Post Syndicated from Александър Детев original https://www.toest.bg/da-vidim-otkude-izgryava-tova-sluntse/

Всеки от нас има нездрав интерес към поне едно място, на което никога не е бил. Необяснимо е, но то ни привлича, откакто се помним. И градим една мистична и романтична представа, която непрекъснато обогатяваме с книгите, филмите и историите за него. E, Япония никога не е била такова място за мен. Но въпреки това я посетих. И тя реши да ме опровергае и да ми покаже колко мистична и романтична е всъщност. 

Ден 1

Преди година и осем месеца – в сутринта, в която щях да се кача на полета за Лима и да сбъдна една от мечтите си, като посетя Перу, Путин направи немислимото и нападна Украйна. Година и осем месеца по-късно отново се качваме на 12-часов полет. Този път обаче летим на изток. И войната под нас не е една, а са две. Две, ако не броим онези забравените, за които не говорим. Географски предопределеното съчувствие е един от най-циничните феномени на човешкия вид. Разбира се, може и да е икономически предопределено – още по-цинично. 

Говорейки за цинични феномени: летим над Русия. В небето ѝ съм просто пътник, на земята – чуждестранен агент. Или да си го кажем направо – враг. На път към Япония ще кацнем и в друга държава, където медията, за която работя, е блокирана. Да видим за нея какъв съм. 

Ден 2

Проверки, отпечатъци, формуляри, чакане. И пак – проверки, отпечатъци, формуляри, чакане. Чакане, чакане и пак чакане. Влизането в Шанхай без виза за до 72 часа отваря чудесна възможност за разходка при по-дълга пауза между полетите. Стига да имаш нервите да минеш през безкрайния процес на летището. 

Иначе оттам до центъра се стига за няколко минути с влак, който може да развие над 400 км/ч. Съвсем спокойно можеш да забравиш какъв режим управлява страната, ако не бяха хилядите камери, взиращи се в теб от всяко кътче. Хората в икономическия център на Китай са изключително добре облечени. Най-привлекателното място за тях обаче не е бившата резиденция на Мао Дзъдун в центъра, не са и будистките храмове, които по доста еклектичен начин съжителстват с небостъргачите, а е… рекламата на новия магазин на „Баленсиага“. Всяко време си има своите идоли, а най-разпространените обикновено идват от по-свободния свят. Този, който е бутнал крепостните си стени. 

Ден 3

Когато пътувате през голямо летище, особено азиатско, отидете поне 2–3 часа по-рано. Защото никога не знаете дали някой няма да реши да ви свали багажа, макар на етикета му да пише, че е направо за Осака. После да го завре в някакъв склад, а вие да тръгнете на експедиция, включваща тичане и разговори с поне 5–6 смутени летищни служители (владеещи много скромен или направо никакъв английски), за да си го вземете обратно и да го натоварите на самолета.

Полетът между Китай и Япония е по-малко от два часа, но ги делят вселени.

В Япония положението е „всичко навсякъде наведнъж“. Буквално. Феерията от цветове, светлини и звуци те посреща още на летището. После те връхлита във влака, а накрая я откриваш дори в супермаркета, където почти всички продукти те вкарват в нещо средно между екстаз и шок – голямо триъгълно суши, което се яде като сандвич; безброй хладилници със студени напитки; две камери, които затоплят кенчета, пълни с кафе; топла витрина, която приготвя пилешки хапки, дъмплинги и корндог. Сушен октопод, сушени стриди, сушени сепии. Сушени минипатладжани в оцет. Всевъзможни коктейли в алуминиеви кенчета (някои имат вкус на мокра кърпичка – наистина!). Количеството надписи, цветове, картинки, които те заобикалят, е неописуемо. Ако една държава олицетворява синдрома на дефицит на внимание, това със сигурност е Япония. Безкрайно интересно е, вкусно, многообразно. Но си представям какво е да живееш, заобиколен от толкова дразнители. И да се опитваш да се съсредоточиш.

Ден 4

„Български, английски, немски, испански – защо вие знаете толкова много езици? Аз знам японски и английски, и то защото бившата ми приятелка беше американка и трябваше да я разбирам, когато ми се кара“, казва Юки, който е музикант от Осака. Говорим си, че колкото е по-голяма една държава, толкова по-трудно асимилира други култури. Докато ние гледахме Cartoon Network от малки. И започнахме да учим езици, за да отидем да учим в чужбина някой ден. За големите държави това е по-скоро ексцентризъм. За нас е (често) задължителен път към успешната реализация. Малка, проблемна и пропита с комплекси държава – дали всъщност това не е идеалната среда, която да те превърне в космополитен човек?

Юки ни кани в своя караоке бар и обещава, че ще е много готино. Пеем му всичко – от Рики Мартин до Audioslave. Решаваме да изпеем и нещо на български. Опитваме с „Богатство“ на Тангра. Няма особена реакция. Минаваме през целия алманах на българската музика. И да, стигна се до Камелия. Китаристът Акихико се вдъхновява. Един час разучава песен на Камелия. Оказва се, че тя е доста сложна. Накрая я свири и е много притеснен – ще се справи ли с този музикален апогей? Е, справи се! 

Ден 5

Императрица Генмей избира Нара за първата столица на обединена Япония през 710 г. (преходът от Камелия към императрица Генмей е върхът в кариерата ми). Дотам от Осака е има-няма час. В Япония много големи градове просто преливат един в друг.

Храмът „Тодай дзи“ е най-внушителният пример от времето, в което Нара е била столица. Макар сградата и интериорът да са реновирани многократно, най-голямата бронзова статуя на Великия Буда – Дайбуцу – и до днес впечатлява с внушителните си размери. Император Шому я поръчва в отговор на войните и на пандемията от едра шарка, която избива една трета от населението на Япония в периода 735–737 г. Е, тази вълшебна статуя въпреки красотата си не успява да спаси Нара от упадъка, в който градът потъва след 794 г., когато престава да бъде столица. Толкова за скъпите храмове и религиозни статуи. 

За да разведрим обстановката, ще отбележа, че днес Нара е един изключително красив град с дори аристократична атмосфера. Но също така е дом на стотици свободно разхождащи се сърни. Те, разбира се, си имат quid pro quo отношения с туристите – тяхната симпатичност срещу твоите крекери. И при тази размяна сърните… се покланят. Както и японците. Японците се покланят по 11 различни причини. Това го знам от Юлиана Антонова-Мурата, чиито книги са ми верен спътник през цялото пътуване. Включително и във влака към следващата столица на Япония.

Ден 6

В Киото има 2000 храма – 1600 будистки и 400 шинтоистки. Някои от тях на възраст над 1300 години. Градът е бил столица на Япония в продължение на над 1000 години – от 794 до 1868 г. Освен това е дом на Киотския университет, който е дал на света 19 нобелови лауреати. И… за малко да бъде изравнен със земята по време на Втората световна война. Да, Киото е била втората цел след Хирошима. Спорно е кой и как предотвратява това решение. Но тезата, че разрушаването на културната столица на Япония ще сложи окончателния и решителен край на Втората световна война, в крайна сметка отстъпва на мнението, че японците никога няма да простят този удар върху историята и идентичността им. Добре че така е станало, но ми се струва цинично на фона на стотиците хиляди жертви в Хирошима и Нагасаки.

Освен храмовете в Киото пленителна е и природата. Например бамбуковата гора в Арашияма. В нея се срещаме с Кинджи Накамура. Той е художник, около 80-годишен, и продава принтове на своите картини на символична цена. Веднага ни пита откъде сме. Когато разбира, вади стара папка, пълна с карти на Европа. Разгръща трескаво, търсейки Югоизточна Европа и по-конкретно България.

С гордост показва туристи от кои градове вече са си купували картички от него – София, Варна, Ловеч. Всеки е оградил родния си град. Възможно ли е никой от българската културна столица да не е посещавал японската?! Бързо поправяме тази грешка и Пловдив вече е ограден с кръгче на картата. Преди да се разделим с Кинджи, той разлиства и друга папка с думички и транскрипция. Бързо намира това, което търси. „Благодаря!“, казва мъжът със старание.

Кинджи не е бил в България, единственото му пътуване до Европа е в Испания. Но нужно ли му е да пътува физически, щом клиентите му го отвеждат навсякъде по света всеки ден? Пък и макар Кинджи да не е стигал до България, картините му вече са тук. 

Вечерта коктейлите ни ги прави Хиро. Той ни разказва за най-изконната японска традиция от последните десетилетия… Коледа в KFC. Накратко, през 70-те години японската икономика се развива с бързи темпове и американските вериги навлизат скорострелно в страната. В този момент някой гениален маркетолог от екипа на KFC решава, че е добре да продадат коледната традиция на Япония, като организират цяла кампания с Дядо Коледа, червения и белия цвят и всичко, което иначе няма нищо общо с християнската традиция. И успяват. Днес масово японските семейства празнуват Коледа с кофа от KFC. Ех, Едуард Бернайс би се гордял…

Ден 7

Японците казват, че се раждат шинтоисти, празнуват като християни и умират като будисти. Шинтоизмът е в основата на повечето традиции и символи в страната, а свещените духове – ками, са навсякъде. Изповядването му обаче е примесено с будистките вярвания. Повечето японци се определят едновременно като шинтоисти и будисти. Но в същото време мнозинството казват, че са и атеисти. В последните десетилетия традициите на западния християнски свят обаче също са се наложили най-вече по време на празници като Коледа и ритуали като сватба. С две думи: религиозните обреди и традиции присъстват като културна ценност, но не се използват за индоктринация. 

И тъй като Киото е градът с най-много храмове в Япония, няма как да не посетим поне няколко, докато сме там. Шинтоистките светилища се различават съществено от будистките храмове – повечето са навън и са посветени на конкретна кама.

Ден 8

Много неща в Япония изглеждат извънземни – особено влаковете. „Шинкансен“ за първи път в света надхвърля скорост 200 км/ч през 1964 г. Днес максималната му скорост е 320 км/ч и те откарва от региона Кансай, където са Осака и Киото, до Токио за малко над 2 часа.

Токио е най-необозримото място, в което съм стъпвал. И надали някое друго ще го изпревари, тъй като столицата на Япония със своите 37 млн. души е най-населеният град в света. Разрушаван е два пъти през XX век – от земетресение и от бомбардировките по време на Втората световна война.

Разликата между хората в Кансай и в Канто – региона, който обхваща и Токиo – е видима. Докато в Осака те заговарят на улицата (че даже и пушат там, което е забранено в Япония), Токио изглежда много по-близо до клишето за японските нрави – маси за един, дистанция, тишина. Интересно е как толкова дисциплиниран и неекспресивен народ е създал такива бури от цветове, движения и провокации, каквито са манга и аниме. И е обсипал градовете си с билборди, лампички, неони, високоговорители и редица предизвикателства за сетивата. Сякаш се опитва да компенсира. Добре, май сам си отговорих на въпроса…

Ден 9

Говорейки за въпроси, трудно можеш да намериш човек в Япония, който да ти даде повече отговори от Юлиана Антонова-Мурата. Обсъждаме следващата ѝ книга, в която търси отговори за дълголетието на японците. 84,45 години – толкова е средната продължителност на живота в Япония. Повече от 10 години повече, отколкото в България, сринала се и заради COVID-19, който извади наяве всичките ни дефицити – и персонални, и на здравната ни система.

„В Япония трябва да се ходи на лекар всеки месец“, разказва ми Юлиана. В противен случай те глобяват. Деца, възрастни – няма значение, всички получават напомняния да посетят различни специалисти ежемесечно. Не е ли малко прекалено? И твърде скъпо? „Е, за какво плащаме данъци и осигуровки?“, пита Юлиана.

За едно нещо сме единодушни – причината за японското дълголетие не е храната. Тук се яде основно ориз, който далеч не е най-здравословната част от менюто. Освен това зеленчуците и най-вече плодовете (особено пресните) изобщо не са даденост във всеки супермаркет, камо ли на всяко хранене. Но тук затлъстели хора почти няма, а порциите са по-скоро малки. 

Ден 10

Матю Пери е починал. Колко ли комици се опитват да заглушат тъгата в собственото си сърце със смеха, който предизвикат у останалите? 

Леко парадоксално, в този ден се срещаме с историята на един друг Матю Пери. Този, който през 1852 г. е натоварен от САЩ с тежката задача да сложи край на японската изолационна политика и да проправи пътя ѝ към международната търговия. С много упорство и немалко заплахи успява. А всичко започва в Йокохама. 

Днес Йокохама е вторият по големина град в Япония (който прелива в Кавасаки и след това в Токио) и открива великолепна гледка към вулкана Фуджи. Имаме късмета снежният кратер да се вижда, когато посещаваме Йокохама. Много често е напълно закрит от плътни облаци.

Независимо дали си чел прочутия роман на Артър Голдън, или не, гейшите са неизменна част от японската култура. Тъй като те са предимно в Киото, в останалите градове има различни клубове и шоута, които ги имитират. Посещаваме бурлеска, а по стълбите към заведението гордо са закачени снимки на известните му посетители – от Стивън Тайлър до принца на Монако. Кимона, песни, танци с традиционни чадъри. Но и въртене на пилони. Историите, които разказват момичетата, са сходни с повечето, които работят в бранша и в други държави – много от тях са мигрантки, от бедни семейства, имат други мечти, работят тук временно… Под кимоната и традиционните мотиви се крият ощетени от живота момичета, които насила се усмихват на привилегированите си клиенти.

Ден 11

Сбогуване с Токио и обратно към Осака. Днес е Хелоуин. Японците го празнуват, общо взето, откакто сме пристигнали, но днес трябва да е кулминацията. И Осака със своята южняшка и бохемска атмосфера е идеално място за целта. Бих ви написал още какво се случваше по централните улици на Осака, но то наистина е неописуемо. Затова просто ще ви покажа:

Ден 12

Чао, Япония, хайде обратно към Китай. Този път летим през Пекин, където имаме 10 часа престой. Точно колкото да ни закарат набързо до „Тиенанмън“, да хапнем, да се разходим на хубавото слънчево време, каквото прогнозираха метеоролозите, и да се върнем обратно.

Първият сигнал, че нещата няма да се стекат по нашия план, беше времето. И по-конкретно плътният смог, покрил Пекин. От този град не се вижда абсолютно нищо. Слънцето е като от фентъзи филм. Дори аз като гражданин на София, която далеч не може да се похвали с чист въздух, съм покъртен. Кацаме и се запътваме към автоматите, на които за пореден път да предоставим отпечатъците и данните от паспортите си на китайската държава. Чинно попълваме формулярите за 24-часов престой без виза. Насочваме се към гишето и с усмивка казваме, че планираме да се разходим в Пекин преди полета към Виена. Да, ама не. Може да напуснем летището само ако следващият ни полет е след повече от 12 часа.

Добре, явно ще стоим на летището. Нека намерим лаундж. И тук греда. Лаунджовете на летището в многомилионната столица на доскоро най-населената държава в света изглеждат като чакалня в малка жп гара в България през 1972 г. Всъщност нямам идея как са изглеждали чакалните в жп гарите в България през 1972 г., но така си ги представям: мушамичка, блудкаво кафе и невероятен избор от 2–3 вида сладки. Това е.

Самото летище иначе впечатлява с мащаба си. Но още повече впечатлява с отсъствието на хора. Каквито и да е. Където и да е. Затворените и изтърбушени магазини, над които все още висят загасналите табели на марки като „Марк Джейкъбс“ и „Баленсиага“, напомнят за тежките удари, които COVID-19 и политиката на китайското правителство нанесоха на икономиката и живота на хората. Работещите нонстоп „Старбъкс“ и „Коста“ (единствените два денонощни обекта на цялото летище) все пак индикират, че тук от време на време стъпва и западен крак. Безжичният интернет, блокиращ почти всички приложения и сайтове, до които би искал да имаш достъп, ти крещи в лицето в каква държава се намираш.

Като цяло обстановката е тягостна, служителите гледат лошо и подозрително, трудно се разбираш с тях, а те очевидно трудно се разбират и помежду си. Зад лъскавите повърхности прозира празнота. Всичко красноречиво говори, че в най-голямата икономика в света раните, нанесени от режима, са дълбоки. Тук усмивките дори върху малкото лица, които не са покрити с маски, отсъстват. Свободните хора се усмихват повече. Предпочитам да си ходя при тях.

Ден 13

Качваме се на борда заедно с футболен отбор от Украйна. Пак ли ще летим над Русия? Да! Не съм сигурен какво точно чувствам, затова решавам да се опитам да поспя. Този път ми се получава. 

Добро утро, Виена! Хапвам един сандвич с кезелеберкезе набързо, купувам си няколко алмдудлера и един вестник Der Standard за из път и се насочвам към гейта. Имам предостатъчно време да седна в едно от добре познатите ми заведения, да кажа „Грюс Гот“ (Grüß Gott – „добър ден“, б.р.) на сервитьора, да си поръчам един меланж и да наваксам с имейли, телефонни разговори и прочее. Нали казват, че където и да ходиш, винаги се прибираш някъде? Е, невинаги се прибирам на едно и също място, но имам чувството, че винаги се прибирам през виенското летище. 

София е толкова сива, ама си е моето сиво. Първо пускам пералнята, защото предстоят още поне два цикъла. Сега е време да обърна малко внимание на котката, да си разопаковам багажа и да изчистя. Докато свърша всичко изброено, пералнята е готова. Започвам да вадя дрехите и в един момент осъзнавам, че ги подреждам… в хладилника. Здравей, джетлаг, my old friend! Явно е по-добре сега да си легна, завръщането в реалността може да почака до утре.

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/pazitelkite-na-nerazkazanite-bulgarski-istorii/

„Един обикновен живот на една обикновена жена в една обикновена държава.“ Косата ѝ е вдигната високо, в скута ѝ си почива малко кученце, а тя се усмихва на камерата. Това е Веска Недева, треньорка по аеробика, която и на 72 години не спира да работи. Историята на живота ѝ не звучи никак обикновено: развежда се рано и остава с две деца на две и три години, без работа. Родителите ѝ са толкова ужасени от решението ѝ да се раздели със съпруга си, че отказват да ѝ помагат. Работи тежък физически труд десет дни, боядисва сама детската градина, за да приемат децата ѝ. „Аз бях майка и баща“, казва тя. А след това става нещо още по-страшно: пребита е в собствения си дом. И то от много близък човек. 

Това ли е „обикновената“ история на българската жена? И какво всъщност означава да си жена в България? Няколко жени решават да зададат този въпрос на други жени. „От реакциите им стана ясно, че това е въпрос, който за пръв път чуват и си задават. Бяха изненадани и им трябваше време да се замислят – какво всъщност е да си жена в България?“ 

Именно това е и ядрото на проекта „Пазителки на истории“, който събира непознатите истории на възрастни жени в България. Идеята е на Кристина Сантана, Полин Донахю, Диляна Симеонова и Катерина Василева и получава подкрепата на Българския фонд за жените. Защо обаче женските истории? Какво по-специално има в тях? Готово ли е обществото да ги чуе? Да ги осмисли? И да ги продължи през своята история… 

Неразказаната жена

Това е представата за нашия род като за женски, като за върволица силни, възправяли се поотделно (като пътни знаци по течението на столетието) жени: техните съдби бяха представени в особено едър план, те – ръка за ръка и преливайки една в друга – стояха начело на общата многоглава снимка. Като се замислиш обаче, странно, че всички те са имали съпрузи – върху мъжете от това семейство кой знае защо падаше по-малко светлина, сякаш историята е имала само героини, а героите са ѝ се досвидели. Поколенческата матрьошка май е предопределила приемствеността на единствените дъщери: щом се е получило така, че едната е излизала от другата, освен всичко друго на нея са се падали дарбата и възможността да бъде единственият разказвач.

