Tag Archives: архитектура

Make Architecture Great Again. Новият български архитектурен популизъм

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/make-architecture-great-again-noviyat-arhitekturen-populizam-chast-2/

<< Към част първа

Make Architecture Great Again. Новият български архитектурен популизъм

Популизмът е феномен на нашето време, който, очаквано, остана тема на деня и след изборите за европейски и български парламент на 9 юни 2024 г. Изненадата от възхода на крайнодесните партии, от загубите на леви и зелени, от сменените приоритети в Европа, от феномена „Величие“ в България, от ниската избирателна активност и политическата апатия на българските граждани запълни анализаторското време.

Архитектурата остана в периферията, естетически деполитизирана или сведена до махленски скандали с велоалеи в градската среда. А не бива. Важно е да подредим и нея в голямата картина, защото тя помага да се направят връзки между на пръв поглед несвързани явления. И ни подготвя за това, което предстои. 

Архитектурният популизъм и у нас, както и навсякъде, избуява неконтролируемо около избори. Особено около местни избори, но не само.

Ще разкажа няколко архитектурни истории от България, които са от два периода, наситени с избори: 2018–2019 и 2023–2024. Част от тях, особено по-старите, днес може да изглеждат безобидни. Но те бяха скандални за времето си и е добре да запазим чувствителността си към абсурдното, независимо каква част от ежедневието ни заема то днес. 

#HUBAVOE

През 2018 г. Елена Филипова и Димитър Караниколов от българското студио за архитектурни визуализации „Мешрум“ направих един колаж, в който бяха събрани всички драми на българското общество около архитектурни казуси от последните години – строежи, ремонти, фалшиви крепости, паметници.

По онова време България председателства Съвета на Европа, НДК е ударно ремонтиран, паметникът пред него е разрушен, за да не загрозява, на следващата година предстоят местни избори, навсякъде кипят ремонти, тържествено се откриват обекти. Появява се хаштагът #HUBAVOE, който маркира всички безумия в градската среда, които сякаш се случваха ежедневно.

Колажът тогава беше придружен от ироничен текст в стила на „Не!Новините“, написан от Димитър Караниколов и Наталия Атанасова (също архитект):

Независими експерти от английската компания Meshroom разработиха специален софтуер, който на базата на сложни изчисления е в състояние да визуализира как ще изглежда София след 10 години.

… От изображението става ясно, че през 2028 г. градската управа в крайна сметка вече е успяла да се справи с най-големия проблем на столицата – трафика, използвайки изключително напредничав похват – пълно и повсеместно обезлюдяване поради влошаване на условията за живот. По този начин от града трайно са премахнати всички превозни средства, заедно с прилежащите им хора. Чиста работа!

… В самата столица са останали предимно кучета от породата Шопски самоед, които са оцелели благодарение на факта, че се хранят основно със строителни отпадъци, дребен чакъл и по-слабите представители на вида си.

Вече повече от 15 години в София текат непрестанни ремонти. Всяка нова партия, която идва на власт, ремонтира ремонтите на предната и започва нови. Малкото останали жители на столицата вече не вярват на никого.

… Софийска община, в отчаян опит да спечели симпатиите на гражданите и студентите по архитектура, решава за годишнината от разрушаването на паметника „1300 години България“ да го изгради наново. Паметникът е сглобен набързо и некачествено от итонг, дъвка и някакво много скъпо китайско тиксо. За да прикрие плачевния резултат, общината го опакова с оранжево платнище и въжета, като в хитър пиар ход обявява, че това е проект на Христо Явашев. Кристо, разбира се, отрича да има каквото и да е било общо с проекта.

Пет години по-късно нещата не са много различни. „Горещите“ архитектурни теми пак са събаряне на паметници, улични ремонти, коли и пешеходци, единствено хуморът сякаш е по-малко, а меметата в социалните мрежи са далеч по-скучни. 

И сега е време за конкретните истории. Тях можем да разделим в три групи според различните проявления на елементарен политико-културен популизъм у нас, който засяга архитектурата и градската среда: флирт с общественото мнение, националистически кич и игри с паметта.

Флирт с общественото мнение

Архитектурата може да бъде използвана като мощен популистки инструмент за флиртуване с обществото, който успешно да прикрива управленски и комуникационни неудачи.

През 2018 г. един на пръв поглед стандартен и всъщност наложителен ремонт се превърна в социален експеримент, в който едновременно се тестваха способността на общинската администрация да реагира под стрес и властта на българските граждани в социалните мрежи.

„Графа“

Ремонтът на „Графа“ се превърна в символ на архитектурно-строителния провал и в устойчива фраза, която започва да се използва, за да етикетира всички проблеми, свързани с ремонти и обществени поръчки в страната. Властта паникьосано променяше решенията си – със или без трамвайни разделители, с черен гранитен фонтан или не, с призматични гранитни или с кръгли бетонни трамвайни разделители и т.н. – в зависимост от реакциите и ироничните колажи в социалните мрежи. Въпреки това обществото така и не остана доволно. 

Make Architecture Great Again. Новият български архитектурен популизъм

Къде тук е популизмът? Замисълът беше след ремонта през 2018–2019 г. „Граф Игнатиев“ да стане първата споделена улица в България. Такава беше първоначалната идея на спечелилия още през 2015 г. конкурсен проект на архитектурното студио АДА, това бе и посоката, в която по принцип уж цели да се развива Столичната община, особено след сътрудничеството си с датския урбанист Ян Геел. За тази цел ремонтът включваше не просто смяна на настилките, а изливане на нова плоча, която да уеднакви нивата по цялата улица.

Именно тези дейности драстично забавиха целия ремонт. Но в същото време 60-сантиметровите чугунени боларди обезсмислиха опита за създаване на съвременна споделена улица, както и целия ремонт, премахването на бордюрите и изливането на новата плоча, включително възможността София да получи публично пространство с равномерна настилка, по което движението да разчита на друг вид организация от стандартната.

Неслучайно в доклада си, представен през октомври 2017 г., екипът на Ян Геел отбеляза: 

По-голямата част от публичните пространства в София притежават ярка индивидуалност, но организацията им невинаги подчертава характеристиките на сградите, техните функции или дейностите на хората, които ги използват. […] Качеството на публичното пространство, включително около историческите сгради, силно се влошава от решенията, ориентирани към трафика и потребностите на автомобилите, а не на хората – колчета, грамадни пътни табели и маркировки на паркингите.

„Графа“ срещу „Патриарха“

Днес скандалите около ремонта на „Графа“ през 2018 г. изглеждат смешни и дребнави. Всички отдавна са забравили драмите около колчетата, фугите и цвета на плочките пред църквата „Свети Седмочисленици“, защото 2024 г. донесе нов „проблем“ – велоалеите по бул. „Патриарх Евтимий“ и новата организация на паркирането около НДК. Ироничното е, че тези промени са още по-стари от доклада на Ян Геел. Програмата за развитие на велосипедния транспорт на територията на Столична община е поръчана от Направление „Архитектура и градоустройство“ към общината преди почти 10 години, а велосипедното трасе по „Патриарха“ е с проектна готовност още за периода 2016–2019 г.

През 2019 г. културологът Ивайло Дичев заяви в интервю за „Дневник“

Ако някой реши да реформира, тутакси изникват протести от различни страни. Това е глобална тенденция, не е характерна само за България. […] Преди време имаше например план за реконструкция на Париж, който пропадна след протести и критики, а наблюдатели заключиха: „Ако днес се беше родил барон Осман, градът и досега щеше да си е със средновековните улички.“

Националистически кич

Архитектурата лесно се поддава на популистката реторика на нашето време, защото отдавна съществува откъсната от сложните хуманитарни дебати, вследствие на което е и недостатъчно подготвена за тях. Това лесно води до необосновани проекти, граничещи с националистически кич, които могат да се превърнат в инструмент в една далеч по-голяма политическа игра. 

„България над всичко“

През юни 2019 г., няколко месеца преди местните избори, неочаквано появил се архитектурен проект фокусира за пореден път вниманието върху прословутата тема „Какво да правим с Паметника на Съветската армия в София?“. Тогавашният председател на Камарата на архитектите в България Борислав Игнатов публикува в личния си профил си във Facebook три визуализации на нов монумент „България над всичко“ – триизмерен герб на мястото на фигурите върху пиедестала на Паметника на Съветската армия, снабден със скрита камбана, която да звъни на всеки кръгъл час като във възрожденска часовникова кула.

Make Architecture Great Again. Новият български архитектурен популизъм

Предложението бързо набра популярност, като в рамките на няколко дни събра стотици споделяния и коментари – доста за публикация на личния профил на относително непопулярен експерт, който в онзи момент все още не беше публична личност и чието онлайн влияние достигаше аудитория, далеч по-малка от тази на истински инфлуенсър. 

Реакциите, очаквано, бяха полярни:

Този срам за България трябваше отдавна да се демонтира!

Промяната на паметника няма да промени историята. По-добре да се фокусира тази енергия в образованието на младите. Предложението е изключително нелепо като визия и концепция. 2019 година е все пак.

Две седмици по-късно, на 30 юни, след поредица дискусии и участия на арх. Игнатов в национални медии, включително в предаването „Лице в лице“ по bTV, авторът публикува отново в личния си Facebook профил ново предложение със значително променена идея – запазва паметника непокътнат, но го закопава в зелена могила, която представлява изкуствена структура, покрита с дървета и пешеходни маршрути и завършена с наблюдателна площадка на върха. 

Борислав Игнатов мотивира новия проект така: „След като толкова много хора смятат, че паметникът е много важна част от нашата история, то той се запазва непокътнат. Нещо повече – запазва се и от разрушаващото влияние на природата и градската среда. Това става, като около паметника се изгражда саркофаг за негова защита, подобен на гробницата в Свещари. Така паметникът става експонат в собствено пространство.“

Това предложение се представи малко по-слабо откъм социални реакции. Коментарите обаче отново бяха напълно противоположни.

Два месеца по-късно, на 14 август, арх. Борислав Игнатов бе издигнат за кандидат-кмет на София от обединението „Демократична България“ и спечели малко над 12%. После той стана общински съветник в СОС като представител на същата коалиция, която го издигна, а днес изглежда напълно изоставил политическата си кариера.

През 2024 г. темата с националистическия кич в центъра на София изглежда умилително остаряла, защото страната има нов архитектурно-националистически феномен – партия „Величие“ и създадения от нея „Исторически парк“ в община Ветрино.

„Исторически парк“ и фалшивото наследство

„Исторически парк“ не е само секта, нова националистическа или проруска формация или финансова пирамида. Това е и учебникарски пример за фалшиво наследство. 

Когaто някой тръгне да вдига многометрови статуи на тракийски стрелци на входа на чисто нов „дисниленд“, пълен с фалшиви крепости, форуми, базилики и гробници, винаги има нещо гнило.

С тези думи още през 2019 г. номинирахме „Исторически парк“ край Варна за архитектурен бъг на годината на фикционалните годишни архитектурни награди WhATA Awards. През същата година, в края на юни, във варненското село Неофит Рилски отвори врати рекламираният като най-голям исторически парк в света, част от мащабна туристическа инициатива. Дошлите на откриването обаче се оказаха на строителна площадка.

Дружеството, което стои зад парка, набира пари след емитиране на 1 млн. акции, които обаче не се предлагат публично на фондовата борса. Разследване на „Капитал“ показа съмнителни схеми за привличане на нови акционери, макар изпълнителният директор Ивелин Михайлов да твърди, че фирмата не продава акции, а набира съдружници. Самата емисионна цена на акциите, изглежда, се определяше именно така – прогнозната цена на проекта, разделена върху един милион акции. Цялата история още тогава миришеше на 90-тарска пирамида, поръсена с малко напомпан патриотизъм и евтини имитации.

Изобщо трябва да сме подозрителни всеки път, когато се сблъскаме с бутафории и прояви на националпопулизъм. Обикновено имаме или зле прикрити комплекси, или нездравословна любов към величие, или склонност към финансови измами. А както се оказва през 2024 г. – всичко накуп плюс политически амбиции и популизъм.

Игри с паметта

И последно, няма как да говорим за архитектурен популизъм, без да стигнем до толкова рисковите игри с паметта, за които примерите са много и които сякаш са се превърнали в част от ежедневието ни. Съветски паметници, паметници на царе и национални герои, войнишки паметници – манията да говорим, спорим и строим паметници сякаш е в неконтролируем възход. 

А всъщност няма нищо по-невидимо от паметника, както беше казал през 30-те години на ХХ в. немският писател Роберт Музил. И съдбата на паметниците днес е само най-видимата част от един по-глобален феномен:

наследството, сред което живеем, е все повече и по-категорично противоречиво – при това по много и най-различни начини. 

Трудна работа е намесата в местата на паметта. Особено като имаме предвид, че архитектурата е пословично бавна, но е също толкова пословично дълготрайна.

Ако все пак приемем архитектурата и като част от културата, то трябва да подчертаем, че тя е малко по-различна област от всичко онова, което обикновено е предмет на оперативната културна критика. Човек може да избира музиката, която да слуша, филмите, които да гледа, книгите, които да чете, театралните постановки, на които да отиде или не. Но архитектурата е незаобиколима, навсякъде около нас.

Живеейки в урбанизирана среда, хората живеят сред архитектура, която им е наложена – често от сили, над които малко от тях имат реален контрол. Затова в съвременното хоризонтално общество на социални балони, активни граждани в социалните мрежи и умиращи авторитети е още по-важно да се изолира, анализира и блокира архитектурният популизъм във всички негови форми и проявления.

Make Architecture Great Again. Новият архитектурен популизъм (първа част)

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/make-architecture-great-again-noviyat-arhitekturen-populizam-chast-1/

Make Architecture Great Again. Новият архитектурен популизъм (първа част)

От маргинален термин „популизъм“ се превърна в дума на годината през 2017 г. и вече е неделима част от ежедневието ни. Aрхитектурният популизъм не закъсня. У нас той надигна глава през 2019 г., някъде измежду активизирането на хоризонталното гражданско общество, избухването на социалните мрежи и тогавашните местни избори. Днес, пет години по-късно, той се развива в още по-сложна политическа (и геополитическа) обстановка и е все така видим. 

Но какво представлява популизмът днес?

Да се върнем малко назад. Лайпциг, 1989 г. Wir sind das Volk („Ние сме народът“) е политическият лозунг на протестите в ГДР срещу комунистическото правителство. В годините преди обединението на Германия призивът бързо прераства във Wir sind ein Volk („Ние сме един народ“). След 2014 г. обаче тази популярна фраза все по-често се използва в расистки, ислямофобски, крайнодесни и популистки по своята същност демонстрации срещу бежанци и джамии в Германия. 

Популисткият Zeitgeist

„Ние сме един народ“… „В името на народа“… Това са все фрази, които сякаш чуваме ежедневно – независимо дали в последната президентска предизборна кампания на Марин Льо Пен, или в българския парламент. Днес, когато думата „популизъм“ се появи в медиите, никой вече не ѝ дава обяснение, сякаш всеки знае какво е това. И уж всеки може да го опише – донякъде през примерите, станали шаблонни символи за съвременен популизъм – Брекзит, Тръмп, Унгария на Виктор Орбан или издигането на Жаир Болсонаро в Бразилия.

Всъщност най-влиятелното съвременно определение на думата дава един холандски политолог – Кас Муде, през далечната 2008 г., когато думата изобщо не се радва на такава популярност. Статията му е озаглавена точно така – „Популисткият дух на времето“. Популизмът, твърди Муде, е повече от обикновена демагогия, не е просто опортюнизъм, но не е и напълно формирана политическа идеология. Популизмът е „тънка идеология“ – това е изразът, който измисля Муде, – която се състои от много малко твърди убеждения. Първо, в нея най-важното разделение в обществото е между „хората“, „народа“, приемани за фундаментално добри, и елита, който фундаментално се приема за лош, корумпиран и напълно откъснат от ежедневния живот, от „народа“. 

По тази причина, всички популисти вярват, че политиката трябва да изразява „общата воля“ – желанията, споделяни от всички „обикновени“ хора. 

Ние срещу другите

Всъщност от маргинален термин през почти целия ХХ век „популизъм“ се превърна в дума на годината през 2017-та. Статията за популисткия цайтгайст на Муде вече е класика. Това, което той успешно прави като активен коментатор по темата вече 15 години, е да извади популизма единствено от крайнодясната му конотация („Подемос“ в Испания или СИРИЗА в Гърция също са популистки, макар и леви движения) и да посочи основната опасност – отношенията между „елита“ и „другите“. Популизмът се корени именно там и проблемът няма да бъде разрешен, ако „другите“ продължават да бъдат маргинализирани и презирани.

Забавно е определението на мексиканския политически теоретик Бенджамин Ардити. Той описва

популизма като пияния гост, дошъл на официалната вечеря на демокрацията,

който не дава и пет пари за правилата за добро поведение и приетата за правилна учтивост, следователно безцеремонно посочва грешки и прояви на лицемерие, които всички други в стаята са се съгласили да игнорират.

