Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/zashto-v-bulgaria-tryabva-da-si-mayka-za-da-darish-yaitsekletka/

Случвало ли ви се е да се чудите за нещо, което като че ли на всички около вас е ясно като бял ден? Или поне не ви е известно някой да го поставя под въпрос. Например защо в България една жена трябва да има поне едно живородено дете, за да стане донор на яйцеклетки? Това не е тема. Изглежда някак разбиращо се от само себе си, че трябва да бъде така. От друга страна, няма изискване за мъжете, че трябва да докажат наличието на собствено дете, за да дарят сперматозоиди. Вероятно има и жени, които по една или друга причина нямат деца, но биха дарили репродуктивен материал, ако имаха това право.

Темата за асистираната репродукция включва още много важни аспекти, като например сурогатното майчинство и донорството на ембриони. В случая обаче ме интересуват конкретно изискванията за даряване на яйцеклетки, и то в частта си, че даряващата вече трябва да има собствено дете.

Какво казва Facebook балонът

Споделих чуденето си с контактите си във Facebook. Отговорите им мога да обобщя в три групи. Най-често изтъкваните аргументи са медицински. Освен това се срещат и психологически аргументи, както и проблематизиране на темата. Някои от отговорите попадат в повече от една група – например отговарящият посочва медицински или психологически аргументи и в същото време изразява съмнение в тях. Сред коментиращите, освен просто разсъждаващи по темата, има и такива, които са работили в областта на репродуктивното здраве, притежаващи личен опит с асистирана репродукция и професионални психотерапевти.

Медицински аргументи

Основният медицински аргумент в полза на забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е възможността да възникнат усложнения, които да увредят яйчниците и съответната жена да не може да има собствени деца:

Причината е чисто медицинска: макар и с нисък риск, процедурата по екстракция на яйцеклетките от яйчниците крие опасност от увреждане на тези органи до степен да се наложи отстраняването им или да спрат да функционират. При мъжете… Е, да кажем, че „процедурата“ не крие подобни рискове.

Защото шансът да се увреди яйчник при извличане на яйцеклетка е ненулев. Което означава, че жената може да остане безплодна. Поне навремето по биология така ни го обясняваха.

Може би, [за] да се знае, че жената е плодовита и за да не рискува бъдещата си способност да има деца? Все пак вземането на яйцеклетка е медицинска процедура, докато при даряването на сперма фертилността се вижда на микроскопа, а самата процедура не изисква медицинска манипулация.

Някои изтъкват и други медицински аргументи, например хормоналното стимулиране за производство на яйцеклетки и трудността да се докаже бащинството:

Проблемът не е толкова увреждането на яйчника, колкото другите процедури, които имат влияние върху тялото – предварително третиране с хормони например за по-успешно събиране на добри яйцеклетки. Доста си е рисково.

Има едно правило в римското право, че бащата винаги е неизвестен. […] сега наистина би могло да се докаже, но усложнението може да е голямо.

Психологически аргументи

Тук се изтъква майчинският инстинкт, както и по-общо родителският инстинкт:

Мисля, че отговорът се корени в особено силния майчински инстинкт при жената и вероятните последици от това. Гадая…

Ако срещнеш партньор и има чувства, вероятността да се появи желание за ваше дете не е съзнателно подвластна. Целият ти мироглед и умонастройка могат да се променят с една корекция в синтезите на невротрансмитерите, траеща секунди. Това не е теоретично или само по клинични данни – твърде многото реални случаи са довели до законовото положение.

Проблематизиране

Някои от коментиращите проблематизираха цялата законодателна уредба на асистираната репродукция у нас, други се концентрираха върху конкретния казус:

В други държави не е задължително условие. […] Навсякъде, изглежда, е различно законодателството. […] И съм търсила каква е аргументацията за някои от условията, ама не съм успяла да я разбера.

Много странно изискване. […] Какво, ако жената не иска да има деца, но иска да помогне на друга да има?

Българското законодателство е много несъвършено в тази област.

Цялото репродуктивно законодателство у нас е вътрешно противоречиво.

Позицията на Фондация „Майки за донорството“

В България организацията, която популяризира темата за донорството на яйцеклетки и сперматозоиди, е Фондация „Майки за донорството“. Затова се обърнах към представителите ѝ с два въпроса. Първият беше каква според тях е причината за изискването в българското законодателство жените, които даряват яйцеклетки, да имат поне едно живородено дете. След като получих отговор, зададох и втори въпрос – дали се изисква от мъжете, донори на сперма, да доказват, че имат дете, защото не ми е известно да има подобно ограничение.

Отговори ми председателката на фондацията Мариела Куртева. С известни съкращения представям тези части от отговорите ѝ, които са релевантни на темата.

Председателката на „Майки за донорството“ изяснява правната регулация на даряването на яйцеклетки – то е узаконено в Закона за здравето. Изискването само раждали жени да даряват яйцеклетки присъства в Наредбата за дейности по асистирана репродукция, „за изготвянето на която участват мненията на медицинските специалисти с ежедневна практика в областта“, подчертава Куртева.