„В памет на паметта“, Мария Степанова, превод от руски Здравка Петрова

През последната година чета и препрочитам няколко автори, които се занимават с паметта и историята – както индивидуална, така и колективна. Всички са жени, всички са носителки на големи литературни награди, всички са от Източна Европа и при всички писането се отличава с особена дълбочина и многопластовост, липса на сладникава сантименталност, дори стенографски суров поглед към субекта на писане, който често е плод на някаква травма, независимо дали става въпрос за лична, семейна, или колективна травма, например войната. 

Освен това съвсем наскоро за пореден път ми се случи да чуя, че българската авторка Х била написала много хубав роман, много „мъжки“. Замислих се, че българското четящо око все още очаква от женския разказ сантименталност, „чувствителност“ или „чувственост“. Или нещо друго, което прави един роман „женски“ – не познавам сериозен литературовед, историк или читател, който може да даде аргументи какво означава това. От разговори и рецензии обаче става ясно, че мъжете пишат и разказват като всички хора, те имат право на многогласие. Но когато една жена си позволява многогласие, това означава, че тя пише… като мъж. При това положение как историята, разказана от жена, намира легитимност и поле в общество, където дори в културната сфера преобладава такова мислене? Как подобна история може да избяга от етикета „женска история“? Може ли женската история изобщо да бъде взета „на сериозно“? И какво изобщо означава това? И най-накрая, трябва ли женската история да обяснява защо говори именно тя, може би дори само тя, без мъжката? 

„Дядовците, мъжете не са лишени от истории и способност да ги разказват, но те винаги са били човекът, който прави историята и я разказва, а жената винаги е била изолирана от нея“, казва Катерина Василева, една от продуцентките на проекта, журналистка и студентка по политически науки в Софийския университет. Катерина посочва като пример проучване на Красимира Даскалова за изграждането на женския образ в българските учебници по история, където жените са описвани основно в ролята си на съпруги, дъщери и родственици на други мъже, понякога дори без да се споменават поименно. Ето какво четем в проучването: 

„За първи път жените са представени като обществени фигури в уроците за Българското възраждане […] Те са споменати само като създателки и членки на женските образователни общества. Няма споменаване на учителки, които са изключително активни участнички в обществения живот по онова време, въпреки че съществуват достатъчно публикации по този проблем. Учудващо е също отсъствието на всякакъв коментар за участието на жените (като производителки) в домашните индустрии, въпреки че то също е добре документирано. Жените не се появяват дори в урока за всекидневния живот по време на Националното възраждане. Историческият актьор, описан там, е деперсонифицираният и безполов „българин“.“

Катерина Василева подчертава, че именно този социално-исторически поглед (или липсата му) върху жената е определящ нейната позиция като разказвач. „Поради тази традиция много жени са стояли в ъгъла, не са били действащата фигура, но това пък създава възможност за наблюдение, анализиране, защото жената продължава да е част от процесите, просто по-встрани, всъщност по-добрата роля за човека, който иска да събере историята, а после да я разкаже.“ 

Полин Донахю, също продуцентка на проекта и психоложка, е съгласна: „Разбира се, че има мъже, които нямат гласност, но и днес общите тенденции са, че те имат повече поле да говорят.“ Патриархалните традиции в България водят и до полови норми, които ограничават самите мъже от по-емоционални или дълбоки разговори в публичното пространство. Донахю спекулира, че и тази отстраненост от същественото и болезненото позволява на мъжете повече свобода, но в разговор от съвсем друг характер. 

Разбиването на стереотипите и половите роли е в основата на превръщането на разговора от мъжки или женски в общочовешки. „Стереотипите са такива, защото продължава да се мълчи“, казва Катерина. Чрез изговарянето на „женската“ история се приближаваме към неразказаното и неизказаното, а това е важно, тъй като „ние сме направени от тези истории, историите на нашите близки жени“. „В историите на Цветана и Веска виждам дълбока свързаност. Това са истории за всички, защото не са просто истории за политически репресии или за насилие в дома, а истории за справедливост, любов, търсене, непримиримост и смелост“, добавя Катерина. 

Не пренаписвайте след това без нас 

Аз съм учител по история… Пред мен учебника по история го пренаписваха три пъти. Учила съм децата по три различни учебника… Питайте ни, докато сме живи. Не пренаписвайте след това без нас. Питайте…

„Войната не е с лице на жена“, Светлана Алексиевич, превод от руски Боян Станков

Литературата на Светлана Алексиевич (Беларус), Мария Степанова (Русия), Олга Токарчук (Полша) и Оксана Забужко (Украйна) е ключ към паметта на цели поколения източноевропейци, а може би и средство за справяне с травмите на тоталитаризма, патриархата, както и с обърканото съвремие. България още няма своя литературен магнум опус на тази колективна памет и травма. Но проекти, движещи се по ръба на литературата, журналистиката, документалистиката и визуалните изкуства, като „Пазителки на истории“, „Славки приказки“ и „Съседите. Форми на травмата“ сигнализират за ясна тенденция сред младото поколение (и в частност младите жени) не просто да се обръщат назад към миналото, а да търсят неразказаните истории и дори да предлагат своя интерпретация. И да питат онези, които дълго време са мълчали. 

Първата интервюирана „пазителка на историята“ е Цветана Джерманова, която е на двайсет години, когато е изпратена в комунистически лагер. „Не сме героини, но не сме победени“, казва тя и добавя, че са били арестувани, защото са се осмелили да кажат, че с диктатура не се строи свобода. Сред кадрите на режисьорката Маргарита Русева и операторката Валентина Николова има и снимки от Белене. Празните стаи, белите стени и природата биха могли да принадлежат на всяко едно изоставено място. Контрастът между стерилността на пространството и ужаса, за който разказва Цветана, напомня, че когато липсват места на памет, хората остават единствената възможност за съхраняване на историята. 

С Цветана в лагера са затворени над 200 други жени. Една от тях изчезва – забременява от управителя. Не ги наказват, но ги оставят без хляб. „Ако си гладен, ще работиш. Така сам се принуждаваш да работиш“, обяснява тя. На изолираните жени се отказва всякаква храна. Цветана и друга лагеристка ги хранят тайно, но ги хващат и понасят наказание. В лагера тя се разболява и едва не умира – жените я носят на ръце повече от километър. По-късно е затворена в помещение с лагеристки, които боледуват от сифилис. Другите протестират срещу събирането на болни и здрави заедно, което е равносилно на умишлено заразяване. Ръководството на лагера не изпраща писмата на Цветана до мъжа ѝ, а на него казва, че тя не иска да говори с него. И още, и още… Понякога, след като завърши такава история, Цветана се засмива леко, премества тялото си, поклаща глава. Надсмиване над живота по неволя, което ми е познато от разказите на собствената ми баба. Защото само така човек може да надживее ужаса. 

„Най-силното ми впечатление е моментът на пречупването – разказва Полин, която е присъствала на терен по време на снимките. – Когато видят, че са ни интересни неща, които те приемат за скучни, дори казват, че това няма нужда да го разказват. Тогава изведнъж се отварят за много по-дълбоки разговори, на всички очите ни се насълзяват зад камерите, трудно ни е да не се разплачем. В тези моменти се чувствах, сякаш наистина жената срещу мен е свързана с мен, близка е. Когато например разказва как е загубила детето си, между нас се изгражда интимност, така си говорим и се обръщаме едни към други. Те не получават нищо от нас, разкриват се безвъзмездно. И ти дават нова гледна точка към собствените ти проблеми.“ 

Това напомняне за устойчивостта на човешката природа е все по-важно във време на поп психология, дигитална изолация, свръхиндивидуализъм, уелнес диагнози и болезнена чувствителност. Време, в което младите хора се чувстват много, много крехки. Докато разговарям с Катерина и Полин, ми хрумва, че може би характерната ни поколенческа самота се дължи и на отдалечаването от историите на близките, на по-възрастните – дали защото живеем в напълно различни светове, или защото често помежду ни има физически бариери, защото свързаността през екрана не е същата като свързаността на общия дом, на споделения живот.

„Причината тези истории да не се разказват се дължи и на изолацията на възрастните жени, най-самотната социална група в България – съгласна е Катерина. – Самите млади поколения нямат интерес към този тип истории и така се създава култура на мълчанието, просто не си говорим за нещата, които са важни – както в личния ни емоционален свят, така и в социалното, политическото, публичното пространство.“ 

#ПитайБабаСи 

Сега Йенте вижда всичко от птичи поглед […] Странно – мислите ѝ духат из целия регион. Вятър, казва някакъв глас в ума ѝ, който следва да е нейният. Вятърът е погледът на мъртвите, който се спуска над света, от който са дошли.

„Книгите на Яков“, Олга Токарчук*

В опит да изградят отново мост между миналото на бабите си и своето бъдеще, „Пазителките на историята“ отправят предизвикателство към последователите си – да се обърнат към собствената си семейна история, може би дори да я споделят онлайн, използвайки хаштага #ПитайБабаСи. Идеята, че си отива цяло едно поколение, което е преживяло и помни едни от най-страшните години в българската история, намира подобно изражение не за пръв път. От такава мотивация се ръководи например и проектът на Фондация „Софийска платформа“ за истории от Белене. В неговите рамки може да се говори онлайн с оцелели от лагера, сред които е и Цветана Джерманова. 

Едва ли има някой в България, който да не е попаднал в мрежата на историята на възрастен човек – дали във влака, докато чака на опашката, или на спирката на градския транспорт. Дори пред блока, където, ако не ни познаят, винаги ни питат „Чия си? На кого си?“, защото всеки човек се разполага според координатните системи на рода, на съседите, на селото, на града. Дали съвременният начин на живот ще пренапише тези закони? И какви ще са последствията? 

Интервюираните приемат младите хора у дома си като свои. Изпращат ги с подаръци – терлици, домашно сладко. Ефектът на близостта се разпростира и в личния живот на Полин и Катерина. Първата успява да убеди собствената си баба да се включи в проекта, а втората черпи вдъхновение от сближаването с баба си, която ѝ показва дневника си, дори ѝ дава да го прочете и ѝ разказва за голяма любов, която не е дядо ѝ. „Това са истории, които дори майка ми не знае. Кътаме тези истории, от време на време ги споделяме с другите, но недостатъчно. Създава се памет, която може да ни помага, но само ако се предава.“ Може би е възможно да се възползваме от птичия поглед на годините. Или поне това е надеждата на „пазителките“. 

Бъдеще, но не без минало 

Откъде идва, това бих искала да знам, тази неизкоренима надменност спрямо миналото? Това тъпо и упорито, неизкоренимо убеждение, че ние, сегашните, критично и категорично знаем по-добре от тях, миналите. Дали не е от простичкия факт, че познаваме тяхното бъдеще, какво следва? (Нищо добро.) По такъв начин се държим с децата – едновременно взискателно и снизходително. И винаги мислим за хората в миналото – точно както и за децата – като за наивници във всяко едно отношение, от дрехите и косите им до мислите и чувствата им. 

„Музеят на изоставените тайни“, Оксана Забужко*

Бабата на Полин започва да учи английски език на 75 години. „Тези жени намират начин. Това е вдъхновението, което си взимам от тях“, казва Полин. Историята на Цветана Джерманова, на която комунистическата власт забранява да учи, също напомня на момичетата как онова, което днес приемаме за даденост, вчера е било привилегия. Монтажистите Естела Попова и Никола Димов са включили и кадри от досието на Цветана, в което е описано как Държавна сигурност е влизала в дома на жената, как тя, съпругът ѝ и децата ѝ са били системно следени от властта. В трудни и сложни години, в които носталгията и непознаването на историята са взривоопасна комбинация, разказването на тези истории е по-важно от всякога. 

„Пазителките“ се надяват разговорите да продължат. Предстои да излязат всички видеоистории, а на 29 ноември в Столичната библиотека ще има прожекции на откъсите и дискусия по темата с участието на част от интервюираните жени. Катерина Василева споделя, че имат желание да събират още истории, и приканва всеки, който се е почувствал провокиран от проекта, да се свърже с тях. Сред другите им цели е да достигнат и до маргинализираните истории – за т.нар. Възродителен процес, за живота на българските турци, малцинствата. Надяват се да имат възможността да покажат видеата в училища и домове за възрастни. 

„Ние подаваме ръка, от една страна, към самите жени да разкажат историите си, а от друга, към хората на нашата възраст – да се поинтересуват какво се е случило в живота на онези, които идват преди тях – казва Катерина. – Но дори тези истории да приключат само с личния разговор вкъщи, за нас това пак е победа.“

* Последните два цитата са преведени от Йоанна Елми от английските издания на „Книгите на Яков“ (прев. Дженифър Крофт) и „Музеят на изоставените тайни“ (прев. Нина Шевчук-Мъри).

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zhena-koyato-mezhdu-drugoto-e-trans/

Започвам с необичайно езиково уточнение. След моя предишна статия в „Тоест“ получих критични коментари от читатели, които са транс, по отношение на слятото изписване на „транс“ („трансчовек“, „трансхора“ и пр.). Представителите на тази общност са възприели разделното писане (например „транс човек“). На други места съм се съобразявала с разделното изписване. Според коректорката на „Тоест“ Павлина Върбанова обаче правилно е да се пише слято.

Не поставям под съмнение професионализма на Павлина Върбанова – от гледна точка на формалните езикови правила тя е права. Как да постъпя обаче, ако тези правила противоречат на самоидентификацията на една общност? ЛГБТИ+ хората в България са достатъчно потърпевши от юридическите ни закони, за да налагам против волята им и езиковите. Затова на своя отговорност ще пиша разделно.

Друг е въпросът, че кодификатор на правописа е Институтът за български език при БАН, чиито нововъведения понякога са изненадващи (да си припомним как „напът“ изведнъж започна да се пише слято) и според който „джендър“ е обидна дума.

Гладна стачка, която продължава вече 10 дни

Габриела Банкова, транс жена, обяви гладна стачка. Това се случи на 13 ноември 2023 г. Поводът е загубено дело за промяна на гражданския пол, което е завела преди година и половина. Решението подлежи на обжалване, но Банкова е сигурна, че изходът е предрешен. След като през февруари тази година Върховният касационен съд (ВКС) на практика забрани юридическата смяна на пола, която беше възможна в България повече от 30 години, е ясно, че подобно дело няма особени шансове за успех.

Стачкуващата е пред Съдебната палата от 13 ноември 2023 г. През това време валя много дъжд. Имаше и толкова силен вятър, че мъж беше убит от паднало дърво, а съпругата му – тежко ранена. Единственият отрязък от няколко часа, през който не е била между двата лъва, Габриела прекарва в Първо РПУ на МВР. Там е отведена с белезници „за установяване на самоличността“ и след кратък престой е освободена. Тъкмо навреме – преди в същото РПУ по-късно през деня да бъдат докарани футболните фенове, арестувани на протеста против Българския футболен съюз. А ултраси и транс жена в едно и също затворено пространство е животозастрашаваща (за транс жената) комбинация.

Стачката беше отразена от множество онлайн медии. bTV излъчи репортаж в сутрешния си блок, а БНТ – в новините. На сайта на bTV протестиращата жена е представена като „мъж, сменил пола си“, което е обидно и демонстрира неуважение към нейната идентичност.

Случаят намира отзвук и в БНР и „Дарик радио“. С изключение на единични репортажи обаче мейнстрийм медиите, каквито в България са националните телевизии, игнорират факта, че човешко същество повече от седмица излага живота си на риск в центъра на София пред погледа на всички. Това не се смята за тема, заслужаваща систематично внимание и проследяване. На 20 ноември пред Съдебната палата се проведе демонстрация в подкрепа на стачкуващата жена и по повод Деня за възпоменание на жертвите на трансфобията. В протеста се включиха над 100 души, но той не намери място в централните новинарски емисии. БНТ го отбеляза в късните си новини и с кратка дописка без видео на сайта си.

Безрезервна подкрепа и плашещо спокойствие

Срещнах се с Габриела Банкова на третия ден от гладната ѝ стачка. Останах с впечатлението, че с усилие държи очите си отворени. Каза, че не е спала много. Говореше тихо – вероятно както от изтощение, така и поради бактериалната бронхопневмония, която каза, че има. Докато близки и приятели се суетяха около нея, търсейки начин да я предпазят от дъжда, тя коментираше опитите им с иронично снизхождение. Същевременно обаче оценяваше подкрепата, която получава:

Цялото ми семейство, всичките ми приятели, всичките ми колеги, всички хора, които познавам, ме подкрепят изцяло, напълно и безрезервно. Идват всеки ден десетки хора […]. Майка ми прекарва нощите тук с мен, баща ми и брат ми идват, много колеги, мои приятели. Всички хора, които виждате тук, са мои приятели. Аз дойдох тук облечена само с едно яке, нищо друго. Това, което виждате, е една палатка, пълна с провизии. И водата, която използвам, за да оцелявам, ми е донесена от тях.

Ведрият дух на протестиращата е заразителен за околните, макар на пръв поглед да е в необясним контраст с риска за живота ѝ поради гладуването, пневмонията и денонощното седене на открито (нощите си прекарва в тънката палатка, която не спира студа). Ала всъщност в самообладанието ѝ няма нищо утешително – то е дори плашещо. Габриела Банкова излъчва спокойствието на човек, който е наясно с възможните последствия. Прежалил се е. И в известен смисъл вече е от другата страна – не само на пола, а и на живота.

Идентичността като кауза от обществен интерес

Питам стачкуващата жена как да се обръщам към нея и да я представя в статията си, защото не искам да бъда от онези представители на медии, които интуитивно преценяват на кого да говорят на малко име и на „ти“. „Може да ми говорите, както желаете – Габриела, Габи…“ – казва тя. Следващият ми въпрос е как се идентифицира. „Като Габриела Банкова, това е името ми.“ Уточнявам, че имам предвид дали да казвам, че е транссексуална, трансджендър, транс или просто жена. „Аз съм жена, която между другото е транс“, гласи отговорът.

Моля я да ми разкаже повече за себе си, за да усетят читателите, че става въпрос за живота на човешко същество от плът и кръв. Ала за нея е от значение не личността, а каузата: 

Аз не смятам, че има значение коя съм. Смятам, че единственото, което има значение, е, че моите конституционни и човешки права биват нарушени от съда.

Въпросът за идентичността не е просто личен, тъй като човек се идентифицира не само пред себе си, а и пред другите. Затова протестиращата жена не смята личната си карта за валиден документ. „Защото документът, който имам – личната ми карта, – служи за идентификация. Но аз не мога да бъда идентифицирана по него, тъй като не мога да го променя. На него пише неща, които не съответстват на реалността, която хората виждат. Това е документ, който другите хора в обществото не биха могли да идентифицират с мен.“

До какво води отказът от промяна на гражданския пол

Когато става дума за борбата за равни права на ЛГБТИ+ хората, дежурният реторичен въпрос е „Кой им пречи?“. Габриела Банкова споменава само част от проблемите, които е имала, защото името в личната карта не съответства на външния ѝ вид: 

Заплашвана съм и с арест, заплашвана съм по много начини. Отхвърляна съм много често, почти постоянно. Почти във всяко здравно заведение, от години. В градския транспорт, в банки…

Конкретно от лечебните заведения е гонена „с довода, че тази лична карта не може да бъде моя и аз се опитвам да се възползвам от чужди здравни осигуровки“. Поради тази причина ѝ е отказано да се лекува по Здравна каса. Затова и не е получила по обичайния ред антибиотика, който пие заради пневмонията си, а се е снабдила с него от познати, въпреки че вече антибиотици не може да се купуват без електронни рецепти.

