Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/gubi-li-america-strategicheskata-si-initsiativa-ili-po-skoro-ya-vuzrajda/

Системата на международните отношения днес отразява две противоречащи си реалности, които дават повод на много анализатори да говорят за залеза на Америка и за края на „американския век“. От една страна, това се дължи на възпламеняването на регионални конфликти и глобални кризи, които бяха приспани след края на Студената война. А от друга – на стремежа на САЩ да съхрани глобалния либерален ред и системата от съюзи, които създаде след края на Втората световна война. 

Деклинизмът като феномен не е ново явление в американската политическа реалност и най-общо изразява идеята, че упадъкът на Америка, на нейния модел и на глобално ѝ лидерство са неизбежни, предстоящи, а в някои случаи – дори необходими. 

И все пак къде се крият корените на деклинизма и дали днес сме свидетели на този упадък, за който говорят поколения от автори и политици? Обречен ли е американският модел и какво кара толкова много хора все още да гледат към него като към най-предпочитаната форма на обществено-политически отношения? Струва си да си зададем и въпроса защо, след като политическото семейство на т.нар. недемокрации е толкова голямо, то все пак не може да представи културно-исторически образци, които да сплотят човечеството зад идеи, по-устойчиви от тези на либералната демокрация? Отговорите на поставените въпроси ще се опитаме да потърсим в този анализ.

Деклинизмът в САЩ като политическа реалност

Учените с безспорен принос към теорията на международните отношения, като бащата на меката сила Джоузеф Най и автора на цивилизационната теория Самюъл Хънтингтън, приемат, че деклинизмът е присъщ не просто на САЩ, но и на всяка велика сила, която обективно се старае да осъзнае границите на своята мощ.

Ето защо трудно бихме приели, че деклинизмът е модерна политическа реалност, и смело може да кажем, че в Америка той датира не от Голямата депресия, както твърдят много автори, а от самото възникване на САЩ. Американският проект в своята същност инкорпорира деклинизма като опция за развитието си най-малкото защото първият опит за конституция на младата държава – т.нар. Устав на Конфедерацията, се проваля с гръм и трясък. Последван е от Конституцията на САЩ, която задава основите на едно устойчиво държавно-политическо обединение, което коренно се отличава от автократичния модел на европейските колониални империи. 

Сходен е историческият казус с Гражданската война в САЩ и опитите на робовладелците да запазят привилегирования си статут, превърнал ги в потомствени аристократи. И въпреки че тогава мнозина се съмняват в оцеляването на Америка, тя възкръсва от това разделение много по-силна и по-единна, отколкото в първите години на своето съществуване.

Годините след Испанско-американската война (1898), която поставя началото на модерната американска дипломация, също не са леки за американците. Изолационистката фракция в САЩ чертае черни сценарии в Конгреса, предупреждавайки, че всяка намеса в европейските конфликти може да коства на Америка нейната независимост. По подобен начин се държат и авторите на много расистки закони, които виждат в доктрините на президентите Теодор Рузвелт и Хауърд Тафт заплаха за националната сигурност заради политиката на доларовата дипломация, която постепенно започва да измества европейците от икономическите им позиции в Далечния изток. Иронично, но мнозина от авторите на тези закони по-късно ще подкрепят Конгреса на САЩ в решението му да обяви война на Централните сили.

И макар изолационисткият дух да става особено популярен по време на Голямата депресия, когато хиляди американци губят собствеността си, президентът Франклин Рузвелт ще открие, че най-прагматичният начин Америка да бъде съживена е включването ѝ във Втората световна война, което ѝ позволява по-късно да закрепи стойността на банкрутиралия щатски долар към тази на златото.

За разлика от годините на Студената война, когато външнополитическият дебат в Америка изобщо изключва изолационистката линия, днес в САЩ се появиха много радетели на тази политика, някои от които поразително приличат на своите предшественици от времената на Конфедерацията и Голямата депресия. Сред тях се открояват имената на Кристофър Лейн, Чарлс Купчан и Иън Бремър, които – въпреки различията в подходите си – застъпват тезата, че краят на еднополюсния модел неизбежно ще доведе и до упадъка на Америка като велика сила. 

Общото между тези автори е, че те приемат САЩ като хегемон, който се опитва да наложи свой модел на развитие в глобалната политика, а различното – че всеки от тях има своя визия за това какво ще замени Pax Americana. Подобни разсъждения се приемат с охота от много китайски учени, европейски популисти и крайнодесни фракции в Америка, чиято цел е да докажат, че времето на американския модел изтича и той трябва да бъде заменен с някаква утопична форма на мирно съжителство, в която всеки да избира сам пътя на своето геополитическо развитие. Утопична, защото, от една страна, историята на човечеството сочи, че хората много повече обичат да воюват, отколкото да живеят в мир, а от друга – тъй като в условията на една анархична международна система без глобален център на власт основното, което движи отношенията между държавите, е конкуренцията.

В упадък ли е Америка?

Твърдението, че краят на еднополюсния модел и на американското глобално лидерство са двете страни на една и съща монета, звучи убедително, но и крайно подвеждащо. Причината е, че много деклинисти възприемат твърдата и меката сила на САЩ като тясно свързани със способността им да проектират влиянието си в глобалната политика. Пример в това отношение е Студената война, по време на която светът е двуполюсен във военно-стратегическо отношение, но еднополюсен в икономическо, защото повече от половината световни разплащания се извършват в щатски долари. Това дава повод на много анализатори от школата на структурния реализъм, като Робърт Джървис и Кенет Уолц, да твърдят, че въпреки ядрения паритет между суперсилите съветският експеримент е обречен на провал, тъй като плановата икономика изкуствено потиска свободата на инициатива и пазара. 

През 70-те години на миналия век Джак Снайдър – преподавател в Колумбийския университет в Ню Йорк, дори измисля понятието „стратегическа култура“, сравнявайки културата на СССР с тази на САЩ. Резултатите от неговото изследване, по-късно използвани от ЦРУ в стратегиите им за контраразузнаване, доказват, че пазарната икономика е двигателят на свободата в САЩ, а социалистическият модел ограничава гражданите в тяхното развитие, което не позволява на съветския лагер да разгърне пълния си потенциал в икономическо и културно отношение. Най-голямото доказателство за теорията на Снайдър идва през 1992 г., когато СССР се разпада, а по-голямата част от социалистическия блок тръгва по пътя на демокрацията и пазарния модел.

Казано с други думи, еднополюсният модел от 90-те години на миналия век наистина вече не съществува, но самият характер на еднополюсността също се е променил значително по три основни причини. 

Първата е възходът на Китай, който се дължи най-вече на факта, че социализмът с китайски характеристики отразява функционирането на държавен тип капитализъм, който способства за развитието на средната класа и формира устойчив модел на политическо поведение, колкото и авторитарно да е то. 

Втората причина е завръщането на руския неоимпериализъм, който през 90-те години на миналия век беше потиснат от плахата европейска надежда, че след разпада на СССР Русия може да се превърне в истинска демокрация. Уви, това не стана, защото Кремъл предпочете да вложи ресурсите на страната в изграждането на мощна олигархия, вместо да ги инвестира в един по-добър живот за руснаците.

Новата олигархична класа стимулира сериозна вълна от национализъм, която намери своя завършен израз в стремежа да се възстанови Съветската империя с аргумента, че разпадът ѝ е най-голямата геополитическа катастрофа на XX в. 

И трето, широкото разтваряне на ножицата между много богати и бедни в развитите демокрации стана причина голяма част от крайнодесните и популистките движения в САЩ и Европа да надигнат глава и да поставят под въпрос ценностите на либералната демокрация.