Отново Муде:

Популизмът е онзи, който задава правилните въпроси, но дава грешните отговори.

Архитектурният популизъм

И сега, след това дълго въведение, стигаме до основния ни въпрос: какво е архитектурният популизъм? 

Ще го илюстрирам с един нашумял пример, при това в развитие, чието начало е много назад във времето.

През февруари 2020 г. целият архитектурен свят и със сигурност американската му част настръхнаха, когато в американските медии изтече чернова на президентска заповед на Доналд Тръмп, станала известна като Making Federal Buildings Beautiful Again („Да направим федералните сгради отново красиви“). В нея се предлага пренаписване на правилата за нова архитектура на правителствените сгради в САЩ в посока „неокласицизъм като предпочитан стил“. Американският архитектурен институт и куп медии реагираха бурно срещу налагането на подобен единен стил, който според тях не отразява прогреса, нарушава свободата на творческата мисъл и изразяването и като цяло пречи на демокрацията. Шумът беше огромен и стигна даже до България.

През 2020 г. изтичаше последната година от мандата на Тръмп, през март светът „затвори“ заради пандемията от коронавирус и когато през декември президентът подписа тази заповед, шумът вече беше позатихнал. Всъщност тогава Тръмп подписа две заповеди – и двете доста спорни, естетически ориентирани и отчетливо антимодерни. Втората засягаше изкуството в правителствените сгради, което трябваше да изобразява „исторически значими американски личности или американски идеали“, и в нея изрично се подчертаваше, че това изобразяване не трябва да бъде в абстрактен или модернистичен стил.

След това Тръмп изгуби изборите, Байдън отмени и двете заповеди и историята сякаш заглъхна. Но всъщност изобщо не беше така. 

Нека сега отворим една историческа скоба и проследим що е то стил на правителствените сгради в САЩ, защо е възникнал, как е бил регулиран до този момент и какво общо има всичко това с архитектурния популизъм.

Америка и архитектурата на античен Рим

В края на XVIII век младата американска република има нужда от нова, достойна за нейния нов образ архитектура. Особено важен е видът на правителствените сгради. Измежду всички бащи основатели на новата американска нация – Джордж Вашингтон, Бенджамин Франклин и останалите –

най-загрижен за създаването на национална, „американска“ архитектура е Томас Джеферсън.

Той прави и най-много в тази посока – като губернатор на щата Вирджиния, като държавен секретар, а после и като трети американски президент. Джеферсън се обръща, разбира се, към класическата Античност. Тук среща пълното одобрение на своите съратници – хора на Просвещението. Идеалът е републикански (не императорски) Рим, където здравият морал е водещ във всички сфери на управлението. Американският Сенат иска да превъплъти римския Сенат. И затова новата Америка има нужда от римски архитектурни прецеденти.

Класическата архитектура визуално свързва новата република с античните предшественици на демокрацията.

Първата сграда на американския Конгрес например – Капитолият във Вашингтон – претърпява много трансформации до днешния си вид, но изворът на вдъхновението за създаването ѝ е един и той е очевиден – става дума, разбира се, за Пантеона в Рим.

В аналогичен неокласически стил е издържано и цялото централно ядро, както и градоустройството на Вашингтон – пример за осмислена и последователно наложена държавна политика, която остава валидна през следващия век и половина. Това е Америка на неокласическите публични и административни сгради, които властта приема за имиджови, изискани, правилни и елегантни. 

Но през 30-те години на ХХ век тези сгради се оказват притеснително подобни на архитектурата, която фаворизира Хитлер по същото време. А това постепенно започва да изглежда все по-нередно.

Америка и модернизмът

Нацистка Германия на Шпер и Хитлер официално приема, че не е редно публичната архитектура да бъде модерна. Тя трябва да представлява грандиозен неокласицизъм с колони, портици и множество аналогии с Римската империя и Античността. 

Съответно Съединените щати трябва да отговорят. Те приемат прогонените от Третия райх немски архитекти емигранти от „Баухаус“, а заедно с тях и

модернизма – като мощно оръжие срещу официалния архитектурен стил на нацистка Германия,

а по-късно, през Студената война – и срещу еклектичния, обърнат към миналото социалистически реализъм на Сталин. 

Очевидно е, че модернизмът е стилът на следвоенната епоха, включително и на нейния символ – централата на ООН в Ню Йорк, завършена през 1951 г. Затова, естествено, и архитектурата на правителствените сгради в САЩ се променя – при това регламентирано.

През 1961 г. американският президент Джон Кенеди казва:

Ние не имитираме, защото трябва да бъдем модел за останалите.

Той основава комитет начело с бъдещия сенатор и дипломат Даниел Патрик Мойнихан. Така през 1962 г. влиза в сила един важен документ, озаглавен „Водещи принципи на федералната архитектура“, който не само отхвърля неокласицизма като водещ стил за федералните сгради дори във Вашингтон, но също така постановява, че налагането на официален, единен стил по принцип трябва да се избягва. Дизайнът и дизайнерските решения следва да идват от архитектурната професия към правителството, а не обратно. 

Резултат от точно този документ и свободата, която той дава, са всички сгради, които Тръмп и останалите защитници на неокласицизма обичат да мразят. Всъщност немалко хора ги мразят. 

„Най-грозните“ сгради

60-те и 70-те години на ХХ век са време на архитектурен брутализъм в САЩ и правителствените сгради от този период отразяват напълно духа на епохата – с всички добри и лоши нейни страни. Централата на ФБР например обичайно оглавява популярните списъци с най-грозните сгради във Вашингтон и Америка, но същевременно и всички архитектурни гидове с бруталистични сгради икони на града. 

През 90-те години умората от модернизма и брутализма е осезаема и американската държавна администрация се опитва да пребори монотонността на архитектурата на правителствените сгради с нова инициатива – т.нар. Design Excellence Program от 1994 г. – с цел да надгради принципите на Мойнихан и другите идеалисти от епохата на Кенеди с експерименти в дизайна. Построени са над 150 сгради – някои може би наистина отлични, други – далеч не толкова. Обществото, разбира се, отново недоволства. 

Сградите, проектирани по тази програма, се оказват не по-малко мразени от кутиите от стъкло и бетон от предишните десетилетия. И трябва да признаем, че критиците на съвременната правителствена архитектура в САЩ, включително подкрепящите написаното в онази заповед на Тръмп, имат право до известна степен. В Америка действително има много, истински ужасни правителствени сгради. И те няма как да не изгубят точки пред класическата монументалност на сгради като Капитолия във Вашингтон. 

Затова не е учудващо, че през 2023 г. Марко Рубио, добре известният републикански сенатор от Флорида, внася за разглеждане в Сената нов законопроект – Beautifying Federal Civic Architecture Act, който отново постановява, че за своите сгради правителството следва да предпочита архитектурни проекти, които са вдъхновени от формите, принципите и изобщо от архитектурата на антична Гърция и Рим.

Защо? Ами защото хората просто не харесват другите сгради!

Близки до Тръмп неправителствени организации като National Civic Art Society доказват това със социологическо проучване още през 2020 г.: 72% от американците предпочитат „традиционна“, а не „модерна“ архитектура. Показателно е, че предпочитанията към „традиционна архитектура“ – в която авторите на изследването включват не само неокласицизъм, но и неоготика, неоколониален стил и други неостилове от XIX и началото на XX век – са водещи във всички възрастови групи, независимо коя партия подкрепят, каква раса са, от кой регион, с какво образование и с какви доходи. Такава е „волята на народа“, какво може да се направи?

Но да си припомним как действа популизмът – той задава верните въпроси, но им дава грешни отговори. 

Вашингтон на пръв поглед е еклектичен микс от стилове, но всъщност неговият брутализъм се съобразява с класическите образци по блестящ начин – и като обеми, и като ритъм, пропорции, материали. „Най-грозната сграда в САЩ“ – сградата на ФБР – е всъщност контрастен, но хармоничен обем в разнородния градски фронт.

Вашингтонското метро, пак брутализъм, пак от 70-те години на ХХ век, е всъщност обяснение в любов към собствения си контекст – макар и с така мразения видим бетон. Никой детайл тук не е пренебрегнат като дребен и незначителен. Всички авторитети на следвоенния американски дизайн са намесени, за да се получи този резултат. Буншафт казва, че парапетите трябва да са като излети, подобно на скулптура на Хенри Мур. Сасаки иска хората да бъдат защитени от визуалното замърсяване на рекламите. Светлината е, за да осветява; всяка повърхност и всеки материал са обмислени. Нищо не е прекалено.

Вашингтонското метро е безспорен архитектурен шедьовър – с прекрасните си пространства и изключителна работа със светлината

(архитектът Хари Уийз работи специално със светлинния дизайнер Бил Лам върху системата от индиректно осветление в станциите). С чудесната система за ориентиране, дизайн и навигация (разработена от легендарния модернистичен графичен дизайнер Масимо Винели). И с тази визуално обсебваща, но незабравима игра на античния касетиран таван с видимия бетон на епохата.

Може ли закон да регламентира добрата архитектура?

Независимо дали я наричаме „красива“, или „модерна“. Опасявам се, че не. Това наистина е архитектурен популизъм. Могат ли елитите да променят рязко масовото обществено мнение и масовия естетически визуален вкус? Опасявам се, че също не. Поне не радикално и не изведнъж. Макар че именно американските елити от следвоенната епоха поръчват и довеждат докрай проекти като вашингтонското метро именно защото модернизмът иска да възпитава добър масов вкус – насочен към бъдещето, а не към миналото.

(Очаквайте продължение на темата с анализ на архитектурния популизъм в България.)

От промяна в училищната среда към промяна в обществената

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/ot-promyana-v-uchilishtnata-sreda-kum-promyana-v-obshtestvenata/

От промяна в училищната среда към промяна в обществената

Мария Стайнова и Виолетка Славова са лицата на Архитектурно студио „Лусио“, което от основаването си се специализира в създаване на образователни пространства. Двете архитектки вярват, че именно промяната на учебната среда може да помогне за цялостната трансформация на образованието – от преподаването, през ученето, до преживяването на всички участници в образователния процес. 

От промяна в училищната среда към промяна в обществената
Мария Стайнова и Виолетка Славова © Архитектурно студио „Лусио“

Ако излезем на улицата, ще видим, че проблемът не е само в образователните пространства. Неглижирането на средата е навсякъде около нас. Какво ви отведе в училищата?

М: Отнякъде трябва да се започне. Макроцел ни е да създадем именно уважение към средата и грижа за нея, защото училището е една от първите обществени сгради, до която всеки от нас има досег. И ако човек влезе в случайно българско училище сега, това, което вижда, са висящи кабели, неравномерно измазани стени, недовършени ремонтни работи… За много деца мястото, където те прекарват практически целия си ден, е потресаващо. Ние дълбоко вярваме, че когато се учиш в такава среда, после изкарваш това навън, в общественото пространство. Ако тази пренастройка в отношението ни към средата, в грижата за нея започне от училището, с порастването на личността това ще се пренесе и в средата, в която живееш. 

Представях си, че имате личен мотив…

М: Добър въпрос. Когато разказваме историята на „Лусио“, винаги отдаваме пътя си на някаква случайност. Ние с Виолетка бяхме много близки в университета и след кратка раздяла на пътищата ни се оказахме в един момент заедно отново в България. Тогава се появи един конкурс на „Америка за България“ за изграждане на STEM центрове в училища. Решихме да пробваме, докато подготвяме портфолиата си за чужбина. Това е историята как започнахме. 

Но после, когато създадохме екипа и започнахме да си говорим за образователни пространства, за това как влияят на хората, излезе, че наистина е лично. И че и двете имаме много неприятни преживявания по време на образованието си, като учебните пространства имат принос за това. 

В: За първи път се замислям сега, като задаваш този въпрос. Не е като да нямаше и други конкурси, но точно този ни запали, и то в момент, в който се подготвяхме да напуснем страната, не да се развиваме тук. Давам си сметка, че май още тогава съм имала вътрешното усещане, че учебната среда може да е нещо много по-различно. 

От промяна в училищната среда към промяна в обществената
Екипът © Архитектурно студио „Лусио“

Колко проекта реализирахте оттогава?

М: Осем. Една малка част, при които нямаше възможност за авторски надзор, не ги броим сред проектите, с които се хвалим (смеят се).

Може ли да разкажете историята на първия проект? Какво преживяхте при срещата си със средата, как ви прие училището?

В: Първият ни проект беше по този конкурс, който споменахме. „Америка за България“ и списание „Градът“ бяха селектирали 23 училища, които да получат грант за създаване на STEM център. Ние имахме възможност да ги разгледаме и да си харесаме едно от тях, за което да разработим проект. Избрахме училището на базата на това, че са работили с децата при подготовката на заданието. Имаше много детски рисунки, препратки, беше взета под внимание гледната точка на децата и на учителите. Това много отличаваше тази презентация от други, в които се виждаше, че директорът е седнал и е написал какво според него е нужно. 

Кое беше това училище?

М: Първо ОУ „Никола Вапцаров“ в Берковица. 

В: Запознахме се с директорката и заместничката ѝ, помолихме ги за среща с децата и учителите. Това много ги зарадва. Беше ключов момент, защото има директори, които държат комуникацията под личния си контрол, а в това училище имаха отворена система, приеха ни много радушно. И на базата на това проектът се получи добре, после успя да спечели конкурса. 

М: Беше страшно вълнуващо. Сблъскахме се и с много неподозирани трудности, но просто имахме късмет – всички хора, които работиха по това пространство, най-вече местните изпълнители, имаха огромно желание да стане добре и работиха от сърце. И после във всеки следващ проект осъзнавахме отново и отново, че всъщност невинаги се получава така.

Кой беше най-трудният ви проект?

М: Всеки проект си има особености. Понякога е много трудно откъм изпълнение. Изведнъж се оказва, че бюджетът е наполовина, и започва едно чудене откъде да спестим – строителят вече е влязъл и трябва да се борим с него за всеки елемент. Друг път учителите или колективът имат някаква вътрешна борба с нас или пък имат конфликт помежду си и нашата работа само го подклажда, давайки нови поводи. Това може би е бил най-неприятният сценарий, в който сме попадали.

В: Ние много държим на взаимодействието. Правим работилници за идеи с учители и ученици, понякога и с родители. Но има училища, в които се смята, че това е абсолютно излишно. 

Кое е трудното за приемане?

М: Излиза, че цялото това нещо е много лично. Обикновено децата имат нужда от сериозна промяна и ако зависи от тях, в училището винаги трябва да има пилон като в пожарната и аквапарк (смеят се). Но учителите се опитват да пазят авторитет, имат си график, държат нещата под контрол. И там идваме ние и казваме: „Вие вече няма да сте на подиум, децата няма да са в редички, защото това е остаряло. Ще ги разместим, ще съборим стените, ще сложим стъкло.“ Това предизвиква сериозен конфликт. Учителите си представят, че това ще ги уязви, че някой ще ги гледа осъдително и това ще наруши както комфорта, така и авторитета им. Затова винаги предвиждаме време за работа с тях, за да се запознаем, да може между нас да се създаде някакво доверие. 

Всички знаем как изглежда едно традиционно българско училище. Можете ли да ни „нарисувате с думи“ пътя на промяната му към съвременни образователни пространства? Как трябва да се промени училищният сграден фонд, за да стане обстановката по-модерна, по-приветлива, по-включваща, по-достъпна…

В: Едно от нещата, които липсват в българските училища, са места за събиране. Архитектурата на огромната част от българските училища включва само едно фоайе, което не е предвидено да служи за събиране и общуване между хората, то само разпределя потока по коридорите. Това е голяма тема и влияе много на вътрешния живот в училището. Можем да покажем проекта ни в 90. СУ в София, където се опитахме да предложим решение на проблема на микрониво. Разбихме доста стени, за да осигурим такова пространство. Голяма радост ни носи, че успяват да го ползват по невероятни начини. Просто гледаме на живо как се случва всичко, което сме чели по книгите – че едно от първите неща е да се удовлетвори нуждата от събиране, от социален контакт, обмяна на идеи, учене чрез другите. 

На много интересни мисли ни наведе една лекция на архитектка от Литва. Тя разглеждаше модела на старите руски училища, който в периода на комунизма се разпростира и сред държави сателити на СССР, каквато е България. Колежката ни разви тезата, че тези пространства липсват в комунистическото училище, защото не може да се контролират. 

М: Отвъд архитектурата е идеологическата тревога, че на места, където безконтролно се събират хора, може да се раждат различни идеи. Това не е в интерес на системата и тук е ролята на архитектурата – чисто пространствено тази възможност се елиминира. Виждаме, че идеята работи „прекрасно“ до ден днешен. 

Как промяната в средата води до промяна във взаимоотношенията?

