Въпреки че „Теранос“ е оценена на 9 млрд. долара и съществува в продължение на 15 години, тя приключва дейността си без постигнат научен успех, а през 2022 и 2023 г. основателката ѝ Елизабет Холмс и нейният съдружник и главен оперативен директор на компанията Рамеш Балвани са осъдени съответно на над 11 и над 12 години затвор за измама на инвеститорите и пациентите.
Коя е Елизабет Холмс
Елизабет Холмс е родена през 1984 г. в столицата на САЩ – Вашингтон. Баща ѝ e вицепрезидент на енергийна компания, която фалира след скандал със счетоводни измами. Майка ѝ работи за правителството като политически съветник в Капитолия. Елизабет е наполовина датчанка, а прапрапрадядо ѝ е имигрант с еврейско-унгарски произход и през далечната 1868 година основава все още съществуващата компания за мая за хляб Fleischmann’s Yeast.
Елизабет Холмс завършва гимназията St. John’s School в Хюстън. Родителите ѝ я записват на частни уроци по мандарин, а след това посещава и лятната програма по мандарин в Станфордския университет.
През 2004 г. напуска Станфорд и използва парите за обучението си за финансиране на компания, свързана с разработването на технологии в сферата на здравеопазването.
Компанията „Теранос“
Едва на 19 години, през 2003-та Елизабет Холмс основава компанията „Теранос“ (името произхожда от английските думи за терапия – therapy, и диагноза – diagnosis). Мисията ѝ е да промени здравната система и да даде възможност на пациентите да се грижат за здравето си по по-достъпен начин. Страхът на Холмс от игли води до разработването на технология, с която могат да се извършат редица диагностични тестове с малко количество кръв, взета от убождане на пръста.
Рамеш Балвани – Съни става част от „Теранос“ през 2009 г. Преди това е работил за добре известни технологични компании, като LotusSoftware, Microsoft (в отдел „Продажби“) и CommerceBid.com. Впоследствие става ясно, че Балвани е упражнявал контрол върху служителите чрез лични нападки и заплахи, държейки отделните звена в пълно неведение за работата на колегите им заради страха си от индустриален шпионаж.
„Теранос“ има претенции, че предлага кръвни изследвания на най-ниски цени, като пациентите дават само няколко капки кръв в т.нар. нанотейнер. Компанията разработва патентовано устройство за извършване на изследванията, наречено Едисън. Революционните обещания за промяна в здравната система и медийният интерес увеличават интереса на инвеститорите и през 2014 г. „Теранос“ е оценена на 9 млрд. долара.
Изглежда, че компанията е успешна, но всъщност има множество затруднения по пътя на усъвършенстване на технологията, без която е невъзможно да постигне целта си да предоставя многобройни диагностични тестове наведнъж. Не са публикувани никакви резултати, с които технологията ѝ да може да се сравни с вече установени и одобрени за диагностика технологии и да се оценят точността, качеството и ефективността на „Едисън“.
Скептични експерти посочват, че количеството кръв, необходимо за изследванията, не е достатъчно за извършването на множество тестове и за получаване на коректен резултат. С времето става напълно ясно, че е абсолютно невъзможно теоретичният начин на работа на технологията да се приложи на практика и не представлява невероятен научен пробив – съответно обещанията на компанията са напразни. Двама учени (Тейлър Шулц и Ерика Чънг) от компанията решават да изобличат „Теранос“, като разкриват, че компанията фалшифицира научни процедури и резултати.
Измамата „Теранос“ и научната етика
„Теранос“ работи в т.нар. научен вакуум според Джон Кариру, автор на книгата Bad Blood, в която се разглежда историята на Елизабет Холмс. Компанията обещава да трансформира здравните грижи, тестват се множество пациенти, но не са открити доказателства, че продуктите, които произвежда, са сигурни и безопасни. Липсва и ясно обяснение как работи технологията. Няма повторяемост на изследванията върху разработените устройства, която е задължителна част от доказателствата за ефективността и приложимостта им. Не са били изнасяни презентации на научни конференции. Служителите са максимално изолирани един от друг, а текучеството на кадри е голямо. Работи се в страх.
Учените от „Теранос“, изразяващи гласно притесненията си, са уволнявани и задължавани да подписват споразумения, че няма да разкриват фирмени тайни, в противен случай ще се наложи да се изправят пред съда. Иън Гибонс, биохимик и молекулярен биолог, се самоубива ден преди да свидетелства в съдебен процес за технологията, която компанията използва. Организацията се е основавала на безразсъдство, наивност, ласкателство и потайност. Научната етика, която очевидно липсва при „Теранос“, изисква открити проучвания, стриктни правила при тестване, възпроизводимост на резултатите, прозрачност и споделяне на новите открития.
Присъдата на Елизабет Холмс
Първите обвинения, повдигнати срещу Елизабет Холмс през 2018 г., са за измама на инвеститорите и на пациентите, използвали услугите на компанията. През 2022 г. тя е осъдена на 11 години и 3 месеца затвор за измама на инвеститорите, а по обвиненията за измама на пациенти е оправдана. От 27 април 2023 г. Елизабет Холмс излежава присъдата си ефективно в щатски затвор.
В същото време извън Силициевата долина се постига голям напредък в сферата на медицинската диагностика: автоматизиране на клинични анализи, откриване на биомаркери, въвеждане на метаболомика и изкуствен интелект. За здравеопазването в световен мащаб е изключително важно финансовата подкрепа да не секва, инвестициите да не спират, а с тях и желанието за нови технологии.
В Силициевата долина важи правилото Fake it till you make it („Прави се, че си успял, докато не успееш наистина“), компаниите се чувстват задължени да рекламират продуктите си още преди да са създадени, и да дават предварителни нереалистични обещания. Този подход не работи в сферата на медицината и науката. Изводите от провала на „Теранос“ са, че научната общност трябва да държи отговорни технологичните компании, да разглежда доказателствата и да показва възникналите проблеми. Само така инвеститорите, мениджърите на здравни системи и политиците ще имат по-ясен поглед върху нещата.
Заглавно изображение: Елизабет Холмс, основателка и главна изпълнителна директорка на „Теранос“, и Джонатан Шибър от TechCrunch по време на TechCrunch Disrupt в Сан Франциско. Септември, 2014 г. Източник: TechCrunch / Creative Commons
Училищата и детските градини ни казват много както за развитието на обществото и неговите ценности, така и за настоящето му. Същевременно те илюстрират и множество настоящи проблеми.
Предисторията и основите на съвременното българско предучилищно образование може да се открият в колективните грижи и социалната отговорност за възпитанието и отглеждането на децата през XIX в. Този подход е отражение на тогавашната реалност, когато семейството, включително баби, дядовци и по-големите деца, е играло водеща роля в грижите за подрастващите. Общността също е заемала важно място, демонстрирайки силна подкрепа и чувство за принадлежност, насочени към развитието на „новия живот“. Традициите и обичаите са били основният метод за предаване на културни и морални ценности, докато процесът по модернизация не е наложил необходимостта от образователни институции.
Първите детски градини в България
С модернизирането на обществото все повече родители започват да работят извън дома и така в края на XIX век възниква потребността от предучилищно образование. Още през 1882 г. Никола Живков и жена му откриват първата детска градина в Свищов, която нарекли „Детинска мъдрост“. Живков впрочем е участник в Руско-турската война и автор на първия български химн – „Шуми Марица“.
Принос към развитието на детските градини има и Анастасия Тошева, която поставя основите на философията на ранното образование в България. В съответствие с нейните възгледи и с нейното съдействие са положени основите на осигуряването на грижи и начално обучение преди постъпване в училище. През 1905 г. по инициатива на Софийската община се открива първата детска градина в столицата, разположена в къща на ул. „Сердика“. Създаването ѝ е вдъхновено от модерните тогава европейски модели и идеите на германския педагог Фридрих Фрьобел.
През първата половина на XX в. австрийската архитектка Маргарете Шюте-Лихоцки оставя значителен отпечатък върху архитектурата на детските градини в България. Вдъхновена от германската архитектурна школа „Баухаус“, тя въвежда модернистични идеи, залагайки на функционалност, естествена светлина, достъпни материали и връзка с природата. Нейните проекти се отличават с рационален дизайн, осигуряващ комфорт и икономическа ефективност. Сред реализираните ѝ проекти е днешната 199-та детска градина „Сарагоса“ в столичния квартал „Банишора“, както и Детска градина №1 на ул. „Брегалница“ №48. За съжаление, архитектурното състояние и намесите в тези сгради през годините силно са подменили автентичния им образ.
Детските градини през социализма
По времето на социализма става задължително всички да работят, включително жените. Така възниква необходимостта от масови детски градини. Децата са в тях в делничните дни и прекарват вкъщи само почивните. Детските градини стават широко достъпни, включително в селските райони. Откриването на ясли за деца до 3-годишна възраст допълнително разширява обхвата на предучилищното образование. Яслите и градините предоставят цялостни грижи, включително храна, медицинска помощ и обучение. Всичко това върви в комплект с идеологическо индоктриниране на децата. Основните му акценти са върху колективизма, трудовото възпитание и лоялността към социалистическата идеология.
С края на социализма този модел губи популярност, тъй като дългият престой на децата в институции започва да се възприема като недостатък за тяхното развитие. Все повече деца се отглеждат от бабите и дядовците си или се „самоотглеждат“ – като малкия Митко от филма „Куче в чекмедже“.
До 1989 г. детските градини се планират с цялостни устройствени планове, които включват т.нар. баланс на територията, тоест търсене на оптимално съотношение между броя на новозаселващите се домакинства и капацитета на градините. Типичен пример са изградените по времето на социализма столични квартали, например „Люлин“, „Младост“, „Дружба“ и „Надежда“, в които сградите и терените на детските градини са унифицирани, но съобразени с демографското натоварване, съпровождащо заселването в новопостроените жилища. Детските градини се планират така, че до тях да може да се стигне за около 5 минути път пеша, което е видно от пространствените анализи на тези квартали. В тях мрежата от детски заведения е гъста, а сградите са с просторни дворове.
Детските градини след 1989 г. и проблемите в градското планиране
След 1989 г. предучилищното образование става – поне на теория – по-свободно и фокусирано върху индивидуалното развитие. Въпреки това развитието на системата се забавя, изоставайки от световните тенденции, според които в образованието се поставя акцент върху съзряването, развитието на духовност, социална принадлежност и емоционална интелигентност. Детските градини и училищата често не отговарят на съвременните тенденции, а липсата на иновации в предучилищното и училищното образование поставя децата в България в неконкурентна среда и липса на равен старт спрямо техни връстници от други държави.
През 90-те години на ХХ век България попада в поредица от икономически кризи. След падането на тоталитарния режим вече е позволено да се пътува в чужбина и над милион българи емигрират. До 1997 г. раждаемостта бележи спад. Тези процеси водят до затваряне на голяма част от детските заведения или до промяна на тяхната функция. В същото време новоразвиващите се квартали, особено в южната част на София („Манастирски ливади“, „Кръстова вада“, „Малинова долина“, „Витоша“ и др.), се изграждат на базата на т.нар. частични изменения на устройствените планове. По този начин се дава зелена светлина на достигането на максималните параметри на застрояване от Общия устройствен план на София. Така се нарушава балансът на територията, а значението на социалната инфраструктура (пътища, обществен транспорт, училища, детски градини и т.н.) се маргинализира (вж. анализите на „Софияплан“ на „Южен Лозенец“ за кварталите „Кръстова вада“ и „Витоша“, както и анализа на „Манастирски ливади – изток“).
Пример за подобно маргинализиране е кв. „Манастирски ливади – запад“. Първоначално той е планиран като добре балансиран, зелен и с гледка към Витоша, със средно към ниско застрояване, зелени площи и социална инфраструктура. С годините обаче се превръща в силно застроено „бетонно гето“, лишено от основни обществени услуги. Това е един от изводите от анализите на „Софияплан“ на подробните устройствени планове.
Ж.к. „Надежда“ – настоящата степен на обслуженост от детски градини при пешеходна достъпност от 15 мин. (Източник: Институт GATE)
Реституцията в реални граници след 1989 г. допълнително усложнява планирането. Процесът изисква дълги и трудни процедури по отчуждаване, което забавя изграждането на публичната инфраструктура – като улици, детски градини, паркове и училища. В началото на XXI в. строителният бум на жилищни и бизнес сгради задълбочава още повече пропастта между частните и общинските инвестиции. Темпото на изграждане на жилища изпреварва значително развитието на инфраструктурата.
След отмяната на социалистическото жителство (задължението хората да живеят в точно определено населено място) се увеличава притокът на население към София. Същевременно след 1997 г., като се изключи периодът на въздействието на глобалната икономическа криза в България, коефициентът на плодовитост в страната бележи ръст (в София тенденцията е по-различна). Тези процеси водят до допълнително задълбочаване на проблема и недостиг на места в детските градини. Любопитен факт обаче е, че въпреки намаляващата раждаемост в София след 2010 г., дефицитът на места в детските градини достига около 10 000 деца през последните години.
Източник: НСИ
Последиците от този дефицит не са само неприети деца, нито се свежда до увеличената социална тежест, която се прехвърля върху семействата под формата на финансово и времево бреме. Той се отразява на цялото функциониране на града – усилията на родителите да осигурят място за децата си често водят до промяна на адресната регистрация и „паразитен“ трафик. Както показва анализът на „Софияплан“ на „Манастирски ливади – запад“, новите квартали без социална инфраструктура натоварват и добре планираните (поне преди презастрояването им) стари квартали, нарушавайки баланса на територията и капацитета на обществените услуги.
Анализ на маршрути от местоживеене до детска градина – пример с 10 градини в различни административни райони (Източник: Институт GATE)
Възможни решения. И проблеми пред тях
В търсенето на решения за недостига на места в детските градини са разработени редица стратегии и програми – като дългосрочната „Визия за София“ и краткосрочната Програма за строителство на детски градини 2021–2023. Въпреки усилията проблемът често се крие в липсата на яснота и систематичност при вземането на решения, които невинаги са аргументирани, рационални и базирани на данни. Действията се предприемат хаотично, без да се отчита съществуващата демографска картина на София, а концентрацията на децата в различни райони остава неясна.
Не се отчита и информацията за броя на родителите, които изобщо не кандидатстват за места в детски градини или ясли, водени от убеждението, че шансовете им са нищожни. Скорошен и все още непубликуван анализ, направен от „Софияплан“, разглежда капацитета на всички детски градини спрямо нормативните изисквания, като определя потенциала за тяхното разширяване на базата на съществуващото застрояване и устройствени параметри, а също така картира наличните имоти, предвидени за детски градини. В него се включва и информация за статута на собственост на терените на тези имоти и фазата на реализацията на проектите за градините. Подходът предоставя ясна представа за ресурсите, с които разполага общината, и показва какви интервенции могат да бъдат извършени извън изграждането на нови сгради върху неусвоени терени.
Често пренебрегван е и един ключов аспект на проблема – пространственото разпределение на детските градини. Понастоящем все по-ясно се откроява дисбалансът между местоположението на съществуващите детски заведения, от една страна, и демографската динамика и реалното търсене, от друга. Един систематичен подход би означавал да се вземат предвид данни за демографската структура на отделните квартали, дългосрочните демографски прогнози, устройствените планове, издадените визи за проектиране и разрешителните за строеж. Това би позволило да се идентифицират зоните с най-голямо натоварване и най-голяма нужда от нови или разширени обекти.
На основата на такива данни вече е възможно да се търсят конкретни, индивидуални решения за всеки район, вместо да се прилага универсален подход за целия град. Един от примерите е Програмата за строителство на детски градини 2021–2023 г., която успя частично да намали дефицита, но не реши проблема изцяло. Общият брой места в детските градини и ясли може да съответства на броя на децата в София, но това само по себе си не е достатъчно. От ключово значение е също местоположението на детската градина спрямо местоживеенето на детето. С други думи, ако вниманието се насочи само към количествени показатели, без да се отчитат качествените и пространствените характеристики, проблемът ще остане трайно нерешен.
Планирането и детайлното проектиране на детски градини изисква внимателно вникване и в редица въпроси, например: Дали да строим нови, или да адаптираме съществуващи сгради? Какво преживяване осигуряваме на децата в градинския двор? Как интегрираме архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн? Отговор на тези въпроси ще потърсим в следващата ни статия по темата.
В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.
„Път сред пътеките“ – спомням си тези думи на Рьоне Шар, посягайки отново и отново към „Китай в десет думи“ на Ю Хуа. Книгата излезе през миналата година във великолепния превод на Стефан Русинов. Пътят е Китай, разбира се, безкраен и безграничен, какъвто си е във времето и пространството, а пътеките, сред които лъкатуши, са смехът и ужасът, въображението и истината, преживяваното и невъзможното за преживяване, Културната революция, Бандата на четиримата и котката на Дън Сяопин, ментосването на дребно и едро и болезненият стремеж към истината. Пътят се вие дълъг, а по него се нижат и думите: „народ“, „революция“, „писане“, „неравенство“ и т.н. Ето го цял Китай, Китай като минало и настояще, събран в точно десет думи – само десет, но какви… Вярно е, че понякога думата дупка не прави, но думите на Ю Хуа са от друг порядък: те измислят, и то измислят истината. Не е за учудване тогава, че това е единствената негова книга, която все още чака да бъде издадена в родината му.
Следващият кратък разговор с автора е покана към читателя да се потопи в света на тези десет думи, откривайки за себе си един свой път през пътеките.
Тъй като Вашата книга е посветена на думите, позволете ми да започна с въпрос, свързан с езика. Какво е китайският език за Вас като автор? По какъв начин „магията“ му е свързана с истината? A с лъжата?
Китайският език се състои от едносрични думи, в китайската прозодия ритъмът изпъква повече от мелодията, затова, когато искаме да кажем, че някоя творба е написана добре, често използваме фрази от рода на „звънти в устата“ – значи, че се чете плавно и звънко. Магията на литературния език идва от въображението на писателя – въображението без проницателност най-често е нещо празнословно, а проницателността без въображение винаги е нещо приковано – като войник, който марширува на място. А лъжите, стига само да се повтарят, да се повтарят непрекъснато, ден след ден, година след година, се превръщат в истини.
В едно интервю казвате, че Кафка Ви е научил на един особен тип свобода – призоваването и отзоваването на нещата посредством езика. Смятате ли, че литературата трябва да поддържа света, или е призвана да го поставя под въпрос? Ако мога да използвам съзнателно две клишета – еволюционна или революционна трябва да бъде тя?
Ако един писател не се съмнява в света, той не би имал мотив да пише, така че усъмняването в нашия свят е мотивът ни да не спираме да пишем. Писането тръгва от съмнението и поддържа един измислен свят – трябва да се уточни, че поддържаният от литературата свят е измислен, но между него и действителния има определени съответствия. Читателят, изхождайки от собствената си гледна точка, влиза в творбата, където открива собствените си съответствия с действителността. В този смисъл литературата е едновременно еволюционна и революционна – понеже читателите се променят поколение след поколение, променят се и техните отношения със света, понякога по еволюционен начин, друг път – по революционен.
В една от главите в „Китай в десет думи“, посветена на писането, Вие се спирате на факта, че в ранните Ви разкази доминират насилието и смъртта, и обяснявате как те са свързани с преживяванията Ви по време на Културната революция. Говорите още и за тогавашните си сънища, както и за това, че денем сте убивал в творчеството си, а пък вечер са убивали Вас насън. Какви са сънищата Ви днес – начало или край за Вас?
Аз вече не сънувам нито хубави, нито лоши сънища. Сигурно защото всяка вечер преди лягане вземам приспивателни – пия две таблетки естазолам, лекарство за удължаване на съня, всъщност то не удължава кой знае колко съня, но пък спя, без да сънувам, пия го вече от няколко години. Литературата понякога е сънуване, друг път е събуждане, различните писатели пишат различни творби, различните читатели избират да четат различни творби. Литературата винаги съществува насред противоречия, в нея има усмивки и сълзи, благословии и проклятия и пр.
В разказите и романите Ви абсурдът и гротеската постоянно се вплитат в тъканта на най-баналното всекидневие, а преживяванията на героите в него изглеждат едновременно познати и непознати, близки и далечни. Същото се вижда на много места и в „Китай в десет думи“: аналитични и исторически наблюдения изведнъж пропадат в бездната на спомените Ви, възкресяващи живота в Китай през 70-те и 80-те, наситен с чудати персонажи и абсурдни ситуации. Човек се опитва да мисли с Вас за Китай, но мисълта му редовно бива поставяна на изпитание – или от смях, или от ужас. Има ли все пак някаква точка на равновесие между двете?
Когато пиша разкази и романи, се стремя да не анализирам, искам нещата в разума да бъдат изразени с похватите на чувствата. Думите и действията на персонажите, детайлите, напредването на сюжета – всички проблеми на разказването да се разрешават с похватите на разказването. „Китай в десет думи“ е друго, това е документална книга, нещата в разума могат да бъдат изразени с похватите на разума, тоест нямам нужда от разказвателни увъртания, за да изразя мислите си, мога направо да ги изкажа, като аз не изказвам гледища, това всеки го може, то не е важно, важното е какво е предизвикало гледището, затова трябва да привеждам примери, примери от реалността и историята, разбира се, собствените ми изживявания са още по-живи и интересни, затова и по-силни. Така написах тази книга. Точката на равновесие, за която говорите, е много важна, трябва да се омесят в едно собствените разсъждения, познания и реалност с историческите факти и личните изживявания, трябва на всеки кръстопът на разказването да се намери мястото на равновесие и оттам да се пише за всички тези неща. На това са ме научили дългите години писане – способен съм да намеря повечето точки на равновесие. Но се случва и да не мога и това са моментите, в които писането няма как да продължи.
А какво е мястото на Красотатa в писането Ви? Изкушен съм да цитирам една мисъл на танския философ и поет Лиу Дзунюен, която по някакъв начин е останала в ума ми още от времето, когато бях ученик: „Красотата не проявява сама себе си, а бива разкрита от човека“, след което Лиу продължава, че ако Уан Сиджъ не беше описал Павилиона на орхидеите, неговата красота щеше да изчезне в бездната на планината, без никога да бъде позната. Съгласен ли сте с Лиу?
Много съм изненадан, че сте чели Лиу Дзунюен като ученик. Тази негова мисъл чудесно изразява отношението между съществуването и откриването на красотата. Красотата е навсякъде, а ние откриваме само малка част от нея. Примерът с Павилиона на орхидеите показва как се придобива усетът за красота – Лиу Дзунюен набляга върху важността на субекта при усещането на красотата. Преди десет години посетих Павилиона на орхидеите и сега с голямо съжаление ви казвам, че като естетически обект той вече не съществува. Казано направо, красотата я няма, поне не онази красота на Уан Сиджъ – профанизацията, извършена от туристическата индустрия, е унищожила красотата на Павилиона на орхидеите.
На много места в книгата се връщате настойчиво към Културната революция, нейните езици, символи и практики. От друга страна, неведнъж е било отбелязвано значението ѝ за литературата в Китай: първо на спирачка, а през 80-те и 90-те – на двигател на нейното развитие. Какво е значението на Културната революция за днешен Китай?
Днес в Китай Културната революция е нещо много далечно. Нашето поколение, което е изживяло тази епоха, при това е израснало в нея, няма да я забрави, макар че споменът неизбежно ще избледнява – времето е безмилостно, то е гумичка, минаваща през спомените ни. А по-младите поколения в Китай не знаят какво е Културната революция, за тях това е просто название. За мое голямо съжаление има и такива млади хора, които преиначават тази епоха, те не знаят какви бедствия е донесла тя на страната ни и сега някои техни действия и думи все повече бият на културнореволюционност. Затова и ще продължавам да пиша за истинските изживявания по време на тази епоха. Надеждата ми е, че посредством литературата истинската Културна революция ще остане в четенето на хората – колкото, толкова.
Прави впечатление, че отделните есета в книгата могат да се обединят в своеобразни блокове. Вие пишете за историята на Китай през ХХ век, за нейните превратности и жестокост („народ“, „лидер“, „революция“), както и за ефектите от тях през ХХI век („неравенство“, „низовци“, „менте“, „баламосване“). И сякаш единствената утеха и единственият начин за противодействие – макар и вероятно обречен – се оказват словото и изкуството („четене“, „писане“, „Лу Сюн“). Дали литературата трябва да доближава предела, или да го отдалечава?
Харесва ми това разделение на три части, освен това сте изказали напрегнатите отношения между тях, страхотен анализ, много интересен. Аз съм преживял две крайни епохи – Културната революция през 60-те и 70-те и реформите и отварянето през 80-те. Книгата ми „Братя“ е написана чрез приближаване на всички крайни неща възможно най-близо до мен, а в „Живи“ се опитах да опиша крайностите, но едва след като ги отдалечих от себе си.
Петнайсет години ни делят от първото издание на „Китай в десет думи“. И до днес обаче книгата не е публикувана в Китай. Ако сега трябва да я пренапишете, изкушен ли сте да замените някои от десетте думи в светлината на днешното време?
Да, старите думи вече са заменени от нови. Тази година написах една статия за The Economist за това как младите хора в днешен Китай дават мило и драго да се домогнат до държавна служба. За тях най-важната дума е „служба“, тоест да имат стабилна работа в държавния апарат и да няма опасност да ги съкратят – това, което в миналото наричахме „желязна паница“.
превод от английски Диляна Георгиева, София: изд. „Кръг“, 2023
Цяло десетилетие и един сериал дели първата и втората книга за Олив Китридж и всъщност е добре, че у нас преводите им се появиха достатъчно скоро един след друг. При всички случаи усещането е, че американската писателка Елизабет Страут, написала междувременно други два романа, изглежда, нито за миг не е изпускала от мисълта си своята необикновена героиня, защото този промеждутък изобщо не се усеща в продължението на едноименния роман.
Срещаме Олив отново малко след като сме я оставили да лежи до Джак, новия мъж в живота ѝ след смъртта на съпруга ѝ Хенри. В продължението Страут ни превежда през решението за повторния брак на героинята си и последвалите осем години съвместен живот до окончателно ѝ настаняване в старчески дом. И макар загубата и разрастващата се с годините самота, бавно изместваща ужаса от живота, да не са я смазали, Олив е неизбежно променена заради осъзнаванията под тежестта на времето. И все пак Олив е просто Олив – това определение, което авторката току използва, за да опише с две думи героинята си, е пределно изчерпателно само по себе си.
