Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/iskate-li-detsata-vi-da-uchat-zaedno-s-romski-detsa/

За първи път държавен орган призна, че една община не просто допуска, а поддържа сегрегация в училище, и задължи кмета да предприеме действия срещу нея. 

Общината е Самоков и според решението на Комисията за защита от дискриминация (КЗД) кметът д-р Ангел Джоргов е нарушил чл. 5 от Закона за защита от дискриминация по признака „етническа принадлежност“, като не е предприел действия във връзка със сегрегация на ученици от първи клас в две основни училища – „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. 

Под това решение от 5 май, с което „Тоест“ разполага, са се подписали и тримата членове на КЗД: Наско Атанасов, Елка Божова и Иво Христов (понастоящем вицепремиер, отговарящ за човешкото развитие). 

На сайта на КЗД решението не е публикувано.

По данни за 2020 г. на Центъра за междуетнически диалог и толерантност „Амалипе“ в България има 335 сегрегирани училища, 185 от които са общообразователни, а останалите – професионални гимназии. Това е близо 14,2% от всички училища в България.

Правилата за прием в детски градини и училища, които разделят децата по етнически признак, съществуват в много общини. Досега институциите обясняваха сегрегацията с кварталите (което означава ромски гета), със свободния избор и решенията на родителите, с демографията. Но за първи път държавен орган приема, че отговорността носят конкретна община и нейният кмет. 

Като член на независим регулатор, избран от квотата на президента, Иво Христов е подкрепил извода на КЗД по казуса. Като вицепремиер той носи политическата отговорност дали този принцип ще намери място в политиката на правителството. Това е национална тема – ромите са третата етническа група в България с 4,4% дял от населението, по данни от преброяването през 2021 г., и Христов разполага с власт и възможности да постави проблема в дневния ред на „Прогресивна България“. 

Как започва всичко?

В сигнал на Фондация „Саворе“, подаден от председателя ѝ Христо Николов, се описва как в Самоков години наред действа система, която възпроизвежда етническото разделение още при записването на децата в първи клас. Според сигнала не става дума за случайно струпване на ромски ученици в едно училище, а за последици от начина, по който Общината е организирала училищния прием.

По думите на жалбоподателя, Общината използва училищните райони така, че ромските деца от определени квартали да се насочват основно към „Митрополит Авксентий Велешки“ и „Христо Максимов“. В същото време в останалите училища в града учат почти изцяло деца от български произход. Родителите от ромски произход, които искат да запишат децата си в друго училище, често срещат отказ с аргумента, че не попадат в съответния район.

В сигнала се посочва още, че формално критериите за прием изглеждат еднакви за всички, но реалният ефект е различен. Именно чрез районите за обхват и правилата за записване се възпроизвежда разделението между училищата, което според фондацията представлява етническа сегрегация.

Първата институционална реакция е, че проблем няма. След проверка Регионалното управление на образованието – София-област стига до заключението, че приемът е организиран законосъобразно, и не установява сегрегирани училища в Самоков. До противоположен извод стига по-късно КЗД.

Колко входа има българското образование?

Майка ми е родена през 1946 г. и ми е разказвала, че в училището, в което е учила през 50-те години, е имало българи, роми и турци. Но училището е имало два входа. През единия са влизали българските деца, а през другия – ромските и турските. Децата са играли заедно, но са учили в различни класни стаи, вероятно и по различни програми.

Тази история разказва Огнян Исаев от Тръста за социална алтернатива, който проучва темата за сегрегацията в образованието. Процесът започва много по-рано от комунистическия режим и продължава през различни исторически периоди, а някои факти са в пълно противоречие с днешното клише, че ромите не ценят образованието. 

„Още в края на XIX и началото на XX век в България съществуват етнически училища – гръцки, турски, арменски и еврейски. Те се самоиздържат чрез съответните религиозни и общностни организации. След 20-те години на XX век държавата постепенно централизира образователната система и започва да въвежда единни стандарти, като обучението преминава на български език, а майчиният език остава като учебен предмет.“

До началото на ХХ век голяма част от ромите в България са мюсюлмани и затова посещават турските училища. След Балканските войни и последвалите спогодби между България и Турция голяма част от турското население напуска страната и много турски училища започват да се закриват. Затова още през 20-те години ромската общност в София предприема организирани действия, за да отвори собствено училище. За целта обаче трябва да създаде своя мюсюлманска вероизповедна община, защото тогава училищата се управляват именно чрез такива общности. 

Те събират подписи, организират се и искат регистрация, но от мюфтийството им отказват. Обжалват, но съдът потвърждава отказа. Така ромската общност остава без възможност да има свое училище, каквато са имали други етнически общности по онова време. Впоследствие започват да записват децата си в българските и в останалите турски училища, като на места дори се налага да се самоопределят като турци. 

Следващите десетилетия обаче показват различна история – не за липсата на желание за образование, а за различните форми, в които държавата организира достъпа до него. 

Формирането на големи трайно обособени ромски квартали в България улеснява образователната сегрегация. Гетата са едни от най-устойчивите форми на пространствено разделение в страната. 

След 1944 г. държавата създава училища в ромските квартали с цел да ограмоти ромското население, тъй като тогава делът на неграмотните роми на възраст между 15 и 59 години надхвърля 81%; 1,5% са с основно образование и едва 0,03% – със средно или висше . 

През 80-те години делът на неграмотните роми вече е спаднал на 11%, с основно образование са 40%, а със средно и висше – близо 5%. (Но при преброяването през 2011 г. се установява, че неграмотното население се е увеличило на 21,8%, макар че и другите показатели са нараснали.)

Според Исаев вместо училищата в ромските квартали по-късно да бъдат трансформирани, им е възложена нова функция – да дават базова грамотност и да подготвят работници за фабриките, земеделието и животновъдството. „Хора, които реално не могат да продължат нито към средно, нито към висше образование.“

Правозащитникът прави важно разграничение между грамотност и образование:

Често се казва, че по време на социализма не е имало неграмотни хора. Това донякъде е вярно. Четивната и писмената грамотност са били сравнително високи. Но функционалната неграмотност е огромна. Хората могат да четат и да възпроизвеждат текст, но много често не разбират смисъла му.

Сегрегацията обаче не се изчерпва само с отделните училища, а и с поставяне на диагнози.

„По данни от изследване на проф. Илона Томова от 1995 г. всяко трето ромско дете учи в специално училище, а в помощните училища делът на ромските деца надхвърля 50%. Нерядко това са били напълно здрави деца, чиято единствена причина да попаднат там е етническият им произход“, казва Огнян Исаев. 

В своята статия „Социални фактори, подкрепящи процеса на приобщаващо образование на ромските деца“¹ проф. д.н. Христо Кючуков разказва как са били поставяни диагнози на ромски деца поради невладеене на български език. Неговият спомен датира от 80-те години на миналия век, когато е бил учител в родния си град Провадия, а всичките му ученици са били от ромския и турския етнос.

Много ромски деца идваха в първи клас без никакви знания по български език. Медицинска комисия в училището проверяваше знанията им по български, преди да постъпят в първи клас, и обикновено им се поставяше диагноза „лека умствена изостаналост“ поради невладеене на българския език. На родителите се даваха препоръки да изпратят децата си в „училища за бавноразвиващи се ученици…“

Тази практика продължава и след демократичните промени и е описана и от други автори². През 1997 г. в България има 299 „специални училища“ от различен вид с 27 148 деца, повечето роми. В изследването „Отпадащите роми“ се посочва, че в Словакия повечето ученици в училищата за деца с умствени и физически увреждания също са роми, както и в Чехия. В Румъния има 246 такива „специални училища“, а броят на децата е 48 237, повечето роми. В Унгария в редица региони до 90% от учениците в такива училища също са роми.

Така невладеенето на официалния език и специфичната социокултурна среда се превръщат в психически проблем и белязват хората завинаги. 

Последиците от изпращането на напълно здрави деца в „специални училища“ се усещат и днес, посочва Огнян Исаев.

Тези хора вече са на 50 и повече години. Искат да завършат средно образование, за да станат по-конкурентоспособни или просто да получат шофьорска книжка. Но дипломите им са с качествени, а не с числови оценки и няма нормативна пътека, по която да се върнат в общообразователната система. Имали сме конкретен случай в Ботевград. Проверявахме как тези хора да бъдат оценени наново, за да се установи, че никога не са били деца със специални образователни потребности. Оказа се, че такава процедура в МОН практически няма.

По думите му, сегрегацията не е останала в миналото, а просто е променила формите си.

„В началото на Прехода говорим за около 60 сегрегирани училища в ромските квартали и между 60 и 100 сегрегирани образователни институции общо. Днес вече говорим за около 200–220 сегрегирани училища.“ Сред тях вече не са само училищата в ромските квартали. „Най-новата тенденция са т.нар. обединени училища. Законът ги създаде, за да могат децата в малките населени места да стигнат поне до първи гимназиален етап. Само че в някои градове, където има достатъчно средни училища, те започват да се превръщат почти изцяло в ромски училища.“

Като пример Исаев посочва Стамболийски, а Самоков определя като друг показателен случай. Според него подобни процеси вече се наблюдават и в София, където обединени училища също се превръщат в училища почти изцяло с ромски ученици.

Последните налични национални данни също показват мащаба на проблема. Към 2020 г. в България има 930 училища с концентрация на ученици от уязвими групи. От тях 185 се намират в населени места, където има и други училища на същото образователно ниво, тоест съществува реална алтернатива, но концентрацията продължава да се възпроизвежда.

След повече от век няма различни входове към училището за децата от различни етноси и социални групи. Но практиката с отделните входове се е трансформирала в райони за обхват, правила за прием и административни решения. Дали етническите българи биха искали децата им да учат заедно с ромски деца? Решението на КЗД поставя друг въпрос: дава ли държавата изобщо равен шанс това да стане?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/dobre-doshli-v-durzhavniya-regres/

България навлиза в нов етап на отношение към човешките права и демокрацията. Повод за тази констатация е поведението на държавата спрямо Шествието за семейството – събитие, чиято основна мисия е отрицанието на „София прайд“. Тази теза може да изглежда пресилена, но отношението на една власт към ЛГБТИ+ хората е лакмус за отношението ѝ към демократичните ценности изобщо. Виждаме го в Русия, виждаме го в САЩ, виждаме го и в Унгария, където новото проевропейско правителство на Петер Мадяр премахна забраната на прайда, наложена от предшественика му Виктор Орбан.

Още от началото си през 2008 г. „София прайд“ е съпътстван от антипрояви.

През първите години те представляваха основно опити за физическа агресия (възпирани от многото жандармеристи по време на самия прайд, но успешни в малките улички, докато участниците се разотиваха).

После дойде времето на организираните антишествия. През 2018 г. се проведе първият Поход за семейството. По-късно между организаторите му настъпи разкол и в резултат през 2021 г. възникна още една антипроява – Шествие за семейството. Двата антипрайда се провеждаха паралелно до 2026 г., когато ресурсите се концентрираха в Шествието, а Походът развя бяло знаме.

За първи път обаче през 2026 г. Шествието за семейството се ползва с държавна подкрепа и е под егидата на Българската православна църква (БПЦ). А давайки заявка, че от догодина БПЦ ще поеме изцяло организацията на събитието, патриарх Даниил го измъкна изпод краката на досегашните организатори (основно евангелисти), както те навремето постъпиха с Поход за семейството.

Три етапа на отношението към равните права

Трансформациите на мобилизацията срещу „София прайд“ са израз на три етапа в отношението към равните права в посттоталитарна България. Тук ще скицирам основните им характеристики, но отделни елементи от всеки етап може да се видят и в останалите. Важното обаче са водещите признаци и общият дух на всеки от етапите.

Първи етап. Демократи сме, но се правим на разсеяни

След 1989 г. България, поне на декларативно равнище, се стреми да стане част от общността на демократичните държави. Още в края на следващата година Великото народно събрание приема решения (публикувани в бр. 3 на Държавен вестник от 11 януари 1991 г.), че страната иска да стане пълноправен член на Европейските общности, както и да приеме основополагащи документи на европейското законодателство, включително Европейската конвенция за правата на човека. От 2000 г. България води преговори за членство в ЕС, а от 2007 г. става част от Съюза.

Тези процеси са съпътствани и от необходими – с оглед на целите на страната – промени в законодателството. През 2004 г. например влиза в сила Законът за защита от дискриминация (ЗЗД), а през следващата година в него са включени и признаците на дискриминация, между които е и сексуалната ориентация. През 2015 г. и промяната на пола влиза като защитен признак в заключителните разпоредби на ЗЗД. Изобщо, изглежда, че неизбежното развитие на страната е в посока към повече равни права.

В същото време защитата на представителите на уязвими и дискриминирани групи остава предимно на хартия. Нито сегрегацията на ромите е премахната, нито се осигуряват достъпна среда и нужната подкрепа за хората с увреждания, нито институциите разпознават хомофобията и защитават пострадалите от нея.

Не се приемат и закони, които реално да са стъпка в посока към равни права (например регистрирано партньорство за ЛГБТИ+ хората). Широко разпространено е схващането, че равните права са всъщност „привилегии“ за малцинствените групи.

Втори етап. „Традиционните ценности“ превземат правото

Началото на втория етап бележи дезинформационната кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция, от края на 2017 и началото на 2018 г. Тази кампания беше юридически скрепена от най-висшите съдилища в България.

През 2018 г. Конституционният съд (КС) постанови, че съществуват само два пола, биологичният пол е конституционен, а единствената социална роля на жената е да бъде майка.

През 2021 г. пък КС отсъди, че полът според Конституцията има само биологичен смисъл и няма социално изражение. В решението точно 30 пъти става дума за традиционно и традиции, макар в Основния закон традиционното да се споменава само веднъж – когато се казва, че традиционната религия в България е източноправославното вероизповедание.

През 2023 г. Върховният касационен съд (ВКС) излезе с тълкувателно решение, с което де факто забрани юридическата смяна на пола на транс хората. По-точно, въпреки че хора в България са променяли юридическия си пол в продължение на няколко десетилетия, ВКС каза, че българското право не предвижда такава възможност.

И така, в период от няколко години най-важното нещо в българското право се оказаха традиционните ценности, за които не пише нищичко в Конституцията, и бракът между мъж и жена.

Постепенно самото българско право някак започна да се възприема като традиционно (каквото то няма как да бъде). Така например забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище беше аргументирана с някаква несъществуваща „българска правна традиция“.

Въпреки тежненията към традиционното обаче, през втория етап не се поставят под съмнение геополитическата и ценностната ориентация на България. Затова този етап е междинен.

Трети етап. Църквата и държавата са едно, а модерното е лошо

В третия етап, в който навлиза България в момента, „традиционните ценности“ са превзели властта и открито се противопоставят на демокрацията. Засега това все още изглежда парадоксално, така че много хора си задават рационални въпроси:

• Защо държавата подкрепя едно хомофобско шествие?
• Защо оркестърът на гвардейците (които са част от българската армия) участва в хомофобското шествие, след като според собствените си правила не трябва да е там?
• Защо военният министър изпълнява желанието на патриарх Даниил оркестърът да участва в шествието, след като България е светска държава?
• Защо хора, които са се развеждали (например Румен Радев), и такива, които не са се женили и нямат деца (например Слави Василев и Пламен Мирянов-син), са толкова ревностни радетели на семейните ценности?
• Защо се говори за традиционни семейства от майка, баща и децата им, след като истинските традиционни семейства са нещо много по-различно – те включват целия род, а семейството само от родители и децата им датира от буржоазната епоха?
• Какво включват т.нар. традиционни ценности, освен че хора от един и същи пол не трябва да се женят и че полът е само биологичен?

Само че тези въпроси са доста закъснели. Почвата за това, което наблюдаваме, се подготвя отдавна. Чрез постепенното навлизане на БПЦ в държавата, въпреки че според Конституцията България е светска, чрез параклисите в училищата, въпреки че и образованието по закон е светско, чрез решенията на КС и ВКС, чрез умилителния език на мейнстрийм медиите, когато става въпрос за православни празници, ритуали и инициативи.

И не на последно място – чрез липсата на съпротива.

Една програмна позиция

За да стане по-ясна същността на новия етап в отношението към равните права и демокрацията, е добре да обърнем внимание на изказването на Слави Василев в парламента по повод Шествието за семейството. Защото то изразява позицията на управляващата партия „Прогресивна България“ (ПБ) – не само по конкретната тема, а и за посоката, в която трябва да върви България.

В декларацията се казва, че

съхраняването на традиционното семейство не е просто въпрос на личен избор, а стълб на националната ни сигурност.

Защо? Защото сме „във времена на ценностна дезориентация, социална фрагментация и тежка демографска криза“. Новата власт, значи, ще ориентира ценностно интимния ни живот в името на националната сигурност. И трябва да се сбогуваме с личния избор.

