Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tuk-li-si-petre/

И с невъоръжено око се вижда, че звателните форми в българския език залязват. Това може да се окаже единственото твърдение в цялата статия, с което всички четящи ще се съгласят, независимо кои обръщения предпочитат – традиционните Иване, Елице или по-новите Иван, Елица.

За и против звателните форми

Днес отношението към звателните форми е доста противоречиво по мои наблюдения. За да се убедя още веднъж в това, а и за да придобиете вие по-детайлна и достоверна представа, реших да поискам мнението на българите в социалната мрежа Х, като им поставих следния въпрос: „Ако сте мъж и трябва да се обръщат към вас с Иване, Емиле и т.н. или сте жена и обръщението следва да е Елице, Радке (да завършва на -е), как лично приемате тези форми, дразнят ли ви и защо? (За Галино, Павлино и под. е ясно, че са груби.)“

Отговорите варираха от „Аз полудявам, когато чуя името си с е накрая“ до „Поправям винаги, ако някой не го спазва при общуването си с мен“. Имаше и по-умерени реакции, разбира се, но откликнаха неочаквано много хора (като за българския Х), някои водиха спорове помежду си и всичко това показва, че темата ни вълнува.

Защо всъщност се впечатляваме толкова от начина, по който се обръщат към нас? Първо, защото личното име индивидуализира всеки човек и става неизменна част от него още от първите му дни на този свят. Това име си е наше и макар че другите го използват по-често, притежаваме го ние, и то за цял живот. Второ, изборът на обръщение често издава отношението и чувствата на околните към нас. Едно е да ти кажат Гергана или Василе, друго е да се обърнат с Гери или с Васко, Васе.

Все повече хора свързват книжовните звателни форми на мъжките имена с отрицателно отношение към тях самите като личности. Отговорите в импровизираната ми анкета го потвърждават:

Жена ми, като ми е сърдита, ми вика Орлине. Непознати хора ги усещам как не им харесва да ми викат Орлине, и ми казват Жечев.

Имам сигурно 20 различни умалителни имена. Наско, Стасе, Анастаско и т.н., но Анастасе е само за ядосани.

Кажат ли ми Александре, значи се е включила BG-ALERT за предстоящо бедствие.

Румене ме дразни, не знам защо, но аз го използвам към себе си, като направя глупост.

На мен също ми се е случвало да се ругая наум, започвайки с Павлино, а веднъж една моя приятелка, недоволна от себе си, каза на глас: „Станиславо, голяма патица си!“ Женските звателни форми на -о са особено подходящи в тези случаи, защото се възприемат като груби и неучтиви и поради тази причина от около половин век не се употребяват в книжовния език¹.

Неотдавна в разговор с гимназисти един от тях сподели, че предпочита да му казват Иван, защото Иване му звучи грубо и обидно – всъщност точно както Павлино и Станиславо. Тогава това ми се стори странно, но сега, имайки пред себе си и отговорите в анкетата, мисля, че при мъжките имена в момента е в ход процесът, който вече е завършил при женските звателни форми на -о. Интересно би било да се направи социологическо изследване на езиковите нагласи, за да разберем колко е напреднал този процес, защото много са и гласовете в подкрепа на звателните форми:

Ако няма -е, ми звучи префърцунено, чуждестранно едно такова.

Изключително ми е неприятно, когато някой не познава българския език и не използва звателния падеж.

Аз намирам за грубо точно обратното – без звателна форма имената звучат дистанцирано, сухо и безлично, като на предмети, а не на хора.

Здравейте, Мартин! е безумно и ми звучи, сякаш говоря с неграмотен човек.

Общата картина на отговорите за и против е доста пъстра, а някои от коментарите бяха неочаквано образни и емоционални. У едни хора звателните форми задействат защитните механизми (асоциацията с BG-ALERT) и спомени от детството („Като израстващ индивид, Емиле се използваше почти изцяло когато трябва да ми се повиши тон за нещо“), за други обръщенията без окончание -е са сякаш „към робот или куче“.

Да диференцираме имената

След това емоционално начало е редно да подходим по-детайлно и по-хладнокръвно към проблема, като го разчленим, доколкото е възможно. Вече стана ясно, че не всички звателни форми са приемливи в книжовния ни език, а също така по-рядко се срещат и в по-непретенциозното ни общуване – ярък пример са женските звателни форми на -о (Павлино, Марийо, Божано).

Част от мъжките имена, които българите носят от векове, изобщо нямат звателна форма заради своя завършек, например Георги, Христо, Никола, Петко, Илия, Радой. Ако изключим Радой, останалите са често срещани², съответно често се употребяват обръщения, които не са звателни форми.

Все повече новородени деца получават чужди имена. За онези, които веднага ще лепнат на родителите етикета „родоотстъпници“, ще отбележа, че имена като Стефан, Михаил, Елена, смятани за традиционни, също са с чужд произход, само че са навлезли у нас преди повече от хилядолетие. И така, сравнително новите за нашата именна система Адел, Никол, Матео, Макс, Дейвид, Стивън си нямат звателни форми. Разбира се, може да се насилим и да кажем Дейвиде, Стивъне (Максе ми изглежда само теоретично възможно), но дисонансът поне в моето съзнание е толкова силен, че отеква в черепната ми кутия.

Подобно категорично чувство за неуместност изпитах преди две-три години, когато трябваше да напиша имейл на един Петър. С този човек се познаваме от деца, но не сме поддържали никакви отношения през годините и не бих могла да започна със Здравей, Пепи или Пешо, ето защо написах Здравей, Петре. Изведнъж това начало ми се стори грубо, макар че редовно използвам звателните форми при мъжките имена: Здравей, Момчиле, Радославе и т.н. Известно време се чудих, тъй като и Здравей, Петър не беше приемливо за мен, накрая изтрих обръщението, оставих само Здравей и продължих да пиша на нов ред по същество. Грубо ми звучат също Димитре, Александре – вероятно заради звукосъчетанията тр, др, но към един Александър се обръщам със звателната форма, защото съм го питала и той ми е отговорил, че предпочита да му казвам точно така.

Впрочем този подход ми се струва уместен и бих го препоръчала, особено ако вече сте на ти с някого и се очертават бъдещи контакти помежду ви: попитайте го как предпочита да се обръщате. Така ще спестите на себе си чуденето, а на събеседника – неприятни емоции, в случай че избраният от вас вариант го дразни.

Към по-близки хора често се обръщаме със съкратени варианти на имената, които същевременно звучат и по-мило. За приятели и роднини Борислав, Борислава и Боряна са Боби; Стефан е Стеф; Елица и Елена са Ели; Лиляна и Лилия са Лили; Мартин и Мартина са Марти; Антон, Антоанета и Антония са Тони. Вероятно съкратените форми се предпочитат, защото, първо, са по-кратки и второ, отразяват близостта в отношенията. Така или иначе, по този начин избягваме употребата на звателните форми.

Такова избягване се наблюдава при женските имена, които завършват на -ка, и според книжовната норма трябва да казваме Иванке, Йорданке, Здравке, Калинке. Вместо тях се предпочитат умалително-гальовните Ванче, Данче, Здравче, Калинче, които формално завършват на -е, но това е част от наставката -че, с която се образуват умалителни съществителни³, тоест формите са квазизвателни.

В действителност вече нямаме компактна подгрупа лични имена, в която звателните форми да се употребяват последователно. По-интересно от гледна точка на езиковата логика и развитие е не че тези форми отпадат, а поради какви причини толкова дълго са се задържали след разпадането на падежната система в нашия език.

Историята на езика е важна

Отпадането на звателните форми не е започнало вчера и дори не в началото на ХХ век, както смятат немалко езиковеди. Първите примери за употреба на форми за именителен падеж вместо звателен се срещат още в писмени паметници от края на Х и ХI век – Мариинското евангелие и Супрасълския сборник⁴. В по-късни ръкописи се откриват повече такива примери. Това развитие изглежда в съзвучие с общия развой от синтетизъм към аналитизъм в българския език, чиято най-ярка проява е разпадането на падежната система.

Оказва се обаче, че към звателния падеж трябва да подхождаме по-внимателно, защото той си е малко особен.

Че звателните форми не са падежни форми, се вижда и от факта, че те са отпаднали в някои от славянските езици, напр. руски, макар че в тях е налице запазена падежна система, както и обратното – те се пазят частично в езици като български например, в които падежните форми са изчезнали,

пише Руселина Ницолова⁵. Нейното мнение се споделя и от Петър Пашов⁶, а особеното естество на звателния в сравнение с останалите падежи се изтъква също от Александър Теодоров – Балан, Любомир Андрейчин и др. От друга страна, „звателният падеж има много общо с именителния“, както отбелязва Светомир Иванчев⁷, и тук е мястото да кажем, че в старобългарската именна система при много от имената звателните и именителните форми съвпадат, например при съществителните от среден род и в множествено число.

Илияна Гаравалова разглежда звателните форми в светлината на апелативната функция на езика (оказване на влияние върху събеседника, подтикване към действие и др.), като функциониращи в съвсем различна категория – вокатив. Употребата на съкратени (Марги, Краси) и умалителни варианти (Анче, Венче) като споменатите по-горе според нея са начин имената „да бъдат включени в българската звателна парадигма“. Това е интересно гледище и заслужава внимание, но лично аз съм скептична по отношение на „жизнеността и функционалността на т.нар. звателни форми“ и най-вече на перспективността им като цяло.

Според мен „класическите“ обръщения с окончание -е (Иване, Елице) са обречени на отмиране. Този процес може да продължи и десетилетия, и векове. Влиянието на чуждите езици (в миналото – на западноевропейските и руския, а днес – основно на английския), в които липсват аналогични форми, също не е за подценяване, но е важно да се знае, че отпадането на звателните форми е вътрешноезиков процес. Посоката му е ясна и необратима, колкото и да не се харесва на мнозина.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kogo-ne-pazi-zakonut-za-zashtita-ot-domashno-nasilie/

В началото на 2023 г. със съквартирантките ми решихме да гледаме обсъждането на измененията в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) в Народното събрание. Очаквахме интересна дискусия, но уви, станахме свидетели само на скандали, невежество и тук-там реч на омразата. Това, което не можахме да проумеем с 21-годишните си мозъци, беше: защо дебатът не се концентрира около защитата от домашно насилие, при положение че всеки се изказва колко е против него и колко е загрижен за пострадалите?

Вместо това обаче се говореше за „джендър идеология“ (каквото и да означава това), а Десислава Атанасова и Корнелия Нинова открито се хвалеха, че техните парламентарни групи са спрели ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. И тези хвалби – на фона на нарастващите случаи на брутално насилие над жени и бездействието от страна на държавата. 

Предположихме, че голяма част от депутатите може да се страхуват – да не би случайно да дадат права и защита на една група граждани. Народният представител от БСП Иван Ченчев беше възмутен, че законопроектът на Надежда Йорданова и група народни представители предвижда замяна на термина „фактическо съпружеско съжителство“ с „интимна връзка“, тъй като второто е по-широко понятие и ще може да предостави защита на всички двойки (такова предложение в законопроекта към онзи момент нямаше). Ченчев едва ли е предполагал, че няколко месеца по-късно Народното събрание ще се опитва да дефинира понятието „интимна връзка“, за да може законът да предоставя адекватна защита и на пострадалите в хетеросексуални отношения. Защото в опити да не се дадат права на едните, пострадаха и другите, както показа случаят с Дебора Михайлова, обезобразена от мъж, с когото не е съжителствала. Това даде тласък на включването на интимните връзка в закона.

