Tag Archives: САЩ

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/shte-oburne-li-palestina-izborite-v-usa/

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?

Устойчивостта, или т.нар. резилиънс (чуждицата често се използва в научни текстове в областта на психологията), е едно качествата, които са най-важни за оцеляването. Така се нарича способността ни да устояваме на травми, да оцеляваме в трудности и да се адаптираме към изключително неблагоприятни условия. Устойчивостта не е константа – тя се променя спрямо развитието ни и взаимодействието ни с околната среда. Благодарение на устойчивостта хората се учат да живеят със и въпреки тежки заболявания, инвалидност, загуба на деца и близки, в рамките на жестоки репресивни диктатури, в условия на крайна бедност и недостиг, в ужаса на войната. 

Погледнато от друга страна обаче, устойчивостта може да представлява и това, което наричаме „синдром на сварената жаба“ – ако жива жаба се постави в съд с гореща вода, тя мигновено ще изскочи и ще се спаси. Но ако я поставим в съд със студена вода и постепенно повишаваме температурата, тя ще се адаптира, или ще прояви устойчивост – докато не бъде сварена до смърт. 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен с президента на Израел Ицхак Херцог в Тел Авив, 9 януари 2024 г., Amos Ben Gershom / Government Press Office of Israel

В статия за литературното списание n+1 журналистката Розина Али изброява всички думи, изречени от световни организации, политици, журналисти и свидетели на израелската офанзива в Газа от атаката на „Хамас“ през октомври насам. С натрупването на суперлативите, с натрупването на думите и ужасяващите кадри – както се случва и с руската инвазия в Украйна, както се случва и в политическия живот през последното десетилетие, в който немислимото за изричане се превърна в ежедневно заглавие и анонимен коментар – съзнанието претръпва и ужасът се нормализира. Свикваме. За това помага и относителната изолация на Запада, САЩ и Европа от горещите точки на конфликт. Засега. 

Въпрос на перспектива е дали проявяваме устойчивост спрямо ужаса на времената, или се варим бавно като жаби. Едно от проявленията на този въпрос е способна ли е (не)позицията на САЩ спрямо случващото се в Палестина да обърне хода на изборите в страната през ноември. И какво изобщо би означавало това.

Публикация на журналиста и писател Итън Нечин, кореспондент за израелския „Хаарец“, „Гардиън“ и др.: „Тел Авив тази вечер [25 май 2024 г.]: протести с призив за връщане на заложниците и оставка на правителството. Според анкетите по-голяма част от израелците подкрепят прекратяване на войната. Правителството на Израел не би позволило това.“

Позиция, противоречие, парадокс 

Хронологията на Розина Али се състои от изказвания на представители на организации като „Оксфам“, „Лекари без граници“, Би Би Си, „Ню Йорк Таймс“, ООН, УНИЦЕФ, „Уошингтън Поуст“, Си Ен Ен, „Ню Йоркър“, „Амнести Интернешънъл“ и др.

Техните цитати са придружени от данни на контролираните от терористичната организация „Хамас“ палестински официални власти за броя на цивилните жертви, загинали под израелски удари. Заради източника си тези данни следва да се интерпретират критично, но не и да бъдат игнорирани. Организации като ООН се стараят да проверяват и обновяват данните с обективна информация с помощта на хора на терен, доколкото е възможно по време на сериозен военен конфликт. Но дори консервативните цифри представят ужасяващ брой загинали цивилни, много от които жени и деца. Освен данните и цитатите Розина Али добавя и изказвания на американски и израелски политици, както и данни за предоставените оръжия на Израел от САЩ.

Колажът е красноречив: „безпрецедентна хуманитарна криза от невиждан мащаб“; „броят на убитите деца в Газа в рамките на три седмици е по-висок от броя на убитите във въоръжени конфликти в световен план в над 20 държави в рамките на цяла година за последните три години“; „лавина от човешко страдание“; „свидетели сме на изтребване на цивилни без еквивалент и прецедент в рамките на който и да е конфликт от началото на поста ми“ (цитат от генералния секретар на ООН Антонио Гутериш); „израелската военна кампания в Газа според експерти е сред най-смъртоносните и унищожителни кампании в близката история“; „според експерти в рамките на малко повече от два месеца израелската офанзива е причинила повече щети от сриването на Алепо между 2012 и 2016 г. и унищожението на Мариупол или пропорционално на бомбардировките на съюзниците над Германия по време на Втората световна война“ (и двата цитата от „Асошиейтед Прес“). 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Плакати в Тел Авив, които призовават за връщането на израелските заложници от Газа, 14 октомври 2023 г., снимка: Oren Rozen

Освен данните на Али – например „В началото на декември Белият дом заобикаля Конгреса и изпраща 14 000 единици танкови муниции на Израел“ – данни на Council for Foreign Relations (CFR) показват огромното количество помощ, което САЩ осигурява на Израел. Част от причините за това са изброени в текста на Искрен Иванов, публикуван в „Тоест“ на 29 май 2024 г. Авторите на доклада в CFR – политолозите Джонатан Мастърс и Уил Мероу, също говорят за безпрецедентност: от атаката на Хамас на 7 октомври насам САЩ са предоставили огромно количество военна помощ на Израел, възлизаща по предварителни изчисления на 12,5 млрд. долара. Администрацията на президента Джо Байдън мотивира политиката си с подкрепа на правото на Израел на защита, но тази позиция губи тежест с нарастването на цивилните жертви и информацията за блокиране на хуманитарна помощ, насочена към Газа. 

Хуманитарната помощ за Палестина идва от… САЩ. Мащабите обаче са различни. Още през 2021 г. държавата предоставя 5,5 млн. долара, част от които за здравеопазване, в допълнение към 90 млн. долара, насочени към специфични организации, част от ООН. Седмица след началото на конфликта ООН изчислява, че на Палестина са нужни над 1,2 млрд. долара за спешна хуманитарна помощ. На 5 юни т.г. американската агенция USAID обещава още 90 млн. долара, а армията работи за построяването на инфраструктура, която да спомогне за доставките на хуманитарни помощи за Палестина. Проектът се оценява на стойност 320 млн. долара.

Какъв е смисълът от „все по-противоречивата политика на Байдън в Израел“, както я определя „Ню Йоркър“? 

Цената на realpolitik и скъсването с реалността 

Политиката на Джо Байдън има две основни цели: да овладее конфликта в настоящите рамки и да предотврати прерастването му в регионален конфликт, както и да подсигури унищожението на „Хамас“ до степен, в която повторение на кръвожадната атака от 7 октомври е невъзможно, казва регионалният експерт Арън Дейвид Милър в интервю пред американското списание. Обясненията за тези цели са както лични – траекторията на Джо Байдън като политик, десетилетията му опит в Сената, отношението му към Израел, – така и политически, например вече споменатата дългогодишна политика на САЩ като съюзник на Израел. 

„Бих нарекъл политиката на кабинета на Байдън пасивно-агресивна. Те са бесни на Нетаняху, и то от много време насам. Нетаняху управлява едно от най-екстремистките правителства от началото на историята на Държавата Израел. Настоящото правителство и предшестващото го управление на Нетаняху уронват фундаментални устои на връзката между САЩ и Израел, споделените ценности и общите интереси. Така че когато казвам „пасивно-агресивна“, имам предвид, че шест месеца след началото на тази война американската администрация не желае – и е неспособна – да наложи каквито и да е последствия, които аз и вие като нормални човешки същества бихме приели за реален натиск“, казва Милър.

Той описва три възможни лоста за прилагане на този натиск: прекратяване на военната помощ (почти невъзможен сценарий), промяна на позицията на САЩ в ООН (все още неизпълнено) и радикално оттегляне от преговорите за освобождаване на израелските заложници и присъединяване към гласовете на международната общност, които призовават за прекратяване на огъня от страна на Израел. Всеки един от тези сценарии обаче би предизвикал цунами от последствия и във вътрешнополитическата ситуация в САЩ. „Ако Джо Байдън иска да промени ситуацията в Газа, той трябва да открие начин да деескалира военната офанзива на Израел, да увеличи хуманитарната помощ и да предложи план за възстановяване на Газа, както и да освободи заложниците, което няма да стане със заклеймяване, открита критика или публично скъсване с израелския премиер.“ 

Публикация на разследващия журналист Евън Хил, „Уошингтън Поуст“: „Израелското Министерство на диаспората е поръчало кампания за влияние, насочена основно към чернокожи законодатели и млади протестиращи в САЩ и Канада, в която се използват фалшиви сайтове и профили, за да се разпространяват публикации, благоприятни за Израел, според разследване на „Хаарец“.

Проблемът е, че Америка е държава, построена върху митове и ценности, в които повечето граждани вярват искрено. Тези ценности – човешки права, свобода на изразяване, демокрация и т.н., представляват и експортен продукт, културна политика, захранват шовинизъм и усещане за превъзходство, а загубата на този ореол води до национална криза на идентичността и все по-дълбоки разделения. САЩ искат образа на спасител от Втората световна война, а не онзи на жестокостта от Виетнам или Ирак. В очите на обществото случващото се в Газа напомня по-скоро за последните и е възможно благодарение на оръжията на САЩ. Това поражда все по-голямо недоволство сред определени сегменти на обществото, както и протести, разриви в академичните среди и все по-силни политически движения, които са критични към действията на администрацията на Байдън. 

Липса на алтернатива 

И докато много прогресивни и демократично настроени американци се канят да бойкотират изборите и са все по-открито критични към Демократическата партия, която ще излъчи Джо Байдън като кандидат за президент за втори мандат, по-добра алтернатива всъщност няма. Още през 2021 г. Доналд Тръмп признава, че Бенямин Нетаняху не се интересува от припознаването на палестинска държава и т.нар. двустранно решение на кризата, което се състои в обособяването на две държави – Израел и Палестина. През 2017 г. Тръмп саботира собствените си усилия за мир в региона, като припозна Йерусалим за столица на Израел и премести Посолството на САЩ, допълнително нагнетявайки напрежението. Към края на мандата на Тръмп връзките с Израел са в застой. 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Плюшени мечета, покрити с червени петна, на площад в Тел Авив. Всяко мече е символ на едно от трийсетте деца, отвлечени от Хамас. 27 октомври 2023 г., Yossipik

На 4 април кандидат-президентът на Републиканската партия заяви, че Израел „губи медийната война“ и трябва да „приключи“ с Палестина. В характерния си стил, в който изказванията му могат да се тълкуват двояко според това към кое идеологическо племе принадлежи тълкуващият и как избере да ги интерпретира, Доналд Тръмп заяви, че „това трябва да приключи и да се върнем към мира и стига сме убивали хора. Трябва да приключат нещата. Свършвайте работата и приключвайте бързо, защото трябва да… се върнем към някаква нормалност и мир“.

Тръмп критикува опонента си за недостатъчната му подкрепа за Израел, а след това казва, отново в същия стил, че „трябва да има победа“, без да е ясно за кого, на каква цена и при какви условия. Много по-категоричен пример за позицията на републиканците са действията на бившата кандидат-президентка и представителка на САЩ в ООН Ники Хейли, която написа „Довършете ги“ върху израелска ракета, добавяйки сърчице и подписа си. Републиканската медия „Фокс Нюз“ публикува новината със заглавие, в което уточни, че ракетата била предназначена за „Хамас“. „Кандидатът на Републиканската партия се представя като най-произраелския президент в историята. Републиканската партия затвърждава имиджа си на партия, която вярва, че Израел не е способен на грешни ходове“, казва Милър пред „Ню Йоркър“.

Публикация на „Лекари без граници“: „Най-малко 70 убити и над 300 ранени, основно деца и жени, са постъпили в болницата „Ал-Акса“ от вчера [4 юни 2024 г.], след тежки удари от страна на Израел в централните части на ивицата Газа.“

Реакцията на американците 

Към необичайната за поляризираната политика на САЩ консолидация на двете партии по отношение на политиката спрямо Израел се прибавя и сложната картина на реакциите на американците спрямо конфликта. Повечето американци определят отношението си към войната в Газа като силно емоционално. Парадоксално обаче, голяма част от тях не следят конфликта в детайли. Едва половината от запитаните дават верни отговори на въпроси, свързани с конкретни факти.

Израело- и мюсюлмано-американците съвсем естествено, са много по-информирани по темата. Все пак 83% от запитаните отговарят, че конфликтът предизвиква у тях тъга, а 65% – гняв. 51% казват, че са изморени от новинарския обмен, свързан с Израел и Палестина. Едва 22% заявяват, че следят новините по темата в детайли. Стойностите са сходни сред симпатизантите на двете партии. Важен нюанс е, че следящите конфликта принадлежат към двата изявени края на политическия спектър, докато политически по-умерените респонденти отделят по-малко внимание.

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Семейството на 19-годишната Даниела Гилбоа на демонстрация за връщане на заложниците, 14 октомври 2023 г., Lizzy Shaanan Pikiwiki, Israel

Едва 5% смятат, че атаките на „Хамас“ от 7 октомври са приемливи. По-голям дял счита обаче, че цялостните причини на „Хамас“ да се бори срещу Израел са валидни. 58% от американците подкрепят офанзивата на Израел срещу „Хамас“, но едва 38% определят методите на офанзивата като приемливи. 57% от респондентите симпатизират еднакво на израелците и палестинците, а като цяло тенденцията е симпатията да е по-скоро към израелците като народ, отколкото към израелското правителство и Бенямин Нетаняху. Същото важи и за палестинците.

Демографското разделение е важно, ако искаме да дадем поне донякъде верен отговор на въпроса в заглавието: респондентите под 30 години са много по-категорични в мнението, че „Хамас“ има валидни причини да атакува Израел, а младите американци като цяло са по-склонни да гледат положително на палестинците, отколкото на израелците. И все пак мнозинството (58%) от отговорилите в тази възрастова група заклеймява действията на палестинската терористична организация. 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Ранени палестинци получават първа помощ на пода в препълненото спешно отделение на болницата „Ал-Шифа“ в Газа, 11 октомври 2023 г., Palestinian News & Information Agency (Wafa) в сътрудничество с APAimages

Младите, образовани и по-заможни избиратели, които живеят в градовете, традиционно гласуват за демократите. Те са и тези, които изразяват най-силна симпатия към палестинската кауза и народ. Протестиращите студенти не са добра представителна извадка, но със сигурност са културен феномен, сравним с антивоенните протести в ерата на войната във Виетнам. Освен тази демографска група може да има отлив на гласове и от страна на мюсюлманите и други малцинства, които също подкрепят Демократическата партия, но и палестинската държава и прекратяването на огъня в Газа.

В допълнение, парадоксалната политика на администрацията на президента Байдън е в полза на републиканците, независимо от взетите решения: консерваторите заклеймяват протестите в университетите като хаос и провал на образователната система, която самите те определят като проядена от „марксизъм“ и „либерализъм“; вкарват в калъпа на антисемитизма всеки, изразяващ опозиция срещу избиването на цивилни палестинци (не помага това, че проявите на антисемитизъм зачестяват, макар и сред малцина); и накрая, вътрешно- и външнополитическият хаос така или иначе традиционно подкопават позицията на настоящия президент. 

Няма полезен ход 

Конфликтът между Израел и Палестина осветява и вътрешните проблеми в САЩ. От въпроси за цензурата и свободата на словото до печалбата от войни и разходването на ресурси за военни конфликти (позицията на САЩ спрямо Украйна също е компрометирана и разклатена, тъжно последствие), докато вътрешните кризи в страната се разрастват и пораждат все по-голямо недоволство. Поради консолидацията на корпоративни интереси и безконтролен капитализъм, ежедневните политически кризи и растящите като последствие рекордни неравенства за „обикновения човек“ и гласоподавател, живеещ далеч от метрополисите Ню Йорк, Чикаго и Лос Анджелис, ежедневието е все по-трудно и несигурно. Газа и Украйна са все по-големи абстракции; изолационизмът, радикализмът и недоверието в системата – все по-сериозни. Към това се добавят и идеологическите различия – ако гласуващите за демократите са по-склонни да проявяват емпатия и загриженост за хора отвъд пределите на своята държава, то консервативно настроените определят като приоритет просперитета на най-близките си и на малката общност. 

Публикация на репортера на „Аксиос“ Барак Равид: „Байдън заявява пред „Тайм“, че „има предостатъчно основания“ хората да стигнат до заключението, че израелският премиер Бенямин Нетаняху продължава войната в името на собственото си политическо оцеляване.“

Всички тези фактори накланят везните в полза на републиканците, въпреки че съвсем прясната присъда на Доналд Тръмп според първоначални данни е успяла да промени мнението на част от независимите гласоподаватели, тоест тези, които не се идентифицират с нито една партия. Но независимо от това на кой котлон е поставена тенджерата – вляво или вдясно, – температурата се покачва.

Освен ако Израел и „Хамас“ не се съгласят с настоящото предложение за прекратяване на огъня и с последващите стъпки за двустранно решение за света, няма полезен ход. Независимо дали Америка ще реши да оттегли подкрепата от Украйна и да продължи да подкрепя Израел (вероятен сценарий при победа на Тръмп), или да направи рязък завой в политиката спрямо Израел (който ще дойде на друга геополитическа цена с оглед на интересите на Русия и Китай в региона), или пък да продължи досегашния курс (с цената на хиляди избити цивилни и вероятно напълно разрушена репутация в дългосрочен план). 

