Tag Archives: архитектура

Нова българска социална архитектура

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/nova-bulgarska-sotsiyalna-arhitektura/

Quinta Monroy e особен квартал в чилийския пристанищен град Икуик. Там хората са бедни, близо 100 семейства живеят събрани на едни 5000 квадратни метра, но от 2004 г. насам техните къщи са най-известните социални жилища в света. Наричат се „половин къща“ и представляват поредица от триетажни малки сиви паралелепипеди, широки 3 м и разделени от също толкова широка ивица празно пространство, осигурено само с дървена стълба, която се качва на откритата площадка над партера.


Държавната субсидия била 7500 долара за семейство и стигала точно за половин къща. Но построената половина включва всичко онова, което хората трудно могат да направят сами и с малко пари – кухня, бани, стълби, разделителни стени. А останалата част всяко семейство доизгражда както и когато иска, с колкото пари успее да събере. Но за начало със сигурност всички имат едни 30 квадратни метра, в които да заживеят.

Quinta Monroy е проектът, с който станаха световноизвестни чилийският архитектурен колектив ELEMENTAL и неговият директор Алехандро Аравена, определящи себе си като do tank – искат да действат, а не само да мислят, за разлика от стандартния think tank. Те се опитват да правят проекти в обществен интерес – жилища, публични пространства, детски площадки, паркове, инфраструктура – и до днес са проектирали, освен всичко друго, и хиляди нискобюджетни социални жилища – основно в Чили и Мексико.

През 2006 г. Аравена стана носител на най-голямото отличие в архитектурния свят – наградата „Прицкер“, и през същата година беше избран за куратор на най-важното международно архитектурно събитие – Венецианското биенале. Той направи сигурно най-социално ангажираното биенале в историята. Архитектурата е фронт, научи целият свят след това биенале, а добрата архитектура се печели като битка: срещу политици, регулации, идеологии, закони, материални ограничения, конструктивни проблеми, климат и сурова природа.

Какво общо имат латиноамериканските социални проекти с България?

След няколко седмици в София ще бъдат готови три нови блока, където ще се настанят 51 ромски семейства от квартал „Факултета“. Досега те са обитавали т.нар. Виетнамски общежития в „Красна поляна“ – нискокачествени и гетоизирани постройки, които са изпълнени набързо през 80-те години на миналия век с опасни материали, включително азбест, и които отдавна трябваше да бъдат съборени.

Новите блокове обаче не са просто масово нискобюджетно строителство. Пак са масови и евтини, но са и вид архитектурен експеримент. Използвани са корабни контейнери, по-специално най-големият модел 40-футов контейнер HIGH CUBE, направен от здрава кортенска стомана и осигуряващ достатъчна светла височина от 2,70 м. Доставени са от Гърция, след като са извадени от употреба, но всъщност все още са годни и за плаване. И на всичкото отгоре изглеждат добре.

Жилища от контейнери

С морските товарни контейнери архитектурата експериментира отдавна, особено в някои по-северни европейски страни с големи пристанища. В България това относително евтино и бързо строителство е все още непознато. Сред малкото, които се опитват да рециклират такъв тип модули за повторна употреба, е българското студио „Пам Консулт“. През септември 2016 г. например по негов проект в софийския квартал „Надежда“ беше завършено първото общежитие от контейнери за 30 ученици от 153-то Спортно училище, а няколко месеца преди това – и ресторант Beer Box, направен от точно 4 контейнера и внасящ доза индустриалност край най-натоварения булевард в „Младост“ – „Александър Малинов“.

Новите общежития в квартал „Факултета“ обаче са още една стъпка напред: те не просто компенсират липсващата prefab архитектура у нас, но са и вид социален експеримент – точно като къщите на Алехандро Аравена и ELEMENTAL. И у нас, по примера на Quinta Monroy, използваните 51 контейнера са разделени от свободно празно пространство, запълнено с допълнителна конструкция, за което е осигурена подова настилка, окабеляване и стени от гипсокартон, но довършителните работи са оставени на самите обитатели. Така жилищата стават трансформируеми и многофункционални – може да се добавят нови спални и да се разделят на допълнителни помещения. Проблемът с контейнерите е, че са тесни и дълбоки – около 2,50 м е осевата им ширина, дълбочината е над 12 метра, а прозорците са само в двата края. Това проектантите, логично, компенсират с тоалетни, бани, кухни и шкафове в средата, но да видим как ще работят при дългосрочно обитаване.

Жилища от контейнери

Най-ценното в този проект е именно социалният експеримент. Социалните жилища са все още неглижирана тема у нас, нивото им е ниско, а архитектурните иновации там – рядкост. Сега въпросът е дали шарените рециклирани модули от кортенска стомана ще бъдат припознати и от обитателите на бившите Виетнамски общежития. Вярно, нови са, цветни, чисти, напълно оборудвани и осигуряващи съвсем нормален климатичен комфорт. Но има някаква особена стигма над идеята, че хората се преместват да живеят от нормални, масивни, дори и панелни блокове, в някакви фургони. Наистина, в Амстердам има бутикови хотели от контейнери, в Копенхаген правят плаващи студентски общежития от същите, но това у нас все още изглежда странно. Прието е, че във фургони живеят бежанци, рециклираните строителни материали са некачествени и идеята да преизползваш показва бедност. В реакцията на хората това си пролича.

Но е добре да следим какво ще се случи с тези блокчета и техните жители. Дали наистина ще ги обживеят успешно като бедните обитатели на чилийския град Икуик, или ще ги превърнат в поредната провалена общинска инвестиция. Иска ми се да вярвам, че това би било начало на повече и все по-интересни експерименти в посока на повече и все по-добра социална архитектура у нас.

Жилища от контейнери
Жилища от контейнери
Жилища от контейнери

Снимките и плановете са предоставени от студио „Пам Консулт“.

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Новият стар Партиен дом

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/noviyat-star-partien-dom/

„Когато правиш парламент, всеки малък детайл има политическо значение“, казва британският архитект Норман Фостър, когато описва проекта си за Райхстага в Берлин.

Всъщност оригиналният проект, с който през 1992 г. той печели конкурса за ново седалище на Бундестага на обединена Германия, е съвсем различен от добре познатия ни стъклен купол рампа, достъпен за широка публика. Както често се случва с архитектурните конкурси, всичко започва с ентусиазъм и завършва с компромис. В началото Фостър прави стъклен навес, който покрива изцяло старата каменна сграда, стъпва в река Шпрее и засенчва огромна публична пиаца подиум. Старият Райхстаг е маловажна част от цялата композиция – просто спомен от миналото.

После бюджетът е орязан, няколко консервативни депутати се запъват, че изгорелият купол трябва да се възстанови (нищо че от него не е останала и следа и буквалната му реконструкция би била чиста фалшификация), и Фостър прави нов проект – този, който знаем всички. Това е един от най-добрите му проекти впрочем – с идея за прозрачност и контрол на народа суверен над властта плюс екология и технологичност. Именно затова е и един много копиран проект.




В края на август 2020 г. на софийския площад „Александър I“ цари оживление. Чистачки скубят тревата между жълтите павета, мъже стържат ожесточено маркировките за синята зона, коли са блокирали достъпа към източния вход на бившия Партиен дом. Причината? Българските депутати се местят за новия сезон в реконструираната бивша зала „Георги Кирков“ на построения през 1954 г. Дом на Централния комитет на бившата Българска комунистическа партия. След едно бурно политическо лято, от септември българският парламент има вече нова пленарна зала. При това предсрочно.

След като става ясно, че започналата през 2016 г. реконструкция няма да приключи за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз през 2018 г., преместването на депутатите е отложено за края на 2020-та. Общата сума на ремонта ще надхвърли 44 млн. лв., заедно с подписания през април т.г. допълнителен договор за реконструкция на инсталациите и още строително-монтажни работи по фасадите и покрива на сградата за близо 19 млн. лв. без ДДС.

Но да се върнем на Фостър. Архитектурата винаги е политическа, да. Върху някои сгради е по-лесно да хвърлиш паве, отколкото върху други. И Партийният дом в София е от първите – вече 30 години. Въпросът е какво политическо послание отправя самият акт на преместване на парламента на демократична парламентарна Република България в една от архитектурно най-тоталитарните сгради от новата ни история, издържана в класически социалистически реализъм от сталинистки тип. Добре е освен за ремонта, за стъкления купол, за похарчените пари, за европейско синия мокет и системата за гласуване да поговорим малко и за архитектурата на сградата. И изобщо как се стигна до това депутатско местене и какви са архитектурните му проблеми.