На фона на тези три геополитически реалности еднополюсният модел наистина се свива, но неговият характер, неговата природа изначално остават същите. Или по-просто казано: кой диктува правилата в глобалната политика, се определя от три неща – оръжия, култура, икономика. 

Във военно-стратегическо отношение САЩ имат само един сериозен опонент – Китай, и то все още не се знае доколко това твърдение е основателно предвид факта, че не сме виждали как работят китайските технологии на бойното поле. Учени като Греъм Алисън например лансират тезата, че за военнотехнологичен паритет между САЩ и Китай може да се говори едва когато установим каква е боеспособността на Пекин. 

Оставяме настрани явното нежелание на Китай да воюва с Америка и голямото подозрение, с което той гледа на дружбата между Русия и Северна Корея. В икономическо отношение Америка е образец за това как функционира невидимата ръка на пазара, и последните завои в нейната ценностна политика са най-голямото доказателство за това.

Свободата, която излъчва американският икономически модел, се състои в принципа на равния старт, даващ възможност на всеки гражданин да реализира пълния си потенциал, както и да понесе отговорността, в случай че продуктът – било то научен, политически или какъвто и да е – не се продава на пазара. 

Единственото предизвикателство в това отношение е кризата на средната класа, но по този проблем се работи усърдно и систематично. Първата стъпка вече беше направена с плана на администрацията на Байдън да обложи богатите с 25% корпоративен данък, който да бъде заделен в полза на семействата, получаващи доходи на средна класа. Нещо повече, за разлика от китайската средна класа, американската разполага с правата и свободите, които са ѝ гарантирани от Конституцията и дават право на гражданите сами да избират политиците си. Тук с пълна тежест важи и един факт, който се подценява от много привърженици на т.нар. алтернативни системи – че китайската средна класа е пряко зависима от американската. Икономиките на двете страни са свързани и точно поради тази причина Вашингтон и Пекин все още не са във война помежду си.

Културата като символ на американското глобално лидерство

Културата е основната променлива, която придава легитимност на политиката на Великите сили именно защото тя предопределя външнополитическата им философия. Проблемите, с които се сблъскват САЩ, не са малко, но устойчивият характер на американската демокрация ѝ помага значително лесно да балансира периодите на сътресения в страната. Най-значимото предизвикателство в това отношение е поляризацията на обществото в Америка и най-вече изборът на Доналд Тръмп за американски президент, довело до зараждането на радикални фракции, чийто стремеж беше да извършат своеобразна културна революция в страната. 

Допълните ефекти обаче дойдоха дори по-рано – при администрацията на Обама, когато Русия се възползва от затрудненията, които САЩ изпитваха в Близкия изток с ИДИЛ, и индиректно започна да всява разделение в американското общество с помощта на дезинформация. Тази стратегия кулминира в избирането на Тръмп за първи президентски мандат и в появата на популистки лидери в Европа, които се сплотиха около кандидатурата му за втори мандат. Ефектите бяха смекчени от администрацията Байдън–Харис, която успешно постигна целта си да бъде обединител за американците след събитията от 6 януари 2021 г.

Въпреки огромните сътресения, които преживяха САЩ, и тежките щети върху авторитета им, краят на Pax Americana така и не дойде. Осъзнатият елит в Америка предприе бързи крачки към изграждането на нови културни парадигми, които да сплотят Запада срещу опитите на автокрациите да започнат нова Студена война, а идеологиите на алтернативата в крайна сметка се оказаха привлекателни единствено за реваншистки актьори като Иран и Северна Корея, които искат да си отмъстят на САЩ. 

За разлика от демократичния лагер, който е обединен от общи ценности, тоталитарният е воден единствено от идеята да ревизира Pax Americana. Като изключим това, той представлява разнородно семейство от режими, които коренно се различават помежду си като стратегически култури и нагласи.

Ето защо той е относително неспособен да постигне координация и да излъчи единни културно-политически образци, които да са алтернатива на либералната демокрация. 

Американската култура, от друга страна, продължава да генерира визията за свят, основан на правила, които произтичат не от закона на джунглата, а от човешките права, демокрацията и равенството между хората. Тези ценности може и да не могат да бъдат приложени универсално, както смяташе Фукуяма, но са единствените, които са в състояние да гарантират човешкото достойнство и – доколкото това е възможно – мирното съществуване на човешката цивилизация. Макар и несъвършена като лидер, Америка е единствената велика сила, която може да понесе тази мисия, защото в най-голяма степен олицетворява стремежа на хората да бъдат истински свободни.

И така, отговорът на изначалния въпрос е: не, Америка не губи стратегическата си инициатива. Тя я възражда, защото, за разлика от останалите политически семейства, демокрациите имат механизми, чрез които да коригират политиката си тогава, когато допускат грешки. Гражданската война, Голямата депресия, Виетнамската война, Ирак и Афганистан… Това са само част от примерите за моменти, в които САЩ падат и отново се изправят, тъй като отказват да се предадат и да предадат доверието на своите съюзници.

Същото става и в момента, когато войната в Украйна обединява политически и ценностно демокрациите, и то не просто европейските, но и голяма част от азиатските. Мощният външнополитически заряд, който излъчва културата на САЩ, съчетаващ американския ядрен чадър, свободата на пазарния модел и защитата на човешките права, направи много от европейските и азиатските съюзници на Вашингтон преуспяващи и свободни държави, чиято сигурност Америка разглежда и гарантира като част от своята. 

И обратно, много страни, които избират да бъдат партньори на автокрациите, се превръщат в хибридни режими с власт, почиваща не върху правилата, а върху силата. Не за друго, а защото майките автокрации не се интересуват как живеят съюзниците им, а доколко са им лоялни. 

Финалният въпрос е защо тогава САЩ не направят света истински свободен, а отговорът е философски. Защото не можеш да накараш никого да бъде насила свободен. Да избереш автокрацията пред демокрацията е уви, съзнателен избор, който Америка винаги е уважавала и ще уважава. Да си американски съюзник обаче не е въпрос на патриотична гордост или пасивна привилегия. Това е отговорност, при която няма място за самосъжаление и компромиси. Демокрацията е борба, и то постоянна. Но за разлика от онази утопична борба, която проповядва марксизъм-ленинизмът и която дели човечеството на класи, либералната демокрация, зачената в САЩ, е тази, която примирява класовата борба и дава на хората онова, което те наистина заслужават – правото на добър, достоен и свободен живот. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/predopredeleni-za-voyna-no-ne-suvsem/

Великите сили в индустриалната епоха винаги са показвали забележим уклон към войната, често опровергавайки историческата теза, че „цивилизованите нации“ не уреждат отношенията помежду си като варварите. Отношенията между САЩ и Китай до този момент сякаш са пощадени от горното правило, но това далеч не означава, че тяхната динамика няма да доведе до конфликт между двете ядрени сили. 

Тук е необходимо да се запитаме защо Вашингтон и Пекин не намерят обща формула за преодоляване на различията си, която ще може да гарантира мирния преход от еднополюсен към многополюсен свят. Проблемът с идеята за постигането на траен глобален мир и хармония се състои в това, че човечеството винаги е живяло много повече време в състояние на война, отколкото в състояние на мир. Както казва Кенет Уолц, един от бащите основатели на структурния реализъм, мирът е чупливо понятие не само поради естествената склонност на политиците да се стремят към власт, но и поради това, че глобалната архитектура за сигурност няма и не може да има един център. Тя е анархична по своя характер, а в рамките на една такава система мирът и войната са привилегия на глобалните Велики сили. 

Следователно вместо да търсим кой е глобалният виновник за турбулентните времена, в които живеем, може би е редно преди всичко да се запитаме: а не живяхме ли прекалено дълго в състояние на мир? Може би е редно да признаем, че независимо кой държи кормилото на глобалната политика, войната ще е геополитическа реалност, която не можем да избегнем, и това си проличава от многото конфликти, на които станахме свидетели в годините след 11 септември 2001-ва. 

