Post Syndicated from original https://www.toest.bg/plavashtite-pyasutsi-na-institutsionalnoto-nedoverie/

Българското общество често попада в един коварен капан – плаващите пясъци на институционалното недоверие. Няма да сбъркаме, ако кажем, че недоверието е станало хронично. И колкото повече надигаме вой срещу някаква несправедливост, толкова повече ни се казва, че така стоят нещата. А колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред. Поредният повод, който изстреля този проблем на повърхността на публичността, беше решението на Конституционния съд (КС) след проверка на изборната документация от последните парламентарни избори в над 2000 секции в страната. 

Разбира се, казусът бе разигран по възможно най-несъстоятелния начин, като разговорите отново бяха насочени към техническите аспекти на изборния процес, а обвиненията в манипулации от всеки към всеки размиха за пореден път реалните проблеми. Комисията към КС установи, че едва под 1% от гласовете в проверените 2204 секции са били отчетени погрешно. Всички гледаха видеата, в които съвсем явно се извършват изборни измами. А и по навик – ние си знаем, че изборите са манипулирани, поне можеше да видим нещо черно на бяло и от институциите. Но не видяхме. А и няма как, всичко е нормално, поне документално.

Под техническата повърхност

Големите проблеми с изборите в България нямат много общо с техническите средства, които обикновено изстрелваме напред в дискусията, когато за пореден път се изправим пред неприятна ситуация. В изборната неделя става нещо друго и то се различава от представата за безкрайни орди от купени гласоподаватели, които заливат секциите, за да откраднат изборите. Такива, разбира се, има, но тяхното влияние е по-скоро на местно ниво, докато на национално се размива и със сигурност не променя генералната картина на изборните резултати. Това, което по-скоро става, е официализиране на всички онези навици, практики, терзания и зависимости, с които живеем всеки ден. 

Да, със сигурност при максимално внедряване на машинно гласуване и минимизиране на човешкия фактор грешките ще са по-малко. Със сигурност това би повишило доверието в изборния процес сред някои групи за сметка на други, сред които ще спадне, без значение кой има смислени доводи, кой по-скоро псевдорационализира страховете си и кой изхожда от изцяло погрешни позиции. Но каквото и решение да беше взел КС, картината нямаше да придобие ясни очертания, защото в сложната амалгама от институционални взаимоотношения – КС, прокуратура, Централна избирателна комисия (ЦИК), „Информационно обслужване“ – все ще се намери подходящ виновник за всяка група по интереси. Добре познатите ни партийни пропагандисти са извели изкуството на таргетиране с фалшиви обвинения до страхотни висоти. 

И така отново оставаме на повърхността, докато в същото време процесите, от които зависят резултатите от изборите, си вървят необезпокоявано. Затова и предварителните социологически проучвания показаха картина, изключително близка до резултатите от миналата есен – хората така гласуват. И да, има политически формации, които са известни с изборните си измами, получихме поредни доказателства за това, но техните манипулации в основна степен започват доста преди урните. Измамата е направена много отдавна. При това толкова убедително, че измамените изобщо не разсъждават за пътя към ада. Просто искат да не става по-зле. И за себе си са прави въпреки адресите с регистрирани стотици живeeщи там, въпреки Костинброд, въпреки дървата за огрев, въпреки автобусите, въпреки Баче Цено в Малорад, въпреки 300-те на Краси в Гърмен, въпреки Иван Тотев в Пловдив, който недоволстваше от малкия брой невалидни бюлетини пред съпартийците си от ГЕРБ. 

Но къде да търсим по-ясна картина?

Еднозначен отговор на този въпрос трудно може да бъде даден. Каквото и да бе решил КС, щеше да се посрещне с недоверие. А и как иначе – назначението на Десислава Атанасова рязко свали реномето на институцията. Процес, който беше вече засилен от отмяната на някои от промените в Конституцията – в частта със съдебната реформа, но пък намаляването на правомощията на президента относно служебните правителства остана. Не се разбра на какво се дължи това поведение, но се зароди впечатлението, че дори КС пази прокуратурата – институция с устойчиво нисък рейтинг. 

Приемливи за обществото отговори на съмненията в изборите вероятно няма да дойдат и от ЦИК, която продължава да бъде попълвана с членове, предложени от партиите. Нито от „Информационно обслужване“. Нито от публичните говорители, чиито мнения биват „сблъсквани“ в телевизионните студиа, за да демонстрират колко по-важно е шоуто от експертността и в крайна сметка – от истината. Ориентацията в тези сериозни въпроси е оставена на сантимента и на политическите пристрастия – възможно най-лошия източник на информация. 

Плаващите пясъци

Казусът с проверката на КС беше обречен на политизиране и превръщане в скандал именно защото вероятно няма институция в България, на която мнозинството да се довери. Този феномен на разпад е тревожна тенденция, която наблюдаваме от повече от 20 години, и веднъж попаднали в капана на плаващите пясъци, всяко рязко движение ни обездвижва още повече. Недоверието обаче трябва да бъде компенсирано с вяра в нещо друго, иначе рискуваме да изпаднем в нечовешко състояние на тотална безтегловност – липса на всякаква здрава връзка с общественото тяло. 

Това друго нещо обикновено се оказва функция от принадлежността към конкретна група, в която доминират определени нагласи – не е добре много да страним от тях, иначе групата ще ни отстрани. За съжаление, доста хора в България се осланят основно на тази принадлежност, най-вече по силата на месторождението си. Ако не искате проблеми с местната власт, подкрепяте я. А от тези обстоятелства има кой да се възползва – че нали същият ги е създал.

Затова и директно купените гласове никога няма да бъдат критично много, за да подменят в особено значима степен изхода от национални избори. Но пък системното поведение, което се основава на такъв принцип на зависимост, е напълно способно да замени правилата на институционализма с правилата на джунглата. И който ни каже, че не е хубаво да се прави така, лесно постига обратния ефект – щом другите ни казват „не така“, значи трябва да правим точно така. Инстинктът за принадлежност надделява над разума. В същото време чуваме и обвинението, че посочването на проблемите допълнително засилва недоверието. Но не е ли премълчаването им най-сигурният път към тяхното задълбочаване?

Така се оказваме в една доста неприятна ситуация – когато някоя институция си свърши работата по публично значим казус, определени групи я определят като продажна, защото е накърнила интереса или илюзиите им. Когато не си свърши работата, някои групи се успокояват и я легитимират, защото интересите и илюзиите им остават непокътнати. И се оказва, че правилното функциониране на институциите е въпрос на пристрастие, а не на онова, което налага тяхното съществуване изобщо – изпълнението на конкретни задачи по ясен начин, така че да се гарантира обществената стабилност. 

Обездвиженото социално тяло

Така стигаме до най-големия проблем – ако няма място, което да служи за източник на правилност в тези процеси, как можем да очакваме, че правилността може да бъде съблюдавана? Как можем изобщо да имаме понятие за справедливост, след като нейното практическо проявление е размито в тънките сметки на частния интерес? Как да протестираме ефективно, така че да постигнем реален прогрес в диагностицирането на проблема и посочването на виновните фигури (а такива има) за „заболяването“, след като всеки опит за това бива париран с контранастъпление от остриетата на засегнатата група? 

Плаващите пясъци на институционалното недоверие се превръщат в задушаваща плетеница от социално недоверие, междуличностна мнителност, илюзия за самодостатъчност, арогантност, агресия, сервилност и склонност към корумпиране, което задълбочава още повече тези проблеми и всяко движение срещу тези фактори от „неправилното място“ допълнително потапя социалното ни тяло в обездвижващата хватка. 

В казуса с частично касираните избори КС сякаш действително си свърши работата. По ирония на съдбата обаче точно прокуратурата, която КС пожали в решението си относно конституционните промени, превиши правомощията си, за да предизвика безпрецедентна реакция от страна на председателката на КС. Иначе казано, проблематичните социални взаимоотношения се пренасят и на най-високо институционално ниво. И пак по същия начин обществената реакция беше частична, нездрава и остави впечатлението, че има и „друга гледна точка“ относно задълженията на тези две структури. 

Правилното взаимоотношение между човека и институцията е сякаш дерайлирало – в него са вкопани хроничната мнителност и недоверие, че ще бъдем ощетени, затова очакванията ни към съд и прокуратура изхождат изцяло от политическите ни симпатии или от желанието ни за мъст. И когато не биват удовлетворени, се бунтуваме. Когато пък получим желания ефект, обявяваме нещата за съвсем наред.

Затова техническият разговор върху изборния процес е обречен на несъстоятелност. Той няма да реши големите проблеми, защото в онази магическа изборна неделя проблемите се явяват със само едно от многото си проявления. Убедеността на определени групи от хора, че подкрепата за силния е единственият правилен ход, е функция от затворения кръг на развалените взаимоотношения човек–институция. А като краен резултат идва и загубата на истинността в закона – той вече не се възприема като легитимен израз на норма, която трябва да бъде спазвана.

Виновни за втълпяване на впечатлението, че силният определя правилното, а не правото, има – онези, които системно злоупотребяваха с българската институционалност, превръщайки я в придатък на престъпните си действия. Една системна корупция, която заблуди много големи групи от хора, че спуснатото от партийната централа правилно е всъщност правото. Тук опасността се крие в това, че законите на една страна се коват по силата на обществен консенсус, който изобщо не е задължително да се съобразява с високите европейски и национални ценности, дори със здравия разум, доколкото измамниците на публичната сцена успешно заблуждават в обтекаемостта на етиката и морала. 

Реакциите на симпатизантите на Марин льо Пен – но и на българските им припяващи – срещу осъждането ѝ са показателни. В този случай бе поставена странна дилема: дали политическият ефект е по-важен от юридическия факт. Дали ни е по-важно да се почувстваме добре, отколкото да наказваме престъпниците. Подобни казуси бяха поставени от отмяната на президентските избори в Румъния и изборът на осъдения Тръмп. Едно е сигурно – залагането на относителност в спазването на правилата е доказано ефективен начин за обществено разрушаване.

Текстът няма нито оптимистичен, нито особено решителен край. Вероятно защото проблемът трудно може да бъде очертан, а съвсем не е ясно и как да бъде решен. Но при всяко положение гражданското общество е механизмът на контрол, който е способен да изисква правилно функциониране на институциите и спазване на правилата. И обществото не трябва да престава да посочва всички случаи, в които това не става, независимо от силните на деня или от други корпулентни фактори. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/patriotizum-li-e-protektsionizmut/

В първите дни, след като Доналд Тръмп наложи мита на много държави (и даже на два острова, обитавани от пингвини и тюлени, но не и от хора), последиците са драматични, особено за финансовите пазари в САЩ. В тази ситуация и за най-твърдите поддръжници на американския президент е трудно да намерят аргументи в негова подкрепа. А някои, включително Илън Мъск, дори открито го критикуват. Последният сподели запис отпреди 20 години, в който икономистът Милтън Фридман дава пример с един молив, за чието производство са нужни усилията на хора от различни части на света.

Тръмп обаче изглежда убеден, че митата са необходимото „лекарство“, което може и да има странични ефекти, но те ще са временни. Дългогодишният проблем според него е, че САЩ повече внася от други страни, отколкото изнася американска продукция в тях. Затова и решава да накаже тези страни спрямо размера на търговския дефицит на САЩ с тях. Тоест колкото повече една държава изнася за САЩ, отколкото внася, толкова по-виновна е тя според американския президент и толкова по-строго трябва да бъде наказана.

Целта на мярката е другите държави да бъдат принудени да внасят повече американски продукти, а в Щатите да се потребява колкото може повече местно, а не вносно производство. Звучи патриотично, нали?

Български аналогии по Великден

Освен че Костадин Костадинов, председател на крайнодясната и проруска партия „Възраждане“, похвали митата на Тръмп, засега в България не се намират много техни гласовити защитници. Това обаче не означава, че нагласи, подобни на тези, ескалирали в налагането им, не се култивират на наша почва, и то не от вчера.

Тези нагласи по традиция избуяват преди Великден, когато започват да се множат новините за заплахата за българското производство от евтиния внос на яйца и агнешко месо. В тях интересът на производителите се представя като интерес на цялото българско общество. Конкурентните продукти понякога идват от държави, към които се насажда негативно отношение – например агнешко от Северна Македония и яйца от Украйна.

Наличието им в търговската мрежа нерядко се представя като измама за българските граждани. Твърди се или че месото е замразено, а се продава като прясно, или че за яйцата се лъже, че са български, или че тези продукти са опасни, защото не съответстват на европейските норми, и т.н. Конкретно за украинските яйца се разпространява и невярна информация, че вносът им е много по-голям, отколкото реално е, а през 2024 г. България дори поиска от Европейската комисия той да бъде забранен.

Подобни предвеликденски сюжети впрочем пълнят новинарските емисии доста преди войната на Русия срещу Украйна. За източник на „лошия“ внос на яйца и агнешко се сочат различни държави, като за яйцата дежурният виновник е Полша. Същевременно в седмиците преди Великден новините изобилстват и от тревожни репортажи колко ще поскъпнат въпросните продукти и колко пари ще са нужни за празничната трапеза.

Материалите за „антибългарския“ внос и за растящите цени сякаш се правят от две полукълба на един и същи мозък, връзката между които обаче е прекъсната.

Тоест хем чуждестранните продукти на българския пазар са нещо лошо, хем е страшно, че цените им се вдигат. А връзка между първото и второто определено има, но тя е обратнопропорционална – колкото повече се ограничава вносът на едни продукти, толкова по-голяма е вероятността те да поскъпнат. Защото хем на местния пазар има по-малко от тях и съответно търсенето им е по-голямо, хем производителите нямат външна конкуренция.

През годините преди войната в Украйна неколкократно се разиграваше един и същи сюжет с полските яйца. Производителите искаха да се ограничи техният внос и обещаваха да не вдигат цените, обаче яйцата поскъпваха. През 2012 г. например вносът беше ограничен само краткотрайно и все пак цената на яйцата скочи до нива, невъобразими по онова време. Но и през 2019 г. председателят на Съюза на птицевъдите Димитър Белоречков винеше Полша, че подбива българския пазар.

Ала изглежда, мейнстрийм медиите не си взеха поука, защото сюжетите с „лошия“ внос на яйца и агнешко и високите им цени продължиха да се разиграват година след година.

Кое е по-важно – митото или яйцето?

Темата за яйцата ни отвежда и към въпроса има ли връзка между частите на мозъка на Тръмп. САЩ имат сериозен проблем с цената на яйцата – в резултат на птичия грип, заради който се умъртвяват стотици милиони кокошки носачки и така възниква дефицит. А според елементарната пазарна логика, когато има недостиг на една стока, съчетан със силно търсене, цената ѝ нараства.

Поскъпването на един от най-употребяваните продукти не е добра новина за американския президент, който беше обещал, че още от първия ден на встъпването си в длъжност ще започне да се справя с високите цени. Затова той помоли няколко страни от Северна Европа, между които и Дания, да доставят яйца за САЩ.

Парадоксът на тази молба е двоен.

Първо, Доналд Тръмп налага мита, защото смята, че вносът е вреден за американската икономика, а износът е полезен. И обвинява конкретно ЕС, че е бил „много лош“ със САЩ, защото е изнасял отвъд океана повече стоки, отколкото е внасял. Това обаче не пречи на Тръмп да иска европейски яйца, за да компенсира негативното въздействие на дефицита върху американската икономика.

Второ, президентът очаква помощ точно от Дания – при положение че предявява териториални претенции към Гренландия, която е датска територия.

Следователно той хем иска внос, макар да наказва вноса, хем го иска от Дания, част от която се е амбицирал да завземе. Но се държи, сякаш всичко му се полага по право – и митата, и Гренландия, и яйцата.

Да си представим, че няма внос

Нека допуснем, че Тръмп е прав, че е патриотично не да внасяме, а да изнасяме. А комай всички икономисти, както и собствениците на големи компании в САЩ грешат, като казват, че вносът не е нещо лошо и не трябва да се наказва с мита. Какво ще стане, ако това поведение се превърне в основен принцип на международните икономически отношения?

Първо, ще настъпи борба, при която ще печели по-силният – този, който може да извива ръце, както се опитват да правят САЩ в момента.

Второ, по какъв начин ще изглежда печалбата? Американският президент си представя, че САЩ трябва сами да произвеждат от каквото се нуждаят. Това ще рече страната да се реиндустриализира – да се възобновят отдавна спрени производства.

Ако заплатите на работниците обаче са американски, няма как цените на продуктите да останат такива, каквито са в момента. Още повече че новата президентска администрация е обявила война на чужденците, включително и защото вземали работата на американците. А много от нарочените за „нелегални пришълци“ мигранти работят за по-малко пари, отколкото гражданите на САЩ биха. 

Който носи дънки „Рила“…

Какво би станало, ако идеалът на Тръмп се реализира в България и българите започнат сами да си произвеждат всичко?

Тези, които помнят времето на социализма, знаят какво е нещо да липсва. Не става дума за бананите и портокалите, налични само около Нова година, а за елементарни неща, като дезодорант например. Впрочем тогава все пак имаше някакъв внос, но определени стоки със западен произход можеха да се намерят единствено в магазините „Кореком“, достъпни само за избрани.

В България се произвеждаха дънки „Рила“. Те също не се намираха лесно, но пък и притежанието им не беше повод за гордост, защото марката беше ноторно известна с ниското качество на продукцията. Дори човек да се опиташе да скрие емблемата „Рила“, по плата можеше да се разпознае какви са дънките. Имаше си и поговорка: „Който носи дънки „Рила“, той е българска кобила.“

Ако сега започнем да си произвеждаме всичко,

ще трябва да се лишим от много неща, които приемаме за даденост и без които трудно можем да си представим живота. Не става дума само за марките дрехи, козметика, мебели и т.н., с които сме свикнали, за кока-колата, дюнерджийниците, пицариите и китайските ресторанти. Няма да има например кафе и какао, защото те виреят в други климатични условия. Наличието на т.нар. габровски шоколад, тоест пестил от сини сливи, едва ли би компенсирало тези липси.

