По-консервативни от консерваторите на Европейската народна партия, по-умерени от Джорджа Мелони и нейните „Италиански братя“, патриоти и родолюбци като ВМРО, без изявената путинофилия на „Възраждане“ и техния антиамериканизъм, но все пак с доза евроскептицизъм. Що е то?
Това е нещо като „Справедливост за България“ – обявеното от бившия главен прокурор Иван Гешев „гражданско, родолюбиво, консервативно движение, основано на националното достойнство, християнска етика и български традиционни ценности“. А, да, и малко социален консерватизъм (в стила на полската „Право и справедливост“ на Качински), защото без него няма как в държава, която е най-далеч от европейските средни доходи – истински десни в България няма. „Бог, Отечество, Семейство“ e мотото на формацията, обявено във Facebook от Гешев, който няма сключен граждански брак с жената, с която живее и от която има две деца.
Сред учредителите на сдружението с нестопанска цел са, освен Гешев, и издателят на сайта ПИК Недялко Недялков, Евгений Сачев – баща на депутатката от ГЕРБ Деница Сачева, председателката на разпуснатия вече граждански съвет към ВСС Мария Карагьозова, бившата депутатка от ГЕРБ Лилия Радева и Мая Живкова-Роджърс. На адреса на ПИК се намират и офисите на сдружението.
Ако се яви на избори, ще търси избиратели сред тези на ГЕРБ, но теоретично може да вземе и от други партии, които нямат твърд електорат, а симпатизантите им прескачат в последните години от ИТН към „Продължаваме промяната“, а после към „Възраждане“.
На този терен – на консерваторите-(антиглобалисти)-националисти, в последните години се появиха много политически сили: Цветан Цветанов и неговите „Републиканци за България“, „Възраждане“, КОД, „Има такъв народ“, новата партия „Eдинение“ на бившия зам.-министър на земеделието Иван Христанов, но имаше и НФСБ, и „Ред, законност, справедливост“. България следва европейската тенденция на изблик на консервативни антиглобалистки партии, противници на либерализма, някои от тях крайнодесни.
Формацията на Гешев също се заявява срещу неолибералите – и за независима съдебна власт, мажоритарни избори и традиционни ценности, тъй като „съзнателно искат да забравим корените си“ (неясно кои са искащите). Така, след като не успя да измете „политическия боклук“ – фраза, която стана формалната причина да бъде освободен от поста на главен прокурор, – Иван Гешев реши да влезе в политиката, за да мете там.
Справедливост за кого?
„Не мир дойдох да донеса, а меч“, се казва в Евангелието на Матея (10:34). И Гешев така – само че мечът е дървен. Доскоро най-силният човек в държавата днес е шеф на политически стартъп с неясно и недотам светло бъдеще. Мечът в логото на сдружението напомня на меча в герба на ДС, който пък е правен по аналогия с този на КГБ, разкри във Facebook журналистът от „Сега“ Иво Балев. Други намериха творчески сходства с меча от фирмата на Слави Трифонов – ⅞.
Само пиар би предсказал успех на Гешевата формация и същественият аргумент е, че никой не свързва Гешев със справедливост. Той не успя да извоюва справедливост, когато беше най-овластеният и неконтролиран институционално човек в държавата, а сега, като политическа пешка, шансовете са минимални. В битката с олигархичния модел, овладял държавата, обществото не видя смелост, а умения да изпълнява поръчки. Той пък оневини бездействието си:
Като главен прокурор знам всичко за всеки – такава ми беше работата, но това не значи, че можеш да го докажеш. Никоя прокуратура не може да се пребори с кражбите и корупцията, далаверите, ако са превърнати в държавна политика.
Но с тези натрупани знания и без всякакви опити за противоречия с „държавната политика“ Иван Гешев изкара половината от 7-годишния си мандат. А днес цитира „Тютюн“ от Димитър Димов:
Над околийския началник стоеше областният, над областния – министърът, над министъра – правителството, а над правителството – мафията – невидима, всемогъща и безчовечна!
И ако обществото се е питало кой е стоял над главния прокурор – не е Господ, мафията е.
Имунитетът на Борисов
„Всички виждаме, че Народното събрание се крепи само защото го превърнаха в убежище за имунитети“, заяви Иван Гешев в публичното си изявление, прекъсвано на два пъти от спирания на тока. Призова парламента да публикува на сайта си внесените от него документи по „Барселонагейт“ – делото, по което искаше имунитета на Борисов, „тъй като не са секретни и всеки български гражданин да се запознае има или няма доказателства и дали биха издържали в съда“. Даде да се разбере, че свалянето му от поста било задвижено, когато изтекла информация за „Барселонагейт“.
В деня след изявлението на бившия главен прокурор Борисов най-напред обяви, че няма да даде имунитета си на съучениците на Гешев (прокурорът по делото е негов съученик, по признание на самия Гешев – б.а.), а броени часове след това каза точно обратното – че ще се откаже, за да не става „жертва на шантаж“. Така се слага край на нескончаемите усилия на парламентарната временна комисия за имунитетите да манкира, за да не стигне до обсъждането им, също и на обвиненията за „коалицията на имунитетите“.
Факт е обаче, че отказът на Борисов идва, когато изпълняващ функциите главен прокурор е Борислав Сарафов, заместник на Гешев и допреди два месеца близък негов съратник, а от два месеца – неприятел. Срещу Сарафов има подадени сигнали, след като влязоха в сила законовите промени, предвиждащи механизъм за разследване на главния прокурор и неговите заместници. Сигналите срещу Сарафов са свързани с имотни сделки „на близки и членове на семейството му“ (относно публикации за скъпи имотни покупки от страна на сина му – б.а.).
Дълговременният заместник
Изгледите Сарафов да остане дълго на поста зависят от това дали Висшият съдебен съвет, започнал процедура за избор на нов главен прокурор, ще я спре след проекта на декларация, внесена в парламента от ГЕРБ–СДС, ПП–ДБ и ДПС, в която трите формации поискаха спиране на процедурата.
Мотивите им са, че изборът трябва да се проведе, след като Конституционният съд се произнесе по жалбата срещу новия начин за избиране, освобождаване и разследване на главният прокурор и след като бъдат приети евентуални промени в Конституцията относно правомощията му. Според публикувания от ВСС график изслушването и изборът на нов главен прокурор трябва да станат на 26 октомври. Декларацията, дори и да се гласува от парламента, не е задължаваща за независимата по закон съдебна власт.
„Не е логично Съвет с изтекъл мандат, независимо че е легитимен към момента, да избира прокурор за 7 години. Първо да се приемат промените в Конституцията, след това нов ВСС и след това нов главен прокурор“, заяви и депутатът от ДПС Делян Пеевски, известен като един от „кръстниците“ на съдебната система, санкциониран по антикорупционния американски закон „Магнитски“, а в новото си качество – конституционен реформатор. Същият Пеевски, чието име не беше прочетено от Гешев зад инициалите Д.П. в документите за грабежа „КТБ“.
Но ще спази ли изобщо парламентът срока от 3 месеца за избор на нов ВСС, заложен в приетите в края на май промени в Haĸaзaтeлнo-пpoцecyaлния ĸoдeĸc и Зaĸoнa зa cъдeбнaтa влacт, с които беше въведен и механизмът зa ĸoнтpoл нa глaвния пpoĸypop? Останаха два месеца, единият от които е парламентарна ваканция, а изборът на членове на регулатори и институции се оказва най-спорната част в не-коалиционните отношения между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ. Пред БНР адв. Валя Гигова заяви:
Главният прокурор не е случаен административен ръководител и не може да бъде избран от ВСС, който е компрометиран като авторитет.
Предстоят трудни седмици за управляващите, които се утвърждават и чрез заявената от тях съдебна и конституционна реформа. Сарафов е второ издание на Гешев. Разликата е, че още не му е свален намордникът. Какви качества трябва да притежава бъдещият главен прокурор, за да няма повече реплики като „Ти си го избра“? Със сигурност нито едно от притежаваните от Гешевсарафов.
Кюрдите – най-многобройният народ в света без собствена държава, имат почти митичен ореол заради суровата си съдба, белязана от изтощителни борби за повече независимост и международно признание. Наброявайки над 30 млн. души, повечето кюрди днес обитават териториите на четири от водещите държави в региона на Близкия изток – Турция, Иран, Ирак и Сирия.
Сам по себе си този факт показва, че кюрдската общност не е хомогенна, а се състои от множество по-малки субекти на различна територия, които често имат разнородни убеждения, цели и дневен ред. Това възпрепятства опитите за всеобщо обединение около една-единствена и ясно формулирана национална кауза. За да обясним защо кюрдите остават силно маргинализирани в международните отношения и често нежелани в страните, които населяват, първо трябва да обърнем поглед към миналото, обуславящо днешната действителност.
Структурните причини за „бездомността“ на кюрдския народ ще открием в разпада на Османската империя и създаването на турската национална държава под ръководството на Мустафа Кемал Ататюрк. След края на Първата световна война и прекрояването на границите на бившата Османска империя кюрдите не създават собствена държава по силата на сключените мирни споразумения, а повечето от тях остават в пределите на новоустановената Турска република.
Силно милитаризираният, бюрократичен държавен апарат на младата турска държава по западен маниер налага принципа за равенство пред закона на всички нейни граждани. Зад това обаче прозира и идеята за приобщаване на разнородното население в Турция под шапката на обща национална (турска) идентичност, основаваща се на равни права пред Конституцията – за сметка на етническата идентичност на отделни групи от обществото (особено тези, които могат да нарушат териториалната цялост и суверенитета на страната). Това създава необходимите предпоставки за асимилация на малцинствата в духа на единството на турската нация и става изходната точка, от която се определят последвалите събития и противоборството между турската държава и кюрдските съпротивителни движения.
Кратка хронология
Локални кюрдски въстания има още преди началото на Първата световна война (1907 г. и 1914 г.). По време на войната обаче започва да се оформя идеята за установяване на независима кюрдска държава. Първоначално тя е подкрепена от съюзниците в Антантата – Великобритания и Русия, с цел да провокират вътрешна съпротива срещу техния военен враг – Османската империя. Избухналите въстанията по време на войната биват потушени, но са важни за покълването на кюрдския национализъм и за бъдещите съпротивителни движения.
След създаването на Турската република избухват нови неуспешни въстания през 1925 г. и в периода 1926–1930 г. Те дават повод на турската държава да оправдае извънредни ответни мерки, насочени срещу кюрдската общност и етническата ѝсъщност, включително репресии, насилствена промяна на имената, изселване на кюрди от югоизточните турски територии, погазване на езикови и други малцинствени права, уредени в Лозанския договор от 1923 г. В отговор на това кюрдите започват да сформират редица съпротивителни движения, най-радикалното от които е добре познатата днес Кюрдска работническа партия (Partiya Karkeran Kurdistan, PKK), формално основана през 1974 г. от група студенти от кюрдски произход и обявена за терористична организация от различни държави и институции, сред които Турция, САЩ и Европейския съюз.
С началото на въоръжените действия на PKK през 1984 г. антагонизмът между Турция и кюрдската общност придобива крайни риторически и физически измерения. Влиза се в спирала от насилие, която унищожава пространствата за диалог и разрешаване на конфликта по мирен път – отвъд логиката на сигурността, насилието и войната. Неслучайно крехките моменти на примирие (например през периода 2012–2015 г.) лесно рухват под натиска на вътрешнополитическите и международните обстоятелства, въпреки че PKK променя изначалната си концепция и се отказва от идеята за независима държава за сметка на автономия и повече права.
Кюрдите днес
Кюрдите представляват хетерогенна общност. Тя се състои от граждани и граждански организации, партии, паравоенни формирования, племенни групи и др., различни по своя характер, цели и способи на действие. Това е и една от причините за изключително заплетеното положение на кюрдите във вътрешнополитически и международен план.
Една част от кюрдското население в Турция (общо около 15 млн.) е добре интегрирана в обществото и участва активно в него. По-гладко, разбира се, се приобщават младите хора в по-големите населени места, където връзката с етническите им корени и традиции напълно липсва или не е толкова устойчива. Въпреки това кюрдската общност остава силно маргинализирана най-вече по-отношение на своите езикови права. Кюрдският език и до днес не е признат за официален, въпреки че около 20% от турското население има кюрдски корени. От това произлиза и забраната за използването му за целите на официалното образование, което на практика ограничава конституционното право на образование на кюрдите, владеещи само майчиния си език.
На този фон интересите на кюрдската общност се защитават от легални политически формации със значително влияние в обществения живот. Най-силна сред тях е прокюрдската Демократична партия на народите, която през 2021 г. (заедно с други партии, граждански организации и активисти) поде нова кампания с искане за признаване на кюрдския език за официален заедно с правото да бъде използван в образователната система.
В анализа на Al-Monitor оттогава се посочва, че отношението на турските власти към кюрдското малцинство е променливо. В периода, в който Турция води активни преговори за присъединяване към Европейския съюз, рестриктивните мерки спрямо кюрдския език са смекчени, а в училищата дори е въведен избираем предмет по кюрдски език. През 2015 г. обаче, когато мирните преговори между Турция и PKK се провалят, а междувременно преговорите с ЕС биват замразени, държавната политиката спрямо кюрдите рязко се променя. Сред посочените примери в материалa са натискът върху родители да не записват децата си в избираемите курсове по кюрдски и чистката на ръководители с кюрдски корени в местните администрации (заради предполагаеми връзки с PKK) и замяната им с верни на Ердоган лица.
В този ред на мисли една от ключовите причини за маргинализацията на кюрдската общност е вътрешното идеологическо и риторическо противоборство между PKK и тази част от общността (вкл. партии, граждани и организации), които не одобряват насилието и предпочитат мирния подход при отстояване на интересите си.
Както вече отбелязахме, турската власт и PKK управляват конфликта през призмата на сигурността. Докато Ердоган разглежда кюрдите (и в частност PKK) като екзистенциална заплаха за турската териториална цялост и суверенитет, а PKK възприема властта като заплаха за съществуването на кюрдската идентичност, двете страни ще легитимират прилагането на извънредни мерки – насилие, от една страна, и репресии, от друга. Омагьосаният кръг драстично стеснява терена за действие на тази част от кюрдската общност, която се опитва да пречупи сегашната логика и да прехвърли спора в полето на разговора и мирния напредък в отношенията.
Между чука и наковалнята
Вътрешната хетерогенност е съпътствана от противоречия на териториален принцип. Ситуацията с кюрдите в Сирия и Ирак е коренно различна. Сирийските кюрди (около 10% от населението) активно участват във военните действия в страната, борейки се за автономия в рамките на Сирия, без да декларират намерение за създаване на независима кюрдска държава по границите между Турция, Сирия и Ирак. Кюрдите на практика контролират североизточните части на Сирия (историческия регион Рожава), където установяват нестабилна автономия.
Сирийските кюрди са между чука и наковалнята – между Турция, която им нанася военни удари и подпомага финансово и военно опозиционни групировки, борещи се за територия едновременно срещу Башар Асад и срещу кюрдите, и сирийския режим, с който поддържат крехък баланс в отношенията на основата на общия враг в лицето на подкрепяните от Турция бунтовнически сили. Кюрдите в Ирак (втори по численост етнос) също са си извоювали частична автономия в северните части на държавата. Те също се борят за по-силна автономия в контролираните от тях територии. Кюрдите в Иран са едно от най-големите малцинства на територията на страната. Водени от представляващите ги политически движения, те се превърнаха в основен двигател на протестните движения, обхванали цялата страна.
Поради невъзможността в един материал да разгледаме подробно характера и отношенията на многобройните играчи сред кюрдското население, ще направим следното обобщение: кюрдската общност е съставена от образувания с различна структура, роля и позиции на фона на особеностите в страните, които населяват. Във всяка от държавите съществуват кюрдски политически формации, повечето от които разполагат със собствени военни подразделения (например PYD и YPG в Сирия). Различните партийни, военни или граждански организации често имат лични, племенни, идеологически или управленски различия както вътрешно, така и в отношенията помежду си. И дори когато интересите им се преплитат, трудно установяват единно ръководство в преследване на обща цел.
Какво да следим?
Кюрдският въпрос се задълбочи с избухването на революцията в Сирия, когато кюрдите придобиха огромно международно значение като основна сила в борбата срещу тероризма в Близкия изток. Борбата им за автономия и повече права обаче е изправена пред огромни предизвикателства както по отношение на необходимостта от смекчаване на различията между отделните кюрдски общности, така и по отношение на преплитащите се, често променливи интереси на регионалните играчи (най-вече Турция, Сирия и Ирак) и цялата международната общност (в частност САЩ, ЕС, Русия и Китай).
При сегашните обстоятелства страховете на Турция от създаване на независима кюрдска държава изглеждат твърде преувеличени най-вече поради липсата на еднородна кюрдска политика. По-правдоподобният сценарий в средносрочен план е кюрдите да продължат борбите си по места. В този смисъл интересни за проследяване ще са темите за правата на кюрдите в Турция и ролята им в предстоящите местни избори през 2024 г., за ролята на сирийските кюрди в контекста на геополитическия сблъсък в страната, за борбата на иракските кюрди за запазване и разширяване на автономията, както и за ролята на кюрдите в Иран за изхода от конфликта между гражданите и властта.
Военният бунт на Евгений Пригожин и частната му армия, насочен срещу официалното ръководство на руската армия, все още поражда повече въпроси, отколкото отговори. Едва ли някога ще научим всички детайли за причината „Вагнер“ в последния момент да се откаже от финалната си цел – влизане в Москва. Но случилото се на 23 и 24 юни вече дава възможност да се направят някои дългосрочни прогнози за по-нататъшното развитие на кризата в Русия, както и на войната в Украйна.
Започналата преди около месец контраофанзива на украинската армия има непосредствен ефект върху случващото се вътре в Русия – украинските успехи на бойното поле, макар и бавни, изглежда, ще стават все повече и това автоматично води до разширяващи се пукнатини сред руските военни и политически лидери.
Митовете, които вече не съществуват
Окончателно беше сринат митът за популярността на Путин. В Русия проучванията на общественото мнение се провеждат в среда, в която едноличната власт се приема за неизбежна и където „грешен“ отговор на въпроса „Подкрепяте ли Путин?“ носи очевидни рискове. Но когато властта на Путин бъде на практика отнета, както стана в окупирания от „Вагнер“ град Ростов, не изглеждаше някой от местните да има нещо против.
Видяхме кадри, на които цивилни еуфорично посрещат бойците на Пригожин, дават им храна и си правят снимки с тях. Друга част от местното население реагира на събитията с апатия, а някои просто търсеха начин да напуснат града възможно най-бързо. В нито един руски град обаче не видяхме хора, спонтанно изразяващи подкрепа за Путин и протестиращи срещу действията на Пригожин.
Тази динамика вътре в Русия означава, че част от руснаците са готови да бъдат управлявани от нов експлоататорски режим, стига той да замени сегашното управление. От друга страна, апатията на по-голяма част от населението показва, че повечето руснаци в този момент приемат за даденост, че ще бъдат управлявани от военачалникa с най-много оръжия и най-силна армия и просто ще продължат с ежедневието си.
