Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/zatvorut-na-21-vek/

Този текст е базиран на проучванията, направени заедно с Дарина Банова през есента на 2022 г. в рамките на изследователския и експериментален проект на тема „Форми на несвобода. Затворът на ХХI век“: тя – като дипломант към катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ, а аз – като неин ръководител.

Във времена, в които бъдещето на демокрацията в България изглежда объркано и все по-обвързано със съдебната система, има едно място, където правораздаването се пресича с архитектурата, при това буквално. Състоянието на затворите и условията, в които живеят лишените от свобода и работят техните надзиратели, е активна тема вече няколко години, включително за няколко български правосъдни министри. Междувременно български затворници съдят България в Европейския съд по правата на човека. Служители на затворите провеждат национални протести. А в дупнишкото село Самораново, където в момента се изгражда нов затвор за 400 души на мястото на бившето военно поделение, хората са притеснени.

Всъщност темата за затворите, макар на пръв поглед периферна и често пренебрегвана, говори много за обществото ни днес. А архитектурата на затворите е добър повод да анализираме еволюцията на идеите ни за контрол, наказание и морал, за свобода и несвобода и как пространствата всъщност формират хората.

Властта на пространството

Архитектурата не е даденост. Тя е среда, която ни определя и изгражда дори само през чисто физическото изживяване на пространството, заобикалящо телата ни. Това е най-устойчивото клише на архитектурната теория, което е също толкова непоклатимо вярно. Замислете се, че има сгради, които ви карат да се чувствате добре, и други, които ви потискат. По определени настилки вървите бързо, по други – бавно и несигурно. Има места, където с удоволствие се спирате, и други, в които се чувствате напрегнати. Има публични пространства, които естествено припознавате като места за протест, и други, които носят със себе си невидим, но неизбежен контрол.

Популярен пример от архитектурната история е планът за тотална реконструкция на Париж, осъществен от барон Осман след средата на XIX в. и формирал онзи парижки център с широки булеварди и красиви сгради, който познаваме и до днес. Но това е план не само за модернизиране на един град със средновековни тесни улици, с липса на въздух и светлина и с много болести. Това е план и за контрол над гражданите му, които успешно преграждат тези тесни улици с барикади в поредица въоръжени въстания през първата половина на века и особено по време на Френската революция от 1848 г.

Пространствата обаче могат не само да контролират. Ето още два известни примера.

През 60-те години на ХХ в. Лудвиг Ерхарт, канцлер на ФРГ, поръчва нова резиденция на властта, т.нар. Kanzlerbungalow в Бон – изящен едноетажен павилион с много стъкло, който дава усещането за прозрачност, достъпност и човешки мащаб. До обединението на Германия това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Сградата е представителната „дневна“ на ФРГ, а светлите ѝ модернистични пространства стават символ на демокрацията.

Държавната детска болница Alder Hey в Ливърпул, завършена през 2015 г., е друг вид сграда. Тя не е просто здание в парк, а сграда, органично свързана с природата. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка. Целта на архитектите е ясна – те създават пространство, което лекува: дава усещане за добър живот, има дизайн, който повдига духа, свързано е с природата за максимален терапевтичен ефект.

Но да се върнем на затворите. Още по-интересен е въпросът

дали пространствата ни правят лоши, или добри, дали могат да влияят на моралния ни избор.

Морално ли е изобщо архитектите да проектират места за изолация? И как трябва да изглежда наказателната архитектура днес?

Паноптикумът

В холандския град Бреда има една сграда, която се вижда отдалеч – голяма, цилиндрична, четириетажна и покрита с купол. Няма нищо общо с тесните къщички по уютните улички и каналите на града. Вътре сградата е куха, с кръгъл покрит двор, колкото половин футболно игрище, а около него по извитите тухлени стени се виждат стотици еднакви оранжеви врати, равномерно разпръснати из четирите етажа нагоре, гледащи към двора. Зад всяка врата има по една малка стая, която някога е била затворническа килия. Но това не е обикновен затвор. Сградата, построена през 1886 г., е паноптикум.

Паноптикумът е най-популярният идеален теоретичен модел за затвор.

Създаден през 1791 г. от английския философ и юрист Джереми Бентъм, той е планиран така, че всеки затворник да бъде отделен в килия и скрит от погледа на останалите. Килиите са построени около централната наблюдателна кула, откъдето се предполага, че всеки затворник е видим единствено за надзирателя. Бентъм смята, че изолацията е ключова за успешното функциониране на един затвор. Индивидуалните килии ограничават побоищата и конспирациите. Контролът e съвършен.

Бентъм така и не успява да построи своя идеален затвор през XVIII в., но сто години по-късно холандците издигат един от малкото истински паноптикуми в Бреда. И какво се оказва? Оказва се, че скъпият революционен експеримент е грандиозен провал.

Изолацията не превъзпитава никого. Напротив, причинява остри умствени заболявания и смърт сред затворниците.

А тоталният контрол – другият инструмент на паноптицизма, става олицетворение на модерната дисциплинарна власт с всички нейни плашещи последствия. За френския философ Мишел Фуко паноптикумът е не просто сграда, а властта, дестилирана до нейната есенция. Надзирателят невинаги гледа към затворниците; ключовото е, че може да го направи по всяко време, когато пожелае. Тъй като затворниците не могат да разберат дали са наблюдавани, или не, те трябва винаги да се държат така, сякаш са. В резултат на това контролът става самоконтрол – чувството, че някой те наблюдава, е достатъчно.

Възстановителното правосъдие

През XXI век нещата са различни. Ясно е, че изолацията не помага нито на престъпниците, нито на обществото. Възстановителното правосъдие е метод, който се налага напоследък и в България и цели поемането на отговорност от страна на правонарушителите, създаването на усещане за принадлежност към общността и чувство за безопасност от страна на обществото спрямо престъпилите закона. Окуражават се самоконтролът и самонаблюдението сред затворниците, превъзпитанието се осъществява чрез образование и развитие на различни умения, чрез разговори и срещи.

Положителен съвременен пример за лишаване от свобода, който прилага принципите на възстановителното правосъдие, са норвежките затвори.

