Post Syndicated from original https://www.toest.bg/voynata-za-ukrayna-e-kum-kraya-si/

Краят на бойните действия в Украйна не изглежда близо, но войната със сигурност навлезе в нова фаза. Очакваната голяма руска зимна офанзива претърпя пълен провал, след като украинската армия успешно удържа в последните месеци масирани пехотни, артилерийски и въздушни атаки. Едно е сигурно: Русия няма нито ресурсите, нито живата сила да опита втора подобна голяма атака в Украйна. Оттук нататък инициативата все повече ще преминава на украинска страна и това ще е прелюдия към следващия голям епизод от войната.

Да, битката за контрол върху Украйна приключи и Русия вече я загуби. Очевидно е, че Путин никога няма да успее да наложи своя контрол върху цялата украинска територия и да спусне марионетно проруско правителство в Киев. Въпрос на време е да се стигне до освобождаването на всички окупирани от Русия територии на югоизток. За сметка на това задаващият се колапс на руската армия в Украйна ще бъде първата част на дори по-голям конфликт – войната за контрол върху разпадаща се Русия.

Идва ли краят на днешна Русия?

Не е необичайно могъщи световни империи да се разпадат след големи военни поражения, които действат или като непосредствена причина, или като катализатор за скорошна имплозия – липсата на политическа легитимност на централната власт и дезорганизацията на държавните структури във военно време увеличават човешката и финансовата цена за продължаване на бойните действия. Това се случва след Първата световна война, включително в руската империя. За СССР безизходицата в Афганистан едновременно разкрива слабостите на съветската армия и стимулира стремежа за независимост на неруските съветски републики.

Заради географската си близост до Украйна и Русия България трябва да бъде подготвена за такъв сценарий, който също като през 1917 г. и 1989 г. ще бъде съпътстван от дестабилизация в сферите на сигурността и икономиката, с очаквани нови бежански кризи и нарастващи нива на организираната престъпност.

Руската агресия срещу Грузия през 2008 г. , окупирането на украинския полуостров Крим и военната намеса в Донбас през 2014 г. сякаш не бяха достатъчни на западния свят да проумее имперската политика на Владимир Путин. Това обаче се промени след 24 февруари 2022 г. Пълномащабното нападение срещу Украйна показа недвусмислено дори и на най-наивните западни апологети на Путин, че Кремъл не зачита основите на международното право и неприкосновеността на държавните граници. Нещо повече, Москва е готова да стигне до геноцид в името на завоевателните си цели.

Териториален разпад на Руската федерация вече се обсъжда не просто като възможен вариант за бъдещето, а като логична следваща фаза на многобройните кризи, в които се намира страната. Високопоставени генерали в НАТО вече открито дебатират върху рисковете от подобен сценарий, а анализатори като Януш Бугайски, Бен Ходжис, Тарас Кузио и Гари Каспаров споделят една и съща прогноза – икономическите, демографските и социалните слабости на Русия се влошават от комбинация от фактори, включително свръхзависимост от износа на изкопаеми горива, свиваща се икономика и засилващо се регионално и етническо напрежение.

След февруари 2022 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна процесът на разпадане на Русия се ускори. Кремъл не успя да постигне военните си цели, което същевременно доведе до огромни жертви на бойното поле и налагане на все по-силни международни санкции върху руската икономика.

Военното поражение в Украйна беше посочено дори от президента на Естония Алар Карис като основен фактор, който ще ускори приближаващия се разпад на Русия. Като следствие от войната Москва рязко загуби и външнополитическите позиции, които имаше в постсъветското пространство и които беше градила в продължение на десетилетия. Възобновените в последните месеци конфликти между Армения и Азербайджан и между Таджикистан и Киргизстан са само първите искри от надигащия се пожар около границите на Русия. Междувременно Казахстан, смятан доскоро за близък съюзник на Москва, все повече гледа към Китай като основен партньор и проводник на сигурност в Централна Азия.

