Post Syndicated from Веселин Златков original https://www.toest.bg/zalezut-na-varnenskiya-populizum/

Докато все още осъзнаваме резултатите от най-новите избори, можем с облекчение да отбележим едно: „варненската“ партия в следващия парламент ще е само една. Защо в кавички? Първо, „Възраждане“ отдавна е надраснала регионалния си произход. И второ, явлението „варненски политик“ надхвърля чисто географския си смисъл, защото предизвиква реакция едва когато се превърне в национален проблем.

Факт е, че за две десетилетия Варна даде на българския политически живот уникати като Веселин Марешки, Костадин Костадинов и Ивелин Михайлов. 

Има нещо гнило и този път не е в Дания. Но какво е то?

Провокации с думи и действия, съзнателно търсене на скандала в пленарната зала или на живо в телевизионното студио, вграден проруски уклон, завидно самочувствие и демонстративен манталитет – това са нещата, които дразнят най-много у „варненските“ народни избраници, особено у споменатите по-горе лидери. 

„Как все такива ги избирате, бе?!“ Тази реплика съм я чувал стотици пъти от хора, които не са от Варна. Истината е, че не ги избираме ние. И „Воля“, и „Възраждане“, и „Величие“ са постигнали резултатите си, които ги правят по някакъв начин важни, далеч от родния си град. А „Величие“ – далеч от родната си област. 

Новите проблеми на Варна

Варна като разказ за пропуснат шанс и за системно разминаване между амбиция и реалност. В града се строи повече, отколкото се живее, обещава се повече, отколкото се изпълнява. Между морето, имотите и провалените проекти наднича въпросът „Къде потъна потенциалът?“. От Веселин Златков.

ТоестВеселин Златков

Варненските местни политици, не без доза самохвалство, обичат да казват, че варненският Общински съвет е нещо като лаборатория – каквото стане в него, скоро ще се повтори и в други градове, както и в държавата като цяло. В това може и да има някаква доза истина, но дори и да е така, изобщо не е повод за гордост. 

Като дългогодишен общински репортер лично мога да потвърдя, че именно в местния парламент се формира дразнещото поведение на „варненските“ политици. В него повечето съветници са представители не само на политическите си сили, а и на самите себе си – като част от неформални кръгове, браншове, съсловия, клубове, фамилии, ако щете и приятелски компании, често с голямо обществено влияние. 

И тъй като Варна не е толкова голям град, колкото ни се иска, винаги сред общинските съветници се пораждат лични конфликти. Понякога и с големи последствия. Марешки сигурно щеше още да е на политическата ни сцена, ако не беше ударил онзи прословут шамар на Костадин Костадинов, който в крайна сметка търкулна политическата му кариера по нанадолнището, за да се стигне до присъдата му за изнудване. Миналата година тя беше окончателно отменена от ВКС, като бизнесменът междувременно заяви, че е изгубил интерес към кандидатури и избори.

За Веселин Марешки политиката винаги е била застраховка за бизнеса му

Самият той е казвал, че законите, свързани с аптеките, са променяни поне пет пъти, за да се спре разрастването на веригата му. Влизайки в политиката, той получи възможност да заяви, че атаките срещу бизнеса му са заради това, че е критик на властта. И обратно – когато е атакуван политически, да каже, че това е опит разни сили да се намесят в бизнеса му. 

След като усети, че тази формула за постоянни оправдания работи, Марешки започна да прави каквото си иска, вдигна скандалния си „фитнес“ на плажа, построи си вила в Морската градина, купи от приватизираната БТК историческата Централна поща във Варна и я „украси“ с грамаден свой портрет. Фукаше се със скъпи коли и други причудливи превозни средства, започна да се държи арогантно с журналистите. Провокациите му (като да се появи в защитно облекло в Народното събрание в пика на ковид кризата) все по-често изглеждаха забавни единствено за него, но не и за избирателите му, привлечени основно с намаления в аптеките и бензиностанциите му. 

А при Костадин Костадинов нещата са съвсем различни 

Още във ВМРО той показа талант на професионален политик, както и умение да бъде достатъчно гъвкав в отношенията с конкурентите си, стига да има полза от това. Големият му пробив на местно ниво дойде на изборите през 2011 г., когато се оказа кандидат-кмет на много шарената коалиция „Варна утре“, съставена от ВМРО, „Новото време“, „Гергьовден“ и БНД, като последната тогава беше събрала най-популярните варненски фигури на разпадащото се НДСВ. 