Въпреки заявката на правителството да се бори с домашното насилие, все още не са изградени ключови механизми за справяне с проблема. 

Домашното насилие, на което са изложени ЛГБТИ+ хората в България днес

Две години по-късно ЗЗДН все още не защитава еднополовите двойки. А тези връзки не са имунизирани от насилие. Изследване на Фондация „Билитис“ по проблема с домашното насилие сред ЛГБТИ+ двойки, в което са се включили 91 респонденти, констатира, че една трета от интервюираните са преживели насилие от страна на партньор, а две трети – от страна на родител.

Осъзнаването обаче, че това, през което пострадалите преминават, е домашно насилие, идва доста по-късно, споделя Робин Златаров, проектен мениджър във Фондация „Билитис“. Нито един от респондентите в проучването не е докладвал в полицията, че е подложен на някакъв вид тормоз. Пострадалите не са сметнали, че ще ги вземат на сериозно, обясни Златаров.

И има защо. Адвокат Силвия Петкова, която и е официална сътрудничка на „Билитис“, разказа пред „Тоест“ за случай на насилие между гей мъже, продължило година и половина след прекратяване на връзката. В един от случаите при подаден сигнал до тел. 112 патрул не е изпратен с аргумента, че полицията не се занимава с „педерастки работи“. 

Пострадалите не търсят полиция от страх, че ще станат обект на дискриминация и че тя няма да си свърши работата. Това потвърждава и Робин Златаров: 

„Когато хората се обръщат към нас за каквото и да е насилие, те не знаят към кого [другиго – б.р.] да се обърнат. Те ни се доверяват като ЛГБТИ+ хора, които имат нужда от някакъв вид подкрепа, ние сме първата инстанция и първият праг на доверие.“ 

Къде може да се потърси помощ?

„Билитис“ поддържа чат линия за подкрепа, която е активна всеки делничен ден между 18:00 и 22:00 часа. Доброволците в нея са поне в четвъртата си година на обучение по психология и получават допълнителна подготовка от страна на фондацията, а работата им се наблюдава от сътрудник на „Билитис“. Доброволците се опитват „с въпроси, с побутване“, по думите на Златаров, да разберат от каква помощ има нужда пострадалият, за да го пренасочат към психотерапевт, адвокат или към по-подходяща за конкретния случай организация.

По-често подавани сигнали към организации като „Билитис“ и Single step са за тормоз от страна на родител. ЛГБТИ+ хората могат да търсят закрила по ЗЗДН, ако са подложени на системен тормоз от страна на членове на семейството, а децата между 14 и 18 години имат право да поискат от съда издаване на ограничителна заповед без подпис на родител. Неясно е какво би станало с деца, чийто родител или осиновител е във връзка с човек от същия пол. Според закона извършител на домашно насилие може да бъде съпруг или партньор на родителя, но ако държавата не признава съществуването на еднополови връзки, как може да се докаже, че детето е пострадало в условията на домашно насилие? 

Една от известните организации, които оказват помощ при домашно насилие, е Фондация „Асоциация Анимус“. Оттам обаче уточниха пред „Тоест“, че рядко ги търсят ЛГБТИ+ хора. В „Билитис“ сигнали за домашно насилие от страна на партньор почти липсват, макар данните от проведеното от фондацията изследване да сочат, че такова насилие съществува. 

На теория всеки ЛГБТИ+ човек би трябвало да може да потърси защита в кризисен център. Но в много общини няма такъв, а в наличните местата са крайно недостатъчни. По-сложна е ситуацията с транс жените, които не могат да бъдат настанени в център за жени, защото по документи са мъже. Това е и общността, която докладва най-малко случаи на насилие. 

Спорната дефиниция на „интимна връзка“

Домашното насилие не е феномен само за хетеросексуалните двойки, но те получават защита от закона, а останалите – не. „Причината за това се състои във формулировките „семейна връзка“ и „фактическо съпружеско съжителство“ – понятия, които българското национално право тълкува стеснително, считайки, че обхващат семейството в тесен смисъл (брачна връзка)“, разяснява адв. Петкова в доклада на „Билитис“ за насилието в ЛГБТИ+ двойки. 

През август 2023 г. Народното събрание се опитваше да дефинира „интимна връзка“, като защитата на ЛГБТИ+ хората отново беше пренебрегната и интимната връзка си остана запазена само за хетеросексуални двойки. Въпреки законовото ограничение обаче понятието все още има двойствено значение. 

В цитирания доклад Петкова изказва мнението, че макар в тесния смисъл дефиницията за интимна връзка да включва само лицата в разнополови двойки, е възможно и по-широко тълкуване. Основанието за него е, че формулировката в закона изключва интерсекс хората, а техният пол не може да се определи еднозначно като мъжки или женски. Тя стига до извода: 

„При това по-широко тълкуване може да се приеме, че нововъведената възможност за закрила от домашно насилие обхваща както интимната връзка между две лица от мъжки и женски пол, така и интимната връзка между две лица от мъжки пол и две лица от женски пол.“ 

Ето един пример, от който става по-ясно как понякога и за държавата не е лесно да определи дали става въпрос за хетеросексуални, или хомосексуални отношения:

Има интерсекс хора, които са записани като жени при раждането си, тъй като тялото им прилича на женско, но впоследствие се оказва, че имат мъжки хромозоми и полови органи. На много от тях им е извършена т.нар. „нормализираща“ операция за „утвърждаване“ на пола, за да продължат да живеят като жени, само че Конституционният съд и Върховният касационен съд приемат, че полът може да бъде единствено биологичен. Тези хора са жени по документи, но мъже според двете съдилища. И ако имат връзка с мъж и във връзката има насилие, то ще бъде ли насилие при еднополова двойка, или не?

Възможността за двойствено тълкуване би довела до противоречива съдебна практика, но тъй като такава все още няма, не може да се заведе и тълкувателно дело.

От описаното по-горе обаче възникват три въпроса.

Първият е къде попадат интерсекс хората, тъй като те не могат да бъдат категоризирани в мъжки или женски пол. 

Вторият въпрос е не следва ли да подлежат на закрила по Закона за защита от домашно насилие еднополови двойки със сключен в чужбина брак.

И третият важен въпрос е започната ли е процедура по създаване на правна рамка за признаване на еднополови връзки, както предвижда решение срещу България на Европейския съд по правата на човека от 2023 г. И ако не, защо?

Компетентно да отговори на тези въпроси е Министерството на правосъдието. На 31 март 2025 г. отправих питане към него по електронната поща. В началото на април се свързах с Министерството по телефона и получих уверение, че имейлът ми е пристигнал. До редакционното приключване на статията не съм получила отговор на въпросите си. 

Какво пише в Наказателния кодекс?

Макар законът да изключва ЛГБТИ+ хората, Наказателният кодекс (НК) би могъл да обхване еднополови връзки. В него липсва уточнението, че домашното насилие трябва да е между мъж и жена. Според чл. 93, т. 31 от НК престъплението е извършено в „условията на домашно насилие“, ако то е физическо, сексуално, икономическо или психическо и е осъществено спрямо член на семейството или някого, с когото насилникът живее в едно домакинство. 

Домашното насилие само по себе си не е престъпление, уточни Силвия Петкова за „Тоест“. С други думи, човек може да бъде съден не просто за домашно насилие, а че е извършил нещо в условията на домашно насилие. То може да бъде утежняващо вината обстоятелство за някои престъпления и съответно те да подлежат на по-тежко наказание. 

Според ЗЗДН при нанасяне на средна телесна повреда на съпруг наказателното производство се извършва само при сигнал на пострадалия до прокуратурата. Българската Конституция обаче приема, че „съпругът“ може да е само лице с противоположен пол. Ако се позовем на дефиницията в НК, насилие в еднополова връзка ще се преследва по общия наказателен ред и независимо от волята на пострадалия (тоест без да се налага жертвата да подава сигнал до прокуратурата), което пък предоставя по-добра защита на лица от един и същ пол, които са в интимна връзка. 

Адв. Петкова обобщи ситуацията така: ако се позовем на НК, пострадал от насилие може да бъде човек, който живее или е живял с извършител от същия пол. В този случай пострадалият може да сезира прокуратурата, която трябва да се заеме с разследването. „Друг е въпросът вече доколко ще се осъществи качествено разследване, така че да се стигне до реално предаване на съд на извършител на престъпление в условията на домашно насилие и до реалното му осъждане. При всички положения, когато се намираме в условията на наказателно производство, съдът се позовава на дефинициите в НК“, заключи Петкова. 

Тя допълни и че при престъпления, извършени в условията на домашно насилие, се търси закрила и по двата закона. Ограничителната заповед се издава в срок от 24 часа след подаване на искането по ЗЗДН, докато издаването на такава забрана по НК изисква привличане на лице като „обвиняем“. За да има обаче „обвиняем“, са нужни достатъчно доказателства, чието събиране може да отнеме месеци или години. 

Недоверие в институциите

Във всеки случай, при непосредствена опасност за живота трябва да се звъни на 112, съветва адв. Петкова. Тя обаче обръща внимание, че диспечерът на телефонната линия винаги задава въпроса дали пострадалият и извършителят се познават. И ако разбере, че са в еднополова връзка, има риск да не изпрати патрул. 

Това обяснява притесненията на ЛГБТИ+ хората да звънят на 112, които е констатирал Робин Златаров. Той разказа, че пострадалите обикновено питат за други алтернативи в чата на „Билитис“. 

Златаров уточни, че е напълно възможно да има позитивни примери на добро отношение от страна на полицията към пострадал, но в практиката си се е сблъсквал най-вече със сигнали за негативно отношение.

Както гражданите имат задължение да спазват законите на държавата, така и държавата би следвало да защитава гражданите си безусловно. Случаите на пострадали и дори убити в условията на домашно насилие няма да намалеят, докато институциите не започнат да приемат сериозно всеки сигнал за пострадал.

Всеки, преживял домашно насилие, следва да може да получи защита. Законът обаче оставя една уязвима група без подкрепа, като не припознава съществуването на еднополови връзки. Домашно насилие сред ЛГБТИ+ двойките има, но липсата на доверие в институциите кара много от пострадалите да не търсят помощ. Тези случаи остават скрити за държавата, което повдига въпроса: може ли да се борим ефективно с проблема, ако не знаем действителните му измерения?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/politkorektnost-po-bulgarski/

Един от въпросите, който буди най-много спорове в обществото през последните вече около десет години, е този за така наречената политкоректност. В действителност става дума за термин, който в Америка се налага през 90-те години, а по-късно бива заменен от по-актуални названия. По времето на първия мандат от управлението на президента Тръмп той се наричаше „борба за социална правда“ (social justice), а напоследък се възприе понятието woke, или „будна“ (за несправедливостите) култура“. В най-общи линии понятието поставя въпроса за наличието на структурни неравенства, основани най-често на расата и пола, в обществата на западните държави (но и не само). 

Може би своя пик политкоректността достигна през 2020 г., когато смъртта на Джордж Флойд предизвика бурни протести от страна на движението „Животът на черните има значение“, в резултат на които биваха събаряни статуи, преименувани сгради, проблематизирани моменти от цялата американска история. За мнозина това бе дълго чакана справедливост. За други – опасна крайност, заплашваща да се изроди в нова мутация на комунизма.

