противодействие – контрапропаганда, но по смислен и легален начин“, коментира проф. Вацов.

Говорителите намаляват

Според проучването на ФХСИ с увеличаването на броя на руските пропагандни материали в българските онлайн медии всъщност намалява броят на българските говорители и на авторските материали в пропагандния поток. „Вероятно е така, защото, веднъж, по-малко са парите, които руснаците директно могат да инвестират на българска сцена. И втори път, съвсем видимо, защото от повтарянето на тези опорки се оттеглят много хора, които не са съгласни с Путиновата война и искат да се разграничат от нея“, пише в изследването.

Според проучването на фондацията, сред малкото медийни и политически лица, които разпространяват тезите на Кремъл, са бившият дипломат Боян Чуков, журналистите Мартин Карбовски, Кеворк Кеворкян, Явор Дачков, лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и др. Те обаче отстъпват като източник пред официалната руска власт, както и пред световно(не)известни „чуждестранни експерти“ – с руски и англоезични имена – като Скот Ритер, Ник Паркър, Валерий Коровин и пр.

Тоест по-малко са авторските материали в българските сайтове, в които се рециклират руските пропагандни клишета, а много повече са статиите, които репортажно и най-често анонимно отразяват руски източници и/или директно превеждат пропагандни материали.

В доклада и президентът Румен Радев се откроява като публичен говорител и разпространител на руската пропаганда, макар да не използва точно думите на официалната руска власт. Авторите аргументират това твърдение с факта, че периодично Радев изразява мнения, които обслужват интересите на Кремъл – за спирането на газа от Русия, срещу изпращането на оръжия на Украйна, което ще вкара и България във войната, и др.

Публични пропагандатори във Facebook

От онлайн изданията пропагандата се прехвърля и в социалните мрежи, и по-специално във Facebook. Разпространението там се осъществява основно чрез препубликуване на съдържание, което вече е пуснато в определени медии. „Това става чрез разнообразни публични профили, страници и групи“, коментира Вероника Димитрова, която е сред авторите на изследването.

Сред най-активните профили, бълващи руска пропаганда, логично, е страницата на Руското посолство у нас. „Това не е прецедент. Подобно изследване показва, че в Германия положението е същото“, коментира Димитрова.

Най-активните публични разпространители на тезите на Кремъл във Facebook са лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов и журналистът Мартин Карбовски. Влиянието им може да се определи като сериозно, тъй като и двамата имат много последователи в социалната мрежа – тези на Костадинов са 288 000, а на Карбовски – 528 000. В профила на журналиста се публикува много повече съдържание – средно около 11 поста на ден срещу около 4 на стената на политика.

Според анализ на публикациите, направен с инструмента Fanpage Karma, съдържанието в профила на Карбовски представлява основно линкове към страници от определени новинарски сайтове – lentata.com и vtorifront.bg. А сред най-често използваните думи в публикациите, които генерират и реакция от потребителите, са „Русия“, „САЩ“, „Украйна“, „България“.

И в профила на Костадинов сред ключовите думи са „България“, „Украйна“, „война“. Интеракциите, които постовете на лидера на „Възраждане“ предизвикват, са повече от тези на страницата на Карбовски – 2% средно интеракции на пост и на последовател за Костадинов срещу 0,8% за Карбовски. Костадинов разпространява основно „авторско“ съдържание – статуси, снимки и видеа, и много по-малко линкове към информация, създадена от друг.

Освен в тези два профила, много пропагандни материали се разпространяват и в страници на новинарски сайтове като pogled.info, informiran.net, epicenter.bg.

Ефектът на групите

Руската пропаганда таргетира Facebook потребители, недоволни от политически партии и от доскорошни управляващи, също така русофили, хора с носталгия към социализма и привърженици на БСП и на „Възраждане“. Това са изводите от анализа на публичните Facebook групи, които разпространяват пропагандно съдържание.

Най-активните места, в които се публикуват кремълски тези, може да се разделят условно на няколко вида. Първите са Facebook групи с политическа насоченост. „Заглавията им са свързани с протест, недоволство срещу дадени политически лица и формации“, коментира Вероника Димитрова. Според нея в тези „пространства“ се прави опит за манипулация и за канализиране на недоволството през руската пропаганда.

„Много от активните групи са свързани с имената на политици, като президента Румен Радев, лидерката на БСП Корнелия Нинова“, добави Димитрова.

Пропаганда се разпространява и във Facebook групи за хоби и интереси. Така например част от групите срещу ваксините и мерките за ограничаване на COVID-19 се преориентират с началото на войната в Украйна и в тях вече се публикува основно информация, разпространяваща опорните точки на Кремъл.

„Пропагандата се прикачва към недоволството и това води до негативно отношение, виктимизация, загубва се активната гражданска енергия. Има и подривно действие спрямо ангажиментите, които сме поели към ЕС и НАТО“, коментира Вероника Димитрова. Така проруските постове активизират хората във Facebook, карат ги да коментират, харесват и споделят, но същевременно ги правят апатични и граждански неактивни в реалния живот.

Огромният проблем е, че колкото повече реакции от потребителите има даден пост, толкова повече алгоритъмът на Facebook го показва и на други хора със сходни интереси. Така той става още по-популярен и достига до още повече хора. И веднъж харесали, коментирали или споделили такова съдържание, потребителите започват да получават повече от същото.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов

„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Войната – продължение на вътрешната политика с други средства

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/voynata-produlzhenie-na-vutreshnata-politika/

Путин – това е Русия. Има Путин – има Русия; няма Путин – няма Русия.

Думите са изречени през 2014 г. от водещия идеолог на Кремъл и настоящ председател на руската Дума Вячеслав Володин.

Според руския журналист и опозиционер Михаил Зигар пък Путин „не съществува“. В книгата си „Владимир Путин. Неизбежните войни“ от 2015 г. Зигар проследява част от най-съществените събития от политическата му кариера и влиянието им върху властовата динамика в Русия. Авторът защитава тезата, че различните политически и олигархични кръгове, с които Путин се заобикаля, доизграждат идеите и образа му, проектирайки собствените си политически възгледи върху него.

„Колективният Путин“, както го нарича Зигар, умело лавира между тях. Като наследник на президента Борис Елцин първо попада сред хора от семейството и най-близкото му обкръжение, включително сред олигарси като Борис Березовски, Роман Абрамович и Олег Дерипаска. Избраникът наследява шефа на Елциновата администрация – Александър Волошин, който се превръща и в негов водещ съветник през първите години на управление. Бореща се за вниманието на Путин е и групата на т.нар. силоваци, които се противопоставят на либералните кръгове и контролират силовите структури или важни административни постове – например Игор Сечин и Николай Патрушев. А най-близките му политици днес в лицето на външния министър Сергей Лавров и министъра на отбраната Сергей Шойгу го съпровождат от началните етапи на политическата му кариера в Москва.

Според Зигар Путин има несравнимо индивидуално влияние в процеса по вземане на решения, но те са съобразени с „колективния Путин“, тоест с амалгамата от мнения, влияния и интереси на кръговете около президента. Въпросът дали (не)формалните властови центрове влияят на президента по-скоро хаотично, с оглед на променящите се политически обстоятелства, или той преднамерено ги инструментализира за постигане на определени цели, няма еднозначен отговор. Факт е обаче, че той нееднократно променя възгледите и политиките си, докато съсредоточава властта в собствените си ръце.

Кратка хронология на единовластието

Встъпвайки в длъжност като наследник на Елцин, Путин се сблъсква с Втората чеченска война. Първоначално тя го популяризира сред руското общество, но неблагоприятните последици продължават дълго след края ѝ. На 1 септември 2004 г. терористична група от чеченски сепаратисти щурмува училище в град Беслан, Северна Осетия, вземайки над 1000 заложници, а последвалото масово избиване на цивилни и деца коренно променя руската политическа система.

В отговор на случилото се Путин инициира законови промени, засягащи изборите за губернатори в съставните части на федерацията. От този момент общественото гласуване в съответните юрисдикции е премахнато, а губернаторите се посочват директно от президента, за да бъдат одобрени от местните парламенти впоследствие. Това на практика осигурява на Путин контрол върху Съвета на федерацията (горната камара), докато партията му „Единна Русия“ налага надмощието си в Държавната дума (долната камара).

Втората голяма стъпка към централизация е осъществена през 2007 г. под въздействието на дясната ръка на Путин по онова време – Владислав Сурков. Действащата дотогава смесена избирателна система, според която половината от депутатите в Думата се избират пропорционално, а другата половина – мажоритарно, е отменена. Гласуването оттук нататък ще се извършва на пропорционален принцип и изцяло по партийни листи, което де факто изключва възможността независими кандидати, критични към Кремъл, да влязат в парламента. Заедно с това се ограничава броят на партиите и се затягат критериите за тяхната регистрация, което според Зигар облагодетелства единствено „Единна Русия“.

Третата значима крачка към своеобразно единовластие настъпва през 2020 г., когато Путин инициира промени в Конституцията след провеждане на всеобщ референдум. Президентските мандати на кандидатите се ограничават до максимум два. Уловката тук е, че този закон не влиза в сила за самия Путин, тъй като след одобрението от Конституционния съд досегашните му четири мандата на практика се нулират. Това му позволява да се кандидатира още два пъти и да остане на власт до 2036 г.

Претендентите за поста пък трябва да са живели в Русия през последните 25 години, което лишава много от потенциалните му съперници (като например Алексей Навални) от правото да участват в надпреварата. Освен това президентът получава правото да стартира процедури по освобождаване на конституционни и върховни съдии. В комбинация с увеличените си правомощия да определя и отстранява ръководителите на силовите структури и ключови министри, включително министъра на правосъдието, президентът всъщност налага изключителен контрол и върху съдебната власт. Не на последно място, одобрените промени допускат отхвърляне на решения от международноправен характер, ако според Конституционния съд не съответстват на вътрешноправните норми.

С тези и други по-малки промени през годините – например покачването на необходимия партиен праг за влизане в парламента от 5 на 7% – Путин постепенно си гарантира институционално господство спрямо законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Ако към това добавим и безпрекословното влияние върху медийната среда, до избухването на войната в Украйна вътрешнополитическото надмощие на Путин изглежда непоклатимо.

Идеологическа консолидация

За Путин обаче би било много по-трудно да легитимира и осъществи политиката на институционална централизация без идеологическо сплотяване на обществото. За тази цел той използва православието и отношенията си с патриарха на Руската църква – Кирил. Путин превръща православието в национална идеология, отваряйки пространство за реторическо противопоставяне между руснаците и западняците, между руската и западната култура.

Тази логика възпроизвежда антагонистичното разделение от типа „ние срещу тях“ – православните, правоверни и консервативни руснаци срещу неправославните, грешни и либерални западняци. Освен че превръща православието в инструмент за обособяване на руската национална идентичност, Путин го използва за създаване на наднационална връзка между славянските народи, приели православието. Така чрез православието и славянството се създава пропагандната идея за една по-голяма, хомогенна, „братска“ постсъветска общност, доминирана и закриляна от Русия, но застрашена от западния свят.

Същевременно близките до Путин Вячеслав Володин и Николай Патрушев развиват и прилагат концепцията за външния враг, който заплашва не само руската териториална цялост, но и руската (респективно славянската) култура, синтезирана в православието. Тази логика често добива и историческо измерение, според което през цялото си съществуване Русия бива притискана и принуждавана да се защитава, докато разпадът на Съветския съюз се третира като геополитическа катастрофа, причинена от Запада. В този смисъл идеята за „денацификация“ не е просто изобретение за оправдаване на руската агресия в Украйна, а плод на много по-стар наратив за заклеймяване на всичко прозападно и антисъветско като „фашизъм“ или „нацизъм“.

Тази реторика се използва срещу активистите на Оранжевата революция в Украйна. Същото се повтаря и по отношение на Евромайдана след отказа на проруския президент Виктор Янукович да подпише Споразумението за асоцииране на Украйна с Европейския съюз. След падането си от власт самият Янукович определя протестиращите украинци като фашисти и нацисти. Тази линия на политическо говорене се засилва още повече след незаконната анексия на Крим и последвалите събития в Източна Украйна.

Конкретните примери са много – подобна реторика руските власти и медии използват дори по адрес на Естония, която през 2007 г. решава да премести паметника на Бронзовия войник от центъра на Талин във военното си гробище. Погледната от този ъгъл, речта на Путин от 24 февруари т.г. стъпва на процеса на идеологическа консолидация, а „денацификацията“ е просто продължение на масовата руска пропаганда през последните две десетилетия.

Войната в Украйна отразява развитието на вътрешнополитическите процеси във федерацията. Вътрешната и външната политика на Путин са неразривно свързани – войната, физическа и информационна, възпроизвежда процесите на институционална централизация и идеологическо сплотяване около фигурата на президента. Те пък от своя страна улесняват решението за започване на военни действия и необходимата за тази цел вътрешна легитимация, съсредоточавайки властта над политиката и медиите, а следователно и над умовете на гражданите в ръцете на един много тесен кръг от хора.

Подобни порочни модели придобиват внушителна сила, когато международните отношения подхранват несигурността във външната политика чрез добре познатите в научните среди положения на реализма – сфери на влияние, баланс на силите и дилеми на сигурността. Затова е време да повдигнем оставяния дотук на заден план въпрос за следвоенната структура на международните отношения и сигурност. Казано по различен начин: какъв ще бъде светът след войната и в какъв мир искаме да живеем? А това е тема, заслужаваща специално внимание.

