Post Syndicated from Георги Тотев original https://www.toest.bg/ostrovut-na-prokudenite-travmi-ot-minaloto-izpluvat-po-bregovete-na-gyokcheada-purva-chast/

Небето е осеяно с цветове – десетки кайтсърф крила се носят над бурната вода, теглейки сърфистите мощно по вълните. На плажа туристи аплодират всеки зрелищен трик. Сред тях има семейства с деца, жени с хиджаб, но и в доста по-оскъдни бански костюми. Най-многобройни са заклетите кайтсърфисти, които подготвят екипировката си за следващото влизане във водата. 

Изневиделица небето се разсича от изтребител – напомняне за турските военни бази навсякъде наоколо, които зорко охраняват входа на Дарданелите. В морето един от сърфистите се отличава със своята техника – буквално се изстрелва на десетки метри във въздуха, завърта се в сложна акробатична фигура и се връща отново сред вълните. От плажа отново се разнасят ръкопляскания.

Махмуд Махмуди никога не е виждал морето, преди да напусне Афганистан. На 27 години е. Друг път казва: на 30. Самият той твърди, че не е напълно сигурен.

Роден е в Кандахар и израства в сянката на продължителната международна военна интервенция в страната. Остава сирак още като дете. Отгледан е от чичо си, който не е имал постоянна работа. Махмуд работи от малък и помага за издръжката на домакинството. Учи вечер, а през деня продава каквото успее на улицата – флашки с пиратска музика, евтина козметика и дребни стоки, внесени от Китай. „Проблеми у дома и война по улиците“, обобщава детството си той.

Планът му бил прост: да спести пари, да завърши училище и някой ден да стигне до Европа – за предпочитане Германия. Бил убеден, че не е толкова трудно, колкото всички твърдят. 

Човек трябва да има някаква причина да живее,

казва той.

Плажът е истински рай за кайтсърфистите – широк, пясъчен, див и с постоянен вятър. По брега са наредени десетки, ако не и стотици кемпери и каравани с регистрационни номера от различни държави в региона. Туризмът тук е сравнително ново явление. До началото на века Гьокчеада е затворена военна зона.

Днес островът, известен и като Имброс (гръцкото му име до 70-те години на миналия век), посреща около 13 000 туристи годишно. Повечето идват от континентална Турция, но има и от България, Румъния, Северна Македония и Полша.

Пътеводителят Rough Guide определя Гьокчеада като „блажено убежище от презастроеното Егейско крайбрежие на континентална Турция“. Според Lonely Planet островът е „скрито съкровище“, останало задълго в сянката на близкия полуостров Галиполи, но постепенно печелещо популярност като спокойно място за семейна почивка.

Още със слизането от ферибота усещаш острова с цялото си тяло – слънце, вятър и лек солен дъх от морето. Пейзажът е див и суров: маслинови горички, накъдето и да погледнеш, а по склоновете спокойно пасат кози. Лесно можеш да се изгубиш тук за няколко дни и да отнесеш спомена със себе си в снимките на телефона си. Но зад ваканционните кадри се крие друг Гьокчеада: за едни той е изгубен дом, за други – място на изгнание, а за трети – просто спирка по пътя.

—

Тишината на вековните маслинови горички е нарушавана единствено от блеенето на кози

Далеч от ветровитото крайбрежие, навътре в острова, въздухът е неподвижен, а времето сякаш тече по-бавно. Идиличният облик на мястото е отразен дори в името му – „гьокче“ на турски означава „небесен“, а „ада“ – „остров“. Сред маслиновите дървета край село Ширинкьой се намира фермата на Раиф и Кание Чалъшкан. Но двамата не са тук по собствено желание. Кание и Раиф са родом от българска Добруджа. Тя е израснала край Генерал Тошево, а той – в село близо до Крушари. Семействата им са част от турското малцинство в България. Младостта им преминава по времето на Тодор Живков – дългогодишния лидер на комунистическа България.

„Живеехме добре – спомня си Кание. – И до днес се радвам, че съм родена в България, че съм живяла там.“ Раиф е на същото мнение: 

Бяхме като братя и сестри – турци и българи. Нямаше значение кой какъв е.

През 80-те години обаче турското малцинство се превръща в мишена на насилствена асимилационна кампания. В крайна сметка стотици хиляди души са принудени да напуснат родните си места в най-мащабното етническо прочистване в Европа по време на Студената война, отстъпващо по размер единствено на прогонването на немскоговорещото население от Централна и Източна Европа след края на Втората световна война. 

„Никога не сме си представяли, че ще се озовем да живеем на остров – казва Раиф. – Това място така и не ни стана дом.“ Кание тихо го допълва:

Това не беше част от плана. Ако зависеше от мен, отдавна щях да съм си тръгнала оттук.

След падането на режима на Живков дискриминационните политики са отменени, но общественият разговор за този мрачен епизод от българската история дълго остава непълен и силно политизиран. Днес е по-видим – присъства, макар и бегло, в учебниците по история, изследва се от учени и често е посочван от защитниците на демокрацията като пример за престъпната същност на комунистическия режим.

Въпреки това никой не е понесъл наказателна отговорност за преследването на турското малцинство.

Към днешна дата отношенията между София и Анкара са може би най-добрите в съвременната история и изглеждат все по-малко склонни да се връщат към онези страници от миналото. Историята обаче продължава да живее – най-вече в спомените на хората, които са я преживели, запълвайки празнината между живота, който са били принудени да оставят зад гърба си, и онзи, който са се опитали да изградят.

—

Следобедното слънце хвърля дълги сенки по тясната пешеходна улица в центъра на главния град Гьокчеада

Масите на уютно кафене са се разлели върху малкия павиран площад в края на улицата. Въздухът е изпълнен с шумни поздрави и клюки, разменяни на гръцки. Изглежда, че всички се познават. Виолета Патиниоти прибира лаптопа си след поредния работен ден за технологична компания в Атина, но далеч не бърза да си тръгва. По пътя към изхода спира на всяка крачка, заговорена от други посетители. Около нея избухва смях, ръце жестикулират оживено, а сбогуванията звучат така, сякаш могат да продължат безкрайно. На вратата се засича с Димитрис – собственика на заведението. Той е роден в Солун, но винаги е знаел, че островът е родното място на майка му. Преди десет години решава да се премести тук. „За да открия корените си – казва той. – И за да си изкарвам прехраната.“

Виолета също е тук сравнително отскоро. Родена е на остров Санторини. Учи археология във Великобритания. В Истанбул среща бъдещия си съпруг – турски художник по осветлението с кюрдски и арабски корени. Той работил по филм, сниман на острова, и двамата постепенно започнали да си представят Гьокчеада като място, където да отгледат двете си деца. Когато избухва пандемията от COVID-19, семейството взема окончателното решение да се премести тук, заменяйки шума на мегаполиса със спокойствието на островния живот. Допълнителен стимул е и решението на властите отново да разрешат отварянето на училища с преподаване на гръцки език. 

Искахме децата ни да знаят и гръцки, и турски, да разбират и двете култури. Този остров е истинска мозайка от култури. За мен е рай. Но тук има и дълбоки рани, които все още не са зараснали и за които не е лесно да се говори,

казва Виолета. Кафенето е едно от най-новите популярни места за срещи на гръцката общност на острова, съсредоточена основно в град Гьокчеада и в селата Зейтинли, Тепекьой и Дерекьой. Според преброяване от 2023 г. общността се състои от около 700 души при общо население на острова от приблизително 11 300 жители. С други думи, за около един на всеки 20 жители на острова гръцкият е майчин език. По-голямата част от населението обаче е от турски произход и се е заселила тук едва през последните десетилетия, идвайки от различни части на континентална Турция.

В началото на XX век гръцкият е основният език на Гьокчеада

Другото име на острова – Имброс, е свързано с древногръцката история. Споменава се в „Илиада“ на Омир като скалист остров над подводната пещера, където морският бог Посейдон държал конете си. Археологически находки показват, че островът е бил населен още през каменната епоха. През XV век Гьокчеада става част от Османската империя. Както и на други места в империята, православното християнско население запазва своите църкви и училища. В същото време обаче местните общности остават уязвими на политиките на принудителни преселвания, които периодично променят етническата карта на региона.

С разпадането на Османската империя в началото на XX век Гърция за кратко поема контрола над Имброс и съседния Тенедос – днешния Бозджаада. И двата егейски острова по това време имат преобладаващо гръцкоговорещо население. Съдбата им обаче е решена с Лозанския договор от 1923 г., който ги оставя в границите на новосъздадената Република Турция. Договорът урежда част от конфликтите, съпътствали разпадането на Османската империя, и предвижда задължителна размяна на население между Гърция и Турция – първата подобна мащабна операция, основана на религиозен признак. В резултат на това над един милион православни християни, говорещи гръцки език, са принудени да напуснат територията на Турция, а близо половин милион мюсюлмани, говорещи турски език, са изселени от континентална Гърция и гръцките острови.

Православното християнско население на Имброс и Тенедос – според различни оценки между 4000 и 9000 души – е изключено от размяната. Съгласно Лозанския договор Турция поема ангажимент да гарантира автономията и специалния статус на двете островни общности. Тези гаранции обаче остават само на хартия. Последвалите мерки карат много от гръцките жители на островите да се изселят в континентална Гърция. До края на 1923 г. Турция вече е установила пълен контрол над Имброс и Тенедос.

През останалата част от XX век гръцката общност на острова постепенно се стопява до едва няколкостотин души. Причината е поредица от политически мерки, насочени срещу нейния език, културна идентичност и имуществени права.

Според Юмит Есер, преподавател в университета „Неджметин Ербакан“, тези мерки „на практика представляват форма на държавно насърчавано прогонване, която прави нормалния живот на островите все по-невъзможен“ за православното християнско население. 

„Мнозина предпочитат да станат „бежанци“ в Гърция, вместо да останат чужденци, примирени със съдбата си на земята, на която са родени“, казва той.

През последните 20 години част от мерките са отменени, а някои от правата, отнети на гръцката общност през миналия век, са възстановени. Малък брой потомци на някогашните жители са се завърнали на острова, което поражда предпазлив оптимизъм за бъдещето на общността. Въпреки това темата продължава да бъде чувствителна в Турция. Според Юмит Есер, с изключение на ограничен кръг критично настроени към официалните наративи учени, „преобладаващата нагласа в турското общество дълго време е по-скоро безразличие или мълчание, отколкото открит разговор за тази част от миналото“.

Този материал е създаден в рамките на Програмата за журналистически постижения (Fellowship for Journalistic Excellence) с подкрепата на ERSTE Foundation и в сътрудничество с Balkan Investigative Reporting Network (BIRN).

Редактор на оригиналния текст: Нийл Арън
Превод: Георги Тотев

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/biser-dyankov-iskame-s-vsyaka-igra-da-nauchavame-neshto-novo/

С игри като „Цар: Тежестта на короната“ (Tzar: The Burden of the Crown), „Да оцелееш на Марс“ (Surviving Mars), „Виктор Вран“ (Victor Vran), студио „Хемимонт Геймс“ (Haemimont Games) беше престижното лице на българските видеоигри. Какво наложи и какви ще са последствията от това, че станахте клон на „Парадокс“ (Paradox)?

Не сме клон. Ние си запазваме идентичността, вътрешната култура, нашия начин на работа, нашите ценности. Работим по нашия вид игри. Ако „Парадокс“ искаха просто да отворят „Парадокс София“, безкрайно по-лесно и по-евтино за тях щеше да бъде да си наемат офис и нови хора. За сделката, която сключихме – никога идеята не е била да станем техен клон. Нашата ценност за „Парадокс“ е, че сме тези, които сме. Например аз съм изпълнителен директор, но студиото се управлява и продължава да се управлява от Габриел Добрев, който е студио мениджър.

Ти си юрист по образование. Как се озова в сферата на видеоигрите?

Постъпих на работа в „Хемимонт Геймс“ през 2009 г. като дизайнер. Тогава работехме по последната от старите римски игри и по „Тропико 3“ (Tropico 3) – успешен проект, който много обичам. Знам, на пръв поглед звучи изненадващо. Спомням си момента, в който трябваше да говоря с родителите си как техните представи за мен няма да се случат, но всъщност далеч не съм единственият юрист, когото познавам и който се занимава с разработка на игри.

Но как все пак се случи при тебе?

Интересувах се от игри още през 90-те и попаднах в първите онлайн общности, които се сформираха тогава по интереси. Те бяха изключително малки. Имаше момент, в който се събра българският интернет – 200 души хлапета от всякакви градове. Студенти и гимназисти основно, в такава възраст бяхме. Така се запознах с много от хората – една част от тях правеха игри за удоволствие, а после започнаха да правят игри професионално. Аз така разбрах, че въобще има хора, които това правят. Години по-късно, през 2008-ма – „Юбисофт София“ (Ubisoft Sofia) съществуваше вече, „Блак Сий“ (Black Sea) съществуваше, – благодарение на такива приятелски контакти, отивайки за един концерт, имах шанса да си говоря дълго с Габи (Габриел Добрев – б.а.). И на следващата година започнах работа в „Хемимонт Геймс“ като дизайнер.

Тъй като ние издавахме игри с доста висока скорост, някак си естествено от един момент насетне започнах да се занимавам все повече с продуциране. Там имаше най-голям глад и най-голяма нужда. В една малка компания като нашата всеки носи по много шапки, изпълнява много роли. Никога не ни е пукало какви точно са титлите ни. Просто има работа за вършене. И аз прецених, че моят най-голям ефект върху целия екип и върху проектите, по които работим, е да се фокусирам върху продуцирането.

И така, това приключение продължава и до днес. Всеки един проект е самостоятелен и има своите собствени предизвикателства. Завършването на даден проект е някакво чудо. Каквато и игра да излезе, фактът, че от бял лист хартия се стига до нещо, което хората ще играят, е само по себе си невероятно преживяване. Един от огромните плюсове човек да работи в „Хемимонт Геймс“ е, че участва в този процес и може да го наблюдава отвътре. Докато много от колегите, които работят в другите фирми в София, знаят какви игри ще правят, още преди да постъпят на работа.

Тоест играта идва като задача, подготвена вече от други.

Да. „Юбисофт София“ правят игри на Ubisoft, „Криейтив асембли“ (Creative Assembly) правят „Тотална война“ (Total War)… Естествено, това е разумно и нормално от бизнес гледна точка. Но аз знам от кухнята, че няма проект, който да можеш да отделиш от неговата продуктова реалност. Идеята, че от едната страна има едни творци, които в балонче нещо си творят, а то после се сблъсква с хората с вратовръзки, никога не ми е звучала убедително. Смятам, че в това, което виждаме накрая като игра, е вплетена продуктовата реалност и тя не трябва да бъде изключвана.

Но от това, което казваш, виждам, че вие сте приятелски свързан екип, имате история, обща идентичност… Правилно ли съм разбрала, че има елемент, който ви прави различни от обичайните мегакомпании?

Абсолютно. И това, между другото, е както плюс, така и минус. Имаме страшно много история и сме запазили през годините сърцевината на екипа. Това означава, че имаме много ниско текучество. Това пък от своя страна означава две неща. Не сме толкова добри в интегрирането на нови хора в сравнение с една организация с по-добре установени процедури и корпоративни структури. Защото ние като групичка си знаем как правим нещата. Имаше много интересна ситуация, когато минахме от работа върху един проект към работа по няколко проекта. Тогава с изненада разбрахме, че дадени проблеми съществуват, но човекът, който винаги ги е решавал, сега работи по другия проект. И ти изведнъж трябва да се справяш с неща, за които никога не си мислил. Междувременно в другия проект е същото – има непознати за тях проблеми, а човекът, който досега ги е решавал, вече е на масата на съседната игра…

От многото игри, които сте правили, кои смяташ са най-представителни за вас като студио?