Силната фигура зад коалицията беше Красен Кралев – бъдещ депутат от ГЕРБ и бъдещ спортен министър в две от правителствата на Бойко Борисов. В много любопитно интервю за „Дарик“ той обяснява, че вижда в Костадинов потенциален обединител на десницата във Варна. 

„Костадинов е всичко това, което останалите участници в кметската надпревара не са. Млад, суперинтелигентен, непокварен от изпълнителната власт, твърда и решима личност. Патриот!“, заявява Кралев. 

Днес и той, и Костадинов не обичат да говорят за това свое сътрудничество, реализирано във варненската политическа „лаборатория“. 

Бъдещият лидер на „Възраждане“ бързо показа, че обединител на десницата от него няма да излезе. Вместо това обидите и демонстрациите му срещу всяко възможно малцинство зачестиха и в крайна сметка се оказаха бързата писта към държавната политика, която той търсеше. 

Патриотична или националистична е българската диаспора?

Каква е политическата идентичност на българската диаспора? Този въпрос анализира Яна Хашъмова след последните изборни резултати и стабилния вот за „Възраждане“ в чужбина.

ТоестЯна Хашъмова

Между другото, трябва винаги да се напомня откъде произлиза името на партията на Костадинов. Партия „Възраждане“ се появи на основата на инициативния комитет „Възраждане“, наречен на едноименния варненски жилищен квартал. Този комитет беше създаден заради проекта за изграждане на социален блок там.

Проектът, представен още през 2013 г., беше за осигуряване на жилища за хора с увреждания, пригодени специално за тях. В блока се предвиждаше да има и апартаменти за социално слаби лица. Костадинов и последователите му буквално насъскаха хората от квартала и ги наплашиха, че „ще им докарат цигани“. И жителите на „Възраждане“ се вдигнаха на протести, а Общината се отказа от проекта и обеща да намери друго място за социалния блок. Но и другите квартали се вдигнаха по същата схема, а хората с увреждания така и не си получиха жилищата.

Две години по-късно, през 2015-та, Общината се опита да рестартира проекта. Този път, вече организирана като партия, а не като гражданска структура, „Възраждане“ даде много по-шумен отпор на идеята.

След последните парламентарни избори Костадинов се представи като закрилник на страдащите и отритнатите и заяви, че левите избиратели могат да разчитат на „Възраждане“ като свой представител в парламента. Всеки да разбира това, както си иска. 

Ивелин Михайлов и „Величие” са другият ярък пример за „варненска политика“, който често се изтъква 

Това не е много справедливо, защото техният произход не е от община Варна, а от община Ветрино, но аналогията е ясна – варненския елемент в това серийно електорално чудо определено го има. 

В някои отношения политиката на Ивелин Михайлов прилича доста на тази на Веселин Марешки. Тя е функция за защита на бизнеса – ако някой го подлага на съмнение и проверки, се казва, че това е заради недоволството и критиките към властта; ако атаката е политическа, вади се обяснението, че е заради бизнес интереси. 

Къща от карти. Ще се скъса ли косъмът на „Величие“?

Съспенсът с партията на Ивелин Михайлов „Величие“ и нейното влизане в парламента продължава. Драмата е на много нива и работата е там, че все още никой не може да каже какво точно ще се случи, дори и да се променят последните изборни резултати. Емилия Милчева със статия по темата.

ТоестЕмилия Милчева

„Величие“ обаче е съвсем различен феномен, при това не само заради факта, че е първият успешен пример за TikTok популизъм у нас. Проектът разчита на конкретна група хора, които търсят по-добър и по-смислен живот на село, обръщайки съзнателно гръб на града. А такива във Варненска област има много. Статистиката сочи, че към края на 2024 г. населението на град Варна се запазва и дори леко намалява, но пък жителите на областта се увеличават с над 3000 души. 

