All posts by

Сто години самота в пленарна(та) зала

2025-02-05

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/sto-godini-samota-v-plenarna-ta-zala/

Сто години самота в пленарна(та) зала

Интересен начин за въвличане в тематиката на едно езиковедско изследване е да се разсъждава върху откъс от романа на Маркес „Сто години самота“. Това е направил професор Стоян Буров в труда си „Познанието в езика на българите“¹.

В „магическата“ творба на колумбийския писател жителите на Макондо се заразяват от болестта чума безсънница, най-страшната последица от която е забравата: постепенно от паметта на човека се изличават детските спомени, названията и представата за нещата, а накрая той губи съзнание и за самия себе си. Аурелиано, един от героите в романа, противодейства на този пагубен ефект от болестта, като залепва на предметите етикет със съответното наименование. Баща му Хосе-Аркадио Буендия стига до извода, че това не е достатъчно – един ден може да се окаже, че да знаеш названието на даден предмет или живо същество е на практика безполезно, ако си забравил за какво служи самото то. И ето какво прави:

Тогава той беше още по-ясен. Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: „Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко, и млякото трябва да се подварява, за да се смесва с кафе и да се приготвя мляко с кафе.“²

Този прост на пръв поглед пример ни показва какъв обем от информация, най-просто казано, може да се крие зад едно обикновено название на домашно животно – крава. Ако се замислим, представата, която извиква думата у едно дете, ще бъде различна от представата на възрастен човек, притежаващ далеч повече познания и житейски опит, а тя на свой ред ще се различава от представата на фермер, грижещ се за 500 крави. Вероятно за него с най-голяма сила ще важи следното наблюдение на Буров:

… Габриел Гарсия Маркес посочва най-важната когнитивна характеристика на по-голямата част от предметните имена: предназначението, функцията на обекта, назован с името.³

Зад названието стои не просто лексикалното значение в тълковния речник – „Голямо тревопасно женско рогато домашно животно, което дава мляко“, а много по-широка и многопластова концепция:

В посочения епизод от романа Маркес достига и до още едно лингвистично прозрение: че името на предмета съпровожда концепта за него като сбор от представи, знания, асоциации и преживявания, съществуващи в менталния свят на човека.⁴

Именно този поглед върху езиковите явления ни се изплъзва, когато лепваме етикета „неграмотност“ на всяко отклонение от нормата. Вместо да теглим категорични резолюции, по-добре е да поразсъждаваме върху причините за грешките, след което може и да се окаже, че сме били, меко казано, прекалено критични към „неграмотните“.

След предългия увод е крайно време да поставя и конкретния езиков проблем, който мнозина от вас отдавна са маркирали, слушайки или четейки новини за дебатите в нашия парламент:

Защо в изречения като Предстои гласуването на законопроекта в пленарна зала последното словосъчетание не се членува?

Първо е редно да обясним защо пленарна зала следва да се членува. Това е название на конкретно място, което е достатъчно известно, познато и на предаващия, и на възприемащия съобщението. Всички знаем, че пленарната зала се намира в сградата на Народното събрание, виждали сме я по телевизията или на видео в интернет и знаем как изглежда⁵. По една пленарна зала има и в двете сгради на Европарламента, но ситуацията по същество е аналогична. Налице са всички условия словосъчетанието да се членува и да кажем, че нещо е станало в пленарната зала.

Защо тогава много хора са склонни да пренебрегнат горните съображения, включително и депутати, които всяка седмица заседават в залата и за тях тя би трябвало да има дори по-конкретно и определено значение в сравнение с повечето от нас, които никога не сме стъпвали там – и съответно да членуват названието: в пленарната зала. Може да започнем точно от депутатите и от журналистите, отразяващи дейността на Народното събрание, и то не за да изтъкнем граматичното им невежество⁶, а за да се опитаме да разберем какво става в тяхното езиково съзнание.

Всъщност – нищо ново под слънцето. Ежедневно и ние употребяваме нечленувани нарицателни съществителни имена за конкретни общоизвестни обекти, без да нарушаваме езиковата норма. Може например да се похвалим, че сме изкачили връх Мусала, а не върха Мусала, да осведомим някого, че живеем в квартал „Княжево“, а не в квартала „Княжево“. Тук съществителните нарицателни връх и квартал са в комбинация със собствени имена, които индивидуализират названието на мястото и именно поради това

не е необходимо да употребяваме и определителен член, за да маркираме конкретността на обекта – тя вече е маркирана.

Може да прокараме паралел с нашата зала и да кажем, че тя, подобно на Мусала и Княжево, е единствена в България. (Вероятно има и други пленарни зали в страната, но те със сигурност не могат да се мерят по популярност с парламентарната, която кажи-речи всеки ден се споменава в медиите.) Това би могло да е една от причините словосъчетанието да не се членува.

По-важна обаче ми се струва друга причина и отново ще дам пример със съществително нарицателно, което поначало също означава конкретно място – училище. Всяко училище е познато на децата, родителите, а и на най-възрастните хора в града или квартала, следователно, когато говорят за него, трябва да членуват думата. Въпреки това има безброй примери, в които казваме в училище или на училище⁷ и това не е в нарушение на граматичните правила. Ще приведа едно обяснение от академичната граматика:

В изречението Отивам на училище обстоятелственото пояснение на училище не означава конкретно място, конкретен обект, към който е насочено движението, изразено с глагола, а означава по-скоро какво ще върши глаголното лице. Отивам на училище, т.е. отивам да върша определена дейност, да уча. Отивам на работа, т.е. отивам да работя.⁸

В съчетание с предлога в думата също се употребява нечленувано, например:

Днес в училище бе открита изложба от творбите на учениците от V – IX клас.
(Facebook страница на СУ „Хр. Смирненски“ – с. Оброчище)

Пристигна в училище точно след първия звънец.
(Братя Мормареви, „Васко да Гама от село Рупча“)

Горните два примера са особено показателни, защото в тях конкретното значение на училище (определено място, сграда) би трябвало да изпъква и съответно думата да се членува, но явно абстрактното, тоест дейността, която се извършва там, надделява в съзнанието на автора и съответно определителният член отпада.

Надявам се, че сега обяснението, което се готвя да дам за пленарна зала, ще срещне по-голямо разбиране. И така, когато някой каже, че бюджетът ще се гласува в пленарна зала или пък че е имало сблъсък в пленарна зала,

в неговото съзнание на преден план е не конкретното място в сградата на парламента, а работата, която се върши там:

водят се дебати по законопроекти, вземат се важни решения, упражнява се парламентарен контрол и т.н. Тази дейност, вероятно ще се съгласите, е далеч по-важна и за обществото в сравнение с предметната страна на понятието пленарна зала.

Да си припомним и какво казахме в началото на тази статия: най-съществената когнитивна характеристика на повечето предметни имена е предназначението на обекта, неговата функция, тоест какво прави самият той и най-вече как ни служи, с какво е полезен за хората, а в нашия случай – какво се прави в пленарната зала.

Напълно възможно ми се струва нечленуваните употреби на словосъчетанието да са тръгнали именно от депутати и журналисти, които са пряко или косвено въвлечени в дейността на Народното събрание и поради тази причина са осмислили понятието по нов начин. Както вече видяхме,

това не е нещо принципно ново в българския език и може да се посочат и други примери за нечленувани употреби.

Няма как да спестя факта, че картината е пъстра и липсва ясно установен модел:

При означаване на място съществуват редица случаи, когато именните групи с нулев член [тоест нечленуваните – б.а.] влизат в повече или по-малко устойчиви съчетания с глаголи, като съществуват и паралелни съчетания с други имена с определителен член, т.е. по-архаични и по-нови модели съществуват заедно. Напр. заминавам на село (най-често това е едно определено село освен за говорещия и за слушателя) – заминавам в града; отивам на лозе – отивам на нивата; връщам се от училище, от църква, от работа – връщам се от службата, от университета, от министерството и др.⁹

Като имаме предвид, че в пленарна зала се появи в последните години (или десетилетия?), става ясно, че невинаги нечленуваните именни групи са по-архаични (на лозе, от църква) от членуваните, които се смятат за по-нови (от университета, от министерството). Изкушавам се да спомена и многобройните отстъпления от правилото за членуване на съставните съществителни собствени имена (в Министерски съвет вместо книжовното в Министерския съвет), което така и не успява да се наложи в практиката, и това следва поне да подскаже, че заложеният в правилото модел е в разрез с модела в живия език. Изкушавам се също да си помечтая, че някой ден фактите ще бъдат отчетени и от специалистите, задаващи граматичния тон в книжовната ни реч.

Що се отнася до пленарна(та) зала, не изключвам възможността да се стигне до ситуацията, която днес наблюдаваме при училище(то), и нечленуваните употреби да станат легитимни. Но нека първо съхраним демокрацията, респективно възможността за парламентарна дейност в пленарна(та) зала.

¹ Буров, Стоян. Познанието в езика на българите. Граматично изследване на концептуалната категоризация на предметността. В. Търново: Фабер, 2024. Както е отбелязано в анотацията, в основата на книгата е изследването на „отношението между концептуалната и езиковата категоризация на предметите като когнитивен процес, отразен в граматичните класове и категории на съществителните имена в съвременния български език“.

² Преводът е на Румен Стоянов.

³ Буров, Ст. Цит. съч., с. 10.

⁴ Пак там, с. 13.

⁵ Всъщност в старата сграда на Народното събрание също има пленарна зала, но в даден момент функциониращата е само една.

⁶ Езиковата култура на мнозина депутати, за съжаление, е дори под критичния минимум за тази висока и отговорна длъжност, но това не е предмет на настоящата статия.

⁷ Благодаря на Екатерина Крумова, която преди години насочи вниманието ми към тези употреби.

⁸ Граматика на съвременния български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 139.

⁹ Ницолова, Руселина. Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2008, с. 105.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.

Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме?

2025-01-29

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arhitekturniyat-oblik-na-detstvoto-kakvi-detski-gradini-iskame/

Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме?

След като направихме кратък преглед на историческите процеси при формирането и изграждането на детските градини в България, е време да погледнем към възможните решения. Започвайки от градоустройствения мащаб, през прилежащите и дворните пространствa, до детайлите в интериора, ще разгледаме начините на създаване на една нова и устойчива среда за децата. И не на последно място, ще предложим стъпки за реорганизация на процеса на проектиране и строителство на сградите с фокус върху качеството, а не върху количеството.

Пространствен баланс

Пространственият баланс следва да бъде приоритет за устойчивото развитие на мрежата от детски градини в града. Ето защо е нужно решенията къде да бъдат те, да се адаптират спрямо специфичния контекст на всеки квартал, динамиката в района и действащата законодателна рамка.

Изграждането на нова детска градина изисква детайлен анализ на нуждите – дали има реална необходимост в конкретния район, какъв трябва да бъде капацитетът и как ще се впише в съществуващата инфраструктура. „Софияплан“ и Институтът GATE вече работят по анализи кои са най-подходящите локации, използвайки различни критерии.
Разширяването на съществуващи сгради е ефективна възможност, която може да се реализира, като се спазват нормативните изисквания. Анализите показват, че почти всички съществуващи детски градини имат потенциал за разширение.
В райони като центъра, където липсват подходящи терени за ново строителство или разширение, алтернативен подход е използването на малки сгради – например къщи с двор – или адаптирането на действащи или изоставени обществени обекти. В такива случаи е от съществено значение да се намери баланс между ограничената дворна площ и необходимостта от пространство за игра. В редки случаи, когато се налагат компромиси с пространството, те трябва да бъдат добре обмислени, аргументирани и компенсирани с други подходящи мерки за осигуряване на пълноценна детска среда.
При липса на други възможности детските градини може да се разположат в партерни или горни етажи на бизнес сгради. Въпреки че това е компромисно решение, то задължително трябва да включва осигуряване на открито пространство за игра, тъй като наличието му е от ключово значение за здравословното развитие и благосъстоянието на децата.

Достъпност

Достъпността до детските градини също следва да бъде приоритет. Концепцията за 15-минутен пешеходен достъп, или т.нар. 15-минутен град, е съвременен принцип за изграждане на устойчиви градове, който може да се адаптира спрямо спецификата на София. Системата за прием може да бъде оптимизирана, така че административните граници да не ограничават достъпа, а обхватът на детските градини да се определя на основата на геопространствени анализи и пешеходна достъпност, максимален капацитет на детската градина и демографска динамика в околността.

Организация на пространствата около детските градини

Добре е минималните изисквания за пространствата около детските градини да съчетават безопасност, функционалност и естетика. Вместо стандартни метални огради може да се използва жив плет или декоративна растителност. Възможни са и комбинирани решения, които омекотяват визията и създават по-приветлива атмосфера, като същевременно се интегрират хармонично в градската среда. Повдигнати пешеходни пътеки, скосени тротоари, стойки за велосипеди и drop-off зони (т.нар. зони за прегръдка, където шофьорите имат няколко минути да изпратят или да посрещнат някого, но не могат да паркират задълго) улесняват достъпа и безопасността, като същевременно насърчават алтернативна мобилност.

Добре обмисленото осветление на пешеходни пътеки и входове е ключово за безопасността, особено през тъмните зимни часове. Засаждането на дървета и храсти намалява шума и замърсяването, създавайки спокойна и здравословна среда. Мерки като изкуствени неравности („легнали полицаи“, „острови“ за пресичане и еднопосочни улици) допълнително регулират трафика и повишават безопасността. В дългосрочен план приоритет трябва да бъдат устойчивите транспортни решения и създаването на „безавтомобилни зони“ около детските градини. Активният диалог с родители и общности е ключов за развитието и подобряването на тези пространства.

Холистичен подход в проектирането

Съвременните детски градини отдавна вече не са пространства за едностранно предаване на знания от учител на ученици, а представляват динамична среда за общуване и съвместно творчество. Новото далеч не може да бъде ограничено в екраните, интерактивните проектори и прочее нови технологии. Поради това подходът към проектирането и изграждането на средата има нужда от качествена промяна. Редица алтернативни форми на обучение, като Монтесори и Валдорф, изхождат от предпоставката, че децата следва да имат свобода при избора на занимание, материали или инструменти. Те могат да участват в избора на теми или пък в процеса на приготвяне, сервиране и отсервиране на обяда. Ежедневните занимания могат да бъдат както индивидуални, така и групови – с деца от различни възрастови групи.

Всичко това изисква един нов, холистичен подход при проектирането на средата, в който детската градина се разглежда не като сграда с двор, а като поредица от преливащи и гъвкави външни, междинни и вътрешни пространства с единство на градоустройство, паркова среда, архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн.

Архитектурният облик на детството: Какви детски градини искаме? — 193 ДГ „Славейче“ © Христо Станкушев

Един такъв подход изисква и интердисциплинарен екип, способен да проектира пространства за деца до ниво детайл:

шкафове и двуетажни легла с елементи за игра, като ниши за криене, стени за катерене и тунели за лазене;
навигационна система и графичен дизайн, предаващи специфичната идентичност на детската градина и квартала;
цялостна тематична цветова палитра – от фасадата, оградата и дворното решение до интериора, мебелите и интернет страницата на детската градина;
специфични и различни по вид катерушки, предоставящи възможности за разнообразна седмична програма;
активни коридорни и преходни пространства, които се използват отвъд базовата нужда за придвижване от точка А до точка Б посредством ниши за разговори, пързалки или кътове за почивка;
тоалетни с безопасни чешми, с подходящи височини и размери за децата;
хомогенна естетика, възпитаваща отношение към красивото у децата.

По този начин може да се планират детски градини с многофункционални зали за спорт, музика, родителски срещи, годишни празненства, с възможност за включване на родителите и кварталната общност в живота на детската градина, както и за съвместна работа на различни възрастови групи заедно. Спалните помещения може да се интегрират със занималня и места за хранене, като се създават гъвкави и адаптивни пространства за динамичните нужди на децата.

Съвременни стандарти за устойчиво развитие

Качествената среда на обитаване в детските градини може да бъде гарантирана и от редица енергоспестяващи мерки. Така например въздухът в помещенията може да се пречиства чрез механична вентилация, при която се пропуска кислородът, но се спират фините прахови частици, а използваният в помещенията въздух се изхвърля навън. Подобни решения биха били особено полезни през зимните месеци, когато замърсяването с фини прахови частици е високо. Освен че гарантира свеж, пречистен въздух, подобна система би намалила значително и топлинните загуби при отваряне за проветряване.

Климатичните промени правят вече задължителни и системите за климатизиране на пространствата, гарантиращи прохлада през лятото, както и пасивни мерки (тоест без използването на електрическа енергия) за адекватна фасадна слънцезащита, непрекъсната топлоизолация и вентилируеми фасади, отговарящи на стандартите за пасивни сгради. Възможно е една детска градина да се проектира така, че в значителна степен да е самостоятелна по отношение на ресурсите – да разполага с фотоволтаична инсталация, собствени водоизточници (чрез сондиране или събиране на дъждовна вода) и т.н.

От гледна точка на сигурността на средата за обитаване от деца е препоръчително отоплението на помещенията да е подово, а не с видими радиатори, скрити зад демодирани и прашасващи решетки.

Важен аспект от комфорта на обитаване за деца и учители е и шумовата среда. Препоръчително е таваните и стените да се изолират значително, за да може спокойно да се провеждат дейности (или да се почива) в различните помещения. В комбинация с интериор с естествени и рециклирани материали това би гарантирало удобна и привлекателна среда.

Ролята на парковото пространство

Световната практика през последните десетилетия показва все по-ясно, че обучението на децата в стая е само един от множеството аспекти на ежедневието в детската градина. В горските детски градини например акцентът е върху контакта с природата, справянето с реални ситуации и върху съвместната работа за сметка на т.нар. фронтално обучение, при което учителят преподава, учениците пасивно възприемат и възпроизвеждат. За целта дворът е място не само за игра, но и за отглеждане на плодове и зеленчуци. Озеленените покриви на едноетажни детски градини позволяват разнообразна паркова среда и нови места за любопитните, а съоръженията за игра се изработват от естествени материали.

В тази връзка стратегията на Столичната община „София играе“ предоставя важни насоки за ролята на местата за игра, включително за стойността на използваните материали, игровата стойност на съоръженията и възможностите за социално взаимодействие.

Настилките в двора могат да бъдат и нещо по-разнообразно от стандартните квадратни гумени пана, които губят гъвкавост след първата зима. Друг важен аспект в интегрирането на природата в детските градини е да има достатъчно козирки или навеси, които осигуряват защита от дъжд или силно слънце, но позволяват и игра навън при лошо време. Вътрешните дворове могат да се превърнат в зимни градини, които позволяват зеленината да бъде близо до децата.

Конкурсното начало в архитектурата

Както става ясно, изграждането на една детска градина е комплексно занимание, в което следва да бъдат въвлечени както голям екип от специалисти, така и квартални и родителски общности. Овладяването на многообразието от нужди и изисквания в едно холистично задание изисква дълбочинно познаване на темата и интердисциплинарен екип, които да гарантират създаването на съвременна среда за обитаване на децата. За съжаление, към днешна дата общините не работят в такава посока. Освен това те са ограничени от строгата рамка на Закона за обществените поръчки, според който водещ критерий е най-ниската цена. Непознаването на сложността на задачата и ограничените срокове за реализиране водят до пропускане на множество детайли още в заданията. Масова практика е и възлагането на строителството на детски градини да бъде на принципа на инженеринга. Това означава, че една и съща фирма прави проекта и после го изпълнява.

Инженерингът не може да оценява качеството на проекта, защото в него се избира строител, а не проектант. Той овластява строителите да влязат в ролята на архитекти, стига проектът им да се вписва в традиционно семплото първоначално задание. По този начин общината доброволно се освобождава от възможността да контролира качеството и прехвърля тази отговорност на строителя. А целта на строителя е да извлече максимална печалба, изпълнявайки минимални изисквания. И така порочният кръг се затваря – публичният интерес губи своя защитник. А ние като общество се налага да се примиряваме, че децата поне имат покрив над главата.

Архитектурните конкурси за социалната инфраструктура са ключова стъпка в развитието на българското образование. Те биха го подпомогнали с внасянето на актуална среда, отговаряща на съвременните социални отношения.

Образованието заема приблизително една четвърт от живота на човек, изминаващ целия път от яслата до университета. Това само по себе си подсказва важността на пространствата, предназначени за обучение, и възможностите, които те следва да предоставят. Архитектурата им трябва да бъде изразителна, вдъхновяваща и да стимулира развитието на различни качества у подрастващите. Тя трябва да провокира любопитство към света, да насърчава интелектуалното и емоционалното развитие, да допринася за цялостното личностно израстване. Важно е и символният заряд, вплетен в архитектурата, да отразява местния контекст, да използва характеристиките на средата и да бъде свързан със специфичната културна и природна идентичност на мястото.

Качествена промяна може да има само тогава, когато общините разберат, че в процеса на проектиране и строителство на детски градини е нужно да се вслушват в позициите на експерти с различни профили, които да правят задания, да организират конкурси, да следят за качеството и т.н. Създаването на един такъв интердисциплинарен съвет би гарантирало, че в градската среда добрите проекти, поставящи качеството пред количеството, няма да са изключение. Това ще е подход не просто за проектиране на сгради, но и за създаване пространства, вписани в социалния и културния контекст на всяко отделно място. Това е смисленият начин да се осигури истински качествено и устойчиво бъдеще за най-малките ни граждани.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове.

Отборите на разделението

2025-01-29

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otborite-na-razdelenieto/

Отборите на разделението

Едно от най-неприятните неща за по-пълничките ученици по време на часовете по физическо е разпределянето на отбори за футболните мачове в двора. Защото винаги ги избират последни, а след това им се пада задачата да са вратари или ако имат късмет – защитници, като в този момент учителите по физическо възпитание правят остроумни коментари, че тимът е похабил по този начин „най-силния си играч“. Някак доброволен, но не и безобиден е начинът, по който ние сами се позиционираме в даден отбор по време на вечните спорове в социалните мрежи, в които лека-полека се разделяме на две стройни редици, подозрително и плашещо напомнящи армии, изправили се една срещу друга.

И знам, сега мнозина ще въздъхнат: „Още един текст срещу социалните мрежи“, като тази критика ще бъде сравнена с позициите, изказвани в миналото по адрес на телевизията, радиото, звука в киното, самото кино и т.н. В този ред на мисли се сещам за лекцията на професор Стивън Коткин, състояла се в София през миналата година, който отбеляза, че повечето от тези критики са били валидни – радиото докарва на хората Рузвелт, който започва да разширява властта на държавата; телевизията ги дарява с Кенеди, който според Коткин е бил с по-семпъл ум, но и с по-приятна външност от Никсън; а социалните мрежи – с Тръмп, като посоката по стълбището е право надолу.

Това НЕ е още един текст срещу социалните мрежи

И все пак аз не отричам техния чар. Първоначалната идея да установиш контакт със съученици и колеги, чието приятелство навремето не си си направил труда да запазиш, ми се вижда малко противоречива. Но е факт, че социалните мрежи помагат много да намериш хора със сходни интереси и понякога дори да завържеш познанства в живия живот. Макар според мен форумите от началото на века да вършеха по-добра работа от Facebook.

Истината е, че при достатъчно старание (да се чете минимум един ден работа и цъкане по настройките) може и да профилираш какво да излиза във фийда ти, така че да виждаш предимно приятни неща. В моя фийд например се появяват главно рисунки по „Цар Лъв“ и снимки от филмите за Хари Потър, само от време на време накъсвани от реклами за домашно кисело мляко и различни видове луканки (последното издава, че ако някога отново реша да играя във футболен мач, ме чака вратата).

Факт е обаче, че повечето хора са на диета, която е по-вредна дори от прекаляването със захарта и консервантите – лошите новини, които предизвикват негативни емоции и по този начин те карат да коментираш, да се караш и всъщност да бъдеш engaged – ангажиран със съдържанието на социалната мрежа и така склонен да стоиш повече в нея.

Както се казва, щом е безплатно, ти си продуктът

Разбира се, идеята, че гневният потребител е по-активен, не е измислена от създателите на Facebook или X. Още в края на миналия век в Америка се появяват радиопредавания, които пристрастно отразяват само едната гледна точка в политическия дебат и разчитат да ядосат слушателите си, за да продължат да ги слушат. Тази тактика е усъвършенствана от Fox News и Newsmax, а оттам плъзва и по целия свят, включително и у нас.

Социалните мрежи обаче правят следваща стъпка, давайки възможност всеки да бъде медия, да участва в разговора и да създава съдържание, което другите да консумират, а после на свой ред да стават минимедии, като го коментират. В самата същина на социалните мрежи е да създават условия, в които потребителят се превръща в продукт, така че да кара другите на свой ред да потребяват.

Това всъщност е гениално, а свидетелство са огромните богатства, натрупани от хора като Марк Зукърбърг. От финансова гледна точка гениално изобретение са и цигарите, макар ефектът им върху здравето ни да не е положителен. Нещо подобно се наблюдава и при социалните мрежи, които са създадени да предизвикват пристрастяване. Нещо повече – при тях са налице всички предпоставки за развитие на дефицит на вниманието и се наблюдава подозрителна корелация между все по-масовото им навлизане в живота на хората и бума на различни психични заболявания и състояния като депресия, повишена тревожност, смущения на съня. От това пък печели фармацевтичната индустрия, бълваща все по-големи количества антидепресанти. Звучи точно като конспирация, за която бихте прочели в някоя група във Facebook за „скритата истина“, но всъщност е просто бизнес.

Ние срещу другите

Освен негативните ефекти върху здравето на хората обаче, социалните мрежи оказват неблагоприятно влияние и върху обществата по няколко начина.

Първият е увеличаването на тежестта на най-крайните гласове в публичния дискурс. Това звучи доста наукообразно и тежко, но може да се преведе така: средностатистическият човек, който е на работа поне осем часа и се прибира каталясал, няма чак такова време, в което да пише в интернет; той по-скоро влиза за малко в социалната мрежа, която ползва, колкото да се ядоса от някоя информация – например, че махат „Аз съм българче“ от училищната програма – и да му се вдигне кръвното.

За сметка на това отдадените на каузата си потребители са склонни да генерират умопомрачителни количества съдържание – най-често предизвикващо силна емоционална реакция. Чрез изследване на политическите племена на САЩ екип учени, оглавяван от д-р Стивън Хоукинс, доказва, че крайните левичари, които свързваме с прекомерната политическа коректност, са около 8% от населението, а ултрадесните, носещи заплаха от нов фашизъм – само 6%, но за сметка на това точно тези две групи доминират в разговора в социалните мрежи в САЩ и създават впечатлението, че населението се е разделило на две огромни мразещи се групи.

Всъщност повечето хора спадат към сполучливо нареченото от авторите „изтощено мнозинство“, което отчаяно иска да има разговор, а не безкрайно противопоставяне между представителите на политическите партии.

С много условности можем да предположим, че нещо подобно се наблюдава и в България, където анекдотичният ми опит показва, че най-активни онлайн са радикалните привърженици на либералната коалиция ПП–ДБ и на крайната десница („Възраждане“ и „Величие“, макар двете да се мразят помежду си) и в същото време общата избирателна активност продължава да изглежда отчайващо.

Ехо стаи

Вторият начин, по който социалните мрежи оказват негативно влияние върху обществото, е през т.нар. ехо стаи, или балони, макар те да не действат, както си ги представят повечето хора. Съществува схващане, че се затваряме онлайн сред единомишленици, взаимно се надъхваме колко сме прави, и се срещаме с различни мнения само когато трябва електорално да претеглим сили. В действителност обаче се случва нещо доста по-лошо.

Хората наистина си намират групи, в които да се тупат по гърба, но също толкова често умишлено търсят срещуположната страна, не за да чуят аргументите ѝ, а за да се нахвърлят върху нея. Това е добре дошло за създателите на социалните мрежи, за които се генерира съдържание, ангажиращо потребителите да стоят онлайн, и измежду споровете за войните в Украйна и Близкия изток да попаднат на вече споменатите реклами за луканки, така че заедно със заседналия живот, свързван с компютрите и смартфоните, да създадем нации от потенциални вратари.

За мен е изключително опасна появата на това, което наричам VIP потребители – те имат голям брой последователи и развиват поведение, сходно с това на лидер на култ.

Феноменът се наблюдаваше в началото на века във форумите на популярни художествени произведения („Хари Потър“ е поредицата, за която имам преки впечатления, но съществуват и други, най-често на сериали като „Свръхестествено“, „Доктор Кой“ и „Шерлок Холмс“). Сред техните фендъми се появяваха така наречените Big Name Fans – фенове, които на свой ред имат фенове заради генерираното съдържание. Някои от тях по-късно направиха успешна кариера, като писателката Касандра Клеър, започнала с любителски произведения и по-късно написала серия от бестселъри.