В този контекст неизбежна ли е войната между САЩ и Китай, както твърди друг известен реалист – професорът по международни отношения в Харвард Греъм Алисън. Отговорът на този въпрос ще ни даде възможност да структурираме един по-задълбочен поглед върху бъдещето на американско-китайските отношения и дали двете държави най-сетне биха могли да изработят формула за мир, която да обори старата максима, че хората обичат повече войната, отколкото мира.

Към стратегическа надпревара с Китай: трите грешки на Запада

Любопитен факт е, китайската линия в политиката на САЩ е „връстничка“ на модерната американска дипломация, тъй като последната започва през 1899 г. с Испано-американската война, след която САЩ официално получават признание, че са една от Великите сили. В същата година държавният секретар Джон Хей лансира своята доктрина за „дипломация на отворените врати“, чиято цел е овладяването на Далечния изток и неговите ресурси. Като основно направление на тази политика се оформя увеличаването на американските инвестиции в Китай и изтласкването на влиянието на европейските империи и Британия от регионa. 

Подобна политика е действително успешна, защото по това време в Забранения град все още властва династията Цин, която приема западното влияние като гарант за съществуването си. Скоро обаче става ясно, че това не е така, тъй като династията пада от власт, а САЩ решават да пренасочат подкрепата си към изграждането на модерна китайска република, която да се съпротивлява на нарастващото имперско японско влияние, застрашаващо позициите на Лондон и Вашингтон в Азия. 

След Втората световна война политиката на отворени врати към Китай е преустановена, тъй като на власт в Пекин идва Мао Дзъдун, който изпраща свои войски срещу американската помощ за Южна Корея по време на Корейската война. Тези антагонистични отношения обаче не траят дълго. През 1972 г. президентът Ричард Никсън и неговият съветник по национална сигурност Хенри Кисинджър решават да започнат сближаване с Китай, което Кисинджър дефинира като триъгълна дипломация, имаща за цел да сдържа СССР и да помогне на Вашингтон да разцепи социалистическия лагер. Успехът на тази доктрина до голяма степен гарантира победата на САЩ в Студената война, защото на Москва ѝ се налага да „воюва“ не срещу един, а срещу два противника. 

Какво довежда до трансформирането на отношенията между Вашингтон и Пекин в състояние на стратегическа надпревара и дали те можеха да бъдат различни сега? В най-голяма степен отговорът следва да бъде търсен в три стратегически грешки, които САЩ допускат след края на Студената война. 

Първата от тях е свързана с последователното отричане на триъгълната дипломация и с идеята, лансирана от учени като Франсис Фукуяма, че старият принцип за баланса на силите не е приложим към съвременните реалности, тоест САЩ нямат повече нужда Китай да бъде техният буфер пред Русия. 

Така Пекин е поставен в унизителната ситуация на огромна американска фабрика и източник на евтина работна ръка. Единствената причина, поради която се примирява с тази роля за продължителен период, е, че Китайската комунистическа партия (ККП) си поставя за цел страната да стане глобален актьор, тъй като в тогавашния еднополюсен свят има място само за един победител в Студената война. 

Опитът недемократичните режими да бъдат изолирани в отделен пояс като „групата на държавите разбойници“ всъщност има обратен ефект – те се консолидират срещу САЩ, а Пекин решава да ги сложи на животоподдържащи системи, за да балансира влиянието на Америка.

Втората стратегическа грешка дойде с доктрината на Буш-младши, която проповядваше, че всяка нация трябва да избере на чия страна да застане – на САЩ или на терористите. Това автоматично легитимира стремежите на Русия да се завърне на глобалната сцена, този път „преоблечена“ като американски съюзник срещу талибаните. В този дух беше и първият президентски мандат на Владимир Путин, който беше описван на Запад като „модерния“, „новия“ руски политик, загърбил спомените от Студената война в името на глобалната война срещу терора, и до когото Буш застана редом, за да уважи военния парад на Червения площад през 2005 г. 

Същевременно Америка е започнала сериозно да задлъжнява на Китай, защото Пекин отпуска изгодни кредити, с които Буш финансира военните си интервенции в Ирак и Афганистан, след като Конгресът последователно отказва да му гласува бюджет. Доминацията на долара започва да се топи, като за пръв път американската валута отстъпва позиции на еврото и така тя вече не може да обслужва повече от 48% от световните разплащания. Влизането на китайския юан в кошницата с резервни валути през 2016 г. беше и червената лампа за Вашингтон, но тя светна в момент, когато двете икономики бяха толкова свързани, че нямаше как да водят открита търговска война. 

И накрая, като трета стратегическа грешка следва да отбележим, че въпреки всичко САЩ продължават да възприемат Китай като класическа социалистическа държава, която неизбежно ще се разпадне, както се случи с СССР. Такова схващане обаче е силно подвеждащо, защото, за разлика от СССР, Китай няма претенция да изнася социализъм с китайски характеристики или да строи глобално социалистическо общество. Експанзионизмът на Москва от съветско и постсъветско време не присъства във външнополитическите доктрини на Пекин (или поне не толкова открито), а е заменен от обаятелния образ на неоконфуцианската етика и от стремежа за справедлив многополюсен свят. 

В очите на САЩ и техните съюзници либералната демокрация продължава да бъде формулата, към която всички трябва да се стремят. Но когато китайските политици говорят, че в света има място и за САЩ, и за Китай, а американските им колеги изключват такава възможност, образът на Америка търпи непоправими щети за сметка на Пекин.

Може ли Америка да победи Китай?

Накратко, ако Америка и Китай бяха партньори по време на Студената война, то днес вече техните отношения се намират в състояние на стратегическа надпревара. Затова и светът, в който живеем, е двуполюсен, а не многополюсен – единият лагер се състои от държавите, които принадлежат към семейството на либералните демокрации, а другият е на тези, които не се самоопределят като такива. И те не са малко. 

Въпросът дали Вашингтон може да спечели този сблъсък, тормози съзнанието не само на Европа, но и на съюзниците в Далечния изток, каквито са Япония, Южна Корея и Австралия. Всъщност отговорът е много прост: САЩ могат да победят Китай на бойното поле, но трудно ще го направят в нова Студена война. Тук е мястото да кажем, че една конвенционална война между Вашингтон и Пекин – каквато я описва Греъм Алисън – несъмнено ще прерасне в ядрен конфликт, а в такава война няма да има победител. Колкото и да са съвършени оръжията на двете държави, с каквито и технологии да разполагат, подобен конфликт ще доведе до пълното им разрушение. В крайна сметка никой китайски лидер не би толерирал посегателство върху Тайван по същия начин, по който никой американски президент не би оставил атака над американска територия ненаказана. Паралелите с Пърл Харбър не са лишени от основание, но в крайна сметка вече живеем в ядрена ера, а не във времето на колониалните империи.

Американската победа в една нова Студена война не е гарантирана и защото триъгълната дипломация в момента е обърната срещу Вашингтон. В подобен конфликт на Америка ще ѝ се наложи да се противопостави не само на Китай, но и на Русия. Тук с пълна сила идва и болезненият факт, че заради ангажиментите си към Украйна САЩ не могат да изпреварят Китай по производство на оръжия, а опитите на Джо Байдън да възстанови ореола на Америка като лидер на свободния свят е помрачен от кандидатурата на Доналд Тръмп. 

