Tag Archives: САЩ

Шоуто на Тръмп, сезон втори

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/the-trump-show-part-2/

В хода на изпълнението на служебните си задължения получих информация от множество представители на правителството на САЩ, че президентът на Съединените щати използва тежестта на службата си, за да предизвика намеса от чужда държава в президентските избори през 2020 г. Освен всичко останало тази намеса включва оказване на натиск над чужда държава да разследва един от основните политически опоненти на президента.

Така започва писмо, адресирано до републиканския сенатор Ричард Бър и конгресмена и член на Демократическата партия Адам Шиф. Бър и Шиф са начело на комисиите по разузнаване съответно в Сената и в Камарата на представителите. Задачата на тези комисии е да наблюдават разузнавателната дейност, извършвана от различните агенции на правителството във всички сфери – от външна политика до национална сигурност. Комисиите са част от сложна система за проверки и баланси и имат право да провеждат разследвания и да подлагат на инспекции и одити дейността на разузнаването.

Тръмп към Зеленски: „Искам да ни направиш услуга“

Затова когато подобен документ види бял свят, реакциите са мигновени. Броени дни след публичното появяване на информацията, че разобличител е сигнализирал за нередни действия от страна на президента Тръмп, както и че Белият дом се е опитал да потули подробностите около въпросния сигнал, Демократическата партия обяви, че започва процедура по импийчмънт срещу президента.

Този скандал е по-различен от цялото шоу, което се разиграва в Белия дом от 2016 г. досега. Стенограмата от разговора показва, че президентът Тръмп неколкократно е подтиквал украинския си колега Владимир Зеленски да разследва кандидат-президента Джо Байдън и неговия син, предлагайки помощта на главния прокурор Уилям Бар и на своя личен адвокат – Руди Джулиани. Дни преди разговора Тръмп е замразил 400 млн. долара военна помощ за Украйна. Исканията за разследване на Байдън и сина му се основават на теории, разпространявани от него и адвоката му, които са популярни в алт-райт средите, но не почиват на реални факти. Междувременно „Уолстрийт Джърнъл“ съобщава за срещи между Джулиани и представители на украинската власт.

В началото бе жалбата

Законът предвижда, че служител на разузнаването може да предостави на Конгреса на САЩ информация, породила у него сериозни притеснения. Това става посредством официална жалба до генералния инспектор на разузнавателните служби, чиято роля е да провежда независими и обективни разследвания в рамките на разузнаването.

След като разглежда подадената жалба от все още анонимния служител на разузнаването, генералният инспектор стига до заключението, че тя е основателна, и я предава на директора на разузнаването, тъй като подобни сигнали по закон трябва да стигнат до Конгреса в рамките на седмица.

Ала именно тук пътят на официалната жалба е пресечен.

Директорът на разузнаването Джоузеф Макгуайър обявява, че Департаментът по правосъдието (начело с главния прокурор Уилям Бар, назначен директно от президента) не е съгласен със заключенията на генералния инспектор.

В четвъртък, по време на изслушване пред Комисията в Камарата, Макгуайър заяви, че е пристъпил процедурата и се е обърнал към Департамента по правосъдието, тъй като според него това е безпрецедентна ситуация. Макгуайър, който е на поста от едва шест седмици, каза, че ако е знаел за жалбата (подадена преди неговото встъпване в длъжност), е щял да откаже позицията. Директорът на разузнаването защити разобличителя.

Самият главен прокурор Уилям Бар не е участвал в прегледа на сигнала от страна на Департамента по правосъдието. Сред аргументите на служителите, взели финалното решение жалбата да не стигне до Конгреса, са твърдения, че подалият сигнала служител не е бил непосредствен свидетел на обаждането, както и че може би има политически пристрастия.

Дали Департаментът по правосъдието обаче може да бъде политически мотивиран?

Това също не е въпрос, който има прост и еднозначен отговор. Главният прокурор е назначаван от президента, а Конституцията не предвижда гаранции относно независимостта на Департамента – той разчита на установени практики, както и на своите вътрешни регулации и механизми. Близостта между главните прокурори и техните президенти не е от вчера – между стратегиите на Ерик Холдър, главния прокурор по времето на Барак Обама, и Уилям Бар има множество паралели, подчертава Майкъл Макконъл, професор по право в Станфорд. 

Рязък завой в политиката на демократите

На 18 септември „Уошингтън Поуст“ съобщава за напрежение между Конгреса и специалните служби. Ден по-късно Адам Шиф благодари на генералния инспектор на разузнаването, който, както се оказва, директно се е свързал с комисиите по разузнаване. „Без него нямаше да знаем, че има жалба“, казва Шиф пред медиите. Започва борба за предаването на жалбата и стенограмата от самия разговор. Тя продължава няколко дни. След множество прехвърляния на топката и противоречиви обяснения от страна на президента става ясно, че стенограмата ще бъде направена публично достояние. Упоритостта относно самата жалба обаче остава. Белият дом предлага да публикува редактирана версия. Демократите отказват.

В понеделник седем от новоизбраните демократи в Камарата на представителите, част от т.нар. „лилави щати“, които могат да бъдат спечелени както от републиканци, така и от демократи, излизат с колективна позиция по въпроса отново в „Уошингтън Поуст“.

Те обаче не случайни демократи –

поради характера на техния електорат повечето от тях не са водили кампания за импийчмънт на президента, фокусирайки се над други проблеми и политики. Важността на техните кресла, умерената им политика и отказът им да подкрепят импийчмънт досега бяха сред причините председателката на Камарата на представителите Нанси Пелоси да избягва процедурата въпреки множество призиви от по-радикалните крила на Демократическата партия.

„Службата към родината е определяща в нашия живот. Ние не сме политици по професия. Ние сме ветерани от армията, от службите по отбрана и от разузнавателните служби. Посветили сме живота си на службата и сигурността на нашата държава и в хода на кариерата си множество пъти сме полагали клетва да защитаваме Конституцията на САЩ. В този момент ние се присъединяваме като група [към искането за импийчмънт], за да удържим на тази клетва, защото навлизаме в непозната територия и сме изправени пред безпрецедентни обвинения срещу президента Тръмп“, пише в позицията на демократите. Малко по-късно Пелоси обявява началото на процедурата по импийчмънт.

Към четвъртък Камарата на представителите има с един повече от необходимия брой гласове –

общо 219, за да започне процедура по импийчмънт. Това не означава обаче, че президентът веднага ще бъде свален от власт – на базата на разследвания демократите трябва да подготвят основания за импийчмънт, които след това да бъдат разгледани в Камарата. Ако едно от тези основания бъде прието, на президента предстои процес в Сената, воден от един от върховните съдии на САЩ. За да бъде осъден, са необходими гласовете на две трети от членовете на Сената.

Печеливши няма

Стъпката на демократите е нож с две остриета, а рисковете са много. Що се отнася до социалния аспект,

процедурата по импийчмънт винаги води до екстремна поляризация в американското общество,

както е предрекъл самият баща основател Александър Хамилтън. През последните години политиката в САЩ е белязана с крещящите цветове на партийната принадлежност, което повече пречи на конструктивните и реално нужни реформи и превръща политическия процес в племенна борба за надмощие.

Процедурата по импийчмънт ще засили подкрепата за демократите в техните ядра, както и крайните фракции, но рискува да отчужди т.нар. swing voters (колебаещи се гласоподаватели) и независимите избиратели, които не причисляват себе си към никоя партия. Демократите така или иначе нямат шанс да спечелят верните на Тръмп гласоподаватели на този етап, но не е ясно дали тази стратегия няма да им коства и избирателите, които са несъгласни или разочаровани от политиките на президента. Единственият полезен ход е да изградят достатъчно силна и обективна аргументация, която да пресече партийните линии, без да ги задълбочава.

А това също няма да е лесна задача. От правна гледна точка дефиницията на престъпления, които да бъдат достатъчно сериозни за импийчмънт, е пипкава. Конституцията определя като достатъчно основание „предателство, подкуп или други тежки престъпления и провинения“. Типично за гъвкавите правни формулировки на Американската конституция, „тежки престъпления и деяния“ нямат конкретна формулировка, тоест се разчита на интерпретация.

Дебатът какво е и какво не е деяние, което налага импийчмънт, ще се води вечно.

По-голямата част от присъдите са връчени именно на основание тежки престъпления и обвинения. Демократите вероятно разчитат на преобладаващото общото схващане, че непристойното поведение и използването на президентската власт за лична изгода са достатъчно основателни причини и попадат в тази дефиниция.

Това ни води до субективния елемент на процедурата – този на партийната принадлежност и обществените настроения в момента на процеса. Дали в контролирания от републиканците Сенат някой въобще ще реши да слуша доводите на демократите? През последните години републиканците твърдо избират партията пред общото благо дори в случаи на сериозни пропуски и грешки от страна на президента. Фактите не са на почит във Вашингтон и тези обвинения не важат единствено за едната от двете страни. Но в случая на алт-културата, оформила се около Републиканската партия,

границата между нюансирани аргументи и пропаганда или изкривяване на истината отдавна са преминати.

Това прави обективния дебат труден, ако не и невъзможен.

Човек държи плакат с надпис „Тръмп не е над закона“

Снимка: LS d’Avalonia

Затова в този процес печеливши няма. Когато президентът на една от най-влиятелните държави има нужда да използва мъгляви теории, за да манипулира държави в криза в името на своите цели, вместо да води спортсменска кампания с аргументи и постижения, нещо в системата не е наред. Когато култът към личността е толкова силно вкоренен, че избирателят не може да види отвъд емоционалната племенна принадлежност, независимо от коя страна на политическия спектър се намира, демокрацията не може да функционира правилно.

Не бива да забравяме, че президентът на САЩ на първо място е бизнесмен, а на второ – риалити звезда.

Провокацията е негов специалитет, а възхищението, което бившият актьор Владимир Зеленски изразява към него в разговора им това лято, надали е изцяло билатерално галене на егото. Въпросът е, че този път шоуто може би е стигнало твърде далеч. Но когато границите между истината и лъжата и между редното и нередното са размити, не е ясно кое ще победи – справедливостта или по-добрият шоумен.