Признавам си, че аз лично сериозно се притесних от случващото се в онези години, когато всички бяхме безкрайно изнервени и заради коронавируса, сеещ смърт и предизвикал толкова ограничения при свободата ни на движение и контакт с други човешки същества. Стори ми се двоен стандарт, че нормалните човешки срещи са проблем, а за масовите протести се казва, че са безобидни или дори че рискът от избухване на нови огнища на пандемията е приемлив заради борбата с расизма. Тогава си спомням, че разговарях с моя приятел доц. Искрен Иванов и по човешки го запитах дали смята, че този тип протести ще стигнат и дотук.

Не само че ще стигнат, те са вече тук – отговори ми той. – Но няма да са като тамошните. Ще бъдат пречупени през нашата национална специфика.

Тогава не разбрах абсолютно нищо от това, което ми каза. Попитах го дали ще става въпрос за правата на малцинства като ромското или турското у нас. Но той отрече и повтори, че движението ще бъде пречупено през българската национална специфика. Отново не схванах, но малко по-късно и в България избухнаха протести, които бяха насочени срещу корупцията и стигнаха до създаването на така наречения Орловград, превърнал се в символ на съпротивата срещу властта. Тогава ми се стори, че тези протести действително напомнят на американските по това, че отново се стига до крайности – разнасяха се ковчези, сгради се целеха с риба и яйца. 

Но не ми хрумна, че може да става въпрос и за друг общ корен – борбата с привилегията.

На тогавашните протести имаше много студенти, учещи в чужбина и върнали се временно у нас заради коронавируса, който затвори и университетите. Това, което не беше наред в страната ни според тях, беше шуробаджанащината. Склонността да се назначават хора, които са верни, но не и умни. Гневът към т.нар. калинки, заради които тези млади хора, заминали в чужбина, не получават равен шанс в страната си, така както в Америка едни хора са уверени, че изостават по рождение заради цвета на кожата си.

И все пак прилика с дълбоки социални кливиджи, като расовото неравенство в САЩ, тогава не можах да намеря. 

Протестите минаха и заминаха. Байдън стана президент и това като че ли отне от кислорода на възмущение, захранващ западната политкоректна култура, имаща нужда да е в опозиция, за да бъде ефективна – неслучайно звездният ѝ миг настъпи по време на първото управление на Тръмп.

У нас протестът роди партии, които поставиха под въпрос управлението на ГЕРБ и за един кратък период дори задържаха партията на Бойко Борисов извън властта. Наличието на дълбоки, неразрешими противоречия относно геополитическата ориентация на страната направи този успех нетраен, но за известно време изглеждаше, че протестът е победил – както тук, така и там. Ако обаче в САЩ болезненият разговор за неравенствата предизвика остра реакция, то у нас той още не беше започнал.

Това се случи, след като Путин нападна Украйна.

И до ден днешен не мога да осмисля това събитие. Отново Искрен Иванов беше този, който ме предупреждаваше още преди години, че тази война е неизбежна. Аз до последно смятах, че тя не може да избухне. Рискът за Русия ми се виждаше прекалено голям, загубите, които тя можеше да понесе при атака срещу съседите си – твърде непоносими.

„Те не са рационални. Няма да ги разбереш, ако търсиш мотиви на действията им като на западна държава“, казваше ми Искрен, автор на книгата „Православната геополитика на Русия“. По-късно и баща ми каза същото: „Вашето поколение обича да калкулира плюсовете и минусите от едно начинание. Не можете да разберете култура като руската.“

Непосредствено след началото на войната като че ли обществото се обедини от възмущението си срещу агресора, беше солидарно с нападнатите, възхитено от дръзката им отбрана, като че излязла от подвизите на Гондор в книгите на Толкин. Това обаче не трая дълго. Глашатаите на режима в Кремъл, стъписани от първоначалния неуспех, навириха гребен и пронизителният им вой огласи социални мрежи и сайтове. Русия бе предизвикана, твърдяха те. НАТО я заплашваше до границите ѝ. Тя е тази, която е нападната. Тя е тази, която се отбранява.

Контрааргументите на спорната теза достигнаха мнозина, но за други се оказаха безсилни. Че НАТО вече граничеше до Русия с балтийските държави. Че с контрола на Москва над Крим възможното членство на Украйна в Алианса вече е на практика предотвратено заради негласната му политика да не приема държави, които не контролират териториите си, и по този начин да избегне включването си във война автоматично (независимо от реторическите сигнали в една или друга посока).

Нищо от това нямаше значение. Защото голяма част от българите обичат Русия. И не говоря (само) за действително великолепната, изумителна култура, изразяваща се в прекрасната литература, дръзко кино или красив балет. Говоря за Руската федерация, преди това за Съветския съюз, за самата идея за самодържавие. И сега сигурно се чудите: но какво общо има това с политическата коректност?

Общото е, че това е въпросът за привилегията в България. 

В Съединените щати едни хора са били роби, а други господари и тази рана не е зараснала никога, а периодично гнои до ден днешен. Но и в България се е случило нещо такова след 9 септември, когато съветските войски окупират страната и инсталират марионетен режим, който я управлява близо половин век. За една част от нашия народ този период е свързан с репресии и убийства, с несправедливо осъдени и безследно изчезнали близки, с ежедневни унижения от всякакъв аспект – колко дълга коса можеш да носиш, колко къса пола може да облечеш, къде можеш да пътуваш, какво можеш да си купуваш. 

Но за други не е така. За много хора комунизмът е като манна небесна, спуснала се от Съветския съюз, за да ги извади от мизерията на западналите села, от които произлизат, и да ги постави в уютни апартаменти (някои от които чужди) и приятна работа „на бюро“. Да цивилизова децата им и те постепенно да развият рефлекса едва ли не на аристократи – културни, образовани, пътували в чужбина и знаещи езици. 

Това развива лоялност, вярност, а понякога (но само понякога, други са отблъснати от това си минало) дори и любов към силата, която ти е дала всичко това – Съветския съюз и неговия наследник Руската федерация (обичта към царското време в Русия е рефлексия от опитите на Кремъл да примири различните периоди от историята си). Защото каква е целта на Путин, ако не да върне СССР, да спусне отново желязната завеса, да обърне стрелките на часовника назад? Това неговите сподвижници много добре го знаят, на това се и надяват, макар малцина да го разкриват толкова простодушно, както прави Костадин Костадинов със заплахите си да отвори отново лагера в Белене.

Тръмп обеща да направи „Америка отново велика“ и да възстанови славното десетилетие на 50-те, когато американският (бял) мъж можеше с работа в завода да гледа цялото си семейство. А жената (предполагаемо) е била щастлива да си живее у дома и да гледа децата, докато по телевизията се въртят реклами колко опасни са гейовете, а чернокожите са сегрегирани в градския транспорт, образователните институции, обществените сгради и т.н.

Путин обещава на русофилите и на комунистите да се върнат времената, когато те са решавали кой какви права има в обществото. И когато с един донос могат да зачеркнат цялото ти бъдеще.

Но не всички българи са съгласни с това, напротив, много не са и те водят борба с останалите – такава, каквато има между движенията на „будните“ и MAGA в Америка. Там либералите искат САЩ да ревизират погледа към историята си в частта с изграждането на институциите, твърдейки че те са заложени като несправедливи и расистки. А тук – да се погледне критично към ролята на Русия за независимостта на България още от времената след Освобождението, а може би и преди това. Там се опитват да премахнат паметниците, свързани с миналото на Конфедерацията и с нейния бунт за запазване на робството. Тук статуите, които възхваляват съветския окупатор, извисяващ се над не един и два български града – ПСА (или МОЧА) в София и Альошата в Пловдив, – са само най-фрапантните примери. 

Затова у нас БСП е партията, която се опитва да консервира, макар да е лява. Защото нейното минало е миналото на властта. Тази нейна характеристика, между другото, е и причината за много мъчителните разломи сред съмишленици. Част от тях са десни срещу комунизма у нас в лицето на БСП и автоматично са срещу демократите в САЩ, защото са лява партия, при това ставаща все по-радикална в ревизията си към историята. Други са либерали срещу Русия, която сега, наопаки на времената на Студената война, се ползва със симпатии от страна на републиканците. Разбирам и двете страни, макар да не искам да казвам на коя симпатизирам.

Лично за мен обаче е безспорно, че американската политкоректност достигна до крайности и започна да се усеща не като насочена „за“ представителите на малцинствата и жените, колкото „против“ белите и мъжете – нещо, което те също чувстват и което ги кара да подкрепят шоумена Тръмп, дори част от тях вътрешно да не харесват просташкия му маниер. У нас отрицанието на Русия сред демократите също е прекомерно обострено според мен. Редом с Путин се отрича и Пушкин, заедно със Съветския съюз и 9 септември се отхвърлят още Трети март и Освобождението. Това прави русофобите да изглеждат ирационални в очите на пасивното мнозинство, което не харесва инвазията на Путин, но не може да се откаже от симпатията си към Дядо Иван.

Факт е обаче, че в България има голям проблем с предимството, което децата на старата комунистическа номенклатура, свързана с Русия, имат пред останалите, свръхпредставени са във всички партии, дори в демократичните (спомнете си каква буря от негодувание предизвика номинацията на Васил Терзиев за кмет на София). Още по-голям е проблемът с отношението към историята и с това, че дните на болка и страдание за едни са символ на триумф за други. Опасявам се, че докато не разрешим това противоречие, трудничко ще стигнем до въпросите за расата и пола, които са в основата на културните войни сред държавите, в чиито политически семейства все още сме. Разбира се, стига да искаме – все пак България не е била колониална държава и нещата тук не могат и не бива да се повтарят на сляпо. Или поне могат да се избегнат някои грешки.

А що се отнася до САЩ, всичко ще зависи от това дали Тръмп ще успее да овладее икономиката, така че да върне силните времена на Рейгън и Никсън за Републиканската партия и с това да спечели културните войни, или ще бъде поредният президент, повален от високите цени, както стана с Байдън. За нас обаче може би е по-добре да се съсредоточим върху нашата държава, защото, увлечени в безспорно вълнуващите спорове около културните войни на глобалното село, може и да пропуснем как нашият Голям брат отново слага хомот на шията ни, за да ни поведе в друга посока.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sudba-svoboda-i-igrova-mehanika-sluchayat-indika-produlzhenie/

<< Към първа част

Миглена Николчина: Нямам предвид оная любов, казано с думите на Ханс Касторп, „обикновената“, „равнинната“, където се изчисляват заслуги и се сключват бракове. Индика харесва „лоши момчета“: по всяка вероятност Мирко я привлича именно с това, че еснафлията ѝ баща никога не би я омъжил за него. Иля повдига на степен трансгресивността на Мирко – не знаем какво точно е извършил, но е затворник, виждаме го да стреля, постепенно ще научим за средата му, която е нечистоплътна, на ръба на закона. В заекващото му „блатно“ говорене, в което на руски аз поне чувам обертонове на фронтмена на тази култура Висоцки, обсценното и безобразно циничното се съединяват без преход с високите регистри на социална и философска рефлексия. От тази амалгама, като контрапункт на социалното дъно, се ражда склонност към крайна идеализация, която намира израз в очакването на чудо. Иля не само спасява Индика от изнасилване, той, макар че мъничко се пробва в началото, няма да злоупотреби с нея, с нейната привлеченост от него – нали е „монахинка“! А и въобще той никога не би „уебашил“ (няма да превеждам тази дума от руския криминален жаргон) жена, дори ако тя като Индика му е отнела пистолета!