Ще обърне ли Палестина изборите в САЩ?
Палестински мъж сред чували с тела в бежанския лагер в Джабалия, 18 октомври 2023 г., Palestinian News & Information Agency (Wafa) в сътрудничество с APAimages

Когато сме принудени да претегляме чий живот е по-важен – на жертвите на зверствата на „Хамас“ от 7 октомври или на убитите цивилни палестинци например; когато се налага да се връщаме все по-назад в историята, за да подкрепим правото на една или друга страна да убива, за да съществува; когато човешкият живот се превърне в кръчмарска геополитическа сметка; когато политиката се сведе до жертване на едни, за да не бъдат жертвани други; когато хората се редуцират до едноизмерно свое качество – политическа принадлежност, религия или националност, до страна в някакъв конфликт, за да получим право да одерем човешката им кожа и да ги третираме като безлики единици с извратено удоволствие от собственото си въображаемо морално превъзходство; когато се превръщаме в онлайн запалянковци на това непрестанно дране; когато призоваваме за отнемане на правото на една или друга страна да говори, защото сме толкова освирепели, че вече не можем да понесем различна реалност от своята; когато сме толкова уморени от жестокостта и покварата на света, че изберем жестокостта и покварата на свой ред, или изберем да изключим телевизора, да игнорираме неудобните истини, да отречем тежката сложност на света, да се преструваме, че реалността не съществува… Тогава няма полезен ход, защото, независимо дали в Украйна, в Европа, в Газа, в Судан, в Китай, или другаде, точката на кипене е опасно близо. И отдавна сме привикнали с немислимото. 

Заглавно изображение: Израелските отбранителни сили се подготвят за действия в Газа, 29 октомври 2023 г., IDF Spokesperson's Unit

Бенямин Нетаняху – между опазването на Израел и борбата за лично политическо оцеляване

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Бенямин Нетаняху – между опазването на Израел и борбата за лично политическо оцеляване

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.

Към ядрена война? Нека помислим отново

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Към ядрена война? Нека помислим отново

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.

Превръщат ли се САЩ в геронтокрация?

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/prevryshta-li-se-usa-v-gerontokratsiya/

Превръщат ли се САЩ в геронтокрация?

Да си представим една от онези задачи по математика, с каквито, ако имате деца, вероятно се измъчвате поне веднъж месечно у дома. Или поне нещо подобно на такава задача. Дядо ви е роден през 1942 г., а брат му – през 1946 г. И двамата имат проблеми с говора, често не разбирате какво изобщо се опитват да ви кажат; не са във върхова физическа форма (логично) и познават миналото много по-добре от настоящето (братът на дядо ви даже упорито настоява, че човек може да се върне в миналото). В задачата се пита: на кого от двамата бихте поверили управлението на една от най-важните държави в света? 

Задачата по-скоро отива към философска дилема като тази с трамвая/влака. Към разклонение на две линии се задава трамвай. На едната линия е завързан само един човек, а на другата – четирима. Как ще смените стрелката и кого ще решите да убиете? Така се чувстват много американци, за които изборите този ноември са повторение на вота от 2020 г. Проявленията са много: недоволство от двупартийната система, недоверие спрямо Доналд Тръмп и Джоузеф Байдън от страна на избиратели в собствените им партии, морално огорчение за позицията на САЩ спрямо Израел и Палестина, все по-отчетливо радикализиране и в двете посоки на политическия спектър. 

Сред най-съществените проблеми обаче си остава възрастта на двамата кандидати: настоящият президент Джо Байдън е най-старият в историята на страната, следван от Роналд Рейгън. Алтернативата не е особено добра, тъй като Доналд Тръмп е на трето място в тази класация. Но президентските избори всъщност са само проявление на много по-голям проблем.

Републиканският сенатор Мич Маконъл замръзва и не успява да отговори на въпрос по време на пресконференция

Демократическата партия – страх и липса на визия 

През 2020 г. Джо Байдън се наложи не като идеален, а като компромисен кандидат. По време на първичните избори той се изправи срещу Бърни Сандърс, Елизабет Уорън, Майкъл Блумбърг и Пийт Бътиджидж, всеки от които има немалък политически капитал. 

Сенатор Сандърс (р. 1941 г.) от Върмонт беше изключително популярен както на първичните избори през 2016 г., така и на последните, но съдбата му отреди вечното второ място. В Демократическата партия съществуваха опасения, че неговите политики биха могли да отблъснат по-центристки настроения електорат, тъй като в САЩ те се определят като твърде леви. (Повечето европейски държави, сред които и България, прилагат много от принципите и идеите, зад които стои Сандърс; подобно на доста интелектуалци от американските леви среди, и той има сериозни пропуски в осмислянето на тоталитарния характер на левите режими, сред които авторитаризма и колониалната история на СССР например.) 

Подобен е и случаят с Елизабет Уорън (р. 1949 г.), сенаторка от Масачузетс, която също е прогресивна, макар и по-умерена от Сандърс. Кандидатурата на бившия кмет на Ню Йорк – филантропа и бизнесмен Майкъл Блумбърг (р. 1942 г.), беше смятана за недостатъчно популярна, за да спечели подкрепата на всички делегати от партията. Пийт Бътиджидж (р. 1982 г.), понастоящем министър на транспорта в администрацията на Джо Байдън, също не успя да се пребори за номинация, но е смятан за една от политическите надежди на Демократическата партия. 

За избирателите основните качества на Джо Байдън бяха две. Първото – че е центрист, компромисен избор между различните крила на партията, които имат свои идеи за воденето на политика. Второто – че не е Доналд Тръмп. След четири години на непрестанни скандали, чести промени в кабинета, противоречиви пресконференции, пропаганда и хаос, както и в контекста на току-що започналата пандемия САЩ избраха да се върнат към познатото, надеждното, спокойното. А Джо Байдън даде индикации, че се кандидатира само за един мандат, за да бъде свързващ президент между ерата на политическия цирк и бъдещето, което идва все по-бързо. 

Покойната сенаторка на демократите Даян Файнстийн е инструктирана как да отговори по време на заседание. Файнстийн, която почина на 90 години, отсъстваше дълго време поради влошено здраве, но отказа да се пенсионира. 

Оттогава изтече много вода: привърженици на Тръмп вдигнаха най-пародийния бунт в историята, който, за съжаление, взе жертви; пандемията блокира глобалната икономика, а политици не само в САЩ, но и в България и по света видяха в това удобна възможност да обвинят опонентите си за икономическата стагнация и да подсилят различните си популистки наративи; същевременно корпоративната власт продължи да се консолидира, а големите корпорации използваха пандемията и последвалата инфлация, за да натрупат рекордни печалби. Русия нахлу в Украйна, Израел превърна правото си на защита срещу „Хамас“ в оправдание за изтребление на цивилни. В САЩ неравенствата се задълбочават до рекордни нива, а топ 1% от най-богатите американци притежават повече богатство, отколкото цялата средна класа. 

Джо Байдън не успя да постигне обединението, към което се стремеше, напротив – решенията в държавата продължават да се вземат на идеологическа, а не на рационална основа. Да не говорим, че на първо място по-често се поставят интересите на бизнеса, а не на обществото, особено в по-дългосрочен план. Така например огромна част от федералните пари за устойчива и чиста енергия се инвестират в разширяване на магистрали – ход, наричан от експертите „бомба със закъснител“. 

Републиканската партия – завръщане в миналото и християнски талибани 

За онези, които смятат, че решението е Доналд Тръмп, новините не са добри. Републиканската партия не може да се откъсне от образа на бившия президент, който продава не решения, а мечти, и го прави добре. Платформата на консерваторите прилича повече на култ към личността на един човек, който няма грешен ход и който с действията си влиза в противоречие с всички ценности за законност и ред, зад които партията уж стои. 

Републиканците призовават за още от същата дерегулация, довела до най-големите неравенства в САЩ от Голямата депресия насам и до безпрецедентна консолидация на бизнеса, вследствие на която де факто неизбрани демократично личности разполагат с неограничени възможности да въздействат на законодателството, включително и чрез Върховния съд

Един от многото случаи, в които Доналд Тръмп бърка имената на своите опоненти, лидери на други държави, инициативи… 

Консервативно настроените политици отричат човешкия фактор в климатичните промени и подобно на ситуацията в Путинова Русия се борят с плашила като ЛГБТИ+ общността, забраняват книги и преподаването на исторически факти и възстановяват „традиционните ценности“, които никой не успява да дефинира, но подозрително съвпадат с доктрините на най-крайните християнски религиозни секти. Решението на доминирания от консервативни съдии Върховен съд да отмени конституционното право на аборт е довело до по-голяма смъртност сред жените в щатите, където абортите са забранени, както и до ужасяващи истории, в които жени рискуват или губят живота си вследствие на отказ да бъдат прекратени бременности, в които плодът не може да бъде износен. 13-годишно изнасилено момиче в Мисисипи ражда, след като щатът отказва аборт, а майката не може да си позволи да пътува до друг щат за процедурата. Подобни истории не са рядкост. 

Републиканците се обявяват срещу социалното подпомагане и искат да орежат пенсионните фондове и здравните осигуровки, не предлагат и решения за кризата в образованието, например за липсата на обществени детски градини за деца под петгодишна възраст. САЩ остава единствена от развитите държави без платено майчинство/бащинство. Въпреки че рекорден брой хора в страната умират вследствие на масови стрелби, престъпления и самоубийства с огнестрелни оръжия, републиканците настояват, че притежанието на оръжие не бива да се регулира или ограничава. Партията, която защитава светостта на живота, не се интересува от всичко това. А списъкът може да продължава до безкрай. 

Политическото шоу и невидимият консенсус 

Американците имат мнение по повечето от изброените проблеми. И независимо от това, което виждаме в социалните мрежи и медийното пространство, съществува известно единодушие относно решенията. Мнозинството американци например смятат, че абортите трябва да бъдат легализирани, като разликата в мненията е относно периода на прекратяване на бременността. Мнозинството американци искат по-стриктна регулация на огнестрелните оръжия. Мнозинството американци се обявяват срещу монопола в бизнеса. Мнозинството американци смятат, че е задължително да има платено майчинство/бащинство. Доколко обаче обикновеният избирател може да прозре отвъд политическия шум, поляризацията, политическата пропаганда и дезинформацията и да свърже проблемите с определени тенденции извън идеологическата рамка на двупартийната система? И ако това е възможно, колко по-очевиден би бил консенсусът? 

Дори големите стари медии (т.нар. legacy media) не успяват да излязат извън отразяването на политиката като риалити шоу, в което скандалът и думите, извадени от контекст, генерират кликове, а съответно и печалба. Както и другаде по света, журналистиката в САЩ е в криза, породена не само от общественото недоверие, дигитализацията и дезинформацията, а и от остарели методи на отразяване и неспособност за откриване на бизнес модели, които да не налагат големи компромиси с обществения интерес в името на финансовото оцеляване. 

Един от случаите, в които президентът Джо Байдън пада пред камера по време на събитие

Могат ли (буквално) стари лица да решават проблемите на новото време? 

От всички изброени кандидати на първичните избори на Демократическата партия през 2020 г. само Пийт Бътиджидж не е роден през 40-те години на миналия век. При републиканците положението е малко по-добро, но радикализацията на партията компенсира сравнително по-младите кандидати. Средната възраст на сенаторите в момента е 58 години; средната възраст на населението на САЩ – 38 години. Това е вторият най-стар Сенат в историята на държавата. Мич Макконъл е сенатор от 1985 г. Нанси Пелоси – от 1987 г. 

Въпросът за възрастта не се ограничава до когнитивните способности и енергията за справяне с тежката работа. Той засяга и нуждата да се наваксат и разберат все по-интензивните промени в света, които определят живота на милиони, и то не само в Америка. Тези липси станаха явни в абсурдните въпроси по време на изслушването на Марк Зукърбърг, основателя на Facebook, през 2018 г., а и при много други изслушвания оттогава насам. Аналоговият опит и мислене често не успяват да се справят с предизвикателствата на дигиталната епоха. Същото важи и за ускорената глобализация, раждането на интернет културата, хибридните войни, информационните операции. 

На второ място, въпросът засяга и представителната демокрация. Половината от Сената е съставен от двете поколения, родени между 1925 и 1964 г. Американците обаче са значително по-млади, а същите две поколения съставляват 26% от населението. Липсата на ограничения в мандатите, които могат да бъдат отслужени, е проблем, по който отново има единодушие: 87% от американците смятат, че подобни ограничения са необходими. Хората, които трябва да ги прокарат обаче, се възползват именно от тяхната липса. 

Опитите за обявяването на дискусията за „ейджистка“ срещат редица контрааргументи. Сред основните не е, че Байдън е непременно неспособен президент или че по-младата възраст задължително е гарант за добро управление (макар в обратната посока да съществуват ограничения, кандидатите за президент трябва да имат навършени 35 години). Става дума за поколението, на което Байдън (както и Тръмп) е символ и което се е възползвало от редица привилегии, които са по-скоро изключение в историята, отколкото правило.

Политици задават въпроси на Марк Зукърбърг по време на изслушване

Както пише журналистът Финтън О’Тул, поколението на бумърите (родени между 1946 и 1964 г.) се възползва от необичайно гъвкава социална мобилност, която по време на техния живот спада до изключително ниски нива за следващите поколения. В исторически план по-старите поколения предават щафетата и стават по-малко значими за обществените решения с напредването на времето.

Но бумърите са изключение от това правило. Икономическата им сила само нараства с времето, а културната им значимост – или поне тяхното настояване, че са значими – е все така силна. Макар и да не са най-многобройното поколение, те имат по-голяма финансова възможност да правят дарения за политически кампании и са най-многобройно гласуващата кохорта от населението. Същевременно техният начин на живот, преживявания и възприятия са коренно различни от тези на децата и внуците им не само по отношение на икономиката, но и на расовото и социалното разнообразие – бумърите са най-бялото поколение в историята на САЩ, което се дължи на редица фактори. 

Байдън, който има дълга политическа кариера, символизира всичко това. За разлика от него, Тръмп е по-свеж, на политическата арена е едва от десетилетие. Но разликите свършват дотук. Иронията си проличава в това, че Великата Америка, към която той иска да върне САЩ, прилича на следвоенната Америка, в която социалната държава е в своя апогей, и благодарение на това просперира цяло едно поколение. 

Остаряването на политическата класа в САЩ и вкопчването ѝ във властта е символ на огромната пропаст между поколенията вследствие на радикалната промяна в начина на живот през последните три десетилетия. Технологичните и социални революции, както и все по-неустойчивият икономически модел в комбинация с явните последствия от промените в климата и все по-настървения за войни свят раждат нов електорат, който не само че не живее по-добре от предходните поколения, но и се оказва по-изолиран от властта и по-принуден да се бори за съществуването си през радикализиране, независимо дали към религиозното и консервативното, или към социализма. 

Тръмп е явният резултат от тази тенденция в едната посока, подсилен от медийната машина на Роджър Ейлс и Рупърт Мърдок. Байдън е отказът на демократите да приемат, че светът от вчера си е отишъл и че ще бъдат нужни коренни промени, включително и прощаване с някои от привилегиите, от които се ползва целият политически елит на САЩ независимо от цветовете, които развява. В историята на САЩ е имало и други такива периоди на напрежение и неизбежна промяна, за които ще разкажем друг път. Най-старата демокрация отново ще оцелее, това е почти сигурно. Въпросът е колко още време ще тъпче на едно място и ще си затваря очите пред урагана на бъдещето, който се задава на хоризонта. Засега 2024 г. се оказва връщане назад към 2020 г. Последствията обаче могат да бъдат много по-болезнени. 

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/predi-izborite-ili-kak-se-stava-kandidat-prezident-v-usa/

Изборите в САЩ, част I. Механизмите на вота

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ

Независимо дали обикаляте по улиците на Вашингтон, окръг Колумбия, или се разхождате из малки курортни градчета като Оушън Сити в Мериленд, може да си купите тениска както с лика на Джо Байдън, така и на Доналд Тръмп – и то от един и същи продавач. Излитащите от „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк пък могат да занесат у дома сувенирни шоколади с лика на 45-тия или 46-тия американски президент. Под това прозира не само търговска находчивост, американската способност всичко да се превръща в продукт или поредната изборна година, а и дълбоките разделения, които едновременно уж разкъсват обществената тъкан в Америка, но и са всекидневие, към което всички са привикнали. 

САЩ е ключов партньор на България, световна сила и основна страна във все по-горещ военен конфликт, така че предстоящите през ноември президентски избори разбираемо вълнуват не само българите, но и света. Същевременно от САЩ ни дели цял океан, а дигиталната близост до американския свят е илюзорна: за много европейци например изборният процес в Америка е тъмна материя. У нас американската политика често се разглежда или през кратки новини и очерци, или през превратното тълкуване на източници на дезинформация – като тези, които по-рано през годината обявиха началото на гражданска война в САЩ, която така и не се състоя. 