Какво точно наричаш представителни? Може да ги гледаш от различна гледна точка. „Цар“ е много известна в България; римските ни стратегии са много известни в Испания и до ден днешен…

Аз си спомням например, че „Да оцелееш на Марс“ излезе в някакъв звезден, или да го наречем марсиански момент…

О, това беше изумително! Да избереш каква точно игра да правиш е поразителен процес, защото той трябва да е съобразен с твоите силни и слаби страни като екип. Индитата (независимите екипи – б.а.) просто правят играта, която искат да направят: което е добро, то ще остане, всичко друго ще падне. Екипите с опит обаче трябва да са изключително внимателни, защото отговорността е друга и факторите са много. Сред факторите ние винаги сме включвали нашето разбиране накъде отива пазарът за видеоигри, какво правят другите студиа, какъв е, грубо казано, цайтгайстът. Нашите опити да сме в унисон с цайтгайста винаги са били не толкова успешни, с изключение на Марс, където – ама буквално – всичките планети се наредиха по един невероятен начин. Илън Мъск по това време популяризираше идеята за вертикално кацащи и излитащи ракети – очевидно това трябва да го има, за да е възможен двустранен транспорт. Ние първо си направихме визуално образите на нашите ракети, а Мъск няколко месеца преди излизането на играта пусна едни видеа, където ракетите бяха идентични. Не мога да ти кажа на колко интервюта са ме питали: „Ами вие сега защо изкопирахте ракетите на Мъск?“ Можеш да си играеш с тоя въпрос по много начини, например: „Ами Мъск всъщност вероятно е изкопирал нашите ракети.“ Истината е, че когато правиш нещо, което се опитваш да е ново, ти никога не си сам. Винаги има още хора, които са на границата на новото и мислят в сходна посока. И пътищата съвпадат, темите съвпадат.

Игрите, които ти изброи в началото – „Виктор Вран“, „Да оцелееш на Марс“, „Цар“, – са различни. И това е абсолютно съзнателно. Ние като екип експериментираме целенасочено в различни жанрове. Един от въпросите, който сме си поставяли, когато сме избирали каква игра да правим, е: „Добре, какво ново ще научим ние като екип?“ Сега правят „Тропико 7“. Сигурно ние, тъй като доста бързо издаваме игри, щяхме да сме, да не казвам голяма приказка, може би вече на „Тропико 9“. Нямаше проблем да правим „Тропико“ оттук до края на света. Не е нашето нещо това. Искаме да вървим в различни посоки, защото искаме с всяка игра да научаваме нещо ново, да подобряваме технологията си и да увеличаваме инструментариума си, така че следващата ни игра да е по-добра от предишната.

Как според тебе ще се отрази изкуственият интелект на качествата на игрите, най-вече на естетическите им качества?

Има много нива на употреба на изкуствения интелект. Тук дори не говоря за директната му употреба за творчество. Говоря за употребата му на техническо ниво, която ще позволи много по-висока продуктивност. В момента се оптимизират системи и писане на код с изкуствен интелект. Това не е нещо, което играчът ще види, но ни спестява усилие, което да бъде насочено в посоки, които играчът ще може види. Във всички случаи неизбежно според мен ще се създава директно съдържание с изкуствен интелект. И вече ще видим доколко то може да се разпознава, да бъде отхвърляно или харесвано от играчите, дали няма да направи игрите твърде подобни… Във всеки случай, екипите, които не използват изкуствен интелект, просто ще станат неконкурентоспособни – освен ако не се случи някакво външно събитие. Примерно, изчислителната мощ, която е необходима, да стане толкова висока, че да направи непосилна масовата употреба на изкуствения интелект в създаването на видеоигри. Но това е някакъв външен фактор. Или да се стигне плато, където да спре бързият растеж на технологията. Това е друга хипотеза. Но пак си мисля, че няма връщане назад. Едно от следствията обаче може да бъде, че ще има много по-малко отворени позиции за хора без опит, така че след десет години да платим неприятна цена, когато сегашните опитни хора напуснат и няма достатъчно опитни хора, които да ги заместят.

От друга страна, някои твърдят, че може да стигнем до ситуация, в която няма да има масови игри, а изкуственият интелект ще направи за всеки перфектната игра. Всеки ще играе собствената си индивидуална версия и разговорът по-трудно ще се води, защото аз няма да съм играл твоята игра.

Преди да е дошъл този момент, в който силно се съмнявам, да сменим темата. Какви компромиси в правенето на игри би искал да не ти се налага да правиш?

От гледна точка на процеса отвътре абсолютно всяка игра е компромис. Тя е недовършена и може да бъде по-добра. Няма завършена игра, има само изоставена игра.

Тя по презумпция завършва в действието на играча, така че е структурно и онтологически незавършена.

Окей, добре, съгласен съм, аз може би прекалено силно мисля от продуктова гледна точка. Има игри, които придобиват пълната си форма или потенциалът им става ясен в края на процеса на разработка. Едва в края разбираш каква игра е трябвало да направиш от самото начало, но процесът на разработка вече свършва и в останалите два месеца няма как да поправиш стореното. Евристичният процес е понякога много бавен, той не се подчинява на срокове. Да речем обаче, че имаш това време. Тук възниква друга опасност. Когато правиш една игра много дълго, ти се отдалечаваш от контекста, в който е била замислена. Затова си мисля, че нашият подход в „Хемимонт Геймс“ е много правилен. Ние никога не сме си поставяли за цел да направим най-добрата игра, на която сме способни. Винаги сме си поставяли за цел да направим по-добра игра от последната. Важното е да пренесем наученото към следващия цикъл. Между другото, това е една от причините, които правят „Парадокс“ толкова добър партньор за нас.

С оглед на всичко това как преценяваш шансовете българско студио да създаде международно признат шедьовър?

Леле! Тук, първо, не е много ясно какво е българско студио. „Хемимонт Геймс“ беше българско студио, няма спор. А сега, като е 100% собственост на „Парадокс“, продължава ли да е българско студио, при положение че креативният контрол си е наш? Creative Assembly българско студио ли е? Ubisoft Sofia българско студио ли е? При това ние сме много щастливи да имаме колеги, които не са българи. Етикетът „българско“ изобщо е под въпрос. Ама това е само началото. А какво означава „шедьовър“ и какво означава „международно признат“, също тотално не ми е ясно. Значи, нашите игри имат нещо, което на английски би звучало като cult following (последователи на култ – б.а.), „Да оцелееш на Марс“ е продала милиони копия, както и „Тропико“-тата. Ти по дефиниция продаваш в целия свят, тоест те са международно признати по дефиниция. А сега какво е шедьовър, от какво се определя? От продадени бройки или от това, че много ни е харесало на нас? Наградите ли имат значение? Тъй като съм наблюдавал отвътре как се правят игри, за да спечелят награди… Една игра може да е много наградена, обаче ако не е намерила своята аудитория, какво означава това? Така че целият този въпрос ми се струва в едни рамки, които при по-внимателен поглед не издържат.

Има обаче конкретни примери, с които мога да илюстрирам този въпрос – „Вещерът“ като полска игра, „Светлосянка“ като френска…

„Вещерът“ не е създаден във вакуум, а по успешна литературна поредица. В този ред имам какво да разкажа от опита ни с работа с писатели. Неведнъж сме се опитвали да работим с писатели. За да се получи, трябват ни образовани хора, но без гордостта, защото медията е друга и винаги се стига до сблъсък между дизайна на играта, която ние правим, и човека, който смята, че играта трябва да бъде точно такава, каквато той е решил. А това не е възможно. Играта не отговаря на индивидуалната фикция, защото са включени много хора, има много фактори. Самата работа в екип е винаги предизвикателство. Така че крайният резултат винаги в някаква степен е отвъд контрола на всички участници.

За да се върна към въпроса за изкуствения интелект, виждам две възможни развития. Все повече студиа ще правят все по-еднакви игри. От друга страна, тъй като технически правенето им ще става все по-лесно, според мен ветрилото ще се разтваря и ще има все по-интересни и по-разнообразни игри. И това само по себе си крие потенциала на едно интересно и обещаващо бъдеще.

Да завършим с тази оптимистична прогноза. Благодаря ти от името на Игромислещия екип.

— 

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nevzorov-za-vuzmozhna-dvoyna-upotreba/

Замисляли ли сте се как и държавата, и обществото проявяват склонност да не забелязват някои неща, които са толкова видими, че могат да ни извадят очите? В някакъв момент сякаш някой ни натиска копчето и дружно забелязваме. И започва масово чудене: къде са били институциите досега, къде е било обществото, къде са били медиите, къде сме гледали ние самите?

Край Варна в продължение на няколко години се строи незаконно селище от над 100 сгради.

Това се е случвало поне от 2023 г. – по времето на двама кметове (Иван Портних и Благомир Коцев) и на няколко правителства. Селището в защитената местност Баба Алино дори се е рекламирало преди три години. Но мащабът на беззаконието стана водеща тема едва в края на май 2026 г.

Междувременно в случая са замесени всевъзможни институции на различни нива, чиито представители твърдят, че не са направили нищо нередно. По-точно така се оправдават представителите на институциите, които си правят труда да кажат нещо по въпроса. Сред тях не е ДАНС, нито посланичката на Украйна, които също имат отношение към случая. Но нека караме поред.

Откъслечни знаци

Всъщност не е съвсем коректно да се твърди, че никой не е алармирал публично за незаконните строежи в Баба Алино. Затова е много интересно да се проследи избирателната пропускливост на чуваемостта.

Още към октомври 2023 г. Регионалната дирекция по горите и Държавното горско стопанство във Варна са разполагали със сигнал за незаконна сеч, във връзка с който извършват проверка и уведомяват прокуратурата. След това се подават още сигнали, образуват се и досъдебни производства.

През март 2025 г. тогавашният зам.-кмет на Варна Илия Коев (уволнен от Благомир Коцев на 9 юни 2026 г.) говори по БНТ за незаконната сеч в района и обещава Общината да предприеме мерки. Взета е и позиция на фирмата, която обещава, че всичко ще е законно. Нито Коев обаче, нито репортерът на БНТ споменават името на фирмата – КУБ, както и това на инвеститора Олег Невзоров. Не става дума също, че в района вече има построени сгради.

Абревиатурата КУБ се вкарва в публичното пространство от „Възраждане“

през септември 2025 г. – първо в заседание на парламентарната Комисия за контрол над службите за сигурност, а след това и месеци наред в заседания на Народното събрание. „Възраждане“ впрочем прикачва към фирмата на Невзоров квалификацията „престъпна украинска групировка“.

През октомври 2025 г. BIRD и журналистът от „Дневник“ Спас Спасов споменават Невзоров във връзка с ареста на Благомир Коцев, изразявайки предположението, че именно той е тайният свидетел срещу варненския кмет. И това е контекстът, в който е споменаван Невзоров в този период. Самият той отрича да е въпросният таен свидетел. Но няколко дни преди ареста на Коцев ДАНС издава заповед за изгонването на Невзоров от страната. Дни по-късно заповедта е оттеглена – поведение, твърде нетипично за тази институция, чиито решения не подлежат на никакъв контрол.

Таймингът

Накратко, какво се случва в Баба Алино и кой го извършва, е публично известно още през 2025 г. То обаче е тема най-вече на проруската партия „Възраждане“, която вижда подходящ повод да уличи „лошите“ украинци, а Невзоров се споменава основно в контекста на ареста на Благомир Коцев. Като изключим Спас Спасов, който още през октомври 2025 г. обръща внимание на незаконните строежи.

Иронично, за незаконното селище край Варна се заговори масово чак когато кметът Благомир Коцев реши най-сетне да даде гласност на случая. Това моментално беше използвано от правителството на „Прогресивна България“ срещу него.

Малко вероятно е Румен Радев чак сега да научава за незаконната дейност на фирмата на Невзоров – още повече че докато е заемал президентския пост, той е имал достъп до мистериозно отменения доклад на ДАНС. Ако беше използвал случая в предизборната кампания, това щеше да е удар срещу основните му политически конкуренти – ГЕРБ и ПП–ДБ, които не са направили нужното, за да спрат беззаконието. И срещу ДПС, което се оказва свързано с комай всяко крупно беззаконие.

Изобщо, в тази история като че няма невинни. Всеки по веригата е отговорен. Било с издаването на документи с невярно съдържание, било с бездействието си, било с недостатъчно решителните си действия.

Преди изборите обаче Радев се позиционира в максимално широк периметър, за да привлече повече избиратели. А освен срещу политическите му конкуренти,

случаят в Баба Алино може да се използва и срещу Украйна.

Защото незаконното строителство се извършва от фирма на украински бизнесмен, който на всичкото отгоре развива дейност и в организация, подкрепяща украинските бежанци. Участвал е в публични събития, на които е присъствала и посланичката на Украйна Олеся Илашчук.

В допълнение, вътрешният министър Иван Дерменджиев твърди, че Илашчук се е намесила във връзка със заповедта на ДАНС за екстрадирането на Невзоров. Как точно се е намесила, не е известно, но думите на Дерменджиев оставят впечатлението, че тя се е застъпила за Невзоров. Как посланик на чужда държава може да повлияе на решение на българските разузнавателни служби – също е неясно.

Незаконното селище в Баба Алино се превръща във водеща тема точно сега, когато правителството на Радев поема курс към промяна на геополитическата ориентация на България.

На първо време този курс е основно за вътрешна употреба и цели постепенна промяна на нагласите на обществото. Сред начините за постигане на тази промяна са нарочването на врагове и оправдаването на антидемократични режими.

Антидемократичен чеклист

Началото на края на демокрацията няма да бъде поставено с идващи танкове. Един вид, ако чакате „танковете да дойдат“, няма да стане. Ще има „по-малко пречки“, „повече ефективност“ и много заглушени теми. За червените лампички, които мигат, преди демокрацията да изгасне – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

В периода, в който публичното говорене в България е заето основно с Баба Алино, а много медии използват въведеното от „Възраждане“ клише „украинска групировка“, се случиха някои на пръв поглед несвързани събития, които обаче, взети заедно, създават обща картина към каква България се стреми новата власт.

На 1 юни беше възстановена Асамблеята „Знаме на мира“ – детски фестивал, създаден по идея на Людмила Живкова, дъщерята на социалистическия диктатор Тодор Живков. Днес фондацията, която организира Асамблеята, се ръководи от дъщерята на Людмила Живкова – Евгения. Както някога, така и днес фестивалът е не на последно място политическо събитие, демонстриращо определена геополитическа ориентация. А „мирът“ е „руският“. Чий да е, ако се изразим в стил „Радев“.

Седмица по-късно държавата се посвети на добрите си отношения с Китай. Президентката Илияна Йотова, премиерът Румен Радев и вицепремиерът Гълъб Донев поотделно проведоха срещи с Шън Ицин – държавната съветничка на Китайската народна република, и обещаха да задълбочат отношенията на България с азиатската социалистическа страна. Освен че произвежда голяма част от нещата, които се продават, и че се опитва да разшири влиянието си по света, Китай е държава, която системно нарушава човешките права, налага цензура и следи всяка крачка на гражданите си.

И ето, на 9 юни министърът на отбраната Димитър Стоянов заяви, че България вече няма да изпраща оръжия на Украйна. Дали действително ще престане, или ще изпраща под сурдинка, както и през 2022 г., когато бившата председателка на БСП Корнелия Нинова, по онова време министърка, уж не даваше, е друг въпрос. Важно е публичното послание – в момент, в който навсякъде се говори за „украински групировки“.

