Post Syndicated from original https://www.toest.bg/osobenostite-na-bulgarskiya-konservatizum/

Аз съм леберал, от лебералната партия (…) Абе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам.

Из „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов

Признавам си, че от малък изпитвам силни симпатии към консерватизма и вината за това донякъде е на горния цитат от Алеко Константинов, който наред със семейната среда създаде превратна представа за идеологията в още юношеската ми психика – на добре възпитани, добре образовани, тихи хора, мъчещи се да донесат просвещението сред широките простонародни маси. По-късно през живота си оцених вече на рационално ниво ползата от консервативното мислене, понякога служещо като сито на здравия разум срещу някои по-дръзки и невъздържани идеи, макар на емоционално ниво да се дразнех от постоянното поклащане с пръст към едно или друго. 

За съжаление обаче, в последните години забелязах, че в разговора, който водим за консерватизма, съдържанието на понятието се измени драстично и семиотичното му значение отскочи от Константин Иречек към Бай Ганьо. Започна да се приема за аксиома, че българите са консервативен народ, като това се изразява в привързаността към техните традиции и в отхвърлянето на новото, а изискванията за прилично поведение и интелектуална подготовка някак отпаднаха като демоде, едва ли не като либерални, да не кажа джендърски. (Някой сполучливо беше написал във Facebook, че у нас добрите обноски вече са толкова редки, че жените ги възприемат като флирт, а мъжете – за проява на хомосексуалност.) 

Разбира се, нормално е значението на думите да се променя с времето, като най-болезненият за мен пример е с думата експертиза, която от оценка от специалист започна да става синоним на компетентност, не без усилията и на Бойко Борисов, вероятно използвал думата, подведен от значението ѝ в английския език. Затова ми се ще да разгледам какво точно представлява българският консерватизъм, дали наистина нашенци са чак толкова привързани към тази, общо взето, строга и изискваща доктрина, или отново говорим някак наизуст, „алангро“, както веднъж изтърси Кирил Петков.

Кратка история на българския консерватизъм

Българските консерватори всъщност се появяват след Освобождението на България като политическа партия, която се отнася със скептицизъм към компетентността на още девствения откъм демократични порядки народ да се управлява напълно самостоятелно, и се опитва да ограничи силата му с различни предложения, повечето от които отхвърлени. Мисля, че е емблематичен примерът за красноречивата защита на Константин Стоилов за двукамарен парламент, посечена от Петко Р. Славейков, умело успял да ѝ се присмее със звучна българска пословица – ако не се лъжа за жабата, която видяла как подковават вола, и също подала крак. Това обрича консерваторите да са партия на малцинството, разчитаща на взаимодействие с княза, и донякъде затова доскоро бях останал с впечатлението, че е нормално хората с такива убеждения да се родеят по-скоро с образованото малцинство, а не с широките (просто)народни маси. Днес „инак е наредено“, ако мога отново да цитирам Алеко, но за това – след малко.

Българските партии доста се изменят в историята си до Девети септември, а след това са забранени от комунистите – злощастен край, който получава ново начало след Десети ноември. Но и тогава първоначално с консерватизма по-скоро свързвахме сякаш Демократическата партия на покойния Стефан Савов (иначе произхождаща исторически от либералите) и по-късно ДСБ на бившия премиер Иван Костов, която целенасочено търсеше прилика с британските тори и също толкова упорито си бе изградила имидж на сила, включваща знаещи и можещи хора над средното ниво, макар че така трудно се харесваха от избирателите.

Ситуацията започна да се променя с появата на политическа партия ГЕРБ, която, въпреки уверенията на Бойко Борисов, че е „центристко-дясна“, започна донякъде да се отъждествява с консерватизма. Спомням си, че навремето това провокира една наша журналистка да напише подигравателна статия как българските тори празнуват след победата си на избори с чалга. Оттам започна промяната на същностното разбиране що е то консерватизъм, като към него по-късно се присъединиха политически сили като „Ред, законност и справедливост“ на Яне Янев (мутирала от НС–БЗНС, на която Янев беше председател – наистина втрещяваща метаморфоза) и ВМРО на Красимир Каракачанов, харесала си „Европа на нациите“ на паметните европейски избори, когато се яви в коалиция с „България без цензура“ на Николай Бареков – още едно интересно решение, тъй като консерватизмът всъщност предполага известна цензура. Но млъкни, сърце!