Но това, че Америка е любима тема на антидемократичната пропаганда в България, не означава, че отвъд океана няма съвсем реални и сериозни проблеми. Тяхното разбиране е свързано не само с интереса ни към политиката. То може да ни помогне да разберем по-добре как работи демокрацията, а също и какво може да се случи, когато механизмите ръждясат и не се сменят с нови. Затова в поредица от статии ще разгледаме някои от най-често задаваните въпроси, свързани с американските избори, и ще разнищим защо всъщност е толкова трудно да си направиш демокрация. Започваме от самото начало. 

Първичните избори 

Американските избори са сложен процес с повече стъпки, отколкото стандартните европейски избори. Кампаниите често започват в предходната година, като има множество кандидати от всяка партия. Традиция е партията на управляващия президент да не излъчва други кандидати, ако той е отслужил само един мандат, тоест ако има право на още един. Затова и настоящият президент Джо Байдън не бе предизвикан от свой съпартиец. От 70-те години насам няма действащ президент, който да е бил победен по този начин по време на предварителните избори. 

Тази година обаче в някои щати рекорден брой избиратели на демократите избраха варианта „не подкрепям никого“ по време на първичните избори. Това е резултат от гражданска акция, която използва протестен вот като наказание за политиката на САЩ в конфликта между Израел и Палестина. След терористичната атака на „Хамас“ на 7 октомври 2023 г. и последвалия отговор на Израел (подкрепян от САЩ), към момента са убити над 30 000 цивилни палестинци. Палестинските територии са в хуманитарна криза, като се трупат все повече доказателства за диспропорционално използване на сила от страна на Израел спрямо цивилното население. Конфликтът в Близкия изток подхранва разделения в Демократическата партия и може да предизвика отлив в подкрепата за настоящия президент. 

В изборна година всяко едно събитие, независимо дали става въпрос за вътрешен, или външен конфликт, може да наклони везните в една или друга посока. Същевременно обаче в САЩ се наблюдава т.нар. втвърдяване на електората, за което ще разкажем подробно в следващите текстове. Този феномен води до твърди електорални ядра, които подкрепят кандидатите си независимо от всичко – дори да става дума за множество престъпления като при кандидата на републиканците Доналд Тръмп, за някои от които той вече е осъден. 

Какво представлява Избирателната колегия и демократична ли е тя? 

През 2016 г. Доналд Тръмп спечели изборите, въпреки че по-голяма част от американците гласуваха за Хилари Клинтън. Как се случи това и възможно ли е през 2024 г. да има повторение? 

Демокрацията в САЩ не е пряка, както в много европейски държави. В преките демокрации бюлетините се броят и общият брой се преизчислява в проценти подкрепа за всяка партия. Но когато американците гласуват, те всъщност избират кого ще изберат определени хора от техния щат. 

Звучи сложно? Вероятно защото е. Тези определени хора са част от Избирателната колегия, разписана в американската Конституция от основателите като компромис между директното избиране на президента с гласуване и неговото назначаване от Конгреса. Именно заради Избирателната колегия пет пъти в историята на САЩ се е случвало президент, който не е спечелил най-много гласове, всъщност да спечели изборите.

Колегията има 538 членове. Президентът е избран, ако получи поне 270 от тези 538 гласа. Основният аргумент в полза на Избирателната колегия е, че делегирани представители биха могли да вземат по-добро решение от масите, избягвайки потенциална тирания на мнозинството над малцинството или подвеждане по популисти и демагози.

Разбира се, нищо не гарантира, че членовете на Избирателната колегия са по-образовани или по-компетентни от средностатистическия избирател – днес те са просто партийни назначения, които законите в някои щати задължават да се съобразят с волята на избирателите. На изборите през 2016 г. рекорден брой електори не го направиха. Някои от електорите на демократите например гласуваха за Бърни Сандърс вместо за Хилари Клинтън, тъй като предварителните избори бяха разцепили поддръжниците на партията на две крила. 

Защитниците на Избирателната колегия твърдят, че така се осигурява пропорционално представителство на цялото население на Щатите. В противен случай кандидатите биха концентрирали усилията си върху големите населени места, където има най-много гласоподаватели, и напълно биха игнорирали нуждите на централните, по-слабо населени щати. 

Но в съвремието нуждите и интересите на гласоподавателите не се определят от населението или от големината на техния щат. Разделенията по основните въпроси, като климатичните промени, правото на аборт или Втората поправка, са актуални както в градовете, така и в малките населени места, като в повечето щати има сравнително разнообразие от привърженици на републиканците и демократите, както и безпартийни гласоподаватели.

Все повече експерти са категорични, че Избирателната колегия е недемократична и следва да бъде премахната. Този процес никога не е бил особено популярен и сред гласоподавателите: данни от есента на 2023 г. показват, че 65% от американците искат пряко гласуване на президентски избори. Вместо да има изравняващ ефект между щатите, Избирателната колегия създава т.нар. колебаещи се щати. Те се променят през годините, но идеята е, че получават непропорционално внимание от кандидатите, които са наясно, че гласовете на електорите в останалите щати са им гарантирани. Това оборва и най-силния аргумент в полза на Избирателната колегия. 

Тъй като обаче Колегията обикновено се защитава от онези, в чиято полза работи, Републиканската партия от години блокира нейното премахване, за което призовават демократите. Това е поредна разломна линия между двете партии, превърнала се в заложник по-скоро на политически интереси, отколкото на вслушване в желанието на мнозинството. 

Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ
Различни визуализации на изборите през 2016 г. Картата дава грешна представа за политическите настроения в страната не само защото щатите в Средна Америка са много по-слабо населени от щатите по крайбрежието. Скрийншот от VOX
Преди изборите, или как се става кандидат-президент в САЩ
Различни визуализации на изборите през 2016 г. Графиката показва, че в повечето щати има здравословен микс от подкрепящи демократи, републиканци и независими. Скрийншот от VOX

Какво представляват партийните комитети и какво е Супервторник? 

В САЩ съществуват и т.нар. партийни комитети – различни групи, съставени от членове на съответната партия. Тяхната роля да номинират кандидати е ключова в първичните избори, завършващ с т.нар. Супервторник (тази година той беше в началото на март). След Супервторника – последния ден, в който членовете на дадена партия в определен щат гласуват за предпочитаната от тях номинация, е ясен кандидатът за президент от всяка партия, който ще се яви на същинските избори.

Партийните комитети се появяват през 1800 г. и са съставени от членове на Конгреса, които номинират кандидат-президенти. Критиките към тях са, че не успяват да гарантират разделението на властите, т.е. принципа, според който трите власти – изпълнителна (президент), законодателна (Конгрес и Камара на представителите) и съдебна (Върховен съд и съдилища) – трябва да бъдат независими една от друга. През 1812 г. например върху президента Джеймс Мадисън е оказван натиск от членове на Конгреса, които поставят условие той да обяви война на Обединеното кралство, ако иска да го номинират повторно. 

Напрежението, породено от тази система, достига своя пик през 1824 г., когато нито един от кандидатите, номинирани от партийните комитети, не успява да спечели достатъчно гласове и де факто Конгресът трябва да назначи президент. Тогавашната криза и назначението на по-малко популярния кандидат води до разпадането на първата двупартийна система в САЩ и появата на настоящите две партии, макар и не във вида, в който ги познаваме днес. 

Партийните комитети остават силно недемократични до 60-те години на миналия век. На предварителните избори дотогава се гледа по-скоро като на тест дали кандидатът, избран от една партия, ще се справи добре на същинските избори. От 1968 г. насам Демократическата партия постоянно променя функционирането на своите партийни комитети, опитвайки се все повече да ги демократизира. Това е дълъг (и със сигурност скучен за читателя) процес на нововъведения, отмяна на нововъведенията и замяната им с други, разписване на забраненото и позволеното в процеса и т.н. Подобна е ситуацията и при републиканците, които дават повече свобода на щатите сами да определят правила за партийните си комитети. 

Какво ни показват тези сложни механизми? 

Ако от всичко това ви е заболяла глава, не сте единствени. Освен класическото разделение на властите, цялата система на управление на САЩ е изградена от подобни микропроверки и баланси, които понякога работят, а понякога отнемат повече свободи, отколкото дават, в добрите случаи – временно. Компромисът за Избирателната колегия е само един от многото, заложени още в основите на държавата. Тези компромиси между често взаимно изключващи се позиции осигуряват така необходимия баланс, в който може да вирее някаква свобода, включително и най-важната – да се променят вече установени механизми. 

Илюзорно разбиране е, че демокрацията гарантира пълна ефективност на управлението или някаква утопия. Напротив, демокрацията е по-хаотична, изисква повече време и често предполага натиск и борба между определени групи, за да се стигне до най-доброто решение за всички. Демокрацията също така не е равнозначна на свобода и равенство, а само на равния шанс да се стремим към тях и на държава, която ни пази ефективно както от самата себе си, така и от самите нас. 

Страхове, власт и популизъм: САЩ, Полша, България

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://www.toest.bg/strahove-vlast-i-populizum-sasht-polsha-bulgaria/

Страхове, власт и популизъм: САЩ, Полша, България

На пръв поглед странни политически събития се случиха през последните седмици в САЩ и Полша. В американския Конгрес три седмици републиканците се бориха със себе си, докато успеят да изберат председател на Конгреса (Speaker of the House), а в Полша управляващата от осем години партия „Право и справедливост“ загуби изборите, въпреки че приложи всички позволени и непозволени методи по време на предизборната кампания, подкрепена от недемократичните закони, които сама си прокара.

На фона на тези събития състоянието на нашия политически живот направо изглежда нормално. Предварителните резултати от местните избори не донесоха особени изненади, с малки изключения, докато президентът и други политически сили и партии упорито и системно продължаваха да защитават и лансират руските икономически и политически интереси в България и да подронват демокрацията. А скандалите относно местните избори се въртяха около познатите вече теми: гласуването с машини, изборния туризъм и купуването на гласове. 

И все пак има ли допирни точки между политическите явления в тези страни?

В САЩ Републиканската партия продължава да бъде манипулирана и контролирана от бившия президент Доналд Тръмп. Нейното крайнодясно крило, най-тясно свързано с Тръмп, но и най-малобройно, успя да свали бившия председател и да подкрепи и издигне новия – Майк Джонсън, не без помощта на Тръмп, който или отхвърляше, или подкрепяше кандидат след кандидат.

Бившият радиоводещ Джонсън се ръководи от радикалноконсервативни възгледи (социални и финансови), които повечето американци не споделят. Доказателство за това са не само обществените проучвания, но и предишните избори, в които немалко републикански кандидати за представители в Конгреса загубиха, след като гръмко поддържаха политика за цялостна забрана на абортите и също така гръмко бяха поддържани от Тръмп. 

Разбира се, някои представители не се страхуват от избори, защото изкуствено начертаните изборни карти им гарантират успех, но все пак на доста места крайнодесните кандидати загубиха и очакваната червена вълна не се надигна изобщо. Състоянието на Републиканската партия е доста хаотично и нестабилно, но нейните политически представители продължават да са подвластни на стремежа си към власт и на крайни идеологически възгледи, които в момента се движат от страха и несигурността на хората. Тази несигурност, причинена от продължителното обедняване на работническата класа и подклаждана от реторика като „Америка първа“, се превръща в страх от променящия се начин на живот и в омраза към другия (обикновено имигранти, бежанци и ЛГБТИ+). 

За това без съмнение допринесоха и проблемите на глобалната икономика, но големите корпорации продължават да печелят, а техният растеж се поддържа от същата тази консервативна идеология, която сега тръби „Америка първа“. Трудно е да се предсказват избори, когато резултатите често се определят от активни манипулации и ирационални чувства. В САЩ представителите в Конгреса (The House of Representatives) се избират на всеки две години на база на райони, чиито граници се определят от сената на всеки щат. 

Всеки район избира представител и партията, която е на власт, обикновено чертае границите така, че да разводни гласовете на противниковата партия. Например населени места, за които се знае, че са демократично настроени, се делят на части, които след това се присъединяват към по-големи райони с население, гласуващо предимно за Републиканската партия. Така демократичните гласове се губят.

След като Върховният съд отхвърли преначертаването на изборните райони в Алабама като незаконно, понеже по този начин се отнемаха гласовете на афроамериканците там, в Северна Каролина съвсем наскоро се създадоха нови граници. Анализаторите твърдят, че при тези граници най-вероятно жителите ще изберат десет републиканци и четирима демократи в сравнение със седем републиканци и седем демократи при старите избирателни карти. Следващите избори ще покажат доколко подклажданият страх и предизборните манипулации ще надделеят или ще загубят в полза на по-здрава демокрация и по-категорично разпознаване на тези страхове.

Така се случи неочаквано в Полша. 

Независимо от агресивната медийна кампания в услуга на управляващата партия и нейната фокусирана реторика, насочена срещу заплахата от имигранти и бежанци, поляците успяха да разпознаят манипулациите и не се изплашиха. Може би защото „Право и справедливост“ премина всякакви граници на балансираната предизборна кампания, в която все пак трябва да се чуе и гласът на опозицията. Силното ограничаване на правата на жените и опасността от напускане на Евросъюза при евентуално следващо управление на „Право и справедливост“ също вероятно допринесоха за загубата. Пътят на възстановяване на демократичните процеси обаче ще е труден заради изградената вече недемократична мрежа от институции и заради настоящия президент от „Право и справедливост“, който, като нашия, най-вероятно ще се опитва да възпрепятства възстановяването на демократичните институции и процеси в Полша.

Последните конфликти между нашия президент и управляващите се развиха по повод таксите на „Лукойл“ и ядрената енергетика. Реториката на Радев, доста празна, но може би затова и успешна, обикновено атакува или корупцията сред управляващите, или безхаберието им за благосъстоянието на хората. По отношение на развитието на ядрената енергетика президентът настоява за „устойчив, ефективен и ефикасен процес“, и още: 

Трябва да се проучат, анализират и съпоставят всички възможни варианти по редица важни параметри – локация, лицензи, безопасност и най-вече време и средства за изграждане. 

Въпреки че правителството се ангажира в точно такъв процес, подобна критика работи, защото е по-гръмко заявена и разпространена. Относно закона за енергетиката реториката е приблизително същата: 

Националната сигурност изисква управлението да гледа отвъд постовете, отвъд своите интереси и мандати и да върне фокуса си върху проблемите на обществото. 

Този път се използват сигурността и проблемите на обществото, като се атакуват безсъвестността и кариеризмът на политиците. Много общи приказки, както често казваме, но те успокояват хора, които са загубили вяра във функциите на държавата, страхуват се за ежедневието си и проектират страховете си върху неспособността на правителството да подобри живота им. 

Няма да продължавам с други примери, в които политическите партии манипулират чувство за несигурност, лансирайки лозунги като „България за българите“, или градят изкуствено национално самочувствие, селективно представяйки историята на България и нейното величие и издигайки пилони и знамена. Може да прозвучи странно на читателите, но ще цитирам Чехов, който преди повече от 100 години неведнъж критично се е отнасял към собственото си общество: 

Когато нещо не е наред в нас, ние търсим причини извън нас и скоро ги намираме. „Французинът, евреите, Вилхелм…“ – това са призраци, но затова пък те така облекчават нашето безпокойство. 

А що се отнася до местните избори, анализаторите тепърва ще обобщават доколко манипулациите с купуване на гласове и изборен туризъм, пък и липсата на машинното гласуване са допринесли за резултатите. Но сега, когато довършвам тези мисли в края на изборния ден, е ясно, че гласоподавателите не повярваха на скандала с машинното гласуване и Васил Терзиев получи повече гласове от прогнозите. А междувременно Върховният административен съд отмени решението на Централната избирателна комисия и на втори кръг избирателите ще ползват машини. Интересно е да се види дали хартиените бюлетини са помогнали на партиите, които настояваха за тях. Притеснителна е ниската активност при такова голямо недоволство, но цинизмът и нихилизмът са силни фактори. От друга страна, слабото представяне на „Възраждане“ води до умерен оптимизъм. 

В САЩ местните власти чертаят изборни граници, в Полша медиите се преработиха да обслужват интересите на „Право и справедливост“, а у нас се борим с машини, купуване на гласове и изборен туризъм. Кой с каквото може, а резултатите невинаги са пряко свързани с манипулации. Дано с по-сериозно образование, критично мислене и овладени страхове да постъпваме по-често като поляците.

Какво става в Израел? Разговор с доц. Искрен Иванов

Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/kakvo-stana-v-izrael-razgovor-s-dots-iskren-ivanov/

Какво става в Израел? Разговор с доц. Искрен Иванов

Първо броихме жертви. После гледахме ужасяващи видеа в Telegram. След това дойдоха конспиративните теории. И накрая всички се оказахме безкрайно компетентни по въпросите на Близкия изток и на всички конфликти в Обетованата земя. 

За това какво се случи, защо сега и как ще се развие ситуацията оттук нататък за Израел, Европа и света, решихме да поговорим с доц. Искрен Иванов от СУ „Св. Климент Охридски“.

