Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/zhokerut-na-politicheskiya-sezon/

Политическият сезон започна с предвидими сюжети – вот на недоверие, подготовка на първи бюджет в евро и продължаващо окомплектоване по схемата Борисов–Пеевски. 

Но на масата има и жокер, който може да промени играта. 

Протестите, растящи на гърба на институционалното недоверие и провалите на МВР, могат да раздрусат властта, която не изглежда особено застрашена от разноликата опозиция.

Истинската опасност за стабилността на управляващите идва не от пленарната зала и предстоящия пети вот на недоверие, а от улицата. Там недоверието е избуяло в гняв – заради безводието, заради поръчковата „антикорупция“, заради безсрамните назначения на послушни некадърници в регулатори и институции, заради страховете от смяната на лева с евро и пълзящите цени. 

А какво прави МВР? Пази гърбовете на „своите“, на властта и на престъпници. Родната полиция ги пази, както показа случаят с Георги Семерджиев, с „чадър“, осигуряван от 40 полицаи, от които трима началници. 

Ами тишината, настъпила след скандала около канала за контрабанда на цигари в Пловдив и прочутата реплика заповед на шеф към местното звено на ГДБОП: 

Колеги, прибирайте се!

Протестите не са в сметките на властта, но могат да ѝ объркат сметките. Опозицията може да помогне, като се качи на този влак, който бездруго вече е тръгнал, но не знае къде ще спре.

МВР се превръща в декор

Когато структурата, призвана да пази реда и сигурността, загуби доверието на обществото, ефектът е двоен. От една страна, властта остава без щит – полицията е последната бариера между гнева на гражданите и институциите, а е с имидж на мутра от Прехода. От друга страна, разпада се самото усещане за държава: ако МВР не е легитимно, законът престава да изглежда справедлив, а редът – задължителен и зачестяват репресиите.

Случаят в Русе, при който среднощна разпра завършва със сутрешни арести на четирима младежи и с прием на полицейски шеф в болница, щеше да е поредното замазване на следи от МВР, ако не беше самият вътрешен министър Даниел Митов. Подкокоросан с неуместни съвети и подведен с информация, той се изправи с патетичното изявление, че „посегателството срещу българския полицай е посегателство срещу държавата“. 

Това е посегателство не просто срещу един човек, това е посегателство срещу институцията, призвана да гарантира върховенството на закона. Във всяка демокрация посегателството срещу полицай се приема като посегателство срещу държавата.

Посегателството срещу всеки български гражданин би следвало да е нападение срещу държавата. А всъщност е откровена истина: МВР и държавата много си приличат – не им му пука особено за правата на гражданите. 

Не би могло да е другояче. Кучето прилича на стопанина си.

От самото начало русенската полиция спести информация, тъй като едно от главните действащи лица в инцидента от 4 септември е началникът ѝ – главен комисар Николай Кожухаров. Цялата вина бе прехвърлена върху четиримата младежи на възраст от 15 до 18 години, представени с всички средства на пропагандата като побойници, „днешните млади“, какви чудовища е отгледало обществото и семействата им и т.н. Изтеклите записи от камери показаха, че не е точно така и че във версията на МВР има доста пробойни – което не оневинява момчетата, но също и Кожухаров и спътника му Георги Димитров. 

Историята съвсем не е черно-бяла, обвиненията срещу младежите са силно опростени и манипулирани, а отговорност носи и полицейският началник, който все още е в болница. Прокуратурата обаче е образувала досъдебно производство за две престъпления: 

За квалифицирано хулиганство, за което се предвижда наказание лишаване от свобода до пет години, и за нанасянето на средна телесна повреда по хулигански подбуди, за което се предвижда от две до десет години.

В социалните мрежи започнаха анализи на записите, публикувани от ΒG Elves – онлайн общност, която се занимава с борба с дезинформацията и пропагандата. Последваха и много въпроси без адекватни отговори. 

• Кой е започнал боя и кога се е легитимирал Кожухаров?
• Имало ли е „дрифтове“ с автомобила, в който са били младежите? 
• Защо на следващия ден след инцидента на мястото на сблъсъка се появява знак за ограничение на скоростта до 30 км/ч? 
• Защо пристигналите първоначално линейка и полицейски автомобил си тръгват, както разкри разследващият сайт ΒIRD? 
• Защо четирите момчета са арестувани в 10 сутринта, а не при инцидента? 
• Взети ли са проби за алкохол и наркотици от всички замесени, включително от Кожухаров и спътника му Георги Димитров? 
• Защо при първото си отиване до болницата с полицейска кола, както посочва съпругата му, а не с дошлата на мястото линейка, Кожухаров се е прибрал у дома си, а лекарите нищо не са констатирали? При следващото той е оставен за лечение в интензивно отделение, без опасност за живота, но от УМБАЛ „Канев“ е съобщено, че му е извършена животоспасяваща операция.
• Как са протекли разпитите на младежите? 
• Къде са записите от бодикамерите на полицаите, отишли на място, които могат да покажат дали Кожухаров и Димитров са били пияни (връщали са се от ресторант), или на по една бира, както твърди вторият?
• Защо случаят липсва от полицейския бюлетин (както впрочем бе спестена и информацията за обезобразената в Стара Загора 18-годишна Дебора Михайлова)?

Русенци излязоха на протест пред Съдебната палата с искания за освобождаването на младежите от ареста, пълен достъп до общинските видеокамери и оставки на ръководителите на МВР. В София сдружение БОЕЦ също организира протест пред сградата на МВР, замеряйки нея и кордона полицаи с тоалетна хартия. 

Апелативният съд във Велико Търново пусна под домашен арест Жулиен Кязъмов, един от четиримата обвинени за побоя над Кожухаров. Предстои да се произнесе и по мерките на останалите трима [до редакционното приключване на статията това не беше станало – б.р.].

За „честта“ на МВР и кожата на Митов

След случая в Русе в своя защита машината на властта мобилизира тръбачите на призиви за ред, справедливост, безкомпромисност на държавата срещу разхайтената младеж – полицаи герои срещу брутални побойници. Депутатът от ГЕРБ–СДС Любен Дилов-син в дълъг пост във Facebook, харесан от вътрешния министър, се размечта полицията да започне да бие като знак, че държавността се възвръща. 

Ама тя не е спирала да бие – на протестите в края на тоталитарната държава, на 10 януари 1997 г., на протестите #ДАНСwithme в „Нощта на белия автобус“, зад колоните на Министерския съвет на протеста на 10 юли 2021 г. и на много други. Само че Дилов-син го е нямало там.

Вътрешният министър пресоли случая в Русе, като го политизира, а последвалите реакции наляха още бензин. Информационното затъмнение от страна на МВР предизвика критиките на политици и искане за оставката на Митов от „Да, България“ (ПП–ДБ), заявена от съпредседателя Ивайло Мирчев.

Очевидно Министерството се е превърнало във фасада на един неформален кръг, който управлява МВР. Има само една достойна стъпка оттук нататък – бърза, моментална оставка на министъра на МВР. 

Според другия съпредседател Божидар Божанов, по данни на Евростат, от години МВР е вътрешното министерство в Европа с най-ниско доверие, а „неформалният кръг начело с Пеевски е установил пълен контрол [над Министерството – б.а.]“.

Главата на вътрешния министър е „на дръвника“, заяви по БНТ и Атанас Атанасов, лидер на ДСБ (ПП–ДБ).

Няма невинни в тази история. Говори доста агресивно вътрешният министър, това показва, че е много изнервен, говори за непровокирана агресия. Аз виждам, че има агресия от страна на тези младежи, но тя е провокирана… Опитът е бил да бъде прикрит този, който е придружавал директора. Най-малко виновен е самият директор, неговият спътник е предизвикал хулиганското поведение.

Няма невинни. Въпросът е чия вина е по-голяма, а в България обикновено по-силните/високопоставените успяват да се измъкнат, оставяйки слабите да носят тежестта на последствията. 

Въпросът за бодикамерите, които полицаите трябва да носят, отново излиза на дневен ред след смъртта на 36-годишния Явор Георгиев от Варна. Въпреки че две последователни експертизи оневиниха двамата полицаи, които са го задържали и закарали в психиатрия, случаят предизвика обществено напрежение и протести в града. Според експертите смъртта е настъпила от смесване на кокаин и етанол в големи количества, което довело до сърдечносъдова и дихателна недостатъчност. Кадри от охранителна камера обаче показаха, че при ареста на Явор полицаите го удрят на няколко пъти дори когато е на земята. А вътрешният министър коментира тогава, че са превишили правата си.

След смъртта на Явор от „Демократична България“ отново внесоха в парламента законопроекта, с който бодикамерите да станат задължителни за полицаите. Но не станаха.

Главният секретар на МВР Мирослав Рашков обаче, който е професионалното, а не политическото лице в ръководството на Министерството, запазва мълчание по русенския случай. Затова пък говорят непрофесионалисти, като кадъра на БСП Филип Попов, назначен за заместник вътрешен министър. По „Нова телевизия“ той заяви, че „няма касателство“ дали Кожухаров и Димитров са били пияни, когато се е случило сбиването.

Хипотетично да приемем, че целият инцидент е предизвикан от съседа на старши комисар Кожухаров, това с какво променя обстоятелството, че един полицай, за да изпълни служебните си задължения, е бил жестоко пребит?

Очаквано, управляващата коалиция зае страната на МВР и вкупом депутатите от ГЕРБ–СДС, БСП, „Има такъв народ“ и ДПС – Ново начало не допуснаха изслушване на премиера Росен Желязков в парламента по темата. Във Facebook лидерът на ИТН Слави Трифонов нападна ПП–ДБ заради позицията им за случилото се в Русе.

Аз ги разбирам ППДБ – те момчетата са били провокирани. Трябвало е да го пребият. Най-добре да го бяха убили, за да не се мъчи, да зарадва ръководството на ППДБ, а не сега да ги кара да организират протести и да дават брифинги в парламента.

Но всичко това не значи, че Даниел Митов може да е спокоен за креслото си. Едва ли ще бъде принуден да си подаде оставката сега, когато я искат от ПП–ДБ. Но от една страна, е застрашен заради напрежение, което проличава между „атовете“ на коалицията – Борисов и Пеевски. Eдна от конфликтните им точки е въпросът за разпродажбата на държавни имоти, която Пеевски поиска да спре. Проекторешението за одобрение на тези действия е внесено от правителството преди повече от месец и още не е влязло в дневния ред на парламента. Самият Борисов беше лаконичен в публичния си коментар по темата с думите, че тази позиция на Пеевски не е съгласувана с ГЕРБ и си е лично негова. Техните възгледи се различават и по отношение на Комисията за борба с корупцията, която Пеевски поиска да бъде закрита.

От друга страна, министърът е застрашен и заради натрупаното в последните години срещу МВР значимо обществено недоволство. През 2024 г. на няколко пъти граждани протестираха с искания за оставки на полицейски шефове, недоволни от разследването на смъртта на 24-годишния мотоциклетист Момчил Георгиев. Граждани се разгневиха на служебния министър на МВР Атанас Илков заради прикриване на изборни манипулации. 

Но не само Вътрешното министерство предизвиква протестите на гражданите. Десетки пъти пред съдилищата близки на загинали излизаха с призиви за справедливо правораздаване и напоследък те зачестиха.

Серията от „малки“ бунтове в различни градове показва, че под повърхността кипи недоволство, което няма централен организатор, но има натрупан заряд. Социалното напрежение може да се превърне в спойка за различни недоволства и да изведе хората на улицата. Несправедливост, прикриване на истини, фасадни институции, демонстративно безнаказан висш ешелон и унижени обикновени граждани – това са съставките на една експлозивна смес. 

Жокерът е на улицата.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/komisiya-za-ubivane/

Няма кой да плаче за Антикорупционната комисия. 

Парламентът започна процедурата по избор на членове на Комисията за противодействие на корупцията (КПК) и едновременно с това партии внесоха законопроекти за закриването ѝ. Създаден преди по-малко от две години и все още управляван от временен шеф, органът, с чието изграждане е обвързан вторият транш от Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ), може да бъде заличен. Началото на края му идва в последните дни на лятната сесия на парламента.

Още неизбрана, но вече обречена

Наесен парламентът ще опита да избере тричленката, която ще управлява КПК. А дотогава номинационната комисия ще си одобри правила за работа и някакъв работен график. Номинационната комисия, която ще изслушва и оценява четиримата кандидати, е в състав: 

• главният секретар на Министерството на правосъдието Невена Милова;
• адвокат Нина Седефова от Висшия адвокатски съвет;
• съдията във Върховния касационен съд Калин Калпакчиев;
• главният секретар на омбудсмана Айсун Авджиев;
• заместник-председателката на Сметната палата Силвия Къдрева (срещу която възрази Лена Бориславова от ПП–ДБ). 

Коалицията ГЕРБ–СДС, „Има такъв народ“ и БСП издига две общи номинации за КПК: адвокат Мария Даскалова и досегашния член на Комисията Стоян Петков. Драгомир Стойнев от БСП номинира Петър Коев – заместник-директор на дирекция „Противодействие на корупцията“ в самата комисия.

От Фондация „Креативна общност“ идва кандидатурата на адвокат Аделина Натина, известна като защитничка на бившата шефка на митниците Петя Банкова. Номинацията ѝ изглежда обречена – Фондацията е създадена от Мустафа Емин, бивш кадър на „Да, България“, а сега съветник на лидера на „Величие“.

Настоящият шеф на КПК Антон Славчев, който е временно изпълняващ длъжността, не участва в „състезанието“ – няма да бъде бетониран. Нито пък самата комисия, чийто демонтаж вече е започнал. 

Но защо се премахва една от бухалките, след като няма пречки нейният тричленен състав да бъде избран по поръчка на ГЕРБ и ДПС – Ново начало? 

Загуби обществено доверие

КПК вече не е удобен инструмент, твърде компрометирана и изчерпана е и може да бъде употребена единствено за евтин пиар. В очите на обществото тя е тотално делегитимирана, всяка нейна акция се приема като политическа поръчка или театър, следователно няма да е полезна на поръчителите. 

Последните ѝ действия са все срещу фигури, свързани с „Продължаваме промяната“. Арестите на заместник-кмета на София Никола Барбутов по обвинения за участие в организирана престъпна група (ОПГ) и предлагане на подкупи и на кмета на Варна Благомир Коцев – също за участие в ОПГ и с цел извършване на престъпления по служба, корупция и пране на пари – събудиха гражданска енергия за протести. Дори хора, които не са убедени в невинността на Коцев и останалите задържани, признават, че акциите са поръчкови. Наскоро пък КПК обърка депутат на ПП с кмет на столичния район „Витоша“.

Освен това, ако КПК остане като независим орган с разследващи правомощия, дори и с контролирани кадри, може да се изплъзне при смяна на властта. Известно е как високопоставени чиновници, излъчени от една политическа сила, бързо се предлагат на победителя от изборите, за да запазят креслата си. Дори овладян състав на КПК може да се окаже риск, ако управлението премине в ръцете на по-непредвидим играч. При дългите 6-годишни мандати на членовете това е напълно възможно. Така че закриването ѝ е всъщност хеджиране на риска – да не остане в ръцете на „врага“, ако нещата се объркат. По-добре никакъв контрол, отколкото контрол, който политиците могат да управляват.

Но има и още нещо. Преди да се пристъпи към избора на членове на КПК, заложеното в закона мнозинство от две трети за избора им бе променено на обикновено мнозинство от повече от половината народни представители. На теория съществува възможност при гласуването в пленарната зала някой от кандидатите, за които е договорено съгласие, да не спечели.

Разфасоване

И ето че сега лидерът на ДПС – Ново начало Делян Пеевски внесе законопроект, който разфасова Комисията, но най-напред я закрива. После връща в Сметната палата имуществените декларации и декларациите за конфликт на интереси, които подават хората на публични длъжности, а разследването на корупцията, т.е. дирекцията „Противодействие на корупцията“ – в ДАНС. 

Ръководството на държавните одитори е изцяло овладяно от ГЕРБ и ДПС. А и в периода, в който имотните декларации се подаваха там, никой не си правеше труда да проверява за несъответствия. Така че пак ще са на закътано място. ДАНС е достатъчно непрозрачна, а със свой клан в нея разполага и ДПС – Ново начало, за чийто човек е сочен временно изпълняващият директор на службата Деньо Денев. Разследванията пък са в ръцете на овладяната прокуратура, така че битката с корупцията пада още на старта. Още повече, че и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов ще е на поста си въпреки поправките в Закона за съдебната власт, ограничаващи срока, в който временно изпълняващите длъжността шефове на върховните съдилища и прокуратурата могат да ги оглавяват.

Внесеният тази седмица от Пеевски и депутатите му законопроект обаче бе спрян още на входа – народните представители не допуснаха да бъде включен в дневния ред на Правната комисия.

Изглежда, че лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов е склонен партията му да подкрепи този проект. Даже обясни, че то така си било и преди: корупцията – в ДАНС, декларациите – в Сметната палата.

Така конструирана, тази комисия не трябва да е в ръцете на никого. Още повече в толкова разединена държава, каквато в момента държавният глава управлява. Проблемът е обвързаността с Плана [ПВУ – б.а.]. Томислав Дончев и колегите в момента работят да видим какво ще загубим или няма да загубим, така че ще имаме няколко седмици да помислим кое от двете предложения да подкрепим.

Бъдещето на КПК внесе поредния раздор в редиците на ПП–ДБ, тъй като двете части на коалицията са на противоположни позиции относно Комисията. „Промяната“ не приема аргументите на „Демократична България“, които първи настояха за закриването на Антикорупционната комисия и също внесоха законопроект. Те предлагат установяването на конфликт на интереси, проверката на имущественото състояние на публични лица и превенцията на корупцията да бъдат възложени на нов орган. А също така да отпаднат разследващите функции.

