Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bitkata-za-demontazha-na-mocha-e-bitka-za-bulgariya-razgovor-s-valentina-marinova/

Защо най-големите паметници в основните градове на България прославят чужда армия? Армия, която с убийства и изнасилвания на цивилни е окупирала страната ни преди 79 години. В София, Пловдив, Бургас и Варна няма по-мащабни паметници от тези на Съветската армия. Идеите за техния демонтаж започват още в началото на 90-те, но до момента (с едно изключение) нямат успех.

През март 2023 г. Столичният общински съвет взе решение да демонтира Паметника на Съветската армия (ПСА) в центъра на София, известен и като Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА). Гласуването беше съпътствано от протест на проруски партии. Няколко месеца по-късно партия „Левицата“ създаде палатков лагер пред паметника с намерението да спре наближаващия демонтаж. Тези действия на отделни политици в защита на спорния монумент бяха причината в спора да се намесят и футболни фенове, които настояваха ПСА да бъде демонтиран възможно най-скоро.

Към датата на интервюто паметникът е опасан с метална ограда и скеле. Специалисти вече обследват плочите и фигурите, за да се подготви преместването. Липсва яснота как и къде ще бъдат прехвърлени скулптурните композиции, а също и какво ще запълни опразненото място в сърцето на Княжеската градина. Що се отнася до срока, в който се планира демонтажът да бъде завършен, засега от Общината и от областната управа не се ангажират с конкретна дата. Областният управител на София Вяра Тодева обаче каза, че това няма да стане до края на годината.

Попитах Валентина Маринова, създателка на сдружение „Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София“, за реакциите на гражданското общество срещу монумента, за липсата на политическа воля той да бъде демонтиран, за връзката между историческите лъжи и войната на Русия в Украйна и за въпросите, на които трябва да си отговорим като суверенна нация.

Защо трябва да се демонтира ПСА от центъра на София?

Демонтирането на това съоръжение, наречено „Паметник на Съветската армия“, дължим на жертвите на комунизма в България. Те са десетки хиляди. Някои от тях са ярки примери на достойни български граждани, представители на прогресивната част от обществото ни във всички сфери в продължение на десетилетия преди 1944 г. Голяма част от тях са се съпротивлявали срещу превръщането на страната ни в колония на съветската болшевишка империя.

Сред жертвите има и много обикновени хора, попаднали буквално случайно в мелето на кървавата вакханалия и саморазправа в първите месеци след 9 септември 1944 г. по села и градове. Тази саморазправа от назначените от Сталин главорези в България е продължила години наред. Има цели български семейства, чиито съдби са опустошени от насилие, унижения, безправие и произвол. Всички, които не оцеляха или оцеляха, но бяха смачкани, са хората, към които имаме дълг като народ. Дължим им този символичен жест на памет и справедливост. Дължим го и на себе си, ако искаме да ни има като свободни хора.

Какво е отношението на кандидат-кметовете по темата за демонтажа на ПСА?

Този демонтаж и настоящите процедури, които очакваме да бъдат придвижени съвсем скоро, нямат общо с предстоящите местни избори. Аз съм чувала само двама от кандидат-кметовете да коментират темата за демонтирането на МОЧА, макар че не следя тази кампания и може да съм пропуснала нещо. Всичко в момента е в ръцете на областния управител.

От колко време се занимавате с темата за демонтажа на ПСА и защо тази кауза е важна за Вас?

Тази гражданска инициатива започна през 2010 г. В началото бяхме шепа хора, като се занимавахме най-вече с това да направим инициативата видима и трайно присъстваща в общественото пространство. Бяхме ангажирани със събития, организиране и участие в дискусии, проучване на архиви, кореспонденция с различни институции. Дори водихме дело срещу кмета на Столичната община за неизпълнението на решението за демонтиране, взето от Столичния общински съвет през 1993 г.

Акцията с розовия барелеф през август 2013 г. – „България се извинява“, по случай престъпното смазване на Пражката пролет от войските на Варшавския договор беше наше дело. В един момент дойде време топката да бъде поета от политиците, за да се вземе политическо решение за премахването на този позор от центъра на София. През 2010 г. изглеждаше, че темата е потънала в забрава след предишните неуспешни опити да бъде доведена докрай. Защо е важна за мен? С две думи – заради справедливостта.

Създаването на сдружението успя ли да предизвика някаква политическа реакция през 2010 г.?

Бих казала, че в средите на онези партии, които се представят като антикомунистически, срещнахме доста големи симпатии. Разговаряли сме с политици и общински съветници, предимно от ДСБ, но и от по-малки партии. Отделни общински съветници от ГЕРБ, които изразяваха лични симпатии към идеята за демонтаж, не демонстрираха тези настроения в Общинския съвет. Знаете, че през всичките тези години мнозинството в Столичната община и Столичния общински съвет беше на ГЕРБ. Имаше знакови политици от онова време, които наричаха инициативата „моята тиха кауза“. Тоест разбиране и съпричастност към каузата имаше, но в началото бяха изразявани основно на четири очи и далеч от голямата политика.

Мога да кажа, че още в първите години се усети създаването на общност около тази инициатива. Просто от самото начало личеше, че има много сила в нея, много дълбок смисъл и тя бавно, бавно получаваше обществен резонанс.

Защо в периода, за който говорите, темата е оставала извън общественото внимание?

Не знам. Има неща, които не мога да си обясня или ми е трудно да приема все още. Имало е случаи, когато сме събирали пари за някакво събитие и разбира се, имаше възможност който ни подкрепя, да направи дарение в банковата сметка на сдружението. Срещала съм се с хора, които са ми давали пари кеш, защото не са искали от тяхната банкова сметка да има направен превод към сдружението. Имало е млади хора, които са ми изпращали снимки от някое събитие, за да се качат на сайта на инициативата, но изрично са ме предупреждавали да не им пишем името. Този монумент има подобна функция в обществото ни – да плаши, да мачка. Като някакво проклятие е.

Как е свързан демонтажът на МОЧА в София с цялостната декомунизация на българските градове? Ще дочакаме ли демонтаж на альошите в Пловдив и Бургас и на десетките други съветски монументи из страната?

Дали ще дочакаме демонтаж на всички останали съветски окупационни монументи, не знам. В голяма степен зависи от активността на гражданите. Ето, в Пловдив трябва просто да се внесе искане за демонтиране на „Альоша“, за да послужи това за причина местната администрация да изясни с какви документи разполага, какъв е статутът му, чия е собствеността и т.н. Трябва активност.

Всички подобни монументи трябва да бъдат премахнати, както наскоро каза в едно интервю проф. Евелина Келбечева. Това ще даде начало на истински преход на българското общество от мракобесен съветски болшевизъм към свободно и демократично развитие. Тук ще цитирам интервю с Валерия Новодворская от 2012 г.: „Намеренията на България [да се демонтира МОЧА – б.а.] са съвършено правилни. Пътят към процъфтяването минава през свалянето на паметниците от съветския период. А промени в Русия ще настъпят, когато видя, че са погребали Ленин и са свалили червената петолъчка над Кремъл.“

Пълномащабната руска агресия срещу Украйна ли катализира негативните настроения към монумента, за да вкара темата за неговото демонтиране отново в дневния ред на обществото?

Със сигурност войната промени контекста и направи централен въпроса за демонтажа на ПСА. В този смисъл много се промени и политическата конюнктура. Но имаше нужда и да мине време, да се извърви път, за да може тази маргинална през 2010 г. тема днес вече да е ако не централна, то поне невъзможна за подминаване с лекота и надменност. Сега много хора започнаха да говорят и да се интересуват и монументът в центъра на София започна да им боде очите.

От дистанцията на времето мога да кажа, че ни беше нужно това време, за да се осъзнае важността на акта на демонтиране, който е на практика освобождение от съветското робство. Бих искала да ни е нужно по-малко време и да сме решителни и категорични като общество, но не е така. Българското общество си беше затворило очите и беше ослепяло за престъпленията на комунизма, както и за факта, че без осмисляне на миналото ни няма да имаме бъдеще. Поне не бъдеще на достойна страна.

Споменахте, че темата с демонтажа на ПСА е била актуална и през 90-те. Градска легенда ли е, че тогава Руското посолство се намесва и оказва натиск върху кмета на София започналите работи по демонтажа да бъдат спрени?

Не мисля, че това е градска легенда. Има свидетелства на общински съветници, които са били ангажирани отблизо с процеса. Обаждането на руския посланик няма как да е документирано – това е станало по телефона. Но е още едно доказателство доколко България е загубила суверенитет, щом демонтажът е отменен по подобен начин. Защото реално е спрян с устно нареждане, без официално да е отменено по законен начин легитимното решение на Столичния общински съвет от 1993 г.

Това значи, че руският посланик е бил над волята на гражданите на София и техните представители в Столичния общински съвет. Устното спиране на демонтажа отменя смисъла на съществуването на легитимни институции и политическо представителство.

На какво се дължи сегашният обществен натиск за демонтаж на ПСА от Княжеската градина в София – на антикомунизъм или е по-скоро продиктуван от желанието на българите да се противопоставят на руската агресия в Украйна чрез този символичен акт?

Вероятно и двете неща играят роля за сегашната активност. Ние, хората от проевропейската част от обществото, които искаме да живеем в уредена, правова и просперираща държава, в момента сме истински изплашени и разтърсени. Първо, от това всестранно проникване на руската пропаганда у нас, което става все по-голямо и все по-опасно, особено с развитието на новите технологии. И второто, разбира се, е войната в Украйна.

Изплашени сме от това, което довчера мислехме за невъзможно – широкомащабна агресия на ядрена сила срещу независима и мирна страна, каквато е Украйна. Невинни жени и деца, включително етнически българи, биват убивани от руските бомби само на няколкостотин километра от България. Мнозинството българи разбрахме, че ако не дадем отпор на руската агресия сега, ще ни се наложи да воюваме истински. В момента има реална битка за избор на бъдещето на страната ни. Къде ще бъдем – в Европа или на страната на руските терористи? И ПСА се явява символична арена на тази битка.

След мача на „Левски“ срещу „Айнтрахт“ обаче цялото пространство около ПСА изглеждаше като бойно поле, пълно с тежковъоръжени полицаи и специални части на МВР. Имаше усещане, че нещата са на ръба и ще се стигне до сблъсъци. Смятате ли, че ще видим цивилизовано демонтиране, като се следват законите и решенията на Общината и държавата, или защитниците на руските интереси в България са готови да стигнат до по-сериозни ексцесии?

Дали ще може относително спокойно да се извърши демонтажът – цялата отговорност е на МВР и на органите, които се занимават с подобни високорискови събития. Те са длъжни да организират така нещата, че демонтирането да се извърши сравнително спокойно и без сериозни сблъсъци. Ние не можем да очакваме, че хората, които са проводници на руската пропаганда у нас, ще стоят мирно и кротко отстрани и ще приемат демонтажа. Виждате какво правят техните шефове в Москва, които са обвинени за геноцид и престъпления срещу човечеството.

Противопоставянето в обществото в момента е огромно и ще се използват всички средства за пропаганда и за реални физически сблъсъци. Важно е да се каже, че Общината и държавата в момента са длъжни да действат незабавно по отношение на демонтажа на ПСА. Защото ако позволим тази тема да потъне още веднъж в бюрократично безвремие, това би ни превърнало в блато и би бетонирало зоната около ПСА като една умъртвена територия в центъра на София, върху която държавата и народът ни нямат власт. Към премахването на този монумент трябва да се подходи така, сякаш няма да имаме утре и всичко трябва да се свърши днес. Това не е метафора – буквално днес.

След евентуален демонтаж какво трябва да има на това място?

Личното ми мнение е, че е най-добре да има градина, зеленина, пейки, чешми. Или друг вариант – парк за скейтборд. Това е, на което аз най-много бих се зарадвала. София има нужда от зеленина и от места, където може безопасно да се практикуват градски спортове и хобита.

Споменахте, че има основателен страх от руската агресия сред българите. Като психолог с дългогодишна практика бихте ли развила тази теза – защо всъщност е важен демонтажът на ПСА от обществена гледна точка?

Това би била една изключително здравословна крачка за нас като народ. Ще ни помогне да си отговорим на въпросите коя е България, къде е България. Битката за демонтажа на МОЧА е битка за България – това е самата истина. Страната ни в момента изглежда като държава, проядена от руско влияние в икономиката, в енергетиката, в медиите, в политиката.

Отговорът на въпросите „Кой съм аз?“ или „Кои сме ние?“ за всеки индивид, но и за всяко семейство и общество е сред най-важните и решаващи за психичното здраве, а оттам и за физическото здраве и оцеляване. Демонтирането на ПСА в най-скоро време би показало, че България е суверенна и независима държава и може да се справя сама със своите изпитания. Наивно е да се смята, че този демонтаж като с магическа пръчка би решил всички останали проблеми в страната, но той ще освободи пространство и енергия, за да можем да излезем най-после истински на пътя на развитието и да оставим назад сенките от миналото. Да тръгнем към истински реформи, които да ни поставят до другите европейски народи така, както са искали нашите възрожденци. Имаме нужда да се изправим и да очертаем наново границите си.

Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/rannata-bremennost-ili-bednostta-yaitseto-ili-kokoshkata/

В първата част от поредицата, в която се опитваме да изясним феномена ранна бременност в България, разгледахме как се общува с децата в семейството и в училището по отношение на половото съзряване и какво е нивото на здравното образование у нас. В тази част ще разкажем какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст.

Успява ли да стъпи на трудовия пазар, ако изобщо никога не е работила, тъй като ражда на 16 години? Намира ли си работа, която ѝ позволява да е финансово независима и да е квалифицирана и високоплатена? Как може да се мотивира човек в подобна ситуация да стане активна част от обществото и да не изпитва срам, че е по-възрастен от съучениците или колегите си? Как влияе ранната бременност на икономическите възможности на бъдещите поколения?

Тука има, тука няма данни

Колко от майките в България, които раждат рано, успяват да завършат образованието си? Или кога започват първата си работа? Не знаем. Докато за други държави, като САЩ, има изключително подробна статистика колко завършват или работят след бременност в тийнейджърска възраст, у нас данни липсват. В САЩ едва 50% от майките, родили в тийнейджърска възраст, завършват гимназия до 22 години, в сравнение с 90% от жените, които не раждат, преди да излязат от пубертета. Едва 10% от жените, минали през ранна бременност в САЩ, завършват 2- или 4-годишна програма за висше образование.

В България данните за раждаемостта по възраст се генерират от Националния статистически институт (НСИ), като проблемът е обобщеният вид, в който се представя информацията. Имаме данни за броя жени, родили под 20-годишна възраст, но не и как тенденцията се изменя през годините. Липсва публична информация за раждаемостта в категориите 10–14 и 15–19 години, като за тези възрастови групи са налице единствено данни за общата плодовитост. НСИ тълкува плодовитостта като „среден брой деца, които би родила една жена през целия си фертилен период съобразно повъзрастовата плодовитост през отчетната година“, но това не дава яснота колко момичета са станали майки в конкретен период.

Никаква по-детайлна статистика за социално-икономическата обремененост на една жена, която е родила рано, не е налице. Подобна информация би дала представа за домакинството, в което жената е отраснала, включително за историята на ранна бременност в семейството, посещението на училище през детството (преди забременяването), развитието ѝ, след като роди, и др.

Макар да говорим за това как една жена става част от трудовия пазар след ранна бременност, образованието има своето място и в тази история – то е ключов фактор в уравнението на ранното забременяване. Радосвета Стаменкова, изпълнителната директорка на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП), е убедена в това. Според Стаменкова, за да не забременяват момичета в ранна възраст, е много важно да се работи за предотвратяване на ранното им отпадане от училище. Битката за оставането им в класните стаи е битка за бъдещето им, защото със завършването на средното им образование възможността за реализация, различна от това да станат майки на 16 години и да останат майки през целия си живот, се увеличава.

По данни на НСИ за 2022 г. само половината (!) от завършилите основно образование в България успяват да завършат и средното си образование. Ако през 2018 г. малко над 71 000 ученици получават основно образование, то през 2022 г. едва 36 000 вземат диплома за средно. Тук е важно да се отбележи, че през 2018 г. влизат в сила промените, според които основно образование се завършва в седми, а не в осми клас, и така цялостната статистика за конкретния випуск се размества. Освен това няколко хиляди ученици продължават гимназиалното си образование в чужбина поради емиграция на семейството или просто като образователен избор. Те също влизат в тази статистика на „отпадналите“. Какво се случва с останалите? Къде са?

Ето в тази статистика са и онези момичета, които стават майки рано и впоследствие изпитват затруднения да завършат образованието си поради новопоявилите се задължения покрай детето или да се квалифицират, за да си намерят работа. Само че нямаме точни данни тъкмо за това.

Отново по данни на НСИ от 2022 г. нивото на образование оказва съществено влияние върху риска от бедност. Най-високият дял на работещи бедни е налице при хората без образование или само с начално – 68,5%. Разликата между основното и средното образование е осезаема – 32,9% от хората с основно образование са работещи бедни, докато при завършилите ХII клас процентът е 8,8%.

Разбирането на връзката между ранната бременност и трудовата заетост е сложно поради многото променливи величини, които влияят на възможностите на една жена да стане част от трудовия пазар. Ясно е, че у нас няма такива данни, за да можем да съпоставим по научно изпитан начин две средностатистически жени и да разгледаме кои са факторите, поради които едната е родила рано, а другата – не. Затова цялата дискусия по оста ранно забременяване – трудова заетост не е толкова прецизна, колкото би ни се искало.

При всички положения е сигурно, че образованието е първата стъпка към по-голям шанс за квалифицирана и достойно платена работа, защото то екипира жената с уменията да взема решения и да се развива. В българското общество остава прието основната част от грижите за едно дете, а следователно и компромисите с личния живот да се поемат от майката. Напускането на училище след забременяване не е изненадващо, като най-важният фактор е грижата, която момичето трябва да положи за детето си, но са налице и други, като стигматизирането от връстниците и семейството.

