Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ezikov-naruchnik-za-plazha/

Дишате ли? Само проверявам. Лято е, жега е и може би се потите над поредния проект с изтичащ срок. На морето е малко по-различно – разхлаждащи коктейли, водни спортове, хотелско обслужване. Може би не сте се замисляли колко се промени лятната ни почивка и колко названия, предимно чужди, навлязоха паралелно в езика ни.

В това само по себе си няма нищо неестествено, но създава известни неудобства или поне колебания – граматични и правописни най-вече. Нека да си поговорим задушевно в това задушно време за мохитата, съповете и олинклузива.

Вземи две фрапета от бийчбара, моля

Бих предпочела барът да е плажен или на плажа, но няма как да си затворя очите, че също толкова често се употребява и бийчбар¹, следователно е добре да знаем как се пише. Точно така – слято. Започваме с едно правописно правило: когато имаме сложно съществително име и едната или и двете му части не се употребяват като самостоятелни думи в българския език, то се пише слято. Нямаме бийч, значи пишем бийчбар.

Да видим какви разхладителни напитки се предлагат там. В менюто са включени фрапе, фредо капучино, айс лате, мохито, джин физ, айран. Нали забелязахте поне три правописни грешки? Браво, знаех си, че веднага ще приложите правилото за бийчбара към фредокапучиното, айслатето и джинфиза. (Това беше горчива ирония, насочена към правилата за слято, полуслято и разделно писане, а не към хората, които са принудени да ги спазват.)

Има още една грешка – пише се айрян, макар съседите ни да изговарят твърдо звука р в ayran и макар грешната форма айран да се среща доста често². Правописът на думата си остава силно дискусионен според мен и не бих определила промяната от айран на айрян през 2002 г. като мъдра стъпка. Но пък ако кодификаторът беше посочил причината, можеше и да реша, че е основателна. Така или иначе, надали някога ще я узнаем – остава ни да недоволстваме или пък да пишем айран напук. Според мен допускането на дублети тук би било оправдано.

Да се върнем обаче на другите разхлаждащи напитки, защото те вървят с граматични затруднения, както айрянът върви с узото (или пък беше обратното?). Общо взето, като носители на българския език се справяме с членуването, тоест бързо се ориентираме от кой род е съществителното име. Думите фредокапучино и айслате (също капучино и лате, разбира се) са от среден род, защото завършват на -о и -е – типични окончания на съществителните от този род в българския език (мляко, езеро, цвете, летище), и получават определителен член -то. Джинфиз пък завършва на съгласен звук, подобно на много други думи от мъжки род (сок, разказ), затова смело и без много замисляне му прикачваме съответния определителен член – джинфизът/джинфиза.

Мъките започват, когато се опитаме да поръчаме напитка не само за себе си, но и за компанията, и то когато названието завършва на -о. Моля, три капучина! За нас четири мохита и две узота с два айряна! Със сигурност мнозина ще се възпротивят, че се казва не капучина, а капучинота или капучини. Възражения – вероятно по-малко – ще има и срещу мохита и узота. А как е правилно всъщност? Няма кой да каже. Все още в БЕРОН липсва форма за мн.ч. при тези думи, а мохито изобщо не е включена. Липсите донякъде са разбираеми, защото има голям разнобой между формите за мн.ч. на капучино, а узота звучи доста странно (според мен уза е още по-странно).

От неудобствата може да се спасим с Моля, три чаши капучино и с по-разговорното За нас четири пъти мохито и два пъти узо с два айряна, но езикът е система и трудно търпи празни клетки, тоест липсващи форми за мн.ч. След като можем да си поръчаме три кафета, без да използваме чаша, би трябвало да можем да го направим и ако предпочитаме да пием капучино.

На шезлонгите или в морето с джетовете?

Пасивна или активна почивка? Дотук говорихме за пасивната и за да завършим темата, ще споменем за шезлонгите. Това, че цената на удоволствието да се излегнеш малко над пясъка непрекъснато расте, е ясно, но ясно ли е защо тази дума в множествено число се държи странно и запазва крайната си съгласна г? Сравнете: диалог – диалози; анцуг – анцузи; подвиг – подвизи. Промяната г ~ з във формата за мн.ч. на съществителните от м.р. всъщност е много стара и е известна като втора палатализация. Думите, които завършват на -нг обаче, са изключение. Освен шезлонгите актуални за лятото са и къмпингите, а ежесезонни са паркингите, лозунгите и брифингите например.

Тук ще отбележа и една тенденция в заемането на думи от английския. Все по-малко са задръжките при употребата на съществителни с наставка -инг. Не смеете да се пробвате в сърфинга, дайвинга или рафтинга? Ами пробвайте тогава шнорхелинга или пък си останете на сушата с джогинга. Колкото и да съм либерална към чуждите думи, понякога и за мен е прекалено. Малко по-яваш, ако може.

Явно не може, защото на водните забавления и средства за придвижване не успяваме да им измислим наши съответствия и ги вземаме наготово. Освен широко известните джетове и сърфове в морето се появиха съпове/падълбордове, кайтбордове, уиндсърфове. Има и други, но нека се ограничим със споменатите, защото на хора като мен би им се завило свят от толкова непознати уреди и спортове.

Джет, сърф и съп като едносрични съществителни имена от мъжки род очаквано получават окончание -ове в мн.ч. Защо обаче повечето от нас биха предпочели падълбордове и кайтбордове пред падълборди и кайтборди, при положение че по правило многосричните съществителни от мъжки род имат окончание -и в мн.ч.? Тук в съзнанието ни изпъква втората част на сложната дума, която представлява едносрично съществително и самостоятелно употребена, тя получава окончание -ове в мн.ч.: борд – бордове. Ето защо ние пренасяме това окончание и в сложната дума. По същата причина за правилни се приемат и формите билбордове и уиндсърфове, а не билборди и уиндсърфи.

Думата съп е малко по-особена, но това се отнася само за произхода ѝ – идва от английската абревиатура SUP (Stand Up Paddle – гребане в изправено положение), иначе граматически се държи като съществително име от мъжки род, подобно на джиесем например, което също идва от абревиатура – GSM. Този начин на словообразуване в българския език не е толкова нов, имаше го още по времето на социализма, текезесетата (от ТКЗС, трудово кооперативно земеделско стопанство) и пуцовете (от ПУЦ, професионален учебен център). Все пак в последните десетилетия е по-активен: джипиес, джипи, пиар, айти, та дори и ейай (от AI); срещала съм ейая и ейаят.

Към същата група думи се числи и атеве. Допреди да напиша тази статия, не знаех, че съкращението АТВ е транслитерация на ATV, което пък е абревиатура на All-Terrain Vehicle, тоест превозно средство за всякакъв терен. И по плажа може да се движи, и по улиците на курортите, но не бива, защото последиците са жестоки. Има достатъчно черни пътища и безлюдни местности.

Олинклузив или ултраолинклузив?

Мнозина предпочитат хотелските удобства, когато са на почивка, затова да насочим погледа си към някои варианти за настаняване. Затруднения в правописа ще ви създадат най-вече олинклузивът и неговата хипер-мега-супер разновидност (това и аз не знам как се пише) – ултраолинклузивът. Прилагайки правилото за бийчбара, следва да пишем и тези думи слято, макар че в ултраолинклузива става твърде пренаселено с тези три пълнозначни съставни части. В българския език те може и да не съществуват като самостоятелни думи, но в английския си имат свое отделно значение, ние някак паралелно осъзнаваме това и по дяволите, иска ни се да ни е по-разчленено, та да го схванем по-бързо, моля, ако е възможно, защото не пишем по немски образец все пак – ето, излях си болката на един дъх. Та ултраолинклузивът като правопис е за суперпосветените на правилата, така да го кажем. Останалите може да кривнат от правия път с ултра олинклузив.

В хотел с такъв тип настаняване със сигурност има пулбар. И тази дума се пише слято, но няма да обяснявам защо, тъй като би било обидно за читателите. За лобибара обаче нещата стоят различно и леко проблемно. Със сигурност имаме самостоятелна дума лоби – свързваме я с настойчиви хора, оказващи влияние например при прокарването на закони в нечия изгода. Но употребяваме ли тази дума и за нещо друго? На практика да, може да кажем Ще се видим в лобито на хотела, когато срещата е във фоайето. Малкият проблем е, че не знаем (поне аз не знам) дали думата с това значение е призната за част от книжовния език. Ако имаше официална санкция, щяхме да можем да пишем и лобибар, и лоби бар. А големият проблем, който прозира тук, е следният: нерядко кодификаторът се бави да признае широко употребявани думи и ние трябва да чакаме неговото решение.

Преди да стигнете до лобибара в хотела, със сигурност ще минете покрай рецепцията. Все по-често тази дума се употребява нечленувана, когато всъщност означава определено място и следва да се членува. Със сигурност сте виждали предупреждения от типа Всички доплащания се извършват на рецепция или пък словосъчетанието цени на рецепция – аз досега не съм срещала цени на рецепцията. Случаят според мен е аналогичен на пленарна зала и без да се впускам в обяснения, ще отбележа, че за езиковото съзнание е по-важно какво се прави на рецепцията – посрещат се и се изпращат гостите, дава им се информация, извършват се плащания и т.н., – отколкото това, че е конкретно място в хотела.

Е, време е вече да се настаним удобно в нашето конкретно място в хотела и да се насладим на онези няколко дни, в които заслужено се отдаваме на морето, плажа и слънцето. Желая ви отморяващо и прохладно лято! И не прекалявайте с джинфиза на бийчбара!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-germanskite-domove-nyamat-klimatitsi/

Северозападна Германия в края на юни, 22:30 ч. И без това слабата вентилация в пицарията секва. От клиентите започва да се лее пот и те бързо схващат, че с изключването на прохладата от заведението деликатно им намекват, че е време да си ходят. Навън вече почти се е стъмнило, но е все така горещо, а от минувачите също се лее пот. Когато се прибирам, минава 23 ч. Датчикът за измерване на температурата на балкона показва близо 34 градуса, а вътре е 31,5. Толкова горещо остава в стаята до сутринта. Изритвам завивката си и пак не мога да заспя. След няколко часа се унасям, гушнала два охладителя за хладилна чанта, пъхнати в хавлиени чорапи.

„Сложете си климатик“, биха казали повечето хора в България.

В Германия обаче са климатизирани магазини (но не всички), търговски центрове, някои офиси и все повече средства на обществения транспорт (отново – не всички). Но за десетте години, през които редовно съм посещавала различни райони на тази страна, не съм виждала външно тяло на климатик на прозорец. Според публикация на Deutche Welle около 6% от домакинствата в Германия разполагат с централни охладителни системи (което е различно от познатите ни климатици във всяка стая и е интегрирано в конструкцията на цялата сграда). А според ZDF едва 4,3% от новите жилищни сгради имат охладителни системи.

Климатиците не са забранени, но…

На теория е възможно в Германия да си купите климатик и да извикате сертифицирана фирма, която да ви го монтира. Ако опитате обаче, ентусиазмът ви бързо ще бъде попарен. Независимо дали живеете под наем, или в собствено жилище.

Голяма част от хората в Германия живеят в многофамилни сгради под наем.

Какво трябва да направите, ако сте един от тях и искате климатик? Разбира се, трябва да получите разрешение от наемодателя си. В противен случай нарушавате Гражданския кодекс, според който нямате право да извършвате подобни реконструкции на своя глава. Жилището ви може да се притежава както от частно лице, което е купило конкретния апартамент, така и от фирма (или пък много богата личност), притежаваща цялата сграда или дори повече сгради в района.

Да кажем, че собственикът на квартирата ви притежава само едно жилище в сградата (вашето). Първо трябва да го убедите да направи сериозна и трайна инвестиция в имота си, а това не е лесна задача. Дори да допуснем, че успеете, идва следващото препятствие:

монтирането на климатик засяга фасадата на сградата.

И тук вече идва отговорността на самия собственик, която пък се регулира от Закона за собствеността върху жилищата. От него става ясно, че ако притежавате жилище, ваша е само вътрешността му. Фасадата, покривът и носещите стени са обща собственост. Ако искате да правите промени по тях, трябва и останалите собственици на сградата да са съгласни. А е много вероятно те да решат, че им е шумно и/или грозно, въпреки че и на тях им е горещо.

Ако цялата сграда, в която живеете, се притежава от една фирма или едно лице, също не е много вероятно собственикът ѝ да се съгласи да предприеме такава инвестиция, дори това да означава после да качи наемите (което нормално се случва след ремонти и саниране на сгради). От икономическа гледна точка засега екстремно горещите дни в Германия все още не са толкова много, че да оправдават подобни сериозни интервенции в сградата. Хората могат да се облекчават в жегите с по-неинвазивни, макар и не толкова ефективни средства – вентилатори, мобилни климатици или просто пиене на повече течности.

Още по-сложно става, ако сградата, в която живеете, е старо строителство.

В този случай не би помогнало дори съгласието на собствениците да се монтират климатици на фасадата ѝ, която е към улицата. Такива сгради често са паметници на културата, а климатиците биха нарушили историческия характер на градската среда. Собствениците им дори нямат право да сменят старите им дървени дограми с по-модерни, енергийно ефективни и шумоизолиращи.

На подобно място в берлинския квартал „Фриденау“ – много красива червена къща на 5–6 етажа с високи тавани – прекарах близо месец преди осем години. Откъм вътрешния двор дограмите бяха сменени, но откъм улицата, където беше и моята стая, прозорците бяха като в несъществуващата вече къща на баба ми във Видин. В берлинската стая температурата не надвишаваше 20 градуса (навън денем беше около 25), а аз непрекъснато зъзнех и се разболях. („Да ти дадем още едно одеяло, но вече си имаш три“, ми каза стопанката на дома, до чийто ум така и не стигна, че всъщност я моля за печка.)

Тогава разбрах по трудния начин, че културното наследство си има цена; и че част от нея може да е личният комфорт.

Фасадите като елемент от общественото пространство

Постепенно стигнахме до темата за градската среда. Не само в Германия, а и в повечето западноевропейски страни на фасадата на една сграда се гледа не само като на частна собственост, а и като на елемент от средата. Затова интервенциите в нея подлежат на различни регулации.

При посещението си в България моя позната италианка непрекъснато изпадаше в културен шок при вида на жилищните сгради – саниранията и остъкляванията на парче, климатиците, монтирани на най-разнообразни места… В Италия, рече тя, това не може да се случи, защото фасадата е част от градската среда.

Не само климатици не можете да видите по германските фасади.

Малко вероятно е да попаднете и на различен модел или цвят дограма (санирането „на парче“ изобщо не го коментирам). За елемент от фасадата се смятат и външните щори. И в Германия е обичайно, ако на една сграда са монтирани външни щори, всички те да изглеждат еднакво. Понякога това важи за няколко сгради в близост (което не е учудващо, ако имат общ собственик).

В България всеки може да си сложи климатик, ако има пари за това, но липсата на регулация е израз не на последно място на тукашното отношение към частната собственост – „моето си е мое и ще си правя с него каквото си искам“.

Тази житейска нагласа обаче е типична повече за Дивия запад,

отколкото за европейска държава, в която съществува баланс между индивидуалната свобода и общественото благо. Заради безотговорното отношение към частната собственост, толерирано и от държавата, не само фасадите в България изглеждат по специфичния си начин. Застрояват се крайбрежия и паркове, а публичната инфраструктура (обществен транспорт, вкл. железопътна мрежа, пешеходни зони, велосипедни алеи и пр.) е зле. Всичко в името на собствениците – на земя, на имоти, на автомобили и т.н.

Климатиците и климатът

„Климатиче, нещо?“ – реагира позната, емигрантка в САЩ, на оплакванията ми от северногерманската жега. „Климатик за онези горещи три дни в годината просто не си струва“, отговори ѝ друга позната, живееща в Берлин. „А в живота на печеното пиле това [печенето – б.а.] продължава около половин час“, репликира приятел, пребиваващ през по-голямата част от годината в Гърция. „Направо се почувствах късметлийка, че в България си имаме климатици навсякъде“, възкликна пловдивчанка.

Тези реплики всъщност доста добре изразяват преобладаващите нагласи на жителите на съответните държави.

И все пак в Германия промените в климата са все по-често тема не само в новините, а и във всекидневните разговори между хората.

Жегите, които до неотдавна може да са били „три дни в годината“, вече траят със седмици. А в Северозападна Германия, където климатът е близък до нидерландския (с меки зими и хладни лета) и местните почти не са виждали сняг, все по-често снеговалеж блокира влаковете, а през последните зими се образуваха и поледици.

Като цяло обаче температурите се покачват. Ако преди около век средните годишни температури във федералната провинция Северен Рейн-Вестфалия са били 8–9 градуса, в последните години стигат 11, научих от изложба в Zeche Zollverein в Есен (бивша мина, днес музей и част от културното наследство на ЮНЕСКО). А от края на XIX век до днес са се повишили с над 4 градуса.

Затова темата за климатиците все по-често излиза на дневен ред. Вече става ясно, че ако на този етап справянето с жегите може да е с подръчни средства в домовете и с „жегави ваканции“ (Hitzefrei) в училищата, в обозримо бъдеще ще трябва да се търсят трайни решения. Особено на фона на смъртните случаи заради високите температури в съседна Франция, които за около една седмица надвишават 1000. Вметката, че пилето се опича за половин час, вече не звучи смешно. И за по-малко от половин час може да се спомине човек от жегата, особено ако е възрастен и/или с крехко здраве, или ако потърси разхлаждане във водоем, без да може да плува добре.

Но понеже става дума за Германия, решението трябва да е и устойчиво.

Що се отнася до градската среда, това означава намиране на общи решения за инсталирането на климатици и климатични/охладителни системи, които не дразнят окото на минувачите. Ако може изобщо да не се виждат, би било най-добре.

По-сериозният проблем обаче е свързан с екологичната устойчивост. Защото климатиците, които инсталираме, за да се справяме с последствията от глобалното затопляне, на свой ред допринасят за увеличаването му.

