Post Syndicated from original https://www.toest.bg/elegantnata-igra-sinhronizatsiya-i-rezonans-purva-chast/

Миглена Николчина: Съществуват игри, които, по липса на по-добро хрумване в момента, бих определила като „елегантни“. Това са игри, които притежават следните три качества: липса на излишества, съзвучие между отделните компоненти, чар – все качества, които не изискват сложна игрова механика и биха могли да се постигнат с минимални технически средства. Ще дам пример с една игра от 1999 г. – „Дракан: Орденът на пламъка“ (Drakan: Order of the Flame), за съжаление, ненамираема днес. Визията, разказът, музиката са в съвършена хармония помежду си и с игровата механика. Голяма част от действието е полет и битки на момиче, което е свързано в „една душа“ с дракон – усещането за простор, волно реене, свобода при пределната простота на всички елементи е забележително и честно казано, мисля, че по-късни и много по-амбициозни игри все още не могат да се мерят с него. Такъв тип постижения са според мен изцяло артистични, при все че тази артистичност предполага и точно намерена мяра в съчетанието с игровата механика.

Навремето такъв тип съвършенство притежаваше българската анимация. Понякога се чудя защо този талант не го виждам – може би греша – транспозиран в сферата на видеоигрите. Питам ви обаче дали такъв вид „лудонаративен резонанс“ е възможен само в малките авторски игри („индита“), дали лудонаративният дисонанс няма своя особена елегантност и въобще как стои темата за формално съвършенство в рамката на дебатите около лудонаративния дисонанс?

Николай Генов: Понятието за „елегантна игра“ ми звучи особено сполучливо с оглед на дебатите, които спомена, защото то предполага не просто една механична комбинация на множество компоненти, а нещо повече – естетическата им синхронизация.

Първоначално – с възникването на изследователското поле – игрите се мислят в противоречие. Вече многократно сме се позовавали на Аарсет и лудолозите с техния теоретичен поход срещу наратологията, затова няма да се връщам към основите на този конфликт; посочвам го само за да изтъкна предположението, че поне оттук можем да проследим по-внимателно практиката да мислим компютърните игри „на парче“, като съставени от парчета. В най-общия случай, или в най-едър план, говорим за механика и разказ, но има редица други аспекти, които не получават достатъчно внимание.

През 2007 г. Клинт Хокинг – в свой блог пост – прави критически коментар на играта „Биошок“ и използва понятието „лудонаративен дисонанс“ оценъчно, с негативен знак; две от парчетата в „Биошок“ (BioShock), изглежда, не съвпадат и така възниква противоречие между „посланието на играта“ и да речем, практиката на нейното изиграване; между вложения смисъл и геймплея. От една страна, се говори за свободна воля, от друга, съществува разказвателна принуда, която противопоставя личния интерес на безкористността – решението да извлича безскрупулно АДАМ няма пряко отношение към революцията, към която протагонистът неизбежно се присъединява.

Аз не съм убеден, че по принцип лудонаративният дисонанс следва да се приема като недостатък на една игра. Напротив, смятам, че това е похват, който може да произвежда редица интересни ефекти, което сякаш постепенно се осъзнава като предимство и дори стратегия. А в последните десет години вече все по-често се говори и за обратния ход, за един огледален метод на произвеждане на ефекти – за лудонаративен резонанс, чиято крайна форма можем да впишем в твоята идея за „елегантна игра“.

Впрочем както лудонаративният дисонанс е натрупал редица противоречиви значения през годините, така и може да бъде сегментиран, разчленен на микросинхронизации, като например резонанс (или съвпадение, припокриване, съзвучие) между намерението и резултата, действието и историята, образа и пейзажа, случката и звука (и музиката), управлението и движението и т.н. По този начин ще имаме конкретни видове хармонизации, които ще можем да набелязваме и проследяваме при всяко отделно заглавие.

За да приключа, ще кажа, че компютърните игри в крайна сметка са динамични конструкции, плаващи плоскости, които втъкават и употребяват разнородни противоречия, разминавания и сближавания с цел да произведат действителни ефекти. Може би си струва да мислим, че те са онова „между“, което остава накрая, след като продуктът е вече готов.

Чавдар Парушев: Интересно, че мислейки си за игри с чар, добро съзвучие между отделните компоненти, формиращи усещане за добра мяра, се сещам и за две игри от 1999 г. Явно силна година на такива заглавия. Първата игра е „Човек сянка“ (Shadowman) – тя черпи елементи от западноафриканската религия вуду за целите на сюжета си. И по-конкретно мотива за общуване с мъртвите и особената пропускливост на границата между отсамното и отвъдното. За целите на игровата интрига тъкмо тази граница е застрашена и в необходимост от удържане и защитаване. Повече от 25 години по-късно още си спомням проиграването на първата мисия в играта. Безцелното лутане из игровото пространство в търсене на проход в скала, мистичен портал или някакъв друг физически вход към земята на мъртвите в играта. Не мога да кажа колко време съм се лутал, но такова нещо не намерих. Затова пък мен ме намери глутница кучета с достатъчно остри зъби, за да разрешат загадката, пращайки ме в земята на мъртвите по традиционния начин. Тази първа моя смърт в играта, необходима, за да може сюжетът да продължи, e вероятно първата ми собствена среща с лудонаративния резонанс, за който говорим.

Днес този елемент на вписване на игровата механика на многото животи и възможността да се започне отначало, изначално присъща на игрите и като сюжетен елемент, е нещо утвърдено и често използвано. За играенето на „Човек сянка“ този елемент беше освен нещо ново, също и органичен начин играта веднага да научи играча на едно от важните си правила – да търси в действия входове към иначе недостъпни пространства. Също да се връща назад и да опитва отново. Действия, без които играта не може да бъде изиграна докрай.

Друг пример за елегантно вписване на механиката на виртуалното безсмъртие на играча и неговия аватар предлага „Плейнскейп: Мъчение“ (Planescape: Torment). Главният персонаж, чийто контрол поема играчът, не просто не може да умре, но да разбере защо не може да умре, кой или какво му е дало това безсмъртие, е основен залог и двигател за разгръщането на цялата история на играта. Не можейки да умре, персонажът не може и да се събере в един-единствен живот, а е принуден да върви и да събира парчетата от пръснатите си предходни въплъщения, понякога постъпки, понякога хора, понякога парчета от собственото си тяло, постоянно и натрапчиво преследван от въпроса… какво може да промени природата на човек?

Еньо Стоянов: Разбира се, темата за възможните дисонанси и резонанси на игрите е въпрос, засягащ идеята за тяхното единство и цялост. Каквото и единство да се предполага за тях, то никога не е просто предварително дадено, то се изработва в ход, процесуално, както при направата им от дизайнерите, така и по време на игра. Това ще рече, че опитът с игрите винаги непосредствено е опит с някаква част, а не с цяло, можем дори да кажем, че цялото се появява едва след отдръпване от играта. Но функцията на тези „парчета“, с които пряко взаимодействаме, е променлива, не е веднъж завинаги фиксирана за всички игри поначало. Нещо повече, те сами са композиция от други парчета.

Има игри, които „разказват“ само с механиката си. В „Братя: Приказка за двама синове“ (Brothers: Tale of Two Sons) темата за „братството“ и „синовния дълг“ е разгърната само чрез действията, достъпни на играча при управлението на двамата герои (например по-големият брат е по-силен, затова може да помага на по-малкия при пресичането на бездни или при изкатерване на стръмен терен и играта не продължава без оказване на подобна помощ).

В игрите от типа „отворен свят“ музиката допринася за добавяне на разказвателен оттенък към действията на играча и показваната му история. Когато постепенно героят на играча разкрива дигитално генерирания свят с навигацията си през него, обикновено звучи музика с идилична минорна мелодика, внушаваща почуда; щом обаче в околността на героя се прояви противник, музиката става отчетливо мажорна, дори маршова. И в двата случая извършваното действие (опознаване на света през навигация, въвличане в конфликт) и историята (търсене на приключения, борба с врагове) са „в резонанс“ със задействаната музикална тема и асоциираната с нея информация, която получава играчът. 

Примерът с музиката подсказва и нещо повече – ролята на интерпретацията, която пресява опита с различни компоненти по време на игра. Музиката сама по-себе си не носи послание и смисъл, определени нейни форми са „полепнали“ със значения поради редовна употреба в специфичен смислов контекст. Дори при „Братя: Приказка за двама синове“ играта вече насочва интерпретативно към своята тема чрез заглавието си, преди да я разработи в нямата си механика. Всъщност при игрите има две интерпретативни инстанции и те могат непредвидимо да се съгласуват или да тръгнат в разходящи посоки – играта интерпретира механичните действия на играча с интерфейса по относително строго кодиран от дизайнерите начин във формата на онова, което му показва на дисплея. Играчът от своя страна също интерпретира показаното му в светлината на културни кодове, които привнася в този процес. Оттук игрите се оказват сложно отворени, незавършени и неподдаващи се на завършване, недопускащи затваряне във финално единство.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/shampioni-bez-bronya-novi-primeri-za-muzhestvenost-ot-motornite-sportove/

Преди точно десет години в Moto Grand Prix (MotoGP) – най-високия клас от световните шампионати по мотоциклетизъм – се състоя може би най-спорната развръзка на борба за титлата, която този спорт е виждал. Испанецът Хорхе Лоренцо спечели последния кръг от шампионата за 2015 г. на пистата „Херес“. Младият шампион от предишната година Марк Маркес, известен с агресивното си управление на мотоциклета, този път кара пасивно зад него през цялата надпревара и го остави да спечели. Това позволи на сънародника му да събере необходимите точки, за да вземе титлата пред легендата Валентино Роси. По-рано през сезона между Роси и Маркес имаше няколко спорни ситуации, които доведоха до удар в предпоследния кръг за Голямата награда на Малайзия, а оттам – и до наказание за Роси, принуден да тръгне последен на пистата във Валенсия. Така италианецът изгуби последния си шанс за десета титла и в него остана горчивият вкус, че е бил измамен от съперник, намесил се в чужда битка.

