Post Syndicated from original https://www.toest.bg/pet-otrovni-dela-znaete-li-kakvo-e-da-streliash-po-chovek/

Не искам да убивам хора,

ми каза Александър Стоцки, когато се видяхме за първи път през 2022 г. в София. От началото на войната на Русия срещу Украйна хиляди украински бежанци напуснаха страната си. Но Стоцки не е украинец. Руснак е.

 Това е земя на простичко щастие. 

Какво бихте си представили, ако чуете този слоган в нечия реклама, претендираща да покаже цяла страна с всичките ѝ красоти, дарования и гордости? Какво е простичко щастие?

Когато в България създават този слоган за първата пълноцветна реклама на страната ни, годината е 1965-та, а в следващите шестминутни кадри се редуват моми, берящи рози, момци, жънещи житни класове, мускулести мъже с каскети, които държат в юмрук решителността и силата на едно „светло бъдеще“ за обществото ни тогава. Следват ги плискащи се вълни на лазурни брегове, горди снежни върхове, притихнали баби, които гостоприемно ви канят да влезете, за да ви покажат как трака станът на тяхната баба. И едно условие насред всичко това:

България не е религиозна страна, тъй като е комунистическа държава.

По това време, през 1965 г., Стоцки не е бил роден, вероятно и бъдещите му родители – също. Днес те живеят в Москва, столицата на Русия, а той – в София, столицата на България.

От създаването на рекламата за „простичкото щастие“ минават петдесет години и през 1989-та страната ни се откъсва от сателитната си орбита около СССР. Годината е 2015-та, когато България създава нов слоган в опит да рекламира себе си:

Скрито пред очите ти.

Рекламата поощрява българите да пътуват и да опознават страната си. Тогавашната министърка на туризма Николина Ангелкова цитира някакво проучване, според което българите са склонни да го правят, но нямат информация къде могат да почиват и да прекарват свободното си време,

а това ни дава основание да се замислим сериозно по какъв начин бихме могли да компенсираме спада на руски и украински туристи.

На какво обаче се дължи спадът на руски и украински туристи, и дума не става в речта на министърката от ГЕРБ. 

Година преди Ангелкова да оповести отлива на руски и украински туристи от страната ни, на 18 март 2014 г. Русия анексира украинския полустров Крим. Европейският съюз не признава незаконното анексиране на Крим и Севастопол от Руската федерация и инициира редица санкции за Русия. В България – членка на Съюза, лидерът на управляващата партия ГЕРБ Бойко Борисов казва, че партията му подкрепя ЕС и НАТО за ситуацията в Украйна, но според него санкциите срещу Русия са в ущърб на интересите на България и не трябва да ги има. По думите му, е по-добре страната да бъде посредник за приключването на кризата.

Така идва онази 2015 година, когато Бойко Борисов е отново на власт и заявява, че трябва да сме по-сдържани спрямо Русия. Също и: „Моля се на Бога големите началници по-бързо да се разберат и санкциите да бъдат отменени.“

През същата 2015-та Александър Стоцки е на 19 и е част от протестиращите в Москва срещу анексията на Крим. Освен това за него е време да отслужи задължителната редовна военна служба там. Излиза от казармата с чин ефрейтор в сапьорски войски.

На 24 февруари 2022 г. Русия нахлува в Украйна. Към България бягат хиляди украински жени с децата си, ужасени от ракетните обстрели над градовете им и смъртта, която сеят руските бомби и войници там. Заедно с тях към България побягват – но от другата страна на фронта – и руснаци. Един от тях е Александър Стоцки:

В края на 2021-ва и началото на 2022-ра, когато започна струпването на руски войски по границата с Украйна, в рамките на два месеца получих три призовки от армията да се явя в едно поделение. И на трите призовки пишеше, че е повиквателна за запас. Не се явих. На 23 срещу 24 февруари през нощта вече беше ясно, че започва война. Цяла нощ не спах, защото разбирах, че не ме викат запас – това беше предлог да ме изпратят на фронта. Знаех, че ако се явя запас, те ще ме принудят да подпиша всякакви документи, за да ме изпратят на фронта уж като доброволец. Отбивайки военната си служба, бях сапьор – едно от най-търсените умения при война. За щастие, имах туристическа виза за България. Хванах първия самолет на сутринта, защото вече знаех какво се случва – пълномащабна война.

На 25 февруари 2022 г. Александър Стоцки каца в България. В същото време президентът на „земята на простичкото щастие“ и държавата, в която всичко е „скрито пред очите ти“ Румен Радев казва: „Русия ще спечели тази война, но тя много трудно ще спечели мира.“ Премиерът Кирил Петков пък заявява, че войната ще свърши за три дни, защото украинската армия е почти унищожена.

Но всичко това е контекст, защото Александър Стоцки разбира къде е попаднал, едва когато визата му изтича и трябва да подаде документи за закрила и бежански статут.

Процесите

Софийски административен съд, административно дело № 7376
Публичното заседание е на 14.11.2022 г.

Пред Държавната агенция за бежанците (ДАБ) и Софийския административен съд аргументите на Александър да поиска убежище в България са доста. В Русия, а и след идването му в България е участвал в много митинги срещу режима на Владимир Путин. Бил е част от щаба на руските опозиционни политици като наблюдател на изборите за руската „Дума“, бил е и част от платформата „Умно гласуване“ на Алексей Навални (поддръжниците на „Умно гласуване“ са считани от руските власти за екстремисти и всеки от тях е под опасност от затвор – б.а.). След пристигането си в България е назовавал многократно и публично войната в Украйна „война“, а не „специална операция“, а също ака се е обявявал против нахлуването на руските войски в Украйна, за което в Русия санкцията е затвор.

Други притеснения на Александър са, че след като е получил три призовки за явяване в армията като ефрейтор от сапьорски войски и не се е явил, ако се завърне в Русия, със сигурност ще бъде обявен за дезертьор и ще бъде изпратен в затвор. Александър прилага копие от последната си призовка. Към този момент призовките за запас все още са хартиени. По-късно, след официалната мобилизация в Русия, се създава електронен регистър и призовките се получават по електронен път.

Софийският административен съд отказва да приеме копието на призовката на Александър за запас и иска оригинала. Той обяснява, че не е имало как да носи оригиналната призовка със себе си, бягайки към България, защото обиските на границите на Русия са много щателни и при всички случаи властите са щели да я намерят. Родителите на Александър не успяват да изпратят оригинала в рамките на делото и това доказателство не е признато от съда: „Дискредитирана е доказателствената стойност на фотокопието от призовката за военна служба поради липсата на оригинал.“

Освен това, по останалите аргументи на Стоцки, Съдът се произнася така: „Настоящият състав на Административен съд, София – град, като споделя крайните изводи за липса на основания да бъде предоставена международна закрила приема, че оспорваното Решение No 10938/19.07.2022 г. на заместник – председателя на ДАБ е правилно. Статут на бежанец в Република България се предоставя на чужденец, който основателно се страхува от преследване, поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение, намира се извън държавата си по произход и поради тези причини не може или не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея – чл. 8, ал. 1 ЗУБ. Правилен е изводът на административния орган, че изложените от лицето причини не представляват материалноправно основание, по смисъла на чл. 8, ал. 1 ЗУБ за предоставяне на статут на бежанец. Като недоказани Съдът преценява твърденията за: участие в няколко протеста против властта; опасения, че може да бъде въдворен в затвора за политическата си дейност и моралните си принципи.

(Цитатът е със съкращения и запазен правопис.)

Според Държавната Агенция за бежанците: „От описаните по-горе твърдения на чужденеца, Агенцията приема, че молбата за закрила е неоснователна, тъй като молителят не обосновава необходимостта от предоставяне на такава и не посочва причини за основателни опасения от преследване в държавата си на произход. Вероятността да е бил призован за мобилизация за предстоящата „военна операция" в Украйна е несъществена. Няма твърдения, от които да се направи обоснован извод, че чуждият гражданин може да бъде изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или наказание от официалните власти или някоя конкретна групировка, която държавата не е в състояние да контролира.

