„Шоуто трябва да продължи“ – със заглавието на финалната песен от последния албум на Queen преди смъртта на Фреди Меркюри може да се обобщи същността на шоубизнеса. Още неизлезли от пандемията от COVID-19, виждаме началото на война, която ни засяга пряко. Ала колкото по-мрачни са перспективите, толкова по-силна е потребността за бягство от реалността под формата на забавление. Европа на 20-те и 30-те години на ХХ век знае най-добре. Затова не е учудващо, че вместо всекидневно да следят статистиките за смъртността от коронавируса или да се питат откъде са се появили танковете в Донбас, мнозина у нас се занимават с… един ерген и потенциалните му избранички. Впрочем няма пречка човек да обсъжда с еднаква по интензитет страст и това, и сериозните обществени проблеми.
Новото риалити шоу по bTV„Ергенът“ предизвика реакции дори у хора, които не са го гледали.
Концепцията му е следната – 22 жени се борят за сърцето на един мъж. Онези, които не получат от ергена роза, отпадат, докато не остане избраницата на главния герой. Получилата „специалната“ роза е фаворитката на ергена за конкретната серия. Борбата се провежда на екзотично-романтичен фон – в луксозен частен комплекс в Турция. Обстановката включва море, басейни, зеленина, вечерни светлини, местенца за усамотяване, дълги рокли, които повече показват, отколкото скриват. И разбира се, рози.
Сред тези хубости кандидатките прилагат разнообразни стратегии, за да се харесат на ергена. Дават му подаръци, борят се за време с него насаме или напротив – опитват се да направят така, че той да ги забележи и сам да ги повика. А някои се срамуват и не знаят какво да предприемат. Ергенът пък по сценарий уж се държи еднакво добре и „джентълменски“ с всички, но се старае да поддържа и интрига – на една дава „специалната“ роза, друга целува… В края на серията кандидатките се подреждат прави и чакат, някои буквално треперейки, дали ще получат роза. Ергенът до последно държи в напрежение най-треперещата и най-плачещата от тях.
Форматът впрочем не е родно откритие –
шоуто стартира в САЩ под името The Bachelor преди две десетилетия – през 2002 г. За да има някакъв джендър баланс, още на следващата година американската телевизия ABC поставя началото на вариант на риалитито, в който мъже се борят за една жена – The Bachelorette. В двата си варианта и с още няколко разклонения оригиналното предаване продължава и до днес, освен това като франчайз съществува в различни страни, а вече и у нас.
Ако bTV реши да излъчва и форма̀та, в който в центъра е жена, интересно как би се казвал той. Показателно за културата ни е, че в българския език липсва съвременно звучаща дума за женския аналог на ерген. Да си желан ерген е достойно за душата, да си неомъжена жена – недотам. „Мома“ звучи ретро и иронично, будейки асоциации със „стара мома“. А „девойка“ се свързва с възрастова група, която участничките в подобни шоута са надхвърлили.
Но да се върнем на реакциите след пилотния епизод на българското издание на „Ергенът“. Осъждащите риалитито от високи интелектуални и естетически позиции коментират преди всичко
външния вид, поведението и интелекта на кандидатките.
А определено има какво да се коментира. При някои участнички ефектите на пластичната хирургия са, да го кажем евфемистично, твърде забележими. Някои не знаят какво известно държавно предприятие има в Козлодуй. Една подарява на ергена червените си дантелени гащи, друга – икона. Една се смята за „българската Кари Брадшоу, ама по-успяла“, друга твърди, че Господ е от родния ѝ град. Изброяването на подобни примери може да продължи още дълго. Освен това всички твърдят, че имат високи критерии при избора на интимен партньор, а в същото време се борят за мъж, когото на практика не познават.
Участничките, разбира се, не са представителна извадка на жените в България. Не са и подбирани според общосподелени стандарти за женска красота и характер, друг въпрос е дали изобщо има такива в България. Нито репрезентативността, нито красотата, характерът или интелектът гарантират успеха на едно шоу. В медийна среда като българската, в която стандартите традиционно отстъпват пред популизма, решаващо за гледаемостта на едно риалити е да има интриги, скандали, карикатурни персонажи и поводи за възмущение. Ето защо, без да осъзнават, възмутените са хванати в клопката на шоуто. Критикувайки участничките, те всъщност правят безплатна реклама на „Ергенът“. По-важното е, че те
неволно възпроизвеждат сексизма, който е в основата на шоуто.
„Ергенът“ е нещо като съвременна версия на пазар за булки, в който участничките са сведени до стоки. Да намираш кусури на стоките не означава да отричаш принципа на съществуване на този пазар. Напротив, по този начин го утвърждаваш, просто искаш „по-качествени“ стоки.
Това обаче е само едната страна на медала. Ако възприемаме предаването единствено като форма на покупко-продажба на човешки същества, сериозният въпрос е не защо някои от участничките предизвикват подигравки, а защо има и кандидатки, които изглеждат читави. Защо толкова жени доброволно приемат да са част от тази игра, в която ще са гледани под лупа как си подливат вода една на друга и как треперят дали ще получат роза? Възможно е да има повече от един отговор.
От една страна, изборът на партньор често пъти е повече или по-малко пазар –
и в предмодерните времена, и в наши дни. Навремето се е гледало колко е имотен момъкът, колко е голяма зестрата на булката, а ако няма зестра – поне да е хубавка. Най-важно е било обаче родителите на двете страни да се разбират, защото те са уговаряли брака – не е било изключение младоженците дори да не се познават преди сватбата. А понякога, разказва Иван Хаджийски, булката дори са я омъжвали „за калпак“, ако младоженецът е имал работа далеч от дома.
Когато в модерния свят постепенно връзките започват да зависят от личния избор, някои успяват да си намерят партньор, без да се налага да прибягват до специални платформи за целта. За останалите има различни форми, които са повече или по-малко „пазарни“ – обяви във вестници, после – сайтове за запознанства, а днес – онлайн приложения, „бързи срещи“ и прочее. Общото при всички тях е, че потенциалните партньори се представят по най-привлекателния начин, на който са способни, след което се преценяват и отсяват взаимно – така, както човек си избира например апартамент. С тази разлика, че в случая и „апартаментът“ има думата. Една от героините от „Просто ей така…“ (продължението на „Сексът и градът“), която е брокерка на недвижими имоти, „листва“ в приложения за запознанства своя приятелка, защото през този сезон продажбите на имоти не вървят.
От друга страна, точно любовта ли търсят участничките в „Ергенът“?
Близко е до ума, че заявената идея на шоуто е трудноизпълнима на практика. Това, което гарантира забавление за публиката, в общия случай не е предпоставка за успешна връзка. От общо 25 издания на оригинала The Bachelor по ABC само две от фаворитките на мъжа са все още с него, като за втората е рано да се каже, тъй като предаването е приключило едва преди два месеца.
Вместо мъж на живота си обаче участничките ще получат известност, а някои от тях – вероятно и професионален тласък, телевизионна кариера и изобщо повече биографични шансове. Дали моралистично настроеният зрител одобрява подобна житейска стратегия, е отделен въпрос. Морализмът също може да е форма на сексизъм. Ако някои свободно могат да изберат да са секс работници, защо други да не се опитат да направят кариера, играейки влюбени по телевизията?
Ала докато всички търсят кусури на участничките, почти никой не коментира ергена.
Логично е – те са много, а той е един. Подбран е така, че да се харесва на възможно по-широк кръг от хора, за да бъде легитимна цел на женската борба. В страната, в която до неотдавна идеалът за човек на власт беше грубата мъжка сила, логично е идеалният ерген да е спортист. В същото време той трябва да е джентълмен и романтичен – качества, които избраният за тази роля фитнес инструктор Виктор Стоянов демонстрира. У него има дори нещо академично. Докато някои академично преподават, пишат книги и правят изследвания, Виктор Стоянов е бил състезател по академично гребане. Има и физическа травма, разделила го с този спорт, както и душевна травма – разбито сърце, което участничките да се надпреварват да излекуват.
Отвъд идентичността и поведението по сценарий ергенът си позволява да е малко по-игрив в Instagram, пускайки не съвсем джентълменски майтапи, в които свежда женския интелект до инструмент за сексуално удоволствие на мъжа. В някои страни с по-развита феминистка култура това би било скандално. Но не и у нас.
Би ли компенсирал сексизма вариантът на шоуто, в който мъже се борят за сърцето на жена?
Сексизмът е в третирането на представителите на един пол като обект. Ако жените се заменят с мъже, това не променя принципа. Не води и до преодоляване на джендър стереотипите. Показателно в тази връзка е, че за разлика от оригиналния The Bachelor, в женския вариант The Bachelorette от 18 издания 5 от двойките фаворити са още заедно (е, за последната, както и в мъжкия вариант, е още рано да се каже). Този факт може да се обясни със социалния натиск над жените да са по-сериозни в интимните си отношения. Докато за един мъж е допустимо просто да си „поиграе“ с жените. В The Bachelor не са прецедент случаите, когато ергенът на финала избира една кандидатка, а започва връзка с подгласничката ѝ.
Тъй като във всичките си варианти шоуто „Ергенът“ се основава на хетеронормативните джендър стереотипи, най-интересни са случаите, когато те се развиват не по сценарий. Колтън Ъндърууд например, участник и в женския вариант на шоуто като кандидат, и в мъжкия – като ергена, накрая се разкрива като гей. А две участнички, вместо да се борят за ергена, започват връзка помежду си.
При всичкия си сексизъм „Ергенът“ е полезно шоу –
не за друго, а защото изважда наяве собствените ни предразсъдъци и стереотипи. Как съдим другите, казва много за това що за хора сме ние самите. Послевкусът, който оставят такива предавания, може да се обобщи с този диалог от филма „Жените наистина плачат“:
– Много е гадно да си жена, много е гадно!
– Обаче знаеш ли кое е по-отвратителното?
– Да си мъж!
Заглавна снимка: Стопкадър от първия епизод на „Ергенът“ по bTV
От 2005 г. насам „Луковмарш“ е като котката на Шрьодингер – хем не се провежда, хем се провежда. Провежда се според участниците в събитието и очевидците. Не се провежда според Столичната община и според онези медии, които възприемат институционалните прессъобщения като по-достоверна информация от онова, което виждат с очите си. Този път абсурдът стигна до впечатляващи измерения – кметицата на София забрани неонацисткото шествие, след като вече беше започнало. В резултат то се раздели на три, така че се проведе троен „Луковмарш“.
Това шизоидно дежавю е ефект на съвместното управление на ГЕРБ и подкрепящата „Луковмарш“ ВМРО – първоначално на ниво Столична община, а от 2017 г. партията на „воеводите“ беше част и от третото правителство на Бойко Борисов. Година след година ГЕРБ и организаторите на „Луковмарш“ разиграваха сценка, напомняща филма на Чарли Чаплин „Хлапето“.
Управляващата партия използваше шествието, за да отправя гръмки декларации против неонацизма и антисемитизма по начин, който да се чуе от международните партньори. Столичната община все забраняваше марша и забраната все падаше в съда – било поради формулировката на забраната, било поради липса на усилия от страна на прокуратурата да се осигурят достатъчно доказателства и поради избирателно интерпретиране на наличните факти от страна на съда. В последния момент преди провеждането на марша Йорданка Фандъкова пак го забраняваше. Накрая то се провеждаше под формата на шествие до къщата на Христо Луков, в краен случай – на статичен митинг.
Тази година изненадващо темата за „Луковмарш“ влезе и в парламента.
Инициативата дойде от „Продължаваме промяната“, чиято депутатка Татяна Султанова прочете от трибуната декларация от името на парламентарната група. В нея шествието се определя като неонацистко, профашистко и застрашаващо социалния мир и се казва:
Демократичното настояще и бъдеще на България изключва подобни прояви на ксенофобия и език на омразата. Провокациите към насилие, пропагандирането на расизъм, антисемитизъм, хомофобия, сексизъм нямат място в българското общество.
Последното изречение заслужава специално внимание. Съзнателно или не, с него се разбива едно табу – хомофобията експлицитно се споменава в Народното събрание, и то от политическата сила, спечелила изборите.
чиято реторика припомни прашасалите клишета, с които социалистическият режим говореше за фашизма. В този дух Симов се позова на стихотворението „Балада за комуниста“ на Веселин Андреев. Андреев е един от официозните социалистически поети, съдия в т.нар. Народен съд и депутат до падането на режима, а в последните години на този период – и член на Централния комитет на БКП. (След промените през 1989 г. е в сериозен конфликт с бившия диктатор Тодор Живков и БКП, впоследствие БСП, и се самоубива през 1991 г.).
Соцпатосът на Симов удобно не забелязва връзката на собствената му партия с неонацистки политически субекти като „Атака“, а в някои отношения – и „Възраждане“. Ала докато реториката на БСП е предвидима,
изказването на Станислав Атанасов от името на парламентарната група на ДПС предизвиква почуда:
„ДПС от 30 години осъжда „Луковмарш“. От 30 години, г-н Симов, ние сме сами. Сами сме и на контрапротеста на „Луковмарш“, за съжаление. […] Сега имате възможността, защото МВР има абсолютно всички ресурси да спре „Луковмарш“.“
„Луковмарш“ се провежда от 2003 г. Излиза, че от 30 години ДПС са против събитие, което се провежда… от 19. Също толкова фактологически „вярно“ е и твърдението, че от партията на Делян Пеевски са сам-самички на контрапротеста срещу марша. Тук ще си позволя да споделя личен опит в качеството си на участвала в няколко от шествията срещу „Луковмарш“. В тях се включват представители на разнообразни до несъвместимост групи – либерали, правозащитници, феминисти, ЛГБТИ и ромски активисти, анархисти, анархокомунисти, комунисти, социалисти, живковисти, агенти на ДС и сталинисти (извинявам се, ако пропускам някоя група). Хора от ДПС на контрапротеста обаче не съм виждала, поне не разпознаваеми лица. И да е имало такива, са били малцинство сред останалите.
От парламентарната група на ГЕРБ разпространиха до медиите декларация в навечерието на шествието.
Професорът по културология Ивайло Дичев иронично коментира, че след 70 години историците ще се кълнат, че в България е нямало „Луковмарш“. Ала ако питате ГЕРБ, в предишните години „Луковмарш“ е нямало, и то изключително поради техните усилия. И ако ще се проведе пак, то ще е поради лошата нова власт (оригиналният правопис на този и следващите цитати е запазен):
Верни на европейската си демократична същност, ние от ГЕРБ, с усилията лично на министър-председателя Бойко Борисов, и в партньорство с всички български институции, сред които МВнР, националния координатор за борба с антисемитизма, МВР, ДАНС, прокуратурата и Столична община, две години подред успявахме да предотвратим провеждането на позорното шествие „Луковмарш“. За първи път в 17-годишната си история това срамно събитие бе осуетено и две поредни години то не мърси булевардите на столицата. […]
Очевидната липса на чувствителност в управляващата коалиция по темата борба с езика на омразата, поражда риска от реабилитиране на „Луковмарш“, чието факелно шествие застрашава международния имидж и репутация на България като страна, доскоро ефективно прилагаща мерки за борба с антисемитизма, ксенофобията, расизма и нетолерантността.
От тези думи нестрадащите от политическа амнезия остават с впечатлението, че бившите управляващи живеят в паралелна вселена. Като се има предвид, че и тази година, както и предишните, неонацисткото шествие се проведе толкова, колкото и не се проведе, къде от ГЕРБ ще сложат акцента този път? Ако надделее обстоятелството, че кметицата на София е от тяхната партия, а прокуратурата е на тяхна страна, „Луковмарш“ не се е провел. Но ако сложат акцента върху новата власт и промените в ръководството на МВР и ДАНС, той ще да се е провел.
Две от трите партии в „Демократична България“ също излязоха с декларации.
„Смятаме, че в 21-ви век е недопустимо да се провежда и разпространява, даже и като спомен, идеологията на Съюза на българските национални легиони или пък да се веят неофашистки символи, да се проповядва омраза срещу хора от различен етнически или расов произход и срещу хора с различни политически възгледи“, се казва в декларация на „Зелено движение“.
От „Да, България“ предлагат формулировка, с която да осъдят „Луковмарш“, като в същото време да подчертаят и антикомунистическата си ценностна ориентация:
Ограничаването на тази проява не представлява нарушаване на права, а e защита на висши ценности и принципи като достойнството и свободата на личността, равенството на всички пред правото, недискриминацията на основа различни признаци като раса, етнос и религия. […]
Заедно с всички честни демократи ние от „Да, България“ казваме: националсоциализмът и комунизмът не са мнение, а престъпление.
От управляващата коалиция за „Луковмарш“ не взеха отношение само от „Има такъв народ“ и ДСБ, а от опозицията – „Възраждане“. След като в по-голямата си част и управляващи, и опозиция осъждат провеждането на неонацисткото шествие,
истинският въпрос е какво следва от това.
Защото ако година след година властта излиза с голи декларации, а Столичната община повтаря едни и същи неуспешни опити да забрани неонацисткото шествие, цялата работа е просто демонстрация на заучена безпомощност. Ако има политическа воля да се сложи край на неонацисткото шествие, това едва ли ще е невъзможно и с инструментите на сегашното несъвършено законодателство. Ако част от проблема е в Наказателния кодекс, депутатите са тези, които могат да го променят.
По-важно от законовите промени обаче е по темите за недемократичните идеологии и престъпленията от омраза да се говори системно. Не само два-три пъти в годината по повод на определени събития, за които в обществото ни няма консенсус. Носителите на политическата власт имат възможност да поставят теми на вниманието на публиката и да предлагат посоки на обществения разговор. С жестове като промяната на тона към Северна Македония и споменаването на хомофобията от парламентарната трибуна от „Продължаваме промяната“ правят наченки в тази посока. Те обаче трябва да се превърнат в систематично усилие, за да не се събудим след още 19 години с поредните декларации срещу „Луковмарш“.
Заглавна снимка: Стопкадър от рекламен клип на „Луковмарш“
Съгласни ли сте 2% от брутния вътрешен продукт на България да се изразходва за военни сделки без санкция на парламента? Това са над 2 млрд. лв., които ще се увеличават в следващите години, тъй като и БВП ще расте. За тази година проектобюджетът предвижда за отбрана да се изразходват 1,73% от БВП, тоест около 1,88 млрд. лв., от които близо 80% – за персонал.
Управляващата коалиция ще се опита да промени законите така, че въпросът да се уреди, тъй като настоящата законова уредба прекалено бави сключването на сделките, стана ясно след свикания тази седмица от президента Румен Радев Консултативен съвет за национална сигурност, поводът за който бе напрежението по оста Украйна–Русия–НАТО.
„Обсъжда се дали е възможно сделки за модернизация на армията за над 100 млн. лв. да могат да се сключват без санкцията на парламента“,
съобщи Десислава Атанасова (ГЕРБ) след заседанието на Консултативния съвет. Модернизацията на българските въоръжени сили бе основната тема в контекста на заплахата от военен конфликт в Украйна. Независимо как ще се развие този сблъсък, България поема курс към ускорено въоръжаване в името на повишаването на отбранителния си потенциал. Военните кръгове начело с президента използваха заплахата, за да се фокусират върху брадясалите проблеми на армията – остаряла техника, липса на кадри, но и на мотивация младежите да избират военната професия, забавени проекти за модернизация, в т.ч. прекратения за нова бойна машина за пехотата, и др.
Президентът съобщи, че на КСНС политическите сили са се съгласили още от 2023 г. България да отделя 2% от БВП за отбрана (както изисква НАТО) и правителството да разработи план за превъоръжаване до 2032 г. Освен това кабинетът ще предложи, а парламентът ще обсъди промени в нормативната уредба, които да позволят „ускоряване на процедурите, свързани с модернизацията на въоръжените сили и поддръжката на наличното въоръжение и техника; преодоляване на некомплекта от личен състав и издигане на престижа на военната професия“.
„Всички разбират, че при сегашното международно положение трябва да се подкрепят реформите в българската армия“, коментира след КСНС съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов.
Реформи – да, но в случая става въпрос единствено за пари, и то много пари.
За реформи в приетите на КСНС седем предложения изобщо не става и дума. Например за структурата на въоръжените сили, от която логично следват и проектите за превъоръжаване и модернизация. Тази тема, макар и повдигната на преговорите за коалиционно споразумение, някак изпадна от полезрението. Така въоръжените сили ще останат обременени с тежка бюрокрация – и непостижима численост от 43 000 души.
Впечатлението, което този КСНС остави, е, че президентът има водещата роля в политиката по отбраната и сигурността – макар тя да е прерогатив на правителството, независимо че държавният глава е главнокомандващ. Впрочем одобрените на 15 февруари предложения са идентични с приетите по време на преговорите за коалиционно споразумение. И там бяха препотвърдени 2% от БВП за отбрана, а Асен Василев, настоящ вицепремиер и министър на финансите, заяви тогава, че България ще спази ангажимента си към НАТО за достигане на този дял до 2024 г., но ще се направят разчети как точно да стане. Сега тези темпове се забързват и се иска още догодина това да е факт.
Сделките в отбраната и в енергетиката си приличат – те не са обикновени покупко-продажби, а геополитика; реализират се за дълъг период от време (изборът на изтребители за българската армия отне над 15 години) и са предмет на големи интереси и засилен лобизъм. Последният пример за това е развалената от Австралия сделка за 12 френски подводници с дизелови двигатели за над 56 млрд. евро и геополитическата буря, която предизвика – отзоваване на посланици, напрежение между Франция, САЩ и Австралия. Особено след като Канбера влезе в нов тихоокеански съюз със САЩ и Великобритания с цел възпиране на Китай в региона и поръча атомни подводници с американски и британски технологии.
В парламентарните демокрации такива сделки се одобряват от парламента.
В САЩ Конгресът разрешава на кого да продават оръжие американски компании. Гръцкият парламент одобрява проектите за нова военна техника, последният от които е купуване на три нови френски фрегати за 3 млрд. евро. Така е и в Румъния, Словакия, Полша и др.
В Германия всяка програма за развитие и обществени поръчки за над 25 млн. евро трябва да бъде одобрена от парламентарната бюджетна комисия. Сред тези програми, получили зелена светлина през 2021 г., е например разработване на подводници тип 212 CD и бъдеща военноморска ударна ракета, придобиване на нови хеликоптери NH-90 – Sea Lion и Sea Tiger, P-8A Poseidon MPA, разузнавателни кораби, модернизация на системите за миноносци и др.
В България, с аргумента за лошото състояние на армията и външните заплахи, се иска парламентът да бъде отрязан при вземане на толкова важни решения, като отбранителния потенциал. За да вървят по-бързо сделките…
Според Конституцията част от компетенциите на Народното събрание са следните: „… решава въпросите за обявяване на война и за сключване на мир; разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея; обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея по предложение на президента или на Министерския съвет“.
Военните сделки не може и не трябва да остават извън пленарната зала не само защото България е парламентарна република, но и защото са компонент от голямата шахматна дъска. Подобни решения не би трябвало да се ограничават до правителството и президента или до двете институции заедно.
Какво следва, ако законът се промени и сделки за над 100 млн. лв. няма да се одобряват от Народното събрание?
Настоящият военен министър Стефан Янев, личен кадър на президента в правителството, ще взема решения заедно с един тесен кръг, в който несъмнено ще бъде и Румен Радев (неофициално, разбира се), не просто за милиони, а за милиарди. За същото, но в областта на пътното строителство, ГЕРБ и Бойко Борисов са под сериозни подозрения за корупция – заради раздадените милиарди чрез инхаус процедури.
Много контракти за преоборудване, ремонти и други, свързани с българската армия, се движеха съобразно интересите на конкретните управляващи и техните лобисти. Договорите за транспортни хеликоптери, транспортни самолети, фрегати втора ръка и др., сключени от правителството на Сакскобургготски и кабинета на тройната коалиция начело със Станишев, са „образци“ в това отношение.
На преговорите за коалиционно споразумение бе договорено до края на 2022 г. правителството да подготви нова програма за превъоръжаване с хоризонт от 10 години, която да бъде одобрена от Народното събрание. В интерес на данъкоплатците е да бъде комбинирана и със структура на въоръжените сили, за да е ясно каква армия е необходима на България – да е в състояние да осъществява „въоръжена защита на териториалната цялост и независимостта на държавата“ и да изпълнява съюзни ангажименти в рамките на НАТО. Няма съмнение, че настоящата армия не може да се справи с нито едно от двете.
Радикалното превъоръжаване и модернизация без модернизация на структурата и кадровото обезпечаване вършат работа единствено на оръжейните производители и лобистите за сделките. А парламентът не може и не бива да бъде отстраняван от тях.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоизлъчване на пресконференцията след КСНС / Facebook страницата на президента Румен Радев
Виждайки как повечето млади хора в чужбина са запознати с партиите, лидерите и идеологиите на настоящия политически живот и са ангажирани като граждани, се замислихме, че и ние искаме да бъдем такъв пример, на първо място – за по-малките си сестри.
Това казват Роберта Костадинова и Виктория Лазарова, част от екипа на „Царски Пищови“ – инициатива, която цели да информира младите българи за различни аспекти на българската и световната политика по интересен, достъпен и разбираем начин. От чужбина идва вдъхновението и за друга нашумяла платформа – „Стража“, първоначално замислена като проект, подобен на немския Abgeordnetenwatch, и впоследствие адаптирана към нашата политическа реалност. Общото между „Царски Пищови“ и „Стража“ е не само политическата насоченост, а и това, че създателите са млади българи, които вярват, че не просто има смисъл от индивидуално участие в гражданския живот, а и че именно там се крие ключът към успеха.
Знанието е сила
Посланието на „Царски Пищови“ от самото начало е да насърчава младите хора в България да бъдат активни в гражданския си живот, казват Роберта и Виктория. Въпреки че фокусът им е върху политиката и социалните проблеми по света и у нас, стремежът им е да изградят у обществото култура на информираност като антидот срещу дезинформацията и манипулацията. Противно на популярната фраза, че невежеството е блаженство, те вярват на друго „клише“ – че знанието е сила.
Другата основна цел, която си поставя проектът, е да направи политическата терминология, събития и новини в България достъпни и за хора без опит и задълбочени познания в областта. Оттам идва и името на проекта – най-същественото съдържание накратко, като пищов в училище.
Искаме да провокираме дискусия и да покажем, че по много въпроси има различни мнения и добрите решения обикновено са резултат от отворен дебат, комуникация и уважение към чуждата гледна точка.
Екипът се старае да осъществи целите си чрез споделяне на графики, илюстрации и цитати в социалните мрежи, които често стимулират публиката да обсъжда дадени теми. Антони Герасимов от „Стража“ споделя тази гледна точка:
Демокрацията не е просто лозунг. Не е достатъчно да кажем, че живеем в демокрация, и това автоматично да ни причисли към онези държави, достигнали най-справедливата форма на управление. Демокрацията е сложен организъм, съставен от институции, но и политическа култура, обществени нагласи към актуални събития и цял куп други елементи, които си взаимодействат и търпят промяна. Неглижирането на който и да от елементите дава превес на други и изважда цялата система от баланс. За да живеем в истинска демокрация, не е достатъчно просто да си повтаряме, че в Конституцията ни пише така. Затова посланието, което отправяме, е много просто, но същевременно поставя много важен казус: демокрацията не е просто лозунг и ние сме длъжни да се грижим за нея, за да не я загубим.
Проектът работи с отворени данни, които се представят в разбираеми категории, позволявайки на хората да видят кой ги представлява в Народното събрание и как гласуват депутатите. Стенограмите от заседанията са визуализирани като чат в приложение за телефон.
От младите за младите?
Екипът на „Стража“ се стреми да включи всички граждани в демократичния процес и смята, че ако избирателните права се придобиват на 18-годишна възраст, то интересът към ставащото в държавата би следвало да се заражда в още по-ранна възраст. От инициативата искат да привлекат колкото може повече млади хора към политическото, но начинът, по който е създаден проектът, предполага широк обхват и привличане на интереса на всички възрастови групи, казва Антони. Имайки предвид, че и „Стража“, и „Царски Пищови“ са разработени онлайн, достъпът до тях предполага определено ниво на дигитална грамотност. И двете платформи разчитат достатъчно на социалните мрежи, за да бъдат видими поне за българите, които четат новини онлайн.
