Tag Archives: русия

Проблемите за износителите няма да свършат с 2019 година

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/problemite-na-iznositelit%D0%B5/

Увеличаващата се несигурност в световната търговия и забавянето на европейската икономика вече оказват ясен ефект и върху българските износители. През първото полугодие на 2019 г. износът ни към Германия спадна (спрямо същия период на предходната година) за първи път от 2014-та насам. В същото време митническото противопоставяне между САЩ и Китай продължава да спъва икономическата активност в редица отрасли, което води до намаляване на поръчките от важни за българския бизнес контрагенти в чужбина.

Голяма част от тези неблагоприятни тенденции започнаха още през 2018 г., а скорошното публикуване на окончателните данни за външната търговия от Националния статистически институт (НСИ) дава добър повод за някои равносметки. През 2018 г. българският износ отчете спад от 0,8% за първи път от глобалната икономическа криза насам, като основният двигател беше спадът при износа на стоки (търговията с услуги продължи да нараства с умерен темп). Същевременно по-високото вътрешно търсене поради доброто състояние на пазара на труда и покачващите се доходи даде нов тласък на вноса, който в реално изражение достигна 3,7% увеличение.

Някои от причините за динамиката на износа през 2018 г. са тривиални или свързани с развития, които са отвъд контрола на българските износители. Например: според Министерство на финансите (МФ) през 2017 г. страната ни е изнесла към Русия значително количество неизползвано оборудване за енергиен проект (най-вероятно тръби, предназначени за „Южен поток“). Съответно данните за 2018 г. показват значителен спад на износа на материали от чугун и стомана, тъй като се сравняват с период, чиито условия няма как да се повторят.

Друг пример, който МФ дава, е износът на минерални продукти и в частност – нефтопродуктите. Сред причините за спад на износа на този тип стоки са планови, но забавящи производството ремонти на съществуващи мощности, както и случващото се на важния за страната ни турски пазар. Освен общия ефект от обезценяването на турската лира, което прави българските горива относително скъпи за турския пазар, безспорен фактор е завършването на рафинерията Socar Turkey Aegean Refinery (STAR). От нея се очаква да повиши производствения капацитет на нефтопродукти в страната с една трета, което означава, че износът ни на този тип продукти към Турция тепърва ще намалява.

При разглеждане на данните на НСИ за основните търговски партньори на страната ни през последните години (периода 2012–2018 г.), правят впечатление няколко неща:

  • Близо 90% от общото увеличение на българския износ в този период се дължи на повишен износ към държавите от Европейския съюз. Относителният дял на търговията ни с останалите страни членки се повишава от 58,9% на 67,3%.
  • Цели 14,6% от българския износ през 2018 г. са насочени към Германия при 10,2% през 2012 г. Предвид повишаващото се значение на немския пазар за някои от най-перспективните сектори на преработващата промишленост у нас, забавянето на немската икономика (и особено сривът в промишленото производство) идва в много неподходящ за страната ни момент.
  • Износът ни към Руската федерация се срива с 27,7% (от 1,1 млрд. лв. през 2012 г. до 796 млн. лв. през 2018 г.), което я измества от 8-мо на 16-то място по значимост сред външните ни пазари. Търговският ни дефицит с Русия продължава да се влошава година след година, достигайки 5,3 млрд. лв. – нива, последно виждани през 2015 г. В периода 2012–2014 г. обаче този дефицит е бил близо 10 млрд. лв. Междувременно износът ни за САЩ надхвърля 1 млрд. лв.
  • Единствената държава, към която износът ни намалява по-бързо от този към Русия, е Португалия, където спадът е 45,7%. Страната обаче не е сред основните ни търговски партньори. Намаление се наблюдава още в износа към Украйна (23,1%), Канада (25,1%), Израел и Корея.
  • Статистиката продължава с трепет да очаква материализирането на неизбежния ужас – канадски ГМО-та да залеят родния пазар. На този етап търговското ни салдо с Канада остава положително, като износът ни за тази държава се удвоява в периода 2014–2018 г. до 155 млн. лв., въпреки че остава с 25% по-нисък от 2012 г. Вносът през 2018 г. възлиза на 128,1 млн. лв. и остава непроменен спрямо 2017 г.

Като цяло перспективата пред българските износители не изглежда особено обнадеждаваща. Когато на мода в международната търговия дойдат оградите вместо пътеките, малките отворени икономики като българската са сред най-силно застрашените.

Тук зависимостта ни от европейските пазари е нож с две остриета. От една страна, промяна в условията на търговия с основните ни партньори няма да има (с изключение на Великобритания), но от друга, позицията на ЕС в международните вериги на добавена стойност предполага, че Съюзът ще бъде силно негативно повлиян от спъването на световната търговия. Забавянето на европейските икономики ще има ефект върху българския износ, за голяма част от който ще е трудно да се преориентира в сегашната търговска ситуация. Допълнително всякакви опити за „затваряне“ на забавящи растежа си европейски икономики, дори под формата на кампании, тип „изберете родното“, крият заплахи за българските производители.

Въпрос на време е някой да надигне вой с призив за освобождаване на „необятния руски пазар“ от веригите на търговските санкции. Данните и на НСИ, и на работодателските асоциации обаче подсказват, че Русия отдавна е бита карта в сферата на международната търговия, поне що се отнася до родните износители.

Страната ни не разполага и с кой знае какви инструменти да се противопостави на подобен глобален процес. Разбира се, всякакви стъпки за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика са добре дошли и може би дори закъснели. Растежът в Централна и Източна Европа най-вероятно ще остане умерено добър поне през следващите няколко тримесечия, което все пак дава шанс на правителства в добра фискална позиция (като българското) да проведат някои отдавна отлагани реформи в очакване на евентуална рецесия.

Новите червени трудови книжки не се броят.

Заглавна снимка: chuttersnap

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Няма щуки в тая мрежа

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/nyama-shtuki-v-taya-mrezha/

България, която не изгони нито един руски дипломат заради аферата „Скрипал“; България, в която е пребивавал един от организаторите на неуспешния опит за преврат в Черна гора – руски военен разузнавач; България, която се бори за руски газ от „Турски поток“ и руски строител за АЕЦ „Белене“, извади шпионски скандал срещу Русия. Имаме новина.

Кой сте Вие, г-н Малинов

Какво виждаме? Прокуратурата обвини Николай Малинов, шеф на неправителствената организация „Русофили“, в шпионаж в полза на Русия с цел да бъде отдалечена България от западните ѝ съюзници и вкарана в друга геополитическа орбита. Малинов е бивш депутат от БСП и бивш издател на партийния вестник на социалистите „Дума“. Според прокуратурата още от 2010 г. (тогава управляваше първото правителство на Бойко Борисов – б.а.) той се е поставил в услуга на две руски организации – Общество „Двуглав орел“ и Руския институт за стратегически изследвания (РИСИ), представлявани от ген. Леонид Решетников, бивш съветски разузнавач.

Чудо невиждано, но обвиненият в шпионаж бе арестуван и освободен под парична гаранция от 50 000 лв. Десетократно по-малка от тази на обвинения за пране на пари и укриване на данъци Миню Стайков, която съдът определи през март т.г. А според прокуратурата и тук разследването е започнало от съмнения за пране на пари. На Малинов му е забранено да напуска страната. На Решетников пък е забранено да влиза в България за следващите 10 години, както и на руския олигарх Константин Малофеев. Откъде сме чували тези имена? Решетников – като персона, повлияла за номинацията на Румен Радев за президент, а Малофеев – покрай опитите на бившия собственик на КТБ Цветан Василев да си върне „нещичко“ от активите на банката. Или по-скоро да го придобие Кремъл.

Арестите бяха твърде шумни, за да изглеждат сериозни: рибите в мрежите не са щуки. Очевидно тяхната цел е предупреждение към щуките. Шумни бяха и арестите през 2010 г. в Ню Йорк на групата шпиони на руското външно разузнаване – показно как американците се справят с къртиците на Москва. Впрочем тази група беше разменена за шпионирали в полза на Запада, извадени от руските затвори. Сред тях бе и натровеният по-късно с „новичок“ полковник от ГРУ (руското военно разузнаване) Юрий Скрипал, прекарал близо 4 години в затвора по обвинения в държавна измяна в полза на британското разузнаване.

Този път Борисов ще трябва да избере един „началник“

Очевидно този път на премиера Бойко Борисов му се е наложило да заеме категорична позиция в полза на направения преди 22 години избор на България за ориентация към ЕС и НАТО. Този избор налага определени задължения – освен несъмнените предимства. И със сигурност Борисов е искрен, заявявайки, че няма никаква роля в скандала, избухнал тази седмица с уличаване на българин в шпионаж в полза на Русия. Ако зависеше от премиера, управляващите не биха позволили този скандал в навечерието на най-напрегнатите за ГЕРБ избори в страна, в която значителна част от населението (и властта) изпитва симпатии към Русия – със сигурност те са повече от т.нар. автентични десни, които биха пуснали бюлетина за ГЕРБ поради шпионската акция.

„Едни обичат Америка, други – Русия, трети – Европа. Нашата политическа ориентация, много преди ГЕРБ да го има, е ЕС–НАТО“, каза премиерът. Същият Борисов, който преди четири години обяви в интервю за руската агенция ТАСС: „Моля се на Бог големите началници бързо да се разберат помежду си и да отменят санкциите срещу Русия“ (наложени заради инвазията в Крим и сепаратисткия конфликт в Източна Украйна – б.а.).

Москва дълго се надяваше България (най-слабо засегната от санкциите впрочем) да се реши и да наложи вето при гласуванията в Съвета на ЕС, но не се получи дори и срещу „морковче“ с газа. Въпреки неколкократните си изявления с призив за отмяната им, Борисов не би се осмелил. Дали президентът Румен Радев, също противник на санкциите срещу Русия, би го направил, ако беше на негово място? На икономическия форум в Санкт Петербург Радев, цитиран пак от ТАСС, подчерта, че той лично не гласува за санкциите срещу Русия, тъй като премиерът Борисов представлява България на заседанията на Съвета на ЕС.

Но ситуацията рязко се промени, след като наскоро София сложи точка на близо 17-годишните борби за това какъв боен самолет да придобие за военната си авиация. Избра и плати за американските F-16 Block 70 въпреки многобройните противници на сделката, начело с президента Румен Радев и част от коалиционните партньори на ГЕРБ. Изборът се протакаше толкова време поради успешните действия на лобито на Москва у нас, чиито интереси налагаха България да разчита на старите руски машини, ремонтирани в руски предприятия – или в краен случай да избере шведските „Грипен“.

Със сигурност случилото се е активизирало определени среди, ангажирани с хибридните руски атаки, и вероятно има реална заплаха от дестабилизация – намекнато от Борисов с „ако знаех, че купуването на най-добрия самолет ще предизвика такава злоба, сигурно изобщо нямаше да се занимавам“.

Имаше една декларация – и един отказ от Шенген

Шпионският скандал не се появи на голо поле. Преди него имаше една декларация на МВнР от 3 септември, която по стил, сдържаност и прецизен изказ никак не се връзва с досегашните изяви на управляваното от Екатерина Захариева ведомство. Поводът за нея бе организирана от Руското посолство изложба, озаглавена „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“. Предвид досегашните изяви на българските власти и отношението към такива прояви, декларацията може да се окачестви като особено дръзка:

„Без да отричаме приноса на СССР за разгрома на нацизма в Европа, не трябва да си затваряме очите, че щиковете на Съветската армия донесоха на народите в Централна и Източна Европа половин век репресии, заглушаване на гражданската съвест, деформирано икономическо развитие и откъснатост от динамиката на процесите в развитите европейски държави.“

От Русия Решетников се обади, че скандалът бил „част от кампания на НАТО“ и България трябвало „да се подчинява на наредби“. За помощ от партньорите се досетихме покрай позициите на посолствата на САЩ и на Великобритания – безпрецедентни по рода си.

„Обединеното кралство подкрепя усилията на България като близък европейски партньор и съюзник в НАТО да защитава националните си интереси срещу подобни заплахи“, се казва в изявлението на Лондон.