(Цитатът е със съкращения и запазен правопис)

Докато Александър се чуди как би могъл да докаже на българските съдилища участието си в антивоенни протести и в протести против управлението на Владимир Путин, у нас тъкмо са приключили поредните предсрочни парламентарни избори. Преди тях в страната на „простичкото щастие“ управлява служебен кабинет на президента Румен Радев, който за пореден път на среща на върха отказва България да предостави военна помощ за Украйна.

За съжаление, стремежът към военна победа на всяка цена заглушава призивите за мир. Разумът отстъпва на оръжията.

(от 23.09.2022 г.)

На 14 ноември 2022 г. Административен съд София-град отхвърля жалбата на Александър: „На чужденеца е отказано предоставяне на международна закрила – статут на бежанец и хуманитарен статут.“

Александър е изумен как българските власти тълкуват аргументите му:

Убеден съм, че подобни изводи за демокрация и законност в държава, в която хора се измъчват и убиват с чукове пред камера без никакви последствия, измъчват се политически затворници и отказали се да участват във войната, са изключително вредни както за България, така и за Европа и за целия свят.

На 16.12.2022 г. новосформирания български парламент все пак гласува България да даде военна помощ на Украйна. На 23.12.2022 г. Румен Радев изрича паметната фраза „Войнолюбците в Народното събрание взеха решение за военна помощ за Украйна“*.

Четиринайсет дни след решението на Софийския административен съд Александър Стоцки и адвокатът му обжалват пред Върховния административен съд. Към аргументите за искане на закрила и убежище от първото дело досега има една съществена новост. Майката на Александър Стоцки е получила на домашния им адрес в Москва нова призовка, този път за мобилизация на нейния син. Освен на хартиен носител в Русия вече има създаден електронен регистър, като условието властите да са изпратили призовката, без значение дали получателят я е видял, е достатъчно той да се води призован и да подлежи на строги наказания, включително затвор, ако не се отзове веднага в посочения му пункт за мобилизация.

Върховен административен съд, административно дело №1356

Публичното заседание е на 11 април 2023 г.

Влизаме в съдебната зала. Адвокатът представя доказателствата пред съда. Александър казва:

За съжаление, аз не видях в решението на предишния съд разбиране за това, което се случва в Русия. Не мога да се съглася с това, че в Русия има демокрация и че там има честни и независими съдии.

В съдебната зала сме десетина човека – адвокатът, прокурорът, представителката на ДАБ, преводачката и няколко познати на Александър. Започва речта на представителката на Агенцията за бежанците, която настоява Върховният съд да отхвърли жалбата на Александър като неоснователна със следния мотив:

Моралните съображения на чужденеца срещу войната и насилието са опровергани от това, че той е отслужил редовната си военна служба през 2015.

(Цитатът е от стенограма на Върховния административен съд, оригиналният правопис е запазен)

След като излязохме от съда Александър неразбиращо ме попита:

Как тази жена (представителката на ДАБ) си представя, че първо, в Русия някой може да откаже да отслужи редовната си военна служба. Това е невъзможно, освен ако не представиш религиозни съображения, но такива случаи са много редки. Е, става и с торба пари, но аз ги нямам. Освен това преди войната на Путин в Украйна, аз бях гражданин на Руската федерация, и като всеки гражданин съм изпълнил дълга си по закон – да отслужа военната си служба. Всеки обаче трябва да си дава сметка, че редовна служба в мирно време и това да убиваш хора на фронта са несравними. Нещо, което никога няма да направя, каквото и да ми коства. Тя представя ли си какво е да стреляш срещу човек?

По време на делото представителката на ДАБ продължи да настоява, че Александър трябва да бъде върнат в Русия, защото според нея участието му в политически митинги

не е основание да бъде задържан, измъчван или осъден от руските власти, поради политическите му дейности и пристрастия. Не се откриват аргументи, които да доказват, че животът на чужденеца е в риск и че той е изложен на преследване в държавата си по произход.

(Цитатът е от стенограма на ВАС, оригиналният правопис е запазен)

След края на делото Александър ми каза:

В Москва на всеки ъгъл има камери с лицево разпознаване и всеки, който е говорил против войната или Путин, може много лесно да бъде заловен и откаран в затвора.

Усетих в гласа на Александър тъга и ирония, и страх. Той направи пауза и продължи:

За голямо съжаление, това е свързано с моя живот. Откакто съм в България съм протестирал пред Руското посолство и Руския културен център и срещу войната в Украйна, и в подкрепа на Навални. Такива руснаци в моята родина са обявени за врагове и ги пращат директно в затвора, но тази жена не вярва, че това е възможно, или не иска да повярва. Да не говорим, че имам официална призовка да се явя в армията, сега вероятно вече и електронна. Аз съм ужасен от перспективата да ме депортират в Русия. Това означава затвор или да ме пратят на фронта, където също ще умра, защото не мога и не искам да убивам. Вярвам, че България е наистина европейска държава с истински независим съд.

В земята на „простичко щастие“ България президентът Радев промени наратива за войната  на Русия срещу Украйна:

Украйна настоява да продължи да води тази война, но сметката се плаща от цяла Европа.

Премиерът Николай Денков отговори:

Руската федерация е най-съществената и директна заплаха за сигурността на държавите членки на Северноатлантическия пакт, а също така и на мира и стабилността в евроатлантическата област. Моят въпрос е кога нашият президент е имал свое мнение – когато е подписал тези цитати или когато днес повтаря едни руски опорки, които нямат нищо общо с това, което представят членовете на ЕС и НАТО като позиция[7]

През септември 2023 г. Александър Стоцки получи статут на бежанец в България. Към днешна дата работи и е доброволец в център за подпомагане на украински бежанци.

„Тоест“ изпрати въпроси, свързани с работата на ДАБ по делата с руски бежанци в България след началото на войната на Русия срещу Украйна. До приключване на редакционната работа на този текст нямаме отговор от тях.

* Румен Радев използва „войнолюбци“ в официално изказване два пъти – в обръщението си към новоизбраните народни представители от 48-мото Народно събрание на 19.10.2022 г. и в изявление на 23.12.2022 г. Изказванията на Румен Радев са взети от официалната страница на президента.

Post Syndicated from Олег Коцарев original https://www.toest.bg/na-ezika-na-voynata/

1.

Избухне ли война, на хората не им е до игри на думи, изследвания и размисли, не им е до многословие. Първите страшни часове и дни са по-скоро време за кратки възгласи и вопли, призиви и команди, изплашени молби и шепоти, откъслечни слухове. А по-нататък става едно малко странно чудо: лека-полека военната реалност се превръща в норма. Свикваме. И правим наивното откритие, че животът продължава. Сиреч продължава да диша и да се променя и словото.

Украйна до голяма степен не беше готова за жестоката руска агресия на 24 февруари 2022-ра. Това се усети и в езиковата материя. Много от нас отначало просто не разполагаха с нужните за подобни обстоятелства думи и препратки. Ето защо в края на онзи злополучен февруари украинците често цитираха една наглед не съвсем уместна за контекста съветска песен от Втората световна:

Ровно в четыре часа
Киев бомбили, нам объявили,
что началася война…

(„Точно в четири часа бомбардираха Киев – съобщиха ни, че е започнала война…“). Днес, две години по-късно, рядко някой се сеща за нея – междувременно бяха измислени какви ли не нови неща, а съветските творения започнаха да въздействат все по-отблъскващо.

2.

