Tag Archives: общество

Да надхитриш смъртта. Разговор с авторите на „Последният дар на човека“

Post Syndicated from Мартин Касабов original https://toest.bg/posledniyat-dar-na-choveka-interview-s-avtorite/

За съжаление, не можем да спасим всички. Но в някои случаи можем да победим смъртта, да я надхитрим. Когато починалият стане донор и в смъртта си дари живот на други хора. Това е последното добро нещо, което човек може да направи на тази земя. Няма по-възвишено и благородно нещо.

Когато реализираш донорска ситуация, осъзнаваш, че смъртта не е краят. Че и в нея може да има надежда и утеха. Надежда за реципиента, че ще живее нормален живот. Утеха за близките на донора, че там някъде част от него е все още жива.

Д-р Сибила Маринова,
координатор по донорство

Думите на д-р Маринова са включени в интерактивния разказ за донорството на органи в България „Последният дар на човека“. Проектът на Александър Николов и Димитър Панайотов обхваща над 100 срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в повече от 15 населени места. В продължение на повече от шест години двамата снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации и стават свидетели на една донорска ситуация. С младите документалисти разговаря Мартин Касабов.


За донорството често се говори с числа и данни. Вие сте избрали да разкажете за хората, които стоят зад тях. Безвъзмездно, чрез подхода на „бавната журналистика“. Това не се случва често у нас. Как се роди проектът и откъде взехте пример за оформянето му като интерактивен разказ?

Димитър: „Последният дар на човека“ се роди от само себе си – като естествено продължение на нашия професионален път. А темата, за огромно съжаление, ни откри сама.

Двамата се интересуваме от подобен тип журналистика още докато бяхме студенти: аз – в Софийския университет, а Александър следваше фотожурналистика в Лондон. През 2015 г., тъкмо когато и двамата завършихме бакалавърските си степени, се случи инцидент с брата на Сашо – Георги. Той почина на 21 години от мозъчен кръвоизлив и стана донор на органи. Месец по-късно двамата със Сашо записахме една и съща магистърска програма – „Е-Европа“ на проф. Нели Огнянова. Програмата е интердисциплинарна, но с важен акцент върху медиите. Именно там се зароди и идеята да създадем документален проект, посветен на Георги и на донорството на органи.

Всъщност „Последният дар на човека“ започна като чисто учебен и експериментален проект. По-късно и двамата защитихме магистърските си тези на негова основа. Така че може да се каже, че той първо беше реализиран на теория, и то много задълбочено, а едва след това – и на практика.

Вдъхновявахме се от пионерите в този тип дигитална и мултимедийна журналистика, а именно The New York Times, TIME, The Guardian, носители на награди като „Пулицър“ и World Press Photo. Жанрът е нов и дори си има рождена дата – 20 декември 2012 г., когато излиза Snow Fall на NYT. Поради своето естество този жанр изисква много ресурси и до ден днешен не се практикува у нас. „Последният дар на човека“ е може би първият подобен български проект в такива мащаби.

Трябва ли лично да се сблъскаме със загуба или някой близък да се нуждае от трансплантация, за да се поинтересуваме от проблема с донорството у нас? Пораснали ли сме достатъчно като общество, за да помислим за другия въпреки себе си?

Димитър: За съжаление, явно трябва. Както сме написали в самия проект – ние всички се правим, че този проблем не съществува, защото си мислим, че такова нещо никога няма да се случи на нас или на хората, които обичаме. Реалността обаче е различна. Хиляди хора в България, в пъти повече от официалния списък, се нуждаят от нов орган. Десетки хиляди не са го дочакали, а на още десетки хиляди тепърва ще им се наложи да чакат.

Всъщност има хора, които се интересуват от темата и са провели този разговор. Но те са малко. Срещали сме се с много нуждаещи се от нов орган, малцина от тях признават, че преди да им се наложи, са мислили по този въпрос. Животът изведнъж е превърнал донорството на органи – нещо, за което са чували с половин ухо по телевизията – във фундаментална тема в тяхното съществуване. Често обаче тогава е твърде късно.

По-голямата част от обществото остава сляпа и глуха за проблема с донорството в България. А от нас не се изисква много – да проведем кратък, макар и труден разговор с близките си. Разговор, който скоро ще бъде забравен и няма да окаже влияние на живота ни, но в правилния момент ще изникне в спомените на хората, от които зависи решението за донорство. Този разговор може да спаси живота на четирима души.

Александър, първата глава е посветена на брат ти Георги. Историята е силно емоционална, освен с всичко друго, и с думите на майка ви, която въпреки загубата разграничава своя син от тялото му. Силен характер, доверие в науката, съчувствие – какво трябва да притежава човек, за да отвори сърцето си и да дари?

Александър: Универсалното качество, което обединява всички, дарили органите на свой близък, е преди всичко добротата. Всички донорски семейства в България са добри хора и са го направили единствено на базата на своите разбирания и убеждения. До този извод стигнахме след разговорите ни с координатори по донорство от цялата страна. Често ги питахме за причините, поради които някой дарява или отказва да дари, опитвахме се да изградим профил на двата типа хора. Мислехме, че основно образованите са склонни да направят този жест, но сгрешихме напълно. Оказа се, че нито социалното положение, нито етническата принадлежност, нито вярата, нито интелектуалният капацитет имат значение, когато човек е добър.

Относно брат ми – всички осъзнаваме, че телата ни са нещо преходно, че всяка личност е малкото камъче, което гради или спъва развитието на обществото. Именно вярата във взаимната помощ бе една от причините, поради които го направихме. Направихме го и заради Георги. Много малко хора могат да спасят пряко човешки живот, и то само на 21 години.

… И така смъртта на Георги се превръща в живот. Същата вечер, на 20 септември 2015 г., е транспортиран със самолет в София, където се извършват четири трансплантации – на два бъбрека, на черен дроб и на сърце. Преждевременната смърт на едно 21-годишно момче и волята на неговите близки дават надежда не само на четири други човешки същества, но и на техните семейства.

Из „Последният дар на човека“

Какви са основните предразсъдъци? Един от лекарите споделя, че е чувал като аргумент „Ами какво ще кажат комшиите?“. Към това със сигурност можем да прибавим суеверията, религиозността и недоверието в науката, които са пуснали дълбок корен у нас и избуяват още повече сега, по време на пандемията.

Димитър: Най-големият предразсъдък е тоталното недоверие в съвременната медицина, наука и особено в българската система на здравеопазване. Оказва се, че фактори като религията са по-скоро с второстепенно значение. Хората масово си мислят „как ще ги прецакат“ или „какво ще си кажат другите“. Ако трябва да сме откровени – можем ли да ги виним? Цялата ситуация с българската трансплантология е еманация на обществото и здравеопазването ни като цяло. Тази тема неслучайно е толкова важна в западните държави. В нея има от всичко. Медицина. Емоция. Философия. Вяра. Емпатия и човешка добродетел. Политика и логистика. Всички сфери на живота се обединяват в едно. Затова един бърз поглед към нея е достатъчен, за да се постави диагноза по много наболели за обществото ни въпроси.

Истина е, че хората не вярват в здравната система и лекарите, но нима нямат право? Медиите непрекъснато тръбят за най-скандалните случаи на злоупотреби, корупция, отвратително отношение и условия по болниците, каквито със сигурност има много. Но не по-малко са и белите лястовици – лекари, които въпреки всичко се борят за живота ни, защото това е тяхното призвание.

Не искам да звучим цинично и самият факт, че създадохме този проект, показва, че все още вярваме в обществото ни и че намираме смисъл да говорим. Но истината е, че имаме много път да извървим, преди да осъзнаем, че най-доброто, което можем да направим за себе си, е да мислим за другия. Това е един вид благороден егоизъм – помисли за другия, за да помисли и той за теб. За съжаление, все още сме далеч от този етап. И дори сме поели по обратния път. Самият факт какво се случва в момента в България по време на най-голямата здравна криза в новата ни история показва това. Страната ни е на първите места по смъртност от ковид в света и всеки ден у нас умират стотици хора. Всеки вече познава някой починал от ковид. Но това не само че не ни трогва и обединява като общество, но и сякаш изкарва най-лошото от нас. А в такъв случай какво остава да говорим за донорство…

България изостава. През 2019 г. у нас са извършени едва 53 трансплантации. Ако запазим сегашното темпо, ще са необходими повече от 20 години, за да се помогне на всички чакащи към днешна дата. Това не е статистика, която може да бъде „излъгана“. Какво е отношението на властта към проблема с донорството у нас?

Димитър: Истината е, че най-големите проблеми на донорството у нас са именно политически и административни, а не медицински или социални. Макар много българи да отказват да дарят, не са малко и онези, които се съгласяват. Имаме достатъчно добри специалисти и лекари, които да извършват трансплантациите и да се погрижат за пациентите след това. В това отношение също има проблеми, но те са свързани с малкия брой трансплантации – колкото повече има, толкова по-рутинна ще става дейността за лекарите и толкова по-успешни ще бъдат операциите.

За съжаление, политическата мотивация за повишаване на трансплантациите у нас е нулева. И честно казано, тук не може да обвиним едно правителство или една политическа сила. Независимо кои са били на власт до момента, постигнатите резултати са сходни и се дължат единствено на ентусиазма на хора, които са в системата. По-скоро българската трансплантология, доколкото я има, се реализира не заради политиците, а въпреки тях.

Проблемите са много, но основният е липсата на адекватна подкрепа от страна на властите. Помощ в организацията, достойно заплащане и мотивиране на екипите, които извършват трансплантации и донорски ситуации, както и на тези в самите болници. Трансплантологията не е приоритет – тя е поредната брънка в една система на здравеопазване с много проблеми. Това е особено валидно в условията на глобална пандемия и национална катастрофа.

В третата глава разказвате за координацията и оперативната намеса при донорска ситуация, която е „10% медицина и 90% организация“. Разполагаме ли с бърза и адекватна система, на която да имаме доверие, че ефективно ще направи всичко възможно органите да спасят човешки живот?

Александър: Разполагаме, да, и самият факт, че се реализират донорски ситуации, макар и недостатъчно, показва ясно, че организацията работи. Въпросът е екипите да имат повече мотивация, за да реализират повече донорски ситуации.

В България така е направена системата, че решението на близките е определящо за това дали ще има донорство, или няма да има, а ние се съгласяваме изцяло с хората. Обикновено онези, които отказват, го правят, защото не са говорили с починалия. Понякога е опит за бягство от чувството за вина, което може да изпитват… но всичко това са догадки. В такъв момент не може да питаме защо отказват. Не може да се бъркаме в личните чувства на хората, не можем да направим статистика на причините за отказ. Когато взаимоотношенията в семейството са здрави, решението се взема много бързо и близките са абсолютно убедени, че това трябва да направят. 

Д-р Валентин Маринчев, координатор по донорство
Из „Последният дар на човека“

Запознати сте, вярвам, с донорските карти, за които се оказа, че нямат юридическа стойност. Гласът на човека се чува, но в крайна сметка роднините решават какво да стане с тялото му. Мислите ли, че има полза от картите в този им вид?

Александър: Донорските карти се появиха като част от кампанията на Министерството на здравеопазването „Да! За живот!“. Въпреки че те наистина нямат юридическа стойност, смятаме, че помагат или могат да помогнат по два начина. От една страна, да бъдат поводът, който да провокира разговор по темата в семейството, а от друга – ако волята на донора не е споделена с близките му, при инцидент самата карта може да насочи близките за мнението, отношението и желанието на пациента по темата.

От какво се нуждаем? От адекватна държавна политика и от емпатични сърца може би? Достатъчно ли ще е, ако повече хора имат самосъзнанието да дарят, или това е само началото?

Александър: Да започнем от самосъзнаването и склонността да даряваме – това би било прекрасно начало. Защото можем да обвиняваме властите, политиците и лекарите. Но промяната не се прави от масата или от гневни коментари в социалните мрежи. Промяната настъпва и зависи от самите нас.

Как можем да помогнем на „Последният дар на човека“?

Димитър: Най-вече ако споделите и разпространите историята. Нашата цел е за проекта и за донорството да се говори повече. Подобно на „Тоест“, ние също се опитваме да развием модела на гражданско финансиране за качествено медийно съдържание. Затова, който желае, би могъл да ни подкрепи с дарение в „Платформата“.

В деня, в който мама разписа документите и всички формалности, които бяха нужни, разбрахме, че сърцето е трансплантирано. Тогава нещо стана в мен… сякаш… той си е жив, но в някой друг. Това, което аз харесвам като мисъл, е, че винаги животът и смъртта са част от една и съща история. Двете взети заедно правят един нов живот…

Алена Терзиева
Из „Последният дар на човека“

Заглавна снимка: © Александър Николов

Източник

Шест въпроса за правата и здравните мерки

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/maria-sharkova-interview-covid-19/

    • Нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. Налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували.
    • В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред Административния съд.
    • Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи.
    • Не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия.
    • В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“.
    • Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности, като фундаменталните права – на живот и на здраве.

България продължава да е на челните места в света по смъртност от ковид на глава от населението. В страната продължава и разпространението на невярна информация, свързана с ваксините и заболяването като цяло. Йоанна Елми провери дали мерките, свързани с ограничаване на заболеваемостта, са в нарушение на правата на гражданите, както и дали наистина никой не носи отговорност за здравето на хората при прилагане на ваксина. По тези и други въпроси тя разговаря с адвокат Мария Шаркова, специалистка в областта на медицинското право.


Нарушават ли т.нар. зелени сертификати определени права – граждански, човешки, както твърдят техните противници? 

Всяка мярка трябва да е пропорционална на целите, които иска да постигне. Следователно въвеждането на зелен сертификат не би било редно, ако няма заплаха за общественото здраве (например няма или са много малко случаите на COVID-19 и няма причина да се счита, че ще нарастват). Една мярка също не се смята за пропорционална, ако съществува по-умерена регулация: ако чрез въвеждане на зелен сертификат може да се ограничи броят на хоспитализираните и починалите, то затварянето на хората в домовете им за определен период или масовото спиране на работата на различни обекти не би било пропорционално.

Всяка мярка следва да е предвидима. Именно тук беше допусната грешка при налагането на сертификатите у нас, защото въпреки предвидимостта и предотвратимостта на тази вълна в сегашните ѝ размери се забеляза едно доста дълго бездействие от страна на здравните власти, което доведе до необходимостта в даден момент рязко да се въведат ограничителни мерки. Макар отдавна да се знаеше, че точно в този учебен период ще има увеличение на случите, не се взеха здравни мерки за безопасното провеждане на учебния процес, като явно се е разчитало на онлайн обучението. Едва сега (сякаш се е случило нещо неочаквано и непредвидимо) Министерството на образованието и науката и Министерството на здравеопазването решиха, че ще въвеждат изследвания за учениците и персонала в училище, едва сега започна обсъждането на регламент по този повод и едва сега се закупуват медицински изделия за целта. Това е особено видима демонстрация на безотговорност. 

Нарушават ли тези мерки правата ни? Няколко важни аргумента защо отговорът е „не“. Първо, в конкретния случай определянето на различните групи е научнообосновано – доказано е, че ваксинираните и преболедувалите в рамките на определен срок са много по-безопасни за обществото. За тях рискът да се разболеят и да предават инфекцията е изключително малък. Второ, възприети са средства за доказване на преболедуване, които са утвърдени от науката – като вид изследване и срок. Тоест нямаме неравно третиране, защото разглеждаме различни групи хора, носещи различен риск. И това няма никаква връзка с въпроса дали ваксината е препоръчителна, или е задължителна. Трето, налице са алтернативи за хората, които не са ваксинирани и не са преболедували – те могат да си правят изследвания. Тук е важно да се регламентира ясно и конкретно кои хора имат право на безплатни тестове, кои следва да доплащат или изцяло да заплащат тестовете си, като освен това тестовете трябва да са достъпни, тоест да не се създава прекомерно неудобство, което да е непреодолимо. В много държави се въведе изискване само за ваксинация без възможност за изследване като условие за работа на някои места, за достъп до университети и прочее.

Въвеждането на определени мерки спрямо неваксинирани хора и тези, които нямат имунитет, за целите на защитата на здравето и живота на обществото не представлява забранена дискриминация, нито засяга недопустимо правото на личен живот.

Говорите за пропорционалност на мерките спрямо ситуацията. България е държава, в която често се злоупотребява с власт по много параграфи, което до някаква степен обяснява масовото недоверие и реакцията спрямо мерките. Как могат обикновените граждани (тоест не-прависти, в това число и журналистите) да преценят кога една мярка е пропорционална и кога – не? 

Масовото недоверие се дължи на демонстрираното в хода на епидемията институционално безсилие и използването на епидемията в предизборни схватки и спорове. В случай че някой се съмнява в законосъобразността на дадена мярка, може да я обжалва пред съд, който да прецени дали тя не засяга нечии права. Съответно ако ги засяга, дали това е в рамките на позволеното, допустимо засягане с оглед постигане на целите на тази мярка. Тъй като противоепидемичните мерки се налагат от МЗ или от директорите на регионалните здравни инспекции със заповеди, които са общи административни актове, те подлежат на обжалване пред Административен съд – София-град.

Освен това аз смятам, че гражданите трябва да бъдат информирани, а не манипулирани. Добре е предприетите мерки да се разясняват, като тук голяма роля имаме и ние – юристите, вие – журналистите, както и органите, налагащи тези мерки. За жалост, живеем в условия на епидемия от популизъм и фалшиви новини, разпространявани под формата на „друга гледна точка“, и тази задача е много трудна.

Един от основните аргументи на противниците на ваксинацията е, че никой не носи отговорност при поява на странични ефекти. Истина ли е това? С какви инструменти разполага българският гражданин по принцип и в специфичната ситуация с ваксините, за да потърси правата си като пациент и реципиент на лечение или медикамент? 

Една от големите грешки на МЗ при въвеждането на ваксинопрофилактиката срещу COVID-19 беше оглушителното мълчание по този въпрос, който има своя много ясен отговор. Това доведе до множество спекулации, интерпретации и дори абсурдни твърдения.

Отговорността, която възниква при поява на нежелани постваксинални реакции, не е по-различна от отговорността при поява на нежелани реакции при употреба на който и да е лекарствен продукт, но ето – никой не пита: „Ако изпия този аспирин сега и получа тежка реакция, кой ще отговаря?“. Всички нежелани реакции подлежат на докладване и проверка и това е първото, което всеки гражданин може да направи. Изпълнителната агенция по лекарствата има много проста и лесна за употреба система за докладване, като всеки човек има право да докладва за такава реакция.