Всеки случай е отделен, но повечето научни изследвания говорят, че жените, които раждат първото си дете в юношеска възраст и не завършват образованието си, обикновено имат деца и внуци, за които е по-малко вероятно да завършат образованието си. Иначе казано, ранната бременност има преки ефекти върху бъдещите доходи и икономическото състояние на няколко поколения в едно домакинство. Унаследеността на проблема създава социално-икономически цикъл, в който се въртят хора с ограничени възможности, ограничени умения и ограничен достъп до пазара на труда.

Културата на отчаяние

Ранното забременяване на една жена не е резултат от факта, че тя е от конкретен етнос, както често се смята у нас, а че е част от маргинализирана общност и среда с ниски доходи. Юношеската бременност обикновено не е резултат от съзнателен избор, а по-скоро произтича от липсата му, когато става въпрос за брак и употреба на контрацептиви.

„Културата на отчаяние“ е понятие, с което се назовава причинно-следствената връзка между социално-икономическата среда, в която расте едно момиче, и шанса то да забременее в юношеските си години. Понятието е развито от изследователите Мелиса Кърни и Филип Ливайн, работещи съответно към Центъра за изследване на населението в Университета на Мериленд и „Уелсли Колидж“. Двамата се позовават на данни, обхващащи над 42 000 жени в периода 1982–2008 г. в САЩ, и използват набор от похвати на иконометричното моделиране, за да отчетат и допълнителните фактори, влияещи върху раждаемостта сред тийнейджърките, като раса, етнос, религия и др.

Работата на изследователите е базирана на по-ранни социологически проучвания, в които се разглежда формирането на специфични места с константна бедност, дължаща се на липса на възможности, социална изолация и отлъчване от пазара на труда. Кърни и Ливайн твърдят, че комбинацията от бедност и живот в социално неравенство, водеща до засиленото чувство за липса на перспективи, е ключовият фактор за тийнейджърската бременност.

В България по последни данни на НСИ за 2022 г. относителният дял на бедните спрямо линията на бедността е 22,9% общо за страната. Към датата на публикуване на изследването линията на бедност в България е 413 лв., а към днешна дата е 504 лв. В контекста на тези данни е важно да се споменат поне още два фактора, които биха могли да са част от пътя, водещ до бременност в юношеска възраст. Първо, жените са в по-голям риск от бедност, тъй като 25,8% от тях в сравнение с 19,9% от мъжете са в горната статистика. Тази тенденция е растяща – през 2018 г. процентът за жените е бил 23,4. Шансът за една жена да излезе от тази статистика не е особено голям, ако съдим по измерванията на социалната мобилност.

По данни на Световната банка неравенството в доходите в България се увеличава през последните десетилетия. Казано по-просто, пропастта между богати и бедни расте и е все по-трудно да повишиш доходите си, ако тръгваш от ниско финансово стъпало. Тоест дори по-голямата част от ражданията на възраст под 18 години, които сме свикнали да виждаме отразявани по медиите, да се свързват с ромските общности, това не е етнически феномен, а феномен на бедността. Радосвета Стаменкова разказва, че има и момичета от български произход, които поради неинформираност, незнание, неизползване на контрацептиви стигат до забременяване в ранна възраст. Те просто нямат стигма върху върху себе си, прекратяват бременността и не влизат в статистиката.

Политики на килограм

А как изобщо се правят политики, ако няма данни, на които да се основават? Не можем като общество сериозно да оценим доколко ранното забременяване влияе на икономиката ни и на бъдещите поколения, ако гледаме на него само като присъщо на ромската общност.

Политиките на едро могат да са ефективни, но не и когато става въпрос за неравенство и изваждане на хората от цикъла на бедността. В това е сигурен Адриан Николов, икономист в Института за пазарна икономика, с фокус върху пазара на труда, бедността и неравенството у нас, с когото „Тоест“ говори по темата. Когато става въпрос как се отнасяме към елиминиране на неравенствата, Адриан смята, че инструментите на държавата не са подредени правилно.

В момента се занимаваме с това да осигуряваме временна заетост на безработните, да повишаваме доходите на всички поравно, да се фокусираме върху програми, които засягат цялото население.

За пример той дава решението на парламента от по-рано тази година, с което се прие всички ученици да получават безплатни учебници от учебната 2024/2025 г. нататък. Изчисленията досега показват, че тази мярка ще струва на бюджета около 80 млн. лв.

Нека бъде ясно: това най-вероятно ще помогне на учениците в затруднено положение да останат в училище. Според изследване на Фондация „Тръст за социална алтернатива“ 6% от българските ученици отпадат от образователната система поради крайна бедност. В изследването се твърди, че безплатните учебници и транспортните възможности са ключови за по-голям достъп до образованието. Но…

От гледна точка на неравенството, когато дадем на цялата доходна структура по 100 лв., ние сме неутрални към него, защото резултатът остава същият. Ако дадем само на бедните по 500 лв., тогава техният доход ще се повиши спрямо богатите. Ако се опитаме наистина да свиваме разликата между бедните и богатите, то доходни тестове, таргетиране на хора в нужда, които са наистина бедни, и други подобни мерки биха били адекватни.

Адриан Николов също обръща внимание на липсата на данни, когато става въпрос за подкрепа на майките в крайна нужда. Макар да знаем, че средната възраст при първо раждане в София е 30,7 години, а в Сливен – 23,8 години, според него няма систематични анализи за нуждите на домакинствата и регионите, върху които трябва да се фокусираме.

Ние даваме майчинство поравно, независимо как функционира домакинството. Почти всички помощи, които са свързани с отглеждане на деца и майчинство, по никакъв начин не са обвързани с конкретна необходимост.

И макар този тип финансови субсидии, заместващи дохода, далеч да не са единственото, от което се нуждае едно семейство, те са най-доброто, предлагано от държавата ни за момента, и промяната им в период на демографски срив съвсем не е решението, както предупреждава Адриан Николов. Но според него индивидуалният подход към потребностите на всеки отделен случай е успешен модел за справяне с неравенствата, бедността и социалното изключване на хора и групи от хора. „Въпросът е как да прилагаме политики, които са насочени към конкретните потребности на конкретното домакинство и човек. Защото когато се опитваме да решаваме проблемите на всички, най-вероятно не помагаме на никого“, завършва Николов.

Той е съгласен, че липсата на образование до голяма степен възпрепятства една жена да е активна на пазара на труда и следователно да има шанс да излезе от кръга на бедност.

У нас средното образование е големият решаващ фактор, който на практика гарантира заетост, води до много голямо повишаване на заплатата в сравнение с хората с по-ниско образование.

Но отвъд превенцията, т.е. развитието на социални „обезопасителни мрежи“, които да задържат момичетата в училище, има какво да се направи и за етапа, в който те си търсят работа. Ключовата дума тук е „гъвкавост“ или „заетост на непълен работен ден“. „Майките успяват да съчетават грижата за децата и работата чрез подобни възможности за заетост. Те създават голям мост между бременността, отглеждането на дете и пазара на труда“, допълва Адриан Николов.

В заключение, смисленото подпомагане на която и да е група – било то млади майки, работещи бедни или комбинацията от двете – изисква набор от мерки и промени от страна на държавата и обществото. Такива са намаляване на социалното неравенство в страната, подобряване на достъпа до образование, развиване на националната статистика в детайли и еволюция на трудовия пазар към модел, който подкрепя, а не дискриминира жените, грижещи се за дете, без значение на каква възраст са родили. Всички тези мерки влизат под шапката на икономическото приобщаване и развитието на средата, в която растат младите момичета.

Може и да няма категоричен отговор на въпроса дали бедността винаги предшества ранната бременност, или е цикъл, подобен на казуса с яйцето и кокошката. Но това не е пречка да видим, че проблемите на младите майки у нас са пресечна точка на редица нерешени социално-икономически задачи. Въпросът е имаме ли намерение да се заемем с тези задачи, или винаги ще има нещо по-важно, докато накрая не стане прекалено късно за каквото и да е решение.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/natsionalniyat-suverenitet-i-natsionalniyat-populizum/

Селфи шоуто със Зеленски е отказ от национален суверенитет.

Твърдението е на бившия главен прокурор Иван Гешев и е част от публикацията му във Facebook от 8 юли във връзка с посещението на украинския президент Володимир Зеленски в България. Тук липсата на каквато и да е логическа или причинно-следствена връзка между понятието „национален суверенитет“ и снимките на политици и общественици със Зеленски не ни изненадва. Случаят обаче е показателен за твърде лековатата употреба на термини като „суверенитет“, „суверен“ и „национален интерес“ от бивши и настоящи високопоставени публични личности.

Тези думи, разбира се, представляват характерна част от политическото говорене. Проблемът настъпва тогава, когато се използват прекомерно, зле аргументирано и без конкретни уточнения. Това на практика ги обезличава до степен, в която публични фигури започват да си служат с тях при всевъзможни обстоятелства, както показва горният пример. Този тип боравене с думите сигнализира за популизъм и пропаганда, чрез които ораторът се стреми да постигне лични или партийни цели (например очерняне на опонент или трупане на електорат).

Подобен подход винаги е в ущърб на обществото, защото не просто обезсмисля ключови понятия, но създава погрешното усещане, че националният суверенитет и интереси са монолитни, непроменливи, застинали във времето величини, които принадлежат само и единствено на този, който ги артикулира. Така несъгласните с популистките тези автоматично се превръщат в „нарушители на националните интереси“, „безродници“ или „предатели“, което възпроизвежда черно-бели опростенчески възприятия и засилва обществената поляризация.

Как изглежда това на практика?

В деня на гласуването на кабинета „Денков“ например президентът Радев заяви, че се надява „правителството да не предава националните интереси“. Понятието „национален интерес“ е неизменна част от реториката на президента. Специфична за неговото говорене е липсата на конкретно определение в какво се изразява българският национален интерес (особено в контекста на войната в Украйна) и по-важното – защо то е правдоподобно.

Така, от една страна, Радев избягва потенциални неудобни въпроси и контрааргументи, които не могат да бъдат оборени (както показа срещата със Зеленски). От друга, президентът се опитва да изрази определена „истина“ от последна инстанция, като човек или трябва да припознае тезите му и да бъде зачетен като българин, или да им се противопостави и да бъде заклеймен като „безродник“. С подобно обладаване на понятия от национален (тоест от общ) характер ораторът (без значение от партийна си принадлежност и обществена длъжност) манипулира чувството ни за патриотизъм и национална принадлежност в името на собствени политически облаги.

Световен феномен?

Ако погледнем останалите европейски страни, ще забележим, че много партии и политици боравят с почти идентични прийоми за трупане на популярност. На състоялите се на 23 юли предсрочни парламентарни избори в Испания например популистката партия VOX на Сантяго Абаскал отново се нареди на трета позиция и спечели 33 места в парламента (с цели 19 по-малко от изборите през 2019 г.). Характерни за Абаскал са залегналите в партийната програма идеи за отвоюване на национален суверенитет от Европейския съюз, както и за отнемане на легалния статус на партии, асоциации и неправителствени организации, които според VOX накърняват териториалната цялост и суверенитет на Испания.

Това е класически пример за предлагане на лесни решения на сложни проблеми, засягащи в съответния случай европейската интеграция, от една страна, и противоречието между принципите за суверенитет и право на самоопределение, от друга. Решението на VOX, без да се представят ясни стъпки за реализацията му (вкл. оценка на негативните ефекти и последици), е да съсредоточи повече власт в националната държава. Това, разбира се, може да разпали националистки страсти и да привлече определен кръг от избиратели, но не отговаря на въпросите как такова решение може да се осъществи; какви ще бъдат щетите и санкциите от преразглеждане на отношенията със Съюза; от какви блага ще трябва да се лишат испанските граждани; или пък какви са рисковете от ескалация на напрежението при разрушаване на действащия модел на управление чрез ограничаване на автономните права на баските и каталунците например.

Засилването на националния суверенитет е неотменна тема и в реториката на немската дясна популистка партия „Алтернатива за Германия“ (Alternative für Deutschland, AfD). На 29 март 2023 г. партията дори предложи в парламента документ за суверенитета на Германия в рамките на ЕС. Той е насочен срещу подписаното през 2021 г. коалиционно споразумение и параграфа, посветен на бъдещето на ЕС (стр. 104), в който управляващата коалиция се ангажира да се бори за последващи стъпки към федерализация на Съюза в рамките на вече приключилата европейска инициатива „Конференция за бъдещето на Европа“.

AfD всъщност настоява правителството да се откаже от опитите за „превръщане на ЕС от общност на суверенни и равнопоставени национални държави в европейска федерална държава“. Според партията ЕС от години присвоява суверенитет от държавите членки, което води до „свръхрегулиране и забрани“ в ежедневието на гражданите. По тази причина AfD настоява Съюзът да се върне към „фундаменталните си ценности и цели“.

Интересен тук е парадоксът, че по същността си т.нар. „Конференция за бъдещето на Европа“ представлява серия от панели, дебати и инициативи, които дават трибуна на европейските граждани непосредствено да изразят идеите си за общо бъдеще. Ключово в случая е неформалното овластяване на европейските граждани да участват във формирането на общността. Прави впечатление, че по мислената вертикална линия индивид – държава – наднационална организация междинният и най-силен носител на власт и суверенитет – държавата, практически е прескочен в рамките на инициативата.

Това неформално прехвърляне на тежест при вземане на стратегически решения от държавата към гражданите (надолу) и международните организации (нагоре) е бавен, но важен процес, защото стимулира аргументирано съревнование на възгледи, включва в разговора широки кръгове от обществото и възпрепятства националните държави и техните управленски институции от злоупотреба с власт и еднолично налагане на политики.

Суверенитетът в перспектива

Именно този пример може да използваме като начална точка за по-задълбочен разговор върху идеята за (национален) суверенитет и вторичните му аспекти в политическото говорене, като „национален интерес“, „национална сигурност“ и т.н. Най-напред е редно да отбележим, че суверенитетът е нееднородна величина. За него може да говорим от (международно)правна, политическа или културно-икономическа гледна точка, тоест в абстрактен/теоретичен или материален/физически смисъл. Той може да се отнася до упражняване на правомощия и власт от съответните органи в рамките на определена територия или до правата на различни играчи по отношение на външната политика и сигурността, които надхвърлят държавните граници.

Второ, суверенитетът няма нито абсолютна стойност, нито единен център (например държавата). Понятието „суверенитет“ еволюира, преобразява се и се адаптира към променящите се условия. Може да проследим зачеването му в европейската традиция чак до Вестфалската система от XVII в. С течение на времето разбирането за суверенитет претърпява дълбоки промени в резултат на знакови исторически събития.

Мирът след края на Втората световна война стъпва върху система от глобални организации, като ООН, Международния валутен фонд, Световната търговска организация и др., както и регионални, като Европейската общност за въглища и стомана, НАТО и др. Освен че носят със себе си ценности, принципи и норми, на които актьорите в международните отношения следва да се уповават, те получават определена власт и функции, присъщи до този момент единствено на националните държави.

Процесите на глобализация и нарастващата свързаност между страните допълнително засилват ролята им за усъвършенстване на международноправните отношения и регулирането на сфери като сигурност, валутна политика, търговия, инвестиции и т.н. Суверенитетът се „разпръсква“ и надолу – към гражданите с увеличаването на техните права, а също и под формата на децентрализация на властта. Следователно националната държава постепенно губи ролята си на единствен център на суверенитет (макар да си остава най-силният).

И трето, рамките, в които се простират националният суверенитет и произлизащите от него национални интереси, зависят от индивидуалните особености, история и народопсихология на всяка отделна държава. Разбирането за суверенитет и национален интерес съдържа в себе си известна приемственост и памет, които възпрепятстват опитите за изкуственото им монополизиране в политическото говорене.

В България например модерното разбиране за суверенитет и национални интереси е тясно свързано с целите за присъединяване към Европейския съюз и НАТО, дефинирани в началото на 90-те години, след разпада на СССР и тоталитарния режим на Тодор Живков. Именно приемствеността на това разбиране в днешно време играе ролята на естествена преграда срещу опитите за радикални отклонения въпреки засилената пропаганда, медийна дезинформация и популисткото обладаване и опростяване на идеята за суверенитет от редица политици и политически формирования в контекста на руската инвазия в Украйна.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/bulgarskata-rezistentnost-kum-antisemitizma/

Има вещества, които, приемани редовно в определени дози, престават да действат на организма. За да продължават да имат ефект, повишаването на дозата в някои случаи не помага, дори напротив – може да навреди. Този феномен се нарича резистентност. По същия начин някои общества развиват резистентност към омразата, дискриминацията и насилието.

Увеличение на дозата антисемитизъм

Напоследък все повече хора в България, макар и съвсем не всички, започнаха да забелязват, че в страната има антисемитизъм. Повод за това станаха прояви, по един или друг начин свързани с „Възраждане“ – като се почне от надписа „Jude“ („евреи“), придружен с шестоъгълна звезда, на витрината на магазинче за бира и се стигне до кампанията, демонизираща основателя на Атлантическия клуб в България и бивш външен министър Соломон Паси, който е евреин.

В група на „Възраждане“ в Telegram беше разпространен колаж, на който се вижда как хора в нацистки униформи дърпат човек с лицето на Паси, облечен в затворнически дрехи. Въпреки че от „Възраждане“ отрекоха отговорността за колажа да е тяхна и се заканиха да съдят всеки, който твърди обратното, на Facebook страниците на партията и на председателя ѝ Костадин Костадинов постовете срещу Соломон Паси ставаха все по-агресивни, а някои от коментарите под тях – буквално подсъдни.