Днес нещата са се видоизменили напълно и като консерватори се възприемат донякъде ГЕРБ и най-вече крайнодесните партии, като „Величие“, „Възраждане“ и МЕЧ, а понякога и Българската социалистическа партия, което вече действително е български принос към световната теория на политиката. Единственото изключение е партия КОД на Петър Москов, която изглежда старомодно консервативна, с високообразовани кадри и кандидати, но поради това и обречена на изключително мижав интерес от страна на избирателите. Понякога изглежда, че тя е урочасала сама себе си, целейки се в изключително тънката прослойка на интелигентни хомофоби – хора, за които не съм сигурен, че наистина съществуват. Неслучайно споменавам хомофобията, тъй като тя всъщност е основен аргумент за консерватизма на една или друга политическа ценност, наред с омразата към либералите. Тези неща обаче идват от Америка.

Либерали срещу консерватори, либерали и консерватори, либерали = консерватори?!

САЩ е страната, където либералите се отъждествяват с лявото и са съставна част на Демократическата партия, като се борят за правата на жените и различни маргинализирани групи – афроамериканци, испаноговорещи, ЛГБТ+. Консерваторите са главно в Републиканската партия и се отъждествяват с пазенето на традицията, защитата на семейните ценности и уповаването на християнската вяра за напътствия в политиката. Именно в тази страна съществува ожесточено противопоставяне между либерали и консерватори, което вдъхновява ситуацията и в други държави, например Южна Корея, където либералната и консервативната партия водят битка за властта и ожесточена културна война за и против феминизма, или пък Канада, където отново политически сили с тези две имена спорят за правото да управляват страната, макар всъщност идейно да не са чак толкова различни една от друга. Оттам сякаш се възприема и определението за либерали и консерватори у нас, но то дава дефекти, тъй като всъщност България не е част от тази политическа система.

В Европа под либерали се възприема друго – хора, които са за свобода в търговията и минимални регулации на държавата в икономиката, и това всъщност ги изпраща надясно. В редица държави тези партии са естествен съюзник на консерваторите в спора им със социалдемократите, заемащи ролята на левица в повечето страни на Стария континент. Либерали от този вид съществуват във Великобритания, в Германия, такава е и партията на Еманюел Макрон във Франция. В САЩ такива либерали биха били по-близки до малката партия на либертарианците – с уговорката, че в тази страна цялата политическа рамка е преместена доста по-надясно, макар и основно в икономически план. Оттам обаче идва любимият ми девиз на въпросния тип либерализъм – „вън от портфейла и вън от спалнята ви“.

Картината се усложнява допълнително от това, че в Австралия либералите са основна част от дясна коалиция и всъщност заемат ролята на консерватори, борещи се срещу левите лейбъристи. Управляващата в Япония консервативна партия „Джиминто“ също буквално се нарича Либералдемократическа партия. Впрочем това правеше и ултранационалистическата партия на Жириновски, макар последното да може да се определи по-скоро като куриоз. 

В България либерална партия от европейски тип поне на хартия беше старото единно Движение за права и свободи, тъй като се предполагаше, че то се бори за права на малцинствата и за малко регулация в икономиката. Това го правеше естествен член на европейската либерална партия АЛДЕ, ако успеем да се абстрахираме от националните специфики на българската политическа почва (по Димитър Ганев), включваща обръчи от фирми и клиентелизъм. Наскоро партия „Продължаваме промяната“ потърси членство в „Обнови Европа“ – групата на АЛДЕ в Европейския парламент. Може да се каже, че предвид по-социалната политика на Асен Василев, донякъде е възможно да говорим за либерална партия от американски тип – с уговорката, че Кирил Петков се самоопредели като традиционалист по отношение на въпроси като гей браковете, поради което не трябва да бързаме с категоризацията. След решението си за членство в ЕНП Движение „Да, България“ е по-скоро в център-дясното пространство, а ДСБ си остават консерватори, макар и, изглежда, от по-умерения тип, характерен например за Канада. Последното оголва българския консерватизъм на националистите.

Колко точно сме консервативни българите 

Един от споровете, предизвикал най-нажежени дискусии по оста либерално–консервативно през последните години, е за самоопределянето на транс хората в пол, различен от биологично зададения. В този ред на мисли е добре да се отбележи, че много хора у нас са само от консервативен джендър, без реално да са от това политическо семейство. Позволявам си тази оценка заради някои специфики на нашето общество, които следва да бъдат отбелязани.

На първо място, макар голям брой българи да се определят като православни, част от тях не вярват в Бога, а възприемат религията като белег на националното, нещо като духовна версия на кюфтетата по чирпански. Още по-малък е броят на хората, които редовно ходят на църква и споделят тайнството на евхаристията. Вместо това повечето българи са така наречените ВиК християни – посещават храма на Великден и Коледа, като, за съжаление, в случая с първия празник често се оставят следи от яйчени черупки, трохи от козунаци и дори пластмасови бутилки от бира в дворовете на църквите. Разбира се, аз не съм фанатик и приемам правото на всеки да вярва по свой начин, даже смятам, че в интуитивното познание за Твореца понякога има повече истина от суровите догми на едно или друго вероизповедание. Добре е обаче човек да има предвид, че ако просто смята как горе на небето „има нещо“, не е добре да се пише ревностен християнин и консерватор, тъй като се въвежда в самозаблуда.