Перспективата между Русия и Китай да се появят непреодолими различия също изглежда доста далечна, защото всеки опит на Запада да притисне Пекин по тази линия среща логичен въпрос от другата страна: какво би спечелила китайската страна, ако развали отношенията си с руснаците? Към това се прибавят и ядрените амбиции на Северна Корея, чието сближаване с Русия в началото беше приемано от Запада като геополитическа екзотика. Уви, оказа се, че именно благодарение на Пхенян Москва разполага с достатъчно стратегически ресурси, за да продължава военните си действия срещу Украйна.

Потенциалната опасност Америка да загуби геополитическата надпревара с Китай идва и от кризата на американската средна класа. Исторически факт е, че по време на Студената война американската средна класа е 78% от населението, което дава повод на президента Джон Кенеди да я обяви за гръбнак на обществото и гордост за либералните демокрации. Това пленява сърцата на много хора, искащи да сбъднат американската мечта, за да живеят, най-просто казано, добре. Но тази средна класа е ликвидирана през 80-те години с инжектирането на огромни средства от американската социална държава в производството на оръжия и космически сателити. Войната с глобалния тероризъм и икономическата криза в САЩ от 2009 г. свиват броя на гражданите, които се самоопределят като средна класа, до 35%. Това накара все повече избиратели да се насочат към кандидати като Барак Обама. 

За жалост, Обама не успя да възстанови социалната държава в САЩ, а най-страшното беше, че този неуспех се дължи на факта, че много демократи в Америка обявиха „Обамакеър“ за „социализъм с американски характеристики“ и така открехнаха вратата към кандидатурата на Тръмп. 

Казано накратко, победата в Студената война направи САЩ глобален лидер, но същевременно спомогна за формирането на мощна олигархия, която превърна американското здравеопазване в привилегия на богатите, разсъждаващи на принципа „по-добре свободни, но неравни“. В тези условия американската мечта навлиза в дълбока криза, а особено привлекателни стават политическите наративи за „алтернативите“ или „третия път“. Те изглеждат смешно и неубедително от устата на руснаците, но когато Китай започна да формира своя средна класа – феномен, характерен уж само за развитите демокрации, и когато китайските университети изпревариха американските по брой научни статии, в САЩ започнаха сериозно да се замислят на какво се дължат тези процеси.

Ами ако немислимото се случи?

В обобщение, крайно време е да признаем немислимото за поколения американски автори: Китай може да спечели новата Студена война и всяка либерална демокрация трябва да е готова за този сценарий. Причините няма да са нито идеологически, нито политически, а чисто прагматични – ако средната класа на Запада продължи да изчезва, а границата между бедни и богати да расте, много европейци и американци ще си зададат въпроса дали демокрацията, в която живеят, е онзи идеал, който пленява сърцата на свободните хора и печели Студената война. 

Пекин не претендира, че е непогрешимият глобален лидер, нито че социализмът с китайски характеристики е онази перфектна система, която ще донесе траен мир. За САЩ, разбира се, това са басни, тъй като те стъпват върху аргументи, които американската икономическа философия отхвърля по презумпция. Но за много европейски държави, особено за тези в Източна Европа, липсата на средна класа е огромен проблем, който води до нуждата от преосмисляне на идеята, че либералната демокрация е универсална ценност. 

Нещо повече, концепцията на Китай за ненамеса във вътрешните работи на своите партньори звучи привлекателно за въпросните партньори, за фасадните демокрации и не на последно място – за крайните националисти, които ясно си дават сметка, че да си американски съюзник е не просто привилегия или възможност да паразитираш управленски. То си има цена – САЩ не толерират нито корупцията, нито нарушаването на човешките права и в този смисъл изискват от съюзниците си постоянни усилия за гарантиране на правовата държава и прозрачността в съдебната система. 

По сходен начин стоят нещата и с въпроса, който американските лидери често обичат да задават на европейците, спорещи с тях: „А вие в какъв свят искате да живеете – американски, руски или китайски?“ За Европа отговорът на този въпрос е очевиден, но обективно погледнато, можем ли да кажем, че светът може да бъде изцяло доминиран от САЩ и за колко дълго? И ако Америка на Байдън вече доказа, че успява да сдържа своите опоненти в няколко направления, дали ще може в един момент да воюва за своите съюзници на няколко фронта?

Същевременно следва да отбележим, че краят на еднополюсния свят съвсем не означава, че САЩ се намират в състояние на неизбежен упадък. Или поне не толкова бърз, колкото този на Русия. Вашингтон все още може да възстанови живителната сила на своята демокрация, като работи за разширяването на средната класа, за да докаже, че да живееш в условията на либерализъм е добре не само защото си политически свободен, но и защото имаш икономическата свобода да си го позволиш. 

Но това ще изисква от Вашингтон две огромни жертви. Първата, разбира се, засяга неговото глобално лидерство. Рано или късно Америка ще трябва да раздели сферите си на влияние с Китай – това можеше да се избегне след края на Студената война, ако американците се бяха фокусирали да сдържат появата на потенциални хегемони, а не да конвертират недемократични режими в демокрации. Последната такава възможност беше пропиляна по време на администрацията на Обама, когато президентът и тогавашният китайски лидер Ху Дзинтао се срещнаха и потвърдиха, че САЩ и Китай не трябва да воюват, а да работят заедно за мир. Това беше удобен момент двете страни да установят нов баланс на силите, в който да разрешават спорните си въпроси на полето на глобалната икономика, а не чрез надпревара във въоръжаването. Но явно липсваше политическа воля. 

Втората жертва следва да бъде възстановяването на социалната държава в САЩ, което може да стане само ако във Вашингтон седне президент от калибъра на Линкълн, който да обедини отново Щатите и да убеди богатите, че трябва да работят не за своето бъдеще, а за бъдещето на Америка. Не, този човек определено не може да бъде Доналд Тръмп, защото, преди да стане президент, той самият беше един от най-богатите американски олигарси. Ветеранът от Студената война Джо Байдън пък просто няма енергията да се справи с толкова амбициозна задача.

Тогава как би изглеждал един свят, в който Китай излезе победител от надпреварата със САЩ? Такъв свят сам по себе си ще бъде многополюсен, защото всяка по-силна държава ще може да се разпорежда в своята сфера на влияние, но на практика Пекин ще има икономическите инструменти, с които да налага ключовите решения в глобалната политика.

И точно тук на преден план излиза истинската причина, поради която Вашингтон се стреми да елиминира Китай от състезанието за глобално лидерство. В един свят с център Китай ще има европейска, африканска, азиатска зона на влияние, но глобалният икономически суверен ще бъде само един – Пекин. Така Пекин на практика ще измести американския икономически елит от неговата доминираща позиция и ще го замени с китайски.

Самата идея азиатска държава да движи глобалните финанси ужасява западния свят, тъй като благодарение на колониалното си минало и традиции Западът винаги е гледал на азиатските народи като на общества, които не са достигнали възвишените образци на Ренесанса, Просвещението, класицизма, демокрацията и следователно не трябва да управляват, а да бъдат управлявани.

Китай от своя страна също може да допусне стратегически грешки, които да му костват надпреварата с Америка. Една от тях е да изгуби легендарното си търпение и да излезе срещу Вашингтон, докато все още не е постигнал паритет със САЩ. Склонността на много китайски политици да подценяват Америка е също толкова подвеждаща, колкото и увереността на американците, че лесно могат да победят Китай. 

Втората грешка би била, ако ККП дотолкова си хареса Путин, че в един момент реши да поеме по пътя на пълната и тотална централизация, отрязвайки конфуцианското наследство на Китай от политическите му доктрини. Това ще ликвидира наследството на Дън Сяопин, ще русизира страната и така наистина Китай ще заприлича на Русия. За да се случи това обаче, неомаоистката фракция в ККП трябва напълно да измести останалите, което на този етап изглежда невъзможно поради нежеланието на китайците да рискуват икономическите си отношения със Запада и с останалите азиатски държави на цената на пълно и всеобхватно сближаване с Москва. 

