Post Syndicated from Стефан Иванов original https://www.toest.bg/samanta-schweblin-da-izbyagame-ot-ezika-za-da-dokosnem-tyaloto-na-chitatelya/

Саманта Швеблин е аржентинска писателка от Буенос Айрес, която от 2012 г. живее в Берлин. Смятана е за един от най-силните гласове в съвременния испаноезичен разказ, а книгите ѝ са преведени на повече от двайсет езика. Носителка е на Националната литературна награда на САЩ за преводна литература и на наградата „Шърли Джаксън“; три пъти е номинирана за Международния „Букър“. През април 2026 г. последната ѝ книга „Доброто зло“ – пет разказа за сложните връзки между родители и деца, спечели новоучредената награда „Аена“ за испаноамериканска проза в размер на един милион евро. Швеблин гостува в България по покана на Културния център на Софийския университет, за да представи именно „Доброто зло“ в превод на Калоян Игнатовски (изд. „Лабиринт“). Срещата с нея беше на 30 октомври от 17:00 ч. в аулата на Софийския университет.

Разказите Ви често започват с обикновена домашна сцена, която почти незабележимо се накланя към ужаса. Откъде започва историята за Вас – от образ, страх или изречение?

Ако трябва да избера от трите, бих казала страха, защото той идва пръв. После нещо привлича погледа ти или чуваш изречение, което те сепва, но то е интересно само защото страхът вече е бил там. Всичко започва със силна и много конкретна емоция, а колкото по-конкретна е, толкова повече време отнема да я обясниш. Американската есеистка Ребека Солнит има едно изречение, което непрекъснато повтарям, и то е, че

добрата книга е сърце, което бие в чужди гърди.

Когато пишеш, имаш страха, той те свързва с образи, образите ти дават думи. После идва читателят, взема думите, изгражда образа и получава страха. И този страх трябва да е съвсем точен. Писането е мост между твоите гърди и гърдите на някой друг.

Много от текстовете Ви сякаш измерват разстояния – между родител и дете, между изречение и страх, между непознати, между видяното и почувстваното. Колко близо допускате читателя, преди да задействате капана на страха?

Възможно най-близо. Може би в началото не толкова, защото обичам историите да изглеждат кротки, прости, реалистични. Но щом приближиш нещо съвсем до себе си, виждаш колко е странно. Може би затова обичам разказа, движението в него е бързо. Не ти трябват двеста страници, за да доближиш до очите си нещо, което е изглеждало далечно. Като зуум е. Буквално. Не бях се замисляла досега.

Критиците често описват прозата Ви с думи като „хорър“ или „нечовешко“. Осветляват ли тези етикети това, което правите, или го опитомяват?

Опитомяват го, но разбирам какво имате предвид. Книгата в крайна сметка е предмет, който трябва да бъде сложен на определен рафт, защото живеем в капитализъм. Но литературата, която най-много обичам да чета, е тази, за която самата аз не знам на кой рафт да я сложа – там, където жанровете се смесват и идеите си противоречат. Литературата е обратното на радикализацията, в която живеем. Тя винаги показва как едно нещо може да бъде едновременно добро и лошо, като в заглавието на книгата. Хорърът е по-скоро това, което се случва в главата на читателя. Ако подчертаете думите на ужаса в книгата ми, няма да намерите призраци, Дракула, кръв, никой никого не убива. Когато пишем, слагаме думи на страницата, но пишем и в съзнанието на читателя и не го казвам метафорично. Има думи, които можеш да докоснеш в книгата, и думи, които се случват само в главата на читателя. Мисли като „винаги е била тя“ или „той ще я убие“. Или по-лошо – „това може да се случи на мен и ако се случи, не знам дали ще оцелея“. Това е ужасът, и то най-лошият, защото не се случва на персонажа. Случва се на теб.

Това е буквално реалното.

Точно така.

Кои автори, които не се побират на никой рафт, обичате и Ви вдъхновяват?

Първо се сещам за Шърли Джаксън. Някои романи могат да се нарекат хорър, но разказите ѝ не са хорър, макар да са ужасяващи и великолепни. Изключително важен за мен, когато като дете четях първите си книги за възрастни, беше Рей Бредбъри – уж кротка научна фантастика, а всъщност страшна, много страшна. И в същото време невероятно позитивна. Оттогава не съм чела друг автор, който да пише за толкова мрачни неща и да е такъв оптимист за бъдещето. После открих Балард. Спомням си и разказите на Кафка – толкова мрачни. Никой не говори за това, но Кафка е много смешен.