Click to view slideshow.

Политическото послание

Идеята за преместване на българския парламент в сградата на бившия Партиен дом е стара и около нея цари учудващо политическо единодушие. Още през 1992 г., по времето на Стефан Савов, част от парламентарната дейност се измества там. През 1996 г., когато на власт е правителството на Жан Виденов, тогавашният председател на Народното събрание (НС) академик Благовест Сендов дори обявява първия архитектурен конкурс за преустройство на бившата зала „Георги Кирков“ – вече преименувана на „Св. София“.

На депутатите им е тясно в старата сграда на пл. „Народно събрание“ №1, завършена през 1885 г. по проект на сръбския архитект от български произход Константин Йованович и впоследствие придобила статут на паметник на културата от национално значение. Имат нужда от повече помещения за кабинети, за заседания на парламентарните комисии и всякакви други съпътстващи дейности. Логично е трите власти да се съберат в „Триъгълника на властта“ – така се печели време и място.

Всичко това са прагматични аргументи. Само че сградите на народните събрания – изненада – по принцип са символни и всяка тяхна промяна е и политически акт, осъзнат или не. Новата сграда на националното събрание на Бангладеш в Дака например е проектирана от големия Луис Кан през 70-те, завършена е през 1982 г. и казва едно: „Вече сме независима държава. Искаме нова сграда от световен архитект, с която да преборим колониалното си минало.“ Берлинският Райхстаг не просто казва, а крещи: „Искаме символ на нова, обединена Германия, превъзмогнала миналото.“

А новата пленарна зала на българския парламент? Е, тя е прагматична: „Имаме много квадратни метри неизползвана държавна площ в една масивна сграда в центъра след одържавяването на имотите на бившата комунистическа партия. Защо да не ги използваме?“

Четири архитектурни конкурса

След първия конкурс за нова пленарна зала, който потъва в хаоса на хиперинфлацията и протестите от зимата на 1996/1997 г., идеята за преместването е подхващана от три други Народни събрания, доминирани от най-различни партии. Съответно са проведени общо четири архитектурни конкурса: вече споменатият първи през 1996 г., при мнозинство на БСП (Демократична левица) и председател на НС Благовест Сендов; втори през 2003–2004 г., при мнозинство на НДСВ и председател Огнян Герджиков; трети през 2008–2009 г., при мнозинство на БСП (Коалиция за България) и председател Георги Пирински; и четвърти през 2011 г., при мнозинство на ГЕРБ и председател Цецка Цачева.

Всеки път нуждата от преместване в сградата на бившия Партиен дом е аргументирана чисто прагматично и никога – като политическо послание. Архитектурните резултати от конкурсите са сами по себе си любопитни. Задачата е едновременно лесна и трудна. Лесна – защото не е кой знае какво предизвикателство да превърнеш една зала за 800 души в зала за 240. Трудна – защото Партийният дом е сграда на кофти място, с труден достъп и натрапчива естетика. А бившата зала „Георги Кирков“ е и тъмна, огромна и с изключително характерни детайли.

Конкурсът на Сендов от 1996 г. е спечелен от арх. Борис Камиларов – един от популярните проектанти на обществени сгради от времето на социализма. В екип с Цанко Хаджистойчев и Михаил Соколовски е правил театри, културни домове и Операта в Стара Загора, заедно с много други сгради. Той замята стъклена завеса с герб върху неокласицистичния мастодонт на Ларгото и скрива миналото – със стъкло.


Камиларов е класиран пръв и на втория конкурс от 2004 г. – сред само трима участници, единият от които обаче е популярният швейцарски архитект постмодернист Марио Бота в екип с работещия в България италианец Раймондо Флакомио. Бота е класиран последен, но той прави най-драматична промяна на площада в сравнение с всички конкурси преди и след това. Западната фасада на сталинисткия дворец е избита, заменена е със стъклена пресечена призма, върху която растат дървета, а сградата е отворена към площада. Всъщност Бота разбива ансамбъла на Ларгото и прави тотално нова сграда. Герджиков обаче не съумява да се споразумее с него (харесвал най-много неговия проект, но бил доста скъп). Във всички случаи до реализация така и не се стига, тъй като малко след края на конкурса победителят Борис Камиларов умира.

В този период и сините депутати от ОДС подкрепят преместването и смятат, че промяната на бившия Партиен дом трябва да се превърне в символ на демокрацията в България. Те обаче настояват за международен конкурс. Такъв, за съжаление, няма. Дори Марио Бота участва чрез архитектурното студио „Панидея“ на Раймондо Флакомио.

Проекти за нова пленарна зала, конкурс 2008–2009. Източник: parliament.bg

През 2008 г. тогавашният председател на НС Георги Пирински променя правилата на играта. Той обявява трети конкурс за нова пленарна зала в бившия Партиен дом, но чисто нова и разположена във вътрешния двор, а бившата зала „Георги Кирков“ да бъде запазена непроменена. Получават се 17 предложения, отново само български – повечето от които правят цилиндри с горно осветление или стъклени куполи ала Норман Фостър. Победителите тук са двама – „Тилев Архитекти“ и „Ателие Серафимов Архитекти“. А конкурс, който завършва с двама победители, е изпитана рецепта за провал. 

И така стигаме до четвъртия и последен конкурс, обявен през 2011 г., вече по времето на ГЕРБ и председателката на НС Цецка Цачева. Проектите са 11, а победител е „Никонсулт“, по чийто модифициран през годините проект е направена и реконструкцията, която виждаме в репортажи и снимки в последните няколко дни. „Никонсулт“ и арх. Владислав Николов променят наклона и пропорцията на залата, подпъхват отдолу втора зала за пресконференции, премахват стария стоманобетонен таван с гипсовите орнаменти и правят стъклен покрив (не купол). Главният вход от запад е украсен със стъклена козирка и герб.

Журито отправя следните две препоръки към победителя. Едната е да не пипа западната фасада, защото тя е „завършена, симетрична и балансирана композиция, към която трудно може да се добави нещо ново“. И втората – да не пипа тавана на зала „Св. София“, защото той е постижение за българската архитектура и би било добре да се запази. Освен това отварянето и остъкляването, макар и атрактивни, са „предпоставка за сериозни експлоатационни проблеми“.

Интересно е, че всички препоръки на журито са най-добре изпълнени в класирания втори проект на „Тилев Архитекти“, които правят най-деликатна намеса в залата и общо взето, запазват почти всичко вътре. Защо тогава проектът на „Тилев Архитекти“ не е класиран на първо място – остава мистерия.

Новата зала

През дългите години между 2011 и 2020 г. проектът на Владислав Николов е променян няколко пъти. Козирката на входа пада. Неутралните цветове в интериора са заменени с натрапчиво „европейско“ синьо – може би защото сините мокети и седалки мигновено ликвидират спомена за старите конгреси на ЦК на БКП. Стъкленият покрив обаче остава и осъществяването му наистина унищожава един от най-впечатляващите зални тавани в българската архитектура.

Промененият наклон на залата деформира пропорциите, а ордерът изглежда нелепо без цокълна част. Отделно, както навсякъде в новата българска архитектура, и на тази вече най-представителна зала в републиката ѝ липсва детайл. Неслучайно във всички колажи през последните дни се правят сравнения между трибуните в старата пленарна зала и в новата реконструирана зала „Св. София“: зад едните има дъбова ламперия с богат детайл, зад другите – плоскости в кафяво.

Забавни са коментарите за акустиката на залата. А тя наистина е добра и изказванията на депутатите кънтят като на конгрес. За отбелязване е фактът, че зала за 800 души с отлична акустика е превърната в депутатска говорилня в град, който се опитва да направи нова концертна зала за симфонична музика от бившето трамвайно депо на бул. „Мария Луиза“. Но приоритети.

Два въпроса

И сега да се върнем към двата основни въпроса, които това преместване поставя:

1. Какво е политическото му послание? 

