ЦИК са публикували адресите и броя гласоподавали за изборите през април. Очаквам да започнат спекулации по темата, затова ще опиша това, което виждам в таблиците на ГРАО предоставени на ЦИК. В следващата ми статия ще се заровя по-подробно в демографските данни.
По списъците има 6641768 гласоподавателя, което е увеличение от 1385 спрямо списъка от октомври 2024-та. Напомням, че в това число се включват всички българи в чужбина независимо кога са напуснали страната или дали са родени там. Те имат ЕГН и лични документи и затова са в списъците, но НСИ не ги брои към населението в страната, защото в последната година не са в България.
Най-голямо увеличение на гласоподавателите има в София – 19714 повече. Увеличение има и в областите Благоевград – 4156, Кърджали – 3143, Варна – 1775 и Бургас – 1451. Най-голямо намаление има в Перник – 3006, следван от Вража, Русе и Велико Търново с малко над 2000.
Има увеличение на секциите, в които ще се гласува в страната – общо 16. По области обаче се забелязва, че в София увеличават с 10 секции, в Пловдив – с 9, а в Бургас – с 2. В Софийска област намаляват с 4, а в Перник, Ловеч, Видин и Смолян – с 1 или 2 секции. Това показва обаче само броят секции. В София на едно място има средно по 5.2 секции, а в Пловдив, Варна и Сливен – по 2 до 2.3. Средното за всички останали е 1.37.
Местата също варират много. Общо 58 места или 0.81% от всички със секции в тях се променят спрямо миналия вот. Макар това да значи едно на всеки 123 места за гласуване да е променено, все пак е добра идея да проверите дали точно вас засяга, особено ако живеете в град. Може лесно да го сторите на страницата на ГРАО с име и ЕГН. (Страницата им ще бъде активна малко преди изборите)
Например, в Благоевградска област. Добавят секция в Благоевград в 2-ро ОУ Димитър Благоев, но махат секции в Петрич на три места – детските градини на ул. Солунска и Цар Симеон и сградата на социално подпомагане на ул. Славянска.
Макар в национален мащаб да има 16 повече секции, общо на 8 по-малко места ще има избори. Единствено в Хасково, Шумен, Сливен, Плевен, Кюстендил и Габрово изглежда няма да има промени. Най-много места Закриват във Варна и Перник – 9 и 8 съответно. Най-много откриват в София – 7 и в Търговище и Велико Търново – по 3.
Като гласоподаватели на секция, най-много има в София – 774, следван от Разград – 708, Пазарджик – 668 и Варна – 646. Най-малко има във Видин – 343. Средно, без да броим София, има 522 гласоподавателя на секция в страната. Ако вземем предвид активността по области през октомври 2024-та, грубо казано 192 души са гласували средно на секция. За сравнение в чужбина средният брой е 178.
Разбира се, всичко това е ужасно трудно да се проследи, тъй като за поредна година ЦИК и ГРАО не публикуват географски координати на секциите независимо, че ги имат. Налични са само адреси, които не са особено полезни, ако не познаваш добре мястото. За адреси на 580 места със секции е отбелязано само „кметството“. 228 – читалището. 140 – клуб на пенсионера. 290 – в някаква вариация на училище Христо Ботев.
На 25-ти февруари парламента с гласовете на ГЕРБ, Възраждане, ИТН и част от ДСП-НН и БСП беше отхвърлено ветото на промените в Изборния кодекс. Тези промени намаляваха броя секции в страни извън ЕС, които може да се създадат извън дипломатическите представителства на 20. От обсъжданията и силната покрепа на Пеевски при първото гласуване и осигуряването на подкрепа при последното, става ясно, че целта е да се ограничат гласовете в Турция, Великобритания и САЩ.
Също така отлагат за пореден път с три години въвеждането на избирателен район Чужбина, който трябваше да бъде с 4 депутати специално представляващи българите зад граница. Към настоящия момент гласовете в чужбина се причисляват „служебно“ към избран от ЦИК район, изкривявайки значително волята на гласувалите там. Промените на Избирателния кодекс бяха обнародвани на 27-ми февруари. Още същия ден ЦИК измени решението си за разпределението на мандатите. Под новото решение ще намерите линк към старото и може да сравните. Веднага след това определи и местата, където автоматично ще се отварят секции зад граница. Правилото е, че в последните пет години трябва да са гласували поне 100 души в някоя от секциите на това място. Това означава, че се взимат предвид изборите за български и европейски парламент през юни 2024, изборите за парламент през октомври 2024, април 2023, октомври 2022 и юли 2021, както и смесените избори за парламент и президент през ноември 2021. Общо 7 вота.
В решението си ЦИК определя 372 секции на 58 места. За сравнение за октомври 2024-та определиха над два пъти повече такива секции – 783. Забелязва се веднага, че в Турция са превидили 4 места, във Великобритания – 2, а в САЩ – 4. Това са все посолства и консулства. В действителност, на база активността в последните пет години, секциите отворени по този начин трябва да са съответно 123, 107 и 85. Причината за това е, че предложението на ИТН подкрепено от ГЕРБ, ДПС-НН и Възраждане създава умишлено правен хаос, в който няма яснота как да се приложи правилото за 100-те гласували. Най-логичното би било да се вземат 20-те секции извън консулствта с най-много гласували. Това обаче не е описано изрично и ЦИК са решили просто да не спазят чл. 14, ал. 2, т. 2 от ИК.
Това, което буди притеснение обаче е, че в доста други страни секциите са намалени значително. Пример за това е Канада, където ЦИК решава да отвори секции само в Отава и Торонто. Над 100 гласували само при изборите през 2024-та има в Брамптън, Ванкувър, Вон, Калгари и всяка от 5-те секции в Монреал поотделно. Аналогично в Австралия искат секция само в посолството в Канабера, но над 100 гласа през юни 2021-ва е имало и в Мелбърн, Сидни и Пърт. Други държави с подобни „пропуски“ са Албания, Молдова, Норвегия, Северна Македония, Южна Африка, Сърбия и Швейцария. Не определят секции в Исландия, Нова Зеландия, Сингапур и Чешка република макар в последните 5 да е имало секции с повече от 100 гласували. Причината за това е друга аспект от промените в Изборния кодекс публикивани вчера – правилото за „поне 100 гласували“ вече се прилага само за страни от Европейския съюз“. Това допълнително утежнава процеса за гласуване на десетки хиляди българи спрямо постигнатия напредък в последните години.
Единственият избор за тези държави е да подават повече заявления за гласуване. Дори във Великобритания, САЩ и Турция това има значение, защото изглежда ще сме свидетели на състезание къде да има секция. Повечето заявления ще покажат за пореден път как има желаещи да гласуват и подобни мерки ограничават конституционните права на български граждани.
Както писах в предишната си статия, според хонограмата на ЦИК след няколко часа изтича срокът, в който следва да публикуват електронния формуляр за подаване на заявления. Когато излезе ще публикувам нова статия със съвети и ще изпратя напомняне да подават заявления на над 3000-те хиляди абонирали се за новини за поровеждането на изборите в чужбина.
Мълчанието на Румен Радев струва злато, както показват социологическите проучвания от началото на 2026 г. до момента. Той мълчи и се изкачва нагоре по стълбицата на общественото одобрение.
Последното изследване – на Центъра за анализи и прогнози, сондира, че Румен Радев ще получи 33,7% от тези, които смятат да гласуват. Агенция „Мяра“ му даде 33,3%. А „Маркет Линкс“, които първи се осмелиха да публикуват данни за 2026 г. – 25,6%.
Ескалацията на резултатите, изглежда, се дължи на екзалтация на избирателите.
Но каква е причината? От щаба на Радев не изтича и бит информация за водачи на листи и „подкрепа от интелектуалци и изявени спортисти“ (често използвано политическо клише).
Доскорошният президент обеща, че на 4 март, когато изтича срокът за регистрация за предсрочните избори на 19 април, ще внесе в ЦИК документите за „коалиция с ясно име“.
Докато политиците се надпреварват да избухват с постинги, изявления и позиции по разни горещи теми, бившият президент остава мълчалив. А резултатите му растат.
Това мълчание е тактическо – създава напрежение сред политическите опоненти, увеличава интереса на медиите и оставя обществото в напрегнато очакване. Така Радев не се обвързва с конкретни решения или обещания, които могат да намалят популярността му. Социологическите проучвания отразяват не само одобрение, но и очакване.
Мълчанието като власт
Светът днес е пълен с невъобразим информационен шум от всякакви хора, организации, партии – заклеймяващи, обещаващи и самовъзхваляващи се – и онзи, който говори рядко, тежи повече. Обществото се изморява и обърква от логореята и желанието на всеки да бъде чут и оценен. Когато другите политици спорят или се компрометират, мълчанието на Радев се възприема като рационалност и независимост. Символно той създава имидж на дистанциран и извисен над ежедневните скандали.
Когато дълго мълчи, всяка дума, която евентуално ще произнесе, има значителен ефект. Това увеличава усещането за неговата сила и влияние. Още повече че така избягва и каквито и да било пресечни точки с другите политически сили, а и възможни атаки. Всички те в момента напомнят дебютантки на бал, които чакат покана за първи танц.
Никой не дръзва да атакува сочения за победител на предстоящите избори. Аферата „Боташ“ отдавна не се споменава от никого. Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов атакува вяло ПП–ДБ, а олигархът и санкциониран за корупция Делян Пеевски избягва публичността, въпреки че допреди два месеца се изтъпанваше пред журналисти всеки ден.
Единствените „остриета“ в парламента са депутатите от „Има такъв народ“ и „Възраждане“, които са насочили огъня към ПП–ДБ заради случая с шестте трупа на Петрохан и Околчица. Част от черната кампания стана и изслушването в парламента на служебния министър на вътрешните работи Емил Дечев, както и на висши полицаи, дали им е оказван натиск да работят по този случай.
Има ли „консенсус срещу мафията“?
Тази седмица лидерът на „Продължаваме промяната“ Асен Василев предизвика Румен Радев да се включи в протеста „СарафOFF“, организиран от „Правосъдие за всеки“.
Първоначално той изрази очакване Радев да подкрепи акцията и „с действия, а не само с думи“ да покаже, че ще се бори срещу Борисов и Пеевски. Впоследствие тонът му стана по-категоричен:
Румен Радев, който каза, че ще бори мафията, вече втори ден мълчи дали подкрепя протеста за свалянето на Сарафов.
