Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-orientalskia-mahmurluk-korana-i-domashniarkata-purva-chast/

Какво общо има между махмурлука и Корана? Ако трябва да отговоря като онзи мой мениджър от Великобритания отпреди 14 години – много. Той беше пословично арогантен. Обичаше да дава такива отговори. „Кажи каква е разликата между валидация и верификация в управлението на качеството за информационни услуги“, го питам веднъж. „Огромна!“, отговаряше. И нищо повече. Оттогава съм се зарекъл да не отговарям така. Но ето, с риска скандално да представя тезата преди аргумента,

ако не беше Коранът, нямаше да знаем за махмурлука.

Не като физиологичното състояние, срещу което най-мощното лекарство по нашите ширини е шкембе чорбата, а като термин. 

Да почнем с лесната част – турската наставка –лук/–лик/–лък. Като я притурите към някаква дума преди това, образувате абстрактно съществително. Примери, придошли при нас от езика на южната ни съседка, има бол. Родопският комшулук. Селският тарикатлък. Политическият бабаитлък. Асмалъкът, отрупан с гроздове. Хайдутлукът на възрожденските въстаници. Или придобилият отскоро популярност тихналък, хубаво съчетание от българска дума и турска наставка. Това е лесната част. 

Но откъде идва основната част махмур-? 

От езика на арабското мюсюлманско Писание от VII век е краткият отговор. Не от земите на Османската империя, а от малко пò на югоизток и от малко по-назад в миналото. Словообразуването е измежду хубавите неща в арабския. Като в типичен семитски език, значението се носи от корена, съставен от съгласни. Обикновено са три. Пред тях, между тях и след тях се напъхват различни други съгласни и гласни и така се образуват различни смисли, свързани с основния. Тук кореновите съгласни са х (едно такова особено, хъхрещо, „храчещо“, както се майтапим арабистите), м и р. И тази съвкупност носи всякакви значения, свързани с покриване, бухване, втасване, ферментация. 

Ето например арабската дума за „мая“, „дрожди“, „закваска“ – хамира. Продавач на вино – хаммар. Магазин за вино, винопродавница – хаммара. Че даже и по-късна сплав от турска наставка за име на професия плюс същия корен в дума за продавач на вино – хамраджи. Прилича на познатото ни, пак от турски, за обущар – кундурджъ. И тук се сблъскваме с

най-известната дума за вино в арабския език – хамр. 

Оттам и по стандартният арабски модел за образуване на страдателно причастие от първична форма на глагола имаме и „човек, попаднал под въздействието на вино, опиянен“ – махмур. Ето колко е лесно. По модела на мактуб (това може да го знаят феновете на Паулу Коелю) – „нещо написано“, „писмо“, „послание“, че и предписано, определено от съдбата. Съединете го с турската наставка – и сме готови. 

Махмурлук. Състояние на опиянение от вино. 

А като погледнем Корана, виното (хамр) там седи на равна нога с копитото на прасето (ханзир). 

Хем го има и не можеш да избягаш от него, хем е силно недолюбвано. 

Питали Пророка на исляма за виното и за хазарта. В тях, казва той, има голям грях, но и изгоди. Само че грехът е по-голям от изгодата (Коран 2:219). Виното се споменава наред с хазарта, идолопоклонството и гадаенето чрез стрели (5:90). Че и отгоре на всичко е обявено за инструмент на сатаната, който цели да скара хората, да ги възпре от споменаването на Аллах и от задължителната за всеки мюсюлманин молитва (5:91). В тази връзка и към вярващите се отправя интересна заръка – „не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни, додето вече знаете какво говорите“ (4:43).

Ето, казват по-строгите тълкуватели, които се придържат към текста без много тълкувателни своеволия (и аз наред с тях комай!), имаме религиозна норма, която е трудно да отхвърлиш чрез аргументи от нейната собствена рамка. И тя ще наложи разсъждения. Какво точно е хамр в езика на Корана? Какво точно означава забраната? Има ли санкция за нейното прекрачване? Каква ще да е тя? Това се случва в рамките на религиозния закон (шари‘а), чиято задача е да преведе постановленията на Писанието (Корана) и преданието на Пророка (Сунна) в реални регулации.

Винопийството се оказва в списъка на простъпки, налагащи точно определени наказания, които в мюсюлманското право се обозначават с термина хадд. Буквално значи „граница“. Нещо като граничната бразда по соца, която отделя света навън от този вътре. Въпреки че Коранът не определя наказателна мярка, такава има в пророческата традиция (Сунна), интегрална част от свещения текст (насс). 

Пророкът на исляма, казва преданието, заръчал бой с палмови клони и налъми за онзи, който е употребил забранената субстанция. 

Четирийсет удара. Това е по най-разпространеното предписание на Мохамед. Някои негови следовници обаче, например Умар (на български възприето като Омар), заръчали осемдесет. Да речем, че ти се полагат между четирийсет и осемдесет удара. Но как стои въпросът, ако сте любител на други алкохолни преживявания? Коранът говори само за хамр, каквото и да е означавало това в пясъците на Арабия от седмото столетие сл. Хр. Може ли тогава да посягаме свободно към бирата, ракията, уискито, джина, водката, узото, вишневия ликьор?