Спрямо какво ще се извърши ценностното ни преориентиране? Според Василев съществува „огромно множество“ българи, отстояващо традиционните ценности и семейството. То обаче е мълчаливо и не получава трибуна (дори на вас и мен да ни изглежда, че позицията му е доминираща в публичното говорене). Ценностите на малцинствата, значи, трябва да бъдат напаснати към мнозинството, както и българското и международното законодателство трябва да отстъпят пред него. Такова мнозинство, каквото си го представя ПБ (докато реалното мнозинство в България прави деца нетрадиционно – без брак).

В същото време, макар че в началото на декларацията личният избор е заклеймен, после в нея се казва, че ПБ

застава зад правото на всички български родители да възпитават децата си в съответствие със своите морални, религиозни, философски убеждения без външен идеологически натиск.

Тук под „всички български родители“ не трябва да се разбират действително всички, а само онези, които са част от мълчаливото, според управляващите, мнозинство – за да няма ценностна дезориентация. Тоест родителите „имат право“ да възпитават децата си в съответствие само с правилните според ПБ убеждения. В противен случай стават заплаха за националната сигурност.

В декларацията два пъти се заклеймява модерното.

В нея се казва, че да се „деконструират традициите, семейството и вярата“ е „модерно напоследък“, както и че бъдещето на България „не се кове в модерните за текущия момент идеологически течения“.

Какво означава „напоследък“ и кой е „текущият момент“? Изобщо, откога демократичните страни се развиват според тези либерални ценности, които консервативният обрат, част от който е ПБ, отрича?

Да помислим. Преди 36 години, през 1990 г., Световната здравна организация премахва хомосексуалността от списъка на заболяванията и може да се каже, че през следващите три десетилетия либералните ценности са доминиращи. През 1990 г. Слави Василев е бил на шест годинки. Още по-рано – към края на 60-те години на ХХ в. – настъпва сексуалната революция. Тогава Василев още не е бил роден. Борбата на жените за равни права пък датира от още по-рано – тя е на повече от век.

ПБ анихилира цяла епоха, свеждайки я до „напоследък“ и „текущия момент“, в името на идеята за една традиционност, каквато никога не е съществувала.

Какво да очакваме?

Декларацията на политическата сила, именувала се „Прогресивна България“, задава ясна посока към консервативен традиционализъм в стил Русия на Путин. Няма смисъл да търсим логика и да спорим с аргументи – щом „прогресивното“ е регресивно, всичко останало ще е също толкова абсурдно. А и на ценности не може да се възразява рационално – особено ако никой не ни казва кои са те точно, освен че са „традиционни“ и „семейни“.

Така смисленият обществен дебат става невъзможен. От нас се иска да вярваме, да сме послушни, да сме слепи за лицемерието и да не задаваме въпроси.

А ако патриархът си е пожелал гвардейски оркестър на хомофобско шествие и го е получил, какво друго би могъл да поиска той и да му се даде? На първо място – задължително обучение по религия в училище, разбира се. Но и какво ли още не. Например забрана на „София прайд“. Или на небогоугодните НПО-та. Или на абортите. Или затвор за „накърняване на религиозните чувства“ – като в Русия. Или премахване на онзи досаден текст от Конституцията, според който религията е отделена от държавата. И т.н.

Впрочем дори не е нужно патриарх Даниил да пожелае някои от тези неща, за да се изпълнят. Ако дневният ред на ПБ е България да се отдалечи от демократичния свят, който понастоящем се олицетворява основно от ЕС, това ще е посоката на развитие.

Освен ако новата власт не срещне решителен отпор. Но такъв засега не се очертава.

Смятащите се за демократични партии са в конформистки ступор. „Да, България“ дори оттегли предложението си за премахване на забраната на т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище.

Гражданите – критичното мнозинство от тях – смята, че сериозната борба е срещу корупцията и олигархията, а не за свободата им. Когато ограничаването на права стигне и до тях – а то ще стигне, ако се върви в зададената от ПБ посока, – може вече да е късно. А за да се оправят нещата, ако това изобщо е възможно, може би ще се наложи първо съвсем да се объркат, та да стане непоносимо за всички.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/adski-sme-tolerantni/

Социолозите, които се занимават с изследване на общественото мнение, знаят (или поне би трябвало да знаят), че понякога респондентите дават т.нар. социално желателни отговори. Тоест казват това, което смятат, че е престижно или че се очаква от тях. Това нерядко води до грешки в предизборните проучвания и в екзитполовете – ако хората мислят да гласуват или тъкмо са пуснали бюлетина за партия, за която смятат, че не е престижно да дадат гласа си, е доста вероятно да поизлъжат. Понякога проучванията включват контролни въпроси, чиято цел е да се установи дали респондентите отговарят искрено, или по-скоро се опитват да се харесат. При кратки анкети, каквито са екзитполовете например, това не е подходящ вариант.

Колко толерантно е населението на България към ЛГБТИ хората?

На този въпрос търси отговор национално представително изследване, проведено от „Алфа Рисърч“ сред 1000 респонденти по поръчка на Фондация GLAS. На директното питане дали са съгласни с твърдението „Аз съм толерантен към ЛГБТИ хората“, близо половината (49,7%) отговарят утвърдително. Не се възприемат като толерантни малко над една трета – 35,6%, а 14,7% се затрудняват да преценят.

Такива общи твърдения са особено благодатни за контролни въпроси – хората могат да разбират под „толерантност“ много различни неща. Изследването предлага на респондентите да се позиционират спрямо повече от 10 твърдения, за да се получи по-ясна представа за действителната им толерантност към ЛГБТИ хората. Очаквано, резултатите доста се разминават с декларираната толерантност.

Можете ли да предположите какво кара близо 60% (59,2%) от населението да се чувства некомфортно?

Двама души от един и същи пол, които… се държат за ръце.

По тази тема анкетираните показват най-високо неодобрение, а тези, които не са сигурни, са най-малко – едва 10,3% (при средно за контролните въпроси 22,5%). Тук следва да се отбележи, че все пак не всички са посочили с еднаква категоричност, че се чувстват некомфортно – крайно некомфортно им е на 30,9%, докато 28,3% изпитват умерен дискомфорт. В проучването липсва въпрос за целуване, но ако от едното държане на ръце хората реагират така, може би при проява на по-голяма еднополова интимност някои от най-негативно реагиращите биха имали нужда от медицинска помощ.

На второ място по степен на неприемане се подреждат ЛГБТИ учителите – 54,2% биха се притеснявали, ако детето им има такъв учител. Почти толкова (54,1%) не са съгласни с твърдението, че ограничаването на правата на ЛГБТ хората води до изтичане на квалифицирани млади кадри в чужбина. Макар че 44,8% биха се чувствали некомфортно да работят с „такива хора“.

Независимо какво смята мнозинството от населението в България обаче, много ЛГБТ хора напускат страната тъкмо по тази причина. Един от тях – Борислав Герасимов – преди няколко години направи за несъществуващия вече сайт out.bg поредицата „Немили-недраги“ – 12 интервюта с ЛГБТ емигранти и 7 лични разказа, от които става ясно как дискриминацията прогонва млади хора. Пред „Тоест“ той пое ангажимента да ги публикува отново онлайн.

52,7% пък не биха пуснали детето си да си играе в дома на приятелче, чиито родители са от един и същи пол.

Близо половината (47,9%) не са съгласни, че фактическото съжителство на еднополовите двойки трябва да се легализира, срещу малко над една четвърт, които смятат, че трябва. За сравнение – 37,5% биха искали правно признаване на съжителството на хетеросексуални двойки, а почти толкова (36,7%) са против. Същевременно 51,7% смятат, че имуществените и неимуществените отношения на хората в съжителство, които не са сключили брак, трябва да бъдат регулирани от закона както на двойките в брак. Но изглежда, за много хора това не включва легализиране на съжителството, още по-малко пък на еднополовите двойки.

След кампанията срещу Истанбулската конвенция, в която взеха дейно участие Конституционният съд и Върховният касационен съд, 46,3% не са съгласни транссексуалните да могат да сменят юридическия си пол. А според 40,7% публичното подбуждане към омраза към ЛГБТИ хората не трябва да се наказва като престъпление (спрямо 34,3%, според които трябва, и една четвърт, които нямат мнение).

Едва една трета от хората в България казват, че биха променили отношението си към близък човек, ако научат, че е ЛГБТИ.

Като имаме предвид обаче, че близо 60% се скандализират при вида на хора от един и същи пол, държащи се за ръце, можем да предположим, че често пъти запазването на доброто отношение към близкия ЛГБТИ човек си има цена – да не „парадира“, да не му личи, да не научат хората, че какво ще си кажат… Има и родители и близки, които реагират в стил „не ме интересува, не искам да знам, това си е твоя работа“, смятайки, че по този начин не са променили отношението си към човека.

Цели 56% смятат, че равният достъп на ЛГБТ хората до социални, здравни и образователни услуги е важен за общественото благосъстояние, срещу 21,4%, които не мислят така. Едва 15,6% смятат, че законодателната промяна, забраняваща т.нар. ЛГБТ пропаганда в училище, е довела до подобрение, а според 45,1% тя е изострила конфронтацията между хората. Близо 40% обаче не са сигурни, което е най-високият дял на нямащи мнение за цялото проучване.

Като теглим чертата, средното равнище на толерантност при отговорите на контролните въпроси е 34,8%, а на нетолерантност – 42,7% – картина, доста по-различна от декларираната.

Добрите новини

Макар данните от проучването да изглеждат обезсърчаващи за отношението на българското население към ЛГБТИ хората, съвсем не всичко е толкова черно. „Алфа Рисърч“ провежда това изследване за трета поредна година, което позволява да се забележи известно положително развитие.

Например подкрепата за легализиране на съжителството и регулиране на имуществените и неимуществените отношения между партньори от един пол, макар и недостатъчна, нараства с около 5 процентни пункта, а в сравнение с 2023 г. – с почти една трета.

Така че държавата има все по-малко основание да не изпълнява решенията на европейски съдилища,

според които трябва да се намери форма на правно признаване на еднополовите бракове, сключени в чужбина.

Изследването отчита също, че за младите е далеч по-лесно да общуват, учат и работят с ЛГБТИ хора, отколкото за по-възрастните. Все пак голяма част от поколението Z не помни времето, когато е нямало „София прайд“, и за него видимостта на тази група от населението е част от пейзажа.

Също така очевидно пропагандата си има граници. Промяната в Закона за предучилищното и училищното образование не консолидира обществото срещу ЛГБТИ хората, а по-скоро му показа, че както би казал Хамлет, „има нещо гнило в Дания“. Макар близо 40% да се затрудняват да оценят поправките в закона, по-малко от 16% ги одобряват.

Най-добрата новина всъщност е, че толерантността продължава да е ценност.

В противен случай хората не биха се изкарвали по-толерантни, отколкото са всъщност. А като се има предвид дългогодишната пропаганда против „толерастията“, както и в какво се превръща светът в последните години, никак не се разбира от само себе си, че толерантността все още се възприема като нещо добро.

Тук немалко ЛГБТИ хора и експерти в областта на човешките права биха казали, че толерантността не е достатъчна дори когато е действителна. Защото тя означава търпимост и нищо повече. Истинското приемане отива отвъд толерантността – едно е просто да търпиш някого, друго е да го смяташ за толкова ценна част от обществото, колкото си и ти.

Но и едната толерантност е нещо в среда като българската и в свят, в който емпатията все повече се презира, а грубата сила е на все по-голяма почит. Въпреки че нашенската толерантност, както става ясно от изследването, прилича повече на пътя към ада, който, казват, бил постлан с много добри намерения.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/naistina-li-im-puka-za-detsata/

Мой приятел обича да се позовава на стар скеч, пародиращ как всякакъв аргумент може да мине, ако кажеш „заради децата“ и наклониш глава настрани. 

Защо България не ратифицира Конвенцията за борба с насилието над жени и домашното насилие и дори я обяви за противоконституционна?
Заради децата.
Защо в светските училища се забрани говоренето по теми, свързани с ЛГБТИ, но пък задължителноизбираемото обучение по религия вече мина на първо четене в парламента?
Разбира се, заради децата.

Представете си как някой властимащ или популярна личност казва тези неща, мило накланяйки главата си на една страна.

Законодателството срещу педофилията

Думата „педофилия“ влезе в българското законодателство през 2023 г., когато по предложение на „Възраждане“ в Закона за закрила на детето беше предвиден т.нар. Национален регистър за случаите на педофилия. И понеже законодателната промяна беше „заради децата“, тя се прие с огромно мнозинство – едва 17 депутати гласуваха против, а двама се въздържаха.

Нямаше дебат за прецизиране на логическите несъответствия между проектозакона и Наказателния кодекс (НК). Едно такова несъответствие е, че според НК в общия случай са забранени сексуалните отношения с деца под 14-годишна възраст, а в регистъра на педофилите следва да бъдат вкарани всички случаи на сексуални престъпления срещу малолетни (до 14 г.) и непълнолетни (до 18 г.). При това без да има изискване за възрастова разлика между извършителя и жертвата.

Поредното асоцииране на хомосексуалността с педофилията

В края на октомври 2025 г. стана известен случай, в който са замесени дългогодишният председател на Националната пациентска организация (с абревиатура НПО, дублираща тази на неправителствените организации) Станимир Хасърджиев, актьорът Росен Белов, гръцкият модел Анастасиос Михаилидис и бившият френски легионер Симеон Дряновски. Те са обвинени, че са дрогирали насила 20-годишен младеж, държали са го часове наред вързан и са го заплашвали с огнестрелно оръжие. Младият мъж успял да избяга, скачайки от балкона на долния етаж, и се обадил на майка си за помощ.

Този безспорно тревожен (според публично известната информация) случай обаче катализира хомофобски настроения. Въпреки че жертви на принуда, в това число групова, нерядко се оказват и жени. Друг е въпросът, че някой може да е принципно съгласен на нещо (примерно секс), но в представите му то да не върви в комплект с дрога, насилие и заплахи.

Скоро институции, организации и хора започнаха да се отричат от замесените като свети Петър от Христос.

Първо пациентската организация побърза да се разграничи от собствения си председател. Тя изпрати съобщение до медиите с намеци за негови „лични проблеми“, които той пренебрегвал и отказвал да потърси професионална помощ. Затова оперативният екип на организацията напуснал и последвали много беди за нея.

Гръцкият модел пък се разграничи от останалите обвиняеми, твърдейки, че за разлика от тях не е гей. Присъствал е на партитата у Хасърджиев, но въпросната вечер хем нищо не видял, хем се възмутил и си тръгнал (очевидно без да уведоми полицията).

Актьорът Росен Белов беше отстранен и от частната детска театрална школа, където преподава, и от Театър „София“, в който играе.

Историята придоби политически привкус,

след като стана ясно, че школата е била собственост на министъра на културата Мариан Бачев (прехвърлил я на съпругата си при заемането на поста в правителството). Предполагаемо близките му отношения с Белов станаха повод „Възраждане“ да иска оставката му.

„Слава богу, по отношение на работата с децата администрацията няма бележки и притеснения“, заяви Делян Георгиев – кмет на район „Изгрев“, където се помещава театралната работилница. Той обвини културния министър, че се опитва да го сплаши, като му праща нотариална покана.

Бачев определи Белов като „прекрасен професионалист“, добавяйки, че актьорът е пълнолетен и отговаря за постъпките си. Въпреки че професионализмът няма отношение към евентуалната му вина. Той публикува и писмо от родителите на децата в школата, в което изразяват увереност, че тя предоставя безопасна среда на децата им.

Защо децата станаха тема в този скандал, след като на партито, заради което са арестувани четиримата мъже, е нямало непълнолетни? Една от устойчивите хомофобски опорки е асоциирането на хомосексуалната ориентация с педофилията. Разбира се, всичко е „заради децата“. Да не помисли човек, че един районен кмет използва всеки удобен случай, за да си прави актив, или че някой може да има апетити към министерски пост. Или пък към достъпа на една казионна неправителствена организация до ресурси и влияние.

Институционална слепота при сериозни подозрения за педофилия

Съвсем по различен начин реагират кметът на друга община – Поморие, и представители на местните институции при наличието на данни, изискващи сериозна проверка дали е имало реално сексуално насилие над дете. Случаят придоби публичност основно благодарение на журналистическото разследване на Тина Ивайлова за сайта GlasNews (част 1, 2, 3).

Майката на 4-годишно момиченце, което посещава детската градина в град Каблешково (община Поморие), забелязва промяна в поведението на детето, както и следи от насилие, като изпочупени нокти, сякаш отделени от основата.

През януари 2025 г. момичето разказва на майка си, че нараняванията по ноктите са от учителката му в детската градина Мариета Герова. То твърди, че учителката всекидневно го е подлагала и на други форми на физическо насилие, между които настъпване, душене, връзване, събаряне от стола.

