Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-17/

По Америка ще познаете света. 

Президентът Тръмп даде сигнал, че е готов да задълбочи войната в Иран. Само преди месец писахме, че примирието между двете държави е подписано – днес това примирие не означава нищо, а още утре този бюлетин може би няма да е актуален. Политическото говорене на едро, заплахите, цинизмът и безсмислието са се превърнали в ежедневие. Министърът на войната Пийт Хегсет поиска 70 млрд. долара спешно военно финансиране след първите пет месеца от войната.

По Америка ще познаете света. 

Хегсет обяви, че военните ще трябва да минават задължително изследване на нивата на тестостерон след 30-годишна възраст. Няма определени рамки какви нива на тестостерон ще се смятат за ниски, за да се изисква лечение – обичайно всяка лаборатория може да определя нива според методите си на изследване, което в допълнение се влияе и от препоръките на лекуващия лекар. 

Решението на Хегсет идва в разгара на „тестостеронова мания“ в САЩ: рецептите за заместителна терапия с хормона са достигнали 12 млн. през 2025 г., ръст от 154% от 2020 г. насам. Онлайн клиники и търговци продават тестостерон като утвърдено лечение за мъже. Експерти обаче предупреждават, че по-високите нива на тестостерон нямат нищо общо с определени качества, които могат да направят един мъж „по-мъжествен“. Ако нивата на тестостерон по различни здравословни причини спаднат много под обичайните норми, последствията могат да бъдат умора, ниско либидо или загуба на мускулна маса, но при здрави мъже нивата на хормона нямат нищо общо с физическата сила. 

Мъж с ниво на тестостерон около 700 нанограма на децилитър може да е точно толкова силен, колкото и мъж с 300 нанограма на децилитър. Нещо повече – нивата на тестостерон не са константа, а се променят в различните части на деня и според сезона, както и под влияние на други фактори. Терапията с тестостерон крие рискове: употребата на добавки може да понижи естествената способност на тялото да произвежда хормона, свивайки тестисите и намалявайки производството на сперматозоиди. Други ефекти са акне, оплешивяване и дори уголемяване на гърдите вследствие на преобразуването на част от приетия тестостерон в естроген.

Тестостеронът няма общо и с нивата на агресивност. Изследвания показват, че ако един мъж проявява агресия, причината обикновено е социална, а не хормонална. В проучване на 200 подрастващи момчета и родителите им екип, воден от Адам Станаланд, професор по психология в университета в Ричмънд, установява, че момчетата, реагиращи агресивно на стимули, които възприемат като „заплаха за мъжествеността“, са онези, които усещат силен социален натиск „да се държат като мъже“. Парадоксът е, че животът в армията – недостигът на сън, хроничният стрес, излагането на опасност и недоброто хранене, са изключително вредни за правилното функциониране на хормоните. 

Всички тези научни факти обаче нямат значение във време, в което говорим за „криза на мъжествеността“ – с нея често се „борим“ с прояви на насилие и омраза към жени и към онези, които са приемани като „други“; с подлагане на хирургични интервенции в името на „по-мъжествено излъчване“; или чрез сформирането на групи и банди от вандали, често покрай бойни спортове.

По Америка ще познаете света. 

Междувременно все повече жени в САЩ се тревожат какво ще се случи, ако имат дете, се посочва в статия в Women's Health. Жените посочват като основни притеснения здравния риск, следродилната депресия и пълното подчинение на майката на грижите за детето, както и финансовите трудности и състоянието на света като цяло.

В статията се казва още, че през неограничената информация в социалните мрежи хората често стигат до най-страшните истории за раждането, научават за възможно най-рисковите усложнения и чуват разкази на други родители, които изпитват съжаление, че имат деца, или се оплакват от липса на подкрепа от партньорите си. Експерти посочват, че повечето бременности в САЩ протичат без усложнения и че обществото трябва активно да работи в посока на подкрепа за майките.

Подкрепата за жените и майките не е сред трендовете в „мъжествените“ среди. Притесненията за демографията са.

По Америка ще познаете света. 

Жителите на много държави по света вече гледат на Китай по-положително, отколкото на САЩ. Спадът в положителните възприятия започва около 2024 г., като в началото на втория мандат на президента Тръмп през 2025 г. 48% от отговорилите имат по-скоро добро отношение към Америка, а 38% – към Китай. Тази година числата са почти обърнати – 46% виждат Китай в по-добра светлина, а 36% избират САЩ. 

На въпрос имат ли доверие, че държавата ще постъпи правилно по отношение на международната политика, положителното отношение към външнополитическото представяне на Китай е нараснало почти двойно от 2024 г. насам и е спаднало повече от двойно спрямо САЩ за същия период. Една от малкото сфери, в които САЩ все още държи висок рейтинг, е тази на свободните индивидуални права – повече хора отговарят, че САЩ уважават правата и свободите, което все още е обективна истина.

Фактът, че имам нужда да уточня „все още“, е показателен за състоянието на САЩ и на демократичния свят. 

От една страна, бихме могли да кажем, че обръщането на САЩ към собствените им интереси би могло да става за сметка на други държави и на света като цяло, откъдето да идва негативното отношение към тях – това е и аргументът на много от консервативните симпатизанти на президента. Не съм съгласна обаче, че исторически САЩ никога не са гледали собствения си интерес; напротив, Америка е добре известна с арогантното си поведение на световната сцена. 

В продължение на десетилетия обаче тя бе известна и с меката си дипломация, което направи от нея културен хегемон, а чрез културата рано или късно се печели всичко, както знаят добрите пропагандисти. Сега меката дипломация е заместена от друга пропаганда: на тестостерон, ритуален бой пред Белия дом и външна политика, характеризираща се с постоянството и деликатността на кисел попрезрял мъж (ако трябва да влезем в тона на (не)културния диалог).

Политиката на синтетичния тестостерон може да е много популярна сред определени сегменти от населението, но е абсурдна, смешна, глуповата и заради всичко това – дори ужасяваща за нормалните мислещи хора, които все още обитават средата между крайностите. 

По-добрата позиция на Китай в общественото мнение надали се дължи на това, че изведнъж авторитарният комунизъм с капиталистически краски е станал атрактивна алтернатива на настоящия световен ред; в крайна сметка преди седмица книжари бяха извлачвани насилствено от книжарници в Хонг Конг.

Китай по някакъв начин е алтернатива на вакуума, отворил се от разпадналата се американска култура, точно толкова, колкото животът в Русия е алтернатива за недоволния български русофил. Обратното – разочарованието и липсата на нормалност блъскат общественото мнение към символа на Си Дзинпин – световен лидер, който, въпреки че също е зодия Близнаци (както впрочем и Румен Радев), може да се задържи на едно мнение и решение от сутринта до вечерта. 

„Стабилността“ е онова, по което копнее средностатистическият човек, който не се интересува от сложните плетки на политиката, а просто иска да живее нормално. Който разбира копнежа по „стабилност“, разбира политиката. А ако това са само авторитарните лидери и режими, вината не е само тяхна.

Както и да е, по Америка ще познаете света. 

На 14 юли губернаторката на щата Ню Йорк подписа мораториум върху изграждането на центрове за данни, който ще е в сила една година. Целта е през това време да се изучават ефектите на вече построените центрове за данни, за да може да се помисли за определени регулации. Тревогите на опонентите на мораториума се въртят около икономическите последствия, тъй като се страхуват, че меморандумът ще отблъсне инвеститорите. Според критиците на меморандума хората трябва да бъдат оставени сами да преценят дали искат центрове за данни в общностите си, или не. 

По-умерените становища гласят, че политиките спрямо центровете за данни се третират само в контекста на развитието на изкуствения интелект и протестите срещу т.нар. интелектуален бълвоч (slop) – нискокачественото масово генерирано съдържание, което често цели бърза печалба или кликове. Инстинктивният и разумен аргумент е: защо трябва да хабим ценни ресурси, какъвто е водата, и да тормозим общностите с шум и замърсяване, за да подхранваме нещо, което не само ни затъпява, но и ни коства работни места? 

Повечето хора обаче разчитат на ресурсите, които такава технология предлага – тя е толкова добра или лоша, колкото е ползвателят ѝ. Дали мораториумът ще е ефективен, ще покаже само времето. Въпросът е, че за разлика от България, дори в САЩ в криза все още се прави политика на действието – вземат се мерки, ефектите от тях се анализират и все пак някъде нещо се движи. 

Дебатът за прогреса (най-вече технологичен) за сметка на толкова много други неща тепърва ще бъде актуален. През последните дни кабинетът на Тръмп активно премахва природозащитно законодателство, което ще позволи добив на петрол и други суровини от понастоящем защитени държавни земи.

Идеята за краткотрайна печалба и неспирен прогрес все още пречи да помислим как да живеем устойчиво в един все по-топъл и бедстващ свят, както виждаме и в България. Технологиите биха могли да помогнат и в тази посока – въпросът е кой и за какво ще ги използва.

По това, за което говори (и се кара) Америка, ще познаете онова, за което трябва да говори светът. Западна Европа току-що отчете най-горещия си юни някога. 

Има и други новини. Тексаски пожарникар спасява три деца, заклещени под лодка, навръх 4 юли – националния празник на САЩ. Биотех стартъп компания е разработила устойчиви на определени заболявания сортове американски кестен; дърводобивната индустрия е изключително важна за страната, но различни заболявания по дърветата през последните години са сред основните предизвикателства пред нея. Деформираният енот Джимъти от Сиатъл, за когото се грижат всякакви добри съседи, се превърна в интернет сензация. 

И накрая – тази седмица изгледах документалния филм на More Perfect Union, който засяга идеята за изземането на ролята на държавата от корпорациите, опитващи се да създадат свои общности с изцяло приватизирани обществени услуги. 

Предимствата на филма са, че показва какво се случва с либертариански, антидържавни и всякакви подобни идеи на практика – нещо, което видяхме в началото на мандата на Тръмп с DOGE, воден от Илън Мъск (този провал помните ли го?).

Когато съвсем естественото напрежение между държава и частен сектор се доведе до крайност, имаме смяна на парадигмата. Въпросът е как ще изглежда тя.

По Америка ще познаете света. 

Август е тих дори и в Щатите. В „Тоест“ със сигурност ще е такъв, а през септември се връщаме – наближават междинни избори. Шоуто никога не свършва.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/zavrushtaneto-na-amerikansko-kitayskata-druzhba/

Геополитическите нагласи на Великите сили, независимо от стратегическата им култура, винаги са били насочени към търсене на най-рационалния път за защита на националния им интерес. Ако това важи с пълна сила за САЩ, то е също толкова валидно за Китай. Разликата между Вашингтон и Пекин е, че американците представят интереса си като свой и на съюзниците си, а китайците имат навика да го представят като всеобщ. 

Отношенията между двете държави никога не са били еднозначни, а Студената война е може би най-ценният урок какво може да се очаква, когато триъгълната дипломация работи в полза на нечия „дружба“, без тази дружба да представлява съюз. Дали ще станем свидетели на възстановяването на подобно приятелство между двете Велики сили и какви са основните предпоставки това да (не) се случи? Отговорът на този въпрос може да се окаже път към разплитането на сложната геополитическа ситуация, в която се намира светът, докато във Вашингтон управлява втората администрация на Тръмп, а в Китай вече говорят за политическо безсмъртие.

Стратегическите култури на САЩ и Китай

При опитите за сравнение между Америка и Китай може да паднем в капана на простия факт, че историческият подход изобщо не следва да бъде водещ в анализа на отношенията между Вашингтон и Пекин. Китай е страна с хилядолетна история, докато американското политическо житие е богато, но все още младо.

Тези отношения могат да бъдат обективно оценени чрез внимателен анализ на отделните понятийни категории, които двете държави използват, за да подсигурят изпълнението на приоритетите си. А това неизбежно ни отвежда до факта, че много експерти по Китай не владеят мандарин и обикновено използват английски преводи, които са също толкова подвеждащи, колкото и разсъжденията на авторите им. Може би единственото изключение от това правило е Хенри Кисинджър, който е толкова свързан с китайската история и култура, че е може би единственият американец, който в най-пълна степен може да се нарече истински познавач на Китай.

Американската стратегическа култура винаги е била насочена към една цел: САЩ да доминират системата на международните отношения във всичките ѝ състояния. Тази идея се корени дълбоко в американския Manifest destiny, от една страна, и в идеите на бащите основатели, от друга, които виждат в разума, а не в монарха архитекта на политическото развитие на младата държава. 

От момента, в който САЩ излизат на световната карта с Испано-американската война от 1898 г., те успяват последователно да овладеят ключови сектори от глобалната политика, така че светът става „американски“. Такава е системата от началото на XX век, когато европейските колониални империи все още доминират системата във военно и културно отношение. Макар и европоцентрична, тази система на практика е икономически протекторат на САЩ, които стават основен европейски кредитор, същевременно измествайки британския флот от господстващата му роля в моретата и океаните и създавайки „меката сила“ за „империята на свободата“.

Геополитическото противопоставяне със СССР също е американоцентрично по две причини. Първо, оказва се, че съветските ядрени оръжия на практика не могат да защитят Москва, тъй като това би означавало ядрен апокалипсис – факт, който поколения съветски лидери прагматично отчитат. Второ, макар и военно двуполюсен, светът на Студената война е икономически еднополюсен, тъй като доларът бързо става основна резервна валута. Еднополюсният период на 90-те години и първото десетилетие след 11 септември 2001 г. бяха пикът на американската хегемония, след което за пръв път тя беше поставена на карта от Китай. 

И за пръв път Америка нямаше отговор на въпроса какво да прави.

За разлика от стратегическата култура на САЩ, китайската е комплексна и не може да бъде изчерпана с единна цел. И все пак, ако трябва да резюмираме с една дума културното наследство на Конфуций, Лаодзъ, Менций и поколенията от философи, творили в древния период на Китай, ще видим, че това е понятието хармония. 

Китайската идея за лидерство днес почива върху три основни стълба. Първият е установяването на многополюсен световен ред, който – подобно на огромна пирамида на привилегиите – функционира на базата на трибутарната дипломация. Дипломация, в която няма съюзници и врагове, а само „приятели“. Някои от тези приятелства са далечни, други – близки, а трети – „без граници“. 

Предопределени за война. Но не съвсем

Продължаваме поредицата на Искрен Иванов за Китай и за отношенията на далекоизточната страна с останалите Велики сили. Този текст разглежда накратко връзките между Китай и САЩ, както и въпроса кой ще е победител в една нова Студена война.

ТоестИскрен Иванов

Тук идва и вторият стълб, който включва утвърждаването на Китай като глобален икономически център, координиращ приятелите си в рамките на йерархична структура, но тя не е колективна система за сигурност или военен съюз, а система от взаимноизгодни икономически отношения. 

И накрая, не бива да забравяме ролята на социализма с китайски характеристики, който обрисува ролята на лидера (председателя) като политически стълб на китайския суверенитет, а националното единство – като необходимо условие за връщането от века на унижението към славните времена, когато Китай е бил Велика сила. Такава е и стратегическата цел на китайските управляващи от Дън Сяопин насам.

Американско-китайската дружба преди и след разпада на СССР

В геополитически план американската победа в Студената война би била далеч по-трудна, ако не беше съветско-китайската схизма и не беше постигнато стратегическо сближаване с Пекин. Първото ниво, на което следва да търсим причините за тези процеси, е създаването на Новия Китай (Китайската народна република) и формирането на идеологията му. За разлика от съветската интерпретация на марксистката икономическа теория, която просто механично добавя към идеите на Маркс труда на Ленин „Какво да се прави?“, като по този начин създава политическото учение марксизъм-ленинизъм, китайските лидери представят един далеч по-изтънчен идеологически синтез. 

В маоизма този синтез създава визия за съвременния свят и за мястото на Китай в него – теорията за „трите свята“ на Мао ясно позиционира сътрудничеството между Пекин и Глобалния юг като основен инструмент в стратегическата надпревара с империалистическите държави от Първия свят (САЩ и СССР) и държавите от Втория свят в лицето на европейците и Япония. 

В дънизма идеите на Маркс придобиват динамични философски измерения, които целеполагат сближаването на Китай с изконния враг – Япония, и с неговия най-близък съюзник – САЩ, като път към отварянето и към възхода на китайската икономика на глобалната сцена. Паралелно с това китайските лидери очертават политиката си за мирно съжителство с останалите държави, опитвайки се да позиционират Китай като медиатор, а не като потенциален хегемон в международната система.

Мисълта на Си Дзинпин представлява истинска революция в идеите на китайските лидери, сравнима по значимост единствено с тази на Мао Дзъдун. Сегашният лидер на Китай окончателно изчиства социализма с китайски характеристики от статичните тълкувания на марксизма, формално обвързани със старото съветско мислене, и лансира динамична система от идеи, които целят както гарантирането на китайската политическа стабилност, така и националното обединение – нещо, което нито един от предишните китайски лидери не успява да постигне. 

Приятелство без граници. Как Китай очарова Русия?

Какво предопределя „приятелството“ на Русия и Китай? Вечна ли е тази дружба, или има какво да смрачи на пръв поглед безоблачното небе над отношенията между двете страни? От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Най-значими за Китай обаче са постиженията на Си Дзинпин на геополитическата сцена, които намират отражение в доктрината му за мирния възход на Пекин в противовес с мирното съжителство, което неговите предшественици разбират като политика на консенсуализъм с останалите Велики сили и по-конкретно със САЩ. Тук е мястото да кажем, че за разлика от останалите китайски лидери, Си има завидното качество да облича идеите си в дрехите на класическата китайска философия, което им придава още по-голяма легитимност пред останалите азиатски държави.