Други обаче бяха извънредно опасни и дори създаваха секти, като печално известния Анди Блейк, твърдящ, че се свързва с духове от света на „Властелинът на пръстените“ и училището „Хогуортс“. Споменавам тези хора, защото те задават модел, който според мен днес се наблюдава в много по-широк мащаб. Но ако тогава засегнати бяха предимно впечатлителни тийнейджъри, то VIP потребителите днес оказват ефект върху много широки групи от населението, потребяващи социални мрежи като Facebook, включително в България.

Става дума за харизматични хора, привличащи много последователи, които следят всяка тяхна дума и се влияят от мнението им. Поради това VIP потребителите могат да бъдат определени като създатели на обществено мнение, или opinion makers. По мои наблюдения сред повлияните се срещат хора с висок финансов статус и добро образование, което е характерно и за култовете по принцип. VIP потребителите им създават усещане за общност, която обаче е заплашена от външния свят, изобилстващ от враждебни конспирации, а напускането ѝ се възприема като предателство, отново както при сектите. Това обяснява защо понякога хора, както се казва, от сой, стават симпатизанти на крайнодесни партии, но същото е видно и сред либералната субкултура онлайн, съществуваща в състояние на „обсадена крепост“ и високо недоверие към останалите, които не са част от нея.

Допълнителен проблем е, че не съм напълно убеден дали VIP потребителят осъзнава, че това, което прави, е поведение на култов лидер. Подобно на останалите, той също е в плен на алгоритмите на социалните мрежи, срещащи го със съмишленици, но и показващи съдържание, предизвикало негативните му емоции. Така той може да е известен човек, искрено харесал някоя кауза, към която са го насочили алгоритмите, и разполагащ с повече свободно време, за да създаде мрежа от последователи, които неусетно се превръщат в затворена общност.

Съзнавам, че това, което ще напиша, е доста дръзко, но според мен Илон Мъск до известна степен е жертва на мрежата, която купи, радикализирайки се от съдържанието, генерирано от потребителите ѝ. Още по-емблематичен пример е Доналд Тръмп, който демонстрира поведение на човек, силно пристрастен към социалните мрежи – често реагира силно емоционално, спи малко и публикува съобщения посред нощ.

Сортирането

Последният аспект на балоните, на който искам да обърна внимание, е според мен и най-опасният от тях. Става дума за т.нар. сортиране – процес, при който през онлайн противопоставянията хората се разделят на два отбора, спорещи по различни теми непрекъснато. Само̀ по себе си това е нормално, само че ситуацията от миналото е следната: хората имат различни позиции по даден проблем, но близки по друг. Така например двама избиратели може да имат срещуположно мнение по въпроса за еднополовите бракове, но и двамата да подкрепят правото на аборт (тази ситуация звучи адекватно за България), да се различават по позициите си относно данъчните ставки, но да са на едно и също мнение за участието в евроатлантическите структури. По този начин техните представители в парламента имат основа, върху която могат да стъпят и да разговарят помежду си, а по-късно да потърсят компромиси и по спорните въпроси.

При сортирането обаче едни и същи хора застават винаги от двете страни на дебата. Така например Петър подкрепя еднополовите бракове, правото на аборт, прогресивния данък и членството на България в НАТО и ЕС, а Тодор е за традиционното семейство, против абортите, за плоския данък и за присъединяване на България към Евразийския съюз и БРИКС. При събирането на достатъчно голям брой Пешовци и Тошовци процесът става много опасен, тъй като, от една страна, създава две групи хора, настръхнали едни срещу други и нямащи нищо общо помежду си, а от друга – изолира останалите.

Както споменах по-горе, най-отдадените са активните в интернет, останалите изтощено наблюдават спора, от време на време удряни като с нажежен ръжен от мнение, което ги скандализира. По всяка вероятност тези хора имат най-различни позиции по най-различни въпроси, но политическите играчи отразяват мненията само на най-активните. Така изтощените се чувстват непредставени от нито една страна, което може да доведе до примирение и апатия (каквито се наблюдават у нас), а в екстремни случаи – да завърши с насилие. Такъв е случаят с убиеца Луиджи Маджоне, чиито нерви явно не са издържали заради недобрата здравна политика на САЩ и са го подтикнали да застреля шефа на най-голямата застрахователна компания в страната Брайън Томпсън. Преглед на това, което е споделял в социалните мрежи, издава миш-маш от леви и десни политически говорители, обединени криво-ляво от антисистемно говорене.

Противопоставянето в България

Нека обаче се върнем на местна почва и да видим дали тезата за сортирането се оправдава. Страната минава през голямо противопоставяне през 90-те години, когато за властта спорят СДС и БСП, но по-късно с идването на НДСВ и ГЕРБ се получава размиване на границите, което смекчава поляризацията, замитайки спорните въпроси под килима и за сметка на съмнения в корупция, които от време на време водят до голямо обществено напрежение.

От 2020 г. насам обаче тези проблеми започват да изскачат отново. Стартът беше даден от полемиките за ваксините по време на пандемията от коронавирус, макар че още преди това публиката беше тествана с други спорове, като този за Истанбулската конвенция. От началото на войната в Украйна оформените вече агитки се разделиха драстично по отношение на конфликта, което прерасна в спорове за геополитическата ориентация на страната, продължаващи до ден днешен.

Макар и от съдбоносно значение за бъдещето на Украйна, в нашето общество обаче все още не се е получило докрай сортирането на две големи срещуположни групи, противопоставящи се за всичко. Според мен причината за това са споровете за корупцията – това, че някои от партиите на статуквото отпреди протестите, започнали след инициативата на „Демократична България“ в Росенец, се заявиха за Украйна, а други за Русия, се повтори и сред партиите, свързани с протеста, и така НЕ се получи ефектът политическите сили да се разделят по един и същи начин по всички въпроси. Последното понякога е объркващо, като ПП–ДБ са особено уязвими в дебата с кои е по-лошо да се коалират – „корумпетата“ от ГЕРБ–СДС или „рашистите“ от „Възраждане“, но за страната може би е шанс да избегне ситуация или-или, която да завърши катастрофално.

Знам, че мнозина търсят решително противопоставяне между космополити и националисти. Опитът със случаи като Брекзит ме кара да смятам, че това е катастрофална идея и е по-добре либерално мислещите хора да не търсят такова противопоставяне – така както Квинт Фабий Максим е избягвал директен сблъсък с Ханибал във войните на Картаген срещу Рим (авторът на тези редове е от НГДЕК, та ще му простите античната аналогия – б.а.).

В този ред на мисли, новосформираното правителство, от което отпадат либералите от ПП–ДБ и русофилите от „Възраждане“, може да е някакъв шанс да се намали интензитетът на споровете за геополитика у нас, колкото и горчиво разочаровани да са противниците на считаното за корупционно наследство от управленията между 2009 и 2020 г.

Ако се върнем към социалните мрежи обаче, ще видим, че обществата навсякъде по света са изправени пред много сериозен проблем, който идва твърде бързо, за да бъде решен еволюционно. Мозъците ни НЕ са предназначени да обемат толкова големи количества информация. Това означава, че ние инстинктивно започваме да филтрираме онова, което пасва на нашите убеждения, и се затваряме в групи, където да се чувстваме уютно. Същото обаче се прави и от различните от нас, а срещата между новосформираните отбори започва да предизвиква все повече искри.

Засега никой не е намерил работещо решение. Фактчекърите например бяха провидени (къде с основание, къде без) за пристрастни към едната гледна точка и захвърлени като нещо ненужно. Някаква регулация обаче е по-скоро неизбежна. Но при изработването ѝ е необходимо да се намери холистичен подход, включващ не само рационалисти, но също психолози, социолози и дори духовни водачи. Така налагането ѝ няма да се чувства като репресия от едната страна върху другата. С втората победа на Тръмп се видя, че това предизвиква ефект, обратен на търсения.

California dreamin’ on such a winter’s day

2025-01-23

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/california-dreamin-on-such-a-winters-day/

California dreamin’ on such a winter’s day

Въпреки снежната обстановка в България през последните дни аз не мога да спра да мисля за горящия ужас, който се разрази от другата страна на света и изпепели части от Западното крайбрежие на САЩ. Ето защо този път текстът е посветен на името на най-гъстонаселения, но и изпълнения с най-много блянове американски щат – Калифорния. Заедно с Лос Анджелис и Холивуд наименованието отдавна се е превърнало не само в синоним на Америка, а и в нещо като нарицателно, обобщаващо едва ли не цялата съвременна западна цивилизация¹.

В контраст със световната популярност и разпознаваемост на наименованието Калифорния, произходът му е изненадващо слабо известен – както за хората по света, така и за самите американци, а вероятно и за повечето от близо 40-те милиона жители на самия щат. За разлика от останалите американски щати, повечето от които или са наречени на владетелите на държавите, които са ги колонизирали, или наименованията им са заимствани от езиците на местните индиански племена, произходът на „мелодичното, но величествено“ име Калифорния е доста по-любопитен.

Историческите проучвания всъщност така и не стигат до единодушно мнение по въпроса, като предлагат разнообразни теории за произхода на името, които освен изненадващи са и толкова много, че през последните 160 години са им посветени поне същият брой изследвания и анализи. (А в една от теориите, между всичко друго, дори се натъкваме и на българска връзка!)

Все пак известен консенсус – поне относно първоизточника, ако не и относно произхода на името – съществува. Редица изследователи се обединяват около теорията, че през 1533 г., когато конкистадорите на Кортес се натъкват на големия полуостров до северозападния бряг на днешно Мексико, те първоначално го вземат за остров и – в резултат на смесицата от „високи очаквания и дълбоки разочарования“ – му дават името Калифорния, което съвсем непринудено и безцеремонно заимстват от популярен тогава рицарски роман.

Въпросният роман се нарича Las sergas de Esplandián („Приключенията на Еспландиан“) и е издаден в Севиля през 1510 г. В него писателят Гарси Родригес де Монталво разказва за митичен, изобилстващ от злато остров „отдясно на Индиите“, в близост до „Земния рай“².

Островът се нарича Калифорния и се управлява от чернокожа кралица, наречена Калафия. Населен е от подобни на амазонки жени воини, които опитомяват и яздят грифони.

Кралица Калафия отвежда армията си в Константинопол, за да се сражава на страната на „езичниците“, но в края на краищата бива победена и приема християнството.

Тази история е поредното доказателство, че освен завоеватели, конкистадорите се оказват и изключително находчиви именодатели, макар че прибягват до доста произволни названия (виж историята с пуйката). С придвижването им на север и навътре в сушата, наименованието Калифорния се разширява отвъд полуострова, станал известен като Baja California („Долна Калифорния“), за да обхване и териториите на днешните американски щати Калифорния, Невада и Юта, както и части от Аризона, Уайоминг и Колорадо, които пък получават названието Alta California („Горна Калифорния“) или Nueva California („Нова Калифорния“). Цялата територия, носеща общото име Las Californias, съществува като провинция на Испанската империя в периода 1767–1804 г.

Произходът на наименованието Калифорния и връзката му с книгата обаче са „открити“ едва през 1862 г. – 12 години след като Калифорния става 31-вия американски щат (неговото мото и до днес е „Еврика“!), – когато американският писател, историк и свещеник Едуард Еверет Хейл ги посочва в свое изследване. Впоследствие други историци потвърждават теорията като много вероятна и на свой ред правят редица предположения за това как наименованието се е оказало в романа на Монталво и дали то е неологизъм, заемка или преиначена версия на вече съществуваща дума.

През 1917 г., авторката и суфражетка Рут Пътнам публикува изключително подробно, изненадващо забавно и изпълнено с духовити наблюдения проучване от стотина страници със заглавие California: the Name. Там тя посочва Las sergas de Esplandián като вероятен първоизточник на думата и предлага своя допълнителна интерпретация. Според нея името Калафия (и съответно наименованието Калифорния) произлиза от срещаната в много европейски езици дума caliph (навлязла в българския като „халиф“) – титла, означаваща „владетел“ или „водач“, заимствана от арабската خَلِيف (ḵalīf), или „наследник“, но преобразувана в женски род³. Пътнам аргументира това свое твърдение с реторичния въпрос: „Какво по-естествено наименование за суверенна кралица, съюзник на турските езичници?“

Заедно с това Пътнам разглежда и редица други теории за етимологията на наименованието, които в края на краищата отписва като неблагонадеждни, но това не ги прави по-малко любопитни.

Според една от теориите – базирана на твърденията на Монталво, че се е сдобил с разказа от книгата посредством някакъв грък – писателят си е измислил наименованията на базата на гръцки корени: Calafia – от καλλι- (kăllí), коeто в комбинация с други думи означава „красив“, и φίλη (phile), тоест „приятелка“, или пък от καλλιφυής (kalliphues) – „красиво израснал“ или „добре развит“; California – от καλλι- и ὄρνις (ornis), тоест „птица“, като това е подкрепено от твърдението в книгата, че на острова живеят много грифони, които не се срещат в друга част на света.

Когато Пътнам се консултира с различни специалисти по старогръцки обаче, те обявяват тази теория за несъстоятелна, отбелязвайки, че що се отнася до формирането на фантастичните наименования в така наречените libros de caballerías от XVI век, всякакви опити за научен подход са безполезни. Вместо това специалистите предполагат, че наименованията са резултат от асоциативно мислене, подобно на детското, което си играе със звуците на вече съществуващи чудновати думи.

Други източници отбелязват, че е възможно Монталво да е заимствал името Калифорния от съществуващи географски наименования, например Californo и Calafornina в Сицилия или Calahorra в Испания.

В трета версия се посочва предполагаема връзка на името Калифорния с персийското понятие kar-i-farn, обозначаващо митологична „райска планина“, където живеят грифони⁴.

Според четвърта теория наименованието произхожда от латинското словосъчетание calida fornax, или „гореща пещ“, преминало в староиспанския като calit fornay, с което завоевателите на Кортес са оприличили климата на тази част на света при първия си сблъсък с нея. Отбелязвайки, че „нашите conquistadores“ не са били особено начетени, а и не са имали навика да измислят имена на завоеванията си по този начин, Пътнам оборва поредната версия.

Същата съдба сполетява и предположението, че наименованието Калифорния се корени в езиците на местното население, на които kali forno означава „високи хълмове“ или „високи планини“, а думата за „полуостров“ – tchali-falni-al, означава „пясъчната земя отвъд водата“.

В самия край на изследването си Пътнам споменава и версията, че названието идва от Калпурния – името на третата жена на Юлий Цезар, но предположението явно е толкова неблагонадеждно, че авторката дори не го удостоява с допълнителни обяснения.

Сред всички тези много или малко (не)вероятни теории обаче Пътнам откроява и една доста по-убедителна според нея хипотеза, която „прехвърля отговорността за измислянето на името от раменете на Монталво към неизвестния автор“ на старофренския епос La Chanson de Roland от XI век. В стих CCIX от епоса Карл Велики оплаква смъртта на племенника си Роланд и изрежда враговете, които ще го нападнат веднага щом разберат за кончината на храбрия войн. В оригиналния старофренски вариант това изреждане гласи:

Morz est mis nies, ki tant me fist cunquere
Encuntre mei revelerunt li Seisne,
E Hungre e Bugre e tante gent averse,
Romain, Puillain et tuit icil de Palerne
E cil d'Affrike e cil de Califerne;

И без да знаем старофренски, ясно можем да видим, че Affrike и Califerne са сред местата, откъдето се очакват вражески нападения. Това, което може обаче да ни е убегне, е, че списъкът с потенциални варварски агресори, освен саксонци и унгарци, римляни, пулианци (от Пулия) и нашественици от Палермо, също така включва и българи! Виждаме го съвсем ясно в превода на „Песен за Роланд“ от Лъчезар Станчев от старофренски, издаден през 1985 г.:

Умря Роланд, завзел ми не една страна.
Саксонци, хунгри, българи без страх
ще дойдат с рой враждебни племена,
и Рим, Палермо, Пулия със тях,
и тез от Африка и Калиферне чак!

В своето изследване Пътнам отбелязва, че повечето преводи и издания на епоса включват наименованието Califerne без никакъв коментар, някои го маркират като неясно или в най-добрия случай го обясняват като някакво въображаемо халифско владение. В бележка към превода си Лъчезар Станчев пък твърди, че „Калиферне е вероятно местност в Азия“.

Станчев, изглежда, е пропуснал издаденото през 1923 г. проучване на френския историк Проспер Буасонад, резюмирано тук от американския историк Хърбърт Д. Остин, което доста убедително разсейва мистерията около значението, произхода и етимологията на наименованието Калиферне, споменато в „Песен за Роланд“. Според Буасонад то е заимствано от крепостен град на територията на днешен Алжир, който през XI век, благодарение на богатството и великолепието си, е бил обект на страх и почитание сред европейските християни. Името на града – Kalaa-Ifrene или Kal-Ifrene – произлиза от арабската дума قلعة (qalea, тоест „крепост“, навлязла и в българския като „кале“), с която тогава са се обозначавали този вид крепостни градове, в комбинация с името на берберското племе бени ифрен, което го обитавало.

Стъпвайки на проучването на Буасонад, аз пък откривам доста интересна теория за етимологията на наименованието Ифрен. Според арабския учен и философ Ибн Халдун племето е наследило името от своя предшественик Ифри, което на берберските езици (ⵉⴼⵔⵉ) означава „пещера“. Други изследователи отбелязват, че Ифри е името на берберска богиня на слънцето, на пещерите и пазителка на дома, почитана преди приемането на исляма от берберите. (Ето как се оказва, че макар и първоначалната теория за арабския произход на наименованието Калифорния от „халиф“ да не уцелва езика и религията, все пак е налучкала приблизителния географски произход на първоизточника.)

Така или иначе, някогашният великолепен берберския град замира и изчезва през XII век, около столетие след появата му в „Песен на Роланд“. Но благодарение на споменаването му в старофренския епос, а впоследствие и на ненадейното му достигане (с известни изменения и посредством испанския рицарски роман) до западния бряг на новооткритата Америка четири века след това, името Калифорния не само оцелява, а пет века по-късно се превръща в едно от най-известните и разпознаваеми географски наименования в наши дни.

Невъзможно е да предвидим как – и дали изобщо – то ще премине през вековете напред. Дали след 900 години името Лос Анджелис, подобно на Кал-Иферн (и също като него идващо от свещена женска фигура), няма да съществува само в историческите архиви като обозначение на някога процъфтяващ град, впоследствие унищожен от пожари, земетресения, урагани, цунами и други природни, но предизвикани от хората потопи⁵? Няма как да знаем. Можем само да се надяваме в краткосрочен план, че Лос Анджелис и Калифорния ще се възстановят и от сегашното бедствие, а в по-дългосрочен – че с времето наименованията им няма да останат свързани само със спомени за отминали мечти, слава, блясък и богатства, а ще продължат да обозначават места, където животът продължава да процъфтява.

¹ В сравнение с изключително оплетените и разнопосочни версии за произхода и етимологията на Калифорния, произходът на името Лос Анджелис е ясно установен и относително прост, макар и не толкова широко познат. Повечето хора знаят, че съкращението Ел Ей означава Лос Анджелис, а сигурно част от тях са запознати и с прозвищата, с които е известен градът – сред тях са La-La Land, City of Angels, The Big Orange и Tinseltown. Но вероятно малцина знаят, че пълното оригинално име на града, дадено му от испанците през 1781 г., e El Pueblo de Nuestra Señora la Reina de los Ángeles del Río Porciúncula, или „Градът на Дева Мария, царица на ангелите, на река Порсюнкула“. Оказва се, че Лос Анджелис притежава както едно от най-кратките, така и едно от най-дългите географски имена на света.

² Най-старото оцеляло издание на Las sergas de Esplandián е публикувано в Севиля през 1510 г. Смята се, че по-ранни издания са били публикувани още през 1496 г., като Рут Пътнам твърди, че Монталво е завършил романа си някъде след 1492 г. Книгата на Монталво се споменава в публикувания през 1605 г. „Дон Кихот де ла Манча“ на Мигел де Сервантес – там тя е първата книга от библиотеката на благородника, която близките му решават да запратят на кладата, смятайки я за източник на ексцентричното му поведение.

³ Твърдението, че името на кралица Калафия и остров Калифорния в испанския рицарски роман произлизат от арабската дума خَلِيف (ḵalīf), се основава на факта, че във втората половина на XV и началото на XVI век, тоест в периода непосредствено около и след издаването на Las sergas de Esplandián, Испания все още е под силно арабско влияние. Езикови следи от това влияние са налице и до днес: според Испанската кралска академия от общо 93 000 думи, които съществуват в кастилския език днес, около 4000 са с арабски произход.

⁴ Името на Калифорния може и да не произлиза от персийската дума за „райска планина“, където живеят грифони, но за сметка на това едно от прозвищата на лосанджелиския квартал „Уестуд“ е Tehrangeles (от „Техеран“ + „Лос Анджелис“) – заради голямата иранска общност (наброяваща между 500 000 и 600 000 души), сформирана от иранските имигранти, които се заселват в града след Ислямската революция в Иран през 1979 г., и техните потомци. Според иранско-американския учен Реза Аслан афинитетът на иранците към Лос Анджелис отчасти може да бъде обяснен с това, че много аспекти от града – пейзажът, културата на придвижване с кола, планините – им напомня за Иран през 70-те.

⁵ Няма как този текст да завърши, без да споменем и наименованието на пагубния природен феномен, смятан за главния причинител на пожарите в Лос Анджелис – ветровете „Санта Ана“. Техният произход навътре в сушата може и да не е оспорван, но произходът на наименованието им е обект на известни спекулации. Според най-често срещаното и широко прието обяснение ветровете са наречени на каньон на юг от Лос Анджелис със същото име, през който ветровете минават, преди да достигнат града, а алтернативното прозвище на „дяволските ветрове“ – Santana, е просто скъсена в разговорния език версия на „Санта Ана“. Според друга интересна теория, за която обаче няма достатъчно доказателства, развитието на алтернативното наименование е протекло в обратна посока, тоест произлиза от индианската дума santana, означаващa „голям вятър“, „дяволски вятър“ или „вятър на лошите духове“, която испанците първоначално преиначили на Satanás („Сатана“), а впоследствие се е трансформирала в Santa Ana. Етимологията, както и природните бедствия понякога наистина са дяволска работа.

В рубриката „От дума на дума“ Екатерина Петрова търси актуални, интересни или новопоявили се думи от нашето ежедневие и проследява често изненадващия им произход, развитието на значенията им във времето и взаимовръзките им с близки и далечни езици.

Изложбата като макровидеоинсталация: Калин Серапионов „пред очите ни“ в „Двореца“

2025-01-20

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/izlozhbata-kato-makrovideoinstalatsia-kalin-serapionov-pred-ochite-ni-v-dvoretsa/

Контекстът

Изложбата като макровидеоинсталация: Калин Серапионов „пред очите ни“ в „Двореца“

Живеем в интересни времена. Ако съдим по националпровинциализма във и извън парламента, политиката и телевизиите, по нивото на публичен дебат и език, налага се усещането за упадък и обществен разпад. Паралелно се забелязва икономическо възмогване, съпроводено от прояви на общностна съпричастност и солидарност, от наченки на гражданско общество. На интелигентското ни униние се противопоставят надарени индивиди и автономни институции, които следват принципа „Да правим каквото трябва, пък да става каквото ще“.

Събитието

Изложбата „Пред очите ни“ на Калин Серапионов в Националната галерия „Двореца“ (16.10.2024 – 12.01.2025 г.), курирана от директорката на галерията Яра Бубнова, е събитие. Привикнали сме да говорим за „културни събития“, някои от които да величаем като „явления“. Всъщност е обратното – нищожна част културни явления се превръщат в автентични събития, тоест нововъзниквания с битиен ефект. „Пред очите ни“ е събитие от типа на автентичните. В неговия състав се включват мощните и умни работи на Калин Серапионов, аранжирани в „Двореца“ така, че да ангажират и въвлекат пространството му и зрителите в интегрална макровидеоинсталация.

Уникалността

Това е първата самостоятелна изцяло видеоизложба в пространствата на „Двореца“: дори изумителната фотография – емблема на изложбата – в осветения притвор с пазача е кадър от видеото „Displace (без перука, без червило, без телефон и без цигари)“ от 2016 г. и отвежда към техноеротиката на „Руса жена с червена рокля и ярко червило говори по телефона и пуши цигара“ по диагонал в затъмнения централен коридор. Отреденото за видеоизложбата пространство на Двореца е промислено, усвоено и „огънато“ така, че да накара работите да си говорят и допълват, докато то самото съучаства в интегралния ефект. Или „в интегралното преживяване“, тъй като наблюдаващият все повече се самоосъзнава като съучастник.

Изложбата се крепи на тези четири кита – творбите в завършената им самодостатъчност; интертекстуалните мостове между работите, накарани да се „гледат“ едни други; изкривеното пространство на класическия музей; наблюдателят – нито център и цел, нито кибик сеирджия, – който постепенно осмисля посредничеството си ту като провокирано, ту като съавторско, ту като трансформиращо обектите по аналогия с модната метафора, заета от квантовата физика. Съвкупността им произвежда интегралната макровидеоинсталация „Пред очите ни“.

Заглавието, езикът, наративът, вътрепоставеността

Семплото заглавие извежда замисъла по минимализиране на езика: две трети от видеоработите, тоест осем, включително 45-минутната „Десертът“, минават „без думи“. Останалите четири са свръхезикови: три писмовни и една с устни интервюта. Когато не е изключен, езикът е молепсан от безпомощност: той е или перпетуум-мобиле за автоматизми, баналности, клишета, приличие и кич (In Addition, 2008); или идиоматичен властови дискурс на чат разправа и дисциплиниране на другия („Какви чувства? Извадки“, 2024); или абстрактна понятийност без индивидуализиращ потенциал, както е във „В края на деня“ (2020–2021), двуканална видеоинсталация, редуваща осем словесни портрета върху звуковия фон на бърз молив върху хартия; или умишлено наивистичен личен дневник на художник турист („1719D“, 2006–2007). Визуално демистифициран до перпетуум-мобиле за репродуциране на същото, езикът се онагледява като експресивно и референциално импотентен.

Според Яра Бубнова видеото на Серапионов

произвежда съспенс без наративни похвати и литературност на сюжета.

Тук думата „сюжет“ ще да е употребена в смисъла на sujet (фр.), subject (англ.), тема, доколкото сюжетирането не може да мине без наративни похвати. Бягството от наратива обаче е трудна работа. При Серапионов става дума по-скоро за потискане, за минимализъм. Така е в дебютната работа „Музеят – причина за среща и запознанство“ (1997), в която разходката на двама непознати сред класиката провокира секс в тоалетната; в триптиха (или трилогията?) с груповото хранене през годините (1998, 2006, 2020); в странната еротика на спектралната графика на пушещата жена в червено (2016); в откроеното видео без звук, в което жички и телчета от опаковки и кабели прекосяват екрана като целеустремени сперматозоиди, преди да се превърнат в плъпнала гмеж от червеи, на свой ред опразващи екрана в щастливата развръзка (Used/Loosen, 2022); в неоново огледалните „Колкото далеч, толкова близо“ (2012–2013) и Choosing Training (2014), чийто хорърсаунд, ведно със смътно страховитите лунапарк и болнични екстериори, провокира напрегнато очакване, естествено излъгано. Вместо да бъде отказван, кастриран или ампутиран, наративът се показва обезсилен, спаднал, импотентен; впрочем не без помощта на loop ефекта, освобождаващ видеата от начало, среда и край.

Оттук и вторият план на заглавието. „Пред очите ни“ внушава колкото наличност, предоставеност в зрението, толкова и пренебрегване, незабелязване, пропускане на онова „пред очите ни“. От разказа на Е. А. По „Откраднатото писмо“, култово психоанализиран от Лакан, невидимостта на преекспонираното, скритостта на откритото пред очите става централна за съвременното изкуство. Амбивалентността на израза съответства на

авторовата употреба на видеото, в което неумолимо видимото съжителства с неуловимото за очите.

„Пред очите ни“ подвежда по още един начин. Вместо да остане пред екрана, зрителят се преживява като интериоризиран, вграден, „вътре в телевизора“. Вместо класическата Бахтинова вънпоставеност зрителят има пред очите си именно своята вътреположеност насред макровидеоинсталацията.

Изложбата като макровидеоинсталация: Калин Серапионов „пред очите ни“ в „Двореца“ — © Калин Серапионов, Choosing Training (2014), „Колкото далеч, толкова близо“ (2012–2013). Из „Пред очите ни“ (2024–2025)

Пространството

Творбите „подреждат“ няколко четливи каузално-континуални или метафорично-асоциативни разказа. Това е най-очевидно при немия триптих с храненето в три от четирите зали вляво от централния коридор, отвеждащ до Used/Loosen. Левият завой ще отведе зрителя до триптиха с груповото хранене на арт общността в „правилната“ последователност: от супата през 1998-ма, през основното (кокала) през 2006-та, до десерта (с черешката) през 2020-та. По-вероятно е обаче още с влизането си зрителят да падне в мрежата на триканалната видеоинсталация „Десертът“– този могъщ и протяжен, сложно заснет и режисиран, технически съвършен и смразяващо безнадежден opus magnum.