Самите ние сме усещали липса на адекватно политическо и гражданско образование в младежките си години – казват Роберта и Виктория. – Рядко се срещат хора, които, гласувайки за пръв път, имат ясна представа защо подкрепят конкретния кандидат или партия. Обикновено този избор е повлиян от възгледите на роднини, приятели и близки.
Затова от „Царски Пищови“ се насочват към младите хора с цел да им осигурят арсенал от знания по политически въпроси. Когато тези базисни неща са усвоени, човек лесно може да надгражда, без да се чувства объркан от термини или от сложността на някои анализи, смятат те и се надяват, че тази основа ще помогне на младите хора да следят новините и да разбират същината на политическите проблеми – а това е първата стъпка към по-активното ангажиране с политиката и гражданското общество в страната.
„В България има страхотни млади хора – дейни, активни и ангажирани. Макар и някои от тях да трупат опит в чужбина, прави впечатление, че всички са еднакво отдадени на каузата за по-добро общество. Но е и факт, че има стереотипи спрямо младите и затова мненията им се неглижират. Гласът им сякаш няма същата тежест – поради „липса на опит“ и „влиянието на западната култура“, както често се изтъква от по-възрастните. Аудиторията ни е много разнородна и това безкрайно ни радва. Смятаме, че е сигурен знак, че политиката, екологичните и социалните проблеми не са занимание само за отбрани групи, а за всеки гражданин“, коментират Роберта и Виктория.
Ако става въпрос за клишета относно младите българи в България и в чужбина, екипът на „Стража“ покрива три различни представи: Благослав Михайлов завършва Шефилдския университет, но се връща в България; Фридрих Крепиев все още учи и живее в Германия; Антони Герасимов, с когото разговаряме, получава образованието си изцяло в България. Останалите участници в екипа също имат доста пъстра биография.
Познавам много дейни млади хора и се надявам те да стават все повече – споделя Антони. – Не бих казал, че образованието в чужбина е задължителен фактор, за да бъде един млад човек предприемчив и инициативен. Живеем в много динамична среда, която търпи постоянни промени, и увличането на младите хора в политическите процеси е неизбежно. Наречете ме безнадежден оптимист или живеещ в собствения си балон, но смятам, че качествената промяна в мисленето на много млади хора вече е факт, сега остава количествено това да се разпространи и сред останалите. Разбира се, не може да очакваме 100% от младите да са ангажирани с политиката, но смятам, че все повече започват да се интересуват от това, което се случва в страната.
Коренна промяна в политическото съзнание
Идеята за демократично участие претърпява промяна с годините. Ако за поколенията от втората половина на XX в. гражданският дълг се състои в задължително гласуване и следене на политическия процес, то по-младите разбират изпълнението на този дълг през процеси като протести, активно участие в гражданския живот и изразяване на позиция, обвързване с каузи и гласуване по-скоро около специфични проблеми (например околна среда), отколкото за партии и идеологии. Антони е оптимист, че тези процеси се развиват и у нас:
Като част от страните от Източния блок България е в процес на трансформация от онзи поданически тип политическа култура, който е бил изграден и наложен в периода преди 1989 г. Подобна промяна е дълъг процес, от който и самите ние сме част. Съвсем нормално е да виждаме все повече млади хора, които осъзнават, че ако те не се интересуват от политиката, то политиката живо се интересува от тях. Всеки има своя професия и е отдал живота си на нея, но общото между всички нас е, че сме граждани и като такива дължим част от времето си, за да моделираме и подобряваме средата, в която живеем и желаем да се развиваме.
Антони е съгласен, че процесите се движат по-бавно, отколкото ни се иска, но вижда все повече млади хора, които разбират, че никой не им е длъжен и че добрата среда за живот зависи единствено от нас като общество. Като преподавател той вижда промяна спрямо времето, когато самият той е бил студент. Феноменът „20-годишни соцносталгици“, които са научени от семействата си, че държавата им е длъжна за всичко, без те да си мръднат пръста, се среща значително по-рядко, казва той, а след още 10 години се надява това явление да изчезне напълно. Държавата – това са гражданите и институциите, които те са създали. Промяна в нагласите трудно може да се осъществи у хора, които вече са изградили своя светоглед. Затова именно младите са носителите на новия вид политическа култура, от който демокрацията има нужда, тъй като колкото по-късно след 1989 г. си се родил, толкова по-малко си повлиян от старите привички и нагласи в обществото.
Роберта и Виктория от „Царски Пищови“ също смятат, че поради историческия товар българските граждани тотално са забравили своята огромна роля в политиката. Те виждат надежда в дейността на редица неправителствени и граждански организации и определят като позитивна тенденцията, че все повече хора намират смисъл в личния пример и се ангажират с инициативи, които допринасят за вълнуващите ги теми – било то политика, екология, човешки права, защита на животните и т.н. Ще отнеме време, докато този модел на активния гражданин се утвърди като народопсихология, но заедно можем да постигнем много, смятат те.
Едва в началото на процеса
И двете начинания са прозрачни относно методите си на работа. В „Стража“ използват отворени данни, като голяма част от работата им се състои в това да направят обемните и трудно четими файлове, качени от институциите, достъпни и разбираеми за гражданите. Това се постига чрез специален скрипт, който прехвърля информацията директно към платформата.
За публикациите си избираме теми според интереса, който са предизвикали по време на обсъжданията в парламента – уточнява Антони. – Основната цел е да предизвикаме любопитство, което да тласне хората към платформата и сами да потърсят това, което ги вълнува. Предстои да започнем да публикуваме интересни анализи, които се основават на количествени изследвания. Разполагаме с толкова данни и би било грехота, ако не установим кой е депутатът с най-богат речник или коя е любимата дума на Волен Сидеров, нали?
От „Царски Пищови“ подбират темите, като преценяват важността и се съобразяват с новините, използвайки най-различни източници – от официални сайтове на институции до местни и чуждестранни медии. Стараят се да култивират обективност и да посочват всички източници, така че аудиторията да може да ги потърси и прочете. Споделят, че безспорно имат пропуски и получават и критична обратна връзка, на която се радват, тъй като това е сигнал, че аудиторията е изградена от мислещи хора. „Ето така функционира гражданската отговорност на практика – казват те. – Разбира се, има и негативни коментари без аргументация и без предложения за подобрение. В такива случаи се опитваме да обърнем внимание на това колко по-силно е едно съобщение, когато е обосновано.“
И двата екипа имат много планове за бъдещето. За да ги осъществят, от „Царски Пищови“ се стремят на първо време да привлекат повече хора към екипа, който работи на доброволчески начала, така че всеки би могъл да се включи. „Търсим мотивирани и отговорни хора с разнообразен опит, интереси и възгледи, така че да можем да разглеждаме социалните и политическите новини и проблеми от перспективата на различни общности и да сме коректни и обективни в публикациите си. Възрастта, етносът и полът са без никакво значение за нас. Дори напротив – стремим се към разнообразие!“, казват те.
Амбициите са големи и в „Стража“:
Немските ни колеги работят с депутати, които са се съгласили да имат собствена регистрация в сайта и да отговарят на въпроси на граждани. Смятаме, че имаме потенциал да бъдем подобна връзка между гражданите и народните им представители. Успехът на такава инициатива би превърнал платформата в съществена част от българската демокрация, защото тя би създала връзка между гражданите и политическия елит, която досега е липсвала.
Антони мисли, че подобни инициативи могат да изградят критични и взискателни граждани, без значение какви са техните политически предпочитания. Той споделя, че не липсват ентусиасти, които да предлагат своята помощ, и това радва екипа.
„Стража“ се издържа единствено от граждански дарения, а „Царски Пищови“ към момента разчита на доброволен труд. Плановете за бъдещето са само повърхността на амбициите и на двата екипа, а оптимизмът им е ако не заразителен, то поне обнадеждаващ за средата в България. Вероятно затова след разговорите ни се сетих за Вазовото възклицание, макар и с малка промяна: „Младите, младите – те да са живи!“
По време на посещението си в София македонският премиер Димитър Ковачевски намекна, че българите могат да бъдат вписани в Конституцията на Република Северна Македония, без директно да ги споменава. Според Българския културен клуб в Скопие обаче подобна стъпка би дала основания да се признае македонско малцинство у нас. И наистина, ако България изисква българското малцинство да бъде вписано в Конституцията на Република Северна Македония, не е ли редно страната ни да постъпи реципрочно, като впише македонско малцинство в основния си закон?
Президентът Румен Радев не смята така. Още след посещението на премиера Кирил Петков в югозападната ни съседка Радев обоснова отрицателния отговор на този въпрос по следния начин:
Всякакви твърдения, че ако България поиска равноправие на македонските българи, вписано в Конституцията, от своя страна като реципрочност Македония може да поиска македонско малцинство в България, са абсолютно несъстоятелни […] Нека не забравяме, че нашите конституционни уредби са коренно различни. Българската Конституция предвижда закрила на индивидуални права. Докато македонската Конституция се основава на колективни права на части от народи. Така че това няма как изобщо да се случи.
Думите на Радев останаха без коментар, а заслужават по-сериозно вглеждане. Защото се вписват в определено интелектуално-политическо направление, според което автентичните права са единствено индивидуалните, а колективни права всъщност няма – тоест те не са истински права. Затова според президента българската Конституция си е абсолютно в реда на нещата – македонската е тази, която трябва да се промени.
Идеята за универсални човешки права е концепция на класическия либерализъм,
в рамките на която правата са именно индивидуални. Обществото се състои от индивиди, които по природа притежават неотменими права. Тези права не зависят от произхода, традициите или нещо друго. Класикът на либерализма Джон Лок например описва разума като чиста дъска, по която опитът пише. По същия начин обществото е нещо като голо поле, което се структурира от човешките действия.
Философията на либерализма е адекватна на възникващото модерно общество, което се противопоставя на аристокрацията. На другия полюс е класическият консерватизъм, който – разбираемо – недолюбва идеята за човешките права и за върховенството на индивида. От гледна точка на консерватизма обществото се крепи на традиции, култура, ценности. Да се държиш, сякаш то е голо поле и преди теб е нямало нищо, е като да събаряш паметници на културата и да гориш книги.
С течение на времето и либерализмът, и консерватизмът се променят и придобиват множество разновидности.
Доведен до крайност, либерализмът стига до своето отрицание. Универсалните човешки права изхождат от представите на създателите им за човека. И още повече – от хоризонта на онези, които прилагат правата на практика. А от тези представи все някоя група хора липсва – жените, робите, бедните, туземните общности, етническите или расовите малцинства… Ето защо в иначе модерните и либерални общества жените придобиват равно право на глас толкова късно. (Последният швейцарски кантон, който позволява на жените да гласуват, го прави чак през 1990 г., и то след решение на Федералния съд.) А членовете на множество туземни общности са буквално избити, защото не отговарят на „правилната“ представа за човека.
Така с течение на времето се стига до идеята за колективни (групови) права, които да компенсират онези, на които уж универсалните права не са по мярка. По произход концепцията за колективни права не е нито либерална, нито консервативна, а е лява. Именно лявото се бори първо за права на работниците, после за права на жените. В тоталитарните държави и в радикалните си варианти и лявото стига до своята противоположност, обявявайки човешките права за буржоазна измислица. Защото според крайнолявото свободата трябва да се постигне не посредством борба за права, а с революция.
Междувременно концепцията за колективните права се прилага все повече, макар и не повсеместно. Възприета и от Европейския съюз, тя предоставя повече възможности за гарантиране на равните права на представителите на различни уязвими и малцинствени групи.
Как така хем групови, хем равни права?
Нека дадем пример. На теория всеки има правото да посети определена публична институция, тоест това е индивидуално право. Само че в институцията се влиза по стълби, а това е пречка за хората, които се придвижват с инвалидни колички. Поставянето на рампа дава възможност на лицата с увреждания да упражнят предоставеното им право. С други думи, достъпът до индивидуални права не би бил възможен за всички хора, ако не допускаме съществуването на групи със специфични потребности, представителите на които срещат специфични пречки при осъществяването на правата си.
Впрочем – дори при наличието на групови права – те никога не се отнасят до всички, а зависят от изпълнението на определени условия. Дори гарантирането на правото на живот, което е най-основното човешко право, зависи от множество фактори, като гражданство, миграционен статут, икономическо или социално положение, война… Но концепцията за групови права, макар и несъвършена, поне си дава сметка за собственото си несъвършенство и се опитва да се самокоригира. Дава си сметка и за това, че
на практика индивидуалните права са винаги групови – винаги нечии.
В наши дни индивидуалните права са кауза най-вече на либертарианците, които в икономическо отношение са по-близо до консерваторите, отколкото до класическите либерали. Ала постепенно те стават кауза и на самите (нео)консерватори – говоренето за индивидуални права, за да се защити привилегироваността на определена група (обикновено тази на господстващото мнозинство), е печеливша стратегия.
Да вземем например американските консерватори от тръмпистки тип. Изграждането на ограда на границата с Мексико не противоречи на „индивидуалните права“, защото мексиканците не влизат в групата на „ние“. Но когато става дума за предпазването от COVID-19, тогава индивидуалното право на свобода и личен избор се оказва над всичко, най-вече над обществения интерес, понеже обществото се състои от индивиди.
Същото може да се каже и за нашите националисти, особено тези от „Възраждане“, които са много загрижени за правата на българите навсякъде по света и искат да се въведе тотална цензура посредством образованието. Но когато става дума за сертификати и мерки, изведнъж се превръщат в крайни индивидуалисти и адепти на абсолютната свобода. За индивидуалната свобода на родителите как да възпитават децата си, говорят и ВМРО, според които детето не е субект, но семейството притежава права като индивид.
Подобна непоследователност се забелязва и по отношение на словото на омразата.
По дефиниция то се отнася към представителите на определени групи. Според либертарианците и неоконсерваторите концепцията за слово на омразата ограничава абсолютната свобода на изразяване на индивида. Тоест допустимо е да се обиждат дадени хора единствено на базата на принадлежността им към определена група, но ако те искат да се защитят от това – не може, защото принадлежат към определена група.
Парадоксалността на абсолютизирането на индивидуалните права проличава и в множество други отношения. Да вземем еднополовите бракове. Един от основните аргументи срещу тях е, че груповите права са по същество „специални права“. А истината е тъкмо обратната – бракът между мъж и жена включва групата на мъжете и жените, които се женят помежду си, и изключва останалите, които искат да сключат брак с човек от своя пол. Но точно аргументът за „специалните права“ е водещ при отказа на гарантирането на равни права на представителите на дискриминирани групи.
„Никой човек не е остров изцяло за себе си […] И затова никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната; тя бие за теб“,
пише през ХVII век английският поет и проповедник Джон Дън (прев. Александър Шурбанов), няколко години преди раждането на Джон Лок. Произведенията на Дън може да се причислят към традицията на консерватизма, заплашен от либерализма с неговите индивиди острови. Три века по-късно най-известното му стихотворение вече позволява интерпретация от леви позиции и така дава заглавието на романа на Ърнест Хемингуей „За кого бие камбаната“. А четири века след Дън (пишман) консерваторите са се хванали за индивида и неговите права като удавник за сламка. А с тях – и българският президент Румен Радев.
Репликата на Радев за разликата между българската и македонската Конституция разкрива цялото лицемерие на съвременния вариант на концепцията за индивидуалните права като единствено валидните. Защото в България, където ние сме мнозинство, правата са индивидуални, но в същото време искаме да се възползваме от колективните права в други страни, където сме малцинство. Като са будали македонците да си включат малцинствата в основния закон, значи трябва да включат и нас.
Наивно би било да очакваме, че след като Румен Радев е издигнат за президент от БСП, значи е ляв – самата БСП отдавна е лява само на думи. Президентът се държи като класически популист, изговаряйки представите на онези „патриоти“, които искат правата на българите като етническа общност да бъдат гарантирани навсякъде по света. Без да предлагат нищо в замяна на онези, които живеят в България, но не са етнически българи.
Популизмът от аргументи не разбира. Радикалните и едностранчивите идеологии – също. И все пак между популизма и крайностите има достатъчно пространство да се замислим как дефинираме човешките права. И какво следва от една или друга дефиниция.
В един от началните моменти на филма „Брекзит“ от 2019 г. Бенедикт Къмбърбач (в ролята на британския политически стратег Доминик Къмингс) се опитва да измисли най-добрия слоган на кампанията за напускане на Великобритания от Европейския съюз, която той ръководи. Ясно му е вече, че ключовата дума е контрол, но оттам нататък всяка фраза звучи някак кухо. До един момент, в който не добавя нов смисъл – „Да си върнем контрола!“ (Take Back Control!). Да си върнеш нещо, обяснява той във филма, означава, че то е твое по право, а е било отнето.
Толкова много от нашето разбиране кои сме, идва от носталгичната представа за собственото ни минало – онези истории и митове, които си разказваме един на друг. „Обикновено ги мразя, те спират прогреса – казва Къмингс от екрана, – но в този случай нека ги използваме. Да се хванем за идеята, че искаме да се върнем обратно във времето, когато сме си знаели мястото, когато нещата са били прости и ясни.“
Светът на политиката се промени рязко през 2016 г., но не по-малко се промени и светът на архитектурата. През 2016 г. кампанията „Да си върнем контрола!“ победи на референдума за излизане на Великобритания от ЕС и защото успя да въздейства на първичните емоции на хората. Не много по-различни са целите и на всички архитектурни организации, инициативи и групи в социалните мрежи, които искат архитектурата да се върне обратно към „корените си“, към „традициите“ и към „истинската красота от миналото“. След 2016 г. те станаха още по-активни и видими. Очевидно беше, че и архитектурата влиза в поредната неоконсервативна вълна.
Architectural Revival
Architectural Revival е точно такова място, където границата 2016 г. проличава много ярко. Създадена през 2012 г. в Twitter и Facebook, тази британска инициатива громи модернизма и съвременната архитектура и печели хиляди лайкове с колажи „преди и след“ на сгради и градове и с патетични лозунги като „Традицията е красота“ и „Във времена на ширеща се грозота едно произведение на красотата е акт на съпротива“.
Интересното е, че последователите ѝ започват рязко да растат именно между 2016 и 2017 г., когато се утрояват до около 110 000. След това нещата утихват, постовете на Architectural Revival се разреждат, а през последната година дори попадат под ударите на новата политика на социалните мрежи. „Facebook забрани споделянето на постовете ни. Популяризирането на красотата, традицията, изкуството и архитектурата явно е против „стандартите на общността“, жалват се от инициативата в коментар под своя публикация от 10 февруари 2021 г. Към момента последователите на Architectural Revival са малко над 100 000 в Twitter и около 148 000 във Facebook – тоест забавянето е видимо.
Но не са само британските архитектурни неотрадиционалисти.
La Table Ronde de l’Architecture
Докато Architectural Revival изглежда като страница, поддържана от кисели консерватори, облечени в костюми от туид и мърморещи в някой ветровит стар британски замък срещу модернизма и липсата на орнаменти и гипсови декорации, срещу съвременното изкуство и либералните слободии на ЕС, то белгийската инициатива La Table Ronde de l’Architecture има съвсем друг имидж.
Създадена през 2017 г. от току-що завършили студенти и основно млади архитекти, тази неправителствена организация изглежда свежа и естествена. Едновременно консервативна и млада. Тя организира международни летни училища по „класическа и традиционна архитектура“, споделя добри примери за имитативно възстановяване на градски зони по подобие на съответния важен и архитектурно най-красив период от миналото и разбира се, споделя култа на всички неотрадиционалисти към прединдустриалното занаятчийско майсторство и „красотата на орнамента“. La Table Ronde de l’Architecture не просто наблюдава и образова, но и действа – организира собствени контраконкурси за емблематични сгради в центъра на Брюксел, за да покаже как например може по-добре и „по-красиво“ да се трансформират кулите на модернизма от 60-те години на миналия век.
„Традицията не е ретроградна, напротив. Традицията трябва да води нашите мисли и моливи, без да ни пречи да вървим с уверена стъпка напред в нашия век“, твърдят тези млади белгийски архитекти. Сред водещите точки в мисията си те изброяват: на всяка цена да защитаваме, консервираме, адаптираме и връщаме обратно към живот традиционните сгради; да учим на естетическите и техническите принципи на традиционната архитектура, конструкции и градско планиране, защото само те могат да осигурят дълъг живот на нашата среда; да защитаваме архитектурната идентичност на регионите; да защитаваме природата.
Всъщност повечето неща, които La Table Ronde de l’Architecture казват, на пръв поглед са смислени. Да, модернизмът унифицира центровете на градовете ни, издигна кули от бетон, стъкло и стомана и индустриализира жилищната архитектура напук на вековното занаятчийско майсторство. Да, глобализацията разсече провинцията с магистрали и виадукти и обезличи местната идентичност. Да, ХХ век остави сгради с огромен въглероден отпечатък и да, добре е да пазим природата, да защитаваме наследството, да консервираме и адаптираме наследената архитектура. Всички искаме красива, хуманна и устойчива архитектура.
Има обаче някаква неясна, тихо процеждаща се опасност в думите на белгийското сдружение и всички подобни нему неотрадиционалисти, които можем да открием във все повече европейски страни. Те изкусно манипулират архитектурния разказ, смесват леви ценности с дясноконсервативни архитектурни образи и влияят на емоциите, изкривявайки смисъла на изграждането на пространства и среда в полза на обществото. И така бавно преставаме да правим разлика между думите на крайни неонационалисти, които обвиняват архитектурата на модернизма в комунистическа грозота, и либералното желание на Европейската комисия чрез инициативата „Нов европейски Баухаус“ да гради „красиво и устойчиво бъдеще“ на всички европейски страни – заедно. А „Баухаус“, знаем, е и символ на архитектурния модернизъм.
Българският случай
У нас европейският неотрадиционализъм е висока топка. Всичко все още опира до първичен антикомунизъм и дребен балкански национализъм (за справка: събарянето на паметника „1300 години България“ пред НДК в София през юли 2017 г. и поставянето на неговото място на бронзов лъв, който държи щит с карта на една хипертрофирала България).
Все пак има и хора, които следят световните тенденции. През октомври 2019 г. журналистът Николай Облаков, редактор в онлайн платформата „Консерваторъ“, публикува един колаж „преди и след“, тип Architectural Revival – на централен площад в Будапеща, където на мястото на една (вярно, не особено привлекателна) модернистична сграда с растерна фасада се строи чисто нов еклектизъм, зает от годините някъде около края на XIX век. „Бих гласувал за този кандидат-кмет на София, който направи подобно нещо със сградата на „Раковска“, в която се помещава Европейската комисия“, коментира Облаков в своя пост.
Сградата на Европейската комисия в София сама по себе си е архитектурно недоразумение – завършена през 2010 г., тя е очевидно копие на Hearst Tower в Манхатън на Норман Фостър, само че поорязана във височина и блокираща трагично улицата. Разрушаването на една сграда обаче и построяването на нейно място на нова, но с дизайн от началото на миналия век, е свръхконсерватизъм, както уместно отбелязаха архитекти и екоактивисти в коментари. Нелепо е това да се промотира като начин за подобряване на градската среда.
Архитектурният неотрадиционализъм
Всъщност това, което се оформя днес, е един самопровъзгласил се (основно в социалните мрежи) нов архитектурен стил – архитектурен неотрадиционализъм. Аrchitectural revival не е случайно избран термин. „Ривайвъл“ в архитектурната история наричаме всички онези неостилове – неоготика (gothic revival), неокласицизъм, неороманска, необарокова, неоренесансова и прочее архитектури, чийто еклектизъм бележи XIX и началото на ХХ век и срещу чиято имитативност, ретроградност и безпринципност излизат на война архитектурните авангарди и модернизмът след Първата световна война.
Именно това обаче е любимият исторически период на нашите нови архитектурни традиционалисти. Всички те реферират към един особен момент на стилов плурализъм от края на XIX и началото на XX век – годините на либерална буржоазна Европа, която се чувства добре в тези сгради и ги размножава навсякъде по света, включително от позицията си на колониална сила. Това е времето на архитектурната еклектика, когато имаме както научно-технически прогрес и нови тенденции, така и романтично връщане назад към архитектурната история и стиловете на отминали епохи.
Но традицията не е стил. Тя е нещо ефимерно и силно манипулативно – онази носталгична представа за собственото ни минало от „Да си върнем контрола!“, която възпалява емоциите, особено в моменти на кризи, политически изпитания или разгромяване на националната идея. Представата, че ценна е само старата предвоенна София или викторианската Англия, или Берлин на Хоенцолерите, е много далеч от либерализма на късния XIX век – с целия му неокласицизъм и еклектика, срещу които модернистите се изправят.
Освен това антимодернизмът е опасна кауза. За добро или лошо, модернизмът (особено следвоенният) постави архитектурата в служба на хората – на всички хора. И на онези, които управляват държавите, и на онези, които живеят в коптори и за които най-бързият начин да получат хигиенично жилище е индустриализираното панелно строителство. Разбира се, като всяка утопия, и модернистката се проваля. Днес обаче наблюдаваме една нова атака, насочена не само срещу естетическите провали на архитектурния модернизъм, срещу неговата арогантност и безпрекословност, но и срещу неговия универсализъм, глобализъм, космополитизъм.
Модернизмът много сбърка, когато се опита да заличи всичко старо и да започне начисто. Хората никога не са готови на това. Но е еднакво зле да сриваш стари исторически центрове, за да построиш кутии от бетон и стъкло, и да унищожаваш цял дял от архитектурата (и гигантски период от историята), като „възстановяваш традицията“.
През 2016–2017 г. изглеждаше, че новият архитектурен консерватизъм е на път да роди чудовища, а действие второ тепърва предстои. Всъщност разрушаванията на бруталистки бетон, растерни кули и социални жилища от онзи егалитарен следвоенен архитектурен период продължават, но дебатът сякаш утихна. Глобалният свят отстъпи на малките държави и на локалното справяне с проблемите – граница по граница, област по област. И някак пропускаме факта, че безсмислените стилови войни и псевдотрадиционализмът прикриват тъмен национализъм и пречат да отстояваме архитектурата и всичките нейни възможни езици, както беше написал британският архитект постмодернист Сам Джейкъбс през 2018 г.
В края на филма „Брекзит“, в деня преди референдума, Доминик Къмингс и Крейг Оливър (журналист и политически координатор на кампанията за оставане на Великобритания в ЕС) се срещат случайно и сядат да изпият една бира. Двамата врагове са уморени, убити от безсъние, а Оливър е и отчаян. „След като отвориш тази кутия, вече няма да можеш да я затвориш, Дом“, казва Оливър. „Промяната е вълнуваща“, отговаря му Къмингс, но Оливър продължава: „Внимавай какво си пожелаваш. И ти няма да можеш да си върнеш контрола.“
Не само в архитектурата е опасно да ходиш напред, гледайки назад.
Заглавна снимка: Добър пример за архитектурен неотрадиционализъм е новопостроеният „дворец на Путин“. Стопкадър от видеоклип на руския опозиционер Алексей Навални
На 18 януари премиерът Кирил Петков отиде на официално посещение в Северна Македония. Така той стана един от първите чуждестранни лидери, установили контакт с новия премиер на страната Димитър Ковачевски. И макар опитът му за стопяване на ледовете между България и югозападната ѝ съседка да бяха „попарени“ от Консултативния съвет за национална сигурност начело с президента Румен Радев, Петков всячески се старае да демонстрира промяна на тона на България.
Без експлицитна връзка с визитата на Петков в Македония, само ден преди нея БНБ пусна монета с лика на Гоце Делчев – личност, която и България, и Македония смятат за „своя“, а за македонците статутът на Гоце Делчев е подобен на този на Васил Левски у нас. Поводът е 150 години от рождението му, което впрочем е на 4 февруари (23 януари по стар стил). Пред БНБ се изви дълга опашка от хора, желаещи да се сдобият с монетата, издадена в 3000 броя.
Когато става дума за отношенията между България и Македония, неизбежно си припомням една история.
„И какво сега? Вашият университет се казва „Климент Охридски“, а нашият – „Кирил и Методий“, иронично отбелязва македонски професор по социология. Годината е 2005-та, а ние сме в Загреб, по чиито улици се виждат възпоменателни табла за жертвите на войната с Югославия. Постепенно разговорът ни навлиза в академична плоскост. Всеки говори на своя език – нали уж ни е общ. Когато стигаме до философията на Имануел Кант, в един момент преставам да разбирам какво казва македонският професор. Разрешаваме проблема, като продължаваме дискусията на английски. На този чужд и за двама ни език се разбираме безпроблемно. След тази случка никой не е в състояние да ме убеди, че няма македонски език.
