Tag Archives: русия

Ескалация на руската хибридна война в България

Post Syndicated from Татяна Кристи original https://bivol.bg/btr-hybrid.html

сряда 5 август 2020


Едно от класическите оръжия на Кремъл в западните демокрации и в бившите социалистически страни, присъединили се към евроатлантическата общност или очакващи присъединението си, е пропагандна война, с цел дестабилизация, политическа дезориентация на населението и фрагментацията на политическото пространство, както и на обществото като цяло. Но целта е винаги във внушение на недоволство от Европейския съюз и членството в НАТО.  Внушение, че евроатлантическото единството е робство, а национализмът и тоталната независимост от никой  е спасението. Целта е да се създаде усещането, че държавите от тази общност са тръгнали по лош път, че са ограбвани от НАТО и ЕС, че е убита тяхната идентичност и потенциал и всякакви „патриоти,“ боядисани в различни бои от национал-социалистическия  спектър са основните преносители на тези хибридни тези. Кремъл, в хибридната си война, не  дава себе си като основна „алтернатива“ за тези държави. Той действа по-подмолно, опитвайки се да капитализира разочарованието на много хора от правителствата си, от корупцията или от икономическия живот като вина на „западните демокрации“ или като изцяло вина за демокрацията като понятие, промотирайки така наречения „триполюсен модел“ – в който ЕС и САЩ не играят основна роля и в който Русия и Китай  доминират „поради западането на Запада.“ Тази опорка се среща във всички про-путински медии в Русия и чужбина и се разпространява от  глашатаите на руската пропаганда по света. А много често партийните образувания, спонсорирани от путинския режим, имат много подобна партийна платформа, въртяща се около едни и същи тези.

На 1.07.20 в центъра на  Варна до градската катедрала се появи плакат  на партия България на Труда и Разума (БТР). Неизвестна никому партия, (регистрирана на 28.02. 2018г. в Софийски градски съд) призоваваща към излизане на страната от ЕС и НАТО. На плаката има войник с автомат Калашников  до българското знаме. Почти цели три седмици  — до 19.07.20—този плакат битува на пъпа на Варна – мястото с най-голям градски трафик –и през целия този период Общината и Областната управа не са се самосезирали или  получили сигнал за нарушение. На нито един държавен служител или гражданин, и най-необяснимото – на нито един журналист или медия в града, им е направил впечатление този плакат – до момента, до който на  антиправителствен протест хора от партия „Възраждане“ демонстративно късат знамето на ЕС.  След този акт, една-две местни маргинални онлайн медии отразяват и плаката.  И макар че този плакат бе сложен преди започването на протестите срещу правителството на България, шествията на протестиращите във Варна, дни наред минаваха покрай него. В крайна сметка, по нареждане на Община Варна плакатът бе свален на 19.07. по сигнал на общинска служителка, отговаряща за съдържанието на рекламната дейност и законосъобразността й на територията на общината.

Биволъ се зае с разследването на този куриозен случай и как така се стигна до поява на подобно съдържание на територията на Варна и в България въобще. Първо се свързахме с Петко Бойновски – Директор на дирекция “Общинска собственост, икономика и стопански дейности“ към Община Варна.  Той ни информира, че негова служителка е видяла плаката и е докладвала нарушението, след което е издадена заповед за премахването на плаката. Бойновски твърди, че служителката, отговорна за следене на тази дейност, е била в отпуска и затова не е могла по-рано да регистрира нарушението.  От него разбрахме, че фирмите отговорни за поставяне на това незаконно съдържане върху билборд на общинска земя, ще бъдат санкционирани. Кога и как тепърва ще разберем.

Според Наредбата за рекламна дейност на територията на Община Варна, са нарушени няколко точки с поставянето на тази реклама – според Чл. 6, т. 1. Монтирането на РИЕ (Рекламно информационен елемент) върху имот на Община Варна, не може да стане без писмено съгласие на Общината). Според Чл.6, т.3(е) на рекламите не може да има оръжие. Според Чл. 6, т.4 (г) – е забранено пропагандирането на каквато и да е форма на омраза и насилие.

Но Община Варна няма юрисдикцията да санкционира самата партия. Това вече е в пълномощията на ЦИК, към който Биволъ също изпрати сигнал за становище. От там ни информираха, че случаят е извън  компетенцията на комисията, защото ЦИК налага санкции само по време на изборни кампании, но не и извън тях. Подобни случаи са в компетенцията на общините и областните управи в съответствие с местните наредби и нормативни актове.

Интересна е историята на партията БТР.  Преди няколко седмици на — 18.06.2020 се появява тяхната уеб страница с регистриран домейн бтр.бг към superhosting.bg.

Установява се, че партията има и активно присъствие в социалните мрежи. Има десетки местни Фейсбук групи към различни български градове. В повечето градове, членовете са няколко десетки, но във Варна са най-много над 300.   А основната Фейсбук група на тази партийка – „България на Труда и Разума – БТР“, има над 50000 членове. Разбираме от нейните лидери, че тя има и офиси из страната. Символ-веруюто на  формацията може да се обобщи в следните обявени от тях лозунги и те не се различават особено от добре познатата антиевропейска реторика в България и Европа.

Любопитен е фактът, че главният идеолог на тази формация живее в САЩ от 20 години  и се самоопределя като “икономически емигрант.“ Марко Райчев, от Ню Джързи, громи Вашингтон и Брюксел  с патоса на  трол от хибридните фабрики на Путин.

Същият се появи на антиправителствен протест пред българското консулство в Ню Йорк  и боядиса европейския флаг в оранжево – цветът на партията БТР.

Същият приветства с огромен патос нарязването на знамето на ЕС във Варна. И беше ужасно гневен, че плакатът на БТР е премахнат.

Решихме да се свържем с г-н Марков да ни разкаже повече за партията като член на Националния й съвет. Той ни разказа, че партията се финансира от членовете си, но че той самият е най-големият дарител, „макар че не бил милионер.“ Според него, работи като асистент  във фирма в Манхатън, която се занимава с дейности при конфликт между работодател и служител. И да, със сигурност не е милионер, бидейки на такава работа. Той ни обясни, че е патриот и че иска България да бъде освободена от „евроатлантическото робство.“  Твърди, че партията му е срещу всички съществуващи партии в България и си има своя икономическа и политическа теория. Убеден е, че ще управляват един ден. За Марков всички други са „национални предатели.“ Беше ужасно разгневен и учуден, че плакатът на БТР е свален във Варна и се закани, че скоро ще залеят с плакати цялата страна.  На въпроса защо са избрали именно Варна като първа арена на тяхната политическа агитация, Марков отговори — “защото Варна е морска столица и там има повече хора през лятото.“ На въпроса дали неговата партия има нещо общо с Русия или се финансира от Русия, Марков категорично отрече.  Така и не стана ясно откъде ще дойдат хилядите левове за билбордове из цялата страна…

Биволъ се свърза и с председателя на партията Георги Манолов – на телефона посочен на сайта на БТР. Официалният адрес на партията  е посочен, че е в Бургас – на ул. „Апостол Карамитев“ 4. А самият Манолов живее в Перник. Телефонът на партията пък е и фирмен телефон на фирмата на Манолов „Инфлекс“, която е със софийски адрес, но която в момента не е регистрирана по ДДС и не извършва търговска дейност – т.е. няма пари.

Запитахме Манолов колко души членуват в неговата партия. Той каза, че това е „фирмена тайна.“ Също така отрече той или партията му да имат каквито и да са връзки с Русия или че промотира правителството на Путин или че е финансирана от Кремъл. Всъщност, ако Марков звучи като възторжен партиен агитатор, то от Манолов лъха увереността на човек, който вече се е докоснал до политиката. През 2017 г. той е кандидат за депутат в 14-ти избирателен район в Перник от коалиция „КОЙ“ (Българска левица и Зелена партия). Обаче, ако се разгледа личния Фейсбук профил на Манолов се вижда, че той не е никак  безразличен към правителството на Русия и нейния президент. От там разбираме, че председателят на БТР е почитател на руската армия, руската военна техника, съветските автомобили и най-вече има огромно уважение към руския президент. Стената на профила му е пълна със снимки на Путин и възторжено негово одобрение. Освен познатите опорки на левите про-руски партии в България, от неговите изяви в социалните мрежи се вижда, че е й любител на баналните конспиративни теории, пускани от руската пропаганда. – като например, че САЩ нарочно са разпространили корона вируса по света…

На профила му виждаме снимка на Путин и обвинения в шпионаж за Русия — българския гражданин Николай Малинов. Под снимката Манолов е написал – „А сега дали ще смеят да го пипнат?“

Профилът му е пълен с георгиевски лентички, антизападна пропаганда,  преклонение пред Путин и не малка доза агресия към европейския флаг и принадлежността на България към евроатлантическата общност. Така че тезата на Манолов, че той лично и партията му БТР нямат нищо общо с Русия и са патриотична организация за „независима“ България, силно издиша след запознанство с профила му.


Харесва ли Ви статията? Почерпете автора Татяна Кристи и гарантирайте така нейната авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени специално за нея чрез този формуляр ще ѝ бъдат изплатени от редакцията.















Възможности за плащане

Информация за Вас




Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


5.00€




Хора, които са част от групите на БТР и следват партийните й активисти, са стандартната група от до болка познатите соц носталгици, нарекли се „патриоти,“ които искат да бъдат независими от „бремето на Вашингтон и Брюксел.“  Затова и партията публикува една от партийните си реклами от тази година именно във в-к „Трета възраст.“

И макар, че БТР твърди, че „ще защитава успешно българските национални интереси,“ от политическите пристрастия на нейния председател никак не изглежда така. Остава въпросът, кой в действителност финансира тази партия или ОТКУДА ДЕНЬГИ?

 

В разгара на инфодемията: Русия и Китай като „новите спасители“

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/rusiya-i-kitay-kato-novite-spasiteli/

В края на април европейски доклад нарисува мрачна (дез)информационна картина: проруски и китайски източници водят кампания, целяща да подкопае доверието в европейските институции и справянето им с кризата, както и да отклони вниманието от китайските грешки. Самото му появяване бе предшествано от скандал. След медийни публикации, че документът е бил смекчен заради натиск от страна на Китай, и след първоначално отричане на тези твърдения от европейските власти, в крайна сметка Брюксел публично призна, че Пекин е „изразил безпокойство“, и се принуди да публикува доклада.

Редактиран или не, крайната версия на доклада е достатъчно притеснителна.

Според него целта на дезинформацията е „европейските партньори да се представят като неефективни, разделени и цинични“ в справянето с кризата, причинена от COVID-19. Друг аспект е разпространението на невярна информация, свързана със здравните мерки – от фалшиви лекове до антиваксърски тези. Според анализа подобни дезинформационни материали достигат до милиони потребители в социалните мрежи и интернет.

През юни Европейската комисия направи рязък дипломатически завой и за първи път посочи Пекин като един от основните източници на дезинформация в рамките на Европейския съюз. Заместник-председателката на ЕК Вера Йоурова открито заяви, че Китай е запълнил информационния вакуум, оставен от европейските институции, а Комисията положи основите на план за борба с дезинформацията.

България не е изключение от тази тенденция.

Преди да посочим конкретните примери, е важно да уточним, че:

• В българския контекст дезинформацията около коронавируса, особено що се отнася до политическото ѝ измерение, се намества във вече съществуващи наративи и кампании, частично изложени в доклада „Антидемократичната пропаганда в България“ на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания от 2017 г.

След избухването на епидемията Китай (доскоро сравнително странична тема) често се „прикачва“ към Русия в споменатите и проучени за целите на този анализ материали, съдържащи дезинформация. Вече съществуващите основни теми в българското пространство, като разделенията Изток–Запад и Русия–САЩ, съответно се трансформират в Китай срещу САЩ, както и Русия плюс Китай срещу Европа.

• Макар идеологическата пристрастност в изброените материали да е очевидна, в настоящия анализ е редно да се концентрираме по-скоро върху конкретните практики, които авторите или платформите прилагат при писането на материалите си, за да постигнат определен ефект. Тези практики включват, но не се изчерпват със: подвеждащи заглавия, избирателно цитиране, смесване на потвърдена, легитимна информация с непотвърдени или неверни данни и твърдения, както и тенденциозно интерпретиране на факти.

Резултатите не закъсняват: според проучване, цитирано от „Свободна Европа“, дезинформацията е особено популярна у нас.

Пътят на дезинформацията се проследява трудно. За разлика от легитимните новини и публицистиката, манипулативните текстове често са анонимни, маскирани като преводни текстове без посочен източник или с източник, който не се придържа към прозрачни и етични практики.

Конкретен пример от самото начало на епидемията даде Красимир Гаджоков, създател на инструмента „Медийно око“.

Текст, според който коронавирусът е спонсориран от Бил Гейтс, е публикуван в края на януари в анонимно руско издание – на немски език. След това друго руско издание превежда този първоначален материал и публикува „своя статия“. Няколко дни по-късно българско издание препечатва материала и го публикува.

Няколко български онлайн портала следват същия процес, цитирайки първата публикация на български език като източник. В средата на март, или близо два месеца след първоначалната поява на руски език, същият текст се публикува в друга българска платформа, а като източници се посочват препечаталите го преди това български сайтове. Междувременно обаче първото българско издание, публикувало информацията в края на януари, я изтрива и така затруднява още повече нейното проследяване.

Прилагането на тази практика е улеснено от факта, че съвременният потребител често няма време да търси източника на информацията, която получава. В допълнение, публикуващият се „застрахова“, посочвайки някакъв източник, макар и едно бързо търсене да е достатъчно, за да се види, че и той е ненадежден. Цитирайки се взаимно, подобни издания постигат ефект не само на амплификация на съдържанието, но и създават илюзия за легитимно съдържание.

Друга стратегия откриваме в материал със заглавие „SkyNews: Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“,

публикуван в NewsFront – сайт, регистриран в Русия, в който се разпространява невярно или силно предубедено съдържание. Статията е базирана на репортаж на британската телевизия SkyNews, в който се предупреждава, че ако НАТО не предприеме по-сериозни мерки за подпомагане на съюзниците, други страни могат да се възползват и да експлоатират настоящата криза.

В материала на български език е направен избирателен и сравнително свободен превод на казаното от SkyNews, като се акцентира върху критиките към НАТО. Същинският репортаж обаче започва с кадри за помощ от Турция, изпратена на Великобритания в рамките на НАТО – това не е упоменато в българския материал. Нещо повече – никъде в репортажа на SkyNews не се споменава, че „Русия и Китай са спасителите на Европа, не НАТО“, както се опитва да ни убеди заглавието.

Избирателното цитиране на легитимни източници в комбинация с неверни или изкривени твърдения се среща често в подобен тип материали. Нещо повече – чуждестранното съдържание предполага потребителите да владеят достатъчно добре чуждия език, за да могат да проверят сами съдържанието. Това съществено ограничава останалите български читатели, които трябва да се доверят на превода.

Понякога пък цитираното чуждестранно съдържание дори не е предоставено на читателя.

Пример е материал в сайта „Поглед Инфо“ със заглавие „Несравнимо!!! Помощта за Сърбия от страна на Запада, Китай и Русия – някои сравнения“, с автор руснака Алексей Топоров, преведен, без да е посочен източник. Топоров пише в руски, както и в проруски украински издания, често замесени и обвинявани в разпространяване на неистини. Текстът се позовава на материал на британския вестник „Гардиън“, чието заглавие и автор не са упоменати. Оригиналната статия на английски език е публикувана няколко седмици преди българския материал.

При сравнение е видно, че българската преводна статия (с автор Топоров) изобилства от неточности и невярна информация. В материала например се посочва, че авторът (неназованият от „Поглед Инфо“ Шон Уокър) е написал в оригиналния материал, че „единствено“ руската страна е изпратила екип военни специалисти по дезинфекция и свързаното с тях оборудване, които в Белград са били посрещнати с „фанфари“. Такива твърдения няма в оригиналния текст, а помощта е описана като съпроводена от „голям медиен шум“ и „впечатление, че шумът около помощите надминава тяхната полезност“.

„Гардиън“ цитира становище на експерт, че ЕС не би могъл да има същата „бързина и степен на интервенция“ поради спецификите на режимите в Китай и Русия. Това изказване е преведено като „ЕС не може да бъде толкова бърз и деен, колкото Китай и Русия“.

Подобна подмяна на езика използва оригинално съдържание и го претворява в идеологически оцветена информация.

Такъв е и случаят с помощта от страна на Китай за Европа, която е отразена в споменатия вече тип платформи и обрисува западните страни и ЕС в негативни краски. В подобен вид материали се наблюдава и друга тенденция – умишлено изваждане на новината или информацията от нейния контекст. Така например китайската помощ за Европа често е представяна като слабост на Европа, без да се споменава например европейската помощ за Китай, изпратена през февруари, или многобройните случаи на дефектни или неизползваеми материали, получени от Китай.

С подобни материали се експлоатират и реални политически и социални проблеми с цел конструиране на пропаганда. Пример за това са противоречивите стратегии на американското правителство и механизмите за реагиране на Европейския съюз. Разликата със сериозната журналистика и публицистика е, че дезинформацията не предлага анализ и конкретика, нито цялостна картина на тези проблеми, а цели да наложи двуполюсно мислене от типа „злодей срещу герой“ и да провокира силна и негативна емоционална реакция, често служейки си с изкривени или неверни твърдения.

Не липсва и информация, която може да се определи като откровено конспиративна.

Подобен тип съдържание включва изброените дотук практики, но поставя критиките към Китай за справянето с епидемията в контекста на „световен заговор“. Такъв пример е отново преводна статия без посочен източник, в която са цитирани избирателно и манипулативно различни материали на медии като „Лос Анджелис Таймс“ и „Ройтерс“. Макар и без някаква връзка помежду си, тези материали са използвани като „доказателство“, че Съединените щати водят информационна война срещу Китай.

Други реални проблеми – като например антиазиатския расизъм – се интерпретират тенденциозно с цел създаване на опростен прокитайски и антизападен наратив. Макар подобно съдържание да е най-провокативно, то е и най-лесно за опровергаване, тъй като при по-дълбок прочит се разпада на съставните си части поради липса на логически връзки, а проверката на фактите е сравнително лесна както за професионалния журналист, така и за информирания читател.

Именно превратното тълкуване на фактите, изваждането им от контекста, размесването им с полуистини или невярна информация, за да се постигне определено внушение, е една от печелившите рецепти за дезинформация и пропаганда. В случая базисният факт, че Китай оказва помощ на европейски държави като Италия, служи за прокарването на спекулацията, че подкрепата от Китай непременно означава, че Европа не само не помага, но и се проваля в борбата с COVID-19.

Разпространяването на подобен тип манипулиране на фактите обикновено обслужва определена идеологическа цел, но невинаги е координирано.

Редно е да се избягват големите обобщения, както и приравняването на всеки потребител, споделящ подобни материали, с т.нар. тролове. Нужни са проучвания в дълбочина, които системно да установяват същинския произход на масивните количества дезинформация, нейния трафик и модели на разпространение. Положителното на настоящата криза е, че вероятно все повече журналисти и проверители на факти ще изработват и прилагат подобни инструменти в работата си. Но дотогава зоркото следене, както и разбирането на гореизброените практики също е от първостепенно значение.

Заглавно изображение: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

По разкрития на “Биволъ” „Болгария – не заграница”: The Insider Russia за „Лукойл”, ВТБ и „Булгартбак”

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/the-insider-russian-influence-bulgaria.html

събота 30 май 2020


Редица ключови разкрития на сайта „Биволъ” са в основата на мащабен анализ на руското онлайн издание за разследваща журналистика The Insider Russia (TheIns.ru). Авторитетната независима руска медия публикува статия на анализаторката на Free Russia Foundation Алиса Волкова, което носи заглавието „България не е чужбина. Как руските корпорации контролират чиновниците и медиите в  страната” (виж: на руски и на английски). Заглавието „Болгария – не заграница” е препратката към обидната за държавата ни съветска римувана шега: „Курица не птица, Болгария – не заграница”. Обикновено това с нищо неподкрепено клише се използва дузина пъти всяка година, когато прокремълслките и държавните медии в Москва се опитват да атакуват политиката на София. Но този път смисълът е в това, че Кремъл все още контролира не само Дондуков 2 и Дондуков 1, но и цялата ни икономика през компании като „Лукойл” и Внешторгбанк (ВТБ).

Снимка: Биволъ

„България се оказа лесна мишена за едрия руски бизнес, който активно инфилтрира другите страни привичните за себе си непрозрачни схеми за бизнес. А България, страна със социалистическо минало и дълбоки исторически, политически и икономически връзки с Русия има собствени корупционни традиции”, гласи предговорът на статията на TheIns.ru.

„Нивото на корупцията тук е най-високото в Европейския съюз (ЕС) и за 13 години от членството в общността няма значителен прогрес в борбата с това явление. Анализаторът на Free Russia Foundation обяснява как едрият руски бизнес и най-вече ВТБ и „Лукойл”, създавайки връзки с българските политици, засилва зависимостта на България от руския енергиен сектор и задържа корумпираните политици на държавни длъжности”.