Не бих казала, че Иля я използва – в общото им странстване те са сдвоени и всъщност тя на няколко пъти активно избира – и кара него да избере – да са заедно („С тях или с мене, избирай!“). Иля е нерядко включен в съвместно действие с Индика/играча, а понякога поема инициативата, води, мести, спасява. Във всичко това разработчиците преплитат еротични закачки с нас – като моментите, когато Иля измъква Индика и тя пада върху него или когато се събличат да сушат дрехите си, разделени от импровизирана завеска. Не се учудвам, че играчите са се надявали това да има продължение. Повратният момент настъпва, когато Иля губи съзнание и Индика против волята му отрязва гангренясалата му измръзнала ръка, която той се е надявал кудецът да съживи. Оттук насетне Иля се отдръпва от нея, като я обвинява, че никога не е вярвала в чудото и че заради нея той не чува вече гласа на бога. В крайна сметка той открадва кудеца и брутално хвърля Индика в ръцете на преследвачите им – така, както някога тя е предала Мирко.

Епизодът с отрязването на ръката е бездънен. Разговорът, който двамата водят и в който ще чуем както отгласи от вековни философски спорове, така и търсенето им на път един към друг, е за свободата на волята, като темата за любовта на и към бога се преплита с темата за любовта, която не може без тяло. За да го спаси, Индика всъщност пренебрегва волята на Иля, действа като оня желан от нея бог, който, понеже обича, не позволява свобода на волята. И с това тя губи доверието на Иля, губи шанса за любов. Каква любов, ако не е свободна?

Но… все пак мисля, че това не е краят. След като избягва от тъмницата, Индика отново среща Иля. Като завързани са. Той е пиян – може би защото кудецът не работи, може би защото заради неработещия кудец е предал Индика, може би защото, продавайки кудеца, я е предал още веднъж, може би, уви, без чудото пройдохата просто е взел връх, твърде бързо си е спомнил пътя към заложната къща… В тази сцена Иля е доста жалък и трагикомичен. И все пак Индика го е спасила не в смисъл на просто оцеляване. Иля е музикант, можел е да свири на китара. В един покъртителен момент Индика го моли да ѝ посвири и той нажалено я пита: „Как?“ Във финала разбираме обаче, че Иля е намерил тромпет, на който смята, че ще може да свири с една ръка; за този инструмент е заменил кудеца. Сцената не е лишена от комизъм (черният хумор, гротеската, иронията са съществен аспект на играта), но може би тъкмо поради това бихме могли да си спомним, че Мирко пленява Индика със свиренето си и в сцената с жабите ѝ казва: „Ако успееш да стигнеш до мен, ще направя флейта специално за тебе…“

Но… да се върна на въпроса за игровото и да добавя към това, което ти вече каза за лудическите инструменти като елементи на разказа. В препятствията, които Индика и Иля преодоляват, прозират отломки от отвъдния свят на Данте (и не само, но разговорът ще стане прекалено дълъг) – лодкарят, който ни подсеща за Харон, грамадното куче, което ни припомня Цербер, слизането надолу до дъното от гниещи миазми, изкачването през „чистилището“ на спираловидната рибена фабрика, най-сетне храмът в място, наречено Спасов… Този път е свързан – тук са интерактивните моменти – с управляване на все по-мощни машини: ще се стигне дотам, че с кран крехката монахиня да мести цели зидове!

Забележителното в случая е, че както вече споменахме, тези игрови компоненти не са просто форма за включване на играча в играта като творческо взаимодействие, удоволствено затруднение, забавна главоблъсканица или възел за разклоняващи се сюжетни решения. Защо с печатна преса Индика отрязва ръката на Иля? Дали защото просветеното знание взема връх над суеверието, или защото това е печатница на етикети? В подобен мизансцен интерактивните засечки работят не само като елементи, но и като фигуративно – символично, морално и анагогическо, ако го кажем по Данте – надграждане на буквалното протичане на разказа. Саундтракът надгражда още едно ниво, успоредява наратива със своя собствен, тръгвайки от „Битие“ и „Изход“ и стигайки до „Апокалипсис“ и пророк Софоний, чието име означава „Яхве е скрит“… Къде – на руски куда – в кудеца? Можем ли да разчетем епизодите в играта през 24-те части на звуковия разказ? Във всеки случай този вид употреба на механиката на играта отваря неизчерпаеми възможности.

Северина Станкева: Що се отнася до провидението, забележително е, че и в двата случая, когато Индика му се опълчва, го прави във връзка с възлюбените си: първо оставя Мирко да бъде убит, вместо да изпълни своята роля в сюжета, тип „бягство на невъзможни влюбени“, независимо как Мирко би постъпил с нея, ако обирът успееше, а вместо да остави Иля да бъде чудотворно спасен, отрязва ръката му и това бележи окончателния разрив между двамата, но и обрат у самата нея, който донякъде го предизвиква. Обстоятелството, че спрямо тези аспекти на разказа, както отбеляза в началото, играчът няма думата, усложнява допълнително въпроса за свободната воля и кой всъщност я притежава. Въобще в течение на цялата история като че ли носителят на тази воля се сменя като в игра на пинг-понг – ту е дяволът, ту е Индика, ту е играчът.

Отрязването прави атеистичния прочит доста примамлив и историята на Индика може да се разгледа като постепенно отдръпване от религията. Обратът е окончателно завършен с отрязването на ръката — монахинката избира научно-техническото решение пред чудото. Това противопоставяне в играта не е толкова просто, но още от началото Индика сякаш клони към разума пред вярата. За това свидетелстват познанията ѝ по термодинамика, чрез които тя доста успешно управлява и поправя всякакви машинарии (включително въпросния гигантски кран) – в света на играта те са изцяло на принципа на парната.

Освен Харон, и Херон присъства. Още повече, след епизода с ръката, е емблематично как в кулминацията на размишлението си за провидението Индика се разсейва и така и не си довършва мисълта. Интересно е и как начинът, по който се кръсти (за това има специален бутон, който играчът задейства и се използва за преминаване на дадени сегменти или просто така), в течение на историята се променя и става все по-немарлив, докато накрая само махва с ръка и се отказва. Ние всъщност не знаем какви са обстоятелствата, при които Индика попада в манастира. Дали по собствена воля, обзета от вина, или баща ѝ я изпраща, така и не става ясно. В добавка, с това, което Дмитрий Светлов, творческият директор и режисьор на играта, казва за вдъхновението си и как сюжетът е донякъде базиран на собствения му живот и отдалечаването му от православието, атеистичната интерпретация става доста убедителна.

Искам да обърна внимание на два момента, които обаче я подриват. Първият е свързан с пейките – на ключови места в играта има разположени места за сядане, които показват съответната игрова зона от различни ъгли чрез пленителни умозрителни пейзажи. В много от тях гледната точка е през пролука или процеп, друг път неясно откъде, но в никакъв случай не е изобразен абстрактен птичи поглед или нещо подобно. Въпросът, който ме тормозеше през цялата игра, е кой гледа в тези отрязъци? Дали ние не виждаме бога, за когото ти спомена в началото, или той е ням?

Другият момент е свързан с вече отрязаната ръка. Иля я носи на гърба си. В сцената с кудеца и престрелката ясно се вижда как пръстите на тази ръка се движат. Защо се движат? Дали кудецът е щял да си свърши работата, но намесата на Индика прави това невъзможно? След този епизод, в чийто край Иля хвърля ръката си „по камерата“, където отново се забелязва разтварянето на пръстите ѝ при удара, повече не я виждаме. Какво се случва с нея? Въобще как трябва да си обясним всичко това? Дали ръката започва да води някакъв свой самостоятелен чудотворен живот оттогава насетне? Това би било в стила на дяволития хумор, с който играта изобилства и който много добре се връзва с атмосферата на мрак, мизерия, умозрение и еротика: Индика блъска стълби изпод монахини, боядисващи тавана; пали свещ пред иконата на Карл Маркс, но разбира се, не печели точки от това; вижда как човек с неясен пол, но много приличащ на игуменката на манастира, излиза от устата ѝ по време на служба, а след един от пъзелите същият закачливо си свирука мелодия от „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев.

Миглена Николчина: Изумителни детайли относно ръката, не бях ги забелязала. Що се отнася до техниката, тя наистина мощно, натрапчиво и в доста особени ретрофантастични форми присъства, като Индика непрестанно се проявява в управляването ѝ още от смешната машина в манастира, която пуска пара в зависимост от религиозните празници (още един пример за хумора на играта). При това често пъти пропорциите са нарушени, двамата се движат като Палечка и Палечко през фабриките, сред машините и тяхната продукция – рибните консерви например, които са гигантски; гигантска е сушилнята на грамадни риби, гигантска е и печатарската преса. Това пък ми се вижда коментар за напусналата човешките мащаби технология… или за това, че героите ни са още деца (единствената книга, която се споменава, е „Том Сойер“, където има детска любовна история).

Наблегнах на християнското не защото смятам, че можем или трябва да извлечем от играта някакъв доктринален отговор, а защото ми се струва, че то работи като интериоизирана матрица на самото търсене, на вглеждането в себе си, но и в света, тоест на онова „аз питам в себе си света“, за което говори Адриан Леверкюн, когото Томас Ман също среща с дявола. Особеното на тази матрица, която Данте налага в европейската култура художествено и която в основата си е християнска, но в която продължават да живеят архаичните растителни богове, е преминаването през ада, през познаването на злото, през „ходенето по мъките“, преди да се постигне просветление. Такова търсене е неспокойно, от Майстер Екхарт до Толстой то често води до обвинение в ерес и отлъчване – разбира се, от страна на свещенослужители като тези, които Индика и Иля срещат. Независимо от собственото ни стоене спрямо вярата, не можем да не изпитваме емпатия към самия процес на търсене и да не оценяваме неговата значимост както на личностно, така и на цивилизационно ниво.

Да не пропуснем и психоаналитичния поглед към отрязването на ръката: това си е чиста проба кастрация (преди това Индика безапелационно отнема пистолета на Иля). „Тъпа женска ревност!“ – възкликва той. Край на инфантилните фантазии, утвърждаване на закона. Има я дискретно и тази линия – от рибната фабрика, където в спомените на Иля и с честата в играта обсценна двусмисленост се появяват сдвоени миризмата на риба и прегръдката на майка му – към Словото, Логоса (печатната преса), Закона на Бащата (по Лакан), където ще се случи ампутацията, която ще позволи на Иля да оцелее. Ето един начин да видим обладаната от дявола кастраторка Индика като пратеница на бога… или на техническата възпроизводимост. Може би чудото не се случва, или напротив, случва се в оцелостяването на Индика и в – да го кажем така – уебашването на Иля.

Аз обаче продължавам да виждам надежда за двамата в отворения финал – тя се е заканила да отиде да го слуша и той е намерил инструмента, на който може да свири… което през епизода с Мирко е добило еротични обертонове, но през саундтрака може и да е тръбата на Dies irae. Играта започва с фантазия на Индика как пада, но! – в преобърнат, сякаш отразен във вода свят. Тоест това падане е и качване. Когато на финала излизаме от тъмницата, виждаме сгърчен в леда, сломен и отчаян човек, който рецитира стихотворение, описващо падане. Индика предава Мирко, но нейната наивна вяра – не само Иля вярва наивно – предава Иля в църквата. И Индика, и Иля са предали някого, предали са се един друг, „паднали“ са, той е убивал, тя също (индиректно, но и директно тъмничаря), квит са. Ако след осъзнаването на това има прошка, има любов, значи има и спасение…

Но… играта заобикаля такива лесни поуки. Да припомним пак двойното комедийно дъно. След неизбежно много дългите надписи в края и (поне в моя случай) само ако преди тях изиграеш цялата последна глава, изскача пикселизирана миниигра, но този път ретроспекцията е с Иля. Той свири на китара в таверната, дадени са ни командите за акордите Am – E – Dm. Ако налучкаш правилна последователност – или е алеаторно? – появяват се смислени изречения. Аз успях след няколко опита да получа: „Върни в сърцето нежността… как този час ще е последен… тук всеки стих като сълза… мир да постигна със света…“ Дали има начин да умилостивим със свиренето си кръчмаря, не знам; дотук всеки път ме изритват навън!