КУБ с двойно дъно

Една от основните характеристики на дискриминацията е вменяването на колективна вина. Макар повечето извършители на престъпления да са мъже, не се говори за „мъжка престъпност“, но когато ром наруши закона, това вече е „ромска престъпност“. И често общественият гняв се насочва срещу всички роми.

По същия начин незаконното селище в Баба Алино става повод да се вменява вина на всички украинци, за което допринасят и устойчивите клишета „украинска групировка“ и „престъпна украинска групировка“. А фактът, че Олег Невзоров е подпомагал украински бежанци, се използва за настройване на общественото мнение и срещу тях.

В тази ситуация е много важно и какво не се казва.

Когато се поставя знак за равенство между Невзоров, държавата му по произход и съгражданите му, обикновено се изпуска от поглед, че украинската държава разследва него и негови роднини за престъпления – заради строителни измами в Одеса, заради невърнати кредити, фалшифициране на документи и придобиване на оръжия с фалшив сертификат.

Публикация в „Капитал“ на Спас Спасов хвърля светлина и върху политическата ориентация на Невзоров. През 2020 г. той се е кандидатирал за кмет на Таировската община в Одеса от проруската партия „Победа Пальчевского“, която също е финансирал. Партията е кръстена на лидера си Андрей Палчевский. Той пък е свързан с друга проруска партия („Опозиционна платформа – За живот“), чиято лидерка Наталия Королевска понастоящем се издирва от украинските власти. Същата Королевска е свързана със сдружението United Women, научаваме пак от статия на Спас Спасов – от юли 2025 г. Сдружението, на което Невзоров е спонсор, хем помага на украински бежанки, хем членовете на управителния му съвет са с проруски възгледи.

От BIRD споменават и за данни за връзки с руските служби на сътрудника на Невзоров – грузинеца Джони Читадзе (депортиран от България заради заповедта на ДАНС, в която е бил включен и Невзоров, преди ДАНС да отмени мярката за него).

Как е възможно хем да си за Русия, хем да помагаш на бежанци от Украйна? Ами очевидно е възможно. Като в „Хлапето“ на Чарли Чаплин – детето чупи прозорци, героят на Чаплин ги поправя. Нападайки родината им, Русия прогонва милиони украинци, а после нейни хора се грижат за прогонените. И ги държат под око. Затворен цикъл. Ако нещо се обърка, то се пише на сметката на Украйна („престъпна украинска групировка“), а Русия остава чиста.

Помните ли българите, осъдени във Великобритания, защото са били руски шпиони? Процесът срещу тях не се превърна в атака срещу България, въпреки че двама от групата (Катрин Иванова и Бисер Джамбазов) са оказвали помощ на свои сънародници в Обединеното кралство. Разкритията не бяха използвани и като кампания срещу БСП, макар че Джамбазов е бил член на партията и че двамата са кръстили организацията си Българска социална платформа – БСП.

Ето как не фактите сами по себе си, а употребата им задава посоката на публичното говорене.

Остава послевкус на активно мероприятие.

Освен че се използва в контекста на геополитическата преориентация на България, казусът с незаконното селище в Баба Алино играе и друга роля. Той успешно отвлича общественото внимание от трагедията край Петрохан и Околчица (също използвана за политически цели), при която загинаха шестима души, между тях и дете, и въпросите около която продължават да са доста повече от отговорите.

Впрочем и в двата случая е намесена ДАНС, но не това е най-важното. По-важното е как общественото внимание може да бъде моделирано и насочвано. Как и институции, и медии, и общество (с незначителни изключения) години наред са слепи за нещо огромно. И изведнъж проглеждат, но точно по определен начин и в точно определена посока.

И така до следващото „откриване“ на нещо, което ще бъде използвано за поредното разчистване на сметки. И за отвличане на вниманието от нещо друго.

Заглавно изображение: Съвсем истински слон в стаята, който никой не вижда, защото всички са заети да пият чай. Сидни, Австралия, март 1939 г.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gen-z-i-promenite-v-klimata-zashcho-mladite-hora-sa-vse-po-angazhirani-sus-zelenite-politiki/

Преди няколко години в час по география учителката ни спомена, че до 2050 г. питейната вода на планетата ще свърши. За мен обаче 2050 г. не е далечното бъдеще, а година, в която няма да съм навършила 50. И за съжаление, информацията си е съвсем вярна – според доклад на ООН от 2026 г. планетата вече е навлязла в „ерата на воден недостиг“, а засегнатите са милиарди. 

Оказва се обаче, че не съм единствената представителка на Gen Z, а и не само на това поколение, която изпитва тревожност за бъдещето заради климатичните промени. Проучване на климатичната тревожност сред младежите и доверието в институциите от 2021 г., проведено в 10 държави с 10 000 респонденти на възраст 16–25 г., установява, че почти 60% от тях са „много“ или „изключително притеснени“ за климата. Дотолкова, че се появява нов термин за този вид проблем –

екотревожност.

Климатичната тревожност е нов психичен проблем, който описва „хроничния страх от екологична катастрофа“, казва пред „Тоест“ д-р Зорница Спасова, главен асистент в Националния център по обществено здраве и анализи и авторка в „Климатека“. Ефектите от климатичните проблеми върху психичното здраве могат да бъдат директни и косвени. Директните са свързани с екстремни метеорологични явления, причиняващи щети и загуби, и това може да доведе до посттравматично стресово разстройство, депресия и тревожност. Високите температури пък водят до промени в настроението, увеличаване на агресивното поведение и престъпността. Д-р Спасова посочва също, че е открита връзка между повишаващите се температури, от една страна, и риска от самоубийства и приема в психиатрични болници, от друга.

Косвените въздействия са свързани с общността и нарушаването на чувството за принадлежност, загубата на природни местообитания и културно наследство. Тревожността от сегашните и очакваните климатични промени, която най-често засяга младите, се проявява под формата на екоемоции – соласталгия (тъга по разрушено/изгубено природно място), екотревожност и екопарализа (чувство за безпомощност пред климатичните промени). 

Климатичните промени засягат правото на живот, здраве, чиста храна и вода, безопасен дом, включително на бъдещите поколения, подчертава д-р Спасова. Появява се чувство за несправедливост, тъй като младите почти не са допринесли за състоянието на планетата, но именно те ще платят цената, казва тя и допълва: 

Това превръща екологията в кауза за социална справедливост, което винаги в историята е било мощен двигател за младежките движения.

В София обаче климатичните активисти имат пространство, където могат да се събират. 

„Магнит“

е създаден през 2019 г. от „Грийнпийс“ – България. Пространството е вдъхновено от нуждите на глобалното климатично движение Fridays for Future и привлича екоактивисти и организации от цялата страна, които получават възможност да организират безплатни събития и да изградят общност. През 2024 г. „Магнит“ започва да разширява дейността си и да функционира все повече като младежки хъб, отворен за разнообразни събития с цел да насърчи по-голяма активност сред младите граждани, да вдъхновява за екологични действия и да събира хора с различни интереси. През 2025 г. пространството се присъединява към Planet One – мрежа от екологични младежки пространства. Към момента има три такива пространства в Африка и пет в Европа, сред които са Bolygo в Унгария и Momentum в Швеция, с които „Магнит“ организира международен и европейски фестивал – Make Something Week. Той ще се проведе в седмицата на Черния петък и ще предложи различни общностни събития за преизползване и „по-бавен“ живот като алтернатива на консуматорството. 

Най-редовно провеждането събитие в „Магнит“ е „Въртидрешка“, разказа за „Тоест“ 21-годишната Божана Славкова, която е настоящата управителка на пространството. На проявата винаги идват около 60 души, за да разменят свои дрехи, които няма да носят повече, но са достатъчно запазени, за да бъдат използвани от някой друг. През май в програмата на „Магнит“ са включени събития за линопечат и създаване на багрилна градина – засяване на растения, които могат да бъдат естествени оцветители. Организират се и работилници за направа на изделия от глина, преизползване на дрехи, бродиране и провеждане на вечери за настолни игри и прожекции на филми. Не цялата програма е свързана изрично с климата – рисуват се например плакати в подкрепа на Палестина. 

В „Магнит“ може да се организират безплатни събития след изпращане на заявка по имейл. Правилата за провеждане, както и свободните дати са публикувани на официалните страници в Instagram и Facebook. Важно е събитието да съвпада с ценностите на „Магнит“. 

За Божана Славкова 

промените в климата не са далечна тема.

Първият ѝ досег с доброволчеството е, когато е 11–12-годишна и майка ѝ я завежда на борда на кораба на „Грийнпийс“. Там се среща с хора от цял свят, обединени от каузата за опазване на околната среда. Оттогава постепенно започва да се интересува повече от темите за човешки права и екология, а това прераства в участие в протести и реализирана арт инсталация с името „Прегърната природа“.

Вече виждаме как сезоните се смесват един с друг и изчезват, как [през] лятото едва може да живеем в жегата, как зимата става също по-засилена. […] Виждаме как водата свършва, […] едновременно с това има наводнения, от които хора си губят жилищата и живота. И това не са далечни неща, те са буквално тук, 

казва Славкова и допълва, че хората покрай нея също са тревожни, дори тези, които не би очаквала да се чувстват така. Наблюденията ѝ са, че поколението алфа е дори по-тревожно по отношение на климата.

Славкова иска да вижда повече политики, насочени към намаляване на зависимостите от тецовете и насърчаване на използването на възобновяеми източници, улесняване на процедурата по поставяне на соларни панели в жилищата и използване на пространствата в града за генериране на енергия – например поставяне на соларни панели върху покривите на сгради, както и 

малко повече да си сътрудничим за природата и с нашите съседки […], защото реално въздухът и водата не ги спират тези граници, които хората сме си измислили. 

Цената на природните бедствия

не е задължително финансова. Д-р Спасова посочва, че горещите вълни ни карат да изместим някои задачи за сутрешните часове, когато е все още хладно. Ставаме зависими от климатиците си, които вече надуват сметките ни за ток през лятото почти колкото през зимата. Излизаме по-малко от къщи, което ограничава социалните ни контакти, и спим по-лошо заради жегата. Някои хранителни култури все по-трудно се отглеждат в летните жеги, съответно ще станат по-редки и по-скъпи в бъдеще и ние ще трябва да променяме и хранителните си навици.

Вече говорихме за психичното здраве, но промените в климата могат да изострят и съществуващи физически медицински състояния или да ускорят разпространението на болести. Според Световната здравна организация (СЗО) между 2030 и 2050 г. около 250 000 души годишно ще загиват от малария, недохранване, диария и топлинни вълни. Най-засегнати са жителите на островни и развиващи се държави, особено децата, които са най-уязвими на замърсяването на водите и въздуха, топлинните вълни, миграцията, болестите и глада, предизвикан от затрудненията в производството на храна. Данни на СЗО от 2017 г. сочат, че заради замърсена околна среда всяка година умират 1,7 млн. деца в световен мащаб.

Колко е платило едно министерство за една година

На въпросите на „Тоест“ какъв е броят на пострадалите от природни бедствия през 2025 г. и какъв е размерът на изплатените помощи, от Министерството на труда и социалната политика отговориха, че за 2025 г. Агенцията за социално подпомагане (АСП) е отпуснала 148 еднократни помощи в размер на 252 444 лв. (около 129 000 евро) на пострадали от бедствия лица и семейства. Тази помощ може да бъде отпусната веднъж в годината, а максималната сума е трикратният размер на линията на бедност през 2025 г., което се равнява на 1914 лв.

С решение на Министерския съвет са изплатени 45 помощи на обща стойност 135 000 лв. като еднократна подкрепа за хора и семейства, чието „единствено и законно“ жилище е пострадало. Това определение изключва живеещите в неузаконени къщи, каквито има преобладаващо в ромските квартали. Домакинствата могат да бъдат подкрепени и с до 2500 лв. от Фонд „Социална закрила“, ако имат нужда да купят ново оборудване и обзавеждане за дома си. От помощта са се възползвали 31 домакинства, които са получили общо 78 545 лв. Наследниците на всеки от тримата загинали при наводненията в област Бургас са получили по 15 000 лв. еднократна помощ.

След като настъпи природно бедствие, служители от АСП отиват на място в засегнатите селища и предоставят на пострадалите информация за възможностите за подкрепа. През 2025 г. в Агенцията са събрали данни за 948 семейства, пострадали от природни бедствия, а за цялата година са изплатени 432 444 лв.

Като част от Националната програма за обучение и заетост на продължително безработни лица са наети 3053 души за работа в аварийни групи, които да помогнат за преодоляването на последствията от пожарите, както и за предотвратяване на бъдещи щети. По тази програма са изразходвани 13 154 911 лв.

Въпреки финансовите и психическите последици от климатичните промени все още съществува 

екоскептицизъм. 

Според д-р Спасова видимите изменения са само „върхът на айсберга“, а съмненията в тях предоставят „интелектуално“ оправдание за човешката немарливост. „Когато не вярваш, че екосистемата е крехка, спираш да я пазиш, което неизбежно води до криза при първото по-сериозно природно явление“, добави тя.

За Божана Славкова обаче причината се корени в политически и икономически интереси: 

Аз си мисля обаче, че ни лъжат, че са екоскептици, защото до голяма степен наистина е трудно вече да не вярваш. […] Всичко ти го показва – не е само науката, но и така го усещаме в живота си. […] Така че този екоскептицизъм за мен е една много грозна игра, която просто обслужва корпоративния интерес и тецовете най-често.

Съвместими ли са промените в климата, младежта и политиката?

През 2021 г. група активни граждани започват да се интересуват от дискусиите около общия устройствен план на община Царево и застрояването на местността Поляните в с. Синеморец. Сред тях има и млади хора, които често прекарват летата в селото. Активистите слагат началото на гражданската инициатива „Спаси Синеморец“. Те създават кратък късометражен филм – „Гласовете на Синеморец“, в който призовават министъра на околната среда и водите (тогава Асен Личев от първото служебно правителство на Стефан Янев) да спре застрояването в защитената местност, внасят и подписка. 

Според Ремина Алексиева, която е активна участничка в дебатите, проблемът е по-сложен. Със съмишлениците ѝ наивно са очаквали той да бъде решен само с помощта на подписката и филмчето, сподели тя за „Тоест“. 

Въпреки това няколко души решават да разберат дали могат да се предприемат правни мерки за спиране на строежите. Именно от тяхната упоритост се ражда 

сдружение „Спаси Странджа“. 

За последните няколко години организацията се стреми да провокира диалог по темата за устойчивото развитие, да организира обучения за активни граждани, да развива застъпническа дейност. Тя реализира и втория си късометражен филм – „С бетон на море“. Подготвя и наръчник на младия застъпник, в който ще бъде включена информацията от досега проведените обучения, а също така и съвети къде и как можем да подадем сигнал за нередност. 

Днес Ремина Алексиева е част от Управителния съвет на сдружението. Макар да не е родом от Синеморец, мястото за нея е специално и затова тя решава да бъде активна по отношение на опазването на Природен парк „Странджа“: 

И си казах: абе, дай да взема някакво решение – или ще съм от тия хора, които само хейтят и нищо не правят, или поне, като имаш такова мнение, направи нещо по въпроса. И имах такова вътрешно решение да правя нещо по въпроса. […] За мен това си остава някаква пътеводна мисъл. 

Според нея на регионално ниво е важно да се мотивира местната общност да бъде активна, тъй като тя е много по-уязвима и затворена, което създава възможност за злоупотреби. Особеностите при работата на местно равнище се оказват свързани с управлението и на национално.

