Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/obiknoveni-hora-pri-neobiknoveni-obstoyatelstva/

Картина първа. Кфар Аза

Чаша от дома на Ливнат Куц

Кфар Аза е единият от двата най-брутално пострадали кибуца от терористите на „Хамас“. Последните къщи са на 2 км от границата с Газа.

Тук са живели най-младите жертви, много от които са били убити, а къщите им – подпалени. Това е едно от най-тъжните места в кибуца.

Сиван Елкабетс и Наор Хасиди са били на по 23 години. Живели са 7 години заедно. Два дни след погрома майката на Сиван отива в онова, което е останало от къщата ѝ. И започва да снима: шкафа, петната от кръв, книгите, дрехите, леглото, плюшената кукла. Закачва снимките на верандата и поставя отпред надпис: „Това се нарича изложба. Тук действителността надхвърля всяко въображение.“

Движа се между развалини. От време на време се чуват изстрели. Това не прави впечатление на никого.

Видимите последици от погрома са толкова ярки, че са превърнали тази територия в място на мрачно поклонение. 

Скъсаните сенници, тръстиковите щори, парцаливите пердета се поклащат от време на време. Стряскащо е нещо да мърда под тези мъртви покриви.

Сред развалините се мотаят кучета.

„Това не са нашите кучета – ми казва моят водач. – Нашите бяха избити при първия рейд. Тези дойдоха след това от Газа. Сега живеят тук.“

В Израел във всяко жилище, във всяка сграда, във всяка къща има защитена стая – изолирано помещение, изградено от стоманобетон, със специално удебелени запечатани прозорци и укрепен вход, който може да защити хората от взрив на ракети. Такива има и в Кфар Аза. Но много от тях са без врати, защото предназначението им е да пазят от бомби. Никой не е допускал, че жива сила ще се появи на прага им. 

Именно описанието на откритото от специалните отряди ZAKA в стаите убежища попълва най-мрачните страници в докладите на разследващите.

ZAKA е най-голямата израелска неправителствена организация, занимаваща се с търсене и спасяване на хора при различни инциденти и катаклизми. Те са на разположение денонощно и работят в тясна връзка с всички спешни служби и специални сили. Оперират в Израел, но са вземали участие в спасяването на хора след терористични атаки в целия свят (Истанбул, Момбаса, Таба).

Парамедиците в организацията са обучени и да прибират грижливо останките от мъртвите, включително тяхната кръв, за да може починалият, макар и отишъл си от неестествена смърт, да бъде погребан в съответствие с еврейския религиозен закон. Повечето членове на организацията са ортодоксални евреи, които работят като доброволци.

Седмици наред те е трябвало да ровят земята, да стържат стените, да лъскат повърхностите, да претърсват околността, да изрязват тъканите, за да премахнат всяка капка кръв, полепнала, проникнала, попила в територията на престъплението. 

Показват ми тези следи: дупки, ямки, процепи; остъргани стени, изрязани дюшеци, замазани подове. И се питам: какво, като кръвта я няма?…

Обитателите на Кфар Аза са евакуирани. Техните къщи зеят разхвърляни, клюмнали, потънали в прах. Стоят като съхнещи вътрешности на предишен живот. 

Останките от някогашното селище са се превърнали в мемориал на ужаса, на трагедията, потопила неговите обитатели.

На някои веранди е поставен надпис с молба към посетителите да не снимат вътре. Но не всички са достатъчно чувствителни към факта, че газят личното пространство на наранени хора. 

Има нещо притеснително и воайорско в това обикаляне между къщи, в които следите от предишния живот са толкова подробни, а той е поставен на пауза.

Кфар Аза привлича посетители. И екипите, които описват и съхраняват документи за това местопрестъпление, бързат. Нирит Шалев-Халифа, която ръководи отдела за визуална история в Яд Бен-Цви, изследователска и образователна институция, базирана в Йерусалим, се опасява, че „тук ще се развие сувенирна индустрия и е възможно важни предмети да изчезнат“.

Нямаше я наоколо, за да я питам какво събират хората, когато посещават такова място? Къде съхраняват „сувенира“ и как го обозначават: „Чаша от дома на Ливнат Куц, станал жертва на варварите от „Хамас“?

Продължаваме нататък.

Към останките от фестивала „Супернова“.

Картина втора. „Супернова“ 

Бягай, Дин, бягай!

От кибуц Урим помня парка с разпилените в зеленината къщички, големия басейн със странна форма, една просторна трапезария, в която ядох най-вкусния хумус на света, и дървеното бунгало за тийнейджърите, които си живееха там, далече от родителските погледи, в тази защитена територия на юношеството. Беше феноменално откритие за мен, пристигнала от комунистическа България на гости на Изи – един от българските евреи – основатели на кибуца, от голямата някога кюстендилска фамилия Барух. 

Кибуц Урим е основан на 6 октомври. Това е ден, в който се празнува.

На 6 октомври, на 12 километра от кибуц Урим, 76 години по-късно отново се празнува. Започва тържество на „Приятели, любов и безкрайна свобода“ – „Супернова“ рейв парти, което ще се окаже най-кървавото рейв парти в историята на рейв партитата.

Следваща сутрин ще започне най-голямата терористична атака в историята на Израел.

* * *

На 7 октомври 2023 г. в 6:29 сутринта се чуват първите ракети от ивицата Газа, насочени към околните населени места. Под прикритието на ракетния обстрел въоръжени мъже от „Хамас“ пробиват барикадите на границата и нахлуват в Израел. Втурват се през земеделските площи по шосе 232 към паркинга до кибуц Ре’им, където е организиран рейв фестивалът.

Терористите блокират пътя от север и от юг. Нахлуват между хората и започват касапницата. Над 3500 души са обкръжени от три страни. Тежковъоръжените мъже откриват стрелба по хората. 

Преследват бягащите с часове, пресичат пътя на колите, подпалват ги заедно с хората в тях, стрелят с бойни оръжия, хвърлят гранати в бомбоубежищата, избивайки всички потърсили спасение зад бетонните стени. И не питат евреи ли са, тайландци ли са, друзи ли са, или унгарци. 

* * *

Дин Теслер е застанал до снимката на своя най-близък приятел Бар Куперщайн. Гледа над главите ни. Зад него има стойки с още много снимки. И пилони със знамена.

Мястото е равно. Сухо. Прашно.

Прилича на гробище без надгробни плочи. 

Дин се чуди как да започне: 

Не снимайте мен. Снимайте тези, които вече ги няма.

Прави пауза.

Вие виждали ли сте онзи видеоклип с хората от Нова, които тичат в полето? Клипът, който стана вайръл? Ако сте го гледали, значи сте видели и моя приятел. Бар Куперщайн…

Прави пауза. 

Бар е парамедик. С него бяхме охрана на партито. Аз съм този, който го извика тук, за да изкараме малко пари през уикенда.

Прави пауза.

Било е 6:30 сутринта. Звукът от първите ракети се е смесвал с бийта на електронната музика. Дори не са разбрали, че това не е част от диджей сета. Докато някой не е изключил колоните.

Когато видяхме, че от Ре’им идват ранени, потеглихме веднага натам. Повечето бяха в тежко състояние, простреляни в краката, в стомаха, кървяха отвсякъде. Бар започна веднага да ми казва какво да правим – вземаше клони от земята, сваляше дрехите на ранените и правеше турникет. Правехме турникет след турникет, може би 20 или 30 пъти. Качвахме ранените на атевето и ги докарвахме обратно тук. 

Сочи празното пространство зад себе си. И продължава:

Не беше най-умното решение. Трябваше да ги закараме до Патиш. Но тогава не знаехме това, което знаем сега. Докарвахме ги до линейката и се връщахме за нови ранени.

Тогава се задават джиповете, които се носят към тях от Бе’ери. 

… И започна стрелбата. Бар ми изкрещя: „Върни се към партито!“ И двамата бяхме охрана на „Нова“, но нямахме оръжие. Беше около 8:30 – 8:40 и аз побягнах насам. Той реши да остане и това беше последният път, когато го видях.

Стреляше се отвсякъде. Започнах да изпращам местоположението ни на приятели с молба за помощ. Един от тях написа: „Там, където сте, има много, много терористи, трябва да избягате.“

Събрах група от десетина души и започнахме да бягаме към реката. Придвижвахме се на прибежки: от храст на храст, от прикритие до прикритие, от скривалище в скривалище. Стреляха по нас през цялото време.

След час – час и половина ни пресрещна друга въоръжена банда. Беше съвсем близо, може би на 50–60 метра. И пред очите ми хората от моята група започнаха да падат един след друг.

Продължавах да тичам, бях останал сам, чувах как куршумите свистят на метри от мен, и бягах, и бягах, и бягах…

Не помня колко време мина, преди да стигна до два кактусови храста. Скочих в единия и се скрих. 

Стоях там до 7 вечерта, най-дългите девет часа в моя живот. 

Всяка секунда беше като цяла вечност. 

Изпращах на приятели есемеси, опитвайки се да обясня къде съм, без да знам къде съм. Продължавах да чувам стрелбата, виковете на хората, колите, моторите, крясъците „Аллах акбар!“. 

В един следобед видях зад мен сянка на терорист. Помислих, че това е краят. И направих последното видео в моя живот. Разплаках се, изпратих есемес на по-големия ми брат. Написах му, че го обичам и че ще умра. Същото написах и на майка ми и в два часа и двайсет и четири минути – това никога няма да го забравя – батерията на телефона ми умря.

Малко след това видях трима терористи да доближават моя храст. Приех смъртта. Затворих очи. Знаех, че ще ме убият. Достатъчно беше да погледнат наляво и да ме видят между листата. По някакво чудо това не стана. 

Изгубих представа за времето. Нямах вода. Започнах да халюцинирам. Щом затворех очи, виждах плачещи хора, които търсят помощ. Виждах терористи. Усещах миризма на изгоряло, бях убеден, че бълнувам. Казвах си: „Дийн, намериха те и ще те изгорят жив.“ Чудех се дали да се оставя да ме изгорят жив, или да изляза от храстите и да се бия с тях.

Трябва да е било пет-шест следобед, когато чух: „Полицията е, полицията е!“ Говореха на иврит. Но не беше възможно полицията да вика „Ние сме полицията“, когато терористите стрелят наоколо. Не трябваше да мърдам и не мърдах. 

Започна да мръква, ставаше все по-тъмно. Чух шум от хеликоптер. Излязох и започнах да викам за помощ, но той отмина. 

Стана съвсем тъмно. Не можех да стоя повече в храстите.

Бях напълно изгубен, не знаех къде съм, нямах телефон. 

Започнах да се моля, както не го бях правил никога дотогава.

И побягнах отново. Предпочитах да умра по пътя, но да не стоя повече там.

Тичах, тичах, тичах и това, което виждах около мен, бяха безжизнени тела, запалени коли, смазани хора… 

После в далечината просветнаха фарове. Развиках се: „Помогнете! Помогнете!“ Не знаех на кого викам. Не знаех дали не са терористи.

Отговориха: „Ние сме ЦАХАЛ, ние сме IDF.“ Всъщност можеха да ме убият.

Виках: „Не стреляйте, аз съм охранител от „Нова“.

Доближиха ме двама командири от IDF, дадоха ми вода. Дадоха ми телефон, обадих се на майка ми: „Мамо, аз съм жив.“ 

Обадих се на приятели. 

Войникът ме попита искам ли да се върна, откъдето бях дошъл, и да търсим още оцелели.

Когато приближих моето скривалище, видях, че близкият храст е почти напълно изгорял. Значи не бях халюцинирал. 

Не намерихме нито един жив човек.

Тогава усетих страх. Помолих ги да ме изведат оттам. Отидохме до бензиностанцията в Урим, където вече беше дошла армията.

* * *

На 7 октомври „Хамас“ публикува видеото, на което се вижда Бар Куперщайн, легнал по корем, с ръка зад гърба. Оттогава за него не се знае нищо.

* * *

При тази атака на „Хамас“ са осакатени, обезглавени, изнасилени, изгорени, заклани и застреляни 364 от присъстващите – гости, организатори, персонал, полицейска охрана и медицински екип. Отвлечени са 40 души.

* * *

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати!“ Този вик обвинение скандират от улица „Каплан“ до Площада на заложниците. Протестите са срещу премиера Нетаняху, обвинен в умишлен бойкот на преговорите. Вече девет месеца.

Картина трета. Места убежища

Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата.

Орна Гранот и Ая Бар Хаим ме чакат в едно кафене преди поредния протест на „Каплан“. Носят знамена и други протестни атрибути. 

Орна Гранот е изследователка и преподавателка, ръководи библиотеката за илюстрации в Израелския музей в Йерусалим. Мястото, в което най-често може да я намерите, е отделението за деца, където има „суперкниги, илюстрирани от български художници“. 

Орна е куратор на всички изложби в библиотеката. А книгите са подредени не по автори или по заглавие, а според това кой е художникът им.

Със себе си е довела Ая Бар Хаим – приятелка на дъщеря ѝ Нога, защото… „Нали ще си говорим за места убежища“, ми казва по телефона, без да обяснява повече.

В Израелския музей в Йерусалим Орна Гранот отговаря за колекцията от книги от цял свят.

Когато всичко това започна, най-важните екземпляри бяха взети и прибрани долу в скривалище. Но постепенно започнахме отново да работим. И беше много вълнуващо за мен, когато видях родители и деца да се връщат. Защото отвън ти се струва, че всичко се е променило, но когато те влизат в библиотеката и виждат, че нещата са си същите, това за тях става място убежище. И ти дава усещането за смисъл на това, което правиш.

Ая Бар Хаим е 16-годишна ученичка, членува в „Лийд“ – организация, чиято мисия е да открива и развива лидерския потенциал на тийнейджъри. 

След 7 октомври заедно с приятелите си тя създава мрежа за търсене на места убежища за тези, които са загубили всичко след терористичната атака на „Хамас“.

Орна Гранот: Събудихме се от сирените. Бяхме в шок. Имам братовчедка, с която съм израснала. Казва се Ясмин. Тя живее в кибуц Урим, а брат ѝ е в Нир Оз, на по-малко от 7 км от границата.

В 10:10 на 7 октомври ѝ писах:

Скъпа Ясмин, надявам се че си ОК. Добре дошла си у нас и ако мога да направя нещо, казвай. Прегръдки.

В 10:13 тя отговори:

Не, не сме ОК.

После ми препрати съобщение от брат си:

„Яси, застреляха Шахар, застреляха цялото семейството.“ 

И продължи:

Мисля, че брат ми, жена му и всички там са убити.

Следващото съобщение е:

Изгарят къщите, навсякъде са.

Писах ѝ един или два пъти: 

Къде са децата?

Тя отговори: 

Подпалили са къщата им. Те са в убежището. 

И така, още в десет сутринта разбрах какво се случва. Братовчед ми и неговото семейство са били в защитената стая. Братът на жена му, майка ѝ и цялото семейство са били убити. Братовчед ми е държал вратата на защитената стая. Не знаехме дали могат да излязат. Вечерта поделение от армията е стигнало до Нир Оз и ги е спасило. 

Около четвърт от всички жители на Нир Оз са били убити, отвлечени или тежко ранени. Тези, които са оцелели, няма къде да се върнат.

Чувствахме се безпомощни, бяхме потресени.

Още на следващия ден дъщеря ми Нога започна да работи с Ая в една спонтанно организирана група за помощ. В стаята си имаше дъска, през цялото време беше на телефона и попълваше формуляри. Като я попитах какво става, тя каза: „Помагам на хората да си намерят дом.“

Ая Бар Хаим: Събудихме се от сирените. Започнахме да слушаме новините, но не знаехме нищо. Тогава писах в WhatsApp групата на организацията „Лийд“ и започнах да събирам хора, които искат да помагат. Не знаехме с какво можем да сме полезни, нито какво се случва в този момент. 

Беше ранният следобед на 7 октомври. Армията още не беше стигнала до кибуците. 

Разпространихме две форми за попълване в Google – за хората, които искат да помагат, и за хората, които имат нужда от помощ. Вечерта получихме стотици отговори. 

Предлагахме да приготвяме храна, да гледаме деца, да помагаме на възрастни, но бързо разбрахме, че онова, от което се нуждаеха повечето, беше да намерят безопасно място, място убежище, където да отседнат.

Започнахме да събираме информация за конкретните нужди, както и информация от хора, които разполагаха с места за настаняване – хотели, къщи, апартаменти на собственици извън страната, готови да ги предоставят на пострадалите. Нашата работа беше да свържем едните с другите. Първата седмица успяхме да помогнем на около 300 семейства.

Така инициативата започна и стана вайръл. 

През първия месец не ходихме на училище. Бяхме постоянно на телефона и разменяхме информация. В края на всеки ден провеждахме онлайн срещи, за да научаваме какво се случва. После продължихме на смени, редувахме се. Разбрахме, че ни е нужна помощ. Правихме това в продължение на пет месеца.

Орна Гранот: Те бяха готови да дадат всичко от себе си и да стигнат до онези, които имат нужда от тях. В тази организация ги бяха обучили да откриват проблема, да намират решение, да изследват терена, да са в състояние да действат, когато не знаят какво ще им сервира следващият ден. Да работят в условия на несигурност.

Кметството ги потърси, армията ги потърси. Искаха от тях да помогнат за обучението на децата от кибуците, защото имаше много мобилизирани учители резервисти, но нямаше къде да се организира това.

Ая Бар Хаим: Човек трябва да си даде сметка, че когато помага на някого, има ограничени ресурси, които може да използва, че енергията му също е лимитирана. Невинаги можеш да отговориш на очакванията. И често пъти трябва да си кажеш: това е най-доброто, което мога да направя. И да си ОК с това, а не да истеризираш.

Орна Гранот: Преди всичко си даваш сметка какво представлява Израел извън твоята комфортна зона. Налага ти се да говориш с религиозни, с хора, които не са родени тук, с руски емигранти… А е и фрустриращо. 

Помня как Нога ми казваше почти истерично: „Не мога никъде да намеря място за едни хора – пет деца и котка, и куче…“ Защото с течение на времето от SOS вариант за спешен подслон хората започват да си дават сметка, че трябва да намерят нещо по-трайно. А когато търсиш по-дългосрочно решение, си много по-изискващ, не може да се местиш постоянно. 

Най-удивителното за мен беше, че хората, които пишеха и звъняха, не знаеха с кого говорят, търсеха в отчаяние място убежище и не знаеха, че тези, които се опитват да помогнат, са деца, че тази отговорност лежи на плещите на тийнейджъри.

Ая Бар Хаим: В началото на март затворихме оперативната стая. Сега ходим само на училище. 

Орна Гранот: Всеки път, когато чуя сирените, вече съм подредила обувките до вратата. Защото трябва да отидем в защитената стая. И аз имам тази вманиаченост – да организирам обувките. Това е моят механизъм да знам, че имам контрол върху момента. Може би е дребно и смешно, но подреждането на обувките е моето място убежище.

* * *

Тръгваме за протеста. Преди да се разделим, Орна ще каже:

Ако днешните 17–18 годишни имат енергия да се заемат с невъзможни задачи като това да намерят места убежища за всички пострадали, дори без някой да го е искал от тях, може би все пак има надежда.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/izrael-i-palestina-nito-da-govorish-nito-da-mulchish/

Тъй като всичко казано по темата за Израел и Палестина може да има негативни последствия, започвам с уговорката, че тази статия изразява личните ми позиции. А не тези на редакторите на „Тоест“, които може да не са съгласни както с мен, така и помежду си. Затова моля авторите на бъдещи критики да ги насочват лично към мен.

Защо е тази статия

Напоследък „Тоест“ е обект на остри критики заради няколко статии, свързани с темата за Израел и Палестина. Редакцията е обвинявана в ционизъм, псевдолиберализъм, защита на геноцида, както и че ѝ се плаща да подкрепя позициите на Израел. Повод за критиките са най-вече анализът на Искрен Иванов за политиката на Бенямин Нетаняху и поредицата от материали на Еми Барух, от които към момента на написване на настоящия текст са публикувани два: интервю с писателя Етгар Керет и репортажът „Раната Израел“.

Към това се добавят и упреци заради липсата на реакция от редакцията във връзка с публикуването на отворено писмо до организаторите на „София прайд“, осъждащо присъствието на представители на Посолството на Израел и на еврейската организация „Шалом“ на прайда.

Атаките срещу „Тоест“ не се случват във вакуум. Те са малка част от проявите на крайно изострените отношения между произраелските и пропалестинските лагери – далеч не само в България. Това е конфликт, който взема неочаквани имиджови жертви освен физическите.

Така например през май т.г. „Шалом“ отне на главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева наградата „Шофар“ за противодействие на антисемитизма, ксенофобията и езика на омразата, връчена на редакцията на правозащитния сайт през 2018 г. През последната седмица пък същата организация плюс още няколко изпратиха писмо до собственика на „Икономедиа“ по повод повтаряната от години шега на журналистката от „Капитал“ Полина Паунова, че иска да се ожени за богат възрастен евреин. Тази шега те определиха като проява на антисемитизъм.