В световен мащаб са много малко държавите, които разрешават нераждала жена да дарява, и това са основно държави, в които донорството е комерсиализирано. В България донорството е анонимно и безвъзмездно. Европейската практика е същата, твърди тя.

Според нея „раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“.

„Фондация „Майки за донорството“ е твърдо за това изискване, въпреки че жените раждат все по-късно и съответно намалява [делът] на жените, които могат да дарят яйцеклетки“, казва още председателката на фондацията. Тя смята, че жени, които нямат деца, но искат да дарят яйцеклетки, на по-късен етап могат да пожелаят да родят собствени деца.

Според нея ограничението е правилно „не само от емоционална гледна точка – жената, познала майчинството, може да бъде по-съпричастна и отговорна към процеса на даряване, но и от гледна точка на бъдещи казуси“ – например нераждала жена да дари яйцеклетки, но след време да получи увреждане на репродуктивната система и да не може да има собствени деца. „Съответно рискуваме нейното последващо състояние – психологически, емоционално и дори юридически.“

В аргументацията прозира и нюанс, който може да се интерпретира като религиозен, доколкото думата „праведност“ не се употребява в светски контекст:

Ролята на разрешаващите процедура по донорство, което е доброволен акт, но и отговорност, е да разреши процедурата така, че да има праведност и да бъдат всички страни защитени.

Що се отнася до даряването на сперматозоиди, според Мариела Куртева няма изискване донорите да имат деца „нито в България, нито по света“, защото „те не забременяват и не раждат“, а „при тях репродуктивната система е на ниво оплождане“.

Повече въпроси, отколкото отговори

Отговорите на Фондация „Майки за донорството“ предизвикаха у мен още повече въпроси:

• Ако раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“ на жената, наличието на собствено дете не е ли свидетелство за същото и при мъжа? Ако репродуктивните способности се преценяват по различен начин за жените и мъжете, може би не те са основният критерий.
• Ако жената дарява яйцеклетки, тя не е ли точно толкова „оплодител“, колкото и мъжът, макар методът за извличане на генетичния материал да е по-сложен?
• Има много медицински процедури, лекарствени терапии и дейности, които могат да доведат до увреждане на репродуктивните способности на една жена, но не са забранени – като почнем от абортите, минем през приемането на различни видове медикаменти и вещества и стигнем до определени видове спорт. Защо при даряването на яйцеклетки да е различно?
• Ако допуснем, че жените, загубили репродуктивните си способности, ще съжаляват, че са станали донори, защо това да не важи и за мъжете в подобна ситуация?
• На какво се основава предпоставката, че жена, дарила яйцеклетки, ще съжалява, ако след време не може да има собствени деца? Няма ли жени, които, напротив, биха се радвали, че са допринесли за създаването на нов живот, макар че нямат свое дете?
• Има жени, които изобщо не могат да износят и/или родят дете поради определени здравословни проблеми или травма, например оперативно им е отстранена матката. Но яйчниците им функционират, а генетичният им материал отговаря на всички изисквания. Защо те да нямат правото да допринесат за създаването на нов живот?
• Ако следваме логиката, че жената може да съжалява, защо не е забранено осиновяването? Ако една жена е износила и родила дете, вероятността да се чувства емоционално свързана с него е по-голяма (както и понякога става, затова има жени, които съжаляват, че са дали детето си за осиновяване). Яйцеклетката, от друга страна, е просто репродуктивен материал; жените във фертилна възраст отделят яйцеклетки всеки месец и не оплакват загубата им.
• И изобщо, защо държавата трябва да взема решение вместо жената? Жената не може ли да взема информирани решения, които включват определени рискове?

Към тези медицински и етически въпроси се добавят и фактологически:

• В кои други държави само раждали жени могат да даряват яйцеклетки и какви аргументи се привеждат в подкрепа на съответното им законодателство?
• Има ли изследвания или статистики, потвърждаващи, че жените, които вече са майки, са по-склонни да даряват репродуктивен материал?

Ситуацията в България, Европа и по света

В България даряването на яйцеклетки е правно уредено от 2007 г. насам. В първия вариант на Наредбата за асистирана репродукция от същата година липсва ограничението, че само раждали жени могат да стават донори на репродуктивен материал. То е добавено през 2011 г. Следователно между 2007 и 2011 г. е било възможно и нераждала жена да дари яйцеклетки, стига да е знаела за съществуването на такава възможност и да е отговаряла на останалите критерии.

Международната практика е разнообразна. Има държави, в които донорството на яйцеклетки е комерсиализирано, например САЩ. Във втория сезон на американския сериал „Сексуалният живот на колежанките“ героинята на Полин Шаламе остава без стипендия и продава свой генетичен материал, за да финансира следването си.

В други държави донорството на яйцеклетки е разрешено само ако е безвъзмездно, в трети се предвиждат финансови компенсации (но не твърде високи, за да не е финансовият аргумент водещ), а в четвърти то е забранено. 

Откриването на друга държава, в която само раждали жени могат да даряват яйцеклетки, се оказва много трудна задача, ако не и невъзможна.