Така стигаме и до логичния отговор на въпроса, който си поставихме: не, старата китайска дружба със САЩ няма как да бъде възродена, или поне не във вида, в който тя съществуваше по времето на Студената война. Китай уверено се е устремил към възход, а дали той ще бъде мирен, или не, ще покаже времето, защото тези процеси зависят не от намерението на лидерите, а от обективния баланс на силите в международния пъзел. 

Америка, от друга страна, няма намерение да се разделя с философията си, тъй като дори Доналд Тръмп вижда американското глобално лидерство като приоритет, макар и по един особено превратен начин – като хегемония. В същото време не бива да правим генерализации, че капанът на Тукидид не е единственият сценарий, който може да се реализира, ако в даден момент отношенията между САЩ и Китай отново се влошат.

От капана на Тукидид към конфуцианската хармония

Всъщност има един сигурен факт – на сегашния етап САЩ разбират, че не могат без Китай, и Китай разбира, че не може без САЩ. В този смисъл двете държави действително поддържат дружбата си дотолкова, доколкото тя е взаимноизгодна. Това състояние няма да позволи на капана на Тукидид да се затвори, тъй като Америка няма намерение да разполага войски в Тайван, а Китай все още не е дал зелена светлина на Северна Корея да изнудва Вашингтон с новите си ракети. 

Към това се прибавя невъзможността на двете държави да водят война една срещу друга – Китай все още няма паритет със САЩ, а Америка сериозно се изтощи в резултат на операцията „Епична ярост“. За добро или за лошо, принципът на хармонията, който в продължение на хилядолетия управляваше Азия, започва да се очертава като все по-привлекателен за останалата част от света, която се чуди кой ще е следващият регион, където предстои локален конфликт.

Войната, която никой не иска, но всички вече водят

За американската дилема между Израел и глобалната икономика, за иранската ядрена амбиция и за новото разделение между Европа и САЩ. Какво ни показва блокадата на Ормузкия проток? От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Същевременно Вашингтон и Пекин вече се намират в състояние на нова Студена война поради непримиримостта на Русия във войната с Украйна и опитите на Иран да се сдобие с оръжия за масово унищожение. Америка не може да си позволи да изостави Израел – сигнал, който дава не само администрацията на Тръмп, но и няколко последователни президентски администрации преди него. 

Китай от своя страна би бил изключително уязвим без партньор като Москва или без присъствие в Близкия изток, чрез което да проектира влияние на глобалните икономически пазари. В този смисъл стратегическото противопоставяне между САЩ и Китай е неизбежно, но конфликтът между тях не е необходимост. Добрата новина е, че на този етап и двамата лидери разбират това и се стараят надпреварата между държавите им да остане в икономическата сфера.

Тук, разбира се, е добре да посочим болезнената за двете сили реалност – 

САЩ следва да отчетат, че светът няма как да продължи да бъде еднополюсен, тъй като Китай вече проектира сила сред онези режими, които не се самоопределят като либерални демокрации. 

Да, китайската формула може да звучи утопично и нереално за западните политици, но за Афганистан, Бруней, Мозамбик и ЮАР тя е алтернатива. Китай, от друга страна, трябва да се примири, че многополюсният свят също е непостижим, тъй като, ако Русия успее да възвърне влиянието си от съветската ера, приятелството без граници между Москва и Пекин бързо ще се срути. Същото е валидно и за стремежа на Пекин да се превърне в глобален икономически център – макар и възможно на теория, на практика няма как трибутарната имперска дипломация да успее през XXI век.

В тези условия формирането на двуполюсен модел между Вашингтон и Пекин остава най-големият гарант за глобалния мир и стабилност. Китайската позиция по отношение на иранската ядрена програма е най-сериозното доказателство в тази посока, тъй като това ще даде възможност на Америка да довърши започнатото, а на Китай – най-сетне да реализира обединението с Тайван. В тези условия светът най-сетне ще получи възможност да се разправи с истинските заплахи, които много анализатори наричат нови, макар те да не са толкова нови: тероризмът, екстремизмът, поляризацията, фундаментализмът.

Възстановяването на новата дружба между САЩ и Китай, с други думи, реализира конфуцианската хармония, а не капана на Тукидид. Тя е възможност балансът на силите в международната система да се върне отново към времето, когато политиците преговаряха с политици, а не с терористи. Вашингтон и Пекин имат потенциала да извършат този преход. 

Първата стъпка към този процес е окончателното прекратяване на иранската ядрена програма и позиционирането на Тайван отново в китайската орбита. Ако планът на САЩ и Китай сработи, това означава, че е налице нов формат на сътрудничество между тях, който може успешно да разреши и останалата част от наболелите точки в глобалния дневен ред. 

Алтернативата на тези механизми остава капанът на Тукидид, или по-ясно казано, война между Вашингтон и Пекин. Последиците ще са осезаеми най-вече в две посоки: рухване на глобалната икономика и възможност за ядрена ескалация между двете държави. Бъдеще, което едва ли Доналд Тръмп и Си Дзинпин биха пожелали.

Заглавно изображение: Американският президент Доналд Тръмп и членове на делегацията му разговарят с генералния секретар на Китайската комунистическа партия и президент на Китай Си Дзинпин през юни 2019 г. в Осака на среща на Г20

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-15/

Пролетта във Филаделфия е необичайно красива с топлите си кехлибарени изгреви и залези, с бързо преминаващите облаци, които понякога се превръщат в също толкова бързо преминаващи бури. С първите майски гръмотевици – точно като в София. Из улиците се веят транспаранти в чест на 250-годишнината от създаването на САЩ. Атмосферата е особено празнична в старата столица, където е подписана Декларацията за независимостта. 

Орди туристи се стичат не само от цял свят, но и от всички краища на Америка. Навсякъде има обяви за изложби и чествания. Когато се качвам в самолета от София, малко преди нас излитат няколко от черните самолети с надпис U.S. Airforce, които домуват на летище „Васил Левски“ от седмици насам. Накъде – мога само да гадая. Отвъд океана войните на Америка са просто новинарски поток, далечна приказка, риалити, което дори не тече по телевизията. По десетките екрани в баровете се върти спорт, метрото е пълно с хора, облечени в червено, които се връщат от мач на бейзболния отбор на Филаделфия. Апокалипсисът се случва навсякъде, но не и в Америка. Тя държи само правата за кинопродукцията. 

В осми брой на „Гласовете на Америка“ си взехме въздух от същия новинарски поток, но не през ескейпизма на хляба и зрелищата, а през музиката. В настоящия брой ще направим същото, но през три исторически важни стихотворения, които разказват и осмислят САЩ извън заглавията, извън новините, извън апокалипсисите, които са им така присъщи и в които така имаме навика да се губим, пропускайки същественото. 

Тези стихотворения може би ще ни успокоят, че и преди се е стъмвало – и може да бъде светло отново. 

Приятно четене. 

Виж, гаснат светлините 

Стоманеносиво, с петна от сенките на облаци,
морето попива последните вечерни светлини.
Гласът е мощен и пяната с цвят на олово,
и приливът поглъща пясъците.

Тук стой като древен камък
и виж как гаснат светлините, чуй гласа на океана.
Ненавист и мъка сграбчват Европа и Азия
и морският вятър е леден.

Настъпва нощ: нощта ще поиска всичко.
Светът не се е изменил, по-разголен е само:
силните се борят за власт, а слабите
топлят бедните си сърца с омраза.

Настъпва нощ: върви си вкъщи,
опитай се да хванеш по радиото новините.
Чуваш ли ги, гласовете на Америка: наивни,
властни, лицемерни и обречени.

Кога? След четири или четиридесет години?
Защо му е на камъка да рови бъдещето?
Стой на своя бряг, древни камъко,
и нека соленият вятър направи главата ти бяла.

Робинсън Джефърс, 1941 г., превод Николай Попов 

Стихотворението на Робинсън Джефърс вдъхновява името на този бюлетин. Американският поет пише основно в наративна и епична форма и е смятан за икона на природозащитното движение. Противоречивата му философия, която той нарича „нехуманизъм“ (inhumanism), е сред основните причини да бъде отхвърлен от канона и днес да не се нарежда по популярност до поети като Т. С. Елиът например. Живял и творил по време на две световни войни, Джефърс вярва, че човечеството е твърде антропоцентрично и претръпнало към красотата на света и живота. 

В една от своите поеми Джефърс предлага хората да децентрализират вниманието от самите себе си. Призивът е колкото странен, толкова и актуален с оглед на различни съвременни движения, включително и на идеите на британския артист и писател Джеймс Бридъл, който преосмисля концепцията за интелигентност във времената на изкуствения интелект и смята, че интелектът не е само човешко качество, а черта, присъща на всички живи организми. 

Решението според Джефърс е „отстраняване“ от конфликтите, а не заемане на морална позиция в тях. През 1948 г. той публикува няколко критични стихотворения за американското участие във Втората световна война и издателството му Random House цензурира част от произведенията му, като също добавя бележка, че позицията на Джефърс не е позицията на издателството. 

Становището на Джефърс е, че войната е безкрайна борба на империи за пазари и ресурси, а не морална битка, и че в нея няма победители, както и че прекаленото митологизиране и военна намеса на САЩ в чуждестранни войни ще унищожи републиката и ще ускори разпадането на държавата. Опасенията на Джефърс са, че в САЩ ще се загърби идеята за свободна република в полза на свръхамбициозна военизирана империя. 

Във „Виж, гаснат светлините“ се отличават основните теми от поезията на Джефърс: незначителността на човешките вражди и проблеми пред огромното безвремие и великолепие на естествения свят, гаснещите светлини на цивилизацията, нескончаемата човешка борба за власт и ресурси, безкрайният шум на новините, падащият мрак. Камъкът и океанът са сред основните символи в творчеството на Джефърс, който живее на калифорнийския бряг, където построява каменния замък „Тор“. Творчеството му повлиява върху Чарлз Буковски, полския поет Чеслав Милош (който превежда много от стиховете му), фотографа Ансел Адамс и др. Противоречив и гениален, Джефърс остава колкото философски недостижим и може би дори наивен, толкова и неволен пророк на времената, в които живеем. 

Белият дом

Пред моето напрегнато лице
вратата ти затворена е здраво,
но имам смелост, имам дързостта
да нося гняв в сърцето си кораво.
Паважът под краката ми гори,
в гърдите сякаш зее грозна рана,
кръстосвам мълком булеварда бял,
загледан в портата ти обкована.
И твърдост в себе си безспирно диря,
и разум тук, пред тежките колони,
че нужна ми е свръхчовешка сила,
Бял дом, да спазвам твоите закони.

Клод Маккей, 1919 г., превод Николай Попов

Сонетът на ямайско-американския автор Клод Маккей е публикуван през 1922 г. в лявото издание The Liberator. Чернокожият автор заимства поетичните структури на Шекспировите сонети, присвоявайки си – донякъде скандално за времето – литературни и културни символи на бялата образована американска класа. По това време сонетът се смята за вече остаряла форма, така че изборът му е целенасочен. 

Маккей е основна фигура на Харлемския ренесанс и изгрява със стихотворението си „Ако ни чака смърт“, провокирано от „Червеното лято“ – вълна от линчове над чернокожи в САЩ след края на Първата световна война. Когато емигрира в САЩ през 1912 г., за да следва в Тъскиги, Алабама, Маккей е шокиран от дълбокия расизъм, на който става свидетел и мишена. Активната сегрегация му служи като катализатор и той започва да пише поезия, а цялата му кариера и живот са белязани от несправедливостта на институционализирания расизъм в САЩ. За съжаление, Маккей не доживява раждането и победата на движението за равни граждански права, но и до днес остава ключова фигура в историята на афроамериканците. 

След преместването си в Ню Йорк Маккей се включва в различни леви радикални сдружения, свързани с човешките права. Временно живее в Лондон, а през 1922 г. става част от руската болшевишка партия, мака да смята, че Комунистическата партия на САЩ не приоритизира достатъчно правата на чернокожите и дори че използва техните каузи за собствени цели. След кратко пребиваване в Русия Маккей осъзнава, че Коминтернът също го използва за собствените си пропагандни и геополитически цели, за което разсъждава в непубликувания си ръкопис „Харлемска слава“. 

По-късно в своята биография Маккей пише за причините, поради които в крайна сметка отказва членство в Комунистическата партия и избира изкуството пред ригидността на идеологията и партийната принадлежност. Пътят на Клод Маккей през литературата, идеологията и политиката разкрива напрежението между оформящите се тогава идеологически рамки – на комунизма и капитализма, – които ще застанат от двете страни на основната разделителна линия на XX век и ще намерят кулминация в Студената война. 

Комунизмът и социализмът все още са обсъждана алтернатива на пазарния капитализъм в САЩ, защото историята на държавите от Източния блок остава слабо позната, от една страна, и поради силната марксистка традиция в американските университети, от друга. От възможни работещи алтернативи до различни версии на „червената заплаха“, войната на идеологиите е релевантна и в контекста на културните войни. Творчеството на Маккей успява да надскочи тези идеологически рамки и да говори за институционалната несправедливост, за различните Америки, обитавани от различните американци, и за безкрайната борба за граждански права, която продължава и днес. 

Новият Колос

Не дръзкият гигант със древногръцка слава,
от бряг до бряг разкрачил войнствени нозе;
пред портите, окъпани от залез и море, ще спре
със огнен факел във ръце – могъществена, права,
светкавиците овладяла, тя името си разгласява:
Майка на Изгнаници. С десница като фар зове,
цял свят приютява и поглед мек ще разпростре
над мостовете от ефир на двата огледални града.
„Задръжте, вехти царства, славния разкош – извиква тя 
със устни неми. – На мене дайте уморени, бедни,
потъпканите бежанци, жадуващи за свобода,
окаяната сган от бреговете ви безредни.
Пратете тях, бездомни, корабокрушенци,
светилник аз издигам над златната врата!“

Ема Лазарус, 1883 г., неизвестен преводач 

Няколко строфи от „Новият колос“ са гравирани върху Статуята на Свободата. Ема Лазарус пише стиховете през 1883 г. като част от дарителската кампания за построяването на пиедестала на статуята – за тази дарителска кампания сме ви разказвали в шести брой на бюлетина. Историческият контекст на стиховете обаче далеч надминава стогодишнината на държавата и създаването на статуята. По това време писателката и поетеса Лазарус помага на еврейски бежанци в Ню Йорк, които бягат от погромите в Русия. Самата Лазарус също е потомка на евреи, дошли от Германия и Португалия. Тя превежда Шилер, Хайнрих Хайне, Александър Дюма и Виктор Юго и става разпознаваема със стиховете си и прозата си както в САЩ, така и в Европа. 

Гласовете на Америка – брой 6

Йоанна Елми посещава най-американския символ и островите Елис и Либърти, разказвайки ни по вълнуващ начин за историята на имиграцията в САЩ и за връзката между отговорността и свободата. Перфектното дълго лятно четиво, ако не ви е страх от нещо, задържащо вниманието повече от 3 секунди.

ТоестЙоанна Елми

Освен това краят на XIX век e време на ожесточен сблъсък между т.нар. нативисти и антинативисти, период на огромно политическо преосмисляне на въпроса кого да допускат САЩ на своя територия. Нативистите – основно протестанти от англосаксонски произход, изразяват тревога, че нашествието от нови имигранти ще размие американската култура, ще понижи заплатите и ще урони републиканските принципи и политическата система. На мушката са основно католици – ирландци и немскоговорящи, за които съществуват опасения, че са по-лоялни на папата, отколкото на държавното управление на САЩ и институциите на демокрацията. Огромна е и кампанията срещу южно- и източноевропейците: италианци, славяни, включително поляци, сред които има не само католици, но и православни; те се възприемат като бедни и културно различни, а също и като по-низши от расова гледна точка. На Западния бряг има изразена враждебност срещу китайските имигранти, които са обвинени, че крадат работни места от белите, и се твърди, че е невъзможно да се асимилират. 

Нативистите постигат огромна политическа победа през 1882-ра – година преди публикуването на поемата на Лазарус, с Указа за изключване на китайците, с който за първи път в историята на страната се забранява влизането в държавата на определена група хора на основата на националността и расовата принадлежност. Антинативистите, сред които индустриални предприемачи и хуманитарни активисти (като Лазарус), смятат, че Америка е убежище за низвергнатите и че имиграцията е необходимо гориво за бързо разрастващата се индустриална държава. Избирайки да илюстрира статуята не като символ на военни завоевания, а като майка на изгнаниците, Лазарус обръща курса на историята в особено красив поетичен бунт. 

Ксенофобската нативистка политика достига кулминацията си чак през 20-те години на новия век, когато се приемат още антиимиграционни закони, налагащи квоти за новопристигнали имигранти (включително българи). Тези политики се отменят чак след Втората световна война и имат негативни икономически последствия. През това време в страната има огромен недостиг на работна ръка, а индустриалният бум се забавя – изключването на китайските работници води до 62% спад в общото производство. През 1924 г. земеделският бизнес активно лобира да няма квоти за южноамерикански работници заради недостига на евтина работна ръка, която да събира реколтата от памук, захарно цвекло и плодове. Официалната политика между САЩ и Мексико води до наплив на 4,5 милиона мексикански работници. Много от южно- и източноевропейските работници във фабриките в Севера са заменени от афроамериканци и пуерториканци. 