Ето избрани откъси от коментарите под само един пост (оригиналният правопис е запазен):

–          „Еврейна е паразит,,всички до един в Аушвиц!“
–          „С.ПАСИ МАХНИ СЕ ОТ ПОЛИТИКАТА НА БЪЛГАРИЯ, МНОГО ВИ МОЛЯ НА ЕВРЕИТЕ ЗА ДА НЯМА 2РИ ХОЛОКОСТ“
–          „На времето фюрера правеше сапуни от тях. Малко им е било!“
–          „става за полилеи“
–          „да от кожата му ще е идеален полилей“

Антисемитизмът в България не си е отивал

Дотук се стигна, защото в продължение на десетилетия българските институции и общество отказват да разпознаят системните прояви на антисемитизъм. А когато той все пак бъде посочен с пръст, срещу него не се предприемат адекватни мерки.

Един от последните случаи преди изстъпленията, вдъхновени от „Възраждане“, беше участието в столичния Панаир на книгата на издателство „Еделвайс“, публикуващо нацистка и антисемитска литература. След протестно писмо на еврейската организация „Шалом“ от Асоциация „Българска книга“ си измиха ръцете, внасяйки сигнал в прокуратурата, и… „Еделвайс“ си остана на Панаира.

Случаят с Панаира на книгата не е прецедент. В България откровено нацистка и антисемитска литература може да се намери и по книжарниците. Да не говорим за сувенирите с нацистка тематика (редом до тези със сърп и чук, Путин и Тодор Живков), които хвърлят западните туристи в шок, освен ако не са неонацисти. „Луковмарш“ пък, макар през последните години да е забранен на теория, все се провежда под някаква форма – ако не като шествие, то като бдение.

Да не забравяме и всекидневния антисемитски фонов шум, с който толкова сме свикнали, че рядко го забелязваме. Например демонизирането на „Отворено общество“ с аргумента, че основателят на организацията Джордж Сорос е евреин. Или казването на „Цукерберг“ по адрес на собственика на Facebook Марк Зукърбърг, за да се подчертае еврейският му произход. Или стереотипизиращи вицове за евреи, използване на изрази, наследени от по-стари поколения, като „какво се въртиш като обран евреин“, или обидни квалификации, като „чифут“…

Преди Костадинов беше Сидеров

Костадин Костадинов е политик, който добре знае какво прави, и внимателно премерва действията си. Той само „пуска фитила“ и оставя други да сеят антисемитизъм, отричайки собствената си отговорност или отговорността на партията си за последствията. Изглежда, Костадинов си е взел поука от безславния залез на Волен Сидеров, който си казваше в прав текст всичко, което му е на сърцето и в главата, и в резултат успя да се омаскари до пълното си маргинализиране.

Ала нека заради безславния залез на Сидеров не забравяме впечатляващия му възход на националистическата сцена. На втория тур на президентските избори през 2006 г. за него гласуваха близо една четвърт от отишлите до урните – 24,1%. На първия тур от изборите за президент през 2021 г. за Костадинов дават гласа си по-малко от 4% – 3,98.

В началото на новото хилядолетие, още преди да основе партия „Атака“, Волен Сидеров публикува две книги с откровено антисемитско съдържание: „Бумерангът на злото“ (2002 г.) и „Властта на мамона“ (2004 г.). Освен че в тях обяснява какво „зло“ са евреите, той прави внушения, че те се били договорили с Хитлер, и отрича Холокоста.

Заради антисемитските твърдения на Сидеров срещу него е подаден групов иск в Софийския районен съд по Закона за защита от дискриминация. Съдът разделя иска на осем отделни дела и постановява, че нито основателят на „Атака“ е проявил дискриминация, нито има доказателства, че думите му са повлияли негативно на евреите. Така се произнася и по-горната съдебна инстанция, а Върховният касационен съд дори не намира основания да се занимава с делото.

Две от участничките в колективния иск – Габриела Бехар и Катрин Гутман, завеждат дело в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. През 2021 г. печелят на първа инстанция.

Списъкът ми е по-безобиден от списъка ти

Наскоро в България нашумя украинският сайт „Миротворец“, в който се публикуват списъци с „врагове на Украйна“, включващи и имена на български журналисти и политици. Това доведе до среща на външната министърка Мария Габриел с посланичката на Украйна, както и до решение българските служби да проучат „Миротворец“. Съюзът на българските журналисти (СБЖ) публикува декларация, в която се казва, че сайтът „застрашава правата и сигурността на много хора, включително и европейски граждани“. Посолството на Украйна излезе с позиция, че сайтът е независим и не е свързан с държавните институции.

Същевременно в българоезичния интернет поне от 2004 г. циркулират варианти на списък с евреи – „врагове на народа“, и нито институциите, нито съсловни организации като СБЖ изглеждат притеснени от този факт, макар там да присъстват имената на много журналисти. По хигиенни съображения „Тоест“ не слага линкове към публикациите, съдържащи различни версии на списъка, но те лесно могат да бъдат намерени.

В „Пипалата на злото в България“ – дълго 136 стандартни страници писание с неизвестно авторство и хаотична структура, но с претенцията да е книга – имената на „враговете на българската нация“, както са определени евреите, обаче са сортирани с впечатляващ педантизъм. Започва се с комунистически активисти преди 1944 г. (разделени на множество видове), минава се през функционерите по времето на социализма, също с подвидове, за да се стигне до времето след 1989 г. Там вече диференциацията става съвсем детайлна – например при журналистите се уточнява в коя конкретна медия работят (bTV е определена като „еврейска телевизия“), има подробна информация за евреите във всякакви видове изкуства, в науката – дали са в БАН, университет и т.н., изброяват се евреи инженери и с всевъзможни други професии.

Детайлната структура обаче не означава фактологична вярност. „Вероятно са гледали в телефонния указател за имена, които могат да минат за еврейски“, каза пред „Тоест“ лице, чиято майка присъства в списъка. Въпросната жена не е еврейка, не е била активна в социално-политическия живот на България, нито в науката или изкуството, но е с чуждестранен произход и носи немски звучащо име. В списъка има и известни личности, на които се приписва еврейски произход, без те да имат такъв, включително и с български имена.

В по-късни варианти на списъка са включени и „самоопределящите се като евреи“, както и хора, за които се твърди, че имат близки евреи. Впрочем интересна е логиката, според която самоопределянето като евреин те прави такъв, а самоопределянето като македонец – не.

Списъкът продължава да се препубликува тук и там и след като някои от „героите“ в него, представени като зло в съвременна България, вече не са между живите. В блог пост от 2020 г. например за починалия през 2018 г. правозащитник Емил Коен се казва: „Смъртен враг на България!“

Неслучилото се покаяние

Твърде високият праг на поносимост към антисемитизма в България (както и към други форми на омраза) е свързан не на последно място с липсата на адекватни институционални реакции. По-дълбоката причина обаче, с която може да се обясни и въпросната липса, е, че българското общество така и никога не е осъзнало собствената си отговорност към съдбата на евреите в България.

Според официализирания исторически канон България е спасила своите евреи, а вината за съдбата на неспасените 11 343 евреи от т.нар. новоприсъединени български територии се хвърля върху независещи от България фактори. Изследвания като „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот“ на Румен Аврамов и Надя Данова, в които въпросът за отговорността излиза от реториката, а на него се отговаря с документални свидетелства, така и не получават обществения отзвук, който заслужават.

Друга книга на Румен Аврамов – „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940–1944 г.“ – повдига сериозни въпроси за фактологическата вярност на тезата, че българският народ еднозначно е бил на страната на евреите, а единствено неколцина лоши политици са им създавали проблеми. От документите, които е проучил Аврамов, ясно се вижда как немалко българи са извличали лична изгода от антисемитското законодателство, например като са предавали съседите си евреи, за да могат да се настанят в имотите им, след като „враговете на народа“ са били изселени. Или пък са вземали за себе си вещи, конфискувани от еврейски домове.

В официалната българска историография народът е представен като неизменно невинен и страдащ, винаги обект на интервенции от страна на властта и великите личности, освен когато страданията му са толкова непоносими, че се вдигне на въстание. Както иронизира Георги Рупчев в стихотворението си „Спомен за репетиции“, „положението на народа е винаги тежко“.

При такъв доминиращ исторически разказ няма как да се развие чувствителност за отговорността на обществото и на конкретния човек. Виновен за антисемитизма преди 1944 г. ни е бил режимът на Хитлер. Антисемитските нагласи и политически послания по времето на социализма (които сами по себе си са сериозна тема) дори не сме ги забелязвали. А за посттоталитарния антисемитизъм са ни виновни я Сидеров, я Костадинов, я някой друг.

В степента, в която допускаме антисемитизма (както впрочем и всяка форма на омраза), той е и наш проблем. Личен. Няма как в България да се води ефективна борба с него, без да сме осъзнали това.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/homofobiya-kazaha-go/

Игнориране, посочване, назоваване. Това са стадиите на отношението към хомофобията, през които премина коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ за половин година – от създаването си с предизборно споразумение на 10 февруари до 17 юли 2023 г. Това е и първият път, когато коалиция, участваща в управлението на България, говори за хомофобия в своя официална позиция.

Конкретният повод за реакцията на ПП–ДБ

Позицията на ПП–ДБ е озаглавена „Остро осъждаме разпространението на език на омразата, призиви за насилие и хомофобия“. До нея се стигна след ескалираща поредица от прояви на омраза от страна на партия „Възраждане“ или свързани по един или друг начин с нея.

За последната (засега) проява от еврейската организация „Шалом“ сигнализираха прокуратурата, която образува проверка. Става дума за колаж, публикуван в канал на „Възраждане“ в приложението Telegram. На снимка на евреин в затворническа униформа, дърпан от нацистки войници, е сложено лицето на Соломон Паси. На нея пише (оригиналният правопис е запазен): „Щом не искаш от руския газ ела да ти пуснем от нашия.“

Соломон Паси е основател на Атлантическия клуб в България, бивш външен министър и депутат, предложил България да стане член на НАТО. Освен това е от еврейски произход, а надписът на колажа е пряка препратка към убийствата на евреи в газови камери в нацистките концлагери.

От „Възраждане“ заплашиха да съдят председателя на „Шалом“ Александър Оскар за набеждаване. В позицията на партията на Костадин Костадинов се твърди, че групата на „Възраждане“ в Telegram не е официален комуникационен канал на партията и че тя не носи отговорност за публикациите на потребителите.

На официалната страница на „Възраждане“ във Facebook впоследствие са публикувани думи на Кеворк Кеворкян срещу Соломон Паси, в които последният е наричан „главният Осквернител на Българското“ и се твърди, че „народът никога няма да му прости“. Под публикацията има антисемитски коментари, които не са изтрити.

Хомофобията в заглавието

Въпреки че конкретният повод за позицията на ПП–ДБ е колажът със Соломон Паси, в заглавието ѝ присъства думата „хомофобия“. От текста не се разбира какво търси тази дума там. Контекстът става отчасти ясен от предишна позиция на коалицията, публикувана на Facebook страниците на ПП и ДБ, в която обаче думата не присъства. Става въпрос за акциите на политици и активисти от „Възраждане“ против белгийския филм „Близо“, набеден от тях за „педофилски“. Пред безучастния поглед на полицията те не допуснаха филмът да се прожектира в столичното кино „Одеон“.

След позицията на ПП–ДБ, от която не ставаше ясно защо „възрожденци“ не искат хората да идат на кино, по аналогичен начин беше провалена и прожекцията на „Близо“ във Варна. С надпис „педофи ли“ (оригиналният правопис е запазен) на 11 юли беше вандализирана фасадата на „Гьоте-институт“ в София, който също беше организирал прожекция на „Близо“. От института квалифицираха посланието на надписа като хомофобско и подчертаха важността на изповядването на демократични принципи.

Прожекцията в „Гьоте-институт“ се проведе при засилен интерес, но междувременно последствията от хомофобската кампания срещу филма, инспирирана от „Възраждане“, придоби международни измерения. „Гьоте-институт“ е държавният културен институт на Германия. Немското посолство сподели на страницата си във Facebook позицията му, като добави свой коментар срещу речта на омразата, вандализма и взаимното оклеветяване.

Границите на игнорирането на хомофобията

В началото на коалиционното си съ-съществуване ПП и ДБ се отнасяха към проявите на хомофобия също както преди това поотделно – с малки изключения ги игнорираха и правеха всичко възможно да не ги назовават. Те постъпваха така, от една страна, заради различните позиции към правата на ЛГБТИ+ хората в собствените си редици (което важи в голяма степен за ДБ). От друга страна, защото на защитата на човешки права, и особено на правата на дискриминирани малцинства, в България се гледа като на стратегия, която не е политически печеливша.

Така в политиката темата за ЛГБТИ+ хората беше монополизирана от хомофобското и трансфобското (свързаното с омраза към трансхората) говорене. Защото, докато мразещите говореха, нямаше кой да им се противопостави. Александър Урумов, Ангел Джамбазки, Корнелия Нинова, а по-късно и Костадин Костадинов години наред безпрепятствено промиваха мозъците на гражданите с нелепи пропагандни твърдения. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция успя да стигне толкова далеч – до две решения в трансфобски и хомофобски дух на Конституционния съд и едно на Касационния.

Политиката обаче има не само вътрешни измерения, особено в контекста на войната на Русия срещу Украйна и противопоставянето на проруския президент Румен Радев на прозападното правителство и парламентарно мнозинство. Оцеляването на правителството на ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС е в немалка степен свързано с неговата външнополитическа легитимност. При правителствата на Бойко Борисов тази легитимност оставаше на декларативно равнище. В настоящата изострена ситуация обаче всеки жест е важен.

Ето защо забелязването на човешките права, за чието системно нарушение България е била многократно санкционирана, най-сетне е на дневен ред. Защото вече е очевидно, че „неутралитетът“ по отношение на омразата и насилието не е неутралитет, а е толериране на насилника. И че бездействието също е заемане на страна.

Първата стъпка

Ала назоваването на хомофобията е само първата стъпка. Жестът на ПП и ДБ ще си остане само на декларативно равнище, ако коалицията не направи всичко по силите си за промени в законодателството, с които хомофобията и трансфобията да бъдат поставени там, където им е мястото. Става въпрос за включването на омразата към ЛГБТИ+ хората в чл. 162 от Наказателния кодекс. В него за престъпления от омраза се признават само тези на основата на раса, народност и етническа принадлежност, а ако са свързани и с насилие – и на религия и политически убеждения. Затова в съда хомофобските и трансфобските подбуди се интерпретират като „хулигански“ – няма друг параграф, по който могат да минат. А хулиганството се наказва като нещо по-безобидно от престъпленията от омраза.

Едно от основните постижения на хомофобската и трансфобската пропаганда в България е липсата на равни права. Затова е логично назоваването на хомофобията да бъде последвано и от някакви стъпки за преодоляването на тази липса. Днес в България това звучи утопично, но кой знае – кризисните времена изискват решителни действия.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-si-komunikirat-mozukut-i-imunnata-sistema/

Неврология и имунология – две отделни науки?

Нервната и имунната система са еднакво значими за оцеляването на организма. Традиционно се е смятало, че са независими една от друга, а взаимодействията помежду им са свързани главно с проявата на мозъчни заболявания. Пример е множествената склероза, при която имунната система атакува мозъчната тъкан. Въпреки това увеличаващите се научни доказателства и дори нашите собствени преживявания подсказват, че между тези две системи има активен диалог.

Напредъкът в молекулярната биология значително обогатява знанията ни за човешката физиология. Молекулярната биология е в центъра на прогресивното развитие на генетиката и омикстехнологиите (анализ на ДНК, РНК, белтъци и метаболити). Преди няколко десетилетия изследването на експресията и функциите на дадена молекула в различни физиологични системи (освен в тази, в която е установена) е било рядкост. В днешно време сигналните пътища в клетките често се изследват при различни физиологични системи с използването на едни и същи лабораторни техники. Размиването на границите между дисциплините е основният резултат от този научен подход. Въпреки това той е сравнително нов. Доказателство и пример е развитието на научните изследвания при невроимунитета.

Изследването на невронно-имунните взаимодействия започва с психосоматичния подход: психологическите фактори и емоциите влияят на проявата и развитието на болестни състояния като алергии, язва на стомаха, рак, автоимунни заболявания, инфекции. Вторият подход е „биоповеденчески“: експериментални стресови фактори влияят на имунната система. При този подход се смята, че имунната система може да бъде модулирана и от условни стимули. Третият подход е основан на междуклетъчната комуникация: клетките на имунната система експресират невротрансмитерни рецептори и хипофизни пептиди. Той е последван от невроанатомичния подход: инервирането на далака и другите лимфоидни органи се осъществява посредством автономна нервна система. Последният подход разглежда ефектите на имунните фактори върху невроендокринната система.

Поведението и имунната система

Изследванията на физиологичните стресови фактори при човека, водещи до предразположеност към тежки инфекции – бактериални, алергични, автоимунни и ракови заболявания – или до трудно възстановяване след тях, включват промени в механизмите на имунологичната защита. Смъртта на близък човек от семейството например е смятана за силен стресов момент в живота, който се свързва с депресия и повишен риск от заболеваемост и смъртност.

Голяма част от тези заболявания са с имунологичен характер. Промените във функциите на имунната система се дължат, от една страна, на връзката между психологическите фактори и от друга – на промяна в податливостта на развитие на дадено заболяване или влошаването му. Промяната в имунната реактивност – например пониженото ниво на лимфопролиферативния отговор към стимулиране с митогени (малки протеини или пептиди, които предизвикват клетъчно делене) или нарушената активност на клетките „натурални убийци“ (NK клетки) – е установена при хора, преминали през тежка загуба на близък. Други изследвания сочат, че понижаването на имунитета е свързано също с раздяла или развод.