Американското е по-директно: „Запознати сме с разследването на българските правоприлагащи органи по предполагаем случай на шпионаж. САЩ изцяло подкрепят усилията на България да защити суверенитета си от злонамерено влияние.“

В тези кратки дипломатически изявления е скрит ключът към лаконичността, с която министърът на вътрешните работи и главният прокурор изложиха случая пред парламента, където ги извикаха да докладват. Двамата дадоха да се разбере, че не могат да кажат повече от вече известното.

„Това не е преследване за идеи. Защото когато идеите се налагат с пари и с влияние и са насочени към националната сигурност на България – това е престъпление. Това не е опит за разделение на русофили и русофоби. Не става дума за това на чии чужди интереси служиш, а за това, че увреждаш българските национални интереси“, заяви Цацаров от трибуната.

Тези вреди не са отсега

Националисти, социалисти, официални и неофициални приятели на Москва се опитаха да омаловажат скандала, свеждайки го до обикновена русофобия, репресия и поръчка отвън. Десните обвиниха прокуратурата в поредна неудачна акция. Само че ако държавата не разполага с достатъчно имунитет спрямо подобни увреждания, най-добре партньорите да се намесят. България е най-слабият член на ЕС и ако режимът на Путин иска да отслаби западните съюзници, най-лесно му е да удря в тази брънка. Русия не иска да се отказва от Балканите, част от които бяха в Източния блок и санитарен пояс между Запада и Русия.

Българските власти и служби не събраха сили да проверят дали сключването на някои енергийни сделки (последния анекс за „Белене“) или забавянето на други (проектите за интерконекторите например) не представляват увреждане на българските национални интереси и са в услуга на чужда държава. За газовите сделки да не говорим. Нима това също не е престъпление по чл. 105 (1) от Наказателния кодекс*?

Не само енергетиците – и българската политическа класа не е от най-смелите по отношение на отстояването на българските интереси и по-твърдото противопоставяне на Русия, когато е необходимо. А както намекна политологът Огнян Минчев, има много по-значими политически фигури, които остават извън шпионския скандал, в това число и лидери на парламентарно представени партии.

Независимо че обвиненият Малинов не е от значимите политици, скандалът неминуемо ще се отрази на двустранните отношения. През октомври предстои посещение на българския външен министър в Москва. Догодина ще стане известен изборът на строител за АЕЦ „Белене“, в който участва и „Росатом“.

Но има един проект, който може би ще бъде най-засегнат, макар че неговата реализация от самото начало е висяща – отклонението на „Турски поток“, упорито наричан от българските власти „Балкански поток“. Борисов беше обявил, че на 5 септември ще бъде подписан договорът за 1 млрд. евро с арабския консорциум „Аркад“ за строителството на мащабния проект, чрез който да се доставя газ на Сърбия, оттам за Унгария и Австрия, а и за химерния хъб „Балкан“. Но още не е подписан. Вашингтон отдавна се обяви срещу тръбата, която не е съгласувана и с Брюксел.

Арестът на Малинов – предупреждение

С пускането си под гаранция Малинов се озова в ефир и се показа твърде приказлив. Толкова, че обяви как се е запознал с Цветан Василев в кабинета на Станишев (КТБ се разду особено при кабинета на тройната коалиция и достигна апогей при Борисов – б.а.), как Василев се уплашил за живота си и Москва го скрила в Сърбия, и как кабинетите на Пеевски и Василев били един до друг. Подобни изявления могат да се изтълкуват по един-единствен начин: „Знам много…“ Конотацията е важна. Тези, които трябваше да бъдат предупредени, получиха предупреждението си.

Чуха се версии, че шпионският скандал целял удар по президента Радев – заради Решетников и поръчан социологически профил от РИСИ. Тази седмица бившият военен министър Николай Ненчев потвърди по bTV, че информацията е получена от чужди служби, и намекна за импийчмънт, „ако е уличен и българският президент“. Eдва ли ще се стигне дотам – президентът е с най-висок рейтинг и подобна акция ще срине други рейтинги.

Но друга сянка виси над цялата тази история – сянката на КТБ, банката, която фалира и завлече данъкоплатците с над 4 млрд. лв., в която акционер беше руската Внешторгбанк (ВТБ). Пета година след най-голямата банкова афера все още не знаем кои източиха КТБ; кой стои зад скрития в Белград Цветан Василев – сам ли е, или с група руски приятели като Малофеев; замесени ли са руски спецслужби и къде е Пеевски в тази сянка.

Щуките публично са предупредени, изгонените – изгонени. Да видим какво ще последва.

* Чл. 105 (1) от Наказателния кодекс: „Който се постави в услуга на чужда държава или на чужда организация, за да ѝ служи като шпионин […] се наказва с лишаване от свобода от пет до петнадесет години.“

Заглавна снимка: Стопкадър от интервю с Николай Малинов пред „Царград ТВ“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Московските събития от последния уикенд показват, че страхът и безразличието започват да се сменят с решимост

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/protesti-moskva-krasimir-lozanov-interview/

На 27 юли мирен протест пред сградата на московското кметство завършва с масови арести, бой с палки и влачене по земята на протестиращи. Какъв е поводът за гражданското недоволство, кои са новите лица на руската опозиция, защо е важен предстоящият през септември местен вот – Йоанна Елми разговаря по темата с Красимир Лозанов, който в периодите 2001–2006 г. и 2011–2015 г. е бил български дипломат, ръководител на Службата за търговско-икономически въпроси към Генералното консулство на България в Санкт Петербург.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Йоанна Елми: През последните дни снимки от Москва на предимно млади хора, бягащи, отвеждани или директно бити от полицаи, заляха социалните мрежи. Би Би Си съобщава за над 1000 задържани. Кой протестира в Русия и защо?

Красимир Лозанов: Първо, нека уточня, че протестът всъщност нямаше ясно изразен възрастов профил и хората, арестувани от силите на реда, бяха не само млади, но и в средна, и в „трета“ възраст. По последни данни задържаните са 1373. Освен това силите на реда, разгонили демонстрантите и извършили масовите арести, бяха не само редови полицаи, но и бойци на Росгвардия и ОМОН (специализирани полицейски подразделения за борба с масовите безредици). Властите бяха мобилизирали небивало досега количество въоръжени и екипирани мъже не само от Москва, но и от различни градове на Русия.

Обемът на приложеното насилие беше непропорционален: явно не става въпрос за някакво служебно престараване от силите на реда, а бе демонстрирана жестокост, на места граничеща със садизъм, фиксирана от участници и наблюдатели в многобройни видеокадри и фотографии. И цялото това насилие беше напълно нерелевантно на ситуацията, насочено срещу мирни демонстранти, които за разлика от протестиращите, да речем, в Париж, не проявяваха признаци на агресия, съпротива или вандализъм.

И сега конкретно на въпроса Ви: протестират опозиционно настроени към режима московчани*, възмутени от категоричния до момента отказ на Московската градска избирателна комисия (Мосгоризбирком) да регистрира за предстоящите избори за Московския парламент (Мосгордума) представителите на политическата опозиция, при това не само на радикалната, но и на умерената. Аргументите на Комисията за това според протестиращите са цинично незаконосъобразни и категорично не кореспондират с чувството им за политическа и гражданска справедливост.

Изрично искам да подчертая, че митингът в събота (27 юли) не беше разрешен от московските власти. И неговата масовост е важен маркер за преодоления страх от страна на протестиращите, за тяхната готовност с цената на здравето си да заявят себе си като гражданска сила, търсеща промяна, и да изразят правото си на протест срещу политическото статукво.

ЙЕ: Какво знаем за кандидатите, на които е отказан достъп до предстоящите местни избори на 8 септември т.г.? Кои са те, защо не им се дава шанс за участие в предизборната надпревара?

КЛ: Това са млади хора, смело, остро и аргументирано заявяващи своето несъгласие със Системата. И опитващи нейния демонтаж по мирен парламентарен път, колкото и да изглежда това като някакъв фантастичен сюжет. В България и по света руската опозиция се свързва преди всичко с две фигури – Алексей Навални и Григорий Явлински, лидера на партия „Яблоко“. В случая обаче става въпрос за сравнително нови лица на руската опозиция, сред които изпъкват тези на Любов Собол, Иля Яшин, Дмитрий Гудков, Иван Жданов, Юлия Галямина, Сергей Митрохин и други.

Руската опозиция не е обединена и координирана в действията си и тези млади политици представляват различни опозиционни партии и движения. Но всички те се характеризират с категорично несъгласие със статуквото и с висока политическа енергия. Те са част от т.нар. несистемна опозиция, тоест непредставена в руската Дума (долната камара на руския парламент) опозиция. Не само московските градски власти, но и Кремъл панически се страхуват от тях, доколкото едно тяхно избиране в градския парламент на руската столица ще бъде припознато като огромно политическо поражение пред опозицията и гражданското общество, с непредсказуеми за властта последици.

Влизането в състава на Мосгордума на политически лица с деструктивно по отношение на Системата поведение буквално всява ужас в управляващите. Това означава достъп на опозиционни на режима лица до документи с поверително съдържание за московската икономика, възможност за политически атаки, вече и „отвътре“, срещу тежките корупционни схеми, свързани с московския кмет Собянин и кръговете около него, регламентиран и гарантиран от законодателството диалог с медиите, депутатска неприкосновеност и прочие. Залогът и за двете страни е много голям.

ЙЕ: С какво е важен постът кмет на Москва? Защо местните избори, които обикновено минават „под радара“, провокират толкова силен отзвук този път?

КЛ: Московските избори никога не са минавали „под радара“ на властта. Овладяването от опозицията макар и само на няколко депутатски места в колективния орган за управление на московското кметство е стратегическа задача, изтърваването им от властта – стратегическо за нея поражение.

Вижте, обемът на планираните за 2020 г. средства в разходната част в бюджета на град Москва е 2686,5 млрд. рубли (над 42 млрд. долара). Тези огромни, трудни за осмисляне финансови средства се разходват в момента чрез непрозрачни процедури, при наличие на недопустими даже за руската логика свръхвисоки нива на корупция. Над 50% от средствата отиват пряко към социалната сфера и от тези парични потоци до голяма степен зависят политическите нагласи на московчани занапред. Как ще допуснеш непримиримите си политически опоненти да участват в процедури по приемане на решения за тяхното разходване?! Със своя малцинствен вот опозиционните депутати няма как да повлияят пряко на решенията на Мосгордума (състои се само от 45 депутати), но нали те ще разкажат на Русия и света как в детайли се случва всичко това.

А отзвукът този път е толкова силен, защото Мосгоризбирком произведе мегаскандал с манипулацията на списъците, с които стотици хиляди московчани подкрепят своите избраници, в търсене на някакви законни аргументи да откаже регистрацията на тези общо 27 опозиционни кандидати** в изборния процес. Решенията катализираха и без това високия от последните месеци протестен фон в Москва. (Да си припомним само масовите протести преди месец по повод незаконното задържане на журналиста Иван Голунов, довели до освобождаването му и прекратяването на съдебното разследване срещу него.)

Жестоките репресивни мерки, които наблюдаваме от няколко седмици (с пик в събота, 27 юли) още повече нагнетиха социалното напрежение. Изключително важно е сега дали ще се потвърдят предположенията за отравяне на Алексей Навални, емблематичното лице на руската опозиция. Ако това излезе истина и се окаже, че той е бил отровен в резултат на някаква поредна спецоперация на службите, този акт може да изиграе ролята на пиропатрон във взривоопасната смес от гражданска енергия. Вече само ленивите не слагат руската демокрация в кавички, такива недоволства отдавна няма как да се решават чрез политически диалог. Единствен ход на опозицията към момента са уличните протести и те ще се усилват.

Натиснете тук за да видите презентацията.

ЙЕ: Рейтингът на Путин пада, управляващата партия „Eдинна Русия“ също губи популярност, а новините за протести в Русия са чести през последните години. Как изглежда голямата картина за Владимир Владимирович, който де факто e на власт от 20 години насам?

КЛ: Протестният фон в страната расте и само властите се правят, че не го забелязват. Важно е да се знае, че картата на протестите включва не само двете столици – Москва и Санкт Петербург. Видимо нараства напрежението по места, доколкото през последните години местните власти явно не показват ефективни управленски рефлекси. Натрупаха се изключително много нерешени проблеми в най-различни сфери – екологичната, социалната, икономическата. Федералният бюджет вече не може в достатъчна степен да захранва със субсидии много от регионите – ефектите на слабата икономика, санкциите, скъпите военни кампании зад граница правят негативните резултати все по-видими, а обществото – по-тревожно. Управлението по места е неефективно, блокирано от корупция и политическа безотговорност.