А какво да кажем за компютрите, мобилните телефони, операционните системи, автомобилите? За много животоспасяващи лекарства и ваксини, които не се произвеждат в България? За енергията, необходима не само да се поддържа животът, какъвто е в момента, а да се възстановят тежки производства? За екологичните щети от тежката индустрия върху земеделието и животновъдството? А за цените на произведените на родна земя стоки? И т.н., и т.н.

По-добре ли ще живеем, ако нямаме достъп до нищо, произведено в чужбина, но пък знаем, че в Гватемала ядат кашкавал „Витоша“, а в Япония – българско кисело мляко?

Обратната страна на глобалната търговия

Опитът на Тръмп на практика да взриви глобалната търговия показва колко ни е нужна тя. И как, без да се замислим, зависим от труда на хора в различни части на света. Удобствата, с които сме свикнали обаче, си имат цена. И тя се плаща от хора в държави, в които трудът е много по-евтин, отколкото в САЩ или в Европа. И които работят във вредни условия и дишат замърсен въздух.

Чрез протекционистична политика обаче няма да се преодолее експлоатацията. Напротив, експлоатираните ще бъдат наказани, че правят живота на хората в богатите страни още по-комфортен – за продукцията им по-трудно ще се намира пазар и много от тях вероятно ще останат без работа. Или ще трябва да продават труда си още по-евтино. Експлоатацията може да бъде до някаква степен ограничена с чувствителност към другите и с уважение към труда им, с противопоставяне на използването на детски труд и на други неетични практики. С осъзнаването, че не сме невинни.

А протекционизмът, рожба на пишман патриотизма, води до абсурд. Защото от него губят най-много онези, които уж би трябвало да спечелят.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/imame-li-ekspertiza-za-tarifite/

Човек трябва да знае в коя област е истински професионалист, затова нека признаем очевидното: най-висока експертиза за тарифите притежава сегашният основен обитател на Белия дом. Ние просто можем да сведем глави и да се опитаме да обясним защо нито тарифите са тарифи, нито експертизата е експертиза в този случай, доколкото ни позволяват познанията.

Мито и тарифа

В българския език от време оно се употребява думата мито (стб. мыто), за която се смята, че е заемка от старовисоконемски. Да си припомним, че евангелист Матей е бил митар, тоест събирал е данъци от населението¹. В съвременния български език думата мито отдавна има утвърдено значение – ‘държавен налог, с който се облагат внасяни или изнасяни стоки’, и следва да употребяваме именно нея, а не тарифа, когато говорим за курса, поет от Доналд Тръмп по отношение на вносните автомобили например.

Тук сигурно влизам в капан и финансистите ще ме критикуват, защото, ако сме по-прецизни, би трябвало да кажем, че американският президент увеличава ставката на митата. По същия начин обаче не проявяваме достатъчно прецизност и когато говорим, че правителството или общинската управа вдига данъците, а всъщност повишава данъчната ставка. Да речем, тази година в община Търговище ставката за данък сгради се вдига от 1,65 на 2,5 промила от данъчната оценка на имота. Естествено, това повишение води до увеличаване на самия данък в левово изражение.

Да се върнем на употребата на тарифа вместо мито, която идва от английската дума tariff, означаваща както ‘налог върху внасяни или изнасяни стоки’, така и ‘списък с фиксирани цени за услуги’. В българския език свързваме тарифа по-скоро с нормативно определени такси, например имаме Тарифа за нотариалните такси към Закона за нотариусите и нотариалната дейност. И за да е още по-сложно, имаме и митническа тарифа, което си е напълно легитимно и широко употребявано словосъчетание, означаващо ‘списък с конкретни такси, налагани върху конкретни стоки’.

Затова – внимателно с финансовите понятия, особено в публикации, в които се говори за увеличаване или намаляване на мита, данъци, ставки и тарифи.

Експертност и експертиза

В медийното пространство от доста години се чувства остра липса на експертност и изобилие от експертиза, когато става въпрос за висок професионализъм, задълбочени познания и натрупан солиден опит в определена област. В английския език думата expertise наистина означава точно това, но в българския експертиза отдавна се употребява с друго значение – ‘разглеждане на въпрос, проблем от експерти, за да се даде компетентно заключение’. Всички знаем, че експертизи, изготвени от различни специалисти, често са нужни на криминалистите, а също и в съда, преди той да постанови решение по дадено дело.

Не е добра идея същата тази дума да се натоварва с ново значение, автоматично пренесено от английския. Спокойно бихме могли да използваме експертност – съществително име, което назовава качество и е образувано от прилагателното експертен и наставката -ост. Моделът е продуктивен и можем да посочим много такива съществителни (около 2300²) в българския език: отговорност, активност, вежливост, грижовност…

Факт е, че думата експертност липсва в академичния тълковен речник и БЕРОН, но това не е причина да не се употребява. Тук е моментът да кажем и дори да подчертаем, че ако не намираме дадена дума в речниците, това не означава забрана да я изричаме.

Може също да използваме синонимен израз, например Елена Иванова е експерт (вместо има експертиза) в областта на маркетинга. Ако пък става въпрос не за отделен човек, подходящ вариант би бил Екипът ни има богат експертен/професионален опит в областта на гражданското право.

Силициев и силиконов

Струва ми се, че ерата на Силиконовата долина вече е зад гърба ни, защото повечето хора разбраха, че това е неправилен превод на Silicon Valley. Районът, където са съсредоточени високотехнологичните компании в САЩ, се нарича Силициевата долина, защото силицият (silicon), а не силиконът (siliconе) се използва за изработването на микрочипове, които на свой ред се използват в електрониката, а без нея съвременната високотехнологична индустрия би била немислима.

Близостта в названията на силиция и силикона е още по-голяма в английския език и това не е случайно. Елементът силиций е част от химичния състав на силикона, който е общо наименование на клас полимерни материали. Най-често като че ли го асоциираме с имплантите, използвани в козметичната хирургия, но за домашните майстори по-важни сигурно са други негови полезни свойства, благодарение на които бързо лепят, изолират, уплътняват и в крайна сметка също придават естетичен вид на ремонтираните помещения.

Бенефициент и бенефициер

Ще представя още два паронима на вашето внимание, но тук, за съжаление, сме далеч от справянето с проблема. А проблемът е, че думата бенефициент, с която би трябвало да се назовава даващият, предоставящият средства, се употребява за диаметрално противоположната страна – получаващия средства. Ще попитате защо така е редно. Причината е, че в латинския език, откъдето сме заели и двете думи, beneficient- е сегашното деятелно причастие на глагола beneficere ‘облагодетелствам’ и съответно означава ‘облагодетелстващ, т.е. предоставящ, даващ’. Професор Огнян Герджиков посочва примери за двойки юридически термини – също заемки от латински, които имат наставки -ент/-ант и -ер/-ар и означават точно двете страни на дадено действие, да речем депонент (лицето, което влага) и депозитар (лицето, което получава, приема за съхранение).

И така, ако сме последователни, предоставящият средства е бенефициент, а получаващият – бенефициер. По линия на европроектите обаче преди повече от десетилетие в употреба навлезе погрешната дума и министерства, общини, фирми и най-различни организации, усвояващи средства от Европейския съюз, бяха и продължават да бъдат наричани бенефициенти.

Неприятното е, че тази погрешна употреба е скрепена в не един и два нормативни акта. Само един пример ще дам – Закона за управление на средствата от европейските фондове при споделено управление (91 употреби на бенефициент). Наскоро един държавен служител реагира почти болезнено при обяснението на разликата между двете думи и каза приблизително следното: „Ние не сме глупави, знаем какво означава едното и какво – другото, но в работата си се позоваваме на нормативни актове и трябва да използваме терминологията в тях.“ Наистина, като че ли в такава ситуация нямаш полезен ход и се придържаш към написаното в закона или наредбата.

Ще се отклоня малко от темата, за да посоча случая с Наказателно-процесуалния кодекс и Административнопроцесуалния кодекс³, които трябва да се пишат по един и същ начин, но названието на първия е в противоречие със сегашните правописни правила. Тук нямаме избор и когато посочваме даден нормативен акт в писмен текст, се съобразяваме с названието му в този вид, в който е обнародван.

Да адресираме проблема

Аз лично продължавам борбата си с адресирането, когато редактирам текстове, но признавам, че понякога ми е трудно да намеря точното съответствие. Става въпрос, разбира се, не за надписването на адрес на пощенска пратка, а за онова по-общо значение на английския глагол to address, когато при превод на български се питаме: Сега всъщност само обръщаме внимание на даден проблем, правим опити да го овладеем или го разрешаваме? Или пък нещо четвърто или пето?

Може би тъкмо защото ни е трудно да определим какво е имал предвид авторът, в преводни публикации се натъкваме на адресиране на най-различни въпроси. Неслучайно глаголът се предпочита от български политици, които искат да изразят много идеи с малко думи (изключвам причината да е, че не знаят какво конкретно искат да кажат) и същевременно да го направят по-така, по западен образец. Да вземем за пример Това е бюджет, който адресира истинските проблеми на софиянци, не е перфектен, но ще постави основата градът да се промени коренно. Бих „превела“ първата част на изречението така: Това е бюджет, в който са взети предвид истинските проблеми и който ще се опита да ги реши. Но знае ли човек, може авторът да е имал предвид и още нещо, което други читатели ще разгадаят.

Всички тези обърквания, смесвания и замени на думи в българския език са само малка част от свидетелствата за силното влияние на английския – днешната lingua franca. Няма изгледи поне в близко време то да отслабне, затова разумната съпротива, която би могла да даде някакви резултати, според мен е да се държи под контрол. Нека обаче не си правим илюзии – ще става все по-трудно.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pedofiliata-sreshtu-koyato-se-protestira-i-pedofiliata-za-koyato-se-mulchi/

Когато жестокост към дете стане централна тема в новините, обществото не остава безразлично. Такъв е случаят с 5-годишния Адриан, малтретиран от доведения си баща с такава жестокост, че детето се е молело да бъде убито. На всичко отгоре насилникът е записвал клипчета с издевателствата си. Майката на момченцето е знаела какво се случва, но не е направила нищо.

Присъдата на пастрока Петър Чернев от 8 години затвор предизвиква масово възмущение. В Пловдив се организира протест „Справедливост за Адриан – малтретираното дете от Пловдив! Бездействието е съучастие!“. Протести се организират и в други градове – например София, Варна и Стара Загора. Те обаче са под различен наслов: „Не на насилието над деца и педофилията!“

В случая с Адриан има физическо и психическо насилие, но не и сексуално. Как педофилията стана тема на протестите (с изключение на пловдивския)? Формалният повод за това е новината за петима мъже, арестувани за притежание на материали, съдържащи сексуална експлоатация на деца на възраст от 2 месеца до 14 години. Но така формулираната тема има и друга функция – да измести обществения гняв от основния проблем.

Има ли значение кой организира протестите?

„Тази тема няма политически пристрастия“, обосновава във Facebook решението си да се включи в софийския протест Кристина Петкова, заместник-председателка на ДСБ, част от коалицията ПП–ДБ. Тя обещава да инициира „разговор с експерти за вдигане размера на наказанията за педофилия“.

„Тоест“ се обърна към Петкова с два въпроса: откъде и по чия инициатива темата за педофилията е присъединена към тази за насилието над Адриан и има ли според нея политически сили или групи, свързани с организацията на протеста. Тя отговори, че не е от организаторите, но мисли, че връзката между двете теми „е по линия на насилието като цяло“. И уточни, че за нея темата няма партийни пристрастия, но се опасява, че „Възраждане“ злоупотребяват и използват дори такива случаи, за да насаждат омраза“. Беше обаче категорична: „Ще отида в сряда (2 април – б.р.), защото въпросът е принципен и касае защита на децата ни.“

Макар от „Война и мир“ да огласиха, че и Националната мрежа за децата (НМД) ще се включи в протеста, това не стана. Вместо това НМД разпространи отворено писмо, в което се подчертава сериозността на домашното насилие (наред с други форми на насилие над деца) и се апелира за реформа на законодателството в тази област. 

Неслучайни организатори

Софийският протест срещу насилието над деца и педофилията се организира от „Война и мир“, „Поход за Семейството“ и Георги Драганов – основен двигател на сайта „Война и мир“, с който е свързана и едноименната страница във Facebook. Драганов е също сред организаторите на протестите във Варна и Стара Загора.

„Война и мир“ изповядва крайнодясна, националистическа, антикомунистическа и евроскептична идеология. Сайтът подкрепя „Луковмарш“ и е против еврото. В интернет страницата са публикувани доста статии против Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. Педофилията също е тема във „Война и мир“, като тя често се асоциира от авторите в сайта с ЛГБТИ хората, които пък се представят в негативна светлина.

„Поход за Семейството“ е асоциация, която ежегодно организира шествия против „София прайд“. Тя е свързана с ултраконсервативни християнски групи, например Асоциация „Общество и ценности“ и Сдружение „РОД Интернешънъл“, които са против нормативни документи като Истанбулската конвенция, Закона за социалните услуги, Стратегията за детето и като цяло се противопоставят на опитите да се ограничи домашното насилие. Те защитават „традиционните семейни ценности“, тоест разбирането, че бракът е само между мъж и жена, и „правата на родителите“, което ще рече, че според асоциацията публичните институции не трябва да се месят в семейните отношения.

Как се измести темата за домашното насилие над деца?

Яхването от „Война и мир“ и „Поход за семейството“ на обществения гняв от насилието над Адриан и от 8-годишната присъда на пастрока му успява да размие повода за този гняв. А той е, че детето е било най-уязвимо там, където едно дете трябва да е най-сигурно – в семейството си, при майка си и мъжа ѝ. В случая става дума именно за домашно насилие, макар бащата на Адриан – Венислав Алексиев, да не е съгласен, тъй като интерпретира словосъчетанието „домашно насилие“ буквално. Пред БНТ той казва:

Домашно насилие? Ами кое му е домашното? Той не му е нито баща, нито Адриан се е водил на този адрес. Той е бил като гостенин там.

Алексиев не е длъжен да познава закона, но в него не пише, че е задължително насилието над едно дете да се извършва на постоянния адрес на жертвата или от кръвен родител, за да се квалифицира като домашно. Напротив – достатъчно е насилникът да е „лице, което е съпруг или бивш съпруг на родителя“ или дори „лице, с което родителят се намира или е бил във фактическо съпружеско съжителство или в интимна връзка“. Освен това бездействието на майката също влиза в определението за домашно насилие.

Когато обаче към темата на протеста се включва и педофилията, това измества фокуса от домашното насилие. Вече става дума просто за едни лоши хора, които злоупотребяват с деца.

В същото време случаите на домашно насилие над деца в България са многобройни

и са тъжна констатация за неспособността на публичните институции да оценяват риска и да предотвратяват подобни престъпления.

На 31 март например се разбра, че жената, причинила смъртта на двете си деца във Вакарел, няма да бъде съдена, а изпратена в психиатрия, защото ги е убила в състояние на невменяемост. Нямало е кой да ѝ окаже адекватна професионална помощ, нито да прецени, че децата ѝ са в риск.

Друга майка, убила двете си деца в Сандански, получи на първа инстанция доживотна присъда. Междувременно самата тя спечели дело за домашно насилие срещу бащата на децата. И тук е нямало институция, която да спре ескалиращата спирала на насилието.

Повече са обаче случаите на мъже, убили децата си – със или без майките им. Посочваме няколко от тях без претенции за изчерпателност. Двайсет и шест годишен мъж прострелва смъртоносно момиченце на една годинка, убива 23-годишната му майка и прави неуспешен опит да се самоубие. Друг намушква фатално с нож двегодишното си дете и също прави опит за самоубийство, който не сполучва. Трети хвърля 4-годишното си дете от мост и след като то умира, заплашва да се самоубие. Четвърти убива двумесечното си бебе в старозагорско село.

Що се отнася до физическото и психическото насилие над деца, и тук примерите са преизобилни. Ето само два от един и същи град – Стара Загора:

През февруари 2025 г. баща пребива двете си дъщери, на 14 и на 9 години, като по-голямото момиче е настанено в болница поради травмите си.

Майка държи сина си и дъщеря си заключени около шест години, а институциите знаят за това, но си правят оглушки. Децата са изведени от семейството чак през февруари 2024 г., когато дъщерята е вече пълнолетна – на 21 години.

Неудобната за политическа експлоатация педофилия

Но нека поговорим за педофилията. Винаги ли държавата реагира адекватно, когато научи за сексуално насилие над деца? Зависи какви са децата и кой е насилникът. 

Печално известен е случаят с осъдения и издирван за педофилия във Великобритания Даниел Хъл (споменат и в отвореното писмо на НМД). В Сливен той безпроблемно става протестантски пастор. Четиринайсет деца свидетелстват, че им е посягал сексуално. Част от тях са разпитвани от полицията по крайно неподходящ за възрастта им начин – посред нощ, докато майките им чакат в студа отвън. Въпреки показанията им няма кой да осъди Хъл, защото съдия след съдия си правят отвод. Няма и кой да организира масови протести в защита на децата – те са български граждани, но са ромчета. На тях се гледа като на втора категория хора.

Няма и масово възмущение и протести срещу случаите на сексуална злоупотреба в домове с деца, лишени от родителска грижа. Нито срещу това, че малолетни са принуждавани да проституират, понякога от родителите си (и често със знанието им). Понеже в повечето случаи пак става дума за ромски деца.

Доминиращата представа за педофилията в България е, че тя е някаква външна на семейството заплаха. Има лоши чичковци в интернет, които се опитват да съблазнят децата. Или непознати, причакващи невръстните си жертви, за да ги отвлекат и да издевателстват сексуално над тях. Но ако децата споделят откровено с родителите си, възрастните ще им помогнат да избегнат огромната част от заплахите. Когато се протестира срещу педофилията, правят се законови промени и се предлагат по-строги наказания, обикновено се имат предвид именно такива хора.

Вярно е, че има педофили, които се оглеждат за деца онлайн или пък по паркове и градинки. Но сред посягащите сексуално на малолетни не са изключение и хора, които са познати на семействата на жертвите си, може и да са близки приятели, може и да са роднини, а някои са дори роднини или членове на семейството.

Как реагират в тези случаи родителите на пострадалите деца? Дали винаги ще повярват на детето, ако то каже, че някой техен близък злоупотребява сексуално с него? И дали, ако знаят, че такава злоупотреба действително съществува, винаги ще направят нужното, за да я преустановят, да защитят и да подкрепят детето? Отговорът на тези въпроси, за съжаление, е невинаги.