Росенец като “врата към Европа”

Медията обръща внимание на факта, че „Лукойл” в България е почти монополист, който контролира всички местни мощности за импорт и преработване на суровия петрол, а също така по съхраняване, транспортиране и експорт на нефтените продукти.

„Както пише българското издание „Биволъ”, главното нефтено пристанище на „Лукойл” Росенец (край град Бургас), което се използва за вноса на петрол, даже беше кръстено руски „анклав”: тук няма как да срещнеш представители на българските власти, включително и митничари, затова да извършват контрол върху случващото се там те нямат възможност”.

Изданието цитира разследване на „Биволъ”, според което опитите на държавата да събере необходимите вземания са провалени от тогавашния посланик на САЩ в София Джеймс Уорлик, който в периода 2001 – 2003 г. е бил генерален американски консул в Руската федерация.

 

Джеймс Уорлик припечелва като топ адвокат при състудента на Владимир Путин

„Уорлик посети рафинерията и се отзова положително за работата й. След тази дипломатическа намеса на „Лукойл” му върнаха лиценза, а проблемът повече не се повдигаше. След като завърши мисията си в България и след уволнението си от Държавния департамент на САЩ през 2016 г., Уорлик е започнал работа в руската юридическа фирма «Егоров, Пугински, Афанасиев и партньори». Фирмата е основана от състудента на (руския държавен глава – б.р.) Владимир Путин Николай Егоров. Опитите да се накара „Лукойл” да спазва българското законодателство  се провалиха заради тези връзки и помощта, организирана от Русия”.

Припомня се, че през 2017 г. руската нефтена компания е твърдяла, че е внесла над 32 млрд. лв. данъци: „Но според данните, които посочва „Биволъ”, от момента на приватизацията е платила едва 151 млн. лв. данък върху доходите”.

Авторката пояснява, че „липсата на длъжностни пълномощия и политическа воля върху контрола над „Лукойл” води до това, че най-голямата компания в страната укрива своята печалба и използва България като врата към Европа – за незаконен внос на петрола на територията на ЕС”.

„Повече от това, според разследването на „Биволъ”, което се базира на материалите на WikiLeaks, налице са доказателства, че (бившият генерален директор на „Лукойл България” – б.р.) Валентин Златев индиректно е финансирал политическото изгряване на Бойко Борисов, започвайки с избирането му за кмет на София през 2005 г. и до победата на партията му ГЕРБ на националните избори през 2009 г., за сметка на средствата, получени от дейността на „Лукойл”.

В тази връзка TheIns.ru цитира и публикуваната първо от „Биволъ” (в качеството си на партньор на Wikileaks за Балканите и основател на Balkanleaks) изтеклата дипломатическа грама от посолството на САЩ към Държавния департамент, подписана от тогавашния посланик в София Джон Байърли (след това посланик на САЩ в Москва).

“Борисов разполага с тесни финансови и политически връзки с директора на “Лукойл България” Валентин Златев, изключително влиятелен сив кардинал и задкулисен играч в политическия сектор. Лоялността на Борисов към Златев (и уязвимостта пред него) играе важна роля при вземане на политическите му решения. От началото на дейността му като кмет той привлече “Лукойл” към редица партньорства с правителството: “Лукойл” се съгласи да жертва асфалт за ремонт на столични улици, да поеме издръжката на Паметника на съветската армия и да финансира изграждането на жилища за социално-слаби. В замяна Борисов подкрепи използването на принадлежащите на общината площи за изграждането на нови бензиностанции на “Лукойл”. Макар, че това може да изглежда като сериозен пример за сделка тип «Ти на мене, аз на тебе», публичните споразумения на Борисов с “Лукойл” са само допълнителни сделки в неговите много по-дълбоки и обширни делови отношения със Златев, за които се съобщаваше по други канали”. 

Руското издание отделя внимание и на връзката на «Лукойл» с ДПС, което е способствало за издигането на легендарния палат “Догансарай” край Росенец.

“През 2016 г. Биволъ разследва как “Лукойл” е предал голям крайбрежен парцел до своята рафинерия на Ахмед Доган, тогавашен лидер на Движението за права и свободи. Тази политическа партия представлява интересите на турското малцинство. Доган издигнал огромна къща и затворил достъпа на гражданите към плажната ивица. Връзките между Доган и Златев са проследими през офшорни компании. През 2019 г. Златев, най-накрая, бе уволнен от своята длъжност (президент на “Лукойл България” – б.р.): според данни на медии, ръководството на “Лукойл” в Русия е останало недоволно от масовото изтичане на печалбите”.

Vivacom: платено от данъкоплатците в България и Русия

Отделно място в статията на Алиса Волкова се отделя на скандалната сделка за поемане на контрол върху най-големия телеком в България – Българската телекомуникационна компания (БТК) и мобилното й подразделение “Виваком” (Vivacom). Тази част е озаглавена с вътрешното подзаглавие:

“ВТБ финансира непрозрачни сделки”.

Изданието припомня, че според международното журналистическо разследване Panama Papers (Панамските документи), в което взе участие и „Биволъ” заедно с партньорите от Organised Crime and Corruption Reporting Project (OCCRP) са налице бизнес-връзките между известния в Русия „православен милиардер” Константин Малофеев, предприемача Виктор Косарев и банкера Цветан Василев.

Авторката припомня на базата на разследванията на българските медии, че близкият до НДСВ бизнесмен Спас Русев е имал личната подкрепа на председателя на съвета на директорите на ВТБ Юрий Соловьов и двамата топмениджъри на банката в България – братята Милен и Георги Велчеви:

„Първият е заемал длъжността министър на финансите в правителството на Симеон II (2001 – 2005), а вторият е едър строителен предприемач и собственик на многобройни хотели по Черноморието”.

Припомня се, че през 2015 г. акциите на БТК са преминали под контрола на базирания в Лондон инвестиционен фонд VTB Capital („ВТБ Капитал”), след като кредитът за придобиването на телекома не е погасен.

„През ноември същата година ВТБ продава акциите си на търг на инвестиционен консорциум начело с люксембургската компания Viva Telecom SA срещу 330 млн. евро. Стана ясно, че реални собственици на Viva Telecom са българският бизнесмен Спас Русев, мениджърите на „ВТБ Капитал” Милен и Георги Велчеви, както и Красимир Катев”.

The Insider акцентира на факта, че „такъв финал не се хареса на обществеността, а медиите започнаха да се съмняват в това, че сделката е била честна”: Viva e взела за целта 240 млн. евро кредит във ВТБ.

„Според вестник The Moscow Post, компанията през мрежа от офшорки е собственост на Юрий Соловьов, първи зам.-председател на президента на ВТБ и гражданин на Великобритания. Братята Велчеви са топмениджърите на българския филиал на ВТБ. Излиза, че банката е предоставила кредит на собствените си топмениджъри с цел закупуване на собствените си активи”.

Пушекът около “Булгартабак”

Последната ключова сделка, която се споменава, е тази за продажбата на българския тютюнев гигант „Булгартабак” на австрийската BT Invest GmbH през 2011 г., като по тази тема „Биволъ” също работи от години.

Руското издание пояснява, че сделката е осъществена при приватизационен търг на цена, която е „значително по-ниска от пазарните оценки”: „79.83% от акциите на държавната тютюнева компания струваха 100,1 млн. евро”.

„BT Invest в онзи момент е била собственост на кипърска офшорка с наименование VTB Capital Pe Investment Holding Ltd. BT Invest е трябвало да инвестира 7 млн. евро в “Булгартабак” в рамките на две години от момента на придобиването му и да изкупува 5 000 тона български тютюн всяка година в следващите 5 години. През 2014 г. 100% от BT Invest са продадени на офшорно дружество от Лихтенщайн Livero Establishment, свързана с Цветан Василев”.

“Капитал” за сделката с “Булгартабак”

.

Пояснява се, че през 2014 – 2015 г. следва поредната смяна на собственици на бившия държавен холдинг:

„Нишката, според данните на списание „Капитал” води към Делян Пеевски”.

TheIns.Ru пише, че информацията за продажбата на „Булгартабак” на „местни български инвеститори”, е потвърдена пред руския бизнес-всекидневник „Ведомости” от източник във ВТБ.

The Insider цитира думите на неназования източник на „Ведомости”, че активът е препродаден с „30% бонус” от цената за придобиване:

„Това означава, че сумата на сделката е могла да бъде равна на 130 млн. евро”.

“Ведомости”: “ВТБ си свърши тютюна”

Същевременно BT Invest струва на фондовата борса много повече, пояснява изданието и припомня: „капитализацията на “Булгартабак” на Софийска фондова борса (СФБ) по данните към декември 2013 г. е била около 400 млн. евро”.

„Излиза, че за ВТБ тази сделка не е имала никаква икономическа целесъобразност”.

“От сделката банката и държавният бюджет на Руската федерация натрупват само загуби”, констатира анализът на The Insider Russia за прословутата приватизация на „Булгартабак”.

 

 

Нова религия в Русия? Армейски храм със светите образи на Путин, Шойгу и Сталин, без патриарха

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/putin-shoigu-stalin.html

понеделник 27 април 2020


Към това пълзят отдавна. Още в началото се промъкна тест-топка във вида на миротворна икона на Путин в църквата „Фотиния Светоносна“ до Нижни Новгород. Тогава това изглеждаше като куриоз, сгъната в поклон съмнителна „матушка“ отшелница, опитваща да създаде секта на вълната на формиращия се култ към новия вожд.

После иконите на Путин се появиха в скъп подаръчен комплект в сувенирния магазин на летище Пулково. Там те вървяха в комплект със Свети Николай Чудотворец, твърде предпочитан от православните. Песков тогава дежурно реагира, че Путин не одобрява особено подобни форми на почит към него. /Дмитрий Песков, говорител на Кремъл, бел.ред./

И ето сега, когато храмовете са затворени за вярващите и пасхалните служби вървят при закрити врати, е настъпил подходящият момент за презентацията на новата „гражданска религия“ в Русия. По-точно – на новия култ, който ще заимства нещо от православните обреди, но всъщност ще замени със себе си християнството. Тази презентация – новото „откровение“ – намери място не къде да е, а в „главния храм“ на Въоръжените сили на Руската федерация. Което значи, че е обезпечено с всичката им мощ, свързано с Великата Победа, на която всъщност е посветен и храмът, и „мълчаливо“ благословено от патриарха на старата Руска православна църква.

Тъй като е в дълбока самоизолация заради коронавируса, той едва ли ще може да се изкаже по този повод. А и сякаш този патриарх е съгласен вече на всичко.

Много от писалите за храма в подмосковния храм „Патриот“, както християни, така и далеч от религията хора, обърнаха внимание, че всичката тази символика, атрибути и идеология са свързани с бога на войната, с някакъв Марс или Перун. Но не и със смирения Проповедник от Галилея, изрекъл: „Който меч вдига, от меч умира“.

Всички измерения на този храм – на височина и ширина, отразяват по дати войните, дори църковните входове там са изработени от трофейни оръжия. Храмът е боядисан в цвят каки, високите куполи на кулите напомнят за балистични ракети, готови да сразят врага във всеки край на света. Още при първоначалния проект беше ясно доколко всичко това е несъвместимо с православната традиция, с християнството. Но действащ в рамките на „държавническата парадигма“ и сам обладан от „култа към Великата победа“, патриарх Кирил в аванс благослови всички символически експерименти за превръщането на християнството в религия на войната чрез образа на гигантския арт-обект в парка „Патриот“.

Може би подобни експерименти биха имали правото на съществуване, ако не ставаше дума за игра с истински светини – Евхаристията, мощите на светиите, автентичните икони, обрамчени със звезди, сърпове и чукове – символи на богоборчеството. С този наистина се изпълни предупреждението на апостол Павел за Христос и Велиар. /Предупреждение относно езичниците – /Коринтяни, 14: Не ставайте неподходящи партньори с невярващи, защото каква връзка могат да имат праведността и беззаконието? Или какво общение да съществува между светлината и мрака? 15: И как могат да постигнат съгласие Христос и Велиар? Или какво има да споделя вярващият с невярващия? 16: И могат ли Божият храм и идолите да бъдат на едно и също място?“, бел.ред./.

Апотеоз на новата религия в Русия станаха мозайките, призвани да увековечат в литургичното пространство на Църквата Владимир Путин, Сергей Шойгу, Вячеслав Володин, Валентина Матвиенко, Николай Патрушев и всички, просияли с тях. Новият рояк нови светии в постправославна и постатеистична Русия.

Мега-храмът на руските въоръжени сили в цвят каки. Снимка: hram.mil.ru

Забележително е, че за патриарх Кирил и йерархията му, съгласна винаги с вяра и истина да обслужи всеки каприз на властта, място по мозайките не се е намерило.

Център на новата религия ще стане не литургията, макар и скопена от компромиси с неправдите, а военният парад, явяването на Путин пред народа, посланията пред Федералното събрание, изстрелването на ракети и прочие сакрални обреди от руско-съветското месианство.

Разбира се, на съседната фреска се е намерило място за великия Сталин с пълководците му, много от които открито са хулили Бога и са изповядвали атеизъм. А за срещата на Сталин с тримата митрополити, положили началото на битието на съвременната РПЦ и Московската патриаршия, място не е отделено. Този сюжет явно е признат за твърде дребен и остарял за новата религия.

Накрая, иконостасът е увенчан от група екзалтирани жени на фона на думите „Крим наш!“. Вероятно тази фраза е призвана да замени също толкова лаконичното „Има Бог!“.

Може да ни възразят, че някога по фреските са изобразявали исторически личности, дори не канонизирани. Това е вярно, но те не са били централни персонажи, а са ги изобразявали като фон на различни свещени събития. Например, благословения от преподобния Сергий Дмитрий Донский.
През 20-ия век в новите гръцки храмове започнаха да се появяват „комерсиални“ фрески, изобразяващи меценати и спонсори, дарители. Руското благочестие не е доживяло подобно нещо. И в главния храм на Въоръжените сили общият замисъл и смисъл на иконографията очевидно е друг – не църквата благодари или благославя някого тук.

Тук църквата изобщо не се вижда, а политическите ръководители на министерството на отбраната конструират необходимия си култ, оформяйки замисленото като православен храм в твърде скъп армейски дворец на културата. Не и нещо повече от това.
А може би ние напразно се възмущаваме и всичко това е логично?

В историческите мащаби 75 години след края на войната са много малък срок. Победата и прочие съветски достижения ставаха в условията на държавния атеизъм, в съветското общество вярващите бяха явление на маргинали и често подлагани на гонения. Има някакви опити за религиозно възраждане на Русия, траяли едва 30 години, а и да ги признаеш за напълно успешни е сложно. Патриарх Кирил е по-скоро дразнител за общественото мнение, политик и бизнесмен, отколкото духовен пастир на заблудения народ. Неговото мълчание и безсилие по време на пандемията са своеобразен мистичен знак.
Колкото и печално да е за вярващите хора, те признават, че не православието и не религията са обединяващият фактор за руското общество.
Така, че може би само този храм, честно казано, е построен в Руската федерация за последните години? Затова ли е така страшно да го погледнеш?
Вярно е, има още един въпрос. Къде ще се дянат фреските с Путин-Шойгу-Матвиенко и подобните им гении в човечеството, когато тяхната епоха приключи? Ще бъдат изнесени заедно с храма? Или оставени за назидание на потомците като Пантеон на националния позор?

***От самото начало този проект е изтъкан от противоречия – религиозни, юридически, символни, които преди завършването му получиха и икономическо изражение. Въпреки обещанията на министерството на отбраната, набирането на необходимата за изграждането на храма сума само от дарения не се получава. Сега малко преди освещаването му недостигащата сума /близо 3 от общо 6 млрд. рубли/ е отделена от бюджета на Москва и Московска област. Федералният бюджет за отбрана, който в Русия е засекретен, не стои встрани от проблема. Той заделя 318 млн.рубли за „продукт с религиозно предназначение“ за храма. Какъв – не се уточнява, в договора са посочени само някакви „изделия от гипс“, ролята на които в богослужението е непонятна. Преди това министерството на отбраната закупи икони, мозайка и мебели. Всичко това е от парите, които парламент и президент разпореждаха за въоръжение и оборудване на армията.

Руското законодателство обаче забранява създаването и дейността на религиозни организации във въоръжените сили. Разбира се, армията не се формира на конфесионален принцип, в нея служат огромен брой мюсюлмани, протестанти, малко будисти и юдаисти, както и съзнателни и стихийни атеисти. Как тогава, от гледна точка на закона и здравия смисъл, да се обясни, че в тази светска армия на светската държава вече ще има православен „главен храм“, а няма да има „главна джамия“, „главна синагога“ или някакво „централно червено ъгълче“ за атеистите?

Автор: Александър Солдатов, „Новая газета“

Превод: Екип Биволъ

Руското издание „Новая газета“ е част от Международния консорциум на разследващите журналисти /OCCRP/, част от който е и сайтът Биволъ.

Как Русия се разправя с „неверните“ данни за коронавируса

Post Syndicated from Вилдан Байрямова original https://bivol.bg/russia-coronavirus-fakenews-bill.html

сряда 8 април 2020


Централата на Следствения комитет в Русия образува наказателно дело за разпространение на фейк-информация за коронавируса, каквото представлявало видео в Туитър, съобщава сайтът на ведомството.

Делото е заведено по законов текст за публично разпространение на невярна информация за обстоятелства, представляващи заплаха за живота и сигурността на гражданите. В съобщението се посочва, че потребител е публикувал в Туитър видеозапис, в който се твърди, че коронавирусът е създаден в държавния център по вирусология „Вектор“ /село Колцово, Новосибирска област/, „след което чрез експлозия е умишлено разпространен на територията на Русия и Китай“.

Център „Вектор“ произвежда тестове за коронавирус. На 16 септември 2019 г. там избухна газов балон и последва пожар.

В рамките на наказателното дело се установява самоличността на потребителя на социалната мрежа и се събират доказателства.

Според изданието „Медиазона“ става дума за сатиричен клип, осмиващ конспиративните теории за произхода на коронавируса. Той е публикуван в Туитър от потребителя AlexanderThorn. „Приятели, срещу мен е заведено наказателно дело за вчерашния хумористичен запис, в който осмивам теорията за заговор за произхода на коронавируса от руска лаборатория“, е написал въпросният потребител.

В записа той казва, че център „Вектор“ е „взривен умишлено с цел вирусът да попадне във въздуха“, а горските масиви в Сибир също „са подпалени специално“, за да може димът от пожарите да отнесе вируса в Китай. „Това е операция на световното правителство в сянка, на масоните, надявам се, разбирате това. За да започнат всички да говорят за коронавируса, а понеже Земята не е кръгла, истината престана да се разпространява“, шегува се авторът.

Първото дело по същия законов текст е образувано в Петербург заради пост в мрежата „ВКонтакте“ от 2 април в групата „Сестрорецкий актив“. В публикацията се твърди, че от местната клиника в Сестрорецк /територия в състава на курортния район на Петербург/ е изписан и пратен у дома болен от коронавирус. И че той е трябвало да бъде пратен в болница №40, но там не е бил приет заради положителна проба. На 3 април в дома на активистката Анна Шушпанова е извършен обиск, тя е разпитвана в полицията и призована като свидетел.
Вчера бе съобщено и за третото дело в страната, заведено от Следствения комитет в Ленинградска област. Мотив за него е, че неизвестно лице е публикувало в интернет информация за „разгърната бронетехника с оръжия на границата на град Волхов в Ленинградска област във връзка с приетите мерки за борба с коронавируса. Издирва се авторът на съобщението.

Преди седмица изданието „Говори Магадан“ се сдоби с втори полицейски протокол заради публикация за недостига на предпазни маски. В нея се казва: „Първи последствия от модернизацията на здравеопазването в Магадан – лекари от детската инфекциозна болница си купуват защитни костюми от магазините за авто-части сами си шият маски“. За юридически лица глобата по закона е от 200 до 500 000 рубли.
Главната прокуратура цитира главния лекар на магаданската областна болница, според когото всички лекари разполагат със защитни средства в пълен обем. Още на следващия ден Роскомнадзор блокира публикацията, но тя е достъпна в кеша на Гугъл. В края на март същото издание получи полицейски протокол заради публикация за местен жител, приет в болницата с подозрения за коронавирус и по-късно починал. Главната прокуратура бе убедена, че в материала се посочва като причина за смъртта коронавирусът, но в текста няма подобно твърдение.

На 2 април главният редактор на сайта „Ехото на Москва“ Виталий Рувинский съобщи, че главната прокуратура в Оренбург е разпоредила да бъде премахнат текстът на правозащитника Владимир Осечкин за „избухналото неизвестно заболяване в наказателна колония №8“. От ведомството отричат информацията.