Заглавна снимка: Markus Spiske / Unsplash

Източник

Червеят на съмнението. Повлия ли Русия на италианските избори?

Post Syndicated from Ангел Петров original https://toest.bg/cherveyat-na-sumnenieto-povliya-li-rusiya-na-italianskite-izbori/

„Истината е първата жертва във всяка война.“ С тази крилата фраза през 2020 г. започнахме поредицата „Хроники на инфодемията“. Пандемията действително се оказа благодатна почва за разпространение на всякакъв вид дезинформация. Авторите на „Хрониките“ успяха да обяснят и да развенчаят едни от най-популярните митове, слухове и манипулативни наративи, свързани с COVID-19. След пандемията обаче започна истинска война в Европа. И истината отново е жертва. Пълномащабната агресия на Путинова Русия срещу Украйна започна след години прокремълска пропаганда, за която експертите предупреждаваха, но която често беше неглижирана. По тази причина от Асоциацията на европейските журналисти и Фондацията за свободата „Фридрих Науман“ в партньорство с „Тоест“ решихме да възобновим „Хрониките“ и да разширим тематичния им обхват – за ролята на дезинформацията като цяло, която в последните месеци създава и среда за войната.

Русия няма нужда от обичайните си инструменти за пропаганда (RT, „Спутник“ или „фабрики за тролове“), за да достигне до милиони европейци. През март т.г. Италия забрани руските канали RT и „Спутник“, но в началото на май частната телевизия Rete 4 покани руския външен министър Сергей Лавров на пространно интервю. На въпроса защо е необходима „денацификация“ на Украйна, след като самият президент Володимир Зеленски произлиза от еврейско семейство, Лавров отговори, че „и Хитлер е бил с еврейска кръв“ и „най-големите антисемити са именно евреите“.

Частният канал Rete 4 е от медийната империя на бившия премиер (и дългогодишен съюзник на Кремъл) Силвио Берлускони, който само преди дни заяви, че Путин е бил „принуден от руския народ и от партията и министрите си“ да проведе тази „специална операция“ в Украйна. След серия подобни интервюта с руския елит, властите в Италия реагираха, а медиите смениха курса и спряха да канят събеседници, свързани с Кремъл или разпространяващи разказа му.

Последвалите месеци, а и резултатите от скорошните избори в Италия – западноевропейската страна с най-съпоставими с България нагласи към Русия – обаче показаха, че промяната в редакционната политика на традиционните медии не решава проблема. Опасенията от трудна зима заради инфлацията и енергийната криза извадиха на преден план едно от най-коварните руски оръжия в условията на инфодемия: съмнението.

От Русия с болка

Италия изглежда подходяща за руски операции. През Студената война там действа най-мощната комунистическа партия в Западния блок. В края на тази пролет над една трета от италианците виждаха в Украйна и Запада най-голямата пречка пред мира (рекорд сред десетте държави, изследвани от Европейския съвет за външна политика), а едва малко над половината обвиняват Русия за войната. На власт бяха и се връщат някои защитници на Кремъл – освен Берлускони, такъв е и председателят на крайнодясната „Лига“ (побратимена с прокремълската „Единна Русия“) Матео Салвини.

На този фон осемнайсетте месеца власт на Марио Драги бяха болезнени за руския президент Владимир Путин предвид ярко проевропейските позиции (затова Москва коментира оставката на Драги с пожелание към италианците следващото им правителство да не е „слуга на интересите на САЩ“). През март руското Външно министерство заплаши Италия с „необратими последици“, ако бъдат приети още санкции.

Изглежда, че в руските пропагандни операции медиите в Италия паднаха първа жертва. Тъкмо в предаването Zona Bianca, където бе и интервюто с Лавров, известен италиански журналист, сражавал се преди години в Донбас, заяви за избиването на цивилни в Буча: „Имаше клане в Буча, но честно казано, не мога да кажа кой го направи. Нацистите са в Киев, където ги поставиха и някои представители на нашето правителство.“

Руският елит безкритично получаваше ефирно време, както отбелязва изследователят Матео Пулиезе. И то не само по Rete 4 на Берлускони. За италиански телевизии от началото на войната са коментирали и водещият рупор на Кремъл от „Первый канал“ Владимир Соловьов, и самият Александър Дугин, и символът на конфронтационния, изпълнен със съмнителни твърдения подход на Русия срещу Запада през последните години – говорителката на руското Външно министерство Мария Захарова (италиански журналист пътува до Москва за разговор с нея).

Редом с руснаците по телевизиите се изявяват и италианци в защита на Русия. Социологът Алесандро Орсини (противник на изпращането на оръжия на Украйна) твърди без никакви доказателства, че майки от Мариупол му изпращали писма всеки ден, молейки го да даде гласност, че украинците не искат война, а италианците са „луди“ да изпращат оръжия. Обществената медия Rai 1 показа „карта“ на стоманодобивния конгломерат „Азовстал“, където бяха последните сражения преди пълното овладяване на града от Русия и където според предаването били „биолабораториите“ на САЩ в Украйна. Всъщност „картата“, подхваната и от други медии, представлява разпространяван от руския политолог Сергей Марков 3D модел на недовършена настолна игра.

„В началото няколко лидери на мнение и геополитически анализатори бяха убедени в легитимността на действията на Русия [смятайки, че тя е била провокирана от НАТО]“, разказва в телефонен разговор Арие Антинори, професор по криминология и социология на девиантното поведение в Римския университет „Сапиенца“, сред чиито теми на изследване са информационните войни онлайн. „Имаше виктимизация и подкрепа за самовиктимизацията на Русия. Някои учени, журналисти, коментатори и политици участваха в дебата за тази перспектива“, допълва той.

Италианските власти реагираха, руснаците и пригласящите им изчезнаха от ефира, но не и дезинформацията.

Тласък вместо пропаганда

„Алтернативните“ онлайн медии и публикациите с фалшиви новини са само част от обяснението – например 34-те блога, превеждащи „алтернативна информация“ от руската платформа News Front (която има и българска секция), описани в изследване на аналитичния отдел на вестник Corriere della Sera. В помощ на руските операции бе и най-голямата от 24 февруари насам мрежа от имитиращи европейски медии сайтове с фалшиви новини за Украйна, бежанците и санкциите, чиито постове във Facebook са премахнати от „Мета“ преди седмица.

В доклад от миналия месец италианската парламентарна комисия за сигурност COPASIR съзира „съществена слабост в действията за борба с дезинформацията и различните форми на намеса“. В доклада, който обхваща периода февруари–август 2022 г., се казва също, че „Италия заради своята история и географско положение може да бъде инструмент за натиск върху евро-атлантизма и за отслабване на средиземноморската му проекция в полза на нарастващото руско стратегическо присъствие в Северна Африка, Сахел и на Балканите“.

Мария Захарова показа, че разбира това. С действията си тя обрисува и оръжието, срещу което сегашните стратегии се оказаха безсилни. В началото на септември, три седмици преди парламентарните избори в Италия, Захарова се обърна директно към италианците. В Telegram тя нападна приетия ден по-рано национален план за пестене на енергия, твърдейки, че зимата ще е тежка и студена, защото италианците са марионетки, управлявани от Вашингтон (който всъщност налагал политиките на Брюксел). Италианската икономика била в плен и вървяла към самоубийство заради „санкционното безумие“, докато американските бизнесмени плащали за енергия седем пъти по-малко. В последвалите коментари имаше и отговори на италиански. Външният министър Луиджи ди Майо нарече коментарите „намеса“ в суверенитета на Италия (за разлика от Салвини, който ги подкрепи).

Думите на Захарова отекнаха силно в италианските медии. Именно енергийната криза се утвърди като водеща тема в руските операции и в Италия – включително защото тя е реалност (и е в дневния ред на обществото). Според анализ на EURACTIV темата присъства ясно в проруски публикации в социалните мрежи в предизборната кампания: повишаването на цените не е дело на самия президент Владимир Путин, виновникът е ЕС заради оръжията и санкциите спрямо Русия. Дори само говоренето за пускане и спиране на газопроводи се превръща в оръжие. Европейската платформа EUvsDisinfo обърна внимание този месец на публикация на изданието L’AntiDiplomatico, което подкрепи Захарова за предстоящото „икономическо самоубийство“.

Директното взаимодействие с италианците дава достъп до публиката „отдолу нагоре“. Това е подход от ХХI, а не от ХХ век, смята проф. Арие Антинори. Той изследва Twitter, Telegram и други алтернативни мрежи, като Gab, в които крайни групи смесват теми от Украйна с въпросите за „джендъра“, мигрантите и ислямофобията. Участниците в тях са малцинство сред италианците. Достигат ли обаче посланията им до мнозинството, ако, както проф. Антинори сам твърди, за Русия е важно да се цели в тъканта на обществото с подход „да разрушава демокрацията от самите недра на всяка държава“? Въз основа на наблюденията си той стига до извода, че на руските операции не е нужна тълпа, а само критична маса.

„Днес проблемът не е как да достигнете до масите“, обяснява проф. Антинори. Той смята, че пропагандата (чийто латински корен означава „разпространение“) е понятие, свързано с XIX и XX век. Вместо това той говори за „тласък“ (propulsion). Целта на „тласъка“ са „глобализираните индивиди“, податливи на влияние и способни да се събират в малки групи, в свързани (connective), а не колективни (collective) общности.

„Не е нужно да преобърнете поведението или мисленето на италианците, както става с германците при нацистите […] Ако искате да създадете реакция, не ви трябват милиони хора. Нужни са само няколко събития, малко безредици – в Будапеща, в Прага, в Берлин, в Рим, във Франция“, казва Антинори. Властта на манипулиращия идва не от поляризацията, а от „едно от най-значимите оръжия в съвременния сценарий: съмнението“. Не е нужно човек да е срещу правителството (и срещу водещия дискурс) или да бъде убеден в подкрепа на Русия: да се поддържат хората постоянно поляризирани е трудно, да се манипулират емоциите им – по-лесно. Достатъчно е да се съмняват във властта и политическата система, да бъдат провокирани и да се замислят дали санкциите не вредят на Италия, обобщава изследователят.

Мълчаливата третина

Ефектът от съмнението не беше очевиден на изборите: подчертано проруската „Лига“ стопи подкрепата си. Нима руските операции не бяха достатъчни, за да повлияят на изборите? „Не бяха достатъчни, но бяха полезни за подсилване на ключовите играчи на тези избори – хората, които решиха да не гласуват. Въздържаха се 36%, в някои южни райони – до 50%. Над една трета от населението не беше представена“, коментира Арие Антинори. Числото едва ли впечатлява България с по-ниската ѝ избирателна активност, но за Италия беше отрицателен рекорд.

Изследванията на професора показват повишена предизборна активност тъкмо на групи, подкопаващи доверието във властта: не чрез опозиция на базата на сблъсък на идеи или алтернативи, а само на съмнение. В Италия (както и в другите две мишени на руската пропаганда – Германия и Източна Европа) „е нужно да се създаде критична маса, не масово движение срещу правителството“. Според него това е сериозен риск, защото някои от тях може да твърдят, че говорят от името на тези 36% негласували италианци.

На въпроса дали очаква руски натиск за сваляне на санкциите и операции за влияние тази есен, проф. Антинори отговаря утвърдително. Той допуска и че в условията на икономическа криза натискът на гражданите по темата може да влезе в дневния ред на правителството на десницата. В следващите месеци влиянието на играта с емоциите на споменатите „свързани общности“ върху общественото мнение може да има решаващо значение за политиката на Италия. А и за цяла Европа.

Заглавна илюстрация: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Източник

Сигнали до “Биволъ” По €15 на ръка от джипка. Как гласуват за ДПС в Молдова

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/%D0%BF%D0%BE-e15-%D0%BD%D0%B0-%D1%80%D1%8A%D0%BA%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BF%D0%BA%D0%B0-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%83%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%BF.html

неделя 2 октомври 2022


Цената на гласа в полза на Движението за права и свободи (ДПС) в Република Молдова не се е променила. Както и през 2021 г., в Автономната Република Гагаузия, населена с…

Ужасен край за Русия или ужас без край за Украйна?

Post Syndicated from original https://toest.bg/uzhasen-kray-za-rusiya-ili-uzhas-bez-kray-za-ukrayna/

Финалът на предизборната кампания в България съвпадна с поредните новини за руската агресия в Украйна. В разрез с първоначално обявените принципи на „операцията“, които предвиждаха само професионални военнослужещи да изпълняват мисии в Украйна, на 21 септември Владимир Путин обяви „частична“ мобилизация, която да се извърши успоредно с референдуми в окупираните украински територии. В България новината стана повод за нов залп от анализи на познати лица по радиа и телевизии. Няма да коментираме българските реакции, защото те в най-добрия случай са неадекватни. Докато ЕС и САЩ поне към момента заемат твърда позиция и обещават засилване на помощта за Украйна и говорят за остра реакция срещу руския ядрен шантаж, българският предизборен и експертен дебат се върти около славянската идентичност и нашата историческа принадлежност.