Алис Мънро и опитът на една психотерапевтка

Известната канадска писателка Алис Мънро например е знаела за сексуалните посегателства на мъжа си към дъщеря ѝ от предишен брак и не е направила нищо. Извършителят пък обвинявал жертвата, че е „развала на дома“. Когато вече порасналата дъщеря носи в полицията писмата на пастрока си, в които той говори за сексуалните си отношения с нея, Мънро я нарича лъжкиня.

Лесно щеше да бъде, ако историята с Мънро е някакво чудовищно изключение. Професионалният опит на моя позната психотерапевтка обаче попарва тази надежда. Тя ми е разказвала, че при всички случаи от практиката ѝ, когато единият родител, в общия случай родният или доведеният баща, е насилвал сексуално детето си, другият родител, в общия случай майката, е знаела, но си е затваряла очите. Тези майки са търсели психологическа помощ заради някакъв друг проблем – свой или на детето си, – но в течение на терапията тайната е излизала наяве.

Лично знам за поне три случая за деца, пострадали от педофили, чиито родители не са ги подкрепили.

Първият случай е на деветгодишно момиче, чийто съсед се опитал да му посегне. Детето успяло да избяга, но мъжът го заплашил, че ако каже на родителите си, ще го убие. След време го срещнал на стълбите във входа на жилищния блок и повторил заплахата. Момичето десет години не посмяло да каже на никого и всеки път, щом излизало или влизало във входа, изпитвало ужас. Разказало на майка си чак когато било на 19 години – вече пълнолетно. Майката обвинила дъщеря си. Семейството не ѝ повярвало и даже пускало малката ѝ племенница да си играе с дъщерята на съседа педофил. В неговия апартамент.

Вторият случай е на момиче, излязло да разхожда кучето си в двора на своето училище. Видял го портиерът и го заговорил. По едно време почнал да го притиска до стената и да го опипва, докато рецитира „Зайченцето бяло“. Детето избягало, след което споделило с майка си. Тя обещала да каже на класната, за да се вземат мерки. Момичето не чуло повече нищо по въпроса – нито от майка си, нито от класната. Все едно нищо не се е случило. А портиерът продължил да работи в училището още много години.

Третият случай е на 13-годишно момиче, прекарващо лятото при дядо си на морето. Понеже той бил работил от малък, смятал, че е крайно време и внучката му да се научи на труд. Пратил я на работа на туристическо корабче, макар да е незаконно. Момичето било доволно, че е „юнга“ и получава дребни пари, и изпитало гордост, че капитанът го поканил на личен разговор. Когато капитанът се опитал да посегне на тийнейджърката, тя избягала. И разказала всичко. Пред мен дядото защити извършителя и обвини внучката: „Той е мъж, това е нормално, но тя защо е отишла при него в извънработно време?“ А майката на момичето го помоли да му потърси работа и следващото лято.

Истинска или бутафорна борба с педофилията?

Популистките протести срещу педофилията и по-строгите наказания срещу извършителите на сексуални престъпления над деца едва ли ще постигнат друг ефект, освен да отвличат общественото внимание от проблеми като домашното насилие.

В контекста на организираните протести МВР най-сетне пусна т.нар. регистър на педофилите – година и седем месеца след приемането му в парламента по предложение на „Възраждане“. Той обаче едва ли ще доведе до смислени резултати, защото законодателството в тази област е изначално сбъркано. И въвеждането на по-строги наказания няма да го оправи.

Ще се опитам накратко да обясня само един аспект на сбърканото законодателството (а кусурите му са доста повече). В Наказателния кодекс (НК) е забранен сексът с деца под 14-годишна възраст, тоест малолетни. В него не се посочва възрастова граница, отвъд която интимните отношения с лица под определена възраст са недопустими. Националният регистър на педофилите, описан в Закона за закрила на детето, обаче включва хората, осъдени за сексуални посегателства срещу малолетни и непълнолетни, тоест под 18 години.

Нека дам пример, за да илюстрирам проблема. Ако лице на 50 години има интимна връзка с 14-годишно дете по взаимно съгласие, това според НК е законно. Съответно лицето няма да влезе в регистъра и ще има право да работи с деца. В него ще влезе обаче 18-годишен тийнейджър, осъден за сексуално посегателство над своя 17-годишна съученичка. Момчето може да е упражнило насилие, но дали е педофил? Ако това ви изглежда абсурдно, проблемът не е „във вашия телевизор“.

Законодателството в областта на сексуалното насилие над деца следва сериозно да се преосмисли –

но без популизъм и пропагандни кампании и не под политически, религиозен или друг натиск, а спокойно, трезво и с помощта на експерти в областта.

Няма как да се постигнат резултати в борбата срещу педофилията, ако децата не се възприемат като личности с човешко достойнство, вместо да се смятат за собственост на родителите си или ценността им да се преценява спрямо етноса, социалното им положение или други техни характеристики.

Такъв подход обаче изисква промяна в нагласите и практиките на институциите – от полицията, съда и прокуратурата до социалните служби, училището и детската градина – както и сериозна работа с родителите. Не можем да очакваме, че децата ще бъдат защитени, ако в средата около тях доминират сексистки стереотипи, срам от търсенето на справедливост („Какво ще кажат хората?“), обвиняване на жертвите, толериране на насилниците и зариване на главите в пясъка.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/kak-e-vuzmozhno-homoseksualna-zhena-da-e-nachelo-na-alternativa-za-germania/

Алис Вайдел, съпредседателка на „Алтернатива за Германия“ (АзГ), е хомосексуална. На всичко отгоре дългогодишната ѝ партньорка, с която имат две деца, е с произход от Шри Ланка и е осиновена като бебе от швейцарци. Тези факти обаче не бяха пречка за крайнодясната ѝ партия да я предложи за канцлер преди предсрочните избори в Германия, провели се на 23 февруари. Как е възможно тя да бъде най-разпознаваемото лице на крайнодясна партия?

Лесните отговори

На този въпрос могат да се дадат поне два отговора, които не са грешни, но се плъзгат по повърхността. Става въпрос за непоследователността на популистите, от една страна, и за триковете за постигане на публично легитимиране, от друга.

Непоследователността на популистите

Правило ли ви е впечатление, че популистите доста често живеят в противоречие с принципите, които те и партиите им пропагандират? Да вземем настоящия президент и вицепрезидент на САЩ. Една от основните им цели е „нелегалните пришълци“ да бъдат депортирани от САЩ. Обявиха война на политиките на разнообразие и социално включване.

Същевременно съпругите и на двамата са с мигрантски произход, както и първата съпруга на Доналд Тръмп.

Когато е пристигнала в САЩ през 1996 г., настоящата първа дама Мелания Тръмп е нарушила имиграционното законодателство, защото, преди да получи работна виза, е полагала труд, за който е получила малко над 20 000 долара. Днес граничните власти на САЩ прилагат колкото е възможно по-строга институционална репресия върху хора, допуснали далеч по-дребни прегрешения. 28-годишната британка Беки Бърк например е затворена за седмици в център за задържане при ужасни условия, защото участвала в програма за културен обмен, а според имиграционните служители тя не трябвало да получава безплатно храна и подслон по време на обмена.

Съпругата на вицепрезидента Уша Ванс е родена в Щатите, но родителите ѝ са имигранти от Индия. По профил семейството ѝ впрочем доста напомня на това на кандидат-президентката на демократите Камала Харис – чужденци от друга раса, получили шанс в САЩ да се развият академично и професионално, както и да предоставят възможности за добро образование на дъщерите си. А това не би било възможно без заклеймените днес политики за разнообразие и включване.

Подобни прецеденти имаме и в България. Сред основните политици на крайнодясната партия ВМРО – БНД например са Карлос Контрера, чийто баща е кубинец, и Александър Сиди, евреин по произход.

Трикове за публично легитимиране

Присъствието на представители на малцинства в крайнодесни партии, особено на водещи позиции, отправя към системните политически сили и гласоподаватели посланието, че съответната партия не ще да е толкова крайна.

Тук отново може да се даде пример с ВМРО. През 2017 г., когато партията беше в управлението като част от коалицията „Обединени патриоти“, избухна скандал със снимки с нацистки поздрави на Иво Антонов от ВМРО, директор на дирекция „Социална политика“ в Министерството на отбраната, и Петър Харалампиев от „Обединените патриоти“ – председател на Агенцията за българите в чужбина. Тогава Александър Сиди се опита да омаловажи съдържанието на снимките от позициите на еврейския си произход:

Аз съм евреин и съм член на ръководството на ВМРО, и съм народен представител от „Обединени патриоти“. И всякакви квалификации, че всичките ние – „Обединени патриоти“ – сме фашисти, някак си обижда паметта на баба ми и дядо ми, които всъщност са били […] товарени във вагоните 43-та година.

По аналогичен начин реагира Сиди и на скандала в Европарламента през 2022 г., когато Ангел Джамбазки направи жест, подобен на „Хайл Хитлер“. Той обвини „цялото либерално общество“ в лицемерие и заяви, че „едни хора търсят под вола теле и явно са си го намерили“.

По тази логика поставянето на Вайдел начело на АзГ може да се използва като аргумент, че партията не е нацистка, щом се съпредседателства от хомосексуална жена – по време на националсоциализма хомосексуалните (предимно мъже) са изпращани в концентрационни лагери. Личността на Вайдел играе ролята на смокиново листо, прикриващо срамотиите на партията ѝ.

АзГ и ЛГБТИ хората

Преминаваме към не чак толкова лесните отговори и се налага да поставим под въпрос някои убеждения. Защото в България е естествено да възприемаме чуждите крайнодесни партии като аналогични на нашите си. А тук и повечето от системните партии отправят анти-ЛГБТИ послания и гласуват за хомофобски политики, какво остава за крайнодесните. Хомофобията и трансфобията са стратегия за печелене на избиратели, а т.нар. демократични партии избягват да отправят послания в подкрепа на ЛГБТИ хората, за да не загубят гласоподавателите си.

АзГ също отправя хомофобски и трансфобски послания и прави законодателни предложения в тази област. Но за разлика от България, отношението към ЛГБТИ хората в Германия е далеч по-приемащо. Според изследване на Ipsos от 2021 г. едва 8% от германците са против всякаква форма на признание на ЛГБТИ хората. 71% подкрепят хомосексуалните бракове, 73% – равните права на еднополовите двойки при осиновяването на деца, 70% смятат, че транс хората трябва да са защитени от дискриминация.

Относително по-шумно е недоволството в Германия по отношение на легализирането на неутралния пол, и по-специално на включването му в езика. Разпространено е това да става със звездички, двоеточия или други знаци, с които да се покаже, че множественото число включва всички полове – напр. Student*innen. В началото на 2024 г. Бавария забрани тези езикови нововъведения в институциите, училищата и университетите. Те обаче продължават да се използват масово в страната.

Но на общия толерантен фон анти-ЛГБТИ позициите на АзГ са по-умерени, отколкото тези на „Възраждане“ например.

Позициите на Алис Вайдел

В публичните си изявления самата Алис Вайдел като цяло не подкрепя равните права на ЛГБТИ хората. От една страна, в противоречие с позицията на партията ѝ, че семейството се състои от баща, майка и децата им, тя твърди, че семейството е там, където има деца. От друга страна обаче, съпредседателката на АзГ не е сключила брак с дългогодишната си партньорка и смята, че бракът трябва да бъде само между мъж и жена, а за еднополовите двойки да има регистрирано партньорство, което да носи същите права като брака.

Да принадлежиш към дадена социална група не те прави автоматично част от общност. „Аз не съм куиър“, заявява Вайдел. Вероятно една от причините да изрече тези думи е, че понятието „куиър“ носи ляв политически заряд. Не е само това обаче – доскорошната кандидатка на АзГ за канцлер не се смята за част от ЛГБТИ общност. Тя се изказва срещу транс хората, говорейки за „джендър глупости“ и за необходимостта да се защитят децата от „тъпата транс-попкултура“.

Вайдел впрочем съвсем не е изключение. Много хомо- и бисексуални хора не подкрепят транссексуалните и смятат, че борбата на транс лицата за правно признаване пречи на тази за равни права на хомосексуалните. Има лесбийки, които смятат, че техните проблеми нямат нищо общо с тези на гей мъжете, и обратното. И т.н.

Харесват ли ЛГБТИ хората в Германия АзГ?

„Ромео“ е популярна платформа за запознанства на хомо- и бисексуални мъже в Германия. Според анкета за електоралните нагласи на потребителите ѝ от февруари 2025 г. на принципа на отзовалите се, пусната на платформата, АзГ се нарежда на първо място с 27,9%. На второ място на „Зелените“, с 8 процентни пункта по-малко. Резултатите създават измамното впечатление, че едва ли не близо 28% от нехетеросексуалните мъже подкрепят АзГ.

Не е възможно да се направи представително изследване на ЛГБТИ хората в дадена държава, защото никой не знае колко са те. Все пак обаче е възможно да се използват методи, които водят до по-прецизни резултати, вместо просто да зададеш някакви въпроси и да не контролираш какви хора отговарят.

В Университета в Гисен са се постарали да направят по-сериозно проучване на електоралните нагласи на ЛГБТИ хората в Германия. Резултатите сочат, че едва 2,8% от анкетираните смятат да гласуват за АзГ, а делът конкретно на мъжете е 5,3%. Мнозинството от запитаните – 45,3%, подкрепят „Зелените“.

Къде е ключът?

Алис Вайдел не е прецедент, нито пък наличието на крайнодесни открито хомосексуални политици е нещо ново.

Днес името на Пим Фортаун (1948–2002 г.) е позабравено. Той беше нидерландски политик и открит гей, убит през 2002 г. от критик на антиислямизма. В младостта си Фортаун е марксист и комунист, а през 90-те прехожда от крайнолявото към крайнодясното, разочарован от политиката на мултикултурализъм и от имиграцията, конкретно от ислямски държави. Той изразява тревога, че ако мюсюлманите в Нидерландия не възприемат ценностите на приемащата страна, постиженията на борбата на жените и хомосексуалните за еманципация ще претърпят регрес. В същото време Фортаун има либерални позиции по отношение на еднополовите бракове, наркотиците и евтаназията.

Ето как защитата на европейските либерални ценности може да се превърне в обосновка на крайнодесен завой и в крайна сметка – в отрицание на идеята за единството на Европа. Защото тя според критиците ѝ, допускайки мюсюлмани на територията си, не успява да удържи принципите, върху които се основава.

Сега вече Вайдел престава да изглежда толкова странна птица – и тя гледа на исляма като на заплаха за правата на хомосексуалните и жените. Друг въпрос е, че членовете и избирателите на АзГ, подкрепящи гей хората, имат „сляпо петно“ по отношение на все по-репресивната хомофобска политика в Русия например.

Антиимигрантските нагласи и ислямофобията са най-малкото общо кратно в АзГ.

Те са и обединяващият принцип на избирателите на партията, които по отношение на ЛГБТИ хората може да имат разнообразни позиции, но общото между тях е, че възприемат миграцията като заплаха, особено ако е от ислямски страни.

Част от избирателите на АзГ имат откровено неонацистки възгледи, но мнозина са далеч по-умерени и искрено се засягат, ако ги нарекат нацита. Те обаче се преживяват като губещи от начина на развитие на Германия и най-лесно им е да нарочат някой външен враг. Чужденците са особено удобни за целта и колкото по-различни са от германците по култура и външен вид, толкова по-големи врагове изглеждат.

Представителите на различни групи германци се преживяват като губещи по различен начин.

В Източна Германия усещането за изоставане от западната част на държавата и за снизходително отношение от страна на населението ѝ ескалират дотам, че АзГ става първа политическа сила.

В Рурския регион в Северозападна Германия например към АзГ се обръщат хора, чиито семейства поколения наред са гласували за социалдемократите. Мините в района са затворени, а Социалдемократическата партия, адекватна на индустриалната епоха, не успява да предложи политики, подходящи за постиндустриално общество. Някогашните работници стават трайно безработни или упражняват неотговарящи на квалификацията им професии. Градовете им се обезлюдяват, в тях се заселват все повече бежанци и роми. Освен че променят облика на родните им места, новодошлите се превръщат в конкуренция за евтини жилища и социални помощи. И стават удобен обект за мразене.

В доста по-богатия Югозапад на чужденците се гледа основно като на хора, безвъзвратно унищожаващи Германия, каквато е била преди няколко десетилетия – в която почти всички са етнически германци и която икономически е далеч по-силна от днес. Имигрантите – и особено бежанците, а не липсата на адекватна жилищна политика – се привиждат като основната причина за жилищната криза и непрекъснато растящите цени на наемите както в Югозападна Германия, така и в големите градове.

Пренебрежима подробност с възможна двойна употреба

Да обобщим. За разлика от България и други страни от бившия Източен блок, Германия не е обхваната от кампанията срещу Истанбулската конвенция и „джендъра“. Тя е стигнала основно до представителите на ултраконсервативни религиозни кръгове в страната, които са пренебрежимо малцинство. Макар да има анти-ЛГБТИ настроени германци, те не са масовият случай. Основният лайтмотив, подхранващ радикализацията, е миграцията, особено от ислямски страни. Затова сексуалността на съпредседателката на АзГ изглежда пренебрежима подробност.

В същото време тя е символно оръжие с възможна двойна употреба. Пред членовете и симпатизантите на партията фактът, че Алис Вайдел е лесбийка, се използва като аргумент срещу мюсюлманите чужденци, представяни като заплаха за жените и хомосексуалните. От друга страна, личността на Вайдел е маската, имаща за цел да убеди демократичния свят, че АзГ не е екстремистка, а нормална и даже толерантна партия.

Post Syndicated from Юлия Георгиева original https://www.toest.bg/slonut-v-stayata-ili-zashto-upotrebata-na-narkotitsi-se-uvelichava/

„Дете почина след пушене на вейп.“ „Ученичка почина след три месеца в кома след пушене на „чай“.“

Периодично медиите „избухват“ с подобни заглавия, а държавническата реакция е нещо да се забрани. Дали ще включи в забранителния списък поредното вещество, дали райския газ, дали направо ще се изсили и ще тръгне да забранява самите изпарители (вейпове), реакцията на политическия ни елит винаги е сходна. 