„Този идиотски закон за суровите наказания за разпространение на фейк-новини за епидемията отразява паниката на самите власти, тяхното разбиране, че построената от тях система не дава реална представа за мащабите на нещастието“, пише във Фейсбук политологът Кирил Рогов.

„И това не е само руски проблем. Тази епидемия е устроена така, че реалната ситуация на нещата става ясна само в момента, когато вече кризата е настъпила. Същественото е как властите реагират на това. А те реагират според нагласите за реакция на социално-политическата система. В Русия тя е настроена за репресии против гражданите – да контролира всички, да даде колкото е възможно по-малко, при възможност да отнеме нещо и някой да бъде затворен зад решетки за „разпространение на недостоверни сведения“. Реалният проблем обаче е в недостоверността на сведенията за мащаба на проблема, с които разполагат самите власти.
Особено важно е, че укриването на информацията за локалните кризисни взривове е от обществена значимост и несравнимо по-опасно от преувеличената представа за мащабите на епидемията. И разпространението на данните за реалното състояние на нещата е полезно за обществото, дори ако в някои случаи се окаже преувеличено. От това никой няма да умре“, коментира политологът.

Водачът на Фонда за борба с корупцията Алексей Навални публикува фотография на медицинската сестра Анастасия Василиева, която е в ареста на полицията. Тя е превозвала маски, респиратори и ръкавици, закупени с дарения, в болница, в която всичко това липсва. „Престъплението й било толкова голямо, а властта твърде вбесена заради тази самонадеяност на независимия профсъюз, дотолкова, че самият зам.-шеф на областното МВР е отишъл да я арестува, а тя е задържана. Въпреки законодателната норма, според която майките на непълнолетни деца не могат да бъдат задържани и подлагани на административен арест, това се спазва дори в Москва“, пише в блога си Навални.

Медицинската сестра Анастасия Василиева, арестувана заради превоз на защитни средства от дарения. Снимката е от блога на Алексей Навални.

„Независимият Алианс на лекарите е събрал 3, 5 милиона рубли за закупуване на средства за индивидуална защита, а до момента за похарчени под 300 000 рубли. Което означава, че подобни пътувания за доставки ще има най-малко 10 пъти и с ваша помощ ще осигурим такива средства за не по-малко от 20 болници“, съобщават от профсъюза в Туитър.

Алексей Навални подлага на остра критика властите в Русия, които отказват да решат проблема с дефицита на защитни средства и публикува копия на докладни по въпроса от различни региони.

„В целия свят радикално е увеличено производството на защитни средства и ние можем да купим. Но всички вие виждате сами – не купуват. До момента за това не са предвидени средства. Не съществува и общонационална програма за подобно производство.

Това изглежда абсурдно и непонятно, но ако помислим, то рационалният мотив в действията на властите е очевиден. Те не искат да решат проблема, защото тогава ще се наложи да признаят, че съществува. Да кажем, че 20 години „стабилност и богатства“ доведоха до факта, че в болниците в Астраханска област няма средства.
Ако Алиансът на лекарите превозва до новгородската болница защитни средства за клетите 300 000 рубли, какво излиза? Значи, огромната нефтена държава не е могла да даде тези клети 300 000, но е купила на губернатора Никитин голям черен автомобил за няколко милиона рубли? Пътуването на Алианса за доставките от обществено-полезно действие се превръща в радикално-опозиционно. Значи, трябва да бъде прихванато по трасето, задържано и пребито“, пише още в блога си Навални.

Коронавирусът ще предизвика още повече наказателни дела след появата на законовия текст за наказателно преследване за разпространение на фейк-новини, предупреди изданието „Медуза“.
На 31 март т.г. депутатите приеха на второ и трето четене пакет законопроекти, налагащи административно наказание за нарушаване на карантината и за разпространение на невярна информация за коронавируса, както и углавни наказания за разпространението на фейк-новини и нарушения на санитарно-епидемиологичните правила.
Под наказателна отговорност за фейкове за коронавируса ще бъдат привличани и обикновени граждани. Предвижда се лишаване от свобода до 3 години за разпространението на невярна информация, „причинила тежки последствия“ и до 5 години, ако заради фейковете почине човек.

По материали от руския печат. Превод Биволъ

Водеща снимка: Държавен център по вирусология, Новосибирск, където миналата година избухна взрив. Снимката е от сайта на областния губернатор.

Докато София се надява да получи апарати от Русия, лекарите там алармират за тежък недостиг The Moscow Times: Руски богаташи се запасяват с респиратори, за да се защитят от коронавируса

Post Syndicated from Вилдан Байрямова original https://bivol.bg/the-moscow-times-oligarchs-ventilators.html

понеделник 23 март 2020


Семейството е едно от най-богатите в Русия. Притежава над 1 милиард долара, както и имоти в някои от най-търсените дестинации в света, включително Лондон и Южна Франция.

То има и имение в Рубльовка, луксозното предградие на Москва, където живее голяма част от управляващия елит на Русия. Тук семейството планира да се измъкне от коронавирусната пандемия, която помете света през последните седмици и уби 12 000 души.

Докато богаташите на Русия могат да се самоизолират в лукс, то те ще се сблъскат с някои трудности, ако коронавирусът се разпространи в цялата страна: държавните болници са единствените институции, които приемат пациентите, поразени от вируса.

Но “Москва Таймс” /The Moscow Times/ намери доказателства на базата на десетки разговори, че богатите на Русия изграждат импровизирани клиники в собствените си домове, за да са сигурни, че ако се заразят, ще могат да получат по-добра грижа, отколкото масите. И това може да нанесе сериозни последици по пътя на битката на Русия срещу коронавируса, защото те купуват и трупат респиратори, които са важни за спасяването на животи в тежки случаи.

“Успяхме да вземем един до този момент и се опитваме да получим още два”, казва член на въпросното семейство пред „Москва Таймс“, пожелал анонимност в открития разговор по темата. Той отбелязва, че устройството струва 1, 8 милиона рубли /$ 22 500/. “Но има списък с чакащи от 8 месеца”, уточнява той пред изданието.

Респираторите помагат на заразените пациенти да дишат, когато дробовете им започват да отказват и поради това те бързо се превърнаха в един от най-търсените медицински апарати на планетата. След като здравната система на Италия се претовари от пациенти с коронавирус през последните седмици, лекарите скоро осъзнаха, че няма достатъчно респиратори, за да спасят всички и се видяха принудени да избират кой да живее и кой да умре.
Кошмарният сценарий бързо отекна с тревожни камбани в повечето страни, осъзнали, че ще им трябват повече респиратори, за да предотвратят масови жертви. САЩ и Великобритания обявиха, че ще се сблъскат с недостиг на такава апаратура, ако броят на заразените скочи до критични нива, и се втурнаха да купуват или да произвеждат от тях повече. В опит да запазят устройствата за собственото си население, някои правителства дори блокираха компаниите да ги продават в чужбина.

Въпреки, че Русия все още има само 253 официално обявени случаи на болни от коронавирус, броят им нараства с всеки изминал ден. По-рано тази седмица “Москва Таймс” съобщи, че процедурите на Русия за тестване може да са подценили тези числа.

Все пак, Русия изглежда е в по-добра изходна позиция от други страни, когато става въпрос за респираторите.
Според данните, предоставени на “Москва Таймс” от базираната в Москва Headway Group, която наблюдава правителствените търгове, Русия разполага с общо около 42 000 – 43 000 от тези апарати в държавните си болници в страната – средно около 29 броя на 100 000 души, което е значително по-високо ниво от 8 на 100 000 жители на Италия.

Но медицински експерти заявиха пред изданието своята загриженост, че въпросните респиратори са концентрирани в по-богатите градски центрове на Москва, където разполагат с около 5 000 броя, както и в Санкт Петербург.

Според данните на Headway Group, около 25% от респираторите в страната се намират в Москва, Московска област и Санкт Петербург.

Павел Бранд, директор на верига от семейни клиники в Москва, цитира свои колеги от някои руски региони, според които там има налични от 2 до 6 апарата на 100 000 души, като много от тях “са стари и с лошо качество”. Подобни данни изнесе и новинарският сайт „Медуза“, в който бе посочено, че област Калуга разполага с по-малко от 5 респиратора на 100 000 жители.

Павел Бранд изразява надежда да не пламнат огнища на заразата във всички региони на страната.

Цитирана е Ирина Подолян, зам.-главен лекар в Клинична болница №101 в Лермонтов, град в южната част на Ставропол, който регистрира първия си коронавирусен случай тази седмица. Тя казва, че в болницата има 3 или 4 годни за употреба респиратори. “Но те са предназначени за употреба в много случаи. Тежки терапевтични пациенти с инфаркти, инсулти или отравяне също изискват механична вентилация. При избухването на огнище на зараза няма да са достатъчни за всички”, коментира тя пред изданието.
Съпругът й Сергей, който е хирург в болницата, допълва, че апаратите са остарели, а няма бюджет за купуване на повече.

За да се опита поне да изравни несъответствието, Русия вече е отпуснала пари на регионите за закупуване на повече респиратори. Сибирският регион Томск, например, получи 8 милиона рубли /$100,000/ – достатъчни за доставката на 4 от най-добрите апарати.

Но дали парите ще отидат всъщност за покупката на респиратори в близко бъдеще е неясно.
След интервюта с повече от дузина представители на руски компании, продаващи такава апаратура, „Москва Таймс“ разполага със списъци на чакащи за закупуване на оборудването, без да се посочва краен срок. Повечето търговци казват, че не знаят кога ще имат повече респиратори в складовете си.

“Вече продадохме всичко от склада си. Сега се надяваме, че международните ни партньори могат да ни предоставят повече бройки”, казва Артьом Сивачев, директор продажби на базирания в Москва център МедиКо.
Той посочва, че през последните две седмици са постъпили заявки от безброй частни лица, но отбелязва, че е против политиката на компанията да продава по този начин.

По-голямата част от търговците обаче твърдят, че продават на частни купувачи, като с тези клиенти са реализирали около 30% от общите си продажби през последните две седмици.
“Имаше толкова много заявки, че трябваше да спрем да приемаме поръчки, а телефоните звънят непрекъснато”, казва Динара Йенокаева, мениджър продажби за Oxy2.ru. Тя се надява на нова пратка до края на април, но вече има дълъг списък с чакащи.

Медицински експерти посочват пред „Москва Таймс“, че силата на Русия не е в производството на респиратори и че устройствата идват главно от страни като Китай, Италия и Германия. Италия и Германия обаче временно са блокирали своите производители от продажби в чужбина. Някои търговци казват, че са насочили търсенето надалеч – от Бразилия, Израел и САЩ.

Изданието е разговаряло с трима руски богаташи, тръгнали на лов за респиратори, като всички са настояли за анонимност.

“Много от приятелите ми се опитват да ги получат. В момента, в който някой се окаже свободен, те го купуват“, казва единият от тях.

Чуждестранни медицински експерти осъждат тази практика на хаоса. Те отбелязват, че, сам по себе си, респираторът ще допринесе твърде малко, за да помогне на болния.

“Трябва да имате домашна болница с интензивно отделение и най-важното е, че ще ви трябва специалист”, казва Ярослав Ашикмин, кардиолог, който съветва медицинския център за развитие на фондация “Сколково”.

“Благодаря на Бог, че повечето лекари тук са достатъчно етични, за да не отидат в дома на някакъв богаташ и да го обгрижват, докато хиляди други хора се нуждаят от това”, коментира Ашикмин.

Един от богатите събеседници на изданието обаче признава, че имат лекар на повикване, който вече им е помогнал да устроят правилно апарата за обдишване.

“Един от моите приятели се върна от Франция и сега е в болница тук. Не искам това да се случи. Трябва да се запасим с храна и да останем в домовете си извън града”, посочва той.

Но кардиологът д-р Ашикмин вярва, че политиката няма да спаси богатите на Русия.

“Олигарсите ни никога не са инвестирали в местните болници, защото никога не са помисляли, че ще трябва да бъдат лекувани там. Много е вероятно скоро да се изненадат неприятно, защото чуждестранните клиники няма да ги приемат точно, както и руските частни няма да ги приемат”, уточнява той.

И допълва: “Сега може да изпитат ада, който те помогнаха да се създаде”.

Автори: Пьотр Сойер, Иван Гершкович, Джейк Кордел – The Moscow Times
Превод: Биволъ Снимка Dr. Jamil Asaria

***The Moscow Times е водеща независима англоезична медия в Русия. От редакцията си в Москва вестникът, който се разпространява и на хартия, предоставя на читателите по целия свят извънредни новини, ангажиращи истории и балансирана журналистика за най-голямата страна на Земята. Основан е през 1992 г.

***Докато четете текста, със сигурност се сетихте, че българският премиер Бойко Борисов на 12 март утеши народа с предстояща доставка на респиратори от Русия. Той направи това чрез съобщение от правителствената информационна служба.

„За броени дни българската индустрия се реорганизира, за да произведе и осигури необходимите защитни облекла за медицинските екипи в цялата страна. Прилагаме всички утвърдени от световната медицинска общност мерки за ограничаване на заболяването“, заяви министър-председателят Борисов пред Владимир Путин. Борисов постави също въпроса за възможността България да закупи от Русия респиратори, които са изключително важни за лечение на пациентите с коронавирус. В хода на разговора бе изтъкнато, че руските учени полагат сериозни усилия в разработване на ваксина срещу COVID-19“, се посочваше тогава в съобщението до медиите.

Така и не стана ясно дали Москва ще прати на задъхваща се София въпросната апаратура, но по-скоро май не, както излиза от горната публикация. По официални данни броят на заразените в Русия е достигнал 306 души, като за денонощие са регистрирани 53 нови случая /до снощи/. А „изкуствени дробове“ никак не достигат и там.

Междувременно коварният вирус бе внесен у нас от Франция лично от лудогорския бизнес-орел Кирил Домусчиев и вероятно и съпругата му, заради които частната болница СофияМед бе поставена под карантина. За това съобщи Биволъ на 17 март. Въпросът е защо е там, а не във ВМА? Отново ли някои са по-равни от другите и правилата за тях не важат, попитахме тогава. Сега цяла болница е под карантина заради комфорта на един от недосегаемите. Домусчиев продължава да се лекува в тази частна болница, а карантината там ще продължи, докогато трябва, посочи на поредния брифинг вчера д-р Мутафчийски, предпочитан като генерал.

Също вчера щабът по коронавируса обяви, че босът е дарил 100 опаковки от лекарството, с което го лекуват. Кои ще са по-равни за него, остава да чуем, ако ни съобщят официално.

Настояще без настояще. Разговор с Олга Седакова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/olga-sedakova-interview/

Първата стихотворна книга на Олга Седакова (р. 1949, Москва) е публикувана в Париж през 1986 г. В годините на СССР нейната поезия е отхвърляна като „книжна“, „религиозна“, „заумна“… 

Днес Олга Седакова е ключова фигура в литературния и интелектуалния живот на Русия. Тя е автор на поезия, проза, филологически изследвания и преводач на фигури като Данте, Рилке, Елиът, Целан… Творчеството на Седакова е преведено в много страни по света. 

С нея разговаря Марин Бодаков.


Как с оглед на съвременната ситуация бихте отговорила на въпроса на Николай Некрасов „Кой в Русия живее добре“?

„… Кой живее весело, нашироко в Русия?“

Весело, с отворена душа – мисля, никой. Но за да отговоря, би трябвало да обиколя и да разпитам всички, както са го правили селяните у Некрасов. По-лесно ми е да отговоря кой не живее добре. Онези, които са очаквали, че с миналото – с тоталитарното съветско минало – сме се разделили и ще дойде нещо съвсем друго. Хуманно, свободно, уважаващо човешкото достойнство общество. И сега се озовахме в някакъв стар страшен сън, сред носталгия по сталинизма и всякакви безумия, сред нарастващо насилие. Хубаво ни е, когато се срещаме на някое шествие – както тия дни на шествието в памет на убития преди пет години край кремълските стени Борис Немцов. Срещаме се и виждаме, че има и други хора и те не са малко.

Каква оценка давате на разрастващите се днес политически употреби на религията – и особено на православието?

Боли ме, като гледам колко се е сближила нашата Църква с властта – до такава степен, че приема като религиозни държавните празници (като юбилея на победата във войната). Но това е официалното лице на Църквата. А в нея има съвсем други хора – свещеници, миряни. На тях им е трудно, те нямат публичен глас.

С какво си обяснявате нарастващата „русофобия“ по света, в т.ч. и в България?

Не обичам думата „русофобия“. Вероятно външната политика на нашата държава настройва хората против Русия. Избран е курс на враждуване с целия свят, планетарни претенции, милитаристка стилистика. Такъв е изборът на властта. Но и населението не се противопоставя твърде на това.

Съгласна ли сте с твърдението, че днешните управляващи европейски елити водят битка срещу сериозността и паметта – и какъв е руският случай в това отношение?

Не знам дали проблемът е в елитите. Съвременната цивилизация става все по-малко хуманитарна, това е факт. Аз гледам с надежда към най-младото поколение у нас – студентите, дори учениците от горните класове. У тях добре личи желание за нещо сериозно, сложно, правдиво. Как ще се справят те с живота, който не приема благосклонно такива желания – това е въпрос…

Да се върнем отново при Некрасов, който казва: „Ти можеш да не си поет, но трябва гражданин да бъдеш!“ Как поетът и гражданинът се съчетаваха във Вашата съдба? На какво се учеха един друг?

В отношението ми към живота на гражданин аз изхождам не от лозунга на Некрасов, а от мисълта за политиката като общежитие, като етично битие на човека, която идва от Аристотел. За това е мислил и Данте.

С годините разбирам, че може би моята главна грижа, която може да се нарече политическа (тя беше такава през съветските години), е незавършеността на нашето минало. Престъпленията не са наречени престъпления, унищожените от режима хора не са върнати в общата памет, не са оплакани, не са погребани. И сега властите се борят с „връщането на имената“. „Връщане на имената“ се нарича денят в памет на жертвите на режима, който всяка година се провежда на Лубянския площад в Москва: цял ден се четат имена на хора, разстреляни в Москва. Това събитие у нас се организира от „Мемориал“, дружеството, което се занимава с възстановяване на паметта за загиналите. А самият „Мемориал“ сега официално е наречен „чуждестранен агент“. Тази damnatio memoriae* е толкова дълбока тема за мен, че може да бъде наречена и гражданска, и поетическа; ще посмея да кажа – и религиозна.

В една забележителна лекция казвате, че посредствеността е избор. Как Вашите учители Ви имунизираха срещу нея?

Аз имах необикновен късмет с учителите си. Често с годините те ставаха мои по-възрастни приятели. Филолози като Сергей Аверинцев, Юрий Лотман, Михаил Гаспаров… И други, по-малко познати извън Русия. Музиканти. Философи. Художници. Те бяха велики хора в своето дело и онези, които избират посредствеността, просто си нямаха никаква работа с тях. Те ми помогнаха да видя какво е животът на сериозно. Показваха ми само най-доброто.

Като преводач на Данте на кой кръг от неговия ад днес най-много приляга Европа?

В ада на Данте душите с тъга си спомнят земята – там, казват те, грееше слънце и можеше да се различават цветовете. Гледана от ада, земята е рай. Каквото и да се случва на нея. Така че просто не бива да сравняваме Европа с кръговете на ада.

Защо „втората култура“** в Русия след политическите промени от 90-те години насам си остана „втора“ и при обновените обстоятелства?

В авангарда на промените у нас се наредиха не съвсем „други“ хора, като Вацлав Хавел в Чехия например, а хора от съветското минало. Между общия тон на перестройката и тона на „втората култура“ нямаше контакт. По-точно, от нея се оказа приет един пласт – ироничното, пародийното изкуство, соцартът. Този пласт за известно време стана господстващ. Не се отвори място за метафизика.

В един наш разговор със Зигмунт Бауман той сподели, че няма такова нещо като бъдеще – бъдещето е в изборите, които правим точно сега. В този смисъл какво според Вас е бъдещето на поетическото изкуство изобщо? И какви са Вашите собствени избори в литературата днес?

Бъдещето е неизвестно за човека. Незнаенето на бъдещето според мен е точно такава фундаментална антропологическа характеристика, каквато е и смъртността. Човек е смъртен – и на човек не е дадено да знае бъдещето. И при това съществува постоянна грижа за бъдещето, вълнение пред бъдещето, без което човек също е немислим.

Аз мисля, че това е почти тривиалност – да говорим, че нашата съвременна цивилизация е изгубила глада си по бъдещето. Та нали гладът по бъдещето като по нещо по-добро и ново е управлявал движението на европейската култура вече няколко века, през цялото Ново време! Изглежда, тук това Ново време свършва. Сега хората или не виждат бъдещето, или не го искат и се страхуват от него (понеже не очакват нищо добро). Борис Пастернак бе казал: „Самата очевидност на настоящето е бъдеще.“ Изгубването на бъдещето – на някакво смислоносещо бъдеще – говори, че хората не виждат настояще в настоящето.