Затворът Халден многократно е отличаван като пример за „най-хуманния затвор в света“ въпреки най-високата степен на сигурност, която предоставя.

Пространствената организация се изразява в павилионна структура с множество открити пространства и озеленяване, което кара лишените от свобода да се чувстват в природна среда. Надзорът се извършва директно, на малки групи, а служителите са в постоянно взаимодействие с криминално проявените и участват в дейностите им.

Но каква е ситуацията в България?

Затворът на ХХI век и България

Първите български затвори са проектирани в началото на ХХ век по стандартна схема с кръстосан план с главна наблюдателна кула в центъра и жилищни корпуси с дълги коридори, от които се стига до килиите. Надзирателят наблюдава от кулата и има видимост към всички крила на сградата. Това де факто е вид паноптикум. Такива са затворите в София, Враца, Варна и Стара Загора, проектирани между 1905 и 1931 г. Характерни елементи на тези сгради са масивните огради, централните наблюдателни кули с т.нар. колело в тях и второстепенните охранителни кули. Последният нов затвор, построен в България, е Сливенският женски затвор от 1961 г.

Местата за лишаване от свобода в България се делят на няколко вида: затвори, затворнически общежития от закрит тип и затворнически общежития от открит тип. Диференцирането на лишените от свобода в съответния вид заведение се извършва според режима на изтърпяване на наказанието – специален, строг, общ и лек.

Статистически данни показват, че за последните 10 години лишените от свобода са намалели почти двойно. Това, както и откриването на нови затворнически общежития за по-леките режими, облекчава системата и дава възможност за подобряване на условията в заведенията за лишаване от свобода. Фактори като намалелия брой престъпления и респективно лишени от свобода, влизането на България в Европейския съюз и налагането на Европейските правила за затворите, както и финансирането на програми за подобряване на местата за лишаване от свобода дават оптимистичен шанс за промяна на сегашното състояние.

Какъв би могъл да бъде новият универсален архитектурен модел на тази промяна?

Моделът

Първо, килията трябва да загуби ролята си на централно място в живота на затворниците, отстъпвайки мястото на модел, организиран на принципа на самодостатъчни жилищни единици. В рамките на всяка жилищна единица затворниците да могат сами да управляват времето си и да организират разпределението на отговорностите по отношение на общите части. Това овластява хората и предразполага към проактивно поведение. Жилищните единици да бъдат балансирана организация между индивидуални пространства за самостоятелни дейности и колективни пространства за социално взаимодействие с фокус върху вторите – отново с цел изграждане на микрообщности.

После, нужна е борба със стереотипите – премахване на плашещия образ на затворите и стигмата на лишаването от свобода. Като социална институция пенитенциарното заведение трябва, доколкото е възможно, да бъде интегрирано в общността, в която ще бъде освободен затворникът, и да взаимодейства с околността.

Разбира се, не може без бариери към външния свят за поддържане на сигурността. Но архитектурният образ трябва да деинституционализира сградата и да я интегрира в по-широката общност чрез представяне на нормализиран, съвременен, ориентиран към гражданите облик и подходящ мащаб. Затворът трябва да е във връзка с външния свят, за да не се превърне в непроницаем елемент, неотзивчив към стимулите, идващи от града.

Възможно ли е такова бъдеще на затворите? Вероятно да. Възможно ли е в България? Разбира се. Но то е в пряка връзка и с осъзнаването на властта на архитектурата да решава социални проблеми, като създава смислени пространства.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/blago-ili-breme/

За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново

Тълпи от хора, дълги опашки, бариери и турникети, евтини сувенири и постоянен шум. Това е туристическото ежедневие на паметниците на културата в Стара Европа, независимо дали говорим за форумите в Рим, за Венеция, Барселона или Синтра.

Хора, хванати за ръце, протестират пред багери, правят плакати и подписки в социалните мрежи, говорят гневно пред камери, призовават институциите, държавата, някой, който и да е, да помогне. Това е активисткото, протестно ежедневие на архитектурното наследство в съвременния град – рушащи се сгради в Белград, горящи тютюневи складове в Пловдив, бруталистични бетонни жилищни гета в Лондон, концертни зали в Германия, едно летище в Русе.

Трябва да проверим дали сградата е паметник. Ако е – няма да купуваме, ще отидат пак години за съгласуване и двойни разходи по ремонта.

Това пък е болезнено реалистичното инвестиционно ежедневие на „наследството“, при това май не само в България.

Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.

Да, то пази следите от миналото и постиженията на човешката цивилизация за следващите поколения. Да, то носи идентичност и многообразие, но пак е проблем. Скъпо е, трудно е, елитарно е, тежко институционализирано и обикновено спорно. На всичкото отгоре е навсякъде.

Но може ли културното наследство освен бреме или музеен експонат да е нещо друго – например възможност?

Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“

В началото на март всяка година архитектурният свят очаква една новина: кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“. През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е „стари майстори“ малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е или е отговаряла на очаквания и като цяло именно тя играе ролята на „съвестта“ на голямата архитектура.

На 7 март 2022 г. „Прицкер“ отиде при англичанина Дейвид Чипърфийлд – един внимателен контекстуалист,

който десетки години прави спокойни, умни сгради, съобразени с духа на мястото си и с духа на времето ни. Най-после културното наследство, консервацията и реставрацията имат своя лауреат.

Само един пример е достатъчен.

„Новият“ Neues Museum е част от Острова на музеите в Берлин, завършен точно зад „стария“ Altes Museum през 1859 г. по поръчка на Фридрих Вилхелм III и по проект на придворния архитект Фридрих Щюлер. Целта е мястото да започне да се оформя като „светилище на изкуствата и науката“. Неслучайно всички сгради приличат на антични храмове в своята версия от ХIХ век. За разлика от Altes Museum, бомбардировките през Втората световна война оставят Neues Museum в руини. В крайна сметка след няколко неуспешни опита за възстановяване сградата е изоставена.

През 1997 г. Чипърфийлд съвместно с реставратора Джулиан Харап печели международния конкурс за реконструкция на сградата. Основната цел на проекта победител е възстановяването на оригиналния обем и реставрацията на оцелелите след бомбардировките части от музея.

„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.