Отговорността при нежелани реакции се определя след анализ на причините за възникването на такава реакция и причинно-следствената ѝ връзка с поставянето на ваксината (или приема на съответния лекарствен продукт): дали се дължи на неправилно поставяне, неспазване на изискванията за безопасност, неправилно транспортиране и съхраняване, възникване на нежелана реакция извън кратката характеристика на продукта и т.н.

Тук е мястото да поясня, че не е вярно твърдението, че производителите са освободени от отговорност по силата на договорите си с Европейската комисия. Производителите носят отговорност, но в определени случаи държавите следва да ги обезщетят, ако самите компании заплатят обезщетение на пациент. На мен не ми е известен нито един случай до този момент на заведено дело по повод реакция след поставяне на ваксина срещу COVID-19.

Следва да подчертаем обаче, че както при всеки прием на лекарствен продукт, и при ваксинирането пациентът носи риска от възникване на тези нежелани реакции, които са описани надлежно в кратката характеристика. Това е така, защото при всяка медицинска дейност, включително ваксинопрофилактиката, когато се съгласим с ползите от дадено лечение или медикамент, поемаме и рисковете, с които сме запознати.

Въвеждането на изисквания за ваксинация не е нова практика. Такива изисквания например има при имиграция или дори посещение в друга държава. Може би да обясним защо това не нарушава индивидуалното право и каква е правната логика на подобна мярка? 

Да, това е вярно. Най-известният пример е с въведената ваксинация за жълта треска като условие за достъп до някои държави съгласно Международните здравни правила на Световната здравна организация. Въвеждането на задължителни ваксинации не представлява недопустима намеса в правото на личен живот, като тази теза беше потвърдена от Европейския съд за правата на човека по делото „Вавричка и други срещу Чехия“, тъй като ваксинирането се въвежда в отговор на належаща обществена нужда, доказана е тяхната безопасност и ефикасност и изискването е пропорционално на преследваната цел.

Къде е границата между индивидуалния избор и гражданските задължения, между личната и колективната свобода?

Съвсем скоро подготвях една статия за сп. „Адвокатски преглед“, отразяваща практиката на американските съдилища по отношение на ваксинопрофилактиката. На широката публика не е известно, че първите съдебни спорове, касаещи този проблем, са възникнали още в началото на миналия век. През 1902 г. в щата Масачузетс пастор повдига въпроса за съответствието на задължителната ваксинация с 14-тата поправка на Конституцията на САЩ, която постановява равенство пред закона. Още тогава Върховният съд на САЩ приема, че при определени условия, свързани със запазване на общественото здраве, може да се ограничават определени права и свободи, тъй като здравето и животът на хората имат превес в подобна ситуация (и тогава е имало тежка епидемия с много смъртни случаи). Впоследствие и до днес съдилищата в САЩ се позовават на този прецедент, когато разглеждат спорове, свързани с ваксинопрофилактиката и произтичащите от нея последици. Това включва скорошни казуси, като забраната да се посещава университет от неваксинирани студенти или по повод изискването на болниците към техния персонал да бъде ваксиниран.

Започнах с този случай, защото той отразява една традиция в правоприлагането, която продължава да се счита за разумна и справедлива в днешните условия. В случаите, когато с нашето поведение застрашаваме живота и здравето на хората, се ограничава възможността „сами да си преценяме“ (както шеговито напоследък се използва този израз). Например когато желаем да шофираме с неразрешена скорост, застрашаваме не само нашия живот, но и живота на околните. В контекста на общественото здраве такива примери могат да се дадат с използването на антибиотици, тъй като безразборният им прием води до антибиотична резистентност, която застрашава не само конкретния пациент, но и цялото общество. Или пък спазването на стриктна хигиена от членовете на персонала на лечебните заведения не е въпрос, засягащ само „Моето тяло – мое решение“, защото неспазването на правилата за антисептика води до възникване на вътреболнични инфекции, застрашаващи живота на пациентите.

Правото на личен живот – например дали да посетя бар, да пътувам и прочее, включително правото на труд, не са абсолютни права, които да са гарантирани в пълен обем, постоянно и независимо от ситуацията. Нашите лични права имат определени граници, за да се осигури упражняването на правата на другите и да се защитят най-висши ценности като фундаменталните права – на живот и на здраве. Нека обясня с пример: мой близък с онкологично заболяване на активно лечение с химиотерапия не може да бъде ваксиниран поради моментното си състояние. Негов близък, който се грижи за него, не се ваксинира, защото не желае. В резултат на това болният беше заразен с COVID-19 и впоследствие почина. Тук се вижда директният ефект, който решението на един човек да не се ваксинира има върху живота и здравето на друг уязвим човек.

Изглежда, че у нас нямаме добра гражданска култура за припознаване на този баланс. Какви са Вашите препоръки в тази насока? Необходими ли са образователни инициативи, кръгли маси с граждани и подобни? 

По време на тази епидемия се проявиха някои отчайващи дефицити на нашето общество. Отчайващи, защото в условията на епидемия солидарността и грижата за другите са от особена важност, съответно още по-силно изпъкват егоизмът, крайният индивидуализъм и липсата на усещане за принадлежност към дадена общност. Наблюдавам и доста парадокси – например хора, които са против абортите, внезапно вдигат лозунга „Моето тяло – мое решение“; хора, използващи езика на омразата по всякакви поводи, включително срещу граждани с различна сексуална ориентация, изведнъж започват да говорят за „медицински фашизъм“.

За съжаление, този хаос се използва – къде умело, къде не чак толкова – от политиците, които демонстрираха тежка безотговорност в хода на епидемията и поставиха кариерните си интереси над здравето на хората. Да, нашето здраве несъмнено е наша отговорност, но осигуряването на общественото здраве е колективно дело, в което участват всички. А политиците небрежно прехвърлиха това върху отделните граждани. Необходими са много усилия от всички сектори, за да се преодолеят всички тези дефицити.

Заглавна снимка: © Марта Божикова

Източник

Измирането на българското племе

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://toest.bg/izmiraneto-na-bulgarskoto-pleme/

Българското племе измира така, както индианците от двете Америки са измирали от чума, шарки, туберкулоза и куп инфекциозни заболявания, донесени от европейските завоеватели. С тези темпове на смъртност – по-високи от средната за Европа, комбинирани със слабата раждаемост – колкото европейската,

прогнозата, че през 2050 г. българите ще наброяват около 5,8 милиона, ще се окаже силно надценена.

Тези модели са правени отпреди появата на COVID-19. Тогава още никой не знаеше, че България ще се окаже твърдината на антиваксърите, на чипираните с конспиративни теории умове, които бранят възгледите си с настървението на гонче. Тези хора пълнят реанимациите и леглата в ковид отделенията и умират с коронавирус – но с недокоснати от ваксините тела и умове. Фактите: починалите през октомври 2020 г. са били 429, за този октомври са 3036. Седем пъти повече. А само за първите пет дни на ноември вече са 756.

Лесно е да се дренират блата, не и човешки умове, затлачени от фалшиви новини. Целенасоченото бомбардиране с поток от такива новини за кратко време постига силно „заблатяване“. Ваксините бяха пуснати за масова употреба от началото на 2021 г., но дезинформацията срещу тях започна още по време на пандемията. Според научно изследване от май 2021 г. в периода от 31 декември 2019 г. до 30 ноември 2020 г. са идентифицирани 637 съобщения, свързани с ваксината срещу COVID-19, в 52 държави: 91% са били слухове и 9% – конспиративни теории. От 578 слуха 36% са свързани с разработването на ваксини, наличността и достъпа до тях, 20% – със заболеваемостта и смъртността, 8% – с безопасността, ефикасността и приемането, а останалите са други категории. От 637 съобщения 5% са верни, 83% са неверни, 10% са подвеждащи и 2% – силно преувеличени.

Любопитното е, че на картата към изследването, показваща възприемчивостта към дезинформация и слухове в различните държави по света в изследвания период, България е оцветена в светло – тоест е незасегната. Това означава, че ако правителството на ГЕРБ беше започнало смислена кампания още миналото лято в полза на ваксините като единствения (и до този момент) способ за справяне с пандемията и нейните последици,

България нямаше да е залята от дезинформация и да е на последно място в ЕС по ваксинирани.

Но третият кабинет на Бойко Борисов не си мръдна пръста за такава кампания – нито миналата година, нито до 11 май т.г., докато управляваше. Нещо повече – даде публичност и легитимност на скептици за ковид мерките и противници на ваксинацията, като инфекциониста доц. Атанас Мангъров, създавайки, макар и за кратко, Медицинския съвет, в който той участваше. Мангъров, завеждащ отделение в Инфекциозната болница, смяташе, че през септември 2020 г. няма да има втора вълна от COVID-19, а тази година продължава да сее съмнения във ваксините. Освен че не се е ваксинирал, публично заяви, че задължителната ваксинация е фашизъм, и поведе протести срещу ваксинацията, в които се включиха проруските партии „Възраждане“, АБВ и др.

Със слабата информационна кампания на Борисов от „Има такъв народ“ се оправдаха, че са подценили опасността от коронавируса. Признанието дойде снощи от кандидат-депутата на ИТН Любомир Каримански в предаването „Панорама“ по БНТ: „Осъзнахме нашата отговорност, че може би подценихме в началото този вирус… Информационната кампания беше изключително объркана и подчинена на егото на премиера Борисов.“ С Борисов и наследството му в здравеопазването си изми ръцете и Мая Манолова от „Изправи се БГ! Ние идваме!“. Социалистът Георги Свиленски видя вината на всички партии в провала да се състави правителство, което да управлява пандемията. Христо Иванов от „Демократична България“ припомни как от коалицията бяха поискали средства за комуникационна кампания, каквито не бяха одобрени, и призова „от високата трибуна“ на предаването за „доброволно, убедено и информирано“ ваксиниране.

Но както миналата, така и тази година обществените медии продължават да дават трибуна на такива хора, засилвайки скепсиса към откритията на науката в борбата с коронавируса – немислимо в Германия например или в обществения британски медиен конгломерат Би Би Си. Кодекс за обществено отговорно поведение на медиите е необходим за процеси като пандемията, хуманитарни бедствия и др., но дори и да не се осъществи за всички медии, за издържаните със средства на данъкоплатците би трябвало да е задължителен. Американската корпорация YouTube e отстранила над 900 000 видеа, свързани с опасна или подвеждаща информация за COVID-19 от февруари насам.

Докато в обществените медии на развитите демокрации дезинформацията за ваксините се обсъжда по здравословен начин, в българското медийно пространство доминират два формата – на кресливите диспути на привърженици и противници на ваксините или на едноличното говорене на някого от двата лагера. Инфодемията от фалшиви новини, опаковани като базирани на истина и доказателства, се е разляла навред.

Нивото на ваксинация в България – 22,5% от населението със завършен ваксинационен цикъл, – е далеч от това в някои африкански държави, като Сейшелските острови (77,5%), Мароко (59,3%), Тунис (38,4%), и малко по-високо от това в Република Южна Африка (21%), Зимбабве (17,4%) Лесото (16%) и Руанда (15,5%). Там също отчитат зловредното влияние на дезинформацията и фалшивите новини, включващи освен известното по цял свят чипиране на Бил Гейтс чрез ваксините и виновника за ковид – 5G, но и африканска специфика: че ваксините ще се използват за убиване на африканци като част от мощен план за контрол над населението на Черния континент. (Впрочем във Великобритания също отчитат, че съпротивата и нежеланието за ваксинация са най-силни при чернокожите заради различни страхове, в т.ч. религиозни и страх от стерилност.)

Дори „албанските реотани“ са загрели по-бързо от българските – там ваксинираните са 31,3% от населението.

За племето и мишките му

Българите измират като племе, но водачите им се държат не като вождове, а като типични политици, тоест като мишки. Те кротуват в политическите централи, не говорят за ваксините, за да не разсърдят избирателите антиваксъри, които са мнозинство. Те говорят високо само когато решат да критикуват политическия си съперник, че е допуснал твърде много смърт от COVID-19. Така телата на починалите се превръщат в медийно пушечно месо в предизборна кампания, която става все по-долнопробна.

Заради пъзливостта на политиците да не изгубят избиратели умират хора.

Миналия декември това правеше президентът Румен Радев, когато жертвите на коронавируса стигнаха 221 на 1 декември. Сега е ред на бившия премиер Бойко Борисов, нарекъл Радев „българоубиец“ заради най-високия пик на починали от началото на пандемията – 310 на 2 ноември. И Борисов, и Радев и назначеният от него здравен министър Стойчо Кацаров уверяваха и уверяват, че държат под контрол пандемията. Но нито тогава, нито сега се намират факти в подкрепа на уверенията им. Хаотични мерки, вземани ad hoc, препълнени болници и хора, умиращи от ковид, но и от ненавременни и адекватни здравни грижи.

За близо 20 месеца не се намери лидер от „партиите на статуквото“ или от „партиите на промяната“, или от която и да е партия изобщо, който последователно, твърдо и на висок глас да говори за необходимостта от ваксинация, да призовава и да следва тази линия по време на цялата предизборна кампания, не само чрез спорадични възклицания. А тези партии ще излъчат правителство след изборите на 14 ноември, което да се справя с пандемията още от първия си ден. Какво ще правят – ще отменят изискването за зелените сертификати, ще отворят молове, фитнеси и кръчми, ще върнат децата в училище без тестове, защото сред българските учители има съпротива да ги правят? Или точно обратното? „Тихо, тихо, да не сърдим избирателите…“

Несправянето на служебния министър на здравеопазването Стойчо Кацаров обаче не тежи само на неговите плещи. Решенията за мерките за справяне с пандемията не са еднолични, те са отговорност на цялото правителство – на първо място, на неговия премиер Стефан Янев и на президента, който го е назначил. Без съмнение, всички решения на Кацаров са съгласувани с Янев, а оттам – с президента. Така че липсата на противодействие на инфодемията от COVID-19 и липсата на навременни мерки са свързани и с тяхното съгласие или несъгласие за едно или друго действие.

Всички опити на генералите от резерва Янев и Радев да запазят дистанция са от малодушие и предпазливост

заради предстоящите избори. Като военни едва ли са се крили зад гърба на войниците си, но като политици им е по-лесно да го направят и да не поемат своя дял от отговорността.

През януари т.г., когато държавите получаваха първите пратки с ваксини, президентът на Република Южна Африка Сирил Рамафоса заяви, че ваксинацията ще бъде най-амбициозната програма в историята на страната. В своето новогодишно слово за идващата 2021 година българският държавен глава Румен Радев говори за много неща – за трудната година, пандемията (без да спомене думата „коронавирус“), изтощените лекари, но повече говори за протестите и „антимафиотския консенсус“. Нито веднъж не спомена за ваксините – като призив или подкана – и тогава, и по-късно. Имаме нужда от лидерство, каза Румен Радев в полунощ на 31 декември 2020 г.

Имаме. Лидерите, две крачки пред строя, моля.

Заглавна снимка: Ralf Steinberger / Flickr

Източник

Слонът в стаята и как (не) се говори за него

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/slonut-v-stayata/

Ако имате достъп до средства за масова информация, малко вероятно е да не сте научили за нападението на неонациста Боян Станков – Расате над ЛГБТИ център на 30 октомври. Но да припомним накратко:

Точно преди седмица десетина мъже и жени, предвождани от кандидата за президент Боян Станков, самонарекъл се Расате, нахлуват в общностния център Rainbow Hub, който се намира в центъра на София. Станков удря активистката Глория Филипова, която се опитва да спре нападателите. С викове „Извикайте полиция!“ и хомофобски обиди националистите изпотрошават имуществото на центъра – мебелите, техниката, дори кухненската печка. Накрая, разказва ударената жена, кандидатът за президент вади нож. С него разрязва гумите на електрически скутер.

Това е поредната хомофобска акция за последната година и нещо, но определено най-стряскащата. Защото кандидат за президент, притежаващ имунитет в това си качество, инициира опустошаването на частно пространство. Защо? От омраза. И защото вярва, че омразата му към ЛГБТИ има обществена легитимност. В противен случай не би търсил по подобен начин публично внимание в разгара на предизборната кампания. Да не забравяме, че Rainbow Hub е един от двата общностни центъра на ЛГБТИ хората у нас (и единственият напълно некомерсиален). Ето защо атаката e не просто към тази частна собственост, а към общността като цяло.

„Слонът в стаята“ е, че в 

България се извършват престъпления от омраза към ЛГБТИ хората. Тази омраза придобива все по-внушителни размери.

„Какво е станало всъщност? Две маси и три рафта от IKEA“, коментира Боян Станков нападението в студиото на „Нова телевизия“. Преди водещият Виктор Николаев да го изгони, Боян Станков успя да добави и че е „нормално“ да стават подобни посегателства, защото, един вид, ЛГБТИ хората сами са си виновни.

Защо медии изобщо канят в студиото заподозрян в престъпление, докато нападнатите са интервюирани на улицата, е отделен, макар и немаловажен въпрос. По-важното в случая е свеждането на случилото се до потрошаване на мебели.

Националистическият кандидат-президент всъщност много добре знае какво говори. Той е наясно, че няма да бъде съден за престъпление от омраза, защото

престъпленията от омраза по хомофобски и трансфобски подбуди не са включени в Наказателния кодекс.

Впрочем десетина дни преди „рейда“ в общностния център ЛГБТИ активисти внесоха петиция, подписана от над 8000 души, за включването на този тип престъпления в НК. Докато това предложение не се узакони, извършителите на престъпления срещу ЛГБТИ хората ще бъдат съдени (доколкото изобщо стигат до съд) за повреждане на имущество, за телесна повреда, за убийство… Но мотивът ще бъде „хулигански подбуди“, а не омраза. А съдът няма да се интересува от преживяното от потърпевшите. Както и от останалите ЛГБТИ хора, за които случилото се е ясен сигнал за заплаха. Ще се интересува най-вече от остойностяването на материалните щети, все едно изобщо не става дума за човешки същества. Именно заради това е много важно

как институциите и политическите субекти реагират на случилото се.