По-далеч от морето, но все пак близо, сред зеленина и спокойствие, с истинска храна от градината, но и с добра интернет връзка, без стреса на града и с много независимост, която не можеш да имаш в „мравуняка“ – тази идилична картина изкушава немалко варненци, които са запазили връзката си с региона. И като добавим и един „Исторически парк“, имаме си всичко. 

Ивелин Михайлов показа истинския си потенциал да е лидер на подобна общност в битката си с ветрогенераторите. По същия начин, по който Костадинов и „Възраждане“ не позволиха изграждането на социален блок и всеки варненски квартал, където се споменеше за проекта, се вдигаше на протест, така и „Величие“ настрои поредица от общини във Варненско срещу ветрогенераторите. За Михайлов стана ясно, че има основа за издигане на ново ниво, а ситуацията с недостигащите 21 гласа и всичко, което произлезе от това, придаде на партията му особен ореол в очите, отворени широко за всякакъв тип конспирации. Дали оставането извън парламента ще срине „Величие“, както стана с „Воля“ – това е въпрос на преценка на лидера. Но няма да се учудя „Величие“ да се възроди. 

И все пак защо всички тези явления идват от Варна? 

Обясненията са няколко и във всяко от тях има основание. Първото е, че варненци са просто наивни хора. В този случай обикновено се споменава рухването на финансовите пирамиди през 90-те, при което Варна се оказа най-сериозно засегната. Това промени много съдби и размести пластове в общността. Повечето хора, затънали в пирамидите, по детски вярваха, че ще се измъкнат преди рухването на измамните схеми. Мнозина бяха наясно в какво се забъркват, но решиха да пробват могат ли да измамят измамниците. 

Тарикатлъкът буквално беше завладял града като масова психоза, измествайки прагматичния скептицизъм, който сега доминира в мисленето на повечето варненци. Но урокът беше научен по трудния начин. А може би вече е забравен, кой знае?

COVID-19 за политическа употреба

Зорница Латева анализира вероятните фактори защо предвожданата от Костадин Костадинов партия „Възраждане“ събра близо 50 000 гласа повече спрямо изборите през април. Риториката на Костадинов на тема…

ТоестЗорница Латева

Второто обяснение пак хвърля вината върху варненци. Те винаги се имат за нещо по-специално и повече, тресе ги местен шовинизъм и гласуват за „своите“. Освен мита за „лабораторията“ в местната политика във Варна има и друг – трябва да сме град държава. Специалният статус на „Морската столица“ – прозвище, което самите варненци вече използват само иронично, дълго време беше неизменна тема за кандидати за общински съветници и кметове. 

За кандидатите за депутати има друг мит – той е за „варненското лоби“, в което представители на враждуващи политически партии ще се обединят, за да защитят стратегическите интереси на града си. Което не се е случвало нито веднъж. 

Третото обяснение е малко по-различно. 

Варненци са като всички останали българи, но малко по-разочаровани. 

Годините на неадекватна или липсваща държавна политика в двете сфери, които определят съществуването на града – туризмът и морската индустрия, – изградиха огромно недоверие в централната власт. А оттам – в националните политици и партии. Често във Варна се виждат толкова неадекватни кандидатски листи от уж сериозни партии, че мнозина предпочитат да гласуват просто за други политици. „Варненски“, пък били те и очевидни популисти. Наивност, тарикатлък, разочарование – всеки сам да си избере обяснението. Важното е да има „критично мислене“, както каза големият нов победител. 

Post Syndicated from Роси Михова original https://www.toest.bg/zhivotut-e-usilie-da-ovladeem-izkustvoto-na-razdyalata/

Въпросите задават духът Якша, цар Менандър I и Роси Михова

Знаете ли, че най-дългият литературен епос в световната история е „Махабхарата“? За негов автор се смята мъдрецът Вяса – основополагаща фигура в древноиндийската духовна традиция и познавач на свещените текстове на индуизма – Ведите. Твърди се, че Вяса е живял около 800 години – по-точно между IV век пр.Хр. и IV век сл.Хр. В този период той някак успява да събере и подреди 100 000 двустишия, групирани в 18 книги, в които се разказва за 18-дневната война между 18 армии. За сравнение, това е около десет пъти повече от „Илиада“ и „Одисея“, взети заедно.