Оригиналната останала тъкан на музея е запазена и реконструкцията е водена именно от тези следи, а също и от обемите в точната им кубатура, както е проектирана от архитект Щюлер. Основните обеми – северозападното крило, апсидата на гръцкия двор и южният купол – са изградени от рециклирани, ръчно правени тухли. Новите части – голямоформатни, предварително излети бетонни елементи – са отчетливо отделени, но въпреки това се сливат хармонично със старото. Като например впечатляващото бяло ново централно стълбище, интерпретиращо разрушеното старо, което е позиционирано в грандиозната централна зала, запазена само като тухлена обвивка, оголена от бомбардировките и дългогодишната разруха.

В зависимост от типа и нивото на разрухата архитектите търсят индивидуално решение за всяко помещение. Воден от идеята, че оригиналната структура трябва да бъде подчертавана в нейния пространствен контекст и оригинална материалност, проектът отразява загубата, без да я имитира. Но и всички травматични следи са запазени – канелираните колони със следи от пожари, дупките от куршумите по тухлените стени…

Реконструкцията на Neues Museum, както и всички намеси на Дейвид Чипърфийлд на Острова на музеите в Берлин след това (като една допълнителна, чисто нова сграда към музейния комплекс – James Simos Gallery, завършена през 2019 г.) са сред най-деликатните и в същото време най-силни послания, които архитектурата е отправяла към обществото през последните години. Да помним миналото в цялата му комплексност и многообразие като едновременно с това не се страхуваме да правим добра нова архитектура. Така наследството работи за града, за обществото и в крайна сметка – за бъдещето.

Интересното е, че няколко часа след като новината за наградата на Чипърфийлд обиколи света, тя се появи и на страницата на малкия регионален вестник „Утро“ от град Русе. Но някак си никой от журналистите във вестника не направи връзката между подхода на Чипърфийлд и една малка сграда в близкото село Щръклево.

Казусът „Русе“

Снимки на едно забележително запазено летище, доскоро напълно непознато, обикалят социалните мрежи вече две години.

Приемната сграда на Летище „Русе“ е открита през 1976 г. в близкото село Щръклево и е обявена за еталон на БГА „Балкан“. Проектирана от русенския архитект Йордан Бояджиев, тя е сред най-ярките, най-последователни откъм архитектурни решения и най-автентично запазени примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас. Сградата впечатлява с педантичен детайл, дръзки конструктивни решения и монументалните пластики на скулптора Галин Малакчиев.

От няколко години летището е едновременно обект на инвеститорски интерес и във фокуса на вниманието на експерти в областта на опазването на културното наследство. В началото казусът се оформя като кампания за сграда в риск, а хронологията на събитията е ясно проследима на страницата на българската секция на Docomomo International – Международната неправителствена организация за опазване на обекти на Модерното движение. Накратко:

• През февруари 2021 г. в медиите се появява информация за инвеститорски интерес за строеж на голям логистичен парк на мястото на летището, който дори не отчита сградата на аерогарата и я показва преместена и драстично променена. „Докомомо България“ започва популяризирането на архитектурните качества на летището и работа върху регистрационен фиш за обявяването му под защита от Закона за културното наследство.
• През декември 2021 г. Националният институт за недвижимо културно наследство съобщава, че работи по материали, подготвени от „Докомомо България“, за обявяването на Летище „Русе“ за „недвижима културна ценност“ и легитимирането му като културно наследство на модернизма на ХХ век.
• През лятото на 2022 г. изложбата ТОТАЛПРОЕКТ на Фондация „Ново архитектурно наследство“ в РЦСИ „Топлоцентрала“, София, разказва историята на Летище „Русе“ пред най-широка публика и показва неговия „полет“ през няколко нива на архитектура и дизайн: градоустройство, пространство, конструкция, детайл, дизайн и синтез.
• На 19 декември 2022 г. Специализираният експертен съвет към Министерството на културата (СЕСОНКЦ) гласува единодушно сградата на Летище „Русе“ да бъде обявена за „недвижима културна ценност“ от „национално значение“. По закон министърът на културата трябва в едномесечен срок да издаде заповед, с която да формализира решението, и така обектът да бъде официално защитен от събаряне или други кардинални ремонтни дейности.
• Междувременно в края на януари 2023 г. Общинският съвет в Русе гласува почти единодушно местното летище да бъде дадено на частната фирма „Еърпорт Русе“ за следващите десет години срещу обещание за инвестиции и цялостно възраждане на аеродрума. На 27 февруари 2023 г. Община Русе обявява, че е подписано споразумение за безвъзмездно отдаване на Летище „Русе“ за първоначален срок от 24 месеца.

Очевидно е надбягването между „опазватели“ и институции. Според разследващи журналисти Община Русе е забавила умишлено обявяването на местното летище за паметник на културата. Русенското гражданско сдружение „Проект 7000“ пита Общината защо никъде в решението не се споменават архитектурната ценност на сградата и фактът, че тя е на един подпис от най-високия статут за културно наследство в държавата. Русенски депутати от „Продължаваме промяната“ обжалват решението на Община Русе. „Докомомо България“ пише призиви към министри, КАБ, САБ и медии за бързо привеждане в сила на решението на СЕСОНКЦ. Но в началото на март 2023 г. русенският сайт „Дунав мост“ ентусиазирано съобщава, че на летището вече „кипи ремонтна дейност“.

Статутът като проблем

Както казва русенският архитект Венцислав Илиев, ученик на Йордан Бояджиев и популяризатор на сградата на Летище „Русе“ пред колегите си от „Докомомо България“ през 2021 г., статутът поставя много сериозни предизвикателства пред всеки архитект, който ще се наеме да адаптира сградата към съвременните изисквания, а също и към собственика – Община Русе, и към новите концесионери. Защо? Ами защото има ограничения, проектът става по-сложен, нужни са многократно повече архитектурни усилия. Затова е по-удобно да не се дава гласност на решението за обявяване на статута.

И тук се крие основният проблем.