В миналото подобни борби не са били рядкост. Формула 1 помни катастрофите между Ален Прост и Аертон Сена в края на 80-те, грозните обиди на Нелсон Пике по адрес на Найджъл Менсъл, ударите на Михаел Шумахер срещу Деймън Хил през 1994 г. и Жак Вилньов през 1997 г. През 2021 г. подобни искри прехвърчаха между Макс Верстапен и Люис Хамилтън, които се блъснаха свирепо два пъти – във Великобритания Люис изпрати Макс в болница, а в Италия колата на Верстапен се покатери върху автомобила на съперника си. 

Тези сблъсъци не са нещо изненадващо.

Високите скорости са арена на свирепа битка между горди мъже, искрите от която понякога се разпалват до пожари. През последните години обаче се наблюдава отчетлива промяна в начина, по който пилотите се борят и общуват помежду си. Състезатели от ново поколение като Оскар Пиастри във Формула 1 и Хорхе Мартин в MotoGP реагират на конфликтните ситуации по различен начин, а примерът им изглежда заразителен и води до омекване дори у предишното поколение асове като Маркес и Верстапен.

Това е интересно по две причини. На първо място, стои въпросът за ролевите модели, които момчетата – основна аудитория на този тип състезания – получават. Доста се говори в последно време за лошия пример, даван от инфлуенсъри като братята Тейт – неонацисти, налагащи груб мачизъм, според който мъжете никога не плачат, а жените са само обект на желанието им. Но матрицата, залагана например в съвременни холивудски продукции, също не работи – мъжките образи системно изглеждат като кръгли глупаци. А съветът, че трябва да си чувствителен, да си позволяваш да плачеш и да показваш уязвимост, макар и правилен, може да предизвика т.нар. криндж сред много от момчетата. Да ги накара да се чувстват неловко, да блокират и в най-лошия случай – да бягат към другия модел.

Втората причина е, че дисциплини като Формула 1 и MotoGP са изключително конкурентни и в името на победата участниците в тях биха променили моделите си на поведение, които водят до влошаване на резултатите. Всяка десета от секундата е от значение, всеки излишен грам води до забавяне и заради това пилотите поддържат завидна спортна форма. Но през последните години става все по-ясно, че психическото състояние на участниците е също толкова важно. Пилот, който не е в добро емоционално състояние, ще губи време и увереност. Работа на отбора е да направи така, че състезателят да се чувства добре. Само тогава той може да изяви най-доброто, на което е способен.

Промяната

Важно е да се отбележи, че в първоначалната си форма моторните спортове са били арена на джентълмени и споменатите по-горе серии от инциденти са били немислими. Причината за взаимния респект е високата степен на опасност, при която и най-малката грешка може да завърши със смъртен случай. Ето защо нечистото каране на Сена предизвика потрес у сър Джеки Стюарт, чийто провокативен въпрос за техниката на бразилеца породи знаменития отговор, че ако един пилот не се възползва от пролука в защитата на съперника, значи не е състезател. Сена караше във време с подобрена сигурност – за съжаление, не толкова, че да предотврати гибелта му във фаталната катастрофа на пистата „Имола“ през 1994 г. Преди състезанието той е бил необичайно разстроен и в мрачно настроение заради смъртта на колегата си Роланд Ратценбергер в квалификацията – чувствал се е като в капан, който в крайна сметка се оказва смъртоносен.

Но по онова време не е съществувала грижа за емоционалното здраве. В спомените си световният шампион от 1996 г. Деймън Хил споделя, че след смъртта на баща си е получил като подкрепа половин час разговор в училище. През този период психологическа подкрепа за такива ситуации почти не се е предлагала. В резултат съпругата му споделя, че при запознанството им той ѝ се сторил един от най-тъжните хора на света. Да покажеш уязвимост, след като си се озовал в спорта, означава да си спечелиш подигравки; да си приятел с конкурента си на пистата е било трудно въобразимо. Чак след като Ален Прост се отказва от спорта, Сена разбира колко привързан е бил към своя съперник. Вечерта преди последния си старт той му се обажда по телефона, за да му каже, че липсва на всички.

В наши дни обаче спортът е променен. Ландо Норис и Макс Верстапен на няколко пъти имаха тежки удари помежду си, но въпреки това запазиха приятелството си, създадено покрай споделената им страст към виртуални състезания. Отношенията между Хорхе Мартин и Франческо Баная в MotoGP останаха топли въпреки оспорваните им битки за титлата. Нещо повече – пилотите са все по-склонни да споделят за трудностите, през които преминават, и получават съчувствие, а не присмех от колегите си.

Примерът на младите

През последните години Ландо Норис е смятан за един от най-бързите пилоти в своя спорт и редовно участва в битките за победата. Известен със силната си емоционалност, той често си казва всичко пред микрофоните. В случай на грешка е критичен към себе си, понякога стига до самобичуване. Дори харесва постове в социалните мрежи, в които е иронизиран или подиграван. Заради тези му особености световният шампион от 1980 г. Алън Джоунс казва, че той „няма качествата на шампион“. Ръководителят му в тима на „Макларън“ Зак Браун обаче не е съгласен. Той твърди, че е нормално за „мъжкар“ като Джоунс да разсъждава така, тъй като се е състезавал в друго време. Но според него Ландо просто изкарва от себе си негативните емоции и после става по-силен. Той не се срамува да покаже уязвимост, нито пък да се занимава с дейности, които се смятат за непривични за автомобилен състезател и му печелят подигравки онлайн. Норис не крие и интереса си към модата – наскоро участва във фотосесия, очевидно направена с мисъл и за момичетата, които е успял да привлече към публиката на Формула 1.

Съотборникът му Оскар Пиастри е също толкова интересен случай. Често е наричан Ледения и е сравняван с финландеца Кими Райконен, но спокойствието на австралийския състезател е от съвсем друг тип. Израснал в женско царство с няколко сестри, Оскар е смятан за човек, който е научил много от начина, по който жените се справят с кризисни моменти. Затова се въздържа от агресивни реакции дори когато нервите му са изопнати докрай. Пиастри споделя, че не е безчувствен – просто не вижда смисъл да се отдава на гнева и не смята, че това би му помогнало.

Ако Оскар е леден, то Хорхе Мартин – шампион за 2024 г. в MotoGP – е неговата огнена противоположност. Темпераментният испанец с гореща кръв признава открито как след първата си победа е направил грешката да се отдаде на пиене и купони – нещо, което много млади мъже правят, когато се главозамаят. Затова такъв положителен пример за откровеност има значение. Мартин не крие, че е приел много тежко загубата си от Баная през 2023 г. и буквално се е сринал психически, поради което е потърсил подкрепа от психолог, който му е помогнал да се изправи на крака и да спечели през следващата година.

Важно е да се отбележи, че гореспоменатото поведение не прави тези пилоти съвършени. По-скоро ги освобождава от очакването да бъдат такива. Те са признали, че са само хора, а емоциите са част от човешкото. Така оказват влияние дори върху „батковците“ си.

Омекването на големите шампиони

Макс Верстапен е пилотът, който на пръв поглед носи старомодната агресия на Сена и Шумахер. Това кара много фенове да му се възхищават и да смятат, че той е като вълк в кошара сред останалите си съперници. Нидерландецът наистина е безкомпромисен на пистата и избухва в гняв в радиовръзката с инженера, когато нещата не вървят добре. Но в същото време е внимателен с феновете си деца и се отнася с топлота и грижа към Пенелопе – детето на съпругата си Кели от предишния ѝ брак с друг състезател. Вярно е, че е прям и носи в себе си наследството на токсичния си баща Йос Верстапен, лежал в затвора за домашно насилие. В него обаче има и много от майка му Софи Кумпен, което смекчава характера му – може би затова Макс стана шампион във Формула 1, а Йос не стигна и до победа в състезание от най-престижния шампионат в света на високите скорости. 

Верстапен-младши също така помага на млади геймъри, като Крис Лулъм, като им осигурява средства да пренесат уменията си и на истинската писта. Всъщност доброто отношение към по-младите колеги е запазена марка и на асове като Фернандо Алонсо и Люис Хамилтън. Вероятно то е съществувало и сред звездите на миналото, но акцентът върху него не е бил толкова силен, особено в медийното пространство.

Еволюция се наблюдава и при испанския ветеран Марк Маркес. След като доминира в спорта с мотоциклет на „Хонда“ и беше близо до рекордите на Роси, той се контузи тежко през 2020 г. и се възстановяваше дълги години, като отново и отново претърпяваше мъчителни падания, приближили го до отказване от състезаването. Едва през 2025 г. успя отново да се изкачи върха. При спечелването на титлата коленичи и се разплака пред видеоретроспекция, показваща огромните мъки, през които е преминал – операциите, рехабилитацията, провалите. Близките му споделиха колко сълзи е пролял през тези години, а и той не скри това. Може би най-красноречивият знак за промяната у него дойде след състезанието за Голямата награда на Индонезия, когато бе съборен на пистата от съперника си Марко Безеки (наричан още Без) и при инцидента отново получи тежка контузия. Скоро след това испанецът се обърна към феновете си с молба да не атакуват Без, защото никой не предизвиква такава катастрофа нарочно. Огромна разлика спрямо пилота, намесил се преди десет години в битката между Роси и Лоренцо заради наранена гордост.

Моторните спортове остават дисциплина, в която основна остава жаждата за победа.

Това вече се видя на няколко пъти през този сезон във Формула 1, където иначе примерните Ландо Норис и Оскар Пиастри допуснаха леки контакт между автомобилите си, нещо – което вероятно ще се случва отново, колкото повече наближава финалът на сезона. Но както и в случая с битката между Норис и Верстапен преди година, имаме основания да вярваме, че емоциите ще останат на пистата и около дните на състезанията, а няма да ескалират в трайните вражди, познати от миналото. Защото историите на тези състезатели показват, че днес мъжествеността не е това, което беше. Тя включва и умението да губиш, да приемаш помощ от съперниците си и да им предлагаш своята. 