Година преди влизането на България в ЕС подобно изискване не е тема на европейско равнище. От анализ на практиките в различни европейски страни, актуален към 2014 г., става ясно, че освен в България, подобно ограничение има и в Хърватия, Нидерландия и Словения, а във Франция то е отпаднало през 2011 г. Към днешна дата обаче в Нидерландия няма такова изискване. Не намерих данни, че забраната е валидна и в Хърватия и Словения.

В този сайт се обобщават регулациите, свързани с изкуственото оплождане, в 20 държави (в които не влизат САЩ, Великобритания, Хърватия, Словения и др.). За нито една от тях, освен България, не се споменава изискване донорите на яйцеклетки да имат собствени деца.

Като изключим България, успях да намеря такова ограничение само на сайта на руска клиника по репродуктивна медицина. То обаче е по инициатива на конкретната клиника, а не е част от руското законодателство.

Много държави не поддържат общ регистър на донорите на яйцеклетки, така че липсват статистически данни какви са те. Във Великобритания обаче има такава статистика. По данни от 2020 г.

по-малко от една трета от донорите на яйцеклетки (31%) имат собствени деца. Това опровергава допускането, че жените, които вече са раждали, са по-съпричастни към даряването.

От факта, че в България няма обществен дебат по темата защо само майки могат да даряват репродуктивен материал, не следва, че това ограничение е широко разпространено. А може би е време за подобен дебат. Ето няколко аргумента в полза на отмяната на ограничението:

• Първият аргумент е демографски. Страна, която си поставя за цел да повиши раждаемостта и не забранява донорството на яйцеклетки, поставя законов критерий, който ограничава кръга на възможните донори, и без това все по-стесняващ се поради възрастовата граница вследствие на все по-късното раждане на първо дете, и така възпрепятства постигането на целта.
• Вторият аргумент е правен. Забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е фиксирана в наредба, а наредбата е подзаконов акт. Бива ли с подзаконов акт да се ограничава репродуктивно право?
• Третият критерий е правно-етически. Жените, които стават донори на яйцеклетки, подписват декларация за информирано съгласие, в която са описани и възможните рискове. Защо им се отказва правото сами да решат дали са склонни да поемат рисковете, или не, и да носят отговорността за решението си?

Ограничението само раждали жени да даряват яйцеклетки напомня на аргументите за забрана на аборта по това, че и в двата случая държавата решава какво една жена може или не може да прави със собственото си тяло. Но докато при забраната на аборта са намесени също демографски и религиозни аргументи, когато донорството на яйцеклетки по принцип е разрешено, няма нито демографска, нито религиозна логика. Има само стереотипи. Като например че майчинският инстинкт е толкова присъщ на всяка жена, че животът ѝ ще бъде разбит, ако тя дари генетичен материал, а няма собствени деца. А стереотипите не са основа за добра политика.

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/arhitekturniyat-oblik-na-detstvoto-kakvi-detski-gradini-iskame/

След като направихме кратък преглед на историческите процеси при формирането и изграждането на детските градини в България, е време да погледнем към възможните решения. Започвайки от градоустройствения мащаб, през прилежащите и дворните пространствa, до детайлите в интериора, ще разгледаме начините на създаване на една нова и устойчива среда за децата. И не на последно място, ще предложим стъпки за реорганизация на процеса на проектиране и строителство на сградите с фокус върху качеството, а не върху количеството.

Пространствен баланс

Пространственият баланс следва да бъде приоритет за устойчивото развитие на мрежата от детски градини в града. Ето защо е нужно решенията къде да бъдат те, да се адаптират спрямо специфичния контекст на всеки квартал, динамиката в района и действащата законодателна рамка.

• Изграждането на нова детска градина изисква детайлен анализ на нуждите – дали има реална необходимост в конкретния район, какъв трябва да бъде капацитетът и как ще се впише в съществуващата инфраструктура. „Софияплан“ и Институтът GATE вече работят по анализи кои са най-подходящите локации, използвайки различни критерии.
• Разширяването на съществуващи сгради е ефективна възможност, която може да се реализира, като се спазват нормативните изисквания. Анализите показват, че почти всички съществуващи детски градини имат потенциал за разширение.
• В райони като центъра, където липсват подходящи терени за ново строителство или разширение, алтернативен подход е използването на малки сгради – например къщи с двор – или адаптирането на действащи или изоставени обществени обекти. В такива случаи е от съществено значение да се намери баланс между ограничената дворна площ и необходимостта от пространство за игра. В редки случаи, когато се налагат компромиси с пространството, те трябва да бъдат добре обмислени, аргументирани и компенсирани с други подходящи мерки за осигуряване на пълноценна детска среда.
• При липса на други възможности детските градини може да се разположат в партерни или горни етажи на бизнес сгради. Въпреки че това е компромисно решение, то задължително трябва да включва осигуряване на открито пространство за игра, тъй като наличието му е от ключово значение за здравословното развитие и благосъстоянието на децата.

