Tag Archives: САЩ

QAnon: Всички пътища водят към световния заговор

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/qanon-vsichki-patishta-vodyat-kam-svetovniya-zagovor/

На 21 септември 2019 г. Facebook потребител с името Гиллар Анастасова Румяна споделя следната информация: „Върховният лидер на Иран Али Хаменей и президентът на САЩ Доналд Тръмп са двама служители на семейството на Ротшилд (сатанински Червен щит)… Много от вас знаят, че е въпрос на публично достояние, че всеки път, когато Доналд Тръмп фалира като бизнесмен, той е бил обезпечен от Ротшилдови.“

Година по-късно същото лице, но паралелно с още два други профила – Rumiana Prokopenko и Румяна Гиллар – е един от най-запалените последователи на конспиративната теория QAnon и президента Тръмп, когото вече не нарочва за част от сатанински заговор, а възхвалява като спасител на човечеството.

Click to view slideshow.

Румяна е изключително активна онлайн. В най-използвания от трите ѝ профила във Facebook преброявамe над 70 поста само на 15 ноември 2020 г. Публикациите ѝ са популярни както в групи като „Българска народна армия – БНА“, така и в други, политически неоцветени и свързани с духовни теми, като „По вектора на времето“ например. Сред тях се среща QAnon съдържание, а има също и анти-COVID постове, в които преобладават познатите наративи за злодея Бил Гейтс и вируса като умишлена стратегия за подчиняване на човечеството. Съдържанието, споделяно от Гиллар/Прокопенко, намират широк отзвук в групи срещу ваксините и семейните политики, включително такива, свързани с протестите срещу Стратегията за детето през 2019 г.

Профилите на Румяна надали са част от зловреден заговор за размиване на обществения дебат, но проследяването им разкрива как фалшивите новини и конспирациите заливат интернет, рециклират се и се променят, така че да отразяват важни настоящи социални проблеми. Антисистемната жилка на QAnon се харчи в групи срещу премиера Бойко Борисов и управлението на ГЕРБ, преплита се с недоволството срещу здравните политики, свързани с коронавируса, и вероятно е доходоносна за множество интернет сайтове, които разчитат на кликове и внимание, за да генерират приходи.

Добрата новина е, че интеракцията с подобно съдържание остава ниска, освен ако не е споделена от известна личност като Мартин Карбовски например. Лошата е в самото количество на подобна информация, която се бълва в социалните мрежи.

Click to view slideshow.

Какво е QAnon

От появяването си през октомври 2017 г. в платформата 4chan, анонимният потребител Q (оттам и името на конспиративната теория QAnon) прави множество гръмки предсказания. Оттогава насам президентът Тръмп винаги е на броени дни от извършването на мащабни арести, свързани с тайните елити педофили от „дълбоката държава“. Макар че бяха предвидени за ноември 2017 г., тези събития все още не са се случили.

Прогнозите, за които твърди, че се базират на секретна информация от високо ниво, се публикуват в т.нар. Q-drops – кратки съобщения. В съобщение #34 от 2 ноември 2017 г. се предупреждава, че „в идните няколко дни без съмнение ще разберете, че ще си върнем великата държава (земята на свободните) от злите тирани, които искат да ни навредят и унищожат“, поради което президентът ще въведе извънредно военно положение срещу гражданското неподчинение в защита на „дълбоката държава“ и ще активира системата за спешни комуникации (EBS), за да се избегнат „фалшивите медии“. Нищо такова не се случва.

В съобщение #647 от 31 януари 2018 г. потребителят Q заявява: „Утре е Денят на Свободата. Утре. Денят на Дните“, отново без да е ясно за какво става дума. В съобщение #796 той предупреждава за терористичен атентат в Лондон около 16 февруари 2018 г. Също като други събития, и това не се сбъдва.

Пандемията: блюдото на Петри за конспирации

Въпреки множеството провалени предсказания, теорията набира популярност в Европа към края на 2019 г., като се адаптира към съответния местен политически контекст. Според доклад на медийните анализатори от NewsGuard, първите френски акаунти, разпространяващи конспирацията, са създадени между март и юни т.г., по време на първия локдаун във Франция. В Италия теорията се появява през лятото на 2019 г., но групите се множат в периода между февруари и май 2020 г., който отново съвпада с пандемията. В Германия (европейската държава, в която конспирацията е най-разпространена) и Великобритания профили с QAnon съдържание съществуват от 2018 г.

„Конспиративният светоглед, който е в ядрото на QAnon – най-вече идеята, че тайни правителства се опитват да наложат нов световен ред, – намира благоприятна почва през последните месеци. Пандемията роди множество подобни теории, включително че здравната криза е част от план, наложен от световните елити – начело с Бил Гейтс, – да бъде ваксинирана по-голямата част от населението“, пише още в доклада на NewsGuard. 

Популяризиране в България

В България теорията също набира сила през пролетта на 2020 г. Едно от първите споменавания на американската конспирация е в статия от 22 април на сайта pogled.info, в която се твърди, че вирусът е създаден от „дълбоката държава“, за да попречи на преизбирането на американския президент Доналд Тръмп. Като автор е посочен Владимир Прохватилов, чието име се открива в проправителствени руски медии като gazeta.ru и fondsk.ru, които често са източник на дезинформация, а преводач е В. Сергеев. Статията представлява мешана скара от новини и вече опровергани твърдения относно пандемията.

QAnon присъства и в инцидента, при който загина журналистът Милен Цветков. Българските медии разпространяват новината, че 22-годишният Кристиян Николов, обвинен за причиняването на катастрофата, е употребявал адренохром. Медиите заемат директно от речника на конспирацията (включително и БНТ). В края на април Lentata.com развива темата за „дрогата на елита“ в пространен текст. Според QAnon „елитите“ участват в „добиването на адренохром“, при което адреналинът се извлича от детска кръв, за да се получи психоактивното вещество. В действителност адреналинът се синтезира в човешкото тяло в надбъбречните жлези, но може да бъде извлечен изцяло изкуствено в лабораторни условия, като получаването на адренохром от него е тривиално, след окисление. Едно потенциално приложение на адренохрома е в производството на медикаменти за кръвоспиране.

През май „Дойче Веле“ разказва за навлизането на QAnon в Германия, а материалът е препубликуван в „Дневник“. Няколко дни по-късно, на 18 май, своя първи материал по темата публикува в „Труд“ и един от основните поддръжници и разпространители на теорията у нас – Борислав Цеков. Към юли голяма част от българските медии отразяват акцията по премахване на конспиративните профили от социалните мрежи.

Твърденията на QAnon са абсурдни за повечето читатели, но предизвикват силни емоции, което пък носи трафик. Пример за това са медии като БЛИЦ, които препубликуват както материала на „Дойче Веле“ (но с подменено заблуждаващо заглавие), така и статиите на Борислав Цеков. Нагледен пример за конспирациите като източник на популярност е хасковската eTV, чиито видеа обичайно събират няколко десетки харесвания, докато клип за коронавируса като план на елитите да подчинят света е споделен над 5100 пъти в социалната мрежа и е гледан над 260 000 пъти към момента на написването на тази статия.

Със стари познайници – нова конспирация

QAnon превзема и обичайните гнезда на конспиративното мислене. Сайтът The Bulgarian Times публикува своя QAnon наръчник“ това лято. На сайта няма информация за собственост, нито етичен кодекс, но се посочва, че макар страницата да се „старае да поддържа вярна, точна и актуална информация“, това „не изключва възможността инцидентно да възникнат обективни несъответствия и пропуски“, като „thebulgariantimes.com не носи отговорност за субективните възприятия и интерпретация на точността, пълнотата и полезността“ на информационните си ресурси.

През юни QAnon теорията се появява и в ufobg.com, свързан с Петър Симеонов и проф. Лъчезар Филипов (чиято оставка от Българската академия на науките е поискана през 2017 г. от научната общност), където оттогава са индексирани 32 публикации, съдържащи думата „кабал“, част от Q-теориите. Материалите за COVID-19 също говорят за елитно съзаклятничество.

Съществува тенденция конспиративните теории да преливат едни в други. Така и QAnon, започнала през 2017 г. като случаен пост в 4chan, се адаптира към здравната криза и намира място в същите платформи, които традиционно разпространяват антиевропейска и антизападна реторика, наред с други безпочвени твърдения.

QAnon публикациите се споделят основно във Facebook групи като: „Укриваните тайни“, „България и Русия – дружба от векове за векове“, „За присъединяване на България към Евразийския съюз и СССР“, „Българи против ваксината“, Национална група „Децата на България“, „Да запазим българското семейство“, „Българска народна армия – БНА“, „Без партии и политици“, „Строго секретно НЛО извънземни конспирации Бог Вселена тайни и загадки“, „Против джендър образованието в училищата“ и други.

Click to view slideshow.

Общото между тях е, че служат като форум за изразяване на антисистемни гледища, недоверие към установената институционална власт и медиите и за разпространение на „алтернативни“ теории. QAnon предлага лесен наратив, който представя врага като част от „дълбоката държава“, срещу която просветените – в случая Доналд Тръмп – се борят. В България Бойко Борисов, президентите Плевнелиев и Радев, както и лидерът на опозицията Христо Иванов са представяни като част от „дълбоката държава“.


Координирана дейност? Надали

Макар профилите на Румяна Прокопенко/Гиллар на пръв поглед да носят характеристиките на фалшиви акаунти, наличната ни информация сочи, че случаят не е такъв. Според избирателните списъци г-жа Прокопенко съществува и живее в Силистра, а историята ѝ в социалните мрежи показва, че е отколешна любителка на конспиративни теории. Към момента на публикацията тя не е отговорила на молбата ни за разговор, а допитване до живеещи в града не помогна да разберем с какво се занимава и откъде получава информацията, която разпространява. Единственият ѝ съгражданин, заявил, че я познава, отказа да бъде цитиран в този материал.

Румяна Прокопенко/Гиллар споделя преведени от руски език материали, като преобладават публикации от канала в Telegram „Теория большого шока“ (ТБШ), активен от лятото на тази година, с описание „информация от вътрешни лица, теории и новости, важни новини“. ТБШ публикува основно съдържание, свързано със САЩ, въпреки че YouTube каналът със същото име и лого, регистриран през януари 2020 г. и активен от 6 месеца насам, е базиран в Казахстан. ТБШ разпространява както съдържание, свързано с QAnon, така и теориите за чипирането с ваксини, за коронавируса като контролирана атака и подобни.

Click to view slideshow.

И ако социалните мрежи изобилстват с профили, подобни на този на Румяна, зад които стоят хора, вероятно искрено вярващи и уплашени от информацията, която получават, то едва ли е съвпадение, че въпросното съдържание е проследимо до проруски и рускоезични източници и се радва на внимание основно в групи с такава насоченост. Руската стратегия за експлоатиране на вече съществуващи разделения и слаби звена в държавите, които вижда като идеологически противници, е практика и исторически факт. Най-голямото предимство е очевидно: вярващите разпространяват, добавят и адаптират съдържанието към собствения си контекст напълно безплатно, а медиите и каналите, които публикуват такова съдържание, пък заработват своята печалба успешно в платформи като YouTube или чрез добре известни кликбейт механизми.

Какво е решението?

Един от парадоксите в разследването на дезинформация е, че всяко споменаване на конспирациите ги популяризира. Според проучване на Pew Research в САЩ от март т.г., въпреки че QAnon е теория, популярна сред крайнодесни маргинални кръгове, и е категорично насочена срещу „либералните елити“, демократите са по-запознати с нея от републиканците. Анализът посочва, че е „по-вероятно хората, които се информират за изборите и политиката основно от „Ню Йорк Таймс“ (59%), MSNBC (49%) или NPR (39%), да потвърдят, че са чули или прочели поне нещо за QAnon“.

Проверителите на факти не могат да смогнат с огромното количество информация, която бълват множеството разпръснати източници, макар често пъти тя да е толкова логически неиздържана и абстрактна, че едно търсене в Google да изглежда достатъчно. Но дори това не помага – сайтовете често не посочват собствениците си и конкретни автори, съдържанието се рециклира от множество медии и се легитимира чрез препубликации, а връзката с потребители като Румяна Гиллар и установяването на нейните източници и професионална позиция е трудна задача. Към това се прибавят и психологическата нагласа да търсим съдържание, което потвърждава вече съществуващите ни предразсъдъци, слабата медийна грамотност в България, легитимирането на основните източници на дезинформация от политическата власт, както и алгоритмите на социалните мрежи, които с готовност снабдяват с още от същото.

През 2007 г., малко преди появата на Facebook и шест години след атентатите от 11 септември, група американски учени измерват нагласите към конспиративната теория, че 9/11 е дело на американското правителство и администрацията на Джордж Буш. Профилът на вярващите в конспирации е: по-склонни да четат таблоиди, блогове и форуми; по-бедни и по-вероятно принадлежащи към ниските слоеве на обществото. Основното откритие обаче е, че вярата в конспирацията отразява политическите разделения в САЩ – демократите са по-склонни да обвинят Буш в чудовищен заговор, отколкото републиканците. Учените заключават, че „вярата в конспиративни теории вече е нормална част от политическите конфликти в Съединените щати“. Тринайсет години по-късно практиката е глобализирана.

Ако успеем да погледнем отвъд възмущението и емоцията, разцветът на QAnon в локални условия ни насочва към няколко основни проблема – рекордно ниското доверие в институциите (според „Евробарометър 2020“ 75% от българите не вярват на парламента, а 71% – на правителството); дефицитът на образованието в сфери като медийната грамотност и критичното мислене; нестабилната икономическа, политическа и социална среда, която подхранва такива теории.

В Европа традиционните медии все още се ползват с най-голямо доверие сред обществото, а социалните мрежи – с най-ниско. В България, където традиционните медии се ползват като инструменти за политическа пропаганда, ситуацията е огледална и доверието в интернет е без еквивалент в ЕС, а социалните мрежи са едно от основните места за политическа организация.

Източник: EBU

Докато тези наболели проблеми не бъдат разрешени, всички пътища ще водят към световния заговор. И както в случая със Стратегията за детето – последствията, за разлика от теориите, могат да бъдат съвсем истински.

Заглавна карикатура: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонът на елиминациите

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sezonut-na-eliminatsiite/

„НАЙ-ВИСОК РЕЙТИНГ В КАБЕЛНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ В ИСТОРИЯТА. НА ВТОРО МЯСТО В ТЕЛЕВИЗИЯТА ИЗОБЩО. Един ден ще липсвам много силно на тези медийни компании за фалшиви новини“, сподели президентът на САЩ Доналд Тръмп в туит от 30 септември, след хаотичния си първи дебат с опонента Джоузеф Байдън. Според редица коментатори и чуждестранни лидери дебатът беше историческо дъно в историята на САЩ, макар че, ако трябва да сме честни, същите гръмки заглавия видяхме и през 2016 г. (изключение не правят и българските медии – и тогава, и сега). Надвикването, прекъсването и нападките между кандидатите бяха достатъчни, за да наложат промени в провеждането на събитието – следващия път микрофоните на президента и на бившия вицепрезидент ще бъдат заглушавани.

Въпреки това, както се пее в легендарната песен, шоуто трябва да продължи. Политиката не е рационален, а емоционален процес и настоящият лидер на свободния свят го разбира съвършено. Въпреки тежките последствия от епидемията в САЩ, президентът Тръмп може да се похвали със съвсем леки промени в одобрението от твърдия си електорат, през август т.г. рейтингът му е все така стабилен и с все така рекордно разделение по партийни линии между републиканци и демократи. След като президентът се разболя от COVID-19, след като стана ясно, че е използвал всички възможни позволени средства да плаща възможно най-ниски данъци, и също така се разбра, че администрацията се е опитвала да се намеси в работата на Центъра за контрол и превенция на заболяванията – след всичко това, към днешна дата, 42% твърдо одобряват управлението на Тръмп.

Как е възможно?

Хората се питат неведнъж: как е възможно риалити звездата Доналд Тръмп да управлява най-мощната държава в света; как е възможно хората да гласуват за него след разкритията за безсрамна корупция и шуробаджанащина; как е възможно да няма промяна след четири години непрестанни, уморителни скандали и т.н.

Първо, всичко е въпрос на имидж – макар да е получил солиден заем от баща си, през годините Тръмп изгражда образа на умел бизнесмен, създал империя от нищото. За уморените от последствията на икономическата криза американци Доналд Тръмп е чаканият спасител. Фактът, че не е политик, допринася за очарованието му: 75% от американците заявяват, че доверието им във федералното правителство намалява. Въпреки огромните партийни разделения, подкрепата за демократично избраните представители е еднакво ниска и при двете групи.

Проблемът не е само в „усещането“ – процентът граждани, които вярват на правителството, намалява стабилно от 60-те години насам, с краткотрайно възстановяване след атаките на 11 септември 2001 г. Към това се прибавя и ерозията на взаимно доверие сред гражданите, тоест разкъсването на социалната тъкан, което улеснява политическата експлоатация не само по партийна линия, но и по линия на идентичността – бели жени и мъже, цветнокожи, малцинства, ЛГБТИ, имигранти и т.н. Както пише журналистът Джейми Бартлет в своята книга People Vs. Tech, в днешно време всеки има повод да се чувства ощетен, независимо от пол, раса и вяра. Фрагментацията в социалните медии само влошава това усещане.

На второ място идва талантът на президента, що се отнася до комуникацията (и преди да повдигнете критично вежди, признайте, че днес поне веднъж сте проверили какво прави Тръмп). Сред пресните скандални примери е отказът на американския президент да заклейми неофашистката група „Гордите момчета“ (Proud Boys) по време на президентския дебат. Въпросната организация отрича да е расистка структура, но разузнаването на САЩ я квалифицира именно като такава. Според правозащитната организация „Лига против поругаването“ (ADL) групата е нетипично проявление на американския крайнодесен екстремизъм:

… агресивни, националисти, ислямофоби, трансфоби и женомразци, членовете ѝ принадлежат към различни етнически групи, а лидерите пламенно отричат намеците за расизъм […] „Гордите момчета“ са „прозападно“ братство […], което се събира и отдава почит на своята принадлежност към западната култура. На практика „Гордите момчета“ имат характеристиките на банда, а членовете им са участвали в множество прояви на брутално насилие и сплашване […], много от членовете имат криминални досиета за агресивно поведение и организацията активно употребява насилие срещу онези, които определя за врагове. 

Изглежда, че „Гордите момчета“, както и президентът Тръмп, са се адаптирали към преобладаващата култура – важно е не какъв си и какво правиш, а какви етикети използваш и с какви думи си служиш. Попитан от модератора по време на дебата дали ще заклейми „Гордите момчета“ и „ще им каже да отстъпят“, президентът отговаря: „Разбира се. „Горди момчета“, отстъпете…“, след което добавя „… и стойте в готовност“.

