На около 20 минути от центъра на Белград се намира т.нар. Novo groblje (Новото гробище), което всъщност никак не е ново, а датира от 1886 г. и все още е главното в града по размери и културно значение. Августовският следобед е изключително горещ. С нова група туристи от Италия търсим малко сянка на Бранковия мост, докато чакаме автобус 65, за да стигнем до гробището.
Застанали сме над Сава и гледаме на юг. Вляво се извисяват чудовищните мрачни небостъргачи на спорния проект Belgrade Waterfront (BW),или Beograd na vodi („Белград на водата“), насред реката изплуват самотни бетонни колони, а вдясно се вижда зелена метална арка. Едно момче пита дали това е някакъв мост. Да, отговаряме, и е една от най-старите и важни архитектурни емблеми на столицата – Савския мост. Част е от градския пейзаж от 1942 г. и е символ на съпротивата срещу нацистката окупация на Белград.
– Ремонтират ли го?
– Не, разрушават го след месеци непрекъснат отпор от група активисти, които прекараха цели дни и нощи в палатки на моста. Защото не пасва на Мордор.
Мордор наричаме пред гостите грамадната купчина черни стъкла с лого BW навсякъде – хем за безопасност, хем с презрение. Именно поради съмнителния проект на Beograd na vodi през ноември 2024 г., след години опити, Савският мост е окончателно затворен за движение и се очаква разрушаването му. На негово място властите възнамеряват да бъде построен нов, по-модерен и технологичен мост от китайска компания.
Докато пътуваме към гробището, автобусът минава покрай някакво училище. От един прозорец виси транспарант, който гласи: Ovo je zemlja za nas? Посочвам надписа на гостите, превеждам и пояснявам, че изречението „Това е страната за нас“ е цитат от Zemlja, известна песен на групата Ekatarina Velika (EKV), която е сред най-влиятелните югославски рок банди. Първият куплет започва точно така, но без въпросителния знак.
Написана е през 1987 г., когато националистическите ветрове отново задухват из късната Югославска федерация. Парчето е един вид подкана към всеки югославски гражданин. Напразно, ако имаме предвид разпадането на държавата. Или може би не съвсем. През последните месеци стихът се появява сред слоганите на сегашните протести, понякога нарочно с въпросителна, понякога нарочно с удивителна като знак за твърдо искане.
Ovo je zemlja za nas Ovo je zemlja za sve naše ljude Ovo je kuća za nas Ovo je kuća za svu našu decu
Това е страната за нас Това е страната за всички наши хора Това е домът за нас Това е домът за всички наши деца
Влизаме в гробището и след като сме отдали почит на личности като Иво Андрич и Зоран Джинджич, се събираме около мраморната възпоменателна плоча на фронтмена на EKV Милан Младенович. Две години след Димитър Воев от „Нова генерация“ внезапно и трагично на 36 години умира и харизматичният лидер на Ekatarina Velika, оставяйки незаличима следа в културната среда на бивша Югославия. И точно както Димитър Воев е силно обичан дори от поколенията, родени след неговата смърт.
До средата на 90-те EKV непрекъснато се противопоставя чрез музиката си на популистките вълни и на това, което политиците все по-шумно обещават за тяхната zemlja. През 1989 г. всичко това се предусеща в албума на бандата Samo par godina za nas, а едноименната песен от него започва с потресаващо прозрение:
Moj prijatelj i ja sedimo na klupi, gledamo zvezde Slušamo vesti što su upravo stigle Kažu da imamo još samo par godina za nas
Седим с моя приятел на пейката, гледаме звездите слушаме новините, които току-що пристигат казаха, че ще имаме още само няколко години за нас
През 1992 г. Младенович и членове на други известни групи основават Rimtutituki – амбициозен антивоенен проект. Записват сингъла Slušaj ‘vamo („Слушай т’ва“) и рефренът mir, brate, mir! бързо се разнася. След като не получават разрешение от властите да изнесат планирания си концерт в Белград, се качват в ремаркето на един камион, с който обикалят улиците на града, свирят, пеят и раздават листовки, брошки и тениски против войната. Инициативата е финансово подкрепена от бившия президент Иван Стамболич. Следващият им концерт, този път разрешен, събира около 55 000 души в центъра на столицата.
Докато разказваме тези истории, по алеята зад надгробната плоча минава господин на около 60 години. Застава и ни гледа учудено – не разбира езика. Обръщаме се на сръбски към него: „Разказваме за EKV и Милан Младенович на тази група италианци, водим ги на туристическа обиколка.“ Очите на мъжа светват с тъга, ръката му посочва гроба: Baš volim njihovu muziku… („Много обичам тяхната музика…“) Аз веднага му отговарям: I mi! („И ние!“)
Отзвуци през годините
Стиховете на EKV не са единствените музикални цитати, които са се появили на протестите през последните месеци. Чуват се и се четат и откъси от песни, изпълвали улиците и площадите и при падането на президента Слободан Милошевич. Един пример е парчето Buka u modi („Шум в модата“) на Disciplina Kičme, записано през 1990 г. и бързо включено във всички манифестации срещу тогавашния режим. Енергичната мелодия добре изразява желанието за свобода и бунт, въпреки че текстът не съдържа такова пряко послание.
Далеч по-категорични са Pada vlada („Пада властта“) на Момчил Баягич – Баяга и Živeti slobodno („Да живееш свободно“) на Джордже Балашевич – и двамата култови сръбски музиканти. Първото парче е от 2003 г. и от сегашна гледна точка може да се тълкува като мантра, понеже иронично се върти почти изцяло около двете думи от заглавието.
Pada pada pada pada Šta to pada, pada vlada Već su mnoge pale vlasti Pa ćeš i ti dragi pasti
Пада, пада, пада, пада Какво пада, пада властта Вече много пъти е падала властта Така че и ти, скъпи, ще паднеш
Živeti slobodno е записана през 2000 г. и веднага става химн на тогавашните протести. Текстът е на Джордже Балашевич, който е легенда в югославската музика. Песните му често представляват плътни стихотворения, дълбоко потопени в националния контекст и много трудни за превод. Živeti slobodno се появява отново и на сегашните антиправителствени протести.
Особено забележителни са два стиха, използвани от студентите от Юридическия факултет: Dokle, bre, da nas voza / zli čarobnjak iz Oza? („Докога ще ни води за нос / Злият магьосник от Оз?“). През 2000 г. въпросният „магьосник“ е Слободан Милошевич, но сравнението, за съжаление, отлично работи и днес при неговия наследник Александър Вучич.
От друга страна, поддръжниците на президента и на неговата Сръбска прогресивна партия (Srpska napredna stranka) – СПП, използват „своя“ музика по време на „контрапротестите“ – предимно турбофолк и народни песни, без точно послание. Поне допреди масовия митинг на 1 ноември, когато граждани от цялата страна се насочиха към Нови Сад, за да отбележат годишнината от трагедията на гарата.
В същия ден Дияна Хърка, майка на младия Стефан, убит при срутването на бетонната козирка, обявява гладна стачка, докато правителството не изпълни три искания: истина и справедливост за нейния син и другите жертви; свобода за всички незаконно задържани студенти; предсрочни избори. Сутринта на 2 ноември тя започва акцията си в непосредствена близост до парламента и до вече известния палатков лагер. Към нея за подкрепа се присъединяват стотици граждани.
Междувременно лагерът е охраняван от кордони полиция и започва да се пълни с още симпатизанти на СПП, докарани с автобуси. Късно вечерта там се играе коло и се надуват националистически песни, сред които и Morem plovi jedna mala barka („Малка лодка плува през морето“) на Baja Mali Knindža. В песента се разказва за майка, която търси сина си. И в този момент симпатизантите на СПП се доближават до Хърка и запяват към нея Pošla majka da potraži sina („Тръгнала майка да търси сина си“). Полицията остава между двете фракции, без да реагира.
Ден след посещението ни на Новото гробище пресичаме отново Бранковия мост, но с минибуса ни – този път предстои по-голяма обиколка из страната. Групата веднага разпознава Мордор и този път всички сме еднакво натъжени, щом виждаме изоставената зелена арка на Савския мост. Пускам песента на Здравко Чолич April u Beogradu – няма значение, че е август – и превеждам.
Ispod Savskog mosta Dok se sumrak sprema Više mene nema
Под Савския мост докато бавно се здрачава мен вече ме няма
Савският мост и козирката в Нови Сад далеч не са единствените инфраструктурни катастрофи в страната. Покрай поръчките, възлагани без конкурс на китайски компании, през миналия юли самият Вучич откри отсечка от магистрала в Югозападна Сърбия, като мина по нея с двуетажен автобус. Отсечката е без разрешение за експлоатация и без доказан технически преглед, като властите си затвориха очите за изискванията за безопасност в тунели, само и само Вучич да бъде сниман по правилния начин. Главният изпълнител на проекта е дружеството China Communications Construction Company, Ltd., което участва и в ремонта на гарата в Нови Сад.
Един месец преди това е представен проект за разширението на Beograd na vodi до другия бряг на Сава въпреки 10 000 протестни писма, получени в рамките на няколко дни след известието. През юли разширяването на Мордоре гласувано. Заради това и заради безконтролните планове, свързани с Експо 2027, под заплаха са също парк „Ушче“ – най-голямата зелена площ на столицата, и комплексът „Белградски панаир“(Beogradski sajam), който е защитен като паметник на културата.
Друга застрашена сграда е т.нар. Генералщаб. Става въпрос за огромния модернистичен комплекс, където до края на миналия век се помещават Министерството на отбраната и Генералният щаб на Югославската армия. Той е проектиран и построен между 1955 и 1965 г., а по време на бомбардировките на NATO над Белград през 1999 г. е сериозно повреден и веднага се превръща в емблема. Няколко години по-късно е поставен под защита като паметник на културата.
През март 2024 г. обаче сръбското правителство сключва меморандум, с който комплексът ще бъде отдаден за 99 години на Kushner Realty и Atlantic Incubation Partners Llc. – офшорни компании на Джаред Къшнър, зет на Доналд Тръмп. През януари 2025 г. предприемачът обяви, че целта му е на мястото да се построи луксозен хотел на стойност на 500 млн. долара, който ще носи името „Тръмп Тауър“. Институтът за защита на паметниците на култура на Белград, опозицията, протестиращите студенти и граждани веднага се противопоставиха на плана, докато правителство се опитва да премахне статута на културния обект. От казуса се интересува активно и общоевропейското гражданско движение за опазване на културното и природното наследство на континента Europa Nostra.
По-малко от седмица след масовия митинг в Нови Сад 130 от общо 171 депутати в Народната скупщина на Сърбия приеха lex specialis относно сградата на Генералщаба, с което се разрешава събарянето ѝ. Веднага последваха протести в защита на сградата.
След десет дни пътуване се прибираме в столицата – обиколката свършва. Излизаме от магистралата в Нови Белград и след един завой сред югославския жилищен брутализъм от една огромна кооперация ни дебне друг транспарант, където този път пише на кирилица: Земљя за нас. Без въпросителна, без възклицателна, а с едно голямо червено сърце.
С колегата ми и шофьора чуваме гласовете на двете момичета в групата, които знаят руски – четат надписа високо и го посочват на другите. Малко след това чуваме и гласа на Милан Младенович от тонколоните на микробуса, който повтаря същите думи. И тримата се усмихваме. Няма нужда да обясняваме нищо повече.
Има места, които разказват истории с тишина. Ако не ги изслушаме, гласът им ще се изгуби в мълчанието. Концлагерът „Белене“ е едно от тях.
В България не говорим много за колективната си памет, особено когато тя е свързана с тежки и противоречиви теми.Такъв е въпросът за репресиите по времето на тоталитаризма.
Образованието все още отбягва директния разговор за националната ни травма,
свързана с репресивния апарат на социалистическа България. С обновената през 2023 г. учебна програма по история за X клас тоталитарният период вече присъства по-осезаемо, като се включва и темата за лагерите. В рамките на две теми се засягат промените в политическото развитие на България след Втората световна война, включително преходът от „народна демокрация“ към съветизация. Тематизират се политическият терор, репресиите и нарушаването на граждански, политически и човешки права и свободи. Отделен въпрос е дали това съдържание ще се преподава качествено и безпристрастно, дали разговорът за насилието и терора ще надхвърля фактологията и ще се работи за изграждане на емоционална интелигентност и осъзнатост, които са важно условие да се предотврати превръщането на историята в настояще.
На картата на България град Белене е не просто точка с географски координати, а едно от последните места, които пазят травматичния спомен на над 15 000 души, преминали през трудово-възпитателното общежитие (ТВО) със същото име.Земята тук е напоена не само с вода от Дунав, а и с недоизказани истории. И мълчанието ни днес е съучастие в това забвение. Десетилетия наред лагерът е едновременно известен и неизричан. Знаели са за него, но малцина са можели да разкажат. Днес имаме нещо, което тогава е липсвало, а именно свободата да говорим. Въпросът вече е не дали да го направим, а как – защото носим отговорност пред историята на лагерниците, пред хората, които са дехуманизирани и унизени в името на идеология, обещаваща „по-добро бъдеще“.
Историята на лагера „Белене“
Лагерът се намира в област Плевен, на територията на остров Персин (Белене) в река Дунав, северно от града. Беленският край има дълга история – от Античността до наши дни. Още в римско време е изграден каналът, който и до днес отделя града от острова. Но доминиращият исторически наратив за района е свързан със социалистическия период и репресивната политика на режима. На 20 декември 1944 г. е приета Наредбата-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица. На 27 април 1949 г. със секретно постановление е открито Трудово-възпитателно общежитие (ТВО) „Белене“, известно още като Обект 2. Достъпът до него е през понтонен мост и по бетонния път през сърцевината на острова до най-източната му част.
Пътят към лагера. Снимка: Стелиян Ботев
„Белене“ става най-големият, най-секретният и най-дълго функциониращият лагер за изолиране, измъчване и убиване на политически противници на режима. Той е най-секретният, тъй като е разположен в най-отдалечената зона на острова, обграден от река и тресавища. И най-дълго просъществувалият – функционира до 1987 г. На съседния остров Щуреца през 50-те години е създаден и женски трудов лагер, където са изпратени между 300 и 400 жени. Там те работят в свинеферма с над 1000 свине. В края на 50-те години, западно от мъжкия лагер, за кратко функционира младежки трудов лагер, през който преминават между 1600 и 2300 млади хора.
В „Белене“ са изпращани политици, интелектуалци, духовници и творци отпреди времето на социализма. Сред тях са министър-председателят Константин Муравиев, социалдемократът Петър Дертлиев, писателят Стефан Бочев, както и анархистката Цветана Джерманова, която доскоро беше жива и свидетелстваше от първо лице за борбата си за оцеляване. Най-младият въдворен е бил едва на 13 години, а последните лагеристи са около 550 български турци, задържани по време на т.нар. Възродителен процес. На съседния остров Предела са заравяни телата на лагеристи както от „Белене“, така и от лагера „Слънчев бряг“ в Ловеч.
Какво можем да видим днес от лагера „Белене“?
Остров Персин е наситен с контрасти: днес там се намира действащ затвор, територията е в гранична зона, има пропускателен режим. Също така островът, части от град Белене и околностите му попадат в Природен парк „Персина“, в който се срещат над 1100 животински вида, включително повече от 200 вида птици, и 475 вида висши растения.
Природата на остров Персин. Снимки: Стелиян Ботев
Застрояването на Персин е в определени зони. Това са Обект 1 (около тази зона се намира днешният затвор „Белене“), Обект 2 (ТВО „Белене“) и Обект 3 (кравефермата). По повод Обект 1 изследователят Борислав Скочев уточнява в отговор на въпрос на „Тоест“, че лагерът е бил разположен в източната част на днешния затвор, който е изграден малко по-късно – през 1956–1957 г., на запад от лагера. Според сайта на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ сградният фонд е завършен в периода 1957–1958 г.
Разположение на обектите на остров Персин. Изображение: Стелиян Ботев
Пътят до лагера е именно създаденият от лагерниците. Има и множество пътища и канали, които са запазени, но не се използват. Около ⅓ от територията на острова се използва за земеделие и дърводобив, както и за лов на дивеч. Днес на територията на остров Персин все още съществуват обекти, останали от някогашния лагер. Макар вече да няма цялостен комплекс, там може да се види повече, отколкото на местата, където са били другите концлагери в България.
Запазена сграда от лагера и част от мемориалната експозиция. Снимки: Стелиян Ботев
От първия строителен период не са запазени нито землянките, нито бараките. Физически следи има основно от времето между 1959 и 1989 г. За последно там са въдворени български мюсюлмани, съпротивлявали се срещу смяната на имената им. Най-яркото свидетелство за труда на лагерниците е над 35-километровата дига, която и днес пази Персин от заливане. Те изграждат и кравеферма, и пътя към източната част на острова – десет километра, изкопани и насипани на ръка.
Неизменна част от историята на Белене е и мястото, където са заравяни жертвите. По сведения на оцелели това е ставало на остров Предела. До момента не е проведена изследователска дейност, която да разкрие масовите гробове.
Езикът на архитектурата при дисонантни теми
В Европа има ярки примери за архитектурен подход към местата на памет. В Берлин Мемориалът на Холокоста работи с абстрактна геометрия и мащаб, за да създаде чувство за загуба, дезориентация и безвъзвратност. Усещаш, че потъваш и изчезваш, смазан от композицията от бетонни елементи. „Топография на терора“ обаче запазва автентичните руини и ги представя в тяхната сурова реалност. Намесата е минимална, но въздействието е силно. В „Къщата на терора“ в Будапеща е избрана обратната стратегия. Там сградата е превърната в сценографски музей, в който звук, светлина и драматургични експозиции целят да разтърсят посетителя.
От друга страна, „Аушвиц“ в Полша остава пример за място, където автентичността е водеща – запазени сгради, огради и лични вещи, които разказват историята без нужда от допълнителна интерпретация. Тези различни подходи – от минимална намеса и документална автентичност до експресивна сценография – показват, че паметта може да бъде съхранявана и предавана по много начини, но винаги водещо е уважението към жертвите и осъзнаването на историческите уроци.
Тъй като „Белене“ е запазен само частично, за разлика от някои лагери в Западна Европа, архитектът, който застане пред задачата да го превърне в място на памет, няма „готов декор“. Той трябва да работи с фрагменти, с отсъствия, с празнини, с паузи, да съумее да събере историята и да изгради емоционален пространствен разказ. Защото паметта невинаги е това, което стои пред очите ни, а е и в онова, което липсва.
Архитектурният подход към „Белене“
Може ли архитектурата да се превърне в урок по история, който е едновременно уважителен към паметта и способен да създаде перспектива и осъзнатост относно темите за насилието, достойнството и човешките права? За да постигне това, подходът ѝ трябва едновременно да разтърсва и да ангажира. Да срещне публиката с дехуманизацията не само чрез личните свидетелства на жертвите, но и чрез разкриване на механизмите, които са превръщали хора в насилници. Да изследва къде е точката на пречупване, в която човешкият живот и достойнство губят своята ценност, и как системата превръща хората в безлични обекти.
Архитектурата тук е призвана да отвори темата за ценностите и стойността на човешкия живот. Да постави въпросите, които нямат окончателни отговори, и да напомня, че свободата и правото на избор са крехки и винаги под заплаха. Тя трябва да оставя следа – не само материална, но и духовна.
Данните са от анкета със 197 участници на принципа на отзовалите се, която е проведена за целите на дипломния проект на Стелиян Ботев в периода 28.11.–12.12.2024 г.
Място на памет
Мястото на памет никога не е просто обект. То е палитра от пластове – видими и невидими. За да бъде съхранено, трябва да се спазват ясни принципи. В контекста на „Белене“ това означава опазване и уважение към автентичната субстанция. „Раните“ на сградите не бива да се заличават – именно те носят най-силното свидетелство за тази част от историческото ни минало. Разрухата е знак за нашата неспособност като общество да съхраним наследството си. Затова трябва да бъде показана, а не прикрита. Подходът трябва да е деликатен и контекстуален, така че невидимото да стане видимо, а тишината – да разкаже историята.
Добре е преживяването на мемориалния комплекс да е структурирано от ясен сценарий. Посетителят следва да преминава през различни етапи: среща със сградите на лагера, музейната експозиция, личните разкази на оцелели. Между тези срещи е нужно време и пространство за мълчание и размисъл. Проектирането на подобен път изисква разбиране на психологията на травмата и създаване на архитектурен жест, който е емоционално ангажиращ и терапевтичен. При преминаването през острова може да се използват съществуващите дадености, за да се превърне маршрутът в преживяване, което насочва вниманието към човешкия живот, неговата ценност и крехкост.
Историческите следи също изискват специален подход.
От първия период на лагера не са останали материални свидетелства. Тяхното присъствие може да бъде сигнирано¹ чрез проучвания и спомени на оцелели – рисунки и скици, които показват мащаба и организацията на лагера. Важен принцип е диалогът между минало и настояще: новите намеси не бива да заглушават историческия пласт, а да му дадат глас. Още един похват за опазване на нематериалното наследство е събирането на свидетелства на оцелели. Такива разкази, издирвани с години, са публикувани на сайта „Истории от Белене“, където може да се направи и дигитална разходка на острова.
Музейните пространства може да се обогатят със светлина, звук, филм, декор, за да провокират съпреживяване. Също толкова важни обаче са зоните на тишина, където всеки остава насаме със своите мисли и с паметта.
Мястото на памет не е само минало. То е предупреждение за бъдещето и територия на осъзнаването. Никога не се „завършва“, а остава отворено – за нови гледни точки, емоции, човешки истории, които да продължават да бъдат споделяни.
„Белене“ – повод за размисъл
„Белене“ отдавна е нарицателно за насилието и лагерите в България. Наследството му обаче провокира и диалог за ценностите – за човеколюбието, за отговорността да възпитаваме в добро, но и за необходимостта да не премълчаваме злото. То е болка и травма, която на този етап малцина възприемат като общонационална и работят върху нуждата от осмислянето ѝ. То повдига тежки, но неизбежни теми: за насилието и неговите корени в новата ни история; за жестокостта на репресиите; за човешкото достойнство и правото на живот. Но и за склонността ни да забравяме, да премълчаваме, да не учим уроците си. „Белене“ ни изправя пред въпроса защо избягваме да говорим за болката и защо непременно търсим външни врагове, след като българите също са били (и продължават да бъдат) насилници над българи.
1 Сигнирането е метод в реставрацията и опазването на културното наследство, с чиито похвати архитектурно или художествено се подсказва за липсващи или невидими елементи.
Статията се основава върху архитектурното изследване за дипломния проект на Стелиян Ботев на тема „Мемориал и музей – лагер „Белене“. История – Памет – Бъдеще“, но не възпроизвежда съдържанието му.
Венеция, началото на юли, 35 градуса на сянка. Някъде по средата на „Арсенале“, големия индустриален комплекс, където е подредена кураторската изложба на тазгодишното Венецианско архитектурно биенале, има една малка инсталация, наречена Circularity on the Edge [„Кръговост на ръба“ – б.р.], която е подходяща отправна точка за този текст.
Украинската инсталация Circularity on the Edge на Венецианското биенале. Снимки: Анета Василева
На пръв поглед инсталацията не е нищо особено. Тухли, камъни, парчета дърво, изолационни панели и всякакви строителни отпадъци висят на метални струни в своеобразна разпадната скулптура. Пред тях на екран се демонстрират възможностите на изкуствен интелект (ИИ) сред руините на сгради, унищожени от военен конфликт, да идентифицира чрез дрон материалите, които може да се преизползват за ново строителство, и да ги подрежда по степен на надеждност или замърсеност (установявайки например наличието на азбест в тях). Екипът е украински, а ИИ моделът е тестван на терена на украинския град Буча, разрушен през пролетта на 2022 г. Това е една от многото инсталации на тема екология, преизползване и климат на тазгодишното биенале.
И една от твърде малкото, която коментира разрушенията от войните и необходимостта архитектурата да реагира.
Другата инсталация се намира в Джардини, в павилиона на Великобритания, и под иметоObjects of Repair [„Обекти на възстановяването“ – б.р.] показва начини за използване на материали от руините на Газа за възстановяване на унищожената архитектурна тъкан там.
Биеналето във Венеция винаги е било снобско място, но особено след 2021 г. започна се оформя като все по-претенциозен елитарен клуб, в който кураторите сякаш изобщо нямат идея в какво време живеем и какви са проблемите му. Тазгодишният куратор – италианецът Карло Рати, професор в Масачузетския технологичен университет, където ръководи някаква си Senseable City Lab, измисли темата Intelligens. Natural. Artificial. Collective и сглоби едно дистопично биенале, което е пълно с инсталации, основани на фалшификации и неработещи в жегата роботи, и принизява архитектурата до клакьор на все по-притеснителните глобални технологични лидери и техните високотехнологични фантазии в стил киберпънк.
Но да се върнем на украинската инсталация, която, за разлика от повечето в „Арсенале“, изглеждаше като да има смисъл в този наш свят, разкъсван от войни. И по-скоро да се върнем на нейната тема – войни, разрушени градове, реконструкции. Само че заглавната снимка на тази статия не е от Буча и това не е случайно. Погледнете я отново. Тази снимка всъщност е колаж (при това авторски, не направен от ИИ), в който умишлено са събрани две снимки. Те много си приличат, макар че ги делят 80 години.
Първата е от Полша през 1943 г. Така изглежда Варшавското еврейско гето, създадено от нацистка Германия, след трагичния край на въстанието там през 1943 г. Кварталът е изравнен със земята, а от развалините насред пустошта стърчи само църквата „Свети Августин“ на улица „Новолипки“, която нацистите оставят като „арийска“ постройка. Това е един от най-известните пейзажи на урбицид (умишленото и пълно унищожение на застроена градска среда) в новата история на Европа.
Втората снимка е на Reuters от Джабалия, в ивицата Газа. Тя е направена през януари тази година, по време на примирието между Израел и „Хамас“. Изгледът от дрон показва редици от сгради, лежащи в руини след 15 месеца война – напълно необитаеми, почти несъществуващи.
И така стигаме до истинската тема на този текст.
Урбицид
Какво е урбицид?
Урбицидът е убийството на един град. От древни времена до наши дни да видиш града си в руини е първична травма. А урбицидът е едно от най-първичните престъпления.
Не е трудно да се разбере защо. Строителството на градове е опит за колективно безсмъртие – ние може да умрем, но обемите и структурите на нашия град ще продължат да живеят и след нас. Освен ако не бъдат умишлено заличени.
Как самотно седи градът, някога си многолюден! (1:1)
Така започва библейският разказ за унищожението на Йерусалим, описано в Книгата „Плач Иеремиев“ от Стария завет. И продължава:
Цял негов народ въздиша, търсейки хляб, дава своите драгоценности за храна – душа да подкрепи. „Погледни, Господи, и виж, колко съм унизен!“ (1:11)
През 1984 г., в един свой текст, публикуван в нюйоркския седмичник The Village Voice, американският философ Маршал Бърман използва този цитат, необичаен за марксист като него, за да изрази собствения си ужас от руините на Ню Йорк и особено на Бронкс през 70-те и началото на 80-те години на ХХ век.
И наистина, тогава американските градове и особено техните центрове са съсипваща гледка. „Добре дошли в града на страха“ е брошурата, с която посрещат туристите на летището в Ню Йорк през 1975 г. – ръководство за оцеляване в града със съвети, включващи да не се използва метрото и да не се ходи никъде след 18:00 часа. Пословични са историите за горящите Бронкс и Бруклин, за фалита на Ню Йорк и нежеланието на президента Форд да го подкрепи, за бандите в Чикаго, за бунтовете и полицейското насилие, за скоростните магистрали, разсичащи градовете, обезлюдяващи исторически общности и създаващи около себе си гета. За хората, които напускат града, за да се спасят в предградията. Това всъщност са разкази за пълното разпадане на социалната и градската структура на много места в САЩ през тези години.