Какво става в Израел? Разговор с доц. Искрен Иванов
Искрен Иванов е завършил Софийския университет, а след това има и няколко специализации в Европа и САЩ, сред които по противодействие на тероризма, международна сигурност и американска политика в Принстънския университет, „Йейл“ и „Уест Пойнт“. От 2014 г. е част от преподавателския екип на катедра „Политология“ на Философския факултет в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е гост-лектор в Университета в Остин, в Сорбоната и в Католическия университет в Лил. Сред дисциплините, които преподава, са „Управление на конфликти“, „Въведение в американската политика“, „Международни отношения и външна политика на САЩ“. Автор е на три книги и на над 20 публикации. Снимка: личен архив

Доц. Иванов, според Вас международната общност даваше ли си сметка, че това, което стана в Израел, е възможно?

Международната общност не си даваше сметка какво се случва, защото част от нея все още отказва да признае очевидната истина, че светът става двуполюсен. От едната страна имаме лагера на Съединените щати и на Европейския съюз, към който се ориентира понастоящем и България. От другата страна са Русия, Китай и актьори, ориентиращи се към по-засилено сътрудничество с тях. Същевременно има държави, които се опитват да балансират между двата лагера. Като Саудитска Арабия, която гледа да поддържа добри отношения с Америка предвид икономическите си интереси там, но и с Русия и Китай по линия на инициативата „Един пояс, един път“. Напоследък саудитският принц има приказка и с руския президент вероятно заради желанието на саудитите да развиват енергийното си сътрудничество с Москва. 

Нашата съседка Турция има голямо желание да е медиатор по различни глобални въпроси. Тя от държавите, опитващи се да балансират между лагерите, ли е?

Република Турция е твърдо позиционирана в лагера на НАТО. Да, тя флиртува с Русия от време на време, но е много зависима от американската икономика. А и Ердоган добре знае, че членството на Турция в НАТО гарантира липсата на ескалация от страна на кюрдите.

Всъщност мечтата на турския президент е Турция да бъде глобален актьор, а не просто регионална сила. Но истината е, че засега няма този потенциал просто защото ясно е позиционирана като част от западния лагер. Русия не би допуснала Анкара да бъде медиатор между нея и Украйна в едни бъдещи, но все по-невероятни мирни преговори. Съвсем друг е въпросът, че членството на Турция в НАТО всъщност гарантира, че утре кюрдите няма да си направят държава, а да не говорим пък, че гарантира добрите отношения с България и останалите балкански държави предвид историческото минало на Балканите. 

Та в контекста на това глобално поделяне и преразпределение на баланса на силите се нагорещиха всички онези конфликти, които по време на еднополюсния свят Америка успяваше с едно обаждане или с едно изпращане на дипломати да циментира. Ще дам пример с конфликта в Нагорни Карабах. Много дълго време Алиев (президентът на Азербайджан Илхам Алиев, б.р.) не си позволяваше такива провокации към Армения. Но когато започна разместването на геополитическия баланс, той стана много по-уверен. И всъщност точно това ще продължи да се случва, ако Америка се разколебае в подкрепата за съюзниците си. Още много конфликти ще се активизират и още много като Алиев ще си позволят действия, които не са предприемали досега, просто защото ще видят, че силата на Америка лека-полека се балансира със силата на Русия и Китай. 

Терористичните мрежи видяха, че Америка е фокусирана да сдържа Русия в Украйна, и решиха отново да хвърлят Близкия изток в хаос.

От това пък могат да се възползват актьори като Русия, която също има трайни интереси да вземе част от региона, защото в момента Сирия е бастионът на нейното влияние. Иран също ѝ помага, макар че там има други интереси. Но пък Русия винаги има интерес да вземе повече, отколкото притежава. 

Конфликтът между „Хамас“ и Израел е част от една много по-голяма геополитическа игра, свързана с преходния период от еднополюсен към двуполюсен модел. А историята е доказала, че подобен период неминуемо е съпроводен с войни и конфликти, докато се наместят пластовете.

Тогава, ако четем историята като нещо, което се повтаря, какво предстои да се случи сега?

Онова, което не трябва да се случва, е Трета световна война, защото в нея няма да има победители. Историята сочи, че държавите винаги са намирали някаква формула за мир, но с появата на ядреното оръжие този баланс на силите, който познаваме и от системата на Вестфалските договори, и от Първата и Втората световна война, не е приложим към сегашните обстоятелства. 

Така че по-скоро трябва да се намери трайна формула, в рамките на която тези два полюса да постигнат консенсус по три точки. Първата точка – по нея вече има консенсус, за щастие, – това е, че ядрена война не може да бъде спечелена и не трябва да бъде водена. Втората точка е ясно да се разграничат сферите на влияние. Това ще отнеме години, най-малкото защото Америка няма да отстъпи традиционни сфери на влияние, а в момента Русия и особено Китай разширяват своите, което води до напрежение. 

И третата точка е върху какви принципи ще стъпва този нов свят.

Най-важното е да запазим все пак Хартата на ООН във вида, в който съществува в момента, а именно че най-висшите ценности, въпреки всички търкания между Великите сили, въпреки всички атентати и всички конфликти, са човешкият живот и човешките права.

Ето върху тази точка глобалните сили трябва да се фокусират най-много, защото, ако тя не значи нищо, тогава се връщаме обратно в онзи предмодерен свят, където важи законът на джунглата.

В момента изглежда точно така – че човешкият живот не значи нищо.

Така изглежда, защото дълго след края на Студената война доминираше тезата, че светът е навлязъл в състояние, бележещо края на историята. И в рамките на това състояние най-усъвършенстваният човек е човекът на демокрацията. Оттук се даде зелена светлина на либералната демокрация, чиято идея беше нейният модел да бъде изнасян така, щото да бъде универсално приложен. Тук, в Източна Европа, демокрацията си я разбираме по балкански, но някак си може да се случат нещата. Обаче същото не важи в Близкия изток, в арабския свят. Няма как да се приложи там просто защото страните имат коренно различна политическа култура и те демокрацията си я разбират по техен много различен начин.

Излиза, че демокрацията не е франчайз, който може да вирее навсякъде?

Точно така. Ако питате руснаците, ще ви кажат, че и Путин говори за суверенна демокрация. Но да вземем либералната демокрация в най-чистия ѝ вид – такава, каквато я виждаме в Европа например. За да стигне до нея, Европа преминава през културните феномени на Ренесанса, на Просвещението, на класицизма, през Лок, Хобс, Бърк, които впоследствие оказват много силно влияние върху американските бащи основатели. 

А сега да обърнем поглед към Китай. Той минал ли е през тези периоди на културно развитие? Не. Китай е древна цивилизация на 5000 години. В продължение на почти 5000 години там е управлявал императорът, който е Син на Небето и съгласно конфуцианската традиция има мандата на Небето да бъде абсолютен управник. Когато Мао Дзъдун извършва революцията след гражданската война, създава Китайската народна република и започва да говори за демокрация, за пръв път китайците виждат, че някой нещо ги пита. Макар че за нас, европейците, е едва ли не безумие да говорим за демокрация, в която избирателите просто се съгласяват с политиците си, за китайците е огромен пробив. 

Същото е и в арабския свят. Как доктрината за човешките права на либералната демокрация ще сработи в Саудитска Арабия в контекста на уахабизма и уахабитската култура? Няма как да стане. Е, да, обаче имаше един период, в който Саудитска Арабия председателстваше Съвета по правата на човека в ООН със съгласието на президента Барак Обама.

Тогава защо при тези големи културни различия и исторически натрупвания немалка част от хората от близкия и по-далечен Изток търсят живот и препитание на Запад?

Защото болезнената истина е, че демокрацията дава възможност за възникването на онзи феномен, наречен средна класа. Когато имаме една много богата държава, това богатство невинаги се дължи на нейния жизнен стандарт и на средната класа. Една държава може да бъде много богата, но това богатство да отива при олигархията – 2–3% милионери и милиардери, а всички останали живеят на прага на бедността. Тази държава може да бъде много силна военно, политически, икономически, културно, но в нея хората не живеят добре.

Демокрацията, и по-конкретно европейската демокрация и европейската социална държава, дава възможност за възникването на средна класа, от която произтичат безплатното здравеопазване, безплатното образование, достъпът до много услуги, на които в азиатската политическа традиция, че дори в Америка се гледа като на привилегия. 

Едно от нещата, което подразни Запада, е, че Китай със своя модел за пръв път започна да формира някаква средна класа. Да, по начина, по който там я разбират, но започна да се формира. Докато в Русия такава класа няма и никога не се е формирала, защото има олигархия, съсредоточена около президента, и останалото са бедни хора. 

Хващам се за думите Ви, че Западът се е „подразнил“. Защо, при положение че китайците се опитват да постигнат модела, който Западът счита за най-добър?

Когато бях специализант в Америка, питах много американци кой им е любимият президент. Защото в Източна Европа хората казват: „Любимият ни президент е Роналд Рейгън. Той събори Съветския съюз и сега ние живеем в демокрация.“ За американците любим президент се оказа Джон Кенеди. „Искаме си 60-те години“, казват те. И като ги попитах защо, отговорът беше: „Защото тогава в Америка имаше социална държава. Имаше си здравеопазване, имаше достъп до социални услуги.“ През 90-те години тази социална държава беше напълно унищожена.

В Европа идват много имигранти, защото европейската социална демокрация и европейският капитализъм не целят създаването на армия. Аз много се смея, като слушам, че трябва да създадем европейска армия.

Целта на европейския проект е хората да живеят добре, да няма войни и да няма конфликти. И затова нашата демокрация е социална. Тя цели добър живот, а не налагането на универсален модел на всички общества.

В този ред на мисли и гледайки към конфликта между Израел и „Хамас“, Израел като каква държава се позиционира?

Израел е държава с много специфична политическа култура. Тук ще си позволя да вмъкна малко религия – няма как да дефинираме политическата култура на Израел без това. В сърцето на еврейската политическа култура, както казва и Даниел Елазар, стои концепцията за завета между Бог и Неговия народ; идеята за избрания народ, който населява тази част на земята и в този смисъл я има за свой свещен дълг. Казано с други думи, тук говорим за култура, при която, когато по някакъв начин еврейското политическо цяло е заплашено, то се сплотява, независимо кой е начело на държавата. 

Едва 22% от израелците подкрепяха премиера Нетаняху. Когато „Хамас“ удари, вече всички го подкрепят. Такъв прецедент имаше в Съединените щати, когато терористите удариха на 11 септември Вашингтон и Ню Йорк.

Да, знаем колко много хора всъщност не харесваха Буш-младши тогава, но го избраха за втори мандат.

Спомням си думите на един миньор, който тогава работеше по разчистването на останките от Кулите, към Буш. Човекът беше демократ, защото в Ню Йорк републиканците не са популярни, и въпреки това му каза: „Сър, не Ви харесвам, не гласувах за Вас, но ще гласувам за Вас на следващите избори.“

Затова няма значение каква държава е Израел. Нетаняху не може да си позволи да не отговори на удара, защото това ще означава, че пренебрегва основния принцип на еврейското политическо цяло. Кой ще го избере за премиер след това? За него като израелец това е въпрос на принципи, а като политик е въпрос на оцеляване.

Правителството на Нетаняху беше доста разклатено през последната година.

Това, между другото, е една от основните причини да се стигне дотук. Всеки път, когато държавата е била разделена, са ги сполетявали подобни нападения. Но сега Израел трябва да има предвид поне две неща. Първо, не бива да се допускат грешките на САЩ след 11 септември, когато американците влязоха във вражеските територии, останаха дълго там и после имаха вътрешнополитически проблеми. Предвид технологиите, с които Израел разполага, нещо подобно е малко вероятно, освен ако конфликтът не се разлее. Другата опасност е, разбира се, Иран. Никой не знае дали Иран няма да удари в гръб.

Всъщност отговорихте на въпроса, който си задавахме настойчиво от първия миг – защо израелските служби, които са нарицателно за най-високо ниво на разузнаване, проспаха това, което би трябвало да знаят, че ще се случи.

Никой не вярваше, че терористите ще ударят. „Американците са зад гърба ни“, мислеха си в Израел. Да, ама американците не бяха съвсем зад гърба на Израел.

Байдън обаче направи скоростна визита няколко дни след нападението на 7 октомври.

В Съединените щати има закон за лобизма и той казва, че всяко лоби има правото да влияе директно върху външнополитическия процес на страната. Еврейското лоби е най-влиятелно в американската външна политика. Още повече че Израел е апетитен съюзник и за него ще се борят и двата лагера – нека не забравяме, че в Израел живеят два милиона руски евреи. Въпреки че за мен шансовете на Русия рязко намаляха, след като тя започна да говори за създаването на независима палестинска държава. Това Израел няма да го забрави лесно.

И все пак имаше моменти, в които изглеждаше, че Путин и Нетаняху си имат приказката.

Те имаха много добра приказка, дотам че бяха станали доста съмнителни. Но Нетаняху разбра, че не може да вярва на Путин, а Русия си даде сметка, че няма как да подкрепи американски съюзник, колкото и да е критична ситуацията в момента.

Какво ще се случи оттук нататък?

Това, което в момента се случва в региона, може да бъде най-точно дефинирано с думите „прокси война“. Иран действа чрез „Хизбулла“ или чрез „Хамас“. Дава им средства, помага им да държат Израел настрана. Израел изстрелва някакви ракети, действа чрез свои агенти в ивицата Газа така, че да не се стигне до директна конфронтация.

По неофициална информация Израел разполага с тактически ядрени бойни глави, а Иран също разработва своя ядрен потенциал. Ако се стигне до война между двата актьора, тогава дилемата става ядрена и е почти сигурно, че Америка ще се намеси, за да свали аятоласите в Техеран, а и защото никой не иска ядрена ескалация в региона.

Ако се случи нещо подобно, войната в Украйна ще ни се стори като дребен регионален конфликт. Не се ли действа сега срещу трансграничните терористични мрежи, утре ще пламне Египет, защото ислямистите ще свалят Сиси и ще вдигнат във въздуха египетските пирамиди. После ще пламне Сирия, защото, да, в Сирия има предимно сунити, но Башар Асад е алауит. След това ще пламне Саудитска Арабия. Хората там са уахабити, обаче последния път, когато ИДИЛ говори за Саудитска Арабия, каза, че били много либерални. Разбира се, трябва да се гарантира животът на цивилните, но ако не се реагира бързо на тази криза, тя ще обхване целия регион.

Какво значи да се реагира бързо в тази ситуация?

Мисля, че трябва да се направят три неща. Първо, да се прокарат транспортни коридори, за да може цивилните да напуснат най-бързо зоната на военните действия. Добре е да има актьор, който да бъде гарант на тези коридори. Може да бъде Египет, може да бъде Турция, но по-добре би било това да е държава, която има глобално влияние – може би САЩ. 

Второто нещо: не се съмнявам, че Израел ще извърши успешна операция, но тя трябва да е организирана така, че да не повтори онова свръхразпростиране, което Америка направи след 11 септември и за което говорих вече. Израел трябва да разграфи точно колко ресурс иска да отдели, за кой регион, къде ще остане и откъде ще се изтегли. Третата стъпка е да се избегне ядрена ескалация и превантивен удар от страна на Иран. А това, уви, в момента не е във властта на актьорите в региона. Ако американски войски стъпят още веднъж там, това почти сигурно означава, че Иран ще реагира. И тогава дори руснаците няма да могат да убедят иранците да не се намесват.

В момента не гледаме към Украйна, но как изглежда тази война в настоящия контекст? Ще се задълбочи ли?

Това зависи единствено и само от Вашингтон. Ако американският Конгрес продължи да отпуска пари в равна степен и за Украйна, и за Израел, ако президентът Байдън е склонен да продължи политиката на офшорно балансиране, така че ресурси да отиват и за Украйна, и за Израел, мисля, че ситуацията ще се задържи така, както е в момента. (Няколко часа след вземането на това интервю американският президент Джо Байдън направи специално обръщение, в което заяви, че подкрепата за Украйна и Израел е от съществена важност за американската сигурност – б.а.)

Но докога Американският конгрес ще подкрепя воденето на война на два фронта, предстои да видим, защото пък и на Байдън му предстоят избори. Тръмп става все по-популярен в Америка, което в един момент може да наложи компромиси.

Рейтингът на Байдън играе и не се знае какво би се случило, ако Тръмп отново стане президент. Тогава преходът към двуполюсен свят може да приключи много по-бързо, отколкото ни се иска.

Възможни ли са съвсем преки, директни и ясни разговори между САЩ и Китай, в които да се стигне до някакъв баланс?

Такива разговори винаги е имало и продължава да има. Америка е последователна в спазването на Политиката на единен Китай. Тя има някакви отношения с Тайван, които в момента дразнят Китай най-вече поради факта, че се пращат оръжия за Тайван. Но на хартия Америка продължава да спазва тази политика. 

А на практика?

Факт е действително, че в последно време Вашингтон модифицира част от Политиката на единен Китай – негласно, разбира се. Виждаме, че връзките между Америка и Тайван са все по-силни. Виждаме посещения на американски официални лица в Тайван, което откровено дразни Китай. Но Китай няма да реагира поне докато не видим директна военна помощ за Тайван. Защото неоконфуцианската дипломация почива върху презумпцията, че конфликти и войни трябва да бъдат избягвани.