Въпреки че гореспоменатите житейски събития, логично, са стресиращи, промяна във функциите на имунната система може да настъпи и при хора, преминаващи през по-леки стресови ситуации, които обикновено са неизбежна част от живота. Например промени в имунитета са установени при студенти по медицина, на които им предстоят изпити, и при футболисти преди важен мач. Нивото на безпокойство по време на сесия при студентите е значително по-високо в сравнение с другите периоди от учебната година.

Установено е, че при студентите по медицина, които са в сесия, нивото на активността на NK клетките и процентът на хелперните Т-лимфоцити намаляват. При студенти, серопозитивни за Епщайн-Бар вирус (EBV), e повишен титърът на анти-EBV антителата, което означава, че вирусът се размножава в по-големи количества. Това се обяснява с понижен клетъчен отговор на латентния вирус по време на изпитните периоди. На участвалите в изследването студенти са направени и личностни тестове, чрез които е изяснено, че други събития в личния им живот не са имали подобно влияние.

Ролята на имунната система при развитието на централната нервна система и стареенето на организма

Въпреки че знанията за влиянието на имунитета върху невронната активност са се увеличили значително през последното десетилетие, разбирането на учените за обратния процес – как мозъкът влияе върху периферната имунна активност – е много по-ограничено.

Част от молекулите, които играят роля и при нервната, и при имунната система, са ключови за мониторинга и отговора на промените във вътрешната и външната среда. HLA гените от клас I са основни участници в представянето на антигени. Тяхната експресия е установена в невроните, в областта на аксоните, дендритите и синапсите и в глиалните клетки, особено в началните постнатални стадии на развитието. Накратко, те участват в усъвършенстването на пластичността на зрителната система и двигателното обучение в малкия мозък.

Все още предстои да се изясни дали HLA молекулите от клас I имат специфични функции и дали голямото им разнообразие (полиморфизъм) е свързано с развитието на централната нервна система (ЦНС) и когнитивните функции при определени заболявания, като аутизъм и шизофрения. Друг неизяснен въпрос е дали HLA молекулите от клас I наистина представят антигени в ЦНС и ако е така, какъв тип антигени са представени и дали са съществени за образуването на специфични невронни мрежи.

Стареенето е свързано с промени от имунен характер, които водят до клинични прояви. Например когато един човек остарява, се увеличава податливостта на определени инфекции и активността на много ваксини се понижава. Тези клинични характеристики на стареенето са придружени от общо понижаване на защитните имунни отговори, известни като „имунно стареене“. Стареенето е свързано и с ниска степен на постоянно възпаление, което съществува без явна инфекция. Имунното стареене и описаното възпаление са взаимнозависими процеси и настъпват с напредване на възрастта поради редица фактори, включително латентни инфекции, метаболитни промени и др.

Роля на невроимунологията при алцхаймер

Болестта на Алцхаймер е често срещано невродегенеративно заболяване, като най-големият рисков фактор за проявата му е стареенето. Невродегенеративните маркери включват два патологични белтъка, които се натрупват в мозъка: амилоид бета и тау. Смята се, че освен тях има и други маркери, които могат да регулират развитието на заболяването и проявата на клиничните симптоми. Един от тях е аполпопротеин Е (ApoE). Той има имуномодулаторна активност. Смята се, че изоформата ApoE4 има роля при развитието на заболяването, като лимитира пречистването на бета-амилоидните плаки от мозъка.

Перспективи и бъдещи насоки

В продължение на няколко десетилетия нервната и имунната система са изследвани независимо една от друга, но сега се знае, че те комуникират и че тази комуникация служи за физиологичното адаптиране и в здраво състояние, и при развитие на дадено заболяване. Въпреки това все още има сериозни празнини в изясняването на сложната комуникация. Голяма част от техниките, необходими за разплитането на тези въпроси (например РНК секвениране), и анализът на огромните бази данни започват да стават по-достъпни. Така учените имат уникална възможност да изяснят какъв е терапевтичният капацитет на мозъка.

Заглавно изображение: Магнитно-резонансна томография. Източник: Unsplash

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/vasil-terziev-arnold-shvartseneger-i-neprerabotenoto-minalo/

Какво е общото между предприемача и кандидат за кмет на София Васил Терзиев и американския актьор и бивш губернатор на Калифорния с австрийски произход Арнолд Шварценегер? И двамата са обичащи спорта мъже. И двамата се насочват към политиката, след като са изградили успешна кариера в други области. Отвъд тези повърхностни общи черти обаче и Терзиев, и Шварценегер имат близки роднини, свързани с репресивния апарат на тоталитарни диктатури. Бащата, дядото и братът на дядото на Терзиев са работили за социалистическата Държавна сигурност (ДС). Бащата на Шварценегер пък е бил член на паравоенната нацистка организация SA – т.нар. Щурмови отряд на Националсоциалистическата партия.

Как потеклото на Терзиев стана водеща тема

За произхода на Васил Терзиев се заговори още преди официалната му кандидатура, когато стана ясно, че по всяка вероятност той ще е кандидатът за кмет на София, издигнат от „Демократична България“, „Продължаваме промяната“, „Спаси София“ и неправителствената организация „Екипът на София“. Принос за превръщането на темата във водеща имат определени личности, идентифициращи се като антикомунисти.

Във Facebook беше разпространена възмутената позиция на Методи Андреев – първия председател на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия, по-известна като Комисията по досиетата. Андреев даде и телевизионно интервю по темата.

Сред ярките гласове на възмутени антикомунисти беше и този на Христо Христов, журналист и дългогодишен изследовател на архивите на ДС. Той призова Терзиев да даде достъп до документите на близките си в архивите на социалистическите тайни служби.

Като особено гласовити в хора срещу Терзиев се проявиха лица, свързани с управлението на ГЕРБ. Румен Христов, председател на СДС – коалиционния партньор на партията на Борисов, – определи кандидатурата на Васил Терзиев като „тъмночервена“: „Силно червена, тъмночервена, потомък на ДС по дядова, чичова и бащина линия, и аз съм много любопитен как десните хора […] ще посегнат към тази бюлетина, при положение че говорят за лустрация и сега.“ Той попита реторично: „Представяте ли си в Германия на генерал от СС внукът му да бъде издигнат за кмет на Берлин?“

Не пропусна да се разпише и председателят на ВМРО и евродепутат Ангел Джамбазки. Той заяви, че лустрацията „до девето коляно“ трябва да е задължителна, и допълни: „Ченгетата от Държавна сигурност, особено генералите от Държавна сигурност и наследниците им, заграбили червените куфарчета с откраднати милиони, трябва завинаги да бъдат забранени от обществения живот.“

Фактите, които възмущението прикрива

Някои от възмутените от кандидатурата на Васил Терзиев заради миналото на роднините му безспорно са искрени. Позициите на други обаче повдигат въпроси.

Задавайки реторичния въпрос за политическата реализация на внуците на генералите от СС, Румен Христов може и да не знае, че известни политици в Германия имат в потеклото си хора, обвързани с режима на Хитлер. Сред тях е социалдемократът Зигмар Габриел, който между 2013 и 2018 г. е министър последователно на икономиката и енергетиката, както и на външните работи. Също и Юрген Тритин от „Зелените“, чийто баща е бил доброволец в СС и член на Националсоциалистическата партия. Тези политици не са държани отговорни за произхода си – Германия е осъдила нацизма еднозначно и десетилетия наред е прочиствала структурите си от бивши кадри на режима на Хитлер, но в тази страна отговорността е лична, а не потомствена.

Румен Христов обаче няма как да не знае, че политици от ГЕРБ, в чийто придатък се е превърнал СДС, са били агенти на ДС и че преди всички парламентарни избори Комисията по досиетата обявява имена на сътрудници на ДС сред кандидатите на ГЕРБ. Под псевдонима Николай бившият конституционен съдия и политик от ГЕРБ Георги Марков е сътрудничил на цели две управления на ДС. Друг въпрос е защо Христов не намира за „тъмночервено“, че председателят на ГЕРБ Бойко Борисов през 1991 г. е напуснал МВР, защото е отказал да се раздели с БКП, и че е бил бодигард на диктатора Тодор Живков.

„Синьото“ сърце на Христов не се разбунтува и от факта, че Красимир Каракачанов, доскорошен председател на ВМРО, която беше коалиционен партньор на ГЕРБ–СДС, е с агентурно минало. Както и Александър Урумов, който завеждаше пресцентъра на Каракачанов, докато последният беше военен министър, а преди това беше говорител на БНБ.

Фактът, че ВМРО има агентурен профил ВМРО, разкрива абсурда във възмущението на Ангел Джамбазки, който не призоваваше за лустрация през всичките години, докато беше дясна ръка на Каракачанов.

Журналистът Христо Христов упреква Васил Терзиев, че не познава Закона за досиетата. Чудно обаче защо той, който би следвало перфектно да познава работата на Комисията по досиетата, призовава Терзиев да даде достъп до документите на близките си. Достъпът на частни лица до документи за техни роднини е силно ограничен и ненужно усложнен. Ако роднините са живи, единствено те имат достъп до запазените материали за себе си. Ако са починали, Комисията изисква съгласие от всички законни наследници, за да предостави информация, от която може да се разбере дали съответният роднина е сътрудничил на ДС.

Следователно Терзиев може да получи достъп или ако е единствен законен наследник на дядо си и чичо си, или ако останалите наследници са съгласни. Следващият проблем обаче е, че в Комисията по досиетата ви карат да подпишете декларация, че няма да разгласявате нищо от предоставените ви документи. Как тогава съоснователят на „Телерик“ би могъл да предостави достъп до тях? Публичен достъп може да предоставя само Комисията, и то по строго определени в закона критерии.

В страната на двойните стандарти

Не само едни и същи хора, но и едни и същи медии прилагат различен аршин, когато става дума, от една страна, за Васил Терзиев, а от друга – за сътрудници и служители на ДС, които са чести гости в телевизионните студиа в качеството си на политици или на експерти по всичко.

Александър Урумов например и до днес е желан телевизионен гост, за да громи несъществуващата „джендър идеология“. Можете ли да се сетите обаче някой водещ да го е попитал какво точно е вършил той в качеството си на агент Абел? Или дали има връзка между принадлежността му към ДС и кремълските опорки, които разпространява с религиозен плам?

Друг чест телевизионен гост – арабистът Боян Чуков – е бил не просто агент, а служител на ДС с псевдонима Галицин. Според достъпните данни от досието му е искал да стане такъв още от дете. Чуков е често канен в качеството си на експерт по външна политика. Което не му пречи да се изказва и против джендъра. Ако отворите сайта „Епицентър“ например, ще видите, че почти всички публикации за Васил Терзиев са за принадлежността на роднините му към ДС. В статиите, в които става дума за Боян Чуков, се представят позициите му за Русия и света, които са в унисон с путинската пропаганда.

Списъкът от подобни примери за „дежурни експерти“ и политици от ДС може да продължи дълго. Някои от тях дори се гордеят с миналото си, като последния шеф на Шесто управление Димитър Иванов, впоследствие издател и професор в Библиотекарския университет, известен с прозвището си Митьо Гестапото.

Впрочем генезисът на немалка част от електронните медии в България е повече или по-малко свързан с ДС. В страна като България, в която се налагат все по-силни идентификации с „традиционните православни ценности“, никак не е без значение, че и настоящият патриарх на Българската православна църква Неофит, и предишният – Максим, имат агентурно минало. Многото агенти сред „дежурните интелектуалци“, както и сред инициативния комитет за номинирането на Румен Радев за втория му президентски мандат, дори не си струва да се споменават.

Където и да разрови човек в България, излизат сътрудници на ДС. „Неприятна изненада“ се оказва миналото на уважавани учени и университетски преподаватели, кинодейци, художници, изобщо – хора от всевъзможни области на културата и изкуството.

Освен това да не забравяме, че голяма част от имената на хората, които са били свързани с репресивния апарат по времето на социализма, никога няма да бъдат обявени. Било защото не заемат такива позиции, каквито по закон изискват разкриване на досиетата им, било защото са починали. Човек не може да бъде сигурен дори за собствените си роднини, които са били на възраст да бъдат вербувани по времето на социализма.

Добрите, лошите и Васил Терзиев

Кандидатурата на Васил Терзиев възобнови неприключилия – защото никога не е бил проведен истински и издълбоко – разговор за ДС. В социалните мрежи хората отново започнаха да спорят – бива ли да слагаме всички сътрудници на репресивния апарат на социализма на една плоскост? Едни са били щатни, други – не. Едни са доносничили охотно, други са си „отбивали номера“. Едни са били подложени на натиск и заплахи, други са го направили, за да могат да пътуват в чужбина, трети сами са се натискали да сътрудничат. Едни публично са се разкаяли, втори отричат, трети се гордеят с агентурното си минало. Едни изповядват демократични ценности, други възпроизвеждат опорни точки, сведени от Русия и/или от силните на деня.

Отделно от това има и друг непроведен разговор – за онези, които не са сътрудничили на ДС, но са били на достатъчно високи позиции в структурата на социалистическата държава, тъй щото да не им се налага да сътрудничат, за да си позволят всичко, което искат. И да смажат всеки, който не им харесва. Някои от тях също са сред „дежурните“ коментатори в телевизионните студиа и формират общественото мнение.

На този фон „демократичната общност“ се е хванала за гърлата дали и колко точно е виновен Васил Терзиев заради дядо си, чичо си и баща си. Не можем да дадем оценка на родителите, но съдим наследниците им. Призоваваме Терзиев да си каже. Да се извини. И човекът го прави – извинява се заради роднините си, призовава за лустрация. Но каквото и да стори, в очите на част от потенциалните му избиратели то не е достатъчно. Да не говорим че други критици вече го винят, че „се отрича“ от роднините си…

Раздирайки се вътрешно заради кандидатурата на Васил Терзиев, „демократичната общност“ се оказва в капана на класически ченгесарски трик – да се хване на въдицата, да направи от мухата слон и по този начин сама да се провали. Възмутените антикомунисти са станали част от едно активно мероприятие, в което всъщност с принципите им се злоупотребява. За да продължават да определят общественото мнение същите, които никой не пита за миналото им.

Колаж: Тоест. Снимки, използвани в колажа: Красимир Каракачанов – Wikipedia, Бойко Борисов – Wikipedia, Васил Терзиев – Facebook

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shte-razchitame-li-na-gennomodifitsirani-organi/

Трансплантацията на органи е едно от най-значимите постижения в историята на медицината и често е единственият източник на надежда за пациентите, страдащи от органна недостатъчност.

Присадка, трансплантирана в тялото на същия индивид, се нарича автоложна трансплантация. Например кожа от една част на тялото на пациента се присажда в друга част. Друг пример е съхранението на стволови клетки преди химио- или лъчетерапия. След терапията хемопоетичните (кръвообразуващите) стволови клетки се връщат в тялото на пациента.

Присадка, трансплантирана от един генетично идентичен индивид в друг (еднояйчни близнаци), се нарича сингенна трансплантация. Първата успешна органна трансплантация е сингенна трансплантация на бъбрек през 1954 г. Автоложната и сингенната трансплантация не водят до имунологични усложнения. Трансплантация на присадка между два генетично различни индивида от един и същи вид се нарича алогенна, а между два различни биологични вида – ксеногенна.

Кои човешки органи могат да бъдат присадени? Здравото сърце от донор с мозъчна смърт (т.нар. трупен донор) се използва за замяна на увреденото сърце на пациент. Един бял дроб или и двата от трупен донор могат да заменят част или целите бели дробове на нуждаещ се човек. „Болният“ черен дроб на пациент се заменя с част от черен дроб на здрав човек. Донорският черен дроб може да бъде от трупен донор или от член на семейството, който реши да дари част от своя. Трансплантация на панкреас най-често се извършва при пациенти с диабет тип 1, при които функциите на органа са нарушени.

Трансплантация на роговицата на окото позволява възстановяването на зрението при пациенти, които са го загубили заради очно заболяване. Повредена или помътняла роговица може хирургически да се замени със здрава донорска. Трансплантация на трахея (хрущялната тръба от ларинкса до бронхите и белите дробове) се прави при пациенти, които страдат от втвърдяване и стесняване на трахеята. Трансплантация на бъбреци може да се извърши както от трупен донор, така и от жив човек.

Трансплантацията на кожа е ефективно лечение за пациенти с тежки изгаряния. Тя позволява раните да заздравеят, докато пациентът все още не е готов за трансплантация на част от собствената му кожа. Трансплантация на васкуларна тъкан се прави при пациенти с тежки сърдечносъдови заболявания. Васкуларната тъкан може да се трансплантира до 24 часа след настъпването на смъртта на трупния донор.

Кратка история на междувидовата органна трансплантация

Идеята за междувидова трансплантация (ксенотрансплантация) не е нова. Тя осигурява достъп до неизчерпаемо количество органи и клетки и разрешава проблема с дългия списък от пациенти, чакащи за трансплантация. В периода XVII–XX век кръвни продукти с животински произход са вливани на хора с различни патологични състояния. През XIX век се е извършвало присаждане на кожа най-често от жаби.

През 1920 г. френският хирург от руски произход Серж Воронов предлага трансплантирането на части от тестиси на шимпанзета в същите органи на възрастни мъже, като е вярвал, че хормоните от присадката ще подмладят неговите пациенти. През XX век, след като д-р Алексис Карел разработва техниката за анастомоза на кръвоносни съдове, са направени редица опити за трансплантация от видове маймуни, които не са човекоподобни. През 1963–1964 г., когато диализата все още не се е използвала, д-р Кийт Римтсма трансплантира бъбреци от шимпанзета на 13 пациенти. Един от пациентите се връща на работа след 9 месеца, но умира внезапно (тогава се предполага, че причината е електролитен дисбаланс).