Заглавна снимка: Президенството на Украйна

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Проблемите за износителите няма да свършат с 2019 година

Post Syndicated from Явор Алексиев original https://toest.bg/problemite-na-iznositelit%D0%B5/

Увеличаващата се несигурност в световната търговия и забавянето на европейската икономика вече оказват ясен ефект и върху българските износители. През първото полугодие на 2019 г. износът ни към Германия спадна (спрямо същия период на предходната година) за първи път от 2014-та насам. В същото време митническото противопоставяне между САЩ и Китай продължава да спъва икономическата активност в редица отрасли, което води до намаляване на поръчките от важни за българския бизнес контрагенти в чужбина.

Голяма част от тези неблагоприятни тенденции започнаха още през 2018 г., а скорошното публикуване на окончателните данни за външната търговия от Националния статистически институт (НСИ) дава добър повод за някои равносметки. През 2018 г. българският износ отчете спад от 0,8% за първи път от глобалната икономическа криза насам, като основният двигател беше спадът при износа на стоки (търговията с услуги продължи да нараства с умерен темп). Същевременно по-високото вътрешно търсене поради доброто състояние на пазара на труда и покачващите се доходи даде нов тласък на вноса, който в реално изражение достигна 3,7% увеличение.

Някои от причините за динамиката на износа през 2018 г. са тривиални или свързани с развития, които са отвъд контрола на българските износители. Например: според Министерство на финансите (МФ) през 2017 г. страната ни е изнесла към Русия значително количество неизползвано оборудване за енергиен проект (най-вероятно тръби, предназначени за „Южен поток“). Съответно данните за 2018 г. показват значителен спад на износа на материали от чугун и стомана, тъй като се сравняват с период, чиито условия няма как да се повторят.

Друг пример, който МФ дава, е износът на минерални продукти и в частност – нефтопродуктите. Сред причините за спад на износа на този тип стоки са планови, но забавящи производството ремонти на съществуващи мощности, както и случващото се на важния за страната ни турски пазар. Освен общия ефект от обезценяването на турската лира, което прави българските горива относително скъпи за турския пазар, безспорен фактор е завършването на рафинерията Socar Turkey Aegean Refinery (STAR). От нея се очаква да повиши производствения капацитет на нефтопродукти в страната с една трета, което означава, че износът ни на този тип продукти към Турция тепърва ще намалява.

При разглеждане на данните на НСИ за основните търговски партньори на страната ни през последните години (периода 2012–2018 г.), правят впечатление няколко неща:

  • Близо 90% от общото увеличение на българския износ в този период се дължи на повишен износ към държавите от Европейския съюз. Относителният дял на търговията ни с останалите страни членки се повишава от 58,9% на 67,3%.
  • Цели 14,6% от българския износ през 2018 г. са насочени към Германия при 10,2% през 2012 г. Предвид повишаващото се значение на немския пазар за някои от най-перспективните сектори на преработващата промишленост у нас, забавянето на немската икономика (и особено сривът в промишленото производство) идва в много неподходящ за страната ни момент.
  • Износът ни към Руската федерация се срива с 27,7% (от 1,1 млрд. лв. през 2012 г. до 796 млн. лв. през 2018 г.), което я измества от 8-мо на 16-то място по значимост сред външните ни пазари. Търговският ни дефицит с Русия продължава да се влошава година след година, достигайки 5,3 млрд. лв. – нива, последно виждани през 2015 г. В периода 2012–2014 г. обаче този дефицит е бил близо 10 млрд. лв. Междувременно износът ни за САЩ надхвърля 1 млрд. лв.
  • Единствената държава, към която износът ни намалява по-бързо от този към Русия, е Португалия, където спадът е 45,7%. Страната обаче не е сред основните ни търговски партньори. Намаление се наблюдава още в износа към Украйна (23,1%), Канада (25,1%), Израел и Корея.
  • Статистиката продължава с трепет да очаква материализирането на неизбежния ужас – канадски ГМО-та да залеят родния пазар. На този етап търговското ни салдо с Канада остава положително, като износът ни за тази държава се удвоява в периода 2014–2018 г. до 155 млн. лв., въпреки че остава с 25% по-нисък от 2012 г. Вносът през 2018 г. възлиза на 128,1 млн. лв. и остава непроменен спрямо 2017 г.

Като цяло перспективата пред българските износители не изглежда особено обнадеждаваща. Когато на мода в международната търговия дойдат оградите вместо пътеките, малките отворени икономики като българската са сред най-силно застрашените.

Тук зависимостта ни от европейските пазари е нож с две остриета. От една страна, промяна в условията на търговия с основните ни партньори няма да има (с изключение на Великобритания), но от друга, позицията на ЕС в международните вериги на добавена стойност предполага, че Съюзът ще бъде силно негативно повлиян от спъването на световната търговия. Забавянето на европейските икономики ще има ефект върху българския износ, за голяма част от който ще е трудно да се преориентира в сегашната търговска ситуация. Допълнително всякакви опити за „затваряне“ на забавящи растежа си европейски икономики, дори под формата на кампании, тип „изберете родното“, крият заплахи за българските производители.

Въпрос на време е някой да надигне вой с призив за освобождаване на „необятния руски пазар“ от веригите на търговските санкции. Данните и на НСИ, и на работодателските асоциации обаче подсказват, че Русия отдавна е бита карта в сферата на международната търговия, поне що се отнася до родните износители.

Страната ни не разполага и с кой знае какви инструменти да се противопостави на подобен глобален процес. Разбира се, всякакви стъпки за подобряване на конкурентоспособността на българската икономика са добре дошли и може би дори закъснели. Растежът в Централна и Източна Европа най-вероятно ще остане умерено добър поне през следващите няколко тримесечия, което все пак дава шанс на правителства в добра фискална позиция (като българското) да проведат някои отдавна отлагани реформи в очакване на евентуална рецесия.

Новите червени трудови книжки не се броят.

Заглавна снимка: chuttersnap

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Въоръжената Америка на Тръмп

Post Syndicated from Иглика Иванова original https://toest.bg/vuoruzhenata-america-na-trump/

На 3 август 2019 г. мъж, въоръжен с полуавтоматично бойно оръжие, открива огън в търговския център „Уолмарт“ в Ел Пасо, Тексас. Убити са 22 души, ранени – 24. Малко преди да произведе първия изстрел, убиецът от Ел Пасо е публикувал манифест в един от форумите на платформата 8chan, която бе спряна на 5 август; в него 21-годишният тексасец е изразил омраза към латиноамериканските имигранти и се е оплакал от „латиноамериканското нашествие в Тексас“. По-късно при задържането му той е заявил, че е искал да застреля „колкото може повече мексиканци“ (по това време в „Уолмарт“ е имало между 1000 и 3000 души).

По данни на изследователския център Pew 13% от имащите право на глас на президентските избори в САЩ през 2020 г. са латиноамериканци – най-многочисленото етническо малцинство в САЩ днес, следвано от чернокожите американци, които са 12,5% от гласоподавателите. Белите гласоподаватели са малко под 67%. В своя манифест стрелецът от Ел Пасо предупреждава, че латиноамериканското население ще превърне Тексас и други щати в „крепости на демократите“, което ще позволи на партията да спечели предстоящите президентски избори: „Те са подстрекателите, а не аз. Аз просто защитавам страната си от културно и етническо подменяне в резултат на нашествие.“

Доналд Тръмп: „Не можем да позволим на всички тези хора да завладяват нашата Страна. Когато някой дойде, ние трябва незабавно, без съдии или съдебни дела, да го връщаме там, откъдето е дошъл. Нашата система е подигравка с добрата миграционна политика и с Реда и Закона. Повечето деца идват без родители…“

Доналд Тръмп: „Нечестната Хилъри иска да ви отнеме правата по Втората поправка. А ще бъдат ли отнети оръжията и на нейната тежко въоръжена бригада от Тайната служба? Едва ли!“

Отново на 3 август мъж, въоръжен със законно придобита лека полуавтоматична пушка, тип ArmaLite AR-15, .223 калибър, модифицирана и снабдена с пълен барабанен пълнител за 100 патрона, отне живота на 9 души в Дейтън, Охайо, в рамките на половин минута, преди да бъде застрелян от полицията.

За тези 30 секунди 24-годишният мъж е изстрелял 41 патрона, 14 от които улучили целта. Общо ранените вследствие на стрелбата са близо 30. Сред убитите е 22-годишната Мегън – най-младата от жертвите, сестра на убиеца. Информацията до момента е противоречива, но стана известно, че още докато е бил в гимназията, стрелецът от Дейтън е имал влечение към насилието, като е съставял списъци с момчета, които иска да убие, и момичета, които да изнасили. Мотивите за действията му през нощта на 3 август все още не са разкрити.

Установено е, че в своя профил в Twitter убиецът се е представял като „аниме фен, метъл и левичар“, който „отива в Ада, откъдето не смята да се връща“; демонстрирал е подкрепа към войнственото антифашистко движение „Антифа“, като е споделял негови постове, както и такива, изразяващи екстремно лява идеология. В деня на масовата стрелба той е препубликувал съобщение, в което се казва, че „милениълите имат послание за поколението на Джо Байдън: побързайте и умрете“, както и съобщения, изразяващи подкрепа за сенаторите, кандидати на Демократичната партия за изборите за президент догодина – Бърни Сандърс и Елизабет Уорън.

Въпрос на зрелище

„През изминалите 48 часа САЩ изгубиха по ужасяващ начин 34 души в резултат на масови стрелби. За кои да е 48 часа ние също така губим средно по 500 души, които стават жертва на медицинска грешка; 300, които умират от грип; 250, които се самоубиват; 200, които загиват в пътни инциденти; 40, застреляни с огнестрелно оръжие. Често нашите емоции откликват повече на зрелище, отколкото на данни“, написа популярният американски астрофизик и директор на планетариума към Американския музей за естествена история Нийл Деграс Тайсън в Twitter, където го следват над 13 млн. души. Неговата активност обикновено е свързана с представяне на интригуващи научни факти, разбиване на митове и изтъкване на неиздържани от научна гледна точка елементи от популярните научнофантастични филми.

Отново в рамките на 48 часа, през които по описаните от Тайсън причини биха загинали над 1200 американци, без това според него да предизвика съществена реакция у хората просто защото смъртта им не е била зрелищна, горното съобщение генерира над 300 000 харесвания, над 150 000 коментара и близо 90 000 препубликувания; разразилата се конфронтация бе широко отразена от американските медии. Сред многото смислени критични коментари има такива, които на свой ред се опират на статистиката, като демонстрират, че съпоставянето на числа не може да бъде самоцел, не е достатъчно и всъщност може да създаде изкривена представа.