Вярно е, че през 70-те години Южен Бронкс и Браунсвил приличат много на Ротердам, Варшава и Берлин през 1945 г., след бомбардировките от Втората световна война. С една важна разлика, както посочва самият Бърман – мъртвите са далеч по-малко. И още нещо.
За Бърман, колкото и да е мъчително да живееш сред руини, да живееш в свят без руини би било още по-лошо. Защо? Защото, както пише той,
свят, в който всички руини са разчистени, е свят, който иска да забрави.
Градът феникс
Случаят с Варшава през 1945 г. обаче съвсем не е такъв. След войната започва осъзнатото разчистване на полската столица от руините и нейното героично пълно възстановяване, за да бъде миналото помнено, а не забравено. Това всъщност ни води към важния въпрос и днес – как и защо възстановяваме един унищожен град. Именно този въпрос е тясно свързан със смисъла на архитектурата и с нейните морални задължения.
В края на 1944 г. Варшава е подложена на систематично унищожение от германските сили като възмездие за Варшавското въстание, избухнало през август същата година. Няколко квартала са изравнени със земята. Така след унищожението и на еврейското гето година по-рано над 85% от сградите на левия бряг на река Висла са разрушени, а Старият град е изравнен със земята. Когато в началото на 1945 г. хората започват да се връщат в града, те попадат сред печално море от развалини. Мащабът на разрушенията е толкова смазващ, че правителството обмисля да премести столицата в Краков или Лодз. Или дори да запази руините на Варшава като паметник и да построи изцяло нов град.
През януари 1945 г. обаче временното правителство решава да възстанови Варшава – не просто бързо да я реконструира, но и да реставрира напълно всички разрушени исторически сгради. Създадена е специална Служба за възстановяване на Варшава и през първите няколко години след войната почти половината от финансовите и материалните ресурси на Полската народна република са насочвани към реконструирането на столицата.
След Втората световна война много европейски градове трябва да бъдат напълно възстановени от руините и всеки избира различен път.
Но в Полша решението е драстично, а символиката е много важна.
Така и до днес идеята за Варшава като град феникс, възроден от руините след войната, е ключова част от полската идентичност.
Варшава по време на Втората световна война и днес. Снимки на страници от книгата на Ярослав Зеленски Warsaw Destroyed and Rebuilt, Festina, 2016: Анета Василева.
От гледна точка на международно приетите практики за опазване на културното наследство работата на Службата за възстановяване на Варшава е изключително противоречива. Къде е автентичността? Оригиналният исторически контекст е напълно изчезнал. Всички тези чисто нови „исторически сгради“ всъщност са пълен фалшификат. Никоя реконструкция, дори и най-прецизната, няма потенциала да пресъздаде многопластовостта на оригинала, която е резултат от използването на сградата в различни времена. Всяка реставрирана сграда всъщност е нова сграда.
Но през 1946 г. Ян Захватович, главният консерватор на историческите паметници във Варшава, е категоричен:
Цели страници от нашата история, написани в архитектура, бяха умишлено изтръгнати. Не можем да приемем това. Чувството за отговорност пред бъдещите поколения изисква възстановяване на унищоженото ни наследство, една пълноценна реконструкция, която признава трагедията на създадения по този начин консервационен фалш.*
Във Варшава обаче, освен идентичността, следвоенното възстановяване носи със себе си и някои по-малко познати промени в градската структура, които отразяват преоткритата социална роля на архитектурата в следвоенната епоха.
Снимка от Музея за история на Варшава: Анета Василева.
След разрушаването на града през Втората световна война възниква парадоксална възможност за неговото устройствено модернизиране. При възстановяването на града улиците са разширени, парковете са уголемени, създадени са нови. И въпреки настоящия неолиберален строителен бум Варшава все още е един много зелен град. Дори дворовете зад фасадите на изградения през 40-те и 50-те години Стар град са разширени, а районите край река Висла остават умишлено незастроени като част от историческия градски пейзаж.
Убийството на един град и архитектурата
Така, оказва се, урбицидът е и време за архитектурата да преосмисли миналото, да заеме позиция, да говори, да има мнение, да промени нещо.
А сега да се върнем към нашето време.
Как можеш да пишеш за сгради, за къщи, за обмислени планове и изчистени детайли, когато градове се изравняват със земята в реално време? –
запита през март 2024 г. архитектурният критик на Financial Times Едуин Хийткоут. Той бе сред малцината критици, публично изразили ужаса си от гледката на пълното разрушаване на градската тъкан в Газа. Статията му се появи в популярното онлайн списание за архитектура Dezeen, а коментарите към нея бяха изключени „поради чувствителния характер на темата“.
В статията си Хийткоут е мрачен и тъжен:
От месеци се боря с това чувство на страх и безсилие. Не защото критиците имат значение – всъщност точно защото очевидно нямаме значение. Архитектурна критика? Наистина ли? Ние пишем, защото ни плащат. Но то е все повече с усещането за пълзяща неуместност.
Не ми е известно някой друг архитектурен критик да е написал нещо през последните 18 месеца за урбицида, който се разразява в Газа. През същия този март 2024 г. след статията си в Dezeen дори самият автор в колонката си във Financial Times се занимава с обичайните лъскави и безопасни теми, като новия носител на наградата „Прицкер“, италиански дизайнери от средата на миналия век или изложбата „Тропически модернизъм“ в Лондон. Както впрочем и колегите му в Guardian и New York Times.
Междувременно към януари 2025 г. според доклад на ООН 92% от жилищните сгради в Газа са разрушени или необитаеми, а намиращата се в Лондон високотехнологична разследваща организация Forensic Architecture, основана от родения в Израел архитект Еял Вайцман, събра всички данни в интерактивна карта, която визуализира последиците от конфликта. В средата на юли 2025 г. BBC Verify пусна подробен репортаж за контролирано разрушаване с експлозии и булдозери на до 100% от градската тъкан в различни зони на ивицата след края на примирието, включително такива, които до момента са останали относително незасегнати.
Цинизмът на архитектурата
Разрушенията настрана – те обикновено, уви, вълнуват основно малки и неправителствени архитектурни организации. Но когато стане дума за възстановяване и реконструкции, интересът на истински амбициозните архитекти рязко се покачва, а моралът им ясно си проличава. Всъщност не е ли цинизъм да се говори за възстановяване на градовете, докато войната в тях още бушува?
Разбира се, далеч по-шокиращ беше генерираният с ИИ клип Trump Gaza за превръщането на обитаваната от палестинци територия в луксозен курорт, който американският президент популяризира чрез социалната мрежа Truth Social през февруари 2025 г.
И май наистина си вярваше, че Газа може да стане „Ривиерата на Близкия изток“, макар че, както се разбра по-късно, клипът е бил създаден като политическа сатира от американския режисьор от еврейски произход Соло Авитал. Но публикуваният в израелската преса няколко месеца по-рано план Gaza 2035 за трансформация на територията във високотехнологична зона със стъклени небостъргачи и буйна зеленина изглежда съвсем убедителен.
Какви времена са дошли, че един разговор за дървета да бъде престъпно деяние, защото той включва мълчание за злодействата.
Същото важи в момента за разговорите за архитектура. Как обсъждаме красиви сгради, ходим на събития или пишем за нови музеи и изложби сред сцените на разрушения, човешки трагедии и морално безсилие, които напоследък станаха ежедневие? Как критикуваме градски проблеми, нови улици, велоалеи или състоянието на нечие културно наследство в ситуация на ескалиращи световни конфликти и обезсмисляне на международните институции и споразумения, създадени след Втората световна война?
Затова въпросът е не дали, а за какво пишем всъщност.
Защото убийството на един град засяга всички нас – бавно или драстично деградира градската среда, унищожава общностите и вярата в човечеството, но и самия смисъл на архитектурната професия. Дали в Бахмут или Газа, в Бейрут или Сараево, в Белфаст или Бронкс през 70-те години на ХХ век – тези руинирани пейзажи и градове от прах трябва да накарат архитектурата да реагира и да се промени. Въпросът е дали успяват.
* Цитатът е взет от експозиция на музей във Варшава. Превод: Анета Василева. – Б.р.
Когато публикувах картата с предвиденото застрояване на София тя получи голямо внимание. В рамките на месец беше посетена от значителна част от населението на града и генерира както много реакции недоволство и действия от активни жители на града. Беше използвана като визуализация от множество медии, макар и националните да страняха от темата. Беше използвана включително за генериране на фалшиви новини конкретно от групи и акаунти свързани с ГЕРБ за атаки срещу сегашната администрация.
В последните девет месеца получих много подкрепа, но и доста критика за картата. Още когато я обявих официално миналото лято, описах подробно ограниченията и условностите в данните, въвеждането и какво виждаме. Винаги съм открит за методологията и проблемите на нещата, които правя и това не е изключение. Често описвам тези неща и защото се уморявам да ги обяснявам по коментари и групи и просто копирам линк къде да прочетат отговорите. Тази статия не е по-различна като мотивация.
Тук съм събрал 20-те критики за 3D картата с предвидено застрояване. Общават практически всичко, което някой някога е нареждал за проекта минус епитетите. Съгласен съм с всички тях в една или друга степен и съм описал защо са верни поне от гледна точка на критикуващите, защо е такава картата, защо не може да се направи други или какво правя по въпроса, за да го оправя.
Картата е неразбираема
Материята е сложна и картата събира огромно количество информация. При всяка визуализация се налага да се прави компромис между детайлността на представянето и какво се опитваме да покажем. Тъй като картата с документите вече представя много аспекти от документите, които се публикуват от НАГ, 3D картата показва друг аспект – планираното застрояване. Когато правих пилотната версия през декември 2023-та и после като обявих крайната за София описах подробно какво виждаме и как да го разчитаме. Не съм намерил по-добър начин от това. Ако някой има идеи как да се подобри, да пише в коментарите и ще го обсъдим.
Картата не се зарежда въобще
Както споменах, картата събира огромно количество информация – 23 хиляди полигона към този момент събрани в над 16 хиляди сгради. Основен проблем е, че това прави сайтът доста тежък и заради технически ограничения не работи на някои устройства. След обратна връзка от посетители се разбра, че има генерален проблем при iPhone, заради който дори при по-нови модели не успява да се справят с натоварването. Имам идея как да подобря зареждането на данните и показването ѝ. Въпрос е на време, което ще намеря, най-малкото защото ми е интересно как ще стане технически.
Отделно фотореалистичната карта на Google сама по себе си е тежка за зареждане и добавя към този проблем. Самата карта на Google има ограничения в броя посещения на потребител и тъй като немалко хора изглежда разглеждат цяла София, това означава сваляне на много данни, което в един момент Google ограничава. В пикови моменти на активност, например след като някоя медия пише за конкретен обект, това означава, че по-активни потребители изчерпват тези квоти. Това не може да се избегне.
Разбира се, има го и това, че услуги като външни ресурси, самата карта на Google и скорост на връзката влияят. Дори докато пиша това един от глобалните доставчиците използвани от картата има проблеми, което изцяло блокира зареждането тази сутрин. Оправи се като смених на друг временно докато прехвърля всичко на моята машина.
Има сграда в червено, която вече се строи или е построена
Използвам слой на Google, който е фотореалистичен и няма аналог на други доставчици. Докато има подобни опити от Mapbox и други, включително компании в България, не съм намерил нищо доближаващо се до това ниво да детайлност. Слоят им обаче е с данни от поне две години и междувременно има промени в града. Има пуснати сгради, булеварда Филип Кутев беше пуснат. Сгради са завършени или разрушени. Затова при въвеждането на данните съм добавял неща, които не се виждат към онзи момент, независимо, че вече може да са довършени. Когато Google я обновят, ще пусна нови.
Собствениците на имота нямат намерение да строят каквото е отбелязано
Наистина, на някои от отбелязаните места вече има построени сгради и няма изгледа да се разрушават за три- или пететажни сгради. Аналогично има стари блокове, за които са отбелязани по-високи. Картата не показва за какво има издадени разрешителни или се планува непременно строеж, а какво е предвидено, че може да се строи на база заповеди или издадени визи в миналото. Това може да са ПУП-ове или намерения от преди над 20 години, може да са такива от преди две години. Не знаем, защото голяма част от документите, които сега са публични, не бяха до преди това. Това не значи, че тези намерения ще се осъществят, но не значи и че след няколко години собствениците няма да решат друго предвид каква печалба биха осъществили към този момент. Натискът от инвеститори се значителен навсякъде независимо каква е реалната им мотивация за тези обекти. Докато не се промени ОУП и закона за София така, че старите ПУП-ове да станат невалидни и новите да се съобразяват изцяло с новите ОУП, отбелязаното предвидено строителство продължава да е възможно.
На мястото има паметник на културата, защо е отбелязано в червено
Голяма част от паметниците на културата са частни. Немалко от тях не се поддържат, често нарочно. Свидетели сме на умишлено събаряне или съсипване. Министерство на културата до сега не се е справяло да опази нормативно или чрез комисията си тези паметници. Съдебната практика по-скоро пречи да се санкционират онези, които ги унищожават и съотношението риск/печалба не е в полза на опазването на културното ни наследство. Така общините, дори при добро желание, биват отказани да използват малкото механизми да спират и изискват възстановяването на тези паметници. В този смисъл, на база сегашната парктика, 8 етажен блок в центъра на София където сега има паметник на културата е по-скоро неизбежно, отколкото невероятно. Особено предвид, че хората в района често не разбират както се случва докато не дойдат багерите посред нощта.
Няма връзка към документите за въведена сграда с червено
За голяма част от сградите липсват документи. Повечето от тях са на база документи в последните 20 години, които не са публични. Въведени са обаче в слой „Застрояване“ в ГИС системата на НАГ. Всеки може да я види на публичната им карта. Това, което аз правя само е да представя същите данни в по-добър формат, за да са по-разбираеми. Доколкото всичко ново, което въвеждам, има документи към себе си, технически ограничения на визуализацията, сложността и динамиката на процеса на одобрение на сграда, както и времето, което е нужно за модерация на тези връзки, прави невъзможно да се свържат с документите или най-малкото да са последните такива. Затова една от бъдещите функции на картата ще е препращане към тази с документите на същото място, за да могат хората сами да видят какво е известно на това място и околността.
Не е отбелязано какъв вид ще е сградата – училище, градина, офис или жилищна сграда
Доколкото за някои сгради се вижда от визи за проектиране или ПУП какво е предназначението или може да се направи предположение на база собствеността на имота и околните сгради, това важи за твърде малко и отново би било гадаене. Отделно, че неведнъж се е случвало парцели за училища и градини практически да се подаряват за строителство на сгради, както се случаи с една от сградите на Бъсков, или да се строят несвойствени сгради в двора на училища или паркове. Затова всяко усилие за маркиране на сградите би било най-малкото неточно .
Височината или формата на отбелязано строителство не отговаря на съществуващите документи
Почти всички сгради отбелязани на 3D картата са взети от слой Застрояване на НАГ. Там се отбелязват по два начин – височина в метри и етажи. Когато са отбелязани по етажи като правило умножавам по 3.125 метра и получавам височината. Когато е височина, тя може да е до било (максималната позволена на върха) или кота корниз. В този смисъл често височината, която виждате на картата е дори подценена, тъй като в повечето случаи виждаме кота курниз, тоест често се добавят още 2-3 скосени етажа и така се увеличава с 6 до 10 метра височината. Когато има някакви публични документи, там това понякога може да се види по-ясно и го отбелязвам както е показано.
Друг аспект е спецификата на визуализацията. Слоят на Google е релефен като показва съществуваща растителност и сгради. Учудващо нетривиален проблем е да се сложи сградата на нивото на повърхността поради много фактори, включително различни стандарти за топология на тези слоеве и честото изравняване на терен за сградите. За да реша това, взимам средната точка на полигоните и през други доставчици взимам очакваната надморска височина, на която стъпва сградата. Така е възможно разлика от няколко метра заради това колко неравен е терена на София, особено в най-южните части. Комбинирано с подценената височина, за която говорих по-рано, този ефект се компенсира.
Формата на основите, силуета и общите очертания на самите сгради се взимат от същия този слой на НАГ. Както описах подробно в статията обявяваща картата, това са външни очертания, в които новата сграда следва да се впише. Може да е с разчупена форма, може да е дори по-ниска. Често плановете се променят в процеса на вадене на разрешителни дори да не се променят общите параметри. Отделно, както стана ясно от пресконференцията на Терзиев, твърде често строежите надвишават с 10 до 30% височина и интензивност без да са били санкционирани, така че отново изглежда, че картата ми силно подценява бъдещето.
Затова визуализацията показва до къде им е позволено да се разпростират, а не какво ще се случи. Неколкократно архитекти на такива проекти са изказвали раздразнение колко грозно съм представил бъдещите им проекти, още повече в сигнално червено. Разбирам ги напълно и съм съгласен – положили са усилия да направят нещо красиво, което да се вписва в изискванията на клиента, макар и нерядко далеч не и в нормативните изисквания или визията на района. Задачата на картата ми обаче не е да им прави реклама, каквито предложения съм получавал нееднократно. Целта ѝ е да информира тези наоколо какво се случва с улицата, квартала и града им.
Отстоянията не отговарят на изискванията или документите
Формата на основите на сградите се определят от различни документи, до които често нямаме достъп. На картата представям данните в слой Застрояване по по-прегледен вид. Доколкото има други изисквания за отстояние, те ще влияят на крайната форма на сградата в рамките на максималните очертания, които съм показал. Масова практика е да се бетонира изцяло парцела, да се сменя предназначение, за да се използват по-малки отстояния, натиск върху контролни органи, за да подпишат нещо незаконно и други машинации за заобикалят тези изисквания. Затова отново теорията и практиката се различават и това далеч не може да се отчете с 20+ хиляди червени кутийки.
Липсват сгради, за които има документи и са планирани или вече построени
На картата съм отбелязал практически всички сгради над три етажа, които виждам на слоя на НАГ. В последните шест месеца минавам един по един няколко хиляди визи за проектиране, градоустройствени заповеди и ПУП-ове, където също се намира такава информация. Въпреки това, голяма част от тях са публични едва от последните две години. Преди не беше рядкост – случайно или не – да не се публикуват такива или да се показват с месеци закъснение.
Картата не претендира за абсолютна точност, тъй като самите слоеве на НАГ не са абсолютно точни. Данните ми са максимално толкова добри, колкото техните публични такива. Също така не съм отбелязал хилядите къщи, които са планирани в покрайнините на града. Това е защото все още нямам време, ще стане съвсем тежка картата, както и защото повечето попадат далеч извън очертанията на София, където Google maps поддържа 3D слой. Извън това визуализацията губи качеството си. Все пак съм добавил някои от тях.
Картата не показва аспекти като озеленяване, пътна и друга инфраструктура
Доколкото има слоевете показващи тези аспекти, те са също толкова неточни. Има ПУП-ове и решения, които показват какво се планира, но аспекти като отчуждаване, съдебни дела и бюджети често променят тези планове. Също така визуализацията на картата ми цели да покаже други аспекти на града. Отделно е факт, че аспекти от разрешените проекти като плановете за задължително озеленяване и пожарна безопасност не са публични. Те се правят в голяма степен за опазване и засягат интереса и безопасността на обществеността, но в същото време последната няма възможност да се запознаят с тях и дали всъщност са изпълнени.
Картата се фокусира върху височината на сградите
Наистина, започнах с високите сгради и често пиша за тях. На картата обаче има най-много сгради до 15 метра дори без да съм добавил многобройните комплекси от къщи около града. Именно огромните проекти са тези, които привличат внимание, затормозяват инфраструктурата на конкретния район и влияят непропорционално на качеството на живота на околните. При тях има и непропорционално много нарушения и лобизъм, които се проспиват от районни администрации и чиновници, къде заради корупция, къде заради липса на капацитет и сплашване. Затова като такива се определят като най-голям риск и това се разпознава от жители на града като мен, които търсят отговори.
Картата разглежда твърде повърхностно какво ще се строи
Да, това е идеята. Има предостатъчно разпръсната информация в документи, често не публични, карти, слоеве и разрешителни. Когато се прави една визуализация, неизбежно трябва да опростява информацията, за да стане разбираема. Целта е да се приканят останалите да се вгледат в темата и да търсят повече детайли след като са видели голямата картинка. Картата няма претенции да показва всичко на 100% точно, защото самите слоеве на НАГ и публични документи не го показват така. Целта е да осветли практики и планове, част от които разчитат на това да не се шуми много около тях.
Картата показва само данни за София
Да, това е така. Причината е, че подобен слой Застрояване има само в София. Предвид мащабите, градът има най-развитата информационна система докато в много други градове и общини дори не са довършили данните за кадастъра си и умишлено укриват дори задължителните протоколи. Въпрос на личното ми време е да намеря начин да ги извадя и публикувам, както вече правя за Пловдив и Благоевград на картата с документите. 3D модели ще са по-трудно, но не невъзможно и имам вече идея за Пловдив.
В тази връзка има едно изключение – след скандала с кулите в Пловдив ги добавих на картата и публикувах снимки. Махнах ги след като кметът на Пловдив, който беше внесъл предложението, го оттегли. Сега чувам, че няколко медии опипват почвата дали обществото се е успокоило и ще може да се прокара тихомълком втори път нещо подобно увещавайки общинските съветници. Не виждам да им се получава, но затова е и важно да се следят изкъсо комисиите.
Картата подвежда, че ще се застрои цялата София
Предвид опита на сега, изказванията на Съюза на архитектите в синхрон с организации на инвеститорите, че нямало такова понятие като „презастрояване“ и че в междублоковите пространства има предостатъчно място да се боднат по няколко сгради, както и собствеността на земята, заложените в закона параметри и умишлено връзване на ръцете на местната власт в някои случаи, а в други – корупционен и физически натиск върху чиновници на фона на демотивация и ниски заплати и многомилионни финансови интереси, а не на последно място противоречива и най-меко казано съмнителна съдебна практика, също както други аспекти на картата, то по-скоро тя подценява колко ще се застрои града, ако не се направи нещо. В този смисъл наистина подвежда, защото ще е по-зле, но съм съгласен, че ако се вземат мерки далеч няма да се стигне до там. Въпрос на това кой път поемем и кога.
Картата създава излишна паника за бъдещето на София
Съгласен съм. Всъщност, в няколко интервюта съм посочвал, че голямото ми притеснение е картата да не доведе до парализа вместо да мотивира за действие. Самият аз започвайки я не съм предполагал, че положението е толкова зле. И на всеки няколко месеца се доказва изказването ми, че ни е бедна фантазията с нови и нови проблеми и заложени мини. В този смисъл наистина може да се каже, че се генерира известна паника предвид тягостната картина, която може би не е толкова конструктивна.
В същото време бих поспорил дали е излишна. Доколкото има много активни местни групи и организации, които защитават градини, училища, паркове и реки и вършат прекрасна работа, голяма част от населението пренебрегват проблема. Споделям притеснението, че обемът информация е голям, но полагам усилия да го направя лесен за възприемане, за да се избегне тази парализа, за която говоря и хората да действат. Имам съмнение обаче, че критикуващите картата за „излишна паника“ предимно не искат да има действие и биха се радвали хората най-много да мрънкат из фейса приемайки, че нещата са неизбежни. За щастие, почти винаги не са когато се хване от рано темата
Картата създава трудности на собственици на имоти и инвеститори
Да, чувал съм го нееднократно и имам не един или два примера. Това е не е пряка цел, а възможен страничен ефект. Доколкото някои от проектите разчитат на схеми с общинска земя, публични средства или разрешени параметри, други наистина претендират да спазват буквата на закона, макар отново често да разчитат на пропуските на общината да минат метър просто защото „ма те всички така правят“. Голяма част от сградите в София, особено големите, не следва да получат акт 16, често заради елементарни пропуски, за които нормативните актове са красноречиви. В този смисъл вниманието на обществото, от които се притесняват, може би не е толкова лошо нещо.
Друга честа критика е в посока абсолютизми за частната собственост и инициатива. Доколкото това е вярно и елементи са вписани в Конституцията, те не идват с ограничения. Има изисквания колко, къде и какво може да се строи. Отделно тези имоти не съществуват в изолация в града и следва да допринасят вместо да паразитират над останалите. Има и редица изисквания, които до сега рядко са се прилагали, за отстъпване на част от частните имоти за обща инфраструктура и колкото да не са доволни хората, това е закон също толкова, колкото всичко на което се уповават. А не се е прилагало заради обслужване на частни интереси и лично обогатяване, включително на хора, от които е зависело прилагането на тези закони. Тук дори не засягам темата как въобще някои от имотите са станали частни след схеми в общината, измами с нотариуси и съдебни решения и прочие.
Картата не помага на хората да разберат процесите
Да, не е това целта на картата. Имам други проекти и визуализации, които искат да допринесат в тази посока. Процесите обаче са изключително сложни и дори често самите чиновници не ги разбират или проследяват от край до край. Има, несъмнено, хора които ги разбират и често са от страната на онези, които експлоатират не само пропуските в тези процеси, но и разминаванията между нормативни изисквания и реална административна и съдебна практика. Надявам се в скоро време общината да публикува такива обучителни материали. Все пак, ако някой иска да сподели такова описание или друга форма на представяне на тези процеси, дори и като UML диаграма, ще се радвам да помогна да я представим и приложим към другите визуализации.
Картата няма практическа стойност за градоустройството
Да, и не е това целта. Има предостатъчно специализирани системи, които се използват за тази цел. Още в началото писах, че данните не могат да се използват дори за дигитален двойник, заради качеството на източника и въвеждане, както и контекстът, в който съществуват. Все пак, имам идеи как може да се маркират като рискови някои планирани строежи и парцели и готвя нещо по въпроса.
Картата е излишна
Да, излишна е. По-точно следва да е излишна и работя за това да стане излишна. Също както картата ми за безследно изчезналите преди 15 години беше излишна. Тази тук цели да илюстрира какъв е проблемът и какво е възможно да се направи с малко повече прозрачност.
Възможно е да стане напълно точна и автоматизирана и да се генерира от самите институции не само за София, но и за цяла България за бъдещи проекти като изчиства почти всички критики, които описах до тук. Това може да стане с електронно подаване и обработка на строителните книжа и задължение да се публикуват схемите проектите и параметрите им в единен структуриран формат. Това ще помогне не само да се придвижват много по-бързо разрешителните там където няма проблеми, така и да се хващат нарушенията и корупционните практики. Това значи, че ако искате пристройка към къщата си няма да се налага да чакате месеци или години, а дни. В същото време значи и че проекти за десетки милиони ще стават публични в цялостта си веднага след като бъдат подадени документите. Мисля, че разбирате защо предложените по този начин мерки биват блокирани в парламента. Готвят се и други локални мерки в тази посока, но има и също толкова силен лобизъм срещу тях.
В този смисъл картата е излишна, защото не следва някой като мен да отделя толкова време да я прави и поддържа. Не съм и планирал да го правя. Намира се за полезна от доста, защото показва нещата по различен начин и докато това остане така, картата ще е публична.
Повече по темата
Ако сте стигнали до тук, може да са ви интересни другите аспекти на тази карта и други свързани проекти, които съм правил:
Ще започна директно. Този филм е толкова сбъркан, че не заслужава дори статия, камо ли награди, но тъй като вече събра немалко (включително „Сребърен лъв“ във Венеция и няколко „Златен глобус“) и беше един от основните фаворити за „Оскар“ за най-добър филм, ето няколко причини да го подминете.