Така нарушаването на правата неизбежно води и до нарушаване на правилата, защото хората с нарушени права все някак трябва да оцеляват. Транс лицата не престават да съществуват само защото Конституционният съд (КС) и ВКС реагират като шопа от известния виц при вида на жираф: „Те такова животно нема.“

Гладната стачка на една транс жена за правосъдна реформа

Целта на протеста на Габриела Банкова не е само да се реши проблемът с документите ѝ за самоличност. Не е и просто за правата на транс хората в България, нито дори на ЛГБТИ+ хората като цяло. Тя е стигнала до извода, че нарушаването на правата е резултат от липсата на реформи в съдебната система. А това засяга всички. Затова заявява:

Аз ще продължа тази гладна стачка и ще призовавам през цялото време народа да дойде и да протестира с мен. И да предприемем необходимите действия да реформираме нашата съдебна система. За да може тя да започне […] да спазва гражданските, човешките и конституционните права на гражданите на България, както и на всички хора, пребиваващи в България.

Според нея проблемът е, че „в момента съдът не е разделен от останалите власти“ и не може да ги контролира ефективно, защото е зависим от тях. Тя не дава конкретен пример за това, но собствената ѝ ситуация доказва тезата ѝ. В резултат от политически експлоатираната кампания срещу Истанбулската конвенция КС, който е най-висшето съдилище, излезе с две абсурдни решения. Първото е, че Конвенцията противоречи на Конституцията, защото според нея има само два биологични пола (макар в Основния закон да не пише нищо по въпроса). Второто – че според Конституцията полът има само биологичен смисъл.

Решението на ВКС, според което българското право не предвижда възможност за смяна на пола на транс лицата (въпреки че това се е случвало с десетилетия), следва логиката на КС, който пък следва логиката на пропагандната кампания.

Една от идеите на Габриела Банкова за правосъдна реформа е съдиите, прокурорите, депутатите и другите „държавни администратори“ да могат да носят наказателна отговорност за решенията, които вземат. Защото от тези решения зависят съдбите на цели групи хора, които понякога с десетилетия не могат да получат справедливост и са лишени от права.

Правосъдна реформа без човешки права?

Габриела Банкова иска не само да говори на хората, дошли да я видят, но и да ги слуша: „Ще чакам народа да дойде при мен, да обсъждаме, да обясня моите проблеми, да чуя проблемите на другите хора и заедно да започнем да предприемаме действия по това, което всички знаем – че тази съдебна система отдавна, от десетилетия се нуждае от тотална реформа.“

Дългогодишните борци за правосъдна реформа обаче не дават знак да са забелязали гладната стачка на жената пред Съдебната палата. Няма реакция нито от страна на партиите в състава на коалицията ПП–ДБ, която съществува в името на правосъдната реформа, нито от неправителствени организации и изявени активисти в областта на правосъдието. Нито от страна на юристите, които полагат усилия реформата да се осъществи.

Борците за правосъдна реформа поставят акцент върху необходимостта от институционални промени, например контрол върху дейността на главния прокурор и промяна на структурата на Висшия съдебен съвет. Човешките и гражданските права рядко са във фокуса им. Доколкото изобщо ги забелязват, то е при случаи като полицейско насилие, липса на достъп до информация или корупционно-криминални афери. Идеята някой например да предложи планираните изменения в Конституцията да включат отмяна на текста, че бракът е само между мъж и жена, граничи с фантастиката.

Само че правосъдните системи на демократичните държави се базират на основните права на личността – на човешко достойнство, личен и семеен живот и т.н. Те се потъпкват далеч не само по отношение на ЛГБТИ+ хората и представителите на други дискриминирани групи. Системното нарушаване на правата, както това става с дискриминираните групи, обаче провокира представителите на тези групи да забележат връзката между безправието и дефектното правосъдие.

Една транс жена гладува от десет дни, за да се състои важният обществен разговор за връзката между правосъдието и правата. Залогът е животът ѝ.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/schupenoto-pravosudie-i-prekurshenata-humannost/

„Не искаме убийците сред нас.“ „Един човешки живот не струва 5000 лв.“ Тези лозунги можеше да се видят на протеста срещу освобождаването на Пламен Владимиров под гаранция от 5000 лв. Едва 20 дни по-рано освободеният беше осъден на доживотен затвор на първа инстанция, защото заедно със сина си Орлин е планирал убийството на снаха си Евгения. После лично е превозил и изхвърлил трупа ѝ. След това и двамата в продължение на цял месец хладнокръвно са поддържали лъжата, че жената е излязла и не се е прибрала.

Основанието за освобождаването под гаранция е тежкото здравословно състояние на Пламен Владимиров. Освен сериозните си хронични заболявания той е и с оперативно отстранен анус. Българските затвори не са места, където хората със сериозни здравни проблеми могат да получават адекватна терапия. От правозащитна гледна точка, макар и съучастник в убийството на снаха си, Владимиров-старши заслужава хуманно отношение – само защото е човек. Концепцията за правата на човека обаче ерозира поради двойните стандарти в правосъдието.

Сред най-важните условия една правосъдна система да бъде справедлива е тя да действа еднакво в аналогични случаи. А българското правораздаване е твърде избирателно – както спрямо подсъдимите и осъдените със здравословни проблеми, така и по отношение на размера на гаранцията. Ето само няколко от безбройните примери, които показват как правосъдието може за едни да играе ролята на инквизиция, а към други да е толкова толерантно, че чак липсващо.

Правосъдието като инквизиция

Помните ли унизителния арест на бившата кметица на „Младост“ Десислава Иванчева и заместничката ѝ Биляна Петрова по обвинение, че са взели подкуп? Те останаха в ареста 8 месеца въпреки влошеното здравословно състояние на Петрова и на майка ѝ, за която тя полага грижи. Гаранцията за Петрова беше 8000 лв., а за Иванчева – 10 000. Двете бяха ту зад решетките, ту под домашен арест в продължение на три години, след което бяха осъдени на затвор. Междувременно Иванчева роди и беше отделена от детето си, за да изтърпи присъдата си. Тя заведе дело срещу Сливенския затвор заради липсата на животоспасяващи лекарства и стоматологична помощ, което моментално се оказа прекратено.

Певицата Лиляна Деянова (известна като ЛиЛана) пък остана в ареста четири месеца въпреки непоносимите болки в гърба си, претърпял три операции. Тя беше арестувана заедно с брат си и техен съдружник по подозрения, че са злоупотребявали с евросредства и в контекста на обвиненията срещу хазартния бос Васил Божков, на когото се смята, че е била приближена. Гаранцията на ЛиЛана беше цели 40 000 лв.

Иванчева, Петрова и Деянова никого не са убили, нито са причинили телесна повреда. Обвиненията срещу певицата досега не са доказани, а въпреки присъдата за бившата кметица и сътрудничката ѝ общественото мнение така и не се убеди във вината им.

Правосъдието като отсъствие

Само срещу подписка обаче се отърва от ареста Начо Пантелеев, и то едва 24 часа след задържането си. Той е обвинен, че е причинил смъртта на футболния треньор Ферарио Спасов с автомобила си, който е карал със 150 км/ч. Пантелеев, който е шофьор от малко повече от година, но има скъпа кола, се е хвалил в социалните мрежи как развива скорост от… 268 км/ч. В първите часове след инцидента дори не му беше отнета книжката и не му беше забранено да напуска страната.

Печално известен е случаят с Васил Михайлов, син на пернишкия прокурор Бисер Михайлов – все е освобождаван от ареста, независимо колко хора е пребил и колко е заплашил. А когато Михайлов-баща беше задържан заради сигнал за насилие над жена си, която отрече той да ѝ е посегнал, не се намери прокурор, който да оспори освобождаването му. Въпреки че според Наказателния кодекс средната телесна повреда, каквато според медицинската експертиза е нанесена на жената, трябва да се разследва дори ако жертвата не настоява за това.

Списъкът може да продължава още дълго и назад във времето. Да си припомним само т.нар. братя Маргини, които бяха обвиняеми в подготовка на три убийства. Преди да бъдат окончателно оправдани през 2012 г., различни здравословни причини ставаха основание я за отлагане на делата, я за излизането на някого от тях под гаранция.

Неусетният път към дехуманизацията

Тези двойни стандарти засилват у обществото – и особено у близките на жертвите – чувството за несправедливост на правосъдието. То от своя страна допълнително подкопава и без това крехкото доверие в съдебната система. Честите протести срещу тази или онази присъда, мярка или срещу липса на наказание допринасят за една все по-устойчива нагласа, че общественото мнение знае по-добре от съда как да отсъжда той.

Когато общественото мнение е на страната на жертвите на престъпление, справедливостта обикновено изглежда като възможно най-строгото наказание. Щом няма смъртна присъда, то нищо по-малко от доживотен затвор без право на замяна. Извършителите на престъпления се приравняват с онова, което са извършили. Личността на причинилите нечия смърт се свежда до „убийци“, все едно дали са отнели човешки живот планирано, спонтанно, или пък по непредпазливост. А редуцирането на група хора само до една тяхна (негативна или смятана за негативна) характеристика е един от признаците на дехуманизацията.

„С какво този човек може да бъде полезен на обществото? С кое? Не знам. Ако може някой от вас да ми отговори. И двамата с какво могат да бъдат полезни? С нищо.“ Думите са по адрес на Орлин и Пламен Владимирови и принадлежат на Иво Найденов, който е адвокат на семейството на убитата Евгения.

С работата си като компютърен специалист Орлин Владимиров е можело да продължи да бъде полезен на обществото, ако не беше заловен. Баща му също вероятно притежава някакви качества, с които би могъл да има принос. Но това не означава, че те не следва да понесат своята отговорност. Смисълът на присъдата не е, че те са безполезни, а че са извършили престъпление.

Престъпление и изкупление

Съдбата на баща, син и внук Владимирови е история за токсичната мъжественост. Баща, за когото е толкова в реда на нещата една жена да бъде следена и убита, ако е „излязла от правия път“, че помага на сина си и в следенето, и в убийството. Малко момче, което цял живот ще трябва да се справя с травмата, че баща му е убил майка му с помощта на дядо му.

Токсичната мъжественост е тема и на филма на Марк Фостър от 2001 г. „Балът на чудовищата“. Баща, син и внук – потомствени палачи, възпитани в презрение към жените. Внукът не преживява бащиния натиск да бъде „корав мъж“. Бащата се опитва да изкупи вината си, като прекъсва веригата на токсичната мъжественост и се влюбва във вдовица на затворник, когото е екзекутирал. Започва да се учи на емпатия. Жената разбира, че той е изпълнил смъртната присъда на мъжа ѝ, и намира сили да му прости. Справедливостта е постигната – не с наказание, а с катарзис, изкупление и тръгване по нов път.

Да си представим възможен свят, в който Орлин Владимиров действително се разкайва за стореното и решава да направи нещо полезно. Той започва да записва в затвора лекции за вредата от токсичната мъжественост, предназначени за ученици и младежи с проблемно поведение, като се позовава на собствения си опит. След време получава възможност и лично да се среща с младите хора, за да ги убеждава да не станат като него.

Да си представим и че Начо Пантелеев или някой като него постъпва по аналогичен начин – убеждава младите шофьори да карат внимателно и да не се държат като бабаити, разказвайки им за последствията от своята фатална грешка.

Всъщност има такива случаи, макар и не в България. Германецът Хенри Оливер Якобс например е лежал 19 години в затвора за убийство, но днес се е посветил на превенцията на насилието и престъпността. И споделя собствения си опит в интервюта.

Трудно представимото възстановително правосъдие

Идеята за възстановителното правосъдие отива дори още по-напред. То се основава на схващането, че традиционното правосъдие не прави обществата по-добри, нито лежането в затвора намалява престъпността. Ала ако извършителите на престъпления и техните жертви (или близките на жертвите) успеят да се видят едни други като човешки същества и пострадалите дадат шанс на извършителя, той би могъл да направи нещо полезно за тях, вместо да стои зад решетките.

Така пострадалите ще са получили някаква смислена компенсация, а не само удовлетворение от факта на наказанието. Извършителят ще е получил втори шанс, а обществото ще е станало една идея по-хуманно.

В България е трудно да си представим това като разпространена практика именно поради дехуманизиращото отношение към престъпниците. Действително, за някои от тях е трудно да предположим, че преживяват катарзис. Например Орлин Владимиров и баща му с цялото им хладнокръвие, с което лъжеха и променяха версии – не изглежда много реалистично те от днес за утре да съжалят и да станат нови хора. И все пак не можем да знаем със сигурност какви предстои да бъдат.

Възстановителното правосъдие може да бъде възприето от едно общество, ако то е способно да направи базисното допускане, че човекът е повече от това, което е извършил или което му е причинено. Ето защо най-голямата пречка пред наличието на реално възстановително правосъдие е дехуманизиращото отношение. А в България хуманността като че ли става все по-дефицитна.

Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/vseki-ima-pravo-na-obrazovanie/

Във втората част от поредицата за ранното забременяване разказахме какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст. В тази част ще проследим дали и как може да се върне към образованието, след като роди. „Тоест“ разговаря със социални работнички от Русе и Пловдив, с педагогическа съветничка от Сливен и със специалистка по политики за децата.

Свободно падане

Кой е отговорен, когато едно дете отпада от образователната система на 14 години? Най-лесното е да кажем, че семейството не смята образованието за ценност и няма интерес към него. Но това би значило, че виждаме децата и тяхното благополучие само като отговорност на родителите, а не като обществена отговорност. Пламена Николова е част от екипа на Националната мрежа за децата (НМД), където от години отговаря за формирането на приоритети в политиките за деца и активното застъпничество пред институциите. Според нея отпадането от училище не е само семеен или само обществен проблем, а по-скоро стои някъде по средата, защото интересът какви ще са бъдещите граждани на тази страна, е общ.

От 2018 г. у нас съществува Механизъм за междуинституционално сътрудничество, който се опитва да проследи какво става с отпадащите от училище деца. Макар в механизма да участват ключовите институции, работещи с деца – образователни, социални, здравни и общински власти, Пламена е категорична, че продължава да има проблем с установяването на това колко, как, къде и защо деца отпадат от училище.

Отваряме една голяма скоба – отпадането е проблем, засягащ не само младите майки. 

Децата не се чувстват съпричастни към случващото се в училище. Средата е неподходяща за голяма част от тях. С изключение на имагинерния идеален ученик, системата не успява да отговори на нуждите на всички останали, синтезира опита си Пламена. 

Както отбелязахме в предишните части на поредицата, данни, които да ни дадат нюанс каква част от хилядите отпаднали са напуснали класната стая поради забременяване, няма.

Как се връща едно момиче в училище?

Един донякъде невидим източник на подкрепа за младите майки и техните бебета са социалните услуги и работници из цялата страна. „Тоест“ разговаря с Надежда Стойчева, социална работничка в комплекс за социални услуги за деца и семейства към русенското сдружение „Еквилибриум“, и Савина Митрашкова, също социална работничка, работеща в звено „Майка и бебе“ в Пловдив.

Главната цел на подобни структури е да се помогне на жени в риск да се справят и да не изоставят бебетата си. Освен с продукти за бебето, помощ при отглеждането му и осигуряване на подслон при нужда, подобни социални услуги съдействат на младите майки с кандидатстване за социални помощи и търсене на общинско жилище. Дори по-важно, помагат на момичетата да продължат образованието си или да си потърсят работа.

Що се отнася до връщането в училище, Надежда разказва, че тя и колегите ѝ посещават всяко училище, за да проведат срещи с директори и заместник-директори и да бъдат в помощ на младите жени, като ги информират за изискванията, които трябва да покрият.

Една от пречките, с които се срещат при записването, са сроковете. Редовната форма е често непосилна, защото майката трябва да полага грижи за детето си, но записването задочно е възможно само през септември, 20 дни преди началото на изпитната сесия. Надежда разказва, че дори младата майка да се чувства подкрепена, често мотивацията ѝ не е огромна и ако е говорено с нея през март, а училището не може да я приеме тогава, тя трябва да чака до септември, което често е силно обезкуражаващо. Надежда споделя и че „някои училища се плашат от бюрокрацията и бумащината, защото, ако тя отново спре да ходи на училище, трябва да я търсят и да се опитват да я връщат, и като цяло нямат доверие към нея“. Въпреки това опитът ѝ е, че повечето училища работят усилено да върнат децата в клас.

Друга значителна спънка са малките населени места. „Имаше желание от няколко млади майки да се върнат, но училищата са малки и не разполагат с достатъчно учители. Съответно нямат задочна форма на обучение и въпреки желанието на директорите е невъзможно.“ Иначе казано, ако една жена, прекъснала училище, пожелае да се върне към образованието, тя трябва да се запише в големия град. Това обаче често е невъзможно заради грижи за бебето, липса на финанси или липса на подкрепа от роднините, които не искат да я оставят да пътува далече сама.

Савина Митрашкова подчертава, че освен медиацията с училища, психологическата помощ също е изключително важна. „Голямо значение има нагласата на обществото към тези момичета. Приемаме ли, че на 15 години са станали майки, или по-скоро ги гледаме с критика? Според мен е второто. Общата нагласа е, че се гледа с обвинение към момичето, забременяло в ранна възраст. Няма разбиране и липсва подкрепа от обществото. А пък в училищата имаме представители на цялото общество и си представям какво е, без да броим частните случаи на учители, които се борят за тези деца“, разказва Савина. Тоест когато говорим за невъзможност за връщане в класната стая, в тежест са не само бюрократичните процеси – отношението от заобикалящите и нивото на подкрепа са не по-малко важни.

Според Савина не става въпрос единствено за ефектите от раждането и отглеждането на бебето, а за сложен процес, който започва от ранното детство и засяга начина, по който пораства едно момиче. За да няма желание да се върне в училище, това е свързано и с ниска самооценка и липса на самоувереност. „В моята практика ми се е случвало момиче да желае да изкара шофьорски курс, но да няма нужната степен на образование, за да го направи. Толкова ѝ е ниска самооценката, че не вярва, че може завърши дадения клас и да изкара курса.“ Звено „Майка и бебе“ в Пловдив работи усилено именно в посока тези момичета да бъдат подкрепени и насърчени да вярват в себе си.

Сегрегация по български

Но въпросът не е само дали можеш да се запишеш в училище, а в какво училище ще учиш. По данни от проучване от 2020 г., представено от център „Амалипе“, водещата ромска организация у нас, над 330 училища в България са сегрегирани. Това включва както общообразователни училища, така и професионални гимназии.

Причините за сегрегацията не са обект на този текст, но не можем да не разгледаме какви са последиците върху мотивацията на един ученик да продължава образованието си в такава среда. Савина Митрашкова смята, че системата не окуражава ромските деца да продължават да учат и трябва да се работи за повече подкрепа. Не е рядкост учителите в сегрегираните училища да не пишат отсъствия, макар децата реално да липсват. Те присъстват в образователната система, но практически ги няма. Ако на никого не му пука дали ти си там, защо на теб да ти пука и да искаш да продължаваш образованието си в тази среда, особено ако си дете, чието семейство не поставя образованието високо в приоритетите си.

Говорейки си за сегрегация, трябва да подчертаем важността на местната власт за образователните институции. „Изключително важно е Общината да развива истински политики за образование по десегрегация. Не може МОН да отиде например в Добрич и да каже как да не си сегрегират училищата“, смята Пламена Николова от НМД. Кремена Георгиева, педагогическа съветничка в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ в Сливен, също подчертава ролята на различните местни институции отвъд училището. Кремена разказва, че макар да има наложени глоби, не е изключение от правилото те да са в резултат на лична преценка, защото една глоба е антиреклама за местната власт в малките населени места.

Като успешен пример за десегрегация „Амалипе“ и НМД дават Габрово. Макар ромското население там да е сравнително малко, също е имало „ромско“ училище. Чрез обединени усилия на Общината, Регионалното управление на образованието и център „Амалипе“ училището е затворено, а учениците са преразпределени към други училища. Осигурен е транспорт за децата, за които е проблем да посещават различни образователни институции поради отдалечеността си от тях. 