Майката вади съдебномедицинска експертиза за ноктите, в която се казва: „Причинено е болка.“ Подава жалба до директорката на градината с копие до общината и местния клон на Държавната агенция за закрила на детето. По думите ѝ, директорката обещава да премести момичето в друга група и да следи дали всичко е наред, само и само да се оттегли жалбата. Майката не оттегля жалбата, а учителката излиза в болнични.

Около началото на март разказите на момиченцето навеждат и на хипотезата за сексуално насилие от страна на Герова. Детето споделя за това и с психотерапевт. Следва нова съдебномедицинска експертиза, която установява разкъсан химен и зарастващи рани в интимната област.

Какви са реакциите на институциите?

Въпреки жалбите и съдебномедицинските експертизи институциите не само не реагират своевременно, а и действат заедно против семейството на пострадалото дете. Директорката на градината Афродита Данданова разполага с вътрешна информация за разследването, до която родителите нямат достъп, и няма да се стигне до дело. Пред скрита камера тя разказва, че на прокурорката ѝ станало „смешно“, и прави внушения, че виновни за насилието са самите родители или хипотетичен любовник на майката:

Те прикриват нещо чрез нашата градина […] „Закрила на детето“ казаха – има нещо тук в семейството. […] То бащата повечето време го нямаше […] Няма един мъж на този свят, нищо не се знае.

Самата учителка отрича и нарича Ивайлова „купен журналист“.

Тъй като според прокуратурата съдебномедицинските експертизи не са взети по правилния начин (макар това да е бил единственият начин, възможен за родителите), те назначават нова, която се провежда чак през септември. На нея, естествено, вече няма рани по химена на детето, който е все така перфориран. Но районната прокурорка на Бургас Мария Маркова заявява:

Не са налице доказателства относно извършване сексуално насилие по отношение на детето. Към настоящия момент няма предявено обвинение.

Не се възприемат сериозно и показанията на детето в т.нар. синя стая. От 4-годишното момиченце, което не познава часовника, се е изисквало да посочи в какъв времеви диапазон са ставали посегателствата върху него.

Отгоре на всичко един ден на внезапна проверка в дома на семейството идват представители на Регионалния инспекторат към МОН, Агенция „Социално подпомагане“ и Общината.

Най-възмутен е кметът на Поморие Иван Алексиев (от ГЕРБ).

Но не от насилието, а от семейството, което търси справедливост, и от журналистката, която дава гласност на случая.

Твърдо защитавам госпожа Данданова и целия колектив на детска градина „Радост“, град Каблешково, както и госпожа Герова. […] Докато в държавата няма критерий за разследващ журналист, за електронна медия, ще се случват тези неща… Съсипаха живота на госпожа Герова, на госпожа Данданова.

Кметът, за когото се смята, че е близък със съпруга на учителката Мариета Герова, е гневен и че случаят е стигнал до парламента, и показва нагледно какво е местен феодализъм:

Не можеш да използваш трибуната на Народното събрание, най-високата трибуна в държавата ни. В тази връзка ще използвам една още по-висока трибуна – а именно трибуната на Община Поморие.

Какво казват експертите?

Чак след излъчването на първата част от разследването на Тина Ивайлова по случая се вдига шум и той е прехвърлен към варненската прокуратура в опит да се гарантира независимо разследване.

В следващите части на материала се представят интервюта с експерти – криминалните психолози Тодор Тодоров и Христина Алексова, Мария Брестничка от „Национална мрежа за децата“, адвокатката по медицинско право Мария Янева и Цветеслава Гълъбова – директорка на психиатрията „Св. Иван Рилски“ в Курило. Според тях е практически невъзможно детето да си измисля какво му се е случило, защото едно 4-годишно момиченце няма съответния опит, за да си въобрази толкова конкретни детайли.

В търсене на изгубената логика

В резултат на натиска, на който са подложени, защото искат насилието върху дъщеря им да бъде разследвано, родителите на пострадалото момиченце продават къщата си и се местят с трите си деца в нов дом другаде. За семейството вече няма място там, където кмет, институции и част от местното население го демонизират. Публичната информация за преживяното насилие ще преследва момичето, където и да иде. Учителката Мариета Герова продължава да е в болнични, а след изтичането им, по думите на поморийския кмет, ще излезе в годишен отпуск.

Контрастът със случая с принудително дрогирания младеж в София е огромен. Участниците в партито бяха арестувани. На младежа и родителите му не се е наложило да излязат от анонимност в името на справедливостта и по този начин си спестяват ретравматизирането. Както и би трябвало да бъде.

Ако търсим логика защо в единия случай е така, а в другия – иначе, трудно ще я намерим. Защото тук няма логика, а феодални отношения в малките населени места, които държавата не се и опитва особено да пребори. Има и „борба с педофилията“ от лицемерна загриженост за децата. Лицемерна, защото при данни за реална педофилия свидетелствата на пострадалото дете не се приемат сериозно. Както и на многото деца от домове и гета, върху които е упражнено сексуално насилие, останало ненаказано. И на всички други, срещу които има посегателства, но те ще останат скрити, защото „какво ще си кажат хората“.

А ние нека си казваме, че всичко е „заради децата“. И за по-сигурно да накланяме глава настрани.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ako-ne-mozhesh-da-nahranish-deteto-si/

В институциите за деца има непропорционално много деца от ромски произход. Понякога те попадат там с неубедителни аргументи. Държавата не събира данни за нито един етап от процеса, но изследване на Сдружение с нестопанска цел „Инициатива за равни възможности“ сочи, че от една страна, институциите са по-склонни да извеждат от семействата им именно ромските деца, а от друга, сред ромите най-често възниква един от основните рискове, водещи до раздяла между деца и родители – бедността. Изследователите събраха представители на общността и организации, работещи със семейства в риск, в търсене на решения.

Изводът беше, че фокусираната подкрепа там, където е най-нужна, би могла да предотврати много раздели и да гарантира по-добър живот на децата. Когато я има не само на хартия, но и на практика. 

„Непосредствена опасност“

Наскоро се запознах с едно семейство. Бедни хора от малък град, мъжът години наред е работил, но неотдавна глаукома го оставя напълно сляп. 

Родителите живеели с малката си дъщеря в общинско жилище. Един ден обаче дошли социалните. Някой им се обадил, че детето се разхожда само̀ из града. Видели, че в апартамента няма ток. Че домът не е подреден, а детето не е изкъпано. Направили предписание. След два дни дошли отново и си тръгнали с детето. 

Според близките и семейството повечето от аргументите, с които момиченцето е взето от родителите му и пратено в център за настаняване от семеен тип в друг град, или са силно преувеличени, или са напълно неверни. „Не е оставяна сама, не е ходила гладна, не сме я били. Грижихме се за нея колкото можем“, споделя бащата и допълва сякаш на себе си: „Човек ако не може детето си да нахрани, защо да живее на тоя свят.“ Семейството било настанено в общинското жилище едва десетина дни преди социалните да ги посетят. „Бяхме подали вече документи, но още не беше пуснат токът, не бяхме оправили всичко, знаете как е“, разказва още бащата. 

Никой обаче не вярва на двама бедни и нискообразовани родители, нито на свидетелите, които ги подкрепят. Социалните служби издават заповед за извеждане на детето с мотива, че жилището, в което живее семейството, е неподходящо – без ток, с лоша хигиена, неподредено и без възможност за приготвяне на топла храна. Като допълнителен аргумент се посочва, че майката няма образование и има затруднения в общуването, което според социалните поставя под съмнение способността ѝ да полага адекватни грижи. В подкрепа на мярката е цитиран и сигнал, че детето е било забелязвано само̀ навън, както и фактът, че даденото предписание за подобряване на условията не е било изпълнено в кратък срок. На тази основа местната дирекция „Социално подпомагане“ разпорежда извеждане на детето поради предполагаема „непосредствена опасност“.

Така детето остава на грижите на държавата, а на родителите е определен график на свиждане по веднъж месечно, като им е намекнато, че е по-добре да не идват дори и в този един-единствен ден в месеца, защото после детето им… плаче.

От частното към общото

През последната година адв. Даниела Михайлова и колегите ѝ от „Инициатива за равни възможности“ изследват как децата попадат в институции и се натъкват и на други случаи като този. Почти винаги става дума за ромски семейства. 

Наистина значително по-често се предприема извеждане на дете от семейството, когато става въпрос за ромско семейство. Свръхпредставеността на ромски деца в институционалната грижа е ясно видима – дори когато няма официални данни, тя се доказва чрез теренни наблюдения и интервюта,

обяснява адв. Михайлова. 

Според доклада „Забравените надежди: ромските деца в институционалната грижа“ ромските семейства са по-често подложени на наблюдение, получават по-рядко подкрепа и значително по-често спрямо тях се прилага крайна мярка – извеждане на дете. Същевременно намирането на приемно семейство за ромско дете, особено ако е на по-голяма възраст, е значително по-трудно, а пътят към институцията се оказва най-достъпен. 

Проблемът в тези случаи е, че няма достатъчно ефективна социална работа за подкрепа на родителите между установяването на някакви проблеми и извеждането на детето,

коментира адв. Диян Данков от програма „Правен инкубатор“. 

Адв. Данков представлява няколко семейства в сходно положение и смята, че има повтарящи се проблеми: 

Често се оказва, че социалният доклад стои на пиедестал, съдът приоритетно взема под внимание този доклад и нищо не е в състояние да го обори. 

В цитирания по-горе случай например, макар срещу твърденията в доклада на социалните да са приведени не само свидетелски показания, но и становища от личния лекар и здравния медиатор, работещи със семейството, съдът все пак приема, че най-добрият интерес на детето е да бъде изведено от дома му. 

В редица случаи бедността се възприема като „пренебрегване“, а лошите жилищни условия – като „непосредствена опасност“, макар в практиката на социалната работа това да не би трябвало да е достатъчно основание за отнемане на дете.

Адв. Даниела Михайлова си спомня случай от друг град, където представлява семейство с две деца. Там децата са описани „в риск“ заради счупена брава на врата, мръсни чинии в мивката и неизпрано пране, оставено на дивана. 

Дори описанието на фактическите обстоятелство в този случай не подкрепяше направения извод, че за децата има някакъв реален риск. Въпреки това съдът потвърди извеждането им за срок от пет години,

разказва тя.

Социологическото проучване, ръководено от доц. Алексей Пампоров, потвърждава косвено това наблюдение.

По приблизителни оценки между 60 и 70% от децата в резидентна грижа в България са от ромски произход, въпреки че ромите съставляват малко над 10% от населението.

В около 40% от изследваните случаи причините за извеждане са свързани с бедност в семейството, а повече от половината изведени от семействата си деца прекарват години в институции без реална работа за връщането им у дома, сочат наблюденията на изследователите.

Сред основните бариери пред т.нар. реинтеграция е отново бедността, прозираща зад административната формулировка за неподходящите битови условия. Предразсъдъците и възприятията за ромите, включително съмненията в родителския им капацитет и желанието им да се грижат за децата си в семейна среда, остават широко разпространени пречки пред системата и засягат близо 50% от работещите в нея, се отбелязва в доклада: 

По време на дискусиите във фокус групите за целите на това изследване повечето участници използваха дискриминационен език и дискурс, когато описваха опита си в работата по случаи, включващи родители и деца от ромски произход.

Подозренията обаче са взаимни – ромските респонденти споделят дълбоки притеснения, страх и намалено доверие в служителите на социалните служби, като делът на респондентите, споделящи опасение, че родителите в техния квартал често се страхуват децата им да не бъдат отнети, варира от 30 до 70%.

Какво значи „най-добрият интерес“?

Българското законодателство и международните стандарти поставят „най-добрия интерес на детето“ в основата на всяко решение, засягащо децата – включително и при настаняване извън семейството.

Законът за закрила на детето допуска извеждане на детето само когато всички други възможности са изчерпани.

За да се пристъпи в кратък срок към извеждане пък, трябва да съществува реална, непосредствена опасност за здравето или живота на детето. Експерти коментират, че тази мярка се прилага непоследователно от различните отдели за закрила на детето и така в едни общини има множество случаи със съмнително обосновано извеждане на деца, докато в други мярката не се прилага дори при доказан риск за живота и здравето на детето.

Докладът „Забравените надежди“ се фокусира върху казуси, в които крайната мярка – извеждане, се предприема, без да е предложена подкрепа и без да се търсят решения, които биха запазили връзката между дете и родители. Адв. Даниела Михайлова е категорична, че това противоречи на философията на Закона за закрила на детето: 

В някои случаи малка помощ за семейството навреме – с плащане на сметка, с временна социална услуга или чрез включване на близки или роднини – може да се постигнат добри резултати и детето да е у дома си.

Имаме случаи, в които индивидуалният план на родителите включва среща със социален работник, на която им се казва да си намерят работа или че трябва да поддържат емоционална връзка с децата си. Това практически не им помага,

дава пример адв. Данков. 

В същото време се определя режим за свиждане по веднъж в месеца, което допълнително засилва психическия натиск върху детето и затруднява запазването на тези емоционални връзки, подчертава юристът. 

Деинституционализиране на деинституционализацията

Описаните случаи далеч не изчерпват причините за свръхпредставянето на ромските деца в институционалната грижа, обаче поставят ясен акцент върху острия недостиг на превантивна работа и комплексна грижа за семействата. Зад сложните думи стоят действия, които на практика, а не на хартия да помогнат семейството да стане по-добър дом за децата си, а не на децата да се търси дом извън семейството. 

Докладът „Забравените надежди“ обръща внимание на проблем, посочван неведнъж и от не един експерт и институция: недостатъчно ефективната „деинституционализация“ на децата у нас. Авторите я определят като „провал“ поради активната роля на съвременните „домове“ в системата за закрила на детето. 

За да бъде преодоляна системната грешка бедността да се наказва с отнемане на деца, експертите предлагат пет конкретни препоръки за промяна в публичните политики в сферата на закрилата. На първо място, те настояват за забрана на извеждането на дете само въз основа на аргументи, свързани с бедност. Вместо това социалните служби трябва да бъдат задължени първо да търсят решения в общността – чрез роднинска подкрепа, мобилни социални услуги и достъп до елементарни битови условия. 

Втората препоръка залага на засилване на превенцията, особено чрез ранна интервенция, достъп до детски градини, жилищна помощ и присъствие на социални работници в кварталите. Специално внимание е отделено на най-малките – според експертите е нужна забрана за настаняване на деца под 10 години в институции, освен в изключителни случаи. 

Отбелязана е и спешна нужда от повишаване на капацитета на социалните служби. Въвеждането на етнически чувствителен мониторинг е четвъртата ключова стъпка – за да се проследят и ограничат дискриминационни практики в системата. 

Накрая, експертите настояват за изграждане на реални механизми за реинтеграция на децата, излезли от институции – включително достъп до образование, психологическа подкрепа, посредничество със семейството и сигурно жилище. 

Ако трябва да изберем само една-две от най-основните мерки, които обаче да дадат осезаем резултат, това е да се въведе поне една, само една мярка за подкрепа на семейства в икономически уязвимо положение. И на следващо място – да се преструктурират социалните служби, защото в момента има отдели с еднакъв брой служители, но с десетки пъти разлика в броя случаи,

смята Даниела Михайлова.

Всички тези предложения имат една основна цел: децата да растат в сигурна семейна среда, а държавата да оказва ефективна подкрепа там, където е нужно. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/daniela-mihaylova-i-dora-petkova-za-sluzhebnite-adresi-lichnite-dokumenti-i-porochnite-krugove/

Адвокат Даниела Михайлова ръководи правната програма на сдружение „Инициатива за равни възможности“. Тя работи по стратегически дела, свързани с етническата дискриминация. През последните години фокусира професионалните си усилия върху жилищните права на ромите в България, правната помощ за деца от ромски произход в риск и техните семейства, както и върху речта на омразата. Работи и по законодателни приложения за привеждане на националното право в съответствие с европейското и международното.

Дора Петкова е завършила социология и работи в областта на политиките за социално включване, общностно развитие и развитие на гражданското общество. Тя е консултантка, изследователка и работи на терен по национални и международни програми и проекти, насочени към ромската общност. Членува в Етичната комисия на Сдружение „Национална мрежа на здравните медиатори“ и е програмна координаторка във Фондация „Тръст за социална алтернатива“.

Какво е служебен адрес и защо е важно да го има?

Даниела: Служебният адрес се въведе с изменения и допълнения в Закона за гражданската регистрация (ЗГР) от октомври 2024 г. и представлява адрес на имот, който е общинска собственост. Определя се от кмета на всяка община и на него служебно се извършва регистрация по постоянен и настоящ адрес за хора, които не отговарят на условията да бъдат адресно регистрирани по реда на чл. 92 от ЗГР. Важно е да го има, тъй като постоянният адрес е реквизит от личната карта. И ако човек няма такъв, съответно не може да сe издаде документ за самоличност.

Кои са хората, които срещат трудности с адресната регистрация?