Подобна беше и реакцията след събитията в Шарлотсвил през 2017 г., когато при сблъсъци между протестиращи и крайнодесни бе убита 32-годишната Хедър Хейър. Президентът заклейми расизма, „Ку-Клукс-Клан“, неонацистите и белите супремасисти, но добави, че имало „много добри хора и от двете страни“. Като пример той посочва групи, които споменава и по време на дебата през 2020 г. – „алтернативното ляво“, или „Антифа“, за които „Лигата против поругаването“ пише:

… антифашистко протестно движение […], рехава мрежа от групи и личности, които вярват в активното, агресивно противопоставяне на десни движения. Идеологията им се корени в убеждението, че идването на нацистката партия на власт в Германия е можело да бъде предотвратено, ако населението се е борило по-агресивно през 20-те и 30-те години. […] Активистите на „Антифа“ понастоящем концентрират усилията си в тормоз над десни екстремисти онлайн и в реалния живот […] Присъствието им на протести има за цел да смути и разубеди расистите, но използването на насилие от някои членове срещу противниците може да доведе до порочен кръг от атаки, контраатаки и обвинения, които саботират каузата. Поради това повечето уважавани организации за граждански права критикуват тактиките на „Антифа“ като опасни и контрапродуктивни. 

Политическата стратегия на президента Тръмп разчита именно на полярните разделения и подобни двояки изказвания – благодарение на съществуването на отделни партийни медийни екосистеми в САЩ, консервативните медии могат да изберат да отразяват заклеймяването на расистите, а либералните – противоположните изказвания. Така зрителят получава две тотално различни реалности, благодарение на които затвърждава или възхищението, или омразата към политическата фигура. Когато самият президент споделя дезинформация, той не я потвърждава, нито изказва подкрепа. „Това е ретуит. Това е мнение на някой друг, а аз го споделих. Хората сами си решават. Не заемам позиция“, заяви той наскоро относно поредна споделена конспирация.

Настоящата политическа реалност не е нищо повече от заиграване с човешки инстинкти, стари колкото света – че винаги търсим информация, която потвърждава убежденията ни; че сме склонни да вярваме на харизматични лидери и спасители; че гласуваме емоционално, а не вследствие на хладнокръвен анализ, – и тяхната комбинация с помощта на нови инструменти в опасен контекст на все по-отчетливи разделения.

Икономиката, глупако!

„Една от причините доста анализатори все още да не смятат победата на Байдън за сигурна са сравнително добрите икономически показатели на Тръмп“, написа икономистът Евгений Кънев. Според него президентът е увеличил растежа и доходите на средния американец и е предложил най-щедрия пакет от финансови стимули.

Кънев подчертава, че в политиката на президента няма „почти нищо от класическия консерватизъм“, но това не е в разрез с миналото – докато избирателите си мерят идеологиите, приетите политики често са хибридни или в пълен разрез с идеологията. Пример са Американската агенция за опазване на околната среда (EPA) и Администрацията по професионална безопасност и здраве (OSHA), рожби на Никсън, който в реалността е управлявал по-скоро центристки. Президентът Тръмп обича да се хвали с икономиката, но избягва сложните нюанси. За избирателите му това не е от значение, стига да работи в тяхна полза – към момента данните сочат, че е тъкмо така.

Извън икономиката голяма част от обещанията на президента остават неизпълнени. Спасяването на въглищната индустрия например продължава да е практически невъзможно, макар политиките на Тръмп да забавят неизбежното. Друг абсурд: стената, за която Мексико трябваше да плати, също все още не е построена. От дадените обещания 49% са нарушени, а 25% са спазени – за сравнение, числата са обърнати при бившия президент Обама. Трудно може да се каже, че „блатото“ – корумпираните политици, срещу които се обяви президентът – е изчистено; обвиненията и арестите на негови приближени са редовна част от новинарския цикъл. И както всеки политик преди него, президентът назначава свои лоялни хора там, където все още има възможност. Но той отива още по-далеч, подписвайки тази седмица декрет, който разширява правомощията му да уволнява неудобните или несъгласните с него федерални служители.

На война и в политиката всичко е позволено

Това се потвърждава и от номинацията на съдия Ейми Кони Барет за Върховния съд на САЩ – болезнено напомняне за събитията, разиграли се през 2016 г., когато президентът Обама номинира съдия Мерик Гарланд за мястото на покойния Антонин Скалия, но републиканците, контролиращи Сената, отказаха да гласуват номинацията преди изборите. Вероятно този прецедент оказва тежест в мнението на мнозинството американци, включително републиканци, че за номинацията трябва да се изчакат изборите през ноември.

Настоящото поведение на републиканците, което може да се квалифицира като политическа безочливост, вероятно ще затвърди липсата на доверие в институциите. Партийната борба за назначаване на кандидати, за които се смята, че са с либерални или консервативни възгледи, пък уронва авторитета на Върховния съд и правосъдието като цяло, което трябва да е надпартийно. За тези тенденции допринасят и практики като сплашване на гласоподаватели; тактики за обезкуражаване на гласуването (които имат своята дълга история в САЩ); манипулиране на границите на избирателните райони; медийна поляризация и бизнес модел, който често печели от сензацията, и много други.

Дали Тръмп ще спечели втори мандат, или не, всъщност няма значение. Най-важното относно тези избори е резюмирано в слогана на опонента му Джо Байдън: води се борба за душата на Америка. „Културната война“, за която копнееше стратегът на Тръмп Стивън Банън, не е абстракция в бъдещето. И ако президентът на САЩ изкарва това наяве по особено грозен начин, то той изобщо не е първопричина, нито отделно явление. „Антифа“ и „Гордите момчета“ са част от продуктите на ерата Тръмп, навлезли в мейнстрийма през последните три-четири години. Но конфликтът, който те въплъщават – на нативизма и заплахата от нашественика; на крехкия баланс между свободата на вярата, включително липсата на вяра, и религиозния фанатизъм; на убеждението, че правата на едни не могат да важат за сметка на други, – е стар колкото самата Америка, чиято история е поредица от прогресивни крачки напред, посрещани с яростен отпор от традицията, чиято задушаваща догма предизвиква промяната – и така нататък…

Мъж и дете, мъжът държи табела с надпис „Накарайте Америка да мисли отново“
Снимка: Jose M. / Unsplash

Често забравяме, че ролята на САЩ след Втората световна война е изключение от правилото през по-голямата част от историята на страната; че расовите бунтове и конфликти също са историческа норма, въпреки огромния прогрес в сферата; същото важи за враждебното отношение към имигрантите. Заигравката на президента Тръмп с опасни тенденции със сигурност ще има своите последствия, както видяхме по време на пандемията. Твърде възможно е републиканците да платят висока цена за обвързването на партията с личността на президента и в идните години да видим зараждането на нова политическа сила – също не без прецедент в историята. Изкарването на тъмната страна на Америка наяве надали ще я „направи отново велика“, но в дългосрочен план може би ще постигне нещо по-добро – справяне с историята в името на напредъка.

Със или без Тръмп, големите въпроси остават и не е сигурно че кандидат, който „просто не е Тръмп“, ще успее да отговори на въпросите: Как е възможно да се върне доверието на средностатистическия американец в институциите? Какво ще стане с икономическите неравенства? Нуждаят ли се институциите от реформи, за да работят в полза на цялото американско общество? Разбира се, президентът, който въплъщава ерата на риалити телевизията и социалните мрежи, захранва дебата за ролята на медиите, както и за цената, която плаща обществото за бизнес модела на пресата. Може би най-силният аргумент за последното са климатичните промени – казусът, за който проучвания сочат, че е размит именно благодарение на медийното влияние през последните 20 години.

Времето на Тръмп може би е към края си, но шоу звездите идват и си отиват. Голямото шоу продължава, с все по-настървени участници и все по-неясен край.

Заглавна снимка: Charles Deluvio / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Необходимо, но на парче и неефективно. Велизар Шаламанов за обявеното ново закупуване на самолети F-16

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/velizar-shalamanov-interview-f16/

Велизар Шаламанов е експерт в сферата на отбраната, директор по сътрудничество с потребителите в Агенцията за комуникации и информация на НАТО и бивш военен министър. Венелина Попова разговаря с него за наскоро обявеното от правителството намерение България да придобие още 8 нови самолета F-16 Block 70 и друго високотехнологично оборудване в рамките на проектите за модернизация на Военновъздушните ни сили.


Г-н Шаламанов, как приемате новината, че правителството прави проучване за купуване на още 8 американски изтребителя F-16? Ще Ви припомня, че в коментара си пред „Тоест“ след първата сделка казахте, че на армията ни е необходима цяла ескадрила…

Това всъщност е естествена стъпка. Жалко е, че се поднася като новина, а не е, защото проектът е за общо 16 самолета, които трябва да бъдат купени на два етапа. Естествено, поради липсата на системно и устойчиво планиране ние нямаме достатъчно информация нито за сроковете, нито за финансирането.

Много по-важна е цялостната подготовка за приемането на тези изтребители, както и за бързото извеждане от експлоатация на старите самолети, свързано с доста разходи и голям персонал. Радостното е, че се говори не само за самолети, а и за трикоординатни радари и друга бойна техника, като зенитнокомплексни ракети. Защото новите самолети F-16, със своята електроника, радари и въоръжение, не могат да бъдат интегрирани със съществуващата техника за противовъздушна отбрана.

Да, от всичко, което казвате, действията на кабинета изглеждат последователни. Нормално ли е обаче един премиер, лишен от морална легитимност, чиято оставка протестиращи граждани в България искат вече трети месец, да влиза в подобни преговори с фирмата „Лoкхийд Мартин“, макар военният министър да твърди, че те не обвързват с нищо правителството?

Искам да подчертая, че не е нормално да се говори за такъв тип важни сделки, без да има цялостен план за превъоръжаване и подмяна на старата техника, какъвто би трябвало да има след приключването на Стратегическия преглед на отбраната. Той беше планиран за април, отложи се (заради COVID-19) за ноември.

Начинът, по който се обявяват такъв тип решения, наистина буди съмнения, че техният фокус не е превъоръжаването на армията, а е търсене на някакъв друг тип послания – и за вътрешна консумация, и навън, към стратегическия ни съюзник САЩ. За съжаление, резултатът е придобиване на може би неоптимални способности за повече пари – и то по начин, който не позволява тези способности да допринесат максимална полза. Такава бихме имали при един обмислен план, какъвто бе планът за превъоръжаване от 2014 г., отменен от г-н Борисов.

Въпросът с легитимността също е важен, защото, когато разговаря един силен лидер, получил мандат на избори, с подкрепа в парламента и от обществото, той може да постигне много по-добри условия за България, какъвто е случаят с Полша, Румъния, със Словакия, ако щете. Като мине време и се направи сравнителен анализ, ще видим, че България е похарчила повече пари за по-малко способности и е по-неинтегрирана от другите страни, които споменах.

Независимо че следващите 8 изтребителя може да бъдат купени на разсрочено плащане, държавата ще трябва да вземе нов дълг за тази сделка. Как изглежда той в контекста на външния дълг на България от 35,6 млрд. евро, който е близо 58% от БВП на страната ни? Това не Ви ли се струва като „на гол тумбак чифте пищови“?

Историята показва, че всеки път, когато България се е превъоръжавала, това е било свързано с поемане на външен дълг, тъй като трябва да бъдат инвестирани ударно големи средства. Но това винаги е било свързано с технологично обновление за страната ни и с ясно стратегическо партньорство в сферата на отбраната, което е водило до икономически ползи и развитие. Така че ако тези пари се инвестират по разумен начин, ползата за България ще бъде много по-голяма от тежестите на поемането на един дълг. Но ако парите се харчат така, както до момента се прави – на парче, неефективно, то резултатите няма да са добри.

Накрая искам да подчертая, че когато парите се харчат по линия на FMS (програмата за чуждестранни военни продажби на САЩ), то в много голяма степен добрите практики и гаранциите идват от американската страна. Така че при всички положения това е добро решение и по-добър начин да бъдат похарчени тези пари, отколкото да изгърмят в банка като КТБ или в магистрала, която след това трябва да се ремонтира.

На 27 септември швейцарците одобриха на референдум купуването на нови изтребители. А Борисов и коалиционните му партньори стартират проучвателна процедура без мандат от Народното събрание и въпреки че друг парламент и друго правителство ще решават при какви условия ще се купуват самолетите. Защо е това бързане от страна на един премиер, чиито дни във властта са преброени?

Гласуваният проект е за 16 изтребителя и е утвърден първият етап от осем, така че реално такъв отворен мандат има. Съвсем друг е въпросът, че не се процедира по такъв начин при такова фундаментално превъоръжаване. Това е моето мнение. А това, че е обявено стартиране на разговори и събирането на информация, е много далеч от сключването на договори.

Искам отново да посоча, че в голяма степен това (както и изгонването на руски дипломати) е по-скоро пропаганда, информационна кампания, и не е свързано с взето решение на базата на стратегически анализи и ясна визия. Очевидно е, че когато едно правителство и премиер си отиват, и то не с одобрението и благодарността на гражданите, не може да се очаква стратегически пробив.

Експерти коментират, че с обещанията си за купуване на нови изтребители и друга бойна техника Борисов всъщност прави отчаяни опити да умилостиви САЩ, които подготвят санкции спрямо участниците в „Северен поток 2“ и „Турски поток“. Защото според държавния секретар Майк Помпео това не са търговски проекти, а основни инструменти на Кремъл за разширяване на зависимостта на Европа от руската енергия и за подкопаване на трансатлантическата сигурност. Всъщност през всичките години на своето управление Борисов не се ли опитва да „тъче на няколко стана“, което в геополитиката рядко може да бъде успешно, да не кажа никога?

За мен най-важно е какво е мнението на българското общество. Трябва да свикнем, че политиката зависи от визията на лидера, но лидерите ги избират гражданите. Днес нещата едва ли могат да бъдат коригирани, защото ние получаваме повече от същото, както казахте – едно неособено красиво балансиране и пропаганда.

Голямото предизвикателство пред българските граждани е – ако искат наистина да има ново начало, което да позиционира България като нормална западна страна в свободния свят – да избират лидери и политици, които имат интегритет и са последователни; които имат визия и са открити към гражданите; които преследват тази визия в консултации, а не задкулисно.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Велизар Шаламанов в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Какво ни казва Джордж Флойд

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/kakvo-ni-kazva-george-floyd/

В момента, в който пиша тази статия, САЩ преживява поредно денонощие на размирици след смъртта на 46-годишния Джордж Флойд вследствие на полицейско насилие. Агресивните сблъсъци между протестиращи и полиция намаляват в сравнение с изминалите дни, но заглавията от седмицата са толкова шокиращи, колкото и кадрите: опасения от гражданска война; президент, който разкъсва нацията още повече, вместо да търси помиряване и решения; горящи сгради и автомобили. Социалните мрежи жужат, Китай и Русия бълват дезинформация относно събитията, докато по целия свят хора излизат на демонстрации в подкрепа на чернокожите американци.

За онези европейци, които все още не са уморени от новинарския цикъл и имат лукса да помнят, американските градове напомнят разрухата в Париж по време на протестите на „Жълтите жилетки“ миналата година. Подобно на френските демонстрации, радикализирането на сравнително малка част от протестиращите даде повод за заклеймяване на целия протест от определени политици и обществени групи. Нанесените материални щети и последвалото им инструментализиране изместват фокуса от съществената дискусия. А тя е, че ужасяващата смърт на Джордж Флойд не е уникален случай в САЩ, където полицейското насилие спрямо цветнокожите е хроничен проблем. Нещо повече – последната вълна на недоволство изважда на показ и дълбоки структурни проблеми, които поставят под въпрос обществения договор в САЩ. Такива са исторически наслоените социални неравенства, неразбирането на расизма, но и в по-широк смисъл – правото на протест и правото на държавата да прилага насилие спрямо гражданите си.

„Не мога да дишам“

Осем минути и четирийсет и шест секунди. Толкова време полицаят от Минеаполис Дерек Шовин е натискал врата на Джордж Флойд с коляно. Видеозаписи показват, че Шовин не променя позицията си дори след като Флойд го умолява за това; после арестантът многократно казва, че не може да диша, и накрая изпада в безсъзнание. Шовин, понастоящем обвинен в убийство, остава в това положение около минута след пристигането на парамедиците.

Според властите четиримата полицаи, които виждаме на записите, са извършили редица нарушения при задържането. Срещу Шовин и негов колега има предишни оплаквания за злоупотреба с власт. Сигналът срещу Флойд е във връзка с плащане с фалшива банкнота от двайсет долара, с която той си е купил цигари. Продавачите твърдят, че Флойд е бил в нетрезво състояние, но на записите няма индикации да се държи агресивно с полицаите. Въпросната хватка за задържане с коляно върху врата е разрешена само ако арестуваният е физически неконтролируем и проявява съпротива. В повечето щати тя е напълно забранена.



Не полиция, а армия

Настоящите протести в САЩ имат своя контекст, като различаваме две основни теми: полицейското насилие и расизма спрямо чернокожи. Двете невинаги са свързани. Например в края на XIX в., когато нативизмът и антиимигрантската реторика са насочени към мигриращите от Южна и Източна Европа, по-бедните бели, често живеещи в анклави (днес известни с имена като „Малката Италия“ например), са честа мишена на полицейски тормоз.

Причините за полицейското насилие са многопластови и варират от психологически до политически. Според експерти съществена част от проблема е полицейската субкултура, в която йерархията, конформизмът и взаимната подкрепа са от първостепенно значение. Друг фактор е липсата на съществени реформи в структурите и методите на работа на служителите на реда. Решения за много такива структурни проблеми има, а проучвания сочат, че тяхното ефективно прилагане води до над 50% спад на убийствата, извършени от полицаи. Липсващият елемент е политическата воля за такива промени. Нейното отсъствие се дължи на много фактори – от остарели виждания до липса на средства.

Друг аспект е тежкото въоръжаване на полицията, което я превръща в де факто армия. Когато през 2014 г. 18-годишният чернокож американец Майкъл Браун бе застрелян от полицай във Фъргюсън, Мисури, въпросът за въоръжаването превзе общественото пространство. Специалисти подчертават, че тежкото въоръжаване на полицаи с военна техника не води до спад на престъпленията, но за сметка на това причинява ерозия на доверието между граждани и полиция, създава психологическа представа за две враждуващи страни, като е силно вероятно тези проявления да са най-изострени в отношенията с традиционно маргинализирани малцинства. Шест години по-късно, в разгара на настоящите протести, демократите и републиканците обединиха усилия да се справят с този казус.

Част от тъканта на САЩ

От два и половина до три пъти по-вероятно е жертва на полицейско насилие да бъде чернокож, отколкото бял. Противно на разпространеното убеждение, полицейското насилие не е пропорционално на нивото на престъпността. 99% от случаите, в които полицай е убил човек, приключват без присъда. Макар мнозинството от жертвите на полицейско насилие да са бели (52%), чернокожите жертви са диспропорционално голям дял спрямо населението, по данни, събрани между 2009 и 2012 г. от 17 щата.

Дял на чернокожи американци, убити от полицаи, спрямо населението в съответните щати. Данни за 2019 г. Източник: Statista

Към тези данни се прибавят и исторически наслоявания, които формират културната представа за расата. Историята на чернокожите в САЩ тръгва още от колониалната „триъгълна търговия“, в която основен елемент е търговията с африкански роби и тяхното превозване към Америките. Забраната на вноса на нови роби в началото на XIX в. представлява пречка пред американската икономика, която силно зависи от тях. Белите собственици на роби прибягват до нови брутални методи, например „развъждането“ на роби, тоест насилственото размножаване на чернокожи с цел увеличаване на работната ръка. Моралното обяснение на изброените практики се корени в популярните тогава теории, че чернокожите са представители на по-низша раса, която не може да съществува наравно с белите.