Разбира се, никой не очаква бившият президент да се появи на протести, в които няма да е главно действащо лице. Но темата за легитимността на и.ф. главен прокурор е тест – има или няма воля за разграждане на модела.
Досега кандидатът за изпълнителната власт Радев е назовал поименно Борисов–Пеевски като символ на задкулисие, но не и Сарафов, не и символите на търговията с правосъдие, като аферата „Осемте джуджета“ например, кукловода (ѝ) Пепи Еврото и Нотариуса. На форум за съдебната система преди година, от позицията на президент, призова да бъдат осветени сенчестото правосъдие и случаи като „Осемте джуджета“.
Какво мисли политикът Радев за осрамотяващия днес българското правосъдие избор на европейската прокурорка Теодора Георгиева? Служебният министър на правосъдието Андрей Янкулов определи решението на Европейската прокуратура като „поредния тежък удар върху имиджа на българското правосъдие“.
Това отново ни дава основание да смятаме, че трябваше да бъде направено повече за разплитане на мрежите за паралелно правосъдие в България, една от които е „Осемте джуджета“.
Срещу Теодора Георгиева беше образувано дисциплинарно производство от Европейската прокуратура заради действията ѝ по делото за разширяването на българското газохранилище „Чирен“. Георгиева беше и временно отстранена от длъжност. Тя е обвинена в сериозно нарушение и не е изключено да бъде освободена от длъжността европейски прокурор.
Когато Радев напусна президентската институция, обяви, че „консенсусът срещу мафията трябва да бъде материализиран на изборите“. От една страна, тази формулировка предполага широко обществено съгласие за промяна чрез вот. От друга, подобен консенсус неизбежно преминава и през конкретни публични позиции по теми като отчетността на прокуратурата и съдебната реформа. А Радев досега ни ги спестява.
Едно от възможните обяснения е, че тази кауза е ключова за активизма на ПП–ДБ, а като „нов“ на политическата сцена той ще има нужда от своя кауза, която да го отличава.
Вероятно изчаква и резултатите от изборите, за да реши с кои партии ще си подели бъдещия Висш съдебен съвет, а оттам и избора на нов главен прокурор. За избора на парламентарната квота е необходимо мнозинство от 160 гласа.
Преговори с Русия, несъмнено
За тези близо 40 дни от напускането на „Дондуков“ 2 Радев се е изявявал девет пъти, без да дава пресконференция, отдавайки предпочитания на еднопосочната комуникация.
Εдна реч на икономически форум.
Εдно интервю на живо в предаването „Панорама“ на БНТ.
Пост във Facebook срещу намаляването на изборните секции в чужбина.
Следващ пост с поздрав за президента Йотова за изборa на служебен кабинет и критика как „в последните си часове кабинетът „Борисов–Пеевски“ хариза една четвърт от пътническите превози на държавната железница на частна компания“.
Реч пред българска общност в Берлин.
После критика във Facebook към служебния кабинет, че бил „с ярко изразени партийни и политически ангажирани лица“.
После видео за „Петрохангейт“ с настояване „причините за убийствата да бъдат изяснени в най-кратки срокове“.
Следва поклон пред паметника на Апостола.
И интервю за германското издание Berliner Zeitung, чийто проруски уклон не е тайна в Германия. Издателят му – източногерманският бизнесмен Холгер Фридрих, се е включил в подписка срещу предоставянето на военна помощ за Киев от страна на Германия. Фридрих е разкрит и като сътрудник на ЩАЗИ – тайните служби на ГДР. Фокусът на интервюто е външнополитически и в него ясно прозвучава тезата на Радев за възстановяване на диалога с Русия.
Докато останалите политически играчи се изтощават в непрекъснати схватки, Радев се е вкаменил като статуя. Не поема рискове, не влиза в директни сблъсъци, не формулира политики, които могат да бъдат атакувани.
Но мълчанието носи дивиденти само докато е обвито в очакване, докато симпатизантите му проектират надеждите си върху него. Един иска юмрук срещу корупцията, друг – ред и дисциплина, трети – равнис по Москва. Мълчанието позволява всички тези образи да съществуват едновременно.
Но в момента, в който коалицията с „ясно име“ бъде регистрирана и листите станат публични, ще трябва да слезе от „президентските теми“ – външна политика, национален интерес, „диалог“ с Русия – към по-прозаични.
На 19-ти април 2026 ще се проведат избори за Народно събрание. Ето най-важното към този момент.
Все още не е публикуван електронният формуляр за заявление за гласуване. Очакваме го в следващите дни, когато ще изпратя мейл с нужната информация на всички абонирали се в Glasvuam.org. Разбираме от хронограмата на ЦИК, че срокът на подаване е 24-ти март. В последните 10 години времето за подаване на заявления варира от 17 дни на изборите през 2023-та до 28 дни през октомври 2024 и април 2021-ва. Това значи, че може да очакваме да пуснат формуляра между 24 февруари и 7-ми март. Както и на предишни избори, събирането на заявления ще се следи в реално време на карта на Glasuvam.org.
В Народното събрание бяха приети редица промени в Изборния кодекс. Най-вече беше въведено ограничаване на броя секции в държави извън Европейския съюз. Как се стигна до това предложение и кои депутати гласуваха за него ще намерите обобщено в тези данни и на записа на дебатите в зала. Тъй като има вето върху тези промени, не знаем все още дали и по какви правила ще се проведат изборите през април. Затова, ако се намирате извън Европейския съюз, призовавам да подавате възможно най-много заявления за местата, където сте гласували до сега. Така ще стане видно, че има желание за гласуване, което се ограничава също както правата на хиляди наши сънародници.
До 27-ми февруари ще бъдат обявени и местата в чужбина, където в последните пет години е имало поне 100 гласували. Това ще включва 6-те вота между юли 2021-ва до сега. От това дали сегашния парламент ще потвърди отново промените в Избирателния кодекс зависи на кои от тях ще има секции. Отделно някои държави като Германия трябва изрично да дадат съгласие за досегашните места. Тук подаването на заявления отново ще е от значние, защото от една страна ще даде сведение на МВнР за местата, където има интерес, а от друга – ще бъде повод да се отварят повече секции на едно и също място предвид повишения интерес.
Както стана видно в последните няколко вота, проблем с провеждането на изборите има, особено що се отнася до гладкото провеждане на изборния ден, надеждността на броенето, предотвратяване на злоупотреби и грешки. Затова, ако имате възможност, ви призовавам да се присъедините към секционните комисии или като доброволци. За целта се свържете с най-близкото до вас посолство като изявите това желание. Алтернативно, може да се присъедините като доброволец към инициативата ТиБроиш за следене честността на вота. Дори от дистанция може да участвате като следите излъчванията от секции в цяла България и да пренасяте данните от сниманите протоколи. В последните години много злоупотреби станали вече емблематични са били засечени именно по този начин. Може да се запишете тук и ще се свържат с вас за повече подробности.
Повече информация ще намерите на сайта на ЦИК и МВнР. Условията и редът за създаване на секции, провеждане на изборния ден и незабавните задачи пред посолствата и МВнР ще намерите в решението на ЦИК от 19-ти февруари.
Ако желаете да получавате такава полезна информация за изборите в чужбина, може да се абонирате на Glasuvam.org.
Тринайсетото служебно правителство, което е с премиер Андрей Гюров, изглежда толкова добре, че мнозина се размечтаха да е редовно. Скроено по изпитаната сватбена традиция – нещо старо, нещо ново, нещо назаем и нещо синьо, засега е трудно да се прецени кое е в повече – старото, новото или синьото.
В разцвета на „мечтите“ на втория ден последва оставката на вицепремиера Стоил Цицелков, назначен като гарант за честни избори.
Още в деня на клетвата на кабинета „Гюров“ в парламента Цицелков беше компрометиран с информация, огласена от доскорошни във властта. „Има такъв народ“ съобщиха, под формата на въпрос, че Цицелков е бил задържан три пъти: заради шофиране в нетрезво състояние и притежание на марихуана. Като по поръчка последва справка от МВР, публикувана в близък до Пеевски сайт. Данните показват, че към днешна дата той е реабилитиран за шофиране с 1,5 промила алкохол в кръвта. Присъдата на Софийския районен съд е от 23 септември 2014 г. по НОХД №15691/11 г. Наказанието е било пробация.
Провиненията му за марихуана са свързани с проверки заради пушене, когато в него били открити съответно 15 грама и 55 грама.
В удара срещу Цицелков, чиято биография е тясно свързана с НПО сектора, се включи и лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов.
Ако е вярно, че „министърът за честни избори“ Стоил Цицелков има забрана от Европейската комисия да припарва като наблюдател на избори в чужбина, никой няма да приеме изборите за честни! Цялата отговорност за това назначение е на Гюров и на Йотова.
Тук се визира случай от 2020 г. Твърди се, че като наблюдател на изборите в Гана Цицелков предизвикал „инцидент с жена в хотелска стая“, заради което Европейската комисия му наложила 5-годишна забрана да участва в мисии на ЕС.
След оставката на вицепремиера Борисов натърти още веднъж, че „това е огромен пропуск и Йотова няма как да се оправдае“.
Самият Цицелков нито потвърди, нито отрече информацията. Той заяви, че това е атака срещу кабинета.
Политиката трябва да е поле на идеи и действия, а не лов на хора, незаконно използване на архиви. Моето свидетелство за съдимост е чисто, както и моята съвест. Честните избори са по-важни от всеки един човек. Това е една кауза, за която се боря повече от 20 години.
Срещу никое служебно правителство не е водена такава ожесточена кампания не просто от първия му ден, а отпреди това с насочване на „Петрохангейт“ като гранатомет към ПП–ДБ. Ясен знак, че кампанията за предстоящите на 19 април парламентарни избори ще бъде яростна и особено кална.
Целта е прозрачна – спад на избирателната активност и поредна доза омерзение, че „всички са едни и същи маскари“.
Поръчителите и извършителите на атаката не се крият. Те са същите, срещу които бяха декемврийските протести.
А правителството на Гюров е точно такова, каквото поискаха излезлите по улиците на България хора – срещу Борисов/Пеевски. Това дава надежди за презареждане на протестната енергия, спаднала и/или преляла се в сочения за победител Румен Радев заради ескалацията на трагедията с шестте трупа на Петрохан–Околчица.