Женската действителност

Една от основните тези в предишните части на поредицата беше, че ранната бременност не е етнически феномен. Тогава защо си говорим за образователната сегрегация на ромите в България? Защото тя е сред факторите, които правят ромската жена в пъти по-уязвима от отпадане от образователната система в сравнение с една етническа българка. Всичко това се утежнява от предразсъдъците в самата ромска общност, от бедността и чувството за безнадеждност.

Макар хората, с които говори „Тоест“, да посочват, че в повечето случаи на ранна бременност става въпрос за момичета от ромски произход, тук отново обръщаме внимание, че страната ни продължава да е първенец в ЕС по аборти и че всяка трета бременност у нас завършва с аборт. Абортът и ранното раждане са част от един конкретен проблем – липсата на сексуално и здравно образование и култура. И този проблем засяга всички, но има различни проявления.

Базирайки се на опита си в Русе, Надежда добавя, че не може да се каже, че само в ромската общност има тийнейджърки, които не знаят как да се предпазват от забременяване. „Все още в много семейства сексуалната култура е табу. Забелязваме го и в български семейства, но просто не до такава степен както в ромските“, допълва тя. Ако в ромската общност не е прието да се направи аборт и затова момичетата раждат, то етническите българки, които забременяват като тийнейджърки, в повечето случаи правят аборт и продължават живота си, доколкото е възможно.

Важен фактор, свързан с културните особености, е стойността на образованието като ценност за женската действителност в ромската общност. Или иначе казано, каква е ролята на мъжа и жената в общността. Надежда дава пример с това, че продължаването на образованието на момчетата е насърчавано често дори само поради факта, че за изкарването на шофьорска книжка е нужен завършен Х клас. Подобни са схващанията и на други места в страната. „Жената не може да е независима, тя трябва да бъде зависима от мъжа, той е този, който кара кола, ходи на работа и изкарва пари“, казва Савина Митрашкова за разбиранията в ромската общност. Би било невъзможно да си говорим за образованието на едно момиче и пречките пред него, без да се отбележат и тъкмо тези патриархални виждания, които ограничават образователните възможности на младите жени в България.

Загубеното доверие

Социалните услуги са единствената опора за момичетата, които нямат подкрепа от възрастните в семейството, от общността или от училището. Но както знаем, социалната дейност е в незавидно положение по отношение на човешкия ресурс и на обезпечаването на самите работници. Наблюденията на Пламена Николова сочат, че има цели общини в България, в които един социален работник отговаря за 60 до 90 случая. Това практически означава следното: извършването на същинска социална работа, при която се проследява и подкрепя едно семейство, е невъзможно.

Личният пример е най-ценният инструмент за връщането на едно момиче в училище, смятат всички експерти, с които разговаряхме. Срещите с неформални лидери от общностите в по-малките населени места, с лекари, пастори, хора, осигуряващи сезонна работа, са важни, защото такива личности успяват да достигнат с посланията си до децата. Също и публични фигури. Кремена си спомня скорошното гостуване на певицата Роксана в училището, в което работи, и нейния разказ за житейския ѝ път и трудностите, през които е преминала като майка тийнейджърка. При всички положения разговорът с човек с подобен на твоя произход, но постигнал нещо, на което се възхищаваш, е многократно по-полезен от безпредметното размахване на пръст от обществото.

В училището в Сливен, където работи Кремена, децата са между 350 и 380, като по нейни думи има не повече от десетина ученици, които не са от ромски или турски произход. В този случай съвместните дейности с „Амалипе“ също са източник на вдъхновение за децата, защото, посещавайки събития на центъра из страната, те виждат успели хора от своите общности и имат основание да вярват, че също биха могли да постигнат успех, ако учат.

„Смятам, че за превенция на ранните бракове е по-важно да се работи с родителите, отколкото с децата“, категорична е Кремена. Ако родителите решат да спрат бременната си или току-що родила дъщеря от училище, нещата, които един педагогически съветник като Кремена може да направи, са малко.

Предвид чувствителността на темата за ранното забременяване, има и по-позитивно ориентиран подход за комуникация. Кремена споделя, че трябва да се работи с родителите не само когато се появи някакъв проблем, а и да им се показват хубавите неща, които се случват на децата им в училище, както и техните успехи. Каненето на родители на открити уроци е възможен начин за приобщаването на семейството към училищния живот. В гимназията, от чийто екип е част Кремена, такива уроци има често, за да се даде възможност на родителите да дойдат, да видят и да започнат да ценят повече образованието. Тя е категорична, че ролята на ръководството на училището е изключително важна.

Когато привличаме родителите като партньори, всъщност повишаваме доверието. Наясно сме, че екипът на училището пръв трябва да подаде ръка на родителите и да ги приобщи, защото без тях няма как да се справим, колкото и да работим с децата.

Действията и бездействията на институциите засягат децата по-силно от всяка друга група в обществото. В България няма национална програма или политика, насочена към подкрепата на училища, за да могат те от своя страна да подкрепят млади майки. Създаването на подобна програма би било признание, че проблем има и образователната система се е провалила в опита да докаже на тези жени, на техните семейства и общности, че има смисъл да продължат образованието си.

Решението не се изчерпва с прехвърляне на цялата тежест върху училищата, защото те нямат инструментите да върнат децата в час. „Когато родителят не желае да осигури присъствието на детето си в училище, каквито и мерки да измисли всяко училище, те няма да проработят. Пишем писма до „Закрила на детето“ или до кметовете, когато видим, че някое дете много отсъства, търсим съдействие от различни институции, чиито представители могат да се срещнат и да поговорят с родителите, за да опитат по някакъв начин да им въздействат“, разказва Кремена Георгиева.

Думите на Пламена Николова от НМД допълват това. Според нея истинската превенция на отпадането от образованието е пресечна точка между социалната и образователната работа. Училището може да извърви пътя донякъде, но в същото време и то трябва да бъде подкрепено от социалната система за закрила, ако има насилие или бедност в семейството, които да възпрепятстват една млада жена да учи.

Въпреки всички пробойни в системата Кремена е категорична, че с много бавни стъпки нещата се променят. Тя работи в Професионалната гимназия по текстил и облекло „Добри Желязков“ от 21 години и разказва, че допреди 10 години не е имало момичета от определени населени места със завършен 12 клас. Днес това вече не е така. Като на шега добавя, че и самите педагогически съветници и учителският колектив се учат в движение, защото няма училище за работата, която вършат. „Ние се борим за всяко дете, защото знаем, че всяко дете е човешка съдба и всеки има право на образование“, завършва тя. 

Post Syndicated from Йоанна Елми original https://www.toest.bg/ima-li-pravo-palestina-na-literatura/

„Литпром“: диалог през литературата“, четем на едноименния сайт на германската асоциация на професионалисти в сферата на издателския бизнес, журналистиката, литературните науки и критиката.

Следващо съобщение, малко по-долу: 

Поради войната, започната от „Хамас“, причинила страдание на милиони израелци и палестинци, организаторът „Литпром“ реши да отмени церемонията по връчване на наградата „ЛиБературпрайс“ […] 

Носителката на въпросната награда? Адания Шибли, палестинска писателка, чиято дискусия в рамките на Франкфуртския панаир на книгата също бе отменена („Литпром“ се финансира частично от германското правителство, Франкфуртския панаир на книгата и други организации). 

Първото прессъобщение на „Литпром“ от 13 октомври гласеше, че авторката сама е изявила желание събитията да не се състоят. Но по-късно Шибли отрече и заяви, че ако възможността ѝ е била предоставена, е щяла да се възползва и да инициира разговор за ролята на литературата във време на жестокости и болка. Следват протестни писма от издателите на Шибли в САЩ и Великобритания, както и отворено писмо срещу решението, подписано от над 350 писатели, редактори, литературни агенти и издатели, сред които нобелистите Абдулразак Гурна, Ани Ерно и Олга Токарчук, авторите Колм Тойбин, Олга Равн и други.

„Същият панаир, който отмени церемонията на Шибли, беше критикуван за включването на крайнодясното издателство Antaios, както и за гостуването на членове на „Алтернатива за Германия“ (AfD), написа в есе босненската писателка Лана Басташич. 

Докато артисти и писатели биват заглушавани заради предполагаем антисемитизъм, истинският неонацизъм се завръща с крайнодесните AfD, които печелят местни избори, a опитни политици обмислят варианти за сделки с тях.

Разговор за ролята на литературата и конфликта между Израел и Палестина нямаше. Но се появиха задължителните лагери „за“ и „против“, безпочвени обвинения в антисемитизъм, истински антисемитизъм, също толкова истинска омраза към палестинците… Решението на Франкфуртския панаир е още по-интересно в контекста на провелия се преди шест месеца Книжен панаир в Лайпциг, на който голямата награда получи руската писателка Мария Степанова (украинската общност, а и други протестираха това решение). Никой не сметна за нужно да „търси други формати“ за награждаването на Степанова, която не живее в Русия, но пише на руски и е рускиня. Необходима ли е отмяната на Шибли? И какви глобални тенденции биха могли да обяснят това решение? 

Кой се страхува от Адания Шибли? 

Родена в Палестина през 1974 г., Шибли живее между Йерусалим и Берлин, говори шест езика и е авторка на романи, пиеси, разкази и есета. Преподава философия и културология в Бирзейтския университет в Палестина.

Награденият ѝ в Германия роман Minor Detail („Незначителен детайл“*) не е преведен на български. Действието в него се развива през лятото на 1949-та, година след т.нар. Накба, или Палестинската катастрофа, когато са унищожени около 500 палестински села, а над 700 000 палестинци са принудени да напуснат домовете си. Катастрофата е следствие от сложни събития в контекста на Плана на ООН за разделяне на териториите на Палестина.

„Незначителен детайл“ се основава на истински случай – историята на млада бедуинка, изнасилена от израелски военни. Читателят прекарва няколко горещи дни през 1949 г. с войниците, които „прочистват“ пустинята от арабите. Другата сюжетна линия е в настоящето, където героиня на име Рамала търси исторически сведения за престъплението. Чрез двете линии пред читателя се разкрива абсурдният свят на болка без начало и край, без смисъл, неизбежна. Всъщност болката е такава, каквато е и в живия живот.

Да го пишем ли това (сега)? 

Адания Шибли не е маргинален глас, не е пропагандаторка, не поддържа терористи. Във Великобритания романът ѝ се издава от независимото издателство „Фицкаралдо“, чиито автори печелят Нобеловата награда вече няколко поредни години. През 2020 г. книгата е финалист за престижната американска Национална литературна награда, а през 2021 г. е в дългия списък за Международния „Букър“. Получава признание от критиците на New York Review of Books, Guardian, New York Times, Words Without Borders и редица други издания. 

Друг роман на Шибли разглежда събитията по време на Гражданската война в Ливан, свързани с убийствата на палестински бежанци и ливански шиити в Сабра и Шатила. Действието се развива през 1982 г. в Бейрут, тогава окупиран от Израел. Книгата We Are All Equally Far from Love („Всички сме еднакво далеч от любовта“) пък изследва ограниченията на живота под окупация, физическата и психическата клаустрофобия, емоционалната парализа. „Когато човек живее на място, което му се струва като наказание за неизвършено престъпление, от много ранна възраст започва да си задава трудни въпроси относно простички идеи като справедливост – или нейното отсъствие“, казва Шибли пред LitHub. 

Спомням си как два пъти ме разпитваха членове на израелското разузнаване, които искаха да знаят за какво пиша. Когато казах, че са истории за нещастна любов, те изгубиха всякакъв интерес към мен.

Няма книга, няма проблем 

Франкфуртският панаир на книгата е най-големият панаир по брой представени издатели. Смятан е за най-важният книжен панаир в света. Не е преувеличено да се каже, че това е литературен макет на света. Тази година „Литпром“ дава наградата на Шибли заради „безкомпромисно написаната ѝ творба, която разказва за силата на границите и за онова, което жестоките конфликти причиняват и правят с хората“. След 7 октомври обаче Израел, Палестина и светът осъмнаха различни. Адания Шибли ли е виновна за това? Справедливо ли е „наказанието“ нейният глас да бъде погълнат от взривовете на бомбите на „Хамас“ и Израел? 

„Добрата литература ни показва сложността на живота, който не може да влезе в тесни идеологически рамки, било то леви или десни. И обратното – слабата литература следва идеологически схеми и не се различава особено от манифест“, коментира случая за „Тоест“ писателят и журналист Димитър Кенаров. 

Точно тук е и трагедията в днешно време – може би в което и да било време. Хората, които мислят по-сложно за живота (независимо дали се занимават с писане, или с нещо друго), не са особено популярни.

В есето си „Крахът“ от февруари 1936 г. Франсис Скот Фицджералд пише, че „проверка за един първокласен ум е умението едновременно да държиш в съзнанието си две противостоящи идеи и въпреки това да не изгубиш способността си да действаш“ (превод от английски Рада Шарланджиева). Всъщност „Крахът“ се занимава с разпадите – както големите исторически, така и вътрешните разпади. Двата процеса, разбира се, са взаимносвързани. 

А XXI в. е време на разпади: разпадат се обществата ни, демокрациите ни, способността ни да общуваме; пандемията разби на пух и прах увереността, че сме победили смъртта и че можем да предскажем бъдещето; разпадна се и идеята, че Студената война или която и да е война има еднозначен край… Разпада се и планетата. Какво друго във време на разпади, ако не литература, тоест разговор, съпреживяване? Пълната противоположност, разбира се – война. 

„Циничното възползване от ужасите, причинени от насилието на „Хамас“, за да се обявят всички палестински гласове за нелегитимни, е част от кампания за ограничаване на пространството за емпатия, мисъл, дебат и истина“, коментира журналистката Урсула Линдзи, покриваща теми, свързани с Близкия изток, в свое есе за Washington Post. Но тенденцията за „отмяна“ на литературата не принадлежи на Франкфурт. Тя е естествен рефлекс, придобит след поне десетилетие публична реактивност. 

В книгата си Professing Criticism: Essays on the Organization of Literary Study („Професия критик: есета върху организацията на литературната наука“) Джон Гилъри, американски литературен критик и професор в Нюйоркския университет, разглежда идеологическите борби и културните войни около литературния канон – например кои автори трябва да се четат и кои да се забранят, защото например от определена гледна точка са расисти, евгеници и т.н. 

В западните метрополиси борбата за многообразие в учебния план се оказа много по-лесна от реалното осигуряване на многообразие сред учениците и още по-лесна от налагането на многообразие в университетските среди и администрации. Западната „висока култура“ стана лесната битка на движението за деколонизация. 

Изливаме гнева си от неспособността да поправим несправедливостите и неравенствата в настоящето върху мъртвите автори, разсъждава Гилъри. Но ако литературата (на миналото), която не отговаря на нечии морални стандарти в настоящето, наистина бъде премахната, спряна от изучаване, забранена, заглушена – нима това няма да доведе до изкривена представа за историята, а оттам и за реалността? Не би ли се случило същото и с изтриването на палестинските, руските гласове? Не на онези, които насърчават насилието (тук не става въпрос за пропаганда, а за литература), а които изговарят травмите, довели до него, и то отвътре? 

„Тези, които проблематизират черно-белите идеологически модели (свобода–робство, цивилизация–варварство, Европа–Азия, Украйна–Русия, Израел–Палестина), се оказват в доста сложна ситуация. Никой не обича сложните неща“, смята и Кенаров. 

Към тази сложност се стреми Гилъри, който пише: 

Искаме студентите ни да се интересуват от другостта, включително от хора, които са различни от тях, но и нещо повече – искаме да се интересуват от цели светове другост и непреодолими различия. 

В американската среда, която влияе върху целия западен свят, амбицията на Гилъри и амбивалентността на Фицджералд са подложени на изпитание. Трудно е да се мисли сложно в свят на политика на идентичностите, където човек не е изграден от истории, а е еднолинеен сюжет, който се развива или не според определени критерии. И който може да бъде прекъснат, редактиран и дори изтрит от публичното пространство. Подобни тенденции се наблюдават както в левия, така и в десния политически спектър.

Без литература няма разговор

Това не е експертен анализ по въпроса Израел–Палестина. Социалните мрежи превръщат привилиегированите да живеят далеч от света на жестоките конфликти, в които реална смърт застига истински хора, в кризисни запалянковци, заемащи една или друга страна, викащи за една или друга смърт, понякога единствено в името на това да бъдат чути гласовете им. Про- или антиваксър? Консервативен или либерален? Комунист или фашист? Русофил или русофоб? Кой заслужава да умре повече – палестинец или израелец? Страшно е, когато светът се преживява в бинарности. Страшно е и другото – когато изберем моралния релативизъм: в него няма зло, което да заслужава осъждане. 

Това е текст за литературата, която – когато е добра – помага да преодолеем всичко: политиката, хюбриса, пропагандата, говорещите глави, социалните мрежи и първосигналното, мненията, фоновия шум… За да се върнем към съществените, съвсем реални проблеми. Към човешкото. Защото ако сме способни да зачеркнем цели групи хора (а и тяхната литература, техния разговор), вече сме загубили частица от човечността си. Така се продължава и цикълът на жестокост. Литературата остава сред редките антидоти срещу тези отрови, както казва Милан Кундера.

Романът е пространство, в което моралното порицание временно се отменя. Тази отмяна не означава, че на романa му липсва морал; именно тя е неговата моралност. Моралността, която застава срещу неизкоренимия човешки навик да съдим светкавично, непрестанно и всички; да съдим, преди да сме разбрали, както и в отсъствието на разбиране. От гледната точка на мъдростта на романа тази трескава готовност да се съди е най-омразната глупост, най-гибелното зло. Не че романистът изцяло отрича, че моралната присъда е легитимна. Той просто отказва да я постави в романа. 

А че романът на Шибли е литература, която приканва към разговор, доказват множеството международни признания. Включително от хората, които „отмениха“ писателката. Именно заради тази отмяна, заради страха от нещо неопределено, нямахме шанс да чуем разговора за Израел–Палестина през литературата. Но предстоят няколко участия на Шибли, които може би ще ни дадат другите истории на Палестина – не на терора и вендетата; не на западняците, за които това е поредната криза, която ще преживеят в риалити формата на социалните мрежи и с която ще смажат стрелките на моралния си компас в съответните посоки, разбира се, на всеослушание; а на хората, които живеят тази история. Които са направени от тази история. Които единствени могат да я разкажат. И единствени имат силата да я променят.

Независимо дали авторите избират да говорят за определени събития, или да стоят встрани от тях, добрата литература се занимава с много просто нещо: животът (човешки, но не само) като основна ценност, казва Димитър Кенаров. „Литературата може да бъде всякаква, дори в най-ужасните моменти от историята. Важното е изкуството да бъде смело и свободно, независимо какъв подход или тема ще избере. Адорно казва, че не може да има поезия след Аушвиц, но всъщност поезия е имало и ще има винаги.“

В интервю за New York Times, публикувано ден преди завършването на този текст, израелският писател Едгар Керет каза някои от нещата, които изредихме и тук: за бинарния свят, за хляба и зрелищата, за болката, която е захапала опашката си. 

Преди доста време написах есе за New York Times, в което казах, че не харесвам етикетите „про-Израел“ или „про-Палестина“ […] Тоест ако си „про-Израел“, значи си за бомбардирането на деца в Газа? Идеята ми е, че реалността е сложна, и за мен най-важна е отговорността към човека. Когато виждам как хората гледат ужасната трагедия, разиграваща се тук, все едно е надпревара кой ще излезе по-голяма жертва, в която подкрепяш единия отбор и не ти пука за другия, емпатията става много, много избирателна. Виждаш само едната болка. Отказваш да видиш другата. 

Превърнала ли се е реалността в арената на Колизея? А социалните мрежи – в скамейките, от които осъждаме чуждите борби и решаваме кой е достоен да говори, да живее и кой не? Отменянето на легитимни гласове не разплита възлите в реалността, дори напротив. Защото в тази реалност хората не са аватари – те кървят, умират, губят близки, мразят и убиват съвсем наистина. Когато откажем да проведем трудния разговор, оставаме само с насилието. Защото времената на криза не търпят вакуум. Думи винаги трябват. Въпросът е кой говори. На кого позволяваме? От чие име? А как слушаме? От това зависи най-малкото дали ще останем хора.