Затова в Германия се предпочитат по-екологични алтернативи. Например проектиране на т.нар. пасивни сгради – които се терморегулират сами, без външни енергийни източници, термопомпи, затревяване на покривите и т.н. Тези мерки обаче са възможни само при нови сгради. А какво да се прави с вече построените?

На този етап експертите препоръчват отново предимно пасивни мерки и настояват, че климатиците трябва да са последното възможно решение. Например добра изолация, проветряване, зеленина отвън. Обсъждат се и начини за ограничаване на вредното въздействие на климатиците – например ако са свързани със слънчеви колектори, за да се харчи по-малко конвенционална електроенергия. Или ако отделят по-малко вещества, които усилват парниковия ефект. В краен случай – климатиците (доколкото изобщо ги има) поне да не се настройват на температура, по-ниска от 26 градуса.

Междувременно хората в Германия оцеляват от жегите с подръчни средства.

Тези средства може и да не загрозяват градската среда, но енергийната ефективност на някои от тях е по-ниска, отколкото на един качествен конвенционален климатик. В магазините за техника например все повече се търсят мобилни климатици, които работят на отворен прозорец (или врата към балкон), откъдето да излиза тръбата. Така се губи енергия, а помещението се охлажда едва с два-три градуса. Други продължават да разчитат на любимото на германците проветряване (което в жегите, казвам от опит, не помага особено). Не след дълго вече ще е наложително да се намери приемливо решение. И то едва ли ще е идеалното.

П.П. Прогнозата за днес беше, че следобед ще има буря. Исках в края на тази статия да напиша „заваля и разхлади“. Но уви – вече е вечер, а капка не е капнала. И вън, и вътре температурата е малко над 31 градуса. Но поне има някое и друго облаче и се усеща деликатен намек за прохлада.

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/margarita-dorovska-sredata-ne-e-dadenost-nie-i-vliyaem/

Точно от едно десетилетие Маргарита Доровска работи в Габрово. Другият начин да се опише професионалният ѝ път е: между Габрово, София и още няколко големи европейски града, защото споделянето и преживяването на изкуството, средата и общността са важни за емоционалното и менталното оцеляване, убедена е тя.

В продължение на седем години Маргарита е директор на Музея на хумора и сатирата в Габрово, а след това оглавява Центъра за съвременно изкуство „Кристо и Жан-Клод“. Идеята за подобен център в родния град на Кристо Явашев датира от 90-те години, Общинският съвет одобрява инициативата през 2008-ма, а от 2016-та с проекта е ангажирана и Маргарита Доровска.

Тя е завършила културология в Софийския университет и магистратура по куриране на съвременно изкуство в Кралския колеж по изкуства в Лондон (Royal College of Art) – престижно учебно заведение, отгледало арт директори и куратори на водещи световни музеи и галерии. Да работиш за публични институции не е комерсиално ориентирана работа – фокусът е върху културните политики. Това, което Маргарита категорично си взема оттам, е

нагласата. Отношението към това кое е публичното и какво дължим на обществото. Тоест съзнанието, че институциите работят за публиката и че нейният интерес, който е много трудно да бъде дефиниран, трябва да бъде представен. Важно е как комуникираш една идея, как я приближаваш, как отговаряш на времето – ти всъщност правиш изложби, които реагират на съвремието.

Центърът „Кристо и Жан-Клод“ е разположен в сградата на бившата Професионална текстилна гимназия (закрита през 2009 г.). Просторните работилници с високи тавани ще бъдат трансформирани в изложбени зали и пространства за създаване на изкуство и сътрудничество. С програмата си от временни и постоянни изложби, ателиета, резидентски програми, прожекции и беседи Центърът ще акцентира върху образованието и обучението на млади хора и изобщо върху развитието на общността.

В по-малките градове имаш много по-плътен контакт с публиката. И много по-лесно получаваш обратна връзка – разбира се, ако я търсиш и тя те интересува. Така че не става въпрос да угаждаш на посетителите, аз съм категорична, че трябва да намираме добрия начин да комуникираме, но да правим това, което ние смятаме за важно. Ако за теб е истински интересно, ще стане такова и за други хора. Нещо като детския блясък в очите: виж какво намерих, чакай сега да ти го покажа.

В по-малките населени места подкрепата е много по-голяма, а сътрудничеството– по-лесно, убедена е Маргарита Доровска и разказва как при технически проблем за откриването на Центъра е получила помощ от частна строителна фирма и от пожарната, които със съвместни усилия са решили инфарктна ситуация със старо съоръжение, застинало във въздуха. Помощта е точно на един телефон разстояние, ако общността те е припознала.

Разбира се, аз имах огромния късмет да попадна в знакова за идентичността на града институция, каквато е Музеят на хумора и сатирата. Това е място, което габровци може да не са посещавали от 15 години, обаче то е важно за тях, скъпо им е, свързано е с идентичността им и те са готови да го бранят. Всъщност това е истинска възможност за развитие на публики, защото хората започват да се интересуват от онова, което правиш.

В момента е обявен двуетапен конкурс от Община Габрово, за да бъде намерено най-доброто архитектурно решение за реконструкция на сградата на Центъра „Кристо и Жан-Клод“. Първата фаза е открит анонимен конкурс за изготвяне на идейна концепция с предвиден награден фонд за класираните първи пет проекта.

Тук е моментът да кажем, че конкурсите, макар да са отворена и демократична среда или инструмент за проектиране, всъщност са много изискващи – ти предпоставяш, че немалък брой екипи ще седнат и ще работят с дни. Има много архитектурни студиа, които не участват в конкурси, защото шансът да спечелиш е малък. И той наистина е малък статистически, а подобен проект е разход на човешка енергия. Затова направихме конкурса на етапи.

Сградата е разположена край Янтра и е свързана с основния предмет на бившето училище – текстила, който е неизменна част и от изкуството на Кристо. Впрочем семейната история на Явашеви също е свързана с тъканите – баща му е бил текстилен инженер.

Идеята за свързаността на концепции и пространства сякаш е част от професионалната биография на Маргарита Доровска.

Аз дълбоко вярвам, че архитектурата и дизайнът, интериорът и екстериорът, градските връзки, които се създават, влияят на нашето поведение. За да имаш добре работеща институция, трябва да създадеш добра среда, в която да се случват изложбите и процесите, заложени от теб.

Желанието и амбицията един проект да бъде изпълнен възможно най-добре на всички нива са обичайният modus operandi за Маргарита Доровска. Тя разказва за показателна ситуация от следването си в Лондон, при която екипът от бъдещи магистри подготвя предстояща реална изложба. Британската система на администриране изисква всяка стъпка да бъде одобрена и подписана на по-високо ниво. Така се оказва, че буквално в последния момент прессъобщението е връщано неколкократно с различни предложения за редактиране, и групата, отговорна за текста, редактира отново и отново, докато не получи одобрение – до последната точка и запетая. Защото така се прави.

Този перфекционизъм, мисълта, че трябва да извървиш всичко до последната крачка, някак се оказа доста полезен за мен,

казва Маргарита.

А изкуството има свойството исторически да напипва пулса и да предсказва времето. Има го, разбира се, и момента, в който това може да бъде фрустриращо, защото понякога подхващаш проекти, които са изпреварили времето си, а ти вярваш силно в тях. Фрустрацията идва от невъзможността – ти си убеден в нещо, виждаш го, обаче обществото не го разпознава и ти не успяваш да го комуникираш, както си се надявал.

Маргарита Доровска вярва, че за да настъпи промяна в нагласите на публиката, трябва да се натрупа критична маса от събития и никой не е единствен пророк. Съвременното изкуство все още среща предразсъдъци. За своя цел тя припознава възможността хората да се чувстват добре дошли. По особен начин тази идея влиза в диалог с каузата на Кристо и Жан-Клод, които замислят, подготвят, координират и деинсталират амбициозните си проекти, включвайки различни групи хора. Всички помним милионната аудитория на последните им работи, усещането за лично свързване и приобщаване, вълнението.

Маргарита Доровска насочва вниманието ни и към един филм, създаден в края на 70-те години – „Бягащата ограда“ (Running Fence). Филмът проследява усилията да бъде „построена“ близо 40-километрова ограда от бяло платно над хълмовете на Калифорния. Преди реализирането на проекта Кристо и Жан-Клод срещат съпротива от щатските власти въпреки съгласието, дадено от фермерите, през чиито земи ще мине оградата. Четири години по-късно идеята е осъществена.

Реализирането на проекта е документирано от братя Мейзълс. Там виждаш начина, по който Кристо и Жан-Клод работят и как приобщават общността, заживяват с общността, за да стане тя на свой ред част от изкуството им. Хората да го искат и да се борят за това изкуство.

Днес истински важно е културните организации да бъдат способни да се променят, твърди Маргарита. Всички сме наясно доколко автоматизирането на алгоритмите започва да замества хората в рутинната работа. Но промяната не се прави през ежедневния мениджмънт, тя се прави през проекти.

Заедно с организационни психолози сме правили тиймбилдинги, на които разказваме за Кристо и Жан-Клод. След това оставяме хората да си минат през своите упражнения – вече завладени и спечелени, вдъхновени. Можем само да си мечтаем организации и бизнеси да работят така, както се случват проектите на Кристо и Жан-Клод – толкова предвидливо към детайлите.

Изкуството на Кристо и Жан-Клод е много интересно за разказване. Работим интензивно и с деца, имаме работилници, в които се опитваме да ги научим, че не трябва да приемат средата за даденост, да не са пасивни участници, а да знаят, че могат да ѝ повлияят.

Изкуството е там, където можем да учим, играейки.

Правим ателие, на което им даваме познати локации и казваме: ето сега, както Кристо е правил подготвителни рисунки на проектите си, ти какво искаш да сложиш в този пейзаж? Можеш да лепиш, да режеш, да рисуваш. Можеш всичко. Имаме и друго ателие, което подготвихме с боядисани консервни кутии, приличащи на малки варели. След това започва едно редене на мастаба, както е в проекта на Кристо. А ако някой някъде нещо обърка, може точно преди финала цялата мастаба да се срути. Всичко е много физическо, но и дава възможност да говорим за философията на съвременното изкуство.

В края на септември в Центъра „Кристо и Жан-Клод“ предстои мащабен проект, свързан със скейт културата. Събитието ще включва изложба, филмови прожекции, демонстрации и история на скейтбординга. В България първите самоделни дъски се появяват през 70-те, а в края на 80-те години тази субкултура получава подкрепата (и контрола) на Комсомола, тъй като духът вече е излязъл от бутилката, а и част от децата на партийните първенци са били извън страната и искат да живеят друг живот, казва Маргарита Доровска.

Всъщност е много интересно да намериш начин да разкажеш една субкултура, без да я нарушиш. Скейтърите са свързани и с градското изкуство, с дизайна, модата, фотографията, музиката. Едновременно с това около тях има доста предразсъдъци, те не са долюбвани, мисли се, че са вандали, че тяхното каране вреди на градската среда – но тя се чупи, когато не е добре изпълнена.

Да събужда любопитството и да провокира сетивата и ума – това е мисията на съвременния куратор. Да напомня, че в изкуството няма „верен отговор“. Още повече когато предубежденията и инерцията са твърде силни. Това успява да прави екипът на Маргарита Доровска в Габрово. И макар тя да е наясно, че събитийният интензитет в столицата е по-силен, вижда, че работата им предизвиква внимание. Или, казано на езика на вълнението, което изкуството разпалва:

Да събудим любопитството и да дадем увереността на хората, че са добре дошли.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.

Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/baba-alino-svetetsa-muchenikut-i-ukrainetsut/

Месец след избухването на скандала с Баба Алино прокурорите излязоха пред Съдебната палата във Варна и казаха, че няма достатъчно доказателства за повдигане на обвинения по случая. Работи се, може и да има в бъдеще, ама засега – нищо.

Аз, признавам си, това не го разбирам. 

Нали говорим за „незаконния град“, охраняван с оръжие от мъже, които не говорят български, строен без никакви разрешения; за най-яркия пример за корупция и беззаконие; за поредния варненски ужас, който телевизиите ни показват всеки ден по няколко пъти? 

Ами да, но доказателствата не стигат за обвинение, какво да се прави. Не стигат дори да се обвини инвеститорът на комплекса Олег Невзоров. От очевиден извършител на безобразието в гората над Златните пясъци той изведнъж грейна в нова светлина, целия в бяло, в качеството си на свидетел. 

Е, как така свидетел, нали неговата корпорация е построила тайно този незаконен град с въоръжената охрана, която не пуска и чиновник да прехвръкне? 

За момента няма доказателства той да е извършил лично някое от тези престъпления,

това ни казаха прокурорите. 

В същото време вътрешният министър Иван Демерджиев излезе и съобщи, че свидетелят Невзоров всичко си е казал и показанията му били „доста интересни“. 

Е, и? Аз като един ядосан варненец си чакам обвиненията за виновниците, които и да са те. Но това, което леко лъсна изпод изказванията и на прокуратурата, и на МВР, е, че май самият украински бизнесмен няма да е сред тях. Стига да натопи достатъчно качествено тези, които новата ни родна власт ще обвини и евентуално ще осъди с много по-голямо удоволствие.

Месец след избухването на скандала името Баба Алино стана нарицателно за беззаконие. А това може би не е съвсем справедливо. Във Варна и околностите има далеч по-сериозни беззакония. 

От незаконното застрояване в Баба Алино никой не е умрял. А не беше така с незаконното застрояване на дерето в квартал „Аспарухово“, заради което 13 души изгубиха живота си в пороя през 2014 г. Незаконното застрояване в Баба Алино нанесе щети на гората, но тя ще се възстанови бързо, ако постройките изчезнат. Гората северно от Варна е прекрасна и силна въпреки постоянните опити да бъде завладявана от „курортите“, които в последните години са се превърнали де факто в жилищни квартали. 

Незаконното застрояване в Баба Алино не предизвика и свлачище, което е по-скоро изключение от многобройните случаи на подобно строителство край морето. Разбира се, това изобщо не прави беззаконието по-малко отвратително.

Тук ще отворя една скоба за местен варненски колорит. Местността Баба Алино всъщност трябва се нарича Светеца – така твърдят (или твърдяха) от „Възраждане“. Преди много време, още като редови общински съветник, Костадин Костадинов поиска смяната на 215 топонима във Варна и околностите с български имена и думи. В битката му местности като Манда гьолджу, Узун келеме, Кьор дермен, Боклук тарла, Балъм дере и т.н. да получат разбираеми или поне произносими наименования имаше смисъл. Тогава Костадинов превърна идеята в една от най-устойчивите си каузи, а медии и опоненти веднага я нарекоха иронично „възродителен процес“. Проблемът беше в това, че наред с изброените по-горе примери нови имена трябваше да получат и добре познати варненски места, като Джанавара, Паша дере, Кабакум, а Гръцката махала, сърцето на града, трябваше да се прекръсти на Стария квартал.

От 2012 г., когато въпросът е поставен за пръв път пред Общинския съвет, решението за топонимите е приемано и връщано от областния управител, гласувано наново, отхвърляно, пак приемано, и така цели 11 пъти, докато е окончателно прието през 2019-та. 

Но за да влезе реално в сила, новите имена на местностите трябва да се впишат в кадастъра. А кое, как и кога се вписва там, както си знаем, е сложен въпрос.

Та според виждането на „Възраждане“ Баба Алино трябва да се прекръсти на Светеца, защото местността била наречена на уважаван и почитан човек (Баба Али), който явно има нещо общо (не е много ясно какво) с мястото. 

Трябва да признаем, че „Възраждане“ има основната заслуга за разкриването на безобразието в гората. 

Не друг, а активисти, общински съветници и депутати от партията вдигнаха шума около Баба Алино, което доведе до отварянето на станалите прословути „широко затворени очи“.

Мотивите на последователите на Костадинов обаче са отделна тема. Всички сме наясно, че скандалът нямаше да е толкова „вкусен“ за медиите и политиците, ако в основата му не беше украински бизнесмен. Тази подробност е най-важната. 

Антиукраинските настроения във Варна съществуват, при това още от началото на бежанската вълна. Още от първите дни на войната в Украйна обществеността в града се раздели. Мнозина доброволно и всеотдайно започнаха да помагат на преминаващите границата украинци и доказаха, че гражданското общество във Варна може само да се гордее с реалните си действия. 

Друга група от градската общественост обаче гледаше отстрани с очевидно недоверие към бежанците. Коментираха скъпите коли, с които част от тях пристигат, възмущаваха се, че имали претенции към хазяите си, мрънкаха за поведението им в магазини и заведения. 

Признавам си, не разбирам ксенофобията, но имам предположение защо украинците и цветовете на знамето им толкова бодат очите на много българи, в частност на варненци. 

Става въпрос за форма на завист, да я наречем национална завист. 

След нахлуването на руската армия в Украйна масовото мнение у нас беше, че украинците ще се предадат, при това по-скоро рано, отколкото късно. Мисленето ни е такова, схващанията ни за силните и слабите в този свят са такива и сме с ясното съзнание, че ако външен враг нападне България, страната ни ще развее белия флаг на третия ден. Поведението на Украйна просто не се вмести в матрицата на родните ни предразсъдъци. Завистта от това, че друг народ и друга държава имат смелостта и твърдостта да устоят на агресора се прехвърли върху украинските бежанци.

Не бива да отричаме и очевидното – сред украинците, укрили се у нас от мобилизацията, има и „сенчести“ бизнесмени, перачи на пари, вероятно контрабандисти и всякакви други криминални елементи. Ясно е, че такива хора са първите, които ще избягат, когато страната им е подложена на военна агресия. А да се заселиш в България, световноизвестна с рехавото си правосъдие и всевластната си корупция, е логичен избор.

При наличието на всички тези фактори антиукраинските настроения могат да се обяснят, макар да си остават все така срамни. 

И тук идват политиците, които видяха потенциала на скандала в Баба Алино и възможността да спечелят от него. 