Разбира се, наясно съм, че практически всички архитекти вече са го гледали. В крайна сметка толкова рядко се появяват игрални филми за архитектура с главни герои архитекти. Аз лично го гледах през ноември, на една от двете му прожекции на „Киномания“. Салонът беше пълен с колеги, които после мълком си излязоха объркани. Надявах се филмът да остане там, из фестивалните епизодични прожекции, а не да шества из българските молове, при това не само в София. Но вижте какво правят агресивният пиар и няколко незаслужени награди.
Та ето само малко от всичко, което не е наред в този филм, а то показва и какво не е наред по принцип в разбирането на хората (и на Холивуд) що е то архитектура и какво правят архитектите.
Историята е банална
Унгарски архитект модернист (Ейдриън Броуди), завършил „Баухаус“ и оцелял от Холокоста, емигрира в САЩ след края на Втората световна война, за да се сблъска с американската мечта. Сред перипетии, унижения, работа по строежи и лични драми той се опитва да завърши сградата на живота си в провинциална Пенсилвания – нещо като амбициозно читалище с театър, училище и параклис в едно, в памет на майката на местния милионер Лий ван Бюрен (Гай Пиърс).
Такъв архитект реално не е съществувал, но историята е комбинация от много до болка познати. Обзалагам се, че сценарият е писан с изкуствен интелект, който е захранен с ключовите думи „архитектура“, „драма“, „нещо яко и популярно“ и е насипал
куп клишета, за да получим един карикатурен образ на всичко най-славно в професията.
Първо имаме „Баухаус“, защото е известна трагичната съдба на най-влиятелната немска архитектурно-дизайнерска школа, създала модерното дизайн лице на ХХ в. и затворена от Хитлер през 1933 г. Нашият трагичен герой Ласло Тот е завършил „Баухаус“, разбира се, и става най-известният унгарски архитект модернист преди войната – очевидно на крехка възраст. Той е евреин – както немалко от завършилите и преподавалите в „Баухаус“. Макар че той емигрира не от нацистка Германия (като – познахте – архитектите от „Баухаус“), а от вече социалистическа Унгария през 1947 г., след като е оцелял в концентрационен лагер.
Исторически факт е, че идването на власт на Хитлер в Германия и окончателното затваряне на училището принуждават голяма част от либерално настроените и неудобни за нацистите преподаватели и студенти в „Баухаус“ да напуснат страната. Така идеите на немската школа и европейския модернизъм стигат до много държави, включително САЩ.
В Америка обаче нашият герой е беден, неразбран и неприет.
Тук вече линията „Баухаус“ се поизчерпва. Защото, факт – всички емигранти от „Баухаус“ в Щатите са радушно приети и оформят американската архитектурна култура за десетилетия. Те преподават в престижни университети, проектират важни сгради и създават масовия глобален модернизъм – или т.нар. интернационален стил. Нашият герой обаче се оказва неприет модернист в следвоенна Филаделфия, където модернизъм се строи още от 30-те години на ХХ в. и където архитектурните студиа с удоволствие биха взели най-талантливия унгарски модернист емигрант. Уви. Сценарият тук завива в друга, неочаквано драматична посока. Ласло не проектира сгради. Той прави мебели, работи по строежи, после като чертожник, но си остава беден и неприет. Докато не среща своя богат меценат.
После имаме Аза. Големият архитект визионер и индивидуалист, който мачка всичко по пътя си, убеден в собствената си правота. Тук безсъмнено „Бруталистът“ смело заема от един друг ужасен филм с главен герой архитект – „Изворът“ (1949), по едноименния роман на Айн Ранд. Хауърд Роурк отново е неразбран архитект модернист, който отхвърля смело поръчки за небостъргачи, изнасилва жени и взривява жилищни комплекси. Но поне е изигран от Гари Купър.
И накрая имамеВенецианското биенале – най-влиятелното събитие в архитектурния свят, в който архитектите имат свое специално биенале от 1980 г. до днес, на всеки две години. Именно там и именно през 1980 г. нашият фикционален архитектурен модернист Ласло Тот получава първото си публично признание със специална изложба в негова чест. Само че (да се върнем към фактите) Първото архитектурно биенале с куратор Паоло Портогези е на тема La presenza del passato („Присъствието на миналото“) и до голяма степен теоретизира и легитимира архитектурния постмодернизъм на 80-те – онзи игрив колажен дух на епохата. На подобно събитие място за изложба на стар модернист с поведение на герой, тръгнал на важна мисия, не би могло да има.
Сега за брутализма.
Във филма брутализъм няма
Дори плакатът му е копие на плаката на Йоост Шмит за първата официална публична изложба на „Баухаус“ през 1923 г. Отново напомням за всички, които не са архитектурни историци: „Баухаус“ не е брутализъм. (Защо сценаристът и режисьор Брейди Корбет и неговата сътрудничка Мона Фастволд очевидно не са се консултирали с архитектурни историци, е отделен въпрос.)
Плакатите на „Бруталистът“ и Йоост Шмит
Никой във филма не говори за брутализма директно, разбира се (освен в заглавието). Нашият герой работи във време, когато брутализъм все още няма, а влиянието на Марсилската единица на Льо Корбюзие не е достигнало до Щатите. Брутализмът започва първо в Европа и Великобритания като реакция именно срещу интернационалния модернизъм на „Баухаус“ и се разпространява масово през 60-те и 70-те години в цял свят.
Добре, ще кажете, Ласло просто е изпреварил времето си, той е гений. Има брутална съдба и работи с любимия материал на бруталистите – видимия бетон.
Ала ето тук се сблъскваме с поредното архитектурно недоразумение в този филм.
Да, брутализмът е опит за формулиране на една нова модерност, но последователите му издигат в кумир етиката, моралната проблематика, с която трябва да бъде наситена архитектурата. Въстават срещу самоцелната естетика. Привърженици са на „честните материали“, които оформят образа на сградата с реалните си, неестетизирани допълнително характеристики. Но последното нещо, от което се интересува Ласло Тот, са социалните проблеми. Той е творец с главно Т.
Обаче брутализмът е секси. И е сред най-устойчивите архитектурни клишета. Всеки аматьор с претенции да се интересува от архитектура ги познава, притежава по някоя от чудесните тежки книги с бетонни сгради, излезли през последните години, и знае, че това е любимото течение, което всички „обикновени хора“ обичат да мразят, а всички архитекти обожават. Е, и помощникът – изкуствен интелект, на нашия Брейди Корбет очевидно знае същото.
Но продължавам.
Продуктовият дизайн на филма е трагичен
Как е възможно при толкова много секси бетонни сгради в цял свят да извикаш продуктовия дизайнер на филма American Hustle да ти направи макет на магнум опуса на Ласло Тот и да снимаш тази най-велика сграда на нашия герой сред най-неубедителната строителна площадка, която съм виждала? Тази сграда освен това няма нищо общо с великите бетонни чудовища на епохата, а е микс между монументализма на Луис Кан и крематориум и най-вероятно е проектирана с програмата за изкуствен интелект Midjourney.
Вместо да снимаш реална архитектура в реална среда. Ама попитайте всички автори на рекламни автомобилни клипове, фотографи на модни сесии и режисьори на филми за Джеймс Бонд какъв перфектен фон е истинският бетон на истинските сгради на брутализма. Какви са тези неубедителни колонади като от шпаклован гипсокартон? Какви са тези абсурдни колони като в подземните цистерни на Истанбул?
От филм за архитектура очаквах по-добра кинематография и със сигурност – декори. Да, признавам, кадрите с пристигането в Ню Йорк бяха впечатляващи (и отново повлияни от диагоналите на „Баухаус“, руските конструктивисти и техните филми и плакати). Като цяло, в първата част на този съсипващо дълъг филм действително имаше атмосфера и емоция. Може би защото още не беше дошла архитектурата.
Но какво се случва с героите след това? Ами те остават недоразвити и неубедителни.
Казах ли, че филмът е 3 часа и 35 минути (с антракта)?
Как е възможно за толкова време ние така и да не разберем какво движи главния герой архитект – отвъд кахърния му вид и насилена наркозависимост. Този човек нито веднъж не заговори за архитектура, защо и как прави нещата. Той говори за бетона, да, колко красота има в неговата суровост, но така и не разбрахме защо иска да прави обществен център като концлагер и църква като крематориум, освен защото е с травма (за която също не говори, както и останалите герои от филма мълчат за своите си травми).
Има обаче нещо добро в този филм. И то се случва в Италия.
Кариерите в Карара са впечатляващ декор на най-важното послание на филма. Че всеки творец е всъщност слуга и придворен шут на онзи, който поръчва и плаща за неговото изкуство. Който може да му поръча библиотека, после да го изгони, после да го върне, за да проектира сградата на живота си, и да го подслони като средновековен феодал на масата си, за да го забавлява с артистични разговори на вечеря. И накрая може да прави каквото си иска с него – включително да го изнасили в мраморните кариери на Карара.
Това е най-силната метафора на позицията, в която съвременните архитекти често сами се поставят, и най-силното послание на този филм, което е добре да помнят – независимо дали правят сгради за диктатори, или градски политики за технологични милионери.
Държа в ръцете си първата книга на Анета Василева – „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“. Усещането е странно не само защото книгата е тежка (според кантара ми за багаж близо 200-те ѝ листа плътна хартия тежат 1,02 кг). Нито само заради необичайния начин на визуално представяне на различните текстови жанрове в нея. А най-вече защото от 16–17 години чета текстовете на авторката онлайн и затова ми е необичайно да ги видя в книжно тяло.
Не смеех да напиша тази статия, защото нямам самочувствието, че разбирам от архитектура. Анета Василева обаче ме убеди, като ми написа:
„Голямата ми, почти невъзможна идея е да се опитам да пробия балоните и да смеся публиките. Да накарам архитекти да дойдат да слушат и за медии, културолози и интелектуалци да се интересуват от град и т.н. И ако може – всички да се интересуват от дизайн.“
Тези думи ме вдъхновиха да се включа в опита за смесване на публиките. В статията ми ще става въпрос обаче не толкова за архитектура, колкото за други неща по повод и около архитектурата.
Архитектурата и аз
2007-ма e годината, когато България влезе в ЕС, роди се архитектурният блог What Association (WhatA или просто ?A), един от чиито автори е Анета Василева, а аз започнах да се интересувам от архитектура. Вече не помня дали първоизточникът на интереса ми беше WhatA, или кандидатурата на Мартин Заимов за кмет на София. Заимов беше комай първият български политик, опитващ се да разпространява идеите на съвременния урбанизъм – с акцент върху хората, а не върху автомобилите, – които Ян Геел три години по-късно обобщава в книгата си „Градове за хората“. До този момент публичното говорене за градска среда и архитектура се свеждаше (поне в моята глава) предимно до възхвала на изграждането на нови булеварди и метростанции, предупреждаване за опасностите от масовото бутане на стени за жилищни и търговски цели и разбира се, мутробарок.
Освен WhatА в българското онлайн пространство се нароиха и други архитектурни блогове, които поотмряха, след като блогърстването започна да излиза от мода. От някогашните архитектурни блогъри Мартин Ангелов стана изобретател. Павел Янчев е един от сътрудниците на Ян Геел при изготвянето на доклада му за София и е част от „Екипът на София“. На други им загубих дирите. Но още помня разказа на Милен Мечкуев от вече несъществуващия архитектурен блог ProvoCAD за защитата на дипломната му работа.
Най-дълго се задържа WhatA – последният пост там е от 2021 г. Признавам, че възгледите ми за архитектура са формирани в решаваща степен под влиянието на този блог и в частност на текстовете на Анета Василева (които четях по-късно и в „Култура“, и в „Тоест“). И аз заедно с авторите на блога исках да спасявам Захарна фабрика, участвах в ироничния протест – поклонение пред надгробната плоча на Музея на съвременното изкуство, редовно гласувах в годишните награди на WhatA. През 2023 г. дилетантското ми желание да съм в по-близки отношения с архитектурата се опредмети (не без посредничеството на главната героиня на тази статия) в една кухня. Но това е вече друга история.
Междувременно жанрът на блоговете май наистина умря. Днешни възпитаници на Анета Василева поддържат сайта Stroiinfo, който се позиционира като „медия за архитектура, строителство, дизайн и градска среда“. Вече не е престижно да си блог(ър).
Разказвам по-подробно, за да стане ясно колко важно събитие за мен е първата книга на Анета Василева. Това от своя страна е предизвикателство за критическата дистанция, която се опитвам да постигна в прочита си.
Не просто книжно тяло
Книгата се състои от две основни части. Първата е теоретична, а във втората са събрани вече публикувани статии на авторката, разпределени по жанрове – блог постове от WhatA, вестникарски колонки от „К“ (бившия вестник „Култура“) и статии в „Тоест“. Редактор и автор на предговора е литераторът Йордан Ефтимов, а графичният дизайн е дело на Виктория Стайкова (която е авторка и на корицата) и на Христо Христов.
Особеното във визуалното оформление е, че самото то носи послание. Трите жанра от втората част на книгата са представени така, че в противовес с известния принцип, формулиран от американския архитект Луис Съливан, формата не следва функцията, а я цитира. При блог постовете и статиите, които са били публикувани първоначално онлайн, хипертекстът напомня за себе си чрез подчертаване на думите, за които е бил „закачен“ линкът. На места в полетата изскачат кратки пояснения, опитващи се поне отчасти да компенсират невъзможността да цъкнеш на линка. Към блог постовете са оставени и читателски коментари. Колонката в „К“ пък е пресъздадена в две колони, все едно четете вестник.
Ако очаквате текстът в една книга да е оформен като класически книжен текст, тези визуално-жанрови закачки може да ви подразнят. Самата аз първоначално изпитах затруднение с четенето, но като схванах идеята, инстинктивното ми желание да се боря с визията изчезна и на негово място се настани удоволствие от заигравката.
Нахалство или не?
Постмодерната заигравка с цитати не е само на ниво дизайн, а присъства дори в заглавието на книгата. Затова и в него има звездичка – доста нетипично за заглавие на книга. Като отгърнем първите страници, научаваме (ако не сме знаели преди), че Kicked a Building Lately? всъщност е заглавието на друг сборник статии с архитектурна критика – на Ейда Луис Хъкстабъл, както и на статия на Хъкстабъл, на която е наречен сборникът.
Чудя се дали това „крадене“ на заглавия е по-скоро нахално, или по-скоро оправдано. Как ще изглежда, ако един съвременен философ кръсти книгата си „Критика на чистия разум“ – като класическото произведение на Имануел Кант? Или самото задаване на този въпрос е признак на базово неразбиране на присъщия на авторката (въпреки че тя отчасти се дистанцира от него) постмодернизъм?
На мен заимстването на заглавия в конкретния случай по-скоро ми харесва, макар да ми оставя известно чувство за дискомфорт. А може би това е целта. Все пак в книгата става дума за „сритване“ на сгради и за архитектурна критика. Която, по Павел Попов, е тъжно да бъде като кучето, което само лае, но не хапе, защото знае, че „чичото има сопа“. Ако на читателя му е твърде комфортно, може би нещо не е наред с критиката.
Структуриран постмодернизъм
Макар че постмодернизмът на Анета Василева си е останал поне малко бунтарски и хаплив (язък, ако не беше), той е зрял и поопитомен. Цитатите са явни, а не скрити, текстът е структуриран, а структурата е важна колкото думите.
В теоретичната част се проследява историята на архитектурната критика – от професионалните публикации, достъпни само за посветени, през вестникарските колонки, до новите форми на критика – блогове, влогове, подкасти, миймове. Основният въпрос, който изниква още от заглавието, е как е възможна архитектурната критика в дигиталната епоха. Отговорът не присъства в прав текст, а може да се потърси във втората, практическа част на книгата – възможността на архитектурната критика не се обяснява, а се показва.
Жанровата (и биографична) еволюция на авторката протича в посока, тъкмо противоположна на историческото развитие на жанровете в архитектурната критика – започва с блог, минава през колонка и стига до медийни (и академични) публикации. И накрая – до цяла книга.
„Оказа се – пише тя в края на увода – че следвайки похода на българската архитектура към европейска адекватност, съм минала през всичко: от блогосферата до вестник „Култура“, от бързо и кратко писане към по-дълги статии с повече контекст и проучване, от новини към анализ, от бунт към търсене на алтернативи. А книгата извървява пълен кръг, наслагвайки Теория и Практика – от стандартни към дигитални медии и обратно.“
Какво ми липсва
Може би защото собственият ми професионален път тръгва от академичната социология, в текстовете на Анета Василева съм харесвала най-много социалната чувствителност, с която говори за архитектура, и социалния контекст, с който статиите ѝ все повече се обогатяват с годините. Като пример (един от многото възможни) бих дала статията ѝ за новия архитектурен популизъм, намерила място и в книгата.
Теоретичната част на „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“ се концентрира върху развитието на архитектурната критика основно в САЩ. Едно, защото там са ставали важни неща, задаващи общия тон и на архитектурата, и на критиката, второ, защото специализацията на Анета Василева в САЩ ѝ е дала възможност да черпи от извора.
Практическата част обаче се състои от текстове, писани в българския контекст. А в теоретичната част той е маркиран твърде бегло – с по няколко изречения на стр. 13 и 14. В статията „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част, се споменава за криза на архитектурната критика в България… само за да стане ясно, че проблемът не е местен, а глобален.
Книгата започва с думите:
„Архитектурната критика е история на съвременността. А всеки историк е продукт на времето си.“
Следователно очаквам Анета Василева да даде отговор на въпроса как самата тя е „продукт на времето си“. Авторката обаче рефлектира върху възможността на архитектурната критика, а не толкова върху собствената си позиция, направила възможна критическите ѝ текстове. Как животът през 90-те, архитектурата и архитектурното образование в онези бурни години на липсващи авторитети и мутробарок са формирали светогледа ѝ? Саморефлексията остава в структурата на книгата, а не е вербализирана.
„90-те беше сблъсъкът между модернизъм и постмодернизъм в България, 10–15 години по-късно, отколкото по света. Няколко години по-късно всъщност аз осъзнах колко много българското образование дължи на „Баухаус“, на каква сериозна „Баухаус“ основа е залегнало, която изглежда непробиваема дори и днес, 100 години след създаването на школата. Ние тогава се бунтувахме срещу този според нас закостенял модернизъм. 90-те бяха десетилетието на постмодернизма в България, на постмодерната поезия, на експериментите във визуални изкуства, на пърформансите. Страната се променяше, музиката се променяше, а ние учехме модернизъм, което за нас беше абсурд. Години след това осъзнах колко важно е било това за изграждането на пълноценния образ на архитекта, който трябва да познава модернизма като задължителната база. Дори и после да стане постмодернист, постмодернистът просто е разбунтувалото се дете, непослушното дете на модернизма, винаги така съм го наричала.“
Днес Анета Василева се бори за спасяването на архитектурния модернизъм в България по всички начини, по които може – и чрез преподавателската си работа, и чрез публицистичните си текстове, и чрез инициативи като „Ново архитектурно наследство“, и чрез други свои изяви и дейности . Зад модернисткия ум обаче прозира непослушна постмодернистка душа.
Затова може би не е реалистично да очаквам, че тя с модернистка дисциплинираност ще отговаря в прав текст на всички въпроси, които задава. Ако отговорът на въпроса за възможността на архитектурната критика в дигиталната епоха се разкрива чрез практическото упражняване на критика, логично е по същия начин да се опитам да разбера как авторката е продукт на времето си. Както впрочем и направих.
След като направихме кратък преглед на историческите процеси при формирането и изграждането на детските градини в България, е време да погледнем към възможните решения. Започвайки от градоустройствения мащаб, през прилежащите и дворните пространствa, до детайлите в интериора, ще разгледаме начините на създаване на една нова и устойчива среда за децата. И не на последно място, ще предложим стъпки за реорганизация на процеса на проектиране и строителство на сградите с фокус върху качеството, а не върху количеството.
Пространствен баланс
Пространственият баланс следва да бъде приоритет за устойчивото развитие на мрежата от детски градини в града. Ето защо е нужно решенията къде да бъдат те, да се адаптират спрямо специфичния контекст на всеки квартал, динамиката в района и действащата законодателна рамка.
Изграждането на нова детска градина изисква детайлен анализ на нуждите – дали има реална необходимост в конкретния район, какъв трябва да бъде капацитетът и как ще се впише в съществуващата инфраструктура. „Софияплан“ и Институтът GATE вече работят по анализи кои са най-подходящите локации, използвайки различни критерии.
Разширяването на съществуващи сгради е ефективна възможност, която може да се реализира, като се спазват нормативните изисквания. Анализите показват, че почти всички съществуващи детски градини имат потенциал за разширение.
В райони като центъра, където липсват подходящи терени за ново строителство или разширение, алтернативен подход е използването на малки сгради – например къщи с двор – или адаптирането на действащи или изоставени обществени обекти. В такива случаи е от съществено значение да се намери баланс между ограничената дворна площ и необходимостта от пространство за игра. В редки случаи, когато се налагат компромиси с пространството, те трябва да бъдат добре обмислени, аргументирани и компенсирани с други подходящи мерки за осигуряване на пълноценна детска среда.
При липса на други възможности детските градини може да се разположат в партерни или горни етажи на бизнес сгради. Въпреки че това е компромисно решение, то задължително трябва да включва осигуряване на открито пространство за игра, тъй като наличието му е от ключово значение за здравословното развитие и благосъстоянието на децата.
Достъпност
Достъпността до детските градини също следва да бъде приоритет. Концепцията за 15-минутен пешеходен достъп, или т.нар. 15-минутен град, е съвременен принцип за изграждане на устойчиви градове, който може да се адаптира спрямо спецификата на София. Системата за прием може да бъде оптимизирана, така че административните граници да не ограничават достъпа, а обхватът на детските градини да се определя на основата на геопространствени анализи и пешеходна достъпност, максимален капацитет на детската градина и демографска динамика в околността.
Организация на пространствата около детските градини
Добре е минималните изисквания за пространствата около детските градини да съчетават безопасност, функционалност и естетика. Вместо стандартни метални огради може да се използва жив плет или декоративна растителност. Възможни са и комбинирани решения, които омекотяват визията и създават по-приветлива атмосфера, като същевременно се интегрират хармонично в градската среда. Повдигнати пешеходни пътеки, скосени тротоари, стойки за велосипеди и drop-off зони (т.нар. зони за прегръдка, където шофьорите имат няколко минути да изпратят или да посрещнат някого, но не могат да паркират задълго) улесняват достъпа и безопасността, като същевременно насърчават алтернативна мобилност.
Добре обмисленото осветление на пешеходни пътеки и входове е ключово за безопасността, особено през тъмните зимни часове. Засаждането на дървета и храсти намалява шума и замърсяването, създавайки спокойна и здравословна среда. Мерки като изкуствени неравности („легнали полицаи“, „острови“ за пресичане и еднопосочни улици) допълнително регулират трафика и повишават безопасността. В дългосрочен план приоритет трябва да бъдат устойчивите транспортни решения и създаването на „безавтомобилни зони“ около детските градини. Активният диалог с родители и общности е ключов за развитието и подобряването на тези пространства.
Холистичен подход в проектирането
Съвременните детски градини отдавна вече не са пространства за едностранно предаване на знания от учител на ученици, а представляват динамична среда за общуване и съвместно творчество. Новото далеч не може да бъде ограничено в екраните, интерактивните проектори и прочее нови технологии. Поради това подходът към проектирането и изграждането на средата има нужда от качествена промяна. Редица алтернативни форми на обучение, като Монтесори и Валдорф, изхождат от предпоставката, че децата следва да имат свобода при избора на занимание, материали или инструменти. Те могат да участват в избора на теми или пък в процеса на приготвяне, сервиране и отсервиране на обяда. Ежедневните занимания могат да бъдат както индивидуални, така и групови – с деца от различни възрастови групи.
Всичко това изисква един нов, холистичен подход при проектирането на средата, в който детската градина се разглежда не като сграда с двор, а като поредица от преливащи и гъвкави външни, междинни и вътрешни пространства с единство на градоустройство, паркова среда, архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн.
Един такъв подход изисква и интердисциплинарен екип, способен да проектира пространства за деца до ниво детайл:
шкафове и двуетажни легла с елементи за игра, като ниши за криене, стени за катерене и тунели за лазене;
навигационна система и графичен дизайн, предаващи специфичната идентичност на детската градина и квартала;
цялостна тематична цветова палитра – от фасадата, оградата и дворното решение до интериора, мебелите и интернет страницата на детската градина;
специфични и различни по вид катерушки, предоставящи възможности за разнообразна седмична програма;
активни коридорни и преходни пространства, които се използват отвъд базовата нужда за придвижване от точка А до точка Б посредством ниши за разговори, пързалки или кътове за почивка;
тоалетни с безопасни чешми, с подходящи височини и размери за децата;
По този начин може да се планират детски градини с многофункционални зали за спорт, музика, родителски срещи, годишни празненства, с възможност за включване на родителите и кварталната общност в живота на детската градина, както и за съвместна работа на различни възрастови групи заедно. Спалните помещения може да се интегрират със занималня и места за хранене, като се създават гъвкави и адаптивни пространства за динамичните нужди на децата.
Съвременни стандарти за устойчиво развитие
Качествената среда на обитаване в детските градини може да бъде гарантирана и от редица енергоспестяващи мерки. Така например въздухът в помещенията може да се пречиства чрез механична вентилация, при която се пропуска кислородът, но се спират фините прахови частици, а използваният в помещенията въздух се изхвърля навън. Подобни решения биха били особено полезни през зимните месеци, когато замърсяването с фини прахови частици е високо. Освен че гарантира свеж, пречистен въздух, подобна система би намалила значително и топлинните загуби при отваряне за проветряване.
Климатичните промени правят вече задължителни и системите за климатизиране на пространствата, гарантиращи прохлада през лятото, както и пасивни мерки (тоест без използването на електрическа енергия) за адекватна фасадна слънцезащита, непрекъсната топлоизолация и вентилируеми фасади, отговарящи на стандартите за пасивни сгради. Възможно е една детска градина да се проектира така, че в значителна степен да е самостоятелна по отношение на ресурсите – да разполага с фотоволтаична инсталация, собствени водоизточници (чрез сондиране или събиране на дъждовна вода) и т.н.
От гледна точка на сигурността на средата за обитаване от деца е препоръчително отоплението на помещенията да е подово, а не с видими радиатори, скрити зад демодирани и прашасващи решетки.
Важен аспект от комфорта на обитаване за деца и учители е и шумовата среда. Препоръчително е таваните и стените да се изолират значително, за да може спокойно да се провеждат дейности (или да се почива) в различните помещения. В комбинация с интериор с естествени и рециклирани материали това би гарантирало удобна и привлекателна среда.
Ролята на парковото пространство
Световната практика през последните десетилетия показва все по-ясно, че обучението на децата в стая е само един от множеството аспекти на ежедневието в детската градина. В горските детски градини например акцентът е върху контакта с природата, справянето с реални ситуации и върху съвместната работа за сметка на т.нар. фронтално обучение, при което учителят преподава, учениците пасивно възприемат и възпроизвеждат. За целта дворът е място не само за игра, но и за отглеждане на плодове и зеленчуци. Озеленените покриви на едноетажни детски градини позволяват разнообразна паркова среда и нови места за любопитните, а съоръженията за игра се изработват от естествени материали.
В тази връзка стратегията на Столичната община „София играе“ предоставя важни насоки за ролята на местата за игра, включително за стойността на използваните материали, игровата стойност на съоръженията и възможностите за социално взаимодействие.
Настилките в двора могат да бъдат и нещо по-разнообразно от стандартните квадратни гумени пана, които губят гъвкавост след първата зима. Друг важен аспект в интегрирането на природата в детските градини е да има достатъчно козирки или навеси, които осигуряват защита от дъжд или силно слънце, но позволяват и игра навън при лошо време. Вътрешните дворове могат да се превърнат в зимни градини, които позволяват зеленината да бъде близо до децата.
