Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/dulgite-traditsii-na-dobre-poddurzhanata-brada-v-myusyulmanskiya-svyat-produlzhenie/

<< Към първа част

Да се върнем към историческия фундамент на брадата. Към нейния корен (асл, откъдето и идва нашенското аслъ!), там, където се крият доктринално-езиковите ѝ фоликули.

Старите арабски речници, да вземем, примерно, най-известния – „Езикът на арабите“ (Лисан ал-‘араб) на Ибн Манзур от XIII век, отделят доволно внимание на терминологията на брадата. На арабски е лихйа, споделя един корен с други думи, обозначаващи също и „кора“ (включително мозъчна), „обвивка“. И много ясно обозначава какво е брадата – събирателното за растящите косми по двете бузи и брадичката. Това си е стандартното определение, което устойчиво възпроизвеждат древните авторитети, понякога добавят и ограничителната линия откъм ухото (‘изар), което условно може да преведем като „бакенбард“. 

По този повод интересно наблюдение прави един от авторите на съвременни трактати – някой си шейх Абу Абд Аллах Мухаммад във вече споменатото съчинение „Брадата в Писанието, Сунната и преданията на праведните предци на общността“¹. Ценно книжле от около сто и трийсет страници, доколкото обобщава много стари и известни авторитети. Естествено, не попадайте в плоския херменевтичен капан да си мислите, че такива съчинения са лишени от тълкувателен елемент само защото ви изглеждат като компилация от средновековни извори. Тълкувателният елемент начева още с подбора на кои точно извори ще се цитират.

Но констатацията по повод термина за „бакенбард“ (‘изар) си струва. За него, твърди авторът, можело да се каже, че богословите прависти са по-конкретни, дават по-ясни дефиниции, отколкото филолозите. Имаме храна за размисъл тук, доколкото филологията в един класически мюсюлюмански светоглед не съществува самоцелно, а обслужва стремежите на правистите и богословите да разберат свещените текстове като основа на нормотворчеството и регулацията на живота на общността. И така, богословието, правото и езикознанието вървят ръка за ръка. Та ако имаме общо понятие за „бакенбард“, ще е логично да имаме разсъждение къде точно започва и свършва той. Ето ви едно софистицирано описание от египетския богослов и юрист Ал-Калюби от XVII век:

Ако се пусне конец по права линия от най-горната част на ухото до най-високата част на челото, то онова, що е долепено до ухото и върви успоредно на страната на лицето, е ‘изар.²

Пробвах тази телесна картография вкъщи пред огледалото. Може да е заради формата на черепа ми, но ми се струва, че доста високо се отсича горната граница на тоя арабски бакенбард.

Има и обозначения за други части около брадата, например пространството под долната устна, където също растат косми. Тази част или вид брада се нарича ‘анфака, на английски познато като „душевна кръпка“ (soul patch), подобно на българската „козя брадичка“. Пак Ибн Манзур говори и за определения като „мъж, чиято брада е заела цялото му лице, освен малка част“. На арабски се наричал агарр, а пък аз веднага се сещам за футболиста Трифон Иванов, лека му пръст. Ибн Манзур изрично уточнява, че има и женски вариант на прилагателното „брадат“ (лихйан) – лихйана. Не знам защо го прави, но можете ли да избегнете асоциацията с брадатите женски джуджета от „Властелина на пръстените“ на Толкин?

От особена значимост е арабското определение касс, приложено към брада, и то не коя да е, а тази на самия Пророк. Защото е важно не само какво е казал в Сунната, а и как е изглеждал. Нали помните, че той е „прекрасен образец за вас“ (Коран 33:21)? Аз, ако съм мюсюлманин, ще се опитвам да му подражавам във всичко. И ето, разказва се за него, че брадата му можела да бъде описана с това прилагателно. А то, четем в речника на Ибн Манзур от тринайсетото столетие, си означава „гъст“ за телесна растителност, особено за брадата на Пророка. Но не просто гъста. Към това качество вървят и гъсти корени, плътни, не тънки косми, не твърде дълга, в същото време начупена. Добавете към това боядисана, редовно сресвана и поддържана – и получавате архетипните измерения на един истински пророчески груминг от пясъците на Арабия през VII век. Заслужава да бъде измежду достойните за възхищение характеристики на Мохамед.

Ненапразно „Кълна се в брадата на Пророка!“ е стандартно възклицание сред мюсюлманите,

забелязано още от самия Ричард Бъртън по време на поклонничеството му до Мека и Медина през XIX век. И с тази съвършена брада Пророкът съвършено се вписва в мюсюлманската профетология.

Ето, твърдят преданията, преди него пратениците на Аллах сред човечеството също са имали бради. Ибрахим (библ. Авраам) бил с бяла брада, а Иса (библ. Иисус) пък имал много черна лицева растителност. И в примера на самия Пророк с неговата гъста, но не прекомерно дълга брада, се крие ключът към язвителността на „неволниците“ от приказките от „Хиляда и една нощ“ към мъжете с твърде дълги бради. Същата подигравка откриваме и във възпитателната „Книга за глупците и невежите“ на друг мой любимец – историка, богослова и литератора Ибн ал-Джаузи от XII век. Подобно на „Скъперниците“ на по-ранния Ал-Джахиз, тук може да се заровим в истории за всякакви неразумни поведенчески модели. И сред тях значително място е отделено на невъздържано дългите бради.

Измежду знаците за глупостта, които не могат да бъдат сбъркани, пише той, е дължината на брадата.

Според самата Тора, Петокнижието Мойсеево (Таурат), твърди Ибн ал-Джаузи, брадата имала своите корени в мозъка, затова и който позволи на брадата му да порасте прекомерно, мозъкът му намалявал. Нещо като скачени съдове. Оттук и оглупяването. Мъдрите хора били казали, че „глупостта е тор за брадата“, а дългобрадият си е чисто кьосе откъм интелект.

Добре, а след като не върви нито с твърде дълга брада, нито съвсем без, колко е оптималното, се пита човек. Ибн ал-Джаузи е класик и по този въпрос. Златната среда е колкото една шепа или стиска. Представете си един юмрук дължина. Всичко над тази дължина си е чист минус за интелекта. Ако аз като един съвестен коментатор трябва да добавя допълнителен тълкувателен пласт, не е ли казал самият Аллах в Корана, че мюсюлманската общност е „общност по средата“ (Коран 2:143)? И тази среда може да се отнесе за всичко, като винаги ще се пита: средата между кои две крайности?

Най-голямото прегрешение на набедените глупци от разказа на Ибн ал-Джаузи, изглежда, се състои в тяхното отклонение от пророческия идеал. Затова и глупостта им се изразява не само и единствено в интелектуален дефицит, а в невъзможността да разпознаят и да изпълнят божествената повеля. А както знаем от пророческото предание, в човешката „природа“ (фитра) се включва подрязването на ноктите, подрязването на мустака и пускането на брадата. С други думи, ако трябва да препратим към началото на Аристотелевата „Метафизика“ и да го перифразираме, в природата на човека е не само стремежът към знание, но и подрязването на ноктите и пускането на брадата. Оттук следва и че колкото повече занемаряваш тези заповеди, толкова повече се отдалечаваш от истинската си същност и от целта на своето съществуване според Твореца. Ако трябва да зазвуча като съвременен корпоративен лайфкоуч, „спираш да бъдеш себе си“. Затова и в тази теологична парадигма бръсненето е напълно недопустимо.

Сега разбирате ли малко по-добре външността на талибаните и основанията на тяхната забрана върху бръснарските салони? Категорично се възбранява брадата да се премахва. Че и богословът от школата на маликитите Абу Умар ибн Абд ал-Барр от XI век не просто го обявява за греховно, ами и пояснява, че само женствените мъже със съмнителна сексуална идентичност (муханнасун) го правят. Брадата се възправя като неоспорим знак за разграничение между двата пола, като е греховно всяко уподобяване между тях. По силата на същата импликация се постановява и бръсненето на косми при жените, ако растат като брада или мустак. Защото универсалното богословско разбиране е, че при нежния пол това представлява недостатък, ущърбност (накс) или срам (‘иб). И там насоките са предимно по посока препоръчително бръснене (мустахабб). Защото така човек не извършва греховно вмешателство в творението на Всевишния Аллах, а напротив – утвърждава същностната направа на жената без брада, мустак или косми под долната устна. Даже някои богослови от школата на маликитите допълнително подсилват този принцип и постановяват, че ако на жената израсте брада, мустак или косми под долната устна, е направо задължително (уаджиб) да се обръсне.

За да не останем в заблуда, че консервативният поглед към брадата е потънал някъде в дебрите на въобразеното от нас мюсюлманско Средновековие, да надзърнем към електронния свят на порталите за фетви. Любознателен читател задава въпрос относно значението на пророческото предание за пускането на брадата и подрязването на мустака. Въпросът е интересен, защото се позовава на тълкувание от друг религиозен авторитет, според който „отпускането“ (и‘фа’) на брадата не означавало толкова да се остави да расте, колкото да не се сплита.

На това екипът на шейх Мухаммад Салих ал-Мунаджжид от неговата дигитализирана машина за религиозни консултации отговаря по няколко линии. „Пускането“ на брадата категорично означава да се остави да расте безпрепятствено. Позовава се на авторитета на известния историк Ибн ал-Асир от XII век, който противопоставя растежа на брадата на подрязването на мустака. Хадисите в тази връзка също са цитирани последователно, особено в заръката на мюсюлманите да се отграничат от останалите религиозни общности – „хората на Писанието“, тоест от юдеите и християните, както и от зороастрийците (маджус) – чрез пускането на брадата. Защото останалите общности или подрязвали твърде много брадите си, или направо се бръснели. Споменава се и друг авторитет – имам Ан-Науауи от XIII век. От него на български са преведени класиките „Четиридесет хадиса“ и „Градината на праведниците“. Тук авторът прави важно уточнение: и петте глагола в арабския език, употребени в преданието за отпускането на брадата, имат много сходно значение. Позволява се отнемането от брадата до дължина една стиска. И отпускането на брадата се смята за една от добродетелите, свързани с човешката същност.

В друг сайт – на шейх Ибн Баз, имаме друг нюанс на питането. Дали заръката да се отпуска брадата е със статус на задължение (уджуб), или просто на препоръка (истихбаб)? Защото ако е задължение, следва нещо много важно. Не го ли спазваш, може би извършваш грях (харам) и евентуално ще те обявят за неверник (кафир). Нещата са сериозни. И отговорът е доста рязък. Всичките тези предписания – да се подрязва мустакът и да се отпуска брадата като жест на категорично разграничение от неверниците – са религиозно задължение, твърди шейхът. А забраната за бръснене и прекомерно подрязване е категорична.

С други думи, по терминологията на мюсюлманското право (фикх) казусът се разглежда по оста на двете крайности на спектъра на категориите позволеност. От единия край стои тази на религиозната повеля и задължение. Ако не го правиш, гориш. От другия край стои категорията на пълна възбрана и грях. Пускаш брадата. Задължително. Не бръснеш. Напълно забранено. Така ставаш истински мюсюлманин. Разбира се, фетвата е много по-детайлна от моето опростенческо обобщение.

Но донякъде самодоволно мога да заключа, че съм успял да изградя един брадат разказ от времето на Пророка, разгръщащ се според своята консистентна свещена логика. Още преди да прочета фетвите, които съм открил, съм се досетил какво ще кажат днешните религиозни авторитети. Може би защото и аз съм се подхлъзнал да подбера само онези, с чиято логика съм съгласен.

Например преднамерено съм решил да заскобя Турция. Тамошните символни употреби на брадите и мустаците между религиозното и лаическото, между лявото и дясното, марксизма и турския национализъм през XX век оставяме за някой друг път. И на някой друг колега. Отделно може да разсъждаваме и защо бръснарниците в центъра на София не са точното място за оформяне на брада по свещения закон на исляма.
Важното е друго. Да усетите как въпросите на хигиената и естетиката, културата и религията, ритуалните изисквания, догматиката и идентичността, отношенията между половете, литературата, поезията и анекдотиката от София до Мека, Медина и Кайро се вплитат в една и съща брадата тъкан на историята.

А дотук, както казват фризьорите, сме обрали само връхчетата.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/dulgite-traditsii-na-dobre-poddurzhanata-brada-v-myusyulmanskiya-svyat/

Преди години имаше една реклама на вече повяхнала, но тогава много успешна компания за мобилни устройства. „Свързва хората“, това беше лозунгът ѝ. Малко и с брадата се оказва така. Свързва хората от библейски времена, та до днес. По този повод ще започна с няколко истории. Гледайте на тях като на клопка, уловка, нещо като „космат“ капан, в който да се заплетете, преди да нагазим по-надълбоко.

Ако се разходите из центъра на София, около Женския пазар и уличките там, ще забележите многото бръснарници, които напоследък се появиха, украсени с характерния за бизнеса „бръснарски полюс“. Знаете го – въртящ се декоративен цилиндър с червен, бял и син цвят, наследен от западната традиция. Някои от местата имат надписи на арабски или на турски. Например „Добре дошли“ на арабица (ахлан уа-сахлан) или „Бръснарски салон“ (салун ал-хилака), понякога и „Бръснарски салон за мъже“ (салун хилака ли-р-риджал), като че ли може да има бръснарски салон за жени.

Клиентите изглеждат ценители на „лицевата растителност“, да употребим този донякъде тромаво звучащ израз, за който английският език също предлага точния еквивалент facial hair. Не зная точния обем на бизнеса в този сектор, както и печалбата, която реализира. Сигурно в София има много бради за вчесване и оформяне, а може и местенцата да обслужват други, по-широки цели. Та именно от оня ден беше и сниманият от мен арабски надпис на едно от магазинчетата там. „Моля, избягвайте да се събирате в магазина. Това е място за работа, а не е кафене.“ Така и с бръснарниците. Очевидно е обаче, че в такива места станалото отскоро модно хипстърско влечение към брадата и ориенталската атмосфера се „снемат“, ако трябва да употребя и аз един термин от Хегел.

Когато преди петнайсетина години работех за арабско посолство, част от дипломатическия персонал също навестяваше района. Имаха любимо място, където работеше някой си Набил Бръснаря (Ал-Халлак). Дотолкова бях почнал да го свързвам с идеята за фризьорски салон, че веднъж, като ме питаха къде е отишла посланичката, казах: „При бръснаря.“ Очевидно това прозвуча неловко и смешно, защото тя ходеше при фризьорка. Коафера – така звучи френската заемка в египетския вариант на арабския.

А пък в Сирия веднъж ни предлагаха да ходим заедно на мъжка баня в Стария Дамаск, където освен всичко ти махали косъмчетата на брадата нагоре по скулите с помощта на конец. Можело и веждите ти да оформят така. Въпреки любопитството ми, учтиво отказах предложението.

Точно се върнах оттам – било е някъде през зимата на 2001 година – и установих, че в езика на моите съселяни се е настанил изразът „Брадясал си като талибан!“. Може да е, защото по онова време Рамбо беше наистина популярен. (Знаете за какво говоря – пиратски видеокасети, дублирани на български в гаражни студиа. Помним, че в третата серия на екшъна добрите афганистански муджахидини помагат на самия Слай, корав щатски ветеран, в борбата му с лошите руснаци.) Или пък защото след атентатите от 11 септември и началото на войната в Афганистан изведнъж талибаните отново се бяха превърнали в тема в новинарските емисии.

А у един талибан най-напред забелязваш брадата, наред с калашника и РПГ-то. Не знам дали познатите ми са правили разликата между брадата на Осама бен Ладен като представител на едноименната саудитска фамилия и движението на афганистанските талибани, но изразът си се въртеше. Къде тук е истината, ви оставям да решите сами чрез най-подходящия в случая логически инструмент – бръснача на Окам.

Но да оставим скучните блогърски спомени и да се гмурнем смело в историята и богословието на мюсюлманската брада.

Да се опитаме да прозрем през гъсталака на лицевата растителност назад в историята на исляма. Дано самият Аллах отвори за нас отнякъде просвет, та да не се заплетем безнадеждно.

Тук отначало ми се струва важно да направим няколко уговорки. Няма да говорим за брадите на православните свещеници (въпреки че изразът спокойно можеше да е „Брадясал си като поп“), за оскубаните бради на царедворците на цар Давид от Ветхия завет (2 Цар. 10:4), за Синята брада от едноименната приказка, за „Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада“, за педя човек – лакът брада или за пейоративното определение по време на Прехода на градската демократична общност – „ония с брадите“. Да се съсредоточим върху мюсюлманската традиция. И без да се налага да я напускаме, материалът е пребогат.

И тук следва другото уточнение. Талибаните може да имат бради и да забраняват бръсненето и скъсяването на брадите, но не всички мюсюлмани с бради са „талибани“ в строго терминологичния смисъл на думата. И не всички градски брадатковци са мюсюлмани. Идете вечер на дискотека или се разходете по жълтите павета и ще видите.

Но нека обърнем внимание как се говори за брадата в приказките от „Хиляда и една нощ“.

На една улица живеели две жени, научаваме от разказвача. Едната обичала мъж, пестеливо ни съобщава историята. Подразбира се, че е с брада. Брадата явно е част от дефиницията на „мъж“. А другата обичала голобрад юноша. За несъмнено неплатоническия характер на тази любов свидетелства подслушаният разговор на покрива между тях. Онази, която обича голобрадия юноша, запитва другата:

Сестро, как можеш да понасяш грубата брада на твоя мъж върху гръдта си, когато те целува и когато мустаците му бодат устните ти?

Отговорът на приятелката ѝ е показателен и отказва питащата от нейния голобрад любовник. Що за въпрос е това? Нима дървото се украсява единствено от неговия листак? Нима достойнството на краставицата идва само от мъха ѝ? На този свят, научаваме, няма нищо по-грозно от сипаничав и плешив мъж, разбирайте такъв без доволно количество лицево окосмение. Брадата е създадена за мъжете, както къдриците – за жените. Самият Аллах е сътворил на небето ангел, който казва:

Благословен да е Оня, който е украсил мъжете с бради, а жените с – къдрици.

И ако брадите на мъжете не са равни по красота на къдриците на жените, то „Аллах нямаше да съеши мъжа с жената, неразумна глупачко!“.

„Самата истина!“, се изкушават да възкликнат всички привърженици на добре окосмените мъжки лица.

А пък аз ще възразя, че може да сте паднали жертва на логическата грешка, известна като „склонност за потвърждаване“. Тук обаче ясно се вижда, че не говорим за произволна ориенталска естетика, отделена от религиозната повеля. Така намеква и разговорът на една „неволница“ с учени – богослови и прависти, т.нар. улема и факихи, около религиозните задължения. Това са същностните предписания на вярата, без които не може. И най-голямото от тях, твърди учената „неволница“, е да се познава Всевишният. А преди всяко друго задължение идва засвидетелстването, че няма друг Бог, освен Аллах, и Мухаммад е Неговият Пратеник (расул), често пъти превеждано на български донейде погрешно като „Пророк“. Тази изповед на вярата (шахада) е известна като един от петте стълба на исляма. Чрез нея дори се конвертираш официално в исляма. Друго задължение е ритуалното умиване, познато на всички ни от умивалниците в джамиите, неотменна част, предшестваща ритуалната молитва (салат), друг от стълбовете на исляма.

И после, продължава „неволницата“, идва правилото, което е част от всяко друго задължение.

Ноктите да са подрязани, а брадата – подстригана.

Запомнете това предписание. Не се споменава току-така. Както впрочем и историята за стареца, комуто е предложено да си купи поредната „неволница“ с хаплив език. Не става за купувач, по думите на самата жена от историята. Защото имал цели три недостатъка – нисък, дебел и с твърде дълга брада. И за следващия купувач на робинята с язвителен език се казва, че имал твърде дълга брада. Води се за дефект. Който има дълга брада, има къс ум.

Защото и някой си поет бил казал, както гласи българският превод на приказките: 

Щом на мъжете дълга е брадата,
на почит са, защото са богати!
Но щом умът не стига — дължината
се компенсира винаги с брадата!

И също:

            Приятелят ни има си брада,
но няма полза май от дължината!
Напомня тя през зимата нощта
студена, гъста, дълга и космата!

Старите текстове понякога ги разбираме веднага, понякога – не. Понякога ни забавляват, понякога се чудим какво им е смешното. Но винаги крият повече от четеното на пръв поглед.

Ето и няколко „брадати“ опорни точки покрай цялото забавление.

Брадата е трансцедентално удържана същностна характеристика на мъжа, а не просто украса. Хубаво е да я имаш не само защото е красиво, а защото красивото и моралното, сиреч благото, е това, което Аллах повелява. Нали така твърди и преданието на самия Пророк – „Аллах е красив и обича красотата“. И тъй като Той прави брадата да расте, то има начини, по които трябва да се отнасяш спрямо нея, ако искаш да бъдеш благочестив и изряден правоверен. Да я отпущаш да расте е добро, чудесно, изящно и морално, а да я занемаряваш е порицаемо. Отношението към брадата представлява част от целия конструкт на религиозно постановените хигиенни и естетически изисквания заедно с отношението към ноктите например. Или към тоалетната обхода, което си заслужава отделен пространен материал.

И за да не си помислите, че спекулирам излишно, да се върнем към по-сериозни и по-стари от приказките извори.

За жалост, в Корана, върховния извор на мюсюлмански светоглед, етос и доктрина, има много оскъдни споменавания на бради. Единственото място, където се говори за тази лицева украса, е история, в която е предаден гневен диалог между Муса (библ. Мойсей) и брат му Харун (библ. Аарон). Харун се обръща към Мойсей с

„О, сине на майка ми, не ме дърпай нито за брадата, нито за главата!“ (Коран 20:94)

Явно се намеква за някаква, хм, телесна динамика на кавгата и ролята на брадата в нея, дори и без човек да задълбава в някои от подробните по-късни и пространни коментари (тафсири) или в религиозната литература, позната като „причини за низпославането на Корана“ (асбаб ан-нузул).

Тогава да посегнем към другия източник на доктрина – Сунната, тоест преданията на Пророка. Ако и исторически да знаем, че те биват събрани под сегашната си форма някъде през IX век, традиционната догматична гледна точка ги разглежда като достоверно засвидетелствани, запомнени, предадени и записани от устата на самия Пророк през VII столетие сл.Хр. А там вече категорично няма да останем с едната „постна пица“. 

Научаваме, че самият Мухаммад боядисвал брадата си в жълтеникаво, вероятно с къна (хинна’, което вероятно познавате като хена), та така започнали да правят и неговите съратници. Че даже и някъде бил въвел боядисването на брадата като важен разграничителен критерий между мюсюлманите и представителите на другите две монотеистични религии:

Юдеите и християните не се боядисват, та правете обратното на тях!

Има подобно предание и във връзка със зороастрийците огнепоклонници от Персия (маджус). И тук в десетки признати за достоверни разкази Пророкът заръчва нещо много важно, което формира „богословието на брадата“ за векове напред и намира своя отзвук в историите от „Хиляда и една нощ“.

Не бъдете като езичниците, отпуснете брадата да расте, а подстригвайте мустака.

Въвежда се ясно разграничение между мустака и брадата, както и две различни отношения към тях. Ако прескочим много столетия към настоящето, бих се изкушил да ви кажа тук да си мислите едновременно за мустака на Ердоган и брадата на Бен Ладен. Но да не насилваме нормата отсега и да оставим пространство за историческа интерпретация и развитие. А разказът за „неволницата“, която говори с учените – богослови и прависти, всъщност смесва двете и отправя към брадата препоръката, отнасяща се за мустака.

Нещата около лицевата растителност са сериозни. Пророкът имал навик често да прокарва мокри пръсти през брадата си и да я сресва. Веднъж, разказва едно предание, в джамията влязъл човек с разчорлена коса и брада. Мухаммад го посочил с ръка, все едно му повелявал да си оправи косата и брадата. Онзи излязъл и после се върнал, а Пратеникът на Аллах обобщил:

 „Не е ли това по-добре, отколкото някой от вас да дойде разчорлен в главата, все едно е дявол (шайтан)?“

Разчорлен ще да е, ами, архизлодеят от Корана и неговите паднали следовници… Все пак той е онзи, който отказва да се подчини на Аллах, като се преклони пред създадения от него Адам (Коран 2:34, 7:11–12, 15:31–32 и пр.), и като такъв представлява антитеза на установения от Аллах съвършен космологичен порядък. Във всичко, включително и в брадата и външния му вид. Вижте само как го изобразяват в ръкописи на мюсюлманската демонология от XIV век.

Не искате такъв външен вид, нито прическа. Освен ако не работите по обложка на блекметъл група от мюсюлмански имигранти в Скандинавия, което мисля, че може да разбие всички културни предразсъдъци и граници.

По-добре да следвате примерите от живота на Пророка. А той, продължават преданията, имал навика да парфюмира главата и брадата си. Според големия богослов Анас ибн Малик, на главата и брадата на Пратеника на Аллах имало само четиринайсет на брой бели косъма. Според други разкази са малко повече, някои казват, че били предимно в брадичката му, под долната устна.

Бившият противник на исляма Абу Кухафа при завладяването на Мека от мюсюлманите по времето на Пророка имал бяла коса и брада. Затова и самият Мухаммад отправя двусмислената заръка към него – „променете нещо в цвета, но избягвайте черното“. Само че някои съратници на Мухаммад твърдят, че брадата му била „огромна“, че и „много черна“. Аллах знае най-добре, мога да обобщя тук мъдро като един шейх.

Какво ще кажете за тези основания за една богата, плътна, къдрава духовна традиция на брадата? В исляма, а и не само, има религиозни постановки, които исторически се оформят от далеч по-оскъден материал в свещените текстове или направо израстват като тяхно допълнение. Ето ви например станалото стандартно положение за наказанието чрез убиване с камъни на прелюбодейците. Това наказание отсъства от текста на Корана, където се предписват единствено сто удара с камшик (Коран 24:2), но наложилото се в исторически план е друго. Нека обаче да видим какво се случва с брадата.

Бегла разходка из дигиталните хранилища за религиозна литература ме оставя с богат берекет от трактати на арабски.