Тези неща впрочем не са запазена марка само на мъжете. И представляват, казано на езика на моторните спортове, смяна на една по-висока предавка.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kolko-vazhna-e-glavnata-bukva/

Главната буква откроява думата от останалите в текста. Но не само. Тя може да открои например значението на държавата в политически контекст, както видяхме съвсем скоро. С главните букви обаче трябва да внимаваме, защото те могат да изведат наяве не само прекомерни амбиции, но и нещо далеч по-тривиално – неумението на обикновените граждани да ги поставят на правилните места.

На английски ли пишем, или на български?

В основите на българския правопис е залегнало правилото, че съществителните собствени имена се означават с главна буква, а нарицателните – с малка. Още от първи клас започваме да правим това разграничение, макар че учителите, естествено, го обясняват по-елементарно.

С течение на времето и напредването в класовете разбираме, че има много и най-разнообразни собствени имена, а се включва и изучаването на чужди езици – в тях правилата са различни и нерядко с главна буква се пишат думи, които в българския трябва да пишем с малка (английски: August – август; немски: Wald – гора).

Как да се справим с това многообразие от правила? Като си даваме сметка за различните принципи и логика на правописа в отделните езици и като внимаваме най-вече в случаите, които предразполагат към грешки. Започваме с

названията на месеците, които в английския език са богове или императори, но в българския са простосмъртни.

Може би не сте се замисляли досега, но де факто е така: зад January стои двуликият Янус, зад March – войнственият Марс, зад June – Юнона, зад August – император Октавиан Август и т.н. Половината от названията на месеците – February, April, September, October, November, December – не представляват имена на богове, нито на императори и само February произхожда от собствено име. Необходимостта от системност обаче и тук си казва думата: няма как месеците да се пишат по различен начин, затова и „незаслужилите“ се окичват с главна буква.

В българския език връзката между януари и Янус, март и Марс съвсем се е загубила. Поради тази причина названията на месеците имат статус на съществителни нарицателни имена, които се пишат с малка буква.

Отново богове, но и небесни тела стоят зад английските названия на дните от седмицата

и отново има основания тези думи да са собствени имена. Sunday и Monday са дните на Слънцето и Луната, а повечето богове, прозиращи под другите названия, са от скандинавската митология – Тир, Один, Тор, Фриг, Сатурн.

За разлика от месеците, нашите думи за дните от седмицата са славянски по произход и в тяхното значение няма нищо божествено, нито пък небесно: вторник, четвъртък и петък са наречени така заради мястото им в поредицата, сряда е в средата на седмицата, в неделята не правим нищо, а понеделникът е просто денят след неделята¹. Само събота е с чужд произход².

След тази кратка етимологична разходка се връщаме рязко към нашето съвремие, в което битието ни зависи не от волята на боговете, а от работата или бездействието на институциите. Няма как, налага се да пишем техните имена, и то правилно, без да ги величаем излишно с главни букви. Имам предвид грешни варианти, като Европейска Комисия, Министерство на Външните Работи и Българско Национално Радио. На английски може и да е правилно (и всъщност е) European Commission, Ministry of Foreign Affairs и Bulgarian National Radio, но

българският правописен модел е различен и главната буква в тези случаи остава само една – началната: Европейска комисия, Министерство на външните работи, Българско национално радио.

Освен съществения „принос“ на английския език за посочените грешки трябва да посочим още един важен фактор. Срещала съм обяснения, че като се използват повече главни букви в названието, така се изтъква важността на означаемото. Факт е, че институциите изобщо имат голямо значение за функционирането на обществото, но това не бива да рефлектира в потъпкване на правописа. Началната главна буква е достатъчна да открои собственото име, а високото си място в обществото въпросните институции трябва сами да си извоюват.

За да не останете с погрешни впечатления от тази част на статията, ще направим три уточнения:

1. Коментираното разграничение между английския и българския правопис важи не само за названията на институциите, а изобщо за всички съставни (които се състоят от две или повече думи) собствени имена, които могат да означават най-разнообразни материални същности и нематериални понятия – географски и астрономически обекти, исторически и културни събития, празници и прочее. Ще се ограничим с три примера: Долни чифлик/Dolni Chiflik; Средиземно море/Mediterranean Sea; Ден на независимостта/Independence Day.

2. Само с начална главна буква на български се пишат също заглавия на книги, филми, театрални, оперни и балетни постановки и каквото се сетите още: „Полет над кукувиче гнездо“/One Flew Over the Cuckoo’s Nest; „Вълшебната флейта“/The Magic Flute.

Тук някъде трябва да отбележим и широко разпространената погрешна практика имената на групи и страници във Facebook да се пишат с главни букви. И докато в Интересни Факти за Всичко и Здраве Лечение Терапия Народна Медицина Аюрведа Лечебни Практики и Методи може да се намери логика – всички пълнозначни думи са с главна буква, то в други е трудно да се стигне до водещата мисъл в съзнанието на администраторите: Настройки на ума: Магнит за Пари – Как да развия съзнание за изобилие? (А как да развием съзнание за грамотност?); Купувам – Продавам Кво ли не !!! (Уви, правописни умения не могат нито да се купят, нито да се продадат.)

3. Ако съставното собствено име съдържа друго собствено име, тогава главната му буква се запазва: Горна Оряховица; Ихтиманска Средна гора; Древен Рим; Парламентарна асамблея на Съвета на Европа.

Изтъкни ме!

Сред правописните правила все пак има и такива, които регламентират употребата на главни букви по стилистични причини, тоест когато изразяваме по-особено отношение към дадена личност или по-общо понятие.

1. При учтивата форма. Мнозина от нас пишат главни букви по стилистични причини всеки ден, водейки служебна кореспонденция – а тя е немислима без учтивата форма, съответно без Вие (Вас, Ви) и Ваш. Интелигентните хора употребяват уместно учтивото Вие и обикновеното вие, но не е излишно да напомним, че те се използват в различни ситуации.

2. При названия на длъжности. Колкото и висока да е дадена длъжност, в обикновена употреба тя се пише с малка буква: Българският президент се срещна с хърватския министър-председател във Варшава. Само и единствено в официални писма, покани, заявления, жалби и прочее документи названията на длъжностите се пишат с главна буква, и то – забележете! – в две определени позиции:

а) при адресиране: До Президента на…; До Кмета на…; До Изпълнителния директор на…;

б) при обръщение: Уважаеми господин/г-н Президент…; Уважаема госпожо/г-жо Кмет…; Уважаема госпожо/г-жо Изпълнителен директор…

Ако по-долу в текста на документа се посочва някаква длъжност, тя се пише с малка буква.

3. При титулуване. Тези употреби са доста редки, особено в републиканска държава като нашата, но се случва например журналист да вземе интервю от чуждестранен посланик в България. Вероятно сте забелязали, че обръщението е Ваше Превъзходителство, и то е по протокол. Ако се говори в трето лице – съответно Негово Превъзходителство. Протоколни са също обръщенията към членовете на монархически фамилии (Ваше Величество, Ваше Височество) и към представителите на черното и бялото духовенство.

4. При важни понятия. Най-сетне правописът разхлабва примката си и великодушно ни казва, че може да напишем с главна буква думи, които според самите нас означават нещо голямо, открояващо се, позволява ни да вложим чувство и да заявим с патос:

Обичам те, Родино моя!
Освен че е голям професионалист, той е истински Човек!

Свободата тук, предупреждавам, е почти илюзорна. Няма как да изпъстрите целия си текст с Отечество, Любов, Вяра и т.н., защото би било прекалено и изтъквайки важността на много понятия или пък на едно, но двайсет пъти, в крайна сметка ги обезценявате. Освен това е приложимо само за съществителни имена, макар такова ограничение да липсва черно на бяло. Абсурдно би било според мен да напишете Родино Моя, обичам те! или Родино моя, Обичам те!

Равносметката от всичко казано дотук е, че правилата за употреба на главни букви в българския език са строги и трябва доста да внимаваме. Многократно по-голяма е вероятността да напишем погрешно главна буква вместо малка, отколкото обратното. Затова е добре да се замисляме, преди да натиснем клавиша Shift.

И още един извод, който е страничен, но съществен според мен: показателно за това колко силно е влиянието на английския език, е, че се налага да обясняваме правилата в нашия език в съпоставка с чуждите.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-redaktsiite/

Докато си говорим дали някога изкуственият интелект ще пише неразличимо от човека (а той вече го може!), неусетно всичко се промени. Независимо дали си даваме сметка, вече ежедневно четем текстове, генерирани от алгоритмите. Поредното безспорно доказателство видяхме преди месец в социалните мрежи – някои от най-реномираните български медии безкритично публикуваха текстове, в които си личат типичните изречения, безспорно показващи, че текстът е написан от ChatGPT или събратята му. И дори не е прочетен от „автора“, преди да се появи в мрежата.

Не можем ли тогава да поканим ИИ да ни спаси… като редактор? Неотдавна проверихме как се справят някои от най-модерните ИИ модели в ролята на коректори, а сега е време да вдигнем летвата.

В следващия важен експеримент ще подложим на изпитание уменията на ИИ като редактор.

Редакция

Неслучайно така се казваше мястото, където се създава медийно съдържание. Уви, с промяната на информационната среда и на начина, по който научаваме новините, редакторите и коректорите влязоха в Червената книга за повечето медии. Редактирането на медиен текст е умение с безброй аспекти – от него се очаква далеч не само да познаваш правописа и езиковите правила, но и да се съобразяваш с контекста, тематиката, съдържанието, стила, аудиторията си.

Щом за толкова медии не са нужни такива кадри… хайде да видим дали ИИ не може да ги замени.

Избираме да му дадем кратък преводен текст от английски. Оригинала вземаме от сайта на National Geographic, а за превода ще използваме популярната платформа DeepL – може би пък тя ще е безгрешна и ще остави без работа новия ни колега?