Първата сърдечна трансплантация при човек е извършена през 1964 г. от д-р Джеймс Харди. Той използва сърце от шимпанзе, но пациентът умира след 2 часа. През 1966 г. д-р Томас Старзъл прави първата чернодробна трансплантация от шимпанзе, а през 1992-ра негов пациент оцелява 70 дни след чернодробна ксенотрансплантация от павиан.

Избор на ксенотрансплант и необходимостта от генно модифициране на органите

С развитието на генното инженерство започва да се изследва потенциалната роля на органите от прасета за трансплантация при хора, но след провеждане на определени манипулации, които предпазват техните тъкани от имунната система на човека. Все пак защо прасето е предпочитаният вид, при условие че човекоподобните маймуни са по-близки генетично и размерът и структурата на техните органи имат по-голямо сходство с човешките? На първо място, шимпанзетата, които най-много се доближават до човека, са застрашен от изчезване вид и евентуалното им използване би породило етични въпроси, част от които така или иначе са налице при ксенотрансплантацията.

От друга страна, най-многобройният вид нечовекоподобни маймуни – павианите, са малки по-размер и сърцето им не е подходящо за трансплантация при възрастни хора, въпреки че бъбреците и черният дроб биха могли да се използват. И все пак павианите не са подходящи, тъй като са носители на редица потенциално патогенни микроорганизми, а осигуряването на маймуни, които не са носители на такива, би било бавен и скъп процес. За разлика от тях, прасетата са опитомени животни с подходящ размер и може да се отглеждат здрави (да не са носители на патогени) в голям брой.

Следва въпросът как да се превъзмогне имунологичният проблем – възникването на свръхостра реакция на отхвърляне на присадката. Тя се дължи на свързването на антитела (серумни гликопротеини, които се образуват след проникване на антиген в организма и могат специфично да се свързват с него) от човешкото тяло към ендотела на присадката, последвано от активирането на системата на комплемента (редица малки протеини в кръвта, които допълват антителата и спомагат за унищожаването на патогените в организма).

За да разрешат този проблем, учените се фокусират главно върху присадката на донора, а не върху реципиента. Създадени са трансгенни прасета с определени генетични промени, имащи за цел да инхибират активацията на комплемента. Преди да се премине към опити за трансплантиране на органи от прасета в тялото на хора, маймуните са използвани като моделни животни, при които се изследва възможността за предотвратяването на свръхостра реакция на отхвърляне на съответния трансплантиран орган от прасе.

Първата трансплантация на генномодифицирано сърце от прасе на човек

Първата в света трансплантация на сърце от прасе на човек е проведена в Университетската болница в Мериленд (Балтимор, САЩ). На 57-годишен мъж в последен стадий на сърдечна болест е направена успешна трансплантация на генномодифицирано сърце от прасе. След тази експериментална операция пациентът е имал възможност да се движи свободно без помощта на кардиопулмонален байпас (машина, която временно поема функциите на сърцето и белите дробове).

С тази историческа операция е преодоляна най-неразрешимата пречка – свръхострата имунна реакция на отхвърляне на присадката. Постигнат е добър, но краткотраен резултат, тъй като състоянието на пациента се влошава и той умира на 9 март 2022 г., два месеца след сърдечната трансплантация.

Сърцето на прасето преминава през цели десет генетични модификации. Изключени са три гена, свързани с имунно отхвърляне и са добавени шест човешки гена и един ген за инактивиране на растежа с цел контрол на размера на сърцето. Елиминирането на ксеноантигени с генно инженерство е подход, с който се понижава имунният отговор на отхвърляне. След като тези гени са изключени, прасетата остават здрави и голяма част от клетките на присадката не могат да провокират имунен отговор след контакт с човешките имунни клетки.

В друга група генномодифицирани клетки от прасета, които остават имунореактивни към човешките клетки, имунните отговори са предизвикани от левкоцитните антигени от клас I при прасетата (SLA), еквивалентни на човешките левкоцитни антигени от клас I (HLA). Изтриването на тези SLA гени може да подобри толеранса на реципиента към органите от прасетата. Друг подход за минимизиране на отхвърлянето на присадката е генното модифициране на компонентите на комплемента и гените, отговорни за съсирването на кръвта.

Направени са опити за въвеждане на генномодифицирани човешки гени, участващи в коагулацията в клетките на прасета, което води до по-продължително оцеляване на присадката. Генното инженерство не спира дотук. Друг проблем е системният възпалителен отговор при реципиента, който може да се преодолее с генетично модифициране на човешките антивъзпалителни гени и въвеждането им в клетките на органите на прасетата.

Освен споменатата възможност за пренасяне на патогенни бактерии и вируси, съществува интересен феномен както при хората, така и при прасетата. В генома на всяка човешка клетка има гени, кодиращи човешки ендогенни вируси (HERV). Смята се, че те нямат патогенен ефект и нямат роля в развитието на заболявания при човека. По подобен начин в генома на прасетата участват свински ендогенни ретровируси (PERV), които също не са свързани с развитието на заболявания при прасетата.

Повод за притеснение е неизясненият въпрос дали трансферът на PERV при човека може да бъде патогенен, или рекомбинацията между PERV и HERV може да доведе до възникването на нов вирус с патогенен характер. В момента мнението на учените е, че PERV най-вероятно не са патогенни за човека, но е по-добре да се предотврати активирането на тези гени.

Етични проблеми

Използването на животни като източник на органи не се възприема от активистите за правата на животните, които отчитат, че те са интелигентни, чувствителни и способни да изпитват болка. Въпреки че някои религиозни традиции, като юдейската и мюсюлманската, забраняват консумацията на продукти от свинско месо, и в тези общности се намират гласове в подкрепа на трансплантацията на органи от прасета с аргумента, че целта е запазването на човешки живот.

Дори ако органите от прасетата са в изобилие, етичните проблеми няма да бъдат разрешени. Например цената на една трансплантация може да стане много по-висока от сегашната и потенциалните реципиенти ще бъдат основно финансово заможни хора. Това се смята за несправедливо предимство пред тези, които не са в състояние да си позволят процедурата. Здравноосигурителните компании също може да не желаят да платят високите разходи.

Бъдещето на трансплантациите

Алтернативите за решаване на недостига на човешки органи от трупни донори включват подходите на регенеративна медицина, както и използването на стволови клетки. Нито един от тези подходи все още не е достигнал етапа на клинично изпитване, затова и ксенотрансплантацията е на преден план. Механичните помощни устройства за поддържане или заместване на болно сърце всъщност са в много по-напреднал етап на развитие от ксенотрансплантацията. И все пак биологичното човешко сърце продължава да има най-много предимства пред всички останали варианти.

Заглавно изображение: Органна трансплантация. Източник: Vecteezy.com Miguel Angel

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/bavnoto-demokratichno-proglezhdane/

Две неотдавнашни събития демонстрираха ужасяващите размери на антиевропейската и антидемократичната пропаганда в България. И двете са свързани с партия „Възраждане“ и станаха на метри едно от друго.

Двете капки, които стигнаха до ръба на чашата

На 10 юни привърженици на партията на Костадин Костадинов провалиха прожекция на белгийския филм „Близо“ в кино „Одеон“ пред безучастния поглед на полицията. Причината? Филмът – носител на десетки международни награди, беше включен в програмата на филмовия фестивал на „София прайд“, поради което протестиращите срещу него го обявиха за „педофилски“.

Същия ден мъже с тениски на „Възраждане“ (може би част от протестиращите пред „Одеон“) тормозиха продавачка в магазинче за крафтбира на „Граф Игнатиев“, защото в него имало знамена на различни държави. Афектирана, на следващия ден собственичката на магазинчето сложила на витрината надпис, че в него не се обслужват привърженици на „Възраждане“. Отмъщението – на 12 юни магазинът осъмна с надпис Jude и шестоъгълна звезда на витрината. Така по времето на Хитлер са маркирани търговските обекти, притежавани от евреи. Режимът на Хитлер е отговорен за смъртта на над шест милиона евреи (освен това и на много хомосексуални, роми, хора с умствени и физически увреждания и всякакви, които не отговарят на идеала за „чиста арийска раса“).

Реакциите и прецедентите

Никоя парламентарно представена партия или коалиция не излезе с официален коментар по отношение на проявата на антисемитизъм в центъра на столицата. Впрочем антисемитизмът и неонацизмът в България масово не се разпознават като проблем. Пример за това са и мудните реакции на Асоциация „Българска книга“ и прокуратурата по отношение на присъствието на щанд на неонацисткото издателство „Еделвайс“ на Панаира на книгата. Нямаше реакции и когато Татяна Дончева от „Левицата“ си позволи да сее антисемитизъм в национален ефир.

ПП и ДБ осъдиха в съвместна декларация акцията пред „Одеон“, ала без да споменават, че тя е провокирана от хомофобия. Тази година обаче за първи път не само от Зеленото движение, а и от „Да, България“ се обявиха в подкрепа на „София прайд“. В декларацията на „Да, България“ правата на ЛГБТИ+ хората се определят като човешки права, а защитата им – като проява на патриотизъм. Групата на „Демократична България“ в Столичния общински съвет пък излезе с позиция в подкрепа на прайда, представена от актьора и общински съветник Веселин Калановски. На самия прайд присъстваха няколко политици от ДБ, както и евродепутатът от БСП Петър Витанов, несъгласен с хомофобската политика на Корнелия Нинова.

Сред прецедентите се нарежда и събитие, инициирано от частно лице. На 15 юни гражданка на име Кристина Пекова организира шествие в защита на ЕС и демокрацията под надслов „Фашизмът не е патриотизъм“. Целта на шествието е да се изрази несъгласие с позициите и действията на президента Румен Радев и „Възраждане“, които имат за цел да ограничат демокрацията, да отдалечат България от ЕС и НАТО, да насаждат омраза, лъжи и дезинформация и да всяват разделение. А конкретният повод е случката пред „Одеон“.

Кое е новото?

Съществената промяна е не толкова във факта, че в ДБ все повече узряват за идеята, че защитата на правата на ЛГБТИ+ хората е важна с оглед на евроатлантическата ориентация на България. Защото ако я карат със същото темпо, до пълното им узряване може да минат още доста години и парламенти, особено ако чакаме и ПП да последват примера им.

Действително важното е, че най-сетне евроатлантическата ориентация и противопоставянето на фашизма бяха поставени на една плоскост. До неотдавна връзката между тези две неща изобщо не беше очевидна. Дори напротив.

На ежегодните протести срещу неонацисткия „Луковмарш“ освен дежурната шепа либерали присъстват анархисти, леви активисти, хора, близки до БСП, и могат да се видят плакати против НАТО. Много от идентифициращите се като десни демократи пък идеализират политическия живот в България преди 1944 г., омаловажават изпращането на над 11 300 евреи от новоприсъединените територии на България на смърт и са готови да водят до безкрай спора „Имало ли е фашизъм в България?“. А той измества същността на проблема, защото в България фашизъм като тоталитарна система може и да е нямало, но страната ни е била съюзник на Хитлерова Германия и е въвела важни елементи от нацисткото законодателство в своето.

Източноевропейски особености и техните последствия

След Втората световна война Западна Европа успява да се изгради като общо и мирно пространство върху базисното съгласие, че фашизмът/нацизмът е нещо лошо, което не трябва да се допуска никога повече. На това се основава съвременната либерална демокрация. Страните от Източния блок пък възприемат фашизма като нещо, с което системите им вече са се преборили, и го слагат в един кюп с капитализма, т.е. с начина на живот в западните страни.

Ето защо след падането на желязната завеса бившите социалистически страни имат проблем с борбата срещу фашизма. Хората в тях са склонни или да идеализират времената отпреди създаването на Източния блок, или да смятат, че само социализмът се е борил с фашизма, защото това, което наричат капитализъм, според тях си е фашизъм.

Затова поставянето на евроатлантическата интеграция и противопоставянето на неонацистките тенденции на една плоскост е повод за надежда, че в България може и да е възможна истинска евроинтеграция, а не такава, която се ограничава само в свободното движение и усвояването на фондове.

Войната на Русия срещу Украйна показа докъде може да стигне една държава, необичаща либералната демокрация, но повече от 70 години „лежаща на лаврите си“, че има водеща роля в преборването на фашизма. Тази война руши самия фундамент на Европа, опитвайки се да я върне до точката табу, до „никога повече“. Защото след Втората световна война Старият континент не е преживял нищо, което да прилича повече на агресията на Хитлер от агресията на Путин.

Затова не е за учудване, че проруският Волен Сидеров пишеше антисемитски книги, а привържениците на „Възраждане“ рисуват шестолъчки по витрините.

Рано е да се каже дали последните реакции в защита на човешките права и демокрацията, провокирани от „Възраждане“ и президента Румен Радев, са инцидентни, или част от цялостна тенденция. Важно е обаче проевропейските партии да не забравят какво стои в основата на европейската идентичност.

Смислена правосъдна реформа може да има едва тогава, когато е налице консенсус, че ценността на човека стои в основата на правото. На който и да е човек, включително ЛГБТИ+ хората, евреите, ромите, македонците, онези, чиито мнения не ни харесват, престъпниците… И дори Гешев и Пеевски.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/zatvorut-na-21-vek/

Този текст е базиран на проучванията, направени заедно с Дарина Банова през есента на 2022 г. в рамките на изследователския и експериментален проект на тема „Форми на несвобода. Затворът на ХХI век“: тя – като дипломант към катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ, а аз – като неин ръководител.

Във времена, в които бъдещето на демокрацията в България изглежда объркано и все по-обвързано със съдебната система, има едно място, където правораздаването се пресича с архитектурата, при това буквално. Състоянието на затворите и условията, в които живеят лишените от свобода и работят техните надзиратели, е активна тема вече няколко години, включително за няколко български правосъдни министри. Междувременно български затворници съдят България в Европейския съд по правата на човека. Служители на затворите провеждат национални протести. А в дупнишкото село Самораново, където в момента се изгражда нов затвор за 400 души на мястото на бившето военно поделение, хората са притеснени.

Всъщност темата за затворите, макар на пръв поглед периферна и често пренебрегвана, говори много за обществото ни днес. А архитектурата на затворите е добър повод да анализираме еволюцията на идеите ни за контрол, наказание и морал, за свобода и несвобода и как пространствата всъщност формират хората.

Властта на пространството

Архитектурата не е даденост. Тя е среда, която ни определя и изгражда дори само през чисто физическото изживяване на пространството, заобикалящо телата ни. Това е най-устойчивото клише на архитектурната теория, което е също толкова непоклатимо вярно. Замислете се, че има сгради, които ви карат да се чувствате добре, и други, които ви потискат. По определени настилки вървите бързо, по други – бавно и несигурно. Има места, където с удоволствие се спирате, и други, в които се чувствате напрегнати. Има публични пространства, които естествено припознавате като места за протест, и други, които носят със себе си невидим, но неизбежен контрол.

Популярен пример от архитектурната история е планът за тотална реконструкция на Париж, осъществен от барон Осман след средата на XIX в. и формирал онзи парижки център с широки булеварди и красиви сгради, който познаваме и до днес. Но това е план не само за модернизиране на един град със средновековни тесни улици, с липса на въздух и светлина и с много болести. Това е план и за контрол над гражданите му, които успешно преграждат тези тесни улици с барикади в поредица въоръжени въстания през първата половина на века и особено по време на Френската революция от 1848 г.

Пространствата обаче могат не само да контролират. Ето още два известни примера.

През 60-те години на ХХ в. Лудвиг Ерхарт, канцлер на ФРГ, поръчва нова резиденция на властта, т.нар. Kanzlerbungalow в Бон – изящен едноетажен павилион с много стъкло, който дава усещането за прозрачност, достъпност и човешки мащаб. До обединението на Германия това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Сградата е представителната „дневна“ на ФРГ, а светлите ѝ модернистични пространства стават символ на демокрацията.

Държавната детска болница Alder Hey в Ливърпул, завършена през 2015 г., е друг вид сграда. Тя не е просто здание в парк, а сграда, органично свързана с природата. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка. Целта на архитектите е ясна – те създават пространство, което лекува: дава усещане за добър живот, има дизайн, който повдига духа, свързано е с природата за максимален терапевтичен ефект.

Но да се върнем на затворите. Още по-интересен е въпросът

дали пространствата ни правят лоши, или добри, дали могат да влияят на моралния ни избор.

Морално ли е изобщо архитектите да проектират места за изолация? И как трябва да изглежда наказателната архитектура днес?

Паноптикумът

В холандския град Бреда има една сграда, която се вижда отдалеч – голяма, цилиндрична, четириетажна и покрита с купол. Няма нищо общо с тесните къщички по уютните улички и каналите на града. Вътре сградата е куха, с кръгъл покрит двор, колкото половин футболно игрище, а около него по извитите тухлени стени се виждат стотици еднакви оранжеви врати, равномерно разпръснати из четирите етажа нагоре, гледащи към двора. Зад всяка врата има по една малка стая, която някога е била затворническа килия. Но това не е обикновен затвор. Сградата, построена през 1886 г., е паноптикум.

Паноптикумът е най-популярният идеален теоретичен модел за затвор.

Създаден през 1791 г. от английския философ и юрист Джереми Бентъм, той е планиран така, че всеки затворник да бъде отделен в килия и скрит от погледа на останалите. Килиите са построени около централната наблюдателна кула, откъдето се предполага, че всеки затворник е видим единствено за надзирателя. Бентъм смята, че изолацията е ключова за успешното функциониране на един затвор. Индивидуалните килии ограничават побоищата и конспирациите. Контролът e съвършен.

Бентъм така и не успява да построи своя идеален затвор през XVIII в., но сто години по-късно холандците издигат един от малкото истински паноптикуми в Бреда. И какво се оказва? Оказва се, че скъпият революционен експеримент е грандиозен провал.