„Няма как един-единствен човек да направи 500 медицински грешки. Няма как един човек да причини 200 фатални инцидента по пътищата. Няма как един човек да извърши 200 самоубийства. Няма как един човек да извърши 40 убийства с пистолет. Един мерзавец с мощна пушка уби 20 души в Ел Пасо. Виж ш***ната разлика“, казва се в най-харесвания коментар под публикацията на Тайсън.

Ако в първо действие на сцената виси пушка, то тя непременно трябва да гръмне до края на представлението (по А. Чехов)

В медийния спектакъл на 45-тия американски президент Доналд Тръмп на сцената от самото начало виси не просто пушка, а десетки милиони огнестрелни оръжия, които вече са или могат да станат притежание на всеки американец над 18-годишна възраст, покриващ критериите за това. На практика такъв е всеки жител на САЩ, който е роден или е станал гражданин на страната и не попада в една или повече от деветте категории хора, на които според закона е забранено да имат оръжие (по същество такива с криминални простъпки, зависимости и/или психически отклонения). Със съответното разрешително в някои щати същите тези хора придобиват правото не само да притежават оръжие, което да съхраняват в дома си и/или да носят открито, тоест по видим за околните начин, а да го носят със себе си на публични места (в някои щати дори в банки, на борда на самолет и в правителствени институции) скрито от хорските погледи.

Статистически погледнато, на всеки американец с право на глас (около 246 млн. души на изборите през 2020 г.) се пада най-малко по едно огнестрелно оръжие (между 265 млн. и 390 млн. общо са оръжията), което отрежда на САЩ първо място в света по този показател. На второ, далеч назад, е Йемен със средно 55 оръжия на 100 души. В действителност не всеки, който би могъл да си купи оръжие от близкия магазин срещу 400 долара и попълнена в рамките на около 5 минути декларация, притежава такова, но пък и никой не знае точния брой на оръжията, нито на собствениците им. Затова не са малко онези, които имат по над 40 огнестрелни оръжия – това са т.нар. суперсобственици, на които и две дузини пушки и пистолети не са достатъчни.

Според проучване, осъществено през 2015 г. от изследователи от „Харвард“ и Североизточния университет, оръжие имат около 22% (тоест близо един на всеки четирима) от американците, като половината от споменатите по-горе 265 млн. оръжия са собственост на едва 3% от пълнолетните граждани на страната (7,7 млн. души).

Колекциите на някои от въпросните суперсобственици наброяват 140 отделни оръжия.

Застъпниците за правото не просто да притежаваш оръжие, а цял склад с пушки и пистолети и съответните муниции и аксесоари, сравняват страстта към това имущество с купуването на обувки – и един чифт е достатъчен, но кой се задоволява с толкова? Мотивите на суперсобствениците са най-различни – за някои притежанието е свързано основно с усещането за сигурност и необходимостта от отбрана, други са се посветили на лова, трети просто обичат да колекционират. Обстоятелството, че милиони хора притежават законно по над дузина оръжия, които могат да носят открито на публични места без необходимостта от специално разрешително, затруднява значително профилирането на онези от тях, които планират да използват арсенала си за масови убийства.

Оръжията са налице, остава да се намери причина за използването им. Да, вероятно не всеки си купува пистолет с презумпцията, че е готов да отнеме човешки живот, само защото според някои „е за предпочитане да бъдеш съден от дванайсетима, отколкото да бъдеш носен от шестима“. Но причини очевидно се намират, ако се върнем към статистиката, спомената от Тайсън:

загиналите от огнестрелни оръжия в САЩ са средно 100 души на денонощие, или 36 000 годишно; ранените – около 100 000.

По данни на Gillfords Law Center повече убийства стават в щати, в които е по-лесно да си купиш оръжие. От началото на тази година инцидентите, свързани с оръжия, са над 33 000, загиналите – близо 9000, а броят на масовите стрелби, за каквито се смятат случаите с най-малко четирима простреляни (в това число не влиза стрелецът, в случай че бъде убит) – 255. Това прави по повече от един случай на масова стрелба на ден, като само в рамките на осем дни над 100 души загинаха при пет масови стрелби, включително и двете от 3 август. Масовата стрелба в Ел Пасо се нарежда сред 10-те най-кръвопролитни в съвременната история на САЩ. А 2016-та се откроява като годината с най-много масови стрелби – 382.

Стопкадър от репортаж на CBSN

Може ли речта на омразата да подтикне към физическо насилие от омраза?

Колко поляризация може да понесе едно общество, преди недоволството да прерасне в нетърпимост? Кой и с какви средства ще може да спре изявата на тази нетърпимост, когато част от изпитващите я вече не се задоволяват със статуси в социалните медии и постове във форуми като 8chan или 4chan? Когато същите хора имат на разположение законно придобити огнестрелни оръжия и свободата да купуват още, а нямат задръжки да ги използват срещу хора. И когато собственият им президент им говори на езика на омразата. 

Ан Епълбаум: „Въпросът е кога ще започнем да говорим за тукашния тероризъм на белия супремасизъм по същия начин, по който говорим за чуждия, джихадистки тероризъм. Това са тясно свързани идеологии, разпространявани чрез интернет, усилвани от политиците екстремисти. И двете се нуждаят от сходен отговор.“

Речта на омразата обхваща много форми на изразяване, които по различни причини разпространяват, подбуждат, насърчават или оправдават ненавистта, насилието и дискриминацията срещу дадено лице или група хора. Речта на омразата представлява сериозна опасност за сплотеността на едно демократично общество, за защитата на правата на човека и върховенството на закона. Ако бъде неглижирана, тази реч може да доведе до актове на насилие и конфликти в по-широк мащаб. В този смисъл речта на омразата е крайна форма на нетърпимост, която допринася за престъпленията от омраза. И защото това е така,

свободата на изразяване не е абсолютна.

Съществуват различни режими на ограничаването ѝ, подчинени на баланса с други права. В САЩ тази свобода е обект на Първата поправка, а чрез съдебната практика е установен режим на много висока степен на защита. Същевременно нерядко точното дефиниране на дадена реч като реч на омраза е трудно, а още по-трудно е да се оцени какъв е рискът дадено изявление или друг начин на изразяване да подтикне към реално насилие.

Реч на омраза може да бъде чута и в традиционните медии, макар да са регулирани, но в много по-голяма степен се употребява и размножава в социалните мрежи. При тях има определени правила за ползване, те самите са страни по различни кодекси, като тези на ЕС за езика на омразата и срещу дезинформацията, но не са обект на регулация в това отношение. Там съдържанието е в такива количества, че не може да бъде обхванато от модераторите, а изкуственият интелект далеч не е толкова съвършен, както личи от употребата му за контрол върху порнографското съдържание или срещу нарушаването на авторското право.

Неминуемо от значение е и кой говори.

Когато това е крайнодесният конспиративен теоретик и радиоводещ Алекс Джоунс, неговите канали за комуникация във Facebook, Twitter и YouTube биват закрити поради многото примери за употреба на „език на дехуманизиране срещу имигранти, мюсюлмани и транссексуални хора, както и за прославяне на насилието, които са в нарушение на политиката за речта на омразата на съответните компании“.

Когато обаче говори президентът на САЩ, който сам заяви след избирането си, че е спечелил благодарение на социалните медии като Facebook и Twitter, налагането на подобни мерки става трудно, ако не и невъзможно. Проверителите на факти от Snopes опровергаха информацията, разпространена в социалните медии (и не само), че от страницата на президента в Twitter са свалени всички негови съобщения, съдържащи думата „нашествие“. Нещо, което лесно може да бъде проверено от всеки без особени затруднения.

Натали Мартинес: „Според рекламния архив на Facebook от май 2018 година насам Тръмп е реализирал около 2200 рекламни кампании, в които се говори за „нашествие“. Бърз преглед показва, че сякаш всички те се отнасят до имиграцията.“

Разбира се, Тръмп съвсем не е единственият политик популист, който се издигна именно защото яхна вълната на омразата, изолационизма и връщането на предишно величие, макар че гласът му се чува най-силно – поради факта, че едновременно е най-наблюдаван от медиите и има повече последователи в Twitter от всеки друг действащ политик. И хората едва ли са станали по-податливи на такава реторика от преди – те просто са медийно неграмотни в един почти изцяло медийно опосредстван и виртуализиран свят, в който информация, мисинформация, дезинформация, пропаганда, търговски съобщения и т.н. са достигнали необозрими размери и светлинна скорост на разпространение.

Стопкадри от документалния филм за „Кеймбридж Аналитика“ The Great Hack

И ако на Острова това говорене и ефектът на мегафона на социалните медии произведе Брекзит, то над САЩ, където всеки може да си купи пушка дори онлайн, е надвиснала сянката на терора.

Заглавна снимка: © Fibonacci Blue

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Добрият лидер храни човешкото в човека, демагозите хранят звяра

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/dobriyat-lider-hrani-choveshkoto-u-choveka-demagozite-hraniyat-zviyara/

Годината е 1975-та, две години преди Вацлав Хавел да се превърне в символ на политическите промени и декомунизацията на Чехословакия с публикуването на Харта 77. Тогава драматургът Хавел пише писмо до президента Густав Хусак, в което критикува репресивните политики на правителството.

„Чехите и словаците, както всеки друг народ, съдържат в себе си едновременно напълно противоположни качества“, казва в отвореното си писмо Хавел. „Ние сме имали, имаме и ще продължим да раждаме герои, но и клеветници и предатели. Способни сме да дадем воля на въображението си и креативността си, да се въздигнем духовно и морално до неочаквани висини, да се борим за истината и да се жертваме в името на общото благо. Но имаме равен потенциал да се поддаваме на тотална апатия, да се интересуваме единствено от собствените си стомаси, да прекарваме времето си, тъпчейки се едни други. И макар човешките души да са много повече от празен съд, в който някой може да налива, до голяма степен е отговорност на нашите лидери кои от тези противоречиви тенденции, които дремят в обществото, ще бъдат събудени; на кои качества ще бъде даден шанс да се развиват и кои ще бъдат потиснати“, продължава текстът.