Преди няколко години българските читатели се влюбиха в тази директна, безцеремонна, винаги леко намусена и грубовата в отношението си, лишена от филтри и понякога почти аутистична в незачитането на общоприетото героиня. Причината бе, че зад нейния едър, не особено лицеприятен и дори леко занемарен вид, както и въпреки трудно поносимия ѝ нрав се таеше и другата ѝ страна: на емпатичен, справедлив, толерантен човек, интересуващ се от съдбата на другите. На прикрита зад тази фасада жена, обичана в крайна сметка от двама прекрасни мъже. Още повече че този неин едновременно семпъл, но многопластов и труден образ бе пресъздаден до съвършенство от голямата актриса Франсис Макдорманд в сериала на HBO.
Помня как още тогава, непреполовила първата книга, възкликнах:
Добре, защо по нашите ширини не се пише така – просто, но напоително, красиво, но без нито една излишна дума, проникновено, ала без грам претенция?
Не е случайно, че издаденият през 2008 г. първи роман бе отличен с наградата „Пулицър“. И в този
Страут не е изневерила на естествения си стил, на своя мръсен реализъм.
Да, винаги свързвам с американците това майсторство на разказването през несъбитийното, през пределно ежедневното, през уж небрежните разговори. Много трудно е всъщност да се пише за такива книги, в които нещата не са просто „казани“. В които драмата, тежестта, смисълът, големите прозрения се долавят ненатрапливо през рехавата тъкан на битовизмите, на почти случайните действия и лишените от апломб и афекти обстоятелства – и тъкмо затова удрят по-силно, защото са органична част от съществуването, нямат „специален статус“. Моментите на епифания, на преображение и осъзнаване, на съжаление и катарзис са тихи, незабележими, имплодиращи. А понякога просто красиво закъснели и тъжно безполезни.
Изумително е как може да се пише за остаряването (тази едва ли не най-скучна, най-малко привлекателна и досадна за читателите тема) без грам мелодраматичност и сантименталност, без тежест, без съжаление.
Графичният реализъм на старостта – с нейните бавни счупвания, попиващи памперси, напоителна самота, гравитационен колапс и липса на хоризонт – да потъва в меката есенна светлина, да бъде посрещан с олекотяваща ирония, с любимите на Олив изрази „глупости на търкалета“ и „върви по дяволите“.
Втората и може би неизбежно последна книга (макар че кой знае) е организирана по същия начин: в отделни разкази, които образуват рехаво споена романова цялост заради присъствието на Олив и заради общото място – същото провинциално крайбрежно градче Кросби в щата Мейн. И тук разказът е ту пряко за Олив (през нейната гледна точка), ту за други герои (през тяхната гледна точка), в чието ежедневие протагонистката се появява за кратко камео, в случайни срещи, за кратки посещения или просто колкото да размени с тях реплика или да им помаха от другия край на магазина. По този начин обаче се получава един фасетъчен образ, чиято централност оставя място за историите на куп други герои.
Въпросните истории са изпълнени с грешки, вини, лъжи, изневери, тайни, разочарования, предателства, слабости, болести, престъпления, самоубийства, отчуждение, скръб, смърт, срам, самота, провалено родителство и изгубени деца. И парадоксално, тъкмо поради това те звучат не прекомерни, а пределно обикновени, естествени, ежедневни. Страут успява да замаскира този житейски мащаб в лаконичност, в семпли щрихи, разкривайки промените по-късно и епизодично в следващите разкази.
Джак е развалил отношенията с дъщеря си, защото не може да приеме, че е лесбийка; пропилял е връзката с първата си съпруга заради извънбрачните им афери. Олив осъзнава, че се е провалила като майка по отношение на близостта си със своя син и че трудно приема семейството му, а той пък – повторния ѝ брак. Джак е саркастичен екстроверт, Олив е своеволен чешит. Историята на остаряването им обаче е и история на приемането, помиряването, протягането на ръка – било то и по нелеп начин, с всичките му дразнения и несъвършенства.
Недодяланата Олив ще съумее да живее с всичко онова, което я дразни в Джак, с
едрите им тела, захвърлени на брега като след корабокрушение и вкопчени на живот и смърт.
Ще открие женско приятелство насред упорития си индивидуализъм, ще преглътне предателството на поетеса, изложила едно към едно живота ѝ в своя творба, ще прости дори на болногледачката си, чиято ксенофобия и подкрепа за Тръмп категорично не желае да приеме.
Може би остаряването е именно това – загуба на твърдост.
„Олив отново“ е задължителна за прочит, ако вече сте прочели първата книга. Един роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание. Защото, както пише Страут за един от героите си,
тогава осъзна, че никога не бива да се омаловажава дълбоката човешка самота и че решенията, които хората вземат, за да се предпазят от зейналия мрак, изискват уважение.
Може би най-символичният диалог, който осмисля тези две книги за жителите на фиктивното провинциално градче, с привидната му скука и еднообразие, е следният: (Изкушавам се в края да го цитирам целия, защото звучи почти като идейно-програмен за този тип литература, която не се плаши от тривиалността и баналността, а ни превежда през тях, осмисляйки и обглеждайки ги, за да се открият пред нас дълбочините им.)
Бети я погледна:
– Моят живот ли? – попита тя и още сълзи се стекоха по лицето ѝ. – О, нали знаеш. – Тя махна леко с кърпичката във въздуха. – Ужасен – рече и се опита да се усмихне.
– Е, разкажи ми. Ще се радвам да те изслушам.
Бети още подсмърчаше, но и се усмихваше по-широко.
– О, Олив, обикновен живот.
Олив обмисли думите ѝ.
– Но е твоят живот. Има значение.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
Навремето, докато още следвах магистратура в Софийския университет, изтръпнах, когато в една от лекциите покойният професор Петър-Емил Митев цитира мисъл на Мао Дзъдун, според която празните съзнания са най-хубави, тъй като са бели листове и върху тях можеш да напишеш всичко. Много може да се каже за откровения цинизъм на диктатора, известен с това, че по време на Културната революция използва необразовани младежи, за да тероризира хората на изкуството и науката. Трябва обаче да признаем, че той доста вярно е осъзнал възможността с помощта на пропагандата да програмира още бедни на житейски опит хора в една или друга посока.
В демократичните общества подобна работа в смекчен вариант върши масовата култура – тази, която се потребява от хората и особено от младите в ежедневието им. Точно тук ми се струва, че като общество България има проблем, тъй като се опираме на изключително богатата си традиция от времената преди, около и след Освобождението, но изпускаме съвремието.
Можем ли да сме фенове на собствената си култура?
Факт е, че възходът на българската култура, започнал по време на Възраждането и продължил до налагането на комунистическата диктатура на 9 септември 1944 г., буди възхищение. Още от времената на Пенчо Славейков е популярно да се търсят кусури на Иван Вазов, но истината е, че делото му е внушително. Той сам-самичък създава корпус от текстове, достатъчно голям, за да положи основите на бъдещото развитие на литературата у нас, а една сериозна част от тях са наистина на много високо ниво. Повечето съвременни читатели познават Вазов най-вече с „Под игото“ и с някои от стихотворенията му, но той има голям набор от текстове – от хумористични до приключенски.
В по-късен етап от развитието на книжнината ни силно впечатление прави творчеството на Йордан Йовков и Елин Пелин, като в „Гераците“ според мен виждаме най-точното диагностициране на архетиповете в българската народопсихология, въплътени в образите на тримата братя. Още преди тях нещо подобно обаче прави и Алеко Константинов – не само с широко цитирания „Бай Ганьо“, но и с незаслужено подценявания разказ „Пази боже сляпо да прогледа“. Каквото и да кажем за поезията ни пък, ще е малко. Имената на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и Вапцаров заслужено са записани със златни букви в историята ни и е напълно нормално да се преподават в училище и в университета, макар да не съм убеден, че един тийнейджър може напълно да осмисли всичките им текстове, особено пречупени през обобщенията в христоматиите.
В същото време трябва да сме честни: всички тези автори са далеч от съзнанието и вълненията на повечето юноши. Една от причините за това е начинът, по който ги преподаваме – като свещени писания, пред които можем само да се прекланяме, но като че ли не можем да почувстваме като – ще ме извините за съвременния термин – фенове. Друга причина обаче е самото естество на юношеството, когато се формираме като личности, застанали на границата между детството и зрелостта. Ако трябва да бъдем откровени, едва ли и американските тийнейджъри прекарват петък вечер зачетени в томовете на Стайнбек и Хемингуей, при цялото ми уважение към онези от тях, които го правят. Съмнявам се и голяма част от руските юноши да издържат на класиците Достоевски и Толстой.
Какво искат младите хора и къде го намират?
Младите копнеят за истории, близки до тях, до емоциите им, до мястото, на което са самите те в живота – между невинността и съзряването. Докато голямата и сериозна литература сякаш предполага известен житейски опит, за да я оцениш истински и по достойнство.
Затова и тийнейджърите, за голямо раздразнение на родители и още повече на учители, често посягат към остросюжетните жанрове, като фентъзи и ужаси, понякога към комикси, често филмирани от Холивуд или пък нарисувани от японската анимация. И колкото и невероятно да звучи, преживяват много с тях, учат се на емпатия от героите им, попиват някои общочовешки ценности, получават простички, но важни дефиниции за доброто и злото и дори да не направят следващата крачка към класиката, водят някакъв духовен живот. За целта обаче трябва да имат тази възможност.
Ясно е, че американчетата в това отношение са най-облагодетелствани. Философията на САЩ, че всеки човек, ако е добър, може да успее, и кредото, че дори и да се провалиш, важното е да си опитал, вместо да живуркаш на сигурно, са направили така, че много хора са си създали кариера с умението да разказват истории, които да стигат до младите. Може да започнем с цялата плеяда автори на комикси от началото на миналия век – Джери Сийгъл и Джо Шустър, Боб Кейн и Бил Фингър, Стан Лий и Стив Дитко, създали супергероите Батман, Супермен и Спайдър-Мен, да минем през писатели като Франк Хърбърт, Стивън Кинг и Джордж Р.Р. Мартин и да стигнем до холивудските магьосници Лукас и Спилбърг. Ще видим, че тези хора са отговорни за голяма част от епосите на нашето време, истории, които в някаква степен играят ролята, изпълнявана в древността от Омировите поеми, а през средните векове – от рицарските романи, с тази разлика, че не са запазени за висшата класа, а са достъпни за всеки. И макар много от техните произведения да са отричани от сериозната критика като комерсиални, те формират определени ценности и базова етика.
Йода, докато шава с големите си уши, учи, че макар и по-лесен, пътят на гнева и омразата води до гибел; Батман, при все страховития си външен вид, отказва да убива дори най-големите престъпници; а Спайдър-Мен, освен че се катери по небостъргачи в прилепнал костюм, казва, че с голямата сила идва и голямата отговорност. Все още помня как гледах сцените във филмите на Сам Рейми за Човека паяк, в които обикновени хора се опитваха да му се притекат на помощ. Голяма част от публиката в киносалона у нас започна да се подхилква и още тогава на инстинктивно ниво разбрах, че има някакъв проблем, макар още да не осъзнавах точно какъв. Проблемът е, че при нас самата концепция за солидарност – да се подложиш на опасност заради някой друг – буди присмех.
Британците, независимо че разчитат на вековна литературна традиция с автори като Шекспир и Дикенс, никак не отстъпват и плениха света с „Властелинът на пръстените“ от Джон Р.Р. Толкин в средата на ХХ век, а после и с „Хари Потър“ в началото на XXI, като има статистики, че поредицата на Дж. К. Роулинг не само запалва цяло едно ново поколение за четенето, но и увеличава умението му да съчувства. Японците, които винаги са умеели да съчетават високото и популярното изкуство, накараха целия свят да гледа аниме, а истории като „Железният алхимик“ на Хирому Аракава отправиха посланието, че трябва повече да се стремиш да даваш, отколкото да вземаш.
Къде обаче сме ние?
Българската култура действително е в подем в последните години, като наградата „Букър“ за „Времеубежище“ от Георги Господинов е доказателство за развитието на литературата ни, маркирано и от успехи като получилия филмова адаптация „Възвишение“ от Милен Русков и романите на Захари Карабашлиев. Това обаче сякаш са произведения все за зрели хора, да не кажа за хуманитаристи, а в произведенията за подрастващи никакви ни няма. Белите листове на младите умове останаха празни, а върху тях чалгата написа онази пуста думичка от три букви, която редовно виждаме надраскана със спрей къде ли не.
Не искам да бъда разбиран погрешно. Всеки има право да слуша каквото си иска. Но когато изборът е беден, чалгата дава храна, която е изключително оскъдна откъм витамини за душата. Тук мерило за успеха са парите, мечтата е момчето да стане богаташ с беемве, а момичето – плеймейтка и бъдеща негова половинка със силиконов бюст. Учудва ли ни тогава това, че голяма част от младите хора са хиперпрагматични, лишени от съчувствие и от мечти (извън успеха на битово ниво).
Не по-малък проблем има и с част от масовите заглавия, които все пак бележат успех. Книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео е сръчно написана и в нея има симпатични хрумки, но наред с това проповядва мислене за България като обсадена крепост – че светът наоколо е враждебен и ние трябва да сме настръхнали срещу него. Лично аз се отказах от тази книга, когато прочетох в нея, че дори с италианците не можем да осъществим контакт. В „Бабо, разкажи ми спомен“ между уюта и вкусните рецепти има вмъкната хомофобска нишка. Знайни и незнайни автори тракат произведения на струната на крайния национализъм с твърдения от типа на това, че крал Артур е българин или че гърците са ни откраднали историята. Нашето е добро, чуждото е лошо – светоглед, завещан от литературата на късния социализъм, която от своя страна е наследница на нискокачествените партизански романи от ранния. След подобни четива няма да е учудващо, ако в един момент се окаже, че младите, които изобщо си направят труда да гласуват, ще пускат бюлетини в подкрепа на популистки партии.
Въпросът е дали има изход от това
Опитът на България показва, че би трябвало. Най-ярък пример е успехът на „Гунди“, показал, че все още можем да разказваме истории, които да развълнуват голям брой хора у нас. Трябва да имаме предвид, че сме изправени пред много трудна ситуация, в която умението ни да се съсредоточаваме е ерозирано от платформи като TikTok и Instagram, целенасочено направени така, че вниманието да не се захваща за нищо, а постоянно да се търсят нови и нови неща. В резултат вече дори гледането на пълнометражен филм се превръща в трудна задача, да не говорим за прочитането на цяла книга.
Не съм съгласен и не приветствам тезата, че западната култура ще надделее над националната, за да формира ценностите на по-голямата част от младите хора. За мен не е добра стратегия да се разчита на това – по няколко причини. Първо, тя не е правена за нас и не е съвсем сигурно, че може да достигне до потребителите тук със същия успех, с който го прави сред основната си аудитория – хората от държавите, в които е създадена. Преведено на прост език, ние, българите, изпускаме много неща от „Хари Потър“, които англичаните улавят. Преди време в разговор с актьора Станислав Яневски (изиграл една от епизодичните роли във филмите от поредицата) научих, че „Хогуортс“, като изключим магиите, е почти реалистично училище, а разделянето на домове и състезанията си ги има и в британските пансиони.
Второ, западната култура не е лишена от недостатъци, особено във варианта си от последните десет години. Най-малкото, окрупняването на развлекателните компании и в киното, и в литературата направи културата свръхкорпоративна и доведе до пресушаване на новите идеи – не е случайно, че на екран излизат само продължения и епизоди от поредици, а на хартия най-вървежни остават основно все едни и същи автори, изгрели в края на миналия или началото на този век.
На трето място, ако се върнем към България, през десетилетията сме доказвали, че можем да създаваме качествени автори със силни произведения. Така бихме били ценни и за новото глобално село, в което, макар и мъчително, се превръща светът – не само като пасивна страна, която потребява, но и като активна, умееща да създава. Това трудно ще стане с патриотична литература колко сме велики и как другите са лоши, а няма и нужда.
По-паметливите фенове на фантастиката си спомнят и приключенските романи на Петър Бобев, като „Каменното яйце“ (1989), разказващ за избягали в Африка тиранозаври години преди „Джурасик парк“, макар твърденията, че Крайтън е вдъхновен от нашия автор, да са малко пресилени (за любопитните – подобен сюжет се появява години по-рано, през 1984 г., в романа Carnosaur на Хари Адам Найт).
За съжаление, вече са забравени книжки като „Педра Пинтада“ на Ангел Сарафов, но за сметка на това мнозина все още са запалени по книгите игри, превърнали се във феномен на родния пазар през 90-те години. Макар и творящи под западни псевдоними, автори като Любомир Николов – Нарви, Георги Миндизов и Богдан Русев създаваха завладяващи приключения, които не само пленяваха въображението на читателите, но и съумяваха да им създадат представи за добро и зло.
Особено изкусен в това отношение беше отишлият си по-рано през тази година Нарви, винаги възнаграждаващ в интерактивните си сюжети моралния избор. Думите ми не стигат да изразя колко ценен беше той лично за мен в един момент, когато за много младежи от моето поколение в идоли се превръщаха героите от криминалната хроника с лъскавите си германски лимузини, тежки мобифони и леки жени, подпяващи попфолк около тях.
В наши дни има сполучливи опити в популярната литература и затова се зарадвах да науча, че романът „Мамник“ от Васил Попов ще бъде адаптиран като филмов сериал. Потенциал показа и поредицата „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, започнаха наново да излизат книги игри. Проблемът обаче е, че поне засега тези произведения остават в сравнително по-затворен кръг, най-често на градската интелигенция, която малко или много вече води активен културен живот. Хубаво е, че тя не е оставена да разчита само на преводни творби, но за съжаление, не е достатъчно. Трябва да се измисли начин да се стигне до широк кръг зрители и читатели, особено млади хора, така че те да получат някакви ориентири за добро и зло и в същото време да не става дума за крайния национализъм, делящ всичко на наше и чуждо.
Въпросът как да стане това, е, както се казва, за един милион долара, а часовникът отдавна тиктака. Може би обаче е ясно как няма да стане. Ако заклеймяваме младите хора и нещата, които обичат – аниме, комикси и видеоигри, – със сигурност няма да успеем да направим нищо, освен да ги отчуждим тотално от опитите ни да осъществим контакт с тях. Преди години писателят Рик Риърдън, по онова време учител по литература, беше споделил, че се е чудил защо учениците му четат само „Хари Потър“, и когато разбрал, че имат потребност от книги с подобен емоционален заряд, създал поредицата „Пърси Джаксън“, на свой ред превърнала се в хит. Може би хората, занимаващи се с култура, имаме нужда от подобен подход – първо да чуем младите. И чак след това да опитаме да ги заговорим.
Българските градове срещат типичните проблеми на икономическия растеж. Хората започват да пътуват повече и предпочитат това да става по-удобно, с лично превозно средство, за по-кратко време. Притежаването и ползването на автомобил става по-лесно и много семейства започват дори да трупат по две-три и повече леки коли. Степента на моторизация се увеличава, тоест на глава от населението се падат повече автомобили, а ниската им цена също допринася за това увеличение. Отговорът на градовете ни често е да се създаде нова инфраструктура, която обаче невинаги е добре обмислена. И резултатът влошава, вместо да подобрява не само транспортната обстановка, а и цялостното качество на живот.
Точно такъв е случаят с пробива „Модър“ – „Царевец“ и съпътстващия ремонт на ул. „Царевец“ и бул. „Хаджи Димитър“, които разсичат на две места пловдивския квартал „Христо Смирненски“.
Контекст
Когато придвижването в един град се осъществява само с автомобил, задръстванията неизменно стават ежедневие, допълнени от замърсен въздух и висока концентрация на катастрофи и съответно – на ранени и загинали. Градски площади, градинки, междублокови пространства биват лека-полека замествани от паркирали коли. Зелени площи се превръщат в кална кочина, а след геройската намеса на Общината след няколко години се заливат с асфалт и се превръщат в обикновени паркоместа. От зеленината няма и помен. Това е най-лошият пример за ползване на едно открито публично пространство – да стане склад на превозни средства вместо парк например, където млади и стари да прекарват време, да се срещат с приятели, да спортуват, да се разхождат с децата.
Осигуряването на паркоместа не е лоша дейност – лошо е, ако един град няма адекватна съвременна транспортна политика, с която да прави придвижването с градски транспорт удобно, комфортно и модерно, за да не се налага всеки за всяко нещо да сяда в колата и да търси след това паркомясто.
В случая с Пловдив проблемът с автомобилите е особено значителен, понеже общественият транспорт е оставен на финални издихания.
Много малко хора разчитат на него и придвижванията с автомобил преобладават, съответно и задръстванията.
В големи и малки градове по целия свят, в които транспортът се управлява успешно и които са се справили със задръстванията, се знае, че развитието на удобен градски транспорт е истинското дълготрайно решение. Тази стъпка е незаобиколима – това урбанистите и транспортните инженери го учат още в началните курсове по транспортно планиране. Един автобус с 50 места замества десетки автомобили – това следва от данните, посочени в Плана за устойчива градска мобилност (ПУГМ) на община Пловдив, според които в 44% от колите в града пътува само един човек.
Тази проста сметка показва как използването на масов транспорт може да разреши проблема със задръстванията, стига този транспорт да е наличен, да е с удобни и директни маршрути между кварталите, да е начесто, превозните средства да са комфортни, да може да се заплаща билет по съвременни начини и да е популярен сред гражданите.
Липсващата транспортна политика на Пловдив
Незнайно защо Пловдив не гледа към София или Бургас като градове с функциониращ градски транспорт. Реформа в управлението на транспорта в Града под тепетата така и не се прави. Единствените мерки, които се обявяват за „транспортни“, са свързани с преасфалтиране и изграждане на нови автомобилни участъци. Пловдив действително има нужда от доизграждане на няколко ключови връзки, които и до момента липсват. Затова е положително развитие, че пробивът „Модър“ – „Царевец“ се реализира след години на подготовка и обещания.
Редно е обаче такива проекти да се впишат в по-голямата картина и транспортна политика на града. ПУГМ на Пловдив беше приет през 2024 г. Целта му е да намали автомобилната зависимост на града и да допринесе за развитието на устойчиви форми на придвижване – градски транспорт, велосипедна и пешеходна мобилност. Предложените мерки следва да се структурират и приложат по приоритетност.
Едно от изискванията към изпълнителя на ПУГМ беше да се създаде дигитален транспортен модел на града. Такива модели се ползват от десетилетия от по-иновативните градски власти, за да се тества как една мярка ще се отрази на транспортната ситуация – например ако се затвори улица, ако се изгради нова транспортна връзка, ако се обособи буслента, ако се направи трамвайна линия или метро, ако се регламентира паркирането. Всичко това се вижда в дигитална среда, преди да е похарчен и един лев за строителство. ПУГМ на Пловдив е предаден и се очаква в общината да е наличен функциониращ такъв модел. Дали наистина обаче той е реализиран и дали изобщо се ползва?
Пробивът „Модър“ – „Царевец“
Пробивът „Модър“ – „Царевец“ поставя под сериозно съмнение наличието на дигитален транспортен модел на Пловдив. Начинът на реализация на този проект повдига въпроса дори дали е правено някакво транспортно проучване на преминаващите и посоката на тяхното движение, на основата на което да се предложат най-добрият проект и най-адекватната организация на движение.
Общината се похвали с отварянето на кръстовището на ул. „Царевец“ с ул. „Солунска“ и го представи като успех. На практика обаче новият светофар работи напразно, тъй като движението е възможно само в една посока, а другата част от ул. „Царевец“ е все още в ремонт. Светофарът доведе до безпрецедентни задръствания.
След месеци чакане и тестване на търпението на хората те всъщност се оказаха в по-лоша ситуация, отколкото преди това.
Ако след приключването на ремонта автомобилният трафик в района се увеличи, няма изгледи проблемът със задръстванията да се реши. Той можеше да се облекчи, ако беше изградено кръгово кръстовище, каквото обаче не е предвидено.
Когато се влагат обществени средства и се отделят месеци, а понякога дори години за ремонтни дейности по определени участъци, които нарушават нормалното ежедневие на гражданите, създават задръствания и губят ценно време, е напълно основателно да се поставят под въпрос ефективността и обосновката на целия проект. Още повече ако в крайна сметка ремонтните дейности водят до по-лоша транспортна ситуация от предишната, следва да се анализира как се е стигнало до неговото одобрение.
Да се изхарчат милиони, да се наруши градският ритъм на хиляди хора и накрая да се влоши качеството им на живот не е символ на добро управление.
Подобен светофар беше инсталиран преди няколко месеца на бул. „Хаджи Димитър“. Той създаде задръстване там, където преди нямаше. Съвсем релевантен е въпросът защо се поставят светофари на места, където пречат и влошават пътната обстановка.
Параметърът „пропускливост“ е основополагащ в транспортното планиране. Редно е преминаващите през едно кръстовище превозни средства да се преброят предварително, а след това да се изготви проект, който да подобри пропускливостта. Случаят с бул. „Хаджи Димитър“ е пример за влошаване на ситуацията, а новото му кръстовище с ул. „Царевец“ явно ще е със същия резултат.
Какво не е град за хората?
В книгата си „Градове за хората“ датският урбанист Ян Геел застъпва идеята, че хората, а не автомобилите следва да са в центъра на градския живот и съответно – в основата на градското планиране. А това означава и по-силен акцент върху придвижването пеша и с колело. Ян Геел беше в Пловдив през 2016 г. при представянето на превода на книгата си на български език по време на фестивала One Architecture Week.
Следвайки политиките за устойчива мобилност, в „градовете за хората“ се приоритизират пешеходните и велосипедните маршрути, като се създава мрежа от свързани отсечки и се осигуряват възможности за често пресичане на големи булеварди. Целта е постепенно пешеходецът да се постави на приоритетна позиция спрямо автомобила.