Андрей Гюров беше съвсем ясен в парламента:
Нека не забравяме как стигнахме дотук. Криза на доверие, несъгласие с модела на управление, стотици хиляди хора по улиците в цялата страна. Те поискаха демокрация и добро управление. Нашата задача е да им дадем честен шанс това да се случи.
Чие е правителството – на ПП–ДБ, повече на ДБ, отколкото на ПП, – вече няма значение. И неуспехите, и успехите ще са коалиционно споделени. Амбициите са свързани, освен с основната задача за честни избори, и с подготвяне на нов удължителен бюджет, справедливо разпределение на средствата за общините, опит за избор на нов и.ф. главен прокурор, нови областни управители и шефове на дирекции на МВР.
Фигурите в кабинета обаче бяха изтълкувани като опит за бъдеща следизборна коалиция между формацията на Румен Радев, ПП–ДБ, отломки от ДПС и новия гражданско-политически съюз между „Единение“ (чийто лидер Иван Христанов бе избран за земеделски министър), „Зелено движение“, „Средна европейска класа“ и „Ние идваме“.
Въпреки че самият Радев критикува в социалните мрежи:
Сглобката отстрани президентската институция от съставянето на служебно правителство. Резултата го виждаме днес: един служебен кабинет с ярко изразени партийни и политически ангажирани лица.
Военен министър назаем
Министърът на отбраната Атанас Запрянов със сигурност е „назаем“ – той беше министър на отбраната и в редовния кабинет. Но с биографията си на професионален военен и представител в НАТО има по-скоро експертен, отколкото партиен профил. А и отбраната не е ресор, в който можеш да си позволиш рязка смяна преди избори. Има текущи договори, проекти за модернизация на армията, ангажименти към НАТО и ЕС. Смяната на министър в такъв момент би създала излишен риск.
Само преди две седмици Съветът на ЕС даде зелена светлина за финансирането за отбрана по линия на SAFE за осем държави членки на ЕС, сред които и България. Това решение означава 3,2 млрд. евро за българската армия, като преди това страната представи национален план за отбрана до 2030 г. Първите траншове се очакват още тази година.
Сред най-важните проекти в българската инвестиционна програма са закупуване на модерни 3D радари, системи за противовъздушна и противоракетна отбрана, 155-милиметрови артилерийски системи и боеприпаси, технологии за противодействие на дронове, ракетни системи и способности за залпов огън, както и нова транспортна и логистична военна техника. Включени са също проекти за безпилотни летателни апарати, които да разширят разузнавателните и оперативните способности на армията.
Започнаха и доставки на бронирани машини Stryker от САЩ – близо 200, които ще бъдат сглобявани и частично адаптирани в държавния завод „ТЕРЕМ–Ивайло“ във Велико Търново. Това ще засили мобилността на сухопътните войски и ще модернизира механизираните формирования.
Служебният кабинет трябва да управлява процесите по модернизирането на българската армия в условията на растящо напрежение в Близкия изток, и по-специално в Иран. Затова е и запазен Запрянов, въпреки известната му гравитация около ГЕРБ. Бойко Борисов хвърли светлина по темата, като съобщи, че Гюров официално се е обърнал към ГЕРБ заради Запрянов.
Считам, че беше държавническо, тъй като и министър Запрянов винаги е бил експерт при нас. Той винаги е бил в отбраната като експерт на ГЕРБ и като такъв се е държал. Затова мисля, че ГЕРБ може да поеме отговорност за министър Запрянов в този кабинет. Поискано е официално, официално сме се съгласили.
МВР и правосъдие, или как зам.-министрите стават министри
Нищо не подсказва по-добре принадлежността на кабинета от това кой държи ключовите МВР и Министерството на правосъдието – наказателният съдия Емил Дечев и бившият прокурор Андрей Янкулов. Двамата са били заместник-министри на правосъдието, номинации на „Да, България“ (част от „Демократична България“).
Промяна в кабинета на главния прокурор и честни избори са и част от исканията на многохилядните протести от края на миналата година. Задачите на Дечев и Янкулов надхвърлят обичайните задължения на служебни министри, защото действията им ще са от значение и за предизборната кампания.
Янкулов вече действа – той свика заседание на Висшия съдебен съвет с искане за определяне на временно и.ф. главен прокурор на мястото на Борислав Сарафов.
Дали ще успее, предвид факта, че през седмицата прокурорската колегия на ВСС единодушно подкрепи за главен прокурор на София Емилия Русинова, която досега беше временно изпълняваща тази функция? Нейното име беше замесено в аферата „Осемте джуджета“ – схема за търговия с влияние в съдебната система. Сега Янкулов иска от същата прокурорска колегия да отстрани наставника на Русинова?
Доган, или мост към българските турци?
Нямаше как да останат незабелязани министрите на социалната политика и на транспорта заради връзката им с ДПС и Ахмед Доган. За първи път от злополучния кабинет на Пламен Орешарски (ДПС–БСП) през 2013–2014 г. ДПС е представено официално и нескрито в правителство – ясен сигнал за турските избиратели, прелели се към силната ръка в ДПС на Делян Пеевски.
Д-р Хасан Адемов, ветеран в политиката, дълги години депутат от ДПС, но известен със своята почтеност, става министър на социалната политика. Сфера, в която има безспорна експертност. Рискът от социално напрежение в предизборния период расте и задачата на Адемов е да осигури спокойствие.
Корман Исмаилов, бившият лидер на младежкото ДПС, напуска Движението през 2011 г. заедно със заместника на Доган Касим Дал. По-късно двамата създават Народна партия „Свобода и достойнство“. Днес Исмаилов оглавява Министерството на транспорта и съобщенията.
Въпреки че социологическите проучвания дават лоша прогноза за АПС – името, под което ще се явят на избори отломките от Догановото ДПС, ситуацията може да се промени.
Кметове в изпълнителната власт
Ключовият пост на министър на финансите е поверен на Георги Клисурски, доскоро заместник-кмет по финансите в Столичната община. Любопитното е, че през юни 2025 г. той подаде оставка от „Продължаваме промяната“ с пост във Facebook:
Напускам ПП. Разочарован и омерзен.
Причината беше арестът на заместник-кмета Никола Барбутов, обвинен в корупционни престъпления, и последвалата оставка на съпредседателя на ПП Кирил Петков.
Клисурски беше зам.-министър на финансите в кабинета на Николай Денков (ПП–ДБ) и съветник на вицепремиера по европейските фондове и министър на финансите Асен Василев в правителството на Кирил Петков.
Той зае поста в Столичната община, след като предишният заместник-кмет Иван Василев напуска в края на юли 2025 г., за да се присъедини към Румен Радев.
Министър на енергетиката е Трайчо Трайков, доскоро кмет на столичния район „Средец“. Трайков заемаше този пост в първото правителство на Бойко Борисов, но беше освободен и на негово място дойде Делян Добрев.
Формално той беше „сготвен“ с „плажа в Катар“ – случай от март 2011 г., при който беше обвинен, че се е пекъл на плаж, докато е трябвало да бъде на форум с бизнесмени от емирството. Тогава лидерът на ГЕРБ и премиер отрече Трайков да е бил отстранен заради острата си позиция срещу АЕЦ „Белене“.
Но причината за освобождаването му през 2011 г. беше именно АЕЦ „Белене“ и подписаното от шефа на НЕК Красимир Първанов допълнение №12 за АЕЦ „Белене“, макар да не е имал разрешение да го прави. Резултатът е, че на българската държава ѝ се наложи да плати над 600 млн. евро за двата реактора на „Белене“, чието строителство така и не започна.
Тогава Трайков заяви, че
руският натиск понякога е по-силен от способността на някои хора, призвани да защитават националния интерес, да му се противопоставят.
Сега в София предстоят частични местни избори, а за Трайков се очаква да продължи да е министър и в следващ кабинет.
Четвърт век след като оглавяваше дипломацията, когато България получи покана за членство в ЕС, Надежда Нейнски се завръща в Министерството на външните работи. Ще ѝ помагат изпитани дипломати от кариерата – Марин Райков, който е бил и служебен премиер, и Ради Найденов.
България е постигнала големите си цели, но в последните години имаше особено слаби първи дипломати. Тази година трябва най-сетне да приключи процедурата за членство в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), към която България се стреми от почти 20 години.
Нови, но не съвсем
Повечето министри в кабинета на Андрей Гюров имат административен опит. Професор Сергей Игнатов беше образователен министър в първия кабинет на ГЕРБ. Министърът на културата Найден Тодоров също има опит от служебни кабинети, а Михаил Околийски – на здравеопазването, е бил заместник-министър от ПП. Също опит, но като началник-кабинет на екоминистри в две служебни правителства, има Мария Недина. Тя е вицепремиер по европейските фондове и нейната висока позиция буди недоумение предвид скромния опит, освен ако не броят поста ѝ на съветник на бившия вицепремиер Атанас Пеканов.
Безспорно попадение за министър на регионалното развитие и благоустройството е Ангелина Бонева, възпитаничка на „Оксфорд“. Цялата ѝ кариера е свързана с политиките, финансирани със средства от ЕС.
След трагедията на Петрохан протестната енергия и общественото доверие някак се сринаха. Но сякаш получиха своя шанс при обявяването на служебния кабинет. И последва ударът с компрометирането на вицепремиера за честни избори. От това ще спечели новият кандидат-спасител.
Какъв пост ще заеме Андрей Гюров при едно редовно правителство, след като приключи с дейността си като служебен премиер, е още рано да се каже. Сигурно е, че ще продължи, засега на преден план е усмивката му, след като президентката Илияна Йотова го номинира за служебен министър-председател.
Безспорно Гюров е доволен от новото стъпало в кариерата си, след като беше депутат, председател на парламентарната група на „Продължаваме промяната“, и подуправител на Българската народна банка за управление „Емисионно“.
„Не съм член на „Продължаваме промяната“, заяви обаче Гюров, след като получи папката с мандата за съставяне на правителство. Тази седмица се чуха прогнози, че може да мине и към проекта на доскорошния президент Румен Радев.
Ако г-н Гюров се справи с провеждането на изборите, мисля, че той може да бъде припознат от новата партия на Румен Радев,
Обаятелен и владеещ чужди езици, той е много различен от председателя на Сметната палата Димитър Главчев, заявил готовност да потрети на „Дондуков“ 1.
Нов и.ф. главен прокурор?