Сред множеството препятствия, които двамата извървяват, има едно особено интригуващо. Това е „Ешер“ стаята, където, така да се каже, трябва да сменим собствената си гравитационна ориентация, да открием как да преминем от една ориентация на горе и долу към друга. През тази стая преминаваме към „нивото“ на Спасов, където са храмът и кудецът. Кудецът се оказва празен, свещенослужителят се оказва лъжец и предател, но вътрешността на храма, особено на мрачния фон на всичко останало, е магично красива. И ето че както и в редица други случаи пъзелът с Ешер стаята не се свежда просто до това как да преминем, а защо точно такъв е преходът към „плоскостта“, където се намира – недовършен – храмът…

Северина Станкева: Освен пространствата, и животните са огромни – адското куче, рибите. Сякаш по-скоро човешкото се е смалило. Играта не ни дава ясен отговор дали Иля ще може да свири на тромпет с една ръка, нито дали все пак има спасение. И добре че не дава. Пъзелът „Ешер“ е за мен една от най-силните части: в цялото лутане насам-натам в търсене на изход демонът се явява първо като детайл в периферното зрение. Постепенно камерата може да се нагласи така, че той да се вижда изцяло. Моментът на осъзнаване, че демонът наистина е отсреща, е разтърсващ. В края на краищата, като обиколи няколко пъти стаята лабиринт, играчът свиква с него и първоначалният ефект, разбира се, отшумява. Любопитното е, че не той ръководи Индика, a обратното. От лабиринта се излиза, щом тя намери начин как да премине от „собствената“ си стая в огледалната, по този начин преобръщайки логиката на помещението от хоризонтална във вертикална. Но не изкачвайки се, а слизайки надолу. Притчата на цялата игра може да се резюмира с това действие.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/plavashtite-pyasutsi-na-institutsionalnoto-nedoverie/

Българското общество често попада в един коварен капан – плаващите пясъци на институционалното недоверие. Няма да сбъркаме, ако кажем, че недоверието е станало хронично. И колкото повече надигаме вой срещу някаква несправедливост, толкова повече ни се казва, че така стоят нещата. А колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред. Поредният повод, който изстреля този проблем на повърхността на публичността, беше решението на Конституционния съд (КС) след проверка на изборната документация от последните парламентарни избори в над 2000 секции в страната. 

Разбира се, казусът бе разигран по възможно най-несъстоятелния начин, като разговорите отново бяха насочени към техническите аспекти на изборния процес, а обвиненията в манипулации от всеки към всеки размиха за пореден път реалните проблеми. Комисията към КС установи, че едва под 1% от гласовете в проверените 2204 секции са били отчетени погрешно. Всички гледаха видеата, в които съвсем явно се извършват изборни измами. А и по навик – ние си знаем, че изборите са манипулирани, поне можеше да видим нещо черно на бяло и от институциите. Но не видяхме. А и няма как, всичко е нормално, поне документално.

Под техническата повърхност

Големите проблеми с изборите в България нямат много общо с техническите средства, които обикновено изстрелваме напред в дискусията, когато за пореден път се изправим пред неприятна ситуация. В изборната неделя става нещо друго и то се различава от представата за безкрайни орди от купени гласоподаватели, които заливат секциите, за да откраднат изборите. Такива, разбира се, има, но тяхното влияние е по-скоро на местно ниво, докато на национално се размива и със сигурност не променя генералната картина на изборните резултати. Това, което по-скоро става, е официализиране на всички онези навици, практики, терзания и зависимости, с които живеем всеки ден. 

Да, със сигурност при максимално внедряване на машинно гласуване и минимизиране на човешкия фактор грешките ще са по-малко. Със сигурност това би повишило доверието в изборния процес сред някои групи за сметка на други, сред които ще спадне, без значение кой има смислени доводи, кой по-скоро псевдорационализира страховете си и кой изхожда от изцяло погрешни позиции. Но каквото и решение да беше взел КС, картината нямаше да придобие ясни очертания, защото в сложната амалгама от институционални взаимоотношения – КС, прокуратура, Централна избирателна комисия (ЦИК), „Информационно обслужване“ – все ще се намери подходящ виновник за всяка група по интереси. Добре познатите ни партийни пропагандисти са извели изкуството на таргетиране с фалшиви обвинения до страхотни висоти. 

И така отново оставаме на повърхността, докато в същото време процесите, от които зависят резултатите от изборите, си вървят необезпокоявано. Затова и предварителните социологически проучвания показаха картина, изключително близка до резултатите от миналата есен – хората така гласуват. И да, има политически формации, които са известни с изборните си измами, получихме поредни доказателства за това, но техните манипулации в основна степен започват доста преди урните. Измамата е направена много отдавна. При това толкова убедително, че измамените изобщо не разсъждават за пътя към ада. Просто искат да не става по-зле. И за себе си са прави въпреки адресите с регистрирани стотици живeeщи там, въпреки Костинброд, въпреки дървата за огрев, въпреки автобусите, въпреки Баче Цено в Малорад, въпреки 300-те на Краси в Гърмен, въпреки Иван Тотев в Пловдив, който недоволстваше от малкия брой невалидни бюлетини пред съпартийците си от ГЕРБ. 

Но къде да търсим по-ясна картина?

Еднозначен отговор на този въпрос трудно може да бъде даден. Каквото и да бе решил КС, щеше да се посрещне с недоверие. А и как иначе – назначението на Десислава Атанасова рязко свали реномето на институцията. Процес, който беше вече засилен от отмяната на някои от промените в Конституцията – в частта със съдебната реформа, но пък намаляването на правомощията на президента относно служебните правителства остана. Не се разбра на какво се дължи това поведение, но се зароди впечатлението, че дори КС пази прокуратурата – институция с устойчиво нисък рейтинг. 

Приемливи за обществото отговори на съмненията в изборите вероятно няма да дойдат и от ЦИК, която продължава да бъде попълвана с членове, предложени от партиите. Нито от „Информационно обслужване“. Нито от публичните говорители, чиито мнения биват „сблъсквани“ в телевизионните студиа, за да демонстрират колко по-важно е шоуто от експертността и в крайна сметка – от истината. Ориентацията в тези сериозни въпроси е оставена на сантимента и на политическите пристрастия – възможно най-лошия източник на информация. 

Плаващите пясъци

Казусът с проверката на КС беше обречен на политизиране и превръщане в скандал именно защото вероятно няма институция в България, на която мнозинството да се довери. Този феномен на разпад е тревожна тенденция, която наблюдаваме от повече от 20 години, и веднъж попаднали в капана на плаващите пясъци, всяко рязко движение ни обездвижва още повече. Недоверието обаче трябва да бъде компенсирано с вяра в нещо друго, иначе рискуваме да изпаднем в нечовешко състояние на тотална безтегловност – липса на всякаква здрава връзка с общественото тяло. 

Това друго нещо обикновено се оказва функция от принадлежността към конкретна група, в която доминират определени нагласи – не е добре много да страним от тях, иначе групата ще ни отстрани. За съжаление, доста хора в България се осланят основно на тази принадлежност, най-вече по силата на месторождението си. Ако не искате проблеми с местната власт, подкрепяте я. А от тези обстоятелства има кой да се възползва – че нали същият ги е създал.

Затова и директно купените гласове никога няма да бъдат критично много, за да подменят в особено значима степен изхода от национални избори. Но пък системното поведение, което се основава на такъв принцип на зависимост, е напълно способно да замени правилата на институционализма с правилата на джунглата. И който ни каже, че не е хубаво да се прави така, лесно постига обратния ефект – щом другите ни казват „не така“, значи трябва да правим точно така. Инстинктът за принадлежност надделява над разума. В същото време чуваме и обвинението, че посочването на проблемите допълнително засилва недоверието. Но не е ли премълчаването им най-сигурният път към тяхното задълбочаване?

Така се оказваме в една доста неприятна ситуация – когато някоя институция си свърши работата по публично значим казус, определени групи я определят като продажна, защото е накърнила интереса или илюзиите им. Когато не си свърши работата, някои групи се успокояват и я легитимират, защото интересите и илюзиите им остават непокътнати. И се оказва, че правилното функциониране на институциите е въпрос на пристрастие, а не на онова, което налага тяхното съществуване изобщо – изпълнението на конкретни задачи по ясен начин, така че да се гарантира обществената стабилност. 

Обездвиженото социално тяло

Така стигаме до най-големия проблем – ако няма място, което да служи за източник на правилност в тези процеси, как можем да очакваме, че правилността може да бъде съблюдавана? Как можем изобщо да имаме понятие за справедливост, след като нейното практическо проявление е размито в тънките сметки на частния интерес? Как да протестираме ефективно, така че да постигнем реален прогрес в диагностицирането на проблема и посочването на виновните фигури (а такива има) за „заболяването“, след като всеки опит за това бива париран с контранастъпление от остриетата на засегнатата група? 

Плаващите пясъци на институционалното недоверие се превръщат в задушаваща плетеница от социално недоверие, междуличностна мнителност, илюзия за самодостатъчност, арогантност, агресия, сервилност и склонност към корумпиране, което задълбочава още повече тези проблеми и всяко движение срещу тези фактори от „неправилното място“ допълнително потапя социалното ни тяло в обездвижващата хватка. 

В казуса с частично касираните избори КС сякаш действително си свърши работата. По ирония на съдбата обаче точно прокуратурата, която КС пожали в решението си относно конституционните промени, превиши правомощията си, за да предизвика безпрецедентна реакция от страна на председателката на КС. Иначе казано, проблематичните социални взаимоотношения се пренасят и на най-високо институционално ниво. И пак по същия начин обществената реакция беше частична, нездрава и остави впечатлението, че има и „друга гледна точка“ относно задълженията на тези две структури. 

Правилното взаимоотношение между човека и институцията е сякаш дерайлирало – в него са вкопани хроничната мнителност и недоверие, че ще бъдем ощетени, затова очакванията ни към съд и прокуратура изхождат изцяло от политическите ни симпатии или от желанието ни за мъст. И когато не биват удовлетворени, се бунтуваме. Когато пък получим желания ефект, обявяваме нещата за съвсем наред.

Затова техническият разговор върху изборния процес е обречен на несъстоятелност. Той няма да реши големите проблеми, защото в онази магическа изборна неделя проблемите се явяват със само едно от многото си проявления. Убедеността на определени групи от хора, че подкрепата за силния е единственият правилен ход, е функция от затворения кръг на развалените взаимоотношения човек–институция. А като краен резултат идва и загубата на истинността в закона – той вече не се възприема като легитимен израз на норма, която трябва да бъде спазвана.

Виновни за втълпяване на впечатлението, че силният определя правилното, а не правото, има – онези, които системно злоупотребяваха с българската институционалност, превръщайки я в придатък на престъпните си действия. Една системна корупция, която заблуди много големи групи от хора, че спуснатото от партийната централа правилно е всъщност правото. Тук опасността се крие в това, че законите на една страна се коват по силата на обществен консенсус, който изобщо не е задължително да се съобразява с високите европейски и национални ценности, дори със здравия разум, доколкото измамниците на публичната сцена успешно заблуждават в обтекаемостта на етиката и морала. 