В: В 90. СУ беше предвидено това пространство да се ползва от големите ученици. Разбрахме обаче, че поради големия интерес са намерили начин да го посещават и по-малките. То се е превърнало в някаква точка, в която поколенията се срещат. Споделиха с нас, че се наблюдава спад в агресията в цялото училище. Според екипа причината е, че децата вече се познават по-добре, имат по-развито усещане за общност. Това пространство, колкото и да е малко, е дало възможност за промяна. 

М: На едно такова място се срещат различни възрасти, различни хора. Това е микромодел на нашето общество, там срещаш по-големи или по-малки, с различни интереси, общуваш с тях… А училището е много важно за формирането на тези социални умения. То учи децата не само на академични знания, а и как да общуват, да са човеци. Общуването с другите човеци, струва ми се, е най-важната функция на училището. И архитектурата трябва да я стимулира. 

В: Рядко се обсъжда това, че пространството стимулира определени типове поведение. Например във всички училища се изисква от децата да не тичат в коридорите, но в същото време тия коридори изглеждат като писти – дълга права, на която не ѝ виждаш убежната точка. Естествено, че ще искаш да тичаш, то е интуитивно. Ние гледаме на училището не само като място за академично учене, а като място, където да се научиш да живееш. В днешно време може да учиш и от вкъщи, има чудесни образователни програми онлайн. Но се изпуска нещо фундаментално по този начин. 

След пандемията от COVID-19 видяхме и резултатите от дистанционното обучение и затварянето на децата вкъщи за две години. Този тип опит и знания отразява ли се някак във вашата сфера? 

М: Да. Имахме работилници с деца малко след края на пандемията. Тях просто ги нямаше, отсъстваха, не смееха да изразяват себе си, което е много страшно да се наблюдава при деца. След една такава работилница и учителите споделиха, че просто не могат да разпознаят учениците си. Защото децата само слушаха и нямаше интеракция. Нямаше „аз искам“, нямаше „аз“ въобще. 

В: Преди пандемията имахме размисли, а имаше и професионален дебат – ето, изкуствен интелект, дистанционно учене, училището колко ли време още ще просъществува като сграда? Благодарение на COVID-19 сякаш за всички стана ясно какво правим в училище и защо е много важно. И то не е да си научиш уроците. 

Каква е ролята (а и концепцията) на съвременната класна стая в този контекст? Приложима ли е и приемлива ли е тя за българското образование?

М: Абсолютно приложима и приемлива е, въпросът е кой ще я приеме. В системата работят учители от много широк спектър. От едната страна са тези, които са много отворени и адаптивни и са готови за промяна. От другата са тези, които биха искали нищо да не се променя – да си отворят учебника, да диктуват, а след това да изпитват на дъската. Ние много разчитаме на първата група и вярваме, че техният пример е заразителен и би повлиял върху по-консервативните им колеги. Стараем се самата среда да направи мост между различните групи. 

В 90. СУ имаме един много любопитен пример. За едно пространство не стигна бюджетът да бъде завършено. Бяхме планирали амфитеатър, кът с меки мебели, масички, но нищо от това не можеше да се осъществи и от училището си донесоха чинове от друга стая. Ние бяхме доста разочаровани, че в това пространство, за което имахме такава модерна идея, са сложени старите чинове, и не само са сложени, а са в редички, с катедрата отпред – по най-традиционния начин. Но когато отидохме там една година по-късно, за да направим проучване как се ползват пространствата, каква е обратната връзка от тях, се оказа, че това пространство е ключово. Защото точно там влизат учителите, които още не се чувстват готови да разтворят напълно класната стая. То служи за „входно ниво“ и ги мотивира постепенно да ползват и по-алтернативните пространства, а с това да променят и начина си на преподаване, само че със своята си скорост. 

Значи ли това, че когато говорим за промени в образованието, трябва да се мисли за преход, включително архитектурен? 

В и М: Да. 

В: Ние също започнахме да осъзнаваме, че не можем да очакваме да предложим нещо драстично различно и то да се възприеме стопроцентово. Трябва да има възможност за градация. 

В какво се състои промяната на класните стаи всъщност? 

В: Сега имаме модел, който поставя учителя в центъра. Всички са подредени така, че той да ги вижда, те него също, слушат и изпълняват едновременно, режимът на преподаване е лекционен. 

В днешно време обаче това е само един от многото възможни режими на преподаване. Не че лекционният е лош сам по себе си, но не би трябвало да е единствен, а да може да се превключва на групов, на индивидуален, на малки групи – има много варианти. И пространството също трябва да го позволява. Затова например в една от лабораториите, които проектирахме, изместихме мивките в периферията, за да се освободи пространството. Масите са мобилни, има висящи контакти, за да може бързо да се включат лаптопи, микроскопи. Но основната идея на тези пространства е учителят да може да преподава от различни места, по различни методики и лесно да преструктурира класа. 

М: Ако се върнем малко назад и се запитаме какво налага всичко това, ще стигнем до извода, че в днешно време учителят не е носител на цялото знание. Информацията е достъпна и фактологията може да бъде намерена и сверена в телефона ни. Ролята на учителя се променя и от единствен източник на знание той става ментор. Той подпомага учениците да стигат до знанието и ги насочва. Символно той слиза от подиума и тръгва между учениците – и съответно пространството трябва да позволява това да се осъществи.

Когато си говорим за модерна класна стая, това, което тя изразява, е онзи момент, в който учениците стават общност. Стъклото, видимостта, отварянето стимулират именно това. В училищата винаги има големи притеснения, когато кажем, че искаме да сложим витрини. 

„Децата ще се разсейват“?

М и В: (смеят се)

М: Да, точно така! Но отново от последващите проучвания разбираме, че всъщност не се получава така. Напротив, когато децата се озовават в коридора и виждат, че някой там учи, сами се регулират и спират да вдигат шум. Този резултат се повтаря в много проучвания. 

Всъщност има много притеснения за средата на бъдещето, но от опита си виждаме, че когато учителите влязат в тази среда и започнат да я ползват, тревогите им бързо се изпаряват и дори не искат да се връщат в пространствата си от миналото. 

Библиотеката във Варна – рестарт или предизвестен край?

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/bibliotekata-vuv-varna-restart-ili-predizvesten-kray/

Библиотеката във Варна – рестарт или предизвестен край?

Новата сграда за Регионалната библиотека на Варна беше една от шумно популяризираните и мъчително потънали в забрава инициативи на предишната общинска власт на града. През 2015 г. се проведе популярен международен архитектурен конкурс, който събра 370 конкурсни предложения от 66 страни, оценени от авторитетно международно жури. 

Конкурсът завърши успешно и излъчи за победител холандското студио Architects for Urbanity. През 2016 г. студиото, съставено от млади и амбициозни архитекти, сключи договор за проектиране с Община Варна и започна работа заедно с българските си партньори от варненското студио АМАРХ. През 2018 г. проектът им получи разрешение за строеж. През 2019 г. кметът Иван Портних обяви, че строителството започва, търсят само строител с тръжна процедура. Той обаче разчитал на рамо от държавата както за тази сграда, така и за нова сграда на Математическата гимназия във Варна. 

Докато Портних чака подкрепа от държавата, управлявана от неговата партия ГЕРБ и третото правителство на Бойко Борисов, варненската библиотека липсва в инвестиционната програма на Общината, а проектантите алармират, че времето свършва. През 2021 г. разрешителното за строеж на библиотеката наистина изтича. То може да бъде заверено още веднъж за срок от още 3 години – до 2024 г., което тогавашният главен архитект на Варна Виктор Бузев прави

Междувременно през 2018 г. правителството осигури 43,2 млн. лв. от националния бюджет за община Варна, за да купи „Дупката“ в центъра на града от бизнесмена Георги Гергов. А реконструкцията на 3 километра от злополучния варненски булевард „Васил Левски“ през 2019 г. погълна 113 млн. лв. и се превърна в един от най-скъпите пътни проекти в републиката и непресъхващ извор на трагикомични гафове. За библиотеката по същото време, по изчисления на базата на проекта от 2018 г., бяха нужни около 35 млн. лв. за строителство и 5 млн. лв. за обзавеждане и оборудване. Но те така и не бяха намерени от Портних. 

Конкурсът накратко

За архитектурните конкурси в България и конкретно за този за библиотеката във Варна е изписано достатъчно. Самият факт, че това все още е най-популярният архитектурен конкурс в новата ни история, че успя да привлече най-много участници, да разбуни най-много духове и да остане тема за разговор с години, е достатъчен. 

Кой

Конкурсът беше организиран от Община Варна със съдействието на КАБ – Варна и независимата архитектурна организация WhAT Association (WhATA)*. Конкурсната програма бе съставена след онлайн анкета, проучваща общественото мнение, нагласи и навици на четене, както и след многобройни консултации с общинските власти и с представители на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ – град Варна, за техните нужди и изисквания.

Къде

За терен на бъдещата библиотека варненските власти определиха общинския паркинг до сградата на Община Варна заради ясната собственост и централното местоположение. Целта им бе да създадат съвременна библиотека в смисъла ѝ на нов тип културно пространство, която като „градска дневна“ да бъде разположена в сърцето на града.

Защо

Конкурсът трябваше да разреши дългогодишен проблем: въпреки че библиотеката на Варна е институция с над 130-годишна история, в момента колекцията ѝ от над 860 000 документа е разпръсната в 6 сгради в различни части на града. Конкурсът за нова сграда целеше да събере библиотеката под един покрив и да осигури безпрепятственото ѝ функциониране, като едновременно с това създаде ново активно обществено пространство.

Ключово послание

От обявяването на конкурса се използваше всеки повод да се подчертае, че бъдещата сграда трябва да демонстрира съвременно отношение към книгите и читателите и да излъчва едно основно послание: „Ние сме модерна, отворена и приятелска институция. Елате да прекарате свободното си време тук.“

Участници

Конкурсът бе обявен в началото на септември 2015 г. и в края на ноември събра 370 конкурсни предложения от 66 страни (около 90 от тях от България), които бяха оценени от международно жури.

Жури

Повечето членове на журито бяха архитекти от популярни студиа с международен опит в проектирането на значими обществени сгради и особено на библиотеки. В журито бяха включени също представители на КАБ – Варна и главният архитект на града.

По време на журирането бяха поканени представители на Регионалната библиотека, включително нейната директорка Емилия Милкова, които даваха мнението си на „потребители“ на бъдещата сграда, без да имат право на глас или да влияят директно на процеса на журиране. Аналогична беше ролята на двама инженери, представители на КИИП (част „Строителни конструкции“ и част „Енергийна ефективност“), които успяха да прегледат разширената селекция от проекти и да напишат ключови препоръки и забележки за тяхната изпълнимост, отношение към противоземетръсните правила в България, енергоефективност и т.н. Писменото становище на специалистите беше взето предвид от журито при разглеждането на всеки проект.

Победителите

Международното жури класира трима победители: младото холандско бюро Architects for Urbanity на първо място, българите от I/O Architects на второ, а на трето – проекта на Spatial Practice от Хонконг. Определени бяха и 2 поощрителни награди: на Stewart Hollenstein от Австралия и на PLUSR Chitecture от Гърция.

Конкурсът носеше духа на времето си, с всичко добро и лошо от това време. Тогава в България все още се градеше доверието към тази най-лека конкурсна форма – отворения, анонимен, едноетапен и безплатен конкурс, който събира стотици участници, хиляди човекочасове архитектурен труд, но не дискриминира никого и дава шанс на младите архитекти, както и на специалисти без опит и реализация.

Една нова библиотека винаги е привлекателна архитектурна задача – още от времената на Франсоа Митеран. През 2015 г. конкурсът за варненската библиотека носеше в себе си оптимизъм и ентусиазъм – наивния оптимизъм на много хора, че властта е разбрала смисъла от архитектурното състезание, а добрите конкурсни практики развиват не само конкурсната култура в България, но и работят за качествена съвременна архитектура и градска среда, разказвайки истории с щастлив край. 

А Варна и тогава, и сега има нужда от история с щастлив край.  

Но не конкурсът е темата на тази статия. 

Проектът накратко

През 2015 г. проектът победител бе избран единодушно от международното жури. Той е неделимо свързан с конкурсната локация, съобразен със заданието и отразява напълно контекста на мястото. 

Сградата е на шест етажа, с три подземни нива за паркиране за 300 автомобила, които имат самостоятелен достъп и обслужват голяма част от централната зона на града. Предвидено е библиотеката на Варна да разполага с най-новите технологични въведения, да има 30 места за зареждане на електроавтомобили, велостоянки за 200 велосипеда, както и 24-часова система за връщане на книги. Освен библиотека, сградата представлява и културен център – с амфитеатрална зала с 200 места, 6 помещения за провеждане на събития, картинна галерия на партера, както и редица по-малки помещения за извънкласна дейност и различни прояви. Проектът предвижда обществено достъпен атриум по цялата височина на сградата, който да събира всички, включително деца и младежи, които да прекарват свободното си време там в общуване, четене на книги или работа.  

Коментари на журито за проекта победител (сп. „Архитектура“, 2016)

Трине Бертхолд, партньор в schmidt hammer lassen architects, Дания:
Проектът има убедителен разрез: огромна рампа с книги се развива на стъпки през библиотеката. Движението в разреза се възприема като приветлив жест и приканва града и посетителите да влязат в библиотеката. Мащабът на сградата е съобразен с околните сгради, а сградата на Общината остава най-високата точка в района.

Матя Бевк, съосновател на Bevk Perović arhitekti, Словения:
Идеята на проекта е за голяма читалня, която се развива напряко, през целия обем на сградата. Цялата сграда е организирана именно около тези стъпаловидни пространства читални. Те са сърцето на библиотеката – една дневна за посетителите. Сградата има потенциала да създава богат и сложен вътрешен живот, като едновременно с това остава визуално семпла.

Калоян Еревинов, водещ архитект в Zaha Hadid Architects, Китай:
Проектът предлага впечатляващо интериорно решение, отваряне и свързване на центъра на библиотеката с външното пространство. Доминиращият разрез осигурява визуални връзки през сградата и позволява на естествена светлина да достига в дълбочина на обема.

Петр Лешек, съосновател на Projektil architekti, Чехия:
Чиста схема, подходяща за всяка главна улица. Има силно присъствие, но в същото време не доминира над заобикалящата среда. Ще оживи сериозно главната улица. Иконична сграда, но едновременно с това въздействаща на едно деликатно ниво.

Анета Булант-Каменова, съосновател на Bulant & Wailzer, Австрия:
Характерно вътрешно пространство, с възможност за гъвкаво използване и общуване на посетителите. Архитектурата е ясно изразена, неутрална спрямо околната среда, с визуална връзка между външното и вътрешното пространство.

От своята конкурсна фаза до финалното решение с разрешение за строеж проектът остава максимално близко до конкурсната идея, включително визуално, като се съобразява с всички бележки на журито. Това е постижение, за което проектантите трябва да бъдат поздравени. 

Но и проектът не е тема на тази статия.

Обществото ни днес

В любопитен момент се намира обществото ни днес. И това е така от няколко години. Идеята за прогрес изглежда напълно изчезнала. Въобразяваме си, че сме достигнали някакво ниво и можем да продължим напред, но не! Във всяко нещо, по всяко време напредъкът може да бъде оспорен и мигновено скачаме бодро назад, зачерквайки години бавно и мъчително развитие. 

Нещо повече. В днешните времена на социални балони и умиращи авторитети имаме реална криза на доверието в експертността. Протестира се за всичко. В резултат, освен че успешно блокираме безумства в градската среда, също толкова успешно стопираме почти всичко ново, както и крехките, нефелни опити за реформи. Така имаме постоянни дребни информационни бури и скандали, но малко реална промяна, а управляващите стават заложници на общественото мнение и все по-често се чувстват парализирани да прокарват смели визионерски решения.

Новият архитектурен популизъм 

Още през 2011 г. в текста си „От плурализъм към популизъм“ холандският архитектурен теоретик и критик Барт Лутсма пише:

Архитектурата се промени: от професия, която правеше обществени сгради, социални и масови жилища, публични пространства, градоустройство и дизайн в служба на по-голяма част от населението във все по-конкретен и вгледан в себе си нишов пазар, обслужващ предимно бизнеса с недвижими имоти, който вече има повече общо с медийната индустрия, отколкото с обществено отговорни задачи.

Лутсма развива теорията за възхода на „пазарния популизъм“, дефиниран от Томас Франк през 2000 г., като част от процеса на индивидуализация и доминиращата парадигма на свободния пазар. Той определя популистите като онези, които се опитват да достигнат до „обикновените хора“, като реагират на техните икономически и социални тревоги чрез „здрав разум“. 

Новият архитектурен популизъм обаче добавя още няколко щрихи към този иначе строен икономическо-политически образ на „пазарния популизъм“. Защо? Защото

от 2011 г. до днес социалните мрежи се развиват главоломно и допълнително усложняват отношенията на архитектурата с властта.