„Възраждане“ вече ги споменахме, те са ясни. Но дали „победата“ ще е тяхна, или на „Прогресивна България“, ще се разбере в крайна сметка на местните избори догодина. А Радев и хората му искат антиукраинския електорат – в това няма съмнение. Ето защо и министрите толкова ентусиазирано коментираха скандала, подклаждайки го до такава степен, че на телевизиите им се наложи да предават на живо премахването на ограда – все едно е разбит наркокартел. 

Обобщението направи министър Шишков, който обяви, че за Баба Алино е виновна „сглобката“. Тоест ГЕРБ, ДПС, ПП–ДБ – тези, които ще са основна конкуренция на новите управляващи за местните избори. Те са „лошите“, те са защитавали беззаконието, което изведнъж стана „невиждано“, макар явно да не е, защото, както споменахме още в началото, „не са събрани достатъчно доказателства“. С възможността всички конкуренти да бъдат натикани под общ знаменател, Баба Алино се превърна в златен шанс за „Прогресивна България“.

Най-големият губещ от ситуацията се оказа кметът на Варна Благомир Коцев. Миналата година той получи ореола на политически мъченик, след като кисна с месеци в ареста, което си беше безобразна репресия. Дори Бойко Борисов настояваше да го пуснат при семейството, а гласове в ПП–ДБ (тогава единни и сплотени) даже го сочеха за потенциален кандидат-президент. Но ореолът на Коцев угасна безвъзвратно след Баба Алино. Не защото непременно лично има нещо общо с незаконното строителство, а просто защото това е станало и в рамките на неговото управление.

Въпросът „Недобросъвестност или некомпетентност?“ вече е безсмислен във Варна. Градът е в лошо състояние, нито транспортът, нито почистването са задоволителни, избуялите треви вбесяват гражданите, туристи няма, няма и смислени опити нещо да се направи, че да се поизлъска имиджът на нашата „перла на Черноморието“. А „незаконният град“ просто сложи капака на цялата каша.

Иначе, Коцев се зае да действа енергично – издава заповеди за събаряне на къщите (за които прокуратурата „няма достатъчно доказателства“), уволнява общинари, дава интервюта… Не че има какво друго да направи при така стеклите се обстоятелства. А те вероятно ще станат още по-сложни. 

Почти сигурно е, че през следващите месеци „Прогресивна България“ ще проникне и ще получи влияние във Варненския общински съвет. В него има достатъчно съветници и фракции, които с лекота ще се извъртят и ще се наредят зад новите управляващи. И те задължително ще стъжнят живота на кмета допълнително, за да се докажат. В момента формацията на Радев няма изявени лидери на местно ниво, така че опитни играчи в местния парламент могат да се окажат на изненадващо високи позиции. 

А накрая ще добавя нещо, за което ми е неприятно да пиша, но не трябва да се пропуска. Става въпрос за трагикомичните вопли по темата Баба Алино на бившия варненски кмет Иван Портних. Човекът, който почти еднолично загуби Варна за ГЕРБ, буквално опищя орталъка колко е невинен за този скандал. Едва ли някой му вярва. А изглежда, има и доказателства – според прокуратурата обаче недостатъчни за обвинения, – че тъкмо по негово време е започнала цялата далавера. Да не забравяме все пак, че Благомир Коцев е кмет, защото варненци казаха на предишните избори: 

Всеки друг, само да не е Портних!

А иначе във Варна месец след избухването на най-шумния скандал в държавата става все по-хубаво – морето вече е топло, забранен за къпане е само един от плажовете, липите ухаят опияняващо… А законността и справедливостта се задават откъм София по автомагистрала „Хемус“, но малко бавно, че още не е завършена. Ще дойдат някога, само да се съберат достатъчно доказателства. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-rusiya-unishtozhava-bulgarskata-identichnost-v-okupiranite-teritorii-na-ukrayna/

Украинските българи са най-голямата историческа българска общност извън границите на държавата. Общият им брой е над 200 000, а по-голямата част от тях живеят в Одеска област. Около 30 000 етнически българи населяват Запорожка, Херсонска и Донецка област и след февруари 2022 г. се намират под временна руска военна окупация. За съдбата на тези 30 000 души през последните четири години се знае твърде малко, а българското общество и политиците у нас очевидно смятат темата за доста неудобна заради нуждата от пряка конфронтация с руската държава. 

Крайно време е това да се промени. 

Украинските българи са успели да запазят народните си обичаи, езика и културата си още от средата на XIX век, когато на вълни се преместват от Балканите на север към дивата степ, каквато е представлявала тогава Южна Украйна. Техните общности са преминали през изключителни исторически изпитания, включително сталинския терор в СССР, Гладомор и целенасочена съветска политика за изличаване на българската им идентичност. България като свободна страна, членка на ЕС и НАТО е длъжна да защити украинските българи под руска окупация чрез максимален дипломатически натиск върху Русия и чрез допълнителна военна помощ за Киев и да не допусне унищожаване на националната им идентичност. Това е въпрос на национален интерес, но преди всичко на морал.

Руската доктрина за изличаване на идентичност

За да се разбере в дълбочина трагедията на българското малцинство, живеещо в момента под вражеска окупация в Украйна, случващото се трябва да бъде разгледано през призмата на общата стратегия на Кремъл. Руската политика във временно окупираните области на Украйна не се изчерпва с военен контрол на територии и заграбване на ресурси. Целта ѝ е пълно асимилиране на местното население с целенасочена, системна и брутална кампания.

В анализ на Atlantic Council тези действия от страна на Москва се дефинират като опит за „изличаване на идентичността“ на окупираното население. Крайната цел на Владимир Путин е изграждането на нова изкуствена демографска реалност, в която няма място за национално самоопределяне, различно от официалния имперски наратив на Москва.

В тази доктрина на културен геноцид образованието и администрацията са превърнати в оръжие. Веднага след установяването на военен контрол в Запорожка, Херсонска и Донецка област окупационните власти задействат насилствена русификация. Местните училищни програми са заменени с руските държавни стандарти. Руският език е наложен като единствен език на администрацията, образованието и публичните институции, а използването на украински е системно ограничавано и репресирано.

Руската окупационна политика е насочена както срещу украинците като по-голяма част от населението на окупираните територии, така и срещу десетки хиляди хора, които не са етнически украинци, но представляват неразделна част от културната мозайка на региона. Такива са местните българи, гърци, татари и др. Именно в капана на тази безмилостна машина за заличаване на идентичност и език днес са уловени и 30-те хиляди таврийски българи, чиито вековни традиции са на път да бъдат унищожени от Русия.

Българската реакция – твърде скромна и много закъсняла

Преди руската инвазия през 2022 г. таврийските българи в Украйна имат пълни граждански права и свободно се възползват от образование на български език и от широко развити български културни дейности. Местните общности с подкрепата на властите в Киев активно работят за запазване на българското народно самосъзнание в Запорожка област, координирайки откриването на неделни училища и културни центрове с подкрепата на София.

Сред най-важните места на тези общности са училище „Васил Левски“ в Бердянск, неделното българско училище в Мелитопол и украинско-българският лицей в град Приморск. През 2023 г. образователният център в Приморск е ограбен от руски военни, които изнасят от сградата компютърна техника и ценно имущество, както свидетелстват очевидци. Учебното заведение има 27-годишна история, като близо половината от неговите над 1000 завършили ученици са продължили образованието си в университети в България.

След разпадането на СССР и обявяването на украинската независимост таврийските българи успяват да изградят мемориална мрежа, посветена на националните ни герои, а тези паметници стават центрове на ежегодни събори, фестивали и чествания на Деня на бесарабските българи. До началото на войната регионът се развива като свободна и сигурна среда, в която българската култура и език съжителстват в пълен синхрон с украинската гражданска идентичност. 

Населените с българи украински територии в Запорожка област са окупирани от руската армия още в първите дни и седмици на пълномащабната инвазия след 24 февруари 2022 г. През юли 2022 г. разследване на „Свободна Европа“ разкрива руската окупационна политика в Южна Украйна, под чиито удари попадат всички български училища и културни центрове в региона. Москва прехвърля пропагандни методи, които десетилетия наред са прилагани в самата Русия.

Според документирани свидетелства на Human Rights Watch и други международни организации окупационните власти са налагали руските учебни програми чрез натиск върху родители и учители. В отделни случаи родители са били заплашвани с глоби, задържане или отнемане на родителски права, ако откажат да запишат децата си в училища под руски контрол или ако продължат обучението им по украинската програма.

Тази принудителна русификация и заличаване на украинския, българския и други езици в областта протича в почти пълен информационен вакуум поради блокирани комуникации с външния свят в условията на война. През септември 2022 г. в интервю по Нова телевизия проф. Владимир Милчев, етнически българин и декан на Историческия факултет в Запорожкия университет, за първи път официално алармира, че в окупираните територии руските власти са наложили пълна забрана на българския език.

Всички неделни училища, културни центрове и дружества в Мелитополски и Бердянски район – сърцето на таврийските българи, са затворени. Учебните програми по български език, история и традиции са ликвидирани, а на местните преподаватели е поставен ултиматум: да преминат изцяло към руските държавни стандарти или да напуснат. 

Тази политика на етническо заличаване на българите от страна на руските нашественици в Украйна получава своето институционално потвърждение в България няколко месеца по-късно. През декември 2022 г. Агенцията за българите в чужбина официално обобщава мащаба на образователната катастрофа под руска окупация. Данните сочат, че руската окупационна администрация е прекратила дейността на 13 български неделни училища в Запорожка област, в които дотогава са се обучавали над 1000 деца.

Според руската посланичка у нас Елеонора Митрофанова забрана за изучаване на български език в училищата в Запорожка област, Мариупол и Бердянск няма. Има специфична организация.

Нямаме никакви забрани за изучаване на езици, но имаме специфична система за организиране на този процес. По-конкретно, това зависи от броя на децата, които искат да изучават български, литовски, грузински или друг език. Ако се достигне необходимият брой деца, училището винаги ще се съобрази с техните желания. Но тъй като българската страна повдигна този въпрос, аз, разбира се, ще изясня ситуацията с ръководството и хората, отговорни за тези региони, за да се разбере реалната ситуация,

казва Митрофанова в интервю за ТАСС, цитирано от OffNews.bg.

Физически терор, репресии и заплахи за сексуално насилие

Зад фасадата на административните забрани и затварянето на училища обаче се крие далеч по-мрачна реалност – физически терор, изтезания и страх за живота, които принуждават местните българи масово да напускат домовете си. Специален доклад на украинския омбудсман за правата на националните малцинства в условията на руска агресия разкрива шокиращи лични свидетелства на етнически българи, преминали през ада на окупацията в Запорожка и Херсонска област.

Един от основните мотиви за бягство на жените от българската общност е постоянният страх от сексуално насилие от страна на руските окупатори. За армията на Путин изнасилванията на жени в Украйна са просто още едно оръжие във войната, средство за унижение и мъчение на нападната страна. Цитирана в доклада представителка на българското малцинство от окупираната част на Запорожието разказва пред разследващите за системния натиск, на който са подложени жените на публични места в Мелитопол от страна на руските военни формирования и в частност от т.нар. кадировци:

Пътувах от селото до пазара в Мелитопол, за да продавам мляко и да изкарам пари. Често вземах дъщеря си с мен, защото училището в селото вече не работеше – окупаторите го превърнаха във военна база, а ме беше страх да я оставя сама. В един момент в града дойдоха много кадировци. Постоянно се заканваха и тормозеха младите жени на пазара, по улиците, по спирките. Пияни, с оръжие в ръце, те се държаха с нас като с робини и демонстрираха пълната си власт.

Българите в окупираните територии са обект на политически репресии, филтрация и затваряне в тайни центрове за изтезания (т.нар. мъчилища). В доклада е документиран тежкият случай на мъж с български корени от Херсон, задържан от руските сили заради участие в проукраински протести, доброволческа дейност и изразяване на позиции в социалните мрежи. Той отказва да напусне града преди окупацията, защото се грижи за 77-годишния си баща, болен от рак. Свидетелството му за момента на ареста показва абсолютната безмилостност на окупационния режим:

Към 5 сутринта се събудих от ярка светлина в прозореца и крясъци в двора, последвани от силно блъскане по вратата. Петима въоръжени окупатори с маски нахлуха в къщата, докато други петима чакаха отвън. Наредиха на мен и баща ми да седнем на дивана, докато обискират. Когато ме натикаха в колата, видях как баща ми изскочи на улицата – викаше и плачеше. Той е на 77 години, с онкологично заболяване, много слаб. Един от войниците го удари с автомат в гърдите. Видях как падна на земята. Това беше последният път, в който го видях.

Тези и други свидетелства, събрани от кабинета на украинския омбудсман, категорично доказват, че руската окупационна политика спрямо таврийските българи е част от кампания на терор, при която отстояването на човешкото достойнство, свободната воля или каквато и да е идентичност, различна от наложената от Кремъл, се наказват с насилие, отвличания и масов страх.

Срещу това унищожаване на българската идентичност държавата ни реагира едва през 2025 г., когато в отговор на депутатски въпрос Георг Георгиев, министър на външните работи, потвърждава, че над 30 000 таврийски българи в окупираните Запорожка, Херсонска и Донецка област са подложени на системно и грубо погазване на основните човешки права от страна на Москва.

България официално отчита, че окупационните власти целенасочено унищожават възможностите за изучаване на майчиния език и затварят българските неделни училища и центрове. От външното ни министерство подчертават, че тези действия на Кремъл представляват грубо нарушение на международното хуманитарно право и са директен опит за насилствено заличаване на етническата и културна идентичност на българската общност в Украйна.

България на Радев като съучастник във войната срещу българите

В контекста на доказаното унищожаване на част от най-старата българска общност, опазила българския дух от XIX век насам, позицията на държавата изглежда, меко казано, неадекватна и клони към национално предателство. Румен Радев практически от началото на политическата си кариера повтаря опорните точки на руската пропаганда и се доказва като един от най-близките до Путин европейски политици.

Руският терор срещу българите под окупация е тема, която властта активно прикрива с мълчанието си, помагайки по този начин за унищожаването на общността на таврийските българи. Това престъпно мълчание превръща българските управляващи в директни съучастници в етническото прочистване на нашите сънародници под руска окупация. Докато таврийските българи биват подложени на терор и насилствена русификация, София позорно си затваря очите заради зависимостта на Румен Радев от Москва. Подобно абдикиране от националния интерес е исторически срам и унижение, което с всеки изминал ден заличава вековната история на българите в Украйна и обрича сънародниците ни на забвение.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pravoslavna-durzhava-li-e-bulgariya/

„Ние сме православна държава“. Това заяви президентката Илияна Йотова по повод решението на правителството България да не подкрепи новия пакет санкции на ЕС срещу Русия, ако те включват и руския патриарх Кирил. Тя каза това, след като външната министърка Велислава Петрова-Чамова анонсира правителствената позиция с аргумента, че България „не подкрепя налагането на символни санкции, свързани с руския патриарх Кирил“, а премиерът Румен Радев отсече:

Времето на кръстоносните походи свърши.

Ако нещо непрекъснато се повтаря и ако държавата се държи, сякаш то е факт, е много вероятно хората да повярват, че то наистина е факт, и да забравят каква всъщност е реалността. Затова в тази статия ще става дума само за факти (и малко логика) – защото подмяната на фактите и абсурдните от логическа гледна точка аргументи са изпитана рецепта за манипулиране на общественото мнение.

Православна ли е България според Конституцията и законите?

Една държава е православна, ако православието е държавна религия. Така е например в Гърция. Какво казва обаче Конституцията на Република България по темата?

Православието се споменава в Основния закон само веднъж – в чл. 13, ал. 3, която гласи: 

Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.

Традиционна обаче не означава официална или държавна.

В същия член 13 се казва и че религиозните институции са отделени от държавата (ал. 2, получерният шрифт тук и по-нататък е мой – б.а.) и че те, както и верските убеждения, не могат да се използват за политически цели (чл. 4).

В ал. 1 на чл. 13 се подчертава, че вероизповеданията са свободни. Тази идея се доразвива и в чл. 37, според който свободата „на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними“, а държавата „съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи“. Втората алинея на чл. 37 постановява, че свободата „на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани“.

Същите принципи, макар и леко отслабени в последно време, се застъпват и в Закона за вероизповеданията.

В него се подчертава ролята на Българската православна църква (БПЦ). В преамбюла се изтъква „традиционната роля“ на БПЦ „в историята на България за формирането и развитието на нейната духовност и култура“. През 2025 г. в чл. 10 е включено, че източното православие „има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния ѝ живот“ и че негов единствен изразител и представител е БПЦ.

В същото време още в преамбюла на закона се говори и за „правото на всяко лице на свобода на съвестта и вярата, а така също и равенството пред закона без оглед на религиозната принадлежност и убеждения“. Изразява се „уважение към християнството, исляма, юдаизма и другите религии“ и се призовава към взаимно разбирателство и търпимост.

Въпреки „традиционната“ и „историческа“ роля на православието, в чл. 4, ал. 1 се повтаря това, което пише и в Конституцията – че религиозните институции са отделени от държавата. Текстове от Основния закон се възпроизвеждат и в чл. 7, в който са посочени границите на религиозната свобода. Тя не може да е насочена „срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица“, нито да се ползва „за политически цели“.

Извод:

Православието не е държавна религия, т.е. българската държава не е православна. Конституцията и Законът за вероизповеданията ясно разграничават религията от политиката.

Православно ли е да се подкрепя руският патриарх Кирил?

Нека се върнем към думите на Илияна Йотова. След като заявява, че България е православна държава, тя допълва:

Ние искаме българските вярващи да не бъдат разделени по тази линия, защото православието е толкова дълбоко вкоренено в нашата история, че по тази линия не ми се иска да има конфликт.

Тоест според Йотова, понеже православието е вкоренено в историята ни, всички православни християни би следвало да подкрепят руския патриарх, а ако България подкрепи санкциите срещу него, това би внесло разделение между тях. От думите ѝ човек остава с впечатлението, че цялото православие е на страната на патриарх Кирил, както и всички православни християни.

Ала така ли е в действителност?

Кой е патриарх Кирил, когото ЕС иска да санкционира?