Защото можеше да има, при това няколко. Ако бившият Партиен дом беше променен чрез тотална реконструкция, това би показало липса на каквато и да е връзка с предишния режим – тоест радикално изтриване на травматичната памет. Ако залата беше третирана като културно наследство, това би показало желание да живеем в мир със собствената си история. Настоящият проект не прави нито едно от двете. Само заменя качествен архитектурен детайл с ремонтаджийска ширпотреба.

2. Какво правим с предишната сграда?

По-банална функция от музей надали може да се измисли. А и София е пълна с музеи на нещо си в сгради със съвсем друга функция. Сградата на старото Народно събрание е паметник на културата – архитектурен, строителен и исторически. Той беше жив и функциониращ паметник, от най-добрия вид. Построен с една определена функция, която изпълнява до края на юли 2020 г. Сега го правим просто обвивка – да, музейна, но не по-малко празна. А това е едно подчертано ретроградно отношение към културното наследство в съвременния град.

Фостър обича да повтаря, че новият Райхстаг показва четири важни и взаимосвързани неща: Бундестагът е демократичен форум, историята трябва да бъде четена с разбиране, властта не бива да е изолирана от обществото и околната среда трябва да се пази. Колко е тъжно, че и четирите липсват в новата сграда на българския парламент.

Заглавна снимка: parliament.bg

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Бетономорие или xenia

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/betonomorie-ili-xenia/

На 7 юли 2020 г. се проведе поредният национален протест срещу промените в Закона за биоразнообразието. На този и предишните подобни протести лозунгите бяха не само „Долу ръцете от Закона! От морето, планините, реките!“, но и „Натура или арматура“, „Море без бетон“ и прочее. На всички ни е ясно, че това са протести, които изливат натрупания обществен гняв не само срещу беззаконието, унищожената природа и тлеещата корупция, но и срещу новото строителство по Българското Черноморие въобще.

 

През последните 20 години нашата т.нар. курортна архитектура положи неимоверни усилия да докаже на обществото, че строителството е бич за природата. Създаде евтина среда за некачествен туризъм и унищожи много възможности за устойчиво развитие. Архитектурата, знаем, е бавна, но неприятно дълготрайна. В такава ситуация е все по-трудно да убедим хората, че всъщност да се строи умно, сдържано и смирено сред природата не е невъзможно. Проблемът е не в архитектурата, а в морала на архитекта.

Затова ще разкажа две истории.

Карл Майданс и българската Флорида

През 1961 г. американският фотограф Карл Майданс прави обиколка на България и публикува серия снимки във влиятелното американско списание „Лайф“. Той снима софийски улици, овце, кръчми, джамии, купи сено, трактори, Рилския манастир и особено много плажове. Пусти плажове, плажове на залез, плажове с палатки и каравани, плажове с ниски бели хотели, потънали в зеленина в далечината, широки пясъчни плажове, пълни с хора. Това е образът на България пред западния турист преди 60 години.

Голямото курортно строителство в България започва както навсякъде по света – с развитието на масовия туризъм след края на Втората световна война. Регулярната почивка става важна съставна част от рецептата на добре известната ни „социална държава“ (welfare state), а масовият туризъм се превръща в един от феномените на следвоенна Европа. Така в рамките на няколко десетилетия повсеместно се изгражда сериозна курортна база, при това издържана в отчетлив архитектурен модернизъм, независимо дали хотелите се намират в младите демокрации на Централна Америка, в Бразилия, в Гърция, в Титова Югославия, или в социалистическа България.

Добрите примери от това масово строителство (засегнало поравно и Запада, и социалистическия Изток) предлагат ниско застрояване, умела и сдържана намеса в естествената среда и потънали в зеленина курорти, създадени от нищото, сред пусти чукари и по напечени и голи склонове.

През същата онази 1961 година, когато Карл Майданс снима България, във вестник „Ню Йорк Таймс“ излиза статия „Българската Флорида на Черноморското крайбрежие“, в която се разказва за морската ивица и за най-развитите курортни центрове по нея – около Варна и Несебър. Пет години по-късно отново в същия вестник четем истинска възхвала на нашето крайбрежие:

Когато преди шест години българите започнаха да строят „Златни пясъци“ и „Слънчев бряг“, те първо проучиха всички големи курорти по Френската Ривиера, испанската Коста Брава, италианското Адриатическо крайбрежие и Маями Бийч. Целта им беше да копират доброто и да избегнат лошото. Като цяло са успели. Построили са малки курорти, разделени от големи пространства и девствени плажове. Съхранили са дърветата и растителността и са разположили хотелите и ресторантите сред тях. Има достатъчно спокойствие и сянка през лятото, когато температурите надхвърлят 30 градуса. Човек може да седне пред хотела и да вижда само морето и дърветата.

Арис Константинидис и гръцката xenia

Xenia e древногръцкото разбиране за гостоприемство – взаимното уважение между гост и домакин, щедростта и учтивостта, с които се посрещат странниците, защото винаги могат да се окажат преоблечени богове, а никой не иска да си навлече гнева на боговете.

В началото на 50-те години на миналия век гръцката Национална туристическа организация започва масирана строителна кампания – т.нар. Проект Xenia. В продължение на две десетилетия редица гръцки архитекти, повечето отдадени модернисти, проектират и строят 53 хотелски комплекса из цялата страна – по острови като Миконос, Корфу и Тасос, до древна Олимпия, Микена или Епидавър, край пътища, планини и живописни местности.

Всички комплекси са част от държавната верига Xenia, която цели да развие местната туристическа индустрия с помощта на американски консултанти и с финансиране по плана „Маршал“. Начинанието има ярък модернизиращ ефект върху гръцкия туризъм, а негов водещ архитект повече от десет години е един от най-самобитните и характерни гръцки модернисти – Арис Константинидис.

Константинидис изследва традиционната архитектура на старите атински къщи и егейски поселища и ги интерпретира в сдържани чисти структури, сливащи се с природата. Той вярва, че сградата създава среда, която реагира на климата, слънцето, гледките, на осезаемите и недоловими културни напластявания на мястото. И не на последно място – среда, която отговаря на нуждите на хората.

„Архитектурата не е изкуство, а естествено състояние – пише той през 1975 г. – Тя израства от земята по същия начин, както храстите и тревите. Истинските сгради винаги изглеждат така, сякаш са вкоренени в земята.“

Бетономорие

Преди няколко дни, малко преди вече споменатия протест от 7 юли, присъствах на един кратък, но шумен спор между двама студенти по архитектура. Единият се беше запътил да протестира и твърдеше, че на морето повече нищо не трябва да се строи, просто нищичко. Ако има нужда – да се реконструира нещо старо. Другият смяташе, че всичко зависи от това как се строи и какво се строи. Защо да няма нова архитектура, ако тя е смислена? Двамата така и не се разбраха.

Как се лекува корупция, която позволява урбанизирани територии да се появяват на ръба на живописни морски брегове, в защитени територии или на път на мигриращи птици – не знам. Какво се случва в една пазарна икономика, когато имаш декари безумно застроена, но частна площ – също не знам. Знам само, че е личен морален избор на един архитект дали да проектира в такива условия, или не. А ако проектира – какво и как.

Много малко от нас, днешните архитекти, са като Арис Константинидис. Или пък като Никола Николов, създал онзи стар, отдавна изчезнал курортен комплекс „Слънчев бряг“. Но не е лошо от време на време да си припомняме за тях.

Заглавна снимка: Anne & David / Flickr

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Сезонът на архитектурните биеналета се отменя. А липсват ли ни?

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/sezonut-na-arhitekturnite-bienaleta-se-otmenya/

Горе-долу по това време в една обикновена 2020 година архитектурният свят щеше да пие аперол шприц във Венеция и да обсъжда поредното Архитектурно биенале в обичаен снобски маниер. Щеше да се приказва за изложби, павилиони, кой взе „Златния лъв“, колко много хора има пак, а La Biennale щеше да е темата на абсолютно всички архитектурни колонки по медиите в цял свят.

Не и тази година. Венецианското архитектурно биенале трябваше да бъде открито на 23 май 2020 г. с тема How do we live together? („Как живеем заедно?“) и с куратор ливанеца Хашим Саркис, декан на Училището по архитектура и урбанизъм към Масачусетския технологичен институт. Но заради пандемията форумът беше първо отложен за 29 август, а след това отменен и сложен в програмата за май 2021 г., безпрецедентно измествайки Биеналето на изкуствата във Венеция, което пък отиде за 2022 г.