Защото от тях зависи престъпленията по хомофобски и трансфобски подбуди да бъдат признати за престъпления от омраза наред с тези по расистки или ксенофобски подбуди. А от това как темата се обговаря в разгара на предизборната кампания, можем да правим хипотези каква ще бъде съдбата ѝ в следващия парламент.

Прави впечатление абсолютната липса на реакция от страна както на служебния кабинет на Стефан Янев, така и на отделните министри. Нито премиерът, нито вътрешният министър Бойко Рашков, нито правосъдният Иван Демерджиев коментираха нападението. Същото важи и за президента Румен Радев. Мълчание запази и Столичната община. Ако човек се информира от институционалните прессъобщения, в първите дни след атаката в Rainbow Hub нямаше как да разбере, че такова нещо се е случило.

Първата институция, която реагира, беше прокуратурата.

За да каже (в лицето на говорителката на главния прокурор Сийка Милева), че Софийската градска прокуратура, която е компетентна по случая, ще реши какво да се прави. Да не помисли човек, че поради централизираната структура на институцията всичко зависи от Иван Гешев. Тази реакция е в пълен контраст с маниера на Гешев лично да се ангажира с локални проблеми, например да посещава ограбени възрастни хора по селата или да се среща с пловдивския продавач на чорапи Митко, ударен от собственик на заведение.

По-късно прокуратурата все пак повдигна обвинение за хулиганство, тоест „непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, които се отличават с изключителна дързост“. Въпросните непристойни действия са, че Станков и хората с него „започнали да крещят, да събарят мебели и да пръскат стените със спрей“. Дни по-късно към мотивите се добави и причиняване на лека телесна повреда.

Втората институционална реакция беше на Централната избирателна комисия. Тя моментално и единодушно свали кандидатпрезидентския имунитет на Станков, след като получи картбланш от прокуратурата.

Третата реакция беше арестът на Боян Станков. След като от обвинението съобщиха, че не могат да намерят националиста, докато той непрекъснато дефилираше по медиите, полицията успя да го задържи на излизане от Българската национална телевизия, предоставила му трибуна да сее омраза в ефир.

Как (не) реагираха участниците в предизборната надпревара?

Първият коментар на политическа партия дойде от „Продължаваме промяната“. Подчертавайки, че позицията им е официална, от партията квалифицират нападението като вандализъм и заявяват: „Всеки български гражданин, независимо от пол, религия, убеждения, физически или психически ограничения или сексуална ориентация, трябва да бъде защитен и сигурен в своя дом и офис и неговата личност и имущество не могат да бъдат обект на посегателство.“ Исканията на партията са:

Да бъде направено необходимото от българските власти за незабавно снемане на имунитета на предводителя на тази банда!

Да бъдат незабавно арестувани и обществото да бъде публично запознато с действията срещу останалите членове на тази организирана престъпна група!

На пръв поглед позицията изглежда принципна и категорична. При по-внимателно вглеждане се вижда обаче, че сексуалната ориентация се изрежда наред с други дискриминационни признаци, без да стане ясно за какво точно е била атаката. Нито става ясно какъв център е атакуван. А сред исканията липсва криминализиране на престъпленията от омраза по хомофобски и трансфобски подбуди.

Коалицията „Демократична България“ не излезе с обща позиция.

Позицията на „Зелено движение“ обаче включва онова, което в изявлението на „Продължаваме промяната“ липсва – че става дума за престъпление срещу ЛГБТИ общността и че има нужда от законодателна промяна:

Крайно недопустимо е подобен тип хомофобски нападения да продължават да се случват в страна, която е част от Европейския съюз, и за пореден път затвърждава мнението ни, че Наказателният кодекс трябва да се измени и допълни, за да включва той престъпления от омраза по хомофобски и трансфобски мотиви!

Отделно, членове на „Зелено движение“ публикуваха в социалните мрежи собствени коментари, осъждащи атаката. Сред заявилите своята позиция са и двамата съпредседатели на партията, единият от които – Владислав Панев – дори посети Rainbow Hub и дари 1000 лв. за възстановяване на щетите.

За контраст, позицията на „Да, България“ може да се преведе като „как да кажем нещо, без да кажем нищо“. В нея се говори за „ескалираща кампания по планирана агресия“, тормоз, вандализъм и физическо насилие. От кумова срама се споменава и името на общностния център. Но изобщо не става ясно заради какво е въпросната „планирана агресия“ и че тя е срещу ЛГБТИ общността. В социалните мрежи се появиха иронични коментари, че със същите думи от партията могат да осъдят и вандализиране на сладкарница. Отделни членове на „Да, България“, като Теодор МихайловМихаил Паргов, Манол Пейков и други, публикуваха доста по-конкретни коментари. Включи се и гражданската кандидатка на „Демократична България“ Елисавета Белобрадова.

ДСБ очаквано запази мълчание. В лично качество евродепутатът и бивш председател на партията Радан Кънев обаче публикува пост, в който каза всичко важно – определи случилото се като престъпление от омраза, примесено с политическо насилие, подчерта култивирането на нетърпимост в публичното ни пространство и призова за промяна в НК. Неговият съпартиец от Варна Павел Попов също излезе с осъдителна позиция за нападението и добави, че правото на щастие е всеобщо и равно, затова той ще се застъпва за въвеждането на институцията на гражданските съюзи, която да изравни правата на всички двойки. Попов завършва позицията си с препратка към Предизборната декларация на „София прайд“ с надеждата, че броят и разнообразието в политическата принадлежност на подписалите ще се увеличават.

От ГЕРБ не излязоха с официална позиция.

Председателят на партията Бойко Борисов се изказа по темата в първо лице, множествено число: „Осъждаме нападението на офис на ЛГБТ с бито момиче от някакъв кандидат-президент! Недопустимо е да бъдат нападани различни хора и да им се посяга физически! Осъждаме всякакво насилие и виновните трябва да си понесат отговорността.“

Думите на бившия премиер звучат, меко казано, странно от неговата уста. Не само защото под „всякакво насилие“ Борисов очевидно няма предвид побоите над протестиращи, прилагани от собственото му правителство. А защото именно по време на съвместното управление на ГЕРБ и „Патриотите“ хомофобията у нас стана мейнстрийм. За да не се разпадне управляващата коалиция, Борисов допусна кампанията срещу Истанбулската конвенция и всичко, което последва от нея. Освен това още през 2010 г. той показа, че хомофобията не му е чужда, заявявайки: „В ГЕРБ мъжете обичат жени, а жените обичат мъже.“

Атаката в ЛГБТИ центъра за пореден път изведе наяве сериозни напрежения в БСП.

Ръководството на партията и особено председателката ѝ Корнелия Нинова, както е известно, са яростни врагове на всичко, различно от „традиционното семейство“. Дотолкова, че борбата с „джендър идеологията“ беше обявена за решаващо условие за участието на столетницата в евентуална бъдеща коалиция.

На този фон някои партийни членове излязоха с позиции, осъждащи нападението. Повечето от тях, като Кристиан Вигенин и евродепутата Петър Витанов, вероятно искрено искат БСП да бъде лява партия от европейски тип. Изглежда искрена и позицията на Велислава Дърева, поставяща престъпленията от омраза срещу ЛГБТИ хората в контекста на фашизма и Луковмарш. Присъединяването на бившия зам.-председател на партията Кирил Добрев към тази група обаче буди почуда, като се има предвид, че той е страстен борец срещу „джендър идеологията“, почти колкото Нинова. Възможно е позицията му да е част от откритата война, която води с нея.

От „Има такъв народ“ не коментираха нападението. Нито от ДПС,

макар евродепутатът Илхан Кючюк да е председател на АЛДЕ, партията на европейските либерали.

„Изправи се БГ! Ние идваме!“ също не излезе с позиция по темата, въпреки че Мая Манолова, в качеството си на бивш омбудсман, би следвало да има понятие от човешки права. От коалицията с коментари се разписаха „дежурните заподозрени“ Николай Хаджигенов и Виктор Лилов, чиито позиции в защита на ЛГБТИ хората са ясни от години. А самият Лилов е единственият открито хомосексуален човек у нас, кандидатиращ се за публични длъжности (първо за кмет, после за депутат).

Агресията в Rainbow Hub осъди и общинският съветник от „Спаси София“ Борис Бонев.

От участниците в президентската надпревара отношение към нападението взеха единствено Лозан Панов и Мария Касимова-Моасе.

По-точно, кандидатката за вицепрезидент Мария Касимова-Моасе публикува във Facebook спонтанно емоционално есе по темата, което по-късно беше припознато и споделено от Лозан Панов като „нашата позиция, изказана от Мария“. В него освен всичко останало се казва:

Така започва фашизмът, приятели. Със саморазправа с онези, които някой си е определил като „грешка в системата“. Днес е срещу сексуалността. Срещу цвета на кожата. Утре ще е срещу някого, защото е куц, сляп, глух или на инвалидна количка. После ще е срещу жените, които не са родили деца, а след това и срещу жените по принцип. Ще е срещу възрастните, срещу дементните и психично болните. А накрая срещу онези с кафяви или зелени очи, срещу „прекалено“ високите или „прекалено“ ниските, срещу слабите или срещу дебелите…

Нападението имаше и международен отзвук. То беше осъдено от единайсет посолства у нас, както и от комисарката на Съвета на Европа по правата на човека. Темата беше отразена и в чуждестранни медии – като немския вестник Tageszeitung и френския Le Monde.

По-важно обаче е как реагират нашенските институционални и политически субекти. На този етап равносметката е по-скоро песимистична – дори да има обвинение, арест и политически позиции, в мнозинството от реакциите

атаката не се разпознава като престъпление от омраза към ЛГБТИ хората.

Изключенията са една партия – „Зелено движение“, която обаче е част от коалицията „Демократична България“ и в последните два парламента имаше едва по четирима депутати, – отделни политици от различни партии и една кандидатпрезидентска двойка (Панов и Моасе).

Да не забравяме и че тези реакции (или отсъствие на реакции) се появяват в контекста на скорошното Решение на Конституционния съд, че полът е само биологичен, а за транссексуалните лица е най-добре да се отдадат на размножаване, за да борят демографската криза. И докато друго решение на този съд – за гражданството на Кирил Петков – отвори дебата за промяна на Конституцията, то основният ни закон се приема за свещена крава, когато става въпрос за ограничаването на правата на ЛГБТИ хората.

От друга страна, щурмът на Боян Станков имаше и неочаквано позитивен ефект.

„Слонът в стаята“ най-сетне започна да се забелязва.

Видя се, че обществената търпимост към хомофобията и трансфобията все пак има известни граници. И когато те се преминат, все повече медии представят адекватни репортажи по темата. Институциите, които по принцип са почти слепи за този тип престъпления, едва ли биха се задвижили, ако не беше силният обществен отзвук. През последната седмица ЛГБТИ хората у нас срещат непозната досега съпричастност – за броени дни се събраха над 33 500 лв. от дарения за възстановяването на Rainbow Hub.

Като теглим чертата, накрая може да се окаже, че вместо да „извади очи“, Боян Станков е „изписал вежди“.

Заглавна снимка: © Васил Василев

Източник

Ако познавахме будителите си

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/ako-poznavahme-buditelite-si/

Спомням си, че когато бяхме деца, около 1 ноември винаги някой се опитваше да ни продаде нещо. В училище идваха най-различни хора: един сканирал и принтирал цитати от тефтерчето на Левски и ги лепнал на картон, който се отваря като хармоника; друг направил карти с картинки от Рибния буквар. Купих нещо само веднъж, сигурно още се търкаля някъде из чекмеджетата. Това е останало в детското ми съзнание от 1 ноември. И сърдитите портрети, които ни гледаха отвисоко във всяка класна стая. Есенно време някой се сещаше да ги позабърше – за празника.

Почитането на будителите като че ли винаги е било в две крайности: от профанната екзалтация на хора с националистически възгледи до пълното отвращение от такива проявления. Изобилието от текстове, призиви и патос е натоварващо. Венците, също както на 19 февруари и 2 юни, вехнат бързо.

Кои са народните будители,

питам Google. Едно след друго изскачат имена, които почитаме, и истории, които обаче не съм толкова сигурна, че разбираме. Ето Васил Априлов например – роден в Габрово, израснал в Москва, следвал в Брашов и Виена, живял основно в Одеса, описван като просвèтен деец и основен застъпник за българското образование през възрожденския период. Или Любен Каравелов – изпратен да учи в Одрин, живял в Москва, Белград, Букурещ… Граждани на света, върху чийто гръб днешните националисти вероятно биха се упражнявали в популизъм.

И двамата, между другото, починали от туберкулоза. В България болестта върлува жестоко и е отнела живота на не едно голямо име (сред будителите – и на Раковски), разбираемо тя е и основен герой в националната ни литература. Спасяваме се с ваксина, разработена от жена в средата на ХХ век – д-р Сребра Родопска. Българската ваксина е създадена за около година на базата на френски разработки. Д-р Родопска е будител по всички критерии, но тя принадлежи към друга категория – тази на забравените.

Ето така историята за будителите преминава от едно в друго, в трето, и не просто препраща, а оглушително отеква в настоящето. По настояване на Васил Априлов друг будител и просветител – Неофит Рилски, е изпратен в Букурещ, за да вземе пример от гръцките училища и да създаде помагала за българското образование. Неофит Рилски е част и от феномен, обхванал цяла Европа по онова време – превеждането на религиозни текстове на езика на народа, който език с раждането на държавата става национален. Просвещението и националните движения водят до издаването на първите граматики, което у нас също дължим на Неофит Рилски. Но тази дейност не е самородна, нито самоцелна – тя е част от интелектуалния обмен и взаимен пример на редица европейски просветители.

Преминавайки през историята, човек открива, че тя всъщност има човешко лице.

И някак това е по-важно от слепия култ, защото историята ти говори като добър приятел: често пъти ти дава съвет, а още по-често те успокоява, че и преди така е ставало, че и това ще мине. Например по повод 25-годишния си творчески юбилей през 1895 г. Вазов бива обявен за народен поет, четем на сайта „Българска история“. Това изобщо не се харесва на кръга „Мисъл“, който включва Пенчо Славейков, Пейо Яворов, д-р Кръстьо Кръстев и Петко Ю. Тодоров. Думите на Пенчо Славейков като нищо могат да бъдат объркани със съвременното възмущение… от каквото и да е изкуство:

Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унищожение… Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметта на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни – простата, наивната песен… А тези стихове [на Яворов] са отбрана храна: за какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца… на горделивия в своето душевно убожество филистер?

Ако познавахме будителите като личности, освен в ежедневните дрязги, може би щяхме да знаем и други неща. Най-напред, че онези събития, които днес помним като героичен ключ към свободата и обособяването на България като национална държава, всъщност представляват борбата на шепа идеалисти, обречена на провал – колкото от обстоятелствата, толкова и от несъгласията помежду им и от собствения им народ. През 2021 г. в България се провеждат три поредни парламентарни избори поради разделението и неспособността на българските политически сили да постигнат компромис в името на общото добруване. Историята в този случай не просто се повтаря – тя цикли.

„Нашият политически пазар, който на пръв поглед е със свръхпредлагане – кой ли не е отворил сергия с каузи, идеи, ценности, платформички, – реално е дефицитен пазар. Няма го онзи тип политически продукт, който да изведе България от множеството кризи, в които тя се оказва едновременно“, каза преди дни пред „Дневник“ социологът Живко Георгиев.

Като че ли именно това най-много липсва при непознаването на будителите – вярата, че малкият човек може да има големи идеали.

Ето какво пише Алеко Константинов в свое писмо от 9 септември 1896 г.: „Колко е опошлена сега борбата!… А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.“ Не само българите, а като че ли и целият свят е вкопчен в една отиваща си епоха, всеки от нас убеден, че сам не може да постигне нищо, докато ежедневно гледаме как светът се променя от шепа хора – повече с алчност, отколкото с идеали, повече със студено калкулиране, отколкото с внимателно планиране.

В такава среда виреят недоверие, омраза, реактивност. Но хроничните проблеми на света, които са пред очите на всички ни, са твърде сложни и неразбираеми. Усещаме, че нещо не е наред, живеем го, но не можем да си го обясним. Тук на помощ идва конспирацията, която предлага много по-архетипни, апетитни, приказни обяснения, които са и по-икономически рентабилни: не засищат, нито предлагат решения, но разпалват и плашат достатъчно, че да се връщаш за още и още. И макар да споделя болежките на света, България е някак уникална в своето пиянство – по Вазов, – характеризиращо времената ни. Като че след политическата свобода така и не е дошла духовната – по Каравелов:

Когато се той [българският народ] освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то ще бъде свободен политически; а когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно.

И този 1 ноември ще дойде и ще премине, ще се окуражаваме, вдъхновяваме, ще се обръщаме с гордост към портретите, ще се преситим с няколкото напълно откъснати от своя контекст цитата. Ще почитаме икони, зад които стоят непознати за нас хора. Неслучайно гордостта ни е креслива – трябва да я уплътним поне с шум, за да не се чуе как кънти на кухо.

Пореден тъжен текст, ще кажете, но всъщност в целия този хаос има някаква надежда. Че въпреки дребнотемията, пререканията, разделенията, въпреки човешкото в човека, накрая историята отсява доброто. Че заставането на правилната страна има значение, дори в малцинство. Че ако умеем да разграничаваме между памет и сляпо поклонение, между идеята като пример и идеята като пропаганда, символите имат силата да променят. Към по-добро. И рано или късно – към духовна свобода.

Заглавна снимка: JLCA / Wikimedia

Източник

Професия учител

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/profesiya-uchitel/

„Училище на ХХI век“ е съвместна рубрика на „Тоест“ и „Заедно в час“, в която ще ви представим успешните практики в българското образование и ще търсим работещи решения за неговото подобряване.

Кои са българските учители? Какво ги мотивира да практикуват една от най-значимите за обществото професии? Пред какви пречки са изправени днес и как могат да ги преодолеят? В опит да разбере повече за учителската професия в наши дни, Йоанна Елми се обърна към експертите Нели Кочева и Петко Иванов от организацията „Заедно в час“.


Кой решава да стане учител в България днес?

Отговаряме на базата на 12-годишния опит на „Заедно в час“ с програмата „Нов път в преподаването“, която позволява на хора с висше образование и опит от различни сфери да поемат своя път към учителската професия. През тези години за програмата са кандидатствали над 20 000 души и сред тях виждаме няколко групи.