Макар Румен Радев да е против санкциите срещу него, защото времето на кръстоносните походи е приключило, Кирил, чието гражданско име е Владимир Гундяев, е привърженик на войните в името на вярата и смята, че за тях една от основните Божии заповеди – не убивай – не важи. Татяна Ваксберг обобщава важни факти за него в статия за „Свободна точка“:

• Според руския патриарх войната в Сирия е „свещена“, а на руснаците, биещи се срещу Украйна (в която впрочем православието е преобладаващата религия), Бог „ще измие всички грехове“ и ще им даде „вечен живот“. По повод на войната в Грузия през 2008 г. той казва, че готовността на войниците да умрат е „висша проява на жертвената християнска любов“.
• Не само войнолюбството (казано по Румен Радев) е отличителна черта на Кирил, която би повдигнала въпроси у някой непредубеден православен християнин. Руският патриарх е и почитател на Йосиф Сталин и дори нарежда да го изографисат в катедрала (ликът на Сталин по-късно е заличен, защото той е бил враг на църквата). Кирил е имал и тесни връзки с КГБ и се смята, че притежава към 2,7 млн. евро.
• Един от най-противоречащите на православните канони факти, свързани с руския патриарх, е, че той от половин век има жена (с която не е сключил брак). Тя се казва Лидия Леонова, живее с него и го придружава навсякъде. Да припомним, че според православието патриарсите са част от монашеството и са дали обет за безбрачие.

Отношението на вселенския патриарх Вартоломей към патриарх Кирил

Най-висшият представител на православната църква е вселенският патриарх, макар да няма ръководни функции като католическия папа, а да се смята за „пръв между равни“. От 1991 г. на този пост е Вартоломей.

През 2018 г. вселенският патриарх призна независимостта на Украинската православна църква, а в началото на следващата година подписа томос (декрет), с който ѝ се предоставя автокефалия. Според Кирил „подписването на томоса е нищожно от канонична гледна точка и е трагично за Вартоломей“. Руската православна църква реагира, като прекрати отношенията си с Вселенската патриаршия.

Когато през 2022 г. Кирил заяви, че руските войници, загинали в Украйна, са се жертвали като Христос и греховете им са простени, Вартоломей изрази силно неодобрение. Той каза, че идеята, че убитите във войната стават мъченици, „не съответства на православното учение“, и нарече войната на Русия срещу Украйна „дяволска и нечестива“.

Отношението към Кирил на патриарсите на другите страни от ЕС с преобладаващо православно население

Въпреки че според външната министърка има и друга държава членка, която изразява резерви за включването в санкциите на „всякакъв вид политически лица и лица, които са в обществения живот в Русия“, без да споменава коя е тази държава, към момента България е единствената страна в ЕС, която се противопоставя на включването на руския патриарх в 21-вия пакет санкции. България обаче не е единствената държава с преобладаващо православно население в Съюза – такива са още Гърция, Румъния и Кипър. Какво е отношението на патриарсите на тези държави към главата на Руската православна църква?

Гръцкият патриарх Йероним II е в разрив с Кирил, въпреки че в миналото двамата духовници са поддържали добри отношения. Поводът за това е признаването на независимостта на Украинската православна църква от Гръцката патриаршия.

Кипърският патриарх Георгий III встъпва в длъжност през 2023 г. – след като Кипър, също като Гърция, подкрепя решението на вселенския патриарх да даде независимост на Украинската църква по времето на предишния патриарх – Хризостом II. Съответно Руската църква скъсва отношения и с кипърската. По повод на войната на Русия срещу Украйна Хризостом II остро критикува руския президент:

Как може г-н Путин да ходи на църква, да се покайва, да държи високо кръста си и да се причестява, докато в същото време убива? Това ли е неговото православие?

Отношението на румънския патриарх, който също като българския е приел името Даниил, е по-меко, но също критично. Той осъжда войната на Русия срещу Украйна, но Румънската патриаршия не е признала независимостта на Украинската църква, поради което и руската не е прекъснала отношения с нея. От друга страна, през 2024 г. Светият синод в Букурещ на своя глава одобри създаването на Румънска православна църква в Украйна, която да обедини енориите, където преобладават етнически румънци.

Извод:

Православието не е идентично с подкрепата за руския патриарх Кирил. Никой патриарх на страна от ЕС с преобладаващо православно население освен България не го подкрепя. Това важи и за вселенския патриарх. Руската патриаршия от своя страна е скъсала отношения с вселенската.

Православие, политика и логика

Вече стана ясно, че православното християнство не означава автоматично подкрепа за руския патриарх. Още повече че той е в конфликт с Вселенската патриаршия, а покрай нея – с всички православни църкви, подкрепили независимостта на украинската. Сега да проследим аргументацията на Румен Радев, с която той обосновава решението България да се противопостави на санкциите срещу Кирил:

Мен не ме интересува руският патриарх, мен ме интересува, че той е предстоятел на Руската православна църква, която е източноправославна като нашата църква. […] защото руското православие има принос за нашето освобождение от петвековно османско робство. Мен ме интересува цялото руско общество, което има тази църква, […] ние сме от едно семейство. Тук трябва да има мнение и Българската православна църква, когато говорим за такъв тип санкции.

Тъй като в тази статия разглеждам само достоверността на факти и твърдения, няма да влизам в исторически интерпретации какви са били целите на Русия и на Руската православна църква по отношение на Османската империя и т.н. Вместо това ще проследя аргументацията на премиера, за да се види какво точно той твърди и как издържа то на фактологична проверка.

Радев всъщност казва две неща:

• Държавата има такава позиция заради Църквата, а Църквата трябва да каже каква да е позицията на държавата.
• Русия е помагала на България и с нея сме от едно семейство, затова е права и трябва да сме на нейна страна.

Първата теза представлява това, което в логиката се нарича порочен кръг (circulus vitiosus на латински). Ето пример за порочен кръг: Православието е правилната християнска религия, защото това казва православният канон, а канонът не греши, защото православието е правилната религия. Порочният кръг не може да бъде фактологично проверен.

Втората теза също представлява порочен кръг – Русия е добра, защото ни помага, а ни помага, защото е добра. Ако излезем от мисловната въртележка, в която ни вкарва Радев, може да си зададем логичен въпрос:

Дори Русия съвсем безкористно да е помагала на България и никога да не я е окупирала, ако някой ти е помагал и ако сте от едно семейство, това означава ли, че е прав? С подобни аргументи се защитава мафията. И олигархията, която „Прогресивна България“ обещаваше да демонтира в предизборната си програма.

Но да не влизаме в полето на коментарите, а в обобщение да се върнем към основните факти:

По Конституция:

• в България религиозните институции са отделени от държавата;
• православието не е официална, нито държавна религия;
• религията не може да се използва за политически цели.

В православната църква:

• вселенският патриарх е „пръв между равни“;
• руският патриарх не е глава на православната църква;
• руският патриарх бойкотира Вселенската патриаршия, както и патриаршиите, които подкрепят независимостта на Украинската православна църква.

България е единствената страна от ЕС с преобладаващо православно население, която се противопоставя на санкциите срещу руския патриарх Кирил.

И за финал – понеже рационалният спор с новата „прогресивна“ власт е невъзможен, да припомним думите на Христос (Мат 5:37):

Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/dobre-doshli-v-durzhavniya-regres/

България навлиза в нов етап на отношение към човешките права и демокрацията. Повод за тази констатация е поведението на държавата спрямо Шествието за семейството – събитие, чиято основна мисия е отрицанието на „София прайд“. Тази теза може да изглежда пресилена, но отношението на една власт към ЛГБТИ+ хората е лакмус за отношението ѝ към демократичните ценности изобщо. Виждаме го в Русия, виждаме го в САЩ, виждаме го и в Унгария, където новото проевропейско правителство на Петер Мадяр премахна забраната на прайда, наложена от предшественика му Виктор Орбан.

Още от началото си през 2008 г. „София прайд“ е съпътстван от антипрояви.

През първите години те представляваха основно опити за физическа агресия (възпирани от многото жандармеристи по време на самия прайд, но успешни в малките улички, докато участниците се разотиваха).

После дойде времето на организираните антишествия. През 2018 г. се проведе първият Поход за семейството. По-късно между организаторите му настъпи разкол и в резултат през 2021 г. възникна още една антипроява – Шествие за семейството. Двата антипрайда се провеждаха паралелно до 2026 г., когато ресурсите се концентрираха в Шествието, а Походът развя бяло знаме.

За първи път обаче през 2026 г. Шествието за семейството се ползва с държавна подкрепа и е под егидата на Българската православна църква (БПЦ). А давайки заявка, че от догодина БПЦ ще поеме изцяло организацията на събитието, патриарх Даниил го измъкна изпод краката на досегашните организатори (основно евангелисти), както те навремето постъпиха с Поход за семейството.

Три етапа на отношението към равните права

Трансформациите на мобилизацията срещу „София прайд“ са израз на три етапа в отношението към равните права в посттоталитарна България. Тук ще скицирам основните им характеристики, но отделни елементи от всеки етап може да се видят и в останалите. Важното обаче са водещите признаци и общият дух на всеки от етапите.

Първи етап. Демократи сме, но се правим на разсеяни

След 1989 г. България, поне на декларативно равнище, се стреми да стане част от общността на демократичните държави. Още в края на следващата година Великото народно събрание приема решения (публикувани в бр. 3 на Държавен вестник от 11 януари 1991 г.), че страната иска да стане пълноправен член на Европейските общности, както и да приеме основополагащи документи на европейското законодателство, включително Европейската конвенция за правата на човека. От 2000 г. България води преговори за членство в ЕС, а от 2007 г. става част от Съюза.

Тези процеси са съпътствани и от необходими – с оглед на целите на страната – промени в законодателството. През 2004 г. например влиза в сила Законът за защита от дискриминация (ЗЗД), а през следващата година в него са включени и признаците на дискриминация, между които е и сексуалната ориентация. През 2015 г. и промяната на пола влиза като защитен признак в заключителните разпоредби на ЗЗД. Изобщо, изглежда, че неизбежното развитие на страната е в посока към повече равни права.

В същото време защитата на представителите на уязвими и дискриминирани групи остава предимно на хартия. Нито сегрегацията на ромите е премахната, нито се осигуряват достъпна среда и нужната подкрепа за хората с увреждания, нито институциите разпознават хомофобията и защитават пострадалите от нея.

Не се приемат и закони, които реално да са стъпка в посока към равни права (например регистрирано партньорство за ЛГБТИ+ хората). Широко разпространено е схващането, че равните права са всъщност „привилегии“ за малцинствените групи.

Втори етап. „Традиционните ценности“ превземат правото

Началото на втория етап бележи дезинформационната кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, от края на 2017 и началото на 2018 г. Тази кампания беше юридически скрепена от най-висшите съдилища в България.

През 2018 г. Конституционният съд (КС) постанови, че съществуват само два пола, биологичният пол е конституционен, а единствената социална роля на жената е да бъде майка.

През 2021 г. пък КС отсъди, че полът според Конституцията има само биологичен смисъл и няма социално изражение. В решението точно 30 пъти става дума за традиционно и традиции, макар в Основния закон традиционното да се споменава само веднъж – когато се казва, че традиционната религия в България е източноправославното вероизповедание.

През 2023 г. Върховният касационен съд (ВКС) излезе с тълкувателно решение, с което де факто забрани юридическата смяна на пола на транс хората. По-точно, въпреки че хора в България са променяли юридическия си пол в продължение на няколко десетилетия, ВКС каза, че българското право не предвижда такава възможност.

И така, в период от няколко години най-важното нещо в българското право се оказаха традиционните ценности, за които не пише нищичко в Конституцията, и бракът между мъж и жена.

Постепенно самото българско право някак започна да се възприема като традиционно (каквото то няма как да бъде). Така например забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище беше аргументирана с някаква несъществуваща „българска правна традиция“.

Въпреки тежненията към традиционното обаче, през втория етап не се поставят под съмнение геополитическата и ценностната ориентация на България. Затова този етап е междинен.

Трети етап. Църквата и държавата са едно, а модерното е лошо

В третия етап, в който навлиза България в момента, „традиционните ценности“ са превзели властта и открито се противопоставят на демокрацията. Засега това все още изглежда парадоксално, така че много хора си задават рационални въпроси:

• Защо държавата подкрепя едно хомофобско шествие?
• Защо оркестърът на гвардейците (които са част от българската армия) участва в хомофобското шествие, след като според собствените си правила не трябва да е там?
• Защо военният министър изпълнява желанието на патриарх Даниил оркестърът да участва в шествието, след като България е светска държава?
• Защо хора, които са се развеждали (например Румен Радев), и такива, които не са се женили и нямат деца (например Слави Василев и Пламен Мирянов-син), са толкова ревностни радетели на семейните ценности?
• Защо се говори за традиционни семейства от майка, баща и децата им, след като истинските традиционни семейства са нещо много по-различно – те включват целия род, а семейството само от родители и децата им датира от буржоазната епоха?
• Какво включват т.нар. традиционни ценности, освен че хора от един и същи пол не трябва да се женят и че полът е само биологичен?

Само че тези въпроси са доста закъснели. Почвата за това, което наблюдаваме, се подготвя отдавна. Чрез постепенното навлизане на БПЦ в държавата, въпреки че според Конституцията България е светска, чрез параклисите в училищата, въпреки че и образованието по закон е светско, чрез решенията на КС и ВКС, чрез умилителния език на мейнстрийм медиите, когато става въпрос за православни празници, ритуали и инициативи.

И не на последно място – чрез липсата на съпротива.

Една програмна позиция

За да стане по-ясна същността на новия етап в отношението към равните права и демокрацията, е добре да обърнем внимание на изказването на Слави Василев в парламента по повод Шествието за семейството. Защото то изразява позицията на управляващата партия „Прогресивна България“ (ПБ) – не само по конкретната тема, а и за посоката, в която трябва да върви България.

В декларацията се казва, че

съхраняването на традиционното семейство не е просто въпрос на личен избор, а стълб на националната ни сигурност.

Защо? Защото сме „във времена на ценностна дезориентация, социална фрагментация и тежка демографска криза“. Новата власт, значи, ще ориентира ценностно интимния ни живот в името на националната сигурност. И трябва да се сбогуваме с личния избор.

Спрямо какво ще се извърши ценностното ни преориентиране? Според Василев съществува „огромно множество“ българи, отстояващо традиционните ценности и семейството. То обаче е мълчаливо и не получава трибуна (дори на вас и мен да ни изглежда, че позицията му е доминираща в публичното говорене). Ценностите на малцинствата, значи, трябва да бъдат напаснати към мнозинството, както и българското и международното законодателство трябва да отстъпят пред него. Такова мнозинство, каквото си го представя ПБ (докато реалното мнозинство в България прави деца нетрадиционно – без брак).

В същото време, макар че в началото на декларацията личният избор е заклеймен, после в нея се казва, че ПБ

застава зад правото на всички български родители да възпитават децата си в съответствие със своите морални, религиозни, философски убеждения без външен идеологически натиск.

Тук под „всички български родители“ не трябва да се разбират действително всички, а само онези, които са част от мълчаливото, според управляващите, мнозинство – за да няма ценностна дезориентация. Тоест родителите „имат право“ да възпитават децата си в съответствие само с правилните според ПБ убеждения. В противен случай стават заплаха за националната сигурност.

В декларацията два пъти се заклеймява модерното.

В нея се казва, че да се „деконструират традициите, семейството и вярата“ е „модерно напоследък“, както и че бъдещето на България „не се кове в модерните за текущия момент идеологически течения“.

Какво означава „напоследък“ и кой е „текущият момент“? Изобщо, откога демократичните страни се развиват според тези либерални ценности, които консервативният обрат, част от който е ПБ, отрича?

Да помислим. Преди 36 години, през 1990 г., Световната здравна организация премахва хомосексуалността от списъка на заболяванията и може да се каже, че през следващите три десетилетия либералните ценности са доминиращи. През 1990 г. Слави Василев е бил на шест годинки. Още по-рано – към края на 60-те години на ХХ в. – настъпва сексуалната революция. Тогава Василев още не е бил роден. Борбата на жените за равни права пък датира от още по-рано – тя е на повече от век.

ПБ анихилира цяла епоха, свеждайки я до „напоследък“ и „текущия момент“, в името на идеята за една традиционност, каквато никога не е съществувала.

Какво да очакваме?

Декларацията на политическата сила, именувала се „Прогресивна България“, задава ясна посока към консервативен традиционализъм в стил Русия на Путин. Няма смисъл да търсим логика и да спорим с аргументи – щом „прогресивното“ е регресивно, всичко останало ще е също толкова абсурдно. А и на ценности не може да се възразява рационално – особено ако никой не ни казва кои са те точно, освен че са „традиционни“ и „семейни“.

Така смисленият обществен дебат става невъзможен. От нас се иска да вярваме, да сме послушни, да сме слепи за лицемерието и да не задаваме въпроси.

А ако патриархът си е пожелал гвардейски оркестър на хомофобско шествие и го е получил, какво друго би могъл да поиска той и да му се даде? На първо място – задължително обучение по религия в училище, разбира се. Но и какво ли още не. Например забрана на „София прайд“. Или на небогоугодните НПО-та. Или на абортите. Или затвор за „накърняване на религиозните чувства“ – като в Русия. Или премахване на онзи досаден текст от Конституцията, според който религията е отделена от държавата. И т.н.

Впрочем дори не е нужно патриарх Даниил да пожелае някои от тези неща, за да се изпълнят. Ако дневният ред на ПБ е България да се отдалечи от демократичния свят, който понастоящем се олицетворява основно от ЕС, това ще е посоката на развитие.

Освен ако новата власт не срещне решителен отпор. Но такъв засега не се очертава.

Смятащите се за демократични партии са в конформистки ступор. „Да, България“ дори оттегли предложението си за премахване на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище.