Разбира се, съществува и другата възможност – антични бардове като Вяса и Омир, макар и с ореола на исторически личности, да са просто събирателен образ на куп безименни поети и разказвачи, пътуващи певци, аскети и оракули, които са пренесли до нас текстовете на древността. Така или иначе, техните думи ни застигат и днес.

Един от емблематичните откъси в „Махабхарата“ са въпросите, които духът Якша задава на принц Юдхищхира, за да прецени дали да съживи братята му от рода Пандави. Принцът се справя безупречно с отговорите, демонстрирайки проницателност, фантазия и смиреност. 

Тези въпроси обаче са детски гатанки в сравнение с въпросите, които се появяват в Упанишадите – философски трактати от VIII–II век пр.Хр., които бележат прехода от ритуализма на Ведите към индуистката метафизика. Самото име Упанишад произлиза от санскритските корени upa (наблизо), ni (долу) и shad (седя) и буквално описва ученик, който седи в краката на своя учител и му задава въпроси.

Днес бихме казали, че Древна Индия е влюбена в диалога като литературен жанр, затова играта на въпроси и отговори далеч не се ограничава с класическите образци, написани на санскрит. Пример за това е будисткият текст „Милинда Панха“ (II–I век пр.Хр.), чието заглавие в превод от езика пали означава „Въпросите на Милинда“.

Сюжетно това е витиеват, търпелив разговор между гръцкия цар Менандър I и будисткия мъдрец Нагасена. На практика обаче е челен сблъсък между елинския логос с неговия фокус върху логиката, анализа и външния свят и източното взиране в интуицията, вътрешното преживяване и мистично познание. Гъркът иска да разбере Вселената. Индиецът иска да се слее с нея.

А какво иска Георги Гочев*, предстои да разберем. Защото кой друг би могъл да отговори по-добре на въпросите на Якша и Менандър I от един дипломиран класически филолог, изтъкнат преводач от старогръцки език и тънък познавач на Платон и Аристотел?

В този наш разговор въпросите на индийските мъдреци са само отправна точка за свободен размисъл. Събеседването ни е отвъд усмирителната риза на конкретния исторически и културен контекст на литературните източници.

Доцент Гочев, ще Ви помоля за момент да си представите, че сте принц Юдхищхира и Ви предстои да отговорите на поредица от блицвъпроси. От Вашата убедителност зависи съдбата на цялото Ви семейство, на царството Ви и на космическия ред. И така, кой е по-голям от земята, кой е по-висок от небето и кой е по-бърз от вятъра?

Краткият ми отговор и на трите въпроса е един и същ. И той е не. Виждам недоумението Ви и ще обясня. Често привидно директните въпроси носят завоалиран, скрит смисъл. Мисля, че зад въпроси от типа кой е най-голям, кой е най-висок, най-бърз, най-силен, всъщност стои въпросът: Колко съм силен аз самият? Мога ли да покоря света? Мога ли да го владея? И моят отговор на това е не. Не мога. Защото това са царски въпроси – такива, каквито си задават царете. Аз обаче не съм цар и нямам подобни терзания. Те са за хора, които се питат колко дълго могат да управляват, докъде се простира властта им, колко ефективна е тя. Хора като Тръмп или Путин например. Мен ме питайте нещо друго.

Добре. Кой е най-добрият приятел?

Това също е въпрос, от който изскача друг по-важен въпрос – какво е приятел? В моето разбиране приятел е човек, заедно с когото мога да живея живота си като свой – да живея собствения си, а не нечий чужд живот.

Кой е врагът, който най-трудно може да бъде победен?

Този, който се преструва на приятел.

Коя е най-страшната болест?

Животът в неистина.

Кое е най-ценното притежание?

Свободата, разбирана като способност да се разделяме с нещата от живота. Защото животът може да бъде описан като поредица от раздели и загуби. С раждането си ние губим утробата. После губим детството, невинността, илюзиите. Губим приятели, родители, партньори, не дай боже – дете. Губим сили, губим енергия. И накрая губим себе си. Животът е усилие да овладеем изкуството на раздяла с нашите притежания.

В диалога „Федон“ Платон дава дефиниция за това какво е философията. Според него тя е подготовка за смъртта – за раздялата на тялото с душата. Човек – съзнателно или не – цял живот се готви за момента, в който ще загуби това свое най-ценно притежание. А то е ценно точно защото предстои да бъде изгубено. Именно загубата придава ценност на нещата. Без нея те нямат особена стойност. Без смъртта безсмъртието е тривиално.