Важно е да се отбележи, че симпатиите на отделни руснаци към частната армия „Вагнер“ дойдоха, след като Пригожин обвини Путин, че е излъгал руското общество за причината да се започне военната агресия срещу Украйна през 2022 г. Пригожин каза също, че Киев не е планирал широкомащабни атаки срещу окупирания от Русия Донбас. Следователно в Русия се срина не само митът за вожда Путин, а и митът за войната като средство да бъде защитена страната срещу потенциална агресия, идваща отвън.
Москва не е непревземаема крепост?
Русия се намира в най-тежката си вътрешна криза след разпада на СССР през 1991 г. Походът на Пригожин към Москва показва, че сравнително малка военна сила няма да има особени проблеми да достигне руската столица. Това не беше така, преди по-голямата част от руските въоръжени сили да бъдат ангажирани във войната срещу Украйна, където много от най-добрите единици бяха унищожени в битки с украинската армия.
Паралелно с това границите на най-голямата държава в света не биват защитавани, а вътрешната сигурност на практика не съществува, щом група от няколко хиляди войници без авиация може почти безпрепятствено да стигне до портите на Москва, а само преди седмици руски партизани, сражаващи се на страната на Украйна, успяха да извършат разузнавателна операция в Белгородска област. Oчевидно е, че Путин не пази руските „национални интереси“, в противен случай нямаше да започне конфликт, който да засили руската зависимост от Китай, да унищожи връзките със Запада и да вкара Русия в спирала на самоунищожителни вътрешни конфликти, за които противопоставянето между Пригожин и Шойгу беше само началото.
Истинската причина за руската агресия срещу Украйна още от 2014 г. беше, че свободна, демократична и европейска Украйна е заплаха за режима на Путин. Реформирана по европейски модел, Украйна се превърна в положителен пример за своите съседи от бившия СССР. Тя е „моделът“, който по естествен начин населението в Беларус, Русия, Молдова, Грузия и Армения иска да следва, за да подобри състоянието на собствената си държава. Огромните протести за демокрация в Беларус от лятото на 2020 г. доказаха, че това е необратим процес, който рано или късно щеше да стигне до самата Русия и да застраши диктаторския режим в Москва.
(Не)възможната ескалация
Събитията от 23 и 24 юни показаха още нещо важно – т.нар. червени линии на Путин не съществуват и когато диктаторът е притиснат в ъгъла, той просто ще опита да спаси собствения си живот, бягайки от Москва. Това още веднъж доказва, че западните страхове от някаква ужасяваща руска ескалация, която би последвала украинска военна победа, са неоснователни. Всъщност нищо ново – тактиката на Путин винаги е била да заплашва с военна ескалация и да се надява страховете на противниците му да надделеят над желанието за противопоставяне, а ако тази тактика се провали, в Кремъл просто променят наратива и казват пред руската публика, че „всичко върви по план“.
Всъщност маршът на „Вагнер“ към Москва може да се разглежда и като пример за вероятния край на войната в Украйна. Защото следващия път, когато две въоръжени групи застанат една срещу друга на територията на Русия, битката няма да бъде решена за два дни и най-вероятно ще се наложи руската армия да се изтегли от Украйна, за да може тя да бъде използвана в задаващата се гражданска война. Това развитие става все по-вероятно с увеличаващите се украински успехи на фронта.
Рисковете за България от задълбочаващия се хаос в Русия са големи. Повече от година след началото на пълномащабната руска атака срещу Украйна българската държава не успява да се справи с все по-агресивните руски агенти в политиката, като в същото време продължават саботажът на наша територия и уличната агресия, идваща от проруски групи. За да има адекватна реакция на задаващия се крах на режима на Путин, България първо трябва успее да защити собствената си вътрешна сигурност от зловредното руско влияние.
На местните избори наесен няколко нови политически сили ще се борят за свои кметове и групи общински съветници – „Продължаваме промяната“–„Демократична България“ и „Възраждане“, и трета, макар и необявена официално – президентският кръг. Всъщност дори четири, тъй като ПП и ДБ към момента не могат да постигнат разбирателство за общи кандидатури за кметове и общински съветници – освен за София.
Всички тези формации ще се стремят да разбият хегемонията на ГЕРБ в местната власт, за да разширят политическото си влияние. А това надмощие се пропука още през 2019 г., когато ГЕРБ спечели допълнително 9 кметски места, но изгуби общински съветници. Изключването на Втория в партията на 7 юли същата година заради луксозния апартамент с асансьор, купен особено евтино от „Артекс“, все пак нанесе известни поражения, тъй като Цветан Цветанов се грижеше работата с местните структури да се движи като по часовник. През 2019 г. кандидатите на ГЕРБ се явиха на балотажи в 15 общини, които на предишния местен вот четири години по-рано бяха спечелили още на първия тур. На ДПС все още няма кой да им отнеме „крепостите“.
Новите политически конкуренти на местния вот, освен че ще са в схватка помежду си, ще са и съперници с ГЕРБ. Целите на предизборната кампания обаче се усложняват от факта, че партията на Бойко Борисов и ПП–ДБ са скрепени от общо управление – кабинет, в който след 9 месеца представителката на ГЕРБ Мария Габриел ще стане министър-председател.
Освен това си взаимодействат по обща законодателна програма в парламента и обменят идеи за конституционна реформа, каквато възнамеряват да осъществят с ГЕРБ–СДС, ДПС и която от останалите политически сили се съгласи. (Съгласни засега няма.) Заради бъдещето на правителството и бъдещата конституционна реформа съюзът с ГЕРБ – а това значи и с лидера Бойко Борисов – трябва да бъде съхранен. Това обяснява и защо имунитетът на Борисов е неприкосновен и пазен, а заедно с него – и изваждането от деловодството на парламента на документите по „Барселонагейт“, внесени от бившия вече главен прокурор Иван Гешев.
Пътят към София
Как тогава ще се реализира битката за София на общия кандидат-кмет на ПП–ДБ, „Спаси София“ и гражданската платформа „Eкипът на София“ Васил Терзиев? Последните две формации са активни на градския терен от години със свои анализи и предложения какво да се промени, за да имат столичани „право на град“. В публичните си изяви досега Терзиев залага на позитивната кампания и не хвърля камък по ГЕРБ и дългогодишната кметица на София Йорданка Фандъкова.
Евентуална победа би следвало да е венецът на един цикъл, започнал на местните избори през 2019 г., когато „Демократична България“ спечели 8 районни кметове в столицата – ⅓ от всички, и група общински съветници. А на парламентарния вот на 2 април коалицията ПП–ДБ победи ГЕРБ в трите избирателни района в София, спечелвайки средно с 32% повече гласове.
Но контекстът тогава беше различен. На балотажите, на които се избираше и кмет на столицата, и почти всички районни кметове – 22 от 24, имаше значително обединение на формации и избиратели срещу ГЕРБ. Такъв тип подкрепа беше отчетена и при Мая Манолова, напуснала поста на омбудсман и издигната по формулата „независим кандидат, подкрепен от…“ срещу Йорданка Фандъкова (ГЕРБ). Въпреки че леви и представители на градската десница гласуваха заедно, все пак една част от десните не успяха да надмогнат политическата поляризация от началото на Прехода – но също се наблюдаваше и масово гласуване, отчетено в секции в ромски квартали. Двайсетина хиляди гласа не достигнаха на Манолова да седне в кметския кабинет на „Московска“ 33 и ГЕРБ продължи да управлява.
След обявената номинация на ИТ предприемача, известен като съосновател на компанията Telerik и образователна академия със същото име, се появиха коментари, че произходът на Терзиев, чиито баща, дядовци и чичо са заемали високи позиции в бившите тайни служби, е флирт с левия електорат. Резултатът наесен ще покаже дали тази спекулация ще се окаже вярна – и дали отблъснатите вдясно няма да са повече от привлечените отляво. Но ухажване на левите избиратели е и привличането на кмета на район „Изгрев“ д-р Делян Георгиев в екипа на Терзиев. Георгиев беше изключен от БСП по предложение на лидерката Корнелия Нинова.
От първоначалните изявления на Васил Терзиев се разбра, че възнамерява да води позитивна кампания, без да влиза в тежки схватки с ГЕРБ. Изборите обаче са битка и успехите на бизнес попрището невинаги вършат работа на политическия терен. Васил Терзиев не е политик, а кметският пост в София в действителност е четвъртият в държавата – след председателя на парламента, премиера и президента. Столицата е градът, в който живее близо една трета от България, и е с бюджет от над 2 млрд. лв. за 2022 г.
ГЕРБ все още не са обявили кого ще номинират срещу Терзиев – нескрито слаба кандидатура, каквато беше Цецка Цачева срещу Румен Радев на президентския вот през 2016 г., или кандидат, с когото биха стигнали до балотаж, а там вече може и приятели от „плаващи мнозинства“ да помогнат. Първото би означавало, че се отказват от София, където ще имат голяма група съветници. Но столицата е знакова за ГЕРБ и би било лош сигнал за партията – и в контекста на предстоящите догодина европейски избори.
Второто си е репутационна щета, макар че ГЕРБ не са се притеснявали от партньорствата си с националисти. В Европа крайнодесни вече влизат в управлението заедно с десни партии, а това може да промени баланса на силите в Европейския парламент след евроизборите догодина, прогнозира Euronews.
С антиевропейски послания се кани да играе на местните избори и „Възраждане“, особено ако референдумът за запазване на лева до 2043 г. се проведе заедно с тях.
Ами „Възраждане“?
През 2019 г. лидерът на партия „Възраждане“ Костадин Костадинов загуби балотажа във Варна срещу настоящия кмет Иван Портних (ГЕРБ), спечелил трети мандат. Сега националпатриотичната партия с кремълски уклон, учредена във Варна, издига депутата си Коста Стоянов за кмет. Ако ПП и ДБ не стигнат до обща кандидатура, социалистите са в полуразпад и е голяма вероятността на балотажа да се окажат Портних и Стоянов. На изборите на 2 април ГЕРБ–СДС бяха първи, на второ място – ПП–ДБ, които получиха с близо 13 000 гласа по-малко като коалиция, а партия „Възраждане“ увеличи подкрепата си, макар и с малко.
След създаването на правителство „Възраждане“ се опитват по всякакъв начин да провокират напрежение. Поредният опит е на Костадинов с призиви за насилие – „тази уродлива измет да бъде унищожена“. „Измет“ са противниците на режима на Путин и на войната, която води в Украйна. Уталожената с избора на кабинет политическа криза не работи за рейтинга им и затова поддръжници на партията атакуват киносалони заради филма Close на режисьора Лукас Донт, обявен от тях за „гейски“ и за „педофилия“, и драскат антисемитски лозунги. Техните фашизоидни прояви, които Костадинов обявява за „антифашистки“, макар и публично осъдени от премиера, политически сили, общественици, ще стигнат до кресчендо за местните избори.
ГЕРБ не се гнусят да влизат в сглобки с „Възраждане“ в парламента, въпреки че Борисов „категорично“ осъди поведението им, свързано с „агресията, инакомислещите, провокацията и езика на омразата“. Но избирателите им са свикнали на такива колаборации от години и също така не им е повлиял и съюзът с ПП–ДБ. Скорошно проучване на социологическата агенция „Тренд“ установи, че от не-коалицията с ГЕРБ ПП–ДБ са изгубили 5% от подкрепата и „Възраждане“ са съвсем близо до тях, на по-малко от 4% „разстояние“ – макар и отбелязали минимален ръст в сравнение с изборния си резултат. Сходни данни показа и „Алфа Рисърч“ – спад с близо пет пункта спрямо април на резултатите при ПП–ДБ, докато при ГЕРБ е 2%.
Така че местните избори наесен ще са по-трудни от парламентарните от пролетта. Основният политически враг на ПП–ДБ, също и политическа цел, вече е партньор във властта. „Възраждане“ не са управлявали, за да бъдат подложени на критика. БСП е умряло куче. ДПС е вкарано в конституционното мнозинство. „Има такъв народ“ не влизат в сметката, освен като подплънки.
Кой ще превземе доскорошните крепости на ГЕРБ – ето това е въпросът и за отговорите ще помогне и справянето на правителството.
От 12 до 18 юни в София се проведе третото издание на Фестивала за нова драматургия New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт, България. Специален гост беше Иван Вирипаев, драматург, театрален и филмов режисьор, в момента сред петимата най-поставяни живи драматурзи в Европа според Henschel Schauspiel – издателите му в Германия. Автор е на 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра. У нас е познат с „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“, „Непоносимо дълги прегръдки“ и др. Гостуването му бе по покана на Народния театър „Иван Вазов“, където на 18 юни се състоя дискусия с него и Галин Стоев на тема „Театър и политика – полета на пресичане“.
С Иван Вирипаев разговаря Галина Д. Георгиева
Нека да започнем със следното допускане: ако имахте контрол върху времето, машина на времето, къде бихте искали да сте сега, в коя година – в 1968-ма или в 2068-ма, в миналото или в бъдещето?
Бих се възползвал от трети вариант – бих искал да остана да живея сега, бих се отказал и от миналото, и от бъдещето и бих останал в настоящето. Това, струва ми се, би било най-полезно.
Вижте, и миналото, и бъдещето са илюзорни конструкти. Миналото често пренаписваме, а бъдещето градим спрямо личните си фантазии. Аз намирам смисъл в това да градя живота тук и сега, секунда по секунда. Като цяло имам една по-скоро медитативна нагласа към живота, а при медитацията знаете, че най-важно е присъствието в настоящето, присъствието във всяко вдишване и издишване, присъствието в момента. И от това черпя своята енергия, това е моят наркотик.
Що се отнася до социалното живеене, до живота, който водя днес в социален план, той е свързан с един проект, към който съм насочил всичките си сили. И този проект е пряко следствие от войната в Украйна, казва се „Тюркоазената къща“ (във Варшава – б.р.). Най-общо, това е проект от и за бежанци от войната, който има две страни – артистична и чисто битова. С това се занимавам от сутрин до вечер.
Как протича един ден на Иван Вирипаев?
Сутрин правя йога, имаме платени занятия, защото в „Тюркоазената къща“ се опитваме да се издържаме от това, което правим. Аз лично ставам в 6 часа, водя дъщеря си на училище, следва йогата с бежанците, често има новодошли, които настаняваме, после се храним заедно, а след това се занимаваме с битови въпроси.
Нещо като комуна?
Нещо като комуна, в която всички заедно се грижим за ежедневието си. След закуската се заемаме с поддръжката на мястото – градината, покъщнината, дори мебелите си правим сами. Помагаме на някого да си извади документи, попълваме формуляри и в 4 следобед започваме репетиции. Голяма част от хората в къщата са свързани с театъра – актьори, сценографи. Подготвяме се за представления, чрез тях събираме средства. Миналата година написах специална пиеса за целта.
След репетиция вземам дъщеря си, ако жена ми е на снимки (съпругата на Вирипаев е полската актриса Каролина Грушка – б.р.), а после ставам сервитьор, защото имаме и ресторант, отворен за външни посетители. Лично аз отговарям за какаото – приготвям, сервирам… Какаото е най-специалната напитка в заведението ни. А после всички заедно разтребваме, мием съдовете, почистваме. Към един-два часа след полунощ се прибирам вкъщи и на другия ден отново същото. На практика нямам почивни дни.
Кога започнахте този проект?
През май 2022 г., три месеца след войната, към нас се обърнаха бежанци, които търсеха помощ. В началото с жена ми помагахме с лични средства, влагахме парите, които имахме, но бежанците се увеличаваха, продадохме един апартамент, парите пак свършиха и разбрахме, че трябва да направим нещо друго. Не може просто да чакаме войната да приключи. Докато приключи, трябва нещо да се прави, нали?!
Тръгнах по срещи, имах лекции в университета в Калифорния и се възползвах от случая да се срещна с богати хора и да ги помоля за помощ, за директни пари. Защото хората, когато бягат от война, бягат без нищо и както знаете, става дума най-вече за жени и деца. Това е най-интересното нещо, с което съм се занимавал в своя живот, и много ми харесва да го правя. Да, тежко е, но е най-полезното нещо, което съм правил.
Казвате, че сте написал специална пиеса за Вашата „Тюркоазена къща“. Как започва писането при Вас, има ли някаква изходна точка, от която започвате да пишете?
Имам такава изходна точка, да, и това при мен винаги е темата. Появява се темата, живее с мен известно време, а понякога не забелязвам кога точно се е появила, но в един момент я усещам толкова набъбнала, че не мога да се отърва от нея.
През последните 15–16 години пиша основно по поръчка, тоест даден театър ми предлага да напиша пиеса, аз сядам и пиша. Темите са си мои, театрите не ми поставят изискване за теми, те ми поставят само срок, но аз харесвам този начин на работа, защото иначе мога да си ходя с темата подръка цяла вечност, а като имам срок и договор, сядам и пиша.
Признавам, че последната една година беше особено интензивна, защото трябваше да напиша цели три пиеси. Обикновено пиша по една на година, а през последната – три: за нашия проект, за театъра в Прага и за театъра в Мадрид. Парите, които ми плащат за тези пиеси, влагам в „Тюркоазената къща“.
Какво идва след темата?
След темата започвам да мисля за изразните средства. Представям си самия спектакъл, как би изглеждал, как аз бих го поставил. И тогава започвам да разработвам сюжета, появява се първият персонаж, после вторият и така нататък.
А какви теми ви вълнуват днес?
Днес най-важната тема за мен е войната, но тук трябва да добавя някои нюанси. Войната внесе в моя живот големи… поправки. Все пак съм руснак, роден съм в Русия и имам руски корени, въпреки че от няколко години съм полски гражданин и се водя подсъдим от Руската федерация, където моите текстове са изцяло забранени.
Но аз усещам върху себе си отговорност за това, че руският народ продължава да извършва ужасни престъпления на територията на Украйна, и не мога да пиша за нищо друго освен за това.
Войната заема голямо място в моето съзнание. И тук не става въпрос за военна фактология, аз не работя с фактите от войната. Днес живея с бежанци, виждам страданията на тези хора – в Полша има 4 милиона бежанци, това ми е полето. Последната пиеса, която написах, е със заглавие „Вишневият човек“. Тя е за театъра в Прага, главната тема в нея е комуникацията, системата за комуникация. Въпросът за мен днес е как комуникираме, как общуваме в ситуация на война.
И? Как общуваме?
Казах го и вчера, по време на разговора с Галин Стоев в Народния театър – настъпва изцяло нова епоха. Така мисля аз, така го усещам. Епохата се сменя и тук не става въпрос за дребни неща, промените са епохални. Гранично е. Както в миналото имаме Средновековие, Ренесанс, Просвещение, Модернизъм… така сега имаме нещо друго, не знам как ще се нарече, но е радикално ново.
Виждам как много хора въобще не осъзнават това, не си дават сметка, защото, разбира се, от това следва пълна пренагласа, а хората искат да им е същото. Но промяната е започнала и тя е пряко свързана с общуването, с комуникацията, по няколко линии: аз със себе си, аз с другия, аз с природата. И тук стигаме до изкуството… Ще го кажа така:
свърши епохата на културата, на изкуството в досегашния му вид, в досегашната му форма, с досегашните му индустрии.