Има всякакви формати на съчинения – дълги, къси, стари, нови, ръкописни, печатни, самиздати на хартия, електронно публикувани, повечето от които разглеждат темата от една доста еднопосочна, консистентна и традиционна гледна точка. Поздравявам ви с някои красноречиви заглавия. „Постигането на целта на питащия дали някой в Рая има брада“. (Впрочем, това е важен въпрос – ако един ден стигнете в мюсюлманския Рай (Джанна), там ще има ли бради? Тук няма да ви издам какво твърди авторът на трактата.) „Славата на лицето е неговата брада“ е доста недвусмислено панегирично. Това безспорно е така, стига лицето да не е женско. „Отпускането на брадата и свързаните с това религиозни постановления“ е доста стандартно заглавие на пръв поглед. Но пък изглежда обещаващо, защото носи логото на ИДИЛ. Нормално е нейният лидер Абу Бакр ал-Багдади, обявил се за халиф, да се интересува от темата, ако тя е толкова широко застъпена в нормативната база на мюсюлманския свещен закон.

„Възгледите на религиозните учени относно бръсненето и подкъсяването на брадата“ ми звучи суховато, но полезно. „Задължителният характер на пускането на брадата“ ясно застъпва тезата, че ако искаш да си изряден мюсюлманин, брадата не ти мърда. Харесва ми обаче тонът на заглавието „Научен и спокоен диалог относно книгата „Брадата. Едно проучване от гледна точка на мюсюлманските предания и религиозното право“. Разбирайте го като призив да седнем заедно и спокойно да се разберем. Ще я бъде ли брадата, или не. И каква ще да е тя.

„Брадата в Писанието и Сунната, заедно с преданията на праведните предци на общността“ е много добро! Търси основанията на брадата в основните извори на исляма, както и в казаното от т.нар. салаф („праведни предци“). От този термин идва и наименованието на движения като салафизма, връщащи се към буквалните основания на доктрината в текстовете. За наше успокоение и удобство днес наричаме тези движения „фундаменталистки“ и „радикални“. 

Брошурата „Брадата – защо?“ също ми се нрави. За разлика от кроткия призив за дискусия в предното съчинение, тук имаме нюанс на драматизъм. И отговорът „Защото така!“, който много обичам и смятам за края на всяка дискусия, тук не е приемлив. Правно-богословските измерения на мъжкото лицево украшение се разглеждат в по-специализирана литература, като „Брадата в четирите правно-богословски школи“. Става въпрос за популярните исторически течения в правото и богословието – на маликитите, шафиитите, ханбалитите и ханифитите. Нашенското мюфтийство като наследник на основната правно-богословска традиция на Османската империя се числи към последните, затова и официалното име на деноминацията е мюсюлманско сунитско ханефитско вероизповедание. Какво ли смятат за брадата там, се питам, може би някой ден ще има проучвания на терен по този въпрос?

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/zashto-zhenite-zhiveyat-po-dulgo-naukata-navitsite-i-estrogenut/

Мъжете умират първи. С тази си формулировка се беше загнездило в ума ми още като дете житейското знание, че мъжете имат по-малка средна продължителност на живота от жените. Някак знаех, дори не помнех кога са ми разказали за първи път, че единият ми дядо е получил първия си инфаркт още на 37 години. Имах приятели, на които им бяха останали само баби, но не помня да съм имала такива само с дядовци. С порастването закономерно изпратих първо собствените си дядовци и дойде ред на мъжете (уж в разцвета на силите си) на приятелки и познати жени. Макар модерната медицина в развитите държави да успява да намали разликите, те все още не са заличени никъде по света.

Заравяйки се в опитите на науката да обясни този феномен, човек преформулира представите си за „силен“ пол.

Смъртността при мъжете е по-висока, отколкото при жените, но жените се представят по-зле по отношение на физическа сила, увреждания и други здравни резултати. Учените наричат това „Парадокс на здравето и оцеляването при мъжете и жените“. Парадоксът вероятно се дължи на множество причини, които включват биологични, поведенчески и социални различия между половете. Въпреки десетилетията изследвания все още не може да се каже с точност каква е тежестта на тези фактори за половите различия в здравето и смъртността.

Status quo

Според данните, публикувани в рамките на проекта Our World in Data, през 2021 г. средната продължителност на живота в световен мащаб е била 73,8 години за жените и 68,4 години за мъжете, което представлява разлика от 5,4 години в полза на жените. Тази разлика обаче варира значително между различните държави. Например в Русия, Беларус и Украйна жените живеят с повече от 10 години по-дълго от мъжете, докато в Нигерия разликата е под 2 години. Драстичните разминавания са ясен знак, че не става дума само за биология. И все пак

„Винаги имаме едно наум“

… когато се ражда момче, сподели веднъж един анестезиолог. 

През 2018 г. малък екип антрополози от Дания и Германия търси исторически доказателства за биологичните корени на женското дълголетие. В статията, публикувана в Proceedings of the National Academy of Sciences, групата описва своето проучване, което включва анализ на данни за оцеляване от няколко периода в историята, когато групи от хора са били подложени на изключителен натиск. Изследователите се фокусирали върху период на търговия с роби в Тринидад; друг, през който роби, освободени в Америка, са се опитвали да оцелеят; епидемия от морбили в Исландия; и глад в Украйна, Швеция и Ирландия. Във всички тези случаи с изключение на Тринидад, съобщават изследователите, жените са живели по-дълго от мъжете. Тринидад е изключение вероятно защото търговците на роби са ценели мъжете повече и са полагали по-големи усилия, за да ги поддържат живи. 

Особено забележителни са данните за глада. Например в периода, познат като Ирландския картофен глад или Големия глад от средата на XIX в., мъжете са имали средна очаквана продължителност на живота само около 18 години, докато за жените тя е била около 22. Изследователите отбелязват също, че разликите в очакваната продължителност на живота се дължали най-вече на детската смъртност. Данните от други периоди на гладуване на големи популации са приблизително сходни, което според изследователите е косвено доказателство, че разликите в продължителността на живота имат биологични корени. Съмнително е, отбелязват те, че поведенческите разлики при кърмачетата биха могли да повлияят на смъртността, оставяйки биологичния източник като единствената разумна възможност.

Скорошно проучване, публикувано в престижното списание The Lancet, потвърждава, че половите различия в смъртността могат да разкрият важни биологични, генетични и социокултурни фактори, допринасящи за здравето и заболяванията и на двата пола. При децата под 5 години смъртността е по-висока при момчетата. При тях има по-голяма вероятност да се родят преждевременно, а тежестта на вродените малформации и респираторните заболявания е по-голяма. Например смъртността при кърмачета, засегнати от някои респираторни заболявания, в развитите държави е с близо 50% повече при момчетата, отколкото при момичетата. 

Някои от най-цитираните изследвания в сферата обясняват по-високата смъртност при бебетата момчета с биологичната им уязвимост още от ембрионалния етап. Мъжките ембриони се развиват по-бързо, но и по-рисково – те са по-податливи на усложнения при имплантация, хормонални дисбаланси и кислороден стрес. Освен това липсата на втора Х-хромозома (с каквато разполагат бебетата момичета) означава, че нямат „резервен“ генетичен механизъм в случай на увредени гени, което ги прави по-уязвими на вродени аномалии и имунни дефицити. Изследвания показват също, че момчетата са по-застрашени от белодробна незрялост при преждевременно раждане, по-често са недоносени и страдат от тежки форми на неонатален дистрес. В комбинация с повишената чувствителност към инфекции, тази генетично и физиологично предопределена „крехкост“ обяснява защо и сега в много държави още от първите дни на живота смъртността при момчетата е по-висока, отколкото при момичетата. 

В държавите с развита медицина и равнопоставен достъп до грижи за момичетата и момчетата обаче 

значимостта на биологичния фактор намалява

Доказателства по темата събира същият екип антрополози, изследвал устойчивостта на мъжете и жените при кризи. Авторите анализират подробни демографски данни и установяват, че причините за по-голямата продължителност на живота при жените се променят с времето. До средата на XX в. основният фактор за разликата е свързан с по-високата смъртност на новородени момчета. След това обаче и особено след 1950 г. ключова роля започват да играят разликите в смъртността сред хората на възраст над 60 години. Изследователите отбелязват, че макар в активна възраст – между 15 и 40 години – смъртността при мъжете в някои държави да надвишава тази при жените в пъти, все пак това влияе върху общата средна продължителност на живота с под 25%, на места дори с под 10%. Авторите подчертават, че именно смъртността сред възрастните хора над 60 години е основният двигател на сегашната разлика в продължителността на живота между половете. 

Точно в активна възраст обаче се проявяват 

разликите в начина на живот, които предопределят по-дългия живот на жените

В този период мъжете много по-често (2 до 4 пъти) загиват при инциденти (катастрофи, насилие) или самоубийства и формират начин на живот, предразполагащ към развитие на хронични заболявания в по-късен етап. Множество изследвания, проведени през последните две десетилетия в различни държави, потвърждават, че жените от своя страна по-често търсят медицинска помощ за състояния, засягащи и двата пола, което влияе значително върху продължителността на живота им. Нещо повече, оказва се, че жените са по-склонни да следват предписаното им лечение (когато то е финансово достъпно за тях).

За показателно може да се приеме изследване на склонността към използване на превантивни здравни услуги, публикувано през 2012 г. в американското списание Journal of Women’s Health. То установява, че жените в САЩ по-често ходят на профилактични прегледи, дори когато се вземат предвид фактори като възраст, доход, здравно осигуряване и самооценка на здравето. Анализът се позовава и на данни от ежегодното допитване относно здравето, проведено през 2009 г., в което 12% от жените и над два пъти повече – 25%, от мъжете, споделят, че не са посещавали лекар през последните 12 месеца. В анализа са включени измерване на кръвното налягане, изследване на холестерола, стоматологичен преглед, противогрипна ваксинация и колоноскопия. Жените по-често се възползват от всички прегледи с изключение на колоноскопията, където разликата не е статистически значима. Например около 92% от жените срещу 82% от мъжете измерват кръвното си налягане; 42% от жените посещават зъболекар срещу 38% от мъжете; противогрипна ваксина си слагат над 41% от жените спрямо под 35% от мъжете и т.н. Авторите посочват, че жените по-често влизат в контакт със здравната система поради гинекологични грижи, бременност и майчинство, както и поради по-високата честота на хронични заболявания и по-голямата загриженост за здравето на семейството.

Не на последно място учените отбелязват склонността на жените да се свързват, да създават общности, да търсят и дават подкрепа като фактори, които могат да влияят положително върху продължителността на живота им. През цялото това време ключов физиологичен фактор за женската устойчивост и податливост към по-жизнеутвърждаващо поведение е 

естрогенът

Според редица изследвания естрогенът играе съществена роля за по-голямата средна продължителност на живота при жените, като осигурява широка физиологична защита в няколко ключови системи на организма. Установено е например, че той има кардиопротективен ефект – повишава нивата на „добрия“ HDL холестерол, понижава „лошия“ LDL, подпомага разширението на кръвоносните съдове и потиска възпалителни процеси, с което намалява риска от сърдечносъдови заболявания преди менопаузата. Освен това естрогенът активира антиоксидантни гени и спомага за поддържането на клетъчната регенерация, като така ограничава уврежданията от свободни радикали – процес, свързан с общото стареене на организма.

Хормонът има и имуномодулиращ ефект – стимулира балансирана имунна реакция, която намалява възпаленията и подобрява устойчивостта на организма на хронични заболявания. Тези ефекти влияят върху повишената устойчивост в репродуктивна възраст на множество заболявания при мнозинството жени, при които женските хормони естроген и прогестерон са в норма и поддържат необходимия баланс. В същото време обаче и обуславят защо нарушаването на този баланс може да има сериозни последици за здравето – ефектите на естрогена са контекстно зависими: в някои случаи той има противовъзпалително действие (например в черния дроб), а в други има стимулативен ефект (примерно при автоимунни заболявания) и води до повишен риск от заболявания на развитието, психични болести и други, включително рак. Загубата на естроген с възрастта пък е съществен фактор за здравни рискове в процеса на стареене при жените.

Жените в България (и техните мъже)

Голяма част от процесите, описани дотук, се отнасят за всички жени по света, макар че балансът между биологични, социални и поведенчески фактори е различен при всяка жена. Според последния отчет на НСИ очакваната средна продължителност на предстоящия живот общо за населението на страната е 75,6 години, като спрямо предходния период (2021–2023 г.) се увеличава с 2,1 години. Средната продължителност на живота при мъжете е 71,9 години, докато при жените е със 7,4 години по-висока – 79,3. Според НСИ тази разлика е значително по-голяма от европейските тенденции и говори за системни социални и поведенчески различия, които не се преодоляват дори когато общите условия за живот се подобряват. Разбивката с данни за Умирания по причини, по пол и възраст показва, че след навършване на 10 г. момчетата, а впоследствие мъжете в активна възраст (до 65 г.), умират до 6,5 пъти по-често от злополуки, катастрофи, насилие или други външни фактори. 

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kiberpunk-2077-udovolstvie-i-ludonarativen-disonans-2/

<< Към първа част

Чавдар Парушев: Да си призная, за себе си и до момента не мога да реша дали Джошуа Стивънсън е искрено каещ се грешник, месеци след като изиграх „Киберпънк“. Той несъмнено може да бъде такъв. Но в същото време поведението му може да бъде осмислено и като една голяма поза, едно голямо премятане на всичко и всички.

Джошуа Стивънсън е осъден на смърт престъпник без право на помилване. Няма контрол над това. Ще бъде екзекутиран със сигурност. Може обаче да промени формата на екзекуцията си от, да кажем, смъртоносна инжекция на разпъване на кръст. Защо? При първата форма би умрял бързо и безболезнено, но и безименно, безследно. А ако изиграе каещия се грешник и го направи добре, ако превърне екзекуцията си в танц на ума, ще постигне въжделената цел на всеки наемник от града (В. включително) – да умре като легенда с гръм и трясък. Ще остави своята следа, ще накара всички да го запомнят, щат – не щат. Потенциално милиони ще съпреживяват живота в последните му мигове. Ще гледат през неговите очи, ще кървят с неговите рани, ще издишат последния му дъх. Убиецът и измамникът ще изиграе всички като за последно, за да го запомнят като светец.

Тъкмо „Грешника“ ме постави като играч в ситуация на лудонаративен дисонанс. Историята започва с приемането на поръчение за убийството на Джошуа Стивънсън. Задача, която се чудех дали ще трябва да изпълня, докато се движех към правилното място в играта. Бях си поставил за цел да играя с несмъртоносни оръжия, които зашеметяват, без да убиват. За разлика от кажи-речи почти всички други заглавия, „Киберпънк“ позволява такова пацифистко проиграване в по-голямата си част. От друга страна, в случай че играчът избере да не убие Джошуа, умира поръчителят.

Ако подобно на Миглена също мога да кажа, че изиграх „Киберпънк“ в пълен прехлас, то е заради това, че играта поставя сериозни въпроси, без да бърза да им отговаря. Парадоксално или не, удоволствието от нея е толкова по-голямо, колкото повече тя не се изчерпва единствено с лудическото удоволствие от играенето. Един от водещите такива въпроси според мен е кой и какво е Джони Сребърната ръка.

В плана на играта Джони е пълен невронен запис на рокаджия бунтар, подобаващо циничен, нарцистичен, изживял своя смъртоносен и бляскав миг на слава в терористичен жест на съпротива срещу големите корпорации петдесет години по-рано. В игровото настояще Джони е дигитално копие на себе си, записан върху експериментален биочип, имплантиран в главата на В. (персонажа аватар на играча в „Киберпънк“). Джони е „прожектиран“ в главата и мислите на В. Но той е „прожектиран“ и върху тялото и генетиката на В. в процес на бавно превземане или пренаписване на психиката, както го определи Еньо. Един непредвиден полеви тест на бета-версия на технология за безсмъртие, която би позволила на съзнанието да надживява тленността на първородното си тяло и да заживява в нови.

Откъдето и да бъде погледнат, този образ на Джони сблъсква перспективи и явява важни напрежения и размивания на основополагащи граници (като тази между органично и неорганично, между човек и машина). Джони е самият ръб на перпендикулярно засрещане на равнините на човешкото и машинното. Засрещане, в което тези равнини се събират, разделят, проникват, разсичат, разполовяват и залепват една за друга. Двойният образ на Джони-В. е впечатляващо сгъстен и богат на смисли. Ще опитам да очертая някои без претенции за изчерпателност.

Да започнем от живия, органичен Джони отпреди настоящето в играта. Органичен, но не съвсем. Персонажът има механична протеза от сребрист метал вместо лява ръка, откъдето и прякорът му Сребърната ръка. В плана на разказа тази метална ръка изглежда набавена на персонажа, за да го направи лесно открояващ се, лесно запомнящ се. Да бъде основа на неговия „бранд“. Да формира движение от почитатели, които да се идентифицират с него (и идентифицирайки се, да се самооразличават), за да удовлетворяват собствените си идентичностни потребности. Сякаш металните жици на електрическата китара (най-често изработвани от сплав на алуминий, никел и кобалт, също сребристи на цвят) са се издължили в ръка за Джони. Сякаш чрез металната ръка на Джони китарата и музиката се сливат. Една почти кентаврическа фигура на човек-китара, фигура на човек-изкуство-бунт (рок музика все пак).

В същото време тази сребърна ръка за Джони е напълно функционално равностойна на органичната му. Тя е протеза, която позволява на персонажа да свири неподражаемо и виртуозно (а също така да борави без неудобство с пистолети, взривни устройства). Рокът на Джони се ражда колкото изпод органичната, толкова и изпод металната му ръка. Още преди персонажът да бъде превърнат в дигитално копие, заредено в органичен ум, това, което прави Джони Джони, е частично машина, снадена върху органиката му.

Същевременно наративът на играта поставя въпроса, без да отговаря нито еднозначно, нито окончателно дали дигиталният Джони е идентичен на органичния Джони. Продължава ли той да живее в машината под някаква нова сложна форма, или това, което се явява от машината като призрак на миналото, е симулация, ерзац човек, само подобен на действителния.

Да си припомним, че мотивът за човек и човешко съзнание на запис на магнетофонна лента или друг носител далеч не е нов в научната фантастика. Такива ерзац човеци на запис са мъртвите линии в киберпънк романите на Уилям Гибсън от 70-те и 80-те. Мотивът е водещ за „Юбик“ на Филип Дик от 1969-та. Присъства в разкази и произведения на Роджър Зелазни (в „Създания от мрак и светлина“ например победените врагове са превърнати в мислещи вещи – килими бюра, преспапиета – за злорада наслада на победителя си). Същият този мотив продължава да бъде важен и за актуални автори, като Нийл Стивънсън (особено в „Падение, или Додж в ада“, публикувана през 2019 г.). За Стивънсън дигиталните мъртви пазят ценностите и стремежите на органичния си живот, но са новоформиращи се и различни личности. За Гибсън мъртвите линии са по-скоро набор от логаритмично управлявани реакции, снети от съзнанието на някога жив човек, отколкото действително мислещи същества. Полуживотът в „Юбик“, както и в „Киберпънк“ поддържа въпроса отговорен, доколкото той е смислово по-важен именно като въпрос, отколкото като който и да е от възможните си отговори.

Играчът, поемащ контрола над В., е свободен да осмисля Джони, както реши – като мъртва линия, като полуживот, като пълноценно и равностойно на органичното дигитално съществуване. При определен стил на игра Джони търпи развитие, променя се, израства. Нарцистичният циник, пълно говедо с жените в живота си, който се интересува само от собствената си музика бунт (пък всичко останало да го гази валяк), достига до готовност да жертва себе си за В., да бъде заличен, за да може В. да живее. Но дори и при такова проиграване на историята това развитие може да се дължи колкото на втория шанс, получен от Джони, който съжителства в тялото на В. и наблюдава как някой друг постъпва различно и доживява до по-голяма личностна зрялост, толкова и на пряко пренаписване на „софтуера“ Джони от страна на органичния В. (влиянието и психическото пренаписване върви и в двете посоки между Джони и В.).

За да завърши, за да изиграе играта докрай, играчът трябва да вземе решение, да избере какво да прави с Джони – да му позволи ли да живее, жертвайки В., или не. А за да реши, трябва да си отговори на въпросите кой и какво е Джони. Дали това е духът на миналото, искрицата бунт, изразена в музика, която трябва да оживее отново, или не. Дали това е експеримент по машинно безсмъртие, на който трябва да се даде път, или пък да се спре; да му се позволи да бъде успешен или да бъде провален. Дали Джони е само дигитален запис, софтуер, призракът на машината, на машинно движения град и логаритмично подчиненото съществуване, на което не трябва да се позволява да пренаписва органичното. Не трябва да му се позволява да се възпроизвежда отново и отново върху и за сметка на органичното, отнемайки правото на новото и различното, на бъдещето (персонифицирано в лицето на младежа В.) да бъде. В крайна сметка човек или машина е Джони, човек или машина е В.? Кой трябва да остане, кой трябва да си отиде, кой може и трябва да бъде?

Този избор, осмислян или не, е предоставен на всеки играч и на всяко проиграване. Смятам, че това е едно (без да е единственото) от сериозните достижения на „Киберпънк“, които трябва да се признаят на играта. Достижение, заради което тя заслужава по-задълбочено внимание, включително и множество преигравания. Играта кара играча да прави избори в това сложно засрещане на размиващи се граници между човешкото и машинното. И това е разгърнато по далеч по-задълбочен и пълнокръвен начин в сравнение с предходни опити за проиграване на тази дилема в други игри. Помним колко по-повърхностно прави това „Ефектът на масата“ в третата си част например.

Миглена Николчина: Във финала на „Шест лица търсят автор“, пиеса от Луиджи Пирандело, играещите на сцената – наричам ги така, защото част от актьорите играят, че са… актьори, а друга част играят „измислени“ персонажи, които „не играят“, те са „себе си“ и затова претендират, че са по-истински от „актьорите“, – та всички те започват да крещят по повод смъртта на един от персонажите: „Измислица! Действителност!“ (на български има превод като „Преструвка! Действителност!“ А на италиански е Finzione! Realtà! – тоест можем да кажем и „Фикция! Действителност!“). Някои крещят едното, други другото, трети и двете, всичко това щедро поръсено с удивителни и въпросителни. Грешника е в тази ситуация. Колкото и да се преструва, той умира, смъртта му е истинска… в един виртуален свят. Тоест в два виртуални свята – вътрешния на играта, където смъртта му ще се заснеме в „танц“, и външния, нашия, на играчите. Тази смърт е едното, другото и двете заедно. Така този разказ притчово удвоява големия разказ на „Киберпънк“, в чиято рамка се появява и извежда жертвата като сърцевина на смисъла му.

В големия разказ жертвата грешник е Джони, чийто танц нашият аватар (и ние с него) ще трябва да изживее в тази амалгама на илюзия и действителност, която е принципно изкуството. Аватарът е назован с инициала V., което се произнася Ви – може би има други обяснения, но ще отбележа, че на полски така се произнася вие – тоест ние сме вие – за кого? За Джони? За играта и нейните създатели, които впрочем са се вписали в картата като улични продавачи на „танци“? За ние-то на музика и бунт, на ето ни и нас, това сме ние, „Червените китари“, To właśnie my?

И тук ще се върна към темата за дисонанса. Аз играех като жена и трябва да си призная, че първото изскачане от мене на Джони, този демоничен Хийтклиф с външността на Киану Рийвс, направо ме отнесе. Самото двойничество на персонажа ми се струва по-работещо, ако аватарът е жена – психологическата динамика става друга. Еньо вече обрисува аватара като наемник, който се бори да оцелее, но е постоянно „центробежно“ разсейван от съблазните на града. Този наемник се оказва чипиран – обладан, раздвоен – с Джони: музикант, гений, бунтар, циник, развалина, самоубиец – всичко това едновременно. Но дори в ексцесите – или може би тъкмо в тях – на алкохол, секс и прочее опиянения той е несводим до търсенето на оцеляване. И ето го лудонаративния дисонанс, вграден в самия раздвоен герой – оцеляване на всяка цена (сделки, апартаменти, коли, секс и прочее разсейващи сюжети) или битка, терор, взрив, самоубийство (основния сюжет).

И двете страни са страни на един невъзможен бунт – с тази разлика, че в епохата на Джони все още са опитвали да се бунтуват, та било то с музика и дрога. Чипът „Джони“ е вклиняването на тази предишна епоха в деградиралите руини от онова, което се е получило от нея. И все пак внушението е, че невъзможният бунт е и необходим, а това означава, че той може да се случи само като останала напълно незабелязана или медийно тиражирана жертва: фикция, действителност.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nepoznatiyat-dyavol-na-trevozhnostta-i-depresiyata/

Когато за пръв път се сблъсках с безсънието, реагирах като истински българин и не отидох на лекар, защото не смятах, че съм луд. Преди да ми се случи това нещо, което стана през не особено приятната за мен 2011 година, се отнасях доста скептично към депресията и не можех да разбера как това, че си тъжен, е болест. Подобно на мнозина смятах, че човек трябва да се стегне, да не мрънка и да търпи. 

Всичко това – при положение че имам фамилна предразположеност към тази болест. Както се казва, на чужд гръб и сто тояги са малко, а докато не ти дойде до главата, не знаеш за какво става дума. Можем да продължим с българските народни глупости, но истината е, че при среща с психичното заболяване първоначално сме като 

в небрано лозе

Затова и едно състояние, което може би има възможност да се овладее навреме, започва да се влошава, докато не стане хронично. Което не означава, че човек постоянно страда, но симптомите понякога се завръщат, както знаем от Стивън Кинг. Докато отида на доктор, изчерпах всички други възможности, включително да проверя дали не ми е направена магия. Поне не съм давал пари – разчитах на приятели, безплатно предлагащи ми експертността си в областта на окултното.