Статутът „недвижима културна ценност“ у нас обичайно се свързва със сложни процедури за съгласуване на строително-ремонтни дейности и други административни утежнения. И това е част от реалистичното ежедневие на културното наследство у нас. В същото време

всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,

че без статут опазването на архитектурна ценност е невъзможно – и това обикновено е точно така. Но използването на статута като наказание и насилствена превенция е също толкова опасно, колкото липсата му – и обикновено също толкова безсмислено. Погледнете изгорелите тютюневи складове в Пловдив или Захарна фабрика в София – все признато наследство от най-висока категория.

Наследство „за спасяване“ или за развитие?

Как „спасяваме“ сградите днес? Намирам за дълбоко притеснителна дори самата идея, че културното наследство постоянно трябва да бъде „спасявано“.

Бизнесът се страхува, институциите са в ступор, а гражданското общество стои, хванато за ръце, протестира и чака безкрайните бюрократични процедури с щампа „недвижимо културно наследство“ да приключат, с надеждата за пет минути медийно внимание, което да е достатъчно за поредната кауза. Защо? Защото наследството обикновено се „спасява“.

Все си мисля, че има начин опазването да излезе от пространството на емоциите и каузите, да изплува от блатото на бюрокрацията и да стъпи на открито, при прагматизма и здравия разум.

Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.

Да осъзнаем, че то ни прави различни, по-богати и по-специални от другите. Че съвременната българска архитектура ще стане по-добра, когато старото и наследеното не се възприема като спирачка на инвестиционните интереси, а ни помага да създаваме по-богата и многопластова нова архитектура.

Има как.

Включително в Русе, на летището. Не става въпрос просто за „ремонт“ или смяна на дограма. Става дума за архитектура.

Затова се надявам сега, след обявяването на новия лауреат на наградата „Прицкер“, все по-често да говорим с думите на Дейвид Чипърфийлд:

Като архитект аз съм по някакъв начин пазител на паметта. Нашите градове са следи от историческото минало, но също така и динамични, развиващи се системи. Да, някои сгради премахваме и заменяме с други. Изборът е наш и идеята, че опазваме само най-доброто, не е достатъчна. Въпросът е да опазим характера и качествата, които отразяват богатството на еволюцията в един град.

Русе със сигурност ще стане един още по-богат град, ако не просто ремонтира, а реставрира своето летище в село Щръклево.

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/venetsia-bulgaria-i-izostavenitie-sgradi/

През 2014 г., точно на символната дата 10 ноември, съвсем случайно попаднах в едно изоставено училище. Намираше се в малко село близо до София, в подножието на Средна гора. Подобно на повечето български села, през социализма и това е било снабдено със задължителния комплект обществени сгради и пространства, които се редуваха край река Тополница: площад с читалище, после училище, а малко по-нагоре от тях – кметство с поща. Училището беше голямо, триетажно, но напълно изоставено – по онзи начин, по който хипстъри и урбекс фотографи обожават: с раздут паркет на големи вълнообразни бабуни, с туфи от гъби, прораснали между разместените дъбови паркетини, със старо дървено сметало, облегнато в ъгъла, прашен портрет на Георги Димитров, нахвърляни детски книжки с прекрасни шрифтове и илюстрации и едно „Здравейте“, надраскано с тебешир на зелената дъска.

Тогава написах, че и най-обикновената сграда може да послужи за метафора на близкото ни минало: от универсалното градоустройство (на социалистическите села), през доброто пропорциониране (на сградите) и продуктовия дизайн (на книгите), до урбанистичните и икономическите катастрофи, довели до обезлюдени села и пренаселени панелни комплекси.

Сега бих добавила: та чак до екзотично-колоритния начин, по който сградите умират.

Венеция

През 2023 г. България ще участва за пръв път от 15 години във Венецианското архитектурно биенале с проект за изоставените училища в страната.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е заглавието на проекта, с който студиото POV Architects (Борис Тикварски, Божидара Вълкова, Мария Гяурова) печели конкурса за български павилион,

обявен от Министерството на културата на 20 декември 2022 г. Те работят с белгийския фотограф Александър Думарей, който от 2016 г. документира стотици неизползвани и рушащи се училища в България като портрет на обезлюдяването в една държава с рекордно намаляващо население.

Снимковият материал ще бъде обогатен и съпътстван от социологическа информация, архивни снимки на изоставените училища, архитектурно заснемане на някои от сградите, както и от предмети, донесени от училищата на Биеналето,

пишат архитектите.

България се завръща на венецианска сцена в една трудна година. Пандемията промени календара на събитията на La Biennale di Venezia и спря инерцията от предходните силни последователни архитектурни издания – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от Grafton Architects (с темата Freespace) през 2018 г. Това бяха три много фокусирани биеналета, които действаха като рупор – хващаха идеята на куратора и я усилваха в общия хор на всички участници така, че да отекне по цял свят и да се запомни. След пауза, през 2021 г., ливанецът Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачузетския технологичен институт, имаше шанс да се обърне към постпандемичния свят с темата си How do we live together?, но не успя да каже нищо ново във време, което беше натежало от очаквания за архитектурен коментар на глобалния пандемичен феномен.

И така, вече сме 2023 г., когато британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на Архитектурното биенале във Венеция и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Тя възприема думата „лаборатория“ по-скоро като „работилница“, където архитектите от цял свят да се съберат и да ангажират публиката и себе си в едно колективно усилие да гледаме напред.

Скандалът

Още преди откриването на Биеналето и само няколко дни след обявяването на българските участници, нашата публика вече беше ангажирана да коментира – точно както Лесли Локо призовава. „Развита Африка срещу загнила България: позорен проект представя страната ни във Венеция“, пише BGNES в анонимна статия от 29 януари. „Архитекти скочиха срещу проекта с изоставени училища за Венеция“, алармира вестник „Сега“ на 30 януари. На пресконференцията, организирана от Министерството на културата на 30 януари, се чуха мнения, че проектът няма нищо общо с темата, че няма нищо общо с Африка, че няма нищо общо с архитектурата и е прекалено фотографски, че излага България. „Шокирани сме от избора на журито. Има ли смисъл да участваме с такъв скандално лош проект?“, изказа се участвалият в конкурса архитект Стефан Добрев. „Журито е некомпетентно и трябва да понесе отговорност за този огромен провал, а членовете му никога повече да не участват в никакво жури!“, продължи да коментира той в социалните мрежи.