За председателя на ПП Асен Василев позицията за КПК е въпрос на принципи, независимо дали в управление, или в опозиция.

Антикорупционна комисия в България трябва да има и е добре тя да има разследващи функции поради простата причина, че прокуратурата не се справя с тази задача, а последното решение на КС каза, че прокуратурата може да бъде реформирана само с Велико народно събрание.

Комисията за противодействие на корупцията се оказа твърде ненадежден инструмент в ръцете на своите създатели. Не защото върши работа, а защото някой ден може да започне. И не защото пречи, а защото не е под пълен контрол. В България институциите не се закриват, когато се провалят, а когато започнат да изглеждат потенциално опасни за онези, които да разследват, тоест когато започнат да ловят мишки. В българския случай – големи, тлъсти плъхове.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/yadrenata-dilema-na-iran-kum-sdelka-ili-kum-nova-voyna/

Голяма част от анализите за региона на Близкия изток приемат за отправна точка на хипотезите си съществуващата дилема за сигурност между Държавата Израел и Ислямска република Иран заедно със съвременните тенденции във външната политика на САЩ. Въпреки предимствата си този подход крие един голям риск – ролята на Иран в региона далеч не се свежда до познатото ни уравнение в учебниците – когато една страна напада, другата се отбранява. Това е доста наивна представа за политическите реалности в Близкия изток, която не ни позволява правилно да оценим какви рискове крият иранските ядрени амбиции и защо ядрената програма на страната има глобални измерения. В този анализ ще се постараем да хвърлим светлина върху скритите аспекти на ядрената дилема на Иран и да отговорим на въпроса дали мечтаната ядрена сделка е постижима геополитическа реалност.

Стратегическата култура на Иран и ядрените ѝ амбиции

Първото уточнение, което е необходимо да направим, е, че политическата формула на властта в днешен Иран няма нищо общо с хилядолетната му култура, която е дори по-древна от китайската. Неин първи стълб са зороастрийските вярвания, които пресъздават религиозната представа за дуализъм между добро и зло, чиято вечна битка е белязана от есхатологичната визия за края на света.

Вторият стълб е шиитският ислям, който се превръща в доминираща формула на властта по време на Сефевидската династия, след близо десет века ислямизация на региона. По този начин зороастрийската и шиитската традиция успяват да влязат във взаимодействие, което прави исляма в Иран много по-различен дори от исляма при шиитите, тъй като той инкорпорира в себе си някои древни вярвания на персите, включително редица молитви, преведени по времето на Сефевидите от шиитското духовенство. Тази стратегическа амалгама от синкретични религиозни доктрини процъфтява по време на династията Пахлави, която въпреки модернизаторския си дух успешно балансира между запазването на традиционната иранска култура и отварянето си към Запада.

Второто важно уточнение е свързано с научно необоснованото твърдение, че днешен Иран е легитимен наследник на династията Пахлави и Персия.

Това е силно идеологизирана презумпция, която не отговаря на историческата истина. От културно-историческа и политическа гледна точка Ислямска република Иран не може да се счита дори за правоприемник на шиитските империи от времето на Сефевидите по една основна причина: след Ислямската революция от 1979 г. шиитската традицията в страната се пречупва през визията на Рухола Хомейни – вилаят-е факих, която значително модифицира шиитската доктрина, отстоявана от иранските монархии в продължения на столетия. Хомейни „революционизира“ шиитската традиция, връчвайки политическата власт еднолично на духовенството – аятоласите, като отхвърля напълно принципа на секуларизма в политиката.

Трябва да направим уточнението, че класическите интерпретации на исляма не отхвърлят секуларизма или в някои случаи просто предписват правила за поведението на мюсюлманите, живеещи в секуларни и плуралистични общества, с уговорката, че трябва да извършват т.нар. „хиджра“ – религиозна миграция, с която да разпространяват ислямския начин на живот и култура. Понятието датира от времето на Мохамед, който е принуден да избяга (мигрира) от Мека в Медина, след като заговорници се опитват да го убият. 

Наред с това, като оставим настрана и доктриналната сунитска несъвместимост с шиитския клон на исляма, идеите на Хомейни се сблъскват със сериозни критики от влиятелни шиитски учени, като Ал ал-Шишани и Садик ал-Ширази, които дефинират вилаят-е факих като тоталитарна религиозно-политическа доктрина. Тя циментира управлението на един лидер – аятолаха, лишавайки мюсюлманите от справедливото право да го свалят в случай на недоволство.

В този смисъл стремежът на Иран да придобие оръжия за масово унищожение е последната крачка в наследството на Хомейни, което цели да превърне страната в регионален хегемон и в глобална сила. Ако Техеран успее да завърши ядрената си програма, това ще повдигне два сериозни въпроса, които до този момент нямат отговор нито в политическия, нито в научния дебат. 

Първият е какво би се случило, ако тоталитарен режим като иранския придобие ядрен потенциал.

Възможните отговори са много, но най-прагматичният е един: той би бил много по-склонен да го използва, тъй като, за разлика от студения прагматизъм на Пхенян и Москва, политическата формула на властта в Техеран съдържа силен теократичен елемент, което я прави по-малко рационална и от Северна Корея, и от Русия. Да не говорим, че Иран няма да членува в нито един формат за ядрено сдържане, което ще го направи неуправляем дори за Русия.

Вторият е какво би се случило, ако иранските проксита в лицето на „Хизбула“ и на това, което е останало от „Хамас“, се сдобият с ядрен потенциал.

Тази опция не бива да се изключва, тъй като иранските управляващи на няколко пъти казаха каква е истинската им цел – унищожаването на Държавата Израел. Ако тези групировки се сдобият макар и с ограничен ядрен арсенал, тогава всички, които са убедени, че държавите са рационални актьори и няма да използват оръжия за масово унищожение, ще трябва да проверят дали валидността на теорията им може да бъде съотнесена и към трансграничните терористични мрежи.

Кои са сдържащите сили пред Иран в Близкия изток?

На този етап се очертават няколко актьора, които ефективно биха могли да сдържат Техеран. Първият е Израел. Причината е новата отбранителна доктрина на страната, която беше модифицирана в месеците след атаките на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. В своя оригинален вариант израелската отбранителна доктрина „Дахия“ съдържа постановката, че Израел си запазва правото да действа диспропорционално, в случай че бъде нападнат, но с презумпцията, че приоритетно трябва да бъдат поразени властовите и ресурсните центрове на агресора. Тази доктрина доминираше в израелското стратегически мислене в годините след 11 септември 2001 г. и многократно беше критикувана от европейските правителства под предлог, че взема много цивилни жертви. 

Подобна логика обаче е погрешна, тъй като по обхват доктрината е избирателна (може да се приложи или не в зависимост от решението на командването), а ако Европа има НАТО, Израел е сам срещу много противници в Близкия изток. Ето защо през 2024 г. Военното командване на Израел реши да реформира доктрината си, включвайки в нея концепцията за pre-emptive strike (изпреварващ удар): правото на един държавен актьор да нанесе предварителен военен удар върху друг, ако са налице доказателства, че действията на отсрещната страна са заплаха за националната сигурност на нападащата, един вид, „нападам, за да не бъда нападнат“. Тук е мястото да кажем, че това понятие няма общо с друго понятие – preventive war (превантивна война), при което държавите прилагат сила само въз основа на предположения, а не на реални доказателства за неизбежно нападение. 

Първото понятие попада под юрисдикцията на международните отношения като част от правото на всяка суверенна държава да се защитава, а второто е акт на военна агресия. В този смисъл руската военна интервенция срещу Украйна е израз на превантивна война (агресия) с предлога, че действията на Киев са заплаха за националната сигурност на Москва. Израелските удари върху иранската ядрена програма, от друга страна, са предварителен военен удар с цел ликвидирането на реално съществуваща заплаха за националната сигурност на страната. Взети заедно, доктрината „Дахия“ и концепцията за предварителния военен удар на този етап се явяват единствената регионална сдържаща сила пред ядрените амбиции на Иран.

Вторият играч са САЩ, тъй като те разполагат със стратегическите ресурси да унищожат напълно иранската ядрена програма или поне да я забавят с десетилетия.

Както историята често си прави шеги, изборът за това се падна на президент, който дълго време обещаваше на американците, че ще се грижи преди всичко за Америка, а след това за нейните съюзници. Доналд Тръмп се озова в същата роля като Удроу Уилсън и Франклин Рузвелт, чиято съпротива срещу влизането на САЩ в двете световни войни в крайна сметка беше победена от нуждата някой да балансира разрушителните амбиции на агресорите. Вашингтон попадна в тази позиция за пореден път, тъй като обективният баланс на силите в системата на международните отношения го позиционира като единствения държавен актьор, който разполага с военностратегическите, икономическите и културните ресурси да реагира във всяка точка на света. В допълнение, лобито на изолационистите в американската външна политика е изключително малко и влиянието му върху Тръмп е по-скоро периферно. 

Намесата на САЩ в Близкия изток доказа и още нещо – че американският ядрен чадър над съюзниците функционира и че на Вашингтон може да се разчита, ако държавите изпълняват простото условие на бизнесмена Тръмп – да развиват отбранителните си способности солидарно със САЩ и да продължат да купуват американски оръжия.

Последната сдържаща сила пред Иран са останалите арабски държави, и по-точно Кралство Саудитска Арабия.

Арабските държави всъщност са най-големият победител от войната между Израел и Иран, тъй като въпреки критиките към Израел тайната мечта на всеки сунит в региона е да види как шиитската империя се сгромолясва. Затова и нито една сунитска държава не изпрати помощ на Иран. В Рияд ясно си дават сметка, че ако нещо се случи с Израел, те са следващите, тъй като ядреното оръжие ще даде на аятоласите пълна хегемония в Близкия изток. Това е дори по-силна мотивация от разрешаването на палестинския въпрос, защото въпреки отношението си към Израел Саудитска Арабия до този момент не е дала правен статус на палестинските бежанци на своя територия от съображения за националната си сигурност. 

Република Турция, от друга страна, като част от НАТО и бидейки под американския ядрен чадър, си позволява лукса да флиртува с Иран. Това ѝ дава възможност да балансира между САЩ и Иран в позицията си и донякъде е мотив за Вашингтон да пуска покрай ушите си турските критики към Израел. Дали обаче Анкара ще продължи в същия дух при една повторна намеса на САЩ в Близкия изток или ако в близко бъдеще иранските шиитски проксита опитат терористичен атентат на турска територия – предстои да видим.

Какво ни чака оттук нататък?

Най-лесният начин да предвидим какво ни чака оттук нататък, е не чрез напразни идеологически догадки и политически мотивирани лозунги, а на базата на ясни емпирични изчисления. Теорията за войната на Фиърън е ценен източник на модел за бъдещето на региона и мястото на Иран в него. В същността си тази теория е много подходяща за конкретния конфликт, тъй като посочва като причини за всяка война липсата на информация (дезинформацията) и невъзможността да се установи диалог. Това са и двете причини, поради които днес Близкият изток е пред дилемата на затворника, както се нарича на езика на международните отношения. От нея не може да избяга нито един актьор, колкото и силен да е той.

Първият формат, в който може да се реализира политиката на Иран в региона, е конфронтационният.

Това е най-лошият възможен сценарий, тъй като при него дезинформацията, разпространявана от Техеран посредством „Хизбула“ и „Хамас“, ще продължава да се засилва, което ще доведе до липса на всякакъв диалог с Америка и съюзниците ѝ. Резултатите от такъв курс на събитията са ясни: нова война, в която Вашингтон ще се включи активно, за да защити Израел, а европейските държави вероятно ще участват избирателно. 

Позицията на Франция ще е решаваща за Европа в този случай, тъй като само американската и френската армия разполагат със сили, които могат да бъдат разгърнати зад граница в най-кратък период. Такава война вероятно ще доведе до края на режима в Техеран и до окончателното унищожение на иранската ядрена програма. И нека не си правим илюзии, че в един такъв конфликт най-сетне ще видим кои държави ще застанат в лагера на демокрациите начело със САЩ и кои с мълчаливото си съгласие ще споделят симпатиите си към Иран и Русия. Във втория лагер по всяка вероятност ще попаднат традиционните партньори на Москва и Техеран, които са обединени от идеята да детронират глобалното лидерство на Вашингтон, а в първия – онези съюзници и партньори на САЩ, които прозират, че въпреки грешките си демокрациите остават най-добрият източник на сигурност и свобода.

Вторият сценарий не би бил толкова разрушителен за региона, но ще е най-мъчителен за Израел.

При него САЩ и Иран могат да успеят да постигнат формален диалог, който ще доведе до някаква договорка, но Техеран ще продължи с дезинформационната си кампания срещу Израел, която включва финансиране на иранските проксита в региона. Това означава Израел да продължи да бъде подлаган на постоянни нападения от терористичните мрежи в региона, а Иран да отрича, че подкрепя това, с мотива, че спазва договореностите с Вашингтон по ядрената сделка. 

Ако Доналд Тръмп се съгласи с такова статукво в Близкия изток, за да си осигури подкрепата на консервативните републиканци изолационисти, той ще се върне към т.нар. политика на офшорно балансиране. САЩ ще продължат да снабдяват Израел с оръжия и ресурси, намесвайки се директно само ако иранските атаки застрашават пряко американските интереси. Ще станем свидетели на дирижирани битки и добре обмислени „сблъсъци“, което ще уеднакви политиката на Тръмп в региона с тази на Байдън. 

Третият сценарий е промяна на режима в Техеран, при който Иран окончателно ще скъса с тоталитарното си минало, ще възобнови диалога със Запада и ще постави ново начало в отношенията си с Израел.

Това развитие на събитията започва да набира популярност, макар че много анализатори спорят дали падането на режима би довело до връщане към прозападно монархическо управление, или до тиранично управление, каквото последва след американските интервенции в Ирак и Афганистан. 

Прозападното управление е вариант, ако иранците сами детронират аятоласите. Но ако режимът бъде свален насила от Вашингтон, по всяка вероятност ще се стигне до тиранично управление. Това е и основната причина, поради която Доналд Тръмп не желае насилствена промяна на режима в Иран и наложи вето върху планираното ликвидиране на аятолах Хаменей, а израелският президент Исак Херцог ясно заяви, че целта на предварителния военен удар срещу Техеран е бил унищожаването на иранската ядрена програма, а не свалянето на иранския режим. На този етап обаче иранците не показват такива признаци на желание за промяна, а доказателството за репресивната политика на Иран е, че режимът започна масови арести и екзекуции, след като стана ясно, че няма да бъде свален.

И накрая – нека си представим, че Иран просто спира с дезинформацията, без да води диалог, затваря се в себе си и не пречи на никого.

Регионът изглежда фалшиво спокоен, терористичните атаки срещу Израел спират, а Техеран решава да ограничи антиамериканската реторика. Това е сценарият, който си представят много от критиците на САЩ и Израел, а някои от тях призовават Конгреса да гласува импийчмънт на Тръмп заради бомбардировките над иранските ядрени обекти. Доста от тези критици, които преди време критикуваха реализма и Кенет Уолц, задето представя системата на международните отношения като бездушен пъзел, днес запалено цитират статията на Уолц, в която се обяснява защо Иран трябва да има ядрено оръжие. Материалът на този гениален автор, разбира се, отразява съвсем друга геополитическа действителност, а казусът, който бащата на структурния реализъм операционализира, е насочен към тестване на теорията дали разпространението на ядреното оръжие може да направи света по-стабилен в условията на съвсем друг двуполюсен модел, където едно телефонно обаждане от Москва или Вашингтон е достатъчно, за да спре която и да е ядрена програма. 

Днес обаче времената са други. Но да се върнем към розовия сценарий. Той е най-опасният, тъй като един ден Близкият изток ще се събуди на прага на втора Кубинска ракетна криза. В случай че това стане, Иран вече ще разполага с ракети, които могат да достигнат територията на европейските съюзници от НАТО, както и на Русия, Индия, Пакистан, Китай, а в дългосрочен план – и Източното крайбрежие на САЩ. Парадоксално е, че Америка осъзна тази реалност и без да е заплашена в краткосрочен план, се намеси, докато Европа, която е пряко застрашена, не го стори. 

Ако трябва да обобщим, съдбата на иранския ядрен въпрос не е просто политическа прищявка на Израел или пък популистки опит на Доналд Тръмп да докаже военностратегическото превъзходство на САЩ. То е геополитическа реалност, която засяга целия свят и за която изобщо не сме подготвени. А Европа закъснява отново. Фатално.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/troyka-premieri-s-garnitura/

България е управлявана от трима премиери – избрания, явния и тайния. Росен Желязков подписва, Бойко Борисов се показва, Делян Пеевски решава. 

В този абсурден режим на триъгълна стабилност всеки от тях действа, както намери за добре. Конституционно начело е Желязков, без реална политическа тежест, но пък е европейското лице на България на високи форуми. Лидерът на ГЕРБ все още държи контрола върху партията, част от кадровите назначения и коалиционния бизнес, той капитализира и успеха от присъединяването на България като 21-ви член на еврозоната от 1 януари 2026 г. Председателят на ДПС – Ново начало Делян Пеевски е неофициалният координатор на службите, прокуратурата и „дълбоката“ държава, апотеоз на Красьо Черничкия на институционално ниво с власт, легитимация и без нужда да се крие. 

Консенсус между страха и сделката

В това триединство е трудно да се открие смислено бъдеще, по-скоро държавата бива задържана в цикъл на подчинена стабилност. България формално изглежда демократична и стабилна – с многопартиен парламент, коалиционно правителство и евро на хоризонта. Всеки може да протестира – било срещу единната европейска валута, произвола на репресивния държавен апарат или срещу недостойното заплащане на младите медици и медицински специалисти и рязко повишените такси за студенти. В действителност държавата се управлява от фасада, посредник и задкулисие, при което антикорупционните действия са политическо оръжие, а не инструмент на правосъдието.