В сегашната крайно напрегната ситуация най-безопасно е човек да си мълчи, въпреки че може да бъде обвиняван и за мълчанието си. Ала колкото повече умерените гласове мълчат, толкова повече се чува само крещенето на радикалните. Докато в един момент буквално не почнем да се избиваме с доскорошни приятели и съюзници. Затова се връщам към думите на Стивън Хокинг: „Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.“ Колкото и да е трудно и колкото и неприятни да са последствията.

Всичко ли е контекстът?

„Контекстът е всичко“, обича да повтаря южноафриканският комик Тревър Ноа. Един от примерите, които той дава в тази връзка, е как едно и също изречение може да бъде или да не бъде проява на расизъм – зависи кой и защо го казва. Изречението е „Африка спечели Световната купа“. То се отнася до факта, че доста от играчите в националния отбор на Франция, който спечели Световното първенство по футбол през 2018 г., са от африкански произход. Когато това изречение се изрича от бели националисти, то е расизъм. Но казано от хора с африкански произход е проява на радост и гордост.

Има ли обаче контекстът граници? Участниците в разговор с Еми Барух за влиянието на снимките от войните върху въображението споделят различни позиции. Философът и писател Тодор Тодоров изглежда съгласен със Славой Жижек, който твърди, „че осъжда терористичната атака, но има някаква история преди нея, има контекст“. „Понякога има опасност контекстуализацията да релативизира престъпленията“, смята обаче поетът и културолог Кирил Василев. Тази позиция, изглежда, се споделя и от самата Еми Барух, която критикува „контекстуализацията и релативизацията на неизмеримото страдание на хиляди невинни хора“.

Да контекстуализираме, без да релативизираме, не е лесна задача. Още повече, че неизбежно стоим на една или друга ценностна позиция, която се опитваме да оправдаем. Моралната тежест на престъпленията може да се релативизира както от пропалестински, така и от произраелски позиции. Но пък без контекст изобщо не е ясно за какво говорим. Трудното е, реконструирайки контекста, да се опитваме да отделяме фактите от оценките.

Упражнение по контекстуализиране

Нека започнем с няколко цитата извън контекста, за да видим после какво е неговото значение:

Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя [Палестина – б.м., С.Е.] и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление.

Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви?

„Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население.

Тези цитати, взети сами по себе си, няма защо да не се харесат на пропалестинските читатели, а някои от произраелските може да се подразнят от съдържанието им. Но, изненада – първите два са от интервюто на Еми Барух с писателя Етгар Керет, а третият – от репортажа ѝ „Раната Израел“. Все статии, заради които „Тоест“ получи упреци в „ционизъм“ и т.н.

Ето как контекстът променя всичко. Изглежда, самият факт, че определени публикации показват вътрешни гледни точки за Израел, предизвиква гняв у определена група читатели, независимо колко критични към политиката на Израел са статиите. Щом не се крещи за „геноцид“, желанието за разбиране секва.

Същата липса на желание за разбиране се наблюдава и по отношение на статията на Искрен Иванов, която представлява анализ на политиката на Израел, без да ѝ дава морални оценки. Що се отнася до споменатото по-горе отворено писмо – в „Тоест“ няма практика да се публикуват отворени писма.

Второ упражнение по контекстуализиране… и една прахосмукачка

Преминавам към другите два примера, които споменах в началото – отнемането на наградата на Юлиана Методиева и отвореното писмо срещу Полина Паунова.

Абсурдът с отнемането на наградата на Юлиана Методиева е двоен. По-малкият абсурд е, че редом с нея от наградата си е лишен заради антисемитизъм и вече бившият журналист от БНР Петър Волгин, който стана евродепутат от листата на националистическата партия „Възраждане“. Антиизраелските позиции на Волгин са следствие от проруските му. Що се отнася до Методиева, тя е дългогодишна правозащитничка, която не може да остане безразлична пред големия брой цивилни жертви сред палестинското население. Така както не остават безразлични и множество правозащитни организации.

По-големият абсурд е, че точно Юлиана Методиева беше съдена в продължение на близо четири години от вече покойния бивш легионер Дянко Марков, който се обидил от определението „антисемит“ в отворено писмо, публикувано в „Маргиналия“. Въпреки че от трибуната на Великото народно събрание е нарекъл евреите „враждебно население“, оправдавайки депортацията им.

Методиева беше съдена първо редом с екипа на „Маргиналия“ (част от който бях и аз), после и лично – заради статията ѝ „Внимавайте с антисемитите, могат да ви осъдят“. В този контекст получи и наскоро отнетата ѝ награда от „Шалом“. Съдът я оправда окончателно в края на 2018 г.

Що се отнася до Полина Паунова, шегата ѝ как иска да се омъжи за богат евреин в преклонна старост би могла да се интерпретира като проява на лош вкус, ако не беше специфичният контекст на възникването ѝ. А той е, че журналистите, критични към властта (сред които е и Паунова), представителите на неправителствени организации, правозащитниците и гражданските активисти от дълги години са упреквани, че са „соросоиди“. Тези упреци идват от хора, които къде със скрит, къде с явен антисемитски патос демонизират личността на основателя на „Отворено общество“ Джордж Сорос.

Шегата на Паунова прилича на заигравка тъкмо с тези обвинения в „соросоидство“ и в този смисъл е имплицитна критика на антисемитизма. Щом така и така я упрекват във връзки със Сорос, който е богат възрастен евреин, тя казва, че иска да намери такъв, който действително да я направи богата (понеже Сорос не го е направил). Преди години и аз се бях пошегувала в подобен дух – че Сорос ми е купил прахосмукачка.

Препъникамъни и неподходящи компании

Крайните пропалестински и произраелски позиции в България, слепи за контекстите, не са изолирано явление – такива има на глобално равнище. Те са впрочем и сред факторите, разклащащи устоите на европейската идентичност. Която след Втората световна война е изградена върху един основен принцип: никога повече.

Из градовете на почти цяла Германия човек може да се натъкне на т.нар. Stolpersteine, или „препъникамъни“. Това са павета с месингово покритие, върху които е гравирана информация за убити евреи. Всяко паве съдържа името само на един загинал човек. Такива „препъникамъни“, каквито вече има над 100 000, са поставени в трийсетина страни, но огромната част от тях е в Германия. И както си върви, човек се натъква на някой от тях и се сепва: „Никога повече.“

Това отказват да разберат радикалните пропалестински гласове, които упрекват Германия и други западни държави, че не прекъсват дипломатическите си отношения с Израел. Някои от тях дори отричат правото на съществуване на Държавата Израел. В тази компания някои са по чисто правозащитни съображения. Други са мюсюлмани или имат приятели мюсюлмани, затова е обяснимо, че преобладаващо срещат и подкрепят такива позиции. Много от тях познават жертви на конфликта или техни близки. Трети, четвърти и пети са проруски, леви и/или анархисти, някои от които винаги са говорили срещу Израел и за „геноцида“ в Газа дори когато е нямало и намек за геноцид. Някои са си откровени антисемити. Да не забравяме и ислямските терористи.

От другия лагер също има правозащитни гласове на хора, борещи се систематично срещу антисемитизма. Както и евреи и техни приятели, които са познати или близки на жертви на терора на „Хамас“. Но и хора, които безкритично оправдават всички действия на Държавата Израел и наричат „антисемитизъм“ всяка критика срещу нея, дори от своите съмишленици. Има и такива, които подкрепят евреите, защото мразят арабите и изобщо мюсюлманите. И крайни консерватори (и еврейски, и американски, че и някои европейски), и религиозни фанатици (и еврейски, и християнски).

И сред двата лагера има типажи, в чиято компания едва ли бихте искали да бъдете. Но ще ви причислят към някоя от тези компании (или и към двете) дори ако се опитате да изкажете умерено мнение. А вие ще се чудите кога – и дали – отново ще бъдете рамо до рамо с доскорошните си приятели и съюзници. Особено ако сред тях има и евреи, и араби. И каква форма ще е придобил светът ви след тази поредна криза.

Отсъстващата мъдрост. И едно стихотворение.

В тези времена много ми липсват мъдрите думи на Емил Коен. Ще ми се да знам какво би казал той, който хем се идентифицираше с еврейския си произход, хем не свеждаше човешките права до групите, към които самият той принадлежи.

Не смея да гадая и какво би казал Марин Бодаков. Изпитвам силно желание да го попитам, но уви. Сещам се за едно негово стихотворение, с което ще завърша. Не за да оправдавам с авторитета на Бодаков всичко, което написах по-горе и за което отговорна съм само аз. А за утешение за онези, които също като мен не знаят дали в тази ситуация е по-правилно да говорят, или да мълчат.

Мимоходом манифест

Толкова войни,
в които враждуващите те призовават
да застанеш на тяхна страна,
да се въоръжиш с тяхната обида,
да приемеш страховете им като свои.
Толкова много мръсни войни,
в които няма добри герои –
само праведници, на които едва насмогваш.
Толкова срамни, фалшиви войни,
колкото всички умели опити да те отклонят
от твоята мъничка смешна война,
от шрапнелите на лютичето и мунициите на минзухара,
да забравиш, че стреляш единствено срещу небето –
и никога срещу хора.

Да забравиш защо крачиш приведен към фара,
след като нямаш кораб.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/ranata-izrael/

1

Между табелите Exit и Luggage на летище „Бен Гурион“ има опънат голям транспарант, на който пише: BRING THEM HOME. NOW (Върнете ги у дома. Сега). 

Последната дума е написана в червено. И това червено е като крясък, като клетва. Като кръв. 

Тeзи четири думи диктуват системното кръвообращение на цялата страна. 

Има ги навсякъде: по огради, по фасади, по площади. Там са и снимките на отвлечените заложници: стоят закачени върху колони, върху пътни знаци и билбордове, по пейки и витрини. Усмихнатите физиономии те съпровождат денем и нощем. Блокират собствената ти система за самосъхранение, която не иска да си представяш къде в момента са тези хора, живи ли са, кой ги наблюдава, пият ли си хапчетата, как се къпят, къде спят, до кого се събуждат. Говорят ли, шепнат ли, плачат ли. На какъв език мълчат. 

Те са приятели, сестри, съседи. 
Майки, братя, колеги. 
Те са деца.

Най-малкото сред тях е червенокосото бебе с беззъба усмивка, което се превърна в символ на бруталността на „Хамас“. 

Кфир Бибас е роден на 18 януари 2023 г. Когато го отвличат, е на 9 месеца.

Между 9 и 12 месеца бебетата се научават да стоят, поникват им първите зъбки, правят първите си стъпки, произнасят първата си дума.

Ако Кфир е жив, сега е на 18 месеца. 

Между 12 и 18 месеца бебето започва да променя отношението си към хората. То не само се опитва да играе с тях, но и да им подражава. 

Ако Кфир е жив, може би започва да подражава на своите похитители.

Ако Кфир е жив, ще е живял по-дълго като заложник, отколкото като свободно човешко същество. Този най-малък от всички отвлечени от терористите човек е живял на свобода само 262 дни.

Вземането на цивилни за заложници е военно престъпление според Женевските конвенции. „Но деца почти никога не се вземат за заложници“, пише в своята студия, публикувана онлайн от Cambridge University Press, изследователката Даниел Гилбърт от Северозападния университет в Чикаго. „Мотивите са брутални: децата не стават за разменна монета, защото трудно оцеляват след изпитанието“, обяснява тя.

2

След 7 октомври животът в Държавата Израел е като имитация на живот в Държавата Израел. Тече застинал, забавен, задръстен, замислен.

Привидно град Тел Авив функционира нормално. Шуми, излъчва, бърза, диша, расте. Расте нависоко със стъписващи темпове. 

Долу кафенетата продължават да завземат улиците, климатиците разпръскват лъжлив комфорт, тапите в час пик са епични. 

Над плажовете се стеле мараня. По улиците се разминават хора, тротинетки, кучета, велосипеди. Навалица…

Гневни графити гарнират стените в синхрон с една вибрираща енергия на сподавено очакване за промяна. Усеща се, ако поговориш с някого. Ако поспреш. Хората не спират. Блъскат се. Бързат. Поддържат онзи ритъм, който не ти оставя много време за споделяне.

3

Ние бяхме два пъти изоставени от нашето правителство. Веднъж на 7 октомври и сега, когато децата ни са още пленници. 

Това са думи на един баща, един от хилядите, които всяка седмица участват в протести с призиви за преговори за освобождаване на заложниците, за оставка на правителството на Нетаняху, за край на окупацията, за избори, за мир между араби и евреи, за изход от мъртвата хватка, в която крайнодесните държат страната.

Събота вечер е. Ден за протести.

С моите приятели си проправяме път между групи, носещи израелски знамена. Мнозина са облекли тениски, всяка с лицето на един от сто двайсет и четиримата заложници, които все още се държат от „Хамас“ в Газа. 

Това, което ни обединява, е знамето и неистовото желание Нетаняху да си тръгне.

Те са тук всяка седмица от две години. Изтощени са. Но не могат да се откажат. Нямат друг избор. 

Когато приятелите ми ме посрещнаха на летището, дори не ги попитах „Как сте? Добре ли сте?“, защото знам: никой не е добре.

Напредваме към кръстовището между „Бегин“ и улица „Каплан“, което от миналата година Общината е преименувала на „Площад на демокрацията“ в чест на нестихващите протести срещу съдебната реформа на правителството. „Демокрацията не е даденост – е написал тогава кметът на Тел Авив в Х, за да обоснове смяната на името. – Трябва да я защитаваме всеки ден“. 

Минаваме покрай импозантната сграда на Военния щаб, срещу която екран отброява дните, часовете, минутите и секундите от 7 октомври. Емоционалният часовник на хората обаче е спрял. Всяка сутрин те отново се събуждат на 7 октомври. Медиатизирането на погрома не помага. Новините се прекъсват от профила на поредния загинал войник.

Предната вечер сме говорили дълго колко взаимносвързани са жителите на тази страна, колко всъщност е малка тя. Как всеки е в контакт с всеки. Как всеки или е загубил някого, или познава някого, който е загубил някого на 7 октомври. 

Докато израелските заложници и цивилното население на Газа са държани като живи щитове, раната стои отворена. Рационалното мислене е в плен на националната травма. 

Доближаваме сцена с огромни екрани, около която се сгъстява гневът на протестиращите. Думата, която всички повтарят в транс, е עכשיו – „сега“. „Освободете ги СЕГА!“ 

Отчаянието е по-силно от гнева.

4

„Аз съм част от всичко това“, казва Етгар Керет, този най-любим съвременен бард на израелската литература. И продължава:

„Но когато крещя: „Освободете ги сега!“, на кого го крещя? На Синуар ли го крещя? Ако извикам достатъчно силно, дали той ще каже: 

– Мохамед, млъкни за момент.
– Какво? 
– Освободете ги сега!… 
– Добре. Мохамед, пусни ги. Има хора, които ме молят да ги освободя сега.“ 

Мисля ли, че ще проработи? Или скандирам „Освободете ги сега!“, така че Байдън да разбере, че трябва да направи нещо по въпроса? 

Или може би крещя това на Нетаняху? И той ще каже: „О, боже мой, да, трябва да ги освободим сега. Не бях мислил за това…“ 

Какво точно постигам? Когато крещя СЕГА, не е ли равносилно на молитва? Не е ли това инфантилен сблъсък с реалността?“

Молитва. Заклинание. Клетва. 
Отсъства „публичната употреба на разума“ (по Имануел Кант).

5

Множеството от улица „Каплан“ е нарицателно за онази колективна енергия, в която е концентриран ураган от непоносимост към религиозната мегаломания на фанатичните екстремисти в коалицията на премиера Нетаняху. Две имена предизвикват яростно освиркване – Бен-Гвир и Смотрич. Известни със своята агресивна и расистка реторика, и двамата са ревностни поддръжници на идеята за завръщане на еврейските заселници в Газа и за разселване на палестинското население. Първият е министър на националната сигурност, вторият е министър на финансите.

Речи, освирквания, скандирания. 

Един след друг на сцената се качват артисти, родители на отвлечени деца, политици, дипломати, музиканти. Сцените са няколко. Драматургията на протеста следва емоцията на множеството. 

Стигаме до Kikar HaChatufim. „Площадът на заложниците“ се намира пред Музея на изкуствата в Тел Авив. „Директна линия между публиката и изкуството“, написа един от кураторите на музея. Изкуството е излязло на площада. Той е отрупан с инсталации, интерактивни експонати, постери, картини, книги, предмети. 

Хората преминават ритуално покрай топоси на травмата. 

Около площада има палатки на най-тежко пострадалите кибуци. Разпънати са шатри, където се събират семействата на заложниците; на специални постаменти са подредени фигурки, играчки, писма; има сергии, откъдето може да се снабдиш с жълта панделка, с жълта птица, с жълто пинче, с жълта гривна, на която пише: „Върнете ги. СЕГА.“ Жълтото е символ на солидарност със семействата на отвлечените, призив за тяхното освобождаване. Жълтото (тук и сега) е отправна точка на идентичността.

В средата на площада е поставена дълга маса с празни чинии и празни чаши пред празни столове, подредени за всеки от изчезналите заложници. 

Срещу нея е построен тунел – бутафорна реплика в реален размер на тунелите, прокопани под ивицата Газа. 

Проходът е висок над човешки ръст. По дъговидните стени има текстове, рисунки, молитви, снимки, имена, карикатури, надписи на различни езици. Високоговорителите възпроизвеждат звук от далечни изстрели. Симулацията в слабоосветеното пространство е клаустрофобична. Минаваме през тунела. До изхода са само 25 метра… 

Отвън са инструментите, които чакат собствениците им да се върнат.

6

В един от репортажите, написани по времето, когато аз бях там, на въпрос дали хората са простили на армията провала на 7 октомври, анкетираните отговарят, че няма време за това. 

Няма време да се занимаваме с миналото, да го съдим, да го преоценяваме. Ние сме в капана на едно настояще, което продължава от 7 октомври и оставя място само за една дума: СЕГА. Тази дума е обединителен вик, политическо искане и изразява много повече: трябва да се сложи край на безвремието, в което живее страната. 

Два дни по-късно присъствам на среща в Кнесета с членове на парламента. Говорят за противоречията, компромисите, контекстите, нюансите.

„Това е най-дългата война, която някога сме водили“, обръща се към присъстващите Мерав Коен, депутатка от центристката либерална партия „Йеш Атид“. 

„Няма победа, без заложниците да бъдат върнати. А това не е приоритет за Нетаняху. Той е циничен политик. Не го интересува човешкият живот. Спешно ни трябват избори. Нетаняху разбира, че това ще е неговият край, и точно затова протака войната…“

В капана на едно безкрайно настояще човек се пита: как да останеш цял в този счупен свят?

7

P.S.

Погледната отвън, израелската държава се възприема като монолитно единство на хора, обединени от обща библейска история. За евреите от диаспората тя е някаква неясна амалгама от предания, идеи и спомени, от обичаи и чувства. 

Но тази идилична картина е далече от действителността. 

Все по-агресивният диктат на ултраортодоксалните евреи отдавна се е превърнал в заплаха за демокрацията в страната. Именно техните партии удържат коалицията на Нетаняху. И ако на тях не им се угоди, правителството може и да падне.

Точно това е политическото земетресение, което започна съвсем скоро с едно решение на Върховния съд на Израел. То сложи край на привилегированата позиция на ултрасите, които изучават Светите писания, и това ги освобождава от армията. И нека да е ясно: несъгласието с отбиването на задължителна военна служба не е поради пацифистки възгледи. По-голямата част от войниците в израелската армия (IDF) не са в бойни части, а изпълняват административни задачи, работят в офиси. А еврейските студенти, които изучават Талмуда и Тората, не работят и се издържат от данъчни постъпления. За огромната част от данъкоплатците те са нещо като търтеи в кошера.

Съдиите от Върховния съд на Израел постановиха с единодушие, че военната служба става задължителна и за ултраортодоксалните евреи. Че те също трябва да участват в националния проект Израел с всички произтичащи от това права и задължения. 

Един от ултрарелигиозните евреи заяви по този повод, че решението може да доведе до „две държави“, разделени не между израелци и палестинци, а между религиозни и нерелигиозни евреи.

Стар виц гласи, че Израел е страна, в която една трета от населението отива в армията, една трета работи и една трета плаща данъци. Проблемът е, гласи шегата, че става дума за една и съща една трета.

Израел е държава, която 75 години след създаването си все още няма писмена конституция, държава, която все още се ръководи от еврейските религиозни закони. 

Израел е държава на изгнаници. За някои това е избор. За други е съдба. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/tryabva-li-nepravoslavnite-da-se-interesuvat-ot-bpts/

В края на миналата седмица Българската православна църква (БПЦ) избра свой патриарх – за втори път от 1989 г. насам. Изборът се превърна във водеща тема и беше подробно отразен в медиите. Когато стана ясно, че новият патриарх ще е Даниил Видински, последваха бурни реакции. Поводът за тях беше, че той нееднократно е изразявал проруски позиции.