Президентът Путин показва все по-често политическа умора, изразяваща се в недостатъчно ефективна инициативност, в дефицит на свежи и оригинални политически и управленски решения. Докато в събота силите на реда в Москва размахваха палките и пълнеха килиите с арестанти, той символично реши да се спусне с батискаф на дъното на Балтийско море в търсене на артефакти от славното съветско минало. Дали е намерил на морското дъно решения на проблемите, изкарващи гражданите на Русия по улиците и площадите, предстои да видим. Но това, което видяхме на следващия ден, беше мащабният военноморски парад в Санкт Петербург и тоталното медийно замълчаване за случващото се по московските площади и булеварди.

ЙЕ: Потушаването на този протест е пример за опасна тенденция в Русия: легитимирането на репресията в името на едноличния лидер, неговата власт и наложения от него ред. Сред основните аргументи на властта е, че протестът не е бил разрешен, тоест потушаването му с всички възможни средства е оправдано в името на общото благо. Това се случва няколко седмици след като Владимир Путин заяви, че либералната демокрация е отживелица. Какво ни казва това за стила на управление в Русия, който има фенове не само у нас, но и по света?

КЛ: Вече и в самата Русия едва ли някой се лъже по отношение на това доколко е демократично обществото им. Нещата в това отношение са скучно ясни. Въпросът е другаде – дали режимът ще изостави вегетарианските си навици и ще ги замени с месоядни, иначе казано, дали ще усилва още своята репресивност и докъде може да стигне в тази посока. Както уместно отбеляза руската журналистка Юлия Латинина, формулата засега е „Нека ни мразят, важно е да се страхуват“. Но московските събития от последния уикенд показват точно обратното – страхът и безразличието у хората започват да се сменят с решимост.

Руснаците развиват нови граждански рефлекси, позагубени през последните две десетилетия. Проблемът за социалната справедливост отново е в дневния ред на руското общество. Хората усещат нови за тях форми на солидарност и това ги вдъхновява. И ако досега протестите в Русия – този в Москва и в други градове, показват изключителна форма на цивилизованост, не е ясно дали при бъдещи подобни неадекватни реакции на властта тези протести няма да се радикализират, иначе казано, да се майданизират. Част от лозунгите директно сочеха Кремъл като кукловода на Мосгоризбирком.

Законовата процедура, с която се регулира редът за получаване на разрешение за мирни протести, е нарочно тромава и силно рестриктивна. И тя действаше като сдържащ фактор в едни по-други, по-спокойни условия. Пита се доколко тя може да възпира и занапред гражданското недоволство. Защото всички тези граждани на Москва, които излязоха да протестират, прекрасно знаеха, че митингът е незаконен. И въпреки това излязоха, престъпиха буквата на закона, с ясното съзнание, че ще бъдат бити, арестувани, тормозени, че ще бъдат съдени. Властта занапред или ще бъде принудена да разрешава подобни митинги, или ще върви към предизвикателно радикализиране на ситуацията, за да покаже в пълен обем и „красота“ своята репресивност. Дали този обществено-политически дизайн се харесва в България или по света? Нека читателят сам реши.

Видеорепортаж на фотографа и видеоблогър Иля Варламов от протеста на 28 юли в Москва

* Много се писа в руската преса, че около 600 от задържаните не били по регистрация московчани, а са от други руски градове. Властите настояват на този факт, за да докажат, че протестите са режисирани, че са мобилизирани лица с радикално поведение от други руски градове и протестът не изразявал позицията на гражданите на Москва. Мнението на опозицията е, че това са руснаци, които неофициално живеят в столицата (нямат постоянен московски адрес), но в това си качество те са също московчани. Известният политически карикатурист Сергей Елкин реагира на това с много оригинална карикатура.

** Отказана е регистрация общо на 47 кандидат-депутати, сред тях опозиционни са 27. Другите 20 са депутати на управляващата партия и на нейните номинални политически опоненти. Това беше специално направено, за да няма формални упреци към Комисията за отказ да регистрира само представители на опозицията. Важното в случая е, че на всички опозиционери до един им бе отказана регистрация.

Всички снимки, вкл. заглавната, са стопкадри от видеорепортаж на Иля Варламов от протеста на 28 юли 2019 г. в Москва. Варламов е фотограф и видеоблогър, отразявал на живо множество протести, в т.ч. и Евромайдана в Киев през 2013–2014 г.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Олег Сенцов и изкуството като революционен акт

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/oleg-sentsov/

Не искам децата ми да живеят в държава на роби.

Това пише режисьорът Олег Сенцов в писмо от затвора. Братовчедка му Наталия Каплан прочита думите му, след като приема от негово име наградата PEN/Barbey Freedom to Write 2017.

Олег Сенцов © Antonymon

През зимата на 2013–2014 г. Украйна е разтърсвана от протести. Хиляди украинци излизат на улицата в мащабна вълна от демонстрации, която остава в историята с името Евромайдан. Протестите са провокирани от отказа на тогавашния президент Виктор Янукович да подпише споразумение с Европейския съюз, като вместо това той се опитва да засили руското влияние в страната.

В такова размирно време изгрява звездата на режисьора от Крим Олег Сенцов. След два късометражни филма – „Идеален ден за лов на рибка бананка“ (2008) по едноименния разказ на Джеръм Дейвид Селинджър и „Рогът на един бик“ (2009) – излиза първият му и много успешен пълнометражен филм, „Геймър“ (2011). Ала работата по следващия кинопроект – „Носорог“, е прекъсната, тъй като Сенцов решава да се включи в протестите в Украйна.

Година по-късно събитията от зимата, съпътствани от множество човешки жертви, са само спомен. Крим е част от Русия, а руското правосъдие осъжда Сенцов (автоматично станал руски гражданин след анексирането) на 20 години затвор по обвинения в планиране на терористични атаки. Сенцов е обвинен и в принадлежност към украинската паравоенна националистическа група „Правый сектор“ – твърдение, което е отречено и от режисьора, и от групата. По време на процеса Сенцов се появява със синини и твърди, че е бил подложен на мъчения. Властите отговарят, че нараняванията по тялото му са вследствие на наклонностите му към садомазохизъм.

„Половин час след като сложат чувал на главата ти и те понабият, си готов да се обърнеш срещу всичко, в което вярваш, да признаеш каквото поискат от теб, да въвлечеш и други, само и само да спрат побоя. Но не разбирам какво струват убежденията ти, ако не си готов да страдаш и да умреш за тях. Няма да моля за милост. Всичко вече е ясно. Съдът на окупатори по дефиниция не може да бъде справедлив“, заявява Сенцов в писмо до руския съд.

Генади Афанасиев, основен свидетел по делото, се отказва от показанията си с мотив, че също е бил измъчван – адвокатът му твърди, че е бил подлаган на психическо изтезание и на електрошок. Въпреки това присъдата на Сенцов е потвърдена. Миналата есен Европейският парламент удостои Олег Сенцов с Наградата за свобода на мисълта „Сахаров“. При обявяването на името му всички в пленарната зала в Страсбург стават на крака да го аплодират. През годините множество европейски и американски политици са апелирали за неговото освобождаване.

Демонстрация в подкрепа на Олег Сенцов в Мюнхен, 2018 г. © Wavepainter

Днес случаят на Сенцов е толкова познат на международната общност, че самият той се е превърнал в символ на кризата в Украйна. Това казва в интервю за „Тоест“ Уил Евънс, директор на американската издателска къща Deep Vellum, която през октомври ще публикува книгата „Рассказы“ на Олег Сенцов за първи път на английски със заглавие Life Went On Anyway. „Историята на Сенцов е като разказ на Гогол, който се развива в ХХI в.“, казва Евънс, който смята да изпрати копия от книгата до членовете на Конгреса на САЩ и на Европейския парламент, както и до други ключови за отношенията с Украйна политически фигури. Според издателя интересът е както към самата литературна творба, така и към книгата като политически акт. „Нашата цел е тя да бъде апел за освобождаването на Сенцов и на другите украински политически затворници.“

„Първият път, когато чух за Олег Сенцов, беше, когато филмът му „Геймър“ започна да обикаля международните фестивали. По това време учех руска литература и култура в Университета „Дюк“. Заради интереса ми към съвременната руска култура следя новините от цяла Източна Европа, не само от Русия. След инвазията в Украйна четох за случая със Сенцов в новините и той предизвика любопитството ми. Един от авторите, които издаваме – Алиса Ганиева – живее в Москва и провежда серия от политически протести за освобождаването на Олег и другите затворници. Тя е част от малко движение, чиято работа е изключително опасна. И понеже с нея сме близки и Олег винаги е в мислите ѝ, той се появи и в моите мисли. Когато научих, че е издал книга и украинците търсят издател в САЩ, от Deep Vellum проявихме огромен интерес“, разказва Евънс.

Корицата на предстоящото през октомври английско издание на сборника с разкази на Олег Сенцов © Deep Vellum

Разказите на Сенцов са публикувани на руски език през 2015 г., след като той вече е в затвора. В краткото въведение преводачът на Сенцов ни казва, че „разказите са забавни, едновременно топли и мрачни; те въплъщават и безсрамна емоция, и суха ирония“. Сенцов ни разказва за детството си, за живота в залеза на Съветския съюз и в постсъветските години: „труден живот, който никога не бива да бъде сантиментализиран, но въпреки това има своите красиви моменти, ако знаеш къде да ги търсиш – а Олег знае“.

През май миналата година Сенцов отново влиза в новинарския поток с това, че обявява гладна стачка за освобождаването на задържаните украински политически затворници. След като състоянието му се влошава и е заплашен с принудително хранене, той прекратява стачката. Днес отказва посещения от семейството и приятелите си, защото вижда, че това потиска останалите затворници.

„Говоря с Олег чрез украинския ПЕН клуб и чрез неговия преводач, който живее в Лондон. Предаването на съобщенията в затвора става така: обаждаш се в затвора, записват съобщението на хартия, той го прочита, пише своя отговор, предава го и те го прочитат обратно по телефона. Всичко се цензурира. […] Не знам нищо за здравето му от гладната стачка насам. Сигурен съм, че е жив, но буквално живее в дупка. Политическите затворници в Русия са специфична класа и са третирани различно от останалите затворници. Олег е в затвора с хора, извършили тежки престъпления. Бих искал да знам какви са отношенията му с останалите затворници. Никой от нас не знае“, казва Уил Евънс и допълва: „Искаме да е на свобода. Искаме да живее, да пише, да прави кино, но съм наясно, че той не би бил свободен, ако и останалите украински политически затворници не бъдат освободени. Това е една по-голяма кауза.“

„Олег Сенцов е вторият украински автор, когото издаваме, първият е Сергей Жадан. Слава богу, той не е хвърлен в затвора. Моят интерес като издател е съсредоточен в тази част на света и Олег е специален в много отношения: това е една красива, чисто написана книга с много лични подробности. Ето защо искам да я представим на литературната общност в САЩ“, казва Евънс. В затвора Сенцов е написал нова книга – сборник с автобиографични разкази „Жизня“, който Евънс се надява да публикува на английски език съвсем скоро.

Четения на украинските писатели Андрей Курков, Юрий Дуркот, Виктория Амелина и Сергей Плохий в подкрепа на Олег Сенцов по време на Международния панаир на книгата във Франкфурт, 2018 г. © NearEMPTiness

Може ли литературата и въобще изкуството да се превърне в революционен акт и не само да спаси човешкото достойнство, но и да се бори за истината? Сред застъпилите се за свободата на Сенцов са писатели като Маргарет Атууд и Салман Рушди и актьори като Мерил Стрийп и Патрик Стюарт. Режисьорът Жан-Люк Годар отказва да посети Русия, докато Сенцов не бъде пуснат от затвора, и дори проруски настроеният Никита Михалков призовава за освобождаването му.

„Ние виждаме литературата и книгоиздаването като политически акт сам по себе си, а издаването на преводна литература във времената, в които живеем, и то в САЩ, е директна политическа провокация за много американци и за целия свят. Тъй като търсим истории, които прекрачват границите и събират хората; които ни помагат да разберем не само събитията, но и какво мислят, чувстват, виждат участниците в тях и как превръщат всичко това в разкази“, каза Уил Евънс.