Достъпност

Достъпността до детските градини също следва да бъде приоритет. Концепцията за 15-минутен пешеходен достъп, или т.нар. 15-минутен град, е съвременен принцип за изграждане на устойчиви градове, който може да се адаптира спрямо спецификата на София. Системата за прием може да бъде оптимизирана, така че административните граници да не ограничават достъпа, а обхватът на детските градини да се определя на основата на геопространствени анализи и пешеходна достъпност, максимален капацитет на детската градина и демографска динамика в околността. 

Организация на пространствата около детските градини 

Добре е минималните изисквания за пространствата около детските градини да съчетават безопасност, функционалност и естетика. Вместо стандартни метални огради може да се използва жив плет или декоративна растителност. Възможни са и комбинирани решения, които омекотяват визията и създават по-приветлива атмосфера, като същевременно се интегрират хармонично в градската среда. Повдигнати пешеходни пътеки, скосени тротоари, стойки за велосипеди и drop-off зони (т.нар. зони за прегръдка, където шофьорите имат няколко минути да изпратят или да посрещнат някого, но не могат да паркират задълго) улесняват достъпа и безопасността, като същевременно насърчават алтернативна мобилност. 

Добре обмисленото осветление на пешеходни пътеки и входове е ключово за безопасността, особено през тъмните зимни часове. Засаждането на дървета и храсти намалява шума и замърсяването, създавайки спокойна и здравословна среда. Мерки като изкуствени неравности („легнали полицаи“, „острови“ за пресичане и еднопосочни улици) допълнително регулират трафика и повишават безопасността. В дългосрочен план приоритет трябва да бъдат устойчивите транспортни решения и създаването на „безавтомобилни зони“ около детските градини. Активният диалог с родители и общности е ключов за развитието и подобряването на тези пространства.

Холистичен подход в проектирането

Съвременните детски градини отдавна вече не са пространства за едностранно предаване на знания от учител на ученици, а представляват динамична среда за общуване и съвместно творчество. Новото далеч не може да бъде ограничено в екраните, интерактивните проектори и прочее нови технологии. Поради това подходът към проектирането и изграждането на средата има нужда от качествена промяна. Редица алтернативни форми на обучение, като Монтесори и Валдорф, изхождат от предпоставката, че децата следва да имат свобода при избора на занимание, материали или инструменти. Те могат да участват в избора на теми или пък в процеса на приготвяне, сервиране и отсервиране на обяда. Ежедневните занимания могат да бъдат както индивидуални, така и групови – с деца от различни възрастови групи.

Всичко това изисква един нов, холистичен подход при проектирането на средата, в който детската градина се разглежда не като сграда с двор, а като поредица от преливащи и гъвкави външни, междинни и вътрешни пространства с единство на градоустройство, паркова среда, архитектура, интериор, мебелен и графичен дизайн.

Един такъв подход изисква и интердисциплинарен екип, способен да проектира пространства за деца до ниво детайл:

• шкафове и двуетажни легла с елементи за игра, като ниши за криене, стени за катерене и тунели за лазене;
• навигационна система и графичен дизайн, предаващи специфичната идентичност на детската градина и квартала;
• цялостна тематична цветова палитра – от фасадата, оградата и дворното решение до интериора, мебелите и интернет страницата на детската градина;
• специфични и различни по вид катерушки, предоставящи възможности за разнообразна седмична програма;
• активни коридорни и преходни пространства, които се използват отвъд базовата нужда за придвижване от точка А до точка Б посредством ниши за разговори, пързалки или кътове за почивка; 
• тоалетни с безопасни чешми, с подходящи височини и размери за децата;
• хомогенна естетика, възпитаваща отношение към красивото у децата.

По този начин може да се планират детски градини с многофункционални зали за спорт, музика, родителски срещи, годишни празненства, с възможност за включване на родителите и кварталната общност в живота на детската градина, както и за съвместна работа на различни възрастови групи заедно. Спалните помещения може да се интегрират със занималня и места за хранене, като се създават гъвкави и адаптивни пространства за динамичните нужди на децата.

Съвременни стандарти за устойчиво развитие

Качествената среда на обитаване в детските градини може да бъде гарантирана и от редица енергоспестяващи мерки. Така например въздухът в помещенията може да се пречиства чрез механична вентилация, при която се пропуска кислородът, но се спират фините прахови частици, а използваният в помещенията въздух се изхвърля навън. Подобни решения биха били особено полезни през зимните месеци, когато замърсяването с фини прахови частици е високо. Освен че гарантира свеж, пречистен въздух, подобна система би намалила значително и топлинните загуби при отваряне за проветряване. 

Климатичните промени правят вече задължителни и системите за климатизиране на пространствата, гарантиращи прохлада през лятото, както и пасивни мерки (тоест без използването на електрическа енергия) за адекватна фасадна слънцезащита, непрекъсната топлоизолация и вентилируеми фасади, отговарящи на стандартите за пасивни сгради. Възможно е една детска градина да се проектира така, че в значителна степен да е самостоятелна по отношение на ресурсите – да разполага с фотоволтаична инсталация, собствени водоизточници (чрез сондиране или събиране на дъждовна вода) и т.н.

От гледна точка на сигурността на средата за обитаване от деца е препоръчително отоплението на помещенията да е подово, а не с видими радиатори, скрити зад демодирани и прашасващи решетки. 