Гражданите – критичното мнозинство от тях – смята, че сериозната борба е срещу корупцията и олигархията, а не за свободата им. Когато ограничаването на права стигне и до тях – а то ще стигне, ако се върви в зададената от ПБ посока, – може вече да е късно. А за да се оправят нещата, ако това изобщо е възможно, може би ще се наложи първо съвсем да се объркат, та да стане непоносимо за всички.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/protestite-v-albaniya-ili-kak-arhitekturata-otnovo-izleze-na-terena-na-politicheskoto/

Оказах се в Албания точно в началото на т.нар. Фламингова революция. На 30 май протестиращ беше влачен от охраната на заградена зона в природния резерват до Звърнец, а аз преминах границата с Гърция на път за Тирана и две важни архитектурни събития, които предстояха там през първата седмица на юни. Тогава все още не беше ясно, че протестите ще станат това, което са в момента, а архитектурата ще се окаже буквално в центъра им. 

И все пак още в първите дни нещо го подсказваше. 

„Аз съм родом от Вльора. Трябва да отидете до Звърнец, там е прекрасно. Искат да го застрояват“, каза ми Арта, собственичка на малък семеен хотел на крайбрежието в Южна Албания. „Е, не протестирате ли?“, попитах аз. „Да, но нищо няма да стане“, отговори тя и се върна в кухнята, където всичко се готвеше с продукти от градината им. 

От 15 години само строим. Най-големият ни страх е да не изгоним чуждите инвеститори,

каза ми няколко дни по-късно приятел архитект, вече в Тирана. Протестите бяха започнали, а ние се качвахме по стъпалата на Пирамидата в центъра на града, бивш музей на комунистическия диктатор Енвер Ходжа, а днес стартъп хъб, реконструиран през 2023 г. по проект на холандското суперстудио MVRDV. Беше третият ден на протести, а от върха на пирамидата се виждаше, че хората са наистина много. 

„Видя ли интервюто на Иванка? Скандално. Мисля, че то вбеси хората най-много“, отбеляза Виола, също архитектка, на другата вечер пак в Тирана. Виола е албанка, израснала в Канада, дете на емигранти от 90-те. В момента е университетска преподавателка в Торонто, дошла за същата конференция за опазване на модернизма в Албания като мен. Имаше предвид интервюто на Иванка Тръмп за Дейвид Сенра от края на май, в което дъщерята на американския президент описва своята находка в Средиземно море – необитаемия остров Сазан, на запад от албанския бряг, който със съпруга си Джаред Къшнър „откриват“ съвсем случайно, докато са на яхта на приятели и спират да поплуват. „Плувахме до острова. Изкачихме се пеша, боси чак до върха и просто бяхме очаровани“, казва Иванка. Действително скандално, особено като се има предвид, че островът не е частен, както тя го нарича, а бивша държавна военна база с много стар бетон, по който, освен всичко друго, доста трудно се ходи бос. 

Сега ще се опитам да обясня как и защо именно архитектурата е толкова тясно преплетена с политическите вълнения в Албания в момента и всъщност до огромна степен е тяхна първопричина. 

Застрояването и Албания

В Албания се строи много – и навсякъде. Усещането е като в България в началото на по-миналото десетилетие, онзи пръв строителен бум, който преживяхме след 2000 г., преди да влезем в Европейския съюз, и който де факто съсипа градовете, планините и черноморското ни крайбрежие. 

Строителството е свързано с непоклатимата неолиберална вяра в трансформиращата роля на свободния пазар, която всички бивши комунистически държави в Европа споделят. Разбираемо – след провала на държавния социализъм и сивата пустош, която той оставя навсякъде в края на 80-те. И после идват 90-те, с цялата им мътилка, липса на правила и регулации, с неясния произход на частния капитал, с всички балкански войни, мутри, бедност и кич. Най-неподходящото време, в което да се говори за публично пространство, общество и колективна (архитектурна) отговорност. Строителството е и много успешен начин за пране на пари.

Албания обаче е преживяла много, много повече от България. Страната получава независимост от Османската империя едва през 1912 г. През 1939 г. вече е окупирана от фашистка Италия на Мусолини (италианските архитектурни влияния са видими и до днес). Партизаните комунисти на Енвер Ходжа вземат властта в края на Втората световна война, флиртуват със Сталин, после с Тито, най-дълго с Мао и Китай, за да изолират държавата в края на 60-те от целия свят, включително от Източния блок. И да построят близо 200 000 бункера из цялата страна в параноичен опит да се отбраняват от всички на всяка цена. Балканска версия на Северна Корея, както гласи любимото клише на западните медии, когато пишат за Албания. 

Комунистическият режим тук пада най-късно – чак през 1992 г.,

и албанците се втурват да емигрират – първо към Италия, а оттам и към целия най-после отворен свят. Останалите в страната първо започват да купуват коли (през 1992 г. в Тирана има само 200 леки автомобила), а после да строят – навсякъде. Приватизацията на държавната собственост е още по-тъмна и хаотична, отколкото в България, и през 90-те не е ясно коя земя на кого е, затова всички строят където им падне – магазини, бараки, къщи, ресторанти – всичко. Качеството е ужасно, градовете (и особено Тирана) не приличат на нищо. 

И тук на сцената излиза главният герой в албанския политически живот и до днес – художникът Еди Рама, който става кмет на Тирана през 2000 г. Той заварва посткомунистически хаос с куп незаконни сгради, висока престъпност, никакви публични пространства, проблеми с боклука и канализацията и много сиви сгради навсякъде. Рама става международно популярен с радикалното си решение да боядиса целия град в ярки цветове – евтино и ефектно, а и логично за един художник, който познава психологията на цветовете. Отделно, той събаря хиляди незаконни постройки и изчиства от тях бреговете на река Лана, за да създаде нови паркове и обществени зони. Няколко пъти го пребиват. 

Изобщо – герой. Рама става любимец на световните медии, на лъскавите списания за архитектура, дизайн и градски живот, а през 2004 г. печели международната награда „Кмет на годината“. Той е лице на неолиберализма на Балканите, оглавява Социалистическата партия на Албания, приятел е с Тони Блеър, обявява, че страната ще се развива прогресивно и по трети път – без ляво и дясно. 

През 2020 г. албанският архитект и преподавател Саймир Кристо много добре описва ситуацията с Тирана и цветовете на Рама в една своя статия за холандския архитектурен портал Archined:

Това не е наивен опит да се разведрят жителите на Тирана, за да забравят авторитарния режим, който е властвал почти половин век. В крайна сметка никога не се започва от нулата след падането на един режим. Днес в Тирана по-скоро наблюдаваме директния западен маниер да се представят посткомунистическите страни като сиви, а капитализмът и развитието – като „жизнени“ и „цветни“.

Еди Рама и архитектурата

Днес Еди Рама е министър-председател на Албания за четвърти пореден мандат и е обещал страната да влезе в Европейския съюз до 2030 г. А основното му оръжие за международен престиж, привличане на чуждестранни инвеститори, развитие на туризма и икономиката и преобразяване на страната е едно – архитектурата. Еди Рама обича архитектурата и обожава световноизвестните архитекти. 

От 2008 г., когато белгийското студио 51N4E печели международния архитектурен конкурс за реконструкция на централния площад „Скендербег“ в Тирана, до ден днешен градът е истинска площадка за игра на архитектите от цял свят. И нямам предвид само поувехналите стархитекти (т.нар. архитекти звезди на миналото), а всички, включително „социално отговорните“ сред тях. През 2019 г. Общинският съвет на Тирана одобрява новия общ устройствен план на града, разработен от италианското студио Stefano Boeri Architetti и кръстен неслучайно „Тирана 2030“. Планът предвижда компактен полицентричен град с много нови публични пространства, линейни паркове и екологични коридори, 2 млн. нови дървета и всички модни думи на съвременното градоустройство. Той отприщва безпрецедентен строителен бум, който превръща Тирана в град на кули и купища нови строежи, докато се задъхва в задръствания и липса на паркоместа. 

В момента в столицата се проектират, строят или имат разрешение за строеж над 140 небостъргача

на принципа на наложеното от Еди Рама публично-частно партньорство. Албанските архитекти са изключени от процеса. Те чертаят техническите проекти, обслужват разрешенията за строеж и критикуват властта, че инвестира в нови публични пространства не заради жителите на Тирана, а за да повишава пазарната стойност на новите частни инвестиции из града. Легендарен е списъкът на Еди Рама с над 150 чуждестранни архитектурни студиа, измежду които той избира на кого какви проекти да възлага. Особена е слабостта му към популярни архитекти и носители на наградата „Прицкер“, а всички те нямат нищо против да играят ролята на придворни проектанти на албанския „владетел“. 

В интерес на истината, всички тези нови сгради са безкрайно интересни и в момента Тирана е колоритна мозайка от всякакви стилове и архитектурни похвати на фона на хаотично-еклектичното си постсоциалистическо наследство. На всичко отгоре новите сгради и пространства са проектирани добре, повечето са изпълнени отлично. Взети сами за себе си, са чудесни примери за съвременна архитектура с ниво на детайл и качество на изпълнение, за които съвременната българска архитектура може само да мечтае. Всъщност тя си мечтаеше точно за същото някъде около 2008 г., когато стартира първата Седмица на архитектурата у нас (т.нар. Sofia Architecture Week – SAW) – затворено платено събитие за инвеститори, институции и международни архитекти, което да даде старт на една друга София на визии, конкурси и чуждестранни архитектурни проекти. 

Но не се получи. За добро или за лошо, в София така и няма сграда или примерно площад на „световноизвестен архитект“. А усилията на целия екип на списание ЕДНО и SAW да убедят българската власт, че си струва да се инвестира в звездна архитектура и дизайн, така и не хванаха на каменистата българска почва поради липса на местен Еди Рама. Може би е било за добро.

Защото през първата седмица на юни в Тирана ме беше срам, че съм архитект от чужбина. 

Точно тогава Еди Рама посрещна световния архитектурен елит – буквално всички, за които човек може да се сети – на второто поредно издание на фестивала Bread and Heart. Събитието беше в Book Building, последната кула, проектирана от белгийските любимци на Рама 51N4E до площада „Скендербег“. Албанските архитекти по принцип бойкотираха форума. И как не – от години те се чувстват сведени до чертожници на чужденците. Намерих само една местна позната, която беше посетила целия форум и която сподели:

 Аз ги питах какво мислят за корупцията и за протестите, за презастрояването и проблемите, а те ми казаха: „Ние какво можем да направим, дошли сме тук да проектираме и да строим. Вашите неща си ги оправяйте вие, ние нищо не можем да направим.“

Интересното беше, че достъпът до цялата сграда беше блокиран, ограждения прекъсваха пешеходното движение към площада, а полицаи пазеха архитектурния елит от любовта на тълпата. Защото през първите дни на протестите в Тирана те завършваха именно пред Book Building и освиркваха не само екрана с образа на Рама, опънат на един от ъглите на сградата и предаващ на живо, но и архитектите вътре. Архитектите, които обслужват чужденците, които ще застроят тяхната Албания. „Еди Рама е свършен!“ беше единият от най-популярните възгласи тогава. Другият – „Албания не е за продан!“.

А сега да се върнем на протестите.

Edi Rama ka mbaru, ka mbaru!¹

Големите протести в Албания започнаха в началото на юни като екологични – срещу намеренията за строителство на луксозен курорт в защитените природни зони на остров Сазан и лагуната Вьоса-Нарта – ценна средиземноморска влажна зона, която предоставя убежище на над 200 вида птици и повече от 70 застрашени вида. Инвестицията се свързва с имената на Иванка Тръмп и съпруга ѝ Джаред Къшнър. Зад нея стоят няколко компании с неясни или криминални собственици, а проектът получава предварително одобрение като стратегическа инвестиция от албанското правителство през декември 2025 г. Междувременно защитената зона е намалена като обхват, а през 2021 г. е разрешено в района да се изгради летище. Еди Рама подкрепя проекта, който е оформен като обичайното публично-частно партньорство, тъй като островът все още е държавен, но брегът вече е частен.

Следват разкрития за устройствени и архитектурни планове за курорта от ноември 2025 г., които вбесяват още повече протестиращите заради стотиците хиляди квадратни метри застроена площ, които се предвиждат, хилядите жилища и хотелски стаи и визията за затворен ултралуксозен резерват само за свръхбогати. За няколко дни протестите се разраснаха в пъти, състояха се и в други градове освен Тирана и Звърнец, хората излизат на улицата ежедневно, а тълпата в Тирана расте с всеки следващ ден. Това вече са политически протести – за оставката на Еди Рама и цялото правителство, срещу целия управляващ елит, включително срещу опозиционния лидер Сали Бериша, който подкрепя курорта.

Архитекти в Тирана ми пишат, че последните дни протестите са станали и националистически – именно като реакция срещу чуждестранните инвеститори, които правителството на Рама толкова цени, и защото „Албания не е за продан“. 

Архитектурата и властта

За мен е важно да осъзнаем ролята на архитектурата като инструмент на властта – за пореден път болезнено оголена и в този албански случай.

Архитектура и диктатори

Архитектурата никога не е само изкуство и винаги е била политическа, винаги е флиртувала с властта, категорична е Анета Василева в най-новия си текст. В него с редица красноречиви примери тя се движи…

ТоестАнета Василева

Еди Рама е лицето на либералната демокрация – такава, каквато я познаваме от Клинтън и Обама, на онази американска Демократическа партия, която загуби последните избори и отвори път към една съвсем различна Америка. Това, което се случва в Тирана и Албания в момента, е като надгробен камък на неолиберализма от първите две десетилетия на нашия век. Точно като библиотеката „кенотаф“ на Барак Обама в Чикаго, която отвори врати този същия юни под канонада от критики. Стархитектите вече са в миналото. Големите студиа отмират. Необходимо е адаптивно преизползване на ресурси. В същото време има потребност от качество и отношение – към средата, към хората, към контекста. Арогантната архитектурна самоувереност е неадекватна за времето ни, архитектурното его само пречи, а лицемерието винаги излиза наяве – рано или късно. 

Именно срещу това реагираха ожесточено албанските архитекти по време на фестивала Bread and Heart в Тирана. Под бляскавите постове в социалните мрежи за изминалите дни на „вдъхновение и споделени идеи“, чиито автори очевидно не чуваха гласовете на тълпата под прозорците на Book Building, те пишеха гневни коментари в социалните мрежи, които биваха изтривани.

Завършвам с един такъв изтрит коментар на албанската архитектка и преподавателка Мамица Бурда:

Всички говорят за деколонизация, отстояване на пространства, отказ от растежа, регенерация, пространствена справедливост, колективна грижа, общи блага, общности, адаптивно преизползване, бъдеще без въглеродни емисии и други модни концепции. Веднага щом човек започне да работи в бедни страни с висока степен на корупция и пране на пари обаче, принципите изведнъж се променят. Албания определено е лакмус за съвременната архитектурна практика. Тя показва дали архитектите наистина отстояват ценностите, които пропагандират – социална отговорност, устойчивост и обществен интерес, – или тези принципи изчезват, когато се сблъскат с възможност за печалба и популярност.

Post Syndicated from Георги Тотев original https://www.toest.bg/ostrovut-na-prokudenite-travmi-ot-minaloto-izpluvat-po-bregovete-na-gyokcheada-purva-chast/

Небето е осеяно с цветове – десетки кайтсърф крила се носят над бурната вода, теглейки сърфистите мощно по вълните. На плажа туристи аплодират всеки зрелищен трик. Сред тях има семейства с деца, жени с хиджаб, но и в доста по-оскъдни бански костюми. Най-многобройни са заклетите кайтсърфисти, които подготвят екипировката си за следващото влизане във водата. 

Изневиделица небето се разсича от изтребител – напомняне за турските военни бази навсякъде наоколо, които зорко охраняват входа на Дарданелите. В морето един от сърфистите се отличава със своята техника – буквално се изстрелва на десетки метри във въздуха, завърта се в сложна акробатична фигура и се връща отново сред вълните. От плажа отново се разнасят ръкопляскания.

Махмуд Махмуди никога не е виждал морето, преди да напусне Афганистан. На 27 години е. Друг път казва: на 30. Самият той твърди, че не е напълно сигурен.

Роден е в Кандахар и израства в сянката на продължителната международна военна интервенция в страната. Остава сирак още като дете. Отгледан е от чичо си, който не е имал постоянна работа. Махмуд работи от малък и помага за издръжката на домакинството. Учи вечер, а през деня продава каквото успее на улицата – флашки с пиратска музика, евтина козметика и дребни стоки, внесени от Китай. „Проблеми у дома и война по улиците“, обобщава детството си той.

Планът му бил прост: да спести пари, да завърши училище и някой ден да стигне до Европа – за предпочитане Германия. Бил убеден, че не е толкова трудно, колкото всички твърдят. 

Човек трябва да има някаква причина да живее,

казва той.

Плажът е истински рай за кайтсърфистите – широк, пясъчен, див и с постоянен вятър. По брега са наредени десетки, ако не и стотици кемпери и каравани с регистрационни номера от различни държави в региона. Туризмът тук е сравнително ново явление. До началото на века Гьокчеада е затворена военна зона.

Днес островът, известен и като Имброс (гръцкото му име до 70-те години на миналия век), посреща около 13 000 туристи годишно. Повечето идват от континентална Турция, но има и от България, Румъния, Северна Македония и Полша.

Пътеводителят Rough Guide определя Гьокчеада като „блажено убежище от презастроеното Егейско крайбрежие на континентална Турция“. Според Lonely Planet островът е „скрито съкровище“, останало задълго в сянката на близкия полуостров Галиполи, но постепенно печелещо популярност като спокойно място за семейна почивка.

Още със слизането от ферибота усещаш острова с цялото си тяло – слънце, вятър и лек солен дъх от морето. Пейзажът е див и суров: маслинови горички, накъдето и да погледнеш, а по склоновете спокойно пасат кози. Лесно можеш да се изгубиш тук за няколко дни и да отнесеш спомена със себе си в снимките на телефона си. Но зад ваканционните кадри се крие друг Гьокчеада: за едни той е изгубен дом, за други – място на изгнание, а за трети – просто спирка по пътя.