Ето защо ключово за страната ще бъде поколението от лидери, които ще наследят Си Дзинпин. Тяхната отговорност ще бъде двойна – как ще изглежда Китай отвътре и какво ще бъде неговото лице пред останалите държави.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/benyamin-netanyahu-mejdu-opazvaneto-na-izrael-i-borbata-za-lichno-politichesko-otselyavane/

Фигурата на Бенямин Нетаняху винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква противоречиви реакции сред евреите по цял свят. За някои Нетаняху остава един от символите на еврейската държава – привържениците му го описват като най-големия политически лидер на Израел от Давид Бен Гурион насам. Противниците му пък го смятат за консервативен и краен държавник, който използва еврейската държава и религиозните ѝ доктрини, за да гарантира политическото си оцеляване и да ухажва избирателите си. 

Но един факт е неоспорима историческа реалност, която и двете фракции няма как да отрекат: Нетаняху е политикът, който най-дълго е служил като премиер на Израел досега – близо две десетилетия. 

За този период доверието в неговата партия „Ликуд“, макар и колебливо, се радва на устойчива положителна тенденция, за която много израелски политици могат само да мечтаят. В биографията на Нетаняху се вижда съчетание на най-доброто от интелектуалната традиция на юдаизма с няколко образователни и научни степени от водещи американски университети – Масачузетския технологичен институт и Харвард. 

По време на Студената война в Белия дом го наричат „любимецът на Рейгън“, а няколко десетилетия по-късно той шокира политиците в САЩ, като състави коалиционно правителство с ултраконсервативното хасидско крило в Израел. 

Как се стигна дотук и защо името на този израелски лидер предизвиква толкова разностранни оценки и сред най-демократично мислещите му колеги на Запад?

Държавата Израел като политико-цивилизационна концепция

Съществуват много подходи към осмислянето на Държавата Израел като политическа система. Това, което ги обединява, е, че те приемат като отправна точка за съществуването ѝ Втората световна война. За западната мисъл – особено за държавите, които победиха във войната – съществуването на Израел винаги се е свързвало с един своеобразен жест на международната общност към еврейския народ, преживял кошмара на Холокоста. 

Макар и достоверен в исторически план, този подход е силно подвеждащ, тъй като не взема предвид предобразите на еврейската държава, дали тласък на модерния ционизъм, които по-късно унгарският поет Теодор Херцел ще синтезира в произведенията си.

Макар създаването на Израел и последващата подкрепа от САЩ винаги да се считат за даденост в системата на международните отношения, много изследователи пропускат факта, че еврейската културна традиция има доста по-дълбоки корени, които сами по себе си предпоставят съществуването на държавност много преди гръко-римските образци на Платон и Аристотел, с които Европа така се гордее. В този смисъл представянето на Запада като приемник на античния свят е политическа реалност, но тя не важи за Израел, макар днес той да е обвързан със западните държави повече от всякога. 

Съществуват няколко основни характеристики, които изграждат принципа на израелската държавност, и те далеч не могат да бъдат изчерпани само с политическата идеология на ционизма.

Както пише в своите произведения покойният американски политолог Даниел Истън, крайъгълен камък на еврейското политическо цяло е заветът на Бог с народа му. Идеята за еманципирането на еврейския народ от езическия свят в лицето на Египет и сключването на завет (договор с Бога) поставят началото на онова културно-историческо цяло, което по-късно ще положи предобраза на еврейската държава върху руините на Ханаан. Този свещен за евреите акт има ключова роля за изграждането на израелската държавност, тъй като позиционира Израел като самостоятелна и самобитна цивилизация със своя култура и обичаи. Затова Истън говори за „еврейско политическо цяло“, което под водачеството на Мойсей достига Обетованата земя, където реализира на практика този завет с Бога. 

Ето защо политическите корени на израелската държава не следва да се търсят единствено във връзката, която съществува между нея и САЩ, или пък в Холокоста, а много по-назад – в една епоха, която предшества западната цивилизация. Макар по-късно идеята за еврейска държава да е силно повлияна от модерния европейски национализъм, нейните корени продължават да черпят вдъхновение от свещените книги на юдаизма и от преданието на еврейските старейшини, съхранило народа през вековете.

Вторият елемент от израелската държавност се отнася до самата политическа концепция за обединение на евреите. За разлика от християнството и исляма, които имат силен сантимент към монархията, юдаизмът я приема не като „богоизбрана“, а като наложена от хората. Затова и религията има ключова роля за осмислянето на Израел като държавно обединение, тъй като без нея съществуването му би било равнозначно на онова, което английският философ Томас Хобс дефинира като „мъртъв Левиатан“ – държавно тяло, служещо само за да налага реда и да управлява. 

Това е и причината, поради която концепцията за израелската държавност съвършено се отличава от идеологиите на либерализма и консерватизма, смятани за най-висшия философски продукт на западната политическа мисъл. Макар модерната политическа и съдебна система на Израел да почива върху тези светски образци, съществуването на реда в държавата е вдъхновено от Мойсеевия закон, който, наред с интерпретацията на старейшините, е ключов за осмислянето на справедливостта като категория в юдаизма. Или казано с други думи, по същия начин, по който не можеш да осмислиш Китай, без да четеш Конфуций и следреволюционните автори едновременно, така не можеш да разбереш Израел, без да си запознат с юдаизма и политическите образци на ционизма.

И накрая, Израел няма как да бъде разбран извън своята антитеза – антисемитизма. Това, разбира се, не означава, че държавата дължи съществуването си единствено на антисемитизма – теза, застъпвана именно от антисемитските движения в Европа, много от които са автори на редица конспиративни теории в това отношение.

По-скоро става дума за факта, че борбата с антисемитизма винаги е заемала и ще заема ключово място в политиката на Израел, тъй като антисемитската идеология отрича всичко онова, в което вярват евреите. И тук не говорим единствено за Холокоста, но и за епизодичните прояви на антисемитизъм при гоненията от времето на Римската империя, Испанската инквизиция, Романовата династия в Русия и разбира се, неразказаната история на фашистката фракция в Британия в лицето на Чембърлейновите последователи и аристократичната фамилия Моузли, призоваващи към съюз с Хитлер срещу Сталин.

Тези исторически епизоди са живи и до днес в политическото самосъзнание на Израел, но за жалост, често са и повод за спекулации от страна на ултраконсервативните кръгове в страната. В съвременния политически дебат дори съществува спор дали светът вече не става свидетел на нова вълна от антисемитизъм, която избухна след атаките на „Хамас“ срещу Израел от октомври 2023 г. На Нетаняху се падна нелекият жребий да преведе Израел през този период на несигурност и нестабилност, който може да се окаже пагубен и за неговата политическа кариера.

Защо Нетаняху?

Всъщност Нетаняху има незавидната съдба да се окаже между чука и наковалнята точно когато Израел е най-малко готов да воюва. Как се стигна дотук и защо държава, която се слави като една от най-неуязвимите в света, стана жертва на подобен атентат? 

Първата и основна причина се крие в самото разделение на израелското общество. Историята на Израел ясно сочи, че винаги когато държавата е била разделена, последиците са били фатални за единството или съществуването ѝ. В конкретния случай е доста трудно да търсим едностранно вината за подобно разделение, но факт е, че то се изостри след началото на протестите срещу спорната съдебна реформа, която правителството на Нетаняху се опита да прокара. В тези условия обществото в Израел беше силно разединено, а хората, които протестираха по улиците, едва ли си даваха сметка, че техните протести ще отслабят държавата до такава степен, че тя няма да може да отчете нарастващата заплаха от „Хамас“. 