Изолацията не превъзпитава никого. Напротив, причинява остри умствени заболявания и смърт сред затворниците.

А тоталният контрол – другият инструмент на паноптицизма, става олицетворение на модерната дисциплинарна власт с всички нейни плашещи последствия. За френския философ Мишел Фуко паноптикумът е не просто сграда, а властта, дестилирана до нейната есенция. Надзирателят невинаги гледа към затворниците; ключовото е, че може да го направи по всяко време, когато пожелае. Тъй като затворниците не могат да разберат дали са наблюдавани, или не, те трябва винаги да се държат така, сякаш са. В резултат на това контролът става самоконтрол – чувството, че някой те наблюдава, е достатъчно.

Възстановителното правосъдие

През XXI век нещата са различни. Ясно е, че изолацията не помага нито на престъпниците, нито на обществото. Възстановителното правосъдие е метод, който се налага напоследък и в България и цели поемането на отговорност от страна на правонарушителите, създаването на усещане за принадлежност към общността и чувство за безопасност от страна на обществото спрямо престъпилите закона. Окуражават се самоконтролът и самонаблюдението сред затворниците, превъзпитанието се осъществява чрез образование и развитие на различни умения, чрез разговори и срещи.

Положителен съвременен пример за лишаване от свобода, който прилага принципите на възстановителното правосъдие, са норвежките затвори.

Затворът Халден многократно е отличаван като пример за „най-хуманния затвор в света“ въпреки най-високата степен на сигурност, която предоставя.

Пространствената организация се изразява в павилионна структура с множество открити пространства и озеленяване, което кара лишените от свобода да се чувстват в природна среда. Надзорът се извършва директно, на малки групи, а служителите са в постоянно взаимодействие с криминално проявените и участват в дейностите им.

Но каква е ситуацията в България?

Затворът на ХХI век и България

Първите български затвори са проектирани в началото на ХХ век по стандартна схема с кръстосан план с главна наблюдателна кула в центъра и жилищни корпуси с дълги коридори, от които се стига до килиите. Надзирателят наблюдава от кулата и има видимост към всички крила на сградата. Това де факто е вид паноптикум. Такива са затворите в София, Враца, Варна и Стара Загора, проектирани между 1905 и 1931 г. Характерни елементи на тези сгради са масивните огради, централните наблюдателни кули с т.нар. колело в тях и второстепенните охранителни кули. Последният нов затвор, построен в България, е Сливенският женски затвор от 1961 г.

Местата за лишаване от свобода в България се делят на няколко вида: затвори, затворнически общежития от закрит тип и затворнически общежития от открит тип. Диференцирането на лишените от свобода в съответния вид заведение се извършва според режима на изтърпяване на наказанието – специален, строг, общ и лек.

Статистически данни показват, че за последните 10 години лишените от свобода са намалели почти двойно. Това, както и откриването на нови затворнически общежития за по-леките режими, облекчава системата и дава възможност за подобряване на условията в заведенията за лишаване от свобода. Фактори като намалелия брой престъпления и респективно лишени от свобода, влизането на България в Европейския съюз и налагането на Европейските правила за затворите, както и финансирането на програми за подобряване на местата за лишаване от свобода дават оптимистичен шанс за промяна на сегашното състояние.

Какъв би могъл да бъде новият универсален архитектурен модел на тази промяна?

Моделът

Първо, килията трябва да загуби ролята си на централно място в живота на затворниците, отстъпвайки мястото на модел, организиран на принципа на самодостатъчни жилищни единици. В рамките на всяка жилищна единица затворниците да могат сами да управляват времето си и да организират разпределението на отговорностите по отношение на общите части. Това овластява хората и предразполага към проактивно поведение. Жилищните единици да бъдат балансирана организация между индивидуални пространства за самостоятелни дейности и колективни пространства за социално взаимодействие с фокус върху вторите – отново с цел изграждане на микрообщности.

После, нужна е борба със стереотипите – премахване на плашещия образ на затворите и стигмата на лишаването от свобода. Като социална институция пенитенциарното заведение трябва, доколкото е възможно, да бъде интегрирано в общността, в която ще бъде освободен затворникът, и да взаимодейства с околността.

Разбира се, не може без бариери към външния свят за поддържане на сигурността. Но архитектурният образ трябва да деинституционализира сградата и да я интегрира в по-широката общност чрез представяне на нормализиран, съвременен, ориентиран към гражданите облик и подходящ мащаб. Затворът трябва да е във връзка с външния свят, за да не се превърне в непроницаем елемент, неотзивчив към стимулите, идващи от града.

Възможно ли е такова бъдеще на затворите? Вероятно да. Възможно ли е в България? Разбира се. Но то е в пряка връзка и с осъзнаването на властта на архитектурата да решава социални проблеми, като създава смислени пространства.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/evroto-li-shte-e-sledvashtiyat-djendar/

Как се почувствахте, когато Домът на Европа беше залят с червена боя по време на пропутинско шествие? Тогава полицията реагира чак след като получи сигнал, образувайки досъдебно производство „срещу неизвестен извършител“. Въпреки че нейни служители са придружавали шествието и ако са искали, са щели да установят извършителите още на място.

Усещане за безпомощност и несправедливост

Ако сте проевропейски настроени, вероятно сте изпитали чувство за безпомощност, защото органите на реда са отказали да си свършат работата, за да защитят вашите ценности и официалната геополитическа ориентация на България. И чувство за несправедливост, понеже полицията реагира съвсем иначе, когато става дума за акции срещу политиката на Русия. Неизчерпателен списък:

• През февруари 2022 г., дни след нахлуването на Русия в Украйна, полицията задържа трима ученици, които се опитвали да напишат Save Ukraine на Паметника на Съветската армия (ПСА).
• През април същата година лидерите на „Ние идваме“ Николай Хаджигенов и Арман Бабикян бяха арестувани, след като заляха табелата на Руското посолство с червена боя. Не цялото посолство, а само табелата.
• През май 2022 г. органите на реда допуснаха привърженици на „Възраждане“ да провалят събитие, съгласувано със Столичната община – опаковане на ПСА. По този повод тогавашният вътрешен министър Бойко Рашков каза: „Ние сме поели ангажимент към Руското посолство и други мисии в нашата страна да се грижим за тези паметници и го правим.“
• На 23 февруари 2023 г. мъж счупи плочата на ПСА с надпис „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“ и доброволно изчака полицията, запътила се да го арестува.
• На 25 май същата година полицията зорко охраняваше прожекция в Руския културен център на пропаганден филм за унищожения от окупационната армия украински град Мариупол.

Добре дошли в света на ЛГБТИ хората в България

Ако сте от онези, които са изпитали безпомощен гняв от липсата на адекватна институционална реакция по отношение на посегателството срещу Дома на Европа, вече знаете как се чувстват ЛГБТИ хората у нас. Не просто веднъж или два пъти, не по време на управлението на някое конкретно правителство, а по принцип.

Някои от знаковите случаи на хомофобско насилие само от последните четири години:

• Хомосексуална жена е пребита в центъра на София през 2019 г., защото нападателят ѝ я сметнал за гей мъж, а полицаите са искали жената да докаже, че избитите ѝ зъби, останали на тротоара, са били без кариес.
• През 2020 г. тийнейджъри нападат свои връстници в пловдивски парк, защото им заприличали на хомосексуални, но според началника на местната полиция „не е имало сбиване, а по-скоро замеряне с предмети“. Психиатър обяснява по телевизията, че подобна агресия си е нещо нормално.
• Първият опит за прайд в Бургас през 2021 г., срещу който имаше такава агресия, че планираното шествие не можа да се проведе.
• Потрошаването на ЛГБТИ общностния център Rainbow Hub по-късно същата година от група, предвождана от Боян Станков, известен като Расате (тогава кандидат за президент), който ударил и една от присъстващите активистки.

Последният от неизброимо многото случаи на безнаказана хомофобска агресия е от 10 юни 2023 г. в центъра на София, пред кино „Одеон“. Привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекция на белгийския филм „Близо“, който беше включен в програмата на филмовия фестивал към „София прайд“. Вместо да осигурят правото на зрителите да гледат филма, дошлите на място полицаи поздравяваха протестиращите срещу прожекцията и се ръкуваха с тях.

На следващия ден МВР излезе с лаконична позиция по случая. В нея се казва, че „привърженици на политическа партия и група граждани, дошли на прожекция, са влезли в словесен сблъсък“ и „не е имало физическо насилие“, без да се уточнява какво са правили от „Възраждане“ там. Твърди се, че организаторът на прожекцията сам решил да я прекрати, без да се отчита в каква ситуация е станало това.

Две прожекции в рамките на по-малко от месец – на пропутинския филм за Мариупол и на „Близо“, и напълно противоположно поведение на полицията в двата случая.

До какво води хомофобията „в името на децата“?

Протестиращите срещу филма „Близо“ твърдят, че в него има педофилия и искат да предпазят децата. Филмът впрочем вече е прожектиран в България безпроблемно няколко пъти, но не в рамките на „София прайд“. Освен това е носител на трийсетина награди, между които и Голямата награда на Фестивала в Кан, което е второто по тежест отличие след Златната палма. Бил е номиниран и за Оскар. И никое от многото професионални журита не е забелязало педофилия в него. Защото там не само че няма педофилия, но няма и секс сцени.

В „Близо“ се разказва за две 13-годишни момчета, които са много близки приятели. Когато съучениците им започват да ги поднасят, че са гаджета, едното момче се засрамва и се дистанцира от другото, което остава в изолация и се самоубива. А доскорошният му приятел продължава да живее, измъчван от чувство за вина.

Един от основните аргументи на анти-ЛГБТИ пропагандата е, че всичко е в името на защитата на децата. Но всъщност голяма част от хората, които са с различна сексуална ориентация или полова идентичност, осъзнават това именно в тази ранна възраст. Усилията темата да се превърне в табу за децата излага различните от тях на омраза, самоомраза, остракиране. И има сериозни и дълготрайни последствия. Ако протестиращите срещу филма „Близо“ го бяха гледали, може би поне на някои от тях щеше да им просветне това.

Слонът в стаята

В позицията на МВР за провалената прожекция не се споменава причината за „словесния сблъсък“ между привържениците на „Възраждане“ и хората, дошли да гледат филма. Единствените политически сили, които осъдиха случилото се, бяха „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които публикуваха обща позиция на страниците си във Facebook. Зеленото движение, което е част от ДБ и традиционно се обявява в защита на ЛГБТИ хората, сподели на страницата си позицията на съпредседателя си Владислав Панев.

В позицията на ПП–ДБ се упрекват представителите на „Възраждане“, които „редовно и тенденциозно използват езика на омразата, насърчават към екстремизъм и насилие“ и са си позволили „да ограничат правото и достъпа на български граждани до прожекция на филм“. Така човек може да остане с впечатлението, че „Възраждане“ е против седмото изкуство и затова не иска хората да ходят на кино.

В лично качество някои представители на ДБ, например Елисавета Белобрадова, назоваха проблема с истинското му име, а Манол Пейков пусна шеговито антихомофобско меме. Депутати от ДБ, между които Владислав Панев и Ивайло Мирчев, отидоха на следващия ден пред кино „Одеон“, за да попречат на евентуален хомофобски протест срещу следващия филм от програмата на „София прайд“. Но този път до конфликт не се стигна – не само поради засиленото полицейско присъствие, а и защото от „Възраждане“ си бяха изпълнили целта.

На ниво парламентарно представени партии обаче никоя освен Зеленото движение, което има твърде малка тежест в Народното събрание, не признава „слона в стаята“. А именно че в България има хомофобия, която държавните институции не само не ограничават, а и активно си отглеждат – в лицето не само на полицията, а и на съдебната система.

Че то е същото, както казва Мечо Пух

Проевропейските коалиции в парламента упорито отказват да назоват проблема. От ДБ и ПП се правят на разсеяни, за да не им пострада и без това крехкият рейтинг. От ГЕРБ оставиха коалиционните си партньори от ВМРО да диктуват кампанията срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“. И доколкото това е популистка партия, може би в нея се опасяват, че ако направят обратен завой, антиджендър истерията, в чието отглеждане активно участваха и те, ще се обърне срещу тях.

А забелязването на хомофобията и вземането на мерки срещу нея са важни не просто за да се предпазят ЛГБТИ хората. Важни са за политическото бъдеще на ДБ, ПП и ГЕРБ. Защото червената боя върху Дома на Европа и анти-ЛГБТИ акциите всъщност имат една основа. Става дума за систематичните усилия България да бъде отдалечена от европейския си път и отново да се превърне в сателит на Русия.

И кампанията срещу Истанбулската конвенция, и тази срещу Стратегията за детето, и опитите да се спре Македония по пътя ѝ към ЕС, и твърденията, че Европа ще ни кара да ядем насекоми, и всевъзможни други фалшиви новини (като неотдавнашната, че Швеция щяла да превърне секса в национален спорт) са от един порядък. Целта им е да се внушава евроскептицизъм.

В същото време бавно и полека се въвеждат практики, каквито има в Русия, а от европейска гледна точка са, меко казано, притеснителни. Например доброволческите паравоенни отряди от типа на БНО „Шипка“ и честването на т.нар. Безсмъртен полк. В последно време все по-често се вижда деца да шестват във военни униформи като на парадите в Русия, дори дечица от детски градини. Има младежки гвардейски отряди от деца в униформи, които са под патронажа на президента Румен Радев. Пълзящата военизация на цивилно население и на малолетни никак не е невинна. Именно тя представлява опасност за децата.

Безгрижното тичане към пропастта

Това е целта и на референдума срещу еврото, за който от „Възраждане“ са събрали над 470 000 валидни подписа. В ход е поредната дезинформационна истерия, този път срещу европейската валута. Внушава се, че приемането на еврото ще доведе до инфлация. Освен това то се представя като антипатриотично, като загуба на националния суверенитет, въпреки че българският лев от 1997 г. не е суверенен, а е вързан първоначално за германската марка, а после за еврото.

Новото правителство се е запътило към еврозоната, без да забелязва сериозността на риска от референдума, както в цитата от „Мисли“ на Блез Паскал:

Ние безгрижно тичаме право към пропастта, изпречили нещо пред себе си, за да не я виждаме.

Планира се широка информационна кампания в подкрепа на еврото. Но то не става само с целева кампания, необходимо е непрекъснато и систематично говорене.

Европейската принадлежност и европейските ценности трябва да се отстояват от проевропейските партии и коалиции. Защото в степента, в която те не противодействат на популистките пропагандни кампании, антиевропейският дискурс ще взема връх. Когато се жертват правата на ЛГБТИ хората, жените, децата, антиевропейската пропаганда продължава безнаказано, докато засегне всички.

Политическа популярност не се печели, когато се мълчи, за да не ни падне рейтингът. Печели се, когато се отстояват принципи – дори ако това може да ядоса някого. Всъщност националистическите партии в България го знаят най-добре. И възходът им се дължи на това, че „прегръщат“ определени теми и принципи, които са обект на обществено разделение, и кресливо ги отстояват, докато системните политически сили възпитано мълчат. Така обаче пространството за демократично говорене се стеснява все повече и повече.

Парламентарната демокрация, правото на изразяване и на получаване на информация, правото на свободно сдружаване и още много други права в България не са безпроблемни, но ги има. Както и правото на свободно движение и всевъзможни права, които приемаме за даденост. Но те могат да бъдат загубени много лесно. Достатъчно е просто за опасностите да не се говори.

Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/nevezhestvoto-ne-e-blazhenstvo/

В България ранната бременност е нещо обичайно, но темата е маргинализирана, а дебатът – поляризиращ. Световната здравна организация категоризира всяко раждане от жена под 20 години като резултат от ранно забременяване. Следвайки тази рамка, по данни на Националния статистически институт всяко десето дете у нас е родено от майка в юношеска възраст.

Началото на пътя към ранното забременяване стои в разговорите ни с децата за здраве, съзряване и отношения – или иначе казано, какво е здравното и сексуално образование (ЗСО) – както в училище, така и у дома.

В България близо 19 000 жени са направили аборт през 2022 г., като при над 13 000 от тях не става дума за спонтанен аборт. В сравнителен план живородените деца през същата година са около 56 000. Така страната ни става лидер по брой аборти в Европейския съюз спрямо 1000 раждания на живи деца в страната. Но се получава следният парадокс: не само че сме лидери по брой аборти, но водим и в дела на непълнолетни майки в ЕС.

Каква информация по темата „здравно и сексуално образование“ се предоставя на младите хора в училище и как те запълват липсите? Изобщо каква е ролята на образованието в демографската картина в България?

Родителите като щрауси

Простото определение на семейното планиране е да имаш толкова деца, колкото искаш, и да ги имаш, когато искаш – с отговорност към тях, казва Радосвета Стаменкова, изпълнителен директор на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП). Това е водеща неправителствена организация, работеща вече над 30 години в областта на здравеопазването, сексуалното и репродуктивно здраве и здравната превенция в България.

За да има адекватно семейно планиране, един млад човек трябва да е напълно наясно как се и не се забременява и какво следва от това. Точно тук идва и ролята на ЗСО. Да се говори с децата в рамките на часове по ЗСО не значи да се преподава как се прави секс или колко е хубаво да се прави секс. Радосвета Стаменкова отбелязва:

Здравното и сексуално образование не е само как да поставим презерватив или как да се предпазим от полово предавани болести. То включва теми като хигиена, хранене, превенция на състояния като булимия и затлъстяване, превенция на зависимости и разпознаване на белезите на трафика на хора с цел сексуална и трудова експлоатация.

Не е преувеличено да се каже, че тази информация е отвъд учебните планове – тя е жизненоважна и е опасно младите хора да бъдат лишавани от нея. Опасно е и за нас като общество да им я спестяваме.