По-късно премахването на робството е в основата на американската Гражданска война, а прокарването на 15-тата поправка, която дава право на глас на чернокожите на хартия, не води до качествена промяна на практика. Фактически дискриминацията продължава, на юг се създават т.нар. „Черни закони“, които целят да запазят статуса на чернокожите като евтина работна ръка, ограничават правото им на глас и ги обричат на много по-тежки базови условия на живот – лоша инфраструктура, некачествено или никакво образование и живот в крайна бедност. Борбата за равноправие през 60-те години на миналия век е донякъде щастливият край на тази история. Но както всеки друг край, тя е само начало.

Тези културно-исторически наслагвания са важни, тъй като те се усещат в живота на чернокожите американци и до днес. В този случай говорим за структурни неравенства на стотици години, като много от тях все още не са адресирани адекватно. Проблемите за чернокожите американци остават същите – липса на достъп до добро образование и базова инфраструктура, които съответно водят до огромна разлика в доходите между бели и чернокожи (например един от основните фактори в натрупването на капитал – наследството, е много по-нисък при чернокожите вследствие на историческите особености) и до по-малка продължителност на живота. Расизмът следователно продължава да е не само културен, но и институционален, което води до огромни разлики в стандарта на живот между черни и бели.


Мръсна политика

Седмица след смъртта на Джордж Флойд щатът Минесота, където се разиграва трагедията, обяви, че започва разследване в полицейските структури в Минеаполис поради наличие на доказателства за системна дискриминация към цветнокожи, в частност чернокожи американци. Междувременно нараства общественият натиск за сериозни мерки, свързани не само със случая „Флойд“, а по-скоро отправени към проблемите, изброени дотук.

Но протестите поставиха на дневен ред въпрос, който занимава европейски страни като Франция от няколко години насам: до каква степен държавата има право да упражнява насилие над гражданите си с цел възстановяване на обществения ред? Държавата разполага с монопол над легитимното физическо насилие (по Вебер), но това не означава в никакъв случай, че насилието, упражнено от държавата, е непременно легитимно.

За да бъде легитимно това насилие, то трябва да е пропорционално на нарушенията в обществения ред и строго определено от закон. Това е проблем, тъй като през изминалите години властовите отношения в САЩ се изместиха от рационални към харизматични, тоест подчинени по-скоро на един лидер, отколкото на строгото спазване на закона. Системата е предразположена към това изначално, имайки предвид силната роля – политическа и символична – на президента в Щатите. Ситуацията не е без прецедент.

Към момента институцията все още побеждава личността: министърът на отбраната Марк Т. Епстър се опълчи на желанието на президента „да дойдат танковете“, казано по нашенски, и заяви, че няма нужда армията да бъде изпращана да потушава протести, които в по-голямата си част са мирни. Епстър каза, че подобни мерки „трябва да се използват само в краен случай, само ако е належащо и ситуацията е бедствена“. Пентагонът се тревожи, че подобен ход би бил фатален за общественото доверие спрямо армията, още повече че 40% от войниците са чернокожи. В отворено писмо до висши военни главнокомандващи генерал Марк А. Майли, началник-щаб на Съвместното командване, предупреждава, че армията се е заклела в служба на Конституцията, която „гарантира на американците свобода на словото и мирни събрания“.


Политическата стратегия на Тръмп е да заклейми протестите като „крайнолеви“, което размива дебата. Макар хиляди да протестират мирно, разбираемо фокусът пада върху разрушителите, които според експерти рядко имат същите мотиви като мирно протестиращите – нормално в ситуация на масов органичен протест, който събира най-различни хора. Нанасянето на материални щети трябва да бъде санкционирано със съответните законови инструменти. Арестите на журналисти и полицейското насилие над мирно протестиращи трудно могат да бъдат определени като пропорционална реакция. Лепенето на епитети на демонстрантите и причисляването им към определена фракция единствено поради тяхното недоволство подхожда повече на диктатура, отколкото на демократична държава.

Това не е първият подобен случай на размирици от такъв мащаб; разликата е, че институционалното разлагане в САЩ е в напреднал стадий. Дотук президентът доказва, че е най-добър в това да разделя обществото, подменяйки с врагомания така жизненоважния за демокрацията диалог между две страни. Но Доналд Тръмп е кьорфишек, той не е в основата на тези разделения и тенденции, а само пореден техен симптом.

Никой не може да каже категорично какъв ще е изходът от протестите. В историята на САЩ подобни бурни сблъсъци са променяли хода на историята, за добро или лошо. В едно можем да бъдем сигурни – Джордж Флойд не е причина, а символ, който събира в себе си множество взаимосвързани проблеми. Остава само надеждата, че нелепата му смърт ще бъде катализатор за истинска промяна.

Заглавна снимка: Вашингтон, 30 май 2020 г. Rosa Pineda

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Европа, кризата и новият нов световен ред 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/evropa-krizata-i-noviyat-svetoven-red/

„Китай смята Европа за отпуснатото шкембе на Запада“, заяви френски експерт пред Politico в края на април. Въпросът за китайското влияние на Стария континент дойде на дневен ред поради две причини: кризата с коронавируса и последвалия дипломатически скандал, че европейски доклад за дезинформацията е редактиран под натиск от Китай.

Проучването върху „дезинформационните наративи“ около пандемията е публикувано със сериозни редакции в секциитe за координираните усилия на Китай да наложи своя версия за пандемията. Вместо това във финалната си версия докладът изважда на преден план Русия. В центъра на скандала е Жозеп Борел – испански политик, заместник-председател на Европейската комисия и върховен представител по външните работи на Европейския съюз в Комисията на Урсула фон дер Лайен. В имейл той нарежда връщането на доклада, което води до коментари от страна на европейски политици, че „топдипломатите на ЕС си налагат автоцензура, за да се харесат на Китайската комунистическа партия“.

Болен континент в болен свят

Европа си имаше достатъчно проблеми и преди коронавируса. Макар последните европейски избори да донесоха известна надежда, Комисията на Фон дер Лайен извади на показ най-тежките недостатъци на Съюза: неговия елитарен и бюрократичен характер, както и последствията върху усещането на избирателите за близостта им до Европа.

Изборите мобилизираха млади гласоподаватели, сред чиито основни причини да гласуват бе убеждението, че изборният процес ще доведе до качествени промени в политическия пейзаж. Вместо това те станаха свидетели на донякъде пирова победа, която доведе до компромис в лидерството: ново име без кой знае какъв опит в европейските структури. Име, което бе избрано след открити и недотам открити машинации, хазартна игра на национални интереси и по-скоро с негласната уговорка статуквото да бъде запазено, а промяната – ако въобще дойде – да е бавна.

След неимоверните усилия всички да са доволни стана ясно, че всъщност никой не е, тъй като изборът бе на косъм от отхвърляне. Междувременно бивши колеги на Фон дер Лайен в германските държавни структури изразиха задоволство пред медиите, че тя напуска националната власт.

Комисията „Фон дер Лайен“ не е в основата на гореизброените проблеми, а е по-скоро тяхно следствие. Тя няма как да има свобода на действието, при положение че държавите членки, включително ядрото на ЕС – Германия и Франция, трудно постигат консенсус по ключови въпроси, от които зависи бъдещето на блока, тъй като са все по-оплетени в националните интереси на принципа „всеки сам за себе си“. Европейската идея се е превърнала по-скоро в обща касичка, отколкото в проект с перспектива и глобална визия. И докато Урсула фон дер Лайен има не едно и две положителни качества, остава под въпрос дали държавите членки ще дадат на Комисията възможността да работи конструктивно, или ще продължават да губят ценно време в безкрайни преговори с неясни резултати.

През 2017 г., няколко месеца след встъпването на Доналд Тръмп в длъжност, Си Дзинпин заяви началото на нова ера, в която Китай се обръща към света. Ходът е тълкуван като заявка за влизане в ролята, играна доскоро от САЩ на международната сцена. Като най-голям търговски партньор на Китай, Европа е неделима част от тази стратегия. ЕС внася най-много от Китай, на свой ред втори по големина пазар за европейски стоки, а дневните транзакции възлизат на над 1 млрд. евро дневно по данни на Европейската комисия. В допълнение китайската инициатива „17 +1“ се надпреварва с Брюксел за влияние в Централна и Източна Европа, което играе ролята на мотиватор за присъединяването на Западните Балкани. От 2016 г. насам към този контекст се прибавя и откритата враждебност между САЩ и Китай, както и отказът на американското правителство да уважава стари дипломатически съюзи.

Коронавирусът като ускорител на кризи

Здравната криза тепърва ще разкрива разломите в политиката на национално, регионално и световно ниво. Добрата новина е, че Урсула фон дер Лайен не съветва европейците да пият или да си инжектират белина; лошата е, че коронавирусът се очертава като екстремно повторение на кризата отпреди десет години, която е в основата (и също изигра ролята на ускорител) на много от настоящите проблеми на Европа – от популизма до ерозията на европейските ценности.

Сред ключовите теми е формата на финансовата помощ за най-засегнатите страни, чийто ярък представител е Италия. Дебатът, който ще занимава европейците дълго време след като решението е взето, е дали помощта трябва да бъде във формата на заеми, които рискуват да утежнят положението в дългосрочен план, натоварвайки получателите с допълнителен дълг; или по-скоро да се помага чрез грантове. Отвъд очевидните икономически и политически проблеми, този въпрос ще постави на изпитание европейската солидарност и разделенията Север–Юг и Изток–Запад. Запознатите с гръцката криза – най-мащабната акция за спасяване на банкрутирала държава в историята – вероятно имат неприятно дежавю. Малцина помнят, че появата на „Алтернатива за Германия“ е свързана с икономически мерки в контекста на гръцката криза и в началото черпеше политическа енергия от недоволството на голяма част от германците по този въпрос.

Корупцията и върховенството на закона остават на дневен ред в този контекст. Как ще бъдат изразходвани средствата на Съюза и с каква ефективност, ако продължават да потъват в джобовете на политиците, станали представителни лица на източноевропейската псевдодемокрация? Същевременно наблюдаваме уронване на демократичните устои и на Запад, както и липса на воля за сериозни реформи в системи, неподготвени за предизвикателствата на утрешния ден. Всеобщото недоверие към демократичните структури отдавна не е запазена марка на бившите съветски сателити; именно това отхвърляне на демократичните механизми Китай цели да експлоатира, предлагайки своята алтернатива – високотехнологична автокрация.

Общественото недоверие към научно утвърдени практики като ваксинацията например се дължи не само на дезинформация, но и на хронично недоверие в институциите. Потенциалната злоупотреба с финансова помощ от страна на европейските политици на национално, регионално и европейско ниво във времена на безпрецедентна криза, поради която мнозина ще загубят препитание, има потенциала да бъде фатална не само за европейския проект, но и за демократичната идея като цяло.

Разделяй и владей

Ако до този момент антиевропейски популисти, руски тролове или просто групи с различни национални и европейски идеологии експлоатираха тези и други тежки проблеми на ЕС за своя политическа полза, коронавирусът драстично променя картината. От началото на кризата в Европа китайските власти предприеха масирана информационна кампания, чиято цел е да изкара на преден план помощта, предложена от Китай на страни членки на ЕС. Китайските акции са масово отразявани от медиите и организирани с публична церемониалност.

Докато обсипваше китайския флаг с целувки, сръбският президент Александър Вучич нарече европейската солидарност „приказка“; унгарският премиер Виктор Орбан заяви на всеослушание, че няма да иска никаква помощ от ЕС, защото това не било възможно; а италианският външен министър Луиджи Ди Майо използва аргумента за китайската помощ, за да поощри присъединяването на Италия към китайската икономическа инициатива „Един пояс и един път“ – основен лост за влияние на китайската геополитическа стратегия. Евроскептиците с радост подемат наративите, разпространявани от Китай, въпреки огромната солидарност между страните членки и координираната стратегия на Европа. Кампанията на ЕС закъсня и имаше по-скоро реактивен характер, което не спомогна за нейната убедителност.

Импровизационната външна политика на Доналд Тръмп не улеснява ситуацията. Докато американците и китайците си подхвърлят взаимни обвинения за това кой е пуснал болестта на територията на другия, Тръмп довършва каквото е останало от европейско-американските двустранни отношения: от налагането на забрана за пътувания (без консултация с европейските си партньори) и обвинения към ЕС за заразата, през дипломатически конфликти за маски, та чак до опасенията, че човешкото здраве ще бъде обект на пазарна конкуренция поради действията на американския президент. Разривът на Запад, разбира се, е посрещан с усмивка на Изток.

Трудният избор

Ако приемем, че човек се учи от историята, то настоящето дава на Европа огромен шанс. Европейската интеграция е реактивен процес в рамките на Студената война; отчасти този неин характер постави на изпитание съществуването ѝ във времена на просперитет, когато старите уроци бързо се забравят.

Смъртта на Сталин през 1953 г. и краят на войната в Корея дават самочувствие на французите да отхвърлят проекта за обща европейска отбрана поради страх за суверенитета на страната, което изстрелва Европа в орбитата на САЩ за десетилетия напред. Само три години по-късно кървавото нахлуване на съветските войски в Унгария и поредица дипломатически кризи водят до драстична промяна в политиката и до подписването на Римските договори, полагащи основите на единна Европа.

Огромният финансов стимул, който ще бъде инжектиран в идните месеци, може да постави основите на устойчива икономика, да заяви ясна позиция срещу данъчните убежища и да даде тласък на една Европа, която е център на иновациите, отстояването на човешките права и така прословутото „единство в многообразието“. Създаването и заздравяването на дипломатически връзки извън традиционната траектория също е възможно – примерът е Африка. Европа има потенциала да запълни моралния вакуум, оставен от САЩ още от края на миналия век; вакуум, в който Китай – със своите концентрационни лагери и репресии над инакомислещите – просто не може да се впише.

Това е възможна реалност, далеч от „приказката“; защото всъщност е обратното – приказки и миражи продават онези, които отричат сложността на битието. Ако Европа успее да се справи със собствените си вътрешни проблеми, тя може да избегне повторно разкъсване между Изтока и Запада. Нужна е визия, политическа смелост и не на последно място – външен стимул, който да припомни на държавите членки защо европейската солидарност е по-добрият вариант.

Геополитическите игри няма да приключат скоро. И е по-добре европейците да са господари на собствената си съдба. Защото алтернативата е обезпокоителна, независимо в коя посока на света гледаме.

Заглавна илюстрация: © Лина Кривошиева

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Разследване на авторитетния френски ежедневник Le Figaro: Ами ако Ковид-19 е “избягал” от лабораторията в Ухан, доставена от Франция?

Post Syndicated from Екип на Биволъ original https://bivol.bg/le-figaro-wuhan-p4-lab.html

вторник 21 април 2020


Как прехвърлената от Франция лаборатория P4 в Ухан успя да избегне какъвто и да е контрол

Le Figaro, Изабел Ласер, 21.04.2020 г.

РАЗСЛЕДВАНЕ – Ами ако Ковид-19 се е измъкнал от лабораторията P4 в Ухан, вместо да се появи на местен пазар, както твърдят китайските власти? И ако се е разпространил сред населението чрез след случайна инфекция на служител? И, въпреки че теорията на конспирацията разработена от френския вирусолог Люк Монтание, че вирусът е създаден от китайски учени, се отхвърля от всички сериозни специалисти, тезата за подобно произшествие се разследва от американските разузнавателни служби. Тя се поддържа от факта, че китайските власти така и не оповестиха публично резултатите от тяхното епидемиологично разследване и от предотвратяването от тяхна страна на всякакви проучвания от страна на СЗО и чуждестранни експерти в Ухан.

Случаят, огласен от Държавния секретар на САЩ Майк Помпео, който повдигна въпроса за задълбочено „разследване“ на тази теория, може би беше индиректно споменат и от британския Външен министър Доминик Рааб, който е на мнение, че Китай трябва да даде отговори на „трудни въпроси“ и от Еманюел Макрон, за когото „има доказателства, че там са се случили неща, които не са ни известни“. Тази теория е повече срамна за Париж, отколкото за P4 в Ухан, лаборатория със строга биологична секретност, предназначена за изследване на патогенни вируси, за които няма ваксина или лечение, която е била прехвърлена в Китай от Франция.

Още навремето, това силно чувствително сътрудничество с китайските здравни власти създава напрежение във Франция. Според много подробно разследване на разследващи журналисти от радио Франция, през 2004 г. Жак Ширак и президентът на Китай Ху Джинтао решават да обединят сили в борбата срещу новите инфекциозни заболявания. Споразумението за прехвърляне на лаборатория P4 се подписва от тогавашния Външен министър на Франция Мишел Барние. Преди това Министър-председателят Жан-Пиер Рафарин отива на среща с лекаря Чен Жу, обучен в болницата в Сейнт Луис и близък с бившия китайски президент Цзян Цземин. Година по-рано Китай става жертва на острия респираторен синдром ТОРС.

„Някои хора смятаха, че е абсолютно необходимо да се помогне на китайците, които работят върху тези нови вируси. И най-вече да им се предоставят добри условия за да се избегне това да работят сами без подходящото оборудване и знания, които са от съществено значение за този тип дейности. Накратко, трябваше да им попречим да правят нескопосани неща в тяхното си кътче“, каза високопоставен служител, който е следил споразумението отблизо.

Вирусологичната лаборатория клас P4 в Ухан

Но проектът далеч не среща единодушно одобрение във Франция. Рафарен и Ширак са за. Част от медицинските професионалисти, включително Бернар Кушнер, също го подкрепят. На това мнение е и фармацевтичният индустриалец Ален Мериьо, който председателства ръководещата комисия със своя китайски колега д-р Чен Жу. Но специалистите по неразпространение на зарази във Външно министерство и Министерство на отбраната, както и Секретариата по отбраната и националната сигурност и научните среди като цяло са резервирани. Някои се страхуват, че P4 може да се преобразува в биологично оръжие. Другите твърдят, че за разлика от ядрени или химически обекти, за подобен тип чувствително санитарно оборудване липсва международен контрол.
Те отбелязват липсата на прозрачност по отношение на употребата от Китай на мобилните лаборатории P3, чиито правила наложени от правителството на Рафарин веднага след епидемията от ТОРС са по-леки. Тези, които се опитват да забавят споразумението се притесняват, както каза едно от главните действащи лица от онова време, „от затрудненията на китайците с възприемането на нови знания“, тяхната „непрозрачност“ и „съпротива“ срещу желания от французите проект за двустранно сътрудничество. „Трябва да разберете, че P4 е като ядрена преработвателна станция. Това е атомна бактериологична бомба”, продължава същият източник.
Тестваните вируси, като Ебола например, са изключително опасни. Процедурите за безопасност, като скафандри, обеззаразяване и т.н., трябва се спазват изключително стриктно. Политиците решават в полза на проекта в противоречие със съветите на специалистите. Обектът е завършен през януари 2015 г. и въвеждането на лабораторията в експлоатация през януари 2018 г. съвпада с първото държавно посещение на Еманюел Макрон в Пекин.