„Предизвикването на политическа промяна чрез изкуството е част от мисията ми и от това, което правим като издателство. Чисто стилистично Олег се вписва като наш автор. Той не е първият ни украински автор, не е първият ни източноевропейски автор, нито е първият ни политически автор. Така че всичко това се вписва в целта, която сме си поставили от издателска гледна точка.“

Защо в крайна сметка американците трябва да ги е грижа за Олег Сенцов, питам Уил. Възможно ли е литературата и разказването на истории да прекрачат границите, които толкова усилено се опитваме да начертаем помежду си? „Това е страхотна книга за живота на един човек. Разказ за израстването в периода непосредствено след разпадането на СССР, за това как един млад мъж от провинцията става световноизвестен режисьор и писател. А американците и въобще хората обичат човешките истории. Ние винаги търсим да съпреживеем персонажите. Лесно е да направиш връзката с Олег. Мястото и ситуацията, в които израства, могат да бъдат открити навсякъде по света. Това е провинциална Америка, това е провинциална Германия – тези отдалечени от културните столици места, където си откъснат от обществото, от социалните и граждански движения. И начинът, по който прекарваш живота си на такива места, не е уникален за Олег, универсален е“, обяснява Уил.

„Олег има изключително рядък глас. Той говори на читателя директно, със сурова искреност, което е освежаващо от литературна гледна точка – без конструкции, без изкуственост, просто животът такъв, какъвто е. Това е книга, която хората трябва да прочетат, защото разказва историята на всеки един от нас.“

Заглавна снимка: Oleg Kuznetsov

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

На булевард „Руставели“ отново ври и кипи

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/na-boulevard-rustaveli-otnovo-vri-i-kipi/

На 22 юни 2019 г. във Facebook е създадена група, наречена Spend your summer in Georgia („Прекарайте лятото си в Грузия“). Пет дни по-късно броят на членовете ѝ вече е над 200 000, а на публикациите – над 2500. На пръв поглед групата напълно отговаря на името си – хора от цял свят споделят впечатления от времето, което са прекарали в бившата съветска република.

Причините тази група да бъде създадена точно в този момент и да привлича такова внимание обаче не са случайни – от 20 юни всяка вечер гражданите на Грузия изпълват централния булевард „Руставели“ в столицата Тбилиси, настоявайки за оставките на министъра на вътрешните работи Гиорги Гакхариа, председателя на парламента Иракли Кобакхидзе и премиера Мамука Бахтадзе, както и за ограничаване на влиянието на Русия върху политиката на страната.

„Това, което руското МВнР нарича „малка група радикали“, е нарастваща маса от демонстранти, протестиращи срещу руската окупация и посещението на руските депутати в Тбилиси […].“

Катализатор на протестите стана посещението на руската делегация на Междупарламентарната асамблея по православие в грузинската столица, водена от Сергей Гаврилов – член на Държавната дума (парламента на Русия) и на Комунистическата партия, който произнесе реч на руски език от мястото на председателя на грузинския парламент. Именно това негово действие провокира остра реакция както от страна на опозицията в парламента, заклеймена от Москва като „грузинските радикални политически сили“, така и от страна на гражданското общество.

Председателят на парламента Иракли Кобакхидзе вече подаде оставка, а управляващата партия „Грузинска мечта“ удовлетвори и друго искане на протестиращите – предстоящите догодина избори в страната ще се проведат изцяло по пропорционална система, а не по смесена, както бе досега (половината от 150-те депутати да се избират пропорционално, а останалите – мажоритарно по избирателни области).

„Повече от едно поколение се обединява в името на свободата на Тбилиси. #RussiaisOccupant!“

Грузинското правителство трябва да се извини за това, че допусна в парламента Гаврилов и водената от него делегация, знаейки каква ще бъде реакцията, смята Егор Куроптев – ръководител на грузинския офис на продемократичната организация „Свободная Россия“. Куроптев списва блог в популярния руски новинарски сайт „Эхо Москвы“ и е водещ на телевизионното политическо токшоу „Пограничная ZONA“, продуцирано от грузинската национална телевизия и предназначено за рускоговорещата аудитория в страната.

„Русия е наш враг и окупатор, а „петата колона“, която управлява, може да бъде по-опасна от откритата агресия“, заяви президентката на Грузия Саломе Зурабишвили на личната си Facebook страница в първата вечер на протестите. На 20 юни хиляди протестиращи се събраха в 19 часа пред парламента в Тбилиси и три часа по-късно се опитаха да проникнат в сградата, но бяха отблъснати от силите на реда с гумени куршуми и сълзотворен газ. Около 240 души, в т.ч. полицаи и журналисти, са пострадали в тази първа вечер на протести, което и предизвика исканията за оставка на вътрешния министър на страната. Над 300 са били задържаните, от които само трима не са освободени седмица след сблъсъците.

„Полицията в Тбилиси без предупреждение изстреля гумени куршуми и използва сълзотворен газ срещу хиляди мирно протестиращи граждани пред грузинския парламент вчера. @hrw призовава за разследване.“

Ден по-късно правозащитната организация Human Rights Watch излезе с публикация по темата, настоявайки за разследване на използваните непропорционални мерки от страна на полицията. Позицията на Министерството на вътрешните работи на Грузия е, че „демонстрантите са отишли отвъд основните човешки права, като право на свобода на изразяване и право на сдружаване, стигайки до насилие“, тъй като „въпреки призивите на Министерството те многократно са се опитали да проникнат в сградата на парламента“.

Впоследствие за организирането на въпросните насилствени действия на протестиращите главната прокуратура поиска сваляне на имунитета на депутата от опозиционното Единно национално движение Ника Мелия, което само засили реакцията на демонстрантите. Въпреки това отнемането на имунитета на Мелия, който е бил задържан заради участие в антиправителствени протести и през 2018 г., вече е факт (едва вторият такъв случай в историята на независима Грузия) и той може да получи присъда от 6 до 9 години лишаване от свобода.

„Полицията използва сълзотворен газ и гумени куршуми срещу протестиращите без предупреждение. Там има и деца, буквално. Отвратително.“

В протестите се включи и предишният президент на Грузия Гиорги Маргвелашвили, заемал поста в периода от 2013 до 2018 г. „Истината и силата са тук… Налице е искрено желание за светло бъдеще на Грузия“, каза Маргвелашвили, който освен като политик е известен и като интелектуалец и бивш ректор на Грузинския институт по обществени въпроси.

Именно с встъпването му в длъжност приключи осемгодишната доминация на Единното национално движение в грузинския парламент и влезе в сила конституционната реформа, с която значително се увеличават правомощията на президентската институция за сметка на тези на министър-председателя и парламента. Въпреки че бе излъчен от коалицията „Грузинска мечта“ на тогавашния премиер Бидзина Иванишвили, при избирането му за президент Маргвелашвили обеща да следва политиката на интеграция в НАТО и в Европейския съюз, възприета от предишния президент Михаил Саакашвили и Единното национално движение.

В същото време Маргвелашвили се ангажира със „сваляне на напрежението“ в отношенията с Москва, обтегнати след петдневната война през 2008 г. за контрол върху грузинската сепаратистка област Южна Осетия, след която Русия призна Южна Осетия и Абхазия за независими. Този акт, последван от усетената и у нас газова криза, според политолога Огнян Минчев трябва да се разглежда като „радикалния инструмент, чрез който Кремъл осакати грузинската държавност и временно отложи процеса на присъединяване на Тбилиси към институциите на Запада“.

Карта: Wikimedia

#RussiaIsOccupant („Русия е окупатор“) и #StopOccupation („Спрете окупацията“) са два от най-използваните хаштагове в Twitter във връзка с протестите в Тбилиси, което, наред с горенето на снимки на Путин от демонстрантите, идва да покаже, че протестите в столицата са насочени както срещу правителството на Бахтадзе, така и срещу руската намеса в политиката на страната.

Реакцията от Москва не закъсня. Въпреки че е страна по Конвенцията за международно гражданско въздухоплаване, Русия наложи временна забрана за полетите от и до Грузия, която влиза в сила от 8 юли 2019 г., както и рестрикции върху вноса на грузинско вино. Руските граждани са съветвани от руските власти да не предприемат пътувания в Грузия, тъй като „никой не може да гарантира сигурността им“, „някои туристи са станали жертви на нападение“, а трябва да имат предвид и „риска да бъдат убити“.

Това са само част от примерите за дезинформация чрез обществените медии в Русия, целящи ограничаване на туристическия поток към Грузия, която посреща близо 9 млн. туристи годишно, най-голям дял от които (около 1,4 млн.) са руснаци.

„На протеста в Тбилиси тази вечер има повече хора от вчера. Всичко е много мирно досега.“

Третото тримесечие на 2018-та бе първото с регистриран бюджетен излишък в Грузия от 1995 г. насам, което се свързва с влязлото в сила през 2016 г. Споразумение за асоцииране ЕС–Грузия и подписаното през същата година споразумение с Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). „Прекарайте лятото си в Грузия“ е опит за противодействие именно на негативния за туризма ефект от руската пропаганда, а в тези свои усилия грузинците получават подкрепа и от руски граждани, които използват социалните медии, за да опровергават внушенията за русофобите в бившата съветска република.

Една умерена и синтезирана до няколко туита версия за случващото се в Грузия и възможните причини за ескалацията на напрежението дава Томас де Ваал – старши сътрудник в Carnegie Europe с фокус върху Източна Европа и Кавказкия регион. Според него на Грузия ѝ липсва лидерство, тъй като „никоя от големите фигури – Иванишвили, президентът Зурабишвили, Миша (Михаил Саакашвили, б.р.) – не говори от името на целия народ“. Нещо повече, „гневната им реторика води единствено до задълбочаване на разделението“.

Нито той, нито други анализатори обаче не се наемат да прогнозират какво ще се случи занапред. Дори управляващите да изпълнят докрай исканията на протестиращите, това няма да реши проблемите на страната, свързани с отстояването на независимостта ѝ от Русия и поддържането на поетия курс към ЕС.

Заглавна снимка: Стопкадър от репортаж на „Ал Джазира“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кинжал и американски пай. За парите на партиите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kinzhal-i-amerikanski-pay-za-parite-na-partiite/

„Колкото повече партиите се фокусират върху каналите на парите, толкова по-малко се фокусират върху подпомагане на хората да се свързват с политиците.“ Тази констатация пред американска медия е на Марк Шмит, директор на политическия мозъчен тръст New America. Така си е.

Със сигурност отрязването на бюджетните субсидии е удар с кинжал по партиите без обръчи (поради дългия им престой извън властта). Изглежда, че този кинжал на ГЕРБ и ДПС може да разсече и управляващата коалиция. Но нима гласуването на субсидия от депутатите за издръжката на партиите им не е конфликт на интереси? При това в държава, където трите стълба на демокрацията – правосъдие, медии, свободна пазарна икономика – са бутафория, досущ като достроените с полимербетон средновековни крепости.

Кой плащаше бензина на джипа, с който охранителят Бойко Борисов следваше Симеон Сакскобургготски в предизборната му кампания през 2001 г.? Кой изобщо финансира кампанията на царя? Знаехме ли – или го узнахме десет години по-късно от разсекретените от Wikileaks грами на Американското посолство, където като донори са посочени банкерът Емил Кюлев, шефът на „Мултигруп“ Илия Павлов, хазартният бос Васил Божков (първите двама – вече покойници).

По онова време партиите в България още не се финансираха и от държавния бюджет, анонимните дарения бяха разрешени, но и тогава, и сега в партийните каси е тъмно като в Царичинската дупка. Причините са ясни – държавата е проядена от корупция и българските контролни и правораздавателни органи не се справят. Разликата е, че начело на тия „контроли“ сега са хора, по-паметливи от послушкото Филип Златанов, турен начело на оная Комисия за конфликт на интереси – и не си записват в тефтерче кого да „опраскат“ по заповед на ББ, ЦЦ и ИФ.

От 2002 г., когато управляваше кабинетът на НДСВ–ДПС (но и БСП с двама министри: бившите кметове на Русе и Благоевград Димитър Калчев и Костадин Паскалев), партиите, спечелили 1% от действителните гласове на парламентарни избори, получават субсидии от бюджета. Първоначално един глас бе остойностен като процент от минималната работна заплата, а по-късно – застопорен на 11 лв.