Реакциите на симпатизантите на Марин льо Пен – но и на българските им припяващи – срещу осъждането ѝ са показателни. В този случай бе поставена странна дилема: дали политическият ефект е по-важен от юридическия факт. Дали ни е по-важно да се почувстваме добре, отколкото да наказваме престъпниците. Подобни казуси бяха поставени от отмяната на президентските избори в Румъния и изборът на осъдения Тръмп. Едно е сигурно – залагането на относителност в спазването на правилата е доказано ефективен начин за обществено разрушаване.

Текстът няма нито оптимистичен, нито особено решителен край. Вероятно защото проблемът трудно може да бъде очертан, а съвсем не е ясно и как да бъде решен. Но при всяко положение гражданското общество е механизмът на контрол, който е способен да изисква правилно функциониране на институциите и спазване на правилата. И обществото не трябва да престава да посочва всички случаи, в които това не става, независимо от силните на деня или от други корпулентни фактори. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/imame-li-ekspertiza-za-tarifite/

Човек трябва да знае в коя област е истински професионалист, затова нека признаем очевидното: най-висока експертиза за тарифите притежава сегашният основен обитател на Белия дом. Ние просто можем да сведем глави и да се опитаме да обясним защо нито тарифите са тарифи, нито експертизата е експертиза в този случай, доколкото ни позволяват познанията.

Мито и тарифа

В българския език от време оно се употребява думата мито (стб. мыто), за която се смята, че е заемка от старовисоконемски. Да си припомним, че евангелист Матей е бил митар, тоест събирал е данъци от населението¹. В съвременния български език думата мито отдавна има утвърдено значение – ‘държавен налог, с който се облагат внасяни или изнасяни стоки’, и следва да употребяваме именно нея, а не тарифа, когато говорим за курса, поет от Доналд Тръмп по отношение на вносните автомобили например.

Тук сигурно влизам в капан и финансистите ще ме критикуват, защото, ако сме по-прецизни, би трябвало да кажем, че американският президент увеличава ставката на митата. По същия начин обаче не проявяваме достатъчно прецизност и когато говорим, че правителството или общинската управа вдига данъците, а всъщност повишава данъчната ставка. Да речем, тази година в община Търговище ставката за данък сгради се вдига от 1,65 на 2,5 промила от данъчната оценка на имота. Естествено, това повишение води до увеличаване на самия данък в левово изражение.

Да се върнем на употребата на тарифа вместо мито, която идва от английската дума tariff, означаваща както ‘налог върху внасяни или изнасяни стоки’, така и ‘списък с фиксирани цени за услуги’. В българския език свързваме тарифа по-скоро с нормативно определени такси, например имаме Тарифа за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. И за да е още по-сложно, имаме и митническа тарифа, което си е напълно легитимно и широко употребявано словосъчетание, означаващо ‘списък с конкретни такси, налагани върху конкретни стоки’.

Затова – внимателно с финансовите понятия, особено в публикации, в които се говори за увеличаване или намаляване на мита, данъци, ставки и тарифи.

Експертност и експертиза

В медийното пространство от доста години се чувства остра липса на експертност и изобилие от експертиза, когато става въпрос за висок професионализъм, задълбочени познания и натрупан солиден опит в определена област. В английския език думата expertise наистина означава точно това, но в българския експертиза отдавна се употребява с друго значение – ‘разглеждане на въпрос, проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение’. Всички знаем, че експертизи, изготвени от различни специалисти, често са нужни на криминалистите, а също и в съда, преди той да постанови решение по дадено дело.

Не е добра идея същата тази дума да се натоварва с ново значение, автоматично пренесено от английския. Спокойно бихме могли да използваме експертност – съществително име, което назовава качество и е образувано от прилагателното експертен и наставката -ост. Моделът е продуктивен и можем да посочим много такива съществителни (около 2300²) в българския език: отговорност, активност, вежливост, грижовност…

Факт е, че думата експертност липсва в академичния тълковен речник и БЕРОН, но това не е причина да не се употребява. Тук е моментът да кажем и дори да подчертаем, че ако не намираме дадена дума в речниците, това не означава забрана да я изричаме.

Може също да използваме синонимен израз, например Елена Иванова е експерт (вместо има експертиза) в областта на маркетинга. Ако пък става въпрос не за отделен човек, подходящ вариант би бил Екипът ни има богат експертен/професионален опит в областта на гражданското право.

Силициев и силиконов

Струва ми се, че ерата на Силиконовата долина вече е зад гърба ни, защото повечето хора разбраха, че това е неправилен превод на Silicon Valley. Районът, където са съсредоточени високотехнологичните компании в САЩ, се нарича Силициевата долина, защото силицият (silicon), а не силиконът (siliconе) се използва за изработването на микрочипове, които на свой ред се използват в електрониката, а без нея съвременната високотехнологична индустрия би била немислима.

Близостта в названията на силиция и силикона е още по-голяма в английския език и това не е случайно. Елементът силиций е част от химичния състав на силикона, който е общо наименование на клас полимерни материали. Най-често като че ли го асоциираме с имплантите, използвани в козметичната хирургия, но за домашните майстори по-важни сигурно са други негови полезни свойства, благодарение на които бързо лепят, изолират, уплътняват и в крайна сметка също придават естетичен вид на ремонтираните помещения.

Бенефициент и бенефициер

Ще представя още два паронима на вашето внимание, но тук, за съжаление, сме далеч от справянето с проблема. А проблемът е, че думата бенефициент, с която би трябвало да се назовава даващият, предоставящият средства, се употребява за диаметрално противоположната страна – получаващия средства. Ще попитате защо така е редно. Причината е, че в латинския език, откъдето сме заели и двете думи, beneficient- е сегашното деятелно причастие на глагола beneficere ‘облагодетелствам’ и съответно означава ‘облагодетелстващ, т.е. предоставящ, даващ’. Професор Огнян Герджиков посочва примери за двойки юридически термини – също заемки от латински, които имат наставки -ент/-ант и -ер/-ар и означават точно двете страни на дадено действие, да речем депонент (лицето, което влага) и депозитар (лицето, което получава, приема за съхранение).

И така, ако сме последователни, предоставящият средства е бенефициент, а получаващият – бенефициер. По линия на европроектите обаче преди повече от десетилетие в употреба навлезе погрешната дума и министерства, общини, фирми и най-различни организации, усвояващи средства от Европейския съюз, бяха и продължават да бъдат наричани бенефициенти.

Неприятното е, че тази погрешна употреба е скрепена в не един и два нормативни акта. Само един пример ще дам – Закона за управление на средствата от европейските фондове при споделено управление (91 употреби на бенефициент). Наскоро един държавен служител реагира почти болезнено при обяснението на разликата между двете думи и каза приблизително следното: „Ние не сме глупави, знаем какво означава едното и какво – другото, но в работата си се позоваваме на нормативни актове и трябва да използваме терминологията в тях.“ Наистина, като че ли в такава ситуация нямаш полезен ход и се придържаш към написаното в закона или наредбата.

Ще се отклоня малко от темата, за да посоча случая с Наказателно-процесуалния кодекс и Административнопроцесуалния кодекс³, които трябва да се пишат по един и същ начин, но названието на първия е в противоречие със сегашните правописни правила. Тук нямаме избор и когато посочваме даден нормативен акт в писмен текст, се съобразяваме с названието му в този вид, в който е обнародван.

Да адресираме проблема

Аз лично продължавам борбата си с адресирането, когато редактирам текстове, но признавам, че понякога ми е трудно да намеря точното съответствие. Става въпрос, разбира се, не за надписването на адрес на пощенска пратка, а за онова по-общо значение на английския глагол to address, когато при превод на български се питаме: Сега всъщност само обръщаме внимание на даден проблем, правим опити да го овладеем или го разрешаваме? Или пък нещо четвърто или пето?

Може би тъкмо защото ни е трудно да определим какво е имал предвид авторът, в преводни публикации се натъкваме на адресиране на най-различни въпроси. Неслучайно глаголът се предпочита от български политици, които искат да изразят много идеи с малко думи (изключвам причината да е, че не знаят какво конкретно искат да кажат) и същевременно да го направят по-така, по западен образец. Да вземем за пример Това е бюджет, който адресира истинските проблеми на софиянци, не е перфектен, но ще постави основата градът да се промени коренно. Бих „превела“ първата част на изречението така: Това е бюджет, в който са взети предвид истинските проблеми и който ще се опита да ги реши. Но знае ли човек, може авторът да е имал предвид и още нещо, което други читатели ще разгадаят.

Всички тези обърквания, смесвания и замени на думи в българския език са само малка част от свидетелствата за силното влияние на английския – днешната lingua franca. Няма изгледи поне в близко време то да отслабне, затова разумната съпротива, която би могла да даде някакви резултати, според мен е да се държи под контрол. Нека обаче не си правим илюзии – ще става все по-трудно.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sudba-svoboda-i-igrova-mehanika-sluchayat-indika/

Миглена Николчина: Много игри започват с амнезия на главния персонаж, аватара на играча. Това е тема сама по себе си. По отношение на „Индика“ обаче тази тема ще въведа аз. Сякаш убиецът Разколников и проститутката светица Соня Мармеладова от „Престъпление и наказание“ са забравили обещанието тя да го последва по пътя му към Сибир и към духовното му обновление, но ето че случайност, фатум или божият промисъл ги събира: влакът със затворниците катастрофира, той се оказва на свобода, траекториите на двамата се засичат и те безпаметно продължават онова, което са си обещали.

Едва ли е случайно, че Индика и Иля визуално са толкова подобни на актьорите от екранизацията от 1969 г. Само че не престъпникът, а грешницата се оказва на фокус. И докато бунтът на Разколников у Достоевски се осъществява като разразяване на свободната му воля под формата на едно „убийство с теория“ (за престъплението на Иля не забелязах да ни е казано нещо конкретно, освен че се движи в среда на крадци и убийци – той е по-скоро в ролята на сляпо вярващата Соня), бунтът на монахинята Индика е срещу свободната воля. Тя не желае свободна воля, тя протестира защо не е била създадена такава, че бог директно да я обикне, без усилие от нейна страна… а вместо това е обладана от демона на отрицанието, чийто (великолепно озвучен и на руски, и на английски) глас непрестанно дудне в нея и който от време на време се показва и действа от нейно име…

Тази педагогическа притча попада и в други матрици – на търсенето на чудо, което изпълнява желанията, както е в „Сталкер“ или в преобръщащия „Сталкер“ филм от 2011 г. – „Мишената“. Ако Индика разговаря с дявола, от когото иска да се отърве, Иля разговаря с бога и парадоксално вярва едновременно в свободата си и в предначертаността на всичко: двамата ще се съберат в надеждата си за чудо. Засега обаче ще оставя тези теми, за да те попитам какво мислиш за собствено игровите, лудическите особености на тази игра. Индика за мое изумление се оказа име на практически непозната византийска светица, но преди да намеря тази връзка, се чудех дали асоциацията не трябва да е с „инди“, което би превърнало играта в притча за самия жанр… Защо въобще е трябвало да е игра, а не филм например? Игровото в нея е поразително и според мен абсолютно преобръщащо много от нагласите ни, но как всъщност работи то?