Междувременно взе да ми става ясно, че както казваше Дънкан Маклауд в увода на сериала „Шотландски боец“, не съм сам и има и други като мен. В новина, излязла по-рано тази година, вестник „24 часа“ ни ощастливи, че полудяваме и вече над един милион българи страдаме от тревожност. В статията с това гръмко заглавие има любопитна информация за зачестяването на психичните диагнози и обострянето на ситуацията предвид пандемията от коронавирус.  Истината е, че още преди забелязах колко се чака за психиатричен преглед, та не е като да няма интерес. Помня, че когато препоръчвах лекарката, оправила положението при мен, на други мои закъсали приятели, майка ми каза, че това не е ресторант, та да го споделям наляво и надясно. Аз обаче смятам, че отърваването ми от активните симптоми на генерализираната тревожност, каквато се оказа моята диагноза, ме оставя с известен дълг да говоря по въпроса. Вече съм изгубил броя на приятелите, търсещи ме за съвет, след като разберат, че съм преживял такова нещо, и не считам за позорно да споделям. 

Тези заболявания бележат ръст не само в България, но и по целия свят

Донякъде е заради стресовия живот, който водим, донякъде обаче е и защото вече започваме да говорим по-свободно за тези проблеми, без страх, че ще ни осъдят. Започва да се разбира, че да кажеш на някого с психично страдание „да се стегне“ е като да очакваш някой с навехнат крак смело да стъпи върху него.

В този текст ще обърна внимание на „по-леките“ състояния, които все още се приемат за „лигавщини“ – тревожност, депресия, безсъние, обсесивно-компулсивно разстройство, панически атаки. Те сериозно влошават качеството на живот и изискват, освен посещение при специалист, и по-спокойно говорене за тях. Най-малкото е добре страдащият да не получава подигравки. Искам да дам няколко практически съвета и добри примери какво да се прави при среща с тези болести. Със сигурност не е добра идея да се ходи на врачка, да се леят куршуми, да се викат духове и т.н. Молитвата, която духовниците препоръчват, може да помогне, но не и да замени квалифицираната помощ.

И така, първо. Ако се случи на вас

Най-важното, което трябва да се знае, е, че тревожността по принцип е нормална и дори полезна реакция, мобилизираща човека да се справи с трудна ситуация. Подобно е и с тъгата – при загуба на близък, раздяла с любим човек, разваляне на старо приятелство е напълно нормално да си потиснат. Проблем има, когато не можеш да изключиш от този режим, а тревожността и депресията са толкова силни, че пречат на ежедневните ти дейности. Безсънието например те оставя изтощен и отчаян, неспособен да се справиш със служебните ангажименти и да си пълноценен в общуването с близките. Паническата атака също е разтърсваща и преживелият я става боязлив и притеснен. Познавам човек, който ми призна, че навремето е смятал оплакванията ми от депресия за несериозни, но рязко променил мнението си за психическите заболявания, когато преживял паническа атака. „Помислих, че ще пукна“, сподели той с мен твърде живописно, макар и лаконично.

В такива моменти всякакви съвети трудно достигат до човека, но е важно да се знаят две основни неща. Въпреки клишето за лудите, няма нещо ненормално да имаш подобни оплаквания. Вижте заглавието на „24 часа“ – над милион сме! Ако се обединим в партия, може да победим и евентуалната бъдеща формация на Румен Радев. Шегата настрана, не бива да се притеснявате, че това, което става с вас, е срамно. Нито е безнадеждно, както и да изглежда в момента. Днес медицината е доста напреднала и ако хапчетата от романите на Агата Кристи действително са били изключително опасни и смъртоносни (в книгите ѝ героите взимат барбитурати, днес ползвани главно за анестезия и лечение на епилепсия), в наши дни медикаментите, ако изобщо се стигне до тях, са по-щадящи. Въпреки това човек не бива да се самолекува, а да намери специалист, на когото да се довери. Какъв да е той, според мен е индивидуално. Аз лично имам нужда от някой по-внимателен и прощаващ, при други хора по-добре действа някой по-строг. Добрият психолог или психиатър обаче е подготвен да прецени какъв подход е правилният за вас.

В обобщение, да имате такава болест нито е срамно, нито е необичайно. Тя може да се преодолее, но с подходящата помощ. Не е речено при първата безсънна нощ да хукнете по специалисти, но ако видите, че положението се влошава, не отлагайте.

Второ. Ако се случи на близък

Това е доста по-сложно, макар грижата за друг човек да е силно мотивираща. Най-важното е да успеете да видите, че нещо не е наред. Рискови групи са почти всички, но специално внимание заслужават младите хора, при които тези болести обикновено започват да се проявяват със симптоми, често обяснявани с пубертета: загуба на интерес към любими дейности, занемаряване на външния вид, влошаване на успеха в училище. Понякога зад тях се крие нещо по-лошо. За мен особено рискова група са мъжете, тъй като те не са свикнали да споделят за такива проблеми. При тях те могат да се проявят нетипично (с гняв), а също и да завършат трагично – макар да опитват по-рядко самоубийства, при мъжете обикновено тези опити са ефективни.

Най-важното е човек да бъде изслушан, без да бъде осъждан и укоряван. Да не се дават празни и банални съвети, като това да „мисли позитивно“, а по-скоро да се изрази разбиране („Това, което преживяваш, е наистина ужасно, съчувствам най-искрено“). Да не се внушава чувство за вина („Празник е, а ти разваляш настроението на всички“). Да бъде насочен към специализирана помощ с акцент, че така може да получи облекчение на страданията си.

Важно е, когато помагате на друг, да не пренебрегвате напълно себе си и своите нужди. Нито вие, нито обектът на грижите ви ще спечели, ако също се поболеете. Не се чувствайте гузни, ако си открадвате време да прекарате добре, на кафе с приятели или на кино. Това даже е задължително. Животът не е и не бива да бъде само страдание.

Трето. Какво да правим като общество

Това е въпросът за един милион лева (или половин милион евро, живот и здраве от догодина). Истината е, че човечеството като цяло сравнително отскоро започва да се запознава с природата на тези заболявания, да развива клонове от фармакологията, заделени за тях, да създава методи за подкрепа, разбиране и справяне с проблема. Най-важното е за тези състояния да не се мълчи, защото те засягат голям брой хора, които остават с впечатлението, че са черни овце и са оставени сами с мъката си, която никой не разбира. Затова е много важно, че известни хора като актьора Даниел Радклиф или пилота от Формула 1 Ландо Норис говорят по темата за психичното здраве открито, като признават уязвимостта си. Така те могат да помогнат на свои фенове също да бъдат по-честни. 

В България все още сме по-назад, но напоследък нещата се променят, за което свидетелства и появата на сериал като „Тревожност“ по-рано тази година. 

За повече чуваемост може да се предприемат няколко стъпки

Първо, от страна на медиите. Необходимо е да се отделя повече време за този проблем. Май е обявен за месец на хората с психически проблеми, но не получава и една десета от вниманието към юни, който е за правата на ЛГБТ хората. Това не е критика към вторите, още повече че те също са в рисковите групи на „празнуващите“ през май, а по-скоро че няма внимание към първите. Повече статии, повече добронамерени материали са необходими, по възможност без крещящи заглавия като онова, че полудяваме дружно.

Второ, от страна на образователната система. Тук е добре по някакъв начин децата да научат, че тези състояния съществуват, че могат да засегнат всеки, но също и че в повечето случаи могат да бъдат преодолени. Това не важи само за психическите болести – болките в кръста също са широко разпространени, но аз например го научих сравнително наскоро; преди това смятах, че в моето семейство пак сме си нещо кекави. Като цяло е добре младите хора да имат базова информация за предизвикателствата пред здравето си, в това число и психическото. Как това ще се съчетае с часовете по религия и добродетели, засега не е ясно.

Трето, от страна на работодателите. Повече разбиране за хора с такива оплаквания, повече яснота за бърнаута, който ги прави нетрудоспособни или опасни за себе си и околните. Докато следвах, научих, че по време на индустриализацията във Великобритания някакъв търговец осъществил голям пробив, когато разбрал, че работниците му – парадоксално – са по-продуктивни, когато имат повече свободно време. Стигнали ли сме нивото на този индустриалец?

Четвърто, от страна на масовата култура.

Психическите проблеми всъщност са сравнително популярен неин аспект, особено на запад. Прави се обаче честата грешка психичните заболявания да се представят като нещо чудовищно (лошия от „Тексаското клане“) или да се фетишизират като нещо привлекателно (Харли Куин и Жокера от „Отряд самоубийци“). Това не е изцяло лошо, тъй като все пак вкарва проблема в обращение, но не го представя правдиво и затруднява реалните страдащи, които едва ли са с изящно оформени тела – всъщност лекарствата за страданията им обикновено водят до качване на килограмите. 

Разбира се, има и страхотни примери за сериозни драматични филми, като „Красив ум“ с Ръсел Кроу и „Солистът“ с Робърт Дауни-младши. Тях обаче не всеки ги гледа, тъй като темата не е от най-леките и приятните, а и са посветени на това, което личната ми терапевтка наричаше „голямата, страшната болест“ – шизофренията. Затова не е зле по-меките състояния да бъдат вплитани ненатрапчиво в популярни произведения, така че засягането им да не звучи дидактично, а човешки да представи проблема. Отличен пример е „Хари Потър и Орденът на феникса“, петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. Макар никъде да не е посочена диагноза на главния герой, гледан от отказващи всякакво разбиране негови роднини, той проявява класически симптоми на преживяна травма, тъй като е бил свидетел на смъртта на свой съученик (Седрик) в предишната книга. Много интересни са коментарите на пораснали читатели, които споделят, че като тийнейджъри са се дразнили на гневните му изблици и на внезапната промяна на поведението му, но като възрастни изпитват съчувствие и разбиране към него. 

Епичният фентъзи роман Dragon Mage от М. Л. Спенсър пък предлага историята на герой, който, подобно на самата авторка и на сина ѝ, има аутизъм. Диагнозата отново не е спомената, но вместо това са показани гледната точка на персонажа, различното му мислене, но също и уменията му по свой начин да бъде силен, да обича, да помага, да греши.

Леките психически заболявания са проблем, който е с нас, за да остане. Имаме два варианта за реакция. Единият е да си заровим главите в пясъка като щрауси и да смятаме суеверно, че ако наложим табу над темата, подобни болести няма да ни застигат. Това е магическо мислене, доказано неефективно. Затова идва вторият вариант – да започнем да говорим на тази тема спокойно, честно и смело, така че да я демистифицираме. Най-силният страх на човека, казва писателят Хауърд Лъвкрафт, е този от неизвестното. Поради тази причина, ако ние превърнем депресията и тревожностите в „познат дявол“, те ще спрат да ни притесняват толкова и ще станат напълно победим противник.

Post Syndicated from Нева Мичева original https://www.toest.bg/otnovo-za-neochevidnoto-sofia-pride-film-fest-2025/

За пореден път „София Прайд Филм Фест“ ще доведе света в българската столица от 3 до 12 юни с малка, но широка в обхвата си подборка от филми от последната година. В селекцията си тандемът Симеон Цончев и Яна Алексиева са включили 11 пълнометражни и 13 късометражни творби – документални и игрални, мудни и трескави, увличащи и не съвсем, тъжни и весели, „наши“ и „чужди“ (съзнателно ги слагаме в кавички, защото хубавата смесица от култури, информация и ракурси, която предлага СПФФ, обезсмисля механичните деления на „тук“ и „там“, „мое“ и „твое“).

Всяко заглавие ще бъде прожектирано по веднъж в Дома на киното и – тъй като в програмата мъдро са заложени филми за взаимно изключващи се вкусове – за всеки вкус ще се намери по нещо. Както и миналата година, избрахме три от пълнометражните предложения, за да онагледим една идея по-детайлно размаха на 14-тото издание на фестивала, посветено на паметта на трагично напусналия ни Марко Марков.

4 юни: „Сали“

Сали Райд е третата жена (и първата американка) в историята на човечеството, която полита в Космоса. Тя е от първия випуск на НАСА от десетина „различни“ по пол и цвят на кожата астронавти (дотогава това са – изненада! – само бели мъже). Първият ѝ полет е на 18 юни 1983 г., когато тя е на 32, следва и още един: общо петнайсетина дни в извънземното пространство… Сали е атлетична, волева личност с магистратура по английски и физика и докторска степен по астрофизика, силна тенисистка, отличен пилот на самолет, слави се със сдържания си, работлив характер. „Обожавам да съм в безтегловност“, казва тя.

Преди първия ѝ полет от НАСА ѝ подготвят несесерче за грим (какъвто тя очевидно никога не ползва), а към багажа ѝ добавят 100 тампона за една седмица в небето (женското устройство и до ден днешен продължава да е загадка за мнозина). На пресконференции ѝ задават въпроси за госпожици: Дали с тези екскурзии в небето няма да си съсипе шансовете да бъде майка? Дали очаква след края на полета да остане в историята като „бележка под линия“? Ако по време на работа стане засечка, какво прави, плаче ли? (В същия период Светлана Савицкая, втората астронавтка в света, пристига на станцията „Салют 7“ и за „добре дошла“ получава кухненска престилка от изцяло мъжкия екипаж.)

„Сали“ на Кристина Костантини е създаден за „Нешънъл Джиографик“ и пристига в София след премиерата на тазгодишния „Сънданс“. Плод е на гигантски труд по пресяването на хиляди часове документални материали преобладаващо от 60-те, 70-те и 80-те, с цел да се състави правдива картина за ситуацията, в която Сали съумява сама да стане ковач на щастието си. Филмът съдържа и заснети специално за него разговори с нейни колеги от НАСА, със симпатичната ѝ, дръпната майка, със сестра ѝ Беър и с Там. Там е любимата на Сали, с която тя живее 27 години, но за която светът научава едва от некролога на астронавтката през 2012-та.

Архивът за публичния живот на Сали Райд е огромен, а частният се състои от само 5–6 снимки, на които двете партньорки дори не се докосват, та в местата със спомени за връзката им Костантини се е видяла принудена да вкара мънички визуални възстановки с актьори – леко абстрактни, снимани на лента „кръпки“ в подобаващ колорит. Те, натрапчивата музика и склонността на режисьорката към буквална илюстративност (когато зад кадър се каже „телефон“, в кадър се появява човек със слушалка до ухото; при споменаването на „кола“ виждаме оживена магистрала; заедно с изговарянето на „рожден ден“ на екрана грейва торта със свещички) са сред постановъчните слабости. И все пак „Сали“ успешно събира важни факти и прочувствени моменти и дава ясна представа за един свят, свикнал на къде по-агресивно, къде по-нехайно снизхождение към жените. Светът от тази сутрин, не дори от вчера, камо ли пък от отдавна минали епохи.

5 юни: „Физика на невидимото“

Филмът на бразилката Рафаела Камело идва от тазгодишното „Берлинале“ (от раздела Generation Kplus, отреден за автори, които „в своето повествование и киноезик вземат на сериозно младите хора“) и е пълнометражният ѝ дебют. В него две десетгодишни момиченца с нетипично трудна предистория, дъщери на сами жени, се срещат в една болница и се заиграват, както става с децата – без много обяснения и въпроси, без предразсъдъци, естествено. (Апропо преводът на заглавието прави – волно или неволно – несполучлива препратка към „Физика на тъгата“ и лоша услуга на филма. Natureza е „природа, естество“ и съвсем не е произволно, че режисьорката е предпочела да нарече творбата си „Естеството на невидимото“).

Майките – преработили, всяка на ръба на собственото си неизказано отчаяние – решават да заминат заедно на село за лятото: за да си помогнат, но и за да позволят на малките да подишат. Изпълнителите са органични; колоритът и образността – великолепни, благодарение на камерата на Франсиска Саес Агурто; локациите и реквизитът – изключително интересни за разглеждане.

Звучи тегаво, но всъщност никак не е. Целият филм е издържан в духа на шарен спомен от детството, в който куп неща от света на възрастните остават недоразбрани, но и куп други са разбрани с бистрота и категоричност, каквато възрастните не са в състояние да постигнат. Надвисналия срив и нещастие „Физика на невидимото“ предава с недраматично, необострено усещане – тук добронамереното общуване е възможно, а летният възторг на децата от всичко наоколо, способността им да възприемат делника като изключително преживяване се предава и на зрителите.

Филмът е преход между крайности без крайност. Болест, обреченост, изолация, бедност, смърт – у Камело всичко изглежда достойно, спокойно, почти радостно. В атмосферата си „Физика…“ напомня за слънчевата безметежност на „Проектът Флорида“ на Шон Бейкър (без често провиждащата се там мрачна подплата) и многогласата жизненост на „Тотем“ на мексиканката Лила Авилес (с тази разлика, че във „Физика…“ наместо голямо семейство, събрано от кръвни връзки, на преден план излиза едно неочаквано сестринство, сплотено от щедрост и взаимно разбиране).

8 юни: „Любовници в космоса“

Педро пристига от Испания, за да изкара лятото с братовчед си и негови приятели в крайградска вила в Аржентина. Всички са на по двайсет и малко – хубави, свежи лица на хора без спешни грижи и отговорности, заети изключително с това да откриват себе си. Педро на секундата влиза в шеговит разговор с друго момче, Макси, и приказката им тръгва – забавно им е да се хапят със сходно чувство за хумор, добронамерени са и интересни един за друг.

„Не приличаш на гей“, отбелязва Макси, който неотдавна се е разделил с приятелката си. „Ама че наблюдение – завърта очи Педро. – Ако бях казал, че съм космонавт, нямаше да започнеш с „Не приличаш на космонавт“.“ „Да, нямаше – отговаря Макси. – Защото приличаш на космонавт.“ И тръгва един пинг-понг от реплики между двамата – къде по-сполучливи, къде по-тромави, къде по-непринудени, къде по-нагласени, но все по-устремени към една развръзка, която режисьорът и сценарист Марко Бергер хитро отмества на една йота по-нататък във времето, почти до края на филма. Така „Любовници в космоса“ се превръща в място за игра, в неочакван дансинг за ритуалния танц на приятелството и любовта.

Видимо създаден с миниатюрен бюджет, „Любовници в космоса“ разчита най-вече на осезаемата химия между двамата си главни изпълнители, на устойчивата нишка на разговора между персонажите им и на вълнуващия контраст между ставащото помежду им и а) версията, която двамата решават да представят пред другите, плюс б) тълкуването, което всеки от тях прави за себе си.

Филмът е чепат, на места наивен, често на ръба на вулгарното (позоваването на физиологията е в повече, а вярата в нуждата от елегантност – по-малко от нужното). Като някакъв „Преди изгрев“ за едно по-неромантично поколение, свикнало на почти делови отношения в приложенията за срещи и демитологизирало секса до баналност, което обаче също копнее за неслучайна близост и безпогрешно разпознава нежността… (Срв. с лустросания пакет от клишета, спретнато подготвен от огромен екип в закриващия филм на фестивала, американския „Сватбеното тържество“ – романтиката там сякаш вирее доста по-трудно именно защото всички неистово се мъчат да я изявят.)

На СПФФ не пропускайте и…

… двата филма от силната реколта на „Кан 2024“ – леко хаотичния, доста отвлечен в ключови моменти, но очарователен за преживяване „Бърд“ на англичанката Андреа Арнолд (7 юни) и яростната история за любов и смърт „Безсрамните“ (10 юни) на Константин Божанов.

Космополитът Божанов е изключителен случай на български автор с международна кариера, в която киното не е първата спирка („мигрирал“ е в него от скулптурата) и в която филм след филм декор и тема радикално се променят. Дебютът му в пълнометражното игрално кино беше на 43 години с българското road movie „Аве“. Последва европейското road movie „И после светлина“, където ирландецът Бари Кьоеган (чудесен впрочем в споменатия по-горе „Бърд“), изигра първата си главна роля. Изненадващо (и не) миналата година дойде времето на „Безсрамните“ – независима феминистка индийска драма, изнесена харизматично от две непрофесионални актриси, едната от които получи награда за ролята си в раздела „Особен поглед“ на фестивала в Кан…

Да живеят неочевидните връзки между нещата, местата и хората и онези, които умеят да ги разпознаят и оценят!

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/trunliviyat-put-do-uspeshnata-transplantatsia-na-traheya/

Трахеята е част от дихателната система. Има тръбеста форма, провежда атмосферния въздух от ларинкса до двата главни бронха и е разположена пред хранопровода. Може да се засегне от инфекции, възпаления, травми и туморни образувания. Пациентите със стеснение на трахеята (стеноза), което не може да се оперира, биха могли да подобрят качеството си на живот чрез трансплантация на органа.

Пътят на въздуха към белите дробове

Основната функция на трахеята е да транспортира въздух от и към белите дробове. Този орган също така възпрепятства навлизането на микроорганизми, прах и прекалено студен или топъл въздух. Трахеята е с тръбоподобна структура, започва от ларинкса и стига до бронхите, които я свързват с белите дробове. Средната дължина на трахеята е около 11,8 см, като тя е обвита от мукозна лигавица, подобна на тази в носната кухина. Клетките, изграждащи мукозата, са бариерата срещу микроорганизмите и праха, спираща ги да навлязат към долните дихателни пътища. Трахеята е изградена и от други клетки – реснички. Ресничките спомагат за придвижването на замърсения мукус извън органа. Трахеята в по-голямата си част е изградена от меки тъкани, а хрущялът служи като допълнителна опора. Тъй като ларинксът и трахеята са близко разположени, малка част хрущял от ларинкса покрива отвора на трахеята с цел предпазване от навлизането на храна и вода.

Редица заболявания могат да засегнат този орган. В най-спешните случаи състоянието възпрепятства дишането на пациента и изисква незабавни медицински грижи. При трахеомалацията е увреден хрущялът на трахеята, което води до слабост на органа и съответно до затруднено дишане. При трахеалната стеноза може да се стигне до изтъняване, което би породило сериозни дихателни проблеми. В такива случаи може да се наложи и поставянето на трахеална тръба.

Пречки пред успешната трансплантация на трахея

Трансплантацията би могла да бъде единствената възможност за подобряване на качеството на живот при пациенти със стеноза на голяма част от трахеята. Въпреки това подобни интервенции не са разпространена практика. Описани са хирургични техники, при които се прави трансплантация на трахея от трупен донор и обвиване на донорския орган с кръвоснабдена (васкуларизирана) тъкан от реципиента. Тези трансплантации са неуспешни, тъй като са последвани от усложнения, например рецидив на стенозата или дори смърт. Основните пречки при трансплантацията на трахея при човека са свързани с трудното осигуряване на кръвен поток към органа.

Трансплантация на биосинтетична трахея

Гръдният хирург д-р Паоло Макиарини, който някога е смятан за пионер в приложението на стволови клетки в медицината, е обвинен и осъден след смъртта на трима от пациентите му, месеци след проведената трансплантация на биосинтетична трахея. През 2023 г. Апелативният съд в Стокхолм осъжда Макиарини на 2 години и 6 месеца затвор.

Историята на Макиарини започва през 2008 г. Оттогава до 2014 г. той провежда експериментални операции на трима пациенти, докато работи в Каролинския институт в Швеция. Имплантира им синтетични трахеи от полимерен материал, „посети“ със стволови клетки, които са извлечени от костния мозък на пациентите. Идеята му е била, че клетките ще се размножат и ще „облекат“ синтетичния имплант, а той ще се превърне в идеалния заместител, защото тялото на пациента няма да реагира с отхвърляне на присадката – такъв риск е налице при трансплантации на органи от донори.

За съжаление обаче, всички пациенти умират, тъй като имплантираният орган не може да се кръвоснабди правилно. Единият пациент умира, след като имплантът причинява обилно кървене само 4 месеца след операцията. Другите двама оцеляват между 2 и 5 години, но страдат от болезнени усложнения през цялото време.

Макиарини е провеждал операциите за присаждане на изкуствена трахея на хора, без преди това да са били направени тестове върху моделни животни, и не е проследявал следоперативното състояние на пациентите си.

Той е съавтор на три научни публикации, свързани с трансплантациите на биосинтетични трахеи. В една от статиите е описано състоянието на пациент в продължение на 12 месеца, но се оказва, че реално такива данни не са събирани, а самият Макиарини не е посещавал пациента след операцията. В друга научна статия се описва здравословното състояние на пациент, проследяван в продължение на 5 месеца, но отново впоследствие се доказва, че такива данни не са налични. И трите статии са изтеглени от медицинското научно списание The Lancet, съответно през 2016, 2019 и 2023 г.

Първата успешна трансплантация на трахея

През 2021 г. екип хирурзи от болница Mount Sinai в Ню Йорк осъществяват първата в света успешна трансплантация на трахея от трупен донор. Тази процедура с историческо значение е резултат от 30 години проучвания на кръвоснабдяването на трахеята. Операцията е с продължителност 18 часа, ръководи се от д-р Ерик Дженден и в нея участва екип от 50 специалисти. Протоколът за трансплантацията и реваскуларизацията е технически ясен и възпроизводим.

Трансплантацията на трахея е направена на 56-годишна жена със сериозно увреждане на трахеята поради неколкократни интубирания след претърпени астматични пристъпи. Проведени са и няколко неуспешни опита за реконструкция на трахеята ѝ, които водят до още повече усложнения. Преди успешната трансплантация тя е дишала чрез трахеостома – хирургично направен отвор в областта на врата ѝ, и е била с висок риск от задушаване поради колапс на трахеята. След трансплантацията пациентката няма усложнения и симптоми на отхвърляне на присадения орган.

Поглед към бъдещето

След тази успешна трансплантация надеждите за присадки от собствени тъкани нарастват, особено след като предклинични изследвания показват успешно имплантиране и неоваскуларизация. За съжаление, все още се търси най-подходящата тъкан от собственото тяло на човек, която може да служи като заместител на трахеята. Техниките с използването на изкуствени материали все още не бележат особен успех поради усложнения, като хронични инфекции, отхвърляне и малация (размекване на тъканите). Въпреки всичко иновациите в технологиите на регенеративната медицина дават повод да виждаме обещаващо бъдеще за възстановяване на дълги сегменти с дефекти на трахеята.