Не, не се оказва безгрешна. И двамата като редактори забелязваме доста грешки, които могат да бъдат поправени, грапавини, които се нуждаят от едрата редакторска пила или поне от фина шкурка. Позволяваме си единствено да съкратим преведения вече текст, за да бъдат по-видими редакциите, които ще предложат моделите. С получерен шрифт са означени местата, където ние бихме направили промени.

Най-добрият приятел на човека

Ще опитаме с три различни задания (промпта): 1) кратък – на български (SBg); 2) подробен – на български (LBg), в който обясняваме детайлно заданието на алгоритъма – вменяваме му цялата длъжностна характеристика на редактора; и 3) подробен – на английски (LEn), за да видим дали пък това няма да подобри драстично уменията му. Опитваме с девет от най-нашумелите модели, последния писък на Силиконовата долина и… някои от тях се провалят зрелищно. (Впрочем опитният редактор би отбелязал тук, че долината е Силициева.)

Оставяме в експеримента шест „състезатели“. Тук са суперзвездата GPT-5, неговият набързо изтикан от пиедестала предшественик o-3 на OpenAI, най-новият и усъвършенстван флагман на Google – Gemini 2.5 Pro, както и Claude 4 Opus на Anthropic. Добавяме за плурализъм българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT (която отново използва GPT-5, но с определени ограничения).

Ето че резултатите идват. Би трябвало да е лесно, както беше с коригираните текстове – отбелязваме грешките и броим кой колко е уловил и поправил. Изведнъж обаче се изправяме пред много сериозен и неочакван проблем.

Няма хора

Първият въпрос, който и двамата си задаваме независимо един от друг, е

Защо ни трябваше да се захващаме?

В редактираните текстове от различните модели и с различните промптове има толкова разнообразни решения, че трудно се поддават на систематизирано и изчерпателно представяне, особено в рамките на една статия. Почти невъзможно е също така да направим обективна класация, в която да ги сравним.

Ето защо решаваме да коментираме по-важните намеси (означени с получерен шрифт) и липсата им в един от най-добре редактираните според нас текстове – от GPT-5 (LEn). В анализа ще вмъкваме и наблюдения върху резултатите на другите модели.

Коректен коректор

Още в първия абзац повечето модели са коригирали буквално преведените местоимения и глаголни форми в мн.ч. – сладки са не очите на кучето, а самото то; стопанинът изпитва желание да го (а не да ги) прегърне и т.н. Забелязали са също необичайната употреба на детска градина в този контекст. GPT-5, а и други модели са добавили конкретизиращото определение кучешка или за кучета, докато някои са се задоволили просто с ограждането на детска градина с кавички.

В духа на българския език е изразът погледнете кучето си в очите вместо погледнете в очите на кучето си – и тук няма друг сполучлив вариант, за разлика от Чувствате ли се превзети от това колко е сладко? в изходния текст. Изборът на GPT-5 е с леко изместване на значението (Обзема ли ви умиление колко сладко е?), защото може и да не изпитваш точно умиление, когато те обзема силно чувство, но все пак в този контекст редакцията е подходяща.

ИИ е отчел, че изразът Подобно явление се е случило е несвойствен за българската реч, и го е заместил отново с подходящ за контекста – Същият порив я обзема. Ето и още две уместни замени: Изненадващо, същите чувства я завладели (Claude LEn) и Подобно усещане е изпитала (Gemini LBg).

Разбира се, не всички модели са се справили сравнително добре с коментираните изрази, а по отношение на чувствителността до един са се провалили на теста с университета „Пърдю“. Тъй като в транскрипцията на името прозира коренът на неприлични български думи, то обикновено се предава като „Пардю“. Преводачите от английски, а и от други чужди езици имат опит с такива имена и се стараят да избягват нежелателни асоциации. Ще посочим един пример от соцминалото ни: генералният секретар на Комунистическата партия на САЩ Gus Hall беше наричан Гюс Хол. Сега името Gus се предава също с Гас, а вариантът с ъ не е препоръчителен.

Неповторимо повторение

В изходния текст се срещат повторения, налагащи редакторска намеса. Две от тях са във втория абзац: деца – децата и да ги – да ги. GPT-5 се е справил с проблема по най-ефективния начин – чрез съкращаване. Дотук добре, но отбелязваме, че повторенията са на думи и явно на ИИ не му е трудно да ги маркира и редактира. В края на текста има цитат с друг тип повторения – на еднокоренни думи: свързани – привързаността – връзката. Като прибавим и свързани в предходното изречение, положението става тежко и явно трябва да се облекчи. GPT-5 не е регистрирал проблема, както впрочем и други негови „колеги“. Разбира се, има опити за редактиране от някои модели, но не са особено сполучливи и точно в такива случаи проличава незаменимостта (поне засега) на човека. Ето един вариант за изход от ситуацията без претенциите да е най-добрият: Областите на мозъка, отговарящи за привързаността, любовта и отношенията с другите, бяха стимулирани по подобен начин.

ПтерЕдактил

Текстът, с който тествахме ИИ, е научнопопулярен и съдържа немалко термини. Това налага те да бъдат внимателно проверени. Макар да имаме забележки, доста от моделите се справиха добре с тази задача. GPT-5 се е съобразил, както е написал в обясненията си, с „утвърдената българска терминология за породи“ и е заменил куче от породата Големи пиренеи с коректното пиренейско планинско куче, а „нелогичното“ пуделче – с пудел. И наистина, стандартните пудели, наричани още кралски, са най-големите по размери, затова употребата на умалителното съществително е неправилна.

Сполучлива е и употребата на образна диагностика на мозъка вместо мозъчно изображение. GPT-5 е забелязал липсата на м във фузифорния (гирус) и го е коригирал на фузиформната¹ (извивка), но пък при опита да преведе думата е допуснал правописна грешка – веретеновидна.

Положително оценяваме и редактирането на визуалната и лицевата обработка. Нашият ИИ го е заменил с визуалната обработка и разпознаването на лица². Други модели са дали по-прецизна формулировка: обработката на визуална информация, включително разпознаването на лица (BgGPT SBg, Gemini LEn).

Доредактирай това

На изпроводяк е време да споделим накратко личните си впечатления и изводи от експеримента.

Георги: Нещо, коeто ме изненада: моделите се справиха почти еднакво добре при доста различни задания – по дължина и език. Очевидно напредват и в това да разбират какво искаме от тях, а идеята, че промптовете са умението на бъдещето, не е толкова безспорна. Някои от предложените редакции ме впечатлиха с идеите и забелязаните грешки, други – с безумните допълнителни грешки, които добавят в „редактирания“ текст. Но това надали е изненада.

Традиционно на мен се пада ролята на „адвокат на дявола“ (открай време ИИ в литературата се асоциира и с рогатия). Но дали е дявол (все още), зависи само от нас. Разбира се, остава все тъй недопустимо да използваме невероятните нови умения безкритично. Да приемаме на доверие, да копираме, публикуваме – и готово. Спасението на пишещите е в ръцете на самите пишещи. И все пак, във време, в което няма как за моя сайт „Дигитални истории“ да разполагам с редактор, моделите за мен са безценни. Видяхме го и в този експеримент – особено когато няма как да бъде свършена от човек, голяма част от работата на добрия редактор може да бъде поета от алгоритмите.

Дори най-зоркото и опитно редакторско око може да допусне грешка. Виртуалното – също. За мен е правило да помоля ИИ да предложи редакции на всеки мой текст, а после аз да избера кои от предложенията му са удачни. Много често се случва да са такива, може да се убедите и сами – всички предложени редакции заедно с обясненията на моделите ще намерите тук.

Павлина: Основният извод от този експеримент за мен е, че човек не бива да бъде предубеден за възможностите на ИИ. Не очаквах например той да се справи на такова ниво с термините. Пак ще трябва да си ги проверите, защото не всичко нередно ще забележи, но може да си спестите доста ровене из специализирани сайтове, защото ще ви даде ценни подсказки.

Не очаквах също ИИ да променя толкова съществено изходния текст, макар че в дългите промптове ние му дадохме свобода на действие. GPT-5, чиято работа коментирахме, се е придържал по-плътно, но други модели са се поразвихрили например с добавяне на информация и заключителни изречения, с преформатиране на части от текста (с булети). Затова наистина трябва да внимавате при формулирането на задачите в промпта.

ИИ може да ви бъде полезен и с някои идеи за разнообразяване на изказа, има и добри попадения при преформулиране на изрази – отново може да ви спести време, особено ако сте зациклили и се чудите: „Това пък сега как да го кажа по-ясно?“

Павлина и Георги: В анализа наблегнахме повече на постиженията на ИИ в редактирането, защото е важно в какво е добър и с какво може да ни помогне. Пощадихме го в критиките, но това не бива да притъпява бдителността ни и да го държим изкъсо, защото не е изключено да осакати ако не целия текст, то поне част от него. Санкцията все още е у нас, хората, и не трябва да я изпускаме поне в обозримото бъдеще.

П.П. Този текст е написан и редактиран само от човешки същества. Честна дума!

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/deshifrirane-na-genialnostta-na-leonardo-da-vinchi/

И така, през 2016 г. започва проектът за разчитане на ДНК на Леонардо да Винчи, с който вече почти десет години учените целят да създадат пълна „карта“ на неговия генетичен код.

Проектът

Целта на „ДНК на Леонардо да Винчи“ е да се определи дали останките от замъка Амбоаз, за които се твърди, че са именно на художника, в действителност са негови. Това би могло да стане, като се сравни наличната ДНК с тази на негови живи родственици. Проектът има още една амбициозна задача – да секвенира целия геном от останките на Леонардо (в случай че са негови), като така се изясни защо е бил толкова талантлив и дали вниманието му към детайлите се дължи на определени генетични заложби, свързани с неговото зрение. Допълнителните цели на проекта включват изследване на проби от частни и публични колекции от произведения на изкуството от периода на Ренесанса.

Ръководител на инициативата е д-р Норберто Гонзалес-Хуарбе от американския институт за геномни изследвания J. Craig Venter. Д-р Гонзалес-Хуарбе работи в отдела по инфекциозни болести и геномна медицина. Финансирането е осигурено от фондация „Ричард Лаунсбери“. Сътрудници са Университетът „Рокфелер“ и Университетът на Флоренция.