Пренебрегнати бяха и предупрежденията от САЩ, които на няколко пъти алармираха израелското правителство, че се готви атентат. Последва катастрофално разделение в сектора за сигурност и той от своя страна приоритизира вътрешния ред пред външните заплахи, чието неутрализиране се считаше за даденост. 

Втората причина за сложната ситуация бяха ултраконсервативните партньори на Нетаняху. Ако Биби управляваше сам, сигурно щеше да му бъде доста по-лесно да постигне консенсус с протестиращите и да възстанови реда в държавата, но когато властта му зависи от хора, възприемащи Израел като лъва от Сион, който трябва да унищожи древния Вавилон, нещата стоят по различен начин. 

Нетаняху всъщност се оказа в ситуацията, в която се намираше американският президент Джордж Буш-младши след терористичните атентати от 11 септември 2001 г. Тогава Буш се озова в лапите на пуританското крило в САЩ, което призова за кръстоносен поход срещу исляма и беше основен гарант, че републиканците ще удържат двете камари на Конгреса.

В тези условия Буш нареди САЩ да нападнат Ирак и Афганистан, но след началото на двете операции той беше „посъветван“ от кликата си да остави американските войски в региона до пълното изкореняване на талибаните и „Ал-Кайда“. Самият президент нямаше такова желание, защото Америка беше започнала сериозно да задлъжнява на Китай, а Русия постепенно се съвземаше след първия мандат на Путин. Но тъй като все пак на момчето от Тексас му се искаше още един мандат в Белия дом, прие да удължи американското военно присъствие в региона за неопределен период.

Третата причина може да бъде търсена в политическите качества на самия Нетаняху. Като прагматичен политик израелският премиер си дава сметка, че войната в ивицата Газа не е просто военностратегически, а геополитически залог. Големият проблем тук е, че Нетаняху не е любимец на демократите и в този смисъл няма безусловната подкрепа на САЩ.

Тук е мястото да кажем, че няма президент на САЩ, който да е направил повече за Израел от Джо Байдън. Още като млад сенатор Байдън оглавява няколко комисии в Конгреса, които в продължение на години формират основите на израелската отбранителна индустрия, много преди „Железен купол“. Именно Байдън застава зад Израел дори като вицепрезидент, когато Барак Обама иска да свие американския чадър над Тел Авив. Но проблемът с Байдън е, че в момента също е в доста деликатна ситуация, тъй като доминиращата позиция в неговата партия е, че демократите подкрепят Израел, но не и Нетаняху.

Ето защо президентът на САЩ и неговите съветници решиха да оттеглят подкрепата си за военните операции на Израел на думи, но не и на дела. Това е видимо от действията на Вашингтон, който говори за спиране на подкрепата за Израел, но в същото време последователно лансира свой план за примирие в ивицата Газа.

Нетаняху и новото разделение в Израел

Накрая е добре да споменем, че наред с всичко друго Нетаняху има „късмета“ да управлява в условията на сложна геополитическа надпревара, чийто изход ще реши бъдещето на глобалната политика за следващите десетилетия.

В този смисъл Нетаняху не успя да предвиди, че собствената му политика може да послужи за инструмент в ръцете на държави като Русия за отслабването на американското глобално лидерство. Огромният успех на Москва в Близкия изток далеч не е военното ѝ присъствие в Сирия или опитите ѝ да играе ролята на държава покровител на Иран. Успехът се състои в това, че Русия успя да „скара“ еврейското лоби в САЩ с Израел. Мостът, който крепеше единството между двете държави, беше подронен и от китайската позиция, че създаването на независима палестинска държава ще поправи една историческа несправедливост. 

Това ще има сериозни, ако не и катастрофални последици както за бъдещето на Израел, така и за бъдещето на Америка като глобален лидер, тъй като този неин статут почива именно върху системата от съюзи и върху образа, който си е извоювала след края на Втората световна война. Ако този мост напълно рухне – което все пак е малко вероятно дори в случай че Доналд Тръмп спечели втори мандат, – тогава едва ли ще се намери съюзник на САЩ, който да не се усъмни в силата на обещанията им.

Eдва ли ще се намери либерал в Америка, който да не осъди нечовешката стратегия на Израел в Газа. Големият проблем е, че такива коментари вече се чуват и от либерали, и от консерватори, а ироничното е, че много хора в Израел и САЩ обвиняват за това политическата коректност, защото тя е отслабила двете държави и съюза между тях.

Но ако погледнем внимателно как тази нова вълна от ценности набира сила в САЩ и Европа, ще видим, че тя тръгва именно от лобистките кръгове. Mного движения, имащи и свои лобита в полза на демократите (например Black Lives Matter), сега подкрепят палестинската кауза, въпреки че преди началото на войната не бяха така ангажирани с нея, а по-скоро приоритизираха своята кауза. Тоест палестинската кауза вече е припозната като своя. Съответно Израел е заклеймен като вреден, а Нетаняху – като корумпиран политик, който се бори единствено за политическото си оцеляване.

Или казано с други думи, Нетаняху се превърна в заложник на геополитическото разделение между „либералните“ и „консервативните“ евреи. Първите – с мнозинство в САЩ, а вторите – в Израел. Първите – виждащи идващия месия като метафора в юдаизма, която изразява надеждата на еврейския народ за по-добър живот, а вторите – възприемащи го като реална личност, която следва да се появи съгласно вярата на бащите им.

Такива разделения са налице във всички монотеистични религии и щом погледнем историята, ще видим кога свършват те – когато една от тези фракции се наложи над другата по начин, който да формира нови културно-цивилизационни образци на подражание. До момента и едната, и другата фракция намират начин да съжителстват в полза на целия народ, независимо от различията помежду си. Съществуването и благоденствието на Израел и неговите добри съюзнически отношения с Америка са основните приоритети, около които либерали и консерватори са сплотили своите усилия. Този съюз се пропука, когато влиянието на Америка в глобален план започна да отслабва, а Русия взе под крилото си „Хамас“.

С атаката срещу Израел „Хамас“ индиректно извоюва за Москва още една „победа“. Русия показа на Израел колко много го „обича“ Европа и колко е солидарна в подкрепата си за него – дотолкова, че жилищни сгради в Берлин осъмнаха с нарисувани Давидови звезди, а месеци по-късно Международният наказателен съд поиска заповед за арест за Нетаняху.

В крайна сметка какво би било бъдещето на Израел в една така динамично развиваща се система на все по-очертаващ се двуполюсен свят? Ако либералното крило, за което вече стана дума, надделее, то либерализацията на Израел ще бъде неизбежна. В най-добрият случай това ще доведе до протести и период на латентна нестабилност, а в най-лошия – до нова, още по-голяма война в Близкия изток.

Тъй като консервативните кръгове в страната няма да приемат ценностна рамка, която е чужда на еврейската традиция, Израел може да отслабне дотолкова, че да стане напълно зависим от американската помощ и позиция. Причината – самата държава няма как да съществува без този консервативен пояс, защото, както вече стана ясно, той е стимул за политическо вдъхновение на голяма част от избирателите в страната. 

Ако пък консерваторите успеят да се наложат в сблъсъка, това ще запрати Израел в руския лагер, което няма как да не се отрази на системата от съюзи, върху които почива глобалното лидерство на Вашингтон. Не защото Израел обича Русия повече от Америка, а защото мрази да бъде унижаван и от враговете, и от приятелите си.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/kum-yadrena-voyna-neka-pomislim-otnovo/

Ядрените оръжия винаги са заемали особено място в глобалната политика не само заради разрушителния си потенциал. Разликата между Великите сили от миналото и суперсилите от настоящето е, че ако първите имаха стратегическите ресурси да се нападат и завладяват, то вторите разполагат с достатъчно ресурси, за да унищожат света. 