Учените разглеждат и потенциалното приложение на частично децелуларизираните присадки на трахея в популации, където заболяванията на дихателната система са с по-висока честота. Децелуларизирането е ензимно или химично отстраняване на клетъчни компоненти от органа, за да се премахне имуногенният фактор и така да се намали рискът от отхвърляне. Усилията са насочени към изясняването на въпроса как предходни операции на дихателните пътища са засегнали стволовите клетки и регенерационните способности на тъканите. Например екипът на д-р Сюзън Рейнолдс от една от най-големите педиатрични болници в САЩ изследва стволовите клетки, които изграждат епитела на органите на дихателната система. Изследователите от Raynolds Lab установяват, че заболяванията на белите дробове водят до биологично остаряване на популацията от стволови клетки в дихателните пътища. Учените се надяват, че тази информация ще спомогне за подбора на пациенти, чието състояние ще се подобри значително след трансплантирането на частично децелуларизирана присадка на трахея.

Въпреки провала на Макиарини с биосинтетичните трахеи, изследванията в областта на органните трансплантации продължават да се развиват, а възможностите за лечение на пациенти с увреждане на трахеята ще стават все повече.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/daniela-mihaylova-i-dora-petkova-za-sluzhebnite-adresi-lichnite-dokumenti-i-porochnite-krugove/

Адвокат Даниела Михайлова ръководи правната програма на сдружение „Инициатива за равни възможности“. Тя работи по стратегически дела, свързани с етническата дискриминация. През последните години фокусира професионалните си усилия върху жилищните права на ромите в България, правната помощ за деца от ромски произход в риск и техните семейства, както и върху речта на омразата. Работи и по законодателни приложения за привеждане на националното право в съответствие с европейското и международното.

Дора Петкова е завършила социология и работи в областта на политиките за социално включване, общностно развитие и развитие на гражданското общество. Тя е консултантка, изследователка и работи на терен по национални и международни програми и проекти, насочени към ромската общност. Членува в Етичната комисия на Сдружение „Национална мрежа на здравните медиатори“ и е програмна координаторка във Фондация „Тръст за социална алтернатива“.

Какво е служебен адрес и защо е важно да го има?

Даниела: Служебният адрес се въведе с изменения и допълнения в Закона за гражданската регистрация (ЗГР) от октомври 2024 г. и представлява адрес на имот, който е общинска собственост. Определя се от кмета на всяка община и на него служебно се извършва регистрация по постоянен и настоящ адрес за хора, които не отговарят на условията да бъдат адресно регистрирани по реда на чл. 92 от ЗГР. Важно е да го има, тъй като постоянният адрес е реквизит от личната карта. И ако човек няма такъв, съответно не може да сe издаде документ за самоличност.

Кои са хората, които срещат трудности с адресната регистрация?

Даниела: Непритежаващите документ, който легално ги свързва с адреса на имота, където желаят да извършат адресна регистрация, и документ за собственост или друг, даващ им правно основание да обитават имоти за жилищна нужда. Например договор за наем, ако обитават жилище, което не е тяхна собственост, или договор за ползване на социална или интегрирана здравно-социална услуга. Последното се въведе в ЗГР през 2019 г. с приемането на Закона за социалните услуги.

ЗГР позволява хората, които не могат да представят документ, свързващ ги с имота, да преминат през процедура с разглеждане на заявлението им от комисията по адресна регистрация. Тя, мисля, следва да направи посещение на място, за да установи обстоятелствата, описани в заявлението, и да даде становище за извършване на регистрация по постоянен или настоящ адрес.

Проблемът е, че до февруари тази година правомощията на комисиите по адресна регистрация, които се създават със заповед на кмета във всяка община, не бяха ясно регламентирани. Не беше разписано и какви документи следва да приеме комисията, за да даде становище за извършване на адресна регистрация. Поради тази причина процедурата по чл. 92, ал. 8 от ЗГР беше на практика неработеща.

Затова страшно много хора останаха без регистрация по постоянен адрес – понеже има изискване адресът, посочен в заявлението, да е част от Националния класификатор на настоящите и постоянните адреси на Република България. Той се поддържа от Главна дирекция ГРАО към Министерството на регионалното развитие и благоустройството и обединява в една база данни всички настоящи и постоянни адреси, подавани от кметовете на общините, защото те са тези, които решават на кои адреси в тяхната община може да бъде извършена адресна регистрация.

Наредбата, издадена от регионалния министър, уточнява на какви условия трябва да отговаря един адрес, за да бъде включен в Националния класификатор – на него трябва да има постройка, годна за обитаване.

Проблемът е, че в голямата си част кметовете на общините, така да се каже, самодопълват изискването на наредбата, като търсят на адреса да има законно изградена постройка – условие, което липсва и в ЗГР. Поради това доста адреси бяха заличени и извадени от Националния класификатор.

И ако едно лице живее на такъв адрес – в незаконна постройка, – то не може да бъде адресно регистрирано.

Що се отнася до хората без лични документи, направихме проучване по реда на Закона за достъп до обществена информация чрез заявления до МВР, първото от които подадохме през 2021 г. Отговорът на Вътрешното министерство беше, че по техни данни в България има около 122 000 души без валидна лична карта и други 120 000, на които никога не е издаван документ за самоличност, макар да са навършили възрастта за това.

В тази бройка, разбира се, влизат и дългогодишни емигранти, някои от които вече са граждани на други държави. Тоест много от тях може и да нямат интерес да притежават българска лична карта. Но се оказва, че малко повече от 75 000 български граждани, живеещи на територията на страната, нямат документ за самоличност, макар че са навършили възрастта за това. Става въпрос преди всичко за хора в уязвимо положение. Те или нямат документ за собственост на къщите, в които живеят, или изобщо по никакъв начин не могат да докажат връзка с адреса си.

Този проблем възникна през 2011 г., когато с промените в Изборния кодекс беше изменен и ЗГР – въведе се изискването да се представя документ, който сочи връзка с адреса. Преди това режимът за издаване на постоянен и настоящ адрес беше свободен – трябваше само да се подаде заявление, без да се изискват допълнителни документи.

Какво означава за един човек да няма документи за самоличност? И какво е да се родиш без документи?

Дора: Всъщност съвсем наскоро с Даниела имахме такъв случай. Работим заедно по проект на „Тръст за социална алтернатива“, който се нарича „Мрежа с грижа от 0 до 3. Превенция на разделяне на семействата“. Той включва мрежа от 11 неправителствени организации, които работят на терен с уязвими общности в цялата страна. Затова от години си сътрудничим по места с медиатори и с общностни работници. Тази мрежа има четири компонента. Единият е осигуряване на достъп до безплатни лекарства за деца от 0 до 7 години. Вторият е осигуряване на хранителна подкрепа под формата на ваучери за деца в уязвимо положение. Третият компонент включва въвеждането на нови стандарти и координационни подходи в работата по превенция на разделяне на семействата. Последният компонент е свързан с липсата на лични документи и адресни регистрации – неравенство за много граждани, което се опитваме да преодолеем чрез прилагането на новите изменения в закона.

Във всички населени места, в които работим, здравните медиатори и общностните работници се стремят да помогнат на хората без лични документи. И така в Ямбол открих група бивши обитатели на съборения блок 20, за който всички си спомняме.

Да, той е известен.

Дора: Очевидно е, че те не е имало къде да бъдат настанени, и са останали без дом. Не знам дали някой знае – или по-точно дали се интересува – какъв е техният брой, вероятно е между 30 и 50 души. Но по-голямата част от тях нямат адресна регистрация, нямат лични документи от 10 години. Срещнахме млада майка с дете на една година, която няма личен документ, съответно детето не притежава удостоверение за раждане, няма личен лекар, имунизации, достъп до здравни и социални грижи, до детска градина, по-нататък до училище и всичко останало, което би трябвало да се полага за пълноценното развитие на всяко дете. 

Така че ето как, когато нямаш личен документ, ти си лишен от първия си ден от достъп до основни човешки грижи и права. Дано предотвратим това да се случи и с децата и техните семейства от „Захарна фабрика“, които съвсем скоро останаха без дом. Нали твърдим, че децата са най-ценни?

Такова дете ще може ли да тръгне на училище, майка му ще може ли да получава детски надбавки?

Дора: Има различни случаи, повечето от които много сложни. Понякога хората имат някаква регистрация, но тя е в друго населено място – примерно майката се е преместила. Но ако тя не може да се регистрира на новия си адрес, например защото той не е в Националния класификатор на адресите, трябва да остане с предишния си и детето няма как да бъде записано в детска градина. Когато родителите нямат личен документ, как едно дете да бъде записано в детска градина или в училище? Как и къде да работят родителите?

Здравните медиатори, разбира се, се опитват да помагат. Ние с Даниела се срещаме с отделите на МВР по места, с представителите на общините, на ГРАО, за което благодарим. Преди дни участвахме в такава среща в Казанлък. Там се бяха събрали представители на местни институции от съседни градове с подобни проблеми. Конкретно за Ямбол срещнахме подкрепа, но се оказа, че е необходимо хората, които от години живеят без лични документи, да бъдат идентифицирани, за което вече помагат отново медиатори и активни граждани от общността. Силно се надяваме заедно с местните институции този проблем да се разреши по-скоро.

Оказва се, че законът ненавсякъде се прилага по един и същи начин, затова е необходимо да се унифицира.

Така стигнахме до следващия ми въпрос: как се осъществява издаването на служебни адреси след промяната на закона и какви са основните проблеми? В началото изглеждаше, че всичко ще потече по мед и масло, но явно не е точно така.

Даниела: Има някои случаи, в които промяната в закона се оказва недостатъчна. Става въпрос преди всичко за хората, на които не е издаден документ за самоличност, когато са били между 14- и 18-годишна възраст. При издаването на първа лична карта непълнолетното лице се придружава и съответно се идентифицира от родителите си. Ако това не се направи в този период, после идентификацията трябва да се извърши от органите на МВР. Тоест те трябва да бъдат сигурни, че човекът, който подава заявлението, е същият, на когото ще бъде издадена личната карта. И тук вече настава известен хаос, защото по принцип полицаите извършват тази идентификация, като правят посещение на постоянния адрес и събират данни от съседите. Обаче лицето не е длъжно да живее там. Така че МВР не може да извърши идентификацията по постоянен адрес.

Тогава се забавят всякакви видове процедури, защото, когато полицаите откажат да извършат идентификацията, издаването на лични карти се „закучва“. Защото човек не може да промени адресната си регистрация, преди да има документ за самоличност, който да представи в общината. Та поради тази причина няма как да бъде издадена лична карта. Получава се нещо като параграф 22.

Истината е, че служителите на полицията могат да извършват тази идентификация и в районните управления по места, където се подава заявлението за издаване на лична карта. Днес минахме през такава процедура с една млада жена, на 24–25 години. Тя е в напреднала бременност, тоест издаването на личната карта беше спешно. От Дирекция „Български документи за самоличност“ на МВР ни казаха да отидем при тях, а не в РПУ-то. Изглежда, им се видя по-лесно директорите сами да си свършат работата, отколкото да обяснят на полицаите в РПУ-тата.

Само че това реши единствено конкретния въпрос: жената ще си получи личната карта във вторник. Но не решава генералния въпрос, понеже не е само тя – този случай е повторяем. Според мен е необходимо да се издаде някаква инструкция, защото не можем да водим всеки човек в такава ситуация в дирекцията. Трябва да има процедура.

Дора: Този казус продължи доста дълго, доколкото знам – няколко месеца.

Даниела: Ами да, продължи, докато в крайна сметка не се свързахме с Министерството и не им казахме: „Добре, разпоредете писмен отказ, за да можем да го обжалваме.“ Тогава те отговориха: „Не, елате в дирекцията.“

Дора: Всъщност всички много се плашат от писмените документи. Институциите – от писмени откази, а хората – от подаването на писмени заявления и жалби. А за да бъдат променени по-лесно юридическите практики, би трябвало и институциите, и гражданите да съдействат. Но нито гражданите, поне според моите наблюдения, нито администрацията разбират това. Струва ми се, все още нямаме гражданската култура и не осъзнаваме, че това са демократичните инструменти, които биха улеснили промяната на закони и други актове в полза на обществото. В България това все още не се случва.

Хората искат промяна, но със или без причина, се страхуват сами да я осъществяват.

Има още едно препятствие, по-скоро противоречие, което обсъдихме по време на срещата с институциите в Казанлък. Оказва се, че ако човек е регистриран на служебен адрес, то много трудно може да получи социална помощ.

Защо?

Дора: Защото от Агенцията за социално подпомагане трябва да отидат на този служебен адрес – по закон те трябва да посетят лицето и да видят къде живее, има ли нужда от социална помощ.

Даниела: Прави се социална анкета по настоящ адрес.

Дора: Да, но понякога те не знаят или пък не желаят да се задълбочават и да търсят къде живее този човек. Законът им позволява да откажат.

На нашите институции им предстои да работят заедно, за да синхронизират нормативните документи. Защото моите колеги от 11 години работят за въвеждането на служебен адрес, така че повече хора да имат лични документи, да няма деца, лишени от права, да се преодоляват бедността и неравенствата. Но се оказва, че това би могло да затрудни, вместо да улесни достъпа до социални, здравни услуги и т.н. за най-уязвимите и бедни хора. А идеята на изменението в закона е документът за самоличност да послужи за преодоляване на проблемите, свързани с бедността и социалното изключване, в нашата европейска държава.

На практика без лични документи си абсолютно изключен. Разполагаме дори с информация за хора, които толкова са свикнали да живеят по този начин, че даже се плашат да имат лични документи.

Има много деца, които живеят в бедност в различни махалички, селца и т.н., с които не знаем какво се случва.

Според Вас какво трябва да се направи и на законодателно равнище, и като практика, за да се решат тези проблеми?

Дора: Ние в момента правим това по съвместния ни проект. Даниела обучава 300 души – здравни медиатори и общностни работници, които работят на терен в своите общности – да прилагат закона на практика. Между другото, към тях започнаха да се присъединяват и представители на местни институции. Това е процес, който е съвсем в началото, и в него срещаме всички тези истории и трудности, за които разказваме сега. Надяваме се, че ще има напредък. По този начин провокираме местните институции да стигат до извода, че има нужда от още промени, за да се случат нещата. И макар че процесът е труден и бавен и се отключват и появяват – понякога дори зейват – още проблеми, има смисъл да се работи, да се подобряват законите и разбирането по тези толкова неглижирани и дълго премълчавани въпроси. Необходима е работа на терен и с институциите.

Важно е да се осъзнае, че ще е от полза за цялото ни общество повече хора да имат документи за самоличност и адресни регистрации. Това означава, че повече хора ще имат права, но ще имат и задължения. Ще могат да работят, да учат, децата им ще бъдат по-здрави и по-образовани. А хората от най-уязвимите групи, най-бедните, най-маргинализираните, много често унаследяват тази бедност и я предават нататък, на децата, през поколенията. Опитваме се да прекратим този порочен кръг, макар да не е лесно.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kiberpunk-2077-udovolstvie-i-ludonarativen-disonans/

Миглена Николчина: Всички сме играли в прехлас „Киберпънк“ (Cyberpunk 2077), така че, надявам се, да ви привлека в обща дискусия за една особеност на видеоигрите, която в предишен разговор Северина Станкева въведе чрез понятието „лудонаративен дисонанс“. Лудонаративният дисонанс назовава несъвпадението на повествованието и игровата механика, което е доста чест, дори преобладаващ момент. Северина дава като типичен пример „Последните от нас“ (The Last of Us),

където разказът се концентрира върху моралните дилеми на главния герой в постапокалиптичен свят на зомби зараза, а в същото време играчът прекарва времето си, поемайки контрол над този герой, да убива всичко живо и неживо, без въобще да е поставен в позиция да се двоуми.

Понякога този дисонанс е вграден в иманентната морална двусмисленост на света на играта – „Древните скрижали“ (The Elder Scrolls) с техните инфантилни и отмъстителни богове ми се виждат пример за това. Дисонансът разцепва сериозните и дори мрачни послания (не само наративни – те могат да включват визията, музиката и пр.) от чисто удоволствения компонент на приключението, битките, преодоляването на препятствия и опасности, търсенето на разни потайности, решаването на ребуси и пр.

В случая с „Киберпънк“ този дисонанс ми се видя – за разлика от други случаи, когато просто го приемам – като особено скандален. Играта е мрачна, много мрачна. Тя ни въвежда в един ужасяващ свят, който дори не е съвсем дистопиен, а си е реалистично кошмарен с днешна дата. И заедно с това играта е хипнотично удоволствена – не просто увлекателна, потапяща и пр., а сладко омайваща като прелъстителните чудовища, които среща Одисей. С часове зарязвах всякакви сюжетни драми, за да се плъзгам по магистралите, да обхождам бордеите, да участвам в улични схватки. Създателите на играта съзнават този дисонанс, който приписват на самата ни епоха на „обществото на зрелището“ (да го кажем по Ги Дебор).

Като пример – който може да бъде разглеждан като изоморфен, умален вариант на играта като цяло – ще дам страничната линия на „Грешника“ (Sinnerman). Убиец, претърпял религиозно преображение в затвора, по собствено желание е заснет в „невротанц“ (braindance), в който е прикован на кръст и умира. Играчът може чрез аватара си да закове пироните. За Грешника това е абсолютно сериозно, той поема ролята си на жертва и като изкупление, и като религиозно послание. За екипа, който снима, това е артистична амбиция и финансов удар. За хората, които ще гледат – вълнуващ спектакъл. Жертвата е илюзорно зрелище, разядена е от всички възможни грехове (от сребролюбието до убийството, до сатанинската гордост), но във всичко това тя е истинска и покъртителна. Този епизод ми се струва метакоментар на играта като цяло.

Въпросът все пак си стои –

не изяжда ли зрелището сериозността на смисъла?

Северина Станкева: Лудонаративният дисонанс е много интересно понятие – хем улавя много типичен за игрите проблем, хем ми се струва подвеждащо, доколкото противопоставя лудическите аспекти (онова, което играчът прави в играта, плюс менюта, механики и др.) на наративните, все едно това са различни неща. По този въпрос аз съм съгласна с Еньо Стоянов, който в един ваш разговор¹, както и в други свои текстове² много ясно показва, че лудическото е също разказ, доколкото, много опростено казано, е код, който получава репрезентация вътре в играта. Някои игри се възползват хитроумно от това, за да усилят ефекта от вживяването.

Поредицата „Кредото на убиеца“ (Assassin’s Creed) постоянно прави това. Всички HUD³ елементи (миникарта, посока на движение, точки живот, нива и прочее) тя представя като част от интерфейса на Анимус – машина за виртуална реалност, която позволява да изживееш генетичните спомени на предците си. Тоест по-коректно е да говорим за противоречие или липсата на такова между две нива на повествованието.

Колкото до „Киберпънк“, според мен тя е доста резонантна игра и това, което описваш, е доказателство в тази посока. Фигурата на града е дистопична не въпреки удоволствията му, а именно заради тях, както и придружаващите ги експлоатация, мизерия и страдание. Градът всмуква и омайва персонажа с необятните си възможности за наслаждение и легендарна слава, с образа си (Ги Дебор твърди, че спектакълът подменя действителността с репрезентацията), но омайва и играчa по аналогичен начин – винаги има какво още да се прави, да се види, да се открие. В същото време славата и игралното любопитство реално се състоят в извършването на предимно отвратителни дела, типични за един наемник. В този смисъл мисля, че играта е изключително самосъзнателна и използва пълноценно потенциала на изразните си средства. Един от въпросите ѝ е възможно ли е да се създаде и преживее онова, което Дебор нарича ситуация – живи, автентични моменти, които излизат отвъд пасивната консумация. Дали закованият на кръста все пак не преживява нещо такова?

Миглена Николчина: Аз мисля, че ти отместваш смисъла на собствената си реплика от предишния ни диалог. Концепцията лудонаративен дисонанс ми се вижда интересна, ако минава през лудическото и наративното, а не между тях. Игрите изострено поставят една стара естетическа дилема, която у Боало изглежда така:

Изкуството дори чудовище най-зло
като приятно да представи би могло.

Дилемата тогава е, че забавното може да вземе връх над поучителното… но проблемът е интересен, когато те работят едно срещу друго.

Еньо Стоянов: Моето допускане за обичайния начин, по който се говори за „лудонаративния дисонанс“, както подсказва и Северина, е, че не става въпрос за нещо, което остава външно на наратива. Струва ми се, че не бива да мислим „лудическото“ и „наративното“ като някакви идеални същности, които после лесно се въплъщават съответно в игровата механика и наратива на играта. „Лудическото“ може би не е нищо друго, освен това, че участваме с действия в събитията, които дисплеят на играта показва последователно, тоест които се оказват разказани там за нас покрай участието ни. Тъкмо затова предпочитам да говоря просто за „наративен дисонанс“ при видеоигрите.

Разказът, сюжетостроенето в игрите изобщо, се поема от различни системи, между които може да се породи напрежение. Има аспекти на разгръщащата се по време на игра история, които се контролират от дизайнерите, от техните писатели, те са фиксирани за играча и неподдаващи се на пряка манипулация от неговите действия, позволено му е само евентуално да ги реконтекстуализира смислово. От гледна точка на производството тъкмо тези елементи са наричани твърде рестриктивно „разказ“. Може би тук е по-редно да говорим за „основен сюжет“, „основа наративна ос“ или нещо подобно. Игровата механика е друга система, обособено „перо“ от производствени дейности на дизайнерите, различно от писането, с което те снабдяват играта, което е отворено към действията на играчите, отдаващо им ограничени вариативни възможности за намеса насред тези фиксирани форми⁴.

Но не бива да забравяме, че „действието“ и неговото представяне са ядрото на историческия ни опит за сюжетност поне от времето на Аристотел. Действията, включително тези на играча, но и тези в обичайното ни всекидневие, сa обрамчени от цяла мрежа смислови ориентири, те имат смислов хоризонт: правя х, за да y, та да z и т.н., нещо, което се случва в играенето, дори играта да не контролира еднозначно поведението на играчите с предпоставена за тях цел (в тези случаи те са стимулирани сами да си я набавят). Но действията на играчите, ставащи част от наратива на играта с това, че дисплея им ги „представя“ в самото им извършване, могат да се окажат в смислов разнобой с написаното от дизайнерите.

В „Киберпънк“ основният сюжет предпоставя незаобиколима от играча мотивация за управлявания от него герой – героят е заплашен от изличаване на собственото му аз заради софтуер, който пренаписва психиката му с тази на друг човек, и трябва да се бори за своето оцеляване. Същевременно тази мотивация се разколебава от това, че игровата механика тласка играча към множество разпръснати из света на играта дейности без пряка връзка с този основен сюжет: например разпределените из пространството на града множество полицейски сигнали, съобщаващи за престъпление в ход, в което играчите са индиректно „подканени“ да се намесят, за да го предотвратят. От гледна точка на основния сюжет подобни дейности са разхищения на усилия, подкопаващи собствената му спешност. Центростремителността на основния сюжет се разминава с центробежността на подобни форми на второстепенни интеракции в играта. Доколкото разминаването тук е смислово, то е във наратива на играта. Появява се нещо като сблъсък между два сюжета: в единия имаме герой, който се бори всячески да оживее, в другия – герой, който пренебрегва собственото си оцеляване, занимавайки се с тривиални по своя залог неща.

Редом с това обаче Миглена не без основание настоява на някаква принципна роля на нещо като наслада, подкопаваща самия наративен строеж на игрите. Игровата механика е съвкупност от действия, които са предоставени на играчите, но те са краен брой и обемат по-голямата част от времето на взаимодействие в играта. Затова и дизайнерите се стараят да привилегироват действия, които сами по себе си са приятни дори когото рутинно се повтарят. Когато тези действия се окажат на голяма дистанция от мотивационните смислови структури на основния сюжет, възниква възможност за тяхното изолиране и обособяване от тях. Те стават сякаш автономни, почват настоятелно да вписват своеобразна забрава относно наративните смислови рамки, които иначе ги определят, забрава, която психологически се превръща в нещо като самозабрава в преживяването на играча.

Тоест докато в „Киберпънк“ механично минаваш от един полицейски сигнал към следващия, самият въпрос „Защо моят герой се занимава с това?“ започва да глъхне за сметка на едно наслаждаване в голото повторение и неговите микрозадоволявания. Това, разбира се, може добре да се опише посредством психоаналитичен речник. Но дали това е аспект, произтичащ въз основа на някаква сила на „лудическото“? Не съм сигурен, все пак има игри, развиващи пародиен или абсурдистки основен сюжет, сам подкопаващ възможността за смислова организираност на съвкупността от случвания в играта, например „Притчата за Стенли“ (The Stanley Parable) и игрите от поредицата „Сейнтс Роу“ (Saints Row)⁵. Не бива да забравяме опита от други изкуства – например многобройните форми на литературно писанe, в които езикът от стожер на смислова организация се превръща в самоцелна „игра на означаващото“. Казано иначе, някакво дезинтегриране на наратива може да се въвежда и чрез писането, което влагат самите дизайнери в играта.

Николай Генов: Дисонансът, предизвикан от употребата на самото понятие за лудонаративен дисонанс, ми се струва любопитен. Вече има и статии, които се стремят да обхванат разнородните интерпретации на термина⁶. Аз обаче трябва да призная, че в случая се изкушавам да го мисля през един въздействащ пример, защото играта предлага чудесни възможности за това. По-конкретно искам да се спра на споменатата вече от Миглена сюжетна нишка, проследяваща последния ден на Грешника.

Въпросът за автентичността, повдигнат в края на изказването на Северина, е наистина ключов тук. Не знам дали може да се смята за съвпадение⁷, но в своите добиващи все по-голяма популярност занимания с т.нар. фантоматика (или виртуална реалност) Станислав Лем се спира именно на този казус: може ли изобщо да се пресъздаде по автентичен начин Христовото разпятие в режим на дигитална симулация, или в това, което „Киберпънк“ нарича braindance (и което аз съм склонен да разглеждам като протофантомат). Трудността според полския фантаст би произлязла именно от едно, да го наречем, лудонаративно разминаване: закачката е, че няма да знаем какво да правим с мазохист на кръста.