Петнайсет години по-късно България вече е част от Европейския съюз и в това си качество е наложила вето върху членството на Северна Македония в него.
Причините страната ни да не желае югозападната ни съседка да стане част от ЕС са многообразни, а акцентите в тях – променливи.
Широко разпространено в България например е схващането, че македонският език е изкуствено създаден и е просто диалектна разновидност на българския с внесени в нея сръбски елементи. Затова и телевизиите рядко превеждат от македонски, оставяйки зрителите да се мъчат да схванат смисъла на казаното. В меморандума от 2020 г. страната ни дори поставя условие езикът да се нарича не македонски, а „официален език на Република Северна Македония“.
Същото се твърди и за самата македонска нация – че македонците всъщност са българи, коварно поставени под сръбско влияние с помощта на Съветския съюз. България иска Северна Македония да приеме, че историята на двете страни до 1944 г. е обща. И не приема компромисния вариант, предложен от съседите, че историята не е точно обща, но е споделена. А за каква идентичност може да става дума, ако нямате право на история?
Напоследък обаче страната ни не приема обвинението на съседите, че поставяме под въпрос езика и идентичността им. А реториката на премиера Кирил Петков внушава, че такъв проблем изобщо няма. Междувременно „опорните“ точки у нас вече са станали други – против „езика на омразата“ в Северна Македония, защита на правата на българското малцинство там и вписването му в македонската Конституция.
Нека разгледаме тези „опорни точки“.
Още в първия абзац на основния закон на Северна Македония се признава съществуването на „албанците, турците, власите, ромите и другите националности, които живеят в Република Македония“. Българите не са включени в това изброяване, но пък и то не е изчерпателно.
Колко всъщност са българите в Северна Македония, е въпрос, на който е трудно да се отговори. Според официалните данни от преброяването през далечната 2002 година като българи са се самоопределили едва 1417 души. След влизането на страната ни в ЕС десетки хиляди македонци кандидатстват за българско гражданство, защото по този начин могат по-лесно да пътуват и работят на Запад. Според евродепутата от ГЕРБ Андрей Ковачев към февруари 2021 г. македонците с български паспорти са над 140 000 души.
Етнически българи ли са тези хора? Формално – да, защото, за да получат българско гражданство, те са декларирали български етнически произход. Въпреки че за някои от тях тази процедура е била унизителна, никой не ги е карал насила. Така някой би могъл да си помисли, че като не допуска Северна Македония в ЕС, България си „отглежда“ свое малцинство там.
Как стои въпросът с македонците в България?
За разлика от Конституцията на Северна Македония, българската определя страната ни като единна в национално отношение държава. В нея не се допускат не само различни националности, но и етнически малцинства. Макар да е добре известно, че в България има компактни етнически малцинства.
Впрочем има определена историческа логика конституциите и на двете страни да се различават в отношението си към малцинствата. На фона на кървавия разпад на Югославия Македония има потребност да се предпази от сепаратистки тенденции. Затова е склонна да предостави множество права на малцинствата на територията си, особено на етническите албанци.
В България в началото на 90-те са още пресни спомените от т.нар. Възродителен процес и от насажданите внушения, че българските турци могат да поискат населяваните от тях райони да преминат към Турция. Три десетилетия по-късно следва да е ясно, че нито някой иска да „къса парчета“ от българската територия, нито малцинствата престават да съществуват, ако са официално непризнати. Конституцията ни обаче си остава същата.
А колко са македонците у нас, не знаем, защото отказваме не само да ги признаем, а дори да ги броим.
Според преброяването от 2001 г. самоопределящите се като македонци са 5071 души. Преди преброяването през 2011 г. обаче ВМРО инспирира скандал, който доведе до оставка на тогавашната директорка на НСИ Мариана Коцева и до промяна на анкетната карта на преброяването. Повод за възмущението на националистите беше, че въпросникът за преброяване дава свобода човек да се определи като българомохамеданин, македонец, гагауз, влах или африканец. И въпреки че у нас действително има представители на всички изброени общности, останаха само следните опции за етническа група – „българска“, „турска“, „ромска“, „друга“ (тук може да се уточни конкретният етнос, но това не влиза в общата статистика) и „не се самоопределям“.
Резултатът от отнемането на възможността за самоопределение може да се окачестви като провал на преброяването. Ако през 2001 г. по-малко от 25 000 души не са отговорили на въпроса за етническата си принадлежност, през 2011 г. броят им нараства до 683 590, или 9,28% от населението на страната. Само в област Смолян (където през 2001 г. впрочем няма нито един македонец) делът на неотговорилите е близо 22%. След като излязат резултатите от последното преброяване, пак няма да знаем колко са македонците в България, защото отново няма да сме ги преброили.
В какво се състои „езикът на омразата“ в Северна Македония по отношение на България?
За разлика от вторачването в историята, борбата с езика на омразата изглежда европейски и е адекватна на съвременността. България говори на институциите на ЕС на техния език защо е против членството на Северна Македония. Какво обаче се разбира под „език на омразата“ в случая?
Не може да се отрече, че в съседката ни има прояви на национализъм, враждебно отношение към България, посегателства върху паметници, свързани със страната ни, макар тези прояви да не са израз на официалната политика на страната. „Болката“ по отношение на „словото на омразата“ обаче е най-вече спрямо наричането на България „фашистки окупатор“. Това е във връзка с периода 1941–1944 г., когато страната ни, в качеството си на съюзник на Хитлерова Германия, окупира и анексира територията на Вардарска Македония, Пирот и Беломорието. Спасявайки „нашите си“ евреи, българските власти пращат в лагерите на смъртта 11 343 евреи от новоприсъединените територии, 7132 от които са от Вардарска Македония, освен това отнемат жилищата и цялото им имущество.
Този факт, разбира се, не е основание 80 години по-късно българите да продължават да бъдат наричани фашисти – по същия начин, както съвременните германци не могат да бъдат наричани националсоциалисти заради престъпленията на Хитлеровия режим. За разлика от Германия обаче, България не е поела историческата си отговорност. Германия не възразява периодът на националсоциализма да се изучава в училищата на всяка страна, дори напротив. А България изисква от Северна Македония да промени представянето на този период в учебниците си по история.
Независимо с какви аргументи се прави, недопускането на Северна Македония в ЕС се представя като „защита на българския национален интерес“.
Ала какъв е той? Говорещите за „български национален интерес“ обикновено представят България като държава, която трябва с гордост да отстоява собственото си достойнство срещу по-силните – ЕС, НАТО, САЩ, международни институции. Такава представа за национален интерес обаче е в интерес най-вече на… Русия, която се опитва да отслаби ЕС и да попречи на разширяването му, за да запази собственото си влияние сред страните от бившия Източен блок.
Едва ли е в интерес на българската национална сигурност македонски граждани да се сдобиват с български паспорти единствено с цел да могат да пътуват свободно. Това са хора, които нямат връзка със страната ни, но ако някой от тях извърши престъпление в чужбина, то ще се „пише“ на нашата „сметка“. В интерес на българите е да могат да пътуват във възможно повече от съседните страни, без да плащат роуминг, да поръчват стоки от тях, които не се облагат със скъпи мита, да няма политическо напрежение със съседите.
След визитата на Кирил Петков в Северна Македония
двете страни са поели ангажимент за самолетна линия между София и Скопие, която да тръгне до два месеца. Това не е особен дипломатически пробив (и няма как да бъде, понеже след Консултативния съвет Петков не разполага с особена свобода), но е добро символно начало. По-сериозен дипломатически пробив е решението България да приеме Северна Македония да се нарича само така, без „Република“ отпред, с което отпада още едно от многобройните условия на страната ни.
Още преди срещата Кирил Петков беше обявил идеята си за тематични междуправителствени работни групи. Тази идея може да изглежда куха, но да не забравяме, че посредством работни групи Петков успя да се справи с почти невъзможната задача за сформиране на коалиционно правителство между четири политически субекта в – меко казано – сложни отношения помежду си. Така че не е изключено и този път да има полза от групите. Особено ако в тази по историческите въпроси влязат експерти като Стефан Дечев и Румен Аврамов, а не агенти на ДС като Георги Марков (историка), които биха предпочели и България, и Македония да са под влиянието на Русия.
И двете страни си имат „трески за дялане“.
България е първата страна, признала независимостта на Северна Македония. Иронично, тя е и последната, която стои на пътя ѝ към членство в ЕС.
Ако търсим вината единствено у другия, това може да продължава вечно. Да, югозападната ни съседка, особено преди години, се характеризираше с мегаломански изблици, типични впрочем за една новосъздадена държава. (И все пак паметникът на Александър Македонски беше демонтиран от летището в Скопие преди три години, а този на Орфей на софийското летище си стои.)
В стремежа да утвърдят националната си идентичност македонците имат нужда от герои и врагове. Както впрочем и ние. България реагира на тези прояви на Северна Македония като тийнейджър, който приема твърде на сериозно детинщините на по-малкото си братче или сестриче. И иска на всяка цена то „да си получи заслуженото“. Нека си припомним какво казват родителите в такива случаи: по-умният отстъпва първи.
Неизбежният срив на пазара на криптовалутите ще тласне американската политика в още по-страшна посока.
Да се правят прогнози за предстоящи социални и политически катастрофи е хазартно начинание, защото повечето от вълнуващите неща в историята не са били предвидими. Но може да се опитаме да чертаем исторически паралели въз основа на общи икономически или културни тенденции. В САЩ през 2022 г. имаме ожесточена и разрастваща се културна война в комбинация с огромен ценови балон на активите, който от две години се подхранва с пари от държавни стимули – и всичко това е на гърба на невероятно слаба реална икономика, разгромена от пандемията. Ако смятате, че ядосаните бели мъже са били страшни през годините на управлението на Тръмп,
само изчакайте, докато се спука криптобалонът.
Да поразсъждаваме върху това. В основата на всичко, което се случва сега в САЩ, стои някаква къснокапиталистическа нихилистична политика, движена изцяло от културни войни – едно почти примитивно бягство от рационалността, резултат от половин век нарастващо неравенство и разпадаща се вяра в неефективните публични институции. Американската мечта е мъртва: децата вече не се справят по-добре от родителите си. Край и на мечтата за домакинство, което се издържа с дохода на един човек. На нейно място имаме гиг икономика, съкрушителни студентски кредити, смърт на синдикатите и всеобща несигурност. Богатите са невъобразимо по-богати, а всички останали въртят на място колелото.
Републиканците отговориха с културни войни, вместо реално да се заемат с преразпределяне на богатствата. И това, по ирония на съдбата, им се получи, защото институциите, които могат да възпрепятстват засилването на тази войнствена политика, са същите, които в момента линеят. Технологичните промени и разрояването на основните медии засилиха разделението ни на враждуващи политически лагери – идентичностно противопоставящи се племена, които още повече радикализират електоралната политика и на свой ред биват радикализирани от нея в един безкраен порочен кръг.
Такава е земята под краката ни в САЩ днес. И в тази почва през пролетта на 2020 г. покълна пандемията. Икономиката за кратко спря и настана паника, а след това правителството изсипа много пари за стимули, с което успешно предотврати нова Голяма депресия. Дотук добре. Ефектът от това обаче е, че в САЩ просто има много повече пари, отколкото преди. Тези пари се вляха във всякакъв вид активи – акции, недвижими имоти, какво ли не. И подхранват странни балони – от онези, които се раздуват, когато хората отчаяно търсят спасение.
Мийм акциите (като тези на GameStop, които хвръкнаха и после се сринаха) и техните графики нагоре и надолу се превърнаха в ярка илюстрация на факта, че схемите „напомпай и зарежи“ не могат да изпълняват ролята на функционираща система за обществено осигуряване. Още по-значителен е възходът на криптовалутите (и в по-малка степен на NFT – ефимерните онлайн произведения на изкуството, чиято стойност вече се доближава до тази на целия традиционен пазар на изкуство в САЩ). Криптото вече струва трилиони долари. Цялата тази стойност се основава не на някаква фундаментална полезност, а по-скоро на идеята, че винаги ще има някой друг, който ще дойде и ще плати повече, отколкото вие сте похарчили за вашето крипто. Това ще свърши зле.
Наричат ги „криптовалути“, но те очевидно не са валути.
Стойността им се колебае твърде много, за да бъдат полезно средство за размяна. Какво са те тогава? Едни колекционерски, чисто спекулативни обекти с нулева себестойност. Ако купите акция, вие се сдобивате с частичка от даден бизнес; ако купите къща, дори цената ѝ да падне, ще продължавате да имате къща. Ако купите биткойн, вие получавате едно заглавие на парче компютърен код, което не може да ви бъде полезно с нищо, освен ако някой друг не бъде някак убеден да ви даде пари за него. В разгара на манията, в която се намираме сега, цената на тези въображаеми активи има тенденцията да расте, защото колективната обществена нагласа е, че цените ще растат. Когато тази нагласа се промени – дали поради страх, или някакво събитие, което ще провокира притежателите на криптовалути да ги обменят за кеш, – цената им ще се сгромоляса. Тази базисна динамика е демонстрирана милиони пъти във финансовата история, често чрез активи с много по-голяма реална стойност от криптовалутите.
Те, както и мийм акциите, са лош заместител на американската мечта. Една функционираща нация би прекратила умишленото манипулиране на границите на избирателните райони, би реформирала начина, по който се финансират предизборните кампании, би сложила край на филибъстъра (тактика, използвана в Сената на САЩ за забавяне на гласуване по дадена тема или задушаване на дебата по нея – б.пр.), би премахнала недемократичния Сенат на САЩ, би обложила свръхбогатството, би изградила система за обществено здравеопазване и социално осигуряване, за да гарантира, че никой в нашата много богата страна няма да пропадне през финансовите пукнатини на живота и да бъде погубен. Но това не е американският начин. Американският начин е да аплодираме малкото свръхбогати късметлии, да ги героизираме и да търсим как да станем като тях, въпреки че подобно нещо е математически невъзможно. Вместо социализъм ние дадохме на хората криптовалута. И те – поне по-голямата част от тях – я купуват не заради някаква възвишена вяра в технофутуризма, а защото мислят, че това е начин да забогатеят бързо на достъпна цена.
Криптото е просто модерен лотариен билет.
Но докато за лотарийните билети плащате някаква малка сума еднократно, криптото ще се изстреля до луната, а после с трясък ще катастрофира в канавката. Може би най-горчивата ирония е, че докато обикновените хора се тълпят на опашка за криптовалути, смятайки, че това е утопичната земя на възможности за малкия човек да припечели пари, в действителност цялото нещо в голяма степен се контролира от малък картел богати инвеститори. Точно както всичко останало.
Крахът на криптовалутата неизбежно ще настъпи – по същата причина, поради която всички схеми на Понци в крайна сметка рухват: няма безкрайно количество нови хора, готови да плащат постоянно растящите цени на нещата, които притежавате в момента. По-интересният въпрос е не дали множество дребни инвеститори ще загубят много пари от своите криптоинвестиции, а какво ще стане след това.
Ето какво ще се случи, когато стотици хиляди инвеститори се разорят от криптосрива:
Те ще се радикализират. Това няма да се почувства като обикновен ценови спад, тъй като за най-ревностните си привърженици криптото е много повече от обикновена инвестиция – то е изход от американския капан. То е наличие на възможност, шанс за икономическа мобилност, утвърждаване на идеята, че виe, редовият трудов човек без връзки, можете да отскочите от дъното към върха благодарение единствено на собствените си рационални решения. Когато този мит бъде разбит, ще последва разочарование от американската система. За съжаление, предвид реалността в момента, тези новообезверени, радикализирани, гневни и разорени хора ще са много по-склонни да се обърнат към фашизма, отколкото към социализма.
Криптото – това портфолио от безполезни в същността си онлайн жетони – вече се крепи почти единствено на мит. Стойността за потребителя е толкова мъглява, че когато тя се стопи, почти всяка произволно съчинена история ще може да послужи за достоверно обяснение. Беше Федералният резерв! Правителството! Левите, които мразят предприемачеството! Бяха тъмните и коварни сили на сенчестата дълбока държава! Всичко ще свърши работа. И ще насъска още повече онези предшественици на повярвалите в криптото като добър заместител на американската мечта – тълпата читатели на спортни сайтове, технологични либертарианци и хора, които купуваха сребърни кюлчета от Алекс Джоунс, преди да се преориентират към биткойн.
Криптоевангелистите са силно увлечени по някакво нюейдж либертарианство и антиправителствено десничарство, но когато видят как финансовите им мечти се изпаряват, вероятно ще прицелят отмъщението си към всичко, което така или иначе вече презират. В по-широк смисъл това ще доведе до голям брой нови ядосани, огорчени, разочаровани и обезнадеждени хора, които са твърде затънали в културните войни, за да се обърнат към солидарността вместо към омразата.
Така че, ако напоследък се забавлявате с крайностите на времето, в което живеем, помислете
как точният момент на срив на криптовалутите може да постави под съмнение базисното съществуване на американската демокрация.
Ако катастрофата се случи, да речем, шест месеца преди президентските избори през 2024 г., това може да е достатъчно, за да върне Доналд Тръмп или някого от неговите послушници обратно в Белия дом и да отрови още повече обществените дебати с ярост и отмъстителност. Забавна тема за спекулиране.
Спецификата на тези промени, разбира се, е непредвидима. Но съм достатъчно уверен да кажа, че когато след време погледнем назад, ще видим криптото като гаргантюански балон, който – както капитализмът винаги прави – е заличил спестяванията на много обикновени хора, които не могат да си позволят такива загуби, а е оставил богатите предимно незасегнати. И всичко това, защото успя да убеди обикновените хора да повярват, че този път е различно. Заблудата, че спасение от капитализма може да се намери в нов, по-умен капитализъм, е невероятно съблазнителна и винаги погрешна. Да се надяваме, че ще се измъкнем, преди да е станало твърде късно.
In These Times е независимо прогресивно издание, поддържано финансово от своите читатели. Създадено е през 1976 г. от журналиста и историк Джеймс Уайнстийн с цел да насърчава демокрацията и икономическата справедливост, да разпространява идеи за по-хуманен свят и да предоставя трибуна за дебат относно политиките, които формират бъдещето.
Изборът на председател на Върховния касационен съд мина във видимо спокойна атмосфера. Поне привидно. Но въпреки маските, които членовете на Висшия съдебен съвет носеха, очите им, погледите им, зачервените им лица, когато задаваха въпроси или изказваха мнение, както и някои гримаси издаваха напрежение и колизия между това, което казват, и онова, което мислят и чувстват по време на заседанието в петък, 14 януари. То продължи 7 часа, с две кратки прекъсвания, и премина без обсада на Съдебната палата, без скандирания и дюдюкания, каквито имаше по време на избора на главен прокурор през 2019 г. Само няколко репортери смутиха душевното спокойствие на Иван Гешев на влизане в сградата с въпрос ще подаде ли оставка, както го призова в специална декларацията управляващото мнозинство от трибуната на Народното събрание само час преди началото на заседанието на ВСС. Време достатъчно, за да стигне „новината“ и до кадровиците в съдебната власт.
Единомислието на съдийската колегия при гласуването бе разбираемо след безапелационната подкрепа за съдия Галина Захарова от Общото събрание на ВКС, издигнало нейната кандидатура. В доклада на Комисията по професионална етика тя бе представена почти като икона, казано без грам ирония – като блестящ професионалист с отлична подготовка и управленски умения, като креативен, толерантен и етичен съдия, който правораздава безпристрастно и независимо. И в очите на колегите си магистрати от ВСС, които обявиха мотивите си защо ще гласуват за нея, Захарова изглежда освен безупречен и с чувство за отговорност професионалист, и добър човек, способен на емпатия към проблемите на колегите си, смела и с кураж да отстоява непопулярни позиции и решения.
При представянето на своята концепция Галина Захарова бе лаконична, прецизна, сдържана, но заедно с това – категорична в мнението си, че ВКС съд е конституционно регламентиран орган, който уравнява практиката на съдилищата и осигурява еднаквото проявление на закона. Защото „противоречивата съдебна практика е бич за независимостта на съдебната власт и създава впечатлението, че законът се прилага по един начин спрямо едни и по друг – спрямо други“.
Освен това съдия Захарова открои ясно огромната разликата между ръководител на съд, който е пръв сред равни, и отношенията в структури с йерархична зависимост, които налагат необходимостта да се контактува хоризонтално, включително и с останалите власти. Тя подчерта проблемите, които се създават, когато представители на едната власт вземат отношение към действията на другите власти. Но беше категорична, че ВКС не участва нито видимо, нито прикрито в сфери от изключителната компетентност на другите власти. Тя пое и риска да се обяви против прекалено дългите 7-годишни мандати на „тримата големи“ в съдебната власт – заради опасността от утвърждаване на командно-административни практики и поведение.
В контекста на високата оценка за Галина Захарова някои от въпросите към нея, зададени от членовете на ВСС, не изглеждаха особено важни. Други – дребнави. Трети прозвучаха обидно инфантилно, като въпроса на председателя на Върховния административен съд Георги Чолаков какъв тип ръководител ще бъде Захарова, ако бъде избрана – кабинетен или ще решава и други проблеми? Но затова пък той патетично декларира: „Зад нея стоят всички колеги от ВКС. Кои сме ние да кажем, че няма да изберем техния кандидат?“
Множество въпросителни постави безусловната подкрепа, която главният прокурор и колегите му във ВСС изразиха за Захарова. Иван Гешев зададе въпрос за мястото на прокуратурата в съдебната система и видимо доволен от отговора на Захарова, също реши да засвидетелства с лично изявление правото на самоуправление на съда, което той като прокурор никога не бил поставял под съмнение. А Гергана Мутафова от прокурорската колегия на ВСС поздрави колегите си, че са направили в края на мандата си „голям шлем“, като са успели да изберат главен прокурор, председател на ВАС, а сега – и председател на ВКС. В края на заседанието ВСС гласува да предложи на държавния глава да подпише указ за назначаването на Галина Захарова. Тя ще поеме поста от Лозан Панов след изтичането на мандата му през февруари.
Поканихме трима магистрати и бивши председатели на Съюза на съдиите в България – Мирослава Тодорова, Нели Куцкова и Калин Калпакчиев – да коментират кратко пред „Тоест“ избора на нов председател на ВКС.
Как ви изглежда подкрепата за съдия Захарова от представителите на всички колегии във ВСС и щеше ли резултатът от днешното заседание да е същият при една друга обществено-политическа конюнктура? Ако гласуването за избора на Георги Чолаков за председател на ВАС през 2017 г., по думите на Лозан Панов, е било „избор на тишината“, то как бихте определили гласуването за Галина Захарова?
Н.К. При една толкова силна кандидатура, подкрепена от всички съдии във ВКС, това беше избор на разума. Независимо какви са били мотивите на отделните гласуващи.
К.К. Изборът на съдия Захарова за председател на ВКС е решителен пробив за утвърждаване на съдийското самоуправление. Това е първият случай след 1989 г., в който висш ръководител на съдебната власт не е посочен от политическата власт. Случилото се е резултат от конкретната политическа конюнктура, в която липсва доминиращо политическо мнозинство, но също и на непрестанните усилия на съдийската общност през последните две десетилетия за удържане на съдийската независимост. Изборът на Галина Захарова е шанс за ускоряване на процесите за реформиране на съдебната власт.
М.Т. Разликата между избора на съдия Захарова и изборите на предходните председатели на върховните съдилища и главни прокурори е, че нейният се проведе изцяло там, където е редно да бъде – в общността на върховните съдии, които обмислиха на кого да гласуват доверие. Към номинацията и избора на съдия Захарова нямаха отношение нито изпълнителната власт, нито каквито и да било сочени за кукловоди фигури с корупционно влияние. В този смисъл, независимо от пълното единодушие на пленума на ВСС при гласуването, което винаги е подозрително, процесът на избор беше прозрачен, убедителен като резултат и съобразен с конституционния модел – да няма външни вмешателства.
За мотивите на мнозинството да се съобразят с позицията на съдиите от ВКС могат да се формулират различни обосновани предположения – че е било проява на инстинкт на самосъхранение; че обмислят ходове за неутрализиране на демократичния пробив; че са подценили значението на този избор с оглед на вече постигнатото влияние в съдебната власт с назначенията и повишенията. Така или иначе, успехът не само за правната общност, но за всички български граждани, е безусловен. За председател на ВКС е избран съдия, който е доказал в дългогодишната си практика на всички съдебни инстанции своя висок професионализъм, задълбочена правна култура и човеколюбие. Самият факт, че е избран съдия, който никога не се е „отърквал“ във властта и не е показвал стремеж да бъде забелязан и удостоен от нея, има огромен морален потенциал и се надявам, че силно ще окуражи съдиите.
Случайно съвпадение ли е, че точно преди началото на заседанието на ВСС партиите от управляващата коалиция излязоха с декларация, в която призоваха главния прокурор Иван Гешев да подаде оставка? Както и оповестяването на отнемане на достъпа до класифицирана информация „строго секретно“ на Сотир Цацаров?
Н.К. Не знам, а и не се наемам да гадая дали е съвпадение, или е предварително подготвено. Ще трябва да зададете въпроса си към авторите на тези действия. Но съм сигурна, че съдия Захарова също не е знаела.
К.К. Вероятно съвпадението на описаните събития е случайно, но същественото е, че липсата на силен политически монопол осигури благоприятна обществено-политическа ситуация, в която натискът над Съдебния съвет беше разхлабен. Мнозинството във ВСС, което досега е доказало, че действа в съгласие с интересите на излъчилите го политически партии, нямаше друг ход, освен да подкрепи предложения от върховните съдии кандидат за председател. Не без значение е и фактът, че съдия Захарова беше излъчена със съкрушителното пълно съгласие от всички съдии от ВКС, а също и нейната респектираща професионална компетентност и всепризнат морален авторитет.
М.Т. Не мога да коментирам мотивите на партиите да излязат с декларация в същия ден, както и оповестения отнет допуск до класифицирана информация на Сотир Цацаров, защото нямам право, а би било и спекулативно – не разполагам с информация. Но Вашият въпрос, който не е изолиран от коментарите в медиите и социалните мрежи, показва, че администрирането на съдебната власт досега е създало впечатление, че е силно зависимо от политическата конюнктура. Това означава, че въведената с Конституцията съдебна независимост е била уязвена и не е била убедителна в очите на хората, а това крие допълнителна опасност, наред с основната, свързана с овладяването на съдебната власт. Обаче, както вече казах, историята на поведението на мнозинството на ВСС не позволява да бъде отхвърлено с лека ръка предположението, че и двете събития са част от причините за пълното единодушие при избора на председател на ВКС.
Изказването на Иван Гешев за Галина Захарова прозвуча като предложение за сделка – днес имате моята и на колегите ми подкрепа, утре очакваме от Вас същото за прокурорската колегия. „На луд“ ли се прави Гешев, или наистина очаква от председателката на ВКС и съдийската колегия да го подкрепят при обсъждане на евентуалното му отстраняване от поста на главен прокурор?
Н.К. Аз не тълкувам така изказването на г-н Гешев. На мен ми прозвуча като „ние не се месим на съдиите, вие не се бъркайте на прокурорите“. Но може би Вие сте го разбрали по-правилно.
К.К. Процедурата за избор на председател на ВКС беше действително прозрачна, без втори план и договорки, което на фона на утвърдената традиция е трудно за вярване. Помним как беше избран главният прокурор Цацаров, а и всички главни прокурори и председатели на върховните съдилища преди него – политиците дори не криеха прякото си вмешателство. Мисля, че изказването на главния прокурор е неумел опит да излезе от неловката и безизходна за него ситуация.
М.Т. След публикуването на записа, в който след прослушване без специални средства се разпознаваше гласът на бившия премиер да казва, че г-н Гешев му признал, че „обича да се прави на луд“, но отбелязал в същото време превъзходството на г-н Борисов при използването на споменатото „умение“, за съжаление, никой не би могъл обосновано да Ви възрази, че допускането Ви е несъстоятелно. Обяснението на г-н Борисов в изтеклия запис и досега не е опровергано – нито като автентичност, нито като достоверност на съдържанието. Затова е съвсем понятно, че понякога всичко, което ни се струва неразбираемо в позицията на българските официални власти, го препращаме към този тъжен епитаф за държавността – „правим се на луди“.