Новите реалии изискваха нови думи. Първо шумно „избухнаха“ названията на активно използваните оръжия. Най-напред – американските преносими противотанкови ракетни комплекси „Джавелин“ и турските бойни дронове „Байрактар“. Те бяха особено забележими през пролетта на 2022 г., когато украинците отбиваха стремителното настъпление на руските военни колони в огромни части от севера, юга и изтока на страната. Затова с техните имена започнаха да се кръщават коктейли, кафенета и радиостанции. И то се знае – песни. С течение на времето, когато тази мода излезе от пределите на здравия смисъл, се появи думата байрактарщина – осезаемо „предобряне“ с военни или околовоенни образи, знаци и термини.

Друга важна дума, особено през 2022 г., е тероборона („теротбрана“ – от „териториална отбрана“). Говорим за род украински войски, „прикрепени“ към определен регион. В началото на руското нахлуване обаче, когато съществена роля в съпротивата срещу нашествениците играеха все още слабо организираните групи от доброволци, добре познаващи родния си град, квартал или село, а в определени моменти и места, оръжието се раздаваше едва ли не на всички желаещи, всичко това също се наричаше „тероборона“.

В град Буча недалеч от Киев, където живея от седем години, през февруари 2022 г. активисти (кой с боеви опит, кой без) сформираха няколко такива лековъоръжени отряда, които докъм 3 март оказваха дейна съпротива на руските войски. На 27 февруари те първи пресрещнаха руската колона, разбита по-късно на „Вокзальна вулиця“ (Гаровата улица) – фотографии от разгрома ѝ обиколиха света и станаха един от символите на Буча. До началото на окупацията тези отряди бяха практически единствените силови структури, които донякъде контролираха града, а в някои квартали продължиха да действат и докато трая окупацията. Разбира се, става дума за спонтанни формации от граждани, а не за род войски – по-уместно би било да се говори за „самоотбрана“, но „теротбрана“ се наложи.

Или да вземем ироничното бавовна. Игра на думи, стъпила на руската мода (официалният и неофициален новговор в днешна Русия е отделна интересна тема) взривовете в окупираните територии или в самата Русия да се наричат просто „хлопо̀к“ („трясък“). По същия начин обаче се пише и „хло̀пок“, „памук“, което на украински е „бавовна“. Затова сега „памук“ наричаме всеки по-зрелищен и успешен украински удар по руските позиции, кораби, летища, мостове и градове.

По-специфични и по-слабо известни на широката общественост са думите от строго армейския бит. Арта например е „артилерия“, покемон – модернизиран „Калашников“, нуль („нула“) – линията, в която се засрещат враждебните армии…

3.

Но бива ли език на войната без образ на врага? Нападналите Украйна наши „братя“, много ясно, предизвикаха грамадна вълна̀ от народна омраза (захранена и от „по-скромната“ агресия от 2014–2021 г.). Жестоките ракетни удари, изтребването на мирни жители в окупираните територии, разстрелите на пленници, фашистката реторика – всичко това не потуши страстите, само ги разпали.

Най-популярните наименования на руските войници в днешна Украйна са рашисти и орки. Първото е хибрид от Russia и „фашисти“ (парадокс: дискурсът на една война от ХХІ в. все още се върти около „фашисти“, „нацисти“ и „неонацисти“, както се именуват взаимно и двете страни). Второто е заемка от „Властелинът на пръстените“ на Толкин, където орките са отвратителните, безжалостни бойци на Мрачния владетел. Случвало се е в отговор на „орки“ руснаците подигравателно да наричат украинските военни „елфи“, но тази практика не стана масова.

За обозначаване на Русия се използва вехтото Московия или изразът в блатата. В употреба са и неуважителното русня¹, и традиционният етнофолизъм кацапи². А обидата йобана русня, ако човек иска да избегне цензурата в социалните мрежи или просто да намекне, се дава съкратено (йбн рсн и йбн блд³ рсн) или отзад напред (янсур анабой). Военните от многобройните „субекти в състава на Руската федерация“, като Тува или Татарстан, обобщено се наричат буряти (след 2022-ра мирното население край Киев никак не ги помни с добро). Заради любовта си към качването на клипчета в TikTok (често разиграващи мними епични сражения) подчинените на Кадиров чеченски отряди се славят като тиктокъри.

Немалък дял от лексикалната агресия се насочи към северния ни съсед – Беларус. Не всички украинци днес имат време, сили и желание да анализират кой е пожелал или е бил принуден да услужва на руските агресори с територия, летища, полигони, а вероятно и с оръжие, техника и униформи – дали диктаторският апарат на Лукашенко, или белоруското общество (и каква част от него). Затова се появиха откровени гаври с името на страната: Блядорусь, Беломосковия. Нещо сходно стана и с крайграничния руски Белгород, който – поради факта, че оттам редовно обстрелват Харков – за много украинци е вече Блядьгород.

Впрочем повечето украинци в тила все пак имат вземане-даване не с руски войници (уж нищо и никакво, а колко приятно!), а с руски ракети и ирански дронове. И ето че ракетите се превърнаха в блядіни/блєдіни (и се появи песента „Летить блєдіна“), а „шахидите“ заради формата си на „триъгълник с дръжка“ (на мен лично тя ми напомня на древен клинопис) станаха балалайки, което не значи, че не могат да бъдат и мопеди, шлюхеди и деренчалки („дрънчила“, „тракала“).

4.

Образът на войната е обикновено образът на сплотения пред външната заплаха народ. Да, в подобни времена действително не може без масова взаимна поддръжка, всеобщо доброволчество, песни, от които на човек му притреперва в гърдите и прочее родолюбиви прояви. Милиони хора събират пари за консумативи за войниците. Непременно се намира кой да „хвърли“ с колата си безплатно родителите с деца, които напускат опасен район. На помощ в разчистването на отломките от пострадалия при ракетен удар блок задължително се стичат доброволци. Заникъде сме без тези неща.

Но националното единство не е цялата военна реалност. И колкото повече продължава ужасът на бойните действия, толкова по-чести и видими стават някои не толкова въодушевяващи явления. Вътрешни дрязги и конфликти; грешки на гражданските и военните власти и на политиците; разминавания в понятията за тактика и стратегия; болка и гняв от загубите; умора и травми. Всичко това също е война и то влияе на начина, по който говорим. Горчивата самоирония, внезапните счепквания (често ей така, от нищо), редуването на отчаяние и еуфория в зависимост от новините или имитациите на новини…

Трагикомичен на този фон стана изразът две-три седмици. Уж толкова щеше да продължи активната фаза на бойните действия според прогнозата от март 2022-ра на Олексий Арестович, скандален и противоречив политик, тогава съветник на президента Зеленски. Днес такова „пророчество“ разсмива и поражда всякакви пародии, но на онзи етап мнозина повярваха на Арестович. Едни – като на човек, който „няма как да не е наясно“, други – просто защото искаха да вярват. Изобщо, в първите дни и седмици на войната имаше много слухове и разговори за скорошния мир.

„Политиците ще се оправят помежду си“, „Сега като тръгнат труповете, ще им се отще да воюват“, „Никой не иска война насред Европа в ХХI век“ – под път и над път се чуваха тези и подобни фрази. Една моя позната разказва, че всяка вечер си лягала да спи и се надявала на сутринта да се окаже, че е сънувала кошмар. Лесно е да си представим какъв е мащабът на разочарованието, което очакваше хората, поддали се на такива настроения, повярвали на подобни предвиждания.

Когато намаля първоначалният мощен поток от доброволци, които постъпваха в украинската армия и паравоенните структури, се оказа, че далеч не всички са готови да се вдигнат на оръжие. И не всички поддържат политиката на границите, затворени за мъже в наборна възраст. Това е сериозен, макар и невинаги забележим отстрани вътрешен конфликт, върху който се наслагва и все по-голямата разлика в опита и вижданията на тези, които са на фронта, и тези, които са в тила; на избягалите от Украйна и останалите в страната. Едните призовават всички цивилни да отидат на фронта; другите изнамират начини да не получат призовка…

И езиковата реалност, разбира се, ярко отрази този феномен. Огромно разпространение получи терминът ухилянт (от „ухилятися“, „да изклинчиш“), тоест човек, който се скатава от военна служба. Негов аналог е мамина череша (заемка от стара сантиментална песен). Мъжете, които успяха да заминат в чужбина и не възнамеряват да се връщат и да се бият с руснаците, попадат групово в саркастичното название батальон Полша или батальон Монако (за по-заможните). Някои фронтоваци казват за гражданите в тила, че са в киевския котел („котел“ тук е преводимо на военен жаргон с „чува̀л“ – затворени в обкръжение военни части, които продължават да се съпротивляват), в диванния батальон.