Забрани и преследвания

На експертите отдавна е ясно, че бързите и лесни решения рядко са и ефективни. Скоростта, с която организираните групи създават ново сходно вещество, което си е напълно легално, е космическа. И докато държавната машина се задейства, за да забрани едно, на пазара вече има поне два нови негови еквивалента.

Но конкретното е забранено. Политици от всички страни живеят с вярата, че са направили нещо значимо, и… дотам.

Случаи на много млади хора и деца, които загубиха живота си от подобни вещества, има от повече от десет години, а забранените нови психоактивни вещества (синтетични наркотици) в Европа вече са над 1000 различни вида. Лично знам за два случая на деца, жертви на синтетични наркотици, и те нямат нищо общо с работата ми – едното дете почина, другото някак оцеля.

Докато в България се говори основно за синтетични канабиноиди (вещества, които напомнят действието на марихуаната, но са многократно по-силни и по-опасни), успоредно с това в момента се засилва разпространението и търсенето и на синтетични опиати, които напомнят действието на хероина, но са много по-силни и опасни.

Къде грешим?

„Борбата с наркотиците“, както е наречена в законодателството ни, има две основни направления. Първото е намаляване на предлагането – забрани, контрол на митниците, преследване, вкарване в затвора и т.н. Второто е намаляване на търсенето – превенция на употребата, намаляване на вредите от нея, терапия и рехабилитация.

В настоящия период в България се обръща внимание основно на намаляването на предлагането. След всяка подобна трагедия полицията успява да залови някакви количества незаконни вещества, започват дела срещу извършителите. Медиите се успокояват. Политиците се успокояват. Родителите се успокояват.

А месец-два по-късно всичко се повтаря.

Още през 2016 г. на Извънредната асамблея на ООН по темата за наркотиците беше признато, че войната с тях е загубена, както и че е важно да се обърне специално внимание на намаляването на търсенето. А ООН е ригидна структура, която включва в състава си и откровени застъпници на насилието.

Спомням си радостта си от констатацията на ООН. Виждах я като крачка към смисъл, към грижа. Уви, нищо такова не се случи.

Що се отнася до националните стратегии, независимо че в тях са разписани редица смислени мерки, те често просто не се финансират, не се изпълняват или пък откровено се неглижират.

През това време употребата на все по-силни и опасни вещества нараства. 

Превенцията

Напоследък доста често говоря с родители за превенцията на употребата на наркотици. Съвсем обяснимо, те са притеснени и задават въпроси, търсейки прост, еднозначен отговор. Обикновено не харесват моя, защото той не е еднозначен.

В обществата с развити системи на превенция тя всъщност е на ниво развитие на личните качества на всяко дете и подобряване на психичното му функциониране. Превенцията е разбиране, топлота и любов. Тя е подкрепата да вземеш по-трудното решение, а именно да не търсиш себеизразяването си чрез наркотични вещества, а да намериш друг начин да си „суперкуул“. Тя е рамото, което ти помага да намериш отдушник на тревогите си, да се научиш как да се справяш с тревожността си, с импулсивността си, с депресивността си, с желанието да „помпаш“ адреналин от силни усещания. Всъщност това са и четирите основни личностни състояния – тревожност, импулсивност, депресивност, търсене на силни усещания, – които могат да доведат и до употреба на наркотици. 

Изборът за един млад човек е труден. Във възрастта, в която най-важно е как да бъде приет от приятелите си, как да бъде достатъчно интересен за партньорите си, как да направи впечатление, той трябва да реши да не се възползва от лесния отговор.

Признайте си, че и на вас ви е трудно да не сте конформисти и винаги да постъпвате правилно.

За съжаление, до момента не съм получила обратна връзка от някой от родителите, с които съм разговаряла, че в училищата има смислена и ефективна превенция. Напротив, гледат ме изумено, когато ги попитам какво става там. 

Спомням си реакцията на собствения ми племенник, когато преди няколко години сподели, че в училището му е имало посещение от хора, които са говорили по темата. „Лелски, та те ни говориха абсолютни глупости! Всички им се смяха.“ Не знаеше представители на коя институция са били.

Най-широко разпространената в България превенция е т.нар. универсална превенция, т.е. предоставяне на информация. Само по себе си то е полезно, но не води до намаляване на броя на хората, които употребяват наркотични вещества. Ефект имат други видове превенция – селективната и индикативната. При първата се проучва кои са децата, предразположени да потърсят този начин за справяне с ежедневието, и се работи с тях. Втората е насочена към онези, които вече са тръгнали по пътя на употребата на незаконни вещества. А той започва със съвсем законните и напълно достъпни цигари и алкохол.

Вярвам, че е изключително важно да не спираме до децата. Редно е да помислим и за останалите, обикновено млади хора, които започват да употребяват наркотични вещества по-късно. Тук такава мисъл дори не се прокрадва, а проблемът отдавна се вижда с просто око. Студенти, млади хора, излизащи от институции, млади кадри във фирми, не толкова млади компютърни гении…

Намаляване на вредите от употребата на наркотици

Знаете, че има хора, които употребяват наркотици, нали? Познавате някои от тях, но смятате, че те са си окей, те нямат проблем, те са успешни, те ще се справят. Да, в огромната си част това са наши приятели, партньори, лекари, шофьори, адвокати… И те се справят добре, независимо че се забавляват с помощта на един „бонбон“ или пък си почиват с една трева. 

Има обаче и едни други хора, родени без шанс, без бъдеще. Хора, които са изтикани от лъскавото ни житие още при раждането си. Някои от тях също употребяват наркотици и също се пристрастяват. Но за тях е още по-трудно да функционират в света на новите технологии, на изкуствения интелект, на електронното банкиране.

Целта на специалистите, които работим в сферата на намаляването на вредите, е да направим всичко необходимо, за да могат онези, които вече употребяват наркотични вещества, да бъдат по-здрави, в по-голяма степен социално приети и по-значими в обществото. Наша работа е да говорим с тях за веществата, за това как да се приемат по по-малко опасен начин. Също да ги подкрепим и да сме до тях по пътя, който ще изминат, докато дойде денят, в който ще поискат промяна. А огромната част от тях ще я поискат. Те няма да се пристрастят и наркотиците ще останат в миналото им.

Друга част няма да се справят сами. Малко по малко ще започнат да губят работата си, апартамента си, приятелите си, семейството… и накрая ще им останем само ние. Много често ще сме единствените, които се интересуват от тях. И това, че са толкова сами, е ужасно тежко, но все пак е нещо, че има къде да отидат. Ние често сме единствената им връзка с „нормалния“ свят, с този, който са загубили и забравили – или пък никога не са имали. Наша работа е да им напомним, че могат да се върнат, че могат да станат част от него. И да ги подкрепим за потърсят лечение, да осигурим нужните документи, да ги заведем на лекар, да им помогнем да си извадят удостоверение от ТЕЛК. Да сме до тях за всички онези неща, които са лесно преодолими за повечето хора, но са непоносимо страшни за човек, загубил всичко в живота си. 

Терапия и рехабилитация

Често ми се обаждат хора, които искат бързо разрешаване на проблема. За съжаление, бързо решение няма. Спирането на употребата на наркотици или алкохол е дълъг и много, много труден процес. Когато имаш зависимост, мозъкът ти не работи както при другите хора, трябва му много време да се възстанови. И много търпение от страна на близките, които не разбират през какво преминава човекът, и не проумяват как е възможно да направи огромна крачка напред, а дни по-късно да регресира и да извърши някоя пълна щуротия.

Терапията има много лица, точно както пристрастяването е специфично за всеки отделен човек. И всички начини тя да се извършва трябва да бъдат подкрепени, а човекът да бъде насочен към най-подходящото за него лечение. За някого това може да е психотерапия, за друг – група за взаимопомощ или пък дневен център, вечерни терапевтични групи, терапевтични общности…. Въпрос на добра преценка е всеки да получи помощ по най-бързия и най-подходящ начин.

Тук обаче това рядко се случва.

Тъй като ние работим основно с хора, които са останали без средства и без подкрепа, практиката ни е просто да ги изпращаме към единственото място за професионално безплатно лечение – клиниката в Суходол. Други безплатни варианти могат да са психиатричното отделение в Раднево, групите за самопомощ или някоя религиозна общност. Остава им да се надяват, че са извадили късмет и са на правилното място, а близките им да стискат палци, че това ще сработи.

За зависимите, които или чиито близки все още разполагат с финансови възможности, са налични и някои добре работещи частни терапевтични програми. Казвам „някои“, защото има и откровени шмекери, които продават надежда, но не могат да лекуват ефективно. Свидетели сме как лечението на зависимости често се разглежда като доходоносен бизнес. Тоест ако попаднете в някоя от тези програми, ще бъдете приети, посрещнати на червен килим и уверявани, че това е най-доброто място за терапия. Понякога може да е така, понякога – не. 

Уви, такива са възможностите тук. И с тях трябва да успяваме да спасяваме близките си, докато се надяваме държавата, т.е. политиците ни да започнат да вършат работата си и да подобрят цялата система.

А кога това ще стане, е труден въпрос. Защото просто темата не е „секси“ политически.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zadulzhitelno-obrazovanie-po-samoomraza/

Марко Марков се самоуби на 27 февруари 2025 г. Той беше един от основателите на ЛГБТИ организацията „Действие“. Смъртта му шокира мнозина. Не само защото Марко беше едва на 38 години. Нито само защото беше пример и вдъхновение за поколения активисти, дори за такива, които не го познаваха лично. А и защото на пръв поглед нищо в живота му не издаваше, че иска да умре. Беше се установил в Нидерландия, съжителстваше с любящ партньор, снимките, които публикуваше в социалните мрежи, излъчваха щастие.

Тази щастлива черупка обаче прикриваше изключителна крехкост и ранимост. И травми още от юношеските и младежките години. От опитите да бъде „излекуван“ от сексуалната си ориентация чрез екзорсизъм, през хомофобския побой в центъра на София и подигравателното отношение на институциите след това, до заплахите, преследването, нападенията и изобщо цялата омраза…

През годините, в които общувах с Марко, имах усещането, че активизмът го държи жив, осмисля съществуването му, помага му да приема себе си и да понася живота. Може и да съм грешала. Но вече в Нидерландия той споделя, че годините на активизъм в България са го изтощили и повече няма сили за това. Казва и че се чувства бежанец от родната си страна. Три години по-късно става бежанец от самия живот.

Чупливи хора

Марко съвсем не е единственият ЛГБТИ човек, когото познавам, който едва е носел тежестта на собственото си съществуване. Трудно ми е да преброя приятелите и познатите си, които цял живот се борят с депресии с устойчиви суицидни идеи – в резултат на неприемане, преживяно насилие, самоомраза.

Сещам се за жена на 20 и малко години – толкова млада, колкото беше Марко, когато се запознах с него. Тя е блестяща във всичко, с което се заема, и получава заслужени награди. Но не смее да разкрие сексуалната си ориентация пред семейството си и години наред ходи на психотерапия, за да е в състояние да приема себе си. Живее в непрестанни угризения, че не постъпва както трябва.

Друг млад познат печели популярност с име и пол, с които не се идентифицира. Защото родителите му могат някак да преглътнат, че детето им е лесбийка, но не и че е транс мъж.

Мисля си и за транс жена, която вече е на средна възраст, но се е отказала от перспективата да уреди живота си в страна, в която би била приета, защото трябва да се грижи за болните си родители. Бори се с бедността, защото никой не иска да я наеме на работа с женска външност и мъжко име в личната карта. Не излиза навън с месеци от страх да не я пребият, защото е транс.

Приятел пък цял живот не си е позволявал пълноценен личен живот заради майка си, за която се е грижил и от която е крил сексуалната си ориентация. А когато майка му умира, той е твърде болен, за да може да има пълноценен личен живот.

Приятелка, и то пълнолетна и даже висшистка, е била отвлечена от баща си за цял месец, заключена и с отнети лични документи – само защото е обичала друга жена.

Друга приятелка, прехвърлила 50-те, се опитва да е хем добра дъщеря на родител, който не приема сексуалната ѝ ориентация, хем добра партньорка на дългогодишната си приятелка. И непрекъснато се разкъсва от чувство на вина, че не е там, където трябва да бъде.

Познавам ЛГБТИ хора, чиито родители са се отказали от тях. И такива, които, макар да имат партньори, прекарват т.нар. семейни празници сами, защото връзките им не се вписват в стереотипа за „традиционно семейство“.

Сещам се за десетки хора, които емигрираха, за да се спасят от тукашната среда и да могат да бъдат себе си.

„Приносът“ на Закона за предучилищното и училищното образование

Повечето хора, за които разказах, са осъзнали сексуалната си ориентация или половата си идентичност, когато в България вече не е незаконно да си хомосексуален, бисексуален или трансджендър. Въпреки това те са били обект на хомофобия или трансфобия било в училище, било вкъщи, било на обществени места, било навсякъде.

С промените в Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) от 7 август 2024 г. на днешните ЛГБТИ деца и тийнейджъри официално им се казва, че те са втора категория хора. Законът на практика забранява всякакво изразяване на каквото и да е, свързано с „нетрадиционна сексуална ориентация и/или определяне на полова идентичност, различна от биологичната“. А „нетрадиционната сексуална ориентация“ се определя като „различни от общоприетите и заложените в българската правна традиция схващания за емоционално, романтично, сексуално или чувствено привличане между лица от противоположни полове“.

По този начин хиляди деца и тийнейджъри биват заклеймени като различни от общоприетото, а самото им съществуване е сведено до заплаха, „пропаганда“ и „подстрекаване“. Това няма как да не причини дълбоки травми у много от тях. Освен това законовите промени дават зелена светлина за легитимиране на тормоза над ЛГБТИ учениците, което от своя страна води до още травми.

Опасността от задължителното обучение по религия

Един от приоритетите на настоящия министър на образованието Красимир Вълчев (ГЕРБ) е обучението по религия в училище да стане задължително, а не избираемо, както е в момента. Инициативата има сериозни шансове да мине в парламента. Става дума не за религия по принцип, а конкретно за православно християнство.

В ЗПУО се забранява „налагането на идеологически и/или религиозни доктрини“ в системата на образованието. Обучението по религия обаче се води неконфесионално, тоест не е насочено непременно към вярващи православни християни. В същото време обаче, ако хвърлим поглед върху програмата на предмета религия – въпреки общите приказки в началото за толерантност между отделните религии и към невярващите, става дума за

индоктриниране в православие.

От един първокласник например се очаква да „осъзнава, че Бог е всемогъщ и може да върши чудеса“, да „разбира, че всички хора са деца на Бога и Той се грижи за нас“, и „да разбира за любовта на Бога чрез примера на Иисус Христос“. Тук не става дума просто за познаване на религиозно учение – напротив, става дума за вяра.

В програмата много се говори за любов – на Бога към човека, на човека към Бога, към ближния. От второкласниците дори се очаква да разбират, „че любовта на Бога не се спечелва с омраза към неговите създания“.

В девети клас обаче идва темата за половото разделение в контекста на Стария завет. От един деветокласник се изисква да:

• знае, че според Свещеното Писание човекът се дели на два пола (половинки): мъж и жена – единството на човека в брака;
• знае, че еднополовите сексуални отношения според Закона се наказват със смърт (Лев. 20:13).

Това впрочем е единственият пример за грях, който се дава в цялата учебна програма, като изключим първородния – той обаче не е индивидуален. Въпреки че според Стария завет какво ли не е грях – от предбрачния и извънбрачния секс, през нечестивите помисли, та до лихварството, без което съвременната икономика би била невъзможна. И именно защото грехът е неизбежен, идва Христос, за да плати със смъртта си за греховете на всички.

От деветокласниците също се очаква да разбират, че „грехът води до страдание и смърт“.

Как посланието на това учебно съдържание ще отекне у един 15-ина годишен ЛГБТИ тийнейджър, който го приема сериозно? „Ти си грешен, ти заслужаваш страдание и смърт.“ Освен ако по някакъв начин не се „поправи“, което няма как да стане, защото човек не си избира сексуалната ориентация и половата идентичност. Нито може да ги променя с пост, молитва и разкаяние.

Каква по-сигурна рецепта за депресия с устойчиви мисли за самоубийство?

Марковчета в масово производство

Заради популизъм и пропаганда българската образователна система все повече се превръща в машина за производство на марковчета – на ЛГБТИ младежи, пречупени още в крехка възраст. Те ще пораснат (ако доживеят порастването) като хора, които цял живот ще се борят не само с агресията и неприемането от страна на другите, а със самоомразата и неприемането на себе си. С непоносимостта към живота, с усилието да се събуждат сутрин отново и отново и да виждат някакъв смисъл да продължават, въпреки че усещат само болка. С невъзможността да бъдат щастливи, дори да са намерили споделена любов и приемаща среда.

Не, това не е начин да се създава здраво общество, нито да се възпитава любов към родината. Упражненията на политическия популизъм върху хора в крехка възраст ще доведат най-много до още омраза и разделение, травми, емиграция и самоубийства.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sudba-svoboda-i-igrova-mehanika-sluchayat-indika/

Миглена Николчина: Много игри започват с амнезия на главния персонаж, аватара на играча. Това е тема сама по себе си. По отношение на „Индика“ обаче тази тема ще въведа аз. Сякаш убиецът Разколников и проститутката светица Соня Мармеладова от „Престъпление и наказание“ са забравили обещанието тя да го последва по пътя му към Сибир и към духовното му обновление, но ето че случайност, фатум или божият промисъл ги събира: влакът със затворниците катастрофира, той се оказва на свобода, траекториите на двамата се засичат и те безпаметно продължават онова, което са си обещали.