С решението си Владимир Путин за момента отне инициативата от Украйна, която само дни преди това успешно си върна Харковска област. Анонсирането на „частичната“ мобилизация от Путин бе последвано от кампанийно медийно отразяване, чийто акцент е върху хилядите бягащи от страната руснаци. Към момента данните сочат, че около 260 000 са напуснали Русия. Медиите излъчват кадри и на жени, които със сълзи изпращат мъжете си. Заслужава внимание фактът, че значително по-малко в медийното пространство намират място иначе изобилните кадри на вече мобилизирани руснаци, които примирено приемат повиквателните си и облекли своите униформи, се отправят на запад. Най-често тези кадри се заменят от клипове на пияни мобилизирани руснаци.

Ако се отстраним обаче от медийната суматоха, следва да отбележим, че

надеждите, че мобилизацията ще доведе до бързия край на режима на Путин, вероятно са твърде преувеличени.

Все още протестите срещу решението на руския президент са малко и е рано да се каже дали могат да прераснат в по-сериозен бунт. Множеството истории за мобилизиране на неподлежащи на военна служба млади неслужили, болни или възрастни мъже и призивите тези грешки да бъдат поправени по-скоро целят да заблудят обществото в Русия и да го накарат да повярва в бащинската грижа на държавата пред лицето на абсурда. Историческите паралели сами ни идват на помощ. След като подобно поведение е проработило при Сталин, защо да не проработи и сега? А не бива да забравяме, че в периода на т.нар. Гладомор и на голямата чистка през 30-те години на XX век загиват десетки милиони.

Много е важно да отбележим, че официалните руски власти оценяват мобилизационния потенциал на страната на около 25 млн. мъже. Когато поставим нещата в тази перспектива, ситуацията вече не предразполага към бързо изостряне на ситуацията вътре в Русия заради мобилизацията. Процентът на избягалите е наистина малък в сравнение с общия брой военнозадължени. Освен това руската армия по този начин се чисти от възможни подривни елементи, които биха разлагали бойния дух на войниците на фронта, както е станало по време на Първата световна война.

Друга тенденция, която заслужава внимание след обявената мобилизация, е да се осмива качеството на руските военнослужещи и тяхното снабдяване. Тази тенденция е доста опасна форма на подценяване на врага. Да не забравяме, че един милион дори лошо обучени и зле екипирани мъже представляват в крайна сметка един милион въоръжени мъже. Те може да не са в състояние да изпълнят задачите на една активна настъпателна операция или да създадат основа за надеждна отбрана, но все пак

чрез своя внушителен брой представляват фактор и сила, който никой професионален военен няма да си позволи да пренебрегне.

Към момента Украйна не разполага с необходимото техническо превъзходство, за да се справи с лекота с тази по същество нова военна сила, така както например САЩ надви в Ирак през 2003 г. голямата по численост, но напълно деморализирана армия на Саддам Хюсеин. Именно поради тази причина главнокомандващият украинските въоръжени сили ген. Валерий Залужни заяви, че войната ще бъде дълга и Украйна трябва да се готви и за следващия ѝ етап. Тук бихме могли да се застраховаме и да кажем, че е възможно рязко ескалиране на ситуацията заради един или друг инцидент. В крайна сметка и през 1979 г. никой в Западна Европа не е вярвал, че в Иран на Пахлави е възможна революция, но историята показа, че къщата от карти, построена от шаха, се срути за броени дни.

Непосредствени паралели с историческото минало трябва да се правят с внимание, тъй като те биха могли да са некоректни. И все пак най-честите паралели за случващото се в Украйна са със събитията от 1914 г. и от 1941 г., когато Русия осъществява своите мащабни мобилизации. Първата завършва с Октомврийската революция, но втората, с огромна външна помощ и въпреки невъобразимите загуби, завършва с победа. Интересно е да отбележим, че днес Украйна получава военна помощ именно по силата на програма „Ленд-лийз“, която помага в огромна степен на СССР преди 80 години срещу нацистка Германия.

В нашето динамично време сме свикнали да очакваме бързи решения.

След 24 февруари се прогнозираше бърз край на украинската държавност и армия. Сега се предрича бърз край на Русия и на Путиновия режим. Усещането за прекомерна бързина на събитията може да бъде измамно. Както не се оправдаха очакванията в началото на конфликта, така и сега няма причина да мислим, че след още едно сериозно поражение руската държава ще се разпадне на части или че ще започнат процеси на модернизация в самата Русия.

Европа ще трябва да се подготви за продължителен конфликт. Дори и военните действия да спрат до средата на следващата година с поражение за Русия, това поражение няма да е пълно – подобно на разгрома на Германия през 1945 г., който доведе до принудителни реформи. Русия няма да премине в скоро време през процес на „денацификация“, което означава, че желанието за реванш и „можем повторить“ ще останат силни и ще доведат до нов рунд от военни действия.

Важно е да не се забравя, че Русия винаги е воювала с броя на войниците си

и е прието жертвите да бъдат големи, стига да се постигне целта. Руските власти са готови да жертват хората си и това не ги притеснява. Самите руснаци, свикнали да се подчиняват на Върховната власт, не смятат, че нещо зависи от тях, и са готови да приемат и най-страшните за западните хора решения в името на величието на държавата. Надеждите за успех на протестите поне в краткосрочен план са неоправдани. Виждаме как за пореден път протестиращи са извличани от силовите структури без дори минимален опит за съпротива. Към момента „дълбинният народ“ не се противопоставя на мобилизацията. Именно поради тази причина европейските политически лидери и общества трябва да преосмислят приоритетите си и начините за постигане на своите цели.

В България е необходимо да се намали силата на звука на руската пропаганда и да се проведе истинска дискусия за нашите приоритети и виждания за бъдещето. Ако се стигне до национален консенсус, че бъдещето ни не е свързано неотклонно с Русия, то трябва да се набележи списък от краткосрочни и дългосрочни мерки за опазване на европейското ни бъдеще. Част от краткосрочните мерки включват спешно изпращане на военна помощ за Украйна и замяна на остарялото ни съветско въоръжение с модерно западно.

Много важна тук е и подготовката на въоръжените ни сили. Както виждаме от конфликта, това, че разполагаш с повече танкове и самолети, не ти гарантира победата. Обучението и бойният дух на войската винаги са били водещи за победата. Тревожен е броят на български висши военни на активна служба или в оставка, които с изказванията си недвусмислено демонстрират подкрепа за Русия. Време е да се запитаме именно

какво става в редовете на българската армия и каква е нейната готовност по отношение на националния суверенитет и сигурност на България.

Ако историята ни учи на нещо, то е, че не можем с увереност да очакваме непременно благоприятен развой на събитията. Както уместно припомня Аркадий Бабченко, след Николай Втори идват Ленин и Сталин. Възможността след Владимир Путин да дойде на власт някой по-страшен не бива да се пренебрегва. Какво ще бъде руското поведение към Запада, ако на трона в Москва застане Рамзан Кадиров или някой шовинист като Игор Гиркин-Стрелков? Тогава вътрешната съпротива ще бъде докрай смазана или ще избухне с пълна сила гражданска война.

В дългосрочен план вътрешната ситуация ще се промени, но Путин, като един истински възпитаник на спецслужбите, има афинитет към дългосрочната игра. След провала на внезапното завладяване на Киев, Москва премина към война на изтощение, надявайки се, че по познатия от Сирия сценарий ще удържи. Русия има по-големи човешки и материални ресурси от Украйна и целенасочено разрушава икономиката ѝ и гони с терор населението.

В момента Западът все повече засилва помощта за Украйна и постепенно настъпва паритет, показан с успешното украинско настъпление в Балаклея и Изюм. Тук обаче следва да си зададем въпроса

докога тази подкрепа ще продължи.

Никой не може да каже какъв ще е обемът ѝ след година или две. Руският президент разчита на милионите, с които Москва тайно финансира политически партии и проекти в ЕС и САЩ, да демонстрират своята полза. По примера на България, не са малко онези, включително и водещи политически сили, които говорят за „мирно решение на конфликта с отчитане интересите и на двете страни“. Духът на наратива за неутралитет е извън бутилката и удобно гали слуха на множеството, което е стъписано от цената на енергийните ресурси, обяснени единствено с недалновидността на „брюкселските чиновници“.

Всичко това, заедно с инфлацията и икономическите трудности, трябва да доведе до нестабилност в Европа, която да се откаже от помощта за Украйна и в най-добрия случай да я принуди да приеме мир при неизгодни за нея условия. С две думи, повтаряне на сирийския сценарий в по-голям мащаб – воюваш достатъчно дълго, докато в един момент никой не си спомня как е започнала войната, но всички искат живи да видят нейния край, ако трябва да поспорим с Платон.

Всичко, което се случва, е понякога учудващо близко до паралелите с Втората световна война.

Действията на Владимир Путин силно напомнят плана на Сталин преди началото на войната, целящ да противопостави западни държави една срещу друга. Към общата картина на създаване на нестабилност може да се отнесе и значителното по обем бягство на руснаци в близките страни. Москва, изчиствайки се от възможните нежелателни елементи, които биха предизвиквали брожение в страната или на фронта, предизвиква напрежение в Европа и съседните на Русия страни. Възможни са спорове с украинските бежанци, проблеми с настаняването и изхранването, а е важно и да се отбележи, че мнозинството от тези хора, подкрепящи „величието на Русия“, просто не са готови да умрат за него.

Москва се опитва да поддържа напрежението и чрез обявените референдуми, които никоя държава не би признала, но чрез тях плаши с възможна употреба на ядрено оръжие. Дали Русия ще използва реално тактическо или стратегическо ядрено оръжие, окончателният отговор е в полето на астролозите и ясновидците. При всички случаи това е една реална заплаха за света, която трябва да бъде разгледана и да бъдат предприети възможните мерки за неутрализирането ѝ или поне за ограничаването на щетите. Важен е също така единен отговор на този шантаж.

В заключение, България продължава да се намира в доста опасно положение – страната ни не подкрепи открито Украйна и по тази причина е гледана с недоверие от своите партньори в ЕС. В същото време не се възползвахме от възможността за модернизация на армията ни чрез предоставяне на въоръжение на Киев. Трудностите с енергийните доставки, комбинирани с руското влияние, пък допълнително могат да ни вкарат в политическа криза. Измъчената ни подкрепа за Украйна ни поставя в затруднено положение в дългосрочен план. Евентуалното бъдещо влизане на Украйна в ЕС може да бъде проблемно за нас и за Съюза предвид нереформираните ѝ институции и ширещата се корупция. Ние обаче няма да сме в позиция да поставяме условия.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Кой, ако не президентът…

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/koy-ako-ne-prezidentut/

Кой, ако не президентът Румен Радев, е насреща, за да нагласи един служебен кабинет и да извади България от тресавището? Да качи на гърба си локомотива и да издърпа цялата композиция като бурлак на Волга, за да тръгне влакът. Защото политиците… ами eто, видяхме ги колко могат – минаха шест месеца, коалицията се разбута и пак избори, четвърти за година и нещо.

Ако партиите в парламента не успеят да се договорят за правителство, упованието в президентската институция ще нарасне като упованието в мощите на св. Йоан Кръстител от Созопол. Такова явление не е наблюдавано досега в българската политика. По време на Виденовата зима, когато имаше хиперинфлация и бунтове, президентът Петър Стоянов (1997–2002) беше олицетворение на просветения разум и институционализъм, а назначеният от него служебен кабинет започна стабилизацията на държавата с подготовката на валутния борд. Но служебните правителства на Румен Радев наброяват три още в първия му мандат, а по всичко личи, че и във втория ще са няколко. Чрез тях обаче Радев акумулира власт и трупа рейтинг за сметка на Народното събрание в парламентарната република България.

Улеснен е – конституционно разтоварен от отговорности, но със собствени стратегически назначения в регулатори и съдебна система, с назначения на посланици и шефове на спецслужби. Нещо повече, служебно правителство на Радев подмени миналата година шефовете на ДАНС, ДАР, военното разузнаване, съгласувано с президента, вместо да назначи временно изпълняващи и да остави на редовен кабинет да избере титулярите. Така че в момента в ръцете на президента е националната сигурност (заедно с НСО, чийто шеф той така и не смени, въпреки че премиерът Кирил Петков поиска оставката на бригаден генерал Емил Тонев).

Капитулация на един главнокомандващ

Предвид тези факти е странно, когато президентът обяснява как не е бил информиран за изгонването на 70-те руски дипломати и служители. Държавният глава призова правителството в оставка да преосмисли действията си предвид „последствията от ескалацията на кризата в двустранните отношения“, а премиера Кирил Петков – да свика заседание на кабинета. След изявлението му Русия заплаши със закриване на посолството си с вербална нота, връчена от посланичката на страната у нас Митрофанова. Тя даде ултиматум до 12 часа в петък да бъдат оттеглени нотите за обявените за персона нон грата служители на руските задгранични представителства – в противен случай ще говори с президента Путин.

А петъчният ден бе открит с публичната подкрепа, заявена от лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, за решението за изгонването на руските дипломати, и с настойчивостта на ГЕРБ, ДПС и „Възраждане“ да извикат в парламента премиера за изслушване по темата. „Сега има война. Ние сме на страната на Украйна, на евро-атлантическия свят. Ако влезем в детайлите и в глупостта им, ще излезе, че не сме от тази страна на чертата, а ние сме. И дотогава, макар и аматьорски, дилетантски, абсолютно непрофесионални, тези действия трябва да бъдат подкрепени, за да стигнат до края“, заяви Борисов. За първи път бившият премиер, който в трите си мандата показа съобразяване с руските зависимости и не направи сериозен опит да ги прекрати, в опозиция действа като 100-процентов евро-атлантик. И тук съвпадения с държавния глава няма.