Ето защо общоприетата теза в рамките на научния и политическия дебат е, че ядреното оръжие следва да се използва единствено за сдържане, а не за война. Или както повтаряха в един глас бившият американски президент Роналд Рейгън и последният генерален секретар на КПСС Михаил Горбачов, „ядрена война не може да бъде спечелена и затова не трябва да бъде водена“. По сходен начин бащите на неореализма и неолиберализма – Кенет Уолц и Джоузеф Най – имаха много различия за това дали Америка следва да е глобален лидер, или не, но и двамата споделяха тезата, че в случай на ядрена война победители няма да има. 

Самият патриарх на американската дипломация – Хенри Кисинджър, също обичаше да повтаря, че каквито и съюзнически ангажименти да има Америка, тя няма да рискува заради съюзниците си ядрена война с друга ядрена сила. 

И все пак, ако погледнем внимателно какви са промените в глобалната политика през последните десетилетия, ще видим, че ядреният консенсус започва да се разчупва. Дали защото политиците обикнаха прекалено много властта, или защото се появиха учени, които боравят с идеологии, а не с аргументи, но войната отново се завърна на Стария континент, а с нея и опасенията, че регионалните конфликти в Близкия изток и Източна Европа може да прераснат в Трета световна война. 

Но за да видим дали това е реалистична перспектива, преди всичко следва да си дадем сметка защо изобщо започнахме отново да говорим за опасността от нов глобален конфликт.

Ядреното сдържане като военностратегическа и политическа доктрина

Преди всичко трябва да направим уточнението, че когато говорим за ядрени оръжия, най-лесният начин да бъде осмислена тяхната употреба е психологически. След като САЩ и СССР постигат ядрен паритет по време на Студената война, Доналд Бренан – американският военен стратег и по-късно изследовател към Института „Хъдсън“ в САЩ по време на администрацията на Айзенхауер, формулира доктрината за взаимно гарантирано унищожение (Mutual Assured Destruction). Вдъхновена от акронима MAD (от англ. „луд, лудост“), доктрината на Бренан гласи, че Вашингтон и Москва разполагат с достатъчно ядрени оръжия, за да се самоунищожат и да унищожат света такъв, какъвто го познават хората. 

По-късно тази доктрина е доразвита от един от корифеите на теориите в сферата на международната сигурност – Томас Шелинг, който в прословутия си труд „Оръжия и влияние“ систематизира ядреното сдържане като принцип, червена линия, отвъд която ядрените суперсили следва да избягват директната конфронтация помежду си. Тези идеи са систематизирани и от автори като Робърт Джървис и Кенет Уолц, които развиват тезата, че ядрените състезания и балансирането на дилемите за сигурност в спорните региони на влияние могат да изиграят полезна роля за сдържането само ако се водят по правилата.

С разпадането на СССР ядреният дебат мина на заден план, тъй като учени като Франсис Фукуяма обявиха „края на историята“. Това предполагаше ядрените сили да съкратят арсенала си, защото презумпцията на неолибералите беше, че войни повече няма да има. И все пак ядреното семейство на САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания се съгласи на това само частично. По сходен начин стояха нещата и с по-малките ядрени сили, като Индия, Пакистан и Израел, за които международната общност предполагаше, че разполагат с по-скромен арсенал от оръжия за масово унищожение. 

Всъщност най-голямата жертва на теорията за „ядрен мир“ се оказа Украйна, която предаде ядрените си оръжия на Русия срещу обещания, че украинският суверенитет и териториална цялост ще бъдат гарантирани. Или поне така гласеше духът на теорията, която разви Фукуяма и според която демокрацията можеше да постигне онова, което ядреното сдържане не успя – вечен мир. 

Тази теория беше поставена на сериозно изпитание след терористичните атентати в САЩ от 11 септември 2001 г., а илюзиите за ядрен мир избледняха, след като Северна Корея успешно завърши своята програма за създаване на тактически ядрени бойни глави. Така в един момент стана ясно, че нито ядреното сдържане от Студената война, нито меката сила могат да бъдат гарант, когато една държава има амбиции да стане ядрена сила. Причината за това отново е психологическа – когато имаш ядрено оръжие, ти разговаряш с лидерите на глобалните актьори като с равни.

Ако трябва да обобщим, макар оръжията за масово унищожение да имат военностратегически и политически аспекти, тяхната най-голяма сила е психологическа по своята същност и характер. Най-актуалният и точен пример в това отношение е войната в Украйна. В първите месеци, след като Москва нападна Киев и САЩ отпуснаха огромна помощ за Украйна, Русия беше пред разгром и руските войски отстъпваха към границата. 

С времето тази помощ започна да е все по-колеблива – до момента, в който не стана символична, тъй като последният транш от Вашингтон тази година е знак за Зеленски по-скоро да излезе с чест от положението, отколкото да осъществи ново контранастъпление. 

Основният въпрос е защо се стигна дотук. Отговорът се крие в последните изтекли военни доклади на Москва от тази година, в които се споменава, че в края на 2022 г. Владимир Путин е обмислял употребата на тактическо ядрено оръжие в Украйна. Това обяснява и защо САЩ дълго време се въздържат да изпращат далекобойни оръжия и самолети на Киев, а притискаха за това Европа, и защо китайският президент Си Дзинпин на няколко пъти предупреди руския си колега, че употребата на ядрени оръжия ще бъде червената линия в отношенията между Москва и Пекин. Казано накратко, случващото се в Украйна беше тест, който ядрените сили издържаха успешно… поне засега.

Бъдещето на ядрените оръжия като сдържащ фактор

Да имаш ядрени оръжия обаче изобщо не е леко бреме, защото тяхната поддръжка е много скъпа, а синтезът на плутоний изисква технологии и пари. Нещо повече, дори една държава да разполага с ядрено оръжие, възможности за водене на пълномащабна ядрена война имат само страни със завършена ядрена триада, която включва стратегически бомбардировачи, ядрени подводници и интерконтинентални балистични ракети. Днес такъв потенциал имат САЩ, Русия, Индия и Китай, а от тези четири държави единствено първите две разполагат с достатъчен брой ядрени бойни глави, за да участват в глобален военен конфликт. 

И тук идва добрата новина, тъй като диалогът между Вашингтон и Москва сочи, че политиците в двете ядрени столици не желаят Трета световна война. Затова и по-коректният въпрос би бил не дали ще има ядрена война, а какво е бъдещето на ядреното сдържане, тъй като без него ядрените сили и без това не биха имали друг избор, освен да започнат война.

Добрите новини за устойчивостта на ядреното семейство могат да бъдат търсени в няколко посоки. Първата отново е психологическа – доктрината за взаимно гарантирано унищожение продължава да действа, което означава, че страхът е мощен сдържащ фактор пред употребата на тактически и стратегически ядрени оръжия. 

Втората е по-скоро политическа – ако една ядрена сила реши да прибегне към употреба на оръжия за масово унищожение, това ще я направи глобален агресор. Или казано по-просто, тогава дори държави като Ислямска република Иран биха преосмислили подкрепата си за такъв актьор, колкото и могъщ да е той. 

Проблемът с такова „решение“ на един конфликт е огромният брой цивилни, които ще загинат при превантивен ядрен удар, и пораженията по критичната инфраструктура, които ще доведат до компактни облаци от радиация, засягащи целия свят. Ето защо едва ли някой държавен актьор би натиснал червеното копче, или по-точно казано – би му било позволено да го направи. 