Ала не е ли редно само вярващите и практикуващи православни християни да имат право на мнение по темата? Ако не се интересувате от футбол, какво значение има за вас дали отборът на България се е класирал за Европейското първенство или кой ще стане европейски шампион по футбол?

Ако Църквата и държавата бяха наистина отделени, както е по конституция, ако религията не се използваше за политически цели и БПЦ не оказваше влияние върху живота на непринадлежащите към нея, тогава действително православните християни щяха да имат най-голямо право да я критикуват. Така ли е обаче?

Ролята на БПЦ в политическия и обществения живот

Освен религиозно събитие, избирането на патриарх Даниил беше и политическо. На първо място, защото е залог в борбата за външнополитическата ориентация на България. На първата литургия с негово участие присъстваха редица проруски политици, например Румен Петков и бившият президент Георги Първанов, както и руската посланичка Елеонора Митрофанова.

Значението на БПЦ за външната политика е голямо заради все по-нарастващата ѝ роля във вътрешнополитическия и обществения живот през последния четвърт век. През 2001 г., когато на власт идва Симеон Сакскобургготски, патриархът за първи път влиза в Народното събрание за откриването му. И с малки изключения получава запазено място там. Докато се стигне до наши дни, когато президентът поздравява новоизбрания предводител на БПЦ с думите „Бог да пази България“, а встъпването му в длъжност се отбелязва дори с военни почести.

Православнообразната реторика, на която практически никой политик не се противопоставя, служи и за политически послания и обосноваване на политически решения. Откриването на предишното 49-то Народно събрание например беше съпроводено с нещо като сапунена миниопера, понеже се случи в Страстната седмица. И кой ли не сметна за нужно да направи връзка между страстите Христови и политическия живот в България – от президента, през председателя на ГЕРБ Бойко Борисов, та до тогавашния главен прокурор Иван Гешев.

За доминирането на БПЦ в обществения живот услужливо допринасят и голяма част от медиите. Ако има православен празник или важно църковно събитие, почти целите новинарски емисии на водещите телевизии се запълват с него. Дори медии, които се стремят да спазват журналистическите стандарти, понякога губят критична дистанция и забравят за мисията си да обясняват какво се случва. И започват да говорят на църковен език – например как Даниил Видински бил „възведен в архимандритско достойнство“ и „хиротонисан за епископ“. Вместо простичко да кажат: „станал архимандрит“, „ръкоположен за епископ“.

На БПЦ обаче настоящата сериозна роля в обществено-политическия живот не ѝ е достатъчна. Едни от първите думи на новоизбрания патриарх Даниил бяха, че училищният предмет религия и православие трябва да стане задължителен. А който не е православен, можело да учи други религии, етика или философия. Понастоящем религията се изучава факултативно, а предметите етика и философия са в учебния план на гимназиите още от началото на 90-те. Така че не е ясно в какво точно би се изразила исканата от патриарха промяна. Ясно е само, че иска да е задължително.

Намесата на религията в правото на личен живот

Православието влияе и върху личния живот дори на хората, които не са православни. Медиите не пропускат да ни напомнят кога според православния календар трябва да празнуваме, да скърбим, да се смирим или да се извиняваме. И че трябва да почитаме починалите си близки точно на Задушница, а не на някоя дата, която лично на нас ни е важна.

Но докато несъобразяването с тези ритуали се възприема като морално прегрешение или най-малкото като социална неадекватност, има сфери, в които религията е допусната – и то от възможно най-високите места в държавата – да реши вместо нас как да живеем живота си. Позицията на БПЦ, както и на други християнски деноминации се взема под внимание и в законодателния процес, служи като аргумент и за решения на върховните съдилища.

И макар другите християнски деноминации да са особено гласовити, когато става въпрос за ограничаване на правото на личен живот, никой не би им обърнал внимание, ако не действаха в унисон с БПЦ, националистическите партии и руската пропаганда.

Дори да не сте религиозни, държавата може да ви забрани да сключите брак с аргумента, че това противоречи на традициите и религията в България. По-точно, противоречи на Конституцията, според задължителните тълкувания на която тя е в съответствие с религията и традициите (независимо какво пише в самата Конституция). Попадате в горната хипотеза, ако обичате човек от същия пол. Пак в името на религията и традициите държавата няма да ви разреши и друга форма на регистрирано партньорство с любимия човек, въпреки че според Европейския съд по правата на човека тя е длъжна да го направи – поне за сключилите брак в чужбина.

Религията и традициите имат думата и какво име и какъв пол да пише в документите ви за самоличност. Не в кръщелното ви свидетелство, а в гражданските ви документи. Ако сте от късметлийското мнозинство, членовете на което се идентифицират в съответствие с половите си органи, нямате проблем. Но ако имате външните белези на мъж, а се чувствате като жена или обратното, не сте достатъчно традиционни и религиозно приемливи. И сте осъдени на доживотен тормоз и присмех, когато някой погледне първо личната ви карта, а после вас (или обратното).

Много имоти, никакви данъци

Но да допуснем, че сте хетеросексуални, не сте трансджендър и не се интересувате от политика – нито вътрешна, нито външна. Дори и в този случай БПЦ влияе върху живота ви. Посредством парите във вашия джоб.

Колко имота притежава Църквата, никой простосмъртен не знае. По всяка вероятност те струват милиарди, както показва разследване на bTV. Не става дума само за църкви, параклиси и манастири. БПЦ притежава например луксозни магазини и заведения в идеалния център на София, парцели в доста столични квартали, както и жилищни сгради. И си строи цял комплекс на територията на „Манастирски ливади“.

Не само за имотите, но и за печалбите от наеми и продажби Църквата не плаща данъци, макар че на теория дължи данъци върху печалбата от търговска дейност. Защото ги интерпретира като… дарения от вярващи. А държавата не си и поставя за цел да съпостави тази интерпретация със закона. Така в бюджета не влизат (може би) милиони. А печалбите отиват неизвестно къде.

Видно е обаче къде не отиват. Не отиват за ремонт на църкви и манастири в окаяно състояние, за чието спасяване се събират дарения. Още по-малко отиват за подпомагане на нуждаещите се. БПЦ не изглежда да осъзнава, че Църквата би следвало да има и социална функция, каквато имат християнските църкви на много места по света.

БПЦ не плаща данъци на държавата, но пък държавата плаща на Църквата. За заплати на свещеници, че и за изграждане на църкви. В разследването на bTV Горан Благоев твърди, че в държавния бюджет за 2024 г. перото за Църквата е 38,4 млн. лв. Той поставя въпроса за липсващата социална дейност на Църквата и пита: „Трябва ли държавата да налива пари в институция, която не изпълнява обществената си функция?“

Благоев беше водещ на предаването „Вяра и общество“ по БНТ, но в резултат на критичната му позиция към БПЦ предаването беше свалено. Това е впрочем още един случай, когато държавата застава на страната на Църквата, а не на гражданите си.

България още ли е светска?

През 2017 г. журналистката Татяна Ваксберг попита: „България не беше ли светска?“ Седем години по-късно този въпрос все повече прилича на табу. Той не се поставя (както отбелязва Ваксберг още преди десет години). Ако някой се подлъже да го зададе, следва мълчание. В същото време ролята на религията в публичния живот расте. Тоест не на православието само по себе си, а на определени негови политически интерпретации.

Това е обидно и за някои вярващи, които виждат как с религията им се злоупотребява. Нерелигиозните и изповядващите религии, различни от християнството, обаче проявяват завидна търпимост към прогресивното стесняване на светското поле в публичния живот. Или по-скоро непукизъм.

Срастването на държавата и Църквата в България е проблем не само на ЛГБТИ+ хората, които не могат да сключат брак или да сменят гражданския си пол. По един или друг начин то е проблем на всички. И ще става все по-голям. Освен за онези, които прибират печалбата. И финансовата, и политическата.

Post Syndicated from Еми Барух original https://www.toest.bg/etgar-keret-problemut-e-che-vsichki-iskat-da-e-prosto-i-yasno-a-to-ne-e/

Еми Барух беше в Израел и се върна оттам с три материала, които ще споделим в „Тоест“ в три последователни седмици. Започваме с интервюто ѝ със световноизвестния израелски писател Етгар Керет и ще продължим с репортажи от протестите срещу управлението на Нетаняху и от опустошените кибуци, сцена на зверствата от октомври 2023 г.

Върху пейките на улица „Дизенгоф“ в Тел Авив са поставени големи бели плюшени мечета с тъмночервени петна по козината, напомнящи на кръв. На облегалките са залепени снимки на отвлечените в Газа заложници. Бяха минали 222 дни от 7 октомври 2023 г. 

На една от тези пейки пред малък цветарски магазин чакам Етгар Керет. Всички вестници вече писаха за най-новата му книга Autocorrect. Писаха още, че Етгар Керет никога не е мълчал толкова дълго. Разговорът ни започва от това мълчание.

За милионите Ваши читатели Вие сте забележителен автор, който умее да смесва магическото и всекидневното и да превръща голямата картина в разбираем разказ за живота. Свикнали сме да търсим ориентири за случващото се тук във всички Ваши кратки разкази, есета, графични романи, филми. Ще ги намерим ли в най-новата Ви книга? 

Странна е тази история. Когато работя върху една книга, винаги има дата, на която трябва да я предам в издателството. Преди това сядам, чета и се питам искам ли тази книга да бъде публикувана, не трябва ли да поработя още над нея. 

Денят, в който трябваше да предам Autocorrect, беше 8 октомври 2023 г. Започнах да чета финалната версия на 6-ти. 

Писах книгата по време на коронавируса, по време на протестите срещу Нетаняху и опитите му да промени правосъдната система в страната. И най-вече след като загубих майка си, която беше наистина най-близкият ми човек. За мен това бяха трудни времена. 

Когато на 6 октомври стигнах до средата на книгата, казах на жена ми: „Не съм сигурен, че ще я предам на 8 октомври, защото историите са добри, но в тях има нещо много песимистично, много тъмно. Струва ми се, че заради моята лична загуба показвам една доста мрачна картина на света.“ 

Жена ми отговори: „Ти винаги прекалено много мислиш! Но ако наистина така го чувстваш, остави книгата настрана, отиди да направиш нещо приятно, наспи се, а утре я прочети отново и ако имаш същите съмнения, не я предавай в издателството.“ 

Аз си казах „ОК“. И я оставих.

На 7 октомври се събудих рано от ракетите и всичко останало… Изобщо забравих за книгата. Сетих се за нея през януари. Прочетох я отново и си помислих: „О, тя е чудесна. На 6 октомври ми се стори, че е прекалено мрачна, а след 7 октомври сякаш всичко си дойде точно на мястото.“

На кое точно място? Вие къде се озовахте след 7 октомври?

Когато всичко започна, хората, които можеха най-много да помогнат, бяха тези, които умеят да карат кола и да приготвят храна. А това са две неща, с които никак не се справям. Винаги съм си мислил, че е много секси така – не умея да шофирам, не мога да готвя… Гаджетата ще ме возят, ще ходим на ресторант. След 7 октомври се почувствах виновен, питах се как ще помагам, като не карам кола. 

Тогава с жена ми започнахме да посещаваме местата, където евакуираха оцелелите от кибуците. Отивахме при тях и им казвахме: „Ако искате, ще поиграем с децата; ако искате, ще ви разказвам истории, ще бъдем заедно.“ Нямаше значение дали там има сто души, или са само трима. 

В съботата след 7 октомври отидохме в най-тежко пострадалия кибуц. Посрещна ни една висока жена, която държеше съвсем малко бебе. Беше страшно мила, помогна ни, стоя повече от два-три часа с нас.

Накрая, когато ни съпроводи до колата, се сетих, че не съм я попитал за името ѝ… Два часа по-късно беше вече неудобно да я питам. Казах ѝ: „Вие сте късметлийка с толкова спокойно бебе. Как се казва детенцето?“ Тя ме погледна и отвърна: „Не знам. Не съм от кибуца. Дойдох току-що, за да помагам. Имаше една жена, която кърмеше бебето си. В този момент дойдоха да ѝ съобщят, че са намерили тялото на мъжа ѝ, когото е мислила за отвлечен, а е бил убит. Тя припадна. И аз взех бебето.“ 

Разбирате ли? Не съм способен да интерпретирам действителността. Толкова е сложно, толкова е объркано. И всеки, който заяви „Това доказва единствено еди-какво си“, значи нищо не е разбрал.

Ще ви разкажа и една друга история. Потърси ме 19-годишен войник. Беше загубил крака си в Газа, където бе воювал, и когато ми се обади, ми каза, че иска да разкаже своята история, но не знае как. Отвърнах му, че мога да опитам да помогна, да го посъветвам и т.н.

Беше много вълнуваща среща за мен и когато на връщане се качих в таксито, се опитах да споделя с шофьора. Казах му: „Срещнах се с един войник, толкова е млад, трудно ходи, а е в началото на живота си, как ще си намери приятелка, работа, как ще я кара нататък…“ 

Виждам, че на шофьора не му пука, гледа ме някак ядосано. И си помислих, че може би той също е загубил някого. Всички страдаме, цялата страна страда, всички преживяваме. А той – руски емигрант – ми казва: „На мен ли ще ми обясняваш!“ И започна да разказва своята история. 

Взели го пет дни запас. На 7 октомври ги отвели на юг и ги закарали на мястото на фестивала Nova. Трябвало да събират телата. И ми разказва за телата, за положението, в което са лежали, ужасяващи неща, които няма да повторя, неща, които остават в теб. 

Истината е, че не исках да слушам, но слушах. Той завърши с думите: „Кажи ми честно, дали човек, видял всичко това, може да спи нощем?“

Аз отговорих: „Не.“ А той продължи: „Да, така е. Не мога да спя. И трябва да ти разкажа какво ми се случи тази сутрин. В 5 часа качих едно момиче близо до клуб „Хавана“. И тази млада жена, на 24 години, седна на задната седалка и от момента, в който се настани, не престана да се оплаква: „Отивам в този бар, купувам си питие – 70 шекела, представяш ли си?! Това са почти 20 долара! Как е възможно! В пластмасова чаша слагат малко водка и ти взeмат 70 шекела. Трябва да си оставя палтото – 20 шекела! Ненормални хора! Всичко е скъпо, искат да ме разорят!“ 

Шофьорът продължи: „Когато карам, нямам нерви за такива разговори, но си казвам: „Това ти е работата, човече, не се разправяй, мълчи си и карай.“ Докато не спрях на светофара и тя не каза: „Писнало ми е от всички тези алчни пъбове, отсега нататък – само партита на открито!“ Мигом се обърнах към нея като озверял вълк, сякаш щях да я ухапя. Казах ѝ: „Ти къде си мислиш, че живееш?“ В този момент очите ни се срещнаха. И си спомних как, когато събирах телата, в един момент усетих движение, помислих, че е плъх, но после видях, че под труповете имаше млада жена, която беше оцеляла. Попитах момичето в таксито: „Ти беше ли на Nova?“. То ме погледна, усмихна се и отвърна: „Аз те помня…“

Може да си помислим, че това момиче е психопатка, социопатка, че е будистка, йога, може да кажем: „Този човек е сбъркан. Човече, отивай да спиш, видял си всичко това, а сега – живей в настоящето.“ 

Не знам какъв е правилният отговор. Но цялата тази бъркотия е реалността, в която живеем. Мисля, че проблемът е, че толкова много хора искат да е просто и ясно. Но то не е. То е мътно, объркано, пълно с противоречиви моменти. И ти виждаш както много човечност, така и липсата ѝ, виждаш расизъм. 

Аз събирам истории, но не мога да ги обобщя. Мисля, че моята работа като писател не е да представям на хората някакви дидактични наративи. А по-скоро, ако някой ми разкаже нещо за определена ситуация, да му кажа: „Да, това е истина, но има и друга истина.“ 

Каква е другата истина, която казвате на хората, твърдящи, че Израел извършва геноцид в Газа? 

На хората, които твърдят, че сме се опитвали да извършим геноцид, искам да кажа, че след 1967 г. населението на Палестина се е увеличило 8 пъти. Ако това е геноцид, значи той е много, много неуспешен. 

Когато искам да критикувам страната си, което е част от работа ми на писател, бих казал, че извършва не геноцид, а военно престъпление. Женевската конвенция постановява, че когато окупираш една територия, си отговорен за хората, които живеят там. Ако ние сме окупирали тази земя и не доставяме достатъчно хуманитарна помощ или ако твърдим, че това не е наша отговорност, от гледна точка на закона извършваме престъпление. Дали това е военно престъпление, или не, е тема за разговор. Но той приключва в момента, в който заявиш, че Израел извършва геноцид. И аз не искам да разговарям с теб. 

Преди много време написах едно есе в „Ню Йорк Таймс“ за термините „пропалестинец“ и „произраелец“, обяснявайки защо ме дразнят. Ако някой ми каже „Аз съм произраелец“, той всъщност ми заявява: „Какъвто и разговор да последва, каквито и аргументи да чуя, накрая няма да променя мнението си, независимо от фактите.“ Мисля, че това е опростенчество. Така гледа светът на Израел, така е и когато израелците се опитват да разкажат собствените си истории. Не познавам човек, който да е пробългарин или антитурчин. Вие нямате такова нещо. С израелците и палестинците обаче не е така.

Аз съм израелец, но не съм произраелец. Как мога да бъда човек, който подкрепя липсата на достатъчно храна в Газа, как мога да подкрепям бомбардировките, които костват огромен брой невинни жертви? Значи ли това, че аз съм пропалестинец? Нима мога да подкрепям убийствата на цели семейства? Как да подкрепям идеология, която не се интересува, че ще бъдат пожертвани толкова много хора, защото Аллах ще ги направи велики? Не мога.

Как ще коментирате акциите на пропалестинците в кампусите на университетите от Бръшляновата лига?

Живеем в толкова дивашко време, че когато наблюдаваме едно събитие, виждаме само неговите екстремни проявления. Вярвам, че много от хората, които организират протести в кампусите, искат Палестина да е свободна. Аз също искам Палестина да е свободна. И съм участвал в много протести. 

Не съм сигурен обаче, че част от онези, които пеят „От реката до морето“ – което е много романтичен рефрен, – си дават сметка, че фактически казват: „Ще разрушим страната ти и Израел няма да съществува повече.“

В тази бъркотия някои екстремисти скандират „Смърт на ционистите!“, „Искаме да умрете!“, „Тази страна ще бъде наша“, но те не съзнават какво повтарят. Нито познават географията.

Има две концепции за конфликта в Близкия изток. 

Едната е религиозната, фундаменталистката. От едната страна е „Хамас“, от другата е крайнодесният министър на националната сигурност на Израел – Итамар Бен-Гвир. 

Фундаменталисткото виждане е следното: „Тази земя е обещана на един народ. Можем да спорим дали на палестинците, или на израелците, но само един народ може да живее тук. А другите трябва да се махнат.“ 

Другата концепция е: „Има два народа и никой не трябва да се маха, следователно трябва да има две държави.“ 

Убеден съм, че много от демонстрантите дори не разбират разликата между намирането на решение за две държави или за една държава, което според Бен-Гвир означава евреи да строят селища в Газа, а според „Хамас“ – да бъдат убити всички израелци и да им се вземе цялата територия. 

Впрочем мечтата на „Хамас“ дори не е да я има Палестина, а да се създаде нещо като ислямистка държава, която ще започне от Газа, ще мине през Израел, ще стигне до Ливан, ще се разпростре до Ирак, ще контролира Йемен. Това не е националистическа идея, това е религиозна идея. И в основата си тя е ислямистка. 

Погледнете Иран – какво общо имат Иран и „Хамас“? Иранците са шиити, „Хамас“ са сунити. Иранците говорят фарси, „Хамас“ говорят арабски. Иранците не са араби. Но те искат арабите да умират заради техните вярвания. Е, какво е това, ако не колониализъм! Каква е тази война, в която пращаш на смърт „робите“ да се бият за теб?

В едно интервю говорите за семейството си, в което има от радикални до либерални възгледи. Как се справяте с различията?

След 7 октомври различни хора се питаха как да продължат, и ми звъняха. Един казва: „Брат ми умря. Искам да отворя библиотека в негова памет, можеш ли да ми помогнеш да получа книги от различни издатели?“ Друг ми казва: „Баща ми беше на фестивала и не се знае дали е жив, не са намерили тялото му, можеш ли да ми помогнеш да говоря с хора, които се занимават с това?“ Правя всякакви такива неща, които са и депресиращи, и важни. 

Когато разказвам на сестра ми, тя всеки път ми обяснява колко много се моли: „Моля се за войниците, моля се за тези, които умряха, моля се за тези, които помагат“. И го казва с една такава гордост, която ме отегчава. На кого му пука! Но тя ми е сестра и аз я обичам, тя е добър човек и просто ѝ казвам: „Виж, чувствам, че губя търпение, а ти не го заслужаваш, нека поговорим друг ден.“

Всеки път, когато изпитам подобно раздразнение, за да се отърва от него, пиша история от гледна точка на човека, който ме е ядосал. Написал съм повече от десет за Биби Нетаняху. Една от тях се казва „Най-добрият лъжец на света“. Разказът е за човек, който толкова много лъже, че вече не знае какво иска. Епична история. Но като я четеш, започваш да го съжаляваш… 

Тези разкази са като упражнение, което правиш, за да влезеш в обувките на някого. Когато създаваш такъв герой, не може да напишеш: „Той е зъл, той е глупав.“ Трябва да изградиш убедителен образ. Да го очовечиш. Невинаги се получава добра история, но за мен това е като терапия. 