Важен аспект от комфорта на обитаване за деца и учители е и шумовата среда. Препоръчително е таваните и стените да се изолират значително, за да може спокойно да се провеждат дейности (или да се почива) в различните помещения. В комбинация с интериор с естествени и рециклирани материали това би гарантирало удобна и привлекателна среда.

Ролята на парковото пространство 

Световната практика през последните десетилетия показва все по-ясно, че обучението на децата в стая е само един от множеството аспекти на ежедневието в детската градина. В горските детски градини например акцентът е върху контакта с природата, справянето с реални ситуации и върху съвместната работа за сметка на т.нар. фронтално обучение, при което учителят преподава, учениците пасивно възприемат и възпроизвеждат. За целта дворът е място не само за игра, но и за отглеждане на плодове и зеленчуци. Озеленените покриви на едноетажни детски градини позволяват разнообразна паркова среда и нови места за любопитните, а съоръженията за игра се изработват от естествени материали.

В тази връзка стратегията на Столичната община „София играе“ предоставя важни насоки за ролята на местата за игра, включително за стойността на използваните материали, игровата стойност на съоръженията и възможностите за социално взаимодействие.

Настилките в двора могат да бъдат и нещо по-разнообразно от стандартните квадратни гумени пана, които губят гъвкавост след първата зима. Друг важен аспект в интегрирането на природата в детските градини е да има достатъчно козирки или навеси, които осигуряват защита от дъжд или силно слънце, но позволяват и игра навън при лошо време. Вътрешните дворове могат да се превърнат в зимни градини, които позволяват зеленината да бъде близо до децата.

Конкурсното начало в архитектурата

Както става ясно, изграждането на една детска градина е комплексно занимание, в което следва да бъдат въвлечени както голям екип от специалисти, така и квартални и родителски общности. Овладяването на многообразието от нужди и изисквания в едно холистично задание изисква дълбочинно познаване на темата и интердисциплинарен екип, които да гарантират създаването на съвременна среда за обитаване на децата. За съжаление, към днешна дата общините не работят в такава посока. Освен това те са ограничени от строгата рамка на Закона за обществените поръчки, според който водещ критерий е най-ниската цена. Непознаването на сложността на задачата и ограничените срокове за реализиране водят до пропускане на множество детайли още в заданията. Масова практика е и възлагането на строителството на детски градини да бъде на принципа на инженеринга. Това означава, че една и съща фирма прави проекта и после го изпълнява. 

Инженерингът не може да оценява качеството на проекта, защото в него се избира строител, а не проектант. Той овластява строителите да влязат в ролята на архитекти, стига проектът им да се вписва в традиционно семплото първоначално задание. По този начин общината доброволно се освобождава от възможността да контролира качеството и прехвърля тази отговорност на строителя. А целта на строителя е да извлече максимална печалба, изпълнявайки минимални изисквания. И така порочният кръг се затваря – публичният интерес губи своя защитник. А ние като общество се налага да се примиряваме, че децата поне имат покрив над главата. 

Архитектурните конкурси за социалната инфраструктура са ключова стъпка в развитието на българското образование. Те биха го подпомогнали с внасянето на актуална среда, отговаряща на съвременните социални отношения.

Образованието заема приблизително една четвърт от живота на човек, изминаващ целия път от яслата до университета. Това само по себе си подсказва важността на пространствата, предназначени за обучение, и възможностите, които те следва да предоставят. Архитектурата им трябва да бъде изразителна, вдъхновяваща и да стимулира развитието на различни качества у подрастващите. Тя трябва да провокира любопитство към света, да насърчава интелектуалното и емоционалното развитие, да допринася за цялостното личностно израстване. Важно е и символният заряд, вплетен в архитектурата, да отразява местния контекст, да използва характеристиките на средата и да бъде свързан със специфичната културна и природна идентичност на мястото.

Качествена промяна може да има само тогава, когато общините разберат, че в процеса на проектиране и строителство на детски градини е нужно да се вслушват в позициите на експерти с различни профили, които да правят задания, да организират конкурси, да следят за качеството и т.н. Създаването на един такъв интердисциплинарен съвет би гарантирало, че в градската среда добрите проекти, поставящи качеството пред количеството, няма да са изключение. Това ще е подход не просто за проектиране на сгради, но и за създаване пространства, вписани в социалния и културния контекст на всяко отделно място. Това е смисленият начин да се осигури истински качествено и устойчиво бъдеще за най-малките ни граждани.

В настоящата ни съвместна поредица с „Екипът на София“ обсъждаме планирането, озеленяването, архитектурата, инфраструктурата, мобилността и още много други градски теми, описваме добрите примери и търсим възможните решения за подобряването на качеството на живот в нашите градове. 