Една от тях включва студенти по педагогика, които търсят подкрепа, практически опит и насоки. Подготовката, която те получават в университета, е главно теоретична, а практическата част и реалният опит от класната стая са по-ограничени. Студентите, които са избрали кариера в преподаването, осъзнават, че чрез допълнително обучение и подкрепа в първите две години от тяхната работа като учители ще навлязат много по-бързо в професията и ще бъдат полезни на своите ученици. Чрез програмата се научават не само как да преподават, но и как да управляват груповата динамика, да изграждат култура на класната стая, да развиват умения на ХХI век и емоционална интелигентност у учениците, как да приспособяват преподаването си, когато децата в клас са на различно ниво, и т.н. Пред тези предизвикателства младите учители се изправят още в първите месеци на своята работа.

Други студенти пък идват от най-разнообразни специалности – право, международни отношения, различни технически специалности, архитектура, лингвистика, журналистика и т.н. Въпреки че са избрали други специалности за следването си, при тях се откроява силното желание да работят с деца и да започнат своя професионален път на място, където работата им ще има измеримо въздействие върху другите. Освен желание да бъдат учители и да подобрят образователната система, нерядко тези кандидати споделят, че като учител развиваш много професионални качества, които след това са ти полезни, независимо в коя сфера ще продължиш своя път.

Има и отдавна завършили хора с дългогодишен професионален опит, както и такива с образование и опит в чужбина. Хората от непедагогическите среди търсят социалния елемент в преподаването – работа, която носи смисъл и допринася с нещо за бъдещето на обществото. Много от тях са проследили на практика как образованието е в основата на всичко, включително и на развитието и успеха на различни бизнеси и професии. Всяка година имаме и българи, които в учителската професия виждат мотивация да се завърнат в родината и да предадат на децата опита си от други места. Те често използват чуждите езици, които владеят на високо ниво и чрез които са способни да отворят много нови врати и възможности пред учениците.

Вярно ли е, че днес никой не иска да бъде учител?

По-скоро не. През последните 2–3 години се наблюдава ясна тенденция на повишаване на интереса към учителската професия. Програмите за бакалавър, магистър и допълнителна учителска квалификация в университетите за повечето специалности са запълнени. Разпределението на този интерес обаче е неравномерно. Много хора са се ориентирали към това да преподават в началния етап, докато специалности като математика и физика не се радват на такъв интерес. В същото време нуждите на училищата са по-скоро пропорционални – търсят се учители както за началния етап, така и по различни науки и предмети. През последните години именно длъжностите за учители по точни науки най-трудно се попълват.

Защо някой би искал да стане учител в България?

Хората, които избират учителската професия, рядко са стимулирани от материалното. Въпреки това можем да кажем, че увеличението на заплатите в сферата на образованието се отрази положително на интереса към професията. В много региони учителската заплата е близка до средната работна заплата, а това премахва една бариера, която спираше хората да се насочват към професията.

Поемането на транспортни разходи или разходи за наем, допълнителните възнаграждения и дни на платен годишен отпуск също оказват своето положително въздействие върху това хората да избират преподаването за професионалната си реализация. В последната година стабилността на работната позиция също е важен фактор, най-вече за хора, които са работили в сектори, засегнати от пандемията и от различните наложени мерки.

Повишеният интерес към професията в момента спомага и за това да има учители и в по-малките и отдалечени населени места. Директорите вече не срещат същите трудности като преди години, когато за някои позиции нямаха никакви кандидатури. Надяваме се това да се задържи като тенденция и след пандемията, а учителите, започващи сега работа в такива училища, да решат да продължат да се развиват там.

Можем ли да кажем, в духа на предстоящия празник на народните будители, че за да бъдеш учител, духовното е толкова важно, колкото и материалното?

Смело можем да твърдим, че огромна част от учителите избират професията и се развиват в нея, водени от огромната грижа към децата. Това са хора, които осъзнават и носят отговорността за развитието на своите ученици. Когато срещнат трудности или са разколебани в своята мотивация, често именно тази отговорност ги задържа в професията. Това не е работа, в която всеки лесно може да те замени, камо ли по всяко време. Ти си учителят на твоите ученици, те разчитат на теб и не можеш просто да ги оставиш по средата на учебната година. Важна е емоционалната мотивация – силното чувство на отговорност и привързаност към учениците.

Друг фактор е професионалната общност и подкрепа – от колегите ти в училище, от твоя директор или от други учители по твоя предмет в дадено населено място или регион. Учителите, които получават професионална подкрепа и се чувстват като част от общност, по-рядко напускат системата.

Пред какви пречки са изправени учителите в ежедневието?

Колкото и удовлетворяваща да е учителската професия, често ежедневието на учителите е изпълнено със стрес и напрежение. Изграждането на умения за ефективно справяне с предизвикателствата на професията е ключово за учителите по всяко време, но последната година и половина като че ли извади тази нужда наистина на преден план. В старанието да се адаптират много бързо към постоянно променящите се изисквания и среда, да си свършат качествено работата, да помогнат и на хората около тях, някои учители „забравят“ или не приоритизират нуждата да обърнат внимание и на себе си, да се погрижат за своето благосъстояние.

А как трябва да се грижат учителите за себе си?

В „Заедно в час“ през последните години обръщаме много по-сериозно внимание на темата, защото професията и системата могат да бъдат наистина изтощаващи и изискват целенасочени усилия в посока на грижа за себе си дори когато хората влизат много мотивирани. Това е и един от големите ни научени уроци за последните 12 години. В обученията и подкрепата на участниците в програмите ни включваме разговори, ресурси и пространство за споделяне, които да помагат на учителите редовно да мислят не само за работата, за учениците и как да бъдат ефективни, но и за собственото си физическо и психическо здраве, как да бъдат щастливи и да имат време за близките си, за своите любими занимания.

За да се справят с т.нар. бърнаут (от англ. burnout – „прегаряне“), учителите трябва да обръщат внимание на комбинация от пет основни елемента: физическо здраве (сън, физическа активност, здравословно хранене); професионална удовлетвореност (реализация в професията, финансова независимост); интелектуално израстване (работа със смисъл, достъп до разнообразни възможности за самоусъвършенстване); социален живот (позитивни взаимоотношения и разбирателство с околните); емоционално здраве (изпитване на позитивни емоции и емоционален контрол).

Ясно е, че не всякога е възможно да се отделя време за всички тези елементи, но като цяло на тях все още не се обръща необходимото внимание, и това води до „прегаряне“ и напускане на системата.

Какво още може да провокира един учител да напусне системата?

Според официалните данни основно се наблюдава тенденция за по-голям брой напускащи в групата на начинаещите учители. Едно от големите предизвикателства пред системата в момента е задържането на учителите в първите им години на работа. Текучеството на начинаещите учители е голямо, а в същото време броят на педагозите, които сега започват кариерата си, се увеличава. След първите три години в професията е много по-вероятно учителите, които са останали в системата, да продължат работата си в нея. Опитът ни показва, че именно структурирана подкрепа в този период от преподаването е ключов за задържане на учителите дългосрочно в системата.

Със сигурност липсата на мотивация играе роля, но зад нея обикновено стои друга, по-дълбока причина. Силната умора, липсата на време за „презареждане“ или конкретни стъпки и методи за преодоляване на предизвикателствата, пред които се изправят, също и недостатъчната подкрепа може да доведат до това един силно мотивиран преподавател, който е започнал работа с много енергия, да се разколебае в решението си дали това е професията за него.

За да не се стигне дотам, много важни са умението за самонаблюдение и нагласата за постоянно учене. Това е една от професиите, в които е необходимо учене през целия живот, адаптиране към нуждите на учениците и развиване на уменията за ефективно преподаване. Успешните и мотивирани учители следят резултатите от работата си, търсят обратна връзка от децата, родителите, колегите и директора си, както и сами анализират доколко са постигнали заложените цели за даден урок или период от време, какво могат да направят, за да бъде времето с учениците им възможно най-полезно и добре използвано.

Кои са тежките системни проблеми, пред които са изправени учителите?

Един млад учител има нужда от възможност да разгърне целия си потенциал и новаторските идеи, с които идва. Често обаче той се сблъсква със закостенели разбирания и норми в системата, които му пречат да направи това и в крайна сметка го демотивират. Такива разбирания и норми са например силно централизираната учебна програма и учебен план, стремежът към изпълнение на нормативи вместо на дейности в името на учениците, съпротивата на част от колегите към иновативни и нови методи в образованието.

Освен това всяко училище има своите правила, норми на поведение и работа. Затова е ключово новите учители да получат качествена подкрепа както за вписване в колектива, така и за естеството на работата. Учителите от програмата „Нов път в преподаването“ на „Заедно в час“ например имат ментори през първите две години, които им дават обратна връзка за преподаването, помагат им да развият силните си страни и да преодолеят трудностите. Това е практика, която оказва голямо влияние върху мотивацията на новите учители и желанието им да останат в системата.

И последно, но не по-малко важно – въпреки целенасочената политика за увеличение на учителските заплати през последните години, в големите населени места заплащането на учителите все още не е конкурентно на това в други сектори, особено що се отнася до учителите по математика, чужди езици и природни науки. В същото време средната работна заплата също расте, а за заплатите в сферата на образованието няма ясен по-дългосрочен план. Сега имаше увеличение, но какво може да очакват учителите след 2, 5, 10 години? Необходимо е да се създаде и комуникира ясен план и в това отношение.

Как трябва ние като общество да се погрижим за учителите си?

На първо място, трябва да се уверим, че привличаме към професията и подбираме хора с нужната мотивация, нагласи и базови умения, за да бъдат успешни учители. Необходимо е да има ясни критерии извън наличието на диплома, знания по предмета и учителска правоспособност, които да подпомогнат директорите да избират правилните хора за своя екип. Да се създаде компетентностен модел (профил) на успешния учител и уменията, които той трябва да притежава, за да е максимално полезен за своите ученици. Пример за такива умения са организираност и планиране, нагласа за постоянно учене, аналитични умения, емоционална интелигентност, вътрешна мотивация за реализиране в учителската професия и др.

След подбора е необходима цялостна стратегия и ясен план за подкрепа на всички новопостъпващи учители в системата. В момента на много места липсва програма или практика за въвеждане на новите учители в работата и колектива. Тя трябва да включва работа с ментор/наставник, подкрепа от професионални учебни общности, допълнителни обучения, регулярни разговори за набелязване на области за професионално развитие. Има нужда и от преосмисляне на системата за кариерно израстване на учителите, така че тя да включва ясни очаквания за резултатите от работата на учителя и съответни стимули при постигането им.

С две думи, важно е да има цялостен подход за привличане, подбор, обучение, подкрепа и задържане на учителите в системата. Защото те са едни от първите – и най-важните – будители, с които се срещат децата.

Заглавна снимка: Учителката Цветомира Цветанова от програмата на „Заедно в час“. Стопкадър от видеоклип на организацията

Източник

Защо не може да имаме всичко

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/zashto-ne-mozhe-da-imame-vsichko/

Има една хубава стара английска поговорка: You can’t have your cake and eat it – не можеш хем да си запазиш сладкиша, хем да го изядеш. Когато го изядеш, вече нямаш сладкиш. Смисълът на поговорката е, че човек не може да има всичко. Всеки път, когато упражняваме свободния си избор, осъществяваме една възможност за сметка на останалите. Получаваме нещо, но и нещо губим. Ако отидем на почивка в Гърция, не може по същото време да бъдем на почивка в Испания. Ако си купим лаптоп, се разделяме с паричната му стойност. А ако го вземем на изплащане, ще го платим на по-малки порции, но пък с лихвите.

Аз например съм направила съзнателния избор да нямам шофьорска книжка. Съответно нямам и кола. В резултат на това не търся къде да паркирам, не се занимавам със сини зони и винетки, не чакам с часове в КАТ за подновяване на документи, не се редя за годишен технически преглед, не съм непрекъснато нащрек да не блъсна някой пешеходец.

Ала изборът ми е свързан и с редица ограничения.

Ползвам основно обществен транспорт, а не навсякъде е удобно, че и възможно да се стигне с него. Мъкна тежки пазарски торби. Вървя по разбити тротоари (където изобщо ги има и не са заети от коли). Вали ме дъжд и сняг, газя локви, ходя в поледицата, чакам по спирки, на които няма къде да се скриеш от лошото време или от силното слънце.

Представете си обаче, че хем нямам книжка, хем карам кола. Така де – защо само хората с шофьорски книжки да имат право да карат кола? Това е дискриминация! По този начин се ограничава човешкото ми право на социален и културен живот! И на потребление! Как да отида до онзи хубав ресторант на брега на язовира, до хипермаркета в индустриалната зона или да посетя тракийската гробница „Голяма Косматка“, ако не се намери кой да ме закара с кола?

Аз не вярвам в шофьорските книжки! И в Правилника за движение по пътищата не вярвам.

Как човечеството е оцеляло хилядолетия без шофьорски книжки? На хан Аспарух да не би някой да му е искал книжка, когато е дошъл на кон да завладее българските земи? Дядо ми цял живот си караше каруцата на село – без тапии и правилници. Ако му трябваше книжка, щеше да си остане без каруца, защото той не можеше да чете, камо ли да познава пътните знаци.

Освен това не сте ли гледали репортажи за корумпирани автоинструктори? Добре известен факт е, че шофьорските книжки се дават срещу пари. Мен ме е учил да карам кола Пешо, който също няма книжка. Него пък го научил баща му, който винаги сядал зад волана поне на две ракии – така бил по-спокоен и държал волана под контрол. Така че не разбирам защо е забранено човек да кара след употреба на алкохол. Може да караш пиян и да не предизвикаш катастрофа, а и много катастрофи се правят от хора, които не са били пияни. Голяма част от катастрофите се правят от хора, които имат книжки.

Да, вярно е, че Пешо блъсна онази баба и внучето ѝ.

Ама те си вървяха по средата на улицата. Той откъде да знае, че тази улица била пешеходна? И сега, представяте ли си, искат да го съдят за причиняването на тяхната смърт! Как може да се докаже, че именно травмите от удара с колата са причина за тяхната смърт? Според мен те не са починали от травмите, а със травмите. Бабата беше стара, с бастун, сигурно е имала куп придружаващи заболявания – остеопороза, високо кръвно, диабет… Направо си беше с единия крак в гроба. Детето пък беше дебело. Затлъстяването е рисков фактор. А и не можеше ли да са по-пъргави и да направят път, като чуят колата?

Всеки умира рано или късно. Никой от нас не знае кога му е писано да умре. То си е божа работа. Трябва да се научим да приемаме смъртта като нормална част от живота, вместо все да търсим виновни и отговорни. Страхът от смъртта и желанието на всяка цена да се защитим означават, че имаме проблем с психичното здраве. Животът е риск. Между сигурността и свободата аз избирам свободата. Имам право да живея така, както искам. Да ме наказват за това е дискриминация и фашизъм!

Ако някой действително говори такива неща, ще решите, че е опасен социопат, нали?

Логиката на съпротивата по отношение на ваксинирането срещу COVID-19 не е принципно различна. Когато една инфекция се предава толкова лесно от човек на човек, става дума не само за личен избор, а и за социална отговорност. Човек има избор дали да се ваксинира, или не, но е отговорен към другите. И ако настоява да не подлежи на никакви ограничения, ги излага на риск. Последствията от това са смъртоносни.

Жители на Айтос вече повече от месец протестират, след като баща и двете му малки деца починаха, блъснати от камион, а 17-годишен младеж е с тежки травми. В същото време отново сме на едно от челните места в света по смъртност от COVID-19. Ако си представим починалите от вируса като участници в движението,

това са поне по два 50-местни автобуса (понякога по три, четири и повече) на ден, пътниците в които губят живота си.

В същото време наблюдаваме циничен отказ от лична отговорност. В социалния дом в село Добромирка например близо половината обитатели са заразени с COVID-19 от неваксиниран член на персонала. И докато при ваксинираните сред заразените няма симптоми на болестта, шестима от неваксинираните умират. На този фон директорката на дома твърди:

Изключено е да се говори за неглижиране на хората. При една такава висока възраст и при хора, които са със сериозни придружаващи заболявания, просто няма как нещата да се разминат.

И нито дума за това как всъщност са се заразили обитателите, чиято смърт можеше да се избегне, ако персоналът се беше ваксинирал.

Да, има случаи, макар и малко, и на ваксинирани жертви на вируса. Това са предимно хора с проблеми в имунната система – като бившия държавен секретар на САЩ Колин Пауъл. Някои не могат да се ваксинират поради сериозни медицински противопоказания (но тези противопоказания са много по-малко, отколкото масово се смята у нас). А децата до 12-годишна възраст не подлежат на имунизиране.

Всичко това доказва не безсмислеността на ваксинирането, а напротив – че е изключително важно всички, които могат, да се ваксинират, за да предпазят и останалите. Държавите, които са успели да постигнат това, вече се връщат към нормалния живот. А у нас децата за пореден път преминават към онлайн обучение, което пък ще затрудни работата на родителите на тези под 12-годишна възраст.

Цинично е нежелаещите да се ваксинират да се изкарват дискриминирани.

Още повече – да се сравняват с евреите по времето на нацизма. Евреите са изпращани на смърт единствено заради етническата си принадлежност. Не е същото, като да не можеш да посетиш заведение или мол без сертификат, като при това антигенният тест любезно ти се покрива от нашите данъци, а ти си плащаш само за пробата, ако не искаш да се ваксинираш.

В България има дискриминация, но тя е другаде. Роми не биват допускани до обществени басейни, защото са роми. Хомосексуални са тормозени и бити, защото „не ми пречат, но не искам да ги виждам“. Хората с увреждания нямат достъпна среда, поради което техни близки посвещават целия си живот на това да им помагат. Жертвите на домашно насилие не получават адекватна подкрепа. От 23-ма кандидати за президент за изборите на 14 ноември 2021 г. само четири са жени.

В Закона за защита от дискриминация има описани 17 дискриминационни признака, но излагането на другите на риск не е сред тях. Според Европейския съд по правата на човека в Страсбург задължителното ваксиниране не е нарушение на човешките права, защото представлява защита на здравето и правата на другите. И в чл. 35 от Конституцията на Република България е записано:

Всеки има право свободно да избира своето местожителство, да се придвижва по територията на страната и да напуска нейните предели. Това право може да се ограничава само със закон, за защита на националната сигурност, народното здраве и правата и свободите на други граждани.