Джошуа Стивънсън очевидно не е такъв; той е само една матрица, която трябва да произведе добър продукт за консумация. Колко „добър“ ще е този продукт, в случая зависи от степента на синхронизация между вътрешния свят на протагониста и сценария, който той следва. От разговорите и действията на играча резултатите могат да варират в зависимост от това дали Ви успява да разколебае Стивънсън, но това не е толкова важно; по-скоро се спирам на случая, за да насоча вниманието ни към обратния ефект – този на лудонаративната хармонизация, тъй като си мисля, че взаимодействието ѝ с лудонаративния дисонанс по принцип стои в основата на самото игрово преживяване. Краткият разказ за Грешника наративизира тези два аспекта и ни превръща в свидетели на оголването на поне едно тайнство.

(Следва продължение.)

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност. 

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/maria-metodieva-zakonodatelstvoto-ni-tryabva-da-pazi-edinstvenite-zhilishta-na-horata/

Мария Методиева е визионерка, застъпничка на ромите и социално-икономически уязвимите. Тя е директор „Институционални партньорства“ в „Тръст за социална алтернатива“ и има ключов принос към разработването на модели за сигурен дом. Вярва, че домът е основа за бъдещето на всяко дете и че демокрацията, равенството и справедливостта са за всички – независимо от цвят и произход.

Случаят в „Захарна фабрика“ нашумя поради несъобразяването с разпореждане на Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург, но унищожаването на единствените жилища на ромски семейства не е прецедент. Защо се стига до такива случаи?

Факторите, които предпоставят случаи като в „Захарна фабрика“, Войводиново и „Баталова воденица“, са основно исторически. По време на социализма има политика, насочена към насилствено усядане на ромите. В България ромската общност не е типична, нейните традиции са полуномадски, а не изцяло номадски – като в други части на света. През 1956 г. комунистическата партия издава заповед и може би на 99% от ромите се налага да уседнат. Освен това те трябва да започнат да работят. Ето защо ги позиционират обикновено в индустриалната част на градовете. По това време обаче регулацията на общинските и държавните територии не е била приоритетна. И хората просто са изградили своите домове.

След 1989 г. настъпват съществени промени, свързани с процесите на демократичен преход, приватизация и реституция на земи, национализирани по време на комунистическия режим. Приемането на законодателство, позволяващо възстановяване на собствеността до 50 дка, доведе до сложни процеси – част от собствениците избраха да получат парично обезщетение за терени, надвишаващи този праг, включително и за земи под съществуващи ромски квартали. В такива случаи тези терени най-вероятно са преминали в общинска собственост.

За съжаление, няма официална, достоверна и валидна статистическа информация колко са т.нар. обособени територии с население, споделящо еднакви икономически и социални характеристики. Тоест бедни и социално изключени хора, които в преобладаващата си част се припознават като роми. Липсва статистика дори в Националната жилищна стратегия, която не е приета окончателно, а е проект. Имаме само информация от едно изследване, правено преди около 25 години от Националния съвет по етническите и интеграционни въпроси, в което се говори за близо 100 квартала в цялата страна. Засега обаче това не се потвърждава никъде. Никой не е правил подобно мащабно изследване, което е голям пропуск.

Какво може да се направи, за да се узаконят къщите в тези квартали?

Законът за устройство на територията (ЗУТ) не позволява узаконяване по смисъла на правата, които носи този термин. По отношение на изградените от роми или хора от други бедни общности жилищни постройки без разрешения за строеж и други строителни книжа е възможно само получаване на търпим статут.

Първата и най-важна стъпка е да се идентифицира собственикът на земята, върху която е построен имотът – трето лице, държавата или общината. Задължително е да се направи подробен устройствен план (ПУП) за всеки отделен имот, до който трябва да има достъп всяка обществена служба – да има път, по който да минат пожарна или линейка, водопровод и т.н. Всичко това се начертава в този ПУП.

След като общината го одобри, съответното семейството казва: ние всъщност не сме получили разрешение, за да изградим тая постройка, какво можем да направим? Тогава намират експерт. Обикновено е инженер или архитект. Инженерите проверяват доколко една постройка е конструктивно стабилна.

Щом се удостовери, че там се живее безопасно, обитателите отиват с получения документ при главния архитект в общината и подават заявление да получат удостоверение за търпимост на постройката. Той го издава и къщата вече е т.нар. търпима постройка. Тя не носи същите права като законно построената, но при все това може да бъде продавана или ипотекирана с този документ, който я предпазва от премахване и доказва кои са собствениците.

Това ли се опитвате да правите в „Тръст за социална алтернатива“?

Да, но при нас проблемът е малко по-сложен, защото говорим за големи квартали, които традиционно са изградени върху общинска и тук-там – върху държавна собственост. Има и частна, но по-малко. В Дупница например помагаме на хората да идентифицират собствениците и да им кажат, че искат да купят земята им. Когато я придобият, могат да кандидатстват за търпим статут.

Процесът се усложнява от липсата на политическа воля от страна на общинската администрация. Кметът трябва да има много голямо желание да подобри ситуацията в този квартал, който е с преобладаващо бедно или ромско население, защото регулацията е скъпо начинание.

Когато започнахме през 2015 г., тя беше относително достъпна. Днес цената ѝ е нараснала многократно и представлява сериозно финансово предизвикателство. Тоест ако искате да направите регулация на „Факултета“, който е над 1000 дка, представяте ли си колко ще струва? Някой трябва да плати и това е общината, защото тя е собственик на територията.

Започнахме с Пещера, защото видяхме, че има воля от страна на местната общинска администрация и кмета. Оттогава се смениха вече петима кметове, но дейностите ни там продължават.

Интересното, което направихме, е, че закупихме празен терен, общинска собственост. Направихме му регулация и го дарихме на местно НПО. Това не беше урбанизирана територия, а земя със земеделско предназначение в непосредствена близост до съществуващия ромски квартал „Луковица“, който е пренаселен и в него не могат да се правят градоустройствени подобрения. Затова предложихме да купим земеделската земя, която така или иначе не се ползва по предназначение, и да променим статута ѝ, така че хората от квартала да не презастрояват още повече, а да си купят имоти и да си построят жилищата законно.

За щастие, закупуването, регулацията и промяната на предназначението на земята станаха много бързо. Придобиването на имотите обаче отнема много време, защото голяма част от българските роми не работят на трудов договор. Те не могат да получат заем от банка, за да закупят имот. Предложихме им вариант на изплащане. Никой от тях обаче не желае да ползва тази възможност, а просто събират пари, защото ги е страх. Смятат, че в един момент няма да успеят да си плащат вноските, така че напълно да придобият имота.

Не смеят да платят за нещо, което може да загубят?

Да. Затова процесът ни отнема много време. Обособихме 65 отделни имота с различни размери, от които остават още 21 непродадени. Съобразили сме се с местната общност, защото всяка общност има конкретни традиции как да изглежда домът. Направихме проекти, съобразени с тях, за да сме сигурни, че ще се възползват от възможността да закупят имот и да строят законно.

Взехме предвид и опасенията на общинската администрация, че някой може да изкупи няколко имота и после да ги препродава на по-висока цена. Изработихме механизъм, с който се опитваме да гарантираме, че общността, със съдействието на представител на администрацията, ще взема обективни решения.

По силата на споразумение с общинската администрация местната организация поема ангажимента целият акумулиран от продажбата на имотите финансов ресурс да се реинвестира в общността. Тоест тук няма печалба – целта е да подкрепяме хората през целия процес.

Трябва да има и социална инфраструктура – например детска площадка, стадион. В момента площадката, която обслужва децата от „Луковица“, е на близо 2,5 км от квартала и за да можеш да заведеш детето си на разходка в парка и да се полюлее на люлка, трябва да изминеш сериозно разстояние. Това важи за всички квартали с преобладаващо ромско население – там принципно няма никаква социална инфраструктура.

След това, паралелно с работата ни в Пещера, ни се обади кметът на Кюстендил с молба да му помогнем при регулацията на квартал „Изток“ – голямо градско гето, разположено на 280 дка. Там живеят официално под 10 000 души, но неофициално вече са поне 15 000–18 000. Имаше и други особености – едно дере минава точно до квартала и някои хора си бяха построили къщите там, твърде близо до брега на реката.

Направихме регулацията, като през цялото време обяснявахме на хората, че тя е нещо чудесно и ще им помогне да получат търпим статут, когато пожелаят да придобият собственост върху земята, върху която са изградили постройките си. Но има риск да бъдат премахнати голяма част от вече изградените постройки, особено тези, които не са конструктивно стабилни и които стоят на улица, пречейки на пожарна или линейка да минат. Това предизвика буря. Но в крайна сметка заедно с екипа от инженери, архитекти, юристи и Общината успяхме да сведем до минимум броя на жилищата, които трябва да бъдат премахнати постепенно, за да се осигури алтернатива за хората.

Това беше нашия сблъсък с т.нар. градско гето. След това отидохме в Дупница, където в квартала, в който сега правим регулация, ситуацията наподобява българските селски реалности. В града има четири квартала с преобладаващо ромско население, този е край стария път за Гърция и е изграден през 40-те години на ХХ век. Там регулацията беше далеч по-лесна, защото къщите са на отстояние една от друга. Хората са се опитали максимално да спазват стандартите на ЗУТ.

В Дупница обаче се сблъскахме с друг сериозен проблем, който засяга цялата държава и липсва адекватен отговор или стратегия за решаването му. Повече от три години се борихме да идентифицираме собствеността на територията. И Общината, и областната администрация твърдяха, че тя е тяхна, тъй като нямаше документи за собственост. Това е така, защото няма дигитализация на документи, съществували в предходни години. Никой не полага усилия да дигитализира целия архив, свързан с кадастъра, и да реализира електронното управление, за което си приказваме повече от 15–20 години.

Огромният казус в крайна сметка се реши. Общината успя да изрови от своя архив документи, с които да докаже пред областната администрация, че тази територия от 160 дка е общинска собственост. И едва тогава започнахме да правим регулация.

Разказвам всичко това, защото на места общинската администрация проявява сериозна неангажираност и бездействие, а на други действа организирано и последователно. Причината за тази разнородна практика е липсата на ясна законодателна рамка, която да ѝ предоставя необходимите правомощия.

Процесът на децентрализация започна почти автоматично след 1989 г. и в един момент спря. Правомощията, които се делегират на общинските администрации, обикновено са продиктувани от чисто политически избор. Те нямат за цел да обслужват потребностите по места. Затова голяма част от общинските администрации и кметове просто са с вързани ръце, дори да имат огромното желание и воля.

Защо не се делегира правото на общинската администрация да определя срок за издаване на търпимост на постройките? Защо трябва да се чака промяна в ЗУТ, която според мен е невъзможна в сегашния контекст поне в следващите четири години? Има редица проблеми, които държавата трябва да реши на национално ниво, за да улесни живота на всички.

Друг сериозен проблем е свързан с компетенциите на общинската администрация. С цялото ми уважение към служителите в страната, в практиката често се наблюдава непълно познаване на националното законодателство. Нерядко дори експерти тълкуват ЗУТ и други нормативни актове по начин, който не отразява тяхното реално съдържание или дух.

Включително кметът на район „Илинден“ Емил Бранчевски, който тълкува международното право.

Той каза, че не може да чете френски и затова не иска да приеме документа, който ЕСПЧ е издал. Бях на среща в Столичната община с г-н Бранчевски след втората заповед за привременни мерки на ЕСПЧ, на която присъстваше представителка на Дирекцията за процесуално представителство на България към Министерството на правосъдието. Тя направи много приятно впечатление, защото взе документа, който вече беше преведен на български, отиде при него и му каза:

Г-н Бранчевски, документът, който Ви връчихме, беше нечетим за Вас, но сега вече би трябвало да можете да прочетете този.

Той обаче отказа да го вземе.

Един от основните поводи за протести срещу ромски квартали, включително в „Захарна фабрика“, е замърсяването на въздуха, свързано с изгарянето на твърдо гориво и отпадъци. Има програми за осигуряване на отопление с електричество, но възможно ли е хора без документи за собственост на жилищата си да се възползват от тях?

През последните две години правим пилотен проект във „Факултета“ с финансовата подкрепа на Фонда за чист въздух. Първоначалната концепция, с която се свързаха с нас колегите от Великобритания, беше да се опитаме да измерим доколко въздухът се замърсява точно от различните източници на енергия, които се ползват за отопление през зимата. Столичната община и българската държава отново си измиват ръцете с ромските квартали, защото нямат обективни фактори да докажат, че това е така. Те ползват мобилни станции, само че не съм ги виждала във „Факултета“, така че да могат да докажат, че това замърсяване се случва точно от тези хора там.

Направихме едно упражнение. Сложихме 15 мобилни датчика в 15 къщи в квартала, близо до т.нар. джобове на бедност, защото знаехме, че там може да има хора, които използват източници на енергия, различни от въглища, дърва или екопелети. Датчиците са любителски – за съжаление, нямахме бюджет за голяма станция. Те стоят там вече две години.

Проведохме и фокус групи и анкетно проучване. Установихме, че близо 80% от анкетираните се отопляват с ток през зимата, а за охлаждане през лятото масово се ползват климатици. Немалка част от хората ползват термопомпи и пелетни системи.

Какво показаха датчиците?

Данните показват повишени нива на замърсяване на въздуха през декември и януари – периоди с най-ниски температури, като това съответства на общите тенденции, наблюдавани и в други райони на София. Трябва да отбележа, че електроснабдяването във „Факултета“ е недостатъчно. Мрежата е изключително стара и амортизирана и много често се претоварва и изключва, особено в най-студените месеци. Хората не могат да ползват за отопление климатици или каквото и да било, свързано с електричество.

Истината е, че все още има много бедни хора. Лично аз нямам доказателства, но жители на квартала казват, че се забелязва повишаване на броя на децата с белодробни заболявания, които се хронифицират на по-късен етап. Те смятат, че това се случва, защото въздухът е изключително замърсен, понеже улиците на квартала не се мият. Дружеството, което обслужва сметосъбирането, почистването и снегопочистването, е общинско. Има много сериозен проблем с общинските предприятия. Опитахме се да разберем защо има сметища, но няма контейнери за събиране на отпадъци.

И все още се борим със Столичната община, която от своя страна създаде временна комисия, водена от общинския съветник [от „Да, България“ – б.а.] Бойко Димитров, за да се разбере защо сметосъбиращото дружество не си върши работата и какви са нуждите на дружеството, съответно и на квартала, така че да могат да се подобрят условията на живот там, защото проблемът е изключително тежък.

В началото на тази година научихме, че Район „Красна поляна“ планира да премахне няколко жилищни постройки поради сигнал, подаден от НПО, която твърди, че много жилищни постройки във „Факултета“ замърсяват въздуха, използвайки нерегламентирани източници на енергия за отопление. В момента този казус е „на трупчета“. Вероятно районният кмет не е посмял да пристъпи към премахване на постройките, но това не значи, че по някое време няма да стане.

Столичната община администрира програма с управляващ орган Министерството на околната среда и водите. По силата ѝ Общината има за цел да подобри качеството на въздуха, като подмени отоплителните уреди на всички в града, които имат желание, с климатици или пелетни системи. Основното условие, на което трябва да отговаря всеки заявител на тази услуга, е да предостави документ за собственост на жилището си.

Почти никой не може да направи това. Единствено хора от кв. „Христо Ботев“ се свързаха с нас с молба да им помогнем да си попълнят заявленията за подмяна. Впоследствие разбрахме, че са успели да ги подменят с климатици. И една много малка част от „Факултета“ – също, но това са основно тези, които никога не са ползвали черчевета за отопление.

Това е парадокс – ако си собственик на жилището си, можеш да си позволиш да си смениш отоплителния уред. Но хората, които не са собственици, традиционно просто автоматично са изключени от каквито и да било интервенции или програма. И нищо не може да ги извади от тази уязвимост.

В заключение, може ли да кажете според Вас коя е първата и най-важна законодателна промяна, за да се тръгне по-леко към регулирането на къщите в гетата?

Ще го кажа, макар че според мен то е изключително амбициозно. Нашият ЗУТ да се приведе напълно в унисон с всички заповеди и инструкции от ЕС и ЕСПЧ: трябва да хармонизираме нашето законодателство, така че то да пази единствените жилища на хората.

Това е ключът. За да можем да направим последващи стъпки във формализирането на тези квартали, държавата трябва да обещае, че няма да премахва единствени жилища насила. А ще предприеме пропорционални мерки. Защото за мен или за вас нещо може да е барака, но за някои хора то е жилище. Единствено ако то е опасно за тях и за децата им, държавата трябва да осигури алтернатива. И чак след това да се премахне жилището.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/tuk-li-si-petre/

И с невъоръжено око се вижда, че звателните форми в българския език залязват. Това може да се окаже единственото твърдение в цялата статия, с което всички четящи ще се съгласят, независимо кои обръщения предпочитат – традиционните Иване, Елице или по-новите Иван, Елица.

За и против звателните форми

Днес отношението към звателните форми е доста противоречиво по мои наблюдения. За да се убедя още веднъж в това, а и за да придобиете вие по-детайлна и достоверна представа, реших да поискам мнението на българите в социалната мрежа Х, като им поставих следния въпрос: „Ако сте мъж и трябва да се обръщат към вас с Иване, Емиле и т.н. или сте жена и обръщението следва да е Елице, Радке (да завършва на -е), как лично приемате тези форми, дразнят ли ви и защо? (За Галино, Павлино и под. е ясно, че са груби.)“

Отговорите варираха от „Аз полудявам, когато чуя името си с е накрая“ до „Поправям винаги, ако някой не го спазва при общуването си с мен“. Имаше и по-умерени реакции, разбира се, но откликнаха неочаквано много хора (като за българския Х), някои водиха спорове помежду си и всичко това показва, че темата ни вълнува.

Защо всъщност се впечатляваме толкова от начина, по който се обръщат към нас? Първо, защото личното име индивидуализира всеки човек и става неизменна част от него още от първите му дни на този свят. Това име си е наше и макар че другите го използват по-често, притежаваме го ние, и то за цял живот. Второ, изборът на обръщение често издава отношението и чувствата на околните към нас. Едно е да ти кажат Гергана или Василе, друго е да се обърнат с Гери или с Васко, Васе.

Все повече хора свързват книжовните звателни форми на мъжките имена с отрицателно отношение към тях самите като личности. Отговорите в импровизираната ми анкета го потвърждават:

Жена ми, като ми е сърдита, ми вика Орлине. Непознати хора ги усещам как не им харесва да ми викат Орлине, и ми казват Жечев.

Имам сигурно 20 различни умалителни имена. Наско, Стасе, Анастаско и т.н., но Анастасе е само за ядосани.

Кажат ли ми Александре, значи се е включила BG-ALERT за предстоящо бедствие.

Румене ме дразни, не знам защо, но аз го използвам към себе си, като направя глупост.

На мен също ми се е случвало да се ругая наум, започвайки с Павлино, а веднъж една моя приятелка, недоволна от себе си, каза на глас: „Станиславо, голяма патица си!“ Женските звателни форми на -о са особено подходящи в тези случаи, защото се възприемат като груби и неучтиви и поради тази причина от около половин век не се употребяват в книжовния език¹.

Неотдавна в разговор с гимназисти един от тях сподели, че предпочита да му казват Иван, защото Иване му звучи грубо и обидно – всъщност точно както Павлино и Станиславо. Тогава това ми се стори странно, но сега, имайки пред себе си и отговорите в анкетата, мисля, че при мъжките имена в момента е в ход процесът, който вече е завършил при женските звателни форми на -о. Интересно би било да се направи социологическо изследване на езиковите нагласи, за да разберем колко е напреднал този процес, защото много са и гласовете в подкрепа на звателните форми:

Ако няма -е, ми звучи префърцунено, чуждестранно едно такова.

Изключително ми е неприятно, когато някой не познава българския език и не използва звателния падеж.

Аз намирам за грубо точно обратното – без звателна форма имената звучат дистанцирано, сухо и безлично, като на предмети, а не на хора.

Здравейте, Мартин! е безумно и ми звучи, сякаш говоря с неграмотен човек.

Общата картина на отговорите за и против е доста пъстра, а някои от коментарите бяха неочаквано образни и емоционални. У едни хора звателните форми задействат защитните механизми (асоциацията с BG-ALERT) и спомени от детството („Като израстващ индивид, Емиле се използваше почти изцяло когато трябва да ми се повиши тон за нещо“), за други обръщенията без окончание -е са сякаш „към робот или куче“.

Да диференцираме имената

След това емоционално начало е редно да подходим по-детайлно и по-хладнокръвно към проблема, като го разчленим, доколкото е възможно. Вече стана ясно, че не всички звателни форми са приемливи в книжовния ни език, а също така по-рядко се срещат и в по-непретенциозното ни общуване – ярък пример са женските звателни форми на -о (Павлино, Марийо, Божано).

Част от мъжките имена, които българите носят от векове, изобщо нямат звателна форма заради своя завършек, например Георги, Христо, Никола, Петко, Илия, Радой. Ако изключим Радой, останалите са често срещани², съответно често се употребяват обръщения, които не са звателни форми.

Все повече новородени деца получават чужди имена. За онези, които веднага ще лепнат на родителите етикета „родоотстъпници“, ще отбележа, че имена като Стефан, Михаил, Елена, смятани за традиционни, също са с чужд произход, само че са навлезли у нас преди повече от хилядолетие. И така, сравнително новите за нашата именна система Адел, Никол, Матео, Макс, Дейвид, Стивън си нямат звателни форми. Разбира се, може да се насилим и да кажем Дейвиде, Стивъне (Максе ми изглежда само теоретично възможно), но дисонансът поне в моето съзнание е толкова силен, че отеква в черепната ми кутия.

Подобно категорично чувство за неуместност изпитах преди две-три години, когато трябваше да напиша имейл на един Петър. С този човек се познаваме от деца, но не сме поддържали никакви отношения през годините и не бих могла да започна със Здравей, Пепи или Пешо, ето защо написах Здравей, Петре. Изведнъж това начало ми се стори грубо, макар че редовно използвам звателните форми при мъжките имена: Здравей, Момчиле, Радославе и т.н. Известно време се чудих, тъй като и Здравей, Петър не беше приемливо за мен, накрая изтрих обръщението, оставих само Здравей и продължих да пиша на нов ред по същество. Грубо ми звучат също Димитре, Александре – вероятно заради звукосъчетанията тр, др, но към един Александър се обръщам със звателната форма, защото съм го питала и той ми е отговорил, че предпочита да му казвам точно така.

Впрочем този подход ми се струва уместен и бих го препоръчала, особено ако вече сте на ти с някого и се очертават бъдещи контакти помежду ви: попитайте го как предпочита да се обръщате. Така ще спестите на себе си чуденето, а на събеседника – неприятни емоции, в случай че избраният от вас вариант го дразни.

Към по-близки хора често се обръщаме със съкратени варианти на имената, които същевременно звучат и по-мило. За приятели и роднини Борислав, Борислава и Боряна са Боби; Стефан е Стеф; Елица и Елена са Ели; Лиляна и Лилия са Лили; Мартин и Мартина са Марти; Антон, Антоанета и Антония са Тони. Вероятно съкратените форми се предпочитат, защото, първо, са по-кратки и второ, отразяват близостта в отношенията. Така или иначе, по този начин избягваме употребата на звателните форми.

Такова избягване се наблюдава при женските имена, които завършват на -ка, и според книжовната норма трябва да казваме Иванке, Йорданке, Здравке, Калинке. Вместо тях се предпочитат умалително-гальовните Ванче, Данче, Здравче, Калинче, които формално завършват на -е, но това е част от наставката -че, с която се образуват умалителни съществителни³, тоест формите са квазизвателни.

В действителност вече нямаме компактна подгрупа лични имена, в която звателните форми да се употребяват последователно. По-интересно от гледна точка на езиковата логика и развитие е не че тези форми отпадат, а поради какви причини толкова дълго са се задържали след разпадането на падежната система в нашия език.

Историята на езика е важна

Отпадането на звателните форми не е започнало вчера и дори не в началото на ХХ век, както смятат немалко езиковеди. Първите примери за употреба на форми за именителен падеж вместо звателен се срещат още в писмени паметници от края на Х и ХI век – Мариинското евангелие и Супрасълския сборник⁴. В по-късни ръкописи се откриват повече такива примери. Това развитие изглежда в съзвучие с общия развой от синтетизъм към аналитизъм в българския език, чиято най-ярка проява е разпадането на падежната система.

Оказва се обаче, че към звателния падеж трябва да подхождаме по-внимателно, защото той си е малко особен.

Че звателните форми не са падежни форми, се вижда и от факта, че те са отпаднали в някои от славянските езици, напр. руски, макар че в тях е налице запазена падежна система, както и обратното – те се пазят частично в езици като български например, в които падежните форми са изчезнали,

пише Руселина Ницолова⁵. Нейното мнение се споделя и от Петър Пашов⁶, а особеното естество на звателния в сравнение с останалите падежи се изтъква също от Александър Теодоров – Балан, Любомир Андрейчин и др. От друга страна, „звателният падеж има много общо с именителния“, както отбелязва Светомир Иванчев⁷, и тук е мястото да кажем, че в старобългарската именна система при много от имената звателните и именителните форми съвпадат, например при съществителните от среден род и в множествено число.

Илияна Гаравалова разглежда звателните форми в светлината на апелативната функция на езика (оказване на влияние върху събеседника, подтикване към действие и др.), като функциониращи в съвсем различна категория – вокатив. Употребата на съкратени (Марги, Краси) и умалителни варианти (Анче, Венче) като споменатите по-горе според нея са начин имената „да бъдат включени в българската звателна парадигма“. Това е интересно гледище и заслужава внимание, но лично аз съм скептична по отношение на „жизнеността и функционалността на т.нар. звателни форми“ и най-вече на перспективността им като цяло.