Наближаващият разпад на Русия е естествено следствие от разпада на СССР в началото на 90-те години и ще бъде задвижван от подобни причини и динамики. През 80-те войната в Афганистан срути мита за непобедимата съветска армия по същия начин, по който руското фиаско в Украйна показва на света, че руската армия е била силно надценявана. Важно е да се отбележи, че СССР имаше многократно по-голям военен потенциал от днешна Русия, но военните загуби на Путин в Украйна са в пъти по-тежки от съветските загуби в Афганистан, и то само за една година от началото на войната. За сравнение, съветската военна намеса в Афганистан продължи 10 години.

Oт Горбачов до Путин

Сега, както и през 1991 г., западният свят е абсолютно неподготвен за разпада на московската империя. Навремето САЩ направиха всичко възможно, за да предотвратят разпадането на Съветския съюз, а Джордж Буш-старши ще остане в историята с произнесената в Киев реч само няколко седмици преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Тогава американският президент призова съветските републики да не тръгват по пътя на „самоубийствения национализъм“ и да запазят целостта на Съветския съюз под лидерството на Горбачов. Като цяло Западът се примири с новата геополитическа реалност едва след като разпадът на СССР стана факт и нямаше връщане назад.

Подобна позиция (тогава и сега) е разбираема, защото разграждането на империята крие огромни рискове. Най-голямата опасност, свързана с разпада на Русия, без съмнение е потенциалното неконтролирано разпространение на руския ядрен арсенал. От този риск произлиза и друга заплаха – разпалване на вътрешни конфликти в сегашните граници на Русия, етническо прочистване и локални войни, което би могло да доведе до бежански вълни от милиони хора.

Не трябва да забравяме, че границите на националните републики вътре в Руската федерация са изкуствено създадени по времето на Сталин, за да се преместят част от местните народи извън техните територии и да се заменят с етнически руснаци. Такъв например е случаят с република Калмикия, oткъдето през 40-те години на миналия век са насилствено изселени почти 100 000 местни жители, а днес 30% от населението е етнически руско. За разлика от края на СССР, когато 15-те републики почти автоматично се превърнаха в независими държави, при потенциалния разпад на съвременна Русия е твърде вероятно рухването на централната власт да доведе до много по-хаотични и продължителни процеси, които впоследствие да генерират допълнителни, все по-яростни вътрешни конфликти.

Русия се спуска към бездната

Все по-агресивната руска външна политика от 2014 г. насам неминуемо започва да се отразява на вътрешните процеси в Русия. Различни политически кръгове в Москва вече се борят за влияние и контрол, очаквайки задълбочаващият се хаос да направи невъзможно поддържането на досегашната авторитарна и свръхцентрализирана власт.

В следващите месеци, паралелно с настъпващата украинска контраофанзива, ще виждаме все повече акции на руски партизани на територията на Русия, насочени срещу режима на Путин. Скорошната акция на легиона „Свобода за Русия“ и на Руския доброволчески корпус в Белгородска област показа колко нестабилни всъщност са границите на федерацията. Паралелно с това самата териториална цялост на Русия, изглежда, ще става все по-оспорвана от многобройните вътрешни малцинства и региони на страната, защото катастрофалното нахлуване в Украйна служи като катализатор за краха на федерацията.

Руските нередовни военни сили (познати още и като частни армии, сред които най-известна е групата „Вагнер“, наброяваща около 50 000 души) не само представляват ключов елемент от окупационните руски части в Украйна. Лидерът им Евгени Пригожин все по-често участва в словесни битки с централната власт в Москва.

Друг военачалник – лидерът на Чеченската република Рамзан Кадиров, също допринесе с впечатляващ брой войници за войната в Украйна. Неговите амбиции не свършват дотук. Той каза на 19 февруари, че планира да последва примера на Вагнер:

Когато службата ми в държавата приключи, сериозно планирам да се състезавам с нашия скъп брат Евгений Пригожин и да създам частна военна компания. Мисля, че ще се получи.