Играта ни държи в железни клещи, към нашата свободна воля като играчи тя се отнася крайно иронично. Не ни е подадено да избираме отговори към нито една реплика от пестеливите, но изключително наситени диалози. Никакви сюжетни разклонения. Никакви удоволствени излишъци. Много малко възможности за мърдане насам-натам по картата. Пестелива формална строгост на всички нива. Автоматично запазване. Игровите отрязъци – ребуси, препятствия – или не са особено трудни, или ако са трудни, са вбесяващо монотонни. И все пак те са вписани в дългите филмови отрязъци по толкова органичен начин, че ме карат да ги мисля като рефункционализиране на игровата интерактивност. Можем ли да кажем, че работят като метафори, като реторически фигури, като параболично удвояване на случващото се в играта? Да започнем с рязко различаващите се по механиката и стилистиката си линии на странстването на Индика и Иля и на ретроспекциите на Индика. Как да тълкуваме тази разлика?

Сeверина Станкева: Аз мисля, че „Индика“ е притча не само за самия жанр, а за игровата структура изобщо, дори отвъд видеоигрите. Тя работи на поне три нива и представлява точно обратното на това, което изследователите на видеоигри малко подвеждащо наричат лудонаративен дисонанс – несъвпадение на повествованието и игровата механика. Типичен пример за дисонантна игра е „Последните от нас“, където разказът се концентрира върху моралните дилеми на главния герой в постапокалиптичен свят на зомби зараза, а в същото време играчът прекарва времето си, поемайки контрол над този герой, да убива всичко живо и неживо, без въобще да е поставен в позиция да се двоуми. При „Индика“, обратно, имаме лудонаративен консонанс, който свидетелства за това, че елементите, смятани обикновено за чисто лудически – менюта, дизайн на нива, постижения и прочее, – всъщност могат да функционират именно като инструменти на разказа.

Ще започна оттам, откъдето предлагаш – стилистичният контраст на хиперреализма на „настоящето“ на играта, която се развива в православния бит и зима на нещо като Русия през XIX век, и миналото на главната героиня, монахинята Индика, представено в 32-битова рудиментарна многоцветност. От една страна, разбира се, този контраст може да се разгледа като любовно писмо до историята на видеоигрите и историята на свръхбързия им технологичен напредък. От друга обаче, пикселизираният стил е избран именно за спомените на Индика, защото най-добре приляга на изобразяването им – те са емоционално, тоест цветово наситени и носят носталгичен привкус, но детайлите им са се изтрили. В този смисъл те не могат да бъдат реалистични. Настоящето, напротив, е рязко и изпълнено с монотонни, досадни задачи, които, както съобщава невидимият в началото демон разказвач, са устоите на духовния живот.

Религията е представена като геймификация. Вършейки правоверни дела, които са изключително бавни – палейки свещи, кръстейки се, носейки вода във ведра, които после биват изливани на земята, събирайки религиозни артефакти, – Индика трупа точки, с които вдига нива, които ѝ носят още повече точки, и така нататък. Играчът може да избира в каква посока да употребява тези точки, но те в крайна сметка нямат никакво значение. Това е не просто циничен коментар върху религиозния живот, но и върху игрите въобще, или поне тази практика, която ги превръща в безсмислен труд и/или вехтошарство.

Той е отразен дори в трофеите, които могат да бъдат спечелени и които изискват също толкова целенасочено безумни действия – Индика трябва да се удави пет пъти в езерото, пет пъти да падне от сушилнята за риба, пет пъти да удари пиано в стената, за да спечели купата „Рахманинов“, и пр. Тази ирония е директно насочена към ловците на трофеи, които наброяват значителна част от играчите. Движенията на героинята също са именно нейни движения, тя е бавна, не може да тича, освен ако никой не я наблюдава (защото не подобава на една монахиня да тича), не се бие, трудно се катери. Въобще, играчът едва ли не чувства в процеса на игра рестрикциите на расото, което тя носи.

Но коментарът относно религията не е просто метакоментар, отразяващ мнението на разработчиците, и тук, струва ми се, повечето интерпретатори на играта не отиват достатъчно далеч. Той идва именно от дявола, който монахините от манастира са убедени, че се е вселил в Индика, и който всъщност е играчът. Бунтът на Индика срещу свободната воля парадоксално идва от място на несвобода. Да, на пръв поглед аватарът на играча е Индика и той наистина я управлява, но той е нея само в една кратка част към края, когато камерата преминава в първо лице и Индика едновременно приема присъствието му и успява да се отърве от него. През цялото останало време играта използва третото лице, монахинята се вижда отзад и леко отгоре.

Повечето игри не поставят под въпрос дистанцията, която този подход създава между аватара и играча, но не такъв е случаят тук. В този аспект играта е достоен наследник на „Хелблейд“ и психотичната ѝ главна героиня Сенуа, която е обладана от множество гласове, разпознаващи играчa като един от тях, макар и постепенно да се оказва, че това не е толкова просто.

Връщайки се към Индика, ако камерата се обърне към нея, се вижда как тя се озърта, все едно знае, че я наблюдават, или си дъвче ноктите от притеснение. Това е още по-ярко изобразено в някои от киноотрязъците, където „обективът“ е тип рибешко око, гледащо в гротескна и разкривена перспектива изпод брадичката на монахинята обратно към нея. В няколко ключови брилянтни пъзела, в огледалото Индика вижда не себе си, а дявола, тоест играча. Дяволът играч е този, който определя действията ѝ като тягостни и безсмислени, но и който я кара да ги върши, като в същото време се подиграва и на себе си, и на нея. Кудецът – празният мистичен предмет на чудото, в последна сметка си свършва работата, защото намирането му рано или късно кара играча да спре да играе и по този начин освобождава героинята. В последния кадър на играта, завършваща пред огледало, се вижда как в момента, в който играчът престава да го разтръсква (жест, който е умишлено многозначителен) и се отказва от контрола, дяволът изчезва и Индика (о)става самата себе си. Такъв тип авторефлексия е рядкост и според мен е черта, която споделят най-добрите игри.

Миглена Николчина: Не ми беше хрумвало да се отъждествявам с дявола. Той и невидимият, нечуван от нас бог са част от „карето“ с Индика и Иля. Опасявам се, че ако сведем всичко до авторефлексивността на играта, ще я лишим от други нейни измерения. Игровите действия, които описваш като безсмислени, имат метафорични нива. Например за да стигне до Мирко, първия си детски любим, който е обещал да ѝ направи флейта „специално за нея“, Индика скача от жаба на жаба. Ще се превърне ли от целувката жабата в принц? Всъщност това е въпросът и на основния сюжет – жабите вече са изскочили във вид на кукли от детското съкровище на Иля, което той споделя с Индика. Това е моментът на най-голямата им близост, в следващата сцена тя ще го целуне, докато отрязва гангренясалата му ръка – ще се върна към това.

Контрастът между мрачния хиперреализъм, както го нарече, на линията на настоящето и инфантилната пикселизация на ретроспекциите – разлика във визията, звука, игродействието, поднасянето на диалога – има измерение, което по Блейк можем да определим като „песни на невинността“ и „песни на опита“. Ретроспекциите отразяват детската невинност, песента на агнеца. Тя ще бъде загубена. Черно-бялата естетизация на студ, мъртвина и разруха, „песента на тигъра“, превежда Индика и Иля през страховития опит – отново пестеливо, притчообразно поднесен – на срещи с непоносима материална и духовна деградация… Двете линии се събират в края, когато научаваме какъв е грехът на Индика: тя се е отрекла, предала е детския си любим – три пъти повтаря, като апостол Петър, „не го познавам“ – и баща ѝ го застрелва.

И тук е един от забележителните моменти, в които обичаен лудически компонент – събирането на точки и нива – се оказва не просто елемент на разказа, но и оня елемент в разказа, който бележи метаморфоза, преображение. Всичките точки, които сме събрали от безсмислените предмети и ритуали – при това в игровите указания сме предупреждавани, че няма смисъл да ги събираме, – Индика ги губи, когато предлага на тъмничаря секс срещу свободата си. (Оказва се, че иска да бъде свободна все пак!) Когато по-късно започва да разтръсква празния кудец като кутия със зарове, тя започва да си връща точките по показатели като вина, тъга, срам, съжаление, разкаяние, смирение… Трябва да минем сякаш повторно през „добиването на нива“, но не като предписани от ритуала „геймифицирани“ жестове, а лице в лице с празнотата, с мълчанието на бога, с липсата на гаранции и чудеса, с алеаторността, но и с вътрешните бездни, за да може да види Индика в огледалото себе си, а не външна демонична сила. И това, както посочваш, е процесът, в който тя става аз… третото лице е станало първо, тоест става нас, става Всекичовек от средновековните мистерии, но и намира своята автономност и уникалност. За да разберем този финал, струва ми се важно да отчетем разликата между религията като институция и християнското боготърсачество. Но този финал си остава отворен и за атеистичен, еретичен или въобще пренебрегващ тези въпроси прочит.

Стига ли този финал и до любовта? Във форумите виждам изказани съжаления, че не. Аз обаче не мисля, че можем да сме сигурни.

Северина Станкева: Разбира се, интерпретацията по-горе не е единствената и не е несъвместима с тази, предложена от теб, която е по-скоро екзистенциална (християнско- или атеистично-). Моята по-скоро беше насочена към въпроса ти защо това не е филм – ами няма как да бъде, просто това няма как да е същата история, ако го нямаше играча. Не става въпрос за счупване на четвъртата стена и уличаването на зрителя в съучастие – жест, който може да видим в „Забавни игри“ на Ханеке например, където, за да изкупи вината си и да спаси жертвите, зрителят трябва да се откаже да гледа. В случая с „Индика“ героинята не знае, че оръдието на съдбата, което я ръководи, образно казано, седи пред екран и натиска копчета. Съответно не е съвсем ясно какво става, ако той спре да играе – освобождава ли я, или я обрича.

Не съм сигурна къде е любовта и има ли я. И двамата възлюбени на Индика ми бяха крайно антипатични и изпитвах съжаление към нея, задето е принудена да си носи последствията от опитите им да я използват, не че тези опити остават успешни задълго. В случaя с Мирко я измъчва вина заради смъртта му. Но той, струва ми се, от самото начало се интересува от нея само за да окраде баща ѝ. Заради Иля, който ми се видя по-сложен, но също толкова неприятен, пък я затварят във въпросната килия, без тя да има каквото и да било участие в извършеното престъпление – смъртта на свещеника. Самият Иля си е на свобода през цялото време. Как според теб стига финалът до любовта?

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kritika-na-ghramatichniya-razum/

Ще ме последвате ли в дълбокото? Обещавам да не се удавим. Нека се гмурнем заедно в академичната платформа „Български езикови ресурси онлайн“ (БЕРОН) и да проверим някои думи, които ежедневно употребяваме.

Започваме например с аз. Непосредствено под думата прочитаме: „клас съществително местоимение“. „Клас“ ще рече част на речта¹ и това можем да го асимилираме, но „съществително местоимение“ е… да речем, озадачаващо. Сега това съществително ли е, или местоимение? Сигурно е местоимение, което е съществително. А дали пък не е съществително, което е местоимение? Чакайте, чакайте,

много добре си спомням от училище, че аз е лично местоимение. И това ли вече не е така?

Ако скролнем настрани, ще стигнем до следната информация: „С формите на съществителното местоимение аз се означава авторът на текста – т.е. говорещият (пишещият). По традиция аз се определя като лично местоимение за първо лице“. От този текст разбираме, първо, че аз вероятно се числи към класа на съществителните (имена)², а местоимението ще да е един от подкласовете, и второ, това е добре познатото ни старо лично местоимение, но с нова категоризация.