Война, несправедливи закони, ксенофобия и антиимигрантски настроения – тъканта на САЩ е направена и от това. Докато вървях из улиците на Филаделфия, където са живели Джордж Вашингтон и Бенджамин Франклин; където Едгар Алън По измисля своите мрачни истории; където са свирили някои от най-добрите джаз музиканти в историята; и където от прозорците днес ме гледат плакати FUCK ICE, докато покрай мен минава огромен камион с черно-бял американски флаг със синя линия в подкрепа на полицията, си мисля, че въпреки горчилката някак продължавам да обичам тази страна. Страна на крайностите, страна на гения и на пълното отсъствие на интелект, страна на жестокостта и на безусловната, безгранична човешка щедрост, страна на риалити шоута и на мъдрото преосмисляне на историята, страна на стагнацията и страна на промяната. 

А иначе всичко ново е добре забравено старо. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/voynata-koyato-nikoy-ne-iska-no-vsichki-veche-vodyat/

Блокадата на Ормузкия проток, наложена от администрацията на американския президент Доналд Тръмп, и ограничаването на военните действия в Близкия изток бяха разтълкувани от много експерти като крачка напред към постигането на мир в региона. Това спокойствие обаче далеч не трябва да се приема оптимистично, тъй като твърдата сила и оръжията далеч не са най-ефективният начин да ескалираш един конфликт през XXI век. 

След продължителната размяна на удари между Вашингтон и Техеран политиците от двете страни явно разбраха, че ескалацията между тях лесно ще трансформира конфликта в криза. Казано с други думи, вместо да контролират ситуацията, тя ще започне да ги контролира, което може да доведе до пълномащабна война в Близкия изток, в която ще се включат и арабските държави. За това осъзнаване допринесе и позицията на много европейски държави, които отказаха да подкрепят САЩ в ударите им с аргументите, че тази война не е война на Европа и че НАТО е отбранителен алианс, който не може да бъде използван като инструмент в американската външна политика. 

В тези условия администрацията на Тръмп реши да вкара в действие план Б – да разшири конфликта икономически и енергийно, като в същото време го ограничи до обхвата му към момента. Това би могло да даде на американските съюзници в региона глътка въздух, като същевременно не би позволило на Иран да се прегрупира и да засили позициите си. 

Каква обаче е истинската дилема на страните в конфликта и какъв е истинският залог? В този материал ще се опитаме да погледнем отвъд шаблонните изказвания на лидерите, към реалната награда, която ще получи победителят във войната.

Американската дилема в Ормузкия проток

В първите часове след началото на операция „Епична ярост“ в международната общност се очертаха две основни гледни точки за ударите, които Вашингтон реши да нанесе върху ядрената инфраструктура на Ислямска република Иран. Много европейски държави, включително съюзници от НАТО, както и доста от арабските държави застанаха на позицията, че интервенцията на Тръмп има нападателен характер, като същевременно отчетоха и опасността Иран да се сдобие с ядрени оръжия за военни цели. 

Най-категорични бяха Италия и Испания, които отказаха достъп на американците до военните си бази, от които САЩ възнамеряваха да нанесат ударите си срещу Техеран. Арабските регионални сили, като Саудитска Арабия и Катар, бяха малко по-сдържани в позицията си, тъй като крахът на шиитската империя би бил добре дошъл за сунитските държави в региона. Но когато конфликтът заплаши да излезе извън границите на Иран, Рияд също отказа достъп на САЩ до собствените им бази, разположени на Арабския полуостров. Тази огромна липса на консенсус сред американските съюзници и партньори, към която по-късно дискретно, но знаково се присъединиха Германия и Кувейт, не позволи на Вашингтон да разгърне сухопътна операция в региона, което накара Тръмп да заложи на морска блокада.

Начело на втория лагер – държави, които подкрепиха САЩ, застанаха Полша, Чехия, Албания, Косово, Република Северна Македония, Литва, Латвия, България и Унгария, които осъдиха иранската ядрена програма, като нашата страна дори предостави въздушното си пространство за рутинни учения на НАТО. Встрани от Израел, който е пряк участник в конфликта, влиятелни съюзници от Алианса, като Великобритания и Турция, осъдиха атаките на САЩ на думи, но в същото време спомогнаха за действията на Америка, особено Лондон, който предостави впоследствие базите си за удари срещу Техеран. Най-хитра от всички беше позицията на Турция, която усилено критикуваше американския президент, а в същото време играеше ролята на мълчалив брокер между двете страни. 

Турция – външна политика по скалата на Рихтер

Турция, разкъсвана между идеологическите основи на Ататюрк и опитите за раздяла с тях, е на прага на общи президентски и парламентарни избори. Каква ще бъде външната ѝ политика, определяща до голяма степен събитията в региона и не само – от Александър Нуцов.

ТоестАлександър Нуцов

Дилемата на САЩ беше доста сложна. Съгласно т.нар. QME акт, приет през 2008 г. от Конгреса, Вашингтон беше длъжен да помогне на Израел, тъй като нормалното съществуване на държавата беше поставено на карта поради продължаващата регионална ескалация на напрежението в Близкия изток след терористичните атентати от 7 октомври 2023. В същото време Тръмп трябваше да защити икономическите интереси на Америка, сериозно пострадали от търговската война с Китай – цел, която не беше постигната поради огромната цена, плащана от Вашингтон във войната с Иран. 

На фона на тази картина ударът на САЩ беше изпреварващ дотолкова, доколкото целеше унищожаването на иранската ядрена програма и защитата на Израел. И тук се появи разделителната линия между съюзниците – Вашингтон виждаше целите на операцията като постигнати, а в Израел заговориха за смяна на режима в Иран. 

Тръмп вероятно си е дал сметка, че ако САЩ започнат сухопътна операция в посока Техеран, „Епична ярост“ ще се превърне от изпреварващ удар в класическа стратегия за смяна на режим, подобно на американските намеси в Ирак и Афганистан след 11 септември. Казано с други думи, САЩ трябваше да избират между „втори Афганистан“, въвличането на арабските партньори във войната и влошаването на отношенията с Израел. В тези условия американската администрация се насочи към единственото възможно решение, което да внесе баланс в ситуацията – блокада на Ормузкия проток. Съвсем отделен е въпросът, че цената за това решение постави на карта ключово важни американски позиции в световната икономика.

Дилемата на Иран и Израел

Парадоксалното е, че ако за САЩ дилемата в Близкия изток е по-скоро критично важна, то за Иран и Израел тя е екзистенциална. Разликата между двете е, че с критично важните си национални интереси можеш да правиш все пак компромис, докато с екзистенциалните няма как – или воюваш, или те завладяват. За Израел ядрено въоръжен Иран, мечтаещ от десетилетия за унищожаването на израелската държава, означава повишено ниво на внимание, което като предизвикателство за националната сигурност от такъв мащаб няма как да бъде сдържано с конвенционални инструменти. 

За Иран развитието на ядрената му програма означава и изграждане на способности, които биха могли да му дадат власт, каквато никой от съседите му не притежава: оръжия, достигащи първо Европа, а в рамките на следващото десетилетие – и САЩ. Без ядрено оръжие оцеляването на режима на аятоласите (или поне на това, което е останало от него) е под въпрос. А по правило авторитарните режими винаги се грижат преди всичко за собствената си лидерска сигурност, а едва след това за живота на цивилните си граждани.

Макар и да изглежда като самотен вълк, Иран далеч не е сам в желанието си да детронира Америка в Близкия изток. Зад него са Русия и Китай, които виждат в Техеран силен лост за проектиране на сила в региона. Проблемът в тези сметки е, че много често Москва и Техеран си представят ядрен Иран като Северна Корея, която продължава да развива нападателните си способности, без да се съобразява със статуквото в Североизточна Азия. Но за Пхенян, или по-точно за династията Ким, врагът винаги е бил един – Южна Корея. Америка остава големият противник, но близостта на Китай и икономическата зависимост на Сеул от Пекин не позволява на Ким Чен Ун и приближените му да разгърнат програмата си до такава степен, че да променят статуквото в Азия. 

Най-важният фактор, който обаче слабо се отчита от съюзниците на Иран, е религиозно-политическият. Точно тук е редно да отбележим, че иранската доктрина няма нищо общо с класическата интерпретация в шиитския ислям. Велаят-е факих – доктрината на Рухола Хомейни – се отрича от много шиитски учени като политическа интерпретация на исляма, сходна с тази на салафизма. Това прави Техеран много по-рисков актьор от Северна Корея – затворена държава, чиято идеология не се е променяла от Втората световна война насам.

Израел, от друга страна, се намира в ситуация, в която оцеляването му е поставено на карта за пръв път от неговото създаване. Иран най-сетне е на път да се сдобие с оръжие, което може да порази Израел фатално – факт, за който свидетелстват много израелски военни учени и висши офицери. Израел гледа на Иран като на много по-голяма заплаха от останалите арабски държави, защото все пак има положителен исторически опит с Египет, Саудитска Арабия и Обединените арабски емирства (ОАЕ). Макар и критични към Израел, тези държави винаги са отчитали реалистично цената на мирното съжителство в Близкия изток и необходимостта от баланс на силите, който да предотврати ескалация. Иран е изключение и тъкмо затова голяма част от арабските държави скрито подкрепят САЩ във военната им операция. 

Първата причина за тази скрита подкрепа е религиозно-политическата доктрина, за която вече стана въпрос. Втората е, че ако нещо се случи с Израел, следващата държава в списъка е Саудитска Арабия, а след нея – Катар, ОАЕ и Египет. Ето защо за арабските държави дори и ядрено въоръженият Израел може да се окаже много по-приемлив съсед, отколкото Иран, който лесно би се превърнал в източник на напрежение, особено ако оръжията му попаднат в ръцете на трансграничните терористични мрежи. Единственото изключение от това правило е Турция. Тя обмисля разработването на свой ядрен потенциал – ход, който би се превърнал в истински кошмар за Техеран, тъй като тогава той ще се окаже притиснат между две ядрени държави.

Турция между САЩ и Израел. Посткемализъм или неоосманизъм?

Накъде гледа Турция? На изток или на запад? И какви са отношенията ѝ със страни като САЩ и с Израел? Анализ от Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Какво ще спечелят актьорите?

Ако САЩ победят в тази война, тяхното глобално превъзходство ще бъде съхранено за следващото десетилетие, тъй като пръстенът, който Тръмп се опитва да заключи между Гренландия и Иран, ще е частично завършен. За да стане това обаче, Америка ще има нужда от съюзниците си и от едно голямо „да“ от страна на арабските държави. На този етап подобен хоризонт изглежда нереалистичен и причината са идеологическите борби между политиците в Европа и в Америка – когато от едната страна на океана управляват либерали, а от другата консерватори, позициите им водят до конфликти.

Ето защо американската администрация ще заложи на стратегията на задушаването, която вече виждаме да се осъществява с Русия във войната с Украйна. В контекста на Иран вероятно Вашингтон няма да се стреми непременно към бърза смяна на режима или към тотална война, а към продължителен натиск, който постепенно да отслабва способността на Техеран да проектира влияние. Дали обаче тази ситуация може да сработи в Близкия изток и доколко Европа ще е готова да подкрепя съюзниците на САЩ в региона, както например подкрепя Украйна, също е под въпрос.

Едно стратегическо поражение за Вашингтон в Близкия изток би означавало преди всичко победа за Москва и Пекин. В тези условия Русия и Китай могат да си позволят да диктуват баланса на силите в региона, но за кратко, тъй като в момента, в който Иран завърши ядрената си програма, едва ли ще се съобразява с това, което му се спуска отгоре. 

Бедата е, че в момента Техеран се управлява от военни, които – както и арабските държави добре осъзнават – са едни от най-големите съюзници на терористите. В обозримо бъдеще това създава опасност ядрени технологии да попаднат в ръцете на недържавни актьори, чиято идеология не съвпада с рационалното мислене на държавните. До момента в научния дебат няма трудове, посветени на този въпрос, но повечето анализатори от ерата на Студената война приемат, че такова развитие на нещата може да доведе до ядрена дилема на сигурността в Близкия изток.

Дали обаче е реалистичен и мирен сценарий за региона? Това обикновено се случва, ако страните седнат на една маса и се разберат. Диалогът е основна предпоставка за постигането на консенсус, а желание за такъв диалог липсва. Едно е сигурно – икономическите последици от конфликта ще са изключително трудни за преодоляване и могат да доведат до нова глобална икономическа криза. 

В тези условия България поне има късмета, че се разплаща с основна резервна валута, което би спомогнало Европейската централна банка да регулира ценовата стабилност у нас, ако нещо се обърка. 

Искаме си еврото

Вървим (къде уверено, къде не съвсем) към еврозоната. Според Искрен Иванов това би донесло предимно позитиви за България. Какви са те в политически и геополитически аспект?

ТоестИскрен Иванов

От друга страна, не можем да отречем, че новото негласно разделение в НАТО и ЕС вече е факт – разделение на американски лагер, обхващащ Централна и Източна Европа, и на западноевропейски блок. Тъжното е, че тези разделения не са геополитически, а зависят от идеологическите лагери, към които принадлежат респективно европейските и американските елити. Единственият изход е мащабна реформа в Алианса и в Общността – реформа, която ще промени значително НАТО и ЕС от вида, в който ги познаваме. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-14/

Както повечето страни от Западна Европа, САЩ празнуват Великден седмица по-рано от православния свят. Страстната седмица и празникът преминаха дотолкова християнски, колкото може да се очаква от един наистина вярващ президент и неговата администрация християни.

На Велики понеделник (30 март) президентът отправи заплахи към Иран, че САЩ са готови да унищожат енергийната инфраструктура на държавата, включително места, където се съхранява петрол и където се произвежда чиста питейна вода.

На Велика сряда (1 април) Тръмп държа първата си официална реч към нацията по повод войната в Иран. Президентът обяви, че основни стратегически цели, като унищожението на ракети и дронове, са почти изпълнени, но предупреди, че войната ще продължи още 2–3 седмици. 

Президентът на САЩ заяви, че ще изпрати Иран обратно в каменната епоха, ако исканията му не бъдат изпълнени. 

Ако копирате и поставите в текстов документ постовете му от социалните мрежи от последната седмица, няма да получите нищо по-различно от речта му към нацията, написа BBC. 

Президентът призова американците да гледат на войната като на инвестиция в бъдещето, но неяснотите остават – Израел все още атакува Иран, не се знае какво се е случило с плана за мир от 15 точки, който бе агресивно споменаван и също толкова бързо забравен. 

Идете до Ормузкия проток и просто си го вземете, защитете го, ползвайте го за себе си. Най-трудното е свършено, следва да ви е лесно да го направите, 

каза той в речта си. Духовната съветничка на президента – телевангелистката Пола Уайт-Кейн, сравни страданията на Тръмп с тези на Иисус Христос, което предизвика вълна от критики, включително в религиозните среди.

На Велики четвъртък САЩ бомбардираха най-големия мост в Иран. 

В неделя президентът обяви, че американските въоръжени сили са спасили пилотите на сваления над Иран самолет F-15. 

Спасиха сериозно ранения и много смел пилот от иранските планини, НЕВЕРОЯТНА демонстрация на смелост и талант от всички,

написа президентът в социалните мрежи. И още: 

Отворете шибаният проток [Ормузкия– б.а.], луди копелета, или ще живеете в ада – САМО ГЛЕДАЙТЕ!… Слава на Аллах! 

Вместо да участва в традиционните великденски ритуали, президентът прекара неделната сутрин в посещение на място, където ще му бъде издигнат паметник, след което отиде да поиграе голф в клуба си в Северна Вирджиния. 

Може би най-запомнящият се момент, който веднага се превърна в част от кошерния ум на света и роди стотици мемета, бе излизането на Тръмп заедно с великденския заек, с когото президентът отправи нова порция заплахи към Иран (за незапознатите читатели, които биха разбрали цялата ситуация погрешно и абсурдно – заекът не каза нищо за Иран, говореше само президентът, но близостта на самия заек все пак предполага определена заедност, така да го кажем).

Тази сряда, 8 април, бе обявено примирие между Иран и САЩ. Това стана след заплахите на президента, че цяла цивилизация ще бъде унищожена (все пак празниците минаха), което предизвика критика от страна на самия папа. 

Примирието включва отварянето на Ормузкия проток в замяна на спиране на бомбардировките за период от две седмици. Президентът заяви, че военните цели са изпълнени и преизпълнени. 

Все още не е съвсем ясно какви цели са изпълнени и преизпълнени, но сме сигурни, че някой ще ни обясни и каквото и да е обяснението, за привържениците на президента и за администрацията победата ще е безпрекословна. 

Ако и вие сте толкова уморени от света, колкото и всички останали, които са принудени да живеят в него (и упорито избягвате да признаете пред себе си, че сме леко виновни всичко да е точно такова, каквото е, от една страна, а от друга, сте също толкова ужасени колко много не зависи от нас, а от хора, които откриват истината за света, нещата и всичко останало от картинки в интернет и клипчета в социалните мрежи), останете с този бюлетин. В останалата му част ще си говорим за Великден – не защото в него няма политика, а тъкмо обратното. 

Великден в Съединените щати включва стандартните ритуали, познати ни от филмите: сутрешна църковна служба; деца, тичащи из двора в търсене на пластмасови или шоколадови яйца; печена свинска шунка (ham) на трапезата. Почти всяка „типично американска“ традиция обаче е всъщност привнесена от имигранти или вдъхновена от коренното население, живяло по тези земи преди европейското нашествие. 