Сега Гюров с облекчение ще напусне БНБ, където изкара една година, а е в неплатен отпуск от година и седем месеца. Причината е правният казус, заплел се, след като закритата вече Антикорупционна комисия установи несъвместимост заради участието му като съдружник в „Йонтех Инженеринг“ ООД и в управата на две сдружения с нестопанска цел. БНБ опита да го освободи, той обжалва, а Върховният административен съд спря делото и по искане на защитата на Гюров се обърна към Съда на ЕС за тълкуване по казуса, след което ВАС ще се произнесе. Развитието на тези събития няма да попречи на Андрей Гюров да изпълнява функциите на служебен премиер. При позитивен за него изход от съдебното дело ще получи и възнагражденията си от БНБ за периода на отстраняване.
Следващата седмица той ще представи състава на кабинета си и се заема с управлението, но най-напред с главния прокурор, МВР и вероятно със службите. Андрей Гюров вече отбеляза колко важна е ролята на бъдещите министри на вътрешните работи и на правосъдието. За първия смята да е човек от системата, а за правосъдния – че трябва да се заеме със смяната на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов, чиято легитимност се оспорва не от вчера.
ПП–ДБ отдавна настояват правосъдният министър да предложи на прокурорската колегия на ВСС да назначидруг изпълняващ длъжността вместо Сарафов. Разбира се, кадровиците може и да не се вслушат, но кой знае… Това е в правомощията на министъра на правосъдието, но настоящият – Георги Георгиев, така и не постави за обсъждане подобна точка в дневния ред на ВСС.
Но Сарафов би могъл да изненада и сам да се оттегли. Със сигурност си дава сметка, че времето му в това кресло е изтекло. Главните прокурори в България винаги са функция на политическите трусове – справка: предшественикът му Иван Гешев беше освободен в разгара на политическите договорки за т.нар. сглобка между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ (накрая и ДПС на Делян Пеевски).
Амбицията на Румен Радев и на кръга около него е ясна – да имат тежката дума при избора на следващия обвинител №1. Неизвестното е с кой коалиционен партньор (или партньори) ще споделят новия състав на ВСС, който да направи възможен този избор. Преди обаче да се стигне дотам, има по-близка и не по-малко важна задача – провеждането на изборите.
МВР, службите, изборите
МВР отново ще се разпердушинва, за да се демонстрират контрол върху купения вот и мобилизация, която да респектира. Както преди всички нови избори ще се сменят шефове на областни дирекции.
Паралелно с това вниманието ще бъде насочено и към службите за сигурност. Там премиерът има по-голяма свобода на действие чрез Министерския съвет, особено по отношение на координацията и кадровите решения, когато законът го допуска.
Какво може да направи Гюров по отношение на службата, около която най-много се шуми в последните дни – Държавна агенция „Национална сигурност“?
Миналата есен мнозинството, което доминираше в 51-вия парламент – ГЕРБ, ДПС – Ново начало, БСП и „Има такъв народ“, отнеха на президента думата при назначаването на шефа на ДАНС. Неговият указ вече не е необходим, решава парламентът.
В момента ДАНС е с и.ф. шеф Деньо Денев, свързван с Пеевски. Денев има двама заместници, креслото на третия е празно. Има спекулации, че парламентът може да го запълни, преди депутатите да излязат в предизборна кампания. Идеята е, че този трети заместник би могъл да стане и следващият и.ф. „титуляр“. По закон заместник-председателите на ДАНС се определят с решение на Министерския съвет за срок от 5 години по предложение на председателя на Агенцията.
Интересна подробност е, че макар кабинетът на Росен Желязков да внесе в парламента предложение Денев да бъде избран за титуляр на поста и даже беше изслушан, то така и не влезе в дневния ред.
Правителството на Гюров няма да е първото, което ще прави промени в службите. През 2024 г. служебният кабинет на свързания с ГЕРБ Димитър Главчев освободи от ДАНС един от заместник-председателите – Петър Петров, бивш депутат от ПП.
Предишният шеф на ДАНС Пламен Тончев беше избор на президента, тъй като получи поста при един от служебните му кабинети. По предложение на служебното правителство на Стефан Янев през 2021 г. беше освободен Димитър Георгиев и назначен Тончев, ръководил дотогава регионалното звено на Агенцията във Враца.
Случаят „Петрохан“
В контекста на трагедията с шестте трупа от случая „Петрохан“ промените в службите изглеждат неизбежни. Откритите тела на мъртвите „рейнджъри“ и свързването им с близки до ПП–ДБ фигури взриви и обществото, и политиците, поляризирайки всички оценки.
За Гюров това е двойно предизвикателство. От една страна, всяка смяна в ДАНС или в ръководството на МВР ще бъде тълкувана политически – като опит за овладяване на системата преди изборите. От друга страна, липсата на реакция би изглеждала като съгласие със статуквото. Балансът между демонстрация на контрол и избягване на политическа чистка ще бъде доста крехък.
Представянето на служебното правителство ще съвпадне с датата 19 февруари, когато американският президент Доналд Тръмп свиква първото заседание на Съвета за мир. България и Унгария са единствените страни членки на ЕС сред учредителите и засега липсва яснота ще има ли представител на България. Правителството на Желязков остави ратификацията на договора за следващия парламент.
Това, върху което се обединихме с Президентството, е, че в служебния кабинет не трябва да има хора на конци, сламени фигури, заплюти територии. Ще работим по най-важните задачи пред държавата, за да има едно плавно предаване на управлението към следващото мнозинство, да се справим с всички кризи, които биха се изправили пред нас, и да осигурим спокойствие.
Осигуряването на спокойствие обаче изглежда трудно постижимо на фона на развихрилите се страсти покрай случая „Петрохан“. Истерията около трагедията достигна такива върхове, че общественото внимание е изцяло погълнато от обвинения, спекулации, лъжи и опити за окалване. На този фон прави впечатление мълчанието на двамата влиятелни политически играчи, срещу които бяха декемврийските протести – Бойко Борисов и Делян Пеевски. Мълчание продължително и многозначително, което често означава изчакване на удобния момент, а не липса на позиция.
В такава среда Андрей Гюров ще трябва да доказва, че служебният кабинет не е временен буфер, а гарант за стабилност. Скоро ще се разбере.
Ако си представим системата за международна сигурност като архитектурна постройка, то поне една носеща стена се срути през изминалите седмици от европейска гледна точка. Апетитите на Тръмп към Гренландия разклатиха правителствата на държавите членки и институциите на ЕС, поставяйки ги пред немислима досега заплаха. Не само бъдещи военни действия в Стария континент започнаха да изглеждат потенциално възможни (този риск вече беше станал очевиден, след като Русия нападна Украйна), но сега европейците се оказаха директно заплашени от традиционния си партньор, съюзник и закрилник – САЩ. Как се отразява това на европейските политики в областта на сигурността и отбраната и къде е мястото на България в новия световен ред?
Рамо до рамо срещу бедствието Тръмп
Международният икономически форум в Давос още не беше приключил, когато на 22 януари лидерите на страните от ЕС се събраха на неформална вечеря в Брюксел да обсъдят актуалните развития в трансатлантическите отношения и последиците от тях за Съюза. Погледната отстрани, срещата изглеждаше като терапевтична сбирка на общност, която е покосена от природно бедствие, а членовете ѝ изпитват необходимост да бъдат заедно в тежък момент, за да споделят страховете си и да потърсят взаимна утеха.
В заключителните си думи председателят на Европейския съвет Антонио Коща подчерта, че в отношенията между партньори и съюзници следва да се действа внимателно и с уважение, както и че Европа е твърдо решена да постигне по-голяма стратегическа автономност. Той също каза, че търговските отношения между ЕС и САЩ трябва да бъдат стабилизирани, но Европа има силата и инструментите да се защитава срещу всяка форма на принуда. На заплашителния тон на Тръмп за налагане на мита и военни действия в Гренландия Европа отговори дипломатично, но твърдо. Позицията, като всяко друго становище на ЕС, отразяващо 27 различни национални политики, приведе под най-малък общ знаменател гнева на Франция, Испания и скандинавските държави към Тръмп, по-нюансираните позиции на Полша и балтийските държави и откровената подкрепа на Унгария, Словакия и Чехия за американския президент.
Осъзнаването, че Европа трябва да поеме отговорност за собствената си сигурност, не идва от кризата с Гренландия. Още в началото на миналата година председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен представи новата европейска стратегия за сигурност като един от приоритетите си, за да се постигне радикално превъоръжаване на Европа в отговор на новата геополитическа ситуация. Според стратегическия документ от държавите членки се очаква да осигурят 800 мрлд. евро, за да гарантират пълна отбранителна готовност до 2030 г.
Мечтаят ли европейците, когато говорят за стратегическа автономност?
Евроатлантическата схватка стана още по-интересна, когато броени дни след Давос дуелът ЕС–САЩ се пренесе в Европейския парламент (ЕП). На съвместно заседание на Комисията по външни отношения (AFET) и на Делегацията за отношения с Парламентарната асамблея на НАТО генералният секретар Марк Рюте неколкократно подчерта, че вижда европейската отбрана като допълваща Северноатлантическия алианс, но в никакъв случай не и като автономна и военна сила.
И ако някой си мисли, че ЕС или Европа като цяло може да се защити без САЩ, нека продължава да мечтае. Вие не можете. Ние не можем. Нуждаем се един от друг,
каза той, с което предизвика възмущението на евродепутатите.
Идеята, че Рюте, най-дълго управлявалият министър-председател на Нидерландия и убеден проевропейски политик, когото европейците припознават като „един от нас“, сега защитава политиките на Тръмп и разубеждава Европа от намеренията ѝ да изгради собствен отбранителен капацитет, не се понрави на мнозинството членове на ЕП.
Генерален секретар на НАТО ли сте, или негов посланик в ЕС?,
попита испанският евродепутат Начо Санчес Амор. Евродепутатите бяха разочаровани от липсата на неутрална позиция, каквато подобава на един генерален секретар. Дори фактът, че в Давос Рюте спаси положението, като успя да постигне съгласие с Тръмп по въпроса с Гренландия и да предотврати (засега) военни действия и високи мита за европейците, не беше достатъчно утешителен. Защото на този етап условията на сделката и евентуалните загуби, които ще понесат Гренландия, Дания и Европа, остават неясни.