Свикнали сме да откриваме популизма в парламентарното ежедневие, около местни избори, както и за прикриване на корупционни практики. Изумително е обаче как той може да засегне нещо толкова безспорно като нова библиотека в третия по големина български град, който вече много години отчаяно се нуждае от такава.

Политиците и Facebook

На 15 декември 2023 г. става ясно, че Община Варна ще кандидатства за 100 млн. лв. от държавния бюджет за 2024 г. с близо 50 обекта, които са от стратегическо значение за развитието на града. „В Общината заварихме липса на проектна готовност. Имаше твърде малко проекти на етап разрешение за строеж“, коментира тогава Благомир Коцев. Новата библиотека е едно от тези изключения – с наличен технически проект и разрешение за строеж. На 20 декември се оказва, че тя е сред „големите проекти, които най-после ще се случат във Варна“ с предвидени 5,5 млн. лв. за поетапно стартиране на строителството. 

През януари обаче темата „Да има ли нова библиотека във Варна?“, „Това ли е мястото?”, „Сега ли е моментът?“ е активирана в онлайн дискусии в социални мрежи и Facebook групи.

Мине – не мине време, и се претопля темата за нова библиотека на Варна. Или по-точно абсурдният проект да се застрои една от малкото останали градинки в центъра на Варна.

Това например е мнение на гражданин, споделено във Facebook групата „Варна може да защити Морската си градина /Обновена/“. „Дебатите“ продължават. Дали библиотеката да не се направи в „Дупката“? А в сградата на бившето Руско консулство? А какво ще стане с градинката до паркинга? А с дърветата? И на 11 януари най-неочаквано се оказва, че „случването на настоящия проект за нова сграда на библиотеката във Варна е под въпрос“, а кметът съобщава, че „с обществено обсъждане ще се реши къде да бъде новата сграда на библиотеката във Варна“. На 19 януари варненският заместник-кмет по културата Павел Попов успокоява гражданите, че „новата библиотека не е окончателно затворена страница, предстои решение“, но той самият е разколебан.

Моите колебания са дали реализирането на този скъп проект ще запълни липсите в културната инфраструктура във Варна. Това ще е дворец на книжното тяло, а дали книжното тяло е нещо с бъдеще? Трябва да си отговорим на въпроса дали искаме да създадем такъв дворец.

И така в началото на февруари се оказва, че „Мястото на новата библиотека на Варна отново е на дневен ред“, а има реална вероятност проектът за библиотеката, въпреки отпуснатите средства, да не се осъществи. 

Като продължение на предложението си за обществено обсъждане на темата, на 5 февруари 2024 г. варненският кмет Благомир Коцев призова във Facebook своите съграждани да изкажат мнението си дали и каква нова библиотека да получи градът. Там той разумно отбелязва, че

Мястото, където е предвидена да се реализира библиотеката, не може да бъде променяно. То е градска градинка и зелена площ точно до сградата на Общината. Това означава, че ще загубим няколко големи дървета и част от зелените пространства, преди да ги изградим наново, тъй като това е част от проекта.

Дебатът започва директно в социалната мрежа, а кметският пост бързо получи близо 1000 коментара. 

За всеки страничен наблюдател ситуацията е съвършено необяснима.

Как е възможно след девет години усилия, започнали в пълен обществен консенсус, след хиляди часове работа на десетки експерти, след международно акламиран конкурс, който приключва без обжалвания и с категоричен победител, след похарчени близо 1 млн. лв. за конкурс, награди и проектиране, при наличието на готов архитектурен проект, неделимо обвързан с една точно определена локация, направен с желание и ентусиазъм и получил разрешение за строеж преди шест години, новата библиотека на Варна отново да бъде под въпрос? При това в ситуация на възможно държавно финансиране.

Това е може би единственият проект на Община Варна, който беше надпартиен и подкрепен от цялата общественост. Ако се загуби насъбраната енергия и свършената до момента работа, това ще е лош сигнал за всяко следващо начинание,

казва в интервю от 20 януари 2024 г. пред „Дарик Варна“ архитект Александър Минчев, един от проектантите на новата библиотека – и е напълно прав.

„Варна има нужда от съвременна библиотека“

беше мотото на архитектурния конкурс през 2015 г. Днес, струва ми се, повече от всякога, Варна има нужда и от мислещи хора, от отговорни експерти и от власт, която не се страхува да вземе стратегически решения, да застане открито зад тях и да ги доведе докрай. Включително да построи една библиотека и най-после да разкаже една история с щастлив край от Варна.


* Авторката участва в организацията на международния конкурс за нова библиотека във Варна (2015) като част от независимата архитектурна група WhAT Association (WhATA). WhATA са автори и на заданието за конкурса. В тази връзка тази статия не е безпристрастна.

Статията е в памет на Емилия Милкова, дългогодишна директорка на Регионална библиотека „Пенчо Славейков“ във Варна и двигател на конкурса за нова сграда на библиотеката в града.

Каузата на кучето. Архитектурната критика днес

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/kauzata-na-kucheto-arhitekturnata-kritika-dnes/

Каузата на кучето. Архитектурната критика днес

Твърди се, че в България архитектурна критика няма. Или пък – че състоянието на съвременната българска архитектура е такова точно защото няма силна архитектурна критика. И винаги нещата се представят по фатално-трагичен начин. 

 Жизнената среда не е такава, каквато трябва да бъде,

пише вероятно най-активният български критик през последните десетилетия арх. Павел Попов в статията си „Каузата на кучето“, публикувана във втория януарски брой на вестник „Култура“ през 1999 г., точно преди 25 години.

Как и защо българските архитекти точно както футболистите преуспяват на гурбет или в емиграция, а на местна почва хич ги няма – до такава степен, че никоя местна сграда не попада в полезрението на света,

продължава той. Поводът за статията е среща, която секция „Теория и критика“ на Съюза на архитектите в България (САБ) организирала по Коледа с представители на радиото, телевизията и вестниците, публикуващи материали за архитектура. Съответно от критиците и теоретиците от САБ дошли всички, но от медиите – почти никой. 

Мрачният рефрен „Няма критика, няма медии, средата е зле“ кънти и през следващите години.

Общоизвестно е, че в България архитектурна критика няма и не може да има,

пише през 2007 г. несъществуващият вече онлайн строителен портал Stroitelstvo.info

Че няма архитектурна критика у нас – това е ясно. Журналистите, които пишат за архитектура, са гола вода и гъзолижат, без да им мигне окото. Обаче ме тревожи изключително много, МНОГО, казвам ви МНОГО, че липсва критичност у колегите архитекти,

коментира през 2009 г. читател с псевдонима „Плужека се възмущава“ под статията SAW по време на свински грип“ на Николай Ангелов в блога на WhATA. Самият автор на статията прави бърз и всъщност пълен архитектурнокритически коментар на второто издание на фестивала Sofia Architecture Week, който формира алтернативната българска архитектурна сцена между първия си форум през 2008 г. в София и последното си издание през 2016 г. в Пловдив. 

Интересното е, че ситуацията се оказва напълно идентична и извън България. 

През 2010 г. финландският архитект и архитектурен редактор Еса Лаксонен пише необичайно емоционална статия за „липсата на архитектурна критика във Финландия“ в независимия холандски академичен журнал OASE. Той нарича това „синдром на малката страна“. „Във Финландия компетентните архитектурни критици се броят на пръстите на ръката“, оплаква се Лаксонен.

А архитектите никак не искат да пишат статии за работата на своите колеги – смята се за неетично. Професионалните кръгове във Финландия са много малки и всяко мнение предизвиква извънмерни реакции. Никой не иска да се въвлича в това. 

Оказва се, че във Финландия този дебат тече от над 30 години. Всички страдат, че критиката е малко, лошо написана – и търсят виновни. Дали ще са големите национални вестници, които изобщо не искат да се занимават с архитектура, камо ли с критика за нея, дали ще са професионалните списания, които нямат никакво влияние върху архитектурната и строителната култура, дали ще е липсата на пари. 

Явно обаче синдромът не е само на малката страна. Франция например никак не е малка, но ситуацията според дългогодишната френска критичка и преподавателка Франсоаз Фромоно изглежда също толкова отчайваща.

В тази страна няма алтернатива на луксозните илюстровани списания, когато стане дума за архитектура и урбанизъм. Много трудно ще се намери някой професионален журнал, в който да има внимателно написана статия за малка неизвестна сграда, откровен обзор на политическите игри зад скорошен архитектурен конкурс, рецензия на наскоро излязла книга или приличен независим анализ на поредното постижение на някой стархитект. 

Фромоно е съвсем откровена. Във Франция архитектурната секция в ежедневниците е сведена до минимум, а по-интелектуалните и културно насочени издания смятат архитектурата за прекалено специализирана, техничарска и безинтересна за техните читатели.

Причините за проблемите са много – променената медийна среда, комерсиалните пресгрупи, които доминират, финансовите проблеми на професионалните списания, свели разходите си до минимум, поддържани обикновено от само един щатен редактор, който наема автори на хонорар. Повечето от тях пък не искат или не могат да си позволят да губят време в проучване заради ниските хонорари. Те използват основно подадените пресматериали от пиар пакета на съответната сграда и разчитат на безплатните рекламни пътувания до обекта, организирани от архитектите и техните клиенти. След това на никого не му се рискува да обиди домакините с критичен коментар, защото така поканите ще секнат, а достъпът до информация и чертежи ще стане съвсем труден. Още повече когато критиците са млади и искат да правят и професионална кариера като проектанти или да се развиват академично в някой архитектурен университет – негативната критика им гарантира проблеми. 

Звучи съвсем обезкуражаващо. А годината отново е 2010-та.

На 5 февруари 2015 г. Харвардският магистърски факултет по дизайн (Harvard Graduate School of Design) организира кръгла маса на тема как да се пише за архитектура в епохата на интернет, бърза информация и репортажна архитектурна критика. Професорът по архитектурна теория Майкъл Хейз кани извадка от най-популярните тогава, при това много различни по възраст и подход архитектурни критици от англосаксонския свят – Кристофър Хоторн, архитектурен критик на „Лос Анджелис Таймс“, Майкъл Соркин, легендарния нюйоркски критик, активист и биткаджия, Оливър Уейнрайт, архитектурен критик на британския „Гардиън“. 

Уейнрайт е най-младият от поканените, но пък пише в най-четената и глобално достъпна англоезична медия (в немалка степен и защото британският ежедневник „Гардиън“ продължава да поддържа напълно безплатно онлайн съдържание и достъп до своя архив).

Много съм поласкан, че съм поканен отново (случва ми се вече за шести път през последните две години) да говоря за т.нар. криза на архитектурната критика. И всеки път, когато получа подобна покана, леко паникьосано започвам да се чудя да не би да си върша работата зле,

започва изказването си той. 

Всъщност Уейнрайт показва по забавен начин как идеята, че архитектурна критика няма или пък че тя не работи добре, е глобален феномен, който се повтаря постоянно, когато и да погледнеш назад в архитектурната история. Изглежда, че архитектите не са спокойни, освен ако няма „криза на архитектурната критика“, полушеговито продължава експозето си Уейнрайт в Харвард. 

Оливър Уейнрайт има теза по въпроса:

Чудя се обаче дали т.нар. криза на критиката не е криза на самата архитектура. Архитектурата и целият архитектурен процес в момента са толкова фрагментирани, че ние, архитектите, усещаме как губим авторитет и ставаме параноични, бранейки собственото си поле. Във Великобритания често се обсъждат т.нар. design and build договори [аналог на регламентирания в българския Закон за обществените поръчки „инженеринг“ – б.а.], които оставят архитектите на дъното на хранителната верига вместо на върха ѝ. Ясно е, че архитектите вече не са „архимайсторите“. И е много лесно да обвиним за това критиците.

Уейнрайт е прав. Както са прави Лаксонен и Фромоно, че и Павел Попов в далечната 1999 година. Още по-притеснителното е, че изводите им са напълно валидни и днес, включително за ситуацията в България. Фактът, че изданията, в които се пише професионално, редовно и независимо за архитектура, са пренебрежимо малко, е силно притеснителен. А състоянието на архитектурната критика е много тясно, почти незабележимо, но напълно показателно отражение на състоянието на медиите в страната ни днес. 

Музеят отвътре – архитектура, дизайн, политика

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/muzeyat-otvutre-arhitektura-dizayn-politika/

Музеят отвътре – архитектура, дизайн, политика

Първото място, където отивам във всеки град, е неговият най-нов музей. И това е така по време на целия ми съзнателен живот като архитект. Рядко причината са експонатите. Целта е новата архитектура и дизайнът на пространствата.

През целия ХХ век музейната архитектура се използва най-безсрамно и суперуспешно за реклама на градове и институции, за привличане на туристи и инвестиции, а и като мощно дипломатическо оръжие. В това всъщност няма нищо лошо. И ако с годините небостъргачите стават все по-високи, то музеите искат да са все по-обсебващи. 

Архитектурно битката винаги е била между кутията и самоцелната форма, тоест кое е по-важно – изкуството вътре или архитектурата около него. Франк Лойд Райт поставя началото с бялата сграда скулптура на Пето авеню в Ню Йорк през 1959 г., а Франк Гери затваря века с първата „сграда икона“ на новото време, която е завършена през 1997 г. в невзрачния индустриален испански град Билбао – и двете с марката „Гугенхайм“. От другата страна са правоъгълните монохромни кутии с перфектно осветление и ненатрапчиви стени, които са безсмислени без изкуството в тях – почти всички музеи и техните разширения, правени от Ренцо Пиано, Тадао Андо или SANAA, и разбира се, MoMA в Ню Йорк, с всичките ѝ разширения и пристройки.

Но да оставим архитектурната история. Тук не става дума и за MoMA – иначе абсолютната модерна музейна институция за подражание, нито пък за архитектурата на съвременните музеи по принцип. По-скоро ми се иска да влезем вътре в музеите и да видим как функционират днес като успешни или недотам публични пространства на XXI век, които трябва да събират хора и да провокират идеи. 

Ако музейната архитектура е реклама, музейните експозиции са политика.

Тяхното съдържание, послание, дори дизайн са отражение на съответния политически момент – на всички национални комплекси или геополитически визии за държавно позициониране, на културните войни и кризите на идентичността.

Два примера от Полша

POLIN е Музей за историята на полските евреи, завършен през 2013 г., в сърцето на Еврейското гето във Варшава, което е унищожено от нацистите след въстанието през 1943 г. Сградата е забележителна – външно суров обем, който се разпуква при входа, за да разкрие сложния пещероподобен пясъчножълт интериор вътре. Видна е символиката за разделянето на вълните при преминаването на Мойсей през Червено море.

Още по-важна е експозицията – балансиран разказ за еврейската история и култура през столетията, с много лични истории – от страданията и гоненията, през икономическия възход, до опасния национализъм на ционизма. Но това е експозиция от времето на Доналд Туск, при управлението на партията „Гражданска платформа“, която печели изборите през 2007 и 2011 г. Ситуацията се променя през 2015 г., когато в Полша на власт идва консервативната, националистическа и евроскептична партия „Право и справедливост“ на Ярослав Качински. 

Музеят на Втората световна война в Гданск е пример именно за такъв тотално променен исторически разказ. Първоначално той е замислен като най-големия световен музей, който да разкаже историята (цялата история) на най-кървавата война, запомнена от човечеството, не толкова през погледа на политиците и героите и в никакъв случай не само през погледа на нацията (в случая полската), а по-скоро през историите на цивилните жертви и засегнатите общества по цял свят. Но малко след откриването през 2017 г. под натиска на „Право и справедливост“ ръководството на музея е сменено, а войната на Полша с историята завършва с промяна на експозицията, добавяне на солиден полскоцентричен тон и любимата полска тема за виктимизацията.

Америка

Друга е ситуацията в южния американски щат Джорджия – с известно робовладелско минало, отчетлив расизъм и крайни политики на сегрегация до късно след 60-те години на ХХ век. Нищо че в Атланта, Джорджия, е роден Мартин Лутър Кинг. Музеите на щата обаче разказват либерални истории – за общо минало, в което всички намират своето място.

Когато през една гореща августовска събота се оказах в High Museum в Атланта, се изумих колко пълен е той – с най-различни хора с всякакъв цвят на кожата, някои бедни, други – очевидно не, но всички дошли да прекарат няколко часа в музея. 

Сградата е от най-добрите на Ричард Майер, сложна композиция от бели обеми, които затварят гугенхаймски атриум с ироничната скулптура къща от предградията на Рой Лихтенщайн отпред. Музеят е от 1983 г., достроен през 1999–2005 г. по проект на Ренцо Пиано. Темата за расизма, колониализма и неравенствата присъства умишлено навсякъде в постоянната експозиция, просмукана в обяснителните текстове към творбите, в селекцията, дори в дизайна на пространствата. 

