Когато парламентарните избори са толкова начесто, колкото през последните години, човек претръпва. И все по-малко се стряска от резултатите – както от прогресиращото раздробяване на парламента (в който за малко не влязоха 9 партии и коалиции), така и от поредната популистка партия, почти неочаквано преминала 4-процентовата бариера (в случая – партията на Радостин Василев МЕЧ).
Перспективите пред 51-вото Народно събрание
А не е да няма от какво да се стресне човек. Четири от деветте групи в новото Народно събрание („Възраждане“, БСП, ИТН и МЕЧ) са евроскептични и повече или по-малко проруски. Разделеното на две ДПС никога не се е славило с твърда геополитическа ориентация. Председателят на ГЕРБ нееднократно е показвал, че ако на някого не се харесват евроатлантическите му ценности, той има и други.
Така че алтернативите за съставяне на кабинет са няколко.
Първата е пореден нестабилен опит за проевропейско управление с участието на ГЕРБ и ПП–ДБ в коалиция било с ДПС – Доган, било с някоя от другите партии. След провала на кабинета на Николай Денков подобен опит от страна на ПП–ДБ трудно ще се прости от избирателите на коалицията. Още повече че няма основание да се очаква, че Пеевски няма и този път демонстративно да дърпа конците, независимо дали ДПС – Ново начало е формално в управлението, или не.
Втората алтернатива е ГЕРБ да се опита да състави правителство без ПП–ДБ. Това няма да е лесна задача, защото постигането ѝ включва още няколко партии и коалиции. На този етап Борисов изключва съвместно управление с „Възраждане“, а партията на Радостин Василев иска да участва в съставянето на мнозинство против ГЕРБ и ДПС.
Ако „Възраждане“ се опита да състави проруска коалиция без ГЕРБ и ПП–ДБ, в нея ще трябва да участва и ДПС – Ново начало, за да има тя мнозинство. А Костадин Костадинов едва ли би искал да получава публична подкрепа точно от Пеевски.
Вариант е и някаква форма на правителство на малцинството – със скрита подкрепа от страна на партии и коалиции, които уж са против, но когато се наложи, депутатите им услужливо не се регистрират за гласуване. Или гласуват предложенията на правителството, а после си намират оправдание.
И разбира се, отново може да не се състави редовно правителство, да имаме пореден служебен кабинет и поредни предсрочни избори.
Всъщност защо трябва да е така?
Ако има някаква изненада в резултатите от вота, тя е в избирателната активност, която е по-висока, отколкото на предходното гласуване на 7 юни 2024 г., макар да се очакваше тенденцията за намаляване на броя на отишлите до урните да се запази. И все пак едва малко под 39% от имащите право на глас са го упражнили, а останалите 61% не са.
За ниската избирателна активност има ред предпоставки: твърде честите предсрочни избори, липсата на перспектива някоя от политическите сили да управлява самостоятелно, съответно – безпредметността на голяма част от предизборните обещания, които поради липсата на подкрепящо мнозинство не могат да бъдат изпълнени.
Всичко това обаче е вярно само при наличие на изходната предпоставка, че гласуват има-няма една трета от избирателите. Ако някоя партия или коалиция успее да намери път към негласуващите, политическата картина в България може да бъде коренно различна. Но по нищо не личи това да се прави. Напротив, гласуването се е ограничило до твърдите ядра. С изключение на нововъзникващите популистки партии и ДПС – Ново начало.
Когато не се поставят амбициозни цели и не се прави възможното те да се постигнат, а хоризонтът не стига много по-далече от носа, няма как да се очакват впечатляващи резултати.
Дори първата политическа сила – ГЕРБ – вече не си и поставя за цел да спечели повече от 50% от гласовете, за да може да управлява самостоятелно. Декларираната от партията цел, при чието постигане Бойко Борисов би станал отново премиер, беше едва 80 депутати – с 41 по-малко от необходимите за мнозинство. Друг е въпросът дали ГЕРБ изобщо иска да управлява самостоятелно.
ПП–ДБ от своя страна дори не дадоха заявка, че е възможно да спечелят изборите. Те се радват, че са на второ място, а не на трето или четвърто. Влязоха в кампанията с ясното убеждение, че няма да бъдат първи. И поставиха невъзможното за реализация условие да се избере равноотдалечен от всички партии премиер. А за тях не може да се каже, че не искат да управляват самостоятелно. Напротив – основният им проблем е, че няма други групи в парламента, които да споделят целите им.
Изобщо сещате ли се за послание от последната кампания, независимо на коя политическа сила, което да разбуни духовете? Да вдъхнови едни, да ядоса други, хората да говорят за него, да мотивира избиратели да отидат до урните? Сещате ли се за предложение – извън общото повишаване на доходите, – което да е насочено към представителите на определена социална група така, че да стигне до много от тях? Колко предложения за подобряване конкретно на вашия живот можете да изброите?
А междувременно в САЩ…
Докато в България се провеждат парламентарни избори, кандидатпрезидентската кампания в САЩ е в разгара си. Тамошният политическият пейзаж е различен от българския по ред причини.
Първо, политиката в Щатите е на практика двупартийна – не че не съществуват кандидати, които не са нито от републиканците, нито от демократите, но те нямат особени шансове. Второ, избирателната система е структурирана по коренно различен начин – от значение е не общият брой на гласувалите, а кой печели в отделните щати. Трето, самото общество и култура се отличават не само от българските, но и от европейските като цяло.
Като имаме предвид тези уточнения, политическите сили в България имат какво да научат от американските по отношение на провеждането на кампания. Особено предвид факта, че избирателната активност в САЩ през годините по-скоро нараства и е стигнала нива от около две трети от имащите право на глас.
На първо място, американските граждани не са тера инкогнита нито за политиците, нито за агенциите за изследване на общественото мнение (които никой в САЩ не нарича социологически). Избирателите са разделени в множество групи, всяка от които има определени типологични характеристики, ценности и интереси.
Няма просто жени например. Жените могат да бъдат млади или не, от предградията, от конкретен щат и населено място, с определена расова принадлежност, етнос, религия и пр. Или избирателите с латиноамерикански произход, които също не могат да се слагат под един знаменател. Имигрантите от Венесуела и Куба преобладаващо гласуват за републиканците, защото републиканците наричат демократите комунисти, а те точно от комунистите са избягали. На много чернокожи мъже пък им е трудно да гласуват за жена, била тя и чернокожа. И т.н., и т.н.
И демократите, и републиканците имат послания към определени групи и правят всичко по силите си тези послания да стигнат до своите адресати. В т.нар. колебаещи се щати буквално няколко гласа могат да бъдат решаващи за това кой ще стане следващият президент на САЩ. Затова кампаниите се опитват да стигнат до всеки.
И Доналд Тръмп, и Камала Харис се стараят да привличат максимален брой избиратели, макар и по различен начин. Тръмп избягва да излиза извън зоната си на комфорт и предпочита да се заобикаля с аудитория, която подкрепя – и усилва – посланията му. Харис от своя страна се опитва в максимална степен да компенсира факта, че избирателите не я познават добре, и не пропуска възможност да се представи – дори на територията на „вражеската“ телевизия Fox. Защото знае, че е в по-слаба позиция, и за да победи, трябва „да се вдигне за косата“.
Кандидат-президентката на демократите дори участва в телевизионна дискусия с избиратели, които още не са решили дали и за кого да гласуват. По време на дискусията ѝ се наложи да отговаря както на гласоподавателка, защитаваща палестинците, така и на еврейка, притеснена от антисемитизма в американските университети. И направи всичко по силите си отговорите ѝ да не отблъснат нито една от двете, колкото и трудно да изглежда това.
Какви са българските избиратели?
В България за избирателите обикновено се говори в много мъгляви категории, често натоварени с негативни конотации – „жълтопаветници“, „гербаджии“, „националисти“, „турци“, „роми“ и пр. Още по-мъгляво е възприемането на имащите право на глас като някакво единно цяло. То се изразява в твърдения, че българите са по дефиниция консервативни или пък че „не са готови“ за някоя по-либерална промяна.
Социологическите агенции правят по-детайлни разбивки на гласоподавателите – например по пол, възраст, населено място, образование, както и за кого са гласували на предишни избори. Но от техните анализи не следва особена промяна в поведението на политическите сили. Сякаш е природен факт, че едни гласуват така, други иначе, а повече от половината изобщо не гласуват.
Да вземем негласуващите. На последните избори най-малко са гласувалите в областите Сливен (28,78%), Кърджали (29,93%), Шумен (30,85%), Пловдив-окръг (31,71%). В София пък има значителна разлика между 23-ти МИР, където до урните са отишли най-голям дял избиратели спрямо цялата страна – 46,61%, и 24-ти МИР, в който бюлетина са пуснали едва 31,65%. Какви хора живеят на тези места? Какви са проблемите им? Защо около 70% от тях се чувстват непредставени?
Да се познават различни групи избиратели с техните ценности, интереси, страхове и надежди – без да се стига до типичната за САЩ детайлност – не е невъзможна задача. Не е нито твърде скъпо за джоба на парламентарно представените партии и коалиции, нито прекалено сложно да се направят количествени и качествени изследвания, чиито резултати да хвърлят светлина върху потенциалните гласоподаватели. И да се предложат решения за адекватни послания към тях.
Отказът да се опознаят избирателите стига до степен, в която те практически са все по-малко парламентарно представени. И макар по данни от 2023 г. над 60% от българските граждани да смятат, че демокрацията е най-добрата форма на управление, а към март 2024 г. около 60% категорично да подкрепят европейската ориентация на страната ни, рисковете за геополитически завой към Русия се увеличават.
Най-лесно е цялата отговорност да се прехвърля върху избирателите и те да бъдат обвинявани, че не гласуват, с което не само не си защитават интересите, а и увеличават тежестта на контролирания вот. По-трудно е да се намери път към тях, да се убеждават, да се предложат решения на проблемите им, да се дадат отговори на страховете им.
Трудно е, но е необходимо. Защото продължаването на поредицата от предсрочни избори не е най-лошото, което може да се случи. По-лошо ще е да се докараме до диктатура, в която изборите вече няма да имат съвсем никакво значение.
Ето едно парадоксално изречение: инфлацията в САЩ е спаднала от 9,1% през юни 2022 г. на 2,5% през август 2024 г., но цените за потребителите остават рекордно високи и вероятно ще се задържат на това ниво. Оставяме на икономистите да спорят защо е така, на какво се дължи и за кого е добре. Важното е, че за повечето американци увеличението на цените на стоките от първа необходимост, както и на цените на жилищата остава основно притеснение месец преди изборите.
Вече говорихме за икономиката, както и кои са другите основни приоритети пред американския избирател на приближаващите избори, може би най-важните в съвременната история на САЩ. Визиите на двамата кандидати за бъдещето са коренно противоположни, поне на хартия.
Доналд Тръмп предлага завръщане в славното минало с орязване на данъците и социалните услуги, силно влияние на консервативно-християнското лоби в страната, продължаваща безусловна подкрепа за Израел в Близкия изток, антиимигрантска и ксенофобски ориентирана политика и изолационизъм на САЩ с основен фокус върху конкуренцията с Китай.
Камала Харис обещава засилване на социалните политики, облагане на най-богатите с данъци, дипломатически усилия за прекратяване на бойните действия в Палестина, защита на човешките права и утвърждаване на разделението между религия и държава. Макар и силно втвърдена, позицията на демократите спрямо имиграцията остава по-отворена и по-скоро базирана на факти (както и повечето им политики).
Въпреки силната поляризация и привидния сблъсък на непреодолими различия, реалността в САЩ все още остава споделена. Отвъд гръмките заглавия демократите заемат позиции, които бихме очаквали да бъдат подкрепяни от републиканците… и обратното.
Президентът Джо Байдън например остави в сила т.нар. Разпоредба 42, която разрешава на САЩ да експулсират мигранти по бърза процедура, включително и хора, които търсят убежище. От март 2020 г. до януари 2021 г., когато Тръмп напусна Белия дом, експулсираните по тази процедура са 400 000. По времето на Байдън броят на върнатите нараства до 2 млн. души за периода януари 2021 г. – 11 май 2023 г., когато изтече извънредното положение, въведено заради COVID-19.
Друг пример е бившата първа дама Мелания Тръмп: въпреки че републиканците използват подчертано хомофобска реторика, това не е попречило на г-жа Тръмп да приеме над четвърт милион долара хонорар, за да говори пред консервативна ЛГБТИ+ група.
Културните войни
Независимо дали на изборите ще победи Тръмп, или Харис, културните войни в САЩ – а и по света – ще продължат, докато продължават и несигурните времена, в които живеем. Копнежът по пасторално минало, което никога не е съществувало, както и по традиции, които никой не може да дефинира ясно, е характерен феномен за години на криза. Подходящи примери са феминизмът и дебатът за мястото на жената в обществото, особено след отмяната на правото на аборт от Върховния съд през 2022 г. Според демографските проучвания е по-вероятно за Републиканската партия да гласуват американските мъже, отколкото жените. Тези разлики са особено осезаеми при по-младите избиратели.
Еманципацията на жените и новите дефиниции на социалните роли (какво се очаква от мъжа или жената) водят до реакционерство, което се проявява по най-различни начини – например с призиви да се отнеме правото на жените да работят и да бъдат ограничени само в домашната сфера. Отправят ги определени американски християнски организации, близки до кандидат-вицепрезидента Джей Ди Ванс. Самият Джей Ди Ванс не подкрепя подобни радикални позиции открито, а по-скоро завоалирано – например защо една жена би искала да се върне на работа 6 седмици след като е родила.
Регулация на корпоративния капитализъм
Това, което Джей Ди Ванс представя едва ли не като желание на жените и прехвърля като вина върху тях – а именно, че трябва да се върнат на работа бързо след раждането, – демократите разглеждат като проблем на нерегулирания корпоративен капитализъм. САЩ е единствената държава в развития свят, която не предлага някаква форма на платено майчинство – дали жената ще има такова, или не, зависи от работодателя. Кандидат-президентката на демократите Камала Харис обеща неколкократно по време на кампанията си, че американците ще получат помощ „в грижата за близките си, независимо дали става въпрос за нов член на семейството, или грижа за болен близък“. Дискусии за подобно законодателство се водят от 80-те години насам.
82% от американците смятат, че трябва да има платено майчинство и платен болничен отпуск. Независимо от партийните пристрастия, подкрепящите платеното отсъствие от работа смятат, че разходите трябва да се поемат от работодателя. Кой обаче да задължи работодателя, ако голяма част от същите американци считат, че държавният контрол по-скоро вреди, отколкото помага на бизнеса?
Този парадокс е стар, колкото и държавата, но е особено актуален през последните 40 години, в които консервативната партия заема агресивна позиция спрямо федералното правителство, агитирайки едва ли не за неговото пълно обезоръжаване и премахване. „Антирегулаторната“ позиция обаче рухва в момента, в който започнем да задаваме конкретни въпроси: допустимо ли е например да няма регулация на качеството на храните и безопасността на околната среда? Повечето анкетирани променят позицията си, когато се говори конкретно.
Шест от десет американци казват, че държавната регулация на бизнеса е нужна, за да се защити общественият интерес. Значителна част обаче мислят, че държавната намеса по-скоро вреди, отколкото помага. Същевременно бедността и неравенствата се задълбочават. Все повече млади хора не могат да си позволят собствен дом и семейство – в САЩ няма безплатни детски градини до петгодишна възраст, а цените на платените грижи растат главоломно. В същото време минималната работна заплата е на едни и същи нива от години, докато заплатите на корпоративните изпълнителни директори са нараснали с 1085% от 1978 г. насам. За същия период обикновените работници са получили увеличение от 24%.
Институционално недоверие
Сама по себе си консервативната пробизнес и антидържавна реторика не би могла да урони престижа на държавата до такава степен, още повече ако приемем, че изначалният идеологически дебат в САЩ е колко „държава“ всъщност трябва, за да живее едно общество добре (с две думи: федералистите казват – повече, а антифедералистите – по-малко). Такова уронване на доверието трябва да бъде подпомогнато и от самата държава. Корупцията е точно толкова американска, колкото и кънтри музиката или идеята за личната свобода на индивида като необходимост за пълноценно съществуване.
В историята на държавата се редуват периоди на силно институционално недоверие с такива на доверие, като в годините след Втората световна война доверието нараства около кризи като 11 септември и в момента е с рекордно ниски стойности (с лек възход в периода около началото на пандемията, но и с точно толкова бърз спад).
Много американци смятат – и то не от вчера, – че политическите донори и лобистите имат твърде голямо влияние върху политиката, а обикновените граждани – твърде малко. Това мнение преобладава както сред демократите, така и сред републиканците, като по въпроса се наблюдава рядък и изключително широк консенсус. Голям брой американци подкрепят и ограничения в размерите на даренията за политици и техните кампании: въпрос, по който нито един от кандидатите за президент няма силна кампанийна позиция. Причините вероятно са обясними.
Недоверието не е ограничено само до изпълнителната или до законодателната власт. Доверието във Върховния съд на САЩ достига исторически ниски стойности: половината от запитаните американци имат по-скоро негативно отношение. Тук картината е по-различна по партийна линия – тъй като настоящият съд е консервативен, републиканците имат по-високо доверие към съда, отколкото демократите – въпреки безпрецедентните корупционни скандали. Такъв се вихри около върховния съдия Кларънс Томас, който се оказва лесна мишена за търговия с влияние посредством луксозни подаръци, почивки и дори плащане на такса за университета на роднина на Томас от бизнесмен, чиито дела се гледат от съда.
Порочните кръгове
Независимо кой от настоящите проблеми на САЩ изберем – регулацията на оръжията, климатичните промени, правото на аборт и свобода на избор за жените или дори демографската криза, – следният порочен кръг може да бъде приложен. Първо, проблемът е част от културните войни – буквалисткото тълкуване на Втората поправка за наличието на добре въоръжена милиция, отричането на човешкото влияние върху климатичните промени, религиозните аргументи срещу абортите и обвиняването на феминизма, имиграцията и други фактори за ниската раждаемост.
Второ, всеки проблем има свое лоби. Според лобистката база данни на Open Secrets само през 2024 г. оръжейното лоби е похарчило 6,4 млн. долара за своите цели. Всяка година в периода от 1998-ма до 2022-ра средствата за лобизъм срещу регулацията на оръжията надхвърлят многократно сумите, похарчени от поддържащите ограничаването на достъпа до оръжия. Производителите на горива, които допринасят за парниковия ефект, са похарчили 71,9 млн. долара за лобизъм през 2024 г. Примерите са твърде много, за да бъдат изброени.
Трето, институциите не могат да работят ефективно, когато пропагандата, търгуването с влияние и подкупите са инструменти за упражняване на власт. И двамата кандидати дават заявки за справяне с различни аспекти на определени проблеми – въпросът е доколко е възможно в рамките на системата, която произвежда тези проблеми. Необходими са реформи, които биха ограничили и самите политици – за подобни промени съществуват прецеденти в историята, но обикновено се правят след големи кризи. Такъв е примерът за регулаторното и социалното законодателство от 20-те и 30-те години на миналия век, както и периодът от края на Втората световна война до 80-те (иронично, точно нататък са се запътили поддръжниците на Тръмп, които обаче отхвърлят голяма част от същите политики, довели до следвоенния просперитет на страната).
В своя книга, посветена на бедността в САЩ, пастор д-р Уилям Джей Барбер Трети пише за социалните движения в историята на страната, които обединяват всякакви хора – консерватори, демократи, бели и черни – в името на обща кауза. Днес обществото в САЩ е особено разделено по всякакви линии на идентичността, включително пол, сексуална принадлежност и религия. Но основните проблеми, както и техните решения често получават подкрепа от мнозинството – това потвърждават и данните.
От двамата кандидат-президенти Камала Харис, изглежда, разбира това, защото предлага на избирателите си не минало, а бъдеще. Доколко е възможно да го превърне в реалност, е много по-трудният въпрос, на който няма как да отговорим. Що се отнася до Доналд Тръмп, претенциите, че той ще се справи с ръждивите чаркове на т.нар. естаблишмънт, или традиционен политически елит, остават силно преувеличени, ако съдим по първия му мандат. Без „държава“, институции и поне малко бюрокрация една територия се превръща във феодален къс земя, подчинен на капризите на този или онзи избраник (ако избраникът въобще се занимава с избори). Парадоксът на антидържавността е очевиден при консервативни активисти като бизнесмена Илън Мъск, който разчита на държавни субсидии за всичките си бизнес начинания – 4,9 млрд. долара към 2015 г. и 2,8 млрд. долара само през 2022-ра.
Какво ще се промени и какво няма да се промени след изборите в САЩ, ще разберем едва когато Белият дом приеме новия си обитател. А дотогава ни остава зрелището на демокрацията: не гаранция за утопия, а сложна система, която се самокоригира бавно, но – поне засега – без насилие и кръв. В един все по-нестабилен кървав свят на все по-арогантни диктатори това е немалко постижение.
Системата на международните отношения днес отразява две противоречащи си реалности, които дават повод на много анализатори да говорят за залеза на Америка и за края на „американския век“. От една страна, това се дължи на възпламеняването на регионални конфликти и глобални кризи, които бяха приспани след края на Студената война. А от друга – на стремежа на САЩ да съхрани глобалния либерален ред и системата от съюзи, които създаде след края на Втората световна война.
Деклинизмъткато феномен не е ново явление в американската политическа реалност и най-общо изразява идеята, че упадъкът на Америка, на нейния модел и на глобално ѝ лидерство са неизбежни, предстоящи, а в някои случаи – дори необходими.
И все пак къде се крият корените на деклинизма и дали днес сме свидетели на този упадък, за който говорят поколения от автори и политици? Обречен ли е американският модел и какво кара толкова много хора все още да гледат към него като към най-предпочитаната форма на обществено-политически отношения? Струва си да си зададем и въпроса защо, след като политическото семейство на т.нар. недемокрации е толкова голямо, то все пак не може да представи културно-исторически образци, които да сплотят човечеството зад идеи, по-устойчиви от тези на либералната демокрация? Отговорите на поставените въпроси ще се опитаме да потърсим в този анализ.
Деклинизмът в САЩ като политическа реалност
Учените с безспорен принос към теорията на международните отношения, като бащата на меката сила Джоузеф Най и автора на цивилизационната теория Самюъл Хънтингтън, приемат, че деклинизмът е присъщ не просто на САЩ, но и на всяка велика сила, която обективно се старае да осъзнае границите на своята мощ.
Ето защо трудно бихме приели, че деклинизмът е модерна политическа реалност, и смело може да кажем, че в Америка той датира не от Голямата депресия, както твърдят много автори, а от самото възникване на САЩ. Американският проект в своята същност инкорпорира деклинизма като опция за развитието си най-малкото защото първият опит за конституция на младата държава – т.нар. Устав на Конфедерацията, се проваля с гръм и трясък. Последван е от Конституцията на САЩ, която задава основите на едно устойчиво държавно-политическо обединение, което коренно се отличава от автократичния модел на европейските колониални империи.
Сходен е историческият казус с Гражданската война в САЩ и опитите на робовладелците да запазят привилегирования си статут, превърнал ги в потомствени аристократи. И въпреки че тогава мнозина се съмняват в оцеляването на Америка, тя възкръсва от това разделение много по-силна и по-единна, отколкото в първите години на своето съществуване.