След последните парламентарни избори през 2017 г. право на субсидия имат ГЕРБ, БСП, „Обединени патриоти“, ДПС, „Воля“ и „Възраждане“. След предишните през 2014 г. – ГЕРБ, БСП, ДПС, Реформаторски блок, „Патриотичен фронт“, „България без цензура“, „Атака“, АБВ, „Движение 21“, „Глас народен“. Въпреки партийните субсидии, пет от формациите – АБВ, „България без цензура“, „Движение 21“, „Глас народен“ и „Възраждане“ – днес реално ги няма на политическия терен: показаха го европейските избори на 26 май т.г. Единствено спорадични коментари на лидерите маркират, че ги има.

Замисълът – и изпълнението му

Практиката да се дават държавни субсидии на партиите е на път да бъде прекратена от 1 юли, след като парламентът ще узакони съвместното предложение на ГЕРБ и ДПС – забранените досега дарения от фирми да бъдат разрешени, а субсидията от 11 лв. да стане 1 лв. в периода 1 юли – 31 декември 2019 г. Промяната в Закона за бюджета предизвика кратка дискусия в петъчния ден, но не бе гласувана в пленарната зала. Формалната причина бе липсата на доклад от парламентарната Бюджетна комисия, одобрила предния ден законопроекта. Истинската – разногласия с коалиционния партньор.

В кулоарите на парламента лидерът на НФСБ, част от „Обединени патриоти“, заяви, че темата се коментира „много прибързано“ и това е „опит да се блокира многопартийната демокрация в България“. Очакваме коалиционен съвет след завръщането на министър-председателя от Брюксел, каза Симеонов.

Да, има проблем с мъничкия коалиционен партньор, потвърди по-късно и Йордан Цонев (ДПС). Да си решат коалиционните проблеми така, че да не бъдат в ущърб на българската наука и образование, заяви още той, споменавайки, че за целта от Движението са изпратили отворено писмо до Борисов – за нови детски градини и за освобождаване на учебници и книги от ДДС. Цонев обяви тези идеи за „припознати от г-н Борисов“. Когато поемате политически ангажимент в консултации, добре е да го изпълнявате, иначе рейтингът на парламента ще е под 8%, обърна се факторът в ДПС към ГЕРБ. Изглежда, че на „припознатите“ им предстои и осъществяване, но дали то няма да бъде платено с цената на разлъката с коалиционни партньори? Следващата седмица ще разберем (и за това, и за орязването на субсидиите) – коалиционният съвет е свикан във вторник, 25 юни.

Засега Бюджетната комисия отхвърли предложенията: на ДПС – за 0 лв. партийна субсидия за действително получен глас; на БСП – партиите да върнат в хазната неусвоените към 3 юни средства от държавната си субсидия; на НФСБ – даренията за политически партии за една календарна година да не надвишават 8 млн. лв.; на ВМРО – размерът на субсидията за парламентарна група да бъде 1,5 млн. лв. и парламентарно представените партии да получават допълнителни субсидии.

Що се отнася до предложението на управляващите общините и държавата да предоставят безвъзмездно офиси на политическите партии, то на практика и сега се случва – не е безвъзмездно, но е на символични цени (от стотинки на квадратен метър до няколко левчета), а партиите дори и тези наеми не плащат редовно.

В отворено писмо омбудсманът Мая Манолова се обяви срещу корпоративния модел на финансиране и „безвъзмездно ползване на държавни и общински помещения“, но подкрепи субсидия от 1 лв. за партиите. Омбудсманът ще сезира Конституционния съд за „установяване на противоконституционност на приетите разпоредби като противоречащи на принципите на правовата и демократична държава и на политическия плурализъм“.

„… и най-добрите закони в ръцете на лоши изпълнители са вредни“

Цитатът на пруския крал Фридрих II Велики е съвсем уместен. Партийното финансиране е част от много по-големия проблем с корупцията и липсата на ефективни присъди за високопоставени персони. „Отвореното финансиране“, което се канят да наложат ГЕРБ и ДПС, няма да освети партийните каси, ако не сме убедени като общество, че: произходът на парите ще бъде проследен и контролиран; няма да се допускат парични потоци от офшорни фирми и техни представителства тук; дарителите на опозицията няма да бъдат репресирани от държавните бухалки (съображения, изразени от Николай Стайков от Антикорупционния фонд).

Оптимистичната теория е, че без държавно финансиране партиите биха се активизирали, за да приобщят към каузите и идеологията си повече хора, следователно членове, следователно членски внос. Но както отбелязва в коментара си бившият депутат от Реформаторския блок Гроздан Караджов, идеята за „отвореното финансиране“ може да е американска, но „изпълнението е побългарено до безобразие“.

Разбира се, че ако моделът на „отворено финансиране“ бъде наложен, фирмите с над 50% държавно или общинско участие трябва да бъдат изключени от модела на финансиране. Но дори не това е най-важният въпрос, а този: доколко сегашният модел на финансиране е подпомогнал утвърждаването на демократични практики в българската политика. Погледнете двете „вертикални“ партии, които се канят да го наложат – ГЕРБ и ДПС, където всички политически решения са плод на едноличната воля на лидерите на върха…

Критиците на модела за орязване на партийните субсидии задават въпроса дали ако субсидията стане левче, едрият бизнес и олигарсите няма да си напазаруват партии. Добре де, но кой създаде олигарсите – нима не го направиха партиите, в едно или друго съдружие, и те, и пак те не премахнаха нито тях, нито намесата им в политиката?

Как го правят американците

През есента на 1999 г. първата дама на САЩ Хилари Клинтън върна дарение от 1000 долара, направено от Дарина Павлова, съпругата на Илия Павлов – американски гражданин, шеф на „Мултигруп“, с офис във Вашингтон. „Уошингтън Поуст“ окачестви дарението като съмнително заради грама, изпратена от Американското посолство в България за връзки на компанията с престъпна дейност, макар и да няма повдигнати официални обвинения. Това е твърде дребна сума, но се оказва, че подлежи на проверка.

Има обаче и значителни пропуски, например даренията, направени от Семьон „Сам“ Кислин – руски емигрант в Ню Йорк и фактор в еврейската общност в Бруклин – за двете кметски кампании на кмета на Ню Йорк Рудолф Джулиани през 1993 и 1997 г. Става въпрос за неголяма сума – общо 46 250 долара, направени от Кислин, семейството му и други бизнесмени, но и за ключови събития за набиране на средства, организирани от руснака.

„Асошиейтед Прес“ обаче се позовава на доклад на ФБР за връзки на Кислин с Япончик, както и на друг доклад – на Центъра за публичен интегритет, за фирмата му Trans Commodities, използвана за измами. От 1988 до 1992 г. Кислин наема за неин мениджър познатия в България Майкъл Чорни, който замаскира през офшорна компания 200 000 долара за фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“, разкритието за което предизвика скандал при управлението на кабинета „Костов“ (1997–2001). Пред „Асошиейтед Прес“ авторът на доклада на Центъра Кнут Ройс, бивш разследващ журналист и носител на „Пулицър“, заявява, че тези съмнителни вноски са доказаният неуспех на щабовете да разграничат добрите от лошите пари, когато донорите им са „имигранти, чиито предполагаеми престъпни сдружения са добре известни в техните страни на произход, но не са били докладвани в Съединените щати“.

А сега за схемите. Американският закон за партийното финансиране е променян два пъти. Единият път е след аферата „Уотъргейт“ през 1974 г., когато се налагат ограничения върху вноските за федералните кандидати и политическите партии. Вторият – през 2002 г., със закона „Маккейн–Файнголд“, забранил финансирането чрез т.нар. „меки пари“ и определян като най-значимия законодателен акт за финансиране на кампании след този от 1974 г.

Законът, съвместно дело на легендата републиканец Джон Маккейн и демократа Ръс Файнголд, канализира пътя на т.нар. „меки пари“ – неограничено финансиране, събрано от политическите сили за партийно строителство, докато „твърдите пари“ са дарения, направени директно за кампанията на даден кандидат. Преди „Маккейн–Файнголд“ огромно количество пари, вливащи се в политическите партии, които не са били предназначени за кандидати, са се харчели за тях. Освен това законът предвижда рекламите в предизборните кампании да се плащат с „твърди пари“, които се регулират от Федералната избирателна комисия. Законът „Маккейн–Файнголд“ забрани с парите от корпорации и профсъюзи да се финансират „предизборни комуникации“ и всякакви радио-, телевизионни или сателитни предавания, които се отнасят до даден кандидат, 60 дни преди датата на изборите и 30 дни преди първичните избори (вътрешнопартийните номинации).

Федералният закон (Bipartisan Campaign Reform Act) гласи, че дарение от физическо лице по време на изборната кампания не може да надвишава 2700 долара за кандидат. През 2002 г. тази сума е била 2000 долара, а увеличението е поради индексиране заради инфлацията. Държавни служители и представители на публичната администрация не могат да даряват.

По отношение на президентските кампании съществува законова възможност за държавно финансиране на кампаниите на кандидатите. Условие за това е доброволното им съгласие да ограничат размера на даренията и максималния размер на разходите. Такова е възможно както на етапа на първичните избори, така и в хода на самата предизборна кампания. Размерът на средствата, които федералният бюджет би отпуснал, зависят от резултатите на партията, номинирала един или друг кандидат на последните президентски избори. Дотацията не е малка и е в размер на няколко десетки милиона долара.

Бизнесът не може да дава директно пари на кандидатите за сенатори и президенти, пътят за това е друг – те се превеждат на т.нар. комитети за политически действия (political action committee – PAC). Но освен това съществуват и super PAC, които нямат ограничения за размера на привлечените дарения, нито как да ги изразходват в подкрепа на съответния кандидат. Това става възможно с решение от 2010 г. на Върховния съд на Съединените щати, който постанови, че политическите разходи са форма на свобода на словото, защитена съгласно Първата поправка на Американската конституция. Така бе отпушена възможността инициативни групи, корпорации, синдикати и богати граждани да даряват свободно средства в партийните фондове за избори – като при това не са задължени да дават публичност за размера на направените дарения и по закон са „технически независими от тях“. И върховните магистрати разхлабиха ограниченията след „Уотъргейт“.

Дарения в тези комитети могат да правят и американските филиали на чуждестранни компании, привлечени от една или друга политическа платформа, понякога и от двете. Така например на изборите през 2010 г. T-Mobile USA, дъщерна компания на германския концерн Deutsche Telekom, е направила дарения за общо 320 000 долара. По данни на Федералната избирателна комисия на САЩ 57% от тази сума са получили демократите, останалото – републиканците.

Бюрократизирането на партиите

Впрочем руският модел на финансиране на партиите е досущ като българския – чрез субсидии от бюджета, членски внос и заеми, но освен това разрешава и дарения от физически и юридически лица. Пари от хазната получават партии, преминали 3% праг на парламентарни избори, но средства получават и такива, чийто кандидат за президент също е взел над 3% на избори за държавен глава.

Според публикация в онлайн изданието Riddle в Русия гражданите не са готови да даряват средства за партиите, което се дължи на културни и исторически причини и високото ниво на бедност в страната. И ако руските граждани не бързат да подкрепят политическите партии, обществените проекти съществуват с дарени от руснаците средства. За пример се дава благотворителната фондация „Нужна помощь“, която през 2017 г. е получила като дарения 166 млн. рубли – почти 50 пъти повече от Либералдемократическата партия на Жириновски. Само управляващата „Единна Русия“ се радва на повече дарения, тъй като по-голямата част са направени от големи корпоративни дарители, свързани с партийни членове и служители. В същото време според изследване на „Левада център“ доверието в руските партии е с отрицателен знак.

Дискусията за размера на партийните субсидии иззе ефирно време и политиците я наложиха като водеща, но без да засегнат качеството на демокрацията и борбата с корупцията, на които тя е подтема. Според коментар на Петър Илиев във Facebook реформата на партийните субсидии би трябвало да е „в посока подпомагане на по-малките партии, което да помогне за по-голямо разнообразие в политическия живот и в крайна сметка да заздрави демокрацията“. Всъщност има нужда не от заздравяване, а от лечение.