Конкурсното начало в архитектурата
Както става ясно, изграждането на една детска градина е комплексно занимание, в което следва да бъдат въвлечени както голям екип от специалисти, така и квартални и родителски общности. Овладяването на многообразието от нужди и изисквания в едно холистично задание изисква дълбочинно познаване на темата и интердисциплинарен екип, които да гарантират създаването на съвременна среда за обитаване на децата. За съжаление, към днешна дата общините не работят в такава посока. Освен това те са ограничени от строгата рамка на Закона за обществените поръчки, според който водещ критерий е най-ниската цена. Непознаването на сложността на задачата и ограничените срокове за реализиране водят до пропускане на множество детайли още в заданията. Масова практика е и възлагането на строителството на детски градини да бъде на принципа на инженеринга. Това означава, че една и съща фирма прави проекта и после го изпълнява.
Инженерингът не може да оценява качеството на проекта, защото в него се избира строител, а не проектант. Той овластява строителите да влязат в ролята на архитекти, стига проектът им да се вписва в традиционно семплото първоначално задание. По този начин общината доброволно се освобождава от възможността да контролира качеството и прехвърля тази отговорност на строителя. А целта на строителя е да извлече максимална печалба, изпълнявайки минимални изисквания. И така порочният кръг се затваря – публичният интерес губи своя защитник. А ние като общество се налага да се примиряваме, че децата поне имат покрив над главата.
Архитектурните конкурси за социалната инфраструктура са ключова стъпка в развитието на българското образование. Те биха го подпомогнали с внасянето на актуална среда, отговаряща на съвременните социални отношения.
Образованието заема приблизително една четвърт от живота на човек, изминаващ целия път от яслата до университета. Това само по себе си подсказва важността на пространствата, предназначени за обучение, и възможностите, които те следва да предоставят. Архитектурата им трябва да бъде изразителна, вдъхновяваща и да стимулира развитието на различни качества у подрастващите. Тя трябва да провокира любопитство към света, да насърчава интелектуалното и емоционалното развитие, да допринася за цялостното личностно израстване. Важно е и символният заряд, вплетен в архитектурата, да отразява местния контекст, да използва характеристиките на средата и да бъде свързан със специфичната културна и природна идентичност на мястото.
Качествена промяна може да има само тогава, когато общините разберат, че в процеса на проектиране и строителство на детски градини е нужно да се вслушват в позициите на експерти с различни профили, които да правят задания, да организират конкурси, да следят за качеството и т.н. Създаването на един такъв интердисциплинарен съвет би гарантирало, че в градската среда добрите проекти, поставящи качеството пред количеството, няма да са изключение. Това ще е подход не просто за проектиране на сгради, но и за създаване пространства, вписани в социалния и културния контекст на всяко отделно място. Това е смисленият начин да се осигури истински качествено и устойчиво бъдеще за най-малките ни граждани.
В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.
Популизмът е феномен на нашето време, който, очаквано, остана тема на деня и след изборите за европейски и български парламент на 9 юни 2024 г. Изненадата от възхода на крайнодесните партии, от загубите на леви и зелени, от сменените приоритети в Европа, от феномена „Величие“ в България, от ниската избирателна активност и политическата апатия на българските граждани запълни анализаторското време.
Архитектурата остана в периферията, естетически деполитизирана или сведена до махленски скандали с велоалеи в градската среда. А не бива. Важно е да подредим и нея в голямата картина, защото тя помага да се направят връзки между на пръв поглед несвързани явления. И ни подготвя за това, което предстои.
Архитектурният популизъм и у нас, както и навсякъде, избуява неконтролируемо около избори. Особено около местни избори, но не само.
Ще разкажа няколко архитектурни истории от България, които са от два периода, наситени с избори: 2018–2019 и 2023–2024. Част от тях, особено по-старите, днес може да изглеждат безобидни. Но те бяха скандални за времето си и е добре да запазим чувствителността си към абсурдното, независимо каква част от ежедневието ни заема то днес.
#HUBAVOE
През 2018 г. Елена Филипова и Димитър Караниколов от българското студио за архитектурни визуализации „Мешрум“ направих един колаж, в който бяха събрани всички драми на българското общество около архитектурни казуси от последните години – строежи, ремонти, фалшиви крепости, паметници.
По онова време България председателства Съвета на Европа, НДК е ударно ремонтиран, паметникът пред него е разрушен, за да не загрозява, на следващата година предстоят местни избори, навсякъде кипят ремонти, тържествено се откриват обекти. Появява се хаштагът #HUBAVOE, който маркира всички безумия в градската среда, които сякаш се случваха ежедневно.
Колажът тогава беше придружен от ироничен текст в стила на „Не!Новините“, написан от Димитър Караниколов и Наталия Атанасова (също архитект):
Независими експерти от английската компания Meshroom разработиха специален софтуер, който на базата на сложни изчисления е в състояние да визуализира как ще изглежда София след 10 години.
… От изображението става ясно, че през 2028 г. градската управа в крайна сметка вече е успяла да се справи с най-големия проблем на столицата – трафика, използвайки изключително напредничав похват – пълно и повсеместно обезлюдяване поради влошаване на условията за живот. По този начин от града трайно са премахнати всички превозни средства, заедно с прилежащите им хора. Чиста работа!
… В самата столица са останали предимно кучета от породата Шопски самоед, които са оцелели благодарение на факта, че се хранят основно със строителни отпадъци, дребен чакъл и по-слабите представители на вида си.
Вече повече от 15 години в София текат непрестанни ремонти. Всяка нова партия, която идва на власт, ремонтира ремонтите на предната и започва нови. Малкото останали жители на столицата вече не вярват на никого.
… Софийска община, в отчаян опит да спечели симпатиите на гражданите и студентите по архитектура, решава за годишнината от разрушаването на паметника „1300 години България“ да го изгради наново. Паметникът е сглобен набързо и некачествено от итонг, дъвка и някакво много скъпо китайско тиксо. За да прикрие плачевния резултат, общината го опакова с оранжево платнище и въжета, като в хитър пиар ход обявява, че това е проект на Христо Явашев. Кристо, разбира се, отрича да има каквото и да е било общо с проекта.
Пет години по-късно нещата не са много различни. „Горещите“ архитектурни теми пак са събаряне на паметници, улични ремонти, коли и пешеходци, единствено хуморът сякаш е по-малко, а меметата в социалните мрежи са далеч по-скучни.
И сега е време за конкретните истории. Тях можем да разделим в три групи според различните проявления на елементарен политико-културен популизъм у нас, който засяга архитектурата и градската среда: флирт с общественото мнение, националистически кич и игри с паметта.
Флирт с общественото мнение
Архитектурата може да бъде използвана като мощен популистки инструмент за флиртуване с обществото, който успешно да прикрива управленски и комуникационни неудачи.
През 2018 г. един на пръв поглед стандартен и всъщност наложителен ремонт се превърна в социален експеримент, в който едновременно се тестваха способността на общинската администрация да реагира под стрес и властта на българските граждани в социалните мрежи.
„Графа“
Ремонтът на „Графа“ се превърна в символ на архитектурно-строителния провал и в устойчива фраза, която започва да се използва, за да етикетира всички проблеми, свързани с ремонти и обществени поръчки в страната. Властта паникьосано променяше решенията си – със или без трамвайни разделители, с черен гранитен фонтан или не, с призматични гранитни или с кръгли бетонни трамвайни разделители и т.н. – в зависимост от реакциите и ироничните колажи в социалните мрежи. Въпреки това обществото така и не остана доволно.
Къде тук е популизмът? Замисълът беше след ремонта през 2018–2019 г. „Граф Игнатиев“ да стане първата споделена улица в България. Такава беше първоначалната идея на спечелилия още през 2015 г. конкурсен проект на архитектурното студио АДА, това бе и посоката, в която по принцип уж цели да се развива Столичната община, особено след сътрудничеството си с датския урбанист Ян Геел. За тази цел ремонтът включваше не просто смяна на настилките, а изливане на нова плоча, която да уеднакви нивата по цялата улица.
Именно тези дейности драстично забавиха целия ремонт. Но в същото време 60-сантиметровите чугунени боларди обезсмислиха опита за създаване на съвременна споделена улица, както и целия ремонт, премахването на бордюрите и изливането на новата плоча, включително възможността София да получи публично пространство с равномерна настилка, по което движението да разчита на друг вид организация от стандартната.
По-голямата част от публичните пространства в София притежават ярка индивидуалност, но организацията им невинаги подчертава характеристиките на сградите, техните функции или дейностите на хората, които ги използват. […] Качеството на публичното пространство, включително около историческите сгради, силно се влошава от решенията, ориентирани към трафика и потребностите на автомобилите, а не на хората – колчета, грамадни пътни табели и маркировки на паркингите.
„Графа“ срещу „Патриарха“
Днес скандалите около ремонта на „Графа“ през 2018 г. изглеждат смешни и дребнави. Всички отдавна са забравили драмите около колчетата, фугите и цвета на плочките пред църквата „Свети Седмочисленици“, защото 2024 г. донесе нов „проблем“ – велоалеите по бул. „Патриарх Евтимий“ и новата организация на паркирането около НДК. Ироничното е, че тези промени са още по-стари от доклада на Ян Геел. Програмата за развитие на велосипедния транспорт на територията на Столична община е поръчана от Направление „Архитектура и градоустройство“ към общината преди почти 10 години, а велосипедното трасе по „Патриарха“ е с проектна готовност още за периода 2016–2019 г.
Ако някой реши да реформира, тутакси изникват протести от различни страни. Това е глобална тенденция, не е характерна само за България. […] Преди време имаше например план за реконструкция на Париж, който пропадна след протести и критики, а наблюдатели заключиха: „Ако днес се беше родил барон Осман, градът и досега щеше да си е със средновековните улички.“
Националистически кич
Архитектурата лесно се поддава на популистката реторика на нашето време, защото отдавна съществува откъсната от сложните хуманитарни дебати, вследствие на което е и недостатъчно подготвена за тях. Това лесно води до необосновани проекти, граничещи с националистически кич, които могат да се превърнат в инструмент в една далеч по-голяма политическа игра.
„България над всичко“
През юни 2019 г., няколко месеца преди местните избори, неочаквано появил се архитектурен проект фокусира за пореден път вниманието върху прословутата тема „Какво да правим с Паметника на Съветската армия в София?“. Тогавашният председател на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов публикува в личния си профил си във Facebook три визуализации на нов монумент „България над всичко“ – триизмерен герб на мястото на фигурите върху пиедестала на Паметника на Съветската армия, снабден със скрита камбана, която да звъни на всеки кръгъл час като във възрожденска часовникова кула.
Предложението бързо набра популярност, като в рамките на няколко дни събра стотици споделяния и коментари – доста за публикация на личния профил на относително непопулярен експерт, който в онзи момент все още не беше публична личност и чието онлайн влияние достигаше аудитория, далеч по-малка от тази на истински инфлуенсър.
Реакциите, очаквано, бяха полярни:
Този срам за България трябваше отдавна да се демонтира!
Промяната на паметника няма да промени историята. По-добре да се фокусира тази енергия в образованието на младите. Предложението е изключително нелепо като визия и концепция. 2019 година е все пак.
Две седмици по-късно, на 30 юни, след поредица дискусии и участия на арх. Игнатов в национални медии, включително в предаването „Лице в лице“ по bTV, авторът публикува отново в личния си Facebook профил ново предложение със значително променена идея – запазва паметника непокътнат, но го закопава в зелена могила, която представлява изкуствена структура, покрита с дървета и пешеходни маршрути и завършена с наблюдателна площадка на върха.
Борислав Игнатов мотивира новия проект така: „След като толкова много хора смятат, че паметникът е много важна част от нашата история, то той се запазва непокътнат. Нещо повече – запазва се и от разрушаващото влияние на природата и градската среда. Това става, като около паметника се изгражда саркофаг за негова защита, подобен на гробницата в Свещари. Така паметникът става експонат в собствено пространство.“
Това предложение се представи малко по-слабо откъм социални реакции. Коментарите обаче отново бяха напълно противоположни.
Два месеца по-късно, на 14 август, арх. Борислав Игнатов бе издигнат за кандидат-кмет на София от обединението „Демократична България“ и спечели малко над 12%. После той стана общински съветник в СОС като представител на същата коалиция, която го издигна, а днес изглежда напълно изоставил политическата си кариера.
През 2024 г. темата с националистическия кич в центъра на София изглежда умилително остаряла, защото страната има нов архитектурно-националистически феномен – партия „Величие“ и създадения от нея „Исторически парк“ в община Ветрино.
„Исторически парк“ и фалшивото наследство
„Исторически парк“ не е само секта, нова националистическа или проруска формация или финансова пирамида. Това е и учебникарски пример за фалшиво наследство.
Когaто някой тръгне да вдига многометрови статуи на тракийски стрелци на входа на чисто нов „дисниленд“, пълен с фалшиви крепости, форуми, базилики и гробници, винаги има нещо гнило.
С тези думи още през 2019 г. номинирахме „Исторически парк“ край Варна за архитектурен бъг на годината на фикционалните годишни архитектурни награди WhATA Awards. През същата година, в края на юни, във варненското село Неофит Рилски отвори врати рекламираният като най-голям исторически парк в света, част от мащабна туристическа инициатива. Дошлите на откриването обаче се оказаха на строителна площадка.
Дружеството, което стои зад парка, набира пари след емитиране на 1 млн. акции, които обаче не се предлагат публично на фондовата борса. Разследване на „Капитал“ показа съмнителни схеми за привличане на нови акционери, макар изпълнителният директор Ивелин Михайлов да твърди, че фирмата не продава акции, а набира съдружници. Самата емисионна цена на акциите, изглежда, се определяше именно така – прогнозната цена на проекта, разделена върху един милион акции. Цялата история още тогава миришеше на 90-тарска пирамида, поръсена с малко напомпан патриотизъм и евтини имитации.
Изобщо трябва да сме подозрителни всеки път, когато се сблъскаме с бутафории и прояви на националпопулизъм. Обикновено имаме или зле прикрити комплекси, или нездравословна любов към величие, или склонност към финансови измами. А както се оказва през 2024 г. – всичко накуп плюс политически амбиции и популизъм.
Игри с паметта
И последно, няма как да говорим за архитектурен популизъм, без да стигнем до толкова рисковите игри с паметта, за които примерите са много и които сякаш са се превърнали в част от ежедневието ни. Съветски паметници, паметници на царе и национални герои, войнишки паметници – манията да говорим, спорим и строим паметници сякаш е в неконтролируем възход.
А всъщност няма нищо по-невидимо от паметника, както беше казал през 30-те години на ХХ в. немският писател Роберт Музил. И съдбата на паметниците днес е само най-видимата част от един по-глобален феномен:
наследството, сред което живеем, е все повече и по-категорично противоречиво – при това по много и най-различни начини.
Трудна работа е намесата в местата на паметта. Особено като имаме предвид, че архитектурата е пословично бавна, но е също толкова пословично дълготрайна.
Ако все пак приемем архитектурата и като част от културата, то трябва да подчертаем, че тя е малко по-различна област от всичко онова, което обикновено е предмет на оперативната културна критика. Човек може да избира музиката, която да слуша, филмите, които да гледа, книгите, които да чете, театралните постановки, на които да отиде или не. Но архитектурата е незаобиколима, навсякъде около нас.
Живеейки в урбанизирана среда, хората живеят сред архитектура, която им е наложена – често от сили, над които малко от тях имат реален контрол. Затова в съвременното хоризонтално общество на социални балони, активни граждани в социалните мрежи и умиращи авторитети е още по-важно да се изолира, анализира и блокира архитектурният популизъм във всички негови форми и проявления.
От маргинален термин „популизъм“ се превърна в дума на годината през 2017 г. и вече е неделима част от ежедневието ни. Aрхитектурният популизъм не закъсня. У нас той надигна глава през 2019 г., някъде измежду активизирането на хоризонталното гражданско общество, избухването на социалните мрежи и тогавашните местни избори. Днес, пет години по-късно, той се развива в още по-сложна политическа (и геополитическа) обстановка и е все така видим.
Но какво представлява популизмът днес?
Да се върнем малко назад. Лайпциг, 1989 г. Wir sind das Volk („Ние сме народът“) е политическият лозунг на протестите в ГДР срещу комунистическото правителство. В годините преди обединението на Германия призивът бързо прераства във Wir sind ein Volk („Ние сме един народ“). След 2014 г. обаче тази популярна фраза все по-често се използва в расистки, ислямофобски, крайнодесни и популистки по своята същност демонстрации срещу бежанци и джамии в Германия.
Популисткият Zeitgeist
„Ние сме един народ“… „В името на народа“… Това са все фрази, които сякаш чуваме ежедневно – независимо дали в последната президентска предизборна кампания на Марин Льо Пен, или в българския парламент. Днес, когато думата „популизъм“ се появи в медиите, никой вече не ѝ дава обяснение, сякаш всеки знае какво е това. И уж всеки може да го опише – донякъде през примерите, станали шаблонни символи за съвременен популизъм – Брекзит, Тръмп, Унгария на Виктор Орбан или издигането на Жаир Болсонаро в Бразилия.
Всъщност най-влиятелното съвременно определение на думата дава един холандски политолог – Кас Муде, през далечната 2008 г., когато думата изобщо не се радва на такава популярност. Статията му е озаглавена точно така – „Популисткият дух на времето“. Популизмът, твърди Муде, е повече от обикновена демагогия, не е просто опортюнизъм, но не е и напълно формирана политическа идеология. Популизмът е „тънка идеология“ – това е изразът, който измисля Муде, – която се състои от много малко твърди убеждения. Първо, в нея най-важното разделение в обществото е между „хората“, „народа“, приемани за фундаментално добри, и елита, който фундаментално се приема за лош, корумпиран и напълно откъснат от ежедневния живот, от „народа“.
По тази причина, всички популисти вярват, че политиката трябва да изразява „общата воля“ – желанията, споделяни от всички „обикновени“ хора.
Ние срещу другите
Всъщност от маргинален термин през почти целия ХХ век „популизъм“ се превърна в дума на годината през 2017-та. Статията за популисткия цайтгайст на Муде вече е класика. Това, което той успешно прави като активен коментатор по темата вече 15 години, е да извади популизма единствено от крайнодясната му конотация („Подемос“ в Испания или СИРИЗА в Гърция също са популистки, макар и леви движения) и да посочи основната опасност – отношенията между „елита“ и „другите“. Популизмът се корени именно там и проблемът няма да бъде разрешен, ако „другите“ продължават да бъдат маргинализирани и презирани.
Забавно е определението на мексиканския политически теоретик Бенджамин Ардити. Той описва
популизма като пияния гост, дошъл на официалната вечеря на демокрацията,
който не дава и пет пари за правилата за добро поведение и приетата за правилна учтивост, следователно безцеремонно посочва грешки и прояви на лицемерие, които всички други в стаята са се съгласили да игнорират.
Отново Муде:
Популизмът е онзи, който задава правилните въпроси, но дава грешните отговори.
Архитектурният популизъм
И сега, след това дълго въведение, стигаме до основния ни въпрос: какво е архитектурният популизъм?
Ще го илюстрирам с един нашумял пример, при това в развитие, чието начало е много назад във времето.
През февруари 2020 г. целият архитектурен свят и със сигурност американската му част настръхнаха, когато в американските медии изтече чернова на президентска заповед на Доналд Тръмп, станала известна като Making Federal Buildings Beautiful Again („Да направим федералните сгради отново красиви“). В нея се предлага пренаписване на правилата за нова архитектура на правителствените сгради в САЩ в посока „неокласицизъм като предпочитан стил“. Американският архитектурен институт и куп медии реагираха бурно срещу налагането на подобен единен стил, който според тях не отразява прогреса, нарушава свободата на творческата мисъл и изразяването и като цяло пречи на демокрацията. Шумът беше огромен и стигна даже до България.
През 2020 г. изтичаше последната година от мандата на Тръмп, през март светът „затвори“ заради пандемията от коронавирус и когато през декември президентът подписа тази заповед, шумът вече беше позатихнал. Всъщност тогава Тръмп подписа две заповеди– и двете доста спорни, естетически ориентирани и отчетливо антимодерни. Втората засягаше изкуството в правителствените сгради, което трябваше да изобразява „исторически значими американски личности или американски идеали“, и в нея изрично се подчертаваше, че това изобразяване не трябва да бъде в абстрактен или модернистичен стил.
След това Тръмп изгуби изборите, Байдън отмени и двете заповеди и историята сякаш заглъхна. Но всъщност изобщо не беше така.
Нека сега отворим една историческа скоба и проследим що е то стил на правителствените сгради в САЩ, защо е възникнал, как е бил регулиран до този момент и какво общо има всичко това с архитектурния популизъм.
Америка и архитектурата на античен Рим
В края на XVIII век младата американска република има нужда от нова, достойна за нейния нов образ архитектура. Особено важен е видът на правителствените сгради. Измежду всички бащи основатели на новата американска нация – Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин и останалите –
най-загрижен за създаването на национална, „американска“ архитектура е Томас Джеферсън.
Той прави и най-много в тази посока – като губернатор на щата Вирджиния, като държавен секретар, а после и като трети американски президент. Джеферсън се обръща, разбира се, към класическата Античност. Тук среща пълното одобрение на своите съратници – хора на Просвещението. Идеалът е републикански (не императорски) Рим, където здравият морал е водещ във всички сфери на управлението. Американският Сенат иска да превъплъти римския Сенат.И затова новата Америка има нужда от римски архитектурни прецеденти.
Класическата архитектура визуално свързва новата република с античните предшественици на демокрацията.
Първата сграда на американския Конгрес например – Капитолият във Вашингтон – претърпява много трансформации до днешния си вид, но изворът на вдъхновението за създаването ѝ е един и той е очевиден – става дума, разбира се, за Пантеона в Рим.
В аналогичен неокласически стил е издържано и цялото централно ядро, както и градоустройството на Вашингтон – пример за осмислена и последователно наложена държавна политика, която остава валидна през следващия век и половина. Това е Америка на неокласическите публични и административни сгради, които властта приема за имиджови, изискани, правилни и елегантни.
Но през 30-те години на ХХ век тези сгради се оказват притеснително подобни на архитектурата, която фаворизира Хитлер по същото време. А това постепенно започва да изглежда все по-нередно.
Америка и модернизмът
Нацистка Германия на Шпер и Хитлер официално приема, че не е редно публичната архитектура да бъде модерна. Тя трябва да представлява грандиозен неокласицизъм с колони, портици и множество аналогии с Римската империя и Античността.
Съответно Съединените щати трябва да отговорят. Те приемат прогонените от Третия райх немски архитекти емигранти от „Баухаус“, а заедно с тях и
модернизма – като мощно оръжие срещу официалния архитектурен стил на нацистка Германия,
а по-късно, през Студената война – и срещу еклектичния, обърнат към миналото социалистически реализъм на Сталин.
Очевидно е, че модернизмът е стилът на следвоенната епоха, включително и на нейния символ – централата на ООН в Ню Йорк, завършена през 1951 г. Затова, естествено, и архитектурата на правителствените сгради в САЩ се променя – при това регламентирано.
През 1961 г. американският президент Джон Кенеди казва:
Ние не имитираме, защото трябва да бъдем модел за останалите.
Той основава комитет начело с бъдещия сенатор и дипломат Даниел Патрик Мойнихан. Така през 1962 г. влиза в сила един важен документ, озаглавен „Водещи принципи на федералната архитектура“, който не само отхвърля неокласицизма като водещ стил за федералните сгради дори във Вашингтон, но също така постановява, че налагането на официален, единен стил по принцип трябва да се избягва. Дизайнът и дизайнерските решения следва да идват от архитектурната професия към правителството, а не обратно.
Резултат от точно този документ и свободата, която той дава, са всички сгради, които Тръмп и останалите защитници на неокласицизма обичат да мразят. Всъщност немалко хора ги мразят.
„Най-грозните“ сгради
60-те и 70-те години на ХХ век са време на архитектурен брутализъм в САЩ и правителствените сгради от този период отразяват напълно духа на епохата – с всички добри и лоши нейни страни. Централата на ФБР например обичайно оглавява популярните списъци с най-грозните сгради във Вашингтон и Америка, но същевременно и всички архитектурни гидове с бруталистични сгради икони на града.
През 90-те години умората от модернизма и брутализма е осезаема и американската държавна администрация се опитва да пребори монотонността на архитектурата на правителствените сгради с нова инициатива – т.нар. Design Excellence Program от 1994 г. – с цел да надгради принципите на Мойнихан и другите идеалисти от епохата на Кенеди с експерименти в дизайна. Построени са над 150 сгради – някои може би наистина отлични, други – далеч не толкова. Обществото, разбира се, отново недоволства.
Сградите, проектирани по тази програма, се оказват не по-малко мразени от кутиите от стъкло и бетон от предишните десетилетия. И трябва да признаем, че критиците на съвременната правителствена архитектура в САЩ, включително подкрепящите написаното в онази заповед на Тръмп, имат право до известна степен. В Америка действително има много, истински ужасни правителствени сгради. И те няма как да не изгубят точки пред класическата монументалност на сгради като Капитолия във Вашингтон.
Затова не е учудващо, че през 2023 г. Марко Рубио, добре известният републикански сенатор от Флорида, внася за разглеждане в Сената нов законопроект – Beautifying Federal Civic Architecture Act, който отново постановява, че за своите сгради правителството следва да предпочита архитектурни проекти, които са вдъхновени от формите, принципите и изобщо от архитектурата на антична Гърция и Рим.
Защо? Ами защото хората просто не харесват другите сгради!
Близки до Тръмп неправителствени организации като National Civic Art Society доказват това със социологическо проучване още през 2020 г.: 72% от американците предпочитат „традиционна“, а не „модерна“ архитектура. Показателно е, че предпочитанията към „традиционна архитектура“ – в която авторите на изследването включват не само неокласицизъм, но и неоготика, неоколониален стил и други неостилове от XIX и началото на XX век – са водещи във всички възрастови групи, независимо коя партия подкрепят, каква раса са, от кой регион, с какво образование и с какви доходи. Такава е „волята на народа“, какво може да се направи?
Но да си припомним как действа популизмът – той задава верните въпроси, но им дава грешни отговори.
Вашингтон на пръв поглед е еклектичен микс от стилове, но всъщност неговият брутализъм се съобразява с класическите образци по блестящ начин – и като обеми, и като ритъм, пропорции, материали. „Най-грозната сграда в САЩ“ – сградата на ФБР – е всъщност контрастен, но хармоничен обем в разнородния градски фронт.
Вашингтонското метро, пак брутализъм, пак от 70-те години на ХХ век, е всъщност обяснение в любов към собствения си контекст– макар и с така мразения видим бетон.Никой детайл тук не е пренебрегнат като дребен и незначителен. Всички авторитети на следвоенния американски дизайн са намесени, за да се получи този резултат. Буншафт казва, че парапетите трябва да са като излети, подобно на скулптура на Хенри Мур. Сасаки иска хората да бъдат защитени от визуалното замърсяване на рекламите. Светлината е, за да осветява; всяка повърхност и всеки материал са обмислени. Нищо не е прекалено.
Вашингтонското метро е безспорен архитектурен шедьовър – с прекрасните си пространства и изключителна работа със светлината
(архитектът Хари Уийз работи специално със светлинния дизайнер Бил Лам върху системата от индиректно осветление в станциите). С чудесната система за ориентиране, дизайн и навигация (разработена от легендарния модернистичен графичен дизайнер Масимо Винели). И с тази визуално обсебваща, но незабравима игра на античния касетиран таван с видимия бетон на епохата.