Доверието в съдебната система е под 30%, констатира излезлият тази седмица доклад за върховенството на закона в България. Документът за пореден път не отчете напредък – липсващи присъди за корупция по високите етажи на властта, неефективни разследвания, не е избегнато дългосрочното командироване на съдии за заемане на свободни длъжности и др.

Акциите на Антикорупционната комисия срещу управленски кадри на „Продължаваме промяната“ в София и Варна са доказателство за избирателното прилагане на закона, а не за системен контрол над обществените поръчки, които са за над 36 млрд. лв. за 2024 г. Избирателното правоприлагане означава репресия и беззаконие. ГЕРБ и ДПС са монополисти в местната власт от десетилетия, но борците с корупцията избраха да ударят две от четирите общини (София, Варна, Пазарджик и Благоевград), в които от есента на 2023 г. управляват кметове на ПП–ДБ. Разкритията на Антикорупционния фонд за злоупотреби с публични средства за стотици милиони не представляват интерес за Комисията за противодействие на корупцията (КПК), чиито действия биват съобразявани с политическата конюнктура.

След ареста на заместник-кмета на София Никола Барбутов, предшестван от разпространен от анонимен подател запис на негов разговор с кмета на район „Люлин“, съпредседателят на ПП Кирил Петков подаде оставка. Петков също така отказа да бъде предлаган за преизбиране на предстоящия в края на септември конгрес, а ПП обеща да бъде по-стриктна в кадровия си подбор. На записа се чуват предложения за схеми, при които 5–6% от стойността на обществени поръчки да отиват в партийните каси и за кметския екип. Софийският апелативен съд остави за постоянно в ареста Барбутов и експерта Петър Рафаилов, обвинени в участие в организирана престъпна група за корупция и предлагане на подкупи.

Но ако при задържането на Барбутов нямаше инициирани протести, то арестът на кмета на Варна Благомир Коцев доведе в крайморския град депутатите от „Промяната“ заедно с техни колеги от „Демократична България“. Барбутов е назначен от кмета Васил Терзиев от квотата на ПП, докато Коцев е мажоритарно избран с листата на ПП–ДБ и задържането му нанася по-големи репутационни щети. Пред сградата на Общината се събраха стотици граждани на Варна в знак на протест срещу политическата репресия с плакати „Днес е Благо, утре си ти“, „Няма да стане“, „Събуди се и измети мафията“, „Коцев е виновен за това, че не се продава“.

Според Николай Денков (ПП) хората са били хиляди, според лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов, който ги е броил – не повече от 350. Подкрепа за Коцев обяви и най-малката парламентарно представена партия – „Величие“, с лидер Ивелин Михайлов. Граждани излязоха и в София, пред сградата на КПК.

Арестът на Коцев е свързан със сигнал за обществена поръчка за над 1,5 млн. лв. за изхранване на деца в неравностойно положение, подаден от Пламенка Димитрова, която твърди, че ѝ е поискан 15% подкуп. Нейната фирма „Залива 47-СП“ не е спечелила поръчката, но е печелила 17 други от 2000 г. насам за близо 15 млн. лв. Когато е класирана втора през 2024 г., Димитрова обжалва решението пред Комисията за защита на конкуренцията и Върховния административен съд (ВАС), но отново губи.

Оказа се, че делото срещу Коцев е заведено през 2024 г., акцията е разрешена на 2 юли, но Антикорупционната комисия и Софийската градска прокуратура (СГП) се задействат шест дни по-късно – на 8 юли. При това обискираха служебния кабинет и дома на кмета в условия на неотложност, тоест без предварително съдебно разрешение. Съпругата на Коцев публикува емоционален разказ в профила на съпруга си във Facebook за нахлуването на 15 агенти в дома им и грубото им отношение.

По-късно стана ясно, че Коцев, двама общински съветници и един бизнесмен (съдружник във фирмата, спечелила спорната поръчка за хранене) са с повдигнати от СГП обвинения за престъпления по служба, подкупи и пране на пари. Те бяха докарани в София.

Оказа се обаче, че ключовият свидетел в разследването срещу кмета е не Пламенка Димитрова, а неговият бивш заместник и дългогодишен семеен адвокат Диан Иванов. Соченият за дясната ръка на Коцев юрист изненадващо напусна поста на 5 май, като мотивира решението си със „здравословни причини“. Като заместник-кмет в ресора му са влизали дирекциите „Европейски и национални оперативни програми“, „Контрол и санкции“, „Правнонормативно обслужване“ и „Общинска собственост“, както и предприятието „Инвестиционна политика“. Твърденията му били като при случая с Барбутов – кметът искал да се събират комисиони от обществени поръчки за издръжка на ПП.

Усещане за Пеевски…

За лидера на националпопулистката партия „Възраждане“ Костадин Костадинов в акцията „има усещане за намесата на Пеевски, това само слепец може да го отрече“. Кирил Петков и Асен Василев също виждат поръчка от Пеевски, но според Петков има и друга причина – неприетия бюджет на Варна с разходи за над 857 млн. лв.

Не е случайна датата, всички знаят, че бюджетът на Варна ще се разглежда утре [четвъртък, 10 юли – б.а.], и ако искат да сгънат един демократично избран кмет, за да включат техните сметки и далавери, сега е моментът. Само че, първо, Благо не е човек, който ще се сгъне, и второ, Варна не е град, в който те могат да си правят каквото си искат,

каза Петков.

Бюджетът беше приет, при това без особени пререкания. Но макар лидерът на ПП Асен Василев да увери, че протестите в подкрепа на кмета ще продължат, втори още не се е състоял.

От една страна, акцията съживи в политически план ПП, изваждайки я от дефанзивната тактика, предприета след ареста на Барбутов и отлива от партията на общински съветници и активисти. Като жертва на политическа репресия „Промяната“ събира повече симпатии, а и се мобилизират твърдите ядра на ПП–ДБ. От друга страна, акцията потвърди за обществото, че институциите работят само когато им наредят да работят. Същинска черна комедия! Санкциониран за корупция от САЩ и Великобритания се бори срещу корупцията, а оглавяваната от Антон Славчев КПК удря все по негови противници – било то доскорошни съратници в ДПС, или други. 

Все същото за последните 15–20 години. Един изпарил се от публичната среда високопоставен чиновник като Филип Златанов, бивш шеф на Комисията за предотвратяване и установяване на конфликт на интереси, пишеше в тефтерче кого да опраска по директивите на „ИФ→ЦЦ→ББ“. Накрая и тефтерите изчезнаха, и Златанов се отърва с условна присъда, и никой от хората с инициалите, в т.ч. ДП, не беше разпитан. Само Искра Фидосова изчезна от политиката и ГЕРБ след историята със Златанов, по-късно я последва и Цветан Цветанов.

Но дали временният председател Славчев, сочен от ПП–ДБ за свързан с Пеевски, ще изчезне от Антикорупционната комисия, или напротив – ще я оглави, стремейки се да заслужи подкрепата на третия премиер? Изборът на нов състав на КПК е условие за получаването на втория транш по Плана за възстановяване и устойчивост (ПВУ). Управляващото мнозинство възнамерява да свърши тази работа, преди Народното събрание да излезе във ваканция през август, с година и половина закъснение. Като за начало парламентът промени закона, като заличи предвиденото мнозинство от ⅔ за избор на членове на Комисията. Изборът вече ще е с обикновено мнозинство от половината народни представители. 

А номинационната комисия, която трябва да изслуша, оцени и препоръча кандидатите за КПК на депутатите, ще взема решения с мнозинство от четирима души, тоест в непълен състав, тъй като парламентът още не е избрал омбудсман. Кандидатите за обществен защитник минаха през селекцията на Народното събрание още през април, но причината да не се състои същинският избор е или в липсата на съгласие в управляващата коалиция, или се изчакват резултатите от конституционното дело по оспорването на т.нар. домова книга, от която се избира служебен премиер (в нея е и омбудсманът). Другите членове на номинационната комисия са представители на Върховния касационен съд, Висшия адвокатски съвет, Министерството на правосъдието и Сметната палата. 

А след като правилата за избор на Антикорупционната комисия бъдат приети, към Брюксел може да потегли искането за второто плащане по ПВУ. Председателката на парламента Наталия Киселова защити промените:

Трябва да сме реалисти. Трябваше да се съобразим с решението на Конституционния съд и да се промени мнозинството – да стане обикновено от квалифицирано. По отношение дали номинационната комисия винаги трябва да бъде в пълен състав, това също е усложняване на процедурата, защото в никой друг случай по отношение на никой друг орган нямаме такава процедура.

А по повод акцията във Варна напомни, че именно ПП–ДБ са настоявали КПК да има разследващи функции – „и сега виждаме плодовете от труда им“.

Зад пушилката, която „антикорупционните“ акции вдигнаха, на поста си беше бетониран кадър, верен на тройката премиери, особено на един от тях. Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет закрепи настоящия и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов на поста въпреки ограничението в Закона за съдебната власт за 6 месеца на тази позиция. Според прокурорите обаче това не важи за заварените случаи, какъвто е този със Сарафов, временно изпълняващ от юни 2023 г. Очакванията са и Съдийската колегия на ВСС да постъпи така с Георги Чолаков, който управлява ВАС като и.ф., след като изтече мандатът му.

Така след утвърждаването на новите състави на регулаторите, попълнени с хора на ГЕРБ, Пеевски и по някой и друг представител на БСП и ИТН, статуквото не изпуска контрола и върху съдебната система, занитвайки лоялния си персонал. 

Наред с това удобно игнорира критиките за „липса на напредък“ в утвърждаване на върховенството на правото в България, избирайки фанфарите за приемането в еврозоната от 1 януари 2026 г. 

Гарнитурата „Боташ“

В опит да омекоти обвиненията за политическа репресия, Антикорупционната комисия поде акция срещу подписалите вредната за България сделка с турската компания „Боташ“(Boru Hatları ile Petrol Taşıma Anonim Şirketi). Тя е договорена по време на служебното правителство, назначено от президента Румен Радев, в което министър на енергетиката беше Росен Христов. В 13-годишния договор, задължаващ „Булгаргаз“ да плаща над 1 млн. лв. на ден за 53 200 мегаватчаса, независимо дали пренася газ от Турция, няма клауза за предоговаряне. Контрактът може да се развали само ако България заплати накуп 4-те милиарда лева. Българската компания е спряла да плаща на „Боташ“ и е задлъжняла с над 250 млн. лв.

За „Булгаргаз“ щетите са огромни – 267 млн. лв. е загубата от неизползвания капацитет с Турция, което е почти 85% от загубите, регистрирани в търговския отчет на дружеството за 2024 г. на обща стойност 315 млн. лв.

Антикорупционната комисия влезе за обиск в дома на Христов две години и половина след подписването на споразумението с „Боташ“ и след доклад на временна парламентарна комисия, изпратен на ДАНС и прокуратурата преди близо 15 месеца. Христов заедно с бившата шефка на „Булгаргаз“ Деница Златева бяха извикани и на изслушване в парламента заради договора с „Боташ“.

След обиска в дома на Христов обаче се разбра, че както и в случая с Коцев делото е било образувано преди година и претърсването е извършено „в условията на неотложност“. Иззети са телефон и лаптоп, намерени са 80 000 евро, но обвинения не са повдигнати. Обискиран е бил и домът на Деница Златева, където са открити 100 000 лв. 

Бившият министър на енергетиката заплаши да съди държавата и дори да си търси политическо убежище. На следващия ден обаче беше разпитван 6 часа в Антикорупционната комисия, а на излизане повтори пред журналисти тезата си за договора с „Боташ“ – не се използвал „пълноценно“. Христов обича да дава съвети как резервираният капацитет трябва да се продаде. Проблемът е обаче, че никой не го иска, тъй като е скъп. На разпит беше извикана и Златева, която си намери извинение с високо кръвно, за да не се яви.

Едва 11% от капацитета на договора е използван, заяви енергийният министър Жечо Станков.

Усилията за предоговаряне на клаузите продължават. Имаме право веднъж да го предоговорим, и то трябва да бъде много внимателно договорено, така че да излезем от този омагьосан кръг.

Едва ли някой очаква да бъде проведено сериозно разследване на сделката с „Боташ“, което да доведе до обвинения и присъди. Съвсем не е сигурно, че и Коцев ще бъде осъден, но може да се стигне до предсрочни избори за кмет на Варна, ако мандатът му бъде прекратен.

Вместо страж на закона Антикорупционната комисия е превърната в боен реквизит. Върховенството на правото да върви на… в Брюксел – важното е какво ще заповядат премиерите. Изобщо, България е в стабилен театрален режим – с декори на демокрация, сценарий от задкулисието и публика, която все по-често напуска залата, защото представлението е криндж. 

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/promyanata-produlzhava-li/

Какво е бъдещето на „Продължаваме промяната“, е въпросът на въпросите след корупционния скандал в Столичната община и лидерската оставка, отключили вътрешен срив в партията. Единствения верен отговор ще дадат изборите, но дотогава обществото ще е свидетел как изчезва парламентарно представена партия – също като НДСВ, която изгря, управлява и залезе за четири години. 

Нейни кадри обаче станаха бащи на други партии, чиято продължителност на живота е впечатляваща – Бойко Борисов създаде ГЕРБ, Делян Пеевски превзе ДПС. За сравнение – подалият оставка Кирил Петков обяви, че приключва с политиката. 

Защо Борисов обаче е непоклатим на поста си въпреки десетките афери, записи, разкрития, обвинения и протести, а един предварително сготвен скандал изхвърли Петков извън политиката и стартира разпад в „Промяната“? 

Скандалът

избухна с напускането на ПП на кметовете на двата най-големи района в София – „Младост“ и „Люлин“, и на двама общински съветници заради системен натиск от високопоставени лица в партията за „манипулиране на обществени поръчки, проценти и пренасочване на средства към партийната каса“. Кметовете Ивайло Кукурин и Георги Тодоров и общинските съветници Димитър Шалъфов и Драгомир Драгомиров дадоха да се разбере, че са сигнализирали ръководството на ПП, но без резултат, и публично обясниха схемите:

Всичко започва така благовидно, под формата на експертна помощ [за обществени поръчки – б.а.]. Вкарва се троянски кон, който след това почва да ходи, да обикаля по фирмите, да договаря проценти и да опитва да манипулира крайния изход от поръчките, включително като предлага и ресто на районните кметове за тези услуги.

Димитър Шалъфов

Трябваше да подпиша вече готов протокол с решения за избора на изпълнител [за ремонт на детска градина за 5 млн. лв. – б.а.]. Аз отказах и заявих, че няма да бъда превърнат в гумен печат и да подписвам чужди решения. Тогава се направи опит да ми се предложат проценти, които аз да разделя между мен и партията, и това нещо за мен наистина преля чашата…

Ивайло Кукурин

И четиримата заявиха, че очакват институциите да се самосезират. Институциите светкавично го направиха. На следващия ден обискираха кабинета на заместник-кмета на Столичната община Никола Барбутов и той беше задържан. А в „потвърждение“ на изявленията на напусналите се появи и запис, разпратен до електронните пощи на медиите от неизвестен човек, подписал се с името Κiril Kirilov. В записа двама мъже говорят за схема как се печелят обществени поръчки от близки на партията фирми срещу 5–6% от сумата, които бизнесът връща на партията чрез дарения през НПО или с услуги като плащане на кампания например.

Кметът на „Люлин“ е потвърдил съдържанието на записа, заявявайки, че не знае кой е записвал, а за другия участник се допуска, че е Барбутов. Бившият вече заместник-кмет остава в ареста, постанови съдът, чието решение не е окончателно, а заедно с него под стража остава и соченият от прокуратурата за съучастник Петър Рафаилов. Не са били използвани специални разузнавателни средства в разследването, тоест записът не е направен от прокуратурата, която ще проверява дали не е манипулиран. Според БНТ аудиото е направено от Антикорупционната комисия.

Последствията

На 29 юни „Продължаваме промяната“ свиква Национален съвет, за да реши как да излезе от кризата. А тя изглежда твърде дълбока и не може да бъде обяснена само с външните врагове „Пеевски – Борисов“. Четирима общински съветници в Добрич смениха групата на ПП с тази на ГЕРБ, а партията напуснаха и бившият заместник-министър на финансите Георги Клисурски, преподавателят по конституционно право Стоил Моллов, политологът и доктор по история Емил Соколов, зам.-кметът на „Младост“ и областен координатор на ПП Даниел Михалев, както и зам.-кметът на „Люлин“ Мирчо Стоянов. 

Всички те споделят разочарованието си от отстъплението от принципите, привлекли ги преди четири години. Основните проблеми, за които говорят, са капсулиране на ръководството, липса на чуваемост за сигнали при нередности в партията, игнориране на решенията на местните структури, прегласувания, „докато резултатът не отговори на очакванията“. Впрочем последното беше потвърдено в запис на онлайн заседание на Националния съвет на ПП, разпространен от Радостин Василев през март 2023 г. Василев, присъединил се тогава към ПП по покана на Кирил Петков, след като напусна „Има такъв народ“, заяви, че е против правителство с ГЕРБ, а от записа ще се запомнят няколко неща: „службите са наши“, „правителството изглежда като коалиционно, но ще казваме, че е само Мария Габриeл“, „направихме ала-бала с президента“.

Истината е, че цялата схема, която направихме, през всички тези години, интелектуалците са 7%. Направихме ала-бала през президента. Ако пуснеш народа да се презентира, ние трябва да сме 10% с ДБ и с всичко.

Последствията от корупционния скандал обаче не са само напускането на хора и репутационните щети за ПП – това са видимите ефекти. Сериозният отлив ще е на избиратели, които ще се насочат към очаквания нов „спасител“ – партия, зад която е президентът Румен Радев. А това означава, че ще бъде сериозно засегната и „Демократична България“, която е в коалиция с ПП. Обезличаването на парламентарно представените либерални формации, изградили бранда си върху противопоставяне на Борисов – Пеевски и на корупцията в битка за законност и морал в политиката, ще извади на политическия пазар друга сила. И тази сила също е срещу Борисов – Пеевски и е за социална справедливост, но също и срещу еврото с аргумента, че „трябва да бъдат питани хората“ и че държавата е безсилна срещу спекулативния натиск върху цените.