Даниела: Непритежаващите документ, който легално ги свързва с адреса на имота, където желаят да извършат адресна регистрация, и документ за собственост или друг, даващ им правно основание да обитават имоти за жилищна нужда. Например договор за наем, ако обитават жилище, което не е тяхна собственост, или договор за ползване на социална или интегрирана здравно-социална услуга. Последното се въведе в ЗГР през 2019 г. с приемането на Закона за социалните услуги.

ЗГР позволява хората, които не могат да представят документ, свързващ ги с имота, да преминат през процедура с разглеждане на заявлението им от комисията по адресна регистрация. Тя, мисля, следва да направи посещение на място, за да установи обстоятелствата, описани в заявлението, и да даде становище за извършване на регистрация по постоянен или настоящ адрес.

Проблемът е, че до февруари тази година правомощията на комисиите по адресна регистрация, които се създават със заповед на кмета във всяка община, не бяха ясно регламентирани. Не беше разписано и какви документи следва да приеме комисията, за да даде становище за извършване на адресна регистрация. Поради тази причина процедурата по чл. 92, ал. 8 от ЗГР беше на практика неработеща.

Затова страшно много хора останаха без регистрация по постоянен адрес – понеже има изискване адресът, посочен в заявлението, да е част от Националния класификатор на настоящите и постоянните адреси на Република България. Той се поддържа от Главна дирекция ГРАО към Министерството на регионалното развитие и благоустройството и обединява в една база данни всички настоящи и постоянни адреси, подавани от кметовете на общините, защото те са тези, които решават на кои адреси в тяхната община може да бъде извършена адресна регистрация.

Наредбата, издадена от регионалния министър, уточнява на какви условия трябва да отговаря един адрес, за да бъде включен в Националния класификатор – на него трябва да има постройка, годна за обитаване.

Проблемът е, че в голямата си част кметовете на общините, така да се каже, самодопълват изискването на наредбата, като търсят на адреса да има законно изградена постройка – условие, което липсва и в ЗГР. Поради това доста адреси бяха заличени и извадени от Националния класификатор.

И ако едно лице живее на такъв адрес – в незаконна постройка, – то не може да бъде адресно регистрирано.

Що се отнася до хората без лични документи, направихме проучване по реда на Закона за достъп до обществена информация чрез заявления до МВР, първото от които подадохме през 2021 г. Отговорът на Вътрешното министерство беше, че по техни данни в България има около 122 000 души без валидна лична карта и други 120 000, на които никога не е издаван документ за самоличност, макар да са навършили възрастта за това.

В тази бройка, разбира се, влизат и дългогодишни емигранти, някои от които вече са граждани на други държави. Тоест много от тях може и да нямат интерес да притежават българска лична карта. Но се оказва, че малко повече от 75 000 български граждани, живеещи на територията на страната, нямат документ за самоличност, макар че са навършили възрастта за това. Става въпрос преди всичко за хора в уязвимо положение. Те или нямат документ за собственост на къщите, в които живеят, или изобщо по никакъв начин не могат да докажат връзка с адреса си.

Този проблем възникна през 2011 г., когато с промените в Изборния кодекс беше изменен и ЗГР – въведе се изискването да се представя документ, който сочи връзка с адреса. Преди това режимът за издаване на постоянен и настоящ адрес беше свободен – трябваше само да се подаде заявление, без да се изискват допълнителни документи.

Какво означава за един човек да няма документи за самоличност? И какво е да се родиш без документи?

Дора: Всъщност съвсем наскоро с Даниела имахме такъв случай. Работим заедно по проект на „Тръст за социална алтернатива“, който се нарича „Мрежа с грижа от 0 до 3. Превенция на разделяне на семействата“. Той включва мрежа от 11 неправителствени организации, които работят на терен с уязвими общности в цялата страна. Затова от години си сътрудничим по места с медиатори и с общностни работници. Тази мрежа има четири компонента. Единият е осигуряване на достъп до безплатни лекарства за деца от 0 до 7 години. Вторият е осигуряване на хранителна подкрепа под формата на ваучери за деца в уязвимо положение. Третият компонент включва въвеждането на нови стандарти и координационни подходи в работата по превенция на разделяне на семействата. Последният компонент е свързан с липсата на лични документи и адресни регистрации – неравенство за много граждани, което се опитваме да преодолеем чрез прилагането на новите изменения в закона.

Във всички населени места, в които работим, здравните медиатори и общностните работници се стремят да помогнат на хората без лични документи. И така в Ямбол открих група бивши обитатели на съборения блок 20, за който всички си спомняме.

Да, той е известен.

Дора: Очевидно е, че те не е имало къде да бъдат настанени, и са останали без дом. Не знам дали някой знае – или по-точно дали се интересува – какъв е техният брой, вероятно е между 30 и 50 души. Но по-голямата част от тях нямат адресна регистрация, нямат лични документи от 10 години. Срещнахме млада майка с дете на една година, която няма личен документ, съответно детето не притежава удостоверение за раждане, няма личен лекар, имунизации, достъп до здравни и социални грижи, до детска градина, по-нататък до училище и всичко останало, което би трябвало да се полага за пълноценното развитие на всяко дете. 

Така че ето как, когато нямаш личен документ, ти си лишен от първия си ден от достъп до основни човешки грижи и права. Дано предотвратим това да се случи и с децата и техните семейства от „Захарна фабрика“, които съвсем скоро останаха без дом. Нали твърдим, че децата са най-ценни?

Такова дете ще може ли да тръгне на училище, майка му ще може ли да получава детски надбавки?

Дора: Има различни случаи, повечето от които много сложни. Понякога хората имат някаква регистрация, но тя е в друго населено място – примерно майката се е преместила. Но ако тя не може да се регистрира на новия си адрес, например защото той не е в Националния класификатор на адресите, трябва да остане с предишния си и детето няма как да бъде записано в детска градина. Когато родителите нямат личен документ, как едно дете да бъде записано в детска градина или в училище? Как и къде да работят родителите?

Здравните медиатори, разбира се, се опитват да помагат. Ние с Даниела се срещаме с отделите на МВР по места, с представителите на общините, на ГРАО, за което благодарим. Преди дни участвахме в такава среща в Казанлък. Там се бяха събрали представители на местни институции от съседни градове с подобни проблеми. Конкретно за Ямбол срещнахме подкрепа, но се оказа, че е необходимо хората, които от години живеят без лични документи, да бъдат идентифицирани, за което вече помагат отново медиатори и активни граждани от общността. Силно се надяваме заедно с местните институции този проблем да се разреши по-скоро.

Оказва се, че законът ненавсякъде се прилага по един и същи начин, затова е необходимо да се унифицира.

Така стигнахме до следващия ми въпрос: как се осъществява издаването на служебни адреси след промяната на закона и какви са основните проблеми? В началото изглеждаше, че всичко ще потече по мед и масло, но явно не е точно така.

Даниела: Има някои случаи, в които промяната в закона се оказва недостатъчна. Става въпрос преди всичко за хората, на които не е издаден документ за самоличност, когато са били между 14- и 18-годишна възраст. При издаването на първа лична карта непълнолетното лице се придружава и съответно се идентифицира от родителите си. Ако това не се направи в този период, после идентификацията трябва да се извърши от органите на МВР. Тоест те трябва да бъдат сигурни, че човекът, който подава заявлението, е същият, на когото ще бъде издадена личната карта. И тук вече настава известен хаос, защото по принцип полицаите извършват тази идентификация, като правят посещение на постоянния адрес и събират данни от съседите. Обаче лицето не е длъжно да живее там. Така че МВР не може да извърши идентификацията по постоянен адрес.

Тогава се забавят всякакви видове процедури, защото, когато полицаите откажат да извършат идентификацията, издаването на лични карти се „закучва“. Защото човек не може да промени адресната си регистрация, преди да има документ за самоличност, който да представи в общината. Та поради тази причина няма как да бъде издадена лична карта. Получава се нещо като параграф 22.

Истината е, че служителите на полицията могат да извършват тази идентификация и в районните управления по места, където се подава заявлението за издаване на лична карта. Днес минахме през такава процедура с една млада жена, на 24–25 години. Тя е в напреднала бременност, тоест издаването на личната карта беше спешно. От Дирекция „Български документи за самоличност“ на МВР ни казаха да отидем при тях, а не в РПУ-то. Изглежда, им се видя по-лесно директорите сами да си свършат работата, отколкото да обяснят на полицаите в РПУ-тата.

Само че това реши единствено конкретния въпрос: жената ще си получи личната карта във вторник. Но не решава генералния въпрос, понеже не е само тя – този случай е повторяем. Според мен е необходимо да се издаде някаква инструкция, защото не можем да водим всеки човек в такава ситуация в дирекцията. Трябва да има процедура.

Дора: Този казус продължи доста дълго, доколкото знам – няколко месеца.

Даниела: Ами да, продължи, докато в крайна сметка не се свързахме с Министерството и не им казахме: „Добре, разпоредете писмен отказ, за да можем да го обжалваме.“ Тогава те отговориха: „Не, елате в дирекцията.“

Дора: Всъщност всички много се плашат от писмените документи. Институциите – от писмени откази, а хората – от подаването на писмени заявления и жалби. А за да бъдат променени по-лесно юридическите практики, би трябвало и институциите, и гражданите да съдействат. Но нито гражданите, поне според моите наблюдения, нито администрацията разбират това. Струва ми се, все още нямаме гражданската култура и не осъзнаваме, че това са демократичните инструменти, които биха улеснили промяната на закони и други актове в полза на обществото. В България това все още не се случва.

Хората искат промяна, но със или без причина, се страхуват сами да я осъществяват.

Има още едно препятствие, по-скоро противоречие, което обсъдихме по време на срещата с институциите в Казанлък. Оказва се, че ако човек е регистриран на служебен адрес, то много трудно може да получи социална помощ.

Защо?

Дора: Защото от Агенцията за социално подпомагане трябва да отидат на този служебен адрес – по закон те трябва да посетят лицето и да видят къде живее, има ли нужда от социална помощ.

Даниела: Прави се социална анкета по настоящ адрес.

Дора: Да, но понякога те не знаят или пък не желаят да се задълбочават и да търсят къде живее този човек. Законът им позволява да откажат.

На нашите институции им предстои да работят заедно, за да синхронизират нормативните документи. Защото моите колеги от 11 години работят за въвеждането на служебен адрес, така че повече хора да имат лични документи, да няма деца, лишени от права, да се преодоляват бедността и неравенствата. Но се оказва, че това би могло да затрудни, вместо да улесни достъпа до социални, здравни услуги и т.н. за най-уязвимите и бедни хора. А идеята на изменението в закона е документът за самоличност да послужи за преодоляване на проблемите, свързани с бедността и социалното изключване, в нашата европейска държава.

На практика без лични документи си абсолютно изключен. Разполагаме дори с информация за хора, които толкова са свикнали да живеят по този начин, че даже се плашат да имат лични документи.

Има много деца, които живеят в бедност в различни махалички, селца и т.н., с които не знаем какво се случва.

Според Вас какво трябва да се направи и на законодателно равнище, и като практика, за да се решат тези проблеми?

Дора: Ние в момента правим това по съвместния ни проект. Даниела обучава 300 души – здравни медиатори и общностни работници, които работят на терен в своите общности – да прилагат закона на практика. Между другото, към тях започнаха да се присъединяват и представители на местни институции. Това е процес, който е съвсем в началото, и в него срещаме всички тези истории и трудности, за които разказваме сега. Надяваме се, че ще има напредък. По този начин провокираме местните институции да стигат до извода, че има нужда от още промени, за да се случат нещата. И макар че процесът е труден и бавен и се отключват и появяват – понякога дори зейват – още проблеми, има смисъл да се работи, да се подобряват законите и разбирането по тези толкова неглижирани и дълго премълчавани въпроси. Необходима е работа на терен и с институциите.

Важно е да се осъзнае, че ще е от полза за цялото ни общество повече хора да имат документи за самоличност и адресни регистрации. Това означава, че повече хора ще имат права, но ще имат и задължения. Ще могат да работят, да учат, децата им ще бъдат по-здрави и по-образовани. А хората от най-уязвимите групи, най-бедните, най-маргинализираните, много често унаследяват тази бедност и я предават нататък, на децата, през поколенията. Опитваме се да прекратим този порочен кръг, макар да не е лесно.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/maria-metodieva-zakonodatelstvoto-ni-tryabva-da-pazi-edinstvenite-zhilishta-na-horata/

Мария Методиева е визионерка, застъпничка на ромите и социално-икономически уязвимите. Тя е директор „Институционални партньорства“ в „Тръст за социална алтернатива“ и има ключов принос към разработването на модели за сигурен дом. Вярва, че домът е основа за бъдещето на всяко дете и че демокрацията, равенството и справедливостта са за всички – независимо от цвят и произход.

Случаят в „Захарна фабрика“ нашумя поради несъобразяването с разпореждане на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, но унищожаването на единствените жилища на ромски семейства не е прецедент. Защо се стига до такива случаи?

Факторите, които предпоставят случаи като в „Захарна фабрика“, Войводиново и „Баталова воденица“, са основно исторически. По време на социализма има политика, насочена към насилствено усядане на ромите. В България ромската общност не е типична, нейните традиции са полуномадски, а не изцяло номадски – като в други части на света. През 1956 г. комунистическата партия издава заповед и може би на 99% от ромите се налага да уседнат. Освен това те трябва да започнат да работят. Ето защо ги позиционират обикновено в индустриалната част на градовете. По това време обаче регулацията на общинските и държавните територии не е била приоритетна. И хората просто са изградили своите домове.

След 1989 г. настъпват съществени промени, свързани с процесите на демократичен преход, приватизация и реституция на земи, национализирани по време на комунистическия режим. Приемането на законодателство, позволяващо възстановяване на собствеността до 50 дка, доведе до сложни процеси – част от собствениците избраха да получат парично обезщетение за терени, надвишаващи този праг, включително и за земи под съществуващи ромски квартали. В такива случаи тези терени най-вероятно са преминали в общинска собственост.

За съжаление, няма официална, достоверна и валидна статистическа информация колко са т.нар. обособени територии с население, споделящо еднакви икономически и социални характеристики. Тоест бедни и социално изключени хора, които в преобладаващата си част се припознават като роми. Липсва статистика дори в Националната жилищна стратегия, която не е приета окончателно, а е проект. Имаме само информация от едно изследване, правено преди около 25 години от Националния съвет по етническите и интеграционни въпроси, в което се говори за близо 100 квартала в цялата страна. Засега обаче това не се потвърждава никъде. Никой не е правил подобно мащабно изследване, което е голям пропуск.

Какво може да се направи, за да се узаконят къщите в тези квартали?

Законът за устройство на територията (ЗУТ) не позволява узаконяване по смисъла на правата, които носи този термин. По отношение на изградените от роми или хора от други бедни общности жилищни постройки без разрешения за строеж и други строителни книжа е възможно само получаване на търпим статут.

Първата и най-важна стъпка е да се идентифицира собственикът на земята, върху която е построен имотът – трето лице, държавата или общината. Задължително е да се направи подробен устройствен план (ПУП) за всеки отделен имот, до който трябва да има достъп всяка обществена служба – да има път, по който да минат пожарна или линейка, водопровод и т.н. Всичко това се начертава в този ПУП.

След като общината го одобри, съответното семейството казва: ние всъщност не сме получили разрешение, за да изградим тая постройка, какво можем да направим? Тогава намират експерт. Обикновено е инженер или архитект. Инженерите проверяват доколко една постройка е конструктивно стабилна.

Щом се удостовери, че там се живее безопасно, обитателите отиват с получения документ при главния архитект в общината и подават заявление да получат удостоверение за търпимост на постройката. Той го издава и къщата вече е т.нар. търпима постройка. Тя не носи същите права като законно построената, но при все това може да бъде продавана или ипотекирана с този документ, който я предпазва от премахване и доказва кои са собствениците.

Това ли се опитвате да правите в „Тръст за социална алтернатива“?

Да, но при нас проблемът е малко по-сложен, защото говорим за големи квартали, които традиционно са изградени върху общинска и тук-там – върху държавна собственост. Има и частна, но по-малко. В Дупница например помагаме на хората да идентифицират собствениците и да им кажат, че искат да купят земята им. Когато я придобият, могат да кандидатстват за търпим статут.

Процесът се усложнява от липсата на политическа воля от страна на общинската администрация. Кметът трябва да има много голямо желание да подобри ситуацията в този квартал, който е с преобладаващо бедно или ромско население, защото регулацията е скъпо начинание.

Когато започнахме през 2015 г., тя беше относително достъпна. Днес цената ѝ е нараснала многократно и представлява сериозно финансово предизвикателство. Тоест ако искате да направите регулация на „Факултета“, който е над 1000 дка, представяте ли си колко ще струва? Някой трябва да плати и това е общината, защото тя е собственик на територията.

Започнахме с Пещера, защото видяхме, че има воля от страна на местната общинска администрация и кмета. Оттогава се смениха вече петима кметове, но дейностите ни там продължават.