Да се върна на сестра ми. Измислих разказ за човек, който се моли през цялото време. Такива хора вярват, че има някой от другата страна, който слуша, който разбира, който се грижи. Аз не съм вярващ. Твърде циничен съм. Докато пишех обаче, си дадох сметка, че молитвите и писането са близки. Зададох си въпроса „Кое спира хората да пишат?“. Може би се опасяват, че няма да бъдат разбрани, че никой няма да схване какво искат да кажат. 

За да пишеш, трябва да повярваш, че от другата страна има някой, който се интересува от това, което имаш да кажеш.

Сестра ми се моли, аз пиша. Кой казва, че моите истории са важни, кой казва, че някой ги чете или че ги чете по начина, по който аз съм ги написал? И осъзнах, че ние и двамата искаме нещо, което може би няма да получим…

Очаквате обаче хора със съвършено различни възгледи да се научат да общуват едни с други. Има ги във Вашите разкази. В живота обаче…

Родителите ми са оцелели от Холокоста. Но слушаха Вагнер. Съседите питаха майка ми защо слуша Вагнер, при положение че нацистите са го обичали. А майка ми отговаряше: „Нацистите обичаха и щрудел. Искаш и щрудел да не ям, защото някакви проклети нацисти са обичали щрудел?“ „Не, ама Вагнер е антисемит.“ Отговорът на майка ми беше: „Ако Вагнер беше тук, бих го отровила, но музиката му е чудесна. Така че, хайде, омитай се от къщата ми. Искам да си слушам тази музика.“ 

Един от най-добрите приятели на моите родители беше германец, който на 18 години е бил войник в германската армия по време на Втората световна война. Не е бил есесовец, воювал е с Ромел в Северна Африка. Когато бях дете, се чудех на баща ми: „Цялата ти фамилия е избита от нацистите, как можеш да си приятел с него?“ А той ми отговори: „Опитвам се да се поставя на мястото му – ако съм млад, страната ми е във война и ме пращат да воювам за нея, ще отида и ще я защитавам. Когато виждам млад човек, който се е бил за страната си и който съжалява за това, разбирам, че е приятел. Че не е антисемит.“

Майка ми и баща ми ме научиха да не приемам политическата идентичност. Още преди да се появи това понятие. През целия ми живот родителите ми се опитваха да спорят с този идентификационен детерминизъм. Те имаха три деца. Сестра ми е ортодоксална еврейка, има единайсет деца и повече от петдесет внуци. Брат ми е антиционист. Аз съм ляв либерал. И двамата ми родители бяха с десни убеждения. 

Казвам, че съм за човечността. За това, което съм научил от родителите си. И се старая да избягвам всякакви етикети, които прехвърлят на други моята морална отговорност. 

Това ли е най-важният урок, който научихте от тях?

Знаете ли кое е първото, което светът иска да прехвърлим на друг? Състраданието. Живеем във време, в което ни се казва на кого трябва да съчувстваме. 

Когато светът е бил по-примитивен и сме живели на село, дори някой да разказва расистки вицове, пак щях да си общувам с него. Той е единственият, който продава масло в селото. Освен това е добър човек. Когато ми се налага да отида до града, ми полива цветята. Аз хем не го харесвам, хем го харесвам, защото мога да видя неговата човещина.

Сега, когато влезеш в социалните мрежи, попадаш на нещо като пуританска идея за праведност. Не харесваме онези хора, защото те не са прави. 

Ако направим дисекция на всеки човек и го анализираме, ще се окаже, че никой не е прав. Да се лъже е лошо. Аз не познавам нито един човек, който да не е лъгал. Всеки е вършил неща, за които съжалява. Ако някой ги заснеме и ги качи във Facebook, с всички нас е свършено.

Когато започна руско-украинската война, с жена ми събирахме дрехи и вещи за пострадалите. После разни хора почнаха да ме питат защо не си сменя профилната снимка с украинското знаме. Ами не мисля, че когато смениш профилната си снимка, някой в бомбоубежище в Киев автоматично ще получи повече храна или ще се почувства по-спокоен. 

Ти го правиш за себе си, а не за тях. 

Бях поканен да говоря на Панаира на книгата в Болоня от името на украинския народ. Там се срещнах с човек от Италианския културен институт и той ми каза: „Съчувстваме много на украинския народ, правим толкова неща за него!“ Попитах го какво правят, и той ми отговори, че е трябвало да има конференция, посветена на 100-годишнината от рождението на Достоевски, но са я спрели заради руската инвазия. Попитах го дали Достоевски е бил путинист. „Няма значение – отговори, – за руснаците той е герой.“ Чудя се как отказът да говориш за един шедьовър, който разказва за сложността на човечеството, помага на хората в скривалищата в Киев. Не знам. 

В миналото нещата бяха по-ясни и действията – по-разбираеми. Ако например през 70-те години покажеш на едно извънземно активист, завързал се за дърво, препречвайки пътя на булдозер, и попиташ „Какво се случва тук?“, извънземното най-вероятно ще отговори: „Този, който се е завързал за дървото, не иска да бъде изсечена гората.“ Ако на същото извънземно му покажеш как в наши дни един човек залива с доматена супа „Мона Лиза“, и го попиташ какво иска този човек, пришълецът би казал: „Може би много мрази изкуството или не обича доматена супа.“ Но каква е връзката с глобалното затопляне? 

Мога да заливам „Мона Лиза“ със супа, протестирайки срещу абортите, мога да я заливам, защитавайки абортите. Мога да заливам „Мона Лиза“ със супа против ковид ваксинациите или за ковид ваксинациите. В крайна сметка това, което правя, е да заливам „Мона Лиза“ със супа. 

И когато гледам Грета Тунберг, си мисля, че това е новият модел на активист. Твърде различен от действията на големите исторически фигури като Ганди, Мартин Лутър Кинг или Роза Паркс. 

Фундаменталната разлика е, първо, че всички тези хора са действали, за да променят своята непосредствена среда. Грета Тунберг говори за далечното бъдеще на своите хипотетични деца… 

Второ, всички тези хора са платили своята цена. Ганди е убит. Мартин Лутър Кинг е убит. Роза е изпратена в затвора. 

Грета има много последователи в Instagram, където от своя диван качи снимка „Освободете Газа“. Това е много, много лесно. Когато погледнеш профила на Грета, виждаш момиче, живеещо в една от най-привилегированите страни в света, с ограничени социални умения, на което понякога му е трудно да споделя емоциите на други хора. Това е нашият ролеви модел. Човек, който няма особено широки познания, който не е постигнал нищо, но е много хаплив и – особено за момиче на нейната възраст – твърде способен да обижда хората. 

Има нещо доста опростенческо, примитивно, нарцистично в този тип активизъм. Защото той не мисли за света, а как да се представи пред света. Интересно е да се види дали тези активисти истински подкрепят каузата, зад която стоят, или всъщност действат срещу нея.

Всички хора, които месеци наред протестираха срещу правосъдната реформата на Нетаняху, истински подкрепяха тази кауза. 

Ходя почти всяка седмица на тези протести, сблъсквам се с полицаите, които блокират магистралата. Брат ми си счупи крака, беше арестуван. Не съм против протестите. Ходя на тях, защото се чувствам безсилен, безпомощен, а искам да направя нещо… Не мисля, че ако не отида, ще се промени каквото и да било, но имам нужда да заявя мнението си. 

Някои хора са там само за да задоволят нарцистичното си чувство за всемогъщество, без изобщо да поставят под съмнение подхода си.

И още нещо – когато си сред много хора, които скандират, може да се заблудиш, че всички мислят като теб.

След 7 октомври в Европа имаше огромни антиизраелски протести. Какъв ефект оказаха те върху войната в Газа? Много малък, даже никакъв. Ако ме питате какво постигнаха – създадоха вълна от ислямофобия в Европа, която за първи път видя каква голяма мюсюлманска общност се мобилизира на нейна територия.

Вследствие на тези протести, и то по несправедлив начин, някои страни промениха имиграционните си закони и направиха живота на бежанците по-труден. В Нидерландия например фашистка партия спечели изборите. Това нямаше да се случи, ако не бяха тези бурни демонстрации, които изплашиха хората. Несправедливо, разбира се, но те породиха негативна представа за исляма, съвсем непредставителна за тази религия.

Възможно е след две години тези, които протестираха в Колумбийския университет, да погледнат назад и да се запитат какви са били истинските последствия от техните действия. Дали са помогнали да бъде избран Тръмп? И ако е така, дали следващите избори няма да са последните, защото нов мандат на Тръмп може да сложи край на демократичното управление?

Оптимист ли сте в сегашната ситуация?

Аз съм оптимист първо по наследство, защото родителите ми са били оптимисти и са оцелели по време на Холокоста. Освен това мисля, че да си оптимист е най-добрата стратегия. Но бидейки оптимист, казвам, че това е най-мрачният период в моя живот.

Роден съм през 1967 г., преживял съм войната през 1973 г. Никога преди не съм се страхувал, че враждебна държава ще унищожи Израел. Това никога не ми се е струвало възможно. И дори след невъобразимата трагедия от 7 октомври не чувствах, че Израел е под реална заплаха. Голямата заплаха за мен – защото познавам историята – идва от самите нас. 

В някакъв момент някое радикално фундаменталистко еврейско движение ще се опита да поеме контрола над страната. Водени от някаква религиозна мегаломания, тези екстремисти виждат себе си като по-висши същества… По времето на Римската империя са се гордели, че не се нуждаят от Рим. Днес вярват, че са над САЩ и Европа. И се представят като образци на добродетелта. 

Идеята на Бен-Гвир за създаване на еврейски селища в ивицата Газа се възприема от около 90% от израелското население като напълно нелепа, неморална, проблематична и разрушителна. По същия начин, макар над 80 на сто от израелците да смятат, че Нетаняху трябва да подаде оставка, той остава министър-председател. 

Де факто имаме коалиция между Нетаняху и [лидера на „Хамас“ – б.а.] Синуар, защото и двамата знаят много добре, че краят на войната ще сложи край на политическата им кариера. И за да задоволят личните амбиции на тези двама мъже, палестинските цивилни от Газа, населението на Северен Израел, евакуирано заради ракетните обстрели, и всички израелски граждани, изправени пред опасността от нападение и икономически колапс, плащат най-високата цена.

Това не е обикновен израелско-палестински конфликт. По същество това е сблъсък между религиозните месиански групи и нормалните хора. Умерените и от двете страни са заложници.

Post Syndicated from Александър Детев original https://www.toest.bg/sluhovete-za-smurtta-na-amerikanskata-mechta-sa-silno-preuvelicheni/

Часът е 19:10 и температурата на въздуха е близо 30 градуса. Въпреки това упорито стоя на верандата, преди да потеглим за вечеря, а не в климатизираната къща. Защо? Ами защото съм в Америка и къщата, където спя, има предна веранда – точно като тези, които съм гледал стотици пъти по филмите и за които съм чел в още десетки книги. 

Отляво съседите обсъждат омара, който са купили и трябва да сготвят, докато котката Лесли се катери по парапета, после пада от него и набързо бива прибрана вътре. Отдясно майката явно приключва работния ден, затваря лаптопа и привиква мъжа си и сина си от съседите, за да сядат да вечерят. 

Всичко наоколо продължава да ми се струва сюрреалистично, въпреки че вече сме тук от два дни. Ако кажа още веднъж, че нещо е „като по филмите“, приятелите ми вероятно ще спрат да се забавляват с тази тъпа фраза и ще вземат бейзболната бухалка… като по филмите. 

Вашингтон

Америка е такава, каквото си я представях. Дори столицата Вашингтон, която, както ще се убедя по-късно, е всичко друго, но не и типичният американски град. Обликът, атмосферата, външният вид и облеклото на хората могат да се сменят през две преки. От съседите ни, които толкова се вписват в стереотипа за живеещата „мечтата“ средна класа, че чак е банално, до отрупания с боклуци паркинг на няколко преки от къщата ни, където виждаш онези развалени зъби, петна по кожата и неадекватно поведение, които недвусмислено ти говорят за проблема с наркотиците в САЩ, ставащ все по-драматичен с всяка изминала година. 

Но да погледнем малко по-ведро. „Добре че сте дошли първо на Източния бряг, защото вие в Европа сте свикнали да се разхождате“, ми казва Кайл*, с когото се запознаваме в един бар същата тази вечер. Американец, който знае къде е Пловдив. Да, не се шегувам! Бил в Гърция и оттогава му станало любопитно, затова четял за Балканите. 

Стереотипите са тъпи. Мисля, че съм напълно убеден в това, но с всяко следващо пътуване се убеждавам все повече. И все пак между Европа и САЩ има разлики. Дори между Европа и доста европейски изглеждащия Вашингтон. 

Да започнем с цените. „Едно от най-неудобните неща тук е, че цената, която виждаш в менюто, не отговаря на финалната“, обяснява Младен Петков, български журналист, който от години живее и работи в САЩ. Да вземем например една бира. Според менюто или дъската, закачена над бара, тя струва 9 долара. Скъпо, но поносимо. Само че в сметката ти далеч не е толкова. Първо добавяш данъка, който не е калкулиран, след това слагаш и задължителния или незаобиколимо препоръчителния бакшиш, който в последните години е 18, 20 или дори 22%. И така цената на една бира в заведение в САЩ задминава драстично и най-скъпите европейски градове, като Лондон, Стокхолм и Созопол**. Темата за храната изобщо няма да я повдигам – фастфуд или плащаш със затворени очи. 

Вашингтон няма някакви емблематични ястия, но предвид размера и статута му това е по-скоро обяснимо. Столицата на най-великата сила в света всъщност изобщо не е голям град. Целият център се обхожда пеша, задръстванията са само в час пик, и то напълно приемливи, а вечер в делничен ден навън няма особено много хора. 

Като говорим за емблематични ястия обаче, е време да се насочим към следващата точка – дома на чийзстейка – Филаделфия, щата Пенсилвания. И съвсем закономерно барманката във Вашингтон се оказва именно оттам. „Как се разбирате изобщо в Пенсилвания?“, питам я аз. Все пак това е един от най-разделените щати, един от тези, които определят изхода от изборите в последните години. „Ами хората, които живеем в града, и тези, които живеят в селата, сме много различни – обяснява тя. – И сме си свикнали така. Иначе аз не се притеснявам за ноември – живели сме го веднъж, ще го преживеем пак.“

И в този момент за последен път някой ми спомена Тръмп по време на пътуването ни. Хората по крайбрежията предпочитат да го игнорират. Явно защото „веднъж са го живели, ще го преживеят пак“. 

Филаделфия

„Във Филаделфия винаги е слънчево“, гласи заглавието на онзи безсрамно неполиткоректен, но и неприлично смешен сериал. И наистина, слънцето на 4 юни го доказва. Термометрите показват над 30 градуса. Чао, Вашингтон, здравей, Америка! 

Филаделфия представлява амалгама от стари небостъргачи, чисто нови небостъргачи, квартали с ниски къщички, графити, симпатични веранди и гета, в които е силно препоръчително да не стъпваш, както ни информира таксиметровият шофьор, при когото се качваме от гарата. Той е от Таджикистан, тук е от две години. Какво може да препоръча във Фили? „Ами то тук няма много неща за правене, само работа, работа, работа.“ 

30 минути по-късно: абсолютен контраст. Запознаваме се с Джейми и Шарън, които пият бира на рууфтоп бара на сградата, в която сме отседнали. Тя живее в Ирландия, но се е прибрала в родната Пенсилвания за няколко седмици. „Ама защо сте само един ден тук, няма да ви стигне изобщо! Фили е супер, ей сега ще ви кажем къде да отидете.“ Два свята – една мечта. 

Фили не само ти разказва историята на САЩ от генезиса на американската държава и краткия период, в който градът е бил столица, но ти я и показва – през улиците, за които пее и Брус Спрингстийн, и през усещането, че този симпатичен и цветен град в същото време е далеч от своя зенит и от прогреса, на който се е радвал преди десетилетия.

Ню Йорк 

И тъй като споменах истории – следващата ни дестинация е вдъхновила повече истории от всяка друга. Start spreading the news, взимаме автобуса и потегляме към Empire State of Mind. 

Какво има неказано за Ню Йорк? И как да опиша динамиката и необятността му по-добре от Били Джоел, Франк Синатра и Нас? Трудно, затова нека опитаме с един маршрут за разходка: слезте от влака или от автобуса сред тълпите в Централен Манхатън, вземете си метрото до Чайнатаун, минавайки през няколкото останали улици на Малката Италия. Оттам тръгнете по Уолстрийт и се разходете пеша до пристанището, от което потеглят корабчетата за Статуята на Свободата. След като акостирате обратно, минете пеша по Бруклинския мост и си вземете метрото, за да отидете да поплажувате на Кони Айлънд. 

Ню Йорк не е град, Ню Йорк е свят. И в този свят блясъкът на небостъргачите и умовете съжителства със сенките на престъпността и плъховете по улиците. 

Ню Йорк е град, в който всеки си е на мястото, но никой не е у дома. Освен Фран Лебовиц, разбира се. С всяка изминала година Голямата ябълка става все по-скъпа и по-населена, а свързването на двата края – все по-сериозно предизвикателство. Но това не спира хора от цялата страна и от всяка точка на земното кълбо да пристигат тук, решени да успеят. Защото ако успеят тук, ще успеят навсякъде, както ни напомнят Алиша Кийс и Джей Зи. 

Сред тях са също Кирим от Лондон и Матрик, който е в Ню Йорк заедно с майка си Ема. Матрик свири на чело, и то виртуозно. Кирим пък е брилянтен пианист. Срещаме ги в Сентръл парк, където Матрик изпълнява всяка музикална поръчка – от Бритни Спиърс до „Лед Цепелин“. Кирим си търси пиано. Чувал е, че някакъв човек обикаля с пиано на колела из парка, но още не го е срещал. Докато не го срещне, можем да се наслаждаваме на творчеството му само в социалните мрежи. Или когато му отидем на гости в Лондон. Но засега тримата остават в Сентръл парк, заобиколени от случайни минувачи, катерички и врабчета, които щъкат и прелитат наоколо, и миризма на джойнт и свобода във въздуха. 

Само на няколко метра оттук са едни от най-големите и емблематични сцени в света. Да, за Бродуей става въпрос. Лин-Мануел Миранда е създал помоему първия пост-Андрю Лойд Уебър мюзикъл – „Хамилтън“ няма нищо общо с класическите мюзикъли на Бродуей, нито пък с начина, по който сме свикнали да бъде разказвана историята на САЩ. Но има много общо с една от най-важните спойки на обществото тук, градяща мостове между различни хора, общности и етноси – музиката. В „Хамилтън“ тя е толкова великолепна, хореографията – толкова безупречна, а диалозите така балансирани между фактите и хумора, че не отделяш очи и уши от сцената в продължение на два часа и половина. 

След като видиш мюзикъл на Бродуей, няма как да пропуснеш и друг стожер на поп културата – вечерната (late night) телевизия. Американската телевизия не е като европейската. Знам, че не откривам топлата вода, но заснемането на едночасово шоу за час и двайсет минути с такъв синхрон между седемте камери, операторите, публиката и стейдждиректора е впечатляващо. А Стивън Колбер е точно такъв пич извън ефир, какъвто е и на екрана. Да живее Стивън, да живее Late Show, да живее и театър „Ед Съливан“! 

Ню Йорк едновременно те зарежда както никой друг град и те изморява както никое друго място на планетата. Ню Йорк се преживява, не се разказва. Затова спирам дотук. И ви прехвърлям на север към държавата, от която Ниагарските водопади се виждат по-добре. 

Торонто

Торонто е симпатичен град, но бледнее пред Ню Йорк. 

(Дали не съм обречен да казвам това за всеки град, който посетя занапред?)

Иначе разликата между САЩ и Канада в динамиката на живота, усещането за сигурност и спокойствие, както и в цените е голяма. А и стереотипът е верен (въпреки че стереотипите по принцип са тъпи, както вече споменах) – канадците наистина са изключително отзивчиви и мили. И как да не са – един от най-високите стандарти на живот, безплатно здравеопазване и изключително ниско ниво на престъпност, особено в сравнение със Съединените щати. 

„Живея в Канада, защото съм по-лява“, казва Ели, дошла тук преди 31 години. Гостува ѝ нейната приятелка Лили, която живее в Калифорния – „едно от малкото места в САЩ, където има вкусни зеленчуци“. Двете приятелки са завършили заедно във Враца, а в началото на 90-те успяват да емигрират в Канада по точкова система.

Сега се срещат в Торонто, за да отидат заедно на българския фестивал „Фолклорен водопад“, който се провежда на Ниагара. „Не показност, демонстрация или фалшив патриотизъм, а истинска любов към българския фолклор, приятелите и Родината“, написаха през 2023-та организаторите. Не фалшив патриотизъм, а точно любов към родината блести в погледа на българите в чужбина, когато говорят за спорадичните си прибирания в България. 