Традицията за великденския заек – включително злощастния заек, оказал се до президента по време на речта му за Иран – идва от германските заселници в Пенсилвания, които пренасят от Европа легендата за Osterhase: заек, който носи цветни яйца за послушните деца. Така германски фолклорен символ се превръща в иконата на американския пролетен празник, която днес е глобализирана и позната навсякъде като универсален символ.

 Дълго преди европейците да акостират на бреговете на Америка, коренните американски народи празнуват пролетното равноденствие като време на обновление. За много племена в Югозапада, като хопите и зуните, пролетта е време за ритуални танци, с които се призовава дъжд и се благославят семената. Тези традиции ни напомнят, че идеята за прераждането на природата е вкоренена в Америка много преди появата на модерния християнски празник. 

На децата се подаряват и великденски кошници, пълни с лакомства, играчки и други празнични подаръци. Традицията може да бъде проследена до няколко места – евангелистите и лутераните, които правят великденски дарения за бедните, както и имигрантите от Източна Европа, в частност поляците, подготвящи кошници за благославяне, които и до днес се носят в църквата. Сега великденската кошница е до голяма степен комерсиална част от празника, като материалите за нея могат да бъдат набавени от повечето магазини, а самата кошница може да бъде ръчно приготвена, или направо купена. 

Ловът, или търсенето на яйца, част от детството на всяко американче, пък е наследник на предхристиянски ритуали за отбелязване на пролетта. Ранните християни избират яйцето за символ на Христовото възкресение и то става ключова част от християнските ритуали след IV век. Според някои исторически източници реформаторът Мартин Лутер е първият, организирал подобни игри за децата и жените през XVI век. 

Ритуалът става популярен в Европа, откъдето се пренася и в САЩ. Рекордът за най-голям лов на великденски яйца се държи от Уинтър Хейвън, Флорида, където на 1 април 2007 г. са разпръснати 501 000 яйца, търсени от почти 10 000 деца и техните родители. 

Все по-голяма популярност, особено в южните щати, набират и познатите в Мексико яйца (cascarón), издълбани и напълнени с конфети или с малки играчки. Тези яйца са много разпространени и по време на Фиестата в Сан Антонио, Тексас, отвъд пределите на великденските празници. 

Специфичният хляб (hot cross bun), сервиран на много великденски трапези, се консумира в повечето бивши британски колонии, не само в САЩ. Яде се и пасха – сладък обреден хляб, характерен за Русия, Словакия и Украйна; тези общности имат огромна диаспора в САЩ. Тъй като православният Великден се празнува по-късно, често съответните общности и техните наследници, например американците с гръцко потекло, организират свои празници, на които канят и неправославните. 

Агнешкото присъства на американската трапеза, особено в православните и еврейските общности. Агнецът е символ на жертвата на Божия Син и носи древно значение. Но днес шунката е далеч по-популярна. Това се дължи на няколко фактора: липсата на агнешко месо в началото на века, особено преди масовото ползване на хладилници, когато животните се колели наесен и се правела шунка. Освен това свинете се отглеждат много по-лесно и месото е по-евтино. 

В допълнение, дългите великденски служби, за които често отива половин ден, затрудняват домакините; шунката изисква много по-малко време за приготвяне, а може и да бъде готвена бавно, което позволява на семейството да се върне у дома при готов обяд. 

Накрая, но не на последно място, е маркетингът – към средата на XX в. великденската шунка е част от американската попкултура. Различните рекламни агенции ползват масово шунката като символ на осъществената американска мечта, която (шунката, не мечтата, макар че вероятно и двете) може да нахрани цялото семейство. 

В полските общности в Чикаго и Бъфало например семействата все още носят кошнички за благославяне (Święconka), в които задължително присъства агне, само че от масло – символ на мир и смирение. Италианските имигранти пък носят аромата на цитрусовия хляб Pane di Pasqua, в който се слагат и цели боядисани яйца. 

Тези традиции продължават и днес – във време, в което не е съвсем сигурно дали част от американците съзнават, че държавата им често върви именно срещу ценностите, за които твърди, че проповядва и защитава. Но все пак това далеч не е първият път, в който религията се използва като оправдание на неоправдаемото. 

От този великденско-американски бюлетин може да си вземем две неща: да се молим мирът да е траен и продължителен, докато светът е в ръцете на хора, които си играят с него като с великденско яйце; и да си припомняме, че всяка традиция е пъзел от множеството истории, които е събрала в себе си. И които е разказала отново, сиреч възродила. 

Честито Възкресение, възраждане, обновление. Нека светлината винаги се връща – в равноденствието, в душите, в държавите. Все пак дори и в такива времена човечеството успява да достигне звездите. Това трябва да значи нещо.

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/ami-ako-usa-izlyazat-ot-nato/

Когато американският президент Хари Труман подписва Договора от Вашингтон, с който се създава Организацията на Североатлантическия договор едва ли някой в САЩ е предполагал, че десетилетия по-късно Америка може да поиска да се изтегли едностранно от НАТО. 

Този исторически паралел много напомня на броженията срещу американските бази у нас. Всички помним прословутите протести от 1999 г. със скандиранията „НАТО вън!“, в които участваха политици, по-късно сами определили членството на България в Алианса като стратегическа цел. Та така и досега. 

Разпадането на НАТО винаги е било мечта за тези, които искат да видят края на една колективна система за сигурност, благодарение на която вече близо 80 години Европа се радва на относително спокойствие. Относително не защото НАТО е в толкова слаба позиция, колкото ни убеждават, а защото и днес, подобно на първите години след 11 септември 2001 г., има амбициозни политически лидери от двете страни на Атлантика, готови да поставят вътрешнопартийния си интерес над националния.

НАТО, ЕС и „българската мечта“. Но кое по-напред?

Представите за „българската мечта“ често се люшкат между исторически митове и заемки от чужди модели. Но как изобщо се ражда тази идея и защо днес изглежда толкова трудно да я формулираме? Нейните корени, трансформации и рискове в съвременния геополитически контекст проследява Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Защо НАТО е най-могъщият и успешен военен съюз

Дори критиците на Алианса не могат да отрекат една съществена разлика между него и класическите военни съюзи. Варшавският договор и дори съюзните споразумения, които САЩ имат с азиатските си партньори, почиват върху междуправителствения принцип на координация и взаимни консултации. Алиансът е нещо повече. 

НАТО е уникален заради колективната система за сигурност – членството в него предполага взаимни ангажименти, по силата на които атаката срещу един съюзник ще се възприема като атака срещу всички съюзници. 

Този отличителен белег на Алианса обаче носи със себе си и голяма отговорност – член 3 от Вашингтонския договор, съгласно който съюзниците са длъжни да развиват отбранителните си способности, за да може НАТО да функционира. 

Член 3 

За по-ефективно постигане на целите на настоящия Договор страните по него, поотделно и съвместно, като развиват непрекъснато и ефективно собствените си възможности и си оказват взаимна помощ, ще поддържат и развиват своите индивидуални и колективни способности да се противопоставят на въоръжено нападение.

Член 3 и член 5 следователно са гарант, че тази колективна система за сигурност се поддържа от всички и функционира за всички – принцип, който изисква солидарно споделяне на финансовата тежест и отбранителните ангажименти в Алианса.

Вторият фактор за успеха на НАТО е ядреното възпиране, и по-конкретно тактическите ядрени оръжия, които САЩ са разположили на европейския континент, за да удържат възможна агресия от друга ядрена сила. Без този ядрен чадър отбранителният капацитет на НАТО остава конвенционален, но недостатъчен, за да възпре заплахите от държави като Русия и Северна Корея. 

Франция и Великобритания разполагат с ядрен арсенал, но не биха могли да гарантират отбраната на континента в степента, в която могат САЩ, не само защото нямат ядрен паритет с Русия, но и защото Лондон и Париж ликвидираха ядрените си триади след края на Студената война. 

Накъде след „Мюнхен 2026“? Отворените въпроси пред Европа и България

Мюнхенската конференция по сигурността затвърди усещането (де да беше само такова), че старият трансатлантически баланс се разпада. Вече всички сме на една вълна по този въпрос. Но докато Европа търси автономия, България рискува да остане между линиите на разделението. От Александър Малинов.

ТоестАлександър Малинов

Това поставя НАТО в силна зависимост от Вашингтон и от политиката на президентските администрации, които управляват САЩ. И тъй като обикновеният американски избирател не се интересува какво се случва извън държавата му, освен ако тя не бъде нападната, общественото мнение в САЩ няма отношение доколко конкретната американска администрация подкрепя европейските си съюзници.

Ключът към успеха на НАТО е в споделената отбранителна тежест. 

Самата идея, че французи и германци могат да извършват съвместни военни учения под един флаг, би изглеждала немислима само преди столетие. Същото се отнася за Париж и Лондон, станали неволни съюзници срещу Берлин в двете световни войни. Какво остава за Централна и Източна Европа, които в продължение на цялата Студена война участват в друга колективна система за сигурност, чиято стратегическа култура значително се отличава от западната. 

Въпреки че в първите години на Алианса са съществували множество спорни въпроси относно това защо Америка трябва да бъде основният източник на средства за отбранителния бюджет на НАТО, дебатът придобива съществени измерения след разпадането на СССР, когато образът на врага изчезва и е заменен с глобалния тероризъм.

Да владееш или да не владееш? Как Западът се върна към началото на XX век

Действията на администрацията на Тръмп може да изглеждат безпрецедентни, но не е точно така. Вярно, че когато ги виждаме в подобен вариант назад в историята, контекстът е бил друг. И все пак добре е да ги четем и в рамките на някои исторически натрупвания. Коментар от Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Какво печелят САЩ и Европа от НАТО?

Първият очевиден отговор е мир. Тази дума звучи изключително утопично за по-младото поколение, макар че то не помни ужасите на Втората световна война, а за периода преди нея знаем само от учебниците по история. Снимките на сринатия до основи Берлин, окупирания от нацистите Париж, концентрационните лагери на смъртта и разбира се, съветската окупация на Централна и Източна Европа изглеждат реалистично, но съвсем друго е усещането, когато тези събития са преживени от първо лице. Голяма част от хората, които са били част от тях обаче, вече не са между живите. 

И така мирът за нас се превърна още веднъж в даденост, която се обезпечава от колективната отбрана на НАТО, или иначе казано – гаранции, че европейският национализъм никога повече няма да надигне глава.

Второто очевидно предимство на НАТО, което е и най-критикувано от неговите противници, е стабилността. Когато една организация предоставя на даден съюзник механизми за консултация в случай на заплаха за сигурността, това създава ясни предпоставки за координиран отговор срещу потенциална атака. Такъв е характерът на консултациите, които присъстват в Договора за отбрана, или т.нар. Договор за силен съюз между САЩ и Република Корея, както и механизмите, предвидени в Договора за взаимно сътрудничество и сигурност между Вашингтон и Токио.

Но когато тези механизми регламентират гаранции за взаимната защита на отделните съюзници, тогава стабилността на един пакт е пряко следствие само по себе си от неговото съществуване. С други думи, НАТО и гаранциите, които то дава, предоставят на Европа свободата да се занимава с всичко друго, но не и със собствената си сигурност. 

А що се отнася до САЩ, за тях НАТО е не просто непосилно бреме, а инструмент за влияние върху баланса на силите в глобалната политика. Самото понятие за американско глобално лидерство почива върху съюзите, които Вашингтон изгражда след края на Втората световна война, а разширяването на Алианса довършва тази символична победа на Запада в Студената война. Ангажиментите на Америка към НАТО ѝ гарантират, че тя няма да остане откъсната от ставащото на Стария континент, да не говорим че проблемите на Европа – в сегашния все по-глобализиращ се свят – могат сериозно да повлияят на американската национална сигурност, в случай че Североизточното крайбрежие на САЩ остане оголено.

Устойчив мир или нова желязна завеса?

Как би изглеждал мирът след края на войната в Украйна и в какво състояние ще бъде международната система тогава? Какви са реалните отношения между ЕС, НАТО и Русия и какво стои зад идеята за еманципиране на Европейския съюз от САЩ в сферата на сигурността – от Александър Нуцов.

ТоестАлександър Нуцов

Какво губят САЩ и Европа без НАТО?

За Европа отговорът на този въпрос е очевиден. В случай че Америка реши да се изтегли от Алианса, Европейският съюз ще трябва бързо да мобилизира свои сили за бързо реагиране, с които да се противопостави на потенциална провокация от страна на Русия. Важно е да подчертаем, че Москва едва ли би се наела директно да хвърли ръкавицата на Европа, тъй като все още воюва в Украйна, а и армиите на европейските държави не са толкова нискотехнологични, за колкото ги смята Доналд Тръмп. 

За да бъдат напълно сигурни европейците, че подобни провокации няма да бъдат успешни, проектът за френски ядрен чадър трябва да включва не само гаранции от страна на Париж, но и възстановяването на френската ядрена триада. Това е дълъг и сложен процес, който не може да завърши в рамките на година, освен ако в него не бъде интегрирана Германия или ако френският ядрен потенциал не бъде споделен с това, което е останало от НАТО. 

Нещо повече, едно евентуално изтегляне на САЩ от НАТО ще налее вода в мелницата на някои особено крайни популисти, така че управляващите европейски елити трябва да имат дяволски добра икономическа формула срещу техните аргументи.

САЩ няма да усетят загубите от изтеглянето си веднага, а едва след като то напълно стане факт. След като Америка изтегли войските и ядрения си потенциал от Европа, нейният военнопромишлен, икономически и индустриален комплекс по Североизточното крайбрежие ще остане уязвим. В тези условия САЩ ще трябва или да се насочат към двустранни съюзи с бившите си натовски съюзници, или да гарантират интересите си в Европа с помощта на принуда – установявайки контрол върху стратегически важни региони като Гренландия, от които да проектират сила към Русия, Китай и Стария континент едновременно. 

Готовността на Доналд Тръмп да воюва срещу целия свят не трябва да се подценява, но готовността на Америка, от друга страна, трябва. Сред най-разрушителните последици от такова решение ще бъде и фактът, че Америка ще загуби цялото си геополитическо влияние в ключови региони, което ще даде възможност на Китай сравнително бързо да излезе начело.

България в НАТО и европейската отбрана

Велизар Шаламанов • Eвропейската отбрана е крайно необходима следваща стъпка в развитие на европейския проект и възможното му преучредяване, а изграждането ѝ е възможно в периода до 2025–2030 г. Eстествено, първият ни приоритет е развитие на силна и модерна българска армия, която е оперативно съвместима в НАТО и ЕС.

ТоестВелизар Шаламанов

Най-големият губещ от разпадането на НАТО обаче ще са страните от Източна Европа, които ще се окажат в позицията на Украйна по време на Евромайдана. По същество последиците няма да бъдат непосредствено свързани с някаква загуба на суверенитет, а по-скоро с 

необходимостта да се направи нов цивилизационен избор, който да ги позиционира трайно като част от европейската зона на влияние или като сегмент от руско-китайския блок. 

Твърде е възможно в Европа да се появят и държави, които да продължат военното си сътрудничество със САЩ, но това сигурно ще бъдат единици, като Полша например – тя е от страните със силна и добре развита икономика, сравнима със западноевропейските. 

В тези условия България отново ще се окаже на входа на нов преход, този път между членството си в ЕС, Борда за мир на Тръмп и възможното възстановяване на отношенията с Русия.

И все пак идва ли краят на НАТО?

Член 13 от Вашингтонския договор регламентира правото на всеки съюзник да се изтегли от НАТО, като предварително уведоми за това американското правителство и получи едногодишен логистичен срок, за да осъществи процедурата. 

Член 13

След изтичане на двадесет години от влизането на Договора в сила всяка от страните по Договора може да престане да бъде страна по него след изтичане на една година от датата, на която нейното известие за денонсиране на Договора е било предадено на правителството на Съединените американски щати, което ще уведомява правителствата на останалите страни по Договора за всяко депозиране на такова известие за денонсиране.

Очевидно е обаче, че ако САЩ сами напуснат НАТО, това би означавало, че Алиансът в стария си вид нa практика се саморазпуска. Твърде е вероятно Вашингтон да бъде последван от Канада, която на няколко пъти показа, че въпреки различията си с Тръмп не желае да жертва спокойствието по границите си, за да изпитва търпението му. 

Обединена Европа и европейската мечта

Възможно ли е европейската стратегическа култура да бъде съживена? И достатъчно ли би било създаването на обединена европейска армия? Как се е променила европейската мечта през годините и мечтае ли изобщо Европа за нещо? От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Същевременно съществуват някои законови бариери пред тези действия, като най-сериозната от тях е т.нар. National Authorization Defense Act от 2023 г., подписан от бившия президент Джо Байдън. Той забранява на държавния глава едностранно да изтегли Америка от НАТО, без да е получил одобрението на 2/3 от Сената или без Конгресът да е приел специален закон за оттеглянето на САЩ от Алианса. На този етап такова мнозинство няма нито сред демократите, нито сред републиканците, което прави подобно гласуване обречено на провал, а приемането на евентуален закон за изтегляне от НАТО – невъзможно.

И все пак президентът може да се позове на чл. 2 от Конституцията на САЩ, който регламентира изричното му право да сключва договори с чужди правителства. От 1978 г. повечето президенти започват да тълкуват този член и по обратния начин – че това право се разпростира и върху оттеглянето от подобни споразумения. Върхът в това отношение е решението на президента Джими Картър да оттегли дипломатическото признаване на САЩ за Тайван в полза на Пекин, като по този начин слага край на Договора за взаимна отбрана между Вашингтон и Тайпе. 