Секцията с френско изкуство от XIX век например започва с бронзова скулптура на африканско момиче от 20-те години на ХIХ век и с обяснителен текст за колониализма във Франция и романтичната обсебеност на художниците от този период по „Ориента“ на Северна Африка и Близкия изток. Залата с новата предметност от 30-те години на миналия век е с централно разположената картина No Jobs от 1935 г. на родения в Беларус художник емигрант Николай Циковски, който рисува безработен чернокож мъж, седнал на пристанището по време на Голямата депресия. А при следвоенния модернизъм и авангард в САЩ, наред с Джаксън Полък стои картината „Портрет на Ричард А. Ланг“ на Бюфорд Дилейни – чернокож американски хомосексуален художник, нарисувал през 1965 г. известния културен историк Ричард Ланг, живеещ в Атланта и също чернокож.

Временната експозиция беше за древното изкуство на Нубия. Посланието е пределно ясно.

А сега да погледнем ситуацията в България. 

България

На българските музеи им липсват три неща: самочувствие, разнообразие и добър дизайн. 

Новата културна инфраструктура у нас е построена основно през ХХ век, а някои от сградите са изключителни постижения на модернизма – включително на регионализирания. Това са характерни постройки – като Историческия музей в Павликени, сгради експерименти – като Художествената галерия с Историческия музей в Казанлък или Историческия музей във Враца, модернистични кутии – като Историческия музей в Димитровград, или деликатни контекстуални жестове – като Къщата музей на Колю Фичето в Дряново.

Примерите за интересни (постоянни) експозиции със самочувствие и отношение към локалното и глобалното обаче са твърде малко. Чудесни образци, като обновената постоянна експозиция на Историческия музей в Попово, зала „Врачански съкровища“ в РИМ – Враца или експозицията „Ада тепе“ в Крумовград, все още не успяват да променят общата картина.

Много е интересно как историята в българските музеи обикновено свършва до Втората световна война – сякаш следващите драматични 80 години въобще не ги е имало. Възрожденските занаяти, траките и техните съкровища, както и битът на българите от началото на ХХ век очевидно успокояват българската музейна душа, разкъсана от несигурност как да разказва историята. 

Интересно защо в южния щат Джорджия не се колебаят да разказват противоречивата история на собственото си робовладелско минало, а българските музеи свенливо обръщат глава, когато трябва да говорят за комунизма, Прехода и близкото минало. Ами Македония? Ами бомбардировките по време на Втората световна война? Има толкова исторически теми, по които нашето общество обичайно е болезнено разделено? Това срам ли е, или неумение да разказваме историята си? 

За финал да се върнем в САЩ.

The Book of HOV

В момента Централната библиотека в Бруклин е тотално преобразена. От фасадата, през залите, до централното фоайе, тя е превърната в своеобразна инсталация с огромен син видеоекран пред входа, на който се върти видеоклип трейлър на изложбата The Book of HOV. Това е трибют на рапъра Шон Картър – JAY Z, родом от Marcy Projects (гето – жилищен комплекс в Бруклин), продавал там дрога през 80-те и превърнал се в световна попкултурна икона през следващите десетилетия.

Библиотеката гъмжи от хора, които се снимат, редят се на опашка да си купят сувенирни читателски карти, стриймват от видеостената пред входа. Изложбата е част от събитията, с които през 2023 г. в цяла Америка отбелязват 50 години хип-хоп – със самочувствие и с отличен дизайн. Как иначе да пишем историята на близкото минало?

Опитвам се да си представя Столичната библиотека, превърната в инсталация трибют на Ицо Хазарта…

Архитектура и градски политики. Три урока от Америка

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/arhitektura-i-gradski-politiki-tri-uroka-ot-amerika/

Архитектура и градски политики. Три урока от Америка

Около местни избори градските проблеми в България винаги звучат мъчително. Но умните градове се учат от чуждите грешки. Когато се сравняваме с „другите“ и най-вече със „Запада“, обикновено се фокусираме върху хубавото, което у нас, уви, липсва. Всеки град обаче се развива в различен контекст, а универсални рецепти за успех няма. 

С този текст аз предлагам да опитаме нещо друго. Да видим кои са грешките, които се отчитат като най-сериозни в градската среда в САЩ в момента, и какво правят архитекти, урбанисти, активисти и местна власт, за да се справят с тях. Част от тези грешки откриваме под някаква форма и в България (например в София), част от тях сме на път да направим на свой ред, но други можем успешно да избегнем. След всички разговори, които водих, и всички колеги, с които се видях по време на престоя ми в САЩ, три са, смятам, болезнено актуалните архитектурно-градски теми в момента:

нефункциониращи градски центрове, жилищен проблем, маргинализиране и изхабяване на темата „екология и устойчивост“.

Започвам отзад напред. 

Климатичните промени не са конспиративна теория

Но на първия кандидатпрезидентски дебат на Републиканската партия през август тази година предприемачът Вивек Рамасвами, изгряваща звезда, който по мнение на всички медии се справи най-добре (в отсъствието на Доналд Тръмп), категорично отрече реалността на климатичните промени. Много червени американски щати (с републиканско мнозинство) не окуражават законови промени в посока по-висока енергоефективност, ограничаване на изкопаемите горива или по-строги правила в новото строителство. Най-лошо е положението в Уайоминг, Южна Каролина, Канзас, Луизиана и Южна Дакота, които през 2022 г. са в дъното на ежегодната национална класация за енергоефективност на отделите щати.

Въглеродните емисии в строителството са болезнена тема при всеки сблъсък между демократи и републиканци. Щатите, контролирани от демократи, въвеждат закони за повишаване на енергоефективността на сградите, включително задължително използване на термопомпи и соларни системи и ограничаване на отоплението с изкопаеми горива. Републиканските щати, обратно, окуражават използването на природен газ в новите сгради например.

Фрапантен случай е Северна Каролина – южен републикански щат, който през август 2023 г. забрани промяна на строителните норми до 2031 г., за да изпревари енергоефективни корекции в жилищните нормативи (които не са променяни през последните десет години). Забраната е приета след активно лобиране от страна на North Carolina Home Builders Association, която е изчислила, че нови енергоефективни строителни норми ще увеличат строителните разходи, а оттам и цените на жилищата, без да калкулират дългосрочните спестявания на домакинствата от по-ниските сметки за електричество. Северна Каролина е сред щатите с най-много построени нови жилища през последните години. 

Начело на екологичните отличници през 2023 г. е Калифорния. Но както ми каза миналата седмица Дан Сниф, дългогодишен главен архитект на кампуса на Университета в Джорджия, „гледай какво прави Калифорния, и след 15 години всички щати ще правят същото“. Самият той върши много за въвеждане на съобразена с архитектурата устойчивост в сградите на университета, повечето от които са паметници на културата, а някои са и над 200-годишни – включително внимателни реставрации и реконструкции, двойна дограма, дублираща оригиналната отвътре със съвременни системи, повече пешеходни зони и по-малко коли и открити паркинги в кампуса.

Въпросът, на който Дан Сниф не можа да ми отговори, е дали разполагаме с 15 години. Защото в САЩ например жилищните и търговските сгради имат 40% дял в крайното енергийно потребление и 75% в общата консумация на електроенергия за 2022 г. Междувременно всички зелени теми са задължително, но и често самоцелно присъстващи в заданията на университетски дизайн студиа, в архитектурни проекти, публични разговори, събития и изложби. Реално обаче огромна част от застроения фонд остава незасегнат.

На този фон Европейският съюз изглежда утопична земя, където имаме Зелена сделка и смели мечти с конкретни срокове –

ограничаване на емисиите с 55% до 2030 г., въглеродна неутралност до 2050 г. и прочие. Само си представете това да трябва да се наложи на безкрайните полета еднофамилни къщи, построени в американските предградия от средата на миналия век до днес. 

Онова, което трябва да избегнем, е изхабяването на темата. Тя не е просто успешна рецепта за „печелене на европроекти“, нито е мода, а трябва да се превърне от демонстрация на прогресивен либерализъм в нормален здрав разум.

Разбира се, че всяка добра архитектура трябва да отчита въздействието си върху климата на планетата.

И е добре да не забравяме, че това може да става и с добър дизайн, с качествени материали и детайли и без ликвидиране на характерния облик и специфичните архитектурни особености на сградите – на всички сгради, не само на културното наследство.

Повече и достъпни жилища

Калифорния обаче води класациите и по още един показател. 50% от всички бездомни в САЩ са там –

и това са над 315 000 души за 2022 г. Високите цени на жилищата, палатковите квартали от бездомни по улиците на големите американски градове, липсата на достатъчно на брой качествени и достъпни социални жилища, лошото състояние на много от последните останали общински жилищни комплекси в САЩ са все проблеми, които ежедневно занимават медиите в тази страна, където собственият дом е фундаментът на американската мечта.

Голяма част от социалните, икономическите и дори политическите причини, довели до жилищната криза в САЩ, са необясними в България. Трудно можем да си представим колко много жилища са разрушавани циклично в Щатите през ХХ в. И как определени федерални и щатски закони и разпоредби са променили толкова драматично архитектурния пейзаж в градовете. 

„Новият курс“ на Рузвелт през 30-те години води до първия национален жилищен закон, който създава системата от социални жилища в страната и на базата на който се строят големите високоетажни жилищни комплекси в САЩ. Същите са масово разрушени през 90-те по програмата HOPE VI на американския Конгрес от 1994 г. (като зле поддържани и престъпни гета) и заменени с малки нискоетажни сгради, тъй като се изчислява, че това ще бъде по-евтино от реконструкция, а и престъпността е „по-добре контролирана, когато е разпръсната, а не концентрирана“. 

Добре е също да помним данните след това – как разрушаването на гето от високи блокове като Кабрини Грийн в Чикаго през 90-те не е довело до намаляване на престъпността в града – напротив, тя се е увеличила. Как премахването на жилищата на емигрантски и чернокожи общности по пътя на магистралите през 50-те не е „обновило“ градовете, а е довело до още по-дълбока сегрегация и маргинализиране на различни групи.

Интересни обаче са алтернативните методи, които различните щати, градове и дори предприемачи използват, за да преборят жилищния проблем. Голяма част от Долен Манхатън нощем свети не защото много хора работят до късно, а защото

голяма част от офис небостъргачите, останали празни след пандемията, са реконструирани в жилищни.

Въпреки усилията на компаниите да върнат хората на бюрата, тенденцията е видна, особено при новите поколения наемни работници – повече дистанционна работа, по-кратка работна седмица. Превръщането на празните офиси в жилища е архитектурно предизвикателство, което е неприложимо при стари широкоплощни сгради с много тъмни помещения в средата. Но редица федерални програми подкрепят и финансово подобни трансформации, а през 2023 г. Белият дом дори издава наръчник как да превърнем една търговска сграда в жилищна. 

Има и частни филантропи, които помагат на бездомните (но това по принцип е страна на частни филантропи). Компания в Нашвил, Тенеси, например проверява в кои блокове с жилища под наем има продължително време незаети апартаменти, изкупува ги от собствениците на сградата (но това са собственици компании) и след това настанява безплатно там уязвими хора, самотни майки, жертви на домашно насилие или бездомни. 

Като цяло посоката е уплътняване на градските центрове, борба със сегрегацията и намиране на нови устойчиви модели –

малки структури, средна плътност, нискоетажни модели с висока гъстота за градските зони. А там, в центровете, усилията за съживяване са все по-упорити, защото и проблемите са огромни.

Борба с мъртвите центрове

„Когато пристигнах в Детройт в началото на 90-те, центърът ми изглеждаше като в Сараево, все едно е имало война.“ Това ми каза българка, която вече над 30 години живее в САЩ.

Детройт е сред най-шокиращите примери за свиващ се град с крайна субурбанизация. След 70-те години на миналия век центровете на американските градове действително изглеждат постапокалиптично – разсечени от многолентови магистрали и мостове, под които живеят наркомани и бездомни, с многоетажни паркинги и огромни празни незастроени пространства на мястото на съборени стари градски квартали, без пешеходци и с опасен градски живот. Истинско Готъм сити. Всичко това са последици от грешките на „градското обновяване“ (т.нар. urban renewal) от 60-те, когато се събарят големи зони от старите градове, както и следствие от икономическите кризи от 70-те и от редица социални процеси, като субурбанизация и гетоизиране на центровете за сметка на перифериите на градовете. 

В момента фокусът обаче е как да върнем живота отново в градските центрове и как да се борим с последиците от ориентираната към автомобила градска среда (и икономика).

И милениълите, и Gen Z не искат вече да живеят в къщи в предградията.

Те са изчислили, че наем на апартамент в центъра без разходи за ипотека и поддръжка на няколко автомобила за семейство ще им позволи да спестят пари за по-добри здравни осигуровки и по-спокойно пенсиониране. И искат нормален градски живот – паркове, пешеходни зони, тротоари, градски транспорт, велосипедни алеи, безопасни квартали. 

Все повече градове работят за възстановяване на пешеходните връзки, за премахване на открити и многоетажни паркинги от центъра, които променят напълно вида и климата там, за създаване на нови паркове (особено популярни са линейните поради липса на свободна земя, включително върху стари железопътни линии по примера на нюйоркската High Line), за преместване на разсичащи градовете магистрали (като в Бостън, където безумно скъпият и скандален проект The Big Dig за вкарване на градска магистрала под земята се оказа успешен в дългосрочен план). Темата джентрификация неизменно се появява тук, но няма идеален свят. Градовете са за хората, бавно осъзнават американците (поне на север), не за колите.

На този фон София не е Бейрут със сигурност. И всъщност е един много безопасен и зелен град. Но защо разказвам тези три американски истории? Защото местните избори в България приключиха и е време да излезем от социалните мрежи и да тръгнем отново по улиците на града. Да осъзнаем, че градските политики реално влияят на живота и че за съжаление, късно и трудно разбираме това. И колко много спешни и важни проблеми има за решаване всеки град – сам за себе си.

Архитектура и климатични промени: От Венеция, през Атланта, до Ню Йорк

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/arhitektura-i-klimatichni-promeni-ot-venetsiya-prez-atlanta-do-nyu-york/

Архитектура и климатични промени: От Венеция, през Атланта, до Ню Йорк

Пиша този текст в Бруклин по време на потоп. На 29 септември сутринта в Ню Йорк само за три часа падна едномесечно количество дъжд, който наводни метрото и улиците на Манхатън, Бруклин, Куинс, спря влакове, блокира улици и летища, канализацията преля, а губернаторът на щата обяви извънредно положение. Тропическата буря „Офелия“ продължава вече няколко дни по Източното крайбрежие на САЩ.

Това се случва след катастрофалните наводнения на 10 и 11 септември в Либия с хиляди жертви, както и след поройните дъждове, съсипали Северна Гърция, Турция и Югоизточна България. Град Аризона в щата Финикс, САЩ, преживя 31 последователни дни с температури над 43ºС – нечуван рекорд, а в щата Джорджия, където прекарах по-голямата част от месец август, бяха отбелязани най-горещият юни и най-горещият юли изобщо в статистиката. Колко горещо беше във Финикс? Толкова, че беше опасно да се пипа метален парапет, а водата от градинския маркуч можеше да те изгори. Тротоарите се нагряваха до над 70ºС, а децата получаваха изгаряния втора степен, ако излезеха боси на балкона.

След екстремните горещини и пожарите очаквано дойдоха и наводненията.

Небето е като гъба,

коментираха още на 5 септември в подкаста The Ezra Klein Show на „Ню Йорк Таймс“. То поема изпаряващата се влага от горещата земя и затоплените океани и после я връща обратно не равномерно, а като катастрофални изливания.

Какво научихме обаче от това лято на рекордни температури и природни катаклизми?

В треперещия от жега въздух на август шестлентовите магистрали на американския Юг бяха пълни с коли, обикновено бензинови. Във всяка кола – не повече от един човек, запътил се към някоя тежко климатизирана сграда, в която живее или работи. Неизолираните къщи на американските предградия, със своите милиони квадратни метри застроена площ и лоша дограма, огромните халета на американските хипермаркети, малкото наличен градски транспорт, дори кината поддържаха изкуствено температури близо 20 градуса по-ниски от външните. Топлинните острови в корпоративния център бяха непоносими. А усещането беше, че въглеродният отпечатък на град Атланта примерно за ден е колкото този на България, и то преди у нас да са спрели въглищните централи. Впрочем това потвърди пред мен и Джоузеф Хийткот, декан на Факултета по урбанизъм и околна среда на The New School в Ню Йорк.

Имат ли какво да кажат архитектурата и изкуствата по темата?

За климата от Венеция

Линеен климатизиран град в пустинята, „Ловци в снега“ на Брьогел или традицията за охлаждане чрез зеленина и водни огледала на андалуските вътрешни дворове – има много начини, по които да говорим за климатичните промени през изкуство и архитектура. А Венеция е добър декор за подобен разговор – град, застинал в крехката си красота, фатално заплашен от постоянно повишаващите се водни нива, ужасно горещ през лятото.