Днес е напълно очевидно, че цялото знание, което имаме – научно, културно, знанието от сферата на изкуството и религията, – вече няма никакво значение. Днес тези неща имат значение само в качеството им на инструмент за разкриване на творческото съзнание вътре в човека, инструмент за достигане до нов еволюционен стадий. Науката и изкуството са – или поне трябва да бъдат – инструмент за развитие на личния човешки потенциал. А не да са сами за себе си. Всичко според мен, дори и политиката, трябва да бъде подчинено на тази идея, на идеята за личностно развитие.
Ако правилно Ви разбирам, Вие не сте привърженик на идеята изкуство заради самото изкуство, изкуството като ценност само по себе си?
Точно така. Изкуството не може да е ценност само по себе си. То не може да струва милиони и да въздишаме по него с възхищение и отдалеч. Изкуството не е в музеите, не е в театрите, в залите, то трябва да е навсякъде около нас, да е наш личен инструмент. Другото е изкуствено създаден авторитет. Изкуството не бива да е институция. Хората – виждам го все по-често – много повече се впечатляват от процеса на комуникация с живия човек. Изкуството е процес преди всичко, то не е зала, музей или салон.
Ето пример: аз много обичам електронна музика, занимавам се с електронна музика, но тя вече е съвсем различна от онова, което беше в началото на века. Един от факторите е, че днес огромен брой африкански артисти посягат към тази музика. Даже в нашата комуна онази вечер пускаше един диджей от Африка. И тези нови хора внасят ново усещане, нови аспекти – внасят контакт със Земята, с Космоса, внасят друго усещане за пространството, ако щете, и резултатът е ново звучене. Днес най-интересната музика се прави по мазета, в частните домове, в малките забутани клубове, а не в студиата. Свърши периодът на изкуството заради самото изкуство – изкуството трябва да е инструмент за комуникация.
Изкуството и преди е имало тази функция – да бъде средство за комуникация.
Имало е, да, но… вижте, аз имам съпротива срещу самата система, по която работи сферата на изкуството днес. Да вземем филмовата индустрия – например Вие правите филм, някой го гледа, възхищава му се, някой критик казва нещо положително, филмът Ви отива на фестивал, придобива някакъв статут… и зад всичко това стои немалък ресурс, стои система.
Друг пример – с операта. Знаете ли какви са хонорарите на оперните певци – това са огромни пари, огромни! Та моят въпрос е: за какво точно плащаме? Какъв е проблемът този оперен певец вместо за 15 000 евро да пее за 1000 евро? Какво – ще пее по-лошо ли? А какво би било, ако всички звезди на операта заработват само от билети? Както правят редовите музиканти – „Рейдиохед“, „Ю Ту“, Моби, всички диджеи, цялата сцена на стендъп комедията, цялата индустрия на живото изпълнение!? Да, те също имат малък хонорар, но основните им приходи идват от билети. А с операта и балета не е така.
Тоест притеснява Ви начинът, по който работят днес културните индустрии?
На тези индустрии им се отдава прекалено голямо значение. Нещата се правят от псевдоилюзорното разбиране, че всичко това има значение. Операта сама по себе си няма да те направи културен, няма да те развие, ще те развие разбирането кой си ти в края на краищата. Отговорът на този въпрос понякога предполага контакт с изкуството, друг път предполага контакт с природата, но със сигурност не предполага контакт с индустриите, които днес са обхванали и сферата на изкуството, и сферата на природата.
Наскоро свирих с едни пакистанци, двама дядовци от Източен Пакистан, и те свиреха, уверявам Ви, не по-зле от всеки професионален музикант от България или Полша. А това бяха много бедни хора. И защо трябва да е така? Защото тези уникални дядовци не са се уредили в музикалния бизнес? Аз също не съм се уредил, никъде не съм на щат. На мен ми поръчват пиеси, защото пиесите ми продават билети. Въобще системата на културните институции е много проблематична. И не ме разбирайте погрешно, аз не съм против изкуството, дума да не става,
аз съм против всички тези институти, агенти, фондове, субсидии, фестивали, кръгове и мрежи, от които, ако не си част, сякаш не правиш изкуство днес; ако не си в тях, никой няма да те забележи.
Това ме дразни. Иначе, хората никога няма да престанат да имат нужда от изкуство, от хубава музика, от хубави книги и филми, просто трябва да се променят каналите на тяхното производство и потребление.
Имате ли предложение?
Старият модел на меценатството е бил много по-добър и по-достъпен. Тъкмо там се вижда по-ясно дали имаш талант, или не. Някой инвестира директно в теб, както е било при Молиер, при Шекспир… плаща ти, за да правиш изкуство, а хората, ако им харесва това, което си създал, плащат и водят нови. В тази ситуация нещата повече зависят от теб самия, а не от това дали си в някакви мрежи, дали си бил по фестивали или на подбрани партита в Кан. Аз съм за директния продуцент, за частния комерсиален театър, само там е възможно истинското, живото изкуство – там имаш ясна и чиста връзка автор–зрител.
Как мислите, има ли разлика между източната и западната драматургия, между тази, която идва от славянския свят, и тази от англосаксонския?
Мисля, че има и тази разлика идва от факта, че славянските народи са много свързани с езическата природна култура, с дохристиянските практики и традиции. Християнството ни е откъснало от природата, защото природното за християнството е грях, природното е свързано с ниските страсти. Това откъсване за мен е противоестествено. Но в нашите славянски култури все пак е останала тягата към природното, към произхода, към шаманството, ако щете.
Западноевропейският театър е много социален (пише се за протести, за социална идентичност), докато славянската драматургия ми се струва, че е по-екзистенциална, занимава се с екзистенциални проблеми, но точно затова пък не е зряла. Какво имам предвид? Работа е там, че сама по себе си социалността без контакт с духовността, с екзистенцията е празна, повърхностна. Опитва се да изясни някакъв социален въпрос, но зад него често стои по-дълбока причина от духовен характер. Духовното обаче само по себе си, без социалност, е инфантилно.
Нашите два народа например – българският и полският – поради факта, че са били много години несвободни, под нечия зависимост, не са развили социални умения. Те са деца, има нещо инфантилно в тях.
Нашите пиеси може да говорят за Бога дори, но всичко е много наивно. Докато в немската или в американската драматургия личи израстването на народите, от които тази драматургия идва. Ние, славянските народи, не сме се състояли като социум, не сме пораснали социално.
Затова обикновено пиесите от нашия район не се поставят в САЩ, много рядко в Англия и ако това се случи, те трябва да имат задължително социален елемент, например това трябва да е пиеса за лошите българи, за поляците като крадци и пр. Целта на подобна постановка в Англия би била да се покаже как живеят хората в България или в Полша. Поставят те не като име в драматургията, а като етнически автор. Това за мен е по-скоро екзотика, презентация, от която аз лично бягам.
Мартин Макдона например е драматург, за когото никой не говори като за етнически автор, нещо повече – той работи и със социални, и с духовни теми. Това е пример за зрял драматург. Няма да скрия, че едно от най-приятните неща за мен е, че днес не ме поставят като руски автор, и това е не само защото героите ми не са руски.
В разговор с филмовия критик Антон Долин казвате, че източникът на войната е чудовищната необразованост. Кое е онова знание, което, ако го имахме, войната нямаше да започне?
Това е добър въпрос. Може би ако имахме повече знания за живия живот, знания за това, че всеки човек притежава по природа вътрешна свобода, не бихме тръгнали на война. Но става въпрос за дълбинно знание, а не за информация. Защото знанието не е информация, знанието е опит.
Ето ви случка. Днес сутринта в хотела при мен дойде възрастна дама, американка, около седемдесетгодишна, която ми каза: „Имате много хубав парфюм, ухае страхотно, как го правите?“ А аз наистина сам си правя парфюма. В Полша има такъв магазин, където може да смесиш различни съставки и на практика да си направиш сам парфюм. И дамата каза: „Ох, може ли да ми пръснете малко, отивам на летището и искам да ми мирише на този парфюм.“
Защо го разказвам? Поведението на тази дама говори за нейната вътрешна свобода. В Русия това е невъзможно. Там хората са много затворени, няма да дойдат при теб да и ти кажат нещо хубаво, да ти кажат добра новина, а камо ли да коментират парфюма ти. Контактът с другите хора е много трудна работа там, да не говорим за контакта с украинците или със Запада. В Русия всички говорят за някакъв Запад, без да имат понятие какво означава това. Сякаш на Запад не живеят живи хора. Наричат ги пластмасови американци.
Ето тази жена от хотела е по-жива от всички! На седемдесет години общува без никакво притеснение, тя е в контакт, тя няма да тръгне да воюва с мен, нито аз с нея. Но ако това се беше случило в Сибир, ако беше отишла и казала на някого „Вие ухаете чудесно, може ли да ми пръснете малко от вашия парфюм?“, щеше да получи отговори от рода на „Дърта краво, какво правиш тук, какво ми се месиш, ма…“ или пък щяха да почнат да ѝ се подиграват.
Там отсъства живият контакт, отсъства осъзнаването, че пред теб стои жив човек. Липсата на жив контакт води до затвореност, до страх, отгоре се появяват бандити… И тук визирам кръга около Путин, защото е голяма грешка да се мисли, че Путин е политик. Аз говоря за това от много години, това не са политици, това е групировка и тази групировка много добре управлява хората, които ги е страх.
Ако народът ти е затворен и изплашен, можеш лесно да му кажеш, че ей сега ще те убият, че трябва да се воюва, че друг избор нямаш. И ако си затворен и изплашен, лесно ще повярваш. А тези лелички, които ходят и питат за парфюма ти, знаете ли какви са всъщност?! Ами че те отглеждат джендър хора, развъждат гейове! Това е необразоваността. Незнание, несъобразяване, че във всеки от нас струи живот. Ако не ти харесва Америка – никой не те заставя да ходиш там; ако не харесваш хомосексуални – не бъди хомосексуален. А хората в Русия вярват, че някой ще ги накара да бъдат хомосексуални.
В същото интервю за Антон Долин казвате, че след края на войната искате да създадете център за лечение на травмите. Кой ще има по-голяма нужда от това лечение – руснаците или украинците?
Първо, аз и в момента правя това. В нашата „Тюркоазена къща“ се занимаваме с лечението на травмата на всички, независимо от тяхната националност – украинци, руснаци, а имаме и бежанци от Беларус. И второ, аз не се занимавам с руско-украинската дружба. Да се занимава човек с това сега е много инфантилно и неправилно. Такава дружба сега е невъзможна, защото, докато руснаци убиват украински деца и жени, е инфантилно, даже жестоко въобще да се говори за това.
Дружбата е възможна евентуално след разкаяние, след като си поискал прошка. И руснаците трябва да поискат прошка. В това не би имало нищо унизително, напротив, би било благородно действие. Аз лично съм готов да поискам прошка веднага. Но това е действие, свързано с нивото на самосъзнание. Руснаците не са готови за такова нещо.
Според наскорошно изследване 90% от руснаците не се срамуват от случващото се в Украйна. Кога ще дойде покаянието, за което говорите? През какъв механизъм трябва да стане това?
Не знам, това е много сложен въпрос, аз лично си го задавам всеки ден. Преди да има покаяние, трябва да има осмисляне. Руският народ трябва да разбере какво въобще се случва; към момента той не разбира, а за да разбере, знаете ли, той трябва да се отпусне.
Да се отпусне?
Думата е точно тази – да се отпусне. Не можеш да поискаш прошка в напрежение. А агресията не помага да се отпуснеш. Ако ви нападне бясно куче, имате две възможности – да го убиете или по някакъв начин да го примамите. Ако махаш с пръчка към него, то ще се настърви повече.
С това не казвам, че по някакъв начин трябва да примамим Путин, да го съблазним и нахраним, защото мисля, че в случая с Путин това е невъзможно. Пак повтарям, той не е политик, той е част от структура, затова мисля, че с него трябва се говори единствено през съдебна институция.
Що се отнася до народа, до руския народ, който не знае какво прави Путин и какво точно се случва в Украйна – виж, с него трябва да се говори открито. Да се затваря агресивно зад четвърта стена би било огромна грешка. Това е грешката, която днес допуска Европейският съюз. Ако тези хора, ако руският народ бъде затворен зад стена, оттам рано или късно ще долети атомна бомба. Напълно съм убеден. С тези хора трябва да се разговоря и това би било по-безопасно за всички нас, в това число и за украинците.
Нека обърнем за малко поглед към руската литература. Вчера, когато говорихте за имперското минало на Русия, казахте, че даже Пушкин има имперски код. Какво да правим тогава с Пушкин днес?
Нищо не трябва да правим – у Пушкин има имперски код и с това трябва да сме наясно. Трябва да сме наясно, когато говорим за Пушкин, когато го рецитираме или го поставяме на сцена, когато го преподаваме в училище или в университета.
Имперското мислене на Пушкин е факт, но това не го прави слаб поет.
Същото важи и за други писатели от руската класическа литература. Не можем просто така да ги отречем, но днес, особено днес, трябва да си даваме сметка за времето, в което са живели, за това, че са били част от голяма империя. Имперски код има и у Байрон. Дори у Марк Твен, автор на приключенски романи, но в него също личат белезите на времето и мястото, в които е живял. Обвиняват го в расизъм – нагласата му към чернокожите не е като нагласата ни днес.
Но Марк Твен не може просто да бъде скрит в чекмеджето, Пушкин също. Напротив, трябва да кажем на нашите деца: ето, има го Пушкин, има го Марк Твен. В своето време те са писали ето така. Има нещо прекрасно в тези автори, но има и неща, с които те – бидейки част от една различна култура, част от един различен ментален код – звучат архаично днес. И този архаизъм не идва от думите или от темите, идва от позицията, от която са писали – позицията на силния бял мъж, позицията на властелин на този свят.
Тъкмо в това е смисълът на културата – да търси разбирателство, да показва, да разяснява, а не да забранява! Не бива да се забранява руската класика. Защо да се прави?! Там има много интересни неща. Известно е, че Достоевски се е изказвал много лошо за поляците, никак не ги е обичал. И даже, знаете ли, днес Достоевски би бил на страната на Путин, не се съмнявам в това. Ако беше наш съвременник, Достоевски би поддържал войната. Но… това не означава, че трябва да забраним Достоевски. Той е продукт на своето време, на тогавашните условия. Трябва да покажем неприемливото у него от днешна гледна точка заедно с ценното в него като писател.
Как би звучала Вашата пиеса „Пияните“, ако беше написана от Chat GPT?
Ха, не знам как би звучала тази пиеса точно. В нея е закодиран софизмът, учението на софистите. За софистите виното е символ на бог. Моите герои пият вино и виното ги изпълва със знание за света, все едно бог говори през тях. Чатботът, струва ми се, не би могъл да направи това, защото той засега само възпроизвежда информация, а тук има преработка. И преработката е свързана с опит, с човешки опит.
А плаши ли Ви настъпването на изкуствения интелект в писането?
Не само в писането, в света въобще. Много ме безпокои този въпрос. Защото войната с изкуствения интелект всъщност ние вече сме я загубили, късно е и не бива да си правим илюзии. Днес, ако някой си изгуби телефона, ще умре от глад, няма да може да си купи храна за вечеря, няма да може да напазарува за вкъщи или да плати в болницата. И контролът, който днес се упражнява в страни като Русия и Китай, дигиталният контрол, следенето – това вече е властта на машините.
В момента контролът, упражняван от Путин, е и благодарение на дигиталните устройства. Нужно е да си даваме сметка за това. Писмото, което наскоро публикуваха Илън Мъск и компания, трябва да се вземе много на сериозно. То не е плод на хора, които в един момент са се побъркали или са истерясали. В писмото се говори за това, че остават броени минути до момента, в който системата ще излезе от контрол – и това, изречено от тъкмо тези хора, никак не е за подминаване. Системата се саморазвива, на нея не ѝ трябват хора. Не че ще ги убие, просто не са ѝ нужни. Системата не е жива материя, защо са ѝ живите? И когато тя излезе изпод контрола на живите – тогава какво?!
Какво ще се получи, ако миксираме „Републиканци за България“ и „Има такъв народ“? Нещо консервативно, българо-мъжкарско, евроатлантическо, антипутинско, с три думи: партия на Гешев. Пилона на Рожен с вратовръзка на слончета и червен конец против уроки. И ще се извисим като народ в целия си ръст, както обеща бившият обвинител №1 в реч в YouTube, преди да прекрачи в политиката – вместо да поеме към кабинет във Върховната касационна прокуратура в съседство с бившия главен прокурор Сотир Цацаров и настоящия и.д. главен прокурор Борислав Сарафов.
Всъщност прекрачи от политиката в политиката, защото, по собствените му признания, политиката не е излязла от прокуратурата, а той така и не успя да убеди обществото, че е ефективен магистрат и българската прокуратура е независима и гарант за спазването на законността. За свое оправдание заяви, че „никоя прокуратура не може да се пребори с корупцията и кражбите тогава, когато корупцията и кражбите са превърнати в държавна политика“.
И това от най-недосегаемия човек в държавата, какъвто беше Иван Гешев в тези близо три години и половина от мандата си като главен прокурор, преди това – ръководител на специализираната прокуратура, магистрат, който имаше подръка институция, лостове и закони, за да се бори с мафията. Над него наистина беше само Господ, обаче зад него бяха политиците кукловоди.
Имидж за политическа употреба
Най-новата история на България показва, че преди да стартират политическата си кариера, политиците обикновено имат имиджов трамплин. Катапултът за Бойко Борисов бе легендата за неустрашимия главен секретар на МВР, изградена от медийно облюбване, черно кожено манто и маниери на мутра от Прехода.
За други входът в политиката е бащиното име – Сергей Станишев влезе в БСП като син на секретаря за международните връзки на ЦК на БКП Димитър Станишев. Трети биват изтласкани на политическата сцена от исторически обстоятелства – революции, протести и стачки, в които едни губят живота си, а други печелят огряно от слава и почести място. Има и политици като лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов, които чиракуват в други партии, шлифоват се на избори и ето че идва и техният ред.
Репутацията на Иван Гешев не е особено убедителна нито като борец с мафията, нито като защитник на прокуратурата – „последната крепост на правовия ред и демокрацията“ (из речта му от 24 февруари 2023 г.). Няма осъдени олигарси, няма осъдени за източването и фалита на КТБ – делото, с което се занимаваше две години като спецпрокурор и от което липсва олигархът и най-силният човек в ДПС – Делян Пеевски, а другите дела като „Барселонагейт“, които пряко засягат Бойко Борисов, стояха на трупчета. Свали ги в името на разплата, че го жертва, за да спаси кожата си. Както се констатира в анализ на „Сега“, делата, с които прокуратурата обича да се хвали, или не стигат до съда, или там се провалят. Затова и смелостта, обзела бившия главен прокурор на излизане от прокуратурата, изглежда комична.