Заглавно изображение: Детайл от картината „Посланиците“ (1533) на Ханс Холбайн Млади

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

#Aпартаментгейт и в Русия Репортерът на “Медуза” – в ареста, зам.-кмет на Москва – в пентхаус за €20 млн.

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/golunov-arrest.html

събота 8 юни 2019


Илиян Василев: „Ще съмне и без специални отношения с руската газова компания“

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/iliyan-vasilev-interview/

Илиян Василев е дипломат и енергиен експерт, член на Управителните съвети на Антикорупционния фонд и на Центъра за балкански и черноморски изследвания. От 1997 до 2000 г. е председател на Агенцията за чуждестранни инвестиции, а от 2000 до 2006 г. – посланик на България в Русия. Бил е председател на „Делойт България“. В ролята си на енергиен консултант е съветвал няколко български правителства. Пред „Тоест“ Илиян Василев коментира срещата на българския президент Румен Радев в Санкт Петербург с руския му колега Владимир Путин.


Венелина Попова: Отношението на президента Румен Радев към Русия обикновено се определя или като тежнение към евразийския проект, или като разумен прагматизъм. Каква е Вашата оценка за опитите на държавния ни глава да възстанови добрите отношения с Русия? Има ли някакъв резултат от срещата в Санкт Петербург, който да си струва анализа?

Илиян Василев: Не мисля, че има нещо забележително в тази среща. Пълномощията на президента са толкова ограничени, че освен за някаква символика, за друго не можем да говорим. Прагматично погледнато, той повтаря това, което вече е казано от правителството, от премиера или от министъра на енергетиката във връзка с енергийните проекти. Не е ново и настояването на Радев за предоговаряне на по-ниски цени на природния газ, защото цената на „Газпром“ е абсолютно неконкурентна спрямо цените на останалите доставчици и разликата е вече прекалено голяма, за да не бъде забелязвана.

ВП: Румен Радев каза на Путин днес, че България вече реализира първи доставки на втечнен газ от САЩ през Гърция на значително по-ниски цени от руския. Но някои оспорват тези по-ниски цени.

ИВ: Има хора, които отказват да признаят очевидното. Няма за какво да се спори. Има осем или девет газови борси в Европа, всеки може да види цените. Формулата, по която ние вкарваме газ от „Газпром“, е привързана към нефта, а в момента цената му е с над 60% по-висока, отколкото е на борсите в Германия, Холандия, Белгия, Италия и Чехия например.

ВП: На срещата с Владимир Путин българският държавен глава призова българското правителство да не бъде толкова срамежливо и да започне преговори с „Газпром“ за предоговаряне и намаляване на цената на природния газ. В същото време обаче България не е постигнала изискването за диверсификация на енергийните източници. От тази гледна точка разширяването на газопреносната мрежа или изграждането на газоразпределителен център и интерконектори със съседните ни държави, за които Румен Радев говори в Санкт Петербург, имат ли някакво значение, след като ние продължаваме да транзитираме и вкарваме само руски природен газ?

ИВ: Румен Радев е абсолютно прав, защото ние отдавна можехме да предоговорим цената на газа и да вкараме по-гъвкави репери за ценообразуване, за да не висим само с нефтената индексация.

ВП: А защо правителството не го направи?

ИВ: Правителството е в някакъв ступор, защото управляващите залагат на стратегическа игра от гледна точка на това „Газпром“ да транзитира през България големи количества природен газ. И за да не се излагат на риск от възможни усложнения или от излишна скромност ли, не правят очевидни неща, които направиха други страни от Централна и Източна Европа. Но това не е ново. „Булгаргаз“ беше единствената компания, която прие без промени и с „ура“ предложението на руската газова компания за разрешаване на спора с Европейската комисия. Всички други компании имаха резерви и поставиха условия.

ВП: Това не е ли просто стил на управляващите, който работи срещу националните ни интереси?

ИВ: Ами как да не работи против националните интереси? Само за една година заради разликите в цените (примерно между регулираната цена в момента, която е много близко до цената на „Газпром“, и цената на борсите) ние надплащаме между 250 и 300 млн. долара. Тези суми отиват при акционерите на „Газпром“, които тази седмица се похвалиха с най-голямата печалба и дивиденти от четири години насам.

ВП: А тези пари излизат от джоба на българския бизнес и на гражданите…

ИВ: Още по-лошо. Неблагоприятният ефект се измерва не само със сумите, които ние надплащаме, а в това, че тъй като цената на природния газ не е конкурентна на цените, на които се купува, да кажем, в Румъния, Словакия и Турция, от това настъпват вторични вреди – продукцията, стоките, услугите се оскъпяват и там също има негативен ефект.

ВП: Пред Путин Румен Радев обяви проекта за АЕЦ „Белене“ като неизбежен, защото на България са необходими надеждни източници на електроенергия за развитие на промишлеността ни. Как така навремето спрян като ненадежден, абсолютно същият проект стана надежден и беше реанимиран от правителството? И второ – в цял свят модерната промишленост използва за нуждите си все по-малко електроенергия, а ние не вървим в тази посока…

ИВ: Това е големият проблем на нашите хора от върховете, които отиват в Русия – че имат все по-малко теми, които да обсъждат с руските ръководители. Търговията ни е в застой, от десет години не е мръднало нищо.

ВП: Е, Путин говори за ръст от 2,8%, което звучи смешно.

ИВ: Не само че е смешно, но винаги между данните на Росстат (Федералната служба за държавна статистика на Русия) и на българската статистика има разминавания, тоест по-скоро някой е гледал насила да измъкне някоя добра новина. А и нашите компании вече са вдигнали ръце от т.нар. приятелски пазар и предпочитат да работят с по-малки, но сигурни райони, отколкото постоянно да изпитват проблемите на нестабилната валута, на тарифни и нетарифни ограничения и всичко, което е характерно за руския пазар. От друга страна, онова, което Русия внася от България, е също достатъчно тривиално – и президентите, като нямат нещо ново, пак притоплят манджата с АЕЦ „Белене“. И двете страни знаят, че този проект не може да стане, тъй като не е тайна, че още през 2006 г. „Росатом“ заяви, че иска да инвестира, иска мажоритарен дял, не миноритарен,…

По силата на Виенската и Парижката конвенция и по договора за Евратом държавата е ултимативният гарант за всичко, което се прави от частни фирми [в контекста на ядрената енергетика]. Пред света тя е тази, която гарантира безопасната експлоатация, включително и обезщетяването в случай на ядрена авария във всички страни, независимо от собствеността върху съответната АЕЦ. И сега ние знаем, че не можем да дадем на Русия мажоритарен дял, тя пък знае, че не може да инвестира без държавни гаранции, които ние знаем, че не можем да дадем. Лошото е, че сметката расте, сутринта (в четвъртък) тя беше достигнала 3 милиарда и 267 милиона долара.

ВП: Путин заяви, че има резерви за активизиране на двустранните ни отношения. За какви резерви говори руският държавен глава?

ИВ: Има резерви. Примерно собствениците на ТЕЦ „Варна“ преговарят с „Газпром“ за директни договори за реализация на газова централа.

ВП: Говорим за господата Ахмед Доган и Делян Пеевски, нали?

ИВ: Да, те искат да се намесят в посредничеството за руския газ. Има и други проекти с увеличение на газовата консумация, например руската страна отдавна обикаля и оглежда възможността да участва в „Топлофикация София“, но това е повече от същото. Иначе, както виждате, Русия предлага все по-малко внос дори в традиционни области.

ВП: На България, като бивш сателит на Съветска Русия, днес ѝ е трудно да постигне едни прагматични отношения, каквито има, да речем, между Германия и Русия. Не съм убедена и в това, че може да бъде преодоляно както руското имперско високомерие, така и нашите комплекси за малоценност. И отношенията ни да стъпят на здрава основа.

ИВ: Сигурно има и комплекси за малоценност. Но вижте, днес президентът Радев каза нещо, което не е нормално за държавен глава на страна от ЕС, а именно, че правителството ни трябва да преговаря с „Газпром“. Това е разковничето на тоталния анахронизъм, изостаналост и антикварност на българската политика. Отдавна правителствата не преговарят с „Газпром“.

Отделно, докато се мъчим да постигнем конкурентна цена, направихме една много странна сделка с американски газ. Тя тръгва от „Чениър“ – една от известните фирми в САЩ, но за разлика от случая, в който тя изнесе газ за Полша, където вносителят беше полската държавна компания PGNIG, в нашия случай докато природният газ стигне до „Булгаргаз“, премина през една холандска и една гръцка фирма, а след това – и през още един посредник. На всичко отгоре „Булгаргаз“ не обявява открит търг, на който могат всички да се състезават, а просто си решава с кого да сключи договор. И поради тази причина дори и добрата новина за вноса на американски втечнен природен газ не е доказателство, че България иска да разгръща либерализацията и да усилва конкуренцията, тоест много хора да се конкурират за правото да доставят газ.

От другата страна, имате „Газпром“, който никога не се е конкурирал и президентът Радев казва на това отгоре, че правителството трябва да преговаря. Извинявайте, но нека „Газпром“ да участва в търгове, да се бори за българския потребител – и ще съмне и без специални отношения с руската газова компания. Тя се конкурира и на пазарите в Германия, и на пазарите в Западна Европа. Дори в Гърция делът на „Газпром“ падна под 50%.

ВП: Владимир Путин каза ясно на президента Радев, че не може да се намесва в преговорите за цената, на която ние ще купуваме от „Газпром“.

ИВ: Путин е много повече в час, защото от гледна точка на факта, че „Газпром“ е търгувана на борсата компания, ако каже, че той преговаря, това вкарва акционерите в питанката дали преговорите не са политически. С руската газова компания се преговаря на пазарни принципи. Вярно е, че и нефтено индексираните цени са също пазарни, но ние сме избрали някаква друга писта – най-лошата, бих казал. И не „Газпром“ ни е виновен.

ВП: Може ли да обобщим, че срещата между президентите на Русия и България не произведе някаква новина?

ИВ: Абсолютно нищо не може да произведе, защото българо-руските отношения, особено в търговията и енергетиката, не са функция на това какво ръководителите на двете страни ще се договорят, или не. Пазарът определя. Лошото е, че нашите държавни мъже още не могат да приемат, че нещата не зависят от тях. Ще им трябва още време.

ВП: Последен въпрос: президентът Радев каза на срещата си с Путин, че България ще продължи да поддържа старата съветска бойна техника в армията ни до пълното ѝ преоборудване и модернизация. Това в какъв контекст беше казано и какъв смисъл имаше?

ИВ: Ами президентът и той иска нещо да каже, в което да се провиди някаква негова лична намеса, права и възможности. Но проблемът е, че Радев не е първият, който се опитва да се справи с невъзможното уравнение да се ремонтира съветска бойна техника. Досега потрошихме огромни суми за модернизацията на МИГ-29, преди да се изясни, че това просто няма как да стане, защото тези самолети, ако бъдат модернизирани, ще трябва да защитават България от руските самолети.

Разговарял съм с различни хора в Русия и те казват: „Разберете, когато вие сте в друг стратегически военен съюз, няма как да ви ремонтираме техника, която утре може да бъде насочена срещу нас, нали?“ Затова ремонтът на техниката започна да се прави в Украйна, след това се разбра, че не става, след това в Беларус – пак не става. И няма да стане, колкото и господин Радев да обещава. Но аз го разбирам просто по човешки. Отишъл е на среща с един от големите световни лидери и нещо трябва да каже и да се види, че зад думите му стоят възможности. А няма!

Заглавна снимка: kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Човек в нечовешки условия. Разговор с Олга Громова

Post Syndicated from Марин Бодаков original https://toest.bg/razgovor-s-olga-gromova/

В началото на тази седмица на български език излезе повестта „Захарното дете“ от Олга Громова (изд. „Точица“, в превод на Здравка Петрова).

Писателката Олга Громова записва със свои думи автобиографичния разказ на Стела Нудолская, която прекарва детството си в края на 30-те и началото на 40-те години на миналия век в Съветския съюз. Внезапно изтръгнато от топлия и радостен свят на семейството, детето споделя с майка си суровостта на ГУЛАГ и изгнаничеството, но и упорството да запазиш духа си, да не се превърнеш в роб. Книгата е отличена с престижния знак на мюнхенската библиотека White Raven.