Годините след Испанско-американската война (1898), която поставя началото на модерната американска дипломация, също не са леки за американците. Изолационистката фракция в САЩ чертае черни сценарии в Конгреса, предупреждавайки, че всяка намеса в европейските конфликти може да коства на Америка нейната независимост. По подобен начин се държат и авторите на много расистки закони, които виждат в доктрините на президентите Теодор Рузвелт и Хауърд Тафт заплаха за националната сигурност заради политиката на доларовата дипломация, която постепенно започва да измества европейците от икономическите им позиции в Далечния изток. Иронично, но мнозина от авторите на тези закони по-късно ще подкрепят Конгреса на САЩ в решението му да обяви война на Централните сили.
И макар изолационисткият дух да става особено популярен по време на Голямата депресия, когато хиляди американци губят собствеността си, президентът Франклин Рузвелт ще открие, че най-прагматичният начин Америка да бъде съживена е включването ѝ във Втората световна война, което ѝ позволява по-късно да закрепи стойността на банкрутиралия щатски долар към тази на златото.
За разлика от годините на Студената война, когато външнополитическият дебат в Америка изобщо изключва изолационистката линия, днес в САЩ се появиха много радетели на тази политика, някои от които поразително приличат на своите предшественици от времената на Конфедерацията и Голямата депресия. Сред тях се открояват имената на Кристофър Лейн, Чарлс Купчан и Иън Бремър, които – въпреки различията в подходите си – застъпват тезата, че краят на еднополюсния модел неизбежно ще доведе и до упадъка на Америка като велика сила.
Общото между тези автори е, че те приемат САЩ като хегемон, който се опитва да наложи свой модел на развитие в глобалната политика, а различното – че всеки от тях има своя визия за това какво ще замени Pax Americana. Подобни разсъждения се приемат с охота от много китайски учени, европейски популисти и крайнодесни фракции в Америка, чиято цел е да докажат, че времето на американския модел изтича и той трябва да бъде заменен с някаква утопична форма на мирно съжителство, в която всеки да избира сам пътя на своето геополитическо развитие. Утопична, защото, от една страна, историята на човечеството сочи, че хората много повече обичат да воюват, отколкото да живеят в мир, а от друга – тъй като в условията на една анархична международна система без глобален център на власт основното, което движи отношенията между държавите, е конкуренцията.
В упадък ли е Америка?
Твърдението, че краят на еднополюсния модел и на американското глобално лидерство са двете страни на една и съща монета, звучи убедително, но и крайно подвеждащо. Причината е, че много деклинисти възприемат твърдата и меката сила на САЩ като тясно свързани със способността им да проектират влиянието си в глобалната политика. Пример в това отношение е Студената война, по време на която светът е двуполюсен във военно-стратегическо отношение, но еднополюсен в икономическо, защото повече от половината световни разплащания се извършват в щатски долари. Това дава повод на много анализатори от школата на структурния реализъм, като Робърт Джървис и Кенет Уолц, да твърдят, че въпреки ядрения паритет между суперсилите съветският експеримент е обречен на провал, тъй като плановата икономика изкуствено потиска свободата на инициатива и пазара.
През 70-те години на миналия век Джак Снайдър – преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк, дори измисля понятието „стратегическа култура“, сравнявайки културата на СССР с тази на САЩ. Резултатите от неговото изследване, по-късно използвани от ЦРУ в стратегиите им за контраразузнаване, доказват, че пазарната икономика е двигателят на свободата в САЩ, а социалистическият модел ограничава гражданите в тяхното развитие, което не позволява на съветския лагер да разгърне пълния си потенциал в икономическо и културно отношение. Най-голямото доказателство за теорията на Снайдър идва през 1992 г., когато СССР се разпада, а по-голямата част от социалистическия блок тръгва по пътя на демокрацията и пазарния модел.
Казано с други думи, еднополюсният модел от 90-те години на миналия век наистина вече не съществува, но самият характер на еднополюсността също се е променил значително по три основни причини.
Първата е възходът на Китай, който се дължи най-вече на факта, че социализмът с китайски характеристики отразява функционирането на държавен тип капитализъм, който способства за развитието на средната класа и формира устойчив модел на политическо поведение, колкото и авторитарно да е то.
Втората причина е завръщането на руския неоимпериализъм, който през 90-те години на миналия век беше потиснат от плахата европейска надежда, че след разпада на СССР Русия може да се превърне в истинска демокрация. Уви, това не стана, защото Кремъл предпочете да вложи ресурсите на страната в изграждането на мощна олигархия, вместо да ги инвестира в един по-добър живот за руснаците.
Новата олигархична класа стимулира сериозна вълна от национализъм, която намери своя завършен израз в стремежа да се възстанови Съветската империя с аргумента, че разпадът ѝ е най-голямата геополитическа катастрофа наXX в.
И трето, широкото разтваряне на ножицата между много богати и бедни в развитите демокрации стана причина голяма част от крайнодесните и популистките движения в САЩ и Европа да надигнат глава и да поставят под въпрос ценностите на либералната демокрация.
На фона на тези три геополитически реалности еднополюсният модел наистина се свива, но неговият характер, неговата природа изначално остават същите. Или по-просто казано: кой диктува правилата в глобалната политика, се определя от три неща – оръжия, култура, икономика.
Във военно-стратегическо отношение САЩ имат само един сериозен опонент – Китай, и то все още не се знае доколко това твърдение е основателно предвид факта, че не сме виждали как работят китайските технологии на бойното поле. Учени като Греъм Алисън например лансират тезата, че за военнотехнологичен паритет между САЩ и Китай може да се говори едва когато установим каква е боеспособността на Пекин.
Оставяме настрани явното нежелание на Китай да воюва с Америка и голямото подозрение, с което той гледа на дружбата между Русия и Северна Корея. В икономическо отношение Америка е образец за това как функционира невидимата ръка на пазара, и последните завои в нейната ценностна политика са най-голямото доказателство за това.
Свободата, която излъчва американският икономически модел, се състои в принципа на равния старт, даващ възможност на всеки гражданин да реализира пълния си потенциал, както и да понесе отговорността, в случай че продуктът – било то научен, политически или какъвто и да е – не се продава на пазара.
Единственото предизвикателство в това отношение е кризата на средната класа, но по този проблем се работи усърдно и систематично. Първата стъпка вече беше направена с плана на администрацията на Байдън да обложи богатите с 25% корпоративен данък, който да бъде заделен в полза на семействата, получаващи доходи на средна класа. Нещо повече, за разлика от китайската средна класа, американската разполага с правата и свободите, които са ѝ гарантирани от Конституцията и дават право на гражданите сами да избират политиците си. Тук с пълна тежест важи и един факт, който се подценява от много привърженици на т.нар. алтернативни системи – че китайската средна класа е пряко зависима от американската. Икономиките на двете страни са свързани и точно поради тази причина Вашингтон и Пекин все още не са във война помежду си.
Културата като символ на американското глобално лидерство
Културата е основната променлива, която придава легитимност на политиката на Великите сили именно защото тя предопределя външнополитическата им философия. Проблемите, с които се сблъскват САЩ, не са малко, но устойчивият характер на американската демокрация ѝ помага значително лесно да балансира периодите на сътресения в страната. Най-значимото предизвикателство в това отношение е поляризацията на обществото в Америка и най-вече изборът на Доналд Тръмп за американски президент, довело до зараждането на радикални фракции, чийто стремеж беше да извършат своеобразна културна революция в страната.
Допълните ефекти обаче дойдоха дори по-рано – при администрацията на Обама, когато Русия се възползва от затрудненията, които САЩ изпитваха в Близкия изток с ИДИЛ, и индиректно започна да всява разделение в американското общество с помощта на дезинформация. Тази стратегия кулминира в избирането на Тръмп за първи президентски мандат и в появата на популистки лидери в Европа, които се сплотиха около кандидатурата му за втори мандат. Ефектите бяха смекчени от администрацията Байдън–Харис, която успешно постигна целта си да бъде обединител за американците след събитията от 6 януари 2021 г.
Въпреки огромните сътресения, които преживяха САЩ, и тежките щети върху авторитета им, краят на Pax Americana така и не дойде. Осъзнатият елит в Америка предприе бързи крачки към изграждането на нови културни парадигми, които да сплотят Запада срещу опитите на автокрациите да започнат нова Студена война, а идеологиите на алтернативата в крайна сметка се оказаха привлекателни единствено за реваншистки актьори като Иран и Северна Корея, които искат да си отмъстят на САЩ.
За разлика от демократичния лагер, който е обединен от общи ценности, тоталитарният е воден единствено от идеята да ревизира Pax Americana. Като изключим това, той представлява разнородно семейство от режими, които коренно се различават помежду си като стратегически култури и нагласи.
Ето защо той е относително неспособен да постигне координация и да излъчи единни културно-политически образци, които да са алтернатива на либералната демокрация.
Американската култура, от друга страна, продължава да генерира визията за свят, основан на правила, които произтичат не от закона на джунглата, а от човешките права, демокрацията и равенството между хората. Тези ценности може и да не могат да бъдат приложени универсално, както смяташе Фукуяма, но са единствените, които са в състояние да гарантират човешкото достойнство и – доколкото това е възможно – мирното съществуване на човешката цивилизация. Макар и несъвършена като лидер, Америка е единствената велика сила, която може да понесе тази мисия, защото в най-голяма степен олицетворява стремежа на хората да бъдат истински свободни.
И така, отговорът на изначалния въпрос е: не, Америка не губи стратегическата си инициатива. Тя я възражда, защото, за разлика от останалите политически семейства, демокрациите имат механизми, чрез които да коригират политиката си тогава, когато допускат грешки. Гражданската война, Голямата депресия, Виетнамската война, Ирак и Афганистан… Това са само част от примерите за моменти, в които САЩ падат и отново се изправят, тъй като отказват да се предадат и да предадат доверието на своите съюзници.
Същото става и в момента, когато войната в Украйна обединява политически и ценностно демокрациите, и то не просто европейските, но и голяма част от азиатските. Мощният външнополитически заряд, който излъчва културата на САЩ, съчетаващ американския ядрен чадър, свободата на пазарния модел и защитата на човешките права, направи много от европейските и азиатските съюзници на Вашингтон преуспяващи и свободни държави, чиято сигурност Америка разглежда и гарантира като част от своята.
И обратно, много страни, които избират да бъдат партньори на автокрациите, се превръщат в хибридни режими с власт, почиваща не върху правилата, а върху силата. Не за друго, а защото майките автокрации не се интересуват как живеят съюзниците им, а доколко са им лоялни.
Финалният въпрос е защо тогава САЩ не направят света истински свободен, а отговорът е философски. Защото не можеш да накараш никого да бъде насила свободен. Да избереш автокрацията пред демокрацията е уви, съзнателен избор, който Америка винаги е уважавала и ще уважава. Да си американски съюзник обаче не е въпрос на патриотична гордост или пасивна привилегия. Това е отговорност, при която няма място за самосъжаление и компромиси. Демокрацията е борба, и то постоянна. Но за разлика от онази утопична борба, която проповядва марксизъм-ленинизмът и която дели човечеството на класи, либералната демокрация, зачената в САЩ, е тази, която примирява класовата борба и дава на хората онова, което те наистина заслужават – правото на добър, достоен и свободен живот.
Имигранти, които ядат кучета и котки. Ако преди два месеца, когато излезе първата част на този анализ, някой можеше да предскаже как ще започнем втората… вероятно щях да му повярвам, защото все пак е изборна година, а никой не прави по-добро изборно шоу от САЩ.
„В Спрингфийлд [Охайо – б.а.] ядат кучетата. Хората, които са дошли там, ядат котките. Ядат – ядат домашните любимци на хората, които живеят там“, заяви по време на вторите кандидатпрезидентски дебати бившият президент Доналд Тръмп. И това бързо се превърна в меме.
Изказванията на Тръмп, комбинирани с песен от анимацията „Семейство Симпсън“, които също живеят във въображаем Спрингфийлд
Майк Деуайн, републиканският губернатор на щата Охайо, заяви по време на пресконференция, че „имигрантите от Хаити, които са тук, ако говорите с представители на местната власт, ако питате хората, те също се справят добре. Ходят на работа. Някои от тях не говорят английски, имаме известни проблеми по отношение на здравеопазването, но много от тях полагат усилия да се осигурят и да получат достъп до здравни услуги“. Деуайн отчита, че са възможни проблеми, когато голям брой хора се преместят от друга държава, където здравеопазването е на много по-ниско ниво, но набляга на „възможността“ за възникване на такива проблеми. В рамките на обръщение към общността властите в Спрингфийлд заявиха, че не са открили никакви доказателства за вреди, нанесени на животни от страна на имигрантите. Слуховете са тръгнали от история отпреди месец, извън Спрингфийлд, с извършител, който вече е арестуван.
„Подобни слухове отвличат вниманието от реалните проблеми, като тези с липсата на жилища, ресурси в училищата и издъхващата здравна система“, каза кметът на града Роб Рю.
Страшните мигранти или добрата стара дезинформация?
Изказванията на местните власти не попречиха нито на Тръмп, нито на неговия кандидат за вицепрезидент Джей Ди Ванс да повторят опорката в ефир пред милиони. Ванс заяви, че градската управа няма как да знае за какво става въпрос, защото не е „на терен“, и че самият той е получил множество сигнали от избиратели за гъски, които са улавяни в езерата, за да бъдат колени, както и за изядени домашни любимци.
Въпреки изобилието от медийно отразяване на историята през последните дни Ванс обвини медиите, че не говорят за проблема. Тези твърдения той направи пред журналистката от CNN Кейтлан Колинс, която в отговор го попита: „Ако някой ви се обади и ви каже, че е видял Голямата стъпка, това не значи, че е видял Голямата стъпка. Имате отговорност като кандидат, както и бившият президент, да не разпространявате невярна информация, нали?“
“If someone calls your office and says they saw Bigfoot, that doesn’t mean they saw Bigfoot. You have a sense of responsibility as a running mate, and he certainly does as the candidate, to not promote false information, right?” pic.twitter.com/sUfbsgtMm8
Източникът на въпросната информация е обичайната изолирана екосистема от алт-райт и консервативно манипулирано съдържание. Разследване на Daily Dot разкрива първоизточника: ареста на Алекис Телия Ферел, живееща в град Кантън, Охайо, която „смачква главата на котката си и я изяжда пред очите на множество свидетели в жилищен квартал“ на 16 август. Ферел е регистрирана гласоподавателка в Охайо от шест години насам и няма никакви данни да е от Хаити.
Базираният в Малайзия коментатор Майлс Ченг разпространява полицейски записи от ареста сред своите милион последователи в X. „Наркотици?“ пита неизвестен потребител? „По-лошо. Хаитянци“, отговаря Ченг от своя виртуален „терен“. Напълно безпочвената информация се разпространява мълниеносно в социалната мрежа (откакто Х бе придобит от Илън Мъск, манипулативно съдържание от всякакъв вид циркулира почти безпрепятствено). „Тази да не е от Хаити? Те правят така тука“, пише друг анонимен потребител. „Чувам такива истории за кучета и котки, които ги ядат нелегалните.“ Подобни безпочвени твърдения се споделят от множество алтернативни и десни инфлуенсъри, като Чарли Кърк. Сред тях е и снимка на мигрант, държащ гъска, а фотографията всъщност е направена в град Калъмбъс, Охайо.
Въпреки че полицията в Спрингфийлд излезе с официална позиция, че не е получавала никакви сигнали за изчезнали животни, както и че в другифоруми като Reddit потребители и местни не сигнализират за подобни случаи, невярната информация паразитира върху адаптирането на новодoшлите мигранти от Хаити – между 15 000 и 20 000 в град с население от 60 000 души.
Добре познати теми
Имиграцията е сред основните проблеми, които вълнуват американците. Колко зависи от това за кого гласуват и какви медии четат и гледат? Пресни данни от 9 септември 2024 г. поставят икономиката на първо място както за демократите, така и за републиканците. Оттук нататък обаче картината се променя. Ако имиграцията е на второ място за републиканците, следвана от престъпността и външната политика, то за демократите най-важните проблеми след икономиката са здравеопазването и назначенията във Върховния съд.
От януари насам „престъпленията на мигрантите“ са основна тема на коментаторските сегменти в консервативната Fox News. „Мигрантите престъпници убиват американците“, „Президентът Джо Байдън е инструмент за убийства“, „ВЪЛНА ОТ МИГРАНТИ ПРЕСТЪПНИЦИ ЗАЛИВА АМЕРИКА“ – това са стандартни заглавия в делнична вечер.
Обсебеността от мигрантите престъпници не е нещо ново. Tя е сред основните опорни точки на алтернативните медии в САЩ, както и на дясната Fox News, а още по време на първата си президентска кампания през 2016 г. Доналд Тръмп заяви, че „Мексико изпраща убийци и изнасилвачи“ в страната. Таблоиди като New York Post генерират съдържание, подобно на българските ПИК и БЛИЦ, залагайки на криминални хроники и сензационни заглавия с непропорционално отразяване на инциденти и престъпления, извършени от цветнокожи и имигранти. Множество експерти, от учени до журналисти, посочват, че крайнодясната медийна екосистема функционира като изолиран балон, в който събития се навързват в алтернативна реалност с помощта на манипулация и невярна информация.
Затова няма никакво значение, че според статистиката престъпленията срещу собствеността (кражби, палежи, обири) са много по-чести от престъпленията срещу личността (убийства, изнасилвания). Нито че честотата на престъпленията като цяло е спаднала драстично от 90-те години насам. Нито че за имигрантите е много по-малко вероятно да извършат престъпление в сравнение с родените в САЩ. Защото тук не става въпрос за факти и данни, а за история, стара като света: „те“ – различните, неудобните, цветнокожите – идват, пазете се. И ако през първите десетилетия от създаването на САЩ на мушка са били католиците, след това източноевропейците, после китайците и японците и т.н., то днес е ред на хаитяните.
Здравеопазването: идея за план
По време на дебата във вторник бившият президент Тръмп отново се закани да отмени и замени Закона за защита на пациентите и достъп до здравеопазване, познат като Obamacare. В рамките на изключително сложната система на здравеопазване в САЩ законът цели да предостави достъпно осигуряване на възможно най-много американци. За да се изговорят всички детайли, плюсове и минуси около него, няма да стигнат и два пълни материала. Но според независими експерти на този етап плюсовете са повече от минусите, поне за средностатистическите американци. Важно е също да се каже, че законът е обект на ежегодни промени и допълнения.
Попитан с какво ще замени закона, който дава на хиляди американци достъп до осигуряване, Тръмп отговори, че има идея за план. По време на първия си мандат бившият президент не успя нито да предложи конструктивни промени в законодателството, нито да го отмени въпреки няколкото си опита. В междинните избори през 2018 г. демократите поставиха здравеопазването в центъра на кампанията и така си върнаха контрола над Камарата на представителите. През 2019 г. Тръмп се закани, че ако спечели изборите, ще разкрие план, който „направо ще отвее Obamacare“. Преди да изгуби изборите през 2020 г., каза, че „след две седмици одобряваме план за здравеопазване, пълен и завършен план за здравно осигуряване“.
САЩ харчи около 18% от БВП за здравеопазване, но американците умират по-млади и боледуват повече от граждани на други страни със сходни доходи и стандарт на живот. Освен това САЩ е страната с най-висок процент на починали по предотвратими причини. Страната е единствената сред развитите, която няма изградена система за универсално здравно осигуряване.
В допълнение на тези черни статистики са най-ниска очаквана продължителност на живота при раждане в сравнение с повечето развити страни, най-голям дял хора с множество хронични заболявания, процент на затлъстяване двойно над средните стойности на ОИСР, най-висока смъртност при родилки и новородени отново в сравнителен план, както и значителна честота на самоубийствата. Дали предложенията на Камала Харис за подобряване на Obamacare ще подобрят тези стойности, няма как да знаем – мерките могат да се оценят само след като се приложат.
Независимо от партийната принадлежност американците подкрепят мерки, вече предложени от Харис, като замразяването на цените на инсулина. Това продължава опитите на администрацията на Джо Байдън за сваляне на цените на ключови животоспасяващи лекарства. Концепциите за план, от друга страна, си остават просто липса на решение за много сериозни проблеми.
Външна политика
Няколко часа след дебата Тръмп обяви, че според всички проучвания той е спечелил. Статистическите въпросници, които разчитат на представителна и методологически точна извадка, обаче сочат, че победителят е Харис. Данните, цитирани от Тръмп, са от въпросници онлайн, които позволяват на неограничен брой потребители да кликват и отговарят, независимо на каква възраст са и къде живеят. След дебата Харис води пред Тръмп с около 5%.
До ноември обаче има още много време поне ако го измерваме в предизборни дни. Двата външнополитически конфликта – в Палестина и руската инвазия в Украйна – нямат потенциал да решат изборите, но със сигурност могат да им повлияят, особено ако има ключово развитие в една или друга посока. Други важни елементи са външната политика спрямо Китай и бедственото изтегляне от Афганистан; тук можем да причислим и имиграцията, доколкото двустранните отношения със страните от Латинска Америка могат да влияят.
Политиката на Тръмп в тази област не се различава от първия му мандат: опасна игра с диктатори, славословене на авторитарни лидери като Виктор Орбан, изолационизъм и враждебност спрямо Китай и латиноамериканските имигранти – републиканският слон има какво да изпочупи в стъкларския магазин на света, много по-крехък, отколкото в периода 2016 – 2020 г. Тръмп се закани, че ще прекрати войната в Украйна, още преди да встъпи в длъжност. Но и тук, както в случая със здравеопазването, не са ясни конкретните мерки, които той смята да предприеме.
Харис напомни на гласоподавателите, че митата на Тръмп им струват скъпо – както финансово, така и по отношение на сигурността (администрацията на Байдън запази митата на Тръмп, а Харис също подкрепя определени мита като икономическа мярка). Предателство спрямо Украйна би означавало оттегляне от основни разбирания за суверенитет и териториална цялост, на които е изграден светът след Втората световна война. И това предателство може да има катастрофални последствия. В една от най-умелите си реплики Харис се обърна директно към огромната полска диаспора в щата Пенсилвания (където се намира Филаделфия, градът на провеждане на дебата): „Защо не кажеш на 800-те хиляди американци от полски произход тук, в Пенсилвания, колко бързо ще се предадеш в името на това да те покровителстват, и как, мислиш, би изглеждало едно приятелство с диктатор, който ще те изяде за закуска?“
Войната в Газа не беше основна тема по време на дебатите. Както и с Украйна, Тръмп се закани да реши конфликта бързо, без обаче да обясни как. Бившият президент избегна въпрос как би преговарял с премиера на Израел Бенямин Нетаняху и с „Хамас“, за да се стигне до прекратяване на огъня и на избиването на цивилни, както и до освобождаване на израелските заложници. Тръмп е отявлен поддръжник на Нетаняху. Камала Харис подчерта подкрепата на САЩ за Израел, но и каза, че създаването на независима палестинска държава (т.нар. двустранно решение) е надежден път към сигурност. Откритата ѝ заявка, че войната трябва да приключи, може да се интерпретира негативно в Израел.
Ден след дебата Тръмп заяви, че повече няма да участва в дебати, както и че дебатът е бил нагласен в полза на Харис, макар да го е спечелил според всички анкети и да се е справил добре. Какво друго всъщност остава да се каже? Дебатът приключи, но борбата тепърва предстои.