Централният коридор отвежда и до вторачените един в друг опити върху писането: те взаимно се допълват, надграждат, а и спорят. Спектрално-фракталната фотография през техноеротиката на видеото от 2016 г. (чийто женски портрет разчита на цветна графика на вълновия обхват на изброените в заглавието цветове, обеми и атрибути) достига до критиките на писането. На специално поставена стена напречно на тях виси Used/Loosen с иронично сперматозоидните телчета, вдясно от която са двете работи с квазисубектно слово: в In Addition (2008) в отговор на въпроса What do you hope for? хора от всякакъв тип се спасяват в клишета, в баналности или в политически правилните отговори; в „1719D“ (2006–2007) двуканална видеоинсталация представя уличната гъчкания на Сан Франциско редом с филм от черно-бели фотографии на къщи и паркирани коли в съседните Олбани и Бъркли, напомнящи някогашните хорър видения за света след неутронната бомба. Призрачно безличен и най-буквално безчовечен, именно екранът с къщите и колите без хора е снабден със субтитри от дневника на художника.

Времето

Авторската ретроспектива на този майстор на българското съвременно изкуство, верен на една-единствена художествена медия – видеото, играе с хронологията. Тя внушава развитие и развой, израстване и периоди. Но тази квазиретроспектива (доколкото се касае за свирепа селекция) снабдява с плътност отминалото време и свидетелства за промените, преображенията и превъплъщенията на същото в друго.

Паратекстовият епиграф – дебютът от 1997-ма „Музеят – причина за среща и запознанство“ – е маргинализиран, но и метатекстово повдигнат чрез съседството му с тоалетната – същата, в която се разиграва секс ексцесът от финала. Освен триумфално-самоиронично завръщане в „Музеят“, творбата е начална точка контрапункт на огромния път, трасиран от изложбата.

Лявото крило приютява триптиха с яденето, в който изявени радетели на българското съвременно изкуство похапват последователно през десетилетията първо, второ и трето. Силни сами по себе си, днес работите набавят далеч повече смисъл по силата на съположеността им като холограма на отминалото време, свидетелстващо за съзряване и развитие, за обогатяване и софистициране, за улягане и остаряване.

Въобще, изложбата работи и като дискретен дневник на творческото възмогване, на нарастващото техническо майсторство и все по-новите нива на перфекционизъм в изкуството на Серапионов. Времето – протичащо, изтичащо, трансформиращо, преформатиращо и деформиращо – се оказва главен герой в подбора и разположението на произведенията в изложбата.

Транс, транспортиране

Разнопосочните търсения, езиковите автоматизми и форми на контранаративност, окултурените и обезчовечени екстериори и интериори, депсихологизираният индивидуален и групов човешки свят биват обединени от непогрешимия стил на Серапионов в работата с образа и звука – безкрайно бавните, дълги кадри, неохотния монтаж, наслояването на снимачни ъгли, страховито извиращата от неведома преизподня хипнотично минорна звукова магма.

Ефектът от това е изпадането в транс, една художествена хипноза, състоянието transported – да бъдеш отнесен. Яра Бубнова хубаво и щедро назовава това

състояния, подобни на медитация.

Съзерцателната нирвана на медитацията при мен се реализира по-скоро като субективен транс, съчетаващ транспортиране и съсредоточеност, азиатска отпуснатост и мисловна активност, реене и работа. „Пред очите ни“ е интегрално наслояващо се преживяване. Индивидуалните прочити на творбите и дори интертекстуалните диалози между тях винаги ще са в недостиг и в непълноценност спрямо това възхитително преживяване на включеност, на съучастваща вътреположеност, на уникален вид работа на духа и въображението отвъд съратничеството и колаборацията.

Публиката и решението

С наближаващото закриване изложбата започна да събира все повече посетители. Все пак заслужаваше повече внимание, реклама и веща критика. Този текст е закъснял аматьорски опит да се артикулира преживяването на обикновения посетител, но той не може да компенсира липсата на арт критика.

Откъде идват трудностите пред една видеоизложба?

Софийската публика, изглежда, още не е готова да отдели време за целите творби. У нас по правило се препуска и през картинните изложби. Представата, че като пространствено изкуство живописта не изисква възприятийно време, е особено пагубна за видеото с обявеното времетраене. Изглеждаме безропотно всякакви кинобози, но рядко се задържаме пред картина, камо ли да издържим 45-минутно видео.

Калин Серапионов е наясно с ендемичния проблем на видеото – времето. Оттук и потискането на темпоралния развой и каузалността, съпротивата срещу случката и ставането. В неговите видеоинсталации откъсът е достатъчно завършен и парадигмално тъждествен на всеки друг, тъй щото да играе ролята на синекдоха, синтезираща и репрезентираща цялата видеотворба. Всяко негово видео заслужава цялостно и повторно възприятие, но е направено да върши работа и с по-минимални отрязъци, благодарение на характерната си статика, повторителност и вариативност на еднаквости и подобия. Видеото на Серапионов вещо играе с промяната и развоя, с протичането и разгръщането във времето, но и симулира loop, уроборос, подкрепен от вътрешни квазилупове на сегменти. По този начин видеото у Серапионов не само се изплъзва от класическата аристотелианска норма за цялото с начало, среда и край, но и осигурява пълнота на преживяването дори когато зрителят не е в състояние, няма подготовката или потребността да го изгледа отначало докрай.

Видео, кино, живопис

Яра Бубнова подчертава отказа от литературна наративност. Как обаче стои въпросът с изкушенията на киното в арт проявите му? Моето усещане е, че Серапионов се изкушава от алюзии с класически автори и образци.

Триптихът с паралелното ядене през десетилетията извиква асоциацията с шедьоври като Boyhood и The Before Trilogy на Ричард Линклатър. (В същото време Супата и Основното играят с една от най-изтощените иконографии на съвременното изкуство – със серийните реплики от Мерилин Монро до „Супата Кембъл“ на Уорхол). „Колкото далеч, толкова близо“ и с лунапарк неона си, с пустите си осветени прозорци и звука си напомня и зловещата тривиалност на Линч, и клаустрофобичния ефект от индустриалния пейзаж у Антониони. Подскачащата по силата на човешка оптика луна контрастно извиква застрашително приближаващата луна от „Меланхолия“ на Ларс фон Трир. Може да се заподозрат паралели с „Голямото плюскане“ на Марко Ферери, „Третият човек“ на Каръл Рийд с Орсън Уелс, с Линчовата иконография на предградията на Лос Анджелис, с приглушената хорър поетика на „Под кожата“ на Джонатан Глейзър – списъкът може да продължи.

Tези междухудожествени алюзии обаче не застрашават естетическата чистота на видеото. При Серапионов вътрешната форма на видеото е живописното платно в противоречивата му динамика и статика. То подчинява кинематографичната динамика, разказ и монтаж на единосъщото траене на картината и приканва зрителя да го възприема и чете като картина на високия модернизъм.

Чуждият език

Повечето от работите в изложбата са озаглавени на български. Вътре в тях обаче се говори само на английски. Без да парадира с лексикално богатство, сложен синтаксис или непосилна идиоматика, английският в работите на Серапионов предполага свободно владеене и явно преследва световен адресат. Тази спокойна непровинциална „контракотловинност“ на изкуството му заслужава адмирации, не на последно място и заради немарата към възможни критики за безродничество. От друга страна, част от критиките към езика като машина за клишета и автоматизми може би са резултат именно от употребата на английския като ничия и все пак чужда lingua franca. По същия начин недвусмисленото внушение на извиращите от кофи за боклук телевизори с гласове, формулиращи ad hoc надеждите си, е някак неочаквано сурово: не е изключено клишираните или банални отговори да са провокирани от културни различия, както и от несвоевременността на въпроса What do you hope for?

Заключение

Ще оставя други да пишат за изчистеността на формата, за мярката, за липсата на излишък, прекомерност и стълпеност на похватите и идеите, за техническото съвършенство без парадиране и виртуозитет, за характерния класичен хлад в работите на Серапионов. Ще завърша с едно финално допускане, което ме осени покрай музиката на моя най-предпочитан жив композитор в момента – Анна Торвалдсдотир, но което се отнася в пълна степен и за изкуството на Калин Серапионов.

У големите творци на епохата ни всъщност отсъства фокус върху отделната творба, колкото и изпипана и съвършена да е тя. Всяка работа, освен микровариант на цялостното творчество на автора, снема в себе си и изкуството на времето като негова самосъзнателна синекдоха. Вместо да се взира в пъпа на съмнителната си уникалност, творбата явява изкуството не като символ или като тъкан от чужди цитати, алюзии и позовавания, а като образцово резюме на техниките, търсенията и откритията, които определят изкуството днес.

Съвършено добросъвестно в завършеното си съвършенство, видеото на Серапионов явява себе си като нововъзникващо снемане и сработване на живото и продуктивното във видеоизкуството на времето ни. Новото е ефект от рекомбинираща в интегрално цяло селекция от видеосвета от вчера и днес.

Обновяваща еманация, резюме с изход. От Двореца на изкуството.

На второ четене: „А след тях и децата им“

2025-01-16

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-a-sled-tyah-i-detsata-im/

„А след тях и децата им“ от Никола Матийо

На второ четене: „А след тях и децата им“

превод от френски Владимир Сунгарски, София: изд. „Парадокс“, 2020

В самото начало на тази книга се чудех само толкова ли е достатъчно, за да вземе „Гонкур“. В края ѝ вече съм напълно наясно защо „А след тях и децата им“ на Никола Матийо е получила това най-високо френско литературно отличие през 2018 г. Между началото и края на едно десетилетие, между две социално-икономически реалности, между две огледални кражби, затворили сюжетната рамка,

Матийо сътворява един проникновен портрет на френското общество от 90-те години, подобно на някогашните френски майстори на реализма.

Неслучайно писателят споделя в интервюта, че е чел доста Ани Ерно (тук може да прочетете и рецензията за нейния роман „Годините“, донесъл ѝ Нобелова награда), както и Зола, Флобер, Селин, Колет, Жионо, Стайнбек и др. И макар да описва всички безжалостно настъпващи промени под валяка на историята, посланието на този роман в крайна сметка е, че може би нищо не се променя във въртележката от поколения, както пределно ясно ни посочва и заглавието. Бунтът и приемствеността, мечтите и разочарованията, стремежът и конформизмът са обречени да се редуват и поглъщат едни други.

Всички ставаме родителите си, дори и обстоятелствата привидно да се менят, а светът непрестанно да се обновява.

„А след тях и децата им“ (сдобил се и с филмова адаптация тази година) е хронологичен билдунгсроман, прекъсван инцидентно от кратки реминисценции. В неговата орбита са редица герои – младежи и техните родители, но фокусът пада върху трима тийнейджъри, родени с малка разлика през 70-те: Антони – френско момче от работническо семейство, малко по-големият син на марокански имигранти Хасин, както и Стефани, която принадлежи към по-заможната средна класа. Частите на книгата са разделени между годините (следващи през две), когато се развива действието – от 1992-ра до 1998-ма.

Матийо е написал роман, който благодатно би могъл да се чете през марксическата литературна теория, тъй като описва в дълбочина класово (и етнически) разделеното френско общество и извежда личната история като функция и проявление на обществено-икономическата.

Той поставя на изпитание смисъла на „свободата, братството и равенството“ на фона на „кризата, мизерията, социалната катастрофа“.

Залагайки на социалния детерминизъм, писателят ни води към неизбежния извод, че почти всичко е предопределено от средата. Че между „обстоятелства, личния мързел и общото потисничество“ причините за провала са смътни. Че в крайна сметка всеки порив и амбициозен опит за надмогване на даденостите дерайлира.

Семействата на Антони и Хасин са нефункционални и работнически (а на Хасин и имигрантско), това на Стефани – доста по-предприемчиво и заможно, но затънало в своята повърхностна еснафщина. Младежите живеят в сякаш екзистенциално отдалечено от Париж провинциално градче и дори не са ходили в столицата. До неотдавна родното им място е било средище на металургичната промишленост в района, но сега, поради процесите на деиндустриализация, останките на бившия завод, „веднъж зарязани и продадени за скрап“, са оставили „жестоки кървави дупки в града“. Долината е западнала, а мъжете, останали без традиционния си поминък, трябва да се оправят с помощи, обезщетения или поредица от недостатъчно платени работи.

Матийо майсторски рисува поколението на родителите – отломка от онзи католически, традиционен и патриархален поствоенен свят, възпитавано в ценността на общия труд, на това да блъскаш заедно с другите. То е неадекватно на фона на постепенното преориентиране на икономиката; на убиването на малките бизнеси за сметка на безличните търговски мастодонти; на нарастващия индивидуализъм; на корпоративната офис култура и въвеждането на технологиите; на нуждата от нови социални умения, нагласи и кълнене в клишета. Имиграционните потоци променят посоките си и сега самите местни търсят възможности в Германия и Люксембург. Чрез символичната смърт на един от синдикалните лидери, популярна фигура от работническите протести, романът ознаменува този преход. Краят на работници и синдикати е описан така:

Стогодишната солидарност се разтваряше в голямата вана от конкуриращи се сили. Навсякъде нови, малки, неблагодарни, зле платени работи, пълни с унизително раболепничество, заместваха някогашното колективно размазване от бачкане. Производството вече нямаше смисъл. Използваха се думи като връзки с обществеността, качество на услугата, комуникационна стратегия, удовлетворени клиенти. Всичко беше станало малко, изолирано, мъгляво, педерастко по дух.

В новата „икономика, призвана да менажира мизерията“ и неугледния, едва закърпен бит, имаме всички маркери на живота тип lowlife и redneck: нефункционални домове, изплащани с десетилетия; хроничен недостиг на пари; треперене за сметките и за несигурната, механична работа; нездравословен начин на живот; липса на емоционална интелигентност в отношенията; промиване на мозъците от масовата тв култура и т.н. Матийо говори за „конюнктурните нещастия“ в средата на героя си: изоставени, разведени, алкохолизирани, пребити по пътищата, пукясали рано, уволнени, съсипани, инвалидизирани, болни, прибягващи редовно до ксанакс или дрога хора.

Най-големите късметлии бяха успели да си купят къща с дворче, плод на двайсет години саможертви. Тези порутени сгради бяха живото доказателство за провала на един свят и неговите архитекти.

И въпреки всичко това изглежда някак нормално, недраматично, естествено. Самите те дребни дилъри и хулигани в началото, без каквито и да било културни интереси освен обичайните футбол, чукане, пафкане, електронни игри, мотори, киснене с приятели, с абстрактни и неясни мечти и идея за свобода, опираща най-вече до достатъчното пари, Антони и Хасин са по-скоро тъжни, отколкото катарзисно трагични образи. Хасин ще поиска да бъде хитър и вездесъщ цар на дрогата от Мароко към Европа, но ще пострада от собствената си наивност и от упойващото ежедневие в интимна двойка (която е едновременно капан за индивидуалността, но и единственият начин да посрещнеш живота поне с някакъв съюзник). Антони завистливо ще мечтае за живота на своята дългогодишна тръпка Стефани, както си го представя:

Свят на летни вили, семейни снимки, разтворена книга върху шезлонга, голямо куче под черешовото дърво, онова безоблачно щастие, което виждаш в списанията пред зъболекарския кабинет.

Преследвайки невъзможния призрак на любовта, той ще го (анти)сублимира просто до сексуалното желание. Но посланието на романа ще бъде препотвърдено от невъзможността двамата да се слеят еротично докрай, до удовлетворителна кулминация. Този почти вулгарен в наивността и натурализма си копнеж ще отрази социалния, материалния, екзистенциалния такъв – оставайки си неудовлетворен, прекъсван, провалян…

Преходът между класите е неосъществим. Изходът – невъзможен. В крайна сметка и Антони (чрез записването в армията), и Хасин (чрез намирането на работа във фирма, която събаря стари и ненужни сгради) пренасочват фрустрацията, агресията, нуждата да разрушат наследството си, „непрестанното желание [Антони] да удря, да си причинява болка, да се блъска право в стените“.

Тежка, задушаваща, обездвижваща жега цари във всички части на романа – действието се развива винаги през летните месеци и ваканция, когато и работа, и училище спират. Жегата се превръща във всеобхватна метафора на тази съдбоносна житейска застоялост, парализа, безизходност. И двамата младежи търсят тръпката, раздвижването в изживяванията на ръба, в опасността, в предизвикването на съдбата – чрез скоростта на моторите или насилието.

Страхуваше се, беше прелестно. (Антони)

Понякога смъртта му се струваше нещо примамливо. (Хасин)

Но те не могат да осъществят докрай дори насилието, когато периодично биват изправени един срещу друг уж като врагове (неслучайно повечето пъти това се случва, докато уринират, една от най-уязвимите за мъжа ситуации). И въпреки че допирните им точки не значат нищо за тях, Матийо ще събере двамата символично върху един мотор, за да ни покаже еднаквостта им. Единият – с баща възпламеним, склонен към бурни реакции и насилие, зависим от алкохола, другият – с баща примирен, унизен, драпащ десетилетия да свърже двата края на имигрантското си битие. Но и Антони, и Хасин – счупени, макар и всеки посвоему.

В тази връзка Матийо изгражда много убедителни, макар и малко крайни тийнейджърски образи спрямо времето – книгата изобилства от познати и у нас реалии, жалони, музика, филми, заглавия, плакати, марки. Главите са наречени на базови парчета от онова време. Например сцената, озвучена от Smells Like Teen Spirit, в която всички купонястващи се клатят в един ритъм в своите карирани ризи, е прекрасно обобщение на поколението:

Във всеки град, роден от този деиндустриализиран и недвусмислен свят, във всяко западнало място хлапетии, останали без мечти, слушаха тази сиатълска група, която се казваше „Нирвана“. Пускаха си дълги коси и се опитваха да превърнат тъгата си в гняв, депресията си – в децибели. Раят беше безвъзвратно изгубен, революцията нямаше да се случи; оставаше единствено да се вдига шум.

Езикът на Матийо също е директен, грубоват, циничен, недодялан, пълен с жаргонни думи (малко странно или може би твърде локално подбрани на български от преводача). Но тук и там той подпъхва красиви, поетични авторови фрази, които по странно красив начин засилват усещането за предопределеност, за фатална безизходност, за всеобща тъга на това поколение, което е все още ошамарвано вместо разбирано от родителите си. Изобилстват и натуралистичните сексуални сцени. Дори романтиката се случва насред тинята или разрухата, на места, които съвсем не я предполагат. Както е на тази възраст, както е в този живот, мръсното се смесва с чистото, вулгарното с невинното, ниското с високото.

Не на последно място в романа – разбираемо – изобилства расизмът от страна на белия провинциален французин от работническата класа, който обаче е горе-долу на същия хал. Подредбата е ясна: главестите, имигрантите работници от Източна и Южна Европа, арабеските, резняците, чернилките и т.н. Всички, които могат да поемат вината. Този въпрос не е решен от Матийо мелодраматично или дидактично, а съвсем честно. Защото макар да принадлежат на различни етноси и обкръжения, световете на Антони и Хасин са еднакво изпълнени с безперспективност. Счупването между поколенията (дори срамът на Хасин от дълголетния акцент и лош френски на баща му) не е достатъчно, за да се изтръгнеш. Не е достатъчно желанието да успее по друг, дързък, цялостен начин, който да го издигне много над жалкото съществуване на баща му, чието относителното задържане на повърхността се дължи на „професионалните оскърбления, на унизителния труд, на изолацията, на самата дума имигрант“, която се използва навсякъде и ги поставя под общ знаменател.

Като възможно обединение обаче Матийо предлага единствено илюзията на футбола (успеха на Франция на Световното през 1998-ма) и образа на Зинедин Зидан. Това единение е почти сексуално и фанатично по природа, но е крехко, каквато е несигурността и преходността на всяка победа. В нея само временно изчезват разликите, дълговете, историята.

На второ четене: „А след тях и децата им“

Написан реалистично, романът не предлага оптимистична теория за „класово израстване“. Грешките, провалите, слабостите като че ли тегнат наследствено. И тъй като в тази книга спойлерите определено имат значение, понеже цялостната характеризация на героите минава предимно през поведението и диалозите им, нека кажем само, че дори амбициралата се Стефани успява само донякъде. През нейния образ авторът разкрива познанията си и за дебрите на френската образователна система с нейните строги йерархии и производство на кадри – в мнозинството си те са от „голямата и язвителна категория хора, които са свръхквалифицирани и неизползвани“, които разбират всичко, но не могат нищо. В крайна сметка тя, която презира угодливостта, посредствеността и дребнавостта на „нормалните си родители“, без да си дава сметка за цената на тази нормалност, може би също някой ден ще превърне в част от

тези жени, които поколение след поколение се сриваха, превръщаха се наполовина в слугини, чиято единствена задача бе да се грижат за оцеляването на едно потомство, обречено да изпита същите радости и скърби.

Финалната сцена в романа символично събира Антони с майка му на пикник край езерото, около което кипи социалният живот в провинциалното им градче. Близо до тях (както някога и те двамата са правели в детството и младостта си) се забавляват нови тийнове. В тази последна картина три поколения остават свързани невидимо от нишките на гнева и меланхолията. И от тегнещия над всеки по реда си въпрос: „Къде е животът, бе, деба?“ Именно с този прочит на „свободата, братството и равенството“ ни оставя Никола Матийо.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Парадокс“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Никой от нас не чете единствено най-новите книги. Тогава защо само за тях се пише? „На второ четене“ е рубрика, в която отваряме списъците с книги, публикувани преди поне година, четем ги и препоръчваме любимите си от тях. Рубриката е част от партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. Изборът на заглавия обаче е единствено на авторите – Стефан Иванов и Антония Апостолова, които биха ви препоръчали тези книги и ако имаше как веднъж на две седмици да се разходите с тях в книжарницата.

Научната етика в Силициевата долина. Измамата „Теранос“

2025-01-15

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nauchnata-etika-v-silitsievata-dolina-izmamata-theranos/

Научната етика в Силициевата долина. Измамата „Теранос“

Въпреки че „Теранос“ е оценена на 9 млрд. долара и съществува в продължение на 15 години, тя приключва дейността си без постигнат научен успех, а през 2022 и 2023 г. основателката ѝ Елизабет Холмс и нейният съдружник и главен оперативен директор на компанията Рамеш Балвани са осъдени съответно на над 11 и над 12 години затвор за измама на инвеститорите и пациентите.

Коя е Елизабет Холмс

Елизабет Холмс е родена през 1984 г. в столицата на САЩ – Вашингтон. Баща ѝ e вицепрезидент на енергийна компания, която фалира след скандал със счетоводни измами. Майка ѝ работи за правителството като политически съветник в Капитолия. Елизабет е наполовина датчанка, а прапрапрадядо ѝ е имигрант с еврейско-унгарски произход и през далечната 1868 година основава все още съществуващата компания за мая за хляб Fleischmann’s Yeast.

Елизабет Холмс завършва гимназията St. John’s School в Хюстън. Родителите ѝ я записват на частни уроци по мандарин, а след това посещава и лятната програма по мандарин в Станфордския университет.

През 2002 г. Холмс започва да изучава инженерна химия в Станфорд и работи като студент изследовател и лабораторен асистент. В края на първи курс е част от екипа на лаборатория към Геномния институт в Сингапур и участва в изследването на вируса SARS-CoV-1, като събира кръвни проби.

През 2004 г. напуска Станфорд и използва парите за обучението си за финансиране на компания, свързана с разработването на технологии в сферата на здравеопазването.

Компанията „Теранос“

Едва на 19 години, през 2003-та Елизабет Холмс основава компанията „Теранос“ (името произхожда от английските думи за терапия – therapy, и диагноза – diagnosis). Мисията ѝ е да промени здравната система и да даде възможност на пациентите да се грижат за здравето си по по-достъпен начин. Страхът на Холмс от игли води до разработването на технология, с която могат да се извършат редица диагностични тестове с малко количество кръв, взета от убождане на пръста.

Рамеш Балвани – Съни става част от „Теранос“ през 2009 г. Преди това е работил за добре известни технологични компании, като Lotus Software, Microsoft (в отдел „Продажби“) и CommerceBid.com. Впоследствие става ясно, че Балвани е упражнявал контрол върху служителите чрез лични нападки и заплахи, държейки отделните звена в пълно неведение за работата на колегите им заради страха си от индустриален шпионаж.

„Теранос“ има претенции, че предлага кръвни изследвания на най-ниски цени, като пациентите дават само няколко капки кръв в т.нар. нанотейнер. Компанията разработва патентовано устройство за извършване на изследванията, наречено Едисън. Революционните обещания за промяна в здравната система и медийният интерес увеличават интереса на инвеститорите и през 2014 г. „Теранос“ е оценена на 9 млрд. долара.

Изглежда, че компанията е успешна, но всъщност има множество затруднения по пътя на усъвършенстване на технологията, без която е невъзможно да постигне целта си да предоставя многобройни диагностични тестове наведнъж. Не са публикувани никакви резултати, с които технологията ѝ да може да се сравни с вече установени и одобрени за диагностика технологии и да се оценят точността, качеството и ефективността на „Едисън“.

Скептични експерти посочват, че количеството кръв, необходимо за изследванията, не е достатъчно за извършването на множество тестове и за получаване на коректен резултат. С времето става напълно ясно, че е абсолютно невъзможно теоретичният начин на работа на технологията да се приложи на практика и не представлява невероятен научен пробив – съответно обещанията на компанията са напразни. Двама учени (Тейлър Шулц и Ерика Чънг) от компанията решават да изобличат „Теранос“, като разкриват, че компанията фалшифицира научни процедури и резултати.

Измамата „Теранос“ и научната етика

„Теранос“ работи в т.нар. научен вакуум според Джон Кариру, автор на книгата Bad Blood, в която се разглежда историята на Елизабет Холмс. Компанията обещава да трансформира здравните грижи, тестват се множество пациенти, но не са открити доказателства, че продуктите, които произвежда, са сигурни и безопасни. Липсва и ясно обяснение как работи технологията. Няма повторяемост на изследванията върху разработените устройства, която е задължителна част от доказателствата за ефективността и приложимостта им. Не са били изнасяни презентации на научни конференции. Служителите са максимално изолирани един от друг, а текучеството на кадри е голямо. Работи се в страх.

Учените от „Теранос“, изразяващи гласно притесненията си, са уволнявани и задължавани да подписват споразумения, че няма да разкриват фирмени тайни, в противен случай ще се наложи да се изправят пред съда. Иън Гибонс, биохимик и молекулярен биолог, се самоубива ден преди да свидетелства в съдебен процес за технологията, която компанията използва. Организацията се е основавала на безразсъдство, наивност, ласкателство и потайност. Научната етика, която очевидно липсва при „Теранос“, изисква открити проучвания, стриктни правила при тестване, възпроизводимост на резултатите, прозрачност и споделяне на новите открития.

Присъдата на Елизабет Холмс

Първите обвинения, повдигнати срещу Елизабет Холмс през 2018 г., са за измама на инвеститорите и на пациентите, използвали услугите на компанията. През 2022 г. тя е осъдена на 11 години и 3 месеца затвор за измама на инвеститорите, а по обвиненията за измама на пациенти е оправдана. От 27 април 2023 г. Елизабет Холмс излежава присъдата си ефективно в щатски затвор.

По време на отделен съдебен процес Балвани е осъден на 12 години и 11 месеца затвор за измама на инвеститорите и застрашаване на здравето на пациентите.

Бъдещето на науката в Силициевата долина

Провалът на „Теранос“ повдига много въпроси и един от тях категорично е дали е редно стартъп компании в Силициевата долина да се занимават с медицински научни изследвания.

В същото време извън Силициевата долина се постига голям напредък в сферата на медицинската диагностика: автоматизиране на клинични анализи, откриване на биомаркери, въвеждане на метаболомика и изкуствен интелект. За здравеопазването в световен мащаб е изключително важно финансовата подкрепа да не секва, инвестициите да не спират, а с тях и желанието за нови технологии.

В Силициевата долина важи правилото Fake it till you make it („Прави се, че си успял, докато не успееш наистина“), компаниите се чувстват задължени да рекламират продуктите си още преди да са създадени, и да дават предварителни нереалистични обещания. Този подход не работи в сферата на медицината и науката. Изводите от провала на „Теранос“ са, че научната общност трябва да държи отговорни технологичните компании, да разглежда доказателствата и да показва възникналите проблеми. Само така инвеститорите, мениджърите на здравни системи и политиците ще имат по-ясен поглед върху нещата.