„Вашият напредък зависи от нашия успех“
Друго проблемно и изключително важно за евроатлантическите отношения споразумение – търговската сделка между САЩ и ЕС – беше обсъдено два дни по-късно в същата комисия AFET, този път в присъствието на Андрю Пъздър, новия посланик на САЩ в ЕС. Той e адвокат и собственик на верига ресторанти за бързо хранене, върл противник на абортите и на синдикатите, защитник на роботизацията. Беше номиниран за министър на труда по време на първия мандат за Тръмп, но принуден да се оттегли заради множество скандали, свързани с личността му. От есента на 2025 г., след подписването на първото търговско споразумение между Урсула Фон дер Лайен и Доналд Тръмп, Пъздър пое щафетата да представлява американските интереси в Брюксел, докато договореното между председателката на Европейската комисия и американския президент мине през одобрението на ЕП и Съвета на ЕС.
На последната среща в Европарламента Пъздър много ясно заяви американската позиция за търговските отношения между Новия и Стария континент. Според него надпреварата в областта на изкуствения интелект ще реши икономическата съдба на Запада и за да устоим на съревнованието, се нуждаем от пет неща: енергия, изкопаеми суровини, данни, центрове за данни и развит софтуер. Европа трябва да се индустриализира и да следва САЩ по отношение на търговията, енергетиката, данните и инфраструктурата за изкуствен интелект, както и да намали регулациите, за да облекчи американските компании, каза още той.
Във въпросите си към новия посланик на САЩ мнозинството евродепутати защитиха правото на Европа да развива икономически политики, съобразени с нейните закони и ценности.
Законодателството ще го поправим ние, ако сметнем за необходимо, не вие. Нашата цел е да помогнем на САЩ да промени настоящата си авторитарна траектория,
заяви евродепутатът от левицата Санчес Амор. Други представители на ЕП задаваха и актуални въпроси, свързани с Гренландия, Украйна и новия Съвет за мир на Тръмп, които Пъздър заобиколи. Само германският евродепутат Александър Сел от крайнодясната „Европа на суверенните нации“ се съгласи с възгледите на американския посланик и със Стратегията на САЩ за национална сигурност, затвърждавайки за пореден път пълната взаимна подкрепа между европейската крайна десница и Тръмп.
Ние нашите ангажименти сме ги изпълнили, сега е ваш ред да напреднете по сделката,
каза още Пъздър, намеквайки за скорошното временно замразяване на работата по търговската сделка от Комисията по международна търговия на ЕП заради заплахите на Тръмп и проблемите с Гренландия.
Така в рамките на три дни американските хегемонистични позиции – както в областта на отбраната и сигурността, така и в сферата на търговията и икономиката – отекнаха еднакво силно в ЕП и притиснаха Европа от двете страни, като в макдоналдски чийзбургер, в стремежа си да я подчинят на американската визия за бъдещето. И то не коя да е визия, а на Америка като частна еднолична корпорация, предвождана от Тръмп.
Къде сме ние?
Български евродепутати не бяха чути да задават въпроси на двете важни изслушвания в AFET и в Делегацията за отношения с НАТО, въпреки че имаме двама постоянни членове в тази комисия (Андрей Ковачев от ГЕРБ и Станислав Стоянов от „Възраждане“) и трима заместник-членове (Илхан Кючук от ДПС, Ивайло Вълчев от ИТН и Петър Волгин от „Възраждане“).
За сметка на това името на страната се открои редом с това на Унгария във връзка с подписания от премиера в оставка Росен Желязков документ за присъединяване на страната ни към Съвета за мир, създаден от Тръмп. Ето как коментира Financial Times компанията, в която изневиделица (за българското общество и за европейските ни партньори) се намери и България:
Шестима монарси, трима бивши съветски апаратчици, два режима, опиращи се на военна подкрепа и лидер, издирван от Международния наказателен съд за предполагаеми военни престъпления…
Останалите европейски държави отказаха участие в едноличната инициатива на Тръмп, а Антонио Коща подчерта, че ЕС ще се придържа към мирен план за Газа в съответствие с приетата през ноември 2025 г. Резолюция 2803 на Съвета за сигурност на ООН. В България присъединяването към обявения от американския президент Съвет предизвика остри критики – както от анализатори и експерти по международно право, така и от юристи и специалисти по конституционните въпроси. Международни анализатори също смятат, че и от юридическа, и от външнополитическа гледна точка това е организация с неизяснен статут и централизирана власт, в която решенията се вземат еднолично от Тръмп. А останалите държави членки служат или за донори (стига да платят членската такса от 1 млрд. долара за пожизнено присъединяване), или за декор за снимките, както изглеждаше на срещата в Давос.
В тази сложна геополитическа ситуация на изострени отношения между ЕС и САЩ, когато европейските държави застават рамо до рамо, за да консолидират позициите си и да устоят на американския натиск, България изпраща двусмислени сигнали, като за пореден път застава срещу Европа и редом до Унгария – черната овца на ЕС в момента. Такова поведение се наблюдава понякога и от страна на Словакия и Чехия и дава все повече основания на редица западни държави начело с Германия да поддържат идеята за Европа на две скорости като единствена възможна алтернатива на разнопосочните влияния, господстващи в ЕС. Франция, Полша, Испания, Италия и Нидерландия вече са поканени от германския финансов министър и вицеканцлер Ларс Клингбайл да обсъдят конкретен план за действие в тази насока.
При такъв сценарий България едва ли може дори да се надява да е в групата на втората скорост, където ще се озоват страни като Белгия, Малта, Португалия, Кипър, Гърция, Люксембург, балтийските и скандинавските държави – по-малки по територия, население и възможности, но с ясни проевропейски позиции и с безспорна ценностна принадлежност към ЕС. За лошите ученици от Източна Европа, които претендират да са по-находчиви, като поддържат т.нар. външнополитически баланс едновременно с ЕС, САЩ и Русия, остава рискът да се озоват в задния двор на европейската система на сигурност, която, макар и разклатена в момента, остава единствената демократична алтернатива в един нестабилен свят на видими и невидими заплахи и безпринципни съюзи.
Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.
Само две неща на тоя свят могат да изтикат политиката по-надолу в новинарските емисии – кръв и порно. В момента българската действителност предлага в изобилие и от двете. Когато се лее кръв и има насилие, всички стават съдебни експерти. Когато има секс, всеки се прави на морален компас.
Появиха се и конспиративни теории, че нарочно били продуцирани скандалните новини с камерите в салони за лазерна епилация и гинекологични кабинети и даже и тройното убийство в хижа край прохода Петрохан, на 15 км от границата със Сърбия. За да се отклоняло вниманието например от вандализма над Изборния кодекс, каквото е ограничаването до 20 секции в държавите извън Европейския съюз и извън дипломатическите ни мисии.
Защо на българите им е толкова непосилно да мислят и поради тази причина си обясняват света и случващото се с могъщо задкулисие или с рептили? Така доброволно се самообезценяват. Психиатри сигурно биха заподозрели и интернализирана малоценност, най-дълбоката яма, в която някой доброволно може да се натика, когато му натрапят, че е „малък и незначителен“. Оттам нататък няма нужда да те спират – ти вече си се спрял, омекнал като пластилин, и чакаш захарче за послушание.
Кръвта и порното свеждат всичко до емоция: ужас, възбуда, възмущение. Няма нужда от контекст, няма нужда от въпроси „Кой печели?“, „Какво следва?“, „Как се стигна дотук?“.
Политиката изчезва не защото някой я е скрил, а защото никой не иска да я мисли.
След като „някой дърпа конците“, а „изборите нищо не променят“, хората избират зрелищата пред смисъла.
Замислим ли се, ще разберем защо се случва това, което се случва.
Камерите и слабите институции
В България ерата „ГЕРБ“ се оскандали с незаконни подслушвания. Над 5000 разрешения за подслушване пък бяха издадени от Специализираната прокуратура и Специализирания наказателен съд. Разпространени от неизвестен източник записи и снимки на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов наводниха за известно време дневния ред на обществото. Не последваха санкции за никого.
Едно е обаче да бъдат публикувани снимки, уличаващи политик, като онези на нощното шкафче на Борисов. Или като на лидера на „Атака“ Волен Сидеров, който пощипва зърната на… женска статуя през 2014 г. или се е излегнал в бял халат на тераса на луксозния парижки хотел Four Seasons George V.
Но когато в порно сайтове изтекат хиляди кадри от епилация или преглед при гинеколог, гражданите следва да си дадат сметка за размера на безнаказаност. Да не забравяме, че всичко започна с камерите в тоалетните на 138-мо столично училище, чийто директор Александър Евтимов беше привлечен към наказателна отговорност. Той е пуснат от ареста срещу гаранция от 10 000 лв. и е обвинен за незаконно поставяне на записващи устройства в тоалетните на училището, както и за създаване на порнографско съдържание с непълнолетни.
Излиза, че всеки, който поиска, може да постави камери където си иска, а фирмите, монтиращи устройствата, не смятат за необходимо да уведомяват при нарушение, каквото е заснемане на лекарски прегледи например. Всички замесени се оправдават с хакери.
Ако българското общество разчита на Комисията за защита на личните данни (КЗЛД) да защити правата на жените, а и на мъже, чието човешко достойнство е пострадало от изтичането на видеата, се заблуждава.
Първо, Комисията бе оглавена от човек със спорна компетентност, за което очевидно доказателство е изслушването му в парламента и затруднението да отговори какво е „проследяваща бисквитка“.
Формално Борислав Божинов, бивш разследващ полицай, е предложен от Министерския съвет, но биографията му носи всички първични белези на ГЕРБ: завършил Академията на МВР и право в Югозападния университет – инкубатор на кадри за силовите ведомства и прокуратурата. Изкарал 10-дневен курс по GDPR.
Второ, по отношение на видеонаблюдението в козметичните студия КЗЛД признава, че законът е пропусклив, а становищата на Комисията – препоръчителни:
Видеокамери не следва да се разполагат в стаи за отдих, помещения за преобличане, както и в помещения, в които се извършват процедури със съблечени лица. Факт е обаче, че осъществяването на видеонаблюдение не е нормативно регламентирано, а становищата на Комисията нямат задължителен характер, те са препоръчителни.
Сървърите на порно сайтовете са в чужбина, което ще затрудни търсенето на справедливост от пострадалите, които могат да претендират за наказания и обезщетения заради нарушения на сигурността на лични данни, на правото на личен живот и за накърнено достойнство и репутация.