В края на ноември приключва 18-тото Архитектурно биенале във Венеция. Климатът не е основна тема тази година, но присъства осезаемо в няколко ярко контрастни изложби и си струва да бъде обсъден именно след лятото на 2023-та с най-горещите средни температури, измерени на Земята, откогато се води статистика.

През май британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на този най-престижен архитектурен форум в света и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Доколко биеналето успя да постигне това (по-скоро не), е тема за друг текст. Но съдбата на планетата, а и на обществото ни, включително през дебатите за климата, също е незаобиколима част от тази лаборатория, от общото ни бъдеще.

Everybody talks about the weather

Така че не е лошо да поговорим за времето – както правим всъщност всеки ден и както ни предлага кураторът Дитер Ролщрете в едноименната изложба в палацо Ca’ Corner della Regina – пространството на Фондация „Прада“ във Венеция.

Сградата сама по себе си е великолепен експонат – бароков венециански дворец, построен между 1724 и 1728 г. за фамилия Корнер от Сан Касиано. За изложбите си Фондация „Прада“ използва първите три етажа след внимателна реставрация, включително на всички детайли, мазилки и стенописи.

Венеция е обречена. До 75 години града вече няма да го има и всичко ще е под вода, включително тази сграда тук,

казва обаче Ролщрете. Надвисналият риск и неизбежността на разрухата ясно се четат като умишлено послание в цялата изложба. Въпросът е как през изкуството да осъзнаем огромното влияние на климата не само за ежедневието ни, но и исторически, глобално и за развитието на цивилизацията въобще.

На входа ни посреща стена от екрани, на които се излъчват телевизионни прогнози за времето по цял свят. На първия етаж преминаваме през лабиринт от табла, където статистически данни за екстремни изменения на климата на планетата през вековете са сложени редом до известни картини, които всъщност ги изобразяват. През 1565 г. Брьогел рисува вече споменатите „Ловци в снега“ по време на т.нар. малка ледникова епоха, когато температурите на Земята падат рязко с няколко градуса. Това води до особено тежки зими, поредица от лоши реколти, глад и в крайна сметка до драматична глобална криза, която бележи времето между средата на XVI и средата на XVII век.

Немският романтик Каспар Давид Фридрих рисува прословутата си картина „Море от лед“ като отражение на общото мрачно настроение, обхванало Европа след т.нар. година без лято. През 1815 г. избухването на вулкана Тамбора в Индонезия изпраща такова голямо количество вулканичен прах в атмосферата на Земята, че небето потъмнява за една година, температурите падат, а мрачното време и валежите бележат цялото лято на 1816 г. Същото лято, в което Мери Шели пише „Франкенщайн“ като отговор на предизвикателството на Байрон кой ще измисли най-мрачната призрачна история, докато цялата компания стои затворена с месеци в къща на брега на Женевското езеро в непрестанен дъжд.

Изложбата продължава с повече от 500 книги, видеоматериали и интервюта за климата и климатичните промени. Както и с няколко антиутопични сценария, които всеки трябва да види, прочете и изживее сам за себе си.

Град на бъдещето или антиутопичен кошмар

Всъщност именно една антиутопия, представена като успешна рецепта за бъдещето, е контрапункт на изложбата във Фондация „Прада”.

The Line е проект за 170-километров линеен град, който вече се изгражда в пустините на Саудитска Арабия и се рекламира като бъдещето на урбанизма. На места изцяло климатизираната структура достига 500 метра височина и предлага суперкомпактен модел на обитаване, при който в даден момент 80 000 души ще бъдат на 5 минути пешеходно разстояние от всичко необходимо. The Line може да събере 9 млн. души върху 2% от обичайната градска територия, която би била необходима за такова население. Така земята остава свободна – а хората оставят минимален отпечатък, скрити зад половинкилометрови стени в едно от най-горещите места на планетата. Разбира се, според авторите на проекта животът в града ще бъде поддържан от възобновяема енергия и ще произвежда водата и храната си изцяло устойчиво.

Изложбата на проекта във Венеция се проведе отново успоредно с Биеналето в Abbazia di San Gregorio и показа колко много и все големи световни архитекти са склонни да захвърлят доброто си име и да работят за материализирането на една рециклирана визия за бъдещето, продукт на архитектурните утопии на ХХ в., която през XXI в. изглежда абсурдно безотговорно. Устойчивото бъдеще на градовете на Земята със сигурност няма да се построи, спонсорирано от петролни долари и с очевидно спекулативни инвестиционни намерения. А животът в този линеен град, визуализиран с макети и видеа, генерирани сякаш от AI, изглежда плашещо антиутопичен. Живот на една планета, в която природата е тотално разрушена и човечеството се е спасило в изкуствена, абсолютно климатизирана среда.

За климата от Америка

В добрите галерии на САЩ изложбите на тема климат, екология и климатични промени са навсякъде тази есен. В Hirschhorn Museum във Вашингтон се намира изключително впечатляващата видеоинсталация Purple на Джон Акомфра, която на шест екрана смесва натрапчив разказ за влиянието на човека върху природата и климата на Земята през кадри от Аляска, Гренландия, тихоокеански острови.

В MoMA в Ню Йорк до януари 2024 г. ще може да се разгледа изложбата Emerging Ecologies. Architecture and the Rise of Environmentalism, която проследява екологичните тревоги на архитектите в САЩ още от 60-те години на ХХ в. и умишлено приключва с проекти от началото на 90-те, за да покаже кога „екология“ става клиширана дума, лишена от първоначалния си тревожен заряд.

Струва ми се обаче, че няма да стане само с изкуство и говорене. През септември десетки хиляди протестираха по улиците на Манхатън за пълна забрана на изкопаемите горива, а в речта си пред тълпата лявата конгресменка Александрия Окасио-Кортес каза, че „движението трябва да стане прекалено голямо и радикално, за да бъде игнорирано“. Но Ню Йорк, както всички знаем, не е Америка.

Няма време да разчитаме на малки архитектурни намеси, на пилотни проекти, на изграждане на мрежи (каквито се опитва да прави Новият европейски Баухаус) или на внимателно образоване на едно много разделено общество (както се опитват да правят галериите в Америка). Дошъл е моментът да се паникьосаме, да спрем просто да говорим и да действаме решително и заедно – отвъд икономически интереси и политически пристрастия. Това ще бъдат трудни и непопулярни мерки, които трябва да се прилагат едновременно и глобално. Въпросът е: можем ли?

Градски мечти – между Андалусия и Пловдив

Post Syndicated from Георги Велев original https://www.toest.bg/gradski-mechti-mezhdu-andalusia-i-plovdiv/

Градски мечти – между Андалусия и Пловдив

В началото на май имах възможност да пътешествам из Андалусия – автономен регион в Южна Испания, световноизвестен с фламенкото, бикоборството, жаркото лято и неповторимата мавританска архитектура, едновременно повлияна от мюсюлманската традиция и християнския канон. Обикалях по тесните улички, носещи наследството на множество епохи – от Средновековие до неокласицизъм – и в продължение на часове не виждах други превозни средства освен велосипеди и електрически скутери.

В градове като Малага, Гранада и Севиля пешеходците осезаемо са поставени в центъра на урбанистичното планиране,

градският транспорт служи като ефективно допълнение за изминаване на по-дълги разстояния и резултатът е вдъхновяващ.

След като се върнах в Пловдив, контрастът беше особено силен и осъзнах, че през последните години придвижването се е превърнало в нетърпим проблем, включително и заради множеството недовършени ремонти на транспортната инфраструктура и липсата на адекватен обществен транспорт. Зададох си въпроса

къде се изгубиха вдъхновението и визията, съпътстващи подготовката и реализацията на проекта „Европейска столица на културата“?

Какво е необходимо на града, за да се върне към своите пешеходни корени, естествено заключен между древните хълмове и лениво течащата река? Може ли да почерпим идеи от други населени места, в които лятото продължава сякаш безкрайно, температурите достигат 40 градуса и хората търсят прохлада на сянка?

Пешеходци, счупени антипаркинг колчета и управленски непукизъм

В центъра на андалусийските градове хората могат да ползват както изцяло пешеходни зони, така и много улици, в които влизането с превозни средства (основно за зареждане на магазини и измиване на настилките) е разрешено само в ранните сутрешни часове, когато няма потоци от туристи.

Не по-малко важни са инициативи като тази на местната управа в Малага, която използва разширяването на метрото и през 2018–2019 г. трансформира булевард „Аламеда Принсипал“, водещ към историческата част, и отрежда 70% от пространството за пешеходци, портокалови дръвчета и маси на заведения. По този начин се създават условия за плавно преминаване от стандартни градоустройствени решения към пълното изключване на колите в един бъдещ момент.

Кметството в Гранада решава да отбележи Европейската седмица на мобилността през септември 2020 г., като въвежда приоритетен достъп за пешеходци по ул. „Сан Антон“ и някои от пресечките ѝ. Изготвени са карта и подробни указания как живеещите в района собственици на гаражи, пенсионери и хора с увреждания, а също и гости на хотели и доставчици на стоки могат да се сдобият с разрешение за достъп до улицата след подаване на електронно заявление. За останалите моторни превозни средства движението се измества по околните улички, като ясната цел е трафикът в района да бъде значително намален.

По време на мандата на бившия кмет Иван Тотев общинските власти в Пловдив многократно се хвалиха, че с реконструкцията на Главната е изградена най-дългата пешеходна улица в света, и още през 2017 г. се обмисляше вариант за удължаването ѝ по ул. „Иван Вазов“ в посока към Централната железопътна гара. Дали улица „Стрьогет“ в Копенхаген, която държеше тази неформална титла в продължение на години, е действително по-къса от „Княз Александър Първи“, има значение основно от маркетингова гледна точка, но неадекватната поддръжка на околните зони в идеалния център е ежедневен проблем.

След четири години демонстративен непукизъм по време на управлението на Здравко Димитров състоянието на „Капана“ и емблематични улици като „Отец Паисий“ прогресивно се влошава –

счупените антипаркинг колчета дават възможност за непозволено паркиране, ограниченият достъп в т.нар. зелена зона не съществува, а контролът от Общината е минимален.

Опитът на редица градове в Западна и Централна Европа доказва, че постепенното затваряне на нови улици за движение – както на споменатите „Иван Вазов“ и „Отец Паисий“, така и на традиционно търговската „Христо Г. Данов“ – може да доведе до множество позитиви. Подобни действия придобиват допълнителен смисъл, когато става въпрос за вариант, вече търсен от местните занаятчии.

През уикендите и празничните дни пешеходните пространства в центъра са недостатъчни и повече възможности за разходка без автомобили означава да се вдъхне живот в райони, където до момента хората не прекарват достатъчно време. Артериите, водещи към Главната, се нуждаят от засаждане на дървета, поставяне на пейки и изграждане на велоалеи, което няма как да стане, докато са запушени от стотици автомобили, търсещи паркоместа. Не е без значение и фактът, че центърът на Пловдив е визитната картичка на града, която се споделя от туристите, а пешеходните пространства позволяват по-пълноценно и автентично преживяване в сравнение със задръстените улици.

Съвсем отделен, но също толкова важен (и липсващ) е дебатът как да се създадат повече пешеходни зони в кварталите – например около Гребната база и ул. „Карловска“, така че да се обособят нови райони без автомобили съответно в западната и северната част на Пловдив.

Подлезите – антисоциалното наследство на комунизма

В централните зони на Малага, Гранада и Севиля не се натъкнах на нито един подлез. Испанските общини са защитили автентичния облик на населените места и не са се подвели по грешните тенденции от втората половина на XX век, когато се търсят начини за изместване на пешеходните трасета под земята, за да се ускори трафикът. Нещо повече, заради горещините се прилагат иновативни идеи за по-приятно прекарване на времето на открито – например чрез поставяне на платна между сградите в тесните улички, където няма възможност за засаждане на дървета, така че температурите да остават поносими през лятото.

Пловдивските подлези са известни с мръсотията, лошото осветление, честите вандалски прояви и некачествената поддръжка, която води до немалко инциденти.

През последното десетилетие управляващите не спират да обещават, че ще подобрят състоянието на тези съоръжения, но реалността си остава същата. Така се стигна до идеи като колосално скъпия проект за реновиране на подлеза на „Баня Старинна“, който се оценяваше на 3,2 млн. лв. още преди пандемията, инфлацията и значителното увеличение на цените на строителните материали.

Съвременните урбанистични концепции изцяло отричат подлезите като начин за преминаване на натоварени булеварди,

тъй като създават неудобства на пешеходците, ползването им с велосипеди е неприятно, а за майките с деца и хората с увреждания обикновено представляват непреодолими препятствия. Премахването на подземните връзки в централната градска част е стъпка, която ще доведе до значително улеснение за хиляди души всеки ден. За първи етап може да се избере един от главните булеварди, например „Шести септември“, „Христо Ботев“ или „Цар Борис III Обединител“.

Замяната на подлезите с пешеходни пътеки или изграждането на кръстовища със светофарни уредби ще увеличи достъпността, ще позволи свързване на изолирани велоалеи и би представлявало съществена помощ за непривилегированите групи. Може дори да помечтаем за своеобразно възстановяване на разкъсаната градска тъкан между Стария град и „Капана“ след построяването на тунела под Трихълмието, като липсващата улица се замени с повдигнато пешеходно пресичане.

Няма спор, че заместването на подлезите със светофари ще забави скоростта на трафика и ще причини неудобство на шофьорите, но градовете на XXI век се познават по това, че поставят хората, а не автомобилите в центъра на планирането.

Сахат тепе – забравеното съкровище

Историята на Пловдив е свързана неразривно с тепетата, чийто точен брой е обект на дългогодишни спорове, но за съжаление, към днешна дата са останали едва шест. На Небет тепе се изграждат последователно античен гарнизон и ранносредновековна крепост, а през Възраждането по склоновете му, както и по съседните Джамбаз тепе и Таксим тепе знатни търговци и занаятчии издигат внушителни къщи. Бунарджика е ценèн заради многобройните извори на прясна вода, а в съвремието предизвиква противоречия с Паметника на Съветската армия, известен още с името на изобразения войник Альоша.

За разлика от Стария град, който е задължителна част от туристическите маршрути и традиционно е домакин на редица фестивали, и Бунарджика, където се провеждат културни събития до възстановения през 2019 г. акведукт, Сахат тепе остава встрани от радара на множество пловдивчани и гости на града. Известно още с името Данов хълм в чест на известния книгоиздател, то е защитено като природна забележителност заради уникалната си геоморфология и ценни растителни и животински видове, а през ХVI век на него е издигната часовникова кула с височина над 17 метра, все още в много добро състояние. Независимо от значителния си потенциал, Сахат тепе продължава да се свързва с недобре поддържана растителност, еднократни акции за почистване без траен ефект и недобре осветени алеи, осеяни с боклуци.

За сравнение, в Гранада като подстъпи към двореца „Алхамбра“ съществуват няколко различни пешеходни маршрута, някои от които преминават през паркове или съседни квартали с историческо значение. В рамките на ден туристите могат да обиколят множество забележителности, почти без да пресичат автомобилни трасета, а вместо това се наслаждават на реновирани вековни сгради и кокетни площади.

Достъпът до крепостите Алкасаба и Гибралфаро в Малага започва на метри от един от централните площади и приятна разходка води към разцъфнали градини, средновековни укрепления и незабравими гледки към Средиземно море, пристанището и крайбрежните алеи. Преливането между съвременния град и историческата част е плавно, отпадъци по хълмовете не видях и резултатът е хиляди туристи, които всеки ден се запознават с културното наследство на Андалусия.

Сахат тепе може да се превърне в брънка от кипящия живот на Пловдив с няколко стъпки,

като за начало дори не е необходима многомилионна инвестиция. От стотиците служители, работещи в общинската полиция и предприятията „Чистота“, „Градини и паркове“, може да се обособи междуинституционално звено, което да има за задача хълмът да бъде чист, с добре оформени храсти и дървета, без графити по скалите и с постоянна охрана срещу вандалски прояви. Следва поставяне на нови кошчета и пейки с атрактивен дизайн, както и на достатъчно на брой указателни табели, за да се насочва туристическият поток към иначе впечатляващите гледки от високите части. В средносрочен план си струва да се помисли за възстановяване на водните атракции, изграждане на детски площадки и цялостно художествено осветление.

Поглед към бъдещето

В поредица от емблематични научни изследвания и книги датският урбанист Ян Геел насочва към

четири от най-важните характеристики, определящи качеството на градската среда: безопасност, устойчивост, оживеност и стимулиране на здравословни навици.

Поставянето на пешеходците и велосипедистите на преден план са от първостепенно значение, за да се изгради населено място, което да отговаря на тези цели.

Огромният потенциал на Пловдив да се развие като „град за хората“ все още не се осъзнава от местната власт, робуваща на остарели разбирания.