Може ли закон да регламентира добрата архитектура?
Независимо дали я наричаме „красива“, или „модерна“. Опасявам се, че не. Това наистина е архитектурен популизъм. Могат ли елитите да променят рязко масовото обществено мнение и масовия естетически визуален вкус? Опасявам се, че също не. Поне не радикално и не изведнъж. Макар че именно американските елити от следвоенната епоха поръчват и довеждат докрай проекти като вашингтонското метро именно защото модернизмът иска да възпитава добър масов вкус – насочен към бъдещето, а не към миналото.
(Очаквайте продължение на темата с анализ на архитектурния популизъм в България.)
Мария Стайнова и Виолетка Славова са лицата на Архитектурно студио „Лусио“, което от основаването си се специализира в създаване на образователни пространства. Двете архитектки вярват, че именно промяната на учебната среда може да помогне за цялостната трансформация на образованието – от преподаването, през ученето, до преживяването на всички участници в образователния процес.
Ако излезем на улицата, ще видим, че проблемът не е само в образователните пространства. Неглижирането на средата е навсякъде около нас. Какво ви отведе в училищата?
М: Отнякъде трябва да се започне. Макроцел ни е да създадем именно уважение към средата и грижа за нея, защото училището е една от първите обществени сгради, до която всеки от нас има досег. И ако човек влезе в случайно българско училище сега, това, което вижда, са висящи кабели, неравномерно измазани стени, недовършени ремонтни работи… За много деца мястото, където те прекарват практически целия си ден, е потресаващо. Ние дълбоко вярваме, че когато се учиш в такава среда, после изкарваш това навън, в общественото пространство. Ако тази пренастройка в отношението ни към средата, в грижата за нея започне от училището, с порастването на личността това ще се пренесе и в средата, в която живееш.
Представях си, че имате личен мотив…
М: Добър въпрос. Когато разказваме историята на „Лусио“, винаги отдаваме пътя си на някаква случайност. Ние с Виолетка бяхме много близки в университета и след кратка раздяла на пътищата ни се оказахме в един момент заедно отново в България. Тогава се появи един конкурс на „Америка за България“ за изграждане на STEM центрове в училища. Решихме да пробваме, докато подготвяме портфолиата си за чужбина. Това е историята как започнахме.
Но после, когато създадохме екипа и започнахме да си говорим за образователни пространства, за това как влияят на хората, излезе, че наистина е лично. И че и двете имаме много неприятни преживявания по време на образованието си, като учебните пространства имат принос за това.
В: За първи път се замислям сега, като задаваш този въпрос. Не е като да нямаше и други конкурси, но точно този ни запали, и то в момент, в който се подготвяхме да напуснем страната, не да се развиваме тук. Давам си сметка, че май още тогава съм имала вътрешното усещане, че учебната среда може да е нещо много по-различно.
М: Осем. Една малка част, при които нямаше възможност за авторски надзор, не ги броим сред проектите, с които се хвалим (смеят се).
Може ли да разкажете историята на първия проект? Какво преживяхте при срещата си със средата, как ви прие училището?
В: Първият ни проект беше по този конкурс, който споменахме. „Америка за България“ и списание „Градът“ бяха селектирали 23 училища, които да получат грант за създаване на STEM център. Ние имахме възможност да ги разгледаме и да си харесаме едно от тях, за което да разработим проект. Избрахме училището на базата на това, че са работили с децата при подготовката на заданието. Имаше много детски рисунки, препратки, беше взета под внимание гледната точка на децата и на учителите. Това много отличаваше тази презентация от други, в които се виждаше, че директорът е седнал и е написал какво според него е нужно.
Кое беше това училище?
М: Първо ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица.
В: Запознахме се с директорката и заместничката ѝ, помолихме ги за среща с децата и учителите. Това много ги зарадва. Беше ключов момент, защото има директори, които държат комуникацията под личния си контрол, а в това училище имаха отворена система, приеха ни много радушно. И на базата на това проектът се получи добре, после успя да спечели конкурса.
М: Беше страшно вълнуващо. Сблъскахме се и с много неподозирани трудности, но просто имахме късмет – всички хора, които работиха по това пространство, най-вече местните изпълнители, имаха огромно желание да стане добре и работиха от сърце. И после във всеки следващ проект осъзнавахме отново и отново, че всъщност невинаги се получава така.
Кой беше най-трудният ви проект?
М: Всеки проект си има особености. Понякога е много трудно откъм изпълнение. Изведнъж се оказва, че бюджетът е наполовина, и започва едно чудене откъде да спестим – строителят вече е влязъл и трябва да се борим с него за всеки елемент. Друг път учителите или колективът имат някаква вътрешна борба с нас или пък имат конфликт помежду си и нашата работа само го подклажда, давайки нови поводи. Това може би е бил най-неприятният сценарий, в който сме попадали.
В: Ние много държим на взаимодействието. Правим работилници за идеи с учители и ученици, понякога и с родители. Но има училища, в които се смята, че това е абсолютно излишно.
Кое е трудното за приемане?
М: Излиза, че цялото това нещо е много лично. Обикновено децата имат нужда от сериозна промяна и ако зависи от тях, в училището винаги трябва да има пилон като в пожарната и аквапарк (смеят се). Но учителите се опитват да пазят авторитет, имат си график, държат нещата под контрол. И там идваме ние и казваме: „Вие вече няма да сте на подиум, децата няма да са в редички, защото това е остаряло. Ще ги разместим, ще съборим стените, ще сложим стъкло.“ Това предизвиква сериозен конфликт. Учителите си представят, че това ще ги уязви, че някой ще ги гледа осъдително и това ще наруши както комфорта, така и авторитета им. Затова винаги предвиждаме време за работа с тях, за да се запознаем, да може между нас да се създаде някакво доверие.
Всички знаем как изглежда едно традиционно българско училище. Можете ли да ни „нарисувате с думи“ пътя на промяната му към съвременни образователни пространства? Как трябва да се промени училищният сграден фонд, за да стане обстановката по-модерна, по-приветлива, по-включваща, по-достъпна…
В: Едно от нещата, които липсват в българските училища, са места за събиране. Архитектурата на огромната част от българските училища включва само едно фоайе, което не е предвидено да служи за събиране и общуване между хората, то само разпределя потока по коридорите. Това е голяма тема и влияе много на вътрешния живот в училището. Можем да покажем проекта ни в 90. СУ в София, където се опитахме да предложим решение на проблема на микрониво. Разбихме доста стени, за да осигурим такова пространство. Голяма радост ни носи, че успяват да го ползват по невероятни начини. Просто гледаме на живо как се случва всичко, което сме чели по книгите – че едно от първите неща е да се удовлетвори нуждата от събиране, от социален контакт, обмяна на идеи, учене чрез другите.
На много интересни мисли ни наведе една лекция на архитектка от Литва. Тя разглеждаше модела на старите руски училища, който в периода на комунизма се разпростира и сред държави сателити на СССР, каквато е България. Колежката ни разви тезата, че тези пространства липсват в комунистическото училище, защото не може да се контролират.
М: Отвъд архитектурата е идеологическата тревога, че на места, където безконтролно се събират хора, може да се раждат различни идеи. Това не е в интерес на системата и тук е ролята на архитектурата – чисто пространствено тази възможност се елиминира. Виждаме, че идеята работи „прекрасно“ до ден днешен.
Как промяната в средата води до промяна във взаимоотношенията?
В: В 90. СУ беше предвидено това пространство да се ползва от големите ученици. Разбрахме обаче, че поради големия интерес са намерили начин да го посещават и по-малките. То се е превърнало в някаква точка, в която поколенията се срещат. Споделиха с нас, че се наблюдава спад в агресията в цялото училище. Според екипа причината е, че децата вече се познават по-добре, имат по-развито усещане за общност. Това пространство, колкото и да е малко, е дало възможност за промяна.
М: На едно такова място се срещат различни възрасти, различни хора. Това е микромодел на нашето общество, там срещаш по-големи или по-малки, с различни интереси, общуваш с тях… А училището е много важно за формирането на тези социални умения. То учи децата не само на академични знания, а и как да общуват, да са човеци. Общуването с другите човеци, струва ми се, е най-важната функция на училището. И архитектурата трябва да я стимулира.
В: Рядко се обсъжда това, че пространството стимулира определени типове поведение. Например във всички училища се изисква от децата да не тичат в коридорите, но в същото време тия коридори изглеждат като писти – дълга права, на която не ѝ виждаш убежната точка. Естествено, че ще искаш да тичаш, то е интуитивно. Ние гледаме на училището не само като място за академично учене, а като място, където да се научиш да живееш. В днешно време може да учиш и от вкъщи, има чудесни образователни програми онлайн. Но се изпуска нещо фундаментално по този начин.
След пандемията от COVID-19 видяхме и резултатите от дистанционното обучение и затварянето на децата вкъщи за две години. Този тип опит и знания отразява ли се някак във вашата сфера?
М: Да. Имахме работилници с деца малко след края на пандемията. Тях просто ги нямаше, отсъстваха, не смееха да изразяват себе си, което е много страшно да се наблюдава при деца. След една такава работилница и учителите споделиха, че просто не могат да разпознаят учениците си. Защото децата само слушаха и нямаше интеракция. Нямаше „аз искам“, нямаше „аз“ въобще.
В: Преди пандемията имахме размисли, а имаше и професионален дебат – ето, изкуствен интелект, дистанционно учене, училището колко ли време още ще просъществува като сграда? Благодарение на COVID-19 сякаш за всички стана ясно какво правим в училище и защо е много важно. И то не е да си научиш уроците.
Каква е ролята (а и концепцията) на съвременната класна стая в този контекст? Приложима ли е и приемлива ли е тя за българското образование?
М: Абсолютно приложима и приемлива е, въпросът е кой ще я приеме. В системата работят учители от много широк спектър. От едната страна са тези, които са много отворени и адаптивни и са готови за промяна. От другата са тези, които биха искали нищо да не се променя – да си отворят учебника, да диктуват, а след това да изпитват на дъската. Ние много разчитаме на първата група и вярваме, че техният пример е заразителен и би повлиял върху по-консервативните им колеги. Стараем се самата среда да направи мост между различните групи.
В 90. СУ имаме един много любопитен пример. За едно пространство не стигна бюджетът да бъде завършено. Бяхме планирали амфитеатър, кът с меки мебели, масички, но нищо от това не можеше да се осъществи и от училището си донесоха чинове от друга стая. Ние бяхме доста разочаровани, че в това пространство, за което имахме такава модерна идея, са сложени старите чинове, и не само са сложени, а са в редички, с катедрата отпред – по най-традиционния начин. Но когато отидохме там една година по-късно, за да направим проучване как се ползват пространствата, каква е обратната връзка от тях, се оказа, че това пространство е ключово. Защото точно там влизат учителите, които още не се чувстват готови да разтворят напълно класната стая. То служи за „входно ниво“ и ги мотивира постепенно да ползват и по-алтернативните пространства, а с това да променят и начина си на преподаване, само че със своята си скорост.
Значи ли това, че когато говорим за промени в образованието, трябва да се мисли за преход, включително архитектурен?
В и М: Да.
В: Ние също започнахме да осъзнаваме, че не можем да очакваме да предложим нещо драстично различно и то да се възприеме стопроцентово. Трябва да има възможност за градация.
В какво се състои промяната на класните стаи всъщност?
В: Сега имаме модел, който поставя учителя в центъра. Всички са подредени така, че той да ги вижда, те него също, слушат и изпълняват едновременно, режимът на преподаване е лекционен.
В днешно време обаче това е само един от многото възможни режими на преподаване. Не че лекционният е лош сам по себе си, но не би трябвало да е единствен, а да може да се превключва на групов, на индивидуален, на малки групи – има много варианти. И пространството също трябва да го позволява. Затова например в една от лабораториите, които проектирахме, изместихме мивките в периферията, за да се освободи пространството. Масите са мобилни, има висящи контакти, за да може бързо да се включат лаптопи, микроскопи. Но основната идея на тези пространства е учителят да може да преподава от различни места, по различни методики и лесно да преструктурира класа.
М: Ако се върнем малко назад и се запитаме какво налага всичко това, ще стигнем до извода, че в днешно време учителят не е носител на цялото знание. Информацията е достъпна и фактологията може да бъде намерена и сверена в телефона ни. Ролята на учителя се променя и от единствен източник на знание той става ментор. Той подпомага учениците да стигат до знанието и ги насочва. Символно той слиза от подиума и тръгва между учениците – и съответно пространството трябва да позволява това да се осъществи.
Когато си говорим за модерна класна стая, това, което тя изразява, е онзи момент, в който учениците стават общност. Стъклото, видимостта, отварянето стимулират именно това. В училищата винаги има големи притеснения, когато кажем, че искаме да сложим витрини.
М: Да, точно така! Но отново от последващите проучвания разбираме, че всъщност не се получава така. Напротив, когато децата се озовават в коридора и виждат, че някой там учи, сами се регулират и спират да вдигат шум. Този резултат се повтаря в много проучвания.
Всъщност има много притеснения за средата на бъдещето, но от опита си виждаме, че когато учителите влязат в тази среда и започнат да я ползват, тревогите им бързо се изпаряват и дори не искат да се връщат в пространствата си от миналото.
Новата сграда за Регионалната библиотека на Варна беше една от шумно популяризираните и мъчително потънали в забрава инициативи на предишната общинска власт на града. През 2015 г. се проведе популярен международен архитектурен конкурс, който събра 370 конкурсни предложения от 66 страни, оценени от авторитетно международно жури.
Междувременно през 2018 г. правителството осигури 43,2 млн. лв. от националния бюджет за община Варна, за да купи „Дупката“ в центъра на града от бизнесмена Георги Гергов. А реконструкцията на 3 километра от злополучния варненски булевард „Васил Левски“ през 2019 г. погълна 113 млн. лв. и се превърна в един от най-скъпите пътни проекти в републиката и непресъхващ извор на трагикомични гафове. За библиотеката по същото време, по изчисления на базата на проекта от 2018 г., бяха нужни около 35 млн. лв. за строителство и 5 млн. лв. за обзавеждане и оборудване. Но те така и не бяха намерени от Портних.
Конкурсът беше организиран от Община Варна със съдействието на КАБ – Варна и независимата архитектурна организация WhAT Association (WhATA)*. Конкурсната програма бе съставена след онлайн анкета, проучваща общественото мнение, нагласи и навици на четене, както и след многобройни консултации с общинските власти и с представители на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – град Варна, за техните нужди и изисквания.
Къде
За терен на бъдещата библиотека варненските власти определиха общинския паркинг до сградата на Община Варна заради ясната собственост и централното местоположение. Целта им бе да създадат съвременна библиотека в смисъла ѝ на нов тип културно пространство, която като „градска дневна“ да бъде разположена в сърцето на града.
Защо
Конкурсът трябваше да разреши дългогодишен проблем: въпреки че библиотеката на Варна е институция с над 130-годишна история, в момента колекцията ѝ от над 860 000 документа е разпръсната в 6 сгради в различни части на града. Конкурсът за нова сграда целеше да събере библиотеката под един покрив и да осигури безпрепятственото ѝ функциониране, като едновременно с това създаде ново активно обществено пространство.
Ключово послание
От обявяването на конкурса се използваше всеки повод да се подчертае, че бъдещата сграда трябва да демонстрира съвременно отношение към книгите и читателите и да излъчва едно основно послание: „Ние сме модерна, отворена и приятелска институция. Елате да прекарате свободното си време тук.“
Участници
Конкурсът бе обявен в началото на септември 2015 г. и в края на ноември събра 370 конкурсни предложения от 66 страни (около 90 от тях от България), които бяха оценени от международно жури.
Жури
Повечето членове на журито бяха архитекти от популярни студиа с международен опит в проектирането на значими обществени сгради и особено на библиотеки. В журито бяха включени също представители на КАБ – Варна и главният архитект на града.
По време на журирането бяха поканени представители на Регионалната библиотека, включително нейната директорка Емилия Милкова, които даваха мнението си на „потребители“ на бъдещата сграда, без да имат право на глас или да влияят директно на процеса на журиране. Аналогична беше ролята на двама инженери, представители на КИИП (част „Строителни конструкции“ и част „Енергийна ефективност“), които успяха да прегледат разширената селекция от проекти и да напишат ключови препоръки и забележки за тяхната изпълнимост, отношение към противоземетръсните правила в България, енергоефективност и т.н. Писменото становище на специалистите беше взето предвид от журито при разглеждането на всеки проект.
Победителите
Международното жури класира трима победители: младото холандско бюро Architects for Urbanity на първо място, българите от I/O Architects на второ, а на трето – проекта на Spatial Practice от Хонконг. Определени бяха и 2 поощрителни награди: на Stewart Hollenstein от Австралия и на PLUSR Chitecture от Гърция.
Конкурсът носеше духа на времето си, с всичко добро и лошо от това време. Тогава в България все още се градеше доверието към тази най-лека конкурсна форма – отворения, анонимен, едноетапен и безплатен конкурс, който събира стотици участници, хиляди човекочасове архитектурен труд, но не дискриминира никого и дава шанс на младите архитекти, както и на специалисти без опит и реализация.
Проектите финалисти в архитектурния конкурс
Една нова библиотека винаги е привлекателна архитектурна задача – още от времената на Франсоа Митеран. През 2015 г. конкурсът за варненската библиотека носеше в себе си оптимизъм и ентусиазъм – наивния оптимизъм на много хора, че властта е разбрала смисъла от архитектурното състезание, а добрите конкурсни практики развиват не само конкурсната култура в България, но и работят за качествена съвременна архитектура и градска среда, разказвайки истории с щастлив край.
А Варна и тогава, и сега има нужда от история с щастлив край.
Но не конкурсът е темата на тази статия.
Проектът накратко
През 2015 г. проектът победител бе избран единодушно от международното жури. Той е неделимо свързан с конкурсната локация, съобразен със заданието и отразява напълно контекста на мястото.
Сградата е на шест етажа, с три подземни нива за паркиране за 300 автомобила, които имат самостоятелен достъп и обслужват голяма част от централната зона на града. Предвидено е библиотеката на Варна да разполага с най-новите технологични въведения, да има 30 места за зареждане на електроавтомобили, велостоянки за 200 велосипеда, както и 24-часова система за връщане на книги. Освен библиотека, сградата представлява и културен център – с амфитеатрална зала с 200 места, 6 помещения за провеждане на събития, картинна галерия на партера, както и редица по-малки помещения за извънкласна дейност и различни прояви. Проектът предвижда обществено достъпен атриум по цялата височина на сградата, който да събира всички, включително деца и младежи, които да прекарват свободното си време там в общуване, четене на книги или работа.
Коментари на журито за проекта победител (сп. „Архитектура“, 2016)
Трине Бертхолд, партньор в schmidt hammer lassen architects, Дания:
Проектът има убедителен разрез: огромна рампа с книги се развива на стъпки през библиотеката. Движението в разреза се възприема като приветлив жест и приканва града и посетителите да влязат в библиотеката. Мащабът на сградата е съобразен с околните сгради, а сградата на Общината остава най-високата точка в района.
Матя Бевк, съосновател на Bevk Perović arhitekti, Словения:
Идеята на проекта е за голяма читалня, която се развива напряко, през целия обем на сградата. Цялата сграда е организирана именно около тези стъпаловидни пространства читални. Те са сърцето на библиотеката – една дневна за посетителите. Сградата има потенциала да създава богат и сложен вътрешен живот, като едновременно с това остава визуално семпла.
Калоян Еревинов, водещ архитект в Zaha Hadid Architects, Китай:
Проектът предлага впечатляващо интериорно решение, отваряне и свързване на центъра на библиотеката с външното пространство. Доминиращият разрез осигурява визуални връзки през сградата и позволява на естествена светлина да достига в дълбочина на обема.
Петр Лешек, съосновател на Projektil architekti, Чехия:
Чиста схема, подходяща за всяка главна улица. Има силно присъствие, но в същото време не доминира над заобикалящата среда. Ще оживи сериозно главната улица. Иконична сграда, но едновременно с това въздействаща на едно деликатно ниво.
Анета Булант-Каменова, съосновател на Bulant & Wailzer, Австрия:
Характерно вътрешно пространство, с възможност за гъвкаво използване и общуване на посетителите. Архитектурата е ясно изразена, неутрална спрямо околната среда, с визуална връзка между външното и вътрешното пространство.
От своята конкурсна фаза до финалното решение с разрешение за строеж проектът остава максимално близко до конкурсната идея, включително визуално, като се съобразява с всички бележки на журито. Това е постижение, за което проектантите трябва да бъдат поздравени.
В любопитен момент се намира обществото ни днес. И това е така от няколко години. Идеята за прогрес изглежда напълно изчезнала. Въобразяваме си, че сме достигнали някакво ниво и можем да продължим напред, но не! Във всяко нещо, по всяко време напредъкът може да бъде оспорен и мигновено скачаме бодро назад, зачерквайки години бавно и мъчително развитие.
Нещо повече. В днешните времена на социални балони и умиращи авторитети имаме реална криза на доверието в експертността. Протестира се за всичко. В резултат, освен че успешно блокираме безумства в градската среда, също толкова успешно стопираме почти всичко ново, както и крехките, нефелни опити за реформи. Така имаме постоянни дребни информационни бури и скандали, но малко реална промяна, а управляващите стават заложници на общественото мнение и все по-често се чувстват парализирани да прокарват смели визионерски решения.
Новият архитектурен популизъм
Още през 2011 г. в текста си „От плурализъм към популизъм“ холандският архитектурен теоретик и критик Барт Лутсма пише:
Архитектурата се промени: от професия, която правеше обществени сгради, социални и масови жилища, публични пространства, градоустройство и дизайн в служба на по-голяма част от населението във все по-конкретен и вгледан в себе си нишов пазар, обслужващ предимно бизнеса с недвижими имоти, който вече има повече общо с медийната индустрия, отколкото с обществено отговорни задачи.
Лутсма развива теорията за възхода на „пазарния популизъм“, дефиниран от Томас Франк през 2000 г., като част от процеса на индивидуализация и доминиращата парадигма на свободния пазар. Той определя популистите като онези, които се опитват да достигнат до „обикновените хора“, като реагират на техните икономически и социални тревоги чрез „здрав разум“.
Новият архитектурен популизъм обаче добавя още няколко щрихи към този иначе строен икономическо-политически образ на „пазарния популизъм“. Защо? Защото
от 2011 г. до днес социалните мрежи се развиват главоломно и допълнително усложняват отношенията на архитектурата с властта.
Свикнали сме да откриваме популизма в парламентарното ежедневие, около местни избори, както и за прикриване на корупционни практики. Изумително е обаче как той може да засегне нещо толкова безспорно като нова библиотека в третия по големина български град, който вече много години отчаяно се нуждае от такава.
Политиците и Facebook
На 15 декември 2023 г. става ясно, че Община Варна ще кандидатства за 100 млн. лв. от държавния бюджет за 2024 г. с близо 50 обекта, които са от стратегическо значение за развитието на града. „В Общината заварихме липса на проектна готовност. Имаше твърде малко проекти на етап разрешение за строеж“, коментира тогава Благомир Коцев. Новата библиотека е едно от тези изключения – с наличен технически проект и разрешение за строеж. На 20 декември се оказва, че тя е сред „големите проекти, които най-после ще се случат във Варна“ с предвидени 5,5 млн. лв. за поетапно стартиране на строителството.
През януари обаче темата „Да има ли нова библиотека във Варна?“, „Това ли е мястото?”, „Сега ли е моментът?“ е активирана в онлайн дискусии в социални мрежи и Facebook групи.
Мине – не мине време, и се претопля темата за нова библиотека на Варна. Или по-точно абсурдният проект да се застрои една от малкото останали градинки в центъра на Варна.
Моите колебания са дали реализирането на този скъп проект ще запълни липсите в културната инфраструктура във Варна. Това ще е дворец на книжното тяло, а дали книжното тяло е нещо с бъдеще? Трябва да си отговорим на въпроса дали искаме да създадем такъв дворец.
Като продължение на предложението си за обществено обсъждане на темата, на 5 февруари 2024 г. варненският кмет Благомир Коцев призова във Facebook своите съграждани да изкажат мнението си дали и каква нова библиотека да получи градът. Там той разумно отбелязва, че
Мястото, където е предвидена да се реализира библиотеката, не може да бъде променяно. То е градска градинка и зелена площ точно до сградата на Общината. Това означава, че ще загубим няколко големи дървета и част от зелените пространства, преди да ги изградим наново, тъй като това е част от проекта.
Дебатът започва директно в социалната мрежа, а кметският пост бързо получи близо 1000 коментара.
За всеки страничен наблюдател ситуацията е съвършено необяснима.
Как е възможно след девет години усилия, започнали в пълен обществен консенсус, след хиляди часове работа на десетки експерти, след международно акламиран конкурс, който приключва без обжалвания и с категоричен победител, след похарчени близо 1 млн. лв. за конкурс, награди и проектиране, при наличието на готов архитектурен проект, неделимо обвързан с една точно определена локация, направен с желание и ентусиазъм и получил разрешение за строеж преди шест години, новата библиотека на Варна отново да бъде под въпрос? При това в ситуация на възможно държавно финансиране.
Това е може би единственият проект на Община Варна, който беше надпартиен и подкрепен от цялата общественост. Ако се загуби насъбраната енергия и свършената до момента работа, това ще е лош сигнал за всяко следващо начинание,
казва в интервю от 20 януари 2024 г. пред „Дарик Варна“ архитект Александър Минчев, един от проектантите на новата библиотека – и е напълно прав.
„Варна има нужда от съвременна библиотека“
беше мотото на архитектурния конкурс през 2015 г. Днес, струва ми се, повече от всякога, Варна има нужда и от мислещи хора, от отговорни експерти и от власт, която не се страхува да вземе стратегически решения, да застане открито зад тях и да ги доведе докрай. Включително да построи една библиотека и най-после да разкаже една история с щастлив край от Варна.
* Авторката участва в организацията на международния конкурс за нова библиотека във Варна (2015) като част от независимата архитектурна група WhAT Association (WhATA). WhATA са автори и на заданието за конкурса. В тази връзка тази статия не е безпристрастна.
Статията е в памет на Емилия Милкова, дългогодишна директорка на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ във Варна и двигател на конкурса за нова сграда на библиотеката в града.
Твърди се, че в България архитектурна критика няма. Или пък – че състоянието на съвременната българска архитектура е такова точно защото няма силна архитектурна критика. И винаги нещата се представят по фатално-трагичен начин.
Жизнената среда не е такава, каквато трябва да бъде,
пише вероятно най-активният български критик през последните десетилетия арх. Павел Попов в статията си „Каузата на кучето“, публикувана във втория януарски брой на вестник „Култура“ през 1999 г., точно преди 25 години.
Как и защо българските архитекти точно както футболистите преуспяват на гурбет или в емиграция, а на местна почва хич ги няма – до такава степен, че никоя местна сграда не попада в полезрението на света,
продължава той. Поводът за статията е среща, която секция „Теория и критика“ на Съюза на архитектите в България (САБ) организирала по Коледа с представители на радиото, телевизията и вестниците, публикуващи материали за архитектура. Съответно от критиците и теоретиците от САБ дошли всички, но от медиите – почти никой.
Мрачният рефрен „Няма критика, няма медии, средата е зле“ кънти и през следващите години.
Общоизвестно е, че в България архитектурна критика няма и не може да има,
пише през 2007 г. несъществуващият вече онлайн строителен портал Stroitelstvo.info.