„Изглежда, че ще е поредното носталгично, самосъжалително и милозливо позьорство. На мен лично отдавна ми писна да ни представят като просяци на съчувствие и снизхождение „от чужденците“. Сигурно и на тях им е писнало да ни гледат какви сме порутени и изостанали – и буквално, и преносно“, пише бившият председател на Камарата на архитектите и участник в конкурса Борислав Игнатов. „Дали докато се въртим около тия стари изоставени сгради и тяхната социална и сантиментална стойност – първо няма да ни нагазят бежанците, а после няма да дойдат роботите с техния изкуствен интелект и да ни отвеят?“, пита друг участник, архитект Димитър Паскалев.

„Участието на България в Архитектурното биенале във Венеция след 15 години отсъствие очаквано затъна в скандал“, заключава вестник „Сега“ след министерската пресконференция.

Има ли реално скандал и къде наистина е проблемът?

Мечтата Венеция

Скандал няма. Но има една мечта – Венеция.

Мобилизацията на българските архитекти за участие в конкурса за кураторски проект и българско присъствие на 18-тото Архитектурно биенале във Венеция беше забележителна. Въпреки изключително късното обявяване (27 дни преди финалното предаване на проектите за национални павилиони към организаторите във Венеция, за което някои страни са готови година и повече предварително), въпреки шокиращо краткия срок (14 работни дни около коледно-новогодишните празници), въпреки абсурдния бюджет (70 000 лв. за изложба във Венеция), въпреки трудната тема (Африка и бъдещето заедно си е тегав постколониализъм), конкурсът успя да събере в срок 33 предложения, повечето от които съвсем адекватни. Това показва силната амбиция на българските архитекти най-после да излязат на истинска международна сцена.

Сред проектите има футуристи, които се занимават с изкуствен интелект, augmented reality и иновации („Тунел на ускореното време“, „Архилект“, Augmented History, „Бъдеще споделено“), има еколози, които показват възобновяеми източници и използването на неизползваеми материали, включително клони (Wind Up Future, „Раз,клон“), има комуникатори, които събират хора и показват, че архитектурата е и общуване („Пясъчник – временно училище за градско взаимодействие“, „Играй! Пробвай! Греши!“), има и такива, които събират и екология, и общуване, и преизползване, и бъдеще в едно комплексно и осмислено цяло („От нищо нещо“).

Изобщо, все теми, които стоят добре във Венеция.

Избраните POV Architects са се захванали с не по-малко важна тема.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е едновременно документален и социален проект,

напълно в духа на последните архитектурни изложби във Венеция, които обикновено не странят от проблемите. Нарочно не се съобразяваме с темата на Биеналето („Лаборатория на бъдещето“), казва Борис Тикварски в скорошно интервю пред БНР, защото човек може да мисли за бъдещето едва когато е решил проблемите на настоящето. Възможен отговор. POV Architects впрочем не са нито неопитни, нито непознати и освен всичко друго са умели конкурсаджии, обикновено на челни позиции в повечето смислени архитектурни конкурси, организирани у нас през последните години.

Къде е проблемът тогава?

Фотографът и архитектите

Печелившият проект на POV Architects не е единственият от участниците в конкурса, който се занимава със стари сгради, с образованието и обезлюдяването. Темата за наследството и изоставените сгради се просмуква в предложенията на повечето участници, които с право свързват бъдещето с преработване на миналото.

„Училище на бъдещето“ на Ая Тодорова преизползва стари мебели в класна стая, превърната в ретрофутуристка лаборатория. „Ретроспекции в бъдеще време“ на Студио НАДА се занимава с изоставените места като „времеубежища“, по Георги Господинов, и също не дава рецепта за бъдещето, а само очертава път. „Времево разфокусиране“ на „Аедес студио“ работи със „Сляпата Вайша“, пак на Господинов, за да гледа едновременно назад и напред. „Минало бъдеще“ на Studio 8 ½ призовава на изоставените сгради да се погледне като възможност за развитие, а не като бреме. Laboratory of Future (Tomorrow) на Надежда Сучева преоткрива българското село – включително изоставените къщи и обезлюдените места, които могат да имат бъдещ живот.

Имаме всякакви изоставени обекти – училища, къщи, села. Честно казано, очаквах и изоставени бани да видя.

Фотографите обичат изоставени сгради. Uchilishte не е единственият подобен проект и на фотографа Александър Думарей. Той има серии с изоставени плувни басейни, бензиностанции, с рушащи се индустриални сгради. Обикновено не става ясно къде са тези места – те са безименни и безконтекстни, може да бъдат навсякъде, а авторът е само в позицията на регистриращ. Серията с училищата обаче е позиционирана в България – дори само чрез транслитерираната българска дума, която я озаглавява. Но отново Думарей документира, без да коментира, училищата нямат локация, нито информация кога са били изоставени, всичко е едно.

Имаме възможност да изследваме сградите, преди те да станат неузнаваеми или просто празни имоти. Целта на експозицията е да се улови един миг във времето и обективно, а не емоционално да зададем въпроси и да извлечем поуки. Това е опит да поемем отговорност и да приемем тези сгради като стопани,

пишат POV Architects в аргументацията на проекта си.

А после? Как постигаме промяната?

България и Венеция

Има две причини да се отиде до Венеция: да кажеш нещо на света и да кажеш нещо вкъщи през света.

От много години България настига света и се опитва да прави второто – през погледа на чужденците да се фокусира върху местни проблеми. Ако ги изнесем навън, ако станат популярни, то тогава може би и вкъщи ще им обърнат внимание: ще преборим корупцията, ще спрем да събаряме паметници на културата и прочее.

Това неизказано въжделение се бори с още едно. Да се покажем навън в най-добрата си светлина, като накипрена мома, която танцува на световно изложение в Париж – колоритна, красива, невиждана.

Аз обаче смятам, че българското общество вече е достатъчно зряло – или поне не е по-различно от всички останали в глобалния свят, в който живеем. България отдавна страда от проблемите и на „първия свят“ – включително архитектурни – и може съвсем спокойно да ги коментира редом с „големите играчи“. Нещо повече, има потенциал да задава нови теми за разговор, а защо не и да предлага решения. Такива са всички теми на българските участници, които изброих по-горе, и не само.