На първата снимка е ул. „Царевец“, каквато беше преди. На втората – бул. „Васил Априлов“ след ремонт. Подобен ще е новият облик на ул. „Царевец“. На третата – бул. „Мажента“ в Париж, или какъв можеше да бъде новият облик на ул. „Царевец“. Източник: Google Street View
Пловдив е град с изключително висока концентрация на пътнотранспортни произшествия, което не говори добре за прилаганите до момента мерки за пътна безопасност. Именно чрез проектиране на градска среда и транспортна инфраструктура, които приоритизират уязвимите участници, може да се постигне по-безопасна, а и по-приятна среда за всички – с повече качествени улични пространства.
Проектите за бул. „Хаджи Димитър“ и ул. „Царевец“ са пример за тотално остаряла концепция,
която се отхвърля от десетилетия от урбанистите и транспортните инженери, работещи за качествена градска среда. Булевард „Хаджи Димитър“ преминава през гъсто застроената част на квартала, която е без открити паркове или площади. Самият булевард включва пешеходна алея по средата именно за да позволи на живеещите в близост да използват това място за отдих и възстановяване – като малък линеен парк близо до техните домове. Обновеният булевард се изгражда с огради по средата, все едно е магистрала в полето, а не част от градската среда. Достъпът до линейния парк е възможен от по-малко места, отколкото преди. По този начин кв. „Христо Смирненски“ се разсече, а пешеходните връзки, вместо да се регламентират с пресичания, да се направят удобни и безопасни, да се улесни достъпът до този линеен парк, бяха почти изцяло прекъснати.
Такива реализации също допринасят за увеличаването на задръстванията, защото, когато на хората се създадат затруднения да се движат пеш в квартала, им се налага да ползват автомобили дори и за кратки разстояния. Ала и този урок е научен от много градове.
На Пловдив не му е нужно да открива топлата вода, а да смени кранчето.
Сравнение между бул. „Хаджи Димитър“ (вляво) – 260 метра между възможностите за пресичане, платна, отделени с огради, и бул. „Мажента“ в Париж (вдясно) – пресичания на съответно 60, 40, 20, 70 и 120 метра и никакви огради. Източник: Google Earth
Каква се очаква да бъде обновената улица „Царевец“?
От улица с богато улично озеленяване, изключително важно за град като Пловдив – с високи температури и малко паркове, ул. „Царевец“ се превръща в магистрала, разрязваща още един път квартала и влошаваща пешеходната му свързаност. Тъй като публичността е основен принцип на доброто управление, редно е Община Пловдив да отговори на следните въпроси:
Взети ли са под внимание предложенията на гражданите за обновяването на конкретните отсечки, обхванати от проекта?
Разработени ли са различни проектни сценарии за най-адекватно решение?
Правено ли е предварително транспортно проучване и ако да, къде е то?
Налице ли е изобщо процес на ангажиране на местната общност?
Проектът публикуван ли е някъде, или се работи на сляпо и гражданите ще видят резултата, след като строежът приключи?
Инсталирането на светофари там, където няма нужда от тях и където създават повече проблеми, отколкото помагат, е грешка, която може да бъде поправена с премахването им. По-големите въпроси обаче изискват по-големи решения – създаването и следването на съвременна транспортна политика, организация на движението, която дава приоритет на хората, изграждането на инфраструктура, която се грижи за комфорта и безопасността на гражданите, и развитието на обществен транспорт, адекватен за половинмилионен град.
В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.
Добрите умения за смятане са поне толкова важни, колкото и добрите умения за четене. И това далеч не важи само за годините, които прекарваме в училище, а се разпростира върху целия ни живот. Хората, срещащи затруднения при смятането, имат по-трудно ежедневие (при пазаруване, при паркиране и при множество действия в работата и в свободното си време) и същевременно са силно ограничени в избора си на професия.
Какво представлява дискалкулията?
За дискалкулия говорим, когато човек среща затруднения още при първите стъпки в аритметиката – събиране, изваждане, умножение и деление. Това означава, че дискалкулията е стабилно в развитието си разстройство, което в повечето случаи започва много рано, още в детската градина, и остава непроменено до напреднала възраст.
В Международната класификация на болестите намираме дискалкулията в група F81: Специфични разстройства на училищните умения, F81.2 Специфично разстройство на аритметичните умения. В DSM (Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders) тя е под номер 315.1 – „С нарушения в математическата грамотност (разбиране на числа, запомняне на аритметични факти, точно или плавно смятане, точни математически разсъждения)“.
От неврокогнитивна гледна точка дори елементарното смятане е сложен процес. За него ни е нужно цифрово познание. Цифровото познание обхваща всички мисловни процеси, които засягат разбирането и преработването на числата (произнесени числа; числа, записани с арабски цифри), както и процеса на смятане (наум или писмено). Цифровото познание (когниция) се различава в множество аспекти от останалите когнитивни процеси и френската изследователка Мари-Паскал Ноел проследява следните три аспекта на числата:
те представляват определен аспект от реалността – става въпрос за големина, съответно и за сила;
обект са на специфични мисловни процеси, например смятане, сравняване на големини, равенства и т.н.;
могат да бъдат представени по различен начин, например числа, написани с арабски цифри; написани с думи; написани с римски цифри и т.н.
Същевременно, когато говорим за числа, според Станислас Деан имаме предвид различни видове кодиране:
аналогово представяне на величини: сравняване на големини, поредност, преценяване, симултанно разбиране;
визуална арабска форма на числото: четене и писане на числа, многоцифрени операции, равенства;
вербално-фонологична форма на числото: писмена и вербална входяща и изходяща информация, броене, събиране, умножение и т.н.
Това показва, че дори само едно липсващо звено в необходимите за смятането взаимовръзки може да причини трайно спиране на процеса на разбиране на математическите действия.
Любопитен пример от действителността
Б. е във втори клас и е с диагностицирана дискалкулия. Вече сме имали няколко срещи, но още не мога да разбера основната причина да не може да борави с числата над 10. Използваме специални материали (познати от Монтесори), в които единиците са кубчета, а десетиците са пръчица от десет кубчета. Показвам количеството за 11 и построявам кубче върху пръчица, казвайки – „Виж, направих думата – един-на-десет – единадесет!“.
Б. се ококорва и след кратък размисъл признава:
Аз не знаех, че тази дума означава това! Може ли да пробваме и с другите думи?
Така установих, че детето е научило думите за числата от 11 до 19 като думи на чужд език, без да е разбрало значението им и без да може да си ги представя количествено. Доверието, което бяхме създали в предишните ни срещи, помогна на Б. да сподели с мен нещо, от което се е срамувал, защото е виждал, че съучениците му се справят, и за което не би се сетил, дори да попита. Защото как питаме за неща, които не знаем, че съществуват?
Откъде (може да) идва дискалкулията?
Причините за дискалкулия са доста разнообразни. Тя може да се дължи на невробиологични предпоставки, например заболявания, доказани като генетични нарушения – спина бифида, синдром на Уилямс, хромозомни дефекти, засягащи Х хромозомата.
Все още са малко, но съществуват изследвания, които доказват различната структура на мозъка при хора с дискалкулия. При тях са намалени нервните пътеки, които свързват париеталните дялове помежду им и със задната част на слепоочния дял (темпорален), която участва във възприемането на визуално представени обекти и написани думи. Доказана е намалена активност на теменните дялове (особено на интрапариеталната бразда) при задачи за сравнение на големини, сравняване на числа и при смятане. Доказано е също, че сивото вещество в интрапариеталната бразда и околните области е с по-ниска плътност при диагностицирана дискалкулия.
Интересен е и генетичният компонент на това разстройство. При еднояйчните близнаци има 12 пъти по-висок риск, ако единият от близнаците е с дискалкулия. При двуяйчните този риск е 8 пъти по-висок. При братя и сестри, от които само един е засегнат, има 5 до 10 пъти по-висок риск и някое от другите деца да покаже същия дефицит. Това говори изцяло в подкрепа на невробиологичните причини за дискалкулията.
И все пак никое проучване не може да даде един-единствен правилен отговор на въпроса откъде идва дискалкулията, защото тя е хетерогенно разстройство. Рисковите фактори за нейната поява се крият в три основни полета.
Първото е на индивидуалните особености, които включват липсата на концентрация, нарушено внимание, памет, мотивация, вродени слухови нарушения и др. Децата със синдром на дефицит на вниманието (и хиперактивност) – СДВ(Х), например имат 2,5 пъти по-голяма предразположеност към дискалкулия – тук бихме потърсили причината първо в концентрацията и паметта.
Второто поле е училищната среда. Огромно значение тук имат методите на преподаване, личността на учителя, учебниците и помагалата, съучениците.
Третата важна част е социокултурната и семейната среда, които, освен че влияят пряко върху психологическите компоненти от първото поле – на индивидуалните способности, – включват в себе си езиковото развитие, стимулите за учене, помощните средства и много други.
Тези три полета се влияят взаимно и са силно зависими едно от друго. Ето толкова сложна е плетеницата, свързана с произхода на дискалкулията.
На всички гореизброени фактори обаче не трябва да се гледа като на предпоставки за дискалкулия, а като вероятност, като на рискови фактори, които биха могли да улеснят появата ѝ, но не водят непременно до нея.
Диагностицирането на дискалкулията е особено необходимо, защото специализираните тестове могат много точно да покажат дали е само временно, или трайно затруднение, към което трябва да се подходи индивидуално и специфично. Те също така помагат по-бързо и ефективно да се установят точните слаби места, към които да се насочи помощта.
За съжаление, най-често дискалкулията остава скрита до IV–V клас, когато заради рязкото повишаване на трудността математиката става непостижима за децата, които по някакъв начин само са избягвали срещаните затруднения. Често родителите казват, че проблемът се е появил едва в V клас, а преди това детето е смятало съвсем добре. Това обаче не е така, защото детето не е разбрало или не умее да прилага техники и логика, които не е усвоило поради една или друга причина. Всеки учител и родител може да бъде нащрек за ранните признаци на дискалкулия, а някои от тях са следните:
затруднения при класифициране – детето не може да намери общ признак и на основата на него да групира предмети;
затруднения при серийност – невъзможност за времево проследяване на процеси, неумение да подрежда по височина, брой и т.н.
липсващо разбиране за вариации – при разделянето на количество (например 5 камъчета се разделят на група от 2 и група от 3, но детето не разпознава, че количеството остава същото);
несигурност или грешки при броене (62, 61, 60, 79);
неяснота при пространствени, времеви и количествени изрази;
затруднения в пространственото ориентиране;
неразбиране на взаимовръзки (ако 6+2=8, то 8–2=6);
липси при стойност и позиция (От какво се състои 10? Отговорът често е „едно и нула“.)
Какво да правим, ако сме учители на деца с дискалкулия?
Опитваме се да осигурим възможно най-позитивната учебна среда. Старайте се да не сравнявате децата едно с друго. Дайте им възможност да ви се доверят в личен разговор и да се почувстват разбрани. Дайте им да „пипнат“ числата – използвайте топчета, камъчета, разделяйте ги на групи и ги събирайте пак.
Много важно е да визуализирате числата с позицията им на числовата ос. Опитайте се да създадете представа за отделните едноцифрени числа в главата на всяко от децата. Имайте предвид, че във всеки клас има поне няколко ученици с дефицит в математическите умения, и бъдете нащрек за тях. Тези деца се нуждаят от повече време за същото количество работа, затова се постарайте да го осигурявате при контролни и класни работи, а също и при външни оценявания. Не задавайте въпроса „Какво толкова не му разбираш, нали го обясних?“.
Какво правим, ако сме родители на дете с дискалкулия?
Подкрепяме и разбираме детето. Не го наричаме мързеливо или неставащо за математика. Защото, макар и да ни изглежда така (детето не иска да пише домашните си по математика или е избягало от час, боли го корем в деня на контролното и т.н.), това е единствената защита, която познава. То вече е научило, че дори да се старае, пак не се получава, затова се опитва всячески да заобиколи следващото неизбежно разочарование под формата на лоша оценка. Детето е развило вече коморбидно разстройство – освен че се затруднява, то има и страх от математиката, защото е натрупало негативен опит с множество неуспехи.
Математиката, четенето, писането в детска възраст се асоциират с образователни постижения, водещи до по-добри оценки и съответно до по-добро образование (избор на учебно заведение). Доказано е, че в зряла възраст този избор има пряка връзка със социалния ни статус.
Често казваме за някого или за себе си, че не ни бива в математиката, и така незабелязано създаваме впечатлението, че няма какво да се направи по въпроса. А това изобщо не е така. Дискалкулията не пречи да имаме съвсем нормален, дори успешен живот. Защото математиката далеч не е всичко, от което се нуждаем, но поне част от нея е неизбежна, за да сме пълноценни първо за себе си, а после и за света около нас.
Ясно ни е, че всички някак преминават през образователната система и излизат рано или късно от нея. Въпреки множеството доказателства, че затруднения от типа на дискалкулията имат пряко влияние върху бъдещия социален статус на засегнатия, както и върху професионалната му реализация, икономическия му статус, кредитната му репутация, включително и върху здравния му статус, то е наистина учудващо защо все още в България затруднения като дискалкулията са абсолютно непознати, но за сметка на това продължаваме да говорим за мързеливи деца.
Северина Станкева: Предишният ни разговор завърши с темата за разпада, която ми се иска да продължим. Изглежда, че в посткомунистическите държави смъртта на утопията се възприема по особено подчертано автоимунен начин, което би могло да се обясни през статута и историческата съдба на утопичния проект в тях. Това е видимо и във видеоигрите.
В Диско Елизиумахроматичният феномен на Сивотата създава двумилиметрови дупки в тъканта на света. Докато Сивотата е едновременно разделителна тъкан на материята и смесва всичко с всичко – физическите, епистемологическите и лингвистичните качества на нещата по границите ѝ образуват безбрежна ентропична супа, – дупките са предвестници на пълното унищожение. Тъкмо около тях спонтанно се формират духовни институции с апокалиптичен характер – църкви, философски нощни клубове и други.
В първата част на Фростпънк(полска игра, в която играчът приема ролята на лидер на последния град на света, разрушен от безкрайна вулканична зима) – независимо дали оцеляването е постигнато и дори границата на хуманността (буквално има такава) да не е премината – „най-добрият“ край все пак задава въпроса дали всичко си е заслужавало и дали тази граница не се намира всъщност другаде. Доколко това морализаторстване е оправдано, като имайме предвид, че играчът няма какво да направи, за да не премине и невидимата граница, освен може би да спре да играе играта, е друга тема. Във втората част е предприета доста различна, но също толкова съмнителна стратегия относно възможните финали. Имаме един утопичен – всички са щастливи, всичко е наред; друг, в който онези, които не искат мир, са обезвредени; и трети, в който играчът е очевиден диктатор, но мирът пак е постигнат. И в трите случая краят се приема за успешен, с разликата, че в първия и третия успехът изглежда по-голям. Съобщението е едно и също: „Противно на всички шансове, ти успя.“
Какво е отношението на утопията и разпада според вас и в кои игри могат да се открият следите му?
Миглена Николчина: С Еньо Стоянов вече сме обсъждали някои аспекти на тази тема1. Разминаването ни беше в съпоставката между поредиците Метро и Ядрена зима: моята позиция беше, че има принципна разлика между гигантските отломъци на една утопия, сред които се развива действието в Метро, и сантименталните руини на средната класа, сред които си проправяме път в Ядрена зима. Според Еньо по-скоро няма принципна разлика (ако съм го разбрала правилно). Неговата теза е поддържана – извън контекста на видеоигрите – например от Сюзън Бък-Морс в „Мечтани светове и катастрофа. Отмирането на масовата утопия на Изток и Запад“2. Според нея става дума за две аналогични утопии за благоденствие на масите – съветската и американската, – с които е дошло време да се простим. Аз обаче настоявам, отвъд амнезията и носталгиите, върху отгласите от специфичния политически и социален опит на бившите соцстрани. Мисля, че тези отгласи включват повишена чувствителност както към вакуума, който крахът на утопиите оставя след себе си, така и към узурпирането на утопичните проекти от една или друга поредна номенклатура.
Сивотата в Диско Елизиум може да бъде пример за това. Теорията за ерозията на реалността е изложена в играта от една хибридна фигура – ултралибералката (ре)Джойс. Тя е местна жена, зачеркнала някогашната си принадлежност и преминала в лагера на, така да се каже, светлоогъвателите: един от най-забавните персонажи в играта е мегабогаташът, който живее в контейнер, за да не го притесняват просители, и чието лицезрение огъва светлината по силата на „физически закон“, извлечен от романите на Емил Зола. Който е чел Зола, ще разбере. Джойс въплъщава припокриването между ултралибералното корпоративно богатство и морализма на „Моралинтерна“, днешната версия на Комунистическия интернационал. Доколкото ерозиралата реалност е стихията, през която новата номенклатура, Джойс и подобните на нея навигират, ерозията на реалността се оказва скритото опако на Моралинтерна. Тази ерозия е продукт не на старата, а на днешната утопия: продукт на старата утопия е остротата, с която в Диско Елизиум новият утопичен ерзац е съзнаван като вътрешно кух и неспособен да запълни вакуума от предишните сринати проекти.
Кадри от „Метро“ и „Фростпънк“
Eньо Стоянов: Може би било удачно да спрем поглед и на рецептивната страна на въпроса, тъй като тя несъмнено дава и тон на производството в бившите социалистически страни. Първите игри от поредицата Ядрена зима и до днес получават неофициални продължения и модификации от играчи в Източна Европа десетилетия след като западноевропейските играчи са преместили фокуса си върху по-новите заглавия от нея и вероятно дори веднъж не са изигравали изходните заглавия.
Неслучайно този интерес на източноевропейците доведе до поява на заглавия като Атом RPG, който без преувеличение може да се определи като превод на света и системите на първите игри от Ядрена зима в постсъветски апокалиптичен контекст. Герои на мощ и магия 3, също заглавие от края на 90-те, продължава мощно да се играе онлайн днес, при това главно на украински сървъри (преди войната сървърите бяха предимно руски), където по лобитата могат да се открият и много български звучащи прозвища на играчи. И това е при положение, че споменатата поредица си има по-късни продължения (към момента е стигнала до номер 7). Нещо повече, интересът към тази игра се поддържа от времето на създаването ѝ до днес отново с неофициални допълнения, последното от които е от миналата година и е дело на руски разработчици аматьори – явно поне на терена на играенето в мрежа на Герои 3 руснаци и украинци съумяват някак да съжителстват.
Сред тази поредица от примери е уместно да споменем и един български принос – миналата година българското студио Haemimont Games издаде трета част на поредицата Нащърбен съюз. Предишната част също е от края на 90-те и се оказва с „култов“ статус именно в източноевропейски контекст.
Бегло очертаната тук фиксация на вниманието на играчите в бившите соцстрани около заглавия от края на 90-те е закономерна – в тях това е времето на интернет кафенетата, направили за първи път малко по-достъпни видеоигрите в периода на Прехода. Несъмнено всичко това говори за някаква особена носталгия, залозите на която са многоизмерни – от една страна, това е носталгия по обещанието, заложено в самата технология, овъзможностяваща видеоигрите и несъмнено вдъхновила този тласък към онова, за което говореше Северина в предишната част на разговора – т.нар. евровехтории от периода след 2000 г., заглъхнал почти напълно в настоящата ситуация на все по-окрупнена корпоративна форма на производство. Но вероятно тук можем да забележим и по-дълбок корен на тази носталгия – носталгия по утопичните обещания на самия преход в посткомунистическите страни, вещан символно и през самата поява на видеоигрите в тях.
Миглена Николчина: Това е страшно интересно и може да ни отведе към друга тема. За отбелязване е, че през 2008 г. полското студио CD Projekt RED, пожънало огромен международен успех с поредицата Вещерът, създава дъщерна фирма за разпространение, която се казва Good Old Games (GOG), тоест Добрите стари игри. Аз даже мислех, че GOG е създаден по-отдавна, но според Уикипедия годината е тази. По това време първият Вещер току-що е излязъл. Сякаш създателите му още тогава се загрижват за бъдещето на играта си като класика! GOG днес функционира като платформа без вградено управление на дигитални права (DRM) – знак за вярност към утопията за свободно споделяне, която споменаваш. Неотдавна GOG обяви свой нов проект, който са нарекли GOG Preservation Program (Програма за съхраняване на игрите). Един парадоксален ефект на новите технологии е, че продуктите, създадени с тях, се оказват ужасно нетрайни; старите игри бързо стават невъзпроизводими. Новата програма на Добрите стари игри, в духа на собственото си име, си поставя за задача да се бори с бързата смъртност на игрите. В момента има реставрирани над 100 заглавия. Очевидно много играчи ще се зарадват, както се вижда от наблюденията на Еньо, а за изследователите оцеляването на старите игри е абсолютно фундаментално условие. Не виждаме ли в примера с GOG обаче различно отношение не само към утопията, но и към историята?
Еньо Стоянов: Загрижеността около достъпността на стари игри несъмнено е реакция на ситуацията, установила се през последните петнайсетина години на софтуерния пазар. Тя е следствие на това, че дигиталните продукти всъщност вече не са стоки, които можеш да си купиш и да притежаваш (и при нужда, стига да имаш необходимите умения, да приспособиш към нови платформи, операционни системи и пр.), по-скоро корпоративният производител ти издава лиценз за ползване, който може да ти отнеме напълно (нещо, което се случва все по-често), щом сметне, че поддръжката на достъпност на софтуера е вече нерентабилна. Това е по-скоро ефект от липсващи законодателни рамки, които да защитават интересите на потребителите за достъп до софтуер, заплатен от тях.
В момента дори в ЕС се събират подписи за петиция, изискваща правни мерки, които да подсигурят производителите на игри с онлайн достъп да гарантират достъпността на продуктите си след приключване на официалната им поддръжка – в момента корпорациите просто погребват такива игри, за да си спестят разходи по поддръжка на сървърите. Подобни инициативи не са само въпрос на носталгия – тук се намесват въпроси за потребителски права, за интереси от академичен характер и т.н. Носталгичните склонности на посткомунистическите общности от играчи са, струва ми се, по-директно фиксирани около утопичния хоризонт, който самото съществуване на видеоигрите е предвещавало в даден момент и който днешната им индустриална ситуация почти напълно е похабила.
Северина Станкева: Описаното от Еньо показва не само как работи носталгията по добрите стари игри, но и самата добра стара носталгия. Да се каже, че тя е копнеж по миналото, е неточно. Зовът ѝ за завръщане е по-скоро насочен към едно минало бъдеще, т.е. възможността тук е с много по-висок статут от действителността. Реализирането на една или повече възможности неминуемо отдалечава от тази потентна точка на произхода, която предварително е осъдена да бъде пропусната, именно заради порива, който я задвижва. Изглежда, разработчиците на Вещерът се стремят да избегнат това, предпазвайки класическата си игра, преди тя да е станала такава.
Любопитно е, че що се отнася до носталгията по игрите от 90-те, ретротопичните общности от постсоциалистическите държави се оказват с доста голям възрастов диапазон и ако погледнем формално, включват няколко поколения, които, въпреки че донякъде споделят опит в дейността на играенето – компютърни клубове и носители със съмнителен произход, – изпитват носталгия по различни заглавия, макар и пуснати на пазара по същото време. Поколението играчи, което не е и чувало за Герои 3, също помни игри от 90-те, нищо че тогава тепърва се е раждало. Това може да се обясни с обстоятелството, че определени заглавия, най-вече конзолни, стават масово достъпни със закъснение в бившите соцдържави. И в паметта на това следващо поколение игрите на „Дисни“ от края на 90-те например са естествено свързвани с флашигрите или с игрите за браузър от средата на първото десетилетие на ХХI век, макар че, обективно погледнато, между тях има отстояние от около десет години. Херкулес например излиза в същата година като първата част на Ядрена зима, но едва ли ще се намерят много местни играчи, еднакво сантиментални и към двете, или въобще играли и двете. Разбира се, не е за пренебрегване и фактът, че тези игри са ориентирани към различни възрастови публики, но в паметта на западноевропейските общности те все пак могат да се открият една до друга.
Кадри от „Атом RPG“, „Херкулес“ и „Герои 3“
Миглена Николчина: Аз пак ще дръпна разговора към съдържанието на игрите. Поредицата Вещерът, при все че действието се разиграва в измислени царства, обитавани от фантастични раси и чудовища, предлага ясни алегории на полската история. Играта е историческа по същността си, ако и да не е фактологически такава. Амбициозната историческа поредица Кредото на убиеца тръгва от словенски роман: тя се гради на фантастичното допускане, че е възможно да се изживее в плът (така, така – виртуална, де) миналото на предците. Поредицата Метро е дистопия, но в нея има исторически наслагвания, които днешните събития ни карат да преосмислим като исторически фатум. Историческа до степен да претендира за учебно помагало е Идното царство. За Диско Елизиум няма пак да говоря. Ако един от белезите на днешната епоха е, както често се твърди, залиняването на чувството за време и история, тези източноевропейски примери показват изненадващото оцеляване на това чувство във видеоигрите. Тук бих включила и стратегиите на българския разработчик Веселин Ханджиев. Искам да кажа накратко, че археологията на утопията – изненадващо или не – отваря хоризонтите на историята.
Северина Станкева: Миглена каза, че няма да говори повече за Диско Елизиум, но аз не мога да се въздържа от един последен пример, който прекрасно илюстрира връзката утопия–история. Когато играта те хване, че избираш реплики с ляв уклон, се появява Реторика, която ти подшушва, че изглежда, си готов да построиш комунизма отново. Нищо че не се е получавало преди – любовта също не ти се е получавала досега, но значи ли това, че трябва да се откажеш от нея? И въобще, продължава Реторика, провалът е в сърцето на комунизма, ти трябва да го построиш отново именно защото е невъзможно. Ти можеш да се превърнеш в Последния Комунист, който еднолично ще износи на раменете си работническата класа и ще осъществи мечтите ѝ. Ако играчът на това място избере буквално да запретне ръкави и да започне да строи комунизма, Реторика се провиква да влязат фургоните и отрядите за разстрел. Ако играчът каже, че не е искал нищо такова да се случи, отговорът е: вече е твърде късно. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко милиона яйца.