При всички положения репликата на г-н Гешев, дори да издава подобно очакване, изобщо не може да е информативна за последиците от избора на председател на ВКС. Никой не е спечелил индулгенция миналия петък. Усилията на съдийската общност ще продължават да бъдат насочени все в същата посока: независимост на съда и ясни механизми за отчетност и отговорност на прокуратурата, респективно на главния прокурор като връх на йерархичната система. На все по-широк кръг от хора става ясно, че не може да се говори за реципрочност между администрирането на съда и управлението на прокуратурата.
Галина Захарова посочи в отговор на зададен към нея въпрос, че промените в Закона за съдебната власт не са произвели никакъв ефект, защото не са били приети във вида, в който са внесени в Народното събрание. Как трябва да се промени ВСС и какви трябва да са правомощията му, за да не се възприема единствено като кадровик в съдебната система, а да гарантира нейната независимост и ефективност?
Н.К. На този въпрос не може да се отговори с две-три изречения. Темата е огромна и сложна. Понеже не съм слушала цялото заседание, не знам по кой точно въпрос съдия Захарова е посочила промените в ЗСВ като неудачни. Със сигурност няма как да е за целия закон, който се състои от стотици разпоредби.
Малко преди Нова година Управителният съвет на Съюза на съдиите проведе една бърза онлайн анкета сред членовете си – по въпросите за структурата и функциите на ВСС, за конкурсите, атестациите и други въпроси, касаещи съдилищата. Колегите са критични към действащата законова уредба на ВСС, но идеите за конкретни промени са различни. Очевидно предстоящите изменения ще трябва да бъдат обсъждани задълбочено, компетентно и далновидно.
К.К. Висшият съдебен съвет трябва окончателно да се раздели на два самостоятелни съвета – един за съдиите и отделен за прокурорите. Правомощията на съдийската колегия трябва да бъдат ограничени за сметка на общите събрания на съдиите и ползващите се с тяхното доверие председатели на съдилища. Реформирането на ВСС, както и цялостната промяна на правилата за избор и повишаване на съдиите, трябва да се мисли като система от мерки, които трябва да се приемат от Народното събрание при отчитане на становището на съдийската общност.
М.Т. Не съм съгласна, че промените в съдоустройствените правила – имам предвид последните изменения на Конституцията с разделянето на ВСС на две колегии и съответните изменения в Закона за съдебната власт с разширяване на съдийското самоуправление – не са произвели никакъв ефект. Вярно е обаче, че не постигнаха в пълнота целите си именно защото предлаганата система от мерки беше частично и избирателно възприета, така че да не бъде засегнат моделът на прокуратурата и да не се ограничи влиянието на главния прокурор върху съда, а по този начин – и върху всички останали сфери на обществения живот.
Конституцията трябва да се промени така, че в състава на прокурорската колегия обществената квота, избирана от НС, да има категорично мнозинство и да се състои от професионалисти, които биографично са доказали своята съпричастност и компетентност по отношение на проблемите на правовата държава и независимостта на съдебната власт. В същото време в съдийската колегия на ВСС обществената (политическата) квота следва да бъде намалена до степента, която позволява удовлетворяване на международния правен стандарт всички въпроси от управлението на съда да се решават от орган, в който съдиите, избирани от съдии, са мнозинство.
Вече стана дума, че е необходимо ясно да бъде проведено разграничението между двете магистратски професии – прокуратурата и съда. Прокуратурата, за разлика от съда, е йерархична система и по дефиниция – за да изпълни своята задача да разкрие престъпленията и да привлече към наказателна отговорност извършителите – се изисква да си взаимодейства успешно с изпълнителната власт (най-вече с МВР). Това означава, че дейността на прокуратурата е сърцевината на наказателната политика на държавата. По конституционен модел (чл. 105, ал. 1) правителството ръководи и осъществява вътрешната политика на страната, а наказателноправната политика е много важна част от нея. Следователно между прокуратурата и правителството не може да има китайска стена. Нищо от това обаче не е валидно за съда. За правовата държава от първостепенна значимост е съдът да е напълно независим от управляващите, за да защити всяко нарушено право, включително от силните на деня.
Втората група от мерки от споменатата система на законодателни изменения е свързана с осигуряване на независимост на органа, който, при достатъчно данни за извършено престъпление от главния прокурор, ще провежда разследване и евентуално ще внесе обвинителния акт срещу него в съда. Съветът на Европа и Европейската комисия изискват този орган да бъде независим и това е постижимо, ако органът не е в структурата на прокуратурата. В рамките на конкретния ни конституционен модел на баланс между властите, без намеса на Велико народно събрание не би било допустимо главният прокурор да бъде разследван от орган, външен на съдебната власт. Това означава, че ако разследващият орган е извън структурата на прокуратурата, но продължава да е част от съдебната власт, то той трябва да бъде съдия.
Ако не ви харесват позициите на партия „Възраждане“ за COVID-19, ваксините и зелените сертификати, тя има и други. До този извод може да стигне човек, в случай че се опита да разбере срещу какво всъщност беше протестът на партията на Костадин Костадинов пред парламента на 12 януари т.г.
От „Възраждане“ обявяват пандемията за измама. Според Костадинов става въпрос просто за „сезонен грип“, а ваксините той обяви от парламентарната трибуна за „експериментални субстанции“. Както обаче установи разследване на Мария Цънцарова, излъчено по bTV, поне четирима от 13-те депутати от партията са ваксинирани срещу вируса. Включително секретарят на парламентарната група Николай Дренчев, който нарича ваксините „експериментална течност“ и цитира Атанас Мангъров, че ако не му опрат пистолет в челото, няма да се ваксинира. След като става ясно, че са разкрити, ваксинираните депутати от „Възраждане“ се оправдават, че семействата им са ги принудили да го направят или че са искали да защитят близките си.
Очевидно според тях близките заслужават защита, но гражданите – не.
В опит да излезе от тази конфузна ситуация, Костадинов обяви ваксинирането за нещо в сферата на личния живот – „въпрос на грижа за личното здраве и личната хигиена“, като къпането и рязането на ноктите. От което могат да се направят два извода – че или според председателя на „Възраждане“ е в реда на нещата депутатите от партията му да ходят на работа понамирисващи и с неизрязани нокти, или смята ваксините за необходимост, каквато е и личната хигиена. Хигиената впрочем прекрасно илюстрира как понякога частното е и публично. Поради което и имунизирането не е единствено въпрос на личен избор, доколкото засяга цялото общество.
Репортажът на Цънцарова беше излъчен в навечерието на протест, организиран от „Възраждане“, срещу зелените сертификати и всички мерки за ограничаване на пандемията. От парламентарната трибуна Костадинов в пряк текст плашеше как симпатизантите на партията му ще нахлуят в парламента, агитирайки ги по този начин да осъществят римейк на щурма на последователите на Доналд Тръмп в Капитолия от 6 януари 2021 г. Ако цитираме известната фраза на Карл Маркс обаче,
този път историята се повтори като фарс.
Протестът се случи в деня, в който регистрираните заразени у нас за първи път от началото на пандемията надминаха 7000 души. Платени от „Възраждане“ автобуси докараха демонстранти от цялата страна, които, както може да се очаква, бяха без маски. В интерес на истината, много от представителите на силите на реда, охраняващи протеста, също не носеха маски.
Самият Костадинов не можа да присъства на „щурма“, с който плашеше от седмици, тъй като се оказа в карантина, окачествена от него като „домашен арест“. Това стана, след като на участниците в Консултативния съвет за национална сигурност при президента, сред които беше и Костадинов, им бе предписано да се самоизолират поради положителния тест за коронавирус на председателя на Народното събрание Никола Минчев. Лидерът на „Възраждане“ заподозря в това пъклен план, чиято единствена цел е да не бъде допуснат лично той на протеста.
На площада ритуално беше обесена… маска.
Звучаха възрожденски песни, тъпани, народна музика и химнът на България. Докато едни протестиращи казваха, че не са против ваксините, а против сертификатите и мерките, други повтаряха конспиративната теория за връзката между имунизирането и 5G. Много от плакатите и скандиранията всъщност „разбиваха отворена врата“. „Няма да позволим децата ни да бъдат насилствено ваксинирани!“, „Не на задължителното ваксиниране!“, чуваше се от протеста, а в същото време ваксините са доброволни и няма планове да престанат да бъдат такива. Гневни родители настояваха децата им да ходят на училище. Понастоящем обаче всички деца ходят на училище, освен карантинираните и онези, които поради желанието на родителите си се обучават онлайн.
Използването на децата като аргумент беше част от стратегията на „удряне на чувства“ – поради липса на сериозни рационални аргументи. Един от плакатите гласеше „Те убиват и вашите деца“, от което не става ясно нито кои са „те“, нито как точно убиват децата. Жена, представила се за майка, крещеше: „Господа полицаи, питам – имате ли сърца?“ Патриотичната реторика също се целеше в чувствата на аудиторията, с възгласи за „народа“, „суверена“, против „разделянето на българи срещу българи“.
Според протестиращите обаче журналистите явно не са българи.
С това може да се обясни агресията към присъстващите екипи на някои медии. Видимо уплашените репортерки на bTV и „Нова телевизия“ бяха многократно блъскани, а множеството скандираше: „bTV – фалшиви новини“ (вероятно заради репортажа на Мария Цънцарова за ваксинираните депутати от „Възраждане“, в който нямаше нищо фалшиво).
На два пъти демонстранти се опитаха да щурмуват сградата на Народното събрание, но без успех, въпреки че силите на реда бяха без щитове, каски и палки и изглежда, бяха инструктирани да избягват всякакво насилие. Липсваха и огражденията, познати от предишни протести, така че участници в „щурма“ успяха да се промъкнат до самия вход на сградата, гледката пред който може да се обобщи с перифраза на известната реплика от филма „Опасен чар“ – „протестиращ, полицай, протестиращ, полицай“.
След като до множеството стигна известният от часове факт, че парламентът на практика е празен, част от демонстрантите се насочиха към Министерството на здравеопазването, където техни представители проведоха безсмислен разговор със здравната министърка, тъй като исканията им бяха по дефиниция неосъществими. Така протестът се разпръсна и утихна, след което участниците бяха извозени до родните им места.
Ако след всички лозунги и декларации не успявате да схванете какво точно искат от „Възраждане“ и как си представят осъществяването му, проблемът не е „във вашия телевизор“. Като всяка екстремистка партия „Възраждане“ е развила своеобразен „новговор“ (по Джордж Оруел),
използвайки речника на либералната демокрация, която отрича.
Говори се например против „нарушаването на човешките права“, а както крайнодесните, така и крайнолевите партии (в известен смисъл „Възраждане“ може да се причисли и към двете) смятат човешките права за „либерална измислица“. Призовава се за защита от „дискриминацията“, а в същото време се отрича правото на съществуване на цели групи от населението, като ромите и ЛГБТИ хората например. Мерките за ограничаване на вируса се обявяват за „фашизъм“, а „Възраждане“ си е в много отношения неонацистка партия.
Впрочем известно е, че самият Костадинов не е против масовото ваксиниране – през 2017 г. се изказва остро срещу антиваксърството, наричайки го „новото Средновековие“. Недоволството срещу мерките за ограничаване на пандемията беше използвано, за да си осигури партията му парламентарно участие – така, както се използва от много националпопулистки партии по света. По принцип те боготворят реда и дисциплината, но това не им пречи понякога да „обърнат палачинката“ и да почнат да призовават за свобода и човешки права. Ами да – редът и дисциплината са винаги за другите, а свободата и правата – за своите.
Като наблюдаваме превъплъщенията на Костадинов и партията му, е лесно да разберем, че реториката срещу ограничаването на пандемията е само междинна спирка по пътя към властта – след антиромските изблици, кампаниите срещу учебници по родинознание, ЛГБТИ хората и какво ли още не. Тепърва ще има нови поводи за обществено недоволство, които да бъдат яхнати. Или да бъдат произведени единствено за да се яхнат.
Междувременно към деня на протеста на „Възраждане“ пред парламента
починалите от COVID-19 у нас са 31 761 – или един на всеки 205 души,
като имаме предвид последните данни на НСИ за населението на страната ни. При това става дума за жертвите на вируса по официални данни, без да броим недиагностицираните, както и починалите от усложнения, след като системата ги е отчела като „излекувани“. България е на второ място в света след Перу по смъртност от ковид – с 4635 жертви на един милион.
Толкова за „правото на живот“. Затова ни е време не за „Възраждане“, а за проглеждане.
Заглавна снимка: Стопкадър от видеоклип на Кирил Владимиров в YouTube
Дни преди настъпването на новата 2022 година решихме да изненадаме читателите си с това бавно четиво – по-дълго дори от обичайното за нашите стандарти. Текст, който е на ръба на художествената литература и публицистиката, но достойно заема своето място и в двете полета на словото. Това е най-новият разказ на Капка Касабова, публикуван преди месец в 157-мия брой на британското литературно списаниe Granta. На български език излиза за първи път в „Тоест“ в превод на Мария Змийчарова и на самата авторка.
Капка Касабова ни отвежда на границата между две планини, в една сякаш непроходима бездна от време. Разказва ни за най-обикновени хора, чиято необикновеност е в куража, отдадеността и… съдбата да бъдат пазители на древна традиция. Но и производители на най-чистата храна. И макар да го правят тихо, невидимо и някак напук на всичко, измерението на техния труд е огромно – не само за природата, но и за историята. Нашата обща човешка история. Защото в крачките им са хилядолетните крачки на нашите предци.
Приемете този текст като нашия специален новогодишен подарък за вас, читателите на „Тоест“. За много години и пазете жив огъня на колибите си!
На картата планините от двете страни на Горна Места са обсипани с колиби. Всичките си имат имена: Пиронкови колиби, Мангови, Панови, Лешови, Еврови, Манови, стотици колиби. Колиба – древна дума, древен начин на живот. До колибите на картата има мандри, също носещи имената на стопаните си. Всяка махала, дере, чукар, възвишение и ливада из тези планини е одушевена, кръстена на човек или на цяла етническа група: Юруково, Юрукова могила. Понякога имената са на животни или на растения, на занаяти и емоции, породени от далечни събития: Бикови колиби, Конарско, Нунин гроб, Брѐза, Калята, Мусанов чал, Петков връх, Карамандра, Аврамово, Старина, Райчеви поляни, Валявиците, Налбант, връх Грънчар, Злата усойка. По високото има и много кантони – рилски термин, това са бази за дърводобивни работници. Някои топоними са неясни, изгубени като хората, които са знаели значението им: Лееве, Фанос, Нехтеница, Ро̀палица. Вероятно са останки от изчезналия тракийски език. Някои казват, че старото име на Места е Нехта, „бушуващата река“. Най-старите обитатели на Рило-Родопския масив, за които знаем, са бесите – тракийско планинско племе, известно със съпротивата си срещу римската колонизация и с кастата си от жреци, допринесли за възхода на орфизма.
Във всеки квадратен сантиметър на тези планини са кодирани истории. Погълната от картата, си представих какво би било, ако топонимите още бяха живи, ако планините още ехтяха от крави и овце, кози и хора, млади и стари, коне и водопои, налбанти и разказвачи, седнали край огньовете.
Но по здрач планините мълчаха. Мълчаха и когато зората пукваше златна над синьо-зелените гънки.
Река Места пътува през сърцето на Южните Балкани, на равно разстояние от Адриатическо и Черно море. Притисната между планините, Горна Места е тъмна като родилен канал. Минаваш по разлома, без да виждаш нито края, нито началото.
Места започва 230-километровото си пътешествие под най-високото и най-студено място на Балканите – връх Мусала. Докато го катериш, а и само да го гледаш отдалече, разбираш защо се нарича „мус-Аллах“. „Близо до Господ“ на арабски.
Множество малки притоци пълнят Места, но сега бях близо до двата най-големи, с поетично симетричните имена Бела Места и Черна Места. Според местните имената се дължат на белите камъни в коритото на единия приток и черните – в другия. Ерол каза, че не е виждал изворите им, защото, колкото по-нагоре срещу течението се качваш, толкова по-мрачни стават просеките и по-внезапни инцидентите. Както каза един гъбар, Бела Места не е много за ходене, защото там живее Баба Меца. Хора и животни са били пометени през годините от разбушувалата се Бела Места, в чието стръмно корито няма къде да избягаш.
– Бела Места извира от Джеенем дере. Това вече ти казва достатъчно – каза Ерол. Чувала съм, че на турски „джеенем“ значи „адски“.
Ерол беше първият ми контакт в Якоруда, където не познавах никого. Бях го издирила чрез снимките му. Якоруда е красиво планинско градче, известно със съботния си пазар, джамията и църквата, чиито камбани навремето пеели с човешки гласове. Името му вероятно означава „голяма руда“, защото в тази част на Родопите се е добивала руда още в древността. През 50-те години на ХХ в. геолози откриват в запечатаните тунели непокътнати сечива и дори плетени кошове и дървени стълби отпреди римската колонизация, съхранени благодарение на липсата на кислород. На пазара човек може да си купи ръчно изработена тризъба вила от леска, стоманени ножове с дървени дръжки, шалвари от полиестер, произведени в Китай, килими, килимчета и дантелени пердета от „Хиляда и една нощ“, мехлеми, ядки, меден чан за пръч и стрит на прах тамян за нерви. Якоруда сякаш е възседнала планинския масив: на север пред нея е Рила, на юг зад гърба ѝ – Родопите. Якорудските села са в Родопите, а якорудските езера, реки и пасища са в Рила. „Ние се водим повече родопчани – казваха ми якорудчани, – но като се качваме в балкана, сме в Рила.“
Пътят следва реката. Якоруда е изцяло от южната ѝ страна и в града се влиза по няколко моста, което придава някаква тържественост на всяко пристигане дори когато живееш тук. По залез плитката Места блестеше в укрепеното си корито, пълна с боклуци. Трудно ми беше да си представя, че при последното голямо наводнение притоците я изпълнили толкова, че заляла пътища и къщи. Но следващата зима при един пороен дъжд на юг по течението ѝ с очите си видях как се изправя като разбудена ламя и отнася мост.
Якоруда и цялото поречие на Места са дом на пъстра помашка общност, чиято уникална синкретична култура е капсулирала вековни социални, духовни, екологични и етнографски традиции. Много от жените на Места носят типичните многоцветни шалвари, забрадки с рисувани цветя и ръчно плетени елеци и жилетки, а някои по-възрастни мъже носят малка плетена шапка на темето – или каква да е шапка, понякога и през лятото.
Ерол и семейството му държаха хранителен магазин, но истинската му страст беше пейзажната фотография. По-точно казано, истинската му страст беше Рила. Бе слаб, фин човек и носеше пухено яке, сякаш все му беше студено. Но летните вечери тук наистина са като зимни. Ерол бе израснал през комунизма, десетина години преди мен.
Бях помолила Ерол да ми покаже любимото си място, където ходел, като го стегнела шапката – още от дете. Семейството му е от най-видните в Якоруда. По време на държавния терор срещу българските мюсюлмани, цинично наречен „Възродителен процес“, чийто пик е през 1972–1973 г., родителите му отказали да си сменят имената. Пътят по Места бил черен от военни камиони – срещу мирно, невъоръжено население. От всички страни на Якоруда се разположила войска. Някои от мъжете, сред които бащата на Ерол, се криели нагоре по деретата на Бела Места. Един ден пред къщата им се появили войници и с ритници изкъртили вратата. Единият овесил пушка през рамото на Ерол и го сложил пред себе си като щит, с дулото на пищов в гърба му. „Айде сега, момче, да видим къде е баща ти.“ Накарали го да отвори всички гардероби – ако баща му е въоръжен, да застреля първо него. След това Ерол онемял. Една година отварял уста и нищо не излизало. Чак след като го завели при една жена да му лее куршум за уплах, проговорил. По това време започнал да идва на Окото.
Гувнища
Окото е в местността Гувнища. Пътят се вие през ливади и малки борови гори, издига се и се спуска като планинска песен успоредно на Бела Места и свършва в местността Ропалица. Гувнища е на средата на този път, тучна котловина сред прекрасно оформени хълмчета. За да стигнем до нея, оставихме колата на пътя и тръгнахме по едно гористо хълмче – Райна могила.
– Като деца идвахме да търсим жълтици – каза Ерол. – Сега това го правят иманярите.
Дупки в земята и купчини пръст показваха скорошното им посещение.
– Радвам се, че като деца така и не открихме нищо. Така ми остана поне вярата.
Насреща се разстилаха безкрайните Родопи.
– Виждаме Родопите, но сме в Рила. На мен в Рила ми е най-уютно.
Чувах това от много якорудчани, бабечани, хора от родопските села на Места – гъбари, берачи на билки, планинари: „Обичам Рила, Родопите са ми сухи.“
Пътеката навлезе в тунел от дървета. Точно него Ерол наричаше Окото, защото по няколко пъти на ден – например сега, в късния следобед – човек сякаш се взираше в огромен зелен ирис със зеница като светлинен тунел.
Едро влакнесто куче размахваше опашка срещу нас. Лявото му ухо беше отрязано. Зад кучето вървеше кобила, яздена от изпит мъж с плетена шапка. Опеченото му от слънцето лице се сепна, като на човек, който отдавна не е виждал чужди хора. С Ерол се разпознаха от Якоруда и той ни покани да пием кафе в колибата му.
Тогава за пръв път видях отблизо тези къщи с човешки имена. Някои имаха чардаци. Рушащи се сгради от камък, пръст и дърво с размерите на голяма двуетажна селска къща, но тук приземният етаж е бил за животните. Сега са почти напълно скрити сред избуялата растителност. Неопитното око като нищо можеше да се увлече от пищната зеленина на пейзажа и да не ги забележи.
– Като бяхме деца, беше пълно с народ – каза Ерол. – Това тука бяха обработваеми ниви.
Баба му и дядо му имали пасище наблизо, сега изоставено.
Изкачихме се до единствената колиба, от чийто комин излизаше пушек. Синът и майката на изпития мъж, който се казваше Мехмед, пиеха кафе, седнали на два пъна. Всички в семейството имаха остри, орлови черти. Снахата също беше там, гълчеше овцете и Мехмед отиде да затвори външната кошара. Четири кучета, всичките с отрязани уши, скочиха на крака.
– Тия са лоши – каза синът, името му беше Емин. – Нахапаха жребчето. Не го познаха, че е от наш’те, понеже е още ново.
Кученца с умни очи се гушеха под една уазка. И те бяха с по едно отрязано ухо. На женските – лявото, на мъжките – дясното.
– Колкото по-малки, толко по-добре да се режат – каза Мехмед. – Да забравят бързо.
Такава била традицията – хем кутретата да станат „люти“, хем слухът им да стане по-остър, обясни ми той. И преди го бях чувала това и освен жестока, логиката ми се струваше всъщност нелогична.
„Щото като дойде вълка, к’во правиш“, редовно добавяха към обяснението. Кутретата под уазката изглеждаха травмирани. Практиката все още беше често срещана. Животните нямат права на място, където и хората са били лишени от тях.
Каракачанките са интелигентни, силни, верни и независими, така бях чувала от хората.
– Ти как ще се чувстваш, ако ти отрежат ухото? – не се сдържах.
Мехмед се усмихна и вдигна рамене. Половината му зъби ги нямаше, макар че беше само на 52 години.
– То така е по-добре. По-грозни са с уши.
Гледах осакатените кутрета и ми идеше да си тръгна. Ако не беше пандемията, така щях да направя. Бях планирала да пропътувам цялата Места до Беломорието, но затвориха българо-гръцката граница. Географията на пътешествието ми изведнъж се сви. Така оставах на по-малко места за по-дълго време. Катерех планини, говорех с хора, без да си водя бележки, спях по следобедни ливади и ме хапеха отровни паяци, каквито не знаех, че има.
– Как се живее тук? – попитах малкото семейство.
– Тука вече не се живее – каза Емин с цигара в уста. Беше слаб като баща си, но по-напрегнат. – Нищо не остана̀, било каквото било.
Баба му Баде, дребна жена с каменно лице, не каза нищо, но ми се поусмихна. Мехмед си сви цигара, доволен, че има компания. Леко дръпнати ми се струваха Османови, а отдолу сякаш криеха нещо заровено, неизказано. Попитах може ли да им погостувам за един ден – изненадах и тях, и себе си. Досега не бях се интересувала от пастирския бит. По хълмовете на Шотландия, където живея, този начин на живот отдавна е изчезнал. Животновъдството е прозаичен, механизиран равнинен бизнес, овцете пасат по цяла година без надзор, понеже няма хищници, кравите са зад огради, почти нищо диво не е останало, „свободно отгледано“ е единственото напомнящо на диво, а последните следи от пастирския живот са обраслите пътища, по които някога са карали добитъка на пазара.
На връщане пак минахме през Окото, този път затворено, защото планината се готвеше за сън, и Ерол каза:
– Това семейство го сполетя трагедия, като сменяха имената. Не знам подробности, само, че Емин е кръстен на дядо си.
Каракачанката, която ни беше посрещнала, ни изпрати до колата, а после остана да ни гледа от Райна могила как се спускаме към светлините на Якоруда.
– И на нея ѝ е самотно – каза Ерол.
С това „и“ не знам себе си ли имаше предвид, или семейството овчари, или мен, или общото състояние на човешкия род. Тук, където планинският здрач свежда нещата до очертанията им, самата земя въплъщаваше думите му.
*
В седем сутринта Емин ме взе от града „с джипо“, тоест уазката, която купил, след като се скапал немският му джип, понеже западните джипове не издържат на тия пътища, само руските. Този беше даже съветски и военен, от 70-те години.
Черните пътища бяха изровени като пропасти след дъждовното лято. „Такива дъждове не помня“, каза Емин. Летата тук са сухи. „Много секат гората, става ерозия и от това са така пътищата.“
Емин завършил екология, жена му – право. Те са „смесен брак“ – той е помак, а тя е християнка от друг град. Запознали се в университета в Благоевград. Но в Якоруда не се намерила работа по специалността им. Ето как хора като Емин и жена му са принудени да емигрират или да берат ягоди в Англия през лятото, а есента да режат коледни клонки в Германия. Това правеха много от по-младите в тоя край и се връщаха за по няколко месеца в годината.
– Да, можехме да заминем навън. Обаче ние тука искаме да живеем. Детето да расте с баба си и дядо си и да е сред природата.
Инвестирал в петнайсет овце. После купил още.
– Бащата само това чакаше. А баба тука се е родила, на колибите, така че и тя беше доволна.
В момента имаха 130 овце. Семейството открай време гледало животни, но въпреки това да решиш да се препитаваш от биоживотновъдство е доста смел ход. Още повече че преди това Емин имал добре платена работа, бил дясната ръка на местен предприемач. Ядосан, че Емин го оставя, шефът му го изпратил с думите „Ти с тия о̀вце доникъде нема да стигнеш“. Жената на Емин работеше като администратор в шивашки цех, собственост на гърци, където се прави на ишлеме скъпо бельо за Франция. Понякога идваше да помага за овцете след работа. Шивашките цехове с гръцки собственици започват да никнат като гъби в Южна България в края на 90-те, но условията на труд и заплащането в тях са били „робски“, по думите на местни хора. Сега условията са много по-добри, заплащането – също, но недостатъчно. Ако месецът е добър, в тези анонимни халета жените, които не искат да емигрират и остават да шият дрехи за Hugo Boss, ASOS и други известни марки, взимат по 600 лева – работейки и в събота. През лятото шивачките масово заминават „навън“ да берат плодове и да садят фиданки.
Освен заплатата на жена му в цеха, семейството на Емин, включително баща му и баба му, сега се изхранваше от овцете. Но мляко има само през топлите месеци, през зимата Емин и баща му прибираха стадото от „лювадите“ в по-ниска кошара близо до града и им носеха да хрупат любимата им борѝка – елхови клони.
– Мине ли август, почват сланите – каза Мехмед. Тая година обаче само вали.
От десет литра мляко стават пет килограма сирене. Килограм сирене се продава за 10 лева. В разгара на сезона Емин издоява по четирийсет литра мляко на ден.
– Ай, че мекиците ше изстинат – посрещна ни Баде Османова. Каракачанките ме познаха и размахаха опашки.
– Внимавай с тия кучета, че са понякога боклуци и хапят – предупреди ме Емин. – Не правѝ резки движения.
Събух се и прекрачих прага на колибата. Всичко беше различно от предната вечер. Днес бях гостенка, поканена от наследниците на три стари рилски рода – Османови, Църънкови, Пиронкови. Имената им ги пише на картата. Имената им са самата карта.