В поезията и изобщо в изкуството и мисълта бъдещето се ражда в движението на един човек. Това е непредсказуемо. Повярвайте, само година преди началото на „Божествена комедия“ – каква ти година, само ден! – на никого от съвременниците и през ум не би минало, че може да бъде написано такова нещо. Така че ето какво ми се иска в поезията – а и изобщо в живота – великолепно надарени и независими хора.

* Осъждане на паметта (лат.) – присъда в Древен Рим, вследствие на която са изличавани всички следи за осъдения в документи и другаде. – Б.р.

** Термин, описващ нелегалната култура по времето на застоя, която се противопоставя на официозната култура на Съветския съюз. – Б.р.

Превод от руски: Здравка Петрова
Заглавна снимка: Thesupermat (Wikimedia)

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Как бежанците се превърнаха в политически инструмент за Ердоган

Post Syndicated from Тоест original https://toest.bg/bezhantsite-politicheski-instrument-za-erdogan/

Автори: Йоанна Елми и Мария Бабикян

Севърският договор след Първата световна война обещава създаването на независима държава Кюрдистан, но години по-късно кюрдите се оказват разпръснати между териториите на Сирия, Иран, Турция и Ирак. Половината от тях пребивават в днешна Турция и съставляват около 20% от населението на страната. Турция от години се опитва да се противопоставя на Кюрдската работническа партия (Partiya Karkerên Kurdistanê, съкр. PKK), която редовно провежда атаки в цялата страна в името на кюрдския национализъм и независимост. Ердоган гледа на Отрядите за народна самоотбрана (YPG), част от Сирийските демократични сили, като клон на PKK.

След като ИДИЛ обсажда северносирийския град Кобани в провинция Роджава през 2014 г., кюрдските отряди го освобождават през 2015 г. Президентът Ердоган ги обявява за заплаха за националната сигурност на Турция и в отговор напада автономната кюрдска провинция. Турция се фокусира върху зоните, контролирани от кюрдските отряди в Северна Сирия, и иска да осуети формиращата се териториална цялост. Впоследствие това принуждава кюрдите да търсят съдействие от сирийската държава, срещу чиито сили са се сражавали години наред.

Кюрдско момиче от Отрядите за народна самоотбрана
Кюрдско момиче от Отрядите за народна самоотбрана. На нашивката е ликът на задържания лидер на PKK Абдула Йоджалан. Снимка: Kurdishstruggle (Flickr)
2011

Начало на конфликта в Сирия. Русия е на страната на режима на Башар Асад, а Турция – на бунтовническите сили. САЩ подкрепят кюрдските отряди, които са основен съдружник в коалицията срещу ИДИЛ.

2011
2012

Ердоган прави телевизионно изявление, с което обявява начало на мирните преговори с PKK. Впоследствие в периода около изборите през 2015 г., заради засилващите се ефекти от войната в Сирия, преговорите се разпадат със започването на турската офанзива в Иракски Кюрдистан и провинция Роджава в Сирия.

2012
2013 (25 октомври)

В рамките на 24 часа са задържани 111 души, нелегално преминали българо-турската граница. По данни на МВР 48 от тях са сирийци. От Министерството на отбраната съобщават, че започва строеж на гранична ограда по южната ни граница с Турция.

2013 (25 октомври)
2015 (януари)

В западните медии започват все по-често да се появяват заглавия, свързани с нови канали за транспорт на бежанци от Сирия и Близкия изток. Такъв е случаят с кораба „Езадийн“, изоставен от екипажа си край Италия с 450 сирийски бежанци на борда.

2015 (януари)
април

Европейският съвет свиква спешна среща след поредица от трагични инциденти с мигранти, загинали в опит да преминат Средиземно море. Случаите са многобройни и ще преобладават в новините през цялата предстояща година.

април
май

Европейската комисия очертава рамката на Европейската програма за миграцията. ЕК предлага гарантиране на „справедливо и балансирано участие на всички държави членки“ в общите усилия за справянето с кризата. В същия документ Комисията полага основите на сътрудничество в областта с държави извън ЕС, сред които и Турция, и предлага „3,6 млрд. евро хуманитарна помощ и помощ за стабилизиране и развитие, насочени към сирийците и сирийските бежанци в страни като Ливан, Йордания, Турция и Ирак“.

май
юни

Разпределяне на 40 000 мигранти в рамките на ЕС. Към този момент задължителните квоти не се прилагат. По същото време става ясно, че Унгария е взела решение да строи гранична ограда, която да предотврати влизането на мигранти в страната.

юни
август

В края на месеца Македония затваря южната си граница и обявява бедствено положение. У нас започва последният етап от строежа на оградата по южната ни граница с Турция. След завършването ѝ границата би трябвало да бъде непроходима. През февруари 2016 г. тогавашната министърка на вътрешните работи Румяна Бъчварова обявява, че оградата в крайна сметка няма да бъде довършена. През 2017 г. граничната ограда все още се строи, а цената ѝ продължава да се вдига.

август
септември

Унгария затваря жп гара „Келети“, за да предотврати достъпа на бежанци към Германия и Австрия. Хиляди протестират. Няколко дни по-късно Ангела Меркел съобщава, че Германия няма да налага ограничения на броя приети бежанци. Само седмица след това страната е принудена временно да затвори границата си с Австрия, за да се справи с наплива на хора. Унгария затваря границата си със Сърбия и започва строеж на ограда по границата си с Хърватия. Регистрирани са сблъсъци на мигранти с унгарските власти.

септември
Какво всъщност се крие зад думите „бежанска криза“?

Дори преди нейното начало изследвания сочат, че обществените възприятия за броя на мигрантите и бежанците на територията на страната се разминават драстично с реалността. През 2017 г. изследване на Европейската комисия стига до същото заключение за държавите членки на ЕС. Това разминаване се дължи на множество сложни предпоставки с определени социални последици. Като се има предвид съотношението на броя мигранти към населението на държавите приемници, думата „криза“ изглежда силно преувеличена. Въпреки това тя не може да бъде отхвърлена – напливът от хора по границите, трудностите да им бъдат предоставени социални услуги, бърз и ефективен административен процес, както и социокултурните последствия от феномена не могат и не бива да бъдат омаловажавани.

2015 (октомври)

Премиерът Бойко Борисов заявява подкрепа за обявеното от президента Реджеп Тайип Ердоган намерение за създаване на „зона за сигурност“ в Северна Сирия. Той обещава и да го представи на среща в Брюксел, където европейските лидери са неубедени и виждат мотив за разчистването на кюрдите по границата, което да възпрепятства оформянето на кюрдска държава от двете страни на Турция. Проведените през 2019 г. турски военни операции в района потвърдиха това опасение.

2015 (октомври)
ноември

ЕС обявява съвместен план за действие с Турция с цел намаляване на миграционния поток към Европа. Турция сваля руски боен самолет, в резултат на което Русия налага санкции, засягащи туризма и вноса на стоки между двете страни. Това е най-ниската точка във взаимоотношенията помежду им. Във Франция най-тежкият терористичен атентат в историята на страната взема над 100 жертви, а стотици са ранени – 13 ноември се превръща в символ, експлоатиран от крайните политически идеологии, и оказва огромно влияние върху общественото мнение в цяла Европа.

ноември
2016 (11 февруари)

Ердоган за първи път отправя заплахата, че ще изпрати милиони сирийски бежанци към Европейския съюз.

2016 (11 февруари)
26 февруари

Съветът за сигурност на ООН приема резолюция за прекратяване на военните действия в Сирия, съгласувана между САЩ и Русия.

26 февруари
18 март

След обявяването на общия план за действие през ноември 2015 г. Турция позволява на сирийците с временно защитен статут да имат достъп до пазара на труда. ЕС започва изплащането на 3 млрд. евро за изграждане на инфраструктура за приемане на бежанците.

18 март
19 април

Турция отново заплашва да се оттегли от споразумението за мигрантите. Последващи заплахи има през цялата година.

19 април
юли

След опит за преврат в Турция започва безмилостна чистка срещу опозицията на Реджеп Тайип Ердоган, която продължава и до днес.

юли
август

Българската държава демонстрира подкрепа за Анкара с екстрадицията на гюлениста Абдуллах Бююк, когото българският съд двукратно отказва да върне в Турция, тъй като това представлява опасност за живота му. С напредването на конфликта в Сирия фокусът на Ердоган се премества основно към кюрдския въпрос.

август
28 декември

Преговорите между Турция, Иран и Русия в Астана водят до съгласуване за посредничество за прекратяване на огъня, което трябва да започне в полунощ на 30 декември.

28 декември
2017 (февруари)

ИДИЛ започва офанзивата в Дараа в Югозападна Сирия. Силите на Турция, Иран и Русия се връщат на фронта.

2017 (февруари)
17 март

Конституционен референдум в Турция и консолидация на властта на Ердоган. Изправен пред критика от страна на Западна Европа, Ердоган отново отправя заплахи за изпращане на бежанци към Европа.

17 март
4 май

Русия, Иран и Турция подписват споразумение в Астана за създаване на зони на сигурност в Сирия. Те включват провинция Идлиб, северната част на Хомс, Източна Гута и границата между Йордания и Сирия. 

4 май
2018 (януари)

Турция провежда операция „Маслинова клонка“, насочена срещу кюрдските сили в провинция Африн.

2018 (януари)
септември

Ердоган и Путин постигат съгласие за създаването на буферна зона в Идлиб на среща в Сочи.

септември
декември

Американският президент Доналд Тръмп обявява победа над ИДИЛ в Сирия.

декември
Надигането на крайнодясното – свързано с имиграцията?

През септември 2017 г. Германската крайнодясна партия „Алтернатива за Германия“ влиза в Бундестага. Според изследване на Bertelsmann Stiftung германското общество възприема, че „единствената област, където „Алтернатива за Германия“ има някаква експертност, е имиграцията“. В началото на 2018 г. популистите в Чехия и Унгария печелят избори с програми, насочени срещу имиграцията. През юни италианският вицепремиер Матео Салвини отказва да приеме кораба „Акуариус“ със 141 мигранти на борда. За Европа бежанците вече са наболял проблем, който дестабилизира Съюза и разделя членките по идеологически линии както помежду им, така и вътрешнополитически. Този проблем може да бъде експлоатиран от външни сили.
Политолозите наблюдават изместването на вота към крайнодесни партии в Европа като феномен много преди пристигането на бежанците на европейска земя. Това се дължи на множество фактори. Тенденцията е видна в резултатите на европейските избори през 2014 г. И ако бежанската вълна подсили реториката на тези партии и им осигури външен „враг“, то тя далеч не е основната причина, нито началото на надигането на крайнодясното в Европа.

2019 (януари)

Европа отчита спад в имиграцията, най-ниски нива за последните пет години. 

2019 (януари)
юни

Турция дава заявка за закупуване на противоракетната система S-400 земя–въздух от Русия, въпреки че е член на НАТО.

юни
август

САЩ и Турция подписват съгласие за буферна зона в Северна Сирия, с която САЩ целят да предотвратят атака на турските сили над кюрдските в района.

август
октомври

Доналд Тръмп изтегля американските войски от района и разчиства пътя за турската военна операция „Извор на мира“, с която Турция настъпва в Северна Сирия. В резултат САЩ настояват за договорка с Анкара, която дава на кюрдите 5 дни да се изтеглят на 30 км от „зоната на сигурност“ по границата с Турция.

октомври
23 октомври

Ердоган и Путин се договарят в Сочи да допуснат руска военна полиция и сирийски гранични сили да настъпят в сирийската част на границата с Турция, извън зоната на операция „Извор на мира“, за да изтеглят частите на Отрядите за народна самоотбрана и PKK. Сделката е повратна точка за затоплянето на взаимоотношенията между двете страни, които разпределят своите зони на влияние в Сирия и именно така Турция успява да отблъсне кюрдските сили далеч от границата си. Ердоган отново заявява на Европа, че ще „пусне бежанците“.

23 октомври
ноември

Нови заплахи към Европа от страна на Ердоган.

ноември
декември

Турция, Иран и Русия затвърждават необходимостта от съгласие относно Североизточна Сирия в Нур-Султан, Казахстан. В доклад на ООН се посочва, че 900 000 души са „вътрешно разселени лица“ в Североизточна Сирия, от които 60% са деца.

декември
2020 (20 февруари)

Турция иска зенитно-ракетна система „Патриот“ от САЩ, за да защити позициите си в Идлиб след поражение, в което са убити двама турски войници и са ранени още петима.

2020 (20 февруари)
27 февруари

33 турски войници са убити и 36 са ранени в провинция Идлиб при сирийско-руски атаки по време на напредването на войските на Асад към провинцията срещу изтеглящите се турски сили от района.

27 февруари
28 февруари

Ердоган „пуска“ бежанците към Европа.

28 февруари
2 март

Първа жертва след „отварянето“ на границата – 4-годишно дете се удави край остров Лесбос. Бойко Борисов е на посещение при турския президент Ердоган, в което двамата поставят въпроса за финансовата помощ, обещана от ЕС. ООН обвинява Русия в извършване на военни престъпления в Сирия заради „безразборните въздушни удари по цивилни цели през 2019 година“.

2 март
5 март

Предстои среща между Реджеп Тайип Ердоган и Владимир Путин в Русия.

5 март

 

Шокиращи кадри как гръцката брегова охрана тероризира лодка, пълна с бежанци. Европа през 2020 г.

Идлиб е последната гореща зона в Сирия. Според споразумението в Сочи Русия трябва да спре военните операции в района, но вместо това руските части настъпват срещу бунтовниците. Ходът на Ердоган срещу съюзниците му в НАТО се оказа губещ и сега той отново се обръща към тях, след кратка и горчива авантюра с Русия. Остава основната му грижа кюрдите от двете страни на сирийската граница да не създадат собствена държава. Но Турция, на чиято територия вече има над 3,5 млн. мигранти, трябва да се справя и с бежанските вълни, резултат от руските атаки в провинция Идлиб. А Европа продължава да е в капана на криза на общественото мнение, тъй като бежанците все още представляват сериозна разделителна линия в европейското пространство. В този контекст играта на „пускане на бежанците“ придобива своя политически смисъл, макар да е морално неприемлива. Остава въпросът какъв ще бъде нейният край.

Заглавна снимка: Бежанци на граничния пункт „Гевгели“, (Северна) Македония, 24 август 2015 г. Фотограф: Драган Татич

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Черни шпиони, бели шпиони

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/cherni-shpioni-beli-shpioni/

От времената на Руската империя, когато разни политически умове са се възторгвали от идеята за балканска федерация само на „славянските народи“, до днес тя е инструмент за руско влияние на Балканите заедно с православието. По отношение на газовите тръби обаче Москва нe прави разлика между християни и мюсюлмани. Любопитна подробност е, че за идеята за единение на славяните под покровителството и водачеството на Русия пръв говори един хърватин – Юрий Крижанич. Днес Хърватия не може да се нареди сред балканските съюзници на Москва. За Сърбия обаче е по-различно.

Независимо от осветените на сръбска земя руски шпиони от ГРУ (руското военно разузнаване) и техни агенти – сръбски военни, президентът Александър Вучич няма никакво намерение да отменя планираното си за 4 декември посещение в Русия. Казва го в интервю пред Der Spiegel, в което обяснява още, че отношенията с Москва са ясни и честни: „Ние сме приятели, но Сърбия все още иска да бъде част от Европейския съюз.“

Шпионска Балканиада

Същата реакция имаше и българският премиер Бойко Борисов преди два месеца, след ареста на председателя на движение „Русофили“ Николай Малинов, обвинен в шпионаж. Отношенията са приятелски, прагматични, подготвя се посещение на президента Путин в чест на 140-годишнината от установяването на дипломатически отношения, заяви Борисов в парламента, изброявайки достиженията на двустранните отношения с акцент върху руско-турския поток.

Изглежда, че Русия форсира шпионска Балканиада в опит да възпре някои държави от Западните Балкани от европейските им пориви. Тези разузнавателни операции със сигурност не са отсега, нито ще бъдат прекратени. А отпор може да бъде даден само чрез координирани усилия с партньорски служби, както отбелязват в коментари политици от балканските държави.

Миналото лято Гърция изгони двама руски дипломати заради опити да саботират споразумението за името на Македония. През май в Черна гора бяха осъдени задочно двама офицери от ГРУ заради участие в опит за държавен преврат през 2016 г. България извади шпионски скандал срещу Русия и изгони един руски дипломат, също служител на ГРУ.

България: шпионски скандали и отравяне на бизнесмен

Тази седмица съвместно разследване на Bellingcat, The Insider и Der Spiegel разкри съпричастност на осмина от ГРУ към отравянето на българския бизнесмен Емилиян Гебрев, собственик на оръжейната фирма „Емко“ и близък с избягалия в Сърбия мажоритарен собственик на КТБ, днес във фалит, Цветан Василев. Според разследването агентите от ГРУ са посещавали няколко пъти България на групи и под фалшиви самоличности: в средата и края на февруари 2015 г., в началото на март и в края на април, а последната група си заминала на 28 април същата година – деня, в който на Гебрев му прилошава. Експертиза установява, че в организма му има следи от органофосфатни съединения, които се отнасят към нервнопаралитичните съединения от клас „Новичок“ (наименование, познато три години по-късно от отравянето на полк. Скрипал – бивш служител на ГРУ, вербуван от британските спецслужби, и дъщеря му Юлия в британския град Солсбъри).

Арестуваният Николай Малинов също е имал връзки с подслонения от Белград банкер беглец Цветан Василев, както и с руския олигарх Константин Малофеев – персона нон грата за ЕС и САЩ заради „приноса“ му за дестабилизацията на Украйна. През септември т.г. на Малофеев бе наложена забрана за 10 години да влиза и в България, както и на о.з. генерал Леонид Решетников, бивш шеф на Руския институт за стратегически изследвания. Малинов беше освободен от ареста, за да пътува до Москва, където на 4 ноември президентът Путин го награди с орден „Дружба“, придружен от 36 000 евро парична премия. Главният прокурор Сотир Цацаров даде на Инспектората на ВСС съдията от специализирания наказателен съд Андон Миталов, който разреши на заподозрения в шпионаж да пътува.

Кой, ако не партньорите

Засега не е публично известно кой е заснел и пуснал на 17 ноември в YouTube видеото, на което е запечатана срещата на руския подполковник Георгий Клебан със сръбски офицер в парк в Белград. По време на срещата руснакът дава на агента пакет с пари. За „осветяването“ сръбският депутат Милован Дрецун обвини „мощен разузнавателен център, базиран в Скопие“, с участието на шпиони от България, Хърватия, Северна Македония и западни служби. Тези обвинения станаха причината преди седмица българската външна министърка Екатерина Захариева да обяви пред „Нова телевизия“, че „най-вероятно“ МВнР ще извика сръбския посланик на ниво директор. Все още липсва официално съобщение в потвърждение на думите ѝ.

В различните балкански държави Русия има различни интереси и използва инструменти за натиск, съобразени с тях. Може да е православието, панславянската идентичност, икономиката (eнергийни суровини), отбелязва в свой анализ американският Център за стратегически и международни изследвания (CSIS). За сърбите например Русия споделя славянските и православните традиции и подкрепя противопоставянето на независимостта на Косово, а наред с това слага ръка върху част от газопреносната инфраструктура чрез съвместно акционерно дружество и участва в разширяването на газохранилището в Банат. За България, член на ЕС и НАТО, енергетиката е основното оръжие, а тезата за панславизма позаглъхна – въпреки усилията по Живково време и повече от 45 години пропаганда.

Догодина в Сърбия, започнала преговори с ЕС, и в Северна Македония, все още непоканена от Брюксел, но призована в НАТО, предстоят парламентарни избори. За разлика от Скопие, Белград декларира, че не се стреми към членство в Алианса. The Irish Times припомни, че Русия доставя танкове и изтребители на Белград в последните години, а през октомври изпрати и войски, и високотехнологичен хардуер за съвместни военни учения, по време на които президентът Вучич потвърди намеренията за закупуване на модерна система за ПВО „Панцир“ от Москва.

„Разбира се, имаме опасения не само за разполагането на руска военна техника на територията на Сърбия, но и за възможността Сърбия да придобие значими руски военни системи“, казва пред изданието Матю Палмър, заместник-помощник държавен секретар на САЩ и специален представител на американския президент за Западните Балкани. Той дипломатично предупреждава Белград да се въздържа от подобни сделки.

Димитър Бечев, експерт по Балканите в Университета на Северна Каролина, не смята, че Сърбия би се съобразила с това предупреждение. Пред The Irish Times той посочва, че Сърбия едва ли ще прекъсне връзките си с Русия, а Вучич няма да се отметне от сключени вече договори. Сърбия има споразумение за свободна търговия с Евразийския съюз, което би се обезсмислило при евентуално членство в ЕС, казва Вучич в интервюто за Der Spiegel, намеквайки, че Белград очаква повече от Брюксел – и предвид факта, че са привлекли половината от преките чуждестранни инвестиции на Балканите.

Какво ще направи България?