Че няма архитектурна критика у нас – това е ясно. Журналистите, които пишат за архитектура, са гола вода и гъзолижат, без да им мигне окото. Обаче ме тревожи изключително много, МНОГО, казвам ви МНОГО, че липсва критичност у колегите архитекти,
коментира през 2009 г. читател с псевдонима „Плужека се възмущава“ под статията „SAW по време на свински грип“ на Николай Ангелов в блога на WhATA. Самият автор на статията прави бърз и всъщност пълен архитектурнокритически коментар на второто издание на фестивала Sofia Architecture Week, който формира алтернативната българска архитектурна сцена между първия си форум през 2008 г. в София и последното си издание през 2016 г. в Пловдив.
Интересното е, че ситуацията се оказва напълно идентична и извън България.
През 2010 г. финландският архитект и архитектурен редактор Еса Лаксонен пише необичайно емоционална статия за „липсата на архитектурна критика във Финландия“ в независимия холандски академичен журнал OASE. Той нарича това „синдром на малката страна“. „Във Финландия компетентните архитектурни критици се броят на пръстите на ръката“, оплаква се Лаксонен.
А архитектите никак не искат да пишат статии за работата на своите колеги – смята се за неетично. Професионалните кръгове във Финландия са много малки и всяко мнение предизвиква извънмерни реакции. Никой не иска да се въвлича в това.
Оказва се, че във Финландия този дебат тече от над 30 години. Всички страдат, че критиката е малко, лошо написана – и търсят виновни. Дали ще са големите национални вестници, които изобщо не искат да се занимават с архитектура, камо ли с критика за нея, дали ще са професионалните списания, които нямат никакво влияние върху архитектурната и строителната култура, дали ще е липсата на пари.
Явно обаче синдромът не е само на малката страна. Франция например никак не е малка, но ситуацията според дългогодишната френска критичка и преподавателка Франсоаз Фромоно изглежда също толкова отчайваща.
В тази страна няма алтернатива на луксозните илюстровани списания, когато стане дума за архитектура и урбанизъм. Много трудно ще се намери някой професионален журнал, в който да има внимателно написана статия за малка неизвестна сграда, откровен обзор на политическите игри зад скорошен архитектурен конкурс, рецензия на наскоро излязла книга или приличен независим анализ на поредното постижение на някой стархитект.
Фромоно е съвсем откровена. Във Франция архитектурната секция в ежедневниците е сведена до минимум, а по-интелектуалните и културно насочени издания смятат архитектурата за прекалено специализирана, техничарска и безинтересна за техните читатели.
Причините за проблемите са много – променената медийна среда, комерсиалните пресгрупи, които доминират, финансовите проблеми на професионалните списания, свели разходите си до минимум, поддържани обикновено от само един щатен редактор, който наема автори на хонорар. Повечето от тях пък не искат или не могат да си позволят да губят време в проучване заради ниските хонорари. Те използват основно подадените пресматериали от пиар пакета на съответната сграда и разчитат на безплатните рекламни пътувания до обекта, организирани от архитектите и техните клиенти. След това на никого не му се рискува да обиди домакините с критичен коментар, защото така поканите ще секнат, а достъпът до информация и чертежи ще стане съвсем труден. Още повече когато критиците са млади и искат да правят и професионална кариера като проектанти или да се развиват академично в някой архитектурен университет – негативната критика им гарантира проблеми.
Звучи съвсем обезкуражаващо. А годината отново е 2010-та.
На 5 февруари 2015 г. Харвардският магистърски факултет по дизайн (Harvard Graduate School of Design) организира кръгла маса на тема как да се пише за архитектура в епохата на интернет, бърза информация и репортажна архитектурна критика. Професорът по архитектурна теория Майкъл Хейз кани извадка от най-популярните тогава, при това много различни по възраст и подход архитектурни критици от англосаксонския свят – Кристофър Хоторн, архитектурен критик на „Лос Анджелис Таймс“, Майкъл Соркин, легендарния нюйоркски критик, активист и биткаджия, Оливър Уейнрайт, архитектурен критик на британския „Гардиън“.
Уейнрайт е най-младият от поканените, но пък пише в най-четената и глобално достъпна англоезична медия (в немалка степен и защото британският ежедневник „Гардиън“ продължава да поддържа напълно безплатно онлайн съдържание и достъп до своя архив).
Много съм поласкан, че съм поканен отново (случва ми се вече за шести път през последните две години) да говоря за т.нар. криза на архитектурната критика. И всеки път, когато получа подобна покана, леко паникьосано започвам да се чудя да не би да си върша работата зле,
започва изказването си той.
Всъщност Уейнрайт показва по забавен начин как идеята, че архитектурна критика няма или пък че тя не работи добре, е глобален феномен, който се повтаря постоянно, когато и да погледнеш назад в архитектурната история. Изглежда, че архитектите не са спокойни, освен ако няма „криза на архитектурната критика“, полушеговито продължава експозето си Уейнрайт в Харвард.
Оливър Уейнрайт има теза по въпроса:
Чудя се обаче дали т.нар. криза на критиката не е криза на самата архитектура. Архитектурата и целият архитектурен процес в момента са толкова фрагментирани, че ние, архитектите, усещаме как губим авторитет и ставаме параноични, бранейки собственото си поле. Във Великобритания често се обсъждат т.нар. design and build договори [аналог на регламентирания в българския Закон за обществените поръчки „инженеринг“ – б.а.], които оставят архитектите на дъното на хранителната верига вместо на върха ѝ. Ясно е, че архитектите вече не са „архимайсторите“. И е много лесно да обвиним за това критиците.
Уейнрайт е прав. Както са прави Лаксонен и Фромоно, че и Павел Попов в далечната 1999 година. Още по-притеснителното е, че изводите им са напълно валидни и днес, включително за ситуацията в България. Фактът, че изданията, в които се пише професионално, редовно и независимо за архитектура, са пренебрежимо малко, е силно притеснителен. А състоянието на архитектурната критика е много тясно, почти незабележимо, но напълно показателно отражение на състоянието на медиите в страната ни днес.
Първото място, където отивам във всеки град, е неговият най-нов музей. И това е така по време на целия ми съзнателен живот като архитект. Рядко причината са експонатите. Целта е новата архитектура и дизайнът на пространствата.
През целия ХХ век музейната архитектура се използва най-безсрамно и суперуспешно за реклама на градове и институции, за привличане на туристи и инвестиции, а и като мощно дипломатическо оръжие. В това всъщност няма нищо лошо. И ако с годините небостъргачите стават все по-високи, то музеите искат да са все по-обсебващи.
Архитектурно битката винаги е била между кутията и самоцелната форма, тоест кое е по-важно – изкуството вътре или архитектурата около него. Франк Лойд Райт поставя началото с бялата сграда скулптура на Пето авеню в Ню Йорк през 1959 г., а Франк Гери затваря века с първата „сграда икона“ на новото време, която е завършена през 1997 г. в невзрачния индустриален испански град Билбао – и двете с марката „Гугенхайм“. От другата страна са правоъгълните монохромни кутии с перфектно осветление и ненатрапчиви стени, които са безсмислени без изкуството в тях – почти всички музеи и техните разширения, правени от Ренцо Пиано, Тадао Андо или SANAA, и разбира се, MoMA в Ню Йорк, с всичките ѝ разширения и пристройки.
Но да оставим архитектурната история. Тук не става дума и за MoMA – иначе абсолютната модерна музейна институция за подражание, нито пък за архитектурата на съвременните музеи по принцип. По-скоро ми се иска да влезем вътре в музеите и да видим как функционират днес като успешни или недотам публични пространства на XXI век, които трябва да събират хора и да провокират идеи.
Ако музейната архитектура е реклама, музейните експозиции са политика.
Тяхното съдържание, послание, дори дизайн са отражение на съответния политически момент – на всички национални комплекси или геополитически визии за държавно позициониране, на културните войни и кризите на идентичността.
POLIN е Музей за историята на полските евреи, завършен през 2013 г., в сърцето на Еврейското гето във Варшава, което е унищожено от нацистите след въстанието през 1943 г. Сградата е забележителна – външно суров обем, който се разпуква при входа, за да разкрие сложния пещероподобен пясъчножълт интериор вътре. Видна е символиката за разделянето на вълните при преминаването на Мойсей през Червено море.
Още по-важна е експозицията – балансиран разказ за еврейската история и култура през столетията, с много лични истории – от страданията и гоненията, през икономическия възход, до опасния национализъм на ционизма. Но това е експозиция от времето на Доналд Туск, при управлението на партията „Гражданска платформа“, която печели изборите през 2007 и 2011 г. Ситуацията се променя през 2015 г., когато в Полша на власт идва консервативната, националистическа и евроскептична партия „Право и справедливост“ на Ярослав Качински.
Музеят на Втората световна война в Гданск е пример именно за такъв тотално променен исторически разказ. Първоначално той е замислен като най-големия световен музей, който да разкаже историята (цялата история) на най-кървавата война, запомнена от човечеството, не толкова през погледа на политиците и героите и в никакъв случай не само през погледа на нацията (в случая полската), а по-скоро през историите на цивилните жертви и засегнатите общества по цял свят. Но малко след откриването през 2017 г. под натиска на „Право и справедливост“ ръководството на музея е сменено, а войната на Полша с историята завършва с промяна на експозицията, добавяне на солиден полскоцентричен тон и любимата полска тема за виктимизацията.
Друга е ситуацията в южния американски щат Джорджия – с известно робовладелско минало, отчетлив расизъм и крайни политики на сегрегация до късно след 60-те години на ХХ век. Нищо че в Атланта, Джорджия, е роден Мартин Лутър Кинг. Музеите на щата обаче разказват либерални истории – за общо минало, в което всички намират своето място.
Когато през една гореща августовска събота се оказах в High Museum в Атланта, се изумих колко пълен е той – с най-различни хора с всякакъв цвят на кожата, някои бедни, други – очевидно не, но всички дошли да прекарат няколко часа в музея.
Сградата е от най-добрите на Ричард Майер, сложна композиция от бели обеми, които затварят гугенхаймски атриум с ироничната скулптура къща от предградията на Рой Лихтенщайн отпред. Музеят е от 1983 г., достроен през 1999–2005 г. по проект на Ренцо Пиано. Темата за расизма, колониализма и неравенствата присъства умишлено навсякъде в постоянната експозиция, просмукана в обяснителните текстове към творбите, в селекцията, дори в дизайна на пространствата.
Секцията с френско изкуство от XIX век например започва с бронзова скулптура на африканско момиче от 20-те години на ХIХ век и с обяснителен текст за колониализма във Франция и романтичната обсебеност на художниците от този период по „Ориента“ на Северна Африка и Близкия изток. Залата с новата предметност от 30-те години на миналия век е с централно разположената картина No Jobs от 1935 г. на родения в Беларус художник емигрант Николай Циковски, който рисува безработен чернокож мъж, седнал на пристанището по време на Голямата депресия. А при следвоенния модернизъм и авангард в САЩ, наред с Джаксън Полък стои картината „Портрет на Ричард А. Ланг“ на Бюфорд Дилейни – чернокож американски хомосексуален художник, нарисувал през 1965 г. известния културен историк Ричард Ланг, живеещ в Атланта и също чернокож.
На българските музеи им липсват три неща: самочувствие, разнообразие и добър дизайн.
Новата културна инфраструктура у нас е построена основно през ХХ век, а някои от сградите са изключителни постижения на модернизма – включително на регионализирания. Това са характерни постройки – като Историческия музей в Павликени, сгради експерименти – като Художествената галерия с Историческия музей в Казанлък или Историческия музей във Враца, модернистични кутии – като Историческия музей в Димитровград, или деликатни контекстуални жестове – като Къщата музей на Колю Фичето в Дряново.
Много е интересно как историята в българските музеи обикновено свършва до Втората световна война – сякаш следващите драматични 80 години въобще не ги е имало. Възрожденските занаяти, траките и техните съкровища, както и битът на българите от началото на ХХ век очевидно успокояват българската музейна душа, разкъсана от несигурност как да разказва историята.
Интересно защо в южния щат Джорджия не се колебаят да разказват противоречивата история на собственото си робовладелско минало, а българските музеи свенливо обръщат глава, когато трябва да говорят за комунизма, Прехода и близкото минало. Ами Македония? Ами бомбардировките по време на Втората световна война? Има толкова исторически теми, по които нашето общество обичайно е болезнено разделено? Това срам ли е, или неумение да разказваме историята си?
За финал да се върнем в САЩ.
The Book of HOV
В момента Централната библиотека в Бруклин е тотално преобразена. От фасадата, през залите, до централното фоайе, тя е превърната в своеобразна инсталация с огромен син видеоекран пред входа, на който се върти видеоклип трейлър на изложбата The Book of HOV. Това е трибют на рапъра Шон Картър – JAY Z, родом от Marcy Projects (гето – жилищен комплекс в Бруклин), продавал там дрога през 80-те и превърнал се в световна попкултурна икона през следващите десетилетия.
Библиотеката гъмжи от хора, които се снимат, редят се на опашка да си купят сувенирни читателски карти, стриймват от видеостената пред входа. Изложбата е част от събитията, с които през 2023 г. в цяла Америка отбелязват 50 години хип-хоп – със самочувствие и с отличен дизайн. Как иначе да пишем историята на близкото минало?
Опитвам се да си представя Столичната библиотека, превърната в инсталация трибют на Ицо Хазарта…
Около местни избори градските проблеми в България винаги звучат мъчително. Но умните градове се учат от чуждите грешки. Когато се сравняваме с „другите“ и най-вече със „Запада“, обикновено се фокусираме върху хубавото, което у нас, уви, липсва. Всеки град обаче се развива в различен контекст, а универсални рецепти за успех няма.
С този текст аз предлагам да опитаме нещо друго. Да видим кои са грешките, които се отчитат като най-сериозни в градската среда в САЩ в момента, и какво правят архитекти, урбанисти, активисти и местна власт, за да се справят с тях. Част от тези грешки откриваме под някаква форма и в България (например в София), част от тях сме на път да направим на свой ред, но други можем успешно да избегнем. След всички разговори, които водих, и всички колеги, с които се видях по време на престоя ми в САЩ, три са, смятам, болезнено актуалните архитектурно-градски теми в момента:
нефункциониращи градски центрове, жилищен проблем, маргинализиране и изхабяване на темата „екология и устойчивост“.
Започвам отзад напред.
Климатичните промени не са конспиративна теория
Но на първия кандидатпрезидентски дебат на Републиканската партия през август тази година предприемачът Вивек Рамасвами, изгряваща звезда, който по мнение на всички медии се справи най-добре (в отсъствието на Доналд Тръмп), категорично отрече реалността на климатичните промени. Много червени американски щати (с републиканско мнозинство) не окуражават законови промени в посока по-висока енергоефективност, ограничаване на изкопаемите горива или по-строги правила в новото строителство. Най-лошо е положението в Уайоминг, Южна Каролина, Канзас, Луизиана и Южна Дакота, които през 2022 г. са в дъното на ежегодната национална класация за енергоефективност на отделите щати.
Въглеродните емисии в строителството са болезнена тема при всеки сблъсък между демократи и републиканци. Щатите, контролирани от демократи, въвеждат закони за повишаване на енергоефективността на сградите, включително задължително използване на термопомпи и соларни системи и ограничаване на отоплението с изкопаеми горива. Републиканските щати, обратно, окуражават използването на природен газ в новите сгради например.
Фрапантен случай е Северна Каролина – южен републикански щат, който през август 2023 г. забрани промяна на строителните норми до 2031 г., за да изпревари енергоефективни корекции в жилищните нормативи (които не са променяни през последните десет години). Забраната е приета след активно лобиране от страна на North Carolina Home Builders Association, която е изчислила, че нови енергоефективни строителни норми ще увеличат строителните разходи, а оттам и цените на жилищата, без да калкулират дългосрочните спестявания на домакинствата от по-ниските сметки за електричество. Северна Каролина е сред щатите с най-много построени нови жилища през последните години.
Начело на екологичните отличници през 2023 г. е Калифорния. Но както ми каза миналата седмица Дан Сниф, дългогодишен главен архитект на кампуса на Университета в Джорджия, „гледай какво прави Калифорния, и след 15 години всички щати ще правят същото“. Самият той върши много за въвеждане на съобразена с архитектурата устойчивост в сградите на университета, повечето от които са паметници на културата, а някои са и над 200-годишни – включително внимателни реставрации и реконструкции, двойна дограма, дублираща оригиналната отвътре със съвременни системи, повече пешеходни зони и по-малко коли и открити паркинги в кампуса.
Въпросът, на който Дан Сниф не можа да ми отговори, е дали разполагаме с 15 години. Защото в САЩ например жилищните и търговските сгради имат 40% дял в крайното енергийно потребление и 75% в общата консумация на електроенергия за 2022 г. Междувременно всички зелени теми са задължително, но и често самоцелно присъстващи в заданията на университетски дизайн студиа, в архитектурни проекти, публични разговори, събития и изложби. Реално обаче огромна част от застроения фонд остава незасегнат.
На този фон Европейският съюз изглежда утопична земя, където имаме Зелена сделка и смели мечти с конкретни срокове –
ограничаване на емисиите с 55% до 2030 г., въглеродна неутралност до 2050 г. и прочие. Само си представете това да трябва да се наложи на безкрайните полета еднофамилни къщи, построени в американските предградия от средата на миналия век до днес.
Онова, което трябва да избегнем, е изхабяването на темата. Тя не е просто успешна рецепта за „печелене на европроекти“, нито е мода, а трябва да се превърне от демонстрация на прогресивен либерализъм в нормален здрав разум.
Разбира се, че всяка добра архитектура трябва да отчита въздействието си върху климата на планетата.
И е добре да не забравяме, че това може да става и с добър дизайн, с качествени материали и детайли и без ликвидиране на характерния облик и специфичните архитектурни особености на сградите – на всички сгради, не само на културното наследство.
Повече и достъпни жилища
Калифорния обаче води класациите и по още един показател. 50% от всички бездомни в САЩ са там –
и това са над 315 000 души за 2022 г. Високите цени на жилищата, палатковите квартали от бездомни по улиците на големите американски градове, липсата на достатъчно на брой качествени и достъпни социални жилища, лошото състояние на много от последните останали общински жилищни комплекси в САЩ са все проблеми, които ежедневно занимават медиите в тази страна, където собственият дом е фундаментът на американската мечта.
Голяма част от социалните, икономическите и дори политическите причини, довели до жилищната криза в САЩ, са необясними в България. Трудно можем да си представим колко много жилища са разрушавани циклично в Щатите през ХХ в. И как определени федерални и щатски закони и разпоредби са променили толкова драматично архитектурния пейзаж в градовете.
„Новият курс“ на Рузвелт през 30-те години води до първия национален жилищен закон, който създава системата от социални жилища в страната и на базата на който се строят големите високоетажни жилищни комплекси в САЩ. Същите са масово разрушени през 90-те по програмата HOPE VI на американския Конгрес от 1994 г. (като зле поддържани и престъпни гета) и заменени с малки нискоетажни сгради, тъй като се изчислява, че това ще бъде по-евтино от реконструкция, а и престъпността е „по-добре контролирана, когато е разпръсната, а не концентрирана“.
Добре е също да помним данните след това – как разрушаването на гето от високи блокове като Кабрини Грийн в Чикаго през 90-те не е довело до намаляване на престъпността в града – напротив, тя се е увеличила. Как премахването на жилищата на емигрантски и чернокожи общности по пътя на магистралите през 50-те не е „обновило“ градовете, а е довело до още по-дълбока сегрегация и маргинализиране на различни групи.
Интересни обаче са алтернативните методи, които различните щати, градове и дори предприемачи използват, за да преборят жилищния проблем. Голяма част от Долен Манхатън нощем свети не защото много хора работят до късно, а защото
голяма част от офис небостъргачите, останали празни след пандемията, са реконструирани в жилищни.
Въпреки усилията на компаниите да върнат хората на бюрата, тенденцията е видна, особено при новите поколения наемни работници – повече дистанционна работа, по-кратка работна седмица. Превръщането на празните офиси в жилища е архитектурно предизвикателство, което е неприложимо при стари широкоплощни сгради с много тъмни помещения в средата. Но редица федерални програми подкрепят и финансово подобни трансформации, а през 2023 г. Белият дом дори издава наръчник как да превърнем една търговска сграда в жилищна.
Има и частни филантропи, които помагат на бездомните (но това по принцип е страна на частни филантропи). Компания в Нашвил, Тенеси, например проверява в кои блокове с жилища под наем има продължително време незаети апартаменти, изкупува ги от собствениците на сградата (но това са собственици компании) и след това настанява безплатно там уязвими хора, самотни майки, жертви на домашно насилие или бездомни.
Като цяло посоката е уплътняване на градските центрове, борба със сегрегацията и намиране на нови устойчиви модели –
малки структури, средна плътност, нискоетажни модели с висока гъстота за градските зони. А там, в центровете, усилията за съживяване са все по-упорити, защото и проблемите са огромни.
Борба с мъртвите центрове
„Когато пристигнах в Детройт в началото на 90-те, центърът ми изглеждаше като в Сараево, все едно е имало война.“ Това ми каза българка, която вече над 30 години живее в САЩ.
Детройт е сред най-шокиращите примери за свиващ се град с крайна субурбанизация. След 70-те години на миналия век центровете на американските градове действително изглеждат постапокалиптично – разсечени от многолентови магистрали и мостове, под които живеят наркомани и бездомни, с многоетажни паркинги и огромни празни незастроени пространства на мястото на съборени стари градски квартали, без пешеходци и с опасен градски живот. Истинско Готъм сити. Всичко това са последици от грешките на „градското обновяване“ (т.нар. urban renewal) от 60-те, когато се събарят големи зони от старите градове, както и следствие от икономическите кризи от 70-те и от редица социални процеси, като субурбанизация и гетоизиране на центровете за сметка на перифериите на градовете.
В момента фокусът обаче е как да върнем живота отново в градските центрове и как да се борим с последиците от ориентираната към автомобила градска среда (и икономика).
И милениълите, и Gen Z не искат вече да живеят в къщи в предградията.
Те са изчислили, че наем на апартамент в центъра без разходи за ипотека и поддръжка на няколко автомобила за семейство ще им позволи да спестят пари за по-добри здравни осигуровки и по-спокойно пенсиониране. И искат нормален градски живот – паркове, пешеходни зони, тротоари, градски транспорт, велосипедни алеи, безопасни квартали.
Все повече градове работят за възстановяване на пешеходните връзки, за премахване на открити и многоетажни паркинги от центъра, които променят напълно вида и климата там, за създаване на нови паркове (особено популярни са линейните поради липса на свободна земя, включително върху стари железопътни линии по примера на нюйоркската High Line), за преместване на разсичащи градовете магистрали (като в Бостън, където безумно скъпият и скандален проект The Big Dig за вкарване на градска магистрала под земята се оказа успешен в дългосрочен план). Темата джентрификация неизменно се появява тук, но няма идеален свят. Градовете са за хората, бавно осъзнават американците (поне на север), не за колите.
На този фон София не е Бейрут със сигурност. И всъщност е един много безопасен и зелен град. Но защо разказвам тези три американски истории? Защото местните избори в България приключиха и е време да излезем от социалните мрежи и да тръгнем отново по улиците на града. Да осъзнаем, че градските политики реално влияят на живота и че за съжаление, късно и трудно разбираме това. И колко много спешни и важни проблеми има за решаване всеки град – сам за себе си.
Пиша този текст в Бруклин по време на потоп. На 29 септември сутринта в Ню Йорк само за три часа падна едномесечно количество дъжд, който наводни метрото и улиците на Манхатън, Бруклин, Куинс, спря влакове, блокира улици и летища, канализацията преля, а губернаторът на щата обяви извънредно положение. Тропическата буря „Офелия“ продължава вече няколко дни по Източното крайбрежие на САЩ.
Това се случва след катастрофалните наводнения на 10 и 11 септември в Либия с хиляди жертви, както и след поройните дъждове, съсипали Северна Гърция, Турция и Югоизточна България. Град Аризона в щата Финикс, САЩ, преживя 31 последователни дни с температури над 43ºС – нечуван рекорд, а в щата Джорджия, където прекарах по-голямата част от месец август, бяха отбелязани най-горещият юни и най-горещият юли изобщо в статистиката. Колко горещо беше във Финикс? Толкова, че беше опасно да се пипа метален парапет, а водата от градинския маркуч можеше да те изгори. Тротоарите се нагряваха до над 70ºС, а децата получаваха изгаряния втора степен, ако излезеха боси на балкона.
След екстремните горещини и пожарите очаквано дойдоха и наводненията.
Небето е като гъба,
коментираха още на 5 септември в подкаста The Ezra Klein Show на „Ню Йорк Таймс“. То поема изпаряващата се влага от горещата земя и затоплените океани и после я връща обратно не равномерно, а като катастрофални изливания.
Какво научихме обаче от това лято на рекордни температури и природни катаклизми?
В треперещия от жега въздух на август шестлентовите магистрали на американския Юг бяха пълни с коли, обикновено бензинови. Във всяка кола – не повече от един човек, запътил се към някоя тежко климатизирана сграда, в която живее или работи. Неизолираните къщи на американските предградия, със своите милиони квадратни метри застроена площ и лоша дограма, огромните халета на американските хипермаркети, малкото наличен градски транспорт, дори кината поддържаха изкуствено температури близо 20 градуса по-ниски от външните. Топлинните острови в корпоративния център бяха непоносими. А усещането беше, че въглеродният отпечатък на град Атланта примерно за ден е колкото този на България, и то преди у нас да са спрели въглищните централи. Впрочем това потвърди пред мен и Джоузеф Хийткот, декан на Факултета по урбанизъм и околна среда на The New School в Ню Йорк.
Имат ли какво да кажат архитектурата и изкуствата по темата?
За климата от Венеция
Линеен климатизиран град в пустинята, „Ловци в снега“ на Брьогел или традицията за охлаждане чрез зеленина и водни огледала на андалуските вътрешни дворове – има много начини, по които да говорим за климатичните промени през изкуство и архитектура. А Венеция е добър декор за подобен разговор – град, застинал в крехката си красота, фатално заплашен от постоянно повишаващите се водни нива, ужасно горещ през лятото.
В края на ноември приключва 18-тото Архитектурно биенале във Венеция. Климатът не е основна тема тази година, но присъства осезаемо в няколко ярко контрастни изложби и си струва да бъде обсъден именно след лятото на 2023-та с най-горещите средни температури, измерени на Земята, откогато се води статистика.
През май британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на този най-престижен архитектурен форум в света и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Доколко биеналето успя да постигне това (по-скоро не), е тема за друг текст. Но съдбата на планетата, а и на обществото ни, включително през дебатите за климата, също е незаобиколима част от тази лаборатория, от общото ни бъдеще.
Everybody talks about the weather
Така че не е лошо да поговорим за времето – както правим всъщност всеки ден и както ни предлага кураторът Дитер Ролщрете в едноименната изложба в палацо Ca’ Corner della Regina – пространството на Фондация „Прада“ във Венеция.
Сградата сама по себе си е великолепен експонат – бароков венециански дворец, построен между 1724 и 1728 г. за фамилия Корнер от Сан Касиано. За изложбите си Фондация „Прада“ използва първите три етажа след внимателна реставрация, включително на всички детайли, мазилки и стенописи.
Венеция е обречена. До 75 години града вече няма да го има и всичко ще е под вода, включително тази сграда тук,
казва обаче Ролщрете. Надвисналият риск и неизбежността на разрухата ясно се четат като умишлено послание в цялата изложба. Въпросът е как през изкуството да осъзнаем огромното влияние на климата не само за ежедневието ни, но и исторически, глобално и за развитието на цивилизацията въобще.