Заглавно изображение: Елизабет Холмс, основателка и главна изпълнителна директорка на „Теранос“, и Джонатан Шибър от TechCrunch по време на TechCrunch Disrupt в Сан Франциско. Септември, 2014 г. Източник: TechCrunch / Creative Commons

Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България

2025-01-14

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arhitekturata-na-obrazovanieto-urotsi-ot-istoriyata-na-detskite-gradini-v-bulgaria/

Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България

Училищата и детските градини ни казват много както за развитието на обществото и неговите ценности, така и за настоящето му. Същевременно те илюстрират и множество настоящи проблеми.

Предисторията и основите на съвременното българско предучилищно образование може да се открият в колективните грижи и социалната отговорност за възпитанието и отглеждането на децата през XIX в. Този подход е отражение на тогавашната реалност, когато семейството, включително баби, дядовци и по-големите деца, е играло водеща роля в грижите за подрастващите. Общността също е заемала важно място, демонстрирайки силна подкрепа и чувство за принадлежност, насочени към развитието на „новия живот“. Традициите и обичаите са били основният метод за предаване на културни и морални ценности, докато процесът по модернизация не е наложил необходимостта от образователни институции.

Първите детски градини в България

С модернизирането на обществото все повече родители започват да работят извън дома и така в края на XIX век възниква потребността от предучилищно образование. Още през 1882 г. Никола Живков и жена му откриват първата детска градина в Свищов, която нарекли „Детинска мъдрост“. Живков впрочем е участник в Руско-турската война и автор на първия български химн – „Шуми Марица“.

Принос към развитието на детските градини има и Анастасия Тошева, която поставя основите на философията на ранното образование в България. В съответствие с нейните възгледи и с нейното съдействие са положени основите на осигуряването на грижи и начално обучение преди постъпване в училище. През 1905 г. по инициатива на Софийската община се открива първата детска градина в столицата, разположена в къща на ул. „Сердика“. Създаването ѝ е вдъхновено от модерните тогава европейски модели и идеите на германския педагог Фридрих Фрьобел.

През първата половина на XX в. австрийската архитектка Маргарете Шюте-Лихоцки оставя значителен отпечатък върху архитектурата на детските градини в България. Вдъхновена от германската архитектурна школа „Баухаус“, тя въвежда модернистични идеи, залагайки на функционалност, естествена светлина, достъпни материали и връзка с природата. Нейните проекти се отличават с рационален дизайн, осигуряващ комфорт и икономическа ефективност. Сред реализираните ѝ проекти е днешната 199-та детска градина „Сарагоса“ в столичния квартал „Банишора“, както и Детска градина №1 на ул. „Брегалница“ №48. За съжаление, архитектурното състояние и намесите в тези сгради през годините силно са подменили автентичния им образ.

Детските градини през социализма

По времето на социализма става задължително всички да работят, включително жените. Така възниква необходимостта от масови детски градини. Децата са в тях в делничните дни и прекарват вкъщи само почивните. Детските градини стават широко достъпни, включително в селските райони. Откриването на ясли за деца до 3-годишна възраст допълнително разширява обхвата на предучилищното образование. Яслите и градините предоставят цялостни грижи, включително храна, медицинска помощ и обучение. Всичко това върви в комплект с идеологическо индоктриниране на децата. Основните му акценти са върху колективизма, трудовото възпитание и лоялността към социалистическата идеология.

С края на социализма този модел губи популярност, тъй като дългият престой на децата в институции започва да се възприема като недостатък за тяхното развитие. Все повече деца се отглеждат от бабите и дядовците си или се „самоотглеждат“ – като малкия Митко от филма „Куче в чекмедже“.

До 1989 г. детските градини се планират с цялостни устройствени планове, които включват т.нар. баланс на територията, тоест търсене на оптимално съотношение между броя на новозаселващите се домакинства и капацитета на градините. Типичен пример са изградените по времето на социализма столични квартали, например „Люлин“, „Младост“, „Дружба“ и „Надежда“, в които сградите и терените на детските градини са унифицирани, но съобразени с демографското натоварване, съпровождащо заселването в новопостроените жилища. Детските градини се планират така, че до тях да може да се стигне за около 5 минути път пеша, което е видно от пространствените анализи на тези квартали. В тях мрежата от детски заведения е гъста, а сградите са с просторни дворове.

Детските градини след 1989 г. и проблемите в градското планиране

След 1989 г. предучилищното образование става – поне на теория – по-свободно и фокусирано върху индивидуалното развитие. Въпреки това развитието на системата се забавя, изоставайки от световните тенденции, според които в образованието се поставя акцент върху съзряването, развитието на духовност, социална принадлежност и емоционална интелигентност. Детските градини и училищата често не отговарят на съвременните тенденции, а липсата на иновации в предучилищното и училищното образование поставя децата в България в неконкурентна среда и липса на равен старт спрямо техни връстници от други държави.

През 90-те години на ХХ век България попада в поредица от икономически кризи. След падането на тоталитарния режим вече е позволено да се пътува в чужбина и над милион българи емигрират. До 1997 г. раждаемостта бележи спад. Тези процеси водят до затваряне на голяма част от детските заведения или до промяна на тяхната функция. В същото време новоразвиващите се квартали, особено в южната част на София („Манастирски ливади“, „Кръстова вада“, „Малинова долина“, „Витоша“ и др.), се изграждат на базата на т.нар. частични изменения на устройствените планове. По този начин се дава зелена светлина на достигането на максималните параметри на застрояване от Общия устройствен план на София. Така се нарушава балансът на територията, а значението на социалната инфраструктура (пътища, обществен транспорт, училища, детски градини и т.н.) се маргинализира (вж. анализите на „Софияплан“ на „Южен Лозенец“ за кварталите „Кръстова вада“ и „Витоша“, както и анализа на „Манастирски ливади – изток“).

Пример за подобно маргинализиране е кв. „Манастирски ливади – запад“. Първоначално той е планиран като добре балансиран, зелен и с гледка към Витоша, със средно към ниско застрояване, зелени площи и социална инфраструктура. С годините обаче се превръща в силно застроено „бетонно гето“, лишено от основни обществени услуги. Това е един от изводите от анализите на „Софияплан“ на подробните устройствени планове.

Архитектурата на образованието: Уроци от историята на детските градини в България — Ж.к. „Надежда“ – настоящата степен на обслуженост от детски градини при пешеходна достъпност от 15 мин. (Източник: Институт GATE)

Реституцията в реални граници след 1989 г. допълнително усложнява планирането. Процесът изисква дълги и трудни процедури по отчуждаване, което забавя изграждането на публичната инфраструктура – като улици, детски градини, паркове и училища. В началото на XXI в. строителният бум на жилищни и бизнес сгради задълбочава още повече пропастта между частните и общинските инвестиции. Темпото на изграждане на жилища изпреварва значително развитието на инфраструктурата.

След отмяната на социалистическото жителство (задължението хората да живеят в точно определено населено място) се увеличава притокът на население към София. Същевременно след 1997 г., като се изключи периодът на въздействието на глобалната икономическа криза в България, коефициентът на плодовитост в страната бележи ръст (в София тенденцията е по-различна). Тези процеси водят до допълнително задълбочаване на проблема и недостиг на места в детските градини. Любопитен факт обаче е, че въпреки намаляващата раждаемост в София след 2010 г., дефицитът на места в детските градини достига около 10 000 деца през последните години.

Последиците от този дефицит не са само неприети деца, нито се свежда до увеличената социална тежест, която се прехвърля върху семействата под формата на финансово и времево бреме. Той се отразява на цялото функциониране на града – усилията на родителите да осигурят място за децата си често водят до промяна на адресната регистрация и „паразитен“ трафик. Както показва анализът на „Софияплан“ на „Манастирски ливади – запад“, новите квартали без социална инфраструктура натоварват и добре планираните (поне преди презастрояването им) стари квартали, нарушавайки баланса на територията и капацитета на обществените услуги.

Възможни решения. И проблеми пред тях

В търсенето на решения за недостига на места в детските градини са разработени редица стратегии и програми – като дългосрочната „Визия за София“ и краткосрочната Програма за строителство на детски градини 2021–2023. Въпреки усилията проблемът често се крие в липсата на яснота и систематичност при вземането на решения, които невинаги са аргументирани, рационални и базирани на данни. Действията се предприемат хаотично, без да се отчита съществуващата демографска картина на София, а концентрацията на децата в различни райони остава неясна.

Не се отчита и информацията за броя на родителите, които изобщо не кандидатстват за места в детски градини или ясли, водени от убеждението, че шансовете им са нищожни. Скорошен и все още непубликуван анализ, направен от „Софияплан“, разглежда капацитета на всички детски градини спрямо нормативните изисквания, като определя потенциала за тяхното разширяване на базата на съществуващото застрояване и устройствени параметри, а също така картира наличните имоти, предвидени за детски градини. В него се включва и информация за статута на собственост на терените на тези имоти и фазата на реализацията на проектите за градините. Подходът предоставя ясна представа за ресурсите, с които разполага общината, и показва какви интервенции могат да бъдат извършени извън изграждането на нови сгради върху неусвоени терени.

Често пренебрегван е и един ключов аспект на проблема – пространственото разпределение на детските градини. Понастоящем все по-ясно се откроява дисбалансът между местоположението на съществуващите детски заведения, от една страна, и демографската динамика и реалното търсене, от друга. Един систематичен подход би означавал да се вземат предвид данни за демографската структура на отделните квартали, дългосрочните демографски прогнози, устройствените планове, издадените визи за проектиране и разрешителните за строеж. Това би позволило да се идентифицират зоните с най-голямо натоварване и най-голяма нужда от нови или разширени обекти.

На основата на такива данни вече е възможно да се търсят конкретни, индивидуални решения за всеки район, вместо да се прилага универсален подход за целия град. Един от примерите е Програмата за строителство на детски градини 2021–2023 г., която успя частично да намали дефицита, но не реши проблема изцяло. Общият брой места в детските градини и ясли може да съответства на броя на децата в София, но това само по себе си не е достатъчно. От ключово значение е също местоположението на детската градина спрямо местоживеенето на детето. С други думи, ако вниманието се насочи само към количествени показатели, без да се отчитат качествените и пространствените характеристики, проблемът ще остане трайно нерешен.

Планирането и детайлното проектиране на детски градини изисква внимателно вникване и в редица въпроси, например: Дали да строим нови, или да адаптираме съществуващи сгради? Какво преживяване осигуряваме на децата в градинския двор? Как интегрираме архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн? Отговор на тези въпроси ще потърсим в следващата ни статия по темата.

„Литературата винаги съществува насред противоречия.“ Разговор с Ю Хуа

2025-01-14

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/literaturata-vinagi-sushtestvuva-nasred-protivorechiya-2/

„Литературата винаги съществува насред противоречия.“ Разговор с Ю Хуа

„Път сред пътеките“ – спомням си тези думи на Рьоне Шар, посягайки отново и отново към „Китай в десет думи“ на Ю Хуа. Книгата излезе през миналата година във великолепния превод на Стефан Русинов. Пътят е Китай, разбира се, безкраен и безграничен, какъвто си е във времето и пространството, а пътеките, сред които лъкатуши, са смехът и ужасът, въображението и истината, преживяваното и невъзможното за преживяване, Културната революция, Бандата на четиримата и котката на Дън Сяопин, ментосването на дребно и едро и болезненият стремеж към истината. Пътят се вие дълъг, а по него се нижат и думите: „народ“, „революция“, „писане“, „неравенство“ и т.н. Ето го цял Китай, Китай като минало и настояще, събран в точно десет думи – само десет, но какви… Вярно е, че понякога думата дупка не прави, но думите на Ю Хуа са от друг порядък: те измислят, и то измислят истината. Не е за учудване тогава, че това е единствената негова книга, която все още чака да бъде издадена в родината му.

Следващият кратък разговор с автора е покана към читателя да се потопи в света на тези десет думи, откривайки за себе си един свой път през пътеките.

Тъй като Вашата книга е посветена на думите, позволете ми да започна с въпрос, свързан с езика. Какво е китайският език за Вас като автор? По какъв начин „магията“ му е свързана с истината? A с лъжата?

Китайският език се състои от едносрични думи, в китайската прозодия ритъмът изпъква повече от мелодията, затова, когато искаме да кажем, че някоя творба е написана добре, често използваме фрази от рода на „звънти в устата“ – значи, че се чете плавно и звънко. Магията на литературния език идва от въображението на писателя – въображението без проницателност най-често е нещо празнословно, а проницателността без въображение винаги е нещо приковано – като войник, който марширува на място. А лъжите, стига само да се повтарят, да се повтарят непрекъснато, ден след ден, година след година, се превръщат в истини.

В едно интервю казвате, че Кафка Ви е научил на един особен тип свобода – призоваването и отзоваването на нещата посредством езика. Смятате ли, че литературата трябва да поддържа света, или е призвана да го поставя под въпрос? Ако мога да използвам съзнателно две клишета – еволюционна или революционна трябва да бъде тя?

Ако един писател не се съмнява в света, той не би имал мотив да пише, така че усъмняването в нашия свят е мотивът ни да не спираме да пишем. Писането тръгва от съмнението и поддържа един измислен свят – трябва да се уточни, че поддържаният от литературата свят е измислен, но между него и действителния има определени съответствия. Читателят, изхождайки от собствената си гледна точка, влиза в творбата, където открива собствените си съответствия с действителността. В този смисъл литературата е едновременно еволюционна и революционна – понеже читателите се променят поколение след поколение, променят се и техните отношения със света, понякога по еволюционен начин, друг път – по революционен.

В една от главите в „Китай в десет думи“, посветена на писането, Вие се спирате на факта, че в ранните Ви разкази доминират насилието и смъртта, и обяснявате как те са свързани с преживяванията Ви по време на Културната революция. Говорите още и за тогавашните си сънища, както и за това, че денем сте убивал в творчеството си, а пък вечер са убивали Вас насън. Какви са сънищата Ви днес – начало или край за Вас?

Аз вече не сънувам нито хубави, нито лоши сънища. Сигурно защото всяка вечер преди лягане вземам приспивателни – пия две таблетки естазолам, лекарство за удължаване на съня, всъщност то не удължава кой знае колко съня, но пък спя, без да сънувам, пия го вече от няколко години. Литературата понякога е сънуване, друг път е събуждане, различните писатели пишат различни творби, различните читатели избират да четат различни творби. Литературата винаги съществува насред противоречия, в нея има усмивки и сълзи, благословии и проклятия и пр.

В разказите и романите Ви абсурдът и гротеската постоянно се вплитат в тъканта на най-баналното всекидневие, а преживяванията на героите в него изглеждат едновременно познати и непознати, близки и далечни. Същото се вижда на много места и в „Китай в десет думи“: аналитични и исторически наблюдения изведнъж пропадат в бездната на спомените Ви, възкресяващи живота в Китай през 70-те и 80-те, наситен с чудати персонажи и абсурдни ситуации. Човек се опитва да мисли с Вас за Китай, но мисълта му редовно бива поставяна на изпитание – или от смях, или от ужас. Има ли все пак някаква точка на равновесие между двете?

Когато пиша разкази и романи, се стремя да не анализирам, искам нещата в разума да бъдат изразени с похватите на чувствата. Думите и действията на персонажите, детайлите, напредването на сюжета – всички проблеми на разказването да се разрешават с похватите на разказването. „Китай в десет думи“ е друго, това е документална книга, нещата в разума могат да бъдат изразени с похватите на разума, тоест нямам нужда от разказвателни увъртания, за да изразя мислите си, мога направо да ги изкажа, като аз не изказвам гледища, това всеки го може, то не е важно, важното е какво е предизвикало гледището, затова трябва да привеждам примери, примери от реалността и историята, разбира се, собствените ми изживявания са още по-живи и интересни, затова и по-силни. Така написах тази книга. Точката на равновесие, за която говорите, е много важна, трябва да се омесят в едно собствените разсъждения, познания и реалност с историческите факти и личните изживявания, трябва на всеки кръстопът на разказването да се намери мястото на равновесие и оттам да се пише за всички тези неща. На това са ме научили дългите години писане – способен съм да намеря повечето точки на равновесие. Но се случва и да не мога и това са моментите, в които писането няма как да продължи.

А какво е мястото на Красотатa в писането Ви? Изкушен съм да цитирам една мисъл на танския философ и поет Лиу Дзунюен, която по някакъв начин е останала в ума ми още от времето, когато бях ученик: „Красотата не проявява сама себе си, а бива разкрита от човека“, след което Лиу продължава, че ако Уан Сиджъ не беше описал Павилиона на орхидеите, неговата красота щеше да изчезне в бездната на планината, без никога да бъде позната. Съгласен ли сте с Лиу?

Много съм изненадан, че сте чели Лиу Дзунюен като ученик. Тази негова мисъл чудесно изразява отношението между съществуването и откриването на красотата. Красотата е навсякъде, а ние откриваме само малка част от нея. Примерът с Павилиона на орхидеите показва как се придобива усетът за красота – Лиу Дзунюен набляга върху важността на субекта при усещането на красотата. Преди десет години посетих Павилиона на орхидеите и сега с голямо съжаление ви казвам, че като естетически обект той вече не съществува. Казано направо, красотата я няма, поне не онази красота на Уан Сиджъ – профанизацията, извършена от туристическата индустрия, е унищожила красотата на Павилиона на орхидеите.

На много места в книгата се връщате настойчиво към Културната революция, нейните езици, символи и практики. От друга страна, неведнъж е било отбелязвано значението ѝ за литературата в Китай: първо на спирачка, а през 80-те и 90-те – на двигател на нейното развитие. Какво е значението на Културната революция за днешен Китай?

Днес в Китай Културната революция е нещо много далечно. Нашето поколение, което е изживяло тази епоха, при това е израснало в нея, няма да я забрави, макар че споменът неизбежно ще избледнява – времето е безмилостно, то е гумичка, минаваща през спомените ни. А по-младите поколения в Китай не знаят какво е Културната революция, за тях това е просто название. За мое голямо съжаление има и такива млади хора, които преиначават тази епоха, те не знаят какви бедствия е донесла тя на страната ни и сега някои техни действия и думи все повече бият на културнореволюционност. Затова и ще продължавам да пиша за истинските изживявания по време на тази епоха. Надеждата ми е, че посредством литературата истинската Културна революция ще остане в четенето на хората – колкото, толкова.

Прави впечатление, че отделните есета в книгата могат да се обединят в своеобразни блокове. Вие пишете за историята на Китай през ХХ век, за нейните превратности и жестокост („народ“, „лидер“, „революция“), както и за ефектите от тях през ХХI век („неравенство“, „низовци“, „менте“, „баламосване“). И сякаш единствената утеха и единственият начин за противодействие – макар и вероятно обречен – се оказват словото и изкуството („четене“, „писане“, „Лу Сюн“). Дали литературата трябва да доближава предела, или да го отдалечава?

Харесва ми това разделение на три части, освен това сте изказали напрегнатите отношения между тях, страхотен анализ, много интересен. Аз съм преживял две крайни епохи – Културната революция през 60-те и 70-те и реформите и отварянето през 80-те. Книгата ми „Братя“ е написана чрез приближаване на всички крайни неща възможно най-близо до мен, а в „Живи“ се опитах да опиша крайностите, но едва след като ги отдалечих от себе си.

Петнайсет години ни делят от първото издание на „Китай в десет думи“. И до днес обаче книгата не е публикувана в Китай. Ако сега трябва да я пренапишете, изкушен ли сте да замените някои от десетте думи в светлината на днешното време?

Да, старите думи вече са заменени от нови. Тази година написах една статия за The Economist за това как младите хора в днешен Китай дават мило и драго да се домогнат до държавна служба. За тях най-важната дума е „служба“, тоест да имат стабилна работа в държавния апарат и да няма опасност да ги съкратят – това, което в миналото наричахме „желязна паница“.

Превод от китайски Стефан Русинов

На второ четене: „Олив Китридж отново“

2024-12-20

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-oliv-kitridzh-otnovo/

„Олив Китридж отново“ от Елизабет Страут

На второ четене: „Олив Китридж отново“

превод от английски Диляна Георгиева, София: изд. „Кръг“, 2023

Цяло десетилетие и един сериал дели първата и втората книга за Олив Китридж и всъщност е добре, че у нас преводите им се появиха достатъчно скоро един след друг. При всички случаи усещането е, че американската писателка Елизабет Страут, написала междувременно други два романа, изглежда, нито за миг не е изпускала от мисълта си своята необикновена героиня, защото този промеждутък изобщо не се усеща в продължението на едноименния роман.

Срещаме Олив отново малко след като сме я оставили да лежи до Джак, новия мъж в живота ѝ след смъртта на съпруга ѝ Хенри. В продължението Страут ни превежда през решението за повторния брак на героинята си и последвалите осем години съвместен живот до окончателно ѝ настаняване в старчески дом. И макар загубата и разрастващата се с годините самота, бавно изместваща ужаса от живота, да не са я смазали, Олив е неизбежно променена заради осъзнаванията под тежестта на времето. И все пак Олив е просто Олив – това определение, което авторката току използва, за да опише с две думи героинята си, е пределно изчерпателно само по себе си.

Преди няколко години българските читатели се влюбиха в тази директна, безцеремонна, винаги леко намусена и грубовата в отношението си, лишена от филтри и понякога почти аутистична в незачитането на общоприетото героиня. Причината бе, че зад нейния едър, не особено лицеприятен и дори леко занемарен вид, както и въпреки трудно поносимия ѝ нрав се таеше и другата ѝ страна: на емпатичен, справедлив, толерантен човек, интересуващ се от съдбата на другите. На прикрита зад тази фасада жена, обичана в крайна сметка от двама прекрасни мъже. Още повече че този неин едновременно семпъл, но многопластов и труден образ бе пресъздаден до съвършенство от голямата актриса Франсис Макдорманд в сериала на HBO.

Помня как още тогава, непреполовила първата книга, възкликнах:

Добре, защо по нашите ширини не се пише така – просто, но напоително, красиво, но без нито една излишна дума, проникновено, ала без грам претенция?

Не е случайно, че издаденият през 2008 г. първи роман бе отличен с наградата „Пулицър“. И в този

Страут не е изневерила на естествения си стил, на своя мръсен реализъм.

Да, винаги свързвам с американците това майсторство на разказването през несъбитийното, през пределно ежедневното, през уж небрежните разговори. Много трудно е всъщност да се пише за такива книги, в които нещата не са просто „казани“. В които драмата, тежестта, смисълът, големите прозрения се долавят ненатрапливо през рехавата тъкан на битовизмите, на почти случайните действия и лишените от апломб и афекти обстоятелства – и тъкмо затова удрят по-силно, защото са органична част от съществуването, нямат „специален статус“. Моментите на епифания, на преображение и осъзнаване, на съжаление и катарзис са тихи, незабележими, имплодиращи. А понякога просто красиво закъснели и тъжно безполезни.

Изумително е как може да се пише за остаряването (тази едва ли не най-скучна, най-малко привлекателна и досадна за читателите тема) без грам мелодраматичност и сантименталност, без тежест, без съжаление.

Графичният реализъм на старостта – с нейните бавни счупвания, попиващи памперси, напоителна самота, гравитационен колапс и липса на хоризонт – да потъва в меката есенна светлина, да бъде посрещан с олекотяваща ирония, с любимите на Олив изрази „глупости на търкалета“ и „върви по дяволите“.

Втората и може би неизбежно последна книга (макар че кой знае) е организирана по същия начин: в отделни разкази, които образуват рехаво споена романова цялост заради присъствието на Олив и заради общото място – същото провинциално крайбрежно градче Кросби в щата Мейн. И тук разказът е ту пряко за Олив (през нейната гледна точка), ту за други герои (през тяхната гледна точка), в чието ежедневие протагонистката се появява за кратко камео, в случайни срещи, за кратки посещения или просто колкото да размени с тях реплика или да им помаха от другия край на магазина. По този начин обаче се получава един фасетъчен образ, чиято централност оставя място за историите на куп други герои.

Въпросните истории са изпълнени с грешки, вини, лъжи, изневери, тайни, разочарования, предателства, слабости, болести, престъпления, самоубийства, отчуждение, скръб, смърт, срам, самота, провалено родителство и изгубени деца. И парадоксално, тъкмо поради това те звучат не прекомерни, а пределно обикновени, естествени, ежедневни. Страут успява да замаскира този житейски мащаб в лаконичност, в семпли щрихи, разкривайки промените по-късно и епизодично в следващите разкази.

Джак е развалил отношенията с дъщеря си, защото не може да приеме, че е лесбийка; пропилял е връзката с първата си съпруга заради извънбрачните им афери. Олив осъзнава, че се е провалила като майка по отношение на близостта си със своя син и че трудно приема семейството му, а той пък – повторния ѝ брак. Джак е саркастичен екстроверт, Олив е своеволен чешит. Историята на остаряването им обаче е и история на приемането, помиряването, протягането на ръка – било то и по нелеп начин, с всичките му дразнения и несъвършенства.

Недодяланата Олив ще съумее да живее с всичко онова, което я дразни в Джак, с

едрите им тела, захвърлени на брега като след корабокрушение и вкопчени на живот и смърт.

Ще открие женско приятелство насред упорития си индивидуализъм, ще преглътне предателството на поетеса, изложила едно към едно живота ѝ в своя творба, ще прости дори на болногледачката си, чиято ксенофобия и подкрепа за Тръмп категорично не желае да приеме.

Може би остаряването е именно това – загуба на твърдост.

„Олив отново“ е задължителна за прочит, ако вече сте прочели първата книга. Един роман в разкази за свързването дори когато то изглежда невъзможно; за намирането на изход в унинието и безнадеждността; за поемането на отговорност въпреки слабостта и усещането за изгубеност. За човека, който винаги трябва да бъде срещан отвъд политиката, съображенията и формалностите. И за грешките – онази субстанция на пределно човешкото, без която е невъзможно да съществуваме. За грешките със снизходителност и състрадание. Защото, както пише Страут за един от героите си,

тогава осъзна, че никога не бива да се омаловажава дълбоката човешка самота и че решенията, които хората вземат, за да се предпазят от зейналия мрак, изискват уважение.

Може би най-символичният диалог, който осмисля тези две книги за жителите на фиктивното провинциално градче, с привидната му скука и еднообразие, е следният: (Изкушавам се в края да го цитирам целия, защото звучи почти като идейно-програмен за този тип литература, която не се плаши от тривиалността и баналността, а ни превежда през тях, осмисляйки и обглеждайки ги, за да се открият пред нас дълбочините им.)

Бети я погледна:

– Моят живот ли? – попита тя и още сълзи се стекоха по лицето ѝ. – О, нали знаеш. – Тя махна леко с кърпичката във въздуха. – Ужасен – рече и се опита да се усмихне.

– Е, разкажи ми. Ще се радвам да те изслушам.

Бети още подсмърчаше, но и се усмихваше по-широко.

– О, Олив, обикновен живот.

Олив обмисли думите ѝ.

– Но е твоят живот. Има значение.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Кръг“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

2024-12-18

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/spiderman-sreshtu-chalghata-ili-za-neobhodimostta-ot-populyarna-masova-kultura/

Спайдър-Мен срещу чалгата, или за необходимостта от популярна масова култура

Навремето, докато още следвах магистратура в Софийския университет, изтръпнах, когато в една от лекциите покойният професор Петър-Емил Митев цитира мисъл на Мао Дзъдун, според която празните съзнания са най-хубави, тъй като са бели листове и върху тях можеш да напишеш всичко. Много може да се каже за откровения цинизъм на диктатора, известен с това, че по време на Културната революция използва необразовани младежи, за да тероризира хората на изкуството и науката. Трябва обаче да признаем, че той доста вярно е осъзнал възможността с помощта на пропагандата да програмира още бедни на житейски опит хора в една или друга посока.

В демократичните общества подобна работа в смекчен вариант върши масовата култура – тази, която се потребява от хората и особено от младите в ежедневието им. Точно тук ми се струва, че като общество България има проблем, тъй като се опираме на изключително богатата си традиция от времената преди, около и след Освобождението, но изпускаме съвремието.

Можем ли да сме фенове на собствената си култура?

Факт е, че възходът на българската култура, започнал по време на Възраждането и продължил до налагането на комунистическата диктатура на 9 септември 1944 г., буди възхищение. Още от времената на Пенчо Славейков е популярно да се търсят кусури на Иван Вазов, но истината е, че делото му е внушително. Той сам-самичък създава корпус от текстове, достатъчно голям, за да положи основите на бъдещото развитие на литературата у нас, а една сериозна част от тях са наистина на много високо ниво. Повечето съвременни читатели познават Вазов най-вече с „Под игото“ и с някои от стихотворенията му, но той има голям набор от текстове – от хумористични до приключенски.