Кое е най-горчивото нещо?

Илюзията. Какво казва принцът по този въпрос?

Юдхищхира казва, че най горчи това да зависиш от други хора. А какво е мъдростта?

Способността да живееш с вътрешните си противоречия, без да се опитваш да ги решиш или преодолееш.

Кой е най-големият парадокс на света?

Това, че хората не се блъскат един в друг, когато вървят по улицата. Обяснението ми е, че в желанието си да живеем живота си като свой ние приемаме, че и другите искат същото. Поради това им осигуряваме нужното пространство, като налагаме определени граници на своето. Ако не го правехме, щяхме да се блъскаме, докато заседнем в някакво гигантско човешко задръстване. Всъщност парадоксът е в това, че за да живеем свободно, се налага задължително да се самоограничаваме.

Вирджиния Улф го казва много хубаво на едно място в „Мисис Далауей“. Най-голямата загадка е, че тук има една стая, а там – друга. Че ме има мен, но го има и другия човек в отсрещната сграда. И по някакъв начин сме свързани, дори и да не се познаваме.

Мисля, че с този отговор засега опазваме вселенския порядък и можем да преминем към няколко въпроса, формулирани в Упанишадите. И така: Какво у човека спи всяка нощ? Какво винаги дреме у негo? Будни ли сме, когато сънуваме? (Прашна Упанишад)

Аз гледам на сънищата като на време, в което човек успява да говори със себе си по начин, различен от този, когато е буден. В този смисъл умът ни е буден, когато сънуваме. Буден по различен начин.

Добре, ако всяка нощ сънуваме, че сме господари, а всеки ден живеем като слуги, какви сме всъщност тогава? (Мандукя Упанишад)

Голямата разлика между господаря и слугата е привидна. В много отношения господарите са не-господари, защото се подчиняват на редица условности и очаквания. В много отношения слугите и робите са по-свободни, защото от тях не се изисква да вземат решения.

Аз винаги питам студентите дали знаят колко робски въстания е имало в Рим. Истината е, че те са много малко. За социална организация, просъществувала над 1000 години, документираните робски въстания се броят на пръстите на двете ми ръце. Защо робите не са поискали свободата си?

Защото в робството има поне две „свободи“ или подобия на свободи, които са невидими. Първата е свободата от отговорност да правиш житейски избори. Втората е свободата от идентичност. Като роб ти нямаш грижата да търсиш и да утвърждаваш себе си. Ти си закачен за идентичността на своя господар.

Искам да кажа, че влезем ли в тази парадигма на господаря и слугата, то едното винаги отчасти се съдържа в другото. Ние не можем да бъдем нито само слуги, нито само господари.

На този въпрос през IX век прочутият индуистки философ и поет Шанкара отговаря по следния начин. Докато сънуваш, че си господар, твоето щастие е истинско и твоята власт е реална в рамките на съня. Докато си буден и си слуга, ти наистина не си нищо повече от слуга. И тъй като двете състояния се изключват взаимно, то и двете са относителна реалност. Но ако помниш едновременно и съня на господаря, и живота на слугата, то значи ти си нещо по-голямо от тях двамата. Ти си „наблюдателят“.

Интересно е, че съвременната психоанализа предлага сходна интерпретация. Слугата е препратка към социалната ни роля, на чиито изисквания се подчиняваме всеки ден. Господарят е нашето несъзнавано, копнежите и чувствата ни, неподвластни на контрол. Тогава какви сме всъщност? Ние сме процесът на интегриране на тези две противоположности. Или както казахте преди малко – на практикуване на мъдростта да живеем в противоречията си, без да се опитваме непременно да ги преодолеем. Истинското ни аз е това, което помирява слугата и господаря.

Истината е, че този въпрос е подвеждащ, защото веднага те дърпа да интерпретираш какво е да си господар, какво е да си слуга. Но сега, като се разговорихме, чувам две други неща в него.

Едното е темата за часовете. Ние сме времеви същества. Времето ни на живот е ограничено и в този смисъл ние сме ограничени, ние сме слуги на този свят.