Това е сигнал за ерозия на социалния ред в Русия и крайните последици са неясни. Пригожин, изглежда, ще има все по-явни политически амбиции като един от важните играчи в задаващата се битка за власт в Москва. От своя страна либералната опозиция в Русия ще играе все по-голяма роля в събитията, последващи военното поражение в Украйна. Въпреки че арестуваният Алексей Навални едва ли скоро ще бъде освободен, ръководеното от него движение показа потенциал за масови протести в големите градове в Русия. При възможно бъдещо безвластие в Москва такива улични акции ще бъдат ключ към засилено политическо влияние от страна на реформатори и проевропейски местни лидери.

Рискове за България

Страната ни е сериозно неподготвена за рисковете, които ще последват от разпада на Руската федерация. Eдна от потенциалните заплахи е различните враждуващи в Русия крила да „пренесат“ битката си на българска територия, използвайки политическо и медийно влияние, както и развитите си шпионски мрежи. Токсично високите нива на корупция, задълбочаващата се институционална криза в съдебната власт и продължаващата вече трета година политическа криза дестабилизират България до състояние, в което националната сигурност е оставена на заден план, а външни агенти на влияние са свободни да манипулират обществените процеси и политическия дневен ред.

Що се отнася до военния конфликт само на няколкостотин километра от България, страната ни продължава да се отдалечава от общата европейска политика. В близко бъдеще Украйна не само ще има най-силната армия в черноморския регион, но и Киев ще се възползва от безпрецедентна финансова помощ от Запада, за да възстанови разрушената от Русия инфраструктура и населени места. При потенциална дестабилизация от вътрешни конфликти в самата Русия, украинската армия ще се превърне в още по-важен гарант за мира на целия регион, включително Българското черноморско крайбрежие.

В този исторически момент, когато целият цивилизован свят застава морално, военно и икономически зад украинците, София изпъква не просто като неутрален играч, а дори по-лошо – според Киев българските политици на практика са на страната на агресора. При промяна на политическия климат у нас тази динамика все пак може да не се запази, защото, за разлика от своите политически лидери, българският народ показа готовността си да помага на Украйна – чрез кампании за дарения за украинската армия и нуждаещи се цивилни, а също и с организиране на различни инициативи, които да помогнат на украинските бежанци да се интегрират у нас. Държавата ни, разбира се, има и морален дълг към българското малцинство в Украйна – най-голямата група етнически българи, живееща извън страната.

Добрата новина е, че що се отнася до нуждата от реформи и превъоръжаване на армията по най-високите стандарти на НАТО, България има поне две фигури, на които може да разчита – бившите министри на отбраната Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев. Двамата специалисти имат дълъг опит в модернизирането на отбранителните способности, координацията между държави и звена вътре в НАТО, и може би най-важното – знаят как да приложат тази експертиза на политическо ниво.

Необходимо е капацитетът на Шаламанов и Тагарев да бъде използван от бъдещите редовни правителства, като най-спешната задача в сферата на отбраната е да се дари нужното на Украйна старо съветско въоръжение, което да бъде заменено с модерно за нуждите на българската армия. Паралелно с това държавата трябва проактивно да преследва и наказва свои служители, работещи за чужди сили. По този начин България, макар и с голямо закъснение, ще успее да се откъсне от зловредното влияние на открито проруския президент Радев и служебните му правителства.

За да има българското общество по-висока степен на защита срещу описаните дотук геополитически рискове, преустройството в медийната среда е също толкова нужно, колкото и реформата на отбранителните способности и службите за сигурност. Това важи в най-голяма степен за някои медии, сред които и обществената БНР, където напълно безкритично се разпространяват фалшиви новини, дезинформация и руска пропаганда.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kak-radev-postavi-bulgaria-na-kartata/

Президентът Румен Радев постави България на международната сцена – и тази заслуга трябва да му бъде призната. Постави я така, че всички я забелязаха – с поредица от изявления, че войната в Украйна трябва да се реши с дипломатически средства. Подразбира се, че Русия ще запази завоюваните окупирани територии, а на военната подкрепа за Киев е най-добре да се сложи край, що се отнася до България.