– Османови се женели помежду си – Емин се усмихна, дъвчейки. – Да държат имането. То какво имане е било, не знам… До нас нищо не е стигна̀ло!
Седях до горещата чугунена печка и ядях пухкавите мекици на Баде с овче сирене. От три стаи се ползваха две. Уютни, варосани, с легла и килими и даже гоблени и стари плакати по стените; скромен дом, който дебелите стени държат топъл през зимата и хладен през лятото.
Денят тук се движи по разписание. Първо Емин издоява овцете и няколкото козички, които Мехмед вкарва една по една в плевнята. Това отнема около час. На Емин от доенето преди му се схващала ръката, но свикнал. Доенето не беше време за приказки – изтикани в ръцете му, между коленете му, животните внасяха суровата си енергия. Докато ги гледах, започнах да забелязвам разликите в израженията и породите.
– Тая е праменка, румънска порода.
Беше с къдрава козина и с рога.
– Тая е асаф, от Израел. Кръстоска между аваси и източнофризийска.
Имена като полъх от Изтока.
– Тая е маришка.
Порода от коритото на Марица, създадена с кръстоски в Пазарджишкия район.
– Алинка, ела тука, миличка – каза Емин на една от овцете. Любимките му си имаха имена.
– Айде бе, боклук! – викна на друга, която се дърпаше. – Тая е много твърдомъза. Със зор ѝ изкарвам млекото от цицките.
В погледа ѝ наистина имаше упорство. „Да не съм ви машина за мляко!“
Емин търсеше различни породи за стадото си. Намерил трийсетина глави от ценната шарпланинска праменка в Северна Македония, директно от един стар овчар, но заради еврорегулации по границата не успял да ги вкара. Умрял от мъка.
Няколкото останали агнета ги държаха настрана, а доенето почва чак след като те са се набозали. Някои от майките нямат достатъчно мляко – и тях ги оставят на мира.
– Тая е вакла маришка. – Емин се бореше с последната овца, която също му се дърпаше. – И тая е лоша.
Тази сутрин в кофата имаше пет литра. Беше краят на лятото и вечерта не ги бяха доили. Баде и Емин прецедиха млякото през тензух в друга кофа и в стерилизирана пластмасова туба. Тук всичко се изпира, измива и ползва отново. Нищо не се хвърля. После млякото веднага се сваля в града и се продава в мандрата.
Сега Емин и Мехмед трябваше да изведат овцете на паша, за да хванат най-хубавите часове от деня, преди следобедните жеги.
– Ний с тебе ше поодим – каза Баде и си обу гумените ботуши. – Ше ти по̀кажа мойто училище и една убава во̀да. Обувки имаш ли да одиш?
В планината не се ходи със сандали заради трънаците и змиите. Късите панталони и сандалите са за градски туристи и деца. Когато Емин си нави крачола, видях колко е бял прасецът му в сравнение с опечените ръце и лице – като на човек, съшит от различни части.
Баде
– Ей на тава̀ место видях пепелянката – Баде удари тоягата си в земята. – Смаза̀х ѝ главата.
Разказа ми и за други срещи с влечуги – цял живот все намирам змии и гущери, каза, и други нещастия. Като дете стъпила на бръснарско ножче и раната се инфектирала. На колибите е нямало медицинска помощ и родителите ѝ налагали раната с паяжини, лапѝ от сдъвкан тютюн и прясно одрани овчи кожи. Стара народна медицина за спиране на кървене.
Баде намери тояга и за мен. Това е част от ритуала – като тръгнеш по балкана, ако не си носиш тояга, се оглеждаш да си намериш. Тоягата е хем практична, хем символична: тоягата на номада, на пътешественика, на „магешницата“, както казват тук. С нея брулиш дървета, пресичаш реки, сочиш посоката, смазваш змийски глави и се защитаваш от овчарски кучета.
– Не искам да ода на доктор за коляното – каза Баде и си нави крачола на шалварите под пъстрата рокля, за да ми покаже силно подутото си коляно. – Налагам го с оцет.
Болеше я много, ама „ако спра да одя, ше у̀мра о̀вден“. Затова не спираше. И сега крачеше бързо.
Час-два бродихме из високопланинските лювади, току спирахме да берем червен риган, плодчетата на трънливата хвойна, нещо, което ми приличаше на ценния див кимион от Родопите (Не, тава не е чимон, каза Баде) и едно подобно на лайка жълто цвете на име вратига.
– Преди го браа̀ме и препродаваа̀ме – каза Баде, – ама веке никой не доа̀гя да бере. Вратиката гони змейовето.
Въпреки широкото си приложение в народната медицина, вратигата явно не е на мода. Продължихме нататък с пълни джобове с билки.
– Тава тука е кучешки сакъз, за разстройство и гадене.
Синя жлъчка, тя е навсякъде.
Оставихме зад гърба си смесената иглолистна гора и навлязохме в царството на клека. На места клекът е станал инвазивен заради ерозията на почвите, обезлесяването на склоновете и климатичните промени, предизвикани от всичката човешка дейност през последните 70 години. До края на 40-те години на ХХ в., когато държавата започва да експлоатира планината, Рило-Родопският масив е бил недокоснат. Даже днес в някаква степен е запазил прединдустриалния си облик, но каменните кариери в Родопите и безогледното сечене на гори без залесяване заплашват да смалят планината до неузнаваемост.
Въздухът изтъняваше, колкото по-нагоре се изкачвахме. Проследихме стъпки на лисица и видяхме вълчи изпражнения. Вълците открай време са напаст за овчарите – глутниците нападат кошарите, особено нощем или когато е паднала мъгла, и затова овчарите не държат „слаби кучета“. Старата каракачанка на Баде била толкова добра, че „чува 300 о̀вци“. Баде говореше за нея без емоции, както говореше и за себе си.
– Едно време тава сичко беше нива, орнѝче – каза. – Овес, картофи, есеница. Пшеница тука не зрее. А глей ся. Глей тая го̀ра, дамла̀та да я удари дано.
„Дамлата да те удари дано!“ – старо проклятие, пожелаващо чума и болести, свързани с водата, защото „дамла“ е „капка вода“ на турски. Завръщането на природата се смята за нещо хубаво, но за Баде триумфът на дивото над питомното в жилищните лювади на нейното детство и младост, където е имало „живот“, беше тежка загуба – толкова тежка, че нямаше думи да я назове, освен дамла̀. А какво е есеница?
– Ръж – каза Баде. – Оти го сеем есента.
Стигнахме до едно високо плато, из което тук-там се виждаха полуизоставени къщи. През лятото някои още се използваха от наследниците, които сееха овес и картофи и обираха плодовите дръвчета за компоти. Баде забрули клоните на една огромна стара слива с тоягата си и обрахме падналите плодове.
– Я съм голема сливарка – каза. „Голлема“, така се говори на якорудски, с удебелено „л“.
През лятото ги сушала като петмез върху дървени дъски, да има да си дъвче през зимата; това го научила от баба си. Преди няколко седмици, докато била на паша с овцете, точно тук я хванала силна градушка. „Такъв град паднà, да пискаш. Ама и да пискаш, нема кой да те чуе.“
С овцете се свили под сливата, докато отмине.
– Овцете и те обичат сливи. Мащерка и риган не щат. И те кат мен пасат, къде аз паса.
Надгробен камък до едната от къщите бележеше къде почива роднината на име Сабрия, който открил купчината жълтици в Бела Места – част от изчезналото семейно имане. Сабрия е бил мидже на Баде, което значи брат на баща ѝ. Всъщност Сабрия е бил сираче, осиновен от семейството и неочаквано донесъл му късмет. Обичал е да живее тук, в най-високата обитаема част на Южна Рила, затова тук са го погребали.
– Обаче некъде у некой требе да е останал наниз жълтици – подсмихна се Баде.
Спряхме до една чешма – всъщност чучур над стара вана. Как са докарали вана тук изобщо? „На самарь, как“, каза Баде.
– Пийни си – каза Баде.
Водата беше студена и безплътна. Изворите на Рила са безброй и всичките са вкусни.
– Требва ми от девет чѐшми во̀да – продължи Баде. – Я съм зела от шес, остават още три.
– За какво ти е вода от девет чешми? – попитах.
– За уплах – каза и продължи нататък без повече обяснения. – Ей тава е училището.
Двуетажна къща, изоставена. В нея били, освен класните стаи, и стаите на учителите. Баде ги помнеше всичките.
– Сандре от Якоруда. Баба Рада от София, тя много ни переше (биеше), и като рукнеше (викнеше)… И Ленчето от Бачѐво.
Децата идвали на групички от колибите, крачели през снегове и бури, с часове. Баде отиде до една полусъборена пристройка – фурната. Големите глинени тепсии още стояха – една за хляб, друга за баница. Ставаше ли хубав хлябът?
– Ехее. Не беше много бял, ама беше благ.
На един пирон висеше кръгло огледалце, в което се отразяваше стръмната ливада.
Баде нагласи бялата си забрадка за селфито, доближихме лицата си. Тоягата ми беше останала някъде.
– Ела на сенкя – каза. – И аз кат овцете на сенкя одя.
Седнахме на стълбите на някогашното ѝ училище, преди да тръгнем надолу за обяд, а под краката ни се ширна смайващата панорама на Рила и Родопите във всички оттенъци на синьото и зеленото.
Векове наред огромни стада прехвърляли баирите като бели юргани. Богатите семейства гледали по няколко хиляди глави. Тук, в най-високите планини на Южните Балкани, са били големите подвижни градове на животните, чийто часовник е месечината. Животни и хора следвали хода на сезоните, кръговрата на годината, от слънцестоене до равноденствие, от зимна към лятна паша, нагоре и надолу, правели си колиби за през лятото, за през нощта, раздухвали миналогодишната жар, за да стъкнат новия огън.
Пастирството има дълги традиции в тези планини. Сред планинските овчари най-известни и до днес са каракачаните, дали името си на породи коне, магарета и овце, и разбира се, на кучетата. Тук казват „кучета̀та“. Каракачаните говорят гръцки и често български. На турски „кара качан“ значи „черен беглец“ и наистина жените са носели по няколко ката черни вълнени дрехи и шамии. Но това е екзоним, външно название. Самите те се наричат влахи (Βλάχοι). Най-общо казано, влахите са пътуващите пастири на Южните Балкани, които лете се качвали със стадата си на високото, а зимите изкарвали в егейските равнини. Те са и последните номади на Европа. Не притежавали земи, а разменяли висококачествените си животински продукти за други стоки, докато минавали със сезонните си кервани през постоянните селища.
Отделно са власите, които говорят румънски и пазят стара пастирска култура и които се срещат из целите Южни Балкани, но сега са претопени – особено тези в Гърция. Власите на Рила и Родопите са прочути сред местните хора с това, че разбират от коне, лесовъдство и пренасяне на дърва за огрев през техния роден терен, най-труднопроходимия в Европа.
Както подсказват и много от топонимите, тук някога е имало големи общности юруци – на турски yürük значи „който ходи“. Оттам е и изразът „на юруш“. Юруците, тюркски пастирски общности с характерна полуномадска култура и известни с тъканите си черги, са дошли от Азия с османците. От техните общности днес не е останало почти нищо.
Предците на Баде вероятно са наследници на далечните беси и на следващите планински общности. Романизирани, покръстени, ислямизирани, деислямизирани, европеизирани, експлоатирани, емигрирали и по чудо неемигрирали – хора, платили висока цена за това, че са се родили тук. Но същината им си остава – това са хората на планината. Последните колибари, в най-достойния смисъл. Нейният род вероятно открай време е бил от по-уседналите пастири. Качвали животните си в по-тесен периметър – от Якоруда и родопските села до постоянните колиби на Рила и нагоре. Брутално надрасканите на картата граници между България, Гърция, Турция и Югославия преди сто години прекъсват мащабното сезонно скотовъдство в Европа. Пастирският начин на живот е оцелял – но по-близо до дома и в умален вид.
Както бяхме седнали на сянката, нямаше как да не питам Баде за мъжа ѝ Емин.
Била на 25 години, когато останала вдовица. „Метката“ бил на пет, сестра му – на три.
– Ние с него се водихме шест години, на седмата го убѝа.
По време на „Възродителния процес“ Емин отказал да си смени името. Един ден работел на кантон Ропалица и бил зверски пребит. От колеги. Починал в болницата. На Ропалица има чешма с посвещение на загинал лесничей. Но не на Емин. На Нехтеница има чешма, посветена на момче от Якоруда, починало в чужбина. Там пих най-вкусната вода в Рила. „От седем капки е събрана“, пише – но не за Емин.
Семейството никога не е получило компенсация или извинение от държавата.
– Леле, пак съм жива – довърши краткия си разказ Баде. Тя не беше по дългите разкази. – И да ща да у̀мра, не мога.
На връщане пихме от друга чешма.
– Остават още две – каза Баде и ми подаде тоягата ми. Беше я намерила до сливата.
По-късно следобед си говорех с Мехмед пред колибата и забелязах, че Баде я няма. Къде е майка ти?
– За во̀да, от деветото дере. От смъртта му се тавà прави. И кат намери девет чѐшми, почва пак.
В Рила чешми да искаш.
Мехмед
Овцете си почиваха в сенчестата кошара, Емин беше слязъл до града да продаде млякото, Баде я нямаше. Мехмед беше сварил картофи.
– Ще си ги ям довечера студени – каза.
Седяхме на пънчета под сянката на една ябълка и пиехме чай от риган. Лицето на Мехмед беше небръснато, някак стопено – лице на човек, който неведнъж се е взирал в пропастта, но не говори за това. Изглеждаше износен от трудности, но искрата, която гаснеше в тялото му, още блестеше в топлите тъмни очи.
Четвърт век Мехмед работил в якорудския завод за дървообработващи машини. „После дойде демокрацията, руснаците го купѝха и му е*аха майката.“ Като спрели да плащат на работниците, напуснал и станал „измекярин“, наемен работник на хора със стада. И без това все го теглело към балкана. И то не къде да е, а в най-високата част на Рила, на 2500 метра надморска височина.
– Сичко за субсидията. Требе да се кàчат животните на високото, иначе нeма да дадат субсидията.
Което значело да изкарва целия сезон сам – с двеста крави. Тези места са достъпни само пеша и на „самарь“.
– С кобилката и с кучето… нагоре. На самоход.
Изкарал една зима в района на ледниковите Казански езера, над Бела Места, над Джеенем дере.
– Беше насекаде скàли, само скàли. Там има много говеда. Лàни беха 1200. Има тука пасища в Рила.
Един път в снежна виелица излязъл от колибата да събере дърва за огъня, паднала мъгла, загубил се и решил, че е дотук. Обаче кобилата намерила пътя обратно до колибата. Цак-цак, стъпка по стъпка, прибрала го.
За цялата зима единствената му компания били двойка германци, които правели преход, но се изгубили, та трябвало да прекарат нощта в колибата му – за негова изненада „по карта“ се водела туристически заслон.
– Летото и есента имаше други овчари, говедари, ама зимата…
Една зима на Белмекен с месеци не видял жив човек. Един ден тръгнал в снежната виелица за хижа „Христо Смирненски“, където знаел, че има човек.
По-добре да умреш в снега с кобилата, отколкото да откачиш сам в колибата.
– Хижарят и той беше почнàл да откача… Пихме по едно кафе, само двата, и се върнах. Цак-цак, с кобилката… Колко спомени! Веднъж лежах с говедата на Ибър. Шест месеца.
Ибър е суров връх, метаморфна скала източно от Мусала, висок 2666 метра и известен с обширните пасища в подножието си. Ами мечките и вълците?
Вечер дори тук на колибите каракачанките и особено кутретата вият по цяла нощ заради лисиците и вълците. Не можеш да мигнеш, каза ми Емин. Той не можеше да спи тук, но Мехмед и Баде са свикнали със среднощните концерти.
– Я не ме е страх от вълци и мечки. От човека ме е страх. Всичко живо бега от човека.
Спомените се изливаха от него – как се буди, а палатката е затрупана под снега и трябва да прокопае тунел, как се бори с всякакви стихии. Най-критичните мигове в живота му. Ами явно ти харесва да живееш така, викам му.
– Не че ми харесва, ама свикнàх сам. И сега не мога да живея в грàдо. Нагоре си ме тегли.
Под една скала в подножието на връх Ибър имало тетрадка в найлоново пликче – „и който мине, се разписва“. Но не и Мехмед. Той никога не се е разписал в тетрадката.
В Шотландия се говори за покоряване на върхове, за колекциониране на хилядници. Това е, защото в Шотландия вече няма планинци. Хората на планината не ползват грандиозни думи и жестове.
– Планината е много хубава и много лоша. Като е хубаво времето, е хубаво. Като е лошо, нямаш работа там. Нямаш ли заслон – край, отиваш.
Тръгнахме по обраслите пътеки на Гувнища и сякаш вървяхме сред руините на древен град, а Мехмед ми разказваше за всяка къща – кой е живял там и кога си е тръгнал, някои едва преди двайсетина години.
– Във всяка къща – по две семейства. Тука беше село.
Имало е харман, житото се вършеело с коне.
– По-рано сичко се ко̀сеше, а сега вече – го̀ра, борѝка, шипо̀ци…
На една ливада пасяха кобила и жребче – на комшията. Идвал веднъж седмично от Якоруда да ги нагледа.
– Конят е най-умното животно – каза Мехмед. – От всичко ша се откажа, преди да се откажа от кобилката.
Качихме се до Райна могила. В очите му светна весела искра. Сякаш младостта и детството се събуждаха в него. Все повече виждах тази искра, колкото повече ми разказваше и ми показваше.
– В Райна могила уж има златен кон и златна каруца. От римляните. Ама за какво ти е златен кон? Конят жив ти трябва.
В годините на „Възродителния процес“ травмирани якорудски семейства търсели убежище на Гувнища. След убийството на Емин Баде се вдигнала от града и се преместила тук, при родителите си. Всичко, което им трябвало, си го изкарвали сами – от нивите и животните. И така оцелели. Колибата е изхранила децата ѝ. Мехмед не помни баща си.
– Аз тия картофи, като ги сваря сега, до довечера ше изстинат – повтори, по този начин ме канеше да остана за вечеря. – Сам ше си ги ядà.
После седяхме на пънчета̀та и мълчахме заедно с кучета̀та.
– Усеща се, че е краят на лятото. Самата миризма е друга – каза Мехмед.
Поех си дълбоко въздух.
Емин
– Айде! – Емин отвори кошарата.
Беше време за вечерната паша. Отпред вървеше Емин с една каракачанка, Мехмед беше отзад, а останалите кучета вървяха отстрани. Сред тях беше и едно сиво кученце с човешки очи, някак по-пораснало от другите.
– Щото вече много е видяло – каза Емин. – Първо видя как майка му хваща брат му, като се роди, и му прегриза гръкляна, без да иска. После тава с ухото. После ваксините. От малко знае, че животът е ко̀рав.
Извеждането на паша не беше време за разговори. Трая близо два часа и беше неспирно, като преселение. Вървяхме с широки крачки през поляни, локви, не спирахме – чак като стигахме пасище с добра трева, после пак. Емин запали цигара. Носеше галоши и плетени чорапи. От двете му страни вървяха две каракачанки. Зад него слизаше слънцето. Походката за паша го преобрази. От неспокоен младеж стана планинец в стихията си. Имаше цел, знаеше пътя, беше на мястото си. Без стадото си, без каракачанките нямаше да е така. Те му даваха сила. Навремето баща му е крачил така, но сега му бе предал походката заедно с овчарската си тояга и вече само го следваше като сянка.
В крачката на Емин бяха хилядолетните крачки на всичките ни предци. Вечно нагоре, после надолу, по балкана, по баирите, по гората, вика и псува по стадото, пали цигара, до него кучета и зад него кучета, загорялото му лице вече набраздено от грижи, зъбите му вече на път да се развалят, балкански каубой, мълчалив герой от филм, който е смътно познат, но не сме го гледали наскоро – или поне не на живо.
Хората и добитъкът са живели заедно, еволюирали заедно, разчитали едни на други и тази пъпна връв е прерязана едва вчера. Виждах стадата пасящи животни като градове под звездите, виждах мъжете и жените, които ги водят нагоре и още по-нагоре, които изхранват и обличат целия Балкански полуостров и цялата Османска империя с месо, мляко, кожи и вълна. Виждах истината в приказката, че планината ражда хора, а равнината – тикви. И в другата приказка, каракачанската – че тоя, който оре нивата, е превил робски гръб, а този, който крачи със стадата, е прав и свободен.
Колибите днес са руини, но сред тези руини все пак има живот. В походката на Емин видях това, което не можеше да се изрази с думи – той знаеше, че не е само дребен животновъд, а нещо повече. Че пази жив огъня на колибите. Цялото семейство бяха такива – упорити, мълчаливи, горди. Такъв трябва да си, за да живееш сред руините и пак да има искра в очите ти.
Стръмно изкачване по следващия баир, после слизане през ливади до един от притоците на Бела Места. Спирахме, но за кратко. Ходене и спиране се редуваха като мелодии. Овцете също имаха цел. Скубеха бясно тревата с дългите си зъби, като за последно. Знаеха, че им остава малко време до залез.
– Откàчено животно е овцата – каза Емин, очите му блестяха от ходенето. – Яде като ненормална, търчи като ненормална. Покрай тях и аз съм като ненормален. Купувам овце, продавам овце, доя овце, карам овце. Въртя се в някакъв кръг… Връщай се тука, боклук! – викна на една овца, която беше свърнала между дърветата. После: – Опаа, ейеееее, боклуци, тука, тука, мамицата ви да е*а!
Викаше като всички овчари, но не удряше овцете или кучетата с тоягата си. Най-дълго стояхме край притока, защото там тревата беше най-вкусна. Даже за кратко поседнахме.
– Иначе работата не е тежка – Емин плю насред дивите цветчета. На мен ми се виждаше доста тежка. – Само дето за овцете няма почивни дни. Аз обаче искам да докажа, че може така да се живее.
Имаше и изненади. Пролетта заклали една овца и какво да видят – мъртво агне в корема ѝ, носила го два месеца.
– Като не роди, разбрахме, че агнето е умряло. Отслабнà, после се поправѝ и станà много дебела. Като я заклахме, извадихме агнето калцирано, обвито в лой.
Мехмед изчезваше и пак се появяваше из долината, с кобилата и жребчето до нея или с някое куче. Някой ден, когато него вече го няма, редките гости на колибите ще го мяркат с кобилката му, която цак-цака сред мъглата. А Баде ще я виждат по пълнолуние как пие от деветата чешма.
Емин ми даде кило прясно сирене и буркан кисело мляко, най-чистата храна. Гълташ въздуха, водата, тревата и дивите сливи на Рила. Прибрахме се с джипо в града по тъмно, оставихме Мехмед и Баде в стаичката с печката и трите единични легла, и студените картофи. Високо над нас Гувнища се превърна в силует на погребан град, в огромна древна могила. Само една панделка от дим го свързваше с небето. Чух как Рила се затвори зад нас като порта.
Тези дни в списъка с личните ми задачи е да се организирам за поставяне на бустерна доза ваксина срещу COVID-19. От време на време проверявам графиците на имунизационните центрове в града, в който живея, разглеждам новини за организацията на процеса, обмислям каква ваксина да избера. Имам поставени две дози Vaxzevria (известна като AstraZeneca) и сега, като повечето хора в моя свят, се колебая между Comirnaty (известна като Pfizer) и Spikevax (известна като Moderna). Хаотичната информация от медиите и от мненията на познати и приятели се е превърнала в интуиция – „Астра“ е лоша, „Модерна“ е най-хубава.
Имам някаква представа защо не наричаме ваксините с официалните им названия, а с имена на компании. Бегло разбирам, че зад възможността една ваксина да достигне до мен стоят някакви безкрайно сложни научни, производствени, логистични и търговски процеси. Съзнавам, че съм сред късметлиите на тоя свят, които могат да се имунизират по всяко време, че и да избират с какво, но не си давам сметка за пълния мащаб на нещата. Разговорът ми с Алена Иванова – организатор на кампании в Global Justice Now – ме убеждава, че проникването на иглата в рамото ми е само брънка от огромна и заплетена мрежа от събития, мимолетен досег с една глобална история за неравенства и липса на солидарност. История, в която всички имаме интерес да играем роля, по-активна и съзнателна от това да сме просто получатели на някаква инжекция. Останете до края на текста за идеи как самите вие може да се включите.
Да започнем от горещата тема за Омикрон – последния вариант на вируса на COVID-19, който тревожи света тези дни. Как случващото се илюстрира глобалните проблеми при разпределението на ваксините?
Това, което се случи в Южна Африка, беше напълно предвидимо. Но е важно да отбележим, че учените в Република Южна Африка са си свършили работата добре, намерили са нещо и са съобщили на световната научна общност – и ние трябва да им благодарим. Вместо това реакциите бяха „А, супер, вие сте намерили нещо ново, бе я да ви затворим!“. И съответно редица южноафрикански държави получиха забрана гражданите им да влизат в различни западни държави, макар вече да се знае, че вирусът е бил в Нидерландия преди седмици, имаме го в Шотландия, във Великобритания, имаме го навсякъде. Тоест хем знаем, че подобно боравене с граници не работи, хем всъщност е много удобно да се представя, че някакви мерки се вземат.
Но другото нещо, което е важно в случая, е, че РЮА и Индия от самото начало на ваксинационната програма поставят изискване за освобождаване от ТРИПС.
Историята на Споразумението за търговските аспекти на интелектуалната собственост (Agreement on Trade-Related Aspects of Intellectual Property Rights, TRIPS) е дълга и тъжна за хуманистките аспирации на следвоенния свят – а и парадоксална на фона на божествения статут на свободната търговия и избягването на монополи, установени след 80-те години на ХХ век като водеща икономическа доктрина. От NewRepublic предлагат страхотен материал по темата. Но накратко, през 1994 г., след години на битки и на отявлено изнудване от страна на САЩ срещу няколко „развиващи се“ страни, се подписва споразумение между всички членове на Световната търговска организация, което фактически въвежда интелектуалната собственост в международното право по познатия ни днес начин. Именно този документ прави възможно патентното право над значими открития от голям обществен интерес да стане монопол на частния сектор.
РЮА и Индия са водещи застъпници за освобождаване от ТРИПС, защо?
Това са големи икономики в глобален мащаб, които имат научната база, предприятията, производителите да се възползват от освобождаване от този режим. Напоследък има свръхфокус върху това, което се случва в Южна Африка от епидемиологична гледна точка, но вече повече от година напълно се игнорира какво казват хората от региона, от какво имат нужда. Те не казват „Дайте ни още дарения!“, а „Дайте ни рецептата, за да можем да се справяме тук! Казвате, че ние сме огнище на зараза; казвате, че от нас идват варианти; казвате, че проблемът е в нашето нежелание да се ваксинираме (и това според мен е най-срамното, което излезе като коментар за новия вариант), а в същото време стоите на пътя ни и блокирате възможността да можем сами да произвеждаме ваксини, да се имунизираме и да предпазим и нас, и вас“. Почти е смешно да се наблюдават срещи на СТО, където представители на над 150 правителства излизат и казват „Ние мислим, че това ще проработи, дайте му шанс!“, и от пет икономики се изправят и отвръщат: „А, не, ние не мислим, че това ще ви помогне, ние знаем най-добре!“ Това е абсолютно колониално наследство и отношение.
Никакви последствия ли няма все още от тези искания, инициирани от РЮА и Индия?
След като шест месеца всякакви богати държави, но основно Великобритания и Германия се противопоставяха на предложението на РЮА и Индия, от ЕС решиха, че вече трябва да представят алтернатива, защото нещата не изглеждат добре за тях. В момента се говори, че има сериозен натиск на ниво СТО да бъде приет вариант на предложение. Но то само по себе си не променя почти нищо в наличната административна рамка.
Това, което предложението цели, е, от една страна, да има нещо друго на масата, което да избута предложението на РЮА и Индия, а от друга – да създаде ситуация, в която нещо се приема и се оказва, че то не работи много добре на практическо ниво за тези държави, и да се каже: „Ние ви дадохме този механизъм, а вие не съумяхте да го използвате, значи разчитате на нашите пет корпорации. Нямате капацитета да развиете такава индустрия.“ Според мен това се цели, за да се запази някакво първенство.