Второто е свързано с вътрешния ни диалог. Ние непрекъснато разговаряме със себе си по тази линия – господар/слуга и си заповядваме разни неща. Но границата кой върху кого господства, е много тънка. Защото съвестта и самозаблудата идват от едно и също място. Съвестта често е безкрайно нечестна с нас. Тя ни подвежда, че знаем какво е добро и какво е истина, но понякога ни предлага неистини. Мирното съвместно съществуване между царя и слугата върви с непрекъсната размяна на ролите и съзнателност за тази размяна. И когато вътрешният ни глас се включи с някоя реплика, съвет или заповед, много трудно можем да сме сигурни кой от двамата я произнася – господарят или слугата.

Смятам, че част от умението да живеем добре се състои в способността ни да не се държим вътре в себе си като цар и роб. Като диктатор и поданик. А да водим спокоен вътрешен диалог.

Кое е това нещо, чрез познанието на което всичко останало в този свят става познато? (Мундака Упанишад)

Дълбоко не вярвам, че има универсален ключ за разбиране на света и вселената.

Аз съм адепт на сократо-платоническата традиция, в която важното изречение не е „Еврика! Открих! Намерих ключа!“, а изречението „Знам, че не знам“. Това не е капитулация пред обема на непознатото. То е капитулация пред претенцията, че можеш да познаеш всичко. Освен това то е и вид етическа нагласа. Защото омнисциенцията е илюзия за омнипотенция.

Но искам да поразсъждавам още малко по въпроса. По принцип, когато изследваме или интерпретираме каквото и да било (думи, действия, поведения, знаци), ние задаваме два въпроса – защо и какво. Цялата западна култура от времето на Аристотел е ориентирана по линията на причинно-следствените връзки. Цялото ни образование е фокусирано върху въпроса защо с убеждението, че ако можем да отговорим на него, можем да отговорим и на всички останали въпроси.

Изтокът обаче (Изтокът, видян много на едро) си задава по-скоро въпроса какво. Какво е това? Този въпрос поставя питащия не в позиция на човек, който владее инструментите на познанието и може да стигне от факта до причината, а в ролята на наблюдател, на съзерцател.

Мисля, че ние надценяваме въпроса защо за сметка на какво. Ето Ви пример. Вълнува ме повече какво се е случило в Петрохан, а не защо се е случило. Бих искал, преди да питаме защо е станало това, да попитаме: „Какво всъщност е това?“ Мисля, че тогава ще видим картината в нейната по-голяма сложност, детайли и дълбочина. И няма да се подвеждаме само по водещите причинно-следствени връзки.

Тук стигаме до въпросите на гръцкия цар Менандър I, които той задава на монаха Нагасена, опитвайки се да открие логически пробойни в уредбата на будистката етика. И така, достоен ли е за уважение човек, който убива определен брой хора, за да спаси живота на повече хора, които иначе биха загинали, ако той не направи нищо? Тук бих добавила – доколко моралната стойност на нашите постъпки се определя от тяхната полезност?

Това е познатият мисловен експеримент с трамвая. Въпросът е дали бих дръпнал ръчката и бих го отклонил в друг коловоз, за да спася петима, завързани на релсите, но с цената на живота на един човек, завързан на другите релси. Първо, да не дава господ да изпадна в подобна ситуация. Тази морална аритметика колко на брой спасени живота оправдават колко на брой убийства, ми е дълбоко чужда. И смятам, че тя е част от същото това царско мислене, в което ти се възприемаш като господар на чужди животи.

В будизма има един принцип, който според мен осветява дълбината на това учение – „Не помагай другиму“. Защо да не му помагаш? Защото така се бъркаш в кармата му. Нашата идея за страданието е, че хората страдат незаслужено. Но в будистката парадигма, ако някой страда, то е, за да се излекува от грешки, направени в този или в предишни животи. И това е смисълът на съвета да не се бъркаш в кармата на чуждия живот. Не искам да съм нито спасител, нито погубител.

Цар Менандър I продължава да пита: Aко човек страстно желае да открадне нещо, но в крайна сметка не го прави, носи ли душата му товара на греха, защото той вече е съгрешил в помислите си? От съвременна гледна точка – носим ли вина за мислите си?

