Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/siedmitsata-5-10-may/

Католическият свят си има нов папа – Лъв XIV. И всички се радват. Тръмпистите – че той е американец, един вид, техен човек. Останалите – че макар и американец, доскорошният кардинал Робърт Превост никак не прилича на Тръмп, а възгледите му го сродяват по-скоро с предшественика му – папа Франциск.

И докато във Ватикана се показва дим само при избора на нов предводител на Католическата църква, в България димките за отвличане на вниманието са обичайна практика. Една от актуалните е заявката на МОН, че няма всички ученици задължително да учат православие, а ще могат да избират между него, ислям и светски добродетели.

На практика обаче, за да се изучава един задължителноизбираем предмет, за него трябва да се съберат повече от 10 ученици. Силно вероятно е върху училищата да се упражнява натиск да се предлага приоритетно православието – и защото такава е политическата воля, и защото повечето учители членуват в синдиката на Янка Такева, която много държи на задължителното въвеждане на религията в училище. И родителите ще са карани да подписват, че искат религия, с аргументи като например, че няма достатъчно учители, за да се предлагат алтернативни варианти.

Чудя се обаче: ако в един клас има 20 мюсюлманчета и 2 православни християнчета, християнчетата ислям ли ще трябва да учат? Или не е политкоректно да си задавам такива въпроси?

За политкоректността по български е и новата статия на Александър Драганов. Той повдига въпроса за привилегиите в България, които свързва с бившата социалистическа номенклатура – със зъби и нокти тя се опитва да се консервира, тоест да запази позициите си и да облагодетелства наследниците си. Александър смята, че този проблем трябва да се реши, преди да стигнем до въпросите за расата и пола.

Проблемите с расата и пола в България обаче не стоят на пауза, докато останките от номенклатурата не се изпарят в небитието на някое хипотетично бъдеще. Затова в „Тоест“ ги държим под око. След събарянето на къщите в „Захарна фабрика“ и оставянето на около 200 души на улицата обръщаме специално внимание на ромските гета и тази седмица имаме две публикации по темата.

„Изоставеното наследство. Защо България не може да продължи да пренебрегва правото на дом“ е статията на Сара Перин, изпълнителна директорка на „Тръст за социална алтернатива“. Тя анализира историческия генезис на сегрегацията на ромите още от 50-те години на XX в. и дава предложения за адекватна жилищна политика, която не дискриминира и не създава бездомници.

Ина Иванова пък разговаря с живеещия във Франция Абдулсамед Вели, който е главен редактор на „Филибелии“ – онлайн медията на пловдивския квартал „Столипиново“. Може би и вие като мен тепърва научавате, че има такъв уебсайт. А него не само го има, ами е достъпен на цели осем езика – български, английски, френски, немски, италиански, руски, испански и турски. Не се сещам за друга българска онлайн медия, която може да се похвали с такова нещо.

Междувременно на първия тур на президентските избори в съседна Румъния пропутинският кандидат Джордже Симион излезе начело с убедителна преднина. Емилия Милчева разсъждава по темата какво ще стане, ако български Симион се яви на бял кон на президентските избори догодина. Докато националната ни сигурност се занимава с частни поръчки, няма причина това да не се случи.

Или чакайте – ние български Симион нямаме ли си вече? Или по-скоро Симион е румънски Радев? Ами ето – българският президент реши да отбележи Деня на Европа, като… инициира референдум срещу еврото. Подходящо, а?

Но да си проветрим душите с малко култура. В рубриката „На второ четене“ Стефан Иванов ни припомня три книги на български автори – „Дървета за прегръщане“ от Цветелина Александрова, „Това е краят на света и се чувствам добре“ от Стефан Касев и „Инструкции за направа на тигър“ от Георги Анев. Не бих могла да резюмирам статията на Стефан по-добре от самия него:

„Три начина да се сглоби фигурата на отчуждения, влюбен, вътрешно разкъсан човек. Александрова пише, сякаш гледа през прозореца с мокра чаша в ръка. Касев пише с кал по обувките и с вътрешен глас, който се пита: „Защо?“ Анев по-скоро реже месо от съвременността с хирургическа насмешка.“

Като стана дума за хирургическа насмешка, веднага се сещам за Елена Телбис. „Ние отдавна сме хвърлени в бездната, следователно не можем да бъдем хвърлени някъде, където вече сме“, казва тя в епизод 13 на „Т.Е. от Е.Т.“:

Дойде време за препоръката ми. Този път тя е за изложба.

Мартин Атанасов е много интересен визуален артист, който умее да пресъздава смисъл чрез детайли от изображения. Такава е и новата му изложба, която може да срещнете под имената „Чупливи очертания“ или „Крехки очертания“ (Fragile Outlines на английски). В нея той изследва телата на куиър хората, които се чувстват не на място в света, защото той сякаш не е предназначен за тях.

Изложбата е в галерия „Октопод“ в подлеза на „Сердика“. В нея се влиза през една малка врата при изхода към бул. „Дондуков“, която е много лесно да не се забележи.

Приятно четене и гледане! А ние сме горди, че съществуваме благодарение на вашата подкрепа.