Все пак каквото не е откровено забранено, е позволено – този принцип важи и за мюсюлманското право. Там важат и други принципи, например незнанието за това, че дадено нещо е възбранено и грях (харам), вероятно ще те оправдае. Обаче знанието, че нещо е възбранено, съчетано с непознаване на наказанието за него, не те отървава. И ако наказанието е пребиване с камъни (раджм), лошо ти се пише.

Но не. Не е толкова лесно да заобиколиш строгата регулация. Виното, твърди се в едно пророческо предание, „се прави и от грозде, от изсушени фурми, от мед, от жито, от ечемик“. Добре, да питам аз, а какво е положението, примерно, с джина, който се прави от плодчета на хвойна? А сливовицата? А любимата ми дюлева ракия? Ами как, зле е работата.

 Всяко опияняващо нещо, твърди Пророкът, е вино (хамр), и всяко опияняващо нещо е грях, възбранено (харам).

Между другото, думата за опияняващо нещо тук е мускир, от същия корен като суккар, познато ви от турския език като шекер. Захар. Близкият изток не е на една ръка разстояние, той е на масата ни.

И въз основа на това чрез прилагането на единия от основните принципи в мюсюлманското право – аналогията (кийас) – се забраняват всички ферментирали напитки. И не само. Всички останали субстанции с подобен ефект, включително и наркотиците. Няма мърдане. Че и – пак по Сунната – „пиещият вино в момента на пиенето е неверник“ и „виното е майката на всяко зло“. Не може и да се търгува с него, защото „парите, придобити от нещо, което е грях, са греховни“. А ако го приложим към друг проблематичен казус – свинята, – не може да ядеш свинско. Ама и не може да търгуваш с него. Край. 

Пиенето на алкохол може да ви докара глоби, наказание с пръчки, камшик, че понякога и затвор в държави, в които правната система е силно повлияна от шариата.

Например в Иран. В Судан забраната за пиене на алкохол (дори в частното пространство) отпадна през 2020 г. Но само за немюсюлмани, които по данни на ООН са около 3% от населението в момента на отпадането на забраната. Мюсюлманите все още ги грози бой с пръчка. Сходно е положението и в Саудитска Арабия – бой с пръчка (до 2020 г., когато това наказание принципно е отменено), затвор, глоби и депортация за чужденците, въпреки че тази година там отвори първият официален магазин за алкохол. За чуждестранни дипломати с изключително ограничен достъп, разбира се. В Кувейт продажбата и купуването на алкохол са забранени от 1965 г., което пък води до увеличаване на случаите от отравяне след пиене на лосиони и афтършейв. Ако си в тези две страни и искаш да пиеш, отиваш до Дубай или Бахрейн. (По едно време Дубай даже се опита да постави алкохолни рекорди на „Гинес“ по брой шотове, падащи в редица като домино.) Бой на публично място и затвор е съдбата на злощастните жертви на талибанския режим в Афганистан.

С различни вариации по държави, преобладаващото отношение е сходно: от неформална неприязън и заклеймяване до постановено от закона наказание. Онлайн порталите за авторитетни мнения от богословите (фетви) излагат една доста стереотипна и повтаряща се гледна точка – стандартното религиозно наказание за пиене на вино е бой с пръчки или кашмик.

От другата страна обаче стои една по-лежерна гледка точка. Самата религиозна норма като че ли допуска двусмисленост. На първо място, значението на самия обект на възбраната – виното (хамр). Ако допуснем, че се отнася за всякакъв вид алкохол, оттук и опияняваща субстанция, допуска ли се минимален праг на съдържание на активна субстанция, която предизвиква опиянението (в случая етилов алкохол)? Така може да порицаеш и забраниш (както и действително е било забранявано в някои исторически периоди и места!) консумацията на кафе, боза, оцет, че дори и на безалкохолна бира, доколкото реалният процент на алкохол не е точно 0,0% – пише го на кенчетата. 

Наред с това самият текст на възбраната като че ли отваря врата за отхвърляне на пълното заклеймяване. „Във виното има и ползи, и вреди“ – да припомним текста на Корана. После, казва самият Аллах, „не пристъпвайте към молитвата, когато сте пияни“. Значи може извън времето за молитва. Че и отгоре на всичко в Рая има „реки от вино, приятно за пиещите“ (47:15). От което „нито боли глава, нито се опияняват“ (37:47–49). Човек почти се чуди каква ли е била опитността на първите мюсюлмани с алкохола, та изрично небесното откровение да впише липсата на негативните ефекти от махмурлука. Всичкото това, разбира се, са твърде опростенчески аргументи, които при внимателно разглеждане могат да бъдат раздробени, омаловажени и в крайна сметка отхвърлени. 