Иначе Канада си е една леко вълшебна държава, в която животът си върви по свой чак дебилно спокоен и оптимистичен начин. Дори когато хората се натъкват на трудности.

Историята на Тери Фокс го доказва. „Извинявайте, че няма да мога да продължа да тичам“, казва той само месеци преди кончината си през 1981 г. Тери се сблъсква с диагнозата рак през 1977 г., когато е само на 19. Скоро губи и крака си. Ракът обаче не го спира да се изправи и да изтича 5373 километра с протеза, за да събере пари за борбата с онкологичните заболявания. Той тича 143 дни, преди коварната болест да го спре и впоследствие да отнеме живота му едва на 22. В последното си публично изказване, типично по канадски, Тери Фокс се извинява, че няма да може да продължи да извършва нечовешките си подвизи. В тази вълшебна по свой си начин държава всички се извиняват. И живеят добре. 

Бостън

Жителите на Масачузетс, от друга страна, имат славата на едни от най-грубите американци. На посетителите от Източна Европа ни е малко трудно да го забележим, честно казано, а и в средата на юни властва такава еуфория покрай мача на „Селтикс“, че място за негативни емоции няма. Масачузетс, подобно на Мейн и повечето щати по Североизточното крайбрежие, е известен със своята морска кухня и по-конкретно с омарите. Така нареченият lobster roll е най-популярната бърза храна в Бостън и околията от десетилетия. 

Приятелка, която е учила в първия град на САЩ, ми препоръчва къде да пробваме прословутите сандвичи. По нейно време – тоест преди има-няма 10 години – той е струвал 8 долара. Днес е… 40. Пък едно време затворниците в Бостън са протестирали, защото са ги хранили само с омари, „тези огромни хлебарки от океана“, както ги нарича Джеремая. Той е гид в един от най-старите градове в САЩ. 

От него научаваме повече и за прословутото преследване на вещици в Сейлъм през XVII век. Покрай няколкостотин невинни жени, пострадали от поредната човешка лудост, са си заминали и две кучета, които също са били обвинени и осъдени за вещерство. 37 котки също са били обвинени, но след това са оправдани… Че кой би се отварял на котка? 

И така в шеги и закачки нашето пътуване върви към своя край. Америка днес е изправена пред много трудности и предизвикателства, но слуховете за смъртта на американската мечта са силно преувеличени. Емпайър Стейт Билдинг все така блести отвисоко, а хората вярват в по-доброто утре.

* Поради вродена невъзможност за запомняне на имена и високоалкохолните бири, които консумират в САЩ, някои имена в този разказ са налучквани, тъй като авторът е забравил истинските. 

** Алтернативното заглавие на този текст беше „Почти като Созопол, ама малко по-скъпо“. Следващ пътепис – Созопол!

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/paleogenomikata-i-taynite-na-antichnata-dnk/

Усъвършенстването на методите за извличане и разчитане на ДНК от фосилни останки е голям пробив в областта на еволюционната генетика. Новите открития дават повече яснота за произхода на човешката популация, за историческия поглед върху миграционните движения и степента на смесване между хората и античните, вече изчезнали Hominini¹, като неандерталците, както и между съвременните човешки популации. 

Палеогеномиката излиза от границите на антропологията и се очаква да даде отговор на множествено неизяснени въпроси с ключово значение в съвременната медицина.

Тя ни предлага поглед към човешкото здраве през различни периоди, разкривайки включително и наличието на предишни епидемии. Тези научни изследвания позволяват да обогатим знанията си за връзката между настоящото генетично разнообразие и болестите; да изясним генетичните основи на съвременните заболявания, в това число и вродени грешки на имунитета, които пречат на адекватния отговор на инфекции; да разработим нови лекарства и терапии. 

Палеогеномиката като машина на времето

Палеогеномиката е наука за реконструирането и анализа на геномите на организми, които вече не съществуват. Тези анализи могат да предоставят информация кога и как са се изменили определени характеристики на даден вид и как изчезналите видове са свързани с живите в настоящето организми и популации. 

Това е сравнително нова научна област, която не би могла да съществува без напредъка в технологиите за възстановяване на антична ДНК (аДНК) от запазени останки, както и без анализа на аДНК с подходи като секвениране от ново поколение и реконструиране на целия геном чрез правилното подреждане на множеството къси, често увредени фрагменти от аДНК. Палеогеномните анализи може да се възприемат като добавка към съвременните изследвания, фокусирани върху човешката физиология. Чрез проучването на части от човешкия геном с установени примеси от неандерталски материал се откриват гени с важно физиологично значение. 

Приносите на палеогеномиката обаче не свършват с това. С нарастващия брой аДНК проби става възможен отговорът на множество въпроси, свързани с човешкото здраве – например как човечеството е успяло да оцелее след излагането на патогени в миналото.

На базата на изследвания на модерния човек е известно, че определени мутации в ДНК променят механизмите ни за защита от патогени, което от своя страна обяснява защо са налице най-разнообразни реакции на дадена инфекция. От фосилни останки могат да се изследват промените в честотата на дадени генетични варианти, които влияят върху риска от развитие на инфекциозни заболявания. Това е, един вид, постоянен и безсрочен експеримент с ясно доказателство за стойността на палеогеномиката в медицината.

Първият пълен човешки палеогеном

Най-старият изследван геном от род Homo е от останки на неандерталец на приблизителна възраст 430 000 години, а най-новите налични антични геноми са на не повече от 10 000 години. Античната ДНК е извлечена от проби по целия свят, предимно от северното полукълбо, поради което в геномните изследвания са включени основно останки от европейски предшественици на съвременните хора.

През 2010 г. екипът на Rasmussen публикува данни от първия човешки палеогеном, извлечен от изключително добре запазена проба от коса на палеоескимос. Учените успяват да възстановят 79% от генома и да затвърдят връзката между палеоескимосите и настоящите човешки популации чрез сравняване на митохондриалния геном. Геномът, получен от тази проба, издава също, че собственикът му е с кръвна група А+, че очите му са били кафяви (носител е на вариант в HERC2-OCA2 региона², свързан с този цвят на очите), както и че е бил добре адаптиран към студения климат (на базата на генетични варианти, имащи връзка с метаболизма).

Античната ДНК и съвременните проблеми с нейното анализиране

Античната ДНК е изложена на редица неблагоприятни фактори на околната среда. В резултат тя се разгражда и не може да оцелее повече от един милион години дори и в идеални условия, като ниски температури и ниска влажност. Голяма част от наличната днес аДНК е извлечена от перманентно замразена среда (например арктически лед). 

Друг проблем, който затруднява анализирането на аДНК, е контаминацията с друга ДНК. аДНК често може да се открие в почви заедно с други източници на ДНК, като растения, гъби и бактерии. Например първият неандерталски палеогеном съдържа само 5% истинска неандерталска ДНК. При най-успешните опити за извличане на аДНК тя варира между 70 и 95%. 

Друг източник на замърсяване с външна ДНК би могъл да бъде начинът на съхраняване и обработка на аДНК.

Най-голямото предизвикателство пред успешния анализ на аДНК е разграничаването ѝ от външната ДНК, независимо от източника ѝ. Заради тези трудности в началото са направени грешки, които сега се преодоляват със следването на протоколи за работа, специално разработени за анализ на аДНК в специализирана стерилна работна среда.

Палеогеномика и медицина – настояще и бъдеще

С увеличаването на пробите с висококачествена аДНК се увеличават и очакванията за приноса на палеогеномиката в медицинските научни изследвания. Но тук възниква следващата пречка, а именно т.нар. плейотропия – когато един и същ ген е отговорен за различни фенотипни изяви).

Изследване на повече от 2000 антични европейски генома сочи, че през последните хилядолетия са естествено селектирани генетични варианти, отговорни за промени при риска от инфекция и едновременно с това свързани с автоимунни прояви. 

Преобладаващите генетични варианти, свързани с риск от развитие на автоимунитет, най-вероятно са резултат от позитивна селекция след взаимодействието с патогени от околната среда, тъй като тези варианти отговарят и за понижаване на риска от протичане на инфекциозно заболяване. 

Позитивният селективен натиск настъпва поради естествения подбор на определени генетични варианти. Вследствие на отговор на фактори от околната среда честотата на даден генетичен вариант се увеличава в популацията. Пример за такъв естествен селективен натиск е защитата от развитие на маларийна инфекция при хора със сърповидноклетъчна анемия. Маларията е най-разпространена в Африка, където е повишена и честотата на хора, носители на едно здраво копие и едно мутантно копие за гена, произвеждащ хемоглобин. Паразитите, които маларийният комар пренася, инфектират червените кръвни клетки, но при сърповидноклетъчна анемия те са с променена структура и не могат да пренасят кислород. Паразитът се развива по-бавно в тази среда и дава време на имунната система да реагира и да го унищожи.

Откритието на такива плейотропни варианти с помощта на палеогеномиката би могло да спомогне за разработването на лекарства с по-малко странични ефекти. Анализът на чревни микробиоми от древността също може да даде информация как да се справим с антибиотичната резистентност, като изследва еволюцията и разпространението ѝ. Еволюцията на човешкия имунитет също може да се изследва с помощта на антични протеини като антитела и през взаимодействието им с патогените.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/falshut-kato-publichna-psihoterapiya/

Книгата „Post-Truth“ („Постистина“) на Лий Макинтайър, изследовател в Центъра по философия и история на науката към Бостънския университет, започва с кратък откъс от разговор между журналистката от Си Ен Ен Алисън Камерота и тръмписта Нют Гингрич. В откъса Камерота казва, че САЩ е по-безопасна страна, защото националната статистика на ФБР показва намаляване на престъпността. Гингрич контрира с тезата, че това не е съвсем вярно, защото хората се чувстват по-незащитени. Върнат отново към фактите, той заявява, че ще се довери на усещанията на хората и ще остави на репортерката статистиката на либералните теоретици.

Няколко години по-късно (през 2024 г.), няколко месеца преди поредните предсрочни избори в България, в телевизионно студио един от по-известните коментатори на политическия живот и пламенен защитник на най-голямата партия в страната, след кратък обмен на реплики с водещата заявява: „Ако искаме да се вторачим във фактологията през годините, най-вероятно ще съумеем да го [лидера на най-голямата партия и три пъти премиер – б.а.] опровергаем, но не тя е важната.“

След което българската журналистика, съвсем свободно оставена в бурята на фактите и впечатленията, сменя темата и признанието, че фактологията не е „важното“, оставя проблема да изтлее във вакуума на обществения ни дискурс. Важно е посланието – това, което трябва да се разбира отвъд лъжата. А тя е просто подробност, на която няма нужда да обръщаме внимание.

Дума на всички години

Феноменът постистина придоби по-широка популярност през 2016 г., когато бе обявена за дума на годината на Оксфордските речници заради огромния скок в употребата ѝ спрямо предходната година. Това става неслучайно във вихъра на две кампании – след едната Доналд Тръмп бе избран за президент на САЩ, а след другата във Великобритания се стигна до Брекзит. В месеците на информационни битки и злоупотреби емоциите сякаш бяха избутали фактите в ъгъла и дезинформацията изпревари проверената информация в съзнанието на хората в две от най-големите демокрации в света. 

Дали самият термин е станал моден за ограничен период, или предстои да се закотви в специализирания публичен дискурс, включително в академичния, е отделна тема, но промените в начина, по който употребяваме и създаваме информация, и ефектите от тези промени са съвсем реални. 

Какви са обаче причините все по-често да се обръщаме към усещанията си, а не към фактите, за да търсим истината? 

Надали някой би се наел със задачата да ги посочи изчерпателно, но има някои ясни обществени феномени, които водят до фалшивия избор между обоснованите мнения на едни и личните впечатления на други. Един такъв феномен е базисното недоверие на вторите спрямо първите. В България то се наблюдава директно, но обществото ни изобщо не е изолирано от света, що се отнася до презумпцията за измама, която свободно прилага към определени професионални кръгове. 

Ние не вярваме на експертите, защото повтарят опорките на господарите си и са платени от чужди агенти. Не вярваме на интелектуалците, защото не са свършили работа за пет стотинки и единственото, което правят, е да приказват празни приказки. Не вярваме на лекарите, защото искат да ни пробутат дадено лекарство, за което получават пари. Някои искат и да ни чипират. Тези са най-зли, защото ненавиждат народа си и помагат на по-висши сили да го унищожат.

Ниското доверие към експертността е повсеместно там, където има реална демокрация. На другите места няма значение – там истината има един първоизточник и второ мнение не съществува, поне не задълго. Развитието на по-свободните общества обаче е напреднало до такава степен, че разстоянията между социалните групи стават наистина големи. Измерването на неравенствата показва донякъде тези разстояния, но като се има предвид, че първото, за което мислим в контекста на неравенства, е материалното, то публичното е плоскостта, която разкрива различията много по-нюансирано. Именно там бива изразено това недоверие – в практиките на информиране, в израза на нагласите на различните групи, в гласуването.

Пазарът на мнения в публичността 

Си Ен Ен е първата телевизия, залагаща на бизнес модел, който изцяло се занимава с излъчване на новини. Създадена е през 1980 г. и за три години излиза на печалба – нещо немислимо за американския медиен пазар, където дотогава новините са въпрос на престиж и/или необходимост, а не източник на приходи. А събитията, подхранващи нуждата от непрестанно информиране, изобилстват. Новината сама по себе си обаче не отговаря на въпроса какво се случва. Нито казва експлицитно кой е прав и кой – не. Новината е нещо неутрално, подлежащо на интерпретация. 

Преди появата на „Фокс Нюз“ на сцената излиза радиоводещият Ръш Лимбо, който въвежда прийом, използван в много предавания и до днес – директно включване на зрители в ефир. Предаването му става национално през 1988 г., форматът е коментарен, а възгледите му са консервативни. Така възприеманите за демократични медии намират своята конкуренция в токшоу, което има за цел не да излъчва новини, а да ги обсъжда. И това с прякото участие на Негово Величество Зрителя, който е поставен на недостижимия дотогава пиедестал на владетел на истината.

През 1996 г. е основана и телевизия „Фокс Нюз“ – най-мощният мегафон на американския консерватизъм. Но истинският проблем е в това, че изследване от 2006 г. показва как 68% от историите във „Фокс Нюз“ отразяват лични мнения, докато в Си Ен Ен такива са едва 4%. 

Пазарът решава. Пазарът на мнения в публичността. Недоверието на една голяма част от американците към другите е удовлетворено. Слушателите на Лимбо са филтрирани, гостите във „Фокс“ – също. Партизанщината в медиите се ожесточава, а чистата информация вече няма как да бъде интересна, защото каква е стойността ѝ, ако не бъде положена в контекст и обяснена? Но обяснена не така, че да носи реално разбиране на обществените процеси, а така, че да носи удовлетворение. Да бъде отдушник за психическото напрежение, което усложняващият се свят носи. Да насочи погледа в конкретна посока, да го канализира, защото скоростта, с която се случват нещата наоколо, се увеличава скокообразно, а в това ускоряване (заемам термина от Хартмут Роза) неизбежно някои изостават и/или се объркват. 

Намирането на враг като опит за справяне с тревожността

И тук стигаме до един друг феномен, който оказва влияние върху това как създаваме и консумираме информация. Тревожността е страх, който няма обект. Тя е чувство за напрежение без ясен източник. Просто е там, постоянството ѝ създава с времето ефект, който става все по-труден за вътрешно обработване, и ние трябва спешно да намерим решение, защото ще се взривим. Сякаш най-ефикасно се оказва намирането на враг – източник на напрежението, на страха, на несигурността. Колкото по-добре оформен е врагът, толкова повече спада тревожността. Поне на пръв поглед, докато не се появи нещо ново, което ще трябва да разгледаме под лупа, за да подредим в съзнанието си. 

Но ако обърнем внимание на ефектите от посочването на виновника, ще можем да си обясним, поне в някаква степен, защо съвременните демократични общества, включително българското, формират определени антидемократични нагласи, а някои дори си избират и лидери, които са чиста форма автократи. 

Пропагандата, заливаща българското медийно пространство, злоупотребява именно с такива настроения. Тръгвайки от непосредствените страхове от въвличане във войната между Русия и Украйна, можем да се върнем назад, за да установим, че преди това се страхувахме от COVID-19, преди това – от нестабилността покрай протестите, преди това – от членството в НАТО и ЕС, и т.н. 

Страхът и яростта често са ефект от неразбирането, което се дължи не на глупост, а на един объркан инстинкт, който еволюционно ни е посочвал потенциалната опасност в непосредствената ни среда, за да ни пази. А сега, когато трябва да се справим с обяснението на все повече и все по-сложни обществени процеси, търсим истината на места, които ни дават всички уверения, че ще удовлетворят терзанията ни. 

Страхуваме се от мигрантите, защото не сме виждали такива, но въпреки това предизвикват ярост у нас. Страх ни е от война, защото определена част от елита ни са „войнолюбци“ и им се гневим. Страх ни е за традиционното семейство, защото все по-малко двойки сключват брак, но не си даваме сметка за социално-икономическите фактори за това, а сме насъскани да мразим либерализма и т.нар. джендъри (каквото и да значи това) като плашилото, бутащо българското общество към бездната на демографската катастрофа. В същото време чувстваме, че не просперираме икономически, но наблюдаваме увеличаващото се благосъстояние на определени групи хора. И смятаме това за несправедливо, понякога с пълно право, доколкото е реален факт престъпното акумулиране на богатства в определени кръгове (най-успешни са онези измами, в които има доза истина). 

Но на масата, както изисква Негово Величество Зрителят, имаме всички възможни решения. Тези от левия политически спектър искат да вземат от богатите, за да дадат на бедните. Отдясно се говори за национално капсулиране с цел запазване на култура, бит и автентичност. Трети прикриват запазването на престъпната си власт под фалшивия прагматизъм на една измамна стабилност. Но във всички случаи се изправяме пред враг, който ни мисли злото, и нашият инстинкт е да се фокусираме върху него. 

Подмяната на реалността

В такава ситуация най-големият герой за нас би бил този, който ни посочва врага. Понякога това се случва отвън – популизмът или някой по-обигран коментатор прави точно това. Понякога идва отвътре – убеждението, че сами сме стигнали до ядрото на проблема. Понякога демагогията (например война или нестабилност) ни разказва една проста, ясна и логична теория, която ни помага да разберем кой и как точно ни мисли злото. Комплексността на социалните процеси е минимизирана, а фаровете ни сочат тънката червена линия към острова на изгубеното съкровище. 

В демократичните общества проблемите все по-трудно остават скрити. И това е добре, но засилването на тревожността предпоставя наличието на постоянен стремеж към търсене и елиминиране на причините за тези проблеми. И макар това да е едно наистина благородно начинание, усложняването на обществените взаимоотношения и процеси го прави все по-трудоемко и ролята на експертите става все по-важна.

С проблемите обаче се усложняват и решенията. Поне докато не се появи някой, който да даде простите обяснения, а с тях – и надежда. Месията обръща очи, потвърждава вече наличното знание, нарежда нещата, които не са ни ясни, носи комфорт, отпуска и мотивира. 

Подмяната на реалността се е превърнала в истинска психотерапия за нервния, постоянно бързащ модерен човек. Дали чрез полагането в нов контекст на неща, които сме усещали с кожата си, например при конспиративната теория, или чрез продължаващото потъване в заешката дупка на идеологическия разказ, капанът на тектоничното пренареждане на фактологията става все по-здрав, колкото по-силно искаме да повярваме.

Една обикновена фалшива новина може да бъде опровергана относително лесно, но какво усилие трябва да бъде положено, за да бъде опровергана цяла една подменена реалност, която ни обяснява света, мястото ни в него и ни дава комфорт?

В една от сцените във филма „Телевизионна мрежа“ (1976 г.) бивш водещ на новините в голяма американска телевизия изпада в делюзия и разярен от натрупаното психическо напрежение заради влошаващата се обществена обстановка, призовава зрителите да излязат на прозорците си и да започнат да крещят: I am mad as hell, and I’m not gonna take it anymore! („Бесен съм и повече няма да търпя!“). Освобождаването на напрежението има непосредствен позитивен ефект, но ако не бъде последвано от бързи и съществени промени, които да засилят усещането за справедливост, то остава просто кратък епизод на ентусиазъм. 

Бързи промени в обществото ни не се виждат. Пишейки този текст в деня след поредните предсрочни избори, не мисля, че имаме шанс за нещо такова през следващите месеци, дори години. Сред все по-големи групи от българи обаче ясно се вижда фрустрацията от случващото се у нас и по света. Някои търсят червената линия към пристана на стабилност, други подкрепят агентите на хаоса, които обещават бързи и радикални промени. Трети стоят разочаровани от средата, която не намира смелостта да се погледне в огледалото просто защото не смята, че има нужда. Всички са тревожни и малцина смятат, че това се дължи на нещо, което не им е вече посочено. А ако е посочено, то само яростта им ще го изплаши. 