„Нещата се проточиха много, но Париж в крайна сметка даде зелена светлина. В миналото бяхме ангажирани с други проекти с китайците, като център за преработка на радиоактивни отпадъци и договори за продажба на Airbus. За разлика от Съединените щати, Франция, която е само средна по мощност сила, няма средства за спиране на такъв проект, тъй като тя не може да отвърне на отмъщението, което ще последва “, казва експерт. И продължава: „Ние сме уязвими. Китайците се стремят да присвоят нашата технология. И понякога стигаме по-далеч отколкото трябва поради страха от изнудване.“ „Властите“, твърди дипломат, „извършиха грях от невинност. Те вярваха, че можем да се доверим на китайците ”. Документът, добавя той, „винаги е бил сложен. Давахме си уверения на хартия, но не бяхме сигурни, че можем да ги приложим”.

Продължението на историята с P4 в Ухан показа, че онези, които са се опитали да забавят споразумението са били прави. Като първа стъпка, китайските компании искат да предоставят по-голямата част от изграждането на Р4. Както обяснява специалист, „архитектурата на P4 е много сложна, разположението на изолираните й пространства изисква специални техники и знания“. Разочарован, че френско-китайското сътрудничество не се е осъществило, Ален Мериьо напуска председателството на двустранната комисия през 2015 г.. Около 50 френски учени, които е трябвало да работят в P4 в Ухан за период от пет години, така и не напускат Франция. Блокира ли Китай заминаването им? Или на Франция й липсват финансови средства? Факт е, че малко по малко лабораторията се измъква от контрола на френските учени.

Сензационна новина от Вашингтон Пост: Миналата седмица американският всекидневник съобщи, че през януари 2018 г., след посещение на лабораторията Ухан, служители на американското посолство в Пекин алармират администрацията на САЩ за неадекватността на мерките за сигурност.

На 16 февруари 2019 г. китайските държавни медии също съобщават за слабости. По-специално те твърдят, че след експерименти учените изхвърляли материали от лабораторията в канализацията без да ги подлагат на специфичното третиране предназначено за биологични отпадъци. Китайските медии припомнят още, че за да свържат двата края преди заплата, редица учени продават животни, с които е експериментирано в лабораторията на пазарите в Ухан. Сега всички специалисти твърдят, че познанието за произхода на вируса е абсолютно необходимо, особено за предотвратяване на появата на нова епидемия.

Превод екип на Биволъ, Заглавието е на редакцията. Водеща снимка: Учени във вирусологичния институт в Ухан, Xinhua

Херо Мустафа, у нас е тъмно, елате да светнете лампата!

Post Syndicated from Вилдан Байрямова original https://bivol.bg/herro-mustafa-turn-on-the-lights.html

вторник 11 февруари 2020


Какъв чудесен ден! Човек не знае чай ли да пие или да се обеси!“. Перифразата е на диалог от пиесата на Антон Чехов „Вуйчо Ваня“, написана през 1898 г. През 2020 и далеч преди това всеки ден възкликваме почти така, но с две-три къси думи и съдържание доста по-люто от горното добродушие, признайте си.

И като тръгна цяла седмица така от 4 февруари насам – да се чудиш две ракии ли да удариш, докато в тих ужас слушаш изявленията на президента, на Гешев, на Горанов или Менда, или да си сипеш трета, импулсиран от брифинга на премиера /за мисирките/, щото още ти държи влага. Дилемата е побългарена и няма общо със суицидните внушения на Чехов. То и нарочените за „мисирки“ няма да им мрем на тия.

Помните, че този път знаковият 4 февруари започна не с върнат мандат или оставка на правителството, а с със земетръсните послания на посланика на САЩ Херо Мустафа. Първо, в интервю пред Нова тв тя каза, че много скоро ще бъде обявен първият българин, на когото ще бъде наложена забрана за влизане в Америка – заради корупция. И още – че Щатите са готови да санкционират и други „корумпирани български държавни лица“. Още на следващия ден името на спецсъдията Андон Миталов прегря ефира, а дори снимка на въпросния не бе възможно да се намери.

Седмица по-късно, на 11 февруари, тя повтори същото: „Името, което беше съобщено миналата седмица, беше първото, не последното. Надявам се хората  да видят това като първата стъпка. Стъпка по стъпка, малка по малка. Нищо не може да се прави на тъмно“, посочи дипломатът. Снимка на Миталов вече имаше. А кой да обясни какво в САЩ е специализираният съд/съдия – не. Пък беше важно, поне заради факта, че там той е над президента дори, а тук тази пост, освен неизвестен, е и тотално неглижиран от по традиция правно невежествения българин, да не кажа от всичките власти накуп. Ако беше иначе, Миталов за нищо на света не би пуснал задържания за шпионаж Николай Малинов да се прегръща с Владимир Путин в Кремъл и да гушне наградата си за същото.

Херо Мустафа даде да се разбере, че ако у нас наистина сме убедени, че всичко се прави на тъмно и въпреки това търпим, то за чуждите служби греем като църковен полюлей най-малко и те ни дърпат ушите. Но пък осветяването на неизвестния съдия ненадейно обедини нацията – в масово неудовлетворение от „черния печат“ за някакъв си с тога и семейството му, вместо „да подкарат ония горе и изметат парламента“. Ние такива малки стъпки не щем, дайте ни освобождение сега и веднага, от всичко и завинаги, и ни го сервирайте, докато сме на дивана…

Кои са останалите български държавни лица, потенциални обекти на ограниченията, публиката тръпне в очаквания и залозите тръгнаха. Потенциалните са изтръпнали и вече имат резервации за полети до разни райски бягства, или зареждат частните си самолети, но в „Аерофлот“ не ги търсете. Ще вземем да си останем без олигарси и без български държавни лица, макар и корумпирани.

А как хубаво го каза Херо Мустафа, че освен „и други лица“, Вашингтон ще разгледа целесъобразността да приложи глобалния закон „Магнитски” и други твърди мерки. „Ние не се отнасяме към този въпрос повърхностно“, увери тя.

То не, че всички в България са наясно какъв е този закон и кого може да удари, но повърхностно, интуитивно, с уважение и надежда при споменаването му обръщаме фокуса към Делян Пеевски. „Наречен от списание “Шпигел” “Айсберг на корупцията” в България, Делян Пеевски продължава да разширява своята бизнес-империя и политическо влияние през годините, независимо от конюнктурната ситуация. Менторите, които стоят зад него, осигуряват зелена светлина за налагане на политико-обществения модел, станал нарицателен с прозвището #КОЙ. Тази ситуация създава трайно усещане в свободомислещото общество, че не конкретният министър-председател, а именно #КОЙ реално управлява и контролира живота в страната“, писа Бивол през януари 2019 г. 

Да сте чували някой от министрите или депутатите, или прокуратурата и КПКОНПИ да са надниквали експертно в това корпулентно битие и възвишение? И аз не съм. Той и премиерът Борисов не е. И с Делян Пеевски се разбират идилично добре, или поне не личи някакво взаимно неразположение. Ама те с всички са в безусловна хармония и никой не смее да им гъкне – ни законодател, ни изпълнителна власт, ни съдебна. Сега да помечтаем – само единият ли ще бъде привлечен под отговорност по „Магнитски“, или и двамата? Да не забравяме дипломатическите грами на един по-предишен американски посланик у нас, изтекли в Уикилийкс, а и досието „Буда“, огласено от Биволъ в началото на 2013 г. Френският „Фигаро“ реагира мигновено тогава и публикува анализ под заглавие „Агент Буда“, който стана премиер“, и цитира дипломати от Вашингтон, които без колебания го описват като „гангстер, облечен в Армани“. С ефекта на шут между веждите беше заключението в анализа за „най-накрая доказателство за симбиозата между властта, полицията и мафията, което прави България уникален случай в Европа“. По този показател сме твърдо стабилни.

А да питаш главния прокурор за главната роля на Пеевски в сгромолясването на КТБ, или какво не е ясно за контрабандата на български цигари, е все едно да чакаш разкази за първата му брачна нощ, толкова неприлично му звучат такива въпроси.

Отговори няма и затова тези дни гледаме към флага на улица „Козяк“ в София, за да разберем какво сме си причинили при урните. В тази сграда взе да става доста оживено, пристигат важни работни гости и сякаш след паузата има повече Америка в България.

Забележително множество пък се е вторачило в посолството на Русия – 73% изпитват трайни горещи чувства към Москва и 62% лично към Путин, според проучването на Pew Research Center /цитирано от БГНЕС/ отпреди няколко дни. Стъписващата заблуда, че в Кремъл е истината, не е новина за нашите ширини. Тя и прокремълската опозиция в парламента не е. Извънпарламентарната на Костя Копейкин, известен още като Костадин Костадинов и лидер на „Възраждане“, пробва да произведе революция онзи ден в София, но не му се получи. Не може обаче да му се отрече чутовната дързост в онзи момент, когато пожела лично да смени премиера Борисов. Не е ясно и дали нашите служби са наясно с финансирането на тази смела проява, и доколко изобщо ги интересува кой клати стабилността, тази на премиера.

Нали помните кога се стовариха в центъра на столицата протестиращите „възрожденци“ на Костадинов – на третия ден след смразяващото изявление на президента Радев, с което той свали доверието си от правителството и пожела да стане симпатичен на народа. „Днес делението не е между леви и десни, столица и провинция, а между порочната власт и милионите почтени българи. В борбата за отстояването на нашите права, аз съм редом с вас“, зарече се той тогава. „Редом с вас“, ама не отиде на протеста да скандира срещу порочната, както я нарече и за каквато и ние я мислим, власт.

Държавен глава не може да излезе там и да крещи в мегафона „Оставка!“, това е обяснимо. Няма обяснение за изгърмяната декларация с особено невнимателния подбор на думите и посланията, които не предлагат решения, а са само слабо ехо на обществени нагласи. Иначе, президентът Росен Плевнелиев, тази ярка и спорна личност в демократичната ни история, грабна микрофона и спечели народната любов на протеста в София на 24 февруари 2013 г. и краткото му извикано слово бе изпратено с характерното „Българи, юнаци!“ /помните серийните масовки от ерата на #ДАНСwithme/.

Пък и моментът, в който Румен Радев отправи обръщението си към нацията, извика подозрението за самозащита – главният прокурор Иван Гешев вече беше пуснал онези скандални СРС-та, вотът на недоверие към правителството, внесен от БСП, претърпя очаквано фиаско. Остана усещането за гузност. И за заявка за втори мандат.

И като стана дума по-горе за онова, което си причиняваме до урните, догодина сме в челен сблъсък с два избора – за парламент и президент. Румен Радев е безспорният фаворит на БСП, а левицата не би свалила доверието от собственото си нестандартно попадение за кандидат-президент. По последните за декември м.г. данни на /сурогатната/ агенция Галъп Интернешънъл Радев приключи 2019-а с доверие от 56% и 30% неодобрение. Кабинетът Борисов-3 се оказа лош за 62% /точно колкото обожават Путин/, парламентът също за близо 70 на сто, но това е така от 90-те години още. Че кой може да обича българския парламент в настоящата му битност и съдържание? Какво ли щеше да е, ако можехме да гласуваме за главен и окръжен прокурор?

Разбира се, че ако премиерът Борисов реши да се кандидатира за президент, армиите му из страната богоговейно ще пуснат бюлетината за него. На брифинга си в знаменателния 4 февруари т.г. /този с междуметията от курника/ обаче българският премиер се закле, че никога не е казвал, че ще се кандидатира за президент. Хубаво е, но не е вярно.


Харесва ли ви статията? Почерпете автора Вилдан Байрамова и гарантирайте така нейната авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени специално за нея чрез този бутон ще ѝ бъдат изплатени от редакцията.

Почерпете Вилдан и гарантирайте така нейната авторска мотивация, нашата редакционна независимост и Вашето читателско право на честна и обективна журналистика. Всички суми дарени конкретно за нея чрез този формуляр ще ѝ бъдат изплатени от редакцията. Извършвайки плащане Вие се съгласявате с Общите условия, които предварително сте прочели тук.















Възможности за плащане

Информация за Вас




Информация за банковата карта


Плащането е защитено със SSL криптиране


Обща сума:


5.00€

{amount} donation plus {fee_amount} to help cover fees.




В началото на юни 2011 г. той се скара на „мисирките“ и обяви, че ще изкара един мандат и половината от следващия, и тогава ще влезе в надпреварата за държавен глава. Не ни ощастливи с това и посочи с пръст по челото Росен Плевнелиев, който спечели след балотаж. На 1 септември 2016 г. в студиото на бТВ Борисов повтори намерението си да се кандидатира „заради играта“. И пак не се – тогава пусна Цецка Цачева, която спечели мнозинството от гласовете само от урните в Турция, благодарение на кампанията на новата партия на Местан, не и на ГЕРБ у нас.

Така пилотът Радев свали униформата и зелените чорапи, и облече костюм, а сега Иван Гешев го бие заради съпругата му Десислава, а по последни данни – заради разследване на фирма, доставчик на армията. Но сякаш самият Радев опитва да му импонира, а може да има мерак и да се колаборира – поне в битката с олигарсите, корупцията и организираната битова престъпност, двамата са единодушни в нетърпимостта си към тях. Някой наистина трябва да я поведе, но едва ли точно тази нереформирана прокуратура, напоена с толкова съветски челен опит, ще успее. А и само с президентски вопли няма как да се случи. Липсата на съдебна реформа е най-големият ни мазол пред лицето на Европа. А колко още мазоли имаме. Ами ако Гешев ги настъпи? С неговата свръхамбиция, разгоряла се след визитата в САЩ, да не реши да блесне с още политически арести и да възвести началото на върховенството на правото? Най-после да се харесаме на ЕС, но едва ли. Устремът на Гешев е повече за политическото му конституиране като държавен лидер, отколкото за професионална кариера на прокурор. В последната той направи, каквото можа – 20 споразумения и нито един внесен обвинителен акт.

Как да не се запиташ в тези прекрасни дни да се напиеш ли, или да се гръмнеш в коляното. Едното е като упойка, другото – отчаян акт с фатални последици. Нито безкрайният преход ще приключи, нито демокрацията с неизменното върховенство на правото ще се разлисти, а позициите ни в разните класации ще са все същите и ще гледаме дъното отдолу нагоре. Така ще е, докато се бунтуваме само на клавиатурата във Фейсбука и чакаме друг да ни светне лампата, та ние с тежки стъпки да мръднем до хладилника. Но и това не е новина, нито решение.

Снимка: Булфото®

Мисирене, бризгане, чистене

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/vmesto-novini-3-7-february-2020/

В рубриката „Вместо новини“ Емилия Милчева обобщава и коментира най-важните новини от политическия и обществения живот на България през изминалата седмица.

Когато една седмица тръгне по Чудомир и ескалира до Помпео, егати и държавата, в която живеем. Как да не помечтае останалото в Татковината народонаселение, на средна и преклонна възраст, за времето, в което улиците бяха тихи, а другарят Тодор Живков бавно редеше от екрана: „Приземяване, приземяване, приземяване.“ През 1987 г., когато държа тая реч, държавата беше доста опоскана, номенклатурчиците съвсем не възнамеряваха да слязат от самолета на властта, а позивната беше прах в очите на народа.

И не слязоха, но закопаха народа. Свалиха Живков от самолета и създадоха олигархията, благодарение на която 30 години България остава най-слабата и най-неконкурентоспособна икономика в Европейския съюз, в резултат – и с най-бедните граждани. Дори страни извън ЕС като Черна гора и Сърбия ни задминават по минимална заплата, съответно 331 евро и 343 евро, докато българската е 312 евро (610 лв.). Средната пенсия в Северна Македония е 251 евро; средната пенсия в България е 211 евро за 2020 г. – 412,28 лв.

Мисирене

Това, разбира се, са битовизми. Човек живее с лафчета и лайкове, а „ето вие като някакви мисирки тичате“, обърна се премиерът Бойко Борисов към журналистките. После се извини – прекалил. Това е като да наплюеш някого и после да му предложиш кърпичка. Да е чел Чудомир – не го е чел; там бялото месо от мисирка е на почит. Да е помилвал фитки като американски президент за Деня на благодарността – пак не. В деня, в който журналистите спрат да тичат след Борисов, значи е свършен – и тогава той ще ходи подир тях като мисирка, понеже е зависим от микрофоните и камерите. Онази грама на американския посланик Джон Байърли от 9 май 2006 г. е паметна с две тези: че „егото на Борисов е най-силният лост за влияние върху него“ и че той вероятно е „следващият български лидер“.

Според психолозите унижението се извършва от хора с неадекватна самооценка, които го правят, за да поддържат позитивния си образ: принизявайки другите, да се издигнат над тях. Единственият начин човек да се справи с унижението е да отговори. „Страхливец и подлец!“ е отговорът. Лесно е да унижаваш хора, които поради определени обстоятелства са принудени да изтърпят унижението. Но на точно такива оскърбители е добре да се озъбва човек.

Бризгане

Озъбване има. По друг повод – и не такова, каквото си мислехме ние, българите. Посланичката на САЩ Херо Мустафа го нарича „мерки със зъби“ в борбата с корупцията – българската се има предвид. Държавният департамент съобщи за първи санкции за българин, „участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“. След 24-часови залагания кой е човекът, името изненада всички – съдията от Специализирания наказателен съд Андон Миталов, пуснал обвинен в шпионаж да отиде в чужбината, за която се предполага, че е шпионирал, за да … получи медал от чужбинския президент.

Има един руски глагол „брызгать“ – означава да се разпръскват със сила капки течност, искри и други подобни, в България се среща в някои диалекти като „бризгам“. Така де, получи се бризгане. А българите, чакащи „мерки със зъби“, се разочароваха. Търпение, братя и сестри, to be continued

Такова бризгане направи и президентът Румен Радев, обявявайки, че „официално снема доверието си от правителството“. Наясно сме, че неофициално никога не го е давал. Но можеше да го „свали“ и по-рано, нали сам каза, че фактическото положение датира от декември. Сега идва в не особено комфортна за президента ситуация, след публично известни разговори, в които той и шефът на Военновъздушните сили се уговарят да заметат под килима една проверка за Десислава Радева, допреди 4 години Генчева.

„Деленето не е между леви и десни, а между порочната власт и милионите почтени българи“, каза Радев. Звучи някак познато, но едва ли може да мобилизира чак такава ляво-дясна алтернатива, която не просто да свали ГЕРБ на избори, но и да управлява. Май надценява значението си, заявявайки, че евентуален импийчмънт срещу него „няма да напълни язовирите, няма да напълни хладилниците на хората и няма да вдигне пенсиите“. „Импийчмънтът най-много да напълни площадите и да доведе до окончателен крах“, каза държавният глава тази седмица. Ще е успех, ако напълни половината от площад „Независимост“, разделящ „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2.

Освен срещу властта, Радев се позиционира в лагера на скептиците за България и еврото, наливайки вода в мелницата на плашенето на хора. Резултатът от ваденето на плашила е, че за седмица българите са обърнали милиони левове в евро. Но всеки, който говори срещу присъединяването на България към еврозоната – задължение, произтичащо от договора за присъединяване към ЕС, – работи не за българските национални интереси.