Кундера винаги го е казвал…

Може би защото забравяме, че четенето е наполовина писател и наполовина читател. Когато слагаме книгите по рафтовете, слагаме там само половината. Читателя го няма, трябва да отвориш книгата и да четеш, за да се случи. Затова една книга може толкова да се промени с времето. Читателите се променят.

Прозата Ви сякаш усеща тревогите на времето, преди да станат заглавия във вестниците за отровени пейзажи, наблюдение или близост, опосредствана от машини. Пишете ли с поглед към определен социален проблем, или той се промъква в историята, която е била за нещо друго?

Истинският отговор е, че не знам. Никога не взeмам съзнателно решение – „това ще е проблем в бъдеще, трябва да пиша за него“. Нещата не се случват от днес за утре. Има шум и по-късно разбираш, че е бил звукът на нещо, което идва. Когато писах „Хиляди очи“, нямаше начин човек като мен да реши да пише за технологии, няма нищо по-скучно за мен. Но ме вълнуваше това, че живеем затрупани от технологии, без да мислим за тях. Едно и също се повтаряше отново и отново. Чета например стихотворение в списание, в което героят два-три пъти праща съобщения по WhatsApp, и някой го нарича „технопоезия“. Или роман, в който присъстват социални мрежи, и изведнъж той е научна фантастика. Това е шумът. Натурализираме технологиите в живота, но щом се появят в книга, решаваме, че не принадлежат на реалността. А литературата е пространството, в което мислим следващите си стъпки и в което се изпитваме и подготвяме за бъдещето. Започнах да си играя с този проблем и така се появи „Хиляди очи“. Темите не са планирани, но усещаш, че вече са в живота ти и са неудобни. И искаш да мислиш за тях.

Днес говорим с чатботове и се доверяваме на алгоритми. Започнала ли е реалността да пише историите, които някога сте си представяли?

В „Хиляди очи“ има устройство, но големият въпрос на романа е как общуваме с другите чрез него. Фокусът ми остава върху хората. С чатботовете говорим с нещо друго. Много е важно да престанем да наричаме тези неща изкуствен интелект, защото те в никакъв случай не са такъв. Хитро е, че ни научиха да ги наричаме така. Това са езикови системи за вероятности и предположения. Пълната противоположност на онова, което хората са правили през цялата история, когато са изобретявали или откривали нещо ново. Ако кажеш „куче“, езикът, основан на предсказване, ще каже „кафяво“, защото това е най-често свързаната дума. А прочутият разказ на Габриел Гарсия Маркес се казва „Очи на синьо куче“. Ето това правим ние. Всеки път, когато намерим нещо извън системата, предприемаме първата крачка към истинско откритие. Когато продължаваме да говорим с тези машини за предположения, се придвижваме към най-очевидния си начин на съществуване. Ставаме глупави, скучни и предвидими, а в това има само нещастие. Убедена съм. Не бих казала дори, че е опасно. Скучно и тъжно е. Като да затваряш една след друга всички врати навън. Точно обратното движение на онова, което прави литературата.

Слушайки Ви, си спомних, че в „Махалото на Фуко“ Умберто Еко измисля компютър на име Абулафия, който комбинира текстове и пише литература. Но там това е шега.

Трябва да препрочетем тази книга.

Какво може да направи писателят днес, във време на разкъсано внимание, моментално възмущение и лесен гняв? Разказът – със своята сгъстеност и отказа му да обяснява – форма на съпротива ли е?

Разказът изисква много от читателя. Добрият роман също, но дори да си страхотен читател, ще ставаш много пъти, ще продължаваш живота си и ще се връщаш. Разказът иска да си напълно съсредоточен двайсет-трийсет-четирийсет минути. Това вече не е лесно, губим вниманието си. Но има нещо особено в несигурността. Обичам това състояние и мисля, че е сърцевината на всяка история. Историята започва, когато изведнъж настъпи несигурност. Имаш персонаж, звънецът звъни и се чудиш кой е. И историята потегля. В живота бягаме от несигурността, не я обичаме. Но във фикцията, когато наистина внимаваш, тя е съвсем отворено пространство. Умира бащата на персонажа, твоят е жив и затова не си толкова разтревожен. Но си задаваш много интересни въпроси. Каква е връзката ми с баща ми? Ами ако го загубя сега? Казах ли му всичко, което исках? Вниманието е напрежение. Когато в книгата има напрежение, ти се отваряш. Споменахте отказа да се обяснява; когато историята стане абстрактна, следиш по-малко сюжета и повече това, което става в главата ти. Затова е толкова силна. Това е танц с писателя. В абстракцията той ти дава време да си играеш с мислите си, без да изпускаш сюжета. Двете трябва да се случват едновременно. Толкова е сложно, а се случва. Като магия е.