Интересното, което направихме, е, че закупихме празен терен, общинска собственост. Направихме му регулация и го дарихме на местно НПО. Това не беше урбанизирана територия, а земя със земеделско предназначение в непосредствена близост до съществуващия ромски квартал „Луковица“, който е пренаселен и в него не могат да се правят градоустройствени подобрения. Затова предложихме да купим земеделската земя, която така или иначе не се ползва по предназначение, и да променим статута ѝ, така че хората от квартала да не презастрояват още повече, а да си купят имоти и да си построят жилищата законно.

За щастие, закупуването, регулацията и промяната на предназначението на земята станаха много бързо. Придобиването на имотите обаче отнема много време, защото голяма част от българските роми не работят на трудов договор. Те не могат да получат заем от банка, за да закупят имот. Предложихме им вариант на изплащане. Никой от тях обаче не желае да ползва тази възможност, а просто събират пари, защото ги е страх. Смятат, че в един момент няма да успеят да си плащат вноските, така че напълно да придобият имота.

Не смеят да платят за нещо, което може да загубят?

Да. Затова процесът ни отнема много време. Обособихме 65 отделни имота с различни размери, от които остават още 21 непродадени. Съобразили сме се с местната общност, защото всяка общност има конкретни традиции как да изглежда домът. Направихме проекти, съобразени с тях, за да сме сигурни, че ще се възползват от възможността да закупят имот и да строят законно.

Взехме предвид и опасенията на общинската администрация, че някой може да изкупи няколко имота и после да ги препродава на по-висока цена. Изработихме механизъм, с който се опитваме да гарантираме, че общността, със съдействието на представител на администрацията, ще взема обективни решения.

По силата на споразумение с общинската администрация местната организация поема ангажимента целият акумулиран от продажбата на имотите финансов ресурс да се реинвестира в общността. Тоест тук няма печалба – целта е да подкрепяме хората през целия процес.

Трябва да има и социална инфраструктура – например детска площадка, стадион. В момента площадката, която обслужва децата от „Луковица“, е на близо 2,5 км от квартала и за да можеш да заведеш детето си на разходка в парка и да се полюлее на люлка, трябва да изминеш сериозно разстояние. Това важи за всички квартали с преобладаващо ромско население – там принципно няма никаква социална инфраструктура.

След това, паралелно с работата ни в Пещера, ни се обади кметът на Кюстендил с молба да му помогнем при регулацията на квартал „Изток“ – голямо градско гето, разположено на 280 дка. Там живеят официално под 10 000 души, но неофициално вече са поне 15 000–18 000. Имаше и други особености – едно дере минава точно до квартала и някои хора си бяха построили къщите там, твърде близо до брега на реката.

Направихме регулацията, като през цялото време обяснявахме на хората, че тя е нещо чудесно и ще им помогне да получат търпим статут, когато пожелаят да придобият собственост върху земята, върху която са изградили постройките си. Но има риск да бъдат премахнати голяма част от вече изградените постройки, особено тези, които не са конструктивно стабилни и които стоят на улица, пречейки на пожарна или линейка да минат. Това предизвика буря. Но в крайна сметка заедно с екипа от инженери, архитекти, юристи и Общината успяхме да сведем до минимум броя на жилищата, които трябва да бъдат премахнати постепенно, за да се осигури алтернатива за хората.

Това беше нашия сблъсък с т.нар. градско гето. След това отидохме в Дупница, където в квартала, в който сега правим регулация, ситуацията наподобява българските селски реалности. В града има четири квартала с преобладаващо ромско население, този е край стария път за Гърция и е изграден през 40-те години на ХХ век. Там регулацията беше далеч по-лесна, защото къщите са на отстояние една от друга. Хората са се опитали максимално да спазват стандартите на ЗУТ.

В Дупница обаче се сблъскахме с друг сериозен проблем, който засяга цялата държава и липсва адекватен отговор или стратегия за решаването му. Повече от три години се борихме да идентифицираме собствеността на територията. И Общината, и областната администрация твърдяха, че тя е тяхна, тъй като нямаше документи за собственост. Това е така, защото няма дигитализация на документи, съществували в предходни години. Никой не полага усилия да дигитализира целия архив, свързан с кадастъра, и да реализира електронното управление, за което си приказваме повече от 15–20 години.

Огромният казус в крайна сметка се реши. Общината успя да изрови от своя архив документи, с които да докаже пред областната администрация, че тази територия от 160 дка е общинска собственост. И едва тогава започнахме да правим регулация.

Разказвам всичко това, защото на места общинската администрация проявява сериозна неангажираност и бездействие, а на други действа организирано и последователно. Причината за тази разнородна практика е липсата на ясна законодателна рамка, която да ѝ предоставя необходимите правомощия.

Процесът на децентрализация започна почти автоматично след 1989 г. и в един момент спря. Правомощията, които се делегират на общинските администрации, обикновено са продиктувани от чисто политически избор. Те нямат за цел да обслужват потребностите по места. Затова голяма част от общинските администрации и кметове просто са с вързани ръце, дори да имат огромното желание и воля.

Защо не се делегира правото на общинската администрация да определя срок за издаване на търпимост на постройките? Защо трябва да се чака промяна в ЗУТ, която според мен е невъзможна в сегашния контекст поне в следващите четири години? Има редица проблеми, които държавата трябва да реши на национално ниво, за да улесни живота на всички.

Друг сериозен проблем е свързан с компетенциите на общинската администрация. С цялото ми уважение към служителите в страната, в практиката често се наблюдава непълно познаване на националното законодателство. Нерядко дори експерти тълкуват ЗУТ и други нормативни актове по начин, който не отразява тяхното реално съдържание или дух.

Включително кметът на район „Илинден“ Емил Бранчевски, който тълкува международното право.

Той каза, че не може да чете френски и затова не иска да приеме документа, който ЕСПЧ е издал. Бях на среща в Столичната община с г-н Бранчевски след втората заповед за привременни мерки на ЕСПЧ, на която присъстваше представителка на Дирекцията за процесуално представителство на България към Министерството на правосъдието. Тя направи много приятно впечатление, защото взе документа, който вече беше преведен на български, отиде при него и му каза:

Г-н Бранчевски, документът, който Ви връчихме, беше нечетим за Вас, но сега вече би трябвало да можете да прочетете този.

Той обаче отказа да го вземе.

Един от основните поводи за протести срещу ромски квартали, включително в „Захарна фабрика“, е замърсяването на въздуха, свързано с изгарянето на твърдо гориво и отпадъци. Има програми за осигуряване на отопление с електричество, но възможно ли е хора без документи за собственост на жилищата си да се възползват от тях?

През последните две години правим пилотен проект във „Факултета“ с финансовата подкрепа на Фонда за чист въздух. Първоначалната концепция, с която се свързаха с нас колегите от Великобритания, беше да се опитаме да измерим доколко въздухът се замърсява точно от различните източници на енергия, които се ползват за отопление през зимата. Столичната община и българската държава отново си измиват ръцете с ромските квартали, защото нямат обективни фактори да докажат, че това е така. Те ползват мобилни станции, само че не съм ги виждала във „Факултета“, така че да могат да докажат, че това замърсяване се случва точно от тези хора там.

Направихме едно упражнение. Сложихме 15 мобилни датчика в 15 къщи в квартала, близо до т.нар. джобове на бедност, защото знаехме, че там може да има хора, които използват източници на енергия, различни от въглища, дърва или екопелети. Датчиците са любителски – за съжаление, нямахме бюджет за голяма станция. Те стоят там вече две години.

Проведохме и фокус групи и анкетно проучване. Установихме, че близо 80% от анкетираните се отопляват с ток през зимата, а за охлаждане през лятото масово се ползват климатици. Немалка част от хората ползват термопомпи и пелетни системи.

Какво показаха датчиците?

Данните показват повишени нива на замърсяване на въздуха през декември и януари – периоди с най-ниски температури, като това съответства на общите тенденции, наблюдавани и в други райони на София. Трябва да отбележа, че електроснабдяването във „Факултета“ е недостатъчно. Мрежата е изключително стара и амортизирана и много често се претоварва и изключва, особено в най-студените месеци. Хората не могат да ползват за отопление климатици или каквото и да било, свързано с електричество.

Истината е, че все още има много бедни хора. Лично аз нямам доказателства, но жители на квартала казват, че се забелязва повишаване на броя на децата с белодробни заболявания, които се хронифицират на по-късен етап. Те смятат, че това се случва, защото въздухът е изключително замърсен, понеже улиците на квартала не се мият. Дружеството, което обслужва сметосъбирането, почистването и снегопочистването, е общинско. Има много сериозен проблем с общинските предприятия. Опитахме се да разберем защо има сметища, но няма контейнери за събиране на отпадъци.

И все още се борим със Столичната община, която от своя страна създаде временна комисия, водена от общинския съветник [от „Да, България“ – б.а.] Бойко Димитров, за да се разбере защо сметосъбиращото дружество не си върши работата и какви са нуждите на дружеството, съответно и на квартала, така че да могат да се подобрят условията на живот там, защото проблемът е изключително тежък.

В началото на тази година научихме, че Район „Красна поляна“ планира да премахне няколко жилищни постройки поради сигнал, подаден от НПО, която твърди, че много жилищни постройки във „Факултета“ замърсяват въздуха, използвайки нерегламентирани източници на енергия за отопление. В момента този казус е „на трупчета“. Вероятно районният кмет не е посмял да пристъпи към премахване на постройките, но това не значи, че по някое време няма да стане.

Столичната община администрира програма с управляващ орган Министерството на околната среда и водите. По силата ѝ Общината има за цел да подобри качеството на въздуха, като подмени отоплителните уреди на всички в града, които имат желание, с климатици или пелетни системи. Основното условие, на което трябва да отговаря всеки заявител на тази услуга, е да предостави документ за собственост на жилището си.

Почти никой не може да направи това. Единствено хора от кв. „Христо Ботев“ се свързаха с нас с молба да им помогнем да си попълнят заявленията за подмяна. Впоследствие разбрахме, че са успели да ги подменят с климатици. И една много малка част от „Факултета“ – също, но това са основно тези, които никога не са ползвали черчевета за отопление.

Това е парадокс – ако си собственик на жилището си, можеш да си позволиш да си смениш отоплителния уред. Но хората, които не са собственици, традиционно просто автоматично са изключени от каквито и да било интервенции или програма. И нищо не може да ги извади от тази уязвимост.

В заключение, може ли да кажете според Вас коя е първата и най-важна законодателна промяна, за да се тръгне по-леко към регулирането на къщите в гетата?

Ще го кажа, макар че според мен то е изключително амбициозно. Нашият ЗУТ да се приведе напълно в унисон с всички заповеди и инструкции от ЕС и ЕСПЧ: трябва да хармонизираме нашето законодателство, така че то да пази единствените жилища на хората.

Това е ключът. За да можем да направим последващи стъпки във формализирането на тези квартали, държавата трябва да обещае, че няма да премахва единствени жилища насила. А ще предприеме пропорционални мерки. Защото за мен или за вас нещо може да е барака, но за някои хора то е жилище. Единствено ако то е опасно за тях и за децата им, държавата трябва да осигури алтернатива. И чак след това да се премахне жилището.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nezakonnata-postroyka-na-bulgarskata-zakonnost/

15 април, вторият ден от Страстната седмица. Докато мейнстрийм медиите се надпреварват коя ще произведе повече материали за мъките Христови, кметът на столичния район „Илинден“ Емил Бранчевски разпорежда да се съборят единствените жилища на около 200 души в кв. „Захарна фабрика“. За потушаване на евентуалната съпротива на обитателите им на място са изпратени жандармеристи. Има дори водно оръдие.

Унищожаването на съществувалото от десетилетия ромско гето се извършва, въпреки че три дни по-рано Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург изрично забранява разрушаването на махалата в „Захарна фабрика“. Бранчевски защитава отказа си да се съобрази със съдебното решение с аргументи, които може да се обобщят така: ЕСПЧ нещо се е объркал.

За хората, оставени без дом, няма осигурени алтернативни жилища. Единственото предложение е жилищен блок в кв. „Ботунец“ без ток, вода, прозорци и врати. Междувременно кметове на различни столични райони заявяват, че няма да приемат на територията си бедстващите роми.

Липса на официални позиции и наличие на неофициални

В тази ситуация Васил Терзиев се държи, сякаш нарушаването на международното право в града, чийто кмет е той, изобщо не го засяга. В деня на събарянето на гетото постовете му във Facebook са за езерата в Южния парк и откриването на детска градина. Два дни по-късно пише за празничното настроение, което създава великденската украса в София.

Няма позиции и на „Спаси София“ (СС), чиято номинация за районен кмет е Бранчевски, както и на останалите партии и коалиции в Столичния общински съвет. Включително на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които бяха в коалиция със СС до 22 април 2025 г., когато „Спаси София“ обяви, че сваля доверието си от Терзиев.

Чий е Емил Бранчевски?

От СС и коалицията, от която бяха част, всъщност имат известно основание да не поемат отговорност за действията на Бранчевски. В края на 2024 г. той се обърна срещу партията на Борис Бонев и обвини членовете ѝ в „некадърност“. Това стана в деня, след като Върховният административен съд го възстанови на поста му.

Делото във ВАС беше по обвинение, че кметът на „Илинден“ притежава фирма във Великобритания, за която той твърдеше, че не знае нищо и че е фиктивна – създадена само за да бъде компрометиран.

Подобни дела имаше и срещу други районни кметове от ПП–ДБ–СС. Кметовете на „Оборище“ Георги Кузмов и на „Слатина“ Георги Илиев решиха да участват в нови избори за постовете си. Кузмов спечели на първи тур, а частичните избори в „Слатина“ предстоят през юни.

Откакто Бранчевски се отрече от СС, той вече не е на прицела на българската правосъдна система.

Единствената позиция на представител на екипа на кмета е на Надежда Бачева от „Да, България“,

зам.-кметица по социални дейности и интеграция на хора с увреждания. Във Facebook тя заяви, че на всички, останали без дом, е осигурена алтернатива, но едва три семейства са приели помощта, а другите „отказват подадената ръка“. И дори ги обвини, че не искали временен подслон, а „хотел“, както и да прередят чакащите за общинско жилище над 7000 души.

Информацията, която Бачева представя за броя на засегнатите, е подвеждаща. Тя твърди, че едва 27 души са останали без покрив, защото те са регистрирани на адреса на гетото – ул. „Суходолска“ 3. Много от обитателите на махалата обаче се водят на други адреси, на които не живеят. Причината за това е, че на един и същи адрес не е разрешено да живеят произволен брой хора, а махалата в „Захарна фабрика“ разполага само с този адрес – ул. „Суходолска“ 3. Така на някои от нейните жители им се налага да се регистрират на други места, защото без адресна регистрация не могат да имат дори лични документи. 

На зам.-кметицата се противопостави съпартиецът ѝ Манол Пейков. Той определи поста ѝ като „неуместен“ и „проява на лош вкус“, подчерта, че е имало решение на ЕСПЧ, и заключи:

Когато се намираш от страната на оня, дето е сгафил […], не се втурваш да обясняваш какво и как, ами навеждаш глава, понасяш ударите и действаш, за да оправиш нещата.

Позицията на общинския съветник Христо Копаранов

Освен член на групата на СС в СОС, Христо Копаранов е адвокат и правозащитник. Той защитава про боно Бранчевски по делото за фирмата във Великобритания. „Тоест“ го помоли за коментар за събарянето на ромските къщи в район „Илинден“.

Според него „нещата са доста по-сложни, отколкото се представят“, защото от едната страна са хората, които остават без къщи, от другата – жителите на района, които „с право се оплакват, че дишат отровен въздух“, и това не ги прави „расисти“ – и дишането е основно човешко право.

В същото време заиграването с техните страхове посредством потъпкване на международното право е безобразно

подчерта той и определи действията на районната администрация като „поведение тип „слон в стъкларски магазин“.

Общинският съветник сподели, че самият той живее в „Западен парк“ (квартал в близост до „Захарна фабрика“ и „Факултета“), но обмисля да се премести заради мръсния въздух, причина за който е горенето на отпадъци в гетата. „Не може да се разрушат жилища просто така, но не може община и държава да абдикират и от въпроса какво дишаме.“

Същевременно Копаранов смята, че изискванията на международното право са от първостепенно значение, още повече че България вече е била осъждана по подобни казуси от ЕСПЧ, например по делото „Йорданова и други срещу България“. В присъдите се казва, че когато премахва незаконни строежи, които са нечии единствени жилища, държавата трябва да постъпи съразмерно, т.е. да осигури алтернативно настаняване. А щом в конкретния случая със „Захарна фабрика“ ЕСПЧ е наложил привременни мерки,

кметът на района не може сам да преценява подведен ли е съдът, или не. Той е длъжен да се съобрази с разпореждането.