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/otborite-na-razdelenieto/

Едно от най-неприятните неща за по-пълничките ученици по време на часовете по физическо е разпределянето на отбори за футболните мачове в двора. Защото винаги ги избират последни, а след това им се пада задачата да са вратари или ако имат късмет – защитници, като в този момент учителите по физическо възпитание правят остроумни коментари, че тимът е похабил по този начин „най-силния си играч“. Някак доброволен, но не и безобиден е начинът, по който ние сами се позиционираме в даден отбор по време на вечните спорове в социалните мрежи, в които лека-полека се разделяме на две стройни редици, подозрително и плашещо напомнящи армии, изправили се една срещу друга.

И знам, сега мнозина ще въздъхнат: „Още един текст срещу социалните мрежи“, като тази критика ще бъде сравнена с позициите, изказвани в миналото по адрес на телевизията, радиото, звука в киното, самото кино и т.н. В този ред на мисли се сещам за лекцията на професор Стивън Коткин, състояла се в София през миналата година, който отбеляза, че повечето от тези критики са били валидни – радиото докарва на хората Рузвелт, който започва да разширява властта на държавата; телевизията ги дарява с Кенеди, който според Коткин е бил с по-семпъл ум, но и с по-приятна външност от Никсън; а социалните мрежи – с Тръмп, като посоката по стълбището е право надолу. 

Това НЕ е още един текст срещу социалните мрежи

И все пак аз не отричам техния чар. Първоначалната идея да установиш контакт със съученици и колеги, чието приятелство навремето не си си направил труда да запазиш, ми се вижда малко противоречива. Но е факт, че социалните мрежи помагат много да намериш хора със сходни интереси и понякога дори да завържеш познанства в живия живот. Макар според мен форумите от началото на века да вършеха по-добра работа от Facebook.

Истината е, че при достатъчно старание (да се чете минимум един ден работа и цъкане по настройките) може и да профилираш какво да излиза във фийда ти, така че да виждаш предимно приятни неща. В моя фийд например се появяват главно рисунки по „Цар Лъв“ и снимки от филмите за Хари Потър, само от време на време накъсвани от реклами за домашно кисело мляко и различни видове луканки (последното издава, че ако някога отново реша да играя във футболен мач, ме чака вратата).

Факт е обаче, че повечето хора са на диета, която е по-вредна дори от прекаляването със захарта и консервантите – лошите новини, които предизвикват негативни емоции и по този начин те карат да коментираш, да се караш и всъщност да бъдеш engaged – ангажиран със съдържанието на социалната мрежа и така склонен да стоиш повече в нея.

Както се казва, щом е безплатно, ти си продуктът

Разбира се, идеята, че гневният потребител е по-активен, не е измислена от създателите на Facebook или X. Още в края на миналия век в Америка се появяват радиопредавания, които пристрастно отразяват само едната гледна точка в политическия дебат и разчитат да ядосат слушателите си, за да продължат да ги слушат. Тази тактика е усъвършенствана от Fox News и Newsmax, а оттам плъзва и по целия свят, включително и у нас.

Социалните мрежи обаче правят следваща стъпка, давайки възможност всеки да бъде медия, да участва в разговора и да създава съдържание, което другите да консумират, а после на свой ред да стават минимедии, като го коментират. В самата същина на социалните мрежи е да създават условия, в които потребителят се превръща в продукт, така че да кара другите на свой ред да потребяват.

Това всъщност е гениално, а свидетелство са огромните богатства, натрупани от хора като Марк Зукърбърг. От финансова гледна точка гениално изобретение са и цигарите, макар ефектът им върху здравето ни да не е положителен. Нещо подобно се наблюдава и при социалните мрежи, които са създадени да предизвикват пристрастяване. Нещо повече – при тях са налице всички предпоставки за развитие на дефицит на вниманието и се наблюдава подозрителна корелация между все по-масовото им навлизане в живота на хората и бума на различни психични заболявания и състояния като депресия, повишена тревожност, смущения на съня. От това пък печели фармацевтичната индустрия, бълваща все по-големи количества антидепресанти. Звучи точно като конспирация, за която бихте прочели в някоя група във Facebook за „скритата истина“, но всъщност е просто бизнес.

Ние срещу другите

Освен негативните ефекти върху здравето на хората обаче, социалните мрежи оказват неблагоприятно влияние и върху обществата по няколко начина.

Първият е увеличаването на тежестта на най-крайните гласове в публичния дискурс. Това звучи доста наукообразно и тежко, но може да се преведе така: средностатистическият човек, който е на работа поне осем часа и се прибира каталясал, няма чак такова време, в което да пише в интернет; той по-скоро влиза за малко в социалната мрежа, която ползва, колкото да се ядоса от някоя информация – например, че махат „Аз съм българче“ от училищната програма – и да му се вдигне кръвното.

За сметка на това отдадените на каузата си потребители са склонни да генерират умопомрачителни количества съдържание – най-често предизвикващо силна емоционална реакция. Чрез изследване на политическите племена на САЩ екип учени, оглавяван от д-р Стивън Хоукинс, доказва, че крайните левичари, които свързваме с прекомерната политическа коректност, са около 8% от населението, а ултрадесните, носещи заплаха от нов фашизъм – само 6%, но за сметка на това точно тези две групи доминират в разговора в социалните мрежи в САЩ и създават впечатлението, че населението се е разделило на две огромни мразещи се групи.