Изнасилване

И властта не помага да спре плашенето. Напротив. Първо се опита да прошмули тайно промяна в преходните и заключителни разпоредби на закон, с който променя единственото, на което българите вярват безотказно – фиксирания курс на лева към еврото. После го направи явно и за да успокои хората, парламентът реши, че министърът на финансите и гуверньорът на БНБ ще могат да преговарят за присъединяване на България към еврозоната само при сегашния валутен курс на лева към еврото в съотношение 1,95583 лв. Пътят към антрето за еврозоната е отворен, рекоха някои депутати. Също и за нови хибридни атаки за алиенация от ЕС.

А докато отварят едни пътища, депутатите затварят други, извършвайки насилие над пазарната икономика чрез създаване на конкурентни предимства на един сектор в ущърб на друг. Икономическата комисия в Народното събрание одобри нови изисквания към собствениците на имоти, които се отдават краткосрочно под наем през платформи като Airbnb и Booking. Те предвиждат писмено съгласие на поне 50% от собствениците на имоти в съответната сграда.

Макар че депутати припомниха решение от 19 декември м.г. на Съда на ЕС, че Airbnb не е онлайн брокер, а „услуга на информационното общество“ по Директива 2000/31 за електронната търговия, мнозинството не се впечатли. Бърза да отвори пътя за хотелиерите, затруднявайки с каквото може конкуренцията им. В дългосрочен план тази битка е загубена, дами и господа. В краткосрочен – министърката на туризма Николина Ангелкова може да спечели.

Чистенето

Битката срещу Booking и Airbnb не пълни обаче хотелите, за което призна и самата Ангелкова: „За съжаление, зимният сезон не протича съгласно очакванията…“ Така е, няма сняг, през януари курортите караха на изкуствен сняг. А когато тази седмица заваля, държавицата пак се оказа блокирана и стресирана, сякаш властта е чакала юни през февруари. По пътища и жп линии за близо 24 часа се оказаха блокирани автомобили, камиони и влакове, а границата с Румъния бе затворена за тирове. Хора изпуснаха операции и прегледи при лекари, самолетни полети, не се явиха в съдебни зали – само защото най-сетне заваля и се наложи снегорините да излязат.

Докато ринеха сняг, по границата ринеха… митничари. Задържаха цяла смяна на ГКПП „Калотина“ при операция на прокуратурата, МВР и КПКОНПИ. Ден по-рано тръгна операция по връщането на 28 от общо 127 контейнера с италиански боклук обратно към Апенините. Скоро ще бъдат отнети и частните лицензи за лотарии. За да не останат съмнения в голямото чистене, очакваме и Сърбия да ни върне настанилия се в Белград банкер Цветан Василев, собственик на фалиралата КТБ, а Обединените арабски емирства – хазартния бос Васил Божков, който, макар и в ареста, пробвал да си купи гражданство срещу инвестиции.

Тази седмица главният прокурор Иван Гешев каза в прав текст нещо, което е обществено известно – Русия пази Цветан Василев в Сърбия. Василев, който замина за Виена в началото на юни 2014 г., когато за него стана напечено в България, се установи в Белград. Топлите отношения между Сърбия и Русия никога не са били тайна, а сръбският министър на правосъдието има последната дума за екстрадицията, независимо какво ще реши съдът.

Ако Василев наистина ползва протекция от Москва, за да е на свобода, макар и без паспорт, значи пази много важна информация за банката, в която акционер беше една от най-големите руски банки, и нейните операции – какво и защо е финансирала. Българската държава ще продължи да настоява (за екстрадицията – б.а.), каза министърката на външните работи Екатерина Захариева. Вярвате ли?

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бялата лястовица от САЩ

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/byalata-lyastovitsa-ot-usa/

След 24 часа клокочене социалните мрежи стихнаха. Бялата лястовица отлетя, без някой да я види. Имаше обидени на Вашингтон, след като Държавният департамент на САЩ съобщи името на първия българин със забрана да пътува и пребивава в Съединените щати заради корупция. Оказа се неизвестният на публиката съдия от Специализирания наказателен съд Андон Миталов, който незабавно излезе в болничен. „В качеството си на длъжностно лице е участвал в корупционни действия, които подкопават върховенството на закона и сериозно компрометират независимостта на демократичните институции в България“, гласи съобщението. Санкциите включват и съпругата, и дъщерята на Миталов.

Какво е извършил съдия Миталов? Разрешил е на председателя на движение „Русофили“, разследван за шпионаж в полза на Русия, да напусне България, за да отиде в Русия за пет дни – и да получи орден „Дружба“ от президента Путин.

Защо го правят

Всяка държава поставя националните си интереси на първо място и на тях подчинява външната си политика. Корупцията придобива геополитически измерения, когато е в услуга на външни сили, чиито цели са в ущърб на интересите на Съединените щати и техните съюзници.

На 8 май 1997 г. 38-мото Народно събрание прие с консенсус Декларация за национално съгласие, която определи присъединяването на България към ЕС и НАТО като основни национални приоритети. България вече е в ЕС и е член на Организацията на Северноатлантическия договор, където заедно със САЩ и други съюзници споделят общи трансатлантически ангажименти. Тези отговорности бяха подчертани в съвместното изявление по рамката за стратегическо партньорство, публикувано след срещата на премиера Борисов с американския президент Доналд Тръмп в края на ноември м.г.

Защо точно този човек

Шпионажът, втората най-стара професия в света, е, както знаем, събиране и анализ на определен тип информация. Шпионажът на съюзник улеснява достъпа до останалите съюзници и отслабва Алианса. Следователно е необходима намеса, ако съюзникът не е в състояние да се справи. Русия е търговски партньор на България, но не и съюзник.

Пред bTV обвиненият в шпионаж Малинов, чието пътуване в Москва съдия Миталов е разрешил, заяви, че изгонването на руски дипломати (също за шпионаж – б.а.) и санкцията срещу съдията целят „разваляне на българо-руските отношения“. Не е възможно. Парадоксално на пръв поглед, но Русия повече от нашата страна се нуждае от запазването на тези отношения. България e член на НАТО и ЕС и Москва не се отказва от опитите си да я превърне в „троянски кон“. Като най-слабата икономика и уязвима брънка в тези съюзи такива цели може да се осъществят чрез енергетиката, където България засега е почти стопроцентово зависима от Русия, чрез политиците, които вземат решения, и чрез олигарсите, създадени от криминалния Преход.

Не е случайно, че изгонените руски дипломати са имали повече от обикновен интерес към: първо, механизма на изборния процес, чрез който е възможно да се осъществят промени във вота, и второ, към интерконектора с Гърция, благодарение на чието изграждане тази стопроцентова зависимост от руски газ ще се понижи. Енергийната министърка Теменужка Петкова спомена за намаляване почти наполовина на тази зависимост благодарение на азерския газ и втечнения американски газ. Няма как това да се размине без „санкция“ от Москва. Енергийните доставки са политически инструмент на Кремъл и отслабването на хватката означава излизане от орбита на влияние.

Контролът върху доставките на енергия е основен източник на въздействие – газовата война между Русия и Украйна, започнала след първите опити на Киев да смени „наклона“ от Изток на Запад, е добра илюстрация. Всички последвали действия, в т.ч. проваленият проект за газопровод „Южен поток“ и стартиралите „Северен поток 2“ и „Турски поток“, са част от наказанието.

„САЩ се стремят да намалят риска от подобна манипулация, като подкрепят проекти, които включват американски съюзници“, се казва в доклада на Центъра за наука и международни отношения „Белфер“ към Харвардското училище „Джон Ф. Кенеди“, озаглавен „Националният интерес, енергийната сигурност и разузнавателната общност“.

Сега започва нова серия хибридни атаки с цел да се попречи на пътя на България към еврото – стъпка която произтича от Договора за присъединяване към ЕС. Появиха се някакви идеи, облечени в социологическо проучване, за референдум за еврото; появиха се експерти, които да всяват страх и заблуди. Интегрирането на страната в европейския монетарен съюз означава само едно – повече сигурност за финансовата система, за бизнеса и за гражданите. Освен ако българските политици не го проиграят за собствените си егоистични цели и в полза на небългарски интереси. Те са опасността, не еврото.

Защо не (и) други

Съдия Миталов е първият. Фактът, че се започва с лице, което е от ниските етажи на властта, означава и че съюзниците разполагат с достатъчно информация за обитателите на горните. Тази информация може да съдържа всичко: характерологични особености, офшорни сметки, придобивки, които не са обявени в декларациите пред КПКОНПИ, и др.

Колегите на Миталов от Специализирания наказателен съд имат добро мнение за него, но нима някой е очаквал в този момент да споделят нещо друго? След като Вашингтон обяви името му, Инспекторатът на Висшия съдебен съвет (ИВСС) благоволи най-сетне да съобщи, че е отказал да проверява Миталов, след като е бил сезиран от главния прокурор миналата есен за решението му да пусне Малинов в Русия. Главният прокурор поискал „по същество от ИВСС да се произнесе по правилността на постановения съдебен акт, доколкото съдията е разрешил на обвиняемото лице да напусне страната, без преди такова разрешение да е поискано от прокурор и същият да е отказал да разреши напускането“. ИВСС казва, че няма компетентност да се произнася по същество.

В очакване на още нечие „произнасяне“ нека си го кажем: няма кой да свърши работата на българската държава и нейните институции. Съюзниците могат да помогнат да се укрепи институционалният капацитет, нищо повече. Другото е политическа воля и реформи – дефицит на това управление, което не иска да си разваля рахатлъка.

Е, наложи му се да го развали, но дали ще се справи с последствията?

Защо не олигарси

Това е българска работа с „малко помощ от приятели“. Ловът на олигарси, ако не е избирателен, а целенасочен, може да помогне да се справим с т.нар. „олигархичен капитализъм“ и така да бъде намалено голямото неравенство в България. Един от известните изследователи на икономическото неравенство Тома Пикети посочва този показател като условие дали един капитализъм е олигархичен – разликата между нивата на доходите и капиталовите печалби. В България, която 13 години след присъединяването си остава най-бедната държава в ЕС, за 2018 г. коефициентът „Джини“, който измерва неравенствата в доходите, е най-висок в Съюза.

Родовите белези на българските олигарси са връзки с шефове от бившите тайни служби и „перестройчиците“ на БСП, а чрез тях – и свързаност с Русия. (Следователно чрез тях се трансферира влияние.) И почти всички получиха сериозни активи – индустриални или финансови, от приватизацията. Чиято и публична биография да погледнем – на Илия Павлов, Емил Кюлев, Николай Банев, Ветко Арабаджиев, Цветан Василев, Васил Божков и много други живи и мъртви персони, – го потвърждава.

Така че нека не търсим бялата лястовица по американски жици. Мъката си е тук, надеждата – също.

Заглавна снимка: От сайта на Министерски съвет

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Американски пай за Борисов

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/amerikanski-pay-za-borisov/

Изглежда, че Бойко Борисов може да реши задачката за руския газ и втората АЕЦ в Белия дом. С американски жокер.

Сигурно е, че енергетиката ще бъде основната тема на първата му официална среща на 25 ноември с президента на САЩ Доналд Тръмп. Но във Вашингтон Борисов идва на крилете на изтребителите F-16 Block 70. Нека просто кажем, че тази сделка за 1,2 млрд. долара, платени накуп, му отвори вратата.

Енергетика, енергетика и пак енергетика

За всичко това се постара да научим американската посланичка в България Нейно превъзходителство Херо Мустафа, която буквално от момента на пристигането си разви невиждана досега публична активност. Даде няколко интервюта, срещна се с патриарха, с министрите на енергетиката и на икономиката и се остави да бъде показана как е прегръщана от Борисов и се вози в премиерския джип. Посолството на САЩ се постара да покаже и човешкото лице на Херо Мустафа – като майка и съпруга, прегърнала дъщерите си, как играе хоро, как се разхожда из столичния център и обикаля Рилския манастир. Дали тази open-minded политика ще се запази и по време на мандата?

Това, което вече знаем, е, че Херо Мустафа се постара да даде гласност на темите, които ще бъдат обсъдени в Белия дом: България да се превърне в истински енергиен хъб; алтернативите за ядрената енергетика; eнергийната сигурност чрез диверсификация; военната модернизация и F16; програмата за безвизово пътуване до САЩ.

Газовият пазар вече не е същият

Във Вашингтон номерът на Борисов с двете тръби, от които по едната щял да тече американски, а по другата руски газ, няма да мине. В Белия дом се интересуват само от едната – газовата връзка с Гърция, която Херо Мустафа подчерта в поне три от срещите си. В последните няколко седмици и българският премиер зачести с употребата на „диверсификацията“ в публичните си изяви и с обещанията „от догодина да доставяме втечнен газ от пет страни“.

Откакто България внесе тази година първите количества втечнен природен газ от Гърция на цени, по-ниски от газпромските, руското синьо гориво вече не изглежда така безалтернативно за най-бедната и най-зависима от него страна в ЕС. За 2019 г. общият внос на втечнен газ, предназначен главно за битови нужди, е близо 400 милиона куб. м. Това надвишава с малко над 10% от годишното потребление на България, което е около 3 млрд. куб. м. Но пробивът е направен.

Американската компания Cheniere е производител на близо половината от доставения втечнен газ и пак тя проявява интерес към резервиране на капацитет от интерконектора между Гърция и България, чието строителство най-сетне започна. През него догодина в България трябва да постъпват договорените 1 млрд. кубика азерски газ годишно, а по-късно – и със средиземноморски произход.

Освен това Cheniere прояви интерес да захранва бъдещия терминал за втечнен газ край Александруполис, в който акционер с 20% ще е и „Булгартрансгаз“. Борисов го гарантира пред американския посланик в Гърция Джефри Пайът по-рано този месец в Солун.

Капацитетът на действащия сега терминал Ревитуса в Гърция е за 5 млрд. куб. м годишно, а на бъдещото съоръжение край някогашния Дедеагач – 5,5 млрд., като заявеният от фирми интерес за резервиране двукратно го надхвърля.

Дадена дума – хвърлен камък

На Борисов най-вероятно ще му се наложи да даде гаранции, че проектите, осигуряващи доставки на газ, различен от руския, ще бъдат с приоритет пред тръби като „Турски поток“, наричан „Балкански поток“ eдинствено от българските управляващи. Защото досега изглеждаше, че е обратното. За да „спечели“ транзит на руски газ през своя територия, държавната компания се задейства в рамките на броени месеци, построени бяха 11 км газопровод до границата с Турция, който да свърже българската газова система с „Турски поток“, и се намериха 75 млн. евро за компресорната станция „Странджа“.

Гаранциите от страна на Борисов в Белия дом ще изискват и определени действия. „Булгартрансгаз“ трудно ще се справи хем с финансиране на тръбата за руския газ, хем с осигуряване на средства за акционерна вноска в компанията за терминала в Александруполис. Държавната фирма вече изтегли 200 млн. евро кредити заради „Турски поток 2“, макар да не е напълно сигурно захранването му с газ, нито зелената светлина от ЕК. „Шапката“ на държавната енергетика – Българският енергиен холдинг, е достатъчно обременен със задължения, за да поеме нов дълг.

И в тая енергийна шарада – Украйна

Украйна е другият невидим играч, освен Русия, който ще присъства на разговорите в Белия дом. От една страна, Европейската комисия, посредник в газовите преговори между Киев и Москва, се стреми към запазване на транзита на руски газ за Европа през Украйна – или поне на част от него, тъй като украинският бюджет би изгубил значителни приходи.

Със сигурност до края на декември вариант ще се намери. Дали ще бъде този на „Газпром“, който предлага директни покупки на 15 млрд. куб. м синьо гориво и транзит за една година, или украинското предложение за по-дълъг срок на договора – още не е ясно. Но в края на декември изтича транзитният договор за руски газ през Украйна, който пълни със синьо гориво и Трансбалканския газопровод през България. Има някакви шансове този транзит да продължи.

Но Украйна стана актуална и поради друга причина. Според противниците на Тръмп – демократите, той е предложил на избрания т.г. държавен глава Владимир Зеленски да разследва какви ги е вършил бившият вицепрезидент Джо Байдън в Украйна в замяна на деблокиране на военна помощ от 400 млн. долара за Киев. Байдън е един от кандидатите на Демократическата партия за президентската кампания догодина. През май 2014 г. Хънтър Байдън, най-малкият син на вицепрезидента на САЩ, е бил назначен за член на Борда на директорите на най-големия частен производител на газ в Украйна – Burisma Holdings. По-рано същата година прозападно правителство начело с милионера Петро Порошенко взе властта в бившата съветска република.

Зеленски е пред труден избор, а дори не са изтекли първите двеста дни от мандата му. Засега 41-годишният актьор, нашумял с телевизионния сериал „Слуга на народа“, където играеше президент на Украйна, се пази да бъде въвлечен в президентската кампания в САЩ, като същевременно се опитва да балансира отношенията с друг хегемон – Русия.

С „Турски поток“, с неслучилия „Южен поток“ и „Северен поток 2“ Русия се опитва да игнорира Украйна като основен транзитьор за руския газ към Европа. В момента това е неприемливо и за Брюксел, и за Вашингтон. Но българските управляващи май играят за руската команда.

ТАСС съобщи тази седмица, че пускът на „Северен поток 2“ се премества за средата на 2020 г., след като за целта първоначално бе обявен за края на тази. Новината дойде, след като американският сенатор републиканец Тед Круз обяви, че Съединените щати могат да задържат влизането в експлоатация на тръбата поне с година заради санкции срещу компаниите в проекта. Става въпрос за една конкретна компания – Allseas, осигуряваща дълбоководен кораб за полагане на тръби по дъното на морето. Ако Вашингтон не успее да спре тръбата, след три месеца газопроводът ще е завършен. Подобни заплахи от американска страна бяха отправяни и към „Турски поток“. Според Круз „Северен поток 2“ представлява „сериозна заплаха за националната сигурност на САЩ и нашите европейски съюзници“.

Договорът на България с „Газпром“ е за доставки на 2,9 млрд. куб. м до 2022 г. с клауза take or pay – тоест длъжни сме да платим цялото количество, независимо колко от него използваме. Големият въпрос е какво ще направят сега българските управляващи. Едва ли ще се осмелят да постъпят като Полша, чиято газова компания обяви, че се отказва от руския газ след изтичането на договора с „Газпром“ също през 2022 г. Надяваме се да разберем след американската визита на Борисов.

На среща с Американската търговска камара вчера посланик Херо Мустафа обяви, че очаква президентът Тръмп и българският премиер да си говорят и за „върховенството на закона“, наред с изброените вече приоритети.

Ще работя с българското правителство и гражданското общество в борбата с корупцията и за подобряването на върховенството на закона… Изграждането на силна демокрация изисква постоянна работа в защита на върховенството на закона и свободата на медиите. Само когато могат да бъдат чути всички гласове, когато гражданите вярват в своето правителство и неговите институции, една държава и една икономика могат да постигнат пълния си потенциал,

заяви посланик Херо Мустафа пред Камарата.

Покрай визитата на Борисов в САЩ излезе една лека задявка с бившия Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов, известен с чести визити отвъд Океана, понастоящем глава на Евроатлантически център за сигурност. На 1 ноември в интервю по bTV премиерът, уж на шега, каза, че „той [Цветан Цветанов, б.р.] сега е в САЩ – като се срещна с президент Тръмп на 25 ноември, ще разбера какво е правил в Щатите“.

На бас, че няма да попита.