Едва ли е случайно, че Индика и Иля визуално са толкова подобни на актьорите от екранизацията от 1969 г. Само че не престъпникът, а грешницата се оказва на фокус. И докато бунтът на Разколников у Достоевски се осъществява като разразяване на свободната му воля под формата на едно „убийство с теория“ (за престъплението на Иля не забелязах да ни е казано нещо конкретно, освен че се движи в среда на крадци и убийци – той е по-скоро в ролята на сляпо вярващата Соня), бунтът на монахинята Индика е срещу свободната воля. Тя не желае свободна воля, тя протестира защо не е била създадена такава, че бог директно да я обикне, без усилие от нейна страна… а вместо това е обладана от демона на отрицанието, чийто (великолепно озвучен и на руски, и на английски) глас непрестанно дудне в нея и който от време на време се показва и действа от нейно име…

Тази педагогическа притча попада и в други матрици – на търсенето на чудо, което изпълнява желанията, както е в „Сталкер“ или в преобръщащия „Сталкер“ филм от 2011 г. – „Мишената“. Ако Индика разговаря с дявола, от когото иска да се отърве, Иля разговаря с бога и парадоксално вярва едновременно в свободата си и в предначертаността на всичко: двамата ще се съберат в надеждата си за чудо. Засега обаче ще оставя тези теми, за да те попитам какво мислиш за собствено игровите, лудическите особености на тази игра. Индика за мое изумление се оказа име на практически непозната византийска светица, но преди да намеря тази връзка, се чудех дали асоциацията не трябва да е с „инди“, което би превърнало играта в притча за самия жанр… Защо въобще е трябвало да е игра, а не филм например? Игровото в нея е поразително и според мен абсолютно преобръщащо много от нагласите ни, но как всъщност работи то?

Играта ни държи в железни клещи, към нашата свободна воля като играчи тя се отнася крайно иронично. Не ни е подадено да избираме отговори към нито една реплика от пестеливите, но изключително наситени диалози. Никакви сюжетни разклонения. Никакви удоволствени излишъци. Много малко възможности за мърдане насам-натам по картата. Пестелива формална строгост на всички нива. Автоматично запазване. Игровите отрязъци – ребуси, препятствия – или не са особено трудни, или ако са трудни, са вбесяващо монотонни. И все пак те са вписани в дългите филмови отрязъци по толкова органичен начин, че ме карат да ги мисля като рефункционализиране на игровата интерактивност. Можем ли да кажем, че работят като метафори, като реторически фигури, като параболично удвояване на случващото се в играта? Да започнем с рязко различаващите се по механиката и стилистиката си линии на странстването на Индика и Иля и на ретроспекциите на Индика. Как да тълкуваме тази разлика?

Сeверина Станкева: Аз мисля, че „Индика“ е притча не само за самия жанр, а за игровата структура изобщо, дори отвъд видеоигрите. Тя работи на поне три нива и представлява точно обратното на това, което изследователите на видеоигри малко подвеждащо наричат лудонаративен дисонанс – несъвпадение на повествованието и игровата механика. Типичен пример за дисонантна игра е „Последните от нас“, където разказът се концентрира върху моралните дилеми на главния герой в постапокалиптичен свят на зомби зараза, а в същото време играчът прекарва времето си, поемайки контрол над този герой, да убива всичко живо и неживо, без въобще да е поставен в позиция да се двоуми. При „Индика“, обратно, имаме лудонаративен консонанс, който свидетелства за това, че елементите, смятани обикновено за чисто лудически – менюта, дизайн на нива, постижения и прочее, – всъщност могат да функционират именно като инструменти на разказа.

Ще започна оттам, откъдето предлагаш – стилистичният контраст на хиперреализма на „настоящето“ на играта, която се развива в православния бит и зима на нещо като Русия през XIX век, и миналото на главната героиня, монахинята Индика, представено в 32-битова рудиментарна многоцветност. От една страна, разбира се, този контраст може да се разгледа като любовно писмо до историята на видеоигрите и историята на свръхбързия им технологичен напредък. От друга обаче, пикселизираният стил е избран именно за спомените на Индика, защото най-добре приляга на изобразяването им – те са емоционално, тоест цветово наситени и носят носталгичен привкус, но детайлите им са се изтрили. В този смисъл те не могат да бъдат реалистични. Настоящето, напротив, е рязко и изпълнено с монотонни, досадни задачи, които, както съобщава невидимият в началото демон разказвач, са устоите на духовния живот.

Религията е представена като геймификация. Вършейки правоверни дела, които са изключително бавни – палейки свещи, кръстейки се, носейки вода във ведра, които после биват изливани на земята, събирайки религиозни артефакти, – Индика трупа точки, с които вдига нива, които ѝ носят още повече точки, и така нататък. Играчът може да избира в каква посока да употребява тези точки, но те в крайна сметка нямат никакво значение. Това е не просто циничен коментар върху религиозния живот, но и върху игрите въобще, или поне тази практика, която ги превръща в безсмислен труд и/или вехтошарство.

Той е отразен дори в трофеите, които могат да бъдат спечелени и които изискват също толкова целенасочено безумни действия – Индика трябва да се удави пет пъти в езерото, пет пъти да падне от сушилнята за риба, пет пъти да удари пиано в стената, за да спечели купата „Рахманинов“, и пр. Тази ирония е директно насочена към ловците на трофеи, които наброяват значителна част от играчите. Движенията на героинята също са именно нейни движения, тя е бавна, не може да тича, освен ако никой не я наблюдава (защото не подобава на една монахиня да тича), не се бие, трудно се катери. Въобще, играчът едва ли не чувства в процеса на игра рестрикциите на расото, което тя носи.

Но коментарът относно религията не е просто метакоментар, отразяващ мнението на разработчиците, и тук, струва ми се, повечето интерпретатори на играта не отиват достатъчно далеч. Той идва именно от дявола, който монахините от манастира са убедени, че се е вселил в Индика, и който всъщност е играчът. Бунтът на Индика срещу свободната воля парадоксално идва от място на несвобода. Да, на пръв поглед аватарът на играча е Индика и той наистина я управлява, но той е нея само в една кратка част към края, когато камерата преминава в първо лице и Индика едновременно приема присъствието му и успява да се отърве от него. През цялото останало време играта използва третото лице, монахинята се вижда отзад и леко отгоре.

Повечето игри не поставят под въпрос дистанцията, която този подход създава между аватара и играча, но не такъв е случаят тук. В този аспект играта е достоен наследник на „Хелблейд“ и психотичната ѝ главна героиня Сенуа, която е обладана от множество гласове, разпознаващи играчa като един от тях, макар и постепенно да се оказва, че това не е толкова просто.

Връщайки се към Индика, ако камерата се обърне към нея, се вижда как тя се озърта, все едно знае, че я наблюдават, или си дъвче ноктите от притеснение. Това е още по-ярко изобразено в някои от киноотрязъците, където „обективът“ е тип рибешко око, гледащо в гротескна и разкривена перспектива изпод брадичката на монахинята обратно към нея. В няколко ключови брилянтни пъзела, в огледалото Индика вижда не себе си, а дявола, тоест играча. Дяволът играч е този, който определя действията ѝ като тягостни и безсмислени, но и който я кара да ги върши, като в същото време се подиграва и на себе си, и на нея. Кудецът – празният мистичен предмет на чудото, в последна сметка си свършва работата, защото намирането му рано или късно кара играча да спре да играе и по този начин освобождава героинята. В последния кадър на играта, завършваща пред огледало, се вижда как в момента, в който играчът престава да го разтръсква (жест, който е умишлено многозначителен) и се отказва от контрола, дяволът изчезва и Индика (о)става самата себе си. Такъв тип авторефлексия е рядкост и според мен е черта, която споделят най-добрите игри.

Миглена Николчина: Не ми беше хрумвало да се отъждествявам с дявола. Той и невидимият, нечуван от нас бог са част от „карето“ с Индика и Иля. Опасявам се, че ако сведем всичко до авторефлексивността на играта, ще я лишим от други нейни измерения. Игровите действия, които описваш като безсмислени, имат метафорични нива. Например за да стигне до Мирко, първия си детски любим, който е обещал да ѝ направи флейта „специално за нея“, Индика скача от жаба на жаба. Ще се превърне ли от целувката жабата в принц? Всъщност това е въпросът и на основния сюжет – жабите вече са изскочили във вид на кукли от детското съкровище на Иля, което той споделя с Индика. Това е моментът на най-голямата им близост, в следващата сцена тя ще го целуне, докато отрязва гангренясалата му ръка – ще се върна към това.

Контрастът между мрачния хиперреализъм, както го нарече, на линията на настоящето и инфантилната пикселизация на ретроспекциите – разлика във визията, звука, игродействието, поднасянето на диалога – има измерение, което по Блейк можем да определим като „песни на невинността“ и „песни на опита“. Ретроспекциите отразяват детската невинност, песента на агнеца. Тя ще бъде загубена. Черно-бялата естетизация на студ, мъртвина и разруха, „песента на тигъра“, превежда Индика и Иля през страховития опит – отново пестеливо, притчообразно поднесен – на срещи с непоносима материална и духовна деградация… Двете линии се събират в края, когато научаваме какъв е грехът на Индика: тя се е отрекла, предала е детския си любим – три пъти повтаря, като апостол Петър, „не го познавам“ – и баща ѝ го застрелва.

И тук е един от забележителните моменти, в които обичаен лудически компонент – събирането на точки и нива – се оказва не просто елемент на разказа, но и оня елемент в разказа, който бележи метаморфоза, преображение. Всичките точки, които сме събрали от безсмислените предмети и ритуали – при това в игровите указания сме предупреждавани, че няма смисъл да ги събираме, – Индика ги губи, когато предлага на тъмничаря секс срещу свободата си. (Оказва се, че иска да бъде свободна все пак!) Когато по-късно започва да разтръсква празния кудец като кутия със зарове, тя започва да си връща точките по показатели като вина, тъга, срам, съжаление, разкаяние, смирение… Трябва да минем сякаш повторно през „добиването на нива“, но не като предписани от ритуала „геймифицирани“ жестове, а лице в лице с празнотата, с мълчанието на бога, с липсата на гаранции и чудеса, с алеаторността, но и с вътрешните бездни, за да може да види Индика в огледалото себе си, а не външна демонична сила. И това, както посочваш, е процесът, в който тя става аз… третото лице е станало първо, тоест става нас, става Всекичовек от средновековните мистерии, но и намира своята автономност и уникалност. За да разберем този финал, струва ми се важно да отчетем разликата между религията като институция и християнското боготърсачество. Но този финал си остава отворен и за атеистичен, еретичен или въобще пренебрегващ тези въпроси прочит.

Стига ли този финал и до любовта? Във форумите виждам изказани съжаления, че не. Аз обаче не мисля, че можем да сме сигурни.

Северина Станкева: Разбира се, интерпретацията по-горе не е единствената и не е несъвместима с тази, предложена от теб, която е по-скоро екзистенциална (християнско- или атеистично-). Моята по-скоро беше насочена към въпроса ти защо това не е филм – ами няма как да бъде, просто това няма как да е същата история, ако го нямаше играча. Не става въпрос за счупване на четвъртата стена и уличаването на зрителя в съучастие – жест, който може да видим в „Забавни игри“ на Ханеке например, където, за да изкупи вината си и да спаси жертвите, зрителят трябва да се откаже да гледа. В случая с „Индика“ героинята не знае, че оръдието на съдбата, което я ръководи, образно казано, седи пред екран и натиска копчета. Съответно не е съвсем ясно какво става, ако той спре да играе – освобождава ли я, или я обрича.

Не съм сигурна къде е любовта и има ли я. И двамата възлюбени на Индика ми бяха крайно антипатични и изпитвах съжаление към нея, задето е принудена да си носи последствията от опитите им да я използват, не че тези опити остават успешни задълго. В случaя с Мирко я измъчва вина заради смъртта му. Но той, струва ми се, от самото начало се интересува от нея само за да окраде баща ѝ. Заради Иля, който ми се видя по-сложен, но също толкова неприятен, пък я затварят във въпросната килия, без тя да има каквото и да било участие в извършеното престъпление – смъртта на свещеника. Самият Иля си е на свобода през цялото време. Как според теб стига финалът до любовта?

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kritika-na-ghramatichniya-razum/

Ще ме последвате ли в дълбокото? Обещавам да не се удавим. Нека се гмурнем заедно в академичната платформа „Български езикови ресурси онлайн“ (БЕРОН) и да проверим някои думи, които ежедневно употребяваме.

Започваме например с аз. Непосредствено под думата прочитаме: „клас съществително местоимение“. „Клас“ ще рече част на речта¹ и това можем да го асимилираме, но „съществително местоимение“ е… да речем, озадачаващо. Сега това съществително ли е, или местоимение? Сигурно е местоимение, което е съществително. А дали пък не е съществително, което е местоимение? Чакайте, чакайте,

много добре си спомням от училище, че аз е лично местоимение. И това ли вече не е така?

Ако скролнем настрани, ще стигнем до следната информация: „С формите на съществителното местоимение аз се означава авторът на текста – т.е. говорещият (пишещият). По традиция аз се определя като лично местоимение за първо лице“. От този текст разбираме, първо, че аз вероятно се числи към класа на съществителните (имена)², а местоимението ще да е един от подкласовете, и второ, това е добре познатото ни старо лично местоимение, но с нова категоризация.

На какво се дължи тази промяна в класификацията на граматичните класове думи? Както разбираме от публикации в научната периодика, предстои да бъде издадена нова академична граматика на българския език, която ще бъде и нормативна³. Отдавна е време за това – предишната е от миналия век (1982 – 1983).

Засега информацията за бъдещата граматика, изготвяна от учени от Института за български език (ИБЕ) на БАН, е доста ограничена, но все пак знаем, че в нея ще бъде представено нещо принципно различно.

Нова класификация на класовете думи (частите на речта)

В новите мнения, възгледи, концепции, модели и т.н. в науката сами по себе си няма нищо лошо – напротив, така се развива и обогатява човешкото познание за света, който ни заобикаля. Когато на научното поле се срещнат различни мнения и те са солидно аргументирани, обикновено надделяват тези, които по-добре концептуализират (ех, каква завъртяна дума, простете, но тя ми дойде в ума) действителността и ни помагат да я опознаем по-добре, а после и да боравим с овладяната материя.

Да видим какво ни е известно до момента за новата граматична класификация и как/дали това ще ни помогне да си обясняваме по-добре езика и да си служим с него. Ще трябва да тръгнем от съществуващата, традиционната, според която

класовете думи са 10 на брой: съществително име, прилагателно име, числително име, местоимение, глагол (вкл. причастията), наречие, предлог, съюз, частица, междуметие.

Тя стъпва на два основни критерия – семантичен и граматичен, тоест всеки от горните класове обединява думи, които имат нещо най-общо в значението си, а също така и общи граматични категории. Прилагателните имена например са обединени от това, че означават признаци на лица и предмети, а също така имат род, число, определеност/неопределеност (могат да се членуват), някои имат и степен. Глаголите назовават действие или състояние и имат лице, число, време, залог и т.н.

Новата класификация игнорира семантичния критерий – тоест най-общото в значението няма значение – и се основава изцяло на формалния подход при разпределянето на думите по класове:

Този подход е базиран на стриктното разграничение между форма и семантика чрез прилагането на строги морфо-синтактични критерии.⁴

Засега имаме по-пълна информация само за класа на прилагателните имена. Ето кои подкласове ще включва той:

1. Прилагателни в собствен смисъл (същински прилагателни).

Това са старите наши познайници – думи като добър, жълт, градски, тоест прилагателните имена, каквито ги знаем и си ги представяме в момента.

2. Прилагателни местоимения.

Новото попълнение в класа на прилагателните имена включва няколко вида от познатите ни местоимения:

а) показателни (този, онзи);
б) притежателни (мой/ми, твой/ти, негов/му);
в) възвратни притежателни (свой);
г) въпросителни (кой, какъв);
д) относителни (който, какъвто);
е) неопределителни (някой, някакъв, нечий);
ж) отрицателни (никой, никакъв, ничий);
з) обобщителни (всеки, всякакъв)⁵.

Всъщност това са всички местоимения с изключение на личните (аз, ти) и възвратното лично (себе си).

Основанието да се причислят тези думи към прилагателните имена е, че повечето от тях могат да се променят по род и число и да се членуват, например мой (моя, моят), моя(та), мое(то), мои(те). Тук трябва да направим важното уточнение, че кой, който, някой, никой и всеки са прилагателни в случаи като Всеки приятел ще се зарадва на успеха ти (определение към приятел), но ако са употребени самостоятелно, ще попаднат в големия клас на съществителните имена: Всеки ще се зарадва на успеха ти (в ролята на подлог). И това не е всичко, има случаи, в които думата ще е подлог, обаче вероятно ще трябва да я таксуваме като прилагателно, защото се променя по род: Всяка от вас трябва да внимава (когато говорещият се обръща към жени).

3. Прилагателни числителни.

Познатите ни редни числителни имена (първи, втори, трети) действително много приличат на прилагателните имена по своите граматични характеристики – изменят се по род и число и се членуват. Това се отбелязва от немалко български езиковеди и няма как да се пренебрегне. Редно е също да признаем, че със сегашните числителни бройни (едно, две, три) в момента ги обединява най-вече значението. Все пак имат поне една обща граматична категория – определеност/неопределеност (членуват се).

4. Глаголни прилагателни.

Също както при подкласа на местоименията ще трябва да заострим вниманието си, защото пак ще правим разграничения. Глаголните прилагателни са всъщност част от причастията, които според традиционната класификация представляват глаголни форми. И действително, те са образувани от глаголи. Да си припомним видовете причастия:

а) сегашно деятелно – търсещ;
б) минало свършено деятелно – търсил, потърсил;
в) минало несвършено деятелно – търсел;
г) минало страдателно – търсен;
д) деепричастие – търсейки.

Причастията, които се изменят по род и число и се членуват (а, б, г), вече ще бъдат глаголни прилагателни – търсещ(ият) човек, търсеща(та) жена; потърсила(та) правата си майка, потърсили(те) правата си хора; търсена(та) стока, търсени(те) професии.

Тези обаче, с които се образуват форми за различни глаголни времена и наклонения, ще си останат причастия:

Майката търсела правата си. (преизказна форма – минало несвършено деятелно причастие)
Майката е търсила правата си. (форма за минало неопределено време, включваща минало свършено деятелно причастие)
Тази стока сега е търсена на пазара. (форма за страдателен залог, включваща минало страдателно причастие)

И така, пак ще трябва да разграничаваме едни и същи думи и да ги причисляваме ту към глаголните прилагателни (търсена стока) – ту пък към причастията, тоест към системата на глагола (стоката е търсена). Това се отнася за миналото свършено деятелно причастие и миналото страдателно причастие.