По-сериозният проблем според Христо Копаранов обаче е, че „общината и държавата не могат да създават бездомници“, и той многократно е коментирал темата с жители на района. В това той вижда и най-голямата грешка на Бранчевски. Защото оставянето на хора без подслон е лошо не само за тях, то създава проблеми за сигурността на всички – „същите хора ще трябва да живеят някъде в града“.

Границата, която събарянето на къщите в „Захарна фабрика“ прекрачва

В България не е прецедент да се унищожават единствените жилища на ромски семейства с аргумента, че те са „незаконни постройки“, без да се предоставят алтернативи на обитателите им. Това се е правило много пъти.

Не е прецедент и да не се изпълняват решения на ЕСПЧ. Ето няколко примера.

По общо три дела ЕСПЧ е постановил, че България не може да отнема правото на глас на затворници и на хора, поставени под запрещение, без да се отчитат тежестта на извършеното престъпление и размерът на присъдата на лишените от свобода или съответно индивидуалните възможности на запретените лица. До ден днешен обаче хората под запрещение нямат право да гласуват, както и лишените от свобода с влязла в сила присъда, независимо каква е тя.

През септември 2023 г. ЕС отсъди, че България трябва да създаде правна рамка, дори тя да не е брак, която признава и гарантира защита на съюзите на лица от един и същи пол. Не само че това не е направено, а дори интимните връзки на еднополовите двойки не се признават за съществуващи от закона.

Случаят със „Захарна фабрика“ обаче е различен, защото става въпрос за дело по конкретен казус, заведено от БХК от името на 14 жители на махалата с цел предотвратяване на определено действие. В други аналогични ситуации българските институции са се съобразявали с разпореждането на ЕСПЧ да не се събарят къщи, преди да се осигури алтернатива. Но не и в тази.

Пирамидалната структура на правосъдието

Аргументът на Емил Бранчевски за незаконността на постройките и взетото още през 2016 г. решение за премахването им показва, че той или не разбира какво е правосъдие, или не иска да се съобразява с него.

Решенията, които една или друга институция взема, се основават на нормативни актове. Има подзаконови актове, например правилници и наредби. Над тях са законите и кодексите. Те пък се подчиняват на Конституцията. Основният закон, от своя страна, не трябва да противоречи на международното законодателство, което България е ратифицирала. Част от това международно законодателство е Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

Както Конституционният съд решава какво противоречи на Конституцията и какво – не, така Съдът в Страсбург съблюдава спазването на ЕКПЧ. И решенията му са задължителни за страните, ратифицирали Конвенцията.

Правосъдие в стил „за кокошка няма прошка, за милиони няма закони“

Позволявайки си да не се съобрази с решение на ЕСПЧ, Бранчевски демонстрира, че за него незаконността на едни къщи е по-сериозно закононарушение от несъобразяването с международното законодателство.

Може би кметът на „Илинден“ е вдъхновен от американския президент Доналд Тръмп, който, когато някое съдебно решение не му изнася, обвинява съда и конкретните съдии, които са го взели. Но когато един държавен глава отказва да се подчинява на правото, това прилича на опит за въвеждане на диктатура (диктатурата ще е въведена, ако се премахнат всички закони, които пречат на държавния глава).

Когато обаче един районен кмет не иска да се съобрази с правото, това отваря вратата към повсеместен произвол. Защото правото затова е право, за да регулира обществените отношения, независимо че тази регулация няма как да се харесва на всички.

А какво да правим с незаконно паркиралите ламарини на колела?

Замисляли ли сте се върху израза „незаконни постройки“, когато става въпрос за събарянето на единствени жилища на роми? Това словосъчетание изпълнява дехуманизираща функция – то концентрира вниманието върху факта, че нещо е незаконно, и го отвлича от по-важното – човешката ценност. Унищожават се нечии домове. А една незаконна постройка може да е какво ли не – склад, барака за дърва, подпорна стена…

Пардон, „подпорната стена“ на Алепу, която уж не беше хотел, ама всъщност е, вече е законна. Може би защото в нея не живеят роми.

Хайде да си направим един мисловен експеримент.

Да си представим, че някой от районните кметове в София е твърдо решен да се справи с незаконното паркиране по тротоари и градинки. И въведе радикална мярка – всеки автомобил, паркиран в нарушение, се предава за скрап. Но вместо да казва „коли“ или „автомобили“, кметът употребява израза „незаконно паркирали ламарини на колела“.

Притежателите на превозните средства се противопоставят на мярката с аргументите, че тя е непропорционална, че е посегателство върху правото им на собственост, че за колите си са плащали данъци и осигуровки, че няма достатъчно места, където да паркират. Кметът обаче настоява, че незаконно паркиралите ламарини на колела трябва да ги няма. И точка.

Може би си мислите, че примерът е неподходящ, защото собствениците на колите ги притежават легално, плащат за тях данъци и осигуровки, само ги паркират в нарушение. А хората в ромската махала живеят в къщи, които са незаконни, дори да плащат ток и вода.

Но и ситуацията с автомобилите в столицата, както и тази с незаконните къщи в ромските гета са резултат от дългогодишния отказ от въвеждане на политики, които предлагат системни решения на системни проблеми.

Всъщност прави сте – не е същото. Отнемането на автомобила неизбежно причинява известен дискомфорт, особено за хора, които не са свикнали да използват обществения транспорт и/или нямат удобни транспортни връзки. Липсата на дом обаче е много по-сериозен проблем. Обитателите на „Захарна фабрика“, останали без покрив над главата, не само нямат къде да спят, да се изкъпят или просто да си починат. Те трудно могат да продължат да ходят на работа, децата им прекъсват училище, изобщо – изпадат от обществото.

Неслучайно неприкосновеността на жилището е спомената като част от правото на зачитане на личния и семейния живот в ЕСПЧ. Тя впрочем присъства и в Конституцията. Но докато степенуваме хората по ценност, колите на едни ще са по-важни от живота на други.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pedofiliata-sreshtu-koyato-se-protestira-i-pedofiliata-za-koyato-se-mulchi/

Когато жестокост към дете стане централна тема в новините, обществото не остава безразлично. Такъв е случаят с 5-годишния Адриан, малтретиран от доведения си баща с такава жестокост, че детето се е молело да бъде убито. На всичко отгоре насилникът е записвал клипчета с издевателствата си. Майката на момченцето е знаела какво се случва, но не е направила нищо.

Присъдата на пастрока Петър Чернев от 8 години затвор предизвиква масово възмущение. В Пловдив се организира протест „Справедливост за Адриан – малтретираното дете от Пловдив! Бездействието е съучастие!“. Протести се организират и в други градове – например София, Варна и Стара Загора. Те обаче са под различен наслов: „Не на насилието над деца и педофилията!“

В случая с Адриан има физическо и психическо насилие, но не и сексуално. Как педофилията стана тема на протестите (с изключение на пловдивския)? Формалният повод за това е новината за петима мъже, арестувани за притежание на материали, съдържащи сексуална експлоатация на деца на възраст от 2 месеца до 14 години. Но така формулираната тема има и друга функция – да измести обществения гняв от основния проблем.

Има ли значение кой организира протестите?

„Тази тема няма политически пристрастия“, обосновава във Facebook решението си да се включи в софийския протест Кристина Петкова, заместник-председателка на ДСБ, част от коалицията ПП–ДБ. Тя обещава да инициира „разговор с експерти за вдигане размера на наказанията за педофилия“.

„Тоест“ се обърна към Петкова с два въпроса: откъде и по чия инициатива темата за педофилията е присъединена към тази за насилието над Адриан и има ли според нея политически сили или групи, свързани с организацията на протеста. Тя отговори, че не е от организаторите, но мисли, че връзката между двете теми „е по линия на насилието като цяло“. И уточни, че за нея темата няма партийни пристрастия, но се опасява, че „Възраждане“ злоупотребяват и използват дори такива случаи, за да насаждат омраза“. Беше обаче категорична: „Ще отида в сряда (2 април – б.р.), защото въпросът е принципен и касае защита на децата ни.“

Макар от „Война и мир“ да огласиха, че и Националната мрежа за децата (НМД) ще се включи в протеста, това не стана. Вместо това НМД разпространи отворено писмо, в което се подчертава сериозността на домашното насилие (наред с други форми на насилие над деца) и се апелира за реформа на законодателството в тази област. 

Неслучайни организатори

Софийският протест срещу насилието над деца и педофилията се организира от „Война и мир“, „Поход за Семейството“ и Георги Драганов – основен двигател на сайта „Война и мир“, с който е свързана и едноименната страница във Facebook. Драганов е също сред организаторите на протестите във Варна и Стара Загора.

„Война и мир“ изповядва крайнодясна, националистическа, антикомунистическа и евроскептична идеология. Сайтът подкрепя „Луковмарш“ и е против еврото. В интернет страницата са публикувани доста статии против Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Педофилията също е тема във „Война и мир“, като тя често се асоциира от авторите в сайта с ЛГБТИ хората, които пък се представят в негативна светлина.

„Поход за Семейството“ е асоциация, която ежегодно организира шествия против „София прайд“. Тя е свързана с ултраконсервативни християнски групи, например Асоциация „Общество и ценности“ и Сдружение „РОД Интернешънъл“, които са против нормативни документи като Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и като цяло се противопоставят на опитите да се ограничи домашното насилие. Те защитават „традиционните семейни ценности“, тоест разбирането, че бракът е само между мъж и жена, и „правата на родителите“, което ще рече, че според асоциацията публичните институции не трябва да се месят в семейните отношения.

Как се измести темата за домашното насилие над деца?

Яхването от „Война и мир“ и „Поход за семейството“ на обществения гняв от насилието над Адриан и от 8-годишната присъда на пастрока му успява да размие повода за този гняв. А той е, че детето е било най-уязвимо там, където едно дете трябва да е най-сигурно – в семейството си, при майка си и мъжа ѝ. В случая става дума именно за домашно насилие, макар бащата на Адриан – Венислав Алексиев, да не е съгласен, тъй като интерпретира словосъчетанието „домашно насилие“ буквално. Пред БНТ той казва:

Домашно насилие? Ами кое му е домашното? Той не му е нито баща, нито Адриан се е водил на този адрес. Той е бил като гостенин там.

Алексиев не е длъжен да познава закона, но в него не пише, че е задължително насилието над едно дете да се извършва на постоянния адрес на жертвата или от кръвен родител, за да се квалифицира като домашно. Напротив – достатъчно е насилникът да е „лице, което е съпруг или бивш съпруг на родителя“ или дори „лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка“. Освен това бездействието на майката също влиза в определението за домашно насилие.

Когато обаче към темата на протеста се включва и педофилията, това измества фокуса от домашното насилие. Вече става дума просто за едни лоши хора, които злоупотребяват с деца.

В същото време случаите на домашно насилие над деца в България са многобройни

и са тъжна констатация за неспособността на публичните институции да оценяват риска и да предотвратяват подобни престъпления.

На 31 март например се разбра, че жената, причинила смъртта на двете си деца във Вакарел, няма да бъде съдена, а изпратена в психиатрия, защото ги е убила в състояние на невменяемост. Нямало е кой да ѝ окаже адекватна професионална помощ, нито да прецени, че децата ѝ са в риск.

Друга майка, убила двете си деца в Сандански, получи на първа инстанция доживотна присъда. Междувременно самата тя спечели дело за домашно насилие срещу бащата на децата. И тук е нямало институция, която да спре ескалиращата спирала на насилието.

Повече са обаче случаите на мъже, убили децата си – със или без майките им. Посочваме няколко от тях без претенции за изчерпателност. Двайсет и шест годишен мъж прострелва смъртоносно момиченце на една годинка, убива 23-годишната му майка и прави неуспешен опит да се самоубие. Друг намушква фатално с нож двегодишното си дете и също прави опит за самоубийство, който не сполучва. Трети хвърля 4-годишното си дете от мост и след като то умира, заплашва да се самоубие. Четвърти убива двумесечното си бебе в старозагорско село.

Що се отнася до физическото и психическото насилие над деца, и тук примерите са преизобилни. Ето само два от един и същи град – Стара Загора:

През февруари 2025 г. баща пребива двете си дъщери, на 14 и на 9 години, като по-голямото момиче е настанено в болница поради травмите си.

Майка държи сина си и дъщеря си заключени около шест години, а институциите знаят за това, но си правят оглушки. Децата са изведени от семейството чак през февруари 2024 г., когато дъщерята е вече пълнолетна – на 21 години.

Неудобната за политическа експлоатация педофилия

Но нека поговорим за педофилията. Винаги ли държавата реагира адекватно, когато научи за сексуално насилие над деца? Зависи какви са децата и кой е насилникът. 

Печално известен е случаят с осъдения и издирван за педофилия във Великобритания Даниел Хъл (споменат и в отвореното писмо на НМД). В Сливен той безпроблемно става протестантски пастор. Четиринайсет деца свидетелстват, че им е посягал сексуално. Част от тях са разпитвани от полицията по крайно неподходящ за възрастта им начин – посред нощ, докато майките им чакат в студа отвън. Въпреки показанията им няма кой да осъди Хъл, защото съдия след съдия си правят отвод. Няма и кой да организира масови протести в защита на децата – те са български граждани, но са ромчета. На тях се гледа като на втора категория хора.

Няма и масово възмущение и протести срещу случаите на сексуална злоупотреба в домове с деца, лишени от родителска грижа. Нито срещу това, че малолетни са принуждавани да проституират, понякога от родителите си (и често със знанието им). Понеже в повечето случаи пак става дума за ромски деца.

Доминиращата представа за педофилията в България е, че тя е някаква външна на семейството заплаха. Има лоши чичковци в интернет, които се опитват да съблазнят децата. Или непознати, причакващи невръстните си жертви, за да ги отвлекат и да издевателстват сексуално над тях. Но ако децата споделят откровено с родителите си, възрастните ще им помогнат да избегнат огромната част от заплахите. Когато се протестира срещу педофилията, правят се законови промени и се предлагат по-строги наказания, обикновено се имат предвид именно такива хора.

Вярно е, че има педофили, които се оглеждат за деца онлайн или пък по паркове и градинки. Но сред посягащите сексуално на малолетни не са изключение и хора, които са познати на семействата на жертвите си, може и да са близки приятели, може и да са роднини, а някои са дори роднини или членове на семейството.

Как реагират в тези случаи родителите на пострадалите деца? Дали винаги ще повярват на детето, ако то каже, че някой техен близък злоупотребява сексуално с него? И дали, ако знаят, че такава злоупотреба действително съществува, винаги ще направят нужното, за да я преустановят, да защитят и да подкрепят детето? Отговорът на тези въпроси, за съжаление, е невинаги.

Алис Мънро и опитът на една психотерапевтка

Известната канадска писателка Алис Мънро например е знаела за сексуалните посегателства на мъжа си към дъщеря ѝ от предишен брак и не е направила нищо. Извършителят пък обвинявал жертвата, че е „развала на дома“. Когато вече порасналата дъщеря носи в полицията писмата на пастрока си, в които той говори за сексуалните си отношения с нея, Мънро я нарича лъжкиня.

Лесно щеше да бъде, ако историята с Мънро е някакво чудовищно изключение. Професионалният опит на моя позната психотерапевтка обаче попарва тази надежда. Тя ми е разказвала, че при всички случаи от практиката ѝ, когато единият родител, в общия случай родният или доведеният баща, е насилвал сексуално детето си, другият родител, в общия случай майката, е знаела, но си е затваряла очите. Тези майки са търсели психологическа помощ заради някакъв друг проблем – свой или на детето си, – но в течение на терапията тайната е излизала наяве.

Лично знам за поне три случая за деца, пострадали от педофили, чиито родители не са ги подкрепили.

Първият случай е на деветгодишно момиче, чийто съсед се опитал да му посегне. Детето успяло да избяга, но мъжът го заплашил, че ако каже на родителите си, ще го убие. След време го срещнал на стълбите във входа на жилищния блок и повторил заплахата. Момичето десет години не посмяло да каже на никого и всеки път, щом излизало или влизало във входа, изпитвало ужас. Разказало на майка си чак когато било на 19 години – вече пълнолетно. Майката обвинила дъщеря си. Семейството не ѝ повярвало и даже пускало малката ѝ племенница да си играе с дъщерята на съседа педофил. В неговия апартамент.

Вторият случай е на момиче, излязло да разхожда кучето си в двора на своето училище. Видял го портиерът и го заговорил. По едно време почнал да го притиска до стената и да го опипва, докато рецитира „Зайченцето бяло“. Детето избягало, след което споделило с майка си. Тя обещала да каже на класната, за да се вземат мерки. Момичето не чуло повече нищо по въпроса – нито от майка си, нито от класната. Все едно нищо не се е случило. А портиерът продължил да работи в училището още много години.