Защото не е само Индия, вече има много сериозно производство на медикаменти в Бангладеш, в Индонезия – измества се една индустрия, която традиционно е била базирана и контролирана от определени центрове, към по-нови центрове. Това става геополитически проблем, който предложения като това на ЕС се опитват да неутрализират.
Предложението на ЕС е доста тясно като рамка – засяга единствено ваксините и лекарствата, но не и други важни средства, като тестовете например. Освен това то се фокусира изключително върху патентите, без обаче да засяга други бариери пред свободното ползване на интелектуална собственост. И не на последно място, предложението разчита твърде много на добрата воля на компаниите и оставя твърде широко поле за избор само от тяхна страна кои страни да бъдат включени в разпространението и кои – изключени. Всички тези слабости отсъстват от предложението на РЮА и Индия (известно като TRIPS Waiver), за което се застъпва и Global Justice Now и което предвижда временно, но пълно суспендиране на някои от клаузите на ТРИПС.
Съществува ли такова нещо като „ваксинен шовинизъм“? Германците се гордеят с ваксината на Biontech, хората във Великобритания – с оксфордската Vaxzevria, у нас имаше за кратко почти гордост от БЦЖ ваксината, и прочее. От една страна, е нормално дадено правителство да залага на ваксината, в която е инвестирало. От друга, в един момент това започва да се превръща в културен феномен.
Отначало във ваксинационната програма във Великобритания Vaxzevria наистина беше представена като изключително успешен проект. Много сериозно беше застъпено в промотирането на препарата не само това, че е продукт на Оксфордския университет, но и че имат хуманното намерение да не правят печалби, а дози да бъдат предоставяни на бедни държави на производствена цена (впрочем компанията наскоро обяви, че започва следващата фаза и вече ще предлага ваксината си на пазарна цена). Все неща, които може би малко цинично бяха използвани от правителството, но и които обществото според мен прие много присърце и положително.
В същото време никой не говори какво се случва с китайската ваксина (CoronaVac на Sinovac Biotech) или с ваксините в Куба например. Познавам много хора, живеещи в Близкия и Далечния изток, които се имунизираха с препарата на Sinovac и продължават да имат всякакви ограничения – къде се признава, къде не се признава. Но в същото време никой не го интересува те защитени ли са, каква защита имат, как им се отразява, за да се извлекат все пак някакви полезни изводи. За Куба се знае, че правителството инвестира в разработването на ваксина, че процентът на имунизираните е много висок, защото те си ползват собствения продукт. Но игнорирането на всичко това не е случайно. То е, защото Куба от самото начало обяви, че в момента, в който се справят вътрешно с проблема и стигнат до някакво задоволително ниво, са готови веднага да подписват – и вече имат споразумения с Мексико, с Боливия, с Колумбия, с всякакви държави от Латинска Америка, които да произвеждат тяхната ваксина. С други думи, за това, което ние се опитваме да накараме водещите компании да направят, има производители и научни екипи, които са готови и вече го правят, но техните усилия не получават никаква публичност, защото се нарушават икономически и геополитически интереси.
Отражението на сегашното патентно право и търговски споразумения като ТРИПС върху търговията рядко се коментира в българското публично пространство, а във връзка с ваксините напълно отсъства. Разкажете повече.
Много е странно, че настоящата ситуация се приема за някаква даденост в търговските взаимоотношения. Всъщност говорим за едно доста ново развитие в това как се патентоват открития и как се ползва науката на световно ниво.
Някои обясняват решението за правила като тези в ТРИПС с периода, в който фармацевтичните компании са били водещите организации, спонсориращи и финансиращи научни проучвания. Това обаче въобще не е факт в днешно време и всъщност е съмнително доколко някога е било факт. Основно с държавни средства университетски преподаватели и екипи работят по тези дългосрочни проекти, които водят до някакво наистина значимо развитие във фармацевтичния свят. Водещите ваксини, които се ползват най-много в Европа, САЩ и Австралия, са разработени с изключително сериозни инвестиции от страна на правителствата. В препарата на Moderna например са налети около 10 млрд. долара от правителството на САЩ не само за разработването на самата ваксина, но и за оптимизиране на производството на компанията: тяхната технологична база, нови заводи, нови офиси, построени изцяло с държавни пари. Това става в по-малък мащаб и с Pfizer, там също са налети милиони обществени пари – парите на данъкоплатците. Определено такъв е случаят с Vaxzevria, където около 97% от финансирането идва от държавни пари и благотворителни организации.
Тогава за какво са платили компаниите, за което сега получават печалба?
Компаниите всъщност си плащат за това те да получат правото да патентоват и да определят кой ще произвежда, на кого ще дадат лиценз и кой ще определя цената, на която тези продукти ще се продават в бъдеще. Например за ваксината, която всички сега наричат Pfizer, всъщност научната част и това, което я прави нов препарат, идва от Biontech, не от Pfizer. Но Pfizer е конгломератът, който има интересите, връзките, политическата тежест да се наложи в много ранната фаза на развитието на ваксината и да каже: „Ние ще сме партньори с вас, ние ще оптимизираме този процес, ние сме разпознаваемо име, ще ви осигурим достъп до световния пазар. В замяна ние ставаме собственици на това, което вие сте разработили.“
И ако приемем, че една такава компания „сдаде контрола“, приеме друг тип търговски правила, какво точно губи?
Губи най-общо казано свръхпечалбите, които се наблюдават в момента. Тези компании вече са първи на пазара, развили са успешни продукти, те всъщност няма да загубят този пазар и тези клиенти, които вече са натрупали – имат поръчки за милиони дози за следващите две-три години, а и с всеки нов вариант на вируса този период се удължава. Те винаги ще бъдат водещи на пазара. Това, което се опитваме да постигнем, е други производители, които имат капацитет, да получат достъп до технологиите. Pfizer например от това също ще правят пари – те няма да предоставят постиженията си напълно безплатно на света. Ще продължават да имат печалби, но тези печалби няма да бъдат изцяло зависими от тяхното ценообразуване, техните отдели, техните сделки. Трети производители ще имат право да определят собствени цени и да сключват договори с други правителства и организации.
Тоест те ще продължават да имат монопол, обаче ще се лишат от инструментите дългосрочно да си осигуряват продължаващ монопол?
Точно така. Този модел, който се наложи в много кратък срок от една година, откакто започна ваксинационната програма по света, всъщност работи изключително успешно за тях и те не усещат значителен натиск да го променят. Напротив – още през май тази година светът осъмна с най-малко девет нови милиардери благодарение на покачващите се акции на производителите на ваксини. Промяна може да настъпи единствено с политическа воля от страна на правителствата.
Вашата организация участва активно в оказването на натиск, за да се прояви подобна политическа воля. Какво точно правите в Global Justice Now?
Организацията работи по различни теми, свързани с фармацевтичната индустрия (където съм ангажирана и аз), справянето с климатичните промени и други. Но общото е контролът, който търговските правила упражняват над демокрациите – каква е ролята на търговията в манипулирането на демократичния процес. Патентоването например на ваксините и лекарствата за COVID-19 и евентуалното постигане на някакъв напредък по споразумението ТРИПС може да има много сериозно отражение върху вече съществуващи и бъдещи технологии, свързани с опазването на околната среда, алтернативните източници на енергия, всякакви технологични нововъведения, на които се разчита до някаква степен за справянето или адаптацията към климатичните промени. Това са неща, които отвъд пандемията имат сериозно отражение за бъдещето на човешкото общество.
Вероятно политическите и икономическите елити си дават сметка за потенциала за домино ефект, ако веднъж се огънат на натиска?
Със сигурност този момент е доста сериозен кръстопът за световните лидери. Те според мен напълно осъзнават, че на драго сърце са сдали контрола над ситуацията, което води до много сериозни икономически загуби. Защото да се остави вируса да бушува не само в собствената ти страна, но и свободно из южните страни например, води до сериозни икономически загуби за всички. Така че, от една страна, има сериозен мотив все пак да се стигне до някакво справяне със ситуацията. Но от друга, точно защото може да има отражение върху интересите на корпорациите и в други области, има много сериозен контранатиск върху правителствата да не се предприемат мерки отвъд едни доста викториански схващания за дарения и благотворителност, за някакви милиони дози от едни държави към други. Обаче тези дарения нямат никакво отражение върху това гради ли се капацитет да се справим по-добре със следващата криза, гради ли се капацитет самите страни да се справят вътрешно или по региони с подобни проблеми за в бъдеще, гради ли се въобще някаква публична система за здравеопазване. И отговорът е „не“.
В хода на пандемията очаквано разкази с Big Pharma в главната роля добиха нова популярност, стигнаха до нови хора и до нови форми. От убеждението, че тези корпорации са създали вируса, за да печелят сега от ваксини и лекарства, до простото посочване на действителния контрол, който имат над икономиките и обществата, Big Pharma е едновременно нещо и нищо. Как според Вас можем да мислим критично за фармацевтичните компании, без да изпадаме във вцепеняващи и безполезни конспирации?
Напълно Ви разбирам и признавам, че е доста трудно да навлезеш в света на фармацевтичните компании и да излезеш без конспирации в главата. Действително им се приписва някаква свръхзлоба и свръхгений за пълния контрол, под който са ни поставили и така нататък, но това е абсолютна глупост. Защото ако се наблюдава как всъщност оперират тези компании, се вижда, че те са едни огромни инвестиционни фондове с много силна пиар машина. Това е, на първо място, сериозен проблем за фармацевтичната индустрия, защото всички тези милиони и милиарди, които се правят от лекарствата, всъщност не се наливат в развойна дейност. Те не правят кой знае какви новооткрития, не постигат кой знае какво за напредъка на медицината. Парите се наливат в комуникации, пиар и в джобовете на инвеститорите, разбира се.
При някои дългогодишни епидемии от друг характер се вижда, че в действителност фармацевтичните компании нямат никакъв интерес да инвестират в борба със заболявания, от която няма да извлекат големи печалби. Те не се ръководят от наболелите проблеми на здравеопазването, за да поставят на преден план такъв тип изследвания или поне да спонсорират такива проекти на университети и обществени изследователски институции. Те приоритизират в момента, в който видят, че от нещо ще има печалба. Тоест фармацевтичните компании напълно отразяват структурите и начина на работа на повечето големи корпорации. Те по никакъв начин не са различни. Всъщност голямото зло са не фармацевтичните компании, а абсолютно нефункциониращата социоикономическа рамка, в която сме оставили тях и други корпорации да водят сектори като общественото здравеопазване. Те са създадени с цел да извличат печалба за своите инвеститори – и това правят. Ние им създаваме полето, ние им създаваме рамката, в която те успяват да заграбят все по-голяма функция в здравеопазването.
Има ли все пак надежда?
Това, което ми дава надежда и желание да продължавам с кампанията, е колко много тя мобилизира хора в държави извън Запада, извън ЕС, извън Щатите. Вътрешната организация в резултат на тази криза в Африканския съюз например води до това много по-радикални позиции да добиват гласност и влияние, отколкото преди. Световната здравна организация също говори много ребром, говори за нещата с истинските им имена. Дори някакви сравнително малки постижения като това, че Байдън се видя принуден да подкрепи предложението на РЮА и Индия за временно спиране на ТРИПС само за ваксините, е нещо, което може да се използва, защото достъпът до лекарства и до здравеопазване в САЩ е много сериозен проблем и това ще помогне на активистите и организациите там.
Също е положително, че за повечето представители на гражданското общество и за политиците от глобалния Юг ситуацията е напълно прозрачна и наистина започват да губят търпение с тези суперорганизации на световно ниво, защото те просто не вършат никаква работа, освен да поддържат съществуващите монополи. Ето защо например точно в РЮА, с помощта на СЗО, има производител, който в момента разработва ваксина чрез обратно инженерство – започват от ефектите ѝ, а не с готова рецепта. Това ще стане и ще бъде успешно, но просто отнема много повече време, отколкото можеше да е, ако някой си беше поставил за задача сътрудничество и солидарност за справяне с кризата. Тези държави в никакъв случай не са безпомощни, не седят и не чакат милостиня и подаяния от богатия Север. Те търсят справедливост, която вероятно няма да получат точно по начина, по който се надяват, но ще намерят начин да се кооперират помежду си и ще постигнат някакъв напредък.
Какво може да направи всеки от нас
Подпишете тази Европейска гражданска инициатива, изискваща ЕК да направи всичко по силите си, за да може ваксините и лекарствата срещу пандемията да бъдат глобално публично благо, свободнодостъпно за всички.
Подкрепете петицията на медицински сестри от цял свят, които призовават Съвета на ООН по правата на човека да разследва САЩ, ЕС, Великобритания, Норвегия, Швейцария и Сингапур за тяхното възпрепятстване на по-бързото разпространение на ваксини по света. Освен с подпис може да подкрепите инициативата и чрез кратко видео или снимка във Facebook с тагване на страницата на Progressive International.
Когато новото българско правителство бъде окончателно съставено, пишете писма до министър-председателя, министъра на здравеопазването, министъра на външните работи и министъра на икономиката с искания да отстояват глобалния публичен интерес вместо интереса на големите корпорации.
Заглавна снимка: Протестна акция на „Лекари без граници“ пред сградата на Световната търговска организация в Женева през март 2021 г. / Стопкадър от видеоклип
Венелина Попова разговаря със съдия Нели Куцкова от Софийския апелативен съд за необходимостта от съдебна реформа, освобождаването на главния прокурор и закриването на органите на специализираното правосъдие – теми, посочени като основни приоритети на новото мнозинство в 47-мото Народно събрание.
Съдебната реформа не е в дневния ред на редовия гражданин и това е напълно разбираемо, защото той мисли, че реформата не го засяга пряко, нито може да промени стандарта му на живот. Това е погрешна представа, но реалността е такава и това пролича по време на кампанията за президентските и парламентарните избори. В този контекст мислите ли, че тематичните преговори, които проведоха партиите преди съставянето на коалиционен кабинет, бяха продуктивни?
Мисля, че е твърде рано да преценяваме продуктивността на тези разговори. Факт е обаче, че досега не сме били свидетели на такъв обнадеждаващ подход. Убедена съм, че за хората, които са затиснати от ежедневните си грижи, „съдебна реформа“ звучи отвлечено и не особено важно за личните им проблеми. Но когато на конкретния човек му откраднат имущество, когато го уволнят несправедливо от работа, когато му съсипят имота или фирмата му фалира, защото партньорите му са били нечестни, тогава човекът търси правата си в съда. И е много важно съдът да е компетентен и безпристрастен.
Вероятният бъдещ премиер Кирил Петков определя новия антикорупционен закон като основен приоритет в работата на 47-мото Народно събрание. Но само законодателни промени ли са необходими, за да се справим с покварата и продажността на хората във всички нива на властта? Не е ли това и проблем на национален манталитет и култура? Защото по нашите географски ширини корупцията е едва ли не институционализирана.
Напълно съм съгласна с Вас, че проблемът с корупцията съвсем не е само законодателен. Без да съм специалист по народопсихология, смятам, че е въпрос дори на семейно възпитание. Никога няма да забравя какво ми разказа един възрастен германски нотариус, бащата на когото е работил в България преди Втората световна война. Та баща му казвал, че България е единствената балканска държава, в която влаковете не закъсняват, а чиновниците не са корумпирани. Дори да приемем, че това е един твърде „романтичен“ спомен, със сигурност някога сме се ползвали с име на почтена държава.
Още в предишните парламенти имаше внесени законопроекти за закриване на органите на специализираното правосъдие. Трябва ли да се действа радикално и те да бъдат премахнати като бухалка на властта, или е по-добре да останат някакви структури към апелативните съдилища и някои окръжни прокуратури, както предлагат от БСП? Какво показа анализът на досегашната дейност на специализирания съд и специализираната прокуратура?
Може би първо трябва да припомним на вашите читатели защо беше създаден специализираният съд, съответно и специализираната прокуратура. Защото „изключително ефективният“ по това време министър Цветанов беше бесен на софийските съдилища, понеже не се съобразяваха с неговите искания и си позволяваха да прилагат закона. И бях потресена, когато преди няколко месеца същият Цветанов започна да ги критикува. Знам, че Министерството на правосъдието беше направило анализ, но си признавам, че не съм го чела. Надявам се, че ако бъдат закрити, това ще бъде извършено компетентно и внимателно, за да не се създадат нови проблеми. Все пак правосъдието е сложна дейност и едни резки и необмислени промени биха могли да причинят повече вреди, отколкото ползи.
От опита, който имате като бивш член на Висшия съдебен съвет, намирате ли за необходима промяна в начина, по който се структурира и работи този орган? Трябва ли ВСС да се раздели и да се създадат съдийски и прокурорски съвет, необходимо ли е да доминира представителството на съдии над прокурори и т.н.?
Установен международен стандарт е, че когато в една държава органът за управление на съдебната система е колективен, в него мнозинство трябва да имат съдии, избрани от съдии. Що се отнася до съдебни съвети, в които участват и прокурори, нещата са различни в различните държави. Аз например съм чувала критика от италиански професор към италианските съдии. Този професор упрекваше съдиите, че винаги искали да бъдат заедно с прокурорите, а това се отразява на безпристрастността им, тъй като прокурорите са една от страните в процеса. Но за мен беше впечатляваща причината за тясното взаимодействие между италианските съдии и прокурори: защото политиците се страхували от прокурорите и не смеели да се месят и на съдиите. Някакво сравнение с нашата ситуация?
Как оценявате работата на КПКОНПИ? Има ли нужда от анализ на дейността на комисията на Сотир Цацаров, както предлагат от „Антикорупционен фонд“ в откритото си писмо към народните представители в 47-мото Народно събрание?
Тъй като разглеждам граждански дела, в които като страна участва КПКОНПИ, не е допустимо да оценявам целокупната ѝ работа. Категорично споделям мнението, че е необходим анализ на дейността ѝ – но компетентен и обективен. Видях въпросите на АКФ и установих, че част от тях си задаваме и ние, съдиите – например какъв е размерът на имуществото, реално отнето в полза на държавата, след като съдилищата сме постановили осъдителни решения за милиони; колко струва на бюджета издръжката на тази комисия; по колко дела КПКОНПИ е била осъдена по Закона за отговорността на държавата и за какви суми.
Мнението на обществото за смяната на Иван Гешев като главен прокурор съвпада с позицията на партиите, които преговарят за коалиционен кабинет. Трябва ли да съществува фигурата на главния прокурор с намалени правомощия, или не? И след толкова спорове, избистри ли се идеята дали, как и пред кого трябва да се отчита той?
Нямам самочувствието, че мога да предложа концепция за съществуването на длъжността и правомощията на главния прокурор. Със сигурност обаче лицето, заемащо тази длъжност, следва да подлежи на наблюдение и отчет, тъй като притежава голяма власт, с която лесно може да се злоупотребява. А може би ако правомощията му бъдат намалени, тогава ще намалее и желанието на силните на деня да инсталират на този пост „свой човек“. Освен това съществуването на главен прокурор е въпрос на история на една държава и на традиция в законодателството. И не може да бъде решен от Обикновено народно събрание и набързо. В него има толкова професионални детайли, че не бива да се говори на едро.
Какви са нагласите сред съдийските колегии в страната и в Съюза на съдиите относно предлаганите промени в сферата на правораздаването и те в достатъчна степен ли са консултирани с вашата гилдия?
Трябва да направим разграничение между политическите решения и професионалното мнение. Засега не съм чула оживени дискусии в нашите среди по тези предложения, които все още са само идеи. Вярвам, че колегите ще проявят интерес, когато видят конкретни текстове. Съюзът на съдиите винаги е изразявал становище по законопроекти, отнасящи се до съдебната система. Защото от опит знаем, че дяволът е в детайлите, а и много „реформи“ преживяхме вече.
Освен това съдиите от цялата страна вече над една година имаме един огромен проблем – новата ЕИСС (Единна информационна система на съдилищата). Тази иначе скъпоплатена с европейски пари, но в замяна на това тежка, тромава и пълна с грешки и недостатъци система ни създава толкова проблеми и ни отнема толкова време. Вместо да се концентрираме върху чисто съдийската си работа, ние ставаме заложници на един недомислен програмен продукт. Обаче и с тази система отчитаме „реформа“!
Разширяването на институциите и органите, които могат да контактуват с Европейската прокуратура, ще подобри ли комуникацията на българските власти с Лаура Кьовеши и ще помогне ли в разкриването на големите кражби и злоупотреби с парите на европейските граждани?
Да, мисля, че е полезно и в голяма степен ще стимулира и националната ни прокуратура да се съобразява с това, което би могла да открие и европейската. Някакъв вид здравословна конкуренция според мен би била полезна. И понеже Европейската прокуратура е все още в началото на дейността си, ние не можем да предвиждаме колко бързо и колко ефективно ще се получат разследванията под нейното ръководство – чудеса не трябва да се очакват, защото това е сложна работа. И да не се почувстват после хората разочаровани и да кажат: „И тия нищо не свършиха!“
Законодателните промени в съдебната власт достатъчни ли ще са да върнат усещането на гражданите, че в България се правораздава справедливо?
Чувството за справедливост е нещо много относително. Аз съм 38 години в тази система, но досега не съм чула някой да каже „Загубих делото, защото не бях прав“. Обясненията на хората са „Адвокатът ми беше калпав“, „Купиха съда“, „Купиха вещите лица“ – тоест едно усещане за справедливост, когато си изгубил делото, не може да очакваш.
Да, Вие говорите за личното усещане на един човек, минал през съдебно дело. А аз – за общото усещане на обществото.
За общото усещане на гражданите ще се позова на едно социологическо проучване, което преди години направи Съюзът на съдиите в България. И на обобщението на един социолог, че в постсоциалистическите общества усещането за несправедливост е толкова силно, че съдилищата се натоварват с очакването и изискването за пълна справедливост. Когато това не се случи, се губи вярата в правосъдието. Аз мисля, че липсата на доверие във всички институции е проблем в държавата ни, не че не си го заслужават. Надявам се, че законодателните промени ще бъдат полезни, но не вярвам, че те могат да върнат на обществото усещането му за справедливост. То може да дойде по-късно, след приложението на законите.
Честата промяна на законодателството също създава проблеми. Хората се питат защо веднъж отсъдиха така, а после – по друг начин, без да знаят, че това е резултат от някаква промяна в процесуалните закони. Съдебната система е тежка и консервативна и бързите промени в правораздаването мъчат съдии, адвокати и граждани.
Заглавна снимка: Стопкадър от интервюсъс съдия Куцкова в предаването „Денят с Веселин Дремджиев“ от 2 декември 2021 г.
Преди седмица приключиха преговорите за програмата на бъдещото правителство. По общо 18 тематични области се опитаха да намерят „най-малкото общо кратно“ помежду си представители на четири партии и коалиции – победителите в последните парламентарни избори „Продължаваме промяната“, които и инициираха този формат на преговорите, БСП, „Има такъв народ“ и „Демократична България“.
Темата за човешките права не намери място в преговорите. Нито самостоятелно, нито като част от някоя от останалите области. Този факт впрочем не е учудващ, като се има предвид, че основната цел на преговорите беше да се намери компромис между политически субекти, които са в сложни отношения помежду си, нерядко стигащи до непоносимост и взаимно отхвърляне. А самото споменаване на човешките права е в състояние да взриви политическия диалог у нас. И то не само между различните партии и коалиции, а и вътре в самите тях.
Неуредените проблеми, свързани с човешките права в България
От доста години например така и не се извършва реформа в областта на детското правосъдие. Липсата на допълнително законодателство, което да направи Закона за социалните услуги работещ, излага на допълнителен риск представителите на множество уязвими групи. Възрастни хора и хора с увреждания живеят понякога в нечовешки условия и биват третирани също толкова нечовешки. Достъпната среда е мираж, отложен за незнайно бъдеще. Жените и децата не са ефективно защитени от насилие, а ЛГБТИ хората – от престъпления от омраза. Ромите продължават да се сблъскват с расизъм, българските турци – с призиви за ограничаване на правото им на глас. Бежанците не са добре дошли. И така нататък.
Някой непознаващ тукашния контекст би могъл да си помисли, че е логично например правата да бъдат важна част от темата за правосъдието. Преговорите по нея обаче бяха концентрирани основно върху „горещите точки“ за статута на главния прокурор, реформата на Висшия съдебен съвет, специализираното правосъдие, Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ).
Един от малкото случаи, в които правата бяха споменати, беше по отношение на КПКОНПИ: според юриста Атанас Славов от ДБ понастоящем обвинените за престъпления имат повече граждански права от хората, които са в производство по отнемане на имущество. Тази формулировка заслужава внимателно вглеждане.
От една страна, Славов иска да подчертае колко са ограничени правата на попадналите под „ударите“ на КПКОНПИ. Ала от друга страна, това се прави в противопоставяне с обвинените за престъпления. Юристът от ДБ може би не е употребил тази реторична фигура с ясното съзнание за всичките ѝ възможни импликации. Но като се каже, че една група хора има повече права от друга, стигматизирана група, често се има предвид, че групата, за която се твърди, че е с повече права, не ги заслужава. Например в твърдения като „ромите имат повече права от българите“. А обвинените в престъпления и извършителите на престъпления определено са стигматизирана група.
Без „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция, македонците да си знаят мястото
Две от основните характеристики на левите партии са интернационализмът и защитата на правата на жените, но под ръководството на Корнелия Нинова Българската социалистическа партия последователно и методично се представя като националсоциалистическа.
Преди началото на преговорите председателката на БСП Нинова обяви две „червени линии“, спрямо които партията ѝ не приема компромис. Едната е България да не прави отстъпки пред Македония по отношение на историята, другата – да не се въвеждат „джендър идеология“ и Истанбулската конвенция.
Всъщност и с двете си условия Нинова „разбива отворена врата“. В преговори, в които най-важното е да се постигне компромис, никой политически субект не би си позволил да постави под въпрос официозната ни историография. Камо ли да рече, че националната идентичност е нещо, което се конструира и на което македонците имат толкова право, колкото и българите.
След като Конституционният съд обяви Истанбулската конвенция за противоконституционна, бъдещото управление не би могло да промени този факт, дори утопично да допуснем, че ще поиска. С това, за съжаление, не се слага край на насилието над жени и на домашното насилие. Напротив, темата продължава да се „смита под килима“, а убийствата на жени не стават по-малко.
Що се отнася до митичната „джендър идеология“, тя е нещо като т.нар. културен марксизъм или като „ваксинационния фашизъм“ – съществува само според онези, които са против нея. Ако някой е хомосексуален или трансджендър, това не е „джендър идеология“, това си е самият човек. Ако за ЛГБТИ хората се говори, това не е „джендър идеология“, а е признание на съществуването им.
На „джендър идеологията“ БСП успя да намери място в темата за образованието. „Учебните програми в училище трябва да бъдат съобразени с българската култура и история, за да не се допуска джендър идеология“, заяви Ирена Атанасова от партията. Да не би случайно някой ученик да се усъмни, че всички в българската култура и история са били все хетеросексуални. Или пък че освен традиционно семейство е имало и женски движения за равни права.
Човешките права – проблем на другите
Ако някъде в преговорите човешките права и свързани с тях проблеми бяха в по-голяма степен споменавани, това беше в темата за… външната политика. Добросъседските отношения с Турция трябва да се запазят, са се договорили преговарящите, но при защита на човешките права, вкл. правото за предоставяне на убежище и уважение към международното право. Връзките с Украйна пък трябва да се засилят, но да се постави акцент върху правата на българските общности там. В Македония пък трябва да се прекрати езикът на омразата.
От тези препоръки незапознатите може да останат с впечатлението, че Турция има проблеми с човешките права, а ние – не. И че България зачита правото на предоставяне на убежище, а не превръща живота на много бежанци в такъв ад, че те да правят всичко възможно да не попадат в страната ни, а ако това се случи – да я напуснат по възможно най-бързия начин. Или че България милее не само за правата на българите зад граница, а и за тези на различните етнически общности у нас. А всъщност страната ни дори не признава юридически съществуването на етнически малцинства на територията си.
Що се отнася до езика на омразата, у нас и той, и престъпленията от омраза в огромна степен не се разпознават. А ако държавата имаше повече уважение към международното право, нямаше непрекъснато да получава осъдителни присъди в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.
Така очертана, картината не изглежда оптимистична. Особено като се има предвид, че до неотдавна Корнелия Нинова неофициално беше спрягана за председател на новия парламент през първата му година. А от председателя на Народното събрание в немалка степен зависи общият тон, който се налага в него.