„Досега единствено най-лошото от нас системно се активира и подхранва – егоизъм, лицемерие, безразличие, малодушие, страх и желанието да се избегне всякаква лична отговорност, независимо какви ще бъдат последствията.“

От написването на писмото на Хавел до днес светът е преживял не една радикална промяна. СССР отдавна не съществува, Чехословакия – също, европейските бивши съветски сателити са членове (или се стремят към членство) в Европейския съюз и НАТО. Поколението, родено след 1989 г., израства в окото на бурята на дигиталната революция, променяща начина, по който общуваме, пътуваме, получаваме информацията, пазаруваме и дори гласуваме.

Някои неща обаче остават константни – човешката природа, за която говори Хавел, с цялата си палитра от противоречия; както и онези хора, които на драго сърце са готови да я експлоатират за свои цели.

Емоцията като градивен елемент

„Голямата грешка, която правят политическите партии, е, че те се мъчат да спечелят спора, вместо да намерят емоционалния център на проблема и да говорят директно на тази емоция“, казва Майкъл Търнбул, мениджърът на компанията „Кеймбридж Аналитика“, пред скритата камера на британския „Канал 4“.

По-рано този месец бе обявено, че Facebook ще бъде глобен с 5 млрд. долара за нарушения, свързани с изтичането на лични данни към консултантската компания, позволили създаването на персонални политически реклами, които целят да манипулират избирателите на базата на техните страхове и политически и религиозни пристрастия. Тази информация е налична от „харесванията“ на потребителите онлайн, членството им във Facebook групи, местоположение, дори информация от профилите на техни приятели. В имейли, разменяни между служители на компанията, има дори списък с възможните личностни характеристики, според които се изграждат материалите и рекламите за политическите кампании. Сред тях са: години, ниво на образование, ниво на отвореност и състрадателност, невротичност и дори разнообразни интереси, като оръжия, окултизъм, астрология и музика.

Това е само един от примерите как технологиите на бъдещето вече експлоатират човешката природа и създават съдържание, предназначено да бъде гледано през увеличителното стъкло на специфичните човешки емоции. Но емоционалният характер на политиката далеч не е новост нито за политическата социология, нито за политическите науки като цяло. Още през 40-те години на XX в. социологът Пол Лазарсфелд, един от теоретиците основоположници на електоралната социология, стига до извода, че хората гласуват в групи и се ръководят от личности, които в нашето съвремие бихме нарекли „инфлуенсъри“. Те могат да бъдат от известни личности, които харесваме, през журналисти, до главата на семейството. Лазарсфелд твърди, че е по-вероятно личността да гласува по същия начин като социалната прослойка или група, към която принадлежи.

Историите, които ни държат заедно

Мостът към емоциите ни се гради от историите, които си разказваме и които ни обединяват в една общност,  пише историкът Ювал Ноа Харари в своята книга „Sapiens. Кратка история на човечеството“. Това, което ни прави българи, е нашата съвместна история, онова, което ни свързва с милиони други непознати – както американската Декларация за независимост от 1776 г. създава основите за историята на една обособена от Британската империя общност, почиваща на принципите на равенството и свободата. Една от най-въздействащите истории символи остава тази на Френската революция, която в реалността среща много по-голяма съпротива и е много по-комплексно събитие, отколкото митологизирания образ, който имаме за нея днес. И все пак тя изпълнява своята функция на градивен елемент за френската национална идентичност и идеите за свобода, равенство, братство.

Примерите за съзидателни истории и идеи, превърнали се в символи, които провокират хората да работят в името на общото благо, са много. Лидерите, които ги въплъщават – също. В България например наричаме двигателите на нашето Възраждане и Освобождение „будители“ именно поради желанието им да култивират у българите знанието, прогреса и осъзнаването на отговорността и цената на свободата. Когато на 18 юни 1940 г. Шарл дьо Гол призовава французите да не се отказват от борбата в името на общото благо въпреки окупацията на нацистите, той говори за пламъка на съпротивата, който, по думите му, никога няма да угасне. Днес този апел също се е превърнал в силен символ, смятан за основополагащо събитие в новата история на свободна Франция.

Развенчаване на митовете

Харари смята, че историите, които сме си разказвали до края на XX в., вече не са достатъчни. Нещо повече – техният съзидателен потенциал е изчерпан, тъй като голяма част от негативите им остават неадресирани през годините. Историкът Тимъти Снайдър подкрепя това твърдение с аргумента, че не е възможно да трансформираме и конструираме нова европейска идентичност, ако не приемем, че сме гледали твърде много към красивото в историята и сме пренебрегвали многобройните кризисни моменти – имперското наследство на европейските държави и последствията от него в Азия и Африка; дискриминацията и маргинализирането на определени групи в обществото; конфликтите в Близкия изток; допускането на тоталитарната диктатура, днес мафиотска, в задния двор на Европа – това е само част от голямата картина.

В Централна и Източна Европа сложна комбинация от дипломатически, външно- и вътрешнополитически грешки доведе до болезненото осъзнаване, че „Западът“ и „демокрацията“ – две думи, придобили почти магическо звучене по време на социализма, не са панацея за болежките на държавите от бившия Източен блок, включително България. Това на свой ред създаде благоприятна почва за антиевропейска пропаганда, която често служи на интересите на Русия, Турция, а вече и на Китай в региона.

В САЩ пък поредица от събития, започнали във външната политика още по време на войните във Виетнам и Афганистан и продължили с Ирак и Сирия, а във вътрешен план кулминирали с финансовата криза от 2008 г., растящите неравенства и опиоидната епидемия, водят до това, което професорът по право от „Йейл“ Джак Балкин нарича „теория за конституционното разлагане“ (за която вече сме писали). В порочен кръг разлагането се подхранва и съответно води до политическа поляризация, загуба на доверие в правителството, растящо икономическо неравенство и политически катастрофи.

Обединеното кралство също не остава по-назад от тези събития: тежките мерки след финансовата криза, растящите неравенства, спадането на доверието във властта и дезинформацията доведоха до Брекзит. Макар и връзката на Острова с Европейския съюз далеч да не е идеална още от присъединяването на Обединеното кралство насам, настоящият път се определя от повечето икономически и политически експерти като една от най-тежките кризи в историята на страната.

Никак не е чудно, че носталгията и страхът избуяват и печелят избори, независимо дали говорим за марката „носталгия“, предлагана от Доналд Тръмп, и завръщането към „великата“ Америка, за „суверенното“ Обединено кралство на Брекзит, или за заплахи като бежанци/източноевропейци и края на Европа, латиноамериканци и края на Америка, и така нататък, до безкрай.

Подхранване на злото

В навечерието на избирането на Борис Джонсън за лидер на консервативната партия и премиер на Обединеното кралство европейският комисар от латвийски произход Витянис Андрюкайтис предупреди, че „политици като г-н Джонсън уронват устоите на демокрацията със своите евтини обещания, опростени визии и откровено неверни твърдения“. Това изявление бе провокирано от изказването на Джонсън, че Островът вече се е договорил с ЕС за резервен вариант в случай на т.нар. твърд Брекзит – твърдение, което Европейският съюз незабавно опроверга.

Врагоманията, създаването на образи, които да служат като плашила, и налагането на опорни точки, са изпипани методи на пропагандата. Няма значение дали става дума за реториката на Бойко Борисов, който ловко използва „клатенето на стабилността“ като дамоклев меч, или Иван Гешев, който от трибуната на единствен кандидат за главен прокурор обвини извънпарламентарната опозиция и медии за най-големия теч на данни и пробив в националната сигурност в новата история на България.

Порочните модели, царуването на „моя човек“, деленето на „наши“ и „ваши“, бедността и ниският стандарт на живот отдавна подхранват най-низкото у българите и същевременно прогонват компетентните кадри, чуждестранните инвеститори, будните граждани и младите хора. Моделът ГЕРБ, за да не бъде моделът БКП, работи – ала с какви последствия за бъдещето на България?

Привидно лесните или откровено жестоки решения на сложни и многопластови проблеми (а също и изкуственото създаване на проблеми) покачват емоционалния градус и са на мода не само у нас, но и отвъд океана. Тълпата, която крещя на предизборен митинг на Доналд Тръмп за изгонване от страната на демократично избрани представители, може би искрено вярва, че е достатъчно нарочените за „врагове на народа“ – членове на опозицията, мексиканци или медии – да бъдат изгонени, арестувани и съдени за държавна измяна, а защо не и измъчвани, както е призовавал самият 45-ти президент на Съединените щати.

Как обаче това би предотвратило банкрута на въгледобивната индустрия, илюстриран миналата седмица от компанията „Блекхоук“ – осми основен играч на въгледобивния пазар в САЩ, който банкрутира от ноември 2017 г.; или кризата с опиоидните зависимости; или нарастващите неравенства за онези 40% от американците, които изпитват затруднения да плащат за основни нужди от първа необходимост; или все по-честите природни бедствия, които вземат човешки жертви и костват на икономиката щети за милиарди долари?

За тежките проблеми няма лесни решения

Думите на Хавел резонират особено силно в този грозен свят на настоящето, в който болката, гневът и страхът се експлоатират, като същевременно подхранват конфликти и забавят решението на важни проблеми. И онези, другите лидери, които търсят доброто и съзидателното, реалните решения и обединението в името на прогреса, може би са закъснели. Ала ние все още имаме шанс. Да се отърсим от страховете си, да протегнем ръка за диалог с инакомислещите, да не приемаме всяко несъгласие като декларация за война и да изискваме конструктивни решения от онези, на които временно сме дали власт.

Демагозите разчитат на най-низкото у човека – историята го е доказвала неведнъж. Милиони са били изтребвани в името на нечий мит и мания, ала утопията така и не е дошла. А милиони днес имат правото и избора да поискат онова, което Вацлав Хавел иска от режима през 1975 г.

„Имате шанса да предприемете сериозни стъпки по пътя на поне относително подобрение на ситуацията“, пише в края на писмото си той. „Това може би е по-напрегната и недотам приятна задача, ползите от която няма да се проявят незабавно и която вероятно ще срещне съпротива тук-там. Но в името на истинските интереси и възможности на обществото ни този избор съдържа в себе си повече смисъл. Като гражданин на тази държава аз Ви моля, открито и пред всички, заедно с останалите лидери, част от настоящия режим, да помислите сериозно върху въпросите, които съм поставил на Вашето внимание, и да ги оцените спрямо историческата отговорност, която носите. И да предприемете действията, които съответстват на тази отговорност.“

Заглавна снимка: Rob Walsh

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Техеран добива обогатена тишина

Post Syndicated from Мария Бабикян original https://toest.bg/iran-dobiva-obogatena-tishina/

През юни Иран атакува два американски танкера в Оманския залив, а седмица по-късно свали американски разузнавателен дрон, намиращ се в Ормузкия проток. Целият пазар на петрол гледа към района. Но нищо не започва от днес.