Климатична справедливост

Южното Черноморие е популярна туристическа дестинация. Свръхзастрояването му обаче може да доведе до замърсяване на водите или до наводнения. Според Ремина Алексиева „това не са някакви изолирани случаи“ и е нужно да се намери баланс между застрояването и природата. Но и да научим институциите да имат отношение към климатичната справедливост и да включат младите в процесите на вземане на решения. Ала това още не е факт:

Решенията, които се вземат в момента, са мимолетни, през призмата на едно определено мислене, което, за съжаление, за мен не отразява правата на следващите поколения. 

Д-р Спасова обаче е оптимистична за адаптацията към новия климат: 

Смятам, че нашата страна предлага ресурси, с които населението би могло да оцелее и при най-неблагоприятния сценарий на климатичната криза.

Измененията на климата вече се виждат и влияят на ежедневието ни. 

Опазването на околната среда не се появява с моето поколение, но все още не е приоритет. За връстниците ми е важно планетата да не се разпадне, докато сме в активна възраст. И да можем да оставим и ние нещо на следващите поколения. Политическият и отчасти общественият дебат по темата обаче са силно популистки и не се взема предвид дългосрочното влияние от климатичната политика. Като представителка на Gen Z съм силно обезпокоена за бъдещето по отношение на климатичните промени. Иска ми се да мога да видя инициатива от политиците ни за смислена промяна, но по-скоро наблюдавам, че за пореден път политиките за младите се изработват без наше участие. 

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/asya-demireva-nashite-suvursheni-tela/

Вече почти две десетилетия Ася Демирева е сертифицирана и обичана консултантка по кърмене (IBCLC), което неусетно я е превърнало в гуру в една доста нишова сфера.

Това е най-хубавата работа, по-добра дори от дегустатор на сладолед.

Често жените идват при нея с новопокълнало чувство за вина или боязън, че нямат майчински инстинкт: не се справих, не ми се получава да кърмя, а искам.

Телата ни са съвършени, а ние, с нашите мозъци и незрелите си разбирания, им пречим да си свършат работата. Ние сме програмирани да знаем кое е правилно, но на съвременните поколения е вменено, че за да направим нещо добре, трябва да бъдем научени. Не виждаме живота в абсолютния му, природен покой. Моята прабаба, която е била неграмотна, е знаела какво е пермакултурен дизайн, без разбира се, да го нарича така. Но е знаела къде коя култура да посади и че на тази почва след две години ще се чувства добре друго растение, защото вече е обогатена от предишните с конкретни вещества. Ние обаче сме загубили това знание, което се е предавало от поколение на поколение. Загубили сме и вкоренения си инстинкт да отглеждаме други хора. Само преди около 150 години хората са виждали всичко – съвкупяването на животните, раждането. Вместо да се радваме на живота, ние никога не сме посрещали живот. Затова не знаем какво да правим. Хората преди нас са имали имплантирани модели за грижа, биологични модели, които при това са визуализирани стотици пъти. Днес пречим на телата си да действат свободно, спънати от недоверие и противоречива информация.

Ася Демирева е наясно със сблъсъка на младите майки с общия информационен шум, с непомерните изисквания за правилност, които обществото налага. Затова и напоследък в мрежата се появяват групи за споделяне – на майките, които не се справят, които се чувстват уплашени или просто искат да говорят за трудностите и „тегавините“ в този етап от живота си.

Мисията на Ася е не просто да говори за ползите от кърменето – ползи и за майката, и за бебето, но и да подпомогне процеса на засукване, обяснявайки рефлекторната му природа и разчитайки на инстинктите, заложени в телата ни. Тя е и сред създателките на възглавницата „Матеа“, която облекчава позицията на майките и осигурява комфорт при кърмене.

Стотици пъти съм присъствала на момента, в който един човек засуква от майка си и как тази жена емоционално го преживява, как цялото ѝ тяло се разтреперва, много често тя се разплаква. Аз имам късмета да съм свидетел на този първи контакт.

Първата детска мечта на Ася Демирева е да учи медицина; майка ѝ обаче я убеждава, че трудно би се справила емоционално с подобна професия. И така, Ася завършва Френската гимназия в Бургас и след това журналистика в Софийския университет. Това са точно годините на приватизацията и начеваща политическа журналистика и тя осъзнава, че ще завърши, без да иска да работи това. Създава семейство и през 2006 г. се обучава за консултантка по кърмене. Малко по-късно, вече майка на едно дете, започва да работи за сп. „Моето дете“. И понеже житейското колело се върти неумолимо, но и с подобаващ усет за историческа ирония, по времето, по което се развежда, Ася става главен редактор на списанието.

Когато години по-късно заради работата си следва за лекарски асистент и изучава обща медицина, установява, че майка ѝ е била права и трудно би оцеляла в болница.

Ако бях станала лекар, щях да работя предимно с болни бебета. Сега работя със здрави и много щастливи родители, после те си тръгват с нахранени и доволно заспиващи бебета.

Разбира се, истината е, че понякога родителите се изплашени и напрегнати, друг път идват на консултация в комплект с две баби.

Преди години обяснявах на бабите със страхопочитание и желание да насоча начина им на мислене в различна посока, но сега, от „пиедестала“ на двайсетгодишния ми опит, говоря по-авторитетно, а и с повече разбиране. Истината е, че бабите, които вече консултирам, са първите ползвателки на форума „БГ мама“.

Хората, ангажирани с медицински професии, често са изправени пред необходимостта да се сблъскват с различни начини на мислене, методи за справяне със стреса, а и с възприемане на биологичните ни параметри. Когато става въпрос за деца обаче, цялото ни общество сякаш се държи нелогично.

Живеем в кански парадокс – считаме, че на четири месеца бебето ни трябва да заспива самостоятелно, което е смешно, но на осем години вземаме детето за ръка от ръката на учителката. То не знае как да се прибере до вкъщи, откъде се купува хлябът и че той струва пари. А във все още съществуващите племенни култури това е възрастта, в която момчетата получават оръжие – собствено копие например. Те вече имат правото да убият животно и да приготвят храна. Тоест могат да се защитят и да се нахранят.

Ася всъщност помага на младите родители да не страхуват. Но и да си припомнят, че човек заспива в абсолютна безопасност. А за бебетата това е в прегръдката на друг човек.

Ние знаем за зоната за терморегулация при майката – тя се намира около гърдите. Когато бебето е хладно, тази зона се затопля, и обратното – ако кожата на майката фиксира, че има нужда от охлаждане, го прави. Това е велик способ за регулация. Майката е първата инстанция в адаптацията на този нов човек в новия за него свят. Имаме всички механизми да го посрещнем извън тялото си. Затова „кожа в кожа“ е и метафора – точно така започва животът.

За хора като Ася Демирева, които работят с наука, но виждат началата на живия живот, границата между биологично и трансцедентно е проницаема. Тя познава механизмите на телесното, а работата ѝ изисква и да го обясни на майките.

Ние създаваме тела от тялото си, храним ги от себе си, трансформирайки нашата храна в нещо жизненоважно за оцеляването на бебетата – всъщност ние имаме божествени функции.

Дългогодишната ѝ практика с бебета я е убедила, че дори новороденото не е табула раза, не е бяло платно, върху което се пише отначало.

Но за този живот, в това тяло, всяко конкретно бебе започва да се учи сега. И нашата работа като родители е първо да го приведем във физическата норма за конкретното общество – без значение дали ще е високотехнологично, или не, дали ще е бедно дете в богата държава, или обратното.

А това е невъзможно без майката да се събере и да се задейства спрямо собствените си представи за правилно. Иначе,

всяка жена има собствено дъно на тема майчинство, което копае системно,

твърди Ася и се надява все повече жени да избират подкрепата на психолог, за да се справят.

Всяка майка има своите страхове и форми на несигурност, но преди години сякаш беше по-просто. Днес имаме свръхсоциален елемент на социалните мрежи.

В момента количеството на информацията е ужасяващо. А вече съществува и понятието mommy shaming, което отразява съвсем реалния процес не просто на засрамване, а на тотално отричане: ако не правиш нещата по съответния начин, каква майка си изобщо?! Поредната стигма у нас пък е свързана с възрастта, на която кърменето трябва да престане. Само преди десетилетие общуването между майките е било по-скоро обмяна на опит, сочат наблюденията на Ася Демирева. От друга страна, тя смята, че социалните мрежи и миниобществата, които те поддържат, имат голямо и качествено значение за съвременния родител.

Самата тя е възпитана от майка, която е фиксирала модела, че ако едно решение е взето след претегляне на плюсове и минуси, значи то е правилно. Към онзи момент и онези обстоятелства то е било най-доброто. Тоест „не връщаме времето и не се самообвиняваме“. Това се оказва нейната лична работеща стратегия по отношение на майчинството, а Ася има две деца и със сигурност е преминала през обичайните изпитания. С първото си дете излиза ежедневно навън, защото по това време има паник атаки:

Най-големият ми страх беше, че мога да получа инфаркт и да минат часове, преди някой да дойде и да спаси бебето ми. Така че започнах да тренирам екстравертността си. Виждах се непрекъснато с жени с бебета. Винаги съм чела много и обичам да препредавам информация, затова се чувствах изключително добре да разказвам всичко, което съм научила. Всъщност съм тренирала за консултант.

Ася Демирева е различна по рождение – с вродена липса на кост, т.нар. малък пищял, фибулата. Затова десният ѝ крак е по-къс.

Това е източникът на всичките ми детски травми и върху него работя все още с психолога си. Но то е и в основата на избора ми на професия, която е свързана с оказване на помощ.

Ася е израснала по времето на социализма, когато в детските болници децата са оставяни сами. Да, дори и четиригодишните. Но е имала късмета майка ѝ да бъде до нея само защото е била медицинска сестра.

Това не ме спаси от манипулации без упойки и без нива на физическа болка, които не са окей за малко дете. Някъде там у мен се роди убедеността, че нито едно дете повече не бива да преживее това. Аз исках да стана лекар, за да спася децата.

Глобално Ася смята, че разбиранията ѝ са доста стереотипни. Тя уважава йерархията, приема, че обществото ни вменява роли и ролевите модели трябва да бъдат спазвани. И че малкият човек трябва да постигне конкретни нива, за да бъде равен на големите. Но не може да се съгласи да се отнасяме с малките деца като с незначителни.

У нас малките са нищожни. А това не е вярно. Ние имаме нужда от техния подход, от тяхното любопитство и интерес към всичко и ако си позволим да бъдем като тях, ще живеем в по-добро общество. Вместо това ние ги омаловажаваме.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Светла Стоянова original https://www.toest.bg/na-sever-spayavaneto-na-hora-v-islandiya-i-u-nas/

Миналото лято се наложи да направя сърдечен масаж на мъж недалеч от хижата, в която работех. Щом научих за пострадалия, изтичах двата километра до мястото, където вече имаше скупчване от хора. Трима от тях се сменяха, за да правят сърдечен масаж. Наредих се и като дойде моят ред, сложих китка върху китка над слънчевия сплит на човека, изпънах лакти и направих 30 равномерни и силни натиска, както бях учила в школата по първа долекарска помощ в София. Жената на пострадалия направи два пъти обдишване уста в уста, после пак 30 натиска, 2 обдишвания, отново и отново. След известно време някой ме потупа по рамото и ми направи знак да се сменим.

Скоро хеликоптерът за спешна медицинска помощ успя да кацне насред насечения терен и от него дотича лекар. Той веднага сложи апарати, за да автоматизира сърдечния масаж и обдишването, и съобщи, че „всичко, което може да се направи за този човек, ще се направи тук и сега“. Възцари се напрегната тишина, в която лекарят направи няколко последни опита за съживяване. Десет минути по-късно той погледна часовника си и извести часа на смъртта. После отнесоха мъжа на носилка към хеликоптера.

Впоследствие получих неколкократни обаждания от работодателите си и от полицията, които ми предлагаха морална подкрепа, разговор с Червения кръст или с психолог, ако имам нужда от такъв. За пръв път се сблъсквах толкова отблизо със смъртта и все пак това преживяване се усети не като травма, а като ценен житейски опит.

Исландия е остров в Северния Атлантически океан с площ почти колкото България и с население приблизително колкото на Варна. Природата е сурова и там се намират едни от най-големите ледници в Европа, има чести вулканични изригвания, земетресения, свлачища, екстремни метеорологични условия, покосяващи ветрове и лавини и безброй други предизвикателства, с които исландците трябва да се справят. На острова армия няма, а бреговата охрана притежава едва няколко кораба и хеликоптера, затова е нужно да има спасителни екипи из цялата страна.

Исландската спасителна служба ICE – Search & Rescue Team играе значителна роля в превантивната и спасителната дейност. Хиляди доброволци са на разположение денонощно и мисията им е и да предотвратяват инциденти и да спасяват хора. В цялата страна има около 100 отряда. Всички преминават през двугодишно обучение, което дава задълбочени познания за особените условия и опасности както на сушата, така и в океана. Част от случаите може да са оказване на първа помощ на пострадали в планината, издърпване на затънали в снега или попаднали в реки хора и автомобили, издирване на избягали деца или възрастни, страдащи от суицидни мисли. Понякога хора са повличани от огромните океански вълни, пропадат в пропасти или ледникови цепнатини, биват погълнати от лавини или изгубени и изтощени в пустошта без ясна представа за посоките. През последните години спасителите дават дежурства покрай последните вулканични изригвания и следят за безопасността на хората в областта.

Исландската спасителна служба е с над 100-годишна история и днес наброява 4500 доброволци из цялата страна, тоест на всеки 100 жители има поне по един обучен спасител.

Доброволците са колкото мъже, толкова и жени, от младежи до пенсионери. Всички разполагат с широкоспектърен набор от специализирана екипировка: носилки, одеяла, въжета и карабинери, екипировка за лавинна безопасност и др. За достигане на труднодостъпни терени се използват огромни джипове, снегомобили, бъгита, спасителни лодки, кораби и др. Често в работата се включват и дронове или издирващи устройства, обучени кучета, а ако ситуацията го налага, на място може да се извика и хеликоптер.

По време на работата ми като хижарка в исландските планини сме имали случаи на навехнати глезени, хипотермия, алергични реакции и бъбречни кризи, както и сърдечни проблеми. След като на място бяхме само двама и най-близкият спасителен екип беше на час път, си наложих да усъвършенствам уменията си в оказването на първа помощ, а после и да се обучавам в Исландската спасителна служба.

Всяка година започва програма с разнообразни курсове и изпити, като първа долекарска помощ, лавинна безопасност, метеорология, ориентиране, използване на съобщителна техника, издирване, оцеляване в дивата природа и планинарство, обучения с дронове, с кучета и много други. Цената на програмата е символична, тъй като се спонсорира от държавата, от частни компании, както и от обществото. За целта има инициативи за продаване на елхи по Коледа, фойерверки по Нова година и специални ключодържатели, като средствата отиват изцяло за поддръжка на екипировката и транспортната техника.

Спасителният отряд, в който се обучавам, е един от седемте в Рейкявик. В този район най-често се налага издирване на хора, сред които голям процент са младежи със суицидни наклонности. Някои от тях бягат от къщи, крият се или се насочват към леденостудения океан. Обикновено спасителите ги откриват, но понякога е твърде късно и е имало случаи да намират тела, изхвърлени на брега месеци след издирването.

Сред дейностите на Исландската спасителна служба е и превенцията –

разработват се образователни материали за предотвратяване на инциденти в детски градини и училища, с възрастни хора и туристи. Друга ключова дейност е създаването на отбори за деца и младежи, които посещават семинари и се запознават с работата на спасителите. Същевременно те се учат как сами да се предпазват от злополуки и от рисковете, характерни за исландската природа.