Според мен „класическите“ обръщения с окончание -е (Иване, Елице) са обречени на отмиране. Този процес може да продължи и десетилетия, и векове. Влиянието на чуждите езици (в миналото – на западноевропейските и руския, а днес – основно на английския), в които липсват аналогични форми, също не е за подценяване, но е важно да се знае, че отпадането на звателните форми е вътрешноезиков процес. Посоката му е ясна и необратима, колкото и да не се харесва на мнозина.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nevidimata-seksualnost-na-horata-s-uvrezhdaniya-v-bulgaria/

Правило ли ви е впечатление, че когато се говори за деца с увреждания, нерядко се имат предвид и възрастни? Например в протестите на майки на деца с увреждания участват и родители на хора, които отдавна са навършили пълнолетие. За един родител, разбира се, детето му си е дете, независимо от възрастта. Проблемът обаче е, че доминиращото публично говорене за пълнолетни хора като за деца само защото са с различни възможности, е инфантилизиращо. Защото така се пренебрегват не само потребностите на зрели индивиди отвъд физическото им оцеляване, а и човешкото им достойнство.

„Институционализирана слепота“

Изследователите Венелин Стойчев и Надежда Денева квалифицират законодателната уредба и административните практики по отношение на хората с увреждания с думите „институционализирана слепота“. Те правят тази констатация в доклада на Центъра за независим живот „Правата на „правите“ и правата на „кривите“. Турбуленции по пътя към пълноценната лична, трудова и социална реализация на хората с увреждания в България“. В него се анализират резултатите от проучване, посветено на женствеността на жените с увреждания в България. То включва както количествена анкета, така и интервюта с жени с увреждания, техни близки, социални работници, юристи.

Интервютата хвърлят светлина върху практическите измерения на „институционализираната слепота“. Ето какво споделя социален работник например:

Имахме случай на жена със зрително увреждане, която искаше повече часове лична помощ, защото се грижи за детето си. Тогава си дадохме сметка, че Законът за личната помощ е ориентиран само около физиологичните нужди на самия човек с увреждане и няма никаква връзка с неговите социални роли. Няма как да му дадем повече часове лична помощ, за да бъде този човек с увреждане родител например. Като се замисля – май е същото и с ходенето на работа. Това е така, защото ние не очакваме хората с увреждания да са родители, роднини, граждани или да ходят на работа.

И ако държавата не очаква хората с увреждания да имат различни социални роли, толкова по-малко тя е в състояние да си представи, че те могат да имат чувство за лично пространство, усещане за интимност, нужда от любов, да не говорим за сексуални потребности.

В степента, в която човек с увреждане може да е самостоятелен, той може да се погрижи по един или друг начин и за интимните си потребности. Но колкото повече зависи от чужда помощ, толкова повече най-личната част от живота му е в ръцете на хора, които може дори да не си дават сметка за нея.

В България грижата за хора с увреждания се предоставя основно по два начина.

Ако човекът живее в домашна среда, има право на личен асистент. В общия случай тази роля поема или майката, или друг близък роднина, но понякога се възлага и на външни лица. За 2025 г. базовата заплата на личните асистенти е 1526 лв. на месец за 8-часов работен ден. На практика обаче работното време е твърде условно, защото, ако например някой не може сам да отиде до тоалетната, той може да има нужда от помощ по всяко време на денонощието.

Вторият вариант е, ако човекът с увреждане е в институция. В този случай грижите се поемат от персонала на съответната социална услуга, както се наричат подобни места.

Интимност и увреждания в домашна среда

По времето на пубертета здравите хора започват да се еманципират емоционално от родителите си, а с пълнолетието и постигането на икономическа самостоятелност вече могат да заживеят изцяло свой живот. И този живот може да е в противоречие с принципите, ценностите или желанията на родителите им.

Ако обаче сте с увреждане, в резултат на което зависите от чужда помощ, е доста вероятно да нямате шанс за еманципация. Интимните ви нужди може да останат изцяло незабелязани покрай полагането на физически грижи и търчането по институции, пред които отново и отново трябва да се доказва здравословното ви състояние. Особено ако за хората, които се грижат за вас, сексуалните теми са нещо срамно.

Не вярвах, че някога ще целуна момче, но се упражнявах – целувах си ръката, дланта, пробвах как е с език. Целувах манекените от списанията. […] Момичешки глупости, по цял ден бях сама вкъщи и не знаех какво да правя…

Това са думи на респондентка в изследването на Венелин Стойчев и Надежда Денева. Друга споделя, че не е знаела какво е менструация, когато е дошъл първият ѝ цикъл, и е помислила, че става дума за влошаване на състоянието ѝ. Такъв опит имат и здрави жени с по-консервативни родители, за които подобни теми са табу. Една от интервюираните обаче разказва за своя приятелка, която едва на 50-тина годишна възраст открила мастурбацията – нещо, което повечето здрави деца започват да практикуват от ранна възраст:

И тя ми казва, че ще ми издаде някаква много важна тайна, но да не казвам на никого. И се чудя каква ли е пък тази тайна, дето аз да не я знам, като сме приятелки от хиляда години и всичко си споделяме. А тя сто пъти ме накара да се закълна, че няма да казвам на никого. И след тези увещания накрая ми сподели, че ѝ е хубаво, когато се пипа там долу. Викам ѝ: „Здрасти ма, това се казва мастурбация, на всички ни е хубаво!“ А нея я е срам, че майка ѝ ѝ е личен асистент и ще разбере. И на мен главата ми не може да го проумее – да станеш на петдесет години, за да откриеш мастурбацията и да те е срам от майка ти… В кой век живеем…

Много хора с увреждания не получават възможност да имат интимен партньор или сексуални контакти – не защото физически или умствено не са способни на това, а понеже на личните им асистенти не им минава през ума, че човекът, за когото се грижат, може да има такива потребности. Или ако им минава, смятат за неприлично да се занимават с логистиката. Или пък за тях това са допълнителни ангажименти, които биха предпочели да си спестят.

Други имат пълноценен интимен живот, някои – дори семейства и деца. Но това зависи от личностния хоризонт, добрата воля и възможностите на личните им асистенти.

Но ако нуждаещият се от грижа е с хомосексуална ориентация, а личният му асистент, който в повечето случаи е майката, е с хомофобски разбирания, физическите измерения на споделената интимност се превръщат в недостижим мираж.

Когато хората с увреждания са в състояние да ползват самостоятелно интернет, това за тях е важен отдушник, възможност за социални контакти, виртуална интимност, както и за създаване на желана идентичност:

Интернет беше моето спасение. Осъзнах, че там мога да бъда каквато си искам. Не съм лъгала хората нарочно, ама никой не се представя във форумите със „Здрасти, аз съм саката и съм на количка“.

Интимност и увреждания в специализираните институции

Авторите на доклада разглеждат отношението към хората с увреждания в т.нар. домове през призмата на Мишел Фуко за дисциплинарните институции, като каквито той определя казармата, психиатрията, болницата и затвора. Участник в мониторингова програма за правата на хората с увреждания, интервюиран в изследването, оприличава клиентите на тези социални услуги на „безполови същества, не можеш да разбереш кой е мъж и кой е жена – всичките са остригани, всичките са с едни дълги нощници и бродят като призраци из двора“.

По отношение на живеещите в такива „домове“ думата „потребител“ съдържа особен цинизъм. Защото отношението към един потребител е свързано със стремеж към удовлетворяването на личните му потребности, докато в институциите хората с увреждания са сведени до физиологията си. Експерт в областта на хората с увреждания обяснява манталитета на персонала на домовете така:

Това са едни не лоши, но семпли женици от село, които смятат, че са си свършили работата, ако потребителите им са нахранени, ако са измити, ако им е изчистено. Те просто не могат да видят повече от това. Все едно им е дали се грижат за наранена сърничка, или за човек с увреждане.

В такава среда не може да се очаква уважение към човешката неприкосновеност или допускане, че един човек с увреждане може да има нужда от лично пространство или да изпитва срам. Интервюираният експерт описва случай на момиче с детска церебрална парализа, което не може да говори. Хора от персонала коментират, че момичето става агресивно, когато му сменят памперса, без да отчитат факта, че те правят това пред погледа на момчетата в дома:

Смъкват ѝ гащите, всичко ѝ се вижда от другите младежи, половите ѝ… Беше толкова дивашко, но никой дори и не си помисляше, че това може да е някакъв проблем… Третират ги като малки деца – ако имат памперс, значи ги смятаме за бебетата, не очакваме, че вече разбират, че вече се срамуват…

По същия начин персоналът на тези институции не допуска, че обитателите – дори тогава, когато са в интимна връзка или в брак – могат да имат потребност от любов и личен живот. Интервюираният експерт на мониторингова програма разказва за случай в един смесен дом, тоест за хора от двата пола. В него имало мъж и жена, които са заедно. Но служителите решили да разделят потребителите с психически увреждания от тези с физически. И понеже мъжът бил с лека умствена изоставеност, разделили влюбените насила:

Ние бяхме на посещение и мъжът се оказа избягал. И питаме персонала къде е, а те умират от смях. Оказа се, че той просто всеки ден тръгва пеша по пътя към съседния град, където е жена му. Питам какво го правят, щом знаят къде е, разрешават ли им да се видят. А те се смеят: „Да бе, ще му разрешим! Намираме го по пътя и го връщаме обратно тук, разбира се.“

В домовете, които не са смесени, хомосексуалните отношения са обичайна практика. Както казва един от респондентите, социален работник:

Ти може и да не си лесбийка, но само това е материалът, дето викаше Бойко [Борисов – б.а.]. То е като в казармата, като в затвора – нямаш избор.

В институциите за хора с увреждания сексуалната експлоатация не е изключение. В доклада се описва и случай, в който управителката на едно защитено жилище фактически си присвоява бебе, чиято майка е млада жена с лека форма на умствено увреждане, а бащата е под частично запрещение.

Как е в други страни

Когато на хората с увреждания се гледа като на човешки същества, се създават условия, в които те в максимална степен да могат да имат нормален личен живот, сексуални контакти, да създават семейства.

В някои западноевропейски държави социалното осигуряване покрива сексуални услуги за хора, които поради естеството на уврежданията си трудно могат да си намерят интимен партньор. И има хора, специализирани в предоставянето на такива услуги.

Никога не съм си представяла, че някой ден ще правя секс. Камо ли че ще се омъжа, ще имам съпруг и дете. Никога, беше немислимо отвъд въображението…

Интервюираната жена, която казва това, все пък създава семейство. Но не в България, а във Великобритания. Ходи и на работа. И споделя:

В Англия не мога да им обясня какво е това ТЕЛК, как това е по-важно от паспорта ми. Колегите ми там просто недоумяват…

Друга респондентка има приятелка в чужбина, омъжена и с три деца. Както и личен асистент, който я подготвя за секс с мъжа ѝ и помага в отглеждането на децата.

Възприемането на хората с увреждания като равноценни не би могло да се прилага само от институциите, без да се споделя и от достатъчно членове на обществото.

„Пролетно тайнство“ е испански филм за млада жена с консервативно възпитание, която решава да предоставя сексуални услуги на мъж с тежко увреждане, който е почти неподвижен. Прави го не за парите, а от емпатия – защото общуването с мъжа ѝ помага да си даде сметка какво е да имаш потребност, която не си в състояние да задоволиш.

И ако този филм е художествена измислица, германската обществена медия WDR представя в документална поредица как хора с различни увреждания търсят любов (първа, втора, трета и четвърта част). Помагат им и родителите, и социалната система, и цялата публична среда – всичко заедно прави възможно те да имат пълноценен живот – и социален, и интимен.   

А в България любовните и сексуалните потребности на хората с увреждания, нуждата им от интимност и от лично пространство ще бъдат „десетата дупка на кавала“ дотогава, докато продължават да бъдат възприемани като пасивни обекти на грижа. А не като личности с човешко достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kogo-ne-pazi-zakonut-za-zashtita-ot-domashno-nasilie/

В началото на 2023 г. със съквартирантките ми решихме да гледаме обсъждането на измененията в Закона за защита от домашно насилие (ЗЗДН) в Народното събрание. Очаквахме интересна дискусия, но уви, станахме свидетели само на скандали, невежество и тук-там реч на омразата. Това, което не можахме да проумеем с 21-годишните си мозъци, беше: защо дебатът не се концентрира около защитата от домашно насилие, при положение че всеки се изказва колко е против него и колко е загрижен за пострадалите?

Вместо това обаче се говореше за „джендър идеология“ (каквото и да означава това), а Десислава Атанасова и Корнелия Нинова открито се хвалеха, че техните парламентарни групи са спрели ратифицирането на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, по-известна като Истанбулската конвенция. И тези хвалби – на фона на нарастващите случаи на брутално насилие над жени и бездействието от страна на държавата. 

Предположихме, че голяма част от депутатите може да се страхуват – да не би случайно да дадат права и защита на една група граждани. Народният представител от БСП Иван Ченчев беше възмутен, че законопроектът на Надежда Йорданова и група народни представители предвижда замяна на термина „фактическо съпружеско съжителство“ с „интимна връзка“, тъй като второто е по-широко понятие и ще може да предостави защита на всички двойки (такова предложение в законопроекта към онзи момент нямаше). Ченчев едва ли е предполагал, че няколко месеца по-късно Народното събрание ще се опитва да дефинира понятието „интимна връзка“, за да може законът да предоставя адекватна защита и на пострадалите в хетеросексуални отношения. Защото в опити да не се дадат права на едните, пострадаха и другите, както показа случаят с Дебора Михайлова, обезобразена от мъж, с когото не е съжителствала. Това даде тласък на включването на интимните връзка в закона.

Въпреки заявката на правителството да се бори с домашното насилие, все още не са изградени ключови механизми за справяне с проблема. 

Домашното насилие, на което са изложени ЛГБТИ+ хората в България днес

Две години по-късно ЗЗДН все още не защитава еднополовите двойки. А тези връзки не са имунизирани от насилие. Изследване на Фондация „Билитис“ по проблема с домашното насилие сред ЛГБТИ+ двойки, в което са се включили 91 респонденти, констатира, че една трета от интервюираните са преживели насилие от страна на партньор, а две трети – от страна на родител.

Осъзнаването обаче, че това, през което пострадалите преминават, е домашно насилие, идва доста по-късно, споделя Робин Златаров, проектен мениджър във Фондация „Билитис“. Нито един от респондентите в проучването не е докладвал в полицията, че е подложен на някакъв вид тормоз. Пострадалите не са сметнали, че ще ги вземат на сериозно, обясни Златаров.

И има защо. Адвокат Силвия Петкова, която и е официална сътрудничка на „Билитис“, разказа пред „Тоест“ за случай на насилие между гей мъже, продължило година и половина след прекратяване на връзката. В един от случаите при подаден сигнал до тел. 112 патрул не е изпратен с аргумента, че полицията не се занимава с „педерастки работи“. 

Пострадалите не търсят полиция от страх, че ще станат обект на дискриминация и че тя няма да си свърши работата. Това потвърждава и Робин Златаров: 

„Когато хората се обръщат към нас за каквото и да е насилие, те не знаят към кого [другиго – б.р.] да се обърнат. Те ни се доверяват като ЛГБТИ+ хора, които имат нужда от някакъв вид подкрепа, ние сме първата инстанция и първият праг на доверие.“ 

Къде може да се потърси помощ?

„Билитис“ поддържа чат линия за подкрепа, която е активна всеки делничен ден между 18:00 и 22:00 часа. Доброволците в нея са поне в четвъртата си година на обучение по психология и получават допълнителна подготовка от страна на фондацията, а работата им се наблюдава от сътрудник на „Билитис“. Доброволците се опитват „с въпроси, с побутване“, по думите на Златаров, да разберат от каква помощ има нужда пострадалият, за да го пренасочат към психотерапевт, адвокат или към по-подходяща за конкретния случай организация.

По-често подавани сигнали към организации като „Билитис“ и Single step са за тормоз от страна на родител. ЛГБТИ+ хората могат да търсят закрила по ЗЗДН, ако са подложени на системен тормоз от страна на членове на семейството, а децата между 14 и 18 години имат право да поискат от съда издаване на ограничителна заповед без подпис на родител. Неясно е какво би станало с деца, чийто родител или осиновител е във връзка с човек от същия пол. Според закона извършител на домашно насилие може да бъде съпруг или партньор на родителя, но ако държавата не признава съществуването на еднополови връзки, как може да се докаже, че детето е пострадало в условията на домашно насилие? 

Една от известните организации, които оказват помощ при домашно насилие, е Фондация „Асоциация Анимус“. Оттам обаче уточниха пред „Тоест“, че рядко ги търсят ЛГБТИ+ хора. В „Билитис“ сигнали за домашно насилие от страна на партньор почти липсват, макар данните от проведеното от фондацията изследване да сочат, че такова насилие съществува. 

На теория всеки ЛГБТИ+ човек би трябвало да може да потърси защита в кризисен център. Но в много общини няма такъв, а в наличните местата са крайно недостатъчни. По-сложна е ситуацията с транс жените, които не могат да бъдат настанени в център за жени, защото по документи са мъже. Това е и общността, която докладва най-малко случаи на насилие. 

Спорната дефиниция на „интимна връзка“

Домашното насилие не е феномен само за хетеросексуалните двойки, но те получават защита от закона, а останалите – не. „Причината за това се състои във формулировките „семейна връзка“ и „фактическо съпружеско съжителство“ – понятия, които българското национално право тълкува стеснително, считайки, че обхващат семейството в тесен смисъл (брачна връзка)“, разяснява адв. Петкова в доклада на „Билитис“ за насилието в ЛГБТИ+ двойки. 

През август 2023 г. Народното събрание се опитваше да дефинира „интимна връзка“, като защитата на ЛГБТИ+ хората отново беше пренебрегната и интимната връзка си остана запазена само за хетеросексуални двойки. Въпреки законовото ограничение обаче понятието все още има двойствено значение. 

В цитирания доклад Петкова изказва мнението, че макар в тесния смисъл дефиницията за интимна връзка да включва само лицата в разнополови двойки, е възможно и по-широко тълкуване. Основанието за него е, че формулировката в закона изключва интерсекс хората, а техният пол не може да се определи еднозначно като мъжки или женски. Тя стига до извода: 

„При това по-широко тълкуване може да се приеме, че нововъведената възможност за закрила от домашно насилие обхваща както интимната връзка между две лица от мъжки и женски пол, така и интимната връзка между две лица от мъжки пол и две лица от женски пол.“ 

Ето един пример, от който става по-ясно как понякога и за държавата не е лесно да определи дали става въпрос за хетеросексуални, или хомосексуални отношения:

Има интерсекс хора, които са записани като жени при раждането си, тъй като тялото им прилича на женско, но впоследствие се оказва, че имат мъжки хромозоми и полови органи. На много от тях им е извършена т.нар. „нормализираща“ операция за „утвърждаване“ на пола, за да продължат да живеят като жени, само че Конституционният съд и Върховният касационен съд приемат, че полът може да бъде единствено биологичен. Тези хора са жени по документи, но мъже според двете съдилища. И ако имат връзка с мъж и във връзката има насилие, то ще бъде ли насилие при еднополова двойка, или не?

Възможността за двойствено тълкуване би довела до противоречива съдебна практика, но тъй като такава все още няма, не може да се заведе и тълкувателно дело.

От описаното по-горе обаче възникват три въпроса.

Първият е къде попадат интерсекс хората, тъй като те не могат да бъдат категоризирани в мъжки или женски пол. 

Вторият въпрос е не следва ли да подлежат на закрила по Закона за защита от домашно насилие еднополови двойки със сключен в чужбина брак.

И третият важен въпрос е започната ли е процедура по създаване на правна рамка за признаване на еднополови връзки, както предвижда решение срещу България на Европейския съд по правата на човека от 2023 г. И ако не, защо?

Компетентно да отговори на тези въпроси е Министерството на правосъдието. На 31 март 2025 г. отправих питане към него по електронната поща. В началото на април се свързах с Министерството по телефона и получих уверение, че имейлът ми е пристигнал. До редакционното приключване на статията не съм получила отговор на въпросите си. 

Какво пише в Наказателния кодекс?

Макар законът да изключва ЛГБТИ+ хората, Наказателният кодекс (НК) би могъл да обхване еднополови връзки. В него липсва уточнението, че домашното насилие трябва да е между мъж и жена. Според чл. 93, т. 31 от НК престъплението е извършено в „условията на домашно насилие“, ако то е физическо, сексуално, икономическо или психическо и е осъществено спрямо член на семейството или някого, с когото насилникът живее в едно домакинство. 

Домашното насилие само по себе си не е престъпление, уточни Силвия Петкова за „Тоест“. С други думи, човек може да бъде съден не просто за домашно насилие, а че е извършил нещо в условията на домашно насилие. То може да бъде утежняващо вината обстоятелство за някои престъпления и съответно те да подлежат на по-тежко наказание. 

Според ЗЗДН при нанасяне на средна телесна повреда на съпруг наказателното производство се извършва само при сигнал на пострадалия до прокуратурата. Българската Конституция обаче приема, че „съпругът“ може да е само лице с противоположен пол. Ако се позовем на дефиницията в НК, насилие в еднополова връзка ще се преследва по общия наказателен ред и независимо от волята на пострадалия (тоест без да се налага жертвата да подава сигнал до прокуратурата), което пък предоставя по-добра защита на лица от един и същ пол, които са в интимна връзка. 

Адв. Петкова обобщи ситуацията така: ако се позовем на НК, пострадал от насилие може да бъде човек, който живее или е живял с извършител от същия пол. В този случай пострадалият може да сезира прокуратурата, която трябва да се заеме с разследването. „Друг е въпросът вече доколко ще се осъществи качествено разследване, така че да се стигне до реално предаване на съд на извършител на престъпление в условията на домашно насилие и до реалното му осъждане. При всички положения, когато се намираме в условията на наказателно производство, съдът се позовава на дефинициите в НК“, заключи Петкова. 

Тя допълни и че при престъпления, извършени в условията на домашно насилие, се търси закрила и по двата закона. Ограничителната заповед се издава в срок от 24 часа след подаване на искането по ЗЗДН, докато издаването на такава забрана по НК изисква привличане на лице като „обвиняем“. За да има обаче „обвиняем“, са нужни достатъчно доказателства, чието събиране може да отнеме месеци или години. 

Недоверие в институциите

Във всеки случай, при непосредствена опасност за живота трябва да се звъни на 112, съветва адв. Петкова. Тя обаче обръща внимание, че диспечерът на телефонната линия винаги задава въпроса дали пострадалият и извършителят се познават. И ако разбере, че са в еднополова връзка, има риск да не изпрати патрул. 

Това обяснява притесненията на ЛГБТИ+ хората да звънят на 112, които е констатирал Робин Златаров. Той разказа, че пострадалите обикновено питат за други алтернативи в чата на „Билитис“. 

Златаров уточни, че е напълно възможно да има позитивни примери на добро отношение от страна на полицията към пострадал, но в практиката си се е сблъсквал най-вече със сигнали за негативно отношение.

Както гражданите имат задължение да спазват законите на държавата, така и държавата би следвало да защитава гражданите си безусловно. Случаите на пострадали и дори убити в условията на домашно насилие няма да намалеят, докато институциите не започнат да приемат сериозно всеки сигнал за пострадал.

Всеки, преживял домашно насилие, следва да може да получи защита. Законът обаче оставя една уязвима група без подкрепа, като не припознава съществуването на еднополови връзки. Домашно насилие сред ЛГБТИ+ двойките има, но липсата на доверие в институциите кара много от пострадалите да не търсят помощ. Тези случаи остават скрити за държавата, което повдига въпроса: може ли да се борим ефективно с проблема, ако не знаем действителните му измерения?

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/politkorektnost-po-bulgarski/

Един от въпросите, който буди най-много спорове в обществото през последните вече около десет години, е този за така наречената политкоректност. В действителност става дума за термин, който в Америка се налага през 90-те години, а по-късно бива заменен от по-актуални названия. По времето на първия мандат от управлението на президента Тръмп той се наричаше „борба за социална правда“ (social justice), а напоследък се възприе понятието woke, или „будна“ (за несправедливостите) култура“. В най-общи линии понятието поставя въпроса за наличието на структурни неравенства, основани най-често на расата и пола, в обществата на западните държави (но и не само). 

Може би своя пик политкоректността достигна през 2020 г., когато смъртта на Джордж Флойд предизвика бурни протести от страна на движението „Животът на черните има значение“, в резултат на които биваха събаряни статуи, преименувани сгради, проблематизирани моменти от цялата американска история. За мнозина това бе дълго чакана справедливост. За други – опасна крайност, заплашваща да се изроди в нова мутация на комунизма.

Признавам си, че аз лично сериозно се притесних от случващото се в онези години, когато всички бяхме безкрайно изнервени и заради коронавируса, сеещ смърт и предизвикал толкова ограничения при свободата ни на движение и контакт с други човешки същества. Стори ми се двоен стандарт, че нормалните човешки срещи са проблем, а за масовите протести се казва, че са безобидни или дори че рискът от избухване на нови огнища на пандемията е приемлив заради борбата с расизма. Тогава си спомням, че разговарях с моя приятел доц. Искрен Иванов и по човешки го запитах дали смята, че този тип протести ще стигнат и дотук.

Не само че ще стигнат, те са вече тук – отговори ми той. – Но няма да са като тамошните. Ще бъдат пречупени през нашата национална специфика.

Тогава не разбрах абсолютно нищо от това, което ми каза. Попитах го дали ще става въпрос за правата на малцинства като ромското или турското у нас. Но той отрече и повтори, че движението ще бъде пречупено през българската национална специфика. Отново не схванах, но малко по-късно и в България избухнаха протести, които бяха насочени срещу корупцията и стигнаха до създаването на така наречения Орловград, превърнал се в символ на съпротивата срещу властта. Тогава ми се стори, че тези протести действително напомнят на американските по това, че отново се стига до крайности – разнасяха се ковчези, сгради се целеха с риба и яйца. 

Но не ми хрумна, че може да става въпрос и за друг общ корен – борбата с привилегията.

На тогавашните протести имаше много студенти, учещи в чужбина и върнали се временно у нас заради коронавируса, който затвори и университетите. Това, което не беше наред в страната ни според тях, беше шуробаджанащината. Склонността да се назначават хора, които са верни, но не и умни. Гневът към т.нар. калинки, заради които тези млади хора, заминали в чужбина, не получават равен шанс в страната си, така както в Америка едни хора са уверени, че изостават по рождение заради цвета на кожата си.