Въпреки скучната тема, относително неизвестния и откровено нехаризматичен куратор, който така и не успя да обясни собствената си тема като хората вече цяла година, всеки, който иска да е в час накъде е тръгнала (макар и препъвайки се) съвременната архитектура, щеше да бъде във Венеция това лято.







Какво му е важното на това Биенале?

От 1980 г. до днес Венеция събира най-доброто от архитектурната мисъл на това най-важно архитектурно шоу в света. 29 държави имат национални павилиони, построени през първата половина на ХХ в. в градините до старите венециански корабостроителници (т.нар. „Джардини“), и правят изложбите си вътре от първото арт биенале през 1895 г. досега. Да притежаваш национален павилион в „Джардини“ е културният еквивалент на място в Съвета за сигурност на ООН, беше написал през 2018 г. главният редактор на Monocle Тайлър Брюле – и е прав.

Първото международно архитектурно изложение във Венеция през 1980 г., с куратор Паоло Портогези и тема The Presence of the Past („Присъствието на миналото“), до голяма степен теоретизира и легитимира архитектурния постмодернизъм на 80-те години на миналия век. По принцип Биеналето във Венеция се възприема именно така – като място за концептуализиране на големи идеи и тенденции отвъд конкретни сгради и лични постижения на отделни архитекти.

Разбира се, и Биеналето мина през ерата на „стархитектите“ (от star „звезда“ и architect „архитект“), по време на която, независимо каква бе основната тема, посетителите се сблъскваха със самоуверените проекти на шепа до болка познати архитектурни имена. Но този период отмина, а трите последни биеналета – на холандеца Рем Кулхас през 2014 г. (с темите Fundamentals и Defining Modernity 1914–2014), на чилиеца Алехандро Аравена през 2016 г. (с ярко социалната тема Reporting from the Front) и на ирландките Ивон Фарел и Шели Макнамара от „Графтън Архитектс“ (с темата Freespace) вдигнаха летвата много високо. Те бяха много фокусирани и действаха като рупор, който хващаше идеята на куратора и я усилваше в общия хор на всички участници така, че да се чуе по цял свят и да се запомни.

Венеция и останалите

Истината е, че в архитектурата делим ежегодните събития, изложения, фестивали, биеналета и триеналета на две – Венеция и останалите. Неслучайно Венецианското винаги е на четна година, а останалите по-важни – в Чикаго, Сеул, Сао Пауло, Талин, Осло, Лисабон и т.н. – са или на нечетна, или много внимават да се разминат с него. Повечето от тях тепърва има да разместват програмата си, а Талинското биенале дори вече е отложено с една година – за 2022 г.

Всъщност какъв е смисълът от тези биеналетa и особено от такива като Венецианското, в което държавите участват и на национален признак като в някаква архитектурна „Евровизия“? Много хора извън гилдията не разбират защо се вдига толкова шум около този панаир на суетата, а повечето архитекти го възприемат като място за фотогенични архитектурни арт инсталации и просто снимат или гледат картинки. Отделно темата за поредното неучастие на България се повтаря досадно упорито на всеки две години, а след 2019 г. и българското участие на 58-мото Биенале на изкуствата в общественото съзнание се нагнети излишна скандалност около венецианските форуми по принцип.

Венецианското архитектурно биенале обаче е важно, защото провокира архитектите да мислят. Когато кураторите успеят да произведат фокусирани издания като последните три и избегнат хаоса на арт претенцията, тогава тези изложения са особено полезни. Гилдията има нужда да бъде извадена от битовизма на ежедневието и принудена да мисли концептуално за бъдещето (или миналото).






Биеналетата и пандемията

След всичко написано по-горе би следвало Венецианското биенале да липсва. Засега обаче това, учудващо, не е така. Светската суматоха във Венеция изглежда неадекватна в тези постпандемични времена, а множеството алтернативи за споделяне на архитектурна култура, които последните месеци предложиха – свободни лекции в Zoom, свободен стрийминг на интересни дискусии в Instagram и Facebook и прочее – неусетно внесоха доза достъпност, контрастираща на елитаристкия дух, който биеналетата по принцип имат. Напоследък архитектурните форуми са все още тихо, но все по-упорито обвинявани в използването на хиляди неплатени или нископлатени часове културен труд, в чутовен въглероден отпечатък заради няколко часа нетуъркинг и в излишна зрелищност (т.нар. eventification), която някак си не съумява да прибута архитектурата напред.

Затова много ще е любопитно как през 2021 г. на сцената ще се завърне главният играч сред биеналетата. Дали във Венеция всичко ще е пак като преди – с тълпите, двудневните маратони между „Джардини“ и „Арсенале“, оранжевите коктейли, дрехите в черно и бяло, платнените торбички, маратонките New Balance и излишните „непринудени“ разговори? Или Биеналето ще се промени, а оттам – и съвременната архитектурна култура.

Послепис

Този месец архитектурната ни рубрика все още няма да се занимава с темата за хотела, официално познат като „брегоукрепващо съоръжение“ на Алепу, защото тя засега е в полето на разследващата журналистика, а не на архитектурната критика. Но именно подобни големи скандали слагат на дневен ред темите, които най-добрите архитектурни форуми обикновено покриват. Теми като „Архитектура и екология“, „Архитектура, строителство и общество“ – и особено вечната тема „Архитектура, власт и морал“. Всъщност последната би била отлична за един български павилион на предстоящото през 2021 г. Венецианско биенале като подтема на неговата How do we live together?.

Заглавна снимка: Венецианското архитектурно биенале през 2018 г. © WhATA

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

За изоставените строежи, новите болници и пропуснатите шансове

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/za-izostavenite-stroezhi-i-propusnatite-shansove/

През април, когато заради извънредното положение парковете още бяха затворени, а заведенията прашасваха, се случиха две събития, които нямаха нищо общо с вируса. На 26 април тълпи от хора (повечето с маски) се събраха да гледат взривяването на недостроената сграда на ИПК „Родина“ на софийското „Цариградско шосе“. Двайсет дни по-рано, на 6 април, в пъти по-малко хора се събраха пред Министерския съвет, за да протестират срещу решението на Министерството на здравеопазването да използва изоставения строеж в двора на Александровската болница за нова Национална детска болница.

Два строежа, две съдби

И двете здания – събореното и изоставеното – са резултат от финалните строителни усилия на късния социализъм, когато светът е в рецесия, цената на петрола пада, а външният дълг на България расте. Днес градовете ни са пълни с недовършените строежи на 80-те – бъдещ младежки дом тук, дом на техниката там, учебни корпуси, културни домове, изчислителни центрове… През 90-те този размах беше обречен, а и светът се промени. И така, вече над 30 години голяма част от бетонните скелети на соца си стоят, нито довършени, нито разрушени – от обраслите в шубраци останки на нов стол в софийския Студентски град до недовършения център на Шумен със стърчащата кула на новата поща и огромните многоетажни структури и тунели на оптимистично планирания гигантски обществен център.

Точно такива на пръв поглед са и двата строежа в София от началото на този текст – изградени с много бетон, твърде скъпи за завършване, твърде големи, за да „паднат“.

И двата са проектирани в края на 70-те години на миналия век. ИПК „Родина“ – след конкурс някъде през 1979–1980 г., спечелен от колектив на „Софпроект“, с цел да се изгради нов полиграфически комбинат, който да събира всички редакции на вестник „Работническо дело“ плюс издателството на БКП „Партиздат“. Строежът при Александровската болница – през 1978 г. (с промени през 88-ма), за Научен институт по педиатрия. Строителството обаче върви по различно време. Печатницата на полиграфическия комплекс (ниското тяло) е завършена и започва да функционира през 1986 г., докато по това време грубият строеж на бъдещата детска болница е замразен и е завършен през смутната 1991 г., когато икономиката на страната е парализирана след мораториума върху плащанията по външния дълг и България е в банкрут.

 

 

Днес приликите между двата недовършени комплекса са още по-малко. Първият беше приватизиран през 2013 г., а недостроената му част бе разрушена тази година заради „нефункционални характеристики и конструктивни проблеми“. Вторият е държавна собственост и беше определен с правителствено решение от 7 май т.г. като обект с национално значение, за да се съкратят процедурите и да се изпълни навреме обществената поръчка за превръщането му в първата в България Национална детска болница.