Този човек не предлага мир, не предлага войната да се прекрати, защото не предлага основното – Русия да напусне нашата територия. Той ни предлага да застанем на колене и да продължаваме да позволяваме нашите деца да бъдат убивани,

коментира в „120 минути“ по bTV Михайло Подоляк, съветник на украинския държавен глава Володимир Зеленски.

Българският президент, както и останалите на планетата, живее в свят, в който ядрена сила, член на Съвета за сигурност на ООН, напада независима европейска държава, за да откъсне територии от нея. Това е на първи план. На втори, битката е епична – сражават се демократичният свят и контролираната демокрация, либералните ценности срещу конституционната диктатура. „Заедно сме, за да защитим Европа“, както каза в Европейския парламент украинският президент. Когато войната на Русия срещу Украйна приключи, единственото, което ще се помни, е изборът – кой на чия страна е застанал.

България губи

Благодарение на българския държавен глава демократичният свят разбра, че един от партньорите му е на позиция, различна от тази, споделяна от общността, към която принадлежи по силата на международни договори. Позицията е не просто различна, тя е диаметрално противоположна. Ако можеше да се изпее, щеше да звучи като „ний не сме веке рая покорна“ в съпровод на руски военен хор, също и „Възраждане“, и БСП, и други хористи. Лайтмотивът е как България трябва да следва своите национални интереси (които да не са в противоречие с руските).

В условията на разпуснат парламент и назначено от него служебно правителство президентът се явява на всички Европейски съвети и той – и само той – е България. Парламентарната демокрация на практика е суспендирана. Радев зачерква парламентарни решения за военна подкрепа на Украйна и се гневи на „част от партиите“:

Недопустимо е немалка част от политическите партии да гледат на българската армия не като гарант за сигурността на страната, а като донор на въоръжените сили на Украйна.

С тези позиции България губи уважението на съюзниците си, а на Русия никога не го е имала. Москва винаги е унижавала България, третирайки я като васал и лакей, но никога – като партньор.

Дори Швейцария, на която Европа е разрешила да бъде неутрална от 1815 г. насам, която не е продала нито един патрон на воюващите в Първата и Втората световна война, възнамерява да преосмисли позицията си и да позволи реекспорт на швейцарски боеприпаси и военно оборудване от други европейски страни. Независимо че неутралитетът ѝ, залегнал в Хагската конвенция, го забранява, Комитетът по политиката на сигурността към Федералния съвет вече предложи законодателни промени в тази посока.

Но Румен Радев, бивш военен, натовски генерал, настоява, че България е приключила с военната подкрепа за Украйна, изпращайки боеприпаси и дреболии за 20 млн. лв., и че който иска това да продължи, не мисли за националната сигурност и боеспособността на българската армия.

Когато президентът втори мандат не вижда по-далеч от кокардата на фуражката си, държавата има системен проблем.

Национални или руски интереси

Обвързването на военната помощ за Украйна с боеспособността на българската армия е добър пропаганден прийом. Кой, ако не генерал като президента, ги разбира най-добре тия работи. Но същият този генералпрезидент беше опроверган на два пъти – от Словакия и от Вашингтон – заради твърденията му, че нито една държава, която е дала оръжие на Украйна, не е получила нищо в замяна от страните от НАТО, както и че компенсациите отнемат твърде много време и не трябва да се реализират.

Съединените щати предоставиха 200 млн. долара на Чехия, за да модернизира армията си и да попълни своите запаси след помощта за Украйна. А десетина дни след като Братислава изпрати десетки бронирани машини на Киев, започна да получава танкове от Германия.