В по-късен етап от развитието на книжнината ни силно впечатление прави творчеството на Йордан Йовков и Елин Пелин, като в „Гераците“ според мен виждаме най-точното диагностициране на архетиповете в българската народопсихология, въплътени в образите на тримата братя. Още преди тях нещо подобно обаче прави и Алеко Константинов – не само с широко цитирания „Бай Ганьо“, но и с незаслужено подценявания разказ „Пази боже сляпо да прогледа“. Каквото и да кажем за поезията ни пък, ще е малко. Имената на Ботев, Яворов, Дебелянов, Смирненски и Вапцаров заслужено са записани със златни букви в историята ни и е напълно нормално да се преподават в училище и в университета, макар да не съм убеден, че един тийнейджър може напълно да осмисли всичките им текстове, особено пречупени през обобщенията в христоматиите.

В същото време трябва да сме честни: всички тези автори са далеч от съзнанието и вълненията на повечето юноши. Една от причините за това е начинът, по който ги преподаваме – като свещени писания, пред които можем само да се прекланяме, но като че ли не можем да почувстваме като – ще ме извините за съвременния термин – фенове. Друга причина обаче е самото естество на юношеството, когато се формираме като личности, застанали на границата между детството и зрелостта. Ако трябва да бъдем откровени, едва ли и американските тийнейджъри прекарват петък вечер зачетени в томовете на Стайнбек и Хемингуей, при цялото ми уважение към онези от тях, които го правят. Съмнявам се и голяма част от руските юноши да издържат на класиците Достоевски и Толстой.

Какво искат младите хора и къде го намират?

Младите копнеят за истории, близки до тях, до емоциите им, до мястото, на което са самите те в живота – между невинността и съзряването. Докато голямата и сериозна литература сякаш предполага известен житейски опит, за да я оцениш истински и по достойнство.

Затова и тийнейджърите, за голямо раздразнение на родители и още повече на учители, често посягат към остросюжетните жанрове, като фентъзи и ужаси, понякога към комикси, често филмирани от Холивуд или пък нарисувани от японската анимация. И колкото и невероятно да звучи, преживяват много с тях, учат се на емпатия от героите им, попиват някои общочовешки ценности, получават простички, но важни дефиниции за доброто и злото и дори да не направят следващата крачка към класиката, водят някакъв духовен живот. За целта обаче трябва да имат тази възможност.

Ясно е, че американчетата в това отношение са най-облагодетелствани. Философията на САЩ, че всеки човек, ако е добър, може да успее, и кредото, че дори и да се провалиш, важното е да си опитал, вместо да живуркаш на сигурно, са направили така, че много хора са си създали кариера с умението да разказват истории, които да стигат до младите. Може да започнем с цялата плеяда автори на комикси от началото на миналия век – Джери Сийгъл и Джо Шустър, Боб Кейн и Бил Фингър, Стан Лий и Стив Дитко, създали супергероите Батман, Супермен и Спайдър-Мен, да минем през писатели като Франк Хърбърт, Стивън Кинг и Джордж Р.Р. Мартин и да стигнем до холивудските магьосници Лукас и Спилбърг. Ще видим, че тези хора са отговорни за голяма част от епосите на нашето време, истории, които в някаква степен играят ролята, изпълнявана в древността от Омировите поеми, а през средните векове – от рицарските романи, с тази разлика, че не са запазени за висшата класа, а са достъпни за всеки. И макар много от техните произведения да са отричани от сериозната критика като комерсиални, те формират определени ценности и базова етика.

Йода, докато шава с големите си уши, учи, че макар и по-лесен, пътят на гнева и омразата води до гибел; Батман, при все страховития си външен вид, отказва да убива дори най-големите престъпници; а Спайдър-Мен, освен че се катери по небостъргачи в прилепнал костюм, казва, че с голямата сила идва и голямата отговорност. Все още помня как гледах сцените във филмите на Сам Рейми за Човека паяк, в които обикновени хора се опитваха да му се притекат на помощ. Голяма част от публиката в киносалона у нас започна да се подхилква и още тогава на инстинктивно ниво разбрах, че има някакъв проблем, макар още да не осъзнавах точно какъв. Проблемът е, че при нас самата концепция за солидарност – да се подложиш на опасност заради някой друг – буди присмех.

Британците, независимо че разчитат на вековна литературна традиция с автори като Шекспир и Дикенс, никак не отстъпват и плениха света с „Властелинът на пръстените“ от Джон Р.Р. Толкин в средата на ХХ век, а после и с „Хари Потър“ в началото на XXI, като има статистики, че поредицата на Дж. К. Роулинг не само запалва цяло едно ново поколение за четенето, но и увеличава умението му да съчувства. Японците, които винаги са умеели да съчетават високото и популярното изкуство, накараха целия свят да гледа аниме, а истории като „Железният алхимик“ на Хирому Аракава отправиха посланието, че трябва повече да се стремиш да даваш, отколкото да вземаш.

Къде обаче сме ние?

Българската култура действително е в подем в последните години, като наградата „Букър“ за „Времеубежище“ от Георги Господинов е доказателство за развитието на литературата ни, маркирано и от успехи като получилия филмова адаптация „Възвишение“ от Милен Русков и романите на Захари Карабашлиев. Това обаче сякаш са произведения все за зрели хора, да не кажа за хуманитаристи, а в произведенията за подрастващи никакви ни няма. Белите листове на младите умове останаха празни, а върху тях чалгата написа онази пуста думичка от три букви, която редовно виждаме надраскана със спрей къде ли не.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Всеки има право да слуша каквото си иска. Но когато изборът е беден, чалгата дава храна, която е изключително оскъдна откъм витамини за душата. Тук мерило за успеха са парите, мечтата е момчето да стане богаташ с беемве, а момичето – плеймейтка и бъдеща негова половинка със силиконов бюст. Учудва ли ни тогава това, че голяма част от младите хора са хиперпрагматични, лишени от съчувствие и от мечти (извън успеха на битово ниво).

Не по-малък проблем има и с част от масовите заглавия, които все пак бележат успех. Книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари де Мео е сръчно написана и в нея има симпатични хрумки, но наред с това проповядва мислене за България като обсадена крепост – че светът наоколо е враждебен и ние трябва да сме настръхнали срещу него. Лично аз се отказах от тази книга, когато прочетох в нея, че дори с италианците не можем да осъществим контакт. В „Бабо, разкажи ми спомен“ между уюта и вкусните рецепти има вмъкната хомофобска нишка. Знайни и незнайни автори тракат произведения на струната на крайния национализъм с твърдения от типа на това, че крал Артур е българин или че гърците са ни откраднали историята. Нашето е добро, чуждото е лошо – светоглед, завещан от литературата на късния социализъм, която от своя страна е наследница на нискокачествените партизански романи от ранния. След подобни четива няма да е учудващо, ако в един момент се окаже, че младите, които изобщо си направят труда да гласуват, ще пускат бюлетини в подкрепа на популистки партии.

Въпросът е дали има изход от това

Опитът на България показва, че би трябвало. Най-ярък пример е успехът на „Гунди“, показал, че все още можем да разказваме истории, които да развълнуват голям брой хора у нас. Трябва да имаме предвид, че сме изправени пред много трудна ситуация, в която умението ни да се съсредоточаваме е ерозирано от платформи като TikTok и Instagram, целенасочено направени така, че вниманието да не се захваща за нищо, а постоянно да се търсят нови и нови неща. В резултат вече дори гледането на пълнометражен филм се превръща в трудна задача, да не говорим за прочитането на цяла книга.

Не съм съгласен и не приветствам тезата, че западната култура ще надделее над националната, за да формира ценностите на по-голямата част от младите хора. За мен не е добра стратегия да се разчита на това – по няколко причини. Първо, тя не е правена за нас и не е съвсем сигурно, че може да достигне до потребителите тук със същия успех, с който го прави сред основната си аудитория – хората от държавите, в които е създадена. Преведено на прост език, ние, българите, изпускаме много неща от „Хари Потър“, които англичаните улавят. Преди време в разговор с актьора Станислав Яневски (изиграл една от епизодичните роли във филмите от поредицата) научих, че „Хогуортс“, като изключим магиите, е почти реалистично училище, а разделянето на домове и състезанията си ги има и в британските пансиони.

Второ, западната култура не е лишена от недостатъци, особено във варианта си от последните десет години. Най-малкото, окрупняването на развлекателните компании и в киното, и в литературата направи културата свръхкорпоративна и доведе до пресушаване на новите идеи – не е случайно, че на екран излизат само продължения и епизоди от поредици, а на хартия най-вървежни остават основно все едни и същи автори, изгрели в края на миналия или началото на този век.

На трето място, ако се върнем към България, през десетилетията сме доказвали, че можем да създаваме качествени автори със силни произведения. Така бихме били ценни и за новото глобално село, в което, макар и мъчително, се превръща светът – не само като пасивна страна, която потребява, но и като активна, умееща да създава. Това трудно ще стане с патриотична литература колко сме велики и как другите са лоши, а няма и нужда.

По-паметливите фенове на фантастиката си спомнят и приключенските романи на Петър Бобев, като „Каменното яйце“ (1989), разказващ за избягали в Африка тиранозаври години преди „Джурасик парк“, макар твърденията, че Крайтън е вдъхновен от нашия автор, да са малко пресилени (за любопитните – подобен сюжет се появява години по-рано, през 1984 г., в романа Carnosaur на Хари Адам Найт).

За съжаление, вече са забравени книжки като „Педра Пинтада“ на Ангел Сарафов, но за сметка на това мнозина все още са запалени по книгите игри, превърнали се във феномен на родния пазар през 90-те години. Макар и творящи под западни псевдоними, автори като Любомир Николов – Нарви, Георги Миндизов и Богдан Русев създаваха завладяващи приключения, които не само пленяваха въображението на читателите, но и съумяваха да им създадат представи за добро и зло.

Особено изкусен в това отношение беше отишлият си по-рано през тази година Нарви, винаги възнаграждаващ в интерактивните си сюжети моралния избор. Думите ми не стигат да изразя колко ценен беше той лично за мен в един момент, когато за много младежи от моето поколение в идоли се превръщаха героите от криминалната хроника с лъскавите си германски лимузини, тежки мобифони и леки жени, подпяващи попфолк около тях.

В наши дни има сполучливи опити в популярната литература и затова се зарадвах да науча, че романът „Мамник“ от Васил Попов ще бъде адаптиран като филмов сериал. Потенциал показа и поредицата „Софийски магьосници“ на Мартин Колев, започнаха наново да излизат книги игри. Проблемът обаче е, че поне засега тези произведения остават в сравнително по-затворен кръг, най-често на градската интелигенция, която малко или много вече води активен културен живот. Хубаво е, че тя не е оставена да разчита само на преводни творби, но за съжаление, не е достатъчно. Трябва да се измисли начин да се стигне до широк кръг зрители и читатели, особено млади хора, така че те да получат някакви ориентири за добро и зло и в същото време да не става дума за крайния национализъм, делящ всичко на наше и чуждо.

Въпросът как да стане това, е, както се казва, за един милион долара, а часовникът отдавна тиктака. Може би обаче е ясно как няма да стане. Ако заклеймяваме младите хора и нещата, които обичат – аниме, комикси и видеоигри, – със сигурност няма да успеем да направим нищо, освен да ги отчуждим тотално от опитите ни да осъществим контакт с тях. Преди години писателят Рик Риърдън, по онова време учител по литература, беше споделил, че се е чудил защо учениците му четат само „Хари Потър“, и когато разбрал, че имат потребност от книги с подобен емоционален заряд, създал поредицата „Пърси Джаксън“, на свой ред превърнала се в хит. Може би хората, занимаващи се с култура, имаме нужда от подобен подход – първо да чуем младите. И чак след това да опитаме да ги заговорим.

Как се съсипва квартал

2024-12-17

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kak-se-sasipva-kvartal/

Как се съсипва квартал

Българските градове срещат типичните проблеми на икономическия растеж. Хората започват да пътуват повече и предпочитат това да става по-удобно, с лично превозно средство, за по-кратко време. Притежаването и ползването на автомобил става по-лесно и много семейства започват дори да трупат по две-три и повече леки коли. Степента на моторизация се увеличава, тоест на глава от населението се падат повече автомобили, а ниската им цена също допринася за това увеличение. Отговорът на градовете ни често е да се създаде нова инфраструктура, която обаче невинаги е добре обмислена. И резултатът влошава, вместо да подобрява не само транспортната обстановка, а и цялостното качество на живот.

Точно такъв е случаят с пробива „Модър“ – „Царевец“ и съпътстващия ремонт на ул. „Царевец“ и бул. „Хаджи Димитър“, които разсичат на две места пловдивския квартал „Христо Смирненски“.

Контекст

Когато придвижването в един град се осъществява само с автомобил, задръстванията неизменно стават ежедневие, допълнени от замърсен въздух и висока концентрация на катастрофи и съответно – на ранени и загинали. Градски площади, градинки, междублокови пространства биват лека-полека замествани от паркирали коли. Зелени площи се превръщат в кална кочина, а след геройската намеса на Общината след няколко години се заливат с асфалт и се превръщат в обикновени паркоместа. От зеленината няма и помен. Това е най-лошият пример за ползване на едно открито публично пространство – да стане склад на превозни средства вместо парк например, където млади и стари да прекарват време, да се срещат с приятели, да спортуват, да се разхождат с децата.

Осигуряването на паркоместа не е лоша дейност – лошо е, ако един град няма адекватна съвременна транспортна политика, с която да прави придвижването с градски транспорт удобно, комфортно и модерно, за да не се налага всеки за всяко нещо да сяда в колата и да търси след това паркомясто.

В случая с Пловдив проблемът с автомобилите е особено значителен, понеже общественият транспорт е оставен на финални издихания.

Много малко хора разчитат на него и придвижванията с автомобил преобладават, съответно и задръстванията.

В големи и малки градове по целия свят, в които транспортът се управлява успешно и които са се справили със задръстванията, се знае, че развитието на удобен градски транспорт е истинското дълготрайно решение. Тази стъпка е незаобиколима – това урбанистите и транспортните инженери го учат още в началните курсове по транспортно планиране. Един автобус с 50 места замества десетки автомобили – това следва от данните, посочени в Плана за устойчива градска мобилност (ПУГМ) на община Пловдив, според които в 44% от колите в града пътува само един човек.

Тази проста сметка показва как използването на масов транспорт може да разреши проблема със задръстванията, стига този транспорт да е наличен, да е с удобни и директни маршрути между кварталите, да е начесто, превозните средства да са комфортни, да може да се заплаща билет по съвременни начини и да е популярен сред гражданите.

Липсващата транспортна политика на Пловдив

Незнайно защо Пловдив не гледа към София или Бургас като градове с функциониращ градски транспорт. Реформа в управлението на транспорта в Града под тепетата така и не се прави. Единствените мерки, които се обявяват за „транспортни“, са свързани с преасфалтиране и изграждане на нови автомобилни участъци. Пловдив действително има нужда от доизграждане на няколко ключови връзки, които и до момента липсват. Затова е положително развитие, че пробивът „Модър“ – „Царевец“ се реализира след години на подготовка и обещания.

Редно е обаче такива проекти да се впишат в по-голямата картина и транспортна политика на града. ПУГМ на Пловдив беше приет през 2024 г. Целта му е да намали автомобилната зависимост на града и да допринесе за развитието на устойчиви форми на придвижване – градски транспорт, велосипедна и пешеходна мобилност. Предложените мерки следва да се структурират и приложат по приоритетност.

Едно от изискванията към изпълнителя на ПУГМ беше да се създаде дигитален транспортен модел на града. Такива модели се ползват от десетилетия от по-иновативните градски власти, за да се тества как една мярка ще се отрази на транспортната ситуация – например ако се затвори улица, ако се изгради нова транспортна връзка, ако се обособи буслента, ако се направи трамвайна линия или метро, ако се регламентира паркирането. Всичко това се вижда в дигитална среда, преди да е похарчен и един лев за строителство. ПУГМ на Пловдив е предаден и се очаква в общината да е наличен функциониращ такъв модел. Дали наистина обаче той е реализиран и дали изобщо се ползва?

Пробивът „Модър“ – „Царевец“

Пробивът „Модър“ – „Царевец“ поставя под сериозно съмнение наличието на дигитален транспортен модел на Пловдив. Начинът на реализация на този проект повдига въпроса дори дали е правено някакво транспортно проучване на преминаващите и посоката на тяхното движение, на основата на което да се предложат най-добрият проект и най-адекватната организация на движение.

Общината се похвали с отварянето на кръстовището на ул. „Царевец“ с ул. „Солунска“ и го представи като успех. На практика обаче новият светофар работи напразно, тъй като движението е възможно само в една посока, а другата част от ул. „Царевец“ е все още в ремонт. Светофарът доведе до безпрецедентни задръствания.

След месеци чакане и тестване на търпението на хората те всъщност се оказаха в по-лоша ситуация, отколкото преди това.

Ако след приключването на ремонта автомобилният трафик в района се увеличи, няма изгледи проблемът със задръстванията да се реши. Той можеше да се облекчи, ако беше изградено кръгово кръстовище, каквото обаче не е предвидено.

Когато се влагат обществени средства и се отделят месеци, а понякога дори години за ремонтни дейности по определени участъци, които нарушават нормалното ежедневие на гражданите, създават задръствания и губят ценно време, е напълно основателно да се поставят под въпрос ефективността и обосновката на целия проект. Още повече ако в крайна сметка ремонтните дейности водят до по-лоша транспортна ситуация от предишната, следва да се анализира как се е стигнало до неговото одобрение.

Да се изхарчат милиони, да се наруши градският ритъм на хиляди хора и накрая да се влоши качеството им на живот не е символ на добро управление.

Подобен светофар беше инсталиран преди няколко месеца на бул. „Хаджи Димитър“. Той създаде задръстване там, където преди нямаше. Съвсем релевантен е въпросът защо се поставят светофари на места, където пречат и влошават пътната обстановка.

Параметърът „пропускливост“ е основополагащ в транспортното планиране. Редно е преминаващите през едно кръстовище превозни средства да се преброят предварително, а след това да се изготви проект, който да подобри пропускливостта. Случаят с бул. „Хаджи Димитър“ е пример за влошаване на ситуацията, а новото му кръстовище с ул. „Царевец“ явно ще е със същия резултат.

Какво не е град за хората?

В книгата си „Градове за хората“ датският урбанист Ян Геел застъпва идеята, че хората, а не автомобилите следва да са в центъра на градския живот и съответно – в основата на градското планиране. А това означава и по-силен акцент върху придвижването пеша и с колело. Ян Геел беше в Пловдив през 2016 г. при представянето на превода на книгата си на български език по време на фестивала One Architecture Week.

Следвайки политиките за устойчива мобилност, в „градовете за хората“ се приоритизират пешеходните и велосипедните маршрути, като се създава мрежа от свързани отсечки и се осигуряват възможности за често пресичане на големи булеварди. Целта е постепенно пешеходецът да се постави на приоритетна позиция спрямо автомобила.

Как се съсипва квартал — На първата снимка е ул. „Царевец“, каквато беше преди. На втората – бул. „Васил Априлов“ след ремонт. Подобен ще е новият облик на ул. „Царевец“. На третата – бул. „Мажента“ в Париж, или какъв можеше да бъде новият облик на ул. „Царевец“. Източник: *Google Street View*

Пловдив е град с изключително висока концентрация на пътнотранспортни произшествия, което не говори добре за прилаганите до момента мерки за пътна безопасност. Именно чрез проектиране на градска среда и транспортна инфраструктура, които приоритизират уязвимите участници, може да се постигне по-безопасна, а и по-приятна среда за всички – с повече качествени улични пространства.

Проектите за бул. „Хаджи Димитър“ и ул. „Царевец“ са пример за тотално остаряла концепция,

която се отхвърля от десетилетия от урбанистите и транспортните инженери, работещи за качествена градска среда. Булевард „Хаджи Димитър“ преминава през гъсто застроената част на квартала, която е без открити паркове или площади. Самият булевард включва пешеходна алея по средата именно за да позволи на живеещите в близост да използват това място за отдих и възстановяване – като малък линеен парк близо до техните домове. Обновеният булевард се изгражда с огради по средата, все едно е магистрала в полето, а не част от градската среда. Достъпът до линейния парк е възможен от по-малко места, отколкото преди. По този начин кв. „Христо Смирненски“ се разсече, а пешеходните връзки, вместо да се регламентират с пресичания, да се направят удобни и безопасни, да се улесни достъпът до този линеен парк, бяха почти изцяло прекъснати.

Такива реализации също допринасят за увеличаването на задръстванията, защото, когато на хората се създадат затруднения да се движат пеш в квартала, им се налага да ползват автомобили дори и за кратки разстояния. Ала и този урок е научен от много градове.

На Пловдив не му е нужно да открива топлата вода, а да смени кранчето.

Каква се очаква да бъде обновената улица „Царевец“?

От улица с богато улично озеленяване, изключително важно за град като Пловдив – с високи температури и малко паркове, ул. „Царевец“ се превръща в магистрала, разрязваща още един път квартала и влошаваща пешеходната му свързаност. Тъй като публичността е основен принцип на доброто управление, редно е Община Пловдив да отговори на следните въпроси:

Взети ли са под внимание предложенията на гражданите за обновяването на конкретните отсечки, обхванати от проекта?
Разработени ли са различни проектни сценарии за най-адекватно решение?
Правено ли е предварително транспортно проучване и ако да, къде е то?
Налице ли е изобщо процес на ангажиране на местната общност?
Проектът публикуван ли е някъде, или се работи на сляпо и гражданите ще видят резултата, след като строежът приключи?

Инсталирането на светофари там, където няма нужда от тях и където създават повече проблеми, отколкото помагат, е грешка, която може да бъде поправена с премахването им. По-големите въпроси обаче изискват по-големи решения – създаването и следването на съвременна транспортна политика, организация на движението, която дава приоритет на хората, изграждането на инфраструктура, която се грижи за комфорта и безопасността на гражданите, и развитието на обществен транспорт, адекватен за половинмилионен град.

Какво е дискалкулия и защо никой не ѝ обръща внимание?

2024-12-13

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/kakvo-e-diskalkulia-i-zashto-nikoy-ne-i-obrusta-vnimanie/

Какво е дискалкулия и защо никой не ѝ обръща внимание?

Добрите умения за смятане са поне толкова важни, колкото и добрите умения за четене. И това далеч не важи само за годините, които прекарваме в училище, а се разпростира върху целия ни живот. Хората, срещащи затруднения при смятането, имат по-трудно ежедневие (при пазаруване, при паркиране и при множество действия в работата и в свободното си време) и същевременно са силно ограничени в избора си на професия.

Какво представлява дискалкулията?

За дискалкулия говорим, когато човек среща затруднения още при първите стъпки в аритметиката – събиране, изваждане, умножение и деление. Това означава, че дискалкулията е стабилно в развитието си разстройство, което в повечето случаи започва много рано, още в детската градина, и остава непроменено до напреднала възраст.

В Международната класификация на болестите намираме дискалкулията в група F81: Специфични разстройства на училищните умения, F81.2 Специфично разстройство на аритметичните умения. В DSM (Diagnostic and Statistical Manual of Mental Disorders) тя е под номер 315.1 – „С нарушения в математическата грамотност (разбиране на числа, запомняне на аритметични факти, точно или плавно смятане, точни математически разсъждения)“.

От неврокогнитивна гледна точка дори елементарното смятане е сложен процес. За него ни е нужно цифрово познание. Цифровото познание обхваща всички мисловни процеси, които засягат разбирането и преработването на числата (произнесени числа; числа, записани с арабски цифри), както и процеса на смятане (наум или писмено). Цифровото познание (когниция) се различава в множество аспекти от останалите когнитивни процеси и френската изследователка Мари-Паскал Ноел проследява следните три аспекта на числата:

те представляват определен аспект от реалността – става въпрос за големина, съответно и за сила;
обект са на специфични мисловни процеси, например смятане, сравняване на големини, равенства и т.н.;
могат да бъдат представени по различен начин, например числа, написани с арабски цифри; написани с думи; написани с римски цифри и т.н.

Същевременно, когато говорим за числа, според Станислас Деан имаме предвид различни видове кодиране:

аналогово представяне на величини: сравняване на големини, поредност, преценяване, симултанно разбиране;
визуална арабска форма на числото: четене и писане на числа, многоцифрени операции, равенства;
вербално-фонологична форма на числото: писмена и вербална входяща и изходяща информация, броене, събиране, умножение и т.н.

Това показва, че дори само едно липсващо звено в необходимите за смятането взаимовръзки може да причини трайно спиране на процеса на разбиране на математическите действия.

Любопитен пример от действителността

Б. е във втори клас и е с диагностицирана дискалкулия. Вече сме имали няколко срещи, но още не мога да разбера основната причина да не може да борави с числата над 10. Използваме специални материали (познати от Монтесори), в които единиците са кубчета, а десетиците са пръчица от десет кубчета. Показвам количеството за 11 и построявам кубче върху пръчица, казвайки – „Виж, направих думата – един-на-десет – единадесет!“.

Б. се ококорва и след кратък размисъл признава:

Аз не знаех, че тази дума означава това! Може ли да пробваме и с другите думи?

Така установих, че детето е научило думите за числата от 11 до 19 като думи на чужд език, без да е разбрало значението им и без да може да си ги представя количествено. Доверието, което бяхме създали в предишните ни срещи, помогна на Б. да сподели с мен нещо, от което се е срамувал, защото е виждал, че съучениците му се справят, и за което не би се сетил, дори да попита. Защото как питаме за неща, които не знаем, че съществуват?

Откъде (може да) идва дискалкулията?

Причините за дискалкулия са доста разнообразни. Тя може да се дължи на невробиологични предпоставки, например заболявания, доказани като генетични нарушения – спина бифида, синдром на Уилямс, хромозомни дефекти, засягащи Х хромозомата.

Все още са малко, но съществуват изследвания, които доказват различната структура на мозъка при хора с дискалкулия. При тях са намалени нервните пътеки, които свързват париеталните дялове помежду им и със задната част на слепоочния дял (темпорален), която участва във възприемането на визуално представени обекти и написани думи. Доказана е намалена активност на теменните дялове (особено на интрапариеталната бразда) при задачи за сравнение на големини, сравняване на числа и при смятане. Доказано е също, че сивото вещество в интрапариеталната бразда и околните области е с по-ниска плътност при диагностицирана дискалкулия.

Интересен е и генетичният компонент на това разстройство. При еднояйчните близнаци има 12 пъти по-висок риск, ако единият от близнаците е с дискалкулия. При двуяйчните този риск е 8 пъти по-висок. При братя и сестри, от които само един е засегнат, има 5 до 10 пъти по-висок риск и някое от другите деца да покаже същия дефицит. Това говори изцяло в подкрепа на невробиологичните причини за дискалкулията.

И все пак никое проучване не може да даде един-единствен правилен отговор на въпроса откъде идва дискалкулията, защото тя е хетерогенно разстройство. Рисковите фактори за нейната поява се крият в три основни полета.

Първото е на индивидуалните особености, които включват липсата на концентрация, нарушено внимание, памет, мотивация, вродени слухови нарушения и др. Децата със синдром на дефицит на вниманието (и хиперактивност) – СДВ(Х), например имат 2,5 пъти по-голяма предразположеност към дискалкулия – тук бихме потърсили причината първо в концентрацията и паметта.

Второто поле е училищната среда. Огромно значение тук имат методите на преподаване, личността на учителя, учебниците и помагалата, съучениците.

Третата важна част е социокултурната и семейната среда, които, освен че влияят пряко върху психологическите компоненти от първото поле – на индивидуалните способности, – включват в себе си езиковото развитие, стимулите за учене, помощните средства и много други.

Тези три полета се влияят взаимно и са силно зависими едно от друго. Ето толкова сложна е плетеницата, свързана с произхода на дискалкулията.

На всички гореизброени фактори обаче не трябва да се гледа като на предпоставки за дискалкулия, а като вероятност, като на рискови фактори, които биха могли да улеснят появата ѝ, но не водят непременно до нея.

Диагностицирането на дискалкулията е особено необходимо, защото специализираните тестове могат много точно да покажат дали е само временно, или трайно затруднение, към което трябва да се подходи индивидуално и специфично. Те също така помагат по-бързо и ефективно да се установят точните слаби места, към които да се насочи помощта.

За съжаление, най-често дискалкулията остава скрита до IV–V клас, когато заради рязкото повишаване на трудността математиката става непостижима за децата, които по някакъв начин само са избягвали срещаните затруднения. Често родителите казват, че проблемът се е появил едва в V клас, а преди това детето е смятало съвсем добре. Това обаче не е така, защото детето не е разбрало или не умее да прилага техники и логика, които не е усвоило поради една или друга причина. Всеки учител и родител може да бъде нащрек за ранните признаци на дискалкулия, а някои от тях са следните:

затруднения при класифициране – детето не може да намери общ признак и на основата на него да групира предмети;
затруднения при серийност – невъзможност за времево проследяване на процеси, неумение да подрежда по височина, брой и т.н.
липсващо разбиране за вариации – при разделянето на количество (например 5 камъчета се разделят на група от 2 и група от 3, но детето не разпознава, че количеството остава същото);
несигурност или грешки при броене (62, 61, 60, 79);
неяснота при пространствени, времеви и количествени изрази;
затруднения в пространственото ориентиране;
неразбиране на взаимовръзки (ако 6+2=8, то 8–2=6);
липси при стойност и позиция (От какво се състои 10? Отговорът често е „едно и нула“.)