ДБ са в трудна ситуация – партньорите от ПП се превърнаха в бреме, но няма как това бреме да бъде отхвърлено, без да понесат още щети. Скандалът обаче стопира намеренията за излъчване на общ кандидат-президент на демократичната общност – инициатива, в която ПП–ДБ имаше водеща роля. На този фон идва предложението на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов за общ кандидат поради геополитически съображения – и защото без ГЕРБ нямало как да имат президент, но също и без ДПС – Ново начало.

Този разпад е показване на истинската същност на тези хора. Догодина за президентските избори случващото се в това „евроатлантическо“ пространство може да ни изиграе много лоша шега. Това са стотици хиляди разочаровани, излъгани хора и надали, ако догодина се предложи кандидат на цялото евроатлантическо общество, ще има достатъчно гласове да го подкрепят.

Съпредседателят на „Да, България“ Ивайло Мирчев очаква от ПП „да дадат ясен и категоричен отговор на кризата и да обявят стъпките, които ще предприемат“.

Няма да разцепим коалицията за кефа на Борисов и Пеевски.

Дали ПП ще успее да се стабилизира и възстанови? Рестарт с ръководство, към което са насочени основните критики – Асен Василев, Лена Бориславова, Венко Сабрутев и др., изглежда невъзможен. На този етап непосредствената цел е да спрат отлива на хора. 

Скандалът ще отнеме значителна част от оцелелия капитал на коалицията ПП–ДБ – моралното превъзходство въпреки сглобката с Пеевски – Борисов. След като съдебна реформа изчезна от техния наратив заради отменените промени в Конституцията, сега ще избледнеят и промяна и корупция. Техните противници ще им напомнят всеки път, така както не спират да повтарят за „пуделите“ и „пачките“ – друг скандал в митниците, при който беше обвинена назначената при кабинета „Денков“ шефка на агенция „Митници“ Петя Банкова. Това се случи в края на управлението на правителството „Денков“ и при очаквани предсрочни избори. Видимо отслабено е и управлението на столицата, където е ядрото избиратели на ПП–ДБ. След напускането на „Спаси София“, която беше партньор в избора на кмета Васил Терзиев, се кара ден за ден; за реализация на каквито и да било политики не може да се мисли при липсата на мнозинство в Столичния общински съвет.

Цитаделата

А ГЕРБ продължава да изглежда като цитадела и причините се коренят не само в чадъра от институции, като МВР, прокуратура, Антикорупционна комисия, но и в структурата и модела на управление на партията.

За разлика от формации като ПП, където различията „избиват навън“, в ГЕРБ няма реални вътрешни дебати. След като волята на лидера е наложена, тя се изпълнява – разни хора слухтят, шушукат, но не говорят открито. Публичен протест от членове на ГЕРБ е практически невъзможен. Напуснали няма, освен ако Борисов не реши да изхвърли някого през борда – обикновено се случва при публично уличаване в скандал. Не пречи пак да го върне – санкционираният по „Магнитски“ Владислав Горанов е пример за това. Но в тази политическа система е почти като при мафията – хората не излизат от партията, а изчезват от сцената, когато не са удобни.

ГЕРБ оцелява не защото няма скандали, а защото притежава уменията, също и институциите, за да превръща скандалите в епизоди, а не в катарзис. Всякакви афери биват разводнявани, забавяни, прехвърляни към прокуратурата, където полека изчезват. Това поддържа усещане за безнаказаност, но и за всемогъщество, което с времето убива и общественото възмущение.

ГЕРБ и ДПС функционират като вертикално управлявани структури – лидерите контролират достъпа до власт, ресурси и кариера. Всяка лоялност бива възнаградена. Освен това и двете партии имат широко разклонена хранителна верига – дълбоко вкоренена с годините мрежа от местни структури, бизнес интереси и зависимости. 

Тази мрежа произвежда лоялност не от идеология, а от интереси – работа, проекти, обществени поръчки. Местните кадри нямат стимул да напускат, защото без ГЕРБ или ДПС, които доминират местната власт, няма друг източник на влияние или защита. Схемата с обществените поръчки е отдавна измислена и в употреба. Разликата е единствено в процентите „ресто“. Този клиентелизъм изглежда по-силен от каузи и идеологии (доколкото има идеологии).

За много българи народняшкият стил и популизма на Бойко Борисов заместват нуждата от морална отчетност. Обществото е дотолкова развратено от корупция, че тази илюзия за близост, която той създава с директната си комуникация, изключва поемането на персонална отговорност.

Изглежда, че Борисов се е ориентирал към друг съюзник, който да му помогне, за да се измъкне от примката на Пеевски – президента Радев и неродения му политически проект, все още нестигнал до учредително събрание заради страхове и предпазливост от страна на инициаторите му. 

Не от такава промяна обаче се нуждае България.

Post Syndicated from Анахит Хачикян original https://www.toest.bg/kakvo-stava-sus-severna-makedoniya/

България разбуни духовете в Комисията за външни отношения на Европейския парламент на 4 юни и стана причина за отлагането на гласуването на проектодоклада за напредъка на Северна Македония. Български евродепутати и австрийският докладчик Томас Вайц си размениха гневни погледи и нападателни реплики, докато парламентаристи от различни политически групи изразиха възмущението си от целенасочената (българска) кампания срещу Вайц. Докладът все пак беше гласуван 3 седмици по-късно, но българските предложения (засега) отпаднаха от текста.

Как се изготвят докладите за страните кандидатки за членство в ЕС и какво точно причини бурята между София и Скопие в Брюксел? 

Ежегодните доклади на Европейския парламент за напредъка на страните кандидатки за членство в ЕС са политически оценки, които евродепутатите изготвят въз основа на докладите на Европейската комисия. В тях се коментират теми като състоянието на демокрацията и институциите, съдебната система и борбата с корупцията, икономическите и социалните реформи, правата на малцинствата и отношенията със съседните държави. Въпреки че докладите на Парламента не са правно обвързващи, те дават политически сигнал на Европейската комисия и Съвета, както и на самата страна кандидат дали и как ще продължи процесът на присъединяване. 

За да бъде подготвен въпросният доклад, един евродепутат се посочва за докладчик за дадената страна кандидатка, а всяка политическа група избира докладчици в сянка, чиято задача е да участват в обсъжданията на бъдещия текст и да преговарят за постигането на добър компромис. Идеята е да има представители на всички политически групи в обсъждането, за да може да се стигне до максимално широк консенсус. След като тези преговори приключат, всички депутати могат все още да предлагат текстови изменения, които после се гласуват едно по едно веднъж в парламентарната комисия и втори път в пленарната зала. 

Финалната версия на текста, одобрена от мнозинството евродепутати, става официална позиция на Европарламента. Целият процес продължава няколко месеца и е съставен от многобройни закрити работни срещи, посещения в страната кандидатка, обсъждания и дискусии с главна цел да се постигне съгласие, което да обедини най-голямо мнозинство. Ако работата е добре свършена от всички засегнати страни, голяма част от конфликтните въпроси се разрешават още преди текстът да бъде подложен на гласуване или в най-лошия случай по време на самото гласуване чрез предложения за компромисни изменения, които вече са предоговорени и подкрепени от мнозинството евродепутати.

Как се разигра този иначе доста консенсусен сценарий в случая с доклада за напредъка на Северна Македония и кога гърнето се счупи?

Томас Вайц – австрийски евродепутат от Групата на Зелените/Европейски свободен алианс, е посочен за докладчик за Северна Македония през ноември 2024 г. Това е третият му мандат като евродепутат. В настоящия Парламент той е председател на делегацията в Парламентарния комитет по стабилизиране и асоцииране ЕС – Черна гора, а по време на предишните мандати е бил член на същите делегации за ЕС – Албания и ЕС – Босна и Херцеговина и Косово. Именно познанията и опитът му с различни балкански държави са фактор да бъде посочен за докладчик за Северна Македония. 

Докладът му от 7 страници беше определен като балансиран и конструктивен от повечето евродепутати при първото обсъждане на текста в Комисията за външни отношения на 18 март 2025 г. България се споменава само два пъти: във връзка с Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество и в контекста на т.нар. френско предложение, според което Северна Македония трябва да впише българите в преамбюла на конституцията си. След първото изслушване евродепутатите имаха срок от 10 дни да внесат предложения за изменения на текста. Докладът получи огромния брой 313 предложения за промени, сред които почти една трета са на български евродепутати. Българските предложения засягат необходимостта от конституционни промени, спазването на вече договорените ангажименти от страна на Северна Македония и случаите на дискриминация и насилие срещу българи и български организации. Фактът, че тези най-важни за България теми са засегнати едва в предложенията за изменения, а не в първоначалния текст на доклада, сам по себе си е тревожен сигнал. Каква е ролята на българските евродепутати в този процес?

Българските докладчици в сянка

За да бъдат докладчици в сянка и да участват в изготвянето на доклада, евродепутатите трябва да бъдат членове или зам.-членове на съответната парламентарна комисия. В случая това е Комисията за външни отношения и в нея членуват петима български евродепутати: Андрей Ковачев (ГЕРБ, ЕНП), Станислав Стоянов („Възраждане“, ЕСН), Илхан Кючюк (ДПС, „Обнови Европа“), Ивайло Вълчев (ИТН, ЕКР) и Петър Волгин („Възраждане“, ЕСН). За доклада за Северна Македония и Вълчев, и Стоянов са докладчици в сянка. Тоест те са били поканени на всички вътрешни работни срещи на докладчиците. Това е първото място, на което могат да изразят българската позиция и да преговарят за българските национални интереси. Останалите български евродепутати също имат възможност да го направят чрез срещи със съответния докладчик в сянка от своята политическа група, който ще участва в преговорите. Така може да се даде гласност на единна българска позиция, която да отекне на всички нива. 

Такава единна българска позиция отекна, но предизвиквайки скандал, когато всички 17 български евродепутати изпратиха писмо, уличаващо докладчика Вайц в изтичане на информация и липса на безпристрастност. 

Тези подозрения се появиха, след като македонският премиер Християн Мицкоски направи медийни изказвания, от които се разбра, че той познава съдържанието на някои предложения за изменения, преди да са станали публични. Въпросните проблемни изменения, внесени от докладчика Вайц и от други депутати от Европейската народна партия и от Групата на Социалистите и демократите, включват „признаване и зачитане на македонския език и идентичност“. За да добави сол в раната, премиерът Християн Мицкоски каза, че по този начин Европа признава „вековната“ македонска идентичност и македонски език – прилагателно, което не присъства нито в доклада, нито в измененията. 

Минавайки в контраатака, българските евродепутати поискаха да внесат ново изменение за „съвременната“ македонска идентичност и език, но крайният срок за поправки вече беше изтекъл. Междувременно на 30 май българският парламент единодушно прие като извънредна точка в дневния си ред по искане на ИТН решение за напредъка на Северна Македония в процеса на присъединяване към ЕС, в което се подчертава, че: 

България остава напълно ангажирана с европейския консенсус от юли 2022 г. и призовава властите в Република Северна Македония (РСМ) също да изпълняват стриктно поетите от тях договорености. 

Решението беше наложено от лошото предчувствие, че македонската страна ще се опита да заобиколи поетите по-рано ангажименти към България и да наложи своята гледна точка на европейската сцена. 

След изпратеното от българските евродепутати писмо, в което се съобщава за нередности по изготвянето на доклада, и сигналите, подадени към председателя на Европарламента Роберта Мецола, гласуването на доклада в Комисията за външни отношения беше отложено за 24 юни, а в пленарната зала – за юли.

От българска страна обвиниха докладчика, че поддържа прекалено близки отношения с властите в държавата, която оценява, и че изпълнява нейните инструкции. Вайц пък се оплака, че телефонният му номер е бил публикуван в социалните мрежи в профилите на български крайнодесни групи и е получил множество заплахи и закани.

В публичния регистър на Европарламента Вайц, както и докладчиците в сянка са длъжни да регистрират всички външни срещи, свързани с доклада. От списъка се вижда, че Вайц се е срещал с много македонски институции и организации, както и с изследователи от Съвместната комисия за България и Северна Македония и с дипломати от Постоянното представителство на България към ЕС. Българските докладчици в сянка, от друга страна, нямат нито една регистрирана среща. В отговор на коментара на Вайц по този въпрос Вълчев каза, че няма какво да регистрира, защото той не провежда срещи с лобисти. Срещите на Вайц с представители на македонската страна не нарушават правилника на Европейския парламент, тъй като са част от работата му по доклада за Северна Македония. Лобизмът присъства в работната среда в Европейския парламент и срещите с държавни представители и организации, записани в Регистъра за прозрачност на европейските институции, са част от ежедневието на евродепутатите.

Въпросът, който можем да си зададем, ако допуснем, че докладчикът наистина е бил едностранно повлиян от македонските си партньори, е

как една страна кандидатка успява да бъде по-видима, влиятелна и гласовита от страна членка като България, която разполага с много повече механизми за влияние, участие и защита на гледната си точка само поради простия факт, че вече членува в Европейския съюз? 

Положени ли са били необходимите усилия от страна на българските евродепутати и българските организации в България и в Северна Македония, така че тяхната гледна точка също да бъде чута, обяснена, разбрана и застъпена? Не бихме ли постигнали по-добри резултати, ако вместо нападателна и негативна кампания в последния момент, каквато изглеждаше българската реакция в европейското (и македонското) публично пространство, бяхме провели навременна, градивна и обяснителна комуникационна кампания, с която да защитим позициите си на европейската сцена? 

Това може да бъде направено по много и различни начини в Европейския парламент – чрез активно участие в работните срещи на докладчиците в сянка и лобиране във всяка политическа група, но също и чрез организиране на конференции, публични дискусии и културни събития, чрез неформални срещи и търсене на пресечни точки и общи интереси по въпроса с други държави… Важно е и как се представят проблемите спрямо публиката, на която се говори. Както подчертава журналистът Бойко Василев в лекцията си „София, Скопие и Брюксел в лодката, като не се забравя и Белград“ в Македонския научен институт в София на 12 юни, различните европейски публики са склонни да разбират различни наративи. 

Според Василев германците разбират разкази за нарушени човешки права, докато французите и испанците разбират разкази за история. По принцип историческите теми невинаги са добре посрещнати в европейски контекст заради разминаванията в интерпретациите, за разлика от проблемите с човешките права и правата на малцинствата, които се вземат под внимание и получават необходимото сериозно отношение. С други думи, ако историческата призма на отношенията между България и Северна Македония е трудна за предаване в политически контекст, то темата за правата на българите в Северна Македония днес е подходяща и съвсем европейска тема, която би могла да спечели подкрепата на различни евродепутати и политически групи, ако се представи по подходящ начин. Да адаптираш разказа си спрямо публиката и контекста, в който го представяш, е от ключово значение, за да бъдеш чут и разбран. Това са усилия, които се полагат в дългосрочен план и изискват координация, инвестиции и визия за бъдещето. 

Заслужава да се отбележи, че българските евродепутати в Брюксел, както и народните представители в София успяха да застанат единодушно зад позицията си по отношение на Северна Македония, което рядко се случва по който и да било друг въпрос. 

Остава сега и да намерят подходящия тон и подобаващия начин своевременно да изразят позициите си на европейско ниво. Един от тези начини е да се спечели навреме подкрепата на големите политически групи. Именно този далеч по-удачен подход беше приложен на 24 юни при повторното гласуване на доклада в Комисията за външни отношения. В началото на събранието групите на Европейската народна партия, Социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и Зелените предложиха устна поправка, предвиждаща преди думите „македонски език и идентичност“ да се добави „съвременен“. Това по същество е българска поправка, съвпадаща с българските национални интереси, но координирана предварително с останалите евродепутати, така че да събере максимално широка подкрепа и да бъде внесена не на национално или индивидуално, а на политическо ниво. Такава подготовка очевидно липсваше в месеците, през които докладът се е изготвял. 

Въпреки правилния подход, приложен в последния момент, въпросната устна поправка в крайна сметка не беше подложена на гласуване, тъй като шестима евродепутати от Групата на „Патриоти за Европа“ (половината от които от унгарската партия на Виктор Орбан) се обявиха против внасянето ѝ. Това не е първият опит на Унгария да се намеси в отношенията между България и Северна Македония, за да засили позициите на националистическото правителство в Скопие, в чието лице вижда свой верен съюзник. 

Изходът не е фатален, тъй като докладът отново ще бъде гласуван в пленарната зала и тогава поправката ще бъде внесена писмено и вероятно приета, тъй като четирите политически групи, които я внесоха днес, ще разполагат с мнозинство. Освен ако Северна Македония не измисли друг неочакван ход, който отново да завари София неподготвена като след първи паднал сняг – всяка зима знаем, че ще дойде, и все сме изненадани! 

Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ukrayna-balkanite-i-geopolitikata-na-noviya-svetoven-red/

На 11 юни в украинския град Одеса се проведе четвъртата среща на високо ниво от форума „Украйна – Югоизточна Европа“. Предишните издания на формата – в Дубровник, Тирана и Атина – очертаха визията за регионално сътрудничество в контекста на войната. В дни на изключително тежки руски терористични удари над цяла Украйна президентът Володимир Зеленски избра именно Одеса за домакин на регионалната среща на върха – един от фронтовите градове на страната, портата на Украйна към Балканския полуостров и заради това място с голяма символика.

