Post Syndicated from Надежда Радулова original https://www.toest.bg/sedmitsata-1-6-dekemvri/

Първият протест (тогава митинг), в който участвах, беше на 3 декември 1989 г. на колодрума на остров Свобода в Пазарджик, двайсет и три дни след паметния 10 ноември. Бях на 14 години и отидох на митинга заедно с голяма част от класа ми; заведе ни класната ни ръководителка Евелина Трангозова, тогава двайсет и четири годишна учителка по английски и един от първите членове на току-що възстановената Радикалдемократическа партия в града. За мнозина това да заведеш учениците си осмокласници на митинг изглеждаше дръзко и неприемливо политизиране (вероятно и сега би изглеждало така), но аз и до днес съм благодарна на нашата Мис (така наричахме класната), че ме направи съзнателна свидетелка на епохален момент, който щеше да промени пътя на абсолютно всички.

Когато преди няколко дни, на 1 декември, гледах младите хора, изпълнили центъра на София, си помислих, че и сега, както и преди 36 години, исканията на протестиращите се свеждат всъщност до едно и също – свобода (в цялата условност на разбирането ѝ), справедливост, зачитане на правата на всеки… Само дето като че ли някога мечтаехме за бъдеще, в което да напуснем дома си и да видим света, а сега децата-на-света се борят за бъдеще тук, в застрашения си дом. Но и през 1989-та, както и през 2025-та, провокаторите са на линия, спекулациите избиват на повърхността като мръсна пяна и все се намира някоя и друга политическа мутра, която да яхне и осребри чуждия гняв, да си изплете кошницата и да свърши някоя и друга мерзопакост.

Какъв е тогава смисълът от протести, ще попитате, при положение че първо пораснахме, а после остаряхме по площадите с все същите лозунги, мечти и горести. Дали не се оказва, че през цялото време сме протестирали за непостижими неща? И има ли изобщо смисъл да се протестира за непостижимото?

Наскоро ми попадна статия за една от големите екоактивистки от края на ХХ век Джулия Бътърфлай Хил (р. 1974), която между 1997 и 1999 г. живее в продължение на 738 дни на върха на 60-метрова хилядолетна секвоя на име Луна, за да предотврати планираното ѝ отсичане. След две години в обятията на Луна Джулия подписва споразумение с Pacific Lumber Company за запазването на дървото и слиза на земята.

Да, Джулия Хил е късметлийка – защото не всички цели могат да бъдат постигнати в рамките на един човешки живот. И понякога се изискват непомерни усилия и търпение, и вяра – дано младите навреме осъзнаят това: че битката с вятърните мелници, освен да донесе горчивина за сражаващите се, ще задвижи и пренесе енергия и за идващите след тях. И че най-суровата, но и най-важната битка е за онова, което няма да се случи днес и утре, и може би никога, докато сме живи, но ще продължи да има смисъл дълго след нас.

Какви следи оставяме? С действията и бездействията си. С думите и с премълчаванията. Така бихме могли да обобщим и темата на броя ни тази седмица.

От една страна са градовете, които осъзнато и безсъзнателно обитаваме. Да вземем например втория по големина град – Пловдив. Какво се случва с него шест години след като беше Европейска столица на културата с всичките там интелектуални и финансови инвестиции във въпросната титла. Георги Велев анализира днешната ситуация според постигнатото и пропиляното в „Шест години по-късно. Изгуби ли културата в Пловдив своята посока?“.

Оставаме на урбанистична тема със Силвина Фурнаджиева от „Екипът на София“, която в статията „От „на парче“ към ясни цели. Как общината да работи ефективно?“ демонстрира стъпка по стъпка начина един град да се управлява чрез дългосрочна визия.

От темата за градовете минаваме към управлението на „полиса“ и държавата. Какво се случва със съвременната демокрация; пред какви избори и възможности е изправена; струва ли се да се борим за нея, когато средната класа е застрашена, а политическите свободи и правата на гражданите са противопоставени на икономическото им благосъстояние; не губи ли тягата си изобщо идеята за демокрация при нарастващия риск от разрив между САЩ и Европа? Повече по тези въпроси четете в есето на Искрен Иванов „(Не)демократичният световен ред“.

В основата на съвременната ни представа за демокрация неизменно са стояли свободата на словото и наличието на независими медии. В епохата на постистината, фалшивите новини, дезинформацията и пропагандата именно тази част от основата на демокрацията е сериозно разклатена. В анализа си „Има ли надежда за надеждните новини?“ Светла Енчева обръща внимание на нуждата демокрацията да бъде защитена именно чрез медийната свобода, както и на рисковете, които носи капсулирането или изчезването на качествено медийно съдържание. Следващата събота, 13 декември, Светла ще гостува на Владислав Севов във видеопоредицата ни „Тоест разговаряме“. Гледайте я на живо от 16:00 ч. в YouTube Live. Може предварително да ѝ зададете въпрос и да довършите изречението в нашата анкета.

За разлика от Светла, на Е.Т. не може да ѝ задавате въпроси, защото тя вече ви е дала всички отговори в новия епизод, „в който мразим всички“ и „айсиктирдействително!“.

В Sic transit gloria Boyki Емилия Милчева се връща към протеста от началото на седмицата и разнищва брауновото движение вследствие на създалото се в триъгълника на властта напрежение: най-вече хаотичните танцови стъпки на Борисов, който непрестанно настъпва опърпания шлейф на партията си и се препъва в него; и опитите на (п)резидента да се превърне в бенефициер на случващото се по площадите.

За това какви следи ще оставим след себе си и на каква цена, говори и Зорница Христова в последната си за годината колонка „По буквите“, в която на фокус са три книги – на Йорданка Белева, Роб Дън и Джон Бърджър. Апропо заглавието на Роб Дън е „Естествена история на бъдещето“ – чудесен реторически пример за това как миналото не е приключило, а винаги дебне зад ъгъла, определя бъдещите ни ходове, неизбежно предстои.

Завършваме в светлата следа на музиката с интервю на Ина Иванова с хоровата диригентка Яна Делирадева. „Този живот може да се изпее“ – казва Яна с убеденост, която ни е особено необходима днес, когато за пореден път пълним площадите, обединени повече от гняв, отколкото от надежда.

А ако искате да го пеем този живот заедно, подкрепете ни! Вие сте тези, които дават сила и смисъл на гласа ни.