Какво може да ни каже ДНК на живите родственици на Леонардо?

Историците са единодушни, че Леонардо да Винчи не е оставил потомство, но пък баща му е имал няколко деца от две различни жени, така че родственици не липсват. По-важни за изследването са тези от мъжки пол. Защо? X и Y хромозомите определят пола. Наличието на една X и една Y хромозома определя мъжки пол. Y хромозомата се предава директно от баща на син и затова е идеално средство за проследяване на родственици по бащина линия. 

Всички автозомни хромозоми (тези, които не са свързани с определяне на пола) са в две копия – едното се унаследява от майката, другото – от бащата. Но X и Y хромозомите не се унаследяват „чисти“, а обменят генетичен материал помежду си (т.нар. рекомбинация). Ето защо всеки човек притежава уникална комбинация от генетичния материал на родителите си. Y хромозомата обаче има специфична структура и голяма част от нея не се рекомбинира с X хромозомата по време на репродукция. 

Поради този факт Y хромозомата е най-подходяща за проследяване на родствениците на Леонардо. При внимателното проучване са били идентифицирани както починали, така и живи мъже, за които се предполага, че са носители на Y хромозома от родовата линия на Да Винчи. След като се проследят колкото може повече от тях, ще може да се сравнят техните Y хромозоми с Y хромозомата от пробата от останките и да се установи с максимална точност дали те наистина са на Леонардо.

Проследяване на Y хромозомата при роднините на Леонардо

Анализът на Y хромозомите на живите родственици на Леонардо може да допринесе за изясняване на цялата последователност на неговата Y хромозома. За да се подкрепят предположенията, че определени останки или археологически находки принадлежат на художника, е необходимо да се проучат хаплотипите на Y хромозомата, носени от живите родственици. Хаплотипът представлява част от генетичните вариации (алели), която се наследява от единия родител (в случая от бащата, тъй като Y хромозомата се предава от баща на син). Хаплотипите се групират в хаплогрупи. Y хаплогрупите представляват сбор от общи хаплотипи, унаследявани в поколенията.

Смята се, че мутациите в Y хромозомите и в генома на митохондриите се срещат няколко пъти по-често от мутациите в останалите хромозоми. Проектът „ДНК на Леонардо да Винчи“ предлага важна възможност за изясняването на мутациите в Y хромозомата, унаследени в продължение на няколко поколения.

В бъдеще учените биха могли да проучват произведения, създадени в работилницата на Леонардо да Винчи. Единственият останал генетичен материал по тях, който може да се изследва, е от пръстови отпечатъци. Сред най-новите методи за секвениране е този, при който се използва една-единствена клетка. ДНК, съдържаща се в тази клетка, се размножава многократно (амплификация). Цялостното геномно секвениране чрез амплификация на една клетка се използва в доста области на съвременната молекулярна биология, но все още не може да се приложи за изследването на древна ДНК или на ДНК, извлечена от пръстови отпечатъци.

Ролята на единичните разлики в генома при развитието на висок коефициент за интелигентност

Друга цел на проекта е изследването на т.нар. единични нуклеотидни полиморфизми (Single Nucleotide Polymorphisms – SNPs) в генома на Леонардо. SNPs представляват замените на „единични букви“ от ДНК кода. В резултат на такива замени е възможно да се променят функциите на белтъците, които се произвеждат по „команда“ на определени участъци от ДНК. Предполага се, че по принцип има SNPs, свързани с човешката интелигентност, и при да Винчи те са били много. 

Учените изказват и друга хипотеза: че не става въпрос за носителство на множество SNPs, а че отделни единични нуклеотидни полиморфизми са силно обвързани с интелигентността. Тоест не е въпрос толкова на количество на SNPs, а на качество. Тази хипотеза обаче е трудно доказуема, защото има хиляди SNPs и индивидуалният им ефект върху интелигентността е пренебрежимо малък.

Към момента подходът за доказване на гения на Леонардо посредством търсене на SNPs се е изчерпал, тъй като той се дължи на множество други фактори. Затова учените се насочват към изследването на епигенетични белези и малки дупликации. Епигенетиката изучава химични съединения, които маркират участъци от ДНК с цел определяне на момента на активиране на дадени гени. Епигенетичните промени зависят от фактори като околната среда и стреса. За разлика от мутациите в гените, епигенетичните промени са обратими. 

Въпреки фокуса върху епигенетичните белези, и те не са идеалният избор, защото не са така стабилни и непроменливи при предаване в поколенията като SNPs. За сравнение, причинените от стрес епигенетични промени са обратими в рамките на едно поколение, а SNPs остават постоянни.

Надеждата да се получи полезна информация от SNPs анализа и да разберем повече за гения на Леонардо е все още малка – дори десет години след началото на проекта. За момента се разглежда възможността за специални алели, кодиращи калиеви канали в ретината, заради които се предполага, че Да Винчи е притежавал по-особено зрение. 

Ползите от проекта „ДНК на Леонардо да Винчи“ 

Те не се ограничават само до изясняването конкретно на неговия генетичен код. Опитите за възстановяването на пълна генетична информация от минимални количества увредени нуклеинови киселини (ДНК и РНК) водят до разработването на нови и още по-прецизни молекулярнобиологични техники.

Един от следващите подходи, към които се насочват учените, участващи в проекта, е възстановяването на ДНК от тетрадките и рисунките на Леонардо. Тази идея отваря врати към изследването на архивите и библиотеките. На теория това е напълно постижимо, тъй като вече е извличана РНК (по-нестабилна от ДНК) от много стари находки. Например преди повече от десет години музейни образци бяха използвани за получаване на транскриптома (цялата РНК в клетката) на изчезнал тасманийски тигър. Това доказва, че при определени обстоятелства ДНК и РНК могат да останат стабилни за продължителен период.

Предстои да научим и за възможно най-детайлното разчитане на Y хромозомата на Леонардо. Всички проучвания, свързани с унаследяването на Y хромозомата в поколенията, ще дадат информация, която ще послужи за разработването на методи за по-точно прослeдяване на родственици от цели популации и за изясняване как Y хромозомите се променят през поколенията.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/horugvata-na-fundamentalizma/

Центърът на София е известен с близостта, в която се намират един до друг православен храм, католическа църква, джамия и синагога. Тази симпатична топография се възприема като доказателство за религиозната толерантност на българина и все още често се изтъква като предимство на страната ни. Опитите за нарушаване на хармонията, например случаят, когато симпатизанти на партия „Атака“ нападнаха молещи се мюсюлмани, се посрещат с обществено порицание.

За човек, който живее в такава среда, понякога е трудно да го осъзнае, но междуверската търпимост наистина е достижение. Миналото на Европа, а и на света е показало, че някои от най-тежките и нерешими конфликти се пораждат от идеята, че една религия трябва да се наложи силом над останалите. Това, поне на пръв поглед, не е характерно за България. Макар да се гордеем с делото на покръстителя княз Борис и да изтъкваме, че сме дали православието на други народи, като руснаци и украинци, ние никога не сме били фанатични.

У нас винаги е имало алтернативни учения, например богомилството през средните векове и философията на Петър Дънов от по-ново време, а за някои хора те са неразделна част от българското. Освен това още преди покръстването българите са флиртували с Ватикана и макар в крайна сметка да избират друго, у нас има компактни общности католици, съществуващи до ден днешен. В страната се срещат също протестанти, апостолици (арменци), юдеи, в по-ново време мормони, будисти, привърженици на движението „Харе Кришна“. Няма как да не се отбележи и сравнително високият процент мюсюлмани, които съставляват втората по големина религия в страната. И макар миналото да пази някои травматични моменти, като цяло тези религиозни общности живеят в мир помежду си.

Напоследък обаче изглежда, че картината започва да се променя. 

Българската православна църква (БПЦ) става все по-активна в обществения живот и се опитва да наложи ценностите си на всички. Тя може да си го позволи, защото, макар българите да не са от най-редовно черкуващите се народи, православието играе специална роля в историята ни. Мнозина смятат, че то е основен фактор за съхраняването ни като общност през вековете на османско владичество. Именно борбите за църковна независимост предшестват освободителните движения, а обобщението на всичко това е дадено от митрополит Климент (Васил Друмев):

Има православие – има и български народ; няма православие – няма и български народ.

Православната църква играе важна роля като знак за тиха съпротива срещу атеизма, силово налаган от комунистическата власт по време на тоталитарния период. В храмовете, които посещават, докато са следени от милицията, много българи откриват упование и обещание за справедливост във вечността, което е по-вдъхновяващо от сивите лозунги за светлото социалистическо бъдеще и преизпълнените петилетки. Вярата се превръща в алтернатива на грубия материализъм и затова в първите години на Прехода принадлежността към нея е почти част от демократичната идентичност.

За съжаление, тъкмо по време на тоталитаризма текат процеси, даващи негативно отражение днес. 

Голяма част от висшия клир, а и не само, бива вербувана от комунистическата Държавна сигурност. Можем само да спекулираме дали някогашните агенти и доносници са станали вярващи, напасвайки християнските догми с дадените им от комунистическия кесар задачи, или пък са просто лицемерни. Факт е обаче, че някъде в този етап в Българската църква се заражда изключителна вярност към Русия, тогава част от Съветския съюз, където подобни агентурни процеси вече са протекли. 

В днешната Руска федерация Православната църква изпълнява ролята на държавна доктрина, която оправдава и благославя завоевателните цели на режима на президента Владимир Путин. Тя окуражава подчинението пред властимащите. Това е показано във филма „Левиатан“ на Андрей Звягинцев, където свещеник със сковано лице и леден глас дава съвети на местен олигарх, че всяка власт на Земята е дадена от Бога и той не трябва да се бои да я изпълнява.