Вероятно скоро няма да видим масово висящи по балконите българи, които крещят, че са побеснели и повече няма да търпят. Но и малцината, които вероятно биха го направили, ще получат мълчаливата подкрепа на останалите. И ако новинарят от „Телевизионна мрежа“ е изпаднал в състояние на амок и продуцентите на телевизията му създават специално шоу, в което той да изкрещява всичко онова, което си мисли публиката, то за нас е от огромна необходимост да удържим методите си за справяне с напрежението и с реалните проблеми в лоното на фактите и истината, защото при всяко положение попадаме в теоремата на Томас. А според нея интерпретацията на дадена ситуация е в основата на последващото наше действие. Тоест една нереална ситуация може да има съвсем реални последствия, ако сме твърдо убедени, че тя е именно такава. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ergeni-i-mayki-cherchez-la-femme/

Каквото и да се случва, в дъното му стои жена. Това е смисълът на френския израз cherchez la femme, който за първи път се появява в творчеството на Александър Дюма-баща. Думите на писателя изразяват широко разпространено убеждение, затова и се превръщат в устойчиво клише. То е в основата на много криминалета, както и на жанра филм ноар (film noir), водещ началото си от френското кино, който изобилства от тъмни кадри, предимно в черно-бяло, и фатални жени.

Принципът cherchez la femme се прилага и като лаическа схема за обяснение на исторически събития. В детската ми глава през 80-те години се беше набило от разговори с роднини, че жените са в основата на всички войни и трагични събития в историята. За Троянската война е виновна Хубавата Елена, Цезар е убит заради Клеопатра, Френската революция е заради Мария-Антоанета. Хитлер пък дошъл на власт, защото жените толкова го харесвали, че изпадали в екстаз от речите му. А подложил евреите на геноцид заради… майка си.

Като заговорихме за майки, за решението как да приключи третият сезон на риалити шоуто „Ергенът“, според общественото мнение е виновна майката на ергена.

Финал ли бе да го опишеш

В последния епизод на шоуто се очакваше ергенът – 28-годишният Александър (Алек) Младенов – да си избере за фаворитка една от двете финалистки. И да каже в сърцераздирателен монолог на отпадналата, че тя е прекрасна и изключителна, но най-добре ще е да намери щастието с някой друг. А на победителката да даде ако не обещание за общо щастие, „докато смъртта ги раздели“, поне надежда за съвместно бъдеще.

Само че Алек предпочете да не си тръгне с никоя от финалистките. Аргументът, който изтъкна, беше, че изпитва силни чувства и към двете и не е способен да направи избор. И че според него не е възможно човек да изпитва любов към двама души едновременно.

На всичко отгоре левентът дори не положи усилието да разговаря лично със съперничките, за да обясни на всяка от тях защо не вижда бъдещето си с нея. Вместо това записа общо видеопослание за двете жени, което те трябваше да изгледат заедно. Така на всяка от тях се наложи да слуша не само колко е прекрасна тя самата, а и да преглъща излиянията колко невероятна и изключителна е конкурентката ѝ.

Шокирани от неочакваната развръзка, двете жени се питаха дали не става дума за лоша шега и накрая Алек все пак ще се появи. Едната схвана реалността доста бързо, но другата отказваше да повярва дори след като се намеси мъж от екипа, за да им обясни ситуацията: „Съжалявам, че го научавате по този начин. Но това е избор, който е направен. Знам, че изглежда безумно. То е безумно, но е това.“ Накрая на двете жени не им остана нищо друго, освен да се прегърнат, за да се утешат взаимно.

Какво каза ергенската майка

Част от регламента на „Ергенът“ е родителите (и евентуално други най-близки хора) на трите финалистки да се запознаят с мъжа, за чието сърце се борят дъщерите им, а в последния епизод неговите родители да се срещнат с двете останали кандидатки. От страната на Александър Младенов дойдоха майка му и сестра му.

След като се запозна с претендентките, майката не спести пред сина си критичното си отношение към тях. Като причини за притесненията си тя изтъкна, че и двете жени са по-възрастни от него (те са на 34 и 36 години) и че едната вече има 7-годишно дете. Тя сподели, че си представя бъдещето на сина си не с такава жена, а с „едно усмихнато, слънчево момиче“, което е „без багаж“, тъй като „една жена, която е имала брак и дете, и опити с други връзки, е много по-обиграна, […] отколкото един мъж на 28 години. […] Защото ти си много чувствителен, много емоционален“.

За да придаде по-голяма тежест на аргументите си, майката на Алек допълнително го инфантилизира, прибягвайки до авторитета на непоявилия се в шоуто баща и до легитимиране на малко физическо насилие: „Може би с татко ти е по-добре. Той с една дума може да те сложи на място. […] Едно пляскане по врата отзад и си готов. […] Като някое малко детенце“.

И въпреки наближаващата развръзка на риалитито главният съвет на майката беше: „Отпусни си душата, сега не му е времето за крайни решения.“ В края на разговора си с Алек тя каза същото, но по друг начин: „Само те моля да не бързаш. Много те моля.“

Майката – главният виновник?

Както по време на финалния епизод, така и след края му Алек твърди, че не е взел решението да не остане с нито една от кандидатките под влияние на майка си. Въпреки това мнозинството коментари и мемета по темата сочат именно нея като причина за развръзката. Появиха се даже иронични предложения шоуто да стане „Свекърва търси снаха“.

Тези интерпретации не отчитат обаче две важни неща. Първото е, че Александър Младенов е пълнолетен. И макар възпитанието да играе сериозна роля за оформянето на характера на един навършил пълнолетие човек, единствено той е отговорен за постъпките си. Второто – дори да допуснем, че думите на майка му, която отказва да приеме, че синът ѝ е пораснал, са натежали на везните, няма данни тя да е вдъхновила начина, по който ергенът се раздели с финалистките.

Да изоставиш с видеообръщение е най-нелепото в случая, независимо дали става дума за лично хрумване, или за странна приумица на сценаристите. А да си тръгнеш без избраница, ако не си намерил такава, е по-честно от постъпката на ергена от първия сезон Виктор Стоянов, който посочи победителка от немай-къде, а после нямаше връзка с нея.

Именно избягването на личната среща за сбогуване наранява двете кандидатки повече от факта, че не са избрани. Магдалена, която по-трудно приема развръзката, твърди: „Човекът, когото аз познавам, ще се изправи пред мен. Аз съм сигурна, аз го познавам. […] И ще ми каже: да, ти си моят избор [или] не, не си моят избор.“

За разлика от нея, Надежда бързо променя отношението към доскорошния си възлюбен: „За мен това не са мъже. Аз имам син и го възпитавам да уважава жените, да мисли за тях, да мисли за чувствата им.“ Тя казва, че учи сина си, че мъжете трябва „да са достойни като хора. Не защото са мъже или защото други са жени. Просто защото сме хора. И всеки един човек трябва да подхожда човешки към чувствата на другия. Това да се разделиш с някого със съобщение за мен е страхливо. И се надявам моят син да не стане такъв.“

Другите ергенски майки

Майката на пианиста Евгени Генчев, който беше ергенът от втория сезон на риалити шоуто, също стана ноторно известна. Повод за това беше въпросът, който тя зададе и на двете кандидат-снахи: дали, ако имат дъщеря, биха я кръстили на нея – Светла. Това се превърна в повод за такива майтапи, че за някоя и друга седмица направо си беше неудобно да се казваш Светла.

Въпреки че майката на музиканта не хареса чепатата манекенка природозащитничка, която заяви, че не е съгласна дъщеря ѝ да носи името на свекървата, той си избра нея. А една от зрителските критики срещу отпадналата конкурентка беше, че тя твърде много се е опитвала да се хареса на майката. Вярно, че и тя не прегърна идеята дъщеря ѝ да се казва Светла, но изрази готовност името да започва със „с“.

За майката на Виктор Стоянов – ергена от първия сезон, трудно може да се каже нещо укорително. Тя заяви, че не е важно дали одобрява партньорите на децата си, защото те ще живеят с тях, а не тя. Но когато стана ясно, че между него и победителката нищо няма да излезе, жълти медии писаха: „… ергенът се върна при майка си.“ А някои таблоидни сайтове твърдяха, че тя е причината Виктор да участва в шоуто – заради интервю, в което той казва, че майка му го е подкрепила да се включи.

Изобщо – cherchez la femme.

„Ергенът“ като мегафон за сексизма

Когато през 2022 г. беше премиерата на „Ергенът“ за България, се запитах как е възможно да говорим за сексистко риалити, без да ставаме сексисти. След три сезона се вижда – много е трудно. Независимо дали харесваме риалитито, или го критикуваме. Колкото и да не иска човек да проявява сексизъм, самият формат на шоуто е такъв, че се изискват сериозни съзнателни усилия, за да не се подиграеш на някоя жена. За участничките (и за ергенските майки) е проява на висш пилотаж да се държат така, че да не станат за смях. А самият ерген се отървава с минимум имиджови щети, колкото и неуместно или безхарактерно да е постъпвал.

Подобни риалитита затвърждават и мултиплицират доминиращите стереотипи какво трябва да представляват мъжете и жените и какво им е позволено да бъдат. Въпреки че според стереотипа „мъжка дума“ е синоним на достойнство, ако един мъж нарушава своята, за това все ще се намери друг виновник, най-лесно – жена. Докато една жена сама си е виновна за грешките и кусурите.

Тези стереотипи обясняват и защо силните жени в българската политика се броят на пръсти. Както и защо една от тях – председателката на БСП Корнелия Нинова – превърна в основен стълб на политическото си оцеляване борбата срещу правото на жените да бъдат защитени от насилие. Обяснява и омразата и компроматите, които се стоварват върху жена политик от ново поколение като Лена Бориславова всеки път, когато се включи в политическия живот.

Още не знаем кой ще е ергенът в четвъртото издание на шоуто, което си е по същество пазар за булки. Но да му мисли майка му. А кандидатките за сърцето му – те сами са се хванали на хорото.

Заглавна снимка: Стопкадър от последния епизод на „Ергенът“ 3 по bTV. Финалистките тъкмо са научили, че мъжът, за чието сърце се борят, няма да ги удостои с присъствието си.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kulturata-na-razseyvaneto-i-kapanut-na-dopaminovata-zavisimost/

Колко време прекарвате на ден пред екрана на телефона си? А пред компютъра? Не, не по работа, а за удоволствие и развлечение или просто така, от скука – както понякога отваряте по навик хладилника, без да сте точно гладни. Едно е сигурно: всички сме станали повече или по-малко зависими от технологиите, които носим в джобовете си. Те са удобство, но също и робство – факт, който някои хора осъзнават, но това ни най-малко не ги притеснява. Защото всички сме в играта – и малки, и големи.

Тед Джоя е авторът на The Honest Broker – блог за музика, книги, медии и култура. Неотдавна там излезе неговата статия „Състоянието на културата“, която повдига някои твърде важни въпроси.

Ще се опитам да резюмирам и преразкажа накратко основните моменти от речта, с чиято помощ искам да обърна внимание върху слона в стаята, който всички се правим, че не забелязваме. 

Културната хранителна верига

В политиката се въртят едни и същи лица и едни и същи приказки. Истинското действие обаче се случва в масовата култура, която се променя с шеметна скорост тук и сега. Тед Джоя казва, че ако културата беше като политиката, щяхме да имаме само два избора: или изкуство, или развлечение.

Много творчески хора смятат, че това са единствените възможности – както за тях, така и за тяхната публика. Или дават на публиката това, което тя иска (работата на артиста), или поставят изисквания към публиката (оттук започва изкуството). Но те грешат. 

Може би е по-добре да разглеждаме творческата икономика като хранителна верига. Ако сте артист или се стремите да станете такъв, реалността ви често изглежда така:

Най-голямата промяна, случваща се в момента, е раждането на постразвлекателната култура. Развлекателните компании са в беда и отчаяно се опитват да се борят за оцеляването си. Да вземем за пример филмовия бизнес:

• Disney е в състояние на криза, защото всичко се свива;

• Paramount уволни 800 служители и си търси нов собственик; 

• Universal вече пуска филми за стрийминг след само 3 седмици в киносалоните; 

• Warner Bros. всъщност прави повече пари, когато не пуска нов филм.

Музиката може би е в най-лошо състояние от всички. Sony наскоро инвестира в каталога с песни на Майкъл Джексън на стойност 1,2 млрд. долара. Нито един лейбъл не би инвестирал дори частица от тази сума в представянето на нови артисти. 

Това повдига очевидния въпрос: с какво ще заменим търсенето на нови развлечения? Отговорът вече е налице. Ето един по-актуален модел на културната хранителна верига през 2024 г.:

Най-бързо развиващият се сектор на културната икономика е разсейването като забавление

Може да го наречете превъртане или скролване, или губене на време. Но това не е изкуство или забавление, а просто непрестанна активност. Като ключовият момент тук е, че всеки стимул продължава само няколко секунди и трябва да се повтаря.

Това е огромен бизнес и скоро ще бъде по-голям от изкуството и развлеченията, взети заедно. Всичко се превръща в TikTok – подходящо име за платформа за бизнес, базиран на стимули, които трябва да се повторят само след няколко тиктакания на часовника.

Facebook, Instagram, YouTube и Twitter възприеха същия модел. Това ще направят и всички останали, които се опитват да забогатеят в социалните медии.

Става дума за нещо повече от горещата тенденция на 2024 г. Тя може да продължи вечно, защото се основава на химията на тялото, а не на модата или естетиката.

Нашият мозък възнаграждава тези кратки изблици на разсейване. Неврохимичното вещество допамин се освобождава и това ни кара да се чувстваме добре – така че искаме да повторим стимула. Отново, и отново, до безкрай.

Цикълът изглежда така:

Това е познат модел за пристрастяване. Едва сега се прилага към културата и творческия свят. И милиарди хора стават неволни доброволци в най-големия експеримент по социално инженерство в човешката история.

Онзи прост модел на изкуство срещу забавление вече не е актуален. Дори разсейването е само стъпало към истинската цел в днешно време — пристрастяването.

Ето я бъдещата културна хранителна верига – преследвана агресивно от технологични платформи, които сега доминират във всеки аспект от живота ни:

Технологичните гиганти искат да създадат свят на зависими, в който самите платформи ще бъдат дилърите. Пристрастяването е целта. Не го казват открито, но няма и нужда. Всичко е предназначено да привлече и заключи потребителите в цикъл на пристрастяване.

• Платформите се пренасочват към интерфейси с безкраен скрол, където стимулите оптимизират допаминовата верига.
• Всичко, което може да ви убеди да напуснете платформата – новина или всяка външна връзка – се наказва брутално от техните алгоритми. Това може да ви освободи от състоянието на зависимост, следователно не може да бъде позволено.
• Убеждават ви да сложите очила за виртуална реалност, в която ще бъдете погълнати от стимулите. Канят ви да живеете като пасивен получател на измислени преживявания, като роб от „Матрицата“.

Всички изпълнителни директори на въпросните компании знаят за вредите от своята „услуга“, но въпреки това я предоставят. За тях не е проблем. Колкото повече се използва тяхната технология, толкова по-лоши стават всички психически показатели. Въпреки това те продължава агресивно напред, защото никой не иска да губи пазарен дял от допаминовия картел. 

Всичко се прави със специален фокус върху децата

Технологичните гиганти осъзнаха онова, което всеки търговец на дрога отдавна знае: по-изгодно е потребителите да бъдат привлечени, докато са млади. 30% от децата на възраст между  5 и 7 години са в TikTok. От 2010 г. насам статистиките показват непрекъснато влошаване на младежкото психично здраве.

А очилата за виртуална реалност повдигат още повече проблеми – защото пренастройват мозъците на потребителите. Експертите вече говорят за „симулаторна болест“ и това са само физическите симптоми, сред които гадене, световъртеж и главоболие. Представете си психическите изкривявания и последствията от тях. Повишената тревожност и неспособността за задържане на вниманието са вече ежедневие. 

Това е новата култура. И най-впечатляващата ѝ характеристика е липсата на култура или дори забавление – и двете се заменят от натрапчива активност без смислен резултат.

Как преследването на удоволствието може да доведе до по-малко удоволствие?

Всичко е геймифицирано. Всичко може да се превърта. Но какво прави това с нашия мозък, с живота ни? С бъдещето?

Колкото повече зависимите разчитат на тези стимули, толкова по-малко удоволствие получават. В определен момент този цикъл създава анхедония – пълната липса на удоволствие от преживяване, за което се предполага, че е преследвано именно за удоволствие. 

На пръв поглед е парадоксално. Може би като защитен механизъм, но нашите мозъци са устроени точно така. В определен момент зависимите все още преследват стимула, но главната цел вече е да избегнат болката от лишаването от допамин.

Какво се случва, когато същото изживяване бъде доставено на всички чрез телефоните? Резултатите са опустошителни. Дори хора, които са смятали, че са имунизирани срещу пристрастяващо поведение, биват унищожени от допаминовия цикъл. Това, естествено, не е чак толкова ново: първо процесът на пристрастяване беше добре изпробван чрез превъртането на стотиците денонощни канали кабелна и сателитна телевизия. „Запингът“ се появи години преди да сложим телефоните в джобовете си. 

Съществува специфичен, необичаен модел на мозъчно активиране, който присъства при хора, които страдат от анхедония (а тя е ключова характеристика на дълбоката депресия, и отсъства при здрави хора). 

През 2024 г. това, което правим за забавление, е да висим на телефоните си. Но то не ни носи щастие. Някои компании привличат хората с опиати. Други – с приложения и алгоритми. Така или иначе, този изключително успешен модел  произвежда зависими хора.

Тед Джоя прави заключение, че това е нашето дистопично бъдеще. Не толкова „1984“ на Оруел — по-скоро нещо като „Прекрасният нов свят“ на Хъксли.

Децата в прекрасния нов свят

Джонатан Хайд е социален психолог в Бизнес училището „Стърн“ към Нюйоркския университет. Той счита, че децата под 16 години не трябва да имат достъп до каквито и да е социални медии, под 12-годишна възраст не трябва изобщо да притежават смартфони, а във всички училища е необходимо смартфоните да бъдат забранени. 

Хайд е автор на книгата „Тревожното поколение“ и твърди, че ако не се опитаме да ограничим връзката на децата с техните телефони, ще бъдем изправени пред идиокрация в пълен комплект с пандемия от психични заболявания. 

Всички сме наясно, че пълна забрана на телефоните под определена възраст звучи крайно и невъзможно за постигане – най-малкото защото технологиите могат да бъдат изключително полезни в образователния процес. Но все пак може би е време да се замислим над опасността от неограничената им достъпност.  

Наскоро гледах филма „Прекрасни дни“ на режисьора Вим Вендерс. Бавен, съзерцателен, аналогов, той се опитва да ни припомни способността да се живее по друг начин, без страха, че ще пропуснем нещо. Млад мъж влезе в киносалона, без да свали слушалките си, и видимо неспособен да разбере какво се случва на екрана, стана с досада и излезе малко преди средата на филма. Такова, изглежда, е реалното състояние на нещата в световната култура през 2024 г. Допаминовият картел задълбочава най-сериозните ни социални проблеми – в образованието, на работните места и в личния живот. Компаниите няма да спрат да правят това, което им носи пари.

Вие обаче можете поне да опитате, направете си тази малка услуга. Излизайте офлайн от капана – поне от време на време, и започнете да забелязвате дърветата, децата, домашните си любимци и хората около вас. Може общуването с тях да се  окаже доста по-интересно и смислено в реалния живот, отколкото онлайн. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/redutsirane-na-telesnoto-teglo-volya-i-ili-biologiya/

Наднорменото тегло – преди и сега

Затлъстяването е свързано с преждевременна смъртност и е сериозна заплаха за общественото здраве, тъй като е причина за голям процент от случаите на заболявания с незаразен характер в световен мащаб, включително диабет тип 2, сърдечносъдови заболявания, хипертония и някои видове рак. Съпътстващите го усложнения, като остеоартрит и сънна апнея, също влошават качеството на живот на хората.

Според данни от NCD Risk Factor Collaboration¹ за 2016 г. почти 2 милиарда възрастни (39% от възрастното население на света) са с наднормено тегло (с индекс на телесна маса (ИТМ) ≥ 25 kg/m^{− 2}), а 671 милиона (12% от възрастното население на света) са със затлъстяване (ИТМ ≥ 30 kg/m⁻²). Тези данни сочат, че от 1975 г. насам случаите на затлъстяване са се утроили.

В днешно време те продължават да нарастват основно в страните с ниски и средни доходи. При запазване на тенденциите се очаква до 2025 г. около 1 милиард възрастни (20% от световното население) да бъдат със затлъстяване.

Най-очевидните начини за понижаване на телесното тегло и поддържането му в здравословни граници, когато не е налице хронично заболяване, предизвикващо затлъстяване, са:

• контрол на количеството приемана храна (избягване на преяждане);
• ограничаване на консумацията на преработени храни, т.нар. джънкфуд;
• намаляване на обездвижването в ежедневието чрез практикуване на спорт по избор.