—

Тишината на вековните маслинови горички е нарушавана единствено от блеенето на кози

Далеч от ветровитото крайбрежие, навътре в острова, въздухът е неподвижен, а времето сякаш тече по-бавно. Идиличният облик на мястото е отразен дори в името му – „гьокче“ на турски означава „небесен“, а „ада“ – „остров“. Сред маслиновите дървета край село Ширинкьой се намира фермата на Раиф и Кание Чалъшкан. Но двамата не са тук по собствено желание. Кание и Раиф са родом от българска Добруджа. Тя е израснала край Генерал Тошево, а той – в село близо до Крушари. Семействата им са част от турското малцинство в България. Младостта им преминава по времето на Тодор Живков – дългогодишния лидер на комунистическа България.

„Живеехме добре – спомня си Кание. – И до днес се радвам, че съм родена в България, че съм живяла там.“ Раиф е на същото мнение: 

Бяхме като братя и сестри – турци и българи. Нямаше значение кой какъв е.

През 80-те години обаче турското малцинство се превръща в мишена на насилствена асимилационна кампания. В крайна сметка стотици хиляди души са принудени да напуснат родните си места в най-мащабното етническо прочистване в Европа по време на Студената война, отстъпващо по размер единствено на прогонването на немскоговорещото население от Централна и Източна Европа след края на Втората световна война. 

„Никога не сме си представяли, че ще се озовем да живеем на остров – казва Раиф. – Това място така и не ни стана дом.“ Кание тихо го допълва:

Това не беше част от плана. Ако зависеше от мен, отдавна щях да съм си тръгнала оттук.

След падането на режима на Живков дискриминационните политики са отменени, но общественият разговор за този мрачен епизод от българската история дълго остава непълен и силно политизиран. Днес е по-видим – присъства, макар и бегло, в учебниците по история, изследва се от учени и често е посочван от защитниците на демокрацията като пример за престъпната същност на комунистическия режим.

Въпреки това никой не е понесъл наказателна отговорност за преследването на турското малцинство.

Към днешна дата отношенията между София и Анкара са може би най-добрите в съвременната история и изглеждат все по-малко склонни да се връщат към онези страници от миналото. Историята обаче продължава да живее – най-вече в спомените на хората, които са я преживели, запълвайки празнината между живота, който са били принудени да оставят зад гърба си, и онзи, който са се опитали да изградят.

—

Следобедното слънце хвърля дълги сенки по тясната пешеходна улица в центъра на главния град Гьокчеада

Масите на уютно кафене са се разлели върху малкия павиран площад в края на улицата. Въздухът е изпълнен с шумни поздрави и клюки, разменяни на гръцки. Изглежда, че всички се познават. Виолета Патиниоти прибира лаптопа си след поредния работен ден за технологична компания в Атина, но далеч не бърза да си тръгва. По пътя към изхода спира на всяка крачка, заговорена от други посетители. Около нея избухва смях, ръце жестикулират оживено, а сбогуванията звучат така, сякаш могат да продължат безкрайно. На вратата се засича с Димитрис – собственика на заведението. Той е роден в Солун, но винаги е знаел, че островът е родното място на майка му. Преди десет години решава да се премести тук. „За да открия корените си – казва той. – И за да си изкарвам прехраната.“

Виолета също е тук сравнително отскоро. Родена е на остров Санторини. Учи археология във Великобритания. В Истанбул среща бъдещия си съпруг – турски художник по осветлението с кюрдски и арабски корени. Той работил по филм, сниман на острова, и двамата постепенно започнали да си представят Гьокчеада като място, където да отгледат двете си деца. Когато избухва пандемията от COVID-19, семейството взема окончателното решение да се премести тук, заменяйки шума на мегаполиса със спокойствието на островния живот. Допълнителен стимул е и решението на властите отново да разрешат отварянето на училища с преподаване на гръцки език. 

Искахме децата ни да знаят и гръцки, и турски, да разбират и двете култури. Този остров е истинска мозайка от култури. За мен е рай. Но тук има и дълбоки рани, които все още не са зараснали и за които не е лесно да се говори,

казва Виолета. Кафенето е едно от най-новите популярни места за срещи на гръцката общност на острова, съсредоточена основно в град Гьокчеада и в селата Зейтинли, Тепекьой и Дерекьой. Според преброяване от 2023 г. общността се състои от около 700 души при общо население на острова от приблизително 11 300 жители. С други думи, за около един на всеки 20 жители на острова гръцкият е майчин език. По-голямата част от населението обаче е от турски произход и се е заселила тук едва през последните десетилетия, идвайки от различни части на континентална Турция.

В началото на XX век гръцкият е основният език на Гьокчеада

Другото име на острова – Имброс, е свързано с древногръцката история. Споменава се в „Илиада“ на Омир като скалист остров над подводната пещера, където морският бог Посейдон държал конете си. Археологически находки показват, че островът е бил населен още през каменната епоха. През XV век Гьокчеада става част от Османската империя. Както и на други места в империята, православното християнско население запазва своите църкви и училища. В същото време обаче местните общности остават уязвими на политиките на принудителни преселвания, които периодично променят етническата карта на региона.

С разпадането на Османската империя в началото на XX век Гърция за кратко поема контрола над Имброс и съседния Тенедос – днешния Бозджаада. И двата егейски острова по това време имат преобладаващо гръцкоговорещо население. Съдбата им обаче е решена с Лозанския договор от 1923 г., който ги оставя в границите на новосъздадената Република Турция. Договорът урежда част от конфликтите, съпътствали разпадането на Османската империя, и предвижда задължителна размяна на население между Гърция и Турция – първата подобна мащабна операция, основана на религиозен признак. В резултат на това над един милион православни християни, говорещи гръцки език, са принудени да напуснат територията на Турция, а близо половин милион мюсюлмани, говорещи турски език, са изселени от континентална Гърция и гръцките острови.

Православното християнско население на Имброс и Тенедос – според различни оценки между 4000 и 9000 души – е изключено от размяната. Съгласно Лозанския договор Турция поема ангажимент да гарантира автономията и специалния статус на двете островни общности. Тези гаранции обаче остават само на хартия. Последвалите мерки карат много от гръцките жители на островите да се изселят в континентална Гърция. До края на 1923 г. Турция вече е установила пълен контрол над Имброс и Тенедос.

През останалата част от XX век гръцката общност на острова постепенно се стопява до едва няколкостотин души. Причината е поредица от политически мерки, насочени срещу нейния език, културна идентичност и имуществени права.

Според Юмит Есер, преподавател в университета „Неджметин Ербакан“, тези мерки „на практика представляват форма на държавно насърчавано прогонване, която прави нормалния живот на островите все по-невъзможен“ за православното християнско население. 

„Мнозина предпочитат да станат „бежанци“ в Гърция, вместо да останат чужденци, примирени със съдбата си на земята, на която са родени“, казва той.

През последните 20 години част от мерките са отменени, а някои от правата, отнети на гръцката общност през миналия век, са възстановени. Малък брой потомци на някогашните жители са се завърнали на острова, което поражда предпазлив оптимизъм за бъдещето на общността. Въпреки това темата продължава да бъде чувствителна в Турция. Според Юмит Есер, с изключение на ограничен кръг критично настроени към официалните наративи учени, „преобладаващата нагласа в турското общество дълго време е по-скоро безразличие или мълчание, отколкото открит разговор за тази част от миналото“.

Този материал е създаден в рамките на Програмата за журналистически постижения (Fellowship for Journalistic Excellence) с подкрепата на ERSTE Foundation и в сътрудничество с Balkan Investigative Reporting Network (BIRN).

Редактор на оригиналния текст: Нийл Арън
Превод: Георги Тотев

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/biser-dyankov-iskame-s-vsyaka-igra-da-nauchavame-neshto-novo/

С игри като „Цар: Тежестта на короната“ (Tzar: The Burden of the Crown), „Да оцелееш на Марс“ (Surviving Mars), „Виктор Вран“ (Victor Vran), студио „Хемимонт Геймс“ (Haemimont Games) беше престижното лице на българските видеоигри. Какво наложи и какви ще са последствията от това, че станахте клон на „Парадокс“ (Paradox)?

Не сме клон. Ние си запазваме идентичността, вътрешната култура, нашия начин на работа, нашите ценности. Работим по нашия вид игри. Ако „Парадокс“ искаха просто да отворят „Парадокс София“, безкрайно по-лесно и по-евтино за тях щеше да бъде да си наемат офис и нови хора. За сделката, която сключихме – никога идеята не е била да станем техен клон. Нашата ценност за „Парадокс“ е, че сме тези, които сме. Например аз съм изпълнителен директор, но студиото се управлява и продължава да се управлява от Габриел Добрев, който е студио мениджър.

Ти си юрист по образование. Как се озова в сферата на видеоигрите?

Постъпих на работа в „Хемимонт Геймс“ през 2009 г. като дизайнер. Тогава работехме по последната от старите римски игри и по „Тропико 3“ (Tropico 3) – успешен проект, който много обичам. Знам, на пръв поглед звучи изненадващо. Спомням си момента, в който трябваше да говоря с родителите си как техните представи за мен няма да се случат, но всъщност далеч не съм единственият юрист, когото познавам и който се занимава с разработка на игри.

Но как все пак се случи при тебе?

Интересувах се от игри още през 90-те и попаднах в първите онлайн общности, които се сформираха тогава по интереси. Те бяха изключително малки. Имаше момент, в който се събра българският интернет – 200 души хлапета от всякакви градове. Студенти и гимназисти основно, в такава възраст бяхме. Така се запознах с много от хората – една част от тях правеха игри за удоволствие, а после започнаха да правят игри професионално. Аз така разбрах, че въобще има хора, които това правят. Години по-късно, през 2008-ма – „Юбисофт София“ (Ubisoft Sofia) съществуваше вече, „Блак Сий“ (Black Sea) съществуваше, – благодарение на такива приятелски контакти, отивайки за един концерт, имах шанса да си говоря дълго с Габи (Габриел Добрев – б.а.). И на следващата година започнах работа в „Хемимонт Геймс“ като дизайнер.

Тъй като ние издавахме игри с доста висока скорост, някак си естествено от един момент насетне започнах да се занимавам все повече с продуциране. Там имаше най-голям глад и най-голяма нужда. В една малка компания като нашата всеки носи по много шапки, изпълнява много роли. Никога не ни е пукало какви точно са титлите ни. Просто има работа за вършене. И аз прецених, че моят най-голям ефект върху целия екип и върху проектите, по които работим, е да се фокусирам върху продуцирането.

И така, това приключение продължава и до днес. Всеки един проект е самостоятелен и има своите собствени предизвикателства. Завършването на даден проект е някакво чудо. Каквато и игра да излезе, фактът, че от бял лист хартия се стига до нещо, което хората ще играят, е само по себе си невероятно преживяване. Един от огромните плюсове човек да работи в „Хемимонт Геймс“ е, че участва в този процес и може да го наблюдава отвътре. Докато много от колегите, които работят в другите фирми в София, знаят какви игри ще правят, още преди да постъпят на работа.

Тоест играта идва като задача, подготвена вече от други.

Да. „Юбисофт София“ правят игри на Ubisoft, „Криейтив асембли“ (Creative Assembly) правят „Тотална война“ (Total War)… Естествено, това е разумно и нормално от бизнес гледна точка. Но аз знам от кухнята, че няма проект, който да можеш да отделиш от неговата продуктова реалност. Идеята, че от едната страна има едни творци, които в балонче нещо си творят, а то после се сблъсква с хората с вратовръзки, никога не ми е звучала убедително. Смятам, че в това, което виждаме накрая като игра, е вплетена продуктовата реалност и тя не трябва да бъде изключвана.

Но от това, което казваш, виждам, че вие сте приятелски свързан екип, имате история, обща идентичност… Правилно ли съм разбрала, че има елемент, който ви прави различни от обичайните мегакомпании?

Абсолютно. И това, между другото, е както плюс, така и минус. Имаме страшно много история и сме запазили през годините сърцевината на екипа. Това означава, че имаме много ниско текучество. Това пък от своя страна означава две неща. Не сме толкова добри в интегрирането на нови хора в сравнение с една организация с по-добре установени процедури и корпоративни структури. Защото ние като групичка си знаем как правим нещата. Имаше много интересна ситуация, когато минахме от работа върху един проект към работа по няколко проекта. Тогава с изненада разбрахме, че дадени проблеми съществуват, но човекът, който винаги ги е решавал, сега работи по другия проект. И ти изведнъж трябва да се справяш с неща, за които никога не си мислил. Междувременно в другия проект е същото – има непознати за тях проблеми, а човекът, който досега ги е решавал, вече е на масата на съседната игра…

От многото игри, които сте правили, кои смяташ са най-представителни за вас като студио?

Какво точно наричаш представителни? Може да ги гледаш от различна гледна точка. „Цар“ е много известна в България; римските ни стратегии са много известни в Испания и до ден днешен…

Аз си спомням например, че „Да оцелееш на Марс“ излезе в някакъв звезден, или да го наречем марсиански момент…

О, това беше изумително! Да избереш каква точно игра да правиш е поразителен процес, защото той трябва да е съобразен с твоите силни и слаби страни като екип. Индитата (независимите екипи – б.а.) просто правят играта, която искат да направят: което е добро, то ще остане, всичко друго ще падне. Екипите с опит обаче трябва да са изключително внимателни, защото отговорността е друга и факторите са много. Сред факторите ние винаги сме включвали нашето разбиране накъде отива пазарът за видеоигри, какво правят другите студиа, какъв е, грубо казано, цайтгайстът. Нашите опити да сме в унисон с цайтгайста винаги са били не толкова успешни, с изключение на Марс, където – ама буквално – всичките планети се наредиха по един невероятен начин. Илън Мъск по това време популяризираше идеята за вертикално кацащи и излитащи ракети – очевидно това трябва да го има, за да е възможен двустранен транспорт. Ние първо си направихме визуално образите на нашите ракети, а Мъск няколко месеца преди излизането на играта пусна едни видеа, където ракетите бяха идентични. Не мога да ти кажа на колко интервюта са ме питали: „Ами вие сега защо изкопирахте ракетите на Мъск?“ Можеш да си играеш с тоя въпрос по много начини, например: „Ами Мъск всъщност вероятно е изкопирал нашите ракети.“ Истината е, че когато правиш нещо, което се опитваш да е ново, ти никога не си сам. Винаги има още хора, които са на границата на новото и мислят в сходна посока. И пътищата съвпадат, темите съвпадат.

Игрите, които ти изброи в началото – „Виктор Вран“, „Да оцелееш на Марс“, „Цар“, – са различни. И това е абсолютно съзнателно. Ние като екип експериментираме целенасочено в различни жанрове. Един от въпросите, който сме си поставяли, когато сме избирали каква игра да правим, е: „Добре, какво ново ще научим ние като екип?“ Сега правят „Тропико 7“. Сигурно ние, тъй като доста бързо издаваме игри, щяхме да сме, да не казвам голяма приказка, може би вече на „Тропико 9“. Нямаше проблем да правим „Тропико“ оттук до края на света. Не е нашето нещо това. Искаме да вървим в различни посоки, защото искаме с всяка игра да научаваме нещо ново, да подобряваме технологията си и да увеличаваме инструментариума си, така че следващата ни игра да е по-добра от предишната.

Как според тебе ще се отрази изкуственият интелект на качествата на игрите, най-вече на естетическите им качества?

Има много нива на употреба на изкуствения интелект. Тук дори не говоря за директната му употреба за творчество. Говоря за употребата му на техническо ниво, която ще позволи много по-висока продуктивност. В момента се оптимизират системи и писане на код с изкуствен интелект. Това не е нещо, което играчът ще види, но ни спестява усилие, което да бъде насочено в посоки, които играчът ще може види. Във всички случаи неизбежно според мен ще се създава директно съдържание с изкуствен интелект. И вече ще видим доколко то може да се разпознава, да бъде отхвърляно или харесвано от играчите, дали няма да направи игрите твърде подобни… Във всеки случай, екипите, които не използват изкуствен интелект, просто ще станат неконкурентоспособни – освен ако не се случи някакво външно събитие. Примерно, изчислителната мощ, която е необходима, да стане толкова висока, че да направи непосилна масовата употреба на изкуствения интелект в създаването на видеоигри. Но това е някакъв външен фактор. Или да се стигне плато, където да спре бързият растеж на технологията. Това е друга хипотеза. Но пак си мисля, че няма връщане назад. Едно от следствията обаче може да бъде, че ще има много по-малко отворени позиции за хора без опит, така че след десет години да платим неприятна цена, когато сегашните опитни хора напуснат и няма достатъчно опитни хора, които да ги заместят.

От друга страна, някои твърдят, че може да стигнем до ситуация, в която няма да има масови игри, а изкуственият интелект ще направи за всеки перфектната игра. Всеки ще играе собствената си индивидуална версия и разговорът по-трудно ще се води, защото аз няма да съм играл твоята игра.

Преди да е дошъл този момент, в който силно се съмнявам, да сменим темата. Какви компромиси в правенето на игри би искал да не ти се налага да правиш?

От гледна точка на процеса отвътре абсолютно всяка игра е компромис. Тя е недовършена и може да бъде по-добра. Няма завършена игра, има само изоставена игра.

Тя по презумпция завършва в действието на играча, така че е структурно и онтологически незавършена.

Окей, добре, съгласен съм, аз може би прекалено силно мисля от продуктова гледна точка. Има игри, които придобиват пълната си форма или потенциалът им става ясен в края на процеса на разработка. Едва в края разбираш каква игра е трябвало да направиш от самото начало, но процесът на разработка вече свършва и в останалите два месеца няма как да поправиш стореното. Евристичният процес е понякога много бавен, той не се подчинява на срокове. Да речем обаче, че имаш това време. Тук възниква друга опасност. Когато правиш една игра много дълго, ти се отдалечаваш от контекста, в който е била замислена. Затова си мисля, че нашият подход в „Хемимонт Геймс“ е много правилен. Ние никога не сме си поставяли за цел да направим най-добрата игра, на която сме способни. Винаги сме си поставяли за цел да направим по-добра игра от последната. Важното е да пренесем наученото към следващия цикъл. Между другото, това е една от причините, които правят „Парадокс“ толкова добър партньор за нас.