За Руската православна църква войната, която Путин води срещу Украйна, е свещена – концепция, която дори за средновековна Византия би била прекалена. Макар и благочестиво, както проповядва православието, Кремъл все пак има враждебно отношение към западните християни, особено към католиците, които се възприемат като част от вражеския колективен Запад. Поради това много руснаци, особено националистите, възприемаха с недоверие опитите на папа Франциск да посредничи за мир за войната в Украйна, докато в същото време украинци го упрекваха, че е твърде отстъпчив пред Москва. ЛГБТ хората са обявявани на практика за престъпници просто защото ги има. Напоследък на мушка попадат и тези, които нямат деца – смразяващ завой, който, за съжаление, може би намеква какво ни очаква и в България.

Причина за тревога

е изборът на сравнително младия и изключително деен Даниил за патриарх през миналата година. Като духовник той води аскетичен начин на живот, което е достойно за уважение. Нееднократно обаче е изразявал политически позиции, близки до тези на руската държава, и под негово ръководство Църквата започва все по-активно да се намесва и в светския живот. Неговото предстоятелство е не толкова начало, колкото кулминация на процес, започнал преди няколко години. Симптоматично беше поведението на БПЦ при посещението на папа Франциск в България, когато мюсюлмани, юдеи и протестанти се молиха заедно с главата на римокатолиците, но представителите на православното духовенство отказаха. 

В наши дни видяхме Църквата да изразява отрицателно становище към традиция като нестинарството, което предизвика хумористични реакции в социалните мрежи. Привидно аргументът е железен спрямо канона – обичаят е езически. В действителност обаче между религията и дохристиянските вярвания в България, а и по цял свят често има симбиоза, включително датите, на които празнуваме Коледа и Великден, свързани пряко със зимното слънцестоене и пролетното равноденствие. Професор Клайв С. Луис, може би най-известният християнски апологет на ХХ век, дори стига дотам, че твърди как езическите митове за завърнали се от смъртта са подготвяли хората за истинското възкресение. Доколко тогава е удачно да се нападат хора, почитащи икони дори по време на чисто фолклорен ритуал?

Това отношение започва да се просмуква полека-лека и сред миряните. По проруска линия интелектуалци, свързани с вярата, заемат позиция срещу Вселенската патриаршия и в подкрепа на Руската православна църква, особено по въпроса коя е действителната църква в Украйна. Католиците, каквито у нас има хиляди, лековато са наричани еретици. Професор Калин Янакиев, чиито познания за историята на православието са изключителни, оборва това определение, но самият той признава, че е обект на нападки заради позициите си.

Невинен поздрав за еврейския празник Ханука на водеща медия у нас предизвика просташки коментари в социалните мрежи – нещо, което бе забелязано и от посланика на Израел. Част от тях бяха реакция на войната в Газа, но в други се долавяше нетолерантността към вярата, която не е „нашата“, „ние това не го празнуваме“. По време на последните местни избори в София в казус се превърна фактът, че кандидатът за кмет Васил Терзиев симпатизира на Петър Дънов. Дъновизмът действително противоречи на православната догма. Това обаче не би трябвало да е проблем за заемане на определен пост в светска държава. На всеки Хелоуин празнуващите с маски деца биват обвинявани в сатанизъм.

Тези неща изглеждат смешни и нелепи, но съвсем не са невинни. 

Езикът на омразата може лесно да премине в действия, първоначално сравнително безобидни, като анекдотичните разкази за съборена украса на Хелоуин, но после опасни и агресивни, каквото би било физическото насилие срещу някой „друговерец“. Още повече че предстои въвеждането на религиозно обучение в училищата, което ще сегрегира децата и ще изолира католици, протестанти, евреи и атеисти. Тук не отварям дума за учениците с алтернативна сексуалност, каквато, така или иначе, е забранено да се обсъжда със закон, отново с одобрението на Църквата.

Като цяло трябва да се има предвид, че всяка религиозна общност споделя канони и вярвания и има право да следи за спазването им от своите последователи. От тази гледна точка е неправилно да очакваме Църквата да промени свои хилядолетни канони относно теми като брака и целомъдрието, нито да искаме публично да признае за приемливи учения, несъвместими със свещените ѝ книги.

В същото време България е светска страна, в която Църквата е отделена от държавата, и не е коректно да се създава обстановка на нетърпимост към хората извън паството на БПЦ. 

Намирането на баланса не е лесна задача, тъй като религиозният фундаментализъм може да оправдае всяко зверство. Фанатично вярващите мислят, че спасяват неверниците. При положение че според вярата им душите им би следвало да са безсмъртни, а човешкият живот трае средно 70–80 години, тълкуванието е, че каквото и страдание да причинят в този живот, то бледнее пред риска душата на жертвата им да попадне в ада, където ще бъде подложена на вечни мъчения. Въпросът е, че поне в християнството, сред чиито деноминации е и православието, съществува концепцията за свободна воля, а тя се нарушава, когато възможните алтернативи биват потискани.

Разбира се, за ислямските фундаменталисти абсолютната свобода идва тогава, когато можеш да избереш Бога без никакви „пречки“. Само че това мислене е създало ужаса на самоубийствените атентати, както и режими като този на талибаните в Афганистан, където всяка радост от живота бива потисната в името на „благочестието“.

България все още е много далеч от такова състояние и в интерес на истината, православието е подкрепяно не толкова като единствен верен път към Бога, колкото като белег на националната идентичност. Това го прави елемент от национализма, който се разгаря у нас през последните вече 20 години (ако броим за началото му пробива на „Атака“ на парламентарните избори през 2005 г.). Въпреки че у нас и национализмът е свързан със силна привързаност към чужда държава, която пък ни е посочила официално за врагове.

Но първите стъпки към по-сериозно развихряне на някакъв религиозен фундаментализъм сякаш вече са направени. Важно е да си дадем сметка за това. Така поне няма да бъдем изненадани, ако един ден завалят директните предложения за забрана на цели вероизповедания (едно вече беше шкартирано) и ограничаването на права, които погрешно днес смятаме за даденост.

Българският народ все още има традиция във верската търпимост. Само времето ще покаже дали тя ще бъде продължена. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kiberpunk-2077-udovolstvie-i-ludonarativen-disonans-3/

<< Към втора част

Северина Станкева: Според мен В. препраща и към едноименния роман на Пинчън. Там паралелно текат два разказа: от една страна – този на Бени Профейн, бивш моряк от американските Военноморски сили, който безцелно се шляе из Ню Йорк; от друга – този на Хърбърт Стенсил, англичанин, обсебен да намери мистериозната В., която присъства в дневниците на изчезналия му баща.

В. се появява постоянно в различни фигури: като жена в центъра на политическа интрига в Кайро през XIX век, като плъх от нюйоркското метро, който иска да стане монахиня, като града Валета, като малтийка, която е модифицирала тялото си толкова, че почти нищо естествено не е останало в него – има стъклено око с часовников механизъм, метална пластина в черепа и изкуствени крака.

Освен очевидната близост с кибернетичните протези, в „Киберпънк“ – и в романа, и в играта – имаме, най-общо казано, две линии на всяко ниво, които в крайна сметка така и не могат да се съберат, за да образуват постоянен център, но парадоксално, не могат да бъдат и съвсем ясно отделени. Разцеплението е в самия главен герой, доколкото той е буквално обсебен от друга персона. И доколкото се олюлява между тоталния нихилизъм и търсенето на смисъл в града, който обещава високи технологии и слава, но заедно с това носи мизерен живот. Разрив има и у Джони, чиято сребърна ръка е всъщност производство на „Арасака“ – корпорацията, срещу която е насочен бунтът му. Понеже тези противоречия са вплетени наративно, започнах с това, че играта ми се струва по-скоро резонантна, макар да съм съгласна, че изпълняването на тривиални поръчения, когато се предполага, че главният герой умира, е класически пример за лудонаративен дисонанс.

Връщайки се към невъзможността да се разграничи автентичното от фалша, изглежда, че съпротивата е обезвредена от процес, наречен от Дебор recuperation (възстановяване) – в него всяка революционна идея се попива от масовата култура. Един от въпросите на играта е възможно ли да има ответен удар, или détournement (преобръщане), при който, обратно, средствата на зрелището се използват с подривни цели. Като че ли ясен отговор не е даден, дори ми се струва, че допълнително се проблематизира невъзможността за отличаване на едното от другото.

Например в мисията Killing in the name, чието заглавие неслучайно препраща към песен на антиавторитарната, но комерсиално много успешна банда Rage Against the Machine, В. тръгва по следите на мистериозния хакер Сведенборг-Ривиера, разпространяващ криптирани бунтовнически слогани из интернет, като „Човечеството е само финансова пирамида, скрита зад фасада от сълзи“, от които Джони е изключително впечатлен. След доста продължително лутане в търсене на източника става ясно, че Сведенборг всъщност е хакната машина за гадаене, която е препрограмирана да произвежда псевдофилософски брътвежи. Играчът има три възможности: да остави машината, както си е, да я изключи или да я препрограмира отново, така че да говори още по-големи глупости от типа на „Средствата за производство трябва да принадлежат на колективното несъзнавано“. Джони е най-доволен от последната. Невъзможността да се отсъди категорично за значението на подобни действия е изключително интересна тема.

Николай Генов: Да мислим Джони като отпадъчен остатък от една традиция ми се струва особено важен ход, защото подобна интерпретация отваря неговия образ към литературния му първоизточник и с това позволява да свържем две различни медии. В случая, разбира се, визирам книгите от поредицата „Киберпънк 2020“ – настолната ролева серия на Майк Пондсмит, публикувана през 1988 г., чийто свят компютърната „Киберпънк 2077“ наследява.

В този текст от края на 80-те години Джони е доста по-различен от превъплъщението на Киану Рийвс. Той е, така да се каже, далеч по-наивен и чист; не е толкова циничен, самодеструктивен, фанатичен или брутален. Има си перчем. Вежлив е, извинява се често. С две думи, добро момче, което само иска да спаси своята приятелка Алт от ръцете на „Арасака“ в разказа „Не изтлявай“ (Never Fade Away). За целта той е готов да подгрее и настърви тълпа младежи срещу корпорацията, използвайки собствената си музика като оръжие през 2013 г.