На свой ред и „черешите“ разработиха своя терминология. Като съобщават в социалките за хайки или блокпостове, където се връчват призовки, те могат да нарекат военните маслини и зелени, а полицаите – сини. Получават се доста образни конструкции: „две краставици и един патладжан“ за „двама военни и един полицай“ например. Правят се и иносказателни „прогнози за времето“: „Биківня, дуже сонячно, вдягнула окуляри, загоріли ніжки“ („Биковня, много слънчево, сложих си очилата, опекох си крачетата“). Тоест в киевския квартал „Биковня“ засега не се връчват призовки…

5.

Епохата поражда своите обобщения и събирателни символи. Така името Мариупол стана символ на трагедията на морския град, на варварския щурм на руснаците, на печално известния обстрел на театъра, където се криеха мирни жители (надписът „ДЕЦА“ не трогна особено агресорите), на дългата отбрана и плена на защитниците.

А Буча вече е знак за поразителната жестокост на окупаторите, стоварила се върху мирните жители, за разстрелите по улиците и в мазетата. За разлика от Мариупол, през пролетта на 2022 г. Буча беше освободена. Как се живее сега в градчето край Киев, което се превърна в черна точка върху картата на общоприетите представи? Избиването на над 400 граждани, както и гибелта на много военни от Буча на фронта си остава отворена рана, за която напомнят посветените на загиналите информационни табла по централната пешеходна улица.

От друга страна, градът се оказа не чак толкова съсипан, колкото можеше да се очаква. Повечето щети върху инфраструктурата и сградите са вече отстранени; много от жителите се върнаха по домовете си. Животът в Буча днес не може да се нарече точно „мирен“, но е относително спокоен, тилови и доста активен. На хората от други градове и държави това им се струва странно. Удивяват се, че войната продължава, а ти можеш да се къпеш в езерото на прекрасния местен парк. И питат ли, питат:

Ама езерото разминираха ли го???
Нима в Буча има езеро, а на езерото – плаж???
Това наистина ли е онази Буча???

Войната на фронта и войната в тила са твърде различни неща. Същото може да се каже и за пълномащабната (като започналата през 2022-ра) и локалната война (като в Донбас в периода 2014–2022). И хората чрез начина си на изразяване се мъчат да нацелят разликата. Затова докато активистите ни убеждават да не говорим за 24 февруари 2022 г. като за начало на войната (та пряката агресия на Русия започна още през 2014-та!), в Буча от обикновените хора на улицата на всяка крачка може да се чуе парадоксалната формулировка еди-какво си стана през войната, отнесена към февруарските боеве за града и окупацията му през март 2022-ра. А за сегашното време се използва след войната…

Изобщо, войната загадъчно изкривява времето в човешкото възприятие. Часовете и минутите, дните и месеците се сливат и нерядко стават абстрактни (участниците и непосредствените свидетели на военните събития бъркат датите най-лесно от всички). Сякаш отново заживяваме в някакво архаично циклично време, където видимото движение на небесните светила и усещането за атмосферните явления по кожата значат много повече, отколкото буквите и цифрите в календарите, часовниците и телефоните.

Превод от руски Нева Мичева

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-po-strashno-ot-raketite/

<< Към четвърта част

Има едни филми, които започват с нацепени кадри, изскачащи като блицефекти. Чуваш някакво изречение, което спира по средата и оставя многоточия. После второ, трето. Заедно с тях в кадъра се появяват: лице, силует или очи, или гледка, светлини, мъгла, елха, усмивка, нечие действие. Блицефектите извън киното поне при мен идват предизвикани от асоциации или някаква информация, или просто в тишината.

Два месеца след завръщането ми от Украйна все по-често я усещам като блицефект – от забелязани жестове, действия и изречения.

Една вечер в дома на Алла в Украйна приготвяхме вечеря. Белим сварени картофи и тя без всякакъв повод ми казва:

Не знам как ще отгледаме дъщеря си тук.

Често чувам това изречение в моята „блицкомпозиция“ от Украйна. То ми причинява странна болка и ме кара да мисля много извън вече изградената в главата ми връзка война–смърт–ужас.

Изречението ѝ, разбира се, има своето продължение.

Дори и да спечелим войната утре, което е малко вероятно, какво ще се случи с нас? Всичките тези наранени мъже, които се завръщат от фронта огорчени, с разбито здраве, инвалиди, чиито жени и деца са ги напуснали. Какво ще правят те, какво ще работят, кой ще се грижи за тях? Всички тези жени, останали вдовици с по няколко деца на ръце, как ще ги отгледат, как ще преживеят въобще? Какво общество ще имаме? Това е по-страшно от ракетите, с които ни обстрелват сега.

Гледаме се с моята украинска приятелка дълго и мълчим. В очите ѝ няма и следа от ужаса, който виждах навремето в София, докато ми разправяше за разрушените сгради на Киев, за въздушните атаки, за ранения ѝ на фронта брат. Няма и следа от онзи блясък, с който ми казваше: каквото и да ни причиняват, ние ще победим; каквото и да ни коства…

Сега очите ѝ са притихнали в мъгла. Дори когато се смее, там, в очите ѝ, липсва свободата на смеха. Има някакво особено примирение. Предния ден, докато се разхождахме до езерото в града, тя ми каза:

Ако постоянно мислиш за ужаса на войната, за заплахата, за близките ти, които сега са на фронта и по тях стрелят, ще се побъркаш. Няма украинско семейство, в което сред роднините някой да не е на фронта или да не е загинал, или осакатен от войната. Всеки има нужда да си почине от това.

Тогава, край езерото, разбирах тези изречения като мъдрост, философия и част от духа на непримиримостта. Сега, след месеци, нейните думи ме застигат различно. Искала е да ми каже много повече. „Да не се побъркаш“ означава не само да озаптиш страха от това да те удари ракета. Явно за укротяване са много повече мисълта за бъдещето и отчаянието от липсата му.

Ако днес ви помоля да си представите как куче се разхожда в мол, ще се засмеете и сигурно бързо пред очите ви ще изплуват лъскави витрини, жужащи ескалатори, весели хора, които пазаруват за Коледа. Аз лично виждам и кучето си, което се разхожда сред тях. Всъщност две са. Едното е бял къдрав пудел, самодоволен и с огърлица около вратлето. Другото е улично, черничко, със стърчащи къси мустачки, учудени вежди, издължена муцунка и клепнали уши.

Докато си фантазирам тази сцена, веднага си казвам: да, но аз не съм в мола, не виждам наистина това, а само си го представям. Думите „куче в мол“ предизвикаха визуализация, тя – емоция, асоциации, лавина от мисли и може би съпреживяване. Искам ли го? Да, искам го.

Преди дни се обадих по телефона на мой познат журналист, който живее в Днипро. Когато го попитах как е, той не ми каза нищо за себе си, а започна така:

Помня как изглеждаше градът преди войната. Хората се подготвяха за Коледа, всичко беше украсено, светещо. Събуждаше се празничен дух, мислехме за подаръци и за почивка. Имаше настроение, смях по улиците… По време на първата Коледа, след началото на пълномащабната война, улиците бях празни. Никой не излизаше заради страха от постоянните обстрели. За подаръци и такива глезотии въобще не ставаше дума. Бяхме потънали в мрак – буквално, защото руснаците взривиха енергоизточниците ни. Хората умираха от студ, тъй като парното не работеше, пак по същата причина.