Откакто влезе във втория си мандат, спечелен заради противостоенето му на ГЕРБ и на главния прокурор Иван Гешев, президентът заговори в един глас с ГЕРБ и изпадна в амнезия за Гешев, чиято оставка допреди две години искаше наравно с други. Макар да критикува правителството заради несъстоялата се съдебна реформа, той удобно забрави за собствения си проект за промени в Конституцията. Какво от това, че през ноември м.г. обяви, че му „идва времето“.

В едно обаче Румен Радев е бил винаги праволинеен – нито по времето, когато беше активен борец срещу „бойковизма“, а още повече сега не е произнасял и дума срещу влиянието на Кремъл, камо ли да го дефинира като заплаха за националната сигурност заради генерирането на корупция, на страх и недоверие в ЕС и НАТО. По време на протестите през 2020 г., а и през 2021 г., когато се самономинира за втори президентски мандат, демократичната общност се правеше, че не забелязва това… опущение.

Радев обаче винаги е разбирал ядреното бъдеще на България като бъдеще за АЕЦ „Белене“; тръбата на „Турски поток“ – като злоупотреби със средства, но не и като още по-тежка зависимост от „Газпром“; военна помощ за Украйна – като въвличане на България във война; а за спрените от „Газпром“ доставки на руски газ обвини правителството. Като натовски генерал и бивш началник на ВВС той дори поиска България сама да пази въздушното си пространство, въпреки че е наясно колко несъстоятелно е това заради състоянието на бойната авиация. Разбиранията му за „руския“ Крим са константни още от първия мандат.

Затова и президентът няма да застане на страната на премиера Петков и правителството в оставка и да го подкрепи срещу шантажа на Кремъл. Настроенията в българското общество са колебливи. Според национално представително изследване на общественото мнение, проведено на терен в периода 6–16 юни 2022 г. от „Алфа Рисърч“ по поръчка на Институт „Отворено общество – София“, над 39% от анкетираните заявяват, че България трябва да се позиционира в съюз със страните от НАТО и ЕС в случай на ново разделение в Европа, подобно на Студената война. Но макар и с най-голям дял във всички възрастови групи, подкрепящите нямат мнозинство в нито една.

За съюз със страни като Русия и Беларус се обявяват 23% от запитаните. Близо 7% биха предпочели друг вариант на поведение на страната. Но е твърде голям делът на хората, които не могат да преценят или не отговарят на въпроса – близо 31%. За спечелването им на следващи избори ще се конкурират и БСП, и „Възраждане“, и „Български възход“ на Стефан Янев, защо не и „Изправи се, България“ на Мая Манолова.

Президентът ще помогне с каквото може. Откакто се позиционира като критик на правителството (прави го почти ежедневно), канонадата от жълти медии по Радев спря. А неговата представителка в СЕМ Габриела Наплатанова пък спомогна настоящият директор на БНТ Емил Кошлуков, известен с близостта си и до ГЕРБ, и до ДПС, да запази поста си. Удобното оправдание беше принципност, в името на която тя се въздържа от гласуване, макар да оцени високо професионализма на един от кандидатите и неин бивш шеф в bTV Венелин Петков.

Залезът на Борисов

Докато звездата на Румен Радев се вдига все по-нависоко, Борисов залязва. Повече от година бившият премиер и все още лидер на ГЕРБ обикаля из България, говори по партийни сбирки и отмаря в Банкя с внуците и кучетата. Оттам „вдига“ ветото за Северна Македония с призива си към премиера Кирил Петков да внесе т.нар. френско предложение в парламента още на 22 юни, след което тутакси изригнаха похвали от председателя на ЕНП Манфред Вебер, еврокомисаря по разширяването Оливер Вархеи и албанския премиер Еди Рама. Макар че именно правителството на Борисов блокира европейския път на Скопие през 2019 г.

Но въпреки някои ситуационни победи, в т.ч. успешния вот на недоверие, Борисов е наясно, че времето му е изтекло и е най-добре да се оттегли – само че не си е изработил пътя за отстъпление. Той е твърде обременен от десетте години управление – политическо людоедство, корупционни схеми, чадър от главния прокурор, укрепване на руското влияние. Докато президентът няма как да бъде уличен в корупция, тъй като пряко не управлява.

Въпреки някогашното си противоборство обаче, днес те като че ли играят в един отбор – на противниците на правителството на Кирил Петков, независимо от мнозинството в 47-мото НС, подкрепило френското предложение за ветото за Северна Македония. ГЕРБ и ДПС, гласували заедно с „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, изпълниха волята на европейските политически семейства, към които принадлежат. А президентът така и не успя да изиграе „македонската карта“, въпреки упорството си да издига бариери пред разрешаването на проблема.

Ако миналата година служебните правителства бяха добър инструмент за рейтинга на Радев, също и ускорител за политическата кариера на Кирил Петков и Асен Василев, сега ситуацията е различна. Кризите са прекалено много, а напрежението е твърде високо – растящи цени, скъпи горива, нови страхове заради нови щамове на COVID-19, война.

Този път Румен Радев ще съставя с неохота четвъртия си служебен кабинет. Какво да се прави – кой, ако не той…

Заглавна снимка: Румен Радев и Кирил Петков по време на честването на 3 март т.г. © Министерски съвет на Република България

Източник

Какво е манипулативно съдържание?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-e-manipulativno-sudurzhanie/

През последните две години сме свидетели на инфодемия, свързана с пандемията от COVID-19. Днес инфодемията продължава, но фокусирана върху войната в Украйна.

Какво представлява манипулативното съдържание?

Манипулативното съдържание може да включва в себе си неверни твърдения или да се базира на вярна информация, която е извадена от контекст или изкривена така, че да пасне на определена теза. Манипулативното съдържание често се описва със съкращението МДМ – мисинформация, дезинформация и малинформация.

Дезинформацията означава напълно невярна информация, която обикновено е разпространена преднамерено, понякога координирано и с цел да подведе потребителя. Пример за такъв тип информация е твърдение на сайта The Bulgarian Times как редица лаборатории са установили, че коронавирусът не съществува. Като източник е посочен американски сайт, посветен на борбата с флуора, в чиято оригинална статия откриваме сканиран документ от стандартна лабораторна процедура със спорадични подчертавания, без да е ясна връзката им с аргумента. Българският сайт, известен със системното разпространяване на невярна информация, цитира новината като потвърждение от 187 лаборатории, че коронавирусът не съществува. В твърдението няма никаква истина.

Нещо повече – в оригиналната статия се твърди, че научните лаборатории крият истината, тоест лъжат, докато българската статия ги използва с легитимираща цел, тоест като подкрепа за аргумента, че коронавирусът не съществува, в пълно противоречие с оригинала, който е цитиран. Вътрешните противоречия са чест сигнал за манипулирана информация. В допълнение, когато данните не са експлицитно обяснени, а просто се цитират множество числа, имена и институции, това често пъти има за цел да обърка читателя, което спомага за постигане на определено внушение, тъй като се губи логическата последователност между събитията и представените данни.

Мисинформацията също не е истина, но не се разпространява умишлено – често мисинформацията започва като дезинформация, която е споделена от нищо неподозиращи потребители. За разлика от първите два типа, в които става въпрос за лъжи, малинформацията се базира на истината, но се използва, за да навреди някому – личност, организация, държава. Такава информация може да е вярна, но да има премълчан контекст или умишлено превратно тълкуване на определени събития – всъщност по-голямата част от невярната информация е именно такава, а не директни лъжи.

Пример откриваме отново в същия сайт, където легитимни данни от доклад на Агенцията по здравна сигурност на Обединеното кралство се цитират погрешно и с превратна интерпретация. Първо, в материала на сайта се твърди, че става дума за „необработени данни“, без да се дефинира казаното – данните в доклада са обработени и представени в таблици с необходимите статистически интервали и пояснение за разчитане на резултатите. В статията се описва, че „общо 1 086 434 случая на СОVID-19 са регистрирани при ваксинирани лица, което представлява 73% от всички случаи през този период“. Това обаче е непълна информация и създава невярно внушение: в доклада изрично се посочва ефективността на ваксините при превенция от хоспитализация, тежко протичане на болестта и смърт.

В статията се премълчава и основната бележка за интерпретиране на данните – при население с много висок процент на ваксинално покритие е напълно нормално да има висок процент заразени ваксинирани просто защото мнозинството от хората са ваксинирани. Въпросът е при колко от тях заболяването протича тежко – леталният край продължава да е в пъти по-вероятен при неваксинираните, което в материала липсва. Вместо това се поднасят множество разбъркани данни от най-различни места, като отново целта е объркване на читателя. В рамките на няколко дни статията е споделена в множество Facebook групи.

Голяма част от съвременната пропаганда е именно малинформация. Пропагандата се отличава от горните понятия по това, че информацията се разпространява от заинтересована страна, която цели да обрисува свой опонент в изключително негативна светлина, както и да култивира определени идеи и доктрини. Пропагандата може да бъде държавна, партийна или друга и често си служи с всякакъв вид манипулативно съдържание.

Информационно замърсяване

На първо време изобилието от манипулативно съдържание – иначе казано, информационно замърсяване – се подпомага от това, че голяма част от новинарското съдържание онлайн е безплатно и лесносмилаемо. Множество сайтове се издържат от приходи за реклами – тяхната цел е да задържат потребителя максимално дълго на страницата, а това често става с публикуване на сензационно и екстремистко съдържание, което е семпло и не отегчава. Разбира се, има и сайтове, които са инструменти за пропаганда и част от координирани дезинформационни кампании. Невярната онлайн информация е и по-достъпна от вярната, която често е по-сложна и изисква повече усилия както за създаване, проверка и корекция, така и за осмисляне.

Манипулативната информация разчита основно на социалните мрежи, където всеки потребител може да усили разпространението на съдържание, което незадължително отговаря на професионалните стандарти. В допълнение на това социалните мрежи дават предимство на чувствата пред разума, а манипулативното съдържание се заиграва именно с тези психологически и емоционални лостове. Журналистите също могат да имат роля в създаването и разпространението на невярна информация, когато им липсват високи професионални стандарти или имат тежки политически зависимости и предразсъдъци – какъвто, за съжаление, нерядко е случаят в България.

Също така не е достатъчно просто да посочим, че определена медия или автор са ненадеждни – необходими са аргументи защо. Това е обаче един от парадоксите на невярната информация: тя е количествено много повече от вярната и опровергаването на всяка неистина е трудно и времеемко, а журналистите просто нямат такъв ресурс. Регулацията на медиите пък е сложна и трудно осъществима от държавата, ако искаме да избегнем цензурата. Към момента решението остава в ръцете на медийния потребител, който трябва да се научи да разпознава манипулацията. В противен случай невярната информация постига най-голямата си цел: публиката спира да вярва на всякаква информация, включително на добрата журналистика, което пък е пагубно за демокрацията и свободата.

Имената имат значение

Ако при липса на авторство, непрозрачна собственост на медията и крещящи заглавия трябва да ни светва лампичка, това невинаги е напълно достатъчно, за да сме сигурни, че четем манипулативна информация. Основно правило е, че когато статията е подписана от журналист, а медията има прозрачна собственост, етичен кодекс и адрес за кореспонденция, това осигурява по-добра отчетност за качеството на информацията и предоставя на читателя механизми за контакт с редакцията и журналиста в случай на грешки.

Авторите и източниците на дадена информация имат огромно значение. Един от основните разпространители на невярна информация в разгара на пандемията – Венцислав Ангелов – Чикагото, на когото дължим невярното твърдение, че „самолетите пръскат с коронавирус“ – днес е свързан с огромния транспарант пред сградата на правителството, който гласи, че „войната в Украйна е истинското лице на глобалния сатанизъм“, пред което България трябва да запази „пълен неутралитет“. Клиповете на Чикагото се разпространяват в десетки Facebook групи от профил на име Антон Желязков. Той пък на свой ред системно споделя статии от сайта vsekidenbg.eu, чиито първи публикации са от края на април т.г. и са с насочено антиправителствено и проруско съдържание.

На страницата за контакт на vsekidenbg.eu намираме шаблонно съдържание, недействителни имейли и телефонни номера, а като локация се посочва щатът Юта, САЩ. Това не пречи статия от сайта, в която Путин обещава да накаже виновниците за пандемията, да бъде споделена в проруска Facebook група и в рамките на по-малко от ден да генерира 45 коментара и 66 последващи споделяния. Седмица по-късно съдържанието се разпространява от множество потребители онлайн, независимо дали сериозно, с цел порицаване или със сатиричен коментар. Сайтът публикува и фотографии и видеа, без да се посочва дали това съдържание е минало през проверка на произхода и фактите, както обичайно се прави от професионалните журналисти.

Друг пример за важността на източниците е Facebook групата БРОД, в която членуват над 18 000 души и чиято хронология проследява ясно маркирана дезинформационна траектория – от Стратегията за детето, през антиковид съдържание, до изключително проруски и антиукраински информационни материали в настоящето. В този случай не е ясно кое е първо – яйцето или кокошката, тъй като е напълно възможно потребителите на БРОД да се информират от едни и същи източници, които преливат от една дезинформационна линия в друга. Тогава би ставало дума за дезинформация или малинформация, преминала в мисинформация.