Лош месец за американската демокрация, но добър месец в историята на меметата – така обобщиха този юли потребителите в социалните мрежи в САЩ. За по-малко от 30 дни бяхме свидетели на редица събития: един от най-странните кандидатпрезидентски дебати от доста време насам (което само по себе си е постижение); две противоречиви решения на Върховния съд, които имат потенциала да променят страната из основи; един неуспешен атентат срещу кандидат-президента Доналд Тръмп; оттеглянето на кандидата на демократите и настоящ президент Джо Байдън от надпреварата…
Преподаватели по история от различни престижни университети се пошегуваха в X (Туитър), че ще трябва да печатат нови конспекти: история на САЩ, 2024 – 2024 г. И въпреки че последният текст в рубриката ни преди ваканцията на „Тоест“ трябваше да бъде продължение на темата за най-важните проблеми за американските избиратели, изминалите четири седмици бяха така наситени със събития, че няма как да не им обърнем внимание. И така, представяме на развълнувания читател пътеводителя на летния политически хаос в САЩ.
Катастрофалният дебат
Миналия месец споменахме, че дебатите не заслужават кой знае какво внимание, защото не променят мнението на твърдия електорат и към настоящия момент са по-скоро ритуал, отколкото сериозна политическа дискусия.
Е, скъпи читатели, дори и най-добрите грешат.
Според някои изследователи съвременната американска политика преживява период на втвърдяване. Това означава, че и двете партии имат твърд електорат, който трудно би могъл да промени мнението си и който гласува по-скоро по идеологически съображения, отколкото след рационална преценка на конкретни политики.
Тази теория може да бъде възможно обяснение защо присъдата срещу Доналд Тръмп не повлия на мнението на неговия електорат например. Затова мнозинството специалисти смятат, че в подобна среда дебатите нямат особено значение, защото повечето гласоподаватели вече са взели решение кого ще подкрепят. Е, това може да е истина в повечето случаи. В края на юни историята показа, че един дебат може да обърне посоката на цяла партия и в крайна сметка да завърши с нов кандидат-президент.
След изключително слабото представяне на настоящия президент Джоузеф Байдън, опасенията за възрастта му и способността му да осигури победа на демократите през ноември се превърнаха в тема от първостепенно значение. Въпреки че Джо Байдън има с какво да се похвали за четиригодишния си мандат, все по-видимите затруднения поради възрастта му бяха повод за дискусия още преди да обяви кандидатурата си, и се превърнаха в основна мишена за атаки от страна на републиканците.
През 2020 г. Байдън се кандидатира с аргумента, че е „президент – мост“ между ерата на Тръмп и бъдещето. Четири години по-късно обаче се оказва, че американците са принудени да избират между двама кандидати от миналото, макар и само единият да иска да върне държавата обратно там (макар и неясно точно в кой период).
И ако всички са свикнали с арогантността, с която Тръмп демонстрира некомпетентност, и така или иначе никой не очаква напълно кохерентно поведение от него (бившият президент е известен с нелогичните си, непоследователни изказвания, често прескача от тема на тема и рядко отговаря конкретно на зададените му въпроси), то слабото представяне на Джо Байдън, който се оплиташе в собствените си думи, беше кулминацията на серия подобни публични издънки, включително и падания, в допълнение на общия вид, издаващ физическа слабост.
„Политико“ основателно нарече дебата „най-слабия в историята на САЩ“. И въпреки че „хвърлянето на кал“ е традиция за страната (терминът влиза в речниците след изборите през 1828 г., когато и двамата кандидати инвестират доста усилия да се плюят взаимно), дебатът на 27 юни 2024 г. е сред малкото събития, за които няма достоен еквивалент в историята. Вероятно един от редките случаи, в които гръмките медийни заглавия са точно намясто.
Срамна глава в историята на Върховния съд
Хората с чувство за хумор успяха да намерят механизми за справяне с абсурда на дебата. В един момент кандидатите започнаха да спорят кой е по-добър играч на голф, и ситуацията неудобно напомняше на спор на двама възрастни мъже пред входа в късен летен следобед, отколкото на сериозен дебат между кандидати за държавен глава на една от най-важните държави в света. Последните решения на Върховния съд на САЩ обаче са трудни за преглъщане дори с добър запас от оптимизъм и шеги.
Решението „Грантс Пас срещу Джонсън“ (Grants Pass v. Johnson)беше произнесено в рамките на едно от най-важните дела за правата на бездомните в историята на САЩ. Върховният съд постанови, че Осмата поправка, забраняваща произволни арести, жестоки глоби и гаранции, не може да се използва като аргумент в случаи, в които бездомниците са третирани от местните власти като престъпници.
Това означава, че бездомниците могат да бъдат арестувани и глобявани заради факта, че са бездомни и например спят на улицата – макар да няма къде другаде да отидат. Стратегиите за справяне с бездомните остават в ръцете на съответните населени места, но вече е много по-лесно за граждани и организации да съдят градската управа с аргумента, че бездомните замърсяват или вдигат шум.
Ако „Грантс Пас“ все пак оставя някаква надежда, че прилагането на закона зависи от местните власти и вероятно много малко бездомни ще бъдат де факто арестувани само заради това, че са бездомни, то решението „Тръмп срещу САЩ“ (Trump v. United States) със сигурност ще остане в историята като едно от най-мрачните на председателствания от Джон Робъртс съд и ще бъде цитирано наравно с други срамни решения през годините, много от които отдавна са отхвърлени (например узаконяващите робството на практика). Според решението президентите имат почти пълен наказателен имунитет за официалните си действия. Казано на прост език, президентът е над закона в повечето случаи, а доказването на вина в останалите става изключително трудно, защото трябва да се докаже намерение.
Последното срамно решение от гледна точка на историята е „Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ (Loper Bright Enterprises v. Raimondo). То не дава повече власт на президента, а на съдилищата – и то власт, която надхвърля тази на експертите, вземащи решения по редица важни въпроси – от това какви вещества могат да съдържат храните и какви да бъдат регулациите за стоки, произведени в САЩ, до мерките за справянето с климатичните промени.
„Лопър Брайт Ентърпрайзес срещу Реймондо“ бетонира властта на съдилищата над федералните регулаторни органи. Свидетели сме на радикално пренареждане на разделението на властите в САЩ и прехвърляне на властта към хора, които не са избирани, включително на правомощията, които избраният от гражданите Конгрес е дал на изпълнителната власт“, пише Иън Милхайзър, старши кореспондент и експерт в областта на Върховния съд.
С други думи, ако се стигне до съдебен процес, решението дали дадено вещество е лекарство, или хранителна добавка, в крайна сметка ще се вземе не от федералната агенция, в която работят експерти със съответните познания, а от съдията, който разглежда делото. Дали съдиите имат подобни познания, стана ясно мигновено и нагледно: Върховният съд трябваше да коригира свое решение, в което съдия Нийл Горсъч системно бърка азотните оксиди, допринасящи за парниковия ефект, с диазотен оксид, или райски газ, използван за упояване на пациенти.
Покушението срещу Тръмп
Идиокрацията* не свършва дотук. На 13 юли в рамките на предизборен митинг е извършен опит за покушение срещу бившия президент Доналд Тръмп, който държи реч. Докато говори по една от основните си теми – нелегалната имиграция като екзистенциална заплаха за американското общество, – някъде около него проехтяват изстрели, след което Тръмп се хваща за дясното ухо и заляга. По-късно в изтекъл разговор описва болката като „ухапване от най-големия комар, който сте виждали“. Тръмп се изправя, заобиколен от агенти на тайните служби, и започва да крещи „Бийте се, бийте се, бийте се!“ с юмрук във въздуха, а фотографът на „Асошиейтед Прес“ Евън Вучи прави една от знаковите снимки в съвременната история.
Списъкът с опити за покушения срещу президентите на САЩ е достатъчно богат, за да си има собствена страница в Уикипедия. На ужасените европейци, които веднага определиха шокиращото събитие като края на демокрацията в САЩ, можем само да кажем, че за съжаление, това е една съвсем стандартна част от историята на страната, в чийто парламент Капитолия все още стои знак, свидетелстващ, че в зората на историята на страната разгорещените политически спорове са се решавали с юмручни боеве и понякога дори с изстрели.
Мотивите на стрелеца Томас Матю Крукс остават неясни. Макар преди години да е дарил 15 долара на демократите, Крукс е регистриран републиканец. Впоследствие разследването разкри, че е търсил възможности за атентат не само срещу Тръмп, но и срещу Байдън. Атентатът е извършен с едно от „най-популярните“ оръжия, използвани в масови престрелки. Самите републиканци и оръжейното лоби работят срещу ограничения за свободното закупуване на оръжия, позовавайки се на втората поправка.
Тези нюанси сериозно затрудниха републиканците, които още преди всякаква яснота около опита за покушение обвиниха „радикалното ляво“. Разбира се, веднага след покушението се развиха редица конспиративни теории, включително и че атентатът е нагласен от Тръмп, за да спечели симпатизанти.
Има една българска поговорка, която обобщава ситуацията сравнително добре: „Който сее ветрове, жъне бури“. Насилието на думи, независимо от политическите пристрастия, рано или късно ражда насилие в действие. И колкото и някои републиканци да се опитват да припишат вината за атентата на Джо Байдън, надали има обективен наблюдател, който да отрече насилието, заложено в марката „Тръмп“. И да не се страхува от последствията.
Оттеглянето на Джо Байдън и новата кандидатура за президент на демократите
Доналд Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-дълбока криза в американското общество – тази на провинцията срещу метрополиса, на необразованите срещу образованите, на бедните срещу богатите, на средната класа срещу безконтролния капитализъм, на различните визии за света и как той трябва да бъде подреден. Всички тези противоречия не са разпределени по партии, а се преплитат в сложни конфигурации и пораждат събития и тенденции, които определят политиката в страната през последните 50 години.
Независимо какво прави Тръмп – дали ще бъде осъден, или ще изтече запис, в който говори унизително за жените, – култът към личността му е прекалено силен, за да бъде критикуван от съпартийците и симпатизантите си, без значение колко ги отвращава в действителност (настоящият му кандидат-вицепрезидент Джей Ди Ванс го сравнява с Хитлер). Всяко действие и всеки коментар на бившия президент, независимо колко е скандален и в противовес на ценностите, уж изповядвани от партията му, бива извъртан не само от неговите поддръжници, но и от консервативната медийна машина, която на този етап представлява съвсем отделна екосистема и алтернативна реалност. Това се дължи не толкова на качествата на Доналд Тръмп, колкото на онова, което символизира – недоверие в институциите и медиите, както и силна антипатия към политическия елит в страната.
Джо Байдън обаче няма тази привилегия. След катастрофалното му представяне по време на дебата, критиката сред демократите прерасна от притеснена дискусия за възрастта и издръжливостта му в публични призиви той да се оттегли от надпреварата и да даде път на по-млад кандидат с по-голям шанс да спечели изборите. Цялата кампания на републиканците така или иначе бе насочена именно в тази посока: обрисуване на Байдън като възрастен и физически негоден за изпълнението на длъжността си кандидат.
На 21 юли, след продължителни дискусии и противоречиви изказвания в медиите и с оглед на данните за предизборните нагласи, които показваха преимущество на Тръмп след дебата, Джоузеф Байдън обяви, че се оттегля от надпреварата, и публично застана зад номинацията на вицепрезидентката си Камала Харис. Така Доналд Тръмп стана най-възрастният кандидат-президент в историята на САЩ. Дали стратезите му ще успеят да се измъкнат от капана, който сами си поставиха, надали има значение – твърдият електорат на Тръмп е свикнал да съществува в очевидни противоречия. Но този ход може да повлияе на избирателите, които все още не са решили кой кандидат ще подкрепят.
„Има място и време за нови гласове, свежи гласове, по-млади гласове. И това време е сега“, заяви Байдън в реч от Овалния кабинет няколко дни по-късно. Стратегията със сигурност отразява очакванията на повечето хора – мнозинството от американските избиратели подкрепят ограничения във възрастта и мандатите на държавните служители. Процентът е дори по-висок сред привържениците на републиканците, отколкото сред демократите, и то в не едно и две проучвания.
Действително решението на Байдън незабавно наля енергия в редиците на демократическата партия: Vote.org, независима платформа за регистриране на гласоподаватели, отчете 700% ръст на новорегистрираните гласоподаватели – 38 500 новорегистрирани, повечето под 35-годишна възраст.
Камала Харис разби досегашните рекорди за фондонабиране, регистрирайки 81 млн. долара от дарения в рамките на 24 часа. Future Forward – най-големият политически комитет на демократическата партия, обяви, че е подсигурил 150 млн. долара за същия период от донори, които досега са се колебали или не са изразявали подкрепа за нито един кандидат. Кандидатурата на Харис активира гласоподаватели, които не са били активни участници в предишни избори или чиято демография е слабо представена, а голям ръст в даренията се наблюдава в решаващи щати, като Тексас и Пенсилвания.
Какво предстои
В рамките на броени часове Камала Харис се превърна и в интернет феномен, а маневрите в демократическата партия изместиха Тръмп и новия му кандидат-вицепрезидент от прожекторите на медиите. Ако кампанията дотук е индикатор за ритъм и ако се позоваваме на естественото развитие на американската политика, това няма да продължи дълго и тепърва предстоят изненади. Въпреки че многократно призоваваха за оттеглянето на Джо Байдън, републиканците веднага заведоха дело, че не може средствата, събирани от неговата кампания, да бъдат дарени за кампанията на Харис. Според експерти ходът не почива на солидни правни аргументи, но Тръмп всячески ще се опита да блокира или затрудни кампанията на Харис, така че това е част от цялостната стратегия.
Прогнозите на повечето проучвания на общественото мнение показват близки проценти на Тръмп и Харис със също толкова близки граници на грешката, в които кандидатите се припокриват. Доколко обаче може да се вярва на проучванията? През 2015 г., когато кампанията беше точно толкова интензивна и непредвидима, никой не успя да предскаже победата на Тръмп. Три месеца са много време в предизборна година. Сред факторите, които задължително трябва да вземем предвид, са действията на Израел в Палестина, развитието на пълномащабната руска инвазия в Украйна, изненадващи вътрешнополитически промени (с надежда да няма повече опити за покушение), както и как двамата кандидати ще водят кампанията си оттук нататък.
Едно е ясно: изборите през ноември ще са сблъсък не само между миналото на Америка, която трябва да е велика отново по библейски мотив, и бъдещето, което включва преосмисляне на модела на функциониране на страната. Те са и борба между расизма и сексизма и равенството – вицепрезидентът на републиканците смята, че гласът на хората с деца трябва да има повече тежест, и се обяви срещу „бездетните жени с котки“, които „съсипват държавата“; Тръмп каза в реч, че гласоподавателите предпочитат белия мъж пред черния мъж. Харис, която не само че би била първата жена президент в историята на САЩ, но е и дъщеря на индийски емигранти, съвършено представлява другия полюс на двамата републикански кандидати. Харис представя изборите и като сблъсък между свободата и насаждането на омраза: „Ние искаме да забраним оръжията, те искат да забраняват книги“, се казва в първата ѝ изборна реклама.
Готова ли е обаче страната да стъпи в бъдещето? И колко минало трябва да изтече, с колко хаос, за да се върне САЩ в консенсуса на настоящето – климатът се затопля вследствие на човешката дейност, жените и мъжете са равни, религията няма място в политиката, корпорациите не са хора, държавата не може да абдикира от задълженията си спрямо хората, жените не могат да износват деца насила, обикновените граждани нямат нужда от оръжия… И колко още може да се нажежи дискусията – опонентите да бъдат наричани фашисти или комунисти, а онези, които избират да живеят различно от нас, да бъдат очерняни, – без да се стигне до насилие?
След горещото лято идва бурна есен. Тогава ще продължи и нашият разказ за Америка.
* „Идиокрация“ (Idiocracy) е комедия от 2006 г., която представя живота в САЩ през 2505 г. Филмът често се използва като културна препратка и се е превърнал в нарицателно особено напоследък, тъй като някои от сцените в него изглеждат притеснително пророчески от настояща гледна точка. Изпълнението на кечиста Хълк Хоган по време на републиканската конвенция например беше сравнено неколкократно със сцени от комедията.
След оттеглянето на Джо Байдън от президентската надпревара в САЩ кандидатурата на Камала Харис изглежда най-вероятната му алтернатива. От една страна, като вицепрезидентка на Байдън се очаква тя да продължи водената от него политика без значителни промени. От друга страна, Харис внася нова енергия в кампанията. И има потенциала да привлече представители на групи, които не се чувстват представени от Байдън или на които той просто не е интересен.
Камала Харис и интерсекционалността
Въпреки че политически и ценностно Доналд Тръмп и Джо Байдън са различни вселени, в някои отношения те много си приличат. И двамата спадат към най-привилегированата група в обществото – богатите бели мъже. И двамата са на около 80-годишна възраст. И двамата са (както показва анализът на Йоанна Елми) представители на поколение, в което доминират бели мъже като тях. И което упорито отказва „да пусне кокала“ и да предаде щафетата на по-младите и по-разнообразните.
Камала Харис не само е с повече от 20 години по-млада от Байдън, ами е и жена, и то цветнокожа. Носителка е на още няколко характеристики, които я превръщат в подходяща илюстрация за едно феминистко понятие – интерсекционалност. Това означава съчетаването у една личност на различни идентичности, някои от които могат да бъдат дискриминационни признаци. У Камала Харис те са поне четири. Освен че е цветнокожа и жена, тя произхожда от семейство на имигранти. На всичко отгоре няма свои (биологични) деца. Преди 235 години бездетността не е била проблем за първия президент на САЩ Джордж Вашингтон, но… той е мъж.
Въпреки че родителите на Харис са били университетски преподаватели и това ѝ е дало добри биографични шансове – можела е да завърши право в университет, – те могат да бъдат определени като добри основно в сравнение с възможностите на други цветнокожи жени с имигрантски произход. Но са несравнимо по-ниски от тези, с които са разполагали бели мъже като Тръмп и Байдън. Още повече че Камала Харис е отгледана от майка си, след като родителите ѝ са се развели, когато е била на седем години, а университетът, в който е учила, е за чернокожи.
Интерсекционалността има и културни измерения. Когато през 2005-та 51-годишната тогава Ангела Меркел става първата жена, заела канцлерския пост в Германия, тя също няма деца. Макар да е от Християндемократическата партия (консервативна по европейските стандарти), липсата на деца не се оказва фатална за съпартийците ѝ, които я издигат на този пост. Нито за германците, които ѝ се доверяват да остане начело на страната им 16 години и я наричат – къде добродушно, къде иронично – Mutti (Мама).
Макар близо 20 години по-късно Демократическата партия в САЩ да е узряла за идеята да лансира за кандидат-президент жена, която не е раждала, за много американци (особено – републиканци) този факт от биографията ѝ е скандален. През 2021 г. Джей Ди Ванс, днешният кандидат за вицепрезидент на Тръмп, казва по адрес на Харис, че Щатите се управляват от „бездетни жени с котки“ и че тя няма „пряк принос“ за бъдещето на страната.
Автентично представителство
Когато Байдън защитава репродуктивните права и критикува расовата дискриминация, той си остава бял мъж. Камала Харис обаче може да говори по тези теми от първо лице и затова е автентична представителка както на цветнокожите американци, така и на жените, които отстояват правото сами да решават какво да правят с тялото си. Байдън трудно може да говори от името на по-младите поколения. 22 години по-младата от него Харис наближава 60-те, но е в активна работоспособна възраст и е част от различно поколение.
Според проучване на YouGov по поръчка на CBS, проведено дни преди официалното оттегляне на Байдън, Харис се представя с три процентни пункта по-добре от настоящия президент сред чернокожите гласоподаватели, с един пункт по-добре сред жените и с два пункта по-добре сред гласоподавателите под 45-годишна възраст. И това – без кампания за увеличаване на популярността ѝ.
Харис представлява и семействата, които по един или друг начин не отговарят на представата за „традиционно семейство“ – мъж и жена, сключили брак, и техните биологични деца. Семействата на ЛГБТИ+ хора са само малка част от непасващите на стереотипа. Към 2022 г. близо 40% от бебетата в САЩ са родени от жени, които не са сключили брак. Горе-долу такъв е и делът на браковете, които завършват с развод.
Затова не са изключение т.нар. пачуърк семейства – настоящи и бивши съпрузи и партньори по разнообразни начини си поделят отговорността за отглеждането на децата. Така представата за родителството престава да се свежда до биологичното възпроизводство. Иронично, и семейството на Доналд Тръмп, който има пет деца от трите си съпруги, си е пачуърк отвсякъде, но той е кандидатът на партията, защитаваща „традиционното семейство“.
Камала Харис няма предишен брак, но съпругът ѝ Дъглас Емхоф има. Той и бившата му съпруга Кърстин Емхоф си поделят грижите за децата, а тя и Харис са в много добри отношения. Кърстин Емхоф дори неотдавна излезе в защита на Харис по повод обвинението на Джей Ди Ванс, че няма деца.
„В продължение на повече от десет години, откакто Коул и Ела бяха тийнейджъри, Камала е съвместен родител с Дъг и мен“, казва за Харис тя. И допълва: „Тя е любяща, грижовна, пламенно закриляща и винаги присъстваща. Обичам нашето смесено семейство и съм благодарна, че тя е част от него.“ В защитата се включва и дъщерята Ела Емхоф: „Как може някой да е „бездетен“, ако има сладки дечица като Коул и мен? […] Обичам и тримата си родители.“
Появиха се и мемета като например ретроизображение на жена с котка с послание: „Долу лапите от котето ми“ (на английски pussy е разговорно название за вулва), подписано от „Бездетни жени с котки за Харис 2024“).
Като стана дума за Дъглас Емхоф, Камала Харис е автентична и в поне още едно отношение. Нейната популярност се дължи на собствената ѝ кариера, а не на факта, че е жена на мъжа си (по-скоро той е известен с това, че ѝ е съпруг). Без да игнорираме безспорните качества и постижения на Хилъри Клинтън и Мишел Обама, същото не може да се каже за тях. След брака си с Емхоф Харис запазва фамилията си – през 2014 г. името ѝ отдавна си тежи на мястото.
Злите езици говорят, че Харис дължи кариерата си на връзката, която е имала между 1994 и 1995 г. с тогавашния кмет на Сан Франциско Уили Браун. Тази теза обаче е израз на сексисткия стереотип, че една жена не може да постигне нищо без силен мъж зад гърба си. Кметският пост е върхът в кариерата на Браун, а Харис става главен прокурор на щата Калифорния, след това и втората чернокожа сенаторка и първата от южноазиатски произход в историята на САЩ. После се издига до първата жена вицепрезидент в страната.
Възможности за разширяване на подкрепата
До момента Камала Харис не е предложена официално за кандидат-президент на демократите, но вече има податки, че тя може да получи подкрепа и от представители на групи, от които не е част и до които Байдън по-трудно би могъл да намери път.
Такава група е поколението Z – част от неговите представители наесен за първи път ще гласуват за президент. Днешните американски младежи нямат спомени от времето, когато Харис е била главен прокурор на Калифорния, поради което немалко критични към властта млади хора, особено цветнокожи, са я възприемали като „лошото ченге“.
Британската поп изпълнителка Charlie XCX, публикува в социалната мрежа Xлаконичен пост: „Kamala IS brat.“ Значението на думата brat в сленга на поколението Z може условно да се преведе като „трепач“.
Друга група са „суифтитата“ – феновете на американската певица Тейлър Суифт, която има сериозно влияние – не само попкултурно, а и политическо. Тя се застъпва за правата на ЛГБТИ+ хората и е против ограничаването на правото на аборт, а преди президентските избори през 2020 г. агитира за Байдън и Харис. Вече има неформално движение „Суифтита за Харис“, чиито членове призовават идола си да се застъпи за кандидатурата на вицепрезидентката.
По-голямата част от ЛГБТИ+ хората гласува за демократите. По обясними причини – демократите им дават достъп до равни права, републиканците правят всичко по силите си да им ги отнемат. Според проучване от март т.г. близо 70% от ЛГБТИ+ хората предпочитат Байдън пред Тръмп. Камала Харис вече демонстрира, че оценява значимостта на ЛГБТИ+ общността, появявайки се на техен терен. Тя участва в популярно куиър шоу, в което призова да се гласува.