А ваксините срещу COVID-19 дори не са задължителни. Имаме избор да се тестваме; не се налага да се ваксинираме и ако може официално да се удостовери, че сме преболедували. Може и просто да ограничаваме социалния си живот и потребителското си поведение. А ако работим с болни хора и с представители на уязвими групи, нямаме никакво оправдание да не се ваксинираме.

Крайно време е да разберем, че не може да имаме всичко. И че безотговорността е смъртоносна.

Заглавна снимка: © Yorgos Karahalis

Източник

Архитектурата и властта – предизборно

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/arhitekturata-i-vlastta-predizborno/

След по-малко от месец предстоят поредните парламентарни избори в България, този път комбинирани. Архитектурата обикновено е само мизансцен на предизборния разговор у нас – той се провежда в безлични заседателни зали, размятат се интериори на спални, дизайн на легла и скандални нощни шкафчета, както и еленски рога в ловни резиденции. Най-много някой да се сети да възпали отново темата за комунистическите паметници. Или да хвърли малко яйца по бившия Партиен дом.

Архитектурата обаче може да каже много повече за властта, която я поръчва и обитава. А също така и за обществото, което избира тази власт. Но как?

За този текст съм избрала три архитектурни епизода, които ще разкажа последователно.

Изложбата

Килната Бранденбургска врата, залят в червено Мавзолей на Георги Димитров, обърнат наопаки бивш Партиен дом, задраскан от голямо синьо-червено петно. Едрите живописни платна свеждат шаблонната архитектура на властта до геометрични абстракции.

Това е изложбата „Сградите в нас“, специално замислена за пространствата на софийската галерия „Структура“, по думите на автора Иво Бистрички и кураторката Мария Василева. Нас, хората, ни няма обаче в изложбата – всички места на картините са тотално обезлюдени. Ние сме отвън, наблюдаваме платната и се опитваме да разпознаем кои са сградите и защо им се случва точно това. Очевидно е желанието да се покажат отчуждението на съвременния човек и деформираният начин, по който индивидът общува с властта чрез пространствата. А какво става, ако и пространствата са деформирани?





Работното заглавие на изложбата, споделя Бистрички, е било „Власт“. Всъщност именно избраните сгради са най-интересни за един архитект. Защо точно тези, беше първият въпрос, който си зададохме, когато група архитекти влязохме в галерията. Виждаме всъщност купчина туристически атракции – Триумфалната арка в Париж, Партенона в Атина, Капитолия във Вашингтон, Бранденбургската врата в Берлин и някакъв софийски соц. Все места, обичайно гъмжащи от хора, но тук пусти и без детайл, безадресни.

Още нещо – търсени са сгради с отчетлив неокласицистичен език, с ордери, арки, колонади. Усещането за тоталитаризъм е много силно. Всяка от тези картини може да служи за корица на ново издание на „1984“, но всъщност не всички пространства са тоталитарни от архитектурно-историческа гледна точка. Забавното е, че неокласиката е любим стил както на енциклопедистите от епохата на Просвещението (заради идеалите на републикански Рим примерно), така и на диктаторите от XX век (Хитлер и неговата мечта за нов Берлин – Welthauptstadt Germania, или „Световна столица Германия“). Неокласиката е едновременно изразно средство на социалистическия реализъм и символ на красотата за съвременните британски консерватори, като покойния сър Роджър Скрутън. Всъщност най-подходящият архитектурен стил за размисли върху отношенията на човека с властта.

Инсталацията

Темата на националните павилиони на Архитектурното биенале във Венеция през 2014 г. беше Absorbing Modernity 1914–2014. Инсталацията в немския павилион беше перфектната метафора за разказване на историята чрез пространство.

Макет в мащаб 1:1 на изящната модернистична вила (бунгало) на западногерманския канцлер от 1964 г. (т.нар. Kanzlerbungalow в Бон) беше буквално вписан във фашистката неокласическа архитектура на немския национален павилион, реконструиран през 1938 г. Видни от пръв поглед бяха разликите в пропорциите, далеч по-скромните, но пък щедри пространства, усещането за отвореност, достъпност и човешки мащаб на бунгалото.

„Ще научите много повече за мен от тази сграда, отколкото от която и да е моя политическа реч“, казва канцлер Лудвиг Ерхарт, който поръчва сградата на архитект Сеп Руф и е нейният пръв наемател. През последвалите години – до обединението на Германия – това е мястото, където западногерманските канцлери живеят, забавляват се и посрещат чуждестранни дипломатически делегации. Това е представителната дневна на ФРГ, която присъства всяка вечер по телевизията. Следвоенният модернизъм като символ на демокрацията.




Концертната зала

Именно затова е много важен архитектурният образ, с който властта решава да се припознае по принцип.

През септември 2021 г. се проведе затворен концерт на руския диригент Валерий Гергиев в зала „България“ под патронажа на Румен и Десислава Радеви с цел набиране на средства за нова музикална зала на България. Инициативата на Фондация „Богария“ е промотирана от 2017 г. като възвишена кауза „градеж на нова филхармония в центъра на София“, на „нов, великолепен Храм на духа“ – основание и източник на заслужена „радост и гордост на днешните и бъдещите поколения на Отечеството“. Новата зала трябва да е „нищо по-малко от величествена, нищо по-малко от великолепна“, твърдят патетично инициаторите в специалния сайт за проекта. Оказва се, че в представите си за новата филхармония те се вдъхновяват от „немодернистичните, класически линии в архитектурата“, от „изяществото – като онова на филхармонията в Барселона“, от „великолепието – като на базиликата „Сакре Кьор“ в Париж“.

Българският президент например живее също в тип модернистично бунгало – вила „Калина“ в Бояна, но от онзи регионален, неонационален модернизъм на късния соц. Вярно, далеч не е толкова отворено и достъпно като демонстративната немска вила от 1964 г., но все пак е сграда с отчетливо модерен език. Интересно тогава дали той осъзнава с какъв архитектурен консерватизъм се е забъркал с публичната си подкрепа за иначе достойната за уважение инициатива за нова концертна зала в София?

Също така е много интересно на чисто хипотетично ниво каква нова сграда би поръчал следващият президент на България за резиденция на властта. Какъв би бил идеалният архитектурен символ на политическата власт в България днес? Неокласически консерватизъм, постмодерна еклектика, прогресивен модернизъм или просто националистически хибрид? И тогава пак ще анализираме властта и обществото, което избира тази власт.

Заглавна снимка: От изложбата „Сградите в нас“ на Иво Бистрички © Галерия „Структура“

Източник

Новите тимуровчета

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/novite-timurovcheta/

Отрасналите през социализма помнят т.нар. тимуровски команди, вдъхновени от книгата от 1940 г. на съветския писател Аркадий Гайдар „Тимур и неговата команда“. В романа се разказва за Тимур и приятелчетата му, които много искат да се бият на фронта. Но понеже са още деца, компенсират невъзможността да се включат във войната с вършене на добри дела за хората от града – например пренасяне на покъщнина и цепене на дърва. В България тимуровските команди, макар и незадължителни, бяха проява на политическа правилност. „Тимуровчетата“ ходеха да си говорят със самотни възрастни хора или пък почистваха междублоковите пространства.

В наши дни в страната ни също има форми на самоорганизация на деца.

За разлика от тимуровските команди, те не са инспирирани отгоре. Поне не съзнателно. И все пак са израз на официалните ценности, в които биват възпитавани младите хора. Учебните програми по литература и история, една от основните задачи на които е да формират светогледа на учениците, възпроизвеждат идеалите от националноосвободителните борби в края на ХIХ век. Тези идеали са станали толкова естествени за много поколения, че дори не се замисляме за посланията на ключови произведения. Във Вазовия текст на „Тих бял Дунав“ например Христо Ботев заплашва „с гол в ръката нож“ капитана на кораба „Радецки“. Капитанът просто си върши работата, но за един революционер от ХIХ век е достойна постъпка да заплаши невинен човек с оръжие, за да постигне целта си. И дори да го убие, както постъпва например Македонски от „Немили-недраги“ (отново на „класика на българската литература“ Иван Вазов) с един влах.

Проблемът не е в самите произведения – те носят духа на своето време. Нито в историческите събития. А в канонизираните им интерпретации, които са напълно неадекватни на съвремието. Ако сте подрастващ човек в България, какво виждате? От една страна, има минало с герои, които са проливали кръв и са жертвали живота си. От друга – настояще с нестабилна политическа система, институции, на които не може да се разчита, престъпност, която нерядко остава безнаказана. Към това се прибавят политически и медийни послания, демонизиращи едно или друго малцинство – ромите, ЛГБТИ хората, „джендъра“, бежанците, хората с психични проблеми…

И ако искате да бъдете полезни на обществото, следващата крачка е да започнете сами да раздавате справедливост.

Независимо дали действията ви са законни, или не. Та нали ако революционерите ни се бяха придържали към закона, нямаше да има националноосвободителни борби? А ако получавате и публични похвали за действията си, вместо да ви се обясни, че те са нередни, давате пример на други деца и тийнейджъри да раздават справедливост, тъй както я разбират.

През септември „Нова телевизия“ излъчи абсолютно безкритичен репортаж за едни нови „тимуровчета“, поставили си за цел… да ловят предполагаеми педофили. 17-годишният „Тимур“ кръщава инициативата си „Педофилските животи нямат значение“. Заигравката с името на движението „Животът на чернокожите има значение“ (Black Lives Matter) едва ли е случаен – пред сайта „Война и мир“ младежът с бръсната глава споделя, че се идентифицира като националист. Той представя правилните според него прояви на национализъм така:

Прояви на национализъм са почитането на българските герои, почистването на улици, доброволното записване в армията и отиването на фронта, ловът на педофили и даже спортуването, четенето на книги и абстиненцията от алкохол, цигари и наркотици – всичко, което по един или друг начин води до усъвършенстването на нацията, обществото и неговите единици, тоест индивидът като биологично същество и личност.

Дейността на групата „Педофилските животи нямат значение“ е да се примамват в сайтове за запознанства възрастни от уж 13-годишни деца. Когато отидат на среща с въпросните деца и се запътят с тях към място, където биха могли да извършат сексуални действия, се появява водачът на групата, който поставя заподозрения в педофилия „на мястото му“. Как? Като го разпитва и го подлага на разнообразни унижения, например – залива го с жълтеникава течност (може би урина), бръсне му главата… Всичко това се снима с камера и се излъчва в социални мрежи.

Пред „Нова телевизия“ младежът споделя, че целта му не е физическото унищожение на педофилите, а съсипването на живота им – публичното им дискредитиране, разбиването на семействата им. Той твърди също, че от полицията са го съветвали да пребива заловените, тъй като органите на реда били безсилни. Защото според Наказателния кодекс се санкционират само вече извършени сексуални престъпления с деца, а не намерението за тяхното извършване.

Репортажът показва младежите като герои, компенсиращи безсилието на институциите.

Не се търси мнението на експерти, като юристи, специалисти по наказателно право или правозащитници. А проблем има. И според Всеобщата декларация за правата на човека, и според Конституцията на България никой не може да бъде подлаган на унижение. А Наказателният кодекс, макар и несъвършен, се основава на определени принципи, например че не може да бъдеш наказан просто защото си мислил да направиш нещо. Склоняването на малолетни към сексуални действия, разбира се, е проблем, но криминализирането му би следвало да стане в резултат на сериозен професионален дебат, а не кампанийно, както беше с „неизбежната отбрана“.

Не след дълго медиите разпространиха похвална информация за група непълнолетни младежи от Стара Загора. Момчетата, също с бръснати глави, са заловили заподозрян в извършването на катастрофа, причинила смъртта на моторист. За тази цел те са разчитали на мрежа от познати, чрез която са стигнали до бивш собственик на колата, блъснала моториста. Той им дал координатите на човека, на когото е продал автомобила си, който пък им дал телефона на следващия собственик, тоест заподозрения. Младежите предали този номер на КАТ, след което се обадили на заподозрения. Разказват, че той сам им е казал къде се крие. Тогава събрали хайка от десетина души, заловили го и се обадили на полицията.

Всяка стъпка от тази история буди въпроси. Как хора, които продават автомобилите си, предоставят личните данни на купувачите на ученици вместо на полицията? Защо учениците решават сами да заловят заподозрения, вместо да оставят това на органите на реда? Как така заловеният първо си е признал всичко и е казал на момчетата къде се крие, а после е бягал от тях и е отричал?

Защо полицията разчита на тийнейджърски самоинициативи, вместо да си свърши работата?

Вместо това старши комисар Николай Колев, ръководител на МВР – Стара Загора, хвали момчетата и им обещава награда: „Постъпката е изключително достойна. Аз се радвам, че в нашия град расте едно поколение от младежи, които проявяват такива добродетели. Използвам случая да им благодаря за съобразителността, смелостта. […] Така че наградата, поемам ангажимент, ще бъде осигурена от министерството, което представлявам.“

Всъщност момчетата дори не са търсили медийно внимание, просто са искали да направят нещо, което смятат за правилно и полезно. Вместо добронамерено да им се покаже обаче, че в действията им има проблем, те биват героизирани. Репортерката на bTV ги нарича герои и ги пита дали се смятат за такива. Посланието на репортажа е, че такива младежи трябва да служат за пример.

Защо обаче има проблем?

Дори и несъвършено, законодателството на една демократична страна, каквато (въпреки кусурите ѝ) е България, поставя рамка на това, което бива да се прави, и го отделя от онова, което не бива. Къде е границата на чувството за справедливост, ако законите не се спазват? Кога тя прераства в омраза и саморазправа?

Ако деца и младежи подлагат на унижения и сами ловят „лошите“, за което получават похвали и награди, не е ли логично да започнат да линчуват и да екзекутират? Все в името на справедливостта. Да не забравяме, че и терористичните актове се извършват от чувство за справедливост – от сляпа вяра в някоя идеология и от убеждението, че тя стои над законите и правилата, над човешкото достойнство и човешкия живот.

Впрочем линчуването и екзекутирането от страна на младежи в името на собственото им разбиране за справедливост се практикува у нас.

Да си припомним децата, решили да прочистят пловдивския парк от връстници, които „им приличат“ на хомосексуални. Преди 13 години в София пък беше убит студентът по медицина Михаил Стоянов, а младите извършители посочили като легитимна причина за нападението срещу него това, че им е заприличал на гей.

Да се върнем отново към последните седмици. Пак в Пловдив ученик е пребит, след като е отказал да си купи от съученици учебници, защото вече си има. Аргументът за побоя над него бил, че говори „с глас на обратен“. Според побойниците е справедливо, значи, да пребиеш някого, защото от гласа му можеш да направиш предположение за сексуалната му ориентация.

Може би пак чувството за справедливост е причина за друга случка, ангажирала вниманието на медиите напоследък: първокласник е бил пет дни в кома след побой, нанесен му от седмокласничка. Като причина за агресията се сочи, че малчуганът по погрешка влязъл в женската училищна тоалетна вместо в мъжката. В дискутирането на случая от плевенското село Бреница, наречен от bTV „нелеп инцидент“, се намесват какви ли не аргументи.

Бащата на първокласника е бил уговарян от общината да не дава публичност на побоя, защото сме в предизборна кампания.

Ръководството на училището го упреква, че руши авторитета на образователната институция. Бащата бива обвиняван дори че търси справедливост, след като не живее с детето си, защото с майка му са разведени. За избягване на следващи подобни случаи се предлага първокласниците да ходят до тоалетната, която се намира в училищния двор, само с придружител.

В цялата тази говорилня на заден план остава най-важното – какви са мотивите за побоя. Седмокласничката и първокласникът са съседи, растели са и са играели заедно. Ако действително причината за неочакваната агресия от страна на тийнейджърката е влизането на момчето в женската тоалетна, вероятно според нея то е нарушило едно табу. И е решила да му даде урок… само че не си е преценила силите.

Демонизирането на мъжете, влизащи в женски тоалетни, е основен елемент от трансфобската реторика – че ако позволим на биологични мъже да се идентифицират като жени, те ще влизат в дамските тоалетни, за да тормозят сексуално „истинските жени“. Подобни аргументи се развяваха в публичното пространство покрай кампанията срещу Истанбулската конвенция. Такива послания стигат до младите хора и може да доведат до агресия, от която накрая всички да са изненадани.

Ето защо героизирането на саморазправящи се деца и тийнейджъри е изключително опасно.

Вместо да ги дават за пример, медиите, институциите, учителите, специалистите трябва да покажат защо раздаването на справедливост по собствено усмотрение е недопустимо. А с младежите трябва да се работи и да се говори – с разбиране и с търпение. Да се говори защо е важно да се спазват правилата, макар и несъвършени. Какво означава човешкото достойнство и защо всеки го притежава, включително и „лошите“. Защо не е страшно, че хората са различни, изглеждат, говорят, мислят или обичат различно. Защо насилието не е решение.

По традиция у нас причините за детската и младежката агресия се търсят в семейството. Това безспорно е по-лесно от вглеждането в проблематичността на публичните послания, които достигат до младите хора. Нямаме право да вменяваме на децата мисията да решават проблемите, с които ние, възрастните, не се справяме. И учудването и възмущението, когато го правят по начин, който е отвъд границите ни на допустимост, не ни оправдава. Никак.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Тимур и неговата команда“ (1940)

Източник

Предизборно плашене с хиперинфлация

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/predizborno-plashene-s-hiperinflatsiya/

През един септемврийски ден с почуда осъзнавате, че ваши възрастни близки са започнали панически да се презапасяват. Купуват трайни хранителни стоки, като консерви, олио, захар, ориз, боб, брашно. Настояват да ви дадат поне няколко опаковки макарони и консерви с домати, дори да не обичате нито едното, нито другото. Защото можело да ви потрябват. На учуденото ви питане на какво се дължи това странно поведение, отговарят с контравъпрос – как не сте забелязали, че цените се вдигат непрекъснато? Всеки ден хлябът е с нова цена. Всичко поскъпва, ще стане страшно! Ще се повтори Виденовата зима!

Чудите се дали на близките си да вярвате, или на собствения си опит. Да, някои неща действително поскъпват – например пресните плодове и зеленчуци, но така е от години. След локдауните поради пандемията от COVID-19 чувствително са се повишили цените в заведенията. Но любимото ви кисело мляко например си е с една и съща цена от години, освен когато се предлага с намаление. Както други стоки, които си купувате редовно. Може би с възрастните ви близки просто си купувате различни неща?