За разлика от Борисов, който обикаляше страната, шофирайки джипа си на главен секретар, за да лови престъпници (!), като главен прокурор в последните месеци Гешев пътуваше, за да утешава близки на жертви на пътнотранспортни произшествия, да раздава икони, да беседва с ученици. Най-значимата му кауза беше срещу езика на омразата, за което го подкрепиха еврейски организации. Проведе и срещи с ромски лидери с помощта – за това помогна и Яков Джераси, един от активните представители на еврейската общност в България, съратник и на Сакскобургготски.
Трудно може да се напомпа рейтинг от такива събития. Ако си беше свършил работата като магистрат, те щяха да полират образа на борбения прокурор със състрадателна душа, отзивчив към човешките болки и проблемите на сегрегираните общности. Но извън този контекст пътуванията и срещите му още тогава предизвикаха коментари, че Гешев се готви за политическа кариера.
Място на терена
На терена, на който ще се бори и Гешев, е доста разкаляно. Разделението ляво–дясно не е валидно за българската политика, превзета от либерали vs. консерватори. Консерваторите са ѝ в повече – консерватори путинофили, патриотично-консервативни, консерватори русофоби, консерватори тръмписти… Консерватори се откриват във всяка коалиция и политическа сила в парламента и това е и общото кратно: „Демократи за силна България“ са консерваторите в ПП–ДБ, консерваторите доминират в ГЕРБ, а за „Има такъв народ“ и „Възраждане“ консервативното е част от политическата им тъкан. БСП отдавна е изгубила, ако изобщо е имала каквото и да било ляво, и е надянала същата консервативна маска.
На Иван Гешев най му подхожда като българин, мъж и християнин да застъпи в редиците на социалните консерватори, подкрепящи традиционното семейство, обявявайки се за социална устойчивост и умерен национализъм (не може да се мери с Костадинов, който е историк, а не върви все да говори за Левски като в ученическо есе), с умерен евроскептицизъм (все пак щеше да арестува Путин, ако дойде в България) и поносима доза религиозна екстатичност (сдържано, за да не напомня твърде много на евангелски дискурс за политиката). Според изследване на Gallup International Association (GIA) на религиозните нагласи в 61 държави от март т.г. 53% от българите се определят като религиозни, а 58% твърдят, че вярват в Бог. Данните поставят България малко под средата в листата на държавите по декларирана религиозност, което означава, че и червен конец на китката не пречи.
Позиционирането на Иван Гешев и бъдещата му политическа сила на този терен следва и политическите тенденции в световен мащаб, които показват изместване към консервативното дясно. Изследване на Gallup, представено по CNN, показа, че социалният консерватизъм в САЩ е на най-високото си ниво от десетилетие – предвид новите държавни предложения по проблемите на транссексуалните, абортите, употребата на наркотици и преподаване за пола и сексуалността в училищата. Така че шествия като походите в защита на традиционното семейство в България ще зачестят и нищо чудно Гешев да е в челните редици.
Тепърва ще разбере колко уязвим е като политик. Докато беше (главен) прокурор, институцията го пазеше. Но вече е политик, комуто изпълняващият длъжността главен прокурор е враг.
Заглавно изображение: Скрийншот от речта на Иван Гешев, публикувана в YouTube канала му на 19 юни 2023 г.
Ако следваме Ницше, чукът ще провери божествата „като камертон“, защото при раняването духът нараства. Раните в политиката не са белезите на воина, там всеки пази не духа, а целофана си. Но ударите могат да бъдат разрушителни не с компромати от телефонни разговори, а с документите и фактите, които може да събере една прокуратура.
Без чадър, без целофан
Тъкмо едно от най-големите политически божества започна да се измества от активната политика към мемориала на знаковите политици – и все-още-главният-прокурор Иван Гешев реши да съживи „Барселонагейт“, като поиска имунитета му. Така изпращането на Бойко Борисов трудно ще бъде съпроводено с почести, още по-малко с добри резултати на местните избори.
Заради собствената си кожа Борисов жертва партията си, спечеленото от нея първо място на 2 април, възможното правителство – и това няма да се размине безнаказано. Принуди ГЕРБ да подкрепи не-коалицията с ПП–ДБ. Дори и да изглежда, че част от парламентарната група му е безрезервно вярна, обкръжението му се готви за ГЕРБ след Борисов – време, което приближава по-бързо, отколкото вероятно му се иска на самия лидер. (През 2019 г. „Тоест“прогнозира, че третият мандат ще е последен.)
Ако доскоро на гърба на Борисов като същински Атлас тежеше партията, днес е новото мнозинство – ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, което в замяна пази парламента от контакт с Иван Гешев и разказа му за доказателства, свързани с къщата в Барселона и златните кюлчета в нощното шкафче. Няколко тома по делото са в деловодството на Народното събрание и любознателни депутати от разни парламентарни групи четат събрания за близо три години доказателствен материал. От една страна, никой не вярва, че прокуратурата може да събере годни за присъда (за пране на пари) доказателства, от друга – може и да са събирали, но главният прокурор да си е мълчал и трупал за „черни дни“, когато проблемът с неговата безконтролност и безнаказаност ще бъде разрешен законодателно.
Български политически стандарт
Балансът в съюза между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ е крехък – правителството на Денков–Габриел зависи от гласовете на депутатите от ГЕРБ–СДС, за да набере мнозинство. Но ако групата на ПП–ДБ може да взаимодейства само с народните представители на Борисов. За тях обаче полигамията в политическите връзки е практика и я доказват общите гласувания с ДПС, „Възраждане“, „Има такъв народ“ – например по промените в Закона за съдебната власт, които извадиха следствието в отделен от прокуратурата орган. Президентът Румен Радев наложи вето на закона и ще е интересно да се види как и дали и този път ще се образува плаващото мнозинство.
Странно е, че в не-коалицията ГЕРБ–СДС могат да възразят по кадрови решения на министри, като например избора за член на борда на Европейската инвестиционна банка на Виолета Лорер, чиято експертност на финансист е безспорна, но в парламента единодействие по законопроекти до момента няма. С изключение на механизма за разследване на главния прокурор, подкрепен от почти всички политически сили без „Възраждане“, и създаването на комисии – за конституционни промени и за имунитетите.
След възраженията от страна на ГЕРБ–СДС за несъгласуваност министърът на финансите Асен Василев съобщи, че Виолета Лорер, съпруга на политика от ПП Даниел Лорер, се е оттеглила от номинацията и вместо нея ще замине друг експерт с опит от Министерството на финансите – Гергана Беремска. Василев обаче беше категоричен, че реакцията срещу Виолета Лорер е била „непремерена“ и „човек, който е поел тежестта да управлява, трябва да има свободата да управлява“. Партньорът на ПП – „Демократична България“, обаче смята, че механизъм за взаимодействие при ключови назначения трябва да има. Макар да предстоят десетки назначения от парламента в ключови регулатори, такъв механизъм все още не е обсъден нито в коалицията ПП–ДБ, нито в не-коалицията им с ГЕРБ.
Напрежението между двете формации се проявява още в първите дни. В резултат Правната комисия на 49-тото НС отхвърли на първо четене законопроектите за реформа на Антикорупционната комисия (КПКОНПИ), внесени от служебното правителство и от депутати от ПП–ДБ. Подкрепен обаче беше проектозаконът на ГЕРБ–СДС и отново пролича, че политическата сила на Борисов е в състояние да си осигури по-широка от официално договорената подкрепа.
За разлика от избирателите на ПП–ДБ, гласоподавателите на ГЕРБ не са притеснени особено от фигурата на олигарха Делян Пеевски. Знаковото му изтикване на преден план от ДПС като виден конституционалист обаче предизвиква разнопосочни коментари както сред електората на ПП–ДБ, така и в самите партии. А гласуването с „въздържал се“ на лидерите на ПП–ДБ по предложението Пеевски да влезе в Конституционната комисия остави чувството за нещо скрито в тесен формат, още повече след като избегнаха публични обяснения за вота си.
Депутатът от ДПС отдавна е политик без целофан, още от протестите през 2013–2014 г., които го осветиха. Но с приобщаването на ДПС към т.нар. конституционно мнозинство той вече е в друга координатна система и ако ползваме Толкин наратива на силите на Промяната – не е от силите на Мрака.
Кой идва след Иван Гешев?
Временно изпълняващият длъжността главен прокурор, който ще бъде избран на мястото на Иван Гешев, на практика може да изкара много дълго време. Може и да има друга гледна точка за имунитетите на Борисов и други депутати. Например че няма да иска снемането им. Но най-напред президентът трябва да подпише указа за освобождаването на Гешев – ако не реши да оспори мотивите за решението на Висшия съдебен съвет.
От ПП–ДБ изразяват публично мнение, че титулярят на поста трябва да бъде избран, след като се извършат промените, свързани със съдебната реформа. Ако тези заявки бъдат изпълнени, временно изпълняващият длъжността обвинител №1 може да се радва на дълголетието на служебната власт, та дори и повече.
Установено е, че институцията главен прокурор в България генерира в себе си много юридическа и фактическа власт. Толкова много, че тя корумпира и значително изкушава лицето, което заема този пост, да прекрачи извън закона установените граници на своето поведение. Това трябва да се реформира на конституционно ниво и чак след това да бъде избран главен прокурор,
заяви по bTV тази седмица депутатката от ПП–ДБ Надежда Йорданова.
Какви са критериите за главния прокурор по закон?
Способност за придържане и налагане на висок етичен стандарт.
Висока професионална компетентност – да притежава задълбочени знания в областта на правото, богат практически опит в съответната област на правото, ръководни и административни умения, изявени аналитични способности.
Изявена независимост, воля за налагане на законността, решителност при изпълнение на служебните задължения и принос за утвърждаването на правовата държава.
Да притежава развити умения за работа в екип, за мотивиране на колегите си, за търсене и носене на отговорност.
Също така кандидатът трябва да има най-малко 12 години стаж – зачита се работа като стажант-юрист в Министерството на правосъдието, също и като разследващ полицай с висше юридическо образование в МВР, Министерството на отбраната или разследващ митнически инспектор в Агенция „Митници“. За стаж се признава и опитът на длъжност, за която се изисква висше юридическо образование в институциите, органите и мисиите на ЕС, ООН, ОССЕ, НАТО, както и в международни правораздавателни органи или международни организации, създадени по силата на международен договор, по който Република България е страна.
Докато политическите сили се разберат има или няма сегашният ВСС моралното право да избира новия главен прокурор, да се избира след или преди приключване на съдебната реформа и т.н., ще управлява именно този бъдещ, временно изпълняващ длъжността обвинител.
Да влезе новият добър „Гешев“. Все едно обаче – най-големият политически играч ще трябва да напусне сцената. Божеството се счупи.
Главният прокурор Иван Гешев остана сам на бала на чудовищата. Онези, които го поставиха на поста, напътстваха и използваха като щит, бухалка и чадър, станаха управляващи партньори и реформатори на Конституцията. А съюзниците, както и парите, не миришат.
Гешев и неговата безконтролност (и база данни) се превърнаха в бреме за новия политически съюз между ПП–ДБ и ГЕРБ–СДС. Щетите от запазването му, освен имиджови, биха били и финансови – стотици милиони по Плана за възстановяване и устойчивост щяха да бъдат блокирани, тъй като Европейската комисия обвърза траншовете с върховенството на правото и механизмът за разследване на главния прокурор е част от правната стабилност.
Иван Гешев, както е известно, се съпротивлява и тази седмица внесе в Конституционния съд искане за обявяване на противоконституционност на разпоредби от Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт, свързани с отказите за образуване на досъдебни производства, механизма за независимо разследване на главния прокурор и избора на членове на Висшия съдебен съвет. С промените се намали от 17 на 13 гласа изискващото се мнозинство за отстраняване от поста му.
Делата на трупчета – камъни за удавници
За отмъщение Иван Гешев реши да покаже какво значи главният прокурор в България да „заработи“, и маските паднаха. Обществото потвърди всичките си обосновани предположения за прокуратурата – за бездействието ѝ относно корупцията по високите етажи, рекета с делата на трупчета и събрания по тях доказателствен материал, но също и за политиците, изплашени от онова, което се крие между папките.
Затова е лесно да се обясни защо парламентът прие толкова бързо механизма за разследване на главния прокурор, за който се настоява повече от десетилетие. Членове на ВСС пък внесоха две искания за освобождаване на Гешев, но от тях остана само едното – задето нарече депутатите „политически боклук“, с което е нарушил благоприличието и етичните правила и е уронил престижа на магистратите. Той се защити с аргумента, че бил под въздействие на емоциите след опита за покушение на 1 май и заплашителното писмо, получено две седмици по-късно. След продължило 14-часово заседание ВСС реши да продължи в понеделник, когато се очаква и да се произнесе окончателно.
А главният прокурор реши да удави лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, окачвайки му на шията „Барселонагейт“, за да потъне по-бързо, а с него и съглашението за правителство. Разследването започна, след като испанско издание публикува през февруари 2020 г. информация, че властите в Испания проучват свързан ли е Борисов с международна схема за пране на пари, когато е бил премиер. С парите били купени луксозна къща и бутик в Барселона, ползвани от бившата манекенка Борислава Йовчева, за която се твърди, че има дете от Борисов.
В продължение на близо три години българската прокуратура се постара да потули, доколкото е възможно, „Барселонагейт“. През 2022 г. от Испания бяха получени 219 страници материали по разследването, чийто превод се точи месеци. Но сега за по-малко от седмица от внесеното на 2 юни искане за сваляне имунитета на Борисов бяха преведени последните материали. Парламентът обаче не бърза да посяга към тях, за да научат депутатите, а също и обществото, дали бившият премиер е финансирал къщата в Барселона и покупка на луксозен бутик, има ли изнесени 300 милиона в Турция от Бейзат Яхя, свързан с ДПС и управител на ловно стопанство „Паламара“, с част от които била купена къща на Йовчева в Истанбул. (След медийните разкрития бившата манекенка продаде къщата и бутика в Барселона и по непотвърдена информация е в Турция.)
Дали обаче народните представители няма да изчакат най-напред освобождаването на главния прокурор? А междувременно е формирано съгласие между ПП–ДБ и ГЕРБ да се създаде временна комисия, която да разглежда исканията за имунитет и да оценява основанията им. Само че Гешев е с няколко изпреварващи хода. Най-вероятно ще представи „Барселонагейт“ идната седмица, когато е поканен на изслушване по ключовата за България тема върховенство на правото и неговото прилагане, организирано от мониторинговата група към LIBE – Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи на Европарламента. Със сигурност онова, което се кани да огласи, може да се използва от противниците на най-голямата политическа сила в ЕП – Европейската народна партия, към която се числи и ГЕРБ. Догодина през май предстоят евроизбори и всеки скандал ще бъде пуснат в употреба, а и в ЕНП с Борисов комай остана само председателят ѝ Манфред Вебер, самият той компрометиран от разкрития за допълнителни възнаграждения за ръководството на ЕНП.
Бледият конник на Апокалипсиса
Искането за имунитета на Борисов заради „Барселонагейт“ не е правосъдие, а разплата. Вижда се с просто око. Но то е същото, което вършеше главният прокурор и до момента, само че с обратен знак – сега ГЕРБ и лидерът му крепят правителството, второто редовно в рамките на близо три години и пет парламентарни избори. Нима обществото няма право да узнае истината за този „гейт“, макар да е наясно, че главният прокурор се прави на четвъртия конник на Апокалипсиса?
След всички афери през трите мандата на Борисов – „Ало, Ваньо“, инхаус договорите, изнесените пари за магистрала „Хемус“, телефонни разговори, разкриващи корупционни схеми и кадрувания на тъмно в съдебната власт – „Барселонагейт“ е единственото, което пробива омертата – заради предателството на Дона.
Същата мъст е и искането за освобождаването на Гешев, внесено от хора, бранили доскоро без срам и свян не лицето Гешев, а овладяната от задкулисието институция. Братя по оръжие с главния прокурор сега му посягат по заповед на ония, на които всички те служеха, но Гешев вече е непотребен. В отворено писмо до пленума на ВСС бившият председател на Върховния касационен съд Лозан Панов – магистратът, който се възпротиви при избора на Гешев за главен прокурор, заяви: „Не допускам, че ВСС би се превърнал в „банка за услуги“ по искане за освобождаване на Иван Гешев.“
Πpичинa дa ви пpипoмня, дpaги ĸoлeги, вcичĸи тeзи фaĸти и oбcтoятeлcтвa, ca oпaceниятa ми, чe пopoцитe, ĸoитo cъпътcтвaxa избopa нa г-н Гeшeв зa глaвeн пpoĸypop, имa гoлямa вepoятнocт дa ce възпpoизвeдaт и пpи нeгoвoтo eвeнтyaлнo ocвoбoждaвaнe. Зa дa бъдa paзбpaн пo-дoбpe, щe изтъĸнa, чe пpи пpeдcтoящoтo глacyвaнe в ниĸaĸъв cлyчaй нe дoпycĸaм, чe ĸлючoвa poля зa вoтa биxa мoгли дa изигpaят дoбpyвaнeтo нa дeцa, cъпpyзи, poднини, „близĸи дaми нa мъжĸитe cъpцa“. Hиĸoгa нe cъм и дoпycĸaл, чe BCC би мoгъл дa ce пpeвъpнe в „бaнĸa зa ycлyги“. He дoпycĸaм и чe зaд дaдeн вoт мoжe дa ce ĸpият минaли гpexoвe. He дoпycĸaм и чe няĸoй би мoгъл дa ce „cпaзapи“ зa бъдeщo ĸapиepнo изpacтвaнe cлeд пpиĸлючвaнeтo нa дeйнocттa нa тoзи BCC. И нaй-нaĸpaя, ниĸoгa нe биx дoпycнaл, чe пpoблeмитe c г-н Гeшeв ca caмo cимптoм, a иcтинcĸaтa пpичинa ca зaвиcимocтитe нa члeнoвeтe нa cъдeбния пapлaмeнт.
Благоразумие в името на целостта на правителството и закрилата на Борисов или честност в името на декларираните принципи, оценявани от привържениците на ПП–ДБ? Изглежда, че в парламента ще постъпят разумно.
Щастието е силно надценено, смята приятел на авторката на настоящата статия. Вероятно не всички са съгласни, че този възглед важи за личния живот, но няма спор, че той е валиден за политиката. Повод за тези екзистенциални размисли е фактът, че България има редовно правителство – за първи път от близо година (кабинетът на Кирил Петков приключи краткото си съществуване през август 2022 г.). Това е второто редовно правителство за последните две години, като за този период служебните кабинети са общо четири.
Кой не е щастлив?
Трудно можем да се сетим за някой, който да е щастлив от новия кабинет на Николай Денков и Мария Габриел, но без затруднение можем да изброим мнозина, които не са. Не е щастлив президентът Румен Радев, защото България вече няма да е президентска република, в каквато де факто се беше превърнала, и той няма да може повече да прокарва интересите си безконтролно. Заедно с него не са щастливи и във „Възраждане“ и БСП, защото поредните избори се отлагат, а пред сближаването на България с Русия възникват сериозни препятствия.