Докато Александър ми говори, си спомням как в навечерието на миналата Коледа Алла се прибра с дъщеря си в Украйна окончателно. Тогава в Украйна нямаше ток заради разрушената от руснаците енергийна инфраструктура на страната. Преди да тръгне към дома си, Алла купи десетки светещи пръчки, елхички и всякакви играчки, които денем събират слънчева светлина, за да светят по тъмно. Българските сайтове ги наричат „парти играчки“. Алла ги занесе в дома си в Украйна, защото нямаха възможност да включват генератора постоянно и да го хабят за осветление.

Представям си едноетажната им китна къщичка със затрупана от сняг градинка отпред. Малката ѝ кухня и останалите стаи, които Алла е накичила с „парти играчките“, за да имат някакво осветление в дома, докато навън сирените вият за възможна въздушна атака. Тогава по телефона тя ми каза, че домът им е много уютен така, нищо че навън е тъмно и страшно. Каза ми още за звуците на Украйна по време на коледните празници. Два вида само. На жужащи генератори до всеки дом и болница и на воя на сирени. Нищо друго. Никакъв смях, никакви молове с кучета в тях, никакви подаръци, никакви трапези с по няколко ястия. Само

пълен мрак нощем, вой на сирени и постоянно жужене на генератори.

Александър спира да говори и разбирам, че не съм чула последните му думи, унесена в моите лични спомени. Извинявам се и го моля да повтори.

Единствената ни мисъл през миналата зима беше за пролетта, когато ще можем да възобновим бойните действия, и надеждата, че лятото ще успеем да си върнем загубените територии. В навечерието на тази Коледа хората пак се опитват да върнат някакво коледно настроение. Ресторантите са пълни, навсякъде изглежда, сякаш не воюваме. Тогава се запитах дали това е някаква умора от войната.

Отново ме връхлитат спомени от лятото, когато бях в Украйна. Да, наистина в големите градове ресторантите бяха пълни и тогава се питах как е възможно на няколкостотин километра да има брутална война, в която зверски се избиват и осакатяват хора, и в същото време други хора вечерят спокойно в някой ресторант или се забавляват в бар.

Докато бях в Украйна, си мислех, че така трябва да бъде, че която и да е страна във война не трябва да спира да живее – въпреки ужаса, загубите, тревогите, страха. Защото хората са силата ѝ и ако се скрият по домовете си, ако спрат да се забавляват, ако се откажат да живеят, то това би бил краят. Споделих мислите си с Александър. Седя на няколко хиляди километра от него и сякаш го виждам как ме слуша и поклаща глава.

Да, усещането в градовете е, че уж няма война, но това е на повърхността. Всъщност войната е вътре в нас. Тя е в сирените, в разрушените сгради, в хората, които са загубили домовете си, близките, мъжете си, децата си на фронта. И тези хора имат нужда да се съберат някъде, да споделят притесненията и проблемите си, да знаят, че и на други сред тях се случва същото и че някой е съпричастен. Но друго ме тревожи.

Пак се отнасям в спомените ми с Алла. Когато я видях за първи път, тя ми описваше как небето над Киев е било цялото озарено от пожарите в града, предизвикани от ракетите, с които руснаците го обстрелват. „Но оттук, където няма война, всичко това изглежда нереално“, ми каза тогава.

После, като пристигнали в София, най-много се уплашила, когато другите украинки, с които живеели в общежитието, тръгнали към Полша и тя останала сама с дъщеря си в напълно непозната страна. „Когато пристигнахме с автобуса в България, бяхме повече, можех да си говоря с другите украински жени, децата ни общуваха помежду си. Тоест не бяхме загубили усещането за общност. Сега всяка от тях замина нанякъде и аз останах тук сама. Това е много тежко.“

Гласът на Александър отново долита до мен. Това, което го тревожи в днешна Украйна, е умората от войната и апатията, която вижда в цивилното население.

Хората са останали без надежда. Защото първо си мислеха, че победата ще дойде през пролетта. После имаше надежда за офанзивата през лятото, която трябваше бързо да върне териториите ни, но и това не се случи. Сега отчаянието е навсякъде сред населението ни, защото живеем в някаква неопределеност. Разговарях с жена, в чиято къща преди време падна ракета. Оцеля по чудо. Тогава се страхуваше от войната, от ракетите, които ни засипват и убиват хора. Наскоро мъжът ѝ загина на фронта. Сега жената е сама с децата и мие чинии в едно заведение, защото не може да си намери друга работа, а е с висше образование. Като говорих вчера с нея, тя ми каза: „Все ми е едно какво ще стане, искам само да има какво да ядем с децата и къде да живеем. Не следя новините от фронта.“ Разбираш ли, Николета, хората вече не виждат хоризонт за края на войната. В същото време все по-трудно се намира работа, защото много от заводите ни са разрушени от руснаците. Някои наемат хора на половин ден, но това означава и половин заплата. Като цяло работа няма. Няма и пари. Да, магазините ни са пълни със стока, но какво можем да си купим без пари. Мой приятел се върна ранен от фронта. Оправиха раните му, но психиката му е съсипана. Седи затворен вкъщи и не иска да се среща с никого. Не спи, сънува кошмари – как го убиват, осакатяват или как руснаците го пленяват. Жена му го напусна. Той чака помощите, които държавата му дава, но те не са достатъчни за един млад човек. Безпътица. Няма работа, няма никакъв личен живот. Няма нищо. Какво ще стане с него? Престъпник ли? Отчаян бездомник ли?

Мълча и чувам в слушалката само въздишката на Александър. Опитвам се да си го представя. Къде седи, докато говорим, какво ще сложи на масата си за вечеря? Топло ли е, студено ли е в дома му? Как изглеждат улиците в Днипро на няколкостотин километра от фронта? Има ли там зеещи черни дупки от снаряди по сградите? Ракетите пристигат в Днипро, преди приложението на телефона да реагира. Разрушават домовете и живота на хората, преди да се включат сирените. Опитвам се да усетя отдалеч „коледния дух“ по тези улици, човешката болка и тъга.

Била съм в Украйна, но ми е много по-трудно да си представя всичко това, отколкото да видя във въображението си куче, което се разхожда в мол. Давам си сметка колко далеч сме един от друг с Александър и Украйна. Не като километри, а като преживявания, тревоги и страхове. Мога да бъда съпричастна, мога да се опитвам да помогна, мога да се опитвам да давам кураж на тези, които познавам там. Може би дори ще успея, донякъде.

Но какво става с всички милиони украинци днес, дни преди Коледа. От какво имат нужда те сега?

Гласът на Александър е мек, тих, спокоен.

Надяваме се на някакво чудо, но откъде би дошло то? Помощта отвън не е толкова голяма вече и ще става все по-малка. Явно е, че чудото няма да се случи. Кой би го сътворил? Сега хората мислят единствено как да оцелеят без работа, без дом и със загубите на своите близки на фронта. Задава се хуманитарна криза на много нива. Но коледни дни са, може би все пак чудото ще стане.

С Алла се чуваме, както обикновено, през уикенда. В този момент телефонът ми започва да вибрира по познатия начин. Тя пита какво е това, Казвам ѝ, че не съм махнала още от телефона си приложението за въздушни атаки. Тя прави пауза.

Защо си причиняваш това? Аз моето го махнах. Все едно е дали знам за ракетите, или не. Имаме толкова други проблеми да решим.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-suzidanieto-sa-nuzhni-idei-razruhata-ne-iziskva-plan/

Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Следва специалност „Физика“ в СУ „Св. Климент Охридски“, а след това и магистратура „Физика на ядрото и елементарните частици“. Автор е на четири стихосбирки и множество публикации в електронното списание за литература „Кръстопът“, „Литературен вестник“, списанията „Море“,„Страница“, „Жената днес“, „Ах, Мария“, „Лик“ и др. Съставител е на сборника „Поезия срещу войната“ (Scribens, 2022), включващ в благотворителна инициатива текстове на 101 автори от България и чужбина в помощ на бежанците от Украйна. Стихове на Георги Гаврилов са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски и др. Георги е един от основателите на „Хралупата – пространство за литература и култура“ в София и част от издателство Scribens.