Под секрет ще ви кажа, че и аз започнах да се обърквам – представям си какви усилия трябва да положи един нефилолог, за да проследи тези трансформации, отношения и разграничения. Завършвайки с информацията за глаголните прилагателни, нека се простим.

Сбогом, сегашно деятелно причастие, сбогом, деепричастие! Ще се видим в някой следващ живот може би.

Съдбата на думите, които сега категоризираме като деепричастия, в момента поне на мен не ми е ясна, но предполагам, че ще бъдат отнесени към наречията.

5. Неизменяеми прилагателни.

Само ще маркирам последния подклас прилагателни имена, тъй като той е обект на много дискусии в езиковедската литература. Освен думи като инат, сербез, късметлия, причислявани обикновено към него, все повече набъбва броят на лексемите от западноевропейските езици, особено от английския: супер, екстра, денс, макси и др.

Други граматични класификации

Предлаганото от учените от ИБЕ прекатегоризиране на думите, както можем да предположим, не е изолирано явление в българското езикознание и е редно да го поставим в контекст. В по-ново време може да се посочат класификациите на Юрий Маслов (1981) и Станьо Георгиев (1991). Подробен преглед на концепциите прави Константин Куцаров в своята дисертация „Българските лексемни класове и учението на частите на речта“ (2019)⁶. Стъпвайки на три критерия – лексико-семантичен, морфологичен и синтактичен, – ученият аргументира обособяването на 12 лексемни класа. Като цяло местоименията не представляват отделен клас, единствено личните (аз, ти, той) са обособени в „дискурсив“. Самостоятелен клас образуват причастията, с изключение на деепричастията, и „детерминативите“, които в момента се разглеждат в синтаксиса като вметнати думи (впрочем, наистина, например). В края на автореферата на дисертацията си Куцаров с основание отбелязва:

… няма класификационен модел, който да не бъде уязвим, тъй като изначално е обременен от субективността на изследователските тези. Това научно съчинение предлага само една от възможните гледни точки по проблема.

Напълно подкрепям виждането на проф. Куцаров. Когато предлагаш нещо принципно ново, отклоняващо се от традицията, ревизиращо традицията и оспорващо традицията, е редно да имаш съзнанието, че това е „само една от възможните гледни точки“, и да не я налагаш като истина от последна инстанция.

Като всеки езиков модел, и сегашната класификация, каквато я знаем от десетилетия, не е съвършена. В никакъв случай не я издигам в култ и не смятам, че е дадена веднъж завинаги и не бива да се търсят по-добри модели. Мисля обаче, че няма как изведнъж да се появи класификация, която веднага да бъде приета от научните среди и обществото и безпроблемно да стане нормативна.

Новата граматична класификация на ИБЕ, отразена в БЕРОН

Може все още да сме в неведение за цялостната концепция на учените от ИБЕ, но тя вече тихомълком е прокарана в БЕРОН, който, по техните думи, е „мощен инструмент за грамотност на всеки българин с достъп до интернет“, „особено ценен за сферата на образованието и най-вече за обучението по български език във и извън България“. Освен че, както споменахме, кой и някой например фигурират като съществителни местоимения и прилагателни местоимения, прекласифицирани са думи като безброй (вече не е наречие, а числително име), колко и толкова (не са местоимения за количество, а са числителни имена (толкова приятели) и наречия (толкова те обичам). Учудване у мен предизвика следният факт: много и малко също са числителни имена и наречия, но само малко може да бъде и съществително име. Защо тази битност е отказана на много? Причастията пък все още са в сегашния си вид и при съответните глаголи са представени всички причастни форми, което ме навежда на мисълта, че прекласифицирането не е доведено докрай.

Дори и в този вид обаче имаме достатъчно основания да се запитаме:

кому е нужно всичко това и каква е ползата от него?

Знаем откъслечни неща за новите класове думи – и то ние, специалистите, които сме се натъкнали на промените, – обаче неизвестни и объркващи дори и филолозите термини, като съществително местоимение, вече фигурират в БЕРОН. Къде е цялостно разработената нова теория за класовете думи? Не трябваше ли тя да бъде публикувана и дискутирана и едва след това евентуално да бъде официализирана и отразена в БЕРОН – една платформа, която, както е декларирано, трябва да служи на „всеки българин“, на цялото общество. Да напомня на колегите от ИБЕ, че същото това общество в огромната си част се състои от нефилолози. Но дори и филолозите – отново в огромната си част – не подозират за намеренията за граматични нововъведения от такъв мащаб.

Учудващо е, че учените от ИБЕ имат смелостта – и това не е точната дума, която си заслужава да употребя – направо да наложат като нормативна една граматична класификация, за която малко специалисти знаят. Да не говорим че въпросната класификация изобщо не е проверена в практиката.

Нека да припомня какво пише в академичната граматика от 1982 – 1983 г.:

С оглед на основната си цел граматиката е съставена с помощта на традиционна в основата си концепция, методология и терминология. По принцип съставителите се опират на утвърдени в българската граматична литература постановки и се избягват подчертано дискусионни положения.⁷

Питам се защо учените от ИБЕ отстъпват от разумния подход на своите именити предшественици и на какво почива тяхната увереност, че ще поднесат концепция, която най-малкото няма да провокира съществени възражения.

Основният въпрос според мен обаче е какви практически ползи ще ни донесе новата класификация.

По-добре ли ще си обясняваме и ще подреждаме езиковата действителност в съзнанието си? Ще доведе ли това до по-бързо и трайно усвояване на граматичните, правописните и пунктуационните норми? Или напротив – ще прахосаме ценна енергия в прекрояването, преподреждането и новото съшиване на езиковата материя. И междувременно може да се изгубим някъде там, между съществителните местоимения, глаголните прилагателни и думите, които могат да бъдат наречия, числителни и съществителни.

С непрозрачната си езикова политика ИБЕ отдавна е длъжник на българското общество. Още повече Институтът дължи отговори сега, преди някой ден да сме осъмнали под диктата на нова нормативна граматика.

Или по-лошо – с нова нормативна граматика, с която няма да искаме да се съобразяваме.

Изложеното в статията мнение е лично мое и не ангажирам никого с него.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Николай Генов original https://www.toest.bg/v-otbor-sus-sebe-si-mezhdu-nastolnite-rolevi-igri-i-tehnite-kompyuturni-adaptatsii-produlzhenie/

<< Към първа част

Чавдар Парушев: Разказ на живо ли са ролевите игри? Може ли да ги разглеждаме като създаване на история в движение, в реално време между играчите и между водещия играта?

Николай Генов: Предлагам ти да започнем отново с някакво сигурно разграничение между настолните ролеви игри и техните компютърни адаптации – този път по отношение на сюжета. Когато говорим за видеоигри, ние боравим с предварително разписани и отиграни сценарии, които винаги са краен брой, тоест говорим за строго ограничена потенциалност. Без значение колко точно са развръзките и наративните пътеки, които водят до тях, степента на детерминираност е винаги сравнително голяма, тъй като отклоненията следва да бъдат внимателно контролирани и удържани, за да не се разгради илюзията за цялост. С други думи, историята на играта е предварително налична; предвидените ѝ варианти се актуализират спрямо решенията, които играчът взема, а нарушаването на имплицитния ред оголва системата чрез експлоатиране на слабите ѝ места.

По друг начин обаче стоят нещата на маса. Да, доста често водещият има някакъв предварителен план, който – както всеки с известен опит в жанра може да потвърди – абсолютно никога не се осъществява. Това се дължи отчасти на различното отношение към настолното преживяване, което насърчава креативната импровизация. Разказът, значи, се изгражда на момента – като някакъв тип пърформанс, който не се опитва да заличи собствените си несъвършенства, а напротив – стреми се да се разклати, дори да се застраши като част от самото взаимодействие с играта.

Чавдар Парушев: Тоест водещият белег, по който можем да разграничим настолните от компютърните ролеви игри, е наличието на спонтанност, на импровизация, ако те разбирам добре. Да приемем работно, че това е така. В такъв случай дали разказът е действително застрашен, или всъщност застрашен е само предварителният план за разказ? Ако в сесията на ролевата игра тъкмо разказът се създава на момента и може да поеме във всякаква посока, то тогава застрашени са само предварително намислените рамки, които сме набелязали и в които сме искали да сложим разказването.

Може би пък тъкмо това е важна част от чара на ролевите игри в настолния им вариант. По-скоро да нарушават, отколкото да следват или да спазват рамките. Да изненадват и да трансгресират. Да не знаеш какво ще се случи в следващия момент в играта с живи хора, които създават и реагират на ситуациите на момента. Обратно на компютърната игра, в която действа алгоритъм, от чиито граници не може да се излезе дори и при опитите за някакъв тип процедурно генериране. Колкото и богати да са вариантите, колкото и много да са комбинациите, в крайна сметка възможностите са ограничени до рекомбинаторика между тях. Закономерностите са твърди, а играта става предсказуема до степен, че играчите като играчи могат да започнат да се възползват от алгоритъма срещу самия него. Могат да надиграват играта по силата на това, че могат да прогнозират с пълна точност коя ще е следващата брънка, която алгоритъмът ще генерира.

В настолна игра твърдо необходима е само конвенцията, договорката между играчите да играят и да се придържат към рамките от правила. Правила, които обаче остават в известен смисъл меки, отворени към интерпретация, винаги отворени към договаряне и предоговаряне.

Тук трябва да спомена и какво разбирам под понятието игра. Смятам, че водещата черта на играта, която я определя наред с интерактивността ѝ, е особен тип несериозност. Играта е виртуално пространство. Под виртуално имам предвид пълна обратимост на причинно-следствените връзки. Казано по друг начин, в пространството на играта нищо не е необратимо. Играта винаги може да започне отначало, сякаш нищо не е било преди това.

Играта задължително се играе. Не може да има игра без поне един действащ играч. Но в същото време играта престава да бъде игра, ако действията и постъпките започнат да имат някакви необратими последици. Ако тя не може във всеки един момент да започне отначало, все едно нищо не е било, то тя вече не е игра, а нещо друго. Би се превърнала в спорт, професионален или не, но вече не е лудуване и ludens. В това се крие нейната особена форма на свобода и несериозност. Това е може би, което прави стратегията да се отхвърлят социалните последици на дадена постъпка, като се заяви „но това беше само на игра“. Може би оттук идва и „виртуалност“ по смисъла на „благородност“ на играта, ако преведем латинския корен на понятието виртуално. Подобно на благородните метали, които за разлика от другите не се покриват с патина и ръжда под напора на времето, а запазват и отстояват своя блясък, подобно на благородните газове, които отказват да нарушават чистотата си, като се примесват с други субстанции в химически съединения и реакции, играта остава благородно чиста в своята несериозност, не търпи да се примесва с трайни последици и трайни необратимости.

Николай Генов: Представяш красива, почти поетична дефиниция, която е издържана в духа на Хьойзинха и която ме провокира да кажа нещо за необратимостта на настолната игра, но си давам сметка, че подобно възражение не би нарушило принципа, а просто би добавило допълнителен нюанс, би осветило едно неписано правило, според което импровизираната ситуация може да се отмени само по силите на допълнителна импровизация, както е в някои типове театър. Това обаче, надявам се, че става ясно, не променя общия случай.

Малко по-различно стоят нещата по отношение на застрашеността на разказа, тъй като не само планът на действие търпи неистов натиск. Понякога, макар и в редки случаи, самото разказване може да рухне под тежестта на интерактивното участие. Този срив се характеризира с действителна невъзможност да се продължи нататък – нещо, което по същество води до произвеждането на втори, паралелен разказ. Режимът на игра тук си остава същият, но наративното съдържание на тази игра е зависимо от определени механизми, които трябва да гарантират нейната продължителност. Не е ли предпоставка всичко това да говорим за различни форми на авторство в двете медии?

Чавдар Парушев: Струва ми се, че и в двата случая може да говорим за определено авторство, но със сигурност ще има съществена разлика в степента на това авторството. Най-малкото ходът на играта може да бъде спрян през простия избор на отказ от игра, отказ да се актуализира кое да е от заложените като парадигма разклонения на историята при компютърните игри. Играчът е в позицията на автор или съавтор, доколкото решава пряко, в кой момент да настъпи или да не настъпи краят на историята, или кое от възможните разклонения да се актуализира.

При настолната игра парадигмата от възможности на разказа е принципно отворена във всеки един момент. Тъкмо тук е спонтанността, която засегнахме. Нова хрумка, инвенция и ходът на историята, продължена в неочаквана посока. Играчът не само актуализира една или друга предзададена възможност, а може изцяло да поеме авторството над продължаването на историята. Тук трябва да се отбележи, че имаме няколко играчи, които заедно с водещия на играта трябва да договорят това общо авторство помежду си. Да намират начини да съчетават отделните нишки, принадлежащи на персонажите, и ролите им в обща история. Налице е и риск отделните нишки да не формират цялостна тъкан и разказът, а с него и играта да се разпаднат.

Струва ми се, че в това отношение ролевите игри се родеят тъкмо с форми на импровизационен театър, които трябва да решават сходно предизвикателство как инвенцията да се случва на момента. Как да се преодоляват твърде многото възможности, по които може да се поеме. Имам предвид парализата на прекалено многото избор. Тук идва мястото на архетипните позиции, стереотипите, готовите разкази и дори клишетата. Всички те позволяват на момента да се стесни изборът и да се продължи в позната посока, за която всички могат да се закачат. Те са споделена територия.

Това, изглежда, е другият сериозен въпрос. Как да се осигури необходимият минимум от територия на споделеност между играчите наред със спонтанността, която да позволява съчетаването на отделните нишки на съавторство в кохерентна история и обща игра.

Николай Генов: Парализата на избора ме отвежда към един чудесен анализ на колебанието, който Радосвет Коларов прави в книгата си „Повторение и сътворение. Поетика на автотекстуалността“ (София: Просвета, 2009). В нея той разглежда два типа алтернативи, между които колебанието блуждае. В първия тип възможностите са взаимно изключващи се, а във втория те са съвместими. Казано по по-прост начин, в първия случай имаме отношение „или–или“, a във втория отношението е „или и“, сиреч се говори за едно отворено множество, което в случая би могло да обясни защо изобщо се занимаваме с ролеви игри. Те добре илюстрират това „или и“, наличието на всички варианти, повторението, което ги мотивира. Няма необратими последици, има само едно изобилие, което се стремим да обхванем, и архетипните позиции улесняват прехода между отделните ядра.

Тук, разбира се, можем да говорим за образи, а можем да разглеждаме и функции; в един фентъзи свят е доста вероятно да имаме воин и магьосник, докато някъде другаде, например в някоя футуристична постановка – да речем, в киберпънк вселена, това биха били съответно соло и хакер. Образът е различен, но функциите са, естествено, същите; те са продиктувани от логиката на механиката, пришити са към наратива. Най-често говорим за разрушител, или този, който нанася щети; пазител, или този, който поема щети; лечител, или този, който заличава щети; лидер – този, който е лице на групата, и т.н. Мисля си, че именно съчетаването на образи и функции гарантира необходимия минимум, за който говориш; нуждите на разказа се припокриват с нуждите на играта.

Чавдар Парушев: Съгласен съм. Струва ми се обаче, че въпросът кои и колко са функциите, е отворен. Ако той изглежда като някакъв определен краен набор, това е може би по силата на определена традиция, зададена от познати заглавия и произведения. От друга страна, зад тези функции стои и въпросът колко действително различни начина може да има за справяне с едно предизвикателство, за надмогване на една перипетия или за различни разрешавания на една ситуация.

В предходния ни разговор говорихме за удоволствието да се влезе в роля, да се опита нещо друго от себе си, което ролевите игри предоставят. Тук продължаваме да говорим за тях като за специфичен тип функции.

Всяка от тези роли-функции кореспондира със специфична стратегия на справяне с епическите перипетии, на които игровият свят подлага играчите, за да им предостави търсеното авантюрно-героическо преживяване. Ролята на боеца, на пряката, челната конфронтация. Боецът надмогва и надвива със силата, издръжливостта на мускулите и характера си ограничаващите го обстоятелства и пречки.

Ролята на разбойника пък предизвиква играча да надхитрява ограниченията на положението си обратно на праволинейния борчески подход, като открива и се възползва от слабите им места. Ролята на разбойника е да пробива забраните и да дава достъп до затворените и скритите пространства. Да узнава това, което не трябва да се знае, да отключва заключените врати и ключалки. Да обезврежда капаните. Да атакува винаги от сляпата страна на противника (и на закона) по слабото и уязвимото му място.

Ролята на магьосника пък предизвиква играча да надмисля перипетиите. Да надмогва, нито следвайки, нито заобикаляйки правилата, а като ги преобръща и предефинира. За да обърне в ситуацията в своя полза и в полза на своите, магьосникът разполага с умения да прави бързото бавно, бавното бързо, силното слабо, слабото силно, опасното безопасно и безопасното застрашително, врага приятел, приятеля враг. Всяка от магиите на магьосника по същество преобръща дадена полярност и цели по този начин да направи дадена слаба позиция силна или обратно.

В този смисъл едва ли има безкрайно много такива роли-функции и принципно различни подходи на разрешаване.

Николай Генов: Но затова пък имаме различна степен на съвместимост на тези функции, които понякога надхвърлят наративните си основания. В по-сбития вариант, който предложих, защитникът, или понасящият щети, предполага лечител, който му позволява да си върши работата по-дълго. Разрушителите пък се наемат в това време да се справят колкото е възможно по-бързо с врага (обикновено се гледат щетите в секунда – damage per second, или dps). Различните типове щети предполагат различен тип разрушители: някои например ще използват магия, други – стрелба от разстояние, трети ще разчитат на близък бой. Комбинациите не са с еднаква тежест и това прави механиката на играта динамична.

Само че когато преведем същата динамика в образи – или роли, – често може да възникнат куриози. Класическият пример идва от „Подземия и дракони“ (Dungeons & Dragons), където често виждаме как един доблестен рицар, отдаден на своята кауза, какъвто по същество е паладинът, трябва да се сработи с долнопробен крадец и мошеник, защото такава е скритата повеля на играта. Сблъскват се интереси на различни нива и намирането на общ език между всички тях е един втори вид комбинаторика, която работи на заден план и завишава интереса към самото преживяване.