Да си част от спасителната служба в Исландия е чест и предизвиква уважението на хората. Чест е да си доброволец и да помагаш на другите, да отделяш от времето си в полза на обществото. Екипите са сплотени, посещават се един друг и обменят ценен опит. Ентусиазирани и отдадени на работата си, доброволците се стараят да опресняват знанията си и организират разнообразни състезания из страната.

У нас най-голямата доброволна неправителствена организация, предоставяща помощ на уязвими хора в бедствени и кризисни ситуации, е Българският червен кръст (БЧК). С над 140-годишна история и посредством дейности в полза на обществото той допринася за облекчаване и предотвратяване на страданието във всичките му форми, закриля здравето и живота и осигурява уважение към човешката личност.

Част от БЧК е и Планинската спасителна служба (ПСС), която работи за предотвратяване на нещастия и оказване на помощ на пострадалите в планините. ПСС наближава своето първо столетие и се ръководи от опитни и изключително отдадени хора. Активните членове са над 500, а отрядите наброяват над 30 в цялата страна. От общуването ми с планински спасители съм оставала без думи от екстремните ситуации, в които се е налагало да извършват спасителни акции. Хората са подготвени да работят продължително време в тежки метеорологични и теренни условия, често с риск за собствения си живот и здраве, за да окажат помощ на пострадали – както медицинска, така и практическа, – що се отнася до изнасяне от труднодостъпни терени по най-безопасния и бърз начин.

Само преди няколко години е създаден и Спасителен клуб за бъдеще с над 150 доброволци, активно участващи в борбата с горски пожари, наводнения и други природни бедствия, както и в издирвателни акции. Всички участници преминават през разнообразни обучения и всеки, навършил пълнолетие, в добро физическо и психическо здраве, може да се включи.

Работата на доброволците е незаменима за обществото. При инцидент с близък или с непознат е безценно и сами да знаем как да действаме, за да помогнем. Наученото в училище лесно се забравя и има нужда от опресняване. Достатъчно е да отделим един уикенд или няколко дни, за да придобием някои основни умения – какво се прави при отворена рана или ухапване, при задавяне или алергична реакция, при задушаване, при сърдечен удар и много други. Подобни знания не само биха ни помогнали да реагираме бързо и адекватно в спешен случай, а може и да се окажат ключови за нечий живот.

Някои утвърдени школи по първа долекарска помощ у нас са:

• Първа долекарска помощ към БЧК
• Училище по първа помощ
• Сдружение „Академия Първа помощ“
• Българска асоциация по ски свободен и екстремен стил (БАССЕС) с обучение по безопасност в зимната планина и безплатни курсове за деца и младежи

Съществуват много други школи из цялата страна за начинаещи и за напреднали, за деца и родители, за оцеляване в природата и т.н., затова всеки може да намери времето и мястото, които най-добре му пасват.

Ето и някои основни принципи в критични ситуации:

1. Осигурете безопасност за себе си и за пострадалите. Определете състоянието на пострадалите и окажете помощ най-напред на тези без дишане, със силни кръвотечения или в шок.

2. Обадете се на 112 и кажете къде е станал инцидентът, какво се е случило, колко са пострадалите и какво е състоянието им. Изчакайте допълнителни въпроси.

3. Направете превръзки и обездвижвания. Сложете пострадалия в удобна поза и го завийте. Периодично проверявайте дали е в съзнание, дали диша и ако да, какъв е пулсът му.

4. Изчакайте Спешна помощ или следвайте насоките, дадени от 112.

В Исландия, в България и по света специалисти и доброволци правят невъзможното, за да помагат на хората и за да бъдем пълноценно общество. Въпреки това всички носим отговорност да се пазим, а увереността да умеем да се погрижим за някого в нужда е сила и подарък за нас самите.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/antidemokratichen-cheklist/

Понякога отмяната на демокрацията идва с преврат или с революция. Друг път – (общо взето) безкръвно, но с рязка и категорична безпардонност – нещо, което наблюдаваме например по време на втория президентски мандат на Доналд Тръмп. Може обаче да се осъществи и на малки стъпки, като бавно и почти неусетно сваряване в антидемократичен бульон.

Засега новата власт не дава ясна заявка, че е тръгнала по този път, но досегашните възгледи и действия на Румен Радев, както и на част от най-тесния кръг политици, с които се е обградил, дават основания за притеснения. Особено на фона на притъпените демократични инстинкти в България, на правосъдната система, която често се използва за политически цели, и на антидемократичните тенденции в тълкуването на Конституцията и в законодателството през последното десетилетие.

Ето защо е полезно още отсега да набележим, макар и без претенция за изчерпателност, някои индикатори, които да играят ролята на „червени лампички“, сигнализиращи, че се върви в антидемократична посока.

Лампички, които вече мигат

От изборите на 19 април измина малко повече от месец, но някои признаци, че новата власт се стреми да отдалечи България от демократичния свят, вече са налице.

Опити за неутрализиране на възможната съпротива

„Прогресивна България“ (ПБ) има пълно мнозинство в 52-рото Народно събрание – комфорт, с какъвто никоя политическа сила не е разполагала от четвърт век. Въпреки това ПБ се опитва да обезсили опозицията още в зародиш – чрез Правилника на парламента. Предложенията за промени в него обезсмислят парламентарния контрол върху правителството и силно стесняват полето на действие на опозиционните депутати, както и достъпа им до информация. Така – чрез един подзаконов акт, какъвто е правилникът – не само се подлива вода на опозицията, а и се подменя формата на управление на България, която по конституция е парламентарна република.

Как се дресира опозиция

52-рият парламент бавно се пренарежда така, че на властта да ѝ е по-удобно: по-малко парламентарен контрол, по-трудно създаване на временни комисии, министри, които могат да отсъстват колкото поискат. А опозицията ще кротува ли? От Емилия Милчева.

ТоестЕмилия Милчева

Разбира се, това се прави уж в името на ефективността. По-малко реплики, дуплики, парламентарен контрол и изобщо възможности за реакция – по-лесно приемане на закони и упражняване на властта. А най-лесно ще е, ако се върне премахнатият в началото на 1990 г. член първи от тоталитарната конституция – „Ръководна сила в обществото и държавата е Българската комунистическа партия“, но мястото на БКП заеме ПБ. Така ще е ясно кой е начело, и опозицията ще стане излишна.

Евроскептицизъм/антиглобализъм

След антидемократичния обрат в САЩ Европа остава основният стожер на либералната демокрация в света. Евроскептицизмът поставя под въпрос именно ценностите, които стоят в основата на европейското единство. А антиглобалистките тенденции вещаят замяна на усилията да се изгради взаимносвързан и мирен свят с борба за надмощие на по-силния. Вещаят също разпад на изградените връзки, последствията от който вече се усещат на всекидневно равнище.

На новата власт това, изглежда, ѝ харесва. Ето две реплики на премиера само от последните дни. По повод на журналистически въпрос защо евроскептикът Иво Христов ще отговаря за организацията на „Евровизия“ в България, Радев заяви:

Европа има нужда от една солидна доза евроскептицизъм, за да оцелее в съвременния изключително сложен свят.

Интересна формулировка – за да оцелее, Европа трябва да постави под въпрос… себе си. Бившият президент използва 24 май, за да противопостави България на света – той определи българската писменост като „щит“ в „глобалния свят на обезличаващи се култури и чезнещи езици“.

Нарочване на врагове

В България изобретяването на врагове и настройването на хората срещу тях е познат метод на предизборна мобилизация. Понякога се използва и за да се наложат определени промени, както беше например с кампанията срещу Истанбулската конвенция. Този случай впрочем е ярка демонстрация колко са нужни „враговете“, ако се цели антидемократичен обрат.

Вече стана дума, че според Радев България се нуждае от „щит“ срещу „глобалния свят“. Това ще рече, че глобалният свят се възприема като враг. Друг враг, посочен от новата власт, са търговските вериги. Върху тях новото правителство стоварва цялата отговорност за инфлацията, която представя с метафората „галопиращи цени“. Няма значение дали върху инфлацията оказват влияние настоящите войни, несигурността, в която управлението на Тръмп хвърля света, климатичните промени, родната корупция и т.н. Има едни лоши търговски вериги, които, разбира се, са с чужда собственост, и те са виновни за всичко.

Оправдаване на антидемократични режими

Докато Румен Радев и приближените му са критични към ЕС, те нямат такова отношение към Путин, Тръмп, Нетаняху и други диктатори. Под булото на „прагматизма“ и „реализма“ Радев защитава правото на по-силния. Или на този, когото смята за по-силен (това по правило не са европейските лидери). А според представители на ПБ, изказващи се в публичното пространство, Русия е на практика непобедима, затова няма смисъл да ѝ се противопоставяме.

Конкретно към Русия отношението на Радев е последователно, като се започне от репликата му, че Крим „в момента е руски, чий да е“. Той многократно възпроизвежда официалния руски наратив, че подкрепата за агресора (Русия) означава защита на мира, а за нападнатата страна (Украйна) – въвличане във война. А неотдавна аргументира отказа на България да се присъедини към създаването на Специален трибунал за Украйна, като заяви, че от него няма смисъл, защото Русия не е победена и Путин не е пленен.

Няма тема – няма проблем

Подходът определени теми, смятани за неудобни или нежелани, да се смитат под килима, също е широко практикуван от властта в България досега и се вписва във вече съществуващите тенденции към антидемократичност. ПБ продължава по този път – например с предложението досегашната парламентарна комисия по демографската политика, децата и семейството да мине под шапката на тази по социалната политика. Какъв е проблемът? Социалната политика се занимава със социално подпомагане. Извън фокуса ѝ са например теми като домашното насилие и детското правосъдие. Планирането на подобна реорганизация е сигнал, че подобни въпроси ще продължават системно да се игнорират.

Лампички в режим на изчакване

Ето и няколко индикатора за антидемократичен обрат, за които да си отваряме очите, макар и те още да не са на дневен ред.

Изолационизъм

Наченки на изолационизъм всъщност вече се наблюдават, но по-скоро като нюанс на евроскептицизма и антиглобализма на новата власт. Да си спомним цитираното по-горе изказване на Радев как кирилицата ни пази от глобалния свят. Но тенденцията към изолационизъм може да се засили – ако се увеличат призивите за „суверенитет“, ако се възродят призивите за „национална доктрина“, ако се настоява, че България на всяка цена трябва да пази неутралитет. И ако ескалират конфликти с други държави – например с Македония, но не само, ако се насажда враждебно отношение към ЕС и другите международни съюзи, от които България е част. Проблемът със „суверенитета“ и „неутралитета“ е, че чрез подобни мантри България просто бива тласкана към друг господар.

Антидемократично законодателство

С изключение на Правилника на НС, засега новата власт не дава заявка, че ще приема антидемократични закони. До момента успехите в това отношение бяха по-скоро спорадични – забраната на „ЛГБТ пропагандата“ в училище, отричането на еднополовите връзки със закон, публичният регистър на педофилите и още няколко пробива. Приемането на подобни закони обаче може да стане системно и да обхване целия социален живот – забрана на „ЛГБТ пропагандата“ на публични места, забрана на абортите, ограничаване на правото на протест, спънки пред политическия плурализъм и пр.

Кого не пази Законът за защита от домашно насилие?

Една трета от интервюираните в изследване на домашното насилие сред еднополови двойки са преживели насилие от партньор, а две трети – от родител. Въпреки това такова насилие според закона не съществува. Теодора Станимирова търси отговори защо е така.

ТоестТеодора Станимирова

Религиозен фундаментализъм

Флиртът на държавата с Българската православна църква не е от вчера. Но той може да се превърне, образно казано, в брак. Най-силната форма на съюз между БПЦ и държавата би била промяна на ролята на Църквата в Конституцията, според която все още религиозните институции са отделени от държавата, а православието е не официална, а просто традиционна религия. Но и вкарването на религията в училище, както и преследването на критици на Църквата може да изиграят сериозна антидемократична роля.

Задушаване на гражданския сектор

Разправата с гражданския сектор е възможна както с антидемократично законодателство – например с приемането на закон, подобен на руския за „чуждестранните агенти“, така и по други начини. Например чрез демонизиране на НПО-тата и „лов на вещици“, чрез кампании като тези против Закона за социалните услуги и Стратегията за детето. И досега е имало подобни опити, но индикатор за преход към антидемократичност би била систематичността на усилията.

Налагане на цензура

И тук в българския контекст става дума по-скоро за засилване на нещо съществуващо. Но ако цензурата приеме законова форма, ако преследването на журналисти и други критични гласове стане правило, а не изключение, ако засягането на определени теми стане забранено или практически невъзможно, ако правото на протест се ограничи, значи си е отишла една от най-важните характеристики на демокрацията – правото на изразяване.

Толерантност към институционалното насилие

Засега властта не дава знак, че може да постъпи по такъв начин, но пък все още няма протести срещу нея. Ако в някакъв момент обаче тя започне да бие наред, а насилието се оправдава, вместо съществуването му да се отрича, или то дори се узакони под някаква форма – това е доста сигурен знак, че държавата не се и опитва да изглежда демократична.

Промяна на формата на управление

Антидемократичният обрат може практически да се официализира чрез изменения на Основния закон, посредством които цялата власт се концентрира в управляващите. Или поне смяната ѝ да стане много трудна. Формата на управление може да се промени и по по-деликатни начини – например чрез Изборния кодекс и различни закони.

Тонът на промяната

Румен Радев идва на власт след дълго управление, макар и с известни паузи, на Бойко Борисов и партията му ГЕРБ – в разнообразни коалиционни варианти. Не може да се каже, че Борисов е радетел за либерална демокрация. Като човек, идващ от силовите структури, той е почитател на твърдата ръка, както и на онези, които управляват по този начин. Борисов обаче се отличава от Радев по искреното си желание да бъде харесван и обичан – от народа, от ЕС, от Тръмп, от папите, изобщо – от всички. Затова понякога отстъпваше пред протести, не правеше резки антиевропейски движения, опитваше се на всеки да угоди, доколкото е възможно.

За Радев популярността обаче като че не е цел, а по-скоро властови ресурс.

Той не създава впечатление на човек, който ще се трогне, ако загуби симпатиите на избирателите си. Поведението на ПБ като цяло внушава: „Ние държим властта, вие ще слушате, ще изпълнявате и няма да ни се пречкате.“ А това е качествена промяна на тона спрямо ерата на ГЕРБ. Освен това, макар и поне засега Радев да избягва пряка конфронтация с ЕС, това не означава, че си поставя за цел в ЕС да го харесват.

Тази разлика с доскорошния модел, колкото и бутафорен и корумпиран да беше той, може да се окаже ключът за кутията на антидемократичната Пандора. Разбира се, антидемократичен обрат може и да не настъпи, а Радев да продължи „прагматично“ и „реалистично“ да се опитва да балансира между силните на деня, които и да са те. Но колкото по-подготвено е едно общество и колкото по-ясно разпознава червените лампички, толкова по-способно е да противостои на отмяната на демокрацията.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/plavashta-bulgariya-i-sudbata-na-kaliakra/

Поне половината българи бъркат глаголите плувам и плавам или ги използват като синоними – просто както им звучи по-добре. Може и да не съм прав в това обобщение, но такива са наблюденията ми. Понякога грешките са направо трагикомични, като онова прословуто съобщение на пресцентъра на правителството на Кирил Петков, в което се предупреждаваше, че към българския бряг плуват (не стана ясно в какъв стил – гръб, кроул или кучешката) морски мини и може да навлязат в нашата екватория (такава дума няма, има акватория – водно пространство, както вече е било поправено на сайта, след като някои медии обърнаха внимание на грешката).