Докато вече привършвахме това интервю, настъпи израелският 9/11. На фона на апокалиптичната (в известен смисъл) поезия в най-новата ти книга как би коментирал последните събития от света?

Като нов стар очакван абсурд. Естествено, че нападението на „Хамас“ е военно престъпление, естествено, че е терористичен акт, естествено, че и за тях, и за всички е ясно, че действия от този род не са и няма как да бъдат от полза за някакъв положителен край на Палестинския въпрос. Напротив, ситуацията е доведена до състояние: едните трябва да изчезнат – като хора, като нация, като население. Не смятам, че каквото и да е от това може да бъде наречено свещено, оправдано и за доброто на света или на част от него. Последствията, както и причиняващият ги акт са във вреда на мира, човешкото и съхраняването на малкото останало от изчерпаемите ни психически сили. Още повече, не виждам никакво припокриване на идеалите на тези крайни религиозни фракции с мисленето на глобалния и конструктивен човек. Пътят към разрешаване на проблемите между Израел и Палестина може да е труден, но със сигурност не е този.

Да се върнем обаче на повода за този разговор – новата ти книга „Последният Буенос Айрес“ (изд. „Знаци“, 2023), която е своеобразен поетичен „Произход на видовете“, библейска и еволюционна история. Усещането обаче е, че се връщаме назад по стъпките на Сътворението, към апокалипсиса на първичния мрак, към последните мигове преди изригването на Помпей. Това ли се случва и как всъщност си представяш този апокалипсис?

Както и повечето неща, за които говорим през идеята за „събитие“, апокалипсисът не е събитие, а процес. Изучаваме историята чрез дати, часове и моменти, но това е единствено защото нямаме друга възможност за обхват на случилото се.

Войната в Украйна не започна на 24 февруари 2022 г. – тогава армията на Руската федерация навлезе в територията на Украйна; войната не започна и през 2014 г., когато незаконно беше анексиран Крим – това са само последните жалони от един дълъг път към настоящето. Можем да връщаме още и още назад и сигурно никога няма да е достатъчно рано, за да кажем, че днешното не е било възможно да се случи.

Вероятно по същия начин трябва да разсъждаваме за апокалипсиса: когато той бъде медийно обявен, няма да е изненада – той отдавна ще се е развивал, ще е придобивал образ. Това е засегнато в книгата като тема. Изкривената ни представа за тези големи „събития“ ни поставя в роля на очакващи нещо, което се случва междувременно и постепенно и ние вече сме част от него, предстои да разберем какъв магнитуд ще достигне.

Заглавието и имената на циклите в книгата ни дават много конкретна топография. Защо точно Буенос Айрес?

Шеговитият ми отговор би бил: „Защото звучи добре.“ Разбира се, не това е причината да се спра точно на този град. Историята на името му е обяснена посредством циклите. Градът е основан във времена на епидемии от малария (лош въздух), когато европейците са търсили нови места, които да населят и където въздухът да е чист. Връзката на блатата и застоялите водоеми с болестта е била миризмата, не комарите.

Буенос Айрес [на испански означава „хубав въздух“ или „добри ветрове“ – б.р.] е надежда за свободно дишане, за ново начало. Подобни места стават все по-малко. Конкретиката е ползвана в чисто художествен смисъл. Заглавието е метафора за нашето търсене на глътка въздух далеч от пандемии, войни и пълно капитулиране на междучовешките отношения.

Ако светът продължава „поради своята недостатъчност“, както пишеш, то тогава в какво би се състояло осъществяването му?

За природата той е във всеки момент съвършен, даже за Вселената. Ние живеем в моментната крайна точка на времето, което прави всичко в хармония с големите закони. За човека – обратно – осъществяването на света е винаги в следващата крачка.

Човекът изобретява идеята за бъдеще, за което Вселената няма понятие. Най-горещата година в историята, най-голямото земетресение, най-унищожителната атомна бомба, най-великите сред най-великите спортисти, писатели, държавници – тази гладиаторска надпревара, дори боравеща с понякога ужасяващи понятия, съблазнява съвременника да преживее нещо, което не фигурира в учебниците. Храним се с концепцията за феномен, който да осмисли поне статистически живота ни. Понякога този глад е надълбоко, срамен, прикрит, но го има в гена на човека. Само че всеки, който брои и измерва, е обречен, защото числата нямат край.

 „създаден за седем дни/и разрушен за миг“. Убеден ли си, че разрушението винаги е много по-бързо и по-скоротечно от съзиданието?

Съзиданието винаги е по-трудно, енергоемко и неустойчиво от разрухата, която, затворена в собственото си осмисляне, не може да бъде съкрушена. Съзиданието няма право на грешна стъпка, разрухата няма грешна стъпка за себе си. Това е смисълът на тези редове; дори и протичайки като процес, разрушението се нуждае от един кълн, докато светът трябва неуморно да възобновява своите милиарди отделни крехки греди. Съзиданието започва от нищото, нужни са му идеи, концепции, проби, докато разрухата винаги работи с вече готовото и нейната задача не изисква план.

Какво ще пише на надгробния камък на нашето съвремие, на собственото ти поколение?

Надявам се, че още не знаем, защото това би значело, че сме приключили с работата, с дейността си; че стореното е достатъчно, а не мисля, че е така. Напротив – точно в тези години, до които сме се довели, е необходимо да забравим за покоя на надгробния камък, а нека следващото поколение ни даде своята оценка за щетите и постиженията. Освен това, ако мислим в такава посока, мислим в посока на самоувековечаване – първия и най-страшен признак на много предишни поколения, които очевидно са грешили в преценката си. По-важно ми изглежда преди това да видим надгробния паметник на диктатурите и на него да пише „Стига толкова“.

Как се постига вечност, как всъщност я разбираш?

Още едно понятие, изобретено от нас. В езика ни има доста такива, те нямат реални примери, нямат наблюдаеми дефиниции. Вечността е родена от нас, но не е наша и ако се постига, ще се постигне в наше отсъствие, наличието ни не може да доведе до трайност. В литературен смисъл вечността има друго предназначение, понякога можем частично да я изпитаме, като мостра на парфюм, но с условието, че този парфюм не е наличен по друг начин. За един ден стига, ароматът се задържа.

А как, по думите ти, се „пресолява рана“?

Солта в раната е болка. Пресолената манджа има вкус само на сол и на нищо друго от съставките си. Опитите да изстискаме максимално много мъка от нещо водят до обезчувствяване. Човекът е приспособимо същество и бързо свиква с нови „нули“ на толеранса си към едно или друго. Пресоляването на раната е промяна в тази „нула“, което всякога води до нуждата от по-големи дози от същото за постигане на същия ефект. Наблюдавахме го по време на пандемията от коронавирус, наблюдаваме го и по време на войната в Украйна. 10, 100, 1000 смъртни случая първия път стряскат, втория път стряскат по-малко, на десетия път са просто очакваната част от новинарската емисия.

Повтаря ли се, или се пренаписва историята? И ако мислим за нея литературно – графоман плагиат ли е човечеството?

Ако всички хора имаха едновременно усещането, че са част от човечеството, нищо от това нямаше да се случва. Само че нашата „мрежа“ е по-скоро съставена от пунктири, отколкото от непрекъснати нишки. „Невидимото“ човечество за всеки един индивид се превръща в абстракция, към която не може да се присъедини. Тогава самостоятелният живот приема функцията на стотици изминали поколения, без да е възприел непреживяното по друг начин, освен като мит. Ако съществуваше пълно препредаване на действителното отминало, мрежата може би щеше да бъде много по-добре свързана. Историята се рестартира с всяко новородено. Нямаме една история, имаме осем милиарда паралелни истории.