Харис има по-сериозни шансове да привлече по-умерените от защитниците на Палестина, отколкото имаше Байдън, който стои твърдо на страната на Израел. Тя вече направи ключово изказване в тази посока. От една страна, осъди терористичния акт на „Хамас“ и подчерта значението на евреите за САЩ и правото на Израел да се защити. Харис каза, че е споделила с израелския премиер Нетаняху „сериозното си притеснение от мащаба на човешкото страдание в Газа, включително и смъртта на твърде много цивилни“. Харис споменава и „потресаващата хуманитарна ситуация там“, като дава примери – глад, мъртви деца, хора, „понякога разселвани за втори, трети и четвърти път“.
В изказването си Камала Харис постепенно втвърдява тона: „Това трябва да спре.“ Тя заявява, че не може да се мълчи пред лицето на тази трагедия, и отново слага на масата предложението на Байдън за решение на кризата, което остана висящо. То включва спиране на огъня и две фази, като втората представлява пълно изтегляне на израелските сили от Газа и освобождаване на заложниците. В заключение Харис подчертава, че вижда и чува призоваващите за спиране на огъня.
Между възможното и действителното – мечтите
Разбира се, нищо не гарантира, че възможностите, с които Камала Харис разполага, ще се реализират в пълнота. Още по-малко, че ако бъде номинирана от демократите (което се очертава най-вероятният вариант), ще е способна да победи Тръмп. Сериозната ѝ кампания тепърва предстои. А като вицепрезидент тя носи и негативите от управлението на Байдън, както ѝ разочарованието на много американци от живота им, за чието влошено качество те винят именно това управление.
За разлика от Байдън обаче, който беше в най-добрия случай приемлива и компромисна фигура (докато престана да бъде и такава), личността на Камала Харис може да вдъхновява. Макар и не толкова, колкото бившият президент Барак Обама, за масовия възторг около когото дори се изобрети нова дума, която влезе в речниците – обамамания.
Перспективата цветнокожа жена без деца да стане президент на САЩ връща към живот идеята за онази либерална Америка, в която всеки трябва да има право да се бори за мечтата си. Независимо от пол, цвят на кожата или друг признак. Особено във време, в което се отнемат някои от основните постижения на феминизма, като например правото на аборт, и се създават различни препятствия пред ЛГБТИ+ хората. А ксенофобският и расисткият език изглеждат все по-легитимно.
Тази либерална мечта е антиподът на мечтата за една консервативна Америка, в която най-голямо значение има съхраняването на доминиращото мнозинство. А без жива мечта демократите трудно ще надвият тръмпизма. При цялата си проблематичност Доналд Тръмп е харизматичен. Той може да увлича и вдъхновява онази част от американското (че и европейското) население, която се припознава в посланията му.
„Трошенето на бариери не означава, че тръгваш от едната страна на бариерата и се оказваш от другата – казва в Харис в телевизионно интервю. – То включва и самото трошене. А когато трошиш неща, се порязваш. Може и да кървиш. Но си струва всеки път. Всеки път.“
Може би сте виждали този колаж. На горната снимка е Роза Паркс, която през 1955 г. дръзва да седне на място за бели в автобуса и да не се съобрази с нареждането на шофьора да отиде на местата за чернокожи. Долу вляво е 6-годишната Руби Бриджес, която през 1960 г. става първото афроамериканско дете, което тръгва на училище за бели. И накрая е Камала Харис, която крачи, а сянката ѝ е силуетът на малката Руби. Ако Харис победи в президентската надпревара, ще е успяла да строши бариерата на най-високия стъклен таван в САЩ – и за жените, и за цветнокожите.
Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили.
Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили.
Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва.
В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.
Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада
Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa.
Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия.
Отляво надясно: премиерът на Китай Джоу Ънлай, преводачката Тан Уъншън, Мао Дзъдун, президентът Ричард Никсън и Хенри Кисинджър
След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника.
Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война.
Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия.
Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война.
Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.
Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г.
Владимир Путин и Джордж Буш-младши на Червения площад по време на военния парад за 60-тата годишнина от края на Втората световна война, май 2005 г. Източник: Kremlin.ru, CC BY 3.0 via Wikimedia Commons
Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война.
И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят.
В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.
Може ли Америка да победи Китай?
Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко.
Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.
Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп.
Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.
Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама.
За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп.
Си Дзинпин и Барак Обама по време на посещението на китайския президент в САЩ, юни 2013 г. Източник: GPA Photo Archive
Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.
Ами ако немислимото се случи?
В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война.
Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност.
Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система.
По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?
Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш.
Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля.
Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.
Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.
И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.
Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.
Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай.
Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва.
Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.
Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.
„Икономиката, глупако!“ Думите принадлежат на Джеймс Карвил, съветник на Бил Клинтън по време на президентската му кампания срещу Джордж Буш-старши през 1992 г. Фразата е широко позната в САЩ, защото се приема, че обяснява простичко мисленето на американския избирател: най-важна е икономиката.
И през 2024 г. 73% от американците посочват икономиката като приоритет. Логиката е, че икономическият растеж води до повишаване на индивидуалното богатство и стандарт на живот. Това мислене е основна жилка в американската представа за света. Ето защо в политиката преобладава убеждението, че ако един президент изпусне икономиката, значи е изгубил изборите.
Трудният мандат на Джо Байдън
През 2021 г. Джо Байдън пое президентството в разгара на пандемията и началото на дългосрочни проблеми със световната верига на доставки, които започнаха да оказват влияние към средата и края на 2022 г. Отпуснатите от Байдън помощи в периода на пандемията и фактът, че хората прекарваха повече време у дома, както и последвалото „отваряне“ предизвикаха ръст в харченето и към края на 2022 г. все още беше трудно за обикновения човек да разбере, че живее в кризисни, „безпрецедентни“ времена.
Това се промени в хода на 2023 г., когато проблемите с доставките най-накрая се отразиха върху цените, а корпорациите използваха случая, за да вдигнат и задържат високите цени – феномен, който все по-често е наричан greedflation, букв. „алчна инфлация“. Множество проучвания показват, че корпоративна Америка и най-богатите са пожънали огромни печалби от началото на пандемията насам, докато животът на онези, които бяха наричани „незаменими“ работници, се влошава.
Икономическата политика на Джо Байдън предлага смели решения с потенциално добри резултати – безработицата е рекордно ниска, достъпът до здравеопазване се разширява, налице са инвестиции в ключови сектори, като научноизследователска и развойна дейност, производство, строителство. Проблемът в момента е, че поради високата инфлация, наследена от пандемията, и последвалите военни конфликти, като този в Украйна, възприятията на обществото са различни от данните.
Надежда има и в поредицата от съдебни искове, заведени от администрацията на Байдън срещу големи компании, включително от Силициевата долина, за нарушаване на антимонополното законодателство. Тези правни казуси тепърва ще бъдат разрешавани, някои от тях вероятно ще стигнат и до Върховния съд. Ако решенията са в полза на потребителите, ефектите от тях ще траят много след края на мандата на Байдън, тъй като – за разлика от президентските укази – не могат да бъдат отменени от неговия наследник. Основният проблем за Байдън като кандидат е как комуникира тези усилия с избирателите си, голяма част от които го виждат просто като по-малкото зло и компромисен кандидат, както вече писахме.
Президентът Байдън подписва указ за овладяване на инфлацията на 16 август 2022 г. В мерките са включени намаляване на бюджетните разходи и на цените на лекарствата, както и инвестиции в националната енергетика и зелената енергия. Снимка: The White House, Public domain / Wikimedia Commons
В рамките на настоящата си кампания Байдън обещава да продължи с усилията в тази посока, да предложи още политики в подкрепа на средната класа, да осигури достъпно здравеопазване и да продължи инвестициите в инфраструктура. За да бъдат въведени тези промени обаче, президентът трябва да има подкрепа в Конгреса. Дори всичко това да е налице, пак има риск законопроектите да бъдат блокирани от съдебната система, както в случая с опрощаването на студентските заеми или със законодателството в полза на правата на работниците. Остава въпросът и колко смели и визионерски могат да бъдат политиките на умерен кандидат като Джо Байдън във време, в което все повече американци смятат, че множество системи се нуждаят от основен ремонт.
Ще свърши ли късметът на Тръмп?
Голяма част от това усещане се канализира от Доналд Тръмп още през 2016 г., когато се позиционира като „антисистемен“ и силно реформаторски настроен кандидат. При встъпването си в длъжност Тръмп наследи една от най-силните икономики в историята на страната. Талантът на 45-тия да не казва нищо, докато не спира да говори, както и да си приписва всяко постижение и да очерня опонентите си за всяка своя грешка, в допълнение към имиджа му на бизнесмен, поддържат популярността му сред различни сегменти на обществото, за които икономиката е приоритет.
Фактите обаче са малко по-различни. По време на първия си мандат Тръмп обеща и не изпълни следните икономически политики:
Растеж на икономиката с 4% годишно (икономиката продължи да расте със същите стойности както по времето на втория мандат на Барак Обама).
Намаляване на външния дълг или цялостното му елиминиране (дълговете, натрупани от администрацията на Тръмп, ще тежат на икономиката с години, смятат експерти).
Намаляване на дефицита в търговския баланс (също достигнал рекордни нива по време на управлението на Тръмп).
„Връщане“ на индустрията и производството в САЩ (това, както и друга популярна опорна точка на Тръмп – депортиране на нелегалните имигранти, които са огромна част от работната ръка в страната – противоречат на принципите на печалбата, изповядвани понастоящем от корпоративна Америка. Най-пресният пример е компанията Deer, известна с тракторите и земеделските си машини, която изнася производството си в Мексико и съкращава американските си работници).
Намаляване на данъците за средната класа, което да не доведе до дефицит или до натрупване на дълг (реформите на Тръмп бяха в полза на най-заможните, а бюджетният дефицит достигна рекордни стойности през 2020 г.).
Списъкът може да бъде продължен. Ставащото в икономически план винаги се усеща след година-две; повечето избиратели обаче живеят в настоящето. Това, че част от тях приписват трудните времена директно на Джо Байдън, в комбинация с непрестанната очерняща кампания, която се лее от консервативни медии като „Фокс Нюз“, може да помогне на Тръмп да спечели втори мандат с обещание да стабилизира икономиката. Въпросът е кога и дали ще свърши късметът на Тръмп. Или поне кривите огледала, през които пречупва света. А обещанията си остават същите: масови депортации, орязване на данъците и корпоративните налози, вдигане на митата, по-евтино електричество от въгледобив с данъчни облекчения за производителите на изкопаеми горива.
Прилики и разлики
Данъчните облекчения за изкопаеми горива на Тръмп може да изглеждат абсурдни в ерата на климатичните промени и все по-екстремното време, но износът на горива така или иначе достигна рекордни нива по време на администрацията на… Джо Байдън. Действителността е доста по-сложна от телевизионен дебат или двуцветна идеология. А решенията на истинските проблеми обикновено са далеч от партизанщината.
Джо Байдън пренасочи огромна част от федералните средства към индустрията, инфраструктурата и възобновяемите източници на енергия, но инфлацията след пандемията попречи на избирателите да усетят ефекта от политиките му. Ако някой ще пожъне ползи от тях, то това ще е носителят на следващия мандат.
Новосъздадени работни места по времето на президентите Картър, Байдън, Клинтън, Рейгън, Обама, Буш-старши, Буш-младши и Тръмп. Графика: Farcaster, CC BY-SA 4.0 https://creativecommons.org/licenses/by-sa/4.0 / Wikimedia Commons
Въпреки че Тръмп подкрепя класически консервативни икономически политики, като намаляване на данъците например, увеличаването на митата и противопоставянето му на глобализирането на икономиката и на износа на работна ръка са в противоречие с ортодоксалните разбирания на партията. Самата партия обаче се е превърнала в култ към личността на 45-тия президент, така че надали може да се очаква съпротива. Във всички случаи политическата некомпетентност на Тръмп не бива да се бърка с реалните проблеми, към които той се нагажда и които експлоатира.
Третият най-важен проблем, посочен от американците, е намаляването на влиянието на парите върху политиката (62% отговарят, че това е основен приоритет за тях). Съвсем легитимен въпрос за много американци е доколко може да се очаква от който и да е кандидат да направи спешни и нужни реформи, свързани с климата, технологиите или данъците, когато донори на кампаниите са петролни магнати, технологични компании и милиардери. Този въпрос важи за промените във всяка сфера, посочена като важна от избирателите – здравеопазване, образование, енергетика, транспорт…
Очакваният сблъсък
На 27 юни започват президентските дебати. Генералният директор на Си Ен Ен (телевизията с монопол върху юнския дебат) неслучайно нарича събитието „шоу“, а кандидат-президентите – „звезди“. Дебатът надали ще промени мнението на твърдия електорат, а е по-скоро ритуална традиция, която се третира точно като такава от всички участници и обещава висок рейтинг. Както отбелязва „Ню Йорк Таймс“, решението на двамата кандидати да скъсат с традицията и да се срещат на събития, организирани от отделни телевизионни канали, е „огромен маркетингов успех [за Си Ен Ен – б.а.]… която тази година отбеляза най-ниските си рейтинги от 1991 г. насам със средни стойности под 100 000 зрители на възраст от 25 до 54 години на вечер“. Друга традиция, която дебатът в Атланта, Джорджия, ще наруши, е прекъсването за реклами: 90-минутното „шоу“ съдържа два рекламни блока от три-четири минути.
Три графики, които изобразяват нарастващите икономически неравенства в САЩ от 80-те години до наши дни. Източник: Urban Institute
САЩ, а и световната икономика се намират на особен кръстопът: идеологията на растежа безспорно е довела до подобряване на стандарта на живот през последните няколко столетия, но на високата цена на климатични промени, замърсяване на природата, опасно намаляване на важни ресурси като питейната вода, задълбочаващи се глобални (а вече и локални) неравенства, консолидация и монополи върху ресурси и цели сектори от страна на световни корпорации, които трудно подлежат на регулация и контрол чрез наличните демократични механизми като гласуването например.
Идеи като т.нар. degrowth movement (букв. „движение на свиването“) набират популярност, но все още не са масово разпространени. Дискусиите дали настоящите показатели за измерване на просперитета и стандарта на живот са адекватни спрямо съвремието, също зачестяват. Това обаче са сложни и широкообхватни проблеми с дългосрочни последствия. А избирателят иска решения тук и сега, по възможност без да мисли какви са причините настоящето да е такова, каквото е.
Шоуто на дебатите се очаква във време на рекордно ниско доверие в институциите от Втората световна война насам. Въпросът, който все по-често се задава не само от водещи експерти, но и се чува из американските барове, всекидневни и форуми, е „Докога можем да продължаваме така?“.
В следващ текст ще засегнем и други приоритети, като достъпа до аборт, конфликтите в Украйна и Газа, имиграцията и оръжията. Всички тези въпроси имат значение и за България не само защото САЩ е ключов международен партньор за страната ни, а и защото т.нар. културни войни се внасят у нас пряко от Съединените щати и оформят общественото мнение по всички въпроси от икономика до имиграция – сфери, в които все по-често споделяме не локални, а глобални проблеми.
Часът е 19:10 и температурата на въздуха е близо 30 градуса. Въпреки това упорито стоя на верандата, преди да потеглим за вечеря, а не в климатизираната къща. Защо? Ами защото съм в Америка и къщата, където спя, има предна веранда – точно като тези, които съм гледал стотици пъти по филмите и за които съм чел в още десетки книги.
Отляво съседите обсъждат омара, който са купили и трябва да сготвят, докато котката Лесли се катери по парапета, после пада от него и набързо бива прибрана вътре. Отдясно майката явно приключва работния ден, затваря лаптопа и привиква мъжа си и сина си от съседите, за да сядат да вечерят.
Всичко наоколо продължава да ми се струва сюрреалистично, въпреки че вече сме тук от два дни. Ако кажа още веднъж, че нещо е „като по филмите“, приятелите ми вероятно ще спрат да се забавляват с тази тъпа фраза и ще вземат бейзболната бухалка… като по филмите.
Вашингтон
Америка е такава, каквото си я представях. Дори столицата Вашингтон, която, както ще се убедя по-късно, е всичко друго, но не и типичният американски град. Обликът, атмосферата, външният вид и облеклото на хората могат да се сменят през две преки. От съседите ни, които толкова се вписват в стереотипа за живеещата „мечтата“ средна класа, че чак е банално, до отрупания с боклуци паркинг на няколко преки от къщата ни, където виждаш онези развалени зъби, петна по кожата и неадекватно поведение, които недвусмислено ти говорят за проблема с наркотиците в САЩ, ставащ все по-драматичен с всяка изминала година.
Но да погледнем малко по-ведро. „Добре че сте дошли първо на Източния бряг, защото вие в Европа сте свикнали да се разхождате“, ми казва Кайл*, с когото се запознаваме в един бар същата тази вечер. Американец, който знае къде е Пловдив. Да, не се шегувам! Бил в Гърция и оттогава му станало любопитно, затова четял за Балканите.
Стереотипите са тъпи. Мисля, че съм напълно убеден в това, но с всяко следващо пътуване се убеждавам все повече. И все пак между Европа и САЩ има разлики. Дори между Европа и доста европейски изглеждащия Вашингтон.
Вашингтон. Снимки: Александър Детев
Да започнем с цените. „Едно от най-неудобните неща тук е, че цената, която виждаш в менюто, не отговаря на финалната“, обяснява Младен Петков, български журналист, който от години живее и работи в САЩ. Да вземем например една бира. Според менюто или дъската, закачена над бара, тя струва 9 долара. Скъпо, но поносимо. Само че в сметката ти далеч не е толкова. Първо добавяш данъка, който не е калкулиран, след това слагаш и задължителния или незаобиколимо препоръчителния бакшиш, който в последните години е 18, 20 или дори 22%. И така цената на една бира в заведение в САЩ задминава драстично и най-скъпите европейски градове, като Лондон, Стокхолм и Созопол**. Темата за храната изобщо няма да я повдигам – фастфуд или плащаш със затворени очи.
Вашингтон няма някакви емблематични ястия, но предвид размера и статута му това е по-скоро обяснимо. Столицата на най-великата сила в света всъщност изобщо не е голям град. Целият център се обхожда пеша, задръстванията са само в час пик, и то напълно приемливи, а вечер в делничен ден навън няма особено много хора.
Като говорим за емблематични ястия обаче, е време да се насочим към следващата точка – дома на чийзстейка – Филаделфия, щата Пенсилвания. И съвсем закономерно барманката във Вашингтон се оказва именно оттам. „Как се разбирате изобщо в Пенсилвания?“, питам я аз. Все пак това е един от най-разделените щати, един от тези, които определят изхода от изборите в последните години. „Ами хората, които живеем в града, и тези, които живеят в селата, сме много различни – обяснява тя. – И сме си свикнали така. Иначе аз не се притеснявам за ноември – живели сме го веднъж, ще го преживеем пак.“
И в този момент за последен път някой ми спомена Тръмп по време на пътуването ни. Хората по крайбрежията предпочитат да го игнорират. Явно защото „веднъж са го живели, ще го преживеят пак“.
Филаделфия
„Във Филаделфия винаги е слънчево“, гласи заглавието на онзи безсрамно неполиткоректен, но и неприлично смешен сериал. И наистина, слънцето на 4 юни го доказва. Термометрите показват над 30 градуса. Чао, Вашингтон, здравей, Америка!
Филаделфия представлява амалгама от стари небостъргачи, чисто нови небостъргачи, квартали с ниски къщички, графити, симпатични веранди и гета, в които е силно препоръчително да не стъпваш, както ни информира таксиметровият шофьор, при когото се качваме от гарата. Той е от Таджикистан, тук е от две години. Какво може да препоръча във Фили? „Ами то тук няма много неща за правене, само работа, работа, работа.“
Филаделфия. Снимки: Александър Детев
30 минути по-късно: абсолютен контраст. Запознаваме се с Джейми и Шарън, които пият бира на рууфтоп бара на сградата, в която сме отседнали. Тя живее в Ирландия, но се е прибрала в родната Пенсилвания за няколко седмици. „Ама защо сте само един ден тук, няма да ви стигне изобщо! Фили е супер, ей сега ще ви кажем къде да отидете.“ Два свята – една мечта.
Фили не само ти разказва историята на САЩ от генезиса на американската държава и краткия период, в който градът е бил столица, но ти я и показва – през улиците, за които пее и Брус Спрингстийн, и през усещането, че този симпатичен и цветен град в същото време е далеч от своя зенит и от прогреса, на който се е радвал преди десетилетия.
Ню Йорк
И тъй като споменах истории – следващата ни дестинация е вдъхновила повече истории от всяка друга. Start spreading the news, взимаме автобуса и потегляме към Empire State of Mind.
Какво има неказано за Ню Йорк? И как да опиша динамиката и необятността му по-добре от Били Джоел, Франк Синатра и Нас? Трудно, затова нека опитаме с един маршрут за разходка: слезте от влака или от автобуса сред тълпите в Централен Манхатън, вземете си метрото до Чайнатаун, минавайки през няколкото останали улици на Малката Италия. Оттам тръгнете по Уолстрийт и се разходете пеша до пристанището, от което потеглят корабчетата за Статуята на Свободата. След като акостирате обратно, минете пеша по Бруклинския мост и си вземете метрото, за да отидете да поплажувате на Кони Айлънд.
Ню Йорк не е град, Ню Йорк е свят. И в този свят блясъкът на небостъргачите и умовете съжителства със сенките на престъпността и плъховете по улиците.
Ню Йорк. Снимки: Александър Детев
Ню Йорк е град, в който всеки си е на мястото, но никой не е у дома. Освен Фран Лебовиц, разбира се. С всяка изминала година Голямата ябълка става все по-скъпа и по-населена, а свързването на двата края – все по-сериозно предизвикателство. Но това не спира хора от цялата страна и от всяка точка на земното кълбо да пристигат тук, решени да успеят. Защото ако успеят тук, ще успеят навсякъде, както ни напомнят Алиша Кийс и Джей Зи.
Сред тях са също Кирим от Лондон и Матрик, който е в Ню Йорк заедно с майка си Ема. Матрик свири на чело, и то виртуозно. Кирим пък е брилянтен пианист. Срещаме ги в Сентръл парк, където Матрик изпълнява всяка музикална поръчка – от Бритни Спиърс до „Лед Цепелин“. Кирим си търси пиано. Чувал е, че някакъв човек обикаля с пиано на колела из парка, но още не го е срещал. Докато не го срещне, можем да се наслаждаваме на творчеството му само в социалните мрежи. Или когато му отидем на гости в Лондон. Но засега тримата остават в Сентръл парк, заобиколени от случайни минувачи, катерички и врабчета, които щъкат и прелитат наоколо, и миризма на джойнт и свобода във въздуха.
Само на няколко метра оттук са едни от най-големите и емблематични сцени в света. Да, за Бродуей става въпрос. Лин-Мануел Миранда е създал помоему първия пост-Андрю Лойд Уебър мюзикъл – „Хамилтън“ няма нищо общо с класическите мюзикъли на Бродуей, нито пък с начина, по който сме свикнали да бъде разказвана историята на САЩ. Но има много общо с една от най-важните спойки на обществото тук, градяща мостове между различни хора, общности и етноси – музиката. В „Хамилтън“ тя е толкова великолепна, хореографията – толкова безупречна, а диалозите така балансирани между фактите и хумора, че не отделяш очи и уши от сцената в продължение на два часа и половина.