„Рейнджърите“: факти и спекулации
Значително по-голям интерес – заради политическия привкус – предизвиква тройното убийство край Петрохан. Дори консултациите за служебен премиер отстъпиха пред случая с трите трупа с огнестрелни рани в главите и опожарената планинска хижа в землището на село Гинци, Годечко. Намерени са подредени един до друг до кучешката колиба, а двете кучета са открити разстреляни според една версия, според друга – заключени и изгорели, на горния етаж на подпалената хижа.
Сигналът на телефон 112 е подаден на 1 февруари от майката на един от мъжете, с когото тя не можела да се свърже. Според друга версия сигналът е подаден от познат на тримата, който ги е търсил по телефона и когато не е успял да говори с тях, е отишъл до хижата и ги е открил. Няма потвърждение от МВР коя от двете версии е вярната. Министерството съобщава чак на следващия ден, понеделник, 2 февруари. Няма официална информация обаче кога е настъпила смъртта на Ивайло Иванов (49 г.), Дечо Василев (45 г.) и Пламен Статев (51 г.)., планинари и пещерняци, обитавали хижата почти през цялото време и живели там изолирано.
Никой от тях не е с криминална регистрация. Василев е счетоводител със собствен бизнес, Иванов – адвокат, учил в България и Швейцария, живял дълго време в чужбина, а Статев е работил в ИТ сектора. Не се съобщава да са семейни.
Тримата са съдружници в Българската асоциация по екстремни спортове заедно с издирваните Николай Златков (22 г.) и Ивайло Калушев (51 г.), собственик на хижата, известен и като Лама Иво заради заниманията си с будизъм и с различни езотерични практики.
Освен хижата тримата са ползвали и къща в село Кости, община Царево, близо до границата на България с Турция.
[…] старши инструктор по спелеология, алпинизъм и скално катерене, пещерно гмуркане, аварийно спасяване и оцеляване в екстремни условия към редица водещи световни организации, както и международен Outward Bound и EDUCO инструктор.
Пътешественик-мореплавател, пилот парапланерист, международен инструктор по бойни изкуства (5 дан TKW ITF, Wing Chun Kung Fu), както и световноизвестен пещерен водолаз и изследовател. Ръководител на екипа, изследващ в Мексико най-дългата в света подводна пещера с единичен вход – Система Икстлан.
Спелеологът снима и филм от подводните пещери на Юкатан.
Калушев купува хижата през 2020 г. и според Българския туристически съюз (БТС) и представители на сдружение „Балканка“ достъпът на туристи до хижата спира и те започват да избягват не само нея, но и района като цяло.
През 2022 г. Калушев и Иванов основават Сдружение с нестопанска цел „Национална агенция за контрол на защитените територии“ (НАКЗТ), в което като учредители участват също художникът проф. Николай Лазаров Майсторов и съпругата му и бивша преподавателка по пиано в Консерваторията проф. Стилияна (Стела) Димитрова-Майсторова, майка на Калушев. (Публикации посочват баща му доц. Георги Калушев като агент на ДС с псевдоним Живко. Той е проверен от Комисията по досиетата в качеството му на ръководител на някогашната катедра „Бизнес администрация“ в УНСС в периода 1997–1999 г.)
Един месец след регистрацията си НАКЗТ подписва споразумение с МОСВ в лицето на екоминистъра Борислав Сандов, което е прекратено през 2025 г. Тази новина фокусира вниманието върху евентуални политически връзки с ПП–ДБ, тъй като през февруари 2022 г. управлява кабинетът на „Продължаваме промяната“, а Сандов е и съпредседател на Зелено движение, част от „Демократична България“.
В пост във Facebook той обясни, че не е познавал хората от НАКЗТ преди 2022 г., и отрече да му е оказван натиск.
Не са ми били приятели, колеги или съпартийци преди или след 2022 г.
Със споразумението се преотстъпват функции на контрол върху защитени зони и територии на едно НПО. Димитър Куманов от „Балканка“ сигнализира на МОСВ и на държавни институции за незаконно спиране и проверка на туристи в гората от „рейнджъри“.
До момента няма отговор на основни въпроси: с каква цел е населена хижата и каква точно дейност са извършвали обитателите ѝ? Засега няма обяснение и защо интернет страниците, свързани с организацията, не функционират от декември миналата година, а профилите на лица, споменавани публично във връзка с нея, са били изчистени. Въпреки това имената на спонсорите станаха публично известни и всеки от тях публикува пост във Facebook, макар и след като бяха „осветени“.
Без колебание подкрепих финансово иновационната за България природозащитна практика за наблюдение с дронове, водена от убедеността, че тя ще послужи за добър модел за опазване на природните ни ресурси. Зная, че тази технологична осигуреност послужи за ограничаване на незаконната сеч и нерегламентиран лов в региона, за подкрепа при горските пожари.
Мненията на граждани и политически сили се разделиха на двата полюса. Едните защитават Калушев и „рейнджърите“ с аргумента, че са пазили горите от незаконна сеч и бракониери и са организирали лагери за деца и природолюбители.
Другите отхвърлят тезите им и твърдят, че са пазили канали към Сърбия за трафик на дрога и хора. (От Гинци до границата е 15 км, а оттам са под 2 км до първото населено място в Сърбия – село Долни Криводол, което е близо до магистралата Ниш–София.) Пред сайта „Булевард България“ анонимен приятел на обитателите на хижата отговаря утвърдително на въпрос за съдействие от страна на „рейнджърите“ на полицията по линия на нелегалните мигранти.
На Гранична полиция, да. Не искам да коментирам, докато тече разследване, но това, което съм чувал, е прекратяване на канал за транспортиране на нелегални мигранти. Ние с тях винаги сме си говорили на тема спорт, преживяване, медитация, пещери, катерене […], гмуркане.
Охотно някои подхващат и контролираната информация на МВР и прокуратурата и бият барабаните за секта и педофилия, внушени и от изявления на и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов и като цяло от непрофесионализма на разследващите, в чиято адекватност се усъмни юристът от Антикорупционния фонд Андрей Янкулов.
Можем ясно да идентифицираме впрягането на този тежък криминален случай в поредната институционална атака срещу определени политици и неправителствения сектор като цяло.
Самият Сарафов вдигна пушилка с думите:
По случая „Петрохан“ има по-фрапиращи обстоятелства, отколкото в сериала „Туин Пийкс“.
Той е „шокиран от въпросната неправителствена организация“ и „потресен“ от сектантска мрежа с педофилия (това е някакво неясно обосновано предположение). Разчита есемеса, изпратен от Калушев до майка му, като намерение „да посегне сам на живота си“.
Съдържанието на съобщението до майката стана известно, без да е сигурно дали действително е от сина ѝ. А пред Нова телевизия тя коментира, че от 1 февруари не знае къде е той (издирва се – б.а.).
Нищо от това, което ще чуеш, не е вярно, дори и частичка, но нямаме никакви сили повече да се борим с тази кочина… То не е причината, то е просто капката, която преля за всички нас чашата, поредният искрен опит да помогнем на едно болно дете – момиче е, в твоя чест :))) Прости ми, благодаря ти от сърце и когато намериш сили (по-скоро е по-добре), просто си насочи мисълта към мен и ще ме намериш. Този свят е един много стабилен сън. Няма смисъл да го превръщаш в кошмар. Направи напук и виж вътре в себе си и се усмихни. Обичам те много. Бъди свободна.
Специалисти могат да преценят състоянието на човека, написал съобщението, но едно е сигурно – че е под голямо психическо напрежение.
Междувременно бащата на 15-годишния Алекс Макулев – Яни Макулев, разказа пред Нова телевизия, че синът му е с Калушев и от 29 януари той няма връзка с него, но не се притеснява, тъй като има доверие на собственика на хижата. Двамата с Калушев са приятели от 35 години покрай пещерите, заедно са спасили децата, блокирани в пещерата Духлата след наводнение през 2010 г. Единият му син прекарал една година в Мексико с Калушев през 2011 г. и за Макулев твърденията за наркотици, секта, педофилия са абсолютно безпочвени.
ДАНС, какво правите?
Преките щети от този скандал ще са политически обаче и ще са за ПП–ДБ. Прокуратурата ще се постарае да държи огнехвъргачката по коалицията колкото може по-дълго. Започва разследване на дейността на НАКЗТ, вече из медиите циркулират сигнали за дете, живяло в хижата с Калушев, като името му и това на негови близки не е скрито.
МВР ще разследва има ли подадени сигнали срещу сдружението от 2022 г. досега. Инспекторатът ще влезе в ГД „Национална полиция“, ГДБОП, ГД „Гранична полиция“, СДВР, всички областни дирекции на МВР в страната, в Дирекция „Миграция“ .
Очевидно дейността на тази организация трябва да бъде проверена, включително по отношение на децата, които са ходели на лагери там и са били оставяни лично от родителите си. Отпреди две години има проверки по материали от ДАНС на въпросната организация. Това, което възпрепятства събирането на информация и доказателства, е нежеланието на родителите на децата да съдействат.
Борислав Сарафов
Намесването на деца винаги е особено чувствителна тема, каквато например не са обвиненията, че сдружението е паравоенна организация. Но ако ще я проверяват и за това, не подлежат ли на проверка и паравоенните формирования, които тренират в Странджа, или онези, свързвани с Ивелин Михайлов и „Величие“?
Контраразузнаването не обяснява защо НАКЗТ е на фокуса му от цели две години, в които нищо не е установено. Кметът на Гинци Георги Тодоров беше съвсем откровен в първите си коментари по случая, като заяви, освен всичко друго, че в къщата е имало оръжие. Пред Нова телевизия той разказва, че са намерени три пистолета и една карабина, както и голямо количество гилзи. Медии съобщават за намерени много оръжия в хижата, без обаче да се позовават на източник за тази информация.
Ето какво казва кметът на село Гинци.
Около 14:00 ч [доста след подаването на сигнала в 11:20 ч на 1 февруари – б.а.] началникът на полицията ме информира, че има три трупа в района на хижа „Петрохан“ и да имам готовност да посетим района. Бяха спецслужбите на ДАНС вътре в изгорялата сграда. След това влязоха криминалистите от София.
Всичко това само на пръв поглед е история за кръв, порно и политика. Това е история за провала на държавата да мисли и да обяснява и за готовността на обществото да приеме емоцията като заместител на анализа.
Когато институциите шикалкавят или целенасочено пускат внушения, а главният прокурор, който дори не е главен прокурор, говори за деветдесетарски хорър, резултатът е недоволство, конспирации и песимизъм, че пак нищо няма да излезе.