Какво да правим, ако сме учители на деца с дискалкулия?

Опитваме се да осигурим възможно най-позитивната учебна среда. Старайте се да не сравнявате децата едно с друго. Дайте им възможност да ви се доверят в личен разговор и да се почувстват разбрани. Дайте им да „пипнат“ числата – използвайте топчета, камъчета, разделяйте ги на групи и ги събирайте пак.

Много важно е да визуализирате числата с позицията им на числовата ос. Опитайте се да създадете представа за отделните едноцифрени числа в главата на всяко от децата. Имайте предвид, че във всеки клас има поне няколко ученици с дефицит в математическите умения, и бъдете нащрек за тях. Тези деца се нуждаят от повече време за същото количество работа, затова се постарайте да го осигурявате при контролни и класни работи, а също и при външни оценявания. Не задавайте въпроса „Какво толкова не му разбираш, нали го обясних?“.

Какво правим, ако сме родители на дете с дискалкулия?

Подкрепяме и разбираме детето. Не го наричаме мързеливо или неставащо за математика. Защото, макар и да ни изглежда така (детето не иска да пише домашните си по математика или е избягало от час, боли го корем в деня на контролното и т.н.), това е единствената защита, която познава. То вече е научило, че дори да се старае, пак не се получава, затова се опитва всячески да заобиколи следващото неизбежно разочарование под формата на лоша оценка. Детето е развило вече коморбидно разстройство – освен че се затруднява, то има и страх от математиката, защото е натрупало негативен опит с множество неуспехи.

Математиката, четенето, писането в детска възраст се асоциират с образователни постижения, водещи до по-добри оценки и съответно до по-добро образование (избор на учебно заведение). Доказано е, че в зряла възраст този избор има пряка връзка със социалния ни статус.

Често казваме за някого или за себе си, че не ни бива в математиката, и така незабелязано създаваме впечатлението, че няма какво да се направи по въпроса. А това изобщо не е така. Дискалкулията не пречи да имаме съвсем нормален, дори успешен живот. Защото математиката далеч не е всичко, от което се нуждаем, но поне част от нея е неизбежна, за да сме пълноценни първо за себе си, а после и за света около нас.

Ясно ни е, че всички някак преминават през образователната система и излизат рано или късно от нея. Въпреки множеството доказателства, че затруднения от типа на дискалкулията имат пряко влияние върху бъдещия социален статус на засегнатия, както и върху професионалната му реализация, икономическия му статус, кредитната му репутация, включително и върху здравния му статус, то е наистина учудващо защо все още в България затруднения като дискалкулията са абсолютно непознати, но за сметка на това продължаваме да говорим за мързеливи деца.

Археология на утопията. Посткомунистическото във видеоигрите (продължение)

2024-12-10

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arheologia-na-utopiyata-postkomunisticheskoto-vuv-videoigrite-produlzhenie/

<< Към първа част

Археология на утопията. Посткомунистическото във видеоигрите (продължение)

Северина Станкева: Предишният ни разговор завърши с темата за разпада, която ми се иска да продължим. Изглежда, че в посткомунистическите държави смъртта на утопията се възприема по особено подчертано автоимунен начин, което би могло да се обясни през статута и историческата съдба на утопичния проект в тях. Това е видимо и във видеоигрите.

В Диско Елизиум ахроматичният феномен на Сивотата създава двумилиметрови дупки в тъканта на света. Докато Сивотата е едновременно разделителна тъкан на материята и смесва всичко с всичко – физическите, епистемологическите и лингвистичните качества на нещата по границите ѝ образуват безбрежна ентропична супа, – дупките са предвестници на пълното унищожение. Тъкмо около тях спонтанно се формират духовни институции с апокалиптичен характер – църкви, философски нощни клубове и други.

В първата част на Фростпънк (полска игра, в която играчът приема ролята на лидер на последния град на света, разрушен от безкрайна вулканична зима) – независимо дали оцеляването е постигнато и дори границата на хуманността (буквално има такава) да не е премината – „най-добрият“ край все пак задава въпроса дали всичко си е заслужавало и дали тази граница не се намира всъщност другаде. Доколко това морализаторстване е оправдано, като имайме предвид, че играчът няма какво да направи, за да не премине и невидимата граница, освен може би да спре да играе играта, е друга тема. Във втората част е предприета доста различна, но също толкова съмнителна стратегия относно възможните финали. Имаме един утопичен – всички са щастливи, всичко е наред; друг, в който онези, които не искат мир, са обезвредени; и трети, в който играчът е очевиден диктатор, но мирът пак е постигнат. И в трите случая краят се приема за успешен, с разликата, че в първия и третия успехът изглежда по-голям. Съобщението е едно и също: „Противно на всички шансове, ти успя.“

Какво е отношението на утопията и разпада според вас и в кои игри могат да се открият следите му?

Миглена Николчина: С Еньо Стоянов вече сме обсъждали някои аспекти на тази тема¹. Разминаването ни беше в съпоставката между поредиците Метро и Ядрена зима: моята позиция беше, че има принципна разлика между гигантските отломъци на една утопия, сред които се развива действието в Метро, и сантименталните руини на средната класа, сред които си проправяме път в Ядрена зима. Според Еньо по-скоро няма принципна разлика (ако съм го разбрала правилно). Неговата теза е поддържана – извън контекста на видеоигрите – например от Сюзън Бък-Морс в „Мечтани светове и катастрофа. Отмирането на масовата утопия на Изток и Запад“². Според нея става дума за две аналогични утопии за благоденствие на масите – съветската и американската, – с които е дошло време да се простим. Аз обаче настоявам, отвъд амнезията и носталгиите, върху отгласите от специфичния политически и социален опит на бившите соцстрани. Мисля, че тези отгласи включват повишена чувствителност както към вакуума, който крахът на утопиите оставя след себе си, така и към узурпирането на утопичните проекти от една или друга поредна номенклатура.

Сивотата в Диско Елизиум може да бъде пример за това. Теорията за ерозията на реалността е изложена в играта от една хибридна фигура – ултралибералката (ре)Джойс. Тя е местна жена, зачеркнала някогашната си принадлежност и преминала в лагера на, така да се каже, светлоогъвателите: един от най-забавните персонажи в играта е мегабогаташът, който живее в контейнер, за да не го притесняват просители, и чието лицезрение огъва светлината по силата на „физически закон“, извлечен от романите на Емил Зола. Който е чел Зола, ще разбере. Джойс въплъщава припокриването между ултралибералното корпоративно богатство и морализма на „Моралинтерна“, днешната версия на Комунистическия интернационал. Доколкото ерозиралата реалност е стихията, през която новата номенклатура, Джойс и подобните на нея навигират, ерозията на реалността се оказва скритото опако на Моралинтерна. Тази ерозия е продукт не на старата, а на днешната утопия: продукт на старата утопия е остротата, с която в Диско Елизиум новият утопичен ерзац е съзнаван като вътрешно кух и неспособен да запълни вакуума от предишните сринати проекти.

Археология на утопията. Посткомунистическото във видеоигрите (продължение) — Кадри от „Метро“ и „Фростпънк“

Eньо Стоянов: Може би било удачно да спрем поглед и на рецептивната страна на въпроса, тъй като тя несъмнено дава и тон на производството в бившите социалистически страни. Първите игри от поредицата Ядрена зима и до днес получават неофициални продължения и модификации от играчи в Източна Европа десетилетия след като западноевропейските играчи са преместили фокуса си върху по-новите заглавия от нея и вероятно дори веднъж не са изигравали изходните заглавия.

Неслучайно този интерес на източноевропейците доведе до поява на заглавия като Атом RPG, който без преувеличение може да се определи като превод на света и системите на първите игри от Ядрена зима в постсъветски апокалиптичен контекст. Герои на мощ и магия 3, също заглавие от края на 90-те, продължава мощно да се играе онлайн днес, при това главно на украински сървъри (преди войната сървърите бяха предимно руски), където по лобитата могат да се открият и много български звучащи прозвища на играчи. И това е при положение, че споменатата поредица си има по-късни продължения (към момента е стигнала до номер 7). Нещо повече, интересът към тази игра се поддържа от времето на създаването ѝ до днес отново с неофициални допълнения, последното от които е от миналата година и е дело на руски разработчици аматьори – явно поне на терена на играенето в мрежа на Герои 3 руснаци и украинци съумяват някак да съжителстват.

Сред тази поредица от примери е уместно да споменем и един български принос – миналата година българското студио Haemimont Games издаде трета част на поредицата Нащърбен съюз. Предишната част също е от края на 90-те и се оказва с „култов“ статус именно в източноевропейски контекст.

Бегло очертаната тук фиксация на вниманието на играчите в бившите соцстрани около заглавия от края на 90-те е закономерна – в тях това е времето на интернет кафенетата, направили за първи път малко по-достъпни видеоигрите в периода на Прехода. Несъмнено всичко това говори за някаква особена носталгия, залозите на която са многоизмерни – от една страна, това е носталгия по обещанието, заложено в самата технология, овъзможностяваща видеоигрите и несъмнено вдъхновила този тласък към онова, за което говореше Северина в предишната част на разговора – т.нар. евровехтории от периода след 2000 г., заглъхнал почти напълно в настоящата ситуация на все по-окрупнена корпоративна форма на производство. Но вероятно тук можем да забележим и по-дълбок корен на тази носталгия – носталгия по утопичните обещания на самия преход в посткомунистическите страни, вещан символно и през самата поява на видеоигрите в тях.

Миглена Николчина: Това е страшно интересно и може да ни отведе към друга тема. За отбелязване е, че през 2008 г. полското студио CD Projekt RED, пожънало огромен международен успех с поредицата Вещерът, създава дъщерна фирма за разпространение, която се казва Good Old Games (GOG), тоест Добрите стари игри. Аз даже мислех, че GOG е създаден по-отдавна, но според Уикипедия годината е тази. По това време първият Вещер току-що е излязъл. Сякаш създателите му още тогава се загрижват за бъдещето на играта си като класика! GOG днес функционира като платформа без вградено управление на дигитални права (DRM) – знак за вярност към утопията за свободно споделяне, която споменаваш. Неотдавна GOG обяви свой нов проект, който са нарекли GOG Preservation Program (Програма за съхраняване на игрите). Един парадоксален ефект на новите технологии е, че продуктите, създадени с тях, се оказват ужасно нетрайни; старите игри бързо стават невъзпроизводими. Новата програма на Добрите стари игри, в духа на собственото си име, си поставя за задача да се бори с бързата смъртност на игрите. В момента има реставрирани над 100 заглавия. Очевидно много играчи ще се зарадват, както се вижда от наблюденията на Еньо, а за изследователите оцеляването на старите игри е абсолютно фундаментално условие. Не виждаме ли в примера с GOG обаче различно отношение не само към утопията, но и към историята?

Еньо Стоянов: Загрижеността около достъпността на стари игри несъмнено е реакция на ситуацията, установила се през последните петнайсетина години на софтуерния пазар. Тя е следствие на това, че дигиталните продукти всъщност вече не са стоки, които можеш да си купиш и да притежаваш (и при нужда, стига да имаш необходимите умения, да приспособиш към нови платформи, операционни системи и пр.), по-скоро корпоративният производител ти издава лиценз за ползване, който може да ти отнеме напълно (нещо, което се случва все по-често), щом сметне, че поддръжката на достъпност на софтуера е вече нерентабилна. Това е по-скоро ефект от липсващи законодателни рамки, които да защитават интересите на потребителите за достъп до софтуер, заплатен от тях.

В момента дори в ЕС се събират подписи за петиция, изискваща правни мерки, които да подсигурят производителите на игри с онлайн достъп да гарантират достъпността на продуктите си след приключване на официалната им поддръжка – в момента корпорациите просто погребват такива игри, за да си спестят разходи по поддръжка на сървърите. Подобни инициативи не са само въпрос на носталгия – тук се намесват въпроси за потребителски права, за интереси от академичен характер и т.н. Носталгичните склонности на посткомунистическите общности от играчи са, струва ми се, по-директно фиксирани около утопичния хоризонт, който самото съществуване на видеоигрите е предвещавало в даден момент и който днешната им индустриална ситуация почти напълно е похабила.

Северина Станкева: Описаното от Еньо показва не само как работи носталгията по добрите стари игри, но и самата добра стара носталгия. Да се каже, че тя е копнеж по миналото, е неточно. Зовът ѝ за завръщане е по-скоро насочен към едно минало бъдеще, т.е. възможността тук е с много по-висок статут от действителността. Реализирането на една или повече възможности неминуемо отдалечава от тази потентна точка на произхода, която предварително е осъдена да бъде пропусната, именно заради порива, който я задвижва. Изглежда, разработчиците на Вещерът се стремят да избегнат това, предпазвайки класическата си игра, преди тя да е станала такава.

Любопитно е, че що се отнася до носталгията по игрите от 90-те, ретротопичните общности от постсоциалистическите държави се оказват с доста голям възрастов диапазон и ако погледнем формално, включват няколко поколения, които, въпреки че донякъде споделят опит в дейността на играенето – компютърни клубове и носители със съмнителен произход, – изпитват носталгия по различни заглавия, макар и пуснати на пазара по същото време. Поколението играчи, което не е и чувало за Герои 3, също помни игри от 90-те, нищо че тогава тепърва се е раждало. Това може да се обясни с обстоятелството, че определени заглавия, най-вече конзолни, стават масово достъпни със закъснение в бившите соцдържави. И в паметта на това следващо поколение игрите на „Дисни“ от края на 90-те например са естествено свързвани с флашигрите или с игрите за браузър от средата на първото десетилетие на ХХI век, макар че, обективно погледнато, между тях има отстояние от около десет години. Херкулес например излиза в същата година като първата част на Ядрена зима, но едва ли ще се намерят много местни играчи, еднакво сантиментални и към двете, или въобще играли и двете. Разбира се, не е за пренебрегване и фактът, че тези игри са ориентирани към различни възрастови публики, но в паметта на западноевропейските общности те все пак могат да се открият една до друга.

Миглена Николчина: Аз пак ще дръпна разговора към съдържанието на игрите. Поредицата Вещерът, при все че действието се разиграва в измислени царства, обитавани от фантастични раси и чудовища, предлага ясни алегории на полската история. Играта е историческа по същността си, ако и да не е фактологически такава. Амбициозната историческа поредица Кредото на убиеца тръгва от словенски роман: тя се гради на фантастичното допускане, че е възможно да се изживее в плът (така, така – виртуална, де) миналото на предците. Поредицата Метро е дистопия, но в нея има исторически наслагвания, които днешните събития ни карат да преосмислим като исторически фатум. Историческа до степен да претендира за учебно помагало е Идното царство. За Диско Елизиум няма пак да говоря. Ако един от белезите на днешната епоха е, както често се твърди, залиняването на чувството за време и история, тези източноевропейски примери показват изненадващото оцеляване на това чувство във видеоигрите. Тук бих включила и стратегиите на българския разработчик Веселин Ханджиев. Искам да кажа накратко, че археологията на утопията – изненадващо или не – отваря хоризонтите на историята.

Северина Станкева: Миглена каза, че няма да говори повече за Диско Елизиум, но аз не мога да се въздържа от един последен пример, който прекрасно илюстрира връзката утопия–история. Когато играта те хване, че избираш реплики с ляв уклон, се появява Реторика, която ти подшушва, че изглежда, си готов да построиш комунизма отново. Нищо че не се е получавало преди – любовта също не ти се е получавала досега, но значи ли това, че трябва да се откажеш от нея? И въобще, продължава Реторика, провалът е в сърцето на комунизма, ти трябва да го построиш отново именно защото е невъзможно. Ти можеш да се превърнеш в Последния Комунист, който еднолично ще износи на раменете си работническата класа и ще осъществи мечтите ѝ. Ако играчът на това място избере буквално да запретне ръкави и да започне да строи комунизма, Реторика се провиква да влязат фургоните и отрядите за разстрел. Ако играчът каже, че не е искал нищо такова да се случи, отговорът е: вече е твърде късно. Не можеш да направиш омлет, без да счупиш няколко милиона яйца.

Миглена Николчина: Трябва да оценим тази ирония на фона на многократните преки заявления на Курвиц, че е ленинец. Аз не съм стигала до яйцата и въобще не изкарах нито една от четирите политически линии докрай, винаги си правех миш-маш от четирите. Както и – друг проблем на прекалено неигровото ми играене – моето ченге и в трите ми превъртания домисляше мъчително дългата и с множество негативни снижения на способностите му „мисъл“ от мисловния шкаф, наречена „Пустата земя на реалността“ (Waste Land – препратка към Елиът?), накратко, ставаше заклет въздържател. Но не вярвам да има вариант, при който да избегнеш многопластовата ирония, включително политическа – иронията пропива всеки компонент на играта, предметите, дрехите на ченгето, имената, които може да си даде. Например обличането на възможно най-скучния на вид „междуостровен панталон“ (така, предполагам, трябва да се преведе interisolary trousers – светът на Диско Елизиум е островен архипелаг) повишава шанса ти да домислиш „Царството на съвестта“, което е линията на Моралинтерна, и е нужно за успеха на бизнес плана, който предлагаш на светлоогъващия мегабогаташ. Този панталон, така да се каже, олицетворява брака на морализма и монетизацията. Тъй като „междуостровна“ е наречена и валутата в играта, панталонът съответно придобива значение на валутна конвертируемост…

Иронията е съществен аспект и на поредицата Вещерът, но по отношение на днешните готови идеи тази ирония значително намалява с всяка следваща част. От друга страна, CD Projekt RED създават и този съвършено различен (и струва ми се, недостатъчно критически оценен) шедьовър – дистопията Киберпънк. Мегаполисът, където се развива действието, би могъл да бъде на много места, той е изграден с плътност, която засега е ненадмината, но при цялата му киберфутуристичност не си го представям в Полша или въобще в Европа. Този град е едно друго време, но той е и едно друго място, той е не-тук, другаде.

Ще припомня, че през 60-те години в България кипи голям дебат, свързан с литературата – дали голямата литература трябва да е национално или дори регионално локална („котловинна“ е тогавашният термин), или универсална. Цветан Стоянов се включва в този дебат с едно прекрасно кратко есе „По повод духа на мястото“, където в крайна сметка казва, че… ами зависи³. С Вещерът и Киберпънк CD Projekt RED показват, че могат да правят и едното, и другото – и двата пъти успешно достигайки до големи публики. Успехът обаче има цена и тепърва ще видим дали тази цена няма да струва уникалността на полското студио.

¹ Вж. (Анти)утопично въображение и трансхуманизация във видеоигрите. – Във: Видеоигрите. Опасната Муза. София: Версус, 2023, с. 382–404.

² Susan Buck-Morss. Dreamworld and Catastrophe: The Passing of Mass Utopia in East and West. Cambridge, Mass: MIT Press, 2000.

³ Цветан Стоянов. Културата като общение. Т. 1. София: Български писател, 1988, с. 188–193.

В рубриката „Игромислие“ публикуваме разговори, в които се срещат, съпоставят и противопоставят различни гледни точки към многоизмерния, многожанров феномен на видеоигрите – не толкова като електронен спорт, колкото като нов синтез на изкуствата и като ново поле на общуване и социалност.

Не сме безгрешни, но сме коледни

2024-12-06

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ne-sme-bezgreshni-no-sme-koledni/

Не сме безгрешни, но сме коледни

Сложихте ли вече коледната украса? Планирахте ли къде ще пътувате и изобщо какво ще правите през ваканцията? Добре, а подготвени ли сте езиково да посрещнете предстоящите коледно-новогодишни празници? Моля, не реагирайте с учудване, защото е възможно да сбъркате правописа на най-различни думи и пожелания, които стават актуални точно в този календарен период.

Никулден, имените дни и рибата

Да започнем по-отдалече, а именно от Никулден, още повече че свети Николай Чудотворец се смята за първообраз на Дядо Коледа, който е наричан Санта Клаус в западните страни (от нидерландското съкратено име Sinterklaas < Sint Nicolaas). На този ден празнуват Николовци и Николаевци, Нини и Николини – всички те са именици, въпреки че аутокоректът го подчертава. За разлика от тях, именниците представляват текстове или списъци с имена, най-известен от които е може би Именникът на българските ханове.

Ако досега не сте знаели за това важно разграничение¹, запомнете го, защото ще ви потрябва и на Игнажден, Рождество Христово, Стефановден, Васильовден, Йордановден, Ивановден… С две думи, ще ви трябва и по-нататък през годината, когато ще поискате да напишете на някой именик „Честит имен ден!“. Да, само първата буква е главна, понеже именият ден, а също и рожденият ден са, така да се каже, индивидуални празници за конкретния човек и не са дорасли до главната буква.

В духа на специфичното трапезно разбиране на християнството от немалко българи ще обърнем внимание на традиционните рибни ястия, с които се свързва Никулден. Названието на шарана няма как да го сгрешите, но ако споделяте рецепта за пъстърва или толстолоб, не пишете пастърва или толостолоб. Девесилът пък е подходящ за рибена чорба, а названието на тази подправка съм го срещала поне в четири варианта, в които е-тата се заменят произволно с и-та в най-различни комбинации. Аз бих написала лющян, както си го знам от малка, но казват, че не било книжовно…

Предколедни вълнения

След Никулден времето рязко се свива и не стига нито за купуването на подаръци, нито за цялата работа на света, която трябва да се свърши до 23 декември на всяка цена, нито за украсяването на дома, затова е добре да сложим елхата, лампичките, имитациите на борови клонки (екологията преди всичко!) и гирляндите по-рано. Обикновено всички тези неща с изключение на елхата, разбира се, са повечко на брой, и надали ще употребите названията в единствено число, но имайте предвид, че гирляндата е от женски род, а не от мъжки. Заели сме думата от италианския език (ghirlanda ‘венец’) заедно с рода ѝ, макар да сме променили нейното значение. Впрочем скоро разбрах, че е модерно играчките за елхата вече да се наричат орнаменти.

С въпросните играчки/орнаменти и с най-различни нещица, носещи коледния дух, може да се сдобиете от празничните базари и тук е моментът да поставим и изясним няколко проблема. Първо, всички коледни работи се пишат поначало с малка буква. Празникът е Коледа – с главна буква, обаче прилагателното коледен, образувано от въпросното съществително собствено име, е с малка: коледни празници, коледни песни, коледни сладки, коледна ваканция, коледен романтичен филм, коледно парти… Изключение се прави, ако прилагателното е първа дума в съставно собствено име (състоящо се от две или повече думи), например Коледният базар във Варна².

Второ, да ми простят онези, които посещават базарите основно заради греяното вино, че поставям толкова съществен проблем на второ място, но така се получи. Апелирам към колегите от Института за български език да включат в БЕРОН особеното прилагателно име греян, защото, ето, пие си човек ароматното вино на базара, стопля си тялото и душицата и в приповдигнато настроение иска да сподели това значимо събитие в социалните мрежи. В един момент обаче се замисля как аджеба се пише тая дума, търси я в БЕРОН и не я намира! Не е редно ентусиазмът да секва точно в този момент, колеги, а освен това греяното вино и греяната ракия имат по-широко приложение – народната медицина например ги препоръчва при настинка и ред заболявания и неразположения на горния дихателен тракт. Чудеса правели тези напитки!

Трето, преди да е настъпил Бъдни вечер, трябва да купим и надпишем коледните картички – в случай че искаме да уважим тази традиция. Напоследък предпочитаме да отправяме пожеланията си виртуално, но все едно дали ще изберем хартията, чата, или някоя от социалните мрежи, ще придадем писмен вид на своите поздравления. Как да честитим правилно? Ето така например:

Весела Коледа и честита Нова година!
Честито Рождество Христово!

Логиката и съответно правилата в българския правопис се различават от логиката и правилата в английския, затова ви моля: не пишете Весела Коледа и Честита Нова Година! С главна буква се пише само първата дума в съставно собствено име и ако то съдържа и друго име, което поначало се пише с главна буква, тя се запазва, естествено. Рождество Христово се пише с начална главна буква, тъй като е название на християнски празник, а Христов (от Христос) се пише с главна буква и извън това собствено име, защото е притежателно прилагателно както Иванов (от Иван), да речем. При Нова година и Бъдни вечер положението е различно, тъй като думите година и вечер се пишат поначало с малка буква – те не са собствени имена сами по себе си.

И за да е още по-сложно, Нова година се пише с начална главна буква само когато имаме предвид празника, тоест деня 1 януари, в който честваме началото на годината. Ако става въпрос за всички предстоящи 365 дни, тогава началната буква е малка (но и първата дума обикновено е членувана и това помага да се ориентираме):

Нека новата година ти донесе много радост и незабравими мигове!

Трапезата на Бъдни вечер

Отново стигнахме до кулинарните традиции, а те повеляват на този ден да се сервират само постни ястия, понеже 24 декември е последният ден от постите за Рождество Христово. Тук има вероятност да напишете посни вместо постни, тъй като при по-небрежен изговор съгласната т не се произнася в групата -стн-. При колебание може да направите бърза проверка и без речник. Как? Като търсите форма на думата или друга дума със същия корен, в която след съмнителната съгласна (има ли тук т, или няма?) стои гласна – постен, пости: аха, има т, значи и постни се пише с т.

Въпреки че ястията не бива да съдържат животински продукти, разнообразието е голямо: зелеви или лозови сарми, печен боб, пълнени чушки, варено жито, ошав, питка, тиквеник; на масата се слагат също туршия, плодове, ядки… Грешки ви дебнат най-вече при сармите, ошава и туршията, все думи, които сме заели от турския език или с негово посредничество.

Думите сарма и сърма бяха дублети в кулинарията, но през 2002 г. сърма отпадна – вероятно за да се избегне омонимията със сърма. Макар да минаха вече 22 години, публикацията за тези думи в „Как се пише?“ се радва на голям интерес преди Бъдни вечер, което означава, че някои дублети са твърде жилави и устояват на кодификаторските решения.

За ошава, колкото и да мисля, не мога да намеря разумна причина да се пише с в. Хем на турски е hoşaf, хем като го произнасяме, крайната съгласна, дори и да е в, се обеззвучава. Погледнах обаче в Речника на българския език (1895–1904) от Найден Геров и там си е ошавъ, та даже има и ошавець. В по-късни правописни речници продължавам да откривам само ошав, което ме навежда на мисълта, че никой не е намерил достатъчно основания да ревизира това отдавнашно решение.

За туршията Геров е разколебан и дава и варианта трушия, който, мисля, е широко разпространен в Източна България, включително и в моя роден говор. Така или иначе, сега е правилна само формата туршия, която следва турската дума turşu.

Един от обредите (а не обрядите) на Бъдни вечер е коледуването – младежи, водени от по-възрастен женен мъж, обикалят къщите и пеят песни, с които пожелават здраве и берекет (а не берекед) на стопаните. Ако описвате този обичай, внимавайте и при колачетата, дарявани на коледарите. Думата е производна от колак ‘кравай’, а тя пък – от забравената вече коло, вместо която днес употребяваме колело. Да, колачетата са кравайчета и имат формата на колело, затова и се пишат с о, а не с у, а кулачетата (кулаче < кулак) вече ще ни отведат по други етимологични пътеки, които е по-добре да оставим на Екатерина Петрова.

От Коледа до Василица

Сигурно сте били послушни и през нощта след Бъдни вечер Дядо Коледа ще ви остави подарък под елхата, който с удоволствие ще разопаковате сутринта още по пижама. Обидно би било да напомням, че името на добрия старец се пише с две главни букви, но ще посоча правилото, на което се подчинява неговият правопис, а също така и на Баба Марта, Кума Лиса, та дори и на Братя Грим, Майка Тереза и Патриарх Евтимий. Първата дума, макар да е съществително нарицателно, е станала неразделна част от собственото име на тези персонажи и личности и затова се пише с главна буква.

На Рождество Христово се слага край на постите, но след като започнах това изречение, се чудя как да го продължа, защото дори много от хората, които се смятат за православни, постят само на Бъдни вечер. Неслучайно се говори за ВиК християни – мнозина се сещат за съществуването на Бога само на двата най-големи църковни празника. На Коледа вече е напълно разрешено да се блажи и влизаме в така наречения от мен сезон на пържолите. Също както те могат да се приготвят по най-различни начини, и думата може да приеме различни облици: правилния пържола, но и пръжола, пражола и паржола. Въпреки че вероятно има чужд произход, в крайна сметка ние сме я осмислили като резултат от пържене, а не от пражене (диалектна дума), което обяснява буквата ъ³.