Яснота ще има с новите договори за закупуване на газ – руски, американски втечнен, азерски. Контрактът с „Газпром“ за закупуване на 2,9 млрд. куб. м годишно с клаузата take-or-pay изтича през 2022 г. С възможността да разнообрази източниците на неруски газ, при това на по-ниски цени, София на теория би могла да поставя свои условия, вместо все да прикляква. Тази възможност зависи от реалния пуск на интерконектора с Гърция, предвиден за догодина – проект, чийто учредителен договор беше подписан през далечния март 2010 г.

Това е и една от задачите на разузнавателните мрежи – да предотвратят всеки опит на България да пробие енергийния монопол на Русия. В такива случаи се прибягва до дестабилизация, предсрочни избори. Дали няма да видим отново този сценарий?

Заглавна снимка: Владимир Путин на церемонията по случай 100-годишнината от формирането на ГРУ. Източник: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проблемите за износителите няма да свършат с 2019 година

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/problemite-na-iznositelit%D0%B5/

Увеличаващата се несигурност в световната търговия и забавянето на европейската икономика вече оказват ясен ефект и върху българските износители. През първото полугодие на 2019 г. износът ни към Германия спадна (спрямо същия период на предходната година) за първи път от 2014-та насам. В същото време митническото противопоставяне между САЩ и Китай продължава да спъва икономическата активност в редица отрасли, което води до намаляване на поръчките от важни за българския бизнес контрагенти в чужбина.

Голяма част от тези неблагоприятни тенденции започнаха още през 2018 г., а скорошното публикуване на окончателните данни за външната търговия от Националния статистически институт (НСИ) дава добър повод за някои равносметки. През 2018 г. българският износ отчете спад от 0,8% за първи път от глобалната икономическа криза насам, като основният двигател беше спадът при износа на стоки (търговията с услуги продължи да нараства с умерен темп). Същевременно по-високото вътрешно търсене поради доброто състояние на пазара на труда и покачващите се доходи даде нов тласък на вноса, който в реално изражение достигна 3,7% увеличение.

Някои от причините за динамиката на износа през 2018 г. са тривиални или свързани с развития, които са отвъд контрола на българските износители. Например: според Министерство на финансите (МФ) през 2017 г. страната ни е изнесла към Русия значително количество неизползвано оборудване за енергиен проект (най-вероятно тръби, предназначени за „Южен поток“). Съответно данните за 2018 г. показват значителен спад на износа на материали от чугун и стомана, тъй като се сравняват с период, чиито условия няма как да се повторят.

Друг пример, който МФ дава, е износът на минерални продукти и в частност – нефтопродуктите. Сред причините за спад на износа на този тип стоки са планови, но забавящи производството ремонти на съществуващи мощности, както и случващото се на важния за страната ни турски пазар. Освен общия ефект от обезценяването на турската лира, което прави българските горива относително скъпи за турския пазар, безспорен фактор е завършването на рафинерията Socar Turkey Aegean Refinery (STAR). От нея се очаква да повиши производствения капацитет на нефтопродукти в страната с една трета, което означава, че износът ни на този тип продукти към Турция тепърва ще намалява.

При разглеждане на данните на НСИ за основните търговски партньори на страната ни през последните години (периода 2012–2018 г.), правят впечатление няколко неща:

  • Близо 90% от общото увеличение на българския износ в този период се дължи на повишен износ към държавите от Европейския съюз. Относителният дял на търговията ни с останалите страни членки се повишава от 58,9% на 67,3%.
  • Цели 14,6% от българския износ през 2018 г. са насочени към Германия при 10,2% през 2012 г. Предвид повишаващото се значение на немския пазар за някои от най-перспективните сектори на преработващата промишленост у нас, забавянето на немската икономика (и особено сривът в промишленото производство) идва в много неподходящ за страната ни момент.
  • Износът ни към Руската федерация се срива с 27,7% (от 1,1 млрд. лв. през 2012 г. до 796 млн. лв. през 2018 г.), което я измества от 8-мо на 16-то място по значимост сред външните ни пазари. Търговският ни дефицит с Русия продължава да се влошава година след година, достигайки 5,3 млрд. лв. – нива, последно виждани през 2015 г. В периода 2012–2014 г. обаче този дефицит е бил близо 10 млрд. лв. Междувременно износът ни за САЩ надхвърля 1 млрд. лв.
  • Единствената държава, към която износът ни намалява по-бързо от този към Русия, е Португалия, където спадът е 45,7%. Страната обаче не е сред основните ни търговски партньори. Намаление се наблюдава още в износа към Украйна (23,1%), Канада (25,1%), Израел и Корея.
  • Статистиката продължава с трепет да очаква материализирането на неизбежния ужас – канадски ГМО-та да залеят родния пазар. На този етап търговското ни салдо с Канада остава положително, като износът ни за тази държава се удвоява в периода 2014–2018 г. до 155 млн. лв., въпреки че остава с 25% по-нисък от 2012 г. Вносът през 2018 г. възлиза на 128,1 млн. лв. и остава непроменен спрямо 2017 г.

Като цяло перспективата пред българските износители не изглежда особено обнадеждаваща. Когато на мода в международната търговия дойдат оградите вместо пътеките, малките отворени икономики като българската са сред най-силно застрашените.

Тук зависимостта ни от европейските пазари е нож с две остриета. От една страна, промяна в условията на търговия с основните ни партньори няма да има (с изключение на Великобритания), но от друга, позицията на ЕС в международните вериги на добавена стойност предполага, че Съюзът ще бъде силно негативно повлиян от спъването на световната търговия. Забавянето на европейските икономики ще има ефект върху българския износ, за голяма част от който ще е трудно да се преориентира в сегашната търговска ситуация. Допълнително всякакви опити за „затваряне“ на забавящи растежа си европейски икономики, дори под формата на кампании, тип „изберете родното“, крият заплахи за българските производители.

Въпрос на време е някой да надигне вой с призив за освобождаване на „необятния руски пазар“ от веригите на търговските санкции. Данните и на НСИ, и на работодателските асоциации обаче подсказват, че Русия отдавна е бита карта в сферата на международната търговия, поне що се отнася до родните износители.

Страната ни не разполага и с кой знае какви инструменти да се противопостави на подобен глобален процес. Разбира се, всякакви стъпки за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика са добре дошли и може би дори закъснели. Растежът в Централна и Източна Европа най-вероятно ще остане умерено добър поне през следващите няколко тримесечия, което все пак дава шанс на правителства в добра фискална позиция (като българското) да проведат някои отдавна отлагани реформи в очакване на евентуална рецесия.

Новите червени трудови книжки не се броят.

Заглавна снимка: chuttersnap

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма щуки в тая мрежа

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nyama-shtuki-v-taya-mrezha/

България, която не изгони нито един руски дипломат заради аферата „Скрипал“; България, в която е пребивавал един от организаторите на неуспешния опит за преврат в Черна гора – руски военен разузнавач; България, която се бори за руски газ от „Турски поток“ и руски строител за АЕЦ „Белене“, извади шпионски скандал срещу Русия. Имаме новина.

Кой сте Вие, г-н Малинов

Какво виждаме? Прокуратурата обвини Николай Малинов, шеф на неправителствената организация „Русофили“, в шпионаж в полза на Русия с цел да бъде отдалечена България от западните ѝ съюзници и вкарана в друга геополитическа орбита. Малинов е бивш депутат от БСП и бивш издател на партийния вестник на социалистите „Дума“. Според прокуратурата още от 2010 г. (тогава управляваше първото правителство на Бойко Борисов – б.а.) той се е поставил в услуга на две руски организации – Общество „Двуглав орел“ и Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ), представлявани от ген. Леонид Решетников, бивш съветски разузнавач.

Чудо невиждано, но обвиненият в шпионаж бе арестуван и освободен под парична гаранция от 50 000 лв. Десетократно по-малка от тази на обвинения за пране на пари и укриване на данъци Миню Стайков, която съдът определи през март т.г. А според прокуратурата и тук разследването е започнало от съмнения за пране на пари. На Малинов му е забранено да напуска страната. На Решетников пък е забранено да влиза в България за следващите 10 години, както и на руския олигарх Константин Малофеев. Откъде сме чували тези имена? Решетников – като персона, повлияла за номинацията на Румен Радев за президент, а Малофеев – покрай опитите на бившия собственик на КТБ Цветан Василев да си върне „нещичко“ от активите на банката. Или по-скоро да го придобие Кремъл.

Арестите бяха твърде шумни, за да изглеждат сериозни: рибите в мрежите не са щуки. Очевидно тяхната цел е предупреждение към щуките. Шумни бяха и арестите през 2010 г. в Ню Йорк на групата шпиони на руското външно разузнаване – показно как американците се справят с къртиците на Москва. Впрочем тази група беше разменена за шпионирали в полза на Запада, извадени от руските затвори. Сред тях бе и натровеният по-късно с „новичок“ полковник от ГРУ (руското военно разузнаване) Юрий Скрипал, прекарал близо 4 години в затвора по обвинения в държавна измяна в полза на британското разузнаване.

Този път Борисов ще трябва да избере един „началник“

Очевидно този път на премиера Бойко Борисов му се е наложило да заеме категорична позиция в полза на направения преди 22 години избор на България за ориентация към ЕС и НАТО. Този избор налага определени задължения – освен несъмнените предимства. И със сигурност Борисов е искрен, заявявайки, че няма никаква роля в скандала, избухнал тази седмица с уличаване на българин в шпионаж в полза на Русия. Ако зависеше от премиера, управляващите не биха позволили този скандал в навечерието на най-напрегнатите за ГЕРБ избори в страна, в която значителна част от населението (и властта) изпитва симпатии към Русия – със сигурност те са повече от т.нар. автентични десни, които биха пуснали бюлетина за ГЕРБ поради шпионската акция.

„Едни обичат Америка, други – Русия, трети – Европа. Нашата политическа ориентация, много преди ГЕРБ да го има, е ЕС–НАТО“, каза премиерът. Същият Борисов, който преди четири години обяви в интервю за руската агенция ТАСС: „Моля се на Бог големите началници бързо да се разберат помежду си и да отменят санкциите срещу Русия“ (наложени заради инвазията в Крим и сепаратисткия конфликт в Източна Украйна – б.а.).

Москва дълго се надяваше България (най-слабо засегната от санкциите впрочем) да се реши и да наложи вето при гласуванията в Съвета на ЕС, но не се получи дори и срещу „морковче“ с газа. Въпреки неколкократните си изявления с призив за отмяната им, Борисов не би се осмелил. Дали президентът Румен Радев, също противник на санкциите срещу Русия, би го направил, ако беше на негово място? На икономическия форум в Санкт Петербург Радев, цитиран пак от ТАСС, подчерта, че той лично не гласува за санкциите срещу Русия, тъй като премиерът Борисов представлява България на заседанията на Съвета на ЕС.

Но ситуацията рязко се промени, след като наскоро София сложи точка на близо 17-годишните борби за това какъв боен самолет да придобие за военната си авиация. Избра и плати за американските F-16 Block 70 въпреки многобройните противници на сделката, начело с президента Румен Радев и част от коалиционните партньори на ГЕРБ. Изборът се протакаше толкова време поради успешните действия на лобито на Москва у нас, чиито интереси налагаха България да разчита на старите руски машини, ремонтирани в руски предприятия – или в краен случай да избере шведските „Грипен“.

Със сигурност случилото се е активизирало определени среди, ангажирани с хибридните руски атаки, и вероятно има реална заплаха от дестабилизация – намекнато от Борисов с „ако знаех, че купуването на най-добрия самолет ще предизвика такава злоба, сигурно изобщо нямаше да се занимавам“.

Имаше една декларация – и един отказ от Шенген

Шпионският скандал не се появи на голо поле. Преди него имаше една декларация на МВнР от 3 септември, която по стил, сдържаност и прецизен изказ никак не се връзва с досегашните изяви на управляваното от Екатерина Захариева ведомство. Поводът за нея бе организирана от Руското посолство изложба, озаглавена „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“. Предвид досегашните изяви на българските власти и отношението към такива прояви, декларацията може да се окачестви като особено дръзка:

„Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа, не трябва да си затваряме очите, че щиковете на Съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави.“

От Русия Решетников се обади, че скандалът бил „част от кампания на НАТО“ и България трябвало „да се подчинява на наредби“. За помощ от партньорите се досетихме покрай позициите на посолствата на САЩ и на Великобритания – безпрецедентни по рода си.

„Обединеното кралство подкрепя усилията на България като близък европейски партньор и съюзник в НАТО да защитава националните си интереси срещу подобни заплахи“, се казва в изявлението на Лондон.

Американското е по-директно: „Запознати сме с разследването на българските правоприлагащи органи по предполагаем случай на шпионаж. САЩ изцяло подкрепят усилията на България да защити суверенитета си от злонамерено влияние.“

В тези кратки дипломатически изявления е скрит ключът към лаконичността, с която министърът на вътрешните работи и главният прокурор изложиха случая пред парламента, където ги извикаха да докладват. Двамата дадоха да се разбере, че не могат да кажат повече от вече известното.

„Това не е преследване за идеи. Защото когато идеите се налагат с пари и с влияние и са насочени към националната сигурност на България – това е престъпление. Това не е опит за разделение на русофили и русофоби. Не става дума за това на чии чужди интереси служиш, а за това, че увреждаш българските национални интереси“, заяви Цацаров от трибуната.

Тези вреди не са отсега

Националисти, социалисти, официални и неофициални приятели на Москва се опитаха да омаловажат скандала, свеждайки го до обикновена русофобия, репресия и поръчка отвън. Десните обвиниха прокуратурата в поредна неудачна акция. Само че ако държавата не разполага с достатъчно имунитет спрямо подобни увреждания, най-добре партньорите да се намесят. България е най-слабият член на ЕС и ако режимът на Путин иска да отслаби западните съюзници, най-лесно му е да удря в тази брънка. Русия не иска да се отказва от Балканите, част от които бяха в Източния блок и санитарен пояс между Запада и Русия.

Българските власти и служби не събраха сили да проверят дали сключването на някои енергийни сделки (последния анекс за „Белене“) или забавянето на други (проектите за интерконекторите например) не представляват увреждане на българските национални интереси и са в услуга на чужда държава. За газовите сделки да не говорим. Нима това също не е престъпление по чл. 105 (1) от Наказателния кодекс*?

Не само енергетиците – и българската политическа класа не е от най-смелите по отношение на отстояването на българските интереси и по-твърдото противопоставяне на Русия, когато е необходимо. А както намекна политологът Огнян Минчев, има много по-значими политически фигури, които остават извън шпионския скандал, в това число и лидери на парламентарно представени партии.

Независимо че обвиненият Малинов не е от значимите политици, скандалът неминуемо ще се отрази на двустранните отношения. През октомври предстои посещение на българския външен министър в Москва. Догодина ще стане известен изборът на строител за АЕЦ „Белене“, в който участва и „Росатом“.

Но има един проект, който може би ще бъде най-засегнат, макар че неговата реализация от самото начало е висяща – отклонението на „Турски поток“, упорито наричан от българските власти „Балкански поток“. Борисов беше обявил, че на 5 септември ще бъде подписан договорът за 1 млрд. евро с арабския консорциум „Аркад“ за строителството на мащабния проект, чрез който да се доставя газ на Сърбия, оттам за Унгария и Австрия, а и за химерния хъб „Балкан“. Но още не е подписан. Вашингтон отдавна се обяви срещу тръбата, която не е съгласувана и с Брюксел.

Арестът на Малинов – предупреждение

С пускането си под гаранция Малинов се озова в ефир и се показа твърде приказлив. Толкова, че обяви как се е запознал с Цветан Василев в кабинета на Станишев (КТБ се разду особено при кабинета на тройната коалиция и достигна апогей при Борисов – б.а.), как Василев се уплашил за живота си и Москва го скрила в Сърбия, и как кабинетите на Пеевски и Василев били един до друг. Подобни изявления могат да се изтълкуват по един-единствен начин: „Знам много…“ Конотацията е важна. Тези, които трябваше да бъдат предупредени, получиха предупреждението си.

Чуха се версии, че шпионският скандал целял удар по президента Радев – заради Решетников и поръчан социологически профил от РИСИ. Тази седмица бившият военен министър Николай Ненчев потвърди по bTV, че информацията е получена от чужди служби, и намекна за импийчмънт, „ако е уличен и българският президент“. Eдва ли ще се стигне дотам – президентът е с най-висок рейтинг и подобна акция ще срине други рейтинги.

Но друга сянка виси над цялата тази история – сянката на КТБ, банката, която фалира и завлече данъкоплатците с над 4 млрд. лв., в която акционер беше руската Внешторгбанк (ВТБ). Пета година след най-голямата банкова афера все още не знаем кои източиха КТБ; кой стои зад скрития в Белград Цветан Василев – сам ли е, или с група руски приятели като Малофеев; замесени ли са руски спецслужби и къде е Пеевски в тази сянка.

Щуките публично са предупредени, изгонените – изгонени. Да видим какво ще последва.

* Чл. 105 (1) от Наказателния кодекс: „Който се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да ѝ служи като шпионин […] се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.“

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Николай Малинов пред „Царград ТВ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Олег Сенцов и изкуството като революционен акт

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/oleg-sentsov/

Не искам децата ми да живеят в държава на роби.

Това пише режисьорът Олег Сенцов в писмо от затвора. Братовчедка му Наталия Каплан прочита думите му, след като приема от негово име наградата PEN/Barbey Freedom to Write 2017.

Олег Сенцов © Antonymon

През зимата на 2013–2014 г. Украйна е разтърсвана от протести. Хиляди украинци излизат на улицата в мащабна вълна от демонстрации, която остава в историята с името Евромайдан. Протестите са провокирани от отказа на тогавашния президент Виктор Янукович да подпише споразумение с Европейския съюз, като вместо това той се опитва да засили руското влияние в страната.

В такова размирно време изгрява звездата на режисьора от Крим Олег Сенцов. След два късометражни филма – „Идеален ден за лов на рибка бананка“ (2008) по едноименния разказ на Джеръм Дейвид Селинджър и „Рогът на един бик“ (2009) – излиза първият му и много успешен пълнометражен филм, „Геймър“ (2011). Ала работата по следващия кинопроект – „Носорог“, е прекъсната, тъй като Сенцов решава да се включи в протестите в Украйна.

Година по-късно събитията от зимата, съпътствани от множество човешки жертви, са само спомен. Крим е част от Русия, а руското правосъдие осъжда Сенцов (автоматично станал руски гражданин след анексирането) на 20 години затвор по обвинения в планиране на терористични атаки. Сенцов е обвинен и в принадлежност към украинската паравоенна националистическа група „Правый сектор“ – твърдение, което е отречено и от режисьора, и от групата. По време на процеса Сенцов се появява със синини и твърди, че е бил подложен на мъчения. Властите отговарят, че нараняванията по тялото му са вследствие на наклонностите му към садомазохизъм.

„Половин час след като сложат чувал на главата ти и те понабият, си готов да се обърнеш срещу всичко, в което вярваш, да признаеш каквото поискат от теб, да въвлечеш и други, само и само да спрат побоя. Но не разбирам какво струват убежденията ти, ако не си готов да страдаш и да умреш за тях. Няма да моля за милост. Всичко вече е ясно. Съдът на окупатори по дефиниция не може да бъде справедлив“, заявява Сенцов в писмо до руския съд.

Генади Афанасиев, основен свидетел по делото, се отказва от показанията си с мотив, че също е бил измъчван – адвокатът му твърди, че е бил подлаган на психическо изтезание и на електрошок. Въпреки това присъдата на Сенцов е потвърдена. Миналата есен Европейският парламент удостои Олег Сенцов с Наградата за свобода на мисълта „Сахаров“. При обявяването на името му всички в пленарната зала в Страсбург стават на крака да го аплодират. През годините множество европейски и американски политици са апелирали за неговото освобождаване.

Демонстрация в подкрепа на Олег Сенцов в Мюнхен, 2018 г. © Wavepainter

Днес случаят на Сенцов е толкова познат на международната общност, че самият той се е превърнал в символ на кризата в Украйна. Това казва в интервю за „Тоест“ Уил Евънс, директор на американската издателска къща Deep Vellum, която през октомври ще публикува книгата „Рассказы“ на Олег Сенцов за първи път на английски със заглавие Life Went On Anyway. „Историята на Сенцов е като разказ на Гогол, който се развива в ХХI в.“, казва Евънс, който смята да изпрати копия от книгата до членовете на Конгреса на САЩ и на Европейския парламент, както и до други ключови за отношенията с Украйна политически фигури. Според издателя интересът е както към самата литературна творба, така и към книгата като политически акт. „Нашата цел е тя да бъде апел за освобождаването на Сенцов и на другите украински политически затворници.“

„Първият път, когато чух за Олег Сенцов, беше, когато филмът му „Геймър“ започна да обикаля международните фестивали. По това време учех руска литература и култура в Университета „Дюк“. Заради интереса ми към съвременната руска култура следя новините от цяла Източна Европа, не само от Русия. След инвазията в Украйна четох за случая със Сенцов в новините и той предизвика любопитството ми. Един от авторите, които издаваме – Алиса Ганиева – живее в Москва и провежда серия от политически протести за освобождаването на Олег и другите затворници. Тя е част от малко движение, чиято работа е изключително опасна. И понеже с нея сме близки и Олег винаги е в мислите ѝ, той се появи и в моите мисли. Когато научих, че е издал книга и украинците търсят издател в САЩ, от Deep Vellum проявихме огромен интерес“, разказва Евънс.