Третият случай е на 13-годишно момиче, прекарващо лятото при дядо си на морето. Понеже той бил работил от малък, смятал, че е крайно време и внучката му да се научи на труд. Пратил я на работа на туристическо корабче, макар да е незаконно. Момичето било доволно, че е „юнга“ и получава дребни пари, и изпитало гордост, че капитанът го поканил на личен разговор. Когато капитанът се опитал да посегне на тийнейджърката, тя избягала. И разказала всичко. Пред мен дядото защити извършителя и обвини внучката: „Той е мъж, това е нормално, но тя защо е отишла при него в извънработно време?“ А майката на момичето го помоли да му потърси работа и следващото лято.

Истинска или бутафорна борба с педофилията?

Популистките протести срещу педофилията и по-строгите наказания срещу извършителите на сексуални престъпления над деца едва ли ще постигнат друг ефект, освен да отвличат общественото внимание от проблеми като домашното насилие.

В контекста на организираните протести МВР най-сетне пусна т.нар. регистър на педофилите – година и седем месеца след приемането му в парламента по предложение на „Възраждане“. Той обаче едва ли ще доведе до смислени резултати, защото законодателството в тази област е изначално сбъркано. И въвеждането на по-строги наказания няма да го оправи.

Ще се опитам накратко да обясня само един аспект на сбърканото законодателството (а кусурите му са доста повече). В Наказателния кодекс (НК) е забранен сексът с деца под 14-годишна възраст, тоест малолетни. В него не се посочва възрастова граница, отвъд която интимните отношения с лица под определена възраст са недопустими. Националният регистър на педофилите, описан в Закона за закрила на детето, обаче включва хората, осъдени за сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни, тоест под 18 години.

Нека дам пример, за да илюстрирам проблема. Ако лице на 50 години има интимна връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, това според НК е законно. Съответно лицето няма да влезе в регистъра и ще има право да работи с деца. В него ще влезе обаче 18-годишен тийнейджър, осъден за сексуално посегателство над своя 17-годишна съученичка. Момчето може да е упражнило насилие, но дали е педофил? Ако това ви изглежда абсурдно, проблемът не е „във вашия телевизор“.

Законодателството в областта на сексуалното насилие над деца следва сериозно да се преосмисли –

но без популизъм и пропагандни кампании и не под политически, религиозен или друг натиск, а спокойно, трезво и с помощта на експерти в областта.

Няма как да се постигнат резултати в борбата срещу педофилията, ако децата не се възприемат като личности с човешко достойнство, вместо да се смятат за собственост на родителите си или ценността им да се преценява спрямо етноса, социалното им положение или други техни характеристики.

Такъв подход обаче изисква промяна в нагласите и практиките на институциите – от полицията, съда и прокуратурата до социалните служби, училището и детската градина – както и сериозна работа с родителите. Не можем да очакваме, че децата ще бъдат защитени, ако в средата около тях доминират сексистки стереотипи, срам от търсенето на справедливост („Какво ще кажат хората?“), обвиняване на жертвите, толериране на насилниците и зариване на главите в пясъка.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/imat-dumata-lgbti-uchenitsite-dokato-ne-e-zabraneno-da-govoryat/

 Страх ме е да излизам от класната си стая. В коридора има момчета, който крещят: „Мразя гейчета и транс!“

Думите са на анонимен участник във второто национално проучване на нагласите към ЛГБТИ (лесбийки, гей, бисексуални, транс и интерсекс) учениците в българските училища. Докладът върху проучването беше представен в средата на ноември 2024 г. Изследването е проведено от фондация „Сингъл Степ“, като огромната част от работата е извършена от клиничната психоложка Нели Цветкова. То е анонимно и в него участват 1009 ученици от всички области в страната.

Тук следва да направя уточнението, че съм редакторка на доклада. Приех поканата да го редактирам заради важността на темата му в контекста на промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО), с които се забранява изразяването на всичко, свързано с ЛГБТИ, в училище. Самото изследване е проведено преди забраната, но анализът на резултатите е извършен след нея.

Няколко думи за изследването

То е проведено онлайн и не е представително. Не би и могло да бъде – за да има представително изследване, трябва да се направи извадка от генералната съвкупност, тоест от всички, които са представени в него. За тази цел трябва да е известно кои са те. Не съществува обаче статистика на ЛГБТИ хората, още по-малко на ЛГБТИ тийнейджърите. А и няма как да има, защото много от тях не са разкрити.

Друг въпрос е колко представителни са например предизборните проучвания в България, като имаме предвид, че по данни на ЦИК имащите право на глас са повече от цялото население на България според НСИ.

Въпреки че изследването на „Сингъл Степ“ не е представително и е на принципа на отзовалите се, то дава реалистична представа за общата ситуация. Участниците в него са сравнително пропорционално разпределени в различните области на страната. Освен това в анализа са приложени статистически коефициенти на корелация – например между нивата на тормоз и успеха в училище. Това е нещо, което няма да видите често в изследванията на общественото мнение, тиражирани в медиите.

Проучването не е просто „моментна снимка“ – то надгражда изследване по същата тема от 2018 г., проведено от „Сингъл Степ“ в сътрудничество с „Билитис“. Това дава възможност в анализа да се откроят разлики и да се очертаят тенденции.

Няколко думи за контекста и репресиите

Второто изследване на ЛГБТИ учениците в България се провежда шест години след първото. Всъщност това са годините, последвали конспиративната пропагандна кампания срещу Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. В резултат на създадената обществена истерия последваха решения на Конституционния и Върховния касационен съд, в резултат на които възможността за промяна на юридическия пол в България на практика беше премахната. Сравнението на резултатите от двете изследвания хвърля светлина върху щетите, нанесени върху ЛГБТИ тийнейджърите.

Самото проучване от 2024 г. се използва срещу създателите му и срещу неправителствените организации изобщо, преди резултатите от него да видят бял свят наред с популяризираната от бившата председателка на БСП Корнелия Нинова брошура за сексуалното здраве на лесбийките, дело на Фондация „Билитис“.

На заседание на парламентарната Комисия по въпросите на младежта и демографската политика представители на „Сингъл Степ“ и „Билитис“ бяха подложени на продължаващо с часове подобие на разпит. Те бяха питани за източниците им на финансиране, които впрочем са публични и прозрачни, а председателят на „Сингъл Степ“ Иван Димов трябваше да отговаря на въпроса дали има лиценз да извършва такова проучване. На положителния му отговор депутатка от „Възраждане“ реагира, че ще поиска отнемане на този лиценз.

А според присъстващата в залата директорка на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ д-р Цветеслава Гълъбова начинът на провеждане на проучването бил „престъпление срещу децата“. Не става ясно кое е престъпното в една анонимна онлайн анкета, нито кое кара един психиатър да стигне до подобно заключение.

От „Възраждане“ подават сигнали срещу „Сингъл Степ“ в редица институции, в резултат на което организацията месеци наред е обект на проверки. До този момент няма институция, която да е открила нещо нередно нито в дейността на организацията, нито в начина на провеждане на изследването.

Някои по-важни акценти от изследването

Шестте години на усилващи се анти-ЛГБТИ послания след кампанията срещу Истанбулската конвенция дават тревожни, макар и не неочаквани плодове. Увеличил се е делът на учениците, които споделят, че са чували хомофобски коментари в училище много често. През 2018 г. така отговарят 54,5%, а през 2024 г. – 62,5%. При това става въпрос за повишаване на хомофобските коментари не само от страна на учениците, а и на учителите. През 2018 г. 57,4% от участниците в изследването са чували такива реплики от свои учители, а шест години по-късно делът им е 68% – над 10% повече.

Успоредно с това намалява готовността на представителите на училищния персонал да вземат мерки, когато учениците споделят с тях, че са станали обект на тормоз или нападение по хомофобски или трансфобски причини. В 53,5% от случаите учителите не предприемат нищо, в сравнение с 46,6% през 2018 г. 14,3% от респондентите дори посочват, че учителите са им казали да си променят поведението – да не се държат „като гей“, да си променят облеклото и т.н. (преди шест години този дял е 11,4%).

Участници в изследването споделят, че избягват някои места в училище, където е вероятно да бъдат тормозени, например съблекални. В някои училища дори има обособени зони за хомофобски тормоз:

Из училище има хомофобски стикери и лепенки с обозначено място за среща за побой над ЛГБТИ+ хора.

Влошеният климат в училище води до по-ниски образователни резултати и влошено психично здраве. Анализът на изследването показва връзка между нивата на вербален тормоз и академичните постижения на учениците – колкото по-голям е тормозът, толкова повече се влошава успехът. Аналогично, по-високите нива на тормоз водят и до засилване на депресивните състояния.

Особено тревожен резултат е, че почти половината от анкетираните – 49,6% – сериозно са обмисляли самоубийство през последната година. През 2018 г. този дял е 41,2%.

Затова не е учудващо, че близо две трети (60,1%) от участниците в изследването планират да емигрират. Нито че почти три четвърти (72,4%) от обмислящите да напуснат България посочват като основен мотив сексуалната си ориентация или половата си идентичност.

Все пак, наблюдават се и отделни положителни тенденции. Например през 2018 г. 77,5% от учениците са можели да посочат поне един представител на училищния персонал, който според тях подкрепя ЛГБТИ хората. През 2024 г. така смятат вече 82,5% от участниците в изследването.

Също така, въпреки влошената обществена среда в резултат на антиджендър кампанията, ЛГБТИ учениците, изглежда, разполагат с повече източници на информация, което им помага да се самоопределят по-прецизно. Въпреки че такива опции не присъстват в анкетната карта, през 2024 г. 7,3% от участниците в изследването се определят в свободен текст като пансексуални, а 11,5% – като небинарни. През 2018 г. няма такива отговори. Тогава няма и никой, посочил, че е интерсекс (тоест полът му чисто биологически не може да се определи еднозначно като мъжки или женски), а шест години по-късно като такива са се определили 8 души.

А след още шест години?

Пренасянето на тенденции механично в бъдещето невинаги е добър прогностичен метод, защото някои неочаквани събития – или пък процеси, които дълго време са останали невидими – могат да обърнат тенденциите. С уговорката, ако в следващите шест години не настъпи обрат, резултатите от едно следващо проучване на ЛГБТИ учениците в България биха били още по-тревожни. Предпоставките за това са и от вътрешно-, и от външнополитическо естество.

Промените в образователния закон ще доведат до допълнително влошаване на училищната среда за ЛГБТИ тийнейджърите. Те ще могат да разчитат на по-малка подкрепа от преди поради страх (в някои случаи основателен) от страна на учители, училищни психолози и директори, че ако ги защитят или се опитат да им помогнат, това може да изложи тях (т.е. представителите на училищния персонал) на риск. Такива случаи вече има – например в Природо-математическата гимназия в София.

Освен това до приемането на поправката в ЗПУО против „пропагандата“ в училище ЛГБТИ учениците може и да са били дискриминирани и тормозени, но законодателството е на тяхна страна.

С определянето на „правилна“ и „неправилна“ сексуална ориентация и полова идентичност със закон и със забраната за обсъждане на „неправилните“, ЛГБТИ хората се оказват извън закона. За един тийнейджър това означава, че „вече е забранено да си гей“.

Във външнополитическо отношение преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ по всяка вероятност ще доведе до допълнителна публична легитимация на хомофобията и трансфобията. Както и до обличането на тази легитимация в различни правни форми. Перспективата България да направи геополитически завой към Русия също не вещае нищо добро за ЛГБТИ хората.

Тези тенденции биха могли и да се обърнат – например при един по-силен Европейски съюз, сплотен около стоящите в основата му демократични ценности. Или (което на този етап граничи с фантастиката, но нека не го изключваме напълно) при наличие на политически субекти с достатъчно обществена подкрепа в България, последователно отстояващи демократични ценности.

По-важен въпрос от този за резултатите от едно бъдещо изследване на ЛГБТИ учениците в България е дали изобщо ще има такова. Целта на многобройните проверки по сигнали на „Възраждане“, на които е подложен екипът на „Сингъл Степ“, е опит да се затвори устата на организацията, така че да няма информация какви са ефектите върху младите хора от сеенето на омраза с политически цели. Номерът очевидно не минава, но на един следващ етап подобни опити могат да приемат и законова форма. И подобни изследвания да се окажат забранени.

Тази хипотеза следва да се приеме сериозно, но не за да се плашим. А защото става все по-важно да не забравяме, че човешките права, демокрацията и свободата, включително свободата на изследване, не са даденост, а трябва да се отстояват непрекъснато. Ако гледаме на тях като на благодеяние, то много лесно може да бъде оттеглено.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-toleriraneto-na-homofobiyata-napravi-vuzmozhno-nasilieto-pred-narodniya-teatur/

Националисти, русофили и агенти на ДС провалят премиерата на театрална постановка в Народния театър, като не допускат зрителите да влязат в салона, докато полицията гледа безучастно. Постановката, режисирана от американския актьор Джон Малкович, е „Оръжията и човекът“ на Джордж Бърнард Шоу и е от далечната 1894 година. 

Декларираните поводи за възмущение от пиесата са два. Първият е реплика на един от героите (българин), че той не вижда причина човек да се къпе по-често от веднъж в седмицата, а баща му никога не се е къпал. Вторият – че антивоенната пародия на Шоу тематизира Сръбско-българската война, а датата на премиерата ѝ – 7 ноември, – макар в масовото съзнание да се свърза само с Октомврийската революция, съвпада и с годишнина от Битката при Сливница в рамките на същата война (по стар стил, по нов годишнината е на 17 – 19 ноември). 

Реалната причина за протеста обаче е, че той е организирано активно мероприятие.

Как се стигна до провалянето на премиерата

Ретроспекцията на къпането и некъпането в България и Европа заслужава специално внимание, затова тук фокусът ще падне върху осуетяването на театралната премиера. В редица публикации по темата се отбелязва, че то беше допуснато, след като подобни протести бяха организирани срещу филми и културни прояви на ЛГБТИ тематика. Има обаче един важен детайл – провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ не просто следва хронологически осуетяването на прожекции и премиери на книги на ЛГБТИ тематика. То по-скоро е резултат от тях и от липсата на обществена подкрепа за правото на представителите на една малцинствена група да имат достъп до изкуство, което се отнася за хора като тях.

През 2021 г. например националисти се опитаха да провалят представянето на „Мравин“ в клуб The Steps – първата детска книжка, в която става дума за еднополови родители. На същото място дни по-късно на аналогичен натиск бяха подложени зрителите на късометражния филм на Слава Дойчева „Черупки“. В него се разказва колко трудни могат да бъдат семейните празници за хора в еднополови връзки, когато близките им не ги приемат. Тогава присъства полиция, но провокаторите са допуснати в залата.

Междувременно футболни агитки направиха опит да проникнат в сградата на Радио „Пловдив“, за да провалят представянето на две книги с лични истории на ЛГБТИ хора – „Смелостта да бъдеш“ и „Смелостта да бъдеш родител“.

Същата година над 500 привърженици на ВМРО обградиха мястото на прожекцията на македонския филм „Змия“, в който се разказва за приятелство (не от интимно естество) между момче и куиър мъж. След края на прожекцията зрители са преследвани и нападани по пътя към къщи. Това впрочем е една от малкото хомофобски прояви, чиито инициатори по-късно са осъдени.

Адвокатът и правозащитник Христо Копаранов, днес общински съветник от „Спаси София“, е един от зрителите на „Змия“. Пред „Тоест“ разказва как след прожекцията е успял да си тръгне с такси, обграден от полицейски кордон. Подобен опит е имал и с други филми на ЛГБТИ тематика – като споменатия „Черупки“ и белгийския „Близо“.

„Близо“ стана повод за хомофобска агресия в няколко града през 2023 г. Тогава привърженици на „Възраждане“ провалиха прожекцията на филма в кино „Одеон“, а пристигналите на място полицаи поздравяваха националистите и се снимаха с тях. Във Варна пък участници в протест срещу „Близо“, организирани от „Възраждане“, обиждаха и замеряха с предмети хора, отишли да го гледат, сред които е и Татяна Кристи.

„Видях 1933 [година] под благосклонния поглед на държавата в лицето на МВР – споделя Кристи, цитирана от „Свободна Европа“. – Замериха ме с шише, удариха ме, полицията видя всичко.“

И прожекцията на „Близо“ във Варна беше провалена. В Пловдив все пак се състоя – въпреки опита на „възрожденци“ да я осуетят и там.

Последната киножертва на националистическа пропаганда, отново от страна на „Възраждане“, беше филмът „Любен“. След поредната дезинформационна кампания Националният филмов център спря „Любен“ от участие във фестивала „Златна роза“.

От проваляне на прожекции – към щурмуване на институции

Когато хомофобските атаки срещу произведения на изкуството и на културата, свързани с ЛГБТИ хората, и срещу тяхната публика минават (с единични изключения) безнаказано, значи насилието работи. Особено когато се извършва на фона ако не на съучастието, то поне на бездействието на полицията и не среща отпор от страна на обществото. А щом работи, то ще разширява обхвата си. В този смисъл ЛГБТИ хората са опитни зайчета – чрез посегателствата срещу тях се изпробват обществените и институционалните граници на поносимост.