Нова детска болница

Историята накратко

България е единствената страна в ЕС без своя Национална детска болница, която да събере всички необходими звена под един покрив, вместо да разкарва болните деца между отдалечени здравни заведения в застрашаващи живота им обстоятелства.

През ноември 2018 г. правителството решава да преструктурира Правителствената болница и да я превърне в детска. Месец по-късно отменя това решение и постановява да се довърши строежът в двора на Александровската болница. През юли 2019 г. Министерство на здравеопазването обявява обществена поръчка за инженеринг. Камарата на архитектите реагира, че обществената поръчка е незаконна, и обжалва – първо в Комисията за защита на конкуренцията, после във Върховния административен съд. Жалбата е отхвърлена. Инициативният комитет „ЗА истинска детска болница“ стартира петиция за прекратяване на обществената поръчка. Организират се протести.

На 2 април 2020 г. министърът на здравеопазването Кирил Ананиев подписва договор на стойност близо 100 млн. лв. за проектиране, строителство и авторски надзор на Национална многопрофилна детска болница чрез довършване на строежа в двора на Александровската болница.

Предстои една година обследване и проектиране.

Казусът „Нова детска болница“ е дълъг и се обяснява трудно. Той беше една от темите на 2019 г. и продължава да е актуален и сега – тема на много статии, подписки, протести и публикации в социалните мрежи. Даже сякаш прегоря – усещането е, че едни майки се снимат с плакати под хаштаг #болницатакоятоискаме от толкова отдавна, че вече свикнахме.

И все пак крайно време е проблемът да бъде обсъден и чисто архитектурно. Вероятно даже вече е късно. Но не е редно проблем, събрал толкова гражданска енергия, просто да отмине в публичното пространство като поредния съмнителен инженеринг за селски стадион или смяна на плочки при уличен ремонт.

Старият строеж в двора на Александровска болница
Грубият строеж в двора на Александровската болница © „Свободна Европа“

Видимите проблеми

Инженерингът

Инженерингът е търг за избор на изпълнител, тоест строител, на база цена и техническо предложение. Подмяната на реален архитектурен конкурс за идеи с търг за строителство е принципно порочна практика, която води до евтини проекти, лошо качество на изпълнение и изобщо подриване на публичното доверие в обществените поръчки. И това е напълно закономерно. Изпълнителят печели един инженеринг с предложение за най-ниска цена, контролира целия процес, включително архитектурното проектиране и авторския надзор – нормално е да не си дава зор със сложни детайли и скъпи материали.

Инженерингът е бърз и ефективен, архитектурните конкурси са бавни и често скандални. Защо да си губим времето с тях?

Заради качеството на публичната среда у нас – това е краткият отговор. Окей е с инженеринг да се правят планови ремонти на тоалетните в някоя общинска администрация. Не е окей с инженеринг да се проектират цели спортни зали, нови детски градини, да не говорим за първата и единствена Национална детска болница у нас.

Сега, ще каже някой, тук не говорим за нова сграда, тук имаме реконструкция на вече съществуващ строеж. И стигаме до втория видим проблем.

Незаконният строеж

Грубият строеж от два 12-етажни и шест 3-етажни корпуса, оказва се, е незаконен според действащия в момента Общ устройствен план на София, който определя височина на застрояване от максимум 20 метра за тази територия. Нещо повече, последният подробен устройствен план от 2011 г. предвижда премахването на този строеж и нова сграда на същото място с височина до 20 метра.

Разбира се, когато има управленска воля, всеки устройствен план може да се промени. Въпросът е дали дори 7-етажна сграда в сянката на 14-етажния „Майчин дом“ е най-подходящата приятелска среда за мащаба на едно дете.

Конструктивното обследване

В заплетени социално-икономически казуси обикновено винаги се опира до сухата експертност, с надеждата тя да ги разреши веднъж и завинаги. Да се събори целият този излят бетон е неразумно – и икономически, и екологично. Но нека видим дали конструкцията е стабилна, и ще решим. Ако да – продължаваме да реконструираме. Ако не – събаряме. Експертите обаче не са вчерашни. Кой ще си сложи главата в торбата, докато обществото ври и кипи.

Последното конструктивно обследване, възложено от Министерството на здравеопазването, е от февруари 2019 г. и публично достъпната част от него представлява 325-страничен документ, пълен с таблици, графики, снимки и чертежи, тоест техническа експертиза с данни, но без становище, което да анализира данните. Не става категорично ясно какво е състоянието на отделните конструктивни елементи след близо 30 години престой на открито, съответно

трудно ще стане ясно и кое ще е по-скъпо – да се усили съществуващата конструкция, за да отговаря на съвременните норми, или тя да се премахне и преизгради.

Междувременно инж. Лазар Голев, автор на стария проект, по който е направен грубият строеж, твърди пред медиите, че конструкцията е стабилна. Сградата е била смятана да бъде още по-висока, височината е намалена през 1988 г., така че тя даже има резерви откъм носеща способност на земетръс.

Разбира се, на всички е ясно, че дори и така, един конструктивен проект от 1988 г. няма как да покрие ред съвременни изисквания и със сигурност ще „изгърми“, ако бъде подложен на обследване дали отговаря на европейската конструктивна система Еврокод, въведена у нас през 2012 г. (Неслучайно връстникът на бъдещата детска болница – строежът на ИПК „Родина“ – беше съборен именно с аргумент „конструктивни проблеми“.) Най-малкото защото

конструктивната височина от 3 метра за етажите и 3,30 метра за публичните пространства е крайно недостатъчна за една съвременна болница.

А конструктивна височина не е като да се променя лесно.

Има и ред други видими проблеми – липса на задание за проектиране; липса на анализ на реалните нужди на детското здравеопазване и концепция за покриването им отвъд бройки легла и изреждане на отделения; липса на конкретни отделения и звена; няма отговор на въпроса как евакуираш 12-етажна сграда и пр. Всички тези проблеми са многократно обсъждани. Но има и още няколко, по-малко очевидни.

Скритите проблеми

Другият мотив, с който беше взривено високото тяло на ИПК „Родина“, беше „нефункционалност“. Каква е била функцията, предвидена от последните частни собственици, публично не е известно. Но е известно, че недовършеният строеж в двора на Александровската болница цели да запази болничната си функция – тоест тук говорим за

адаптиране на функционални схеми от 1978 г. към изискванията за съвременна болнична архитектура от 2020 г.

Задачата никак не е лесна. Наличният строеж е стандартна структура от шест ниски и две високи тела, доста тъмна и компактна, с малки възможности за гъвкавост.

В края на 2019 г. приза за най-добро изследване в категория „Качество на сградите“ на годишните награди на председателя на Кралския институт на британските архитекти (RIBA) спечелиха Керстин Сейлър и българката Росица Пачилова от Лондонския университетски колеж (UCL) с разработката си „Как да осигуряваме качествена грижа чрез дизайн“. Те изследват каква би следвало да е най-добрата функционална схема за нова болнична архитектура, и стигат до извода, че налаганата с години идея за компактни сгради с минимални ходови линии между отделните зони далеч не води до по-добра грижа за пациентите.

Презумпцията е, че когато лекарите и медицинските сестри прекарват по-малко време, обикаляйки по коридори, те ще стоят повече край леглата на пациентите си и като цяло ще работят по-добре. Но се оказва, след анализ на работата в над 30 британски болници, че далеч по-важен е т.нар. „индекс на комуникационните пространства“ (Spaces for Communication Index).

Здравните работници са по-ефективни, когато им се налага да се срещат често и да разговарят едни с други,

да обменят информация, преминавайки през отворени споделени пространства, атриуми и уширения в рамките на сградите. Така в поредицата анализирани схеми на болници се оказва, че най-високо качество на грижите имат болници с неправилна форма, с много вътрешни дворове, с няколко ръкава и големи общи пространства, а не най-ефективно подредените стаи кутийки по протежението на един коридор.

Още един момент. Оказва се, че не е лошо на пръв поглед безкрайно дълги болнични коридори, всъщност свързващи по най-кратък път две точки, да се превърнат в извити меандри, които удължават пътя още повече, но ликвидират психологическия ефект от потискащата болнична еднаквост.