Концепцията за сигурност

Когато съветската армия навлиза в Афганистан през 1979 г., страхът от наближаването на комунизма вече е изправил религиозната общност в Иран до стената. Тя съвсем скоро ще успее с много умели ходове да поведе обществото по пътя на модерната теокрация.

Шахиншах Мохамед Реза Пахлави се разболява от рак през 1978 г. и постепенно започва да отменя светските си изяви, включително повторното си посещение в България. В страна като Иран слабостта на шаха бързо е разчетена от религиозните водачи като възможност за отнемане на властта му. Той се лекува на Каспийско море и остава далеч от назряващата революция в Техеран. Съпругата му шахбану Фара Пахлави настоява да ѝ бъде назначен регент, за да спаси любимия си Иран, обгърнат от религиозното було, с което жените вече ходят по улиците на Техеран. Но шахът отсича: „Няма да допусна да станеш иранската Жана д’Арк.“ Светските му идеи са зачеркнати от аятоласите.

Но една идея остава – Иран да стане ядрена сила

Сред основните мотиви на управлението на шаха през 50-те години на ХХ в. са неговите националистически амбиции срещу арабите (иранците са персийски, а не арабски народ – б.а.), самозащита от желязната съветска хватка и контрол върху цените на нефта. Има два фактора, които забавят осъществяването на плановете му – отношенията с Щатите и фактът, че Иран никога не е бил нападан по негово време.

Но през 1980 г. Ирак атакува Иран и режимът на Саддам Хюсеин използва химически оръжия във войната. Това е удар по Иран и една от големите травми в новата история на страната. В доклад на ЦРУ, разсекретен през 2004 г., се описват опити на Иран да развие собствена химическа програма за самозащита чак към края на войната (1988 г.).

Религиозните хардлайнери в страната имат амбицията да запазят Иран на перфектната стайна температура в революционна готовност, да прокарат идеята за истиклял (независимост) и така да дърпат конците на всички външнополитически ходове.

Заплахите?

На картата около Иран са разположени Пакистан, Индия, Израел и тогавашният Съветски съюз, които развиват свои ядрени програми. Сунитските държави набират сила и се обединяват помежду си, вземайки контрола в ОПЕК. А когато отсъствието на ирански нефт не предизвиква „паника“ на пазара, остава един изход. Според аятоласите това е пътят към истиклял.

През 2002 г., в годишното си обръщение към Конгреса на САЩ, президентът Буш-младши забожда Иран в „оста на злото“. След най-тежкия атентат в американската история това е логично, но задава курсa в отношенията с Техеран чак до днес. Иранката Мариам описва най-добре ситуацията пред „Асошиейтед Прес“: „Не мисля, че [Буш] иска война с нас. Мисля, че той иска да установи връзка [с Иран], но не знае как, не може да разбере нашия народ и нашите управници.“

Все пак през есента на 2003 г. ислямската република спира своите опити за разработване на ядрени оръжия. Иран предлага на Щатите пълен достъп до центрофугите за създаване на ядрени заряди, както и готовност за съдействие в борбата срещу тероризма, помощ за стабилизирането на Ирак, спиране на материалната подкрепа за групировката „Хамас“. Това предложение е отхвърлено от вицепрезидента на САЩ Дик Чейни. Натискът от крайните религиозни общности вътре в Иран прави преговорите трудни и думата на Европа се оказва решаваща. Така се стига до ключовото Парижко споразумение от 2004 г., с което Иран се съгласява да спре обогатяването на уран в замяна на засилено сътрудничество с ЕС на ядрено, търговско и политическо ниво.

Провалът на Франция, Германия и Великобритания идва след година, когато става ясно, че Иран подновява обогатяването на уран в провинция Исфахан. Следващите преговори са вече във формат Съвета за сигурност на ООН и Германия („5+1“). Точно те през 2006-та налагат санкции на Иран, като спират износа към страната на технологии, спомагащи за ядрената програма. Следващите години са белязани от преговори в Женева, Москва, Истанбул и Алмати, но без особен успех. В Иран аятоласите се борят и на втори фронт срещу консерватора Махмуд Ахмадинеджад, който спечелва втори мандат на президентските избори през 2009 г. с измама, след което започват протестите на Зеленото движение.

Ключът към доверието

Към края на първия мандат на Барак Обама взаимоотношенията между САЩ и Иран достигат своята връхна точка, а срещите на високо ниво са описвани като конструктивни. На новия президент Хасан Рохани се гледа като на вече добре познат визионер. Той е лице, което Западът възприема с доверие като важен участник в досегашните преговори за иранската ядрена програма. Ако бяха интервюирали Мариам отново, сигурно щеше да каже, че САЩ са намерили ключа за разбирането на Иран. В Женева се подписва Общ план за действие за отпадането на някои санкции срещу страната, а на 18 октомври 2015 г. Иран и „5+1“ официално приемат ядрената сделка. Това спира развитието на иранските ядрени амбиции за военно приложение.

Но страните в региона все още представляват проблем за Иран, тъй като само той е обект на толкова сериозни икономически санкции и липса на равностоен способ за отбрана. Според една от основните теории за ядреното въоръжение – тази на Кенет Уолц, ако всяка една страна на конфликт притежава ядрено оръжие, то никога не би било използвано, а би предоставило необходимата „имунизация“ и самочувствие, за да приспи напрежението.

На пръв поглед тази идея изповядват и аятоласите в Иран. Но през март 2016 г. кандидат-президентът Тръмп заявява, че една от първите му задачи ще бъде да сложи край на „чудовищната сделка“ с Иран. През декември същата година Конгресът гласува 10-годишно удължаване на срока на санкциите. Въпреки систематичните доклади, които потвърждават, че Иран се придържа към своите задължения от сделката, администрацията на Тръмп е решила да захвърли ключа към ислямската република. Президентът окуражава чуждестранни лидери да не правят бизнес с Иран, издава нови санкции, несвързани с ядрената програма на страната, и прави изказвания, които връщат разговора на двете страни няколко хода назад.

Европейското супертрио Мей–Меркел–Макрон изказва подкрепа за сделката, договорена от Обама, и се противопоставя на новия курс на Вашингтон. Междувременно на територията на Йемен се води хибриден конфликт между Иран и Саудитска Арабия, в който Иран подкрепя бунтовническите хути, а Саудитска Арабия се опитва да възстанови предишното правителство на Йемен. В началото на 2018 г. става ясно, че Иран нарушава ембаргото и изнася оръжия за хутите в Йемен.

Това е достатъчен повод за САЩ да обяви, че се оттегля от сделката с Иран и подписва още по-тежки икономически санкции срещу страната. Няколко дни по-късно на среща на Европейската комисия в София става ясно, че ЕС ще блокира искането на САЩ европейските компании да се присъединят към новите санкции.

Ударът срещу Иран е тежък – страната няма право да купува щатски долари, да търгува със злато, с ценни метали като алуминий и желязо, с въглища, софтуер; силно притиснат е и мобилният сектор в страната. Иран не може да купува пътнически самолети и храни от САЩ. В това време Европа одобрява финансов пакет в помощ на частния ирански бизнес. Техеран продължава да се придържа към договора, докато Тръмп прави изявление пред Генералната асамблея на ООН през септември м.г., че „иранските лидери сеят хаос, смърт и разрушение“, което напомня за предишната иранска роля в „оста на злото“. Втори пакет от санкции удря банковата и нефтената индустрия на Иран, морската промишленост и бизнеса на 300 нови предприятия. САЩ дава временно разрешение на Китай, Индия, Турция и някои други страни да внасят частично петрол от Иран.

Кой се интересува още от сделка с Иран?

На пръв поглед – не и Техеран, защото през май обяви, че спира да се придържа към договора, а през юни удари два американски танкера в залива при Оман. Едва седмица по-късно в Ормузкия пролив бе свален американски разузнавателен дрон, който според Иран се е намирал над неговата територия. Тръмп отвърна със санкции срещу върховния аятолах Хаменей и неговата администрация. Европа даде крачка назад, въпреки че за Иран ЕС е от изключителна важност. Тя прилага механизма „Инстекс“, който позволява на европейско-иранската търговия да ползва „наложен платеж“, като се заобикалят санкциите. Износът на машинната и транспортната немска индустрия правеха ЕС най-големия търговски партньор на Иран. За Европа поддържането на санкциите е тежък удар, затова прие ролята на укротителка спрямо „непослушния“ ирански режим.

Китай остава уютен заден двор за износ на ирански петрол, но само заради ниските цени, диктувани от санкциите. Жадната за енергия икономика бързо се ориентира към по-изгодни износители, като Русия и Саудитска Арабия. Така Китай не би имал интерес от международните санкции върху Иран, защото оскъпяват петрола в световен мащаб заради по-малкото играчи.

Израел е последната държава, с която аятоласите биха седнали на масата за преговори. Чувствата са взаимни. Бенямин Нетаняху извади доклад на израелското разузнаване, с който убеждаваше света, че Иран продължава обогатяването на уран въпреки сделката. За Израел поддържането на най-високо ниво международни санкции е част от сигурността на страната.

След това изостряне на напрежението и танца със саби на Тръмп в Саудитска Арабия, президентът Рохани вече бе готов да обвини САЩ, че пазят режим, отговорен пряко за убийството на Джамал Хашоги. Но истината е, че близостта със саудитския нефт е още от времето на Рейгън и Джордж Буш-старши.

Руски компании са ключови концесионери на находищата на нефт и газ в Иран. А страната предпочете руски ядрени централи за производство на електроенергия. Така интересът на Москва извън износа на оръжие се настани и в два от ключовите сектори на енергетиката. При това хвърляне на картите най-заинтересовани от сделка в икономически план се оказват Москва и Берлин.

За подготвящия се за втори мандат Тръмп е очаквано да изостри действията си по повод Иран, а вече не харесва и „Северен поток 2“ – газопровода между Русия и Германия. Тръмп е човек на делата и трябва да убеди бизнеса, че изненади на пазара няма да има, стига той да остане на власт.