Не са щастливи в ДПС, защото новото правителство разполага с мнозинство и без тях. И в ИТН, защото взривяването на парламентарната демокрация се отлага. Не е щастлив и независимият депутат Радостин Василев, защото след записа от закритото заседание на ПП, който той направи и изнесе, правителство все пак ще има, а на него все пак прокуратурата му повдигна обвинение (не за незаконния запис, а за изнудване на депутатка от ИТН).
Ала също така не са щастливи и политическите сили, които стоят зад новия кабинет. Няма как да са щастливи в ГЕРБ, защото те спечелиха изборите, а правителството става възможно с втория мандат. Мария Габриел ще трябва да стиска зъби и да чака девет месеца, докато ѝ дойде редът да оглави правителството, ако то изобщо оцелее дотогава. В ПП също не горят от щастие, защото в името на редовното правителство се съюзяват с доскорошния си най-голям враг. Да не говорим за ДБ, които играят доста второстепенна роля в сложната конструкция.
Избирателите на ГЕРБ и ПП–ДБ имат основания да се чувстват огорчени. Първите – защото партията, на която симпатизират, се съюзява с онези, които изгряха политически с амбицията да ѝ видят сметката и арестуваха председателя ѝ. Вторите – защото борбата с корупцията и за съдебна реформа досега е била срещу ГЕРБ и срещу определени личности, символизиращи завладяната държава – и то не толкова Гешев, колкото Борисов и Пеевски.
Политиката като променяне на света
Целта на огласяването на записа от закритото заседание на ПП беше да нанесе щети; и то действително нанесе. Не би и могло да е иначе – когато един разговор не е публичен, в него е естествено да има неща, които не са за пред публика. И такива, които не са изговорени с цел да се харесат на аудиторията. А когато определени фрази умишлено са извадени извън собствения си контекст и поставени в друг, щетите стават още по-големи.
В същото време обаче записът в своята цялост се оказа и полезен, защото от него става ясно как ръководството на ПП вижда смисъла от участието на партията в политическия живот на страната. На първо място, виждаме рядко срещана саморефлексивност. Съпредседателите на партията си дават сметка за реалната ѝ електорална тежест, както и за собствените неотдавнашни илюзии. „Ние се чувствахме, че сме някакви гении, а то цялата [държавна, б.а.] машина е работила за нас“, казва Кирил Петков по повод победата на ПП на изборите през ноември 2021 г.
Осъзнаването на реалната ситуация е свързано и с отчитане на рисковете за маргинализирането на ПП, ако състави правителство с ГЕРБ, без още да е успяла да изгради стабилни структури по места. Според Петков политическото дълголетие не бива да е самоцел, а трябва „нещо да направим с това дълголетие. Не виждам за себе си смисъл да стоим живи, без да имаме възможност да променяме света“.
Такова разбиране за политика е комай безпрецедентно в България. Досега сме свикнали целта на властта да е концентрация на още повече власт и лично обогатяване. Пък Петков дори не възприема като нещо фатално, ако в резултат на опитите си да постигне промяна, партията престане да съществува:
Аз […] наистина се кефя на позицията, че ние сме спасителите на България – сега и завинаги. Но истината е, че най-вероятно не е така. Истината е, че вълната сигурно ще дойде след 4–5 години. Аз лично мисля, че една от големите ни победи […] е, че показахме, че има и някакъв друг модел […]. Давам си сметка колко е важна и съдбовна нашата роля в момента, но не мисля, че след нас е само потоп. Мисля си, че има и други таланти. […] Ние си знаем кои сме, но не сме единствените.
За боба, лещата и пържолите в политиката
На записа от заседанието се чува и Христо Петров (Ицо Хазарта), който резюмира ситуацията, пред която е изправена ПП:
Вариантът, който обсъждаме в момента, […] при всички тия рискове има шансове да успее. […] Останалите варианти, които имаме, сме 100% сигурни, че няма да успеят. Тоест ние сме в положението […] на хората, които са в ресторанта, в който има боб и леща, и ние часове наред се молим и обсъждаме как да си поръчаме пържола. Няма да има пържола в ресторанта.
Разбира се, щеше да е по-добре ПП и ДБ да могат хем да останат принципни докрай, хем да управляват, радвайки се на комфортно мнозинство. Но вотът на българските избиратели прави този вариант невъзможен – резултатът от нашия избор е боб и леща, а не пържола. Отиването към нови избори допълнително би засилило позициите и на „Възраждане“, и на президента, а това би означавало още по-голямо отдалечаване от ЕС и още по-силно сближаване с Русия.
Според прогнозата на Асен Василев „проруските сили ще вземат превес в следващите 18 до 24 месеца, за първи път от 1996 г. Въпросът е дали те ще ги вземат, след като сме в еврозона и Шенген, тоест количеството щети, които могат да нанесат, са по-малки или повече.“ Влизането в еврозоната и в Шенгенското пространство е не само цел за ПП и ДБ, а и залог за това дали европейските партньори на ГЕРБ ще продължават да подкрепят партията на Борисов, залог е и за имиджа на доскорошната еврокомисарка Мария Габриел. Затова може да се очаква, че ГЕРБ ще играе проевропейски, въпреки че до неотдавна Борисов прокарваше интересите на Путин.
Вярно е, че преди три години протестите бяха против ГЕРБ и с подкрепата на президента, а днес ситуацията се е обърнала. Това обаче не означава безпринципност, а напротив – и в двата случая протестите са срещу безконтролната власт, чиято и да е тя. Може би затова и избирателите гласуват за „боб и леща“ вместо за „пържоли“. Да си припомним правителството на ОДС, което през 1997 г. спечели с внушително мнозинство и бързо се научи да злоупотребява с абсолютната си власт.
Че се задават сериозни и дълбоки промени, се вижда от процесите на разпад, които вървят в задкулисието. Висшият съдебен съвет изведнъж съзря нередности в действията на главния прокурор; разкол вътре в самата прокуратура; активират се дела, стоящи „на трупчета“ от години; хвърчат депутатски имунитети; представители на подземния свят свидетелстват едни срещу други и срещу ръководители на прокуратурата; смърт на две издирвани лица за две седмици; мейнстрийм медиите започват да отразяват теми, които доскоро са били практически табу (от 2020 г. до неотдавна например bTV споменава „Осемте джуджета“ в общо четири материала, а само от 28 май до 4 юни 2023 г. – в девет).
Ясно е, че ротационното правителство на ПП–ДБ и ГЕРБ е крехка конструкция, плод на тежки компромиси. Такъв беше и предишният редовен кабинет между ПП, ДБ, БСП и ИТН. За втори път ПП успяват да сформират в рамките на мандата си кабинет при почти невъзможна ситуация. От друга страна, има и нещо положително в обстоятелството, че партиите в ротационното правителство си нямат доверие – това е своеобразна мярка срещу ояждането във властта. Затова и не е толкова лошо, че избирателите не са щастливи от постигнатия компромис и са свръхкритични. Това се нарича граждански контрол.
Предложеното правителство се доближава до това, което от Да, България и ДБ говорим от доста време – правителство на конституционната реформа с максимално неполитически, експертен профил.
Само такова правителство има шанс да успокои разделенията в обществото, докато дава време на парламента за най-важната системна промяна, за която настояваме от години – конституциона реформа на съдебната власт и най-вече на прокуратурата.
Настоявайки за неполитически профил на кабинета, от Да, България не излъчихме министри, освен този, който може да е гарант именно за конституционната реформа – министъра на правосъдието. И то не каква да е конституционна реформа, а качествена. Затова Атанас Славов, доктор по конституционно право, е възможната кандидатура в настоящата ситуация. (А вече много пъти беше казано, че ако конституционната реформа бъде подменена, оставката на правителството ще последва веднага)
Всички останали ще бъдем в парламента, и заради Конституцията, и защото при липса на активна законодателна дейност в последните две години са се натрупали толкова много закони, които трябва да бъдат приети с внимание към детайла и балансите (вкл. свързани с електронното управление).
Фокусът на това правителство за нас е конституционната реформа, която то прави възможна. В тази безпрецедентна ситуация всичко останало е на втори план, защото е следствие от липсата на върховенство на правото.
„Ама как така с съдебна реформа с (друга партия, която нашите избиратели силно не одобряват). Те ще ви излъжат! Вие ги изпирате!“. Разбирам тази реакция. И съм сигурен, че чувствителността на избирателите трябва да остане висока. Но за промяна в Конституцията са нужни поне 160 гласа. И това е така, защото промяната на основния закон трабва да има широка обществена подкрепа, а не просто ситуационно мнозинство.
Ще бъде трудно в парламента, нямаме илюзии или излишен патос. Но сме длъжни да опитаме. Заявили сме тази цел пред избирателите, обяснили сме защо тя е важна според нас. А при всички рискове, за които не си затваряме очите, такова правителство дава реален шанс целта да бъде постигната.
От няколко места виждам вариации на темата, та ми се стори уместно да напиша нещо.
Ще започна с нещо от Камил Галеев, който на моменти има много добри обяснения. Важният момент в това е, че хората, които са на власт/в позиция да взимат решения/вършат нещо, не могат да имат крайни позиции. Вършенето на работа в екип с някого изисква компромиси, и е далеч по-лесно да работиш с хора, които са съгласни с теб и с които може да си сглобиш обща цел, отколкото с такива, които трябва да бъдат насилвани.
От това има няколко посоки на изводите:
Първо, хората/организациите с крайни позиции са такива, които никога не са стигали до свършване на нещо реално. Неспособността да направиш някакъв компромис и да се промениш/пренасочиш, за да се справиш с някаква промяна в обстановката води до това да си по-зле от тези, които намират вариант и да “отпаднеш” по някакъв начин.
(тук има огромна скоба и малко примери, понеже може да се разбира по грешния начин…
Опциите за компромис и промяна на посоката винаги са повече от една. Първи пример, някой на база на горното може да каже “Това значи ли, че Украйна трябва да направи компромис с Русия?” и отговорът там е, че те са направили много компромиси със западния свят/ЕС, за да могат да продължат да се бият. Дали тези ще са им достатъчни, е отделен въпрос.
Друг пример, на скоро обяснявах нуждата от “черна каса” и бях гледан с огромно учудване, че това се налага в наши дни. Моето твърдение е, че на практика няма организация, в която да няма нещо подобно, просто защото има неща, които не могат да се случат без подобен фонд за плащания, които нямат насрещен документ. Имам някакво количество примери от моята практика, за които по очевидни причини няма да разкажа, и само ще отбележа, че всяка достатъчно голяма организация от едно ниво нагоре има нещо подобно, известно като “discretionary фондове”, с които определени хора разполагат по собствено усмотрение за благото на организацията. С тях се злоупотребява, но ползите от тях надминават загубите.
Чувал съм твърдение, че има организации без такива, но тогава тези неща се случват, като определени хора поемат тези разходи от собствения си джоб. В повечето НПО-та е така и за това в счетоводството на доста от тях може да се намери “и за <нещоси> на тоя член му платихме толкова пари”, като нещото е от типа на “да стои и да изглежда добре”
край на скобата)
Второ, съвсем нормално и здравословно в една организация е да има някакво количество спорове и да се достига до решение с дискусия. Мисля си, че сме супер повредени от много години на “един спасител, който знае всичко”, но очакването да има един-единствен диктатор/ръководител/авторитет и той да е прав за всичко е идиотщина и като цяло сбъркано. Смислените лидери (думата не ми харесва, но не ми хрумва по-добра) не взимат решенията ей-така, без да се консултират, и дори в повечето случаи работата им не е да вземат решението, а например да решат кога има някакъв приблизителен консенсус или достатъчно голямо мнозинство за някакво решение, и да прекратят дискусията.
Много полезна е идеята за rough consensus, дошла от IETF. Може да се каже дори, че организации работещи на еквивалента за тях на “rough consensus and running code” (щото не всички живеят на код) са по-здрави и работещи от тези, които не го правят.
За това и аз лично много се зарадвах на записа от заседанието на ПП, на което обсъждат правителството с ГЕРБ – понеже е пример за всичките неща по-горе и за смислен процес по взимане на решение (въпреки че чисто практически изтичането на записа има неприятни последици). Може би след някакво количество години подобни записи ще се използват за обучителни материали 🙂
(изобщо, може да не съм от ПП, но от време на време Кирил Петков свършва нещо, с което ми се издига в очите, което като цяло е огромна рядкост за български политик)
Преди три години юмрукът на президента събра, като пръчките на Кубрат, разединени по идеологически причини политици, активисти и обикновени протестиращи. Днес същите хора се обявяват срещу същия този юмрук. Преди три години протестиращи легитимираха президента като борец и символ на битка – срещу мафията, срещу модела ГЕРБ–ДПС. Каква по-подходяща роля за генерал от тази да е пълководец? Днес никой не назовава къде е мафията, макар всички да говорят за мафиотизирана държава, но няма съмнение, че Румен Радев вече е Борисов и половина с институционалните си владения.
Дори не се ръкуваха
Връчвайки втория мандат на ПП–ДБ и на кандидата на коалицията за премиер Николай Денков, Радев им показа нескрито омерзение и дори се опита да ги унижи с изявлението си, че мандатът е дискредитиран, но от немай-къде ще го връчи – защото Конституцията го задължава. Държавният глава отиде далеч извън правомощията си с думите, че не е целесъобразно да връчи мандата предвид изтеклите записи:
Заради торпилирането на българския суверенитет, наклеветяването и планираната чистка в службите и държавната администрация, заявката за вмешателство в изборите чрез овладяването на МВР и дискредитирането на лидери на европейските институции и името на България.
Балканските нрави проличаха – президент и политически лидери не размениха дори протоколните ръкостискания и побързаха да се разделят след връчването на папката. И това от президент, който в последните месеци при всеки удобен случай критикува партиите, че отказват да поемат отговорност и да съставят правителство.
Причината за напрежението – потвърденият като автентичен запис от заседание на Националния съвет на „Продължаваме промяната“. Той беше разпространен от доскорошния депутат от ПП–ДБ Радостин Василев, а президентът и неговите властови амбиции са важна сюжетна линия в тези над 4-часови дискусии. Лидерите на ПП ги обсъждат в две направления – специални служби и изобщо сектор сигурност и местна власт.
Описаната схема как президентът използва главния прокурор Иван Гешев и съветника си по вътрешна политика Николай Копринков като тоягата и моркова, за да „купува“ кметове на ГЕРБ, разкрива неподозирани от обществото амбиции на Радев.
В записа Асен Василев казва:
Румен Радев си е хванал под едната ръка Гешев, под другата ръка – Копринков. И с едната ръка ги подкупва, с другата ръка ги заплашва (кметовете, б.а.). Това нещо в момента се случва на абсолютно всички герберски кметове. Това, което ще се случи, е, че вместо да имаме ГЕРБ 25%, ще имаме ГЕРБ 15% и 10% прокремълска партия на Радев с местните кметове… Бойко (Бойко Борисов, б.а.) не иска Радев да прави местни избори.
„Властта е сладко коренче!“
За първи път България има държавен глава с толкова нескрити апетити за власт извън отредените му по конституция правомощия. Политическата нестабилност от последните две години и упадъкът на парламентарната република даде в ръцете му огромно влияние и възможност да формира както вътрешната политика, така и външнополитическия курс на България, измествайки я към този на Унгария и по-близо до Русия.
През последните три години Румен Радев се оказва все от рейтинговата страна. През 2020 г. спечели от включването си в протестите срещу ГЕРБ, като едновременно беше виктимизиран (заради изпратените на „Дондуков“ 2 прокурори) и удостоен с почести. През 2021 г. получи бонификация заради служебния кабинет и лансирането на енергичните Кирил Петков и Асен Василев, позиционирали се като антикорупционери, тъй като осветиха някои схеми на ГЕРБ. (Не е публично известно кой е препоръчал тандема на Румен Радев.)
През 2022 г. президентът извади дивиденти… от конституционните си правомощия, предвиждащи служебно управление, ако парламентът е нефелен да произведе редовно. Към това се прибавят и получаването на първия транш по Плана за възстановяване и устойчивост, както и пускането в експлоатация на газовата връзка с Гърция.
Армия и спецслужби – при президента
Главнокомандващ по конституция, президентът вече контролира службите, което означава, че целият сектор сигурност е плод на кадровата политика на един-единствен човек. Шефовете на разузнаването, контраразузнаването, Служба „Военна информация“, Национална служба „Охрана“, Държавна агенция „Технически операции“ (ДАТО) – службата за проследяване и подслушване, бяха сменени от служебната власт на Радев. Някои от тях – директорите на ДАНС и ДАТО, вече са преназначени за следващите няколко години, съвпадащи с края на втория и последен мандат на Радев.
Съветници на президента се сдобиха със славата на първи кадровици – Пламен Узунов в МВР, а назованият в записите Копринков – за икономическите министерства.
В разпространения запис Петков и Василев коментират, че службите трябва да бъдат прочистени от „руски актив“, а имената на някои от бъдещите шефове са съгласувани с посолства (партньорските служби). Това отприщи яростта на президента, както и удари от подкрепящите руския актив.
ВМРО и „Възраждане“ внесоха сигнали в прокуратурата за „престъпления против Републиката“ от Асен Василев и Кирил Петков. Слави Трифонов – лидерът на „Има такъв народ“ – партията, организирала неуспешна подписка за референдум за президентска република, изригна, че двамата трябва да бъдат съдени за държавна измяна. БСП също се включи с карикатури, на които Василев и Петков са в краката на „Чичо Сам“, а българският лъв е изобразен като послушно куче. Всички тези действия до едно са в унисон с опорките на руската пропаганда, която внушава как България се „управлява отвън“, а политиците са „американски/брюкселски лакеи“.
От своя страна президентът налива вода в същата мелница с изявления, че службите не са на президента, реформирани са, награждавани, а сега „тези хора искат да обезглавят това ръководство (на ДАНС, б.а.), базирайки се на някакви посолства. Това са абсолютни глупости“.
На малка България и́ върви на президент и главен прокурор с амбиции на самодръжци. Ако над главния прокурор доскоро беше само Господ, но вече и механизъм за разследване, за президента и Конституцията не му е таван.
„Мутри вън!“ беше хубав лозунг. Не е ли време за „Радев вън!“?
Днес в записите на Радостин Василев се чува как Христо Иванов бил измислил как да не бъде свалян имунитета на Борисов. Христо Иванов вече отрече да е имало такъв замисъл, но нека обясня детайлите, защото работих по конкретиката на тази идея за ползване на правилата на европейския парламент.
Известно е, че нашата прокуратура е бухалка и не се свени да повдига обвинения по политически причини. Конституцията е дала на народните представители имунитет, за да ги пази в случаи, включително в които с действията си провокират прокуратурата – напр. с гласуване на закони за орязване на всевластието на главния прокурор.
В правилника на Европейския парламент има разписана процедура, по която комисията по правни въпроси (JURI) разглежда в закрити заседания исканията за имунитети на евродепутати, изслушва ги и дава доклад, за да може в пленарна зала да бъде решено дали имунитетът да бъде даден. Комисията може да изисква всички материали по разследването и има обективни критерии за преценка.