Премахването на подлезите, увеличаването на пешеходните зони и социализацията на Сахат тепе са само три от възможните начини за урбанистична трансформация.

В момента се извършват ремонтни дейности и в други зони с богато културно наследство, като Небет тепе и Източната порта, които също трябва да се включат в туристическите маршрути и постепенно да се припознаят от гражданите за ежедневни разходки.

През последните четири години Здравко Димитров и администрацията му неглижираха пешеходната инфраструктура по недопустим начин, като почти всички инвестиционни разходи на Общината се насочват към ремонти на булеварди на парче. Постигането на привлекателна и зелена визия на центъра на града (и впоследствие на кварталите) би довело до несравнимо повече социално-икономически ползи: увеличаване на туристите, откриване на нови ниши за бизнеса и подобрени възможности за разходка, спорт и прекарване на време на открито за местните жители.

За мен няма съмнение кой е правилният избор в спора между интересите на хората и на автомобилите в контекста на градското планиране. Остава надеждата да сме на едно и също мнение с бъдещите управници на Пловдив, които ще бъдат избрани наесен.

Затворът на ХХI век: Архитектура, правосъдие и (не)свобода

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/zatvorut-na-21-vek/

Затворът на ХХI век: Архитектура, правосъдие и (не)свобода

Този текст е базиран на проучванията, направени заедно с Дарина Банова през есента на 2022 г. в рамките на изследователския и експериментален проект на тема Форми на несвобода. Затворът на ХХI век“: тя – като дипломант към катедра „История и теория на архитектурата“ в УАСГ, а аз като неин ръководител.

Във времена, в които бъдещето на демокрацията в България изглежда объркано и все по-обвързано със съдебната система, има едно място, където правораздаването се пресича с архитектурата, при това буквално. Състоянието на затворите и условията, в които живеят лишените от свобода и работят техните надзиратели, е активна тема вече няколко години, включително за няколко български правосъдни министри. Междувременно български затворници съдят България в Европейския съд по правата на човека. Служители на затворите провеждат национални протести. А в дупнишкото село Самораново, където в момента се изгражда нов затвор за 400 души на мястото на бившето военно поделение, хората са притеснени.

Всъщност темата за затворите, макар на пръв поглед периферна и често пренебрегвана, говори много за обществото ни днес. А архитектурата на затворите е добър повод да анализираме еволюцията на идеите ни за контрол, наказание и морал, за свобода и несвобода и как пространствата всъщност формират хората.

Властта на пространството

Архитектурата не е даденост. Тя е среда, която ни определя и изгражда дори само през чисто физическото изживяване на пространството, заобикалящо телата ни. Това е най-устойчивото клише на архитектурната теория, което е също толкова непоклатимо вярно. Замислете се, че има сгради, които ви карат да се чувствате добре, и други, които ви потискат. По определени настилки вървите бързо, по други – бавно и несигурно. Има места, където с удоволствие се спирате, и други, в които се чувствате напрегнати. Има публични пространства, които естествено припознавате като места за протест, и други, които носят със себе си невидим, но неизбежен контрол.

Популярен пример от архитектурната история е планът за тотална реконструкция на Париж, осъществен от барон Осман след средата на XIX в. и формирал онзи парижки център с широки булеварди и красиви сгради, който познаваме и до днес. Но това е план не само за модернизиране на един град със средновековни тесни улици, с липса на въздух и светлина и с много болести. Това е план и за контрол над гражданите му, които успешно преграждат тези тесни улици с барикади в поредица въоръжени въстания през първата половина на века и особено по време на Френската революция от 1848 г.

Пространствата обаче могат не само да контролират. Ето още два известни примера.

През 60-те години на ХХ в. Лудвиг Ерхарт, канцлер на ФРГ, поръчва нова резиденция на властта, т.нар. Kanzlerbungalow в Бон – изящен едноетажен павилион с много стъкло, който дава усещането за прозрачност, достъпност и човешки мащаб. До обединението на Германия това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Сградата е представителната „дневна“ на ФРГ, а светлите ѝ модернистични пространства стават символ на демокрацията.

Държавната детска болница Alder Hey в Ливърпул, завършена през 2015 г., е друг вид сграда. Тя не е просто здание в парк, а сграда, органично свързана с природата. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка. Целта на архитектите е ясна – те създават пространство, което лекува: дава усещане за добър живот, има дизайн, който повдига духа, свързано е с природата за максимален терапевтичен ефект.

Но да се върнем на затворите. Още по-интересен е въпросът

дали пространствата ни правят лоши, или добри, дали могат да влияят на моралния ни избор.

Морално ли е изобщо архитектите да проектират места за изолация? И как трябва да изглежда наказателната архитектура днес?

Паноптикумът

В холандския град Бреда има една сграда, която се вижда отдалеч – голяма, цилиндрична, четириетажна и покрита с купол. Няма нищо общо с тесните къщички по уютните улички и каналите на града. Вътре сградата е куха, с кръгъл покрит двор, колкото половин футболно игрище, а около него по извитите тухлени стени се виждат стотици еднакви оранжеви врати, равномерно разпръснати из четирите етажа нагоре, гледащи към двора. Зад всяка врата има по една малка стая, която някога е била затворническа килия. Но това не е обикновен затвор. Сградата, построена през 1886 г., е паноптикум.

Паноптикумът е най-популярният идеален теоретичен модел за затвор.

Създаден през 1791 г. от английския философ и юрист Джереми Бентъм, той е планиран така, че всеки затворник да бъде отделен в килия и скрит от погледа на останалите. Килиите са построени около централната наблюдателна кула, откъдето се предполага, че всеки затворник е видим единствено за надзирателя. Бентъм смята, че изолацията е ключова за успешното функциониране на един затвор. Индивидуалните килии ограничават побоищата и конспирациите. Контролът e съвършен.

Бентъм така и не успява да построи своя идеален затвор през XVIII в., но сто години по-късно холандците издигат един от малкото истински паноптикуми в Бреда. И какво се оказва? Оказва се, че скъпият революционен експеримент е грандиозен провал.

Изолацията не превъзпитава никого. Напротив, причинява остри умствени заболявания и смърт сред затворниците.

А тоталният контрол – другият инструмент на паноптицизма, става олицетворение на модерната дисциплинарна власт с всички нейни плашещи последствия. За френския философ Мишел Фуко паноптикумът е не просто сграда, а властта, дестилирана до нейната есенция. Надзирателят невинаги гледа към затворниците; ключовото е, че може да го направи по всяко време, когато пожелае. Тъй като затворниците не могат да разберат дали са наблюдавани, или не, те трябва винаги да се държат така, сякаш са. В резултат на това контролът става самоконтрол – чувството, че някой те наблюдава, е достатъчно.

Затворът на ХХI век: Архитектура, правосъдие и (не)свобода
Паноптикумът на Джереми Бентъм. Източник: Wikimedia

Възстановителното правосъдие

През XXI век нещата са различни. Ясно е, че изолацията не помага нито на престъпниците, нито на обществото. Възстановителното правосъдие е метод, който се налага напоследък и в България и цели поемането на отговорност от страна на правонарушителите, създаването на усещане за принадлежност към общността и чувство за безопасност от страна на обществото спрямо престъпилите закона. Окуражават се самоконтролът и самонаблюдението сред затворниците, превъзпитанието се осъществява чрез образование и развитие на различни умения, чрез разговори и срещи.

Положителен съвременен пример за лишаване от свобода, който прилага принципите на възстановителното правосъдие, са норвежките затвори.

Затворът Халден многократно е отличаван като пример за „най-хуманния затвор в света“ въпреки най-високата степен на сигурност, която предоставя.

Пространствената организация се изразява в павилионна структура с множество открити пространства и озеленяване, което кара лишените от свобода да се чувстват в природна среда. Надзорът се извършва директно, на малки групи, а служителите са в постоянно взаимодействие с криминално проявените и участват в дейностите им.

Но каква е ситуацията в България?

Затворът на ХХI век и България

Първите български затвори са проектирани в началото на ХХ век по стандартна схема с кръстосан план с главна наблюдателна кула в центъра и жилищни корпуси с дълги коридори, от които се стига до килиите. Надзирателят наблюдава от кулата и има видимост към всички крила на сградата. Това де факто е вид паноптикум. Такива са затворите в София, Враца, Варна и Стара Загора, проектирани между 1905 и 1931 г. Характерни елементи на тези сгради са масивните огради, централните наблюдателни кули с т.нар. колело в тях и второстепенните охранителни кули. Последният нов затвор, построен в България, е Сливенският женски затвор от 1961 г.

Местата за лишаване от свобода в България се делят на няколко вида: затвори, затворнически общежития от закрит тип и затворнически общежития от открит тип. Диференцирането на лишените от свобода в съответния вид заведение се извършва според режима на изтърпяване на наказанието – специален, строг, общ и лек.

Статистически данни показват, че за последните 10 години лишените от свобода са намалели почти двойно. Това, както и откриването на нови затворнически общежития за по-леките режими, облекчава системата и дава възможност за подобряване на условията в заведенията за лишаване от свобода. Фактори като намалелия брой престъпления и респективно лишени от свобода, влизането на България в Европейския съюз и налагането на Европейските правила за затворите, както и финансирането на програми за подобряване на местата за лишаване от свобода дават оптимистичен шанс за промяна на сегашното състояние.

Какъв би могъл да бъде новият универсален архитектурен модел на тази промяна?

Моделът

Първо, килията трябва да загуби ролята си на централно място в живота на затворниците, отстъпвайки мястото на модел, организиран на принципа на самодостатъчни жилищни единици. В рамките на всяка жилищна единица затворниците да могат сами да управляват времето си и да организират разпределението на отговорностите по отношение на общите части. Това овластява хората и предразполага към проактивно поведение. Жилищните единици да бъдат балансирана организация между индивидуални пространства за самостоятелни дейности и колективни пространства за социално взаимодействие с фокус върху вторите – отново с цел изграждане на микрообщности.

После, нужна е борба със стереотипите – премахване на плашещия образ на затворите и стигмата на лишаването от свобода. Като социална институция пенитенциарното заведение трябва, доколкото е възможно, да бъде интегрирано в общността, в която ще бъде освободен затворникът, и да взаимодейства с околността.

Разбира се, не може без бариери към външния свят за поддържане на сигурността. Но архитектурният образ трябва да деинституционализира сградата и да я интегрира в по-широката общност чрез представяне на нормализиран, съвременен, ориентиран към гражданите облик и подходящ мащаб. Затворът трябва да е във връзка с външния свят, за да не се превърне в непроницаем елемент, неотзивчив към стимулите, идващи от града.

Възможно ли е такова бъдеще на затворите? Вероятно да. Възможно ли е в България? Разбира се. Но то е в пряка връзка и с осъзнаването на властта на архитектурата да решава социални проблеми, като създава смислени пространства.

Преди местните избори: Гражданите и градът

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/predi-mestnite-izbori-grazhdanite-i-gradut/

Преди местните избори: Гражданите и градът

У нас 2013 г. беше година на протести. Протести не само срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през юни (#ДАНСwithme) или непоносимо скъпата енергия през февруари, но и срещу политическото статукво по принцип. Протести, които постепенно преляха и в относително затворения и привидно експертен свят на архитектурата.

Интересното е, че 2013-та беше година на протести по цял свят.

Две години след Арабската пролет вълната на гражданското недоволство продължи да се надига и избухна глобално именно тогава, с рекорден брой протести – някои от които с милиони участници. В Египет 17 милиона души излязоха по улиците на 30 юни 2013 г. в демонстрация срещу действащия президент Мохамед Морси, организирана от гражданско движение. В Индия милиони протестираха срещу бедността и неравенството. В Бразилия всичко започна като демонстрация срещу повишените цени на градския транспорт и в крайна сметка се превърна в огромен протест срещу корупцията.

Защо започвам този текст с 2013 г.? Защото

последните 10 години са времето, в което гражданското общество в България излезе с устрем в градската среда.

И то не само за да протестира в нея, но и за да коментира проблемите ѝ. Хората започнаха да изразяват отношение и да реагират на недомислици, корупционни практики и градски проблеми, от които преди се възмущаваха предимно архитекти и урбанисти. Протестиращите станаха чувствителни не само към политиката и хляба, а и към по-абстрактни ценности, като морал и естетика на градската среда. Някои от най-мощните протести бяха свързани именно с презастрояване, културно наследство и лоша архитектура.

Активизъм и политически промени

В Истанбул например през същата тази 2013 година централният площад „Таксим“ беше окупиран цяло лято от демонстранти срещу намерението на президента Реджеп Тайип Ердоган да застрои един от последните публични паркове – парк „Гези“ – с луксозен комплекс от мол и джамия. Тези протести впоследствие въвлякоха близо 3,5 млн. души в цяла Турция и се оказаха едно от най-сериозните предизвикателства в десетилетното управление на Ердоган.

В България хората също се престрашиха да поискат по-добра среда. През 2014 г. видинчани протестираха срещу реконструкция на автогара в защитен район. Перничани протестираха срещу смяната на гранитните плочи на площад „Кракра“. Софиянци протестираха срещу махането на паветата на ул. „Цар Иван Асен II“. Търговците на Женския пазар протестираха срещу реконструкцията на пазара, а живеещите в квартала излязоха в подкрепа на реконструкцията (и против търговците). През 2016 г. жива верига от пловдивчани се опита да спре разрушаването на поредния бивш тютюнев склад – културно наследство в града, а „Тютюневият град“ в Пловдив и Пловдивският панаир се оказаха теми, които възпаляват мигновено гражданското общество.

Най-големият скандал на 2019 г. се казваше „Апартаментгейт“ и разтърси сериозно управляващата тогава партия ГЕРБ. Междувременно всички и навсякъде протестираха срещу събарянето на старите къщи, всички бяха против небостъргачите, включително в столичните квартали „Борово“, „Стрелбище“, „Лозенец“, и абсолютно никой не искаше бетон на плажа, дори и под формата на хотели – „подпорни стени“.

И изведнъж, точно като в Турция, се оказа, че

протестите могат лесно да ескалират от устройствено-архитектурни в политически.

Стана ясно, че обществената енергия по въпросите на градската среда може да бъде насочвана и да формира истински политически играчи.

В края на ноември 2017 г. неправителствената организация „Спаси София“ използва вълненията около паветата на ремонтиращия се столичен булевард „Дондуков“ и организира мащабен протест, който, както казаха организаторите,

е за всеки от проблемите на София – ремонти на ремонтите, бавен и нередовен градски транспорт, мръсен въздух, презастрояване и липсваща квартална инфраструктура, неизползваеми велоалеи, унищожаване на архитектурното наследство на града.

Доживяхме, както каза един виден български интелектуалец тогава, и до протест срещу ремонтите в София. Същият интелектуалец направи притеснителна за властта аналогия с 1989 г., когато протестите започнали като екологични, за да не изглеждат политически. И се оказа прав. През 2017 г. протестите изглеждаха естетически, но всъщност бяха политически. Само за пет години „Спаси София“ се превърна от Facebook явление в реален политически играч.

Архитектурното гражданско общество

През 2014 г. урбанистът Павел Янчев припозна процеса като урбанистичен активизъм, в който

неправителствена организация, група граждани, независима институция или отделни личности поемат пътя на неформален (или формален) разговор с институции и се опитват да влияят на вземането на политически решения и преформулират идеологията за бъдещото изграждане на образа и пространствата на града.

Той очерта примери за такъв активизъм в София, засягащ публичните градски пространства.

Няколко години по-късно спокойно можем да надградим, като добавим фронта на културното наследство, битката за качество на ремонтите, желанието за граждански контрол над устройствените политики, възникващите квартални общности, борбата за междублокови пространства, за повече дървета, за чист въздух и срещу презастрояването.

И ето как активизмът, наред с ангажирането на обществото с проблемите на града и държавата, индиректно заяви желание да участва в тяхното управление. Това е феномен, който трябва да бъде анализиран и който може да промени изцяло правилата на политическата игра, ако бъде използван умно.

През 2013–2014 г. все още никой не говореше за социални балони и умиращи авторитети, за маргинализираната роля на експертите и за хоризонтално общество. Тогава всички искрено се радвахме, че проблемите на градската среда, културното наследство и изобщо на застроения свят около нас вълнуват все повече хора, а гласът им не остава нечут. Именно тогава беше началото на тази голяма вълна, която можем да наречем „архитектурно гражданско общество“. Тя е все още в пика си и тепърва предстои да прелее от големите в малките градове, от малките към големите проблеми.

Как може гражданското общество да помогне на политиката през градската среда и архитектурата?

Право на град

Факт е, че архитектите не са публични интелектуалци. Те рядко вземат отношение по въпроси извън тяхната тясно специализирана област и избягват да участват шумно в дебатите на нашето време. Но ето ви едно мнение от дълбините на архитектурния балон.