Затова нека да видим какви думи използваме, когато говорим за здраве и полово развитие с децата си. Габи Петрова – психолог, сексолог и експерт по полово възпитание, разказва, че в практиката си често се сблъсква с родители, които се притесняват да коментират подобни теми в семейството, защото смятат, че децата биха вкарали същия контекст и емоционален заряд в разговора като възрастните. Често този „свян“ е комбиниран с избягване на точните думи, назоваващи анатомичните органи, което реално пречи на детето да познава и назовава всички части на собственото си тяло с истинските им имена.

Съществената част от разговора е не просто анатомията, а границите, свързани с тези части на тялото – никой няма право да ни докосва без наше съгласие. „Ние обясняваме през езика и говора. Когато детето не може да назове тези неща и не може да сподели какво му се е случило, то не споделя“, категорична е Габи Петрова. Когато дадем адекватна информация на детето, можем да го предпазим от насилие и посегателство.

А как се премахват срамът и табуто? Чрез говорене и болезненото (може би) изваждане наяве на това, от което ни е срам. „Защо „черва“, „зъби“ и „дроб“ се наричат, както си се наричат, но когато по време на беседа се каже „пенис“, „вагина“, „вулва“ или „яйчници“, учениците започват да хихикат, все едно са чули някакъв много мръсен виц?“, се чуди Николета Попкостадинова, създателка на Loveguide.bg – платформа за ЗСО на тийнейджъри. Много често екипът на Loveguide.bg получава покани за изнасяне на уроци в училищата в цялата страна, защото самите възрастни не знаят как да подходят към темата.

Когато един родител не дава информация на детето, той погрешно смята, че отлага неговото порастване. Но заровената в пясъка глава не е решила нито един проблем. Между другото, противно на популярния мит, щраусите не заравят главата си в пясъка, когато са стресирани. По-скоро се свличат на земята и остават неподвижни, опитвайки се да се слеят с терена – което пак не е много по-различно от поведението на родител, опитващ се да парира въпроса „Мамо, какво значи „секс“?“. Или както отбелязва психоложката Габи Петрова,

ако децата са готови да зададат въпрос, значи са готови и да получат отговор.

Най-често детето първо пита вкъщи и ако любопитството му не бъде задоволено, то започва да търси отговорите другаде. И в ужаса и ступора си родителят не си задава въпроса дали иска детето му да събере информация от неизвестни източници, или е по-добре той самият да му разкаже. Габи обръща внимание, че подобен развой на диалога има ефект и по-късно в отношенията. Родителите се изненадват, че детето спира да споделя с тях, но освен че е нормална част от израстването, това е и провокирано от факта, че когато то е имало интерес и е търсило отговор, родителят е неглижирал, осмял, парирал неговите потребности.

Портфолиото от теми в сферата на ЗСО е огромно и за различните възрасти са актуални различни неща. Какви обаче са ключовите рамки, за да има траен разговор? „За да има смисъл цялата тази информация, за да е полезна и интересна, тя трябва да предхожда събитията“, обяснява Радосвета Стаменкова от БАСП. С други думи, ако говорим за менструален цикъл с момичета, които от две години си купуват превръзки, това е след дъжд качулка. Те не са били подготвени за първоначалното объркване и не е отговорено навреме на първите им въпроси, свързани с промените в тялото им. И вече са минали цели две години, в които е можело да забременеят, може би без дори да подозират как става това.

Важно е и другото – да не се говори за нещо далечно и непонятно. В V клас не се говори за секс, а за промените през пубертета и междуличностните отношения, а също и за пъпки, хормони, лична хигиена.

Още нещо ключово за адекватното прилагане на ЗСО: детето трябва да бъде въвличано в разговора отново и отново. Както не научаваме български език или география от първи клас, така и информацията, свързана със здравната и сексуалната култура, трябва да е надграждаща и да се обновява през определен период от време.

Има ли българското училище социална роля?

Защо да дискутираме тези теми в училище? Всъщност да започнем с това преподават ли се и как. Образователният модел за преподаване на ЗСО в България е пълен с недостатъци, най-големият от които е, че такъв системен подход по-скоро няма. Съществуващият модел е вкрепен в преподаване на откъслечни неща, които минават между другото, и във виждането, че училището е образователна институция без социална роля. Като изключим преподаването на базовите знания за половата система по предмета „Биология и здравно образование“ в гимназиалния етап, ако един ученик попадне на учителски колектив, който не припознава темата като важна, има шанс знанията му по ЗСО да си останат до наученото в час по биология в VIII клас.

Въпреки интегрирането на ЗСО в държавен стандарт през 2016 г., което безспорно е един от големите застъпнически успехи, както обикновено дяволът е в детайлите. Наредбата обхваща гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование и не представлява задължителна форма на обучение. Само частта за здравното образование в прогимназиалния етап описва над 60 точки, които детето да усвои като знания, за да има компетентност по тях на основно ниво. Темите са всеобхватни: от познаване на болестите, предавани по полов път, през демонстриране на умения за използване на стратегии за ефективно учене, до назоваване на функциите и източниците на витамини и минерали и избягването на нездравословни навици и традиции. Първо, нереалистично е да се смята, че ще има време да се стигне до тези теми, и второ, те засягат умения, които далеч не всеки възрастен владее.

Анина Чилева е главен експерт в Националния център по обществено здраве и анализи, който от години обединява усилията на различни хора за интерактивно и базирано на опита на самите младежи здравно образование в българското училище. Според нея все още не сме успели да постигнем системност в ЗСО. Тук дори не говорим за нивото и методите, с които се преподава, а за това, че младите хора нямат достатъчно информация от официален и достоверен източник като училището. Това ги принуждава да търсят отговори другаде. Негативните последствия са ранно забременяване, аборт като сексуална превенция, полово предавани болести, но също и пристрастяване към порнографията, неприемане на тялото си, нереалистични представи за секса и взаимоотношенията между хората.

Радосвета Стаменкова разказва, че младежите, които искат да са обучители на връстници и изобщо доброволци на БАСП, най-често са два типа – или такива, които искат да учат медицина и медицински специалности, или такива, които ще се занимават с журналистика и комуникации. Младежи с подобни интереси така или иначе ще достигнат до тази информация. Техните връстници без интерес по темата – няма. Радосвета изтъква като възможност втъкаването на тези знания в спираловидните учебни програми. Иначе казано, по-сериозно застъпване на теми от ЗСО в часовете по биология и здравно образование, психология и др.

Проблемът да преместим цялото съдържание от ЗСО в часовете по биология е, че тя е природен и теоретичен предмет, в който се учи и се усвоява учебно съдържание. Когато става за въпрос за здравно образование и още повече за сексуално образование, не е достатъчно да възприемеш някакво количество информация. „Много по-важно е младите хора да разискват заедно дадена тема, да изградят представа и да я верифицират. В такава ситуация се изграждат и груповите норми. Това е ключов процес за тийнейджърската възраст, която е рискова по отношение на сексуалността и сексуалното поведение, защото е период на съзряване и експериментиране“, подчертава Анина Чилева.

Анонимност срещу авторитет

В развитите общества учебната програма е създадена от експерти и крайният резултат се базира на набор от умения и знания, които младите хора трябва да имат, за да функционират самостоятелно и безопасно в обществото. Опитът на Габи Петрова е базиран на честата ѝ работа с родители на тийнейджъри, които търсят консултации, за да подкрепят детето си в периода на половото съзряване. Когато възникне трудност или изплува незнание, хората нямат информация към кого да се обърнат за помощ, и най-често започват да търсят различни мнения в социалните мрежи или в Google. „Самото принизяване на компетенциите и уменията на професионалистите води до задълбочаване на проблемите“, смята тя.

Този мотив се среща в наблюденията на всички експерти, с които „Тоест“ говори по темата – превръщането на Google в първото място за информация, към което се обръщаме, и сляпото ни доверие към анонимни източници в комбинация с маргинализирането на важността на експертните и научните ресурси. Радосвета Стаменкова подчертава ролята на пандемията и засиленото навлизане на социалните медии в преценката кое се приема за достоверна информация. И както допълва тя,

ваксините заедно с чистата питейна вода и антибиотиците са нещата, които помагат да не умрем на 40 години. И те работят толкова добре, че хората забравят, че това е превенция.

Николета Попкостадинова разказва как щом родителите разберат, че в училището на детето ще има беседа за промените през пубертета, за онлайн безопасността, за предпазване от сексуално насилие и за безопасния секс (основните теми, които Loveguide.bg покрива), изпадат в недоумение: младите знаят повече от възрастните и така или иначе всичко го има онлайн – защо им е подобен разговор?

Това е една от най-големите заблуди, с които Николета и екипът ѝ се борят упорито. Когато няма надеждни източници на информация, младежите разменят митове помежду си. В най-добрия случай ще е нещо от „Уикипедия“, което няма да разберат, защото е с медицински термини. Но има и по-рискови парчета информация, като опасни реклами например, които могат да накарат 14-годишен да си купи хапчета за уголемяване на пениса. В интернет всичко е по-лесно до голяма степен защото е анонимно. Не трябва да заставаш с името и лицето си, нито разпространявайки грешна информация, нито за да поискаш съвет по тема, която възприемаш като табу.

Николета знае от личен опит, че дискусиите, свързани със ЗСО, са много важни и интересни за българските тийнейджъри, но повечето от тях нито знаят с кого да говорят, нито кои са надеждните източници, нито как да възприемат съществуващата достоверна информация, ако не е поднесена атрактивно и адекватно за тяхната възраст.

Учениците като заложници

Ако ЗСО на практика няма, то каква е ролята на обществения дебат в тази липса? Манипулирането на общественото мнение от мащабни кампании с цел табуизиране на цяла сфера от учебното съдържание не е феномен за страната ни, но инструментализирането на ЗСО от политически субекти достига нови нива в България.

Атаките срещу сексуалното образование са базирани не на наука и факти, а само на мнения и вярвания, и е трудно да си представим чак такова недоволство срещу други дялове от учебното съдържание. Яростното противопоставяне на преподаването на ЗСО произлиза от тенденцията сексуалността да се поставя единствено в контекста на сексуалния акт. Но ЗСО разглежда човешкото тяло отвъд физическия и биологичен смисъл, най-вече в емоционален и психологически контекст. ЗСО предоставя пространството, където може да се обсъждат теми като сексуално насилие, лична хигиена, превенция на ранна бременност и др.

Николета разказва, че провеждането на подобни разговори с учениците е станало значително по-трудно от 2020 г. насам. Ако предположите, че е основно заради пандемията, ще сбъркате – тя съвпадна с друго събитие, за което вече не се говори в публичното пространство, но то продължава да има отражение върху дейността на организации като Loveguide.bg и техни колеги, работещи по темата на терен. Става въпрос за казуса в Перник, където обучителна програма за предпазване от сексуално насилие на Фондация „П.У.Л.С.“ бе прекратена заради обвинения от граждани, чиито деца дори не са присъствали на обученията. Недоволните родители твърдяха погрешно, че учениците са карани да се целуват по бузите.

В нашето популистко общество тези, които са най-кресливи, се чуват най-много, въпреки че са малцинство. Думата беше дадена на тях, а не на мнозинството, което беше щастливо и благодарно на тази програма, защото реално учи децата как да се предпазват от сексуално посегателство,

категорична е Николета Попкостадинова за развоя на събитията в Перник.

Въпреки шума, който се вдигна покрай случая през 2020 г., проучване, проведено през лятото на 2019 г. от „Алфа Рисърч“ сред 1000 души, разказва друга история. 76,1% от запитаните пълнолетни българи смятат, че трябва да бъдат въведени часове по ЗСО. Останалите 19,4% смятат, че има предостатъчно информация, а едва 4,5% виждат подобни часове като „начин за разврат“ сред децата.

До ден днешен училищата се страхуват да не се вкарат в подобен скандал и макар Loveguide.bg да продължават да изнасят часове, работата им не е със същия мащаб и размах, както преди тази случка. Ако едно училище припознава нуждата от подобни разговори, то се обръща към експерти и ги кани за лектори. Но за да е сигурно, че ще се избегне ситуация като тази в Перник, училищата често се опитват да поискат разрешение от всички родители. Според Николета колкото и да е разпозната нуждата от такива беседи, разрешение от всеки един родител е огромен административен товар за съдържание извън задължителната програма. Затова и често отпада нуждата той да бъде понесен.

Пропастта в отношението ни към ЗСО се задълбочава не само от факта, че темата е табу или че се проведе огромна кампания против правата на жените и ЛГБТ+ общността у нас под чадъра на темата „Истанбулска конвенция“. Анина допълва един много важен нюанс и той засяга училищата:

За 30 години българският образователен процес не можа да излезе от формата на фронтално обучение с дъска, учител, три редици ученици и комуникация само между учител и ученик. От гледна точка на развитието това е неефективен образователен процес, защото не позволява на хората да растат.

Комуникацията ни дава възможност да измерваме разбиранията, знанията, емоциите си спрямо другите, а на практика в българското образование до голяма степен тази възможност е отнета. Според Анина липсата на комуникация възпрепятства изграждането на мислещи хора, готови да поемат отговорност за собствените си действия, включително и за евентуална ранна бременност.

Статистически осезаемата липса на цялостно ЗСО в България не се дължи единствено на табуто и на различните политически кампании, които го вземат на мушка. Застоят се обяснява и с традиционните устои на образователна система, която възпрепятства ефективната комуникация и напасване на учебната програма спрямо нуждите на учениците. Макар промяната в този модел за момента да изглежда сложна, не бива да спираме да назоваваме нещата с истинските им имена както в контекста на ЗСО, така и извън него.

„Не може здравето и животът на българските млади хора да са заложник на политически тенденции“, смята Анина Чилева. Макар че се случва точно това.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/protestut-kato-lyubov-kum-demokratsiyata/

Българската демокрация ще продължи да съществува, докато в България има демократи. Насред скандалните събития в политиката и съдебната система от последните седмици гражданите отново показаха, че са силно чувствителни към всеки опит за изземане на власт от парламента в полза на друга държавна институция. Хиляди българи излязоха пред Президентството в защита на парламентарната република и европейското бъдеще на страната и срещу съсредоточаването на прекомерна власт в ръцете на президента Румен Радев. Това е добър микропример за ролята на гражданската съпротива в развитието на обществото и предпазването му от зловредни влияния.

Човешката история е низ от сблъсъци между управляваните и управляващите, между овластяващите и овластените, между репресираните и репресиращите. Те видоизменят стария ред в нова обществено-политическа тъкан, която дава шанс за по-добър живот. А може би не. Как обществата реагират на несправедливостта, породена от собствените им управници? Учените съпоставят два основни подхода – на ненасилствените граждански движения и на въоръжената съпротива. Тук ще се съсредоточим върху първия подход и технологията на мирното противопоставяне, политическите му цели и условията за успех.

Когато говорим за големи протестни движения, първите личности, които изникват в ума ни, вероятно са Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг. Също толкова забележителни обаче са и действията на недотам познати активисти със значим исторически принос за мира в своите държави.

Маха Госананда например е най-видният будистки лидер в Камбоджа. Той става свидетел на геноцида на червените кхмери в края на 70-те години, отнел живота на милиони души, сред които семейството му и хиляди будистки монаси. Въпреки личните загуби Госананда се посвещава на това да лекува осакатеното общество, стъпвайки върху идеите на будистката вяра, мира, прошката и методите на гандиански активизъм. В условията на гражданска война, бежанска криза и политическо безредие той провежда множество хуманитарни кампании, участва като посредник в инициираните от ООН преговори и вдъхновява маршовете на мира, които се провеждат ежегодно от 1992 г. насам.

В символи на активизма без насилие са се превърнали и много други личности. Такива са Дезмънд Туту – борецът срещу апартейда в ЮАР, Ригоберта Менчу, посветила се на човешките права, правата на жените и коренното местно население в Гватемала, и Лейма Гбоуи, която отстоява правата на жените и активното им участие в изграждането на мира в Либерия. И тримата получават Нобелова награда за мир благодарение на осезаемото си въздействие върху вътрешнополитическите процеси в страните си чрез мирни средства.

Какво всъщност е протестът и кога смятаме, че е успял?

Джийн Шарп – един от бащите на концепцията за мирна съпротива, я определя като „техника на социално-политическо действие за прилагане на сила в конфликт без употреба на насилие“. В този ред на мисли тя цели да принуди властимащите да се съобразят с исканията на протестиращите маси, като подкопае самите устои на властта. Преди идеята за обществения договор властта на монарха се е смятала за дадена му от Бога, тоест е протичала отгоре надолу. С установяването на модерната правова държава обаче овластяването върви отдолу нагоре, от народа към неговите избраници, което прави управляващите отговорни именно пред обществото. Оттук и схващането, че щом населението, институциите и обществените структури, които легитимират властта, я отхвърлят, то тя няма почва, на която да продължи да съществува.

Какво е необходимо за успеха на мирната съпротива? Първото условие е минималното наличие на морал у властимащите. По този повод в своя лекция Дезмънд Туту казва следното:

Ненасилието като средство за прекратяване на една несправедлива система предполага, че потисниците показват минимални равнища на морал. […] Съмнявам се обаче, че подобна гандианска кампания щеше да спаси евреите в Германия.

Следователно доколко успешна може да бъде една кампания, зависи и от същността на управляващия режим. Ако все пак изключим най-крайните примери, учени като Шарп твърдят, че съпротивата ще постигне успех, ако устои на репресиите, независимо от нагласата и относителната сила на режима. Бушуващите протести в Иран са най-интересният случай в това отношение. Докато държавници и анализатори следят изкъсо положението там, иранската власт продължава да налага репресивни мерки срещу населението, а изходът от протестите остава твърде неясен.