Въпреки това хората винаги са търсили лесно и бързо решение на проблемите, по възможност със заобикаляне на трудноизпълними задачи, които трябва да се практикуват за дълъг период.

Семаглутид – действие и приложение

Напоследък като бърз и ефективен метод за драстична загуба на тегло в кратък период се използва приемът на лекарствени продукти, съдържащи семаглутид.

Семаглутидът е глюкагон-подобен пептид-1 рецепторен агонист (GLP-1). Това лекарство понижава нивата на кръвната захар, което се дължи на способността му да имитира човешкия GLP-1. Установено е и че подобрява растежа на бета-клетките на панкреаса, които са отговорни за производството на инсулин. Семаглутидът инхибира производството на глюкагон (хормон, който увеличава освобождаването на складирани въглехидрати от черния дроб, както и синтеза на нова глюкоза).

Защо Оzempic® се употребява за отслабване

Един от ефектите на семаглутида е забавянето на храносмилането и понижаването на апетита, което води до намаляване на телесните мазнини. Семаглутидът влияе върху редуцирането на теглото чрез два ключови механизма: влияе върху центровете за глад в мозъка (в хипоталамуса), като намалява глада и апетита и забавя скоростта на изпразване на стомаха, удължавайки ефективно усещането за ситост след хранене.

Поради това негово свойство през последните две години е широко разпространено използването му под формата на лекарство, известно като Ozempic (Novo Nordisk, Дания). Прилагането му за загуба на тегло с цел подобряване на външния вид (козметичен ефект) е популяризирано в социалните мрежи от редица известни личности, въпреки че лекарството се предлага законно само с рецепта по предписание за пациенти с диабет тип 2.

Въпреки че Ozempic е одобрен само за лечение на диабет тип 2, Novo Nordisk (компанията производител) спонсорира проучвания, показващи, че при хората, които го приемат, телесните мазнини се редуцират. Всъщност семаглутидът е одобрен и като средство за отслабване през 2021 г. от FDA под марката Wegovy. Макар Ozempic и Wegovy да са по същество едно и също лекарство (просто се предлагат в различни дози), в САЩ Ozempic обикновено се покрива от здравната застраховка, а Wegovy – не.

Част от по-рядко срещаните, но сериозни странични ефекти от приема на Ozempic са: възпаление на панкреаса, нарушаване на зрението, ниска кръвна захар, нарушаване на функциите на бъбреците и жлъчния мехур и рак на щитовидната жлеза.

Ozempic не е предназначен за отслабване и дълготрайната му употреба може да доведе до потенциални нежелани последствия, а след спирането му голяма част от загубеното тегло се възстановява. Употребата му не по предназначение влияе и на наличността на лекарството за тези, които наистина имат нужда от него – пациентите с диабет тип 2.

Биология на наднорменото тегло

Въпреки че променената околна среда води до непрекъснатото увеличаване на случаите на затлъстяване, то се дължи и на вродени биологични фактори, чрез които тялото ни реагира на тази среда. Ето защо най-успешният и дълготраен ефект с възможно най-понижени странични ефекти би могъл да се постигне не с приема на „модерни“ лекарства, а с избор на лечение, след като се вземат предвид начинът на живот на пациента, навиците му и неговата генетична предразположеност към поддържане на наднормено тегло и съпътстващите го заболявания.

Затлъстяването се разделя в две категории. Първата е т.нар. моногенно затлъстяване. Унаследяването е по Менделов тип², среща се сравнително рядко, дължи се на делеции (отпадане) на малки или големи части от определени хромозоми или на единични генни дефекти. Втората категория е т.нар. полигенно затлъстяване, известно и като „обикновено“. То се дължи на стотици полиморфизми (варианти в гените), всеки от които оказва сам по себе си малък ефект.

Оказва се, че основен фактор за повишеното телесно тегло, независимо дали е с моногенен, или полигенен характер, са невронните пътища, контролиращи приема на храна.

Гените, кодиращи лептин и неговия рецептор, се идентифицират като вероятните гени на затлъстяването при човека. Това твърдение се доказва, след като през 1997 г. са открити пациенти със затлъстяване и вроден дефицит на лептин. Следват открития за мутации в гена, който кодира лептиновия рецептор, както и други, които определят тежко начало на моногенно затлъстяване.

Откриването на гени, които предразполагат към полигенно затлъстяване, е по-сложна задача. През последните двайсет години са изследвани множество кандидат-гени, свързани с риска от затлъстяване и ИТМ. Последвалите значително по-мащабни изследвания, фокусирани върху целия геном (Genome-wide association studies – GWAS), установяват над 1100 независими варианта, свързани със затлъстяването, в различни гени.

Въпреки големите затруднения при доказването на причинно-следствените връзки между определени генетични варианти и затлъстяването се стига до два неоспорими извода: биохимичният меланокортинов път, в който участва лептинът, е ключов при контрола на апетита; гените, чиито продукти се намират в големи количества в мозъка, имат основна роля при развитието на затлъстяване.

Съществуват терапии за затлъстяване, съобразени с генотипа на пациента. Например прием на рекомбинантен човешки лептин при пациенти с дефицит на лептин, дължащ се на мутация в LEP гена. При пациенти с вроден дефицит на лептин се прилага заместителна терапия, в резултат на която се намалява телесното тегло и се нормализират ендокринните функции.

Какво можем да очакваме в бъдеще?

Съществуват изследвания, които доказват, че имитаторите на GLP-1 се свързват с рецептори в мозъка, които отговарят за пристрастяването като цяло, а не само към храната (наркотици, алкохол и тютюн). Правят се и клинични проучвания за тестване на този вид лекарства при невродегенеративни заболявания. Следващата стъпка е разработването на терапии, имитиращи различни хормони, с които може да се постигне значителен вталяващ ефект.

Идеята за тези нови терапии променя начина, по който се възприема затлъстяването – като хронично заболяване, дължащо се на нашата биология, а не само на слаба воля. Но ключът се крие в думата „биология“ – чрез GWAS се установяват варианти на гените ни, които биха могли да послужат за нови персонализирани терапии. Стратегията да използваме едно и също универсално лекарство или подход при всички пациенти, невинаги е най-подходящият избор, а по-доброто ни разбиране за механизмите на затлъстяване ще ни позволи да преминем към персонализираната медицина при лечението на затлъстяване, метаболитни заболявания и други, свързани с начина на хранене.

Заглавно изображение: структура на семаглутид. Източник: Wikimedia Commons

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/ne-ste-pristrasteni-kum-droga-pomislete-pak/

Идеята за тази необичайна (в сравнение с повечето ми публикации в „Тоест“) статия се породи като следствие от предишната – за т.нар. борба с дрогата в България. За една тема, която възнамерявах да засегна накратко, накрая не се намери място. След това с редакцията преценихме, че тя заслужава самостоятелно внимание. Темата е: какво разбираме под „наркотици“. Както и под „зависимост“ изобщо. И тъй като вникването в проблема е свързано с поставянето на всекидневни очевидности под въпрос, избрах да пиша в първо лице и да споделя личен опит, вместо да застана на привидно неутрална анализаторска позиция.

Къде съм в картинката

Не пуша и никога не съм пробвала – нито тютюн, нито нещо друго. Не пия и нищо по-алкохолно от боза (не от убеждение, просто вкусът ми е гаден), така че съм нямала възможност да разбера какво е да се напиеш. И наркотици не съм вземала. Освен може би веднъж, когато ми дадоха едно кексче и ми казаха, че от него ще ми стане хубаво. Чак след като го глътнах, схванах какво всъщност са ми казали. Е, никаква промяна не усетих.

От тийнейджърка обаче всекидневно пия чай. Нямаше да мога да напиша никоя от статиите си, без да се подкрепя със силен черен чай. А понякога, когато чаят не е достатъчен, за да влезе мозъкът ми в работен режим, си помагам и с хрупане на какаови зърна. Така направих и днес.

Много хора ми се смеят, когато кажа, че да, не пуша, не пия, не се друсам, но съм зависима от чая. Мой приятел с дългогодишен опит в злоупотребяването с различни наркотици прие твърдението ми сериозно и рече: „Ами чаят е спийд“. „Спийд“ е жаргонно название за наркотиците, които действат стимулиращо – като амфетамините например.

Две понятия за дрога

Когато говорим за дрога, обикновено имаме предвид наркотични вещества, които в повечето случаи законът признава за такива и които са под строга регулация, често са и забранени. Наркотици в този смисъл са например – при всички разлики във въздействието и рисковаността на употребата им – марихуаната, хероинът, кокаинът, амфетамините, LSD-то, разни модерни „дизайнерски“ дроги и пр.

Някои наркотици се промъкват покрай законовите регулации. Като балоните с райски газ, чиято продажба накрая уж беше забранена за непълнолетни, но забраната е широко нарушавана. Или в миналото дишането на лепило „Кале“ заради ацетона в него.

Други наркотици са допустими за използване в медицината, но не се продават свободно – например упойките и лекарствата, изписвани с жълта и зелена рецепта.

В широкия смисъл на думата обаче дрога са всички психоактивни вещества, тоест веществата, които по един или друг начин влияят на съзнанието. От тази гледна точка и алкохолът, и тютюнът са дрога. Но също и кафето, чаят (растението чай, а не отвари от други билки, някои от които впрочем също съдържат психоактивни вещества), захарта, кока-колата, да не говорим за енергийните напитки. И още много съвсем легални храни и напитки.

Наркотици и зависимост

Как се решава кой продукт, водещ до промяна в съзнанието, да се обяви за наркотик и кой – не? Дали критерият е зависимостта, която може да се развие при употребата? Надали – далеч не всички наркотици предизвикват зависимост като хероина. От друга страна, алкохолът и тютюнът могат да доведат до тежка зависимост. Човек се пристрастява и към кафето, чая, захарта и пр.

Освен това зависимостта може да бъде чисто психическа, без да е свързана с физическата консумация на вещество или продукт. Добре известно е например, че човек може да се пристрасти към хазарта. Въпреки това безогледната реклама на хазарт в България беше ограничена едва наскоро. И още е рано да се каже дали и доколко ограниченията ще работят.

Зависимост може да се развие и към неща, смятани за безвредни, а някои дори за необходими и полезни. Свикнали сме да се говори за пристрастяване към компютърни игри, интернет и мобилни телефони или към телевизия. Но зависимостта може да бъде и към работата, секса, спорта и какво ли още не, дори към четенето.

Склонни сме обаче да забелязваме едни форми на зависимост повече от други. Ако някой си гледа само в телефона, това може да се интерпретира като пристрастяване, все едно каква дейност извършва този човек с помощта на телефона. Но ако някой чете книга (стига да не я чете от телефона си), това се смята за достойно за душата. Независимо че и в двата случая става въпрос за еднакво дълбока погълнатост от дейността, принудителното изваждане от която би предизвикало аналогичен дискомфорт.

Антисоциални ли са зависимостите?

Широко разпространено е схващането, че дрогирането, алкохолизмът и изобщо зависимостите са нещо антисоциално. Понякога действително става въпрос за контракултурно бунтарство. В много случаи обаче причината е тъкмо обратната – човек стига до зависимост поради усилията си да се впише в обществото и/или да функционира пълноценно в него.

Това, че не пропуших, беше един от факторите да съм сред аутсайдерите в училище. А понеже и не пия, многократно съм била под социален натиск. „Ама само една чашка няма ли да пийнеш?“ „Няма да чукна наздравица с теб, защото си на безалкохолно!“ Понякога дори съм нямала възможност да откажа да ми сипят алкохол. В един период си бях решила проблема с наздравиците, като лъжех, че в кока-колата ми има водка.

Един бивш колега, който пък не пиеше поради алкохолизъм, от срам да не се разкрие зависимостта му тайно даваше питието си на друг колега, който поради това поглъщаше двойно количество и се напиваше. Друг познат, уволняван заради проблемите си с алкохола, реторично питаше: „Как да ходя на служебни купони, като там се пие?“.

Някои вземат наркотици, за да се справят по-добре с работата си. Не става дума само за представители на творческите професии, като музикантите. Амфетамините могат да допринесат например за по-добра концентрация и работоспособност при хора, на които кафето и чаят не са им достатъчни.

Може би дрогата, свързана с най-голяма стигма, е хероинът. Но няма да забравя разговора си с един здравен медиатор в ромски квартал, който ми разказваше за хероинозависимите мъже от махалата. Попитах го кое ги кара да посегнат към този наркотик. Отговори, че те работят тежък физически труд. Идва някой и им казва, че ако си бият една инжекция, ще имат сили и няма да се уморяват. Първите пъти наистина усещат прилив на сили. После вече става късно.

Изобщо, дрогирането в името на социалното функциониране е нож с две остриета, независимо дали говорим за „сериозни“ наркотици, алкохол, или за кафе и т.н. Черният чай и какаовите зърна може да ми помагат да работя, но не питайте как ще заспя след това. Има хора, които не могат да заспят без алкохол или приспивателно (в което се съдържат наркотични вещества), след като през деня са изпили сума ти кафета, за да са в състояние да работят.

Разнообразното отношение към дрогите

Причините едни психоактивни продукти и вещества да са легални дори за деца, ползването на други да е възможно при определени условия, а трети да са абсолютно забранени, не са в самите продукти или вещества. Те са културни, политически, религиозни, географски, икономически.

Марихуаната може би нямаше да бъде толкова „демонизирана“, ако от растението коноп не се произвеждаха толкова много продукти, между които плат, хартия, биогориво, строителни и изолационни материали. Съответно криминализирането на конопа е от полза за производителите на „конкурентни“ стоки – памук, за петролната индустрия, дървопреработването и още доста бизнеси. Колкото и абсурдно да е това, защото индустриалният коноп е нещо различно от видовете на растението, които се използват като наркотик.

В САЩ консумацията на алкохол е забранена до 21-годишна възраст, а на открити места е възможна само ако бутилката е скрита в плик. Същевременно лекарите масово предписват лекарства, към които пациентите лесно се пристрастяват. В Германия отношението към алкохола е далеч по-либерално, но до медикаменти, предизвикващи зависимост, се прибягва само ако няма други варианти. Дори след операция на пациента може да се даде само ибупрофен. И да му се обясни, че не е толкова страшно да се научи да понася някаква болка.

В Чили масово се пие чай от кока, а ако сте на голяма надморска височина в Андите, без този чай трудно ще останете в съзнание. В случай че решите да си донесете такъв чай в България обаче, се излагате на сериозен риск. Затова пък тук маковото семе го продават в магазините, но ако си занесете някое пакетче в Сингапур, може да си имате големи неприятности.

За разлика от исляма, християнството разрешава алкохола, а при вземането на причастие консумацията му дори е задължителна. Най-последователни по отношение на психоактивните вещества са мормоните, които забраняват не само алкохола, а и кафето и чая.

Необходимост или конвенция?

Като се замислим, някой, изпил десет кафета, може да представлява сериозен риск за пътното движение поради нервността и прилива на енергия от многото кофеин. Но от законова гледна точка не е извършил нарушение, „надрусвайки се“ с кафе. Друг човек, който страда от епилепсия, не получава припадъци само ако всекидневно приема бензодиазепинови лекарства. Но употребата им ще даде положителен тест за наркотици. Трети може да пие амфетамини, които са му предписани, за да се справя с дефицита си на внимание, който му пречи да шофира безопасно. Четвърти може да причини катастрофа именно защото не си е пил лекарствата от страх да не даде положителен тест.

Подобни парадокси виждаме и в останалите сфери от живота. Злоупотребата с алкохол например може да направи някого много по-агресивен от напушването с трева, но алкохолът се продава свободно в магазините, докато марихуаната е на специален режим дори в страните, в които е легализирана.

Накратко, отношението към едни или други психоактивни вещества, както и правното им регулиране не са пряка функция от тяхното въздействие. Има ред други причини – от културни специфики до корпоративни войни. Без да пренебрегваме корупцията и огромния черен пазар, свързан с производството и разпространението на нелегални субстанции.

Затова, преди да сочим с пръст „дрогираните“, „наркоманите“, „пияните“ или „алкохолиците“, е добре да се опитаме да си дадем сметка за собствените си зависимости. Разделянето на „ние“ и „другите“ е изпитан популистки трик. Но в повечето случаи просто не е честно. И говори за други зависимости.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/golyamata-i-malkata-istoriya-v-kontsite-na-kozunaka-s-retsepta/

Продукти: 1 кг брашно, 5 яйца, 200 г захар, 1/2 кг мляко (рецептата е стара, млякото се мери в килограми, премерих го на електронна везна), 40 г прясна или 20 г суха мая (от бързодействащата), ванилия – колкото обичате, 200 г масло. 

И двете ми баби смятаха козунаците за висш пилотаж и не се престрашаваха да месят, само разказваха за своите баби и майки, които месили, преди да се появят „купешките“. По патос и драматизъм разказите им се равняваха на приказки. В тях бабите бореха козунаци, побеждаваха ги, биеха ги в масата по двеста пъти и най-накрая козунаците се появяваха съвършени, както роклята на царкинята от ореховата черупка – красиво зачервени и обсипани със скъпоценни камъни от захар. 

Започнах да правя опити за козунак в студентските си години. След това дойде и 2020-та, когато много от нас преоткриха удоволствието от забавеното време, което позволява да почакаш нещо да втаса. Козунакът постепенно стана ритуал, повод за мислене на близостта (особено след преместването ми в Щатите) и връзка с онзи Великден, който помня от дете. 

Пресейте брашното и в него направете кладенче. Смесете маята с малко от млякото и оставете настрана. 

През годините с няколко близки приятели изпробвахме най-различни рецепти. При търсене на „козунак“ Google изплюва хиляди, всяка от които е за най-добрия козунак, с най-многото конци, най-автентичния и т.н. Към тях добавяме и многобройни статии, които дават често взаимно противоречащи си съвети как да се избере най-добрият козунак от магазина. Към пробваните козунаци спадат и изядените изобщо, без ние да сме ги приготвили: сред тях са творенията на поне пет различни баби от най-различни краища на страната, няколко известни (хипстърски) софийски пекарни, няма как да пропусна и козунаците, раздадени от ПП ГЕРБ в ж.к. „Тракия“, гр. Пловдив, преди парламентарните избори през 2013 г. (съвсем истинска история, но да не си разваляме празника). Чак тази година обаче открих Рецептата за козунак – такъв, какъвто трябва да е. Споделям я от книгата с рецепти на прабаба ми и баба ми, учебника по домакинство „Календар по готварство“ от 1937 г., допълнена с обяснения. И всичко останало, което ражда търпението да направиш хубав козунак. 

Когато маята шупне, изсипете я при брашното в кладенчето и размесете леко. Оставете настрана. Разтопете маслото и го оставете да поизстине. Разбийте яйцата в купа, докато станат на пяна, около 5–7 минути с миксера на висока степен. Добавете захарта и продължете да смесвате с миксера, докато не се получи хомогенна смес с много балончета. 

На пръв поглед козунакът не е нещо специално – меси се в Румъния, Молдова, Сърбия и Гърция, по състав и структура е братовчед на италианския панетоне, на френския бриош. Подобно на новогодишната баница или обредните питки, у нас козунакът има особен статус не поради състава си, а поради историята, която може да разкаже за себе си, и историите, които оставя в нас. От ранното детство ароматът му е предвестник на пролет и слънце, по-дълги дни и повече игри навън, спомен за онова стоене до късно и обикаляне около църквата, шарените яйца, дали ти ще си с бореца тази година… Куполът на храм-паметника „Св. Троица“ в едноименния квартал, където съм израснала, се виждаше през все още крехката пролетна зеленина и в годините, когато нямахме възможност да отидем до църквата по една или друга причина, гледах от прозореца как свещите трептят в мрака и след това се пръсват по алеите на парка обратно към домовете. Със сигурност си въобразявам, но тогава целият квартал ухаеше на козунаци. 

Казваме къде шеговито, къде с искрено порицание, че българинът е християнин, който влиза в църква само по Коледа и Великден. Струва ми се обаче, че козунакът дава повод за аргумента, че не традициите принадлежат на празниците, а празниците – на традициите. Символиката на пролетното равноденствие е една и съща навсякъде: възраждане или възкресение, ново начало, събуждане на природата, подготовка за активна земеделска работа и т.н. Правенето на хляб, носенето на огън, приготвянето на храна със специфична символика, празнуването заедно с членовете на общността не са част от църковния канон, а са набор от ритуали, свързани със символиката на равноденствието. Това прави козунака по-скоро част от човешкото, което създава ритуал от нужда за близост до другите и природата извън всякаква намеса на религиозното или идеологическото, които го усвояват впоследствие. Историята не е само в ритуала. Всяка рецепта разказва история – както колективна, така и лична. Голяма и малка. 

Добавете и поизстиналото масло. Продължете да биете с миксера, докато не стане светла хомогенна смес с много балончета. Добавете и млякото, като отново разбъркате по същия начин. Накрая добавете и ванилията.