Заглана снимка: © Arno Mikkor

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Шоуто на Тръмп, сезон втори

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/the-trump-show-part-2/

В хода на изпълнението на служебните си задължения получих информация от множество представители на правителството на САЩ, че президентът на Съединените щати използва тежестта на службата си, за да предизвика намеса от чужда държава в президентските избори през 2020 г. Освен всичко останало тази намеса включва оказване на натиск над чужда държава да разследва един от основните политически опоненти на президента.

Така започва писмо, адресирано до републиканския сенатор Ричард Бър и конгресмена и член на Демократическата партия Адам Шиф. Бър и Шиф са начело на комисиите по разузнаване съответно в Сената и в Камарата на представителите. Задачата на тези комисии е да наблюдават разузнавателната дейност, извършвана от различните агенции на правителството във всички сфери – от външна политика до национална сигурност. Комисиите са част от сложна система за проверки и баланси и имат право да провеждат разследвания и да подлагат на инспекции и одити дейността на разузнаването.

Тръмп към Зеленски: „Искам да ни направиш услуга“

Затова когато подобен документ види бял свят, реакциите са мигновени. Броени дни след публичното появяване на информацията, че разобличител е сигнализирал за нередни действия от страна на президента Тръмп, както и че Белият дом се е опитал да потули подробностите около въпросния сигнал, Демократическата партия обяви, че започва процедура по импийчмънт срещу президента.

Този скандал е по-различен от цялото шоу, което се разиграва в Белия дом от 2016 г. досега. Стенограмата от разговора показва, че президентът Тръмп неколкократно е подтиквал украинския си колега Владимир Зеленски да разследва кандидат-президента Джо Байдън и неговия син, предлагайки помощта на главния прокурор Уилям Бар и на своя личен адвокат – Руди Джулиани. Дни преди разговора Тръмп е замразил 400 млн. долара военна помощ за Украйна. Исканията за разследване на Байдън и сина му се основават на теории, разпространявани от него и адвоката му, които са популярни в алт-райт средите, но не почиват на реални факти. Междувременно „Уолстрийт Джърнъл“ съобщава за срещи между Джулиани и представители на украинската власт.

В началото бе жалбата

Законът предвижда, че служител на разузнаването може да предостави на Конгреса на САЩ информация, породила у него сериозни притеснения. Това става посредством официална жалба до генералния инспектор на разузнавателните служби, чиято роля е да провежда независими и обективни разследвания в рамките на разузнаването.

След като разглежда подадената жалба от все още анонимния служител на разузнаването, генералният инспектор стига до заключението, че тя е основателна, и я предава на директора на разузнаването, тъй като подобни сигнали по закон трябва да стигнат до Конгреса в рамките на седмица.

Ала именно тук пътят на официалната жалба е пресечен.

Директорът на разузнаването Джоузеф Макгуайър обявява, че Департаментът по правосъдието (начело с главния прокурор Уилям Бар, назначен директно от президента) не е съгласен със заключенията на генералния инспектор.

В четвъртък, по време на изслушване пред Комисията в Камарата, Макгуайър заяви, че е пристъпил процедурата и се е обърнал към Департамента по правосъдието, тъй като според него това е безпрецедентна ситуация. Макгуайър, който е на поста от едва шест седмици, каза, че ако е знаел за жалбата (подадена преди неговото встъпване в длъжност), е щял да откаже позицията. Директорът на разузнаването защити разобличителя.

Самият главен прокурор Уилям Бар не е участвал в прегледа на сигнала от страна на Департамента по правосъдието. Сред аргументите на служителите, взели финалното решение жалбата да не стигне до Конгреса, са твърдения, че подалият сигнала служител не е бил непосредствен свидетел на обаждането, както и че може би има политически пристрастия.

Дали Департаментът по правосъдието обаче може да бъде политически мотивиран?

Това също не е въпрос, който има прост и еднозначен отговор. Главният прокурор е назначаван от президента, а Конституцията не предвижда гаранции относно независимостта на Департамента – той разчита на установени практики, както и на своите вътрешни регулации и механизми. Близостта между главните прокурори и техните президенти не е от вчера – между стратегиите на Ерик Холдър, главния прокурор по времето на Барак Обама, и Уилям Бар има множество паралели, подчертава Майкъл Макконъл, професор по право в Станфорд. 

Рязък завой в политиката на демократите

На 18 септември „Уошингтън Поуст“ съобщава за напрежение между Конгреса и специалните служби. Ден по-късно Адам Шиф благодари на генералния инспектор на разузнаването, който, както се оказва, директно се е свързал с комисиите по разузнаване. „Без него нямаше да знаем, че има жалба“, казва Шиф пред медиите. Започва борба за предаването на жалбата и стенограмата от самия разговор. Тя продължава няколко дни. След множество прехвърляния на топката и противоречиви обяснения от страна на президента става ясно, че стенограмата ще бъде направена публично достояние. Упоритостта относно самата жалба обаче остава. Белият дом предлага да публикува редактирана версия. Демократите отказват.

В понеделник седем от новоизбраните демократи в Камарата на представителите, част от т.нар. „лилави щати“, които могат да бъдат спечелени както от републиканци, така и от демократи, излизат с колективна позиция по въпроса отново в „Уошингтън Поуст“.

Те обаче не случайни демократи –

поради характера на техния електорат повечето от тях не са водили кампания за импийчмънт на президента, фокусирайки се над други проблеми и политики. Важността на техните кресла, умерената им политика и отказът им да подкрепят импийчмънт досега бяха сред причините председателката на Камарата на представителите Нанси Пелоси да избягва процедурата въпреки множество призиви от по-радикалните крила на Демократическата партия.

„Службата към родината е определяща в нашия живот. Ние не сме политици по професия. Ние сме ветерани от армията, от службите по отбрана и от разузнавателните служби. Посветили сме живота си на службата и сигурността на нашата държава и в хода на кариерата си множество пъти сме полагали клетва да защитаваме Конституцията на САЩ. В този момент ние се присъединяваме като група [към искането за импийчмънт], за да удържим на тази клетва, защото навлизаме в непозната територия и сме изправени пред безпрецедентни обвинения срещу президента Тръмп“, пише в позицията на демократите. Малко по-късно Пелоси обявява началото на процедурата по импийчмънт.

Към четвъртък Камарата на представителите има с един повече от необходимия брой гласове –

общо 219, за да започне процедура по импийчмънт. Това не означава обаче, че президентът веднага ще бъде свален от власт – на базата на разследвания демократите трябва да подготвят основания за импийчмънт, които след това да бъдат разгледани в Камарата. Ако едно от тези основания бъде прието, на президента предстои процес в Сената, воден от един от върховните съдии на САЩ. За да бъде осъден, са необходими гласовете на две трети от членовете на Сената.

Печеливши няма

Стъпката на демократите е нож с две остриета, а рисковете са много. Що се отнася до социалния аспект,

процедурата по импийчмънт винаги води до екстремна поляризация в американското общество,

както е предрекъл самият баща основател Александър Хамилтън. През последните години политиката в САЩ е белязана с крещящите цветове на партийната принадлежност, което повече пречи на конструктивните и реално нужни реформи и превръща политическия процес в племенна борба за надмощие.

Процедурата по импийчмънт ще засили подкрепата за демократите в техните ядра, както и крайните фракции, но рискува да отчужди т.нар. swing voters (колебаещи се гласоподаватели) и независимите избиратели, които не причисляват себе си към никоя партия. Демократите така или иначе нямат шанс да спечелят верните на Тръмп гласоподаватели на този етап, но не е ясно дали тази стратегия няма да им коства и избирателите, които са несъгласни или разочаровани от политиките на президента. Единственият полезен ход е да изградят достатъчно силна и обективна аргументация, която да пресече партийните линии, без да ги задълбочава.

А това също няма да е лесна задача. От правна гледна точка дефиницията на престъпления, които да бъдат достатъчно сериозни за импийчмънт, е пипкава. Конституцията определя като достатъчно основание „предателство, подкуп или други тежки престъпления и провинения“. Типично за гъвкавите правни формулировки на Американската конституция, „тежки престъпления и деяния“ нямат конкретна формулировка, тоест се разчита на интерпретация.

Дебатът какво е и какво не е деяние, което налага импийчмънт, ще се води вечно.

По-голямата част от присъдите са връчени именно на основание тежки престъпления и обвинения. Демократите вероятно разчитат на преобладаващото общото схващане, че непристойното поведение и използването на президентската власт за лична изгода са достатъчно основателни причини и попадат в тази дефиниция.

Това ни води до субективния елемент на процедурата – този на партийната принадлежност и обществените настроения в момента на процеса. Дали в контролирания от републиканците Сенат някой въобще ще реши да слуша доводите на демократите? През последните години републиканците твърдо избират партията пред общото благо дори в случаи на сериозни пропуски и грешки от страна на президента. Фактите не са на почит във Вашингтон и тези обвинения не важат единствено за едната от двете страни. Но в случая на алт-културата, оформила се около Републиканската партия,

границата между нюансирани аргументи и пропаганда или изкривяване на истината отдавна са преминати.

Това прави обективния дебат труден, ако не и невъзможен.

Човек държи плакат с надпис „Тръмп не е над закона“

Снимка: LS d’Avalonia

Затова в този процес печеливши няма. Когато президентът на една от най-влиятелните държави има нужда да използва мъгляви теории, за да манипулира държави в криза в името на своите цели, вместо да води спортсменска кампания с аргументи и постижения, нещо в системата не е наред. Когато култът към личността е толкова силно вкоренен, че избирателят не може да види отвъд емоционалната племенна принадлежност, независимо от коя страна на политическия спектър се намира, демокрацията не може да функционира правилно.

Не бива да забравяме, че президентът на САЩ на първо място е бизнесмен, а на второ – риалити звезда.

Провокацията е негов специалитет, а възхищението, което бившият актьор Владимир Зеленски изразява към него в разговора им това лято, надали е изцяло билатерално галене на егото. Въпросът е, че този път шоуто може би е стигнало твърде далеч. Но когато границите между истината и лъжата и между редното и нередното са размити, не е ясно кое ще победи – справедливостта или по-добрият шоумен.

Заглавна снимка: Президенството на Украйна

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проблемите за износителите няма да свършат с 2019 година

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/problemite-na-iznositelit%D0%B5/

Увеличаващата се несигурност в световната търговия и забавянето на европейската икономика вече оказват ясен ефект и върху българските износители. През първото полугодие на 2019 г. износът ни към Германия спадна (спрямо същия период на предходната година) за първи път от 2014-та насам. В същото време митническото противопоставяне между САЩ и Китай продължава да спъва икономическата активност в редица отрасли, което води до намаляване на поръчките от важни за българския бизнес контрагенти в чужбина.

Голяма част от тези неблагоприятни тенденции започнаха още през 2018 г., а скорошното публикуване на окончателните данни за външната търговия от Националния статистически институт (НСИ) дава добър повод за някои равносметки. През 2018 г. българският износ отчете спад от 0,8% за първи път от глобалната икономическа криза насам, като основният двигател беше спадът при износа на стоки (търговията с услуги продължи да нараства с умерен темп). Същевременно по-високото вътрешно търсене поради доброто състояние на пазара на труда и покачващите се доходи даде нов тласък на вноса, който в реално изражение достигна 3,7% увеличение.

Някои от причините за динамиката на износа през 2018 г. са тривиални или свързани с развития, които са отвъд контрола на българските износители. Например: според Министерство на финансите (МФ) през 2017 г. страната ни е изнесла към Русия значително количество неизползвано оборудване за енергиен проект (най-вероятно тръби, предназначени за „Южен поток“). Съответно данните за 2018 г. показват значителен спад на износа на материали от чугун и стомана, тъй като се сравняват с период, чиито условия няма как да се повторят.

Друг пример, който МФ дава, е износът на минерални продукти и в частност – нефтопродуктите. Сред причините за спад на износа на този тип стоки са планови, но забавящи производството ремонти на съществуващи мощности, както и случващото се на важния за страната ни турски пазар. Освен общия ефект от обезценяването на турската лира, което прави българските горива относително скъпи за турския пазар, безспорен фактор е завършването на рафинерията Socar Turkey Aegean Refinery (STAR). От нея се очаква да повиши производствения капацитет на нефтопродукти в страната с една трета, което означава, че износът ни на този тип продукти към Турция тепърва ще намалява.

При разглеждане на данните на НСИ за основните търговски партньори на страната ни през последните години (периода 2012–2018 г.), правят впечатление няколко неща:

  • Близо 90% от общото увеличение на българския износ в този период се дължи на повишен износ към държавите от Европейския съюз. Относителният дял на търговията ни с останалите страни членки се повишава от 58,9% на 67,3%.
  • Цели 14,6% от българския износ през 2018 г. са насочени към Германия при 10,2% през 2012 г. Предвид повишаващото се значение на немския пазар за някои от най-перспективните сектори на преработващата промишленост у нас, забавянето на немската икономика (и особено сривът в промишленото производство) идва в много неподходящ за страната ни момент.
  • Износът ни към Руската федерация се срива с 27,7% (от 1,1 млрд. лв. през 2012 г. до 796 млн. лв. през 2018 г.), което я измества от 8-мо на 16-то място по значимост сред външните ни пазари. Търговският ни дефицит с Русия продължава да се влошава година след година, достигайки 5,3 млрд. лв. – нива, последно виждани през 2015 г. В периода 2012–2014 г. обаче този дефицит е бил близо 10 млрд. лв. Междувременно износът ни за САЩ надхвърля 1 млрд. лв.
  • Единствената държава, към която износът ни намалява по-бързо от този към Русия, е Португалия, където спадът е 45,7%. Страната обаче не е сред основните ни търговски партньори. Намаление се наблюдава още в износа към Украйна (23,1%), Канада (25,1%), Израел и Корея.
  • Статистиката продължава с трепет да очаква материализирането на неизбежния ужас – канадски ГМО-та да залеят родния пазар. На този етап търговското ни салдо с Канада остава положително, като износът ни за тази държава се удвоява в периода 2014–2018 г. до 155 млн. лв., въпреки че остава с 25% по-нисък от 2012 г. Вносът през 2018 г. възлиза на 128,1 млн. лв. и остава непроменен спрямо 2017 г.

Като цяло перспективата пред българските износители не изглежда особено обнадеждаваща. Когато на мода в международната търговия дойдат оградите вместо пътеките, малките отворени икономики като българската са сред най-силно застрашените.

Тук зависимостта ни от европейските пазари е нож с две остриета. От една страна, промяна в условията на търговия с основните ни партньори няма да има (с изключение на Великобритания), но от друга, позицията на ЕС в международните вериги на добавена стойност предполага, че Съюзът ще бъде силно негативно повлиян от спъването на световната търговия. Забавянето на европейските икономики ще има ефект върху българския износ, за голяма част от който ще е трудно да се преориентира в сегашната търговска ситуация. Допълнително всякакви опити за „затваряне“ на забавящи растежа си европейски икономики, дори под формата на кампании, тип „изберете родното“, крият заплахи за българските производители.

Въпрос на време е някой да надигне вой с призив за освобождаване на „необятния руски пазар“ от веригите на търговските санкции. Данните и на НСИ, и на работодателските асоциации обаче подсказват, че Русия отдавна е бита карта в сферата на международната търговия, поне що се отнася до родните износители.

Страната ни не разполага и с кой знае какви инструменти да се противопостави на подобен глобален процес. Разбира се, всякакви стъпки за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика са добре дошли и може би дори закъснели. Растежът в Централна и Източна Европа най-вероятно ще остане умерено добър поне през следващите няколко тримесечия, което все пак дава шанс на правителства в добра фискална позиция (като българското) да проведат някои отдавна отлагани реформи в очакване на евентуална рецесия.

Новите червени трудови книжки не се броят.

Заглавна снимка: chuttersnap

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Въоръжената Америка на Тръмп

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/vuoruzhenata-america-na-trump/

На 3 август 2019 г. мъж, въоръжен с полуавтоматично бойно оръжие, открива огън в търговския център „Уолмарт“ в Ел Пасо, Тексас. Убити са 22 души, ранени – 24. Малко преди да произведе първия изстрел, убиецът от Ел Пасо е публикувал манифест в един от форумите на платформата 8chan, която бе спряна на 5 август; в него 21-годишният тексасец е изразил омраза към латиноамериканските имигранти и се е оплакал от „латиноамериканското нашествие в Тексас“. По-късно при задържането му той е заявил, че е искал да застреля „колкото може повече мексиканци“ (по това време в „Уолмарт“ е имало между 1000 и 3000 души).

По данни на изследователския център Pew 13% от имащите право на глас на президентските избори в САЩ през 2020 г. са латиноамериканци – най-многочисленото етническо малцинство в САЩ днес, следвано от чернокожите американци, които са 12,5% от гласоподавателите. Белите гласоподаватели са малко под 67%. В своя манифест стрелецът от Ел Пасо предупреждава, че латиноамериканското население ще превърне Тексас и други щати в „крепости на демократите“, което ще позволи на партията да спечели предстоящите президентски избори: „Те са подстрекателите, а не аз. Аз просто защитавам страната си от културно и етническо подменяне в резултат на нашествие.“

Доналд Тръмп: „Не можем да позволим на всички тези хора да завладяват нашата Страна. Когато някой дойде, ние трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го връщаме там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата миграционна политика и с Реда и Закона. Повечето деца идват без родители…“

Доналд Тръмп: „Нечестната Хилъри иска да ви отнеме правата по Втората поправка. А ще бъдат ли отнети оръжията и на нейната тежко въоръжена бригада от Тайната служба? Едва ли!“

Отново на 3 август мъж, въоръжен със законно придобита лека полуавтоматична пушка, тип ArmaLite AR-15, .223 калибър, модифицирана и снабдена с пълен барабанен пълнител за 100 патрона, отне живота на 9 души в Дейтън, Охайо, в рамките на половин минута, преди да бъде застрелян от полицията.

За тези 30 секунди 24-годишният мъж е изстрелял 41 патрона, 14 от които улучили целта. Общо ранените вследствие на стрелбата са близо 30. Сред убитите е 22-годишната Мегън – най-младата от жертвите, сестра на убиеца. Информацията до момента е противоречива, но стана известно, че още докато е бил в гимназията, стрелецът от Дейтън е имал влечение към насилието, като е съставял списъци с момчета, които иска да убие, и момичета, които да изнасили. Мотивите за действията му през нощта на 3 август все още не са разкрити.

Установено е, че в своя профил в Twitter убиецът се е представял като „аниме фен, метъл и левичар“, който „отива в Ада, откъдето не смята да се връща“; демонстрирал е подкрепа към войнственото антифашистко движение „Антифа“, като е споделял негови постове, както и такива, изразяващи екстремно лява идеология. В деня на масовата стрелба той е препубликувал съобщение, в което се казва, че „милениълите имат послание за поколението на Джо Байдън: побързайте и умрете“, както и съобщения, изразяващи подкрепа за сенаторите, кандидати на Демократичната партия за изборите за президент догодина – Бърни Сандърс и Елизабет Уорън.