Кръвта и порното са удобният изход за властта. По-лесно е да се възмутиш, отколкото да изискваш отговорност; по-лесно е да гледаш, отколкото да мислиш. И докато се чудим дали някой „дърпа конците“, конци отдавна не са нужни – сами сме спрели да се движим.
Кого ще избере президентката Илияна Йотова за служебен министър-председател, след като има петима съгласни за поста, съвсем не е обикновено кадрово решение. Напълно възможно е изборът да падне върху име, което умишлено не беше пуснато в мелницата от последните седмици. Например заместник-председателката на Сметната палата Маргарита Николова, която даде съгласие да поеме поста, след като това направиха и подуправителят на БНБ Андрей Гюров, заместник-омбудсманката Мария Филипова и председателят на Сметната палата Димитър Главчев.
Другата заместничка в Сметната палата – Силвия Къдрева, която също потвърди, е работила от 2018 г. в Комисията за противодействие на корупцията и отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ). За поста беше предложена от оскандалилия се с декларирането на терасата си председател на Комисията Пламен Георгиев. Кандидатурата ѝ беше одобрена от парламента, доминиран от ГЕРБ и „Обединени патриоти“ (ОП).
Прекратилият президентския си мандат Румен Радев остави на Йотова отговорността за решението, което по всяка вероятност е негово. Въпреки че няма публично известна информация, бившият президент разполагаше с достатъчно време, за да планира следващите стъпки. Така избегна ситуация, в която служебният кабинет би бил разчетен като последен президентски ход, който да повлияе на политическата му кариера. Причината е, че ще бъде изтълкуван като опит за политическо съюзяване след изборите.
Формално неутрален избор
Николова е привидно най-непартийният кандидат сред останалите, дали съгласие. Влиза в политиката от „Атака“ най-напред като столична общинска съветничка, а после и като депутатка в два парламента – докато партията на Волен Сидеров подкрепяше кабинета „Орешарски“ в периода 2013–2014 г. и по-късно от коалицията „Обединени патриоти“ (ОП), в която влизаше и „Атака“. А ОП беше партньор на ГЕРБ в третото правителство на Бойко Борисов. Николова е била член на Консултативния съвет на Сметната палата, както и финансов директор в три министерства и в БНТ.
Доказала съм, че мога да създавам работещи екипи и добра организация на работа, не бягам от трудните решения…
По закон председателят на Сметната палата посочва заместниците си, така че Николова и Къдрева формално са избор на Главчев. Още тогава, през април 2025 г., и двете потвърдиха, че са готови да изпълнят предвидените по Конституцията ангажименти. Опитът на Къдрева в Антикорупционната комисия обаче едва ли би допринесъл да бъде избрана за служебен премиер – структурата беше закрита тази седмица с решение на Народното събрание.
Разговори на Илияна Йотова с Димитър Главчев, Силвия Къдрева и Маргарита Николова. Снимки: president.bg
Макар и да не са така здраво обвързани с ГЕРБ и ДПС като повечето от „домовата книга“, Николова и Къдрева също са продукт на това мнозинство. Но ако Йотова се спре на някоя от тях, ще е значително по-безопасно и няма да търпи укори за политически предпочитания и спекулации за бъдещи съюзи, отколкото ако посочи Гюров или Главчев.
Който и от двамата да бъде избран, ще има негативи за партията, изстреляла го в политиката, тъй като ще понесе тежестта, включително греховете, за организацията на изборите.
След като събра съгласието за служебни премиери на половината от „домовата книга“, се очаква Илияна Йотова да проведе консултации с парламентарно представените политически сили и едва тогава да обяви избора си за служебен премиер. Така Радев получава още време, за да учреди партията си.
Всичко случващо се до предсрочните избори е сигнал за политическа стратегия, а не просто административно назначение. Невъзможно е да се избегне калкулацията на едно или друго действие за вота, който се очаква да бъде насрочен за 19 април.
Поредицата служебни правителства наложиха схемите, по които се действа. Най-напред се сменят директорите на областните дирекции на МВР и областните управители, върху които пада тежестта на организацията на изборите. Кметовете, които също имат сериозен принос в този процес, няма как да бъдат сменени.
Президент в кампания за президент
За разлика от Радев, впуснал се в политически инженеринг, на Йотова вероятно ѝ предстои предизборна кампания за президент (макар кандидатурата ѝ още да не е издигната). Тя има значително предимство пред останалите кандидати – през цялата кампания ще мине като действащ държавен глава. Но това съвсем не означава, че избирателите, гласували за Радев–Йотова като президентска двойка, автоматично ще подкрепят Йотова–Х. Ядрото обаче ще е идентично – консервативни, по-възрастни, симпатизиращи на режима в Москва, евроскептици.
Политическото ДНК на Йотова е лявото, макар то да е практически изличено от палитрата на българската политика. Политическата ѝ кариера започва в далечната 1997-ма като шеф на пресцентъра на БСП след разгрома на партията, чийто кабинет докарва национална катастрофа на България. После е депутатка и евродепутатка от БСП, като не успява да довърши третия си мандат, тъй като през 2016 г. влиза на „Дондуков“ 2. Изборът на служебен премиер ще е съобразен и с нейните интереси, освен с тези на Румен Радев.
Част от Българската социалистическа партия в момента отчаяно се бори да се оттласне от съвместното управление с ГЕРБ и ДПС – Ново начало, тъй като то по всяка вероятност ще я загроби. Така че за Йотова няма особено значение дали „Позитано“ 20 ще я подкрепи – важното е да го направи бъдещата партия на Радев.
Готов е!
Веднага щом стана ясно, че предсрочните избори са неизбежни, започна претеглянето на шансовете за служебен премиер на Андрей Гюров – политик от „Продължаваме промяната“, бивш депутат от ПП–ДБ, избран за подуправител през 2023 г. Той беше първият, дал съгласие да оглави служебно правителство на консултациите тази седмица на „Дондуков“ 2.
Гюров е готов, макар при предишното разиграване на консултациите за служебен премиер да беше изключен:
Готов съм да поема отговорността, ако това стане при ясни принципи и без скрити условия… Честни избори можем да имаме тогава, когато едно служебно правителство не се намесва на политическия терен, то е достатъчно неутрално, равно отдалечено от всички партии и работи само в рамките на правомощията, които му дава Конституцията.
Равноотдалечеността е химера. Правителство, чийто премиер се избира измежду политически назначения, били те и високопоставени институционални фигури, няма как да е „неутрално“.
Правният казус, свързан с Андрей Гюров, не е бонус за избора му. Година след като беше гласуван от парламента за подуправител и след разтурянето на „сглобката“ между ГЕРБ–СДС, ПП–ДБ и ДПС, Комисията за противодействие на корупцията (КПК) установи несъвместимост.
Разговори на Илияна Йотова с Петър Чобанов, Радослав Миленков и Андрей Гюров. Снимки: president.bg
КПК уведоми БНБ, че той не може да заема длъжността. Причината: бил съдружник в „Йонтех Инженеринг“ ООД и член на управителните органи на юридически лица с нестопанска цел – сдружение „Балкански – Паница Институт за научни издирвания“ и сдружение „Голф-клуб Благоевград“. Резултатът е, че от юни 2024 г. е в неплатен отпуск и оспорва решенията пред ВАС, който спря делото, докато не получи отговор от Съда на ЕС. След произнасянето му делото във ВАС продължава.
Доцент Христо Христев, преподавател по право на ЕС, коментира пред bTV, че ако Гюров поеме ангажимента да бъде служебен премиер, „би следвало да излезе от управата на банката“ – което не означава да се прекрати делото във ВАС.
Андрей Гюров няма опит в изпълнителната власт, а професионалният му профил е свързан основно с академичната и експертната сфера. За честността на изборите би разчитал на министъра на вътрешните работи, който би избрал, и на мрежата от нови назначения, които би съгласувал с ПП–ДБ. Срещу тях ще са машината на местната власт и утвърденият модел за контрол на вота, създаден от ГЕРБ и ДПС – Ново начало.
И тя е готова!
„Работя за благополучието на хората от 15 години като държавен служител“, каза Филипова, втората съгласила се да бъде служебен премиер. Още при номинацията ѝ за заместник-омбудсман изборът ѝ беше обвързан с попълването на „домовата книга“ за кандидат служебни премиери с лоялни на ГЕРБ и ДПС (Пеевски) хора.
Съдейки по кариерния ѝ възход, тя е царицата на новите начала. Стартирала като експерт в Министерството на правосъдието, оглавила Държавната комисия по хазарта (помним я от есемесите на хазартния бос Васил Божков с тогавашния министър на финансите от ГЕРБ Владислав Горанов). Следва постът на заместник-председател на Комисията за финансов надзор (КФН), после става председателка на Комисията за защита на потребителите (КЗП), където прави две-три шумни акции, и прескок към заместник-омбудсман.
Разговори на Илияна Йотова с Велислава Делчева и Мария Филипова. Снимки: president.bg
Зад това възкачване по йерархията, започнало при първия кабинет на ГЕРБ, прозира моделът Борисов–Пеевски. За честността на изборите тя може да допринесе единствено с верността, която ще му засвидетелства. Но Филипова няма шансове да бъде избрана, твърде „брандирана“ е с кукловодите зад гърба си и името ѝ по-скоро бе спуснато за медиен шум и димки, докато истинският кандидат е друг.
Още един в готовност
Друг конкурент за служебен премиер е Димитър Главчев, двукратен служебен министър-председател с политическа кариера като депутат от ГЕРБ, катапултирала го на поста в Сметната палата.
Желанието му за трети път да оглави служебно правителство е безочие предвид факта, че последните избори, които организира, докато беше на този пост – на 27 октомври 2024 г., бяха частично касирани от Конституционния съд.
Резултатът от разкритите драстични нарушения при повторното преброяване в някои секции вкара „Величие“ в парламента и отмени избора на 16 народни представители.
Но Главчев не се чувства отговорен:
Да се прехвърля вината върху който и да е служебен премиер или служебно правителство за това, което се е случило в секционните избирателни комисии, говори или за невежество, или за съзнателни спекулации.