Словения праща 28 модернизирани танка M-55S на Киев, а в замяна Берлин дава 35 камиона и пет автомобилни цистерни. Гърция и Германия също се договориха за суапова сделка, при която гръцката страна отпуска 40 бойни машини БМП-1 на пехотата и ще получи германски Marders.

Великобритания, Германия и САЩ се съгласиха да доставят танкове на Украйна, но засега искането на Киев за бойни самолети не е изпълнено поради опасения, че конфликтът може да излезе извън украинските граници. В интервю за Sky News украинският външен министър Дмитро Кулеба увери, че няма да използват изтребителите от Запада за поразяване на цели в Русия.

Примерите за тройни сделки са много, но България отсъства. Така нареченият кръгов обмен започна миналата есен, а сега вече западните държави все повече даряват и доставят директно на Украйна. Въпреки че с решение от 3 ноември м.г. 48-мият парламент задължи служебното правителство, освен да подпомогне Украйна, в срок от един месец „да проведе преговори с правителствата на съюзниците в НАТО и партньорите в Европейския съюз за придобиване, предоставяне или разполагане на заместващи способности или усилващ отбранителните ни способности капацитет, което да позволи ускореното освобождаване от остарялото съветско въоръжение и техника“.

Резултатите показват, че това не е направено. Преди дни министърът на отбраната и бивш съветник на президента Димитър Стоянов потвърди по bTV („Лице в лице“), че „към момента не можем да си позволим предоставяне на въоръжение на Украйна“. Ако има възможност за „триъгълна сделка“, тя отново трябва да мине през парламента, няма как правителството да вземе такова решение, каза Стоянов.

Военният министър даде на заден и за искането за предоставяне на боеприпаси за Украйна, отправено от върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел до всички страни членки. България не разполага със 155-милиметрови гаубици, а предоставяне на зенитноракетни комплекси означава да загубим въздушен суверенитет, публично заяви Стоянов.

Всички системи, с които разполагат българските противовъздушни сили, са съветско въоръжение, като най-новите – С-300, са от 90-те години на миналия век. Докато съседна Румъния вече е приела първите две от поръчаните общо четири противовъздушни системи Patriot, а тестването и приемането на третата и четвъртата ще приключи през април т.г.

България остава със старото съветско въоръжение, което така или иначе ще трябва да се бракува, защото в противен случай изисква средства за поддръжка и резервни части. Отговорността за това е на президента – същия Радев, който доста успешно забави обновяването на военната авиация, и на неговите подчинени министри.

Срамът остава

Навременна помощ за Украйна гарантира и българския национален интерес, обявиха от „Демократична България“ в позиция, предизвикана от изявления на президента. Победата на Киев означава и освобождение на България от мечешката „прегръдка“ на Русия.

Заради европейските санкции България се освободи от почти стопроцентовата си газова подчиненост на Русия. На път е да бъде прекратена и петролната зависимост, когато през 2024 г. изтече срокът на дерогацията за България за вноса на руски суров петрол по море. Въпреки заплахите за вето на Унгария и България върху санкции за руската ядрена индустрия руският монопол при доставките на гориво за АЕЦ вече се разрушава. Няколко европейски държави от бившия източен блок, сред които и България, допуснаха нови касети – „Уестингхаус“ и „Фраматом“ ще зареждат V и VI блок на АЕЦ „Козлодуй“.

Руската пропаганда и действията на Радев и служебния кабинет влияят на общественото мнение. „Евробарометър“ измери, че България е страната в ЕС, в която най-малко хора подкрепят финансирането и военната помощ за Украйна – 33%. Само в три страни членки мнозинството от анкетираните не подкрепят тази помощ – Гърция с 59% против (36% за, 5% не могат да вземат решение), България с 57 на сто (10%, които не знаят) и 56% в Словакия (38% за, 6% не знаят). 65 на сто от гражданите на ЕС одобряват тези мерки.