Или някой предизборно манипулира хората и се опитва да всява паника?

С тези чудения в главата сядате да гледате новините по телевизията. И що да видите – ВМРО е изпълзяло от забвението си и организира протест. Този път не срещу бежанците или гей хората, а срещу… високите цени. И не щеш ли, скоро след това попадате и на думите на бившия премиер Бойко Борисов, че ако Румен Радев отново стане президент, ни чака нова Виденова зима, която „сега ще е Румен-Радевата“. Брей, казвате, си, хипотезата, че става дума за политическа манипулация, може и да излезе вярна.

Да припомним накратко. Като „Виденовата зима“ е известен периодът в края на 1996 и началото на 1997 г. По онова време премиер беше Жан Виденов от БСП. България влезе в спирала на неконтролируема хиперинфлация. Ако не си бяхте купили нещо сутринта, вечерта то струваше двойно. Заплатата на професор в Софийския университет стана около 7 (седем) щатски долара. Фалираха банки, раздавали „лоши кредити“, единици станаха „кредитни милионери“, а голяма част от хората в България не можеха да си позволят стоки от първа необходимост. След масови протести правителството на Жан Виденов падна. Беше въведен валутен борд с цел налагане на финансова дисциплина, като левът беше „вързан“ за германската марка. Бордът продължава и до ден днешен, но марки вече няма, така че левът е зависим от еврото.

Отвъд субективността на личните впечатления, вдигат ли се цените?

Да, някои цени се повишават, като започнем от тези на горивата и електричеството. Ситуацията е такава не само в България, а в целия Европейски съюз и е свързана с прехода на ЕС към екологична енергия (т.нар. Зелена сделка) и повишаването на таксите за въглеродните емисии. Към това се прибавя и недостигът на газ, който Русия отказва да доставя на ЕС през Украйна, по всяка вероятност за да принуди Европа да приеме газопровода „Северен поток“. В България рекордно поскъпва токът за бизнеса и индустрията, което очаквано ще доведе и до повишаване на цените на редица стоки и услуги. Твърде вероятно е и електричеството за бита да стане по-скъпо.

Освен това много бизнеси, пострадали в периода на пандемията, повишават цените, за да компенсират поне отчасти загубите. Това се усеща особено силно в сферата на услугите и на местата, където има повече търсене – например в големите градове и курортите. Ако в някое обезлюдено и не особено популярно за туристите градче все още може да хапнете навън „на народни цени“, сметката в средностатистически софийски ресторант би излязла горе-долу колкото в някой от по-скъпите за живеене немски градове. А в случайно заведение в Несебър може да се „изръсите“ почти колкото на аналогично място в Швейцария (като изключим, че в Швейцария бихте случили на друго ниво на хигиена и обслужване).

Едно от последствията от пандемията е и глобалният недостиг на чипове. До него се стигна, след като значителна част от световното население премина към онлайн образование или работа, което доведе до купуването на огромно количество електроника (предимно лаптопи и таблети) в рамките на доста кратък период. Производителите на електроника обаче не бяха в състояние да осигуряват толкова големи количества, които да задоволят търсенето, още повече че и нормалната работа на индустрията беше затруднена от пандемията. В резултат покупката на евтин компютър с прилични характеристики стана почти невъзможна задача. Недостигът на чипове засяга дори производството на автомобили. И макар пикът му вече да е поотминал, ако не е спешно да си купувате компютър, по-добре е да поизчакате поне година.

Известна инфлация е неизбежна и поради огромното количество средства, които ЕС отделя за борба с последствията от пандемията.

„Наливането“ на пари логично води до това, че те започват да струват по-малко от преди, тоест с тях може да си позволите по-малко неща. Но в подобна ситуация на криза това се оказва най-безболезненият начин да се спасят не само цели икономики, а и животът на много хора, които иначе биха изпаднали в крайна бедност и безизходица.

Специално за България, освен европейските средства за справяне с пандемията, бяха повишени и редица социални разходи. Започна се с добавките от 50 лв. за пенсионерите, които правителството на Бойко Борисов въведе като антикризисна мярка. Мярката всъщност беше популистка и предизборна. Въпреки че като цяло пенсиите у нас са нечовешки ниски, пенсионерите не са социална група, която търпи преки икономически загуби от пандемията. За сметка на това обаче съставляват голяма част от избирателите. В ситуация на избори след избори никое управление не би рискувало да премахне тази мярка. Служебното правителство на Румен Радев и 46-тото Народно събрание успяха да стигнат до по-устойчиво решение за повишаването на пенсиите, така че минималната пенсия за трудов стаж да надхвърля официалния за България праг на бедността. Покрай това предизборно се повишиха и други социални разходи, например за втората година на майчинството.

Водят ли всички тези фактори до инфлация? Да. Има ли обаче риск от хиперинфлация? Не.

Повечето от причините за повишаването на цените не са вътрешни, а са било на европейско, било на световно равнище. Повишаването на социалните разходи у нас със сигурност има най-малък дял в това. Да, България можеше да положи повече усилия за преминаване към зелена енергия и осигуряване на алтернативи за заетите в неекологичните производства. Но това са проблеми, които в една или друга степен се наблюдават в цяла Европа и решаването на които отнема не една и две години. Да, страната ни можеше да предложи по-адекватни компенсации на засегнатите от пандемията бизнеси и домакинства, вместо средствата за това да потънат в избрани джобове. Всичко това обаче не омаловажава факта, че настоящият период на инфлация, която е вероятно тепърва да се усеща повече, е на наднационално равнище. Парите ни се обезценяват в известна степен не просто защото цените в България растат, а най-вече защото има аналогични процеси в ЕС, а левът, както знаем, е „вързан“ за еврото.

Поради същата причина обаче опасността инфлацията да прерасне в хиперинфлация клони към нула. За разлика от 90-те години, България вече не е сама, а е част от ЕС, а и валутата ѝ не е независима. БНБ няма правото да печата толкова пари, колкото управляващите пожелаят. За да се стигне до хиперинфлация, тя трябва да обхване целия ЕС, а това едва ли ще се случи. ЕС разполага с достатъчно механизми, за да не допусне финансовата ситуация напълно да излезе от контрол, което буквално би го взривило. Да, по всяка вероятност излизането от кризата няма да е лесно и бързо. Но поне ще е в определени граници на поносимост.

Виденовата зима обаче е травматично място в колективната памет на българското общество.

Бившите коалиционни партньори в лицето на ГЕРБ и „Патриотите“ много добре знаят това. Ето защо Бойко Борисов прави внушения, че може да се повтори зимата на 1996–1997 г. Години след това БСП беше символ на хиперинфлация. Част от тези внушения включват факта, че Жан Виденов беше от БСП, а президентът Румен Радев, който е съставител на служебното правителство, е избран с подкрепата на „столетницата“. Борисов нееднократно е заявявал, че служебното правителство е еднолична диктатура на президента. Подчертавайки връзката му с БСП, той представя хиперинфлацията като нещо неизбежно, ако Радев бъде преизбран. Макар днес ситуацията да е коренно различна от тази преди четвърт век.

Предизборните инсинуации обаче изобщо не са невинни, защото влияят не само на електоралното, а и на икономическото поведение на избирателите. Всяването на страх, че се задава хиперинфлация, може да доведе до реална паника. А тя – до дефицити на определени стоки в магазините и с немалка вероятност – до вдигането на цените поне на някои от тях. След като в първата фаза на пандемията и уж разумните германци изкупиха тоалетната хартия, дезинфектантите, по-евтините консерви и някои други стоки, с което предизвикаха сериозен дефицит, какво остава за доста по-лесно поддаващото се на пропаганда българско население?

Свикнали сме у нас предизборните кампании да се провеждат на гърба на определени уязвими групи – ромите, бежанците, ЛГБТИ хората, децата и т.н. Затова често не забелязваме, че те се провеждат и на гърба на мнозинството, експлоатирайки неговите уязвимости. А после всички теглим последствията. Плашенето с хиперинфлация прекрасно показва как сме използвани за политически цели, като се паразитира върху травмите и страховете ни. Предизборната кампания ще свърши след ноември, а ние трябва да положим усилия да продължим да живеем и след това – с възможно по-малко поражения.

Заглавна снимка: Moscow-Live / Flickr

Източник

Извън усвояването, съответствието и поносимостта. Оптимистично за ВиК отрасъла

Post Syndicated from Радослав Русев original https://toest.bg/optimistichno-za-vik-otrasula/

Има един сектор в икономиката ни, който рядко генерира положителни новини. По-рядко дори от енергетиката, здравеопазването и образованието, където проблемите са наистина дълбоки. Става дума за водоснабдяването и канализацията, накратко ВиК, като в тази абревиатура влиза и все по-важният (и скъп) компонент „пречистване на отпадъчните води“.

В бранша често цитираме две неприятни азбучни истини: 1) хората се сещат за ВиК-то най-вече когато водата спре, и 2) никой не знае как точно се сформира месечната му сметка за вода, но знае, че е „много висока“ и че „сега пак щели да увеличават цената“.

Ако потребителските нагласи са само една от гледните точки, то нека чуем какво казват и „отговорните институции“. Тук преобладаващите термини са „усвояване“, „съответствие“ и „поносимост“:

„Усвояването“ е процентът от средствата по Оперативна програма „Околна среда“ (ОПОС), тоест колко сме прибрали от ЕС спрямо заложения бюджет, без особено значение за какво сме ги похарчили…

„Съответствието“ е процентът изградени пречиствателни станции за отпадъчни води в градове над 2000 души – нищо че вече имаме областни градове с трайно нарушено питейно водоснабдяване, тоест обективно по-значими инвестиционни приоритети. „Тука водата от чешмата пиете ли я?“ е чест въпрос по тези места.

А „поносимостта“ е съотношението между сметката за вода на едно домакинство и нетния му разполагаем доход за същия период.

И не че тези неща нямат значение (особено последното), но вторачени в клишетата, като че ли забравяме базовите неща – да има вода, тя да става за пиене, да строим качествени тръбопроводи и резервоари с дълъг живот, да прилагаме съвременните технологии и секторът като цяло да е интересен и смислен за 20-те хиляди души (и още поне толкова подизпълнители), пряко ангажирани в него.

Настоящият момент

Нека погледнем и по-тясната конюнктура – какво става във ВиК сектора в края на 2021 г.

Регулаторът (КЕВР) разглежда бизнес планове и тарифи за следващия регулаторен период 2022–2026 г., тоест предложения за инвестиции и нови тарифи.

Навлизаме в новия 7-годишен рамков период на ЕС (2021–2027), но във ВиК отрасъла големите инвестиции по ОПОС за периода 2014–2020 г. тепърва ще се осъществяват заради закъснели подготвителни дейности.

Трети пореден за годината нов парламент ще предлага законодателни промени, като „цената на водата“ е обичаен сюжет за парламентарна активност. Пример: за краткия живот на последния парламент по темата бяха направени три различни законодателни предложения от различни парламентарни групи.

Междувременно рязко повишените цени на електроенергията буквално обричат на фалит част от дружествата, които имат висока консумация на електричество (Добрич, Шумен, Разград, Сливен и други, в някои от които тя може да достигне 50% от всички месечни разходи).

В тази ситуация е логично ВиК отрасълът да не генерира особено положителни новини.

Защо дяволът не е толкова черен

Ако твърде дълго се взираш в бездната, бездната ще се взре в теб.

Ницше

Че пред отрасъла има пропаст, има. Но дали е толкова черна и дълбока, до голяма степен зависи и от аршина на взиращия се. Наскоро говорих с външен за сектора чуждестранен експерт, който смело обобщи: „Абе, не че нямате проблеми, ама какво толкова мрънкате – вода имате (като ресурс в природата), повечето ви големи градове даже си имат язовири, скъпите съоръжения (сондажи, резервоари, станции, довеждащи водопроводи) са изградени, инженерите ви ги знаят по цял свят.“ И е доста прав…

Несъмнено и двете позиции (песимистичната и оптимистичната) имат своите основания. Ако си управител на ВиК дружество и на бюрото ти има непосилна сметка за електроенергия, чийто падеж наближава, логично е да виждаш пропаст. Ако си ВиК консултант или проектен ръководител, който се прибира от Северна Африка или Близкия изток, е лесно да кажеш, че „това не са сериозни проблеми“.

Както обикновено, истината е някъде между двете крайни позиции, но не непременно по средата. Личната ми позиция е, че реалното положение е много по-близко до розовата част на спектъра, поне в сравнение с наистина проблемните сектори в икономиката и обществения живот в България. И ако нещата останат дългосрочно зле, то основната причина е в нашата колективна глупост, алчност и късогледство, а не толкова в климата, бедността и старите тръби.

Какво може – и защо сега

Дори за най-черногледите ни сънародници е ясно, че в момента България има шанс да направи крачки в положителна посока, при това в различни области на обществения живот и икономиката. Бавно и от третия път, но вероятно по Коледа ще имаме ново правителство – и то натоварено със справедливи очаквания за промени.

Във ВиК отрасъла, както навсякъде другаде, е хубаво да внимаваме какво си пожелаваме, защото най-често то се сбъдва. И ако си пожелаем повече „усвояване“, да сме наясно, че това е нещо различно от „чиста вода за пиене“. Някъде тук е време тази статия да завие към няколко предложения. Без претенции, че това са най-важните (или пък спешни) приоритети пред сектора, но те ще ни отклонят от опасното и излишно вторачване в бездната.

  • Да свържем отрасъла с големите теми

От поне десетина години всевъзможни класации (например ежегодната класация на World Economic Forum) поставят водата в топ 3 на световните рискове. Отскоро обаче започват да се виждат някои интересни възможности, които надхвърлят секторната тематика, тоест идентифицират се ВиК решения на проблеми от други сфери на живота. Няколко конкретни примера:

Анализ на отпадъчните води с цел откриване на вируси и бактерии (т.нар. epidemiological surveillance). Тази тема придоби огромна популярност около многобройните проекти за проследяване на разпространението на новия коронавирус и неговите мутации. Истината е, че от години е разпространена технологията за откриване на огнища на други вируси и патогени (причиняващи хепатит, полиомиелит и др.), на прекомерна употреба на опиоиди и антибиотици, и други. Редица страни – Австрия, Холандия, Португалия, Великобритания – въведоха наблюдението на отпадъчни води като основен елемент в националните си планове за управление на пандемията. Вероятно променената Директива за пречистване на градските отпадъчни води (в момента тече обществена консултация) ще наложи подобен мониторинг като задължителен стандарт за страните членки на ЕС.

Гъвкаво управление на консумацията на електричество. Особено в условията на рязко поскъпнала електроенергия ВиК дружествата гледат на доставчиците (включително на т.нар. балансиращи групи) като на основна заплаха. Част от истината е обаче, че ВиК операторите и техните контролни зали могат да бъдат най-добрият приятел на енергийните търговци, като предоставят частична възможност за гъвкаво управление на консумацията. Повечето ВиК дружества разполагат с резервоари, които играят ролята на буфери, тоест потреблението на електричество от сондажи и помпени станции може да бъде интелигентно премествано поне с няколко часа, което да помогне на търговците на електроенергия да управляват своите баланси – ситуация, от която и двете страни могат да спечелят.

Използване на пречистени отпадъчни води за напояване. Идеята не е нова и се прилага в страни със сух климат, включително в Южна Европа (Испания, Португалия и др.). Технологично изглежда просто, но както обикновено, дяволът е в детайлите – да се оставят ли полезни елементи (фосфор и азот) във водата при пречистването, каква дезинфекция да се използва, какви са другите рискове, подходящите поливни култури и т.н. Посоката обаче е ясна и постепенно отпадъчните води (а и утайките) ще стават все по-ценен ресурс за селското стопанство.

Посочените примери са установени практики в редица страни. В ограничен формат подобни пилотни проекти са изпълнявани и у нас, като голяма част от необходимата експертност е налична. Тези примери показват как ВиК секторът помага за попълването на сериозни дефицити в сферата на общественото здраве, енергетиката и селското стопанство, а междувременно решава свои проблеми и генерира приходи. Едно побутване от страна на държавата или браншовите организации – Министерството на регионалното развитие и благоустройството, „Български ВиК холдинг“, Българската асоциация по водите, Съюза на ВиК операторите – ще даде необходимия начален тласък.

  • ВиК секторът като среда за развитие на високи технологии

Водоснабдяването и канализацията са известни като отрасъл с критично ниско, бавно и неадекватно навлизане на технологиите. В по-широката рамка на т.нар. ютилити индустрия експертите в бранша обикновено се шегуваме, че технологиите най-напред навлизат в комуникациите, десетина години след това – в енергетиката, а евентуално след още десет – и при нас.

Тезата е особено вярна в България, но точно сега имаме добър шанс секторът да се превърне в среда за създаване и развиване на високи технологии, а не само да бъде поле за прилагането им. Два са основните фактори за тази възможност: 1) наличието на активна и растяща екосистема от ИТ компании, които жадуват за възможността да прилагат т.нар. интернет на нещата (IoT), анализ на големи масиви данни (big data) и други високотехнологични решения в реална среда, и 2) обективното наличие на огромни масиви неизползвани до момента данни във ВиК отрасъла – за клиенти, активи и процеси.

Накратко: ВиК дружествата са перфектната среда за пилотни проекти на иновативни компании или единични изследователи. Интерес съществува, успешни примери също не липсват, но една заявена държавна подкрепа (или поне позволение) може много да помогне – при това без излишно субсидиране, а изцяло на пазарен принцип. И сега български компании предлагат в чужбина ВиК решения (системи за мониторинг, софтуер, аналитични модули), базирани на пилотни проекти в България. Този прохождащ модел може да стане норма на работа.

  • Повече свобода за експертите

Предвид пословично консервативния сектор с презюмирано високо ниво на корупция, не е пресилено да се каже, че организационната среда в отрасъла е токсична. Чак е учудващо как млади инженери, химици и биолози продължават да постъпват на работа в провинциални ВиК дружества за заплати, по-ниски от тези на касиер в хипермаркет. Но го правят. Било за стаж, било от младежки идеализъм.