Всъщност повечето хора спадат към сполучливо нареченото от авторите „изтощено мнозинство“, което отчаяно иска да има разговор, а не безкрайно противопоставяне между представителите на политическите партии.

С много условности можем да предположим, че нещо подобно се наблюдава и в България, където анекдотичният ми опит показва, че най-активни онлайн са радикалните привърженици на либералната коалиция ПП–ДБ и на крайната десница („Възраждане“ и „Величие“, макар двете да се мразят помежду си) и в същото време общата избирателна активност продължава да изглежда отчайващо.

Ехо стаи

Вторият начин, по който социалните мрежи оказват негативно влияние върху обществото, е през т.нар. ехо стаи, или балони, макар те да не действат, както си ги представят повечето хора. Съществува схващане, че се затваряме онлайн сред единомишленици, взаимно се надъхваме колко сме прави, и се срещаме с различни мнения само когато трябва електорално да претеглим сили. В действителност обаче се случва нещо доста по-лошо.

Хората наистина си намират групи, в които да се тупат по гърба, но също толкова често умишлено търсят срещуположната страна, не за да чуят аргументите ѝ, а за да се нахвърлят върху нея. Това е добре дошло за създателите на социалните мрежи, за които се генерира съдържание, ангажиращо потребителите да стоят онлайн, и измежду споровете за войните в Украйна и Близкия изток да попаднат на вече споменатите реклами за луканки, така че заедно със заседналия живот, свързван с компютрите и смартфоните, да създадем нации от потенциални вратари. 

За мен е изключително опасна появата на това, което наричам VIP потребители – те имат голям брой последователи и развиват поведение, сходно с това на лидер на култ.

Феноменът се наблюдаваше в началото на века във форумите на популярни художествени произведения („Хари Потър“ е поредицата, за която имам преки впечатления, но съществуват и други, най-често на сериали като „Свръхестествено“, „Доктор Кой“ и „Шерлок Холмс“). Сред техните фендъми се появяваха така наречените Big Name Fans – фенове, които на свой ред имат фенове заради генерираното съдържание. Някои от тях по-късно направиха успешна кариера, като писателката Касандра Клеър, започнала с любителски произведения и по-късно написала серия от бестселъри.

Други обаче бяха извънредно опасни и дори създаваха секти, като печално известния Анди Блейк, твърдящ, че се свързва с духове от света на „Властелинът на пръстените“ и училището „Хогуортс“. Споменавам тези хора, защото те задават модел, който според мен днес се наблюдава в много по-широк мащаб. Но ако тогава засегнати бяха предимно впечатлителни тийнейджъри, то VIP потребителите днес оказват ефект върху много широки групи от населението, потребяващи социални мрежи като Facebook, включително в България.

Става дума за харизматични хора, привличащи много последователи, които следят всяка тяхна дума и се влияят от мнението им. Поради това VIP потребителите могат да бъдат определени като създатели на обществено мнение, или opinion makers. По мои наблюдения сред повлияните се срещат хора с висок финансов статус и добро образование, което е характерно и за култовете по принцип. VIP потребителите им създават усещане за общност, която обаче е заплашена от външния свят, изобилстващ от враждебни конспирации, а напускането ѝ се възприема като предателство, отново както при сектите. Това обяснява защо понякога хора, както се казва, от сой, стават симпатизанти на крайнодесни партии, но същото е видно и сред либералната субкултура онлайн, съществуваща в състояние на „обсадена крепост“ и високо недоверие към останалите, които не са част от нея. 

Допълнителен проблем е, че не съм напълно убеден дали VIP потребителят осъзнава, че това, което прави, е поведение на култов лидер. Подобно на останалите, той също е в плен на алгоритмите на социалните мрежи, срещащи го със съмишленици, но и показващи съдържание, предизвикало негативните му емоции. Така той може да е известен човек, искрено харесал някоя кауза, към която са го насочили алгоритмите, и разполагащ с повече свободно време, за да създаде мрежа от последователи, които неусетно се превръщат в затворена общност.

Съзнавам, че това, което ще напиша, е доста дръзко, но според мен Илон Мъск до известна степен е жертва на мрежата, която купи, радикализирайки се от съдържанието, генерирано от потребителите ѝ. Още по-емблематичен пример е Доналд Тръмп, който демонстрира поведение на човек, силно пристрастен към социалните мрежи – често реагира силно емоционално, спи малко и публикува съобщения посред нощ.

Сортирането

Последният аспект на балоните, на който искам да обърна внимание, е според мен и най-опасният от тях. Става дума за т.нар. сортиране – процес, при който през онлайн противопоставянията хората се разделят на два отбора, спорещи по различни теми непрекъснато. Само̀ по себе си това е нормално, само че ситуацията от миналото е следната: хората имат различни позиции по даден проблем, но близки по друг. Така например двама избиратели може да имат срещуположно мнение по въпроса за еднополовите бракове, но и двамата да подкрепят правото на аборт (тази ситуация звучи адекватно за България), да се различават по позициите си относно данъчните ставки, но да са на едно и също мнение за участието в евроатлантическите структури. По този начин техните представители в парламента имат основа, върху която могат да стъпят и да разговарят помежду си, а по-късно да потърсят компромиси и по спорните въпроси.