На форума Украйна беше домакин на президенти, премиери, външни министри и парламентарни лидери на десет държави от Югоизточна Европа – България, Молдова, Черна гора, Румъния, Сърбия, Хърватия, Гърция, Албания, Северна Македония и Словения. В очакване на нова ера на световна икономическа несигурност и в контекста на увеличаващите се по брой и интензивност военни конфликти срещата в Одеса показа, че Югоизточна Европа не просто споделя географска близост с Украйна. Заради тази близост регионът ще трябва активно да участва в оформянето на бъдещия политически и отбранителен ред на целия континент пред лицето на засилващата се руска агресия и глобална нестабилност.

На Балканите най-близките украински съюзници са в Букурещ и Кишинев

Румъния и Молдова се утвърждават като ядрото на твърдия проукраински фронт в Югоизточна Европа. В рамките на срещата в Одеса двете държави заявиха солидарност с Киев и очертаха геополитическа ос, която става все по-важна за сигурността в Черноморския регион. Тази роля на най-близки регионални съюзници на Украйна бе категорично защитена от лидерите им – новоизбрания румънски президент Никушор Дан, за когото това бе първо международно посещение, и молдовската президентка Мая Санду, утвърдила се като един от най-ясните гласове срещу руската хибридна агресия. Президентът Зеленски директно предупреди, че руските военни планове включват овладяване на Одеса с последваща експанзия към Молдова и Румъния, подчертавайки нуждата от дългосрочни гаранции за сигурността на региона.

Мая Санду сигнализира, че Кремъл води интензивна хибридна кампания с цел подриване на демократичния процес преди парламентарните избори в Молдова тази есен:

Молдова знае точно какво е хибридна война, и е готова да сподели своя опит. Страната е изправена пред едни от най-важните си избори. Русия иска да види как Молдова се отдръпва от Украйна. По-важното е, че иска да използва Молдова срещу Украйна и ЕС.

Румъния – вече ключов логистичен център за военна и хуманитарна помощ към Украйна, както и за украинския износ по земя, зае още по-категорична позиция. Новоизбраният президент Никушор Дан, който победи на изборите, след като първоначално провелият се вот бе анулиран заради руска намеса, заяви: 

Русия разбира само езика на силата. Трябва да помогнем на Украйна да преговаря от позиция на надмощие.

Той остро осъди блокирането на всяка мирна инициатива от страна на Москва.

За румънско-молдовския блок „Одеса 2025“ се превърна в сцена на нова стратегическа заявка – че в Югоизточна Европа съществуват държави, които не просто подкрепят Украйна, но и разбират, че собствената им сигурност е неразривно свързана със сигурността на държавата жертва на руска агресия от 2014 г. насам.

Сърбия на Вучич между Брюксел, Киев и Москва

Голямата новина от срещата в Одеса беше присъствието на сръбския президент Александър Вучич, поставен под огромен натиск у дома заради нестихващите в цяла Сърбия масови протести срещу корупцията. С мотив, че не може да застане срещу собствената си политика и интересите на страната, той единствен не подписа общата декларация на срещата, която призовава за засилване на санкциите срещу Русия, настоява за пълно изтегляне на руските войски от украинска територия и за възстановяване на украинските граници като условие за траен мир.

Декларацията също така подкрепя европейската интеграция на Украйна и региона и повтаря нуждата от международно сътрудничество за възстановяване на страната с участието на финансови институции, частния сектор и местните общности. Отказът от включване в общата позиция не попречи на Вучич да предложи сръбско участие във възстановяването на някои украински градове и региони след края на войната – инициатива, приветствана от Володимир Зеленски като реален израз на солидарност.

Посещението на Вучич в Москва през май 2025 г. предизвика критики от Европейския съюз – показната близост с Владимир Путин усложнява процеса на присъединяване на Сърбия към ЕС. Този двоен подход и маневриране между Москва и Брюксел илюстрират сложната и нестабилна позиция на Сърбия във външната политика. В същото време те подчертават и ключовата роля на страната в регионалната динамика, а участието във форума в Одеса е поредното доказателство, че Вучич се стреми да извлече ползи от всяка възможна посока в тази регионална битка за влияние. Заради връзките си с Украйна обаче Вучич рискува да разгневи традиционните си партньори в Кремъл.

Ден след като Москва обвини Белград, че доставя оръжие на Украйна през трети страни, петима души бяха ранени вследствие на експлозия във военния завод „Крушик“ в сръбския град Валево. Заводът беше сред посочените в руския доклад като източник на боеприпаси за украинската армия. Случаят напомня добре установен руски почерк. През последното десетилетие руското военно разузнаване (ГРУ) беше замесено в редица саботажи във военни обекти из Европа, включително в поредица от взривове в български оръжейни складове, и в отравянето на оръжейния търговец Емилиян Гебрев. През 2014 г. Чехия официално обвини руски агенти за експлозия в склад във Върбетице. Такива саботажи са част от хибридната агресия на Москва, която цели дестабилизация и сплашване на партньори, оказващи подкрепа на Украйна.

Българският национален интерес срещу путинизацията

Разкъсвана от вътрешна политическа дестабилизация, която бива подхранвана от руски агенти на влияние и дезинформационни кампании, България продължава да не разбира националния си интерес и да се движи по ръба на ангажираността си с Украйна. С малки изключения, реториката е скромна и колеблива, а реалните действия са, меко казано, предпазливи и почти винаги следват общите европейски позиции. По време на посещението си в Одеса премиерът Росен Желязков заяви, че България е готова да се включи активно във възстановяването на Украйна – особено в сферата на енергетиката, транспорта и инфраструктурата.

Той подчерта и стратегическото значение на бъдещия коридор „Александруполис – Одеса“ – транспортна и енергийна артерия, която трябва да свърже Егейско и Черно море, заобикаляйки евентуална руска блокада на Одеса и утвърждавайки ролята на България като регионален логистичен възел. Макар пълната реализация на тази свързаност да изисква време, поне по една от ключовите оси вече се вижда движение: българо-гръцкият проект Sea2Sea („Море до море“), който включва жп и терминални подобрения по оста Александруполис – Бургас – Варна – Русе, е с напреднало техническо планиране и очакван завършек около 2027–2028 г. според официални оценки. 

Нерешителността на България личи и по темата за морската сигурност. София участва в тристранната инициатива с Румъния и Турция за разминиране в Черно море, пряко свързана с безопасността на украинските търговски маршрути. Операциите са факт, но официална координация с Киев липсва. Какво пречи – технически ограничения или страх от руската реакция? Това е още по-неразбираемо на фона на факта, че Украйна вече нанесе сериозен удар върху руската доминация в Черно море: с морски дронове и ракети „Нептун“ бяха потопени ключови кораби от флота на Москва, а зърнените коридори бяха възстановени. Украинската победа на морския фронт е стратегическа, а бавната и неуверена реакция на България само засилва усещането, че страната ни остава пасивен наблюдател в битка, от чийто изход зависи собствената ѝ сигурност и бъдещето на целия регион.

Отговорът вероятно се крие в сблъсъка между българските институции и в нежеланието на управляващите партии да спазват закона по отношение на руските агенти в парламента. Докато правителството говори за евроинтеграция и солидарност с Украйна, президентът Радев нарича защитата срещу руската агресия „обречена кауза“ и твърди, че Киев „настоява“ да води война. Това подозрително напомня на геополитическия курс, предлаган от Москва още през 90-те. Както отбелязва Илиян Василев в свой анализ, позицията на Радев не е просто алтернатива, а откровено подкопава европейската траектория на България и би я върнала в зоната на стратегическа несигурност, уязвима за външни атаки.

Същевременно България е подложена на системна информационна агресия. Докладът на ДАНС от 2024 г. определя Русия като основен източник на хибридни заплахи. А според изследване от 2023 г. страната ни е най-уязвимата на дезинформация в цяла Европа. Вместо това да стане повод за партньорство с Украйна в областта на киберотбраната и противодействието на дезинформацията, темата остава извън дневния ред на българските власти.

Анализатори отдавна сочат, че България има потенциал да бъде енергиен и логистичен възел. През 2025 г. обаче българското правителство внезапно се отказа от сделката за продажба на ядрените реактори от АЕЦ „Белене“ на Украйна – решение, обявено от вицепремиера Атанас Зафиров и потвърдено от енергийния министър Владимир Малинов. Така страната ни се отказа от възможността не само да подкрепи украинската енергийна независимост, но и да утвърди себе си като значим играч в енергийната геополитика на региона. Отказът от сделката подкопава потенциала на България да използва ядрените си активи в полза на дългосрочна международна роля и засилване на двустранните отношения с Киев. Вместо лидерство решението излъчва политически зависимости от Москва, страх и колебание в ключов момент на пренареждане на регионалната геополитика.

„Одеса 2025“ като възможност и предупреждение

Срещата в Одеса очерта визията на нова геополитическа архитектура в Югоизточна Европа. Нещо повече, постави страните от региона пред ясен избор – между проактивно участие в изграждането на обща рамка за сигурност, устойчивост и интеграция, от една страна, и пасивност, зад която стои не стратегическа предпазливост, а продължаваща политическа сервилност към Москва, от друга.

В този контекст България разполага с реален потенциал да се утвърди като ключов регионален фактор – в енергетиката, логистиката, отбраната и инфраструктурната свързаност. За целта обаче е необходимо управляващите в София най-сетне да поставят националния интерес над вътрешнопартийните сметки и зависимостите от Кремъл, които теглят страната назад – към блатото на бездействието и геополитическата безтегловност. В момент на засилваща се глобална нестабилност и противопоставяне между големите сили, отказът от участие е също толкова съдбоносен избор, колкото и активната позиция.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/mladite-glupako/

С извинение към Джеймс Карвил и неговото „Икономиката, глупако!“ – истинския хит от президентската кампания на Бил Клинтън през 1992 г., но в застаряваща Европа, част от която е и застаряваща България, важни са младите. Върху тях ще падне отговорността за повече социални услуги и повече здравеопазване за увеличаващата се армия от възрастни, за климатичните кризи и управлението на/с изкуствен интелект. Следователно младите трябва да избират политиците (си). Ако демократичната общност в България наистина иска президент на европейското бъдеще, той трябва да спечели гласовете на бъдещето. 

Дали номинацията на кандидат-президент на демократичната общност да не бъде поставена и като задача на хакатон, където млади таланти, иноватори и активисти да предложат идеи и стратегии, които най-добре отразяват техните ценности и стремежи за бъдещето на страната. А то принадлежи тъкмо на тях – на отчуждените от политиката, но жадни за справедливост и свобода млади хора с дух на либерали и с вяра, че могат да променят България.

Българската политика не ги търси, не ги пита, не говори езика им. Те са малка част в сравнение със застаряващото население и избирателите като цяло – във възрастовата категория 20–29 години попадат 554 975 души, по данни на националната статистика към 31 декември 2024 г. (В групата 30–34 години са още близо 343 000.) Делян Пеевски и подобните му рекрутират напористи кариеристи, дъщерите и синовете на политици биват уреждани с държавни постове и имуществени придобивки, а някои от тях могат да бъдат открити и в състава на парламентарните групи. 

Други участват в доброволчески кампании, защитават каузи за опазване на природата, включват се в протести за справедливост в съдебната система и срещу символите на корупцията. Не са мнозинство, но са видими. Трети крещят срещу еврото и издигат плакати в защита на традиционното семейство.

Къде са другите?

Къде са другите – онези, които не маршируват с лозунги, не водят кампании и не вярват, че политиката може да се промени? Тяхната апатия не е отказ от правене на политика, а начин да протестират. Кога политиците и партиите най-сетне ще говорят за липсата на ефективна връзка между образованието и професионалната реализация? За безсмислени специалности във вузове, произвеждащи висококвалифицирани продавачи в молове, за ниското заплащане при младите хора… 45% от младежите на възраст 15–29 години се притесняват от финансови проблеми, показва миналогодишно проучване. 

И ако политическата обвързаност на изпълнителната власт ѝ пречи да говори за безполезни университети, за сивия сектор на частните уроци, използван от 60% от родителите, за да превъзмогнат децата им дефицитите в образованието, то един президент може да го направи. Държавният глава може да говори за предизвикателствата на ΧΧΙ век, за петата индустриална революция, за бъдещето – не за това чий е Крим, докато прокарва задкулисно сделки, които превръщат турските енергийни интереси в български зависимости. 

Дали ще се открие кандидат, който да намери път към младите българи по теми като свободата на словото, личните свободи, климатичните промени, социалната справедливост, антикорупцията, истинската конкуренция и почтеност, и да им покаже смисъла да останат в България? 

Защото точно такава просветителска и визионерска мисия отива на президента, а не удовлетворяване на властови и парвенюшки амбиции.

Инициативата за излъчване на общ кандидат-президент на демократичната общност едва започна и наред с въпросите за обхвата ѝ, технологията на селектиране, профила на кандидата, ще е от полза да бъде насочена към конкретни кръгове избиратели.

Събудят ли се за гласуване младите хора, ще се увеличат шансовете на кандидата да стигне до балотаж. 

Основа, върху която да се гради, има – на последните избори на 27 октомври коалицията ПП–ДБ се е представила по-добре от средното сред по-младите възрастови групи до 40 г., показва проучване на „Тренд“. (Близо 2/3 от всички избиратели на коалицията са с висше образование, малко под една трета са софиянци, а 58% от всички гласували за ПП–ДБ са жени.)

Разбуждат се

В Полша, най-голямата икономическа и военна сила в бившия социалистически блок, 69% от младите хора са гласували на парламентарните избори през 2023 г. На президентските избори през май избирателите на възраст от 18 до 29 години подкрепиха на първия тур антисистемни кандидати, които не успяха да стигнат до балотажа. Те до голяма степен отхвърлиха кандидатите, представляващи двете доминиращи политически партии в Полша – „Гражданска платформа“ на Доналд Туск и „Право и справедливост“, бившата управляваща партия, водена от Ярослав Качински. Както и в Румъния, България и други европейски държави, младите са гневни на политиците и са склонни да гласуват за хора, които не изглеждат партийно форматирани. 

В Румъния младите хора проявиха зрелост при балотажа за президент, когато 58% от избирателите на възраст между 18 и 30 години гласуваха на втория тур за проевропейския кандидат Никушор Дан. Румънски медии отбелязват този факт като забележителна промяна в сравнение с първия тур. Тогава националистът Джордж Симион беше фаворит сред тази възрастова група с 43% в сравнение с 34% за Дан. Друга особеност на румънските избори за президент е, че жените са изиграли ключова роля на балотажа, като над 55% са избрали Никушор Дан – решаващ принос за неговата победа. 

Според изследване на Евробарометър от миналата есен, макар младите българи да гледат положително на Европейския съюз, почти половината не следят европейската политика, а 78% от младежите до 24 години не са гласували на последните европейски избори. Но един мажоритарен вот, какъвто е изборът за президент, би могъл да разпали интереса им, стига да им се предложи кандидат, говорещ на техния език. Това не означава само да е популярен в TikTok – макар че ще трябва да умее да комуникира и там, ако иска да достигне до тях, но също и бързо да сменя темпото и наратива. Например да носи кроксове с вечерно облекло и да е готов да завърже непринуден разговор на улицата, а после да държи официална реч и при това да не преиграва, защото младите хора бързо засичат фалша.

На каква личност ще заложи демократичната общност и колко обединена ще е зад нея, е от решаващо значение за подкрепата. Вероятен или невероятен избор – това е въпросът. 

Най-вероятният би означавал някой като досегашните стандартни костюмирани кандидати – мъж, скован в парадигмите на „градската десница“, самата тя несплавена. Ако целта е да се стигне до балотаж, трябва да се излезе извън тази матрица.

Вероятният избор означава кандидат, неспособен да повтори уникалния (и единствен) успех на обединеното дясно за избора на Петър Стоянов през 1996 г. с неговите 2 502 517 на втория тур. 

Онази „дихотомия“ (БСП–СДС, б.а.), по определението на проф. Калин Янакиев на кръгла маса за общ кандидат на демократичната общност, работеше в полза на моралното противопоставяне и гражданската мобилизация. Но това време няма да се повтори, остана в историята на Прехода. Светът се промени. България, политиката, избирателите – всичко претърпя дълбока трансформация. Дигиталната (не)реалност вече е цяла паралелна вселена, демокрацията е в криза, световният ред, установен след Втората световна война, се разпада. През 1996 г. Петър Стоянов олицетворяваше европейската цел на просветената част от българското общество. През 2026 г. на България е нужен президент, който да я защити.

Докато демократичната общност умува за бъдещата кандидатпрезидентска двойка, ГЕРБ и лидерът ѝ Бойко Борисов в опит да разпределят главните роли в бъдещата кампания вече се позиционираха като стожер на ЕС и всичко евро-, дефинирайки противник в лицето на президента Румен Радев. Най-вероятният избор не би помогнал на демократичната общност да стигне до балотаж, по-добре да рискува с невероятен, излизайки от стандартните сценарии. Бъдещето може да вдъхновява, стига да има кой да го разкаже по добър нов начин. Един кандидат за президент може да го направи. Защото политиците само плашат. 

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/iskame-si-evroto/

Една от най-поразителни черти на българската политическа действителност е начинът, по който определени групи в обществото изразяват недоволството си. В много европейски страни позицията на една група по интереси се формира след доста четене, информираност и съвместна работа, докато у нас процесите на когнитивни възприятия по отношение на един или друг проблем в обществото често вкарват българските граждани в капана на дезинформацията.

Дебатът – ако изобщо може да го наречем така – около присъединяването на България към еврозоната е болезнено белязан от тази действителност, която се дължи на два фактора: неспособността на политическия елит да сподели с избирателите си предимствата и недостатъците от приемането на общата европейска валута и силната вълна от дезинформация, представяща еврото като събирателен образ на всичко лошо, което очаква България. 

Казано с други думи, кампанията срещу еврото не е толкова успешна, колкото е слаба информираността на хората какво ни очаква в еврозоната. Ето защо в тази статия ще се постараем да анализираме кои са политическите ефекти от присъединяването на България към еврозоната, като ще се убедим, че те далеч надхвърлят като ползи и изгоди икономическите.