Пропукване на ледовете. И едни шарени чорапи
От друга страна, ако се вгледаме по-внимателно, ще забележим, че консенсусът в избягването на правозащитни теми е отчасти привиден, а под повърхността „ври и кипи“.
В самата БСП има силни гласове срещу обсебеността на Нинова от „джендъра“ и традиционното семейство. Според Крум Зарков например, който е конкурент за поста ѝ, тези теми скриват реалните социални проблеми, с които би следвало да се занимава една лява партия. Пред БНР той в прав текст заяви, че у нас Истанбулската конвенция „се ползва за димка“. Критични към линията на Нинова са и силни гласове от столетницата, като Кристиан Вигенин, Елена Йончева, Петър Витанов, Деница Златева и други.
„Продължаваме промяната“ не излъчва този консервативен националпопулизъм, който беше характерен за предишните електорални „звезди“ – „Има такъв народ“. Вярно е, че Кирил Петков се определи като „традиционалист“, макар и не хомофоб, и заяви, че не би институционализирал отношенията между еднополови двойки. Но е възможно това да беше предизборен ход – все пак до неотдавна Петков беше гражданин на държава, където равният брак е легализиран и не прави впечатление никому.
По-интересното обаче е, че вицепремиерът в служебното правителство Атанас Пеканов открито подкрепи Международния ден срещу насилието над жени и лично се включи в протеста, организиран по този повод. В този ежегоден протест, на който обикновено идват само „обичайните заподозрени“, сега изненадващо се включиха политици от различни партии и коалиции. От „Демократична България“ в демонстрацията се включиха не само от „Зелено движение“, за които това би могло да се очаква, не само личности с изявени правозащитни позиции като Таня Андреева и Елисавета Белобрадова. Дойдоха дори Христо Иванов и Ивайло Мирчев, които рядко заемат позиция по теми, свързани с човешките права.
Неотдавна Белобрадова, която беше водачка на листата на „Демократична България“ в 25-ти МИР, наруши едно друго политическо „табу“ у нас – изказа се в защита на ценността и правата на бежанците у нас.
Съпредседателят на „Зелено движение“ Владислав Панев пък се появи по „Нова телевизия“ с чорапи в цветовете на дъгата и на сърчица, при това различни. Той дойде в телевизионното студио, след като по-рано през деня със същите чорапи е участвал в преговорите за правителство. На въпроса на водещия за чорапите той отговори: „Да кажем, че са символ, че всеки български гражданин, независимо от различията си, е ценен за нас и той може да допринася за просперитета на България. Трябва да се уважаваме взаимно, за да имаме по-добро бъдеще всички ние заедно.“
Панев не за първи път е заемал открито антихомофобски позиции, включително публично дари 1000 лв. за възстановяването на потрошения от Боян Станков и други неонацисти ЛГБТИ център Rainbow Hub. Жестът му с чорапите обаче е ясен знак, че ще направи каквото зависи от него, за да отстоява равните права и в парламента.
Накратко, отношението на бъдещото управление към човешките права не е ясно определено
От една страна, делът на жените в новия парламент е рекордно нисък, в него има някои изразени „фоби“, а в преговорите за правителство човешките права са тема табу. От друга страна обаче, в политиката влизат редица нови лица, някои от които от години заемат правозащитни позиции в публичното пространство. Сред новите участници в политическия живот има и млади хора, необременени от тукашните националпопулистки кампании и драми. И има известен шанс те поне да опитат да задават различен тон.
Разбира се, новите гласове могат да бъдат потопени или претопени в народняшкия мейнстрийм патос. За да не стане това, е важно и избирателите, за които човешките права са важни, да не замлъкват. Дори когато имат чувството, че гласът им е глас в пустиня.
„Една от токсичните ми връзки беше с човек от приятелския ми кръг. Тогава живеех в чужбина, бях далече от семейството си и нямах много приятели. При една от първите ни срещи аз му казах, че не го харесвам и не искам да сме интимни. Той се обърна към мен и заплашително, уж на шега ми каза: „Ще направя така, че да се влюбиш в мен.“ Това ми се струваше абсурдно и естествено, се засмях и не му повярвах“, разказва Л.Б., която познава отблизо домашното насилие и насилието, основано на пола. Историята няма щастлив край: мъжът продължава да ѝ пише и да търси пътища към нея, докато тя не склонява да поддържат контакт. С времето се убеждава, че двамата са влюбени, но той крие връзката си с нея, поставя ѝ условия как да се облича, с кого да се вижда и говори, къде и кога да ходи. Тя обаче няма същите „привилегии“: той идва и си отива, когато пожелае. „Ненавиждах щастливите и безгрижни хора. Мразех всички, които се усмихваха. Виждах смъртта като избавление и единствено решение“, разказва тя.
През последните седмици цяла България бе погълната от убийството на Евгения Владимирова. Медиите отразиха случилото се чрез добре познатия речник на сензацията, който употребиха по-късно и относно пожара в дома за възрастни хора в село Рояк и катастрофата на автобуса на магистрала „Струма“ – за което получиха и предупреждение от Асоциацията на европейските журналисти в България. Бедствията и трагедиите продават. Толкова много, че се считат за основни признаци за новинарския потенциал на дадено събитие, когато журналистите решават кое заслужава отразяване и кое – не. Но фаталният край е един от резултатите на динамики, които продължават с години в семейна среда. Докато съставяхме този материал, поредна жена бе пребита до смърт от своя интимен партньор. А в петък беше погребението на друга млада жена, намерена убита в апартамента си в Хага. Заподозрян е нейният приятел, който се самоуби, преди да бъде арестуван…
Отвъд новинарските определения като „зловеща семейна история“, примесени с кадри възстановки на мъж с качулка, който тегли куфар и го хвърля в полето с царевица на фона на зловеща музика, много неща остават неизговорени. Като че между другото се споменава например, че съпругът на Евгения е имал психологически проблеми (според психолозите изявен нарцисизъм и силна неувереност, а понастоящем – липса на вина за извършеното деяние); виждал е убийството на жена си като решение, в което го е подкрепял баща му, участвал и в системното следене на Евгения приживе; на повърхността Евгения и съпругът ѝ са изглеждали като всяка нормална българска двойка – никой не е подозирал, че те имат такива проблеми.
Хроничните проблеми
По данни на медийни публикации от началото на 2021 г., 15 жени са били убити от близък до тях мъж. Разчитаме на публикации, защото официална статистика за тези жертви в България липсва. Между 2017 г. и 2021 г. има 141 постановени присъди за убийства и опити за убийства на жени. Сериозен обществен диалог за причините, които водят до насилие в семейството, обаче все още няма.
Наскоро от Български фонд за жените изпратиха отворено писмо към новоизбраните народни представители, в което призовават за решение на част от хроничните проблеми, които стигат до фатален край. Много семейства живеят в токсична динамика, в която психическият и физическият тормоз са постоянни. За ефективно овладяване на проблема са необходими кризисни центрове, установяване на официална статистика, както и промени в законовите дефиниции на феминицида и престъпленията, свързани с домашното насилие. И това са само крутите мерки, които трябва да бъдат взети. На България тепърва ѝ предстои осъзнаването на културните и социалните причини, които захранват домашното насилие и насилието, основано на пола.
„В ранните периоди на моя живот (90-те), когато съм била в токсични взаимоотношения, бяха издигнати на пиедестал насилието, беззаконието и корупцията. Беше модерно да си мутра и всички танцувахме пияни в дискотеките на Gangsta’s Paradise. Ние пораснахме в тази среда и тя грубо и безотговорно срина всички човешки ценности. Този модел на живот се представяше като бляскав, лесен, вълнуващ. Като рецепта за мигновено щастие, безкраен купон. Никога не съм си помисляла да се оплача на някого, защото институциите обслужваха (може би в малките градове продължава да е така) интересите на хората с пари и положение“, разказва Л.Б. и допълва:
През 1995 г. бях изнасилена от трима мъже с положение. Спомням си разговора на следващия ден с бащата на най-добрата ми приятелка, който по това време беше депутат и един от най-влиятелните хора. Той каза така: „Мойто момиче, ако повдигнеш обвинение срещу тези хора, не съм сигурен дали ще успеем да те измъкнем жива. Знам, че звучи жестоко, но аз те съветвам да не предприемаш нищо.“ Знаейки колко жени правят този труден избор и днес, се питам: все още ли живеем в 90-те години?
Л.Б. изброява като проблемни институционални и обществени липси, които спомагат за продължаването на модела: на първо време, домашното насилие и изнасилването все още са теми табу в България, които не се обсъждат и от които се извръща поглед: „За жалост, темата все още буди неудобство у аудиторията. Като че ли само като говорим за това, „проклятието“ може да застигне нас или член на нашето семейство, така че по-добре да чукнем на дърво, да кажем „Пази боже!“ и да извърнем глава. Това трябва да се промени! Ние не сме прокажени, просто имаме нужда да излезем от статистиката, да бъдем чути, видени и подкрепени.“
Няма и официална информация и дефиниция какво е насилие и как се определя видът насилие. „Липсват институции и механизми, които да образоват хората, да задават неудобни въпроси, да говорят без страх и срам. Липсват органи, които да подкрепят хора в токсични връзки, да им дадат глас и право да изискват по-добър живот.“
Проблем на жените?
Българските тенденции според медийни публикации се потвърждават от данни по света. Франция разполага с една от най-детайлните бази данни, свързани с домашното насилие и насилието, основано на пола. Според тях 41% от жертвите на убийство в домашна среда са били обект на минимум една форма на насилие, било то физическо или психическо. Насилието, основано на пола, е специфично поради мястото, където се разиграват събитията: ако за мъжете е много по-вероятно да бъдат жертва на убийство изобщо, то жените представляват непропорционално голяма част от загиналите у дома, от ръцете на партньора си или на близки. По данни на СЗО, голям дял от насилието срещу жени се извършва именно от техните партньори. За насилие се считат не само физическите, психологическите и сексуалните атаки, но и прояви на прекомерен контрол например, каквито е имал както бившият приятел на Л.Б., така и съпругът на Евгения.
Но това не е само проблем на жените. СЗО определя като рискови фактори и за двамата партньори ниско ниво на образование, предшестващ опит с насилие (включително над деца или като деца), разстройства на личността, алкохолизъм. Това означава, че в общество, в което насилието над жени е приета, толерирана норма и разпространена практика, живеят много страдащи жени и мъже. Много от културните предпоставки за домашно насилие или насилие, основано на пола, са част от българската действителност: такива са вяра в концепции като „семейна чест“ и „сексуална чистота“, както и убеждението, че мъжете са по-агресивни и с по-високо либидо от жените, затова не бива да се „провокират“ и „дразнят“. Като важна предпоставка за домашно насилие СЗО определя и липсата на законови санкции специфично за такъв вид престъпление.
Когато по медиите се завърти репортаж за поредната трагедия, българите често обсъждат дали някой е „виновен“, или не. Това означава, че у нас все още е широко разпространено вярването, че дадено поведение, смятано за неправилно, оправдава каквото и да е насилие. Същевременно потърпевшите от такъв тип насилие често страдат от физически и психически последствия, които правят излизането от токсичната среда трудно. Възможно е например човекът да се страхува, че тормозът от страна на насилника ще ескалира, ако се потърси помощ; често пъти изобщо липсва ясна преценка за ситуацията. Л.Б. споделя наблюденията от собствения си опит:
Човек, който е в токсични взаимоотношения, е затворен за околния свят. Не го възприема или възприема само малка част от него. Той вярва, че тази токсичност е нормална. Докато се пропива в него, той свиква с нея, както ние свикваме със студа през зимата – температурите постепенно започват да падат и един ден е -10 градуса.
Много ясен индикатор, че някой е в токсична връзка, е липсата на спонтанност. Такъв човек е винаги предпазлив и няма доверие в хората. И ако рязко и изведнъж му кажете, че отстрани нещата не изглеждат „розово“, в повечето случаи той ще отрече и ще откаже да ви слуша. Вие ще бъдете отбягван, нежелан събеседник, тъй като ровите в дълбоки рани.
За тези хора е прекалено болезнено погледът на другите да е насочен към техния интимен свят. Там те пазят тайни, които не искат да споделят с никого. Свят, в който те са главни герои в ролята на „жертва“. Тази главна роля, дори и болезнена, е нещо, с което те се идентифицират напълно. Те не могат да си представят себе си извън тази динамика. А и много често насилникът се идеализира. Той е супергерой в техния свят и притежава само добри качества.
Решението
Л.Б. преодолява не само токсичните отношения в живота си, но и зависимостите и психическите проблеми (включително самоубийствени мисли), до които я довеждат те. Като повратен момент в живота си описва среща с човек, който разпознава болката ѝ и я насочва към групи за взаимопомощ. В България съществува гореща линия за пострадали от домашно насилие – 0800 11 977. На сайта на Spasena.org помощ могат да намерят както пострадалите, така и извършилите насилие. От Фондация Emprove пък предлагат план за безопасност, който включва съвети към близки и потърпевши на описаните токсични взаимоотношения. Според техните препоръки например не бива да се съветва човекът да прекратява връзката, а трябва да се изложат максимално ефективно възможностите за подкрепа и да се предостави информация на потърпевшите. Историята на Л.Б. подчертава колко е важно разбирането на близките, но и на обществото, за да се намери решение:
Бидейки в токсична връзка, аз съм губила трезвостта си. Критичното мислене и обективността са липсвали напълно. Все едно нещо ме засмука. Пребивавах често в любовна обсебеност или в състояние на страх, изобщо в състояния, които ме откъсваха от живота. Не можех да преценя кое е добро за мен и кое – не е. Оставях обстоятелствата и хората покрай мен да преценят, да вземат решение.
В такива случаи близки хора, които ме обичат и познават от години, са ме изкарвали от този унес. Искрената им загриженост и любящо внимание са ме връщали към това, което съм била преди този човек. Тези хора носеха спомена за мен, за моите мечти, за нещата, които обичам. Те ме помнеха в чистия ми вид и когато срещаха новия ми образ, не можеха да ме разпознаят. Разговорите с тях са ме връщали в миналото, карали са ме да се замисля защо съм допуснала някой да ме моделира според своите желания. Тези близки виждаха, че аз се опитвам да живея по правилата на някой друг, и учудените им погледи бяха алармите, които светваха в съзнанието ми.
„Ранното разпознаване е най-добрият начин да се избавите от токсична връзка, да запазите живота си щастлив, самочувствието си – високо, и да предпазите от емоционално и физическо нараняване всеки, замесен в отношения с насилник“, казват от Фондация Emprove. Те водят кампания за разпознаване на ранните признаци на нездравите отношения, а в работата си въвличат и посланици – жени, преживели токсични връзки и насилие. Това е само един от многото примери, които заслужават гласност, тъй като единствено съдържателните разговори по темата ще доведат до по-висока чувствителност на обществото към проблема. И може би ако залагаме на задълбочени дискусии вместо на евтино криминално отразяване, някой ден наистина би било възможно да няма #НитоЕднаПовече.
През септември т.г. германският министър на здравеопазването Йенс Шпан нарече предстоящата есенно-зимна ковид вълна „пандемия на неваксинираните“. Дали обаче тя не е по-скоро пандемия на радикализираните? И съществува ли връзка между споделянето на екстремни политически нагласи и радикални ценности, от една страна, и заболеваемостта от ковид, от друга? Отговори на тези въпроси търсят в своето изследване социални учени от университетите в Йена и Билефелд и епидемиолози от научния център „Хелмхолц“ в Мюнхен.
Поглед върху картата на Германия показва наличието на съществени регионални различия в степента на заболеваемост. Понастоящем в най-гъсто населената провинция Северен Рейн-Вестфалия, в която на една трета от територията на България живеят около 18 млн. души, заболелите от ковид са 274 на 100 000. Същевременно в източната област Саксония с 4-милионно население заболеваемостта е 1192 на 100 000 души, при все че саксонци живеят в по-малки населени места и са значително по-малко мобилни.
Защо в определени райони на Германия заразата от коронавирус се разпространява много по-масирано, отколкото в други?
Някои изследователи намират отговор в историческото разделение Изток–Запад. Според професорката по руски и източноевропейски изследвания в Пенсилванския университет Кристен Гудси съществува местна специфика, която определя слабото ниво на ваксинация и съответно предпоставя по-високата степен на заразяемост и заболеваемост от ковид. Гудси смята, че недостатъчната имунизация срещу ковид се дължи на недоверието в публичните институции, но и в междучовешките отношения, натрупано в посткомунистическия период. А вероятно и в годините преди него – отпечатък върху поколения източноевропейци оставя аварията в Чернобил, твърде дълго премълчавана от тогавашния режим. Именно този скептицизъм обуславя и бързото и лесно разпространяване на фалшиви новини.
Разглеждайки темата от различна перспектива, авторите на германското изследване проследяват какво е влиянието на политическата ориентация на хората, живеещи в определени региони в Германия, върху степента на разпространение на коронавируса. Анализирани са процесите в 401 окръга и окръжни града по време на първите две вълни на ковид пандемията през 2020 и 2021 г. Изследователите установяват, че
особено често се заразяват с коронавирус подкрепящите една определена политическа сила – „Алтернатива за Германия“.
При това независимо от големината на населеното място, което обитават. В региони с по-висок резултат за тази крайнодясна партия на изборите за Бундестаг през 2017 г. заболеваемостта от ковид е значително по-висока. При гласоподавателите на други политически формации такъв ефект не се установява или той не е толкова значим по обхват.
Нещо повече – изследователите проследяват гласуването за други крайнодесни партии назад във времето, когато „Алтернатива за Германия“ още не е съществувала. И установяват, че подкрепилите тези партии на парламентарните избори през 2005 и 2013 г. също се разболяват по-често от ковид в настоящата пандемия. Следователно не гласуването за една конкретна дясна партия, а определена радикална политическа нагласа обуславя по-лесното разпространение на заразата.
Какви са причините?
Според изследователите избирателите на крайнодесните партии са значително по-скептични спрямо институциите на правовата държава. Те показват висока степен на недоверие към принципите на функциониране на демокрацията и са далеч по-податливи на разпространяваните конспиративни теории. Хората с радикални политически нагласи в по-голяма степен изразяват недоверие по отношение на обществените медии.
В затворения свят от идеология и конспирация място за научни аргументи сякаш няма. По време на пандемията обаче точно научното знание и държавните институции имат водеща роля за овладяване на кризата, а качествената и проверена информация има огромно значение за предпазването от зараза. Ниското доверие към тях означава спад в готовността да се следват техните предписания.
В различни изследвания на общественото мнение избирателите на „Алтернатива за Германия“ са по-често склонни да се съпротивляват срещу мерките, налагани от правителството с цел овладяване на пандемията. В много по-голяма степен те са скептични към ваксинацията и участват в протести срещу носенето на маски и затварянето на заведения и магазини. А именно тези фактори обуславят и по-високата заболеваемост от ковид в райони, в които „Алтернатива за Германия“ е предпочитана политическа сила.
Нещо повече, в изследване на фондация „Фридрих Еберт“, проведено в седем европейски държави, се установява, че радикалните организации печелят от страха и несигурността, нараснали по време на пандемията. Те втвърдяват своите позиции и мобилизират допълнително поддръжниците си.
Има ли и други фактори?
Разбира се, далеч не само афинитетът към определена част от политическия спектър има значение за високата заболеваемост от ковид. Фактори като гъстотата на населеното място, възрастта на хората, разликите между малките села и големите градове, икономическата ситуация, мобилността, инфраструктурата на региона, близостта до държавни граници и международният трафик също оказват влияние. Но според авторите на изследването те далеч не са толкова значими, колкото индивидуалната политическа ориентация.
На редица въпроси обаче проучването не дава отговор. Пример: католическият Югоизток в Германия е значително по-силно засегнат от северозападните протестантски провинции.
Доколко религиозната принадлежност оказва влияние върху разпространението на коронавирусната инфекция?
Въпросът не е без значение, още повече когато религиозните норми вървят ръка за ръка с определени по-либерални или по-консервативни интерпретации. Изследване на екип от Мюнстерския университет показва зависимост между религиозния фундаментализъм и високата заболеваемост от ковид. Религиозният радикализъм, също както и политическият, е свързан с отказ от ваксинация, с капсулиране в един доминиращ светогледа интерпретационен модел и с недоверие в научно проверените факти – перфектните условия за разпространение на зараза. Католически и мюсюлмански фундаменталисти наричат пандемията „божествен план“, според който чрез болестта „неверниците“ са наказвани с мъки.
Наред с политическите и религиозните убеждения, основна роля за високата заболеваемост имат и социалните фактори. Хората с по-високо образование и доходи имат далеч повече възможности да се предпазят от заразяване. Те са по-добре информирани, общото им здравно състояние е по-добро, а и по-често разполагат с възможността да работят от дома си. Социалният статус от своя страна оказва влияние върху афинитета към крайни възгледи – по-ниското образование и доходи благоприятстват по-лесното възприемане на радикални послания.
А те едва ли са сред най-верните гласоподаватели на „Алтернатива за Германия“. Причините са свързани именно със социално-битовите условия – мигрантите разполагат с по-малки възможности от средното ниво в Германия. Поради трудности с владеенето на немски език, особено при новодошлите, получаването на адекватна и проверена информация за пандемията невинаги е възможно. Част от новозаселилите се стават жертва на фалшиви новини, публикувани из социалните мрежи. Възможно е по-ниското ниво на ваксинация сред руските мигранти отчасти да се дължи и на антиваксърските послания, излъчвани от държавната телевизия RT, както и на общия скептицизъм към държавните политики. Освен това много от мигрантите упражняват професии, при които преминаването към работа от дома не е възможно.
Наред с това сред част от мигрантските общности са разпространени и радикални политически позиции, които усилват недоверието в институциите и вероятно имат роля за по-ниското ниво на ваксинация. Така например българската крайнодясна партия „Възраждане“, която официално се обявява срещу ваксинацията и спазването на противоепидемични мерки, се радва на одобрение сред мигрантската ни диаспора. Тя получава 6,15% от вота в чужбина на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. – с близо 1,3 пункта повече, отколкото е сумарният резултат на партията. На изборите в Турция през 2018 г. дясноекстремистката Партия на националистическото движение спечели 8% от гласовете на турските имигранти в Германия.
Къде сме ние?
Едва ли има лесни обяснения за ниското ниво на ваксинация и съответно високата заболеваемост от ковид в България. Но със сигурност може да бъдат очертани тенденции в контекста на различните изследвания. И в България има партии, които идеологически наподобяват „Алтернатива за Германия“.
Но защо тогава заболеваемостта у нас е толкова висока, включително сред хора, които не са крайнодесни избиратели?
Отговорът отново може да бъде потърсен не толкова във връзката между разпространението на заразата и принадлежността към една конкретна партия, а в споделянето на определен ценностен хоризонт. Той включва недоверие към институциите, слаба държавност, безкритично приемане на конспиративни теории и неспособност да се разграничават сериозни от манипулативни източници на информация. Вероятно в България избирателите с такъв профил се разпределят между различните партии – дори сред тези, които са далеч от радикалния спектър.
Изследване на „Екзакта Рисърч Груп“, проведено в периода между 29 октомври и 5 ноември 2021 г. сред 1025 пълнолетни български граждани, показва, че поддръжниците на ваксинирането (хора с една, две или три дози, както и планиращи да се имунизират) преобладават сред симпатизантите на „Демократична България“ (70,3%), ГЕРБ (69%) и „Продължаваме промяната“ (55,6%). При ДПС този дял е 49,3%. Противниците на ваксинирането, от друга страна, доминират сред подкрепящите „Има такъв народ“ (56,6%), БСП (52%), ИБГНИ (55%) и „Възраждане“ (75%). Висок е делът им сред негласуващите и сред колебаещите се дали да гласуват (по 63% при двете категории).
Причините за високата заболеваемост от ковид на отделни социални прослойки са с различен характер и те съвсем не се отнасят само до България или Германия. Връзката между заболеваемостта, отхвърлянето на предпазните мерки, приемането на доверие на конспиративни теории и политическите предпочитания е предмет на изследванията и на екипи от САЩ и Австрия. Радикализмът обаче има множество проявления, като той съвсем не се ограничава в политическото поле. Не по-малко значима е цялостната ценностна ориентация на индивидите, както и социалната им изключеност, обуславяща недоверието в институциите на правовата държава и поставяща под въпрос предлаганите от тях мерки за справяне с пандемията. Обвързването на радикализма единствено с определени партийни предпочитания е израз на известна изследователска едностранчивост, която вероятно има своите основания в идеологическите очевидности на авторите на някои от представените тук проучвания.
Във всеки случай заболяването от ковид далеч не е само медицински проблем.
Социалните фактори и ценностните нагласи на отделните индивиди в голяма степен определят доколко са изложени на риск. А това в крайна сметка предопределя и степента на засегнатост на цялото общество от ковид. Съответно ограничаването на разпространението на пандемията означава да се търси лек не само срещу медицинските симптоми, а дори в много по-голяма степен срещу социалните и ценностните дефицити в отделните общества.
Европейският бюрократичен жаргон е възпитан и убийствено скучен. Свикнали сме да опакова всякакви теми, но думата „архитектура“ рядко досега е била директно намесвана. До есента на миналата година, когато едно от култовите понятия в архитектурната история на ХХ век стана име на нова европейска инициатива.
На 14 октомври 2020 г., в пика на първата голяма есенна вълна на COVID-19, председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен излезе в розово сако пред две сини европейски знамена, за да обяви, че справянето с климатичните промени и грижата за околната среда трябва да увлекат и творческите сектори. Трябва ни мост между света на науката и технологиите и този на изкуството и културата. Време е да се създаде „Нов европейски Баухаус“, който да покаже, че „необходимото може също така да бъде и красиво“.
Това беше изненада за всички и в началото никой нищо не разбра. Да, архитектурата, дизайнът и строителството не бяха директно посочени, но как може да наречеш нещо „Баухаус“ и да не е ясно, че архитектурата ще бъде основен играч? Това си мислеха всички, които се опитваха да проумеят какво реално стои зад новата европейска секси фраза.
Какво е „Баухаус“?
Започвам първо с един учебникарски факт. Немската експериментална школа „Баухаус“ е най-влиятелното училище по архитектура и дизайн, което някога е съществувало. За своите кратки 14 години живот (между 1919 и 1933 г.) създаде епоха, променила коренно света, в който живеем и до днес.
„Баухаус“ е продукт на Първата световна война, на авангардите от началото на ХХ век и на развитието на германската промишленост. Както и на последователните усилия да се реформира образованието по приложни изкуства в Германия, за да обвърже изкуства, занаяти, промишлен дизайн и архитектура и да доведе до качествени, удобни и полезни продукти. Баухаус, разбира се, е и абсолютният символ на архитектурния модернизъм.
През 1919 г. архитектът Валтер Гропиус създава „Баухаус“ като обединение на дотогава съществуващите Училище за приложни изкуства и Висше училище за изящни изкуства във Ваймар. Той доразвива идеята за Gesamtkunstwerk („тотално изкуство“) и пише емоционален манифест, в който призовава „да направим нова гилдия, да изтрием класовото разделение и арогантната граница между занаятчии и артисти и заедно да създадем сградата на бъдещето, която ще свърже в едно архитектура и изкуство и ще се издигне в небесата, построена от ръцете на милиони работници, като кристален символ на една нова вяра“.
Защо „нов“ Баухаус?
От самото си начало „старият“ „Баухаус“ се колебае между романтичната идея за единство между изкуствата и ръчните занаяти и утопичната вяра в технологиите и прогреса. Съответно звучи логично „новият“ да се опита от своя страна да обедини екологичните с творческите терзания на нашия ден и да пробва да ги реши под някаква нова форма на сътрудничество.
Не трябва да забравяме и още нещо. През 2019 г. светът отбеляза 100-годишнината от основаването на немската школа с мащабни чествания – проведоха се хиляди събития, откриха се нови музеи, имаше безброй изложби, лекции, дискусии, фестивали и архитектурни турове, реставрираха се сгради, създадоха се уеб портали, международни проекти, експериментални театрални и танцови спектакли, написаха се и се издадоха десетки нови книги на тема модернизъм, непознатия „Баухаус“, жените на „Баухаус“, предмодерните влияния върху „Баухаус и прочее. Изобщо Германия положи сериозни и добре организирани усилия да изяви „Баухаус“ като най-голямото немско културно постижение на ХХ век и като най-значимия и влиятелен архитектурен експорт на страната – което е абсолютно вярно.