*Всички преводи в текста са на авторката Йоанна Елми, освен там, където е изрично посочено друго.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/suzdadoha-sintetichen-choveshki-embrion-sega-kakvo/

Периодът до 14-тата седмица от живота на ембриона е известен сред учените като „черната кутия“ на човешкото развитие. Законите и етичните норми позволяват лабораторните изследвания само в рамките на този времеви отрязък. С помощта на синтетично създадени ембриони можем да извлечем много повече информация за началните процеси на развитие, като се елиминира необходимостта от използването на истински ембриони.

Ембрионално развитие при човека

Ембрионалното развитие започва с оплождането. От уроците по биология в училище знаем, че това е процесът на обединяване на женската и мъжката гамета (половите клетки) – яйцеклетка и сперматозоид. Дали възниква естествено в репродуктивната система на жената, или с помощта на т.нар. асистирана репродукция извън човешкото тяло, резултатът е формирането на структура, наречена зигота. Когато жената е в период на овулация, се отделя една яйцеклетка във фалопиевите тръби (или повече – в случаите на двуяйчни близнаци). Оплодената яйцеклетка (зиготата) се придвижва към матката и започва да се дели до образуването на бластоцист.

Бластоцистът е съставен от две групи клетки, изграждащи вътрешната (еритробласт) и външната му част (трофобласт). Той е обграден от защитен слой по време на развитието си, наречен зона пелуцида (zona pellucida), подобна на черупка на яйце. Клетките от външната страна са разположени под това покритие и в следващите стадии образуват плацентата и обграждащите я тъкани. Клетките във вътрешността се превръщат в различните тъкани и органи на човешкото тяло.

При човека клетките на бластоциста се делят бързо в първите няколко дни от развитието преди имплантирането му в матката. След това обвивката се разрушава и освобождава бластоциста, който се придвижва през фалопиевите тръби и се имплантира в матката на десетия ден. Когато бластоцистът стигне до финалните стъпки на имплантиране, той се превръща в ембрион. Развиват се структури като уста, долна челюст, гърло. По това време започват да се формират също кръвоносната система и сърцето. Развиват се ушите, ръцете, краката, пръстите и се оформят очите. На този етап главният и гръбначният мозък вече са формирани, а храносмилателната система и сензорните органи тепърва започват да се развиват. Първите образувани кости лека-полека заместват хрущяла.

Между 10-тата и 12-тата седмица на бременността ембрионът преминава към последната фаза на развитие – фетус. Органите продължават да се развиват и растат и фетусът се превръща в бебе на осмия месец. Към края на бременността през деветия месец бебето реагира на стимули, може да движи цялото си тяло и започва да му става тясно.

Стволови клетки

Стволовите клетки са уникални заради възможността си да се превръщат в различни видове специализирани клетки. Всички органи в човешкото тяло водят началото си от ембрионалните стволови клетки (ESC). ESC са полезен инструмент за изучаването на комплексните механизми, участващи в развитието на специализирани клетки и на органни структури.

Стволовите клетки могат и да се самообновяват. Те могат да се реплицират много пъти, за разлика например от нервните или мускулните клетки. Деленето на стволовите клетки бива два вида: симетрично и асиметрично. При симетричното се получават две дъщерни стволови клетки, а при несиметричното – една стволова и една диференцирана.

Как стволови клетки остават в недиференцирано състояние, вълнува немалка част от учените, които се занимават с изследвания на ембрионалното развитие, стареенето, регенеративните процеси и др. От друга страна, стои въпросът какво предизвиква една стволова клетка да се превърне в определен специализиран вид клетка. Част от сигналите, които провокират този процес, са фактори (най-често различни видове хормони), секретирани от заобикалящите клетки, физически контакт със съседни клетки и определени молекули в микросредата.

Синтетичен модел на човешкия ембрион

По-рано тази година изследователи от научния институт „Вайцман“ публикуваха статия, описваща създаването на първия човешки синтетичен ембрион. Техният модел на ембрион е създаден от стволови клетки без участието на яйцеклетка и сперматозоид. Изкуственият ембрион се развива до 14-тата седмица и изглежда като перфектния пример по учебник. Ембрионът се намира в клетъчна култура. Част от изследването включва и провеждане на тест за бременност чрез вземане на проба от средата, в която „живее“ ембрионът. Тестът е положителен, тъй като създаденият ембрион освобождава характерните за този период хормони.

Изкуственият ембрион успява точно да имитира структурите, характерни за ранните етапи на ембрионалното развитие. За да постигнат това, учените използват определени химични стимули, с които подканват стволовите клетки да се превърнат в точно определен вид диференцирани клетки: епибласт (който накрая се превръща във фетус), трофобласт (който образува плацентата), хипобласт (който образува хориона) и екстраембрионален мезодерм. Избрани са 120 от тези клетки в определено съотношение и са събрани в едно. Само малка част от тази смес започва самостоятелно да се подрежда, диференцира и разраства, докато накрая не заприличва на копие (ненапълно съвършено) на истински човешки ембрион.

Учените от екипа описват феномена като „изключително фина архитектура“. Но за какво ни е всъщност да имитираме природата? Надеждата на учените е, че този тип модели ще позволят да се изяснят конкретните механизми, чрез които се формират органите в човешкото тяло, а също така да се подобрят инвитро процедурите за оплождане. Друго приложение е тестването на лекарства, за да се провери дали приемането им е безопасно по време на бременност.

Етика на научните изследвания с човешки ембриони

За момента научните изследвания с човешки ембриони и клетъчни линии от ембрионални стволови клетки са етично и законово приемливи при спазване на определени правила и стандарти за работа. Общо правило, прилагано в много страни, е научните изследвания с участието на човешки ембриони да се провеждат само до 14-тата седмица от развитието им.

Въпреки това ембрионалните модели технически и законово не са истински ембриони и не подлежат на същите закони. Тук стои въпросът дали е редно да се правят опити за създаване на технология, с която изкуственият ембрион да може да расте и след 14-тата седмица, с цел да научим повече за началните стадии на човешкото развитие. Учените тепърва разработват нови правила за работа със синтетични ембриони. Тези модели биха позволили да се изяснят причините за често срещаните загуби на бременността в най-ранния етап на развитието на ембриона, както и за епигенетични, генетични и хромозомни болести.

Заглавно изображение: Човешки ембриони в ранен стадий на развитие. Източник: Flickr.com

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/slyapoto-petno-za-fashizma-vlyavo/

През изминалите седмици България е в обичайната си за последните години ситуация – в предизборна кампания. И по стар обичай либералнодемократичните избиратели (неточно слагани под общия знаменател „десни“) се карат и люспят, дерейки ризи. Едни не могат да преглътнат родата на кандидата за кмет на София Васил Терзиев. Други (и част от първите) – наличието на кандидат за общински съветник в листата на „Продължаваме промяната“, „Демократична България“ и „Спаси София“, който преди е бил от ВМРО. А за известния с хомофобските си възгледи бургаски кандидат-кмет Константин Бачийски ДБ така и не постигнаха съгласие с ПП, затова издигнаха собствена кандидатура – на Димитър Найденов.

Обвинения във фашизъм отляво

Въпреки хетерогенността на либералнодемократичните избиратели, въпреки несъгласията и конфликтите помежду им, те биват обвинявани във „фашизъм“ от млади активисти, идентифициращи се като леви. Но не „леви“ като председателката на БСП Корнелия Нинова. Става въпрос за хора с далеч по-демократични убеждения от нея. Те са за равни права на ЛГБТИ+ хората, жените, дискриминираните малцинства, бежанците и са против национализма и расизма. От тези позиции обвиняват не само „десните“, а и „либералите“ и „центристите“, че всъщност не са против „фашистите“ и никога не им се противопоставят.

С тези активисти е практически безпредметно да се спори, защото все се изплъзват. Когато им се посочат античовешките практики през тоталитарния период в България преди 1989 г., например т.нар. Възродителен процес или съдебните дела срещу хомосексуални хора, те казват, че онзи режим всъщност не е бил ляв. В същото време се възмущават от критиките срещу тоталитарния период, определяйки ги като „пещерен антикомунизъм“ и изтъквайки аргументи от типа на този, че по време на социализма жените са получили право на глас наравно с мъжете. 

Отскоро, за да изразят възмущението си, левите активисти използват определението „антикоми“. Втората част на думата идва не от названието на областта Коми в Северозападна Русия, а е умалително за „комунизъм“, дошло през английския език. За тези активисти „Времеубежище“ на Георги Господинов например е „антикоми“ роман.

Предизборната коалиция на БСП и „Атака“, за която не се говори

Младите леви активисти са за Истанбулската конвенция и не одобряват антиджендър патоса на председателката на БСП Корнелия Нинова. Но за разлика от либералните избиратели, не си дерат ризите по време на предизборна кампания, критикувайки Столетницата, а вместо това продължават да обвиняват десните, либералите и центристите във фашизъм. За тях не изглежда да е особен проблем, че зад Ваня Григорова, кандидатката на БСП за кмет на София и оглавяваща листата за Общинския съвет, стои и партията на Волен Сидеров „Атака“.

В сравнение с фашистките послания на „Атака“ и лидера ѝ Волен Сидеров, ВМРО и дори „Възраждане“ направо бледнеят. Самото име на партията идва от вестник „Атака“ – орган на основаната през 1932 г. Националсоциалистическа българска работническа партия. Волен Сидеров е автор на две книги с откровено неонацистки и антисемитски характер – „Бумерангът на злото“ (2002 г.) и „Властта на Мамона“ (2004 г.). България е осъдена от Европейския съд по правата на човека в Страсбург (ЕСПЧ), защото е отказала да види антисемитизма в първата книга.

По останалите теми Сидеров е също толкова дискриминационно настроен, колкото и „фюрерите“ на останалите партии с неонацистки уклон в България. Като кандидат за кмет на София през 2019 г. той обещаваше да забрани „София прайд“. Незабелязването на антиромските му позиции е докарало на България друга присъда от ЕСПЧ. През 2011 г. протест на „Атака“ срещу новините на турски език ескалира до подпалването на софийската джамия „Баня Башъ“ по време на петъчната молитва. Впрочем и заради това България е осъдена от ЕСПЧ.

Генезис на фашистките елементи в БСП

Топлите връзки на БСП с неонацистки (или както левите активисти казват, фашистки) политици и практики съвсем не започват с управлението на Корнелия Нинова, която понякога е обвинявана, че всъщност не е лява, заради връзката между възхода на кариерата ѝ и правителството на Иван Костов. Нинова обаче е начело на БСП от 2016 г., а Сидеров беше „златният пръст“ на подкрепяното от партията правителство на Пламен Орешарски още през 2013 г.

Връзката между БСП и фашизма всъщност е далеч по-дълбока и исторически вкоренена. Тя произтича от самите характеристики на тоталитарната система начело с БКП, от която БСП така и не се е еманципирала. Характеристики, довели до античовешки практики и национализъм, принципно не толкова различни от режима на Хитлер. В България кулминацията на този процес е етническото прочистване на няколкостотин хиляди турци през 80-те години на ХХ век.

Самоидентификацията на социализма като антифашизъм пречи на режима да забележи фашистките/нацистките елементи в самия себе си. Това води не само до безкритичност, типична за диктатурите, а и до дълбоко неразбиране в постсоциалистическите страни на измеренията на режима на Хитлер. Неслучайно крайнодясната германска партия „Алтернатива за Германия“ намира по-широк прием във федералните провинции на бившата ГДР.

Социалистическият антисемитизъм

В страните от бившия Източен блок липсва културата на неприемане на антисемитизма, която е методично възпитавана на Запад след края на Втората световна война. Социалистическото образование представя фашизма по-скоро като радикална форма на капитализма (поради което и избягва термина „националсоциализъм“). За убитите евреи се учи, но на фона на всички числа и жертви за назубряне няколко милиона повече нямат особен смисъл.

В учебниците по история обаче не се учи за антисемитизма в СССР. И тук не става дума за критичното отношение на социалистическия режим към Държавата Израел и слагането на знак за равенство между ционизъм и милитаризъм. През 1952 г. по нареждане на Сталин са екзекутирани 24-ма интелектуалци евреи, което остава в еврейската история като „Нощта на убитите поети“. На следващата година същото се случва с лекари, обвинени в държавна измяна.

И един съветски виц от 80-те

Един евреин отишъл на сбирка на националистическата организация „Память“ („Памет“), понеже чул, че членовете на организацията не харесват сънародниците му, и решил да ги попита защо. Когато разбрали какъв е, те го спукали от бой още преди да си е задал въпроса.

– Но защо? Защо ме биете? – успял да попита накрая той, плюейки кръв.
– Защото вие, евреите, разпънахте Христос! – бил отговорът.

Освен любопитен, евреинът бил и упорит. Решил, че щом вече са го набили, ще може спокойно да си поговори с тях и да ги убеди, че евреите не са лоши хора. Затова пак отишъл. Нахвърлили му се още щом го видели на вратата.

– Вече ме бихте заради Христос. Сега за какво? – попитал той, когато успял да си поеме въздух.
– Ами децата в Палестина?

Във вицовете обикновено има и трети път, така е и в този. Както можете да предположите, евреинът отново отишъл на сбирка на „Память“, отново ял бой и си задал въпроса. Този път отговорът бил:

– Защото вие, евреите, потопихте „Титаник“!
– Разбирам за Христос, разбирам за Палестина, но какво общо имат евреите с „Титаник“? – попитал недоумяващият евреин.
– А името Айсберг да ви говори нещо?

Вицът си е виц, но организацията „Память“ е истинска. Тя възниква в СССР през 1980 г. и въпреки антисемитските и монархистките си елементи така и не е забранена, а членовете ѝ разполагат с доста голяма за онези години свобода на изразяване. Смята се, че е създадена със съдействието на КГБ. Организацията продължава съществуването си чак до 2021 г. Освен антисемитизъм проповядва и православен фундаментализъм и логично е на страната на Русия при окупацията на Крим и Донбас.

„Невидимият“ либерален активизъм

След тази историческа ретроспекция да се върнем там, откъдето започнахме. Твърдящите как либералите и центристите не се противопоставят на фашистите, не забелязват както фашизма вляво, така и противопоставянето му от страна на личности и организации с либерална насоченост.

А либерални хора може да се видят на протестите срещу „Луковмарш“. Правозащитни и други неправителствени организации, както и техните лидери са постоянна мишена от страна на неонацистки групи. Под особен натиск бяха по време на кампаниите срещу Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.

През 2016 г., в разгара на т.нар. бежанска криза, председателят на Българския хелзинкски комитет Красимир Кънев беше бит в центъра на София. В края на 2014 г. 10 от 11-те членове на сдружението „Маргиналия“ бяха дадени на съд заради отворено писмо, в което Дянко Марков, обявил във Великото народно събрание евреите за „враждебно население“, е наречен „антисемит“. Делото беше прекратено поради липса на престъпление, но после беше съдена лично главната редакторка на „Маргиналия“ Юлиана Методиева. В края на 2018 г. съдът окончателно я оправда.

Новото ляво – без политическо представителство, но с наследство

„Нови леви“ в България има поне от 15-ина години. Млади хора, повечето с възможност да учат на Запад, където са попили западняшкото университетско левичарство и са го приложили върху българския постсоциалистически контекст. През всички тези години те страдаха за липсата на истинска лява политическа алтернатива в България. Но така и не създадоха свое политическо представителство. Вместо това заставаха я зад кандидатката на БСП за евродепутат Достена Лаверн, я зад Ваня Григорова, когато се кандидатира за независим евродепутат през 2019 г., я зад Мая Манолова и Татяна Дончева.

Вместо политическо представителство, чиято липса оплакват, „новите леви“, които вече не са толкова нови, създадоха нещо друго. Те успяха да произведат поколение от още по-нови леви, които нямат съзнателни спомени от социализма (повечето са родени след края му). За сметка на това обаче са индоктринирани в прости идеологически схеми, които изповядват с религиозен плам. За тях по дефиниция всичко либерално е неолиберално, което е капитализъм, който пък е фашизъм. И патриархат.

Важността на нюансите

Непрекъснатото взаимно ръфане не се отразява добре в електорален план на и без това рехавия либерален слой. Представителите му се карат не само за кандидатите и листите за местните избори, а в последно време и за войната в Израел. Комай няма тема, по която да имат едно „официално“ мнение, а все се съмняват и търсят нюансите, докато левите ги етикетират като фашисти, а консервативнодесните – като комунисти.

Ала макар от електорална гледна точка това поведение да е контрапродуктивно, то поне е знак за демократичност. Различни позиции може да се отстояват единствено в ситуация на свобода. Затова всеки тоталитаризъм започва от дисциплинирането на мисълта. В наши дни по-важна от опозицията между ляво и дясно е тази между либерално/демократично и авторитарно/недемократично.

Ето защо е крайно време разговорът какво е ляво и какво е дясно, да напусне учебникарските клишета и да се видят сложните преплитания между тях, които клишетата скриват. Но за да се забелязват нюансите, е необходимо да има базисно равнище на самокритичност.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/prispiven-dvuboy-lipsvashtite-temi-v-debata-mezhdu-vasil-terziev-i-anton-hekimyan/

През последните години все по-рядко се състоят дебати между основните кандидати за дадена изборна длъжност. Това се случва поради нежеланието на някои от претендентите да влизат в директен словесен сблъсък с опонентите си. Преди година неочакваната поява на съпредседателя на „Продължаваме промяната“ на предизборна дискусия в студиото на bTV дори предизвика скандал. Затова дебатът по „Дарик радио“ между кандидатите с най-голям шанс да станат кмет на София – Васил Терзиев и Антон Хекимян – сам по себе си е добра новина.

Въпреки това и въпреки че беше замислен със структурата на боксов мач в 15 рунда по три минути (от които се състояха 14), дебатът можеше по-скоро да приспи слушателя или зрителя, отколкото да го накара да се чувства като на спортно състезание. И не произведе водещи новини. Но тъй като по всяка вероятност един от участниците в него ще бъде „лицето“ на столицата през следващите най-малко четири години, струва си да обърнем внимание какво казаха Терзиев и Хекимян. И най-вече – какво не казаха.

Пешеходно движение и достъпна среда

Достъпната среда изцяло липсваше от дебата. За тротоари ставаше дума само във връзка с качеството на ремонтите. Ако някое извънземно слушаше дискусията, можеше да остане с впечатлението, че в София хората се придвижват с коли, обществен транспорт, велосипеди или тротинетки, но никой не ходи пеша, никой не бута бебешка количка и няма хора с увреждания.

Васил Терзиев спомена недостъпността на подлезите единствено в контекста на това, че с децата си се придвижват с тротинетки. Но ако той може да слезе от тротинетката си и да я повдигне, макар да се оплаква, че возилото тежи 25 кг, работещият в САЩ преподавател по журналистика Христофор Караджов няма как да слезе от количката си нито за да преодолее подлез, нито за да влезе в голяма част от магазините, заведенията, институциите, хотелите, домовете – и изобщо в сградите, които имат всевъзможни прагове и стълби, но нямат рампи. Достъпността отсъстваше и от темата за обществения транспорт.

Презастрояване

Презастрояването е един от основните проблеми в София. То е концентрирано предимно в южните и източните квартали и постоянно става повод за протести. Тази тема обаче напълно отсъстваше от дебата. Стана дума само за небостъргачите, които и според Терзиев, и според Хекимян трябва да се изграждат в определени райони.

Една от основните градоустройствени идеи за спиране на презастрояването на юг и изток е да се инвестира в застрояването на северните квартали. Но в дебата северните квартали присъстваха най-вече с необходимостта от транспортното им свързване. И според двамата кандидати Кремиковци трябва да стане комбинация между жилищна и индустриална зона, но не обвързаха тази тема с презастрояването.