Политическа поляризация

Проблемът с адресирането на манипулативното съдържание се влошава и от нарастващата политическа поляризация. Това е още по-затруднено от емпирично доказания факт, че определени политически партии и идеолози разчитат системно повече на дезинформацията. Така опровергаването на дадена теза може да се възприеме като директна атака срещу политическите пристрастия на даден човек, откъдето да се провокира много силна реактивност и резистентност към опровергаването ѝ – и с това се затваря порочният кръг. Погрешните схващания, които са обвързани с политически пристрастия, най-малко се поддават на промяна, тъй като човек трудно подлага на преоценка вече изградени възгледи. Хората, занимаващи се с дезинформация, разчитат именно на това.

Политическата поляризация захранва идеята, че съществува медиен, академичен или институционален заговор, който крие някаква истина от обикновения човек. Тези тенденции се поддържат от нарастващото недоверие в институциите, което не е напълно неоснователно поради редица хронични проблеми. Но манипулативната информация рядко предлага по-добри решения – тя по-скоро цели да експлоатира слабости, да настрои и разгневи, да уплаши. Парадоксално е, че голяма част от антиковидната или антиукраинската реторика е насочена съответно срещу организации като СЗО или ООН, но това не пречи те да бъдат цитирани избирателно, когато подкрепят определени тези. Така се получава, че медиите и институциите са „честни“ именно тогава, когато критикуват Запада или подкрепят Русия например, но не и когато критикуват руския президент. Подобни противоречия може да бъдат червен флаг за потребителя.

Избирателно цитиране, премълчаване на контекст и фалшиви автори

Макар че оспорват легитимността на големите медии, дезинформационните сайтове се стараят да приличат на професионална новинарска организация и често цитират реномирани медии, на които би трябвало да са „алтернатива“. Пример за това е сайтът durjavnik.bg, който също публикува проруско и антизападно съдържание, но и други съкратени препечатки. Сайтът разчита на истинска информация, която препубликува избирателно и без контекст – от изказвания на Кадиров и Путин до интервю с професорката от престижния Лондонски икономически университет Кристина Шпор, която се цитира така, че да се рамкира инвазията в Украйна като устояване на заплаха от Запада вместо като война за териториално и културно надмощие.

Статиите в durjavnik.bg се подписват от Георги Александров, но снимката, която стои до името му, се използва и в други сайтове под други имена. В същото време не откриваме данни за репортер с такова име, с изключение на починалия преди две години варненски журналист. Facebook страницата „Голата истина“, в чието описание е отбелязано „Държавник – водещият онлайн портал за новини“ и в която се споделят изключително и само статии на durjavnik.bg, е следвана от над 116 000 потребители (за разлика от официалната Facebook страница на сайта с под 7000 последователи). Основната разлика между durjavnik.bg и vsekidenbg.eu е, че първият препечатва реални новини без коментар, докато вторият залага повече на превратно и избирателно тълкуване. И двата сайта са популярни във Facebook групи, в които доскоро се разпространяваше антиваксърско съдържание, преливащо в момента в проруско.

В такава ситуация потребителят би могъл да разбере дали става дума за манипулативно съдържание, ако обърне внимание на два фактора: позиции и предоставяне на контекст. Ако статиите представят само едностранчива позиция и критикуват системно едни, а възхваляват други, вероятно става въпрос за малинформация или дезинформация. Професионалните журналисти отразяват не определени страни, а конкретни проблеми и събития.

Проруският сайт pogled.info например цитира избирателно реномирани чуждестранни медии, като „Гардиън“ и „Ню Йорк Таймс“, за да подкрепи материал, който отбелязва победата на Русия в „Азовстал“, без да споменава цялостния контекст на информацията. Pogled.info е пореден пример за „алтернативна“ медия, която цитира легитимни източници, когато е угодно. Същият метод беше използван от сайта при отразяването на пандемията. Подобни сайтове често цитират критични към Запада статии от реномирани медии, но хулят същите медии, когато те са критични към Кремъл или когато заявяват различна ценностна позиция.

Попитахме читателите на „Тоест“

Обърнахме се и към нашите читатели с въпроса какво според тях представлява манипулативното съдържание. Отговорите им обобщават обяснените вече признаци: подвеждащи и емоционални заглавия, липса на източници, дата и автор, както и използване на език, който цели да повлияе на читателя и да му внуши определени изводи, вместо да го остави сам да формира мнение на база на фактите.

„Невероятните твърдения изискват невероятни доказателства“, коментира една читателка. На друга ѝ правят впечатление внушения от заглавието дали един политик е лош, или не, на базата на негово изказване, без да е добавен контекст и история, или пък радикални заглавия за вдигане на цените например, които обаче не обясняват икономически и социални фактори, допринасящи за тези скокове.

Друг читател посочва тактиката да се транскрибират думи и понятия от определен език, и то по такъв начин, че да звучат чуждо и плашещо. „Ювенална юстиция“ е чудесен пример за нещо, за което си има български превод – „детско правосъдие“. Но пък така пренесено (по руски тертип), звучи непознато. И тук е лесно да се направи логическото заключение (в главата на читателя), че някой отвън се опитва да ни налага нещо несвойствено за нас, казва той.

Инфографики и заглавна илюстрация: © Ива Тошкова / „Тоест“
В настоящата поредица Йоанна Елми подробно изследва темата за манипулативното съдържание и отговаря на пет въпроса: какво представлява то и как, от кого, кога и защо се разпространява. Поредицата се осъществява с подкрепата на международната програма за научна журналистика Science+ на Free Press Unlimited и Free Press for Eastern Europe.

Източник

Дилемата пред Близкия изток. Разговор с Надим Шeхади

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://toest.bg/nadim-shehadi-interview/

Надим Шехади (р. 1956) е изпълнителен директор на Академичния център на Ливано-американския университет в Ню Йорк и асоцииран сътрудник в Кралския институт за международни отношения („Чатъм Хаус“), където по-рано е ръководил програмата за Близкия изток. Бил е директор на Центъра за източносредиземноморски изследвания „Фарес“ към Факултета по право и дипломация в Университета „Тъфтс“ и дългогодишен директор на „Ливански изследвания“ в колежа „Св. Антоний“ към Оксфордския университет. Той е водещ учен по въпросите на Близкия изток и Северна Африка и е консултант на няколко правителства и международни организации, в т.ч. и на Европейския съюз. Негови статии са публикувани в големи международни новинарски издания, като „Ню Йорк Таймс“, „Гардиън“ и Си Ен Ен. 

По повод наскоро състоялите се парламентарни избори в Ливан, а и цялостната обстановка в Близкия изток в светлината на настоящите глобални кризи, с г-н Шехади разговаря Мирослав Зафиров. 


Според мнозина Ливан е своеобразен паноптикум на Близкия изток. Доколкото това е вярно, смятате ли, че е трудно да се предвиди какво е бъдещето на Близкия изток? Вече много години регионът сякаш не може да намери себе си.

Мнозинството от дисидентите, интелектуалците и хората на бизнеса намираха пристан в Бейрут, където свободно можеха да упражняват своите професии и да изразяват себе си. На практика Бейрут беше поле на сблъсък на идеи, които едва по-късно намираха аудитория на други места. Ливанската гражданска война от 1975 до 1990 г. се превърна в лаборатория на съперничещите си идеологии на исляма и национализма, на светското и религиозното начало, на шиитския и сунитския ислям, на либерализма и авторитаризма, и т.н.

Ние вече не се намираме в това положение, днес ще откриете този дебат по-скоро в Лондон, отколкото в Бейрут. Регионът постепенно навлезе в спиралата на непредсказуемостта – процес, започнал още през 50-те години на XX век. Възходът на светските националистически военни режими, който постепенно изтласка традиционната аристокрация и елитите, останали от Османската империя, показа истинското си лице – това на репресивния режим. Този режим бе особено безпощаден спрямо движенията, принадлежащи към политическия ислям. Но не само ислямистите бяха целта, скоро жертви на преследвания станаха левите политически течения и либералите.

Вероятно всичко това е в дъното на т.нар. Арабска пролет и е в основата на исканията на младото поколение за решително противопоставяне срещу доминацията на организации като милициите, свързани с иранския Корпус на стражите на Ислямската революция. Борбата беше срещу опита на КСИР да получи надмощие на всички места, където институционалността на държавата отслабваше или отсъстваше.

Какво е мнението Ви за наскоро проведените парламентарни избори в Ливан? След години на нарастващо напрежение, икономическа криза и политическа нестабилност смятате ли, че страната е готова да излекува своите рани? 

Изборите в Ливан наподобяват тези в Ирак от 2021 г., доколкото резултатите демонстрираха намаляване на влиянието на проиранските партии и милиции. И в двете държави имаше сходно по дух обществено настроение. В случая с Ливан „Хизбулла“ се ползваше с абсолютния контрол над шиитските гласове, а коалицията ѝ с другата шиитска партия – „Амал“, ѝ осигури 27 места в парламента, въпреки че партиите загубиха двете места, които не бяха предвидени за шиитите.

Системата в Ливан дава възможност на „Хизбулла“ и нейните съюзници да упражняват правото на вето върху всички назначения: председател на парламента, министър-председател, президент и т.н. Коалицията е в състояние да парализира всеки изборен процес, докато условията, налагани от „Хизбулла“, не бъдат изпълнени. Те направиха това през 2006 г., когато окупираха центъра на Бейрут и парализираха страната за 19 месеца. Кризата приключи едва със Споразумението от Доха от 2008 г., в което ветото на „Хизбулла“ беше на практика институционализирано. По-късно отново шиитската коалиция блокира политическия процес за нови 29 месеца – между 2013 и 2016 г., когато Ливан съществуваше без президент, изборите за парламент бяха забавени, а правителството беше лишено от възможност да функционира. И всичко това – за да може отново „Хизбулла“ да наложи избора си за държавен глава.

На 15 май 2022 г. бяха проведени парламентарни избори в Ливан, на които за първи път след десетилетия на доминация „Хизбулла“ загуби мнозинството си. Коалицията, водена от шиитското движение, разполага с 62 от 128 места в Народното събрание. Противниците на шиитската коалиция – в т.ч. и финансираната от Саудитска Арабия християнска партия „Ливански сили“ – спечелиха мнозинство. Сред големите изненади бе и победата на движението на друзкия лидер Уалид Джумблат над неговия исторически противник и лидер на другата основна друзка фамилия – Талал Арслан. Джумблат е известен с позицията си срещу влиянието на Сирия в Ливан. Заслужава внимание и ниската избирателна активност сред сунитското население, като много от поддръжниците на бившия премиер Саад Харири по този начин изразиха подкрепа за сина на загиналия през 2005 г. Рафик Харири и решението му да не участва в изборите.

Какъв е Вашият анализ на парламентарните резултати? Наистина ли говорим за постепенно отслабване на „Хизбулла“? 

Резултатите демонстрираха нарастваща опозиция срещу „Хизбулла“, но тези резултати засегнаха единствено нейните нешиитски съюзници. Основно „пострадаха“ просирийските кандидат-депутати, чиито имена бяха включени в списъците под натиска на Сирия или на „Хизбулла“. Всичко това обаче няма да повлияе особено на позициите на партията, защото хегемонията ѝ над шиитите остава, както и влиянието ѝ над шиитските депутати. Тя е в състояние да диктува своите условия.

Важно е да се отбележи, че общите листи между „Амал“ и „Хизбулла“ са резултат от споразумение, постигнато след тригодишни преговори. Лидерът на „Амал“ Набих Бери беше заявил, че „Хизбулла“ олицетворява Дракула, защото живее за сметка на кръвта, която пролива, и обвини партията, че е отговорна за убийството на повече шиити, отколкото самият Израел. Няколко от водещите фигури в „Амал“ бяха убити, а други напуснаха страната или бяха изолирани, докато най-сетне не беше сключено споразумението за обща листа. По този начин това, което по-късно стана известно като „шиитското дуо“, видя бял свят и не позволи появата на нови независими политически гласове сред шиитите. В шиитските части на Ливан общата листа получи почти пълна подкрепа. Подобно на вота в един авторитарен режим, 97,6 % от гласовете на шиитите бяха за коалицията между „Амал“ и „Хизбулла“.

През 2020 г. в статия за „Ню Йорк Таймс“ Лина Мунзер написа, че въпреки убеждението си, че могат да преживеят всичко, ливанците се оказаха излъгани. Вие съгласен ли сте с нея? И ако е така, кое е онова нещо, което ливанците не успяха да преживеят – последиците от Споразумението от Таиф? Възхода на „Хизбулла“ през годините? Сирийската война, а преди нея – израелската окупация в Южен Ливан? 

Признавам си, че не си спомням тази статия, но дори последните две години в Ливан бяха достатъчно трудни. Мнозина ливанци осъзнаха, че повече не са в състояние да „преживеят всичко“. Ливанците трябваше да избират между няколко дилеми – конфронтация или компромис, сигурност или свобода, война или мир, и т.н. Но в крайна сметка политическата ни система не можа да издържи на постоянния натиск на „Хизбулла“. Това е все едно да играете футбол под прицела на снайперист, по чиято воля във всеки момент всеки от играчите може да бъде елиминиран. Някои ливанци обвиняват системата, но аз лично смятам, че никоя система не е в състояние да понесе подобен партньор и да оцелее под подобен натиск.