Ваканцията бързо се изнизва и идва Нова година със звън на кристални чаши, бенгалски огън, пиратки и фойерверки. Проблемната дума е заета от немски и в общи линии следва транскрипцията на оригиналната Feuerwerk. Предпоставките за грешки са много, затова и тук трябва да внимавате правописно и не само – действайте умно и предпазливо с „огнените изделия“.

Още в новогодишната нощ може да ви сурвакат близки деца – обичай, който вече е ограничен в рамките семейството и познатите, но все пак виждам по столичните улици да се продават сурвакници, така че да преговорим правописа и на тези думи. Макар най-вероятно прилагателното сурва (Сурва, сурва година…) да е диалектен вариант на сурова, точно той стои в основата и на сурвакам, и на сурвакница, затова не пишете суровакам, суровакница.

Вече стигнахме до финала – Васильовден, който всъщност съвпада календарно с Нова година. Празникът е наричан също Василица или Васильовица и е известен сред ромската общност като Банго Васил, но се отбелязва по-късно – на 14 януари. Тук трябва просто да не залитате към Василевица и Василевден.

Празничното ни правописно пътешествие може да продължи с Богоявление (Йордановден) и Ивановден, когато имен ден празнува кажи-речи половината от българския народ, но е време да сложим точка, понеже време всъщност нямаме. Вече е 6 декември, Никулден, навлизаме в друго измерение и трябва да свършим всичката работа във Вселената. О, и да изнамерим най-хубавите подаръци за хората, които обичаме – не непременно материални.

¹ Разграничението беше направено през 2012 г. Дотогава именник (човек) и именник (текст/списък) бяха омоними.

² За употребата на главна и малка буква при коледен базар вижте повече обяснения и примери.

³ По отношение на пържола/пръжола първият вариант е правилен, защото в многосрични думи се пише и изговаря -ър-, а не -ръ-, ако след тази група има една съгласна (ж).

За борбата на науката с ХИВ

2024-12-05

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/za-borbata-na-naukata-s-hiv/

За борбата на науката с ХИВ

Човешкият имунодефицитен вирус (ХИВ), който причинява синдрома на придобитата имунна недостатъчност (СПИН), е открит през 1984 г. Около 40 млн. души живеят с ХИВ към 2023 г., а над 40 млн. са починали от СПИН от началото на епидемията. ХИВ инфекцията може да увеличи риска от развитие на рак, сърдечносъдови и костни заболявания и др. Откакто е установен първият случай на болестта, не спират да се търсят подходи за прекратяване на разпространението на вируса и за иновативни терапии, както и да се правят опити за разработване на ваксини.

Началото

През 1981 г. в Центъра за контрол и превенция на заболяванията (Centre of Disease Control – CDC) в Атланта, Джорджия, специалистката по разработка на лекарства Санди Форд оставя бележка на ментора си за забелязани пет случая на пневмония с необичайно протичане, като предполагаем причинител са микроскопични гъби, подобни на дрожди. Такива микроорганизми до онзи момент са били наблюдавани само при имуносупресирани пациенти. По това време дерматолози в САЩ отчитат увеличение на пациентите с агресивния и рядко срещан вид рак на кожата – сарком на Капоши. Общото между пациентите отново е, че имунната им система е силно потисната.

Случаите стават стотици и започват да се откриват и в Европа, Южна Америка и Австралия. Най-често засегнати са хомосексуални мъже, хора, които употребяват наркотици, работници в секс индустрията (и техните партньори), както и пациенти с хемофилия. Открити са и други симптоми на заболяването освен пневмонията и саркома на Капоши, включващи гърчове, остра загуба на телесно тегло, висока температура и развитие на други видове рак. През следващата година CDC използва термина синдром на придобитата имунна недостатъчност (СПИН) и изказва предположението, че причинителят най-вероятно е все още неидентифициран инфекциозен агент.

През 1983 г. е изолиран вирус от лимфните съдове на пациенти със симптоми на СПИН. Той е класиран в семейството на ретровирусите. В този период учените откриват и начин как да размножат вируса в лабораторни условия, което служи и за разработването на патентован кръвен тест за наличие на ХИВ, който се използва и до днес. През 2008 г. Нобелова награда за медицина получават френските вирусолози Франсоаз Баре-Синуси и Люк Монтание за откриването на ХИВ.

Животът на ХИВ вируса

С откриването на ХИВ вируса се появяват и много въпроси, чакащи своя отговор. Какъв е произходът на този вирус? Защо причинява толкова разнообразни симптоми? Защо в немалка част от случаите симптомите се развиват много късно (месеци или години) след инфекция с вируса?

Съществуват два ХИВ вируса: ХИВ-1 и по-рядко срещаният ХИВ-2. Те произхождат от сходни ретровируси, които се срещат при примати в Африка. Хората са се заразили с тях от приматите (зооноза), най-вероятно чрез консумацията на заразено месо.

ХИВ вирусът е изграден от белтъчна обвивка, а в сърцевината му се крие нуклеиновата киселина РНК. Всъщност ХИВ вирусът прилича по структура на SARS-CoV2 – вируса, който предизвиква COVID-19. Въпреки че и двата са РНК вируси, жизненият им цикъл в заразената клетка е напълно различен.

ХИВ вирусът се предава чрез телесни течности – основно чрез кръвен контакт, чрез сексуален контакт без предпазни мерки или от бременна жена на плода. Вирусът се прикрепва към определен вид клетки на имунната система – CD4 Т-клетки. Те са задължителна и основна част от правилното функциониране на имунната система. Ролята им е да дават инструкции на другите клетки на имунната система, които получават сигнал и атакуват нахлуващите патогени и увредени клетки.

При закачането на ХИВ вируса за помощните Т- клетки той вкарва своите РНК и ензими в клетката. Най-важният ензим от жизнения цикъл на ХИВ е т.нар. обратна транскриптаза. Този ензим има уникалната възможност да произвежда ДНК от РНК (по правилата на централната догма ДНК се превръща в РНК, но не и обратното). Понякога вирусната ДНК остава скрита и не работи дълго време, което дава възможност на вируса да се запази дори и ако множество клетки на гостоприемника умрат.

В заразената Т-клетка вирусната ДНК се вгражда в ДНК на клетката. Това е и причината ХИВ-позитивните да остават завинаги такива, тъй като няма ефективен механизъм, чрез който да се унищожи напълно скритият внедрен в генома вирус.

Инжектираните РНК и ензими в помощните Т- клетки служат и за производството на нови вируси, които излизат от клетката и заразяват други клетки. Друго предимство на вируса е огромният брой грешки, които се допускат от ензими при превръщането на РНК в ДНК. Незасегнатите помощни Т-клетки получават сигнали, че заразената клетка е „развалена“, и когато се притекат на помощ, падат в същия капан. По този начин тялото унищожава множество помощни Т- клетки, което нарушава цялата имунна система и се стига до имунна недостатъчност. Ето защо пациентите са в пъти по-податливи на инфекции и рак, както и на резистентност към дадено лечение.

Терапевтични подходи

От началото на епидемията от ХИВ се правят опити за разработване на антиретровирусни лекарства. През 2016 г. са създадени над 40 медикамента, които в различни комбинации държат инфекцията под контрол. До 2021 г. Американската агенция по лекарства и храни е одобрила над 220 антиретровирусни медикамента за лечение на СПИН.

От края на 90-те години заболеваемостта и смъртността в резултат на заразяване с ХИВ вирус намаляват значително с помощта на антиретровирусната терапия (АРТ). Освен това АРТ удължава продължителността на живота на пациентите. Разработените терапии атакуват различни ензими, които са задължителна част от жизнения цикъл на ХИВ вируса, и успешно държат вирусния товар в ниски граници, тоест не позволяват на вируса да се размножава и да инфектира здрави помощни Т- клетки). През последните няколко години усилията са насочени към разработването на антитела, които да се използват като ваксина, но това е доста трудоемка задача предвид факта, че ХИВ вирусът мутира прекалено често.

Има и „имунизирани“ срещу ХИВ

За да инфектира една помощна Т-клетка, ХИВ вирусът се закачва за два рецептора едновременно – CD4 и CCR5. Някои хора носят мутация в гена, който кодира CCR5 рецептора. Мутиралата версия на рецептора води до невъзможност за експресиране на рецептора на повърхността на клетката – CCR5 при тези хора липсва. Голяма част от хората, носители на мутацията, са с европейски произход. Носителите на мутация и в двете копия на гена са напълно защитени от инфекция от ХИВ, а носителите само на едно копие развиват заболяването по-бавно. Това откритие насочва учените към мисълта за генни терапии на базата на CCR5 рецептора.

Трансплантация на стволови клетки и генни терапии

През 2007 г. е извършена първата трансплантация на стволови клетки на ХИВ-позитивен пациент от донор с мутация в CCR5 рецептора. Пациентът прекъсва АРТ след успешната трансплантация, а ХИВ инфекцията изчезва напълно. Към днешна дата излекуваните от ХИВ чрез трансплантация на стволови клетки са седем, но тази манипулация крие сериозни рискове, например реакция на присадката срещу гостоприемника. Тоест имплантираните от донора клетки разпознават като чуждо тялото на реципиента, което води до възпаление в различни органи и е животозастрашаващо. По тази причина засега трансплантацията не може да стане широко приложима практика.

През 2018 г. китайският генетик Хъ Дзиенкуей използва CRISPR-Cas технологията, за да модифицира два човешки ембриона. Раждат се две близначки, носителки на мутацията в гена, произвеждащ CCR5 рецептора. Ученият е осъден от китайската държава за своя експеримент поради упражняването на незаконни медицински практики. Твърди се, че Хъ е фалшифицирал документи от етичната комисия – практически сам е написал, че комисията одобрява и дава право да извърши тази манипулация. След това е излъгал лекарите, които, бивайки подведени, са имплантирали генномодофицираните ембриони в две пациентки при инвитро процедура. Едната от тях е родила близначките, а при другата процедурата е била неуспешна.

Обръщаме внимание на този експеримент, защото въпреки неетичния аспект случаят неоспоримо доказва, че напредъкът в генетичните техники открива възможности за нови подходи за превенция и лечение.

Какво предстои

Въпреки значителния прогрес в медицината през последните четири десетилетия, СПИН все още отнема живота на много хора по целия свят. Разработването на нови терапии за ХИВ инфекцията и кандидат-ваксините за превенция са надеждата за спирането на ХИВ/СПИН епидемията в глобален мащаб.

Заглавно изображение: ХИВ частици (в синьо), заобикалящи инфектирана Т-клетка (в червено), визуализирани с трансмисионен електронен микроскоп © National Institute of Allergy and Infectious Diseases за Unsplash

Особеностите на българския консерватизъм

2024-11-26

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/osobenostite-na-bulgarskiya-konservatizum/

Аз съм леберал, от лебералната партия (…) Абе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си? Май-май, че си консерва, както виждам.

Особеностите на българския консерватизъм

Из „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов

Признавам си, че от малък изпитвам силни симпатии към консерватизма и вината за това донякъде е на горния цитат от Алеко Константинов, който наред със семейната среда създаде превратна представа за идеологията в още юношеската ми психика – на добре възпитани, добре образовани, тихи хора, мъчещи се да донесат просвещението сред широките простонародни маси. По-късно през живота си оцених вече на рационално ниво ползата от консервативното мислене, понякога служещо като сито на здравия разум срещу някои по-дръзки и невъздържани идеи, макар на емоционално ниво да се дразнех от постоянното поклащане с пръст към едно или друго.

За съжаление обаче, в последните години забелязах, че в разговора, който водим за консерватизма, съдържанието на понятието се измени драстично и семиотичното му значение отскочи от Константин Иречек към Бай Ганьо. Започна да се приема за аксиома, че българите са консервативен народ, като това се изразява в привързаността към техните традиции и в отхвърлянето на новото, а изискванията за прилично поведение и интелектуална подготовка някак отпаднаха като демоде, едва ли не като либерални, да не кажа джендърски. (Някой сполучливо беше написал във Facebook, че у нас добрите обноски вече са толкова редки, че жените ги възприемат като флирт, а мъжете – за проява на хомосексуалност.)

Разбира се, нормално е значението на думите да се променя с времето, като най-болезненият за мен пример е с думата експертиза, която от оценка от специалист започна да става синоним на компетентност, не без усилията и на Бойко Борисов, вероятно използвал думата, подведен от значението ѝ в английския език. Затова ми се ще да разгледам какво точно представлява българският консерватизъм, дали наистина нашенци са чак толкова привързани към тази, общо взето, строга и изискваща доктрина, или отново говорим някак наизуст, „алангро“, както веднъж изтърси Кирил Петков.

Кратка история на българския консерватизъм

Българските консерватори всъщност се появяват след Освобождението на България като политическа партия, която се отнася със скептицизъм към компетентността на още девствения откъм демократични порядки народ да се управлява напълно самостоятелно, и се опитва да ограничи силата му с различни предложения, повечето от които отхвърлени. Мисля, че е емблематичен примерът за красноречивата защита на Константин Стоилов за двукамарен парламент, посечена от Петко Р. Славейков, умело успял да ѝ се присмее със звучна българска пословица – ако не се лъжа за жабата, която видяла как подковават вола, и също подала крак. Това обрича консерваторите да са партия на малцинството, разчитаща на взаимодействие с княза, и донякъде затова доскоро бях останал с впечатлението, че е нормално хората с такива убеждения да се родеят по-скоро с образованото малцинство, а не с широките (просто)народни маси. Днес „инак е наредено“, ако мога отново да цитирам Алеко, но за това – след малко.

Българските партии доста се изменят в историята си до Девети септември, а след това са забранени от комунистите – злощастен край, който получава ново начало след Десети ноември. Но и тогава първоначално с консерватизма по-скоро свързвахме сякаш Демократическата партия на покойния Стефан Савов (иначе произхождаща исторически от либералите) и по-късно ДСБ на бившия премиер Иван Костов, която целенасочено търсеше прилика с британските тори и също толкова упорито си бе изградила имидж на сила, включваща знаещи и можещи хора над средното ниво, макар че така трудно се харесваха от избирателите.

Ситуацията започна да се променя с появата на политическа партия ГЕРБ, която, въпреки уверенията на Бойко Борисов, че е „центристко-дясна“, започна донякъде да се отъждествява с консерватизма. Спомням си, че навремето това провокира една наша журналистка да напише подигравателна статия как българските тори празнуват след победата си на избори с чалга. Оттам започна промяната на същностното разбиране що е то консерватизъм, като към него по-късно се присъединиха политически сили като „Ред, законност и справедливост“ на Яне Янев (мутирала от НС–БЗНС, на която Янев беше председател – наистина втрещяваща метаморфоза) и ВМРО на Красимир Каракачанов, харесала си „Европа на нациите“ на паметните европейски избори, когато се яви в коалиция с „България без цензура“ на Николай Бареков – още едно интересно решение, тъй като консерватизмът всъщност предполага известна цензура. Но млъкни, сърце!

Днес нещата са се видоизменили напълно и като консерватори се възприемат донякъде ГЕРБ и най-вече крайнодесните партии, като „Величие“, „Възраждане“ и МЕЧ, а понякога и Българската социалистическа партия, което вече действително е български принос към световната теория на политиката. Единственото изключение е партия КОД на Петър Москов, която изглежда старомодно консервативна, с високообразовани кадри и кандидати, но поради това и обречена на изключително мижав интерес от страна на избирателите. Понякога изглежда, че тя е урочасала сама себе си, целейки се в изключително тънката прослойка на интелигентни хомофоби – хора, за които не съм сигурен, че наистина съществуват. Неслучайно споменавам хомофобията, тъй като тя всъщност е основен аргумент за консерватизма на една или друга политическа ценност, наред с омразата към либералите. Тези неща обаче идват от Америка.

Либерали срещу консерватори, либерали и консерватори, либерали = консерватори?!

САЩ е страната, където либералите се отъждествяват с лявото и са съставна част на Демократическата партия, като се борят за правата на жените и различни маргинализирани групи – афроамериканци, испаноговорещи, ЛГБТ+. Консерваторите са главно в Републиканската партия и се отъждествяват с пазенето на традицията, защитата на семейните ценности и уповаването на християнската вяра за напътствия в политиката. Именно в тази страна съществува ожесточено противопоставяне между либерали и консерватори, което вдъхновява ситуацията и в други държави, например Южна Корея, където либералната и консервативната партия водят битка за властта и ожесточена културна война за и против феминизма, или пък Канада, където отново политически сили с тези две имена спорят за правото да управляват страната, макар всъщност идейно да не са чак толкова различни една от друга. Оттам сякаш се възприема и определението за либерали и консерватори у нас, но то дава дефекти, тъй като всъщност България не е част от тази политическа система.

В Европа под либерали се възприема друго – хора, които са за свобода в търговията и минимални регулации на държавата в икономиката, и това всъщност ги изпраща надясно. В редица държави тези партии са естествен съюзник на консерваторите в спора им със социалдемократите, заемащи ролята на левица в повечето страни на Стария континент. Либерали от този вид съществуват във Великобритания, в Германия, такава е и партията на Еманюел Макрон във Франция. В САЩ такива либерали биха били по-близки до малката партия на либертарианците – с уговорката, че в тази страна цялата политическа рамка е преместена доста по-надясно, макар и основно в икономически план. Оттам обаче идва любимият ми девиз на въпросния тип либерализъм – „вън от портфейла и вън от спалнята ви“.

Картината се усложнява допълнително от това, че в Австралия либералите са основна част от дясна коалиция и всъщност заемат ролята на консерватори, борещи се срещу левите лейбъристи. Управляващата в Япония консервативна партия „Джиминто“ също буквално се нарича Либералдемократическа партия. Впрочем това правеше и ултранационалистическата партия на Жириновски, макар последното да може да се определи по-скоро като куриоз.

В България либерална партия от европейски тип поне на хартия беше старото единно Движение за права и свободи, тъй като се предполагаше, че то се бори за права на малцинствата и за малко регулация в икономиката. Това го правеше естествен член на европейската либерална партия АЛДЕ, ако успеем да се абстрахираме от националните специфики на българската политическа почва (по Димитър Ганев), включваща обръчи от фирми и клиентелизъм. Наскоро партия „Продължаваме промяната“ потърси членство в „Обнови Европа“ – групата на АЛДЕ в Европейския парламент. Може да се каже, че предвид по-социалната политика на Асен Василев, донякъде е възможно да говорим за либерална партия от американски тип – с уговорката, че Кирил Петков се самоопредели като традиционалист по отношение на въпроси като гей браковете, поради което не трябва да бързаме с категоризацията. След решението си за членство в ЕНП Движение „Да, България“ е по-скоро в център-дясното пространство, а ДСБ си остават консерватори, макар и, изглежда, от по-умерения тип, характерен например за Канада. Последното оголва българския консерватизъм на националистите.

Колко точно сме консервативни българите

Един от споровете, предизвикал най-нажежени дискусии по оста либерално–консервативно през последните години, е за самоопределянето на транс хората в пол, различен от биологично зададения. В този ред на мисли е добре да се отбележи, че много хора у нас са само от консервативен джендър, без реално да са от това политическо семейство. Позволявам си тази оценка заради някои специфики на нашето общество, които следва да бъдат отбелязани.

На първо място, макар голям брой българи да се определят като православни, част от тях не вярват в Бога, а възприемат религията като белег на националното, нещо като духовна версия на кюфтетата по чирпански. Още по-малък е броят на хората, които редовно ходят на църква и споделят тайнството на евхаристията. Вместо това повечето българи са така наречените ВиК християни – посещават храма на Великден и Коледа, като, за съжаление, в случая с първия празник често се оставят следи от яйчени черупки, трохи от козунаци и дори пластмасови бутилки от бира в дворовете на църквите. Разбира се, аз не съм фанатик и приемам правото на всеки да вярва по свой начин, даже смятам, че в интуитивното познание за Твореца понякога има повече истина от суровите догми на едно или друго вероизповедание. Добре е обаче човек да има предвид, че ако просто смята как горе на небето „има нещо“, не е добре да се пише ревностен християнин и консерватор, тъй като се въвежда в самозаблуда.

На второ място, голям брой българи живеят в безбрачие или изобщо нямат връзка. Отново, това по никакъв начин не е упрек към хората. Живеем в XXI век, двама възрастни могат сами да преценят дали желаят да документират връзката си пред Църквата или държавата, решение на всеки е дали изобщо е създаден за моногамен живот. Отново обаче, малко ексцентрично е някой да се пъчи като заклет консерватор и в същото време да е стар ерген със слаб ангел или да живее щастливо без брак. За хората, които тайно са хомосексуални, но се пишат за консервативни и облъчват с хомофобия, няма да кажа нищо, само ще препоръчам филма „Американски прелести“ с Кевин Спейси – намирам го за доста поучителен.

На трето място, българите, ако наистина се считат за консерватори, трябва да се замислят за някои неща. У нас, според мен за щастие, абортите са легални и въпреки напъните на някои от идеолозите, торпилирали Истанбулската конвенция, не се очертава скоро да бъдат забранени. Хазартът процъфтява – хората редовно залагат на всевъзможни мачове, доскоро рекламите на различни компании от този отрасъл ни облъчваха ежечасно до степен, че на голямо първенство по футбол човек не можеше да види едно клипче за студена бира. Сега нещата са малко по-добре, но комарът все още остава опасно популярен. Както и чалгата – музика, която е доста разкрепостена като визия и послания, но се радва на любов от страна на населението, включително и от някои защитници на традиционните ценности. Ще се потретя: нека всеки слуша каквото си иска, но да се препоръчва после като строг консерватор е смехотворно.

Същината на така наречения консерватизъм

В действителност в бума на „консерватори“ у нас се коренят две неща, като едното донякъде произхожда от другото. Така нареченият ни консерватизъм всъщност си е чист национализъм, който не изисква абсолютно нищо от симпатизантите си като ниво, образование и възпитание, а просто им казва, че са по-добри от останалите заради това как са се родили – българи, хетеросексуални и православни. В резултат това ги учи да се противопоставят на всичко космополитно, което ни свързва с останалия свят – от съвременното кино до празници като Хелоуин, но също и на български творци като Господинов, получили признание навън, независимо от вкаменели нашенски институции, като Съюза на българските писатели.

Второто нещо е хомофобията, представена като защита на традиционните ценности. Приемането на различните и самите различни са представяни като пъклен план на Запада срещу българщина̀та. Но това всъщност е символ на променящия се свят, който националистите сякаш вярват, че могат да замразят във времето с престорения си консерватизъм. Това идва, естествено, от пропагандата на руснаците, дърпащи конците на много от така наречените български националисти и консерватори, и е част от плана им да ни засмучат обратно в техния руски свят на преклонение пред авторитарния вожд. Но първо, няма как да успее – освен ако не дойде с танковете на нов Девети септември, и второ, хората нямат идея колко е прекалено, погледнато отвън.

Защото българите са хомофоби не само в сравнение с калифорнийците или скандинавците, но дори с тексасците, поляците или жители на страни като Аржентина, където нивата на приемане са по-високи от българските, независимо от ширещата се бедност. Дори републиканците в САЩ по-скоро се фокусират върху специфични и поне според мен действително спорни практики, като участието на транс атлети в категории, съответстващи на техния джендър (а не биологичен пол), и Джей Ди Ванс, тогава все още кандидат, а не избран вицепрезидент, весело обяви преди изборите, че очаква да спечели подкрепата на „нормалните гейове“.

Ние обаче следваме руската хомофобия и руската идея за консерватизъм, дело на един политически елит, който по всяка вероятност сам не вярва на глупостите, които бръщолеви – поне ако съдим по това къде живеят и какво говорят децата му. Наскоро дъщерята на кремълския говорител Песков жизнерадостно съобщи от Париж, че подкрепя еднополовите бракове.

Kremlin 💩hole Dmitry Peskov's daughter lives in Paris and likes same-sex marriage. She loves to live in Paris, not Gulag 🇷🇺 pic.twitter.com/R5fQE058BO

— Beautiful Russia (@BeRuzzia) October 6, 2024

За сметка на това президентът Путин, лидер на глобалната версия на новия националконсерватизъм (последното звучи малко като Oбществото на плоската Земя, което имало симпатизанти по целия глобус), смята, че най-голямата геополитическа трагедия в историята е разпадът на СССР – страната, в която рушаха църкви, избиваха свещеници и подготвяха процеси срещу Бога.

Какво пък, на този фон омразата към Хелоуин изглежда направо безобидна.

Има нещо гнило в (името на) пуйката

2024-11-21

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/ima-neshto-gnilo-v-imeto-na-puykata/

Има нещо гнило в (името на) пуйката

След президентските избори в САЩ близо половината американски граждани вероятно се чувстват всякак, но не и благодарни. И все пак това едва ли ще спре огромното мнозинство американци – без значение дали са гласували за Камала Харис, или за Доналд Тръмп – и тази година, както всяка, в четвъртия четвъртък на месец ноември да се съберат със своите семейства, близки, а често и с не толкова близки безпризорни чужденци, за да празнуват.

Точно като такъв безпризорен чужденец през осемте години, които прекарах в Щатите, съм присъствала поне на два пъти по толкова събирания по случай Деня на благодарността. За обкръжаващите ме американци, за които може да се каже всичко, но не и че са негостоприемни, беше немислимо да ме оставят сама на този така важен за тях, макар и незначещ нищо за мен празник. Ето защо аз ежегодно бях канена да присъствам на по две, нерядко на три, а понякога дори и на четири събирания за Деня на благодарността.

При първоначалната ми среща с американската Thanksgiving трапеза няколко месеца след пристигането ми в Америка в края на 90-те се почувствах, както вероятно са се чувствали пилигримите от Плимутската колония през 1621 г., споделяйки празника на реколтата с местното население от индианското племе Уампаноаг. Именно това събитие се смята за първообраза на Деня на благодарността. С други думи,

празничното меню ми се стори изключително екзотично.

Макар че повечето наименования на ястията ми бяха познати поне на теория, много от тях виждах на живо за пръв път, а начинът на приготвяне и комбинирането им надхвърляше и най-развинтеното кулинарно въображение: сос от боровинки и сос „грейви“; печени сладки картофи, покрити с пухкави бонбони маршмелоу; картофено пюре, но приготвено от небелени картофи; плънка от хляб с гъби, печени кестени, бекон и сушени сливи, която се сервира отделно; тиквен пай, пай от пекан или някаква умопомрачаваща комбинация от двете за десерт. Почетното място в центъра на трапезата, разбира се, неизменно беше заето от огромна печена пуйка.

Още тогава, макар и зашеметена от екзотичните гозби и безмерните количества погълната храна¹, усетих, че има нещо гнило – само че не в Дания, а в Турция, или по-точно във факта, че английското название на пуйката по някаква причина е идентично с името на държавата, с която България има граница на югоизток².

Едва сега се заемам да проуча тази мистерия по-внимателно. Оказва се, че макар и летенето изобщо да не ѝ се удава, тази едра, странно изглеждаща птица през изминалите няколко столетия е обиколила цялото земно кълбо – както буквално, така и чрез названията си на различни езици. Проследяването на тези наименования чудесно илюстрира сложните, често водещи до обърквания и недоразумения процеси на глобализация, и то векове преди самият термин да съществува.

Преди да се озове на американската трапеза за Деня на благодарността и да получи англоезичното си наименование, пуйката прекосява Атлантическия океан не веднъж, а цели два пъти, като междувременно се разпространява из цяла Европа, участва в пиеса на Шекспир, минава през Азия, среща се със свои африкански роднини и стига чак до Индия.

Прародителите на пуйката от американската трапеза първоначално се опитомяват и отглеждат от ацтеките, които я наричат huehxolotl, или „голямо чудовище”, на езика науатъл³.

Европейците в лицето на Кортес и неговите конкистадори за пръв път се срещат с въпросното чудовище през 1519 г., а впоследствие вождът на ацтеките Монтесума им подарява 1500 броя от птиците, които те отнасят в Европа. Но испанците тогава объркват пуйката с вид по-скромно украсен паун, като това се отразява и в наименованието pavo – от pavo real ‘паун’) – което те ѝ дават и под което е известна в Испания и досега.

Още през XV век обаче, тоест преди испанците да срещнат чудатата птица в Америка, английски търговци внасят в Европа друг вид птица, известна на български като „токачка“. Тя наподобява пуйката и принадлежи към същия разред (Кокошоподобни, или Galliformes) като нея, но всъщност произлиза от западния бряг на Африка. Тъй като търговията на много стоки през този период минава през Османската империя, въпросната птица (подобно на много други продукти, обозначени като „турски“, без значение какъв е реалният им произход) става известна на английски като turkey-cock.