С оглед на всичко това как преценяваш шансовете българско студио да създаде международно признат шедьовър?

Леле! Тук, първо, не е много ясно какво е българско студио. „Хемимонт Геймс“ беше българско студио, няма спор. А сега, като е 100% собственост на „Парадокс“, продължава ли да е българско студио, при положение че креативният контрол си е наш? Creative Assembly българско студио ли е? Ubisoft Sofia българско студио ли е? При това ние сме много щастливи да имаме колеги, които не са българи. Етикетът „българско“ изобщо е под въпрос. Ама това е само началото. А какво означава „шедьовър“ и какво означава „международно признат“, също тотално не ми е ясно. Значи, нашите игри имат нещо, което на английски би звучало като cult following (последователи на култ – б.а.), „Да оцелееш на Марс“ е продала милиони копия, както и „Тропико“-тата. Ти по дефиниция продаваш в целия свят, тоест те са международно признати по дефиниция. А сега какво е шедьовър, от какво се определя? От продадени бройки или от това, че много ни е харесало на нас? Наградите ли имат значение? Тъй като съм наблюдавал отвътре как се правят игри, за да спечелят награди… Една игра може да е много наградена, обаче ако не е намерила своята аудитория, какво означава това? Така че целият този въпрос ми се струва в едни рамки, които при по-внимателен поглед не издържат.

Има обаче конкретни примери, с които мога да илюстрирам този въпрос – „Вещерът“ като полска игра, „Светлосянка“ като френска…

„Вещерът“ не е създаден във вакуум, а по успешна литературна поредица. В този ред имам какво да разкажа от опита ни с работа с писатели. Неведнъж сме се опитвали да работим с писатели. За да се получи, трябват ни образовани хора, но без гордостта, защото медията е друга и винаги се стига до сблъсък между дизайна на играта, която ние правим, и човека, който смята, че играта трябва да бъде точно такава, каквато той е решил. А това не е възможно. Играта не отговаря на индивидуалната фикция, защото са включени много хора, има много фактори. Самата работа в екип е винаги предизвикателство. Така че крайният резултат винаги в някаква степен е отвъд контрола на всички участници.

За да се върна към въпроса за изкуствения интелект, виждам две възможни развития. Все повече студиа ще правят все по-еднакви игри. От друга страна, тъй като технически правенето им ще става все по-лесно, според мен ветрилото ще се разтваря и ще има все по-интересни и по-разнообразни игри. И това само по себе си крие потенциала на едно интересно и обещаващо бъдеще.

Да завършим с тази оптимистична прогноза. Благодаря ти от името на Игромислещия екип.

— 

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nevzorov-za-vuzmozhna-dvoyna-upotreba/

Замисляли ли сте се как и държавата, и обществото проявяват склонност да не забелязват някои неща, които са толкова видими, че могат да ни извадят очите? В някакъв момент сякаш някой ни натиска копчето и дружно забелязваме. И започва масово чудене: къде са били институциите досега, къде е било обществото, къде са били медиите, къде сме гледали ние самите?

Край Варна в продължение на няколко години се строи незаконно селище от над 100 сгради.

Това се е случвало поне от 2023 г. – по времето на двама кметове (Иван Портних и Благомир Коцев) и на няколко правителства. Селището в защитената местност Баба Алино дори се е рекламирало преди три години. Но мащабът на беззаконието стана водеща тема едва в края на май 2026 г.

Междувременно в случая са замесени всевъзможни институции на различни нива, чиито представители твърдят, че не са направили нищо нередно. По-точно така се оправдават представителите на институциите, които си правят труда да кажат нещо по въпроса. Сред тях не е ДАНС, нито посланичката на Украйна, които също имат отношение към случая. Но нека караме поред.

Откъслечни знаци

Всъщност не е съвсем коректно да се твърди, че никой не е алармирал публично за незаконните строежи в Баба Алино. Затова е много интересно да се проследи избирателната пропускливост на чуваемостта.

Още към октомври 2023 г. Регионалната дирекция по горите и Държавното горско стопанство във Варна са разполагали със сигнал за незаконна сеч, във връзка с който извършват проверка и уведомяват прокуратурата. След това се подават още сигнали, образуват се и досъдебни производства.

През март 2025 г. тогавашният зам.-кмет на Варна Илия Коев (уволнен от Благомир Коцев на 9 юни 2026 г.) говори по БНТ за незаконната сеч в района и обещава Общината да предприеме мерки. Взета е и позиция на фирмата, която обещава, че всичко ще е законно. Нито Коев обаче, нито репортерът на БНТ споменават името на фирмата – КУБ, както и това на инвеститора Олег Невзоров. Не става дума също, че в района вече има построени сгради.

Абревиатурата КУБ се вкарва в публичното пространство от „Възраждане“

през септември 2025 г. – първо в заседание на парламентарната Комисия за контрол над службите за сигурност, а след това и месеци наред в заседания на Народното събрание. „Възраждане“ впрочем прикачва към фирмата на Невзоров квалификацията „престъпна украинска групировка“.

През октомври 2025 г. BIRD и журналистът от „Дневник“ Спас Спасов споменават Невзоров във връзка с ареста на Благомир Коцев, изразявайки предположението, че именно той е тайният свидетел срещу варненския кмет. И това е контекстът, в който е споменаван Невзоров в този период. Самият той отрича да е въпросният таен свидетел. Но няколко дни преди ареста на Коцев ДАНС издава заповед за изгонването на Невзоров от страната. Дни по-късно заповедта е оттеглена – поведение, твърде нетипично за тази институция, чиито решения не подлежат на никакъв контрол.

Таймингът

Накратко, какво се случва в Баба Алино и кой го извършва, е публично известно още през 2025 г. То обаче е тема най-вече на проруската партия „Възраждане“, която вижда подходящ повод да уличи „лошите“ украинци, а Невзоров се споменава основно в контекста на ареста на Благомир Коцев. Като изключим Спас Спасов, който още през октомври 2025 г. обръща внимание на незаконните строежи.

Иронично, за незаконното селище край Варна се заговори масово чак когато кметът Благомир Коцев реши най-сетне да даде гласност на случая. Това моментално беше използвано от правителството на „Прогресивна България“ срещу него.

Малко вероятно е Румен Радев чак сега да научава за незаконната дейност на фирмата на Невзоров – още повече че докато е заемал президентския пост, той е имал достъп до мистериозно отменения доклад на ДАНС. Ако беше използвал случая в предизборната кампания, това щеше да е удар срещу основните му политически конкуренти – ГЕРБ и ПП–ДБ, които не са направили нужното, за да спрат беззаконието. И срещу ДПС, което се оказва свързано с комай всяко крупно беззаконие.

Изобщо, в тази история като че няма невинни. Всеки по веригата е отговорен. Било с издаването на документи с невярно съдържание, било с бездействието си, било с недостатъчно решителните си действия.

Преди изборите обаче Радев се позиционира в максимално широк периметър, за да привлече повече избиратели. А освен срещу политическите му конкуренти,

случаят в Баба Алино може да се използва и срещу Украйна.

Защото незаконното строителство се извършва от фирма на украински бизнесмен, който на всичкото отгоре развива дейност и в организация, подкрепяща украинските бежанци. Участвал е в публични събития, на които е присъствала и посланичката на Украйна Олеся Илашчук.

В допълнение, вътрешният министър Иван Дерменджиев твърди, че Илашчук се е намесила във връзка със заповедта на ДАНС за екстрадирането на Невзоров. Как точно се е намесила, не е известно, но думите на Дерменджиев оставят впечатлението, че тя се е застъпила за Невзоров. Как посланик на чужда държава може да повлияе на решение на българските разузнавателни служби – също е неясно.

Незаконното селище в Баба Алино се превръща във водеща тема точно сега, когато правителството на Радев поема курс към промяна на геополитическата ориентация на България.

На първо време този курс е основно за вътрешна употреба и цели постепенна промяна на нагласите на обществото. Сред начините за постигане на тази промяна са нарочването на врагове и оправдаването на антидемократични режими.

Антидемократичен чеклист

Началото на края на демокрацията няма да бъде поставено с идващи танкове. Един вид, ако чакате „танковете да дойдат“, няма да стане. Ще има „по-малко пречки“, „повече ефективност“ и много заглушени теми. За червените лампички, които мигат, преди демокрацията да изгасне – от Светла Енчева.

ТоестСветла Енчева

В периода, в който публичното говорене в България е заето основно с Баба Алино, а много медии използват въведеното от „Възраждане“ клише „украинска групировка“, се случиха някои на пръв поглед несвързани събития, които обаче, взети заедно, създават обща картина към каква България се стреми новата власт.

На 1 юни беше възстановена Асамблеята „Знаме на мира“ – детски фестивал, създаден по идея на Людмила Живкова, дъщерята на социалистическия диктатор Тодор Живков. Днес фондацията, която организира Асамблеята, се ръководи от дъщерята на Людмила Живкова – Евгения. Както някога, така и днес фестивалът е не на последно място политическо събитие, демонстриращо определена геополитическа ориентация. А „мирът“ е „руският“. Чий да е, ако се изразим в стил „Радев“.

Седмица по-късно държавата се посвети на добрите си отношения с Китай. Президентката Илияна Йотова, премиерът Румен Радев и вицепремиерът Гълъб Донев поотделно проведоха срещи с Шън Ицин – държавната съветничка на Китайската народна република, и обещаха да задълбочат отношенията на България с азиатската социалистическа страна. Освен че произвежда голяма част от нещата, които се продават, и че се опитва да разшири влиянието си по света, Китай е държава, която системно нарушава човешките права, налага цензура и следи всяка крачка на гражданите си.

И ето, на 9 юни министърът на отбраната Димитър Стоянов заяви, че България вече няма да изпраща оръжия на Украйна. Дали действително ще престане, или ще изпраща под сурдинка, както и през 2022 г., когато бившата председателка на БСП Корнелия Нинова, по онова време министърка, уж не даваше, е друг въпрос. Важно е публичното послание – в момент, в който навсякъде се говори за „украински групировки“.

КУБ с двойно дъно

Една от основните характеристики на дискриминацията е вменяването на колективна вина. Макар повечето извършители на престъпления да са мъже, не се говори за „мъжка престъпност“, но когато ром наруши закона, това вече е „ромска престъпност“. И често общественият гняв се насочва срещу всички роми.

По същия начин незаконното селище в Баба Алино става повод да се вменява вина на всички украинци, за което допринасят и устойчивите клишета „украинска групировка“ и „престъпна украинска групировка“. А фактът, че Олег Невзоров е подпомагал украински бежанци, се използва за настройване на общественото мнение и срещу тях.

В тази ситуация е много важно и какво не се казва.

Когато се поставя знак за равенство между Невзоров, държавата му по произход и съгражданите му, обикновено се изпуска от поглед, че украинската държава разследва него и негови роднини за престъпления – заради строителни измами в Одеса, заради невърнати кредити, фалшифициране на документи и придобиване на оръжия с фалшив сертификат.

Публикация в „Капитал“ на Спас Спасов хвърля светлина и върху политическата ориентация на Невзоров. През 2020 г. той се е кандидатирал за кмет на Таировската община в Одеса от проруската партия „Победа Пальчевского“, която също е финансирал. Партията е кръстена на лидера си Андрей Палчевский. Той пък е свързан с друга проруска партия („Опозиционна платформа – За живот“), чиято лидерка Наталия Королевска понастоящем се издирва от украинските власти. Същата Королевска е свързана със сдружението United Women, научаваме пак от статия на Спас Спасов – от юли 2025 г. Сдружението, на което Невзоров е спонсор, хем помага на украински бежанки, хем членовете на управителния му съвет са с проруски възгледи.

От BIRD споменават и за данни за връзки с руските служби на сътрудника на Невзоров – грузинеца Джони Читадзе (депортиран от България заради заповедта на ДАНС, в която е бил включен и Невзоров, преди ДАНС да отмени мярката за него).

Как е възможно хем да си за Русия, хем да помагаш на бежанци от Украйна? Ами очевидно е възможно. Като в „Хлапето“ на Чарли Чаплин – детето чупи прозорци, героят на Чаплин ги поправя. Нападайки родината им, Русия прогонва милиони украинци, а после нейни хора се грижат за прогонените. И ги държат под око. Затворен цикъл. Ако нещо се обърка, то се пише на сметката на Украйна („престъпна украинска групировка“), а Русия остава чиста.

Помните ли българите, осъдени във Великобритания, защото са били руски шпиони? Процесът срещу тях не се превърна в атака срещу България, въпреки че двама от групата (Катрин Иванова и Бисер Джамбазов) са оказвали помощ на свои сънародници в Обединеното кралство. Разкритията не бяха използвани и като кампания срещу БСП, макар че Джамбазов е бил член на партията и че двамата са кръстили организацията си Българска социална платформа – БСП.

Ето как не фактите сами по себе си, а употребата им задава посоката на публичното говорене.

Остава послевкус на активно мероприятие.

Освен че се използва в контекста на геополитическата преориентация на България, казусът с незаконното селище в Баба Алино играе и друга роля. Той успешно отвлича общественото внимание от трагедията край Петрохан и Околчица (също използвана за политически цели), при която загинаха шестима души, между тях и дете, и въпросите около която продължават да са доста повече от отговорите.

Впрочем и в двата случая е намесена ДАНС, но не това е най-важното. По-важното е как общественото внимание може да бъде моделирано и насочвано. Как и институции, и медии, и общество (с незначителни изключения) години наред са слепи за нещо огромно. И изведнъж проглеждат, но точно по определен начин и в точно определена посока.

И така до следващото „откриване“ на нещо, което ще бъде използвано за поредното разчистване на сметки. И за отвличане на вниманието от нещо друго.

Заглавно изображение: Съвсем истински слон в стаята, който никой не вижда, защото всички са заети да пият чай. Сидни, Австралия, март 1939 г.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/gen-z-i-promenite-v-klimata-zashcho-mladite-hora-sa-vse-po-angazhirani-sus-zelenite-politiki/

Преди няколко години в час по география учителката ни спомена, че до 2050 г. питейната вода на планетата ще свърши. За мен обаче 2050 г. не е далечното бъдеще, а година, в която няма да съм навършила 50. И за съжаление, информацията си е съвсем вярна – според доклад на ООН от 2026 г. планетата вече е навлязла в „ерата на воден недостиг“, а засегнатите са милиарди. 

Оказва се обаче, че не съм единствената представителка на Gen Z, а и не само на това поколение, която изпитва тревожност за бъдещето заради климатичните промени. Проучване на климатичната тревожност сред младежите и доверието в институциите от 2021 г., проведено в 10 държави с 10 000 респонденти на възраст 16–25 г., установява, че почти 60% от тях са „много“ или „изключително притеснени“ за климата. Дотолкова, че се появява нов термин за този вид проблем –

екотревожност.

Климатичната тревожност е нов психичен проблем, който описва „хроничния страх от екологична катастрофа“, казва пред „Тоест“ д-р Зорница Спасова, главен асистент в Националния център по обществено здраве и анализи и авторка в „Климатека“. Ефектите от климатичните проблеми върху психичното здраве могат да бъдат директни и косвени. Директните са свързани с екстремни метеорологични явления, причиняващи щети и загуби, и това може да доведе до посттравматично стресово разстройство, депресия и тревожност. Високите температури пък водят до промени в настроението, увеличаване на агресивното поведение и престъпността. Д-р Спасова посочва също, че е открита връзка между повишаващите се температури, от една страна, и риска от самоубийства и приема в психиатрични болници, от друга.

Косвените въздействия са свързани с общността и нарушаването на чувството за принадлежност, загубата на природни местообитания и културно наследство. Тревожността от сегашните и очакваните климатични промени, която най-често засяга младите, се проявява под формата на екоемоции – соласталгия (тъга по разрушено/изгубено природно място), екотревожност и екопарализа (чувство за безпомощност пред климатичните промени). 

Климатичните промени засягат правото на живот, здраве, чиста храна и вода, безопасен дом, включително на бъдещите поколения, подчертава д-р Спасова. Появява се чувство за несправедливост, тъй като младите почти не са допринесли за състоянието на планетата, но именно те ще платят цената, казва тя и допълва: 

Това превръща екологията в кауза за социална справедливост, което винаги в историята е било мощен двигател за младежките движения.

В София обаче климатичните активисти имат пространство, където могат да се събират. 

„Магнит“

е създаден през 2019 г. от „Грийнпийс“ – България. Пространството е вдъхновено от нуждите на глобалното климатично движение Fridays for Future и привлича екоактивисти и организации от цялата страна, които получават възможност да организират безплатни събития и да изградят общност. През 2024 г. „Магнит“ започва да разширява дейността си и да функционира все повече като младежки хъб, отворен за разнообразни събития с цел да насърчи по-голяма активност сред младите граждани, да вдъхновява за екологични действия и да събира хора с различни интереси. През 2025 г. пространството се присъединява към Planet One – мрежа от екологични младежки пространства. Към момента има три такива пространства в Африка и пет в Европа, сред които са Bolygo в Унгария и Momentum в Швеция, с които „Магнит“ организира международен и европейски фестивал – Make Something Week. Той ще се проведе в седмицата на Черния петък и ще предложи различни общностни събития за преизползване и „по-бавен“ живот като алтернатива на консуматорството. 

Най-редовно провеждането събитие в „Магнит“ е „Въртидрешка“, разказа за „Тоест“ 21-годишната Божана Славкова, която е настоящата управителка на пространството. На проявата винаги идват около 60 души, за да разменят свои дрехи, които няма да носят повече, но са достатъчно запазени, за да бъдат използвани от някой друг. През май в програмата на „Магнит“ са включени събития за линопечат и създаване на багрилна градина – засяване на растения, които могат да бъдат естествени оцветители. Организират се и работилници за направа на изделия от глина, преизползване на дрехи, бродиране и провеждане на вечери за настолни игри и прожекции на филми. Не цялата програма е свързана изрично с климата – рисуват се например плакати в подкрепа на Палестина. 