На входа ни посреща стена от екрани, на които се излъчват телевизионни прогнози за времето по цял свят. На първия етаж преминаваме през лабиринт от табла, където статистически данни за екстремни изменения на климата на планетата през вековете са сложени редом до известни картини, които всъщност ги изобразяват. През 1565 г. Брьогел рисува вече споменатите „Ловци в снега“ по време на т.нар. малка ледникова епоха, когато температурите на Земята падат рязко с няколко градуса. Това води до особено тежки зими, поредица от лоши реколти, глад и в крайна сметка до драматична глобална криза, която бележи времето между средата на XVI и средата на XVII век.
Немският романтик Каспар Давид Фридрих рисува прословутата си картина „Море от лед“ като отражение на общото мрачно настроение, обхванало Европа след т.нар. година без лято. През 1815 г. избухването на вулкана Тамбора в Индонезия изпраща такова голямо количество вулканичен прах в атмосферата на Земята, че небето потъмнява за една година, температурите падат, а мрачното време и валежите бележат цялото лято на 1816 г. Същото лято, в което Мери Шели пише „Франкенщайн“ като отговор на предизвикателството на Байрон кой ще измисли най-мрачната призрачна история, докато цялата компания стои затворена с месеци в къща на брега на Женевското езеро в непрестанен дъжд.
Изложбата продължава с повече от 500 книги, видеоматериали и интервюта за климата и климатичните промени. Както и с няколко антиутопични сценария, които всеки трябва да види, прочете и изживее сам за себе си.
Град на бъдещето или антиутопичен кошмар
Всъщност именно една антиутопия, представена като успешна рецепта за бъдещето, е контрапункт на изложбата във Фондация „Прада”.
The Line е проект за 170-километров линеен град, който вече се изгражда в пустините на Саудитска Арабия и се рекламира като бъдещето на урбанизма. На места изцяло климатизираната структура достига 500 метра височина и предлага суперкомпактен модел на обитаване, при който в даден момент 80 000 души ще бъдат на 5 минути пешеходно разстояние от всичко необходимо. The Line може да събере 9 млн. души върху 2% от обичайната градска територия, която би била необходима за такова население. Така земята остава свободна – а хората оставят минимален отпечатък, скрити зад половинкилометрови стени в едно от най-горещите места на планетата. Разбира се, според авторите на проекта животът в града ще бъде поддържан от възобновяема енергия и ще произвежда водата и храната си изцяло устойчиво.
Изложбата на проекта във Венеция се проведе отново успоредно с Биеналето в Abbazia di San Gregorio и показа колко много и все големи световни архитекти са склонни да захвърлят доброто си име и да работят за материализирането на една рециклирана визия за бъдещето, продукт на архитектурните утопии на ХХ в., която през XXI в. изглежда абсурдно безотговорно. Устойчивото бъдеще на градовете на Земята със сигурност няма да се построи, спонсорирано от петролни долари и с очевидно спекулативни инвестиционни намерения. А животът в този линеен град, визуализиран с макети и видеа, генерирани сякаш от AI, изглежда плашещо антиутопичен. Живот на една планета, в която природата е тотално разрушена и човечеството се е спасило в изкуствена, абсолютно климатизирана среда.
За климата от Америка
В добрите галерии на САЩ изложбите на тема климат, екология и климатични промени са навсякъде тази есен. В Hirschhorn Museum във Вашингтон се намира изключително впечатляващата видеоинсталация Purple на Джон Акомфра, която на шест екрана смесва натрапчив разказ за влиянието на човека върху природата и климата на Земята през кадри от Аляска, Гренландия, тихоокеански острови.
В MoMA в Ню Йорк до януари 2024 г. ще може да се разгледа изложбата Emerging Ecologies. Architecture and the Rise of Environmentalism, която проследява екологичните тревоги на архитектите в САЩ още от 60-те години на ХХ в. и умишлено приключва с проекти от началото на 90-те, за да покаже кога „екология“ става клиширана дума, лишена от първоначалния си тревожен заряд.
Струва ми се обаче, че няма да стане само с изкуство и говорене. През септември десетки хиляди протестираха по улиците на Манхатън за пълна забрана на изкопаемите горива, а в речта си пред тълпата лявата конгресменка Александрия Окасио-Кортес каза, че „движението трябва да стане прекалено голямо и радикално, за да бъде игнорирано“. Но Ню Йорк, както всички знаем, не е Америка.
Няма време да разчитаме на малки архитектурни намеси, на пилотни проекти, на изграждане на мрежи (каквито се опитва да прави Новият европейски Баухаус) или на внимателно образоване на едно много разделено общество (както се опитват да правят галериите в Америка). Дошъл е моментът да се паникьосаме, да спрем просто да говорим и да действаме решително и заедно – отвъд икономически интереси и политически пристрастия. Това ще бъдат трудни и непопулярни мерки, които трябва да се прилагат едновременно и глобално. Въпросът е: можем ли?
В началото на май имах възможност да пътешествам из Андалусия – автономен регион в Южна Испания, световноизвестен с фламенкото, бикоборството, жаркото лято и неповторимата мавританска архитектура, едновременно повлияна от мюсюлманската традиция и християнския канон. Обикалях по тесните улички, носещи наследството на множество епохи – от Средновековие до неокласицизъм – и в продължение на часове не виждах други превозни средства освен велосипеди и електрически скутери.
В градове като Малага, Гранада и Севиля пешеходците осезаемо са поставени в центъра на урбанистичното планиране,
градският транспорт служи като ефективно допълнение за изминаване на по-дълги разстояния и резултатът е вдъхновяващ.
След като се върнах в Пловдив, контрастът беше особено силен и осъзнах, че през последните години придвижването се е превърнало в нетърпим проблем, включително и заради множеството недовършени ремонти на транспортната инфраструктура и липсата на адекватен обществен транспорт. Зададох си въпроса
къде се изгубиха вдъхновението и визията, съпътстващи подготовката и реализацията на проекта „Европейска столица на културата“?
Какво е необходимо на града, за да се върне към своите пешеходни корени, естествено заключен между древните хълмове и лениво течащата река? Може ли да почерпим идеи от други населени места, в които лятото продължава сякаш безкрайно, температурите достигат 40 градуса и хората търсят прохлада на сянка?
Пешеходци, счупени антипаркинг колчета и управленски непукизъм
В центъра на андалусийските градове хората могат да ползват както изцяло пешеходни зони, така и много улици, в които влизането с превозни средства (основно за зареждане на магазини и измиване на настилките) е разрешено само в ранните сутрешни часове, когато няма потоци от туристи.
Не по-малко важни са инициативи като тази на местната управа в Малага, която използва разширяването на метрото и през 2018–2019 г. трансформира булевард „Аламеда Принсипал“, водещ към историческата част, и отрежда 70% от пространството за пешеходци, портокалови дръвчета и маси на заведения. По този начин се създават условия за плавно преминаване от стандартни градоустройствени решения към пълното изключване на колите в един бъдещ момент.
Кметството в Гранада решава да отбележи Европейската седмица на мобилността през септември 2020 г., като въвежда приоритетен достъп за пешеходци по ул. „Сан Антон“ и някои от пресечките ѝ. Изготвени са карта и подробни указания как живеещите в района собственици на гаражи, пенсионери и хора с увреждания, а също и гости на хотели и доставчици на стоки могат да се сдобият с разрешение за достъп до улицата след подаване на електронно заявление. За останалите моторни превозни средства движението се измества по околните улички, като ясната цел е трафикът в района да бъде значително намален.
Из Андалусия. Снимки: ® Георги Велев
По време на мандата на бившия кмет Иван Тотев общинските власти в Пловдив многократно се хвалиха, че с реконструкцията на Главната е изградена най-дългата пешеходна улица в света, и още през 2017 г. се обмисляше вариант за удължаването ѝ по ул. „Иван Вазов“ в посока към Централната железопътна гара. Дали улица „Стрьогет“ в Копенхаген, която държеше тази неформална титла в продължение на години, е действително по-къса от „Княз Александър Първи“, има значение основно от маркетингова гледна точка, но неадекватната поддръжка на околните зони в идеалния център е ежедневен проблем.
След четири години демонстративен непукизъм по време на управлението на Здравко Димитров състоянието на „Капана“ и емблематични улици като „Отец Паисий“ прогресивно се влошава –
счупените антипаркинг колчета дават възможност за непозволено паркиране, ограниченият достъп в т.нар. зелена зона не съществува, а контролът от Общината е минимален.
Опитът на редица градове в Западна и Централна Европа доказва, че постепенното затваряне на нови улици за движение – както на споменатите „Иван Вазов“ и „Отец Паисий“, така и на традиционно търговската „Христо Г. Данов“ – може да доведе до множество позитиви. Подобни действия придобиват допълнителен смисъл, когато става въпрос за вариант, вече търсен от местните занаятчии.
През уикендите и празничните дни пешеходните пространства в центъра са недостатъчни и повече възможности за разходка без автомобили означава да се вдъхне живот в райони, където до момента хората не прекарват достатъчно време. Артериите, водещи към Главната, се нуждаят от засаждане на дървета, поставяне на пейки и изграждане на велоалеи, което няма как да стане, докато са запушени от стотици автомобили, търсещи паркоместа. Не е без значение и фактът, че центърът на Пловдив е визитната картичка на града, която се споделя от туристите, а пешеходните пространства позволяват по-пълноценно и автентично преживяване в сравнение със задръстените улици.
Съвсем отделен, но също толкова важен (и липсващ) е дебатът как да се създадат повече пешеходни зони в кварталите – например около Гребната база и ул. „Карловска“, така че да се обособят нови райони без автомобили съответно в западната и северната част на Пловдив.
Подлезите – антисоциалното наследство на комунизма
В централните зони на Малага, Гранада и Севиля не се натъкнах на нито един подлез. Испанските общини са защитили автентичния облик на населените места и не са се подвели по грешните тенденции от втората половина на XX век, когато се търсят начини за изместване на пешеходните трасета под земята, за да се ускори трафикът. Нещо повече, заради горещините се прилагат иновативни идеи за по-приятно прекарване на времето на открито – например чрез поставяне на платна между сградите в тесните улички, където няма възможност за засаждане на дървета, така че температурите да остават поносими през лятото.
Пловдивските подлези са известни с мръсотията, лошото осветление, честите вандалски прояви и некачествената поддръжка, която води до немалко инциденти.
През последното десетилетие управляващите не спират да обещават, че ще подобрят състоянието на тези съоръжения, но реалността си остава същата. Така се стигна до идеи като колосално скъпия проект за реновиране на подлеза на „Баня Старинна“, който се оценяваше на 3,2 млн. лв. още преди пандемията, инфлацията и значителното увеличение на цените на строителните материали.
Съвременните урбанистични концепции изцяло отричат подлезите като начин за преминаване на натоварени булеварди,
тъй като създават неудобства на пешеходците, ползването им с велосипеди е неприятно, а за майките с деца и хората с увреждания обикновено представляват непреодолими препятствия. Премахването на подземните връзки в централната градска част е стъпка, която ще доведе до значително улеснение за хиляди души всеки ден. За първи етап може да се избере един от главните булеварди, например „Шести септември“, „Христо Ботев“ или „Цар Борис III Обединител“.
Замяната на подлезите с пешеходни пътеки или изграждането на кръстовища със светофарни уредби ще увеличи достъпността, ще позволи свързване на изолирани велоалеи и би представлявало съществена помощ за непривилегированите групи. Може дори да помечтаем за своеобразно възстановяване на разкъсаната градска тъкан между Стария град и „Капана“ след построяването на тунела под Трихълмието, като липсващата улица се замени с повдигнато пешеходно пресичане.
Няма спор, че заместването на подлезите със светофари ще забави скоростта на трафика и ще причини неудобство на шофьорите, но градовете на XXI век се познават по това, че поставят хората, а не автомобилите в центъра на планирането.
Из Пловдив. Снимки: ® Георги Велев
Сахат тепе – забравеното съкровище
Историята на Пловдив е свързана неразривно с тепетата, чийто точен брой е обект на дългогодишни спорове, но за съжаление, към днешна дата са останали едва шест. На Небет тепе се изграждат последователно античен гарнизон и ранносредновековна крепост, а през Възраждането по склоновете му, както и по съседните Джамбаз тепе и Таксим тепе знатни търговци и занаятчии издигат внушителни къщи. Бунарджика е ценèн заради многобройните извори на прясна вода, а в съвремието предизвиква противоречия с Паметника на Съветската армия, известен още с името на изобразения войник Альоша.
За разлика от Стария град, който е задължителна част от туристическите маршрути и традиционно е домакин на редица фестивали, и Бунарджика, където се провеждат културни събития до възстановения през 2019 г. акведукт, Сахат тепе остава встрани от радара на множество пловдивчани и гости на града. Известно още с името Данов хълм в чест на известния книгоиздател, то е защитено като природна забележителност заради уникалната си геоморфология и ценни растителни и животински видове, а през ХVI век на него е издигната часовникова кула с височина над 17 метра, все още в много добро състояние. Независимо от значителния си потенциал, Сахат тепе продължава да се свързва с недобре поддържана растителност, еднократни акции за почистване без траен ефект и недобре осветени алеи, осеяни с боклуци.
За сравнение, в Гранада като подстъпи към двореца „Алхамбра“ съществуват няколко различни пешеходни маршрута, някои от които преминават през паркове или съседни квартали с историческо значение. В рамките на ден туристите могат да обиколят множество забележителности, почти без да пресичат автомобилни трасета, а вместо това се наслаждават на реновирани вековни сгради и кокетни площади.
Достъпът до крепостите Алкасаба и Гибралфаро в Малага започва на метри от един от централните площади и приятна разходка води към разцъфнали градини, средновековни укрепления и незабравими гледки към Средиземно море, пристанището и крайбрежните алеи. Преливането между съвременния град и историческата част е плавно, отпадъци по хълмовете не видях и резултатът е хиляди туристи, които всеки ден се запознават с културното наследство на Андалусия.
Сахат тепе може да се превърне в брънка от кипящия живот на Пловдив с няколко стъпки,
като за начало дори не е необходима многомилионна инвестиция. От стотиците служители, работещи в общинската полиция и предприятията „Чистота“, „Градини и паркове“, може да се обособи междуинституционално звено, което да има за задача хълмът да бъде чист, с добре оформени храсти и дървета, без графити по скалите и с постоянна охрана срещу вандалски прояви. Следва поставяне на нови кошчета и пейки с атрактивен дизайн, както и на достатъчно на брой указателни табели, за да се насочва туристическият поток към иначе впечатляващите гледки от високите части. В средносрочен план си струва да се помисли за възстановяване на водните атракции, изграждане на детски площадки и цялостно художествено осветление.
Поглед към бъдещето
В поредица от емблематични научни изследвания и книги датският урбанист Ян Геел насочва към
четири от най-важните характеристики, определящи качеството на градската среда: безопасност, устойчивост, оживеност и стимулиране на здравословни навици.
Поставянето на пешеходците и велосипедистите на преден план са от първостепенно значение, за да се изгради населено място, което да отговаря на тези цели.
Огромният потенциал на Пловдив да се развие като „град за хората“ все още не се осъзнава от местната власт, робуваща на остарели разбирания.
Премахването на подлезите, увеличаването на пешеходните зони и социализацията на Сахат тепе са само три от възможните начини за урбанистична трансформация.
В момента се извършват ремонтни дейности и в други зони с богато културно наследство, като Небет тепе и Източната порта, които също трябва да се включат в туристическите маршрути и постепенно да се припознаят от гражданите за ежедневни разходки.
През последните четири години Здравко Димитров и администрацията му неглижираха пешеходната инфраструктура по недопустим начин, като почти всички инвестиционни разходи на Общината се насочват към ремонти на булеварди на парче. Постигането на привлекателна и зелена визия на центъра на града (и впоследствие на кварталите) би довело до несравнимо повече социално-икономически ползи: увеличаване на туристите, откриване на нови ниши за бизнеса и подобрени възможности за разходка, спорт и прекарване на време на открито за местните жители.
За мен няма съмнение кой е правилният избор в спора между интересите на хората и на автомобилите в контекста на градското планиране. Остава надеждата да сме на едно и също мнение с бъдещите управници на Пловдив, които ще бъдат избрани наесен.
Този текст е базиран на проучванията, направени заедно с Дарина Банова през есента на 2022 г. в рамките на изследователския и експериментален проект на тема „Форми на несвобода. Затворът на ХХI век“: тя – като дипломант към катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ, а аз – като неин ръководител.
Във времена, в които бъдещето на демокрацията в България изглежда объркано и все по-обвързано със съдебната система, има едно място, където правораздаването се пресича с архитектурата, при това буквално. Състоянието на затворите и условията, в които живеят лишените от свобода и работят техните надзиратели, е активна тема вече няколко години, включително за няколко български правосъдни министри. Междувременно български затворници съдят България в Европейския съд по правата на човека. Служители на затворите провеждат национални протести. А в дупнишкото село Самораново, където в момента се изгражда нов затвор за 400 души на мястото на бившето военно поделение, хората са притеснени.
Всъщност темата за затворите, макар на пръв поглед периферна и често пренебрегвана, говори много за обществото ни днес. А архитектурата на затворите е добър повод да анализираме еволюцията на идеите ни за контрол, наказание и морал, за свобода и несвобода и как пространствата всъщност формират хората.
Властта на пространството
Архитектурата не е даденост. Тя е среда, която ни определя и изгражда дори само през чисто физическото изживяване на пространството, заобикалящо телата ни. Това е най-устойчивото клише на архитектурната теория, което е също толкова непоклатимо вярно. Замислете се, че има сгради, които ви карат да се чувствате добре, и други, които ви потискат. По определени настилки вървите бързо, по други – бавно и несигурно. Има места, където с удоволствие се спирате, и други, в които се чувствате напрегнати. Има публични пространства, които естествено припознавате като места за протест, и други, които носят със себе си невидим, но неизбежен контрол.
Популярен пример от архитектурната история е планът за тотална реконструкция на Париж, осъществен от барон Осман след средата на XIX в. и формирал онзи парижки център с широки булеварди и красиви сгради, който познаваме и до днес. Но това е план не само за модернизиране на един град със средновековни тесни улици, с липса на въздух и светлина и с много болести. Това е план и за контрол над гражданите му, които успешно преграждат тези тесни улици с барикади в поредица въоръжени въстания през първата половина на века и особено по време на Френската революция от 1848 г.
Пространствата обаче могат не само да контролират. Ето още два известни примера.
През 60-те години на ХХ в. Лудвиг Ерхарт, канцлер на ФРГ, поръчва нова резиденция на властта, т.нар. Kanzlerbungalow в Бон – изящен едноетажен павилион с много стъкло, който дава усещането за прозрачност, достъпност и човешки мащаб. До обединението на Германия това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Сградата е представителната „дневна“ на ФРГ, а светлите ѝ модернистични пространства стават символ на демокрацията.
Държавната детска болница Alder Hey в Ливърпул, завършена през 2015 г., е друг вид сграда. Тя не е просто здание в парк, а сграда, органично свързана с природата. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка. Целта на архитектите е ясна – те създават пространство, което лекува: дава усещане за добър живот, има дизайн, който повдига духа, свързано е с природата за максимален терапевтичен ефект.
Но да се върнем на затворите. Още по-интересен е въпросът
дали пространствата ни правят лоши, или добри, дали могат да влияят на моралния ни избор.
Морално ли е изобщо архитектите да проектират места за изолация? И как трябва да изглежда наказателната архитектура днес?
Паноптикумът
В холандския град Бреда има една сграда, която се вижда отдалеч – голяма, цилиндрична, четириетажна и покрита с купол. Няма нищо общо с тесните къщички по уютните улички и каналите на града. Вътре сградата е куха, с кръгъл покрит двор, колкото половин футболно игрище, а около него по извитите тухлени стени се виждат стотици еднакви оранжеви врати, равномерно разпръснати из четирите етажа нагоре, гледащи към двора. Зад всяка врата има по една малка стая, която някога е била затворническа килия. Но това не е обикновен затвор. Сградата, построена през 1886 г., е паноптикум.
Паноптикумът е най-популярният идеален теоретичен модел за затвор.
Създаден през 1791 г. от английския философ и юрист Джереми Бентъм, той е планиран така, че всеки затворник да бъде отделен в килия и скрит от погледа на останалите. Килиите са построени около централната наблюдателна кула, откъдето се предполага, че всеки затворник е видим единствено за надзирателя. Бентъм смята, че изолацията е ключова за успешното функциониране на един затвор. Индивидуалните килии ограничават побоищата и конспирациите. Контролът e съвършен.
Бентъм така и не успява да построи своя идеален затвор през XVIII в., но сто години по-късно холандците издигат един от малкото истински паноптикуми в Бреда. И какво се оказва? Оказва се, че скъпият революционен експеримент е грандиозен провал.
Изолацията не превъзпитава никого. Напротив, причинява остри умствени заболявания и смърт сред затворниците.
А тоталният контрол – другият инструмент на паноптицизма, става олицетворение на модерната дисциплинарна власт с всички нейни плашещи последствия. За френския философ Мишел Фуко паноптикумът е не просто сграда, а властта, дестилирана до нейната есенция. Надзирателят невинаги гледа към затворниците; ключовото е, че може да го направи по всяко време, когато пожелае. Тъй като затворниците не могат да разберат дали са наблюдавани, или не, те трябва винаги да се държат така, сякаш са. В резултат на това контролът става самоконтрол – чувството, че някой те наблюдава, е достатъчно.
Паноптикумът на Джереми Бентъм. Източник: Wikimedia
Възстановителното правосъдие
През XXI век нещата са различни. Ясно е, че изолацията не помага нито на престъпниците, нито на обществото. Възстановителното правосъдие е метод, който се налага напоследък и в България и цели поемането на отговорност от страна на правонарушителите, създаването на усещане за принадлежност към общността и чувство за безопасност от страна на обществото спрямо престъпилите закона. Окуражават се самоконтролът и самонаблюдението сред затворниците, превъзпитанието се осъществява чрез образование и развитие на различни умения, чрез разговори и срещи.
Положителен съвременен пример за лишаване от свобода, който прилага принципите на възстановителното правосъдие, са норвежките затвори.
Затворът Халден многократно е отличаван като пример за „най-хуманния затвор в света“ въпреки най-високата степен на сигурност, която предоставя.
Пространствената организация се изразява в павилионна структура с множество открити пространства и озеленяване, което кара лишените от свобода да се чувстват в природна среда. Надзорът се извършва директно, на малки групи, а служителите са в постоянно взаимодействие с криминално проявените и участват в дейностите им.
Но каква е ситуацията в България?
Затворът на ХХI век и България
Първите български затвори са проектирани в началото на ХХ век по стандартна схема с кръстосан план с главна наблюдателна кула в центъра и жилищни корпуси с дълги коридори, от които се стига до килиите. Надзирателят наблюдава от кулата и има видимост към всички крила на сградата. Това де факто е вид паноптикум. Такива са затворите в София, Враца, Варна и Стара Загора, проектирани между 1905 и 1931 г. Характерни елементи на тези сгради са масивните огради, централните наблюдателни кули с т.нар. колело в тях и второстепенните охранителни кули. Последният нов затвор, построен в България, е Сливенският женски затвор от 1961 г.
Дипломна работа „Форми на несвобода. Затворът на XXI век”. Проект: Дарина Банова. Дипломен ръководител: Анета Василева. Катедра „История и теория на архитектурата”, УАСГ
Местата за лишаване от свобода в България се делят на няколко вида: затвори, затворнически общежития от закрит тип и затворнически общежития от открит тип. Диференцирането на лишените от свобода в съответния вид заведение се извършва според режима на изтърпяване на наказанието – специален, строг, общ и лек.
Статистически данни показват, че за последните 10 години лишените от свобода са намалели почти двойно. Това, както и откриването на нови затворнически общежития за по-леките режими, облекчава системата и дава възможност за подобряване на условията в заведенията за лишаване от свобода. Фактори като намалелия брой престъпления и респективно лишени от свобода, влизането на България в Европейския съюз и налагането на Европейските правила за затворите, както и финансирането на програми за подобряване на местата за лишаване от свобода дават оптимистичен шанс за промяна на сегашното състояние.
Какъв би могъл да бъде новият универсален архитектурен модел на тази промяна?
Моделът
Първо, килията трябва да загуби ролята си на централно място в живота на затворниците, отстъпвайки мястото на модел, организиран на принципа на самодостатъчни жилищни единици. В рамките на всяка жилищна единица затворниците да могат сами да управляват времето си и да организират разпределението на отговорностите по отношение на общите части. Това овластява хората и предразполага към проактивно поведение. Жилищните единици да бъдат балансирана организация между индивидуални пространства за самостоятелни дейности и колективни пространства за социално взаимодействие с фокус върху вторите – отново с цел изграждане на микрообщности.
После, нужна е борба със стереотипите – премахване на плашещия образ на затворите и стигмата на лишаването от свобода. Като социална институция пенитенциарното заведение трябва, доколкото е възможно, да бъде интегрирано в общността, в която ще бъде освободен затворникът, и да взаимодейства с околността.
Дипломна работа „Форми на несвобода. Затворът на XXI век“. Проект: Дарина Банова. Дипломен ръководител: Анета Василева. Катедра „История и теория на архитектурата”, УАСГ
Разбира се, не може без бариери към външния свят за поддържане на сигурността. Но архитектурният образ трябва да деинституционализира сградата и да я интегрира в по-широката общност чрез представяне на нормализиран, съвременен, ориентиран към гражданите облик и подходящ мащаб. Затворът трябва да е във връзка с външния свят, за да не се превърне в непроницаем елемент, неотзивчив към стимулите, идващи от града.
Възможно ли е такова бъдеще на затворите? Вероятно да. Възможно ли е в България? Разбира се. Но то е в пряка връзка и с осъзнаването на властта на архитектурата да решава социални проблеми, като създава смислени пространства.
У нас 2013 г. беше година на протести. Протести не само срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през юни (#ДАНСwithme) или непоносимо скъпата енергия през февруари, но и срещу политическото статукво по принцип. Протести, които постепенно преляха и в относително затворения и привидно експертен свят на архитектурата.
Интересното е, че 2013-та беше година на протести по цял свят.
Две години след Арабската пролет вълната на гражданското недоволство продължи да се надига и избухна глобално именно тогава, с рекорден брой протести – някои от които с милиони участници. В Египет 17 милиона души излязоха по улиците на 30 юни 2013 г. в демонстрация срещу действащия президент Мохамед Морси, организирана от гражданско движение. В Индия милиони протестираха срещу бедността и неравенството. В Бразилия всичко започна като демонстрация срещу повишените цени на градския транспорт и в крайна сметка се превърна в огромен протест срещу корупцията.
Защо започвам този текст с 2013 г.? Защото
последните 10 години са времето, в което гражданското общество в България излезе с устрем в градската среда.
И то не само за да протестира в нея, но и за да коментира проблемите ѝ. Хората започнаха да изразяват отношение и да реагират на недомислици, корупционни практики и градски проблеми, от които преди се възмущаваха предимно архитекти и урбанисти. Протестиращите станаха чувствителни не само към политиката и хляба, а и към по-абстрактни ценности, като морал и естетика на градската среда. Някои от най-мощните протести бяха свързани именно с презастрояване, културно наследство и лоша архитектура.
Активизъм и политически промени
В Истанбул например през същата тази 2013 година централният площад „Таксим“ беше окупиран цяло лято от демонстранти срещу намерението на президента Реджеп Тайип Ердоган да застрои един от последните публични паркове – парк „Гези“ – с луксозен комплекс от мол и джамия. Тези протести впоследствие въвлякоха близо 3,5 млн. души в цяла Турция и се оказаха едно от най-сериозните предизвикателства в десетилетното управление на Ердоган.