Корицата на предстоящото през октомври английско издание на сборника с разкази на Олег Сенцов © Deep Vellum

Разказите на Сенцов са публикувани на руски език през 2015 г., след като той вече е в затвора. В краткото въведение преводачът на Сенцов ни казва, че „разказите са забавни, едновременно топли и мрачни; те въплъщават и безсрамна емоция, и суха ирония“. Сенцов ни разказва за детството си, за живота в залеза на Съветския съюз и в постсъветските години: „труден живот, който никога не бива да бъде сантиментализиран, но въпреки това има своите красиви моменти, ако знаеш къде да ги търсиш – а Олег знае“.

През май миналата година Сенцов отново влиза в новинарския поток с това, че обявява гладна стачка за освобождаването на задържаните украински политически затворници. След като състоянието му се влошава и е заплашен с принудително хранене, той прекратява стачката. Днес отказва посещения от семейството и приятелите си, защото вижда, че това потиска останалите затворници.

„Говоря с Олег чрез украинския ПЕН клуб и чрез неговия преводач, който живее в Лондон. Предаването на съобщенията в затвора става така: обаждаш се в затвора, записват съобщението на хартия, той го прочита, пише своя отговор, предава го и те го прочитат обратно по телефона. Всичко се цензурира. […] Не знам нищо за здравето му от гладната стачка насам. Сигурен съм, че е жив, но буквално живее в дупка. Политическите затворници в Русия са специфична класа и са третирани различно от останалите затворници. Олег е в затвора с хора, извършили тежки престъпления. Бих искал да знам какви са отношенията му с останалите затворници. Никой от нас не знае“, казва Уил Евънс и допълва: „Искаме да е на свобода. Искаме да живее, да пише, да прави кино, но съм наясно, че той не би бил свободен, ако и останалите украински политически затворници не бъдат освободени. Това е една по-голяма кауза.“

„Олег Сенцов е вторият украински автор, когото издаваме, първият е Сергей Жадан. Слава богу, той не е хвърлен в затвора. Моят интерес като издател е съсредоточен в тази част на света и Олег е специален в много отношения: това е една красива, чисто написана книга с много лични подробности. Ето защо искам да я представим на литературната общност в САЩ“, казва Евънс. В затвора Сенцов е написал нова книга – сборник с автобиографични разкази „Жизня“, който Евънс се надява да публикува на английски език съвсем скоро.

Четения на украинските писатели Андрей Курков, Юрий Дуркот, Виктория Амелина и Сергей Плохий в подкрепа на Олег Сенцов по време на Международния панаир на книгата във Франкфурт, 2018 г. © NearEMPTiness

Може ли литературата и въобще изкуството да се превърне в революционен акт и не само да спаси човешкото достойнство, но и да се бори за истината? Сред застъпилите се за свободата на Сенцов са писатели като Маргарет Атууд и Салман Рушди и актьори като Мерил Стрийп и Патрик Стюарт. Режисьорът Жан-Люк Годар отказва да посети Русия, докато Сенцов не бъде пуснат от затвора, и дори проруски настроеният Никита Михалков призовава за освобождаването му.

„Ние виждаме литературата и книгоиздаването като политически акт сам по себе си, а издаването на преводна литература във времената, в които живеем, и то в САЩ, е директна политическа провокация за много американци и за целия свят. Тъй като търсим истории, които прекрачват границите и събират хората; които ни помагат да разберем не само събитията, но и какво мислят, чувстват, виждат участниците в тях и как превръщат всичко това в разкази“, каза Уил Евънс.

„Предизвикването на политическа промяна чрез изкуството е част от мисията ми и от това, което правим като издателство. Чисто стилистично Олег се вписва като наш автор. Той не е първият ни украински автор, не е първият ни източноевропейски автор, нито е първият ни политически автор. Така че всичко това се вписва в целта, която сме си поставили от издателска гледна точка.“

Защо в крайна сметка американците трябва да ги е грижа за Олег Сенцов, питам Уил. Възможно ли е литературата и разказването на истории да прекрачат границите, които толкова усилено се опитваме да начертаем помежду си? „Това е страхотна книга за живота на един човек. Разказ за израстването в периода непосредствено след разпадането на СССР, за това как един млад мъж от провинцията става световноизвестен режисьор и писател. А американците и въобще хората обичат човешките истории. Ние винаги търсим да съпреживеем персонажите. Лесно е да направиш връзката с Олег. Мястото и ситуацията, в които израства, могат да бъдат открити навсякъде по света. Това е провинциална Америка, това е провинциална Германия – тези отдалечени от културните столици места, където си откъснат от обществото, от социалните и граждански движения. И начинът, по който прекарваш живота си на такива места, не е уникален за Олег, универсален е“, обяснява Уил.

„Олег има изключително рядък глас. Той говори на читателя директно, със сурова искреност, което е освежаващо от литературна гледна точка – без конструкции, без изкуственост, просто животът такъв, какъвто е. Това е книга, която хората трябва да прочетат, защото разказва историята на всеки един от нас.“

Заглавна снимка: Oleg Kuznetsov

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На булевард „Руставели“ отново ври и кипи

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/na-boulevard-rustaveli-otnovo-vri-i-kipi/

На 22 юни 2019 г. във Facebook е създадена група, наречена Spend your summer in Georgia („Прекарайте лятото си в Грузия“). Пет дни по-късно броят на членовете ѝ вече е над 200 000, а на публикациите – над 2500. На пръв поглед групата напълно отговаря на името си – хора от цял свят споделят впечатления от времето, което са прекарали в бившата съветска република.

Причините тази група да бъде създадена точно в този момент и да привлича такова внимание обаче не са случайни – от 20 юни всяка вечер гражданите на Грузия изпълват централния булевард „Руставели“ в столицата Тбилиси, настоявайки за оставките на министъра на вътрешните работи Гиорги Гакхариа, председателя на парламента Иракли Кобакхидзе и премиера Мамука Бахтадзе, както и за ограничаване на влиянието на Русия върху политиката на страната.

„Това, което руското МВнР нарича „малка група радикали“, е нарастваща маса от демонстранти, протестиращи срещу руската окупация и посещението на руските депутати в Тбилиси […].“

Катализатор на протестите стана посещението на руската делегация на Междупарламентарната асамблея по православие в грузинската столица, водена от Сергей Гаврилов – член на Държавната дума (парламента на Русия) и на Комунистическата партия, който произнесе реч на руски език от мястото на председателя на грузинския парламент. Именно това негово действие провокира остра реакция както от страна на опозицията в парламента, заклеймена от Москва като „грузинските радикални политически сили“, така и от страна на гражданското общество.

Председателят на парламента Иракли Кобакхидзе вече подаде оставка, а управляващата партия „Грузинска мечта“ удовлетвори и друго искане на протестиращите – предстоящите догодина избори в страната ще се проведат изцяло по пропорционална система, а не по смесена, както бе досега (половината от 150-те депутати да се избират пропорционално, а останалите – мажоритарно по избирателни области).

„Повече от едно поколение се обединява в името на свободата на Тбилиси. #RussiaisOccupant!“

Грузинското правителство трябва да се извини за това, че допусна в парламента Гаврилов и водената от него делегация, знаейки каква ще бъде реакцията, смята Егор Куроптев – ръководител на грузинския офис на продемократичната организация „Свободная Россия“. Куроптев списва блог в популярния руски новинарски сайт „Эхо Москвы“ и е водещ на телевизионното политическо токшоу „Пограничная ZONA“, продуцирано от грузинската национална телевизия и предназначено за рускоговорещата аудитория в страната.

„Русия е наш враг и окупатор, а „петата колона“, която управлява, може да бъде по-опасна от откритата агресия“, заяви президентката на Грузия Саломе Зурабишвили на личната си Facebook страница в първата вечер на протестите. На 20 юни хиляди протестиращи се събраха в 19 часа пред парламента в Тбилиси и три часа по-късно се опитаха да проникнат в сградата, но бяха отблъснати от силите на реда с гумени куршуми и сълзотворен газ. Около 240 души, в т.ч. полицаи и журналисти, са пострадали в тази първа вечер на протести, което и предизвика исканията за оставка на вътрешния министър на страната. Над 300 са били задържаните, от които само трима не са освободени седмица след сблъсъците.

„Полицията в Тбилиси без предупреждение изстреля гумени куршуми и използва сълзотворен газ срещу хиляди мирно протестиращи граждани пред грузинския парламент вчера. @hrw призовава за разследване.“

Ден по-късно правозащитната организация Human Rights Watch излезе с публикация по темата, настоявайки за разследване на използваните непропорционални мерки от страна на полицията. Позицията на Министерството на вътрешните работи на Грузия е, че „демонстрантите са отишли отвъд основните човешки права, като право на свобода на изразяване и право на сдружаване, стигайки до насилие“, тъй като „въпреки призивите на Министерството те многократно са се опитали да проникнат в сградата на парламента“.

Впоследствие за организирането на въпросните насилствени действия на протестиращите главната прокуратура поиска сваляне на имунитета на депутата от опозиционното Единно национално движение Ника Мелия, което само засили реакцията на демонстрантите. Въпреки това отнемането на имунитета на Мелия, който е бил задържан заради участие в антиправителствени протести и през 2018 г., вече е факт (едва вторият такъв случай в историята на независима Грузия) и той може да получи присъда от 6 до 9 години лишаване от свобода.

„Полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми срещу протестиращите без предупреждение. Там има и деца, буквално. Отвратително.“

В протестите се включи и предишният президент на Грузия Гиорги Маргвелашвили, заемал поста в периода от 2013 до 2018 г. „Истината и силата са тук… Налице е искрено желание за светло бъдеще на Грузия“, каза Маргвелашвили, който освен като политик е известен и като интелектуалец и бивш ректор на Грузинския институт по обществени въпроси.

Именно с встъпването му в длъжност приключи осемгодишната доминация на Единното национално движение в грузинския парламент и влезе в сила конституционната реформа, с която значително се увеличават правомощията на президентската институция за сметка на тези на министър-председателя и парламента. Въпреки че бе излъчен от коалицията „Грузинска мечта“ на тогавашния премиер Бидзина Иванишвили, при избирането му за президент Маргвелашвили обеща да следва политиката на интеграция в НАТО и в Европейския съюз, възприета от предишния президент Михаил Саакашвили и Единното национално движение.

В същото време Маргвелашвили се ангажира със „сваляне на напрежението“ в отношенията с Москва, обтегнати след петдневната война през 2008 г. за контрол върху грузинската сепаратистка област Южна Осетия, след която Русия призна Южна Осетия и Абхазия за независими. Този акт, последван от усетената и у нас газова криза, според политолога Огнян Минчев трябва да се разглежда като „радикалния инструмент, чрез който Кремъл осакати грузинската държавност и временно отложи процеса на присъединяване на Тбилиси към институциите на Запада“.

Карта: Wikimedia

#RussiaIsOccupant („Русия е окупатор“) и #StopOccupation („Спрете окупацията“) са два от най-използваните хаштагове в Twitter във връзка с протестите в Тбилиси, което, наред с горенето на снимки на Путин от демонстрантите, идва да покаже, че протестите в столицата са насочени както срещу правителството на Бахтадзе, така и срещу руската намеса в политиката на страната.

Реакцията от Москва не закъсня. Въпреки че е страна по Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване, Русия наложи временна забрана за полетите от и до Грузия, която влиза в сила от 8 юли 2019 г., както и рестрикции върху вноса на грузинско вино. Руските граждани са съветвани от руските власти да не предприемат пътувания в Грузия, тъй като „никой не може да гарантира сигурността им“, „някои туристи са станали жертви на нападение“, а трябва да имат предвид и „риска да бъдат убити“.

Това са само част от примерите за дезинформация чрез обществените медии в Русия, целящи ограничаване на туристическия поток към Грузия, която посреща близо 9 млн. туристи годишно, най-голям дял от които (около 1,4 млн.) са руснаци.

„На протеста в Тбилиси тази вечер има повече хора от вчера. Всичко е много мирно досега.“

Третото тримесечие на 2018-та бе първото с регистриран бюджетен излишък в Грузия от 1995 г. насам, което се свързва с влязлото в сила през 2016 г. Споразумение за асоцииране ЕС–Грузия и подписаното през същата година споразумение с Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). „Прекарайте лятото си в Грузия“ е опит за противодействие именно на негативния за туризма ефект от руската пропаганда, а в тези свои усилия грузинците получават подкрепа и от руски граждани, които използват социалните медии, за да опровергават внушенията за русофобите в бившата съветска република.

Една умерена и синтезирана до няколко туита версия за случващото се в Грузия и възможните причини за ескалацията на напрежението дава Томас де Ваал – старши сътрудник в Carnegie Europe с фокус върху Източна Европа и Кавказкия регион. Според него на Грузия ѝ липсва лидерство, тъй като „никоя от големите фигури – Иванишвили, президентът Зурабишвили, Миша (Михаил Саакашвили, б.р.) – не говори от името на целия народ“. Нещо повече, „гневната им реторика води единствено до задълбочаване на разделението“.

Нито той, нито други анализатори обаче не се наемат да прогнозират какво ще се случи занапред. Дори управляващите да изпълнят докрай исканията на протестиращите, това няма да реши проблемите на страната, свързани с отстояването на независимостта ѝ от Русия и поддържането на поетия курс към ЕС.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на „Ал Джазира“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кинжал и американски пай. За парите на партиите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kinzhal-i-amerikanski-pay-za-parite-na-partiite/

„Колкото повече партиите се фокусират върху каналите на парите, толкова по-малко се фокусират върху подпомагане на хората да се свързват с политиците.“ Тази констатация пред американска медия е на Марк Шмит, директор на политическия мозъчен тръст New America. Така си е.

Със сигурност отрязването на бюджетните субсидии е удар с кинжал по партиите без обръчи (поради дългия им престой извън властта). Изглежда, че този кинжал на ГЕРБ и ДПС може да разсече и управляващата коалиция. Но нима гласуването на субсидия от депутатите за издръжката на партиите им не е конфликт на интереси? При това в държава, където трите стълба на демокрацията – правосъдие, медии, свободна пазарна икономика – са бутафория, досущ като достроените с полимербетон средновековни крепости.

Кой плащаше бензина на джипа, с който охранителят Бойко Борисов следваше Симеон Сакскобургготски в предизборната му кампания през 2001 г.? Кой изобщо финансира кампанията на царя? Знаехме ли – или го узнахме десет години по-късно от разсекретените от Wikileaks грами на Американското посолство, където като донори са посочени банкерът Емил Кюлев, шефът на „Мултигруп“ Илия Павлов, хазартният бос Васил Божков (първите двама – вече покойници).

По онова време партиите в България още не се финансираха и от държавния бюджет, анонимните дарения бяха разрешени, но и тогава, и сега в партийните каси е тъмно като в Царичинската дупка. Причините са ясни – държавата е проядена от корупция и българските контролни и правораздавателни органи не се справят. Разликата е, че начело на тия „контроли“ сега са хора, по-паметливи от послушкото Филип Златанов, турен начело на оная Комисия за конфликт на интереси – и не си записват в тефтерче кого да „опраскат“ по заповед на ББ, ЦЦ и ИФ.

От 2002 г., когато управляваше кабинетът на НДСВ–ДПС (но и БСП с двама министри: бившите кметове на Русе и Благоевград Димитър Калчев и Костадин Паскалев), партиите, спечелили 1% от действителните гласове на парламентарни избори, получават субсидии от бюджета. Първоначално един глас бе остойностен като процент от минималната работна заплата, а по-късно – застопорен на 11 лв.

След последните парламентарни избори през 2017 г. право на субсидия имат ГЕРБ, БСП, „Обединени патриоти“, ДПС, „Воля“ и „Възраждане“. След предишните през 2014 г. – ГЕРБ, БСП, ДПС, Реформаторски блок, „Патриотичен фронт“, „България без цензура“, „Атака“, АБВ, „Движение 21“, „Глас народен“. Въпреки партийните субсидии, пет от формациите – АБВ, „България без цензура“, „Движение 21“, „Глас народен“ и „Възраждане“ – днес реално ги няма на политическия терен: показаха го европейските избори на 26 май т.г. Единствено спорадични коментари на лидерите маркират, че ги има.

Замисълът – и изпълнението му

Практиката да се дават държавни субсидии на партиите е на път да бъде прекратена от 1 юли, след като парламентът ще узакони съвместното предложение на ГЕРБ и ДПС – забранените досега дарения от фирми да бъдат разрешени, а субсидията от 11 лв. да стане 1 лв. в периода 1 юли – 31 декември 2019 г. Промяната в Закона за бюджета предизвика кратка дискусия в петъчния ден, но не бе гласувана в пленарната зала. Формалната причина бе липсата на доклад от парламентарната Бюджетна комисия, одобрила предния ден законопроекта. Истинската – разногласия с коалиционния партньор.

В кулоарите на парламента лидерът на НФСБ, част от „Обединени патриоти“, заяви, че темата се коментира „много прибързано“ и това е „опит да се блокира многопартийната демокрация в България“. Очакваме коалиционен съвет след завръщането на министър-председателя от Брюксел, каза Симеонов.

Да, има проблем с мъничкия коалиционен партньор, потвърди по-късно и Йордан Цонев (ДПС). Да си решат коалиционните проблеми така, че да не бъдат в ущърб на българската наука и образование, заяви още той, споменавайки, че за целта от Движението са изпратили отворено писмо до Борисов – за нови детски градини и за освобождаване на учебници и книги от ДДС. Цонев обяви тези идеи за „припознати от г-н Борисов“. Когато поемате политически ангажимент в консултации, добре е да го изпълнявате, иначе рейтингът на парламента ще е под 8%, обърна се факторът в ДПС към ГЕРБ. Изглежда, че на „припознатите“ им предстои и осъществяване, но дали то няма да бъде платено с цената на разлъката с коалиционни партньори? Следващата седмица ще разберем (и за това, и за орязването на субсидиите) – коалиционният съвет е свикан във вторник, 25 юни.

Засега Бюджетната комисия отхвърли предложенията: на ДПС – за 0 лв. партийна субсидия за действително получен глас; на БСП – партиите да върнат в хазната неусвоените към 3 юни средства от държавната си субсидия; на НФСБ – даренията за политически партии за една календарна година да не надвишават 8 млн. лв.; на ВМРО – размерът на субсидията за парламентарна група да бъде 1,5 млн. лв. и парламентарно представените партии да получават допълнителни субсидии.

Що се отнася до предложението на управляващите общините и държавата да предоставят безвъзмездно офиси на политическите партии, то на практика и сега се случва – не е безвъзмездно, но е на символични цени (от стотинки на квадратен метър до няколко левчета), а партиите дори и тези наеми не плащат редовно.

В отворено писмо омбудсманът Мая Манолова се обяви срещу корпоративния модел на финансиране и „безвъзмездно ползване на държавни и общински помещения“, но подкрепи субсидия от 1 лв. за партиите. Омбудсманът ще сезира Конституционния съд за „установяване на противоконституционност на приетите разпоредби като противоречащи на принципите на правовата и демократична държава и на политическия плурализъм“.

„… и най-добрите закони в ръцете на лоши изпълнители са вредни“

Цитатът на пруския крал Фридрих II Велики е съвсем уместен. Партийното финансиране е част от много по-големия проблем с корупцията и липсата на ефективни присъди за високопоставени персони. „Отвореното финансиране“, което се канят да наложат ГЕРБ и ДПС, няма да освети партийните каси, ако не сме убедени като общество, че: произходът на парите ще бъде проследен и контролиран; няма да се допускат парични потоци от офшорни фирми и техни представителства тук; дарителите на опозицията няма да бъдат репресирани от държавните бухалки (съображения, изразени от Николай Стайков от Антикорупционния фонд).

Оптимистичната теория е, че без държавно финансиране партиите биха се активизирали, за да приобщят към каузите и идеологията си повече хора, следователно членове, следователно членски внос. Но както отбелязва в коментара си бившият депутат от Реформаторския блок Гроздан Караджов, идеята за „отвореното финансиране“ може да е американска, но „изпълнението е побългарено до безобразие“.

Разбира се, че ако моделът на „отворено финансиране“ бъде наложен, фирмите с над 50% държавно или общинско участие трябва да бъдат изключени от модела на финансиране. Но дори не това е най-важният въпрос, а този: доколко сегашният модел на финансиране е подпомогнал утвърждаването на демократични практики в българската политика. Погледнете двете „вертикални“ партии, които се канят да го наложат – ГЕРБ и ДПС, където всички политически решения са плод на едноличната воля на лидерите на върха…

Критиците на модела за орязване на партийните субсидии задават въпроса дали ако субсидията стане левче, едрият бизнес и олигарсите няма да си напазаруват партии. Добре де, но кой създаде олигарсите – нима не го направиха партиите, в едно или друго съдружие, и те, и пак те не премахнаха нито тях, нито намесата им в политиката?