Една друга детска болница

Пример за такъв тип нов болничен дизайн е Държавната детска болница в Ливърпул, завършена през 2015 г. и наречена неслучайно Alder Hey Children’s Health Park.

 

 

Тя не е просто сграда в парк, а сграда, органично свързана с общинския парк, в който е разположена. Развита е около светъл многоетажен атриум, от който излизат три ръкава – като отворени пръсти на ръка – с отделения и клинични пространства, сливащи се постепенно с парка.

Заданието към архитектите имало три основни точки. Направете болница, която дава усещане за добър живот, с дизайн, който повдига духа. Интегрирайте болницата с парка за максимален терапевтичен ефект.

Не правете болница, която да прилича на болница.

Съответно архитектите направили всичко възможно повечето стаи (и за пациенти, и за персонал) да гледат към парка, а градините и терасите, които сградата има на всеки етаж, да са достъпни за всички.

Едно е да гледаш природата през прозореца, казват те, друго е да можеш реално да се докоснеш до нея. 75% от стаите са самостоятелни, но пък в атриума е пълно с интригуващи децата неща – греди като ребра на динозаври, къщи на дърво, пакостливи създания, специално създадени от художничката Луси Касънс за мястото. Тревата на парка продължава и върху покривите на трите „пръста“ на сградата, а Alder Hey е сред най-устойчивите 24-часови болници, строени някога – близо 60% от необходимата ѝ енергия е генерирана на място.

През 2018 г. сградата печели вота на публиката в организираните от Би Би Си награди за „Сграда на десетилетието“.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Още няколко болници, които не приличат на болници

В момента в швейцарското архитектурно бюро Herzog & de Meuron завършват една от най-големите нови болници в Дания – Nyt Hospital Nordsjælland. Те са успели да съберат 124 000 кв.м и 660 легла в триетажни меандри, които плавно преливат в околната среда и запазват отчетлив човешки мащаб.

Nyt Hospital Nordsjælland © Архитектурно студио Herzog & de Meuron

Друг проект на студиото – за нова детска болница Kinderspital Zürich – също залага на ниска, широкоплощна структура, пробита от множество приветливо озеленени вътрешни дворове. На открита Zoom лекция, организирана от ETH Zurich в четвъртък, арх. Кристине Бинсвангер показа четири от последните проекти на Herzog & de Meuron за нови болници. Обърнете внимание на схемите – много вътрешни дворове, малко строга ортогоналност, много човешки мащаб.

Натиснете тук за да видите презентацията.

Пропуснатите шансове

Сега да се върнем в София. Обратно на улица „Здраве“, сред задръстванията, паркиралите коли, тесните тротоари и хаоса от разнотипни сгради, които правят тази улица една от визуално най-непоносимите в града.

През същата 2019 година, докато течаха обжалванията на инженеринга за детската болница, беше проведен открит архитектурен конкурс за нова сграда и ректорат на Медицинския университет в София. Сградата ще се строи в съседния на детската болница имот, на мястото на строеж за студентски стол, изоставен там от години и наскоро разрушен. В момента парцелът представлява всъщност най-голямата празна зелена площ в доста хаотично застроения комплекс на Медицинска академия.

Този конкурс доведе до няколко вътрешногилдийни скандала, но със сигурност не стана медиен хит – като конкурса за софийския площад „Света Неделя“ например. А новата сграда ще бъде сериозна – 7-етажна, с голяма площ и в доста голям имот от близо 13 500 кв.м. Защо, както коментира един архитект в социалните мрежи, този имот не беше присъединен към съседния му, за да се получи достатъчно голям терен за нова детска болница с реална паркова зона, не е ясно. Нито е ясно защо на ректората на Медицинския университет му е нужна такава голяма сграда.

Ограденото в червено е парцелът за новата сграда на Медицинския университет. В непосредствено съседство: горе вдясно е изоставеният строеж, готвен за новата детска болница; до него вляво е 14-етажната сграда на „Майчин дом“. Източник: Заданието на Медицинския университет

Интересно е и друго. Оказва се, че на едно и също място за една година ще се строят две ключови, сериозни като обем обществени сгради: чисто нов университет с 28 000 кв.м разгъната застроена площ (след архитектурен конкурс с 10 участници) и реконструиран стар строеж за (детска) болница с близо 48 000 кв.м площ (след процедура за инженеринг с двама участници). Такова нещо не ни се беше случвало от години.

Спечелилият проект в конкурса за нова сграда на Медицинския университет © Студио „Тилев архитекти“

Че тази болница няма да прилича на Alder Hey, е ясно, въпреки че, иронично, и ливърпулската болница е изградена по ожесточено критикуваната и там британска версия на строителен инженеринг.

По-големият ни проблем тук е, че през последните 30 години нямаме нито една съвременна държавна здравна или образователна сграда, която да служи за пример. Ясно е, че критериите ни са занижени: ако имаме чисти, нови болнични сгради с хигиенични настилки, а не мозайка на петна; със собствени санитарни възли към стаите, а не общи – и това е достатъчно. Но всъщност съвременната архитектура на болниците в България е на изключително лошо ниво (и на университетите също, като стана дума). Погледнете само съответната категория в инвестиционния конкурс „Сграда на годината“.

Дори конструкцията на строежа в двора на Александровска да се окаже годна, дори да не е по-скъпо да се реконструира, вместо да се събори и преизгради, дори да се препроектира – това би ли била добра нова детска болница? Архитектурният отговор е: не.

Новата публична архитектура е шанс, който упорито не използваме при всички изхарчени милиони. А най-тъжното е, че пропиляваме този шанс дори когато става дума за нещо толкова важно. В случая губим възможността за съвременна детска държавна болница с добра архитектура, изградена след конкурс. Губим възможността лекарите да работят в нова сграда, която да им върши реална работа. Губим възможността децата да се лекуват в адекватна среда и да се чувстват добре там.

Губим и възможността най-накрая да се пробваме да направим болница, която не прилича на болница.

Заглавна снимка: Стопкадър от кратък филм за Alder Hey Children’s Health Park Liverpool

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

„Карин дом“ – архитектурният конкурс като социална дейност

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/karin-dom-contest/

Конкурсът „Карин дом“ се проведе насред коронавирус бурята, съответно мина относително незабелязано. А не бива. Хубаво е такива събития да се знаят, защото те градят конкурсна култура, а нашата е все още твърде хилава. Освен това крепят вярата ни в глобализацията и внасят доза архитектурен оптимизъм в тревожните ни души. 


Варненската вила на фамилия Станчови е романтична 100-годишна къща, скрита сред стари дървета в края на Морската градина, малко след плажа „Трета буна“. Едно време от дълбоката тераса, засенчена с кобилични арки, поляната слизала директно до морето. Днес морето се вижда от прозорците, но висока подпорна стена отделя Станчовата алея от брега и до него слизат по-лесно автомобилите, отколкото разхождащите се в парка.

„Карин дом“

Вилата е построена през 1908 г. от царския дипломат и политик Димитър Станчов, през 1944-та е национализирана, а през 1993 г. – реституирана. Година по-късно внукът Иван Станчов – известният емигрант и тогава посланик на България в Лондон, убеждава фамилията си да предостави вилата за благотворителни цели, а именно – като дом за работа с деца с увреждания. През същата година той създава Фондация „Карин дом“, кръстена на неговата братовчедка Карин, която страда от церебрална парализа по рождение. А през 1996 г. във вила „Станчов“ официално е открит Центърът за деца със специални нужди „Карин дом“.

Оттогава до днес центърът е помогнал на хиляди деца и е обучил хиляди специалисти и родители от цяла България. „Карин дом“ разчита основно на благотворителност и спонсорство, насърчава социалната ангажираност и е пример за активна дейност с реални резултати. Деца там има всекидневно, с тях се работи индивидуално и по групи, тестват се нови терапевтични методи, обръща се особено внимание на ранната интервенция, а специалистите се обучават постоянно. И всичко това – на брега на морето, сред поляните на Морската градина.