Техеран започва да греши

В началото на миналата седмица стана ясно, че Иран е рестартирал „спящите“ центрофуги и е надвишил допустимите нива на обогатяване на уран, достигайки 5%, което е ясна демонстрация, че Техеран отказва подчинение спрямо договора от 2015 г. Сделката е на път да се разпадне, тъй като за производството на ядрена бомба е необходимо Техеран да достигне ниво на стойност 20% обогатяване на уран.

Още едно действие, с което Техеран надигна глава, е въоръженият опит за задържане на британски танкер в Ормузкия пролив. В сряда британският танкер, превозващ суров нефт, се е изтеглял от Персийския залив, когато получава заповед от Ислямския революционен гвардейски корпус (ИРГК) да промени курса си и да навлезе в ирански териториални води. По британски данни, три мореплавателни съда са обградили танкера преди намесата на кралската фрегата „Монтроуз“, която е добре подготвена да противостои на нападение срещу танкера. Фрегатата застава между танкера и иранските мореплавателни съдове и издава устно предупреждение срещу ИРГК, което осуетява опита за задържане на танкера.

Последните дръзки ходове на Иран демонстрират, че търпението се е изчерпало, както и че ефектите от санкциите са притиснали икономиката на страната до краен предел. Необходимо е Техеран да направи стъпка назад и да прецени рисковете от директна конфронтация, както и заплахите си за допълнително завишаване на нивата на обогатяване на уран. В историята войните започват, когато чашата на търпението на една от страните прелее. Допуска се грешка. А по всичко личи, че Техеран е предвидил още провокации.

Но иранците добре знаят, че идеята на шаха за истиклял на Иран изглежда невъзможна. А една персийска поговорка гласи, че планините не се срещат, но хората могат.

Заглавна снимка: Иранският президент Хасан Рохани © kremlin.ru

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кой ще се изправи срещу Тръмп през 2020 година

Post Syndicated from Александър Детев original https://toest.bg/koy-shte-se-izpravi-sreshtu-trump-prez-2020/

Президентските избори в САЩ през 2016 г. със сигурност ще останат в историята. Не само защото Доналд Тръмп, личност без какъвто и да е опит на обществени длъжности, надви един от най-добре подготвените кандидати в историята – бившата първа дама, сенаторка и държавна секретарка Хилъри Клинтън, но и защото кампанията преди вота се отличи с безпрецедентен тон, тематика и идеи, които заеха основно място по време на дебата.

Тръмп се впусна в надпреварата за номинацията на Републиканската партия през юни 2015 г. и първоначално социолозите му даваха под 5% подкрепа сред симпатизантите на Голямата стара партия. С времето обаче това започна да се променя. На първия републикански дебат, който се проведе на 6 август в Кливланд, Охайо, бизнесменът и риалити звезда се качи на сцената с още десет претенденти за номинацията, сред които бившият губернатор на Флорида Джеб Буш – син на Джордж Буш-старши и брат на Джордж Буш-младши, сенаторите Тед Круз – от Тексас, и Марко Рубио – от Флорида.

По време на този и следващите дебати Тръмп бетонира ролята си на водещ претендент за номинацията на републиканците, и то по – меко казано – неконвенционален начин. Бившият главен герой в риалити шоуто „Стажанта“ нападаше останалите кандидати и тяхната биография и им измисляше прякори. И докато републиканците се защитаваха от подвикванията „Слабия Джеб“, „Лъжеца Тед“ и „Малкия Марко“,

в средите на демократите започна да се заражда мобилизация, която заплаши номинацията на смятаната за сигурен кандидат Хилъри Клинтън.

Сенаторът от малкия щат Върмонт Бърни Сандърс стартира кампанията си, в която лансира своите революционни за американския политически и обществен контекст идеи за общодостъпно здравеопазване и безплатно висше образование. Сандърс не се поколебаваше да се нарече социалист, макар да не пропускаше да добави определението „демократичен“ отпред. Първоначално малко анализатори даваха шансове на Сандърс срещу Клинтън, която през 2012 г. завърши мандата си като държавен секретар с одобрение от 65%, беше събрала подкрепата на водещи фигури от Демократическата партия и на обществени личности, както и десетки милиони дарения.

Но Сандърс успя да спечели сърцата на младите, които препълваха залите, където той държеше предизборните си речи, и ходеха от къща на къща като доброволци, за да разпространяват идеите му. Една от тях е Александрия Окасио-Кортес, която от млада доброволка в кампанията на Сандърс преди изборите през 2016 г. се превърна в звездата на младото прогресивно течение в Демократическата партия, а сега – и в Конгреса.

Влиянието на Сандърс, Окасио-Кортес и техните идеи се засили и през 2019 г. те изобщо не изглеждат толкова революционни. Това показаха и първите дебати за номинацията на Демократическата партия, които се проведоха на 26 и 27 юни т.г.

Претендентите за номинацията на Демократическата партия успяха да задминат по численост дори републиканците на предишните избори.

Провокативното и спорно управление на Тръмп предизвика много потенциални кандидати да се изправят срещу него.

Водещите претенденти са петима: бившият вицепрезидент Джо Байдън, споменатият по-горе Бърни Сандърс, сенаторките Елизабет Уорън – от Масачузетс, и Камала Харис – от Калифорния, и кметът на Саут Бенд Пийт Бутиджидж.

Вицепрезидентът на Обама Джо Байдън беше считан за категоричен фаворит за номинацията, като социологическите проучвания му даваха над 30% подкрепа. Той беше следван от Сандърс с около 20%. Уорън, Харис и кметът Пийт, както го наричат, получават според различните прогнози между 6 и 15% от подкрепата на избирателите на демократите.

След дебатите обаче ситуацията изглежда различно: според последното изследване на Си Ен Ен Байдън губи близо 10% от одобрението си, сериозен е и спадът при Сандърс. Двамата губят за сметка на двете дами – Харис и Уорън, които според социолозите вече се нареждат на второ и трето място сред предпочитанията на избирателите.

Дебатите

На двата дебата на случаен принцип бяха избрани по 10 кандидати, които да се опитат да спечелят гласоподавателите на своя страна. В първата вечер участие взеха Елизабет Уорън, Бето О’Рурк – бившият конгресмен от Тексас, който почти успя да спечели сенаторско място в традиционно републиканския щат през 2018 г., сенаторът от Ню Джърси Кори Букър и кметът на Ню Йорк Бил Де Блазио. Във втория дебат се включиха големите фаворити – Байдън, Сандърс, Харис и Бутиджидж.

Байдън е представител на т.нар. центристко крило в Демократическата партия, докато Сандърс, Уорън и Харис са част от прогресивните демократи, които са известни с доста по-либералните си и откровено леви позиции. На незапознатите тези разделения във вътрешните фракции на демократите могат да се сторят на пръв поглед просто щрихи, но си имат своето сериозно значение. Темата беше илюстрирана ясно, когато водещите попитаха кандидатите кой ще отмени частното здравеопазване в полза на държавното. Сандърс и Харис смело изправиха ръка, а Байдън изчака няколко секунди, огледа се и едва тогава плахо вдигна своята.

Обвиненията срещу него, че не може да се впише в модерното течение, са свързани и с възрастта му. За нея му беше напомнено и от конгресмена Ерик Сулуел, който каза, че е бил на шест години, когато кандидат за президент на демократите е заявил, че е време политиците да предадат факлата на нова генерация американци. А този кандидат е бил… Джо Байдън. Бившият вицепрезидент е на 76 години, а в деня на евентуалното си встъпване в длъжност ще бъде на 78.

И макар възрастта и нерешителността на Байдън по темите, считани за ключови сред младите симпатизанти на демократите, да повдигат въпроси, друг момент беляза втората вечер на дебатите.

Всичко започна с повдигането на темата за расизма.

Сенаторката от Калифорния Камала Харис се опита да вземе думата, но беше прекъсната от водещите. Тя настоя, че като единствената тъмнокожа на сцената трябва да получи правото да се изкаже по въпроса за расовата дискриминация.

Харис се обърна към вицепрезидента Байдън с „Аз не вярвам, че сте расист“, но след това изтъкна, че е засегната от това, че бившият вицепрезидент е говорил за репутацията на двама сенатори, които са работили активно за сегрегацията, както и че през 70-те години в Конгреса самият той се е противопоставял на програма за транспортирането на ученици с автобуси до училище с цел намаляване на сегрегацията. Тя изтъкна, че е била едно от децата, включени в тази програма.

Байдън отговори, че не е бил против програмата за транспортирането, а против държавното ѝ финансиране. Той допълни, че има дълга биография като защитник на равните права. Атаката на Харис обаче, която според анализаторите е била прецизно планирана, заработи в нейна полза.

Самата тема за транспортирането с автобусите е спорна, а ефективността на тaзи програма е била многократно поставяна под въпрос. Но решението на Харис да използва бившия вицепрезидент като мишена имаше за цел да демонстрира нещо друго. А именно че

Байдън има дълга кариера, съдържаща епизоди, които може да бъдат използвани от опонентите.

И че ако той бъде избран за кандидат на демократите, ще трябва да се изправи срещу Доналд Тръмп, който няма да се поколебае да атакува, спекулира и дори откровено да манипулира епизоди от професията и живота на опонента си. Американският президент вече го нарича Лудия Джо Байдън, Заспалия Джо и Обайдън – псевдоним, който използва, когато отправя критики и клевети към президента Обама, вицепрезидента Байдън и цялата бивша администрация. Тръмп не се поколебава да използва ad hominem обиди, както не се поколеба и да замеси предполагаемите афери на Бил Клинтън в кампанията си срещу Хилъри.

Затова демократите трябва да излъчат кандидат, който да е достатъчно устойчив и стабилен, но в същото време да не е пасивен. Според повечето анализатори, социологическите проучвания и реакцията на зрителите, Хилъри Клинтън спечели и трите дебата срещу Тръмп през 2016-та, но въпреки това загуби изборите. В омаскаряването и злепоставянето ѝ се включиха Тръмп, водещи републикански фигури, защитници на конспиративни теории, а според докладите на специалния прокурор Робърт Мълър и комисиите в Конгреса – и външни сили в лицето на Русия и сайта „Уикилийкс“.

Няма причина, поради която да се смята, че кандидатът на демократите през 2020 г. ще бъде пощаден. И претендентът за мястото на Тръмп в Белия дом трябва да притежава нужните качества. А Байдън не успя убедително да се защити от атаката на Харис.