Корупция

Корупцията също е един от основните проблеми на София, а и на дългогодишното управление на ГЕРБ. Разбираемо беше, че Антон Хекимян избягваше тази тема. Но и Васил Терзиев прояви голяма деликатност в това отношение. На непрекъснатите твърдения на опонента си, че за едно или друго има нужда от повече пари, той не постави ребром въпроса къде изчезват парите, а се изразяваше доста по-меко – говореше за течове на средства, необходимост от контрол, преструктуриране, черни списъци на фирми.

Хекимян от своя страна прехвърляше проблемите или върху централната власт, или върху най-ниското равнище – работниците, които трошат павета. И го удряше на чувства – „с възмущение съм гледал как се чупи паве“. На което Терзиев отговори: „А аз с възмущение седя и слушам как не се поема никаква отговорност за това, което се случва толкова години.“

Социални услуги

В дебата често ставаше дума за училища и детски градини, една от темите беше здравеопазването. Хекимян спомена, че е необходимо да се изградят хосписи за възрастни хора. Като изключим това, според двамата кандидати за кмет на София, изглежда, няма бездомни, жертви на домашно насилие, хора със зависимости, деца в риск и изобщо всякакви групи, които се нуждаят от подкрепа и на които местната власт би могла да помогне.

Общото впечатление беше, че в София живеят комай само деца и… работещи мъже плюс споменатите от Хекимян възрастни хора, за които не се предвиждат други възможни форми на подпомагана от Общината грижа, освен да бъдат пратени в хоспис. Той спомена един път и „уязвимите групи“, без да конкретизира. За жени стана дума само веднъж, и то в качеството им на майки – доскорошният директор на новините на bTV каза, че училищата и детските градини са важни, за да „се върнат майките по-скоро на работа, ако имат такова желание“.

Сегрегация

От дебата човек не би могъл да научи, че в София има компактни гета. Един от въпросите на водещия Константин Вълков беше какво мислят двамата кандидати за премахването на незаконно построените къщи. От отговора на Хекимян се видя, че той дори не схваща за какво става дума – според него, ако въпросната постройка става за нещо, тя може да се ползва за… общински дейности. Според Терзиев разрушаването на незаконните къщи трябва да се прави „много внимателно“, като преди това обитателите им се настанят другаде, защото „това са човешки съдби“.

Но наличието на обширни райони в столицата, в които публичната власт на практика не присъства, освен когато събаря единствените жилища на хората, не изглеждаше да се забелязва от кандидатите. В програмата на „Спаси София“ – част от коалицията, издигнала Терзиев – темата е детайлно разработена. Има дори раздел за необходимостта да се предоставят служебни адреси на хората без лични документи (огромната част от които живее точно в гетата), за да може да им се издадат такива документи. В това отношение той, изглежда, не си беше научил урока.

„София прайд“, „Луковмарш“, футболни агитки

И двамата опоненти избягваха да влизат в разделящи обществото теми, а и водещият Константин Вълков не им задаваше въпроси в тази посока. Такива теми са например „София прайд“, „Луковмарш“, както и отношението към футболните агитки, когато проявяват агресия и нарушават обществения ред.

По първите две теми Васил Терзиев беше отговорил още през юли на среща с граждани в район „Витоша“. Според него „имаме нужда от „София прайд“ – мирно събитие, на което се събират много хора с деца“, „Луковмарш“ по-скоро не трябва да се провежда“. Позицията на Хекимян по тези теми не е известна. По време на дебата обаче той каза, че по спорни теми трябва „да се допитаме до хората“. По тази логика излиза, че мнозинството трябва да решава дали едно дискриминирано малцинство да излезе на шествие за равни права.

И според двамата Националният стадион трябва да се премести извън центъра, за да се избегне струпването на твърде много хора в централната част на града, когато има мач. Не проблематизират обаче футболното хулиганство. Вместо това Терзиев предпочита да се бори с графитите.

Туристи и чужденци

Един от „рундовете“ в дебата беше озаглавен „Екология, туризъм и възможности пред София и Витоша“. Темата за туризма обаче беше сведена на практика изцяло до Витоша. Никой от кандидатите не открои като нещо важно, че в столицата идват и туристи. Не само централният бюджет, на който Хекимян непрекъснато се позоваваше, а и туристите са източник на приходи за града. Само веднъж Терзиев спомена „имайки предвид как се развива София като туристическа дестинация“ във връзка с това, че е за връщането на Uber. Но не стана ясно нито какво е имал предвид, нито как се развива София в тази посока.

Освен че идват като туристи, в София и живеят чужди граждани. Някои работят, други учат, трети са бежанци или търсят убежище, четвърти идват по семейни или любовни причини… От дебата не пролича основните кандидати за кмет на столицата да си задават въпроса какъв град е или би трябвало да бъде София за чужденците. Като започнем от ориентацията по улиците и обществения транспорт, минем през (не)разбираемостта на публичните услуги и стигнем до гостоприемността и ксенофобските нагласи.

Образование

И Терзиев, и Хекимян откроиха като свой основен приоритет образованието. Но парадоксално, аудиторията така и не разбра какво е образованието за тях и защо го смятат за важно. Говоренето им по темата се ограничи върху изграждането на детски градини и подобряването на материалната база (най-вече спортната) в училищата и училищните дворове. Не стана ясно и какво друго може да направи местната власт за образованието, освен да осигурява материална база.

Общи впечатления от представянето на Хекимян и Терзиев

От двамата кандидати Васил Терзиев демонстрира по-голяма подготвеност. Това не е учудващо, защото той се готви за поста от месеци, а и разполага с експертността на „Спаси София“ и „Екипът на София“. Той например с точност отговори на въпроса на опонента си колко струва един общински полицай. Знаеше колко километра велоалеи са изградени, и коригира Хекимян, че липсващите места в детските градини не са 2000, а пет пъти повече.

По-добрата подготвеност обаче не е гаранция за успех, защото Антон Хекимян има по-сериозен опит в говоренето и отправя послания, подходящи за повече групи хора. Дежурният отговор, който даваше на почти всички критики на опонента си, може да се обобщи като „кой ще ни даде пари“. Въпреки рекордния бюджет на София според кандидата на ГЕРБ всеки проблем може да се реши с повече пари. А ако парите липсват, виновни са от ПП. В един случай вината според него е в реституцията, но никога – на дългогодишните управляващи от ГЕРБ.

Хекимян „съобщи“ и невярната информация, че миналата година от ПП са искали да се разреди градският транспорт на София и да се повиши цената на билетите. Терзиев реагира с учуден поглед и не намери отговор. След кратка проверка на фактите може да се установи, че всъщност става дума за интерпретация на Йорданка Фандъкова. В началото на 2022 г., когато на власт беше кабинетът на Кирил Петков, тя поиска от централния бюджет допълнителни средства заради повишените цени на горивата и предупреди, че ако те не бъдат отпуснати, ще се стигне до това, което спомена Хекимян.

И двамата кандидати за кмет на София неизбежно правят връзка с основните си професионални роли. ИТ предприемачът Васил Терзиев се позовава на опита си в управлението на големи бюджети и екипи, привличането на инвестиции, включително и за София. За Хекимян е важно, че като журналист той е бил „близо до хората“. Интересен детайл е, че за него част от журналистическата му работа е просто да представя информация – той поне три пъти казва как е решавал „проблемите на хората“. А това трудно се връзва с претенцията му за обективност, защото, за да решиш кой е достоен за помощ, трябва да си взел страна.

Дефицит на визионерство

През 2007 г. Мартин Заимов беше първият кандидат-кмет на София, който имаше цялостна и съвременна визия за развитието на града като модерна европейска столица. От него много избиратели (включително и авторката на този текст) научиха какво е компостер. Както и че не само автомобилното движение е от значение. Но визионерството не му донесе успех – той получи близо 18% от гласовете, а Бойко Борисов, който тогава беше на върха на популярността си, спечели още на първи тур.

Дванайсет години по-късно, през 2019 г. Борис Бонев излезе не само с цялостна и съвременна визия за развитието на София, а и с програма, разработена в някои отношения до най-дребните детайли. Но и той не постигна успех, а взе по-малко от 11% от гласовете, не на последно място защото не беше подкрепен от политически субект.

Днес, четири години по-късно, изглежда, не е време за смело визионерство, колкото и Васил Терзиев да повтаряше в дебата, че обича да мечтае. Както каза една млада архитектка, „който и да стане кмет, няма да разбира нищо от градоустройство“. Зад Терзиев поне стои експертността на „Спаси София“ и „Екипът на София“, които имат, общо взето, сходни виждания за развитието на града. А зад Хекимян има само още от същото.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bitkata-za-demontazha-na-mocha-e-bitka-za-bulgariya-razgovor-s-valentina-marinova/

Защо най-големите паметници в основните градове на България прославят чужда армия? Армия, която с убийства и изнасилвания на цивилни е окупирала страната ни преди 79 години. В София, Пловдив, Бургас и Варна няма по-мащабни паметници от тези на Съветската армия. Идеите за техния демонтаж започват още в началото на 90-те, но до момента (с едно изключение) нямат успех.

През март 2023 г. Столичният общински съвет взе решение да демонтира Паметника на Съветската армия (ПСА) в центъра на София, известен и като Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА). Гласуването беше съпътствано от протест на проруски партии. Няколко месеца по-късно партия „Левицата“ създаде палатков лагер пред паметника с намерението да спре наближаващия демонтаж. Тези действия на отделни политици в защита на спорния монумент бяха причината в спора да се намесят и футболни фенове, които настояваха ПСА да бъде демонтиран възможно най-скоро.

Към датата на интервюто паметникът е опасан с метална ограда и скеле. Специалисти вече обследват плочите и фигурите, за да се подготви преместването. Липсва яснота как и къде ще бъдат прехвърлени скулптурните композиции, а също и какво ще запълни опразненото място в сърцето на Княжеската градина. Що се отнася до срока, в който се планира демонтажът да бъде завършен, засега от Общината и от областната управа не се ангажират с конкретна дата. Областният управител на София Вяра Тодева обаче каза, че това няма да стане до края на годината.

Попитах Валентина Маринова, създателка на сдружение „Гражданска инициатива за демонтиране на паметника на съветската армия в София“, за реакциите на гражданското общество срещу монумента, за липсата на политическа воля той да бъде демонтиран, за връзката между историческите лъжи и войната на Русия в Украйна и за въпросите, на които трябва да си отговорим като суверенна нация.

Защо трябва да се демонтира ПСА от центъра на София?

Демонтирането на това съоръжение, наречено „Паметник на Съветската армия“, дължим на жертвите на комунизма в България. Те са десетки хиляди. Някои от тях са ярки примери на достойни български граждани, представители на прогресивната част от обществото ни във всички сфери в продължение на десетилетия преди 1944 г. Голяма част от тях са се съпротивлявали срещу превръщането на страната ни в колония на съветската болшевишка империя.

Сред жертвите има и много обикновени хора, попаднали буквално случайно в мелето на кървавата вакханалия и саморазправа в първите месеци след 9 септември 1944 г. по села и градове. Тази саморазправа от назначените от Сталин главорези в България е продължила години наред. Има цели български семейства, чиито съдби са опустошени от насилие, унижения, безправие и произвол. Всички, които не оцеляха или оцеляха, но бяха смачкани, са хората, към които имаме дълг като народ. Дължим им този символичен жест на памет и справедливост. Дължим го и на себе си, ако искаме да ни има като свободни хора.

Какво е отношението на кандидат-кметовете по темата за демонтажа на ПСА?

Този демонтаж и настоящите процедури, които очакваме да бъдат придвижени съвсем скоро, нямат общо с предстоящите местни избори. Аз съм чувала само двама от кандидат-кметовете да коментират темата за демонтирането на МОЧА, макар че не следя тази кампания и може да съм пропуснала нещо. Всичко в момента е в ръцете на областния управител.

От колко време се занимавате с темата за демонтажа на ПСА и защо тази кауза е важна за Вас?

Тази гражданска инициатива започна през 2010 г. В началото бяхме шепа хора, като се занимавахме най-вече с това да направим инициативата видима и трайно присъстваща в общественото пространство. Бяхме ангажирани със събития, организиране и участие в дискусии, проучване на архиви, кореспонденция с различни институции. Дори водихме дело срещу кмета на Столичната община за неизпълнението на решението за демонтиране, взето от Столичния общински съвет през 1993 г.

Акцията с розовия барелеф през август 2013 г. – „България се извинява“, по случай престъпното смазване на Пражката пролет от войските на Варшавския договор беше наше дело. В един момент дойде време топката да бъде поета от политиците, за да се вземе политическо решение за премахването на този позор от центъра на София. През 2010 г. изглеждаше, че темата е потънала в забрава след предишните неуспешни опити да бъде доведена докрай. Защо е важна за мен? С две думи – заради справедливостта.

Създаването на сдружението успя ли да предизвика някаква политическа реакция през 2010 г.?

Бих казала, че в средите на онези партии, които се представят като антикомунистически, срещнахме доста големи симпатии. Разговаряли сме с политици и общински съветници, предимно от ДСБ, но и от по-малки партии. Отделни общински съветници от ГЕРБ, които изразяваха лични симпатии към идеята за демонтаж, не демонстрираха тези настроения в Общинския съвет. Знаете, че през всичките тези години мнозинството в Столичната община и Столичния общински съвет беше на ГЕРБ. Имаше знакови политици от онова време, които наричаха инициативата „моята тиха кауза“. Тоест разбиране и съпричастност към каузата имаше, но в началото бяха изразявани основно на четири очи и далеч от голямата политика.

Мога да кажа, че още в първите години се усети създаването на общност около тази инициатива. Просто от самото начало личеше, че има много сила в нея, много дълбок смисъл и тя бавно, бавно получаваше обществен резонанс.

Защо в периода, за който говорите, темата е оставала извън общественото внимание?

Не знам. Има неща, които не мога да си обясня или ми е трудно да приема все още. Имало е случаи, когато сме събирали пари за някакво събитие и разбира се, имаше възможност който ни подкрепя, да направи дарение в банковата сметка на сдружението. Срещала съм се с хора, които са ми давали пари кеш, защото не са искали от тяхната банкова сметка да има направен превод към сдружението. Имало е млади хора, които са ми изпращали снимки от някое събитие, за да се качат на сайта на инициативата, но изрично са ме предупреждавали да не им пишем името. Този монумент има подобна функция в обществото ни – да плаши, да мачка. Като някакво проклятие е.

Как е свързан демонтажът на МОЧА в София с цялостната декомунизация на българските градове? Ще дочакаме ли демонтаж на альошите в Пловдив и Бургас и на десетките други съветски монументи из страната?

Дали ще дочакаме демонтаж на всички останали съветски окупационни монументи, не знам. В голяма степен зависи от активността на гражданите. Ето, в Пловдив трябва просто да се внесе искане за демонтиране на „Альоша“, за да послужи това за причина местната администрация да изясни с какви документи разполага, какъв е статутът му, чия е собствеността и т.н. Трябва активност.

Всички подобни монументи трябва да бъдат премахнати, както наскоро каза в едно интервю проф. Евелина Келбечева. Това ще даде начало на истински преход на българското общество от мракобесен съветски болшевизъм към свободно и демократично развитие. Тук ще цитирам интервю с Валерия Новодворская от 2012 г.: „Намеренията на България [да се демонтира МОЧА – б.а.] са съвършено правилни. Пътят към процъфтяването минава през свалянето на паметниците от съветския период. А промени в Русия ще настъпят, когато видя, че са погребали Ленин и са свалили червената петолъчка над Кремъл.“

Пълномащабната руска агресия срещу Украйна ли катализира негативните настроения към монумента, за да вкара темата за неговото демонтиране отново в дневния ред на обществото?

Със сигурност войната промени контекста и направи централен въпроса за демонтажа на ПСА. В този смисъл много се промени и политическата конюнктура. Но имаше нужда и да мине време, да се извърви път, за да може тази маргинална през 2010 г. тема днес вече да е ако не централна, то поне невъзможна за подминаване с лекота и надменност. Сега много хора започнаха да говорят и да се интересуват и монументът в центъра на София започна да им боде очите.

От дистанцията на времето мога да кажа, че ни беше нужно това време, за да се осъзнае важността на акта на демонтиране, който е на практика освобождение от съветското робство. Бих искала да ни е нужно по-малко време и да сме решителни и категорични като общество, но не е така. Българското общество си беше затворило очите и беше ослепяло за престъпленията на комунизма, както и за факта, че без осмисляне на миналото ни няма да имаме бъдеще. Поне не бъдеще на достойна страна.

Споменахте, че темата с демонтажа на ПСА е била актуална и през 90-те. Градска легенда ли е, че тогава Руското посолство се намесва и оказва натиск върху кмета на София започналите работи по демонтажа да бъдат спрени?

Не мисля, че това е градска легенда. Има свидетелства на общински съветници, които са били ангажирани отблизо с процеса. Обаждането на руския посланик няма как да е документирано – това е станало по телефона. Но е още едно доказателство доколко България е загубила суверенитет, щом демонтажът е отменен по подобен начин. Защото реално е спрян с устно нареждане, без официално да е отменено по законен начин легитимното решение на Столичния общински съвет от 1993 г.

Това значи, че руският посланик е бил над волята на гражданите на София и техните представители в Столичния общински съвет. Устното спиране на демонтажа отменя смисъла на съществуването на легитимни институции и политическо представителство.

На какво се дължи сегашният обществен натиск за демонтаж на ПСА от Княжеската градина в София – на антикомунизъм или е по-скоро продиктуван от желанието на българите да се противопоставят на руската агресия в Украйна чрез този символичен акт?

Вероятно и двете неща играят роля за сегашната активност. Ние, хората от проевропейската част от обществото, които искаме да живеем в уредена, правова и просперираща държава, в момента сме истински изплашени и разтърсени. Първо, от това всестранно проникване на руската пропаганда у нас, което става все по-голямо и все по-опасно, особено с развитието на новите технологии. И второто, разбира се, е войната в Украйна.

Изплашени сме от това, което довчера мислехме за невъзможно – широкомащабна агресия на ядрена сила срещу независима и мирна страна, каквато е Украйна. Невинни жени и деца, включително етнически българи, биват убивани от руските бомби само на няколкостотин километра от България. Мнозинството българи разбрахме, че ако не дадем отпор на руската агресия сега, ще ни се наложи да воюваме истински. В момента има реална битка за избор на бъдещето на страната ни. Къде ще бъдем – в Европа или на страната на руските терористи? И ПСА се явява символична арена на тази битка.

След мача на „Левски“ срещу „Айнтрахт“ обаче цялото пространство около ПСА изглеждаше като бойно поле, пълно с тежковъоръжени полицаи и специални части на МВР. Имаше усещане, че нещата са на ръба и ще се стигне до сблъсъци. Смятате ли, че ще видим цивилизовано демонтиране, като се следват законите и решенията на Общината и държавата, или защитниците на руските интереси в България са готови да стигнат до по-сериозни ексцесии?

Дали ще може относително спокойно да се извърши демонтажът – цялата отговорност е на МВР и на органите, които се занимават с подобни високорискови събития. Те са длъжни да организират така нещата, че демонтирането да се извърши сравнително спокойно и без сериозни сблъсъци. Ние не можем да очакваме, че хората, които са проводници на руската пропаганда у нас, ще стоят мирно и кротко отстрани и ще приемат демонтажа. Виждате какво правят техните шефове в Москва, които са обвинени за геноцид и престъпления срещу човечеството.