Това със сигурност не отнема 6 месеца – искането на Цацаров за имунитета на Елена Йончева е отнело 2 месеца, като единият е бил празничният декември.
Към момента в правилника на нашето Народно събрание няма много подробности за този процес, преценката се прави на база на това, което прокуратурата реши да предостави като информация, и всъщност позволява „тупане на топката“. А това оставя отворена врата за спекулации, вкл. с това кой кого пази и с какви мотиви. Затова обсъждахме въвеждането на по-ясни правила, като европейските.
За да няма бланкетното даване на имунитети или бланкетното отказване на имунитети, а всеки случай да може да бъде преценен обективно. За да изпълним духа на Конституцията. И за да не може с едно гласуване, без да имаме детайли, да бъдем вкарани в нечия игра или в нечий лагер.
Такъв механизъм е особено важен в момент, в който Гешев е обявил война на Народното събрание, защото то планира да му ограничи правомощията.
А конституционната реформа със сигурност ще отнеме по-дълго от всякакъв процес по гледане на имунитет, така че съпоставката между двата процеса никога не е била обект на обсъждане.
Всяка правилна идея може да бъде изкривена до „задкулисие“, когато бъде извадена от контекст и лишена от важни подробности, затова нека не придаваме на едни записи на преразкази твърде голямо значение. И мога да потвърдя, че в Да, България не сме обсъждали пазене на имунитета на когото и да било.
In every life we have some trouble,
When you worry you make it double,
Don't worry, be happy.*
Главен прокурор да захапе ръката, която го е хранила? Ето че се случва. Политиката и прокуратурата са така оплетени, че ставащото предизвиква верижна реакция и в двете системи. Колкото по-дълго се задържи Иван Гешев на поста, толкова по-дълго ще кротува лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.
Падат трупчетата, крепили делата, поставени върху тях като инвестиция, застраховка до живот и шантаж едновременно. Гуша за гуша се хващат „братя по оръжие“ – главният прокурор Гешев и неговият заместник и шеф на Националната следствена служба Борислав Сарафов, главният прокурор и членове на Висшия съдебен съвет, бранили го с позиции, гласуване и мълчание. Разломът в прокуратурата не е реформа, а „кланово противопоставяне“, по думите на адвоката към Антикорупционния фонд и бивш прокурор Андрей Янкулов.
Единият клан, както виждаме, остава верен на „ръката“, другият – на главния прокурор, и започват взаимно да се нападат с проверки, компромати и искания за освобождаване.
В политиката се сключва не просто пакт за взаимопомощ между политически сили, които са си омразни, а се договаря правителство, в което едната (засега) има един-единствен министър, и то еврокомисар, напуснал поста си. Всичко това – за да „случи“ еврозоната и Шенген, както обясни бившият премиер и съпредседател на „Продължаваме промяната“ Кирил Петков, наричайки във видео Мария Габриел „ключ, за да бъде този модел конструиран“, а извън Facebook – „мост, който да съедини несъвместими формации“.
Договорката е Габриел да застъпи като министър-председател след девет месеца, през които ще управлява Николай Денков (ПП). Критиците наричат ротацията „предателство“, защитниците – „разум“ и „спасение“, но всички са предпазливи в очакванията си, изтощени от над две години безплодни опити за стабилно редовно правителство и загуба на доверие в политическото и парламентаризма.
Инструментът „Радостин Василев“
Онзи enter, с който плашеха главния прокурор обаче, бе натиснат, изглежда, за Радостин Василев, миналогодишния отцепник от „Има такъв народ“, който заедно с петима други от ИТН се опита да набави необходимите гласове, за да има парламентарно мнозинство кабинетът на Кирил Петков. Наскоро прокуратурата поиска имунитета му заради разследване, че тогава се е опитал да сплаши своя колежка от парламентарната група, за да я принуди да напусне Народното събрание.
Сега Василев, бивш министър на спорта и два пъти начело на листите на ПП, отново напуска – този път групата на ПП–ДБ. Пак е в ролята на непримирим боец срещу грабителите и мафията, на рицаря на неподправената с компромиси промяна. Ще прави гражданско сдружение и размахва уличаващи лидерите на ПП записи с миризма на партийна кухня. Кирил Петков свика медиите преди разкритията на Василев, за да заяви, че записите са монтаж, че това е дело на „дълбоката държава“, активно мероприятие, за да няма кабинет. Пред bTV и Даниел Митов от ГЕРБ–СДС коментира действията на Василев като „част от динамиката, която цели разклащането на политическата среда“.
Най-вероятно Борисов ще прости. Той прости собствения си арест (или поне така твърди), ще извини и непремерените приказки по негов, на Габриел и сие адрес. Което не значи, че ще ги забрави. Първият му коментар беше, че няма да му повлияят относно съставянето на правителство, а целта им е тъкмо такава – да го осуети. „Аз само знам, че това обслужва много, много различни интереси, които не искат България да се стабилизира“, заяви той в петък, 26 май. В същия ден Василев разпространи запис от заседание на Националния съвет на ПП, на което се чуват реплики как „това правителство ще съществува, докато Борисов се страхува от Гешев и президента“ (Асен Василев) и как „Борисов ще се изпере през Мария Габриел“ (Кирил Петков).
Но за компенсация може да се наложи „Продължаваме промяната“ да удовлетвори желанията на ГЕРБ за няколко министри в правителството на Денков и/или в предстоящото обновяване и попълване на близо 70 места в 17 регулаторни и контролни органа.
Падат имунитети
Борисов и Гешев се борят за едно и също – о-це-ля-ва-не и амнистия. За да опази кожата си, лидерът на ГЕРБ отстъпи дотам, че се отказа да състави правителство, макар партията да спечели изборите, и реши да подкрепи кабинет на ПП. Главният прокурор е избрал друга тактика – настъпва, вместо да отстъпва, и не спира да повтаря, че ще изкара мандата си.
Иван Гешев преглежда арсенала, който държи срещу политиците – делата на трупчета, и едно от тях, сложено там преди девет години, e пуснато в употреба за втори път. Поискан е имунитетът на депутата от ГЕРБ и бивш енергиен министър Делян Добрев заради разследването за умишлена безстопанственост по казуса с АЕЦ „Белене“, по което е обвиняем.
Обвинението срещу него е, че не е оказал достатъчен контрол върху работата на Българския енергиен холдинг като министър през 2012 г., така че да прекрати навреме всякакви дейности по втората АЕЦ. Основание да спрат са решенията на правителството и на парламента от март 2012 г. Те слагат край на проекта, но въпреки това са били платени над 4,5 млн. eвро на „Парсънс E&C Юръп Лимитед“ – архитект-инженер по програмата за строителство на „Белене“. ГЕРБ го раздават принципно, обявявайки, че нито Добрев, нито някой друг от ГЕРБ–СДС ще се отказва от депутатския си имунитет, ако му бъде поискан от Гешев.
Мнозина очакват същото да се случи и с лидера на ГЕРБ Бойко Борисов, добре обрисуван в записа и пресконференцията на главния прокурор като Поръчителя на отстраняването му (от институцията). Депутати и симпатизанти на ГЕРБ отидоха да подкрепят Борисов на разпитите в двете прокуратури, където беше тази седмица. В Софийската градска прокуратура го разпитваха по делото, известно като „Барселонагейт“ – за нашумялата къща в каталунската столица, където живееше българката Борислава Йовчева и дъщеря ѝ, с които свързват Борисов.
А във Върховната касационна прокуратура разговорът е бил за писмото от неизвестен подател, пратено на Гешев. Онова, което започва с цитат от Мечо Пух, обрамчен в кавички, и метафори като „гола скала“, на която стои сам главният прокурор, а там духа вятър. Пълно с баналности като от треторазреден екшън, където, вместо да натиснат спусъците, мъжагите си говорят как е дошъл „краят на приказката“.
А, да, има и лукче – символ на непоискани услуги от главния прокурор, което е невъзможно за вярване. Но поне показва, че авторът на писмото е живял в соца, защото лукчетата бяха известни тогава. Пурата и уискито са слабости и на Борисов, и на Гешев. Срещу главния прокурор дори започна проверка от Столичната регионална здравна инспекция заради репортаж, в който той пали пура по време на дистанционно участие в заседание на ВСС. В Съдебната палата, където е кабинетът му, е забранено тютюнопушенето на закрито.
Дълга война
Войната между политиците и главния прокурор Иван Гешев едва ли ще приключи толкова бързо, колкото смятат в парламента, където депутатите не просто бързат, а галопират с промените в Наказателно-процесуалния кодекс и Закона за съдебната власт. По утвърден парламентарен маниер един закон се променя чрез заключителни разпоредби в друг. Тази седмица те бяха приети от Правната комисия и на второ четене, което означава, че до 30 май парламентът може да гласува окончателно механизма за разследване на главния прокурор и да намали на 13 гласа мнозинството във ВСС, необходимо за смяната му (сега е 17).
С изненадващо предложение ГЕРБ прекрои промените, внесени от служебното правителство, което доведе до напрежение в Правната комисия. За скандални промени за съдебната власт предупреди най-напред бившият председател на ВКС Лозан Панов, също и съдия Красимир Мазгалов, който написа:
Зад маската на контрол и разследване на главния прокурор ГЕРБ и ДПС прокараха изменения, които ликвидират независимостта на съда – председателите на ВКС и ВАС да могат да се избират с просто мнозинство от 13 гласа в пленума, което означава 11 от прокурорската колегия и само двама от съдийската, които могат да бъдат и адвокати, избрани от парламента. Мечтата на българския политик – пълен контрол върху съда.
Следващата седмица, когато измененията бъдат внесени в пленарната зала, ще стане ясно дали предложението ще бъде прието и ще го преглътнат ли ПП–ДБ, за които съдебната реформа е част от партийния им бранд. Защото това съвсем не е съдебна реформа, а оформяне на ново статукво – старото не върши работа, понеже е компрометирано.
ГЕРБ отново се опитват силово да наложат договорени неизвестно къде и с кого предложения. А ВСС започна процедурата, която може да доведе до освобождаването на Иван Гешев от поста главен прокурор. Той е обвинен за сериозно уронване на престижа на съдебната власт. Приеме ли парламентът законовите промени идната седмица, обвинител №1 може да се окаже и разследван.
Но дали пък точно сега да не бъде запазен още известно време на поста? Иначе как ще изтече мръсната вода.
* Цитатът е от песента на Боби Макферин Don't Worry, Be Happy.
Краят на бойните действия в Украйна не изглеждаблизо, но войната със сигурност навлезе в нова фаза. Очакваната голяма руска зимна офанзива претърпя пълен провал, след като украинската армия успешно удържа в последните месеци масирани пехотни, артилерийски и въздушни атаки. Едно е сигурно: Русия няма нито ресурсите, нито живата сила да опита втора подобна голяма атака в Украйна. Оттук нататък инициативата все повече ще преминава на украинска страна и това ще е прелюдия към следващия голям епизод от войната.
Да, битката за контрол върху Украйна приключи и Русия вече я загуби. Очевидно е, че Путин никога няма да успее да наложи своя контрол върху цялата украинска територия и да спусне марионетно проруско правителство в Киев. Въпрос на време е да се стигне до освобождаването на всички окупирани от Русия територии на югоизток. За сметка на това задаващият се колапс на руската армия в Украйна ще бъде първата част на дори по-голям конфликт – войната за контрол върху разпадаща се Русия.
Идва ли краят на днешна Русия?
Не е необичайно могъщи световни империи да се разпадат след големи военни поражения, които действат или като непосредствена причина, или като катализатор за скорошна имплозия – липсата на политическа легитимност на централната власт и дезорганизацията на държавните структури във военно време увеличават човешката и финансовата цена за продължаване на бойните действия. Това се случва след Първата световна война, включително в руската империя. За СССР безизходицата в Афганистан едновременно разкрива слабостите на съветската армия и стимулира стремежа за независимост на неруските съветски републики.
Заради географската си близост до Украйна и Русия България трябва да бъде подготвена за такъв сценарий, който също като през 1917 г. и 1989 г. ще бъде съпътстван от дестабилизация в сферите на сигурността и икономиката, с очаквани нови бежански кризи и нарастващи нива на организираната престъпност.
Руската агресия срещу Грузия през 2008 г. , окупирането на украинския полуостров Крим и военната намеса в Донбас през 2014 г. сякаш не бяха достатъчни на западния свят да проумее имперската политика на Владимир Путин. Това обаче се промени след 24 февруари 2022 г. Пълномащабното нападение срещу Украйна показа недвусмислено дори и на най-наивните западни апологети на Путин, че Кремъл не зачита основите на международното право и неприкосновеността на държавните граници. Нещо повече, Москва е готова да стигне до геноцид в името на завоевателните си цели.
Териториален разпад на Руската федерация вече се обсъжда не просто като възможен вариант за бъдещето, а като логична следваща фаза на многобройните кризи, в които се намира страната. Високопоставени генерали в НАТО вече открито дебатират върху рисковете от подобен сценарий, а анализатори като Януш Бугайски, Бен Ходжис, Тарас Кузио и Гари Каспаров споделят една и съща прогноза – икономическите, демографските и социалните слабости на Русия се влошават от комбинация от фактори, включително свръхзависимост от износа на изкопаеми горива, свиваща се икономика и засилващо се регионално и етническо напрежение.
След февруари 2022 г. и пълномащабното нахлуване на Русия в Украйна процесът на разпадане на Русия се ускори. Кремъл не успя да постигне военните си цели, което същевременно доведе до огромни жертви на бойното поле и налагане на все по-силни международни санкции върху руската икономика.
Военното поражение в Украйна беше посочено дори от президента на Естония Алар Карис като основен фактор, който ще ускори приближаващия се разпад на Русия. Като следствие от войната Москва рязко загуби и външнополитическите позиции, които имаше в постсъветското пространство и които беше градила в продължение на десетилетия. Възобновените в последните месеци конфликти между Армения и Азербайджан и между Таджикистан и Киргизстан са само първите искри от надигащия се пожар около границите на Русия. Междувременно Казахстан, смятан доскоро за близък съюзник на Москва, все повече гледа към Китай като основен партньор и проводник на сигурност в Централна Азия.
Наближаващият разпад на Русия е естествено следствие от разпада на СССР в началото на 90-те години и ще бъде задвижван от подобни причини и динамики. През 80-те войната в Афганистан срути мита за непобедимата съветска армия по същия начин, по който руското фиаско в Украйна показва на света, че руската армия е била силно надценявана. Важно е да се отбележи, че СССР имаше многократно по-голям военен потенциал от днешна Русия, но военните загуби на Путин в Украйна са в пъти по-тежки от съветските загуби в Афганистан, и то само за една година от началото на войната. За сравнение, съветската военна намеса в Афганистан продължи 10 години.
Oт Горбачов до Путин
Сега, както и през 1991 г., западният свят е абсолютно неподготвен за разпада на московската империя. Навремето САЩ направиха всичко възможно, за да предотвратят разпадането на Съветския съюз, а Джордж Буш-старши ще остане в историята с произнесената в Киев реч само няколко седмици преди обявяването на независимостта на Украйна през 1991 г. Тогава американският президент призова съветските републики да не тръгват по пътя на „самоубийствения национализъм“ и да запазят целостта на Съветския съюз под лидерството на Горбачов. Като цяло Западът се примири с новата геополитическа реалност едва след като разпадът на СССР стана факт и нямаше връщане назад.
Подобна позиция (тогава и сега) е разбираема, защото разграждането на империята крие огромни рискове. Най-голямата опасност, свързана с разпада на Русия, без съмнение е потенциалното неконтролирано разпространение на руския ядрен арсенал. От този риск произлиза и друга заплаха – разпалване на вътрешни конфликти в сегашните граници на Русия, етническо прочистване и локални войни, което би могло да доведе до бежански вълни от милиони хора.
Не трябва да забравяме, че границите на националните републики вътре в Руската федерация са изкуствено създадени по времето на Сталин, за да се преместят част от местните народи извън техните територии и да се заменят с етнически руснаци. Такъв например е случаят с република Калмикия, oткъдето през 40-те години на миналия век са насилствено изселени почти 100 000 местни жители, а днес 30% от населението е етнически руско. За разлика от края на СССР, когато 15-те републики почти автоматично се превърнаха в независими държави, при потенциалния разпад на съвременна Русия е твърде вероятно рухването на централната власт да доведе до много по-хаотични и продължителни процеси, които впоследствие да генерират допълнителни, все по-яростни вътрешни конфликти.
Русия се спуска към бездната
Все по-агресивната руска външна политика от 2014 г. насам неминуемо започва да се отразява на вътрешните процеси в Русия. Различни политически кръгове в Москва вече се борят за влияние и контрол, очаквайки задълбочаващият се хаос да направи невъзможно поддържането на досегашната авторитарна и свръхцентрализирана власт.
В следващите месеци, паралелно с настъпващата украинска контраофанзива, ще виждаме все повече акции на руски партизани на територията на Русия, насочени срещу режима на Путин. Скорошната акция на легиона „Свобода за Русия“ и на Руския доброволчески корпус в Белгородска област показа колко нестабилни всъщност са границите на федерацията. Паралелно с това самата териториална цялост на Русия, изглежда, ще става все по-оспорвана от многобройните вътрешни малцинства и региони на страната, защото катастрофалното нахлуване в Украйна служи като катализатор за краха на федерацията.
Руските нередовни военни сили (познати още и като частни армии, сред които най-известна е групата „Вагнер“, наброяваща около 50 000 души) не само представляват ключов елемент от окупационните руски части в Украйна. Лидерът им Евгени Пригожин все по-често участва в словесни битки с централната власт в Москва.
Друг военачалник – лидерът на Чеченската република Рамзан Кадиров, също допринесе с впечатляващ брой войници за войната в Украйна. Неговите амбиции не свършват дотук. Той каза на 19 февруари, че планира да последва примера на Вагнер:
Когато службата ми в държавата приключи, сериозно планирам да се състезавам с нашия скъп брат Евгений Пригожин и да създам частна военна компания. Мисля, че ще се получи.
Това е сигнал за ерозия на социалния ред в Русия и крайните последици са неясни. Пригожин, изглежда, ще има все по-явни политически амбиции като един от важните играчи в задаващата се битка за власт в Москва. От своя страна либералната опозиция в Русия ще играе все по-голяма роля в събитията, последващи военното поражение в Украйна. Въпреки че арестуваният Алексей Навални едва ли скоро ще бъде освободен, ръководеното от него движение показа потенциал за масови протести в големите градове в Русия. При възможно бъдещо безвластие в Москва такива улични акции ще бъдат ключ към засилено политическо влияние от страна на реформатори и проевропейски местни лидери.
Рискове за България
Страната ни е сериозно неподготвена за рисковете, които ще последват от разпада на Руската федерация. Eдна от потенциалните заплахи е различните враждуващи в Русия крила да „пренесат“ битката си на българска територия, използвайки политическо и медийно влияние, както и развитите си шпионски мрежи. Токсично високите нива на корупция, задълбочаващата се институционална криза в съдебната власт и продължаващата вече трета година политическа криза дестабилизират България до състояние, в което националната сигурност е оставена на заден план, а външни агенти на влияние са свободни да манипулират обществените процеси и политическия дневен ред.