В „Магнит“ може да се организират безплатни събития след изпращане на заявка по имейл. Правилата за провеждане, както и свободните дати са публикувани на официалните страници в Instagram и Facebook. Важно е събитието да съвпада с ценностите на „Магнит“. 

За Божана Славкова 

промените в климата не са далечна тема.

Първият ѝ досег с доброволчеството е, когато е 11–12-годишна и майка ѝ я завежда на борда на кораба на „Грийнпийс“. Там се среща с хора от цял свят, обединени от каузата за опазване на околната среда. Оттогава постепенно започва да се интересува повече от темите за човешки права и екология, а това прераства в участие в протести и реализирана арт инсталация с името „Прегърната природа“.

Вече виждаме как сезоните се смесват един с друг и изчезват, как [през] лятото едва може да живеем в жегата, как зимата става също по-засилена. […] Виждаме как водата свършва, […] едновременно с това има наводнения, от които хора си губят жилищата и живота. И това не са далечни неща, те са буквално тук, 

казва Славкова и допълва, че хората покрай нея също са тревожни, дори тези, които не би очаквала да се чувстват така. Наблюденията ѝ са, че поколението алфа е дори по-тревожно по отношение на климата.

Славкова иска да вижда повече политики, насочени към намаляване на зависимостите от тецовете и насърчаване на използването на възобновяеми източници, улесняване на процедурата по поставяне на соларни панели в жилищата и използване на пространствата в града за генериране на енергия – например поставяне на соларни панели върху покривите на сгради, както и 

малко повече да си сътрудничим за природата и с нашите съседки […], защото реално въздухът и водата не ги спират тези граници, които хората сме си измислили. 

Цената на природните бедствия

не е задължително финансова. Д-р Спасова посочва, че горещите вълни ни карат да изместим някои задачи за сутрешните часове, когато е все още хладно. Ставаме зависими от климатиците си, които вече надуват сметките ни за ток през лятото почти колкото през зимата. Излизаме по-малко от къщи, което ограничава социалните ни контакти, и спим по-лошо заради жегата. Някои хранителни култури все по-трудно се отглеждат в летните жеги, съответно ще станат по-редки и по-скъпи в бъдеще и ние ще трябва да променяме и хранителните си навици.

Вече говорихме за психичното здраве, но промените в климата могат да изострят и съществуващи физически медицински състояния или да ускорят разпространението на болести. Според Световната здравна организация (СЗО) между 2030 и 2050 г. около 250 000 души годишно ще загиват от малария, недохранване, диария и топлинни вълни. Най-засегнати са жителите на островни и развиващи се държави, особено децата, които са най-уязвими на замърсяването на водите и въздуха, топлинните вълни, миграцията, болестите и глада, предизвикан от затрудненията в производството на храна. Данни на СЗО от 2017 г. сочат, че заради замърсена околна среда всяка година умират 1,7 млн. деца в световен мащаб.

Колко е платило едно министерство за една година

На въпросите на „Тоест“ какъв е броят на пострадалите от природни бедствия през 2025 г. и какъв е размерът на изплатените помощи, от Министерството на труда и социалната политика отговориха, че за 2025 г. Агенцията за социално подпомагане (АСП) е отпуснала 148 еднократни помощи в размер на 252 444 лв. (около 129 000 евро) на пострадали от бедствия лица и семейства. Тази помощ може да бъде отпусната веднъж в годината, а максималната сума е трикратният размер на линията на бедност през 2025 г., което се равнява на 1914 лв.

С решение на Министерския съвет са изплатени 45 помощи на обща стойност 135 000 лв. като еднократна подкрепа за хора и семейства, чието „единствено и законно“ жилище е пострадало. Това определение изключва живеещите в неузаконени къщи, каквито има преобладаващо в ромските квартали. Домакинствата могат да бъдат подкрепени и с до 2500 лв. от Фонд „Социална закрила“, ако имат нужда да купят ново оборудване и обзавеждане за дома си. От помощта са се възползвали 31 домакинства, които са получили общо 78 545 лв. Наследниците на всеки от тримата загинали при наводненията в област Бургас са получили по 15 000 лв. еднократна помощ.

След като настъпи природно бедствие, служители от АСП отиват на място в засегнатите селища и предоставят на пострадалите информация за възможностите за подкрепа. През 2025 г. в Агенцията са събрали данни за 948 семейства, пострадали от природни бедствия, а за цялата година са изплатени 432 444 лв.

Като част от Националната програма за обучение и заетост на продължително безработни лица са наети 3053 души за работа в аварийни групи, които да помогнат за преодоляването на последствията от пожарите, както и за предотвратяване на бъдещи щети. По тази програма са изразходвани 13 154 911 лв.

Въпреки финансовите и психическите последици от климатичните промени все още съществува 

екоскептицизъм. 

Според д-р Спасова видимите изменения са само „върхът на айсберга“, а съмненията в тях предоставят „интелектуално“ оправдание за човешката немарливост. „Когато не вярваш, че екосистемата е крехка, спираш да я пазиш, което неизбежно води до криза при първото по-сериозно природно явление“, добави тя.

За Божана Славкова обаче причината се корени в политически и икономически интереси: 

Аз си мисля обаче, че ни лъжат, че са екоскептици, защото до голяма степен наистина е трудно вече да не вярваш. […] Всичко ти го показва – не е само науката, но и така го усещаме в живота си. […] Така че този екоскептицизъм за мен е една много грозна игра, която просто обслужва корпоративния интерес и тецовете най-често.

Съвместими ли са промените в климата, младежта и политиката?

През 2021 г. група активни граждани започват да се интересуват от дискусиите около общия устройствен план на община Царево и застрояването на местността Поляните в с. Синеморец. Сред тях има и млади хора, които често прекарват летата в селото. Активистите слагат началото на гражданската инициатива „Спаси Синеморец“. Те създават кратък късометражен филм – „Гласовете на Синеморец“, в който призовават министъра на околната среда и водите (тогава Асен Личев от първото служебно правителство на Стефан Янев) да спре застрояването в защитената местност, внасят и подписка. 

Според Ремина Алексиева, която е активна участничка в дебатите, проблемът е по-сложен. Със съмишлениците ѝ наивно са очаквали той да бъде решен само с помощта на подписката и филмчето, сподели тя за „Тоест“. 

Въпреки това няколко души решават да разберат дали могат да се предприемат правни мерки за спиране на строежите. Именно от тяхната упоритост се ражда 

сдружение „Спаси Странджа“. 

За последните няколко години организацията се стреми да провокира диалог по темата за устойчивото развитие, да организира обучения за активни граждани, да развива застъпническа дейност. Тя реализира и втория си късометражен филм – „С бетон на море“. Подготвя и наръчник на младия застъпник, в който ще бъде включена информацията от досега проведените обучения, а също така и съвети къде и как можем да подадем сигнал за нередност. 

Днес Ремина Алексиева е част от Управителния съвет на сдружението. Макар да не е родом от Синеморец, мястото за нея е специално и затова тя решава да бъде активна по отношение на опазването на Природен парк „Странджа“: 

И си казах: абе, дай да взема някакво решение – или ще съм от тия хора, които само хейтят и нищо не правят, или поне, като имаш такова мнение, направи нещо по въпроса. И имах такова вътрешно решение да правя нещо по въпроса. […] За мен това си остава някаква пътеводна мисъл. 

Според нея на регионално ниво е важно да се мотивира местната общност да бъде активна, тъй като тя е много по-уязвима и затворена, което създава възможност за злоупотреби. Особеностите при работата на местно равнище се оказват свързани с управлението и на национално.

Климатична справедливост

Южното Черноморие е популярна туристическа дестинация. Свръхзастрояването му обаче може да доведе до замърсяване на водите или до наводнения. Според Ремина Алексиева „това не са някакви изолирани случаи“ и е нужно да се намери баланс между застрояването и природата. Но и да научим институциите да имат отношение към климатичната справедливост и да включат младите в процесите на вземане на решения. Ала това още не е факт:

Решенията, които се вземат в момента, са мимолетни, през призмата на едно определено мислене, което, за съжаление, за мен не отразява правата на следващите поколения. 

Д-р Спасова обаче е оптимистична за адаптацията към новия климат: 

Смятам, че нашата страна предлага ресурси, с които населението би могло да оцелее и при най-неблагоприятния сценарий на климатичната криза.

Измененията на климата вече се виждат и влияят на ежедневието ни. 

Опазването на околната среда не се появява с моето поколение, но все още не е приоритет. За връстниците ми е важно планетата да не се разпадне, докато сме в активна възраст. И да можем да оставим и ние нещо на следващите поколения. Политическият и отчасти общественият дебат по темата обаче са силно популистки и не се взема предвид дългосрочното влияние от климатичната политика. Като представителка на Gen Z съм силно обезпокоена за бъдещето по отношение на климатичните промени. Иска ми се да мога да видя инициатива от политиците ни за смислена промяна, но по-скоро наблюдавам, че за пореден път политиките за младите се изработват без наше участие. 

Post Syndicated from Ина Иванова original https://www.toest.bg/asya-demireva-nashite-suvursheni-tela/

Вече почти две десетилетия Ася Демирева е сертифицирана и обичана консултантка по кърмене (IBCLC), което неусетно я е превърнало в гуру в една доста нишова сфера.

Това е най-хубавата работа, по-добра дори от дегустатор на сладолед.

Често жените идват при нея с новопокълнало чувство за вина или боязън, че нямат майчински инстинкт: не се справих, не ми се получава да кърмя, а искам.

Телата ни са съвършени, а ние, с нашите мозъци и незрелите си разбирания, им пречим да си свършат работата. Ние сме програмирани да знаем кое е правилно, но на съвременните поколения е вменено, че за да направим нещо добре, трябва да бъдем научени. Не виждаме живота в абсолютния му, природен покой. Моята прабаба, която е била неграмотна, е знаела какво е пермакултурен дизайн, без разбира се, да го нарича така. Но е знаела къде коя култура да посади и че на тази почва след две години ще се чувства добре друго растение, защото вече е обогатена от предишните с конкретни вещества. Ние обаче сме загубили това знание, което се е предавало от поколение на поколение. Загубили сме и вкоренения си инстинкт да отглеждаме други хора. Само преди около 150 години хората са виждали всичко – съвкупяването на животните, раждането. Вместо да се радваме на живота, ние никога не сме посрещали живот. Затова не знаем какво да правим. Хората преди нас са имали имплантирани модели за грижа, биологични модели, които при това са визуализирани стотици пъти. Днес пречим на телата си да действат свободно, спънати от недоверие и противоречива информация.

Ася Демирева е наясно със сблъсъка на младите майки с общия информационен шум, с непомерните изисквания за правилност, които обществото налага. Затова и напоследък в мрежата се появяват групи за споделяне – на майките, които не се справят, които се чувстват уплашени или просто искат да говорят за трудностите и „тегавините“ в този етап от живота си.

Мисията на Ася е не просто да говори за ползите от кърменето – ползи и за майката, и за бебето, но и да подпомогне процеса на засукване, обяснявайки рефлекторната му природа и разчитайки на инстинктите, заложени в телата ни. Тя е и сред създателките на възглавницата „Матеа“, която облекчава позицията на майките и осигурява комфорт при кърмене.

Стотици пъти съм присъствала на момента, в който един човек засуква от майка си и как тази жена емоционално го преживява, как цялото ѝ тяло се разтреперва, много често тя се разплаква. Аз имам късмета да съм свидетел на този първи контакт.

Първата детска мечта на Ася Демирева е да учи медицина; майка ѝ обаче я убеждава, че трудно би се справила емоционално с подобна професия. И така, Ася завършва Френската гимназия в Бургас и след това журналистика в Софийския университет. Това са точно годините на приватизацията и начеваща политическа журналистика и тя осъзнава, че ще завърши, без да иска да работи това. Създава семейство и през 2006 г. се обучава за консултантка по кърмене. Малко по-късно, вече майка на едно дете, започва да работи за сп. „Моето дете“. И понеже житейското колело се върти неумолимо, но и с подобаващ усет за историческа ирония, по времето, по което се развежда, Ася става главен редактор на списанието.

Когато години по-късно заради работата си следва за лекарски асистент и изучава обща медицина, установява, че майка ѝ е била права и трудно би оцеляла в болница.

Ако бях станала лекар, щях да работя предимно с болни бебета. Сега работя със здрави и много щастливи родители, после те си тръгват с нахранени и доволно заспиващи бебета.

Разбира се, истината е, че понякога родителите се изплашени и напрегнати, друг път идват на консултация в комплект с две баби.

Преди години обяснявах на бабите със страхопочитание и желание да насоча начина им на мислене в различна посока, но сега, от „пиедестала“ на двайсетгодишния ми опит, говоря по-авторитетно, а и с повече разбиране. Истината е, че бабите, които вече консултирам, са първите ползвателки на форума „БГ мама“.

Хората, ангажирани с медицински професии, често са изправени пред необходимостта да се сблъскват с различни начини на мислене, методи за справяне със стреса, а и с възприемане на биологичните ни параметри. Когато става въпрос за деца обаче, цялото ни общество сякаш се държи нелогично.

Живеем в кански парадокс – считаме, че на четири месеца бебето ни трябва да заспива самостоятелно, което е смешно, но на осем години вземаме детето за ръка от ръката на учителката. То не знае как да се прибере до вкъщи, откъде се купува хлябът и че той струва пари. А във все още съществуващите племенни култури това е възрастта, в която момчетата получават оръжие – собствено копие например. Те вече имат правото да убият животно и да приготвят храна. Тоест могат да се защитят и да се нахранят.

Ася всъщност помага на младите родители да не страхуват. Но и да си припомнят, че човек заспива в абсолютна безопасност. А за бебетата това е в прегръдката на друг човек.

Ние знаем за зоната за терморегулация при майката – тя се намира около гърдите. Когато бебето е хладно, тази зона се затопля, и обратното – ако кожата на майката фиксира, че има нужда от охлаждане, го прави. Това е велик способ за регулация. Майката е първата инстанция в адаптацията на този нов човек в новия за него свят. Имаме всички механизми да го посрещнем извън тялото си. Затова „кожа в кожа“ е и метафора – точно така започва животът.

За хора като Ася Демирева, които работят с наука, но виждат началата на живия живот, границата между биологично и трансцедентно е проницаема. Тя познава механизмите на телесното, а работата ѝ изисква и да го обясни на майките.

Ние създаваме тела от тялото си, храним ги от себе си, трансформирайки нашата храна в нещо жизненоважно за оцеляването на бебетата – всъщност ние имаме божествени функции.

Дългогодишната ѝ практика с бебета я е убедила, че дори новороденото не е табула раза, не е бяло платно, върху което се пише отначало.

Но за този живот, в това тяло, всяко конкретно бебе започва да се учи сега. И нашата работа като родители е първо да го приведем във физическата норма за конкретното общество – без значение дали ще е високотехнологично, или не, дали ще е бедно дете в богата държава, или обратното.

А това е невъзможно без майката да се събере и да се задейства спрямо собствените си представи за правилно. Иначе,

всяка жена има собствено дъно на тема майчинство, което копае системно,

твърди Ася и се надява все повече жени да избират подкрепата на психолог, за да се справят.

Всяка майка има своите страхове и форми на несигурност, но преди години сякаш беше по-просто. Днес имаме свръхсоциален елемент на социалните мрежи.

В момента количеството на информацията е ужасяващо. А вече съществува и понятието mommy shaming, което отразява съвсем реалния процес не просто на засрамване, а на тотално отричане: ако не правиш нещата по съответния начин, каква майка си изобщо?! Поредната стигма у нас пък е свързана с възрастта, на която кърменето трябва да престане. Само преди десетилетие общуването между майките е било по-скоро обмяна на опит, сочат наблюденията на Ася Демирева. От друга страна, тя смята, че социалните мрежи и миниобществата, които те поддържат, имат голямо и качествено значение за съвременния родител.

Самата тя е възпитана от майка, която е фиксирала модела, че ако едно решение е взето след претегляне на плюсове и минуси, значи то е правилно. Към онзи момент и онези обстоятелства то е било най-доброто. Тоест „не връщаме времето и не се самообвиняваме“. Това се оказва нейната лична работеща стратегия по отношение на майчинството, а Ася има две деца и със сигурност е преминала през обичайните изпитания. С първото си дете излиза ежедневно навън, защото по това време има паник атаки:

Най-големият ми страх беше, че мога да получа инфаркт и да минат часове, преди някой да дойде и да спаси бебето ми. Така че започнах да тренирам екстравертността си. Виждах се непрекъснато с жени с бебета. Винаги съм чела много и обичам да препредавам информация, затова се чувствах изключително добре да разказвам всичко, което съм научила. Всъщност съм тренирала за консултант.

Ася Демирева е различна по рождение – с вродена липса на кост, т.нар. малък пищял, фибулата. Затова десният ѝ крак е по-къс.

Това е източникът на всичките ми детски травми и върху него работя все още с психолога си. Но то е и в основата на избора ми на професия, която е свързана с оказване на помощ.

Ася е израснала по времето на социализма, когато в детските болници децата са оставяни сами. Да, дори и четиригодишните. Но е имала късмета майка ѝ да бъде до нея само защото е била медицинска сестра.

Това не ме спаси от манипулации без упойки и без нива на физическа болка, които не са окей за малко дете. Някъде там у мен се роди убедеността, че нито едно дете повече не бива да преживее това. Аз исках да стана лекар, за да спася децата.

Глобално Ася смята, че разбиранията ѝ са доста стереотипни. Тя уважава йерархията, приема, че обществото ни вменява роли и ролевите модели трябва да бъдат спазвани. И че малкият човек трябва да постигне конкретни нива, за да бъде равен на големите. Но не може да се съгласи да се отнасяме с малките деца като с незначителни.

У нас малките са нищожни. А това не е вярно. Ние имаме нужда от техния подход, от тяхното любопитство и интерес към всичко и ако си позволим да бъдем като тях, ще живеем в по-добро общество. Вместо това ние ги омаловажаваме.

Хората, които тихо и кротко променят средата, формират общности и задават посоки, в които има смисъл да тръгнем заедно. Тук ви срещаме с тях. Това са „Тези хора“.