Трябва смелост – ние не сме екзотична дестинация, която само да забавлява света с черги, песни, шевици и Бузлуджа. Имаме какво да кажем и можем да го направим дори и през осветляването на проблемите – отпадъците и преизползването, изоставените сгради и обезлюдяването, образованието и ниската раждаемост, самотата на високите технологии.

И ето тук се крие същинският въпрос.

Проектът „Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ все още само регистрира проблем – без ясна цел, анализ и задълбочено проучване.

Сякаш не смее да каже нещо отвъд instagramable снимките на Думарей. А би могло – има цяла една зона в изложбеното пространство, отделена за това.

Изоставените и неизползваните сгради са проблем – проблем и на България, и на света. Той няма да се реши днес. През него обаче може да се говори за демография, за екология, за строителство, за културно наследство, за общество, образование и култура, за градска среда и урбанистични процеси, за климатичната криза, бетон и преизползване на материали, за паметта и миналото, за бъдещето (на архитектурата) и изобщо.

POV Architects имат три месеца до откриването, в които да изпълнят зала „Тициан“ със съдържание, да организират събития, да направят връзки с други национални павилиони, които се занимават със същата проблематика, да създадат онази работилница на бъдещето, за която си мечтае Лесли Локо. Хайде!

Защото това е голямата тема на тазгодишното Биенале – или би трябвало да бъде. В едно разделено общество да спрем да се спасяваме в миналото, в изолация, национализъм и регрес и да посмеем да гледаме напред, пък дори и да изглеждаме наивни и демодирано-утопични.

Post Syndicated from Зорница Христова original https://toest.bg/tihite-shediovri-na-modernata-arhitektura/

Деца играят в двора на детската си градина. Започва да ръми и учителката ги събира. Изкачват стълбите към просторната тераса и сядат там да довършат играта си на сухо, без да се прибират. Пролуките в дървения парапет на терасата са изрязани във формата на момиченца. През тях се вижда мократа зеленина. Едно дете ожаднява и влиза вътре. На мозайката на пода – същото момиченце от парапета на верандата. То е и на тънката решетка по прозорците на първия етаж. В цялата сграда има съвсем лек отглас от възрожденската архитектура – чардакът, дървеният материал, – но никакво цитатничене и кич. Само момиченцата от парапета тихо се държат за ръце.

Една жена се връща от работа в малкия си град. Спокойствието постепенно се е превърнало в еднообразие. Има нужда от цвят – не през цялото време, това би било уморително, но има нужда градът ѝ да се променя понякога. Междувременно се стъмва. И бялата сграда до нея внезапно се преобразява – отвътре запалват осветлението, мондриановският витраж на фасадата проблясва през геометричната решетка и в краката на жената плисват жълто, синьо, червено.

Едно момче ще се качи за пръв път на самолет. Отива на летището, а там всичко, до най-малкия детайл, му казва: „Ти ще летиш! Ще летиш!“ На фасадата уж абстрактните вертикални линии образуват силует на птица. Вътре стълбищата сякаш летят, свързани с тавана. Плотовете на гишетата също плуват във въздуха. Дори столовете приличат на птици – полукръговете на седалки и облегалки напомнят крила. Момчето усеща прилив на еуфория.

Това са три от шестте архитектурни истории, показани в изложбата „Тоталпроект“ на арх. Анета Василева, арх. Емилия Кълева и арх. Даяна Николова. Тези добри примери от непознатата архитектурна модерност не са „пожелателно мислене“, че някой ден ще се случи нещо подобно и у нас. Те вече са осъществени – не в Амстердам, не в Сидни, а в Лозница, Русе, Казанлък, София, Шумен. И съществуват от десетилетия. Техните архитекти са хора, които са имали вкус към мястото и умение да се вглеждат в човешките нужди около себе си. Да им отговорят – и в същото време ненатрапчиво да възпитат вкуса. Творбите им не са предназначени за показване по изложения, не са грандиозни и смайващи. Не са за другите архитекти, а за хората. Днес се говори за „град за хората“ – но пешеходната зона в Шумен например постига точно това. Без манифест.

През годините след 10 ноември изразът „соцархитектура“ сякаш сложи кръст на всичко, строено между 1944-та и 1989-та. Това клише обаче ни пречи да видим какво всъщност е постигнал българският архитектурен модернизъм. Добрите примери, ако не бъдат ценени като такива, ще бъдат изгубени. Хората се бунтуват в защита на онова, чиято ценност разбират – обикновено това са сгради от 20-те с ясна сецесионна красота. Тихите шедьоври на модерната архитектура обаче не предизвикват инстинкт за защита. И следващият строителен предприемач лесно ще ги събори, за да издигне на тяхно място поредния блок.

Аз съм виждала този процес в родния си град – насред пешеходната зона на Добрич изникнаха бетонни магазини, а сега знаковото кино ще бъде съборено. Дали това няма да се случи и с представените в изложбата сгради?

Изложбата „Тоталпроект“ се опитва да предотврати този процес по най-естествения начин – като покаже красотата на архитектурата, като я обясни на хората. Самата изложба е построена на принципа, за който разказва – тоталната свързаност между елементите в цялото. Всеки от архитектурните казуси е представен с огромна снимка, която да потопи зрителя във визуалната му среда; с конкретен детайл, който може да се пипне: реплика на парапета от детската градина, решетка с витража от културния дом в Лозница, врата от галерията в Казанлък, дори стълбище от столичния квартал „Зона Б-5“.

Цветови кодове насочват зрителя кое е елемент от конструкцията, кое е повтарящ се мотив и т.н. Дори подът е включен в разказа – с градоустройствения план на мястото. Преградните стени между различните проекти носят пана с повече информация за идеята и човека, който я е осъществил. Вероятно не сме го чували – и това е наш пропуск. Авторката на детската градина например е Лиляна Босева. Нейната майка Жени Патева е основателка и първа председателка на женско дружество преди Девети – може би затова основният мотив в сградата е момиченцето, а не както е обичайно – редуващи се фигурки на момиченце и момченце. Авторът на летището в Русе си е живял и работил в града – добро напомняне, че стандартният атестат „учил еди-къде си“ също е предразсъдък, който идва от ниско национално самочувствие.