Противопоставянето в обществото в момента е огромно и ще се използват всички средства за пропаганда и за реални физически сблъсъци. Важно е да се каже, че Общината и държавата в момента са длъжни да действат незабавно по отношение на демонтажа на ПСА. Защото ако позволим тази тема да потъне още веднъж в бюрократично безвремие, това би ни превърнало в блато и би бетонирало зоната около ПСА като една умъртвена територия в центъра на София, върху която държавата и народът ни нямат власт. Към премахването на този монумент трябва да се подходи така, сякаш няма да имаме утре и всичко трябва да се свърши днес. Това не е метафора – буквално днес.

След евентуален демонтаж какво трябва да има на това място?

Личното ми мнение е, че е най-добре да има градина, зеленина, пейки, чешми. Или друг вариант – парк за скейтборд. Това е, на което аз най-много бих се зарадвала. София има нужда от зеленина и от места, където може безопасно да се практикуват градски спортове и хобита.

Споменахте, че има основателен страх от руската агресия сред българите. Като психолог с дългогодишна практика бихте ли развила тази теза – защо всъщност е важен демонтажът на ПСА от обществена гледна точка?

Това би била една изключително здравословна крачка за нас като народ. Ще ни помогне да си отговорим на въпросите коя е България, къде е България. Битката за демонтажа на МОЧА е битка за България – това е самата истина. Страната ни в момента изглежда като държава, проядена от руско влияние в икономиката, в енергетиката, в медиите, в политиката.

Отговорът на въпросите „Кой съм аз?“ или „Кои сме ние?“ за всеки индивид, но и за всяко семейство и общество е сред най-важните и решаващи за психичното здраве, а оттам и за физическото здраве и оцеляване. Демонтирането на ПСА в най-скоро време би показало, че България е суверенна и независима държава и може да се справя сама със своите изпитания. Наивно е да се смята, че този демонтаж като с магическа пръчка би решил всички останали проблеми в страната, но той ще освободи пространство и енергия, за да можем да излезем най-после истински на пътя на развитието и да оставим назад сенките от миналото. Да тръгнем към истински реформи, които да ни поставят до другите европейски народи така, както са искали нашите възрожденци. Имаме нужда да се изправим и да очертаем наново границите си.

Post Syndicated from Мирела Петкова original https://www.toest.bg/rannata-bremennost-ili-bednostta-yaitseto-ili-kokoshkata/

В първата част от поредицата, в която се опитваме да изясним феномена ранна бременност в България, разгледахме как се общува с децата в семейството и в училището по отношение на половото съзряване и какво е нивото на здравното образование у нас. В тази част ще разкажем какво се случва с една жена и нейното икономическо състояние, ако тя роди в тийнейджърска възраст.

Успява ли да стъпи на трудовия пазар, ако изобщо никога не е работила, тъй като ражда на 16 години? Намира ли си работа, която ѝ позволява да е финансово независима и да е квалифицирана и високоплатена? Как може да се мотивира човек в подобна ситуация да стане активна част от обществото и да не изпитва срам, че е по-възрастен от съучениците или колегите си? Как влияе ранната бременност на икономическите възможности на бъдещите поколения?

Тука има, тука няма данни

Колко от майките в България, които раждат рано, успяват да завършат образованието си? Или кога започват първата си работа? Не знаем. Докато за други държави, като САЩ, има изключително подробна статистика колко завършват или работят след бременност в тийнейджърска възраст, у нас данни липсват. В САЩ едва 50% от майките, родили в тийнейджърска възраст, завършват гимназия до 22 години, в сравнение с 90% от жените, които не раждат, преди да излязат от пубертета. Едва 10% от жените, минали през ранна бременност в САЩ, завършват 2- или 4-годишна програма за висше образование.

В България данните за раждаемостта по възраст се генерират от Националния статистически институт (НСИ), като проблемът е обобщеният вид, в който се представя информацията. Имаме данни за броя жени, родили под 20-годишна възраст, но не и как тенденцията се изменя през годините. Липсва публична информация за раждаемостта в категориите 10–14 и 15–19 години, като за тези възрастови групи са налице единствено данни за общата плодовитост. НСИ тълкува плодовитостта като „среден брой деца, които би родила една жена през целия си фертилен период съобразно повъзрастовата плодовитост през отчетната година“, но това не дава яснота колко момичета са станали майки в конкретен период.

Никаква по-детайлна статистика за социално-икономическата обремененост на една жена, която е родила рано, не е налице. Подобна информация би дала представа за домакинството, в което жената е отраснала, включително за историята на ранна бременност в семейството, посещението на училище през детството (преди забременяването), развитието ѝ, след като роди, и др.

Макар да говорим за това как една жена става част от трудовия пазар след ранна бременност, образованието има своето място и в тази история – то е ключов фактор в уравнението на ранното забременяване. Радосвета Стаменкова, изпълнителната директорка на Българската асоциация по семейно планиране и сексуално здраве (БАСП), е убедена в това. Според Стаменкова, за да не забременяват момичета в ранна възраст, е много важно да се работи за предотвратяване на ранното им отпадане от училище. Битката за оставането им в класните стаи е битка за бъдещето им, защото със завършването на средното им образование възможността за реализация, различна от това да станат майки на 16 години и да останат майки през целия си живот, се увеличава.

По данни на НСИ за 2022 г. само половината (!) от завършилите основно образование в България успяват да завършат и средното си образование. Ако през 2018 г. малко над 71 000 ученици получават основно образование, то през 2022 г. едва 36 000 вземат диплома за средно. Тук е важно да се отбележи, че през 2018 г. влизат в сила промените, според които основно образование се завършва в седми, а не в осми клас, и така цялостната статистика за конкретния випуск се размества. Освен това няколко хиляди ученици продължават гимназиалното си образование в чужбина поради емиграция на семейството или просто като образователен избор. Те също влизат в тази статистика на „отпадналите“. Какво се случва с останалите? Къде са?

Ето в тази статистика са и онези момичета, които стават майки рано и впоследствие изпитват затруднения да завършат образованието си поради новопоявилите се задължения покрай детето или да се квалифицират, за да си намерят работа. Само че нямаме точни данни тъкмо за това.

Отново по данни на НСИ от 2022 г. нивото на образование оказва съществено влияние върху риска от бедност. Най-високият дял на работещи бедни е налице при хората без образование или само с начално – 68,5%. Разликата между основното и средното образование е осезаема – 32,9% от хората с основно образование са работещи бедни, докато при завършилите ХII клас процентът е 8,8%.

Разбирането на връзката между ранната бременност и трудовата заетост е сложно поради многото променливи величини, които влияят на възможностите на една жена да стане част от трудовия пазар. Ясно е, че у нас няма такива данни, за да можем да съпоставим по научно изпитан начин две средностатистически жени и да разгледаме кои са факторите, поради които едната е родила рано, а другата – не. Затова цялата дискусия по оста ранно забременяване – трудова заетост не е толкова прецизна, колкото би ни се искало.

При всички положения е сигурно, че образованието е първата стъпка към по-голям шанс за квалифицирана и достойно платена работа, защото то екипира жената с уменията да взема решения и да се развива. В българското общество остава прието основната част от грижите за едно дете, а следователно и компромисите с личния живот да се поемат от майката. Напускането на училище след забременяване не е изненадващо, като най-важният фактор е грижата, която момичето трябва да положи за детето си, но са налице и други, като стигматизирането от връстниците и семейството.

Всеки случай е отделен, но повечето научни изследвания говорят, че жените, които раждат първото си дете в юношеска възраст и не завършват образованието си, обикновено имат деца и внуци, за които е по-малко вероятно да завършат образованието си. Иначе казано, ранната бременност има преки ефекти върху бъдещите доходи и икономическото състояние на няколко поколения в едно домакинство. Унаследеността на проблема създава социално-икономически цикъл, в който се въртят хора с ограничени възможности, ограничени умения и ограничен достъп до пазара на труда.

Културата на отчаяние

Ранното забременяване на една жена не е резултат от факта, че тя е от конкретен етнос, както често се смята у нас, а че е част от маргинализирана общност и среда с ниски доходи. Юношеската бременност обикновено не е резултат от съзнателен избор, а по-скоро произтича от липсата му, когато става въпрос за брак и употреба на контрацептиви.

„Културата на отчаяние“ е понятие, с което се назовава причинно-следствената връзка между социално-икономическата среда, в която расте едно момиче, и шанса то да забременее в юношеските си години. Понятието е развито от изследователите Мелиса Кърни и Филип Ливайн, работещи съответно към Центъра за изследване на населението в Университета на Мериленд и „Уелсли Колидж“. Двамата се позовават на данни, обхващащи над 42 000 жени в периода 1982–2008 г. в САЩ, и използват набор от похвати на иконометричното моделиране, за да отчетат и допълнителните фактори, влияещи върху раждаемостта сред тийнейджърките, като раса, етнос, религия и др.

Работата на изследователите е базирана на по-ранни социологически проучвания, в които се разглежда формирането на специфични места с константна бедност, дължаща се на липса на възможности, социална изолация и отлъчване от пазара на труда. Кърни и Ливайн твърдят, че комбинацията от бедност и живот в социално неравенство, водеща до засиленото чувство за липса на перспективи, е ключовият фактор за тийнейджърската бременност.

В България по последни данни на НСИ за 2022 г. относителният дял на бедните спрямо линията на бедността е 22,9% общо за страната. Към датата на публикуване на изследването линията на бедност в България е 413 лв., а към днешна дата е 504 лв. В контекста на тези данни е важно да се споменат поне още два фактора, които биха могли да са част от пътя, водещ до бременност в юношеска възраст. Първо, жените са в по-голям риск от бедност, тъй като 25,8% от тях в сравнение с 19,9% от мъжете са в горната статистика. Тази тенденция е растяща – през 2018 г. процентът за жените е бил 23,4. Шансът за една жена да излезе от тази статистика не е особено голям, ако съдим по измерванията на социалната мобилност.

По данни на Световната банка неравенството в доходите в България се увеличава през последните десетилетия. Казано по-просто, пропастта между богати и бедни расте и е все по-трудно да повишиш доходите си, ако тръгваш от ниско финансово стъпало. Тоест дори по-голямата част от ражданията на възраст под 18 години, които сме свикнали да виждаме отразявани по медиите, да се свързват с ромските общности, това не е етнически феномен, а феномен на бедността. Радосвета Стаменкова разказва, че има и момичета от български произход, които поради неинформираност, незнание, неизползване на контрацептиви стигат до забременяване в ранна възраст. Те просто нямат стигма върху върху себе си, прекратяват бременността и не влизат в статистиката.

Политики на килограм

А как изобщо се правят политики, ако няма данни, на които да се основават? Не можем като общество сериозно да оценим доколко ранното забременяване влияе на икономиката ни и на бъдещите поколения, ако гледаме на него само като присъщо на ромската общност.

Политиките на едро могат да са ефективни, но не и когато става въпрос за неравенство и изваждане на хората от цикъла на бедността. В това е сигурен Адриан Николов, икономист в Института за пазарна икономика, с фокус върху пазара на труда, бедността и неравенството у нас, с когото „Тоест“ говори по темата. Когато става въпрос как се отнасяме към елиминиране на неравенствата, Адриан смята, че инструментите на държавата не са подредени правилно.

В момента се занимаваме с това да осигуряваме временна заетост на безработните, да повишаваме доходите на всички поравно, да се фокусираме върху програми, които засягат цялото население.

За пример той дава решението на парламента от по-рано тази година, с което се прие всички ученици да получават безплатни учебници от учебната 2024/2025 г. нататък. Изчисленията досега показват, че тази мярка ще струва на бюджета около 80 млн. лв.

Нека бъде ясно: това най-вероятно ще помогне на учениците в затруднено положение да останат в училище. Според изследване на Фондация „Тръст за социална алтернатива“ 6% от българските ученици отпадат от образователната система поради крайна бедност. В изследването се твърди, че безплатните учебници и транспортните възможности са ключови за по-голям достъп до образованието. Но…

От гледна точка на неравенството, когато дадем на цялата доходна структура по 100 лв., ние сме неутрални към него, защото резултатът остава същият. Ако дадем само на бедните по 500 лв., тогава техният доход ще се повиши спрямо богатите. Ако се опитаме наистина да свиваме разликата между бедните и богатите, то доходни тестове, таргетиране на хора в нужда, които са наистина бедни, и други подобни мерки биха били адекватни.

Адриан Николов също обръща внимание на липсата на данни, когато става въпрос за подкрепа на майките в крайна нужда. Макар да знаем, че средната възраст при първо раждане в София е 30,7 години, а в Сливен – 23,8 години, според него няма систематични анализи за нуждите на домакинствата и регионите, върху които трябва да се фокусираме.

Ние даваме майчинство поравно, независимо как функционира домакинството. Почти всички помощи, които са свързани с отглеждане на деца и майчинство, по никакъв начин не са обвързани с конкретна необходимост.

И макар този тип финансови субсидии, заместващи дохода, далеч да не са единственото, от което се нуждае едно семейство, те са най-доброто, предлагано от държавата ни за момента, и промяната им в период на демографски срив съвсем не е решението, както предупреждава Адриан Николов. Но според него индивидуалният подход към потребностите на всеки отделен случай е успешен модел за справяне с неравенствата, бедността и социалното изключване на хора и групи от хора. „Въпросът е как да прилагаме политики, които са насочени към конкретните потребности на конкретното домакинство и човек. Защото когато се опитваме да решаваме проблемите на всички, най-вероятно не помагаме на никого“, завършва Николов.

Той е съгласен, че липсата на образование до голяма степен възпрепятства една жена да е активна на пазара на труда и следователно да има шанс да излезе от кръга на бедност.

У нас средното образование е големият решаващ фактор, който на практика гарантира заетост, води до много голямо повишаване на заплатата в сравнение с хората с по-ниско образование.

Но отвъд превенцията, т.е. развитието на социални „обезопасителни мрежи“, които да задържат момичетата в училище, има какво да се направи и за етапа, в който те си търсят работа. Ключовата дума тук е „гъвкавост“ или „заетост на непълен работен ден“. „Майките успяват да съчетават грижата за децата и работата чрез подобни възможности за заетост. Те създават голям мост между бременността, отглеждането на дете и пазара на труда“, допълва Адриан Николов.

В заключение, смисленото подпомагане на която и да е група – било то млади майки, работещи бедни или комбинацията от двете – изисква набор от мерки и промени от страна на държавата и обществото. Такива са намаляване на социалното неравенство в страната, подобряване на достъпа до образование, развиване на националната статистика в детайли и еволюция на трудовия пазар към модел, който подкрепя, а не дискриминира жените, грижещи се за дете, без значение на каква възраст са родили. Всички тези мерки влизат под шапката на икономическото приобщаване и развитието на средата, в която растат младите момичета.

Може и да няма категоричен отговор на въпроса дали бедността винаги предшества ранната бременност, или е цикъл, подобен на казуса с яйцето и кокошката. Но това не е пречка да видим, че проблемите на младите майки у нас са пресечна точка на редица нерешени социално-икономически задачи. Въпросът е имаме ли намерение да се заемем с тези задачи, или винаги ще има нещо по-важно, докато накрая не стане прекалено късно за каквото и да е решение.

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/natsionalniyat-suverenitet-i-natsionalniyat-populizum/

Селфи шоуто със Зеленски е отказ от национален суверенитет.

Твърдението е на бившия главен прокурор Иван Гешев и е част от публикацията му във Facebook от 8 юли във връзка с посещението на украинския президент Володимир Зеленски в България. Тук липсата на каквато и да е логическа или причинно-следствена връзка между понятието „национален суверенитет“ и снимките на политици и общественици със Зеленски не ни изненадва. Случаят обаче е показателен за твърде лековатата употреба на термини като „суверенитет“, „суверен“ и „национален интерес“ от бивши и настоящи високопоставени публични личности.

Тези думи, разбира се, представляват характерна част от политическото говорене. Проблемът настъпва тогава, когато се използват прекомерно, зле аргументирано и без конкретни уточнения. Това на практика ги обезличава до степен, в която публични фигури започват да си служат с тях при всевъзможни обстоятелства, както показва горният пример. Този тип боравене с думите сигнализира за популизъм и пропаганда, чрез които ораторът се стреми да постигне лични или партийни цели (например очерняне на опонент или трупане на електорат).

Подобен подход винаги е в ущърб на обществото, защото не просто обезсмисля ключови понятия, но създава погрешното усещане, че националният суверенитет и интереси са монолитни, непроменливи, застинали във времето величини, които принадлежат само и единствено на този, който ги артикулира. Така несъгласните с популистките тези автоматично се превръщат в „нарушители на националните интереси“, „безродници“ или „предатели“, което възпроизвежда черно-бели опростенчески възприятия и засилва обществената поляризация.

Как изглежда това на практика?

В деня на гласуването на кабинета „Денков“ например президентът Радев заяви, че се надява „правителството да не предава националните интереси“. Понятието „национален интерес“ е неизменна част от реториката на президента. Специфична за неговото говорене е липсата на конкретно определение в какво се изразява българският национален интерес (особено в контекста на войната в Украйна) и по-важното – защо то е правдоподобно.

Така, от една страна, Радев избягва потенциални неудобни въпроси и контрааргументи, които не могат да бъдат оборени (както показа срещата със Зеленски). От друга, президентът се опитва да изрази определена „истина“ от последна инстанция, като човек или трябва да припознае тезите му и да бъде зачетен като българин, или да им се противопостави и да бъде заклеймен като „безродник“. С подобно обладаване на понятия от национален (тоест от общ) характер ораторът (без значение от партийна си принадлежност и обществена длъжност) манипулира чувството ни за патриотизъм и национална принадлежност в името на собствени политически облаги.

Световен феномен?

Ако погледнем останалите европейски страни, ще забележим, че много партии и политици боравят с почти идентични прийоми за трупане на популярност. На състоялите се на 23 юли предсрочни парламентарни избори в Испания например популистката партия VOX на Сантяго Абаскал отново се нареди на трета позиция и спечели 33 места в парламента (с цели 19 по-малко от изборите през 2019 г.). Характерни за Абаскал са залегналите в партийната програма идеи за отвоюване на национален суверенитет от Европейския съюз, както и за отнемане на легалния статус на партии, асоциации и неправителствени организации, които според VOX накърняват териториалната цялост и суверенитет на Испания.

Това е класически пример за предлагане на лесни решения на сложни проблеми, засягащи в съответния случай европейската интеграция, от една страна, и противоречието между принципите за суверенитет и право на самоопределение, от друга. Решението на VOX, без да се представят ясни стъпки за реализацията му (вкл. оценка на негативните ефекти и последици), е да съсредоточи повече власт в националната държава. Това, разбира се, може да разпали националистки страсти и да привлече определен кръг от избиратели, но не отговаря на въпросите как такова решение може да се осъществи; какви ще бъдат щетите и санкциите от преразглеждане на отношенията със Съюза; от какви блага ще трябва да се лишат испанските граждани; или пък какви са рисковете от ескалация на напрежението при разрушаване на действащия модел на управление чрез ограничаване на автономните права на баските и каталунците например.

Засилването на националния суверенитет е неотменна тема и в реториката на немската дясна популистка партия „Алтернатива за Германия“ (Alternative für Deutschland, AfD). На 29 март 2023 г. партията дори предложи в парламента документ за суверенитета на Германия в рамките на ЕС. Той е насочен срещу подписаното през 2021 г. коалиционно споразумение и параграфа, посветен на бъдещето на ЕС (стр. 104), в който управляващата коалиция се ангажира да се бори за последващи стъпки към федерализация на Съюза в рамките на вече приключилата европейска инициатива „Конференция за бъдещето на Европа“.

AfD всъщност настоява правителството да се откаже от опитите за „превръщане на ЕС от общност на суверенни и равнопоставени национални държави в европейска федерална държава“. Според партията ЕС от години присвоява суверенитет от държавите членки, което води до „свръхрегулиране и забрани“ в ежедневието на гражданите. По тази причина AfD настоява Съюзът да се върне към „фундаменталните си ценности и цели“.

