Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-izpovedite-na-edin-burzhoa/
„Изповедите на един буржоа. Исках да мълча“ от Шандор Мараи
превод от унгарски Мартин Христов, София: изд. „Ерго“, 2022
Когато човек отвори „Изповедите на един буржоа“, той попада не толкова в роман, колкото в един литературен кабинет на морала, където авторът разрязва тъканта на света, в който е живял, със същата прецизност, с която хирург разрязва собственото си тяло пред студенти.
Това е книга, представяща се като изповед, но под повърхността ѝ се движи нещо по-дълбоко. Това е хроника на разпад, опит за реконструкция на изгубена памет и същевременно остър обвинителен акт към една социална форма, която се оказва неспособна да удържи света си. Тонът на Мараи ту е горчив, ту е самоироничен. Ту прилича на финалната реплика на разочарован буржоа, който от години знае истината, но не е имал сили да я изрече. Ту на по-късен постмодернист, който с тънък скалпел демонстрира колко крехки са нашите институции, ритуали и самозаблуди.
Една от големите теми на текста е разпадането на буржоазната вселена. И не само като икономическа структура, а именно като морална екосистема.
Мараи описва света на своето детство и зрелост като дневник на привидно силни институции, сред които са кооперации, банки, семейни традиции и култура на обноските. Той обаче наблюдава как тези структури се пропукват отвътре, как ритуалите се превръщат в празни жестове, а езикът на благоприличието – в покривало на интелектуална пасивност и социална вина.
Буржоата на Мараи е едновременно наследник и затворник на собствените си навици. Той е човек, който се е доверил на правилата на порядъка, за да открие, че истерията на историята не се впечатлява от добри маниери. Разпадът в книгата не е спектакъл, а процес. Тих, постепенен и почти биологичен, сякаш става дума за вид, който се опитва да се адаптира към нов климат и установява, че е загубил инстинктите си.
Тук Мараи достига до втората си голяма тема. Мълчанието и вината.
Той разбира изповедта като акт на морално възстановяване, като отказ да продължиш да бъдеш невинен по подразбиране. Изповедта е неговият начин да не остане в зоната на деликатните жестове. Да напусне този добре подреден салон, в който проблемите се крият зад дървена ламперия и дебели килими. За него мълчанието е вина, тиха форма на съучастие. Книгата настоява, че човек не може да се изолира от историческите трусове чрез интелектуален финес, както буржоазията дълго е вярвала, че е възможно. Ако се оставиш да бъдеш безучастен наблюдател, ти ставаш част от механизма, който разрушава собствения ти свят.
Емиграцията в книгата е продължение на тази тема. Мараи описва напускането на родината не като географски жест, а като дълбинен избор. Емигрантът е човек, който носи със себе си не толкова багаж, колкото вина, спомени и мисъл за това какво оставя след себе си. Изгубеният град, изгубеният език, изгубеният ритуал се превръщат в символи на загубената лична консистентност. В това отношение Мараи се родее с Пруст, Зебалд и Цвайг – автори, които са разбирали, че паметта е форма на дом, а изгнанието е форма на постоянно самонаказание.
Ако направим паралел само с немскоезичната литература, Мараи стои между Томас Ман и Стефан Цвайг. Като Ман той проследява упадъка на класата през деликатните ритуали и икономическите грешки, а като Цвайг таи остра носталгия по изгубената Централна Европа. В същото време говори с етична взискателност, която напомня на Камю и неговите размисли за личната отговорност в епохи на интензивна историческа тревога. Мараи не вярва, че буржоазията е напълно виновна, но вярва, че тя е подценила собствения си морален дълг да бъде будна, мислеща и способна да се противопоставя. Той предлага не реставрация, а разследване. Не носталгия, а анатомия.
Когато прехвърлим този свят върху днешна България, се вижда нещо странно и донякъде тревожно. Прилика, която не е пряка, но е структурна.
Мараи описва общество, което се разпада тихо, през ерозия на доверието, през неоправдана вяра в институции, които не издържат проверката на историята.
България днес живее в подобно напрежение, макар и в различен контекст.
Политическата нестабилност, поредицата от служебни и краткотрайни кабинети, постоянните сътресения между партии, протести и недоверие към институциите създават усещането за общество, което трябва непрекъснато да ревизира себе си, но рядко намира сили да го направи. Разликата е, че нашият свят е по-шумен, по-медиатизиран и по-фрагментиран. Но моралната дилема е подобна. Какво правим, когато усещаме, че редът се оттегля, а никой не поема истинската отговорност?
Емиграцията също е странен мост между страниците на Мараи и днешна България. Тя остава централна тема. Хората продължават да напускат не само по икономически, но и по морални причини. Именно защото не вярват, че обществото ще се промени. Защото усещат, че тяхната жизнена траектория е по-ясна другаде. Защото им липсва доверие в общия проект. При Мараи напускането е трагедия. При нас често е практическо решение, но и тук носи следа от вина и от чувство за изкореняване. И в двата случая е знак, че институциите не предлагат достатъчен смисъл. Нито достатъчно бъдеще.
Разликата, разбира се, е в историческата рамка. България не е изолирана провинция на разпадаща се империя. Тя е член на ЕС, част е от голям пазар и сложна бюрокрация, която едновременно стабилизира и фрустрира. Еврозоната, политическите реформи, европейските механизми за наблюдение – това са все нови контексти, които Мараи не би могъл да си представи. Но основният въпрос, зададен от него, остава валиден. Какво правим, когато светът се променя по-бързо от нашия вътрешен ритъм? И можем ли да предотвратим разпада му чрез морално усилие и чрез навременна и честна изповед?
В крайна сметка „Изповедите на един буржоа“ е книга за отговорността. За личната, класовата, държавната и националната отговорност.
Това е книга, която отказва да идеализира изгубения свят и настоява да го разберем, за да не го повторим по много по-глупав начин. В един момент Мараи признава, че навярно е късно за този отчет, че историята е минала през дома му като товарен влак и е оставила само прах. Но самото написване на книгата е опит да се изтръгне смисъл от развалините.
И ако днес в България има усещане за политическа умора, недоверие и дори тихо отчаяние, Мараи ни предлага не спасение, а инструмент. Да не мълчим. Да не се преструваме, че ритуалите или заблудите сами ще ни спасят. Да не вярваме, че институциите функционират, защото някой ги е построил преди нас. И най-вече да помним, че единствената истинска защита срещу историческия хаос е моралната яснота, колкото и непопулярна да е тя в днешния свят на политически шум, социални мрежи и аморфни колективни страхове.
Мараи, казано с умерена постмодерна ирония, е старомоден модернист, който ни предупреждава:
ако не си напишете изповедта навреме, историята ще ви я напише вместо вас.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. За нея медията „Тоест“ е отличена с Националната награда „Христо Г. Данов“ (2025) за принос в представянето на българската книга.
Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“, благодарение на която активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на включените издателства. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите Стефан Иванов, Севда Семер и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как да се разходите с тях в книжарницата.