Защо ни е еврозоната? Да не би датчани и поляци да са по-глупави от нас!?

Едва ли противниците на единната европейска валута си дават сметка, че основната причина за приемането на еврото всъщност се крие в историята и спецификата на Прехода. Краят на социализма през 1989 г. отвори вратата за частната собственост и пазарната инициатива – двете характеристики на капитализма, които в политическо и социално отношение далеч надхвърлят легендарната предвидимост и спокойствие на „развитото“ социалистическо общество. 

В рамките на няколко години българите, които останаха или се завърнаха в страната след промените, се опитаха да се позиционират трайно в тази нова система, която даваше на мнозина надежди за по-добро бъдеще. Оптимизмът рухна, когато България преживя най-сериозната икономическа криза след края на Втората световна война, останала в историята ни като печално известната Виденова зима. По-дълбоки като психологическо отражение от това злощастно събитие са единствено годините на сеч и гибел, сполетели страната ни по време на Междусъюзническата и двете световни войни.

Казано накратко, през януари 1997 г. българската икономика рухна безславно, а левът беше поставен на животоподдържащи системи в условията на валутен борд. Тези години бяха най-унизителните в историята на българската валута, която дори през социализма се ползва със златно покритие и е фиксирана стабилно към курса на щатския долар. Щетите, нанесени върху валутата ни, бяха особено дълбоки и поради факта, че тя никога повече нямаше да успее да се възстанови от девалвацията, а трябваше раболепно да следва курса на марката, за да може парите да възстановят покупателната си способност, а икономиката да бъде изградена отново. 

В дните, когато Германия извърши символично погребение на марката и я замени с еврото, стана ясно, че България се превръща в прецедент, тъй като нейната полуфункционираща валута на практика е вързана за курса на друга несъществуваща валута.

След тази кратка историческа ретроспекция е редно да си дадем сметка, че причината, поради която България стигна дотук, е икономическото фиаско от 1997 г. Приемането на еврото на практика ще завърши започнатото от валутния борд. Ако все пак се опитаме да пресъздадем една алтернативна историческа реалност, в която Виденовата зима отсъства, то тогава левът би успял да запази фиксиран курс към долара и днес успешно да се вмести в датския, полския или пък румънския сценарий. Но тъй като в историята няма „ако“, дилемата пред нашата страна е тази: да избере лева – валута с фиктивна покупателна стойност, която ще девалвира все повече с времето, или да избере еврото, чието златно покритие му гарантира позицията на втората най-силна валута в света.

Политическите ефекти от приемането на еврото

Първият и най-важен политически ефект засяга трайното и категорично позициониране на България като европейска държава в глобалния икономически ред. Понятието „глобален икономически ред“ е особено важно за осмислянето на предимствата на еврозоната, тъй като този ред на практика е едно неголямо семейство, в което съжителстват няколко резервни валути. С най-голям дял от тях са щатският долар и еврото, а с периферен – японската йена, китайският юан и британският паунд – остатък от колониалното минало на Британия. Еврото на практика е по-силно и от азиатските валути, и от паунда, като единствено доларът е в състояние да го конкурира. Негативните ефекти от тази конкуренция често се тушират от стабилните отношения между икономиките на САЩ и Европа, които очевидно ще надживеят сегашните турбуленции. 

Важно е да поясним, че когато имаш резервна валута, която е закрепена за стойността на златото, можеш да печаташ пари. Колкото поискаш. Чудили ли сте се как Америка винаги намира пари да воюва и да отстоява интересите си по света? Защото валутата ѝ е най-силната в света и хазната може да печата неограничено количество долари, които редовно да инжектира в американската военна машина и икономика. 

Същата логика е приложима и за еврото – винаги когато страна членка е заплашена от икономическа криза, Европейската централна банка във Франкфурт е в състояние да печата валута. В тези условия политическата стабилност и увереност на България ще се засилят, защото противниците на еврото няма да могат да легитимират твърденията си, че сме позорният длъжник на Международния валутен фонд и Световната банка, чиито заеми ще плащат идните поколения българи. България ще се сдобие с паричен и икономически суверенитет, а не с псевдовалутен васалитет.

Вторият политически ефект е отражението, което присъединяването ни към еврозоната ще окаже върху корупцията и сивия сектор. Те ще продължат да съществуват, тъй като няма развита демокрация, която да е напълно имунизирана против ефектите от корупцията, противно на претенциите на автокрациите и тоталитарните режими, които са най-яркият съвременен символ на самата корупция. Но общественият статут на корупцията и на сивия сектор, както и нивото на съществуването им ще се променят. Ефектите им няма да са толкова осезаеми за гражданите, а упражняването на корупционни практики ще е привилегия на политическите елити и кръговете около тях, която ще приема далеч по-изтънчени форми. 

Казано иначе, корупцията у нас вече няма да е балканска, а европейскa, коeто ще даде лице и мандат на България да претендира за развита демократична държава, чиито корупционни практики следват европейските стандарти и санкцията на Франкфурт. И ако за прозападните кръгове у нас това е добре дошло, то за онези, които искат България да остане извън европейското семейство, подобна крачка ще е крайно делегитимираща, тъй като няма да могат да вземат пари директно от руските си спонсори.

Третият политически ефект се отнася до скъсването на зависимостта с евразийското икономическо пространство. България ще стане част от онова глобално икономическо пространство, което смели мъже като Хенри Моргентау-младши, Хари Декстър Уайт, Густав Щреземан и Жак Делор разчертават за бъдните поколения. Всъщност една от причините, поради които еврото е толкова недолюбвано, е, че компактни маси в българското общество не желаят да се разделят със спомените от социализма, но в същото време отказват да признаят факта, че ниските стойности на пенсионното осигуряване се дължат на инфлацията, която посече българската икономика през 1997 г.

По същия начин стои въпросът с онези групи, които гледат на европейския капитализъм като на нещо страшно и враждебно, без да си дават сметка, че на фона на англосаксонския той гарантира развитието на средна класа. Такива проблеми са плод на сериозна дезинформация в българското общество, която цели да го убеди, че единната европейска валута ще направи от България колония.

Ако трябва да обобщим, присъединяването на България към еврозоната не просто ще допринесе страната ни да придобие паричен суверенитет и по-значима роля в глобалната икономика, но и трайно да се позиционира като част от Европа.

В тези условия еврото ще спомогне за затваряне на ножицата между много богати и много бедни и при последователна и градивна икономическа политика ще насърчи формирането на европейска средна класа. 

Неудобната истина е, че приемането на еврото ще наложи и много по-стриктни стандарти и условия за динамиката на труда, което ще изисква от страната да стане доста по-прозрачна при прилагането на националното и европейското законодателство. Това ще изтръгне много противници на еврото от удобната роля на бездействащи критици на НАТО и ЕС, които сглобяват аргументите си с помощта на конспиративни теории, а не на рационални аргументи, и ще даде възможност на реално критичния поглед към функционирането на общността и Алианса да излезе на преден план. Този поглед неведнъж е сблъсквал европейските и американските представители, но в крайна сметка изходът винаги е бил един и същ: от двете страни на океана са осъзнавали, че са като едно семейство, чийто икономически възход е двигателят на световната икономика.

Ами ако не успеем?

Какво би се случило в една паралелна реалност, в която България остава извън еврозоната? Или пък какво би станало, ако липсата на консенсус в политическия дебат у нас доведе до нестабилност, на която Брюксел и Франкфурт няма да погледнат добре?

Ако България не се присъедини към еврозоната, това ще създаде доста благоприятна почва за ръст на антизападните настроения у нас и за изолиране на страната. Това на практика е път обратно към Малтийския консенсус, но тъй като той отдавна не функционира, България може да се окаже в позицията на failed state вътре в Европа. В крайна сметка едно е съществуването на българската икономика, без еврото изобщо да е на дневен ред, друго е тя да функционира в условия, при които приемането на единната европейска валута се е провалило. 

Това ще консолидира антиевропейските кръгове и ще даде възможност за създаването на икономически климат, който да препозиционира България в рамките на евроатлантическото пространство. Нашата страна за пореден път ще се окаже в ролята на мост между Изтока и Запада, а както е известно, през годините тази роля ни е довлякла много проблеми.

Провалът на приемането на единната европейска валута ще даде мандат да бъде поставена под въпрос цялостната геополитическа ориентация на нашата страна.

Това няма да се случи изведнъж и веднага, но ще придобие по-осезаеми форми с наративите, че Европейският съюз няма бъдеще и упадъкът му е неизбежен. 

Тук е мястото да кажем, че никой не знае какво точно е бъдещето и че общността неведнъж е изпадала в трудни моменти. По-старото поколение от европейски политици помни периода на „eвросклероза“ и кризата на европейската валутна змия. Но Европа винаги е намирала начин да оцелее, защото се е реформирала. Тази реформа и днес предстои да бъде много болезнена предвид геополитическите предизвикателства, които стоят пред Стария континент, но рано или късно ще започне. Показателни са плановете на Германия и Франция да разделят общността на концентрични кръгове, които да се ползват в различна степен от облагите, предоставяни от интеграционния процес. Ако България се окаже в някой от външните кръгове – това е неизбежно, ако не се присъединим към еврозоната, – едва ли в бъдещите десетилетия ще ни се удаде да бъдем пълноценен член на Европейския съюз.

В дългосрочен план, ако се провалим с приемането на еврото, твърде е възможно отново да се озовем на входа на тунела, от който се опитваме да излезем вече три десетилетия. Това ще се случи, когато животоподдържащите системи на лева откажат и валутният борд спре да работи. И когато страната изпадне в икономическа криза и спре да обслужва главоломно нарастващия си външен дълг, което рано или късно ще стане, ако навлезем в нова икономическа криза в резултат на глобална рецесия или латентна политическа нестабилност. Мнозина биха определили такова твърдение като заблуда, но малко хора през славното лято на 1994 г. очакваха, че само три години по-късно ще се редят на опашки в банките, за да изтеглят спестяванията си. И всъщност, ако тези събития се повторят, политическата цена, която ще платят гражданите и бъдещите поколения, ще бъде много висока.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/tsivilizatsionniyat-izbor/

Пукнатините в коалицията, която представлява част от демократичната общност в 51-вия парламент – „Продължаваме промяната“–„Демократична България“, се превръщат в разделителни линии. В момента, в който ДБ (ДСБ, „Да, България“) се присъедини към петицията „Време е за проевропейски демократичен президент на България“, ПП обяви едностранно инициативата си за вот на недоверие към коалиционното правителство на Росен Желязков (ГЕРБ). 

ДБ са резервирани към подобни действия през юли, а ПП – към общата президентска кандидатура. 

Напрежението между двете политически сили расте точно когато на България ѝ предстоят съдбовни предизвикателства – още няколко крачки до пълноправното членство в еврозоната от 1 януари 2026 г. и до същинския разговор за стратегическите цели на държавата след еврото, както и ключови президентски избори. Конвергентните доклади на Европейската комисия (ЕК) и Европейската централна банка за готовността ни да приемем единната европейска валута са положителни, но окончателното решение ще дойде на 8 юли, когато Еврогрупата ще приеме законодателните решения за присъединяването на България към еврозоната.

Те са общо три: две от тях може да бъдат приети с квалифицирано мнозинство, а законодателното решение за фиксирането на обменния курс – с единодушие на 20-те държави в еврозоната плюс България. На 30 юни ЕК ще предложи обменния курс, който ще е известният на всички фиксинг 1 евро = 1,95883 лв. 

Вотът на раздора?

„Продължаваме промяната“ обяви преди два месеца, че ще поиска вот на недоверие срещу правителството, след като излязат резултатите от конвергентните доклади, и с този аргумент не подкрепи двата неуспешни вота срещу кабинета, инициирани от eвроскептичния и проруски блок в парламента – „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“. Не ги подкрепи и партньорът на ПП „Демократична България“. За ДБ септември е по-подходящ за внасяне на вот на недоверие – или пък „точният момент се уточнява впоследствие“.

След като президентът Радев обяви инициативата си за референдум за еврото, председателят на ДСБ Атанас Атанасов обеща подкрепа за правителството до фактическото влизане на България в еврозоната на 1 януари 2026 г.

Ние от „Демократична България“ заявки за вот на недоверие не сме дали. Трябва да мислим, преди да предприемем какъвто и да било ход. Да мислим дали има повод за нещо подобно. Да се държим като конструктивна, а не истерична опозиция.

Ивайло Мирчев, съпредседател на „Да, България“

В парламентарната демокрация вотът на недоверие е най-силният инструмент на опозицията, стига да бъдат набелязани ясно целите, които да постигне. Предишните два, внесени в 51-вото Народно събрание от „Възраждане“, МЕЧ и „Величие“, бяха използвани за шумна антиевропейска пропаганда, включително срещу приемането на еврото, въпреки че формално бяха заради външната политика и корупцията. „Възраждане“ са подготвили мотивите и за трети – за финансовата политика, също и „Величие“ – по темата екология заради незаконните сметища. 

Актът на внасяне на вот на недоверие непосредствено след огромен национален успех [еврозоната – б.а.] по същността си е девалвация на вота на недоверие.

Йордан Иванов, депутат от ПП–ДБ

Вотът на недоверие е средство за реактивиране на електората и в този случай разграничаване от ГЕРБ и ДПС, с които ПП–ДБ управляваха в кабинета сглобка. Но освен несигурните политически дивиденти, в този момент има и политически рискове, като разцепление на общия фронт с ДБ, а при провал на вота – и загуба на политически авторитет, който може да настъпи още с неуспеха да се съберат необходимите 48 гласа за внасянето му. Едва ли ще се стигне до разпадане на коалицията, тъй като и двете страни разбират огромните рискове и електорален спад, с които ще се сблъскат. Но напрежението остава.

Трябва да инициираме вот на недоверие, иначе ще бъде тиха подкрепа за управление на Пеевски.

Кирил Петков, съпредседател на ПП

В крайна сметка от ПП заявиха, че след 9 юли ще започнат да събират подписи, за да внесат вота. „След тази дата, когато членството в еврозоната става необратим процес, ще започнем работа по другата ни голяма цел – да чистим корупцията“, заяви Петков. ПП разполагат със 17 депутати, а изискването за внасяне на вот на недоверие е за 48 – минимум ⅕ от народните представители. ПП ще се обърнат най-напред към ДБ, а след това и към националпопулистките и проруски формации, чиито вотове на недоверие досега не подкрепяха, както и към ДПС–ДПС на Доган. 

Председателят на МЕЧ Радостин Василев прогнозира политическа нестабилност след потвърждението за еврото и заяви, че подписи просто така не дават:

Очаквам да дойдат, да кажат на каква тема ще е вотът, ако можем да направим общ вот на обединената опозиция.

От „Възраждане“ засега не дават надежди за съгласие за третия вот на недоверие към кабинета „Желязков“. 

Ние ще подкрепим всеки внесен вот на недоверие, но няма как да си сложим подписите с лицата от ПП, към които изпитваме, меко казано, отвращение.

Костадин Костадинов, лидер на „Възраждане“

За да бъде съборено правителството, е необходимо абсолютно мнозинство от 121 народни представители. ПП, ДПС–ДПС, МЕЧ, „Величие“ и „Възраждане“ разполагат с 89. Тоест за да падне правителството, трябва да гласуват и от ДБ, и от ДПС – Ново начало. Ако партията на Пеевски не подкрепи вота, тъй като лидерът олигарх често повтаря мантрата, че работи за стабилно правителство, ПП ще застане до Радев и „Възраждане“, както отбеляза и Бойко Борисов. 

Ако мине вотът на недоверие, те трябва да се притесняват. Защото ако успее, ПП ще се наредят до „Възраждане“, „Величие“, МЕЧ. И до Радев. С кое е допринесъл [Кирил Петков – б.а.]? Че тревожи Брюксел, че може да падне правителството и внася вот на недоверие? Това звучи гротескно. Кирил Петков остава зад борда. Той трябва да обясни на своите хора защо трябва да падне това правителство, за да има преформатиране и да дойде „Възраждане“ или Радев.

Ходът на ПП би имал здрав смисъл само при обща стратегия на коалицията, в която участват, че предсрочни избори са по-добър вариант от статуквото, и когато партиите са изяснили кои биха могли да бъдат техни партньори в управлението и при какви условия. В случай че бъдат предизвикани избори наесен, те ще са доминирани от кампанията срещу еврото точно преди финала на процеса. А с обещания контрол върху спекулативни повишения на цените ще трябва да се заеме едно служебно правителство, оглавено, защо не, от председателката на парламента Наталия Киселова.

В последните месеци различията между ПП и ДБ ясно се проявяват. Например в реакциите им към референдума за еврото, предложен от президента Радев на 9 май. От страна на ПП, чиито лидери бяха министри в служебен кабинет на президента, коментарите бяха сдържани. Кирил Петков определи искането за референдум като „една голяма грешка“, Асен Василев избра технократския стил на говорене в подкрепа на еврото, не и атаки към Радев. 

В ДБ бяха значително по-критични. Запитаха дали инициативата за референдум не е заради разследването по аферата „Боташ“, с която България губи милиарди долари, и критикуваха държавния глава в опит за дестабилизация и действия срещу националните интереси.

Президентът междувременно намекна за политически проект и така катализира инициативата за предварителни избори за кандидат-президент на демократичната общност 17 месеца преди вота за държавен глава. 

Проевропейски президент. Възможен ли е?

ДСБ бяха първи с предложението за първични избори, но в името на общественото начало идеята получи гражданственост сега. Ползите са значителни – стига първичният вот да успее да излъчи кандидат с потенциал за по-висока подкрепа от тези 400 000–500 0000 гласа, които може да мобилизира демократичната общност. (Тези гласове, както отбеляза политологът Огнян Минчев в коментар във Facebook, ще се окажат недостатъчни дори за класиране на общия кандидат за балотаж.) Активността на президентски избори е значително по-висока, отколкото на парламентарни. На балотажа за държавен глава през 2016 г. гласуваха над 3,5 млн. души, а през 2022 г. бяха с над 780 000 по-малко, спечелен за втори път от Румен Радев и Илияна Йотова. 