Китай не обича да воюва и не иска да воюва, затова до последно ще избягва директна военна конфронтация със Съединените щати. Ако обаче Америка разположи военни сили в Тайван или се опита по някакъв начин да наруши този интегритет и Политиката на единен Китай, тогава съгласно закона, който самият Китай прие, вероятно ще се стигне до конфликт между Пекин и Вашингтон. А това е много лош сценарий, защото тогава цялата глобална икономика просто ще рухне.

Тук трябва да обърна внимание на коментарите, които се правят от мнозина, че и Америка, и Китай имат проблеми с икономиката. Америка – защото залязва, Китай – защото го управляват хардлайнери. Нищо такова. Това, че еднополюсният свят си е отишъл, не означава, че Америка залязва. Просто вече не е толкова силна, че да командва какво се случва по света. Що се отнася до Китай, там в момента на власт може да са хардлайнерите, но тези управляващи продължават да генерират мощна средна класа, която гарантира високия жизнен стандарт на китайците.

В момента американската и китайската икономика се откачат една друга, а това води до ефекта на бумеранга. Когато Америка налага санкции на Китай, те се връщат срещу нея и обратното. Тази взаимозависимост, наречете го политическо тайдзи, води до ситуацията, в която се намираме в момента.

Как изглежда Европа на този фон?

Най-важното за Европа е да гарантира сигурността си. Въпросът за Европа е един: по какъв начин да намери баланса между това да създаде армия или по-скоро сили за бързо реагиране, които да ни помагат по-ефективно да охраняваме границите си. 

И още нещо: да запазим социалния модел, който ни дава възможност да имаме блага като здравеопазване, осигуряване, пенсии. Съвсем друг е въпросът какво би се случило, ако човек като Тръмп отново застане начело на Щатите. Такива хора обикновено казват, че не биха защитили страна членка на НАТО.

Доколкото си спомням, тъкмо той държеше Европа да си прави армия.

Точно така. Истината е, че тези неща не ги решава президентът. Парите ги отпуска Конгресът. За щастие. По конституция той решава ще има ли война и какви войски ще бъдат изпратени. Така че който и да е президентът на САЩ, той ще трябва да се съобразява с Конгреса, който дава парите.

Какво не чухте, а трябваше да се каже според Вас след нападението на 7 октомври?

Каквото можа, се каза. По-скоро въпросът е какво остана свръхизказано. Няколко са наративите. Първият наратив е, че Нетаняху е виновен за всичко. Вторият е, че случващото се в Близкия изток става, защото някой е платил на друг. И третата конспирация е, че всичко това работи в полза на Русия. 

Не може цялата едноличната отговорност да се стоварва върху Нетаняху, защото той беше принуден шест месеца да се оправя с протестите, които парализираха Израел. Да, балансът на силите обективно се променя, но нека не влизаме в конспирации, че някой нарочно е проспал атентата или че американците и руснаците са платили, за да може Израел да отиде в западния лагер.

Трябва да вярваме на суровите емпирични факти. А те са, че от едната страна е актьор като Израел с военна доктрина, наречена „Дахая“, според която винаги когато има асиметрична война срещу страната, евреите се обединяват, за да приложат диспропорционална сила спрямо противника си и да го смажат. Така е било в миналото, така е и сега. От другата са групировките, които осъществяват политически мотивирано насилие, а то, независимо от религията на осъществяващите го, на езика на международната сигурност се нарича тероризъм. Няма смисъл да ровим в конспиративни теории.

Истината е, че в целия регион живеят хора, които се мразят. Тук не става въпрос просто за политически конфликти, а за междурелигиозен, междуетнически и междукултурен диалог. Такива конфликти решаване нямат, защото от едната страна имаме хора, които искат политическо оцеляване, а от другата – такива, които искат физическо оцеляване. Има и трети, които искат просто насилие. За Иран това е въпрос на политическо оцеляване. За Израел – на културно-религиозно и физическо оцеляване. За терористите е въпрос на насилие.

Официално: от министъра на правосъдието Крум Зарков Синовете на путинов олигарх – без български паспорти след разкрития на Биволъ

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/sinovete-na-adoniev-bez-pasporti.html

вторник 21 март 2023


Двамата синове на руския мултимилионер и близък до Кремъл олигарх Сергей Адониев, съосновател на единствения руски производител на смартфони Yota Devices, са лишени от гражданството на Република България след публикация…

За руснака, загубил гражданството си у нас и мястото си във Forbes Роман Доброхотов: Санкциите “Магнитски” са катастрофа за Сергей Адониев

Post Syndicated from Николай Марченко original https://bivol.bg/dobrokhotov-adoniev-magnitsky.html

понеделник 30 януари 2023


Още двама български граждани са внесени в списъка на санкционираните лица от Министерството на финансите на САЩ по Закона “Магнитски”. Става дума за живеещите в Лондон руснаци с двойно гражданство…

Тялото като държавна собственост 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/tyaloto-kato-druzhavna-sobstvenost/

Победата на едно поколение. Така много американски медии описаха решението на Върховния съд на САЩ за отмяна на конституционното право на аборт. Страната бе залята от множество протести на фона на доволството в консервативно-религиозните кръгове, които от десетилетия работят активно за премахването на „Роу срещу Уейд“. Под това име е известно съдебното решение от 1973 г., според което по Конституция всяка жена има право да реши дали да прекъсне бременността си.


Разделителните линии са добре познати – слабонаселеният Среден Запад и южните консервативни щати срещу Западния и Източния бряг, където са концентрирани икономическите и културните двигатели на страната; крайнорелигиозните активисти срещу умерените, атеистите, секуларистите. По последни данни белите евангелисти представляват най-голямата група, която смята, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи. В същото време 84% от нерелигиозните американци настояват правото на аборт да бъде запазено, както и 66% от чернокожите протестанти, 60% от белите протестанти и 56% от католиците.

В допълнение, само крайноконсервативните избиратели казват, че абортите трябва да са незаконни в повечето или във всички случаи; останалите три групи – умереноконсервативните, либералните и крайнолибералните избиратели – са на мнение, че правото на аборт трябва да е защитено. Иронично, на абортите се противопоставят онези възрастови групи, които са най-далеч от детеродна възраст – над 50-годишните, но дори и там надделяват хората, които подкрепят правото на аборт. Подкрепа, която преобладава сред американското общество и остава непроменена от края на 80-те до наши дни.

Защо тогава се стигна до това противоречиво решение на Върховния съд на САЩ?

Причините са комплексни, а процесите имат дълга история. Тя съчетава надигането на реакционерско движение в консервативните кръгове в САЩ вследствие на културните революции през 60-те години; изграждането и вкопаването на силно евангелистки лобита и групи за натиск в политиката; „конституционното разлагане“ на американската система; спада на доверие в науката и медицината вследствие на лоша комуникация между учени и държава; силно изродената здравна система; и не на последно място, враждебността към държавните институции като активна политика на крайните консерватори през последните три десетилетия.

Следващият въпрос съвсем естествено би бил:

Защо това трябва да интересува българите?

Както Светла Енчева писа още през 2019 г., и у нас наблюдаваме налагането на привнесени теми от американската културна война. Правото на аборт никога не е било тема в България, което не пречи на активисти като Александър Урумов, когото Енчева описва като „евангелист и небезизвестен борец срещу джендъра“, да публикуват текстове срещу абортите в своя блог. Този тип наратив върви активно във Facebook групи като РОД (Родители обединени за децата), тясно свързани с противопоставянето на важни социални политики в защита на децата.

В допълнение, Евангелската църква остава сред малкото институции, които активно работят с българската ромска общност, и то с нарастващо влияние. А руската пропаганда с радост експлоатира американския екстремизъм, който пасва на наратива за защита на „традиционните ценности“, като взаимовръзките между двете са описани още преди години. Затова и не е изненадващо, че силно проруската Българска православна църква и евангелската общност споделят едни и същи доктрини. И както показват скорошни политически събития и обрати, не е никак невъзможно те да повлияят на политиката.

Кой прави аборт?

След решението „Роу срещу Уейд“ през 1973 г. броят на абортите в САЩ нараства, но от средата на 80-те насам се наблюдава продължителен спад, като за 2019 г. са извършени 629 898 процедури. От тях 56% са хирургически и 44% медикаментозни, а от 1982 г. насам намалява и броят на клиниките, които предлагат този тип медицинска интервенция. Статистиката обаче не означава нищо, ако не предоставим контекста на причините, които карат една жена да вземе толкова тежко решение: данните от 2019 г. показват, че за мнозинството жени процедурата е за първи път и най-много са жените, които вече имат едно или повече деца – 60% от тези жени вече са майки. В 93% от случаите абортът се прави по време на първия триместър, или преди 13-тата гестационна седмица, и само 1% от абортите се правят след 21-вата седмица.

Най-изтъкваните причини за аборт са, че раждането на дете би попречило на образованието и работата на жената или на способността ѝ да се грижи за други хора, които зависят от нея (74%). Почти половината от запитаните жени казват, че правят аборт, защото не искат да бъдат самотни майки или защото имат проблеми с партньора си. Четири от десет жени вече имат достатъчно деца, а една трета от тях не са готови за дете. Грижата за други хора е фактор при по-възрастните жени, а неготовността да бъдат родители – при по-младите. Това означава, че ако проблемът с раждането на деца наистина трябва да бъде адресиран, то семейните консултации, ролята на бащата, платеното майчинство, финансовата помощ и подкрепата от работодателя, както и институции, които да подпомагат двойката (не само жената) при отглеждането на дете и грижите за други хора, трябва да бъдат основни цели на насърчаващата политика.

САЩ остават единствената развита държава в света без гарантирано платено майчинство, в сравнение с държави като Великобритания (39 седмици), Швеция (68 седмици), Естония (82 седмици) и Япония (минимум 52 седмици). Държавните инвестиции в ранна детска грижа също са на последните места от страните в развития свят. Съединените щати обаче се нареждат на първите места по усложнения и смърт по време на раждане, като цената на процедурата и отглеждането на дете е една от най-високите сред сходни икономики.

И все пак – спасяваме ли човешки живот?

Макар че крайноконсервативните кръгове твърдо се противопоставят на изброените по-горе социални политики (първият неоконсервативен президент Роналд Рейгън е известен с речите си срещу т.нар. welfare queens, или „кралиците на социалните помощи“), те настояват, че отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ е в името на спасяването на човешки живот. Както казахме по-горе, по-голямата част от абортите се извършват преди края на първия триместър. Науката не може да даде категоричен отговор кога един зародиш се превръща в човек. Това е въпрос, който се разисква от етиката посредством сложни аргументи – например достатъчна ли е биологичната активност, за да предположим съзнание?

Ако приемем религиозната постановка, че в момента на зачатието вече може да говорим за живот, тъй като оплодената яйцеклетка съдържа пълния генетичен материал на ембриона, който ще се развие до човек, то трябва да третираме всяка клетка в човешкото тяло по същия начин. Ако приемем, че трябва да има развитие на мозък и мозъчна дейност, сме изправени пред проблема, че само мозъчната активност не предполага наличието на съзнание, нито други присъщи на човешкото процеси и качества.

Поради това най-валидният извод е, че животът започва, когато плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата, и именно тази постановка е началната точка за законодателството, което определя правото на аборт. Радикалната теория, третираща плода като правен субект, разглежда аборта като убийство, но от нея следва плодът да придобие правоспособност, включително например правото на издръжка от бащата от момента на зачеване.

 

„Запазете абортите законни, достъпни, безопасни“ © Victoria Pickering / Flickr

Най-важният аргумент обаче остава сигурен и неоспорим: че майката вече е развита личност със свой живот и самостоятелно право на избор, поради това и насилственото износване и раждане се счита за нарушение на човешките права. Затова и майката трябва да бъде началната точка в преценката за законодателни мерки.

Защитниците на пълна или почти пълна забрана на абортите се прицелват в късните аборти (този 1% от всички процедури) именно поради гореизброените етични и биологични аргументи. Но и преди отхвърлянето на „Роу срещу Уейд“ 43 от общо 50 щата така или иначе забраняват късните аборти по причини извън медицинските. Ограниченията варират, но щати като Калифорния, Аризона и Ню Йорк например се позовават на момента, от който се смята, че плодът може да оцелее самостоятелно извън утробата. Аляска, Колорадо, Ню Хемпшир, Ню Джърси, Ню Мексико, Орегон и Върмонт са сред малкото щати, в които късните аборти са разрешени без ограничения.

Долу държавата, освен ако не става въпрос за личния ви живот

Законодателството в САЩ в такъв случай не се различава особено от европейското, където повечето държави ограничават процедурата до първия триместър, освен в случаите, когато е застрашен животът или здравето на майката – в такъв случай процедурата се прави и по-късно. Европейската практика приема, че силно ограничителното законодателство не взема предвид сложни и силно индивидуални медицински проблеми, генетични болести и малформации, както и усложнения по време на бременността. В малкото европейски изключения става въпрос за регрес от този тип практика поради религиозни причини, какъвто е случаят в Полша.

Парадоксът нараства, ако вземем предвид, че консервативните кръгове в САЩ са яростни адвокати на ограничаването на държавната намеса и изобщо на регулацията от какъвто и да било вид. Но това противоречие е привидно: съвременният американски консерватизъм отхвърля регулация на сектори от обществено значение – здравеопазване, околна среда, трудови правоотношения и икономика, – но е силно ориентиран към контролиране на личната сфера: право на аборт, достъп до контрацепция, сексуално образование, еднополови бракове и съжителство, по-скоро с оглед на морални и религиозни съображения, отколкото на съвременни научни или правни аргументи. С две думи, регулацията няма място в борбата за по-добро заплащане на труда или за единна здравна система, но с пълна сила може да влезе в спалнята ви. Някои права са по-важни от други.

Един от доводите на Върховния съд е, че „Роу срещу Уейд“ представлява прекомерен федерален контрол над щатите, чиито жители трябва сами да пишат законите си на щатско ниво чрез влияние над публичното мнение, лобиране, гласуване и кандидатиране за постове. Проблемът е, че демократичните механизми и системи, които подобно решение би обслужило, са проядени от порочни практики, а общественото доверие в тях е рекордно ниско. Същото важи и за доверието във Върховния съд.

След решението на Върховния съд регулацията на абортите става различна във всеки щат

Пример за крайност е Уисконсин, където след отмяната на прецедента „Роу срещу Уейд“ е върнат предишният закон за абортите отпреди 170 години. Този закон вероятно няма да бъде реформиран – отчасти и защото в законодателните органи доминират републиканците, които са разчертали електоралните граници така, че да гарантират спечелването на изборите. Върховният съд се контролира от същата партия и наскоро постанови, че именно тези манипулирани карти на избирателните райони трябва да се ползват като основа дори когато се чертаят нови.

Подобни практики не са запазена марка само на една партия, а нарастващата политическа поляризация влияе на недоверието във Върховния съд, което е сравнително нов феномен. Най-фрапантният случай от последните години е номинацията на Мерик Гарланд през 2016 г. от демократичния президент Барак Обама, която бе блокирана от републиканците, тъй като те настояваха, че не може да бъде избран нов съдия във Върховния съд в година на избори. Четири години по-късно идентична ситуация, но с обратен знак – номинацията на Ейми Кони-Барет от консервативния президент Доналд Тръмп мина безпроблемно. Поради тези и други фактори нараства подкрепата за реформа на Върховния съд, особено с оглед на възможността за оспорване на резултатите от президентските избори през 2024 г., което ще се реши именно на тази инстанция.


Дотогава обаче реалността е повече от мрачна за много американски жени, най-вече от малцинствата и от по-бедните прослойки на обществото. Законът в Алабама например забранява абортите изобщо, без изключения за изнасилване или кръвосмешение. В други щати, като Арканзас, абортите са забранени след 20-тата седмица, освен при случаите на изнасилване, кръвосмешение и заплаха за живота на майката, но по-сурови закони без подобни изключения вече са предложени и в момента са блокирани от федерални съдии, тоест предстоят евентуални промени. В Делауер законодателите вземат мерки още след встъпването в длъжност на президента Тръмп през 2017 г. и вписват правото на аборт в законодателството, като аборт не може да се извършва след момента, в който плодът би могъл да оцелее извън утробата. Подобна мозайка от сценарии не е по вкуса на крайноконсервативните активисти, чиято следваща вероятна стъпка е криминализирането на абортите на федерално ниво – въпреки аргументите, че всеки щат трябва да има свободата да пише своите закони.

Добрата новина: демократичните механизми в САЩ все още работят достатъчно добре, че крайното законодателство наистина да бъде подложено на изпитание от съдии и прокурори, както и от групи за натиск извън правната система, в политиката. Лошата: когато религиозният фундаментализъм успее да се намеси в политиката и да измести научната експертност и правните аргументи, пред нацията се открива дълъг път на конфронтация с истината: забраната на абортите не намалява абортите, но убива жени. Разбира се, ако жените са държавна собственост, а не човешки същества със свобода на избор и преценка, това вероятно не е от чак толкова голямо значение.