Не, не можем да носим вина за нещо, върху което нямаме никакъв контрол. Претенцията, че можем да владеем мислите и чувствата си, ми изглежда опасна. Това, което можем да управляваме, поне в някаква степен, са действията ни. Затова по-почтен е не този, който изобщо не си помисля да открадне, а онзи, който го мисли и има възможност да го направи, но въпреки това не го прави. Светостта или стоицизмът, смятам, не е в липсата на лоши помисли и пагубни емоции; светостта или стоицизмът, ако питате за тях, са в устояването пред лоши помисли и емоции.

Но ако не носим вина за мислите си, защо тогава законът наказва по-сурово умишленото в сравнение с неумишленото престъпление?

Винаги ще има вътрешни противоречия между намеренията и резултата от нашите действия. Но въпросът дали нашите намерения определят постъпките ни като добри или лоши, е в същината си детински въпрос. Децата и незрелите възрастни са тези, които оправдават своите грешки с добри намерения или с незнание.

Тогава за кого позорът е по-голям – за този, който умишлено причини зло, или за този, който причини зло поради незнание?

Тук юристите може да скочат срещу мен, но аз не правя голяма разлика между двете. Убеден съм, че дори злодеите в своята самоувереност не са истински наясно с това, което правят. Те си въобразяват, че знаят, но моментът на осъзнаване, ако изобщо го има, настъпва по-късно.

Будисткият монах е доста по-категоричен от Вас. Според него злото, причинено от незнание, а не с умисъл, е много по-страшно. И дава пример: кой ще се изгори повече – този, който грабва горещото желязо, знаейки, че може да се опари, или този, който го прави, без да подозира, че ще се опари? По неговата логика пораженията, причинени от невежество, са по-опасни. А незнанието, породено от леност на ума, се превръща във вид морално престъпление.

Може би. Но като човек, който работи в сферата на образованието, виждам как всекидневно преживяваме краха на голямата илюзия, че просвещението ще спаси света. Имам предвид убеждението, че ако просветите хората, ако им отворите очите за всички религиозни, културни, идеологически и политически догми в нашия живот, те ще станат по-добри и разумни. Този просвещенски проект, започнал в края на XVIII век, Кант онагледява по следния начин. Какво е просвещението? Това е да извадиш хората от състоянието на детството, което те са си самопричинили. Вярата, че като ги образоваш, хората стават възрастни, които са способни да поемат отговорност за живота си и да действат според разума.

И ние продължаваме да живеем в тази парадигма, в която знанието и информацията са върховна ценност. Зад замисъла на глобалната дигитална мрежа стои вярата, че свободно достъпното знание ще направи хората по-разумни в техните избори. Но нищо такова не се случва. Защо? Защото хората не действат единствено под диктата на разума. Дори когато са наясно например кои новини в интернет са фалшиви и кои – не, те избират не според истината, а според емоцията си. А когато става въпрос за чувства, разумът е безсилен.

Пренесете това на политическия терен. Има партии, които последователно градят образа си като глас на разума. Но не гласът на разума е това, което привлича хората. Още повече че когато някой говори разумно, той често го прави назидателно, дори осъдително. А избирателите имат и други, емоционални нужди. Те очакват от политиците да признаят съществуването им през техните емоции. Да чуят от тях, че имат право да са гневни и ядосани, имат право да грешат или да вярват в глупости.

Тогава за финал да се върнем на въпроса на духа Якша: какво е щастието?

В аналитичен план щастието се свежда до това да обичаш и да работиш. В личен план за мен щастието е дълъг неделен обяд. Така си го представям. И когато питате кой е приятел, то приятел е човек, когото бих поканил на дълъг неделен обяд.

* Георги Гочев е класически филолог, преводач от старогръцки език и доцент по класически езици и литератури в Нов български университет. От 2024 г. е заместник ректор по международната дейност на НБУ и ръководител на университетския консорциум ЕРУА за НБУ.

Превел е от старогръцки език „Държавата“ и „Пир“ на Платон, „Поетика“ на Аристотел, трагедията „Медея“ на Еврипид. Носител е на националните награди „Христо Г. Данов“ за 2016 г. (раздел „Хуманитаристика“) и наградата за хуманитаристика „Богдан Богданов“ (2019).