При сортирането обаче едни и същи хора застават винаги от двете страни на дебата. Така например Петър подкрепя еднополовите бракове, правото на аборт, прогресивния данък и членството на България в НАТО и ЕС, а Тодор е за традиционното семейство, против абортите, за плоския данък и за присъединяване на България към Евразийския съюз и БРИКС. При събирането на достатъчно голям брой Пешовци и Тошовци процесът става много опасен, тъй като, от една страна, създава две групи хора, настръхнали едни срещу други и нямащи нищо общо помежду си, а от друга – изолира останалите.

Както споменах по-горе, най-отдадените са активните в интернет, останалите изтощено наблюдават спора, от време на време удряни като с нажежен ръжен от мнение, което ги скандализира. По всяка вероятност тези хора имат най-различни позиции по най-различни въпроси, но политическите играчи отразяват мненията само на най-активните. Така изтощените се чувстват непредставени от нито една страна, което може да доведе до примирение и апатия (каквито се наблюдават у нас), а в екстремни случаи – да завърши с насилие. Такъв е случаят с убиеца Луиджи Маджоне, чиито нерви явно не са издържали заради недобрата здравна политика на САЩ и са го подтикнали да застреля шефа на най-голямата застрахователна компания в страната Брайън Томпсън. Преглед на това, което е споделял в социалните мрежи, издава миш-маш от леви и десни политически говорители, обединени криво-ляво от антисистемно говорене.

Противопоставянето в България

Нека обаче се върнем на местна почва и да видим дали тезата за сортирането се оправдава. Страната минава през голямо противопоставяне през 90-те години, когато за властта спорят СДС и БСП, но по-късно с идването на НДСВ и ГЕРБ се получава размиване на границите, което смекчава поляризацията, замитайки спорните въпроси под килима и за сметка на съмнения в корупция, които от време на време водят до голямо обществено напрежение.

От 2020 г. насам обаче тези проблеми започват да изскачат отново. Стартът беше даден от полемиките за ваксините по време на пандемията от коронавирус, макар че още преди това публиката беше тествана с други спорове, като този за Истанбулската конвенция. От началото на войната в Украйна оформените вече агитки се разделиха драстично по отношение на конфликта, което прерасна в спорове за геополитическата ориентация на страната, продължаващи до ден днешен.

Макар и от съдбоносно значение за бъдещето на Украйна, в нашето общество обаче все още не се е получило докрай сортирането на две големи срещуположни групи, противопоставящи се за всичко. Според мен причината за това са споровете за корупцията – това, че някои от партиите на статуквото отпреди протестите, започнали след инициативата на „Демократична България“ в Росенец, се заявиха за Украйна, а други за Русия, се повтори и сред партиите, свързани с протеста, и така НЕ се получи ефектът политическите сили да се разделят по един и същи начин по всички въпроси. Последното понякога е объркващо, като ПП–ДБ са особено уязвими в дебата с кои е по-лошо да се коалират – „корумпетата“ от ГЕРБ–СДС или „рашистите“ от „Възраждане“, но за страната може би е шанс да избегне ситуация или-или, която да завърши катастрофално.

Знам, че мнозина търсят решително противопоставяне между космополити и националисти. Опитът със случаи като Брекзит ме кара да смятам, че това е катастрофална идея и е по-добре либерално мислещите хора да не търсят такова противопоставяне – така както Квинт Фабий Максим е избягвал директен сблъсък с Ханибал във войните на Картаген срещу Рим (авторът на тези редове е от НГДЕК, та ще му простите античната аналогия – б.а.).

В този ред на мисли, новосформираното правителство, от което отпадат либералите от ПП–ДБ и русофилите от „Възраждане“, може да е някакъв шанс да се намали интензитетът на споровете за геополитика у нас, колкото и горчиво разочаровани да са противниците на считаното за корупционно наследство от управленията между 2009 и 2020 г.

Ако се върнем към социалните мрежи обаче, ще видим, че обществата навсякъде по света са изправени пред много сериозен проблем, който идва твърде бързо, за да бъде решен еволюционно. Мозъците ни НЕ са предназначени да обемат толкова големи количества информация. Това означава, че ние инстинктивно започваме да филтрираме онова, което пасва на нашите убеждения, и се затваряме в групи, където да се чувстваме уютно. Същото обаче се прави и от различните от нас, а срещата между новосформираните отбори започва да предизвиква все повече искри.

Засега никой не е намерил работещо решение. Фактчекърите например бяха провидени (къде с основание, къде без) за пристрастни към едната гледна точка и захвърлени като нещо ненужно. Някаква регулация обаче е по-скоро неизбежна. Но при изработването ѝ е необходимо да се намери холистичен подход, включващ не само рационалисти, но също психолози, социолози и дори духовни водачи. Така налагането ѝ няма да се чувства като репресия от едната страна върху другата. С втората победа на Тръмп се видя, че това предизвиква ефект, обратен на търсения.