Post Syndicated from Боряна Телбис original https://www.toest.bg/sedmitsata-1-6-april/

Тази седмица започна с Международния ден на шегата и лъжата – 1 април. Моето еретично предложение е да го ползваме за национален празник, след като не постигаме консенсус между 3 март, 24 май и 6 септември (защото единият, както знаете, е настоящият ни национален празник, а другите се споменаваха като възможни варианти). Е, аз вкарвам в надпреварата и 1 април – ден, в който можем да сме себе си, както се казва по риалити форматите. 

Просто много се лъже в тази държава. А и сме големи шегаджии, няма как да не ви е направило впечатление. Шегаджийството е един вид институционално застъпено. И човек като си пусне новините или като, не дай боже, се зачете в новинарски сайтове, му става едно забавно, смешно и в същото време остава и с известна доза съспенс в сърцето и душата, защото това, дето го чете, може и да е шега или лъжа с цел забавление, но може и да е истина… Просто в тази държава винаги трябва да сме нащрек. Минутка невнимание – и се е сменило правителството.

Тази седмица баш така стана. И вече имаме предложен служебен кабинет. Ще има още малко ритуални танци преди самите избори през юни. Стъпка напред, две назад, ча-ча-ча и някой и друг компромат, разкритие или обида със звън на фламенко китара в далечината за драматизъм – ей така си ги представям следващите два месеца. Емилия Милчева в текста си „Всичко е избори. Другото чака“ прави обзор именно на тази „рекламна пауза“ преди отиването ни до урните.

Дали предстоящите избори ще са оценка за (не)свършеното до момента от партиите, или просто ще отидем да гласуваме, защото така трябва, ще видим през юни. Повечето политици не изглеждат като хора, които се трогват от обществената оценка. Не можем да кажем същото обаче за оценките, които образователната ни система поставя на учениците. В текста си „Оценките – (не)нужното зло“ Донка Дойчева-Попова засяга темите за изпитването като опит за унижение и за оценката като наказание. Колкото и умни реформи да измислим и да приложим, ако има повече човечност, образователната ни система ще се гордее с много по-добри резултати, смята тя.

Ако темата за промяната в образованието ви интересува, запазете датата 13 април, когато от 10:00 до 19:00 ще се състои първото издание на форума „Образованието – каквото и да е или какво да е?“, организиран от родителската медия „Майко Мила“ и Националната мрежа за децата. Събитието е с вход свободен и ще се проведе в „Топлоцентрала“. Предвидено е и целодневно онлайн излъчване на живо на дискусионните панели. Форумът ще завърши с прожекция на документалния филм „Ние сме тези, които чакахме“. Повече за темите и гостите може да откриете в страницата на събитието. 

Бихме могли да си представим „Цялото наше безумство“ като заглавие на филм или научно изследване за образователната ни система, но всъщност това е страхотният роман на малайската авторка Ши-Ли Коу. За него ни разказва тази седмица в рубриката „На второ четене“ Антония Апостолова. Действието в романа се развива в Малайзия (ако още не сте прочели за пътешествието на Петя Кокудева из тази страна, може да го направите тук), която сигурно ви се струва много далечна и географски, и културно, обаче се оказва, че не е точно така.

За общото в културата на различните балкански страни, за войната, за литературата като спасение, за простичкия факт, че всички сме „малки, глупави и уязвими човешки същества“ разговаря Йовко Ламбрев със словенския писател Горан Войнович, смятан за едно от най-талантливите пера на своето поколение. Войнович е у нас като гост на тазгодишните „Литературни срещи“. Публиката може да се срещне с него днес, 6 април, от 19:30 ч. в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“ в София. Ще си позволя един цитат от интервюто на Йовко с Войнович:

Аз не само съм съгласен с хората, които твърдят, че живеем във времена на прекъсвания, но бих добавил, че общуването ни – или това, което все още възприемаме като общуване – всъщност е само купчина прекъсвания и нищо повече. И това е лингвистичен проблем, защото говорим за послания, които ни правят слепи да видим, че по-голямата част от тези съобщения всъщност изобщо не са такива – повечето са реклами, все едно дали на вещи, или на хора.

В тотален противовес на горното и тъкмо защото животът е изтъкан от противоречия, ще направя една препоръка, която като нищо ще ви прозвучи като „прекъсване за реклама“: гледайте моноспектакъла на Елена Телбис Prima Facie. Нямам намерение да правя рецензия на постановката, защото и не мога. Само ще кажа, че това е един от най-смислените и въздействащи съвременни драматургични текстове, които съм виждала поставени на българска сцена. Авторката му Сузи Милър е бивша адвокатка, която в течение на юридическата си практика осъзнава колко често жертвите на престъпление попадат в задънените улици на правосъдната система, и създава изключителен текст за отчаяното търсене на справедливост, когато сме най-уязвими и безпомощни. Тема, която засяга всеки един от нас. Неслучайно в момента се играе в цяла Европа. Следващите представления са на 12 и 18 април, а билети може да намерите тук.

И с това тазседмичният бюлетин приключва.
Желая ви приятен „Тоест“!