Интересен тук е парадоксът, че по същността си т.нар. „Конференция за бъдещето на Европа“ представлява серия от панели, дебати и инициативи, които дават трибуна на европейските граждани непосредствено да изразят идеите си за общо бъдеще. Ключово в случая е неформалното овластяване на европейските граждани да участват във формирането на общността. Прави впечатление, че по мислената вертикална линия индивид – държава – наднационална организация междинният и най-силен носител на власт и суверенитет – държавата, практически е прескочен в рамките на инициативата.

Това неформално прехвърляне на тежест при вземане на стратегически решения от държавата към гражданите (надолу) и международните организации (нагоре) е бавен, но важен процес, защото стимулира аргументирано съревнование на възгледи, включва в разговора широки кръгове от обществото и възпрепятства националните държави и техните управленски институции от злоупотреба с власт и еднолично налагане на политики.

Суверенитетът в перспектива

Именно този пример може да използваме като начална точка за по-задълбочен разговор върху идеята за (национален) суверенитет и вторичните му аспекти в политическото говорене, като „национален интерес“, „национална сигурност“ и т.н. Най-напред е редно да отбележим, че суверенитетът е нееднородна величина. За него може да говорим от (международно)правна, политическа или културно-икономическа гледна точка, тоест в абстрактен/теоретичен или материален/физически смисъл. Той може да се отнася до упражняване на правомощия и власт от съответните органи в рамките на определена територия или до правата на различни играчи по отношение на външната политика и сигурността, които надхвърлят държавните граници.

Второ, суверенитетът няма нито абсолютна стойност, нито единен център (например държавата). Понятието „суверенитет“ еволюира, преобразява се и се адаптира към променящите се условия. Може да проследим зачеването му в европейската традиция чак до Вестфалската система от XVII в. С течение на времето разбирането за суверенитет претърпява дълбоки промени в резултат на знакови исторически събития.

Мирът след края на Втората световна война стъпва върху система от глобални организации, като ООН, Международния валутен фонд, Световната търговска организация и др., както и регионални, като Европейската общност за въглища и стомана, НАТО и др. Освен че носят със себе си ценности, принципи и норми, на които актьорите в международните отношения следва да се уповават, те получават определена власт и функции, присъщи до този момент единствено на националните държави.

Процесите на глобализация и нарастващата свързаност между страните допълнително засилват ролята им за усъвършенстване на международноправните отношения и регулирането на сфери като сигурност, валутна политика, търговия, инвестиции и т.н. Суверенитетът се „разпръсква“ и надолу – към гражданите с увеличаването на техните права, а също и под формата на децентрализация на властта. Следователно националната държава постепенно губи ролята си на единствен център на суверенитет (макар да си остава най-силният).

И трето, рамките, в които се простират националният суверенитет и произлизащите от него национални интереси, зависят от индивидуалните особености, история и народопсихология на всяка отделна държава. Разбирането за суверенитет и национален интерес съдържа в себе си известна приемственост и памет, които възпрепятстват опитите за изкуственото им монополизиране в политическото говорене.

В България например модерното разбиране за суверенитет и национални интереси е тясно свързано с целите за присъединяване към Европейския съюз и НАТО, дефинирани в началото на 90-те години, след разпада на СССР и тоталитарния режим на Тодор Живков. Именно приемствеността на това разбиране в днешно време играе ролята на естествена преграда срещу опитите за радикални отклонения въпреки засилената пропаганда, медийна дезинформация и популисткото обладаване и опростяване на идеята за суверенитет от редица политици и политически формирования в контекста на руската инвазия в Украйна.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/bulgarskata-rezistentnost-kum-antisemitizma/

Има вещества, които, приемани редовно в определени дози, престават да действат на организма. За да продължават да имат ефект, повишаването на дозата в някои случаи не помага, дори напротив – може да навреди. Този феномен се нарича резистентност. По същия начин някои общества развиват резистентност към омразата, дискриминацията и насилието.

Увеличение на дозата антисемитизъм

Напоследък все повече хора в България, макар и съвсем не всички, започнаха да забелязват, че в страната има антисемитизъм. Повод за това станаха прояви, по един или друг начин свързани с „Възраждане“ – като се почне от надписа „Jude“ („евреи“), придружен с шестоъгълна звезда, на витрината на магазинче за бира и се стигне до кампанията, демонизираща основателя на Атлантическия клуб в България и бивш външен министър Соломон Паси, който е евреин.

В група на „Възраждане“ в Telegram беше разпространен колаж, на който се вижда как хора в нацистки униформи дърпат човек с лицето на Паси, облечен в затворнически дрехи. Въпреки че от „Възраждане“ отрекоха отговорността за колажа да е тяхна и се заканиха да съдят всеки, който твърди обратното, на Facebook страниците на партията и на председателя ѝ Костадин Костадинов постовете срещу Соломон Паси ставаха все по-агресивни, а някои от коментарите под тях – буквално подсъдни.

Ето избрани откъси от коментарите под само един пост (оригиналният правопис е запазен):

–          „Еврейна е паразит,,всички до един в Аушвиц!“
–          „С.ПАСИ МАХНИ СЕ ОТ ПОЛИТИКАТА НА БЪЛГАРИЯ, МНОГО ВИ МОЛЯ НА ЕВРЕИТЕ ЗА ДА НЯМА 2РИ ХОЛОКОСТ“
–          „На времето фюрера правеше сапуни от тях. Малко им е било!“
–          „става за полилеи“
–          „да от кожата му ще е идеален полилей“

Антисемитизмът в България не си е отивал

Дотук се стигна, защото в продължение на десетилетия българските институции и общество отказват да разпознаят системните прояви на антисемитизъм. А когато той все пак бъде посочен с пръст, срещу него не се предприемат адекватни мерки.

Един от последните случаи преди изстъпленията, вдъхновени от „Възраждане“, беше участието в столичния Панаир на книгата на издателство „Еделвайс“, публикуващо нацистка и антисемитска литература. След протестно писмо на еврейската организация „Шалом“ от Асоциация „Българска книга“ си измиха ръцете, внасяйки сигнал в прокуратурата, и… „Еделвайс“ си остана на Панаира.

Случаят с Панаира на книгата не е прецедент. В България откровено нацистка и антисемитска литература може да се намери и по книжарниците. Да не говорим за сувенирите с нацистка тематика (редом до тези със сърп и чук, Путин и Тодор Живков), които хвърлят западните туристи в шок, освен ако не са неонацисти. „Луковмарш“ пък, макар през последните години да е забранен на теория, все се провежда под някаква форма – ако не като шествие, то като бдение.

Да не забравяме и всекидневния антисемитски фонов шум, с който толкова сме свикнали, че рядко го забелязваме. Например демонизирането на „Отворено общество“ с аргумента, че основателят на организацията Джордж Сорос е евреин. Или казването на „Цукерберг“ по адрес на собственика на Facebook Марк Зукърбърг, за да се подчертае еврейският му произход. Или стереотипизиращи вицове за евреи, използване на изрази, наследени от по-стари поколения, като „какво се въртиш като обран евреин“, или обидни квалификации, като „чифут“…

Преди Костадинов беше Сидеров

Костадин Костадинов е политик, който добре знае какво прави, и внимателно премерва действията си. Той само „пуска фитила“ и оставя други да сеят антисемитизъм, отричайки собствената си отговорност или отговорността на партията си за последствията. Изглежда, Костадинов си е взел поука от безславния залез на Волен Сидеров, който си казваше в прав текст всичко, което му е на сърцето и в главата, и в резултат успя да се омаскари до пълното си маргинализиране.

Ала нека заради безславния залез на Сидеров не забравяме впечатляващия му възход на националистическата сцена. На втория тур на президентските избори през 2006 г. за него гласуваха близо една четвърт от отишлите до урните – 24,1%. На първия тур от изборите за президент през 2021 г. за Костадинов дават гласа си по-малко от 4% – 3,98.

В началото на новото хилядолетие, още преди да основе партия „Атака“, Волен Сидеров публикува две книги с откровено антисемитско съдържание: „Бумерангът на злото“ (2002 г.) и „Властта на мамона“ (2004 г.). Освен че в тях обяснява какво „зло“ са евреите, той прави внушения, че те се били договорили с Хитлер, и отрича Холокоста.

Заради антисемитските твърдения на Сидеров срещу него е подаден групов иск в Софийския районен съд по Закона за защита от дискриминация. Съдът разделя иска на осем отделни дела и постановява, че нито основателят на „Атака“ е проявил дискриминация, нито има доказателства, че думите му са повлияли негативно на евреите. Така се произнася и по-горната съдебна инстанция, а Върховният касационен съд дори не намира основания да се занимава с делото.

Две от участничките в колективния иск – Габриела Бехар и Катрин Гутман, завеждат дело в Европейския съд по правата на човека в Страсбург. През 2021 г. печелят на първа инстанция.

Списъкът ми е по-безобиден от списъка ти

Наскоро в България нашумя украинският сайт „Миротворец“, в който се публикуват списъци с „врагове на Украйна“, включващи и имена на български журналисти и политици. Това доведе до среща на външната министърка Мария Габриел с посланичката на Украйна, както и до решение българските служби да проучат „Миротворец“. Съюзът на българските журналисти (СБЖ) публикува декларация, в която се казва, че сайтът „застрашава правата и сигурността на много хора, включително и европейски граждани“. Посолството на Украйна излезе с позиция, че сайтът е независим и не е свързан с държавните институции.

Същевременно в българоезичния интернет поне от 2004 г. циркулират варианти на списък с евреи – „врагове на народа“, и нито институциите, нито съсловни организации като СБЖ изглеждат притеснени от този факт, макар там да присъстват имената на много журналисти. По хигиенни съображения „Тоест“ не слага линкове към публикациите, съдържащи различни версии на списъка, но те лесно могат да бъдат намерени.

В „Пипалата на злото в България“ – дълго 136 стандартни страници писание с неизвестно авторство и хаотична структура, но с претенцията да е книга – имената на „враговете на българската нация“, както са определени евреите, обаче са сортирани с впечатляващ педантизъм. Започва се с комунистически активисти преди 1944 г. (разделени на множество видове), минава се през функционерите по времето на социализма, също с подвидове, за да се стигне до времето след 1989 г. Там вече диференциацията става съвсем детайлна – например при журналистите се уточнява в коя конкретна медия работят (bTV е определена като „еврейска телевизия“), има подробна информация за евреите във всякакви видове изкуства, в науката – дали са в БАН, университет и т.н., изброяват се евреи инженери и с всевъзможни други професии.

Детайлната структура обаче не означава фактологична вярност. „Вероятно са гледали в телефонния указател за имена, които могат да минат за еврейски“, каза пред „Тоест“ лице, чиято майка присъства в списъка. Въпросната жена не е еврейка, не е била активна в социално-политическия живот на България, нито в науката или изкуството, но е с чуждестранен произход и носи немски звучащо име. В списъка има и известни личности, на които се приписва еврейски произход, без те да имат такъв, включително и с български имена.

В по-късни варианти на списъка са включени и „самоопределящите се като евреи“, както и хора, за които се твърди, че имат близки евреи. Впрочем интересна е логиката, според която самоопределянето като евреин те прави такъв, а самоопределянето като македонец – не.

Списъкът продължава да се препубликува тук и там и след като някои от „героите“ в него, представени като зло в съвременна България, вече не са между живите. В блог пост от 2020 г. например за починалия през 2018 г. правозащитник Емил Коен се казва: „Смъртен враг на България!“

Неслучилото се покаяние

Твърде високият праг на поносимост към антисемитизма в България (както и към други форми на омраза) е свързан не на последно място с липсата на адекватни институционални реакции. По-дълбоката причина обаче, с която може да се обясни и въпросната липса, е, че българското общество така и никога не е осъзнало собствената си отговорност към съдбата на евреите в България.

Според официализирания исторически канон България е спасила своите евреи, а вината за съдбата на неспасените 11 343 евреи от т.нар. новоприсъединени български територии се хвърля върху независещи от България фактори. Изследвания като „Депортирането на евреите от Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Пирот“ на Румен Аврамов и Надя Данова, в които въпросът за отговорността излиза от реториката, а на него се отговаря с документални свидетелства, така и не получават обществения отзвук, който заслужават.

Друга книга на Румен Аврамов – „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисемитизъм в България 1940–1944 г.“ – повдига сериозни въпроси за фактологическата вярност на тезата, че българският народ еднозначно е бил на страната на евреите, а единствено неколцина лоши политици са им създавали проблеми. От документите, които е проучил Аврамов, ясно се вижда как немалко българи са извличали лична изгода от антисемитското законодателство, например като са предавали съседите си евреи, за да могат да се настанят в имотите им, след като „враговете на народа“ са били изселени. Или пък са вземали за себе си вещи, конфискувани от еврейски домове.

В официалната българска историография народът е представен като неизменно невинен и страдащ, винаги обект на интервенции от страна на властта и великите личности, освен когато страданията му са толкова непоносими, че се вдигне на въстание. Както иронизира Георги Рупчев в стихотворението си „Спомен за репетиции“, „положението на народа е винаги тежко“.

При такъв доминиращ исторически разказ няма как да се развие чувствителност за отговорността на обществото и на конкретния човек. Виновен за антисемитизма преди 1944 г. ни е бил режимът на Хитлер. Антисемитските нагласи и политически послания по времето на социализма (които сами по себе си са сериозна тема) дори не сме ги забелязвали. А за посттоталитарния антисемитизъм са ни виновни я Сидеров, я Костадинов, я някой друг.

В степента, в която допускаме антисемитизма (както впрочем и всяка форма на омраза), той е и наш проблем. Личен. Няма как в България да се води ефективна борба с него, без да сме осъзнали това.

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/homofobiya-kazaha-go/

Игнориране, посочване, назоваване. Това са стадиите на отношението към хомофобията, през които премина коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ за половин година – от създаването си с предизборно споразумение на 10 февруари до 17 юли 2023 г. Това е и първият път, когато коалиция, участваща в управлението на България, говори за хомофобия в своя официална позиция.

Конкретният повод за реакцията на ПП–ДБ

Позицията на ПП–ДБ е озаглавена „Остро осъждаме разпространението на език на омразата, призиви за насилие и хомофобия“. До нея се стигна след ескалираща поредица от прояви на омраза от страна на партия „Възраждане“ или свързани по един или друг начин с нея.

За последната (засега) проява от еврейската организация „Шалом“ сигнализираха прокуратурата, която образува проверка. Става дума за колаж, публикуван в канал на „Възраждане“ в приложението Telegram. На снимка на евреин в затворническа униформа, дърпан от нацистки войници, е сложено лицето на Соломон Паси. На нея пише (оригиналният правопис е запазен): „Щом не искаш от руския газ ела да ти пуснем от нашия.“

Соломон Паси е основател на Атлантическия клуб в България, бивш външен министър и депутат, предложил България да стане член на НАТО. Освен това е от еврейски произход, а надписът на колажа е пряка препратка към убийствата на евреи в газови камери в нацистките концлагери.

От „Възраждане“ заплашиха да съдят председателя на „Шалом“ Александър Оскар за набеждаване. В позицията на партията на Костадин Костадинов се твърди, че групата на „Възраждане“ в Telegram не е официален комуникационен канал на партията и че тя не носи отговорност за публикациите на потребителите.

На официалната страница на „Възраждане“ във Facebook впоследствие са публикувани думи на Кеворк Кеворкян срещу Соломон Паси, в които последният е наричан „главният Осквернител на Българското“ и се твърди, че „народът никога няма да му прости“. Под публикацията има антисемитски коментари, които не са изтрити.

Хомофобията в заглавието

Въпреки че конкретният повод за позицията на ПП–ДБ е колажът със Соломон Паси, в заглавието ѝ присъства думата „хомофобия“. От текста не се разбира какво търси тази дума там. Контекстът става отчасти ясен от предишна позиция на коалицията, публикувана на Facebook страниците на ПП и ДБ, в която обаче думата не присъства. Става въпрос за акциите на политици и активисти от „Възраждане“ против белгийския филм „Близо“, набеден от тях за „педофилски“. Пред безучастния поглед на полицията те не допуснаха филмът да се прожектира в столичното кино „Одеон“.

След позицията на ПП–ДБ, от която не ставаше ясно защо „възрожденци“ не искат хората да идат на кино, по аналогичен начин беше провалена и прожекцията на „Близо“ във Варна. С надпис „педофи ли“ (оригиналният правопис е запазен) на 11 юли беше вандализирана фасадата на „Гьоте-институт“ в София, който също беше организирал прожекция на „Близо“. От института квалифицираха посланието на надписа като хомофобско и подчертаха важността на изповядването на демократични принципи.

Прожекцията в „Гьоте-институт“ се проведе при засилен интерес, но междувременно последствията от хомофобската кампания срещу филма, инспирирана от „Възраждане“, придоби международни измерения. „Гьоте-институт“ е държавният културен институт на Германия. Немското посолство сподели на страницата си във Facebook позицията му, като добави свой коментар срещу речта на омразата, вандализма и взаимното оклеветяване.

Границите на игнорирането на хомофобията

В началото на коалиционното си съ-съществуване ПП и ДБ се отнасяха към проявите на хомофобия също както преди това поотделно – с малки изключения ги игнорираха и правеха всичко възможно да не ги назовават. Те постъпваха така, от една страна, заради различните позиции към правата на ЛГБТИ+ хората в собствените си редици (което важи в голяма степен за ДБ). От друга страна, защото на защитата на човешки права, и особено на правата на дискриминирани малцинства, в България се гледа като на стратегия, която не е политически печеливша.

Така в политиката темата за ЛГБТИ+ хората беше монополизирана от хомофобското и трансфобското (свързаното с омраза към трансхората) говорене. Защото, докато мразещите говореха, нямаше кой да им се противопостави. Александър Урумов, Ангел Джамбазки, Корнелия Нинова, а по-късно и Костадин Костадинов години наред безпрепятствено промиваха мозъците на гражданите с нелепи пропагандни твърдения. Затова и кампанията срещу Истанбулската конвенция успя да стигне толкова далеч – до две решения в трансфобски и хомофобски дух на Конституционния съд и едно на Касационния.

Политиката обаче има не само вътрешни измерения, особено в контекста на войната на Русия срещу Украйна и противопоставянето на проруския президент Румен Радев на прозападното правителство и парламентарно мнозинство. Оцеляването на правителството на ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС е в немалка степен свързано с неговата външнополитическа легитимност. При правителствата на Бойко Борисов тази легитимност оставаше на декларативно равнище. В настоящата изострена ситуация обаче всеки жест е важен.

Ето защо забелязването на човешките права, за чието системно нарушение България е била многократно санкционирана, най-сетне е на дневен ред. Защото вече е очевидно, че „неутралитетът“ по отношение на омразата и насилието не е неутралитет, а е толериране на насилника. И че бездействието също е заемане на страна.

Първата стъпка

Ала назоваването на хомофобията е само първата стъпка. Жестът на ПП и ДБ ще си остане само на декларативно равнище, ако коалицията не направи всичко по силите си за промени в законодателството, с които хомофобията и трансфобията да бъдат поставени там, където им е мястото. Става въпрос за включването на омразата към ЛГБТИ+ хората в чл. 162 от Наказателния кодекс. В него за престъпления от омраза се признават само тези на основата на раса, народност и етническа принадлежност, а ако са свързани и с насилие – и на религия и политически убеждения. Затова в съда хомофобските и трансфобските подбуди се интерпретират като „хулигански“ – няма друг параграф, по който могат да минат. А хулиганството се наказва като нещо по-безобидно от престъпленията от омраза.

Едно от основните постижения на хомофобската и трансфобската пропаганда в България е липсата на равни права. Затова е логично назоваването на хомофобията да бъде последвано и от някакви стъпки за преодоляването на тази липса. Днес в България това звучи утопично, но кой знае – кризисните времена изискват решителни действия.