Що се отнася до военния конфликт само на няколкостотин километра от България, страната ни продължава да се отдалечава от общата европейска политика. В близко бъдеще Украйна не само ще има най-силната армия в черноморския регион, но и Киев ще се възползва от безпрецедентна финансова помощ от Запада, за да възстанови разрушената от Русия инфраструктура и населени места. При потенциална дестабилизация от вътрешни конфликти в самата Русия, украинската армия ще се превърне в още по-важен гарант за мира на целия регион, включително Българското черноморско крайбрежие.
В този исторически момент, когато целият цивилизован свят застава морално, военно и икономически зад украинците, София изпъква не просто като неутрален играч, а дори по-лошо – според Киев българските политици на практика са на страната на агресора. При промяна на политическия климат у нас тази динамика все пак може да не се запази, защото, за разлика от своите политически лидери, българският народ показа готовността си да помага на Украйна – чрез кампании за дарения за украинската армия и нуждаещи се цивилни, а също и с организиране на различни инициативи, които да помогнат на украинските бежанци да се интегрират у нас. Държавата ни, разбира се, има и морален дълг към българското малцинство в Украйна – най-голямата група етнически българи, живееща извън страната.
Добрата новина е, че що се отнася до нуждата от реформи и превъоръжаване на армията по най-високите стандарти на НАТО, България има поне две фигури, на които може да разчита – бившите министри на отбраната Велизар Шаламанов и Тодор Тагарев. Двамата специалисти имат дълъг опит в модернизирането на отбранителните способности, координацията между държави и звена вътре в НАТО, и може би най-важното – знаят как да приложат тази експертиза на политическо ниво.
Необходимо е капацитетът на Шаламанов и Тагарев да бъде използван от бъдещите редовни правителства, като най-спешната задача в сферата на отбраната е да се дари нужното на Украйна старо съветско въоръжение, което да бъде заменено с модерно за нуждите на българската армия. Паралелно с това държавата трябва проактивно да преследва и наказва свои служители, работещи за чужди сили. По този начин България, макар и с голямо закъснение, ще успее да се откъсне от зловредното влияние на открито проруския президент Радев и служебните му правителства.
За да има българското общество по-висока степен на защита срещу описаните дотук геополитически рискове, преустройството в медийната среда е също толкова нужно, колкото и реформата на отбранителните способности и службите за сигурност. Това важи в най-голяма степен за някои медии, сред които и обществената БНР, където напълно безкритично се разпространяват фалшиви новини, дезинформация и руска пропаганда.
Всички са съгласни, че трябва да излезем от политическата криза. Но трябва да решим причината за нея, а не да лекуваме симптомите – едно правителство, получило 121 гласа, няма да я реши само по себе си.
А причината е, че каквато и формула за правителство да приложим, хората няма да ни повярват, че разбирателството не е заради „порциите на властта“. А няма да ни повярват, защото институцията, която трябва да пази обществените ресурси от корупционно превземане, е мутренска структура, която активно подпомага това корупционно превземане.
Няма как да има широко доверие в никое управление, докато като общество нямаме поне базова увереност, че прокуратурата ще преследва корупционни престъпления без да звъни по телефона преди това, за да каже „падна ли ни в ръчичките, приятелю“ и без да използва всяка процесуална вратичка за политическо влияние.
Затова правителство на конституциинната реформа е тяснята пътечка, която да ни изведе от гората на политическата криза. И то може да е само с втория мандат, както заради дълготрайния ни ангажимент към избирателте за конституционна реформа, така и заради горчивия опит от 2015 г, когато дори минимално възможният консенсус беше саботиран с поправка в последния момент. Тогава министърът на правосъдието подаде оставка. Сега залогът е по-голям и трябва да сме убедени, че премиерът ще подаде оставка, ако реформата бъде подменена. Това нашата коалиция може да го гарантира като мандатоносител.
Едва след това можем да постигнем другите амбициозни задачи за страната. Иначе и те ще потъват в корупционната тиня – еврозоната ще я спира един задкулисен интерес, Шенген – друг, плана за възстановяване – трети. Ако пък не го направим, пропускаме исторически шансове.
Кой има полза от войната между лидера на ГЕРБ Бойко Борисов и главния прокурор Иван Гешев?
Римският политик и народен трибун Луций Касий Лонгин Равила препоръчвал на съдиите винаги да търсят кой се възползва от дадено престъпление, тъй като виновен е облагодетелстваният от деянието. Така се появил изразът „Кой има полза?“ (Cui bono, cui prodest – За кого е удобно, кой се облагодетелства).
Правилото на Равила помага да се проясни зацапаната картина в България, която европейското издание Politico определи като конкуренция на сериалите по Netflix с публикация под заглавие „Каскета срещу Тиквата. Българската мафиотска държава достигна повратна точка“. Трудно е да се прогледне през толкова много пластове мръсотия в не-правовата държава: взривната вълна по маршрута на главния прокурор; последвалото искане за освобождаването му от най-голямата политическа сила, известна като негов подемен кран и крепостна стена; забития в гърба нож от заместника, който се е клел във вярност и дружба на Началника, но сега иска охрана, защото го било страх да не го убие, и задвижва процедури за отстраняването му от поста.
Президент, „Възраждане“, Русия
Ако политическата нестабилност продължи и се върви към шести парламентарни избори за по-малко от три години, във вътрешнополитически план това би било изгодно за президента Радев и за проруската „Възраждане“. Държавният глава ще продължи да управлява чрез правителствата си и назначените от него шефове на спецслужби, да формира външнополитическите позиции на България – и чрез министъра на външните работи, и чрез своя представител в НАТО (изпратения наскоро бивш дипломат №1 Николай Милков).
Президентските възгледи доминират в българската позиция за Северна Македония още от редовното правителство на Кирил Петков, когато за министър на външните работи бе назначена Теодора Генчовска, бивша служителка на „Дондуков“ 2 (формално от квотата на ИТН). Въпреки че в последните си дни кабинетът все пак успя да вкара и парламентът да приеме т.нар. френско предложение за Северна Македония. На фона на заетите със себе си партии обаче за Румен Радев е лесно да изпъкне като единствения български политик, ангажиран с националните интереси – например българите да бъдат вписани в македонската Конституция (според същото това френско предложение).
„Възраждане“ неотклонно зове за избори, очевидно решена да превърне в свой актив гроздовете на гнева, които зреят в обществото заради политическата криза, и да атакува по-предни места след третото си на вота на 2 април. Няма друга политическа сила, отбелязала такъв подем за толкова кратко време. На изборите през ноември 2021 г., когато за първи път прескочи бариерата за парламента, „Възраждане“ спечели 127 549 гласа, на следващите през октомври 2022 г. почти ги удвои, а априлският вот ѝ донесе още 100 000 гласа, или близо 40%.
Продължаващо управление на президента и неспирен възход на „Възраждане“ са в синхрон с руските интереси. Това би осигурило още едно отличие за посланичката на Русия у нас Елеонора Митрофанова, наградена през май от президента Путин с орден „Александър Невски“ – за голeмия ѝ принос „в осъществяването на външнополитическия курс на Руската федерация“.
Една дестабилизирана България отслабва източния фланг на НАТО точно когато се очаква контраофанзива на Украйна, а преломът във войната на Москва срещу Киев не е настъпил. Регионът е в сферата на геополитическо влияние на Москва – облъчван с неотслабваща сила от 2014-та насам с ударни дози руска пропаганда с цел алиенация от ЕС и НАТО. Част от този наратив е прозападни политически сили и елити да бъдат определяни като „лакеи на Брюксел и Вашингтон“ и на „евроатлантическите господари“.
Съдебната система, Конституцията, статуквото
Войната в прокуратурата – институцията, превзета най-напред от политици и задкулисие, за да си гарантират недосегаемост, неминуемо засегна преговорите за правителство. В значително по-малка степен обаче ще бъде засегната съдебната система. Шансовете да бъде преобразена от дълбока конституционна реформа не изглеждат особено големи, независимо от заявката на ПП–ДБ „да тестват наличието на конституционно мнозинство, съгласие между всички политически сили около няколко едри идеи“. („Конституционното мнозинство“ лансира преди изборите съпредседателят на „Демократична България“ Христо Иванов. Макар да не тестваха такова съгласие по време на 7-месечното си управление.)
Готови сме на разговори за конституционна реформа, заяви в кулоарите Борисов, показал усърдна диалогичност в 49-тото НС. Поредното доказателство за такова прилежание на политик, известен като автократ, е спазване на джентълменското споразумение с ПП–ДБ да им отстъпят председателското място в Правната комисия, след като ГЕРБ–СДС получи стола на „пръв сред равни“ – председател на парламента.
Няма обаче големи шансове да бъдат събрани необходимите за промени в Конституцията 160 гласа, които да одобрят „едрите идеи“, като преструктуриране на ВСС и окончателно разделяне на съдийската от прокурорската квота, силно ограничаване на правомощията на главния прокурор, преосмисляне на института на служебното правителство, което да се занимава само с избори и процесите между тях, за да не възниква „квазипрезидентски режим“. Последното разгневи президента. „Няма проблем, стига редовното правителство да си върши работата и да не завещава тежки кризи на служебното“, коментира той, изброявайки постиженията на овластените от него.
Ако изобщо се състави правителство в рамките на 49-тия парламент, то ще е с твърде ограничен срок на действие и едва ли ще изтрае повече от година – недостатъчна за обсъждане и приемане на дълбока реформа на Конституцията в частта за съдебната система. В рамките на възможното обаче е парламентът да приеме онова, което се изисква от него по Плана за възстановяване и устойчивост – механизъм за разследване на главния прокурор.
В четвъртък, 18 май, Правната комисия одобри на първо четене законопроекта на служебното правителство за промени в НПК и Закона за съдебната власт и амбициите са скоростно да бъде гласуван в пленарната зала. Основната идея е назначен ad hoc наказателен съдия от Върховния касационен съд да образува проверка и да води разследвания срещу главния прокурор или негов заместник, когато има достатъчно данни за извършено престъпление. Промените намаляват на 13 изискваните сега 17 гласа за избор и освобождаване на главния прокурор, или ⅔ от ВСС, и може да се окаже, че Иван Гешев ще е първият засегнат от тях.
Колкото и да трака саби и щитове, той изглежда като счупен човек. Осъзнава, че подкрепата за него се оттегля, ГЕРБ и ДПС го жертват в името на европейското си ребрандиране и отпушване на Плана за възстановяване и устойчивост и няма особен смисъл да се бие, освен ако не смята да напуска България. Разполага с твърде много информация. Министърът на вътрешните работи Иван Демерджиев съобщи, че близо 100 производства по обществено значими казуси са поставени „на трупчета“ от прокуратурата поради две основни причини – политическо влияние върху съдебното производство или влияние на лица от криминалния контингент. Никой от засегнатите не би искал този човек да остане на поста си.
Борисов, Нинова, вторият мандат
Едва измъкнала се от изолация, партия ГЕРБ има всички шансове да влезе отново в нея заради заплаха от съдебно разголване на лидера си след знаците от главния прокурор за „къщата в Барселона“. Затова и на Борисов му е нужно пакетиране в съвместно управление с ПП–ДБ.
БСП се отдръпна от преговорите за първия мандат – така предопределя провала му и отваря път за следващия. ДПС и ИТН са съгласни и заедно с ГЕРБ–СДС биха осигурили подкрепа от 116 депутатски гласа. За мнозинство от 121 не им достигат петима, а изходът от гласуването в пленарната зала за кабинета на Мария Габриел ще предопределят 37-те от „Възраждане“ – или пък отсъствието на депутати от различни политически сили, за да не бие на очи.
Корнелия Нинова смени посоката толкова рязко, че дори не си направи труда да пита членовете на БСП (както обеща преди време) или Националния съвет (както обеща наскоро). На 14 май Нинова заяви, че социалистите биха подкрепили „национален експертен кабинет“ и ако вътрешното допитване каже „да“, ще участват с експерти. На 15 май лидерката на БСП седна на една маса в парламента заедно с кандидата за премиер на ГЕРБ Мария Габриел и Бойко Борисов, за да каже, че крайното решение ще вземе пленумът, и даже постави разделителната линия:
Ако партиите подкрепим общо правителство, надпартийно, и то реши да изнася оръжия за Украйна, смятайте, че на секундата се оттегляме.
Буквално броени часове след тази среща дойде заявката ѝ, че излиза от преговорите. Но пък БСП е готова да преговаря с ПП–ДБ, ако я поканят за разговори за втория мандат – при същите червени линии за Украйна. Ще ги приемат ли? Гешев е в задънена улица, Борисов – притиснат до стената, Радев – единственият печеливш. Дори да се състави редовно правителство, стабилността няма да е присъща на българската политика в близките години. А мандатът на президента изтича през 2026 г. Дотогава и двамата, които бяха негови политически противници през 2020 г., ще бъдат елиминирани. А Радев ще управлява.
Лидерите на страните от Лигата на арабските държави (Арабска лига) ще проведат среща на върха в Рияд на 19 май, на която ще присъства и сирийският президент Башар Асад. Това се случва за първи път след повече от десетилетие – през 2011 г. членството на Сирия в организацията беше замразено заради бруталното потушаване на избухналите бунтове срещу авторитарния модел на управление.
На фона на дипломатическите действия през последните няколко месеца, реабилитирането на сирийския режим в международната общност не буди изненада. Опустошителните земетресения в Сирия и Турция ускориха комуникацията между страните в региона и Дамаск проведе важни срещи с високопоставени представители на Оман и Обединените арабски емирства. Значима роля изиграха Египет и Саудитска Арабия, които посрещнаха сирийския външен министър през миналия месец. Двете държави инициираха повторното приобщаване на Сирия и обявиха, че ще възобновят дейността на дипломатическите си мисии. Междувременно Тунис и Сирия излязоха с официални съобщения, че посолствата им отново ще отворят врати след дълго прекъсване.
Впоследствие външните министри на страните от Арабската лига единодушно възстановиха членството на Сирия в организацията, а малко по-късно саудитският крал покани Асад да се присъедини към срещата на върха в Рияд, насрочена за 19 май. Затоплянето на отношенията обаче не протича съвсем безоблачно. Катар например се противопоставя на нормализацията на връзките с режима на Асад, а САЩ не спестиха критики, отхвърляйки възможността за вдигане на едностранно наложените санкции срещу сирийския режим. Недоволство изразиха също активисти и членове на вътрешната сирийска опозиция.
Резкият дипломатически завой на част от арабските държави е пряко свързан с дългогодишния конфликт в Сирия, с противоборството между редица вътрешни и международни актьори на нейна територия, както и с борбата за надмощие в региона. Някои коментатори разглеждат решението на Арабската лига като символичен акт, който трудно може да разклати регионалния баланс. По-правдоподобно обаче е твърдението, че реабилитирането на Асад е плод на променящите се геополитически реалности. Активното членство на Сирия в официална международна организация под егидата на ООН има не просто символен характер. То дава на Асад международна легитимност и легално основание да участва при вземането на важни за арабската общност решения като висш сирийски представител.
На точното място в точното време
Промяната на политиката към Сирия е съпътствана от процес на помирение между два от борещите се за надмощие регионални съперника – Саудитска Арабия и Иран. През април външните министри на двете страни проведоха среща в Пекин с посредничеството на Китай. Там те заявиха, че ще възобновят работата на дипломатическите си мисии за първи път след двустранната криза от 2016 г.
На 10 май в Москва пък се проведе среща между външните министри на Русия, Турция, Иран и Сирия. Те обсъдиха възможностите за сътрудничество между Турция и Сирия по отношение на бежанската криза и намиране на изход от сирийския конфликт. Таймингът на срещите в Пекин и Москва и решението на Арабската лига да възстанови членството на Сирия не е случаен. Това е точният времеви прозорец, който позволява на Асад да излезе от състоянието на международна изолация. Какво означава това за заинтересованите страни?
Съюзниците Иран, Русия и Китай
Трите страни влизат в обща графа като най-верните съюзници на режима на Асад. Те му оказват дипломатическа и военно-техническа помощ срещу бунтовническите сили и осигуряват политически чадър в Съвета за сигурност на ООН. Голямата обща цел е изтласкването на западните съюзници (и в частност на САЩ) като водеща сила в Близкия изток. В контекста на проксивойната в Сирия реабилитирането на Асад в Арабската лига е своеобразна геополитическа победа над САЩ и Европейския съюз.
Благодарение на посредническата роля на Китай по отношение на Иран и Саудитска Арабия, както и на Русия по отношение на Сирия и Турция, Пекин и Москва съумяват да заздравят връзките си със страните от региона, ограничавайки значително влиянието на основния си съперник – САЩ. Засиленото сътрудничество между Китай, Русия и Иран в сферата на отбраната и енергетиката допълнително укрепва позициите им. Политиката на прагматични отношения спрямо водещи регионални сили като Турция (член на НАТО) и Саудитска Арабия (доверен съюзник на САЩ) също ограничава полето за изява на западните сили.
Чрез утвърждаването на Асад на международната сцена и опитите за посредничество по отношение на регионалните конфликти Русия на свой ред търси изход от международната изолация, в която се намира след инвазията в Украйна. Това позволява на Путин да компенсира загубата на пазари и влияние на запад, като засили ролята и влиянието си в един от най-чувствителните региони в света – Близкия изток.
Медиаторските усилия на Китай спрямо Саудитска Арабия и Иран също не са безкористни. Чрез успокояване на напрежението между двете страни източноазиатската държава създава предпоставки за известно еманципиране на Саудитска Арабия от САЩ по отношение на икономическата политика и сигурността в региона. Това благоприятства и стремежите на Китай за задълбочаване на икономическото си влияние в арабския свят. Иран пък се стреми да отслаби най-големите си идеологически врагове (САЩ и ЕС), изповядващи ценности в разрез с теократичния ирански политически модел.
Турция: уж в опозиция, но не съвсем
По време на гражданската война Турция подпомага военноопозиционната на Асад бунтовническа коалиция, известна като Syrian National Army (SNA). Главните цели на Турция към момента са две: да разреши бежанския въпрос (в момента югоизточната ни съседка подслонява около 4 млн. сирийци) и да възпрепятства кюрдските амбиции за установяване на независима държава или политическа автономия на територията на Северна Сирия. Реабилитирането на Асад е в съзвучие с тези две цели.
Още в края на миналата година самият Ердоган заговори за възстановяване на отношенията между Турция и Сирия по египетски модел. През ноември Ердоган се срещна за кратко с египетския си колега Ел-Сиси по време на Световното първенство по футбол. Последваха срещи на министерско ниво, които заздравиха двустранните дипломатически отношения след години на противопоставяне. Сирийският модел ще бъде противоположен – разговорите в Москва на 10 май с участието на външните министри на Турция и Сирия предшестват потенциална среща на върха между Ердоган и Асад. Тя обаче може да се осъществи само при благоприятен за Ердоган изход на предстоящия балотаж, след като президентските избори не излъчиха победител на първия тур.