Заглавна снимка: „Съкрушена съм, че младите жени днес имат по-малко права, отколкото имах аз“ © Mark Dixon / Flickr

Източник

Цензура, пропаганда и образование. Тенденции в Русия и САЩ 

Post Syndicated from Яна Хашъмова original https://toest.bg/tsenzura-propaganda-i-obrazovanie/

По време на късния социализъм, когато бях в гимназията, изучавахме литературните течения, към които принадлежаха дадени произведения. Най-тясно обвързаното с идеологията и политиката на държавата беше течението, наречено социалистически реализъм. Спомням си, когато решихме да спорим с нашата учителка по българска литература, че втората сюжетна линия на „Тютюн“ на Димитър Димов е напълно излишна и само влошава художествените качества на романа. Димов е бил принуден да я добави, за да внесе елементи на социалистически реализъм и да задоволи изискванията на цензурата.

Учителката интелигентно ни се усмихна и ни разреши да продължим да спорим, да градим аргументите си и да посочваме доказателства от текста. Тя обаче бе част от малкото учители по онова време, за които беше по-важно учениците им да придобият умения като критично мислене, представяне на аргументи и развиване на различни идеи, отколкото стриктно да следват предписаните норми от тогавашното Министерство на народната просвета.

Разказвам това, защото в последните години забелязвам упорита и твърда държавна намеса в образователните процеси както в Русия, така и в някои американски щати. В Тексас например се гласува закон с инструкции как да се преподава темата за расизма в американската история и как да се обсъждат съвременни събития. По-конкретно губернаторът на Тексас Грег Абът подписа закон, който забранява преподаването на „критическа теория на расизма“ в училищата от предучилищен до ХII клас.

„Критическа теория на расизма“ е академичен термин и най-общо казано, дефинира разбирането, че расизмът в САЩ има системен и структурен характер и не предоставя на афроамериканци и други расови малцинства същите възможности, каквито имат белите. В интерес на истината, сенаторите демократи в Тексас наложиха текст в закона, който същевременно задължава учителите да преподават история на робството в САЩ и на „Ку Клукс Клан“ и да ги определят като морално недопустими.

Ако учителите пък решат да дискутират съвременни събития, то те са задължени да обяснят „двете гледни точки“ по темата. Задължителното представяне на „двете гледни точки“ вероятно би могло да ограничи откровените дискусии за расовите проблеми и расизма в САЩ и да доведе до изкуствен баланс между утвърдени научни истини и съмнителни интерпретации. През 2020 г. президентът Доналд Тръмп забрани на всички държавни служители да участват в образователни програми, които се основават на „критическа теория на расизма“ и на идеята за „бяла привилегия“, като обяви тези понятия за пропаганда.

Паралелно с вмешателството на политици в образователния процес, родители изискват да се забрани преподаването на някои книги и те да се изземат от обществените библиотеки. Миналата година в Хюстън, Далас, Сан Антонио и Остин са подадени 75 молби от родители да се забранят определени книги, които развиват темите на расизма или сексуалната ориентация на юношите. А за предишната година подобна молба е била само една. Очевидно тези родители се чувстват насърчени от щатската политика в Тексас. Във Флорида пък нов закон забранява преподаването или обсъждането на теми като сексуална ориентация и джендър идентичност от предучилищен до III клас. В други щати се готвят подобни закони.

За разлика от Флорида, в Русия няма подобна намеса в образованието. Това не означава обаче, че в училищата не се наблюдава и преследва споменаването на теми, свързани с джендър идентичността. През 2020 г. групи за защита на човешките права съобщиха за случаи, в които учители следят профилите на учениците в социалните мрежи и докладват за всякакви изказвания, които може да се изтълкуват като „гей пропаганда“. Съгласно закон, приет в Русия още през 2013 г., глоба се налага за всяка публична проява на чувства или отношения между еднополови двойки или други действия, които може да се тълкуват като „гей пропаганда“.

Редактирането на учебниците по история в Русия, които трябва да изтъкват положителните аспекти на миналото и крият агресията на Руската империя и Съветския съюз, подобно на опитите на политиците в Тексас, цели да представи еднозначна картина на миналото, която да служи на политическите интереси на властта. Но още по-опасно е, че тези намеси градят национално самосъзнание, което се основава на избирателни факти и прикрити истини.

До последните 10–15 години например руската историография традиционно представяше Петър Велики като просветен и прогресивен владетел, а Иван Грозни – като безпощаден и жесток. Напоследък (както и по времето на Сталин) се наблюдават явни предпочитания на някои политици към личността на Иван Грозни и неговата роля в историята на Русия. През 2016 г. в град Орлов беше издигнат първият паметник на Иван Грозни в Руската федерация и местният губернатор заяви на откриването:

Иван Грозни принуди всеки да забележи Русия. Той я направи такава, каквато е. Аз имам голям респект към силни лидери.

В навечерието на откриването пък Владимир Медински, тогава министър на културата на Русия, изнесе лекция в Държавния исторически музей, като сравни руския цар с европейски монарси и вмъкна, че Иван Грозни все пак не е толкова „грозен“ (рус. „жесток, суров“ – б.р.), защото е заповядал екзекуцията само на 37 000 души по време на „опричнината“, когато властва личната гвардия на руския владетел, известна с особената си жестокост при изпълнението на исканията на царя.

Ненужно е, мисля, да обръщам внимание, че в хвалбите, изказани за Иван Грозни, са прикрити ласкателствата на тези политици към настоящия президент Владимир Путин и неговия все по-репресивен стил на управление. Политическите пристрастия към жестокия цар не остават само в публичното пространство. Достатъчно е да се спомене, че в момента се редактират всички учебници по история в Русия под ръководството и контрола на споменатия по-горе Медински. А след началото на войната в Украйна в училищата се разпространиха специални инструкции как да се преподава информацията за „специалната операция“. За разлика от закона в Тексас, който задължава учителите да представят „двете гледни точки“ при обсъждането на съвременни събития, в Русия другата гледна точка не е необходима.

Към какво се стремят тези политици?

Такова образование води до изграждането на общество от слабо образовани и немислещи хора, до оформянето на масов човек (ако се позовем на Хана Аренд). Масовият човек следва начертани постулати и е лишен от диалогично мислене, за което е настоявал руският философ Михаил Бахтин. Без диалогично мислене човек не разпознава другия и живее в собствения си свят на еднопластова информация. Такива хора са добър електорат за управляващите политици, но крайно неполезни за бъдещото развитие на едно общество.

Заглавна снимка: © Redd / Unsplash

Източник

Джейкъб Лорънс, или когато историята се превърне в изкуство

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/jacob-lawrence/

„В края на 60-те всичко минаваше за изкуство. Всички бяха творци в края на 60-те. Нещо като пънка през 70-те“, споделя спомените си писателят Ричард Прайс в интервю за Paris Review. Разбира се, легендарното десетилетие не започва с отбелязването на новата 1960-та, а се заражда още през следвоенните години.

Това е ерата на авангарда, модернизма, сюрреализма и абстрактните форми. В този контекст някои критици смятат, че едно от най-смелите решения на художника Джейкъб Лорънс (1917–2000) е да откаже да създава странно и новаторско изкуство просто в името на новаторството. На фона на творци като Ханс Хартунг, Франц Клайн, Вилем де Кунинг, Марк Ротко и други свои съвременници Лорънс може да мине дори за леко скучен. Но сякаш именно поради липсата на усилие да провокира или пък да създава изкуство, което умишлено да заобикаля рационалното и да се прицелва в емоционалното, той успява да сътвори нещо ново, което не е имитация и не може да бъде имитирано.

„Докато Лорънс създава трийсетте пана от серията „Американската борба“, всяко с големина 30 х 40 см, хоризонтално или вертикално, неговите съвременници абстракционисти и експресионисти гонят коренно противоположни и монументални мащаби. Този контраст съдържа в себе си въпрос: кое предизвикателство е по-голямо – широтата на по-големия размер и масивните пропорции или дестилирането и кондензацията, които са нужни, за да работиш с толкова интимно тясно пространство? Някак Лорънс разбира, че една степен по-малък мащаб може да е по-ефективен в способността си да комуникира и да подхрани връзка с картината“, пишат Линда Роско Хартигън и Браян П. Кенеди от музея „Пийбоди“ в Есекс, Масачузетс.

Лорънс определя стила си като „динамичен кубизъм“ – техниката му определено е интересна и мигновено привлича вниманието. Но едно от най-важните качества на изкуството му е, че работи директно с исторически извори, построявайки мост между изговорената и неизговорена история (конкретно физическо измерение) и визуалното, което може да бъде видяно и осъзнато, но не и преживяно. Така изкуството на Лорънс е политическо и социално, без задължително да има за цел да бъде такова, както се случва често и в наши дни. И ако опитите за морализаторски и политически нотки в творчеството често завършват някъде между досадата и пропагандата, то изкуството на Лорънс не поучава, а показва и разказва чрез два посредника – писаното историческо слово и картината. И още нещо – Лорънс прави всичко това от позицията на чернокож артист, който твори и говори за бурните епизоди в историята на САЩ в една все още сегрегирана Америка.

Дете на разведени мигранти от Юга, Лорънс израства в Харлем, Ню Йорк, където майка му го записва на вечерни уроци по рисуване. Едва 23-годишен, Джейкъб Лорънс изгрява на сцената със серията „Миграция“ – 60 пана, които проследяват миграцията на афроамериканци от южните към северните щати след Първата световна война. Лорънс работи с бързосъхнещи бои и рисува цвят по цвят, за да няма разлика в нюансите. Разказите в картини с кратки изречения напомнят на комикс.

Серия „Миграция“, пано 1: „Началото на миграцията на чернокожи от юг на север след войната.“
Серия „Миграция“, пано 5 (горе): „На мигрантите се разрешава да пътуват с билети за влак, платени от индустрията на север. Разходите се възстановяват от мигрантите от бъдещите им заплати.“; пано 13 (долу): „Реколтата [на юг] е оставена да изсъхне и да гние. Няма кой да я прибере.“
Серия „Миграция“, пано 51: „Афроамериканците, които търсят по-добри условия за живот, се опитват да се нанесат в нови квартали. Вследствие на това домовете им са бомбардирани.“
Разглеждане на всички пана от серията „Миграция“

В началото на 50-те години Лорънс търси тема за нов проект. В ерата на следвоенния консенсус икономиката на САЩ просперира и „американската мечта“ се превръща в продукт за антисъветска пропаганда в контекста на Студената война. Но не всеки има право да мечтае. Макар да са се били рамо до рамо със своите съграждани във Втората световна война, чернокожите войници са интегрирани едва през 1948 г. и нямат достъп до голяма част от следвоенните програми, които подпомагат ветераните. През 1954 г., когато Лорънс започва работа над следваща серия пана, най-сетне е прекратена сегрегацията в училищата.

Макар Конституцията да гарантира равни права, в южните щати, но не само, важи доктрината „разделени, но равни“. Според този принцип чернокожите и белите трябва да живеят отделно, но да имат равен достъп до образование и работа. Разбира се, това няма нищо общо с реалността – на юг насилието над чернокожи е ежедневие и ключови инфраструктури като училищата са в окаяно състояние. Лорънс рисува в разгара на борбата за граждански права и се обръща към историята, за да попита: „Кой има право на Америка?“

„Картините, които предлагам, ще изобразяват борбата на един народ да създаде нация и опитът му да построят демокрация. Серията ще започне с причините и събитията, довели до Революцията, и ще приключат с околосветското пътешествие на американския флот от 1908 г. Между тези две събития ще бъдат изобразени голямото преселение на запад, което заема по-голямата част от XIX в., и инцидентите, довели до Гражданската война и индустриалната революция“, казва Лорънс на 16 декември 1954 г. Всяка картина е съпроводена с цитат от исторически извори.

Серия „Америкаската борба“, пано 1: „… толкоз ли е скъп животът и толкоз ли е сладка свободата, че да се получат на цената на вериги и робство?“ (Патрик Хенри, 1775 г.)

Патрик Хенри е един от бащите на американската нация, а цитатът е от негова реч в контекста на борбата за свобода от „тиранията“ на британската корона, която завършва с обявяването на независимостта на колониите през 1776 г. Изборът на Лорънс със сигурност е ироничен: нация, освободила се от тирания само за да я наложи на свой ред. Паното е завършено през 1955 г. – годината на бойкота в Монтгомъри.

 

Серия „Американската мечта“, пано 6: „… взаимно се заклеваме в нашия живот, в нашата съдба и в свещената си чест.“ (Из Декларацията за независимост на САЩ, 4 юли 1776 г.)

„Лорънс си представя клетвата от Декларацията за независимост като бреме, което се носи от всяко следващо поколение, точно както земеделецът, който се бори да прибере реколтата и се нуждае от подкрепата на онези, които са готови да хванат косата и вилата заради него. Самотният селянин носи тежестта на сламата, напредва под тежестта на независимостта, въплъщавайки ключовата фигура на човешкото оцеляване във враждебна среда“, пише художникът Дейвид Дрискел в каталога към изложбата.

Интересен е и изборът именно на този цитат: ако декларативното начало на историческия документ е познато не само на американците, но и на целия свят, то финалната фраза е смирено напомняне, че животът, свободата и стремежът към щастие не могат да бъдат постигнати без отговорност към другия.

 

Серия „Американската мечта“, пано 12: „И жена застана на оръдието.“

Маргарет Кохран Корбин придружава съпруга си в една от битките по време на Революцията през 1776 г. и когато той е убит, тя заема неговия пост и стреля с оръдието. Маргарет Корбин губи ръката си по време на сражението и се присъединява към ранените войници до официалното си освобождаване през 1783 г. Поради недъга си тя не може да се издържа и изхранва и живее в нищета. Година преди смъртта ѝ през 1800 г. е наградена с пенсия, чиято сума е наполовина по-малка от тази на мъжете, редом с които се е сражавала.

 

Серия „Американската мечта“, пано 18: „Във всичките си срещи с местните се отнасяйте с тях възможно най-приятелски и мирно, доколкото позволява тяхното собствено поведение…“ (Томас Джеферсън към Луис и Кларк, 1803 г.)

След като Наполеон продава Луизиана през 1803 г., територията на САЩ се увеличава почти двойно. Президентът Джеферсън изпраща Мериуедър Луис и Уилям Кларк на експедиция до непознатата земя, населена с коренни жители. Сакагауеа – жена от племето шошони, женена за френски трапер – става техен спътник и преводач в експедицията, като се смята, че мисията на Луис и Кларк би била провал без нейната съобразителност.

Картината на Лорънс, вдъхновена от цитата, поставя именно Сакагауеа на преден план, в момента, в който тя разбира, че вождът, с когото са се срещнали, всъщност е неин брат. Луис и Кларк са изобразени с оръжия и само едно индианско копие е видимо на снимката. Нещо в атмосферата загатва, че в следващите 150 години коренното население ще бъде многократно премествано, претопявано и насилствено асимилирано, докато от него не остане почти никой.

 

Серия „Американската мечта“, пано 28: „Имигранти, приети от всички страни, от 1820 до 1840 г. – 115 773“

Цитатът е от Енциклопедия на американската история, публикувана през 1953 г. Картината на Лорънс е антипод на романтичния американски мит за имигрантите. Той предполага, че новодошлите са оставили някакво ужасно минало зад гърба си и само малко труд е достатъчен, за да вкусят плодовете на американската мечта. Хората на картината са тъжни, изтощени от пътя, с мръсни, прокъсани дрехи.

През 1952 г., малко преди началото на проекта на Лорънс, е приет Актът „Маккарън–Уолтър“: имиграционен закон, чиято цел според един от авторите е да „защити държавата от комунисти, еврейски интереси и чужди интереси, които застрашават националната сигурност“. Законът продължава наложените през 1924 г. квоти (каквито е имало включително за българи и други източно- и южноевропейци, смятани от нативистите за твърде различни, за да бъдат асимилирани) и въвежда таван от 100 души годишно от различни азиатски държави. До 100 имигранти годишно са допускани и от България според същия закон.

Преди началото на Втората световна война, през 1939 г., Конгресът на САЩ отказва да увеличи имиграционните квоти, за да приеме възможно най-голям брой европейски бежанци. Вместо това са проведени напразни опити да убедят държави в Латинска Америка да приемат евреи. Антиимиграционната реторика и нативизмът са част от историята на САЩ много преди войните – около 1850–1860 г. се отбелязва краят на първата вълна на масова миграция от Европа към САЩ и разпространяването на антикатолически възгледи сред протестантското население, което възприема новодошлите европейци и най-вече ирландците като заплаха за установения ред в държавата.

 

Серия „Американската борба“, пано 30: „Старата Америка сякаш се разпада и отива на Запад…“ (Имигрант от Великобритания, 1817 г.)

Цитатът е от дневника на Морис Биркбек, английски квакер, който описва пътуването си от Вирджиния до Илиной. Записките на Биркбек се възприемат като утопично обещание за по-добър живот в Америка. По това време Европа се лута между опити за налагане на имперски ред и революционни бунтове, подхранвани от наскоро родилата се национална идея, която бързо се разпространява на континента. Радикалните и антиаристократични идеи на Биркбек не са по вкуса на английските консервативни среди и текстовете му предизвикват сериозни полемики.

 

Триизмерна обиколка на паната от серията „Американската борба“

Серията „Американската борба“ обхваща САЩ във всичките им нюанси – не само от гледна точка на гражданските права, робството и расизма спрямо афроамериканците. Ключови исторически моменти са представени в съвсем нова светлина както чрез необичайни цитати от исторически извори, така и визуално – чрез ярки цветове и уж обикновеното, достъпното. От общо 60 пана близо половината са все още в неизвестност.