В резултат думата „Баухаус“ стана адски модна, а идеите на школата – много популярни.
Какво цели „Новият европейски Баухаус“?
Една година и един COVID-19 по-късно името „Нов европейски Баухаус“ стои малко отчаяно. На пръв поглед нова и важна инициатива, която обаче се хваща за едно от малкото останали безспорно положителни неща от миналото, за да пробва да формулира ново, постпандемично бъдеще.
Ключовата дума тук е „устойчивост“. Трябва да сме наясно, че „Новият европейски Баухаус“ е замислен първо и най-вече като допълнение към Европейската зелена сделка. Строителството остава сред най-големите производители на отпадъци в света, циментовата индустрия – с третия най-висок въглероден отпечатък, а според Европейската директива за енергийната ефективност трябва да целим високо енергийно ефективен и декарбонизиран сграден фонд във всяка държава членка и преобразуване на съществуващите сгради в „сгради с почти нулево потребление на енергия“ до 2050 г. Това е огромно предизвикателство и инициативи като НЕБ (както вече стана обичайно да се съкращава „Новият европейски Баухаус“) са замислени именно като медиатори при драматичните промени в застроената среда, които ни предстоят в резултат на Зелената сделка.
Сигурно затова инициативата има лека и неинституционална визуална идентичност – детски черно-бели рисунки на къщи, блокове, хълмове и дървета с хора между тях и цветни петна тук-там. Поддържа изключително дейни профили в социалните медии – особено в Instagram, има активен хаштаг #neweuropeanbauhaus и забележете, няма Facebook.
„Новият европейски Баухаус“ има и доста общ, но пък краткосрочен план за действие. До 2024 г. инициативата трябва да премине през три фази – дизайн, проектиране и разпространение. Първата фаза включва създаване на паневропейска мрежа от съществуващи организации, които вече работят в сходна посока. Втората предлага осъществяването на пет нови проекта в пет различни града в ЕС, които да демонстрират алтернативни възможности: за естествени строителни материали, за енергийна ефективност, за социални намеси и други подобни. А последната фаза предполага начало на активен културен дебат за зеления преход.
В света на архитектурата думата „Баухаус“ по принцип действа като стръв и лови безотказно. Така инициативата успя за кратко време да привлече стотици любители на архитектурния и дизайнерски авангард от всички европейски страни. За тяхно разочарование обаче това засега не е поредната програма, по която просто ще има „някакви нови европари“ за архитектура, градска среда и екология. „Новият европейски Баухаус“ все още работи като платформа, събираща съществуващи организации, проекти, инициативи и възможности в различните страни членки на Съюза. Целта е да се изгради и популяризира оптимистична картина за възможното „екологично и красиво“ бъдеще, което да създаваме заедно.
Опасностите
За „Новия европейски Баухаус“ ще чуваме все повече, включително в България, където инициативата беше открита с една експресна конференция, организирана от Министерството на културата в средата на юли 2021 г. Затова е добре да формулираме отрано възможните опасности.
Първо, както при всяка европейска инициатива, и тук има риск обтекаемите банални формулировки да размият главната идея – а именно да осъзнаем колко сериозни промени предстоят в света на архитектурата и градската среда в резултат от Зелената сделка.
После, добре е да не допуснем клишетата да замъглят здравия разум. Устойчивостта има много измерения, а популисткият greenwashing дебне зад всяко добро екологично намерение. Необходимо е да помним, че енергийната ефективност е важна, но не може да е самоцел. Архитектурата на всяка държава има своя собствена идентичност, културното ѝ наследство – също. И безкритичното формално опаковане на стотици хиляди сгради в еднаква топлоизолация със сигурност не е най-директният път към устойчиво бъдеще, запазило уникалното, автентично многообразие на застроената среда.
Голямото мото на празненствата по случай 100-годишнината на „Баухаус“ през 2019 г. беше Die Welt neu denken – „Да преосмислиш света“. „Новият eвропейски Баухаус“ е опит да се преосмисли един постпандемичен свят в условията на извънредна климатична ситуация и разпадащи се общества, силно скептични към всяка перспектива за някакво общо по-добро бъдеще. На инициативата няма да ѝ е лесно. Но и на Гропиус не му е било лесно през 1919 г.
Заглавна илюстрация: Стопкадър от видеоклип на инициативата „Нов европейски Баухаус“
Безспорен факт е, че прогнозите на социолозите за изхода от парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. не бяха точни. Това не се случва за първи път. И става дума за предвижданията на сериозни и уважавани агенции. Макар напоследък разминаванията в прогнозирания и реалния вот да не са само български феномен – такива случаи имаше и на изборите в Германия, и на тези в САЩ, – нека да видим причините. Някои от тях надхвърлят местния контекст:
Инструментариумът. Въпросът е доколко класическите анкети, независимо дали са „с таблет по домовете“, или „по телефона“, са адекватен на новото време подход за изследване на общественото мнение. Във време, в което Google и Facebook знаят кой номер обувки носим, електоралните социолози продължават да ни задават „едно въпросче“. Дали не е време да се потърсят и други начини за прогнозиране на вота на гласоподавателите и как може да изглеждат те – това са теми на дълъг разговор в професионалната общност. Дано той да се проведе скоро.
Промяна в типа избирател. Младите избиратели от възрастовата група между 18 и 30 години все по-малко се чувстват обвързани и лоялни спрямо една партия. Електоралното им поведение е изменчиво и трудно предвидимо. Решенията точно на тези избиратели, взети през последните дни и дори часове преди изборите, няма как да се предвидят с изследване, направено преди повече от седмица от деня на вота. Ако изобщо е възможно да се прогнозират.
„Спиралата на мълчанието“ – този толкова стар, но и толкова актуален феномен несъмнено слага своя отпечатък. Понятието е въведено през 70-те години на миналия век от германската социоложка Елизабет Ньоле-Нойман от Института за изследване на общественото мнение в Аленсбах. Ньоле-Нойман установява, че индивидите, поради страх от изолация и отхвърляне, подкрепят публично онези позиции, които смятат за „добре приети“ в обществото, и премълчават считаните за „неудобни“ мнения. По отношение на електоралното поведение респондентите, особено в малките населени места, отговарят на анкетьорите това, което мислят, че се очаква от тях. В избирателната урна обаче гласът им отива за друга партия. С тази „спирала на мълчанието“ отчасти беше обяснен неочаквано високият вот за Тръмп на изборите през 2015 г. В контекста на българските избори вероятно мнозина не са счели за престижно да посочат „Възраждане“ или „Продължаваме промяната“ като свой избор и са заявили вот за ГЕРБ или БСП.
Наред с тези фактори е важно да се вгледаме и в специфичните местни проблеми:
Недоверието. Електоралните социолози анализират информацията, която анкетираните им подават. В ситуацията на масово и всеобхватно недоверие, в която се намира българското общество, хората са скептични дори и към анкетьора, който влиза в дома им. Резервирани са и към агенцията, която го изпраща, защото след всяко „непознаване“ на резултата имиджът на самите агенции ерозира. Респондентът няма познанието да различи читавите от некадърните или манипулативните агенции. За него всички са „в кюпа“. Резултатът от това недоверие са масови откази за участие в анкети и заменянето на респондентите с други, „по-словоохотливи“. Перфектната предпоставка за изкривяване на резултата от всяко изследване.
Адресните регистрации. В България официално право на глас имат над 6 млн. души – една нереалистично висока „генерална съвкупност“ от избиратели. Част от тези хора са емигрирали трайно и от десетилетия не живеят в страната. Наред с тях мнозина вътрешни мигранти, преселили се от малки към по-големи населени места, се водят регистрирани на „постоянен адрес“, на който не са стъпвали от години, но на който присъстват в избирателните списъци. Наричат ги с грозното „мъртви души“ и все искат да ги „изчистят“ от избирателните списъци, макар проблемът да е на друго място – в хаоса с адресните регистрации. Резултатът – демографската „тежест“ на някои населени места е подценена, а на други – драматично надценена. Факт, който няма начин да не окаже влияние върху качеството на извадките въпреки всички математически „претегляния“ и „преизчисления“.
Промяна в партиите. В българския политически спектър едва ли има сила, на която да приляга определението за класическа партия, отразяваща интересите на определена устойчива социална прослойка. Част от политическите формации, състезаващи се за представителство в парламента, са нови, нямат утвърден вътрешнопартиен живот, структури по места, твърди и предани електорати. Победителите на последните избори „Продължаваме промяната“ дори не разполагат с офис и формално не са регистрирани като партия, а използваха мандатоносители, за да участват във вота. Гласуването за такива политически сили е толкова „устойчиво“, колкото е един лайк във Facebook – въпрос е не на постоянна и твърда подкрепа, а на моментно настроение. На емоция, а не на рационална калкулация. Улавянето на такъв бързо изменчив вот е огромно предизвикателство.
Гласовете от чужбина. На практика е невъзможно, респективно твърде скъпо, вотът извън България да бъде прогнозиран с количествени методи преди изборите. При около 170 000 гласували зад граница през април и юли т.г., значението на този вот досега не е било решаващо. Но при по-ниска избирателна активност в България (около 40%) и при неочаквано високо участие извън страната (над 225 000 гласа), от които над 88 000 в Турция, както стана на изборите миналата неделя, неговото влияние нараства. Неизмерването на този вот също изкривява предвижданията и обяснява защо при очакваната малка разлика в прогнозните резултати на партиите той води до разместване в крайното им класиране. Проблемът с влиянието на гласовете от чужбина ще стане още по-значим при възможно въвеждане на онлайн гласуване или на друга форма на дистанционно участие в избори. Тогава, поне на теория, ще имаме работа с около милион потенциални гласоподаватели, живеещи постоянно извън страната. Колко от тях ще гласуват при новите условия, е напълно неясно. Във всеки случай на този вот ще трябва да се обърне повече внимание. Въпросът е не дали, а как.
Ситуативни фактори и огромно пренасищане. Досадата от зачестилите през годините масови маркетингови проучвания, преброявания, анкети, обаждания от колцентрове също е фактор. Шансът в една малка по население държава да попаднеш в социологическа извадка е много по-голям. Ако изобщо приемат поредната покана да се включат, част от анкетираните отговарят „каквото дойде“. Не без значение са и ситуативните фактори – пандемията, третите избори за една календарна година и късната есен със съответното студено време обуславят отказите от гласуване в последния момент. Ниската избирателна активност обаче увеличава тежестта на гласовете и в крайна сметка – резултата на партиите.
Обществените очаквания. Живеем в общество с рефлекса на дете, което послъгва, но чака родителите да му кажат „какво ще му се случи“. Общество, което сякаш вкарва електоралните социолози в ролята на гадатели, длъжни да предскажат бъдещето ни. Една невъзможна за изпълнение задача. Защото това, което ще „стане“, всъщност го правим всички ние. И защото социолозите са не само изследователи на обществените процеси, а и участници в тях. Може би забравяме, че най-доброто нещо в живота е неговата непредвидимост и че тенденциите са едно, а решенията – понякога съвсем друго нещо.
Медиите. Разбира се, не всички, но достатъчно много от тях често и безкритично разпространяват до широката публика всякакви „резултати“ от „електоралните проучвания“. Социалните мрежи усилват този ефект. Но именно медии, претендиращи за „професионализъм“, лансират в публичното пространство псевдоагенции с по един човек на щат. Те са тези, които години наред канят в телевизионните студиа откровено компрометирани анализатори, многократно давали грешни или обтекаеми прогнози. По този начин равнопоставят добрите професионалисти с манипулаторите и с откровените фалшификатори. С което допринасят за бавно, но систематично подкопаване на авторитета на електоралната социология. И за затваряне на омагьосания кръг „откази за интервю – замени на респондентите – грешни прогнози“.
Критиката е същностна част от журналистическата професия, но заглавия от типа „Социолозите пак се провалиха“ или „Катастрофата на социологията“, освен че не помагат за решаване на проблема, наливат масло в огъня на недоверието. А то е фундаментална част от проблема. Също както и обобщеното говорене за „социолозите“. Защото, погледнато назад във времето, зад неточните прогнози са стояли конкретни лица. Манипулаторите имат имена, съвестните професионалисти – също. В професионалната общност и едните, и другите са добре познати от години.
Третите парламентарни избори за 2021 г. минаха и който се състезавал, състезавал се – народът си има ново управление (или поне потенциал за такова). „Продължаваме промяната“ спечели, „Възраждане“ влезе, ИБГНИ излезе, а при другите в общия случай се подават оставки (или поне сравнително убедително се говори за подаване на оставки). Изключение, разбира се, са голите глави на политическото ни семейство – Борисов и Трифонов, които не могат да ни оставят без себе си. В крайна сметка на Нинова вероятно също не би ѝ го позволил моралът на традиционното семейство и плахо подадената ѝ оставка също ще бъде оттеглена скоро. Сами, достойни за демократични претенции в оставките си, се оказаха наравно Христо Иванов и Красимир Каракачанов.
Трябва да се говори обаче за друго: партиите у нас се водят от една непоносима лекота, от принципа, че веднъж се живее (управлява). Народът, от друга страна, знае, че не само не управлява, но и не живее четири години: живее или по-дълго (не много), а никой не му казва нищо занапред, или – особено насред небивала здравна криза – знае, че може да не доживее и до следващата седмица. Затова лекотата на партийния живот е видимо все по-непоносима за хората. И затова не е случайно, че победителите, както преди 20 години, не искат да се наричат „партия“ (тогава бяха „движение“, а сега са „проект“).
Насред останалата дандания кой колко седалки ще затопли, твърде слабо се чува гробовното мълчание на близо две трети от българските граждани с право на глас, останали без представителство в парламента. Родните партии отдавна забравиха, че първата им работа е да представляват и едва втората – евентуално да управляват. Те са автентично неспособни да проумеят, че всичките им неволи се свеждат до отказа им, вместо да се зверят в докладите на маркетинговите си гурута, наистина да разговарят с гражданите и наистина да търсят решения на техните проблеми на база чутото с хоризонт отвъд съдбовния ден, в който ще стане ясно дали ще се закачат за управлението. Партийните структури по места са офиси за феодални срещи, но не и място, където можеш поне едно кафе да изпиеш и да поговориш за политиката със съмишленици. Затова е вече невъзможно дори с маркетингова помощ да се каже особено ясно коя формация кого представлява. Затова и сега в парламента ще са едните, утре ще са другите, така си текат безбрежно дните и никой не осмисля, че фрагментираният парламент и внезапните възходи, падения и всички турбуленции са продукт на едно дезориентирано общество.
На какви ли циркове не се нагледахме от страна на партиите в хода на това, което формално мина за предизборна кампания. Нови прически и стари гражданства ту скачаха на демагогските влакчета срещу антиковид мерките, ту се правеха, че здравна криза от епохален мащаб като цяло не съществува. Никой не събра смелост и въображение дори да намекне нещо като „Ние ще преведем страната през тази криза“, пък било то и разказано като „за разлика от досегашните“ (за което има обилен материал). Единствените, които демонстрираха постоянство по темата и бяха съответно възнаградени, са „Възраждане“ – нищо че отказът им от управление на епидемията, ако зависеше само от тях, по принцип е равнозначен на стотици мъртви всеки ден не само както е в момента, а до края на света. „Възраждане“ освен това са и единствените, които, въпреки че никога не са разчитали на анти-ГЕРБ еуфорията, се домогнаха до парламента противно на прогнозите, докато други, които разчитаха изключително на тази еуфория, се сринаха главоломно или дори отпаднаха от малкото си едва отвоювани седалки в интервал от няколко месеца (вижте подробния анализ на Винсент Тановски по темата).
„Възраждане“ са фашистка формация с компрометиран вожд, прокарват дълбоко антисоциални или откровено откачени послания, но за съжаление, са също така и единствените, които систематично бяха сред хората на улицата и по чужбина и ги нахъсваха по значими за тях теми (изпитана стратегия за влизане във властта на ултрадесните от „Атака“ насам). Те могат да бъдат горчив урок: може да експлоатираш витиевати заявки срещу победения си опонент веднъж, втори път, да организираш комисии и да измисляш нови думички за „задкулисието“ и „модела“ на лягане и на ставане, но на третия път ще трябва да се заловиш с политика, пък дори и това да е нейното племенно и истерично подобие. Иначе заслужено отиваш на бунището на историята. (До същите изводи стига и Божидар Колов в анализа си за БНР.)
Българската политическа класа, при всичките си елитни претенции и уповаване на добрите времена на царска „демокрация“ преди 1944 г., не възпита и капчица демократично разбиране – че тези на власт са представители на конкретни интереси и групи хора, а не кукли, рецитиращи хвърковати заклинания, докато им свършат електоралните батерии. Вторачени в драматични борби с „предишните“, с нехайството си кого, защо и дали изобщо представляват, без предложения за социално значим хоризонт отвъд някое и друго леко откъм вируси лято на власт, партиите от години възпроизвеждат не просто огромна маса отказващи да гласуват. (Крайно време е редовият „граждански активен“ мрънкач, на когото негласувалите са му виновни за нещо, да свикне, че „гражданският дълг“ се изпълнява срещу нещо насреща и че ако партиите не го предоставят по никакъв начин и въпреки всяко въображение и грамотност, това е техен провал в представителната демокрация – и толкоз.)
Нещо много повече: с това си поведение познатите ни партии създават най-страшното, пред което всяка демокрация може да се изправи – инерцията. Като инертните газове: отначало учените ги нарекли така, защото вярвали, че са твърде устойчиви и не реагират с други елементи, не правят съединения. Инертни не са просто негласуващите – не се знае дали и колко съвпадат. Това може да са и хората, които веднъж ще гласуват за „Има такъв народ“, втори път – за „Възраждане“, и трети път – за „Продължаваме промяната“. Например. Но може и да не са. Инертни са хора, които не гледат на гласа си като на начин да защитят интересите си, а по-скоро като на актив, който ще предоставят някому, защото им е симпатичен и го предпочитат на екрана. Неслучайно, съветвани от маркетинга, партиите полагат все по-малки усилия за цялостни и ясно комуникирани предизборни програми и платформи за управление отвъд изборите, а залагат на Facebook статуси и всевъзможни циркове за печелене на лайкове и задоволяване на властническата си суета.
Извън изборите инертни са хората, които никога в живота си не са защитили интересите си – пред работодателя или пък пред общината например – и никога не са се съюзили със себеподобни, но внезапно избухват да отстояват свободите си от „медицинския фашизъм“ и да развяват знамена. Нещо и някой внезапно ги кара да предприемат действия отвъд работното си ежедневие. Някой им е предоставил убедителен разказ за живота отвъд глупавите партийни боричкания и отвъд драмата кой ще управлява следващата година, две или четири. Някой ги е убедил, че посланията му срещу потисничеството са безкористни. Не знаем кои са тези инертни хора – маркетингът със сигурност не може да разбере, а социологията у нас не би си направила труда. Не знаем и колко са, но имаме основания да смятаме, че стават все повече – непредвидимите електорални настроения и все по-грешните демоскопски прогнози са само един, но много сигурен белег.
Успехът на „Продължаваме промяната“ не бива да се счита и на йота по-солиден от ефимерната „промяна“, под знака на която мина 2021 г. и която те обяздиха. Скоро ГЕРБ и техните щети върху държавата ще бъдат забравени, но пандемиите ще останат факт, редом с всички други кризи и ежедневни унищожения на живия живот на живите хора. Ако партийната политика не се преориентира към базовата си функция на представителство („Продължаваме промяната“ дори не си правят усилието да претендират за това), което истински адресира тези кризи и предлага хоризонти, засилването и разрастването на инерцията ще продължи.
А защо инерцията е най-голямата заплаха за всяка демокрация? Защото демокрацията е проект, в който всички (с право на глас) съучастват. Никой не взема „Продължаваме промяната“ на Кирил Петков и Асен Василев за обществен проект – той е партиен, макар и да се представя за непартиен, и ще последва познатата съдба. Проектите на всички настоящи играчи убедително се изчерпват с това как ще поправят белите на предишните, докато нови и нови бели, несводими до нечия правителствена вина, затрупват народа – глобални кризи, мъчителна ентропия, която живеем и която провинциалната ни държавица дори не успява да осмисли. И народът реципрочно наказва – с все по-непредвидими избори. Когато няма същностен обществен и политически проект и партиите са импотентни, няма и демокрация, защото все повече хора нямат с кого да се свържат, да направят съединение, да мислят и да действат заедно. Когато две трети от замесените нямат проект, в който да вярват, да отстояват, чрез който да се свързват, значи две трети могат по всяко време да отредят всякаква съдба за всички и тя все по-малко ще изглежда като демокрация.
В този смисъл последният изборен резултат е отлична демонстрация на това какво може да донесе бъдещето. От една страна, за пореден път нов и непознат субект е изстрелян на челно място. От друга, сравнително познат, но непомирисвал официална власт субект е вкаран в парламента. Първите предлагат стари фиксове на стари проблеми, датиращи отпреди поне 20 години, и никой не си фантазира, че иначе доста конкретните им управленски задачи, а с това и политическото им битие изобщо могат да се прострат отвъд две години в бъдещето. Вторите се издигнаха буквално от улицата и от това, което представят за съпротива и народовластие, защото отлично и много пъти свирят на най-тънките струни на тъпканото по всевъзможни начини достойнство на хората. Първите споменават думата „демокрация“ веднъж в предизборната си програма. Вторите практически я експлоатират, но нямат реално нужда от нея. Всички останали бележат най-ниския си резултат някога.
Инерцията е обратното на всякаква демокрация, така че е въпрос на време, като във вероятностна теория, да роди автокрация, при която не е нужно хората да се свързват с друг и да вярват на друг освен на водача. През 2021 г. си устроихме мащабна лаборатория по въпроса и резултатите са красноречиви. Ако не през 2022 г., то през 2023 г. или скоро след това, в случай че нищо не се промени, автокрацията ще почука на вратата. Всъщност тя чука настойчиво вече години наред, често с ръцете на опитни в силовите институции хора с гола глава, така че нека да не стоим, изтръпнали от страх кога ще пробие с таран. Защото тя винаги идва така, с таран – не просто с едни избори.
Благодаря на Петър Банков, политолог от Университета в Глазгоу, за редакцията на текста.
Заглавна илюстрация: Фрагмент от американската корица на романа „Непосилната лекота на битието“ на Милан Кундера от 1985 г., изд. „Харпър Колинс“
В България вече има поколения, които не са живели в тоталитарната държава, не са дишали въздуха ѝ и съзнанието им не е отровено от комунистическата идеология, заменила всички религии. Те не могат да говорят за бившия режим от първо лице, единствено число, защото нямат личен разказ за него.
Тях не са ги карали да рисуват вождовете на революцията, нито да маршируват под звуците на училищния духов оркестър или да скандират „Бе-ка-пе!“, докато манифестират на 9 септември пред трибуните, пълни с местни партийни величия. Те не са се клели да бъдат верни на Партията чавдарчета, пионери и комсомолци. Нито са ги поощрявали да доносничат: отначало за непослушните си другарчета в училище, после за съучениците си, които пушат цигари и разказват вицове за властта, по-късно – и за колегите си в университета, които слушат упадъчна музика или правят опити да уловят през заглушителите гласа на вражески радиостанции, а след това – и да сътрудничат, доброволно или принудително, на тайните служби на режима.
Те не знаят, че партийният билет е бил нещо като „зелен сертификат“ за кариера и за привилегии, които родените в семействата на висшата номенклатура са имали по право. Те не са треперили дали кварталният милиционер с килийно образование няма да ги спре да се запишат студенти само защото майките им са носили копринени чорапи и са отказвали да пеят революционни песни всеки петък в партийния клуб. Нито са били изправени пред дилемата дали да се откажат от свои близки родственици или да ги предадат, за да им бъдат отворени врати, затворени за бащите им. Такива драми те не са изживявали – и слава богу!
Всичко това моето поколение и поколението на родителите ми го преживяхме –
едни свикнаха, дори обикнаха своеобразното си робство, за да могат да го преживеят по-леко, други останаха вътрешни дисиденти, трети се противопоставяха директно на доктрината и практиката на режима, който не забравяше това никога. И наказваше непокорните. За подобна дързост в първите десетилетия след 9 септември 1944 г. са изпращали хората в лагери или са ги интернирали, за да ги „превъзпитат“. Към моето поколение мерките бяха „по-меки“, но перфидни – за да те смачкат, ако си по-лабилен. Затова след 10 ноември такива хора или ги обземаше ярост, или се усмихваха снизходително, когато чуваха репликата, че всички по време на режима на Тодор Живков сме искали да станем партийни членове.
В годините на „народовластие“ лъжата беше институционализирана и всички лъжеха без угризение. Партийните вождове ни обещаваха светло бъдеще, ама следващата петилетка. Но петилетките се изтъркулваха една след друга, а комунистическия рай, в който всеки щеше да получава според потребностите си и да дава според възможностите си, така и не го построихме. Обществото беше приело лъжата като норма и всички гледаха да я спазват, за да има спокойствие. Имаше и много вицове от онова време, посветени на нея. Понеже сме отново пред избори, ще разкажа един от тях. Радио „Ереван“ коментира ситуацията в България: „Не работят, а получават заплати; магазините им празни – масите им пълни; масите им пълни, а те недоволни; недоволни, а гласуват „за“.“
Трийсет и две години след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. поколенията, живели в бившия режим, имат различен спомен за него, защото едни са опитали жилото, а други – меда му. Различно е отношението им и към безкръвния преход от тоталитаризъм към фасадна демокрация и от държавно-планова към пазарна икономика. Преходът бе планиран и режисиран от бившите комунистически елити, които запазиха властовите си позиции, а с ограбения национален капитал се превъплътиха без никакви идеологически и морални угризения в новите капиталисти.
Този период в най-новата ни история постави много въпроси, на които историците и анализаторите ще продължат да търсят отговори.
Между тях се откроява като по-важен този: как щеше да изглежда днес Преходът, ако не беше заченат в порочно съглашателство на Кръглата маса между БКП и създадения с мълчаливата ѝ благословия опозиционен Съюз на демократичните сили, в който тайните служби внедриха свои агенти, за да го разбият по-късно отвътре?
Или как щеше да се развие демокрацията у нас, ако досиетата на Държавна сигурност бяха иззети веднага след 10 ноември и бяха приети лустрационни закони, които нямаше да допуснат в законодателната, изпълнителната и съдебната власт лица от бившата комунистическа номенклатура и такива, свързани с репресивния ѝ апарат? И щеше ли да бъде възможно тогава създаването на задкулисието и на криминално-икономическия контингент?
А дали щеше Преходът ни да бъде толкова порочен, ако бившият режим десетилетия не беше провеждал политика за превръщане на народа в безлична маса и не беше поругавал религиозните чувства и правото на етническо самоопределяне на големи групи от населението? И ако идеолозите на БКП и тайните ѝ служби не бяха създали партия като ДПС, с внедрена агентура в ръководството ѝ? Щеше ли тогава Ахмед Доган да играе ролята на „човека, който държи ключа към етническия мир в България“ (мит, за който говори и Корман Исмаилов във филма на документалистката Малина Петрова „Държавни тайни“)?
Винаги когато журналисти задават въпроси на политици, излезли от средите на бившите комунисти, за ролята на ДС в Прехода и за несъстоялата се лустрация, те отговорят по един и същи начин –
че това е фиксация само за малка група хора и изобщо не занимава мнозинството българи.
Да, вярно е, че тази тема е непозната на няколко поколения. Тя отсъстваше в учебниците им по история и едва ли е била обсъждана в голяма част от семействата, за които основните цивилизационни ценности едва ли са били по-важни от грижата им за оцеляване. Темата не беше във фокуса на обществения дебат, а за създаването на институт за националната памет, какъвто съществува под различни форми във всички страни от бившия Източния блок, така и не беше постигнат политически консенсус.
Днес не само сме в навечерието на поредните президентски и предсрочни парламентарни избори, не. Ние сме в състояние на война. И тази с вируса все пак имаме шансове да я спечелим, макар и с много жертви. По-страшната е необявената война, която водим от години. Тя не е просто между протестните и системните партии, тя е война на хората, които не са се отчаяли и предали, срещу мафията и паралелната държава. Затова в неделя трябва да изберем на коя страна сме. Длъжни сме да участваме. Ако не искаме да продължим да живеем в лъжа. Това не е просто публицистичен патос, а преживяна опитност. Повярвайте.
By continuing to use the site, you agree to the use of cookies. more information
The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.
.jpeg){kind=link}