Американски учени и анализатори пренебрегнаха възможността за среща между двамата президенти преди изборите в Турция заради опасенията на Сирия, че Ердоган ще извлече политически дивиденти, свързани с разрешаването на бежанския въпрос. Интересите на Турция и Сирия се преплитат по сложен начин. Анкара иска да нанесе удар и да отслаби кюрдските формирования в Сирия (PYD и YPG) с помощта на Асад под предлог за борба с тероризма. Турция счита кюрдските организации в Сирия за тясно свързани с обявената от нея за терористична групировка ПКК. Това пък ще помогне на сирийския режим да затвърди териториалната цялост на страната, което би съдействало за доброволното завръщане на част от сирийските бежанци. Проблем обаче е подкрепата на западните сили за PYD и YPG, които, освен че са основна част от ключовата демократична опозиция срещу Асад (Syrian Democratic Forces, SDF), изиграват водеща роля в битката срещу ИДИЛ.
Подкрепа отдалече: САЩ и ЕС
Както стана ясно, западните съюзници подпомагат опозиционната коалиция SDF, която се бори както срещу режима на Асад, така и срещу терористичната организация ИДИЛ. Основните цели на Запада по време на гражданската война са свалянето на Асад, търсенето на отговорност за военните престъпления, които е извършил, борбата срещу тероризма (в частност срещу ИДИЛ и други групировки на територията на Сирия) и възстановяване на човешките права.
САЩ се обявиха против политиката на помирение между арабските държави и режима на Асад, защото този подход легитимира неговата власт и се разглежда като дипломатическа победа за Русия, Иран и Китай. Все пак Щатите се застъпват за политическо решение на кризата в Сирия. ЕС ще излезе със собствено становище по казуса, но няма изгледи западните санкции срещу режима на Асад да паднат. В края на април Съюзът наложи пореден пакет от санкции срещу приближени на Асад лица, свързани с трафика на наркотици (предимно каптагон и амфетамин), който носи на режима солидни приходи в продължение на години. Интересите на западния блок се сблъскват с турските по отношение на бунтовническите коалиции, които освен срещу Асад воюват и помежду си – SNA (подкрепяна от Турция) и SDF (подкрепяна от САЩ и ЕС).
Неясно бъдеще
Въпреки обстоятелствата, които позволиха на враждуващи страни в сирийския конфликт да помирят позициите си по отношение на Асад, бъдещето на региона остава несигурно. Според генералния секретар на Арабската лига Ахмед Абул Гейт завръщането на Сирия в организацията не означава непременно нормализация на отношенията, доколкото страните членки са свободни сами да определят подхода си. Последващата реабилитация на Асад в международните отношения ще зависи от множество фактори, включително от склонността на сирийския режим да прави политически отстъпки за разрешаване на кризата, от развитието на сирийско-турските отношения, от геополитическата схватка между глобалните и регионалните сили, както и от реакцията на вътрешните опозиционни сирийски групировки. Едно обаче е сигурно – новият дипломатическия курс ще продължи да размества пластовете на влияние в региона.
Колаж: Тоест. Снимки: Fabio Rodrigues Pozzebom / ABr: Башар Асад на посещение в Бразилия. Canva: Алепо, Сирия, след началото на войната.
У нас 2013 г. беше година на протести. Протести не само срещу назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС през юни (#ДАНСwithme) или непоносимо скъпата енергия през февруари, но и срещу политическото статукво по принцип. Протести, които постепенно преляха и в относително затворения и привидно експертен свят на архитектурата.
Интересното е, че 2013-та беше година на протести по цял свят.
Две години след Арабската пролет вълната на гражданското недоволство продължи да се надига и избухна глобално именно тогава, с рекорден брой протести – някои от които с милиони участници. В Египет 17 милиона души излязоха по улиците на 30 юни 2013 г. в демонстрация срещу действащия президент Мохамед Морси, организирана от гражданско движение. В Индия милиони протестираха срещу бедността и неравенството. В Бразилия всичко започна като демонстрация срещу повишените цени на градския транспорт и в крайна сметка се превърна в огромен протест срещу корупцията.
Защо започвам този текст с 2013 г.? Защото
последните 10 години са времето, в което гражданското общество в България излезе с устрем в градската среда.
И то не само за да протестира в нея, но и за да коментира проблемите ѝ. Хората започнаха да изразяват отношение и да реагират на недомислици, корупционни практики и градски проблеми, от които преди се възмущаваха предимно архитекти и урбанисти. Протестиращите станаха чувствителни не само към политиката и хляба, а и към по-абстрактни ценности, като морал и естетика на градската среда. Някои от най-мощните протести бяха свързани именно с презастрояване, културно наследство и лоша архитектура.
Активизъм и политически промени
В Истанбул например през същата тази 2013 година централният площад „Таксим“ беше окупиран цяло лято от демонстранти срещу намерението на президента Реджеп Тайип Ердоган да застрои един от последните публични паркове – парк „Гези“ – с луксозен комплекс от мол и джамия. Тези протести впоследствие въвлякоха близо 3,5 млн. души в цяла Турция и се оказаха едно от най-сериозните предизвикателства в десетилетното управление на Ердоган.
В България хората също се престрашиха да поискат по-добра среда. През 2014 г. видинчани протестираха срещу реконструкция на автогара в защитен район. Перничани протестираха срещу смяната на гранитните плочи на площад „Кракра“. Софиянци протестираха срещу махането на паветата на ул. „Цар Иван Асен II“. Търговците на Женския пазар протестираха срещу реконструкцията на пазара, а живеещите в квартала излязоха в подкрепа на реконструкцията (и против търговците). През 2016 г. жива верига от пловдивчани се опита да спре разрушаването на поредния бивш тютюнев склад – културно наследство в града, а „Тютюневият град“ в Пловдив и Пловдивският панаир се оказаха теми, които възпаляват мигновено гражданското общество.
протестите могат лесно да ескалират от устройствено-архитектурни в политически.
Стана ясно, че обществената енергия по въпросите на градската среда може да бъде насочвана и да формира истински политически играчи.
В края на ноември 2017 г. неправителствената организация „Спаси София“ използва вълненията около паветата на ремонтиращия се столичен булевард „Дондуков“ и организира мащабен протест, който, както казаха организаторите,
е за всеки от проблемите на София – ремонти на ремонтите, бавен и нередовен градски транспорт, мръсен въздух, презастрояване и липсваща квартална инфраструктура, неизползваеми велоалеи, унищожаване на архитектурното наследство на града.
Доживяхме, както каза един виден български интелектуалец тогава, и до протест срещу ремонтите в София. Същият интелектуалец направи притеснителна за властта аналогия с 1989 г., когато протестите започнали като екологични, за да не изглеждат политически. И се оказа прав. През 2017 г. протестите изглеждаха естетически, но всъщност бяха политически. Само за пет години „Спаси София“ се превърна от Facebook явление в реален политически играч.
През 2014 г. урбанистът Павел Янчев припозна процеса като урбанистичен активизъм, в който
неправителствена организация, група граждани, независима институция или отделни личности поемат пътя на неформален (или формален) разговор с институции и се опитват да влияят на вземането на политически решения и преформулират идеологията за бъдещото изграждане на образа и пространствата на града.
Той очерта примери за такъв активизъм в София, засягащ публичните градски пространства.
Няколко години по-късно спокойно можем да надградим, като добавим фронта на културното наследство, битката за качество на ремонтите, желанието за граждански контрол над устройствените политики, възникващите квартални общности, борбата за междублокови пространства, за повече дървета, за чист въздух и срещу презастрояването.
И ето как активизмът, наред с ангажирането на обществото с проблемите на града и държавата, индиректно заяви желание да участва в тяхното управление. Това е феномен, който трябва да бъде анализиран и който може да промени изцяло правилата на политическата игра, ако бъде използван умно.
През 2013–2014 г. все още никой не говореше за социални балони и умиращи авторитети, за маргинализираната роля на експертите и за хоризонтално общество. Тогава всички искрено се радвахме, че проблемите на градската среда, културното наследство и изобщо на застроения свят около нас вълнуват все повече хора, а гласът им не остава нечут. Именно тогава беше началото на тази голяма вълна, която можем да наречем „архитектурно гражданско общество“. Тя е все още в пика си и тепърва предстои да прелее от големите в малките градове, от малките към големите проблеми.
Как може гражданското общество да помогне на политиката през градската среда и архитектурата?
Факт е, че архитектите не са публични интелектуалци. Те рядко вземат отношение по въпроси извън тяхната тясно специализирана област и избягват да участват шумно в дебатите на нашето време. Но ето ви едно мнение от дълбините на архитектурния балон.
Местните избори през есента на 2023 г. са възможност за експеримент, който може да отрази пълнокръвно духа на времето, а то е време на градски активизъм. Тогава успешната политика е включващ процес, който протича отдолу нагоре, ангажира едновременно гражданите и партиите, които междувременно са осъзнали, че пътят към повишена избирателна активност и смислени промени минава по дълга, неблагодарна и трънлива пътека – въвличане на гражданското общество и използване на неговата енергия, строене на коалиции, даване на власт и глас на жителите на града.
Градската среда е пространство, което засяга всички. Тук няма начин да си отвратен от политиката, да си безразличен, уморен или циничен.
Все някой проблем ще успее да запали точно теб – счупената плочка пред входа, мястото на детето в детската градина, онова кръгово кръстовище, което просто не работи, онази пешеходна пътека, на която постоянно стават катастрофи, красивата къща до вас, която събарят, безжалостно изрязаните корони на редицата прекрасни липи до апартамента на баба ти, които после умират. Въздухът, достъпът до планината, данъците и задръстванията. Просто няма как да останеш безразличен.
гражданите не бива да са потребители на местни политики, а съучастници в тяхното създаване и прилагане.
Кварталните екипи на „Спаси София“ също работят на терен, за да чуят и обобщят нуждите на софиянци. Това е нов, позитивен процес, който не просто поправя дефицитите на нашата версия за представителна демокрация, а е и авангарден политически модел в глобален план.
Възможно ли е истинско въвличане на гражданите без популизъм?
Може ли да се създадат осмислени политики като процес, а не скучни програми, спуснати две седмици преди изборите? Има ли шанс партиите да погледнат отвъд партийното кадруване и стандартните комуникационни шаблони? И не на последно място, могат ли политиците да говорят за истинските грижи и проблеми на хората, за толкова важното ни ежедневие, без да се ограничават до безперспективни слогани, като „Да спрем корупцията“ и „Да привлечем инвестиции“?
Ако този процес продължи в София и прелее и извън границите на столицата – в градове като Пловдив, Русе, Варна, навсякъде всъщност, – тогава може би най-после ще спрем да говорим за политическа криза, за умора, безразличие и за края на либералната демокрация. Този процес е ключов за ангажиране на обществото с изборния процес и той трябва да върне партиите обратно долу, при хората. Тогава избирателите ще започнат да гласуват. А градовете ни евентуално ще станат за хората.
Културното наследство е отделен фронт на градски активизъм, за който може много да се пише. Там се сблъскват корупция и гражданско възмущение, тестват се социални разслоения и културни противоречия. Битките са ожесточени – независимо къде и независимо за какво: горящи тютюневи складове, паметници, небостъргачи и исторически центрове, съборени сгради. Темата е гореща глобално, а за опазване и гражданска мобилизация трябва да се говори постоянно. Именно тази тема ще бъде разгледана на предстоящата лекция GEGEN DIE WAND (Срещу стената). Градски активизъм и културно наследство на 22 май 2023 г. от 19:00 часа в залата на Гьоте-институт, където ще сравним ситуацията в три държави – България, Германия и Турция.
Оказа се, че над българския главен прокурор все пак има и друг освен Господ. Политиците, Онези-които-си-го-избраха. Джанката, която остава незасегната от всеки взрив, бил той фалитът на КТБ, къща в Барселона или офшорни сметки за мръсни пари. За първи път те обявиха, че искат той да напусне, макар едва да е преполовил 7-годишния си мандат.
Да, би било третото такова предложение за последните две години – Висшият съдебен съвет отхвърли предишните две, подкрепени единствено с по два гласа от съдийската колегия. Да, няма и дума за смяна на ВСС. Но и ВСС, и Гешев са функция на едни и същи интереси. Това пък от своя страна води до опасността настоящият ВСС, част от който е с изтекъл мандат, да избере и новия Гешев, селектиран от същите Онези.
Отстрел или алиби
Белязан ли е за отстрел обвинител №1, или публичните заявки от ГЕРБ и ДПС са алиби, чрез което да мотивират пред обществото едно съвместно управление? Знакови лица от двете партии попаднаха в двата списъка на санкционирани заради корупция по Глобалния закон „Магнитски“, а и ГЕРБ, и ДПС досега са се противопоставяли на съдебната реформа и са я шиканирали. Но скритият мотив зад оттеглянето на подкрепата за Гешев може да е именно препятстването на дълбока конституционна реформа, свързана и със статута и правомощията на главния прокурор.
Още преди изборите на 2 април лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов беше казал, че партията ще подкрепи законовите промени, осигуряващи механизъм за контрол на главния прокурор. А първата публична изява на еврокомисарката Мария Габриел като кандидат за премиер на ГЕРБ–СДС тази седмица ще бъде запомнена не с призиви за твърд курс към еврото и Шенген, а със заявката за освобождаване на главния прокурор Иван Гешев. Друга конкретика липсваше.
От Южна Африка, където е на посещение, президентът Румен Радев се усъмни доколко сериозен е внезапният порив и няма ли зад него скрити интереси – „дали е плод на закъсняло с три години просветление, на внезапен катарзис, или на определен интерес на хората, които стоят зад г-жа Габриел“. Радев припомни как през 2019 г. е върнал предложението на ВСС за назначаването на г-н Гешев за главен прокурор, но с гласове от квотата на ГЕРБ във ВСС той е бил избран, как е поискал оставката на Гешев през 2020 г., но ГЕРБ са били в „колаборация с него“. Президентът заяви още:
Когато преди две години назначеният от мен служебен министър на правосъдието поиска отстраняването на Иван Гешев със същите мотиви, квотата на партията на г-жа Габриел го спаси, отново единодушно.
Анализатори и политически дейци побързаха да изтълкуват искането като адресирано към ПП–ДБ, за да подкрепят кабинет с първия мандат. В действителност това няма да доведе до промяна в тяхната категорична позиция да не участват в правителство с ГЕРБ. Независимо че съпредседателят на ДБ Христо Иванов оцени предложението като „важна политическа заявка“, която се ползва с неговата подкрепа, а колегата му от ПП акад. Николай Денков припомни, че с ГЕРБ нямали различия по законодателната програма. Но и Иванов, и други от „Промяната“ се усъмниха кой състав на ВСС би се произнесъл обективно по една такава инициатива, за да има резултат. Въпреки това около тази политическа заявка би могло да се сформира тематично мнозинство.
ГЕРБ и ДПС – единогласие
Отстраняването на Иван Гешев внезапно се нареди сред най-важните политически задачи пред бъдещо преходно правителство с премиер Мария Габриел. Досега такава задача пред ГЕРБ не стоеше – имаше „съдебна реформа“, „механизъм за разследване на главния прокурор“, укрепване на „върховенството на правото“. Но наименуването ѝ от Онези-които-си-избират-главен-прокурор я издигна до приоритет наравно с бюджета за 2023 г. Българската еврокомисарка само я озвучи:
В светлината на обстоятелствата от последните седмици първото, което ще направи министърът на правосъдието в моето правителство, е да внесе пред Висшия съдебен съвет искане за освобождаване на главния прокурор Иван Гешев поради уронване престижа на съдебната власт.
Скоро след това ДПС откликна толкова бързо и позитивно, като че са се наговорили с ГЕРБ. Председателят на Движението Мустафа Карадайъ заяви:
Идеята е добра, защото в момента има създадено напрежение в обществото и то трябва да бъде преодоляно по един или друг начин.
Никой политик от двете партии не уточнява какво са осветили обстоятелствата и от какво е породено моментното напрежение – дали е взривът край пътя, по който е минавал автомобилът на главния прокурор и охраната му, или противоречивите сигнали от разследващите.
Така нареченият атентат повече го дискредитира, отколкото виктимизира, а изявленията на заместника му и шеф на Националната следствена служба Борислав Сарафов, който само за седмица се обърна на 180 градуса и от пламенен защитник на Гешев се превърна в негов критик, показват, че ветровете са сменили посоката си.
Прокуратурата да излезе от политическия терен, където е нагазила дълбоко и да се върне в естествената си среда – в защита на справедливостта само и единствено в рамките на институционалните ѝ правомощия.
Това заяви в позиция до БТА Сарафов, който кара своя втори мандат начело на следствието с подкрепата на Гешев и доскоро му се отплащаше с лоялност. Толкова голяма, че допусна на местопрестъпление, където преди броени часове е бил извършен атентат срещу главния прокурор, непознат човек, пристигнал току-що в страната от Израел и воден от заместника му Ясен Тодоров. Но ето че сега твърди как се разследват всички версии за инцидента, включително и за инсценировка, с помощта на екипи от МВР, и вече поиска от ВСС да освободи същия Тодоров (близък до Иван Гешев).
Шапката му е скроена
Два дни преди политиците, експерт по конституционно право и известен бизнесмен заявиха, че главният прокурор трябва да се оттегли. По bTVна 9 май доц. Наталия Киселова го препоръча, за да не се хвърлят съмнения върху обективността на разследването. А по БНР доцентът по корпоративна сигурност Алексей Петров заяви: „Императивно Иван Гешев трябва да се оттегли от позицията, която заема, до приключване на разследването.“ А държавата да му помогне да си намери „друга подходяща работа“ (тоест да не се връща на предишната и след приключването на разследването, б.а.).
Петров, който рядко нарушава мълчанието си, е бивша барета, бивш съдружник на Бойко Борисов, с когото дълги години бяха в конфликт, бивш обвиняем по делото „Октопод“ и напълно оправдан, бивш съветник в ДАНС, спомогнал за създаването ѝ. Свързваната с него застрахователна компания „Лев Инс“ заведе дело за 1 млн. лв. срещу сайта Mediapool.bg заради цитат от министър в публикация за проблеми със системата „Зелена карта“. Лидерът на ДСБ Атанас Атанасов и бившият вътрешен министър Цветан Цветанов преди години публично обвързаха кариерата му в службите с тогавашния главен прокурор Никола Филчев.
Когато „добрите“, „лошите“ и „оперативно интересните“ заговорят в един глас за оставка на главния прокурор, шапката му е скроена, а наследникът на поста вече се моделира в поне един от лагерите. Кои обаче са „добрите“, скоро ще се размие в очите на обществото. Нали в крайна сметка всички ще викат „Вън Гешев!“ и „лоши“ няма да има.
Бюджетът за 2023 г. и освобождаването на главния прокурор могат да слепят правителство с първия мандат на ГЕРБ–СДС. Работата на „Продължаваме промяната – Демократична България“ е да не допуснат Гешев 2.0.
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.