Симон Вейл, философката и писателката, казва, че вниманието е най-висшата форма на молитва.

Обичам тази нейна мисъл. Тя казва още, че когато наистина внимаваме, нещо зло в нас умира. Защото, когато внимаваш истински, се свързваш със себе си и с това, което е важно за теб, свързваш се и със света. Злото започва след прекъсването на тази връзка.

Децата във Вашата проза са уязвими, но и странни, непрозрачни, понякога плашещи. Какви възрастни си представяте, че ще станат днешните деца?

Много страшен въпрос. Говорихме за вниманието и тези деца вероятно ще трябва много да се борят за своето. Как ще знаят какво искат, кое е важно? Мрачно е да се мисли за това. Но преди няколко седмици сръбският ми преводач ми каза нещо, за което още мисля. Говореше за протестите в Сърбия. „Тези деца, които току-що промениха света в моята страна – каза ми той, – са децата, на които съм преподавал, без да им вярвам. Мислех, че не внимават, че не мислят за това, за което трябва, че не учат, че не се интересуват от политика. Това беше огромен урок за мен.“ Малко ужасяващо е, защото ние, възрастните, сигурна съм, че мнозина ще се съгласят, виждаме как и колко губим от способностите си. Не мога да се съсредоточавам както преди. Помня как четях Гарсия Маркес по два часа без прекъсване, пълна с радост. Днес половин час четене би бил пълен успех, защото тялото ми вече посяга към телефона. Тази битка сме я загубили. И се плашим, мислим, че може би и младите ще се изгубят. Не знаем.

Пак несигурност.

Пак несигурност.

Страхът често е Вашата суровина. Може ли страхът да бъде форма на внимание? Дори на грижа?

Абсолютно. Затова казвам, че напрежението е внимание. Щом включиш в текста опасност, която наистина може да докосне реалността на читателя, той внимава. Но е малко по-сложно, защото страхът включва и предразсъдъците ни и това е нормално – така работят телата и умовете ни. Ако четеш реалистична проза и някой влезе в стаята с пистолет, предразсъдъците ти казват, че това е лош човек, ще умрем, може да избягаме по стълбите или да се скрием. Помагат ни да реагираме. Във фантастиката и фентъзито също има много правила как да се защитим. Ако се появи Дракула, знаеш, че трябва да дръпнеш завесите, за да влезе светлина, и може би да имаш чесън в джоба. Но в несигурността няма правила. Това ѝ е хубавото. Когато се случи нещо извън правилата и очакванията, предразсъдъците не помагат. Не знаеш какво да правиш, трябва ти информация. И тогава наистина внимаваш.

Как научихте – чрез писане, опит, четене или четене на глас на собствените си разкази – какво да оставите встрани, за да има сгъстено напрежение?

Мисля, че си играя със себе си като читател. Научих се да пиша, разбира се, пишейки. Но още повече се научих, четейки книги с изключително внимание, и то не само към книгата, но и към собственото си тяло и ум. Питам се непрекъснато какво става с мен като тяло, като мозък, като сърце, като стомах. Може би така не се чете най-добре, защото разсейва. Но откритията са невероятни. Откриваш, че един ред не намясто те изважда от книгата. Когато се разсея, спирам и започвам да чета назад, за да разбера къде съм се отклонила. И винаги има такова място. Винаги е конкретна фраза, понякога само две думи. Тогава се опитвам да разбера защо точно те. Когато изучаваме литература и творческо писане, се фокусираме много върху писателя – защо е взел това решение или какво иска да каже. Но трябва да внимаваме и с читателя. Читателят знае много, защото работи с истинския универсален материал на фикцията – тялото. То е нещо изключително органично и мъдро, по-мъдро от нас. Всеки читател е натоварен със собствения си език, култура и живот, но тялото е едно и също в Китай, в Куба и в Германия. Може да звучи странно да се говори за тяло, когато говорим за литература, защото литературата е изградена от език, а езикът е нещо, което сме измислили. Но най-добрата литература се случва, когато фикцията успее да се изплъзне от езика и да докосне тялото. Градим литературата с език, но трябва да избягаме от него, за да докоснем наистина тялото на читателя.