Миглена Николчина: Трябва да оценим тази ирония на фона на многократните преки заявления на Курвиц, че е ленинец. Аз не съм стигала до яйцата и въобще не изкарах нито една от четирите политически линии докрай, винаги си правех миш-маш от четирите. Както и – друг проблем на прекалено неигровото ми играене – моето ченге и в трите ми превъртания домисляше мъчително дългата и с множество негативни снижения на способностите му „мисъл“ от мисловния шкаф, наречена „Пустата земя на реалността“ (Waste Land – препратка към Елиът?), накратко, ставаше заклет въздържател. Но не вярвам да има вариант, при който да избегнеш многопластовата ирония, включително политическа – иронията пропива всеки компонент на играта, предметите, дрехите на ченгето, имената, които може да си даде. Например обличането на възможно най-скучния на вид „междуостровен панталон“ (така, предполагам, трябва да се преведе interisolary trousers – светът на Диско Елизиум е островен архипелаг) повишава шанса ти да домислиш „Царството на съвестта“, което е линията на Моралинтерна, и е нужно за успеха на бизнес плана, който предлагаш на светлоогъващия мегабогаташ. Този панталон, така да се каже, олицетворява брака на морализма и монетизацията. Тъй като „междуостровна“ е наречена и валутата в играта, панталонът съответно придобива значение на валутна конвертируемост…
Иронията е съществен аспект и на поредицата Вещерът, но по отношение на днешните готови идеи тази ирония значително намалява с всяка следваща част. От друга страна, CD Projekt RED създават и този съвършено различен (и струва ми се, недостатъчно критически оценен) шедьовър – дистопията Киберпънк. Мегаполисът, където се развива действието, би могъл да бъде на много места, той е изграден с плътност, която засега е ненадмината, но при цялата му киберфутуристичност не си го представям в Полша или въобще в Европа. Този град е едно друго време, но той е и едно друго място, той е не-тук, другаде.
Ще припомня, че през 60-те години в България кипи голям дебат, свързан с литературата – дали голямата литература трябва да е национално или дори регионално локална („котловинна“ е тогавашният термин), или универсална. Цветан Стоянов се включва в този дебат с едно прекрасно кратко есе „По повод духа на мястото“, където в крайна сметка казва, че… ами зависи3. С Вещерът и КиберпънкCD Projekt RED показват, че могат да правят и едното, и другото – и двата пъти успешно достигайки до големи публики. Успехът обаче има цена и тепърва ще видим дали тази цена няма да струва уникалността на полското студио.
1 Вж. (Анти)утопично въображение и трансхуманизация във видеоигрите. – Във: Видеоигрите. Опасната Муза. София: Версус, 2023, с. 382–404.
2 Susan Buck-Morss. Dreamworld and Catastrophe: The Passing of Mass Utopia in East and West. Cambridge, Mass: MIT Press, 2000.
3 Цветан Стоянов. Културата като общение. Т. 1. София: Български писател, 1988, с. 188–193.
В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.
Сложихте ли вече коледната украса? Планирахте ли къде ще пътувате и изобщо какво ще правите през ваканцията? Добре, а подготвени ли сте езиково да посрещнете предстоящите коледно-новогодишни празници? Моля, не реагирайте с учудване, защото е възможно да сбъркате правописа на най-различни думи и пожелания, които стават актуални точно в този календарен период.
Никулден, имените дни и рибата
Да започнем по-отдалече, а именно от Никулден, още повече че свети Николай Чудотворец се смята за първообраз на Дядо Коледа, който е наричан Санта Клаус в западните страни (от нидерландското съкратено име Sinterklaas < Sint Nicolaas). На този ден празнуват Николовци и Николаевци, Нини и Николини – всички те са именици, въпреки че аутокоректът го подчертава. За разлика от тях, именниците представляват текстове или списъци с имена, най-известен от които е може би Именникът на българските ханове.
Ако досега не сте знаели за това важно разграничение1, запомнете го, защото ще ви потрябва и на Игнажден, Рождество Христово, Стефановден, Васильовден, Йордановден, Ивановден… С две думи, ще ви трябва и по-нататък през годината, когато ще поискате да напишете на някой именик „Честит имен ден!“. Да, само първата буква е главна, понеже именият ден, а също и рожденият ден са, така да се каже, индивидуални празници за конкретния човек и не са дорасли до главната буква.
В духа на специфичното трапезно разбиране на християнството от немалко българи ще обърнем внимание на традиционните рибни ястия, с които се свързва Никулден. Названието на шарана няма как да го сгрешите, но ако споделяте рецепта за пъстърва или толстолоб, не пишете пастърва или толостолоб. Девесилът пък е подходящ за рибена чорба, а названието на тази подправка съм го срещала поне в четири варианта, в които е-тата се заменят произволно с и-та в най-различни комбинации. Аз бих написала лющян, както си го знам от малка, но казват, че не било книжовно…
Предколедни вълнения
След Никулден времето рязко се свива и не стига нито за купуването на подаръци, нито за цялата работа на света, която трябва да се свърши до 23 декември на всяка цена, нито за украсяването на дома, затова е добре да сложим елхата, лампичките, имитациите на борови клонки (екологията преди всичко!) и гирляндите по-рано. Обикновено всички тези неща с изключение на елхата, разбира се, са повечко на брой, и надали ще употребите названията в единствено число, но имайте предвид, че гирляндата е от женски род, а не от мъжки. Заели сме думата от италианския език (ghirlanda ‘венец’) заедно с рода ѝ, макар да сме променили нейното значение. Впрочем скоро разбрах, че е модерно играчките за елхата вече да се наричат орнаменти.
С въпросните играчки/орнаменти и с най-различни нещица, носещи коледния дух, може да се сдобиете от празничните базари и тук е моментът да поставим и изясним няколко проблема. Първо, всички коледни работи се пишат поначало с малка буква. Празникът е Коледа – с главна буква, обаче прилагателното коледен, образувано от въпросното съществително собствено име, е с малка: коледни празници, коледни песни, коледни сладки, коледна ваканция, коледен романтичен филм, коледно парти… Изключение се прави, ако прилагателното е първа дума в съставно собствено име (състоящо се от две или повече думи), например Коледният базар във Варна2.
Второ, да ми простят онези, които посещават базарите основно заради греяното вино, че поставям толкова съществен проблем на второ място, но така се получи. Апелирам към колегите от Института за български език да включат в БЕРОН особеното прилагателно име греян, защото, ето, пие си човек ароматното вино на базара, стопля си тялото и душицата и в приповдигнато настроение иска да сподели това значимо събитие в социалните мрежи. В един момент обаче се замисля как аджеба се пише тая дума, търси я в БЕРОН и не я намира! Не е редно ентусиазмът да секва точно в този момент, колеги, а освен това греяното вино и греяната ракия имат по-широко приложение – народната медицина например ги препоръчва при настинка и ред заболявания и неразположения на горния дихателен тракт. Чудеса правели тези напитки!
Трето, преди да е настъпил Бъдни вечер, трябва да купим и надпишем коледните картички – в случай че искаме да уважим тази традиция. Напоследък предпочитаме да отправяме пожеланията си виртуално, но все едно дали ще изберем хартията, чата, или някоя от социалните мрежи, ще придадем писмен вид на своите поздравления. Как да честитим правилно? Ето така например:
Весела Коледа и честита Нова година! Честито Рождество Христово!
Логиката и съответно правилата в българския правопис се различават от логиката и правилата в английския, затова ви моля: не пишете Весела Коледа и Честита Нова Година! С главна буква се пише само първата дума в съставно собствено име и ако то съдържа и друго име, което поначало се пише с главна буква, тя се запазва, естествено. Рождество Христово се пише с начална главна буква, тъй като е название на християнски празник, а Христов (от Христос) се пише с главна буква и извън това собствено име, защото е притежателно прилагателно както Иванов (от Иван), да речем. При Нова година и Бъдни вечер положението е различно, тъй като думите година и вечер се пишат поначало с малка буква – те не са собствени имена сами по себе си.
И за да е още по-сложно, Нова година се пише с начална главна буква само когато имаме предвид празника, тоест деня 1 януари, в който честваме началото на годината. Ако става въпрос за всички предстоящи 365 дни, тогава началната буква е малка (но и първата дума обикновено е членувана и това помага да се ориентираме):
Нека новата година ти донесе много радост и незабравими мигове!
Трапезата на Бъдни вечер
Отново стигнахме до кулинарните традиции, а те повеляват на този ден да се сервират само постни ястия, понеже 24 декември е последният ден от постите за Рождество Христово. Тук има вероятност да напишете посни вместо постни, тъй като при по-небрежен изговор съгласната т не се произнася в групата -стн-. При колебание може да направите бърза проверка и без речник. Как? Като търсите форма на думата или друга дума със същия корен, в която след съмнителната съгласна (има ли тук т, или няма?) стои гласна – постен, пости: аха, има т, значи и постни се пише с т.
Въпреки че ястията не бива да съдържат животински продукти, разнообразието е голямо: зелеви или лозови сарми, печен боб, пълнени чушки, варено жито, ошав, питка, тиквеник; на масата се слагат също туршия, плодове, ядки… Грешки ви дебнат най-вече при сармите, ошава и туршията, все думи, които сме заели от турския език или с негово посредничество.
Думите сарма и сърма бяха дублети в кулинарията, но през 2002 г. сърма отпадна – вероятно за да се избегне омонимията със сърма. Макар да минаха вече 22 години, публикацията за тези думи в „Как се пише?“ се радва на голям интерес преди Бъдни вечер, което означава, че някои дублети са твърде жилави и устояват на кодификаторските решения.
За ошава, колкото и да мисля, не мога да намеря разумна причина да се пише с в. Хем на турски е hoşaf, хем като го произнасяме, крайната съгласна, дори и да е в, се обеззвучава. Погледнах обаче в Речника на българския език (1895–1904) от Найден Геров и там си е ошавъ, та даже има и ошавець. В по-късни правописни речници продължавам да откривам само ошав, което ме навежда на мисълта, че никой не е намерил достатъчно основания да ревизира това отдавнашно решение.
За туршията Геров е разколебан и дава и варианта трушия, който, мисля, е широко разпространен в Източна България, включително и в моя роден говор. Така или иначе, сега е правилна само формата туршия, която следва турската дума turşu.
Един от обредите (а не обрядите) на Бъдни вечер е коледуването – младежи, водени от по-възрастен женен мъж, обикалят къщите и пеят песни, с които пожелават здраве и берекет (а не берекед) на стопаните. Ако описвате този обичай, внимавайте и при колачетата, дарявани на коледарите. Думата е производна от колак ‘кравай’, а тя пък – от забравената вече коло, вместо която днес употребяваме колело. Да, колачетата са кравайчета и имат формата на колело, затова и се пишат с о, а не с у, а кулачетата(кулаче < кулак) вече ще ни отведат по други етимологични пътеки, които е по-добре да оставим на Екатерина Петрова.
От Коледа до Василица
Сигурно сте били послушни и през нощта след Бъдни вечер Дядо Коледа ще ви остави подарък под елхата, който с удоволствие ще разопаковате сутринта още по пижама. Обидно би било да напомням, че името на добрия старец се пише с две главни букви, но ще посоча правилото, на което се подчинява неговият правопис, а също така и на Баба Марта, Кума Лиса, та дори и на Братя Грим, Майка Тереза и Патриарх Евтимий. Първата дума, макар да е съществително нарицателно, е станала неразделна част от собственото име на тези персонажи и личности и затова се пише с главна буква.
На Рождество Христово се слага край на постите, но след като започнах това изречение, се чудя как да го продължа, защото дори много от хората, които се смятат за православни, постят само на Бъдни вечер. Неслучайно се говори за ВиК християни – мнозина се сещат за съществуването на Бога само на двата най-големи църковни празника. На Коледа вече е напълно разрешено да се блажи и влизаме в така наречения от мен сезон на пържолите. Също както те могат да се приготвят по най-различни начини, и думата може да приеме различни облици: правилния пържола, но и пръжола, пражола и паржола. Въпреки че вероятно има чужд произход, в крайна сметка ние сме я осмислили като резултат от пържене, а не от пражене (диалектна дума), което обяснява буквата ъ3.
Ваканцията бързо се изнизва и идва Нова година със звън на кристални чаши, бенгалски огън, пиратки и фойерверки. Проблемната дума е заета от немски и в общи линии следва транскрипцията на оригиналната Feuerwerk. Предпоставките за грешки са много, затова и тук трябва да внимавате правописно и не само – действайте умно и предпазливо с „огнените изделия“.
Още в новогодишната нощ може да ви сурвакат близки деца – обичай, който вече е ограничен в рамките семейството и познатите, но все пак виждам по столичните улици да се продават сурвакници, така че да преговорим правописа и на тези думи. Макар най-вероятно прилагателното сурва (Сурва, сурва година…) да е диалектен вариант на сурова, точно той стои в основата и на сурвакам, и на сурвакница, затова не пишете суровакам, суровакница.
Вече стигнахме до финала – Васильовден, който всъщност съвпада календарно с Нова година. Празникът е наричан също Василица или Васильовица и е известен сред ромската общност като Банго Васил, но се отбелязва по-късно – на 14 януари. Тук трябва просто да не залитате към Василевица и Василевден.
Празничното ни правописно пътешествие може да продължи с Богоявление (Йордановден) и Ивановден, когато имен ден празнува кажи-речи половината от българския народ, но е време да сложим точка, понеже време всъщност нямаме. Вече е 6 декември, Никулден, навлизаме в друго измерение и трябва да свършим всичката работа във Вселената. О, и да изнамерим най-хубавите подаръци за хората, които обичаме – не непременно материални.
1 Разграничението беше направено през 2012 г. Дотогава именник (човек) и именник (текст/списък) бяха омоними.
3 По отношение на пържола/пръжола първият вариант е правилен, защото в многосрични думи се пише и изговаря -ър-, а не -ръ-, ако след тази група има една съгласна (ж).
Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.
Човешкият имунодефицитен вирус (ХИВ), който причинява синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН), е открит през 1984 г. Около 40 млн. души живеят с ХИВ към 2023 г., а над 40 млн. са починали от СПИН от началото на епидемията. ХИВ инфекцията може да увеличи риска от развитие на рак, сърдечносъдови и костни заболявания и др. Откакто е установен първият случай на болестта, не спират да се търсят подходи за прекратяване на разпространението на вируса и за иновативни терапии, както и да се правят опити за разработване на ваксини.
Началото
През 1981 г. в Центъра за контрол и превенция на заболяванията (Centre of Disease Control – CDC) в Атланта, Джорджия, специалистката по разработка на лекарства Санди Форд оставя бележка на ментора си за забелязани пет случая на пневмония с необичайно протичане, като предполагаем причинител са микроскопични гъби, подобни на дрожди. Такива микроорганизми до онзи момент са били наблюдавани само при имуносупресирани пациенти. По това време дерматолози в САЩ отчитат увеличение на пациентите с агресивния и рядко срещан вид рак на кожата – сарком на Капоши. Общото между пациентите отново е, че имунната им система е силно потисната.
Случаите стават стотици и започват да се откриват и в Европа, Южна Америка и Австралия. Най-често засегнати са хомосексуални мъже, хора, които употребяват наркотици, работници в секс индустрията (и техните партньори), както и пациенти с хемофилия. Открити са и други симптоми на заболяването освен пневмонията и саркома на Капоши, включващи гърчове, остра загуба на телесно тегло, висока температура и развитие на други видове рак. През следващата година CDC използва термина синдром на придобитата имунна недостатъчност (СПИН) и изказва предположението, че причинителят най-вероятно е все още неидентифициран инфекциозен агент.
Съществуват два ХИВ вируса: ХИВ-1 и по-рядко срещаният ХИВ-2. Те произхождат от сходни ретровируси, които се срещат при примати в Африка. Хората са се заразили с тях от приматите (зооноза), най-вероятно чрез консумацията на заразено месо.
ХИВ вирусът е изграден от белтъчна обвивка, а в сърцевината му се крие нуклеиновата киселина РНК. Всъщност ХИВ вирусът прилича по структура на SARS-CoV2 – вируса, който предизвиква COVID-19. Въпреки че и двата са РНК вируси, жизненият им цикъл в заразената клетка е напълно различен.
ХИВ вирусът се предава чрез телесни течности – основно чрез кръвен контакт, чрез сексуален контакт без предпазни мерки или от бременна жена на плода. Вирусът се прикрепва към определен вид клетки на имунната система – CD4Т-клетки. Те са задължителна и основна част от правилното функциониране на имунната система. Ролята им е да дават инструкции на другите клетки на имунната система, които получават сигнал и атакуват нахлуващите патогени и увредени клетки.
При закачането на ХИВ вируса за помощните Т- клетки той вкарва своите РНК и ензими в клетката. Най-важният ензим от жизнения цикъл на ХИВ е т.нар. обратна транскриптаза. Този ензим има уникалната възможност да произвежда ДНК от РНК (по правилата на централната догма ДНК се превръща в РНК, но не и обратното). Понякога вирусната ДНК остава скрита и не работи дълго време, което дава възможност на вируса да се запази дори и ако множество клетки на гостоприемника умрат.
В заразената Т-клетка вирусната ДНК се вгражда в ДНК на клетката. Това е и причината ХИВ-позитивните да остават завинаги такива, тъй като няма ефективен механизъм, чрез който да се унищожи напълно скритият внедрен в генома вирус.
Инжектираните РНК и ензими в помощните Т- клетки служат и за производството на нови вируси, които излизат от клетката и заразяват други клетки. Друго предимство на вируса е огромният брой грешки, които се допускат от ензими при превръщането на РНК в ДНК. Незасегнатите помощни Т-клетки получават сигнали, че заразената клетка е „развалена“, и когато се притекат на помощ, падат в същия капан. По този начин тялото унищожава множество помощни Т- клетки, което нарушава цялата имунна система и се стига до имунна недостатъчност. Ето защо пациентите са в пъти по-податливи на инфекции и рак, както и на резистентност към дадено лечение.
За да инфектира една помощна Т-клетка, ХИВ вирусът се закачва за два рецептора едновременно – CD4 и CCR5. Някои хора носят мутация в гена, който кодира CCR5 рецептора. Мутиралата версия на рецептора води до невъзможност за експресиране на рецептора на повърхността на клетката – CCR5 при тези хора липсва. Голяма част от хората, носители на мутацията, са с европейски произход. Носителите на мутация и в двете копия на гена са напълно защитени от инфекция от ХИВ, а носителите само на едно копие развиват заболяването по-бавно. Това откритие насочва учените към мисълта за генни терапии на базата на CCR5 рецептора.
Трансплантация на стволови клетки и генни терапии
През 2007 г. е извършена първата трансплантация на стволови клетки на ХИВ-позитивен пациент от донор с мутация в CCR5 рецептора. Пациентът прекъсва АРТ след успешната трансплантация, а ХИВ инфекцията изчезва напълно. Към днешна дата излекуваните от ХИВ чрез трансплантация на стволови клетки са седем, но тази манипулация крие сериозни рискове, например реакция на присадката срещу гостоприемника. Тоест имплантираните от донора клетки разпознават като чуждо тялото на реципиента, което води до възпаление в различни органи и е животозастрашаващо. По тази причина засега трансплантацията не може да стане широко приложима практика.
През 2018 г. китайският генетик Хъ Дзиенкуей използва CRISPR-Cas технологията, за да модифицира два човешки ембриона. Раждат се две близначки, носителки на мутацията в гена, произвеждащ CCR5 рецептора. Ученият е осъден от китайската държава за своя експеримент поради упражняването на незаконни медицински практики. Твърди се, че Хъ е фалшифицирал документи от етичната комисия – практически сам е написал, че комисията одобрява и дава право да извърши тази манипулация. След това е излъгал лекарите, които, бивайки подведени, са имплантирали генномодофицираните ембриони в две пациентки при инвитро процедура. Едната от тях е родила близначките, а при другата процедурата е била неуспешна.
Обръщаме внимание на този експеримент, защото въпреки неетичния аспект случаят неоспоримо доказва, че напредъкът в генетичните техники открива възможности за нови подходи за превенция и лечение.
Какво предстои
Въпреки значителния прогрес в медицината през последните четири десетилетия, СПИН все още отнема живота на много хора по целия свят. Разработването на нови терапии за ХИВ инфекцията и кандидат-ваксините за превенция са надеждата за спирането на ХИВ/СПИН епидемията в глобален мащаб.
Аз съм леберал, от лебералната партия (…) Абе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам.
Из „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов
Признавам си, че от малък изпитвам силни симпатии към консерватизма и вината за това донякъде е на горния цитат от Алеко Константинов, който наред със семейната среда създаде превратна представа за идеологията в още юношеската ми психика – на добре възпитани, добре образовани, тихи хора, мъчещи се да донесат просвещението сред широките простонародни маси. По-късно през живота си оцених вече на рационално ниво ползата от консервативното мислене, понякога служещо като сито на здравия разум срещу някои по-дръзки и невъздържани идеи, макар на емоционално ниво да се дразнех от постоянното поклащане с пръст към едно или друго.
За съжаление обаче, в последните години забелязах, че в разговора, който водим за консерватизма, съдържанието на понятието се измени драстично и семиотичното му значение отскочи от Константин Иречек към Бай Ганьо. Започна да се приема за аксиома, че българите са консервативен народ, като това се изразява в привързаността към техните традиции и в отхвърлянето на новото, а изискванията за прилично поведение и интелектуална подготовка някак отпаднаха като демоде, едва ли не като либерални, да не кажа джендърски. (Някой сполучливо беше написал във Facebook, че у нас добрите обноски вече са толкова редки, че жените ги възприемат като флирт, а мъжете – за проява на хомосексуалност.)
Разбира се, нормално е значението на думите да се променя с времето, като най-болезненият за мен пример е с думата експертиза, която от оценка от специалист започна да става синоним на компетентност, не без усилията и на Бойко Борисов, вероятно използвал думата, подведен от значението ѝ в английския език. Затова ми се ще да разгледам какво точно представлява българският консерватизъм, дали наистина нашенци са чак толкова привързани към тази, общо взето, строга и изискваща доктрина, или отново говорим някак наизуст, „алангро“, както веднъж изтърси Кирил Петков.
Кратка история на българския консерватизъм
Българските консерватори всъщност се появяват след Освобождението на България като политическа партия, която се отнася със скептицизъм към компетентността на още девствения откъм демократични порядки народ да се управлява напълно самостоятелно, и се опитва да ограничи силата му с различни предложения, повечето от които отхвърлени. Мисля, че е емблематичен примерът за красноречивата защита на Константин Стоилов за двукамарен парламент, посечена от Петко Р. Славейков, умело успял да ѝ се присмее със звучна българска пословица – ако не се лъжа за жабата, която видяла как подковават вола, и също подала крак. Това обрича консерваторите да са партия на малцинството, разчитаща на взаимодействие с княза, и донякъде затова доскоро бях останал с впечатлението, че е нормално хората с такива убеждения да се родеят по-скоро с образованото малцинство, а не с широките (просто)народни маси. Днес „инак е наредено“, ако мога отново да цитирам Алеко, но за това – след малко.
Българските партии доста се изменят в историята си до Девети септември, а след това са забранени от комунистите – злощастен край, който получава ново начало след Десети ноември. Но и тогава първоначално с консерватизма по-скоро свързвахме сякаш Демократическата партия на покойния Стефан Савов (иначе произхождаща исторически от либералите) и по-късно ДСБ на бившия премиер Иван Костов, която целенасочено търсеше прилика с британските тори и също толкова упорито си бе изградила имидж на сила, включваща знаещи и можещи хора над средното ниво, макар че така трудно се харесваха от избирателите.
Ситуацията започна да се променя с появата на политическа партия ГЕРБ, която, въпреки уверенията на Бойко Борисов, че е „центристко-дясна“, започна донякъде да се отъждествява с консерватизма. Спомням си, че навремето това провокира една наша журналистка да напише подигравателна статия как българските тори празнуват след победата си на избори с чалга. Оттам започна промяната на същностното разбиране що е то консерватизъм, като към него по-късно се присъединиха политически сили като „Ред, законност и справедливост“ на Яне Янев (мутирала от НС–БЗНС, на която Янев беше председател – наистина втрещяваща метаморфоза) и ВМРО на Красимир Каракачанов, харесала си „Европа на нациите“ на паметните европейски избори, когато се яви в коалиция с „България без цензура“ на Николай Бареков – още едно интересно решение, тъй като консерватизмът всъщност предполага известна цензура. Но млъкни, сърце!
Днес нещата са се видоизменили напълно и като консерватори се възприемат донякъде ГЕРБ и най-вече крайнодесните партии, като „Величие“, „Възраждане“ и МЕЧ, а понякога и Българската социалистическа партия, което вече действително е български принос към световната теория на политиката. Единственото изключение е партия КОД на Петър Москов, която изглежда старомодно консервативна, с високообразовани кадри и кандидати, но поради това и обречена на изключително мижав интерес от страна на избирателите. Понякога изглежда, че тя е урочасала сама себе си, целейки се в изключително тънката прослойка на интелигентни хомофоби – хора, за които не съм сигурен, че наистина съществуват. Неслучайно споменавам хомофобията, тъй като тя всъщност е основен аргумент за консерватизма на една или друга политическа ценност, наред с омразата към либералите. Тези неща обаче идват от Америка.
Либерали срещу консерватори, либерали и консерватори, либерали = консерватори?!
САЩ е страната, където либералите се отъждествяват с лявото и са съставна част на Демократическата партия, като се борят за правата на жените и различни маргинализирани групи – афроамериканци, испаноговорещи, ЛГБТ+. Консерваторите са главно в Републиканската партия и се отъждествяват с пазенето на традицията, защитата на семейните ценности и уповаването на християнската вяра за напътствия в политиката. Именно в тази страна съществува ожесточено противопоставяне между либерали и консерватори, което вдъхновява ситуацията и в други държави, например Южна Корея, където либералната и консервативната партия водят битка за властта и ожесточена културна война за и против феминизма, или пък Канада, където отново политически сили с тези две имена спорят за правото да управляват страната, макар всъщност идейно да не са чак толкова различни една от друга. Оттам сякаш се възприема и определението за либерали и консерватори у нас, но то дава дефекти, тъй като всъщност България не е част от тази политическа система.