В много репортажи корабите акУстират вместо да акОстират и за да не стават грешки, случвало се е и направо да паркират на пристанищата. Като цяло морската култура на българите е доста слаба, може би с изключение на кулинарния раздел в нея. 

А иначе, много българи плуват – от легендата Петър Стойчев до участниците в „Игри на волята“, и можем да кажем, че плуващата България се разраства.

Новите проблеми на Варна

Варна като разказ за пропуснат шанс и за системно разминаване между амбиция и реалност. В града се строи повече, отколкото се живее, обещава се повече, отколкото се изпълнява. Между морето, имотите и провалените проекти наднича въпросът „Къде потъна потенциалът?“. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

С плаващата България нещата са малко по-различни 

Като пълноправни европейци ние вече имаме достъп до прословутите „три морета“, както и до всички останали, за които националистите ни не са се и осмелявали да мечтаят. Хората с възможности си купуват яхти или си организират почивки на катамарани в Егейско море, но някак си все сме далече от претенцията да сме морска нация. 

Ех, само ако имаше нещо, което да послужи за символ на българската морска идея; което да е за младите; нещо, което да ги научи да познават и усещат същността на морето и да влязат в кожата на знаменитите световни мореплаватели, откриватели и изследователи…

Има такова нещо. Красив кораб с високи мачти. Вързан е на кея на пристанището във Варна. Използва се за декор и допълнителна площ с маси към популярен ресторант. И за частни партита, когато някой реши да се изфука. 

Ситуацията, в която се намира българският учебен ветроходен кораб „Калиакра“ в последните години, може да се сравни само с това някой училищен физкултурен салон през лятната ваканция да се ползва за стриптийз бар. 

Срамното не е това, че на палубата на славната ни баркентина се разнасят чинии и чаши. Срамното е, че „Калиакра“ не плава. От много години. 

„Калиакра“ е построена през 1983–1984 г. в полските корабостроителници в Гдиня и Гданск по проект на изключителния корабен дизайнер Зигмунд Хорен. Учебният ветроход има две по-стари „сестри“ – „Погория“ и „Искра II“. Те са създадени със същата цел: да служат за учебна база на курсанти и кадети, в случая с „Погория“ – 14-годишни бъдещи моряци. 

С направените подобрения на базовия проект „Калиакра“ се превръща не само в красив, но и в много бърз ветроход, а ентусиазираните български ветроходци започват да печелят победи над далеч по-опитни съперници от всички големи морски нации. „Калиакра“ постига и двете цели, заради които социалистическата държава я е поръчала. От една страна, обучението на курсантите от ВВМУ „Никола Вапцаров“ минава на ново ниво, а от друга – и това в крайна сметка е по-ценното, – България влиза в престижното общество на страните, които имат учебни ветроходи. 

„Калиакра“ не идва на празно място – през 70-те и 80-те години на миналия век българското ветроходство има своите исторически успехи. На първо място, разбира се, е истинският подвиг на капитан Георги Георгиев, който става първият българин, направил солова обиколка на света с яхта. Постижението му с „Кор Кароли“ е записано в Книгата на рекордите „Гинес“ заради необичайния маршрут през Панамския канал. 

Николай Джамбазов строи сам своята „Тангра“ и прави околосветското си самотно плаване напук на спънките от партийни лидери, които се опитват да го спрат. Дончо и Юлия Папазови обикалят света с малката си дъщеря Яна на борда на „Тивия“, а книгите за пътешествията им стават вдъхновение за деца и възрастни. 

Българската баркентина обаче придава съвсем различен контекст за страната ни в общността на морските държави 

В епохата на т.нар. развит социализъм Народна република България има ужасна нужда от приходи не в преводни рубли, а в долари, и корабоплаването, международните превози и търговията са очевидният начин да си ги осигури. Тъй като морският бизнес не се съобразява с правилата на Източния блок, Държавно параходство „Български морски флот“ (БМФ) трябва да се държи като морска компания – по подобие на всички останали. Като маркетингова стратегия БМФ финансира плаващата под ветрила България, като това довежда и до огромен успех в спортното ветроходство на най-високо ниво. Яхта „Булкон стар“ (носеща името на контейнерната компания на БМФ „Булкон“) завършва първа в класа си в трансатлантическата регата „Тустар“ благодарение на майсторството на шкипера Светлозар Тенев и екипажа му Васил Попов.

На този фон „Калиакра“ става най-големият посланик на все по-уверено плаващата България – не само по света, а и в съзнанието на българите, традиционно резервирани за морската идея като нещо повече от лято и плаж. Както имаме космонавти и български флаг на Еверест, така имаме ветроходен кораб, който трупа престиж в световните океани и морета. 

„Калиакра“ става мечта за хиляди български деца и младежи, жадни за приключения

Междувременно през 1986 г. по телевизията се появява екранизацията на шедьовъра на Братя Мормареви „Васко да Гама от село Рупча“, от който става ясно, че един тийнейджър може да е влюбен в морето и плаването, колкото и в Тинчето. А Павел Поппандов просто „заковава“ образа на българския пампорджия. 

Тук трябва да отворя скоба, в която вероятно ще стане ясно защо смятам съдбата на „Калиакра“ за важна. За мен плаването на борда ѝ беше мечта, която се сбъдна в най-точния момент. През 1987 г. БМФ и легендарното (не само с тематиката си, но и с дизайна и качеството на печат) списание „Морски свят“ организира конкурса „Най-добър млад моряк“. Той беше за 14-годишни момчета и момичета, имаше теоретична и практическа част, с плуване и гребане, както и връзване на морски възли. С голям късмет влязох в групата, която стигна до наградата – плаване с „Калиакра“ за 10 дни в началото на учебната година.

Катеренето по мачтите, прибирането и спускането на ветрилата, спането в тясната койка, нощната тревога за смяна на курса, даже лъскането на палубата и другите всекидневни дейности на „Калиакра“ ме промениха напълно. Може би не за цял живот, но със сигурност в точния момент, когато се изгражда личността на един тийнейджър. Нищо не създава такова усещане за екипна отговорност, както тегленето на въжета, за да поеме корабът в правилната посока…

Това е същността на „Калиакра“ – да възпитава. Но за да го прави, трябва да плава. Като стационарен тренажор, до какъвто е сведена в момента като учебен кораб, тя не може да изпълни главната си функция.

Междувременно морска България преживя десетилетия на твърде противоречиви промени. По отношение на ветроходството станаха невероятни неща, появи се втори ветроход – „Роял Хелена“, частен кораб, копие на „Калиакра“, построен от българска частна корабостроителница. След поредица забележителни плавания в крайна сметка втората българска баркентина беше продадена на Доминиканската република, където на нея се обучават тамошните млади моряци. 

Заради престижа на „Калиакра“ в общността на учебните ветроходни кораби Варна три пъти беше домакин на регатата „Тол шипс“, най-престижното морско събитие в света. А после… После изведнъж на държавата сякаш ѝ омръзна да има морска политика и всичко замря. 

Залезът на варненския популизъм

Варна не е монополист в местното производство на популисти, но често им дава първата сцена. Местни конфликти, бизнес интереси, недоверие към центъра и вкус към политическия тарикатлък превръщат „варненското“ в удобен модел за по-големи амбиции. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

Параходство БМФ беше приватизирано през 2008-ма, по обща оценка – много успешно. През 2019-та България изгуби своя морски флаг, след като вече частното параходство беше регистрирало повечето си кораби в Малта и така флагът ни стана „невидим“ за Парижкия меморандум – организацията, която се занимава с пристанищния контрол на корабите. 

А „Калиакра“ спря да плава и стана това, което е днес – декор и морско сепаре на крайбрежен ресторант. 

Разбира се, това не е последен пристан за българската морска идея

Научноизследователският кораб „Св. св. Кирил и Методий“ върна морския престиж на страната ни със своите плавания до Антарктида. Максим и Стефан Иванови и тяхното шеметно гребно пътешествие с „Неверест“ показаха ясно, че има българи, които не се страхуват да предизвикат стихиите на океана и да се срещнат с тях лице в лице. Има и още примери, макар и не много. Но това са единици, по-скоро изключения от правилото, че държавата ни няма никаква идея как да развива морския си сектор, и честно казано, това е последната ѝ грижа. 

Нека предложа един факт, по който можем да разсъждаваме. Общата дължина на българската държавна граница е 2245 км. От тях 848 км са водни пътища – 378 км по брега на Черно море и 470 км по Дунав. Поправете ме, ако греша, но България може и трябва да плава повече. Добро начало на този път ще е връщането на „Калиакра“ там, където ѝ е мястото – в морето, в океана, под ветрила и с екипаж от млади хора, които самото плаване ще превърне в по-силни и по-осъзнати личности, променяйки живота им – ако не завинаги, то със сигурност в точния момент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nyama-takava-duma-v-bulgarskiya-ezik/

Чудно нещо е езикът – дава ни толкова възможности да изразяваме мисли, чувства, идеи, терзания, съгласия и противопоставяния, а ние, вместо да се възползваме пълноценно от тази свобода и да признаем, че всички разполагат с нея, понякога се впускаме в критика към казаното от събеседника ни. По-точно към формата, в която то е облечено.

Докъде всъщност се простира нашата толерантност към езиковия избор на другите? И кое подхранва синдрома на отрицанието му, който условно ще нарека „Няма такава дума в българския език!“?

Да тръгнем от един факт, който според мен трудно може да бъде оспорен:

повечето хора изобщо не правят разлика между български език и книжовен български език.

А тя е съществена. Книжовната форма е, образно казано, представителният, изисканият, дори идеалният вариант на българския. Точно тя – с много малки изключения – се изучава в училище през целия 12-годишен курс. Вероятно затова, когато чуват и употребяват понятието български език, хората разбират книжовната, тоест нормативната му форма, и напълно изключват териториалните диалекти и социолектите. Изключва се даже т.нар. книжовно-разговорна реч, която, както личи от нейното название, е част от книжовния език, макар и не съвсем.

Крайно време е да се разбере: и диалектните думи, и просторечието, и граматически грешните форми и конструкции, и вулгаризмите, ако щете, са част от българския език – онзи огромен речеви склад, от който всеки може да черпи в ежедневието си. Когато обаче общува публично, съвременният човек с прилична езикова култура следва да се ограничава в рамките на книжовната норма, даваща му впрочем пребогати изразни възможности.

Ето някои примери, при които съм срещала реакцията „Няма такава дума!“. Ще ги коментирам съвсем накратко.

Съпричинител. Доколкото ми е известно, този юридически термин е въведен през 2017 г. в Закона за движението по пътищата – чл. 119, ал. 5. А изобщо в съдебната практика се използва понятието съпричиняване, което, също както и съпричинител, ми изглежда достатъчно разбираемо. Ето, без да давам какъвто и да е контекст, и вие ще се сетите, че съпричинителят е човек, който заедно с друг е причинил нещо, и последиците от това нещо са лоши.

Варналия. Книжовната дума е варненец, а варналия е разговорна, но е широко употребявана и на мен лично тя ми звучи по-топло. За да сверя своето усещане, се обадих на мои приятели, които живеят в морския град. Според тях варналия е по-старият вариант и съответно в миналото се е срещал по-често. Пошегувахме се, че сега софиянци пишат речниците и определят кое е книжовно и кое – разговорно.

Тризнаци. Ще призная, че имам силна вътрешна съпротива срещу тази дума. Погледнато обективно обаче, за да означим три деца, родени при една бременност, трябва да използваме или тризнаци, или тройка близнаци. Е, тук влиза в сила законът за езиковата икономия, за който малцина знаят, но това не пречи той да си действа. Думата е включена в Речник на новите думи в българския език¹ и е означена като разговорна.

Добропаметен. Много ми се иска това прилагателно име, което наистина се среща изключително рядко, да разшири употребата си, още повече че на злото трябва да се противостои по всякакъв начин, включително и в езика. Вярно, има злопаметни люде, но защо да се лишаваме от възможността някак да назоваваме и онези, които помнят стореното им добро? Струва си да се отбележи, че другите сложни прилагателни имена с втора част -паметен също са негативни: късопаметен и безпаметен². Специално тези двете дават възможно най-синтезираното обяснение на изборното ни поведение.

Достъпвам. Толкова хейт, пардон, толкова злоба е отнесъл този безобиден неологизъм, че направо да го ожалиш. Иначе, ние сме против чуждиците, на оръжие, братя, да браним нашия мил роден език, налазен от нашествениците! Но дойде ли ред да измислим българско съответствие, някак много ни мързи. Съжалявам за грозната дума, но си е точно мързел, не е някаква изтънчена леност. Какво да ги правим сайтовете? Да ги аксесваме ли? Хайде по-добре да ги достъпваме. Какво му е на глагола? Всичко необходимо си има: представка, корен, наставка – все български. Значението му е ясно и без контекст. Но не, трябва да бърчим претенциозно нос и да връзваме кусур на всяко ново нещо в езика. Специално този глагол обещавам да го браня със зъби и нокти. Посочете ми едно разумно основание да не го използваме – и ще се откажа. (Разгорещих се, извинете, но и аз си имам пристрастия.)

Шофьорка, вицепремиерка, пулмоложка, колежка. Всички изброени думи са обединени от женския род и е естествено с тях да се назовават жени, заемащи дадена длъжност или упражняващи определена професия. Тенденцията за употреба на думи от мъжки род в тези случаи обаче е много силна и жените вече са шофьори, вицепремиери, пулмолози и колеги. Тъжното за мен е, че много от тях желаят да се представят с тези „мъжки“ думи. Водещият им мотив е, че „женските“ варианти звучат обидно и ги принизяват като личности.

Лидирам. Тук аз самата искам да възкликна: „Няма такава дума!“ Съществува в английския език във вида to lead. В българския разполагаме с богат набор от синоними. Няма нищо лошо и принизяващо някой да води, ръководи, насочва, направлява, оглавява, повежда… За някои обаче тези думи явно звучат простовато и са несъвместими със сложните политически процеси в нашата държава, а също така не съответстват на високото ниво на родните ни политици, които не просто водят нацията, а я лидират!

Последната дума е ярък пример за чуждица, която иска да се настани в българския език. Посочвам този факт най-вече за да обърна внимание на голямата динамика, която поначало е присъща на лексиката. В никоя друга езикова система промените не са толкова големи и бързи, колкото в речниковия състав. Това е един от основните фактори, които затрудняват не само обикновените хора, но и специалистите, когато се опитват да си отговорят на въпроса „Има ли я тази дума в българския език вече, или още я няма?“.

Критериите са много и разнородни.

Ще ни бъдат необходими три-четири статии, за да ги разясним, затова ще се спра накратко на някои от тях. Приема се, че след като дадена дума фигурира в речниците, тя е част от съответния език. За да попадне там обаче, трябва да отговаря на няколко условия, например да е показала

определена степен на устойчивост и да проявява тенденция за разширяване на употребата си…³

Съвременните технологии предоставят чудесни възможности за проследяване и количествено измерване на употребите и значително улесняват лингвистите в тяхната преценка. Вече имаме огромни корпуси с текстове на съвременен български език и ще се възползвам да ви препоръчам най-богатия от тях – CLASSLA. Тук е кажи-речи целият български интернет (без социалните мрежи, разбира се).

И така, необходимо е думата да има достатъчно много употреби, но се държи сметка също те да са в различни източници, в различни сфери, а не само в някоя строго професионална, да речем.

Освен това е нужно да е изминало някакво време, в течение на което даден неологизъм се употребява, въпреки че и това не е задължително. Когато настъпи епидемията от COVID-19, светкавично заехме локдаун от английски, а названието на болестта – ковид, се разпространяваше по-бързо и от самата зараза.