И все пак прилика с дълбоки социални кливиджи, като расовото неравенство в САЩ, тогава не можах да намеря. 

Протестите минаха и заминаха. Байдън стана президент и това като че ли отне от кислорода на възмущение, захранващ западната политкоректна култура, имаща нужда да е в опозиция, за да бъде ефективна – неслучайно звездният ѝ миг настъпи по време на първото управление на Тръмп.

У нас протестът роди партии, които поставиха под въпрос управлението на ГЕРБ и за един кратък период дори задържаха партията на Бойко Борисов извън властта. Наличието на дълбоки, неразрешими противоречия относно геополитическата ориентация на страната направи този успех нетраен, но за известно време изглеждаше, че протестът е победил – както тук, така и там. Ако обаче в САЩ болезненият разговор за неравенствата предизвика остра реакция, то у нас той още не беше започнал.

Това се случи, след като Путин нападна Украйна.

И до ден днешен не мога да осмисля това събитие. Отново Искрен Иванов беше този, който ме предупреждаваше още преди години, че тази война е неизбежна. Аз до последно смятах, че тя не може да избухне. Рискът за Русия ми се виждаше прекалено голям, загубите, които тя можеше да понесе при атака срещу съседите си – твърде непоносими.

„Те не са рационални. Няма да ги разбереш, ако търсиш мотиви на действията им като на западна държава“, казваше ми Искрен, автор на книгата „Православната геополитика на Русия“. По-късно и баща ми каза същото: „Вашето поколение обича да калкулира плюсовете и минусите от едно начинание. Не можете да разберете култура като руската.“

Непосредствено след началото на войната като че ли обществото се обедини от възмущението си срещу агресора, беше солидарно с нападнатите, възхитено от дръзката им отбрана, като че излязла от подвизите на Гондор в книгите на Толкин. Това обаче не трая дълго. Глашатаите на режима в Кремъл, стъписани от първоначалния неуспех, навириха гребен и пронизителният им вой огласи социални мрежи и сайтове. Русия бе предизвикана, твърдяха те. НАТО я заплашваше до границите ѝ. Тя е тази, която е нападната. Тя е тази, която се отбранява.

Контрааргументите на спорната теза достигнаха мнозина, но за други се оказаха безсилни. Че НАТО вече граничеше до Русия с балтийските държави. Че с контрола на Москва над Крим възможното членство на Украйна в Алианса вече е на практика предотвратено заради негласната му политика да не приема държави, които не контролират териториите си, и по този начин да избегне включването си във война автоматично (независимо от реторическите сигнали в една или друга посока).

Нищо от това нямаше значение. Защото голяма част от българите обичат Русия. И не говоря (само) за действително великолепната, изумителна култура, изразяваща се в прекрасната литература, дръзко кино или красив балет. Говоря за Руската федерация, преди това за Съветския съюз, за самата идея за самодържавие. И сега сигурно се чудите: но какво общо има това с политическата коректност?

Общото е, че това е въпросът за привилегията в България. 

В Съединените щати едни хора са били роби, а други господари и тази рана не е зараснала никога, а периодично гнои до ден днешен. Но и в България се е случило нещо такова след 9 септември, когато съветските войски окупират страната и инсталират марионетен режим, който я управлява близо половин век. За една част от нашия народ този период е свързан с репресии и убийства, с несправедливо осъдени и безследно изчезнали близки, с ежедневни унижения от всякакъв аспект – колко дълга коса можеш да носиш, колко къса пола може да облечеш, къде можеш да пътуваш, какво можеш да си купуваш. 

Но за други не е така. За много хора комунизмът е като манна небесна, спуснала се от Съветския съюз, за да ги извади от мизерията на западналите села, от които произлизат, и да ги постави в уютни апартаменти (някои от които чужди) и приятна работа „на бюро“. Да цивилизова децата им и те постепенно да развият рефлекса едва ли не на аристократи – културни, образовани, пътували в чужбина и знаещи езици. 

Това развива лоялност, вярност, а понякога (но само понякога, други са отблъснати от това си минало) дори и любов към силата, която ти е дала всичко това – Съветския съюз и неговия наследник Руската федерация (обичта към царското време в Русия е рефлексия от опитите на Кремъл да примири различните периоди от историята си). Защото каква е целта на Путин, ако не да върне СССР, да спусне отново желязната завеса, да обърне стрелките на часовника назад? Това неговите сподвижници много добре го знаят, на това се и надяват, макар малцина да го разкриват толкова простодушно, както прави Костадин Костадинов със заплахите си да отвори отново лагера в Белене.

Тръмп обеща да направи „Америка отново велика“ и да възстанови славното десетилетие на 50-те, когато американският (бял) мъж можеше с работа в завода да гледа цялото си семейство. А жената (предполагаемо) е била щастлива да си живее у дома и да гледа децата, докато по телевизията се въртят реклами колко опасни са гейовете, а чернокожите са сегрегирани в градския транспорт, образователните институции, обществените сгради и т.н.

Путин обещава на русофилите и на комунистите да се върнат времената, когато те са решавали кой какви права има в обществото. И когато с един донос могат да зачеркнат цялото ти бъдеще.

Но не всички българи са съгласни с това, напротив, много не са и те водят борба с останалите – такава, каквато има между движенията на „будните“ и MAGA в Америка. Там либералите искат САЩ да ревизират погледа към историята си в частта с изграждането на институциите, твърдейки че те са заложени като несправедливи и расистки. А тук – да се погледне критично към ролята на Русия за независимостта на България още от времената след Освобождението, а може би и преди това. Там се опитват да премахнат паметниците, свързани с миналото на Конфедерацията и с нейния бунт за запазване на робството. Тук статуите, които възхваляват съветския окупатор, извисяващ се над не един и два български града – ПСА (или МОЧА) в София и Альошата в Пловдив, – са само най-фрапантните примери. 

Затова у нас БСП е партията, която се опитва да консервира, макар да е лява. Защото нейното минало е миналото на властта. Тази нейна характеристика, между другото, е и причината за много мъчителните разломи сред съмишленици. Част от тях са десни срещу комунизма у нас в лицето на БСП и автоматично са срещу демократите в САЩ, защото са лява партия, при това ставаща все по-радикална в ревизията си към историята. Други са либерали срещу Русия, която сега, наопаки на времената на Студената война, се ползва със симпатии от страна на републиканците. Разбирам и двете страни, макар да не искам да казвам на коя симпатизирам.

Лично за мен обаче е безспорно, че американската политкоректност достигна до крайности и започна да се усеща не като насочена „за“ представителите на малцинствата и жените, колкото „против“ белите и мъжете – нещо, което те също чувстват и което ги кара да подкрепят шоумена Тръмп, дори част от тях вътрешно да не харесват просташкия му маниер. У нас отрицанието на Русия сред демократите също е прекомерно обострено според мен. Редом с Путин се отрича и Пушкин, заедно със Съветския съюз и 9 септември се отхвърлят още Трети март и Освобождението. Това прави русофобите да изглеждат ирационални в очите на пасивното мнозинство, което не харесва инвазията на Путин, но не може да се откаже от симпатията си към Дядо Иван.

Факт е обаче, че в България има голям проблем с предимството, което децата на старата комунистическа номенклатура, свързана с Русия, имат пред останалите, свръхпредставени са във всички партии, дори в демократичните (спомнете си каква буря от негодувание предизвика номинацията на Васил Терзиев за кмет на София). Още по-голям е проблемът с отношението към историята и с това, че дните на болка и страдание за едни са символ на триумф за други. Опасявам се, че докато не разрешим това противоречие, трудничко ще стигнем до въпросите за расата и пола, които са в основата на културните войни сред държавите, в чиито политически семейства все още сме. Разбира се, стига да искаме – все пак България не е била колониална държава и нещата тук не могат и не бива да се повтарят на сляпо. Или поне могат да се избегнат някои грешки.

А що се отнася до САЩ, всичко ще зависи от това дали Тръмп ще успее да овладее икономиката, така че да върне силните времена на Рейгън и Никсън за Републиканската партия и с това да спечели културните войни, или ще бъде поредният президент, повален от високите цени, както стана с Байдън. За нас обаче може би е по-добре да се съсредоточим върху нашата държава, защото, увлечени в безспорно вълнуващите спорове около културните войни на глобалното село, може и да пропуснем как нашият Голям брат отново слага хомот на шията ни, за да ни поведе в друга посока.

Post Syndicated from Сара Перин original https://www.toest.bg/izostavenoto-nasledstvo-zashto-bulgaria-ne-mozhe-da-produlzhi-da-prenebregva-pravoto-na-dom/

В продължение на десетилетия България пренебрегва едно от основните си жилищни предизвикателства, наследено от комунистическото минало. Докато вниманието е насочено към развитието на бизнеса и икономиката, недовършената жилищна реформа остава до голяма степен неосъществена – особено за бедните и уязвимите общности.

По време на комунистическото управление географската мобилност на хората, тоест движението от едно населено място в друго, е порицавана и насилствено ограничавана. Ромските общности са обект на политиката на комунистическата партия за насилствена уседналост от 1958 г., като за тази цел ромите са назначавани предимно на нискоквалифицирани длъжности в селското стопанство и промишлеността. Целта – заселване и асимилация, а не интеграция. Въпреки гарантираната заетост и осигуреното базово жилище в този период от развитието на българската държава, социално-икономическото неравенство продължава да се възпроизвежда през поколенията.

След срива на социалистическата икономика безработицата рязко нараства – особено сред бедни и уязвими общности като ромите, които са сред първите, останали без препитание. Поддръжката на общински жилища от страна на местните власти и социалните услуги се сриват, а условията в много квартали с неясен правен статут, които вече са нестабилни, се влошават още повече.

Допълнителен проблем е, че множество жилища, построени неофициално още по време на комунистическия режим, така и не са узаконени. Това оставя техните обитатели в състояние на хронична правна несигурност и постоянна заплаха от изселване. В резултат държавата и общините често използват неформалния статут на тези зони като оправдание за липсата на инвестиции в инфраструктура или благоустрояване.

В България по време на прехода към демокрация не беше разработена ясна или всеобхватна „нова социална жилищна политика“. Вместо това се запази наследството на старата политика – принудително заселване без подходяща инфраструктура и често принудително извеждане и разрушаване на единствено жилище, без достойна и справедлива алтернатива. 

Днес в цялата страна съществуват повече от 100 неформални ромски квартала, макар и да липсва официална информация, надлежно документираща това предположение. Вместо да провеждат системна политика за подобряване на условията за живот в тези квартали, властите до голяма степен ги игнорират, като позволяват несигурността да продължи, а в някои случаи и ситуацията да се влоши. Продължителното бездействие създава почва за заблуждаващи представи, които изместват отговорността от общините към самите засегнати общности и така нормализират в очите на мнозинството недопустимите условия за живот. 

Липсата на видимост на бездомността в България създава у обществото погрешното разбиране, че такъв проблем не съществува. Отсъствието на бездомността от дневния ред на обществото обаче не трябва да замъглява факта, че десетки хиляди български граждани живеят в условия на скрита бездомност и постоянна жилищна несигурност.

София не е беден град – с бюджет от 1,32 милиарда евро тя има ресурс да гарантира достойни условия на живот. Но докато пазарът на недвижими имоти върви нагоре, социалните политики изостават. Едно общество расте истински, когато всички имат шанс да вървят напред – както бизнесът, така и хората.

Ситуацията в район „Илинден“ е показателна за това напрежение: Общината не успява активно да подготви достойни за живот алтернативи за уязвимите жители преди разрушаването на единствените им домове. Европейските разпоредби са категорични: семействата, живеещи в неформални селища – особено когато те са резултат от исторически политики на принудително заселване, – имат право на съвременни и достойни жилищни решения. 

На практика неформалните ромски квартали са част от т.нар. обичайно право. Дори в развити страни по отношение на неформални квартали, които съществуват над 100 години без официална регулация, често се прилагат нормите на обичайното право – неписани, но утвърдени правила, възникнали от дългогодишна практика. Те уреждат отношенията между хората – ползване на имоти, строежи, съседски спорове – и се спазват, защото са приети за справедливи и необходими. В някои случаи тези обичаи са признати и от закона. А на територията на днешните неформални ромски квартали, както става ясно от историческата справка, ромите често са били насилствено заселвани. Самите квартали пък се създават и разрастват пред погледа на институциите и с тяхното мълчаливо съгласие. 

Присъствието на ромски общности в България не е ново явление. Исторически записи от 1400 г. и османски данъчни регистри от 1500 г. документират съществуването им. В исторически план номадството или движението на хора и стоки в империята е било регулирано, но прието. Едва в средата на ХХ в. принудителното заселване се превръща в официална политика.

По време на Прехода политиките за реституция на земя даваха приоритет на частните претенции, като често пропускаха общности, заселени на общинска земя. В резултат на това много ромски общности бяха оставени в ситуация на правна несигурност, уязвими на заповеди за събаряне. Между 2012 г. и 2017 г. 89% от заповедите за събаряне са насочени към единственото жилище на ромско семейство, като по този начин се оставят много деца, възрастни и болни хора без сигурен дом. 

Жилищната несигурност не е изолиран проблем. Тя е тясно свързана с бедността, която се предава от поколение на поколение. Днес повече от половината роми в България живеят в нерегламентирани квартали, където 80% от жителите нямат канализация и топла вода. Жилищната нестабилност увеличава хроничния стрес и има документирано въздействие върху образователните резултати. Тези обстоятелства може да помогнат за обяснението на поне една от причините, поради които продължават да съществуват разлики в дела на завършилите училище по етнос – само 23% от ромските ученици получават средно образование, а по-малко от 2,6% продължават в университет.

За съжаление, българската общественост често продължава да се противопоставя на спорадичните усилия на държавата за подобряване на условията на живот в ромските общности. Причините са устойчиви стереотипи, негативни нагласи и погрешни схващания за ромите и тяхното положение. Тази широко разпространена съпротива допринася за продължаващото нежелание на държавните и местните органи да се ангажират смислено с проблема, а това от своя страна засилва циклите на изключване и маргинализация.

София, а и България като цяло трябва да приемат модерна социална жилищна политика – такава, която да отразява европейските стандарти за достойнство, приобщаване и възможности. В Европа вече съществуват успешни модели. Например финландският подход „Първо жилище“ дава приоритет на осигуряването на стабилно постоянно жилище като основа преди решаването на други социални проблеми, което значително намалява бездомността в цялата страна. 

„Тръст за социална алтернатива“ също така успешно въведе иновативен модел в три общини в България, при който местните общини работят с жители, архитекти и геодезисти за регулация на съществуващите квартали. Дългосрочната цел е семействата да станат собственици на жилища и да плащат данъци – нещо, за което много от живеещите там мечтаят: да бъдат третирани и възприемани като граждани. Подобни принципи биха могли да ръководят българските усилия за предлагане на регламентирани жилища на достъпни цени на уязвими семейства или за работа с тях за регулация на отдавна заселените квартали и общности.

Една просперираща европейска столица трябва да е в състояние едновременно да защитава и бизнес интересите на частни инвеститори или публични власти, и най-уязвимите си граждани. 

Решаването на проблема с наследството от принудителното заселване чрез цялостна стратегия за социални жилища е не само морален императив, но и предпоставка за устойчиво и приобщаващо развитие. Достъпното жилище за всички български граждани в уязвимо положение е важна основа, която предопределя пътя на всеки човек към достоен живот. То променя житейските перспективи и укрепва социалното сближаване. България може да бъде силна само със силни граждани.

Времето за бездействие изтече. България разполага както с ресурсите, така и с експертността да предприеме решителни стъпки. Модернизирането на социалната жилищна политика не е избор – то е отговорност. София трябва да даде пример и да изпълни обещанието си за истинска европейска столица – такава, която отстоява достойнството и правата на всички свои граждани.

Статията е изготвена със съдействието на Мария Методиева и Огнян Исаев.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/nezakonnata-postroyka-na-bulgarskata-zakonnost/

15 април, вторият ден от Страстната седмица. Докато мейнстрийм медиите се надпреварват коя ще произведе повече материали за мъките Христови, кметът на столичния район „Илинден“ Емил Бранчевски разпорежда да се съборят единствените жилища на около 200 души в кв. „Захарна фабрика“. За потушаване на евентуалната съпротива на обитателите им на място са изпратени жандармеристи. Има дори водно оръдие.

Унищожаването на съществувалото от десетилетия ромско гето се извършва, въпреки че три дни по-рано Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург изрично забранява разрушаването на махалата в „Захарна фабрика“. Бранчевски защитава отказа си да се съобрази със съдебното решение с аргументи, които може да се обобщят така: ЕСПЧ нещо се е объркал.

За хората, оставени без дом, няма осигурени алтернативни жилища. Единственото предложение е жилищен блок в кв. „Ботунец“ без ток, вода, прозорци и врати. Междувременно кметове на различни столични райони заявяват, че няма да приемат на територията си бедстващите роми.

Липса на официални позиции и наличие на неофициални

В тази ситуация Васил Терзиев се държи, сякаш нарушаването на международното право в града, чийто кмет е той, изобщо не го засяга. В деня на събарянето на гетото постовете му във Facebook са за езерата в Южния парк и откриването на детска градина. Два дни по-късно пише за празничното настроение, което създава великденската украса в София.

Няма позиции и на „Спаси София“ (СС), чиято номинация за районен кмет е Бранчевски, както и на останалите партии и коалиции в Столичния общински съвет. Включително на „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“, които бяха в коалиция със СС до 22 април 2025 г., когато „Спаси София“ обяви, че сваля доверието си от Терзиев.

Чий е Емил Бранчевски?

От СС и коалицията, от която бяха част, всъщност имат известно основание да не поемат отговорност за действията на Бранчевски. В края на 2024 г. той се обърна срещу партията на Борис Бонев и обвини членовете ѝ в „некадърност“. Това стана в деня, след като Върховният административен съд го възстанови на поста му.

Делото във ВАС беше по обвинение, че кметът на „Илинден“ притежава фирма във Великобритания, за която той твърдеше, че не знае нищо и че е фиктивна – създадена само за да бъде компрометиран.

Подобни дела имаше и срещу други районни кметове от ПП–ДБ–СС. Кметовете на „Оборище“ Георги Кузмов и на „Слатина“ Георги Илиев решиха да участват в нови избори за постовете си. Кузмов спечели на първи тур, а частичните избори в „Слатина“ предстоят през юни.

Откакто Бранчевски се отрече от СС, той вече не е на прицела на българската правосъдна система.

Единствената позиция на представител на екипа на кмета е на Надежда Бачева от „Да, България“,

зам.-кметица по социални дейности и интеграция на хора с увреждания. Във Facebook тя заяви, че на всички, останали без дом, е осигурена алтернатива, но едва три семейства са приели помощта, а другите „отказват подадената ръка“. И дори ги обвини, че не искали временен подслон, а „хотел“, както и да прередят чакащите за общинско жилище над 7000 души.

Информацията, която Бачева представя за броя на засегнатите, е подвеждаща. Тя твърди, че едва 27 души са останали без покрив, защото те са регистрирани на адреса на гетото – ул. „Суходолска“ 3. Много от обитателите на махалата обаче се водят на други адреси, на които не живеят. Причината за това е, че на един и същи адрес не е разрешено да живеят произволен брой хора, а махалата в „Захарна фабрика“ разполага само с този адрес – ул. „Суходолска“ 3. Така на някои от нейните жители им се налага да се регистрират на други места, защото без адресна регистрация не могат да имат дори лични документи. 

На зам.-кметицата се противопостави съпартиецът ѝ Манол Пейков. Той определи поста ѝ като „неуместен“ и „проява на лош вкус“, подчерта, че е имало решение на ЕСПЧ, и заключи:

Когато се намираш от страната на оня, дето е сгафил […], не се втурваш да обясняваш какво и как, ами навеждаш глава, понасяш ударите и действаш, за да оправиш нещата.

Позицията на общинския съветник Христо Копаранов

Освен член на групата на СС в СОС, Христо Копаранов е адвокат и правозащитник. Той защитава про боно Бранчевски по делото за фирмата във Великобритания. „Тоест“ го помоли за коментар за събарянето на ромските къщи в район „Илинден“.

Според него „нещата са доста по-сложни, отколкото се представят“, защото от едната страна са хората, които остават без къщи, от другата – жителите на района, които „с право се оплакват, че дишат отровен въздух“, и това не ги прави „расисти“ – и дишането е основно човешко право.

В същото време заиграването с техните страхове посредством потъпкване на международното право е безобразно

подчерта той и определи действията на районната администрация като „поведение тип „слон в стъкларски магазин“.

Общинският съветник сподели, че самият той живее в „Западен парк“ (квартал в близост до „Захарна фабрика“ и „Факултета“), но обмисля да се премести заради мръсния въздух, причина за който е горенето на отпадъци в гетата. „Не може да се разрушат жилища просто така, но не може община и държава да абдикират и от въпроса какво дишаме.“

Същевременно Копаранов смята, че изискванията на международното право са от първостепенно значение, още повече че България вече е била осъждана по подобни казуси от ЕСПЧ, например по делото „Йорданова и други срещу България“. В присъдите се казва, че когато премахва незаконни строежи, които са нечии единствени жилища, държавата трябва да постъпи съразмерно, т.е. да осигури алтернативно настаняване. А щом в конкретния случая със „Захарна фабрика“ ЕСПЧ е наложил привременни мерки,

кметът на района не може сам да преценява подведен ли е съдът, или не. Той е длъжен да се съобрази с разпореждането.

По-сериозният проблем според Христо Копаранов обаче е, че „общината и държавата не могат да създават бездомници“, и той многократно е коментирал темата с жители на района. В това той вижда и най-голямата грешка на Бранчевски. Защото оставянето на хора без подслон е лошо не само за тях, то създава проблеми за сигурността на всички – „същите хора ще трябва да живеят някъде в града“.

Границата, която събарянето на къщите в „Захарна фабрика“ прекрачва

В България не е прецедент да се унищожават единствените жилища на ромски семейства с аргумента, че те са „незаконни постройки“, без да се предоставят алтернативи на обитателите им. Това се е правило много пъти.

Не е прецедент и да не се изпълняват решения на ЕСПЧ. Ето няколко примера.

По общо три дела ЕСПЧ е постановил, че България не може да отнема правото на глас на затворници и на хора, поставени под запрещение, без да се отчитат тежестта на извършеното престъпление и размерът на присъдата на лишените от свобода или съответно индивидуалните възможности на запретените лица. До ден днешен обаче хората под запрещение нямат право да гласуват, както и лишените от свобода с влязла в сила присъда, независимо каква е тя.

През септември 2023 г. ЕС отсъди, че България трябва да създаде правна рамка, дори тя да не е брак, която признава и гарантира защита на съюзите на лица от един и същи пол. Не само че това не е направено, а дори интимните връзки на еднополовите двойки не се признават за съществуващи от закона.

Случаят със „Захарна фабрика“ обаче е различен, защото става въпрос за дело по конкретен казус, заведено от БХК от името на 14 жители на махалата с цел предотвратяване на определено действие. В други аналогични ситуации българските институции са се съобразявали с разпореждането на ЕСПЧ да не се събарят къщи, преди да се осигури алтернатива. Но не и в тази.

Пирамидалната структура на правосъдието

Аргументът на Емил Бранчевски за незаконността на постройките и взетото още през 2016 г. решение за премахването им показва, че той или не разбира какво е правосъдие, или не иска да се съобразява с него.

Решенията, които една или друга институция взема, се основават на нормативни актове. Има подзаконови актове, например правилници и наредби. Над тях са законите и кодексите. Те пък се подчиняват на Конституцията. Основният закон, от своя страна, не трябва да противоречи на международното законодателство, което България е ратифицирала. Част от това международно законодателство е Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).

Както Конституционният съд решава какво противоречи на Конституцията и какво – не, така Съдът в Страсбург съблюдава спазването на ЕКПЧ. И решенията му са задължителни за страните, ратифицирали Конвенцията.

Правосъдие в стил „за кокошка няма прошка, за милиони няма закони“

Позволявайки си да не се съобрази с решение на ЕСПЧ, Бранчевски демонстрира, че за него незаконността на едни къщи е по-сериозно закононарушение от несъобразяването с международното законодателство.

Може би кметът на „Илинден“ е вдъхновен от американския президент Доналд Тръмп, който, когато някое съдебно решение не му изнася, обвинява съда и конкретните съдии, които са го взели. Но когато един държавен глава отказва да се подчинява на правото, това прилича на опит за въвеждане на диктатура (диктатурата ще е въведена, ако се премахнат всички закони, които пречат на държавния глава).

Когато обаче един районен кмет не иска да се съобрази с правото, това отваря вратата към повсеместен произвол. Защото правото затова е право, за да регулира обществените отношения, независимо че тази регулация няма как да се харесва на всички.

А какво да правим с незаконно паркиралите ламарини на колела?

Замисляли ли сте се върху израза „незаконни постройки“, когато става въпрос за събарянето на единствени жилища на роми? Това словосъчетание изпълнява дехуманизираща функция – то концентрира вниманието върху факта, че нещо е незаконно, и го отвлича от по-важното – човешката ценност. Унищожават се нечии домове. А една незаконна постройка може да е какво ли не – склад, барака за дърва, подпорна стена…

Пардон, „подпорната стена“ на Алепу, която уж не беше хотел, ама всъщност е, вече е законна. Може би защото в нея не живеят роми.

Хайде да си направим един мисловен експеримент.

Да си представим, че някой от районните кметове в София е твърдо решен да се справи с незаконното паркиране по тротоари и градинки. И въведе радикална мярка – всеки автомобил, паркиран в нарушение, се предава за скрап. Но вместо да казва „коли“ или „автомобили“, кметът употребява израза „незаконно паркирали ламарини на колела“.

Притежателите на превозните средства се противопоставят на мярката с аргументите, че тя е непропорционална, че е посегателство върху правото им на собственост, че за колите си са плащали данъци и осигуровки, че няма достатъчно места, където да паркират. Кметът обаче настоява, че незаконно паркиралите ламарини на колела трябва да ги няма. И точка.