Третата причина е, че малко преди войната в Украйна, въпреки различията, САЩ, Русия, Китай, Франция и Великобритания организираха среща на ядрения клуб в Ню Йорк, където подписаха протокол, че нито една страна няма да използва ядрени оръжия първа. Това до известна степен допринася за ядреното сдържане, макар че от този формат отсъстваха „малките членове“ на ядреното семейство, които учените обичат да наричат с миловидното states of nuclear concern – или държави, които уж нямат ядрено оръжие, но всъщност разполагат с такова, макар да не са го заявили официално като по-големите си събратя.

Лошите новини за стабилността в ядреното сдържане, уви, са повече. Първата се корени в обективните геополитически процеси, на които сме свидетели и които са пряко следствие на прехода от еднополюсен към двуполюсен свят. Новият свят едва ли ще напомня на Студената война. Той по-скоро отразява геополитическата надпревара между САЩ и Китай, която е и надпревара между две политически семейства, чиито очертания стават все по-видими, особено след началото на войната в Украйна. 

В този свят Китай увеличава ядрения си арсенал и в близкото десетилетие може да достигне САЩ, освен ако Америка не започне отново да се въоръжава. По сходен начин стоят нещата с руската ядрена програма, за която Москва планира да бъде изнесена в Космоса – стратегия, която вече предизвика острите реакции на Вашингтон и Брюксел. В един такъв свят много зависи накъде ще поеме глобалната дилема на сигурността – към сътрудничество или към конфронтация. Ако нагласите за първото са повече, то ефектите от ядреното сдържане могат да бъдат балансирани. Във втория случай обаче ядрената надпревара може да излезе извън контрол, защото технологиите, с които разполагат Вашингтон и Пекин, са много по-развити от онези, с които работеха САЩ и СССР по време на Студената война.

Втората лоша новина е, че всякакви формати за ядрено сдържане бяха буквално разкъсани, след като Русия нападна Украйна. Москва се изтегли от споразумението New START, ограничаващо количеството ядрени бойни глави, с които могат да разполагат САЩ и Русия. В отговор Вашингтон също анулира договора и на практика понастоящем страните с най-висок ядрен потенциал нямат правила, по които да продължат надпреварата си, освен чрез директен диалог, който може да бъде прекъснат, ако се стигне до пряк конфликт между Русия и НАТО. 

Северна Корея и Китай не са член на нито един колективен формат за ядрено разоръжаване, което в случая с Пхенян вещае неясно бъдеще на статуквото на Корейския полуостров. Ако КНДР реши да увеличи ядрения си арсенал, това почти сигурно ще доведе до рязък дисбаланс на силите в региона и в перспектива дори до разполагане на ядрени американски подводници в Японско море. Макар че Пхенян е зависим от Пекин, тази зависимост е само символичен фактор, на който не може да се разчита като на сдържащ, в случай че Ким Чен Ун реши да ескалира напрежението.

И трето, оказва се, че с изключение на Китай нито една ядрена сила не е интегрирала т.нар. no-first-use principle – или доктрината, че няма първа да използва ядрено оръжие. В Русия такова положение имаше по времето на Елцин, но след като Владимир Путин стана президент, то отпадна. Барак Обама положи много усилия да интегрира принципа в доктрините на САЩ, но този дебат беше напълно зачеркнат от дневния ред на Тръмп. Байдън също не прояви желание да го отвори отново, тъй като ситуацията в Украйна не го предполагаше. В най-неизгодно положение обаче са Франция и Великобритания, тъй като те съкратиха триадите си след края на Студената война и сега могат да разчитат единствено на американския ядрен чадър и на подводниците си. Що се отнася до малките ядрени сили, макар че тактическите ядрени оръжия са ограничени по своя обхват на действие, те могат да предизвикат сериозен отзвук, който в крайна сметка да доведе до глобален военен конфликт.

Равносметката: къде е Европа на тази карта?

Накрая е логично да си зададем въпроса „А къде е Европейският съюз на тази карта?“, тъй като това пряко засяга България. Европа, разбира се, не разполага с ядрени сили, тъй като този въпрос е изключен от дневния ред още при създаването на европейския проект. Макар отделни страни членки, като Естония и Полша, да повдигат въпроса как ЕС ще гарантира ядрената си сигурност, доминиращото становище в европейската политика е, че тази „чест“ се полага на НАТО. Единствената голяма и влиятелна държава, която не споделя този консенсус, е Франция. Тя разполага с ядрени подводници, но проблемът е, че Париж не позволява ядреният му потенциал да бъде интегриран в общоевропейската отбрана. Или казано на по-прост език, иска излизане от ядрения чадър на НАТО за цяла Европа, без да предлага алтернатива. Въпросът е в състояние ли е НАТО да гарантира ядрената сигурност на ЕС и по какъв начин може да стане това. Върху него си заслужава да се спрем по-обширно.

Когато говорим за НАТО, веднага следва да споменем член 5 на Вашингтонския договор, който гласи: 

Страните по Договора се договарят, че въоръжено нападение, предприето срещу една или повече от тях, в Европа или в Северна Америка, ще се разглежда като нападение срещу всички тях. 

Членът за колективната отбрана – както стана популярен той в България – обаче не е основната гаранция за сигурност, която дава НАТО. Член 5 е обвързваща констатация, че в случай на атака срещу Алианса съюзниците следва да защитят жертвата от агресора. Но истинската сдържаща сила на НАТО е в ядрения чадър на САЩ. А доктрината за ядрения чадър обхваща не само съюзниците от НАТО, но и други американски съюзници, като Япония, Южна Корея, Австралия и Филипините. Съгласно тази концепция Съединените щати са предоставили гаранции за сигурност, че ако съюзниците им бъдат нападнати, ще ги защитят с помощта на всичките си ресурси, включително и на ядрените си оръжия. Концепцията за ядрен чадър е реализирана от Роналд Рейгън, когато той лансира идеята си, че СССР не следва просто да бъде сдържан, а трябва да бъде победен. Тази доктрина среща бурното недоволство на много политици, включително Хенри Кисинджър, но в крайна сметка се налага, когато Вашингтон вижда, че СССР започва да залязва.

Следователно основният въпрос за Европа е не дали ще бъде задействан член 5. Той вече беше задействан след 11 септември. Дилемата е дали Вашингтон би рискувал реформа в ядреното сдържане по начин, който ще охлади руските апетити към Стария континент, и дали ще се намерят политици в САЩ, които ще имат куража да предложат ревизия на старите ядрени стратегии. Този въпрос стои с пълна сила пред европейските елити, защото Русия вече е един ход пред Вашингтон, след като руският президент взе решение да премести част от ядрения арсенал на Москва в Беларус. Дали обаче САЩ ще се решат да уплътнят ядрения си чадър над ЕС, зависи много и от това как американците виждат глобалните си съперници. За Съединените щати приоритет в новата студена война е Китай, а не Русия. В този смисъл военният пакт AUKUS и интегрирането на Япония и Южна Корея в него може да се окажат от първостепенна важност. Това несъмнено повдига и още един болезнен въпрос – за реформа в НАТО, така че съюзът да може да отговаря на съвременните асиметрични предизвикателства пред сигурността му. 

Отговорите на тези въпроси следва да бъдат намерени в близкото десетилетие, тъй като промяната в глобалния баланс на силите е необратим процес, който неизбежно ще засегне и ядреното сдържане. В този смисъл трябва да си дадем сметка, че ако бягаме от дискусията за ядрените конфликти, правим фатална грешка. Една от причините да няма реални ядрени конфликти по време на Студената война беше постоянният дебат, който се водеше във Вашингтон и Москва. Ето защо дълг на всеки експерт е да развие и тества тези хипотези. В противен случай сме обречени да допуснем грешката на Запада отпреди 11 септември, когато не беше прието да се говори за тероризъм и радикализация. До момента, в който „Ал-Кайда“ не удари Кулите близнаци в сърцето на САЩ – Ню Йорк.