Липсата на действащ парламент оставя в ръцете на Радев и служебния му кабинет ключови за България решения, чиито измерения надхвърлят конкретния исторически момент. След няколко години обаче Радев ще отлети от Президентството. Срамът ще остане.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/ustoichiv-mir-ili-nova-zhelyazna-zavesa/

Войната в Украйна фокусира вниманието на експерти и анализатори върху актуалната обстановка на фронта, политическите решения за предоставяне на военна помощ и съответните реакции на страните по конфликта. Така дебатът за установения ред в международните отношения и структурните причини за избухване на войната остава маргинализиран в политическото и медийното пространство. Той обаче е крайно необходим за установяването на по-справедлив и траен мир, който ограничава възможността за ново разпалване на конфликта.

Мирът като понятие

В науката понятията за мир и насилие са неразривно свързани. Йохан Галтунг, един от създателите на дисциплината за изследване на мира и военните действия, различава две понятия – негативен и позитивен мир. Под негативен мир разбираме отсъствието на пряко насилие (например война) между държави или народи.

Позитивният мир пък е състояние, което се характеризира с отсъствието както на пряко, така и на структурно и културно насилие. А със структурно насилие Галтунг означава репресивни състояния, като бедност, социално неравенство, дискриминация, неравен достъп до образование и здравеопазване, цензура и др. Културното насилие пък обхваща залегналите обществени нагласи и идеологии, които оправдават и възпроизвеждат различните форми на насилие.

Понятийното разграничаване е важно заради необходимостта от правилен подбор на подхода и средствата. Когато даден конфликт придобие насилствен характер, присъщите за борбата със структурното и културното насилие меки мерки, като посредничество, дипломация, изграждане на комуникационни канали, ангажиране на граждански организации и неправителствения сектор, не играят толкова съществена роля. Те обаче имат ключово значение по време на възстановителния период след прекратяване на огъня.

Формулата за мир с мирни средства все пак е най-ефикасна в превенцията, създавайки условия за устойчив мир, антивоенна култура и модели за разрешаване на конфликтите по мирен път. При вече разразило се насилие тя сработва много по-трудно, а доказателство за това е ограниченият успех на Турция в търсенето на диалог и дипломатическо решение след началото на руската инвазия в Украйна.

Русия и НАТО

Действията на международни институции като ООН и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа ще имат водеща роля в следвоенното опазване и изграждане на мира. Независимо от това усилията за траен и дълбок мир ще имат ефект, ако международната общност съумее да анализира структурните причини за войната. А те се коренят предимно в отношенията между Русия и НАТО, стъпващи на постулатите на реализма – баланс на силите, сфери на влияние, политика на сдържане, надпревара във въоръжаването и т.н.

Добре е да се вземе под внимание и схващането, че всяка структура, организация или власт се стреми изначално да продължи да съществува и разширява влиянието си. Така след разпада на СССР и Варшавския договор наяве излиза въпросът за ролята на НАТО в една чисто нова геополитическа действителност.

Без враговете, заради които е създаден, Алиансът търси аргументи да оправдае самото си съществуване. Той първо черпи смисъл от устрема на бившите членки на Варшавския договор за присъединяване, а в хода на историческите събития намира източника на несигурност, от който се нуждае, за да засили влиянието си в Европа – Русия.

Авторитарният режим на Путин се нуждае от НАТО също толкова силно – предимно за вътрешна консолидация и обособяване на хомогенна „руска“ идентичност чрез образа на външния враг, както и за да оправдае външнополитическите си амбиции. Структурният проблем се състои именно в това, че Русия и НАТО имат взаимна потребност от несигурността в Европа, за да продължават да се утвърждават като геополитически фактор въпреки заплахата от военна ескалация.

Възможно ли е войната в Украйна да промени това?

Много вероятно е да се случи точно обратното – издигане на нова желязна завеса, по думите на полския президент Анджей Дуда. Главните причини са две. Първата – преврат в Русия или поне частична демократизация на режима – засега изглежда с малка вероятност с оглед на противоречивите нагласи в руското общество към инвазията в Украйна и все още здравата хватка на Путин около властовите структури. Втората причина е, че НАТО съумя да засили позициите си като гарант за сигурността на своите членове, което на практика ограничава възможността на Европейския съюз да се еманципира.