Ню Йорк. Снимки: Александър Детев
След като видиш мюзикъл на Бродуей, няма как да пропуснеш и друг стожер на поп културата – вечерната (late night) телевизия. Американската телевизия не е като европейската. Знам, че не откривам топлата вода, но заснемането на едночасово шоу за час и двайсет минути с такъв синхрон между седемте камери, операторите, публиката и стейдждиректора е впечатляващо. А Стивън Колбер е точно такъв пич извън ефир, какъвто е и на екрана. Да живее Стивън, да живее Late Show, да живее и театър „Ед Съливан“!
Ню Йорк едновременно те зарежда както никой друг град и те изморява както никое друго място на планетата. Ню Йорк се преживява, не се разказва. Затова спирам дотук. И ви прехвърлям на север към държавата, от която Ниагарските водопади се виждат по-добре.
Торонто
Торонто е симпатичен град, но бледнее пред Ню Йорк.
(Дали не съм обречен да казвам това за всеки град, който посетя занапред?)
Иначе разликата между САЩ и Канада в динамиката на живота, усещането за сигурност и спокойствие, както и в цените е голяма. А и стереотипът е верен (въпреки че стереотипите по принцип са тъпи, както вече споменах) – канадците наистина са изключително отзивчиви и мили. И как да не са – един от най-високите стандарти на живот, безплатно здравеопазване и изключително ниско ниво на престъпност, особено в сравнение със Съединените щати.
Торонто. Снимки: Александър Детев
„Живея в Канада, защото съм по-лява“, казва Ели, дошла тук преди 31 години. Гостува ѝ нейната приятелка Лили, която живее в Калифорния – „едно от малкото места в САЩ, където има вкусни зеленчуци“. Двете приятелки са завършили заедно във Враца, а в началото на 90-те успяват да емигрират в Канада по точкова система.
Сега се срещат в Торонто, за да отидат заедно на българския фестивал „Фолклорен водопад“, който се провежда на Ниагара. „Не показност, демонстрация или фалшив патриотизъм, а истинска любов към българския фолклор, приятелите и Родината“, написаха през 2023-та организаторите. Не фалшив патриотизъм, а точно любов към родината блести в погледа на българите в чужбина, когато говорят за спорадичните си прибирания в България.
Иначе Канада си е една леко вълшебна държава, в която животът си върви по свой чак дебилно спокоен и оптимистичен начин. Дори когато хората се натъкват на трудности.
Историята на Тери Фокс го доказва. „Извинявайте, че няма да мога да продължа да тичам“, казва той само месеци преди кончината си през 1981 г. Тери се сблъсква с диагнозата рак през 1977 г., когато е само на 19. Скоро губи и крака си. Ракът обаче не го спира да се изправи и да изтича 5373 километра с протеза, за да събере пари за борбата с онкологичните заболявания. Той тича 143 дни, преди коварната болест да го спре и впоследствие да отнеме живота му едва на 22. В последното си публично изказване, типично по канадски, Тери Фокс се извинява, че няма да може да продължи да извършва нечовешките си подвизи. В тази вълшебна по свой си начин държава всички се извиняват. И живеят добре.
Бостън
Жителите на Масачузетс, от друга страна, имат славата на едни от най-грубите американци. На посетителите от Източна Европа ни е малко трудно да го забележим, честно казано, а и в средата на юни властва такава еуфория покрай мача на „Селтикс“, че място за негативни емоции няма. Масачузетс, подобно на Мейн и повечето щати по Североизточното крайбрежие, е известен със своята морска кухня и по-конкретно с омарите. Така нареченият lobster roll е най-популярната бърза храна в Бостън и околията от десетилетия.
Приятелка, която е учила в първия град на САЩ, ми препоръчва къде да пробваме прословутите сандвичи. По нейно време – тоест преди има-няма 10 години – той е струвал 8 долара. Днес е… 40. Пък едно време затворниците в Бостън са протестирали, защото са ги хранили само с омари, „тези огромни хлебарки от океана“, както ги нарича Джеремая. Той е гид в един от най-старите градове в САЩ.
Бостън. Снимки: Александър Детев
От него научаваме повече и за прословутото преследване на вещици в Сейлъм през XVII век. Покрай няколкостотин невинни жени, пострадали от поредната човешка лудост, са си заминали и две кучета, които също са били обвинени и осъдени за вещерство. 37 котки също са били обвинени, но след това са оправдани… Че кой би се отварял на котка?
И така в шеги и закачки нашето пътуване върви към своя край. Америка днес е изправена пред много трудности и предизвикателства, но слуховете за смъртта на американската мечта са силно преувеличени. Емпайър Стейт Билдинг все така блести отвисоко, а хората вярват в по-доброто утре.
* Поради вродена невъзможност за запомняне на имена и високоалкохолните бири, които консумират в САЩ, някои имена в този разказ са налучквани, тъй като авторът е забравил истинските.
** Алтернативното заглавие на този текст беше „Почти като Созопол, ама малко по-скъпо“. Следващ пътепис – Созопол!
Устойчивостта, или т.нар. резилиънс (чуждицата често се използва в научни текстове в областта на психологията), е едно качествата, които са най-важни за оцеляването. Така се нарича способността ни да устояваме на травми, да оцеляваме в трудности и да се адаптираме към изключително неблагоприятни условия. Устойчивостта не е константа – тя се променя спрямо развитието ни и взаимодействието ни с околната среда. Благодарение на устойчивостта хората се учат да живеят със и въпреки тежки заболявания, инвалидност, загуба на деца и близки, в рамките на жестоки репресивни диктатури, в условия на крайна бедност и недостиг, в ужаса на войната.
Погледнато от друга страна обаче, устойчивостта може да представлява и това, което наричаме „синдром на сварената жаба“ – ако жива жаба се постави в съд с гореща вода, тя мигновено ще изскочи и ще се спаси. Но ако я поставим в съд със студена вода и постепенно повишаваме температурата, тя ще се адаптира, или ще прояви устойчивост – докато не бъде сварена до смърт.
В статия за литературното списание n+1 журналистката Розина Али изброява всички думи, изречени от световни организации, политици, журналисти и свидетели на израелската офанзива в Газа от атаката на „Хамас“ през октомври насам. С натрупването на суперлативите, с натрупването на думите и ужасяващите кадри – както се случва и с руската инвазия в Украйна, както се случва и в политическия живот през последното десетилетие, в който немислимото за изричане се превърна в ежедневно заглавие и анонимен коментар – съзнанието претръпва и ужасът се нормализира. Свикваме. За това помага и относителната изолация на Запада, САЩ и Европа от горещите точки на конфликт. Засега.
Въпрос на перспектива е дали проявяваме устойчивост спрямо ужаса на времената, или се варим бавно като жаби. Едно от проявленията на този въпрос е способна ли е (не)позицията на САЩ спрямо случващото се в Палестина да обърне хода на изборите в страната през ноември. И какво изобщо би означавало това.
Tel Aviv tonight: over calling for a hostage deal and for the government to resign. Polls show most Israelis are in favor of stopping the war. The government won't let that happen. pic.twitter.com/RhO8vVkbQF
Публикация на журналиста и писател Итън Нечин, кореспондент за израелския „Хаарец“, „Гардиън“ и др.: „Тел Авив тази вечер [25 май 2024 г.]: протести с призив за връщане на заложниците и оставка на правителството. Според анкетите по-голяма част от израелците подкрепят прекратяване на войната. Правителството на Израел не би позволило това.“
Позиция, противоречие, парадокс
Хронологията на Розина Али се състои от изказвания на представители на организации като „Оксфам“, „Лекари без граници“, Би Би Си, „Ню Йорк Таймс“, ООН, УНИЦЕФ, „Уошингтън Поуст“, Си Ен Ен, „Ню Йоркър“, „Амнести Интернешънъл“ и др.
Техните цитати са придружени от данни на контролираните от терористичната организация „Хамас“ палестински официални власти за броя на цивилните жертви, загинали под израелски удари. Заради източника си тези данни следва да се интерпретират критично, но не и да бъдат игнорирани. Организации като ООН се стараят да проверяват и обновяват данните с обективна информация с помощта на хора на терен, доколкото е възможно по време на сериозен военен конфликт. Но дори консервативните цифри представят ужасяващ брой загинали цивилни, много от които жени и деца. Освен данните и цитатите Розина Али добавя и изказвания на американски и израелски политици, както и данни за предоставените оръжия на Израел от САЩ.
Колажът е красноречив: „безпрецедентна хуманитарна криза от невиждан мащаб“; „броят на убитите деца в Газа в рамките на три седмици е по-висок от броя на убитите във въоръжени конфликти в световен план в над 20 държави в рамките на цяла година за последните три години“; „лавина от човешко страдание“; „свидетели сме на изтребване на цивилни без еквивалент и прецедент в рамките на който и да е конфликт от началото на поста ми“ (цитат от генералния секретар на ООН Антонио Гутериш); „израелската военна кампания в Газа според експерти е сред най-смъртоносните и унищожителни кампании в близката история“; „според експерти в рамките на малко повече от два месеца израелската офанзива е причинила повече щети от сриването на Алепо между 2012 и 2016 г. и унищожението на Мариупол или пропорционално на бомбардировките на съюзниците над Германия по време на Втората световна война“ (и двата цитата от „Асошиейтед Прес“).
Плакати в Тел Авив, които призовават за връщането на израелските заложници от Газа, 14 октомври 2023 г., снимка: Oren Rozen
Освен данните на Али – например „В началото на декември Белият дом заобикаля Конгреса и изпраща 14 000 единици танкови муниции на Израел“ – данни на Council for Foreign Relations (CFR) показват огромното количество помощ, което САЩ осигурява на Израел. Част от причините за това са изброени в текста на Искрен Иванов, публикуван в „Тоест“ на 29 май 2024 г. Авторите на доклада в CFR – политолозите Джонатан Мастърс и Уил Мероу, също говорят за безпрецедентност: от атаката на Хамас на 7 октомври насам САЩ са предоставили огромно количество военна помощ на Израел, възлизаща по предварителни изчисления на 12,5 млрд. долара. Администрацията на президента Джо Байдън мотивира политиката си с подкрепа на правото на Израел на защита, но тази позиция губи тежест с нарастването на цивилните жертви и информацията за блокиране на хуманитарна помощ, насочена към Газа.
Хуманитарната помощ за Палестина идва от… САЩ. Мащабите обаче са различни. Още през 2021 г. държавата предоставя 5,5 млн. долара, част от които за здравеопазване, в допълнение към 90 млн. долара, насочени към специфични организации, част от ООН. Седмица след началото на конфликта ООН изчислява, че на Палестина са нужни над 1,2 млрд. долара за спешна хуманитарна помощ. На 5 юни т.г. американската агенция USAIDобещава още 90 млн. долара, а армията работи за построяването на инфраструктура, която да спомогне за доставките на хуманитарни помощи за Палестина. Проектът се оценява на стойност 320 млн. долара.
Какъв е смисълът от „все по-противоречивата политика на Байдън в Израел“, както я определя „Ню Йоркър“?
Цената на realpolitik и скъсването с реалността
Политиката на Джо Байдън има две основни цели: да овладее конфликта в настоящите рамки и да предотврати прерастването му в регионален конфликт, както и да подсигури унищожението на „Хамас“ до степен, в която повторение на кръвожадната атака от 7 октомври е невъзможно, казва регионалният експерт Арън Дейвид Милър в интервю пред американското списание. Обясненията за тези цели са както лични – траекторията на Джо Байдън като политик, десетилетията му опит в Сената, отношението му към Израел, – така и политически, например вече споменатата дългогодишна политика на САЩ като съюзник на Израел.
„Бих нарекъл политиката на кабинета на Байдън пасивно-агресивна. Те са бесни на Нетаняху, и то от много време насам. Нетаняху управлява едно от най-екстремистките правителства от началото на историята на Държавата Израел. Настоящото правителство и предшестващото го управление на Нетаняху уронват фундаментални устои на връзката между САЩ и Израел, споделените ценности и общите интереси. Така че когато казвам „пасивно-агресивна“, имам предвид, че шест месеца след началото на тази война американската администрация не желае – и е неспособна – да наложи каквито и да е последствия, които аз и вие като нормални човешки същества бихме приели за реален натиск“, казва Милър.
Той описва три възможни лоста за прилагане на този натиск: прекратяване на военната помощ (почти невъзможен сценарий), промяна на позицията на САЩ в ООН (все още неизпълнено) и радикално оттегляне от преговорите за освобождаване на израелските заложници и присъединяване към гласовете на международната общност, които призовават за прекратяване на огъня от страна на Израел. Всеки един от тези сценарии обаче би предизвикал цунами от последствия и във вътрешнополитическата ситуация в САЩ. „Ако Джо Байдън иска да промени ситуацията в Газа, той трябва да открие начин да деескалира военната офанзива на Израел, да увеличи хуманитарната помощ и да предложи план за възстановяване на Газа, както и да освободи заложниците, което няма да стане със заклеймяване, открита критика или публично скъсване с израелския премиер.“
Israel's Diaspora Affairs Ministry commissioned an influence campaign primarily aimed at Black lawmakers and young progressives in the U.S. and Canada that used fake sites and accounts to promote posts that served the Israeli narrative, Haaretz reports: https://t.co/YKzPeui7EG
Публикация на разследващия журналист Евън Хил, „Уошингтън Поуст“: „Израелското Министерство на диаспората е поръчало кампания за влияние, насочена основно към чернокожи законодатели и млади протестиращи в САЩ и Канада, в която се използват фалшиви сайтове и профили, за да се разпространяват публикации, благоприятни за Израел, според разследване на „Хаарец“.
Проблемът е, че Америка е държава, построена върху митове и ценности, в които повечето граждани вярват искрено. Тези ценности – човешки права, свобода на изразяване, демокрация и т.н., представляват и експортен продукт, културна политика, захранват шовинизъм и усещане за превъзходство, а загубата на този ореол води до национална криза на идентичността и все по-дълбоки разделения. САЩ искат образа на спасител от Втората световна война, а не онзи на жестокостта от Виетнам или Ирак. В очите на обществото случващото се в Газа напомня по-скоро за последните и е възможно благодарение на оръжията на САЩ. Това поражда все по-голямо недоволство сред определени сегменти на обществото, както и протести, разриви в академичните среди и все по-силни политически движения, които са критични към действията на администрацията на Байдън.
Липса на алтернатива
И докато много прогресивни и демократично настроени американци се канят да бойкотират изборите и са все по-открито критични към Демократическата партия, която ще излъчи Джо Байдън като кандидат за президент за втори мандат, по-добра алтернатива всъщност няма. Още през 2021 г. Доналд Тръмп признава, че Бенямин Нетаняху не се интересува от припознаването на палестинска държава и т.нар. двустранно решение на кризата, което се състои в обособяването на две държави – Израел и Палестина. През 2017 г. Тръмп саботира собствените си усилия за мир в региона, като припозна Йерусалим за столица на Израел и премести Посолството на САЩ, допълнително нагнетявайки напрежението. Към края на мандата на Тръмп връзките с Израел са в застой.
Плюшени мечета, покрити с червени петна, на площад в Тел Авив. Всяко мече е символ на едно от трийсетте деца, отвлечени от Хамас. 27 октомври 2023 г., Yossipik
На 4 април кандидат-президентът на Републиканската партия заяви, че Израел „губи медийната война“ и трябва да „приключи“ с Палестина. В характерния си стил, в който изказванията му могат да се тълкуват двояко според това към кое идеологическо племе принадлежи тълкуващият и как избере да ги интерпретира, Доналд Тръмп заяви, че „това трябва да приключи и да се върнем към мира и стига сме убивали хора. Трябва да приключат нещата. Свършвайте работата и приключвайте бързо, защото трябва да… се върнем към някаква нормалност и мир“.
Тръмп критикува опонента си за недостатъчната му подкрепа за Израел, а след това казва, отново в същия стил, че „трябва да има победа“, без да е ясно за кого, на каква цена и при какви условия. Много по-категоричен пример за позицията на републиканците са действията на бившата кандидат-президентка и представителка на САЩ в ООН Ники Хейли, която написа „Довършете ги“ върху израелска ракета, добавяйки сърчице и подписа си. Републиканската медия „Фокс Нюз“ публикува новината със заглавие, в което уточни, че ракетата била предназначена за „Хамас“. „Кандидатът на Републиканската партия се представя като най-произраелския президент в историята. Републиканската партия затвърждава имиджа си на партия, която вярва, че Израел не е способен на грешни ходове“, казва Милър пред „Ню Йоркър“.
At least 70 dead people and over 300 wounded, the majority of whom are women and children, have been brought to Al-Aqsa hospital since yesterday following heavy Israeli strikes in the Middle Area of the #Gaza strip.
Публикация на „Лекари без граници“: „Най-малко 70 убити и над 300 ранени, основно деца и жени, са постъпили в болницата „Ал-Акса“ от вчера [4 юни 2024 г.], след тежки удари от страна на Израел в централните части на ивицата Газа.“
Реакцията на американците
Към необичайната за поляризираната политика на САЩ консолидация на двете партии по отношение на политиката спрямо Израел се прибавя и сложната картина на реакциите на американците спрямо конфликта. Повечето американци определят отношението си към войната в Газа като силно емоционално. Парадоксално обаче, голяма част от тях не следят конфликта в детайли. Едва половината от запитаните дават верни отговори на въпроси, свързани с конкретни факти.
Израело- и мюсюлмано-американците съвсем естествено, са много по-информирани по темата. Все пак 83% от запитаните отговарят, че конфликтът предизвиква у тях тъга, а 65% – гняв. 51% казват, че са изморени от новинарския обмен, свързан с Израел и Палестина. Едва 22% заявяват, че следят новините по темата в детайли. Стойностите са сходни сред симпатизантите на двете партии. Важен нюанс е, че следящите конфликта принадлежат към двата изявени края на политическия спектър, докато политически по-умерените респонденти отделят по-малко внимание.
Семейството на 19-годишната Даниела Гилбоа на демонстрация за връщане на заложниците, 14 октомври 2023 г., Lizzy Shaanan Pikiwiki, Israel
Едва 5% смятат, че атаките на „Хамас“ от 7 октомври са приемливи. По-голям дял счита обаче, че цялостните причини на „Хамас“ да се бори срещу Израел са валидни. 58% от американците подкрепят офанзивата на Израел срещу „Хамас“, но едва 38% определят методите на офанзивата като приемливи. 57% от респондентите симпатизират еднакво на израелците и палестинците, а като цяло тенденцията е симпатията да е по-скоро към израелците като народ, отколкото към израелското правителство и Бенямин Нетаняху. Същото важи и за палестинците.
Демографското разделение е важно, ако искаме да дадем поне донякъде верен отговор на въпроса в заглавието: респондентите под 30 години са много по-категорични в мнението, че „Хамас“ има валидни причини да атакува Израел, а младите американци като цяло са по-склонни да гледат положително на палестинците, отколкото на израелците. И все пак мнозинството (58%) от отговорилите в тази възрастова група заклеймява действията на палестинската терористична организация.
Младите, образовани и по-заможни избиратели, които живеят в градовете, традиционно гласуват за демократите. Те са и тези, които изразяват най-силна симпатия към палестинската кауза и народ. Протестиращите студенти не са добра представителна извадка, но със сигурност са културен феномен, сравним с антивоенните протести в ерата на войната във Виетнам. Освен тази демографска група може да има отлив на гласове и от страна на мюсюлманите и други малцинства, които също подкрепят Демократическата партия, но и палестинската държава и прекратяването на огъня в Газа.
В допълнение, парадоксалната политика на администрацията на президента Байдън е в полза на републиканците, независимо от взетите решения: консерваторите заклеймяват протестите в университетите като хаос и провал на образователната система, която самите те определят като проядена от „марксизъм“ и „либерализъм“; вкарват в калъпа на антисемитизма всеки, изразяващ опозиция срещу избиването на цивилни палестинци (не помага това, че проявите на антисемитизъм зачестяват, макар и сред малцина); и накрая, вътрешно- и външнополитическият хаос така или иначе традиционно подкопават позицията на настоящия президент.
Няма полезен ход
Конфликтът между Израел и Палестина осветява и вътрешните проблеми в САЩ. От въпроси за цензурата и свободата на словото до печалбата от войни и разходването на ресурси за военни конфликти (позицията на САЩ спрямо Украйна също е компрометирана и разклатена, тъжно последствие), докато вътрешните кризи в страната се разрастват и пораждат все по-голямо недоволство. Поради консолидацията на корпоративни интереси и безконтролен капитализъм, ежедневните политически кризи и растящите като последствие рекордни неравенства за „обикновения човек“ и гласоподавател, живеещ далеч от метрополисите Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис, ежедневието е все по-трудно и несигурно. Газа и Украйна са все по-големи абстракции; изолационизмът, радикализмът и недоверието в системата – все по-сериозни. Към това се добавят и идеологическите различия – ако гласуващите за демократите са по-склонни да проявяват емпатия и загриженост за хора отвъд пределите на своята държава, то консервативно настроените определят като приоритет просперитета на най-близките си и на малката общност.
BREAKING: Biden told @TIME that "there is every reason for people" to draw the conclusion that Israeli Prime Minister Benjamin Netanyahu is prolonging the war for his own political self-preservation
Публикация на репортера на „Аксиос“ Барак Равид: „Байдън заявява пред „Тайм“, че „има предостатъчно основания“ хората да стигнат до заключението, че израелският премиер Бенямин Нетаняху продължава войната в името на собственото си политическо оцеляване.“
Всички тези фактори накланят везните в полза на републиканците, въпреки че съвсем прясната присъда на Доналд Тръмп според първоначални данни е успяла да промени мнението на част от независимите гласоподаватели, тоест тези, които не се идентифицират с нито една партия. Но независимо от това на кой котлон е поставена тенджерата – вляво или вдясно, – температурата се покачва.
Освен ако Израел и „Хамас“ не се съгласят с настоящото предложение за прекратяване на огъня и с последващите стъпки за двустранно решение за света, няма полезен ход. Независимо дали Америка ще реши да оттегли подкрепата от Украйна и да продължи да подкрепя Израел (вероятен сценарий при победа на Тръмп), или да направи рязък завой в политиката спрямо Израел (който ще дойде на друга геополитическа цена с оглед на интересите на Русия и Китай в региона), или пък да продължи досегашния курс (с цената на хиляди избити цивилни и вероятно напълно разрушена репутация в дългосрочен план).
Когато сме принудени да претегляме чий живот е по-важен – на жертвите на зверствата на „Хамас“ от 7 октомври или на убитите цивилни палестинци например; когато се налага да се връщаме все по-назад в историята, за да подкрепим правото на една или друга страна да убива, за да съществува; когато човешкият живот се превърне в кръчмарска геополитическа сметка; когато политиката се сведе до жертване на едни, за да не бъдат жертвани други; когато хората се редуцират до едноизмерно свое качество – политическа принадлежност, религия или националност, до страна в някакъв конфликт, за да получим право да одерем човешката им кожа и да ги третираме като безлики единици с извратено удоволствие от собственото си въображаемо морално превъзходство; когато се превръщаме в онлайн запалянковци на това непрестанно дране; когато призоваваме за отнемане на правото на една или друга страна да говори, защото сме толкова освирепели, че вече не можем да понесем различна реалност от своята; когато сме толкова уморени от жестокостта и покварата на света, че изберем жестокостта и покварата на свой ред, или изберем да изключим телевизора, да игнорираме неудобните истини, да отречем тежката сложност на света, да се преструваме, че реалността не съществува… Тогава няма полезен ход, защото, независимо дали в Украйна, в Европа, в Газа, в Судан, в Китай, или другаде, точката на кипене е опасно близо. И отдавна сме привикнали с немислимото.