Попитах Ви, защото, когато Ви чета, имам усещането, че пишете като поет, но и като хирург. Много прецизно. Представете си света след тринайсет години, през 2039-та. За какво се страхувате, че ще е изчезнало? Какво се надявате да е оцеляло? И каква история бихте искали да пишете тогава?

Надявам се книгите още да са тук и мисля, че ще бъдат. Не съм песимистка в това отношение, защото книгата е много странно нещо. Технологията промени всички изкуства – киното, театъра, музиката. Книгата не се промени. Може би носителят се е сменил – може да четеш на електронен четец. Но единствената технология, от която книгата има нужда, е нашият мозък. Затова книгата определено ще остане. Надявам се да не сме изгубили вниманието си и да не сме спрели да мислим заедно с другите хора вместо с машините. За първи път в историята започваме да мислим само със себе си, защото, когато говорим с машини, говорим със собствените си най-обикновени и очевидни мисли. А вратите и прозорците се отварят, когато сме достатъчно смели да мислим с някой, който мисли различно от нас и знае други неща. Ако изгубим това, свършено е с нас. Какво бих искала да пиша? Добра книга, която ни позволява да продължим да правим това. Надявам се да пиша и след трийсет години.

Какво Ви дава утеха и оптимизъм?

Знам, че е странно, но утеха ми дават онези много редки моменти във фикцията, когато наистина внимавам. Тогава имам чувството, че мозъкът ми е спокоен. Вече не е изгубен, съсредоточен е, а когато съм съсредоточена, съм по-спокойна. Склонни сме да мислим, че вниманието е нещо стресиращо, което изисква огромно усилие. Така е, когато не си трениран. Когато си добре трениран, вниманието ти помага да си почиваш. Това е утеха за мен.

Значи обичате медитацията?

Да, абсолютно.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://www.toest.bg/po-bukvite-linch-roi/

„Отвъд морето“ от Пол Линч

превод от английски Иглика Василева, София: „Лист“, 2026

Двама души в рибарска лодка. Не е ясно докога, може би завинаги. Звучи като притча, като „Животът на Пи“, но с хора (всъщност в края на „Животът на Пи“ Ян Мартел подсказва, че също говори за хора…). Звучи като кръстоска между морско приключение и филм на ужасите – защото повечето съвременни сюжети, в които човек е принуден да търпи неопределено време компанията на друг човек – приятел, любима, роднина, – ни водят именно в този жанр. Човекът отдавна не мечтае за себе си в духа на „робинзониадите“ – как ще сътвори цивилизацията наново с голи ръце и с малко помощ от ближния.

Още повече че авторът е Пол Линч – създателят на смразяващата „Пророческа песен“, в която една днешна жена и майка не успява да повярва навреме, че страната ѝ бързотечно се е превърнала в опасна диктатура – и плаща непосилна цена за своята цивилизационна инерция, за желанието да продължи още малко постарому.

„Отвъд морето“ започва без заобикалките на „нормалността“. Още в началото виждаме „стария моряк“ Боливар, усещаме какво ще се случи, когато влезе в морето късно, въпреки предупреждението за буря, защото разни съмнителни хора го търсят. Дори младият му спътник Хектор предусеща нещастието и все пак ето ги – откъснати от света, живи след бурята, но с неработещ мотор, насред нищото,

насред времето – нашето време с плаващите в океана острови от боклуци, но и насред вечното време на всички истории за захвърлени сред вълните човеци.

Двамата герои са противоположности, но не дотолкова, че да представляват някакви архетипи – единият е стар, облъскан от живота, другият е млад, леко смотан… Различават се помежду си дотолкова, доколкото всяко човешко същество се различава от съседното. Друг човек.