Така се отваря възможността следващите президенти да използват прецедента свободно. В същото време група сенатори начело с Бари Голдуотър завежда във Върховния съд дело против държавния глава с мотива, че действията му вредят на САЩ. След това Върховният съд не се произнася по случая, което допълнително дава свобода на американските президенти да маневрират в политиката си относно споразуменията в сравнително широки граници. 

Казано накратко, дори Доналд Тръмп да се позове на Конституцията и на правото си да упражнява член 2 от нея, тя не му дава основания едностранно да прекрати членството на Вашингтон в НАТО без подкрепа от Сената или от Конгреса като цяло. Такова действие почти веднага би породило реакция от страна на Върховния съд, чието решение ще бъде съдбоносно за евроатлантическото единство. 

(Не)демократичният световен ред

Защо е необходимо да се борим за оцеляването на демокрацията? Надали само защото нищо по-добро не е измислено. От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Съвсем отделен е въпросът, че ако сегашната президентска администрация не желае да поеме ангажимент към член 5 на Вашингтонския договор, Европа трудно може да разчита на Тръмп поне до края на мандата му. Нещо повече, авторитетът на Алианса вече е сериозно накърнен, което крие опасност за неговата ефективност, освен ако Европа не покаже пред света, че може да се защитава сама. 

За жалост, твърде възможен е и следният сценарий: Европа за пореден път да изпълни исканията на американския президент, макар и по по-завоалиран начин. Почвата за това вече се подготвя от британската дипломация. Преди дни в Лондон беше свикана междуправителствена среща за обсъждането на кризата с блокирането на Ормузкия проток. В крайна сметка изглежда, че нито САЩ, нито Европа и Великобритания имат полза от западането на НАТО. И дори Тръмп го знае.

* Заглавно изображение: На подписването присъстват (отляво надясно): сър Фредерик Хойер-Милар от Обединеното кралство; датският посланик Хенрик де Кауфман; съветникът на Канадското посолство У. Д. Матюс; министърът на отбраната Луис Джонсън; норвежкият посланик Вилхелм Мунте де Моргенщерне; френският посланик Анри Боне от Франция; барон Робер Силверкройс, посланик на Белгия; португалският посланик Педру Перейра; държавният секретар Дийн Ачесън; нидерландският министър Йонкер Отo Ройхлин и съветникът на Италианското посолство Марио Лучели.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-13/

Година и малко измина от избирането на президента Тръмп, който обеща край на войните, по-ниски цени на горивата, спад на цените и инфлацията, по-ниски лихвени проценти и енергийно независима Америка. Дори на симпатизантите му вече става трудно да поддържат тезите, че някои войни са оправдани, че временното затягане на коланите и стискането на зъби си заслужават в името на по-голямата дългосрочна цел за Велика Америка (нещо като „светлото бъдеще“ за уж-капиталисти, чиито възгледи са формирани от TikTok и YouTube), че цените всъщност наистина са се понижили от времето на президента Байдън (засега само яйцата са поевтинели, но малко ли е; като няма мир – яжте яйца) и така нататък. 

Гласовете на Америка – брой 2

Във втория брой от новия бюлетин на „Тоест“, воден от Йоанна Елми, продължава виртуалната разходка из паралелните реалности на 100-те дни от втория мандат на Тръмп. Нещата са такива, каквито са, освен когато не са. Важно е да има яйца.

ТоестЙоанна Елми

Величията стигат дотам, че консервативната и най-гледана в страната телевизия Fox News трябваше да се извини, че е пускала стари записи с президента, който се появи с новата си шапка – част от мърча, достъпен за продажба в личния му сайт, на церемонията в памет на убитите в Кувейт американци. Появата с подобен аксесоар обичайно се смята за неуважително отношение към паметта на загиналите. Следва да уточним, че на грешно излъчените записи президентът е без шапка. Както посочва и AFP, през 2021 г. Тръмп атакува бившия президент Джо Байдън, защото си е гледал часовника по време на подобна церемония за загинали в Афганистан. Пийт Хегсет, тогава ководещ на шоуто „Фокс и приятели“, понастоящем министър на войната на САЩ, също остро разкритикува президента Байдън.

Някой беше казал, че „войната е мир, свободата е робство, невежеството е сила“, но в свят, в който всички виждат какви ли не конспиративни дистопии, само не и истината, случваща се току пред очите им, няма смисъл да се чудим кой какво е казал, по-добре да си го измислим. Но не за Иран, не за културните войни, в които само другата страна е грешна, и дори не за самолетите на летище „Васил Левски“ в София ще говорим в този бюлетин. За първото препоръчвам да изслушате Руслан Трад, за второто – да си припомните броя ни за културните войни, а за третото ви поздравявам с това меме на Мишел от Съпротивата, защото, ако не се посмеем, вероятно ще откачим. 

А иначе, ще си говорим за пари. За много, много пари. 

Два журналистически материала от последната седмица диктуват избора на тема: разследването на консорциума ProPublica, който разкрива финансовите връзки между приближените на Тръмп, част от неговата администрация, и индустриите, които уж трябва да регулират; и анализът на New York Times, че през 2024 г. почти една пета от финансовите дарения за политика са били направени от милиардери. 

Разследването на ProPublica

Разследване на финансовите документи на над 1500 души, назначени от Тръмп, разкрива най-българската схема на света: подставени фирми и лица източват бюджета на страната през търгове, държавни поръчки и договори. 

Резултатът е мрежа от финансови взаимовръзки и зависимости между високопоставени държавни служители и индустриите, над които те имат власт. В допълнение, още миналата година президентът Тръмп отслаби етичните норми и регулации, чиято цел беше да предотвратят различни конфликти на интереси. 

Назначените от президента служители: 

• Вече няма нужда да се съобразяват с правилото, което им забраняваше в рамките на две години да работят по въпроси, свързани с предишни техни лобистки дейности или клиенти. 
• Няма нужда да се тревожат, че ще ги притесни някой от главните инспектори, които разследват измами, корупция и конфликти на интереси във всички клонове на федералното правителство. Президентът Тръмп ги уволни до един – всички 17. 
• Вече могат да бъдат спокойни, че Кабинетът по правителствена етика също няма да им се меси – президентът уволни директора му и в момента службата работи без ръководство. 

Благодарение на това: 

• Висши служители на изпълнителната власт, като главната прокурорка Пам Бонди, извършват сделки с ценни книжа, сключени в подходящ момент, и понякога продават акции непосредствено преди пазарите да се сринат, когато президентът Тръмп обявява нови мита. 
• Двама високопоставени учени от Агенцията за опазване на околната среда, които преди това са заемали ръководни постове във водеща група в химическата промишленост, съдействат за занижаване на оценката на ведомството относно рисковете за здравето от формалдехида. 
• Лица, притежаващи стотици милиони долари в инвестиции в криптовалута, в момента заемат позиции, чрез които контролират или влияят върху регулирането на криптоиндустрията. Един от тях е Тод Бланш – бивш адвокат на президента Тръмп и настоящ втори по ранг служител в американското Министерство на правосъдието. Неговите документи показват, че е притежавал най-малко 150 000 долара в активи, свързани с криптовалути, докато е прекратявал разследвания срещу криптокомпании, дилъри и борси. 

Както посочват и журналистите от ProPublica, конфликтите на интереси не са нищо ново в американската държавна машина. Една от най-логичните и най-широко подкрепяните от обществото мерки – законодателство, което да забрани на политиците да търгуват на стоковата борса, използвайки вътрешна информация, не е приета именно поради корупция и липса на политическа воля. Така се зараждат казуси като този на главната прокурорка Пам Бонди или на Нанси Пелоси – бившата говорителка на Камарата на представителите. Схемите на Пелоси на стоковата борса са толкова известни, че на нея е кръстена цяла инициатива, която позволява на обикновените граждани да следят инвестиционните ѝ сделки и евентуално да направят свой опит за печалба. 

Гласовете на Америка – брой 7

И либерали, и консерватори си мият ръцете със свободата на словото, замервайки се с вини и първопричини. Но какво означава убийството на неоконсервативния активист Чарли Кърк? Йоанна Елми е сигурна, че Америка не я чакат добри времена. Светът също не се е запътил към тях.

ТоестЙоанна Елми

„Установих, че на никого не му дреме и ми е позволено“, казва президентът пред New York Times в отговор на въпрос за облагодетелстването на семейството му и приближените му след встъпването му в длъжност. Говорителката на Белия дом Анна Кели пък каза, че

президентът Тръмп е начело на една от най-прозрачните администрации в историята. 

В университета имах чудесна преподавателка по конституционно право, която казваше, че „прозрачността“ е едно от най-умните изобретения на политическия елит: корупцията и нарушенията са прозрачни, налични в огромни, неразбираеми бази данни, а схемите не могат да бъдат разбрани от обикновения избирател, за когото е много по-лесно да повярва в далеч по-прости неща. На никого не му дреме, позволено е, прозрачно е – по-добре едва ли може да се каже.

Политическите дарения на милиардерите

300 милиардери и техни близки са дарили над 3 млрд. долара – 19% от всички дарения – за различни федерални избори през 2024 г. Преди само пет избирателни цикъла и преди решението на Върховния съд от 2010 г., което премахва повечето ограничения за политическите дарения, сумата, похарчена от милиардери за демокрация, е едва 0,3%. 

Дареното от един милиардер се равнява на дареното от 100 000 „обикновени“ донори. В този процент обаче не са включени парите, дарени от свръхбогатите по други канали, например на т.нар. dark money groups (букв. „тъмни пари“) – различни бизнес и неправителствени организации и асоциации, които не са задължени от закона да разкриват кой им е дал парите, за да направят те самите дарение. Анализът на New York Times не включва и медиите например, които създават идеологически и политически екосистеми. 

Ако надпреварата е особено оспорвана, парите имат огромно значение. Така е при много от изборите в демокрация, която е „втвърдена“, тоест в която обществото е толкова дълбоко разделено по партийна линия и по линия на идентичността, че изборните нагласи са почти неподвижни, а резултатите от изборите – предвидимо близки. Платената реклама по телевизията, таргетираната реклама в социалните мрежи, анкетирането и агитирането струват пари, а парите печелят избори. Влиянието на парите не се ограничава само до надпреварата пред урните – средствата текат и към кандидати за общински съветници, училищни настоятелства и съдилища. 

Подобна тенденция не е прецедент в историята на САЩ, като в миналото и двете партии са жънали ползи от нея. През 2024 г. обаче се наблюдава рязко покачване на даренията за републиканците. Голяма част от парите идват от технологичния сектор, който подкрепи заявките на президента Тръмп за ниски данъци и дерегулация. Над десет милиардери получиха постове в администрацията на президента. 

Гласовете на Америка – брой 9

Какво всъщност представляват културните войни, как изглеждат те в момента в САЩ и по какъв начин се изнасят извън американските граници? Надеждата за спасението на демокрацията е в разбирането на същността ѝ – здравата демокрация по условие дава пространство за различията. От Йоанна Елми.

ТоестЙоанна Елми

Пример за всичко изброено е Джеф Яс – съосновател на търговската фирма Susquehanna International Group, дарил над 100 млн. долара в различни изборни надпревари през 2024 г. и 55 млн. долара за федерални кампании през 2026 г. Влиянието му е очевидно в щата Пенсилвания, където надпреварата за главен прокурор през 2024 г. беше между републиканеца Дейв Съндей и демократа Юджийн Депаскуале. Яс подкрепи републиканския кандидат, осигурявайки близо 90% от 14-те млн. долара, отишли за кампанията му.

Съндей печели с 51% от гласовете и в момента е начело на службата, разследваща TikTok – социалната мрежа, в която Джеф Яс е основен инвеститор. И далеч не става въпрос за „ти на мене, аз на тебе“: щатските постове често са трамплин за губернаторско място, а Яс има амбиции за много по-всеобхватни политики, особено в сферата на финансирането на държавните училища. Идеята му е да има „избор“ и „парите да следват ученика“, което неизменно ще доведе до закриване на държавни училища. Политическите съветници на Яс казват пред New York Times, че играят дългосрочна игра. 

И последната свежа великоамериканска новина от последните дни: организацията Open the Books отчита исторически рекорд в разходите на САЩ за септември 2025 г., когато федералните агенции са похарчили безпрецедентните 93,4 млрд. долара за грантове и договори. Този септемврийски бум е традиционен и има за цел остатъкът от бюджета да се изразходва преди края на фискалната година, за да се избегнат съкращения през следващата.

Типичен пример са разходите за мебели, които в Министерството на отбраната скачат средно с 564% спрямо останалите месеци. През 2025 г. ведомството е платило 225,6 млн. долара за обзавеждане, включително за луксозни столове Herman Miller на стойност 1844 долара за брой и за декоративни поставки за плодове, струващи 12 000 долара.

Освен към офис оборудване, бюджетът за отбрана е бил насочен и към необичайни хранителни продукти и външни контрагенти. През септември Пентагонът е похарчил 2 млн. долара за кралски раци от Аляска – рекорд, достиган няколко пъти по време на мандатите на Доналд Тръмп, и безпрецедентните над 7,4 млн. долара за опашки от омари в рамките на годината. Паралелно с това покупките от чужди правителства и компании също достигат връх от 6,6 млрд. долара, като основни бенефициери са Обединеното кралство, Швейцария и Канада.

Основният призив на Open the Books е Конгресът да преразгледа произволно определения едногодишен срок за усвояване на бюджетите и да позволи прехвърлянето на средства към следващата година. Според организацията това е единственият начин да се сложи край на безразсъдното септемврийско прахосничество за луксозни стоки и да се предприемат реални стъпки за овладяване на огромния държавен дефицит. Разбира се, това следваше и да е сред основните цели на консерваторите.

Накрая обаче ще се окаже, че политиката и демокрацията отдавна не са идеали. В XXI век са просто добра инвестиция. В раци, омари и мебели. А за този, който няма, остават яйцата, както вече казахме.

Гласът на миналото 

Карикатурата Bosses of the Senate („Господарите на сената“), публикувана в списание Puck на 23 януари 1889 г., илюстрира огромното влияние на монополистите над Сената на САЩ по време на Позлатената епоха (Gilded Age). Изобразени са могъщи бизнесмени, които се извисяват над сенаторите – символ на корпоративното влияние в политиката. Придружаващият надпис гласи: „Това е Сенатът на монополистите, от монополистите и за монополистите“, подчертавайки корупцията и провала на правната система да държи богатите елити отговорни. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/obedinena-evropa-i-evropeyskata-mechta/

Световният мир не може да бъде запазен без съзидателни усилия, пропорционални на опасностите, които го грозят.

Тези думи произнася френският външен министър Роберт Шуман на 9 май 1950 г. – момента, в който се ражда идеята за Европейската общност за въглища и стомана. Краят на Втората световна война бележи края на европейските илюзии, че световният мир може да бъде постигнат, без да съществуват правила, с които той да се опазва.

Бившите колониални империи, владели векове наред глобалните ресурси и наложили правото на силата по всички континенти, са поставени на колене между двете суперсили – САЩ, които се превръщат в глобален кредитор на целия свят, и СССР, който разполага с близо тримилионна армия, готова да окупира останалата част от Стария континент. 

Неслучайно в декларацията си Шуман поставя две условия за обединението на Европа: икономическата интеграция, с която най-сетне да се сложи край на френско-германското съперничество на континента, и подхода step-by-step, който предполага постепенно интегриране на европейските държави в едно цяло. 

Днес Европа отново е обединена, но някак си безсилна да се противопостави на войните, които Великите сили водят, за да придобият глобално надмощие. Парадоксално, но не неочаквано, по-голямата част от човечеството избра да живее отново в условията на надпревара, а не на мир.

Какво стана с европейската стратегическа култура? 

Стратегическото мислене на Европа винаги е било имперско – факт, видим както от историята на нашия континент, така и от стремежа му да се обедини. Проявленията на тази стратегическа култура придобиват различни форми, като се започне от Римската империя и нейната концепция за Mare Nostrum, мине се през средновековната идея за Imperium Christianum и се стигне до стремежа на европейските владетели да обединят Европа под своята корона. 

По правило такъв тип геополитическо мислене неизбежно води до свят, в който войната се превръща в основен инструмент на държавната политика. Вестфалският мирен договор, Виенският конгрес и Версайско-Вашингтонската система от споразумения така и не успяват да победят европейския порив към власт, в който сякаш дреме сянката на древногръцкия стремеж към колонизация и опознаване на останалия свят.

Какво се промени след самоубийствената Втора световна война в Европа? Не, причината Европа да загуби бойния си дух не е само в разделението на Германия и поставянето на ресурсите ѝ под контрола на Европейската общност за въглища и стомана. Тя е в преосмислянето на имперската идея като цяло. 

Идеологическият флаг на този преломен момент може да бъде открит не в Декларацията на Шуман, а в творчеството на Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно, които полагат основите на диалектиката на Просвещението. Тази система от идеи цели да противодейства на старите доктрини за създаването на Свещена римска империя или за възстановяването на Древния Рим, тъй като Хоркхаймер и Адорно виждат в тях причината за възхода на националсоциализма и расистката му политика. 

В следващите десетилетия диалектиката на Просвещението постепенно залива Европа, формирайки европейската интеграция като светски, напълно автономен от религията процес, чиято крайна цел е икономическото, а не политическото обединение на Общността. Крайната цел се състои в окончателното лишаване на западните общества от имперското им мислене и провеждането на мирна културна революция, която да промени стратегическата им култура завинаги.