Въпрос на зрелище

„През изминалите 48 часа САЩ изгубиха по ужасяващ начин 34 души в резултат на масови стрелби. За кои да е 48 часа ние също така губим средно по 500 души, които стават жертва на медицинска грешка; 300, които умират от грип; 250, които се самоубиват; 200, които загиват в пътни инциденти; 40, застреляни с огнестрелно оръжие. Често нашите емоции откликват повече на зрелище, отколкото на данни“, написа популярният американски астрофизик и директор на планетариума към Американския музей за естествена история Нийл Деграс Тайсън в Twitter, където го следват над 13 млн. души. Неговата активност обикновено е свързана с представяне на интригуващи научни факти, разбиване на митове и изтъкване на неиздържани от научна гледна точка елементи от популярните научнофантастични филми.

Отново в рамките на 48 часа, през които по описаните от Тайсън причини биха загинали над 1200 американци, без това според него да предизвика съществена реакция у хората просто защото смъртта им не е била зрелищна, горното съобщение генерира над 300 000 харесвания, над 150 000 коментара и близо 90 000 препубликувания; разразилата се конфронтация бе широко отразена от американските медии. Сред многото смислени критични коментари има такива, които на свой ред се опират на статистиката, като демонстрират, че съпоставянето на числа не може да бъде самоцел, не е достатъчно и всъщност може да създаде изкривена представа.

„Няма как един-единствен човек да направи 500 медицински грешки. Няма как един човек да причини 200 фатални инцидента по пътищата. Няма как един човек да извърши 200 самоубийства. Няма как един човек да извърши 40 убийства с пистолет. Един мерзавец с мощна пушка уби 20 души в Ел Пасо. Виж ш***ната разлика“, казва се в най-харесвания коментар под публикацията на Тайсън.

Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението (по А. Чехов)

В медийния спектакъл на 45-тия американски президент Доналд Тръмп на сцената от самото начало виси не просто пушка, а десетки милиони огнестрелни оръжия, които вече са или могат да станат притежание на всеки американец над 18-годишна възраст, покриващ критериите за това. На практика такъв е всеки жител на САЩ, който е роден или е станал гражданин на страната и не попада в една или повече от деветте категории хора, на които според закона е забранено да имат оръжие (по същество такива с криминални простъпки, зависимости и/или психически отклонения). Със съответното разрешително в някои щати същите тези хора придобиват правото не само да притежават оръжие, което да съхраняват в дома си и/или да носят открито, тоест по видим за околните начин, а да го носят със себе си на публични места (в някои щати дори в банки, на борда на самолет и в правителствени институции) скрито от хорските погледи.

Статистически погледнато, на всеки американец с право на глас (около 246 млн. души на изборите през 2020 г.) се пада най-малко по едно огнестрелно оръжие (между 265 млн. и 390 млн. общо са оръжията), което отрежда на САЩ първо място в света по този показател. На второ, далеч назад, е Йемен със средно 55 оръжия на 100 души. В действителност не всеки, който би могъл да си купи оръжие от близкия магазин срещу 400 долара и попълнена в рамките на около 5 минути декларация, притежава такова, но пък и никой не знае точния брой на оръжията, нито на собствениците им. Затова не са малко онези, които имат по над 40 огнестрелни оръжия – това са т.нар. суперсобственици, на които и две дузини пушки и пистолети не са достатъчни.

Според проучване, осъществено през 2015 г. от изследователи от „Харвард“ и Североизточния университет, оръжие имат около 22% (тоест близо един на всеки четирима) от американците, като половината от споменатите по-горе 265 млн. оръжия са собственост на едва 3% от пълнолетните граждани на страната (7,7 млн. души).

Колекциите на някои от въпросните суперсобственици наброяват 140 отделни оръжия.

Застъпниците за правото не просто да притежаваш оръжие, а цял склад с пушки и пистолети и съответните муниции и аксесоари, сравняват страстта към това имущество с купуването на обувки – и един чифт е достатъчен, но кой се задоволява с толкова? Мотивите на суперсобствениците са най-различни – за някои притежанието е свързано основно с усещането за сигурност и необходимостта от отбрана, други са се посветили на лова, трети просто обичат да колекционират. Обстоятелството, че милиони хора притежават законно по над дузина оръжия, които могат да носят открито на публични места без необходимостта от специално разрешително, затруднява значително профилирането на онези от тях, които планират да използват арсенала си за масови убийства.

Оръжията са налице, остава да се намери причина за използването им. Да, вероятно не всеки си купува пистолет с презумпцията, че е готов да отнеме човешки живот, само защото според някои „е за предпочитане да бъдеш съден от дванайсетима, отколкото да бъдеш носен от шестима“. Но причини очевидно се намират, ако се върнем към статистиката, спомената от Тайсън:

загиналите от огнестрелни оръжия в САЩ са средно 100 души на денонощие, или 36 000 годишно; ранените – около 100 000.

По данни на Gillfords Law Center повече убийства стават в щати, в които е по-лесно да си купиш оръжие. От началото на тази година инцидентите, свързани с оръжия, са над 33 000, загиналите – близо 9000, а броят на масовите стрелби, за каквито се смятат случаите с най-малко четирима простреляни (в това число не влиза стрелецът, в случай че бъде убит) – 255. Това прави по повече от един случай на масова стрелба на ден, като само в рамките на осем дни над 100 души загинаха при пет масови стрелби, включително и двете от 3 август. Масовата стрелба в Ел Пасо се нарежда сред 10-те най-кръвопролитни в съвременната история на САЩ. А 2016-та се откроява като годината с най-много масови стрелби – 382.

Стопкадър от репортаж на CBSN

Може ли речта на омразата да подтикне към физическо насилие от омраза?

Колко поляризация може да понесе едно общество, преди недоволството да прерасне в нетърпимост? Кой и с какви средства ще може да спре изявата на тази нетърпимост, когато част от изпитващите я вече не се задоволяват със статуси в социалните медии и постове във форуми като 8chan или 4chan? Когато същите хора имат на разположение законно придобити огнестрелни оръжия и свободата да купуват още, а нямат задръжки да ги използват срещу хора. И когато собственият им президент им говори на езика на омразата. 

Ан Епълбаум: „Въпросът е кога ще започнем да говорим за тукашния тероризъм на белия супремасизъм по същия начин, по който говорим за чуждия, джихадистки тероризъм. Това са тясно свързани идеологии, разпространявани чрез интернет, усилвани от политиците екстремисти. И двете се нуждаят от сходен отговор.“

Речта на омразата обхваща много форми на изразяване, които по различни причини разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават ненавистта, насилието и дискриминацията срещу дадено лице или група хора. Речта на омразата представлява сериозна опасност за сплотеността на едно демократично общество, за защитата на правата на човека и върховенството на закона. Ако бъде неглижирана, тази реч може да доведе до актове на насилие и конфликти в по-широк мащаб. В този смисъл речта на омразата е крайна форма на нетърпимост, която допринася за престъпленията от омраза. И защото това е така,

свободата на изразяване не е абсолютна.

Съществуват различни режими на ограничаването ѝ, подчинени на баланса с други права. В САЩ тази свобода е обект на Първата поправка, а чрез съдебната практика е установен режим на много висока степен на защита. Същевременно нерядко точното дефиниране на дадена реч като реч на омраза е трудно, а още по-трудно е да се оцени какъв е рискът дадено изявление или друг начин на изразяване да подтикне към реално насилие.

Реч на омраза може да бъде чута и в традиционните медии, макар да са регулирани, но в много по-голяма степен се употребява и размножава в социалните мрежи. При тях има определени правила за ползване, те самите са страни по различни кодекси, като тези на ЕС за езика на омразата и срещу дезинформацията, но не са обект на регулация в това отношение. Там съдържанието е в такива количества, че не може да бъде обхванато от модераторите, а изкуственият интелект далеч не е толкова съвършен, както личи от употребата му за контрол върху порнографското съдържание или срещу нарушаването на авторското право.

Неминуемо от значение е и кой говори.

Когато това е крайнодесният конспиративен теоретик и радиоводещ Алекс Джоунс, неговите канали за комуникация във Facebook, Twitter и YouTube биват закрити поради многото примери за употреба на „език на дехуманизиране срещу имигранти, мюсюлмани и транссексуални хора, както и за прославяне на насилието, които са в нарушение на политиката за речта на омразата на съответните компании“.

Когато обаче говори президентът на САЩ, който сам заяви след избирането си, че е спечелил благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, налагането на подобни мерки става трудно, ако не и невъзможно. Проверителите на факти от Snopes опровергаха информацията, разпространена в социалните медии (и не само), че от страницата на президента в Twitter са свалени всички негови съобщения, съдържащи думата „нашествие“. Нещо, което лесно може да бъде проверено от всеки без особени затруднения.

Натали Мартинес: „Според рекламния архив на Facebook от май 2018 година насам Тръмп е реализирал около 2200 рекламни кампании, в които се говори за „нашествие“. Бърз преглед показва, че сякаш всички те се отнасят до имиграцията.“

Разбира се, Тръмп съвсем не е единственият политик популист, който се издигна именно защото яхна вълната на омразата, изолационизма и връщането на предишно величие, макар че гласът му се чува най-силно – поради факта, че едновременно е най-наблюдаван от медиите и има повече последователи в Twitter от всеки друг действащ политик. И хората едва ли са станали по-податливи на такава реторика от преди – те просто са медийно неграмотни в един почти изцяло медийно опосредстван и виртуализиран свят, в който информация, мисинформация, дезинформация, пропаганда, търговски съобщения и т.н. са достигнали необозрими размери и светлинна скорост на разпространение.

Стопкадри от документалния филм за „Кеймбридж Аналитика“ The Great Hack

И ако на Острова това говорене и ефектът на мегафона на социалните медии произведе Брекзит, то над САЩ, където всеки може да си купи пушка дори онлайн, е надвиснала сянката на терора.

Заглавна снимка: © Fibonacci Blue

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще се изправи срещу Тръмп през 2020 година

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/koy-shte-se-izpravi-sreshtu-trump-prez-2020/

Президентските избори в САЩ през 2016 г. със сигурност ще останат в историята. Не само защото Доналд Тръмп, личност без какъвто и да е опит на обществени длъжности, надви един от най-добре подготвените кандидати в историята – бившата първа дама, сенаторка и държавна секретарка Хилъри Клинтън, но и защото кампанията преди вота се отличи с безпрецедентен тон, тематика и идеи, които заеха основно място по време на дебата.

Тръмп се впусна в надпреварата за номинацията на Републиканската партия през юни 2015 г. и първоначално социолозите му даваха под 5% подкрепа сред симпатизантите на Голямата стара партия. С времето обаче това започна да се променя. На първия републикански дебат, който се проведе на 6 август в Кливланд, Охайо, бизнесменът и риалити звезда се качи на сцената с още десет претенденти за номинацията, сред които бившият губернатор на Флорида Джеб Буш – син на Джордж Буш-старши и брат на Джордж Буш-младши, сенаторите Тед Круз – от Тексас, и Марко Рубио – от Флорида.

По време на този и следващите дебати Тръмп бетонира ролята си на водещ претендент за номинацията на републиканците, и то по – меко казано – неконвенционален начин. Бившият главен герой в риалити шоуто „Стажанта“ нападаше останалите кандидати и тяхната биография и им измисляше прякори. И докато републиканците се защитаваха от подвикванията „Слабия Джеб“, „Лъжеца Тед“ и „Малкия Марко“,

в средите на демократите започна да се заражда мобилизация, която заплаши номинацията на смятаната за сигурен кандидат Хилъри Клинтън.

Сенаторът от малкия щат Върмонт Бърни Сандърс стартира кампанията си, в която лансира своите революционни за американския политически и обществен контекст идеи за общодостъпно здравеопазване и безплатно висше образование. Сандърс не се поколебаваше да се нарече социалист, макар да не пропускаше да добави определението „демократичен“ отпред. Първоначално малко анализатори даваха шансове на Сандърс срещу Клинтън, която през 2012 г. завърши мандата си като държавен секретар с одобрение от 65%, беше събрала подкрепата на водещи фигури от Демократическата партия и на обществени личности, както и десетки милиони дарения.

Но Сандърс успя да спечели сърцата на младите, които препълваха залите, където той държеше предизборните си речи, и ходеха от къща на къща като доброволци, за да разпространяват идеите му. Една от тях е Александрия Окасио-Кортес, която от млада доброволка в кампанията на Сандърс преди изборите през 2016 г. се превърна в звездата на младото прогресивно течение в Демократическата партия, а сега – и в Конгреса.

Влиянието на Сандърс, Окасио-Кортес и техните идеи се засили и през 2019 г. те изобщо не изглеждат толкова революционни. Това показаха и първите дебати за номинацията на Демократическата партия, които се проведоха на 26 и 27 юни т.г.

Претендентите за номинацията на Демократическата партия успяха да задминат по численост дори републиканците на предишните избори.

Провокативното и спорно управление на Тръмп предизвика много потенциални кандидати да се изправят срещу него.

Водещите претенденти са петима: бившият вицепрезидент Джо Байдън, споменатият по-горе Бърни Сандърс, сенаторките Елизабет Уорън – от Масачузетс, и Камала Харис – от Калифорния, и кметът на Саут Бенд Пийт Бутиджидж.

Вицепрезидентът на Обама Джо Байдън беше считан за категоричен фаворит за номинацията, като социологическите проучвания му даваха над 30% подкрепа. Той беше следван от Сандърс с около 20%. Уорън, Харис и кметът Пийт, както го наричат, получават според различните прогнози между 6 и 15% от подкрепата на избирателите на демократите.

След дебатите обаче ситуацията изглежда различно: според последното изследване на Си Ен Ен Байдън губи близо 10% от одобрението си, сериозен е и спадът при Сандърс. Двамата губят за сметка на двете дами – Харис и Уорън, които според социолозите вече се нареждат на второ и трето място сред предпочитанията на избирателите.

Дебатите

На двата дебата на случаен принцип бяха избрани по 10 кандидати, които да се опитат да спечелят гласоподавателите на своя страна. В първата вечер участие взеха Елизабет Уорън, Бето О’Рурк – бившият конгресмен от Тексас, който почти успя да спечели сенаторско място в традиционно републиканския щат през 2018 г., сенаторът от Ню Джърси Кори Букър и кметът на Ню Йорк Бил Де Блазио. Във втория дебат се включиха големите фаворити – Байдън, Сандърс, Харис и Бутиджидж.

Байдън е представител на т.нар. центристко крило в Демократическата партия, докато Сандърс, Уорън и Харис са част от прогресивните демократи, които са известни с доста по-либералните си и откровено леви позиции. На незапознатите тези разделения във вътрешните фракции на демократите могат да се сторят на пръв поглед просто щрихи, но си имат своето сериозно значение. Темата беше илюстрирана ясно, когато водещите попитаха кандидатите кой ще отмени частното здравеопазване в полза на държавното. Сандърс и Харис смело изправиха ръка, а Байдън изчака няколко секунди, огледа се и едва тогава плахо вдигна своята.

Обвиненията срещу него, че не може да се впише в модерното течение, са свързани и с възрастта му. За нея му беше напомнено и от конгресмена Ерик Сулуел, който каза, че е бил на шест години, когато кандидат за президент на демократите е заявил, че е време политиците да предадат факлата на нова генерация американци. А този кандидат е бил… Джо Байдън. Бившият вицепрезидент е на 76 години, а в деня на евентуалното си встъпване в длъжност ще бъде на 78.

И макар възрастта и нерешителността на Байдън по темите, считани за ключови сред младите симпатизанти на демократите, да повдигат въпроси, друг момент беляза втората вечер на дебатите.

Всичко започна с повдигането на темата за расизма.

Сенаторката от Калифорния Камала Харис се опита да вземе думата, но беше прекъсната от водещите. Тя настоя, че като единствената тъмнокожа на сцената трябва да получи правото да се изкаже по въпроса за расовата дискриминация.

Харис се обърна към вицепрезидента Байдън с „Аз не вярвам, че сте расист“, но след това изтъкна, че е засегната от това, че бившият вицепрезидент е говорил за репутацията на двама сенатори, които са работили активно за сегрегацията, както и че през 70-те години в Конгреса самият той се е противопоставял на програма за транспортирането на ученици с автобуси до училище с цел намаляване на сегрегацията. Тя изтъкна, че е била едно от децата, включени в тази програма.

Байдън отговори, че не е бил против програмата за транспортирането, а против държавното ѝ финансиране. Той допълни, че има дълга биография като защитник на равните права. Атаката на Харис обаче, която според анализаторите е била прецизно планирана, заработи в нейна полза.

Самата тема за транспортирането с автобусите е спорна, а ефективността на тaзи програма е била многократно поставяна под въпрос. Но решението на Харис да използва бившия вицепрезидент като мишена имаше за цел да демонстрира нещо друго. А именно че

Байдън има дълга кариера, съдържаща епизоди, които може да бъдат използвани от опонентите.

И че ако той бъде избран за кандидат на демократите, ще трябва да се изправи срещу Доналд Тръмп, който няма да се поколебае да атакува, спекулира и дори откровено да манипулира епизоди от професията и живота на опонента си. Американският президент вече го нарича Лудия Джо Байдън, Заспалия Джо и Обайдън – псевдоним, който използва, когато отправя критики и клевети към президента Обама, вицепрезидента Байдън и цялата бивша администрация. Тръмп не се поколебава да използва ad hominem обиди, както не се поколеба и да замеси предполагаемите афери на Бил Клинтън в кампанията си срещу Хилъри.

Затова демократите трябва да излъчат кандидат, който да е достатъчно устойчив и стабилен, но в същото време да не е пасивен. Според повечето анализатори, социологическите проучвания и реакцията на зрителите, Хилъри Клинтън спечели и трите дебата срещу Тръмп през 2016-та, но въпреки това загуби изборите. В омаскаряването и злепоставянето ѝ се включиха Тръмп, водещи републикански фигури, защитници на конспиративни теории, а според докладите на специалния прокурор Робърт Мълър и комисиите в Конгреса – и външни сили в лицето на Русия и сайта „Уикилийкс“.

Няма причина, поради която да се смята, че кандидатът на демократите през 2020 г. ще бъде пощаден. И претендентът за мястото на Тръмп в Белия дом трябва да притежава нужните качества. А Байдън не успя убедително да се защити от атаката на Харис.

Проблемът е, че

срещу самата Камала Харис вече се надигна вълна на недоволство във връзка с работата ѝ като прокурор в щата Калифорния.

Харис неведнъж е отказвала да повдигне обвинения срещу големи компании, отказвала е да започне разследване на случаи на полицейско насилие, а като главен прокурор на щата е подкрепяла активно наказателното преследване на родители, чиито деца не ходят на училище, включително и с вкарване в затвора в някои случаи. Проблемът? Че особено засегнати от тази мярка са били общности на чернокожи с ниски доходи – група, която би трябвало да гласува за кандидата на демократите на предстоящите избори. Очаква се тези теми да бъдат повдигнати както от симпатизанти на други кандидати за номинацията на първичните избори в партията, така и от самия Доналд Тръмп.

Говорейки за конфликти с Тръмп, малко хора могат да се похвалят с такова внимание от негова страна, каквото получава Елизабет Уорън.

Сенаторката от Масачузетс успя да доминира в първия дебат, където имаше късмета да участва като абсолютен фаворит, на фона на всички останали претенденти на сцената, които получават не повече от 3–4% от подкрепата на симпатизантите на Демократическата партия. Първият дебат иначе протече без особено напрежение, но със странни ходове.