В България хората също се престрашиха да поискат по-добра среда. През 2014 г. видинчани протестираха срещу реконструкция на автогара в защитен район. Перничани протестираха срещу смяната на гранитните плочи на площад „Кракра“. Софиянци протестираха срещу махането на паветата на ул. „Цар Иван Асен II“. Търговците на Женския пазар протестираха срещу реконструкцията на пазара, а живеещите в квартала излязоха в подкрепа на реконструкцията (и против търговците). През 2016 г. жива верига от пловдивчани се опита да спре разрушаването на поредния бивш тютюнев склад – културно наследство в града, а „Тютюневият град“ в Пловдив и Пловдивският панаир се оказаха теми, които възпаляват мигновено гражданското общество.
протестите могат лесно да ескалират от устройствено-архитектурни в политически.
Стана ясно, че обществената енергия по въпросите на градската среда може да бъде насочвана и да формира истински политически играчи.
В края на ноември 2017 г. неправителствената организация „Спаси София“ използва вълненията около паветата на ремонтиращия се столичен булевард „Дондуков“ и организира мащабен протест, който, както казаха организаторите,
е за всеки от проблемите на София – ремонти на ремонтите, бавен и нередовен градски транспорт, мръсен въздух, презастрояване и липсваща квартална инфраструктура, неизползваеми велоалеи, унищожаване на архитектурното наследство на града.
Доживяхме, както каза един виден български интелектуалец тогава, и до протест срещу ремонтите в София. Същият интелектуалец направи притеснителна за властта аналогия с 1989 г., когато протестите започнали като екологични, за да не изглеждат политически. И се оказа прав. През 2017 г. протестите изглеждаха естетически, но всъщност бяха политически. Само за пет години „Спаси София“ се превърна от Facebook явление в реален политически играч.
През 2014 г. урбанистът Павел Янчев припозна процеса като урбанистичен активизъм, в който
неправителствена организация, група граждани, независима институция или отделни личности поемат пътя на неформален (или формален) разговор с институции и се опитват да влияят на вземането на политически решения и преформулират идеологията за бъдещото изграждане на образа и пространствата на града.
Той очерта примери за такъв активизъм в София, засягащ публичните градски пространства.
Няколко години по-късно спокойно можем да надградим, като добавим фронта на културното наследство, битката за качество на ремонтите, желанието за граждански контрол над устройствените политики, възникващите квартални общности, борбата за междублокови пространства, за повече дървета, за чист въздух и срещу презастрояването.
И ето как активизмът, наред с ангажирането на обществото с проблемите на града и държавата, индиректно заяви желание да участва в тяхното управление. Това е феномен, който трябва да бъде анализиран и който може да промени изцяло правилата на политическата игра, ако бъде използван умно.
През 2013–2014 г. все още никой не говореше за социални балони и умиращи авторитети, за маргинализираната роля на експертите и за хоризонтално общество. Тогава всички искрено се радвахме, че проблемите на градската среда, културното наследство и изобщо на застроения свят около нас вълнуват все повече хора, а гласът им не остава нечут. Именно тогава беше началото на тази голяма вълна, която можем да наречем „архитектурно гражданско общество“. Тя е все още в пика си и тепърва предстои да прелее от големите в малките градове, от малките към големите проблеми.
Как може гражданското общество да помогне на политиката през градската среда и архитектурата?
Факт е, че архитектите не са публични интелектуалци. Те рядко вземат отношение по въпроси извън тяхната тясно специализирана област и избягват да участват шумно в дебатите на нашето време. Но ето ви едно мнение от дълбините на архитектурния балон.
Местните избори през есента на 2023 г. са възможност за експеримент, който може да отрази пълнокръвно духа на времето, а то е време на градски активизъм. Тогава успешната политика е включващ процес, който протича отдолу нагоре, ангажира едновременно гражданите и партиите, които междувременно са осъзнали, че пътят към повишена избирателна активност и смислени промени минава по дълга, неблагодарна и трънлива пътека – въвличане на гражданското общество и използване на неговата енергия, строене на коалиции, даване на власт и глас на жителите на града.
Градската среда е пространство, което засяга всички. Тук няма начин да си отвратен от политиката, да си безразличен, уморен или циничен.
Все някой проблем ще успее да запали точно теб – счупената плочка пред входа, мястото на детето в детската градина, онова кръгово кръстовище, което просто не работи, онази пешеходна пътека, на която постоянно стават катастрофи, красивата къща до вас, която събарят, безжалостно изрязаните корони на редицата прекрасни липи до апартамента на баба ти, които после умират. Въздухът, достъпът до планината, данъците и задръстванията. Просто няма как да останеш безразличен.
гражданите не бива да са потребители на местни политики, а съучастници в тяхното създаване и прилагане.
Кварталните екипи на „Спаси София“ също работят на терен, за да чуят и обобщят нуждите на софиянци. Това е нов, позитивен процес, който не просто поправя дефицитите на нашата версия за представителна демокрация, а е и авангарден политически модел в глобален план.
Възможно ли е истинско въвличане на гражданите без популизъм?
Може ли да се създадат осмислени политики като процес, а не скучни програми, спуснати две седмици преди изборите? Има ли шанс партиите да погледнат отвъд партийното кадруване и стандартните комуникационни шаблони? И не на последно място, могат ли политиците да говорят за истинските грижи и проблеми на хората, за толкова важното ни ежедневие, без да се ограничават до безперспективни слогани, като „Да спрем корупцията“ и „Да привлечем инвестиции“?
Ако този процес продължи в София и прелее и извън границите на столицата – в градове като Пловдив, Русе, Варна, навсякъде всъщност, – тогава може би най-после ще спрем да говорим за политическа криза, за умора, безразличие и за края на либералната демокрация. Този процес е ключов за ангажиране на обществото с изборния процес и той трябва да върне партиите обратно долу, при хората. Тогава избирателите ще започнат да гласуват. А градовете ни евентуално ще станат за хората.
Културното наследство е отделен фронт на градски активизъм, за който може много да се пише. Там се сблъскват корупция и гражданско възмущение, тестват се социални разслоения и културни противоречия. Битките са ожесточени – независимо къде и независимо за какво: горящи тютюневи складове, паметници, небостъргачи и исторически центрове, съборени сгради. Темата е гореща глобално, а за опазване и гражданска мобилизация трябва да се говори постоянно. Именно тази тема ще бъде разгледана на предстоящата лекция GEGEN DIE WAND (Срещу стената). Градски активизъм и културно наследство на 22 май 2023 г. от 19:00 часа в залата на Гьоте-институт, където ще сравним ситуацията в три държави – България, Германия и Турция.
За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново
Тълпи от хора, дълги опашки, бариери и турникети, евтини сувенири и постоянен шум. Това е туристическото ежедневие на паметниците на културата в Стара Европа, независимо дали говорим за форумите в Рим, за Венеция, Барселона или Синтра.
Хора, хванати за ръце, протестират пред багери, правят плакати и подписки в социалните мрежи, говорят гневно пред камери, призовават институциите, държавата, някой, който и да е, да помогне. Това е активисткото, протестно ежедневие на архитектурното наследство в съвременния град – рушащи се сгради в Белград, горящи тютюневи складове в Пловдив, бруталистични бетонни жилищни гета в Лондон, концертни зали в Германия, едно летище в Русе.
Трябва да проверим дали сградата е паметник. Ако е – няма да купуваме, ще отидат пак години за съгласуване и двойни разходи по ремонта.
Това пък е болезнено реалистичното инвестиционно ежедневие на „наследството“, при това май не само в България.
Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.
Да, то пази следите от миналото и постиженията на човешката цивилизация за следващите поколения. Да, то носи идентичност и многообразие, но пак е проблем. Скъпо е, трудно е, елитарно е, тежко институционализирано и обикновено спорно. На всичкото отгоре е навсякъде.
Но може ли културното наследство освен бреме или музеен експонат да е нещо друго – например възможност?
Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“
В началото на март всяка година архитектурният свят очаква една новина: кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“. През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е „стари майстори“ малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е или е отговаряла на очаквания и като цяло именно тя играе ролята на „съвестта“ на голямата архитектура.
който десетки години прави спокойни, умни сгради, съобразени с духа на мястото си и с духа на времето ни. Най-после културното наследство, консервацията и реставрацията имат своя лауреат.
„Новият“ Neues Museum е част от Острова на музеите в Берлин, завършен точно зад „стария“ Altes Museum през 1859 г. по поръчка на Фридрих Вилхелм III и по проект на придворния архитект Фридрих Щюлер. Целта е мястото да започне да се оформя като „светилище на изкуствата и науката“. Неслучайно всички сгради приличат на антични храмове в своята версия от ХIХ век. За разлика от Altes Museum, бомбардировките през Втората световна война оставят Neues Museum в руини. В крайна сметка след няколко неуспешни опита за възстановяване сградата е изоставена.
През 1997 г. Чипърфийлд съвместно с реставратора Джулиан Харап печели международния конкурс за реконструкция на сградата. Основната цел на проекта победител е възстановяването на оригиналния обем и реставрацията на оцелелите след бомбардировките части от музея.
„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.
Оригиналната останала тъкан на музея е запазена и реконструкцията е водена именно от тези следи, а също и от обемите в точната им кубатура, както е проектирана от архитект Щюлер. Основните обеми – северозападното крило, апсидата на гръцкия двор и южният купол – са изградени от рециклирани, ръчно правени тухли. Новите части – голямоформатни, предварително излети бетонни елементи – са отчетливо отделени, но въпреки това се сливат хармонично със старото. Като например впечатляващото бяло ново централно стълбище, интерпретиращо разрушеното старо, което е позиционирано в грандиозната централна зала, запазена само като тухлена обвивка, оголена от бомбардировките и дългогодишната разруха.
В зависимост от типа и нивото на разрухата архитектите търсят индивидуално решение за всяко помещение. Воден от идеята, че оригиналната структура трябва да бъде подчертавана в нейния пространствен контекст и оригинална материалност, проектът отразява загубата, без да я имитира. Но и всички травматични следи са запазени – канелираните колони със следи от пожари, дупките от куршумите по тухлените стени…
Реконструкцията на Neues Museum, както и всички намеси на Дейвид Чипърфийлд на Острова на музеите в Берлин след това (като една допълнителна, чисто нова сграда към музейния комплекс – James Simos Gallery, завършена през 2019 г.) са сред най-деликатните и в същото време най-силни послания, които архитектурата е отправяла към обществото през последните години. Да помним миналото в цялата му комплексност и многообразие като едновременно с това не се страхуваме да правим добра нова архитектура. Така наследството работи за града, за обществото и в крайна сметка – за бъдещето.
Интересното е, че няколко часа след като новината за наградата на Чипърфийлд обиколи света, тя се появи и на страницата на малкия регионален вестник „Утро“ от град Русе. Но някак си никой от журналистите във вестника не направи връзката между подхода на Чипърфийлд и една малка сграда в близкото село Щръклево.
Казусът „Русе“
Снимки на едно забележително запазено летище, доскоро напълно непознато, обикалят социалните мрежи вече две години.
Приемната сграда на Летище „Русе“ е открита през 1976 г. в близкото село Щръклево и е обявена за еталон на БГА „Балкан“. Проектирана от русенския архитект Йордан Бояджиев, тя е сред най-ярките, най-последователни откъм архитектурни решения и най-автентично запазени примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас. Сградата впечатлява с педантичен детайл, дръзки конструктивни решения и монументалните пластики на скулптора Галин Малакчиев.
Летище „Русе“, Щръклево. Източник: архив на Фондация „Ново архитектурно наследство“ и изложба ТОТАЛПРОЕКТ
От няколко години летището е едновременно обект на инвеститорски интерес и във фокуса на вниманието на експерти в областта на опазването на културното наследство. В началото казусът се оформя като кампания за сграда в риск, а хронологията на събитията е ясно проследима на страницата на българската секция на Docomomo International – Международната неправителствена организация за опазване на обекти на Модерното движение. Накратко:
През февруари 2021 г. в медиите се появява информация за инвеститорски интерес за строеж на голям логистичен парк на мястото на летището, който дори не отчита сградата на аерогарата и я показва преместена и драстично променена. „Докомомо България“ започва популяризирането на архитектурните качества на летището и работа върху регистрационен фиш за обявяването му под защита от Закона за културното наследство.
През декември 2021 г. Националният институт за недвижимо културно наследство съобщава, че работи по материали, подготвени от „Докомомо България“, за обявяването на Летище „Русе“ за „недвижима културна ценност“ и легитимирането му като културно наследство на модернизма на ХХ век.
През лятото на 2022 г. изложбата ТОТАЛПРОЕКТ на Фондация „Ново архитектурно наследство“ в РЦСИ „Топлоцентрала“, София, разказва историята на Летище „Русе“ пред най-широка публика и показва неговия „полет“ през няколко нива на архитектура и дизайн: градоустройство, пространство, конструкция, детайл, дизайн и синтез.
На 19 декември 2022 г. Специализираният експертен съвет към Министерството на културата (СЕСОНКЦ) гласува единодушно сградата на Летище „Русе“ да бъде обявена за „недвижима културна ценност“ от „национално значение“. По закон министърът на културата трябва в едномесечен срок да издаде заповед, с която да формализира решението, и така обектът да бъде официално защитен от събаряне или други кардинални ремонтни дейности.
Междувременно в края на януари 2023 г. Общинският съвет в Русе гласува почти единодушно местното летище да бъде дадено на частната фирма „Еърпорт Русе“ за следващите десет години срещу обещание за инвестиции и цялостно възраждане на аеродрума. На 27 февруари 2023 г. Община Русе обявява, че е подписано споразумение за безвъзмездно отдаване на Летище „Русе“ за първоначален срок от 24 месеца.
Очевидно е надбягването между „опазватели“ и институции. Според разследващи журналисти Община Русе е забавила умишлено обявяването на местното летище за паметник на културата. Русенското гражданско сдружение „Проект 7000“ пита Общината защо никъде в решението не се споменават архитектурната ценност на сградата и фактът, че тя е на един подпис от най-високия статут за културно наследство в държавата. Русенски депутати от „Продължаваме промяната“ обжалват решението на Община Русе. „Докомомо България“ пише призиви към министри, КАБ, САБ и медии за бързо привеждане в сила на решението на СЕСОНКЦ. Но в началото на март 2023 г. русенският сайт „Дунав мост“ ентусиазирано съобщава, че на летището вече „кипи ремонтна дейност“.
Статутът като проблем
Както казва русенският архитект Венцислав Илиев, ученик на Йордан Бояджиев и популяризатор на сградата на Летище „Русе“ пред колегите си от „Докомомо България“ през 2021 г., статутът поставя много сериозни предизвикателства пред всеки архитект, който ще се наеме да адаптира сградата към съвременните изисквания, а също и към собственика – Община Русе, и към новите концесионери. Защо? Ами защото има ограничения, проектът става по-сложен, нужни са многократно повече архитектурни усилия. Затова е по-удобно да не се дава гласност на решението за обявяване на статута.
И тук се крие основният проблем.
Статутът „недвижима културна ценност“ у нас обичайно се свързва със сложни процедури за съгласуване на строително-ремонтни дейности и други административни утежнения. И това е част от реалистичното ежедневие на културното наследство у нас. В същото време
всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,
че без статут опазването на архитектурна ценност е невъзможно – и това обикновено е точно така. Но използването на статута като наказание и насилствена превенция е също толкова опасно, колкото липсата му – и обикновено също толкова безсмислено. Погледнете изгорелите тютюневи складове в Пловдив или Захарна фабрика в София – все признато наследство от най-висока категория.
Наследство „за спасяване“ или за развитие?
Как „спасяваме“ сградите днес? Намирам за дълбоко притеснителна дори самата идея, че културното наследство постоянно трябва да бъде „спасявано“.
Бизнесът се страхува, институциите са в ступор, а гражданското общество стои, хванато за ръце, протестира и чака безкрайните бюрократични процедури с щампа „недвижимо културно наследство“ да приключат, с надеждата за пет минути медийно внимание, което да е достатъчно за поредната кауза. Защо? Защото наследството обикновено се „спасява“.
Все си мисля, че има начин опазването да излезе от пространството на емоциите и каузите, да изплува от блатото на бюрокрацията и да стъпи на открито, при прагматизма и здравия разум.
Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.
Да осъзнаем, че то ни прави различни, по-богати и по-специални от другите. Че съвременната българска архитектура ще стане по-добра, когато старото и наследеното не се възприема като спирачка на инвестиционните интереси, а ни помага да създаваме по-богата и многопластова нова архитектура.
Има как.
Включително в Русе, на летището. Не става въпрос просто за „ремонт“ или смяна на дограма. Става дума за архитектура.
Затова се надявам сега, след обявяването на новия лауреат на наградата „Прицкер“, все по-често да говорим с думите на Дейвид Чипърфийлд:
Като архитект аз съм по някакъв начин пазител на паметта. Нашите градове са следи от историческото минало, но също така и динамични, развиващи се системи. Да, някои сгради премахваме и заменяме с други. Изборът е наш и идеята, че опазваме само най-доброто, не е достатъчна. Въпросът е да опазим характера и качествата, които отразяват богатството на еволюцията в един град.
Русе със сигурност ще стане един още по-богат град, ако не просто ремонтира, а реставрира своето летище в село Щръклево.
През 2014 г., точно на символната дата 10 ноември, съвсем случайно попаднах в едно изоставено училище. Намираше се в малко село близо до София, в подножието на Средна гора. Подобно на повечето български села, през социализма и това е било снабдено със задължителния комплект обществени сгради и пространства, които се редуваха край река Тополница: площад с читалище, после училище, а малко по-нагоре от тях – кметство с поща. Училището беше голямо, триетажно, но напълно изоставено – по онзи начин, по който хипстъри и урбекс фотографи обожават: с раздут паркет на големи вълнообразни бабуни, с туфи от гъби, прораснали между разместените дъбови паркетини, със старо дървено сметало, облегнато в ъгъла, прашен портрет на Георги Димитров, нахвърляни детски книжки с прекрасни шрифтове и илюстрации и едно „Здравейте“, надраскано с тебешир на зелената дъска.
Тогава написах, че и най-обикновената сграда може да послужи за метафора на близкото ни минало: от универсалното градоустройство (на социалистическите села), през доброто пропорциониране (на сградите) и продуктовия дизайн (на книгите), до урбанистичните и икономическите катастрофи, довели до обезлюдени села и пренаселени панелни комплекси.
Сега бих добавила: та чак до екзотично-колоритния начин, по който сградите умират.
Венеция
През 2023 г. България ще участва за пръв път от 15 години във Венецианското архитектурно биенале с проект за изоставените училища в страната.
обявен от Министерството на културата на 20 декември 2022 г. Те работят с белгийския фотограф Александър Думарей, който от 2016 г. документира стотици неизползвани и рушащи се училища в България като портрет на обезлюдяването в една държава с рекордно намаляващо население.
Снимковият материал ще бъде обогатен и съпътстван от социологическа информация, архивни снимки на изоставените училища, архитектурно заснемане на някои от сградите, както и от предмети, донесени от училищата на Биеналето,
пишат архитектите.
България се завръща на венецианска сцена в една трудна година. Пандемията промени календара на събитията на La Biennale di Venezia и спря инерцията от предходните силни последователни архитектурни издания – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от Grafton Architects (с темата Freespace) през 2018 г. Това бяха три много фокусирани биеналета, които действаха като рупор – хващаха идеята на куратора и я усилваха в общия хор на всички участници така, че да отекне по цял свят и да се запомни. След пауза, през 2021 г., ливанецът Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачузетския технологичен институт, имаше шанс да се обърне към постпандемичния свят с темата си How do we live together?, но не успя да каже нищо ново във време, което беше натежало от очаквания за архитектурен коментар на глобалния пандемичен феномен.
И така, вече сме 2023 г., когато британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на Архитектурното биенале във Венеция и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Тя възприема думата „лаборатория“ по-скоро като „работилница“, където архитектите от цял свят да се съберат и да ангажират публиката и себе си в едно колективно усилие да гледаме напред.
Скандалът
Още преди откриването на Биеналето и само няколко дни след обявяването на българските участници, нашата публика вече беше ангажирана да коментира – точно както Лесли Локо призовава. „Развита Африка срещу загнила България: позорен проект представя страната ни във Венеция“, пишеBGNES в анонимна статия от 29 януари. „Архитекти скочиха срещу проекта с изоставени училища за Венеция“, алармира вестник „Сега“ на 30 януари. На пресконференцията, организирана от Министерството на културата на 30 януари, се чуха мнения, че проектът няма нищо общо с темата, че няма нищо общо с Африка, че няма нищо общо с архитектурата и е прекалено фотографски, че излага България. „Шокирани сме от избора на журито. Има ли смисъл да участваме с такъв скандално лош проект?“, изказа се участвалият в конкурса архитект Стефан Добрев. „Журито е некомпетентно и трябва да понесе отговорност за този огромен провал, а членовете му никога повече да не участват в никакво жури!“, продължи да коментира той в социалните мрежи.
„Изглежда, че ще е поредното носталгично, самосъжалително и милозливо позьорство. На мен лично отдавна ми писна да ни представят като просяци на съчувствие и снизхождение „от чужденците“. Сигурно и на тях им е писнало да ни гледат какви сме порутени и изостанали – и буквално, и преносно“, пише бившият председател на Камарата на архитектите и участник в конкурса Борислав Игнатов. „Дали докато се въртим около тия стари изоставени сгради и тяхната социална и сантиментална стойност – първо няма да ни нагазят бежанците, а после няма да дойдат роботите с техния изкуствен интелект и да ни отвеят?“, пита друг участник, архитект Димитър Паскалев.
„Участието на България в Архитектурното биенале във Венеция след 15 години отсъствие очаквано затъна в скандал“, заключава вестник „Сега“ след министерската пресконференция.
Има ли реално скандал и къде наистина е проблемът?
Мечтата Венеция
Скандал няма. Но има една мечта – Венеция.
Мобилизацията на българските архитекти за участие в конкурса за кураторски проект и българско присъствие на 18-тото Архитектурно биенале във Венеция беше забележителна. Въпреки изключително късното обявяване (27 дни преди финалното предаване на проектите за национални павилиони към организаторите във Венеция, за което някои страни са готови година и повече предварително), въпреки шокиращо краткия срок (14 работни дни около коледно-новогодишните празници), въпреки абсурдния бюджет (70 000 лв. за изложба във Венеция), въпреки трудната тема (Африка и бъдещето заедно си е тегав постколониализъм), конкурсът успя да събере в срок 33 предложения, повечето от които съвсем адекватни. Това показва силната амбиция на българските архитекти най-после да излязат на истинска международна сцена.
Снимки от „галериите“ на няколко проектни предложения
Избраните POV Architects са се захванали с не по-малко важна тема.
„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е едновременно документален и социален проект,
напълно в духа на последните архитектурни изложби във Венеция, които обикновено не странят от проблемите. Нарочно не се съобразяваме с темата на Биеналето („Лаборатория на бъдещето“), казва Борис Тикварски в скорошно интервю пред БНР, защото човек може да мисли за бъдещето едва когато е решил проблемите на настоящето. Възможен отговор. POV Architects впрочем не са нито неопитни, нито непознати и освен всичко друго са умели конкурсаджии, обикновено на челни позиции в повечето смислени архитектурни конкурси, организирани у нас през последните години.
Къде е проблемът тогава?
Фотографът и архитектите
Печелившият проект на POV Architects не е единственият от участниците в конкурса, който се занимава със стари сгради, с образованието и обезлюдяването. Темата за наследството и изоставените сгради се просмуква в предложенията на повечето участници, които с право свързват бъдещето с преработване на миналото.
„Училище на бъдещето“ на Ая Тодорова преизползва стари мебели в класна стая, превърната в ретрофутуристка лаборатория. „Ретроспекции в бъдеще време“ на Студио НАДА се занимава с изоставените места като „времеубежища“, по Георги Господинов, и също не дава рецепта за бъдещето, а само очертава път. „Времево разфокусиране“ на „Аедес студио“ работи със „Сляпата Вайша“, пак на Господинов, за да гледа едновременно назад и напред. „Минало бъдеще“ на Studio 8 ½ призовава на изоставените сгради да се погледне като възможност за развитие, а не като бреме. Laboratory of Future (Tomorrow) на Надежда Сучева преоткрива българското село – включително изоставените къщи и обезлюдените места, които могат да имат бъдещ живот.
Имаме всякакви изоставени обекти – училища, къщи, села. Честно казано, очаквах и изоставени бани да видя.
Фотографите обичат изоставени сгради. Uchilishte не е единственият подобен проект и на фотографа Александър Думарей. Той има серии с изоставени плувни басейни, бензиностанции, с рушащи се индустриални сгради. Обикновено не става ясно къде са тези места – те са безименни и безконтекстни, може да бъдат навсякъде, а авторът е само в позицията на регистриращ. Серията с училищата обаче е позиционирана в България – дори само чрез транслитерираната българска дума, която я озаглавява. Но отново Думарей документира, без да коментира, училищата нямат локация, нито информация кога са били изоставени, всичко е едно.
Имаме възможност да изследваме сградите, преди те да станат неузнаваеми или просто празни имоти. Целта на експозицията е да се улови един миг във времето и обективно, а не емоционално да зададем въпроси и да извлечем поуки. Това е опит да поемем отговорност и да приемем тези сгради като стопани,
пишат POV Architects в аргументацията на проекта си.
А после? Как постигаме промяната?
България и Венеция
Има две причини да се отиде до Венеция: да кажеш нещо на света и да кажеш нещо вкъщи през света.
От много години България настига света и се опитва да прави второто – през погледа на чужденците да се фокусира върху местни проблеми. Ако ги изнесем навън, ако станат популярни, то тогава може би и вкъщи ще им обърнат внимание: ще преборим корупцията, ще спрем да събаряме паметници на културата и прочее.
Това неизказано въжделение се бори с още едно. Да се покажем навън в най-добрата си светлина, като накипрена мома, която танцува на световно изложение в Париж – колоритна, красива, невиждана.
Аз обаче смятам, че българското общество вече е достатъчно зряло – или поне не е по-различно от всички останали в глобалния свят, в който живеем. България отдавна страда от проблемите и на „първия свят“ – включително архитектурни – и може съвсем спокойно да ги коментира редом с „големите играчи“. Нещо повече, има потенциал да задава нови теми за разговор, а защо не и да предлага решения. Такива са всички теми на българските участници, които изброих по-горе, и не само.
Трябва смелост – ние не сме екзотична дестинация, която само да забавлява света с черги, песни, шевици и Бузлуджа. Имаме какво да кажем и можем да го направим дори и през осветляването на проблемите – отпадъците и преизползването, изоставените сгради и обезлюдяването, образованието и ниската раждаемост, самотата на високите технологии.
И ето тук се крие същинският въпрос.
Проектът „Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ все още само регистрира проблем – без ясна цел, анализ и задълбочено проучване.
Сякаш не смее да каже нещо отвъд instagramable снимките на Думарей. А би могло – има цяла една зона в изложбеното пространство, отделена за това.
Изоставените и неизползваните сгради са проблем – проблем и на България, и на света. Той няма да се реши днес. През него обаче може да се говори за демография, за екология, за строителство, за културно наследство, за общество, образование и култура, за градска среда и урбанистични процеси, за климатичната криза, бетон и преизползване на материали, за паметта и миналото, за бъдещето (на архитектурата) и изобщо.
POV Architects имат три месеца до откриването, в които да изпълнят зала „Тициан“ със съдържание, да организират събития, да направят връзки с други национални павилиони, които се занимават със същата проблематика, да създадат онази работилница на бъдещето, за която си мечтае Лесли Локо. Хайде!
Защото това е голямата тема на тазгодишното Биенале – или би трябвало да бъде. В едно разделено общество да спрем да се спасяваме в миналото, в изолация, национализъм и регрес и да посмеем да гледаме напред, пък дори и да изглеждаме наивни и демодирано-утопични.
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