Какво значи това? В научното и политическото пространство отдавна се тиражира идеята за създаване на обща европейска армия. Тази идея спечели допълнително внимание след хаоса в Афганистан и инвазията в Украйна, когато зависимостта на ЕС от военните и оперативните способности на САЩ и НАТО стана твърде очевидна. Поддръжниците ѝ посочват като аргументи нуждата от по-силен и независим Европейски съюз, способен да реагира бързо и адекватно на кризи и непредвидени обстоятелства, по-високата ефективност на армията и инвестициите, както и укрепването на общата европейска идентичност.

Една част от опозиционерите, обикновено от крайнодесния политически спектър, изтъкват като контрааргумент загубата на национален суверенитет. По-правдиви обаче са опасенията на онези, които се страхуват, че заради продължаващата интеграция в отбраната ЕС рискува да загуби нормативната си сила, тоест способността си да отстоява изконните си принципи и норми – демокрация, мир и свобода. Тези страхове определено биха се оправдали, ако ЕС влезе изцяло в руслото на милитаристичната логика, изграждайки инструменти за краткосрочна военна реакция за сметка на дългосрочните си мерки за превенция и на механизмите за помирение и възстановяване на засегнатите общества.

Дублиране или допълване на НАТО?

Най-голямата пречка пред евроинтеграцията в отбраната засега обаче остава НАТО. Алиансът не може да си позволи да загуби позиции и да се превърне в „реликва на миналото“ заради откъсването на ЕС от военната му орбита – теза, защитавана още от администрацията на Бил Клинтън.

И въпреки известното отдръпване на САЩ при Тръмп, президентът Байдън затвърди ангажиментите на страната си към Алианса и към сигурността на европейските си съюзници и приветства идеята за присъединяване на Швеция и Финландия. Освен това прибалтийските държави и страните от Централна и Източна Европа разчитат главно на военната мощ на САЩ и НАТО като сдържащ фактор срещу потенциална руска агресия, което предполага разнобой в ЕС по въпроса дали може да се изгради съизмерима алтернативна структура.

Поради това европейските лидери говорят повече за развиване на способности, които не дублират функциите на НАТО, а ги допълват. Такава теза застъпи и бившият председател на Военния комитет на ЕС генерал Клаудио Грациано, в интервю от март миналата година, в което говори за вече одобрения от ЕС Капацитет за бързо разгръщане. Считан за важна стъпка към по-силна интеграция, механизмът ще бъде приведен в оперативна готовност до 2025 г. и ще позволи на Съюза да реагира незабавно при различни обстоятелства – например при нужда от първоначална стабилизация на засегнати от конфликт страни и при спасителни и евакуационни операции.

Засилването на евроинтеграцията в областта на отбраната е още в зародиш, но има потенциала да размести пластовете в международните отношения така, че да превърне ЕС в балансиращ фактор на световната сцена. Това означава разширен инструментариум в отговор на конфликти от различно естество, както и подсилване на меките инструменти за влияние.

Осланяйки се на мира като ценност и цел, ЕС ще бъде предвидим актьор в международните отношения, ако военният му потенциал стъпи на принципите за превенция и териториална отбрана, а не на агресивна проекция на сила. Вътрешната консолидация на Съюза не противоречи на стратегическите партньорства със САЩ и Великобритания, а създава условия за промяна в отношенията между Запада и Русия в по-далечно бъдеще.

Разбира се, задълбочаването на интеграцията в тази област е дългосрочен процес, пред който застават неимоверни трудности от логистичен, оперативен и управленски характер, както и много отворени въпроси – например за взаимодействието с НАТО и опасността от подмяна на ценностите и поведението на ЕС във външната политика.