Защо това има някакво значение?

Както Чавдар вече отбеляза, ние не можем да бъдем сигурни доколко дигиталният образ на Джони отговаря на действителния. Фенове вече забелязват определени наративни разминавания. Например Морган Черната ръка (Blackhand) – друг важен герой от фикционалната вселена, към когото има препратки в компютърната игра – бива нает от „Милитех“, за да взриви кулата на техния най-голям конкурент. Джони, вече някак променен след смъртта на Алт, е с него. Годината е 2023-та. Екипите на двамата де факто изпълняват корпоративна поръчка. Не така ни е представена историята през очите на двойника обаче. Това променен разказ ли е, или подвеждащо свидетелство? Проблем на адаптацията или повествователна стратегия? Имало ли е някога истински бунт, или и той ще се окаже поредната фикция?

Струва ми се, че отговорът може да дойде само през главния герой и решенията на играча; впрочем хубав повод да се запитаме отново какво точно е В. и какви са неговите функции в „2077“.

Миглена Николчина: Преди настолните игри на 80-те са реалните прототипи от 60-те – екстатично-трагичната биография на Джим Морисън например. Вървейки назад, ще стигнем до Хийтклиф, до Байрон, до бунта на романтизма. В тази перспектива бунтарският аспект на автодеструктивността на Джони ми се вижда логичен, каквито и противоречиви черти да притежава.

В моралната или въобще в личностната хетерогенност на персонажите има обаче и аспект, произтичащ от „стереоскопичната“ направа на героите в ролевите видеоигри: изборите, които прави играчът, „извайват“ не само облика на аватара, но и на неигровите действащи лица. Аватарът е съединен с останалите персонажи в мрежа, като скачени съдове са, промените засягат цялата система. Това че влюбеността на моята аватарка в Джони го възприемаше като анимус, като аспект на собствената ѝ психика, някак неизбежно предполагаше той да се жертва, тоест да се разтопи, да изчезне като отвъдно сияние в собствената ѝ кратка слава.

Впрочем може би най-тежкият избор е между Рийд и хакерката „Пойна птица“ (Songbird – ако си бях превела името ѝ навреме, може би нямаше да застана на нейна страна – кому „пее“ тя?). В този избор може би се крие и най-дълбоката ирония на играта, тъй като и двамата обслужват един и същи имперски режим, който разчита на лоялност, без да се отплаща с лоялност. Двамата са персонажи в добавката „Фантомна свобода“, която повдига на степен дистопийните аспекти на играта. Редица детайли, включително името на обожествения господар на една отцепила се като автономна зона част на града, говорят за преднамерена аналогия между „Фантомна свобода“, от една страна, а от друга, „Сърцето на мрака“ на Джоузеф Конрад и базирания върху новелата филм на Копола „Апокалипсис сега“. И в трите случая Курц/Кърц/Кърт Хансен е бивш служител на империята, която иска да го отстрани, защото вече не ѝ се подчинява, но и защото като неин продукт я компрометира. Той действа, сякаш е загубил разсъдъка си, държи се като божество, боготворен е от онези, които смазва, и е преминал всички граници на чудовищно кървава злоупотреба с властта си. И в трите случая обаче тази лудост се състои в смъкването на лицемерната идеологическа фасада на бившите му господари, в които е вярвал – той просто продължава да прави в собствената си зона това, което е правил за тях, оголвайки бруталната истина от „смокиновия лист“ на претенциите за право и морал.

Сравнението с Конрад и Копола обаче не работи в полза на играта. Новелата и филмът неумолимо ни водят към страховита развръзка, която ни среща с човек, поел върху себе си злото в пълно съзнание, човек, който – за да го кажем по Ницше тук – се е взрял в бездната, и тя също се е взряла в него. „Ужасът. Ужасът“ – е последната му реплика, преди да умре. Той е престъпникът и жертвата – за да се върнем към тази тема – засмукал в себе си вината и греха на онези, които е обслужвал.

Лудонаративният дисонанс, за жалост, превръща Кърт Хансен в поредния казионен противник, който трябва да бъде отстранен; не му позволява да постигне статута на своите предшественици. Така заковаването на пироните върху разпънатия Грешник отново ще се окаже по-откровената версия на една тема, която пронизва играта на всички нива.

Еньо Стоянов: Когато обсъждаме играта, не бива да забравяме и как тя тематизира изборите, които вменява на играча. Още преди първата мисия от основния сюжет, чиито последствия определят ситуацията на В., един от персонажите формулира темата така: „Дали искаш да изгориш в блясъка на славата, или да изтлееш като господин/госпожа Никой в собственото си легло?“ Тоест алтернатива между индивидуален бунт, утвърждаващ смисъла на живота само под формата на преждевременна и зрелищна смърт, и съответно комфорта на безропотно подчинение на корпоративните господари на града.

Несъмнено всички герои, които коментираме тук – Джони¹, Грешника, В. (поне в началото) – са склонни да предпочитат първото². Но играта всякак се опитва да покаже защо това е фалшив избор. И смъртта „в блясъка на славата“ неизбежно се оказва обезсмислена, тъй като дирижиращите спектакъла корпорации отново си я присвояват – на мястото на атентата, извършен от Джони, в съвремието на играта има музеен атракцион; Джошуа – независимо колко искрен е – вижда стойност единствено в превръщането на мъченичеството си в медийно шоу; а В. … – там вече нещата зависят от избора на играча.

Което ме връща към казаното от Миглена в първата част на разговора ни – дали спектакълът не подрива мрачните теми на играта. Може би по-скоро съблазънта му е самата мрачна тема, определяща нейния свят.

Чавдар Парушев: Ще добавя нещо по повод решенията, които играчът взима сам, и стереоскопичните отражения от тях в изграждането на неигровите действащи лица, както и по повод изборите, които играта вменява на играча. Финалът на играта предполага да бъде преодоляна специфичната раздвоеност на В. като две личности в едно тяло. Да се направи лудонаративен избор и да се запази единият за сметка на другия персонаж, за да завърши разказът на играта. През повечето време смятах, че ще избера В. В крайна сметка реших тъкмо обратното. Може би защото схванах избора като това дали жертвам и двамата за кратка отсрочка на неизбежния край на В., или само него, за да може Джони истински да оживее.

Но може би финалният избор е възможно да бъде схванат и като избор между две времена. От една страна, Джони и неговият бунт от фикционалната 2023-та като съпротивляващото се минало, от друга – В. от 2077 като настоящето или новото, което се бори да намери собствено място под слънцето, да оцелее под натиска на притискащите го фактори. Схващане, оформено и от собственото ми проиграване, което разпредели двамата в ролите на наставник и ученик по принуда с известна реципрочност и размяна на ролите между Джони и В.

В този смисъл за мен бунтът на настоящето се оказа някак твърде очевиден и самозатворен, твърде много сведен само до оцеляване. Докато този в миналото се оказа по-интересен. Какъв би бил вторият живот на Джони Сребърната ръка? Да кажем, ако разработчиците на играта решат да продължат с втора част с Джони като аватар за играча? Какво ако миналото се завърне вече не като дигитален призрак или като пародиен брътвеж на панаирджийска машинна ясновидка, пробутана на майтап като революционен пророк и за още по-голям смях взета на сериозно? Ами ако миналото се завърне като помъдряла, претърпяла развитие и способна да действа личност с поуките от грешките и с отстояната вярност на принципите си? А не като пасивен геологически пласт, който стои под повърхнината на настоящето, за да оформя неравностите – гънките, бабуните и прорезите на релефа му?

Тази съпротива чрез минало като дееспособна памет на втора степен също ли би била толкова обречена, колкото другите, срещу дистопичността на безпаметното настояще на подкупни корпорации, улични престъпни банди, търговци на оръжие и виртуални наркотици, лекари кибернетици, вуду хакери и заплашителни джунгли от изкуствени интелекти зад високи черни стени, които съставляват фикцията на играта? Играта отваря, не затваря подобни въпроси.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/grieshki-nie-chovieshki/

Има ли грешка, има и прощка. Ако сте открили нещо нередно тук, значи и вие имате погледа на коректор. Във времената, когато все по-малко медии и дори издателства се доверяват на специалисти, които да следят за правописа, дали пък изкуственият интелект (ИИ) няма да се окаже полезен помощник? Време е за един показателен правописен експеримент.

„Как се пише?“ е въпрос, на който Павлина Върбанова помага на българите да си отговорят вече десетилетие и половина. В „Дигитални истории“ пък Георги Караманев търси различни гледни точки към напредъка на ИИ – след негов експеримент генерирани стихове попаднаха в топ 10 на два поредни поетични конкурса, а неотдавна провери колко биха изкарали най-модерните ИИ модели на матурата по български език и литература.

ИИ безспорно е голямата новина на днешния ден. И докато той е способен на все повече чудеса, ние продължаваме да търсим ежедневните приложения, в които технологията може да помогне, да облекчи… дори да ни замени.

Всички (надяваме се) вярваме, че по правописа, а не по дрехите днес посрещат онлайн. В технологичната епоха общуваме все по-често чрез писмени текстове и начинът, по който го правим, определено издава толкова много на събеседника. Може ли ИИ да ни помогне да пишем грамотно?

Павлина и Георги ще се опитат да проверят възможно най-безпристрастно чрез своя експеримент.

Човешко е да се греши…

Нали уж ИИ все повече заприличва на нас и нищо човешко не му е чуждо? Да видим как се справя в „стресова“ ситуация – с медиен текст, в който нарочно залагаме 30 грешки от всякакъв характер: правописни, граматични, пунктуационни, лексикални.