Какво е способно да отдели човека от грешките/греховете му?

Собственият му опит, страданието и любовта, образованието и семейната култура. Нищо не може да те застрахова срещу грешки или грехове, но много излишни трагедии биха били избегнати, ако в процеса на подрастване се наблегне на подобни човекооформящи теми. Семейната, училищната и университетската среда са от първостепенно значение. В това отношение ми се струва, че тоталитарните и диктаторските страни се възползват много повече от достъпа си до младежта, докато страни, които държат на демокрацията и свободата, неглижират (може би и от страх от изпадане в пропаганда) тези аспекти.

Имаш ред стихотворения за войната и насилието, като със сигурност поводът за тях идва именно от последния мащабен военен конфликт в Украйна…

Да. Огромна част от стихотворенията са написани в първите месеци след началото ѝ, с нетипична за мен честота. Почти всяка нощ пишех ново стихотворение. Така се събраха над 200 страници във файл, които впоследствие редуцирах и от които останаха включените в книгата. „Старите“ в нея са много малко.

Начинът, по който ми повлия тази война, беше с учудващ и за мен магнитуд. Смятам, че преживяваме особени години, които ще оформят среднодалечното бъдеще на света, и наследниците на днешния ден ще се връщат към тях дълго време. Такива периоди изискват участие и по примера от Втората световна война променят хода на много неща, включително на изкуството. Колкото и ужасно да звучи, то се мобилизира и се преоткрива най-добре по време на хуманитарни кризи и нечовешки събития, от което не бива да изпитваме задоволство, а просто да си свършим работата. Най-истинската е много черна.

 „обесването на владимир владимирович путин“ е най-конкретният ти текст: стъпките към края на този съвременен кървав диктатор (един от всички други, които са споменати по-дискретно). Така ли – от собствената си ръка – приключват всички диктатори? Самотата ли е техният неизбежен край? 

Самотата не е само краят им, самотата ги води към този край, който е напълно заслужен, и ако не бъдат съдени от по-висша от човешката инстанция, даже се разминават леко. Вова Путин вече виси на собствената си пъпна връв, обесен и отдавна приключен. Очевидно махалото на трупа му трябва да направи още няколко кръга, преди да бъде официално заменен от следващия противник на човешкото (в случай че властта не се смени коренно) или от някой, който може да изкара Русия от блатото, в което с известно самозадоволство се вкопава.

Душата на редовия путинист носи в себе си неуспешната болка, това е особен тип полудушевно състояние, което се опитва да достигне до болезненост, но от крайния резултат не може да извлече нито поука, нито позитив, нито градивен смисъл за така или иначе обмъглената представа за каквото и да било бъдеще, по-далечно от днес.

 Стихотворението „мезозой“ е реплика на тринайсета глава от „Коринтяни“. Достоевски противопоставя абстрактната любов към „човечеството“ и хората въобще на тази към конкретния един ближен, която е много по-трудна и трудоемка… Ако оставим настрана интимността, способни ли сме днес на тази любов (питам и във връзка с раздвоените ни реакции към войната в Украйна и не само)? 

Способни сме на същото, на което сме били и преди тази война, и преди този век, и преди каквото е в тефтерите ни. Както интимната, така и общочовешката любов са състояния – не можеш да поддържаш в пълен интензитет нито едно от двете. Шансът на човека е в това, че рядко трябва да се проявява като човек. Истинските работни часове са много малко в рамките на един секулум.

Ако „свободата ни не е спасение“, къде тогава го виждаш?

Свободата съблазнява по много начини, без да обещава нищо, освен своята абстрактна дашност. Няма как това да бъде крайната точка в търсенето на спасение. Не и в християнския смисъл. Интересно е, че със забързването на всички процеси в света и със забързването на самия свят, много подобни въпроси започват да получават повече моментен, отколкото окончателен отговор. Някак константата се превръща в променлива и вероятно това е, което трябва да срещне нашето поколение във философски план. Фрагментизиране на смисъла. Бърза храна, бърза любов, бързо спасение. Нощувка и после отново същото.

и може би всичко
вече е казано
но не
за последен път

Накратко, можем ли да приемем това като най-лаконичното определение за литературния двигател?

 Да.

Ти самият си двигателят зад групата scribens/ARS, които издават едни от най-сериозните български гласове в поезията, докато твоите текстове излизат в друго издателство. Способен ли си да се отстраниш от самия себе си като поет, от собствената си стилистика, когато правиш подбор на новите ръкописи – или напротив, търсиш сродното, подобното? 

Нямам проблем да се отстраня от собствената си поетика, за да оценя чуждата. Мисля, че „витрината“ ни го доказва и го доказва с всяка следваща публикувана книга. Аз самият имам четири книги с поезия и те са напълно различни една от друга, всеки път ми е интересно да търся нови подходи и концепции, мога да слушам бритпоп или рап, а в следващия момент – класическа музика. С поезията е същото.

3 сутринта е часът, който се споменава непрекъснато в книгата. Какво ще се случи тогава?

3 сутринта е символ на времето, когато не би трябвало нищо да се променя. Лично аз винаги съм го възприемал като момент, в който светът спи, хората спят – добри, лоши, всякакви, – просто спят, денят е свършил, новините са се изчерпали и няма нищо повече. Ето това изгубено спокойствие на 3 сутринта ми липсва от известно време насам. Вече нямаме „час на нищото“ и това е изнервящо.

Обичам да будувам в 3 сутринта, да пуша и да знам, че всички глупаци, всички изроди и нещастници хъркат в този момент, но също така и всички други обикновени и необикновени, великолепни и съвършени същества са се оттеглили за няколко часа в леглата си и няма нищо друго и никой друг, който да промени нещо, преди слънцето да поднови играта. Това обаче вече не съществува.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otkusi-ot-ukrayna-vsichki-zaedno/

<< Към трета част

Някъде на фронта в Украйна, лятото на 2023 година:

Това, което ми давате, е много опасно. Може да избухне всеки момент. Кой е направил тези бомби?… Внукът ви?…

Юлия е на седемдесет години, председател на Фондация „Молфар“, която снабдява полевите болници на фронта с медикаменти и превързочни материали. Синът ѝ и племенникът ѝ се сражават във войната на Русия с Украйна. Внукът ѝ е на пет години. Когато Юлия тръгнала за пореден път към Бахмут, момченцето ѝ връчило стари гилзи и ѝ казало, че това са бомби, които ще помогнат на баща му да се върне у дома. Юлия не повярвала, че наистина вози в пикапа си бомби. Дала ги на един от офицерите на бойното поле като символичен подарък. Оказало се, че бомбите са истински.
Юлия е ужасена:

Как е възможно дете да прави бомба? Никой не го е учил. Вкъщи не говорим за войната пред него, защото той се разстройва. Чака татко си. Братовчедка му крои планове да убие Путин. С какво се занимават тези недонацелувани от бащите си деца?  

Доброволците и неправителствените организации в Украйна, които помагат във войната с Русия, са безчет. Всеки е поел някаква част: хуманитарна и психологическа помощ, лекарства, военно оборудване, дрехи, оръжия, автомобили.

Аз ходя до местата с най-активни бойни действия – Бахмут, Лисичанск, Запорожие. Помагам на лекари, фелдшери и шофьори на линейки да изнасят телата на ранените от самото бойно поле. Има случаи, в които лекари припадат от гледката на разкъсани тела. Всеки път колата, с която ходя там, е изцапана с кръв. Последния път намерих обувка, която явно не трябва вече никому. Докато евакуираме наши ранени, руснаците стрелят и по нас, за да ги доубият. Там сега е месомелачка.

Помощта на доброволците не е само за фронта. В началото на войната при руската окупация в Киевска област училището в Гостомел е напълно разрушено от снаряди. Казват му „малкото училище“, защото в него учат само деца до четвърти клас. То е построено в началото на миналия век. Било е разрушавано през всички войни, които са се водили на територията на Украйна през миналия век, и е оцеляло. Оцелява и в тази, защото група доброволци от Фондация „Гуртум“ го ремонтират.