Как го правят американците

През есента на 1999 г. първата дама на САЩ Хилари Клинтън върна дарение от 1000 долара, направено от Дарина Павлова, съпругата на Илия Павлов – американски гражданин, шеф на „Мултигруп“, с офис във Вашингтон. „Уошингтън Поуст“ окачестви дарението като съмнително заради грама, изпратена от Американското посолство в България за връзки на компанията с престъпна дейност, макар и да няма повдигнати официални обвинения. Това е твърде дребна сума, но се оказва, че подлежи на проверка.

Има обаче и значителни пропуски, например даренията, направени от Семьон „Сам“ Кислин – руски емигрант в Ню Йорк и фактор в еврейската общност в Бруклин – за двете кметски кампании на кмета на Ню Йорк Рудолф Джулиани през 1993 и 1997 г. Става въпрос за неголяма сума – общо 46 250 долара, направени от Кислин, семейството му и други бизнесмени, но и за ключови събития за набиране на средства, организирани от руснака.

„Асошиейтед Прес“ обаче се позовава на доклад на ФБР за връзки на Кислин с Япончик, както и на друг доклад – на Центъра за публичен интегритет, за фирмата му Trans Commodities, използвана за измами. От 1988 до 1992 г. Кислин наема за неин мениджър познатия в България Майкъл Чорни, който замаскира през офшорна компания 200 000 долара за фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“, разкритието за което предизвика скандал при управлението на кабинета „Костов“ (1997–2001). Пред „Асошиейтед Прес“ авторът на доклада на Центъра Кнут Ройс, бивш разследващ журналист и носител на „Пулицър“, заявява, че тези съмнителни вноски са доказаният неуспех на щабовете да разграничат добрите от лошите пари, когато донорите им са „имигранти, чиито предполагаеми престъпни сдружения са добре известни в техните страни на произход, но не са били докладвани в Съединените щати“.

А сега за схемите. Американският закон за партийното финансиране е променян два пъти. Единият път е след аферата „Уотъргейт“ през 1974 г., когато се налагат ограничения върху вноските за федералните кандидати и политическите партии. Вторият – през 2002 г., със закона „Маккейн–Файнголд“, забранил финансирането чрез т.нар. „меки пари“ и определян като най-значимия законодателен акт за финансиране на кампании след този от 1974 г.

Законът, съвместно дело на легендата републиканец Джон Маккейн и демократа Ръс Файнголд, канализира пътя на т.нар. „меки пари“ – неограничено финансиране, събрано от политическите сили за партийно строителство, докато „твърдите пари“ са дарения, направени директно за кампанията на даден кандидат. Преди „Маккейн–Файнголд“ огромно количество пари, вливащи се в политическите партии, които не са били предназначени за кандидати, са се харчели за тях. Освен това законът предвижда рекламите в предизборните кампании да се плащат с „твърди пари“, които се регулират от Федералната избирателна комисия. Законът „Маккейн–Файнголд“ забрани с парите от корпорации и профсъюзи да се финансират „предизборни комуникации“ и всякакви радио-, телевизионни или сателитни предавания, които се отнасят до даден кандидат, 60 дни преди датата на изборите и 30 дни преди първичните избори (вътрешнопартийните номинации).

Федералният закон (Bipartisan Campaign Reform Act) гласи, че дарение от физическо лице по време на изборната кампания не може да надвишава 2700 долара за кандидат. През 2002 г. тази сума е била 2000 долара, а увеличението е поради индексиране заради инфлацията. Държавни служители и представители на публичната администрация не могат да даряват.

По отношение на президентските кампании съществува законова възможност за държавно финансиране на кампаниите на кандидатите. Условие за това е доброволното им съгласие да ограничат размера на даренията и максималния размер на разходите. Такова е възможно както на етапа на първичните избори, така и в хода на самата предизборна кампания. Размерът на средствата, които федералният бюджет би отпуснал, зависят от резултатите на партията, номинирала един или друг кандидат на последните президентски избори. Дотацията не е малка и е в размер на няколко десетки милиона долара.

Бизнесът не може да дава директно пари на кандидатите за сенатори и президенти, пътят за това е друг – те се превеждат на т.нар. комитети за политически действия (political action committee – PAC). Но освен това съществуват и super PAC, които нямат ограничения за размера на привлечените дарения, нито как да ги изразходват в подкрепа на съответния кандидат. Това става възможно с решение от 2010 г. на Върховния съд на Съединените щати, който постанови, че политическите разходи са форма на свобода на словото, защитена съгласно Първата поправка на Американската конституция. Така бе отпушена възможността инициативни групи, корпорации, синдикати и богати граждани да даряват свободно средства в партийните фондове за избори – като при това не са задължени да дават публичност за размера на направените дарения и по закон са „технически независими от тях“. И върховните магистрати разхлабиха ограниченията след „Уотъргейт“.

Дарения в тези комитети могат да правят и американските филиали на чуждестранни компании, привлечени от една или друга политическа платформа, понякога и от двете. Така например на изборите през 2010 г. T-Mobile USA, дъщерна компания на германския концерн Deutsche Telekom, е направила дарения за общо 320 000 долара. По данни на Федералната избирателна комисия на САЩ 57% от тази сума са получили демократите, останалото – републиканците.

Бюрократизирането на партиите

Впрочем руският модел на финансиране на партиите е досущ като българския – чрез субсидии от бюджета, членски внос и заеми, но освен това разрешава и дарения от физически и юридически лица. Пари от хазната получават партии, преминали 3% праг на парламентарни избори, но средства получават и такива, чийто кандидат за президент също е взел над 3% на избори за държавен глава.

Според публикация в онлайн изданието Riddle в Русия гражданите не са готови да даряват средства за партиите, което се дължи на културни и исторически причини и високото ниво на бедност в страната. И ако руските граждани не бързат да подкрепят политическите партии, обществените проекти съществуват с дарени от руснаците средства. За пример се дава благотворителната фондация „Нужна помощь“, която през 2017 г. е получила като дарения 166 млн. рубли – почти 50 пъти повече от Либералдемократическата партия на Жириновски. Само управляващата „Единна Русия“ се радва на повече дарения, тъй като по-голямата част са направени от големи корпоративни дарители, свързани с партийни членове и служители. В същото време според изследване на „Левада център“ доверието в руските партии е с отрицателен знак.

Дискусията за размера на партийните субсидии иззе ефирно време и политиците я наложиха като водеща, но без да засегнат качеството на демокрацията и борбата с корупцията, на които тя е подтема. Според коментар на Петър Илиев във Facebook реформата на партийните субсидии би трябвало да е „в посока подпомагане на по-малките партии, което да помогне за по-голямо разнообразие в политическия живот и в крайна сметка да заздрави демокрацията“. Всъщност има нужда не от заздравяване, а от лечение.

Заглавно изображение: Детайл от картината „Посланиците“ (1533) на Ханс Холбайн Млади

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

#Aпартаментгейт и в Русия Репортерът на “Медуза” – в ареста, зам.-кмет на Москва – в пентхаус за €20 млн.

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/golunov-arrest.html

събота 8 юни 2019


Илиян Василев: „Ще съмне и без специални отношения с руската газова компания“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/iliyan-vasilev-interview/

Илиян Василев е дипломат и енергиен експерт, член на Управителните съвети на Антикорупционния фонд и на Центъра за балкански и черноморски изследвания. От 1997 до 2000 г. е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, а от 2000 до 2006 г. – посланик на България в Русия. Бил е председател на „Делойт България“. В ролята си на енергиен консултант е съветвал няколко български правителства. Пред „Тоест“ Илиян Василев коментира срещата на българския президент Румен Радев в Санкт Петербург с руския му колега Владимир Путин.


Венелина Попова: Отношението на президента Румен Радев към Русия обикновено се определя или като тежнение към евразийския проект, или като разумен прагматизъм. Каква е Вашата оценка за опитите на държавния ни глава да възстанови добрите отношения с Русия? Има ли някакъв резултат от срещата в Санкт Петербург, който да си струва анализа?

Илиян Василев: Не мисля, че има нещо забележително в тази среща. Пълномощията на президента са толкова ограничени, че освен за някаква символика, за друго не можем да говорим. Прагматично погледнато, той повтаря това, което вече е казано от правителството, от премиера или от министъра на енергетиката във връзка с енергийните проекти. Не е ново и настояването на Радев за предоговаряне на по-ниски цени на природния газ, защото цената на „Газпром“ е абсолютно неконкурентна спрямо цените на останалите доставчици и разликата е вече прекалено голяма, за да не бъде забелязвана.

ВП: Румен Радев каза на Путин днес, че България вече реализира първи доставки на втечнен газ от САЩ през Гърция на значително по-ниски цени от руския. Но някои оспорват тези по-ниски цени.

ИВ: Има хора, които отказват да признаят очевидното. Няма за какво да се спори. Има осем или девет газови борси в Европа, всеки може да види цените. Формулата, по която ние вкарваме газ от „Газпром“, е привързана към нефта, а в момента цената му е с над 60% по-висока, отколкото е на борсите в Германия, Холандия, Белгия, Италия и Чехия например.

ВП: На срещата с Владимир Путин българският държавен глава призова българското правителство да не бъде толкова срамежливо и да започне преговори с „Газпром“ за предоговаряне и намаляване на цената на природния газ. В същото време обаче България не е постигнала изискването за диверсификация на енергийните източници. От тази гледна точка разширяването на газопреносната мрежа или изграждането на газоразпределителен център и интерконектори със съседните ни държави, за които Румен Радев говори в Санкт Петербург, имат ли някакво значение, след като ние продължаваме да транзитираме и вкарваме само руски природен газ?

ИВ: Румен Радев е абсолютно прав, защото ние отдавна можехме да предоговорим цената на газа и да вкараме по-гъвкави репери за ценообразуване, за да не висим само с нефтената индексация.

ВП: А защо правителството не го направи?

ИВ: Правителството е в някакъв ступор, защото управляващите залагат на стратегическа игра от гледна точка на това „Газпром“ да транзитира през България големи количества природен газ. И за да не се излагат на риск от възможни усложнения или от излишна скромност ли, не правят очевидни неща, които направиха други страни от Централна и Източна Европа. Но това не е ново. „Булгаргаз“ беше единствената компания, която прие без промени и с „ура“ предложението на руската газова компания за разрешаване на спора с Европейската комисия. Всички други компании имаха резерви и поставиха условия.

ВП: Това не е ли просто стил на управляващите, който работи срещу националните ни интереси?

ИВ: Ами как да не работи против националните интереси? Само за една година заради разликите в цените (примерно между регулираната цена в момента, която е много близко до цената на „Газпром“, и цената на борсите) ние надплащаме между 250 и 300 млн. долара. Тези суми отиват при акционерите на „Газпром“, които тази седмица се похвалиха с най-голямата печалба и дивиденти от четири години насам.

ВП: А тези пари излизат от джоба на българския бизнес и на гражданите…

ИВ: Още по-лошо. Неблагоприятният ефект се измерва не само със сумите, които ние надплащаме, а в това, че тъй като цената на природния газ не е конкурентна на цените, на които се купува, да кажем, в Румъния, Словакия и Турция, от това настъпват вторични вреди – продукцията, стоките, услугите се оскъпяват и там също има негативен ефект.

ВП: Пред Путин Румен Радев обяви проекта за АЕЦ „Белене“ като неизбежен, защото на България са необходими надеждни източници на електроенергия за развитие на промишлеността ни. Как така навремето спрян като ненадежден, абсолютно същият проект стана надежден и беше реанимиран от правителството? И второ – в цял свят модерната промишленост използва за нуждите си все по-малко електроенергия, а ние не вървим в тази посока…

ИВ: Това е големият проблем на нашите хора от върховете, които отиват в Русия – че имат все по-малко теми, които да обсъждат с руските ръководители. Търговията ни е в застой, от десет години не е мръднало нищо.

ВП: Е, Путин говори за ръст от 2,8%, което звучи смешно.

ИВ: Не само че е смешно, но винаги между данните на Росстат (Федералната служба за държавна статистика на Русия) и на българската статистика има разминавания, тоест по-скоро някой е гледал насила да измъкне някоя добра новина. А и нашите компании вече са вдигнали ръце от т.нар. приятелски пазар и предпочитат да работят с по-малки, но сигурни райони, отколкото постоянно да изпитват проблемите на нестабилната валута, на тарифни и нетарифни ограничения и всичко, което е характерно за руския пазар. От друга страна, онова, което Русия внася от България, е също достатъчно тривиално – и президентите, като нямат нещо ново, пак притоплят манджата с АЕЦ „Белене“. И двете страни знаят, че този проект не може да стане, тъй като не е тайна, че още през 2006 г. „Росатом“ заяви, че иска да инвестира, иска мажоритарен дял, не миноритарен,…

По силата на Виенската и Парижката конвенция и по договора за Евратом държавата е ултимативният гарант за всичко, което се прави от частни фирми [в контекста на ядрената енергетика]. Пред света тя е тази, която гарантира безопасната експлоатация, включително и обезщетяването в случай на ядрена авария във всички страни, независимо от собствеността върху съответната АЕЦ. И сега ние знаем, че не можем да дадем на Русия мажоритарен дял, тя пък знае, че не може да инвестира без държавни гаранции, които ние знаем, че не можем да дадем. Лошото е, че сметката расте, сутринта (в четвъртък) тя беше достигнала 3 милиарда и 267 милиона долара.

ВП: Путин заяви, че има резерви за активизиране на двустранните ни отношения. За какви резерви говори руският държавен глава?

ИВ: Има резерви. Примерно собствениците на ТЕЦ „Варна“ преговарят с „Газпром“ за директни договори за реализация на газова централа.

ВП: Говорим за господата Ахмед Доган и Делян Пеевски, нали?

ИВ: Да, те искат да се намесят в посредничеството за руския газ. Има и други проекти с увеличение на газовата консумация, например руската страна отдавна обикаля и оглежда възможността да участва в „Топлофикация София“, но това е повече от същото. Иначе, както виждате, Русия предлага все по-малко внос дори в традиционни области.

ВП: На България, като бивш сателит на Съветска Русия, днес ѝ е трудно да постигне едни прагматични отношения, каквито има, да речем, между Германия и Русия. Не съм убедена и в това, че може да бъде преодоляно както руското имперско високомерие, така и нашите комплекси за малоценност. И отношенията ни да стъпят на здрава основа.

ИВ: Сигурно има и комплекси за малоценност. Но вижте, днес президентът Радев каза нещо, което не е нормално за държавен глава на страна от ЕС, а именно, че правителството ни трябва да преговаря с „Газпром“. Това е разковничето на тоталния анахронизъм, изостаналост и антикварност на българската политика. Отдавна правителствата не преговарят с „Газпром“.

Отделно, докато се мъчим да постигнем конкурентна цена, направихме една много странна сделка с американски газ. Тя тръгва от „Чениър“ – една от известните фирми в САЩ, но за разлика от случая, в който тя изнесе газ за Полша, където вносителят беше полската държавна компания PGNIG, в нашия случай докато природният газ стигне до „Булгаргаз“, премина през една холандска и една гръцка фирма, а след това – и през още един посредник. На всичко отгоре „Булгаргаз“ не обявява открит търг, на който могат всички да се състезават, а просто си решава с кого да сключи договор. И поради тази причина дори и добрата новина за вноса на американски втечнен природен газ не е доказателство, че България иска да разгръща либерализацията и да усилва конкуренцията, тоест много хора да се конкурират за правото да доставят газ.

От другата страна, имате „Газпром“, който никога не се е конкурирал и президентът Радев казва на това отгоре, че правителството трябва да преговаря. Извинявайте, но нека „Газпром“ да участва в търгове, да се бори за българския потребител – и ще съмне и без специални отношения с руската газова компания. Тя се конкурира и на пазарите в Германия, и на пазарите в Западна Европа. Дори в Гърция делът на „Газпром“ падна под 50%.

ВП: Владимир Путин каза ясно на президента Радев, че не може да се намесва в преговорите за цената, на която ние ще купуваме от „Газпром“.

ИВ: Путин е много повече в час, защото от гледна точка на факта, че „Газпром“ е търгувана на борсата компания, ако каже, че той преговаря, това вкарва акционерите в питанката дали преговорите не са политически. С руската газова компания се преговаря на пазарни принципи. Вярно е, че и нефтено индексираните цени са също пазарни, но ние сме избрали някаква друга писта – най-лошата, бих казал. И не „Газпром“ ни е виновен.

ВП: Може ли да обобщим, че срещата между президентите на Русия и България не произведе някаква новина?

ИВ: Абсолютно нищо не може да произведе, защото българо-руските отношения, особено в търговията и енергетиката, не са функция на това какво ръководителите на двете страни ще се договорят, или не. Пазарът определя. Лошото е, че нашите държавни мъже още не могат да приемат, че нещата не зависят от тях. Ще им трябва още време.

ВП: Последен въпрос: президентът Радев каза на срещата си с Путин, че България ще продължи да поддържа старата съветска бойна техника в армията ни до пълното ѝ преоборудване и модернизация. Това в какъв контекст беше казано и какъв смисъл имаше?

ИВ: Ами президентът и той иска нещо да каже, в което да се провиди някаква негова лична намеса, права и възможности. Но проблемът е, че Радев не е първият, който се опитва да се справи с невъзможното уравнение да се ремонтира съветска бойна техника. Досега потрошихме огромни суми за модернизацията на МИГ-29, преди да се изясни, че това просто няма как да стане, защото тези самолети, ако бъдат модернизирани, ще трябва да защитават България от руските самолети.

Разговарял съм с различни хора в Русия и те казват: „Разберете, когато вие сте в друг стратегически военен съюз, няма как да ви ремонтираме техника, която утре може да бъде насочена срещу нас, нали?“ Затова ремонтът на техниката започна да се прави в Украйна, след това се разбра, че не става, след това в Беларус – пак не става. И няма да стане, колкото и господин Радев да обещава. Но аз го разбирам просто по човешки. Отишъл е на среща с един от големите световни лидери и нещо трябва да каже и да се види, че зад думите му стоят възможности. А няма!

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човек в нечовешки условия. Разговор с Олга Громова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-olga-gromova/

В началото на тази седмица на български език излезе повестта „Захарното дете“ от Олга Громова (изд. „Точица“, в превод на Здравка Петрова).

Писателката Олга Громова записва със свои думи автобиографичния разказ на Стела Нудолская, която прекарва детството си в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век в Съветския съюз. Внезапно изтръгнато от топлия и радостен свят на семейството, детето споделя с майка си суровостта на ГУЛАГ и изгнаничеството, но и упорството да запазиш духа си, да не се превърнеш в роб. Книгата е отличена с престижния знак на мюнхенската библиотека White Raven.


Марин Бодаков: Кои според Вас са предимствата на една литературна творба в сравнение с едно историографско съчинение?

Олга Громова: Строго казано, историческият труд и художественото произведение на историческа тема са толкова различни неща, че е сложно да говорим за предимства. Те имат различни цели и различни начини за постигането на тези цели.

Всеки строго исторически труд представлява изучаване на събития и изводи от тях въз основа на автентични документи. Историкът вижда първо документите, артефактите и вече от тях – картината на епохата. А художественото произведение носи в себе си преди всичко историята на конкретен човек в условията на неговото време. Дори великите романи епопеи съдържат в сюжетната си основа история на конкретни хора и вече чрез тях – образа на епохата.

Но ако сметнем условно, че цел на двата жанра е получаване на обща представа за една или друга епоха, за събития, случили се еди-кога си еди-къде си – за човек, несвързан професионално с историческата наука, ще бъде по-лесно да възприема епохата чрез конкретни съдби и емоционално включване в събитията. Това включване се постига чрез създаването на образите на героите, на техните характери и действия. Авторът на едно художествено произведение на историческа тема така или иначе създава образа на епохата, па макар и в неговия най-частен вид – като показва само бита или само отношенията на хората, обусловени от времето.

Историографията сама по себе си е нещо извънредно интересно. Но за да усвояваш масив от исторически документи или сериозни исторически трудове, като при това поемаш в себе си духа на епохата, разбираш как са живели хората, какво са чувствали, и най-важното – за да разбираш за какво ми е това на мен, читателя от днешното време, все пак е нужна сериозна подготовка. Да се занимаваш с такива масиви документи не е лесна работа.

Опознаването на епоха чрез историята на човек – реално разказана от очевидец или художествено обработена, или дори изцяло измислена от автора, но опираща се на реални събития – е именно онова, което може да доведе читателя до следващата стъпка: изучаването на исторически трудове по темата, издирване на документи и артефакти. Така че аз по-скоро бих говорила не за предимства на едното пред другото, а за това, че художественото произведение дава емоционалното възприятие за епохата, съпреживяването, следвано от познанието.