После включваме най-модерните модели ИИ. Важен нюанс за технологичните любители: използваме моделите, които сме избрали, не през потребителски интерфейс и личен профил, а през програмен интерфейс, така че резултатите да не се влияят от предишните ни взаимодействия с моделите. За да е още по-пълноценен експериментът, на всеки модел подаваме по две задания (промптове). С първото просто молим текстът да бъде коригиран и да получим обяснение защо е направена дадена корекция. Второто задание е значително по-подробно и го създаваме след няколко „разговора“ с ИИ. Използваме техника, наречена meta-prompting – даваме съставени от нас указания на GPT-4o, който да ги развие и прецизира. В резултат се получава задание, което е по-дълго дори от самия текст. (Означаваме кратките задания с LP, а дългите – с SP.) В единия опит имаме просто „случаен изстрел“, в другия пробваме дали конкретни указания ще подобрят резултата. Дали наистина ще има разлика?

За участие в теста избираме два от моделите в платената версия на ChatGPT – GPT-4o и о3. Тук са Claude 4 Opus на Anthropic и флагманът на Google – Gemini 2.5 Pro. Всички те са платени, единствено последният има ограничен брой свободни заявки.

За пъстрота добавяме българския BgGPT и безплатната версия на ChatGPT. Важно е да отбележим, че използваме популярните големи езикови модели, никой от които не е обучен толкова добре на български език, нито пък е „специализиран“ в такава специфична роля като коректорската. Даваме на всички само по един шанс. Затова в таблицата с резултатите няма да видите GPT-4o (LP) – при тази заявка моделът просто върна малка част от текста.

Електронният коректор

Ето че пускаме заявките, след секунди получаваме отговорите, събираме резултатите… и се оказва, че трудностите тепърва започват. Как да преценим дали всички грешки са коригирани, ако например моделът е редактирал текста и е избегнал конкретната правописна неточност? Какво правим, ако добави, вместо да поправи грешки? Трябва ли да го стимулираме с допълнителни точки, ако е открил място в текста, което си струва да бъде „загладено“, дори да не става дума за явна грешка? Ще му прощаваме ли, ако просто промени вида на кавичките?

Опитваме се да бъдем максимално безпристрастни и така събираме резултатите в подробна таблица. Ето как се справиха моделите с конкретните задачи.

Грешки, които (почти) всички модели откриха

Едва ли ще бъде изненада, че формата инспекций не се изплъзна от ничий поглед – все пак очакваме ИИ да се справя минимум на ниво автоматична коригираща програма. И на двете места, където думата министър беше погрешно написана с кратък член, това беше поправено надлежно от всички, ако пренебрегнем, че Gemini (SP) реши изобщо да не членува думата в самото начало на текста: Министър на околната среда…¹ Приятно сме впечатлени, че ИИ се ориентира в синтактичната служба на думите, когато това е от значение за правописа, но и грешките са тривиални, затова би било пресилено да заключим, че владее добре правилата за поставяне на пълен и кратък член.

Всички модели отчетоха липсата на главна буква в министерство на финансите и само с едно изключение (Claude SP) поправиха Националната Агенция за Приходите на Националната агенция за приходите, тоест приложиха правилото за правописа на съставните собствени имена.

В областта на пунктуацията ИИ забеляза липсващата запетая в началото на обособената част свързани с продуктовите такси за черна и бяла техника, която несъмнено много хора биха поставили дори и интуитивно, но далеч не толкова много биха се сетили за затварящата запетая в края на подчиненото изречение които се събират в момента².

Грешки, които никой модел не забеляза

Да, признаваме си, че бяхме взискателни и с някои грешки вдигнахме летвата високо. Но как иначе ще разберем колко може ИИ? Уви, той изобщо не отчете неуместното съкращение МОСВ, което се употребява за Министерството на околната среда и водите, но не и за министъра.

Нито един модел не премахна кавичките при Би Ти Ви. За да сме пунктуални, уточняваме: липсва изрично правило, че при собствени имена, които се състоят от названия на букви, не се поставят кавички. Засега кодификаторът ни е дал само примери във връзка с друго правило.

Думата еко министерство следва да се пише слято и това е отчетено от повечето модели, но никой от тях не се е сетил да замени малката буква с главна. Освен професионалните коректори вероятно малко хора биха го направили. А е редно, защото, когато дадено съставно собствено име се съкращава или се перифразира, главната буква се запазва, например Министерство на външните работи – Външно министерство.

При 800-1000 процента половината модели са заменили малкото тире с дълго, но нито един не е оставил интервали, както е редно според официалните правописни правила: 800 – 1000 процента.

Какво още мина под радара?

Двете излишни запетаи, ограждащи името Манол Генов в началото на текста, бяха премахнати единствено от Gemini (LP) и o3 (LP). Пунктуацията при цитиране също затруднява ИИ, макар че точно тук правилото е формално: щом цитатът е вмъкнат в авторово изречение, кавичките се затварят пред точката. Около половината от моделите не са поправили грешката и в трите случая.

Слятото, полуслятото и разделното писане в българския език са предизвикателство и за хората, и за ИИ. Само Gemini (LP и SP) са се справили със сливането на еко таксите в екотаксите и на еко министерството в екоминистерството. Непоследователно действат Claude (SP), GPT-4o (SP), o3 (SP), o3 free (LP и SP), които са коригирали едната грешка и са подминали другата, при положение че те са еднотипни. Осмеляваме се да мислим, че в сравнение с ИИ по-вероятно е човешкият интелект или да коригира двете грешки, или да не ги регистрира.

Освен правописни, пунктуационни и граматични грешки, заложихме и две лексикални – неточно употребени думи. Едната (благодарение на) беше уловена от половината модели и вместо ние да обясняваме, даваме думата на Gemini (LP): „Предлогът „благодарение на“³ има положителна конотация и не е подходящ за описване на негативно събитие (вдигане на цени).“ Моделът дори ни предлага два варианта за заместване – и двата сполучливи: вследствие на и поради. Другите справили се със задачата заменят неподходящия предлог със заради и в резултат на.

Втората лексикална грешка е при употребата на повишаване в съчетание с проверки. Просто проверките не се повишават. Само два модела са забелязали това: o3 (LP) е заменил думата със засилването и това според нас е сполучливо, а BgGPT (SP) – с увеличаването, за което сме му присъдили половин, а не цяла точка⁴.

Потвърдено: ИИ халюцинира

Понякога ИИ си въобразява, както знаем. Оказва се, че може да си измисля и грешки, след което, естествено, се чувства задължен да ги коригира. Няколко модела (Gemini (LP и SP) GPT -4o (SP), o3 (LP и SP), GPT free (SP) са добавили запетая след например, която е излишна – в случая с тази дума се въвежда обособената част например занимаващи се с интернет търговия. Дори и въпросната дума да беше употребена като вметната част, тя е от онези, които не се ограждат със запетаи.

Необяснимо защо някои модели са премахнали отварящите и затварящите кавички при първия цитат в текста, но при другите два цитата са ги оставили. Възможно е цифрите в началото на цитата (250) да са объркали ИИ. Явно първият цитат го смущава, защото там наблюдаваме и други решения, заради които сме го санкционирали с отнети точки: скъсяване на цитата чрез преместване на отварящите или затварящите кавички; промяна на съгласуването, което води до граматическа грешка: проверката на „250 сигнали са изключително непосилен труд.

Обобщени впечатления

22,5 от максималните 30 точки получи победителят o3 (LP), а само на половин точка след него е Gemini (LP) Най-слабо представилите се модели като цяло са успели да покрият минимум 1/3 от грешките. Доста сериозна е разликата в представянето и заради различните задания – когато получат по-дълъг и прецизен промпт, моделите се представят значително по-успешно. С две изключения – GPT free и BgGPT – вероятно защото като по-малки модели по-трудно могат да навлизат в дълбок контекст.

Сигурни сме, че всеки може да направи своите изводи, да прецени доколко добре се справя ИИ с българския правопис, граматика и пунктуация и дали си струва да му се довери в тази роля. И ако нещо е сигурно, то е, че моделите са далеч от това да изпълняват ролята на опитен и добър коректор, толкова дефицитна, важна и често липсваща, уви, в българските медийни среди.

Ето накратко личните впечатления на всеки от нас.

Правописно и лично

Павлина Върбанова: Признавам, че преди да направим експеримента, бях по-скептично настроена за коректорския капацитет на ИИ. Приятно съм изненадана, че поправи доста неформални грешки (например запетаята при така че), тоест в някаква степен той е започнал да „разбира“ текстовете. И това – при положение че не е специално обучаван да действа като коректор.

На сегашния етап ИИ може да се ползва като помощник за поправяне на грешки в сравнително кратки текстове, но без да му се възлагат отговорни задачи, а по-скоро за да посочи проблемни места, които са се изплъзнали от вниманието на пишещия. Възможно е ИИ да ви подведе и да предложи грешна корекция; също така при еднотипни или дори при еднакви грешки да поправи едната и да пропусне другата. Затова бъдете бдителни! В анализа наблегнахме на слабите места, за да заострим вниманието ви, а не за да ви откажем изцяло от коректорските услуги на ИИ.

Георги Караманев: Смятам, че моделите се представиха доста силно и откриха грешки, които лично аз бих пропуснал. Вижда се още нещо важно – как точното, прецизно задание сериозно подобрява резултатите. Според мен това е и ясен знак, че може да ги използваме в ежедневието. Разбира се, с едно наум. Те със сигурност могат да направят по-грамотни текстовете на огромна част от пишещите в мрежата и дори в общественото пространство.

В работата си и аз ги използвам в тази роля. Сайтът ми „Дигитални истории“ е изцяло некомерсиален, затова не мога да си позволя редактор или коректор (нещо, което искрено ми липсва от времената на традиционните печатни медии) и ИИ помага с идеи за корекции на всеки текст. Всяка от тях обаче преценявам аз, разбира се, и такъв би бил съветът ми към читателите. Така е и с почти всяко от безбройните приложения на технологията. Нещо повече – всеки нов идва с нови възможности, както личи от нашия анализ (а и от „представянето“ на ИИ на матурата по български).

Експериментирайте, опитвайте. Доверявайте се, но… проверявайте. ИИ е тук, за да остане, и си струва да се възползваме от всяка следваща негова впечатляваща възможност.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.