Проблемът е, че

срещу самата Камала Харис вече се надигна вълна на недоволство във връзка с работата ѝ като прокурор в щата Калифорния.

Харис неведнъж е отказвала да повдигне обвинения срещу големи компании, отказвала е да започне разследване на случаи на полицейско насилие, а като главен прокурор на щата е подкрепяла активно наказателното преследване на родители, чиито деца не ходят на училище, включително и с вкарване в затвора в някои случаи. Проблемът? Че особено засегнати от тази мярка са били общности на чернокожи с ниски доходи – група, която би трябвало да гласува за кандидата на демократите на предстоящите избори. Очаква се тези теми да бъдат повдигнати както от симпатизанти на други кандидати за номинацията на първичните избори в партията, така и от самия Доналд Тръмп.

Говорейки за конфликти с Тръмп, малко хора могат да се похвалят с такова внимание от негова страна, каквото получава Елизабет Уорън.

Сенаторката от Масачузетс успя да доминира в първия дебат, където имаше късмета да участва като абсолютен фаворит, на фона на всички останали претенденти на сцената, които получават не повече от 3–4% от подкрепата на симпатизантите на Демократическата партия. Първият дебат иначе протече без особено напрежение, но със странни ходове.

В един момент бившият конгресмен от Тексас Бето О’Рурк се обърна към публиката на испански. Решението му може да бъде описано най-добре с идиома „ни в клин, ни в ръкав“. Сенаторът от Ню Джърси Кори Букър пък изгледа О’Рурк с учудване, след което… и той проговори на испански. Но докато двамата мереха познанията си по чужди езици, Уорън успя да изпъкне с представянето на политическите си концепции.

Самата тя предлага сериозно увеличение на данъците на богатите, с което да бъде финансирано опрощаване на задълженията на студентите, инвестиране в ясли и детски градини (които в САЩ са почти непосилни за семействата с ниски доходи) и други социални политики. Уорън има дълга кариера на критика срещу банките и големите концерни, включително и при изслушвания в Сената. Затова и се очакваше, че впускането ѝ в надпреварата ще я превърне във фаворит веднага.

Но кампанията ѝ започна със сериозен фалстарт.

Президентът Тръмп многократно реагира на критиките ѝ към него, наричайки я Покахонтас. С това обръщение той атакуваше изказванията на Уорън, че е наследничка на изконното американско население. Тръмп твърдеше, че тя си измисля и е използвала произхода си, за да получи преподавателско място в „Харвард“. Дори обеща, че ще дари един милион на любимата ѝ благотворителна кауза, ако тя докаже своите корени. В края на миналата година Уорън пусна видео, в което с ДНК тест се потвърждава, че сред прародителите ѝ има представител на индианско племе. Но реакцията не беше очакваната от нея. От племето чероки осъдиха видеото с обяснението, че един ДНК тест не е основание да се числиш към индианската култура. Впоследствие на Уорън ѝ се наложи да се извини на представителите на чероки.

Конфронтацията по темата се отрази на кампанията ѝ и тя загуби голяма част от подкрепата си. Въпреки това Уорън продължи да се среща с гласоподаватели и публикува цели 20 детайлно разписани предложения за политики – повече от всеки друг кандидат. Това я върна в надпреварата, а шансът да бъде изтеглена да дебатира с кандидатите, които събират значително по-малко подкрепа от нея, ѝ даде трибуна да разгърне идеите си и пред 15-те милиона зрители, които проследиха първата вечер на дебатите. Цялата полемика за произхода ѝ обаче показа, че Тръмп по един или друг начин може да влезе под кожата ѝ. Дали Уорън ще успее да се възползва от своя произход, ако спечели номинацията, предстои да видим.

Профилът на избирателите на Уорън е близък до този на Бърни Сандърс – и двамата са подкрепяни от прогресивно мислещите избиратели, срещат голямо одобрение и сред младите.

Но програмата на Сандърс включва дори по-смели предложения от тези Уорън.

Той иска en gros да отмени всички задължения на студентите към висшите учебни заведения. Аргументацията му е, че банките получават финансова подкрепа и биват спасявани от държавата, а студентите – не. Над 1,6 трилиона долара ще трябва да бъдат покрити, а парите ще дойдат от увеличаване на данъците на Уолстрийт, стигащи до 77% за доходи над 1 милиард.

Кампанията започна силно за Сандърс, но напоследък сякаш губи инерция. Макар да успя да събере 24 милиона от дарения във втората четвърт от годината, от които 99% са под 100 долара, подкрепата за него забуксува. Голяма част от революционните му преди 4 години предложения сега са част от платформата и на други кандидати. Те имат и друго преимущество пред него – възрастта. Проучване в щата Айова, който по традиция дава началото на първичните избори за излъчване на кандидат-президент, показват, че повече от половината от лидерите на Демократическата партия в различните окръзи на щата искат млад политик да се изправи срещу Тръмп.

Един от тях е

Пийт Бутиджидж – младият кмет на град Саут Бенд в Индиана,

който успя да задмине Сандърс по размер на даренията и да събере 24,8 млн. долара през второто тримесечие на годината. Бутиджидж е на 37 години, втори мандат е кмет на Саут Бенд, завършил е „Харвард“ и е гей. Той говори пламенно по теми като глобалното затопляне и проблема с оръжията, но не е достатъчно разпознаваем – нито сред масовата публика, нито в самата партия. Подобен е проблемът и на други млади лица сред кандидатите, като Андрю Йънг.

Така при излъчването на кандидат и привличането на нови избиратели се получава порочен кръг.

Младите гласоподаватели, които са ключът към победата на демократите, трудно се припознават в елита на партията, в това число лидерите на демократите в Камарата на представителите и в Сената – Нанси Пелоси и Чък Шумър. А самият демократически елит трудно може да подкрепи кандидат за президент, който не е добре разпознаваем за тях.

Трудно може да подкрепи и хора с изключително влияние и кариера в самата партия, като Байдън. Самият Байдън е разпознаваема и одобрявана личност в американското общество, но опасението на мнозина е, че той не носи пламъка на промяната, който печели избори и който доведе на власт както Барак Обама, така и Доналд Тръмп, макар и по съвсем различни причини.

Заглавна снимка: Стопкадър от дебата на Демократическата партия за излъчване на кандидат-президент, предаван по NBC News

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Кинжал и американски пай. За парите на партиите

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/kinzhal-i-amerikanski-pay-za-parite-na-partiite/

„Колкото повече партиите се фокусират върху каналите на парите, толкова по-малко се фокусират върху подпомагане на хората да се свързват с политиците.“ Тази констатация пред американска медия е на Марк Шмит, директор на политическия мозъчен тръст New America. Така си е.

Със сигурност отрязването на бюджетните субсидии е удар с кинжал по партиите без обръчи (поради дългия им престой извън властта). Изглежда, че този кинжал на ГЕРБ и ДПС може да разсече и управляващата коалиция. Но нима гласуването на субсидия от депутатите за издръжката на партиите им не е конфликт на интереси? При това в държава, където трите стълба на демокрацията – правосъдие, медии, свободна пазарна икономика – са бутафория, досущ като достроените с полимербетон средновековни крепости.

Кой плащаше бензина на джипа, с който охранителят Бойко Борисов следваше Симеон Сакскобургготски в предизборната му кампания през 2001 г.? Кой изобщо финансира кампанията на царя? Знаехме ли – или го узнахме десет години по-късно от разсекретените от Wikileaks грами на Американското посолство, където като донори са посочени банкерът Емил Кюлев, шефът на „Мултигруп“ Илия Павлов, хазартният бос Васил Божков (първите двама – вече покойници).

По онова време партиите в България още не се финансираха и от държавния бюджет, анонимните дарения бяха разрешени, но и тогава, и сега в партийните каси е тъмно като в Царичинската дупка. Причините са ясни – държавата е проядена от корупция и българските контролни и правораздавателни органи не се справят. Разликата е, че начело на тия „контроли“ сега са хора, по-паметливи от послушкото Филип Златанов, турен начело на оная Комисия за конфликт на интереси – и не си записват в тефтерче кого да „опраскат“ по заповед на ББ, ЦЦ и ИФ.

От 2002 г., когато управляваше кабинетът на НДСВ–ДПС (но и БСП с двама министри: бившите кметове на Русе и Благоевград Димитър Калчев и Костадин Паскалев), партиите, спечелили 1% от действителните гласове на парламентарни избори, получават субсидии от бюджета. Първоначално един глас бе остойностен като процент от минималната работна заплата, а по-късно – застопорен на 11 лв.

След последните парламентарни избори през 2017 г. право на субсидия имат ГЕРБ, БСП, „Обединени патриоти“, ДПС, „Воля“ и „Възраждане“. След предишните през 2014 г. – ГЕРБ, БСП, ДПС, Реформаторски блок, „Патриотичен фронт“, „България без цензура“, „Атака“, АБВ, „Движение 21“, „Глас народен“. Въпреки партийните субсидии, пет от формациите – АБВ, „България без цензура“, „Движение 21“, „Глас народен“ и „Възраждане“ – днес реално ги няма на политическия терен: показаха го европейските избори на 26 май т.г. Единствено спорадични коментари на лидерите маркират, че ги има.

Замисълът – и изпълнението му

Практиката да се дават държавни субсидии на партиите е на път да бъде прекратена от 1 юли, след като парламентът ще узакони съвместното предложение на ГЕРБ и ДПС – забранените досега дарения от фирми да бъдат разрешени, а субсидията от 11 лв. да стане 1 лв. в периода 1 юли – 31 декември 2019 г. Промяната в Закона за бюджета предизвика кратка дискусия в петъчния ден, но не бе гласувана в пленарната зала. Формалната причина бе липсата на доклад от парламентарната Бюджетна комисия, одобрила предния ден законопроекта. Истинската – разногласия с коалиционния партньор.

В кулоарите на парламента лидерът на НФСБ, част от „Обединени патриоти“, заяви, че темата се коментира „много прибързано“ и това е „опит да се блокира многопартийната демокрация в България“. Очакваме коалиционен съвет след завръщането на министър-председателя от Брюксел, каза Симеонов.