Нужно е също, ако лексемата е чужда, да е показала известна гъвкавост, тоест приспособимост към приемащия я език. Адаптацията се проявява в две посоки. Първата е способност за образуване на нови граматични форми, например пиар – пиарът/пиара, пиари, пиарите. Втората е словообразувателна активност – когато думата стане основа за образуване на нови думи в приемащия език: от пиар – пиарка, пиарски, пиарство, пиарствам.

За две от последните думи – пиар и пиарка, вече може да се твърди, че са признати на най-високо ниво, тъй като са включени в БЕРОН. Останалите фигурират в единия от цитираните речници на новите думи в българския език⁴. Ако някой много се страхува да ги употребява, ето, вече може да се опре на този факт.

Действително доста хора се въздържат да използват сравнително рядко срещани думи, особено пък по-нови.

По имейла съм получавала въпроси дали в българския език съществуват например: окултуряване, самокатастрофира, иновиращ, препотявам се, имейл (!), деволюция, татуировчик, приключенец, заскладяване, моктейл (безалкохолен коктейл), внимателност, антирекорд.

Много ми се иска да коментирам всички тези думи, но Word Count немилостиво отброява 8275 знака дотук и ме пришпорва да привършвам. Все пак ще кажа още едно-две неща, защото ги смятам за важни.

Какво да правим, ако дадена дума не е призната „официално“, тоест ако липсва в БЕРОН? Какво да правим, ако не я откриваме и в други речници на българския език? Съществува ли тя изобщо и може ли да я употребяваме? Според мен липсата на определена дума в речника не бива да е възпиращият фактор за нас. Никоя лексема не започва живота си в речник – започва я в живата реч, където тя прави първите си стъпки, после походката ѝ става все по-стабилна и смело и уверено тръгва по своя път. Все повече хора я забелязват, по някое време си казват: я, какво ново нещо се е появило, върши добра работа, защо пък да не го използвам и аз? По някое време и лексикографите регистрират неологизма, изследват употребите му, обсъждат го и ако отговаря на определените от тях критерии, го включват в съответния речник.

И така, първо думата се появява в живата реч, употребява се активно и едва тогава влиза в речниците.

Ако стоим и чакаме да видим нещо в речника, за да го използваме, никаква нова дума няма да бъде сътворена.

Естествено, не бива да бъдем и съвсем безкритични. Лично за мен е най-важно това, което казвам или пиша, да е разбираемо за хората и да е уместно в съответната речева среда.

Завършвайки, бих искала да споделя с вас един цитат от разказ на Хърбърт Уелс, на който попаднах, като търсех примери за статията.

Няма такава дума „виждам“ – рекъл слепецът…

Колкото повече разсъждавах над тези думи, толкова по-силно отекваше предупреждението в тях – че може да се хванем в капана на отрицанието поради ограничеността на собствените ни познания за света и чисто физическите си и ментални способности. Пожелавам и на себе си, и на вас по-рядко да попадаме в този капан и да не бъдем заслепявани за реалността, в това число и за езиковата реалност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/zalezut-na-varnenskiya-populizum/

Докато все още осъзнаваме резултатите от най-новите избори, можем с облекчение да отбележим едно: „варненската“ партия в следващия парламент ще е само една. Защо в кавички? Първо, „Възраждане“ отдавна е надраснала регионалния си произход. И второ, явлението „варненски политик“ надхвърля чисто географския си смисъл, защото предизвиква реакция едва когато се превърне в национален проблем.

Факт е, че за две десетилетия Варна даде на българския политически живот уникати като Веселин Марешки, Костадин Костадинов и Ивелин Михайлов. 

Има нещо гнило и този път не е в Дания. Но какво е то?

Провокации с думи и действия, съзнателно търсене на скандала в пленарната зала или на живо в телевизионното студио, вграден проруски уклон, завидно самочувствие и демонстративен манталитет – това са нещата, които дразнят най-много у „варненските“ народни избраници, особено у споменатите по-горе лидери. 

„Как все такива ги избирате, бе?!“ Тази реплика съм я чувал стотици пъти от хора, които не са от Варна. Истината е, че не ги избираме ние. И „Воля“, и „Възраждане“, и „Величие“ са постигнали резултатите си, които ги правят по някакъв начин важни, далеч от родния си град. А „Величие“ – далеч от родната си област. 

Новите проблеми на Варна

Варна като разказ за пропуснат шанс и за системно разминаване между амбиция и реалност. В града се строи повече, отколкото се живее, обещава се повече, отколкото се изпълнява. Между морето, имотите и провалените проекти наднича въпросът „Къде потъна потенциалът?“. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

Варненските местни политици, не без доза самохвалство, обичат да казват, че варненският Общински съвет е нещо като лаборатория – каквото стане в него, скоро ще се повтори и в други градове, както и в държавата като цяло. В това може и да има някаква доза истина, но дори и да е така, изобщо не е повод за гордост. 

Като дългогодишен общински репортер лично мога да потвърдя, че именно в местния парламент се формира дразнещото поведение на „варненските“ политици. В него повечето съветници са представители не само на политическите си сили, а и на самите себе си – като част от неформални кръгове, браншове, съсловия, клубове, фамилии, ако щете и приятелски компании, често с голямо обществено влияние. 

И тъй като Варна не е толкова голям град, колкото ни се иска, винаги сред общинските съветници се пораждат лични конфликти. Понякога и с големи последствия. Марешки сигурно щеше още да е на политическата ни сцена, ако не беше ударил онзи прословут шамар на Костадин Костадинов, който в крайна сметка търкулна политическата му кариера по нанадолнището, за да се стигне до присъдата му за изнудване. Миналата година тя беше окончателно отменена от ВКС, като бизнесменът междувременно заяви, че е изгубил интерес към кандидатури и избори.

За Веселин Марешки политиката винаги е била застраховка за бизнеса му

Самият той е казвал, че законите, свързани с аптеките, са променяни поне пет пъти, за да се спре разрастването на веригата му. Влизайки в политиката, той получи възможност да заяви, че атаките срещу бизнеса му са заради това, че е критик на властта. И обратно – когато е атакуван политически, да каже, че това е опит разни сили да се намесят в бизнеса му. 

След като усети, че тази формула за постоянни оправдания работи, Марешки започна да прави каквото си иска, вдигна скандалния си „фитнес“ на плажа, построи си вила в Морската градина, купи от приватизираната БТК историческата Централна поща във Варна и я „украси“ с грамаден свой портрет. Фукаше се със скъпи коли и други причудливи превозни средства, започна да се държи арогантно с журналистите. Провокациите му (като да се появи в защитно облекло в Народното събрание в пика на ковид кризата) все по-често изглеждаха забавни единствено за него, но не и за избирателите му, привлечени основно с намаления в аптеките и бензиностанциите му. 

А при Костадин Костадинов нещата са съвсем различни 

Още във ВМРО той показа талант на професионален политик, както и умение да бъде достатъчно гъвкав в отношенията с конкурентите си, стига да има полза от това. Големият му пробив на местно ниво дойде на изборите през 2011 г., когато се оказа кандидат-кмет на много шарената коалиция „Варна утре“, съставена от ВМРО, „Новото време“, „Гергьовден“ и БНД, като последната тогава беше събрала най-популярните варненски фигури на разпадащото се НДСВ. 

Силната фигура зад коалицията беше Красен Кралев – бъдещ депутат от ГЕРБ и бъдещ спортен министър в две от правителствата на Бойко Борисов. В много любопитно интервю за „Дарик“ той обяснява, че вижда в Костадинов потенциален обединител на десницата във Варна. 

„Костадинов е всичко това, което останалите участници в кметската надпревара не са. Млад, суперинтелигентен, непокварен от изпълнителната власт, твърда и решима личност. Патриот!“, заявява Кралев. 

Днес и той, и Костадинов не обичат да говорят за това свое сътрудничество, реализирано във варненската политическа „лаборатория“. 

Бъдещият лидер на „Възраждане“ бързо показа, че обединител на десницата от него няма да излезе. Вместо това обидите и демонстрациите му срещу всяко възможно малцинство зачестиха и в крайна сметка се оказаха бързата писта към държавната политика, която той търсеше. 

Патриотична или националистична е българската диаспора?

Каква е политическата идентичност на българската диаспора? Този въпрос анализира Яна Хашъмова след последните изборни резултати и стабилния вот за „Възраждане“ в чужбина.

ТоестЯна Хашъмова

Между другото, трябва винаги да се напомня откъде произлиза името на партията на Костадинов. Партия „Възраждане“ се появи на основата на инициативния комитет „Възраждане“, наречен на едноименния варненски жилищен квартал. Този комитет беше създаден заради проекта за изграждане на социален блок там.

Проектът, представен още през 2013 г., беше за осигуряване на жилища за хора с увреждания, пригодени специално за тях. В блока се предвиждаше да има и апартаменти за социално слаби лица. Костадинов и последователите му буквално насъскаха хората от квартала и ги наплашиха, че „ще им докарат цигани“. И жителите на „Възраждане“ се вдигнаха на протести, а Общината се отказа от проекта и обеща да намери друго място за социалния блок. Но и другите квартали се вдигнаха по същата схема, а хората с увреждания така и не си получиха жилищата.

Две години по-късно, през 2015-та, Общината се опита да рестартира проекта. Този път, вече организирана като партия, а не като гражданска структура, „Възраждане“ даде много по-шумен отпор на идеята.

След последните парламентарни избори Костадинов се представи като закрилник на страдащите и отритнатите и заяви, че левите избиратели могат да разчитат на „Възраждане“ като свой представител в парламента. Всеки да разбира това, както си иска. 

Ивелин Михайлов и „Величие” са другият ярък пример за „варненска политика“, който често се изтъква 

Това не е много справедливо, защото техният произход не е от община Варна, а от община Ветрино, но аналогията е ясна – варненския елемент в това серийно електорално чудо определено го има. 

В някои отношения политиката на Ивелин Михайлов прилича доста на тази на Веселин Марешки. Тя е функция за защита на бизнеса – ако някой го подлага на съмнение и проверки, се казва, че това е заради недоволството и критиките към властта; ако атаката е политическа, вади се обяснението, че е заради бизнес интереси. 

Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?

Съспенсът с партията на Ивелин Михайлов „Величие“ и нейното влизане в парламента продължава. Драмата е на много нива и работата е там, че все още никой не може да каже какво точно ще се случи, дори и да се променят последните изборни резултати. Емилия Милчева със статия по темата.

ТоестЕмилия Милчева

„Величие“ обаче е съвсем различен феномен, при това не само заради факта, че е първият успешен пример за TikTok популизъм у нас. Проектът разчита на конкретна група хора, които търсят по-добър и по-смислен живот на село, обръщайки съзнателно гръб на града. А такива във Варненска област има много. Статистиката сочи, че към края на 2024 г. населението на град Варна се запазва и дори леко намалява, но пък жителите на областта се увеличават с над 3000 души. 

По-далеч от морето, но все пак близо, сред зеленина и спокойствие, с истинска храна от градината, но и с добра интернет връзка, без стреса на града и с много независимост, която не можеш да имаш в „мравуняка“ – тази идилична картина изкушава немалко варненци, които са запазили връзката си с региона. И като добавим и един „Исторически парк“, имаме си всичко. 

Ивелин Михайлов показа истинския си потенциал да е лидер на подобна общност в битката си с ветрогенераторите. По същия начин, по който Костадинов и „Възраждане“ не позволиха изграждането на социален блок и всеки варненски квартал, където се споменеше за проекта, се вдигаше на протест, така и „Величие“ настрои поредица от общини във Варненско срещу ветрогенераторите. За Михайлов стана ясно, че има основа за издигане на ново ниво, а ситуацията с недостигащите 21 гласа и всичко, което произлезе от това, придаде на партията му особен ореол в очите, отворени широко за всякакъв тип конспирации. Дали оставането извън парламента ще срине „Величие“, както стана с „Воля“ – това е въпрос на преценка на лидера. Но няма да се учудя „Величие“ да се възроди. 

И все пак защо всички тези явления идват от Варна? 

Обясненията са няколко и във всяко от тях има основание. Първото е, че варненци са просто наивни хора. В този случай обикновено се споменава рухването на финансовите пирамиди през 90-те, при което Варна се оказа най-сериозно засегната. Това промени много съдби и размести пластове в общността. Повечето хора, затънали в пирамидите, по детски вярваха, че ще се измъкнат преди рухването на измамните схеми. Мнозина бяха наясно в какво се забъркват, но решиха да пробват могат ли да измамят измамниците. 

Тарикатлъкът буквално беше завладял града като масова психоза, измествайки прагматичния скептицизъм, който сега доминира в мисленето на повечето варненци. Но урокът беше научен по трудния начин. А може би вече е забравен, кой знае?

COVID-19 за политическа употреба

Зорница Латева анализира вероятните фактори защо предвожданата от Костадин Костадинов партия „Възраждане“ събра близо 50 000 гласа повече спрямо изборите през април. Риториката на Костадинов на тема…

ТоестЗорница Латева

Второто обяснение пак хвърля вината върху варненци. Те винаги се имат за нещо по-специално и повече, тресе ги местен шовинизъм и гласуват за „своите“. Освен мита за „лабораторията“ в местната политика във Варна има и друг – трябва да сме град държава. Специалният статус на „Морската столица“ – прозвище, което самите варненци вече използват само иронично, дълго време беше неизменна тема за кандидати за общински съветници и кметове. 

За кандидатите за депутати има друг мит – той е за „варненското лоби“, в което представители на враждуващи политически партии ще се обединят, за да защитят стратегическите интереси на града си. Което не се е случвало нито веднъж. 

Третото обяснение е малко по-различно. 

Варненци са като всички останали българи, но малко по-разочаровани. 

Годините на неадекватна или липсваща държавна политика в двете сфери, които определят съществуването на града – туризмът и морската индустрия, – изградиха огромно недоверие в централната власт. А оттам – в националните политици и партии. Често във Варна се виждат толкова неадекватни кандидатски листи от уж сериозни партии, че мнозина предпочитат да гласуват просто за други политици. „Варненски“, пък били те и очевидни популисти. Наивност, тарикатлък, разочарование – всеки сам да си избере обяснението. Важното е да има „критично мислене“, както каза големият нов победител. 

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/zhivotut-e-usilie-da-ovladeem-izkustvoto-na-razdyalata/

Въпросите задават духът Якша, цар Менандър I и Роси Михова

Знаете ли, че най-дългият литературен епос в световната история е „Махабхарата“? За негов автор се смята мъдрецът Вяса – основополагаща фигура в древноиндийската духовна традиция и познавач на свещените текстове на индуизма – Ведите. Твърди се, че Вяса е живял около 800 години – по-точно между IV век пр.Хр. и IV век сл.Хр. В този период той някак успява да събере и подреди 100 000 двустишия, групирани в 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. За сравнение, това е около десет пъти повече от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно.

Разбира се, съществува и другата възможност – антични бардове като Вяса и Омир, макар и с ореола на исторически личности, да са просто събирателен образ на куп безименни поети и разказвачи, пътуващи певци, аскети и оракули, които са пренесли до нас текстовете на древността. Така или иначе, техните думи ни застигат и днес.

Един от емблематичните откъси в „Махабхарата“ са въпросите, които духът Якша задава на принц Юдхищхира, за да прецени дали да съживи братята му от рода Пандави. Принцът се справя безупречно с отговорите, демонстрирайки проницателност, фантазия и смиреност. 