Вилата на рода Станчови, където все още се намира „Карин дом“. Източник: „Карин дом“

Но нещата се променят. Когато за пръв път посетих „Карин дом“ тази зима, беше пикът на първата грипна епидемия за 2020 г. Деца обаче имаше, хората работеха, а старата вила очевидно вече им беше малка. Коридорите бяха тесни и препълнени, трамплинът, използван за някои от специалните терапии, беше сврян в тясна стая за зимата (през лятото го изваждали на тревата), а най-тъжно беше помещението за арт терапии в мазето – сред тръби и с тесни, малки, високи прозорчета. Всъщност се оказа, че вече няколко години Центърът си търси нов дом, и то не само защото къщата им е тясна, а и защото част от наследниците на рода Станчови са изчерпали лимита си от благотворителност и си искат вилата обратно.

През 2017 г. „Карин дом“ кандидатства пред Фондация „Велукс“ за финансиране на изграждането на нова сграда и получава малко под 1,5 млн. евро по проект „Карин дом – следващите 20 години“. В началото на 2019 г. Община Варна решава да дари на „Карин дом“ общински терен за новата сграда и отрежда за целта парцел от около 2,5 дка в близост до градския стадион „Спартак“ и административно-медицинския комплекс около Окръжна болница – Варна, в двора на две общежития, строени през 50-те години на миналия век.

Конкурсната зона в общинския терен до варненския стадион „Спартак“. Източник: Задание за конкурс „Карин дом“

Конкурсът

Сега архитектурните конкурси са рисков бизнес. Да, те са най-добрият и най-прозрачният начин, измислен досега, да се харчат обществени (а и частни) пари за архитектура. Да, качеството на съвременната архитектура (и българската в това число) е пряко свързано с качеството на конкурсното начало. И да, такива конкурси са ключови за развитието на архитектурната мисъл въобще.

Но всеки конкурс почти винаги е свързан със скандал – ту малък, ту голям. Имаме проблеми с вездесъщия Закон за обществените поръчки (ЗОП), проблеми със заданието, с журито, с победителите, с липсата на победители, с процедурата, с критериите, с качеството на избрания проект, с осъществяването на избрания проект, с неосъществяването на избрания проект. Хората протестират, властта се крие, архитекти обжалват, обиждат се един друг, отчайват се или се затварят в себе си и в частната си практика, твърдо решени, че всички тези конкурси са чиста загуба на време и от тях смисъл няма никакъв. Каква конкуренция, каква конкурсна култура, какво ти качество на архитектурната среда.

И все пак Фондация „Карин дом“ решава да направи международен, отворен и едноетапен конкурс за своята нова сграда, макар че е частна неправителствена организация и формално не е задължена да прави така. И това е правилно решение по няколко причини.

Първо, един добре организиран отворен архитектурен конкурс не само отговаря на по принцип отворения и прозрачен начин на работа на фондацията, но е и отличен пиар, особено ако завърши щастливо.

„Уолтопия“ може и да беше най-големият световен производител на изкуствени катерачески стени в света години преди 2013 г., но именно тогава, покрай големия конкурс за нейната нова сграда Collider Activity Center, всички научиха името на компанията. През 2014 г. Община Пловдив успешно използва инерцията от архитектурния конкурс за площад „Централен“ покрай кандидатурата си за Европейска културна столица само за да зареже добре започналото начинание по средата – за разочарование и на архитекти, и на граждани. Още през 2015 г. Фондация „Баухаус Десау“ подготви света за предстоящото мощно отбелязване на 100-годишнината на най-важната архитектурно-дизайнерска школа на ХХ век с организирания голям конкурс за нов музей в Десау, който събра 815 проекта от цял свят. Примери много.

Хубавото при „Карин дом“ е, че покрай конкурса много хора научиха повече за дейността на организацията, за нейните принципи за приобщаване и за деликатната ѝ работа с децата. Когато става дума за организация, която разчита основно на дарения, това е важно.

После, архитектурната задача, поставена от конкурса, всъщност никак не беше лесна. „Карин дом“ трябва да се премести рязко от Морската градина в усойния засенчен двор между две общежития от сталинистки тип, близо до стадион и до един от най-натоварените варненски булеварди. И там пак да създаде добра среда за работа и пребиваване на деца. При това с ограничен, точно фиксиран бюджет. Конкурсите помагат и за това – колективната мисъл да събере достатъчно разумни решения на една трудна задача.

Това беше добре организирано и добре популяризирано архитектурно състезание с кратко и ясно задание. Организаторите от варненското дружество „Оптимистас“ съумяха да съберат 174 проекта от 48 страни, което е сериозен брой за момент, в който архитектурната гилдия не страда от липса на работа, съответно има по-малко време за конкурси. Организацията на „Карин дом“ следваше примера на най-популярния варненски конкурс от последните години – за нова библиотека от 2015 г., който събра 370 проекта и се превърна в най-големия у нас общински конкурс, организиран по ЗОП в новата българска история. Добре е да има приемственост и да започнем да създаваме конкурсна школа и в България. (Лошо е, когато съдбата на новата библиотека все още не е ясна, въпреки издаденото през 2018 г. разрешително за строеж. Но това е отделна тема).

Победителят

В крайна сметка, след 4-дневно журиране, на 4 март 2020 г. беше обявен и победителят в конкурса „Карин дом“ – базираното в Германия UNAS Studio на Биляна Асенова и Саша Чабати.

Победилият проект на UNAS Studio. Източник: Конкурс за „Карин дом“

Те спечелиха със сдържана компактна кутия, на пръв поглед семпла, но всъщност добре обмислена и като местоположение в средата, и като функция, и като икономичност и енергоефективност. В този си вид сградата запазва най-много от съществуващите дървета, оставя максимално голям двор, има икономично фасадно решение и създава добре организирано споделено пространство вътре, което дава много възможности за непринудена атмосфера и включване на децата със специални нужди – все необходими условия, поставени и в заданието, и от възложителя. Именно тази ефективност на сградата и голямата вероятност тя да влезе в осигурения бюджет предполагат нейната скорошна успешна реализация.

На второ място бе класирана сдържана павилионна структура с доста по-скъпа дървена конструкция на Denis Olegovich Antokhin, Русия.

Проектът на Denis Olegovich Antokhin. Източник: Конкурс за „Карин дом“

На трето място остана смелата поредица от неочаквани пространства, проектирани от индийското студио atArchitecture.

Проектът на студио atArchitecture. Източник: Конкурс за „Карин дом“

Журито определи и три специални награди за проекти, които заслужават поощрение като радикален, макар и по-скоро неосъществим архитектурен жест: на българското студио POV, които правят открит гараж на втория етаж на сградата, на българите от NADA за техния графично впечатляващ проект с умишлено създадена приказна атмосфера и на испанците от tuungoo arquitectos, които правят смела, модулна и изцяло дървена дженга структура.

Проектът на POV. Източник: Конкурс за „Карин дом“
Проектът на NADA. Източник: Конкурс за „Карин дом“
Проектът на tuungoo arquitectos. Източник: Конкурс за „Карин дом“

Много са стъпките, които един конкурс трябва да извърви, за да бъде успешен. Конкурсите трябва да са ясни, популярни и привлекателни. Трябва да привличат будни умове, които да инвестират идеите си в тях. Трябва да решават конкретни проблеми. Трябва да са реални и реализируеми. Трябва да се оценяват от добро жури, прозрачно и безпристрастно. Трябва да завършват с безапелационен победител. И победилият проект трябва да се построи.

Този текст е написан от Анета Василева от позицията ѝ на архитектурен наблюдател и активен участник в конкурсните процеси в България през последните години. Авторката беше част от журито на конкурса „Карин дом“ и е съоснователка на WhAT Association (WhATA), които стоят зад конкурса за преустройство на бившата „Топлоцентрала“ на НДК в Център за изкуство и култура (2017), зад международните конкурси за нова библиотека във Варна (2015) и за реконструкция на площад „Централен“ в Пловдив (2014).
Заглавна снимка: Колаж от проекта на UNAS Studio

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.

Архитектурата утре, или още причини защо да не рушим старите сгради 

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitekturata-utre/

Преди няколко дни френското правителство съобщи, че подготвя закон, който да задължи всички нови публично финансирани сгради да бъдат строени поне 50% от дърво и други естествени материали със значително по-нисък въглероден отпечатък от обичайните стомана и бетон. През юни 2019 г. Кралският институт на британските архитекти (RIBA) обяви извънредно положение по повод климатичните промени, а в края на годината публикува официален наръчник, който да помогне на архитектите им да започнат към 2030 г. да проектират само въглеродно неутрални сгради.