Да, има проблем с мъничкия коалиционен партньор, потвърди по-късно и Йордан Цонев (ДПС). Да си решат коалиционните проблеми така, че да не бъдат в ущърб на българската наука и образование, заяви още той, споменавайки, че за целта от Движението са изпратили отворено писмо до Борисов – за нови детски градини и за освобождаване на учебници и книги от ДДС. Цонев обяви тези идеи за „припознати от г-н Борисов“. Когато поемате политически ангажимент в консултации, добре е да го изпълнявате, иначе рейтингът на парламента ще е под 8%, обърна се факторът в ДПС към ГЕРБ. Изглежда, че на „припознатите“ им предстои и осъществяване, но дали то няма да бъде платено с цената на разлъката с коалиционни партньори? Следващата седмица ще разберем (и за това, и за орязването на субсидиите) – коалиционният съвет е свикан във вторник, 25 юни.

Засега Бюджетната комисия отхвърли предложенията: на ДПС – за 0 лв. партийна субсидия за действително получен глас; на БСП – партиите да върнат в хазната неусвоените към 3 юни средства от държавната си субсидия; на НФСБ – даренията за политически партии за една календарна година да не надвишават 8 млн. лв.; на ВМРО – размерът на субсидията за парламентарна група да бъде 1,5 млн. лв. и парламентарно представените партии да получават допълнителни субсидии.

Що се отнася до предложението на управляващите общините и държавата да предоставят безвъзмездно офиси на политическите партии, то на практика и сега се случва – не е безвъзмездно, но е на символични цени (от стотинки на квадратен метър до няколко левчета), а партиите дори и тези наеми не плащат редовно.

В отворено писмо омбудсманът Мая Манолова се обяви срещу корпоративния модел на финансиране и „безвъзмездно ползване на държавни и общински помещения“, но подкрепи субсидия от 1 лв. за партиите. Омбудсманът ще сезира Конституционния съд за „установяване на противоконституционност на приетите разпоредби като противоречащи на принципите на правовата и демократична държава и на политическия плурализъм“.

„… и най-добрите закони в ръцете на лоши изпълнители са вредни“

Цитатът на пруския крал Фридрих II Велики е съвсем уместен. Партийното финансиране е част от много по-големия проблем с корупцията и липсата на ефективни присъди за високопоставени персони. „Отвореното финансиране“, което се канят да наложат ГЕРБ и ДПС, няма да освети партийните каси, ако не сме убедени като общество, че: произходът на парите ще бъде проследен и контролиран; няма да се допускат парични потоци от офшорни фирми и техни представителства тук; дарителите на опозицията няма да бъдат репресирани от държавните бухалки (съображения, изразени от Николай Стайков от Антикорупционния фонд).

Оптимистичната теория е, че без държавно финансиране партиите биха се активизирали, за да приобщят към каузите и идеологията си повече хора, следователно членове, следователно членски внос. Но както отбелязва в коментара си бившият депутат от Реформаторския блок Гроздан Караджов, идеята за „отвореното финансиране“ може да е американска, но „изпълнението е побългарено до безобразие“.

Разбира се, че ако моделът на „отворено финансиране“ бъде наложен, фирмите с над 50% държавно или общинско участие трябва да бъдат изключени от модела на финансиране. Но дори не това е най-важният въпрос, а този: доколко сегашният модел на финансиране е подпомогнал утвърждаването на демократични практики в българската политика. Погледнете двете „вертикални“ партии, които се канят да го наложат – ГЕРБ и ДПС, където всички политически решения са плод на едноличната воля на лидерите на върха…

Критиците на модела за орязване на партийните субсидии задават въпроса дали ако субсидията стане левче, едрият бизнес и олигарсите няма да си напазаруват партии. Добре де, но кой създаде олигарсите – нима не го направиха партиите, в едно или друго съдружие, и те, и пак те не премахнаха нито тях, нито намесата им в политиката?

Как го правят американците

През есента на 1999 г. първата дама на САЩ Хилари Клинтън върна дарение от 1000 долара, направено от Дарина Павлова, съпругата на Илия Павлов – американски гражданин, шеф на „Мултигруп“, с офис във Вашингтон. „Уошингтън Поуст“ окачестви дарението като съмнително заради грама, изпратена от Американското посолство в България за връзки на компанията с престъпна дейност, макар и да няма повдигнати официални обвинения. Това е твърде дребна сума, но се оказва, че подлежи на проверка.

Има обаче и значителни пропуски, например даренията, направени от Семьон „Сам“ Кислин – руски емигрант в Ню Йорк и фактор в еврейската общност в Бруклин – за двете кметски кампании на кмета на Ню Йорк Рудолф Джулиани през 1993 и 1997 г. Става въпрос за неголяма сума – общо 46 250 долара, направени от Кислин, семейството му и други бизнесмени, но и за ключови събития за набиране на средства, организирани от руснака.

„Асошиейтед Прес“ обаче се позовава на доклад на ФБР за връзки на Кислин с Япончик, както и на друг доклад – на Центъра за публичен интегритет, за фирмата му Trans Commodities, използвана за измами. От 1988 до 1992 г. Кислин наема за неин мениджър познатия в България Майкъл Чорни, който замаскира през офшорна компания 200 000 долара за фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“, разкритието за което предизвика скандал при управлението на кабинета „Костов“ (1997–2001). Пред „Асошиейтед Прес“ авторът на доклада на Центъра Кнут Ройс, бивш разследващ журналист и носител на „Пулицър“, заявява, че тези съмнителни вноски са доказаният неуспех на щабовете да разграничат добрите от лошите пари, когато донорите им са „имигранти, чиито предполагаеми престъпни сдружения са добре известни в техните страни на произход, но не са били докладвани в Съединените щати“.

А сега за схемите. Американският закон за партийното финансиране е променян два пъти. Единият път е след аферата „Уотъргейт“ през 1974 г., когато се налагат ограничения върху вноските за федералните кандидати и политическите партии. Вторият – през 2002 г., със закона „Маккейн–Файнголд“, забранил финансирането чрез т.нар. „меки пари“ и определян като най-значимия законодателен акт за финансиране на кампании след този от 1974 г.

Законът, съвместно дело на легендата републиканец Джон Маккейн и демократа Ръс Файнголд, канализира пътя на т.нар. „меки пари“ – неограничено финансиране, събрано от политическите сили за партийно строителство, докато „твърдите пари“ са дарения, направени директно за кампанията на даден кандидат. Преди „Маккейн–Файнголд“ огромно количество пари, вливащи се в политическите партии, които не са били предназначени за кандидати, са се харчели за тях. Освен това законът предвижда рекламите в предизборните кампании да се плащат с „твърди пари“, които се регулират от Федералната избирателна комисия. Законът „Маккейн–Файнголд“ забрани с парите от корпорации и профсъюзи да се финансират „предизборни комуникации“ и всякакви радио-, телевизионни или сателитни предавания, които се отнасят до даден кандидат, 60 дни преди датата на изборите и 30 дни преди първичните избори (вътрешнопартийните номинации).

Федералният закон (Bipartisan Campaign Reform Act) гласи, че дарение от физическо лице по време на изборната кампания не може да надвишава 2700 долара за кандидат. През 2002 г. тази сума е била 2000 долара, а увеличението е поради индексиране заради инфлацията. Държавни служители и представители на публичната администрация не могат да даряват.

По отношение на президентските кампании съществува законова възможност за държавно финансиране на кампаниите на кандидатите. Условие за това е доброволното им съгласие да ограничат размера на даренията и максималния размер на разходите. Такова е възможно както на етапа на първичните избори, така и в хода на самата предизборна кампания. Размерът на средствата, които федералният бюджет би отпуснал, зависят от резултатите на партията, номинирала един или друг кандидат на последните президентски избори. Дотацията не е малка и е в размер на няколко десетки милиона долара.

Бизнесът не може да дава директно пари на кандидатите за сенатори и президенти, пътят за това е друг – те се превеждат на т.нар. комитети за политически действия (political action committee – PAC). Но освен това съществуват и super PAC, които нямат ограничения за размера на привлечените дарения, нито как да ги изразходват в подкрепа на съответния кандидат. Това става възможно с решение от 2010 г. на Върховния съд на Съединените щати, който постанови, че политическите разходи са форма на свобода на словото, защитена съгласно Първата поправка на Американската конституция. Така бе отпушена възможността инициативни групи, корпорации, синдикати и богати граждани да даряват свободно средства в партийните фондове за избори – като при това не са задължени да дават публичност за размера на направените дарения и по закон са „технически независими от тях“. И върховните магистрати разхлабиха ограниченията след „Уотъргейт“.

Дарения в тези комитети могат да правят и американските филиали на чуждестранни компании, привлечени от една или друга политическа платформа, понякога и от двете. Така например на изборите през 2010 г. T-Mobile USA, дъщерна компания на германския концерн Deutsche Telekom, е направила дарения за общо 320 000 долара. По данни на Федералната избирателна комисия на САЩ 57% от тази сума са получили демократите, останалото – републиканците.

Бюрократизирането на партиите

Впрочем руският модел на финансиране на партиите е досущ като българския – чрез субсидии от бюджета, членски внос и заеми, но освен това разрешава и дарения от физически и юридически лица. Пари от хазната получават партии, преминали 3% праг на парламентарни избори, но средства получават и такива, чийто кандидат за президент също е взел над 3% на избори за държавен глава.

Според публикация в онлайн изданието Riddle в Русия гражданите не са готови да даряват средства за партиите, което се дължи на културни и исторически причини и високото ниво на бедност в страната. И ако руските граждани не бързат да подкрепят политическите партии, обществените проекти съществуват с дарени от руснаците средства. За пример се дава благотворителната фондация „Нужна помощь“, която през 2017 г. е получила като дарения 166 млн. рубли – почти 50 пъти повече от Либералдемократическата партия на Жириновски. Само управляващата „Единна Русия“ се радва на повече дарения, тъй като по-голямата част са направени от големи корпоративни дарители, свързани с партийни членове и служители. В същото време според изследване на „Левада център“ доверието в руските партии е с отрицателен знак.

Дискусията за размера на партийните субсидии иззе ефирно време и политиците я наложиха като водеща, но без да засегнат качеството на демокрацията и борбата с корупцията, на които тя е подтема. Според коментар на Петър Илиев във Facebook реформата на партийните субсидии би трябвало да е „в посока подпомагане на по-малките партии, което да помогне за по-голямо разнообразие в политическия живот и в крайна сметка да заздрави демокрацията“. Всъщност има нужда не от заздравяване, а от лечение.

Заглавно изображение: Детайл от картината „Посланиците“ (1533) на Ханс Холбайн Млади

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.