В преиздадения „Календар по готварство“ от 1937 г. рецептите са групирани по месеци, със сезонни продукти, като „са взети под внимание нашите национални традиции за храненето“. Освен това се казва, че продуктите са съобразени със „скромния“ български пазар. Остава да се чудим дали уточнението е било част от оригинала, или е добавено след 1944 г. И двата варианта са възможни – в първия пазарът може да е скромен поради няколкото национални кризи, нестабилната световна икономика на 30-те години или заради бедността, която както тогава, така и сега е ежедневие за много български домакинства. След идването на комунистите нещата не се променят кой знае колко, разменят се само ролите, и то не на всички.

Има и друг вариант за тази скромност – устойчивостта. Рецептите в книгата са със сезонни продукти, максимум между пет и осем съставки на ястие, включително и подправките, които също са местни, плюс задължителните сол и пипер. Не става въпрос само за регионални гозби, има например и виенски десерти, но всичко следва същия принцип. Традиционните рецепти всъщност изглеждат подозрително… зелени. 

Изсипете брашното в достатъчно голяма тава или купа. Започнете да добавяте по чаша-две/черпак-два от течната смес, като разбърквате отначало с дървена лъжица, а след като започне да се оформя тесто – с ръце. Добавяйте течността постепенно, докато тестото става все по-хомогенно. 

Както много българи, живели в XX в., и баба ми и дядо ми жонглираха със задушеното си в индустриализация и урбанизация земеделско наследство и комунистическата оскъдица. Дядо ми до последно разказваше с носталгия как като деца са пасли воловете по безкрайните полета край Търново; баба ми оплакваше „унищожението на българското село от комунистите“. До известна степен и двамата се помиряваха с неизбежното, което щеше да се случи и без абсурдите на диктатурата – откъсването на човека от природата, от малката общност, от бавното живеене, което е световна и ускоряваща се тенденция от близо два века. 

Успоредно с работата и децата, а после и с внучката, двамата се грижеха за най-различни зеленчукови и овощни градини, затваряха буркани, гледаха животни за месо, яйца и мляко. Отначало защото по магазините често или не е имало достатъчно, или качеството е било много ниско, а след това – по навик и даже от любов. В този смисъл кухнята ни винаги е била скромна, но никога не ми е хрумвало, че храната, която консумираме, не е вкусна или не ни стига. Напротив – днес доматите и чушките, които гледаха баба ми и дядо ми, се продават на тройни цени и с етикет „био“. И тук изобщо не става дума за соцносталгия. 

Градината и животните отнемаха много труд, търпение и ресурси като време и вода за поливане. Време, което все пак са намирали – може би защото не са се карали с никого по цял ден във Facebook. Кухнята им си остана все така простичка. 

Ако всичко върви добре, би трябвало да ви остане около 100 – 200 мл течност. Извадете тестото от тавата, поставете го на плот или маса и почнете да добавяте течността постепенно, като оставяте време да поеме в процеса на месене. Тестото ще става все по-гладко, все по-меко и все по-лепкаво, без обаче да лепи върху плота. Малко залепване и разкашкване при добавяне на течността е нормално, но след това тестото трябва отново да се „събере“ и стегне. 

Ние, техните наследници, живеем много по-различно. „Консервативното небце“ на българина се променя, опитваме все повече храни, традиционната ни кухня излиза в света, светът влиза у нас. В супермаркетите, независимо дали във Франция, Германия, България, САЩ или Нидерландия, сезонното е само спомен. Тази промяна в храненето е огледало на по-големи промени: безпрецедентна технологична революция и промяна в начина на комуникации, отмирането на индустрията и възходът на сферата на услугите, затварянето на няколко поколения в офиси и градска среда, живот и детство, които преминават пред екрани. 

Доста хора в България все още отглеждат някаква част от храната си, но все пак много по-малко от преди. В чужбина обаче има обратна тенденция, особено сред младите – дали заради нарастващата инфлация и високите цени на пресните продукти, дали поради съображения за околната среда, или просто като страничен ефект от пандемията. Културни тенденции като т.нар. cottagecore превръщат подобен начин на живот в своеобразен естетически култ. Разбира се, историята няма как да тръгне назад. Но тези феномени не се появяват случайно. Те са реакция спрямо настоящето.

Тестото е готово, когато започне леко да лепи по плота и стане напълно гладко. Тогава се оставя да втаса – няколко часа на стайна температура, докато удвои обема си, или в хладилника през нощта. Ако втасва в хладилник, тестото трябва да се отпусне няколко часа, преди да се меси втори път. 

Изобилието си има цена, особено когато привидно излиза евтино. Авокадото например се контролира от кървави картели и допринася за изсичането на горите в Амазония. Дори когато не става въпрос за такива драстични случаи, съвременното производство на храна допринася за вредните емисии на парникови газове, дестабилизира местните земеделци, поддържа отровни земеделски практики, наводнява пазара с продукти, пълни с пестициди. Проблемите са много и картината е сложна, но това са някои от по-негативните тенденции, които всички слагаме доброволно в чинията си ден след ден.

Все повече хора в т.нар. развит свят боледуват и умират от изобилие и преяждане. Затлъстяването сред децата е сериозен здравен проблем, включително в България. Качеството на храната се влошава не само поради гореизброените причини, а и поради начините на съхранение, често в найлон и пластмаса, от които в храната се просмукват канцерогенни и увреждащи ендокринната система вещества. Всичко това – преди дори да се разградят до микропластмаси, които поглъщаме и които вече се откриват дори в плацентата на бременни жени. Ако отворим обектива още повече, изобилието от продукти почти винаги води до исторически и съвременни колониални и експлоатационни практики. Историята на храната всъщност е сложната история на света, с всичките нюанси на миналото и съвремието.

След като тестото втаса веднъж, се размесва още един път. На този етап се добавят стафиди, шоколад или каквото друго решите да сложите в него. Оформя се както ви харесва – онлайн има множество начини за заплитане на венци, плитки и т.н. Ако решите, може да намажете фитилите с мармалад, преди да ги заплетете. Козунакът се оставя да удвои обема си още веднъж за час-два на стайна температура. 

Може би от необходимото време и внимание за месене на козунака, което ражда такива потоци на съзнанието, се е родил митът, че той трябва да се удари между двайсет и пет и двеста пъти (в зависимост от източника) в масата. Поглеждайки от време на време към старата книга с рецепти, си давам сметка, че скромност съвсем не е същото като оскъдица или липса. Че традицията изпълнява своя смисъл не когато се използва за напразни обещания за завръщане към миналото, а за осмисляне на настоящето и евентуално на бъдещето. 

Кое може да си вземем от това минало? Усещането за време и по-смислената му инвестиция в ежедневното? Излизането от виртуалния свят и връщането в света на допира – до почва, до живот, до тесто, до друг човек? Изкуството търпеливо да омесиш нещо, да положиш усилие, да почакаш процесите да втасат, вместо да търсиш бързите въглехидрати на допамина или агресията? Връщането към споделеното и общността? Осъзнаването, че изобилието е дар тогава, когато не е ежедневие и не се превръща в прекаляване и алчност? И може би, някой ден, доброволното ограничаване на безкрайната консумация в името на едно по-добро бъдеще? Скромност?

Хубавите неща стават бавно – същинското месене ми отне около час. Рецептата е простичка, трябва да се внимава, може да бъде и трудна за изпълнение. Разчита се на помощ от инструкциите, но и на усет, на преценка. Козунакът става мек, пухкав и остава мек за дни напред. Не е нито твърде сладък, нито безвкусен. Усилието, с две думи, си заслужава. 

Козунакът се намазва с цяло разбито яйце. Може да се поръси с бадем. Пече се на 175–180 градуса за около 40 минути. След като се извади, се изправя, за да изстине равномерно, или се поставя върху решетка. Яде се топъл, по възможност – с близки. И с благодарност и мисъл за конците на голямата и малката история, от която е направен. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/20-godini-borba-s-narkotitsite-hronika-na-koruptsiya-i-narastvasht-populizam/

Младежите, навършили пълнолетие през последните години, нямат спомени от времето, когато е въведена една поправка в Наказателния кодекс (НК), засягаща много от тях. Някои дори не са били родени, когато тя е приета от парламента. През март 2004 г. Народното събрание гласува отпадане на текста в НК, според който не се наказва човек, носещ у себе си наркотик в количество за еднократна употреба.

По онова време правителството беше оглавявано от Симеон Сакскобургготски, а на власт беше коалицията между НДСВ, ДПС и „Новото време“. Председател на „Новото време“ беше днешният директор на БНТ Емил Кошлуков. Именно тази партия инициира криминализирането на еднократната доза. Особено активен в агитацията за законовата поправка беше депутатът Мирослав Севлиевски, затова и тя се запомни като поправката „Севлиевски“.

Какво се твърдеше, а какво стана

„Че някой е решил да напълни затворите с деца, е лъжа, която обслужва наркопазара“, твърдеше преди 20 години Севлиевски. На практика обаче от демократичността на всеки съдебен състав зависеше дали ще наложи ефективна присъда на някого за еднократна доза, или ще намери законова „врътка“, за да го отърве. Имаше случаи на 18–19 годишни тийнейджъри, влезли в затвора за половин цигара марихуана.

Така полицията отчиташе разкриваемост на престъпления, свързани с наркотици, а мрежите за разпространение на дрога си процъфтяваха. Поради това наркотиците продължаваха да бъдат достъпни, а най-уязвими бяха крайните им потребители, които живееха в постоянен страх от репресии. За тези от тях, развили зависимост към определени наркотични вещества, уязвимостта ставаше още по-голяма, защото страхът от преследване намаляваше шансовете им да потърсят и намерят адекватна подкрепа.

Всичко това стана възможно въпреки предупрежденията на множество експерти, лекари, юристи и организации, включително на Националния център по наркомании, че криминализирането на еднократната доза няма да има декларирания ефект, а напротив – ще стане предпоставка за увеличение на корупцията. А адекватната борба със зависимостите, каквато се практикува в европейските държави още по онова време, е свързана не с преследване на зависимите, а с превенция и лечение.

Вместо поука – увеличаване на репресиите

В течение на тези 20 години криминализиране на еднократната доза се правят множество изследвания, според които употребата им сред младите хора у нас се увеличава.

„В България продължава тенденцията на общо увеличение на броя на учениците, употребили наркотици, който влиза в известно противоречие с тенденцията на лек спад в повечето европейски страни, най-вече в употребата на марихуана“, е изводът от годишното изследване за 2011 г. на Националния фокусен център за наркотици и наркомания. По данни на същата организация през 2021 г. 14,7% от учениците от 8. до 12. клас са употребили някога поне едно наркотично вещество.

Трудно е обаче да има достоверна статистика, когато става въпрос за нещо стигматизирано и криминализирано, каквото е дрогата. От гражданската инициатива „Един грам живот“ отиват още по-далеч в заключенията си. В края на 2023 г. те твърдят, че по неофициални данни над 70% от учениците в България са пробвали наркотици. Данните са извлечени от анонимни анкети, направени от експерти. Гаранция за тяхната представителност и достоверност, разбира се, няма, но пък няма и официални данни по темата.

На този фон репресиите върху употребилите наркотични вещества се засилват. Обискирането по паркове, градинки и метростанции на хора, които според служителите на реда „приличат“ на такива, които биха употребявали наркотици, не престава. В края на миналата година например полицаи буквално изхвърлиха на пътното платно, по което минават коли, човек, когото се опитват да обискират, понеже чули разговор между трима души, в който се споменава марихуана. А друг от групата арестуваха заради „хулиганство“, но пък заповедта за арест е по друго обвинение – „нанасяне на лека телесна повреда“, понеже ухапал (чудно как) един от полицаите по коляното.

Към тези репресии се прибавят и все по-строги законови санкции, като основният фокус вече пада върху т.нар. пияни и дрогирани шофьори. Преди няколко години се въведе временно отнемане на книжката на лица, шофирали след употреба на алкохол и наркотици, дори да не са извършили престъпление. А от 2023 г. вече се отнема и самият автомобил. Въпреки че по данни на Института за пътна безопасност алкохолът и наркотиците са причина за едва 2,5% от катастрофите с жертви.

Колко е важно значението на понятията (и клишетата)

Представете си, че не сте яли от една седмица. Пиете хапче, на чиято листовка пише, че се приема след хранене. И се чудите защо ви става лошо – нали преди една седмица сте яли, значи го приемате след хранене. Едва ли бихте си помислили подобно нещо, нали? В противен случай бихте имали сериозни проблеми с функционалната грамотност.

Масовите медии използват изразите „пияни и дрогирани шофьори“ и „шофиране след употреба на алкохол или наркотици“ като равнозначни и в масовото съзнание те са се набили като устойчиви клишета. Какво значи обаче „след употреба“? Дали че човекът зад волана е пиян или дрогиран, или просто е пил алкохол или употребил наркотик някога в миналото?

Българското законодателство прецизно уточнява какво означава един човек да кара пиян. Ако алкохолът в кръвта е до 0,5 промила, не се носи нито административна, нито наказателна отговорност. От 0,5 до 1,2 промила следват административни санкции, които се увеличават пропорционално на количеството алкохол в кръвта. От 1,2 промила нагоре отговорността е вече наказателна, тоест става въпрос за престъпление.

За наркотиците обаче няма подобни уточнения. Може да сте изпушили един джойнт преди седмица, действието му отдавна да е изтекло, но тестът пак ще установи, че сте шофирали „след употреба на наркотици“.

Не по-маловажен проблем е, че полевите тестове за наркотици са пословично неточни – те могат да покажат позитивен резултат дори след употреба на легални лекарства, включително такива, които не предизвикват промени в съзнанието – като антибиотици и ибупрофен. Резултатът ви може да излезе позитивен дори ако просто сте си хапнали кифла с маково семе. А докато се изчакат по-достоверните резултати от кръвните тестове, минават месеци.

Затова адвокати като например Силвия Петкова, която води (и печели) дела за санкции за шофьори след фалшиво позитивни текстове, наричат „лудост“ идеята за конфискуване на превозното средство след полеви тест за наркотици. Междувременно отнетите автомобили заради употреба на алкохол и наркотици са над 2500 към 20 март. В някои градове вече няма място за тях, въпреки че държавата е започнала да ги продава.

Две лични истории

Редакцията на „Тоест“ разполага с личните истории на двама души, които показват как репресивността на мерките срещу хората, шофиращи „след употреба на наркотици“, води до увеличаване на корупцията. Запазваме тяхната анонимност, за да ги предпазим. Нека ги наречем Миро и Славчо – в чест на Мирослав Севлиевски.

Един ден Миро кара с колата към работа. Спират го полицаи за проверка. Той е сигурен, че не е извършил нарушение. Но пък е слушал музика и си е „куфеел“ – може поради това да им се е видял съмнителен. Проверяват документите му , багажника и започват да му задават различни въпроси. Питат го дали е ползвал наркотици, като го предупреждават, че ще му направят тест.

„Казах им, че съм пушил марихуана предишната седмица – може би събота или неделя. И те се оживиха, като разбраха тази работа. Започнаха да плашат, че нямало да отида на работа, сваляли ми номерата, отиваме в районното, арестуват ме… И аз им казах: „Добре, отиваме.“ Те обаче продължиха да настояват, че нататък става много лошо. […] „Ако те удари някой, за нищо ще изгориш. Може да не си виновен ти. Виждам, имаш деца, трябва да ги пазиш.“

След като го съветват да „почерпи“ за „доброто отношение“, Миро дава на полицаите всичките пари в брой, които носи у себе си – 90 лв. Чак после се сеща, че са го преметнали – спряла го е обикновена патрулна кола, а само автомобилите на КАТ разполагат с тестове за наркотици.

Ако аз в петък съм бил в Нидерландия и съм пушил джойнт – там това е напълно законно. Прибирам се в неделя. В понеделник ме спират български полицаи на българска територия – аз в нарушение ли съм, или не съм? – пита Миро. – По какъв начин нещо, което съм правил през уикенда и няма никакви последствия върху организма ми, тъй като действието му приключва до няколко часа след употребата, ме прави престъпник?

Историята на Славчо е аналогична. И той карал кола към работа – на връщане от работна среща, с не повече от 20–30 километра в час, спазвайки правилата. 

В 12 на обед в работен ден в един храсталак между къщички на тихо пътче, което излиза на Околовръстното, ме спират полицаи, изскачащи от шубрака. 

Не казват защо го спират, но не пропускат въпроса: „Скоро използвали ли сте наркотици?“ Славчо честно си признава, че е пушил трева през уикенда. За разлика от Миро обаче носи повече пари – 300 лв. Вземат му ги всичките.

Пак минах тънко – успокоява се Славчо, – има хора, които са придружавани до банкомат, за да дръпнат по една хилядарка от сметката си и да ги пуснат по живо, по здраво.

Последствията от репресиите за психичното здраве

Лечението на много заболявания изисква медикаменти, чиято употреба води до позитивен тест за наркотици – не само защото полевите тестове често дават фалшиви резултати, а и защото самите лекарства съдържат вещества, класифицирани като наркотични. Психиатърът Владимир Сотиров, управител на Амбулатория за психично здраве „Адаптация“, разказа пред „Тоест“ на какви проблеми се натъква в професионалната си практика заради санкционирането на т.нар. дрогирани шофьори:

„Факт е, че хората се притесняват, когато предписвам лекарства на зелена (бензодиазепини) и/или жълта рецепта (амфетамини), дали това няма да ги застраши, ако ги спрат полицаи за случайна проверка“, казва Сотиров. Според него така състоянието на пациентите му се усложнява: „Възниква още едно притеснение – дори страх – върху притесненията им, с които идват при мен и които аз се опитвам да лекувам.“

Тези притеснения имат основателна причина, а не са само в главите на пациентите. Така се стига до парадокс – в опита си да помогне, предписвайки адекватна терапия, лекарят може да усложни състоянието на пациента. „Аз съм този, който с препоръките си за лечение въвежда допълнителен симптом в клиничната картина“, отбелязва управителят на „Адаптация“.

Психиатърът обръща внимание и на нещо, върху което малко не-специалисти се замислят, а законотворците ни – хич. Понякога състоянието на пациентите представлява по-голям риск от забранените за шофьорите вещества, съдържащи се в лекарствата им:

Симптомите, от които хората страдат, повлияват на тяхното функциониране, включително в ролята им на шофьори, в много по-голяма степен от ефектите на лечението. Даже е обратното – ефектите от лечението целят подобряване на функционирането – включително шофирането – чрез облекчаване или редуциране на симптомите, които го затрудняват. 

Например в някои случаи на пациентите с паникатаки и други тревожни разстройства „практически задължително“ се изписва бензодиазепин. И така се намалява тревожността, която може да повлияе и върху шофирането – „така, както парацетамолът облекчава треската“.

„В общия случай хората използват наркотици по същите причини, поради които използват и всякакви други психотропни лекарства – да облекчат симптоми на тревожност или друго емоционално или психично страдание“, казва Сотиров. Затова той смята, че отношението към хората със зависимости не следва да е като към престъпници, а употребата на наркотици следва да се декриминализира. 

Защото наказателното преследване на употребяващите наркотици прибавя още едно страдание към страданието, наложило употребата.

Много потърпевши, но мижав интерес

На 20 април в София се проведе протест под надслов „Употреба“ не е „въздействие“. Едно от исканията на организаторите беше в НК „след употреба“ да се замени с „под въздействието на“. В мотивите си те обръщат внимание на пренебрежимо ниския дял на смъртността при пътнотранспортни произшествия, причинена поради употреба на дрога, и отбелязват, че рисковете от използването на смартфон при шофиране са далеч по-сериозни. В допълнение се казва и че определени хора редовно биват подлагани на тестове само защото са млади или изглеждат „алтернативно“.

Въпреки хилядите досъдебни производства и стотиците присъди за заклеймяваните като „пияни и дрогирани шофьори“ протестът се проведе при „мижав интерес“, ако използваме думите на певеца Панайот Панайотов. Вероятно част от потенциалните потърпевши са се опасявали да не станат обект на репресии само заради участието си в демонстрацията. Други (и някои от предишните) знаят, че ако постъпят като Миро и Славчо и подкупят полицаите, с голяма вероятност ще се отърват.

Има обаче една категория хора, които смятат, че са над правилата, и живеят с това убеждение. Като Кристиан Николов, причинил смъртта на журналиста Милен Цветков и осъден на 9 години затвор за това. Или Георги Семерджиев, осъден на втора инстанция на 20 години затвор за произшествие, в което живота си загубиха две момичета, минаващи по тротоара в момента на катастрофата. Има още много като Николов и Семерджиев. Те обикновено карат скъпи и мощни автомобили, имат свои хора в полицията или неслучайни родители, или разполагат с други ресурси, благодарение на които могат да живеят в безнаказаност. Поне докато се случи непоправимото.

Именно пробитата и корумпирана система, позволяваща на такива хора да бъдат над закона, е истинският „убиец на пътя“, ако използваме още едно медийно клише. Докато тя не се промени така, че правилата да важат за всички, няма значение дали ще се криминализира и шофирането с 0,5 промила алкохол в кръвта, както предложи МВР преди месец. Или ако пушенето на джойнт дори две седмици преди теста се наказва с доживотен затвор.

Последното май още никой не го е предложил, но натам вървят нещата.