Ето как в първите стотина години след пристигането на американската пуйка в Европа тя често била бъркана с африканската птица, а понятието turkey-cock се използвало без особена претенция за прецизност и за двете⁴.

През 1620 г. понятието turkey-cock прекосява Атлантическия океан в обратната посока заедно с английските пилигрими на кораба „Мейфлауър“,

които също толкова непридирчиво започват да го прилагат към всякакви едри птици, включително и към северноамериканските наследници на ацтекските пуйки. По този начин, макар да се смята, че пуйката всъщност не е присъствала на първото празнуване на Деня на благодарността през 1621 г., наименованието, впоследствие скъсено до turkey, се установява в Америка⁵.

Жертва на безразборната употреба става и иначе придирчивият Шекспир, който в пиесата си „Хенри V“ от 1599 г. подигравателно представя (в превод на Валери Петров) „оня подъл, низък, долен, въшлив самохвалко и нахалник Пистол“ с думите: Why, here he comes, swelling like a turkey-cock. (Или, отново в същия превод: „Ха, ето го, иде, наперен като пуяк!“). Но определението всъщност се оказва анахронично, тъй като действието в пиесата се развива непосредствено преди и след Битката при Аженкур, състояла се през 1415 г., когато европейците само са могли да мечтаят за Новия свят и неговите пуйки.

Самият Нов свят, както знаем, е резултат от колосално объркване, първоначално географско, а впоследствие и етимологично, вследствие на което в края на XV век карибските острови стават известни като Западни Индии, а коренното население на Америка – като „индианци“. Това объркване вероятно води и до свързаните с Индия наименования на пуйката на няколко езика. Освен в турския, на който англоезичната turkey се нарича hindi, те включват и френски (dinde, от poule d’Inde, или „пиле от Индия“), руски („индейка“ или „индюшка“), полски (indyk), даже и баски (indioilar arrunt), каталански (gall dindi), грузински (ინდაური/indauri) и иврит (הוֹדוּ/hodu).

Към тези имена можем да добавим и наименованията, заети от съвсем реално съществуващо място в самата Индия, а именно град Каликут, където експедицията на португалския мореплавател Вашку да Гама акостира през 1498 г. Точно Каликут служи като основа за наименованията на пуйката на няколко езика, например скандинавските (kalkon на шведски, kalkun на норвежки и датски), откъдето навлиза и във финския (kalkkuna), а също така и на литовски (kalakutas) и нидерландски (kalkoen), откъдето се озовава в африкаанс и даже в синхалски (කළුකුමා/kaḷukumā), макар че би се очаквало неговите ползватели, бидейки жители на близкия до Индия остров Шри Ланка, да са по-добре ориентирани относно индийската фауна.

Тези наименования също се дължат на объркването на пуйката с токачката, която португалските търговци активно внасят в Индия през целия XVI век, преди значително по-впечатляващата ѝ американска роднина тържествено да пристигне на Индийския субконтинент в началото на XVII век.

Когато през 1612 г. американската пуйка се появява заедно с други екзотични животни в двора на моголския император Джахангир в Агра, тя предизвиква истинска сензация. Джахангир е толкова впечатлен от странната птица, че поръчва на придворния художник Устад Мансур да я нарисува, „така че изумлението, което произтича от научаването за [нея], да се увеличи“ още повече. Рисунката, която днес се намира в колекцията на музея „Виктория и Алберт“ в Лондон, представя пуйката като някакво вълшебно създание от приказките и наистина предизвиква изумление.

Името, което пуйката впоследствие получава на хинди – पेरू /piroo, отвежда до място от другата страна на Земята, което е толкова далече от Индия, че на практика би могло да е приказно. На фона на сериозните обърквания на континенти и посоки обаче това наименование – взето назаем от португалската дума peru, появила се в резултат от схващането, че пуйката пристига в Португалия от Перу – се оказва най-близко до истината.

Ако говорим за фактологична точност, българският език поне на пръв поглед, изглежда, се представя доста добре. Етимологичният речник на БАН цитира предполагаемо родство на думата „пуйка“ с „птица“, сочейки съответствия с няколко различни езика, но също така „допуска и ономатопеичен произход“⁶.

И тъкмо да взема да си помисля, че като по чудо не сме попаднали в капана с обърканите наименования, откривам, че и българският не е застрахован срещу чужди влияния. С други думи, и ние, ако не сме дали, то поне сме взели нещо от света, било то и фактологично неточно. А именно диалектната дума за пуйка „мисирка“ (която през 2020 г. Бойко Борисов направи вайръл, използвайки я като определение на журналисти) всъщност произлиза от арабското наименование на Египет – مِصْر/miṣr, откъдето в миналото (погрешно) се е смятало, че птицата е дошла.

На основата на всички тези разкрития вече ми става трудно да мисля за пуйката като за ястиe, което е типично за Деня на благодарността, или в преносния смисъл на думатa – като синоним на глуповато перчене. Вместо това вече започвам да възприемам птицата като символ на завидна космополитност, както и като особено забавна илюстрация на непредвидимите последствия от човешкия порив да опитоми далечното и непознатото, давайки му отново далечно, макар и по-познато, а често и съвсем грешно име.

¹ Един от изразите, които научих покрай празнуването на Деня на благодарността, е food coma, или „хранителна кома“, а сега разбирам, че медицинският термин за това състояние звучи много по-застрашително от обикновена сънливост след хранене – „постпрандиална сомнолентност“.

² Всъщност пуйката споделя името си с Турция до 2022 г., когато държавата официално сменя изписването на англоезичното си наименование от Turkey на Türkiye – турското име на Турция. Като инициатор на промяната Ердоган твърди, че новото изписване най-добре изразява културата, цивилизацията и ценностите на турския народ, но според някои промяната на практика цели да сложи край на обидните асоциации с пуйката.

³ В Хондурас, Мексико и Ел Салвадор, както и в някои от южните американски щати, пуйката и досега е известна като guajolote – испанизираното наименование на думата от езика науатъл.

⁴ Езиковите недоразумения се простират и до таксономичното наименование на пуйката, което Карл Линей ѝ дава през 1758 г. Meleagris gallopavo произлиза от старогръцката дума μελεαγρίς (meleagrís, ‘токачка’) и латинската gallus (‘пиле’) + pāvō (‘паун’).

⁵ Днес менюто за Деня на благодарността чувствително се различава от храната, която според историческите източници е присъствала на първото празненство през 1621 г. Тогава на трапезата е имало еленско месо, разнообразни диви птици, няколко вида риба и местен сорт царевица, известен като „флинт“.

⁶ За съвременните наименования на пуйката на немски и италиански също може да се каже, че са „фактологично правилни“: немската дума Truthahn е комбинация от trut (смятана за имитация на звука, с която пуйката вика малките си) и Hahn (‘петел’), докато италианската tacchino е формирана чрез добавяне на умалителната наставка -ino към ономатопеичния корен. По-старите наименования и на тези езици обаче са следвали моделите, споменати по-горе в текста: на немски пуйката се е наричала Calecutischerhahn, а на италиански тя е била известна като gallo d’India.

Опасното разширяване на войната. Как севернокорейската армия се озова на фронта между Украйна и Русия

2024-11-13

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/opasnoto-razshiryavane-na-voynata-kak-severnokoreyskata-armiya-se-ozova-na-fronta-mejdu-ukrayna-i-rusiya/

Опасното разширяване на войната. Как севернокорейската армия се озова на фронта между Украйна и Русия

В началото на октомври тази година украинското разузнаване съобщи, че няколко хиляди севернокорейски войници преминават обучение в Русия в подготовка за изпращане на фронтовата линия с Украйна. Националната разузнавателна служба на Южна Корея (NIS) по-късно потвърди информацията на Киев, като сподели сателитни изображения на руски плавателни съдове, транспортиращи 1500 войници от Северна Корея до руския град Владивосток за предполагаемо обучение.

На 23 октомври съветникът на Белия дом по въпросите на комуникациите в областта на националната сигурност Джон Кърби свидетелства за присъствието на най-малко 3000 севернокорейски войници. Сега Пентагонът смята, че в Русия те са 10 000 и са насочени към района на Курск в Западна Русия, за да се бият с украинските сили. В началото на ноември се появиха и първите сведения, че в Курска област вече се е състояло първото сражение между украински и севернокорейски части. Всичко това беше потвърдено на 13 ноември от говорителя на Държавния департамент на САЩ Ведант Пател.

Голямото разполагане на севернокорейски войски в Русия представлява тревожна нова фаза във войната между Русия и Украйна, като същевременно носи по-дълбоки последици за глобалната политика. Ще разгледаме пет ключови въпроса, свързани с ускоряването на военното сътрудничество между Северна Корея и Русия, и как това сътрудничество ще се отрази в по-широка степен на войната в Украйна.

Какво печелят Москва и Пхенян от дислоцирането на севернокорейски войски на фронта?

Обвиненият във военни престъпления руски президент Владимир Путин ще извлече незабавни военни ползи от севернокорейските войски. Съобщава се, че от 2023 г. насам Русия е получила от Северна Корея поне 7000 контейнера, които включват артилерийски снаряди, противотанкови ракети и балистични ракети с малък обсег, за да се попълнят силно изчерпаните руски боеприпаси и оръжия. Кремъл е изправен пред потенциален недостиг на наборници, а използването на севернокорейски войски временно би облекчило вътрешния натиск върху Путин от страна на руското Министерство на отбраната за мобилизирането на повече войници в армията тази есен.

Северна Корея вероятно ще получи допълнителни икономически ползи и по-голяма военнотехническа помощ от Русия, включваща сателитна и ракетна технология. Докато преди войната Путин се противопоставяше на ядрената програма на Северна Корея, сега Русия може да помогне за подобряването на ракетния капацитет и системите за доставка на ядрени оръжия на Пхенян. Русия също може да съдейства за обновяването на стареещия севернокорейски подводен флот. Освен това войниците на Северна Корея биха могли да придобият ценен боен опит, биейки се рамо до рамо с руснаците. По този начин ще могат и да оценят от първа ръка колко ефективна е военната им технология срещу произведените на Запад оръжия и защита.

Колко ефективни са севернокорейските войски и пред какви рискове е изправен режимът на Ким Чен Ун?

Не е ясно колко добре ще се представят севернокорейските войски в битка. Въпреки че са преминали обучение в руски военни бази в Далечния изток, различията в езика, културата, обучението и доктрината за водене на война могат да намалят ефективността на севернокорейските сили, докато не бъдат по-добре интегрирани с руските части. Доказателства за проблемната интеграция са вече налице – пленен от украинската армия руски войник разказа във видео, че севернокорейците изпитват трудности в ориентацията на фронта и по погрешка са открили огън по своите руски съюзници.

Ukrainians captured a Russian soldier in the Kursk region. He decided to surrender because North Korean soldiers were shooting in the wrong direction and might’ve even taken out two Russians.

Here’s hoping that “friendly fire” wasn’t so friendly after all. But even if it was… pic.twitter.com/94r7fgRef1

— Victoria (@victoriaslog) November 2, 2024

Съобщава се, че Ким Чен Ун е изпратил сили за специални операции от Единайсети армейски корпус, известен като Корпус на бурята. Това са елитни войници, обучени за мисии за проникване и убийства, с по-висока военна подготовка от новите руски наборници, изпращани на фронтовата линия. Въпреки това изглежда малко вероятно Ким Чен Ун да продължи да изпраща голям брой елитни войници в Русия, ако жертвите сред тях нарастват със същата скорост като убитите и ранените руснаци.

Един от рисковете, пред които е изправен севернокорейският режим, е възможността неговите войници да дезертират от бойното поле, стремейки се да останат в Украйна или в Южна Корея. Възможно е някои севернокорейски войници, които се предадат или бъдат пленени от украинските сили, да не искат да се върнат в Русия или в Северна Корея. Съществува вероятност да потърсят политическо убежище или да поискат да бъдат прехвърлени на южнокорейските власти. Украинското разузнаване съобщи, че вече 18 севернокорейци от войниците, разположени близо до руско-украинската граница, са дезертирали.

Как Южна Корея отговаря на севернокорейските войски в Русия?

От началото на войната Южна Корея не желае директно да изпраща нападателни оръжия на Украйна и предоставя предимно икономическа и хуманитарна подкрепа. Новото развитие обаче може да принуди Сеул да обмисли подкрепа за Киев чрез изпращане на оръжия и споделяне на разузнавателна информация. Южнокорейският президент Юн Сук Йол вече заяви, че от степента на севернокорейско участие във военните действия зависи дали Южна Корея би доставила оръжия на Украйна.

Независимо дали това ще стане, действията на Пхенян тласнаха Сеул да работи по-тясно с европейските си партньори, включително с НАТО. На 28 октомври делегация от длъжностни лица от разузнаването и отбраната на Южна Корея информира НАТО и тихоокеанските си партньори за оценките за разполагането на севернокорейски войски в Русия и обеща да продължи координацията за наблюдение на ситуацията в Украйна. Засиленото сътрудничество между Южна Корея и НАТО ще позволи на Сеул да споделя и получава информация относно бойните способности и тактики на Северна Корея и да проследява севернокорейските войски, изпратени на украинската фронтова линия. Южнокорейците биха могли да помогнат на украинците и в извършването на специални операции за насърчаване на севернокорейските войници да дезертират.

Къде стои Китай?

Китай засега не коментира официално факта, че в Русия има севернокорейски войски. Публично Пекин предлага дипломатически банални фрази, призоваващи за деескалация в Украйна и мир на Корейския полуостров. Пекин обаче остава притеснен от рисковете за ескалация, които не може пряко да контролира, от потенциалната нестабилност около китайските граници и от вероятността за засилено сътрудничество в областта на сигурността между Южна Корея, Япония и Съединените щати и възникващата координация между НАТО и Сеул в отговор на военния авантюризъм на Пхенян.

Пекин предостави дипломатическо и икономическо прикритие на Москва за нахлуването ѝ в Украйна, но отношенията между китайското правителство и Пхенян напоследък бяха хладни. Пропуските в комуникацията между трите страни поставиха Китай в неудобната позиция да се опитва да предотврати по-нататъшна дестабилизация на региона предвид собствените си геополитически и икономически предизвикателства. Според китайски анализатори Пекин вижда повече вреда от изпращането на севернокорейски сили в Русия, отколкото потенциална полза.

Как сътрудничество между Северна Корея и Русия ще се отрази на международните отношения?

Изпращането на севернокорейски войски в Русия показва, че Пхенян е напълно готов да подпомогне терористичната война на Русия в Украйна. Докато Северна Корея преди беше известна със своите киберзаплахи, пране на пари, трафик на оръжия и незаконна търговска дейност, то напредващото военно сътрудничество с Москва може да насърчи Пхенян да участва в други конфликти и бъдещи войни от името на партньори с подобно авторитарно управление, които се противопоставят на Запада. В зависимост от представянето им на фронта севернокорейските войски биха могли да бъдат дислоцирани заедно с руски части в Африка или в горещи точки от бившия СССР.

Присъствието на войските на Северна Корея в Русия има поне две дългосрочни последици. Първо, Путин отново демонстрира, че руските съюзници далеч не са изолирани, а са готови да подкрепят Русия в нейната война в Украйна. Ако Пхенян успее да получи нужните военни технологии от Русия в замяна на изпратени войници, това би накарало други авторитарни режими да изпробват същото. Иран например може да увеличи сътрудничеството си с Русия, докато се подготвя за възможна ескалация с Израел.

Второ, задълбочаването на военното сътрудничество между Русия и Северна Корея идва в момент на ескалация на напрежението на Корейския полуостров. Това включва неотдавнашното унищожаване от Северна Корея на междукорейски пътища и железопътни линии и предполагаемото нахлуване на южнокорейски дронове в Северна Корея този месец. Решението на Пхенян да изпрати войски в Русия индиректно предполага, че Северна Корея втвърдява стратегическата си позиция срещу Южна Корея. Ако Русия допълнително засили севернокорейския оръжеен капацитет, доставяйки войски и боеприпаси на Пхенян, то САЩ и техните съюзници в Европа и Азия ще трябва да се подготвят за нова фаза на по-голяма нестабилност и възможна ескалация в Далечния изток.

Докато Украйна се бие, съюзниците ѝ мълчат

Украинският президент Володимир Зеленски остро разкритикува пасивността на западните съюзници по отношение на включването на севернокорейски войски във войната. Той обвини политиците от страните съюзници в пасивно наблюдение на ситуацията, докато Москва подготвя нова офанзива, включваща севернокорейските части. Според Зеленски

Америка гледа, Великобритания гледа, Германия гледа. Всички просто чакат севернокорейските военни да започнат да атакуват украинската армия.

Киев повдигна и въпроса за потенциален превантивен украински удар по лагери в Русия, където се обучават севернокорейските войски. Украйна обаче не може да реализира такава превантивна операция без разрешение от съюзниците си да използва западните оръжия с голям обсег, за да удари цели дълбоко в Русия. Докато украинското Министерство на отбраната вече потвърди за „контакт“ между украински военни и севернокорейски части около Курск в началото на ноември, американски източници публикуваха данни за смесена руско-севернокорейска група от около 50 000 военни, за която се очаква също да бъде дислоцирана в Курска област в най-близко бъдеще.

На второ четене: „Гранд хотел Европа“

2024-11-12

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/na-vtoro-chetene-grand-hotel-evropa/

„Гранд хотел Европа“ от Иля Леонард Пфайфер

На второ четене: „Гранд хотел Европа“

превод от нидерландски Мария Енчева, София: изд. „Колибри“, 2022

Изумително е как в родното интернет пространство не може да се открие почти нищо за този абсолютен шедьовър на европейската литература – роман от и за Европа, заслужаващ най-значимите литературни награди и преведен на почти всички европейски езици. Издаден през 2018 г. (и може би единствено поради това пропуснал да поразсъждава и върху пандемията) и преведен на български през 2022 г., „Гранд хотел Европа“ е останал извън прожекторите. А може би това идва да ни покаже колко встрани сме все още от големите, значимите теми в дискурса за Стария континент днес. От сюжетите и въпросите, които един класически филолог по образование с над четирийсет заглавия в библиографията си не просто е диагностицирал, а разнищва до последната нишка – със смущаваща директност и иронична проницателност, – водейки ни до повече от обезпокоителни изводи.

„Гранд хотел Европа“ е превъзходен хибрид – и жанрово, и тематично, и езиково. Текст съвременен и злободневен, но същевременно издържан в традицията на големите романи на ХХ век –

тези от калибъра на писатели като Стефан Цвайг и Томас Ман (Пфайфер сам нарича романа си „Вълшебната планина“ на ХХI век). Внушителната мащабност на текста се дължи на толкова много неща. На всеобхватната чак до неправдоподобност ерудиция, която въпреки това струи естествено и от автора разказвач (самият Пфайфер, разбира се), и от героите му. На обърнатия едновременно към миналото, настоящето и бъдещето поглед. На умението на писателя да създава ехо от метафори и символи, отекващо от най-битовото до дълбоко екзистенциалното.

Написаното от Пфайфер би могло да се чете като подробен и проникновен труд, може би дори като поредица от статии в куп дисциплини. То обаче умело е било интегрирано в роман – истински, увлекателен, предизвикателен, непотъващ нито за миг. Текстът съчетава и автобиография, и горчива сатира, и философски етюди, и почти лекционни диалози, та дори детективска мистерия. Интелектът на този едва ли не ренесансов по усет писател ни разхожда педантично – с проверени от първа ръка познания, с прецизни данни и способност за дълбоки философски умозаключения – от изкуството до икономиката, от историята до статистиката, от религията до екологията и от геополитиката до

най-важната тема в книгата: масовия туризъм, „най-видимото последствие от глобализацията“.

Удържайки десетки тематични нишки, Пфайфер ни разказва и две централни истории за себе си като протагонист. Холандският писател на средна възраст, живеещ от години в Генуа, за която е написал романа си La Superba, се нанася в хотел в неназована част на Европа. От една страна, за да осмисли чрез писане приключилата си наскоро връзка с италианката Клио – специалистка по история на изкуството от аристократична фамилия. От друга – за да работи върху романа си за туризма.

Преди да се разделят, новата работа на емоционалната, сприхава и професионално фрустрирана Клио (името на музата на историята не е случайно) ги отвежда във Венеция. Именно там – изправени пред туристическото чудовище, в което се е превърнала потъващата Ла Серенисима, – за първи път ще им хрумне идеята за въпросния роман. Проектът ще отведе Пфайфер (на живо или чрез историите на други герои) и до други дестинации, които се задъхват под наплива на туристите, такива, които никога не са желали ордите от посетители, или път трети, които отчаяно се мъчат да ги привлекат. Ще идем в Генуа, Венеция, Чинкуе Тере, Амстердам, Хийтхорн, Абу Даби, Пакистан и дори в Скопие, чиито абсурдни амбиции за сдобиване с история чрез мегаломанския проект „Скопие 2014“ авторът обяснява и осмива със завидно разбиране.

Разбиране, защото, както Пфайфер заключава:

Историята на Европа може да се опише като история на копнежа по история.

Единствена от всички континенти, Европа е обсебена (до степен да е негов заложник) от своето минало, от носталгията и меланхолията, от комплекса за „златния век“. Както и от изкусителната заблуда на десния популизъм, че идиличното и идеализирано минало може да поправи изплъзващото се настояще. Оттам и инстинктът да се съхранява това минало, което се явява идентичност и единствена ценност на застаряващия континент, маргинализиран вече и икономически, и демографски. Именно миналото е може би последната валута, онова, което Европа има все още да предложи „за продан“ на останалия свят, преди потъването ѝ „а ла Залезът на Запада“. Именно затова

Европа се е превърнала в увеселителния парк на света.

Туризмът не звучи като апетитна литературна тема. Точно такава е обаче под перото на Пфайфер. През блендата на масовия туризъм от ХХI век писателят ще ни покаже всичко онова, което се случва на Стария континент. Психологията на туризма, понякога съвършено абсурдна и парадоксална, бива безмилостно разнищена. Видовете туристи, с техните мотиви, очаквания, привички и дори начин на обличане, са прецизно и гротесково описани. Деструктивните за местните общества, култури, икономики и природа хедонизъм и консумеризъм – обяснени и изобличени. Пфайфер разглежда и най-дребните аспекти в тази далеч не еднозначна игра на консумиране vs. опознаване, на истинско vs. фалшиво и инсценирано, на старо и импозантно vs. ново и практично, на очаквания vs. илюзорна автентичност.

Туризмът, който има амбицията за не-туризъм, избягването на другите туристи off the beaten track, заема особено място в разсъжденията на Пфайфер. Търсенето на прословутата автентичност на всяка цена е тъкмо това, което в крайна сметка я убива. Което води до една фалшива, вторична, театрална и инсценирана автентичност, захранвана от повърхностните очаквания на туристите и обезпечена материално от китайската икономика.

И докато азиатците и американците прииждат в Европа в търсене на вехтия някогашен разкош, за да си направят селфи, то западняците в същото време скитат из Азия и Африка уж в търсене на една неразкрасена, бедна, окаяна достоверност, за да се почувстват привилегировани. В една от най-потресаващите сцени скитащи из Пакистан холандци стават свидетели на племенен съд и публично изнасилване на младо момиче – само за да установим, че може би целият разиграл се ужас е бил просто представление като за пред туристи, такова, което един западняк очаква, за да задоволи каприза си за автентичност.

„Нашествието на варварите“ е и в двете посоки. Масовият туризъм и настъпателният азиатски бизнес са равносилни на това определение по отношение на Европа. Много повече, отколкото предполагаемото апокалиптично нашествие на бежанците и мигрантите тук. Туристите винаги са другите, пише Пфайфер, ала не оставя тази идея само дотам, а очаквано я пренася и до гореспоменатите нежелани други.

Туризмът е в неловък контраст с другата форма на миграция, резултат от глобализацията. Нея ние без всякакво колебание наричаме „проблемна“. Отваряме широко границите си за чужденците, дошли да си харчат парите при нас, а ги захлопваме под носа на чужденците, дошли да припечелят нещичко.

Предлагайки своето минало на туристите, Европа очаква пари. Идвайки да търсят прехрана и нов живот в нея, бежанците (политически или икономически) са шанс за бъдеще на застаряващия континент. Бъдеще, което Европа отхвърля и от което се страхува.

Авторът ще ни срещне с един от пришълците в образа на пиколото Абдул. Историята на избягалия от пустинята младеж ще се затвори от историята на европееца, тръгнал към пустинята от своята Европа. Великолепната ирония е в това, че пътят на бежанеца Абдул преповтаря този на Еней, тоест преразказан е чрез един от основополагащите за европейската литература произведения. Архетипите нямат националност – и именно националистическите попълзновения отхвърля Пфайфер в името на една обединена Европа. Европа, която в крайна сметка е единственото място, където той може да съществува, обича, разсъждава и пише, отдавайки почит на нейните базови мислители.

Да, този роман е обяснение в любов към Европа.

Във втора сюжетна линия, която се развива изцяло в гранд хотел „Европа“, това е особено осезаемо. Пфайфер ни запознава с постоянните му гости – особняци, самотници, ерудити насред почти музейната атмосфера, напомняща за една отминала епоха на европейски стил и елегантност в маниерите, езика и облеклото. Тази нарочна старомодност изобразява носталгията по отминалото и възкресява духа на редица европейски романи. А случващото се в хотела се превръща в съвършена метафора за съдбата на Европа. Така всичко започва да се променя, когато се появява новият собственик – китайски бизнесмен с различно виждане за „автентично европейското“ и за воденето на бизнеса, който до момента е затихвал елегантно под безупречния контрол на съдбовно призвания за длъжността си майордом г-н Монтебело.

Отделно пък двамата любовници въвеждат и нишка на приключенска мистерия в романа. Докато разсъждават над историята и европейското изкуство, Лео и Клио търсят последната, изгубена за света картина на Караваджо, чиято история също присъства обилно в романа. Те развиват собствена, неустоима по логиката си теория за съдбата и смъртта на противоречивия художник и за неговите картини. И ни показват, че

„Европа тъне в носталгия“ не е диагноза само на настоящето, а вековен подход в изкуството, валиден и по времето на Ренесанса, и през всички останали епохи.

Да, няма съмнение, че този роман е плод на наричания понякога „лошото момче на нидерландската литература“ Пфайфер. Автор, чаровно или дразнещо (според читателя) егоцентричен, обърнат и рефериращ към себе си и романите си, саморекламиращ се и дори предлагащ разяснения и похвали към книгата, която тепърва ще държим в ръцете си. Но е несъмнено, че читателите му трябва да са на ниво, за да се справят с този венециански карнавал на интелекта, който се движи от профанното до възвишеното и обратно. „Гранд хотел Европа“ е незаобиколима част от дискурса за континента ни, за неговата идентичност (в която няколко пъти се споменава и нещо българско). Както и не особено оптимистична прогноза.

Но „красивите истории никога не завършват добре“, напомня ни този истински европейски патриот. И веднага след това ни обяснява (успокоява ни?), че в миналото си Европа е „била свидетел на залеза на толкова могъщи империи, че цикълът на раждане, разцвет и упадък се е загнездил дълбоко в мозъчната кора на историческото ни съзнание“. Може би тъкмо затова „за нас упадъкът е част от една завършена структура, която без последния си елемент би била естетически несъвършена и непълна“. А естетиката е базова европейска категория и ценност. Именно такова – естетично и тържествено – е и финалното погребение на „Европа“ (тук обаче има мистерия, която няма да разкрием).

Оставяме ви с един от най-носталгичните пасажи от книгата, пропити с трудна любов:

Мисля, че не мога да живея извън Европа. Не просто го мисля – уверен съм. В Европа, където единственото сигурно нещо е упованието в мисълта; където в хода на дългата и уморителна история сме намерили толкова много решения, че у нас се е зародила любов към проблемите; където липсва убедително оправдание да проявяваш усърдие, затова предпочитаме да залагаме на елегантността; където са изобретени както снобизмът, така и иронията; където белезите ни се струват красиви, защото ни карат да бъдем предпазливи […]; където […] още не сме постигнали единодушие относно дефинициите и отправните точки, така че да поведем смислена дискусия за красивото, доброто, и истината; където съмнението е издигнато до религия; където живеят повече философи, отколкото келнери, които да ги обслужват, и повече поети, отколкото читатели; където всеки пейзаж, всеки градски облик и страните на всяка жена са напукани от зрелост; където миналото е веществено като камък, а улиците са четливи като палимпсест; […] където всяко нещо някога е било многократно по-добро и красиво, отколкото е сега; и където си заслужава да си отпочинеш от безкрайното попълване на аналите на хилядолетната история; само там мога да дишам и да обичам.

Активните дарители на „Тоест“ получават постоянна отстъпка в размер нa 20% от коричната цена на всички заглавия от каталога на издателство „Колибри“, както и на няколко други български издателства в рамките на партньорската програма Читателски клуб „Тоест“. За повече информация прочетете на toest.bg/club.