Чавдар Парушев: Ще се съглася, но с една уговорка. При компютърните игри е въпрос на решение при проектирането на играта. Предварително взети решения дали историята ще позволява, или не, да се играе едновременно с противоположни персонажи, или да трябва да се избира един от тях, ако те са заложени като несъвместими. В различни игри сме виждали да се реализират и двете възможности. Всъщност често пъти най-интересните ситуации възникват тъкмо по ръба и търсенето на баланс между несъвместими персонажи. Персонажи, които не предполагат и не допускат лесни сработвания, синергия от само себе си. Баланс, който в същото време е необходимо да бъде постигнат, за да може групата да преодолее перипетиите, пред които разказът я поставя. Тъкмо в тези ситуации трябва да се намират по-различни  и по-творчески решения, като се черпи от възможности за спонтанност, за откриване на нещо ново в хода на самата игра.

В заключение ще кажа, че едва ли можем да изчерпим въпроса за авторството и активната роля на играчите спрямо разгръщането и създаването на историята в компютърните и настолните ролеви игри. Струва ми се обаче, че набелязахме някои интересни посоки за размисъл и по-задълбочено изследване.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/formata-tsitira-funktsiyata-arhitekturnata-kritika-na-aneta-vasileva/

Държа в ръцете си първата книга на Анета Василева – „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“. Усещането е странно не само защото книгата е тежка (според кантара ми за багаж близо 200-те ѝ листа плътна хартия тежат 1,02 кг). Нито само заради необичайния начин на визуално представяне на различните текстови жанрове в нея. А най-вече защото от 16–17 години чета текстовете на авторката онлайн и затова ми е необичайно да ги видя в книжно тяло.

Не смеех да напиша тази статия, защото нямам самочувствието, че разбирам от архитектура. Анета Василева обаче ме убеди, като ми написа:

„Голямата ми, почти невъзможна идея е да се опитам да пробия балоните и да смеся публиките. Да накарам архитекти да дойдат да слушат и за медии, културолози и интелектуалци да се интересуват от град и т.н. И ако може – всички да се интересуват от дизайн.“

Тези думи ме вдъхновиха да се включа в опита за смесване на публиките. В статията ми ще става въпрос обаче не толкова за архитектура, колкото за други неща по повод и около архитектурата.

Архитектурата и аз

2007-ма e годината, когато България влезе в ЕС, роди се архитектурният блог What Association (WhatA или просто ?A), един от чиито автори е Анета Василева, а аз започнах да се интересувам от архитектура. Вече не помня дали първоизточникът на интереса ми беше WhatA, или кандидатурата на Мартин Заимов за кмет на София. Заимов беше комай първият български политик, опитващ се да разпространява идеите на съвременния урбанизъм – с акцент върху хората, а не върху автомобилите, – които Ян Геел три години по-късно обобщава в книгата си „Градове за хората“. До този момент публичното говорене за градска среда и архитектура се свеждаше (поне в моята глава) предимно до възхвала на изграждането на нови булеварди и метростанции, предупреждаване за опасностите от масовото бутане на стени за жилищни и търговски цели и разбира се, мутробарок.

Освен WhatА в българското онлайн пространство се нароиха и други архитектурни блогове, които поотмряха, след като блогърстването започна да излиза от мода. От някогашните архитектурни блогъри Мартин Ангелов стана изобретател. Павел Янчев е един от сътрудниците на Ян Геел при изготвянето на доклада му за София и е част от „Екипът на София“. На други им загубих дирите. Но още помня разказа на Милен Мечкуев от вече несъществуващия архитектурен блог ProvoCAD за защитата на дипломната му работа.

Най-дълго се задържа WhatA – последният пост там е от 2021 г. Признавам, че възгледите ми за архитектура са формирани в решаваща степен под влиянието на този блог и в частност на текстовете на Анета Василева (които четях по-късно и в „Култура“, и в „Тоест“). И аз заедно с авторите на блога исках да спасявам Захарна фабрика, участвах в ироничния протест – поклонение пред надгробната плоча на Музея на съвременното изкуство, редовно гласувах в годишните награди на WhatA. През 2023 г. дилетантското ми желание да съм в по-близки отношения с архитектурата се опредмети (не без посредничеството на главната героиня на тази статия) в една кухня. Но това е вече друга история.

Междувременно жанрът на блоговете май наистина умря. Днешни възпитаници на Анета Василева поддържат сайта Stroiinfo, който се позиционира като „медия за архитектура, строителство, дизайн и градска среда“. Вече не е престижно да си блог(ър).

Разказвам по-подробно, за да стане ясно колко важно събитие за мен е първата книга на Анета Василева. Това от своя страна е предизвикателство за критическата дистанция, която се опитвам да постигна в прочита си.

Не просто книжно тяло

Книгата се състои от две основни части. Първата е теоретична, а във втората са събрани вече публикувани статии на авторката, разпределени по жанрове – блог постове от WhatA, вестникарски колонки от „К“ (бившия вестник „Култура“) и статии в „Тоест“. Редактор и автор на предговора е литераторът Йордан Ефтимов, а графичният дизайн е дело на Виктория Стайкова (която е авторка и на корицата) и на Христо Христов.

Особеното във визуалното оформление е, че самото то носи послание. Трите жанра от втората част на книгата са представени така, че в противовес с известния принцип, формулиран от американския архитект Луис Съливан, формата не следва функцията, а я цитира. При блог постовете и статиите, които са били публикувани първоначално онлайн, хипертекстът напомня за себе си чрез подчертаване на думите, за които е бил „закачен“ линкът. На места в полетата изскачат кратки пояснения, опитващи се поне отчасти да компенсират невъзможността да цъкнеш на линка. Към блог постовете са оставени и читателски коментари. Колонката в „К“ пък е пресъздадена в две колони, все едно четете вестник.

Ако очаквате текстът в една книга да е оформен като класически книжен текст, тези визуално-жанрови закачки може да ви подразнят. Самата аз първоначално изпитах затруднение с четенето, но като схванах идеята, инстинктивното ми желание да се боря с визията изчезна и на негово място се настани удоволствие от заигравката.

Нахалство или не?

Постмодерната заигравка с цитати не е само на ниво дизайн, а присъства дори в заглавието на книгата. Затова и в него има звездичка – доста нетипично за заглавие на книга. Като отгърнем първите страници, научаваме (ако не сме знаели преди), че Kicked a Building Lately? всъщност е заглавието на друг сборник статии с архитектурна критика – на Ейда Луис Хъкстабъл, както и на статия на Хъкстабъл, на която е наречен сборникът.

Заглавието на програмната статия „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част на книгата на Анета Василева и версия на която е публикувана в „Тоест“, също заимства заглавие – на публикация на архитектурния критик (и архитект) Павел Попов в „Култура“.

Чудя се дали това „крадене“ на заглавия е по-скоро нахално, или по-скоро оправдано. Как ще изглежда, ако един съвременен философ кръсти книгата си „Критика на чистия разум“ – като класическото произведение на Имануел Кант? Или самото задаване на този въпрос е признак на базово неразбиране на присъщия на авторката (въпреки че тя отчасти се дистанцира от него) постмодернизъм?

На мен заимстването на заглавия в конкретния случай по-скоро ми харесва, макар да ми оставя известно чувство за дискомфорт. А може би това е целта. Все пак в книгата става дума за „сритване“ на сгради и за архитектурна критика. Която, по Павел Попов, е тъжно да бъде като кучето, което само лае, но не хапе, защото знае, че „чичото има сопа“. Ако на читателя му е твърде комфортно, може би нещо не е наред с критиката.

Структуриран постмодернизъм

Макар че постмодернизмът на Анета Василева си е останал поне малко бунтарски и хаплив (язък, ако не беше), той е зрял и поопитомен. Цитатите са явни, а не скрити, текстът е структуриран, а структурата е важна колкото думите.

В теоретичната част се проследява историята на архитектурната критика – от професионалните публикации, достъпни само за посветени, през вестникарските колонки, до новите форми на критика – блогове, влогове, подкасти, миймове. Основният въпрос, който изниква още от заглавието, е как е възможна архитектурната критика в дигиталната епоха. Отговорът не присъства в прав текст, а може да се потърси във втората, практическа част на книгата – възможността на архитектурната критика не се обяснява, а се показва.

Жанровата (и биографична) еволюция на авторката протича в посока, тъкмо противоположна на историческото развитие на жанровете в архитектурната критика – започва с блог, минава през колонка и стига до медийни (и академични) публикации. И накрая – до цяла книга.

„Оказа се – пише тя в края на увода – че следвайки похода на българската архитектура към европейска адекватност, съм минала през всичко: от блогосферата до вестник „Култура“, от бързо и кратко писане към по-дълги статии с повече контекст и проучване, от новини към анализ, от бунт към търсене на алтернативи. А книгата извървява пълен кръг, наслагвайки Теория и Практика – от стандартни към дигитални медии и обратно.“

Какво ми липсва

Може би защото собственият ми професионален път тръгва от академичната социология, в текстовете на Анета Василева съм харесвала най-много социалната чувствителност, с която говори за архитектура, и социалния контекст, с който статиите ѝ все повече се обогатяват с годините. Като пример (един от многото възможни) бих дала статията ѝ за новия архитектурен популизъм, намерила място и в книгата.

Теоретичната част на „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“ се концентрира върху развитието на архитектурната критика основно в САЩ. Едно, защото там са ставали важни неща, задаващи общия тон и на архитектурата, и на критиката, второ, защото специализацията на Анета Василева в САЩ ѝ е дала възможност да черпи от извора.

Практическата част обаче се състои от текстове, писани в българския контекст. А в теоретичната част той е маркиран твърде бегло – с по няколко изречения на стр. 13 и 14. В статията „Каузата на кучето“, с която завършва теоретичната част, се споменава за криза на архитектурната критика в България… само за да стане ясно, че проблемът не е местен, а глобален.

Книгата започва с думите:

„Архитектурната критика е история на съвременността. А всеки историк е продукт на времето си.“

Следователно очаквам Анета Василева да даде отговор на въпроса как самата тя е „продукт на времето си“. Авторката обаче рефлектира върху възможността на архитектурната критика, а не толкова върху собствената си позиция, направила възможна критическите ѝ текстове. Как животът през 90-те, архитектурата и архитектурното образование в онези бурни години на липсващи авторитети и мутробарок са формирали светогледа ѝ? Саморефлексията остава в структурата на книгата, а не е вербализирана.

Отговор, но не в книгата

Не че авторката не може да отговори на горния въпрос – вече го е правила. Например в публичната си лекция за архитектурата на Прехода. Съвсем в прав текст отговаря в интервю за Stroiinfo:

„90-те беше сблъсъкът между модернизъм и постмодернизъм в България, 10–15 години по-късно, отколкото по света. Няколко години по-късно всъщност аз осъзнах колко много българското образование дължи на „Баухаус“, на каква сериозна „Баухаус“ основа е залегнало, която изглежда непробиваема дори и днес, 100 години след създаването на школата. Ние тогава се бунтувахме срещу този според нас закостенял модернизъм. 90-те бяха десетилетието на постмодернизма в България, на постмодерната поезия, на експериментите във визуални изкуства, на пърформансите. Страната се променяше, музиката се променяше, а ние учехме модернизъм, което за нас беше абсурд. Години след това осъзнах колко важно е било това за изграждането на пълноценния образ на архитекта, който трябва да познава модернизма като задължителната база. Дори и после да стане постмодернист, постмодернистът просто е разбунтувалото се дете, непослушното дете на модернизма, винаги така съм го наричала.“

Днес Анета Василева се бори за спасяването на архитектурния модернизъм в България по всички начини, по които може – и чрез преподавателската си работа, и чрез публицистичните си текстове, и чрез инициативи като „Ново архитектурно наследство“, и чрез други свои изяви и дейности . Зад модернисткия ум обаче прозира непослушна постмодернистка душа.

Затова може би не е реалистично да очаквам, че тя с модернистка дисциплинираност ще отговаря в прав текст на всички въпроси, които задава. Ако отговорът на въпроса за възможността на архитектурната критика в дигиталната епоха се разкрива чрез практическото упражняване на критика, логично е по същия начин да се опитам да разбера как авторката е продукт на времето си. Както впрочем и направих.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-v-bulgaria-tryabva-da-si-mayka-za-da-darish-yaitsekletka/

Случвало ли ви се е да се чудите за нещо, което като че ли на всички около вас е ясно като бял ден? Или поне не ви е известно някой да го поставя под въпрос. Например защо в България една жена трябва да има поне едно живородено дете, за да стане донор на яйцеклетки? Това не е тема. Изглежда някак разбиращо се от само себе си, че трябва да бъде така. От друга страна, няма изискване за мъжете, че трябва да докажат наличието на собствено дете, за да дарят сперматозоиди. Вероятно има и жени, които по една или друга причина нямат деца, но биха дарили репродуктивен материал, ако имаха това право.

Темата за асистираната репродукция включва още много важни аспекти, като например сурогатното майчинство и донорството на ембриони. В случая обаче ме интересуват конкретно изискванията за даряване на яйцеклетки, и то в частта си, че даряващата вече трябва да има собствено дете.

Какво казва Facebook балонът

Споделих чуденето си с контактите си във Facebook. Отговорите им мога да обобщя в три групи. Най-често изтъкваните аргументи са медицински. Освен това се срещат и психологически аргументи, както и проблематизиране на темата. Някои от отговорите попадат в повече от една група – например отговарящият посочва медицински или психологически аргументи и в същото време изразява съмнение в тях. Сред коментиращите, освен просто разсъждаващи по темата, има и такива, които са работили в областта на репродуктивното здраве, притежаващи личен опит с асистирана репродукция и професионални психотерапевти.

Медицински аргументи

Основният медицински аргумент в полза на забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е възможността да възникнат усложнения, които да увредят яйчниците и съответната жена да не може да има собствени деца:

Причината е чисто медицинска: макар и с нисък риск, процедурата по екстракция на яйцеклетките от яйчниците крие опасност от увреждане на тези органи до степен да се наложи отстраняването им или да спрат да функционират. При мъжете… Е, да кажем, че „процедурата“ не крие подобни рискове.

Защото шансът да се увреди яйчник при извличане на яйцеклетка е ненулев. Което означава, че жената може да остане безплодна. Поне навремето по биология така ни го обясняваха.

Може би, [за] да се знае, че жената е плодовита и за да не рискува бъдещата си способност да има деца? Все пак вземането на яйцеклетка е медицинска процедура, докато при даряването на сперма фертилността се вижда на микроскопа, а самата процедура не изисква медицинска манипулация.

Някои изтъкват и други медицински аргументи, например хормоналното стимулиране за производство на яйцеклетки и трудността да се докаже бащинството:

Проблемът не е толкова увреждането на яйчника, колкото другите процедури, които имат влияние върху тялото – предварително третиране с хормони например за по-успешно събиране на добри яйцеклетки. Доста си е рисково.

Има едно правило в римското право, че бащата винаги е неизвестен. […] сега наистина би могло да се докаже, но усложнението може да е голямо.

Психологически аргументи

Тук се изтъква майчинският инстинкт, както и по-общо родителският инстинкт:

Мисля, че отговорът се корени в особено силния майчински инстинкт при жената и вероятните последици от това. Гадая…

Ако срещнеш партньор и има чувства, вероятността да се появи желание за ваше дете не е съзнателно подвластна. Целият ти мироглед и умонастройка могат да се променят с една корекция в синтезите на невротрансмитерите, траеща секунди. Това не е теоретично или само по клинични данни – твърде многото реални случаи са довели до законовото положение.

Проблематизиране

Някои от коментиращите проблематизираха цялата законодателна уредба на асистираната репродукция у нас, други се концентрираха върху конкретния казус:

В други държави не е задължително условие. […] Навсякъде, изглежда, е различно законодателството. […] И съм търсила каква е аргументацията за някои от условията, ама не съм успяла да я разбера.

Много странно изискване. […] Какво, ако жената не иска да има деца, но иска да помогне на друга да има?

Българското законодателство е много несъвършено в тази област.

Цялото репродуктивно законодателство у нас е вътрешно противоречиво.

Позицията на Фондация „Майки за донорството“

В България организацията, която популяризира темата за донорството на яйцеклетки и сперматозоиди, е Фондация „Майки за донорството“. Затова се обърнах към представителите ѝ с два въпроса. Първият беше каква според тях е причината за изискването в българското законодателство жените, които даряват яйцеклетки, да имат поне едно живородено дете. След като получих отговор, зададох и втори въпрос – дали се изисква от мъжете, донори на сперма, да доказват, че имат дете, защото не ми е известно да има подобно ограничение.

Отговори ми председателката на фондацията Мариела Куртева. С известни съкращения представям тези части от отговорите ѝ, които са релевантни на темата.

Председателката на „Майки за донорството“ изяснява правната регулация на даряването на яйцеклетки – то е узаконено в Закона за здравето. Изискването само раждали жени да даряват яйцеклетки присъства в Наредбата за дейности по асистирана репродукция, „за изготвянето на която участват мненията на медицинските специалисти с ежедневна практика в областта“, подчертава Куртева.

В световен мащаб са много малко държавите, които разрешават нераждала жена да дарява, и това са основно държави, в които донорството е комерсиализирано. В България донорството е анонимно и безвъзмездно. Европейската практика е същата, твърди тя.

Според нея „раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“.

„Фондация „Майки за донорството“ е твърдо за това изискване, въпреки че жените раждат все по-късно и съответно намалява [делът] на жените, които могат да дарят яйцеклетки“, казва още председателката на фондацията. Тя смята, че жени, които нямат деца, но искат да дарят яйцеклетки, на по-късен етап могат да пожелаят да родят собствени деца.

Според нея ограничението е правилно „не само от емоционална гледна точка – жената, познала майчинството, може да бъде по-съпричастна и отговорна към процеса на даряване, но и от гледна точка на бъдещи казуси“ – например нераждала жена да дари яйцеклетки, но след време да получи увреждане на репродуктивната система и да не може да има собствени деца. „Съответно рискуваме нейното последващо състояние – психологически, емоционално и дори юридически.“

В аргументацията прозира и нюанс, който може да се интерпретира като религиозен, доколкото думата „праведност“ не се употребява в светски контекст:

Ролята на разрешаващите процедура по донорство, което е доброволен акт, но и отговорност, е да разреши процедурата така, че да има праведност и да бъдат всички страни защитени.