В началото на 2022 г. от „Възраждане“ се опитаха да проникнат в сградата на Народното събрание, понеже са против т.нар. зелени сертификати за COVID-19. Реториката им възпроизвеждаше лозунгите при щурмуването на Капитолия на 6 януари 2021 г., когато Тръмп загуби президентските избори: 

Това е нашата сграда, това е нашият парламент. 

На площада висеше декоративна бесилка. Изпратените на място полицаи бяха без защитни средства – шлемове, каски, щитове или палки – и едва успяха да удържат множеството да не нахлуе в сградата. По-късно МВР съобщиха за осем ранени полицаи и само един арестуван, понеже носел газов пистолет.

През май същата година пак от „Възраждане“ на два пъти опитаха да свалят знамето на Украйна от сградата на Столичната община. Първия път – с помощта на товарен автомобил с вишка. Присъстващите полицаи са предупредени да не се месят, защото щурмуващите Общината имат депутатски имунитет. При втория си опит „възрожденците“ използваха стълба. Въпреки многото присъстващи жандармеристи нямаше арестувани. Дори след като протестиращи обърнаха автомобил на жандармерията и се покатериха върху него.

Година по-късно пък проруски демонстранти, участващи в шествие под името „Общобългарски поход за мир и неутралитет“, заляха с червена боя Дома на Европа, в който се помещават представителствата на Европейската комисия и Европейския парламент в България. В шествието участваха политици от „Възраждане“, БСП, „Атака“, както и бивши леви депутати, като Мая Манолова.

В края на 2023 г. пък политици от БСП изкъртиха вратата на сградата на Областната управа в София. Причината? Искали да получат документите за демонтажа на Паметника на Съветската армия.

Без разбиване на врати, а отвътре, но все пак със сила беше превзет парламентът по време на последното заседание на 50-тото НС на 27 септември 2024 г. Представители на ИТН и „Възраждане“ създадоха хаос, физически блокираха достъпа до трибуната и прекъснаха кабели на микрофони. Така те попречиха да се приемат решения, които са необходимо условие, за да се отключи финансирането по Плана за възстановяване и устойчивост. В резултат на предизборния цирк България може да загуби поне 1,5 млрд. лв.

А в началото на тази седмица, на 11 ноември 2024 г., санкционираният по закона „Магнитски“ и превзел ДПС Делян Пеевски каза нещо, което може да се интерпретира като заплаха за превземане на парламента. Пред протестиращи в негова подкрепа, докарани с автобуси от страната, той заяви:

Това е последният път, в който ние ще бъдем цивилизовани и мирни тук отпред. Ако продължават с това отношение да не ни зачитат, ние с всички средства на демокрацията ще отстоим нашите права и аз като ваш лидер ще ги отстоя.

Не става ясно как се отстояват права „с всички средства на демокрацията“, ако това не се прави цивилизовано и мирно.

Кога се забеляза проблемът

След провалянето на премиерата на „Оръжията и човекът“ последваха изумени реакции, сякаш подобно нещо се случва за първи път. Те може би отчасти са причинени от комплекса „да не се излагаме пред чужденците“. Но мнозина като че наистина тепърва забелязват националистически и антиевропейски протест в България, който проваля нещо. Защото за тях ЛГБТИ хората не се броят, а според някои дори „си го заслужават“. А институциите не се ползват с особено доверие и опитите им за превземане със сила понякога дори будят симпатия.

Тъй като Народният театър, въпреки скандалите, свързани с настоящото му ръководство, е един от най-важните държавни културни институти, посегателството върху него предизвиква спонтанна вълна от обществена подкрепа. На второто представление на „Оръжията и човекът“ пред театъра пристигат не само актьори, но и много граждани, дошли да защитят правото на зрителите да видят пиесата, за която са платили билети.

Активисти за правата на ЛГБТИ хората впрочем също отиват пред театъра в подкрепа на актьорите, Малкович и публиката, защото знаят какво е да не бъдат допуснати да гледат филм. Сред тях е и Христо Копаранов.

Въпреки тази проява на солидарност обаче духът е пуснат от бутилката. Първо се експериментира върху малцинства. Ако мине – върху мнозинството, неговата култура и неговите институции.

Какво може да последва

Осуетяването на културни прояви, свързани с ЛГБТИ хората (което пък от своя страна е само част от цялата хомофобска и трансфобска агресия, която не е тема на тази статия, но я има), кулминира в приемането на поправка в закона, ограничаваща правото на изразяване на всичко, свързано с тях, в училище. Докъде може да доведе провалянето на театрални премиери и опитите за превземане на публични институции, ако няма силна обществена реакция, която да им се противопостави?

Ако популистки тълпи и дезинформационни кампании провалят театрални постановки, а театрите не срещат обществена подкрепа, логично е да започнат да се самоцензурират и да предлагат само „удобни“ пиеси. А не е изключено в един момент обявените за недостатъчно патриотични постановки да се окажат извън закона. Същото важи за книгите, филмите, музиката и останалите форми на изкуство.

Ако политици се опитват да щурмуват институции, без силите на реда да ги възпират особено, все някога може и да ги превземат. Тази перспектива си струва да се приеме сериозно поне по две причини:

Първо, България от вече три години е в постоянни цикли на предсрочни избори и парламенти, които не могат да формират стабилно мнозинство. В тази ситуация все по-голяма тежест придобиват гласовете, предлагащи алтернативи на настоящата избирателна система – от вдигане на 4-процентовата бариера за влизане в парламента до президентска република. Освен това много хора нямат доверие в изборния процес поради тежестта на контролирания вот и изборните манипулации.

На този фон, ако някой просто превземе властта – ей така, със сила, без избори, дали ще срещне сериозна съпротива, или преобладаващата част от населението ще си отдъхне, че най-сетне го управлява силна ръка и не го карат да гласува отново и отново?

Второ, победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ е вдъхновяваща за всякакви антидемократични движения, режими като този на Виктор Орбан и насилствени опити за превземане на властта. Провалянето на пиесата на Шоу, макар да има всички признаци на планирано активно мероприятие, особено като се има предвид, че е поставяна през годините в други театри тихо и кротко, беше представено като спонтанна обществена реакция, окрилена от победата на Тръмп предишната нощ.

35 години след падането (по-точно самодемонтирането) на тоталитарния режим е добре да не забравяме, че демокрацията не е даденост. Дори в страна като САЩ, която е неин символ. А какво остава за България, която не може да се похвали с дълга история на стабилно демократично съществуване. И в която демокрацията ни е подарена, а не сме се преборили за нея. Тя лесно може да се загуби – както с избори, така и със сила.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kolko-e-vazhno-da-budesh-razocharovasht/

В комедията на Оскар Уайлд „Колко е важно да бъдеш сериозен“ двама от персонажите се представят под фалшивото име Ърнест, което означава „сериозен“ на английски. В името на героинята на тази статия – Мая Донева – няма нищо разочароващо. Тя си няма и псевдоним, нито се представя под фалшива самоличност. Но пък е била наречена „разочароваща“. И което е по-интересното – няма нищо против да е такава. Не само това, а се бори за правото си да бъде разочароваща. И вдъхновява и други хора да бъдат. Как е възможно такова нещо?

Възходящият път към разочарованието

В центъра на интересите и работата на Мая Донева са човешките права, и по-специално правата на представителите на уязвими групи. Ако сте чували за „Социалната чайна“ във Варна, която дава шанс на младежи, израснали в институции, тя е една от основателките ѝ. След това става изпълнителна директорка на „Карин дом“ – организация, която работи за социалната рехабилитация и интеграцията на децата със специални потребности. Понастоящем е сътрудничка към Европейското женско лоби.

През 2021 г. Донева получава покана да кандидатства за авторитетна международна позиция – генерален секретар на EASPD. Това е организация със седалище в Брюксел, която представлява десетки хиляди социални услуги за хора с увреждания в Европа. Приема предложението, печели поста и се мести с мъжа си и трите им деца в града с ореола на столица на ЕС.

„Всъщност интересното е, че получих покана да кандидатствам за позицията там заради работата си в „Карин дом“, и за мен беше голяма чест да представлявам България на тази висока позиция“, отбелязва тя в интервю за сайта „Майко Мила“.

Обратът

И така, Мая Донева се установява в Брюксел. Работи в престижна неправителствена организация. Какво би могло да се обърка? Ами например да не ѝ плащат по достойнство. Няколко месеца след като заема поста, тя случайно установява, че предшественикът ѝ е получавал към 30% по-висока заплата от нея – за същата работа.

Вместо да се примири или просто да напусне, Донева настоява ръководството да ѝ обясни защо възнаграждението ѝ е по-ниско. Първоначално ѝ казват, че е станала грешка. Но времето си минава, а „грешката“ не е поправена. Нашата героиня продължава да упорства и да пита, а отношенията между нея и висшестоящите стават все по-наелектризирани. Накрая един от тях – мъж – ѝ казва в прав текст:

Повдигаш темата отново и отново – разочароваща си, много разочароваща.

Така тя разбира по трудния начин, че не става въпрос за грешка. Скоро след това обаче ѝ повишават заплатата. Без обяснение. След няколко месеца – пак. Ала така ѝ не ѝ изплащат договорения с нея финансов пакет за покриване на разходите по преместването ѝ, въпреки че тя продължава да напомня за него.

Един ден – тъкмо след среща, на която присъстващите я аплодират за постиженията ѝ, между които и постигането на рекордно финансиране за организацията – ѝ връчват заповед за уволнение. Макар че отказва да я подпише, се озовава без работа и с многодетно семейство в Брюксел.

На поход срещу дискриминацията

Какво отличава Мая Донева от предшественика ѝ, който е получавал с 30% повече от нея и не е бил уволнен заради това? Две неща – тя е жена и е от Източна Европа, а той – не. А неравното третиране по определени признаци се нарича дискриминация.

Затова Донева решава да превъзмогне срама от ситуацията, в която е била поставена, и да се бори. Завежда дело в Брюксел за неправомерното си уволнение на основата на пол и произход. Решението се очаква в началото на пролетта на 2025 г. Това дело е стратегическо, защото изходът от него ще има значение за много хора в подобно положение – не само жени.

Донева създава платформата bedissapointing.eu („Бъди разочароващ(а)“), в която разказва за случая си и призовава и други да направят същото. Освен това инициира петиция към Европейската комисия за честно заплащане и представяне на всички граждани на ЕС в европейските мрежи. Целта е да я подкрепят 5000 души, а до редакционното приключване на статията са го направили 241. Започва и дарителска кампания, за да покрие разходите по съдебното си дело. Досега е събрала едва 7% от планираното.

Как ехото не заглъхва

С Донева се свързват десетки жени и мъже от западноевропейски страни и от България, които споделят с нея историите си, свързани с трудова дискриминация.

Една от жените, които пишат на Мая, е била на ръководна позиция в Германия, но освен с дискриминация се е сблъскала и с такъв психически тормоз, че е започнала да посещава център за подкрепа на жени, преживели насилие. Осъдила работодателя си, но само за неправомерното уволнение, за да не пострадат свидетелите на тормоза срещу нея.

„В понеделник водих подобен разговора за справедливо заплащане с изпълнителния директор на моята организация“, се разказва в друга история, която продължава така: „Казусът не е, че съм от България, а че съм жена и съм в 20-те [си години]. И няма значение колко повече допълнително неща правя. Аз съм жена и съм в 20-те.“

Историята на Мая Донева припомня на трета жена собствения ѝ травматичен случай:

И се върнах в 2002 г., бременна в 5-тия месец […], когато ми приключи срочен договор, и въпреки уговорката с работодател той ме освободи. Зарових глава в пясъка и не направих нищо. И още ми тежи, защото сега осъзнавам, че не заслужавах такова отношение. Но не направих нищо.
Сега обаче всичко в мен се събужда и се връщам в обидата. И нямаше кой да ме подкрепи да си търся правата (близките ми искаха да съм спокойна). Обаче получих здравословни проблеми, които имам и до днес (високо кръвно). И наложиха раждане [със] секцио […], кувьоз за детето…
Защо ти го пиша? Не знам. Но трябва да се нахъсваме, подкрепяме и изслушваме.

„Тормозеха ме на работното ми място, за да напусна – споделя друга жена на английски език в коментар към петицията до ЕК, – и ми плащаха по-малко, отколкото на човек на същата позиция в моя екип, нает в Германия. Смятам, че трудовите права в България трябва радикално да се модернизират, тъй като вече не съответстват на работната действителност. Правата на наетите в България създават отлични предпоставки за експлоатация.“

А в България?

По официални данни към 2021 г. в България жените получават с 12,2% по-малко от мъжете. Този дял е малко по-нисък от средния за ЕС, който е 12,7%. Статистиката обаче не отчита предприятията с по-малко от 10 служители, както и, разбира се, сивата икономика. За сравнение, в Белгия неравенството е едва 5% – факт, който съвсем не помага на Мая Донева.

Сред причините за по-ниското заплащане на жените се посочва, че на тях повече им се налага да прекъсват работа или да работят на непълен ден, за да се грижат за деца и други близки, както и че повече жени работят в сектори с по-ниско заплащане. Но както показват случаи като този на Донева, на някои жени се плаща по-малко само защото са жени.

30% повече за мъжа – колкото е разликата със заплатата на предшественика на Мая Донева – се споменават и в разказа на една от интервюираните в изследване на проблемите на жените в България, проведено от Фондация „Екатерина Каравелова“. Сестра ѝ кандидатства за една и съща позиция заедно с приятеля си – и двамата наскоро дипломирани програмисти. Макар че нейната диплома е с по-висок успех от неговата, предлагат на него с 30% повече, отколкото на нея. На въпроса защо младата жена получава следния отговор:

Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ти ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.

След като отказват да я назначат на равна заплата с приятеля ѝ, младата жена си казва: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ И става счетоводителка.

Сред интервютата в изследването има и разказ за дискриминация на основата на пол в електронна медия. Жената е журналистка и кандидатства заедно с мъжа си в телевизия. Там ѝ казват: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика […], че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“ Журналистката протестира: „А? Чакай малко! Той, освен че е хубав […], прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ И получава отговора: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Една от интервюираните разказва за събеседване за работа, по време на което са я обградили четирима мъже и са я подложили на „кръстосан разпит“ в продължение на два часа и половина. Не я наемат. След време тя пита един от интервюиращите за причината за отказа и получава отговор: защото е жена. „Бях получила коментар от типа на „мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете“. Абсолютно сексистки коментари.“

Кой иска да се бори за правата си?

За разлика от Мая Донева, никоя от интервюираните в изследването на жените в България не си търси правата – нито в Комисията за защита от дискриминация, нито по съдебен път. Зад този факт могат да се крият различни причини. Като например невъзможността да се докажат някои от случаите. Също и непопулярността на феминизма и борбата за равни права като цяло в България.

Но да не забравяме и състоянието на правосъдието у нас, което от доста години е в полуразпад, с изгледи да стигне до пълен разпад. В страна, в която съществува непрозрачна симбиоза – особено на местно равнище – между институции, политика и определени работодатели, в която полицията, прокуратурата и съдът се активират или бездействат по команда, е обяснимо защо много хора не виждат смисъл да търсят правата си.

А дискриминираните и трудово експлоатираните не са само жени. Да вземем например една типично мъжка професия – шофьор на камион. Когато в Европейския парламент се обсъждаше пактът „Мобилност“, който включваше и по-човешки условия за международните шофьори, самите шофьори застанаха на страната на превозваческите фирми. Въпреки че това означава – както сподели пред „Тоест“ един такъв шофьор – с месеци да спят и да ядат в камионите, да няма къде да се изкъпят, да се мият по бензиностанции.

На въпроса защо той и колегите му не се борят за правата си и не стачкуват, шофьорът отговори, че официално получава минимална работна заплата, колкото и унизително да е това за него. Работодателите плащат останалото под масата, за да пестят от осигуровки. Следователно, ако той и други в неговото положение се разбунтуват, нищо не гарантира, че няма да им спрат парите под масата.

Ала докато работещите не се борят за правата си, а се протестира – с единични изключения – основно с искане за повече пари от държавния бюджет, трудно може да се очаква подобряване на ситуацията на работещите.

Вместо поука

„Децата ми ме държат смирена. За съжаление, Камала Харис си няма нищо, което да я държи смирена“, заявява губернаторката на Арканзас и бивша прессекретарка на Белия дом по времето на Доналд Тръмп до 2019 г. Сара Хъкаби Сандърс във връзка с факта, че вицепрезидентката няма свои биологични деца.

„Не мисля, че тя разбира, че […] тук има страшно много жени, които не се стремят да бъдат смирени“, гласи реакцията на Харис.

Историята на Мая Донева е важна не само заради стратегическото значение на европейско равнище на делото, което е завела срещу голямата брюкселска организация. Тя провокира и други да разкажат своите истории и на свой ред да започнат да се борят за правата си. Без да са смирени. И без да се притесняват да бъдат „разочароващи“.