Представете си обаче, че институционалната шапка над всички ВиК дружества – „Български ВиК Холдинг“ – създаде програма (не инцидентен проект), в рамките на която ежегодно се одобряват и финансират по няколко десетки предложения, идентифицирани и управлявани от вътрешни за системата кадри. Представете си, че всеки районен началник, главен енергетик или старши лаборант може да предлага решения, с които да се подобри и оптимизира експлоатацията, да се спестят разходи и да се постигне широка полезност за обществото. Именно така ще се задържат в сектора младите инженери, химици и биолози – та дори при заплати, по-ниски от тези на касиер в хипермаркет. (И именно подобни проекти биха им проправили пътя и към по-високи заплати.)

ВиК отрасълът в България може много повече. Първата ни задача обаче е да си го поискаме това много повече. Да си го представим, да го нарисуваме, да го обсъдим помежду си. Политическото и оперативното ръководство на сектора, регулаторът и браншовите организации, както и цялата широка общественост са част от този дебат.

Заглавна снимка: Manki Kim / Unsplash

Източник

Ние според преброяването

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/nie-spored-prebroyavaneto/

На 7 септември започна 18-тото поред преброяване на населението и жилищния фонд в България. Преброяванията у нас водят началото си от 1881 г. – отпреди 140 години. За новосъздадената българска държава е било от съществено значение да е наясно колко и какви хора живеят на нейната територия. През годините въпросите, включени в анкетните карти за преброяването, са се променяли в съответствие с държавните приоритети, юридическите норми, спецификата на човешките отношения и господстващите идеологии.

Какво включват въпросите в преброяването, как са структурирани те и дали изобщо да има преброяване, зависи от множество фактори. В Германия например от десетилетия преброяването не включва цялото население, а е комбинация между интегриране на данни, събирани от различни институции, и доброволна извадка от населението.

Как нашата държава (в лицето на Националния статистически институт) възприема хората, които живеят в България през 2021 г.? Каква е представата за човека и човешките отношения, въплътена в актуалната анкетна карта за преброяване на населението?

Отделният човек е не на първо, а на последно място във въпросника.

Въпреки че въпросът колко хора живеят в България е далеч по-важен от въпроса в колко сгради се разпределят те, структурата на анкетната карта се разгръща от общото към частното. Мястото на хората идва след описанието на сградите, жилищата и домакинствата. Логиката на въпросника (и съответно софтуерът на онлайн варианта му) изисква такъв подход: има сгради, в тях – жилища, в жилищата – домакинства, в домакинствата – хора.

Тази подредба може да се възприеме и като чисто формална, но е показателна за светогледа в една държава, за която е естествено в ценностно отношение да поставя човека на последно място – след институциите и формалните правила. У нас училището е по-важно от учениците, клиничните пътеки – от болните, семейството – от членовете му и т.н.

Като плюс може да се отбележи, че НСИ все пак взема под внимание в анкетата съществуването на бездомни хора. Също и на хора с увреждания – в анкетата са включени въпроси, свързани с достъпната среда до жилището.

Тъй като ни интересува как е представен човекът във въпросника, ще преминем директно към раздела „Домакинства“. В самото му начало се набива на очи инструкция към преброителите, онагледена с лазещо бебе:

Ако не беше акцентът, човек би могъл да си помисли, че смисълът на това предупреждение е да не се вписват в картата бебета, родени след 6 септември 2021 г. Ала не, идеята е просто да не се забравят децата и бебетата. Може би такава инструкция не е излишна в общество, в което децата не се смятат за „истински“ хора, следователно е логично просто да бъдат пропуснати – като несъществени подробности. Да си припомним, че кампанията, довела до отмяната на Стратегията за детето, изхождаше от предпоставката, че детето не е личност и няма права.

Най-важно е обаче в какъв ред се броят членовете на домакинството. Задължително е да се започне от неговият „глава“. Въпреки че като домакинство се дефинират хората, които живеят заедно и споделят общи разходи, независимо дали са юридическо/фактическо семейство, или не. Ако съквартиранти решат да поделят помежду си разходите си за храна и средства от първа необходимост, те пак се водят домакинство и трябва да изберат кой от тях е главата. Ако пък човек живее сам, трябва да посочи себе си като глава на едночленното си домакинство.

Без глава не може.

Кой е „главата на домакинството“? Тук от НСИ дават два възможни отговора, които не е задължително да съвпадат: това е или „лицето, което членовете на домакинството определят за такова“, или „което осигурява основните средства за съществуване“. Ако например дъщерята носи най-много пари вкъщи, това не я прави автоматично „глава“.

НСИ обаче очевидно изхожда от патриархални стереотипи, затова си представя нещата простичко и ги обяснява с картинка: ако Иван е мъжът в семейството, Мария е неговата съпруга, а Анна – общата им дъщеря, от само себе си е ясно, че Иван е главата на домакинството.

Може би официалната ни статистика наследява „главата на домакинството“ от времето, когато жените в България не са имали право да гласуват. Метафората за главата всъщност идва от Библията. В Посланията си към коринтяните и ефесяните апостол Павел скицира своеобразна йерархия на главите – мъжът е главата на жената, Христос е главата на мъжа, Бог-Отец е главата на Христос. Жената не само не е глава на никого, а трябва да покрива (поне с косата си) и собствената си глава.

В съвременното българско право няма антропоморфни метафори като глави, вратове и други телесни части – нито на домакинствата, нито на семействата, нито на жените. Нещо повече – според Конституцията „съпрузите имат равни права и задължения в брака и семейството“ (чл. 46, ал. 2). Така че докато Конституционният съд търси аргументи да отговори на въпроса дали само биологичният пол е конституционен, много по-лесно е да се докаже, че

изискването на НСИ за глава на домакинството е противоконституционно.

Ако сте сключили в чужбина брак с лице от същия пол, не може да отбележите това в анкетната карта. Преброяващите се електронно виждат съобщение, че в България бракът е само между мъж и жена. Възможно е обаче да впишете еднополово партньорство, ако живеете с партньора си. Тъй като това е засега единственият начин поне част от ЛГБТИ хората у нас официално да се заявят като такива, Фондация GLAS разработи сайт и засне клип, посредством които да убеждава съжителстващите с хора от същия пол да посочат връзките си.

Когато стигаме до описанието на конкретните лица в раздела „Население“ обаче, става ясно, че хората са или мъже, или жени. Не се допуска дори възможността да се затрудняват да отговорят. Ако се преброявате електронно и вече сте посочили ЕГН-то си, не може да се впишете с пол, различен от този по документи – системата отправя предупреждение, че полът не отговаря на ЕГН-то ви.

Семейното положение според анкетната карта бива юридическо и фактическо. И докато юридическото е ясно, фактическото буди въпроси. Възможните варианти са: да не сте в брак или в съжителство, да сте в брак или да сте в съжителство без брак. Няма опция обаче да сте във връзка с човек, с когото не съжителствате.

Бракът си е брак обаче, независимо дали брачният ви партньор примерно работи в чужбина, или пък сте фактически разделени. Така че целта на описването на „фактическото семейно положение“ остава неясна. Ако става дума за съжителство, то вече е описано в частта за домакинството. Но ако от НСИ се опитват да установят действителния статус на обвързаност на преброяваните, предложените алтернативи са крайно недостатъчни.

Патриархалните стереотипи на авторите на анкетната карта проличават и в това, че

въпросът „Имате ли живородени и/или осиновени деца?“ се задава само на жени.

Вероятно целта на този въпрос е да се проследи най-вече раждаемостта на жените. Но дори не се допуска възможността (която поне на теория в България съществува, макар на практика рядко да се допуска) мъж да осинови дете или сам да отглежда осиновено дете. (Възможността трансмъж да роди е твърде екзотична идея за нашите ширини, която едва ли би хрумнала на екипа на НСИ, работил по анкетната карта.) Другият любопитен детайл в този въпрос е, че той се отнася само за жени на 12 и повече години. Ако момиче под 12 години има живородено дете, защо статистиката да не отчете този факт?

Въпросите, свързани с етническата принадлежност и майчиния език, допускат само един вариант за отговор. От какъв етнос са децата, чиито родители имат различна етническа принадлежност? В анкетната карта се уточнява: „Етническата група е общност от лица, близки по произход, бит, култура и език.“ Това обаче не ти помага да определиш етноса си, ако си примерно с баща етнически българин и майка нигерийка. Същият е проблемът с майчиния език. В България има не само деца от етнически смесени връзки, но и деца от традиционни за страната ни етнически общности, които проговарят едновременно и български, и езика на другата етническа група.

Във вариантите за отговор на въпросите за етноса и майчиния език, както и в тези за религията, се забелязва една на пръв поглед козметична, но всъщност много съществена промяна – опцията „не се самоопределям“ е заменена с „не мога да определя“.

Възможно е човек да не се самоопредели не защото не може, а защото не иска. Който например е агностик, съзнателно не определя дали е религиозен, или не. Ала според логиката на въпросника самоопределението очевидно не съществува – има еднозначни обективни факти за всеки човек, които той може или не може да определи.

На въпроса за грамотността дори няма вариант „не мога да определя“, макар че в конкретния случай не би било излишно. В хартиената карта не се дава дефиниция за грамотност, но онлайн анкетата обяснява пространно:

Грамотен е всеки, който може да пише, да чете текст и да извършва прости аритметически операции – събиране, изваждане, умножение и деление.

За неграмотно се счита лице, което не може да чете и да разбира смисъла на написаното и не може да напише кратко изложение на ежедневните си дейности. Лице, което умее да чете и пише само цифри и собственото си име, трябва да се счита за неграмотно. Също така неграмотно е лице, което умее да чете, но не може да пише, и лице, което умее да прочете и напише само няколко заучени фрази.

При такава формулировка някои преброявани биха се запитали дали самите те са грамотни, ако не схващат изцяло смисъла на разяснението на този въпрос или ако не могат да разделят наум 23569 на 27. Отделен въпрос е, че така и хората с дислексия се приравняват с неграмотните.

Начинът, по който се установява миграционното поведение на преброяваните, също не е безвъпросен.

Според анкетната карта временно присъстващи лица са тези, които пребивават в жилището, където са преброени, по-малко от една година. С такъв изследователски инструментариум няма как да се „уловят“ хората, завърнали се в България, докато трае пандемията, защото са имали възможност да работят онлайн. За много от тях това е продължило повече от година, което не означава, че няма да се върнат в момента, в който от тях се поиска да упражняват професията си присъствено. Не могат да се „уловят“ и онези, които са се прибрали за постоянно, но преди по-малко от година. Също и работещите и учещите в България за няколко години, след което ще се върнат в родната си страна (същото важи и за българи в чужбина).

През септември и в началото на октомври, когато се провежда преброяването, много сезонни работници не са се прибрали и съответно няма да могат да бъдат преброени. Както и хора, които са извън страната поради командировка, гостуване и т.н. Те не могат да се преброят и електронно, защото това е възможно само от България. Затруднение представлява и кодът от електронното преброяване, който физически трябва да се предаде на преброителите – още едно „чудо“ на електронното ни управление.

Да обобщим.

Според въпросника за преброяването през 2021 г. човек е или мъж, или жена дори ако е интерсекс, тоест ако биологичният му пол не може да се определи еднозначно. Мъжът е главата на домакинството, но пък децата са си на жената. Мъжете не осиновяват, а момичетата под 12-годишна възраст не могат да раждат. Детето е нещо, което е лесно да бъде пропуснато в качеството му на част от населението. Не съществуват хора със смесена етническа принадлежност, нито билингви (хора с два първи езика). Самоопределение не съществува – ако не се определяте еднозначно, значи не сте способни да схванете обективната истина за себе си. Ако по-малко от една година живеете някъде, значи сте „временно присъстващи“, а ако периодът е повече от година, сте за постоянно.

Некоректно формулираните въпроси и варианти за отговор неизбежно ще доведат до неточни резултати. И след преброяването пак няма да сме наясно от колко и какви хора се състои населението на България. По-сериозният проблем е, че на базата на тези резултати ще се правят анализи, ще се изработват политики и ще се вземат решения, от които ще има практически последствия. А накрая ще се чудим откъде ни е дошло.

Източник

Криворазбраната демокрация

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/krivorazbranata-demokratisiya/

Марийка: Но тази днес цивилизация аз май… не разбирам накъде стои.

Димитраки (като я тупка по рамото): Не бой са, аз ще ти дам да я разбереш, стига да вярваш на мене като на твой брат… да, като на твой брат; защото аз та обичам като сестра и искам да та запозная с цивилизацията.

Марийка: Благодаря, но мене ма някак страх от тази цивилизация.

Из „Криворазбраната цивилизация“ от Добри Войников 

Хагската конвенция. Хартата за основните права. Конвенцията за защита на правата на човека. Дискриминация, равенство, свобода. Това са само част от понятията, които се използват в дискусиите за ваксинирането срещу COVID-19 като начин да се овладее една вече предотвратима здравна криза и да се върнем към сравнително нормален живот. В по-прозаичен вариант може да ги срещнем като „всеки сам си преценя(ва)“ и „всеки има право на мнение“. Това означава, разбира се, че всеки сам упражнява свободата си, независимо от последствията за останалите. В крайна сметка обаче нито той е свободен, нито останалите. Как е възможно? Демокрация, отговарят отсреща.

Знаем ли какво всъщност е демокрация?

Направете си експеримент: затворете очи (не сега, след края на изречението) и помислете дали можете да разкажете историята на демокрацията кратичко и да обясните защо организираме обществата си именно така – с разделение на властите, свободни медии, разделение между църквата и държавата и т.н. Думичката „демокрация“ и идеалите, свързани с нея – свобода, равенство и пр., са като всички други ежедневни неща, с които сме свикнали: говорим за тях, познаваме ги, но много рядко можем да отговорим защо са такива, каквито са, и как всъщност работят.

Вероятно сте се сетили за Древна Гърция. Макар да я наричаме „люлката на демокрацията“, страните, които днес се определят като демократични, имат малко общо с древногръцката идея. В древната форма на демокрацията много малка част от населението изобщо е имала право на глас (основно богати мъже), робството се е смятало за напълно естествена практика, а всички налични исторически източници сочат, че е било доста трудно всеки гражданин сам да си преценява, без да го грози прокуждане или поставяне на репички в ануса, каквото например е било наказанието за изневяра или промискуитет (по Аристофан).

Съвременната демокрация дължи произхода си на комбинация от (скучни) фактори в контекста на Западна Европа и Северна Америка: обособяването на европейските монархии и обществото от хватката на Църквата, борбите за религиозна свобода, упадъка на европейските империи, философските идеи на Просвещението и процъфтяването на икономиката вследствие на колонизацията. След като новата търговска класа се превръща в основен двигател на икономическия прогрес за сметка на короната и аристокрацията, пред гражданите стои въпросът как по-добре да управляват обществото си в новата реалност. Идеите на четирима ключови философи – Лок, Русо, Хобс и Монтескьо, са в основата на съвременната демокрация.

В своя „Първи трактат“ от 1689 г. английският философ Джон Лок пише, че в абсолютната си свобода, дадена по природа, човекът има право да се разпорежда със себе си и вещите си така, както прецени, без да иска разрешение и да зависи от волята на друг. Това звучи чудесно и съвсем по вкуса на възмутените граждани, които споменахме по-горе.

Но възможно ли е хората да съществуват в състояние на абсолютна свобода, без интересите им постоянно да влизат в конфликт с интересите на другите?

Според философите на ранната демокрация (и всеки, който се е редил на опашка в супермаркет или е пътувал в градския транспорт в час пик) това е невъзможно. Именно поради тази причина, казва Лок, хората дават съгласието си да се лишат от нея в името на едно мирно общество. Плюсовете са много – общността предлага не само компания и обмен на ресурси, но и ред и защита. Също така се живее по-приятно, когато си спокоен, че никой няма да те убие или да ти вземе къщата просто защото има абсолютната свобода и желание да го направи.

В този ред на мисли философът Томас Хобс е доста по-мрачен относно човешката природа. За него естественото състояние на човека е да бъде във война с всеки и да се ръководи от собствения си разум. В състояние на абсолютна свобода имаме права над каквото си пожелаем – включително над тялото на друг. Тоест ако всеки има право на всичко, никой не може да има сигурност (независимо колко е мъдър или силен). Поради това човекът търси съюзници и мирно съществуване със споделени ресурси в общество.

От всичко дотук следва, че демокрацията като форма на организация на обществото означава не пълна свобода, а компромис между хората. Това е и т.нар. обществен договор, залегнал в основата на модерната демокрация.

За човека и правата интимно

Демокрацията почива именно на съгласието на гражданите да бъдат водени от общи правила, определяни и налагани от държавата. Томас Хобс използва метафората на митичното чудовище Левиатан и върху корицата на книгата му със същото име суверенът се извисява като великан, съставен от множеството свои поданици. Да, макар думичката „суверен“ да е позната на българския читател и гражданин в друг смисъл, всъщност това означава избраният лидер, на когото е делегирана властта да управлява във и от името на обществото.

Оригиналната корица на книгата „Левиатан“ на Томас Хобс, издадена през 1651 г. Източник: Wikimedia

Всички тези идеи невероятно се харесват на някои французи и най-вече на новоизлюпената френска буржоазия, която пък, за разлика от английската, не успява хитро да се разбере с краля, благородниците и църквата кой всъщност трябва да управлява и мирно и тихо да си поделят богатствата. На фона на блясъка на Версай повечето хора са недоволни от високите данъци, лошата реколта, продължителните войни, глада и епидемиите, което спомага за разпространението на новите идеи сред населението. Останалото е история.

Разбира се, с края на монархията и установяването на демокрацията нищо не се променя кой знае колко – суверенът отново е богат възрастен мъж, просто не е със синя кръв или посочен от Бога. Съвременната демокрация е плод на десетилетни битки (понякога кървави) за придобиване на множество права, които днес приемаме за даденост. Добавяме това, че държавите съседки на Франция изобщо не приемат тези промени добре и им отнема около стотина години и много войни след Революцията, за да посвикнат.

Междувременно в бъдещите САЩ (както винаги) текат пререкания за пари. Американските поданици дотолкова не харесват английския крал, че обявяват независимост от Английската империя през 1776 г. и с Устава на конфедерацията създават държава, която се сгромолясва незабавно, тъй като централизираната власт е плачевно слаба и не може дори да събира данъци. Така дори най-свободните хора на света (по техни думи) разбират, че ефективната централна власт е необходима, когато човек иска да има функциониращо общество. Затова решават да организират Конституционния конвент, който уж трябва да попромени ужасния Устав на конфедерацията, но всъщност решава, че просто няма смисъл, и написва нова конституция, чиито знакови първи думи днес се печатат върху тениски, анцузи и калъфи за телефони в най-различни азиатски страни.