В САЩ тези идеи не успяват да пробият до края на Студената война поради силното пуританско крило в американската външна политика и необходимостта от сдържането на СССР. В Европа обаче те проникват изключително лесно, което кара европейските елити да предлагат смели проекти за политическо обединение, които така и не биват реализирани. Пример в това отношение е опитът на държавите членки да създадат Европейско политическо сътрудничество, което в крайна сметка става факт през 70-те години на миналия век, но се свежда единствено до създаването на общи механизми за неформални консултации в Европейската икономическа общност. 

Но дори когато европейският проект е спасен благодарение на Единния европейски акт и възкръсва като Европейски съюз с Договора от Маастрихт през 1992 г., гласовете на политиците, които повдигат въпроса за създаването на европейска армия, биват заглушени заради опасенията от завръщането на европейския национализъм. 

Така след края на Студената война европейската стратегическа култура окончателно се разпада на отделни национални единици, които въпреки разширяването на ЕС все повече се отдалечават от завета на европейските бащи основатели.

Възможно ли е европейската стратегическа култура да бъде съживена?

Разпадът на европейската стратегическа култура поради невъзможността на Европа да създаде собствена армия е сходен с началото на упадъка в хегемонията на САЩ, които след края на Студената война постепенно губят усещането къде са границите на тяхната сила. Изчезването на СССР от картата на света и отпадането на необходимостта от идеологическо сдържане превръща Запада в най-силният актьор в системата на международните отношения, като същевременно полага основите на неговия упадък. 

Причината е, че когато нямаш срещу какво да се бориш, лесно се увличаш от собствената си възможност да проектираш сила в глобален план. В този смисъл имперската метафора е най-неподходящият начин да опишем САЩ и Европа след разпада на СССР. Империите не проектират сила просто като я налагат, но и като конвертират нагласите на завладените територии, асимилирайки културата им. 

Все едно да кажеш, че за няколко години българите станаха толерантни европейци по манталитет или пък предприемчиви, работещи хора, подобно на американците. В много отношения изкуственото създаване на постсоциалистически елити разора почвата за поникването на хибридни модели на демокрации, чиито последствия виждаме днес.

България в Европа и Европа срещу света – къде сме в технологичното състезание?

Аналогово спокойствие в съвършено обезпечен дигитален свят звучи като светло бъдеще. За да го постигнем, трябва да си го представим, а после и да участваме активно в изграждането му. Засега ЕС и България изостават от технологичната надпревара. Каква е общата картина – от Александър Нуцов.

ТоестАлександър Нуцов

В този смисъл упадъкът в европейската външна политика започна, когато ЕС се опита да се върне към имперското си мислене чрез трансформирането на нагласите и културните ценности на своите държави членки. Така се сбъдна историческото пророчество на диалектиката на Просвещението: че Европа ще се завърне към имперското си минало, както и САЩ, които направиха няколко несполучливи геополитически експеримента в Близкия изток. 

Ето защо първата стъпка към истинското обединение на Европа и Запада е именно отказът от стратегическата култура на империализма, която цели овладяването на цялото земно кълбо под флага на една идеология. Ако се замислим, така се провали и СССР и можем само да се надяваме, че Европейският съюз няма да допусне същата грешка.

И тук идват следващите крачки за изпълнението на тази цел, при които трябва да сме наясно с една много важна разлика – отказът от империалистката стратегическа култура не следва да се търси нито в крайнолевите, нито в крайнодесните идеологии на нашето време. Да се откажеш от такова мислене означава две неща. Първо, да спреш да изнасяш ценности, опитвайки се да ги наложиш по цялото земно кълбо, претендирайки, че те са универсални, общовалидни и носители на мир. Второ, да загърбиш расизма, ксенофобията, антисемитизма и всички пороци на миналото, които спиралата на историята е осъдила на трибунала в Нюрнберг, в съдебния процес срещу Айхман и на международните трибунали срещу геноцида в Руанда и Сребреница. 

Пътят към постигането на тази цел минава през секуларизацията на европейската политика и проектирането на сила в рамките на европейската отбранителна идентичност единствено в Западното полукълбо. Уви, това неизбежно ще наложи както свиването на средната класа в Европа, така и отказ от по-нататъшно разширяване на ЕС. За жалост, на много от тези цели днес се гледа с огромна доза недоверие и дори скептицизъм, тъй като идеологическият порив, за който говорят Хоркхаймер и Адорно, очевидно отново е обзел Стария континент.

И все пак къде е днес Европа?

Нашият съюз днес е вплетен в рамките на геополитическата надпревара, като европейските елити дори не подозират, че невъзможността ни да се защитаваме е добра новина както за Китай и Русия, така и за САЩ. За да създадем отбранителни способности, са необходими преди всичко много пари, но най-вече формиране на нова стратегическа култура, която да положи основите на федерализацията на Европа. Важно е да подчертаем, че за да се предпази от „изкушенията“, за които говорят Хоркхаймер и Адорно – неоколониализъм, културна хегемония, ценностен универсализъм, реакционен традиционализъм, – ЕС следва преди всичко да се федерализира икономически и военно, а не политически. 

Политическата интеграция на Европа може да се окаже опасен ход, който да я върне обратно в 30-те години на XX век, а и обективно погледнато, толкова голям политически консенсус все още няма. Статистиките сочат такъв консенсус единствено в Прогресивния алианс на социалистите и демократите, а в Европейската народна партия нагласите са по-скоро разделени. По сходен начин стоят нещата в Германия и Италия, където общественото мнение е разделено, а значителен дял от французите все още не смятат, че Европа е готова да се федерализира. 

(Не)демократичният световен ред

Защо е необходимо да се борим за оцеляването на демокрацията? Надали само защото нищо по-добро не е измислено. От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

Официалните данни на Евробарометър не показват широк обществен консенсус за по-дълбока политическа интеграция. В ключови държави, като Германия, Италия и Франция, подкрепата за ЕС остава колеблива, доверието към институциите е около или под 50%, а мнозинството от гражданите не смята, че ЕС се движи в правилната посока. Дори при висока подкрепа за отделни общи политики – като европейска отбрана – липсва обществена основа за скок към федерална политическа структура.

Следователно, за да се избегне изкушението на идеологическите крайности, е добре Европа преди всичко да се погрижи за своята икономическа и военна интеграция, което ще примири различията между крайнолеви и крайнодесни и ще положи основите на по-силен и обединен политически съюз. 

От друга страна, бързата федерализация на ЕС, паралелно с трупането на военна мощ, ще го превърне в нова империя, която ще може да използва силите си не само да се отбранява, но и да напада. Поляризацията в европейските общества ще засили разделението в страните членки и ще създаде политически климат, подобен на американския, заменяйки терористичните атентати с постоянни сблъсъци между европейците, които могат да доведат до появата на мощни дезинтеграционни процеси в Общността. И така, в един момент „лекарството“ може да се окаже дори по-лошо от болестта.

И накрая, нека си дадем сметка, че за държави като нашата оцеляването на ЕС е въпрос както на националната ни сигурност, така и на съхраняването на собствения ни икономически суверенитет. Европа е оцеляла, защото се е реформирала и само една мащабна реформа в учредителните договори на Общността може да открехне вратата към преодоляването на демократичния дефицит в европейските институции и възвръщането на доверието в тях. 

За Китай, Европа и червените линии

В няколко поредни материала ще се опитаме да разгледаме малко по-задълбочено Китай и отношенията му с Европа, САЩ и Русия. Първият от тях е посветен на концепцията за китайската външна политика и как тя изглежда в отношенията на Китай с Европа. От Искрен Иванов.

ТоестИскрен Иванов

България и Източна Европа като цяло могат да се превърнат в мотор на тези процеси, тъй като според някои изследвания Централна Европа и Източният фланг се справят много по-добре с вътрешната си сигурност, отколкото западните ни партньори, и това е отразено и в препоръките на американското правителство. Източноевропейците, които в продължение на години бяха обект на предразсъдъци и дискриминация от страна на останалите държави в Общността, днес може би държат ключа за възстановяването на Европа преди всичко като зона на сигурност и стабилност. 

Уви, винаги стои и предупреждението на Хоркхаймер и Адорно, че свръхфокусирането на Източна Европа повече върху историческата справедливост, отколкото върху свободата, може да доведе до тоталитаризъм – единствената по-страшна алтернатива на империализма. И никоя източноевропейска държава не е застрахована от такова развитие, ако бъде оставена в европейската периферия като „мост“ между Изтока и Запада.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/da-vladeesh-ili-da-ne-vladeesh-kak-zapadut-se-vurna-kum-nachaloto-na-xx-vek/

Войната не се заплаща във военно време, сметката винаги идва по-късно.

С тези думи един от бащите основатели на САЩ Бенджамин Франклин завършва своето историческо писмо от 1755 г., в което апелира към богатите жители на американските колонии да допринасят солидарно за Седемгодишната война между Британската империя и Франция. В продължителната си кореспонденция Франклин ясно предупреждава британската корона, че дългът ѝ е нараснал тройно и че дори при евентуална победа ще се стигне до нови финансови тежести, с които крал Джордж ще трябва да се справя във време, когато американските му владения отдавна вече не са си плащали сметките. 

Въпреки че Седемгодишната война е по-слабо засегнат конфликт в европейската литература, тя е съществен исторически урок за англосаксонците, тъй като представлява вододел в британския колониален модел. Унизителното отношение на британците към коренното население на завладените земи по-късно ще вдъхнови идеологическата трансформация на Франклин – от заявен лоялист на британците той ще се превърне в американски патриот и в един от архитектите на американския политически проект.

Защо, Америка, защо?

Това беше въпросът, който много европейски политици отправиха към американския президент Доналд Тръмп, когато започна военната операция срещу Венецуела и когато американската администрация предяви в доста по-решителен тон апетитите си към най-големия остров в света – Гренландия. Дилемата на Европа обаче сякаш излъчва някакво дълбоко непознаване на начина, по който Америка направлява външната си политика. За останалите глобални актьори, като Китай, Индия и Русия, този въпрос не стои на дневен ред, тъй като те са доста по-наясно с Вашингтон, отколкото с Европа. Както сочи и историята на Студената война, никой не познава толкова добре Вашингтон, колкото Москва, и никой не познава Москва толкова добре, колкото Вашингтон.

Поради липсата на единна външна политика и на отбранителна идентичност Европа в продължение на десетилетия, и то особено след разпада на СССР, не разбира политиката на САЩ. И когато в Белия дом е избран президент, чиято доктрина се базира на стремежа към запазване на американската хегемония, европейците сякаш не успяват да прозрат, че външната политика на Америка винаги е имала една-единствена цел: да гарантира, че САЩ ще бъдат в състояние както да сдържат своите противници, така и да балансират своите съюзници, проправяйки си път към статуса на неоспорим владетел в системата на международните отношения. Към същата цел са се придържали всички президенти на Америка от началото на XX век, било то с твърда или с мека сила.

Важно е да уточним, че отношението на САЩ към европейските им съюзници далеч не е прецедент. В публикуваната Стратегия за национална сигурност на администрацията на Тръмп от 2025 г. съществуват множество догадки каква точно ще е политиката на Америка по време на неговия мандат, но това, което е видимо, е, че доктрината „Тръмп“ на практика модифицира доктрината „Никсън“. 

Този цикличен процес в американската външна политика обикновено прожектира пред очите на останалия свят сериала на добрите президенти, желаещи да спасят света от лошите политици, които искат да го разрушат. Показателни са нагласите на Ричард Никсън от началото на мандата му, че САЩ трябва да преговарят от позицията на силния, превръщайки НАТО в буфер за ядрено сдържане пред СССР. В същото време неговата външна политика, възприемайки вплетения от Кисинджър принцип на селективната намеса, категорично се противопоставя на подхода „Кенеди“, който е категоричен в подкрепата си за всички американски съюзници.

Тук трябва да си дадем сметка и за още нещо: динамиката на евроатлантическите отношения е пряко обвързана с общия образ на врага, който присъства в представите на САЩ и на европейските им съюзници. Този аспект от възприятията на държавните актьори е ключов, като по този въпрос реалисти, либерали, конструктивисти и дори функционалисти са единодушни, че събирателният образ на опонента е онова, което те мотивира да се защитаваш. По време на Студената война този враг е СССР, а след нейния край и разпадането на Съветския съюз – глобалният тероризъм. 

Оказва се обаче, че тероризмът няма как да бъде напълно изкоренен поради недържавния му характер – предизвикателство, с което нито една политическа теория все още не успява да се справи. С времето радикализацията и различните форми на насилие пуснаха корени на Запад и западните демокрации решиха всеки да се справя с терористите както може. С изчезването, или по-скоро с фрагментирането на този образ на врага евроатлантическото единство постепенно започна да се топи. Процесът се забави значително при администрацията на Обама, която обрисува нов враг – белия екстремизъм, започнал опасно да набира сила в Америка. Не всички европейци обаче бяха готови да купят новия американски продукт, което породи аналогична реакция отляво. 

В тези условия влизането на Байдън в Белия дом беше сантиментален символ, който за последен път припомни на европейските елити, че някога Европа и Америка са били най-близките съюзници. Със завръщането на Тръмп обаче общия образ на врага вече го няма – от една страна, защото САЩ смятат Китай за по-голям проблем от Русия, а от друга, защото за Америка Близкият изток и Пасификът имат по-сериозно значение, отколкото Европа.

Венецуела и Колумбия – новите измерения на доктрината „Тръмп“

Приетата от администрацията на Тръмп Стратегия за национална сигурност ясно дава да се разбере, че Америка ще воюва само за собствените си интереси. В останалото време ще подпомага индиректно съюзниците си, и то само онези, които споделят нейната визия за света. Погледната от този ъгъл, военната намеса във Венецуела също не трябва да се възприема като уникален момент в историята на САЩ. Тя е проявление на доктрината „Монро“, за която вече говорят всички и с която първоначално Америка заявява на Европа да не се меси в Централна и Латинска Америка. Впоследствие Теодор Рузвелт я развива с т.нар. Политика на голямата тояга, която легитимира правото на САЩ да стопанисват района, намесвайки се в делата на латиноамериканските държави, за да защитят своя интерес. 

Тръмп хвърля ръкавицата на останалите държави, които имат претенцията да бъдат Велики сили, със своето допълнение към доктрината, изразяващо готовността на Вашингтон да използва твърда сила, в случай че „задният му двор гори“. До този момент предизвикателството прие единствено Русия, която изпрати свои кораби и подводница, за да защитават петролните танкери, идващи от Венецуела, но и тази операция се превърна във военно фиаско и завърши с пленяването на танкера „Маринера“ от САЩ.

Следва да се отбележи, че действията на Мадуро представляваха реална заплаха за американската национална сигурност. От една страна – защото Венецуела се превърна във важен опорен пункт за външното присъствие на Китай в Латинска Америка. Това се изразяваше най-вече в дългосрочни дипломатически и икономически отношения с режима на Николас Мадуро – под формата на кредити, инфраструктурни проекти и задълбочаваща се финансова зависимост. В този контекст Китай преследва стратегически интереси, свързани с глобалното си икономическо разширяване и с търсенето на политическо влияние в региони, традиционно смятани за зона на американско влияние.

Към това все пак се прибавя и проблемът с наркотрафика към САЩ, който обаче следва да бъде разглеждан по-диференцирано. Мадуро е обвинен от американските власти за участие в кокаинов трафик, основният източник на кокаин в региона остават Колумбия, Боливия и Перу, а Венецуела по-скоро функционира като транзитна територия. В същото време връзката между Китай, организираната престъпност и наркотиците се проявява най-вече по линия на фентанила – чрез китайско производство на прекурсори, които се изкупуват от мексиканските картели, за да се произведе наркотикът, впоследствие достигащ до американския пазар.

Тази комбинация от държавна слабост, международна престъпност и геополитическо съперничество напомня на онова, което в Европа се обозначава като „хибридни заплахи“ – но в случая въздействието е насочено не към общественото мнение, а към общественото здраве и социалната стабилност на Съединените щати.

Втората причина е по-скоро икономическа и се отнася за петролните залежи на Венецуела, които са важни за Америка не само от гледна точка на енергийната ѝ сигурност, но и защото контролът върху тях ще остави Куба и дори Русия (която вече може да разчита само на Иран за петрол) без възможност за редовни доставки на черното злато. Това би довело до ефект на доминото, с чиято помощ режимите в тези държави могат да се разклатят и да се разпаднат сами, без да се налага Америка да разпростира силите си по цялото земно кълбо. Нещо повече, контролът върху Венецуела и нейните партньори би помогнал на САЩ да изолират Китай от глобалната сцена така, както Пекин се опита да загради задния двор на Вашингтон с инвестициите си в Латинска Америка. 

Голямото предизвикателство в целия план на Тръмп обаче остава Мексико, тъй като мексиканците едва ли ще сътрудничат доброволно на американската администрация, а голяма част от политическия и финансов елит на страната много отдавна е свързан с наркокартелите и със стремежа им да разширяват зоната си на влияние към южните щати на Америка.

Гренландската мечта на Тръмп

Гренландия има ключово значение за системата на американското ядрено сдържане. Важно е да отбележим интересния исторически факт, че американското военно командване е изпълнявало секретен план за построяването на подземна мрежа от мобилни ядрени установки на острова. Това става през далечната 1960 година и за тези преговори датският премиер Ханс Хансен дори не уведомява своето правителство. Причината е, че когато неговите предшественици съобщават на Комитета по външна политика на Дания за идеите на САЩ, датските политици отказват да подкрепят американския проект за „Гренландската карта“.