МБ: От колко точно памет и от точно колко забрава за политическите и социалните катаклизми се нуждае човек, за да продължи своя път?

ОГ: Всеки човек иска да забрави тежките или неприятните страници от живота си. Вероятно и всяка страна го иска. Много хора смятат, че ако децата познават само най-хубавите или най-героичните страници от миналото на своята страна, те повече ще се гордеят с нея и ще израснат като истински патриоти. Но това крие две опасности.

Първата. За да може да разбира случващото се в съвременния живот, човек трябва да знае какво има зад гърба му: та нали нито една историческа епоха не изниква „от въздуха“, от само себе си. Тя непременно израства от вече случилото се. А ако не знаем какви са били най-тежките и дори позорни събития в нашата страна, ние рискуваме да не забележим завръщането на нещо подобно.

И втората. Човек, който не е живял в далечни за него времена, може да бъде съпричастен на героите на художествени произведения за онези епохи, да разбере какво именно е довело до техните трагедии, до техните победи… Това е много важно – да умееш да си съпричастен не само на съвременниците си, не само на хората около теб. За да може, израствайки, да вижда своя път, човек трябва да разбира кое от кое произлиза в обществото и кое е давало на хората от миналото сили да остават хора, или обратното – кое ги е водило към нечовешки постъпки. Как ще разбереш това, ако знаеш само за победите и постиженията?

Въпросът не е в количеството памет или забрава, а какви цели се съдържат и в едното, и в другото. Тук е важен не фактът на забравата или отхвърлянето на едно и възвеличаването на друго, а умението да опознаеш и едното, и другото и да си направиш изводи. Ако цел на изучаването на „лошите“ страници от историята, не щеш ли, стане унизяването на народа – това е явно пресилено и вредно, защото един обиден и унизен човек (и народ) не е способен да съзидава. Но възпитаването в идея за превъзходство на твоята страна над други също е вредно. Неотдавнашната история на ХХ век е потвърждение за това.

МБ: За съвременното дете, поне в България, всичко преди раждането му е поставено на една и съща времева плоскост – няма особена разлика между 1943 и 1913 година… Така ли е и в постсъветското културно пространство? Какво днес е наследството на Великата отечествена, на Втората световна война – и кой се интересува от това наследство?

ОГ: Струва ми се, че това е обичайно явление за всички деца не само през нашия век и не само в постсъветските страни. Когато аз бях ученичка, Втората световна война беше три пъти по-близо до нас, отколкото до днешните ученици; виж обаче, събитията от първата половина на ХХ век бяха толкова далечни за нас, колкото и битките през ХVІІ век или началото на християнството. Войните и трагедиите на ХХ век не могат да бъдат близки на днешните деца толкова, колкото са на техните прабаби и прадядовци. Това е нормално. Ако ние искаме децата да имат представа за целия драматизъм на събитията от онази епоха, добре е да се върнем към разговора за художествената литература. Именно тя, както и изучаването на историята на страната чрез историята на нашето семейство ще дадат онзи емоционален заряд, който може би ще доближи детето до далечни за него времена.

Корицата на книгатаМБ: Днес политическото махало се люшва вдясно. Може ли романи като „Захарното дете“ да ни имунизират срещу нарастващата нормализация на политическото и идеологическото насилие?

ОГ: Много искам да се надявам. Колкото повече правдиви и емоционално наситени истории за тоталитарното общество, войните и „превъзходството“ на едни хора над други (където и да се случва това) прочетат нашите деца, толкова по-малък ще е рискът те да пожелаят повторението им. Разбира се, литературата е капка в съвременното море от информация, но нали морето е образувано именно от капки? Остава само да вярваме, че нищо не вършим напразно и там са и нашите капки.

МБ: Има ли разлика между реакциите в чужбина и реакциите в Русия спрямо Вашата книга?

ОГ: Труден въпрос. Всъщност да, има. Тя е следната. В Русия повестта се възприема повече като историческа. И тези сравнително неотдавнашни събития още са болезнени в паметта на потомците, за тях все още се спори. И родители, и педагози често виждат в тази книга в по-голяма степен историята на страната, отколкото характерите на героите. А виж, в Белгия например, на моя въпрос „Защо тази книга е нужна на белгийския читател, в страна, която сякаш никога не е преживявала нещо подобно?“ отговориха така: за тях тази книга е за устояването и възпитаването на човек в нечовешки условия. А че тези условия в случая са се оказали съветският терор – това е просто вариант на историческия фон. Той можеше да бъде и друг, например съдбата на евреите при фашизма или трагедията на гражданската война на Балканите – не е толкова важно. Проблемът е същият: човек в нечовешки условия.
А има една страна, в която ентусиасти историци много искат да издадат „Захарното дете“, но властите в нея смятат, че всичко свързано със соцлагера трябва да бъде забравено. Какво пък… тяхно право.

МБ: Кои сцени от „Захарното дете“ бяха за Вас най-голямо изпитание в морален план? А в естетически?

ОГ: В морален план голям, дълго и трудно решаван проблем беше да оставя ли сюжета за момчето, изядено по време на глада (в главата „Южаките“). Тази история я имаше в спомените на моята истинска героиня, но аз дълго се колебах да я опиша ли в повестта. Самата Стела преработи историята на момиченцето в лагера (главите „Изпитания“ и „Атаман“) във формат на повест, когато реши, че от мемоарите ѝ трябва да се направи повест. Така че въпрос „Да включвам ли тази история, или да не я включвам?“ за мен не възникна, аз само редактирах текста. Много трудно се оказа да намеря вярната реакция на героинята на изключването ѝ от пионерската организация. В спомените нямаше нищо по въпроса, а нали в тази ситуация хората може да се държат различно. С мъжа ми много дълго търсихме варианти на поведението ѝ, като имахме предвид характера на истинската Стела, каквато ние я познавахме. Та това е било сериозно морално изпитание за героинята. А както се оказа – и за мен.

Историята за еврейското момиченце Фрида аз си спомних неочаквано. Фрида не фигурира в живота на Стела, преди време ми я бе разказала друга жена. Тази част от главата написах след всички други и тя не намери веднага своето място в повестта. За мен тя е много важна.
А емоционално и естетически ми е много скъпа сцената, в която майката и Стела пеят уж за баща ѝ на неговия рожден ден. Много исках да направя повест повече за любовта, отколкото за страданията, именно от това се роди тази сцена. Тя не беше голямо изпитание, но дълго не можех да намеря каква да бъде – главата за таткото, който не е с тях.

МБ: С коя книга, Ваша или чужда, читателят следва да продължи, след като се запознае със „Захарното дете“?

ОГ: Ако говорим именно за историята на ХХ век в СССР, може би с повестта на Олга Колпакова „Пелинова елха“ и после с романа „Децата на Арбат“ на Анатолий Рибаков. Ако ли пък става дума за „общоморалните“ проблеми в ситуацията „човек в нечовешки условия“, сега ме занимава темата „приятел и враг по време на война“. Вече дълго и мъчително пиша повест за това. Много важна и трудна тема е, защото във военно време невинаги онзи, който е от другата страна, е непременно враг, а човекът до теб – приятел. Дали ще се получи – засега не знам.

МБ: Един класически въпрос: Кой днес в Русия живее добре?

ОГ: И отговорът е класически: онзи, който не иска да мисли, а иска само да притежава, известно време живее по-добре – да, но после какво? А онзи, който живее на принципа „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, живее скромно и невинаги лесно… но колко е прекрасно да правиш това, което смяташ, че е добро!

Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от руски – Здравка Петрова.


Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на книгата на Clavis Publishing

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Готви ли се Русия за война?

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1986

Според мен – да. Усилено. Медиите там отдавна вече държат пропагандата на военно равнище. Войските честичко провеждат тук или там мащабни учения. Гражданска защита – също: в идващото сега се планира да участват около 40 милиона души, почти една трета от населението. Достатъчно за пълното покриване на цялото население при военна ситуация.

Причините ги споменах още през януари. Тогавашният запис обаче беше посветен предимно на руската пропаганда, и не е по-малко актуален и сега. Тук обаче искам да обясня причините за подготовката за война по-подробно. А може би и вариантите за нея.

През първите 15 години от управлението на Путин Русия спечели от износ на петрол около две хиляди милиарда долара. Около половината бяха налети в жизнен стандарт, и го повишиха в пъти. (Това е основната причина средният руснак да обожава Путин и да му се кланя.) Около една четвърт бяха дадени за разработване на нови оръжия и превъоръжаване. Останалата четвърт се изкраде или се хвърли за глупости. В развитие, образование, здравеопазване и другите стратегически за една страна области не беше инвестирана кажи-речи нито копейка.

Тази политика обаче работеше докато петролът беше над 100 долара за барел. С разработването на шистовите находища той падна здравата. (В обозримото бъдеще не очаквам да се задържи стабилно над 60 долара за барел.) А това значи, че жизненият стандарт в Русия нямаше как да не спадне сериозно. (Повече по въпроса – тук, тук и тук.) И като резултат, масовият руснак да не започне бавно и мъчително да разлюбва Путин.

Как върви този процес? Ако вярваме на официалните руски медии, изобщо няма подобно нещо, руснаците обожават Путин повече отвсякога. Ако имате достатъчно опит с руски медии и тяхната привързаност към истината, дори само това вече ще ви говори, че разлюбването е в пълен ход. Официалните проучвания на официалните руски социологически агенции също говорят за 85% поддръжка за Путин. Строго неофициални данни обаче говорят за не повече от 60%, с тенденция за все по-ускоряващ спад.

Косвено потвърждение са резултатите от изборите. Избирателната активност в Русия обикновено е поне 50%, в големите градове – над средното. На тези избори подкрепата за „Единна Русия“ – партията на Путин – беше по-висока отвсякога, към 75%. (Официално Путин не членува в никоя партия. Точно както Бойко Борисов официално беше дълго време само прост член на ГЕРБ.) Избирателната активност обаче беше около 30%, и в големите градове беше още по-ниска. Иначе казано, на хората им е писнало от Путин, но няма опозиция, която да подкрепят. Защо ли?…

Путин с гаранция има истинските данни, много преди аз да ги имам. И много преди резултатите от изборите. И с гаранция знае каквото дори аз знам – че Русия няма механизъм за демократично пенсиониране на силен държавен глава. Ако главата е стигнал дотам да не го подкрепя и жена му, както беше с Хрушчов и Елцин, може да бъде оставен жив, да оглавява някой колхоз. Ако обаче е с голямо влияние в „службите“ като Путин, оставянето му жив е рецепта за контрапреврат – няма как, твърде опасен е… А спадне ли авторитетът му сред населението твърде много, може да започнат брожения и самоорганизиране на опозиция. „Службите“ ще се окажат с много повече работа и с разклатено положение – няма как да позволят подобно развитие. И ако има човек в Русия, който да е по-наясно с това от всеки друг, това е Путин.

Какво му предстои? Някъде през първата половина на 2017 г. валутните резерви на Русия ще свършат. (Без сериозни промени в обстановката – още през първите 2-3 месеца.) Санкциите няма да бъдат отменени дотогава, достъпът до световните финансови пазари ще остане затворен, Русия няма да може и да тегли заеми. А спре ли да харчи валута, рублата отново ще потегли надолу, и с нея жизненият стандарт на руснаците. Тихичко трупаното към момента недоволство, показано чрез процента изборна активност, ще започне да расте все по-бързо и да става все по-явно. Покаже ли се над повърхността, самоорганзирането на опозиция ще стане неизбежно… Без рязка промяна в обстановката на Путин му остават няколко месеца живот.

Каква промяна, която би го спасила, може да предизвика той? Само една – да започне война. Тя ще му позволи да ескалира пропагандата и промиването на мозъци в Русия още повече отсега (ако това е възможно), и да обяви военно положение в страната. В него може да смаже всякаква опозиция и вкара недоволството в пътя със сила, в течение на години. В същото време, поредица военни успехи могат да му върнат реалното одобрение на хората, особено в условия на бясна наци-шовинистична пропаганда. (Тя вече е налице в Русия. Писал съм и преди – ако не знаете, че ние българите сме воювали заедно с германците при Сталинград срещу СССР, погледнете руските медии. Да видите какви предатели и нацисти сме. И не само ние, естествено.)

Би ли свършила на Путин работа една война в Сирия срещу САЩ? Надали. Първо, Сирия е твърде далече – не е оправдано да обяви военно положение в Русия заради ситуация на хиляда километра от нея. А и САЩ не ми се вярва да сглупят и да отворят такава война. И второ, че ако САЩ все пак сглупят, действията могат много бързо да ескалират в пълномащабна война между Русия и НАТО. Към момента Русия няма готовност за такъв сблъсък – НАТО ще я премаже. А ескалират ли нещата до ядрена война, Путин няма да преживее и няколко дни. (И Русия ще бъде унищожена като военна и промишлена сила, но това за него са незначителни подробности.)

(Към момента Русия активно ухажва Китай, точно за подобен случай. Човешките ресурси на Китай са далеч над тези на САЩ, промишлеността им нищо чудно вече също да е по-силна от американската, ако и военните им продукти да не са толкова качествени. Китай обаче, каквито и тайни съглашения да е подписал с Русия, надали ще бърза да се навре между ритниците на два ядрени дракона. По-вероятно е да предложи на САЩ ненамеса срещу солидно парче от Сибир, когато Русия падне – и ще го получи, САЩ нямат къде да ходят. Ще е по-голяма печалба, отколкото ще получи, ако подкрепи Русия… И Путин знае и това.)

Затова ми се струва най-вероятно Русия да нападне Украйна – тя е достатъчно слаба в момента, за да му даде бърза победа. Из руските сайтове „гебухата“ вече почти всеки ден пуска вести как украинските въоръжени сили нарушават примирието и атакуват мирни градове в Донбас. (Част от тези вести може и да са верни – Порошенко и генералите му са достатъчно глупави.) В уречения момент на Русия „ще ѝ писне от това“ и ще започне „освободителна война“. С мобилизация, военно положение и прочее. Вероятно за не повече от две-три седмици бойните действия ще са приключили.

Какъв ще е резултатът? Зависи от няколко неща – най-вече от силата на подкрепата на Запада за Украйна. Най-вероятен ми се струва вариантът, при който Източна и Южна Украйна ще бъдат обявени за „Новорусия“, „Малорусия“ или някаква друга Русия, и ще направят „референдум за независимост“ с резултат, подобен на кримския. Оттам нататък могат да останат като марионетни държави или да „се присъединят“ към Русия, вероятно заедно с Приднестровието. Северозападна Украйна може да остане като отделна държава, било с марионетно правителство ако Западът не окаже достатъчно категорична подкрепа, било с реално. Разбира се, има и много други варианти.

Кога да очакваме войната? Също зависи от няколко неща. Основното са президентските избори в САЩ. Ако спечели Тръмп, бих се учудил ако до края на март Украйна изглежда като сега. Ако спечели Клинтън, са възможни всички варианти. Ако до края на 2017 г. все още няма война, значи или моделът ми е грешен, или зад кулисите Русия е получила ултиматум за война от НАТО, ако нападне Украйна. Или пък обещания за смъкване на санкциите, ако се въздържи. Ако пък нападението започне още по или около коледно-новогодишните празници, очевидно новият Хитлер ще е дори по-агресивен, отколкото предполагам… Нека видим.

Какво ще стане, ако Русия завладее Украйна – цялата или източните и южни части? Победата над Украйна и евентуалното присъединяване на повечето от териториите ѝ към Русия, подкрепено от масирана пропаганда, ще изкара Путин най-великия руски владетел някога. Руснаците ще са склонни да издържат още немалко спадане на жизнения стандарт, преди недоволството да се надигне открито. („Ще погладуваме година-две-три, но си върнахме сума ти исконна територия и население – струва си!“)

Но без съмнение върху Русия ще бъдат стоварени още по-сурови санкции, без надежда за отмяна. Перспективата за подобряване на жизнения стандарт ще отпадне напълно. След година-две-три икономическият упадък няма да е овладян, и подкрепата отново ще започне да спада. Съответно, на Путин ще му остава само един начин да остане жив – нови военни победи, по-големи от предишните. Нацизмът е като наркотик, иска непрекъснато качване на дозата. Иначе казано, ще трябва да се заеме с по-голям враг. А такъв наоколо има един – Западна Европа, тоест НАТО.

Ще бъде ли Русия дотогава в състояние да воюва с НАТО, и то успешно? Напълно е възможно. Може да изкара армия, сравнима по численост с натовската, въпреки че е 148 милиона души (с частите от Украйна – може би до 180), а НАТО е над 900 милиона. Подобна война надали ще продължи повече от 2-3 месеца – за толкова време няма как да обучиш за добър войник човек, който не е служил. В Русия 95% от мъжете са служили, в НАТО – надали и 10%. И руските войници вероятно ще са много по-„мотивирани“ да се бият до смърт от западните – Русия има огромен опит и в обявяване на пленниците си за предатели, и в „заградителните войски“, и в наказателните батальони…

Друг фактор е съвременното оръжие. НАТО има технологично и числено превъзходство във въздуха, но само там. Навсякъде другаде бойната техника на НАТО е модели от 1970-те, докато тази на Русия е модели от 2010-2015 г. Особено голяма е разликата в бронетехниката – а в съвременната война територия се заема с бронетехника. И се защитава с пехота…

Третото, което решава съвременната война, е силната промишленост. Руската може да бъде поставена на военна нога на практика цялата, още дълго преди конфликта. (Може да се наложи да разстрелят отделни недоволни – няма проблем.) В НАТО военизирането на над една трета от промишлеността, дори по време на война, вероятно ще доведе до безредици. Дори така обаче балансът не е в полза на Русия – НАТО я превъзхожда като промишлена мощ над 10 пъти. При пълномащабна конвенционална война най-вероятно Русия отначало ще отбележи значителни успехи, но след това ще бъде изтласкана обратно. Изтласкването вероятно ще е бавно, понеже руските войски ще държат местното цивилно население като заложници, но ще стане.

Има ли при това положение Путин печеливша стратегия? Не, но има простичка печеливша тактика. Отхапване на малки парчета и енергично размахване на ядрената бухалка, ако бъде притиснатда ги върне. Ще рискува ли някой разумен политик от голям мащаб ядрен Армагедон заради някаква си Латвия или България? Естествено, че не. Особено когато е очевидно, че ако оставиш Русия да се попържи в собствен сос десетилетие-две, тя ще рухне като СССР преди… Западните политици никога не са разбирали до каква степен лична и егоистична е мотивацията на авторитарните властници. Без значение дали властникът се казва Ким Чен-ун, Путин или Ердоган… Така че Русия ще може да напредва стъпка по стъпка дълго време. Капка по капка – велика Русия. Докато не се намери някой Хари Труман, който да се опъне без да му мига окото.

Къде е нашето място при това положение? Ако Русия завладее Украйна по описания по-горе сценарий, значи моделът ми е предимно верен. Тоест, вероятно ще се случи и останалото от него. След Украйна ще последват и други държави от Източна Европа.

И България нищо чудно да е първата в този списък. Едно, че Западът очаква да бъдат нападнати първо прибалтийските републики, а Путин е достатъчно хитър, за да знае това и да подходи иначе. И второ, защото руското разузнаване и руските подлоги тук имат контрол върху икономиката, политиката и зомбитата си в далеч по-голяма степен, отколкото в Прибалтика. Нападне ли ни Русия, продажните ни генерали вероятно ще изкомандват армията да не мърда, и ще се наредят за сребърниците си пред новия генерал-губернатор. И после ще се тупат по гърдите как са спасили армията ни от сигурна смърт. Като пожарникар, който се тупа по гърдите как се е спасил от сигурни изгаряния, като не е отишъл да гаси пожара…

Ще каже човек – хубаво де, няма да ни е за пръв път. Точно така е. Само че този път е възможно – ако и малковероятно – да се случи и още нещо.

Русия можа да удържи Крим лесно, понеже над 50% от населението там са руснаци. Сигурно ще иска да може да удържи и България лесно – но тук няма как да заселят още над 8 милиона руснаци, няма къде. Така че, ако реши да работи в тази насока, ще има само едно нещо, което може да направи. Каквото Сталин направи навремето, за да има сега Крим над 50% руско население – пресели кримските татари в Казахстан и Сибир. Така, че след първите десет години останаха живи една трета от тях, а можаха и до момента да се върнат в Крим още по-малко…

Дано това последното си остане само теоретична спекулация. Ако някой дойде и ми гарантира, че то никога няма да се случи, ако си дам дясната ръка, я давам на секундата. Колкото и малък да е шансът да стане иначе, твърде ужасен е. Дано завинаги си остане просто логическо-аналитичен кошмар. Ще празнувам и ще си хвърлям шапката, ако никога не се случи…

… Добре. Достатъчно с мрачните прогнози и страховете. Нека видим какво ще се случи с Русия реално. Като начало – с отношенията ѝ с Украйна.