В един момент бившият конгресмен от Тексас Бето О’Рурк се обърна към публиката на испански. Решението му може да бъде описано най-добре с идиома „ни в клин, ни в ръкав“. Сенаторът от Ню Джърси Кори Букър пък изгледа О’Рурк с учудване, след което… и той проговори на испански. Но докато двамата мереха познанията си по чужди езици, Уорън успя да изпъкне с представянето на политическите си концепции.

Самата тя предлага сериозно увеличение на данъците на богатите, с което да бъде финансирано опрощаване на задълженията на студентите, инвестиране в ясли и детски градини (които в САЩ са почти непосилни за семействата с ниски доходи) и други социални политики. Уорън има дълга кариера на критика срещу банките и големите концерни, включително и при изслушвания в Сената. Затова и се очакваше, че впускането ѝ в надпреварата ще я превърне във фаворит веднага.

Но кампанията ѝ започна със сериозен фалстарт.

Президентът Тръмп многократно реагира на критиките ѝ към него, наричайки я Покахонтас. С това обръщение той атакуваше изказванията на Уорън, че е наследничка на изконното американско население. Тръмп твърдеше, че тя си измисля и е използвала произхода си, за да получи преподавателско място в „Харвард“. Дори обеща, че ще дари един милион на любимата ѝ благотворителна кауза, ако тя докаже своите корени. В края на миналата година Уорън пусна видео, в което с ДНК тест се потвърждава, че сред прародителите ѝ има представител на индианско племе. Но реакцията не беше очакваната от нея. От племето чероки осъдиха видеото с обяснението, че един ДНК тест не е основание да се числиш към индианската култура. Впоследствие на Уорън ѝ се наложи да се извини на представителите на чероки.

Конфронтацията по темата се отрази на кампанията ѝ и тя загуби голяма част от подкрепата си. Въпреки това Уорън продължи да се среща с гласоподаватели и публикува цели 20 детайлно разписани предложения за политики – повече от всеки друг кандидат. Това я върна в надпреварата, а шансът да бъде изтеглена да дебатира с кандидатите, които събират значително по-малко подкрепа от нея, ѝ даде трибуна да разгърне идеите си и пред 15-те милиона зрители, които проследиха първата вечер на дебатите. Цялата полемика за произхода ѝ обаче показа, че Тръмп по един или друг начин може да влезе под кожата ѝ. Дали Уорън ще успее да се възползва от своя произход, ако спечели номинацията, предстои да видим.

Профилът на избирателите на Уорън е близък до този на Бърни Сандърс – и двамата са подкрепяни от прогресивно мислещите избиратели, срещат голямо одобрение и сред младите.

Но програмата на Сандърс включва дори по-смели предложения от тези Уорън.

Той иска en gros да отмени всички задължения на студентите към висшите учебни заведения. Аргументацията му е, че банките получават финансова подкрепа и биват спасявани от държавата, а студентите – не. Над 1,6 трилиона долара ще трябва да бъдат покрити, а парите ще дойдат от увеличаване на данъците на Уолстрийт, стигащи до 77% за доходи над 1 милиард.

Кампанията започна силно за Сандърс, но напоследък сякаш губи инерция. Макар да успя да събере 24 милиона от дарения във втората четвърт от годината, от които 99% са под 100 долара, подкрепата за него забуксува. Голяма част от революционните му преди 4 години предложения сега са част от платформата и на други кандидати. Те имат и друго преимущество пред него – възрастта. Проучване в щата Айова, който по традиция дава началото на първичните избори за излъчване на кандидат-президент, показват, че повече от половината от лидерите на Демократическата партия в различните окръзи на щата искат млад политик да се изправи срещу Тръмп.

Един от тях е

Пийт Бутиджидж – младият кмет на град Саут Бенд в Индиана,

който успя да задмине Сандърс по размер на даренията и да събере 24,8 млн. долара през второто тримесечие на годината. Бутиджидж е на 37 години, втори мандат е кмет на Саут Бенд, завършил е „Харвард“ и е гей. Той говори пламенно по теми като глобалното затопляне и проблема с оръжията, но не е достатъчно разпознаваем – нито сред масовата публика, нито в самата партия. Подобен е проблемът и на други млади лица сред кандидатите, като Андрю Йънг.

Така при излъчването на кандидат и привличането на нови избиратели се получава порочен кръг.

Младите гласоподаватели, които са ключът към победата на демократите, трудно се припознават в елита на партията, в това число лидерите на демократите в Камарата на представителите и в Сената – Нанси Пелоси и Чък Шумър. А самият демократически елит трудно може да подкрепи кандидат за президент, който не е добре разпознаваем за тях.

Трудно може да подкрепи и хора с изключително влияние и кариера в самата партия, като Байдън. Самият Байдън е разпознаваема и одобрявана личност в американското общество, но опасението на мнозина е, че той не носи пламъка на промяната, който печели избори и който доведе на власт както Барак Обама, така и Доналд Тръмп, макар и по съвсем различни причини.

Заглавна снимка: Стопкадър от дебата на Демократическата партия за излъчване на кандидат-президент, предаван по NBC News

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кинжал и американски пай. За парите на партиите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kinzhal-i-amerikanski-pay-za-parite-na-partiite/

„Колкото повече партиите се фокусират върху каналите на парите, толкова по-малко се фокусират върху подпомагане на хората да се свързват с политиците.“ Тази констатация пред американска медия е на Марк Шмит, директор на политическия мозъчен тръст New America. Така си е.

Със сигурност отрязването на бюджетните субсидии е удар с кинжал по партиите без обръчи (поради дългия им престой извън властта). Изглежда, че този кинжал на ГЕРБ и ДПС може да разсече и управляващата коалиция. Но нима гласуването на субсидия от депутатите за издръжката на партиите им не е конфликт на интереси? При това в държава, където трите стълба на демокрацията – правосъдие, медии, свободна пазарна икономика – са бутафория, досущ като достроените с полимербетон средновековни крепости.

Кой плащаше бензина на джипа, с който охранителят Бойко Борисов следваше Симеон Сакскобургготски в предизборната му кампания през 2001 г.? Кой изобщо финансира кампанията на царя? Знаехме ли – или го узнахме десет години по-късно от разсекретените от Wikileaks грами на Американското посолство, където като донори са посочени банкерът Емил Кюлев, шефът на „Мултигруп“ Илия Павлов, хазартният бос Васил Божков (първите двама – вече покойници).

По онова време партиите в България още не се финансираха и от държавния бюджет, анонимните дарения бяха разрешени, но и тогава, и сега в партийните каси е тъмно като в Царичинската дупка. Причините са ясни – държавата е проядена от корупция и българските контролни и правораздавателни органи не се справят. Разликата е, че начело на тия „контроли“ сега са хора, по-паметливи от послушкото Филип Златанов, турен начело на оная Комисия за конфликт на интереси – и не си записват в тефтерче кого да „опраскат“ по заповед на ББ, ЦЦ и ИФ.

От 2002 г., когато управляваше кабинетът на НДСВ–ДПС (но и БСП с двама министри: бившите кметове на Русе и Благоевград Димитър Калчев и Костадин Паскалев), партиите, спечелили 1% от действителните гласове на парламентарни избори, получават субсидии от бюджета. Първоначално един глас бе остойностен като процент от минималната работна заплата, а по-късно – застопорен на 11 лв.

След последните парламентарни избори през 2017 г. право на субсидия имат ГЕРБ, БСП, „Обединени патриоти“, ДПС, „Воля“ и „Възраждане“. След предишните през 2014 г. – ГЕРБ, БСП, ДПС, Реформаторски блок, „Патриотичен фронт“, „България без цензура“, „Атака“, АБВ, „Движение 21“, „Глас народен“. Въпреки партийните субсидии, пет от формациите – АБВ, „България без цензура“, „Движение 21“, „Глас народен“ и „Възраждане“ – днес реално ги няма на политическия терен: показаха го европейските избори на 26 май т.г. Единствено спорадични коментари на лидерите маркират, че ги има.

Замисълът – и изпълнението му

Практиката да се дават държавни субсидии на партиите е на път да бъде прекратена от 1 юли, след като парламентът ще узакони съвместното предложение на ГЕРБ и ДПС – забранените досега дарения от фирми да бъдат разрешени, а субсидията от 11 лв. да стане 1 лв. в периода 1 юли – 31 декември 2019 г. Промяната в Закона за бюджета предизвика кратка дискусия в петъчния ден, но не бе гласувана в пленарната зала. Формалната причина бе липсата на доклад от парламентарната Бюджетна комисия, одобрила предния ден законопроекта. Истинската – разногласия с коалиционния партньор.

В кулоарите на парламента лидерът на НФСБ, част от „Обединени патриоти“, заяви, че темата се коментира „много прибързано“ и това е „опит да се блокира многопартийната демокрация в България“. Очакваме коалиционен съвет след завръщането на министър-председателя от Брюксел, каза Симеонов.

Да, има проблем с мъничкия коалиционен партньор, потвърди по-късно и Йордан Цонев (ДПС). Да си решат коалиционните проблеми така, че да не бъдат в ущърб на българската наука и образование, заяви още той, споменавайки, че за целта от Движението са изпратили отворено писмо до Борисов – за нови детски градини и за освобождаване на учебници и книги от ДДС. Цонев обяви тези идеи за „припознати от г-н Борисов“. Когато поемате политически ангажимент в консултации, добре е да го изпълнявате, иначе рейтингът на парламента ще е под 8%, обърна се факторът в ДПС към ГЕРБ. Изглежда, че на „припознатите“ им предстои и осъществяване, но дали то няма да бъде платено с цената на разлъката с коалиционни партньори? Следващата седмица ще разберем (и за това, и за орязването на субсидиите) – коалиционният съвет е свикан във вторник, 25 юни.

Засега Бюджетната комисия отхвърли предложенията: на ДПС – за 0 лв. партийна субсидия за действително получен глас; на БСП – партиите да върнат в хазната неусвоените към 3 юни средства от държавната си субсидия; на НФСБ – даренията за политически партии за една календарна година да не надвишават 8 млн. лв.; на ВМРО – размерът на субсидията за парламентарна група да бъде 1,5 млн. лв. и парламентарно представените партии да получават допълнителни субсидии.

Що се отнася до предложението на управляващите общините и държавата да предоставят безвъзмездно офиси на политическите партии, то на практика и сега се случва – не е безвъзмездно, но е на символични цени (от стотинки на квадратен метър до няколко левчета), а партиите дори и тези наеми не плащат редовно.

В отворено писмо омбудсманът Мая Манолова се обяви срещу корпоративния модел на финансиране и „безвъзмездно ползване на държавни и общински помещения“, но подкрепи субсидия от 1 лв. за партиите. Омбудсманът ще сезира Конституционния съд за „установяване на противоконституционност на приетите разпоредби като противоречащи на принципите на правовата и демократична държава и на политическия плурализъм“.

„… и най-добрите закони в ръцете на лоши изпълнители са вредни“

Цитатът на пруския крал Фридрих II Велики е съвсем уместен. Партийното финансиране е част от много по-големия проблем с корупцията и липсата на ефективни присъди за високопоставени персони. „Отвореното финансиране“, което се канят да наложат ГЕРБ и ДПС, няма да освети партийните каси, ако не сме убедени като общество, че: произходът на парите ще бъде проследен и контролиран; няма да се допускат парични потоци от офшорни фирми и техни представителства тук; дарителите на опозицията няма да бъдат репресирани от държавните бухалки (съображения, изразени от Николай Стайков от Антикорупционния фонд).

Оптимистичната теория е, че без държавно финансиране партиите биха се активизирали, за да приобщят към каузите и идеологията си повече хора, следователно членове, следователно членски внос. Но както отбелязва в коментара си бившият депутат от Реформаторския блок Гроздан Караджов, идеята за „отвореното финансиране“ може да е американска, но „изпълнението е побългарено до безобразие“.

Разбира се, че ако моделът на „отворено финансиране“ бъде наложен, фирмите с над 50% държавно или общинско участие трябва да бъдат изключени от модела на финансиране. Но дори не това е най-важният въпрос, а този: доколко сегашният модел на финансиране е подпомогнал утвърждаването на демократични практики в българската политика. Погледнете двете „вертикални“ партии, които се канят да го наложат – ГЕРБ и ДПС, където всички политически решения са плод на едноличната воля на лидерите на върха…

Критиците на модела за орязване на партийните субсидии задават въпроса дали ако субсидията стане левче, едрият бизнес и олигарсите няма да си напазаруват партии. Добре де, но кой създаде олигарсите – нима не го направиха партиите, в едно или друго съдружие, и те, и пак те не премахнаха нито тях, нито намесата им в политиката?

Как го правят американците

През есента на 1999 г. първата дама на САЩ Хилари Клинтън върна дарение от 1000 долара, направено от Дарина Павлова, съпругата на Илия Павлов – американски гражданин, шеф на „Мултигруп“, с офис във Вашингтон. „Уошингтън Поуст“ окачестви дарението като съмнително заради грама, изпратена от Американското посолство в България за връзки на компанията с престъпна дейност, макар и да няма повдигнати официални обвинения. Това е твърде дребна сума, но се оказва, че подлежи на проверка.

Има обаче и значителни пропуски, например даренията, направени от Семьон „Сам“ Кислин – руски емигрант в Ню Йорк и фактор в еврейската общност в Бруклин – за двете кметски кампании на кмета на Ню Йорк Рудолф Джулиани през 1993 и 1997 г. Става въпрос за неголяма сума – общо 46 250 долара, направени от Кислин, семейството му и други бизнесмени, но и за ключови събития за набиране на средства, организирани от руснака.

„Асошиейтед Прес“ обаче се позовава на доклад на ФБР за връзки на Кислин с Япончик, както и на друг доклад – на Центъра за публичен интегритет, за фирмата му Trans Commodities, използвана за измами. От 1988 до 1992 г. Кислин наема за неин мениджър познатия в България Майкъл Чорни, който замаскира през офшорна компания 200 000 долара за фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“, разкритието за което предизвика скандал при управлението на кабинета „Костов“ (1997–2001). Пред „Асошиейтед Прес“ авторът на доклада на Центъра Кнут Ройс, бивш разследващ журналист и носител на „Пулицър“, заявява, че тези съмнителни вноски са доказаният неуспех на щабовете да разграничат добрите от лошите пари, когато донорите им са „имигранти, чиито предполагаеми престъпни сдружения са добре известни в техните страни на произход, но не са били докладвани в Съединените щати“.

А сега за схемите. Американският закон за партийното финансиране е променян два пъти. Единият път е след аферата „Уотъргейт“ през 1974 г., когато се налагат ограничения върху вноските за федералните кандидати и политическите партии. Вторият – през 2002 г., със закона „Маккейн–Файнголд“, забранил финансирането чрез т.нар. „меки пари“ и определян като най-значимия законодателен акт за финансиране на кампании след този от 1974 г.

Законът, съвместно дело на легендата републиканец Джон Маккейн и демократа Ръс Файнголд, канализира пътя на т.нар. „меки пари“ – неограничено финансиране, събрано от политическите сили за партийно строителство, докато „твърдите пари“ са дарения, направени директно за кампанията на даден кандидат. Преди „Маккейн–Файнголд“ огромно количество пари, вливащи се в политическите партии, които не са били предназначени за кандидати, са се харчели за тях. Освен това законът предвижда рекламите в предизборните кампании да се плащат с „твърди пари“, които се регулират от Федералната избирателна комисия. Законът „Маккейн–Файнголд“ забрани с парите от корпорации и профсъюзи да се финансират „предизборни комуникации“ и всякакви радио-, телевизионни или сателитни предавания, които се отнасят до даден кандидат, 60 дни преди датата на изборите и 30 дни преди първичните избори (вътрешнопартийните номинации).

Федералният закон (Bipartisan Campaign Reform Act) гласи, че дарение от физическо лице по време на изборната кампания не може да надвишава 2700 долара за кандидат. През 2002 г. тази сума е била 2000 долара, а увеличението е поради индексиране заради инфлацията. Държавни служители и представители на публичната администрация не могат да даряват.

По отношение на президентските кампании съществува законова възможност за държавно финансиране на кампаниите на кандидатите. Условие за това е доброволното им съгласие да ограничат размера на даренията и максималния размер на разходите. Такова е възможно както на етапа на първичните избори, така и в хода на самата предизборна кампания. Размерът на средствата, които федералният бюджет би отпуснал, зависят от резултатите на партията, номинирала един или друг кандидат на последните президентски избори. Дотацията не е малка и е в размер на няколко десетки милиона долара.

Бизнесът не може да дава директно пари на кандидатите за сенатори и президенти, пътят за това е друг – те се превеждат на т.нар. комитети за политически действия (political action committee – PAC). Но освен това съществуват и super PAC, които нямат ограничения за размера на привлечените дарения, нито как да ги изразходват в подкрепа на съответния кандидат. Това става възможно с решение от 2010 г. на Върховния съд на Съединените щати, който постанови, че политическите разходи са форма на свобода на словото, защитена съгласно Първата поправка на Американската конституция. Така бе отпушена възможността инициативни групи, корпорации, синдикати и богати граждани да даряват свободно средства в партийните фондове за избори – като при това не са задължени да дават публичност за размера на направените дарения и по закон са „технически независими от тях“. И върховните магистрати разхлабиха ограниченията след „Уотъргейт“.

Дарения в тези комитети могат да правят и американските филиали на чуждестранни компании, привлечени от една или друга политическа платформа, понякога и от двете. Така например на изборите през 2010 г. T-Mobile USA, дъщерна компания на германския концерн Deutsche Telekom, е направила дарения за общо 320 000 долара. По данни на Федералната избирателна комисия на САЩ 57% от тази сума са получили демократите, останалото – републиканците.

Бюрократизирането на партиите

Впрочем руският модел на финансиране на партиите е досущ като българския – чрез субсидии от бюджета, членски внос и заеми, но освен това разрешава и дарения от физически и юридически лица. Пари от хазната получават партии, преминали 3% праг на парламентарни избори, но средства получават и такива, чийто кандидат за президент също е взел над 3% на избори за държавен глава.

Според публикация в онлайн изданието Riddle в Русия гражданите не са готови да даряват средства за партиите, което се дължи на културни и исторически причини и високото ниво на бедност в страната. И ако руските граждани не бързат да подкрепят политическите партии, обществените проекти съществуват с дарени от руснаците средства. За пример се дава благотворителната фондация „Нужна помощь“, която през 2017 г. е получила като дарения 166 млн. рубли – почти 50 пъти повече от Либералдемократическата партия на Жириновски. Само управляващата „Единна Русия“ се радва на повече дарения, тъй като по-голямата част са направени от големи корпоративни дарители, свързани с партийни членове и служители. В същото време според изследване на „Левада център“ доверието в руските партии е с отрицателен знак.

Дискусията за размера на партийните субсидии иззе ефирно време и политиците я наложиха като водеща, но без да засегнат качеството на демокрацията и борбата с корупцията, на които тя е подтема. Според коментар на Петър Илиев във Facebook реформата на партийните субсидии би трябвало да е „в посока подпомагане на по-малките партии, което да помогне за по-голямо разнообразие в политическия живот и в крайна сметка да заздрави демокрацията“. Всъщност има нужда не от заздравяване, а от лечение.

Заглавно изображение: Детайл от картината „Посланиците“ (1533) на Ханс Холбайн Млади

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.