Марин Бодаков: Кои според Вас са предимствата на една литературна творба в сравнение с едно историографско съчинение?

Олга Громова: Строго казано, историческият труд и художественото произведение на историческа тема са толкова различни неща, че е сложно да говорим за предимства. Те имат различни цели и различни начини за постигането на тези цели.

Всеки строго исторически труд представлява изучаване на събития и изводи от тях въз основа на автентични документи. Историкът вижда първо документите, артефактите и вече от тях – картината на епохата. А художественото произведение носи в себе си преди всичко историята на конкретен човек в условията на неговото време. Дори великите романи епопеи съдържат в сюжетната си основа история на конкретни хора и вече чрез тях – образа на епохата.

Но ако сметнем условно, че цел на двата жанра е получаване на обща представа за една или друга епоха, за събития, случили се еди-кога си еди-къде си – за човек, несвързан професионално с историческата наука, ще бъде по-лесно да възприема епохата чрез конкретни съдби и емоционално включване в събитията. Това включване се постига чрез създаването на образите на героите, на техните характери и действия. Авторът на едно художествено произведение на историческа тема така или иначе създава образа на епохата, па макар и в неговия най-частен вид – като показва само бита или само отношенията на хората, обусловени от времето.

Историографията сама по себе си е нещо извънредно интересно. Но за да усвояваш масив от исторически документи или сериозни исторически трудове, като при това поемаш в себе си духа на епохата, разбираш как са живели хората, какво са чувствали, и най-важното – за да разбираш за какво ми е това на мен, читателя от днешното време, все пак е нужна сериозна подготовка. Да се занимаваш с такива масиви документи не е лесна работа.

Опознаването на епоха чрез историята на човек – реално разказана от очевидец или художествено обработена, или дори изцяло измислена от автора, но опираща се на реални събития – е именно онова, което може да доведе читателя до следващата стъпка: изучаването на исторически трудове по темата, издирване на документи и артефакти. Така че аз по-скоро бих говорила не за предимства на едното пред другото, а за това, че художественото произведение дава емоционалното възприятие за епохата, съпреживяването, следвано от познанието.

МБ: От колко точно памет и от точно колко забрава за политическите и социалните катаклизми се нуждае човек, за да продължи своя път?

ОГ: Всеки човек иска да забрави тежките или неприятните страници от живота си. Вероятно и всяка страна го иска. Много хора смятат, че ако децата познават само най-хубавите или най-героичните страници от миналото на своята страна, те повече ще се гордеят с нея и ще израснат като истински патриоти. Но това крие две опасности.

Първата. За да може да разбира случващото се в съвременния живот, човек трябва да знае какво има зад гърба му: та нали нито една историческа епоха не изниква „от въздуха“, от само себе си. Тя непременно израства от вече случилото се. А ако не знаем какви са били най-тежките и дори позорни събития в нашата страна, ние рискуваме да не забележим завръщането на нещо подобно.

И втората. Човек, който не е живял в далечни за него времена, може да бъде съпричастен на героите на художествени произведения за онези епохи, да разбере какво именно е довело до техните трагедии, до техните победи… Това е много важно – да умееш да си съпричастен не само на съвременниците си, не само на хората около теб. За да може, израствайки, да вижда своя път, човек трябва да разбира кое от кое произлиза в обществото и кое е давало на хората от миналото сили да остават хора, или обратното – кое ги е водило към нечовешки постъпки. Как ще разбереш това, ако знаеш само за победите и постиженията?

Въпросът не е в количеството памет или забрава, а какви цели се съдържат и в едното, и в другото. Тук е важен не фактът на забравата или отхвърлянето на едно и възвеличаването на друго, а умението да опознаеш и едното, и другото и да си направиш изводи. Ако цел на изучаването на „лошите“ страници от историята, не щеш ли, стане унизяването на народа – това е явно пресилено и вредно, защото един обиден и унизен човек (и народ) не е способен да съзидава. Но възпитаването в идея за превъзходство на твоята страна над други също е вредно. Неотдавнашната история на ХХ век е потвърждение за това.

МБ: За съвременното дете, поне в България, всичко преди раждането му е поставено на една и съща времева плоскост – няма особена разлика между 1943 и 1913 година… Така ли е и в постсъветското културно пространство? Какво днес е наследството на Великата отечествена, на Втората световна война – и кой се интересува от това наследство?

ОГ: Струва ми се, че това е обичайно явление за всички деца не само през нашия век и не само в постсъветските страни. Когато аз бях ученичка, Втората световна война беше три пъти по-близо до нас, отколкото до днешните ученици; виж обаче, събитията от първата половина на ХХ век бяха толкова далечни за нас, колкото и битките през ХVІІ век или началото на християнството. Войните и трагедиите на ХХ век не могат да бъдат близки на днешните деца толкова, колкото са на техните прабаби и прадядовци. Това е нормално. Ако ние искаме децата да имат представа за целия драматизъм на събитията от онази епоха, добре е да се върнем към разговора за художествената литература. Именно тя, както и изучаването на историята на страната чрез историята на нашето семейство ще дадат онзи емоционален заряд, който може би ще доближи детето до далечни за него времена.

Корицата на книгатаМБ: Днес политическото махало се люшва вдясно. Може ли романи като „Захарното дете“ да ни имунизират срещу нарастващата нормализация на политическото и идеологическото насилие?

ОГ: Много искам да се надявам. Колкото повече правдиви и емоционално наситени истории за тоталитарното общество, войните и „превъзходството“ на едни хора над други (където и да се случва това) прочетат нашите деца, толкова по-малък ще е рискът те да пожелаят повторението им. Разбира се, литературата е капка в съвременното море от информация, но нали морето е образувано именно от капки? Остава само да вярваме, че нищо не вършим напразно и там са и нашите капки.

МБ: Има ли разлика между реакциите в чужбина и реакциите в Русия спрямо Вашата книга?

ОГ: Труден въпрос. Всъщност да, има. Тя е следната. В Русия повестта се възприема повече като историческа. И тези сравнително неотдавнашни събития още са болезнени в паметта на потомците, за тях все още се спори. И родители, и педагози често виждат в тази книга в по-голяма степен историята на страната, отколкото характерите на героите. А виж, в Белгия например, на моя въпрос „Защо тази книга е нужна на белгийския читател, в страна, която сякаш никога не е преживявала нещо подобно?“ отговориха така: за тях тази книга е за устояването и възпитаването на човек в нечовешки условия. А че тези условия в случая са се оказали съветският терор – това е просто вариант на историческия фон. Той можеше да бъде и друг, например съдбата на евреите при фашизма или трагедията на гражданската война на Балканите – не е толкова важно. Проблемът е същият: човек в нечовешки условия.
А има една страна, в която ентусиасти историци много искат да издадат „Захарното дете“, но властите в нея смятат, че всичко свързано със соцлагера трябва да бъде забравено. Какво пък… тяхно право.

МБ: Кои сцени от „Захарното дете“ бяха за Вас най-голямо изпитание в морален план? А в естетически?

ОГ: В морален план голям, дълго и трудно решаван проблем беше да оставя ли сюжета за момчето, изядено по време на глада (в главата „Южаките“). Тази история я имаше в спомените на моята истинска героиня, но аз дълго се колебах да я опиша ли в повестта. Самата Стела преработи историята на момиченцето в лагера (главите „Изпитания“ и „Атаман“) във формат на повест, когато реши, че от мемоарите ѝ трябва да се направи повест. Така че въпрос „Да включвам ли тази история, или да не я включвам?“ за мен не възникна, аз само редактирах текста. Много трудно се оказа да намеря вярната реакция на героинята на изключването ѝ от пионерската организация. В спомените нямаше нищо по въпроса, а нали в тази ситуация хората може да се държат различно. С мъжа ми много дълго търсихме варианти на поведението ѝ, като имахме предвид характера на истинската Стела, каквато ние я познавахме. Та това е било сериозно морално изпитание за героинята. А както се оказа – и за мен.

Историята за еврейското момиченце Фрида аз си спомних неочаквано. Фрида не фигурира в живота на Стела, преди време ми я бе разказала друга жена. Тази част от главата написах след всички други и тя не намери веднага своето място в повестта. За мен тя е много важна.
А емоционално и естетически ми е много скъпа сцената, в която майката и Стела пеят уж за баща ѝ на неговия рожден ден. Много исках да направя повест повече за любовта, отколкото за страданията, именно от това се роди тази сцена. Тя не беше голямо изпитание, но дълго не можех да намеря каква да бъде – главата за таткото, който не е с тях.

МБ: С коя книга, Ваша или чужда, читателят следва да продължи, след като се запознае със „Захарното дете“?

ОГ: Ако говорим именно за историята на ХХ век в СССР, може би с повестта на Олга Колпакова „Пелинова елха“ и после с романа „Децата на Арбат“ на Анатолий Рибаков. Ако ли пък става дума за „общоморалните“ проблеми в ситуацията „човек в нечовешки условия“, сега ме занимава темата „приятел и враг по време на война“. Вече дълго и мъчително пиша повест за това. Много важна и трудна тема е, защото във военно време невинаги онзи, който е от другата страна, е непременно враг, а човекът до теб – приятел. Дали ще се получи – засега не знам.

МБ: Един класически въпрос: Кой днес в Русия живее добре?

ОГ: И отговорът е класически: онзи, който не иска да мисли, а иска само да притежава, известно време живее по-добре – да, но после какво? А онзи, който живее на принципа „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще“, живее скромно и невинаги лесно… но колко е прекрасно да правиш това, което смяташ, че е добро!

Въпросите зададе Марин Бодаков. Превод от руски – Здравка Петрова.


Заглавна илюстрация: Фрагмент от корицата на книгата на Clavis Publishing

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Готви ли се Русия за война?

Post Syndicated from Григор original http://www.gatchev.info/blog/?p=1986

Според мен – да. Усилено. Медиите там отдавна вече държат пропагандата на военно равнище. Войските честичко провеждат тук или там мащабни учения. Гражданска защита – също: в идващото сега се планира да участват около 40 милиона души, почти една трета от населението. Достатъчно за пълното покриване на цялото население при военна ситуация.

Причините ги споменах още през януари. Тогавашният запис обаче беше посветен предимно на руската пропаганда, и не е по-малко актуален и сега. Тук обаче искам да обясня причините за подготовката за война по-подробно. А може би и вариантите за нея.

През първите 15 години от управлението на Путин Русия спечели от износ на петрол около две хиляди милиарда долара. Около половината бяха налети в жизнен стандарт, и го повишиха в пъти. (Това е основната причина средният руснак да обожава Путин и да му се кланя.) Около една четвърт бяха дадени за разработване на нови оръжия и превъоръжаване. Останалата четвърт се изкраде или се хвърли за глупости. В развитие, образование, здравеопазване и другите стратегически за една страна области не беше инвестирана кажи-речи нито копейка.

Тази политика обаче работеше докато петролът беше над 100 долара за барел. С разработването на шистовите находища той падна здравата. (В обозримото бъдеще не очаквам да се задържи стабилно над 60 долара за барел.) А това значи, че жизненият стандарт в Русия нямаше как да не спадне сериозно. (Повече по въпроса – тук, тук и тук.) И като резултат, масовият руснак да не започне бавно и мъчително да разлюбва Путин.

Как върви този процес? Ако вярваме на официалните руски медии, изобщо няма подобно нещо, руснаците обожават Путин повече отвсякога. Ако имате достатъчно опит с руски медии и тяхната привързаност към истината, дори само това вече ще ви говори, че разлюбването е в пълен ход. Официалните проучвания на официалните руски социологически агенции също говорят за 85% поддръжка за Путин. Строго неофициални данни обаче говорят за не повече от 60%, с тенденция за все по-ускоряващ спад.