Вие сте известен с позицията си спрямо Иран. Предвид санкциите смятате ли, че Иран някак успя да оцелее въпреки всички атаки срещу себе си? Също така успя ли Техеран да намери изход от кризата в Сирия?

Моето отношение не е спрямо Иран, а спрямо регионалната криминална структура, от която страдат включително и иранските граждани – по същия начин, по който жертви са и сирийците, и иракчаните, а донякъде – и палестинците и йеменците. Регионът е заложник на КСИР и неговите военни съюзници. Всички те използват един и същи набор от средства: убийства, парализа на политическата система, натиск.

Ние всички живеем в условията на последиците от войната между Иран и Ирак от 1980 г. Войната позволи на режима на Саддам Хюсеин да консолидира властта си и да наложи пълен контрол над Ирак, така както стори и КСИР в Иран. „Хизбулла“ е продължение на този процес, използвайки същата методология. Днес обаче ние виждаме ново поколение от хора, които се изправят срещу описаната тенденция в Ливан, Ирак, а и в самия Иран.

През 2011 и 2012 г., благодарение на Вашата помощ, София успя да стане домакин на първата истинска среща на сирийската опозиция. Мнозина бяха скептични, но срещата произведе първата обща декларация, която, за съжаление, впоследствие беше неглижирана от някои страни. Днес, десет години по-късно, какъв е изходът от продължаващата криза в Сирия, или тя вече е хроничен проблем, подобно на палестинския въпрос – две кризи, които влияят на стабилността в региона? 

От работата си по Сирия мога да направя два извода. Първият сочи, че беше грешка да се опитваме да формираме опозиция на режима в Дамаск. Подобен опит всъщност беше в полза на самия режим, тъй като това доведе до необходимостта самата опозиция да доказва своята легитимност и жизнеспособност. Дамаск се възползва от ситуацията, тъй като цялото световно обществено внимание се съсредоточи върху опозицията, а не върху деянията на режима.

Появата на опозицията също така позволи на медиите да започнат да говорят за водена в Сирия „гражданска война“, като по този начин се измести акцентът от темата за революцията, която настъпи там, и престъпленията, които режимът на Башар ал Асад извършваше срещу своите граждани, за да остане на власт. Опозицията беше под натиск да докаже легитимността си, че е обединена, че е светска, че има силно ръководство и т.н. Докато всъщност някаква форма на плурализъм, а и отсъствие на единно ръководство можеше да се смята за положителен феномен в нововъзникващото демократично общество след периода „Асад“.

Вторият извод, който мога да направя, говори за това, че в резултат на над 50-годишното управление на режима на семейство Асад сирийското общество беше доведено до ниво на политическа нефункционалност. Хората се надигнаха, излизайки анонимно по улиците, но едва сблъскали се с форма на лидерство или алтернативни групи, у тях веднага се появи едно вродено недоверие и подозрителност. Подозрение, което режимът и неговите служби за сигурност съзнателно подклаждаха.

Попаднеш ли в затвора, от теб ще бъде поискано да станеш доносник. Тези, които откажат, никога не напускат затвора и загиват там. Прекаралите години в затвора и хората, чиито семейства са страдали, веднага попадат под подозрение единствено заради това, че са успели да оцелеят. Всичко това наподобява поведението на ЩАЗИ и останалите служби за сигурност. По тази причина беше безсмислено да се опитваме да формираме опозиция, при условие че режимът бе все на мястото си, очаквайки, че ще можем да го заменим. Имаше един мъничък Башар във всеки човек в Сирия по това време.

След 24 февруари т.г. системата на международните отношения, завещана ни след Втората световна война, сякаш престана да съществува. Русия де факто не се ползва от привилегията да е част от клуба на т.нар. големи сили, представени от постоянните членки на Съвета за сигурност на ООН. Струва ли си да се поддадем на изкушението да мислим за свят след модела, заложен от държавите победителки, или по-скоро следва да запазим реда, докато не намерим с какво по-добро да заменим вече съществуващата система? 

Много от държавите в Близкия изток сякаш гледат на войната в Украйна с оптимизъм. Западът игнорираше руските действия в Сирия и сега западните държави осъзнават, че това, което се случва в Украйна, е своеобразно повторение на сирийския сценарий. Ние непрекъснато повтаряхме, че Башар ал Асад следва правилата от Хама и Грозни и че Иран действа по един криминален начин в Сирия чрез своите милиции, извършващи масови убийства. Но Западът избра да сключи сделка с Русия, с Иран и с Ал Асад за сметка на сирийския народ и за сметка на задълбочаваща се криза в Близкия изток.

Мнозина в Близкия изток са някак скептични да последват действията на САЩ и ЕС спрямо Русия. Египет, Ирак и ключови държави от Залива са дори доста внимателни. Какво мислите за това? 

Много малко е доверието в региона спрямо способността на САЩ или ЕС да отстояват своите позиции в Украйна. Видяхме, че и Вашингтон, и Брюксел сякаш признаха своето поражение в тази война, преди дори тя да е започнала. На президента Зеленски беше предложено той и семейството му да напуснат Украйна, докато САЩ и ЕС обсъждаха санкции, които да бъдат наложени едва след войната, а дори и по този въпрос нямаше съгласие. Да обсъждаш последиците от дадено събитие на практика означава да го приемеш за вече случило се. И страните в Залива и Ирак са непосредствено изложени на иранската заплаха и нямат никакво доверие, че САЩ ще ги защити. Египет се намира във фарватера на Залива, а режимът на Абделфатах ал Сиси не е в състояние да оцелее дори седмица без финансовата помощ на ОАЕ и Саудитска Арабия. Така виждам аз събитията.

Заглавна снимка: © Chatham House / Flickr

Източник

Цензура, пропаганда и образование. Тенденции в Русия и САЩ 

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://toest.bg/tsenzura-propaganda-i-obrazovanie/

По време на късния социализъм, когато бях в гимназията, изучавахме литературните течения, към които принадлежаха дадени произведения. Най-тясно обвързаното с идеологията и политиката на държавата беше течението, наречено социалистически реализъм. Спомням си, когато решихме да спорим с нашата учителка по българска литература, че втората сюжетна линия на „Тютюн“ на Димитър Димов е напълно излишна и само влошава художествените качества на романа. Димов е бил принуден да я добави, за да внесе елементи на социалистически реализъм и да задоволи изискванията на цензурата.

Учителката интелигентно ни се усмихна и ни разреши да продължим да спорим, да градим аргументите си и да посочваме доказателства от текста. Тя обаче бе част от малкото учители по онова време, за които беше по-важно учениците им да придобият умения като критично мислене, представяне на аргументи и развиване на различни идеи, отколкото стриктно да следват предписаните норми от тогавашното Министерство на народната просвета.

Разказвам това, защото в последните години забелязвам упорита и твърда държавна намеса в образователните процеси както в Русия, така и в някои американски щати. В Тексас например се гласува закон с инструкции как да се преподава темата за расизма в американската история и как да се обсъждат съвременни събития. По-конкретно губернаторът на Тексас Грег Абът подписа закон, който забранява преподаването на „критическа теория на расизма“ в училищата от предучилищен до ХII клас.

„Критическа теория на расизма“ е академичен термин и най-общо казано, дефинира разбирането, че расизмът в САЩ има системен и структурен характер и не предоставя на афроамериканци и други расови малцинства същите възможности, каквито имат белите. В интерес на истината, сенаторите демократи в Тексас наложиха текст в закона, който същевременно задължава учителите да преподават история на робството в САЩ и на „Ку Клукс Клан“ и да ги определят като морално недопустими.

Ако учителите пък решат да дискутират съвременни събития, то те са задължени да обяснят „двете гледни точки“ по темата. Задължителното представяне на „двете гледни точки“ вероятно би могло да ограничи откровените дискусии за расовите проблеми и расизма в САЩ и да доведе до изкуствен баланс между утвърдени научни истини и съмнителни интерпретации. През 2020 г. президентът Доналд Тръмп забрани на всички държавни служители да участват в образователни програми, които се основават на „критическа теория на расизма“ и на идеята за „бяла привилегия“, като обяви тези понятия за пропаганда.

Паралелно с вмешателството на политици в образователния процес, родители изискват да се забрани преподаването на някои книги и те да се изземат от обществените библиотеки. Миналата година в Хюстън, Далас, Сан Антонио и Остин са подадени 75 молби от родители да се забранят определени книги, които развиват темите на расизма или сексуалната ориентация на юношите. А за предишната година подобна молба е била само една. Очевидно тези родители се чувстват насърчени от щатската политика в Тексас. Във Флорида пък нов закон забранява преподаването или обсъждането на теми като сексуална ориентация и джендър идентичност от предучилищен до III клас. В други щати се готвят подобни закони.

За разлика от Флорида, в Русия няма подобна намеса в образованието. Това не означава обаче, че в училищата не се наблюдава и преследва споменаването на теми, свързани с джендър идентичността. През 2020 г. групи за защита на човешките права съобщиха за случаи, в които учители следят профилите на учениците в социалните мрежи и докладват за всякакви изказвания, които може да се изтълкуват като „гей пропаганда“. Съгласно закон, приет в Русия още през 2013 г., глоба се налага за всяка публична проява на чувства или отношения между еднополови двойки или други действия, които може да се тълкуват като „гей пропаганда“.

Редактирането на учебниците по история в Русия, които трябва да изтъкват положителните аспекти на миналото и крият агресията на Руската империя и Съветския съюз, подобно на опитите на политиците в Тексас, цели да представи еднозначна картина на миналото, която да служи на политическите интереси на властта. Но още по-опасно е, че тези намеси градят национално самосъзнание, което се основава на избирателни факти и прикрити истини.

До последните 10–15 години например руската историография традиционно представяше Петър Велики като просветен и прогресивен владетел, а Иван Грозни – като безпощаден и жесток. Напоследък (както и по времето на Сталин) се наблюдават явни предпочитания на някои политици към личността на Иван Грозни и неговата роля в историята на Русия. През 2016 г. в град Орлов беше издигнат първият паметник на Иван Грозни в Руската федерация и местният губернатор заяви на откриването:

Иван Грозни принуди всеки да забележи Русия. Той я направи такава, каквато е. Аз имам голям респект към силни лидери.

В навечерието на откриването пък Владимир Медински, тогава министър на културата на Русия, изнесе лекция в Държавния исторически музей, като сравни руския цар с европейски монарси и вмъкна, че Иван Грозни все пак не е толкова „грозен“ (рус. „жесток, суров“ – б.р.), защото е заповядал екзекуцията само на 37 000 души по време на „опричнината“, когато властва личната гвардия на руския владетел, известна с особената си жестокост при изпълнението на исканията на царя.

Ненужно е, мисля, да обръщам внимание, че в хвалбите, изказани за Иван Грозни, са прикрити ласкателствата на тези политици към настоящия президент Владимир Путин и неговия все по-репресивен стил на управление. Политическите пристрастия към жестокия цар не остават само в публичното пространство. Достатъчно е да се спомене, че в момента се редактират всички учебници по история в Русия под ръководството и контрола на споменатия по-горе Медински. А след началото на войната в Украйна в училищата се разпространиха специални инструкции как да се преподава информацията за „специалната операция“. За разлика от закона в Тексас, който задължава учителите да представят „двете гледни точки“ при обсъждането на съвременни събития, в Русия другата гледна точка не е необходима.

Към какво се стремят тези политици?

Такова образование води до изграждането на общество от слабо образовани и немислещи хора, до оформянето на масов човек (ако се позовем на Хана Аренд). Масовият човек следва начертани постулати и е лишен от диалогично мислене, за което е настоявал руският философ Михаил Бахтин. Без диалогично мислене човек не разпознава другия и живее в собствения си свят на еднопластова информация. Такива хора са добър електорат за управляващите политици, но крайно неполезни за бъдещото развитие на едно общество.

Заглавна снимка: © Redd / Unsplash

Източник

(Не)моралните аспекти на войната

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://toest.bg/nemoralnite-aspekti-na-voynata/

На 6 април 1994 г. при терористичен акт по време на полет загива президентът на Руанда Жювенал Хабяримана. Обвинени като поръчители са представители на етническата група тутси, а военни формирования от другия голям етнос в страната – хуту – окупират властта. Министър-председателката Агате Увилингиймана е екзекутирана, а контролираното от властта радио RTLM открито подканва населението към ликвидиране на тутси. Това дава началото на едно от най-кървавите и интензивни кланета в историята, при което по различни оценки са избити между 500 000 и 800 000 души в рамките на само няколко месеца.

Впоследствие геноцидът в Руанда заема ключово място като тема в международните отношения – не само заради изключителните си мащаби и жестокост, а и заради анемичната реакция на международни организации като ООН и водещи сили като САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай. Това от своя страна повдига множество морални дилеми относно мястото на войната в политиката и цената на (без)действието на международната общност при избухване на агресия.

Годината на ужаса в Руанда съвпада с издаването на поредния Доклад за човешкото развитие на ООН, който следва тогавашните тенденции за преразглеждане на понятия като военна намеса и сигурност. Докладът стъпва върху концепцията за човешка сигурност (human security), която измества фокуса от националната държава върху индивида като обект на сигурността. И въпреки недостатъците на понятието в чисто академичен план, човешката сигурност се превръща във водещ фактор в сферата на международната политика със силно нормативната си база и практическа ориентация.