На какво се дължи тази промяна в класификацията на граматичните класове думи? Както разбираме от публикации в научната периодика, предстои да бъде издадена нова академична граматика на българския език, която ще бъде и нормативна³. Отдавна е време за това – предишната е от миналия век (1982 – 1983).

Засега информацията за бъдещата граматика, изготвяна от учени от Института за български език (ИБЕ) на БАН, е доста ограничена, но все пак знаем, че в нея ще бъде представено нещо принципно различно.

Нова класификация на класовете думи (частите на речта)

В новите мнения, възгледи, концепции, модели и т.н. в науката сами по себе си няма нищо лошо – напротив, така се развива и обогатява човешкото познание за света, който ни заобикаля. Когато на научното поле се срещнат различни мнения и те са солидно аргументирани, обикновено надделяват тези, които по-добре концептуализират (ех, каква завъртяна дума, простете, но тя ми дойде в ума) действителността и ни помагат да я опознаем по-добре, а после и да боравим с овладяната материя.

Да видим какво ни е известно до момента за новата граматична класификация и как/дали това ще ни помогне да си обясняваме по-добре езика и да си служим с него. Ще трябва да тръгнем от съществуващата, традиционната, според която

класовете думи са 10 на брой: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол (вкл. причастията), наречие, предлог, съюз, частица, междуметие.

Тя стъпва на два основни критерия – семантичен и граматичен, тоест всеки от горните класове обединява думи, които имат нещо най-общо в значението си, а също така и общи граматични категории. Прилагателните имена например са обединени от това, че означават признаци на лица и предмети, а също така имат род, число, определеност/неопределеност (могат да се членуват), някои имат и степен. Глаголите назовават действие или състояние и имат лице, число, време, залог и т.н.

Новата класификация игнорира семантичния критерий – тоест най-общото в значението няма значение – и се основава изцяло на формалния подход при разпределянето на думите по класове:

Този подход е базиран на стриктното разграничение между форма и семантика чрез прилагането на строги морфо-синтактични критерии.⁴

Засега имаме по-пълна информация само за класа на прилагателните имена. Ето кои подкласове ще включва той:

1. Прилагателни в собствен смисъл (същински прилагателни).

Това са старите наши познайници – думи като добър, жълт, градски, тоест прилагателните имена, каквито ги знаем и си ги представяме в момента.

2. Прилагателни местоимения.

Новото попълнение в класа на прилагателните имена включва няколко вида от познатите ни местоимения:

а) показателни (този, онзи);
б) притежателни (мой/ми, твой/ти, негов/му);
в) възвратни притежателни (свой);
г) въпросителни (кой, какъв);
д) относителни (който, какъвто);
е) неопределителни (някой, някакъв, нечий);
ж) отрицателни (никой, никакъв, ничий);
з) обобщителни (всеки, всякакъв)⁵.

Всъщност това са всички местоимения с изключение на личните (аз, ти) и възвратното лично (себе си).

Основанието да се причислят тези думи към прилагателните имена е, че повечето от тях могат да се променят по род и число и да се членуват, например мой (моя, моят), моя(та), мое(то), мои(те). Тук трябва да направим важното уточнение, че кой, който, някой, никой и всеки са прилагателни в случаи като Всеки приятел ще се зарадва на успеха ти (определение към приятел), но ако са употребени самостоятелно, ще попаднат в големия клас на съществителните имена: Всеки ще се зарадва на успеха ти (в ролята на подлог). И това не е всичко, има случаи, в които думата ще е подлог, обаче вероятно ще трябва да я таксуваме като прилагателно, защото се променя по род: Всяка от вас трябва да внимава (когато говорещият се обръща към жени).

3. Прилагателни числителни.

Познатите ни редни числителни имена (първи, втори, трети) действително много приличат на прилагателните имена по своите граматични характеристики – изменят се по род и число и се членуват. Това се отбелязва от немалко български езиковеди и няма как да се пренебрегне. Редно е също да признаем, че със сегашните числителни бройни (едно, две, три) в момента ги обединява най-вече значението. Все пак имат поне една обща граматична категория – определеност/неопределеност (членуват се).

4. Глаголни прилагателни.

Също както при подкласа на местоименията ще трябва да заострим вниманието си, защото пак ще правим разграничения. Глаголните прилагателни са всъщност част от причастията, които според традиционната класификация представляват глаголни форми. И действително, те са образувани от глаголи. Да си припомним видовете причастия:

а) сегашно деятелно – търсещ;
б) минало свършено деятелно – търсил, потърсил;
в) минало несвършено деятелно – търсел;
г) минало страдателно – търсен;
д) деепричастие – търсейки.

Причастията, които се изменят по род и число и се членуват (а, б, г), вече ще бъдат глаголни прилагателни – търсещ(ият) човек, търсеща(та) жена; потърсила(та) правата си майка, потърсили(те) правата си хора; търсена(та) стока, търсени(те) професии.

Тези обаче, с които се образуват форми за различни глаголни времена и наклонения, ще си останат причастия:

Майката търсела правата си. (преизказна форма – минало несвършено деятелно причастие)
Майката е търсила правата си. (форма за минало неопределено време, включваща минало свършено деятелно причастие)
Тази стока сега е търсена на пазара. (форма за страдателен залог, включваща минало страдателно причастие)

И така, пак ще трябва да разграничаваме едни и същи думи и да ги причисляваме ту към глаголните прилагателни (търсена стока) – ту пък към причастията, тоест към системата на глагола (стоката е търсена). Това се отнася за миналото свършено деятелно причастие и миналото страдателно причастие.

Под секрет ще ви кажа, че и аз започнах да се обърквам – представям си какви усилия трябва да положи един нефилолог, за да проследи тези трансформации, отношения и разграничения. Завършвайки с информацията за глаголните прилагателни, нека се простим.

Сбогом, сегашно деятелно причастие, сбогом, деепричастие! Ще се видим в някой следващ живот може би.

Съдбата на думите, които сега категоризираме като деепричастия, в момента поне на мен не ми е ясна, но предполагам, че ще бъдат отнесени към наречията.

5. Неизменяеми прилагателни.

Само ще маркирам последния подклас прилагателни имена, тъй като той е обект на много дискусии в езиковедската литература. Освен думи като инат, сербез, късметлия, причислявани обикновено към него, все повече набъбва броят на лексемите от западноевропейските езици, особено от английския: супер, екстра, денс, макси и др.

Други граматични класификации

Предлаганото от учените от ИБЕ прекатегоризиране на думите, както можем да предположим, не е изолирано явление в българското езикознание и е редно да го поставим в контекст. В по-ново време може да се посочат класификациите на Юрий Маслов (1981) и Станьо Георгиев (1991). Подробен преглед на концепциите прави Константин Куцаров в своята дисертация „Българските лексемни класове и учението на частите на речта“ (2019)⁶. Стъпвайки на три критерия – лексико-семантичен, морфологичен и синтактичен, – ученият аргументира обособяването на 12 лексемни класа. Като цяло местоименията не представляват отделен клас, единствено личните (аз, ти, той) са обособени в „дискурсив“. Самостоятелен клас образуват причастията, с изключение на деепричастията, и „детерминативите“, които в момента се разглеждат в синтаксиса като вметнати думи (впрочем, наистина, например). В края на автореферата на дисертацията си Куцаров с основание отбелязва:

… няма класификационен модел, който да не бъде уязвим, тъй като изначално е обременен от субективността на изследователските тези. Това научно съчинение предлага само една от възможните гледни точки по проблема.

Напълно подкрепям виждането на проф. Куцаров. Когато предлагаш нещо принципно ново, отклоняващо се от традицията, ревизиращо традицията и оспорващо традицията, е редно да имаш съзнанието, че това е „само една от възможните гледни точки“, и да не я налагаш като истина от последна инстанция.

Като всеки езиков модел, и сегашната класификация, каквато я знаем от десетилетия, не е съвършена. В никакъв случай не я издигам в култ и не смятам, че е дадена веднъж завинаги и не бива да се търсят по-добри модели. Мисля обаче, че няма как изведнъж да се появи класификация, която веднага да бъде приета от научните среди и обществото и безпроблемно да стане нормативна.

Новата граматична класификация на ИБЕ, отразена в БЕРОН

Може все още да сме в неведение за цялостната концепция на учените от ИБЕ, но тя вече тихомълком е прокарана в БЕРОН, който, по техните думи, е „мощен инструмент за грамотност на всеки българин с достъп до интернет“, „особено ценен за сферата на образованието и най-вече за обучението по български език във и извън България“. Освен че, както споменахме, кой и някой например фигурират като съществителни местоимения и прилагателни местоимения, прекласифицирани са думи като безброй (вече не е наречие, а числително име), колко и толкова (не са местоимения за количество, а са числителни имена (толкова приятели) и наречия (толкова те обичам). Учудване у мен предизвика следният факт: много и малко също са числителни имена и наречия, но само малко може да бъде и съществително име. Защо тази битност е отказана на много? Причастията пък все още са в сегашния си вид и при съответните глаголи са представени всички причастни форми, което ме навежда на мисълта, че прекласифицирането не е доведено докрай.

Дори и в този вид обаче имаме достатъчно основания да се запитаме:

кому е нужно всичко това и каква е ползата от него?

Знаем откъслечни неща за новите класове думи – и то ние, специалистите, които сме се натъкнали на промените, – обаче неизвестни и объркващи дори и филолозите термини, като съществително местоимение, вече фигурират в БЕРОН. Къде е цялостно разработената нова теория за класовете думи? Не трябваше ли тя да бъде публикувана и дискутирана и едва след това евентуално да бъде официализирана и отразена в БЕРОН – една платформа, която, както е декларирано, трябва да служи на „всеки българин“, на цялото общество. Да напомня на колегите от ИБЕ, че същото това общество в огромната си част се състои от нефилолози. Но дори и филолозите – отново в огромната си част – не подозират за намеренията за граматични нововъведения от такъв мащаб.

Учудващо е, че учените от ИБЕ имат смелостта – и това не е точната дума, която си заслужава да употребя – направо да наложат като нормативна една граматична класификация, за която малко специалисти знаят. Да не говорим че въпросната класификация изобщо не е проверена в практиката.

Нека да припомня какво пише в академичната граматика от 1982 – 1983 г.:

С оглед на основната си цел граматиката е съставена с помощта на традиционна в основата си концепция, методология и терминология. По принцип съставителите се опират на утвърдени в българската граматична литература постановки и се избягват подчертано дискусионни положения.⁷

Питам се защо учените от ИБЕ отстъпват от разумния подход на своите именити предшественици и на какво почива тяхната увереност, че ще поднесат концепция, която най-малкото няма да провокира съществени възражения.

Основният въпрос според мен обаче е какви практически ползи ще ни донесе новата класификация.

По-добре ли ще си обясняваме и ще подреждаме езиковата действителност в съзнанието си? Ще доведе ли това до по-бързо и трайно усвояване на граматичните, правописните и пунктуационните норми? Или напротив – ще прахосаме ценна енергия в прекрояването, преподреждането и новото съшиване на езиковата материя. И междувременно може да се изгубим някъде там, между съществителните местоимения, глаголните прилагателни и думите, които могат да бъдат наречия, числителни и съществителни.

С непрозрачната си езикова политика ИБЕ отдавна е длъжник на българското общество. Още повече Институтът дължи отговори сега, преди някой ден да сме осъмнали под диктата на нова нормативна граматика.

Или по-лошо – с нова нормативна граматика, с която няма да искаме да се съобразяваме.

Изложеното в статията мнение е лично мое и не ангажирам никого с него.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.