В САЩ изчисляват, че ако проектът за изграждането на лагера се осъществи, ще имат възможността не само да нанасят изпреварващи ядрени удари дълбоко в територията на СССР, но и да отговорят на евентуална съветска агресия, без да рискуват атака на своя територия. Когато обаче САЩ и СССР едва не започват ядрена война две години по-късно, по време на Кубинската ракетна криза, суперсилите си дават сметка, че подобни проекти крият прекалено голям риск от ескалация. Така Хрушчов изоставя идеята си да разположи ядрени ракети в Куба, а Кенеди решава да замрази проект „Леден червей“, който предвижда изграждането на секретната ядрена база.

Дали Доналд Тръмп иска да възроди американската ядрена мечта от времето на Студената война, можем само да гадаем. Ясно е единствено, че ако САЩ установят контрол върху Гренландия и разположат там своя военна инфраструктура, американската земя става неуязвима за Русия и Китай както от конвенционална гледна точка, така и по отношение на ядреното сдържане. Тази неуязвимост обаче няма как да бъде проектирана върху европейските съюзници и за тях тя може да послужи единствено като сдържаща гаранция за сигурността им – аналогична на американския ядрен чадър, състоящ се от бойните глави в Европа, които американското военно командване е споделило с НАТО. 

В същото време контролът върху острова ще даде възможност на Америка по всяко време да нанася изпреварващи удари върху Русия и Китай, с чиято помощ да ликвидира критичната им инфраструктура и да се утвърди като хегемон в системата на международните отношения. Тези планове на американската администрация идват на фона на едно отслабено и разединено НАТО, както и при пълното оголване на Западното крайбрежие на САЩ. Причината за последното е сдобиването на Русия с балистични ракети от Северна Корея, които са в състояние да достигнат американска земя.

Насилственото придобиване на острова от САЩ и евентуалната европейска реакция обаче ще положат началото на краткосрочни дезинтеграционни процеси в НАТО. В зависимост от това как ще се осъществи придобиването и каква ще бъде реакцията, отговорност ще носят и двете страни. Защото различията между Америка и Европа вече са толкова големи, колкото сериозна е и геополитическата реалност, че традиционните инструменти за ядрено сдържане и балансът на силите, утвърден след края на Студената война, вече не работят. 

Гренландия може да стане мирно част от Америка само ако датското правителство се съгласи да я продаде или ако формално Дания поиска от САЩ да разширят военното си присъствие в Арктика по силата на съюзническите си ангажименти към Алианса. Тук неизбежно се натрупват и идеологическите различия между съюзниците – във Вашингтон управляват консерватори, а в големите европейски икономики – либерали. Това е може би единственият сигурен успех на руската стратегия – че успява да разедини Запада, както СССР никога не успя.

Преходът от еднополюсен към двуполюсен свят изисква компромиси, за да могат и САЩ, и Европа, за да запазят единството си. Съществуването на Европейския съюз не е под заплаха, стига европейците да успеят да изградят бързо своя система за отбрана, която да гарантира, че Русия няма да нападне Стария континент. 

НАТО, от друга страна, е дългосрочен стратегически проект, но неговата трансформация не трябва да се изключва, тъй като евроатлантическото семейство не е единно по въпросите коя е основната заплаха. Както отбелязва Стивън Уолт, НАТО е колективна система за сигурност, в която съюзниците са споделили своята визия за отбрана, а Америка – ядрения си суверенитет, за да запази Европа цяла.

Това обаче е и най-голямата слабост на Алианса – когато неговите членове нямат обща визия какво ги заплашва, или са толкова объркани, че не могат да различат приятел от враг, НАТО не може да функционира. При такава конфигурация на геополитическата карта в Белия дом управлява президент, който избира подход като на предшествениците си Никсън и Буш-младши, а Русия най-сетне може би ще осъзнае границите на своето геополитическо влияние, отвъд които единствената алтернатива за нея е Трета световна война. Ред е на Китай и Европа да очертаят своите червени линии. Тези проекции могат да бъдат началото на нов оздравителен процес в системата на международните отношения или на поделянето ѝ на сфери на влияние, в които всеки хегемон ще действа с правото на силата.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-11/

Заветът, с който най-много ще се гордея, ще бъде този на миротворец и обединител. […] Ще премерим успехите си не само по броя на спечелените битки, но и по броя на войните, които ще прекратим – и най-вече на войните, които никога няма да започнем.

Президентът Доналд Дж. Тръмп по време на встъпителното си слово през януари 2025 г. 

Описвайки преживяванията на обществото в исторически интензивните периоди на Древна Елада, американският психолог и философ Роло Мей говори за тънката граница между усещането за възникване на нов свят (emergence) и критичното състояние (emergency). На английски двете думи са свързани, а понастоящем ми се струват добър калъп за случилото се през изминалата седмица – американската операция „Абсолютна решителност“ (Absolute Resolve), в рамките на която САЩ извършиха пълномащабни военни действия във Венецуела, залавяйки президента на страната – диктатора Николас Мадуро. Заедно със съпругата Силия Флорес той бе транспортиран в Ню Йорк, където го очаква съдебен процес. 

Събитията се разиграха

на 3 януари в рамките на няколко часа, през които САЩ нанесоха и стратегически удари в столицата Каракас. След това американският президент Доналд Тръмп се обърна към нацията и заяви, че предстои САЩ да поемат контрол над Венецуела за неопределен период. На Мадуро са повдигнати обвинения във Федералния окръжен съд в Ню Йорк за „съзаклятничество/заговор за наркотероризъм, внос на кокаин, притежание на оръжия и взривни устройства, както и заговор за притежание на оръжия и взривни устройства срещу Съединените американски щати“. 

САЩ поемат контрола над Венецуела 

„до момента, в който можем да подсигурим безопасно, уредено и законно прехвърляне [на властта – б.а.]“, заяви президентът Тръмп в първоначалното си обръщение. В събота Делси Родригес, доскоро вицепрезидентка, пое длъжността на главнокомандващ и осъди действията на САЩ, призовавайки за връщането на Мадуро в страната. Според Тръмп обаче Родригес е заявила, че ще сътрудничи на американските власти. 

Това е само едно от множеството противоречия и неясноти. 

Сред най-очевидните са как една суверенна държава получава правото да „управлява“ друга, още повече че президентът Тръмп не уточни нито логистичните измерения на подобно управление, нито сроковете за неговото изпълнение. За сметка на това администрацията подчерта, че няма проблем да прати войници на терен заедно с американските петролни компании, които „скоро ще започнат да правят пари от държавата [Венецуела – б.а.]“. В неделя държавният секретар на САЩ Марко Рубио промени позицията и каза, че администрацията на Тръмп ще наложи военна „карантина“ на износа на петрол от страната, а не че ще я управлява директно. По-късно същия ден обаче президентът намекна, че САЩ може да предприеме подобни военни действия и срещу други държави в Западното полукълбо – Куба, Колумбия, Гренландия. 

Действията на САЩ във Венецуела са колкото изненадващи, толкова и напълно предвидими. 

Анализатори предсказваха наземни операции във Венецуела още миналата година, а в Стратегията за национална сигурност изрично беше заявено, че САЩ ще затвърждава геостратегическите си интереси в Южна Америка, надграждайки изкованата в имперско време доктрина „Монро“. Изненадата дойде оттам, че вероятно широката публика (и голяма част от традиционните партньори на САЩ) не очакваха или отричаха факта, че това утвърждаване ще става с груба сила и погазване на съществуващите норми (а вероятно и принципи на международното право). Но нищо от посоченото не е извън марката „Тръмп“ и вероятно е само началото – администрацията изпраща ясни послания за интересите си към Гренландия например. Макар човек никога да не е сигурен кога настоящото американско управление просто говори и кога заявява конкретни действия, има достатъчно основания подобни амбиции да бъдат вземани сериозно. 

„Живеем в свят, в реалния свят, в който управлява властта, силата. Това са железните закони на света от началото на историята“, каза пред Си Ен Ен Стивън Милър в понеделник. Публикация на съпругата на Милър в социалните мрежи – карта на Гренландия с мотивите на американското знаме – предизвика реакция от датските власти по-рано през седмицата. Във вторник държавният секретар Марко Рубио увери американските законодатели, че САЩ имали намерение само да купят Гренландия, а не да нахлуят с военна сила.

Има ли нещо гнило във Венецуела?

Напрежението се нагнетяваше през изминалите седмици, в които бяха нанесени няколко удара върху плавателни съдове, за които се твърдеше, че са част от мрежа за наркотероризъм. Президентът Тръмп заяви, че корабите превозват огромни количества фентанил и нелегални вещества, чиято цел е да отровят и избият американците, и затова трябва да бъдат унищожени. На пресконференция на 15 октомври президентът каза, че всеки взривен кораб спасява живота на 25 000 души. „Имайки предвид, че през изминалата година в САЩ от свръхдоза са починали 84 000 души, трябваше да сме обявили победа и да сме се прибрали преди около седем кораба“, пишат експертите Джъстин Логан и Брендън Бък в очерк за Cato Instutute. 

Но фентанилът се произвежда основно в Мексико с химикали, внесени от Китай и Индия – поне според официалните доклади от 2025 г. на американската Агенция за борба с наркотиците. В тях Венецуела не е спомената дори като транзитна държава. Подобни са и изводите на Службата на ООН по наркотиците и престъпността. Според данните потокът на снабдяване е един и същ от години насам: основни съставки от Азия (Китай, Индия, Мианмар), производство в Мексико и разпространение в САЩ. 

В допълнение, Венецуела не се появява в скорошните данни на Бреговата охрана на САЩ и други охранителни органи, отговорни за залавянето и изземването на наркотични вещества. Латиноамериканската страна се свързва с каналите за разпространение на кокаин, но по-скоро като транзитна държава, отколкото като производител. Според ООН около 5% от колумбийския кокаин минава през Венецуела на път за Карибите и Европа. Фактът, че по-голямата част от наркотиците, влизащи в САЩ, идват от Централна Америка, противоречи на заявеното от администрацията с оглед и на това, че наскоро президентът Тръмп помилва бившия президент на Хондурас Хуан Орландо Ернандес, осъден за… трафик на кокаин. 

За свободата и петрола 

И ако наркотиците, изглежда, са вариация на „оръжията за масово поразяване“ от времето на Джордж Буш-младши, то въпросът тогава е какви всъщност са мотивите за операцията във Венецуела. Един от най-дискутираните варианти е, разбира се, петролните залежи: не от вчера е шегата, че там, където има петрол, има и американци, които освобождават местното население в името на демокрацията. С поемането на управлението на най-големите залежи от петрол в света САЩ си осигуряват не само добър инструмент за контрол върху световните цени, но и по-голяма независимост за действия спрямо Иран например (на трето място в света по петролно богатство). 

Ефективното усвояване на венецуелските залежи обаче би отнело години и би коствало милиарди: производството на петрол във Венецуела е минимално в сравнение с потенциала на страната и е намаляло драстично от началото на века. Макар и компании като американската „Шеврон“ все още да са активни в страната, наложените от 2015 г. насам санкции са орязали значително както инвестициите, така и поддръжката на необходимата инфраструктура – значителна част от нея е окрадена и разпродадена.

Освен че венецуелският петрол е и логистично по-труден за рафиниране, потенциални инвеститори ще играят на сляпо, разчитайки на стабилна политическа ситуация в страната, за каквато поне засега няма изгледи. Стана ясно, че режимът в Каракас е разпоредил въоръжени милиции (т.нар. colectivos) да патрулират по улиците и да проверяват телефоните на гражданите, което се тълкува като опит за консолидация на властите след извеждането на Мадуро. Според експерти в сектора, дори страната да се върне към предишни темпове на производство (ок. 3 млн. барела дневно), това пак би я поставило след водещите десетина производителя в света. Бившият изпълнителен директор на British Petroleum Джон Браун казва пред Би Би Си, че съживяването на петролната индустрия на Венецуела е „много дългосрочен проект“, който със сигурност надхвърля периода на мандата на Тръмп.

Освен това, независимо от идеологическата позиция на администрацията на Тръмп, която отрича климатичните промени и енергийния преход към по-чисти и възобновяеми източници на енергия, инвестициите в „чиста енергия“ са рекордни за 2025 г. и надхвърлят двойно инвестициите в изкопаеми горива. Пазарът в Южна Америка може да се окаже твърде апетитен за американските компании въпреки рисковете. Но в дългосрочен план – и с оглед на реалния свят, но не по Стивън Милър – е твърде вероятно и плановете за Венецуела да приличат на операция „Абсолютна решителност“: бърз ефект без визия, без ясен план и постижими цели. 

А минерали? 

Венецуела е богата на залежи от алуминий, берилий, олово, магнезий, никел, фосфати, платина, титан, уран и цинк, както и на злато и диаманти. Заедно с други минерали те са част от списък с 60 елемента (сред които и 15 редки минерала) от ключова необходимост за снабдителната верига на САЩ, които търсят начини за подсилване на запасите си с оглед на зависимостта си за набавянето им от Китай. Неслучайно администрацията на Тръмп сключи споразумение за съвместно разработване на полезните изкопаеми в Украйна. 

„Имате стомана, имате минерали, всички ключови минерали, имате страхотна история на рудодобива, който е западнал. Президентът Тръмп ще поправи това и ще го съживи“, каза търговският секретар на САЩ Хауърд Лутник пред репортери. На 15 декември 2025 г. Лутник обяви проект за мащабни инвестиции в инфраструктура за обработка на ключови минерали в Тенеси, където се очаква да се обработват и произвеждат годишно до 540 000 тона за нуждите на САЩ. „Тези минерали са жизненоважни за технологиите на бъдещето ни: отбранителни системи, полупроводници, изкуствен интелект, квантови компютри, автомобили, центрове за данни и съвременните производствени технологии“, написа Лутник в личния си акаунт в X.

Това е начинът да спечелим битката: строим тук, подсигуряваме снабдителните вериги, създаваме страхотни работни места и запазваме мястото на Америка на световен индустриален и технологичен водач.

Организираната престъпност, корупцията и незаконната рудодобивна дейност остават основни предизвикателства пред експлоатацията на тези ресурси. Както и при петрола, санкциите са предотвратили значителни инвестиции в сектора през последните десетилетия. Ако вярваме на първоначалните сигнали от властта във Венецуела в дните след отвличането на Мадуро, никой няма намерение да реформира страната. А без върховенство на правото, прозрачност и отчетност – все продукти на здравата демокрация, към която и самият американски президент не е особено привързан – бизнесът трудно жъне успехи, както знаем всички в България. 

От доктрината „Монро“ до доктрината „Донро“ разликите са големи.

За първата говорихме подробно миналия месец. В исторически план целта ѝ е не толкова насилствен контрол над Южна Америка, а нейното опазване от влиянието на европейските империи във времената на засилен европейски империализъм, войни и бунтове. 

По онова време в САЩ съществува обществена солидарност с движенията за независимост, суверенитет и обособяване на национални държави в Южна Америка – точно обратното на посланието, което отправят САЩ в момента. Настоящите проучвания на мнението показват, че повечето американци искат администрацията да се фокусира върху вътрешнополитически проблеми, като високите цени на здравеопазването, а първите анкети сочат, че мнозинството от американците не са убедени в нуждата САЩ да контролира друга суверенна държава. Самият Тръмп спечели изборите с обещания да не въвлича страната в повече външни конфликти. Четирима от десет души одобряват изпращането на войски за залавянето на Мадуро, а девет от десет смятат, че венецуелците трябва да решат кой ще управлява държавата им. 

Съвременният имперски паралел са, разбира се, Китай и Русия, като една от теориите за премахването на Николас Мадуро е, че той е твърде ненадежден играч, който се опитва да балансира между големите сили за лична изгода и не би могъл да бъде гарант на американските интереси в страната. Китайска делегация пристигна във Венецуела часове преди отвличането му (меметата: най-неудобното и безсмислено дипломатическо пътуване в историята), а Русия от години разпростира влиянието си в страната. 

Появиха се и теории, че безпроблемното извеждане на Мадуро всъщност се дължи на вътрешни договорки – включително и такава между Русия и САЩ, според която САЩ оттеглят подкрепата и влиянието си в Украйна за сметка на същия „жест“ от страна на Русия във Венецуела. Подобни хипотези на този етап остават в сферата на спекулациите. Сигурен факт е обаче, че ако изобщо има ефект, то изборът на силата пред дипломацията е само краткосрочно рентабилен (например за разсейване на обществеността от вътрешнополитически проблеми или от лош президентски рейтинг). От подобни действия печели както Китай, така и Русия, за които вече няма морални или етични бариери пред упражняването на сила в собствените им сфери на влияние, например Тайван или Източна Европа. 

Бананови империи, бананови войни 

В „Гласовете на Америка“ повтаряме неуморно, че ерата Тръмп не е първопричина, а симптом на много по-сериозни и дългосрочни процеси – раждането на нови (корпоратизирани) империи и новото поделяне на света е само част от тях. Действията на администрацията във Венецуела не са без исторически прецедент. Просто за разлика от предишни подобни операции, например тези на администрацията на Обама в Либия (които произведоха гражданска война и пазари за роби), тук дипломацията и параванът на ценностите отсъстват, а разпадът и прехвърлянето към транзакционна (гео)политика е на пълен показ. Възникването на новия свят се усеща като критично състояние, защото е именно такова. Но и всичко ново е добре забравено старо. 