Заглавно изображение: Израелските отбранителни сили се подготвят за действия в Газа, 29 октомври 2023 г., IDF Spokesperson's Unit
Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си.
Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия.
За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард.
По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел.
Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?
Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция
Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста.
Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.
Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога.
Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.
Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога.
Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.
Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява.
Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.
И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.
По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.
Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.
Защо Нетаняху?
Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат?
Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“.
Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост.
Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин.
Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.
В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.
Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.
Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.
Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.
Нетаняху и новото разделение в Израел
Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.
В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост.
Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.
Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.
Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове.Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.
Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.
Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.
С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.
В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.
Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната.
Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.
Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света.
Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има.
Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила.
И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война.
Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.
Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина
Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората.
По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.
С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение.
Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир.
Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.
Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата.
С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление.
Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.
Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор
Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт.
И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.
Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия.
Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той.
Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи.
Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.
Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна.
В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.
Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО.
Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.
И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.
Равносметката: къде е Европа на тази карта?
Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.
Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи:
Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях.
Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.
Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му.
Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.
Да си представим една от онези задачи по математика, с каквито, ако имате деца, вероятно се измъчвате поне веднъж месечно у дома. Или поне нещо подобно на такава задача. Дядо ви е роден през 1942 г., а брат му – през 1946 г. И двамата имат проблеми с говора, често не разбирате какво изобщо се опитват да ви кажат; не са във върхова физическа форма (логично) и познават миналото много по-добре от настоящето (братът на дядо ви даже упорито настоява, че човек може да се върне в миналото). В задачата се пита: на кого от двамата бихте поверили управлението на една от най-важните държави в света?
Задачата по-скоро отива към философска дилема като тази с трамвая/влака. Към разклонение на две линии се задава трамвай. На едната линия е завързан само един човек, а на другата – четирима. Как ще смените стрелката и кого ще решите да убиете? Така се чувстват много американци, за които изборите този ноември са повторение на вота от 2020 г. Проявленията са много: недоволство от двупартийната система, недоверие спрямо Доналд Тръмп и Джоузеф Байдън от страна на избиратели в собствените им партии, морално огорчение за позицията на САЩ спрямо Израел и Палестина, все по-отчетливо радикализиране и в двете посоки на политическия спектър.
Сред най-съществените проблеми обаче си остава възрастта на двамата кандидати: настоящият президент Джо Байдън е най-старият в историята на страната, следван от Роналд Рейгън. Алтернативата не е особено добра, тъй като Доналд Тръмп е на трето място в тази класация. Но президентските избори всъщност са само проявление на много по-голям проблем.
Републиканският сенатор Мич Маконъл замръзва и не успява да отговори на въпрос по време на пресконференция
Демократическата партия – страх и липса на визия
През 2020 г. Джо Байдън се наложи не като идеален, а като компромисен кандидат. По време на първичните избори той се изправи срещу Бърни Сандърс, Елизабет Уорън, Майкъл Блумбърг и Пийт Бътиджидж, всеки от които има немалък политически капитал.
Сенатор Сандърс (р. 1941 г.) от Върмонт беше изключително популярен както на първичните избори през 2016 г., така и на последните, но съдбата му отреди вечното второ място. В Демократическата партия съществуваха опасения, че неговите политики биха могли да отблъснат по-центристки настроения електорат, тъй като в САЩ те се определят като твърде леви. (Повечето европейски държави, сред които и България, прилагат много от принципите и идеите, зад които стои Сандърс; подобно на доста интелектуалци от американските леви среди, и той има сериозни пропуски в осмислянето на тоталитарния характер на левите режими, сред които авторитаризма и колониалната история на СССР например.)
Подобен е и случаят с Елизабет Уорън (р. 1949 г.), сенаторка от Масачузетс, която също е прогресивна, макар и по-умерена от Сандърс. Кандидатурата на бившия кмет на Ню Йорк – филантропа и бизнесмен Майкъл Блумбърг (р. 1942 г.), беше смятана за недостатъчно популярна, за да спечели подкрепата на всички делегати от партията. Пийт Бътиджидж (р. 1982 г.), понастоящем министър на транспорта в администрацията на Джо Байдън, също не успя да се пребори за номинация, но е смятан за една от политическите надежди на Демократическата партия.
За избирателите основните качества на Джо Байдън бяха две. Първото – че е центрист, компромисен избор между различните крила на партията, които имат свои идеи за воденето на политика. Второто – че не е Доналд Тръмп. След четири години на непрестанни скандали, чести промени в кабинета, противоречиви пресконференции, пропаганда и хаос, както и в контекста на току-що започналата пандемия САЩ избраха да се върнат към познатото, надеждното, спокойното. А Джо Байдън даде индикации, че се кандидатира само за един мандат, за да бъде свързващ президент между ерата на политическия цирк и бъдещето, което идва все по-бързо.
Покойната сенаторка на демократите Даян Файнстийн е инструктирана как да отговори по време на заседание. Файнстийн, която почина на 90 години, отсъстваше дълго време поради влошено здраве, но отказа да се пенсионира.
Оттогава изтече много вода: привърженици на Тръмп вдигнаха най-пародийния бунт в историята, който, за съжаление, взе жертви; пандемията блокира глобалната икономика, а политици не само в САЩ, но и в България и по света видяха в това удобна възможност да обвинят опонентите си за икономическата стагнация и да подсилят различните си популистки наративи; същевременно корпоративната власт продължи да се консолидира, а големите корпорации използваха пандемията и последвалата инфлация, за да натрупат рекордни печалби. Русия нахлу в Украйна, Израел превърна правото си на защита срещу „Хамас“ в оправдание за изтребление на цивилни. В САЩ неравенствата се задълбочават до рекордни нива, а топ 1% от най-богатите американци притежават повече богатство, отколкото цялата средна класа.
Джо Байдън не успя да постигне обединението, към което се стремеше, напротив – решенията в държавата продължават да се вземат на идеологическа, а не на рационална основа. Да не говорим, че на първо място по-често се поставят интересите на бизнеса, а не на обществото, особено в по-дългосрочен план. Така например огромна част от федералните пари за устойчива и чиста енергия се инвестират в разширяване на магистрали – ход, наричан от експертите „бомба със закъснител“.
Републиканската партия – завръщане в миналото и християнски талибани
За онези, които смятат, че решението е Доналд Тръмп, новините не са добри. Републиканската партия не може да се откъсне от образа на бившия президент, който продава не решения, а мечти, и го прави добре. Платформата на консерваторите прилича повече на култ към личността на един човек, който няма грешен ход и който с действията си влиза в противоречие с всички ценности за законност и ред, зад които партията уж стои.
Републиканците призовават за още от същата дерегулация, довела до най-големите неравенства в САЩ от Голямата депресия насам и до безпрецедентна консолидация на бизнеса, вследствие на която де факто неизбрани демократично личности разполагат с неограничени възможности да въздействат на законодателството, включително и чрез Върховния съд.
Един от многото случаи, в които Доналд Тръмп бърка имената на своите опоненти, лидери на други държави, инициативи…
Консервативно настроените политици отричат човешкия фактор в климатичните промени и подобно на ситуацията в Путинова Русия се борят с плашила като ЛГБТИ+ общността, забраняват книги и преподаването на исторически факти и възстановяват „традиционните ценности“, които никой не успява да дефинира, но подозрително съвпадат с доктрините на най-крайните християнски религиозни секти. Решението на доминирания от консервативни съдии Върховен съд да отмени конституционното право на аборт е довело до по-голяма смъртност сред жените в щатите, където абортите са забранени, както и до ужасяващи истории, в които жени рискуват или губят живота си вследствие на отказ да бъдат прекратени бременности, в които плодът не може да бъде износен. 13-годишно изнасилено момиче в Мисисипи ражда, след като щатът отказва аборт, а майката не може да си позволи да пътува до друг щат за процедурата. Подобни истории не са рядкост.
Републиканците се обявяват срещу социалното подпомагане и искат да орежат пенсионните фондове и здравните осигуровки, не предлагат и решения за кризата в образованието, например за липсата на обществени детски градини за деца под петгодишна възраст. САЩ остава единствена от развитите държави без платено майчинство/бащинство. Въпреки че рекорден брой хора в страната умират вследствие на масови стрелби, престъпления и самоубийства с огнестрелни оръжия, републиканците настояват, че притежанието на оръжие не бива да се регулира или ограничава. Партията, която защитава светостта на живота, не се интересува от всичко това. А списъкът може да продължава до безкрай.
Политическото шоу и невидимият консенсус
Американците имат мнение по повечето от изброените проблеми. И независимо от това, което виждаме в социалните мрежи и медийното пространство, съществува известно единодушие относно решенията. Мнозинството американци например смятат, че абортите трябва да бъдат легализирани, като разликата в мненията е относно периода на прекратяване на бременността. Мнозинството американци искат по-стриктна регулация на огнестрелните оръжия. Мнозинството американци се обявяват срещу монопола в бизнеса. Мнозинството американци смятат, че е задължително да има платено майчинство/бащинство. Доколко обаче обикновеният избирател може да прозре отвъд политическия шум, поляризацията, политическата пропаганда и дезинформацията и да свърже проблемите с определени тенденции извън идеологическата рамка на двупартийната система? И ако това е възможно, колко по-очевиден би бил консенсусът?
Дори големите стари медии (т.нар. legacy media) не успяват да излязат извън отразяването на политиката като риалити шоу, в което скандалът и думите, извадени от контекст, генерират кликове, а съответно и печалба. Както и другаде по света, журналистиката в САЩ е в криза, породена не само от общественото недоверие, дигитализацията и дезинформацията, а и от остарели методи на отразяване и неспособност за откриване на бизнес модели, които да не налагат големи компромиси с обществения интерес в името на финансовото оцеляване.
Един от случаите, в които президентът Джо Байдън пада пред камера по време на събитие
Могат ли (буквално) стари лица да решават проблемите на новото време?
От всички изброени кандидати на първичните избори на Демократическата партия през 2020 г. само Пийт Бътиджидж не е роден през 40-те години на миналия век. При републиканците положението е малко по-добро, но радикализацията на партията компенсира сравнително по-младите кандидати. Средната възраст на сенаторите в момента е 58 години; средната възраст на населението на САЩ – 38 години. Това е вторият най-стар Сенат в историята на държавата. Мич Макконъл е сенатор от 1985 г. Нанси Пелоси – от 1987 г.
Въпросът за възрастта не се ограничава до когнитивните способности и енергията за справяне с тежката работа. Той засяга и нуждата да се наваксат и разберат все по-интензивните промени в света, които определят живота на милиони, и то не само в Америка. Тези липси станаха явни в абсурдните въпроси по време на изслушването на Марк Зукърбърг, основателя на Facebook, през 2018 г., а и при много други изслушвания оттогава насам. Аналоговият опит и мислене често не успяват да се справят с предизвикателствата на дигиталната епоха. Същото важи и за ускорената глобализация, раждането на интернет културата, хибридните войни, информационните операции.
На второ място, въпросът засяга и представителната демокрация. Половината от Сената е съставен от двете поколения, родени между 1925 и 1964 г. Американците обаче са значително по-млади, а същите две поколения съставляват 26% от населението. Липсата на ограничения в мандатите, които могат да бъдат отслужени, е проблем, по който отново има единодушие: 87% от американците смятат, че подобни ограничения са необходими. Хората, които трябва да ги прокарат обаче, се възползват именно от тяхната липса.
Опитите за обявяването на дискусията за „ейджистка“ срещат редица контрааргументи. Сред основните не е, че Байдън е непременно неспособен президент или че по-младата възраст задължително е гарант за добро управление (макар в обратната посока да съществуват ограничения, кандидатите за президент трябва да имат навършени 35 години). Става дума за поколението, на което Байдън (както и Тръмп) е символ и което се е възползвало от редица привилегии, които са по-скоро изключение в историята, отколкото правило.
Политици задават въпроси на Марк Зукърбърг по време на изслушване
Както пише журналистът Финтън О’Тул, поколението на бумърите (родени между 1946 и 1964 г.) се възползва от необичайно гъвкава социална мобилност, която по време на техния живот спада до изключително ниски нива за следващите поколения. В исторически план по-старите поколения предават щафетата и стават по-малко значими за обществените решения с напредването на времето.
Но бумърите са изключение от това правило. Икономическата им сила само нараства с времето, а културната им значимост – или поне тяхното настояване, че са значими – е все така силна. Макар и да не са най-многобройното поколение, те имат по-голяма финансова възможност да правят дарения за политически кампании и са най-многобройно гласуващата кохорта от населението. Същевременно техният начин на живот, преживявания и възприятия са коренно различни от тези на децата и внуците им не само по отношение на икономиката, но и на расовото и социалното разнообразие – бумърите са най-бялото поколение в историята на САЩ, което се дължи на редица фактори.
Байдън, който има дълга политическа кариера, символизира всичко това. За разлика от него, Тръмп е по-свеж, на политическата арена е едва от десетилетие. Но разликите свършват дотук. Иронията си проличава в това, че Великата Америка, към която той иска да върне САЩ, прилича на следвоенната Америка, в която социалната държава е в своя апогей, и благодарение на това просперира цяло едно поколение.
Остаряването на политическата класа в САЩ и вкопчването ѝ във властта е символ на огромната пропаст между поколенията вследствие на радикалната промяна в начина на живот през последните три десетилетия. Технологичните и социални революции, както и все по-неустойчивият икономически модел в комбинация с явните последствия от промените в климата и все по-настървения за войни свят раждат нов електорат, който не само че не живее по-добре от предходните поколения, но и се оказва по-изолиран от властта и по-принуден да се бори за съществуването си през радикализиране, независимо дали към религиозното и консервативното, или към социализма.
Тръмп е явният резултат от тази тенденция в едната посока, подсилен от медийната машина на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок. Байдън е отказът на демократите да приемат, че светът от вчера си е отишъл и че ще бъдат нужни коренни промени, включително и прощаване с някои от привилегиите, от които се ползва целият политически елит на САЩ независимо от цветовете, които развява. В историята на САЩ е имало и други такива периоди на напрежение и неизбежна промяна, за които ще разкажем друг път. Най-старата демокрация отново ще оцелее, това е почти сигурно. Въпросът е колко още време ще тъпче на едно място и ще си затваря очите пред урагана на бъдещето, който се задава на хоризонта. Засега 2024 г. се оказва връщане назад към 2020 г. Последствията обаче могат да бъдат много по-болезнени.
Независимо дали обикаляте по улиците на Вашингтон, окръг Колумбия, или се разхождате из малки курортни градчета като Оушън Сити в Мериленд, може да си купите тениска както с лика на Джо Байдън, така и на Доналд Тръмп – и то от един и същи продавач. Излитащите от „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк пък могат да занесат у дома сувенирни шоколади с лика на 45-тия или 46-тия американски президент. Под това прозира не само търговска находчивост, американската способност всичко да се превръща в продукт или поредната изборна година, а и дълбоките разделения, които едновременно уж разкъсват обществената тъкан в Америка, но и са всекидневие, към което всички са привикнали.
САЩ е ключов партньор на България, световна сила и основна страна във все по-горещ военен конфликт, така че предстоящите през ноември президентски избори разбираемо вълнуват не само българите, но и света. Същевременно от САЩ ни дели цял океан, а дигиталната близост до американския свят е илюзорна: за много европейци например изборният процес в Америка е тъмна материя. У нас американската политика често се разглежда или през кратки новини и очерци, или през превратното тълкуване на източници на дезинформация – като тези, които по-рано през годината обявиха началото на гражданска война в САЩ, която така и не се състоя.
Но това, че Америка е любима тема на антидемократичната пропаганда в България, не означава, че отвъд океана няма съвсем реални и сериозни проблеми. Тяхното разбиране е свързано не само с интереса ни към политиката. То може да ни помогне да разберем по-добре как работи демокрацията, а също и какво може да се случи, когато механизмите ръждясат и не се сменят с нови. Затова в поредица от статии ще разгледаме някои от най-често задаваните въпроси, свързани с американските избори, и ще разнищим защо всъщност е толкова трудно да си направиш демокрация. Започваме от самото начало.
Първичните избори
Американските избори са сложен процес с повече стъпки, отколкото стандартните европейски избори. Кампаниите често започват в предходната година, като има множество кандидати от всяка партия. Традиция е партията на управляващия президент да не излъчва други кандидати, ако той е отслужил само един мандат, тоест ако има право на още един. Затова и настоящият президент Джо Байдън не бе предизвикан от свой съпартиец. От 70-те години насам няма действащ президент, който да е бил победен по този начин по време на предварителните избори.
Тази година обаче в някои щати рекорден брой избиратели на демократите избраха варианта „не подкрепям никого“ по време на първичните избори. Това е резултат от гражданска акция, която използва протестен вот като наказание за политиката на САЩ в конфликта между Израел и Палестина. След терористичната атака на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г. и последвалия отговор на Израел (подкрепян от САЩ), към момента са убити над 30 000 цивилни палестинци. Палестинските територии са в хуманитарна криза, като се трупат все повече доказателства за диспропорционално използване на сила от страна на Израел спрямо цивилното население. Конфликтът в Близкия изток подхранва разделения в Демократическата партия и може да предизвика отлив в подкрепата за настоящия президент.
В изборна година всяко едно събитие, независимо дали става въпрос за вътрешен, или външен конфликт, може да наклони везните в една или друга посока. Същевременно обаче в САЩ се наблюдава т.нар. втвърдяване на електората, за което ще разкажем подробно в следващите текстове. Този феномен води до твърди електорални ядра, които подкрепят кандидатите си независимо от всичко – дори да става дума за множество престъпления като при кандидата на републиканците Доналд Тръмп, за някои от които той вече е осъден.
Какво представлява Избирателната колегия и демократична ли е тя?
През 2016 г. Доналд Тръмп спечели изборите, въпреки че по-голяма част от американците гласуваха за Хилари Клинтън. Как се случи това и възможно ли е през 2024 г. да има повторение?
Демокрацията в САЩ не е пряка, както в много европейски държави. В преките демокрации бюлетините се броят и общият брой се преизчислява в проценти подкрепа за всяка партия. Но когато американците гласуват, те всъщност избират кого ще изберат определени хора от техния щат.
Звучи сложно? Вероятно защото е. Тези определени хора са част от Избирателната колегия, разписана в американската Конституция от основателите като компромис между директното избиране на президента с гласуване и неговото назначаване от Конгреса. Именно заради Избирателната колегия пет пъти в историята на САЩ се е случвало президент, който не е спечелил най-много гласове, всъщност да спечели изборите.
Колегията има 538 членове. Президентът е избран, ако получи поне 270 от тези 538 гласа. Основният аргумент в полза на Избирателната колегия е, че делегирани представители биха могли да вземат по-добро решение от масите, избягвайки потенциална тирания на мнозинството над малцинството или подвеждане по популисти и демагози.
Разбира се, нищо не гарантира, че членовете на Избирателната колегия са по-образовани или по-компетентни от средностатистическия избирател – днес те са просто партийни назначения, които законите в някои щати задължават да се съобразят с волята на избирателите. На изборите през 2016 г. рекорден брой електори не го направиха. Някои от електорите на демократите например гласуваха за Бърни Сандърс вместо за Хилари Клинтън, тъй като предварителните избори бяха разцепили поддръжниците на партията на две крила.
Защитниците на Избирателната колегия твърдят, че така се осигурява пропорционално представителство на цялото население на Щатите. В противен случай кандидатите биха концентрирали усилията си върху големите населени места, където има най-много гласоподаватели, и напълно биха игнорирали нуждите на централните, по-слабо населени щати.
Но в съвремието нуждите и интересите на гласоподавателите не се определят от населението или от големината на техния щат. Разделенията по основните въпроси, като климатичните промени, правото на аборт или Втората поправка, са актуални както в градовете, така и в малките населени места, като в повечето щати има сравнително разнообразие от привърженици на републиканците и демократите, както и безпартийни гласоподаватели.
Все повече експерти са категорични, че Избирателната колегия е недемократична и следва да бъде премахната. Този процес никога не е бил особено популярен и сред гласоподавателите: данни от есента на 2023 г. показват, че 65% от американците искат пряко гласуване на президентски избори. Вместо да има изравняващ ефект между щатите, Избирателната колегия създава т.нар. колебаещи се щати. Те се променят през годините, но идеята е, че получават непропорционално внимание от кандидатите, които са наясно, че гласовете на електорите в останалите щати са им гарантирани. Това оборва и най-силния аргумент в полза на Избирателната колегия.
Тъй като обаче Колегията обикновено се защитава от онези, в чиято полза работи, Републиканската партия от години блокира нейното премахване, за което призовават демократите. Това е поредна разломна линия между двете партии, превърнала се в заложник по-скоро на политически интереси, отколкото на вслушване в желанието на мнозинството.
Различни визуализации на изборите през 2016 г. Картата дава грешна представа за политическите настроения в страната не само защото щатите в Средна Америка са много по-слабо населени от щатите по крайбрежието. Скрийншот от VOXРазлични визуализации на изборите през 2016 г. Графиката показва, че в повечето щати има здравословен микс от подкрепящи демократи, републиканци и независими. Скрийншот от VOX
Какво представляват партийните комитети и какво е Супервторник?
В САЩ съществуват и т.нар. партийни комитети – различни групи, съставени от членове на съответната партия. Тяхната роля да номинират кандидати е ключова в първичните избори, завършващ с т.нар. Супервторник (тази година той беше в началото на март). След Супервторника – последния ден, в който членовете на дадена партия в определен щат гласуват за предпочитаната от тях номинация, е ясен кандидатът за президент от всяка партия, който ще се яви на същинските избори.
Партийните комитети се появяват през 1800 г. и са съставени от членове на Конгреса, които номинират кандидат-президенти. Критиките към тях са, че не успяват да гарантират разделението на властите, т.е. принципа, според който трите власти – изпълнителна (президент), законодателна (Конгрес и Камара на представителите) и съдебна (Върховен съд и съдилища) – трябва да бъдат независими една от друга. През 1812 г. например върху президента Джеймс Мадисън е оказван натиск от членове на Конгреса, които поставят условие той да обяви война на Обединеното кралство, ако иска да го номинират повторно.
Напрежението, породено от тази система, достига своя пик през 1824 г., когато нито един от кандидатите, номинирани от партийните комитети, не успява да спечели достатъчно гласове и де факто Конгресът трябва да назначи президент. Тогавашната криза и назначението на по-малко популярния кандидат води до разпадането на първата двупартийна система в САЩ и появата на настоящите две партии, макар и не във вида, в който ги познаваме днес.
Партийните комитети остават силно недемократични до 60-те години на миналия век. На предварителните избори дотогава се гледа по-скоро като на тест дали кандидатът, избран от една партия, ще се справи добре на същинските избори. От 1968 г. насам Демократическата партия постоянно променя функционирането на своите партийни комитети, опитвайки се все повече да ги демократизира. Това е дълъг (и със сигурност скучен за читателя) процес на нововъведения, отмяна на нововъведенията и замяната им с други, разписване на забраненото и позволеното в процеса и т.н. Подобна е ситуацията и при републиканците, които дават повече свобода на щатите сами да определят правила за партийните си комитети.
Какво ни показват тези сложни механизми?
Ако от всичко това ви е заболяла глава, не сте единствени. Освен класическото разделение на властите, цялата система на управление на САЩ е изградена от подобни микропроверки и баланси, които понякога работят, а понякога отнемат повече свободи, отколкото дават, в добрите случаи – временно. Компромисът за Избирателната колегия е само един от многото, заложени още в основите на държавата. Тези компромиси между често взаимно изключващи се позиции осигуряват така необходимия баланс, в който може да вирее някаква свобода, включително и най-важната – да се променят вече установени механизми.