На второ място, голям брой българи живеят в безбрачие или изобщо нямат връзка. Отново, това по никакъв начин не е упрек към хората. Живеем в XXI век, двама възрастни могат сами да преценят дали желаят да документират връзката си пред Църквата или държавата, решение на всеки е дали изобщо е създаден за моногамен живот. Отново обаче, малко ексцентрично е някой да се пъчи като заклет консерватор и в същото време да е стар ерген със слаб ангел или да живее щастливо без брак. За хората, които тайно са хомосексуални, но се пишат за консервативни и облъчват с хомофобия, няма да кажа нищо, само ще препоръчам филма „Американски прелести“ с Кевин Спейси – намирам го за доста поучителен.

На трето място, българите, ако наистина се считат за консерватори, трябва да се замислят за някои неща. У нас, според мен за щастие, абортите са легални и въпреки напъните на някои от идеолозите, торпилирали Истанбулската конвенция, не се очертава скоро да бъдат забранени. Хазартът процъфтява – хората редовно залагат на всевъзможни мачове, доскоро рекламите на различни компании от този отрасъл ни облъчваха ежечасно до степен, че на голямо първенство по футбол човек не можеше да види едно клипче за студена бира. Сега нещата са малко по-добре, но комарът все още остава опасно популярен. Както и чалгата – музика, която е доста разкрепостена като визия и послания, но се радва на любов от страна на населението, включително и от някои защитници на традиционните ценности. Ще се потретя: нека всеки слуша каквото си иска, но да се препоръчва после като строг консерватор е смехотворно.

Същината на така наречения консерватизъм

В действителност в бума на „консерватори“ у нас се коренят две неща, като едното донякъде произхожда от другото. Така нареченият ни консерватизъм всъщност си е чист национализъм, който не изисква абсолютно нищо от симпатизантите си като ниво, образование и възпитание, а просто им казва, че са по-добри от останалите заради това как са се родили – българи, хетеросексуални и православни. В резултат това ги учи да се противопоставят на всичко космополитно, което ни свързва с останалия свят – от съвременното кино до празници като Хелоуин, но също и на български творци като Господинов, получили признание навън, независимо от вкаменели нашенски институции, като Съюза на българските писатели. 

Второто нещо е хомофобията, представена като защита на традиционните ценности. Приемането на различните и самите различни са представяни като пъклен план на Запада срещу българщина̀та. Но това всъщност е символ на променящия се свят, който националистите сякаш вярват, че могат да замразят във времето с престорения си консерватизъм. Това идва, естествено, от пропагандата на руснаците, дърпащи конците на много от така наречените български националисти и консерватори, и е част от плана им да ни засмучат обратно в техния руски свят на преклонение пред авторитарния вожд. Но първо, няма как да успее – освен ако не дойде с танковете на нов Девети септември, и второ, хората нямат идея колко е прекалено, погледнато отвън.

Защото българите са хомофоби не само в сравнение с калифорнийците или скандинавците, но дори с тексасците, поляците или жители на страни като Аржентина, където нивата на приемане са по-високи от българските, независимо от ширещата се бедност. Дори републиканците в САЩ по-скоро се фокусират върху специфични и поне според мен действително спорни практики, като участието на транс атлети в категории, съответстващи на техния джендър (а не биологичен пол), и Джей Ди Ванс, тогава все още кандидат, а не избран вицепрезидент, весело обяви преди изборите, че очаква да спечели подкрепата на „нормалните гейове“.

Ние обаче следваме руската хомофобия и руската идея за консерватизъм, дело на един политически елит, който по всяка вероятност сам не вярва на глупостите, които бръщолеви – поне ако съдим по това къде живеят и какво говорят децата му. Наскоро дъщерята на кремълския говорител Песков жизнерадостно съобщи от Париж, че подкрепя еднополовите бракове.

За сметка на това президентът Путин, лидер на глобалната версия на новия националконсерватизъм (последното звучи малко като Oбществото на плоската Земя, което имало симпатизанти по целия глобус), смята, че най-голямата геополитическа трагедия в историята е разпадът на СССР – страната, в която рушаха църкви, избиваха свещеници и подготвяха процеси срещу Бога.

Какво пък, на този фон омразата към Хелоуин изглежда направо безобидна.