Кенго Кума завърши дървен стадион в Токио за Олимпийските игри това лято. Zaha Hadid Architects го „надцакаха“ с още по-дървен (и като конструкция) стадион, който получи разрешение за строеж в Глочестършир, Англия. А миналия декември студиото на Норман Фостър публикува напорист „Манифест за устойчива архитектура“, защото „дори и всички нови и съществуващи сгради в целия свят да бъдат съобразени или реконструирани според установените в момента „зелени“ сертификационни системи, това пак няма да ограничи покачването на световната температура до 1,5 градуса според Парижкото споразумение“. Тоест трябва да минем отвъд стандартното разбиране за устойчивост.

Логично, всичко това се случва в края на една от най-горещите години в човешката история, по време на една от най-топлите и сухи зими и след като Грета Тунберг стана не само Човек на годината на сп. „Тайм“, но вече и до болка познат герой от мемовете. Свидетели сме на индустрия в паника, която май може и да загърби лицемерното greenwashing, което пълнеше рафтовете на библиотеките ни с дебели томове за устойчива и „зелена“ архитектура, а къщите – със соларни панели и умни джаджи, докато циментовата индустрия остава третият най-голям производител на въглеродни емисии в света след Китай и САЩ (да, абсурдно сравнение, но е факт).

Колко е вредно строителството

Темата колко е вредно строителството за околната среда, е дълга и тегава, свързана с много статистики, европейски законови регулации и примери от цял свят. Да, около 40% от всички произведени отпадъци са строителни и трябва да започнем да ги рециклираме и преизползваме изцяло. Да, ако общо пластмасата, която човечеството е произвело през последните 60 години, е 8 млрд. тона, то циментовата индустрия произвежда такова количество само за две години. И докато прочетете края на това изречение, строителството в глобален план вече ще е изляло повече от 19 000 вани бетон.

„Да живееш в бетонна кутия не е особено щастлива ситуация – каза през октомври миналата година японският архитект Кенго Кума в София, в препълнената аула „Максима“ на УАСГ. – През ХХ век са били много консервативни с материалите, затова през ХХI век трябва да се върнем към природата, да използваме повече дърво.“

Идеята да строим бъдещето или поне новия XXI век само с дърво е изкусително екологична, но това не е възможно навсякъде и във всички условия, разбира се. Нито можем да съсредоточим населението на Земята в свръхконцентрирани дървени градове насред възобновяеми гори, нито можем да направим дървени поселения на Марс.

Да използваме отново

Има и още един любопитен факт. През ХХ век са построени повече сгради, отколкото през всички останали предходни векове, взети заедно. Целта на модерната епоха е да създава бързо, евтино и ефективно здания, които да решават проблеми – включително използвайки нови, индустриализирани материали и методи за строителство. Както и ужасно много бетон. Голяма част от тези комплекси днес остаряват лошо, обект са на спекулативно презастрояване и предлагат некачествена среда за живот. Съответно много от тях са разрушавани и на тяхно място се строят нови.

Но във времена на климатични промени и социални размествания трябва да внимаваме както с какви материали строим, така и какво и как разрушаваме. Разрушаването е не по-малко вредно за околната среда от енергоемките стъклени небостъргачи и бетонирани градове, а дори и 100% от строителните отпадъци да се рециклират и използват отново, това пак не би компенсирало разходите и въглеродния отпечатък на новото строителство.

През 2019 г., за второ поредно издание, носителят на европейската награда за съвременна архитектура „Мис ван дер Рое“ бе не нова сграда, а реконструкция. След като през 2017-та бе отличена реконструкцията на холандския следвоенен модернистичен комплекс DeFlat Kleiburg, на 10 април м.г. наградата беше дадена за забележителната трансформация на Grand Parc Bordeaux – 3 блока с общо 530 жилища в покрайнините на Бордо, построени в началото на 60-те години на миналия век и доскоро предвиждани за разрушаване. Посланието е ясно: Европа има нужда от качествени масови жилища. Спомнете си сградите на следвоенната социална държава и мислете как да ги използваме, вместо да ги рушим.

Дългите общи тераси са превърнати в индивидуални зимни градини, давайки повече пространство и светлина за обитателите на Grand Parc Bordeaux. Стопкадри от филма за комплекса

Ето тук екологичният хай-тек на Фостър и останалите се среща с иначе благообразни теми като памет и културно наследство. Творческото преизползване (т.нар. adaptive reuse) на старите сгради и на декарите застроена площ, които модернизмът на XX век ни остави, се превръща все повече от реставраторски експеримент или ретро носталгия в обикновена проява на здрав разум. Оказва се, че това е далеч по-устойчивият, икономически разумен и екологично отговорен начин за архитектурна намеса.

Rotor DC и кръговата икономика

През ноември 2019 г., няколко седмици след гостуването на Кенго Кума у нас, в София пристигна Мартен Гийлен, съосновател на брюкселския колектив Rotor и един от лекторите на провелия се в НДК международен симпозиум към „Мелба дизайн фестивал 2019“. Около неговата лекция се вдигна незаслужено малко шум.

Гийлен управлява подразделението Rotor DC (Rotor Deconstruction), което събира и рециклира за повторно използване материали от сгради, предвидени за разрушаване. До една от жп гарите на Брюксел, в халетата на стара шоколадова фабрика, Rotor DC складират, почистват, възстановяват и препродават за нова употреба мраморни и циментови подови плочи, огледала, мивки, керамични плочки от реконструирани ресторанти и училища, стъклени прегради, дървени врати, десетки квадратни метри декоративни елементи за окачени тавани, стотици седемдесетарски лампи, столове и всичко възможно, което може да бъде спасено и използвано отново.

Особено голяма е продукцията от разрушаваните следвоенни сгради. В момента например едновременно частично се разрушава и реконструира голям комплекс от офис кули в централния бизнес квартал на Брюксел, който е завършен едва през 1983 г. Очаква се строителните отпадъци да достигнат 90 000 тона. В резултат Rotor DC вече прибират стотици вътрешни преградни стени, врати и санитарно оборудване оттам в своите складове.

Гийлен отбелязва всички плюсове от техния експеримент за кръгова икономика в строителството – използват се местни материали, вместо да се транспортира нов мрамор от кариери в другия край на света например; старите материали и предмети пазят паметта на мястото, по-евтини са; дизайнерите харесват ретро находките и ги използват в хипстърски интериори и най-вече – прави се истинско екологично преизползване.

Белгийците не са единствени. През 2019 г. в Копенхаген Lendager Group завърши жилищния комплекс Resource Rows, който е строен основно с рециклирани материали, а фасадата му е направена от декоративни панели с тухли, събрани при разрушаването на голямата пивоварна на „Карлсберг“ в града. Комплексът е постигнал 50% намаляване на въглеродните емисии спрямо стандартното строителство.

Какво значи това, преведено на български

България покрива формално законовите изисквания на Европейския съюз и през 2020 г. трябва да постигне 70% оползотворяване на строителните отпадъци. Имаме закони, всеки строеж трябва да има „План за управление на строителните отпадъци“, а всички се надяваме да започнем да използваме след рециклиране поне бетона от разрушаването на сгради като бившия хотел „Сердика“ или недостроения комплекс на ИПК „Родина“ в София. Все още обаче сме далеч от северноевропейската паника пред климатичните промени. За нашия строителен сектор те се случват някъде далеч, там, в Европейския съюз – ние само следваме, доколкото можем, буквата на закона, а реален пазар за рециклирани строителни материали у нас де факто липсва.

Все още ми е трудно да си представя тук сграда с фасада от начупени тухли, но съм сигурна, че и българските интериорни дизайнери биха се сбили за шейсетарските лампи или настилки от съборения през 2017-та хотел „Астория“ в Златните пясъци.

Когато през ноември се разхождах с Мартен Гийлен из коридорите на ремонтираното НДК и му разказвах колко мрамор е бил изхвърлен и как сме успели да спасим от рампата на ниво –3 едва няколко стола от стотиците изхвърлени мебели, ламперии и материали, той каза: „Жалко, че не сме били тук.“


Заглавна снимка: Фасада на жилищния комплекс Resource Rows от тухли, събрани при разрушаването на пивоварната „Карлсберг“ в Копенхаген. Източник: Lendager Group

Тоест“ разчита единствено на финансовата подкрепа на читателите си.