Тоест ако се стигне до общ проевропейски кандидат, той се нуждае от почти двойно повече гласове от присъщите на общността. Това означава, че партийната идентификация е (почти) изключена.

Първо, издигането на общ кандидат ще създаде по-голямо доверие и емоционална връзка с избирателите. Част от тях са разочаровани от разпадналата се вече сглобка с Пеевски–Борисов. Други очакват ясна алтернатива и смелост за противопоставяне на статуквото.

Второ, ще заздрави, но и ще контурира известната с фрагментацията си демократична общност. Кой е част от тази общност, идеологията включена ли е в критериите, или принадлежността се определя според моментна политическа целесъобразност, ситуационни съюзи и врагове?

Трето, в стратегически план ще зададе тон и платформа за бъдещи (коалиционни) партньорства. На последната си национална конференция „Да, България“ вече заяви своите намерения за изграждане на ясна проевропейска и реформаторска сила, готова да води, а не просто да участва в обединения. Настоящето с ПП се нуждае от надграждане.

Напрежението между ПП и ДБ няма да повлияе позитивно на процеса.

В обращение е хипотезата, че ПП държат на бившия премиер Николай Денков за свой кандидат и не биха се съгласили с ДБ. Но през 2022 г. ПП прие предложението на ДБ за обща кандидатура за кмет на София, което донесе победа (макар и трудна) на Васил Терзиев на балотажа. 

Трябва да имаме максимално обединение на демократичните общности и там, където е възможно – един кандидат. Там, където може с ДБ и други обществени и партийни организации, които изповядват нашите ценности.

Кирил Петков, 19 ноември 2022 г., Нова телевизия

Възможно ли е да бъде повторен успехът от 1996 г., когато излъчените от Обединените демократични сили Петър Стоянов – Тодор Кавалджиев спечелиха балотажа? В своя резолюция ДСБ отбелязват, че именно „успехът от 1996 г. показва, че този подход носи реална мобилизация и висока обществена легитимност“. Но този успех се дължеше не само на обединението, а и на тоталния крах на управлението на БСП – зърнената криза, причинена от безконтролния износ, банковите фалити, инфлацията, грабежа и тоталната липса на законност, протестите. 

Разбира се, роля изигра също и профилът на неизвестния дотогава юрист Стоянов – европеец по възпитание и изказ, с умерен и почтен политически образ, далеч от партийния цинизъм на Прехода. Той беше фигура, способна да въплъти вярата в ново начало, без да поляризира. Подкрепата му беше не само партийна, а и социална – обединена около идеята за цивилизационен избор и категоричен отказ от онова, което олицетворяваше властта на БСП. 

Близо 30 години по-късно България е постигнала мечтите на онази демократична общност – член е на ЕС и НАТО, а от 1 януари 2026 г. предстои да се присъедини и към еврозоната. Сега заплахите са други, а енергията – колкото е останала в застаряващото българско общество – лесно се манипулира и насочва в посоки, чужди на националните интереси . Методите са известни – дезинформация, външно (руско) влияние и вътрешна апатия, които подкопават доверието в институциите и демократичния процес.

Големият въпрос пред демократичната общност е каква да бъде формулата за бъдещия кандидат – с по-изразен либерален профил или по-приглушен, предвид трудната задача да бъдат мобилизирани поне един милион избиратели, загрижени за европейското бъдеще на България. Срещу него ще има поне двама кандидати на консервативната вълна – на русофилите патриоти от „Възраждане“ и сие и на народняците от ГЕРБ и присъдружията им. Кого ще подкрепи ДПС – Ново начало, е рано да се каже, въпреки че сега е лесно да се направи, предвид схватките на Пеевски с Костадинов и предложението му да се свалят имунитетите на четиримата депутати от „Възраждане“, вандализирали Дома на Европа в София. 

Формулата за успех вече не може да почива само на негативното обединение срещу „лошите“.

Демократичната общност не може да си позволи лукса да търси кандидат просто „анти-Радев“ или „анти-Костадинов“. Нужно е лице, което вдъхва надежда, интегрира отвъд партийното ядро, комуникира ясно европейската посока и не се страхува да назове опонентите си.

Ако някога е имало момент, в който залогът е бил повече от избор на президент, това ще е през есента на 2026 г., когато ще се решава дали България ще се придвижи напред по европейския път, или ще бъде подложена на още по-дълбока ерозия отвътре.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/serialut-ne-e-turski/

Не гледам турски сериали.

С тази фраза лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов отказа да коментира случващото се в ДПС и преминаването на Джевдет Чакъров в лагера на ДПС – Ново начало и на главатаря му Делян Пеевски. 

Сериалът не е турски, съвсем не. В турските сапунки след сълзи, предателства и раздели семейството пак се събира на трапезата, лошите изчезват, а моралната поука е като нарисувана. 

Историята, в която Чакъров – подводачът на т.нар. автентично ДПС (Big Boss, разбира се, е Ахмед Доган), напуска партията си, е от българската драматична поредица „Смъртта на ДПС“. По БНТ Юджел Атилла определи действията на Чакъров като „последния пирон“ в ковчега. 

Чакъров се явява една от най-черните фигури в ДПС, който заби последния пирон в ковчега на ДПС. С това ние загубихме изцяло логото и марката. Не му прави чест, че точно той – председателят, който беше посочен от почетния ни председател Ахмед Доган, постъпи така. Ако имаше малко чест и достойнство, щеше да отиде и да си подаде оставката пред почетния председател.

Но Доган посочи за лидер и феноменалния олигарх Делян Пеевски, който превзе ДПС, „изкупувайки“ партийния му елит чрез методите на тоягата и моркова. Чакъров напусна лагера на Доган, след като Софийският градски съд наложи запор върху фирми на сина му Сами Чакъров заради досъдебно производство, водено от Комисията за противодействие на корупцията и Софийската градска прокуратура. 

36-годишният Чакъров-младши е развил бизнес в различни сфери – хранителни стоки, консултантски и инвестиционни услуги до енергетика, но най-важният са соларните паркове и търговията с панели. Сред тях са „Белозем Солар Парк“, „Дупница Солар“ и „Верила Солар Парк 2“, обявен преди две години за най-големия и модерен в България, осигуряващ електроенергия за телекома Yettel. Инвестицията във „Верила“ е за около 200 млн. лв., с инсталирани мощности от 123 MW на над 1300 дка. Соларният парк на Чакъров ще получи и 41,2 млн. лв., тъй като е сред одобрените за еврофинансиране от Министерството на енергетиката 112 проекта за изграждане на съоръжения за съхранение на електроенергия.

Резултат от прехвърлянето на Джевдет Чакъров е и прекратяването от Върховния касационен съд на делото за изключването на Делян Пеевски от ДПС, заведено в края на 2024 г. Решението за прекратяване е по искане, внесено от Чакъров, който се е отказал от всички претенции по делото. Той вече е и независим депутат, след като бе изключен от парламентарната група на ДПС–ДПС, наброяваща вече 17 души, и на негово председателско място бе избран Хайри Садъков. Още една депутатка от ДПС–ДПС се присъедини към парламентарната група на ДПС – Ново начало – Ваня Василева. Очаква се да я последват и други.

От формацията определиха решението на Чакъров като „жалка персонална капитулация пред Пеевски“. Самият Пеевски каза, че Чакъров е напуснал „файтона на тези номади и всичко приключи“.

Какви ще са последиците?

Феникс от ДПС…

Нова партия ще се роди от ДПС, с ново име, без да повтаря стария модел, увери Юджел Атилла. Ако новата партия продължи да носи старите зависимости, задкулисие и икономическо обсебване, ще е просто ребрандирана фасада на същата политическа схема.

Но дали това ще е спасението за дълбоката криза на идентичността, в която е изпаднало ДПС – последната системна партия от Прехода, загинала пред очите ни. БСП се разпадаше бавно и постепенно поради неспособността да се превърне в модерна лява партия, а соцносталгиците и русофилите се разпръснаха по други политически атракциони. СДС агонизира по-кратко, но за сметка на това по-шумно заради очакванията за промяна, с които влезе в политиката. Вътрешни предателства, компромиси и злоупотреби с власт превърнаха „синьото лъвче“ в политически призрак, пришит към ГЕРБ. 

След 35 години история ДПС умира по различен начин, загубвайки най-важното – своя мит и своя разказ. Само за десетина месеца събитията, които се развиха, детронираха Ахмед Доган, който вече не е Сокола, а сянка на легендата. Безсмисленото нахлуване в обитаваната от него резиденция – т.нар. Боянски сараи, показа обезсилен политик, който трудно артикулира, далеч от някогашния ореол на стратег и балансьор, обграден от страх и почит. 

Но ДПС изгуби нещо много по-ценно от лицето си, каквото бе Доган. Изгуби своята историческа легитимност и емоционалната връзка с избирателите. Изгуби моралното право да съществува, след като беше създадена след насилствената смяна на имената на българските мюсюлмани и беше носител на идеите за правата на малцинствата, а част от нейния елит и целият ѝ електорат изстрадаха тази битка. ДПС беше част от най-новата история на България, но днес вече е изгубила връзката с разказа за себе си.

Realpolitik

Доган управляваше еднолично ДПС, както прави и „наследникът“ му Пеевски, без да притежава неговото харизматично въздействие върху избирателите. Но санкцонираният за корупция от САЩ и Великобритания олигарх притежава друго – ключови лостове в изпълнителната и съдебната власт, за да налага волята си без нужда от обаяние или морален авторитет. 

Председателят на ДПС – Ново начало демаскира партията – обърна гръб на либералите от АЛДЕ и я придърпа към консерваторите евроскептици. Тази седмица евродепутати и депутати от ДПС – Ново начало с Пеевски участваха във форума за консервативни лидери и идеи CPAC Hungary 2025*. На откриването са били премиерите на Унгария, Словакия и Грузия – Виктор Орбан, Роберт Фицо, Иракли Кобаидзе, както и бившият министър-председател на Чехия Андрей Бабиш. Американският президент Доналд Тръмп благодарил на „дългогодишните си приятели“, които са били с него в най-трудните му моменти.

Посоката на ДПС вече е променена – вместо да защитава малцинствените права и европейската интеграция, се обръща към реторика за „традиционни ценности“, национален суверенитет и антиевропейски уклони. Консерваторският уклон взема връх в българската политика, а преориентацията на ДПС – Ново начало се дължи на нескритото желание на Пеевски да се освободи от санкциите по „Магнитски“, които така и не успяха да намерят своето българско приложение.

По bTV бившият лидер на младежкото ДПС Корман Исмаилов, един от напусналите партията през 2011 г., коментира, че „чакъровците“ отиват в „Ново начало“, защото има „нов разпределител на порциите“. Исмаилов предрече по-кратко лидерство на Пеевски, за разлика от „аналоговия Доган“.

Борисов ми прилича на един стар, болен, уморен политик, силно притеснен, защото не може да излезе достойно от политиката заради зависимостта си от Пеевски. За него единственият изход е да стане президент, а Пеевски – премиер. Но царуването на Пеевски ще бъде по-кратко от това на Доган. 

Изходът от политиката обикновено завършва с падение, казва още Исмаилов. Не и ако е навреме, но моментът обикновено се изпуска заради алчност. 

В турските сериали поне хепиендът е гарантиран. Обаче сериалът не е турски.

Post Syndicated from Искрен Иванов original https://www.toest.bg/turtsia-mezhdu-sasht-i-izrael-postkemalizum-ili-neoosmanizum/

Голяма част от анализите, посветени на американската външна политика, съвсем адекватно поставят акцент върху отношенията между САЩ и Израел. Геополитическите реалности на нашето време обаче свидетелстват, че тази връзка няма как да бъде схваната в дълбочина, без да бъде изяснено влиянието на Турция върху политиката на двата съюзника. 

Но защо именно Турция, след като Близкият изток изобилства от държави, всяка от които се гордее със своята уникалност и история? Отговорът на този въпрос крие в себе си една историческа реалност, мълчаливо подминавана от актьорите в региона – Турция е наследник на Османската империя, която е източник на ислямското културно наследство, съхранено днес в политическите системи на повечето арабски държави. 

Да, Турция е светска страна, за разлика от османския халифат, но нейните традиции и история далеч надхвърлят традициите на създадените след края на Втората световна война държави в региона на Северна Африка или пък на теократичното кралство на династията Сауд. Същото би могло да се отнася и за Иран, но шиитският ѝ елит демонстративно се отрича от древното наследство на Персия след Ислямската революция. Така Израел остава единствената държава от региона, която може легитимно да претендира, че нейните културни и исторически корени се губят далеч преди тези на Турция. Това е причината, поради която Америка винаги е отчитала и турската позиция като особено важна за баланса на силите в региона. 

В последните години обаче отношенията между Израел и Турция съвсем не са безпроблемни. В този материал ще разгледаме по какъв начин тяхната динамика се отразява върху архитектурата за сигурност в Средиземно море.

Американско-израелският алианс в геополитическия контекст

Едва ли има отношения, които да са обект на по-голяма конспирация от тези между САЩ и Израел. Съществува огромно количество академична и художествена литература, която, използвайки доводи от лобистките закони в Америка, дава наивно тълкувание как двете държави си сътрудничат. Голяма част от аргументите почиват върху едно напълно обективно наблюдение – значима част от американския икономически, политически и културен елит е част от еврейското лоби, но начинът, по който този факт се интерпретира, е подвеждащ, тъй като такива лобита в САЩ има много и неведнъж се е случвало те да влияят успешно върху решенията на американските администрации.

Фактът, че ангажиментът на САЩ към сигурността на Израел е уникален, произтича не от това, че група лобисти дърпат конците на американския президент, а че като най-развитата демокрация в света Америка в пълна степен е посветила усилията си на борбата с най-голямата патология на XX век – антисемитизмът. Това е видимо и днес, когато тази идеология отново е във възход в Европа.

Вторият стълб на съюзническите отношения между двете страни се отнася до пуританското крило в американската външна политика, което вижда в Израел естествен съюзник срещу разрушителната сила на политическия ислям. Доказателство за това е фактът, че Израел днес остава единствената светска държава в Близкия изток, където има законодателно гарантирани права на религиозните общности и където нарушителите на тези права се преследват от закона, независимо какъв е техният произход или вероизповедание.

Това кореспондира с деисткия характер, залегнал дълбоко в американската политическа система, и със схващането, че църквата и държавата трябва да бъдат разделени, тъй като противното би довело до нарушаване на правото на гражданите да упражняват свободно религиозните си убеждения. Политическият ислям, от друга страна, представлява пълно отрицание на тези разбирания, тъй като неговата радикална религиозно-политическа доктрина изповядва възстановяването на халифата и воденето на Свещена война срещу прогнилия Запад и неговите съюзници.

Не по-малко значение има и обективната геополитическа реалност, че няма държава, която да облагодетелства по-добре американските национални интереси от Израел. Ето защо още като сенатор бившият американски президент Джо Байдън възкликва в една от своите речи пред Конгреса: 

Дори и да нямаше Израел, трябваше да го създадем. 

Това изказване на един от най-опитните американски държавници, който посвещава голяма част от политическата си кариера на развитието на американско-израелските отношения, е свидетелство, че Америка има нужда от Израел точно толкова, колкото и Израел има нужда от Америка. Причината е много проста: ако в Европа е възможно създаването на колективна система за сигурност, а в Азия – на консоциативна, то в Близкия изток религиозният профил на региона не го позволява. За арабските държави САЩ винаги ще си останат или необходимият бизнес партньор, от когото да купуват оръжия, или врагът, който се опитва да наложи хегемонията си в Близкия изток. Следователно инвестирането на американската сила в един съюзник остава единственият логичен ход за американските администрации и затова те приоритизират отношенията с Израел пред тези с всички останали играчи в региона.

Турският фактор, НАТО и обещанието на САЩ

Като неутрална във Втората световна война Република Турция може да си позволи лукса да избира страна в Студената война. Присъединяването ѝ към НАТО и западния лагер е отговор на жеста, който администрацията на Труман прави, инжектирайки милиарди в турската икономика. Този акт на Вашингтон оставя дълбока следа в паметта на турците и въпреки нарастващите с времето различия между двете държави турската политика рано или късно влиза в съзвучие с тази на САЩ. 

Следователно членството в НАТО се разглежда от Турция не просто като възможност да запази териториалната си цялост от кюрдския сепаратизъм, но и като гаранция за устойчивото развитие на икономиката ѝ, която е изцяло зависима от американската. Това би могло да се промени, ако Анкара се присъедини към Европейския съюз, но на този етап шансовете изглеждат минимални, тъй като голяма част от страните членки са против такова разширяване. Съвсем отделен е въпросът, че присъединяването на Турция би могло да направи ЕС по-силен и по-многообразен, доказвайки, че тя е дом на общество със споделени ценности и традиции.

Един от най-големите митове в глобалната политика гласи, че Турция търси своето място като полюс в системата на международните отношения и че нейната политическа култура предполага в много по-голяма степен сътрудничество с Изтока, отколкото със Запада. Дори и да има част от турския политически елит, който застъпва такава теза, светският сегмент от турското общество остава водещ по две причини. Първата е, че никой турски гражданин, освен ако не е член на екстремистка ислямистка групировка, не би оспорил публично авторитета на Мустафа Кемал Ататюрк. Да застанеш срещу Бащата на турската нация означава да се изправиш срещу самата Турция, която той е успял да съхрани във войната с Гърция.

Втората причина се корени в историческата реалност, че османското наследство и до днес има дълбоки корени в турското общество, но единствено на културно-битово, а не на политически ниво. Религиозните заигравки на турския политически елит са израз не на ислямизъм, а на национализъм и неоосманизъм. Република Турция остава светска държава и това няма как да се промени, защото гражданите не го искат.