Местните избори през есента на 2023 г. са възможност за експеримент, който може да отрази пълнокръвно духа на времето, а то е време на градски активизъм. Тогава успешната политика е включващ процес, който протича отдолу нагоре, ангажира едновременно гражданите и партиите, които междувременно са осъзнали, че пътят към повишена избирателна активност и смислени промени минава по дълга, неблагодарна и трънлива пътека – въвличане на гражданското общество и използване на неговата енергия, строене на коалиции, даване на власт и глас на жителите на града.

Градската среда е пространство, което засяга всички. Тук няма начин да си отвратен от политиката, да си безразличен, уморен или циничен.

Все някой проблем ще успее да запали точно теб – счупената плочка пред входа, мястото на детето в детската градина, онова кръгово кръстовище, което просто не работи, онази пешеходна пътека, на която постоянно стават катастрофи, красивата къща до вас, която събарят, безжалостно изрязаните корони на редицата прекрасни липи до апартамента на баба ти, които после умират. Въздухът, достъпът до планината, данъците и задръстванията. Просто няма как да останеш безразличен.

През последните месеци в София тече безпрецедентен процес. Партии, независими експерти и граждански организации работят заедно и анализират какво и как точно трябва да се промени в града. Организацията „Екипът на София“ прави срещи по столичните райони, защото, както пишат те,

гражданите не бива да са потребители на местни политики, а съучастници в тяхното създаване и прилагане.

Кварталните екипи на „Спаси София“ също работят на терен, за да чуят и обобщят нуждите на софиянци. Това е нов, позитивен процес, който не просто поправя дефицитите на нашата версия за представителна демокрация, а е и авангарден политически модел в глобален план.

Възможно ли е истинско въвличане на гражданите без популизъм?

Може ли да се създадат осмислени политики като процес, а не скучни програми, спуснати две седмици преди изборите? Има ли шанс партиите да погледнат отвъд партийното кадруване и стандартните комуникационни шаблони? И не на последно място, могат ли политиците да говорят за истинските грижи и проблеми на хората, за толкова важното ни ежедневие, без да се ограничават до безперспективни слогани, като „Да спрем корупцията“ и „Да привлечем инвестиции“?

Ако този процес продължи в София и прелее и извън границите на столицата – в градове като Пловдив, Русе, Варна, навсякъде всъщност, – тогава може би най-после ще спрем да говорим за политическа криза, за умора, безразличие и за края на либералната демокрация. Този процес е ключов за ангажиране на обществото с изборния процес и той трябва да върне партиите обратно долу, при хората. Тогава избирателите ще започнат да гласуват. А градовете ни евентуално ще станат за хората.

Културното наследство е отделен фронт на градски активизъм, за който може много да се пише. Там се сблъскват корупция и гражданско възмущение, тестват се социални разслоения и културни противоречия. Битките са ожесточени – независимо къде и независимо за какво: горящи тютюневи складове, паметници, небостъргачи и исторически центрове, съборени сгради. Темата е гореща глобално, а за опазване и гражданска мобилизация трябва да се говори постоянно. Именно тази тема ще бъде разгледана на предстоящата лекция GEGEN DIE WAND (Срещу стената). Градски активизъм и културно наследство на 22 май 2023 г. от 19:00 часа в залата на Гьоте-институт, където ще сравним ситуацията в три държави – България, Германия и Турция.

Заглавно изображение: Снимки от протеста срещу застрояването на небостъргачи на историческия квартал „Савамала“ в Белград, организиран от независимата организация Ne da(vi)mo Beograd, юни 2016 г. © Анета Василева

Благо или бреме?

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/blago-ili-breme/

За наградата „Прицкер“, културното наследство и летището в Русе – отново

Благо или бреме?

Тълпи от хора, дълги опашки, бариери и турникети, евтини сувенири и постоянен шум. Това е туристическото ежедневие на паметниците на културата в Стара Европа, независимо дали говорим за форумите в Рим, за Венеция, Барселона или Синтра.

Хора, хванати за ръце, протестират пред багери, правят плакати и подписки в социалните мрежи, говорят гневно пред камери, призовават институциите, държавата, някой, който и да е, да помогне. Това е активисткото, протестно ежедневие на архитектурното наследство в съвременния град – рушащи се сгради в Белград, горящи тютюневи складове в Пловдив, бруталистични бетонни жилищни гета в Лондон, концертни зали в Германия, едно летище в Русе.

Трябва да проверим дали сградата е паметник. Ако е – няма да купуваме, ще отидат пак години за съгласуване и двойни разходи по ремонта.

Това пък е болезнено реалистичното инвестиционно ежедневие на „наследството“, при това май не само в България.

Изобщо, културното наследство, оказва се, е проблем.

Да, то пази следите от миналото и постиженията на човешката цивилизация за следващите поколения. Да, то носи идентичност и многообразие, но пак е проблем. Скъпо е, трудно е, елитарно е, тежко институционализирано и обикновено спорно. На всичкото отгоре е навсякъде.

Но може ли културното наследство освен бреме или музеен експонат да е нещо друго – например възможност?

Опазване, реставрация и наградата „Прицкер“

В началото на март всяка година архитектурният свят очаква една новина: кой ще бъде поредният носител на най-престижната международна награда за архитектура „Прицкер“. През годините наградата е бетонирала звезди, реабилитирала е „стари майстори“ малко преди смъртта им, изненадвала е с непопулярни имена, разочаровала е или е отговаряла на очаквания и като цяло именно тя играе ролята на „съвестта“ на голямата архитектура.

На 7 март 2022 г. „Прицкер“ отиде при англичанина Дейвид Чипърфийлд – един внимателен контекстуалист,

който десетки години прави спокойни, умни сгради, съобразени с духа на мястото си и с духа на времето ни. Най-после културното наследство, консервацията и реставрацията имат своя лауреат.

Само един пример е достатъчен.

„Новият“ Neues Museum е част от Острова на музеите в Берлин, завършен точно зад „стария“ Altes Museum през 1859 г. по поръчка на Фридрих Вилхелм III и по проект на придворния архитект Фридрих Щюлер. Целта е мястото да започне да се оформя като „светилище на изкуствата и науката“. Неслучайно всички сгради приличат на антични храмове в своята версия от ХIХ век. За разлика от Altes Museum, бомбардировките през Втората световна война оставят Neues Museum в руини. В крайна сметка след няколко неуспешни опита за възстановяване сградата е изоставена.

През 1997 г. Чипърфийлд съвместно с реставратора Джулиан Харап печели международния конкурс за реконструкция на сградата. Основната цел на проекта победител е възстановяването на оригиналния обем и реставрацията на оцелелите след бомбардировките части от музея.

„Внимателна“ и „чувствителна“ реставрация е лайтмотивът на архитектурния екип.

Оригиналната останала тъкан на музея е запазена и реконструкцията е водена именно от тези следи, а също и от обемите в точната им кубатура, както е проектирана от архитект Щюлер. Основните обеми – северозападното крило, апсидата на гръцкия двор и южният купол – са изградени от рециклирани, ръчно правени тухли. Новите части – голямоформатни, предварително излети бетонни елементи – са отчетливо отделени, но въпреки това се сливат хармонично със старото. Като например впечатляващото бяло ново централно стълбище, интерпретиращо разрушеното старо, което е позиционирано в грандиозната централна зала, запазена само като тухлена обвивка, оголена от бомбардировките и дългогодишната разруха.

В зависимост от типа и нивото на разрухата архитектите търсят индивидуално решение за всяко помещение. Воден от идеята, че оригиналната структура трябва да бъде подчертавана в нейния пространствен контекст и оригинална материалност, проектът отразява загубата, без да я имитира. Но и всички травматични следи са запазени – канелираните колони със следи от пожари, дупките от куршумите по тухлените стени…

Реконструкцията на Neues Museum, както и всички намеси на Дейвид Чипърфийлд на Острова на музеите в Берлин след това (като една допълнителна, чисто нова сграда към музейния комплекс – James Simos Gallery, завършена през 2019 г.) са сред най-деликатните и в същото време най-силни послания, които архитектурата е отправяла към обществото през последните години. Да помним миналото в цялата му комплексност и многообразие като едновременно с това не се страхуваме да правим добра нова архитектура. Така наследството работи за града, за обществото и в крайна сметка – за бъдещето.

Интересното е, че няколко часа след като новината за наградата на Чипърфийлд обиколи света, тя се появи и на страницата на малкия регионален вестник „Утро“ от град Русе. Но някак си никой от журналистите във вестника не направи връзката между подхода на Чипърфийлд и една малка сграда в близкото село Щръклево.

Казусът „Русе“

Снимки на едно забележително запазено летище, доскоро напълно непознато, обикалят социалните мрежи вече две години.

Приемната сграда на Летище „Русе“ е открита през 1976 г. в близкото село Щръклево и е обявена за еталон на БГА „Балкан“. Проектирана от русенския архитект Йордан Бояджиев, тя е сред най-ярките, най-последователни откъм архитектурни решения и най-автентично запазени примери за следвоенен архитектурен модернизъм у нас. Сградата впечатлява с педантичен детайл, дръзки конструктивни решения и монументалните пластики на скулптора Галин Малакчиев.

От няколко години летището е едновременно обект на инвеститорски интерес и във фокуса на вниманието на експерти в областта на опазването на културното наследство. В началото казусът се оформя като кампания за сграда в риск, а хронологията на събитията е ясно проследима на страницата на българската секция на Docomomo International – Международната неправителствена организация за опазване на обекти на Модерното движение. Накратко:

  • През февруари 2021 г. в медиите се появява информация за инвеститорски интерес за строеж на голям логистичен парк на мястото на летището, който дори не отчита сградата на аерогарата и я показва преместена и драстично променена. „Докомомо България“ започва популяризирането на архитектурните качества на летището и работа върху регистрационен фиш за обявяването му под защита от Закона за културното наследство.
  • През декември 2021 г. Националният институт за недвижимо културно наследство съобщава, че работи по материали, подготвени от „Докомомо България“, за обявяването на Летище „Русе“ за „недвижима културна ценност“ и легитимирането му като културно наследство на модернизма на ХХ век.
  • През лятото на 2022 г. изложбата ТОТАЛПРОЕКТ на Фондация „Ново архитектурно наследство“ в РЦСИ „Топлоцентрала“, София, разказва историята на Летище „Русе“ пред най-широка публика и показва неговия „полет“ през няколко нива на архитектура и дизайн: градоустройство, пространство, конструкция, детайл, дизайн и синтез.
  • На 19 декември 2022 г. Специализираният експертен съвет към Министерството на културата (СЕСОНКЦ) гласува единодушно сградата на Летище „Русе“ да бъде обявена за „недвижима културна ценност“ от „национално значение“. По закон министърът на културата трябва в едномесечен срок да издаде заповед, с която да формализира решението, и така обектът да бъде официално защитен от събаряне или други кардинални ремонтни дейности.
  • Междувременно в края на януари 2023 г. Общинският съвет в Русе гласува почти единодушно местното летище да бъде дадено на частната фирма „Еърпорт Русе“ за следващите десет години срещу обещание за инвестиции и цялостно възраждане на аеродрума. На 27 февруари 2023 г. Община Русе обявява, че е подписано споразумение за безвъзмездно отдаване на Летище „Русе“ за първоначален срок от 24 месеца.

Очевидно е надбягването между „опазватели“ и институции. Според разследващи журналисти Община Русе е забавила умишлено обявяването на местното летище за паметник на културата. Русенското гражданско сдружение „Проект 7000“ пита Общината защо никъде в решението не се споменават архитектурната ценност на сградата и фактът, че тя е на един подпис от най-високия статут за културно наследство в държавата. Русенски депутати от „Продължаваме промяната“ обжалват решението на Община Русе. „Докомомо България“ пише призиви към министри, КАБ, САБ и медии за бързо привеждане в сила на решението на СЕСОНКЦ. Но в началото на март 2023 г. русенският сайт „Дунав мост“ ентусиазирано съобщава, че на летището вече „кипи ремонтна дейност“.

Статутът като проблем

Както казва русенският архитект Венцислав Илиев, ученик на Йордан Бояджиев и популяризатор на сградата на Летище „Русе“ пред колегите си от „Докомомо България“ през 2021 г., статутът поставя много сериозни предизвикателства пред всеки архитект, който ще се наеме да адаптира сградата към съвременните изисквания, а също и към собственика – Община Русе, и към новите концесионери. Защо? Ами защото има ограничения, проектът става по-сложен, нужни са многократно повече архитектурни усилия. Затова е по-удобно да не се дава гласност на решението за обявяване на статута.

И тук се крие основният проблем.

Статутът „недвижима културна ценност“ у нас обичайно се свързва със сложни процедури за съгласуване на строително-ремонтни дейности и други административни утежнения. И това е част от реалистичното ежедневие на културното наследство у нас. В същото време

всички са убедени, че новото ще бъде по-лошо от старото,

че без статут опазването на архитектурна ценност е невъзможно – и това обикновено е точно така. Но използването на статута като наказание и насилствена превенция е също толкова опасно, колкото липсата му – и обикновено също толкова безсмислено. Погледнете изгорелите тютюневи складове в Пловдив или Захарна фабрика в София – все признато наследство от най-висока категория.

Наследство „за спасяване“ или за развитие?

Как „спасяваме“ сградите днес? Намирам за дълбоко притеснителна дори самата идея, че културното наследство постоянно трябва да бъде „спасявано“.

Бизнесът се страхува, институциите са в ступор, а гражданското общество стои, хванато за ръце, протестира и чака безкрайните бюрократични процедури с щампа „недвижимо културно наследство“ да приключат, с надеждата за пет минути медийно внимание, което да е достатъчно за поредната кауза. Защо? Защото наследството обикновено се „спасява“.

Все си мисля, че има начин опазването да излезе от пространството на емоциите и каузите, да изплува от блатото на бюрокрацията и да стъпи на открито, при прагматизма и здравия разум.

Да приемем, че наследството е незаобиколима част от ежедневието ни.

Да осъзнаем, че то ни прави различни, по-богати и по-специални от другите. Че съвременната българска архитектура ще стане по-добра, когато старото и наследеното не се възприема като спирачка на инвестиционните интереси, а ни помага да създаваме по-богата и многопластова нова архитектура.

Има как.

Включително в Русе, на летището. Не става въпрос просто за „ремонт“ или смяна на дограма. Става дума за архитектура.

Затова се надявам сега, след обявяването на новия лауреат на наградата „Прицкер“, все по-често да говорим с думите на Дейвид Чипърфийлд:

Като архитект аз съм по някакъв начин пазител на паметта. Нашите градове са следи от историческото минало, но също така и динамични, развиващи се системи. Да, някои сгради премахваме и заменяме с други. Изборът е наш и идеята, че опазваме само най-доброто, не е достатъчна. Въпросът е да опазим характера и качествата, които отразяват богатството на еволюцията в един град.

Русе със сигурност ще стане един още по-богат град, ако не просто ремонтира, а реставрира своето летище в село Щръклево.

Венеция, България и изоставените сгради

Post Syndicated from Анета Василева original https://www.toest.bg/venetsia-bulgaria-i-izostavenitie-sgradi/

Венеция, България и изоставените сгради

През 2014 г., точно на символната дата 10 ноември, съвсем случайно попаднах в едно изоставено училище. Намираше се в малко село близо до София, в подножието на Средна гора. Подобно на повечето български села, през социализма и това е било снабдено със задължителния комплект обществени сгради и пространства, които се редуваха край река Тополница: площад с читалище, после училище, а малко по-нагоре от тях – кметство с поща. Училището беше голямо, триетажно, но напълно изоставено – по онзи начин, по който хипстъри и урбекс фотографи обожават: с раздут паркет на големи вълнообразни бабуни, с туфи от гъби, прораснали между разместените дъбови паркетини, със старо дървено сметало, облегнато в ъгъла, прашен портрет на Георги Димитров, нахвърляни детски книжки с прекрасни шрифтове и илюстрации и едно „Здравейте“, надраскано с тебешир на зелената дъска.

Тогава написах, че и най-обикновената сграда може да послужи за метафора на близкото ни минало: от универсалното градоустройство (на социалистическите села), през доброто пропорциониране (на сградите) и продуктовия дизайн (на книгите), до урбанистичните и икономическите катастрофи, довели до обезлюдени села и пренаселени панелни комплекси.

Сега бих добавила: та чак до екзотично-колоритния начин, по който сградите умират.

Венеция

През 2023 г. България ще участва за пръв път от 15 години във Венецианското архитектурно биенале с проект за изоставените училища в страната.

„Образованието е придвижването от тъмнина към светлина“ е заглавието на проекта, с който студиото POV Architects (Борис Тикварски, Божидара Вълкова, Мария Гяурова) печели конкурса за български павилион,

обявен от Министерството на културата на 20 декември 2022 г. Те работят с белгийския фотограф Александър Думарей, който от 2016 г. документира стотици неизползвани и рушащи се училища в България като портрет на обезлюдяването в една държава с рекордно намаляващо население.

Снимковият материал ще бъде обоC