Най-важният фактор, от който зависи ефикасността на ненасилствените движения, е масовата мобилизация. Вероятността протестът да постигне целите си е правопропорционална на степента на участие на населението в него. По-масово и разнородно по състав присъствие означава по-малко легитимност за режима и пространство за политическа реакция от негова страна и гарантира по-слаба хватка върху властовите ресурси и лостовете за упражняване на влияние и сила от управляващите.

Второто ключово условие се корени в добрата организация. В своите трудове Джийн Шарп идентифицира 198 метода за упражняване на натиск, разделени в три основни направления:

• делегитимиране на режима – демонстрации, протести, публични речи, декларации и др.;
• нанасяне на щети – стачки, бойкоти, социално неподчинение и др.;
• ограничаване – блокади, претоварване на административните структури, разкриване идентичността на агенти, разкрития за корупция и т.н.

Подходящи тук са думите на светлия доц. Кристиан Таков:

Убеден съм, че формата на протест трябва да се сменя, за да държи безобразните в изморително напрегнато положение. Безобразните стават нагли, защото са безнаказани. Когато ги притесняваме, наказваме, гоним, поругаваме, посочваме поименно, тогава те се усмиряват, влизат обратно, откъдето са изпълзели, и се държат по-възпитано или ако не могат – поне по-страхливо.

Необходимостта от промяна на протестните техники е пряко свързана с друго важно условие – дисциплината. Протестът е война с мирни средства. Участниците в него, освен да са добре организирани, трябва да разбират добре заложените цели и механизмите, по които да бъдат постигнати. Протестиращите трябва да са готови да отстояват справедливите си искания колкото е необходимо, тоест да са готови на саможертви.

Къде е България?

Гражданската съпротива дава началото на модерната българска демокрация. От демонстрациите през 1989 г. и свалянето на Живковия режим, през протестите от 1997 г., до масовите шествия през 2013 г. и 2020 г. поколения граждани се борят за голямата, все още неосъществена българска мечта – за просперираща и демократична България, в която законът се прилага и всички са равни пред него. Въпреки своите различия големите протестни движения в страната отразяват обществената воля за повече справедливост.

Как изглежда гражданската активност днес и какво е състоянието на гражданското общество в тесния политически смисъл на понятието? И защо протестните действия преди три години не изпълниха крайните си цели – сваляне на кабинета „Борисов“, оставка на главния прокурор Иван Гешев и осъществяване на дълбока съдебна реформа? Основните причини са три: недостатъчна мобилизация, лоша организация и липса на ефективност.

Макар и продължителни като времетраене, протестите генерираха масово участие от порядъка на няколко десетки хиляди души само в определени пикови моменти. Много граждани мълчаливо подкрепиха каузите на протеста, други излязоха на площадите само няколко пъти, но масовото присъствие беше по-скоро откъслечно. София отново се превърна в авангард на общественото недоволство, докато активността в другите големи градове остана вяла, а в по-малките населени места напълно липсваше. Отсъствието на повсеместна реакция срещу статуквото му даде нужната легитимност да продължи да съществува.

Протестите страдаха и от липсата на добра организация. Това се дължеше на отсъствието на единен организационен център, който да координира тактическите дейности. Получи се разнобой между водещите граждански движения. Така нареченото „Отровно трио“ пое юздите, но не съумя да съгласува действията си с останалите сдружения. Някои от тях (например Инициатива „Правосъдие за всеки“) организираха отделни шествия срещу главния прокурор, докато основното ядро на протеста се трупаше пред сградите на Министерския съвет и Народното събрание. Други пък (например БОЕЦ) организираха блокади на кръстовища и административни сгради, но не получиха достатъчна подкрепа, за да оптимизират влиянието си. Отделни групи протестиращи временно блокираха ключови кръстовища в столицата, но поради своята малочисленост не привлякоха допълнителна обществена подкрепа, а акциите им се използваха от свързаните с властта медии за изместване на фокуса и компрометиране на протеста.

Слабата активност и лошата координация в останалите населени места подкопаха опитите за блокади и други инициативи на национално ниво. А цялата съвкупност от хаотични действия доведе до разпръскване на гражданската енергия вместо до нейното целенасочено канализиране. Това до голяма степен притъпи елемента на изненада и понижи шансовете за цялостен успех.

„Доброто е дезорганизирано, а злото – в стройни редици“, казваше Кристиан Таков. Три години след протестите гражданското общество изглежда така, сякаш отделните му части съществуват сами за себе си. Гражданските организации, сдружения и свободни медии като архипелаг от малки островчета на морал и отговорност работят самостоятелно и несъгласувано за собствените си каузи. Отделните им удари не нараняват достатъчно статуквото и не успяват да произведат достатъчно силна гражданска енергия за постигане на коренна промяна.

Място за отчаяние обаче няма. Красивата страна на тези протести беше масовото участие на млади и необременени от миналото хора, които образуваха съпротивителното ядро. Тези хора ще изградят гръбнака на гражданското общество в бъдеще. И макар протестите да не постигнаха крайните си цели, те радикално разместиха политическите пластове, отвориха пространства за нови, прогресивни политически сили и косвено доведоха до осветяването на тежките политико-олигархични зависимости в прокуратурата, Висшия съдебен съвет и следствието, на които всички станахме свидетели през последните седмици.

Естествен процес

Автентичният протест се състои от хора с дълбоко чувство за справедливост, чиито подбуди почиват на личната гражданска отговорност и стремеж към по-добро бъдеще за всички. Тези хора участват доброволно и по собствени убеждения. Естественият протест често е подложен на атака – участниците в него са обявявани за „платени“, наричани са с всевъзможни обидни или иронични имена и биват популистки заклеймявани от политици в преследване на електорат и тяснопартийни цели. Естественият протест е опасен за тези, срещу които е насочен – оттам и опитите да бъде компрометиран чрез „окървавяване“, инфилтриране на провокатори, които търсят сблъсъци с органите на реда и мародерстват, или чрез манипулативното му отразяване в медиите и социалните мрежи.

Срещу него се създават отровни двойници – контролирани протести, които се представят за автентични, за „другата гледна точка“, за другата страна на везната. Те обаче са коренна противоположност – хора, организирани от партия (често извозвани с автобуси от всевъзможни краища, както става в България), с партийни средства и под командата на партийния лидер. Актуалните събития дават повод за разсъждения в тази посока. Защо ли „Възраждане“ предпочете да организира „националния“ си протест в почивния съботен ден? И още по-важно: щеше ли въобще да има протест без призивите на Костадинов?

Протестът в демократичните държави е любов към демокрацията. Мирната гражданска съпротива има двояко значение. Като наше право тя ни позволява сами да се погрижим за държавата, в която живеем. А в мирния ѝ характер се крие стремежът ни към еволюция и усъвършенстване на демократичния управленски модел. Нека не се отказваме от привилегията да бдим над демокрацията.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/moeto-vremeubezhishte/

Късно вечерта на 23 май 2023 г. романът на Георги Господинов „Времеубежище“ (в превод на английски от Анджела Родел) спечели престижната награда Booker International. Едва ли има читатели на настоящата статия, които не са запознати с този факт. За романа вече много се е писало и със сигурност тепърва ще се пише. Какво бих могла да добавя?

Не искам да влизам във възникналия спор дали отличието е само за автора и преводачката, или за цяла България – и двете страни в него си имат своите сериозни основания. Давам си сметка обаче, че преживявам наградата, сякаш по някакъв начин тя е и лично за мен. Едва ли съм единствената, която се чувства така. Ето защо този път ще си позволя по-личен текст от обикновено. Защото какъв е смисълът на художествената литература, ако тя не докосва човека, а се ограничава само в професионалните анализи?

На най-горния рафт, до Мишел Турние

Започнах да чета системно книгите на Георги Господинов сравнително късно – едва преди няколко години. След като „Физика на тъгата“ ми влезе дълбоко под кожата, се опитах да се снабдя с всичко от Господинов, налично в книжарниците. Дори за един празник бях разпределила кой от близките ми кои негови книги да ми подари. Но „Времеубежище“ ме „засмука“ така, както не бях очаквала. В библиотеката на душата ми романът се нареди на най-горния рафт, до „Горски цар“ и „Метеорите“ на Мишел Турние, които в по-ранни периоди от живота ми са имали сходно засмукващо въздействие върху мен.

Между тези романи на Турние и „Времеубежище“ впрочем има сходни елементи. В тях става дума за истории на индивидуално равнище, които на следващ етап експанзират и обхващат обществените процеси. В книгата на Господинов обаче липсва метафизичният елемент на експанзирането, характерен за френския писател. Както Турние, така и Господинов прави сериозни проучвания на реални социално-исторически процеси, контексти, събития, така че литературният текст придобива фактологическа плътност. В предишни книги на Георги Господинов срещаме и Гаустин, и Ема, а главният герой – разказвач на романите, узрява заедно с тях. Абел Тифож, протагонистът в „Горски цар“, пък се появява в една-единствена, но ключова сцена от „Метеорите“.

Постепенно приближаване на световете

За разлика от Турние обаче, с Георги Господинов сме от България, освен това и двамата сме от т.нар. поколение Х, което идва след бейбибумърите. И двамата сме били деца по време на социализма и сме се учили да се справяме като големи през 90-те. Макар „Естествен роман“ да ми харесва и макар той да изразява духа на 90-те, не се припознавам в него толкова, колкото във „Физика на тъгата“ и особено във „Времеубежище“. Човек може да живее на една географска територия с някого, но двамата да обитават различни светове и да се движат по паралелни траектории.

Ала изглежда, с годините моят свят и този на Господинов (когото лично познавам твърде бегло, за да мога изобщо да кажа, че го познавам) са се приближили дотолкова, че във „Времеубежище“ разпознавам своя свят. Чувствам се споделена, защото виждам, че моят свят не е само мой. В по-предишното изречение първоначално по погрешка написах „своя страх“ вместо „своя свят“. Грешката е вярна, защото не става дума за свят само в смисъла на общество, или ако щете, на социален „балон“. Нито просто за това, че с автора ходим по едни и същи протести. А и за вътрешния ми свят – заедно с най-дълбоките му страхове.

Остаряването, смъртта, деменцията

Моето поколение остарява, остарявам и аз, колкото и да не ми се ще да го вярвам. Една талантлива журналистка, чиято работа следя (тук и тук) с интерес и надежда за бъдещето, напоследък стана на „цели“ 22 години, а съзнанието ми трудно приема как е възможно това и на колко повече години съм аз. Хората от моето поколение сме на възраст, на която на човек още му е трудно да свикне с мисълта, че по-голямата половина от живота по всяка вероятност е минала, младите ни смятат за хора на средна възраст и както е тръгнало, май-май в следващите няколко десетилетия ще се мре.

Ако нещо ме ужасява повече и от смъртта, това е деменцията. Преди няколко години участвах в социологическо изследване на близки на хора с деменция. Там научих, че вероятността човек да развие деменция е една четвърт. Една от участничките каза: „Ако не си умреш от рака, ще си умреш от алцхаймера. Има и инфаркт, но той е за щастливците.“ Това се загнезди в съзнанието ми и си остана там. „Времеубежище“ разчовърква най-големия ми страх. На моменти четенето на романа ми причинява буквално физическа болка. Особено когато разказвачът и главен герой забрави името не на кого да е, а на бившата си жена Ема – същата Ема от „Естествен роман“. Почувствах се, сякаш на мен се е случило. И в същото време бях благодарна, че страховете ми са споделени и изговорени в литературно произведение.

Що е то времеубежищен кич?

Ако не сте срещали този израз, то е, защото аз си го измислих – за да назовавам с него (в ума си, а понякога и във Facebook) две неща, които уж са различни, но всъщност не съвсем. Соцносталгията и възрожденско-патриотарският патос не просто не са ми по вкуса, а ги смятам и за опасни. Защото се опитват да подменят настоящето ни, че и възможните идеи за бъдещето с някакви идеализирани представи за миналото. И посредством това се опитват да ни набутат в свят, в който всъщност никога не сме били, но си мислим, че именно този свят е автентичният, а настоящето е ерзац. Точно това наричам „времеубежищен кич“, защото на референдума във „Времеубежище“ България гласува да се върне паралелно в две епохи – времето на националноосвободителните борби през XIX век и социализма.

За кич говорим, когато някакво произведение се опитва да имитира нещо автентично или високото изкуство. Но пък се харесва на масовия вкус. Кичът може да си има и ценни страни. Впрочем Александър, любимият ми герой от „Метеорите“ на Турние, е обсебен от събирачеството на копия на автентични предмети и копия на копията. Да не говорим, че жанрове в изкуството като попарта (а защо не и като сюрреализма) се заиграват точно с кича и го издигат до равнището на високото изкуство. Но когато става дума за подмяна на исторически периоди с цел политическата им експлоатация, кичът престава да е невинен.

Примери за времеубежищен кич: възстановки на Априлското въстание; мъжки хора̀ на Йордановден; рипане на хора̀ пред Народния театър и пред Кьолнската катедрала; ученици преписват „История славянобългарска“; водещи на национална телевизия рецитират с апломб „Върви, народе възродени“; на великденски концерт по друга национална телевизия естрадни звезди от времето на социализма пеят на фона на балет от пионерчета с минижупи; докато „Времеубежище“ получава световна награда, българското Министерство на културата награждава агент на Държавна сигурност и член на Политбюро (изпълнителния орган на БКП по времето на социализма, който всъщност управлява държавата). Може да продължите списъка сами.

Натъкванията на „Времеубежище“

Иронизирането на соцносталгията и патриотарщината във „Времеубежище“ ми помага да понасям по-леко социално-политическия живот в България и процесите в други държави, но „попадам“ на книгата и на много други места. Понякога – съвсем неочаквани. И то без да имам предвид моя добър италиански приятел Марко. След като стана онлайн свидетел на възторга ми от романа, той ми прати снимка на електронната си книга, на чийто екран се виждаше корицата на „Времеубежище“. Беше си го купил. На италиански.

Други срещи обаче имам предвид. Може би е по-точно да кажа „натъквания“. Например гледам Alabama Song в изпълнение на Дейвид Боуи с прекрасната Гейл Ан Дорси в Берлин. Боуи и Берлин си имат история. И си спомням нещо, което научих от Георги Господинов, тъй като той нееднократно е казвал и писал, включително във „Времеубежище“ – тази песен всъщност не е на The Doors, а на Курт Вайл, а оригиналният текст на немски е на Бертолт Брехт. Замислям се, че изпълнението на Боуи всъщност повече се доближава до оригинала от това на Джим Морисън. По-берлинско е. Берлин е любимият ми град. И градът, в който Господинов е писал романа. За разлика от изпълненията на Alabama Song на Морисън и Лоте Леня (съпругата на Курт Вайл), това на Боуи не е част от плейлиста на „Времеубежище“, предоставен от Господинов на „Букър“. Но пък знаковата му песен Space Oddity е в плейлиста на автора.

Друго неочаквано натъкване имах съвсем наскоро. 24 май премина под знака на наградата на Господинов и Родел и завърши със… смъртта на Тина Търнър. Тина е починала в околностите на Цюрих, където е живяла от средата на 90-те със съпруга си германец. Веднага се сетих за „Времеубежище“:

Освен за живите, Швейцария е и раят за умиращите. Няколко години подред Цюрих е неизменно вторият най-добър град за живеене в света. Вероятно е първият най-добър за умиране, цяло чудо е, че не се правят такива класации, поне не официално. Най-добри градове за умиране.

Гледам документалния филм на HBO за Тина Търнър. Час и 41 минути след началото му се вижда изгледът от къщата на певицата. Като изваден от описанието в романа:

Цюрих е град за остаряване. Светът се е забавил, реката на живота се е утаила в езеро, бавно, спокойно на повърхността, луксът на скуката и слънце на хълма за старите кокали. Времето в цялата му относителност. Никак не е случайно, че две открития на ХХ век, свързани тъкмо с времето, са се случили именно тук, в Швейцария – теорията на относителността на Айнщайн и „Вълшебната планина“ на Томас Ман.

Малко по-нататък във „Времеубежище“ се разказва за швейцарските организации, предлагащи луксозна смърт срещу заплащане – асистирано самоубийство (евтаназия). Задавам си въпроса дали Тина се е възползвала от услугите на някоя. След кратко търсене установявам, че отговорът е и да, и не. Официалната информация, в която нямам основания да се съмнявам, е, че е починала от естествена смърт. Но в Швейцария тя е научила за съществуването на тези организации и дори се е била записала в една от тях. Макар и не в същата, която описва Господинов.

Пророчески роман ли е „Времеубежище“?

На фона на социално-политическото развитие в България, а и в Европа, доста хора наричат „Времеубежище“ пророчески роман. Мога да разбера защо го правят, но самата аз се въздържам от подобни квалификации. Защото човек може да ги приеме буквално и така да нареди Георги Господинов до Ванга. И до чудотворните икони и мощи на светци (от тези на Йоан Кръстител не знам вече колко скелета могат да се сглобят). След високото признание за романа е плашещо лесно той да бъде „канонизиран“ по такъв начин, че да се окаже натикан в калъпа на тази антиутопия, за чийто възход предупреждава. А на автора да му се наложи да разширява пукнатините на канона отвътре, а не отвън.

Не, „Времеубежище“ не е пророчески роман. Просто е по рядко срещан начин социално (и човешки) адекватен. Или поне адекватен на начина, по който много хора, между които и аз, възприемат света си. Включително и много далече от България.

Затова и приемам международния „Букър“ за романа лично. Тази награда носи признание и публична легитимност на светоусещането ми. Дава ми да разбера, че не съм просто една неконформистка, която упорито се опитва да разбива стени с глава, но всъщност се рее като свободен електрон. Или поне има възможен свят, в който не съм само това. С популяризирането на романа този свят се разширява и ставаме все повече. Защото книгите не просто описват, а и променят света. Аз сме. Но това беше от друга книга…