Основното притеснение на американските бащи на нацията е, че силна централизирана власт ще доведе до авторитарна власт. И поради това малко след Конституцията се появяват и конституционните поправки. Простичко казано, ако Конституцията урежда правата на държавата, то поправките уреждат правата на гражданина. Иронично, поправките са базирани на британския Закон за правата. Така се постига баланс между държава и граждани, който гарантира известна свобода и на двете страни. Този баланс е под постоянно напрежение и подлежи на промяна – особено в наши дни, когато свободният американски гражданин живее в държава, в която има повече пушки, отколкото хора.

Не всички права са равни

Към днешна дата повечето държави разполагат с конституция и някакъв вид официално уреждане на граждански права по подобие на гореописаните исторически документи. Какво се случва обаче, ако едно гарантирано право противоречи на друго? Пример за такъв случай е решението на Върховния съд на САЩ от 1905 г., в което се отсъжда, че ограничаването на работния ден до 10 часа дневно и 60 часа седмично противоречи на правото за свободно сключване на договори. Макар това решение да е отхвърлено отдавна, конкретното право се използва и в наши дни като аргумент срещу законодателни мерки, които определят минимална работна заплата или целят да предотвратят монополите и концентрацията на капитали.

Ограничаването на правото на личен живот е мислимо, възможно, но при спазването на определени критерии. Тези ограничения трябва да са законоустановени, пропорционални и да преследват легитимна цел.

Това заяви неотдавна специалистката по медицинско право д-р Мария Шаркова пред „Капитал“. Правата ни не съществуват като абсолютна стойност или във вакуум, а в процес на постоянно взаимодействие не само едно с друго, а и със задълженията ни. Те не бива да се ограничават с лека ръка, но и не може да се използват за налагане над другия в негов ущърб.

Просвещението, в което се корени демокрацията, съдържа и друг ключов принцип – съществуване според разума и логиката, отвъд човешката емоционална първосигналност. Или преход от вендетата към справедливия процес, от вярата в магии към емпирично обясняване на природните процеси.

Демокрацията, с две думи, произлиза от усилията ни през последните двеста и нещо години да живеем в мир, ред и сговор, чрез логика отвъд емоциите. През това време понякога сме се справяли добре, а понякога – не чак толкова. Най-големите си колективни провали сме преживявали, когато сме забравяли, че демокрацията е изкуството да постигнеш свобода, спазвайки задълженията си към другите. Че Левиатанът на демокрацията всъщност е съставен от всеки от нас и от разбирането ни за правилата, които споделяме.

От едно общество зависи дали и в кой момент ще постави правото на живот над правото на собственост, или правото на сдружаване над правото на свобода от дискриминация. Дали ще се води от факти, или от емоции. Как ще се проведе този разговор, е въпрос на колективно възпитание. Но когато колективното възпитание и други неща – като образование и здрава информационна среда – липсват, всеки сам ще си преценява. За сметка на всички, включително на себе си.

Заглавна снимка: „Криворазбраната цивилизация“, постановка на Станчо Станчев в Драматичния театър „Васил Друмев“ в Шумен през 1958–1959 г. Източник: Архивите на режисьора Станчо Станчев

Източник

Театър „София“ и битката за ново архитектурно наследство

Post Syndicated from Анета Василева original https://toest.bg/teatur-sofia-i-bitkata-za-novo-arhitekturno-nasledstvo/

На 9 септември 2021 г. неправителствената организация „Спаси София“, активни критици на Йорданка Фандъкова, алармираха, че Столичната община възнамерява „да съсипе“ емблематичния театър „София“ в парка „Заимов“ за 10 млн. лв., като замени варовика от фасадата с пресован ламинат (HPL). Сигналът беше илюстриран със сочен колаж, който показваше характерната фасада на театъра, облепена с вестници, на фона на фойерверки и една усмихната Фандъкова под ръка със заместник-кмета по културата Мирослав Боршош.

Постът бързо стана вайръл, беше препубликуван стотици пъти както в социалните мрежи, така и в стандартни медии. Ден по-късно Столичната община опроверга информацията и обясни, че всички детайли и елементи по фасадата на театъра ще бъдат запазени, а „орнаментите и барелефите ще бъдат основно почистени, не заменени“.

Медийната престрелка се ожесточи. На 13 септември „Спаси София“ обори Столичната община с извадка от идеен архитектурен проект, при която чрез цветна легенда на материалите е показано как сериозна част от настоящата каменна облицовка на театъра действително се заменя с HPL. В обясненията се включиха и националните медии. Разбра се, че въпреки запазването на фасадните орнаменти се налага сградата да бъде цялостно топлоизолирана, а това ще стане след сваляне на лепения камък и връщането му обратно (с неясен детайл).

Гражданското общество, поне в един определен балон, избухна възмутено.

Казусът

Всъщност идеята за ремонт на театъра е отдавнашна. Още през 2019 г. Столичната община обяви намеренията си за цялостна реконструкция на сградата, илюстрирани със същия този проект с HPL фасадите, предвиждащ енергоспестяващи мерки и цялостно преустройство. Оказа се, че проектът е от 2015 г., изменян и допълван през 2019 и 2020 г. В началото на юни 2021 г. Комисията по образование и култура към СОС одобри финансиране на ремонта с дългосрочен заем от Фонда за градско развитие.

В понеделник пък (20 септември) изтича срокът на обявената на 23 август обществена поръчка за основен ремонт/реконструкция на театър „София“. Вероятно именно този срок е предизвикал реакцията на „Спаси София“, която извади темата от незабележими съобщения в по-специализирани медии и я направи достояние на шумното публично пространство.

Реакцията е логична. И макар и закъсняла, не е редно да заглъхва. Театър „София“ е истински забележителна сграда и въпросът не е само във фасадата.

Първо, интересна е историята

Театър „София“ е най-старият и най-голям общински театър в столицата. Проектът е резултат от конкурс, спечелен през 1969 г. от архитект Жеко Жеков. Строителството продължава до 1977 г., когато театърът е официално открит като нова сграда на бившия „Театър на поезията и естрадата“ в София.



Важно е да се подчертае, че нуждата от подобна сграда и от такъв театър биха били немислими преди Априлското размразяване (1956) и са част от културната ситуация през 60-те години на ХХ в. у нас. Тогава се създава мрежа от нови театри в София, алтернативни на официалната сцена на Народния театър „Иван Вазов“ – Сатиричният театър (1957), Театър „199“ (1965), Театър „Сълза и смях“ (1967) и др. В тези театрални пространства става възможно да се експериментира с нови театрални форми и актьорски техники.

Именно част от тази алтернативна мрежа е и общинският „Театър на поезията и естрадата“, създаден през 1965 г. и преименуван на Театър „София“ през 1969 г. Трупата е с пръв художествен ръководител Андрей Чапразов и режисьор Леон Даниел и започва да прави експериментални спектакли, в които актьорите рецитират, танцуват, пеят рок песни. Съответно новата сграда на театър „София“ е проектирана да отговори на търсенията на времето си. 




Много важна в общата композиция е ролята на главната зала за 520 места и нейната сцена. Залата е решена с малка дълбочина и по-голяма широчина с оглед на изискванията и спецификата на алтернативните театрални форми. При покриване на оркестрината актьорите могат да осъществяват близък контакт с публиката на широк фронт. Самата сцена е много дълбока и висока, със сложна механизация и възможност да се трансформира в рампа.

Архитектурният образ също е ключова част от експеримента.

Театър „София“ е сложна асиметрична композиция, сглобена от различни по мащаб ортогонални каменни обеми. Да се оприличава просто на „средновековна крепост“ е твърде елементарно.

Сградата само привидно е разположена в надлъжната ос на симетрия на парка „Заимов“. Обемно тя деконструира и нарушава оста, създавайки поредица от разнообразни модули, обеми, както и протичащи, преливащи се публични пространства – фоайета, вътрешен двор, коридори, които дават възможност за движение в непрекъсната връзка с околната паркова среда.



Сложната обемна структура на театър „София“ е обединена екстериорно от използването на един материал – варовикови каменни облицовки плюс последователно приложена система от декоративни релефни пластики с разнообразна форма, сюжети и фактура. Автори на пластиките са Благой Илиев, Емилия Николова-Байер и Аглика Илиева. С тази скулптурна намеса са решени както високите тела на театралната сграда, така и ниски стени, маркиращи входове, промяна на формата или преливане на пространствата.

В резултат сградата стои забележително добре в парковата среда. Голяма е, но не дразни. Замислена е да се обикаля и възприема от всички страни – подобно на кой да е монумент в градското пространство. Така със своите драматични обеми, с визуално обединяващата роля на светлата каменна облицовка, както и с фасадните пластики, театър „София“ въздейства по-скоро като монументално изкуство в публичната среда, отколкото като външно привнесено и чуждо архитектурно тяло.

С две думи: това е сграда, която има отчетлива архитектурна ценност и със сигурност не е редно да бъде подлагана просто на „ремонт“. Такава сграда трябва да бъде внимателно анализирана и осмислена и чак след това – променяна. С предлагания в момента ремонт именно нейната комплексна архитектурна ценност е застрашена от заличаване.

Ето защо обществените реакции са важни.

Галерията в Търново, площадът в Карлово, летището в Русе

Обществото впрочем се скъсва да реагира при куп подобни случаи. Ето няколко само от последната една година – все на сгради и ансамбли, строени след 1944 г., които нямат официално статут като културно наследство.

През декември 2020 г. ремонтът на Художествената галерия „Борис Денев“ във Велико Търново възмути хората, когато осъзнаха, че оригиналната дървена дограма на сградата се сменя с бяло PVC по проект за енергийна ефективност. Сградата е една от важните реконструкции на късния соц, правена от архитект Никола Николов и открита в средата на 80-те години. Направиха се петиция и обществени дискусии, местната власт влезе в обяснения, но в крайна сметка ремонтът беше успешно приключен в началото на септември т.г. Дограмата, разбира се, беше сменена, но поне камъкът по фасадата на търновската галерия остана (в интерес на истината, ремонтът тук изобщо не предвиждаше поставяне на външна топлоизолация – за разлика от проекта за театър „София“).

В средата на юли 2021 г. граждани в Карлово протестираха срещу планираната реконструкция на централния площад „20 юли“, открит в края на 80-те години на ХХ век. Те оспорваха събарянето на сцената, както и подмяната на оригиналната каменна настилка с бетонна.

От януари 2021 г. архитекти и експертни организации, като „ДОКОМОМО България“ (част от международната организация за документиране и опазване на архитектурата на модерното движение), се опитват да спасят приемната сграда на летището в с. Щръклево до Русе от събаряне или пагубен ремонт. Сградата е ярък пример за български следвоенен модернизъм, дело на местния архитект Йордан Бояджиев.



Още примери от Видин, Кюстендил и Варна

Какво може да се направи и как, ако винаги вече е късно и винаги има задействана някоя обществена поръчка за инженеринг, финансирана по европейска програма и защитена от куп процедури? Посоката, разбира се, е една.

Ново архитектурно наследство

Театър „София“ е един от 20-те финални обекта в проекта „Ново архитектурно наследство“, чието начало беше поставено от общинското предприятие „Софияплан“ през 2020 г. в партньорство с Центъра за научни изследвания и проектиране към УАСГ и „ИКОМОС България“. Проектът цели да открои ценни образци на българската архитектура, построени в София след Втората световна война и притежаващи потенциал за културно наследство.

Първоначалният дълъг списък с потенциални „кандидати“ за статут надвишаваше 120 обекта, които след прилагане на система от критерии за селекция бяха редуцирани до 20. Театър „София“ е класиран на челното трето място, веднага след резиденция „Бояна“ и хотел „Витоша“ („Ню Отани“, впоследствие „Кемпински“ и „Маринела“). Именно тези 20 обекта са предложени за конкретна защита като културни ценности по смисъла на Закона за културното наследство.

Дали статутът за културно наследство ще спаси тези сгради – тепърва предстои да видим. Но това е най-големият масив от фишове за защита на образци от най-новата ни архитектурна история, внасян някога в Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН).





Трябва да се има предвид едно. Периодът на централизирано строителство променя драстично голяма част от българската обитаема среда. Така именно архитектурата от периода на социализма формира облика на повечето публични пространства в България и произвежда сериозна част от застроената среда и до днес. Всички тези музеи, галерии, административни сгради, училища и детски градини, хотели и площади, театри и библиотеки са част от ежедневието ни, постоянно обитавани и

някак си все още далеч от патината на „истинското“ наследство –

като античните мозайки, средновековните крепости и възрожденските къщи например. Ето защо, бидейки „по-нови“, те не се възприемат като потенциално ценни и затова лесно и напоследък твърде често са застрашени от необратими реконструкции. През последните години, с усилията за масово усвояване на евросредства и принципно резонния устрем към енергоефективни решения и достъпна среда, те са подложени на безжалостни ремонти, които унищожават естествени материали, модернистични пространства, ценни детайли и ги унифицират с един и същ набор от евтини системни ремонтни решения.

За финал

„Новият европейски Баухаус“ е набираща популярност инициатива на Европейския съюз, която цели да предложи модел на устойчиво архитектурно бъдеще, съчетаващо иновативност, отговорност към околната среда, социална ангажираност и локално занаятчийство. Какво общо има тази лъскава и все още неясна европейска инициатива със столичния театър „София?

Проблемът на всички гореспоменати сгради и пространства, в т.ч. и на театър „София“, е, че не притежават този официален статут на културно наследство, който да върви заедно с анализ на ценността, предписания и режими за опазване, ограничаващи неадекватни съвременни намеси. Във времена на климатични промени и нови приоритети нормално е архитектурата да се промени. Неуместни стават огромните сгради с бетонни конструкции и чутовен въглероден отпечатък. Но също толкова неуместно става и събарянето им.

Бъдещето на архитектурата е в реконструкциите и преизползването. И всички трябва да сме наясно, че, да, за съжаление, повече няма да можем да правим сгради от видим бетон, сгради с огромни, трудни за отопляване вътрешни пространства или сгради – „пространствени експерименти“, които не отговарят на нито един от съвременните стандарти за енергоефективност. Затова толкова по-важно е да пазим, докато е време, онези, които вече са построени и си струват. Те са част от една друга цивилизация.

А за здания като театър „София“ трябва да се правят проекти за консервация и реставрация. Не за ремонт.

Забележка: Авторката е ангажирана от години в изучаването и опазването на българската архитектура след Втората световна война, съответно е пределно наясно със своята пристрастност. Тя е част от екипа на проекта „Ново архитектурно наследство“, член и секретар е на „ДОКОМОМО България“ и преподава история на българската следвоенна архитектура в УАСГ. В този текст са използвани данни от предварителната оценка за предоставяне на статут на недвижима културна ценност за обект театър „София“, с автори Анета Василева, Емилия Кълева, Виктория Димитрова и Ива Хасъмска, изготвен в рамките на проекта „Ново архитектурно наследство“.
Заглавна снимка: © Арх. Виктория Димитрова

Източник

Защо толкова малко ваксинирани? Пет хипотези

Post Syndicated from Станислав Додов original https://toest.bg/zashto-tolkova-malko-vaksinirani-pet-hipotezi/

През последните месеци ваксините срещу COVID-19 вероятно могат да се класират като обществена тема номер едно в България. Въпросите за това при какви условия, колко и кои хора искат или не искат, трябва или не трябва да се ваксинират, тънат в жесток хаос от мнения, провокации и противоречива информация. Традиционно доверието във ваксините в Европа е по-ниско спрямо това в други части на света…

Източник

Рискът от преболедуването. Постковидните симптоми и последствията от тях

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://toest.bg/postkovidnite-simptomi/

Разболях се през октомври 2020 г. До февруари т.г. все още имах лека температура, симптомите се успокояваха трудно. Спрях да се задъхвам някъде през март. Проблемите бяха много – смяна на лекари, терапия с няколко вида антибиотици, които нямаха ефект. Това разказва С., 31-годишна, от София. След разговора излиза малко да потича – миналото лято е бягала по маратони, сега заради кашлицата и умората…

Източник

Гражданството като кауза. Разговор с Венелин Стойчев

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/venelin-stoychev-interview-uchebnik/

По повод новия учебник по гражданско образование за ХII клас на издателство „Булвест 2000“/Klett разговаряме с един от авторите му – Венелин Стойчев, магистър по политология и доктор по социология. В авторския екип на учебника са още проф. дсн Георги Димитров, основател на специалностите „Социология“ в ЮЗУ и „Европеистика“ в СУ, доц. д-р Велина Тодорова, юристка, университетска преподавателка…

Източник

Как (не) се боледува и умира по клинична пътека

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/kak-ne-se-boleduva-i-umira-po-klinichna-pateka/

Скандалът между служебния здравен министър Стойчо Кацаров и лекари от болницата за спешна помощ „Пирогов“ раздели общественото мнение на две. Да припомним накратко за какво става дума. Здравният министър уволни директора на „Пирогов“ Асен Балтов малко повече от месец след като Министерството на здравеопазването изнесе информация за стотици „фалшиви хоспитализации“. Става дума за пациенти…

Източник

Бъдещето на Пловдив – между бетонни кутийки и град за хората

Post Syndicated from Георги Велев original https://toest.bg/budeshteto-na-plovdiv/

Повечето хора нямат представа какво е значението на термина „общ устройствен план“ (ОУП) и по какъв начин този стратегически документ влияе върху развитието на дадено населено място. По подобен начин въпросът дали е разумно Общината да тегли заем, за да финансира инфраструктурни, социални или културни инициативи, и по какви критерии да бъдат избрани обектите, остава извън полезрението на…

Източник

Наистина ли се отървахме от национализма?

Post Syndicated from Светла Енчева original https://toest.bg/naistina-li-se-oturvahme-ot-natsionalizma/

След предсрочните избори на 11 юли мнозина въздъхнаха с облекчение – във втори пореден парламент няма да има националистически партии. Дори животът на 46-тото Народно събрание да се окаже не по-дълъг от този на 45-тото, на пръв поглед резултатите очертават поне три важни тенденции. Първата е, че за крайнодесните ни партии две плюс две очевидно е по-малко от четири. С други думи…

Източник