В Европа под либерали се възприема друго – хора, които са за свобода в търговията и минимални регулации на държавата в икономиката, и това всъщност ги изпраща надясно. В редица държави тези партии са естествен съюзник на консерваторите в спора им със социалдемократите, заемащи ролята на левица в повечето страни на Стария континент. Либерали от този вид съществуват във Великобритания, в Германия, такава е и партията на Еманюел Макрон във Франция. В САЩ такива либерали биха били по-близки до малката партия на либертарианците – с уговорката, че в тази страна цялата политическа рамка е преместена доста по-надясно, макар и основно в икономически план. Оттам обаче идва любимият ми девиз на въпросния тип либерализъм – „вън от портфейла и вън от спалнята ви“.
Картината се усложнява допълнително от това, че в Австралия либералите са основна част от дясна коалиция и всъщност заемат ролята на консерватори, борещи се срещу левите лейбъристи. Управляващата в Япония консервативна партия „Джиминто“ също буквално се нарича Либералдемократическа партия. Впрочем това правеше и ултранационалистическата партия на Жириновски, макар последното да може да се определи по-скоро като куриоз.
В България либерална партия от европейски тип поне на хартия беше старото единно Движение за права и свободи, тъй като се предполагаше, че то се бори за права на малцинствата и за малко регулация в икономиката. Това го правеше естествен член на европейската либерална партия АЛДЕ, ако успеем да се абстрахираме от националните специфики на българската политическа почва (по Димитър Ганев), включваща обръчи от фирми и клиентелизъм. Наскоро партия „Продължаваме промяната“ потърси членство в „Обнови Европа“ – групата на АЛДЕ в Европейския парламент. Може да се каже, че предвид по-социалната политика на Асен Василев, донякъде е възможно да говорим за либерална партия от американски тип – с уговорката, че Кирил Петков се самоопредели като традиционалист по отношение на въпроси като гей браковете, поради което не трябва да бързаме с категоризацията. След решението си за членство в ЕНП Движение „Да, България“ е по-скоро в център-дясното пространство, а ДСБ си остават консерватори, макар и, изглежда, от по-умерения тип, характерен например за Канада. Последното оголва българския консерватизъм на националистите.
Колко точно сме консервативни българите
Един от споровете, предизвикал най-нажежени дискусии по оста либерално–консервативно през последните години, е за самоопределянето на транс хората в пол, различен от биологично зададения. В този ред на мисли е добре да се отбележи, че много хора у нас са само от консервативен джендър, без реално да са от това политическо семейство. Позволявам си тази оценка заради някои специфики на нашето общество, които следва да бъдат отбелязани.
На първо място, макар голям брой българи да се определят като православни, част от тях не вярват в Бога, а възприемат религията като белег на националното, нещо като духовна версия на кюфтетата по чирпански. Още по-малък е броят на хората, които редовно ходят на църква и споделят тайнството на евхаристията. Вместо това повечето българи са така наречените ВиК християни – посещават храма на Великден и Коледа, като, за съжаление, в случая с първия празник често се оставят следи от яйчени черупки, трохи от козунаци и дори пластмасови бутилки от бира в дворовете на църквите. Разбира се, аз не съм фанатик и приемам правото на всеки да вярва по свой начин, даже смятам, че в интуитивното познание за Твореца понякога има повече истина от суровите догми на едно или друго вероизповедание. Добре е обаче човек да има предвид, че ако просто смята как горе на небето „има нещо“, не е добре да се пише ревностен християнин и консерватор, тъй като се въвежда в самозаблуда.
На второ място, голям брой българи живеят в безбрачие или изобщо нямат връзка. Отново, това по никакъв начин не е упрек към хората. Живеем в XXI век, двама възрастни могат сами да преценят дали желаят да документират връзката си пред Църквата или държавата, решение на всеки е дали изобщо е създаден за моногамен живот. Отново обаче, малко ексцентрично е някой да се пъчи като заклет консерватор и в същото време да е стар ерген със слаб ангел или да живее щастливо без брак. За хората, които тайно са хомосексуални, но се пишат за консервативни и облъчват с хомофобия, няма да кажа нищо, само ще препоръчам филма „Американски прелести“ с Кевин Спейси – намирам го за доста поучителен.
На трето място, българите, ако наистина се считат за консерватори, трябва да се замислят за някои неща. У нас, според мен за щастие, абортите са легални и въпреки напъните на някои от идеолозите, торпилирали Истанбулската конвенция, не се очертава скоро да бъдат забранени. Хазартът процъфтява – хората редовно залагат на всевъзможни мачове, доскоро рекламите на различни компании от този отрасъл ни облъчваха ежечасно до степен, че на голямо първенство по футбол човек не можеше да види едно клипче за студена бира. Сега нещата са малко по-добре, но комарът все още остава опасно популярен. Както и чалгата – музика, която е доста разкрепостена като визия и послания, но се радва на любов от страна на населението, включително и от някои защитници на традиционните ценности. Ще се потретя: нека всеки слуша каквото си иска, но да се препоръчва после като строг консерватор е смехотворно.
Същината на така наречения консерватизъм
В действителност в бума на „консерватори“ у нас се коренят две неща, като едното донякъде произхожда от другото. Така нареченият ни консерватизъм всъщност си е чист национализъм, който не изисква абсолютно нищо от симпатизантите си като ниво, образование и възпитание, а просто им казва, че са по-добри от останалите заради това как са се родили – българи, хетеросексуални и православни. В резултат това ги учи да се противопоставят на всичко космополитно, което ни свързва с останалия свят – от съвременното кино до празници като Хелоуин, но също и на български творци като Господинов, получили признание навън, независимо от вкаменели нашенски институции, като Съюза на българските писатели.
Второто нещо е хомофобията, представена като защита на традиционните ценности. Приемането на различните и самите различни са представяни като пъклен план на Запада срещу българщина̀та. Но това всъщност е символ на променящия се свят, който националистите сякаш вярват, че могат да замразят във времето с престорения си консерватизъм. Това идва, естествено, от пропагандата на руснаците, дърпащи конците на много от така наречените български националисти и консерватори, и е част от плана им да ни засмучат обратно в техния руски свят на преклонение пред авторитарния вожд. Но първо, няма как да успее – освен ако не дойде с танковете на нов Девети септември, и второ, хората нямат идея колко е прекалено, погледнато отвън.
Защото българите са хомофоби не само в сравнение с калифорнийците или скандинавците, но дори с тексасците, поляците или жители на страни като Аржентина, където нивата на приемане са по-високи от българските, независимо от ширещата се бедност. Дори републиканците в САЩ по-скоро се фокусират върху специфични и поне според мен действително спорни практики, като участието на транс атлети в категории, съответстващи на техния джендър (а не биологичен пол), и Джей Ди Ванс, тогава все още кандидат, а не избран вицепрезидент, весело обяви преди изборите, че очаква да спечели подкрепата на „нормалните гейове“.
Ние обаче следваме руската хомофобия и руската идея за консерватизъм, дело на един политически елит, който по всяка вероятност сам не вярва на глупостите, които бръщолеви – поне ако съдим по това къде живеят и какво говорят децата му. Наскоро дъщерята на кремълския говорител Песков жизнерадостно съобщи от Париж, че подкрепя еднополовите бракове.
Kremlin 💩hole Dmitry Peskov's daughter lives in Paris and likes same-sex marriage. She loves to live in Paris, not Gulag 🇷🇺 pic.twitter.com/R5fQE058BO
За сметка на това президентът Путин, лидер на глобалната версия на новия националконсерватизъм (последното звучи малко като Oбществото на плоската Земя, което имало симпатизанти по целия глобус), смята, че най-голямата геополитическа трагедия в историята е разпадът на СССР – страната, в която рушаха църкви, избиваха свещеници и подготвяха процеси срещу Бога.
Какво пък, на този фон омразата към Хелоуин изглежда направо безобидна.
След президентските избори в САЩ близо половината американски граждани вероятно се чувстват всякак, но не и благодарни. И все пак това едва ли ще спре огромното мнозинство американци – без значение дали са гласували за Камала Харис, или за Доналд Тръмп – и тази година, както всяка, в четвъртия четвъртък на месец ноември да се съберат със своите семейства, близки, а често и с не толкова близки безпризорни чужденци, за да празнуват.
Точно като такъв безпризорен чужденец през осемте години, които прекарах в Щатите, съм присъствала поне на два пъти по толкова събирания по случай Деня на благодарността. За обкръжаващите ме американци, за които може да се каже всичко, но не и че са негостоприемни, беше немислимо да ме оставят сама на този така важен за тях, макар и незначещ нищо за мен празник. Ето защо аз ежегодно бях канена да присъствам на по две, нерядко на три, а понякога дори и на четири събирания за Деня на благодарността.
При първоначалната ми среща с американската Thanksgiving трапеза няколко месеца след пристигането ми в Америка в края на 90-те се почувствах, както вероятно са се чувствали пилигримите от Плимутската колония през 1621 г., споделяйки празника на реколтата с местното население от индианското племе Уампаноаг. Именно това събитие се смята за първообраза на Деня на благодарността. С други думи,
празничното меню ми се стори изключително екзотично.
Макар че повечето наименования на ястията ми бяха познати поне на теория, много от тях виждах на живо за пръв път, а начинът на приготвяне и комбинирането им надхвърляше и най-развинтеното кулинарно въображение: сос от боровинки и сос „грейви“; печени сладки картофи, покрити с пухкави бонбони маршмелоу; картофено пюре, но приготвено от небелени картофи; плънка от хляб с гъби, печени кестени, бекон и сушени сливи, която се сервира отделно; тиквен пай, пай от пекан или някаква умопомрачаваща комбинация от двете за десерт. Почетното място в центъра на трапезата, разбира се, неизменно беше заето от огромна печена пуйка.
Още тогава, макар и зашеметена от екзотичните гозби и безмерните количества погълната храна¹, усетих, че има нещо гнило – само че не в Дания, а в Турция, или по-точно във факта, че английското название на пуйката по някаква причина е идентично с името на държавата, с която България има граница на югоизток².
Едва сега се заемам да проуча тази мистерия по-внимателно. Оказва се, че макар и летенето изобщо да не ѝ се удава, тази едра, странно изглеждаща птица през изминалите няколко столетия е обиколила цялото земно кълбо – както буквално, така и чрез названията си на различни езици. Проследяването на тези наименования чудесно илюстрира сложните, често водещи до обърквания и недоразумения процеси на глобализация, и то векове преди самият термин да съществува.
Преди да се озове на американската трапеза за Деня на благодарността и да получи англоезичното си наименование, пуйката прекосява Атлантическия океан не веднъж, а цели два пъти, като междувременно се разпространява из цяла Европа, участва в пиеса на Шекспир, минава през Азия, среща се със свои африкански роднини и стига чак до Индия.
Прародителите на пуйката от американската трапеза първоначално се опитомяват и отглеждат от ацтеките, които я наричат huehxolotl, или „голямо чудовище”, на езика науатъл³.
Европейците в лицето на Кортес и неговите конкистадори за пръв път се срещат с въпросното чудовище през 1519 г., а впоследствие вождът на ацтеките Монтесума им подарява 1500 броя от птиците, които те отнасят в Европа. Но испанците тогава объркват пуйката с вид по-скромно украсен паун, като това се отразява и в наименованието pavo – от pavo real ‘паун’) – което те ѝ дават и под което е известна в Испания и досега.
Още през XV век обаче, тоест преди испанците да срещнат чудатата птица в Америка, английски търговци внасят в Европа друг вид птица, известна на български като „токачка“. Тя наподобява пуйката и принадлежи към същия разред (Кокошоподобни, или Galliformes) като нея, но всъщност произлиза от западния бряг на Африка. Тъй като търговията на много стоки през този период минава през Османската империя, въпросната птица (подобно на много други продукти, обозначени като „турски“, без значение какъв е реалният им произход) става известна на английски като turkey-cock.
Ето как в първите стотина години след пристигането на американската пуйка в Европа тя често била бъркана с африканската птица, а понятието turkey-cock се използвало без особена претенция за прецизност и за двете⁴.
През 1620 г. понятието turkey-cock прекосява Атлантическия океан в обратната посока заедно с английските пилигрими на кораба „Мейфлауър“,
които също толкова непридирчиво започват да го прилагат към всякакви едри птици, включително и към северноамериканските наследници на ацтекските пуйки. По този начин, макар да се смята, че пуйката всъщност не е присъствала на първото празнуване на Деня на благодарността през 1621 г., наименованието, впоследствие скъсено до turkey, се установява в Америка⁵.
Жертва на безразборната употреба става и иначе придирчивият Шекспир, който в пиесата си „Хенри V“ от 1599 г. подигравателно представя (в превод на Валери Петров) „оня подъл, низък, долен, въшлив самохвалко и нахалник Пистол“ с думите: Why, here he comes, swelling like a turkey-cock. (Или, отново в същия превод: „Ха, ето го, иде, наперен като пуяк!“). Но определението всъщност се оказва анахронично, тъй като действието в пиесата се развива непосредствено преди и след Битката при Аженкур, състояла се през 1415 г., когато европейците само са могли да мечтаят за Новия свят и неговите пуйки.
Самият Нов свят, както знаем, е резултат от колосално объркване, първоначално географско, а впоследствие и етимологично, вследствие на което в края на XV век карибските острови стават известни като Западни Индии, а коренното население на Америка – като „индианци“. Това объркване вероятно води и до свързаните с Индия наименования на пуйката на няколко езика. Освен в турския, на който англоезичната turkey се нарича hindi, те включват и френски (dinde, от poule d’Inde, или „пиле от Индия“), руски („индейка“ или „индюшка“), полски (indyk), даже и баски (indioilar arrunt), каталански (gall dindi), грузински (ინდაური/indauri) и иврит (הוֹדוּ/hodu).
Към тези имена можем да добавим и наименованията, заети от съвсем реално съществуващо място в самата Индия, а именно град Каликут, където експедицията на португалския мореплавател Вашку да Гама акостира през 1498 г. Точно Каликут служи като основа за наименованията на пуйката на няколко езика, например скандинавските (kalkon на шведски, kalkun на норвежки и датски), откъдето навлиза и във финския (kalkkuna), а също така и на литовски (kalakutas) и нидерландски (kalkoen), откъдето се озовава в африкаанс и даже в синхалски (කළුකුමා/kaḷukumā), макар че би се очаквало неговите ползватели, бидейки жители на близкия до Индия остров Шри Ланка, да са по-добре ориентирани относно индийската фауна.
Тези наименования също се дължат на объркването на пуйката с токачката, която португалските търговци активно внасят в Индия през целия XVI век, преди значително по-впечатляващата ѝ американска роднина тържествено да пристигне на Индийския субконтинент в началото на XVII век.
Когато през 1612 г. американската пуйка се появява заедно с други екзотични животни в двора на моголския император Джахангир в Агра, тя предизвиква истинска сензация. Джахангир е толкова впечатлен от странната птица, че поръчва на придворния художник Устад Мансур да я нарисува, „така че изумлението, което произтича от научаването за [нея], да се увеличи“ още повече. Рисунката, която днес се намира в колекцията на музея „Виктория и Алберт“ в Лондон, представя пуйката като някакво вълшебно създание от приказките и наистина предизвиква изумление.
Името, което пуйката впоследствие получава на хинди – पेरू /piroo, отвежда до място от другата страна на Земята, което е толкова далече от Индия, че на практика би могло да е приказно. На фона на сериозните обърквания на континенти и посоки обаче това наименование – взето назаем от португалската дума peru, появила се в резултат от схващането, че пуйката пристига в Португалия от Перу – се оказва най-близко до истината.
Ако говорим за фактологична точност, българският език поне на пръв поглед, изглежда, се представя доста добре. Етимологичният речник на БАН цитира предполагаемо родство на думата „пуйка“ с „птица“, сочейки съответствия с няколко различни езика, но също така „допуска и ономатопеичен произход“6.
И тъкмо да взема да си помисля, че като по чудо не сме попаднали в капана с обърканите наименования, откривам, че и българският не е застрахован срещу чужди влияния. С други думи, и ние, ако не сме дали, то поне сме взели нещо от света, било то и фактологично неточно. А именно диалектната дума за пуйка „мисирка“ (която през 2020 г. Бойко Борисов направи вайръл, използвайки я като определение на журналисти) всъщност произлиза от арабското наименование на Египет – مِصْر/miṣr, откъдето в миналото (погрешно) се е смятало, че птицата е дошла.
На основата на всички тези разкрития вече ми става трудно да мисля за пуйката като за ястиe, което е типично за Деня на благодарността, или в преносния смисъл на думатa – като синоним на глуповато перчене. Вместо това вече започвам да възприемам птицата като символ на завидна космополитност, както и като особено забавна илюстрация на непредвидимите последствия от човешкия порив да опитоми далечното и непознатото, давайки му отново далечно, макар и по-познато, а често и съвсем грешно име.
1 Един от изразите, които научих покрай празнуването на Деня на благодарността, е food coma, или „хранителна кома“, а сега разбирам, че медицинският термин за това състояние звучи много по-застрашително от обикновена сънливост след хранене – „постпрандиална сомнолентност“.
2 Всъщност пуйката споделя името си с Турция до 2022 г., когато държавата официално сменя изписването на англоезичното си наименование от Turkey на Türkiye – турското име на Турция. Като инициатор на промяната Ердоган твърди, че новото изписване най-добре изразява културата, цивилизацията и ценностите на турския народ, но според някои промяната на практика цели да сложи край на обидните асоциации с пуйката.
3 В Хондурас, Мексико и Ел Салвадор, както и в някои от южните американски щати, пуйката и досега е известна като guajolote – испанизираното наименование на думата от езика науатъл.
4 Езиковите недоразумения се простират и до таксономичното наименование на пуйката, което Карл Линей ѝ дава през 1758 г. Meleagris gallopavo произлиза от старогръцката дума μελεαγρίς (meleagrís, ‘токачка’) и латинската gallus (‘пиле’) + pāvō (‘паун’).
5 Днес менюто за Деня на благодарността чувствително се различава от храната, която според историческите източници е присъствала на първото празненство през 1621 г. Тогава на трапезата е имало еленско месо, разнообразни диви птици, няколко вида риба и местен сорт царевица, известен като „флинт“.
6 За съвременните наименования на пуйката на немски и италиански също може да се каже, че са „фактологично правилни“: немската дума Truthahn е комбинация от trut (смятана за имитация на звука, с която пуйката вика малките си) и Hahn (‘петел’), докато италианската tacchino е формирана чрез добавяне на умалителната наставка -ino към ономатопеичния корен. По-старите наименования и на тези езици обаче са следвали моделите, споменати по-горе в текста: на немски пуйката се е наричала Calecutischerhahn, а на италиански тя е била известна като gallo d’India.
В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.
В началото на октомври тази година украинското разузнаване съобщи, че няколко хиляди севернокорейски войници преминават обучение в Русия в подготовка за изпращане на фронтовата линия с Украйна. Националната разузнавателна служба на Южна Корея (NIS) по-късно потвърди информацията на Киев, като сподели сателитни изображения на руски плавателни съдове, транспортиращи 1500 войници от Северна Корея до руския град Владивосток за предполагаемо обучение.
На 23 октомври съветникът на Белия дом по въпросите на комуникациите в областта на националната сигурност Джон Кърби свидетелства за присъствието на най-малко 3000 севернокорейски войници. Сега Пентагонът смята, че в Русия те са 10 000 и са насочени към района на Курск в Западна Русия, за да се бият с украинските сили. В началото на ноември се появиха и първите сведения, че в Курска област вече се е състояло първото сражение между украински и севернокорейски части. Всичко това беше потвърдено на 13 ноември от говорителя на Държавния департамент на САЩ Ведант Пател.
Голямото разполагане на севернокорейски войски в Русия представлява тревожна нова фаза във войната между Русия и Украйна, като същевременно носи по-дълбоки последици за глобалната политика. Ще разгледаме пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Северна Корея и Русия, и как това сътрудничество ще се отрази в по-широка степен на войната в Украйна.
Какво печелят Москва и Пхенян от дислоцирането на севернокорейски войски на фронта?
Обвиненият във военни престъпления руски президент Владимир Путин ще извлече незабавни военни ползи от севернокорейските войски. Съобщава се, че от 2023 г. насам Русия е получила от Северна Корея поне 7000 контейнера, които включват артилерийски снаряди, противотанкови ракети и балистични ракети с малък обсег, за да се попълнят силно изчерпаните руски боеприпаси и оръжия. Кремъл е изправен пред потенциален недостиг на наборници, а използването на севернокорейски войски временно би облекчило вътрешния натиск върху Путин от страна на руското Министерство на отбраната за мобилизирането на повече войници в армията тази есен.
Северна Корея вероятно ще получи допълнителни икономически ползи и по-голяма военнотехническа помощ от Русия, включваща сателитна и ракетна технология. Докато преди войната Путин се противопоставяше на ядрената програма на Северна Корея, сега Русия може да помогне за подобряването на ракетния капацитет и системите за доставка на ядрени оръжия на Пхенян. Русия също може да съдейства за обновяването на стареещия севернокорейски подводен флот. Освен това войниците на Северна Корея биха могли да придобият ценен боен опит, биейки се рамо до рамо с руснаците. По този начин ще могат и да оценят от първа ръка колко ефективна е военната им технология срещу произведените на Запад оръжия и защита.
Колко ефективни са севернокорейските войски и пред какви рискове е изправен режимът на Ким Чен Ун?
Не е ясно колко добре ще се представят севернокорейските войски в битка. Въпреки че са преминали обучение в руски военни бази в Далечния изток, различията в езика, културата, обучението и доктрината за водене на война могат да намалят ефективността на севернокорейските сили, докато не бъдат по-добре интегрирани с руските части. Доказателства за проблемната интеграция са вече налице – пленен от украинската армия руски войник разказа във видео, че севернокорейците изпитват трудности в ориентацията на фронта и по погрешка са открили огън по своите руски съюзници.
Ukrainians captured a Russian soldier in the Kursk region. He decided to surrender because North Korean soldiers were shooting in the wrong direction and might’ve even taken out two Russians.
Here’s hoping that “friendly fire” wasn’t so friendly after all. But even if it was… pic.twitter.com/94r7fgRef1
Съобщава се, че Ким Чен Ун е изпратил сили за специални операции от Единайсети армейски корпус, известен като Корпус на бурята. Това са елитни войници, обучени за мисии за проникване и убийства, с по-висока военна подготовка от новите руски наборници, изпращани на фронтовата линия. Въпреки това изглежда малко вероятно Ким Чен Ун да продължи да изпраща голям брой елитни войници в Русия, ако жертвите сред тях нарастват със същата скорост като убитите и ранените руснаци.
Един от рисковете, пред които е изправен севернокорейският режим, е възможността неговите войници да дезертират от бойното поле, стремейки се да останат в Украйна или в Южна Корея. Възможно е някои севернокорейски войници, които се предадат или бъдат пленени от украинските сили, да не искат да се върнат в Русия или в Северна Корея. Съществува вероятност да потърсят политическо убежище или да поискат да бъдат прехвърлени на южнокорейските власти. Украинското разузнаване съобщи, че вече 18 севернокорейци от войниците, разположени близо до руско-украинската граница, са дезертирали.
Как Южна Корея отговаря на севернокорейските войски в Русия?
От началото на войната Южна Корея не желае директно да изпраща нападателни оръжия на Украйна и предоставя предимно икономическа и хуманитарна подкрепа. Новото развитие обаче може да принуди Сеул да обмисли подкрепа за Киев чрез изпращане на оръжия и споделяне на разузнавателна информация. Южнокорейският президент Юн Сук Йол вече заяви, че от степента на севернокорейско участие във военните действия зависи дали Южна Корея би доставила оръжия на Украйна.
Независимо дали това ще стане, действията на Пхенян тласнаха Сеул да работи по-тясно с европейските си партньори, включително с НАТО. На 28 октомври делегация от длъжностни лица от разузнаването и отбраната на Южна Корея информира НАТО и тихоокеанските си партньори за оценките за разполагането на севернокорейски войски в Русия и обеща да продължи координацията за наблюдение на ситуацията в Украйна. Засиленото сътрудничество между Южна Корея и НАТО ще позволи на Сеул да споделя и получава информация относно бойните способности и тактики на Северна Корея и да проследява севернокорейските войски, изпратени на украинската фронтова линия. Южнокорейците биха могли да помогнат на украинците и в извършването на специални операции за насърчаване на севернокорейските войници да дезертират.
Къде стои Китай?
Китай засега не коментира официално факта, че в Русия има севернокорейски войски. Публично Пекин предлага дипломатически банални фрази, призоваващи за деескалация в Украйна и мир на Корейския полуостров. Пекин обаче остава притеснен от рисковете за ескалация, които не може пряко да контролира, от потенциалната нестабилност около китайските граници и от вероятността за засилено сътрудничество в областта на сигурността между Южна Корея, Япония и Съединените щати и възникващата координация между НАТО и Сеул в отговор на военния авантюризъм на Пхенян.
Пекин предостави дипломатическо и икономическо прикритие на Москва за нахлуването ѝ в Украйна, но отношенията между китайското правителство и Пхенян напоследък бяха хладни. Пропуските в комуникацията между трите страни поставиха Китай в неудобната позиция да се опитва да предотврати по-нататъшна дестабилизация на региона предвид собствените си геополитически и икономически предизвикателства. Според китайски анализатори Пекин вижда повече вреда от изпращането на севернокорейски сили в Русия, отколкото потенциална полза.
Как сътрудничество между Северна Корея и Русия ще се отрази на международните отношения?
Изпращането на севернокорейски войски в Русия показва, че Пхенян е напълно готов да подпомогне терористичната война на Русия в Украйна. Докато Северна Корея преди беше известна със своите киберзаплахи, пране на пари, трафик на оръжия и незаконна търговска дейност, то напредващото военно сътрудничество с Москва може да насърчи Пхенян да участва в други конфликти и бъдещи войни от името на партньори с подобно авторитарно управление, които се противопоставят на Запада. В зависимост от представянето им на фронта севернокорейските войски биха могли да бъдат дислоцирани заедно с руски части в Африка или в горещи точки от бившия СССР.
Присъствието на войските на Северна Корея в Русия има поне две дългосрочни последици. Първо, Путин отново демонстрира, че руските съюзници далеч не са изолирани, а са готови да подкрепят Русия в нейната война в Украйна. Ако Пхенян успее да получи нужните военни технологии от Русия в замяна на изпратени войници, това би накарало други авторитарни режими да изпробват същото. Иран например може да увеличи сътрудничеството си с Русия, докато се подготвя за възможна ескалация с Израел.
Второ, задълбочаването на военното сътрудничество между Русия и Северна Корея идва в момент на ескалация на напрежението на Корейския полуостров. Това включва неотдавнашното унищожаване от Северна Корея на междукорейски пътища и железопътни линии и предполагаемото нахлуване на южнокорейски дронове в Северна Корея този месец. Решението на Пхенян да изпрати войски в Русия индиректно предполага, че Северна Корея втвърдява стратегическата си позиция срещу Южна Корея. Ако Русия допълнително засили севернокорейския оръжеен капацитет, доставяйки войски и боеприпаси на Пхенян, то САЩ и техните съюзници в Европа и Азия ще трябва да се подготвят за нова фаза на по-голяма нестабилност и възможна ескалация в Далечния изток.
Докато Украйна се бие, съюзниците ѝ мълчат
Украинският президент Володимир Зеленски остро разкритикува пасивността на западните съюзници по отношение на включването на севернокорейски войски във войната. Той обвини политиците от страните съюзници в пасивно наблюдение на ситуацията, докато Москва подготвя нова офанзива, включваща севернокорейските части. Според Зеленски
Америка гледа, Великобритания гледа, Германия гледа. Всички просто чакат севернокорейските военни да започнат да атакуват украинската армия.
Киев повдигна и въпроса за потенциален превантивен украински удар по лагери в Русия, където се обучават севернокорейските войски. Украйна обаче не може да реализира такава превантивна операция без разрешение от съюзниците си да използва западните оръжия с голям обсег, за да удари цели дълбоко в Русия. Докато украинското Министерство на отбраната вече потвърди за „контакт“ между украински военни и севернокорейски части около Курск в началото на ноември, американски източници публикуваха данни за смесена руско-севернокорейска група от около 50 000 военни, за която се очаква също да бъде дислоцирана в Курска област в най-близко бъдеще.
превод от нидерландски Мария Енчева, София: изд. „Колибри“, 2022
Изумително е как в родното интернет пространство не може да се открие почти нищо за този абсолютен шедьовър на европейската литература – роман от и за Европа, заслужаващ най-значимите литературни награди и преведен на почти всички европейски езици. Издаден през 2018 г. (и може би единствено поради това пропуснал да поразсъждава и върху пандемията) и преведен на български през 2022 г., „Гранд хотел Европа“ е останал извън прожекторите. А може би това идва да ни покаже колко встрани сме все още от големите, значимите теми в дискурса за Стария континент днес. От сюжетите и въпросите, които един класически филолог по образование с над четирийсет заглавия в библиографията си не просто е диагностицирал, а разнищва до последната нишка – със смущаваща директност и иронична проницателност, – водейки ни до повече от обезпокоителни изводи.
„Гранд хотел Европа“ е превъзходен хибрид – и жанрово, и тематично, и езиково. Текст съвременен и злободневен, но същевременно издържан в традицията на големите романи на ХХ век –
тези от калибъра на писатели като Стефан Цвайг и Томас Ман (Пфайфер сам нарича романа си „Вълшебната планина“ на ХХI век). Внушителната мащабност на текста се дължи на толкова много неща. На всеобхватната чак до неправдоподобност ерудиция, която въпреки това струи естествено и от автора разказвач (самият Пфайфер, разбира се), и от героите му. На обърнатия едновременно към миналото, настоящето и бъдещето поглед. На умението на писателя да създава ехо от метафори и символи, отекващо от най-битовото до дълбоко екзистенциалното.
Написаното от Пфайфер би могло да се чете като подробен и проникновен труд, може би дори като поредица от статии в куп дисциплини. То обаче умело е било интегрирано в роман – истински, увлекателен, предизвикателен, непотъващ нито за миг. Текстът съчетава и автобиография, и горчива сатира, и философски етюди, и почти лекционни диалози, та дори детективска мистерия. Интелектът на този едва ли не ренесансов по усет писател ни разхожда педантично – с проверени от първа ръка познания, с прецизни данни и способност за дълбоки философски умозаключения – от изкуството до икономиката, от историята до статистиката, от религията до екологията и от геополитиката до
най-важната тема в книгата: масовия туризъм, „най-видимото последствие от глобализацията“.
Удържайки десетки тематични нишки, Пфайфер ни разказва и две централни истории за себе си като протагонист. Холандският писател на средна възраст, живеещ от години в Генуа, за която е написал романа си La Superba, се нанася в хотел в неназована част на Европа. От една страна, за да осмисли чрез писане приключилата си наскоро връзка с италианката Клио – специалистка по история на изкуството от аристократична фамилия. От друга – за да работи върху романа си за туризма.
Преди да се разделят, новата работа на емоционалната, сприхава и професионално фрустрирана Клио (името на музата на историята не е случайно) ги отвежда във Венеция. Именно там – изправени пред туристическото чудовище, в което се е превърнала потъващата Ла Серенисима, – за първи път ще им хрумне идеята за въпросния роман. Проектът ще отведе Пфайфер (на живо или чрез историите на други герои) и до други дестинации, които се задъхват под наплива на туристите, такива, които никога не са желали ордите от посетители, или път трети, които отчаяно се мъчат да ги привлекат. Ще идем в Генуа, Венеция, Чинкуе Тере, Амстердам, Хийтхорн, Абу Даби, Пакистан и дори в Скопие, чиито абсурдни амбиции за сдобиване с история чрез мегаломанския проект „Скопие 2014“ авторът обяснява и осмива със завидно разбиране.
Разбиране, защото, както Пфайфер заключава:
Историята на Европа може да се опише като история на копнежа по история.
Единствена от всички континенти, Европа е обсебена (до степен да е негов заложник) от своето минало, от носталгията и меланхолията, от комплекса за „златния век“. Както и от изкусителната заблуда на десния популизъм, че идиличното и идеализирано минало може да поправи изплъзващото се настояще. Оттам и инстинктът да се съхранява това минало, което се явява идентичност и единствена ценност на застаряващия континент, маргинализиран вече и икономически, и демографски. Именно миналото е може би последната валута, онова, което Европа има все още да предложи „за продан“ на останалия свят, преди потъването ѝ „а ла Залезът на Запада“. Именно затова
Европа се е превърнала в увеселителния парк на света.
Туризмът не звучи като апетитна литературна тема. Точно такава е обаче под перото на Пфайфер. През блендата на масовия туризъм от ХХI век писателят ще ни покаже всичко онова, което се случва на Стария континент. Психологията на туризма, понякога съвършено абсурдна и парадоксална, бива безмилостно разнищена. Видовете туристи, с техните мотиви, очаквания, привички и дори начин на обличане, са прецизно и гротесково описани. Деструктивните за местните общества, култури, икономики и природа хедонизъм и консумеризъм – обяснени и изобличени. Пфайфер разглежда и най-дребните аспекти в тази далеч не еднозначна игра на консумиране vs. опознаване, на истинско vs. фалшиво и инсценирано, на старо и импозантно vs. ново и практично, на очаквания vs. илюзорна автентичност.
Туризмът, който има амбицията за не-туризъм, избягването на другите туристи off the beaten track, заема особено място в разсъжденията на Пфайфер. Търсенето на прословутата автентичност на всяка цена е тъкмо това, което в крайна сметка я убива. Което води до една фалшива, вторична, театрална и инсценирана автентичност, захранвана от повърхностните очаквания на туристите и обезпечена материално от китайската икономика.
И докато азиатците и американците прииждат в Европа в търсене на вехтия някогашен разкош, за да си направят селфи, то западняците в същото време скитат из Азия и Африка уж в търсене на една неразкрасена, бедна, окаяна достоверност, за да се почувстват привилегировани. В една от най-потресаващите сцени скитащи из Пакистан холандци стават свидетели на племенен съд и публично изнасилване на младо момиче – само за да установим, че може би целият разиграл се ужас е бил просто представление като за пред туристи, такова, което един западняк очаква, за да задоволи каприза си за автентичност.
„Нашествието на варварите“ е и в двете посоки. Масовият туризъм и настъпателният азиатски бизнес са равносилни на това определение по отношение на Европа. Много повече, отколкото предполагаемото апокалиптично нашествие на бежанците и мигрантите тук. Туристите винаги са другите, пише Пфайфер, ала не оставя тази идея само дотам, а очаквано я пренася и до гореспоменатите нежелани други.
Туризмът е в неловък контраст с другата форма на миграция, резултат от глобализацията. Нея ние без всякакво колебание наричаме „проблемна“. Отваряме широко границите си за чужденците, дошли да си харчат парите при нас, а ги захлопваме под носа на чужденците, дошли да припечелят нещичко.
Предлагайки своето минало на туристите, Европа очаква пари. Идвайки да търсят прехрана и нов живот в нея, бежанците (политически или икономически) са шанс за бъдеще на застаряващия континент. Бъдеще, което Европа отхвърля и от което се страхува.
Авторът ще ни срещне с един от пришълците в образа на пиколото Абдул. Историята на избягалия от пустинята младеж ще се затвори от историята на европееца, тръгнал към пустинята от своята Европа. Великолепната ирония е в това, че пътят на бежанеца Абдул преповтаря този на Еней, тоест преразказан е чрез един от основополагащите за европейската литература произведения. Архетипите нямат националност – и именно националистическите попълзновения отхвърля Пфайфер в името на една обединена Европа. Европа, която в крайна сметка е единственото място, където той може да съществува, обича, разсъждава и пише, отдавайки почит на нейните базови мислители.
Да, този роман е обяснение в любов към Европа.
Във втора сюжетна линия, която се развива изцяло в гранд хотел „Европа“, това е особено осезаемо. Пфайфер ни запознава с постоянните му гости – особняци, самотници, ерудити насред почти музейната атмосфера, напомняща за една отминала епоха на европейски стил и елегантност в маниерите, езика и облеклото. Тази нарочна старомодност изобразява носталгията по отминалото и възкресява духа на редица европейски романи. А случващото се в хотела се превръща в съвършена метафора за съдбата на Европа. Така всичко започва да се променя, когато се появява новият собственик – китайски бизнесмен с различно виждане за „автентично европейското“ и за воденето на бизнеса, който до момента е затихвал елегантно под безупречния контрол на съдбовно призвания за длъжността си майордом г-н Монтебело.
Отделно пък двамата любовници въвеждат и нишка на приключенска мистерия в романа. Докато разсъждават над историята и европейското изкуство, Лео и Клио търсят последната, изгубена за света картина на Караваджо, чиято история също присъства обилно в романа. Те развиват собствена, неустоима по логиката си теория за съдбата и смъртта на противоречивия художник и за неговите картини. И ни показват, че
„Европа тъне в носталгия“ не е диагноза само на настоящето, а вековен подход в изкуството, валиден и по времето на Ренесанса, и през всички останали епохи.
Да, няма съмнение, че този роман е плод на наричания понякога „лошото момче на нидерландската литература“ Пфайфер. Автор, чаровно или дразнещо (според читателя) егоцентричен, обърнат и рефериращ към себе си и романите си, саморекламиращ се и дори предлагащ разяснения и похвали към книгата, която тепърва ще държим в ръцете си. Но е несъмнено, че читателите му трябва да са на ниво, за да се справят с този венециански карнавал на интелекта, който се движи от профанното до възвишеното и обратно. „Гранд хотел Европа“ е незаобиколима част от дискурса за континента ни, за неговата идентичност (в която няколко пъти се споменава и нещо българско). Както и не особено оптимистична прогноза.
Но „красивите истории никога не завършват добре“, напомня ни този истински европейски патриот. И веднага след това ни обяснява (успокоява ни?), че в миналото си Европа е „била свидетел на залеза на толкова могъщи империи, че цикълът на раждане, разцвет и упадък се е загнездил дълбоко в мозъчната кора на историческото ни съзнание“. Може би тъкмо затова „за нас упадъкът е част от една завършена структура, която без последния си елемент би била естетически несъвършена и непълна“. А естетиката е базова европейска категория и ценност. Именно такова – естетично и тържествено – е и финалното погребение на „Европа“ (тук обаче има мистерия, която няма да разкрием).
Оставяме ви с един от най-носталгичните пасажи от книгата, пропити с трудна любов:
Мисля, че не мога да живея извън Европа. Не просто го мисля – уверен съм. В Европа, където единственото сигурно нещо е упованието в мисълта; където в хода на дългата и уморителна история сме намерили толкова много решения, че у нас се е зародила любов към проблемите; където липсва убедително оправдание да проявяваш усърдие, затова предпочитаме да залагаме на елегантността; където са изобретени както снобизмът, така и иронията; където белезите ни се струват красиви, защото ни карат да бъдем предпазливи […]; където […] още не сме постигнали единодушие относно дефинициите и отправните точки, така че да поведем смислена дискусия за красивото, доброто, и истината; където съмнението е издигнато до религия; където живеят повече философи, отколкото келнери, които да ги обслужват, и повече поети, отколкото читатели; където всеки пейзаж, всеки градски облик и страните на всяка жена са напукани от зрелост; където миналото е веществено като камък, а улиците са четливи като палимпсест; […] където всяко нещо някога е било многократно по-добро и красиво, отколкото е сега; и където си заслужава да си отпочинеш от безкрайното попълване на аналите на хилядолетната история; само там мога да дишам и да обичам.
Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.
Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.
Видеоигрите като че ли винаги се обръщат към една глобална аудитория. Дали въпреки това те могат да се окажат закрепени към някакъв локален контекст? Ако да, по какъв начин? Тези въпроси ще повдигнем в разговора, който несъмнено ще се нуждае от продължение.
Северина Станкева: Като погледнем обичайните способи за класификация на видеоигрите, за разлика от тези в литературата и киното, изглежда, че географският произход не е от особено значение. Говори се за западни и японски игри например, но в контекста на поджанровите им особености, като самите жанрове са основани на разлики в игровата механика. Японските ролеви игри (т.нар. JRPGs) не са непременно създадени в Япония, макар че исторически поджанрът възниква там, а имат определени характеристики: затворен свят, предварително зададен(и) игрови персонаж(и), липса на тежест на решенията и др. По тази причина много от ролевите игри на японски студиа не могат да се нарекат японски ролеви игри, както и много игри на западни студиа пък са определени като такива. Любопитно е, че в това отношение игрите от постсъветските държави правят изключение. Практически всички те влизат в категорията Eurojank, на български нещо като „евровехтория“. Отличителният белег на такива игри е, че амбицията на разработчиците им далеч надхвърля ресурсите. Игрите от Централна и Източна Европа попадат под тази шапка без изключение, от нискобюджетни заглавия до такива със значително повече финансови възможности и комерсиален и критически успех, като Вещерът и Диско Елизиум. За сметка на това няма нито американска, нито японска евровехтория. Да започнем оттук. Съгласна ли си с това описание? Как си го обясняваш?
Миглена Николчина: Факт е, че видеоигрите винаги като че ли имат за изходна точка обръщането към една наднационална и надрегионална аудитория. Да се види дали въпреки това те остават закрепени към някакъв локален контекст и ако да, по какъв начин, ми изглежда крайно интересен въпрос, който обаче ме сварва неподготвена – не бях чувала за юроджанка. Все пак веднага бих преформулирала описанието ти: амбицията на игри като Вещерът или Диско Елизиум е въпреки ограничените или не съвсем ограничени ресурси да се прави изкуство.
Тоест става дума за усилие да се противостои на свеждането на игрите до индустрия.
С това май по-скоро изключвам от тази група повечето български разработчици – това е отделна тема – и отварям вратичка за френските и скандинавските. Така че нека потърсим други критерии, които биха могли да сложат под обща шапка, заедно с Вещерът и Диско Елизиум, разнородни игри, като хърватската Принципът на Талос, чешката Идното кралство: Спасение, игри със сложен постсъветски произход, като поредицата Метро. Бихме могли да тръгнем по посока било на естетиката, било на светогледа.
Ще дам пример, който като че ли събира и двете насоки. В Диско Елизиум можеш да намериш книга, озаглавена „Шестнайсет дни от най-студения април“. Ако въпреки предупрежденията прочетеш книгата, преди персонажът ти да е морално „заякнал“, играта може преждевременно да приключи с присъдата „ченгето се отказва от детективския жанр в полза на реализма“. Има и други начини да се стигне до този комичен финал (ченгето се пропива и пр.), но сблъсъкът с реализма на „Шестнайсет дни…“ ми се струва особено показателен: иронията на този сблъсък всъщност подчертава мрачно-реалистичния субстрат на самата игра, която е колкото кримка, толкова и научна фантастика, сюрреалистично бълнуване, социална сатира, политически памфлет, апокалиптично откровение, онтология… Подчертавам тук темата за широко разбран реализъм, който отбягва както клишираното фантазиране, така и политкоректните ерзаци на социален ангажимент.
Кадри от „Вещерът“ и „Диско Елизиум“
Северина Станкева: Наистина изглежда, че тези заглавия имат амбицията да са изкуство и правят лесно говоренето за видеоигрите като изкуство въобще (не непременно „високо“, макар че и такива примери има: Диско Елизиум и Принципът на Талос са от този тип; Вещерът ми се струва с по-скромни претенции). Интересното за мен е как постигат това не през търсене на някаква автономия от индустрията, а напротив – изотвътре, при това без видимо да ѝ се противопоставят. Позицията им на пазара е изключително добра, продават се, печелят награди и прочее. Разбира се, видеоигрите не са единствената форма, в която такива стратегии са възможни, но като имаме предвид все още широко разпространените стереотипи и по отношение на играчите, и що се отнася до самата медия и нейните смислови възможности, подобни ходове се оказват особено дръзки.
Продължавайки по допирателната ос на двете насоки, що се отнася до реализма, и в най-повърхностния си пласт (като външен облик и обстановка), и като смисъл, той се появява в игрите след 2000-та година, тоест съвпада с взрива на техническите възможности за създаването им. Тъкмо оттогава изведнъж започнаха да излизат много игри в „постсъветски стил“, които обаче не са непременно правени в съответните държави, а използват някои от стереотипните им сурови реалии – панелки, студ, алкохолизъм и така нататък, – за да си придадат реалистичен вид. Такива са Полуживот, Документите, моля, Бягство от Тарков. Същият период бележи и началото на разцвета на самия Eurojank, със или без локалния лик, но с гореспоменатата амбиция. Чудя се дали все пак тук не можем да открием
известна регионална патина, която остава въпреки иначе глобалната настройка.
Културната памет за видеоигрите е различна в нашата част от света, което би могло донякъде да обясни защо игрите, които се произвеждат в нея, често са със сериозни технически недостатъци. Тук отварям скоба да отбележа, че за съжаление, през последните години стана практика дори игрите на големите студиа да се пускат на пазара „недопечени“, с т.нар. „пач на първия ден“, който се стреми да поправи най-належащите им проблеми, така че да станат малко по-играеми. Нямам това предвид. Говоря за такива недостатъци, които разработчиците така и не поправят, ако въобще са поправими, и които в най-добрия случай разчитат на милостта и творчеството на някой играч.
Това ми се струва свързано с паметта и игралните практики на постсъветските държави, в които купуването на видеоигри е сравнително нов феномен. Доскоро повечето хора се сдобиваха с тях по пиратски способи – било чрез теглене от интернет, било чрез преди това разпространеното купуване на дискове или дискети с разнообразни селекции, в зависимост от това, с което продавачът (в компютърния клуб или на улицата) разполага. Съответно много от игрите достигаха до публиката си в доста очукан вид: на неразбираем език, без сигурност, че щом са тръгнали веднъж, ще могат да се играят след това, с множество бъгове и прочее. Това никога не е пречило особено на играчите, тъкмо напротив, дори е ставало условие игрите да се ценят повече, а и добавя допълнително усилие в практиката на играене. Техническите проблеми са вкоренени толкова надълбоко в разбирането за това какво е игра в постсъветските държави, че някак не е учудващо, че те от своя страна създават такива игри – на разработчиците това никога не им е пречило като играчи.
Кадри от „Бягство от Тарков“, „Полуживот“, „Документите, моля“
Миглена Николчина: Не знам дали съм те разбрала правилно, но няма да стигнем далече със свеждането на проблема до печено и недопечено: отвъд всякаква география има един тип форумна истерика, която често се излива върху най-интересните заглавия. Втората част на Рицари на старата република, частта за Френската революция на Кредото на убиецаса за мене особено ярки примери – съсипаха ги, защото имало бъгове, като ги пуснали, незавършени били и пр.! Е, хубаво, обущарю, ама не по-горе от обущата! И нека тук не се съглася с тебе за Вещерът – психологизмът на персонажите, сложността на взаимоотношенията, сюжетните разплитания, алегоричната историческа рефлексия, атмосферността, специфичната ирония – това са заявки за извеждане на игрите до голямото изкуство. Ако то може да бъде и успешно, толкова по-добре.
Аз се опитах да издърпам разговора към реализма по две причини. Едната ми се вижда структурна:
ако материалната основа на киното е документалното око на камерата, основата на игрите е математическата абстракция, алгоритъмът.
Тоест в играта структурно е заложено Марио да може да скача точно толкова, колкото на разработчика му е хрумнало: играта е принципно фантасмагорична. Но както правилно отбелязваш, играта може да тръгне в търсене на реалност, както и камерата да побегне от нея, така че с втората причина ще преобърна първата. Една шега, която обичам да си правя и която ми се вижда повече от шега, е, че реализмът, който догматичната социалистическа естетика изискваше, доведе до имплозията на Източния блок – победител се оказа Холивуд, подмяната на реалността. В постсъветското обаче продължава да живее тягата да се казва все пак нещо за света и тази тяга преминава в игрите – като това включва усилието да се противостои на клишетата на политическата коректност и новата комсомолска прескриптивност, която ни залива.
Оттук насетне за мене интересният въпрос е какви конкретни форми добива тази тяга: детайлите, нюансите, двойните дъна, но и едри теми като мисленето за времето като история и като утопия. Игрите, които изредих, заслужават внимание с оглед на тези теми.
Северина Станкева: Все пак има разлика между оплакване за бъгове в игра и невъзможността да я играеш въобще, след като си платил крупна сума за нея. Но това е друга тема. Нека уплътним проблемите, които засегнахме, с примери от игрите, които споменахме дотук.
Винаги когато ми зададат онези досадни въпроси от типа на „Какви игри играеш?“ или „Кои са ти любимите игри?“, без колебание започвам с Диско Елизиум. Ние сме говорили специално за нея, но за щастие, като всяко произведение от голямото изкуство, тя е неизчерпаема. Постановката ѝ е обичайна и за ролевите игри, и за криминалния жанр като цяло – има убит човек, играчът влиза в ролята на детектив, който трябва да разкрие кой е убиецът. Толкова с традицията. Детективът е пияндурник, който се събужда гол в хотелската си стая, която е разпердушинил предната вечер, не помни нищо, загубил е значката и оръжието си, въобще е много далеч от фалическата власт, която би трябвало да онагледява.
Преди да види този аватар, играчът трябва да избере как да го точкува по леко нестандартни признаци – интелект, психика, физика, моторика. Избира и отличително умение, което ще го ръководи. В зависимост от тези избори, особено от последния, играта се развива драматично различно – това, което човек не подозира в началото, е, че всички тези умения представляват вътрешният диалог на героя. Освен че са в постоянни спорове едни с други и често си противоречат, това колко често се „обаждат“, зависи от това колко са развити съответните им области. Така играта е съвсем различна, ако си избрал нещо като „Тръпки“, благодарение на които героят усеща града в гръбнака си, „Логика“, която студено разсъждава за случващото се, или „Вътрешна империя“ (по едноименния филм на Дейвид Линч), която ти дава възможност да разговаряш с неодушевени предмети. Отделно от това, вместо да се вдигат нива по обичайния начин, на героя му хрумват различни мисли, които се складират в т.нар. „Мисловен шкаф“. Не всички от тях могат да се доразвият, но онези, които играчът решава да запази или да премисли по-сериозно, имат ефект върху развитието на личността на разбитото ченге.
„Диско Елизиум“
Във всеки случай обаче изключителната смес от хумор и меланхолия се запазва и проблясък от нея може да бъде видян в примера ти с „Шестнайсет дни…“. Без да знам нищо от това, бях убедена, че с тази игра съм открила нещо специално, още от първата реплика в нея, когато се вижда единствено черен екран и дрезгавият глас на някой, наречен Древен влечогуподобен мозък, казва: „Няма нищо. Само топла първична тъмнина. Съзнанието ти ферментира в нея – не по-голямо от едно-единствено малцово зърно. Не трябва да правиш нищо повече. Никога. Никога повече.“
Миглена Николчина: Действително тази игра е неизчерпаема. За да се върна към посткомунистическото в нея (този термин ми се вижда по-точен), при цялата условност на времето и пространството белезите на провалени едри национални, социални, но и цивилизационни проекти (като Просвещението например) са много конкретни. Конкретна е и разрухата на настоящето между глобалисткия „моралинтерн“, който се опитва да наложи собствения си ред, и корумпирания, циничен и карикатурно обрисуван профсъюзен бос, когото работниците все пак май усещат като по-загрижен за тях.
Доколкото конфликтът в играта има за център корабостроителница, за мене е невъзможно да не си припомня Лех Валенса и „Солидарност“ – тъкмо с корабостроителните заводи в Полша започна началото на края на соца. Чаровна, женствено неясна, нелишена от сложна биография, но зад всичко това неумолима и хлъзгава, недосегаема, „ултралибералната“ представителка на компанията, която владее пристанището и има индикативното име Реджойс („Възрадвай се“), ще предложи, ако успееш да я разговориш, мрачната онтологическа визия на играта за разяжданата и изчезваща реалност, през която само сродните на Реджойс имат средствата да навигират. Между тези два полюса отчаяното ченге, което е аватарът ни, се среща и със симпатични индивиди, но и с всякакви чудаци и теркове, с отрепки на необратима деградация (пияници, наркомани), с различни отломки на загиваща култура (художничката, книжарката) и със странни фигури на мистична надежда (майсторката на заровете, криптозоолозите). Наемникът на компанията, около чийто труп се гради криминалният сюжет, неговата „ноар“ любовница и най-вече абектно разиграната аутопсия на трупа му се превръщат в централна метафора на този разпад, сред който играчът трябва да решава непрестанни интелектуални и емоционални предизвикателства.
Играта обаче ни изправя пред друг принципен въпрос, който бих искала да обсъдим при друг случай.
Каква е ролята и доколко е възможна въобще ролята на индивидуалния талант в едно изкуство, което обикновено се прави от големи екипи при тежък финансов натиск?
Диско Елизиум е в много висока степен авторска игра на една ключова фигура – Роберт Курвиц. Като по чудо този „заумен“ шедьовър (студиото ала авангардиста Хлебников се казва ЗА/УМ) имаше и пазарен успех. Тъкмо успехът се оказа май пагубен: между Курвиц и част от екипа на играта, включително продуцента ѝ, но не само, избухна огромен скандал – за пари, но не само. В големите студиа има подобни скандали, но те бързо се запушват, там хората са заменими (докато в един момент не са и също виждаме криви на възход и падение, свързани с грешки спрямо творците). Курвиц е може би неприятен, налуден дори, но със сигурност незаменим. За разлика от романтическия гений обаче, той не може да се уедини нейде и да чака славата да го споходи посмъртно.
Северина Станкева: Да, този въпрос заслужава отделен разговор. Изглежда, че при всички игри, които разгледахме, макар и не в детайли, фигурата на разпада е неотделима от тази на утопията. Може би в това е ключът към посткомунистическото им наследство.
(Следва продължение.)
В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.
От десетилетия вече се обсъжда така необходимата реформа на образователната система у нас. Спорадичните мерки, които се вземат, много често са чисто административни и не засягат основния потърпевш от неадекватността на системата – самия ученик. Учители и директори обаче упорито не използват свободата, давана от сравнително широката рамка, в която могат да се движат при изпълнение на задълженията си. И всичко, което не е „предписано“ изрично, бива заобикаляно старателно като нещо отровно, като натрапен свободноизбираем час.
Блокови часове
Два поредни часа математика. Няма наредба, която да забранява това. Единственото изискване е да има почивка след всеки учебен час.
40-минутните часове са абсолютно недостатъчни, ако трябва да съберем в един от тях преподаване на нов урок и затвърждаването на новия материал. Оставането по-дълго в една тема (което препълнените учебни планове правят и бездруго невъзможно) е гаранция за по-голям успех. Учудващо, това се практикува в множество частни училища, които показват нагледно колко е ползотворно, но общинските и държавните училища упорито отказват да променят заучената формула за 7 различни учебни часа на ден.
Член 2 от Наредба 10 от 19.06.2014 гласи:
Седмичните учебни разписания трябва да осигуряват условия за най-добро усвояване на учебното съдържание при най-малка степен на умора и опазване здравето на учениците.
А член 3, алинея 2 от същата наредба казва:
Учебните предмети в дневното разписание се подреждат в последователност, осигуряваща оптимална работоспособност.
Най-доброто усвояване и по-добрата работоспособност биха били една идея по-възможни, ако не трябва на по-малко от астрономически час децата да превключват в коренно различни сфери на знание.
Трябва да признаем, че макар и минимални, все пак тук-там намираме взаимовръзките между отделните предмети в рамките на една учебна година. Дали не е време някой да се престраши и да въведе дни на хуманитарните науки и дни на естествените науки например? Само да не вземе да му хрумне да събира и учителите по тези предмети заедно, това вече би надскочило най-големите ни мечти. Но няма страшно, със сигурност някоя наредба го прави толкова трудно, че никой не си го е и помислял.
Подредба в стаята
Все повече училища успяват да осъвременят класните стаи и да приютят учениците в нови, по-леки и по-удобни учебни пространства. Рядко се прави обаче с мисълта дали новите мебели ще са от полза за работа в групи, дали ще са достатъчно мобилни, за да може да се разместват лесно, а още по-рядко зад избора им стои мисълта дали ще допринесат за учебния процес. Вече споменаваната плачевна учебна среда всъщност без усилия и без погазването на указанията в безбройните наредби може да бъде използвана за подобряване на работната атмосфера, за разнообразяване на видовете дейности и за радост на учениците.
Реалността обаче показва, че учителите обичат все още да стоят пред класа, а не да са в центъра му. Разместването пък обикновено е само при проблеми с дисциплината.
Нека учителите не се притесняват да бъдат смели и да разместят мебелите в стаята. Така и те самите ще могат да я погледнат с нови очи.
Носене на учебници
Учебникът е само ръководство, в което се съдържа рамката. Как точно ще преподадем един урок, е въпрос на желание и способности. Почти всички учители държат всяко дете да носи своя личен учебник, въпреки че това по никакъв начин не допринася за по-доброто научаване на материала.
Вариантите тук са много и никой от тях не е забранен:
организиране на комплект учебници, които да стоят в кабинета по дадения предмет;
ползване на един учебник на чин – това е сериозно облекчение, ако се има предвид колко тежки са раниците на децата;
разрешаване (поне от време на време) на използването на електронен учебник по време на час;
изнасяне на урок без учебник – напълно е възможно учебникът понякога да остане неизползван.
Домашни от миналия век
Да научиш наизуст „Отечество любезно, как хубаво си ти!“ в шести клас не е геройство, нито означава, че си разбрал стихотворението. Да не говорим за оценяването тип „до трети куплет за четворка“, което малко прилича на „550 грама Иван Вазов за 4 лева“. Децата могат да бъдат разходени по текста, може той да се свърже със съвремието – нещо, което е все по-нужно. А ако стихотворението толкова ги е впечатлило, те може и сами да пожелаят да го научат.
Писането на думи по три реда като домашно по който и да е чужд език не води задължително до научаването им. Безплатни приложения като Quizlet например, където думите могат да бъдат вкарани във виртуални карти, със сигурност ще подтикнат учениците да заобичат по-силно и учителя, и чуждия език. На преподавателя ще му коства около 10 минути на урок, но пък ще може впоследствие да използва картите всяка година. В същото време децата ще са усвоили страхотна и доказана техника на учене, създадена през миналия век в Германия – Karteikarten.
Повече диалог, не само цифри
Оценката е цифра и тя е еднаква за всички, които са я получили. Получателите обаче са различни. Не бива цифрите да говорят вместо учителите. Би било добре преподавателите да се опитват да разберат какво друго има зад конкретното представяне на ученика. Може детето да не е научило, защото е уморено (защо?), защото е претоварено (защо?), защото нарочно не е научило (защо?). Не бива да се диагностицира моментното състояние, а това, което е довело до него.
Полезни умения в часа на класа
Чудесен час, в който може да се изгражда истинска връзка между децата от класа и учителя. И това е час, който зависи само от вас – преподавателя. Може да се канят интересни гости, да се провеждат дискусии, да се покаже, че освен класен ръководител, учителят е просто човек като всички. Може дори децата да се водят на разходка. Нищо от посоченото не е забранено.
В учебната година има 36 седмици, тоест 36 часа на разположение. Дори безумното разпределение за задължителните теми, които са почти идентични с тези от предходни години (тук посочвам темите за 7. клас), могат да излязат от калъпа на скучните монолози.
Патриотично възпитание и изграждане на национално самочувствиe – 4 часа. Класните ръководители имат 4 часа да разкажат и покажат какво обичат в България и защо, при положение че са свободни хора и са избрали да са тук. Може да бъде поканен гост в час – някой, завърнал в България след години в чужбина.
Толерантност и интеркултурен диалог – 2 часа. Гостът от предишната точка може да разкаже как е живял в чуждата културна среда. Може да бъде поканен издател или преводач – едни от най-добрите културни посланици.
Безопасност и движение по пътищата – 5 часа. Децата и класният застават заедно на кръстовище и търсят правилно/грешно. Ще има голямо разнообразие.
Защита на населението при бедствия, аварии и катастрофи; оказване на първа помощ – 5 часа. Чудесно време за първия истински курс по оказване на първа помощ. Има чудесни организации, които провеждат обучения по изключително интересен и достъпен начин.
Превенция на насилието, справяне с гнева и с агресията; мирно решаване на конфликти – 2 часа. Може да бъде поканен психологът на училището или медиатор – нека разкажат за работата си. Може да се разучат техники за справяне с гнева, които учителят да предаде на децата.
Превенция на тероризма и поведение при терористична заплаха; киберзащита – 2 часа. Варианти: гледане на филм, посещение с децата в полицията и разговор с полицаите.
Превенция и противодействие на корупцията – 1 час. Лесно може да се покаже на живо какво е корупция, дори без да се политизира разговорът, защото, за съжаление, корупцията е навсякъде. Децата могат да бъдат провокирани да помислят как биха постъпили, ако: а) могат да променят законите; б) могат да дадат подкуп; в) ги хванат, че подкупват; и още, и още.
Електронно управление и медийна грамотност – 1 час. Варианти за провеждане на часа: как работи електронният подпис или приложението е-здраве.
Кариерно ориентиране – 1 час. Тук може да се отдели повече време, защото със сигурност има много остатъчни часове. Може да се проведе като посещение в различни производства или офиси, за да проследят децата процесите на практика и да наблюдават, макар и за малко, реалния професионален живот.
Изнесени уроци
Като говорим за разходки, няма час, който да не може да бъде проведен навън. Или с гости. „Уроците“ могат да бъдат поканени в класната стая или класът да бъде заведен при живия урок. Учителят има пълното право на това и никой не би трябвало да го спре.
Отношение
Ако учителите се отнасят с уважение към учениците си, ще получават същото от децата. Не бива да ги подценяваме или унижаваме. Нека всеки от нас се опита да си спомни какви сме били на тяхната възраст. А понякога не е лошо дори да им го разказваме. Да, може учителите да разкажат за себе си, когато са били на мястото на учениците, да ги спечелят за каузите си и да им покажат, че и те са хора и не са перфектни. Никой не е. Особено когато се учи.
Наказанията рядко водят до добри резултати. Обикновено водят до страх и омраза. Викането в час от страна на учителите все още е широко разпространено явление, а директорите, които са наясно с тези членове на екипите им, най-често ги оправдават като силно емоционални или просто „с такъв тембър“.
Редовните контроли, които се провеждат вътрешно в училище или от външни експерти, често водят до това учителите да впрегнат цялото си въображение, да използват мултимедийната техника в клас, която никога не са докосвали, да направят интересен и полезен за учениците час, да са в добро настроение и да не повишават тон.
В следващия учебен час обаче, когато няма проверяващи, всичко се връща постарому.
Така учениците нагледно получават „най-важните“ уроци. Единият е, че всичко е привидно, за парлама. А другият – че не е нужно да се прави нищо извън задължителното, нищо по лична инициатива. А това възпитава ново поколение от непредприемчиви и незаинтересовани бъдещи учители, служители и членове на обществото, повечето от които няма да знаят, че е възможно да излязат извън строго задължителното.
Каквото и да си говорим, колкото и чудесни програми да има, колкото и неизброими да са всички възможности, незабранени от наредби и закони, на първо място в инструментариума са самите учители.
Когато оставят за малко учебника настрани и покажат ангажираност, когато се опитат да излязат дори със сантиметър извън задължителния минимум и въведат нов похват, когато просто се усмихват или простят чуждата грешка без назидание, тогава вече са спечелили класа си и са на прав път. И децата първи ще им го покажат.
Използването на животни за научни цели е дългогодишна практика в биомедицинските науки, но и чест повод за дебат в обществото. Приликите между животните (най-вече бозайниците) и човека позволяват изследването на множество механизми и тестването на нови терапии, преди да бъдат приложени при хора. Въпреки това далеч не всички резултати, получени при моделните животни, могат да бъдат използвани директно. Това е и главната причина, изтъквана от противниците на изследванията върху животни. Част от дебата е и дали изобщо имаме право да използваме животните с риск да им навредим, като се има предвид, че най-често единствената цел е извличане на ползи за човека.
История на експерименталните животни в науката
Преди повече от 2400 години е установено, че изследването на животни ни помага да разберем повече за себе си. Има доказателства, че в Древна Гърция Аристотел е използвал животни като част от своите научни изследвания с основна цел да подобри разбиранията си за живите същества.
Първоначалната стъпка, преди да се започне със същинския експеримент, е изборът на вида експериментално животно. Необходима е и селекция по определени характеристики, като животните се подбират и размножават, за да се постигне даден цвят на козината, дължина на крайниците и др. Разработването на моделни експериментални животни започва чак през XVIII и XIX век, когато учени като Ян Батист ван Хелмонт, Франческо Реди, Джон Нийдам, Ладзаро Спаланцани, Антоан Лавоазие и Луи Пастьор започват провеждането на експерименти, за да изучат произхода на живота.
Въпреки че в някои случаи клиничното значение на екстраполирането на данните, получени от опити с животни, е под въпрос, напредъкът, постигнат с помощта на експерименталните животни, е безспорен. Доказателство е, че зад почти всички Нобелови награди по физиология и медицина стоят проучвания, проведени именно с животни, които днес са част от всички биомедицински науки, включително имунология, инфектология, онкология и др.
Биомедицината и експерименталните животни в съвремието
За да бъдат използвани като експериментални, избраните видове животни трябва да отговарят на определени критерии спрямо крайната цел на изследването. В биомедицинските изследвания се използват най-често насекоми (Drosophila), нематоди (Caenorhabditiselegans), риби (Danio rerio), жаби (Xenopus) и бозайници, например мишки, плъхове, кучета, котки, прасета и маймуни, поради тяхната филогенетична близост с хората. Понякога животното трябва да бъде модифицирано, за да отговаря на специфични характеристики.
Модифицирането става с техниките на генното инженерство, които се прилагат, за да се разработят т.нар. нокаут, или трансгенни животни, които са с изтрити или вкарани допълнително гени. Някои от тези експериментални животни постигат статус на „хуманизация“ след присаждането на човешки клетки, изпълняващи своите първични функции в реципиентното животно. Това позволява на изследователите да изучават отговорите към патогените като в човешка среда.
Изучаването на различните видове рак и разработването на терапии е друга област, в която експерименталните животни са от ключово значение. Според Световната здравна организация най-често срещаните видове рак при хората са на млечните жлези, белия дроб, дебелото черво, простатата, кожата и стомаха. Тези видове рак причиняват 10 млн. смъртни случая годишно. В над 95% от проучванията се използват плъхове и мишки за подкожно инжектиране на клетки от ракови клетъчни линии. Изследват се първичната ракова лезия и се проследява нейният растеж преди отстраняването на тумора.
Предизвикателства при използването на експериментални животни
Винаги е съществувал дебат сред изследователите относно значението на експерименталните животни, тъй като, макар много експерименти да дават обещаващи резултати, други не могат да доведат до такива. Това налага смяната на един вид експериментално животно с друг, по-близък до човека, например приматите. Те имат генетични, биохимични и психологически особености, подобни на човешките. Нечовекоподобните примати продължават да бъдат необходими при разработването на ваксини и терапии за СПИН, паркинсон, хепатит и много други. Откриването на ваксини с помощта на експериментални животни е от полза и за другите животински видове, като предотвратява много зоонозни заболявания – бяс, тетанус, парво вирус и др.
Етичният аспект при работа с експериментални животни се разглежда за пръв път през 1959 г., когато се предлагат принципите на трите R (Replacement, Reduction and Refinement – заместване, намаляване и облекчаване). Съгласно тези принципи, броят експериментални животни, необходим за едно изследване, се свежда до минимум. Стресът и болката, които животните изпитват, трябва да бъдат ако не елиминирани, то максимално ограничени. Когато е възможно, експерименталните животни трябва да бъдат заменени с алтернативни варианти.
Най-големите помощници на науката
Напредъкът в хуманната и ветеринарната медицина би бил невъзможен без участието на експерименталните животни, които позволяват да опознаем повече етиологията, патологията, физиологията и токсикологията на различни състояния, засягащи както хората, така и животните. По-големите по размер експериментални животни са неизменна част от разработването на ортопедични импланти и присаждане на тъкани. Каквито и да са конкретните задачи и цели, при включването на животни в биомедицински изследвания всичко трябва да стъпва на споменатите по-горе принципи.
Изборът на експериментални животни за определено научно изследване трябва да се одобри от етична комисия, която работи във всички страни, където е позволено да се извършват научни изследвания върху животни. Комисията се състои от учени и от хора, които не се занимават с наука. Всички заедно разглеждат предложеното научно изследване, неговия принос за човешкото здраве и необходимостта от използването на експериментални животни, както и възможните алтернативи за тяхната замяна.
Дадено изследване може да бъде одобрено само след като екипът от учени отговори на изискванията на комисията, сред които например е избор на възможно най-малък брой животни. Комисията има право да въведе промени в научните протоколи и в краен случай да отхвърли предложеното проучване. Поради тези причини нараства интересът към изкуствени in vitro клинични изпитвания, които имат за цел изцяло да заменят експерименталните животни. В повечето случаи обаче тези системи не са достатъчно ефективни и нуждата от експериментални животни остава поради комплексния характер на цялото тяло и системите от органи. В такива експерименти например се изследват структурата на тъканите, животинският метаболизъм, различни патологични състояния и др. В много ситуации животинският модел е задължителен и не може да бъде заменен. Така е например при токсикологични изследвания за максимално поносима доза преди прилагането на разработеното лекарство на хора в клинични изпитвания.
Алтернативни техники, като изследване на клетки в петриева паничка, използване на органи върху чип или на модели на изкуствен интелект за проучване на взаимодействията между клетките се прилагат все повече в науката и имат определени предимства. Въпреки това тези технологии все още не могат да заменят напълно животните, защото засега чрез тях не могат да се изследват биологичните процеси в по-усложнени системи, като тъкани, органи и цял организъм.
Шестите предсрочни парламентарни избори, иначе седми поред, преминаха и България е отново в ситуацията, в която се намираше и след предходните – разговори за съставяне на правителство около ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ. Или поне това е основната хипотеза в публичното пространство, където, изглежда, не може да се намери по-приемлив вариант, достоен за обсъждане.
Само по себе си това обстоятелство е изключително проблематично, защото навява на мисълта, че мнозинството от политическите партии в парламента се възприемат като недостатъчно легитимни или като неспособни да понесат отговорността да участват в правителство въпреки гръмките си заявки.
Близък до този мотив е и въпросът защо ГЕРБ–СДС, победили с голяма разлика вторите – ПП–ДБ, заявяват именно тях като свой естествен партньор. Отговорът според мен се крие отново в легитимността, която ГЕРБ–СДС трескаво желаят от ПП–ДБ и от цялата либерална общност, държаща избраниците си на къса каишка. Но отвъд прагматиката в съставянето на управляващо мнозинство имаше ли нещо същностно интересно в състоялия се вот?
Избори или „избори“?
Едно от нещата, които маркираха изминалите избори, беше ожесточеният разговор за купуването на гласове. Практика, която в България отдавна е спряла да впечатлява особено избирателите. Те знаят, че се прави, МВР знае, че се прави, партиите знаят, че се прави, и като резултат по този проблем почти нищо не се прави.
Откъслечните показни акции на Вътрешното министерство гръмко се провалят в опита си да убедят обществеността, че полицията извършва някаква превенция на това престъпление. Реакцията често е противоположна – ехиден присмех с дъх на онова леко отчаяние, с което сме свикнали въпреки ясното съзнание за измамата, разиграваща се пред очите ни.
И как може да бъде иначе? Дали на МВР му липсва кадрови капацитет до такава степен, че да се оплаква публично, че не може да си върши работата, защото получава голямо количество сигнали? Или му липсва кадрови – а може би по-скоро професионален – капацитет до такава степен, че да се оплаква, че сигналоподателите не представят доказателства?
Вероятно хипотезата как едни хора са способни да заливат най-голямото ведомство в държавата със сигнали, за да саботират работата на служителите, е възможна, но нормално ли е да се налага вечно преоткриване на топлата вода, при положение че списъците със заподозрени в търговия с гласове изобилстват от познати на МВР лица? Фактът, че всеки може да види записи от секции, в които явно се извършват груби нарушения в избирателния процес, а в същото време МВР чака доказателства от сигналоподатели, няма как да не остави впечатлението, че тук не просто е така, ами и няма изгледи скоро да е иначе.
Въпросът дали изборите трябва да бъдат частично, или изцяло касирани, зае челно място. За първи път от много време насам сякаш се усеща реална енергия в политическите партии за натиск в тази посока. И ако трябва да застанем на страната на честния демократичен процес, отръсквайки се от ужасяващите натрупвания на нормализирани престъпления, свързани с провеждането на избори в България, може би е логично да кажем „да“. Изборите трябва да бъдат касирани, защото всяка манипулация, дори на един глас, е антидемократична. Без значение дали става въпрос за корпоративен вот, контролиран вот, или за директно купени гласове.
Куриозният случай с партия „Величие“, която остана под чертата заради една шепа гласове, е показателен колко важна е превенцията на тези престъпления, способни да определят партиите в парламента и броя на депутатите им. Справка: ДПС – Ново начало.
Общественото доверие
За пореден път се повдига и изключително сериозният въпрос за онова мнимо мнозинство, което систематично отказва да гласува, тоест се самоизключва от процеса на правене на политика в България. Една възможна хипотеза за такава нагласа е и отношението на тези хора към провеждането на изборите. Ако сте убедени, че измамите са нещо нормално, може би един прецедент с цялостно или частично касиране на изборите би върнал някаква доза оптимизъм у вас. Разбира се, далеч не това е единствената или вероятно дори основната причина за подобен отказ от гласуване. Но за доверието ми е мисълта.
Друг ефект, който наблюдавахме в деня на октомврийския вот, беше завишената, макар и не с много, избирателна активност. Тази новина предизвика редица позитивни реакции заради счупването на низходящата тенденция от последните години, която по нищо не личеше, че може да се промени. Дали заради непрестанните призиви от страна на политическите партии и публичните говорители, или заради осъзнаването на важността на това действие от практическа, но и от принципна гледна точка, българите опровергаха множеството прогнози, според които проблемът щеше да се задълбочи.
Завишената активност може да бъде тълкувана като поне частично – ако щете, и леко насила – връщане на някакво доверие в демократичния политически процес в страната. Прилив на гласове получиха практически всички парламентарно представени партии, което означава, че очакванията към тях са съвсем реални, а лошият вкус от управлявалото до пролетта мнозинство и провалената ротация може да бъде преглътнат.
Освен всичко останало, най-важният въпрос пред партиите, ако няма изборно касиране или повторно преброяване, което да промени състава на парламента, остава създаването на работещо правителство. Освен иманентното задължение и чисто практическа нужда от действащ кабинет, формирането на функционална изпълнителна власт е очакване, заложено и в увеличената избирателна активност. Какъв би бил ефектът сред редовия избирател, който месеци наред слуша за важността на гласуването, ако дори и след като е направил това „усилие“, бъде отново възнаграден с неуспех и ново завъртане на колелото? Завъртане, което ще постигне точно нищо, освен потенциалното отпадане или присъединяване на някоя малка партийна група, докато в същото време постави основните играчи в практически идентична ситуация.
И не, изборите в САЩ не би следвало да имат отношение към съставянето на българското правителство по редица причини. Конюнктурата в американската политика не измества наличието на институции, които устойчиво поддържат най-мощната демокрация в света, като не ѝ позволяват да се люшка в крайности. Също така символичната сила, която носи политическата окраска на бъдещия американски президент, не би оправдала крайнодесни и популистки залитания пред българското общество. С други думи, ако Доналд Тръмп е следващият президент на САЩ, това по никакъв начин няма да направи „Възраждане“ приемлив партньор в едно потенциално правителство.
Медийният карамбол
Изборите станаха повод и за обилното обговаряне – за кой ли път – на политическия процес в медийното пространство, но все така по добре отиграния за родния мейнстрийм метод на псевдоплурализъм и дъжд от димки, които отново лишиха публиката от смислен анализ (с дребни изключения, лесно оставащи заглушени). Типично за епохата на постистината, всяко мнение беше нахранено с хипотези, често лишени от рационалност и доказателства и легитимирани единствено по силата на голото си същестуване.
Невротичният пристъп на Борисов в ефира на „Дарик“ в защита на Пеевски остави по-скоро хумористичен отпечатък за едни и довод в устите на други. За пореден път получихме словесен залп, лишен от дори и бегли намеци за логика, но пък успешно гарниран с кадри от пълна зала, което сякаш следваше да премахне нуждата от смислен разговор, за да предложи на негово място непосредствения публичен образ на второразрядното агиткаджийство, в което се е превърнал политическият процес на много места в България.
Ефектът от медийната димна завеса продължава да стои скрит за широката общественост. Зрителят, непостигнал, но и неизискващ по-висока функция от наблюдаващ, остава сам да си преценя дали може да смята за достатъчно очевидни доказателства за престъпни практики, мотивирани от конкретни политически сили, онези почти 400 сигнала, подадени от активисти на ПП–ДБ за купуване на гласове, както и клиповете от секциите, в които се надписват резултати (както беше установено в един от тях – в полза на ДПС – Ново начало и ГЕРБ), също така насилието срещу журналисти по махали, и т.н. Или ако не са доказателства, дали поне не са поводи за разследване? А може би е по-лесно да обявим всички политически партии за маскари, за да минем по-нататък по протокола за замитане на срамотии. И без това разследвания няма, а десетките прякори на криминални субекти изтляват като издихания в мъглата на „всички купуват“.
Но нека не говорим за това. Пречим на МВР.
Генералният проблем с големите медии е партизанщината – конюнктурните говорители на конкретни политически партии, които под претекста на често неясната си експертиза пропагандират строго партийни разкази, представяйки ги за анализ. Този проблем е принципен, а създаването на мъгла е просто един от неговите ефекти, които тези добре познати манипулатори успяват да постигнат. Тук дори не обсъждаме абсолютно престъпното поведение на Костадин Костадинов, позволил си да атакува по най-циничен начин журналистка в национален ефир. Практика, която е типична за режими, приключващи в руини, и за лидери, приключващи по стените на бункери. Но това също е нещо нормално, защото прехвърлянето на махленските ни взаимоотношения в публичния политически дискурс остава несанкционирано.
Какво ли работи СЕМ?
Реалност и измама
Отново ще се върна на неясната връзка между изборите в САЩ и съставянето на правителство в България. През 60-те години на XX век историкът Ричард Хофстетър описва „параноидния стил“ в американската политика, визирайки употребата на мащабни и често абсурдни конспиративни теории в мисленето на поколения политици и колективни политически субекти. Неклиничната употреба на термина „параноиден“ събира в себе си редица практики, нагласи и логики, сред които и прийоми за насъскване на публиката срещу невидима заплаха. Но тези разкази остават само скелет в цялостния механизъм на това, което след Хана Аренд наричаме „модерни политически лъжи“ – една подменена реалност, съшита от произволни разкази, образи и неистини.
Кандидатът за президент на САЩ, вече с един мандат зад себе си, Доналд Тръмп отказа втори дебат с опонентката си Камала Харис, след като изрази възмущение, че казаното от него в първия дебат бе подложено на проверка на фактите. Дали пък точно този стил на политика не се харесва на Борисов, че затова вече му отнема цяла седмица да подеме разговор за кабинет? Ако бившият (и кандидат за следващ) президент на най-мощната демокрация в света обича да послъгва и не позволява да му правят забележка, какво му е на послъгването в една малка европейска страна? Какво толкова ще стане, ако пък подменим цялата политическа реалност, така че клиентелистката природа на партията ни (класически примери са ГЕРБ и ДПС) да изглежда нормално и престъпленията да се превърнат в нещо относително? В баналност.
Разкази има за всички, а фактите са оставени на агиткаджийската природа на политическото животно.
Вратата се отваря и над главите ни дрънва звънче. В същия момент чуваме сирената за въздушна тревога. Поредната, неизброима за последните петнайсет дни в Украйна. Ние обаче не влизаме в бомбоубежище, а предпочитаме вратата със звънчето на една от многото книжарници в Киев.
На търговската улица „Покровская“ книжарниците са повече от хранителните магазини или от тези за дрехи. Така е не само в Киев, а и навсякъде в Украйна – малки уютни книжарнички, някои от които антикварни, или големи светли книжарници, все намерили място в подножията на старинни сгради. Често в тях има обособен кът за четене, където се сервира кафе или чай. Прави ни впечатление големият брой нови издания на украински автори. Купуваме няколко книги и бързаме към един от островите на река Днепър, където е срещата ни с Катерина.
До острова се стига най-бързо с метро, но ние избираме да вземем такси, за да виждаме града и реката, докато пътуваме. Пълзим бавно към огромния мост, докато задръстването не ни спира. Тогава шофьорът се обръща към нас: „Съжалявам, че няма да пристигнем бързо, но ако не се чувствате добре, мога да ви предложа вода, разбира се, безплатно. Ако предпочитате да отворим прозорците, ще спра климатика.“ И той се навежда към предната седалка, вади отдолу две бутилки минерална вода, подава ни ги и продължава. „Ако ви боли глава, ето лекарство.“ Пресяга се към жабката и вади малък несесер с лекарства. Гледаме го изумени и го убеждаваме, че всичко е наред, но човекът не мирясва. „Вината е моя, че влязохме в задръстването, затова моля ви, ако имате нужда от нещо…“
Клатим отрицателно глава с усмивка – всичко е наред, залезът е осветил блестящите сгради на Киев, реката кротко ни разкрива цялата си прелест с островите, потънали в зеленина. Нямаме нужда от нищо. Човекът чак тогава се усмихва, навежда се пак към жабката и вади цветни моливи и скицник: „Имам и това, ако някой е с детенце, му давам да рисува, за да не скучае в задръстването.“ Пътуваме с Bolt и сме платили предварително, след като приложението изчисли най-бързия маршрут. Затова 20 минути по-късно слизаме от таксито и само махваме на шофьора за сбогом, а той пак е усмихнат, нищо че курсът му е на загуба.
Катерина Бусел, учителка по аржентинско танго, ни чака пред школата. Когато се запознахме с нея преди година на една милонга (събитие, на което се танцува социално аржентинско танго за любители), тя дойде при нас и ни каза:
О, дошли сте да видите как се танцува по време на война ли?
После станахме приятелки и година по-късно Катерина започна разказа си за войната и тангото така:
Беше някаква лудост, плачех по цял ден и бях в шок. Ракети летяха над Киев. Не знаех какво да правя. Отидох в къщата на брат ми в селце до Киев. Партньорът ми Антоний остана само няколко дни и се върна в Киев като доброволец.
Антоний подхваща разказа оттам, където Катерина е спряла: „Единственото, което правехме, беше да четем новини – седяхме на една маса нервни, постоянно някой казваше: „Към нас идват 10 000 танка“, после лягахме да спим облечени, защото през нощта можеше да ни се наложи да напуснем селцето бързо. Разбрах, че ще ми е сложно да живея в тази обстановка, и реших да се върна в Киев. Отидох в Ирпин – да евакуирам хора. После започнахме да возим хуманитарна помощ до Чернигов. Градът беше почти окупиран, мостовете – разрушени и единственият път беше през реката. Извеждахме хората с лодки. Голям риск, защото руснаците ни чакаха на отсрещната страна и ни обстрелваха. Един от приятелите мизагина. Слезли от лодката, за да вземат хора с един бус, и тогава са ги обстрелвали с миномет. Снарядът е попаднал право в буса и ги убил всички на място. Там дроновете насочваха директно ударите. Но след като прогонихме руските окупанти, можехме да се движим по-свободно и решихме да опитаме да танцуваме отново.“
Мълчим известно време. Те – потънали в спомените си, аз – в опит да си представя всичко това. Катерина проговаря първа:
„Помня първата милонга. Събрахме се около 20 човека. Видяхме се за първи път след началото на войната и усетихме колко ни е трудно да танцуваме, защото телата ни… не усещахме телата си въобще. Беше толкова странно да танцуваш, толкова изкуствено, телата ни бяха изкуствени. Може би прилича на голяма болка, но болката беше в умовете ни. Въпреки това, когато човек отиде на милонга, си прави прическа, избира красива рокля и обувки и някак се чувстваш добре, а като видиш другите, които също са се погрижили да са хубави, се чувстваш още по-добре. Тогава разбрах, че ние трябва да танцуваме, защото имаме нужда отново да започнем да усещаме телата си, да се усещаме един друг. Защото тези наши умове с натрупания стрес и ужас в тях трябваше да се променят някак.“
Казвам на Катерина, че в по-голямата част от Украйна войната не се вижда в най-грозните ѝ лица, градовете живеят привидно спокойно и на мен ми е трудно да обясня това в България. Тя се усмихва с онзи цинизъм, с който ме посрещна преди година: „Вашите хора си мислят, че като танцуваме, значи няма война, нали… Всъщност само изглежда, че няма война, но и в градовете ни е зле, защото всеки ден имаме тревога за въздушни обстрели и попадения на дронове или ракети, след които следват жертви на невинни хора и режим на тока. Сега всички имаме генератори, но с тока, който произвеждат, човек може да си направи само чай и имаш светлина, а ако е много топло, както е в момента, не можем да пуснем климатик. Хладилниците също не работят, защото токът от генератора не стига.
Но ако се върнем на танцуването, в началото си мислех, че едва ли сега е най-подходящото време да учиш някого да танцува. Постепенно обаче започнаха да ми се обаждат хора за уроци и това се превърна за нас в прозорец, през който влиза свеж въздух, защото, докато танцуваме, можем да усещаме себе си, един друг, да се прегърнем, да общуваме и за тези няколко часа дишаме истински.“
Вечерта е скрила реката. Бързаме да стигнем до хотела преди комендантския час. На всичкото отгоре – пак проклетите сирени… Следващата сутрин Киев е озарен от слънце, а ние се катерим по един от хълмовете на града, за да се видим с Тетяна Филевска, художествена директорка на Украинския културен институт. Първото, което ѝ казвам, е колко са ме впечатлили книжарниците, пълни с книги на украински автори. Тетяна поклаща глава в съгласие:
„Звучи странно, но творческият дух се възражда и сега, по време на войната, в Киев отварят повече книжарници, отколкото през последните три години. Хората осъзнават, че убежището на културата им е необходимо, за да се чувстват по-защитени, за да оцелеят под постоянното напрежение и екзистенциалната заплаха, в която живеем. Културата осигурява пространство на спокойствие, доверие. По време на война музите не мълчат. В Киев сега се играят театрални представления и билетите са разпродадени от месеци, например за прочутата пиеса „Конотопська відьма“ („Конотопската вещица“) в Националния драматичен театър „Иван Франко“. Режисирана е от Иван Уривский – съвсем млад режисьор. Бих я нарекла черна комедия.Хората плащат десеторна цена, за да влязат в театъра. Нямам спомен това да се е случвало миналите десетилетия.
Според мен едно от обясненията е, че след като възвърна независимостта си, Украйна търпеше руската културна злоупотреба, защото пазарът на културата и изкуството беше до голяма степен под контрола на Русия и беше заливан с руски книги, музика и театър. Нямаше пространство, за да развием своя собствена културна сцена и икономика. Тук гастролираха руски театри, а руските книги бяха навсякъде. Обаче след инвазията има търсене на украинска култура.
Колкото до книгите, писателите ни пишат и от окопите. Например Артем Чех е на фронта от началото на войната през 2014 г. След като за първи път служи във войската през 2014 г., издава книга – „Нулева точка“ и се зарича никога повече да не пише за войната. По време на втория си престой на фронта през 2022 г. пише роман в окопите – не за тази война, а за украинците, които са се били във Войната за независимост в САЩ. Любопитно е да наблюдаваме как творците се опитват да размишляват над настоящите събития, но по някакъв начин изграждат диалог с други исторически периоди.
Друг такъв случай е новата книга на София Андрухович, която излезе преди няколко месеца. Изобщо не споменава войната, но всъщност се отнася за нея, защото действието се развива точно след края ѝ. Докато сме в нея, си представяме как ще успеем да я преживеем, как ще се справим с травмите, как ще построим бъдещето си, след като приключи. Но после?“
Питам Тетяна, какво предпочитат да гледат сега украинците – документални филми, които разказват реални истории от фронта, или нещо различно. Тетяна мълчи известно време.
„Получих първата си паническа атака през юни 2022 г, когато гледах документален филм за сегашната руска инвазия. Не можех да престана да плача, вдигнах кръвно. Затова разбирам хората, които избягват да гледат филми за войната. Но режисьорите не бива да спират да ги заснемат. Виждаме как нещата се променят с всеки изминал ден. Война някъде другаде веднага отвлича вниманието. Ако не правим филми, ако не уловим тези мигове, те ще изчезнат завинаги. По-късно ще имаме нужда от тях, когато се възстановим, когато имаме смелост и сме в състояние да ги гледаме. Ще ни възвърнат паметта. По себе си забелязах, че ако в продължение на няколко дни в Киев няма атаки, забравям страха, забравям какво е усещането да чуеш как десетки ракети поразяват града. Така работи умът ми, опитва се да ме предпази, защото, ако постоянно си спомням ужаса и болката, няма да съм в състояние да продължа да съществувам, да се грижа за децата си, да разговарям с хората.
Сега действителността надминава всякакво въображение и единственото, което можеш да направиш, е да опишеш какво виждаш или какво изпитваш. Дори да е твърде болезнено, дори да ти е непосилно да намериш и изречеш думите, търсиш подход, с който да не травмираш хората, да не ги изправяш отново пред болката, понеже живеем непрекъснато в нея. Някои са на фронта, други са загинали, трети са загубили дома си, чакат да бъдат мобилизирани и са под стрес… Когато си лягаме, не знаем дали ще се събудим, защото никога не знаеш къде ще удари следващата руска ракета. Виждаме всеки ден по новините как умират хора дори на най-безопасните места до границата с ЕС. Просто защото Русия съществува.“
Тетяна ми разказва, че голяма част от книгите на украински писатели излизат първо на чужд език, какъвто е случаят с Артем Чапай – той също е войник. На фронта е от началото на пълномащабната война. Книгата му е публикувана във Франция през май тази година, а ще излезе в Украйна през октомври, финансирана от френско издателство. Тетяна обяснява, че след 2022 г. голяма част от държавното финансиране за култура се отклонява, защото приоритет са сигурността, медицинската помощ, образованието и социалната сфера. Същевременно обаче в Украйна постъпват много средства отвън и украинската култура се издържа основно от частно финансиране или международни фондове.
Тук веднага ми хрумва какво ли би станало, ако украинците вземат че си гласуват един закон за чуждестранните агенти. Казвам го на Тетяна. Тя е възпитана, много деликатна жена. Говори чудесен английски, но при този въпрос занемява за миг.
„Шегувате се, нали?“ Пита ме малко изумена. Кимвам с усмивка, но настоявам да коментираме такива закони, защото те са в дневния ред на България.
„Според мен всичко, което наподобява случващото се в Русия, е опасно. Трябва да сте бдителни и да внимавате. За разлика от Русия, където хората на изкуството се опитват да стоят встрани и да се разграничат от държавата, да кажат: „Не сме от тях, нямаме нищо общо, не сме отговорни за онези хора и за войниците“, хората на културата и интелектуалците в Украйна заявяват: „Ние сме отговорни за всичко, което става тук, ако е необходимо, ще отидем и на фронта“.
Според мен това е тест за културните и интелектуални общности във вашата страна. Част от обществото ли са? Способни ли са да достигнат до сърцата на хората?
Не разбирам защо руските писатели, които подкрепят демокрацията, докато си живеят щастливо в Берлин или Париж, не говорят на своите войници на фронта. Защо не пишат и не им кажат какво става, за да могат те да разберат. Защо си писател, човек на изкуството? За кого? Трябва да говориш на народа си, да бъдеш част от нацията. Хората на изкуството, писателите – те трябва да променят нещата. В Украйна интелектуалците и творците внасят промяната. Затова обществото ни е толкова солидарно, макар по някои въпроси да не сме единни. Обаче тук културният елит задава линията на обществото. Това е дългът на културата. Трябва да ги има. Трябва да водят обществото, хората.“
Преди да си тръгнем, питам Тетяна това, което питам и всички в Украйна: от какво имате нужда?
„Хората на изкуството на фронта както и останалите войници имат нужда от още оръжие, за да спрат по-бързо войната. Разбира се, на всички им липсва дейността им. Същевременно обаче те са приели ролята си на войници и просто им трябва оръжие, за да се налага на по-малко хора на изкуството да влязат във войската и евентуално да умрат.
Хората на изкуството в Украйна имат нужда и от възможност да бъдат чути. Така че, ако имате начин да преведете украинска книга, да поканите украински музиканти, да давате информация за украинското изкуство, бихте ни помогнали много. Имаме онлайн платформа. Казва се Inside UA. Там може да прочете за украинската култура.“
В последната ни нощ в Украйна замръкнахме в Чернивци. Въпреки че минава 22 часа, а градът е потънал в мрак заради режима на тока, в хотела ни очакват. Предложиха ни готвачът да ни приготви храна, защото няма къде да се нахраним в този час. Включиха генератора, за да се изкъпем след 9 часа път и ни връчиха две фенерчета, за да осветим банята, докато се къпем, и балкона, докато се храним над красивия площад в Чернивци. На сутринта заминахме за България.
През последните години в българските социални мрежи се оформи своеобразен нов календар, маркиращ смяната на сезоните, като всяка от сакралните му дати е отбелязвана от страховити свади, а празнични събития биват атакувани от защитници на традиционните ценности, възпалени, че някой някъде се забавлява. Всичко това не е характеристика само на българското общество. В САЩ например е известен случаят, в който съдия, гледащ поредното дело, заведено от консервативната организация Focus on the Family („Фокус върху семейството“), възкликва: „Има ли нещо забавно, срещу което да не сте против?!“, а зевзеци ги кръщават Foes of Fun („Врагове на забавлението“). У нас обаче всичко е по-малко и затова изглежда някак битово, като междусъседска свада.
Нов сезон – нов скандал
Началото на вълненията онлайн се дава от Деня на влюбените – Свети Валентин, който привлича яростта на традиционалистите у нас, избиращи, вместо да съчетаят виното и любовта, да отхвърлят второто, очевидно предпочитайки да са пияници. С това сякаш отбелязваме края на зимата и декларираме, че сме готови да мразим – процес, достигащ кулминация в началото на лятото, когато провеждането на „София прайд“ почти всяка година минава с всенародни бунтове, в голямата си част виртуални, но понякога водещи и до съвсем реални побоища, което вече не е смешно.
Накрая, готови да заспим зимен сън сърдити, похулваме и злополучната Нощ на вси светии, известна като Хелоуин. Именно за последната дата ми е думата, като си признавам, че съм силно пристрастен – фен съм на литературата и киното на ужаса, поради което харесвам празника още от мига, в който гледах носещия името му филм на Джон Карпентър като студент. Тогава още не предполагах, че честването му ще дойде в България. То беше – а и все още е – едно от нещата, които искрено ме радват. През последните години обаче забелязвам засилено брожение срещу събитието, на което се забавляват все пак предимно деца и тийнейджъри. Tази година то бе особено засилено във Facebook, където на всеки опит за отбелязването на Хелоуин от някоя компания имаше реакция от дузини гневни оранжеви личица, по ирония на съдбата поразително напомнящи на тикви. Кръстове и хоругви се размахват в гифчета срещу това, че някой някъде се е осмелил да се маскира и да излезе от сивотата на ежедневието, а в преобличането на деца като герои от „Хари Потър“ будни родолюбци виждат знака на сатаната.
Преди да продължа напред, искам да отбележа, че някои от критиците на празника го мразят от религиозни съображения. Не мога да споря с вярата на никого, но искам да отбележа, че България е светска страна и ако някой член на дадено вероизповедание не иска да отбелязва Нощта на вси светии, абсолютно никой не го задължава да го прави. Малко множко идва обаче, когато въпросният човек иска да забрани на другите да го честват – все едно човек на диета да забрани на всички около себе си да ядат сладкиши, за да не го дразнят.
„Не на небългарския празник!“
Приказката ми е по-скоро за това, че Хелоуин е небългарски празник, няма корени у нас и затова не бива да се отбелязва. Доста хора вече остроумно дадоха отговор, че бобът и картофите също идват от омразната на нашего брата патриот Америка, но това все пак не ни е спряло да ги направим част от традиционната българска кухня.
Традициите се създават. Добър пример е леденото хоро, което, противно на спекулациите, е създадено сравнително скоро, но се радва на широк интерес и в това няма нищо лошо, разбира се.
Проблемът с Хелоуин, изглежда, е друг – че това е празник, който ни свързва със света и западната култура, а не ни затваря в рамките на нашата. За някои кръгове в страната е по-изгодно ние да отхвърляме всичко, което идва от Америка (дори както в случая всъщност да произхожда от Ирландия), така щото да намразим всичко непознато и ако може да се върнем в обятията на руската мечка – цел явно на немалко политици и общественици у нас, тъгуващи по миналото на равнис с СССР.
Последният аргумент е, че историите за призраци и дяволи са органично чужди на нашата култура и по някакъв начин я омърсяват. Тук обаче има един проблем, тъй като България не е страна с отрицателно отношение към ужасите в исторически план.
Последното, естествено, не е голяма изненада. Историите, които хората си разказват, са стари колкото света, а страшните винаги са били най-интересни. Родните предания изобилстват от различни плашещи легенди, някои от които разказвани и до ден днешен. Лично аз имам позната, която ми е разправяла, че неин приятел починал, след като бил погледнат от странна жена – според тях самодива. Друга подобна история е за катастрофа на камион край селото на приятел, като след случилото се шофьорът бил готов да се закълне, че направил фаталната маневра, за да избегне появило се от нищото на пътя момиче, което после също тъй загадъчно изчезнало. Подобни неща се разказват по цял свят, но България е страна, която е свързана с ужасите от доста отдавна.
Родни ужаси
В историческата книга „Кой кой е в средновековна България“ срещаме името на Ладика, отмъстителен дух на красива млада жена, забременяла от чешки рицар, който я подлъгал, че ще се ожени за нея, но така и не се върнал, а тя намерила начин да витае в замъка му. Косите ми се изправиха, когато четох легендата като ученик, а от днешна гледна точка се замислям дали филм за Ладика не би могъл да бъде българският отговор на духовете от американската сага „Заклинанието“.
През 1882 г. бащата на българската литература Иван Вазов пише баладата „Кулата“. Макар и в стихотворна форма, тя спокойно може да се определи като произведение на ужаса. Ето какви стихове четем, описващи срещата на главния герой с оживелия труп на възрастна, наскоро починала жена:
Внезапно кръвта му замръзна във жили! Той гледа: пред него се бабата хили, главата ѝ се люшка, ръцете ѝ висят, от цялото ѝ тяло вей ужас и смрът.
Из гроба дошла е. Уста ѝ се чернеят наместо две очи, две дупки там зеят, тя хили се, стъпа и иде насам, а Янко е цял лед и дъха едвам.
Преди Втората световна война в България творят диаболистите, група автори с най-ярки представители Светослав Минков и Владимир Полянов. В миналото имаше спорове доколко двамата могат да бъдат свързвани със съвременния хорър, предвид това, че по времето на комунистическата диктатура нишката изглежда прекъсната. Научна конференция, организирана по инициатива на писателя Александър Карапанчев, обаче потвърди, че те са ранни примери на българска литература на ужаса.
След падането на комунизма няма да е пресилено да се каже, че ужасите завладяват България. Мнозина от нас помнят как улиците опустяваха при излъчването на епизодите на „Туин Пийкс“ на Дейвид Линч, а по радиата вървяха реклами на филмовото му продължение „Огън, следвай ме“. Макар и по-ниска топка в художествено отношение, интерес предизвикаха и „Досиетата Х“.
Що се отнася до книжния пазар, имаше момент, в който едва ли е съществувал дом на млади хора по градовете, където да не можеше да се намери поне една книга от Стивън Кинг. В България неговите творби излязоха и с изключително ефектни корици от художника Петър Станимиров, като сред любителите на жанра се носи градската легенда как самият автор се уплашил, когато ги видял. Кинг вдъхнови и свои български последователи, които през второто десетилетие на новия век основаха писателския клуб „Лазарус“ и издадоха сравнително успешни сборници, като „Писъци“, „Вой“ и „Сърдити небеса“. Тук е мястото да уточня, че в първите два имам участие и не говоря наизуст.
Всичко казано дотук сочи, че хорърът съвсем не е толкова чужд на българите. Това се потвърди съвсем скоро по екстремен начин, когато третата част на кървавата поредица „Терифайър“ от Деймиън Лиони се изкачи до първото място във филмовия боксофис на страната с приходи от над 100 000 лв. в премиерния си уикенд. Говорим за филм, който е насочен към ценители на жанра, а не към широката публика – оказва се, че в привидно свръхконсервативна България има интерес към такова произведение.
Българският фолклор и неговият хорър потенциал
Внимание от културологична гледна точка заслужава аргументът, че ние лесно се хвърляме да почитаме чуждия празник, а така пренебрегваме своите кукери, които изпълняват сходна роля – носят страшни маски, за да пъдят зли духове. Това не е съвсем честно, тъй като фестивали като „Сурва“ се радват на широк интерес, но е факт, че кукерите у нас не пленяват масово съзнанието по начина, по който го прави Хелоуин, и си заслужава да се коментира защо е така. Ще си позволя да изградя една работна хипотеза, без да имам претенциите, че тя е изчерпателна или научно проверена.
Първо, аз смятам, че нашата българска традиция в хоръра заслужава внимание. Кукерите са част от нея и не само че са особено интересни, но според мен освен на датите около традиционното празнуване могат да бъдат интегрирани и в самия Хелоуин, особено предвид факта, че започнаха да се появяват съвременни произведения във фантастичния жанр, черпещи вдъхновение от народните предания за тях. Подобно внимание заслужават и други образи от митологията ни, като змея, халата и ламята.
Има обаче един проблем в начина, по който осъзнаваме нашия фолклор. Той е нещо, което се съхранява, не следва да се променя и съществува, за да ни отличи от другите, да им се противопостави. В съвременния свят е важно един народ да има котва, която да му казва кой е и откъде е. Затварянето в крепост обаче нито е възможно, нито е желано в глобализиращия се свят, а що се отнася до преданията ни, без обновление те ще изсъхнат и ще се превърнат в музеен експонат.
Ще дам един пример с Япония. Това е страна, която здраво пази традициите си и в същото време изглежда не просто модерна, а футуристична. Този поглед е малко опростен и изключва някои от детайлите, но общата картина е поне донякъде достоверна. Японците нямат проблем да се забавляват с Хелоуин. В същото време популярни и обичани остават и техните собствени празници, свързани с духовете, които са през лятото – когато според японците границите между световете на живи и покойници изтъняват. Една от причините за това според мен е, че японският фолклор днес е по-жив от всякога. Говорим за създаване на митове и легенди днес, разпространяващи се като мемета сред младите хора онлайн. Една от най-смразяващите истории е за момиче, което заспива във влак и се буди на неизвестна гара, където му се случват причудливи и зловещи събития.
Подобни легенди запазват митологията на страната жива и стават част от съвременната ѝ култура, например от киното, като така не само че не губят позиции спрямо инвазията на образи от популярната американска култура, ами настъпват към нея и стават разпознаваеми по цял свят, какъвто е случаят с жената от видеокасетата във филмите „Предизвестена смърт“, всъщност версия на традиционен дух от японската митология, но пречупен през съвременността.
Казаното дотук не е призив да се завърнем към суеверията и масово да вярваме, че самодиви могат да ни кълнат до смърт само с поглед, а пример, че оцеляването на дадена култура минава не през противопоставяне, а през диалог с чуждата, така щото да може да излезе от своите граници и наистина да се превърне във визитна картичка за страната си пред света.
Лично аз смятам, че примерът с Япония е особено вдъхновяващ. Тя бива поставена на колене с две атомни бомби, но успява да се възстанови икономически и вместо да тръгне по пътя на противопоставянето, успешно се влива в съвременната култура и в някаква степен дори покорява победилата я Америка с качествената си анимация, със занимателните си видеоигри и с изключителното кино, предлагащо образци на произведения за забавление, като филмите за Годзила, но и на изкуство на недостижимо ниво, каквото са произведенията на Куросава.
За България ще е свръхпредизвикателство да постигне нещо такова, но наградата „Букър“ на Господинов показва, че когато спрем да се зъбим на света и започнем да говорим с него, биваме както забелязвани, така и оценявани.
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.