Редуват се моменти на сътрудничество и конфликти на фона на съпътстващия ги лош късмет в набавянето на храна и вода и кратките изблици на надежда. Опитният „стар моряк“ се ядосва на липсата на инстинкт за самосъхранение у младия; „младият“ – на готовността на стария да жертва всичко в името на въпросното оцеляване, включително кратките, но опасни възможности за радост, като да поплуваш малко в океана. И разбира се, готовността му да бъде жесток към другите, в случая – към уловените птици. Препратката към Колридж и неговия албатрос е съвсем явна и отчетлива. 

Това, което прави романа потресаващ обаче, не е постапокалиптичното съжителство между двамата, а онова, което се случва на финала, след като сюжетът завива в ненадейна посока, но старият моряк не разбира – отказва да разбере и да приеме какво се е случило. И точно този смразяващ финал носи и надеждата на книгата – показва каква физическа, неудържима нужда имаме един от друг.

„Моят подслон и моята буря“ от Арундати Рой

превод от английски Юлия Гешакова, София: изд. „Лабиринт“, 2026

В известен смисъл това също е книга за съжителството и сложните отношения между двама души, този път майка и дъщеря. Те не са сами насред океана, напротив, общуват през море от хора, понякога не се виждат с години по свое желание и все пак остават „в една лодка“ от началото до края. Дори когато се оттласкват една от друга.

Книгата проследява пътя на самата писателка – от детските ѝ години до днес. В романа има куп други неща отвъд отношенията с майката: проблемите на идентичността, любовта, реалностите на това да си жена в Индия, социалната ангажираност, политическите борби… Но отношенията с Мери Рой – амалгама от обич, възхита и негодувание, нужда от оттласкване и потребност от валидация, гняв и жалост – са като че ли основата, на която се развива всичко останало.

Мери Рой е достатъчно ярък персонаж сама по себе си – основателка на легендарно училище в Керала, истинска героиня за местните жени, успяла да промени закона, така че дъщерите да не бъдат оставени без наследство… феминистка, която успява да даде ясен урок на момчетата, опитващи се да тормозят съученичките си. И властна, безмилостна, нетърпима жена, която крещи по помощниците и най-вече по собствените си деца, която е способна многократно да те изкара от колата и да те остави сам на магистралата, независимо на колко си години, да те нарече какъв ли не публично, да те замеря с разни неща…

Отношенията на Мери и Арундати са магнетични за читателя не само защото осигуряват нужните за сюжета спойка и напрежение, а и защото човек неизбежно открива нещо от себе си там – било в едната роля, било в другата, не непременно в отношенията родител–дете. Независимо дали сте били някога в Индия, дали знаете какво точно е направила Индира Ганди по време на Извънредното положение, какво прави днес Моди, как изглежда национализмът в тази страна, в какъв свят са принудени да живеят жителите на изумително красивия Кашмир, какво е да си в Индия и да си мюсюлманин, да си жена или пък независим творец и т.н. Може да не знаете или да не ви интересува колко села са залети при строежа на язовира, срещу който протестира носителката на наградата „Букър“, може да не сте много наясно защо е готова да живее в гората с партизани, чиито методи не споделя напълно, но

основата на книгата – трудни отношения с близък човек – е универсална.

Възрастният, който иска да защити детето, което е бил. Смесицата от обич и страх. Болката при разрив с близък човек. Напрегнатата драма на семейния скандал. Но и облекчението, когато усетиш близост и обич, и симпатия след разрива, когато се научиш от уж прокудения вуйчо да обикнеш провала си, когато впиянченият баща е смешно, безобидно и някак симпатично присъствие, когато майката, от която си бягал, се окаже твоя вярна подкрепа точно когато трябва.

Универсалността на този разказ те засмуква и изведнъж ти се иска да узнаеш и онова, което уж е било удобно далече извън полезрението ти. И в това според мен е истинската сила на книгата – че те поставя в центъра на каузите си, че те пробужда за твоите собствени. Семейната драма става социална драма, а ти си част от нея.

В емблематичната си колонка „Ходене по буквите“, започната още през 2008 г. във в-к „Култура“, Марин Бодаков ни представяше нови литературни заглавия и питаше с какво точно тези книги ни променят. В началото на 2020 г. той я пренесе в „Тоест“. Вярваме, че е важно тази рубрика да продължи. От човек до човек, с нова книга в ръка. От края на 2021 г. по буквите тръгна Зорница Христова.

Активните дарители на „Тоест“ получават 20% отстъпка от коричната цена на всички книги на над 15 български издателства. Кои са те – вижте в условията на Читателски клуб „Тоест“.