По-рано в историята имаме намесата на президента Удроу Уилсън в Мексико и залавянето на Панчо Вила; две интервенции в Никарагуа, които стават проблем на четири поредни администрации в рамките на двайсетгодишен период; окупация на Доминиканската република; окупацията на Хаити. Администрациите на Хувър и Рузвелт се отказват от намеса в Южна Америка към 20-те и 30-те години на миналия век, но през 1983-та САЩ влизат в Гренада, а през 1989-та свалянето на Мануел Нориега в Панама е подпомогнато от вече присъстващите американски войски. 

Администрирането на държава с територията на Венецуела обаче е почти невъзможно от логистична гледна точка: тя е два пъти по-голяма от Ирак и е управлявана от режим, който се радва на лоялността на армията и силовите структури, да не говорим за евентуалната гражданска съпротива на подобно решение. Необходимият военен ресурс – включително кубинките на терен, както казват американците – би бил огромен. Експерти подчертават, че дори евентуална смяна на режима много по-вероятно ще създаде хаос от безкрайни войни и борби за власт, само че не в далечния Близък изток както през последните десетилетия, а в непосредствена близост до САЩ. Освен всичко друго това би довело и до нови бежански вълни и би засилило миграционния поток към Щатите – един от най-важните проблеми за избирателите на Тръмп. 

Американците ще ми направят демокрация, ама друг път 

Имперските амбиции на САЩ във Венецуела предполагат високо ниво на стратегическо и логистично обмисляне и (дългосрочно) планиране, които настоящата администрация надали може да изпълни. Пример е публичното обявяване на подривни дейности на ЦРУ във Венецуела. Предшественикът на Мадуро – Чавес, често обвинява ЦРУ за вътрешнополитически събития, дори и за предизвикването на земетресения. Според специалисти подобна недообмислена комуникация дава основания за всякакви конспиративни теории, както и картбланш на чавистите да припишат външно влияние на различни политически събития и процеси в страната – включително на действията на демократичната опозиция, за която американското управление не изразява явна подкрепа въпреки заявките си за реформи.

Отвличането на Мадуро не е битка за демокрация, нито особена загриженост за съдбата на венецуелците – подобни интерпретации тепърва ще остаряват нелепо. То е послание към света, към следващите територии и към другите страни в Южна Америка – един от въпросите в предишния бюлетин беше какво би се случило с държавите от Западното полукълбо, ако не споделят визията на Националната стратегия за сигурност на САЩ – може би вече имаме отговор. 

Демонстрациите на сила и свалянето на бананови диктатори са (сравнително) лесни; както показва историческият опит, да си направиш демокрация е по-трудно, отколкото изглежда. Да си направиш колония – също, поне в XXI в., поне засега (дистопичните сценарии може да оставим за следващ бюлетин с художествени елементи). 

Защото в политиката, дипломацията и историята не е важно само какво правиш, а и как го правиш; на правото на силния да налага волята си със сламени аргументи и в разрез с установените правила могат да се радват само силните – останалите могат просто да се надяват да се окажат от правилната страна на събитията. 

И ако всичко това е твърде дълго и не сте го прочели, 

можем да обобщим кризата на новия свят по следния начин: 

Президентът Тръмп и действията на САЩ във Венецуела продължават да излагат на показ загниването на скелето, което крепи света след Втората световна война. И не защото Николас Мадуро не е жесток диктатор и защото радостта на венецуелците от залавянето му е неоснователна, а защото ценностите на хуманизма и демокрацията са просто параван за алчността и тъмните импулси на властта, и то не само в този случай. Международните организации отдавна са беззъби в опазването на реда – сега проличава точно колко. Наивността, че краят на историята е тук, се топи пред реалполитиката на големите, които готвят поредна делба. Не можем да бъдем наивни и да вярваме, че не живеем в свят на сила и власт; въпросът е в това да разбираме, че когато определени процеси се задвижват независимо от всичко, цената рано или късно става твърде висока. И я плащаме всички. 

„Завръщането към сферите на влияние е логично единствено ако сте Велика сила. Ако не сте, да се радвате на подобно развитие е откровена глупост. Прекалено много хора си въобразяват, че живеят като американци, без реално да разбират, че всъщност са граждани на периферията“, написа в X оксфордският политолог Юан И Жу. Надали може да бъде казано по-добре. 

Възникването на нови светове винаги поражда критично състояние. Хубавото е, че и критичните състояния могат да родят нови светове – и то добри. Въпросът оттук нататък – за американците, осъзнаващи нуждата от дълбоки реформи в страната си, липсата на които доведоха до днешната американска безнаказаност и институционален упадък; за венецуелците, които ще се борят за демокрация – от истинската; и за европейците, които трябва да си дадат сметка за позицията си спрямо Великите сили и ролята си като евентуални възродители и пазители на ценностите, направили един по-добър свят възможен – е какъв точно нов свят ни се предлага. И дали искаме да живеем в него. Ако отговорът е отрицателен – да се борим за друг. Навреме. Защото времето за чудене изтича.

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика:

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/glasovete-na-amerika-broy-10/

През изминалата седмица администрацията на Доналд Тръмп публикува документ, който предефинира стратегията за национална сигурност на страната в синхрон с приоритетите на президента и неговите идеологически и политически цели. Новата стратегия предизвика вълна от коментари – журналистически, експертни, дипломатически. Консенсусът е, че документът очертава най-сериозната промяна във външната политика на САЩ от края на Втората световна война насам. Така ли е обаче в действителност и какво всъщност ни казва той? 

Какво е Стратегията за национална сигурност? 

Стратегията за национална сигурност се изготвя периодично от изпълнителната власт на САЩ и изброява приоритетите и политиките в областта на националната сигурност, както и какви са плановете на администрацията за справяне с основни проблеми. Изначалната цел на документа е да насочи визията на изпълнителната власт към законодателната власт, както и да легитимира последващи бюджетни искания например. 

Освен това той очертава стратегията и визията на САЩ както пред международната общност, така и пред нацията – администрацията често цели да покаже на избирателите, че припознава проблемите, които ги вълнуват, и че предлага смислена и дългосрочна стратегия, в която избирателят да се припознае. Документът е и инструмент за постигане на вътрешен консенсус по отношение на външната политика, като има и символичен характер – изразява позицията на президента и основните му послания към американците. 

В случаи, когато гореизброените не са основно застъпени в президентската кампания предходната година,

Стратегията за национална сигурност се счита за значима заявка към избирателите и към новоназначените федерални служители, които придобиват представа в каква посока ще работи кабинетът през идния мандат.

Документът помага и за координиране между федералните агенции и департаменти, тъй като сред основните му цели е артикулирането на консенсус относно цялостната политика на правителството. 

Така например през 1991 г. Стратегията за национална сигурност за пръв път засяга екологичната катастрофа и рисковете пред околната среда. Стратегията след атаките на 11 септември 2001 г. чертае доктрината на президента Джордж Буш-младши за политиката му спрямо Близкия изток. А публикуваната от Обама през 2010 г. Стратегия – също смятана за радикално различна от тогавашното статукво – призовава за засилени връзки с Русия, Китай и Индия. 

Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Тръмп 

предизвика полемики в няколко направления: òтказа Русия да бъде директно назована като риск за националната сигурност на страната; приоритизирането на Западното полукълбо като основна сфера на влияние на САЩ; заявката за балансирани отношения с Китай, както и остра промяна на позицията спрямо съюзниците в Западна Европа. 

Основна тема е съживяването и допълването на доктрината „Монро“, 

която определя обсега на политическите и геостратегическите интереси на САЩ в Северна и Южна Америка (Западното полукълбо) през по-голямата част от XIX и първата половина на XX век. Доктрината е изкована в контекста на имперска, колониална Европа, като целта ѝ е да предотврати превръщането на Америките в обект на колонизация за европейските империи, както и да осигури ненамеса в делата на съществуващите европейски колонии и територии, зависими от Европа. 

Доктрината „Монро“ е част от изолационистката традиция в САЩ, според която държавата следва политика на ненамеса във вътрешните работи на други държави, като същевременно защитава американските търговски интереси в региона. Очертана е през 1823 г., когато държавите от Латинска Америка са в процес на отвоюване на независимостта си от колониалното господство, а американците живо следят събитията и са солидарни с каузата за независимост (което не пречи на американската администрация да осъзнава интересите си в региона, включително по отношение на търговията). 

Отказът на президента Джеймс Монро да се намесва в европейските дела е свързан с нарастващата подкрепа за гръцка независимост (Гърция отвоюва независимостта си от Османската империя на 3 февруари 1830 г.). 

Повтаряне на историята, завръщане към историята или писане на нова история – 

това са три възможни интерпретации на втората стратегия за национална сигурност на Тръмп. От една страна, тя се вписва в исторически прецедент, като дори администрацията посочва, че президентът Тръмп прави своя принос към вече съществуващата доктрина „Монро“. От друга, документът прави заявка за нов курс в политиката на САЩ. Въпросът е дали е началото на нова глава в историята на световната геополитика, или просто назовава вече очевидни истини. 

Русия 

приветства новата стратегия като съответстваща на визията на Москва. „Адаптациите, които виждаме […] са в синхрон с нашата визия – заяви говорителят на Кремъл Дмитрий Песков. – Смятаме това за положителна промяна.“ 

За разлика от първия мандат на Тръмп, когато Русия бе назована като основен геополитически противник, във втората стратегия за национална сигурност на американския президент липсва критика към Русия, която за пръв път не е очертана като държава съперник на САЩ. Вместо това има остри критики към Европа (както и формулировката „множество европейци смятат Русия за заплаха за съществуването на континента“), която е обвинена, че не полага достатъчно усилия за осигуряване на мир след нахлуването на Русия на територията на Украйна през 2022 г. САЩ поставят акцента върху сътрудничеството между водещите световни сили. В Стратегията се подчертава, че оцеляването на Украйна като суверенна държава е важно, важно е и нейното възстановяване, но не се казва нищо конкретно как ще бъдат постигнати тези цели. 

Сближаването с авторитарни режими 

се изразява не само в промяната на отношението спрямо Русия, но и в преориентирането спрямо Китай и Близкия изток, който вече не е регион от основна значимост за американската политика. Това съответства на предишни заявки на администрацията, например по време на речта на Тръмп в Рияд, когато президентът заяви, че Америка вече няма да се намесва във вътрешните работи на Близкия изток. Според Стратегията военното присъствие на САЩ също ще бъде изместено от региона към борбата с наркотрафика в Западното полукълбо. 

В новата стратегия изобщо не се споменава Северна Корея и се омаловажава заплахата от Иран – традиционни противници на САЩ.

Относно съседите в Латинска Америка става ясно, че „не бива да игнорираме държави с различни идеологически възгледи от нашите, с които независимо от това имаме общ интерес“. Целта е стабилно и добре управлявано Западно полукълбо; никъде не се казва, че демокрацията е условие за съществуването на такова. 

Колкото до Западното полукълбо, 

както и по отношение на цялостната стратегия, въпросите са повече от отговорите: какво ще се случи например, ако държавите от Латинска Америка нямат желание да си сътрудничат със САЩ и да поемат курса на новата американска политика? Следва ли да бъдат задължени? Във време на търговските войни и употребяване на мигрантите като разменна монета, както и на откритите изказвания и опити за влияние върху националните избори (президентът Тръмп подкрепи десния кандидат-президент на изборите в Хондурас и заплаши, че ще спре американската помощ за страната, ако неговият кандидат не спечели), отговорът е доста неясен. 

Спирането на миграцията към САЩ е приоритет на администрацията, като не е уточнено легална или нелегална миграция. В Стратегията се казва, че в идеалния случай гражданство на чужденци трябва да бъде давано сравнително рядко. Друга важна точка е борбата с „наркотерористите“ и използването на американска военна сила за справяне с „преки заплахи в нашето полукълбо“. Това силно вероятно задава цялостния тон на Стратегията за национална сигурност, която всъщност се изготвя от Министерството на отбраната (понастоящем преименувано на Министерство на войната), оглавявано от Пийт Хегсет – в момента обект на критика заради американски удари над цивилни край Венецуела. 

Според Уил Фриман, регионален експерт в Съвета за чуждестранни връзки, организираната престъпност в Западното полукълбо е сред основните причини за смъртността в САЩ и следва да бъде обект на национална сигурност. Фриман обаче допълва, че има и други мотиви: регионът е богат на ресурси и добре позициониран с оглед на снабдяването на САЩ в икономическата надпревара с Китай. Китайците също упражняват влияние в региона чрез търговски връзки и дигитална инфраструктура, което е акцентирано и в Стратегията. Фриман обаче смята, че документът по-скоро поставя акцент върху региона като рисков, отколкото като източник на възможности, а външната политика се върти около овладяването на проблемни според администрацията звена: масовата миграция, организираната престъпност и злонамереното чуждо влияние. 

Промяната в ориентацията спрямо Китай 

също е очевидна, най-вече за специалистите, които отчитат както разликите между стратегиите на двете администрации на Тръмп, така и спрямо досегашната политика на САЩ. Стратегията призовава съюзниците в региона за помощ в стабилизирането на отношенията между Китай и Тайван, но и извежда като основна цел „взаимноизгодно икономическо сътрудничество с Пекин“ – пълен завой както от първия мандат, така и от общата реторика на Тръмп, който бе избран и благодарение на крайните си изказвания спрямо Китай и който допреди месеци заявяваше уверено, че ще подчини китайците чрез търговска война. 

Предходната стратегия на първата администрация на Тръмп описваше Китай като пълна противоположност на САЩ – конкурент както от икономическа и геополитическа, така и от идеологическа гледна точка. Настоящата стратегия дава предимство на икономическата полза, а Китай е споменат чак в последните страници на документа, и то основно като пазарен съперник без оглед на стратегическите рискове, които биха могли да представляват евентуалнoто сближаване и икономически ползи. Стратегията не отчита и че Китай има интерес в регионите, където Америка планира да намали влиянието си, например Близкия изток.

Виновна е Европа, 

с която няма нито планове за икономически изгодно сътрудничество, нито за ненамеса във вътрешните работи, независимо от идеологията и формата на управление на държавите. Напротив, по отношение на Стария континент Стратегията на Тръмп е силно идеологически политизирана и повтаря клишетата на консервативното дясно: Европа цензурира и потиска политическата опозиция (винаги дясноконсервативна); континентът е икономически и военно слаб, както и застрашен от „цивилизационно унищожение“. Европейците игнорират „западните“ ценности (вероятно тук разбирани като националконсервативните ценности) и „губят европейската си идентичност“ поради завишена миграция и ниска раждаемост. Европейският съюз пък подкопава политическата свобода и суверенитета, затова в Стратегията се насърчава гласуването за десни и крайнодесни сили (патриотични) с цел устояване на тези тенденции. 

На мушката е основно Западна Европа, което е точно толкова лоша новина и за Източна и Южна Европа с оглед на това, че администрацията на Тръмп видимо търси съюз с автократи, клептократи и силно компрометирани лидери в региона. Приемането на нови членки в НАТО също е поставено под въпрос. Макар че Стратегията признава икономическата значимост на Европа, най-вече спрямо Китай, тя игнорира факта, че Китай е също толкова активен на Балканите, които са и по-уязвими на външно влияние. 

Много думи – малко стратегия 

На Африка са отделени няколко параграфа, които също оставят много въпросителни. В Стратегията се изразява желание да се работи със „способни, надеждни партньори“, но както и навсякъде другаде по света, подобни партньори не могат да съществуват без среда с прозрачно управление, върховенство на правото и борба с корупцията – звена, които привидно се влошават под управлението на Тръмп дори на национално ниво в САЩ. 

Експертите са единодушни, че документът има грешна мишена – европейските съюзници, а не държавите, които действително представляват риск за САЩ. Документът е пълен с неоснователни твърдения и вътрешни противоречия, за което специалисти от CATO Institute (един от големите тинктанкове във Вашингтон с либертариански уклон) казват, че е очаквано, имайки предвид колко е трудно да се създаде добра стратегия в силно политизирана, импулсивна, хаотична и опортюнистична администрация. 

Ако трябва да обобщим Стратегията за национална сигурност на втората администрация на Тръмп в няколко думи, те биха били: личности над принципи и пари над всичко, откровено заявено като държавна политика. Вече няма злодеи (Русия, Китай), няма добри, няма и общи ценности – има взаимноизгодни сътрудничества. И във всички случаи, много малко информация какъв всъщност е планът за стигане от точка А до точка Б. 

Възможните интерпретации са три. 

Най-положителната е, че САЩ се обръщат към националния си интерес на всяка цена – дори на цената на ценни съюзи и дългосрочно демократично управление. 

Втората е, че администрацията на Тръмп е кулминация на последното десетилетие фанатизъм и идеологизиране и че последствията от такава политика нямат значение, поне засега, стига да побеждават „правилната“ страна и правилните ценности. Дори те да нямат нищо общо с реалността.  

Третата е, че администрацията на Тръмп е началото на превръщането на държавата в корпорация, на политиката в бизнес, на ценностите в разменна монета в зависимост от случая. 

Според някои безцеремонното представяне на Стратегията – късно вечерта, без съпътстващи речи от президента или съветниците по национална сигурност – подсказва, че за Белия дом документът вероятно не е от особена важност, нито изразява стратегическо намерение. Други виждат в него просто потвърждение на очевидния курс, по който е поела администрацията. 

Възможните интерпретации са три. И те в никакъв случай не се изключват взаимно. 

Абонирайте се, за да получавате този бюлетин на електронната си поща в момента, в който излезе!

Вече сте регистриран потребител на Toest.bg? Може директно от настройките на бюлетините в своя профил да изберете „Гласовете на Америка“ или да натиснете бутона по-долу:

Още нямате профил в Toest.bg? Регистрирайте се само с няколко клика: