Post Syndicated from original https://www.toest.bg/c-kato-kalabaluk-o-kato-ostrov/

През изминалия месец и половина, откакто текат главозамайващите събития около разпада на ДПС и раздора между двамата му председатели, в главата ми непрестанно се върти – със същата настойчивост, като да беше песента Gimme! Gimme! Gimme! (A Man After Midnight) на ABBA – една от най-любимите ми шведски думи за всички времена.

И не, това не е думата lagom, която няма точен еквивалент на други езици и означава ‘достатъчно, точно колкото трябва, нито прекалено много, нито прекалено малко’; не е и livspussel, буквално „живот“ + „пъзел“, описваща баланса между работата и личния живот; нито пък е подвеждащият термин semester, който всъщност означава ‘ваканция’, или отдавна придобилият международно приложение ombudsman, понякога шеговито превеждан на български като „арменски поп“.

Въпросната шведска дума, която доста добре обобщава събитията около ДПС, всъщност е… kalabalik.

Когато миналата година я чух – субтитрирана като „хаос“ – от устата на участник в едно шведско телевизионно риалити, първоначално помислих, че халюцинирам. След няколко връщания и повторни слушания обаче се уверих, че думата наистина си е „калабалък“, макар и произнесена по необичаен за моето ухо, но типичен за шведския език напевен начин, който освен това е преобразувал ъ-то в ий.

Въпросното ъ в оригинал всъщност се означава с буквата ı, известна и като „i без точка“, характерна за турския език, откъдето, разбира се, идва и самата дума kalabalık. Там тя преминава от османския турски (قالابالق, kalabalık), като коренът ѝ може да бъде проследен до арабската дума غَلَبَة (ḡalaba), която означава ‘надмощие, преобладаване, триумф, победа’.

Освен в шведския, думата – с малки изменения в последната гласна – се среща както в българския, така и в останалите балкански езици, включително в македонския („калабалак“), сърбохърватския („калабалук“/kalabaluk), албанския (kallaballëk), румънския (calabalâc), гръцкия (καλαμπαλίκι) и даже в арменския (կալաբալըղ, kalabaləġ).

Но за разлика от обичайните исторически причини за преминаването на думата от турския в балканските езици и в арменския, поводът за ненадейното ѝ навлизане в шведския е доста по-вълнуващ, при все че той също е свързан с реално историческо събитие, или по-точно с едно също толкова ненадейно изгонване.¹

Въпросното събитие, известно на шведски под наименованието Kalabaliken i Bender (буквално „Калабалъкът в Бендер“), става на 1 февруари 1713 г. Целта му е отстраняването на шведския крал Карл XII от Османската империя, където той се установява през юли 1709 г., след съкрушителния разгром, нанесен му от руската армия в Битката при Полтава.

Настанявайки се край град Бендер (днешна Молдова), шведският крал създава нещо като двор в изгнание, „събирайки около себе си казашки ренегати, полски авантюристи, татари и остатъците от шведската армия, разбита при Полтава“, както цветущо е описано в посветена на Бендерския калабалък публикация в социалните мрежи. С течение на времето растящият антураж на краля налага изграждането на военен лагер във Варница, селище на няколко километра от Бендер, което става известно и като „новия Стокхолм“. Освен едноетажната сграда с дебели стени, където се помещава Карл XII, лагерът включва допълнителни постройки и казарми за кралските придворни и военни, наброяващи няколкостотин души.

По време на продължилия три години и половина престой Карл XII живее на издръжката на османската хазна, а многобройният му антураж натрупва сериозни заеми към местното население. След няколко любезни покани да напусне, които кралят отказва, като заедно с това не спира да кандърдисва султан Ахмед III да предприеме военни действия срещу Русия, множество еничари и тълпи от местни хора нападат лагера, където се помещават кралският двор.

Историческите източници се разминават относно числеността на участниците от двете страни на схватката: броят на османците варира между 8000 и 13 000, а на кралския антураж – между 700 и 1000. Но така или иначе, броят им несъмнено е достатъчен, за да създаде сериозна суматоха и събитието да заслужи наименованието си. Така нареченият калабалък продължава около седем часа, като накрая кралят е заловен и арестуван, а впоследствие получава прозвището Demirbaş Şarl, тоест Карл Желязната глава².

(Всякакви прилики със събитията около изгонването на почетния председател на ДПС от сараите в Росенец и „Бояна“, разбира се, са напълно случайни. А и както казва „великият комбинатор“ – и инцидентно, син на турски поданик, – чието фамилно име е същото като гореспоменатия град Бендер, „с парите човек трябва да се разделя леко, без стонове“.)

Така или иначе, експулсирането на краля от покрайнините на Бендер не слага край на неговото гостуване в Османската империя, нито на разходите по неговата издръжка. След ареста Карл XII е заточен в Димотика (днешна Североизточна Гърция), където прекарва времето си в игра на шах и в изучаване на корабната архитектура на османските галеони.³ Гостуването му продължава до 1715 г., когато той най-накрая напуска Османската империя и след двуседмична езда се завръща в Швеция.

Думата „калабалък“ не е единственото турско нещо, което кралят донася със себе си. Според историческите източници именно

благодарение на Карл XII в Швеция пристигат кафето и кюфтетата, както и зелевите и лозовите сарми –

все неща, които в наши дни се считат за неразделна, даже емблематична част от шведската кулинария и ежедневие⁴.

В случая със сармите шведските им наименования – kåldolmar и vinbladsdolmar – пазят етимологична следа за своя произход, като комбинират шведските думи kål (‘зеле’) и vinblads (‘лозови листа’) с турското понятие dolma, което от своя страна обединява всякакви пълнени ястия, включително и сармите, които пък на турски се наричат просто sarma. В едно чудесно преобръщане на значенията, в Швеция датата 30 ноември, която в недалечното минало се e почитала от носталгично настроени шведски националисти и неонацисти като деня на смъртта на Карл XII през 1718 г., от 2010 г. насам се отбелязва Kåldolmens dag, или Денят на зелевата сарма.

Но за да не бъде обменът съвсем едностранен, тук е мястото да отбележим, че Швеция също е дала нещо на Турция, което може и да не се яде, но поне в контекста на настоящата рубрика е не по-малко апетитно. Когато през второто десетилетие на XX век, като част от реформите на Ататюрк, Турция заменя персийско-арабската писменост със специално адаптирана към фонетичните изисквания на турския език латинска азбука, тя включва няколко „специални“ букви с диакритични знаци, взети „назаем“ от други езици. Редом с ç от албански, ş от румънски и ü от немски, в турската азбука фигурира и буквата ö, заета от изобилстващия от (често непроизносими за българския език) гласни шведски, където, освен че е буква, ö означава и ‘остров’.

С буквата ç пък започва думата çatışma, преведена в речника като ‘стълкновение, конфронтация, конфликт; престрелка, схватка; спор, препирня; пререкания’. За съжаление, тя е заменила чудесната и значително по-колоритна дума kalabalık в наименованието, с което историческото събитие е познато на турски: Bender Çatışması. Под подобни прозаични наименования от рода на „схватка“, „бой“ и „сблъсък“ събитието става известно и на много други езици с изключение на руския, където то е наречено с подобно на шведския название, а именно „Калабалык“.

За финал, имайки предвид, че Швеция в лицето на Карл XII губи не само конкретната битка срещу Османската империя, а впоследствие и цялата Велика северна война срещу Русия, Дания и Полша, в която Османската империя пък е неин съюзник, можем да заключим следното: дори да приемем, че историята винаги се пише от победителите, думите, с които тя се описва, принадлежат не само на тях, а и на победените. 

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/spokoyno-uniformata-e-prosto-teniska/

Учебната година започна преди по-малко от месец, но за много семейства подготовката за нея е финансова тежест, която остава дълго. Tвърдението, че образованието е безплатно, всъщност е лесно оборимо. Като се започне със задължителното облекло, мине се през безбройните помагала и учебни тетрадки, после през неизбежните и нужни училищни аксесоари и се стигне до парите, които се събират във всеки клас за каса. Така набъбва внушителна сума.

И ако за всички важни нужди, като раница, тетрадки и канцеларски материали, може да се разпрострете според вкуса и джоба си, то за помагалата и униформите нямате друг избор, освен да ги купите от единствените места на единствените цени, на които се продават.

Една касова бележка и много въпроси

Добре организираният родител, или по-скоро този, който си е извадил поука от предишен опит, отива да купи униформа още в края на август. Няма опашки, има по-голяма вероятност да намерите налични. Започват да пристигат произведените за тази учебна година униформи. При положение че това е бизнес, ориентиран силно към печалба, както ще видим, за мен остава загадка защо е толкова лошо планиран и защо куца изпълнението му. Редовно на 10 септември се извиват опашки и настава паника поради липсващи размери. Съответно се почва едно записване на телефони, за да бъдат информирани клиентите по принуда, когато пуснат размерите. Малко като с бананите в един минал век. Все пак е традиция, хубава или лоша – пазим я, както можем.

Тази година изхарчих 188 лв. за следните дрехи, части от униформата на детето ми:

• 2 бр. тениски с яка с къс ръкав
• 1 бр. тениска с яка с дълъг ръкав
• 1 бр. риза с дълъг ръкав
• 1 бр. вратовръзка
• 1 бр. суитшърт

Това е абсолютен минимум, но динамиката на прането в домакинството ни го позволява, а и нямам желанието да купувам изкуствено оскъпено облекло. Откъде знам, че е изкуствено оскъпено ли? Ето един експеримент, който го доказва. Изключих от търсенето си най-евтините магазини за дрехи и натрупах същите продукти в кошниците на два онлайн магазина – LC Waikiki и H&M. За същото количество идентични като модели дрехи, направени от същите материи, в единия бих заплатила 69,94 лв., а в другия – 122,84 лв.

Всяка година по това време от около 10 години насам родителите, потърпевши от високите цени на производителите, повдигат темата, написват се няколко статии за порочните практики на фирмите изпълнители, снимат се няколко репортажа и всичко приключва. 

Според чл. 263, ал. 1, т. 13 от Закона за предучилищното и училищно образование униформите се определят от педагогическия съвет на всяко училище. Много демократично в правилниците на училищата е записано, че общественият съвет на училището участва в обсъждането им, което е по-скоро застраховка за училището, че не е решило еднолично въвеждането им. Кога и как са били обсъдени униформите за вашето училище, е нещо, което трудно ще разберете и което явно не подлежи на актуализация, щом вече е прието.

Оттам нататък пътят към избор на изпълнител е тъмен и потаен.

Сравнението с Великобритания е неизбежно 

Там униформата винаги е била неразделна част от образователния процес и има може би най-дълга традиция. В днешно време тя е препоръчителна, но не задължителна в детските градини и задължителна в средното образование.

Момичетата непременно са с поли, а момчетата – с панталони в тъмни цветове – тъмносиньо и черно. Тениските може да са с логото на училището, но може и да са просто едноцветни (със свобода в избора на цвят), закупени от където и да е, с яка и стандартна кройка. Все пак е задължително да има поне елек или връхна дреха с логото. На по-късен етап е задължително ежедневното носене на риза и вратовръзка. Обувките са чисто черни, без цветно лого на марка производител.

Моята тазгодишна покупка във Великобритания би струвала 60,40 паунда, или около 140 лв., без да използвам свободата да купя тениски от конкурентен магазин и без лого.

За и против

Основният довод на защитниците на униформите е, че децата се сравняват и надпреварват кой е с по-скъпи и маркови дрехи, а униформите ги правят равни. 

Не знам дали сте забелязали, но сме в XXI век и тениската е последният от всички елементи, който някой би отбелязал при сравнение. На първо място е безспорно телефонът. После идват всичките му възможни аксесоари – слушалки, калъфи… Още през 90-те години на миналия век маратонките бяха отличителен знак за принадлежност към дадена група в училище. Все още е така. Добавяме очила, прическа, дънки, раница – общо взето, няма и едно нещо по децата ни, което да не позволява сравнение. 

Този довод се е самооборил отдавна. Лошото е, че никой от отговорните за това възрастни все още не го е разбрал.

Вторият любим довод на привържениците на униформите е, че те сплотяват и приобщават децата към общност. Не, една дреха не създава общност, най-много да направи всички да изглеждат като в цех за производство. Ако беше толкова лесно създаването на общност, то със сигурност щеше да бъде употребено вече на по-разумни места, на които има нужда от такава. Дрехата не е ценност, зад която можеш да застанеш и да браниш заедно с другите. Най-важното условие за общност е силната емоционална връзка. Но тя пък възниква по-сложно, отколкото поръчката на тениска с лого. 

Още по-слаб е аргументът за безопасност – че с униформите е по-безопасно и в училище биват допускани единствено деца от самото учебно заведение. Ако всяко дете има по няколко тениски, то е страшно лесно да услужиш с една на някого и той да влезе там, накъдето се е запътил. А и при закупуване на униформа не се изисква удостоверение за принадлежност към дадената „общност“.

Само ще отбележа и елемента на гордост, каквато според защитниците ѝ би трябвало да носи една униформа, без да го коментирам.

Искахме да стане хубаво, но стана като всеки път

От естетическа гледна точка униформите в много училища са еклектично решение, за което можем да си помислим, че се дължи на нарушение в цветовъзприемането на човека, който ги е сътворил. От наситеночервен цвят, през строгото разделяне на розово за момичетата и синьо за момчетата, бяло-зелено-червено, може и с шевици, които избеляват след второто пране, всички разновидности на лилавото или пък униформи, състоящи се от тениска с вратовръзка – геният на лошия вкус е бил във вихъра си.

Както много практики в училищата ни, и тази е с добри намерения и немарливо изпълнение. Пълната непрозрачност при избора на доставчик сваля от самото начало доверието в училището като институция. Да не говорим за утежняващите условия, които си позволяват отделни директори, например да се носи повече от един елемент от униформата. Наскоро в социалните медии се завъртя скандал с габровска директорка, която изисква от учениците да носят и тениска, и връхна униформена дреха. Какво става тогава с децата от социално слаби семейства, които разполагат с по едно от всеки вид? Безумните наказания варират от забележка до недопускане до учебния процес.

Най-ясният знак, който идва от самите ученици, е, че в гимназиален курс е почти невъзможно да се въведе трайно носене на униформа. Често учениците намятат ризата по време на час, а в останалото време тя стои на топка в чантите им. Общност може и да има, но приносът на униформата към нея е по-скоро в посока на колективното ѝ отхвърляне.

В същото време ученическата общност оформя свой вкус на обличане и често той е силно еднотипен. Ако минете в учебно време покрай някоя гимназия, ще ви направи впечатление как почти всички момичета носят къс топ, непокриващ талията, и спортно долнище. Момчетата са най-често в черно спортно долнище и черни дрехи. Съвременната униформа, избрана лично от тях. И така, въпреки че почти във всички правилници на училищата е записано какво облекло не е разрешено, то продължава да се носи. А самите училища са капитулирали и абдикирали. 

Член 30 от Конституцията на Република България гласи: „Всеки има право на лична свобода и неприкосновеност.“ Това, че педагогическият съвет и общественият съвет стоят един до друг в решението да има униформи, не го прави по никакъв начин легитимно и реално то е оспоримо във всеки един момент. За съжаление, всички знаем как би се отразило на един ученик, ако родителите му тръгнат по пътя на тази абсолютно смислена борба.

Остава въпросът кому е нужно унифицирането и обезличаването от ранна детска възраст. Точно тогава, когато е важно да разбереш кой си, да намериш пътя към това да се харесаш и да ставаш по-добър всеки ден. Със съдействието – а не въпреки – средата, в която си.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/neslomimata-ukrayna-plen/

В края на коридора има малка стая. Вратата се отваря тихо, за да разкрие десетки гилзи от всякакъв калибър и няколко преносими ракетни противотанкови комплекса.

Това е библиотеката на YOUkraine, организация в Киев, която работи с ветерани, завърнали се от плен. На едната стена в стаята са подредени книги и две бели маси за четене със столове до тях, а под прозореца са остатъците от оръжията. Насред всичко това върху дървен сандък има войнишка каска с чиния за хранене в нея. Заглеждам се в чинията, за да различа червена петолъчка на бордюра ѝ. Чувам тихия глас на Катя зад рамото ми: „Каската е руска, на убит техен войник.“

Поглеждам я смаяно. Катя се усмихва и казва смирено:

Нашите момчета носят тези трофеи тук. Няма по-добро място от една библиотека за тях…“

Питам Катя кои са техните момчета.

Ветерани, които сега имат нужда от лечение и рехабилитация и нашата организация им помага. Също така и мъжете, които в момента воюват.

Моят приятел беше защитник на Мариупол и попадна в плен за четири месеца. След като го освободиха, ми разказа, че е понасял по-леко издевателствата, може би защото в цивилния живот беше спортист, боксьор, и е свикнал да го бият.

Това може и да е чувство за хумор, нали… Някои от неговите приятели едва са понасяли побоищата на руснаците и дори са загинали от тях. 

На него му провървя, защото беше в плен само четири месеца.

Когато го видях за първи път след плена, се хвърлих на врата му и го попитах: „Къде беше, защо не се обади?“ И това е чувство за хумор… но разбирате ли, хуморът е единственото ни средство да преминем през тежките моменти. После много плаках и го прегръщах, а той ме попита дали го обичам още. Отговорих му: „Сериозно ли?“

Всъщност помня ясно вечерта, когато разбрах, че е пленен. С него имахме уговорка да се чуваме всяка вечер в определен час. Ако не може да се чуем, поне да ми изпрати някакъв емотикон, за да знам, че е жив. Една вечер се опитвах да се свържа с него няколко часа безуспешно. Накрая някой вдигна телефона му и ми заговори на руски. Разбрах какво се е случило. Помислих си, че умирам в този момент. 

След като защитниците на Мариупол се предадоха и ги отведоха в руски военнопленнически лагери, жените и майките на всички попаднали в плен спонтанно се събрахме. В началото не знаехме какво да правим, събра ни ужасният общ проблем – пленените близки хора. Дори не се познавахме една друга, но знаехме, че трябва да създадем организация, която да работи за нашите момчета. Започнахме да организираме срещи с представителите на властта, да работим върху проекти, за да привлечем вниманието към проблема с военнопленниците. 

Иначе единственият начин да разбереш какво се случва с мъжа ти, попаднал в руски плен, е, ако разменят някого. Когато някой се завърне от плен, всички близки на пленени войници буквално връхлитат върху него със снимки на своите хора и започват да го питат: „Виждал ли си моя мъж, жив ли е?“

Приятелят ми разказа какво се случва в тези руски лагери. Всяка вечер са им слагали чувал на главата, пребивали са ги, а след това са ги увесвали на куки за вързаните ръце. Заставяли са го да седи в шпагат и да пее руски песни. Почти не са ги хранили. На голяма част от момчетата са им изпадали зъбите и косите. Приятелят ми отслабна за четири месеца с 39 килограма. Когато отидох да го посрещна след плена и той излизаше от едно помещение, не го познах в първия момент. Само по походката разбрах, че е той. Беше ужасно да не го позная. Но промяната в него беше потресаваща. 

Разказа ми, че са им давали да ядат някакъв кисèл в малки метални купички, който е бил толкова горещ, че не можеш дори да държиш купичката в ръка. Трябвало да го изядат за 30 секунди, ако не го изядат, ги пребиват, ако го изядат, изгарят хранопровода си и не могат да се хранят после със седмици, а руснаците седят отстрани и се смеят.

За него е било най-трудно да запази психиката си, защото четири месеца по цял ден е бил сам в една килия и е виждал само враговете си, които са го измъчвали. Спасението му са били спомените за живота ни преди войната, също така си е измислял някакви мисловни игри, които да държат мозъка му в кондиция. И още едно нещо: в килията му влязло мишле, за което той тайно се грижел и му говорел, когато е нямало наоколо часови да го чуят. Казва ми, че желанието му да общува с някого е било толкова голямо, че мишлето го е спасило да не полудее. Все пак на нас ни провървя, защото той се върна жив, поне засега.

Питам Катя за тяхната дейност. Разказва ми, че заедно с други организации адаптират спортове за ветерани. Най-често яздят или карат сърф. Със специални приспособления към седлото или сърфа дори хора без крака успявали. Освен това организацията им обучава журналисти и дори лекари как да се отнасят с ветерани, преживели плен. 

Ще ви дам пример. След като се завърнат от плен, ветераните трябва да отидат на преглед при лекар. Той, за да ги прегледа, ги кара да си вдигнат ръцете. Ветеранът получава паник атака, защото по време на плен едно от изтезанията е било да ги държат по няколко часа всеки ден до стената с вдигнати ръце, със заплаха да ги разстрелят.

В разговора ни се намесва Анна Мурашенко, една от създателките на хъба.

Важни са и медиите. Ветераните, преживели плен, са в особено психическо състояние, полусъзнание, дори в шок от това, което са преживели, а журналистите, като ги видят, се нахвърлят върху тях и започват да ги снимат, без да се съобразят, че този човек може да се разплаче в момента, в който види близките си. Имахме случай: връща се наше момче от плен и някой му дава ябълка. То я взема и се разплаква. Всички снимат този кадър. Да, сигурно е много атрактивно да заснемеш как един военен плаче, докато взема ябълка и е в шок, но той след няколко седмици идва на себе си, той е мъж, герой от битки, и вижда тази снимка, но не иска неговият образ да е на един разплакан военен, нали? Според мен такива снимки са некоректни, защото донякъде обезценяват всичко, което тези момчета са направили във войната, обезценяват и преживяното от тях в плен, и не само, дори ги унижава в някакъв смисъл. Не бива заради журналистическа популярност да правиш така, че един герой да се чувства унизен и да не му е приятно да види снимката си. Да не говорим за грубия въпрос колко човека си убил… Та те са хора като всички нас и всеки преживява различно това, което му се налага да прави на фронта. Не може да се пита за такива неща.

Пред офиса спира кола и от нея излиза дребничък мъж в униформа. Катя става да го посрещне. Иля е на 22 години. Когато е защитавал Мариупол и са го пленили, все още не е бил навършил 20 години. 

Врагът настъпваше към нас всеки ден и бяхме обкръжени. Нямахме оръжие, храна и лекарства. Обстановката беше сложна. Може би затова се наложи да се предадем. Все пак устояхме 86 дни… Да сведем глава беше най-тежкото решение, защото да загинеш в битка с оръжие в ръка за страната си би било чест за всеки от нас. В сраженията имаш право да вземаш решения. В плен това го няма. 

Докато бях в плен, сякаш бях във вакуум и за да запазя разсъдъка си, си спомнях целия си живот до този момент – как бях малък, щастливите моменти със семейството ми. Това, което ме крепеше там, беше надеждата, че все някога ще се върна вкъщи. В началото бях в Еленовка, после ме преместиха в Таганрог за пет месеца и накрая бях в Камен Шахтинск. Това са едни от най-тежките места за оцеляване за украински пленени, защото се отнасяха много жестоко с нас – ежедневни физически побои, от които много наши момчета загинаха. Давеха ни в казани с вода, докато ни разпитваха. Въобще, който е попадал в Таганрог, разбира какво е плен в най-страшния му вид. Мен, докато ме разпитваха, ми палеха ръката, удряха ме по гениталиите. В Таганрог бях в самостоятелна килия, от която ме изваждаха само за да ме малтретират. Не знам как изглежда мястото, защото ми слагаха чувал на главата. 

Килията ми беше 2 на 3 метра, с малък прозорец, през който нямах право да поглеждам. Ако ме видеха, че гледам през прозореца, влизаха и ме пребиваха. В килията можеш да седиш единствено на стол, и то задължително с изправен гръб и ръцете на бедрата. Не бива да мърдаш и ако се облегнеш на облегалката, часовият влиза и те пребива. Така седиш от шест сутринта до десет вечерта. Имаше килии, в които момчетата бяха по двама-трима. Правилата за тях бяха същите. Разговорите бяха забранени. 

Сутрин, за да ни дадат закуска, трябваше да пеем химна на Русия. В началото храната ни беше една супена лъжица макарони за целия ден, а после – две тънички филийки хляб на ден. Ако има обяд, той е супа от вода, в която плува едно парченце картоф. Най-страшно беше с вечерята от вкиснало кисело зеле, от което веднага получаваш разстройство. Ако обаче поискаш да отидеш до тоалетната, те пребиват с въпроса „А сега по-добре ли ти е?“. Нямахме никакви сили, защото не се хранехме и редовно ни пребиваха, но ни караха да спортуваме в килията. Спортът беше да направиш 500 клека с подскок за един час, иначе отново те пребиват. Докато правиш клековете, те гледат и се смеят. Това е цинизъм и издевателство. 

Ако се разболееш и помолиш за лекар, получаваш няколко гумени палки по тялото пак с въпроса „Сега по-добре ли си?“. А ти си длъжен да им отговориш: „Тъй вярно!“ Иначе отново бой – до смърт. Там никой не получаваше медицинска помощ, дори и ранените. Раните им загниваха и цялото място вонеше ужасно на разлагаща се плът. Оставяха ги да загинат. Не можех да видя какво става, но чувах виковете на моите приятели, които биваха изтезавани. Те също са слушали моите викове, когато руснаците изтезаваха мен. Това е ужасно усещане – да чуваш как приятел страда, и да не можеш да му помогнеш. За десетте месеца в плен четирима мои приятели загинаха от раните си. Някой знае ли въобще колко са военнопленническите лагери на руснаците и колко украинци загиват там всеки ден?

След като Иля си тръгва, с Катя дълго мълчим. Пием кафе насред библиотеката, пълна с книги и оръжие. Катя с тихия си глас ми казва:

Те споделят своите истории, за да разберем цената, която плащат, та да можем ние с вас сега да седим тук.

Питам я с какво не може да свикне.

С ракетните обстрели. Постоянно сънувам, че съм вкъщи, тъмно е и в дома ми влита ракета. После всичко се превръща в огромна черна дупка. Дори денем ме е страх от самия сън, който ще сънувам, ако заспя. Ходя на психолог, който ме кара да нарисувам на ракетата някакви уши или опашка, за да я направя да изглежда смешна в представите си. Аз я рисувам смешна, но все още не съм се излекувала. 

Страх ме е и за приятеля ми, защото той отново отиде да воюва. Когато се върна от плен, си мислех, че моят кошмар е приключил и всичко ще бъде наред, но той премина през рехабилитация и замина отново на фронта. Буквално в момента ние с вас седим тук, говорим си, пием кафе, а той е някъде там и може би срещу него стрелят, но нямаше смисъл да го увещавам да остане тук, защото точно както всички други ветерани, той взема решенията си сам. Като се замисля, не познавам нито един ветеран, който се е завърнал от плен физически здрав и не се е върнал на фронта. 

Моята задача е да го поддържам, да го чакам и да продължа да помагам с каквото мога, докато се опитвам да живея. Мисля постоянно от какво имат нужда момчетата ни там. Да, от оръжие на първо място. Ние ги наричаме железни, устойчиви, герои, но освен оръжието те имат нужда от нас, техните момичета тук. Да знаят, че ги чакаме, че ги обичаме. Защото колкото и да са железни тези мъже, те също имат чувства, могат да поплачат, могат да тъгуват, нищо че няма да ни го кажат или покажат.

Тръгваме си от YOUkraine привечер. Трябва да уговоря срещите си за утрешния ден. Е, сещате се, при зает сигнал операторът винаги ми казва:

Моля, изчакайте! Абонатът говори за победата!

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-li-dusha-otborut/

Поводът за размишленията в тази статия е едно тълкувание в рубриката „Въпрос на деня“, което прочетох в сайта БЕРОН и което силно ме озадачи:

Коя форма – кой или кого, е правилно да се употреби в следното изречение, когато се отнася до отбор: Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Правилно е да се употреби формата кой: Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер?, тъй като местоимението се отнася до думата отбор. Формата кого се употребява за означаване само за лица от мъжки пол, а думата отбор не означава лице.¹

В първия момент езиковото ми чувство възропта срещу това, че формата кой е правилна, а аз винаги се вслушвам в езиковото си чувство, така както специалистите се вслушват в професионалната си интуиция. Още преди да сме осмислили на рационално ниво дадено становище, резултат, аргумент, ние чувстваме, че има нещо смущаващо, нещо което заслужава най-малкото да бъде проверено.

Да подходим така и да подложим на проверка отговора на специалистите от ИБЕ на БАН: наистина ли е правилен техният вариант?

Граматичното правило гласи:

Употребата на местоименните форми за м.р. ед.ч. кого, когото, някого, никого е задължителна в писмен текст. Те се отнасят за лица и изпълняват служба на допълнение в изречението.

На пръв поглед правилото е спазено, тъй като в нашия пример кой се отнася не за лице (човек), а за футболен отбор. Думи като отбор, екип, колектив назовават групи от хора и ако трябва, да речем, да приложим друго граматично правило – за бройната форма, – ще ги третираме като означаващи нелица: няколко отбора, три екипа (а не: няколко отбори, три екипи).

Защо тогава тези от нас, които владеят книжовната норма и имат усет за употребата на кой/кого, са смутени от варианта Срещу кой се изправя „Левски“ тази вечер? Ето някои предварителни разяснения.

В българските граматики обикновено се прави разграничение между самостойната и несамостойната употреба на въпросителното местоимение кой.

В първия случай то е близко до съществителните имена, само в мъжки род единствено число е и може да има форма кого: Кой издаде тайната?/На кого издаде тайната?

Във втория случай местоимението е близко до прилагателните, променя се по род и число и не може да има форма кого: На кой приятел/коя приятелка/кои приятели се доверяваш?²

Нас ни интересува само първият случай и е необходимо да подчертаем, че когато казваме или пишем кой, това представлява не някакво езиково съкращение, което правим в съзнанието си точно преди да зададем въпроса (например на кой човек, кой отбор), а абстракция, която все пак има някакви параметри. Ето какво пише проф. Руселина Ницолова:

Всеки въпрос съдържа три вида информация: 1. че говорещият нещо знае; 2. че говорещият нещо не знае; 3. че говорещият иска да научи нещо. Въпросителните местоимения означават, от една страна, това, което говорещият вече знае, т.е. към кой род обекти принадлежи референтът на местоимението – неговите категориални признаци, а от друга страна, това, което говорещият не знае и желае да научи от адресата на въпроса, е идентификацията на референта, свързана с неговите индивидуални признаци.³

Нека да го онагледим с два примера.

Ако попитаме Кой издаде тайната?, ние знаем, че някой е извършил определено действие – издал е конкретна тайна. Като употребяваме местоимението кой, със сигурност имаме предвид някакво лице (човек), но не можем да го идентифицираме и затова искаме информация от нашия събеседник. Ако зададем въпроса Колко пари ти трябват?, това означава, че сме наясно с финансовите нужди на човека отсреща, и с местоимението колко очакваме да разберем какво е количеството на парите, което ще ги покрие.

Да припомним отново нашия пример и да видим какво знаем и какво не знаем, когато питаме Срещу кой/кого се изправя „Левски“ тази вечер?

Първо, знаем, че действието ще се извърши от „Левски“ – футболен отбор, състоящ се от 11 играчи плюс резервите. Второ, на „Левски“ му предстои да се изправи срещу определен обект. Трето, това ще стане тази вечер. Не знаем обаче кой е обектът на действието, и с кой/кого искаме да го идентифицираме.

Големият въпрос за нас е каква представа, каква концепция имаме за противника на „Левски“, когато използваме местоимението – лице ли е той, или нелице?

Първо е добре да разберем дали изобщо е възможно да употребим кой самостойно, като съществително име, и да имаме предвид нелице? Според някои български граматики в тези случаи местоимението означава „лице, без оглед на пола и числото му“⁴, а според други „въпросителните местоимения за лица и предмети могат да се употребяват самостойно“⁵. Ако има нещо ясно, то е, че липсва единно становище и в случаи като нашия сме в една мъглява зона, в която лицата и нелицата губят контурите си.

Моето становище е, че когато употребяваме самостойно местоимението кой, в съзнанието си ние имаме представата за лице. В повечето случаи тя е категорична и непоклатима, а в някои – както в нашия пример – представата за лице надделява над представата за нелице. Ще се опитам да се аргументирам, без да степенувам доводите си по важност:

1. Ако смятахме, че футболният отбор ще се изправи срещу нелице, тогава щеше да е по-логично да употребим местоимението какво. И действително бихме казали така, в случай че си мислехме не за конкретен противник, а за нещо, което бихме означили с абстрактно съществително име: Срещу какво се изправя „Левски“ тази вечер? Отговорът би могъл да бъде: Срещу неизвестността; Срещу опасността да загуби; Срещу лошите атмосферни условия; Срещу извънземна атака и прочее...

2. Да си припомним как ни учеха в училище да откриваме подлога и допълнението – съответно с въпросите Кой? Какво? и Кого? Какво? Да, това са помощни средства за ориентиране в синтаксиса, но всъщност са естествени въпроси и показват как функционира езикът на практика. В никой учебник не се препоръчва допълнението да се открива с Кой?, в случай че думата не означава лице, и това не е пропуск, защото,

когато искаме да разберем нещо, питаме по определен начин, който ще доведе до конкретен полезен за нас отговор.

3. Вече споменахме, че „Левски“ е футболен отбор, съставен от хора, и като питаме за неговия противник, ние имаме предвид друг футболен отбор, съставен също от хора. Да, обаче все пак не сме употребили самата дума в изречението и това позволява известен полет на въображението. Може да предполагаме, че си мислим за отбор, когато задаваме онзи въпрос, обаче може да имаме предвид и противник, съперник, а тези думи по-лесно се асоциират с лице.

Отделно от това

е възможно да мислим за целия отбор като за няколко лица,

макар и обединени, а когато е употребено самостойно, местоимението кой означава „лице, без оглед на пола и числото му“ (повтарям цитата, защото е важен и показва немалка степен на абстракция). Например ако търсим помощ и се обръщаме към по-широка аудитория, питаме Кой ще ме подкрепи? с очакването това да направят повече хора. Впрочем, допитвайки се до мои близки и познати, получих немалко обяснения, че те схващат „Левски“ и отбора, който е негов съперник, като „сбор от лица“, „нещо одушевено“ и затова биха употребили срещу кого, а не срещу кой.

Тук отварям скоба за все по-често срещащото се съгласуване от типа подлог в ед.ч. – сказуемо в мн.ч.: „Възраждане“ са предложили…; ПП заявиха…; „Ливърпул“ спечелиха… Това са несъмнени доказателства, че съществителни собствени имена, означаващи група от хора, могат да се схващат не като единно цяло, а като разчленимо множество.

4. Допускам, че и глаголът, употребен в изречението, не е без значение. Когато кажем „се изправя“, имаме ясна и жива представа за двама противници, влизащи в схватка, или пък за хора, които се съревновават на терена, вкарват голове, спорят със съдията и т.н., а не за безлични субекти. Способността ни да одухотворяваме и да вдъхваме нов живот на различни реалии е безкрайна. Нека да дам един актуален пример: С кого воюва Русия? Отговорът в момента е С Украйна, която не е лице, а държава. Мисля, че за повечето българи, придържащи се към книжовноезиковите правила, въпросът в този вид е естествен и те не биха попитали С кой воюва Русия?

За себе си съм сигурна, че не бих се съобразила с тълкуванието на правилото от ИБЕ на БАН.

Силно се съмнявам, че изобщо има случай, в който в писмената книжовна реч бих употребила кой, на кой, срещу кой, за кой и т.н. в позицията на пряко или непряко допълнение.

Позволявам си да не се съобразявам и с други официални постановки: не пиша четиресет, напът и не поставям затваряща запетая на да-изречение . Така изразявам личния си протест срещу правила и решения, с които категорично не съм съгласна.

Дали други начетени хора, придържащи се към граматичната норма, се осмеляват да не зачетат дадена постановка, когато изпитват силна вътрешна съпротива, е немаловажен въпрос. Важно е кодификаторът да има коректив не само в лицето на тесните специалисти, но и сред другите интелигентни носители на българския език.

Някои от разсъжденията в статията ми бяха подсказани от коментиращите проблема на страницата на „Как се пише?“ във Facebook, за което им благодаря.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/mila-vakantsia-kude-si-kogato-nay-mi-tryabvash/

Ежедневието ни като възрастни най-често ни идва късо. Не остава време за почивка, освен за неизбежния сън, нямаме достатъчно време за семейството си и за нещата, които ни занимават извън служебните и ежедневните задължения. Да не говорим за време за себе си. 

За децата не е много по-различно: надпреварите в училище са безкрайни, а натоварването през учебната година – неимоверно. Часове, домашни, курсове и уроци, тренировки, състезания – от септември до юни. За някои ученици и след това. 

Къде е времето за приятелства, за хармония, за семеен живот с най-важното общо между нас – емоционалното, което ни свързва отвъд роднинството? Кога и как в тази въртележка можем да създаваме общи спомени, които да искаме един ден да предадем и нататък?

В България имаме дълга, дори прекалено дълга лятна ваканция, с която добиваме известна популярност. Тазгодишният доклад, който сравнява продължителността на ваканциите в страните от Европейския съюз, онагледява точно това – България е една от малкото страни, в които учебната година започва толкова късно, но за сметка на това пък е в групата на страните с най-непропорционално разпределение на ваканциите през учебната година. 

От години вече се говори усилено за реформа на образователната система. Уви, конкретни стъпки се предприемат на парче и без дългосрочен план. Вместо да откриваме топлата вода с опипване, бихме могли да почерпим идеи от положителния опит на други държави при разделяне на учебното време, разпределяне на материала за изучаване, въвеждане на микроетапи в учебната година. Това би я направило много по-компактна и регламентирана както за децата, така и за учителите.

Колко е важно да има ваканция?

Ежедневно по 6, 7, дори 8 учебни часа. Писане на купища домашни – за училище, за курсовете, за уроците. В събота и неделя може би по час-два повече сън, но и подготовка за поредната контролна работа. Всичко това води до стрес и претоварване. Ваканция не е просто весела дума от детска песничка и представа за морски вълни, тя е задължителното време за рестарт, от което се нуждаем всички. Особено децата.

Тялото ни не е създадено да издържа на постоянен висок стрес. Продължителното физическо и психическо натоварване води до физически и психосоматични оплаквания, най-честите от които са нарушения на съня, раздразнимост, стомашни неразположения, болки в гърба. 

Почивката е грижа. Тя ни кара да се чувстваме по-добре и е изключително важна за здравето ни. Също така важно е колко често почиваме, защото колкото по-уморени сме, толкова по-невъзможно става да си отпочинем. 

Едно от най-куриозните изследвания на тема почивки е на проф. Джонатан Ливав от Колумбийския университет. Заедно с колегите си той проучва каква е вероятността искането за пускане под гаранция да бъде одобрено от съдията. И стига до заключението, че ако сте сред първите трима, които биват обсъждани в началото на работния ден или след обедната почивка, то имате два до шест пъти по-голям шанс да бъдете пуснати под гаранция. 

Как почиват другите?

Германия

Член 25 от Споразумението между провинциите относно общата структура на училищното дело и отговорността на провинциите по образователните въпроси регулира продължителността на всички ваканции през учебната година. Ваканцията трябва да е 75 работни дни, с уточнението, че в Германия за работен ден се брои и събота, но тя не е учебен ден, затова тези 75 дни отговарят на 12,5 седмици. Поради големината на държавата и поради това, че с образованието се разпореждат провинциите, лятната ваканция може да се мести. Но не произволно, а стриктно по календар, какъвто има разписан до 2030 г. за всички провинции. 

Шестседмичната лятна ваканция е задължителна. В много училища за първите две и последните две от тези шест седмици има възможност срещу изключително достъпно заплащане децата в началния курс, чиито родители не могат да си позволят толкова дълга ваканция, да посещават лятно училище. Всяка година учениците имат и две седмици есенна ваканция, две седмици коледна ваканция, във все повече провинции има една седмица ски ваканция и една до две седмици великденска ваканция. Общо: около 13 седмици ваканция.

От Полша ни пише Николай Б., чиято дъщеря тази година е в VI клас:

Учебната година в Полша започва на 1 септември и трае до предпоследната седмица на юни. Това, което определено е различно от България, е междусрочната ваканция, т.нар. Ferie. Тази ваканция, която е скоро след зимната и е всъщност по-дълга, трае винаги две седмици и има четири различни начални дати в зависимост от областите в държавата. Иначе казано, между 15 януари и 25 февруари в няколко области учениците (и студентите) имат двуседмична ваканция. Предполагам, че това разделение е по чисто практически причини, защото сигурно ще си е главоболие, ако всички ученици и студенти в страната останат без занимание за две седмици. Особено за родителите на по-малките. Затова всичко е организирано по области и датите са зададени за години напред – има готов календар за тази ваканция до 2030 г. 

Иначе има няколко църковни празника, които са почивни: 6 януари – Тримата влъхви, 19 юни – Божието тяло. Светските почивни дни са: 11 ноември – Денят на независимостта, 1 май – Денят на труда, 3 май – Денят на конституцията. Често ако 1 и 3 май попаднат в една работна седмица, цялата седмица става почивна за децата.

Така в Полша лятната ваканция е 10 седмици, следвана от зимната, която е две седмици, след която идва междусрочната от две седмици, после великденска от една седмица. Общо приблизително: 14 седмици ваканция.

Приближаваме се още повече до България и сме в Румъния. 

Корина има дъщеря в гимназиална възраст и ми изпраща календара за предстоящата учебна година. Тя започва през втората седмица на септември и продължава до предпоследната седмица на юни. Разделена е на 5 модула както ги нарича, всеки от които завършва с едноседмична ваканция. Зимната ваканция е изключение – тя е двуседмична. Тази цикличност, която дава голяма сигурност и обозримост на учебния процес, включва и разделение на учебния материал на тези части. Сигурно е страхотно да развиеш още като ученик умението да планираш и да боравиш с времето си и с работата, определена за това време. 

Започваме да броим:

• 11 седмици лятна ваканция
• 5 седмици междумодулни ваканции

Общо: 16 седмици ваканция!

И се оказва, че дори не е трябвало да обикалям толкова далече, защото в България имаме може би най-чудесния и практичен (да не говорим за полезен) пример. Той е на Френския лицей в София, от чийто календар е видна следната учебна година:

На всеки 8 учебни седмици има две седмици ваканция. Лятната ваканция е два месеца (9 седмици). Общо: 17 седмици ваканция!

Говорих с родител, чиито деца посещават Френския лицей, и не можех да скрия завистта си. Регулиран учебен процес, целодневен режим, но обозрим и ясен. С начало и край. Разбит на смилаеми времеви периоди, които завършват със заслужена почивка за цялото семейство. Защото каквото и да си говорим, учебното време е натоварващо не само за учениците, но и за всички покрай тях.

Как е тук?

При всички добри примери и научни доказателства колко е важно да редуваме натоварване и разтоварване, е истинска загадка защо в Министерството на образованието все още не са чували за това. И защо за поредна година календарът на ученическите ваканции изглежда, меко казано, нечовешки. Нека за финал разгледаме и него.

В края на юли тази година в МОН все още не бяха готови с календара за предстоящата учебна година – 2024/2025. Изключително демократично отвориха обществено обсъждане, което не доведе до много по-логично решение от първоначалното. 

Така крайният вариант е:

• начало на учебната година: 16 септември (след 11-,13- или 15-седмична лятна ваканция в зависимост от етапа на обучение);
• есенна „ваканция“ от два учебни дни – 31 октомври и 1 ноември;
• коледна ваканция от почти две седмици (но не цели, защото в онзи висящ първи петък на 2025 г. ще бъдат постигнати чудеса).
• междусрочна „ваканция“ в сряда;
• едноседмична пролетна ваканция в началото на април.

За учещите до 30 юни това са: 11 + 2 + 1 = 14 седмици ваканция

За учещите до 15 юни това са: 13 + 2 + 1 = 16 седмици ваканция

За учещите до 1 юни това са: 15 + 2 + 1 = 18 седмици ваканция

В цялото си проучване не намерих държава, която описва почивните събота и неделя като част от учебния календар. Говори се за работни/учебни/празнични/ваканционни дни. Министерството на образованието говори винаги за „ваканция“, пък била тя и само в сряда. Затова и спорадичните ден или два без учебен процес не съм ги преброила в горната извадка.

От изключителна важност за участниците в образователния процес се оказаха тези 36 (пример за горен курс) учебни седмици, от които се състои учебната година. Във всяка от тях има разпределен материал. Не дай боже да отпадне някой ден (или седмица!) – започва се едно препускане, наваксване, неусвояване. На гърба на учители и ученици. Защото цялата ваканция е натъпкана в лятото и не е оставена и минимална резерва.

Даже няма да започваме разговора как учениците са просто изложени на образователен процес, без да бъдат истинска страна в него. Без умения за планиране, без дори бегло усещане за преминаване от етап в етап. Защото ако във вторник сме получили срочната си оценка, в петък просто минаваме нататък.

А основната цел на образователния процес е продуктивността. Това е усещането, че сме свършили нещо – овладели сме ново умение, приложили сме ново знание. Когато обаче се движим напрегнато в постоянна въртележка от седмици без никакъв друг стимул освен заветната оценка, тогава не говорим за продуктивност. 

Fake work е термин от работния свят и означава дейност, която изглежда и се усеща като работа, но не води до напредък или постигане на цел. Да, може цял ден да четете и да пишете имейли, да стоите в срещи, да четете рапорти и документация, но всичко това да не води до реален резултат. 

Нещо такова е усещането и за учебната година в България. Бързане, струпване на много материал в малко време, натоварване от сутрин до вечер, често и през нощта, когато не можеш да спиш. Без усещане за завършеност и за преодоляване на препятствие. Защото всъщност се въртиш в колело като хамстер и просто ти се вие свят. И нямаш друг изход, освен да чакаш лятната ваканция.

Светът се променя с бясна скорост. Професиите, в които ще се развиват поколенията, започващи днес образователния си път, все още не са измислени. Подготвена ли е нашата образователна система, за да отговори на тези предизвикателства? Какво може и трябва да се промени? А как?

Веднъж месечно в рубриката „Възможното образование“ ще говорим за промяната – такава, каквато искаме да я видим, за добрите примери и за посоките, в които може би е добре да обърне поглед българската образователна система.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-kakvo-sluzhat-ponyakoga-priedstavkite-i-nastavkite/

Дори знанията ви от часовете по български език да са поизбледнели, със сигурност си спомняте, че представките и наставките са важни структурни части на думите. Като добавим и корените, получаваме основния градивен материал, с който си служим, за да назоваваме най-различни понятия в нашата действителност. Да видим в какви процеси са въвлечени представките и наставките и защо е важно да познаваме езиковите механизми, преди да стоварим тежката си присъда върху някоя дума.

Основната функция на представките и наставките е словообразувателната.

Като ги прибавяме към вече съществуващи думи, образуваме нови. Защо са ни нужни нови лексеми и не може ли да си караме с тези, които си имаме, мисля, е ясно. Светът се променя, появяват се нови понятия, които трябва да обозначаваме някак в своята реч. Освен това, колкото по-богат е речникът на един език, толкова по-точно и по-детайлно ще могат да се изразяват хората, които го говорят.

И така, като прибавим наставката -ов към съществителното име пластмаса, ще получим прилагателното пластмасов, за да определим от какъв материал е изработен даден съд. Като прибавим представката до- към глагола чета, получаваме нов глагол – (да) дочета, за да съобщим, че приключваме започнатата книга или статия.

Дотук няма нищо смущаващо – и двете думи се използват безпроблемно в българския език и не предизвикват възражения.

Срещала съм обаче немалко гневни коментари срещу употребата на (да) закупя/закупувам вместо (да) купя/купувам.

Защо първите два глагола се срещат все по-често и хората искат да закупят не апартамент, а нещо далеч по-малко: Търся да закупя следните отвертки: тип „триъгълник, тип Y и тип „вилка“. Една от причините конкретно за предпочитането на закупя според мен е, че на глагола купя му липсва наставка или представка, която изрично да маркира неговия свършен вид. В съвременния български език има само около 50 такива глагола. Останалото огромно мнозинство непроизводни глаголи са от несвършен вид¹, затова езиковото съзнание се стреми да внесе формален показател – представката за-, с който да представи действието като цялостно, завършено, и така прибягва към вече съществуващата дума (да) закупя, разширявайки нейното значение. Оттук нататък до употребата на закупувам с новото, по-широко значение трябва да се направи една съвсем малка и лесна крачка, тъй като голяма част от българските глаголи имат идентична семантика и се различават само по вида си – свършен/несвършен: (да) премина/преминавам; (да) отчета/отчитам; (да) стопля/стоплям.

Друга причина за предпочитането на закупя/закупувам е, че имат по-сложна морфемна структура, която е белег за обработеност и изисканост, а това са характеристики на книжовния език. Неслучайно хората, употребяващи тези два глагола, са упреквани в маниерност, макар че техният стремеж вероятно е да се изразят по-културно, тъй като купя/купувам им звучат тривиално и по-простовато.

След като изкоментирахме закупуването,

да продължим с току-що употребения глагол – изкоментирам, и да добавим към него зарегистрирам.

Те са образувани съответно от коментирам и регистрирам, представители на единствения словообразувателен тип глаголи в нашия език – с наставка -ира- (с разширен вариант -изира-), които са двувидови. Проблемът е, че с това нарушават системността. Всички български глаголи са или от свършен, или от несвършен вид, а обсъжданите са, така да се каже, хибридни и в зависимост от контекста са или от единия, или от другия вид²:

МВР само регистрира катастрофите. (несв. вид)
Утре ще регистрирам колата в данъчната служба. (св. вид)

Да, обаче на езиковото съзнание не му е достатъчно контекстът да определя вида на глагола, затова решава да добави представка или наставка, за да експлицира граматичното значение:

Интересувам се как се регистрирва такъв влекач в България. (несв. вид)
Тогава японската фирма зарегистрира в патентното ведомство на САЩ названията JX20, JX25, JX25h и JX30. (св. вид)

Носителите на езика се отнасят доста по-толерантно към новите глаголи от свършен вид (зарегистрирам е по-приемливо от регистрирвам) и някои от тях вече фигурират в речниците на българския език, вкл. и в БЕРОН, например: напарфюмирам, заангажирам, проконтролирам, прекопирам. Нещо повече, процесът е продължил нататък и от свършените глаголи се образуват несвършени с помощта на представката -в-: зарегистрирвам, заангажирвам, прекопирвам.

Последните думи не галят ухото и са ясно маркирани като разговорни. Книжовният език засега здраво е залостил вратите за тях. Посочвам ги не за да подразня естетическото ви чувство, а защото трябва да можем да говорим, да обсъждаме и да обясняваме причините за съществуването на подобни думи, а не гнусливо да извръщаме поглед от тях. Посочвам ги и защото приемливото в публичното общуване се осъзнава в съпоставка, а понякога и в ярък контраст с неприемливото. Конкретно в тази статия ги посочвам и защото очертават бъдещето на глаголите с наставки -ира- и -изира-: рано или късно те ще бъдат опитомени изцяло от българската видова система и първичните регистрирам, ангажирам, копирам ще се осмислят като несвършени, а не като двувидови³.

За да стане по-ясно, че този процес е изцяло в духа на българския език, ви предлагам две успоредици, които показват как и словообразуването, и видовите трансформации при глаголите с наставки -ира-, -изира- следват утвърдени модели:

бия (несв.) → пробия (св.) → пробивам (несв.)
контролирам (св./несв.) → проконтролирам (св.) → проконтролирвам (несв.)

крия (несв.) → закрия (св.) → закривам (несв.)
ангажирам (св./несв.) → заангажирам (св.) → заангажирвам (несв.)

След това бродене в дълбините на видовите отношения в глаголната система

се изкачваме към ефира с прилагателното име фин. Може би сте го срещали и като финен –

форма, която следва да се окачестви като грешна. В нея има една ненужна наставка. Дали наистина не върши никаква работа? Да си представим, че сме чужденци, които учат български и не правят аналогия с други езици. Ако срещнат думата фин, няма да разберат каква част на речта е. Формата финен обаче може да им подскаже, че това е прилагателно, защото вече ще знаят някои по-често срещани думи от този клас с наставка -ен, например труден, гладен, правилен, летен.

Носителите на българския език, които допускат грешката да напишат или да кажат финен, се опитват да дооформят думата, като ѝ придадат вид, типичен за прилагателните имена – повечето от тях са образувани с най-различни наставки. Като цяло думите усложняват морфемната си структура в историческия развой. В старобългарския език например са засвидетелствани прилагателните малъ; лъжь и лъжьнъ; радъ и радостьнъ. Днешните прилагателни със съответното значение са само с наставки: малък; лъжлив, лъжовен; радостен.

Аз самата ще бъда радостна, ако с тази статия съм успяла да ви провокирам и да ви накарам да погледнете от друг ъгъл на грешките и на думите, които ви дразнят (е, поне на някои). Опитвайте се да ги приемате по-философски, защото един ден част от тях ще бъдат нормализирани и нормирани. Заради логиката на езиковия развой.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/moyata-golyama-stranna-grutska-duma/

След сезона на липите настъпва сезонът за ходене на море в Гърция, а заедно с него, поне за мен, и сезонът на „хармолипи“. Макар и самото усещане да ми е познато отдавна, точното му наименование научих наскоро, разглеждайки пореден списък с „непреводими“ думи за иначе познати емоции на различни езици. В него редом с португалското saudade, турското hüzün, немското Lebensmüde и други понятия без директен еквивалент фигурираше и

гръцкото χαρμολύπη, което означава усещането едновременно на радост и тъга.

Думата добре описва противоречивите чувства, които вече от доста години изпитвам при всяко посещение на южната ни съседка. От една стана, това е радостта от всички удоволствия, които Гърция щедро предлага. От друга обаче, е растящата с всяка година тегоба, че въпреки иначе добрите ми намерения така и не успявам да науча дори и елементарен гръцки и си оставам с едни голи „ясас“ и „ямас“, „калимера“ и „калиспера“, „паракало“ и „евхаристо“. Всичко останало – с малки (и не особено полезни) изключения от рода на χαρμολύπη – продължава да ми бъде напълно чуждо и непонятно. С други думи, или както се казва на английски,

it’s all Greek to me.

Усещането за непонятна чуждост се заражда още при вида на гръцката азбука – въпреки редовния ми допир с нея и очевидните ѝ сходства с добре познатите ми кирилица и латиница, разчитането на ελληνικό αλφάβητο за мен се състои в едно безкрайно, често неуспешно налучкване, а изписването даже на елементарни думи (като гореизброените) ми е немислимо.

Дори и азбуката да не представляваше предизвикателство, гръцкият устоява на лесно разшифроване и на лексикално ниво, тъй като изобилства от неразбираеми или подвеждащи думи – особено за понятия, които иначе имат универсални и разбираеми наименования дори и на иначе непознати ми езици. Надписът ΜΕΤΑΦΟΡΆ например не спира да ме стъписва всеки път, щом го видя на автобуси, тирове и всякакъв вид транспортни средства по гръцките пътища – макар добре да знам, че оригиналното значение на термина си е съвсем пряко, а не преносно.

Или пък думата „хотел“, която в точно тази или сходни форми срещаме на английски, чешки, полски, сръбски, нидерландски, немски, френски, естонски, даже и на японски като ホテル (hoteru). На гръцки „хотел“ обаче е ξενοδοχεíο, което дори да можех да разчета и произнеса, щеше да ми бъде точно толкова разбираемо, колкото ако беше на патагонски.

Всъщност, ако беше „на патагонски“ – като имаме предвид, че в Патагония се говори главно на испански, – думата щеше да ми е значително по-понятна. (И без да разчитам на трите семестъра испански, който съм учила в университета, а просто защото на испански „хотел“ си е hotel.)

Така или иначе, изразът „все едно е на патагонски“ се е установил и продължава да се използва на български, като определение за (говорим или писмен) език, който е непознат, неясен или неразбираем.

Сайтът bgjargon.com предлага следното обяснение:

Вероятно асоциацията идва от това, че областта Патагония, която се намира в най-южния край на континента Южна Америка, е и най-отдалечената южно от екватора суша […], поради което се е наложила в хорските представи (поне в България) като еквивалент на „края на света“.

Според моята лична представа обаче, поради гореизброените причини, оприличаването на неразбираем език с гръцки – макар и той да се говори не на края на света, а току от другата страна на южната граница на България – ми се струва много по-намясто, така да се каже.

Историческите корени на идеята за гръцкия като неразбираем език могат да бъдат проследени до Средновековието. През този период, когато писарите в Западна Европа превеждали ръкописи от латински, те изписвали фразата Graecum est, non legitur („Гръцки е, [следователно] нечетимо“) като бележка в полетата до непонятни за тях пасажи и цитати¹.

Както много други идиоми, които се използват и до днес, изразът It’s (all) Greek to me също навлиза в английския благодарение на Шекспир, които през 1599 г. го използва в трагедията „Юлий Цезар“, в диалог между две от ключовите фигури в заговора срещу великия римлянин. В българския превод на Валери Петров от 1973 г. споменаването на гръцкия е съхранено, но изразът така и не придобива популярност, нито влиза в употреба във всекидневната ни реч.

КАСИЙ
А Цицерон? Не каза ли той нещо?

КАСКА
Да, на гръцки.

КАСИЙ
В какъв смисъл?

КАСКА
Ако мога да го кажа, слънце да не видя! Тези, дето го разбраха, се захилиха помежду си и заклатиха глави, но за мене беше гръцки език.

Освен в езика на Шекспир (и латинския), гръцкият служи като определение за нечленоразделна реч или писменост и в няколко други езика – нидерландски, африканс, шведски, норвежки, португалски и испански.

Самият испански – макар и не като език, а като част от фразата „испанско село“ – пък се използва като определение за объркващ или неразбираем изказ, и то не на някакви екзотични езици, а на близките на българския славянски езици – македонски, сръбски, хърватски, словенски, чешки и словашки.

Фразата всъщност произлиза от немски – и то не от друг, а от Гьоте, който първи я използва в „Страданията на младия Вертер“ (1774 г.). В пълния си вид тя гласи:

Das waren dem Gehirne spanische Dörfer, und ich empfahl mich, um nicht über ein weiteres Deraisonnement noch mehr Galle zu schlucken.²

Когато Бранко Мушицки превежда романа на сръбски през 1905 г., той предава въпросната фраза буквално („To су била за послаников мозак шпанска села, и ја се препоручим да се не бих морао још више мучити због даљег неразумног говора“), а впоследствие изразът „шпанска села“ навлиза в разговорния сръбски и добива популярност и на другите славянски езици. 

В българския си превод от 1929 г. Асен Разцветников обаче решава да предаде фразата с по-малко маркиран израз, като

Това бяха странни неща за тоя мозък и аз се оттеглих, за да не бъда принуден при по-нататъшни брътвежи да погълна още повече.

В резултат идеята за „испанските села“ така и не навлиза в българския.

На сръбски като синонимен израз на „шпaнска села“ се използва и фразата „К’о да кинески причаш“. Всъщност китайският, вероятно благодарение на „благодатната“ комбинация от нечленоразделни (особено за западното ухо и око) говор и писменост се използва като определение на непонятна реч на най-много езици, и то далеч не само западни. Любопитно е, че освен албански, арабски, естонски, филипински, френски, немски³, унгарски, италиански, сред тях е и японският⁴, та дори и гръцкият – както древният, така и съвременният.

Китайският на свой ред определя нечетими и непонятни езици като „призрачно писмо“, „книга от небесата“, „птичи език“, или „пилешки черва“. По този начин той се оказва един от малкото езици, които в опита си да обозначат неразбираемост, не проявяват ксенофобия към реално съществуващи чужди езици, народи или места.

И като стана дума за „ксенофобия“… въпреки първоначалната паника, която чуждостта на гръцкия поражда у мен, все по-често откривам, че множество понякога съвсем неочаквани думи на езиците, които знам, всъщност произлизат от гръцки. Само някои, особено забавни примери за това включват: „динозавър“, от δεινός (deinós ‘ужасен, страховит’) + σαῦρος (saûros ‘гущер, влечуго’); „гинеколог“, от γυνή (gunḗ ‘жена’), „планета“, от πλανήτης (planḗtēs ‘скитник’, съкращение на πλάνητες ἀστέρες (plánētes astéres ‘скитащи звезди’); шизофрения, от σχίζω (skhízō ‘разцепване, разделение’) +‎ φρήν (phrḗn ‘ум, сърце’); „маратон“, от древеногръцкия град Μαραθών; „акробат“, от ἄκρον (ákron ‘най-високата или най-отдалечената точка, планински връх, връх’) + βαίνω (baínō ‘ходя, стъпвам’), и т.н., и т.н.

А, разбира се, и „ксенофобия“, която произлиза от старогръцките ξένος (xénos ‘чужд’) + φοβία (phobía ‘страх’). Първата ѝ част също така е корен и на споменатата в началото на този текст на пръв поглед непонятна дума ξενοδοχεíο, съставенa от ξένος + δοχεῖον (dokheîon, тоест ‘съд’ или ‘контейнер’). Та какво друго е хотелът, ако не контейнер за чужденци?

В заключение, с риск да прозвуча като г-н Портокалос, бащата от „Моята голяма луда гръцка сватба“, няма как да не отбележа, че е доста вероятно дори и наименованието Патагония да идва от гръцкия. Според аржентинския изследовател Мигел Дура топонимът Патагония вероятно произлиза от древногръцкия регион в днешна Турция, наречен Paphlagonia и смятан за родното място на рицарския персонаж Patagón, на когото според една от теориите Магелан кръщава южната част на Южна Америка през 1520 г.

И ето как по неведоми етимологични пътища може да се окаже, че „говори ми на патагонски“ всъщност е просто друг начин да се каже it’s Greek to me.

Помогнете ни да научим какви са читателските ви възприятия и отношението ви към „Тоест“, като попълните нашата анкета.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.