Не съм архитект и не знам как би реагирала професионалната общност. Знам обаче, че в моята област достойните примери за талант, дълбочина и последователност в работата на предишното поколение вдъхват спокойствие. Тук е възможно да се работи така. Има към какво да се стремя, без да ме е страх, че ще увисна във въздуха. Има смисъл да се опитвам да съм част от нещо по-голямо. Освен това мога да си отдъхна в ролята на публика, на човек, който просто се радва на нещо красиво и в същото време усеща потвърждение на някакви важни свои ценности. Такова усещане вдъхва тази архитектурна изложба на мен, преводача. Вероятно така ще въздейства и на хората от други професии – давайте, вкусът, хармонията и грижата за другите не са още за изхвърляне.

Заглавна снимка: © Studio Blenda

Източник

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitektura-i-diktatori/

Винаги съм се забавлявала, когато някои хора определят архитектурата просто като изкуство. Като изкуството да създаваш чиста красота. Като извънмерен стремеж към съвършеното пространство. Като материалност отвъд всякакъв контекст, включително политически. Сериозно ли? Измамна естетика. Архитектурата винаги е била политическа. И винаги е флиртувала с властта, със силните играчи на деня. Естетика – да, но архитектура и етика са две думи, които рядко са успявали да застанат смислено в едно изречение.

Фостър и Харков

На 21 април т.г. първо архитектурните, а после и всички масови медии огласиха новината, че популярният архитект Норман Фостър е предложил помощта си за възстановяване на разрушения украински град Харков. На среща в Женева, по време на втория Форум на кметовете, организиран от Икономическата комисия на ООН за Европа, британският архитект казал на кмета на Харков Игор Терехов, че ще събере най-добрите умове в градоустройството, архитектурата и дизайна, за да построи отново съсипания град. Медиите подчертават, че Фостър е архитектът, проектирал реконструкцията на Райхстага в Берлин, както и „Милениъм Бридж“ в Лондон.

Благороден жест, действително. Подадена ръка, но къде – в комфортна Швейцария, не примерно в Мариупол или Буча. След началото на войната срещу Украйна Foster + Partners са прекратили всички свои проекти в Русия, не пропускат да споменат медиите. Според официалния сайт на студиото обаче единственият им активен преди войната проект там е 15-етажна офис кула в Екатеринбург. В същото време студиото има редица проекти в други страни със съмнителна демокрация – като Казахстан и Саудитска Арабия.

Норман Фостър е от плеядата „стархитекти“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), които са спрели работата си в Русия – наред с холандците MVRDV, швейцарците Herzog & de Meuron, както и David Chipperfield Architects, Zaha Hadid Architects и още редица други. Норман Фостър е и архитектът, който 3 дни след нападението на Русия над Украйна се снима в Санкт Мориц с ретро ферари на автомобилно изложение на замръзналото езеро.

„Възстановяването на Харков трябва да започне с общ устройствен план. Трябва да измислим града на бъдещето“, обяснява Фостър, който бил подготвил презентацията предварително специално за форума. „25% от всички сгради в града са унищожени, всички нови трябва да се проектират с бомбоубежища и подземни паркинги с двойно предназначение“, казва от своя страна кметът Терехов.

Световният архитектурен елит очевидно иска да покаже съпричастност в случая с Украйна. Циничното е, че само преди няколко години именно Русия беше тяхното експериментално поле, мястото, където всички се тълпяха да строят. И действително, няма какво да се лъжем, точно там се случваха някои от най-интересните неща в съвременната архитектура – не просто лъскави здания, а големи публични проекти с реален ефект върху градската среда. Пари имаше достатъчно, а властта с удоволствие приемаше да бъде легитимирана чрез архитектурните звезди.

Стархитектите и Путин

През 2013-та например, година преди анексирането на Крим, московският експериментален архитектурно-дизайнерски институт „Стрелка“ (основан през 2009 г. и впрочем едно от явленията в съвременната архитектурна култура) организира журнален международен архитектурен конкурс за чисто нов парк в центъра на Москва – на 130 000 кв.м изоставена земя, точно до Кремъл и Червения площад и на мястото на съборения през 2007 г. хотел „Русия“.

Конкурсът беше спечелен от американското архитектурно студио Diller Scofidio + Renfro (автори и на мегапопулярния линеен парк The High Line върху изоставените релси в Западен Манхатън) с проекта им за „див урбанизъм“, в който преплитат различни климатични зони и природни хабитати, характерни за Русия. Паркът „Зарядие“, открит през 2017 г. лично от Владимир Путин и кмета на Москва Сергей Собянин, се превърна в първия проект за подобно публично пространство в такъв мащаб от 50 години насам и всъщност е глобален успех.

Още от избирането на Собянин за кмет през 2010 г. Москва започва последователно да изгражда и подобрява публичните си пространства (и публичния си образ). Датският урбанист Ян Геел работи за Москва – град за хората. През 2011 г. е завършена суперуспешната реконструкция на западналата съветска легенда парк „Горки“, превърнат в оживено място, пълно с нови кафенета и барове, галерия за съвременно изкуство, свободна Wi-Fi мрежа и много хора. В Москва става популярно да се прави публична архитектура, при това по западен модел. Създават се арт квартали, масово се реновират западналите паркове.

Всичко се засилва особено след 2012 г., когато мощни протести срещу поредното преизбиране на Путин разтърсват столицата. „Реконструкцията на парк „Горки“ се случи точно навреме, за да разсее хората от всичко: протестите, правителствената корупция, купените гласове в парламентарните избори – разказва пред „Гардиън“ студентката Катерина Шчербакова през 2014 г. – След откриването на парка вече беше невъзможно да се твърди, че Общината (и властта) са корумпирани, че не ги е грижа за хората, мразят Запада и искат връщане към СССР.“

Руските архитекти, урбанисти и културни предприемачи, ангажирани в дизайна на тази нова Москва, тогава са по-прагматични. Андрей Гринев е от създателите на урбанистичното студио Citymakers, които са сред местните партньори на победителя в конкурса за парка „Зарядие“. В същата статия на „Гардиън“ той казва: „Какво можем да направим? Да се бием за гражданските си свободи? Да напуснем страната? Или да направим живота си колкото може по-красив и по-удобен и да не се тревожим за свободите, които нямаме. Аз предпочитам третото.“

Но не са само местните архитекти.