Може би си мислите, че примерът е неподходящ, защото собствениците на колите ги притежават легално, плащат за тях данъци и осигуровки, само ги паркират в нарушение. А хората в ромската махала живеят в къщи, които са незаконни, дори да плащат ток и вода.

Но и ситуацията с автомобилите в столицата, както и тази с незаконните къщи в ромските гета са резултат от дългогодишния отказ от въвеждане на политики, които предлагат системни решения на системни проблеми.

Всъщност прави сте – не е същото. Отнемането на автомобила неизбежно причинява известен дискомфорт, особено за хора, които не са свикнали да използват обществения транспорт и/или нямат удобни транспортни връзки. Липсата на дом обаче е много по-сериозен проблем. Обитателите на „Захарна фабрика“, останали без покрив над главата, не само нямат къде да спят, да се изкъпят или просто да си починат. Те трудно могат да продължат да ходят на работа, децата им прекъсват училище, изобщо – изпадат от обществото.

Неслучайно неприкосновеността на жилището е спомената като част от правото на зачитане на личния и семейния живот в ЕСПЧ. Тя впрочем присъства и в Конституцията. Но докато степенуваме хората по ценност, колите на едни ще са по-важни от живота на други.

Post Syndicated from Надежда Цекулова original https://www.toest.bg/istoria-na-zhenskoto-zdraveopazvane-seksualnata-revolyutsia/

In 20th century a new kind of man was invented: a woman. Social scientists realized she could do any job a man could, but without the need to talk about it. She has even been given a right to vote so she could choose herself which man would tell them what to do.¹

В първия текст от поредицата „Анатомия на пола: Жена“ преминахме бързо през дългия път на отношението към женското здраве от древността до началото на XX в. И без особена изненада установихме, че макар в различните епохи и култури социалната роля на жената да се е различавала значимо – от полубогиня до полуробиня, фокусът винаги е бил нейните репродуктивни способности и органи. 

През XX в. икономическите и социалните промени в индустриализиращите се общества вдъхновяват нови посоки в развитието не само на женското здраве(опазване), а и в историята на жените въобще. Tова е столетието, в което ще се проведат първите съвременни научни изследвания, в които се сравнява например как дадена здравна технология повлиява върху жени и мъже, и ще бъдат направени проучвания защо телата нерядко реагират различно. Би било обаче твърде оптимистично да смятаме, че векът ще остане в историята с това, при положение че тогава избухва и сексуалната революция.

Раждайте повече, но само от правилната раса

Първата световна война разтърсва основите на европейските общества. Докато мъжете загиват в окопите, жените заемат работните им места в заводите, фермите, пощите, транспорта, болниците, навлизайки масово в професии, които дотогава са им били отказвани. Въпреки острата нужда от работата и уменията им обаче, мъжкият свят все още ги приема с несигурност. В среда на бурни промени се поставят основите на нов поглед към жената и съответно – към нейното здраве. До трансформацията на този нов поглед в реални подходи обаче предстои да бъде изминат дълъг и болезнен път. 

След края на Първата световна война вниманието на европейските държави се насочва към възстановяването на населението и инфраструктурата. В този контекст женското здравеопазване се превръща във водеща грижа, но отново с фокус жените да бъдат здрави, за да раждат повече здрави деца. Държавите започват да въвеждат програми за пренатални грижи, подкрепа за кърмене и профилактика на детски болести като част от усилията за подобряване на общественото здраве и демографските перспективи. Паралелно с това обаче се смразява съвсем крехкият към онзи момент разговор за контрол на раждаемостта и за контрацепцията като право на избор на жената.

Във Франция например следвоенната загуба на население води до разгръщане на зaродилите се в началото на века т.нар. pro-natalist policies, насочени към повишаване на раждаемостта, включващи както насърчителни мерки (медицински грижи за бъдещи майки, финансови стимули за многодетни семейства), така и ограничения (строги рестрикции на контрацепцията и абортите). 

Във Ваймарска Германия през 20-те години здравната система полага основите на обществените профилактични грижи, включително майчински и детски консултации. В този период обаче се заражда и движението за „расова хигиена“ (Rassenhygiene). Когато нацисткият режим идва на власт, се приема Законът за предотвратяване на потомство при наследствено болни (Gesetz zur Verhütung erbkranken Nachwuchses). Законът влиза в сила на 1 януари 1934 г. и определя категории лица, подлежащи на принудителна стерилизация, като наред с различни видове увреждания, под ударите на процедурата попадат и жени с „асоциално поведение“. Смята се, че до 1945 г. са стерилизирани поне 200 000 жени, като сред тях, освен изброените категории, са попаднали и хиляди роми и синти, подбрани по етнически признак. 

Докато между двете световни войни европейските правителства търсят пътища за демографско възстановяване, женските движения се опитват да поставят други въпроси. Колко деца иска да има една жена? Кога и при какви условия? И има ли тя правото да не иска изобщо? Периодът е белязан от икономически кризи и нарастващ национализъм, но жените продължават да се организират и да настояват за равенство, здравни реформи и социална справедливост.

Тези дебати често се водят встрани от официалния здравен дискурс и далеч не са еднозначни. В Нидерландия например Алета Якобс – първата жена лекар в страната и дългогодишна застъпничка за женски права – поддържа неотстъпчиво идеята, че здравето и правото на избор не са част от „медицински“ или „демографски“ дебат – а въпрос на човешко достойнство. Якобс е авторка на богато илюстрована книга за анатомията на женското тяло, която е уникална за своето време. Якобс обаче остава непопулярна и сравнително изолирана в разбиранията си. Паралелно в Британия се появява книгата Married Love на Мари Стопс, в която авторката изказва скандалното за времето си твърдение, че жената има право на сексуално удоволствие в брака. Идеите на Стопс обаче са крайно противоречиви, тъй като наред с правото на жената на избор тя поддържа и популяризира расова чистота и осигуряване на „качество“ на потомството чрез принудителна стерилизация на определени категории хора.

Макар в междувоенната епоха жените да не успяват да насочат разговора за женско здраве отвъд традиционното вглеждане в репродуктивните си способности, те създават основата, върху която след още няколко десетилетия ще разцъфти сексуалната революция.

Следвоенният „домашен идеал“ и първите пукнатини

След края на Втората световна война милиони жени в Европа и САЩ се оказват в парадоксално положение. По време на войната те са изучили нови професии, участвали са в помощни медицински мисии, изнасяли са на гърба си голяма част от икономиката. А мирът ги приканва да се върнат „там, където им е мястото“ – затворени у дома.

В САЩ активно се популяризира идеализираният образ на домакинята, чийто основен дълг е да бъде добра съпруга и майка. Женското здравеопазване се фокусира почти изключително върху бременността и раждането, а разговорът за сексуалност, удоволствие или контрол върху плодовитостта остава маргинализиран в малки общности и неформални канали. В Западна Европа следвоенните години също са период на демографски страхове – обществата са травмирани от загуби и насърчаването на раждаемостта остава централна политическа цел. Здравната система в страни като Франция, Италия и Западна Германия осигурява достъпни майчинско-детски грижи, но все с подчертан интерес единствено към подкрепа на репродуктивната роля на жената. Контрацепцията почти навсякъде е ограничена или незаконна, а темите за сексуалното образование, менструацията или аборта се разглеждат не в рамките на здравната култура, а като морални въпроси, често под силното влияние на Църквата.

Точно в тази среда започва един от най-важните проекти в историята на женското здраве – създаването на орално противозачатъчно средство, което да е надеждно, дискретно и в ръцете на самата жена.

Инициативата тръгва от Маргарет Сангър, дългогодишна активистка за контрол на раждаемостта, която получава подкрепа и средства от Катрин Маккормак – богата вдовица, мотивирана да инвестира в търсенето на превантивно средство срещу бременност. Ученият, превърнал идеите им в реалност, е д-р Грегъри Пинкус, специалист по хормонална биология, който започва клинични изпитвания върху нов синтетичен прогестин. След години опити, през 1960 г. в САЩ е одобрено първото орално противозачатъчно хапче. То дава на жените възможност самостоятелно, дългосрочно и ефективно да контролират тялото си, без да зависят от партньора си или от лекар.

Сексуалната революция – не нов разговор за секса, а нов език за тялото

През 60-те години в Европа започва да се разгръща нова културна вълна, която поставя под въпрос старите догми. Това, което днес наричаме сексуална революция, е не просто промяна в поведението, а трансформация на отношението към тялото – особено женското. Жените започват открито да говорят за менструация, аборт, удоволствие, сексуално насилие — теми, които до този момент са били или табу, или медицински опростени и сведени до репродукцията като най-малко общо кратно. 

Под натиска на обществените промени и новите разбирания за сексуалното здраве много европейски държави започват бавно и мъчително да либерализират законодателството си в посока разрешаване на контрацепцията и абортите. Паралелно се разгръща и нов тип здравно образование, включващо сексуално възпитание в училищата, създаване на клиники по семейно планиране и възможност за женското тяло да се говори като за нещо надхвърлящо репродуктивната функция.

Сексуалната революция не премахва стереотипите, но успява да промени перспективата. Жената вече не е просто майка или съпруга – тя започва да се утвърждава и като субект в грижите за своето тяло, което разтваря вратите за много по-широк и цялостен поглед върху медицината за жени.

Така се откроява нуждата от ново отношение към женското тяло – не като временен носител на нов живот, а като пълноценен биологичен, емоционален и социален организъм, който има свои ритми, уязвимости и нужди. Започва да се говори за менопауза, остеопороза, сърдечносъдови заболявания, злокачествени заболявания при жени, както и за това как се различават симптомите, лечението и реакцията на женското тяло в сравнение с мъжкото.

И все пак дори когато жените започват да бъдат разпознавани като пълноценни участници в грижите за собственото си здраве, медицинската наука дълго време продължава да говори за тях, но не и със тях – и най-често на базата на мъжкото тяло. Въпреки постигнатия напредък жените остават слабо представени в клинични проучвания, симптомите им често се игнорират или тълкуват погрешно, а болестите, засягащи предимно жени, получават по-малко внимание и финансиране. Така развитието на женското здраве(опазване) навлиза в нова фаза, в която науката трябва да се научи да бъде по-точна, по-представителна и по-справедлива. 

Ако бях цинична, бих отбелязала, че нещата тъкмо бяха тръгнали бавно в правилната посока, когато един възрастен, богат и влиятелен бял президент заповяда думата „жена“ да бъде изтрита от научните масиви на американското правителство, а хиляди хора по света се втурнаха да изтриват целия прогрес в отношението към жените. И добре че не съм такъв човек, та няма да го кажа.

Докъде стигна медицината в изследването на женското здраве и дали в момента този напредък е поставен на пауза – четете следващия месец в „Тоест“.

„Анатомия на пола: Жена“ разглежда здравето на жените като неразривна част от обществото, историята и културата. В поредицата изследваме как са се променяли нагласите към женското здраве, как медицината е възприемала специфичните потребности на жените и какви процеси са повлияли на достъпа им до качествени здравни грижи. Вглеждаме се в научните открития, но и в културните митове; в официалните политики, но и в личните истории на жени, борещи се за правото си на здраве и достойнство.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sudba-svoboda-i-igrova-mehanika-sluchayat-indika-produlzhenie/

<< Към първа част

Миглена Николчина: Нямам предвид оная любов, казано с думите на Ханс Касторп, „обикновената“, „равнинната“, където се изчисляват заслуги и се сключват бракове. Индика харесва „лоши момчета“: по всяка вероятност Мирко я привлича именно с това, че еснафлията ѝ баща никога не би я омъжил за него. Иля повдига на степен трансгресивността на Мирко – не знаем какво точно е извършил, но е затворник, виждаме го да стреля, постепенно ще научим за средата му, която е нечистоплътна, на ръба на закона. В заекващото му „блатно“ говорене, в което на руски аз поне чувам обертонове на фронтмена на тази култура Висоцки, обсценното и безобразно циничното се съединяват без преход с високите регистри на социална и философска рефлексия. От тази амалгама, като контрапункт на социалното дъно, се ражда склонност към крайна идеализация, която намира израз в очакването на чудо. Иля не само спасява Индика от изнасилване, той, макар че мъничко се пробва в началото, няма да злоупотреби с нея, с нейната привлеченост от него – нали е „монахинка“! А и въобще той никога не би „уебашил“ (няма да превеждам тази дума от руския криминален жаргон) жена, дори ако тя като Индика му е отнела пистолета!

Не бих казала, че Иля я използва – в общото им странстване те са сдвоени и всъщност тя на няколко пъти активно избира – и кара него да избере – да са заедно („С тях или с мене, избирай!“). Иля е нерядко включен в съвместно действие с Индика/играча, а понякога поема инициативата, води, мести, спасява. Във всичко това разработчиците преплитат еротични закачки с нас – като моментите, когато Иля измъква Индика и тя пада върху него или когато се събличат да сушат дрехите си, разделени от импровизирана завеска. Не се учудвам, че играчите са се надявали това да има продължение. Повратният момент настъпва, когато Иля губи съзнание и Индика против волята му отрязва гангренясалата му измръзнала ръка, която той се е надявал кудецът да съживи. Оттук насетне Иля се отдръпва от нея, като я обвинява, че никога не е вярвала в чудото и че заради нея той не чува вече гласа на бога. В крайна сметка той открадва кудеца и брутално хвърля Индика в ръцете на преследвачите им – така, както някога тя е предала Мирко.

Епизодът с отрязването на ръката е бездънен. Разговорът, който двамата водят и в който ще чуем както отгласи от вековни философски спорове, така и търсенето им на път един към друг, е за свободата на волята, като темата за любовта на и към бога се преплита с темата за любовта, която не може без тяло. За да го спаси, Индика всъщност пренебрегва волята на Иля, действа като оня желан от нея бог, който, понеже обича, не позволява свобода на волята. И с това тя губи доверието на Иля, губи шанса за любов. Каква любов, ако не е свободна?

Но… все пак мисля, че това не е краят. След като избягва от тъмницата, Индика отново среща Иля. Като завързани са. Той е пиян – може би защото кудецът не работи, може би защото заради неработещия кудец е предал Индика, може би защото, продавайки кудеца, я е предал още веднъж, може би, уви, без чудото пройдохата просто е взел връх, твърде бързо си е спомнил пътя към заложната къща… В тази сцена Иля е доста жалък и трагикомичен. И все пак Индика го е спасила не в смисъл на просто оцеляване. Иля е музикант, можел е да свири на китара. В един покъртителен момент Индика го моли да ѝ посвири и той нажалено я пита: „Как?“ Във финала разбираме обаче, че Иля е намерил тромпет, на който смята, че ще може да свири с една ръка; за този инструмент е заменил кудеца. Сцената не е лишена от комизъм (черният хумор, гротеската, иронията са съществен аспект на играта), но може би тъкмо поради това бихме могли да си спомним, че Мирко пленява Индика със свиренето си и в сцената с жабите ѝ казва: „Ако успееш да стигнеш до мен, ще направя флейта специално за тебе…“

Но… да се върна на въпроса за игровото и да добавя към това, което ти вече каза за лудическите инструменти като елементи на разказа. В препятствията, които Индика и Иля преодоляват, прозират отломки от отвъдния свят на Данте (и не само, но разговорът ще стане прекалено дълъг) – лодкарят, който ни подсеща за Харон, грамадното куче, което ни припомня Цербер, слизането надолу до дъното от гниещи миазми, изкачването през „чистилището“ на спираловидната рибена фабрика, най-сетне храмът в място, наречено Спасов… Този път е свързан – тук са интерактивните моменти – с управляване на все по-мощни машини: ще се стигне дотам, че с кран крехката монахиня да мести цели зидове!

Забележителното в случая е, че както вече споменахме, тези игрови компоненти не са просто форма за включване на играча в играта като творческо взаимодействие, удоволствено затруднение, забавна главоблъсканица или възел за разклоняващи се сюжетни решения. Защо с печатна преса Индика отрязва ръката на Иля? Дали защото просветеното знание взема връх над суеверието, или защото това е печатница на етикети? В подобен мизансцен интерактивните засечки работят не само като елементи, но и като фигуративно – символично, морално и анагогическо, ако го кажем по Данте – надграждане на буквалното протичане на разказа. Саундтракът надгражда още едно ниво, успоредява наратива със своя собствен, тръгвайки от „Битие“ и „Изход“ и стигайки до „Апокалипсис“ и пророк Софоний, чието име означава „Яхве е скрит“… Къде – на руски куда – в кудеца? Можем ли да разчетем епизодите в играта през 24-те части на звуковия разказ? Във всеки случай този вид употреба на механиката на играта отваря неизчерпаеми възможности.

Северина Станкева: Що се отнася до провидението, забележително е, че и в двата случая, когато Индика му се опълчва, го прави във връзка с възлюбените си: първо оставя Мирко да бъде убит, вместо да изпълни своята роля в сюжета, тип „бягство на невъзможни влюбени“, независимо как Мирко би постъпил с нея, ако обирът успееше, а вместо да остави Иля да бъде чудотворно спасен, отрязва ръката му и това бележи окончателния разрив между двамата, но и обрат у самата нея, който донякъде го предизвиква. Обстоятелството, че спрямо тези аспекти на разказа, както отбеляза в началото, играчът няма думата, усложнява допълнително въпроса за свободната воля и кой всъщност я притежава. Въобще в течение на цялата история като че ли носителят на тази воля се сменя като в игра на пинг-понг – ту е дяволът, ту е Индика, ту е играчът.

Отрязването прави атеистичния прочит доста примамлив и историята на Индика може да се разгледа като постепенно отдръпване от религията. Обратът е окончателно завършен с отрязването на ръката — монахинката избира научно-техническото решение пред чудото. Това противопоставяне в играта не е толкова просто, но още от началото Индика сякаш клони към разума пред вярата. За това свидетелстват познанията ѝ по термодинамика, чрез които тя доста успешно управлява и поправя всякакви машинарии (включително въпросния гигантски кран) – в света на играта те са изцяло на принципа на парната.

Освен Харон, и Херон присъства. Още повече, след епизода с ръката, е емблематично как в кулминацията на размишлението си за провидението Индика се разсейва и така и не си довършва мисълта. Интересно е и как начинът, по който се кръсти (за това има специален бутон, който играчът задейства и се използва за преминаване на дадени сегменти или просто така), в течение на историята се променя и става все по-немарлив, докато накрая само махва с ръка и се отказва. Ние всъщност не знаем какви са обстоятелствата, при които Индика попада в манастира. Дали по собствена воля, обзета от вина, или баща ѝ я изпраща, така и не става ясно. В добавка, с това, което Дмитрий Светлов, творческият директор и режисьор на играта, казва за вдъхновението си и как сюжетът е донякъде базиран на собствения му живот и отдалечаването му от православието, атеистичната интерпретация става доста убедителна.

Искам да обърна внимание на два момента, които обаче я подриват. Първият е свързан с пейките – на ключови места в играта има разположени места за сядане, които показват съответната игрова зона от различни ъгли чрез пленителни умозрителни пейзажи. В много от тях гледната точка е през пролука или процеп, друг път неясно откъде, но в никакъв случай не е изобразен абстрактен птичи поглед или нещо подобно. Въпросът, който ме тормозеше през цялата игра, е кой гледа в тези отрязъци? Дали ние не виждаме бога, за когото ти спомена в началото, или той е ням?

Другият момент е свързан с вече отрязаната ръка. Иля я носи на гърба си. В сцената с кудеца и престрелката ясно се вижда как пръстите на тази ръка се движат. Защо се движат? Дали кудецът е щял да си свърши работата, но намесата на Индика прави това невъзможно? След този епизод, в чийто край Иля хвърля ръката си „по камерата“, където отново се забелязва разтварянето на пръстите ѝ при удара, повече не я виждаме. Какво се случва с нея? Въобще как трябва да си обясним всичко това? Дали ръката започва да води някакъв свой самостоятелен чудотворен живот оттогава насетне? Това би било в стила на дяволития хумор, с който играта изобилства и който много добре се връзва с атмосферата на мрак, мизерия, умозрение и еротика: Индика блъска стълби изпод монахини, боядисващи тавана; пали свещ пред иконата на Карл Маркс, но разбира се, не печели точки от това; вижда как човек с неясен пол, но много приличащ на игуменката на манастира, излиза от устата ѝ по време на служба, а след един от пъзелите същият закачливо си свирука мелодия от „Ромео и Жулиета“ на Прокофиев.

Миглена Николчина: Изумителни детайли относно ръката, не бях ги забелязала. Що се отнася до техниката, тя наистина мощно, натрапчиво и в доста особени ретрофантастични форми присъства, като Индика непрестанно се проявява в управляването ѝ още от смешната машина в манастира, която пуска пара в зависимост от религиозните празници (още един пример за хумора на играта). При това често пъти пропорциите са нарушени, двамата се движат като Палечка и Палечко през фабриките, сред машините и тяхната продукция – рибните консерви например, които са гигантски; гигантска е сушилнята на грамадни риби, гигантска е и печатарската преса. Това пък ми се вижда коментар за напусналата човешките мащаби технология… или за това, че героите ни са още деца (единствената книга, която се споменава, е „Том Сойер“, където има детска любовна история).

Наблегнах на християнското не защото смятам, че можем или трябва да извлечем от играта някакъв доктринален отговор, а защото ми се струва, че то работи като интериоизирана матрица на самото търсене, на вглеждането в себе си, но и в света, тоест на онова „аз питам в себе си света“, за което говори Адриан Леверкюн, когото Томас Ман също среща с дявола. Особеното на тази матрица, която Данте налага в европейската култура художествено и която в основата си е християнска, но в която продължават да живеят архаичните растителни богове, е преминаването през ада, през познаването на злото, през „ходенето по мъките“, преди да се постигне просветление. Такова търсене е неспокойно, от Майстер Екхарт до Толстой то често води до обвинение в ерес и отлъчване – разбира се, от страна на свещенослужители като тези, които Индика и Иля срещат. Независимо от собственото ни стоене спрямо вярата, не можем да не изпитваме емпатия към самия процес на търсене и да не оценяваме неговата значимост както на личностно, така и на цивилизационно ниво.

Да не пропуснем и психоаналитичния поглед към отрязването на ръката: това си е чиста проба кастрация (преди това Индика безапелационно отнема пистолета на Иля). „Тъпа женска ревност!“ – възкликва той. Край на инфантилните фантазии, утвърждаване на закона. Има я дискретно и тази линия – от рибната фабрика, където в спомените на Иля и с честата в играта обсценна двусмисленост се появяват сдвоени миризмата на риба и прегръдката на майка му – към Словото, Логоса (печатната преса), Закона на Бащата (по Лакан), където ще се случи ампутацията, която ще позволи на Иля да оцелее. Ето един начин да видим обладаната от дявола кастраторка Индика като пратеница на бога… или на техническата възпроизводимост. Може би чудото не се случва, или напротив, случва се в оцелостяването на Индика и в – да го кажем така – уебашването на Иля.

Аз обаче продължавам да виждам надежда за двамата в отворения финал – тя се е заканила да отиде да го слуша и той е намерил инструмента, на който може да свири… което през епизода с Мирко е добило еротични обертонове, но през саундтрака може и да е тръбата на Dies irae. Играта започва с фантазия на Индика как пада, но! – в преобърнат, сякаш отразен във вода свят. Тоест това падане е и качване. Когато на финала излизаме от тъмницата, виждаме сгърчен в леда, сломен и отчаян човек, който рецитира стихотворение, описващо падане. Индика предава Мирко, но нейната наивна вяра – не само Иля вярва наивно – предава Иля в църквата. И Индика, и Иля са предали някого, предали са се един друг, „паднали“ са, той е убивал, тя също (индиректно, но и директно тъмничаря), квит са. Ако след осъзнаването на това има прошка, има любов, значи има и спасение…

Но… играта заобикаля такива лесни поуки. Да припомним пак двойното комедийно дъно. След неизбежно много дългите надписи в края и (поне в моя случай) само ако преди тях изиграеш цялата последна глава, изскача пикселизирана миниигра, но този път ретроспекцията е с Иля. Той свири на китара в таверната, дадени са ни командите за акордите Am – E – Dm. Ако налучкаш правилна последователност – или е алеаторно? – появяват се смислени изречения. Аз успях след няколко опита да получа: „Върни в сърцето нежността… как този час ще е последен… тук всеки стих като сълза… мир да постигна със света…“ Дали има начин да умилостивим със свиренето си кръчмаря, не знам; дотук всеки път ме изритват навън!

Сред множеството препятствия, които двамата извървяват, има едно особено интригуващо. Това е „Ешер“ стаята, където, така да се каже, трябва да сменим собствената си гравитационна ориентация, да открием как да преминем от една ориентация на горе и долу към друга. През тази стая преминаваме към „нивото“ на Спасов, където са храмът и кудецът. Кудецът се оказва празен, свещенослужителят се оказва лъжец и предател, но вътрешността на храма, особено на мрачния фон на всичко останало, е магично красива. И ето че както и в редица други случаи пъзелът с Ешер стаята не се свежда просто до това как да преминем, а защо точно такъв е преходът към „плоскостта“, където се намира – недовършен – храмът…

Северина Станкева: Освен пространствата, и животните са огромни – адското куче, рибите. Сякаш по-скоро човешкото се е смалило. Играта не ни дава ясен отговор дали Иля ще може да свири на тромпет с една ръка, нито дали все пак има спасение. И добре че не дава. Пъзелът „Ешер“ е за мен една от най-силните части: в цялото лутане насам-натам в търсене на изход демонът се явява първо като детайл в периферното зрение. Постепенно камерата може да се нагласи така, че той да се вижда изцяло. Моментът на осъзнаване, че демонът наистина е отсреща, е разтърсващ. В края на краищата, като обиколи няколко пъти стаята лабиринт, играчът свиква с него и първоначалният ефект, разбира се, отшумява. Любопитното е, че не той ръководи Индика, a обратното. От лабиринта се излиза, щом тя намери начин как да премине от „собствената“ си стая в огледалната, по този начин преобръщайки логиката на помещението от хоризонтална във вертикална. Но не изкачвайки се, а слизайки надолу. Притчата на цялата игра може да се резюмира с това действие.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.