В контекста на множеството конфликти след падането на желязната завеса, войната се превръща във все по-сложен феномен в резултат на противоборството между вече установени принципи и норми в международните отношения. Принципите за суверенитет и ненамеса във вътрешните работи например са подкопани от концепцията за човешка сигурност. Безусловният суверенитет на отделната държава се превръща във функция на това дали тя гарантира сигурността и правата на собствените си граждани, или обратно – допринася за тяхното страдание и несигурност. При определени условия дори се допуска външна намеса под формата на хуманитарна интервенция от трета страна или коалиция от държави, чиято цел е да възстанови сигурността и да съхрани правата на гражданите, превърнали се в жертва на собствените си управници.

В отговор на неспособността на международната общност да предотврати геноцида в Руанда и в Сребреница, бивша Югославия, през 2001 г. е временно създадена Международната комисия по интервенции и държавен суверенитет (ICISS). В хода на работата си тя изковава понятието „отговорност за защита“ (Responsibility to Protect, или R2P), която легитимира външна намеса чрез военни, хуманитарни или друг вид средства за защита на мирното население в четири отделни случая – геноцид, военни престъпления, етническо прочистване и престъпления срещу човечеството.

В последните две десетилетия R2P постепенно се установява като норма в международните отношения след единодушното одобрение, което получава на Световната среща на върха на ООН през 2005 г. Пряко или косвено, Съветът за сигурност на ООН включва R2P в свои резолюции относно конфликтите в Сирия, Либия, Ирак, Судан и други точки на напрежение предимно в Близкия изток и Африка. Понятието все повече се използва и в политическата риторика на държавите за легитимиране на военни действия, неоторизирани от Съвета за сигурност.

От гледна точка на отговорността и справедливостта, бездействието на международната общност в Руанда и Сребреница може да бъде характеризирано като фатална грешка. Самият тогавашен президент на САЩ Бил Клинтън описва пасивността в Руанда като най-големия си външнополитически провал. Защо? Една превантивна и добре координирана военна намеса при конкретните обстоятелства би довела до бърза деескалация, минимални жертви и спасяване на живота на стотици хиляди.

Именно тук се крие ключовото значение на баланса между чисто човешката чувствителност към използването на военна сила и трезвата преценка кога тя може да бъде оправдана. И макар международното право формално да легализира войната в два единствени случая – при упълномощаване от Съвета за сигурност на ООН и при самоотбрана, – концепции като R2P и човешка сигурност повдигат ключови въпроси за законността и морала на военното действие и бездействие, независимо от характера на агресията, типа война и специфичните обстоятелства, застрашаващи мира.

Възможно ли е обаче хора без практически и академичен опит да се ориентират в морето от информация и сами да изградят по-задълбочена представа за динамиката на даден конфликт? Тук науката предлага различни механизми за анализ. Един от най-универсалните инструменти, свързани с R2P и доразвити в Доклада на ICISS от 2001 г., се корени в класическата теория за справедливата война, която предлага две отделни категории – jus ad bellum и jus in bello. Първата група критерии се отнася до условията, осигуряващи морално право за използване сила, а втората постулира правилата за ръководене на вече разразили се военни действия.

Jus ad bellum (цитатите са взети и преведени от доклада на ICISS)

• Справедлива кауза (just cause): „За да бъде одобрена [една военна намеса], трябва да е налице сериозна и непоправима вреда, нанесена на човешки същества, или да има непосредствена заплаха от такава вреда.“

• Почтено намерение (right intention): „Главната цел на интервенцията, независимо какви други мотиви може да имат държавите, които участват в нея, трябва да бъде спиране или предотвратяване на човешкото страдание.“

• Последно средство (last resort): „Военната намеса може да бъде оправдана само тогава, когато всяка невоенна алтернатива за предотвратяване или мирно разрешаване на кризата е проучена и изчерпана и са налице разумни основания да се смята, че по-меки мерки не биха постигнали успех.“

• Пропорционални средства (proportional means): „Мащабът, продължителността и интензивността на планираната военна намеса трябва да са минимално необходимите за обезпечаване на поставената хуманитарна цел.“

• Разумни перспективи (reasonable prospects): „Трябва да са налице разумни шансове за успех в спирането или предотвратяването на страданието, подтикнало интервенцията, и да е малко вероятно последиците от действието да бъдат по-лоши от последиците от бездействие.“

• Разрешаващ орган (right authority): „Няма по-добър и по-подходящ орган от Съвета за сигурност на ООН, който да разрешава военна намеса с цел защита на човека.“

Jus in bello

• Разграничаване (discrimination) – разграничаване на военните лица от цивилните граждани с идеята да се приоритизира опазването на мирното население.

• Пропорционалност (proportionality) – гарантиране на минимално унищожение под формата на физически, материални и психологически щети.

• Военна необходимост (military necessity) – фокусиране върху обекти от военностратегическо значение.

Следвайки изложените по-горе критерии, твърдо можем да заявим, че руската инвазия в Украйна грубо погазва установените в международните отношения и право норми за легитимност и легалност – от проблема със справедливостта на каузата и пропорционалността на мащабите на инвазията спрямо предвоенната ситуация, през размера и характера на унищоженията по време на военните действия, до тоталната липса на международна подкрепа. Показателни са масовите гробове, разрушенията на цели градове като Мариупол, огромната бежанска вълна и нарастващите сведения за грабежи, изнасилвания и други военни престъпления, докладвани от независими органи и международни организации като Human Rights Watch.

В противовес на това Украйна се възползва от правото си на самозащита в съответствие с Хартата на ООН и международното право. А що се отнася до международната военна и хуманитарна подкрепа за Украйна, е редно да споменем и един от водещите принципи на ООН – колективната сигурност. Накратко той гласи, че неоправданата проява на агресия в международната система се третира като агресия срещу цялата международна общност, която носи споделена отговорност да възпре агресора и да възстанови мира. И макар ООН да е с вързани с ръце за оторизирането на по-решителни мерки заради руското вето в Съвета за сигурност, помощта на Запада за Украйна е не само морално, но и правно оправдана.

Защо обаче изложените тук понятия са необходими в настоящия момент? Войната в Украйна протича успоредно с не по-малко ожесточена информационна и медийна пропаганда, дезинформация и разпространение на фалшиви новини – инструменти, които замъгляват съзнанието, въздействат на обществените нагласи и влияят на политическите решения в страната. С други думи, информационната война размива представите ни за случващото се в Украйна и отслабва способността ни да различаваме добро и зло. За да противодействаме на това, е нужно да сме наясно с понятията. И да четем повече – не само медийни анализи и доклади на международни организации, но и литература, която ни предоставя по-широк поглед върху корените на войната в Украйна.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Източник

Архитектура и диктатори

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitektura-i-diktatori/

Винаги съм се забавлявала, когато някои хора определят архитектурата просто като изкуство. Като изкуството да създаваш чиста красота. Като извънмерен стремеж към съвършеното пространство. Като материалност отвъд всякакъв контекст, включително политически. Сериозно ли? Измамна естетика. Архитектурата винаги е била политическа. И винаги е флиртувала с властта, със силните играчи на деня. Естетика – да, но архитектура и етика са две думи, които рядко са успявали да застанат смислено в едно изречение.

Фостър и Харков

На 21 април т.г. първо архитектурните, а после и всички масови медии огласиха новината, че популярният архитект Норман Фостър е предложил помощта си за възстановяване на разрушения украински град Харков. На среща в Женева, по време на втория Форум на кметовете, организиран от Икономическата комисия на ООН за Европа, британският архитект казал на кмета на Харков Игор Терехов, че ще събере най-добрите умове в градоустройството, архитектурата и дизайна, за да построи отново съсипания град. Медиите подчертават, че Фостър е архитектът, проектирал реконструкцията на Райхстага в Берлин, както и „Милениъм Бридж“ в Лондон.

Благороден жест, действително. Подадена ръка, но къде – в комфортна Швейцария, не примерно в Мариупол или Буча. След началото на войната срещу Украйна Foster + Partners са прекратили всички свои проекти в Русия, не пропускат да споменат медиите. Според официалния сайт на студиото обаче единственият им активен преди войната проект там е 15-етажна офис кула в Екатеринбург. В същото време студиото има редица проекти в други страни със съмнителна демокрация – като Казахстан и Саудитска Арабия.

Норман Фостър е от плеядата „стархитекти“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), които са спрели работата си в Русия – наред с холандците MVRDV, швейцарците Herzog & de Meuron, както и David Chipperfield Architects, Zaha Hadid Architects и още редица други. Норман Фостър е и архитектът, който 3 дни след нападението на Русия над Украйна се снима в Санкт Мориц с ретро ферари на автомобилно изложение на замръзналото езеро.

„Възстановяването на Харков трябва да започне с общ устройствен план. Трябва да измислим града на бъдещето“, обяснява Фостър, който бил подготвил презентацията предварително специално за форума. „25% от всички сгради в града са унищожени, всички нови трябва да се проектират с бомбоубежища и подземни паркинги с двойно предназначение“, казва от своя страна кметът Терехов.

Световният архитектурен елит очевидно иска да покаже съпричастност в случая с Украйна. Циничното е, че само преди няколко години именно Русия беше тяхното експериментално поле, мястото, където всички се тълпяха да строят. И действително, няма какво да се лъжем, точно там се случваха някои от най-интересните неща в съвременната архитектура – не просто лъскави здания, а големи публични проекти с реален ефект върху градската среда. Пари имаше достатъчно, а властта с удоволствие приемаше да бъде легитимирана чрез архитектурните звезди.

Стархитектите и Путин

През 2013-та например, година преди анексирането на Крим, московският експериментален архитектурно-дизайнерски институт „Стрелка“ (основан през 2009 г. и впрочем едно от явленията в съвременната архитектурна култура) организира журнален международен архитектурен конкурс за чисто нов парк в центъра на Москва – на 130 000 кв.м изоставена земя, точно до Кремъл и Червения площад и на мястото на съборения през 2007 г. хотел „Русия“.



Парк „Горки“ © andrey.pehota, Marco Verch, nl.monteiro, Valeri Pizhanski / Flickr

Конкурсът беше спечелен от американското архитектурно студио Diller Scofidio + Renfro (автори и на мегапопулярния линеен парк The High Line върху изоставените релси в Западен Манхатън) с проекта им за „див урбанизъм“, в който преплитат различни климатични зони и природни хабитати, характерни за Русия. Паркът „Зарядие“, открит през 2017 г. лично от Владимир Путин и кмета на Москва Сергей Собянин, се превърна в първия проект за подобно публично пространство в такъв мащаб от 50 години насам и всъщност е глобален успех.

Още от избирането на Собянин за кмет през 2010 г. Москва започва последователно да изгражда и подобрява публичните си пространства (и публичния си образ). Датският урбанист Ян Геел работи за Москва – град за хората. През 2011 г. е завършена суперуспешната реконструкция на западналата съветска легенда парк „Горки“, превърнат в оживено място, пълно с нови кафенета и барове, галерия за съвременно изкуство, свободна Wi-Fi мрежа и много хора. В Москва става популярно да се прави публична архитектура, при това по западен модел. Създават се арт квартали, масово се реновират западналите паркове.

Всичко се засилва особено след 2012 г., когато мощни протести срещу поредното преизбиране на Путин разтърсват столицата. „Реконструкцията на парк „Горки“ се случи точно навреме, за да разсее хората от всичко: протестите, правителствената корупция, купените гласове в парламентарните избори – разказва пред „Гардиън“ студентката Катерина Шчербакова през 2014 г. – След откриването на парка вече беше невъзможно да се твърди, че Общината (и властта) са корумпирани, че не ги е грижа за хората, мразят Запада и искат връщане към СССР.“




Парк „Зарядие“ © mos.ru / Wikimedia

Руските архитекти, урбанисти и културни предприемачи, ангажирани в дизайна на тази нова Москва, тогава са по-прагматични. Андрей Гринев е от създателите на урбанистичното студио Citymakers, които са сред местните партньори на победителя в конкурса за парка „Зарядие“. В същата статия на „Гардиън“ той казва: „Какво можем да направим? Да се бием за гражданските си свободи? Да напуснем страната? Или да направим живота си колкото може по-красив и по-удобен и да не се тревожим за свободите, които нямаме. Аз предпочитам третото.“

Но не са само местните архитекти.

През есента на 2018 г. главният архитект на Москва Сергей Кузнецов (който е и дясна ръка на кмета Собянин) гостува в София. По време на близо 40-минутната си презентация той предпочете да наблегне върху наистина впечатляващите строителни инициативи в центъра на града, където с помощта на световни архитектурни звезди – като MVRDV, OMA, Diller Scofidio + Renfro, Zaha Hadid Architects, Steven Holl Architects – столицата на Русия се превръща в едно от най-интересните места за архитектурни експерименти в света. Отделно градът слуша Ян Геел, разказа Кузнецов, и се бори срещу автомобилите, бори се за повече пешеходни и велосипедни зони, за повече публични пространства. Нещо повече, за последните 5 години в града са проведени 60 архитектурни конкурса, от които 30 големи международни, и много от вече реализираните намеси са резултат именно от такива успешни конкурси.