През есента на 2018 г. главният архитект на Москва Сергей Кузнецов (който е и дясна ръка на кмета Собянин) гостува в София. По време на близо 40-минутната си презентация той предпочете да наблегне върху наистина впечатляващите строителни инициативи в центъра на града, където с помощта на световни архитектурни звезди – като MVRDV, OMA, Diller Scofidio + Renfro, Zaha Hadid Architects, Steven Holl Architects – столицата на Русия се превръща в едно от най-интересните места за архитектурни експерименти в света. Отделно градът слуша Ян Геел, разказа Кузнецов, и се бори срещу автомобилите, бори се за повече пешеходни и велосипедни зони, за повече публични пространства. Нещо повече, за последните 5 години в града са проведени 60 архитектурни конкурса, от които 30 големи международни, и много от вече реализираните намеси са резултат именно от такива успешни конкурси.

През лятото на 2018 г. в новоизградената зала в пространството на парк „Зарядие“ беше проведено поредното издание на Moscow Urban Forum с тема „Мегаполис на бъдещето: нови жилищни пространства“, на който бяха обсъдени мащабните градски трансформации в Москва от последните години. Събраха се почти всички изброени по-горе международни архитектурни звезди плюс всички архитекти, които все още само участват в конкурсите на град Москва, но се надяват един ден да се включат и с реални проекти в същите тези мащабни трансформации.

На този форум Владимир Путин изнесе реч, беше аплодиран, а никой от гостувалите чужди архитекти – включително и Рем Кулхас, не си позволи сериозна критика срещу властта. Дори когато става въпрос за спорни общински намерения, като масовото разрушаване на хиляди панелни блокове и пренастаняването на над милион и половина жители на Москва в нови жилища в рамките на 15–20 години. Изобщо, по участниците в този форум може да се прецени популярността на Москва като „стархитектска“ дестинация.

Бярке и Болсонаро

Още един пример. Датската архитектурна мегазвезда Бярке Ингелс, любимото дете на глобалния техсвят, направи стремителна кариера през последното десетилетие и в момента строи от небостъргачи в Бруклин и Ванкувър до новата централа на Google в Калифорния. Той беше и един от архитектите, поканени през септември 2021 г. от Урсула фон дер Лайен на кръглата маса на високо равнище за „Новия европейски Баухаус“. Като човек, който поддържа екзотичен Instagram профил със снимки от всички точки на света, където проектира и пътува, Бярке не пропусна да сподели снимката с председателката на Европейската комисия.

Интересното е, че само няколко месеца по-рано профилът му изобилстваше от главозамайващи снимки от пампасите и разни бразилски потайности. Оказа се, че BIG (Bjarke Ingels Group) е въвлечена в стратегическото планиране на поредица устойчиви туристически селища в североизточните части на Бразилия. Снимката на усмихнатия Бярке до крайнодесния президент Жаир Болсонаро изтече не от профила на архитекта, а от самото бразилско Министерство на туризма и предизвика скандал в архитектурния свят. Но само частичен.

O presidente @jairbolsonaro e @BjarkeIngels se reúnem, a convite do ministro @Marceloalvaroan, para tratar de projetos turísticos no país. Na reunião, trataram sobre atração de novos investimentos estrangeiros ao mercado de #viagens : https://t.co/Q7gPDwoxIl.

Marcos Correa pic.twitter.com/bVFpczRoQj

— Ministério do Turismo (@MTurismo) January 15, 2020

Всички и Орбан

В същото време в Будапеща Виктор Орбан поема щафетата. Докато Европейският съюз критикува крайнодесния унгарски лидер, той омайва архитектурния свят с грандиозни архитектурни проекти. През януари 2022 г. впечатляващият музей на музиката Magyar Zene Háza на японския архитект Соу Фуджимото отвори врати в новия културен парков хъб Városliget, който Будапеща изгражда. През последните години Унгария направи редица архитектурни конкурси за лъскави културни сгради именно там – спечелени само от световни звезди. Последната новина е, че проектът на американците от Diller Scofidio + Renfro за нов унгарски Музей на транспорта в Будапеща най-после е получил зелена светлина.

Архитектура и етика

Въпросът дали е редно архитектите да работят с репресивни режими и откровени диктатори, не е от днес. Дилемата дали да бойкотират, или да проектират, стои отдавна. Оправдания винаги се намират – особено когато проектите са изкусително престижни и добре финансирани. Ето, Бярке Ингелс смята, че добрите идеи са отвъд политиката и трябва да се опитва. Той продължава да опитва – дори и в Саудитска Арабия, въпреки че много архитекти замразиха проектите си в страната след убийството на журналиста Джамал Хашоги през 2018 г.

Доста архитекти смятат, че добрите намерения и добрата архитектура би следвало да помогнат на хората дори и в условията на най-потискащия режим. През лятото на 2008 г. например, преди откриването на Лятната олимпиада в Китай, в „Шпигел“ имаше интервю с Жак Херцог от Herzog & de Meuron – архитектурното студио, проектирало популярния олимпийски стадион „Гнездото“ в Пекин. На въпроса защо са приели да проектират толкова голяма правителствена поръчка в недемократична страна като Китай, Херцог просто отговаря: „Само идиот би отказал.“ Той допълва обаче, че сградата е и един вид „троянски кон“ в Китай, защото е пълен с ниши и малки чупки и в тези ниши китайците можели да се срещат на малки групички, ненаблюдавани от властта, и да говорят свободно. Това било съпротива.

Оправдания много. Архитектурата винаги надживява идеологиите, факт. Но това, което архитектите не бива да забравят, е, че в момента на своето създаване всяка архитектура, особено пък добрата, само подкрепя и засилва политическите режими, които са я поръчали.

Заглавна снимка: Парк „Зарядие“ © Antonio Marin Segovia / Flickr

Източник