Илюзорно разбиране е, че демокрацията гарантира пълна ефективност на управлението или някаква утопия. Напротив, демокрацията е по-хаотична, изисква повече време и често предполага натиск и борба между определени групи, за да се стигне до най-доброто решение за всички. Демокрацията също така не е равнозначна на свобода и равенство, а само на равния шанс да се стремим към тях и на държава, която ни пази ефективно както от самата себе си, така и от самите нас.
На пръв поглед странни политически събития се случиха през последните седмици в САЩ и Полша. В американския Конгрес три седмици републиканците се бориха със себе си, докато успеят да изберат председател на Конгреса (Speaker of the House), а в Полша управляващата от осем години партия „Право и справедливост“ загуби изборите, въпреки че приложи всички позволени и непозволени методи по време на предизборната кампания, подкрепена от недемократичните закони, които сама си прокара.
На фона на тези събития състоянието на нашия политически живот направо изглежда нормално. Предварителните резултати от местните избори не донесоха особени изненади, с малки изключения, докато президентът и други политически сили и партии упорито и системно продължаваха да защитават и лансират руските икономически и политически интереси в България и да подронват демокрацията. А скандалите относно местните избори се въртяха около познатите вече теми: гласуването с машини, изборния туризъм и купуването на гласове.
И все пак има ли допирни точки между политическите явления в тези страни?
В САЩ Републиканската партия продължава да бъде манипулирана и контролирана от бившия президент Доналд Тръмп. Нейното крайнодясно крило, най-тясно свързано с Тръмп, но и най-малобройно, успя да свали бившия председател и да подкрепи и издигне новия – Майк Джонсън, не без помощта на Тръмп, който или отхвърляше, или подкрепяше кандидат след кандидат.
Бившият радиоводещ Джонсън се ръководи от радикалноконсервативни възгледи (социални и финансови), които повечето американци не споделят. Доказателство за това са не само обществените проучвания, но и предишните избори, в които немалко републикански кандидати за представители в Конгреса загубиха, след като гръмко поддържаха политика за цялостна забрана на абортите и също така гръмко бяха поддържани от Тръмп.
Разбира се, някои представители не се страхуват от избори, защото изкуствено начертаните изборни карти им гарантират успех, но все пак на доста места крайнодесните кандидати загубиха и очакваната червена вълна не се надигна изобщо. Състоянието на Републиканската партия е доста хаотично и нестабилно, но нейните политически представители продължават да са подвластни на стремежа си към власт и на крайни идеологически възгледи, които в момента се движат от страха и несигурността на хората. Тази несигурност, причинена от продължителното обедняване на работническата класа и подклаждана от реторика като „Америка първа“, се превръща в страх от променящия се начин на живот и в омраза към другия (обикновено имигранти, бежанци и ЛГБТИ+).
За това без съмнение допринесоха и проблемите на глобалната икономика, но големите корпорации продължават да печелят, а техният растеж се поддържа от същата тази консервативна идеология, която сега тръби „Америка първа“. Трудно е да се предсказват избори, когато резултатите често се определят от активни манипулации и ирационални чувства. В САЩ представителите в Конгреса (The House of Representatives) се избират на всеки две години на база на райони, чиито граници се определят от сената на всеки щат.
Всеки район избира представител и партията, която е на власт, обикновено чертае границите така, че да разводни гласовете на противниковата партия. Например населени места, за които се знае, че са демократично настроени, се делят на части, които след това се присъединяват към по-големи райони с население, гласуващо предимно за Републиканската партия. Така демократичните гласове се губят.
След като Върховният съд отхвърли преначертаването на изборните райони в Алабама като незаконно, понеже по този начин се отнемаха гласовете на афроамериканците там, в Северна Каролина съвсем наскоро се създадоха нови граници. Анализаторите твърдят, че при тези граници най-вероятно жителите ще изберат десет републиканци и четирима демократи в сравнение със седем републиканци и седем демократи при старите избирателни карти. Следващите избори ще покажат доколко подклажданият страх и предизборните манипулации ще надделеят или ще загубят в полза на по-здрава демокрация и по-категорично разпознаване на тези страхове.
Така се случи неочаквано в Полша.
Независимо от агресивната медийна кампания в услуга на управляващата партия и нейната фокусирана реторика, насочена срещу заплахата от имигранти и бежанци, поляците успяха да разпознаят манипулациите и не се изплашиха. Може би защото „Право и справедливост“ премина всякакви граници на балансираната предизборна кампания, в която все пак трябва да се чуе и гласът на опозицията. Силното ограничаване на правата на жените и опасността от напускане на Евросъюза при евентуално следващо управление на „Право и справедливост“ също вероятно допринесоха за загубата. Пътят на възстановяване на демократичните процеси обаче ще е труден заради изградената вече недемократична мрежа от институции и заради настоящия президент от „Право и справедливост“, който, като нашия, най-вероятно ще се опитва да възпрепятства възстановяването на демократичните институции и процеси в Полша.
Последните конфликти между нашия президент и управляващите се развиха по повод таксите на „Лукойл“ и ядрената енергетика. Реториката на Радев, доста празна, но може би затова и успешна, обикновено атакува или корупцията сред управляващите, или безхаберието им за благосъстоянието на хората. По отношение на развитието на ядрената енергетика президентът настоява за „устойчив, ефективен и ефикасен процес“, и още:
Трябва да се проучат, анализират и съпоставят всички възможни варианти по редица важни параметри – локация, лицензи, безопасност и най-вече време и средства за изграждане.
Въпреки че правителството се ангажира в точно такъв процес, подобна критика работи, защото е по-гръмко заявена и разпространена. Относно закона за енергетиката реториката е приблизително същата:
Националната сигурност изисква управлението да гледа отвъд постовете, отвъд своите интереси и мандати и да върне фокуса си върху проблемите на обществото.
Този път се използват сигурността и проблемите на обществото, като се атакуват безсъвестността и кариеризмът на политиците. Много общи приказки, както често казваме, но те успокояват хора, които са загубили вяра във функциите на държавата, страхуват се за ежедневието си и проектират страховете си върху неспособността на правителството да подобри живота им.
Няма да продължавам с други примери, в които политическите партии манипулират чувство за несигурност, лансирайки лозунги като „България за българите“, или градят изкуствено национално самочувствие, селективно представяйки историята на България и нейното величие и издигайки пилони и знамена. Може да прозвучи странно на читателите, но ще цитирам Чехов, който преди повече от 100 години неведнъж критично се е отнасял към собственото си общество:
Когато нещо не е наред в нас, ние търсим причини извън нас и скоро ги намираме. „Французинът, евреите, Вилхелм…“ – това са призраци, но затова пък те така облекчават нашето безпокойство.
А що се отнася до местните избори, анализаторите тепърва ще обобщават доколко манипулациите с купуване на гласове и изборен туризъм, пък и липсата на машинното гласуване са допринесли за резултатите. Но сега, когато довършвам тези мисли в края на изборния ден, е ясно, че гласоподавателите не повярваха на скандала с машинното гласуване и Васил Терзиев получи повече гласове от прогнозите. А междувременно Върховният административен съд отмени решението на Централната избирателна комисия и на втори кръг избирателите ще ползват машини. Интересно е да се види дали хартиените бюлетини са помогнали на партиите, които настояваха за тях. Притеснителна е ниската активност при такова голямо недоволство, но цинизмът и нихилизмът са силни фактори. От друга страна, слабото представяне на „Възраждане“ води до умерен оптимизъм.
В САЩ местните власти чертаят изборни граници, в Полша медиите се преработиха да обслужват интересите на „Право и справедливост“, а у нас се борим с машини, купуване на гласове и изборен туризъм. Кой с каквото може, а резултатите невинаги са пряко свързани с манипулации. Дано с по-сериозно образование, критично мислене и овладени страхове да постъпваме по-често като поляците.
Първо броихме жертви. После гледахме ужасяващи видеа в Telegram. След това дойдоха конспиративните теории. И накрая всички се оказахме безкрайно компетентни по въпросите на Близкия изток и на всички конфликти в Обетованата земя.
За това какво се случи, защо сега и как ще се развие ситуацията оттук нататък за Израел, Европа и света, решихме да поговорим с доц. Искрен Иванов от СУ „Св. Климент Охридски“.
Искрен Иванов е завършил Софийския университет, а след това има и няколко специализации в Европа и САЩ, сред които по противодействие на тероризма, международна сигурност и американска политика в Принстънския университет, „Йейл“ и „Уест Пойнт“. От 2014 г. е част от преподавателския екип на катедра „Политология“ на Философския факултет в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е гост-лектор в Университета в Остин, в Сорбоната и в Католическия университет в Лил. Сред дисциплините, които преподава, са „Управление на конфликти“, „Въведение в американската политика“, „Международни отношения и външна политика на САЩ“. Автор е на три книги и на над 20 публикации. Снимка: личен архив
Доц. Иванов, според Вас международната общност даваше ли си сметка, че това, което стана в Израел, е възможно?
Международната общност не си даваше сметка какво се случва, защото част от нея все още отказва да признае очевидната истина, че светът става двуполюсен. От едната страна имаме лагера на Съединените щати и на Европейския съюз, към който се ориентира понастоящем и България. От другата страна са Русия, Китай и актьори, ориентиращи се към по-засилено сътрудничество с тях. Същевременно има държави, които се опитват да балансират между двата лагера. Като Саудитска Арабия, която гледа да поддържа добри отношения с Америка предвид икономическите си интереси там, но и с Русия и Китай по линия на инициативата „Един пояс, един път“. Напоследък саудитският принц има приказка и с руския президент вероятно заради желанието на саудитите да развиват енергийното си сътрудничество с Москва.
Нашата съседка Турция има голямо желание да е медиатор по различни глобални въпроси. Тя от държавите, опитващи се да балансират между лагерите, ли е?
Република Турция е твърдо позиционирана в лагера на НАТО. Да, тя флиртува с Русия от време на време, но е много зависима от американската икономика. А и Ердоган добре знае, че членството на Турция в НАТО гарантира липсата на ескалация от страна на кюрдите.
Всъщност мечтата на турския президент е Турция да бъде глобален актьор, а не просто регионална сила. Но истината е, че засега няма този потенциал просто защото ясно е позиционирана като част от западния лагер. Русия не би допуснала Анкара да бъде медиатор между нея и Украйна в едни бъдещи, но все по-невероятни мирни преговори. Съвсем друг е въпросът, че членството на Турция в НАТО всъщност гарантира, че утре кюрдите няма да си направят държава, а да не говорим пък, че гарантира добрите отношения с България и останалите балкански държави предвид историческото минало на Балканите.
Та в контекста на това глобално поделяне и преразпределение на баланса на силите се нагорещиха всички онези конфликти, които по време на еднополюсния свят Америка успяваше с едно обаждане или с едно изпращане на дипломати да циментира. Ще дам пример с конфликта в Нагорни Карабах. Много дълго време Алиев (президентът на Азербайджан Илхам Алиев, б.р.) не си позволяваше такива провокации към Армения. Но когато започна разместването на геополитическия баланс, той стана много по-уверен. И всъщност точно това ще продължи да се случва, ако Америка се разколебае в подкрепата за съюзниците си. Още много конфликти ще се активизират и още много като Алиев ще си позволят действия, които не са предприемали досега, просто защото ще видят, че силата на Америка лека-полека се балансира със силата на Русия и Китай.
Терористичните мрежи видяха, че Америка е фокусирана да сдържа Русия в Украйна, и решиха отново да хвърлят Близкия изток в хаос.
От това пък могат да се възползват актьори като Русия, която също има трайни интереси да вземе част от региона, защото в момента Сирия е бастионът на нейното влияние. Иран също ѝ помага, макар че там има други интереси. Но пък Русия винаги има интерес да вземе повече, отколкото притежава.
Конфликтът между „Хамас“ и Израел е част от една много по-голяма геополитическа игра, свързана с преходния период от еднополюсен към двуполюсен модел. А историята е доказала, че подобен период неминуемо е съпроводен с войни и конфликти, докато се наместят пластовете.
Тогава, ако четем историята като нещо, което се повтаря, какво предстои да се случи сега?
Онова, което не трябва да се случва, е Трета световна война, защото в нея няма да има победители. Историята сочи, че държавите винаги са намирали някаква формула за мир, но с появата на ядреното оръжие този баланс на силите, който познаваме и от системата на Вестфалските договори, и от Първата и Втората световна война, не е приложим към сегашните обстоятелства.
Така че по-скоро трябва да се намери трайна формула, в рамките на която тези два полюса да постигнат консенсус по три точки. Първата точка – по нея вече има консенсус, за щастие, – това е, че ядрена война не може да бъде спечелена и не трябва да бъде водена. Втората точка е ясно да се разграничат сферите на влияние. Това ще отнеме години, най-малкото защото Америка няма да отстъпи традиционни сфери на влияние, а в момента Русия и особено Китай разширяват своите, което води до напрежение.
И третата точка е върху какви принципи ще стъпва този нов свят.
Най-важното е да запазим все пак Хартата на ООН във вида, в който съществува в момента, а именно че най-висшите ценности, въпреки всички търкания между Великите сили, въпреки всички атентати и всички конфликти, са човешкият живот и човешките права.
Ето върху тази точка глобалните сили трябва да се фокусират най-много, защото, ако тя не значи нищо, тогава се връщаме обратно в онзи предмодерен свят, където важи законът на джунглата.
В момента изглежда точно така – че човешкият живот не значи нищо.
Така изглежда, защото дълго след края на Студената война доминираше тезата, че светът е навлязъл в състояние, бележещо края на историята. И в рамките на това състояние най-усъвършенстваният човек е човекът на демокрацията. Оттук се даде зелена светлина на либералната демокрация, чиято идея беше нейният модел да бъде изнасян така, щото да бъде универсално приложен. Тук, в Източна Европа, демокрацията си я разбираме по балкански, но някак си може да се случат нещата. Обаче същото не важи в Близкия изток, в арабския свят. Няма как да се приложи там просто защото страните имат коренно различна политическа култура и те демокрацията си я разбират по техен много различен начин.
Излиза, че демокрацията не е франчайз, който може да вирее навсякъде?
Точно така. Ако питате руснаците, ще ви кажат, че и Путин говори за суверенна демокрация. Но да вземем либералната демокрация в най-чистия ѝ вид – такава, каквато я виждаме в Европа например. За да стигне до нея, Европа преминава през културните феномени на Ренесанса, на Просвещението, на класицизма, през Лок, Хобс, Бърк, които впоследствие оказват много силно влияние върху американските бащи основатели.
А сега да обърнем поглед към Китай. Той минал ли е през тези периоди на културно развитие? Не. Китай е древна цивилизация на 5000 години. В продължение на почти 5000 години там е управлявал императорът, който е Син на Небето и съгласно конфуцианската традиция има мандата на Небето да бъде абсолютен управник. Когато Мао Дзъдун извършва революцията след гражданската война, създава Китайската народна република и започва да говори за демокрация, за пръв път китайците виждат, че някой нещо ги пита. Макар че за нас, европейците, е едва ли не безумие да говорим за демокрация, в която избирателите просто се съгласяват с политиците си, за китайците е огромен пробив.
Същото е и в арабския свят. Как доктрината за човешките права на либералната демокрация ще сработи в Саудитска Арабия в контекста на уахабизма и уахабитската култура? Няма как да стане. Е, да, обаче имаше един период, в който Саудитска Арабия председателстваше Съвета по правата на човека в ООН със съгласието на президента Барак Обама.
Тогава защо при тези големи културни различия и исторически натрупвания немалка част от хората от близкия и по-далечен Изток търсят живот и препитание на Запад?
Защото болезнената истина е, че демокрацията дава възможност за възникването на онзи феномен, наречен средна класа. Когато имаме една много богата държава, това богатство невинаги се дължи на нейния жизнен стандарт и на средната класа. Една държава може да бъде много богата, но това богатство да отива при олигархията – 2–3% милионери и милиардери, а всички останали живеят на прага на бедността. Тази държава може да бъде много силна военно, политически, икономически, културно, но в нея хората не живеят добре.
Демокрацията, и по-конкретно европейската демокрация и европейската социална държава, дава възможност за възникването на средна класа, от която произтичат безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпът до много услуги, на които в азиатската политическа традиция, че дори в Америка се гледа като на привилегия.
Едно от нещата, което подразни Запада, е, че Китай със своя модел за пръв път започна да формира някаква средна класа. Да, по начина, по който там я разбират, но започна да се формира. Докато в Русия такава класа няма и никога не се е формирала, защото има олигархия, съсредоточена около президента, и останалото са бедни хора.
Хващам се за думите Ви, че Западът се е „подразнил“. Защо, при положение че китайците се опитват да постигнат модела, който Западът счита за най-добър?
Когато бях специализант в Америка, питах много американци кой им е любимият президент. Защото в Източна Европа хората казват: „Любимият ни президент е Роналд Рейгън. Той събори Съветския съюз и сега ние живеем в демокрация.“ За американците любим президент се оказа Джон Кенеди. „Искаме си 60-те години“, казват те. И като ги попитах защо, отговорът беше: „Защото тогава в Америка имаше социална държава. Имаше си здравеопазване, имаше достъп до социални услуги.“ През 90-те години тази социална държава беше напълно унищожена.
В Европа идват много имигранти, защото европейската социална демокрация и европейският капитализъм не целят създаването на армия. Аз много се смея, като слушам, че трябва да създадем европейска армия.
Целта на европейския проект е хората да живеят добре, да няма войни и да няма конфликти. И затова нашата демокрация е социална. Тя цели добър живот, а не налагането на универсален модел на всички общества.
В този ред на мисли и гледайки към конфликта между Израел и „Хамас“, Израел като каква държава се позиционира?
Израел е държава с много специфична политическа култура. Тук ще си позволя да вмъкна малко религия – няма как да дефинираме политическата култура на Израел без това. В сърцето на еврейската политическа култура, както казва и Даниел Елазар, стои концепцията за завета между Бог и Неговия народ; идеята за избрания народ, който населява тази част на земята и в този смисъл я има за свой свещен дълг. Казано с други думи, тук говорим за култура, при която, когато по някакъв начин еврейското политическо цяло е заплашено, то се сплотява, независимо кой е начело на държавата.
Едва 22% от израелците подкрепяха премиера Нетаняху. Когато „Хамас“ удари, вече всички го подкрепят. Такъв прецедент имаше в Съединените щати, когато терористите удариха на 11 септември Вашингтон и Ню Йорк.
Да, знаем колко много хора всъщност не харесваха Буш-младши тогава, но го избраха за втори мандат.
Спомням си думите на един миньор, който тогава работеше по разчистването на останките от Кулите, към Буш. Човекът беше демократ, защото в Ню Йорк републиканците не са популярни, и въпреки това му каза: „Сър, не Ви харесвам, не гласувах за Вас, но ще гласувам за Вас на следващите избори.“
Затова няма значение каква държава е Израел. Нетаняху не може да си позволи да не отговори на удара, защото това ще означава, че пренебрегва основния принцип на еврейското политическо цяло. Кой ще го избере за премиер след това? За него като израелец това е въпрос на принципи, а като политик е въпрос на оцеляване.
Това, между другото, е една от основните причини да се стигне дотук. Всеки път, когато държавата е била разделена, са ги сполетявали подобни нападения. Но сега Израел трябва да има предвид поне две неща. Първо, не бива да се допускат грешките на САЩ след 11 септември, когато американците влязоха във вражеските територии, останаха дълго там и после имаха вътрешнополитически проблеми. Предвид технологиите, с които Израел разполага, нещо подобно е малко вероятно, освен ако конфликтът не се разлее. Другата опасност е, разбира се, Иран. Никой не знае дали Иран няма да удари в гръб.
Всъщност отговорихте на въпроса, който си задавахме настойчиво от първия миг – защо израелските служби, които са нарицателно за най-високо ниво на разузнаване, проспаха това, което би трябвало да знаят, че ще се случи.
Байдън обаче направи скоростна визита няколко дни след нападението на 7 октомври.
В Съединените щати има закон за лобизма и той казва, че всяко лоби има правото да влияе директно върху външнополитическия процес на страната. Еврейското лоби е най-влиятелно в американската външна политика. Още повече че Израел е апетитен съюзник и за него ще се борят и двата лагера – нека не забравяме, че в Израел живеят два милиона руски евреи. Въпреки че за мен шансовете на Русия рязко намаляха, след като тя започна да говори за създаването на независима палестинска държава. Това Израел няма да го забрави лесно.
И все пак имаше моменти, в които изглеждаше, че Путин и Нетаняху си имат приказката.
Те имаха много добра приказка, дотам че бяха станали доста съмнителни. Но Нетаняху разбра, че не може да вярва на Путин, а Русия си даде сметка, че няма как да подкрепи американски съюзник, колкото и да е критична ситуацията в момента.
Какво ще се случи оттук нататък?
Това, което в момента се случва в региона, може да бъде най-точно дефинирано с думите „прокси война“. Иран действа чрез „Хизбулла“ или чрез „Хамас“. Дава им средства, помага им да държат Израел настрана. Израел изстрелва някакви ракети, действа чрез свои агенти в ивицата Газа така, че да не се стигне до директна конфронтация.
По неофициална информация Израел разполага с тактически ядрени бойни глави, а Иран също разработва своя ядрен потенциал. Ако се стигне до война между двата актьора, тогава дилемата става ядрена и е почти сигурно, че Америка ще се намеси, за да свали аятоласите в Техеран, а и защото никой не иска ядрена ескалация в региона.
Ако се случи нещо подобно, войната в Украйна ще ни се стори като дребен регионален конфликт. Не се ли действа сега срещу трансграничните терористични мрежи, утре ще пламне Египет, защото ислямистите ще свалят Сиси и ще вдигнат във въздуха египетските пирамиди. После ще пламне Сирия, защото, да, в Сирия има предимно сунити, но Башар Асад е алауит. След това ще пламне Саудитска Арабия. Хората там са уахабити, обаче последния път, когато ИДИЛ говори за Саудитска Арабия, каза, че били много либерални. Разбира се, трябва да се гарантира животът на цивилните, но ако не се реагира бързо на тази криза, тя ще обхване целия регион.
Какво значи да се реагира бързо в тази ситуация?
Мисля, че трябва да се направят три неща. Първо, да се прокарат транспортни коридори, за да може цивилните да напуснат най-бързо зоната на военните действия. Добре е да има актьор, който да бъде гарант на тези коридори. Може да бъде Египет, може да бъде Турция, но по-добре би било това да е държава, която има глобално влияние – може би САЩ.
Второто нещо: не се съмнявам, че Израел ще извърши успешна операция, но тя трябва да е организирана така, че да не повтори онова свръхразпростиране, което Америка направи след 11 септември и за което говорих вече. Израел трябва да разграфи точно колко ресурс иска да отдели, за кой регион, къде ще остане и откъде ще се изтегли. Третата стъпка е да се избегне ядрена ескалация и превантивен удар от страна на Иран. А това, уви, в момента не е във властта на актьорите в региона. Ако американски войски стъпят още веднъж там, това почти сигурно означава, че Иран ще реагира. И тогава дори руснаците няма да могат да убедят иранците да не се намесват.
В момента не гледаме към Украйна, но как изглежда тази война в настоящия контекст? Ще се задълбочи ли?
Това зависи единствено и само от Вашингтон. Ако американският Конгрес продължи да отпуска пари в равна степен и за Украйна, и за Израел, ако президентът Байдън е склонен да продължи политиката на офшорно балансиране, така че ресурси да отиват и за Украйна, и за Израел, мисля, че ситуацията ще се задържи така, както е в момента. (Няколко часа след вземането на това интервю американският президент Джо Байдън направи специално обръщение, в което заяви, че подкрепата за Украйна и Израел е от съществена важност за американската сигурност – б.а.)