И тук идват наблюденията върху практиката „на терен“, както обичат да казват антрополозите. Какво като ислямът забранявал алкохола. Винаги ще се намери някой познат да каже: „Аз, като бях веднъж в Родопите или Добруджа, пих ракия с български турци или българомохамедани“. Нещо като пушенето на хашиш. Забранен, забранен, ама се консумира. В тази връзка препоръчвам чудесната разработка на Франц Розентал „Билката: хашишът срещу средновековното мюсюлманско общество“. 

Все едно наличието на някаква практика променя нормата, бих възразил. 

Това, че някой прави нещо, не значи, че е позволено. Не го легитимира. Но ако трябва за целите на мисловния експеримент да се поставим на мястото на една такава популярна гледна точка, мога да дам исторически примери. Не е ли истина, в крайна сметка, че в двора на Абасидските халифи и султани (които биват наричани „сянката на Аллах на земята“) и в мюсюлманска Персия виното се лее щедро, поднасяно от младежи? Младежите (да не настъпваме темата за хомоеротиката) и виното са популяризирани в поемите на известния Абу Нуас от VIII век, и то до такава степен, че осъжданите му от консервативно настроените среди творби придобиват названието „винени стихове“ (хамрийат). Те прерастват в отделен поетически жанр, в който Абу Нуас е само едно от големите имена наред с фигурата на самия Омар Хаям от XI век.

Ал-Джахиз (Опуления), големият интелектуалец от VIII–IX столетие, обрисува картина на един космополитен Багдад, в който виното намира своето място на трапезата на богаташите и интелектуалците, пък били те и мюсюлмани. Мисля, че е ясно откъде се набавя – купува се от християните и юдеите, които имат дълга традиция на производство на възбраненото питие както за религиозни цели, така и за лична консумация. А че

мюсюлманите също държат запаси от вино,

свидетелстват и автори като богослова Ибн ал-Банна от XI век в личния си дневник. След всяко природно бедствие – например земетресение, което сполетява Мека и Медина, светите градове на исляма – мюсюлманите правят няколко неща като акт на покаяние пред Всевишния. Чупят музикалните инструменти (малахи, „инструмент за суетно забавление“), традиционно порицавани в исляма, изгонват леките жени и изливат виното на земята. 

Приказките от „Хиляда и една нощ“ също съдържат безброй истории за пияни хора.

Приближени на халифа шейхове пиянстват. Християните и неверниците пиянстват, разбира се. Стражата пиянства. Любовниците пиянстват. Посетители в двореца на халифа пиянстват и се облекчават по улиците. За мен по-важното е друго. Някъде там, в периода, в който се развива действието на този литературен опус, по време на легендарния халиф Харун ар-Рашид, персийският алхимик Абу Муса Джабир ибн Хаян, а след него и колегата му Абу Бакр ар-Рази усъвършенстват съда за дестилация, известен като аламбик (ал-инбик).

Аламбикът се състои от три части: основен съд, в който се поставя изходният материал (кар‘), горна част, „клюн“, чрез която се отвеждат парите (инбик), и „приемащ“ съд (кабила). Прилича на казана за ракия на баща ми, ама по-лош. Защото е по-малък и защото частта за охлаждане е много къса. Не е познатата ни нагъната серпентина, охлаждана през допълнителен съд със студена течност. Чрез аламбика обаче подобряват и практиката на дестилация на бистра течност от ферментирала заготовка. Процесът се нарича тактир, букв. „превръщане на капки“. Тази бистра течност получава названието ал-кухул.

Алкохол. Идва от кухл, името на черния прах, използван като грим за подсилване на очната линия, който се извлича от минерала антимонит.

Та така стигаме и до кухул ал-хамр – извлек от вино. Накратко, ал-кухул. Далече от нашата представа за домашен алкохол за консумация, дестилатът първоначално се използва за експериментални цели, включително и медицински. 

Арабското средновековие дори произвежда рецепти за вино. Един от най-известните рецептурници – на Ибн Саяр ал-Уаррак от Багдад през X век – ни е оставил например няколко вида инструкции как да си приготвим ферментирала напитка, че и без дестилация. Тук невинаги терминът е познатият ни от Корана хамр. Нарича се по-скоро набиз – плодова напитка, често пъти от стафиди или фурми, понякога подсладена, която отлежава определено време и понякога ферментира.

Вземат се стафиди, твърди той, към които се добавя сладка вода. Стоят накиснати няколко дни, като постоянно се разбъркват с ръка. После се изсипват в голям съд, намачкват се с крака и течността се отцежда. Добавят се семена от билки, лаврови листа, пъпки розов цвят, подслажда се, добавя се кипнала мъст за ферментиране, налива се в големи съдове и стои на слънце две седмици. Понякога се слага и винена утайка, „защото така става още по-хубаво“. Че даже и на някои рецепти Ибн Саяр накрая добавя, че „се пие, ако е рекъл Аллах“. И никой не може да ме убеди, че това, което се пие, ако е рекъл Аллах, не съдържа алкохол след процедурите, описани по-горе. 

(Следва продължение.)

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.