Тези въпроси обаче са детски гатанки в сравнение с въпросите, които се появяват в Упанишадите – философски трактати от VIII–II век пр.Хр., които бележат прехода от ритуализма на Ведите към индуистката метафизика. Самото име Упанишад произлиза от санскритските корени upa (наблизо), ni (долу) и shad (седя) и буквално описва ученик, който седи в краката на своя учител и му задава въпроси.

Днес бихме казали, че Древна Индия е влюбена в диалога като литературен жанр, затова играта на въпроси и отговори далеч не се ограничава с класическите образци, написани на санскрит. Пример за това е будисткият текст „Милинда Панха“ (II–I век пр.Хр.), чието заглавие в превод от езика пали означава „Въпросите на Милинда“.

Сюжетно това е витиеват, търпелив разговор между гръцкия цар Менандър I и будисткия мъдрец Нагасена. На практика обаче е челен сблъсък между елинския логос с неговия фокус върху логиката, анализа и външния свят и източното взиране в интуицията, вътрешното преживяване и мистично познание. Гъркът иска да разбере Вселената. Индиецът иска да се слее с нея.

А какво иска Георги Гочев*, предстои да разберем. Защото кой друг би могъл да отговори по-добре на въпросите на Якша и Менандър I от един дипломиран класически филолог, изтъкнат преводач от старогръцки език и тънък познавач на Платон и Аристотел?

В този наш разговор въпросите на индийските мъдреци са само отправна точка за свободен размисъл. Събеседването ни е отвъд усмирителната риза на конкретния исторически и културен контекст на литературните източници.

Доцент Гочев, ще Ви помоля за момент да си представите, че сте принц Юдхищхира и Ви предстои да отговорите на поредица от блицвъпроси. От Вашата убедителност зависи съдбата на цялото Ви семейство, на царството Ви и на космическия ред. И така, кой е по-голям от земята, кой е по-висок от небето и кой е по-бърз от вятъра?

Краткият ми отговор и на трите въпроса е един и същ. И той е не. Виждам недоумението Ви и ще обясня. Често привидно директните въпроси носят завоалиран, скрит смисъл. Мисля, че зад въпроси от типа кой е най-голям, кой е най-висок, най-бърз, най-силен, всъщност стои въпросът: Колко съм силен аз самият? Мога ли да покоря света? Мога ли да го владея? И моят отговор на това е не. Не мога. Защото това са царски въпроси – такива, каквито си задават царете. Аз обаче не съм цар и нямам подобни терзания. Те са за хора, които се питат колко дълго могат да управляват, докъде се простира властта им, колко ефективна е тя. Хора като Тръмп или Путин например. Мен ме питайте нещо друго.

Добре. Кой е най-добрият приятел?

Това също е въпрос, от който изскача друг по-важен въпрос – какво е приятел? В моето разбиране приятел е човек, заедно с когото мога да живея живота си като свой – да живея собствения си, а не нечий чужд живот.

Кой е врагът, който най-трудно може да бъде победен?

Този, който се преструва на приятел.

Коя е най-страшната болест?

Животът в неистина.

Кое е най-ценното притежание?

Свободата, разбирана като способност да се разделяме с нещата от живота. Защото животът може да бъде описан като поредица от раздели и загуби. С раждането си ние губим утробата. После губим детството, невинността, илюзиите. Губим приятели, родители, партньори, не дай боже – дете. Губим сили, губим енергия. И накрая губим себе си. Животът е усилие да овладеем изкуството на раздяла с нашите притежания.

В диалога „Федон“ Платон дава дефиниция за това какво е философията. Според него тя е подготовка за смъртта – за раздялата на тялото с душата. Човек – съзнателно или не – цял живот се готви за момента, в който ще загуби това свое най-ценно притежание. А то е ценно точно защото предстои да бъде изгубено. Именно загубата придава ценност на нещата. Без нея те нямат особена стойност. Без смъртта безсмъртието е тривиално.

Кое е най-горчивото нещо?

Илюзията. Какво казва принцът по този въпрос?

Юдхищхира казва, че най горчи това да зависиш от други хора. А какво е мъдростта?

Способността да живееш с вътрешните си противоречия, без да се опитваш да ги решиш или преодолееш.

Кой е най-големият парадокс на света?

Това, че хората не се блъскат един в друг, когато вървят по улицата. Обяснението ми е, че в желанието си да живеем живота си като свой ние приемаме, че и другите искат същото. Поради това им осигуряваме нужното пространство, като налагаме определени граници на своето. Ако не го правехме, щяхме да се блъскаме, докато заседнем в някакво гигантско човешко задръстване. Всъщност парадоксът е в това, че за да живеем свободно, се налага задължително да се самоограничаваме.

Вирджиния Улф го казва много хубаво на едно място в „Мисис Далауей“. Най-голямата загадка е, че тук има една стая, а там – друга. Че ме има мен, но го има и другия човек в отсрещната сграда. И по някакъв начин сме свързани, дори и да не се познаваме.

Мисля, че с този отговор засега опазваме вселенския порядък и можем да преминем към няколко въпроса, формулирани в Упанишадите. И така: Какво у човека спи всяка нощ? Какво винаги дреме у негo? Будни ли сме, когато сънуваме? (Прашна Упанишад)

Аз гледам на сънищата като на време, в което човек успява да говори със себе си по начин, различен от този, когато е буден. В този смисъл умът ни е буден, когато сънуваме. Буден по различен начин.

Добре, ако всяка нощ сънуваме, че сме господари, а всеки ден живеем като слуги, какви сме всъщност тогава? (Мандукя Упанишад)

Голямата разлика между господаря и слугата е привидна. В много отношения господарите са не-господари, защото се подчиняват на редица условности и очаквания. В много отношения слугите и робите са по-свободни, защото от тях не се изисква да вземат решения.

Аз винаги питам студентите дали знаят колко робски въстания е имало в Рим. Истината е, че те са много малко. За социална организация, просъществувала над 1000 години, документираните робски въстания се броят на пръстите на двете ми ръце. Защо робите не са поискали свободата си?

Защото в робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими. Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

Искам да кажа, че влезем ли в тази парадигма на господаря и слугата, то едното винаги отчасти се съдържа в другото. Ние не можем да бъдем нито само слуги, нито само господари.

На този въпрос през IX век прочутият индуистки философ и поет Шанкара отговаря по следния начин. Докато сънуваш, че си господар, твоето щастие е истинско и твоята власт е реална в рамките на съня. Докато си буден и си слуга, ти наистина не си нищо повече от слуга. И тъй като двете състояния се изключват взаимно, то и двете са относителна реалност. Но ако помниш едновременно и съня на господаря, и живота на слугата, то значи ти си нещо по-голямо от тях двамата. Ти си „наблюдателят“.

Интересно е, че съвременната психоанализа предлага сходна интерпретация. Слугата е препратка към социалната ни роля, на чиито изисквания се подчиняваме всеки ден. Господарят е нашето несъзнавано, копнежите и чувствата ни, неподвластни на контрол. Тогава какви сме всъщност? Ние сме процесът на интегриране на тези две противоположности. Или както казахте преди малко – на практикуване на мъдростта да живеем в противоречията си, без да се опитваме непременно да ги преодолеем. Истинското ни аз е това, което помирява слугата и господаря.

Истината е, че този въпрос е подвеждащ, защото веднага те дърпа да интерпретираш какво е да си господар, какво е да си слуга. Но сега, като се разговорихме, чувам две други неща в него.

Едното е темата за часовете. Ние сме времеви същества. Времето ни на живот е ограничено и в този смисъл ние сме ограничени, ние сме слуги на този свят.

Второто е свързано с вътрешния ни диалог. Ние непрекъснато разговаряме със себе си по тази линия – господар/слуга и си заповядваме разни неща. Но границата кой върху кого господства, е много тънка. Защото съвестта и самозаблудата идват от едно и също място. Съвестта често е безкрайно нечестна с нас. Тя ни подвежда, че знаем какво е добро и какво е истина, но понякога ни предлага неистини. Мирното съвместно съществуване между царя и слугата върви с непрекъсната размяна на ролите и съзнателност за тази размяна. И когато вътрешният ни глас се включи с някоя реплика, съвет или заповед, много трудно можем да сме сигурни кой от двамата я произнася – господарят или слугата.

Смятам, че част от умението да живеем добре се състои в способността ни да не се държим вътре в себе си като цар и роб. Като диктатор и поданик. А да водим спокоен вътрешен диалог.

Кое е това нещо, чрез познанието на което всичко останало в този свят става познато? (Мундака Упанишад)

Дълбоко не вярвам, че има универсален ключ за разбиране на света и вселената.

Аз съм адепт на сократо-платоническата традиция, в която важното изречение не е „Еврика! Открих! Намерих ключа!“, а изречението „Знам, че не знам“. Това не е капитулация пред обема на непознатото. То е капитулация пред претенцията, че можеш да познаеш всичко. Освен това то е и вид етическа нагласа. Защото омнисциенцията е илюзия за омнипотенция.

Но искам да поразсъждавам още малко по въпроса. По принцип, когато изследваме или интерпретираме каквото и да било (думи, действия, поведения, знаци), ние задаваме два въпроса – защо и какво. Цялата западна култура от времето на Аристотел е ориентирана по линията на причинно-следствените връзки. Цялото ни образование е фокусирано върху въпроса защо с убеждението, че ако можем да отговорим на него, можем да отговорим и на всички останали въпроси.

Изтокът обаче (Изтокът, видян много на едро) си задава по-скоро въпроса какво. Какво е това? Този въпрос поставя питащия не в позиция на човек, който владее инструментите на познанието и може да стигне от факта до причината, а в ролята на наблюдател, на съзерцател.

Мисля, че ние надценяваме въпроса защо за сметка на какво. Ето Ви пример. Вълнува ме повече какво се е случило в Петрохан, а не защо се е случило. Бих искал, преди да питаме защо е станало това, да попитаме: „Какво всъщност е това?“ Мисля, че тогава ще видим картината в нейната по-голяма сложност, детайли и дълбочина. И няма да се подвеждаме само по водещите причинно-следствени връзки.

Тук стигаме до въпросите на гръцкия цар Менандър I, които той задава на монаха Нагасена, опитвайки се да открие логически пробойни в уредбата на будистката етика. И така, достоен ли е за уважение човек, който убива определен брой хора, за да спаси живота на повече хора, които иначе биха загинали, ако той не направи нищо? Тук бих добавила – доколко моралната стойност на нашите постъпки се определя от тяхната полезност?

Това е познатият мисловен експеримент с трамвая. Въпросът е дали бих дръпнал ръчката и бих го отклонил в друг коловоз, за да спася петима, завързани на релсите, но с цената на живота на един човек, завързан на другите релси. Първо, да не дава господ да изпадна в подобна ситуация. Тази морална аритметика колко на брой спасени живота оправдават колко на брой убийства, ми е дълбоко чужда. И смятам, че тя е част от същото това царско мислене, в което ти се възприемаш като господар на чужди животи.

В будизма има един принцип, който според мен осветява дълбината на това учение – „Не помагай другиму“. Защо да не му помагаш? Защото така се бъркаш в кармата му. Нашата идея за страданието е, че хората страдат незаслужено. Но в будистката парадигма, ако някой страда, то е, за да се излекува от грешки, направени в този или в предишни животи. И това е смисълът на съвета да не се бъркаш в кармата на чуждия живот. Не искам да съм нито спасител, нито погубител.

Цар Менандър I продължава да пита: Aко човек страстно желае да открадне нещо, но в крайна сметка не го прави, носи ли душата му товара на греха, защото той вече е съгрешил в помислите си? От съвременна гледна точка – носим ли вина за мислите си?

Не, не можем да носим вина за нещо, върху което нямаме никакъв контрол. Претенцията, че можем да владеем мислите и чувствата си, ми изглежда опасна. Това, което можем да управляваме, поне в някаква степен, са действията ни. Затова по-почтен е не този, който изобщо не си помисля да открадне, а онзи, който го мисли и има възможност да го направи, но въпреки това не го прави. Светостта или стоицизмът, смятам, не е в липсата на лоши помисли и пагубни емоции; светостта или стоицизмът, ако питате за тях, са в устояването пред лоши помисли и емоции.

Но ако не носим вина за мислите си, защо тогава законът наказва по-сурово умишленото в сравнение с неумишленото престъпление?

Винаги ще има вътрешни противоречия между намеренията и резултата от нашите действия. Но въпросът дали нашите намерения определят постъпките ни като добри или лоши, е в същината си детински въпрос. Децата и незрелите възрастни са тези, които оправдават своите грешки с добри намерения или с незнание.

Тогава за кого позорът е по-голям – за този, който умишлено причини зло, или за този, който причини зло поради незнание?

Тук юристите може да скочат срещу мен, но аз не правя голяма разлика между двете. Убеден съм, че дори злодеите в своята самоувереност не са истински наясно с това, което правят. Те си въобразяват, че знаят, но моментът на осъзнаване, ако изобщо го има, настъпва по-късно.

Будисткият монах е доста по-категоричен от Вас. Според него злото, причинено от незнание, а не с умисъл, е много по-страшно. И дава пример: кой ще се изгори повече – този, който грабва горещото желязо, знаейки, че може да се опари, или този, който го прави, без да подозира, че ще се опари? По неговата логика пораженията, причинени от невежество, са по-опасни. А незнанието, породено от леност на ума, се превръща във вид морално престъпление.

Може би. Но като човек, който работи в сферата на образованието, виждам как всекидневно преживяваме краха на голямата илюзия, че просвещението ще спаси света. Имам предвид убеждението, че ако просветите хората, ако им отворите очите за всички религиозни, културни, идеологически и политически догми в нашия живот, те ще станат по-добри и разумни. Този просвещенски проект, започнал в края на XVIII век, Кант онагледява по следния начин. Какво е просвещението? Това е да извадиш хората от състоянието на детството, което те са си самопричинили. Вярата, че като ги образоваш, хората стават възрастни, които са способни да поемат отговорност за живота си и да действат според разума.

И ние продължаваме да живеем в тази парадигма, в която знанието и информацията са върховна ценност. Зад замисъла на глобалната дигитална мрежа стои вярата, че свободно достъпното знание ще направи хората по-разумни в техните избори. Но нищо такова не се случва. Защо? Защото хората не действат единствено под диктата на разума. Дори когато са наясно например кои новини в интернет са фалшиви и кои – не, те избират не според истината, а според емоцията си. А когато става въпрос за чувства, разумът е безсилен.

Пренесете това на политическия терен. Има партии, които последователно градят образа си като глас на разума. Но не гласът на разума е това, което привлича хората. Още повече че когато някой говори разумно, той често го прави назидателно, дори осъдително. А избирателите имат и други, емоционални нужди. Те очакват от политиците да признаят съществуването им през техните емоции. Да чуят от тях, че имат право да са гневни и ядосани, имат право да грешат или да вярват в глупости.

Тогава за финал да се върнем на въпроса на духа Якша: какво е щастието?

В аналитичен план щастието се свежда до това да обичаш и да работиш. В личен план за мен щастието е дълъг неделен обяд. Така си го представям. И когато питате кой е приятел, то приятел е човек, когото бих поканил на дълъг неделен обяд.

* Георги Гочев е класически филолог, преводач от старогръцки език и доцент по класически езици и литератури в Нов български университет. От 2024 г. е заместник ректор по международната дейност на НБУ и ръководител на университетския консорциум ЕРУА за НБУ.

Превел е от старогръцки език „Държавата“ и „Пир“ на Платон, „Поетика“ на Аристотел, трагедията „Медея“ на Еврипид. Носител е на националните награди „Христо Г. Данов“ за 2016 г. (раздел „Хуманитаристика“) и наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ (2019).