Но докога Американският конгрес ще подкрепя воденето на война на два фронта, предстои да видим, защото пък и на Байдън му предстоят избори. Тръмп става все по-популярен в Америка, което в един момент може да наложи компромиси.
Рейтингът на Байдън играе и не се знае какво би се случило, ако Тръмп отново стане президент. Тогава преходът към двуполюсен свят може да приключи много по-бързо, отколкото ни се иска.
Възможни ли са съвсем преки, директни и ясни разговори между САЩ и Китай, в които да се стигне до някакъв баланс?
Такива разговори винаги е имало и продължава да има. Америка е последователна в спазването на Политиката на единен Китай. Тя има някакви отношения с Тайван, които в момента дразнят Китай най-вече поради факта, че се пращат оръжия за Тайван. Но на хартия Америка продължава да спазва тази политика.
А на практика?
Факт е действително, че в последно време Вашингтон модифицира част от Политиката на единен Китай – негласно, разбира се. Виждаме, че връзките между Америка и Тайван са все по-силни. Виждаме посещения на американски официални лица в Тайван, което откровено дразни Китай. Но Китай няма да реагира поне докато не видим директна военна помощ за Тайван. Защото неоконфуцианската дипломация почива върху презумпцията, че конфликти и войни трябва да бъдат избягвани.
Китай не обича да воюва и не иска да воюва, затова до последно ще избягва директна военна конфронтация със Съединените щати. Ако обаче Америка разположи военни сили в Тайван или се опита по някакъв начин да наруши този интегритет и Политиката на единен Китай, тогава съгласно закона, който самият Китай прие, вероятно ще се стигне до конфликт между Пекин и Вашингтон. А това е много лош сценарий, защото тогава цялата глобална икономика просто ще рухне.
Тук трябва да обърна внимание на коментарите, които се правят от мнозина, че и Америка, и Китай имат проблеми с икономиката. Америка – защото залязва, Китай – защото го управляват хардлайнери. Нищо такова. Това, че еднополюсният свят си е отишъл, не означава, че Америка залязва. Просто вече не е толкова силна, че да командва какво се случва по света. Що се отнася до Китай, там в момента на власт може да са хардлайнерите, но тези управляващи продължават да генерират мощна средна класа, която гарантира високия жизнен стандарт на китайците.
В момента американската и китайската икономика се откачат една друга, а това води до ефекта на бумеранга. Когато Америка налага санкции на Китай, те се връщат срещу нея и обратното. Тази взаимозависимост, наречете го политическо тайдзи, води до ситуацията, в която се намираме в момента.
Как изглежда Европа на този фон?
Най-важното за Европа е да гарантира сигурността си. Въпросът за Европа е един: по какъв начин да намери баланса между това да създаде армия или по-скоро сили за бързо реагиране, които да ни помагат по-ефективно да охраняваме границите си.
И още нещо: да запазим социалния модел, който ни дава възможност да имаме блага като здравеопазване, осигуряване, пенсии. Съвсем друг е въпросът какво би се случило, ако човек като Тръмп отново застане начело на Щатите. Такива хора обикновено казват, че не биха защитили страна членка на НАТО.
Доколкото си спомням, тъкмо той държеше Европа да си прави армия.
Точно така. Истината е, че тези неща не ги решава президентът. Парите ги отпуска Конгресът. За щастие. По конституция той решава ще има ли война и какви войски ще бъдат изпратени. Така че който и да е президентът на САЩ, той ще трябва да се съобразява с Конгреса, който дава парите.
Какво не чухте, а трябваше да се каже според Вас след нападението на 7 октомври?
Каквото можа, се каза. По-скоро въпросът е какво остана свръхизказано. Няколко са наративите. Първият наратив е, че Нетаняху е виновен за всичко. Вторият е, че случващото се в Близкия изток става, защото някой е платил на друг. И третата конспирация е, че всичко това работи в полза на Русия.
Не може цялата едноличната отговорност да се стоварва върху Нетаняху, защото той беше принуден шест месеца да се оправя с протестите, които парализираха Израел. Да, балансът на силите обективно се променя, но нека не влизаме в конспирации, че някой нарочно е проспал атентата или че американците и руснаците са платили, за да може Израел да отиде в западния лагер.
Трябва да вярваме на суровите емпирични факти. А те са, че от едната страна е актьор като Израел с военна доктрина, наречена „Дахая“, според която винаги когато има асиметрична война срещу страната, евреите се обединяват, за да приложат диспропорционална сила спрямо противника си и да го смажат. Така е било в миналото, така е и сега. От другата са групировките, които осъществяват политически мотивирано насилие, а то, независимо от религията на осъществяващите го, на езика на международната сигурност се нарича тероризъм. Няма смисъл да ровим в конспиративни теории.
Истината е, че в целия регион живеят хора, които се мразят. Тук не става въпрос просто за политически конфликти, а за междурелигиозен, междуетнически и междукултурен диалог. Такива конфликти решаване нямат, защото от едната страна имаме хора, които искат политическо оцеляване, а от другата – такива, които искат физическо оцеляване. Има и трети, които искат просто насилие. За Иран това е въпрос на политическо оцеляване. За Израел – на културно-религиозно и физическо оцеляване. За терористите е въпрос на насилие.
Двамата синове на руския мултимилионер и близък до Кремъл олигарх Сергей Адониев, съосновател на единствения руски производител на смартфони Yota Devices, са лишени от гражданството на Република България след публикация…
Още двама български граждани са внесени в списъка на санкционираните лица от Министерството на финансите на САЩ по Закона “Магнитски”. Става дума за живеещите в Лондон руснаци с двойно гражданство…
Победата на едно поколение. Така много американски медии описаха решението на Върховния съд на САЩ за отмяна на конституционното право на аборт. Страната бе залята от множество протести на фона на доволството в консервативно-религиозните кръгове, които от десетилетия работят активно за премахването на „Роу срещу Уейд“. Под това име е известно съдебното решение от 1973 г., според което по Конституция всяка жена има право да реши дали да прекъсне бременността си.
Разделителните линии са добре познати – слабонаселеният Среден Запад и южните консервативни щати срещу Западния и Източния бряг, където са концентрирани икономическите и културните двигатели на страната; крайнорелигиозните активисти срещу умерените, атеистите, секуларистите. По последни данни белите евангелисти представляват най-голямата група, която смята, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи. В същото време 84% от нерелигиозните американци настояват правото на аборт да бъде запазено, както и 66% от чернокожите протестанти, 60% от белите протестанти и 56% от католиците.
В допълнение, само крайноконсервативните избиратели казват, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи; останалите три групи – умереноконсервативните, либералните и крайнолибералните избиратели – са на мнение, че правото на аборт трябва да е защитено. Иронично, на абортите се противопоставят онези възрастови групи, които са най-далеч от детеродна възраст – над 50-годишните, но дори и там надделяват хората, които подкрепят правото на аборт. Подкрепа, която преобладава сред американското общество и остава непроменена от края на 80-те до наши дни.
Защо тогава се стигна до това противоречиво решение на Върховния съд на САЩ?
Причините са комплексни, а процесите имат дълга история. Тя съчетава надигането на реакционерско движение в консервативните кръгове в САЩ вследствие на културните революции през 60-те години; изграждането и вкопаването на силно евангелистки лобита и групи за натиск в политиката; „конституционното разлагане“ на американската система; спада на доверие в науката и медицината вследствие на лоша комуникация между учени и държава; силно изродената здравна система; и не на последно място, враждебността към държавните институции като активна политика на крайните консерватори през последните три десетилетия.
Следващият въпрос съвсем естествено би бил:
Защо това трябва да интересува българите?
Както Светла Енчева писа още през 2019 г., и у нас наблюдаваме налагането на привнесени теми от американската културна война. Правото на аборт никога не е било тема в България, което не пречи на активисти като Александър Урумов, когото Енчева описва като „евангелист и небезизвестен борец срещу джендъра“, да публикуват текстове срещу абортите в своя блог. Този тип наратив върви активно във Facebook групи като РОД (Родители обединени за децата), тясно свързани с противопоставянето на важни социални политики в защита на децата.
В допълнение, Евангелската църква остава сред малкото институции, които активно работят с българската ромска общност, и то с нарастващо влияние. А руската пропаганда с радост експлоатира американския екстремизъм, който пасва на наратива за защита на „традиционните ценности“, като взаимовръзките между двете са описани още преди години. Затова и не е изненадващо, че силно проруската Българска православна църква и евангелската общност споделят едни и същи доктрини. И както показват скорошни политически събития и обрати, не е никак невъзможно те да повлияят на политиката.
Кой прави аборт?
След решението „Роу срещу Уейд“ през 1973 г. броят на абортите в САЩ нараства, но от средата на 80-те насам се наблюдава продължителен спад, като за 2019 г. са извършени 629 898 процедури. От тях 56% са хирургически и 44% медикаментозни, а от 1982 г. насам намалява и броят на клиниките, които предлагат този тип медицинска интервенция. Статистиката обаче не означава нищо, ако не предоставим контекста на причините, които карат една жена да вземе толкова тежко решение: данните от 2019 г. показват, че за мнозинството жени процедурата е за първи път и най-много са жените, които вече имат едно или повече деца – 60% от тези жени вече са майки. В 93% от случаите абортът се прави по време на първия триместър, или преди 13-тата гестационна седмица, и само 1% от абортите се правят след 21-вата седмица.
Най-изтъкваните причини за аборт са, че раждането на дете би попречило на образованието и работата на жената или на способността ѝ да се грижи за други хора, които зависят от нея (74%). Почти половината от запитаните жени казват, че правят аборт, защото не искат да бъдат самотни майки или защото имат проблеми с партньора си. Четири от десет жени вече имат достатъчно деца, а една трета от тях не са готови за дете. Грижата за други хора е фактор при по-възрастните жени, а неготовността да бъдат родители – при по-младите. Това означава, че ако проблемът с раждането на деца наистина трябва да бъде адресиран, то семейните консултации, ролята на бащата, платеното майчинство, финансовата помощ и подкрепата от работодателя, както и институции, които да подпомагат двойката (не само жената) при отглеждането на дете и грижите за други хора, трябва да бъдат основни цели на насърчаващата политика.
САЩ остават единствената развита държава в света без гарантирано платено майчинство, в сравнение с държави като Великобритания (39 седмици), Швеция (68 седмици), Естония (82 седмици) и Япония (минимум 52 седмици). Държавните инвестиции в ранна детска грижа също са на последните места от страните в развития свят. Съединените щати обаче се нареждат на първите места по усложнения и смърт по време на раждане, като цената на процедурата и отглеждането на дете е една от най-високите сред сходни икономики.
И все пак – спасяваме ли човешки живот?
Макар че крайноконсервативните кръгове твърдо се противопоставят на изброените по-горе социални политики (първият неоконсервативен президент Роналд Рейгън е известен с речите си срещу т.нар. welfare queens, или „кралиците на социалните помощи“), те настояват, че отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ е в името на спасяването на човешки живот. Както казахме по-горе, по-голямата част от абортите се извършват преди края на първия триместър. Науката не може да даде категоричен отговор кога един зародиш се превръща в човек. Това е въпрос, който се разисква от етиката посредством сложни аргументи – например достатъчна ли е биологичната активност, за да предположим съзнание?
Ако приемем религиозната постановка, че в момента на зачатието вече може да говорим за живот, тъй като оплодената яйцеклетка съдържа пълния генетичен материал на ембриона, който ще се развие до човек, то трябва да третираме всяка клетка в човешкото тяло по същия начин. Ако приемем, че трябва да има развитие на мозък и мозъчна дейност, сме изправени пред проблема, че само мозъчната активност не предполага наличието на съзнание, нито други присъщи на човешкото процеси и качества.
Поради това най-валидният извод е, че животът започва, когато плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата, и именно тази постановка е началната точка за законодателството, което определя правото на аборт. Радикалната теория, третираща плода като правен субект, разглежда аборта като убийство, но от нея следва плодът да придобие правоспособност, включително например правото на издръжка от бащата от момента на зачеване.
Най-важният аргумент обаче остава сигурен и неоспорим: че майката вече е развита личност със свой живот и самостоятелно право на избор, поради това и насилственото износване и раждане се счита за нарушение на човешките права. Затова и майката трябва да бъде началната точка в преценката за законодателни мерки.
Защитниците на пълна или почти пълна забрана на абортите се прицелват в късните аборти (този 1% от всички процедури) именно поради гореизброените етични и биологични аргументи. Но и преди отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ 43 от общо 50 щата така или иначе забраняват късните аборти по причини извън медицинските. Ограниченията варират, но щати като Калифорния, Аризона и Ню Йорк например се позовават на момента, от който се смята, че плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата. Аляска, Колорадо, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Орегон и Върмонт са сред малкото щати, в които късните аборти са разрешени без ограничения.
Долу държавата, освен ако не става въпрос за личния ви живот
Законодателството в САЩ в такъв случай не се различава особено от европейското, където повечето държави ограничават процедурата до първия триместър, освен в случаите, когато е застрашен животът или здравето на майката – в такъв случай процедурата се прави и по-късно. Европейската практика приема, че силно ограничителното законодателство не взема предвид сложни и силно индивидуални медицински проблеми, генетични болести и малформации, както и усложнения по време на бременността. В малкото европейски изключения става въпрос за регрес от този тип практика поради религиозни причини, какъвто е случаят в Полша.
Парадоксът нараства, ако вземем предвид, че консервативните кръгове в САЩ са яростни адвокати на ограничаването на държавната намеса и изобщо на регулацията от какъвто и да било вид. Но това противоречие е привидно: съвременният американски консерватизъм отхвърля регулация на сектори от обществено значение – здравеопазване, околна среда, трудови правоотношения и икономика, – но е силно ориентиран към контролиране на личната сфера: право на аборт, достъп до контрацепция, сексуално образование, еднополови бракове и съжителство, по-скоро с оглед на морални и религиозни съображения, отколкото на съвременни научни или правни аргументи. С две думи, регулацията няма място в борбата за по-добро заплащане на труда или за единна здравна система, но с пълна сила може да влезе в спалнята ви. Някои права са по-важни от други.
Един от доводите на Върховния съд е, че „Роу срещу Уейд“ представлява прекомерен федерален контрол над щатите, чиито жители трябва сами да пишат законите си на щатско ниво чрез влияние над публичното мнение, лобиране, гласуване и кандидатиране за постове. Проблемът е, че демократичните механизми и системи, които подобно решение би обслужило, са проядени от порочни практики, а общественото доверие в тях е рекордно ниско. Същото важи и за доверието във Върховния съд.
След решението на Върховния съд регулацията на абортите става различна във всеки щат
Пример за крайност е Уисконсин, където след отмяната на прецедента „Роу срещу Уейд“ е върнат предишният закон за абортите отпреди 170 години. Този закон вероятно няма да бъде реформиран – отчасти и защото в законодателните органи доминират републиканците, които са разчертали електоралните граници така, че да гарантират спечелването на изборите. Върховният съд се контролира от същата партия и наскоро постанови, че именно тези манипулирани карти на избирателните райони трябва да се ползват като основа дори когато се чертаят нови.
Подобни практики не са запазена марка само на една партия, а нарастващата политическа поляризация влияе на недоверието във Върховния съд, което е сравнително нов феномен. Най-фрапантният случай от последните години е номинацията на Мерик Гарланд през 2016 г. от демократичния президент Барак Обама, която бе блокирана от републиканците, тъй като те настояваха, че не може да бъде избран нов съдия във Върховния съд в година на избори. Четири години по-късно идентична ситуация, но с обратен знак – номинацията на Ейми Кони-Барет от консервативния президент Доналд Тръмп мина безпроблемно. Поради тези и други фактори нараства подкрепата за реформа на Върховния съд, особено с оглед на възможността за оспорване на резултатите от президентските избори през 2024 г., което ще се реши именно на тази инстанция.
Дотогава обаче реалността е повече от мрачна за много американски жени, най-вече от малцинствата и от по-бедните прослойки на обществото. Законът в Алабама например забранява абортите изобщо, без изключения за изнасилване или кръвосмешение. В други щати, като Арканзас, абортите са забранени след 20-тата седмица, освен при случаите на изнасилване, кръвосмешение и заплаха за живота на майката, но по-сурови закони без подобни изключения вече са предложени и в момента са блокирани от федерални съдии, тоест предстоят евентуални промени. В Делауер законодателите вземат мерки още след встъпването в длъжност на президента Тръмп през 2017 г. и вписват правото на аборт в законодателството, като аборт не може да се извършва след момента, в който плодът би могъл да оцелее извън утробата. Подобна мозайка от сценарии не е по вкуса на крайноконсервативните активисти, чиято следваща вероятна стъпка е криминализирането на абортите на федерално ниво – въпреки аргументите, че всеки щат трябва да има свободата да пише своите закони.
Добрата новина: демократичните механизми в САЩ все още работят достатъчно добре, че крайното законодателство наистина да бъде подложено на изпитание от съдии и прокурори, както и от групи за натиск извън правната система, в политиката. Лошата: когато религиозният фундаментализъм успее да се намеси в политиката и да измести научната експертност и правните аргументи, пред нацията се открива дълъг път на конфронтация с истината: забраната на абортите не намалява абортите, но убива жени. Разбира се, ако жените са държавна собственост, а не човешки същества със свобода на избор и преценка, това вероятно не е от чак толкова голямо значение.
По време на късния социализъм, когато бях в гимназията, изучавахме литературните течения, към които принадлежаха дадени произведения. Най-тясно обвързаното с идеологията и политиката на държавата беше течението, наречено социалистически реализъм. Спомням си, когато решихме да спорим с нашата учителка по българска литература, че втората сюжетна линия на „Тютюн“ на Димитър Димов е напълно излишна и само влошава художествените качества на романа. Димов е бил принуден да я добави, за да внесе елементи на социалистически реализъм и да задоволи изискванията на цензурата.
Учителката интелигентно ни се усмихна и ни разреши да продължим да спорим, да градим аргументите си и да посочваме доказателства от текста. Тя обаче бе част от малкото учители по онова време, за които беше по-важно учениците им да придобият умения като критично мислене, представяне на аргументи и развиване на различни идеи, отколкото стриктно да следват предписаните норми от тогавашното Министерство на народната просвета.
Разказвам това, защото в последните години забелязвам упорита и твърда държавна намеса в образователните процеси както в Русия, така и в някои американски щати. В Тексас например се гласува закон с инструкции как да се преподава темата за расизма в американската история и как да се обсъждат съвременни събития. По-конкретно губернаторът на Тексас Грег Абът подписа закон, който забранява преподаването на „критическа теория на расизма“ в училищата от предучилищен до ХII клас.
„Критическа теория на расизма“ е академичен термин и най-общо казано, дефинира разбирането, че расизмът в САЩ има системен и структурен характер и не предоставя на афроамериканци и други расови малцинства същите възможности, каквито имат белите. В интерес на истината, сенаторите демократи в Тексас наложиха текст в закона, който същевременно задължава учителите да преподават история на робството в САЩ и на „Ку Клукс Клан“ и да ги определят като морално недопустими.
Ако учителите пък решат да дискутират съвременни събития, то те са задължени да обяснят „двете гледни точки“ по темата. Задължителното представяне на „двете гледни точки“ вероятно би могло да ограничи откровените дискусии за расовите проблеми и расизма в САЩ и да доведе до изкуствен баланс между утвърдени научни истини и съмнителни интерпретации. През 2020 г. президентът Доналд Тръмп забрани на всички държавни служители да участват в образователни програми, които се основават на „критическа теория на расизма“ и на идеята за „бяла привилегия“, като обяви тези понятия за пропаганда.
Паралелно с вмешателството на политици в образователния процес, родители изискват да се забрани преподаването на някои книги и те да се изземат от обществените библиотеки. Миналата година в Хюстън, Далас, Сан Антонио и Остин са подадени 75 молби от родители да се забранят определени книги, които развиват темите на расизма или сексуалната ориентация на юношите. А за предишната година подобна молба е била само една. Очевидно тези родители се чувстват насърчени от щатската политика в Тексас. Във Флорида пък нов закон забранява преподаването или обсъждането на теми като сексуална ориентация и джендър идентичност от предучилищен до III клас. В други щати се готвят подобни закони.
За разлика от Флорида, в Русия няма подобна намеса в образованието. Това не означава обаче, че в училищата не се наблюдава и преследва споменаването на теми, свързани с джендър идентичността. През 2020 г. групи за защита на човешките права съобщиха за случаи, в които учители следят профилите на учениците в социалните мрежи и докладват за всякакви изказвания, които може да се изтълкуват като „гей пропаганда“. Съгласно закон, приет в Русия още през 2013 г., глоба се налага за всяка публична проява на чувства или отношения между еднополови двойки или други действия, които може да се тълкуват като „гей пропаганда“.
Редактирането на учебниците по история в Русия, които трябва да изтъкват положителните аспекти на миналото и крият агресията на Руската империя и Съветския съюз, подобно на опитите на политиците в Тексас, цели да представи еднозначна картина на миналото, която да служи на политическите интереси на властта. Но още по-опасно е, че тези намеси градят национално самосъзнание, което се основава на избирателни факти и прикрити истини.
До последните 10–15 години например руската историография традиционно представяше Петър Велики като просветен и прогресивен владетел, а Иван Грозни – като безпощаден и жесток. Напоследък (както и по времето на Сталин) се наблюдават явни предпочитания на някои политици към личността на Иван Грозни и неговата роля в историята на Русия. През 2016 г. в град Орлов беше издигнат първият паметник на Иван Грозни в Руската федерация и местният губернатор заяви на откриването:
Иван Грозни принуди всеки да забележи Русия. Той я направи такава, каквато е. Аз имам голям респект към силни лидери.
В навечерието на откриването пък Владимир Медински, тогава министър на културата на Русия, изнесе лекция в Държавния исторически музей, като сравни руския цар с европейски монарси и вмъкна, че Иван Грозни все пак не е толкова „грозен“ (рус. „жесток, суров“ – б.р.), защото е заповядал екзекуцията само на 37 000 души по време на „опричнината“, когато властва личната гвардия на руския владетел, известна с особената си жестокост при изпълнението на исканията на царя.
Ненужно е, мисля, да обръщам внимание, че в хвалбите, изказани за Иван Грозни, са прикрити ласкателствата на тези политици към настоящия президент Владимир Путин и неговия все по-репресивен стил на управление. Политическите пристрастия към жестокия цар не остават само в публичното пространство. Достатъчно е да се спомене, че в момента се редактират всички учебници по история в Русия под ръководството и контрола на споменатия по-горе Медински. А след началото на войната в Украйна в училищата се разпространиха специални инструкции как да се преподава информацията за „специалната операция“. За разлика от закона в Тексас, който задължава учителите да представят „двете гледни точки“ при обсъждането на съвременни събития, в Русия другата гледна точка не е необходима.
Към какво се стремят тези политици?
Такова образование води до изграждането на общество от слабо образовани и немислещи хора, до оформянето на масов човек (ако се позовем на Хана Аренд). Масовият човек следва начертани постулати и е лишен от диалогично мислене, за което е настоявал руският философ Михаил Бахтин. Без диалогично мислене човек не разпознава другия и живее в собствения си свят на еднопластова информация. Такива хора са добър електорат за управляващите политици, но крайно неполезни за бъдещото развитие на едно общество.
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
.jpg?ref=toest.bg){kind=link}
.jpg){kind=link}