Творчеството на Лорънс е особено актуално в годините след „края на историята“, когато представата за САЩ на много европейци от двете страни на падналата желязна завеса е многократно поставяна под въпрос. Безкрайните войни в Близкия изток, Гуантанамо, ислямофобията и антимигрантската реторика спрямо латиноамериканци – всички тези нюанси се съдържат в багрите на „Американската борба“, просто в друга форма. Въпросът „Кой има право на Америка?“ е също толкова актуален днес, колкото и преди 70 години. Същото важи и за въпроса как САЩ осмислят и променят собствената си история, как говорят за нея и коя история избират да разкажат на света.

Заглавно изображение: Фрагмент от пано 18 от серията „Американската борба“ на Джейкъб Лорънс. Източник: Музея „Пийбоди“ в Есекс, Масачузетс

Източник

QAnon: Всички пътища водят към световния заговор

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/qanon-vsichki-patishta-vodyat-kam-svetovniya-zagovor/

На 21 септември 2019 г. Facebook потребител с името Гиллар Анастасова Румяна споделя следната информация: „Върховният лидер на Иран Али Хаменей и президентът на САЩ Доналд Тръмп са двама служители на семейството на Ротшилд (сатанински Червен щит)… Много от вас знаят, че е въпрос на публично достояние, че всеки път, когато Доналд Тръмп фалира като бизнесмен, той е бил обезпечен от Ротшилдови.“

Година по-късно същото лице, но паралелно с още два други профила – Rumiana Prokopenko и Румяна Гиллар – е един от най-запалените последователи на конспиративната теория QAnon и президента Тръмп, когото вече не нарочва за част от сатанински заговор, а възхвалява като спасител на човечеството.

Click to view slideshow.

Румяна е изключително активна онлайн. В най-използвания от трите ѝ профила във Facebook преброявамe над 70 поста само на 15 ноември 2020 г. Публикациите ѝ са популярни както в групи като „Българска народна армия – БНА“, така и в други, политически неоцветени и свързани с духовни теми, като „По вектора на времето“ например. Сред тях се среща QAnon съдържание, а има също и анти-COVID постове, в които преобладават познатите наративи за злодея Бил Гейтс и вируса като умишлена стратегия за подчиняване на човечеството. Съдържанието, споделяно от Гиллар/Прокопенко, намират широк отзвук в групи срещу ваксините и семейните политики, включително такива, свързани с протестите срещу Стратегията за детето през 2019 г.

Профилите на Румяна надали са част от зловреден заговор за размиване на обществения дебат, но проследяването им разкрива как фалшивите новини и конспирациите заливат интернет, рециклират се и се променят, така че да отразяват важни настоящи социални проблеми. Антисистемната жилка на QAnon се харчи в групи срещу премиера Бойко Борисов и управлението на ГЕРБ, преплита се с недоволството срещу здравните политики, свързани с коронавируса, и вероятно е доходоносна за множество интернет сайтове, които разчитат на кликове и внимание, за да генерират приходи.

Добрата новина е, че интеракцията с подобно съдържание остава ниска, освен ако не е споделена от известна личност като Мартин Карбовски например. Лошата е в самото количество на подобна информация, която се бълва в социалните мрежи.

Click to view slideshow.

Какво е QAnon

От появяването си през октомври 2017 г. в платформата 4chan, анонимният потребител Q (оттам и името на конспиративната теория QAnon) прави множество гръмки предсказания. Оттогава насам президентът Тръмп винаги е на броени дни от извършването на мащабни арести, свързани с тайните елити педофили от „дълбоката държава“. Макар че бяха предвидени за ноември 2017 г., тези събития все още не са се случили.

Прогнозите, за които твърди, че се базират на секретна информация от високо ниво, се публикуват в т.нар. Q-drops – кратки съобщения. В съобщение #34 от 2 ноември 2017 г. се предупреждава, че „в идните няколко дни без съмнение ще разберете, че ще си върнем великата държава (земята на свободните) от злите тирани, които искат да ни навредят и унищожат“, поради което президентът ще въведе извънредно военно положение срещу гражданското неподчинение в защита на „дълбоката държава“ и ще активира системата за спешни комуникации (EBS), за да се избегнат „фалшивите медии“. Нищо такова не се случва.

В съобщение #647 от 31 януари 2018 г. потребителят Q заявява: „Утре е Денят на Свободата. Утре. Денят на Дните“, отново без да е ясно за какво става дума. В съобщение #796 той предупреждава за терористичен атентат в Лондон около 16 февруари 2018 г. Също като други събития, и това не се сбъдва.

Пандемията: блюдото на Петри за конспирации

Въпреки множеството провалени предсказания, теорията набира популярност в Европа към края на 2019 г., като се адаптира към съответния местен политически контекст. Според доклад на медийните анализатори от NewsGuard, първите френски акаунти, разпространяващи конспирацията, са създадени между март и юни т.г., по време на първия локдаун във Франция. В Италия теорията се появява през лятото на 2019 г., но групите се множат в периода между февруари и май 2020 г., който отново съвпада с пандемията. В Германия (европейската държава, в която конспирацията е най-разпространена) и Великобритания профили с QAnon съдържание съществуват от 2018 г.

„Конспиративният светоглед, който е в ядрото на QAnon – най-вече идеята, че тайни правителства се опитват да наложат нов световен ред, – намира благоприятна почва през последните месеци. Пандемията роди множество подобни теории, включително че здравната криза е част от план, наложен от световните елити – начело с Бил Гейтс, – да бъде ваксинирана по-голямата част от населението“, пише още в доклада на NewsGuard. 

Популяризиране в България

В България теорията също набира сила през пролетта на 2020 г. Едно от първите споменавания на американската конспирация е в статия от 22 април на сайта pogled.info, в която се твърди, че вирусът е създаден от „дълбоката държава“, за да попречи на преизбирането на американския президент Доналд Тръмп. Като автор е посочен Владимир Прохватилов, чието име се открива в проправителствени руски медии като gazeta.ru и fondsk.ru, които често са източник на дезинформация, а преводач е В. Сергеев. Статията представлява мешана скара от новини и вече опровергани твърдения относно пандемията.

QAnon присъства и в инцидента, при който загина журналистът Милен Цветков. Българските медии разпространяват новината, че 22-годишният Кристиян Николов, обвинен за причиняването на катастрофата, е употребявал адренохром. Медиите заемат директно от речника на конспирацията (включително и БНТ). В края на април Lentata.com развива темата за „дрогата на елита“ в пространен текст. Според QAnon „елитите“ участват в „добиването на адренохром“, при което адреналинът се извлича от детска кръв, за да се получи психоактивното вещество. В действителност адреналинът се синтезира в човешкото тяло в надбъбречните жлези, но може да бъде извлечен изцяло изкуствено в лабораторни условия, като получаването на адренохром от него е тривиално, след окисление. Едно потенциално приложение на адренохрома е в производството на медикаменти за кръвоспиране.

През май „Дойче Веле“ разказва за навлизането на QAnon в Германия, а материалът е препубликуван в „Дневник“. Няколко дни по-късно, на 18 май, своя първи материал по темата публикува в „Труд“ и един от основните поддръжници и разпространители на теорията у нас – Борислав Цеков. Към юли голяма част от българските медии отразяват акцията по премахване на конспиративните профили от социалните мрежи.

Твърденията на QAnon са абсурдни за повечето читатели, но предизвикват силни емоции, което пък носи трафик. Пример за това са медии като БЛИЦ, които препубликуват както материала на „Дойче Веле“ (но с подменено заблуждаващо заглавие), така и статиите на Борислав Цеков. Нагледен пример за конспирациите като източник на популярност е хасковската eTV, чиито видеа обичайно събират няколко десетки харесвания, докато клип за коронавируса като план на елитите да подчинят света е споделен над 5100 пъти в социалната мрежа и е гледан над 260 000 пъти към момента на написването на тази статия.

Със стари познайници – нова конспирация

QAnon превзема и обичайните гнезда на конспиративното мислене. Сайтът The Bulgarian Times публикува своя QAnon наръчник“ това лято. На сайта няма информация за собственост, нито етичен кодекс, но се посочва, че макар страницата да се „старае да поддържа вярна, точна и актуална информация“, това „не изключва възможността инцидентно да възникнат обективни несъответствия и пропуски“, като „thebulgariantimes.com не носи отговорност за субективните възприятия и интерпретация на точността, пълнотата и полезността“ на информационните си ресурси.

През юни QAnon теорията се появява и в ufobg.com, свързан с Петър Симеонов и проф. Лъчезар Филипов (чиято оставка от Българската академия на науките е поискана през 2017 г. от научната общност), където оттогава са индексирани 32 публикации, съдържащи думата „кабал“, част от Q-теориите. Материалите за COVID-19 също говорят за елитно съзаклятничество.

Съществува тенденция конспиративните теории да преливат едни в други. Така и QAnon, започнала през 2017 г. като случаен пост в 4chan, се адаптира към здравната криза и намира място в същите платформи, които традиционно разпространяват антиевропейска и антизападна реторика, наред с други безпочвени твърдения.

QAnon публикациите се споделят основно във Facebook групи като: „Укриваните тайни“, „България и Русия – дружба от векове за векове“, „За присъединяване на България към Евразийския съюз и СССР“, „Българи против ваксината“, Национална група „Децата на България“, „Да запазим българското семейство“, „Българска народна армия – БНА“, „Без партии и политици“, „Строго секретно НЛО извънземни конспирации Бог Вселена тайни и загадки“, „Против джендър образованието в училищата“ и други.

Click to view slideshow.

Общото между тях е, че служат като форум за изразяване на антисистемни гледища, недоверие към установената институционална власт и медиите и за разпространение на „алтернативни“ теории. QAnon предлага лесен наратив, който представя врага като част от „дълбоката държава“, срещу която просветените – в случая Доналд Тръмп – се борят. В България Бойко Борисов, президентите Плевнелиев и Радев, както и лидерът на опозицията Христо Иванов са представяни като част от „дълбоката държава“.


Координирана дейност? Надали

Макар профилите на Румяна Прокопенко/Гиллар на пръв поглед да носят характеристиките на фалшиви акаунти, наличната ни информация сочи, че случаят не е такъв. Според избирателните списъци г-жа Прокопенко съществува и живее в Силистра, а историята ѝ в социалните мрежи показва, че е отколешна любителка на конспиративни теории. Към момента на публикацията тя не е отговорила на молбата ни за разговор, а допитване до живеещи в града не помогна да разберем с какво се занимава и откъде получава информацията, която разпространява. Единственият ѝ съгражданин, заявил, че я познава, отказа да бъде цитиран в този материал.

Румяна Прокопенко/Гиллар споделя преведени от руски език материали, като преобладават публикации от канала в Telegram „Теория большого шока“ (ТБШ), активен от лятото на тази година, с описание „информация от вътрешни лица, теории и новости, важни новини“. ТБШ публикува основно съдържание, свързано със САЩ, въпреки че YouTube каналът със същото име и лого, регистриран през януари 2020 г. и активен от 6 месеца насам, е базиран в Казахстан. ТБШ разпространява както съдържание, свързано с QAnon, така и теориите за чипирането с ваксини, за коронавируса като контролирана атака и подобни.

Click to view slideshow.

И ако социалните мрежи изобилстват с профили, подобни на този на Румяна, зад които стоят хора, вероятно искрено вярващи и уплашени от информацията, която получават, то едва ли е съвпадение, че въпросното съдържание е проследимо до проруски и рускоезични източници и се радва на внимание основно в групи с такава насоченост. Руската стратегия за експлоатиране на вече съществуващи разделения и слаби звена в държавите, които вижда като идеологически противници, е практика и исторически факт. Най-голямото предимство е очевидно: вярващите разпространяват, добавят и адаптират съдържанието към собствения си контекст напълно безплатно, а медиите и каналите, които публикуват такова съдържание, пък заработват своята печалба успешно в платформи като YouTube или чрез добре известни кликбейт механизми.

Какво е решението?

Един от парадоксите в разследването на дезинформация е, че всяко споменаване на конспирациите ги популяризира. Според проучване на Pew Research в САЩ от март т.г., въпреки че QAnon е теория, популярна сред крайнодесни маргинални кръгове, и е категорично насочена срещу „либералните елити“, демократите са по-запознати с нея от републиканците. Анализът посочва, че е „по-вероятно хората, които се информират за изборите и политиката основно от „Ню Йорк Таймс“ (59%), MSNBC (49%) или NPR (39%), да потвърдят, че са чули или прочели поне нещо за QAnon“.

Проверителите на факти не могат да смогнат с огромното количество информация, която бълват множеството разпръснати източници, макар често пъти тя да е толкова логически неиздържана и абстрактна, че едно търсене в Google да изглежда достатъчно. Но дори това не помага – сайтовете често не посочват собствениците си и конкретни автори, съдържанието се рециклира от множество медии и се легитимира чрез препубликации, а връзката с потребители като Румяна Гиллар и установяването на нейните източници и професионална позиция е трудна задача. Към това се прибавят и психологическата нагласа да търсим съдържание, което потвърждава вече съществуващите ни предразсъдъци, слабата медийна грамотност в България, легитимирането на основните източници на дезинформация от политическата власт, както и алгоритмите на социалните мрежи, които с готовност снабдяват с още от същото.

През 2007 г., малко преди появата на Facebook и шест години след атентатите от 11 септември, група американски учени измерват нагласите към конспиративната теория, че 9/11 е дело на американското правителство и администрацията на Джордж Буш. Профилът на вярващите в конспирации е: по-склонни да четат таблоиди, блогове и форуми; по-бедни и по-вероятно принадлежащи към ниските слоеве на обществото. Основното откритие обаче е, че вярата в конспирацията отразява политическите разделения в САЩ – демократите са по-склонни да обвинят Буш в чудовищен заговор, отколкото републиканците. Учените заключават, че „вярата в конспиративни теории вече е нормална част от политическите конфликти в Съединените щати“. Тринайсет години по-късно практиката е глобализирана.

Ако успеем да погледнем отвъд възмущението и емоцията, разцветът на QAnon в локални условия ни насочва към няколко основни проблема – рекордно ниското доверие в институциите (според „Евробарометър 2020“ 75% от българите не вярват на парламента, а 71% – на правителството); дефицитът на образованието в сфери като медийната грамотност и критичното мислене; нестабилната икономическа, политическа и социална среда, която подхранва такива теории.

В Европа традиционните медии все още се ползват с най-голямо доверие сред обществото, а социалните мрежи – с най-ниско. В България, където традиционните медии се ползват като инструменти за политическа пропаганда, ситуацията е огледална и доверието в интернет е без еквивалент в ЕС, а социалните мрежи са едно от основните места за политическа организация.

Източник: EBU

Докато тези наболели проблеми не бъдат разрешени, всички пътища ще водят към световния заговор. И както в случая със Стратегията за детето – последствията, за разлика от теориите, могат да бъдат съвсем истински.

Заглавна карикатура: © Пеню Кирацов
„Тоест“ е официален партньор за публикуването на материалите от поредицата „Хроники на инфодемията“, реализирана от АЕЖ-България съвместно с Фондация „Фридрих Науман“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонът на елиминациите

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/sezonut-na-eliminatsiite/

„НАЙ-ВИСОК РЕЙТИНГ В КАБЕЛНАТА ТЕЛЕВИЗИЯ В ИСТОРИЯТА. НА ВТОРО МЯСТО В ТЕЛЕВИЗИЯТА ИЗОБЩО. Един ден ще липсвам много силно на тези медийни компании за фалшиви новини“, сподели президентът на САЩ Доналд Тръмп в туит от 30 септември, след хаотичния си първи дебат с опонента Джоузеф Байдън. Според редица коментатори и чуждестранни лидери дебатът беше историческо дъно в историята на САЩ, макар че, ако трябва да сме честни, същите гръмки заглавия видяхме и през 2016 г. (изключение не правят и българските медии – и тогава, и сега). Надвикването, прекъсването и нападките между кандидатите бяха достатъчни, за да наложат промени в провеждането на събитието – следващия път микрофоните на президента и на бившия вицепрезидент ще бъдат заглушавани.

Въпреки това, както се пее в легендарната песен, шоуто трябва да продължи. Политиката не е рационален, а емоционален процес и настоящият лидер на свободния свят го разбира съвършено. Въпреки тежките последствия от епидемията в САЩ, президентът Тръмп може да се похвали със съвсем леки промени в одобрението от твърдия си електорат, през август т.г. рейтингът му е все така стабилен и с все така рекордно разделение по партийни линии между републиканци и демократи. След като президентът се разболя от COVID-19, след като стана ясно, че е използвал всички възможни позволени средства да плаща възможно най-ниски данъци, и също така се разбра, че администрацията се е опитвала да се намеси в работата на Центъра за контрол и превенция на заболяванията – след всичко това, към днешна дата, 42% твърдо одобряват управлението на Тръмп.

Как е възможно?

Хората се питат неведнъж: как е възможно риалити звездата Доналд Тръмп да управлява най-мощната държава в света; как е възможно хората да гласуват за него след разкритията за безсрамна корупция и шуробаджанащина; как е възможно да няма промяна след четири години непрестанни, уморителни скандали и т.н.