Що се отнася до даряването на сперматозоиди, според Мариела Куртева няма изискване донорите да имат деца „нито в България, нито по света“, защото „те не забременяват и не раждат“, а „при тях репродуктивната система е на ниво оплождане“.

Повече въпроси, отколкото отговори

Отговорите на Фондация „Майки за донорството“ предизвикаха у мен още повече въпроси:

• Ако раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“ на жената, наличието на собствено дете не е ли свидетелство за същото и при мъжа? Ако репродуктивните способности се преценяват по различен начин за жените и мъжете, може би не те са основният критерий.
• Ако жената дарява яйцеклетки, тя не е ли точно толкова „оплодител“, колкото и мъжът, макар методът за извличане на генетичния материал да е по-сложен?
• Има много медицински процедури, лекарствени терапии и дейности, които могат да доведат до увреждане на репродуктивните способности на една жена, но не са забранени – като почнем от абортите, минем през приемането на различни видове медикаменти и вещества и стигнем до определени видове спорт. Защо при даряването на яйцеклетки да е различно?
• Ако допуснем, че жените, загубили репродуктивните си способности, ще съжаляват, че са станали донори, защо това да не важи и за мъжете в подобна ситуация?
• На какво се основава предпоставката, че жена, дарила яйцеклетки, ще съжалява, ако след време не може да има собствени деца? Няма ли жени, които, напротив, биха се радвали, че са допринесли за създаването на нов живот, макар че нямат свое дете?
• Има жени, които изобщо не могат да износят и/или родят дете поради определени здравословни проблеми или травма, например оперативно им е отстранена матката. Но яйчниците им функционират, а генетичният им материал отговаря на всички изисквания. Защо те да нямат правото да допринесат за създаването на нов живот?
• Ако следваме логиката, че жената може да съжалява, защо не е забранено осиновяването? Ако една жена е износила и родила дете, вероятността да се чувства емоционално свързана с него е по-голяма (както и понякога става, затова има жени, които съжаляват, че са дали детето си за осиновяване). Яйцеклетката, от друга страна, е просто репродуктивен материал; жените във фертилна възраст отделят яйцеклетки всеки месец и не оплакват загубата им.
• И изобщо, защо държавата трябва да взема решение вместо жената? Жената не може ли да взема информирани решения, които включват определени рискове?

Към тези медицински и етически въпроси се добавят и фактологически:

• В кои други държави само раждали жени могат да даряват яйцеклетки и какви аргументи се привеждат в подкрепа на съответното им законодателство?
• Има ли изследвания или статистики, потвърждаващи, че жените, които вече са майки, са по-склонни да даряват репродуктивен материал?

Ситуацията в България, Европа и по света

В България даряването на яйцеклетки е правно уредено от 2007 г. насам. В първия вариант на Наредбата за асистирана репродукция от същата година липсва ограничението, че само раждали жени могат да стават донори на репродуктивен материал. То е добавено през 2011 г. Следователно между 2007 и 2011 г. е било възможно и нераждала жена да дари яйцеклетки, стига да е знаела за съществуването на такава възможност и да е отговаряла на останалите критерии.

Международната практика е разнообразна. Има държави, в които донорството на яйцеклетки е комерсиализирано, например САЩ. Във втория сезон на американския сериал „Сексуалният живот на колежанките“ героинята на Полин Шаламе остава без стипендия и продава свой генетичен материал, за да финансира следването си.

В други държави донорството на яйцеклетки е разрешено само ако е безвъзмездно, в трети се предвиждат финансови компенсации (но не твърде високи, за да не е финансовият аргумент водещ), а в четвърти то е забранено. 

Откриването на друга държава, в която само раждали жени могат да даряват яйцеклетки, се оказва много трудна задача, ако не и невъзможна.

Година преди влизането на България в ЕС подобно изискване не е тема на европейско равнище. От анализ на практиките в различни европейски страни, актуален към 2014 г., става ясно, че освен в България, подобно ограничение има и в Хърватия, Нидерландия и Словения, а във Франция то е отпаднало през 2011 г. Към днешна дата обаче в Нидерландия няма такова изискване. Не намерих данни, че забраната е валидна и в Хърватия и Словения.

В този сайт се обобщават регулациите, свързани с изкуственото оплождане, в 20 държави (в които не влизат САЩ, Великобритания, Хърватия, Словения и др.). За нито една от тях, освен България, не се споменава изискване донорите на яйцеклетки да имат собствени деца.

Като изключим България, успях да намеря такова ограничение само на сайта на руска клиника по репродуктивна медицина. То обаче е по инициатива на конкретната клиника, а не е част от руското законодателство.

Много държави не поддържат общ регистър на донорите на яйцеклетки, така че липсват статистически данни какви са те. Във Великобритания обаче има такава статистика. По данни от 2020 г.

по-малко от една трета от донорите на яйцеклетки (31%) имат собствени деца. Това опровергава допускането, че жените, които вече са раждали, са по-съпричастни към даряването.

От факта, че в България няма обществен дебат по темата защо само майки могат да даряват репродуктивен материал, не следва, че това ограничение е широко разпространено. А може би е време за подобен дебат. Ето няколко аргумента в полза на отмяната на ограничението:

• Първият аргумент е демографски. Страна, която си поставя за цел да повиши раждаемостта и не забранява донорството на яйцеклетки, поставя законов критерий, който ограничава кръга на възможните донори, и без това все по-стесняващ се поради възрастовата граница вследствие на все по-късното раждане на първо дете, и така възпрепятства постигането на целта.
• Вторият аргумент е правен. Забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е фиксирана в наредба, а наредбата е подзаконов акт. Бива ли с подзаконов акт да се ограничава репродуктивно право?
• Третият критерий е правно-етически. Жените, които стават донори на яйцеклетки, подписват декларация за информирано съгласие, в която са описани и възможните рискове. Защо им се отказва правото сами да решат дали са склонни да поемат рисковете, или не, и да носят отговорността за решението си?

Ограничението само раждали жени да даряват яйцеклетки напомня на аргументите за забрана на аборта по това, че и в двата случая държавата решава какво една жена може или не може да прави със собственото си тяло. Но докато при забраната на аборта са намесени също демографски и религиозни аргументи, когато донорството на яйцеклетки по принцип е разрешено, няма нито демографска, нито религиозна логика. Има само стереотипи. Като например че майчинският инстинкт е толкова присъщ на всяка жена, че животът ѝ ще бъде разбит, ако тя дари генетичен материал, а няма собствени деца. А стереотипите не са основа за добра политика.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arhitekturniyat-oblik-na-detstvoto-kakvi-detski-gradini-iskame/

След като направихме кратък преглед на историческите процеси при формирането и изграждането на детските градини в България, е време да погледнем към възможните решения. Започвайки от градоустройствения мащаб, през прилежащите и дворните пространствa, до детайлите в интериора, ще разгледаме начините на създаване на една нова и устойчива среда за децата. И не на последно място, ще предложим стъпки за реорганизация на процеса на проектиране и строителство на сградите с фокус върху качеството, а не върху количеството.

Пространствен баланс

Пространственият баланс следва да бъде приоритет за устойчивото развитие на мрежата от детски градини в града. Ето защо е нужно решенията къде да бъдат те, да се адаптират спрямо специфичния контекст на всеки квартал, динамиката в района и действащата законодателна рамка.

• Изграждането на нова детска градина изисква детайлен анализ на нуждите – дали има реална необходимост в конкретния район, какъв трябва да бъде капацитетът и как ще се впише в съществуващата инфраструктура. „Софияплан“ и Институтът GATE вече работят по анализи кои са най-подходящите локации, използвайки различни критерии.
• Разширяването на съществуващи сгради е ефективна възможност, която може да се реализира, като се спазват нормативните изисквания. Анализите показват, че почти всички съществуващи детски градини имат потенциал за разширение.
• В райони като центъра, където липсват подходящи терени за ново строителство или разширение, алтернативен подход е използването на малки сгради – например къщи с двор – или адаптирането на действащи или изоставени обществени обекти. В такива случаи е от съществено значение да се намери баланс между ограничената дворна площ и необходимостта от пространство за игра. В редки случаи, когато се налагат компромиси с пространството, те трябва да бъдат добре обмислени, аргументирани и компенсирани с други подходящи мерки за осигуряване на пълноценна детска среда.
• При липса на други възможности детските градини може да се разположат в партерни или горни етажи на бизнес сгради. Въпреки че това е компромисно решение, то задължително трябва да включва осигуряване на открито пространство за игра, тъй като наличието му е от ключово значение за здравословното развитие и благосъстоянието на децата.

Достъпност

Достъпността до детските градини също следва да бъде приоритет. Концепцията за 15-минутен пешеходен достъп, или т.нар. 15-минутен град, е съвременен принцип за изграждане на устойчиви градове, който може да се адаптира спрямо спецификата на София. Системата за прием може да бъде оптимизирана, така че административните граници да не ограничават достъпа, а обхватът на детските градини да се определя на основата на геопространствени анализи и пешеходна достъпност, максимален капацитет на детската градина и демографска динамика в околността. 

Организация на пространствата около детските градини 

Добре е минималните изисквания за пространствата около детските градини да съчетават безопасност, функционалност и естетика. Вместо стандартни метални огради може да се използва жив плет или декоративна растителност. Възможни са и комбинирани решения, които омекотяват визията и създават по-приветлива атмосфера, като същевременно се интегрират хармонично в градската среда. Повдигнати пешеходни пътеки, скосени тротоари, стойки за велосипеди и drop-off зони (т.нар. зони за прегръдка, където шофьорите имат няколко минути да изпратят или да посрещнат някого, но не могат да паркират задълго) улесняват достъпа и безопасността, като същевременно насърчават алтернативна мобилност. 

Добре обмисленото осветление на пешеходни пътеки и входове е ключово за безопасността, особено през тъмните зимни часове. Засаждането на дървета и храсти намалява шума и замърсяването, създавайки спокойна и здравословна среда. Мерки като изкуствени неравности („легнали полицаи“, „острови“ за пресичане и еднопосочни улици) допълнително регулират трафика и повишават безопасността. В дългосрочен план приоритет трябва да бъдат устойчивите транспортни решения и създаването на „безавтомобилни зони“ около детските градини. Активният диалог с родители и общности е ключов за развитието и подобряването на тези пространства.

Холистичен подход в проектирането

Съвременните детски градини отдавна вече не са пространства за едностранно предаване на знания от учител на ученици, а представляват динамична среда за общуване и съвместно творчество. Новото далеч не може да бъде ограничено в екраните, интерактивните проектори и прочее нови технологии. Поради това подходът към проектирането и изграждането на средата има нужда от качествена промяна. Редица алтернативни форми на обучение, като Монтесори и Валдорф, изхождат от предпоставката, че децата следва да имат свобода при избора на занимание, материали или инструменти. Те могат да участват в избора на теми или пък в процеса на приготвяне, сервиране и отсервиране на обяда. Ежедневните занимания могат да бъдат както индивидуални, така и групови – с деца от различни възрастови групи.

Всичко това изисква един нов, холистичен подход при проектирането на средата, в който детската градина се разглежда не като сграда с двор, а като поредица от преливащи и гъвкави външни, междинни и вътрешни пространства с единство на градоустройство, паркова среда, архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн.

Един такъв подход изисква и интердисциплинарен екип, способен да проектира пространства за деца до ниво детайл:

• шкафове и двуетажни легла с елементи за игра, като ниши за криене, стени за катерене и тунели за лазене;
• навигационна система и графичен дизайн, предаващи специфичната идентичност на детската градина и квартала;
• цялостна тематична цветова палитра – от фасадата, оградата и дворното решение до интериора, мебелите и интернет страницата на детската градина;
• специфични и различни по вид катерушки, предоставящи възможности за разнообразна седмична програма;
• активни коридорни и преходни пространства, които се използват отвъд базовата нужда за придвижване от точка А до точка Б посредством ниши за разговори, пързалки или кътове за почивка; 
• тоалетни с безопасни чешми, с подходящи височини и размери за децата;
• хомогенна естетика, възпитаваща отношение към красивото у децата.

По този начин може да се планират детски градини с многофункционални зали за спорт, музика, родителски срещи, годишни празненства, с възможност за включване на родителите и кварталната общност в живота на детската градина, както и за съвместна работа на различни възрастови групи заедно. Спалните помещения може да се интегрират със занималня и места за хранене, като се създават гъвкави и адаптивни пространства за динамичните нужди на децата.

Съвременни стандарти за устойчиво развитие

Качествената среда на обитаване в детските градини може да бъде гарантирана и от редица енергоспестяващи мерки. Така например въздухът в помещенията може да се пречиства чрез механична вентилация, при която се пропуска кислородът, но се спират фините прахови частици, а използваният в помещенията въздух се изхвърля навън. Подобни решения биха били особено полезни през зимните месеци, когато замърсяването с фини прахови частици е високо. Освен че гарантира свеж, пречистен въздух, подобна система би намалила значително и топлинните загуби при отваряне за проветряване. 

Климатичните промени правят вече задължителни и системите за климатизиране на пространствата, гарантиращи прохлада през лятото, както и пасивни мерки (тоест без използването на електрическа енергия) за адекватна фасадна слънцезащита, непрекъсната топлоизолация и вентилируеми фасади, отговарящи на стандартите за пасивни сгради. Възможно е една детска градина да се проектира така, че в значителна степен да е самостоятелна по отношение на ресурсите – да разполага с фотоволтаична инсталация, собствени водоизточници (чрез сондиране или събиране на дъждовна вода) и т.н.

От гледна точка на сигурността на средата за обитаване от деца е препоръчително отоплението на помещенията да е подово, а не с видими радиатори, скрити зад демодирани и прашасващи решетки. 

Важен аспект от комфорта на обитаване за деца и учители е и шумовата среда. Препоръчително е таваните и стените да се изолират значително, за да може спокойно да се провеждат дейности (или да се почива) в различните помещения. В комбинация с интериор с естествени и рециклирани материали това би гарантирало удобна и привлекателна среда.

Ролята на парковото пространство 

Световната практика през последните десетилетия показва все по-ясно, че обучението на децата в стая е само един от множеството аспекти на ежедневието в детската градина. В горските детски градини например акцентът е върху контакта с природата, справянето с реални ситуации и върху съвместната работа за сметка на т.нар. фронтално обучение, при което учителят преподава, учениците пасивно възприемат и възпроизвеждат. За целта дворът е място не само за игра, но и за отглеждане на плодове и зеленчуци. Озеленените покриви на едноетажни детски градини позволяват разнообразна паркова среда и нови места за любопитните, а съоръженията за игра се изработват от естествени материали.

В тази връзка стратегията на Столичната община „София играе“ предоставя важни насоки за ролята на местата за игра, включително за стойността на използваните материали, игровата стойност на съоръженията и възможностите за социално взаимодействие.

Настилките в двора могат да бъдат и нещо по-разнообразно от стандартните квадратни гумени пана, които губят гъвкавост след първата зима. Друг важен аспект в интегрирането на природата в детските градини е да има достатъчно козирки или навеси, които осигуряват защита от дъжд или силно слънце, но позволяват и игра навън при лошо време. Вътрешните дворове могат да се превърнат в зимни градини, които позволяват зеленината да бъде близо до децата.

Конкурсното начало в архитектурата

Както става ясно, изграждането на една детска градина е комплексно занимание, в което следва да бъдат въвлечени както голям екип от специалисти, така и квартални и родителски общности. Овладяването на многообразието от нужди и изисквания в едно холистично задание изисква дълбочинно познаване на темата и интердисциплинарен екип, които да гарантират създаването на съвременна среда за обитаване на децата. За съжаление, към днешна дата общините не работят в такава посока. Освен това те са ограничени от строгата рамка на Закона за обществените поръчки, според който водещ критерий е най-ниската цена. Непознаването на сложността на задачата и ограничените срокове за реализиране водят до пропускане на множество детайли още в заданията. Масова практика е и възлагането на строителството на детски градини да бъде на принципа на инженеринга. Това означава, че една и съща фирма прави проекта и после го изпълнява. 

Инженерингът не може да оценява качеството на проекта, защото в него се избира строител, а не проектант. Той овластява строителите да влязат в ролята на архитекти, стига проектът им да се вписва в традиционно семплото първоначално задание. По този начин общината доброволно се освобождава от възможността да контролира качеството и прехвърля тази отговорност на строителя. А целта на строителя е да извлече максимална печалба, изпълнявайки минимални изисквания. И така порочният кръг се затваря – публичният интерес губи своя защитник. А ние като общество се налага да се примиряваме, че децата поне имат покрив над главата. 

Архитектурните конкурси за социалната инфраструктура са ключова стъпка в развитието на българското образование. Те биха го подпомогнали с внасянето на актуална среда, отговаряща на съвременните социални отношения.

Образованието заема приблизително една четвърт от живота на човек, изминаващ целия път от яслата до университета. Това само по себе си подсказва важността на пространствата, предназначени за обучение, и възможностите, които те следва да предоставят. Архитектурата им трябва да бъде изразителна, вдъхновяваща и да стимулира развитието на различни качества у подрастващите. Тя трябва да провокира любопитство към света, да насърчава интелектуалното и емоционалното развитие, да допринася за цялостното личностно израстване. Важно е и символният заряд, вплетен в архитектурата, да отразява местния контекст, да използва характеристиките на средата и да бъде свързан със специфичната културна и природна идентичност на мястото.

Качествена промяна може да има само тогава, когато общините разберат, че в процеса на проектиране и строителство на детски градини е нужно да се вслушват в позициите на експерти с различни профили, които да правят задания, да организират конкурси, да следят за качеството и т.н. Създаването на един такъв интердисциплинарен съвет би гарантирало, че в градската среда добрите проекти, поставящи качеството пред количеството, няма да са изключение. Това ще е подход не просто за проектиране на сгради, но и за създаване пространства, вписани в социалния и културния контекст на всяко отделно място. Това е смисленият начин да се осигури истински качествено и устойчиво бъдеще за най-малките ни граждани.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.