През лятото на 2018 г. в новоизградената зала в пространството на парк „Зарядие“ беше проведено поредното издание на Moscow Urban Forum с тема „Мегаполис на бъдещето: нови жилищни пространства“, на който бяха обсъдени мащабните градски трансформации в Москва от последните години. Събраха се почти всички изброени по-горе международни архитектурни звезди плюс всички архитекти, които все още само участват в конкурсите на град Москва, но се надяват един ден да се включат и с реални проекти в същите тези мащабни трансформации.

На този форум Владимир Путин изнесе реч, беше аплодиран, а никой от гостувалите чужди архитекти – включително и Рем Кулхас, не си позволи сериозна критика срещу властта. Дори когато става въпрос за спорни общински намерения, като масовото разрушаване на хиляди панелни блокове и пренастаняването на над милион и половина жители на Москва в нови жилища в рамките на 15–20 години. Изобщо, по участниците в този форум може да се прецени популярността на Москва като „стархитектска“ дестинация.

Бярке и Болсонаро

Още един пример. Датската архитектурна мегазвезда Бярке Ингелс, любимото дете на глобалния техсвят, направи стремителна кариера през последното десетилетие и в момента строи от небостъргачи в Бруклин и Ванкувър до новата централа на Google в Калифорния. Той беше и един от архитектите, поканени през септември 2021 г. от Урсула фон дер Лайен на кръглата маса на високо равнище за „Новия европейски Баухаус“. Като човек, който поддържа екзотичен Instagram профил със снимки от всички точки на света, където проектира и пътува, Бярке не пропусна да сподели снимката с председателката на Европейската комисия.

Интересното е, че само няколко месеца по-рано профилът му изобилстваше от главозамайващи снимки от пампасите и разни бразилски потайности. Оказа се, че BIG (Bjarke Ingels Group) е въвлечена в стратегическото планиране на поредица устойчиви туристически селища в североизточните части на Бразилия. Снимката на усмихнатия Бярке до крайнодесния президент Жаир Болсонаро изтече не от профила на архитекта, а от самото бразилско Министерство на туризма и предизвика скандал в архитектурния свят. Но само частичен.

Всички и Орбан

В същото време в Будапеща Виктор Орбан поема щафетата. Докато Европейският съюз критикува крайнодесния унгарски лидер, той омайва архитектурния свят с грандиозни архитектурни проекти. През януари 2022 г. впечатляващият музей на музиката Magyar Zene Háza на японския архитект Соу Фуджимото отвори врати в новия културен парков хъб Városliget, който Будапеща изгражда. През последните години Унгария направи редица архитектурни конкурси за лъскави културни сгради именно там – спечелени само от световни звезди. Последната новина е, че проектът на американците от Diller Scofidio + Renfro за нов унгарски Музей на транспорта в Будапеща най-после е получил зелена светлина.

Архитектура и етика

Въпросът дали е редно архитектите да работят с репресивни режими и откровени диктатори, не е от днес. Дилемата дали да бойкотират, или да проектират, стои отдавна. Оправдания винаги се намират – особено когато проектите са изкусително престижни и добре финансирани. Ето, Бярке Ингелс смята, че добрите идеи са отвъд политиката и трябва да се опитва. Той продължава да опитва – дори и в Саудитска Арабия, въпреки че много архитекти замразиха проектите си в страната след убийството на журналиста Джамал Хашоги през 2018 г.

Доста архитекти смятат, че добрите намерения и добрата архитектура би следвало да помогнат на хората дори и в условията на най-потискащия режим. През лятото на 2008 г. например, преди откриването на Лятната олимпиада в Китай, в „Шпигел“ имаше интервю с Жак Херцог от Herzog & de Meuron – архитектурното студио, проектирало популярния олимпийски стадион „Гнездото“ в Пекин. На въпроса защо са приели да проектират толкова голяма правителствена поръчка в недемократична страна като Китай, Херцог просто отговаря: „Само идиот би отказал.“ Той допълва обаче, че сградата е и един вид „троянски кон“ в Китай, защото е пълен с ниши и малки чупки и в тези ниши китайците можели да се срещат на малки групички, ненаблюдавани от властта, и да говорят свободно. Това било съпротива.

Оправдания много. Архитектурата винаги надживява идеологиите, факт. Но това, което архитектите не бива да забравят, е, че в момента на своето създаване всяка архитектура, особено пък добрата, само подкрепя и засилва политическите режими, които са я поръчали.

Заглавна снимка: Парк „Зарядие“ © Antonio Marin Segovia / Flickr

Източник

Русия, освободителкa наша

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/rusiya-osvoboditelka-nasha/

Русия пак ни освободи – без да иска, защото целта беше да сплаши. Спря доставките на газ за държава, зависима 90% от тях, свали евро-атлантическата дегизировка на президента Румен Радев и извади лидерското у Кирил Петков и Асен Василев (особено Василев). Случи се онова, което нито един български политик не посмя да извърши поради зависимости, раболепие пред Кремъл и лична изгода.

Без руски газ корупцията намалява

Москва прекрати газовите доставки за България в опит за политическа дестабилизация, след като правителството отказа да заплаща в рубли синьото гориво. Така най-зависимата от руски газ държава в ЕС бе наказана да купува суровина, чийто доставчик да не е „Газпром“, да търси партньорства със съседни европейски държави, да бърза да приключи проекти с над 10-годишна давност, какъвто е интерконекторът с Гърция. Тоест да прави всичко онова, което българските държавници досега трябваше да направят в името на националните интереси.

Както и за първата си свобода, донесена ѝ покрай битката за черноморските проливи, и за тази България ще плати скъпо. Окупационният дълг за Освобождението е изчислен на 89 640 000 злaтни лeвa (32 тона злaтo), от които Княжество България изплаща близо една трета. За окупацията след Втората световна война България плаща над 133 млрд. лв. – или над 300 милиона тогавашни долара. Според публикацията на „168 часа“ сумата за издръжката на съветските офицери и войници в периода 1944–1947 г. варира между 375 млн. и 1 млрд. лв. месечно – за сравнение, българският бюджет е бил около 42 млрд. лв. А освен българските архиви, Червената армия изнася в Русия и 164 завода.

За спрения руски природен газ българските данъкоплатци, най-бедните в ЕС, също ще платят скъпо. Колкото и Комисията за енергийно и водно регулиране да сдържа увеличението на синьото гориво, топлофикациите не може да продължат да купуват твърде скъп газ и да продават на клиентите си на много по-ниски цени. Така че алтернативни доставки означават по-скъпо парно, още по-скъп хляб, намалена конкурентоспособност на продукция, произвеждана от стъкларската, металургичната и торовата индустрия, нови затруднения за газифицираните общини да плащат още по-високи сметки за консумирано синьо гориво на детски и социални заведения, на местни управи. Добрата новина е, че консумацията в България е малка – 3–3,5 млрд. куб.м, които няма да е проблем да се осигурят.

А инфлацията ще подхвръкне още – никой не е посмял дори да изчисли с колко. Преди новината за спирането на доставките Международният валутен фонд прогнозира за България двуцифрена инфлация от 11% тази година и растеж, не по-висок от 3%, заради енергийната зависимост от Русия.

Ако България успее да се откаже от руския газ, то и корупцията силно ще намалее. Монополизмът на „Газпром“, крепен от българските правителства, бавенето на интерконекторите със съседните държави – това не се прави от любов към Русия. От времената на следосвобожденска България до наши дни – нищо ново.

… Ако руската дипломация, ако чиновническа Русия да не плащаше богато-богато и не поддържаше всичките вагабонти и предатели в България, то селото би било мирно. Що нещо пара, колко шиника рубли е предадено и платено на тия черни и мерзки души, като захванеш от Цанкова и свършиш с Кронослав Херуц! 

Захарий Стоянов, 1887 г.

Договорът с „Газпром“ изтича в края на 2022 г. и ако не се подпише нов, част от българския елит – политици, енергетици, анализатори, журналисти, инфлуенсъри – ще изгуби хранилките си. А за България ще е една зависимост по-малко. Остават петролът и доставките на свежо ядрено гориво, за които ще има нов търг през 2024 г.

И президентът пак вдигна юмрук

Руската агресия, спрените доставки на руски газ и евентуалното изпращане на оръжие в Украйна накараха президента отново да вдигне юмрук. Този път срещу „своите“, с които допреди година беше в един окоп – Кирил Петков и Асен Василев. Започна демаскирането на Радев, чийто рейтинг литна нагоре с протестите през лятото на 2020 г., свалянето на ГЕРБ от власт и осеммесечното управление на служебните му кабинети. Не че се е крил особено, но преди войната в Украйна прокремълският щемпел не личеше толкова.

Да, помнят се „Крим е руски, какъв да е!“ – реплика, хвърлена в момент, в който назряваше нахлуването в Украйна, настойчивостта българските МиГ-29 да продължат да се ремонтират в Русия, противопоставянето на руските санкции и на разполагането на натовски войски в България, а сега и съпротивата срещу (евентуално) изпращане на оръжие за Украйна. На 5 май ще се появи и новата партия от националконсерватори на бившия му съветник Стефан Янев, който споделя същите възгледи.

Анализатори и политици вече определиха спирането на газовите доставки от Русия не просто като инструмент за дестабилизация на България, а и като пореден опит за ерозия на европейското единство. Подкрепата за подобна политика – директна или индиректна, включително призиви и внушения да се плаща за газа в рубли – означава ни повече, ни по-малко диверсия срещу ЕС. Под претекст, че е загрижен за благосъстоянието и живота на българите, Радев направи тъкмо това, споменавайки и фалшивата новина за Австрия, че уж се съгласила да плаща в рубли за руския газ и така да гарантира своята сигурност.

„Правителството дължи категоричен отговор на гражданите, които му гласуваха доверие, чии интереси обслужва – техните или нечии други. Крайно време е правителството да даде ясни доказателства, че осъзнава и отстоява българския суверенитет и в своята политика се води от българския национален интерес“, каза Радев, преди да замине на официално посещение в Испания. Изявлението му предизвика коментари в социалните мрежи, приканващи го да направи същото.

За няколкото минути пред микрофоните на журналистите той критикува не само доскорошните си съратници, но и лидерката на БСП Корнелия Нинова, с която са в нескрита вражда от година. И Радев, и Нинова са срещу изпращането на оръжие на Украйна, а БСП дори не излъчи свой представител в делегацията в Киев, водена от премиера Петков. „Аз недоумявам как министърът на икономиката ще обясни на българите и на левите хора, които винаги са били срещу войните, че българското оръжие подхранва този конфликт“, заяви Радев.

Нинова не му остана длъжна:

… ще трябва Вие да обясните на тези, които два пъти Ви издигат и избират за президент, какви договори за износ на оръжие е подписало Вашето служебно правителство. Защото и сега разрешения за износ се издават въз основа на подписаните тогава. И много добре знаете, че дестинациите и тогава, и сега са същите – над 50 държави и нито една не е Украйна. 

Но тя също така поиска да обясни защо напада яростно „Продължаваме промяната“ – „отрочето, което създадохте, за да убиете БСП“, и откъде се появи този синхрон с Борисов.

Радев няма какво да губи, няма да се явява на избори, очаква го гарантиран 5-годишен мандат. Но всъщност изгуби – гласовете на онези млади хора, които излязоха на площада пред Президентството, за да защитят правовия ред, и които го подкрепиха за втори мандат. Може да се окаже, че онова лято на 2020 г. ще е върхът в политическата му кариера – и вече слиза по стълбата.

В същото време той помогна на „отрочетата“ си – без да иска, също като Русия. Никога досега от началото на своята политическа кариера Кирил Петков и Асен Василев не са проявявали по-голямо лидерство от сблъсъка си с президента.

Позицията, която г-н Радев изрази, че давайки оръжие, ние продължаваме конфликта, е позорна, защото в нея имплицитно стои разбирането, че Русия ще победи в този конфликт и че е нормално и добре Русия да победи. Аз смятам, че Украйна ще победи в този конфликт и ние трябва да ѝ помогнем. (…) Ние трябва да помогнем на Украйна, защото алтернативата е първо Украйна, а след това цяла Източна Европа да станат отново васални придатъци, което това правителство няма да допусне.

Това обяви вицепремиерът и финансов министър Асен Василев на пресконференцията в сряда. Сега остава да видим как Василев и Петков ще преминат от думи към дела.

Следващата седмица се очаква парламентът да гласува и подкрепи изпращането на оръжие на Украйна. Най-сетне премиерът заяви категорично, че „Продължаваме промяната“ ще подкрепи такова решение. „Демократична България“ съобщи, че ще внесе предложението на 4 май. По всичко личи, че то ще събере необходимата подкрепа – има заявка и от друг от партньорите в управляващата коалиция – „Има такъв народ“. Миналата седмица лидерът на ИТН Слави Трифонов заяви във Facebook, че „ако има червена линия, аз съм от страната на тези, които смятат, че Украйна трябва да бъде подпомогната по всякакъв начин – включително с оръжие“.

Кои остават от другата страна на червената линия – Радев, Янев, Нинова, Костадин Костадинов. И за тази демаркационна линия също трябва да благодарим на Русия.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на „Дневник“ от пресконференцията на Кирил Петков и Асен Василев на 27 април 2022 г.

Източник