Първо, всичко е въпрос на имидж – макар да е получил солиден заем от баща си, през годините Тръмп изгражда образа на умел бизнесмен, създал империя от нищото. За уморените от последствията на икономическата криза американци Доналд Тръмп е чаканият спасител. Фактът, че не е политик, допринася за очарованието му: 75% от американците заявяват, че доверието им във федералното правителство намалява. Въпреки огромните партийни разделения, подкрепата за демократично избраните представители е еднакво ниска и при двете групи.

Проблемът не е само в „усещането“ – процентът граждани, които вярват на правителството, намалява стабилно от 60-те години насам, с краткотрайно възстановяване след атаките на 11 септември 2001 г. Към това се прибавя и ерозията на взаимно доверие сред гражданите, тоест разкъсването на социалната тъкан, което улеснява политическата експлоатация не само по партийна линия, но и по линия на идентичността – бели жени и мъже, цветнокожи, малцинства, ЛГБТИ, имигранти и т.н. Както пише журналистът Джейми Бартлет в своята книга People Vs. Tech, в днешно време всеки има повод да се чувства ощетен, независимо от пол, раса и вяра. Фрагментацията в социалните медии само влошава това усещане.

На второ място идва талантът на президента, що се отнася до комуникацията (и преди да повдигнете критично вежди, признайте, че днес поне веднъж сте проверили какво прави Тръмп). Сред пресните скандални примери е отказът на американския президент да заклейми неофашистката група „Гордите момчета“ (Proud Boys) по време на президентския дебат. Въпросната организация отрича да е расистка структура, но разузнаването на САЩ я квалифицира именно като такава. Според правозащитната организация „Лига против поругаването“ (ADL) групата е нетипично проявление на американския крайнодесен екстремизъм:

… агресивни, националисти, ислямофоби, трансфоби и женомразци, членовете ѝ принадлежат към различни етнически групи, а лидерите пламенно отричат намеците за расизъм […] „Гордите момчета“ са „прозападно“ братство […], което се събира и отдава почит на своята принадлежност към западната култура. На практика „Гордите момчета“ имат характеристиките на банда, а членовете им са участвали в множество прояви на брутално насилие и сплашване […], много от членовете имат криминални досиета за агресивно поведение и организацията активно употребява насилие срещу онези, които определя за врагове. 

Изглежда, че „Гордите момчета“, както и президентът Тръмп, са се адаптирали към преобладаващата култура – важно е не какъв си и какво правиш, а какви етикети използваш и с какви думи си служиш. Попитан от модератора по време на дебата дали ще заклейми „Гордите момчета“ и „ще им каже да отстъпят“, президентът отговаря: „Разбира се. „Горди момчета“, отстъпете…“, след което добавя „… и стойте в готовност“.

Подобна беше и реакцията след събитията в Шарлотсвил през 2017 г., когато при сблъсъци между протестиращи и крайнодесни бе убита 32-годишната Хедър Хейър. Президентът заклейми расизма, „Ку-Клукс-Клан“, неонацистите и белите супремасисти, но добави, че имало „много добри хора и от двете страни“. Като пример той посочва групи, които споменава и по време на дебата през 2020 г. – „алтернативното ляво“, или „Антифа“, за които „Лигата против поругаването“ пише:

… антифашистко протестно движение […], рехава мрежа от групи и личности, които вярват в активното, агресивно противопоставяне на десни движения. Идеологията им се корени в убеждението, че идването на нацистката партия на власт в Германия е можело да бъде предотвратено, ако населението се е борило по-агресивно през 20-те и 30-те години. […] Активистите на „Антифа“ понастоящем концентрират усилията си в тормоз над десни екстремисти онлайн и в реалния живот […] Присъствието им на протести има за цел да смути и разубеди расистите, но използването на насилие от някои членове срещу противниците може да доведе до порочен кръг от атаки, контраатаки и обвинения, които саботират каузата. Поради това повечето уважавани организации за граждански права критикуват тактиките на „Антифа“ като опасни и контрапродуктивни. 

Политическата стратегия на президента Тръмп разчита именно на полярните разделения и подобни двояки изказвания – благодарение на съществуването на отделни партийни медийни екосистеми в САЩ, консервативните медии могат да изберат да отразяват заклеймяването на расистите, а либералните – противоположните изказвания. Така зрителят получава две тотално различни реалности, благодарение на които затвърждава или възхищението, или омразата към политическата фигура. Когато самият президент споделя дезинформация, той не я потвърждава, нито изказва подкрепа. „Това е ретуит. Това е мнение на някой друг, а аз го споделих. Хората сами си решават. Не заемам позиция“, заяви той наскоро относно поредна споделена конспирация.

Настоящата политическа реалност не е нищо повече от заиграване с човешки инстинкти, стари колкото света – че винаги търсим информация, която потвърждава убежденията ни; че сме склонни да вярваме на харизматични лидери и спасители; че гласуваме емоционално, а не вследствие на хладнокръвен анализ, – и тяхната комбинация с помощта на нови инструменти в опасен контекст на все по-отчетливи разделения.

Икономиката, глупако!

„Една от причините доста анализатори все още да не смятат победата на Байдън за сигурна са сравнително добрите икономически показатели на Тръмп“, написа икономистът Евгений Кънев. Според него президентът е увеличил растежа и доходите на средния американец и е предложил най-щедрия пакет от финансови стимули.

Кънев подчертава, че в политиката на президента няма „почти нищо от класическия консерватизъм“, но това не е в разрез с миналото – докато избирателите си мерят идеологиите, приетите политики често са хибридни или в пълен разрез с идеологията. Пример са Американската агенция за опазване на околната среда (EPA) и Администрацията по професионална безопасност и здраве (OSHA), рожби на Никсън, който в реалността е управлявал по-скоро центристки. Президентът Тръмп обича да се хвали с икономиката, но избягва сложните нюанси. За избирателите му това не е от значение, стига да работи в тяхна полза – към момента данните сочат, че е тъкмо така.

Извън икономиката голяма част от обещанията на президента остават неизпълнени. Спасяването на въглищната индустрия например продължава да е практически невъзможно, макар политиките на Тръмп да забавят неизбежното. Друг абсурд: стената, за която Мексико трябваше да плати, също все още не е построена. От дадените обещания 49% са нарушени, а 25% са спазени – за сравнение, числата са обърнати при бившия президент Обама. Трудно може да се каже, че „блатото“ – корумпираните политици, срещу които се обяви президентът – е изчистено; обвиненията и арестите на негови приближени са редовна част от новинарския цикъл. И както всеки политик преди него, президентът назначава свои лоялни хора там, където все още има възможност. Но той отива още по-далеч, подписвайки тази седмица декрет, който разширява правомощията му да уволнява неудобните или несъгласните с него федерални служители.

На война и в политиката всичко е позволено

Това се потвърждава и от номинацията на съдия Ейми Кони Барет за Върховния съд на САЩ – болезнено напомняне за събитията, разиграли се през 2016 г., когато президентът Обама номинира съдия Мерик Гарланд за мястото на покойния Антонин Скалия, но републиканците, контролиращи Сената, отказаха да гласуват номинацията преди изборите. Вероятно този прецедент оказва тежест в мнението на мнозинството американци, включително републиканци, че за номинацията трябва да се изчакат изборите през ноември.

Настоящото поведение на републиканците, което може да се квалифицира като политическа безочливост, вероятно ще затвърди липсата на доверие в институциите. Партийната борба за назначаване на кандидати, за които се смята, че са с либерални или консервативни възгледи, пък уронва авторитета на Върховния съд и правосъдието като цяло, което трябва да е надпартийно. За тези тенденции допринасят и практики като сплашване на гласоподаватели; тактики за обезкуражаване на гласуването (които имат своята дълга история в САЩ); манипулиране на границите на избирателните райони; медийна поляризация и бизнес модел, който често печели от сензацията, и много други.

Дали Тръмп ще спечели втори мандат, или не, всъщност няма значение. Най-важното относно тези избори е резюмирано в слогана на опонента му Джо Байдън: води се борба за душата на Америка. „Културната война“, за която копнееше стратегът на Тръмп Стивън Банън, не е абстракция в бъдещето. И ако президентът на САЩ изкарва това наяве по особено грозен начин, то той изобщо не е първопричина, нито отделно явление. „Антифа“ и „Гордите момчета“ са част от продуктите на ерата Тръмп, навлезли в мейнстрийма през последните три-четири години. Но конфликтът, който те въплъщават – на нативизма и заплахата от нашественика; на крехкия баланс между свободата на вярата, включително липсата на вяра, и религиозния фанатизъм; на убеждението, че правата на едни не могат да важат за сметка на други, – е стар колкото самата Америка, чиято история е поредица от прогресивни крачки напред, посрещани с яростен отпор от традицията, чиято задушаваща догма предизвиква промяната – и така нататък…

Мъж и дете, мъжът държи табела с надпис „Накарайте Америка да мисли отново“
Снимка: Jose M. / Unsplash

Често забравяме, че ролята на САЩ след Втората световна война е изключение от правилото през по-голямата част от историята на страната; че расовите бунтове и конфликти също са историческа норма, въпреки огромния прогрес в сферата; същото важи за враждебното отношение към имигрантите. Заигравката на президента Тръмп с опасни тенденции със сигурност ще има своите последствия, както видяхме по време на пандемията. Твърде възможно е републиканците да платят висока цена за обвързването на партията с личността на президента и в идните години да видим зараждането на нова политическа сила – също не без прецедент в историята. Изкарването на тъмната страна на Америка наяве надали ще я „направи отново велика“, но в дългосрочен план може би ще постигне нещо по-добро – справяне с историята в името на напредъка.

Със или без Тръмп, големите въпроси остават и не е сигурно че кандидат, който „просто не е Тръмп“, ще успее да отговори на въпросите: Как е възможно да се върне доверието на средностатистическия американец в институциите? Какво ще стане с икономическите неравенства? Нуждаят ли се институциите от реформи, за да работят в полза на цялото американско общество? Разбира се, президентът, който въплъщава ерата на риалити телевизията и социалните мрежи, захранва дебата за ролята на медиите, както и за цената, която плаща обществото за бизнес модела на пресата. Може би най-силният аргумент за последното са климатичните промени – казусът, за който проучвания сочат, че е размит именно благодарение на медийното влияние през последните 20 години.

Времето на Тръмп може би е към края си, но шоу звездите идват и си отиват. Голямото шоу продължава, с все по-настървени участници и все по-неясен край.

Заглавна снимка: Charles Deluvio / Unsplash

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Необходимо, но на парче и неефективно. Велизар Шаламанов за обявеното ново закупуване на самолети F-16

Post Syndicated from Венелина Попова original https://toest.bg/velizar-shalamanov-interview-f16/

Велизар Шаламанов е експерт в сферата на отбраната, директор по сътрудничество с потребителите в Агенцията за комуникации и информация на НАТО и бивш военен министър. Венелина Попова разговаря с него за наскоро обявеното от правителството намерение България да придобие още 8 нови самолета F-16 Block 70 и друго високотехнологично оборудване в рамките на проектите за модернизация на Военновъздушните ни сили.


Г-н Шаламанов, как приемате новината, че правителството прави проучване за купуване на още 8 американски изтребителя F-16? Ще Ви припомня, че в коментара си пред „Тоест“ след първата сделка казахте, че на армията ни е необходима цяла ескадрила…

Това всъщност е естествена стъпка. Жалко е, че се поднася като новина, а не е, защото проектът е за общо 16 самолета, които трябва да бъдат купени на два етапа. Естествено, поради липсата на системно и устойчиво планиране ние нямаме достатъчно информация нито за сроковете, нито за финансирането.

Много по-важна е цялостната подготовка за приемането на тези изтребители, както и за бързото извеждане от експлоатация на старите самолети, свързано с доста разходи и голям персонал. Радостното е, че се говори не само за самолети, а и за трикоординатни радари и друга бойна техника, като зенитнокомплексни ракети. Защото новите самолети F-16, със своята електроника, радари и въоръжение, не могат да бъдат интегрирани със съществуващата техника за противовъздушна отбрана.

Да, от всичко, което казвате, действията на кабинета изглеждат последователни. Нормално ли е обаче един премиер, лишен от морална легитимност, чиято оставка протестиращи граждани в България искат вече трети месец, да влиза в подобни преговори с фирмата „Лoкхийд Мартин“, макар военният министър да твърди, че те не обвързват с нищо правителството?

Искам да подчертая, че не е нормално да се говори за такъв тип важни сделки, без да има цялостен план за превъоръжаване и подмяна на старата техника, какъвто би трябвало да има след приключването на Стратегическия преглед на отбраната. Той беше планиран за април, отложи се (заради COVID-19) за ноември.

Начинът, по който се обявяват такъв тип решения, наистина буди съмнения, че техният фокус не е превъоръжаването на армията, а е търсене на някакъв друг тип послания – и за вътрешна консумация, и навън, към стратегическия ни съюзник САЩ. За съжаление, резултатът е придобиване на може би неоптимални способности за повече пари – и то по начин, който не позволява тези способности да допринесат максимална полза. Такава бихме имали при един обмислен план, какъвто бе планът за превъоръжаване от 2014 г., отменен от г-н Борисов.

Въпросът с легитимността също е важен, защото, когато разговаря един силен лидер, получил мандат на избори, с подкрепа в парламента и от обществото, той може да постигне много по-добри условия за България, какъвто е случаят с Полша, Румъния, със Словакия, ако щете. Като мине време и се направи сравнителен анализ, ще видим, че България е похарчила повече пари за по-малко способности и е по-неинтегрирана от другите страни, които споменах.

Независимо че следващите 8 изтребителя може да бъдат купени на разсрочено плащане, държавата ще трябва да вземе нов дълг за тази сделка. Как изглежда той в контекста на външния дълг на България от 35,6 млрд. евро, който е близо 58% от БВП на страната ни? Това не Ви ли се струва като „на гол тумбак чифте пищови“?

Историята показва, че всеки път, когато България се е превъоръжавала, това е било свързано с поемане на външен дълг, тъй като трябва да бъдат инвестирани ударно големи средства. Но това винаги е било свързано с технологично обновление за страната ни и с ясно стратегическо партньорство в сферата на отбраната, което е водило до икономически ползи и развитие. Така че ако тези пари се инвестират по разумен начин, ползата за България ще бъде много по-голяма от тежестите на поемането на един дълг. Но ако парите се харчат така, както до момента се прави – на парче, неефективно, то резултатите няма да са добри.

Накрая искам да подчертая, че когато парите се харчат по линия на FMS (програмата за чуждестранни военни продажби на САЩ), то в много голяма степен добрите практики и гаранциите идват от американската страна. Така че при всички положения това е добро решение и по-добър начин да бъдат похарчени тези пари, отколкото да изгърмят в банка като КТБ или в магистрала, която след това трябва да се ремонтира.

На 27 септември швейцарците одобриха на референдум купуването на нови изтребители. А Борисов и коалиционните му партньори стартират проучвателна процедура без мандат от Народното събрание и въпреки че друг парламент и друго правителство ще решават при какви условия ще се купуват самолетите. Защо е това бързане от страна на един премиер, чиито дни във властта са преброени?

Гласуваният проект е за 16 изтребителя и е утвърден първият етап от осем, така че реално такъв отворен мандат има. Съвсем друг е въпросът, че не се процедира по такъв начин при такова фундаментално превъоръжаване. Това е моето мнение. А това, че е обявено стартиране на разговори и събирането на информация, е много далеч от сключването на договори.

Искам отново да посоча, че в голяма степен това (както и изгонването на руски дипломати) е по-скоро пропаганда, информационна кампания, и не е свързано с взето решение на базата на стратегически анализи и ясна визия. Очевидно е, че когато едно правителство и премиер си отиват, и то не с одобрението и благодарността на гражданите, не може да се очаква стратегически пробив.

Експерти коментират, че с обещанията си за купуване на нови изтребители и друга бойна техника Борисов всъщност прави отчаяни опити да умилостиви САЩ, които подготвят санкции спрямо участниците в „Северен поток 2“ и „Турски поток“. Защото според държавния секретар Майк Помпео това не са търговски проекти, а основни инструменти на Кремъл за разширяване на зависимостта на Европа от руската енергия и за подкопаване на трансатлантическата сигурност. Всъщност през всичките години на своето управление Борисов не се ли опитва да „тъче на няколко стана“, което в геополитиката рядко може да бъде успешно, да не кажа никога?

За мен най-важно е какво е мнението на българското общество. Трябва да свикнем, че политиката зависи от визията на лидера, но лидерите ги избират гражданите. Днес нещата едва ли могат да бъдат коригирани, защото ние получаваме повече от същото, както казахте – едно неособено красиво балансиране и пропаганда.

Голямото предизвикателство пред българските граждани е – ако искат наистина да има ново начало, което да позиционира България като нормална западна страна в свободния свят – да избират лидери и политици, които имат интегритет и са последователни; които имат визия и са открити към гражданите; които преследват тази визия в консултации, а не задкулисно.

Заглавна снимка: Стопкадър от участие на Велизар Шаламанов в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.