И накрая, Турция държи на отношенията си със САЩ, защото знае, че без тях няма как да защитава адекватно ролята си на част от „ислямския свят“. Да си член на Организацията за ислямско сътрудничество и същевременно част от най-успешният военен съюз в историята – НАТО, е политическо постижение, с което нито една държава в Близкия изток не може да се похвали. Това съвсем естествено превръща Турция в балансьор на ислямската общност от държави – позиция, на която съперничи само петролното лоби начело със Саудитска Арабия. 

Американските администрации винаги са подхождали с разбиране към политическите процеси в Турция, защото те възприемат страната като мост между Изтока и Запада. Тази стратегия се ползва и сега, по време на войната в Украйна, тъй като турските лидери са едни от малкото, които могат да проведат директен телефонен разговор с руския президент. 

Новата геополитическа реалност налага да отчетем и още един факт – Турция ще продължи да бъде важна изходна точка, от която САЩ ще могат да проектират геополитическото си влияние в Европа, Евразия и Близкия изток, и никоя американска администрация не би рискувала страната да се превърне от светска формула в ислямска диктатура дори на цената на ерозия в турската демокрация, каквато наблюдаваме при Ердоган.

Геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция

Като равносметка на казаното дотук следва да отбележим, че макар за САЩ Израел да има по-голям приоритет в геополитически план, отношенията с Анкара имат статут на ангажимент към съюзник от НАТО. 

Но Израел и Турция са съюзници на САЩ и точно затова различията помежду им са толкова опасни. Те могат да породят пропукване в единството на американската система от съюзи, което е крайно нежелателно в сегашните политически условия. Този деликатен баланс все още се крепи благодарение на американския ядрен чадър над натовските съюзници, но поведението на турския политически елит понякога е толкова предизвикателно, че води до открита конфронтация с Вашингтон.

Ако приемем, че САЩ са едната част от това уравнение, то условието на задачата е ясно: ясен ангажимент към член 5 от Вашингтонския договор, съчетано с реалистични гаранции за сигурността на Израел. Според най-новите статистики НАТО отчита, че Турция вече е достигнала разходи в размер на 2% от своя брутен вътрешен продукт за колективната отбрана в Алианса, и поне в момента това я прави потенциален приятел на Тръмп. Също така страната вече на няколко пъти доказа своята роля на посредник в Украйна – безценен принос за САЩ, които имат нужда от платформа, за да съберат на една маса Путин и Зеленски. Дали Турция ще се задоволи с ролята си на медиатор, или ще поиска от Америка нещо в замяна, е все още неясно. Но е факт, че без Ердоган разговорите с Путин щяха да са много по-тежки, а Алиансът нямаше да има „око“ какво става в постсъветското пространство отвъд Черно море. 

Ето защо може да се очаква, че американската политика по отношение на Турция няма да се промени. Тя ще продължи да бъде гарант за стабилността на турската икономика въпреки политическите авантюри на Ердоган, а присъствието на американските войски в Измир ще продължи да се разглежда като основен източник за „въздушен мир“ от страна на турците. 

Що се отнася до отношенията с Израел, на този етап те изглеждат стабилни, а опасността за тях е минимална, тъй като Доналд Тръмп се очертава като най-произраелския президент в американската история, въпреки някои от различията си с Нетаняху и кабинета му. Твърденията, че Вашингтон може да признае съществуването на независима палестинска държава, обикновено са израз на пожелателно мислене, тъй като противоречат на цялостната външнополитическа рамка, която американската дипломация е очертала за този регион. Ако има някакви различия между американските администрации и политиците в Израел, те са по-скоро на ниво конфликти или по отношение на Иран, тъй като американците на няколко пъти дадоха заявка, че не искат да се ангажират с мащабен военен конфликт в Близкия изток, освен ако той не застрашава пряко Израел.

За Турция най-голямото изкушение остава влошаването на отношенията с Израел. Това ще запрати страната в антиизраелския лагер, което може да нанесе щети на търговията с Вашингтон. В този смисъл политиката на Ердоган може да навреди не толкова с опитите си да реформира турската демокрация или репресиите над опозицията, колко със скандалната си политическа реторика, която се свежда до популярното в Европа анти-Нетаняху и антиизраелско говорене.

Тук е мястото да подчертаем, че това говорене крие реални рискове от появата на антисемитски нагласи в турското общество, което може да доведе до окончателна ерозия на демокрацията в страната. Използването на анти-Нетаняху говоренето като маска за прикриването на антисемитски наративи често служи като инструмент в реториката на някои европейски политици и това до известна степен окуражава и турските им колеги да го правят. В такова съзвучие са и част от проектозаконите в турския парламент, които целят налагането на политически санкции върху турски граждани, подкрепящи Израел. 

Тези инициативи уронват и светския характер на страната, както и наследството на Ататюрк и на неговите последователи, например опитния дипломат Салахаддин Улкумен, положил много усилия, за да спаси еврейското население, което бяга от Германия по време на Втората световна война. Факт е също, че светската образователна система в Турция е изградена с помощта и на еврейски професори, приютени от Ататюрк в Истанбул, след като Хитлер идва на власт в родината им. 

Отношенията със САЩ изглеждат доста турбулентни, но Ердоган е наясно, че американските администрации не биха искали да загубят ценен географски съюзник като Турция, особено когато имат възможност да разполагат ядрени оръжия в базата „Инджирлик“. Тези съоръжения са крайъгълният камък на американския ядрен чадър в Европа, а Турция е втората по големина армия в НАТО – факти, които ще спрат почти всяка американска администрация да наложи санкции върху турския си съюзник. Ето защо ако има някакви сътресения, те по-скоро ще останат в сферата на митата и търговията, а не на споделената политическа визия как трябва да изглежда архитектурата за сигурност в Черноморския регион.

Като държава, изложена на военна агресия предимно от страна на ислямистки групировки, Израел няма как да не приоритизира отношенията си със САЩ, при положение че Америка остава твърдо ангажирана със сигурността на израелската страна. Турската значимост за американското присъствие в Източна Европа не може да балансира стратегическото значение, което Израел има за Вашингтон, особено при администрация като тази на Тръмп. Ситуацията би се променила радикално, ако избухне военен конфликт, в който страна е Иран. Краят на иранския режим и окончателното ликвидиране на иранския ядрен арсенал могат да изиграят положителна роля за пренареждането на политическите пластове в региона, тъй като едва ли има сунитска държава, която ще подкрепи аятоласите, ако те решат да воюват с Израел.

Лошата новина за Турция и Израел е, че европейските и американските елити продължават да бъдат наивни по отношение на иранската ядрена сделка, тъй като дори тя да се окаже успешна и устойчива, това няма да спре иранската подкрепа за „Хамас“ и „Хизбула“. В тези условия Израел има един важен коз и това са отношенията със Саудитска Арабия, които могат да бъдат използвани за балансиране на турското влияние в Близкия изток.

Независимо каква ще бъде динамиката на отношенията между Израел и арабските държави обаче, без американската подкрепа тези формати няма да са трайни, тъй като в повечето случаи, когато арабски политик е призовавал за компромис с Израел, той е заплащал за това или с живота си, или с политическата си кариера (нека да си припомним Ануар Садат например). По този начин геополитическият триъгълник между САЩ, Израел и Турция може да се окаже както скрит генератор на напрежение, така и потенциален източник на диалог, който при подходящите политически условия да стабилизира дилемата на сигурността в региона.

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/ako-bulgarski-simion-se-yavi-na-byal-kon/

… и спечели президентските избори догодина, дали българските служби ще съберат доказателства, както направиха румънските при вота през декември 2024 г. за руска намеса в изборния процес? Провокативен въпрос – но само на пръв поглед. С какво се занимават специалните служби на държава, част от източния фланг на НАТО, макар и не толкова значима като Румъния, и в състояние ли са да противодействат на кибертероризъм, дезинформация, икономически натиск, дестабилизиращи кампании?

Национална сигурност по частни поръчки

В България Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) e ориентирана основно към вътрешноразузнавателни дейности, като има предимно информационни функции и е ограничена в правомощията си. Румъния обаче не само че е развила много по-силни и комплексни тайни служби, но е създала и законодателство, което разширява правомощията им в ключови сфери, като киберсигурност и противодействие на дезинформацията. Това разминаване в подходите отразява дълбоките различия в стратегиите на двете държави членки на ЕС и Алианса по отношение на националната сигурност. 

Парцелирани на сфери на влияние и уязвими на външен натиск, българските спецслужби са част от политическия инструментариум и изглежда невъзможно да функционират като независим щит срещу хибридни заплахи. Но как биха могли и да бъдат, след като дори няма съвременна стратегия за национална сигурност, която да отразява новите рискове и заплахи? Актуализираната стратегия от 2018 г., чийто „времеви хоризонт е до 2025 г.“, продължава да бъде основният стратегически документ в областта на националната сигурност на България. 

Пълна е с общи формулировки и пожелания, корупцията е маркирана като проблем, но не е разгледана като фундаментална заплаха за националната сигурност, каквато е, тъй като ерозира институциите. Системата за национална сигурност е мъгливо структурирана. Макар да се споменават киберзаплахи, хибридни атаки и дезинформация, те са разгледани повърхностно, без адекватна оценка на тяхната тежест. Не са анализирани руското влияние или китайските интереси в критично важни сектори, нито пък е актуализирана след започването на войната на Русия в Украйна, когато България бе определена като „неприятелска държава“ от режима на Путин. 

За нова стратегия управляващите не говорят. 

Всички тези дефицити не са изненада. Де юре службите бяха деполитизирани след демократичните промени, де факто останаха в сянката на политическата зависимост – контролирани и използвани като инструменти за вътрешнопартийни баланси, за елиминиране на опоненти и за прикриване на системна корупция. Техните директори са лица, съгласувани от политически лидери, и не изненадват определения, че са на президента/ГЕРБ/Пеевски/Алексей Петров (вече покойник). Масивите с информация се използват от назначаващите ги, а данъкоплатците издържат тези стражи на тяснопартийни и частни интереси, но не и на обществената сигурност. 

За ДАНС в България обикновено се заговаря, когато излиза поредният годишен отчет или се сменят началници. Ето сега предстои такава смяна – Пламен Тончев, назначен от служебния кабинет на президента Румен Радев през 2021 г., е предложен от ГЕРБ–СДС за председател на Комисията по досиетата. За да стане това, той трябва да подаде оставка и така мандатът му, който изтича през 2028 г., ще бъде предсрочно прекратен и довършен от някого от заместниците му. Спекулациите са, че е по-вероятно това да е Деньо Денев, приближен според ПП–ДБ на тандема Борисов–Пеевски. Другият заместник е Георги Георгиев, служител на ДАНС, когото служебният кабинет на Димитър Главчев назначи на мястото на Петър Петров – единственото назначение, което ПП–ДБ успя да постигне по върховете на спецслужбите, но за кратко. 

Тончев направи висок скок в кариерното си развитие – от дългогодишен шеф на териториалното звено на ДАНС във Враца оглави службата преди четири години. В същата 2021 година, когато управляваше служебният кабинет на Стефан Янев, дотогава съветник на държавния глава, Румен Радев направи хеттрик – успя да наложи свои избраници за шефове на ДАНС, Държавна агенция „Разузнаване“ и Служба „Военно разузнаване“. Вместо да остави тези смени на редовно правителство, президентът ги наложи и те продължават да управляват. 

Но ето че Тончев, сменил на тази позиция кадъра на ГЕРБ Димитър Георгиев, ще бъде оттеглен. Така бяха оттеглени и други преди него поради промяна на политическата конюнктура. Има обаче и една промяна, която не бие на очи. На никой друг не е била предложена такава добра синекура – нито на Георгиев, нито на Петко Сертов, макар да беше за кратко генерален консул в Солун, където после отиде и друг бивш председател на ДАНС – Владимир Писанчев. След напускането на службата друг бивш шеф на контраразузнаването – Цветлин Йовчев, се зае с частен бизнес и преподава.

Запазването на Тончев с висока заплата на престижна позиция, макар и в глуха линия, показва, че най-вероятно е постигната политическа сделка. Смяната на един висш началник с друг няма да се отрази на „националната сигурност“ – ще засегне само потока на информация, който ще смени посоката си, както и списъка с поръчки. 

В Румъния Serviciul Român de Informații (SRI) държи политиците

Докато в България политиците се боят да не изпуснат контрола върху спецслужбите и ги държат на къс повод, от другата страна на Дунава е точно обратното – там службите не изпускат от очи политическия елит въпреки критиките, че контролът върху тях е слаб. Правомощията им се разширяват с нови закони въпреки гражданското недоволство. Най-значим е приетият през 2023 г. Закон за киберсигурността, обнародван на 14 март същата година, след като Конституционният съд му даде зелена светлина въпреки сериозните критики от правозащитни организации и от омбудсмана, че е неясен, че налага тежки задължения на частния сектор и разширява правомощията на SRI без достатъчно гаранции за гражданските права.

Например всички организации, предоставящи „публично значими“ или „достъпни онлайн“ услуги, са длъжни да докладват инциденти в рамките на 48 часа. Службата има достъп до чувствителни ИТ системи без съдебна санкция. При неспазване на законовите разпоредби от страна на компаниите ги заплашват глоби до 1% от годишния оборот. 

В рамките на операции за противодействие на хибридни заплахи SRI и други служби могат да искат в реално време метаданни и технически данни от доставчици на комуникационни услуги. А и невинаги им е необходима съдебна заповед, когато става въпрос за национална сигурност.

За разлика от българските служби, румънските са значително по-добре интегрирани в операции на НАТО. В румънския град Орадея от 2010 г. работи Център за върхови постижения в областта на човешкото разузнаване (NATO Human Intelligence Centre of Excellence – HUMINT COE). През 2017 г. SRI играе съществена роля в организирането на най-голямото киберзащитно учение на НАТО – Cyber Coalition.

Сравнението на финансирането между българската служба и румънския ѝ аналог показва фрапиращи разлики. Бюджетът на ДАНС за 2025 г. е около 279 млн. лв. (143 млн. евро), докато бюджетът на румънската SRI надхвърля 1 млрд. евро (5,164 млрд. леи), макар и намален с 24,3 млн. евро. Разходите за персонал са 54,3% от него, а при българското контраразузнаване заплатите, повишени с 61% за тази година, „изяждат“ 93,71%.

През декември 2024 г. румънските служби за сигурност (включително SRI) разкриха, че крайнодесният и проруски кандидат за президент Калин Джорджеску е бил подкрепен от координирана социална медийна кампания чрез 25 000 акаунта, вероятно организирана от чуждестранен държавен актьор с руски произход. Европейски анализатори установиха поразителни сходства с други руски опити за влияние, като например изборите в Молдова.

Декларирайки, че е вложил нула средства в кампанията, и без телевизионни дебати, националистът се рекламира чрез мащабна кампания в TikTok, а самият той в постове предлага Румъния и Русия да си разделят Украйна. 

В крайна сметка румънският Конституционен съд анулира резултатите от първия тур на изборите, което предизвика недоволство сред хилядите румънци, гласували за националиста. По-късно групата BG Elves, която се бори срещу хибридните атаки, установи връзки между кампанията на Джорджеску и над 50 български компании, регистрирани в Пловдив и контролирани от лице с грузински произход. Те са свързани с разпространение на проруска пропаганда – както в Румъния, така и в България. Разкритията подтикнаха депутата от ПП–ДБ Ивайло Мирчев, избран по-късно за съпредседател на „Да, България“, да настоява пред Euractiv за парламентарна комисия, която да разследва руското влияние в България на всички нива. Мирчев не за първи път прави такива изявления. През 2022 г. той беше извикан в ГДБОП да дава обяснения за свои изказвания за руско влияние в българските спецслужби.

В сведенията, които ми бяха снети, разказах същото, което твърдя през последните месеци – има сериозни индикации, че част от българските служби, вместо да работят за националния интерес, работят за увеличаване на руското влияние в страната.

През годините същото твърдяха и различни служители на службите, обикновено при напускането си.

След Джорджеску обаче нов ултранационалист – Джордже Симион, спечели първия тур на президентския вот в Румъния и ще се бори на балотаж на 18 май с прозападния кандидат Никушор Дан, който изостава от него с цели 20%.

И Калин Джорджеску, и Симион използват една и съща реторика за несвободна Румъния, поставена под диктата на Брюксел, а и Симион изявява териториални претенции към Украйна, Молдова и дори към българската Южна Добруджа. Политици като тях се радват и на подкрепа във Вашингтон – помнят се критиките на вицепрезидента Джей Ди Ванс към европейската демокрация, отправени на конференцията по сигурността в Мюнхен. Една от тях е заради анулираните избори в Румъния поради „крехки подозрения на тайните служби“:

Може да вярвате, че е неправилно Русия да купува реклами в социалните медии, за да повлияе на вашите избори. Ние със сигурност вярваме в това. Може да го осъдите дори на световната сцена. Но ако вашата демокрация може да бъде унищожена с няколкостотин хиляди долара дигитална реклама от чужда държава, значи тя поначало не е била много силна.

Антиевропейската реторика на румънските националпопулисти е позната от български политически лидери като Костадин Костадинов („Възраждане“), Радостин Василев (МЕЧ) и Ивелин Михайлов („Величие“). Няма да е изненада, ако за президентските избори те обединят и избирателите си зад един кандидат, както правят сега, съюзявайки се за вотове на недоверие и други гласувания в парламента. Всеки от тях използва различни степени на ескалация на пропагандата – Костадинов е краен, докато Василев и Михайлов покриват крилата на по-умерените евроскептици. 

Повече от година дели България от президентските избори през есента на 2026 г. Не може да бъде изключен опит за румънски сценарий. Но дали ДАНС ще разбере… И ако разбере, ще противодейства или ще информира?