Косвено потвърждение са резултатите от изборите. Избирателната активност в Русия обикновено е поне 50%, в големите градове – над средното. На тези избори подкрепата за „Единна Русия“ – партията на Путин – беше по-висока отвсякога, към 75%. (Официално Путин не членува в никоя партия. Точно както Бойко Борисов официално беше дълго време само прост член на ГЕРБ.) Избирателната активност обаче беше около 30%, и в големите градове беше още по-ниска. Иначе казано, на хората им е писнало от Путин, но няма опозиция, която да подкрепят. Защо ли?…

Путин с гаранция има истинските данни, много преди аз да ги имам. И много преди резултатите от изборите. И с гаранция знае каквото дори аз знам – че Русия няма механизъм за демократично пенсиониране на силен държавен глава. Ако главата е стигнал дотам да не го подкрепя и жена му, както беше с Хрушчов и Елцин, може да бъде оставен жив, да оглавява някой колхоз. Ако обаче е с голямо влияние в „службите“ като Путин, оставянето му жив е рецепта за контрапреврат – няма как, твърде опасен е… А спадне ли авторитетът му сред населението твърде много, може да започнат брожения и самоорганизиране на опозиция. „Службите“ ще се окажат с много повече работа и с разклатено положение – няма как да позволят подобно развитие. И ако има човек в Русия, който да е по-наясно с това от всеки друг, това е Путин.

Какво му предстои? Някъде през първата половина на 2017 г. валутните резерви на Русия ще свършат. (Без сериозни промени в обстановката – още през първите 2-3 месеца.) Санкциите няма да бъдат отменени дотогава, достъпът до световните финансови пазари ще остане затворен, Русия няма да може и да тегли заеми. А спре ли да харчи валута, рублата отново ще потегли надолу, и с нея жизненият стандарт на руснаците. Тихичко трупаното към момента недоволство, показано чрез процента изборна активност, ще започне да расте все по-бързо и да става все по-явно. Покаже ли се над повърхността, самоорганзирането на опозиция ще стане неизбежно… Без рязка промяна в обстановката на Путин му остават няколко месеца живот.

Каква промяна, която би го спасила, може да предизвика той? Само една – да започне война. Тя ще му позволи да ескалира пропагандата и промиването на мозъци в Русия още повече отсега (ако това е възможно), и да обяви военно положение в страната. В него може да смаже всякаква опозиция и вкара недоволството в пътя със сила, в течение на години. В същото време, поредица военни успехи могат да му върнат реалното одобрение на хората, особено в условия на бясна наци-шовинистична пропаганда. (Тя вече е налице в Русия. Писал съм и преди – ако не знаете, че ние българите сме воювали заедно с германците при Сталинград срещу СССР, погледнете руските медии. Да видите какви предатели и нацисти сме. И не само ние, естествено.)

Би ли свършила на Путин работа една война в Сирия срещу САЩ? Надали. Първо, Сирия е твърде далече – не е оправдано да обяви военно положение в Русия заради ситуация на хиляда километра от нея. А и САЩ не ми се вярва да сглупят и да отворят такава война. И второ, че ако САЩ все пак сглупят, действията могат много бързо да ескалират в пълномащабна война между Русия и НАТО. Към момента Русия няма готовност за такъв сблъсък – НАТО ще я премаже. А ескалират ли нещата до ядрена война, Путин няма да преживее и няколко дни. (И Русия ще бъде унищожена като военна и промишлена сила, но това за него са незначителни подробности.)

(Към момента Русия активно ухажва Китай, точно за подобен случай. Човешките ресурси на Китай са далеч над тези на САЩ, промишлеността им нищо чудно вече също да е по-силна от американската, ако и военните им продукти да не са толкова качествени. Китай обаче, каквито и тайни съглашения да е подписал с Русия, надали ще бърза да се навре между ритниците на два ядрени дракона. По-вероятно е да предложи на САЩ ненамеса срещу солидно парче от Сибир, когато Русия падне – и ще го получи, САЩ нямат къде да ходят. Ще е по-голяма печалба, отколкото ще получи, ако подкрепи Русия… И Путин знае и това.)

Затова ми се струва най-вероятно Русия да нападне Украйна – тя е достатъчно слаба в момента, за да му даде бърза победа. Из руските сайтове „гебухата“ вече почти всеки ден пуска вести как украинските въоръжени сили нарушават примирието и атакуват мирни градове в Донбас. (Част от тези вести може и да са верни – Порошенко и генералите му са достатъчно глупави.) В уречения момент на Русия „ще ѝ писне от това“ и ще започне „освободителна война“. С мобилизация, военно положение и прочее. Вероятно за не повече от две-три седмици бойните действия ще са приключили.

Какъв ще е резултатът? Зависи от няколко неща – най-вече от силата на подкрепата на Запада за Украйна. Най-вероятен ми се струва вариантът, при който Източна и Южна Украйна ще бъдат обявени за „Новорусия“, „Малорусия“ или някаква друга Русия, и ще направят „референдум за независимост“ с резултат, подобен на кримския. Оттам нататък могат да останат като марионетни държави или да „се присъединят“ към Русия, вероятно заедно с Приднестровието. Северозападна Украйна може да остане като отделна държава, било с марионетно правителство ако Западът не окаже достатъчно категорична подкрепа, било с реално. Разбира се, има и много други варианти.

Кога да очакваме войната? Също зависи от няколко неща. Основното са президентските избори в САЩ. Ако спечели Тръмп, бих се учудил ако до края на март Украйна изглежда като сега. Ако спечели Клинтън, са възможни всички варианти. Ако до края на 2017 г. все още няма война, значи или моделът ми е грешен, или зад кулисите Русия е получила ултиматум за война от НАТО, ако нападне Украйна. Или пък обещания за смъкване на санкциите, ако се въздържи. Ако пък нападението започне още по или около коледно-новогодишните празници, очевидно новият Хитлер ще е дори по-агресивен, отколкото предполагам… Нека видим.

Какво ще стане, ако Русия завладее Украйна – цялата или източните и южни части? Победата над Украйна и евентуалното присъединяване на повечето от териториите ѝ към Русия, подкрепено от масирана пропаганда, ще изкара Путин най-великия руски владетел някога. Руснаците ще са склонни да издържат още немалко спадане на жизнения стандарт, преди недоволството да се надигне открито. („Ще погладуваме година-две-три, но си върнахме сума ти исконна територия и население – струва си!“)

Но без съмнение върху Русия ще бъдат стоварени още по-сурови санкции, без надежда за отмяна. Перспективата за подобряване на жизнения стандарт ще отпадне напълно. След година-две-три икономическият упадък няма да е овладян, и подкрепата отново ще започне да спада. Съответно, на Путин ще му остава само един начин да остане жив – нови военни победи, по-големи от предишните. Нацизмът е като наркотик, иска непрекъснато качване на дозата. Иначе казано, ще трябва да се заеме с по-голям враг. А такъв наоколо има един – Западна Европа, тоест НАТО.

Ще бъде ли Русия дотогава в състояние да воюва с НАТО, и то успешно? Напълно е възможно. Може да изкара армия, сравнима по численост с натовската, въпреки че е 148 милиона души (с частите от Украйна – може би до 180), а НАТО е над 900 милиона. Подобна война надали ще продължи повече от 2-3 месеца – за толкова време няма как да обучиш за добър войник човек, който не е служил. В Русия 95% от мъжете са служили, в НАТО – надали и 10%. И руските войници вероятно ще са много по-„мотивирани“ да се бият до смърт от западните – Русия има огромен опит и в обявяване на пленниците си за предатели, и в „заградителните войски“, и в наказателните батальони…

Друг фактор е съвременното оръжие. НАТО има технологично и числено превъзходство във въздуха, но само там. Навсякъде другаде бойната техника на НАТО е модели от 1970-те, докато тази на Русия е модели от 2010-2015 г. Особено голяма е разликата в бронетехниката – а в съвременната война територия се заема с бронетехника. И се защитава с пехота…

Третото, което решава съвременната война, е силната промишленост. Руската може да бъде поставена на военна нога на практика цялата, още дълго преди конфликта. (Може да се наложи да разстрелят отделни недоволни – няма проблем.) В НАТО военизирането на над една трета от промишлеността, дори по време на война, вероятно ще доведе до безредици. Дори така обаче балансът не е в полза на Русия – НАТО я превъзхожда като промишлена мощ над 10 пъти. При пълномащабна конвенционална война най-вероятно Русия отначало ще отбележи значителни успехи, но след това ще бъде изтласкана обратно. Изтласкването вероятно ще е бавно, понеже руските войски ще държат местното цивилно население като заложници, но ще стане.

Има ли при това положение Путин печеливша стратегия? Не, но има простичка печеливша тактика. Отхапване на малки парчета и енергично размахване на ядрената бухалка, ако бъде притиснатда ги върне. Ще рискува ли някой разумен политик от голям мащаб ядрен Армагедон заради някаква си Латвия или България? Естествено, че не. Особено когато е очевидно, че ако оставиш Русия да се попържи в собствен сос десетилетие-две, тя ще рухне като СССР преди… Западните политици никога не са разбирали до каква степен лична и егоистична е мотивацията на авторитарните властници. Без значение дали властникът се казва Ким Чен-ун, Путин или Ердоган… Така че Русия ще може да напредва стъпка по стъпка дълго време. Капка по капка – велика Русия. Докато не се намери някой Хари Труман, който да се опъне без да му мига окото.

Къде е нашето място при това положение? Ако Русия завладее Украйна по описания по-горе сценарий, значи моделът ми е предимно верен. Тоест, вероятно ще се случи и останалото от него. След Украйна ще последват и други държави от Източна Европа.

И България нищо чудно да е първата в този списък. Едно, че Западът очаква да бъдат нападнати първо прибалтийските републики, а Путин е достатъчно хитър, за да знае това и да подходи иначе. И второ, защото руското разузнаване и руските подлоги тук имат контрол върху икономиката, политиката и зомбитата си в далеч по-голяма степен, отколкото в Прибалтика. Нападне ли ни Русия, продажните ни генерали вероятно ще изкомандват армията да не мърда, и ще се наредят за сребърниците си пред новия генерал-губернатор. И после ще се тупат по гърдите как са спасили армията ни от сигурна смърт. Като пожарникар, който се тупа по гърдите как се е спасил от сигурни изгаряния, като не е отишъл да гаси пожара…

Ще каже човек – хубаво де, няма да ни е за пръв път. Точно така е. Само че този път е възможно – ако и малковероятно – да се случи и още нещо.

Русия можа да удържи Крим лесно, понеже над 50% от населението там са руснаци. Сигурно ще иска да може да удържи и България лесно – но тук няма как да заселят още над 8 милиона руснаци, няма къде. Така че, ако реши да работи в тази насока, ще има само едно нещо, което може да направи. Каквото Сталин направи навремето, за да има сега Крим над 50% руско население – пресели кримските татари в Казахстан и Сибир. Така, че след първите десет години останаха живи една трета от тях, а можаха и до момента да се върнат в Крим още по-малко…

Дано това последното си остане само теоретична спекулация. Ако някой дойде и ми гарантира, че то никога няма да се случи, ако си дам дясната ръка, я давам на секундата. Колкото и малък да е шансът да стане иначе, твърде ужасен е. Дано завинаги си остане просто логическо-аналитичен кошмар. Ще празнувам и ще си хвърлям шапката, ако никога не се случи…

… Добре. Достатъчно с мрачните прогнози и страховете. Нека видим какво ще се случи с Русия реално. Като начало – с отношенията ѝ с Украйна.

За Русия без любов

Post Syndicated from Longanlon original http://kaka-cuuka.com/3428


Русофилството и русофобството са традиционни хобита у нас и не минава ден без да попадна на разгорещен спор в интернет на тази тема. Русия наистина носи отпечатъка на своето тежко минало и се опитва да просъществува в съвременния свят и е малко тъпо да се окачествява като извор на всичко зло – поради което преди време се изказах за нея с любов. Предвид настроенията у много българи обаче, мисля, е време за няколко думи за Русия без ама никаква любов…

(Чети още…) (843 думи)


Тъжната истина за протестите в Украйна и у нас

Post Syndicated from Longanlon original http://kaka-cuuka.com/3367


Сърце мъжко, украинско, не изтрая да гледа Янукович че бесней над бащино му огнище. Там за мило, за драго, за баща, за братя, пък… каквото сабя показа и честта, майко, юнашка…
Ако ми простите тази куца перифраза на Ботев, няма как да не сме удовлетворени от преминаването на връхната точка на протестите в Украйна – нещата са далеч от приключване, но все пак още кръвопролития едва ли ще има и режимът там изглежда свършен (поне в досегашната си форма). А на кого се дължи това…?

(Чети още…) (659 думи)