В Украйна е гласуван закон, според който учебната година не може да започне присъствено, без в училището да има бомбоубежище. Това лято „Гуртум“ слага началото на проект. Строят бомбоубежища за деца. Петко Петков е българин, компютърен инженер, който от началото на войната живее в Киев. Срещаме се насред украинската столица. Той е от създателите на  „Гуртум“.

На украински „Гуртум“ означава „заедно“, като изписването е с „о“, но ние го изписваме с „у“, за да е уникално и думичката „ум“, която на украински е като нашата, да присъства в името на фондацията.

До момента „Гуртум“ работи по дванайсет проекта като този в Гостомел.

В двора на училището направихме от железобетон конструкция, която отговаря на всички изисквания за бомбоубежище. Саша (един от основателите на фондацията) и приятелката му са архитекти. Изработиха план бомбоубежището да прилича на хобитска къщичка с типичните кръгли прозорчета, покрив, покрит с трева, цветенца и храстчета. Това е опит децата да влязат вътре без страх, защото са гледали филма. В бомбоубежището има всички удобства за учене. За мен образованието и училищата са най-важни за едно общество. Затова инвестирам в този тип дейност – да помогна децата да ходят на училище, а родителите им на работа дори и по време на война. Разбира се, стресираща е самата идея да се правят бомбоубежища за деца, но това е реалността в Украйна днес.

Мисля си как бих се чувствала аз, ако всеки ден изпращам детето си на училище с тревогата и ужаса, че някой нарочно би насочил ракета, за да разруши хобитската къщичка, в която моето дете учи. Спомням си как Алла ми разказваше, че най-големият ѝ страх е дъщеря ѝ да е на училище и върху него да падне ракета. Сега Алена е на училище. Въздушни тревоги има всеки ден и тя тича в своето бомбоубежище, което не прилича на хобитска къщичка, а е бункер под земята, в който има осветление, чинове и въздух – неясно за колко часа напред.

Убиването на деца и мирно цивилно население е военно престъпление,

ми казва Сергий Кузан, председател на „Украинския център за сигурност и сътрудничество“. 

Екипът разследва военните престъпления на руската армия от началото на войната в Украйна. Хората на Сергий работят на терен в цяла Киевска област, както и във всички освободени от окупация украински територии.

Мисля, че е ужасно да се говори за това, но няма престъпление, което руснаците да не извършиха в Украйна в тази война. Искам да кажа категорично, че техните престъпления по никакъв начин не са предизвикани. Опитваме се да разберем каква е целта им, за да извършват всички зверства тук, в Украйна. Колкото и жестоко да звучи, разбираме защо взривиха Каховската електроцентрала и предизвикаха катастрофа, равна на ядрен взрив. Но тук поне можем да намерим някакво обяснение, защото се опитваха да спрат настъплението ни към Херсонска област.

Сергий въздъхва. Замълчава. За пореден път през тези петнайсет дни в Украйна някой внимателно ме изучава – дали вярвам и разбирам дълбочината на изреченото. Сергий приковава поглед върху мен и продължава:

Не мога да намеря обяснение за нещата, които с колегите ми видяхме в освободените от нашата армия територии. В тези зверства няма абсолютно никаква логика освен физическото унищожаване на украинци. Явно в руското общество е протекъл процес на абсолютно обезчовечаване на украинците като нация.

Това, което видяхме в Киевска област, в Буча, Ирпин, Харков, Херсон, беше страшно, но руснаците бързо се научиха да прикриват своите военни престъпления. Правят масови гробове, давят или изгарят хората, за да не оставят следи. С тях има мобилни крематориуми, в които изгарят и свои, и чужди. Така замитат следите си. Все още не сме разкрили по-голямата част от техните престъпления.

Най потресаващ за нас беше контактът ни с жените, майките, сестрите на руските войници, които бяха в Буча, Ирпин и градовете с нечовешки зверства и издевателства над украински деца, жени, бебета, бременни жени, животни… Ужасяващи неща им бяха сторили. Изпратихме съобщения на майките, жените и сестрите на тези руски войници, които бяха в Украйна. Показвахме им какво са правили мъжете им, братята и синовете им тук. И те знаете ли какво ни отговориха? Няма да цитирам ругатните, но отговорът им беше: „Да, нека убиват украинци, нека убиват деца, това са украински потомци, които не трябва да израстват и живеят. Да, нека изнасилват, да се гаврят и убиват украинските жени, за да не могат да раждат украинци.“ Представяте ли си, майките на тези руски войници, възрастни жени да говорят така. Съпругите им да говорят така. Явно руското общество е болно и процесът на дехуманизация там е напълно завършен.

Питам Сергий за тезата с „двете гледни точки“.

Ако търсим истината, разбира се, че ще се ръководим от основните журналистически стандарти за плурализъм. В условията на война обаче ние нямаме съмнение кой е жертва и кой е агресор. Трябва ясно и честно да кажем, че има позиция на страна, която се бори за своята свобода, територия и независимост, и има позиция на страната, която атакува. Ако искаме да чуем позицията на агресора, това трябва да бъде наричано от медиите така: „Сега ще чуете позицията на агресора“, а не „Ето я и другата гледна точка“. Това е характерен прийом за манипулация, потребителят получава истината, но и лъжата, маскирана като някаква гледна точка. Тогава хората започват да си мислят, че истината вероятно е някъде по средата. За съжаление, се оказва, че истината в разбирането на средностатистическия гражданин се обърна на страната на Русия заради манипулациите ѝ. 

Говорим със Сергий как би могло да бъде спряно отвличането на украински деца. За първи път от началото на срещата ни ми изглежда отчаян.

Не можем да ги спрем да отвличат децата ни. Трябва първо да разберем, че Путин е военнопрестъпник. Той не може да отиде на срещата на БРИКС в Южна Африка, защото го издирват именно за военни престъпления, като отвличането на деца. Хората в окупираните територии са заложници и нямат голям избор. Ако руснаците искат да вземат детето, ще го вземат. Арестуват родителите, хвърлят ги в затвора и всички следи са заметени. За съжаление, ние нищо не можем да направим в окупираните територии.

Когато Русия нахлува в Украйна и започва пълномащабна война, в украинската армия има недостиг на всичко. Насред двора на голяма фабрика срещам Андрей Ковалев, председател на Благотворителна фондация „Виница, безопасен и комфортен град“. Докато минаваме през  охраната, чуваме сирената. Андрей ни пита искаме ли да ни заведе в бомбоужежище. Клатим отрицателно глава. Той се усмихва и казва:

Ние също спряхме да се крием. За мен и момчетата е по-важно да продължим дейността си без прекъсване, защото на фронта имат нужда от нас. Започнахме активна работа още в  началото на войната. Първото, с което се заехме, беше направата на противотанкови съоръжения, т.нар. таралежи. Събрахме на доброволчески принцип много заварчици, а предприятия ни подаряваха желязото, с което изработихме много таралежи.

По-късно правят „коктейли Молотов“ и търсят войсково оборудване: муниции, каски, бронежилетки и обувки, очила, необходими за фронта. Техни доброволци постоянно пътуват до предните фронтови линии и доставят каквото могат.

Последното, което предадохме на фронта преди две седмици, беше голям автомобил, на който поставихме военна установка ГРАД. Имаме доброволец, който до този момент е изработил трийсет и осем такива. Прави ги абсолютно професионално – с мерници, с автоматика и точност на уцелването до три метра. Стрелят на трийсет километра с обикновени снаряди. За съжаление, много момчета загинаха на фронта. Познаваме ги поименно. Наши сътрудници също загинаха. Последният ГРАД, който предадохме, имаше табелка с името на момчето, което работеше по него, но то също беше убито по време на бой.

Фондацията на