Готовността да се оглави служебно правителство означава, че кандидатът гарантира честността на вота. Но и самата готовност не е гаранция за честен вот, когато системата остава непроменена. Партиите обаче не биха имали нищо против да се застраховат с един (не)партиен кандидат за служебен премиер, който да понесе отговорността за контролиран и купен вот и за нарушения на изборите. В този смисъл изборът на Илияна Йотова ще е политически щит – служебният премиер е буферът, който ще поеме удара, ако изборите бъдат оспорени, без това да засяга пряко нито партиите, нито президента.
Отечеството е в опасност и аз идвам да го спася. Това е поантата в обръщението към нацията на 19 януари, с което Румен Радев прекрати предсрочно президентския си мандат и сложи край на залаганията кога ще слезе да се бие като равен с партиите.
Предстои ни битката за бъдещето на Отечеството и вярвам, че ще я водим заедно с всички вас – достойните, вдъхновените и непримиримите.
След девет години той напуска „Дондуков“ 2 със слогана си „Готови сме, можем и ще успеем!“, а мандата ще довърши Илияна Йотова, негова вицепрезидентка, за която се предполага и че ще бъде в предизборна кампания за поста. Кандидатурата ѝ все още не е официално обявена, нито е публично известно кои политически сили ще застанат зад нея.
След седем служебни правителства, пет от които с кадри, избирани от Радев и съветниците му, има видими резултати за „моженето“: назначенията в службите и попълването на квотите от президентски назначения. Неизгодният контракт с турската компания „Боташ“ не може да бъде предоговорен, но политическата отговорност остава. Като политик Радев ще се бори за парламентарно представителство и изпълнителна власт. Получи ли ги, договорът ще е негова грижа. Ако смята, че е полезен, нека намери място на бившия си енергиен министър Румен Христов в листите.
С последната си президентска реч Радев постъпи като Симеон Сакскобургготски – маскира личните си политически амбиции като морална необходимост. „Отечеството“ не се управлява, а се пази. Не че иска власт, дългът го зове. Влиза в политиката, защото е мисия, а не цел. Точно това се опитваха да внушат неговите говорители и оракули, докато обработваха обществото с „Кой, ако не той!?“.
От няколко месеца Радев отново беше назоваван „Генерала“, военния, за когото дългът е над всичко и не може повече да търпи беззаконието, корупцията и извършеното от политиците „в компромиси с олигархията“.
Радев се обърна към разочарованите аполитични избиратели, към онези, които имат ниско доверие в институциите и търсят силна фигура, а не програма. Той говори като призван водач с мисия, не като политик, който напролет ще се бори за 52-рия парламент.
„Отечество“ е обединителна дума за хора без идеологическа самоидентификация – това е, като да рецитираш Вазов. Повечето от тези хора не очакват платформа и приоритети, те искат Спасител и ще си го получат.
Политолози и социолози са единодушни, че избирателната активност ще се повиши (дали ще стигне 3 милиона?), а някои партии ще се изпразнят от избиратели. Към Радевия политически проект ще прииждат от БСП, „Величие“ и МЕЧ, както и разочаровани от „Възраждане“. Обезкървяването откъм електорат ще остави някои от тях извън бъдещия парламент. Четири формации от коалиционните партньори на БСП вече напуснаха обединената левица.
Тежко̀ им на позитанци! Имат незначителни шансове да прехвърлят четирите процента, ако съумеят да изберат нов лидер на конгреса си през февруари и инстинктите им за самосъхранение заработят.
Някои, като бившия председател на БСП Михаил Миков, са още по-крайни:
Проектът на Румен Радев може да приключи 130-годишната история на БСП.
До момента партийното зачатие на Радев е приветствано като „възможен съюзник“ от МЕЧ, БЗНС „Александър Стамболийски“, а „Величие“ пожела и мъдри решения. Бившият хазартен бос Васил Божков, част от списъка с българи, санкционирани по „Магнитски“, ще гласува за него като „единствената алтернатива“, отбелязвайки с пост: „Достоен Президент. Крайно време беше. Успех.“
По подобен начин го описа и руската държавна агенция ТАСС, която, позовавайки се на анонимни експерти, съобщи, че „едва ли не е единствената възможност за изход на страната от кризата“.
Но нищо не може да се сравни с изблика на някогашния почетен председател на ДПС Ахмед Доган, очевидно оценил жеста на Радев да връчи на малката му парламентарна група третия проучвателен мандат.
Поздравления, г-н Президент! Само Вие сте решаващият фактор за образуването на антимафиотски фронт срещу превзетата ни държава! Ние, от Алианс за права и свободи, сме безрезервно с Вас! Предстои ни много работа. Но с общи усилия, координация и заедност можем да мобилизираме всички поколения за демонтирането на „дълбоката държава“ и да зададем рестарт на демокрацията.
Ако един от бащите на „дълбоката държава“ ще участва в рестарта на демокрацията, процесът е обречен. А под юмрука на един о.з. генерал, профилиран от путинския режим, трудно може да се роди повече демокрация.
Но Доган и Радев не са си чужди, освен че ДПС го подкрепи с гласове на президентските избори за първия мандат, а частично и за втория – макар и не официално. И двамата са близки с бившия вицепрезидент на „Мултигруп“ и собственик на „Минстрой холдинг“ Николай Вълканов. През ноември 2022 г. с президентски указ той получи най-високото държавно отличие – орден „Стара планина“. Негова фирма плати през 2008 г. хонорара от 1,5 млн. лв. на Доган за консултантски услуги по хидроенергийния проект „Цанков камък“.
Кои други бизнесмени са зад Радев, освен разкрилите се досега? Националотговорни капиталисти. По всяка вероятност братя Бобокови, единият от които беше задвижил с няколко есемеса самото Президентство, Георги Гергов, оръжейният търговец Емилиян Гебрев. Преди време имаше спекулации и за Петър Манджуков, Валентин Златев и др.
Обикновено политиците избягват въпросите за голямото финансиране. За предстоящата предизборна кампания Радев обаче не може да се измъкне с обяснения за множество малки дарения от симпатизанти – нужна е по-правдоподобна версия.
За всеки по нещо
Докато не се е позиционирал, бившият президент предлага бонбонче за всеки. За проевропейските партии – обществен консенсус срещу мафията; за евроскептиците – отхвърления референдум за еврото; за русофилите и антинатовците – че „някои политици поставят на карта мирния живот на българите в условията на опасна война“ наблизо; за Gen Z – бъдеще в България. Консерватор и православен е като ГЕРБ, не така радикален в проруските си тези като „Възраждане“, но като всички тях, че и като БСП – противник на „джендъризма“. С този местен жаргон са обозначени либерални ценности, като защита на правата на ЛГБТИ хората.
Тоест всеки може да открие в посланията на Радев свое основание за подкрепа. Някои наричат това „центризъм“. В интервю за „Сега“ журналистът и анализатор Петко Георгиев казва, че „Боташ“, „Южен поток“ и „Турски поток“ „слагат Бойко Борисов, Делян Пеевски и Румен Радев логично в един и същи пакет“:
… представители или проводници на един и същи тип геополитически и икономически интереси. И затова за мен е абсолютно парадоксално, че това лице [Румен Радев – б.а.] се опитва да се представи сега като борец срещу модела.
Две са червените линии за бъдещия партиен проект, на който от месеци се предрича ефектът на Халеева комета:
какъв Европейски съюз отстоява;
какви възгледи за съдебната реформа има (защото Радев така и не представи обещания в първия си мандат проект за конституционни промени).
Повече лоялност към Тръмп или по-силен ЕС, защото в момента традиционното за българската политика „приклякване“ не е възможно? Радев се измъкна от Президентството, преди да отговори на този въпрос. Оказа се, че Тръмп му е изпратил покана България да се включи в изобретения от него Съвет за мир и това е станало, преди държавният глава да обяви оттеглянето си.
Допреди седмица въпросният формат включваше само рамка за развитие на палестинската територия Газа и беше част от плана за примирие между Израел и „Хамас“, който управлява Газа. Но амбицията е да се заеме и с други конфликти.
За мен е огромна чест да Ви поканя като президент на Република България да се присъедините към мен в исторически критично и невероятно усилие да затвърдим мира в Близкия изток и същевременно да предприемем смел нов подход към разрешаването на глобалните конфликти!
България е в менюто
България се оказа в менюто, което американският президент си поръча за участие в Съвета за мир – формат,определен от Τhe Conversation като „частно ООН с един-единствен акционер“ – самия Тръмп.
Форумът в Давос, на който президентът на САЩ обяви инициативата си, ще се запомни с речта на министър-председателя на Канада Марк Карни.
Средните сили трябва да действат заедно, защото, ако не сте на масата, вие сте в менюто. Великите сили могат да си позволят да действат сами. Те имат размера на пазара, военния капацитет и лостовете да диктуват условия. Средните сили – не. Но когато преговаряме само двустранно с хегемон, ние преговаряме от позиция на слабост. Приемаме това, което ни се предлага. Състезаваме се помежду си кой ще бъде по-отстъпчив. Това не е суверенитет. Това е инсценировка на суверенитет, докато се приема подчинение.
Унгарският премиер Виктор Орбан, близък с Тръмп и поддръжник на руския президент Путин, и българският министър-председател в оставка Росен Желязков единствени от ЕС приеха поканата, заставайки редом до петролни шейхове, автократи от бившите съветски републики, лидери от Латинска Америка и Азия. Европа бойкотира инициативата, Китай отказа, Русия обмисля.
Българското правителство в оставка тайно е взело решението за включване, без медийно огласяване, без точка в публикувания дневен ред на заседанието на Министерския съвет, след което Желязков и външният министър Георг Георгиев заминаха за Давос. В рамките на 24 часа Георгиев промени позицията си на 180 градуса. Преди да бъде взето решението, той заяви публично, че „българските граждани имат право да знаят къде се намира страната ни, какви позиции защитава, каква политика провежда и към кое ценностно и цивилизационно пространство принадлежи“.
Правителството на Република България, ръководено от министър-председателя Росен Желязков, последователно и отговорно ще продължи да изпълнява своите ангажименти в рамките на конституционния си мандат, отстоявайки европейската идентичност на България, принадлежността ѝ към ЕС, както и ролята ѝ на надежден партньор в трансатлантическото пространство и съюзник в НАТО.
В Давос обаче Георгиев заговори за мира и сигурността в Близкия изток като „предпоставка за сигурността и безопасността в Европа“, нямаше и помен за европейска идентичност и цитираше Тръмп.
Единствено ПП–ДБ от парламентарно представените политически сили определиха като опасно и нелегитимно вкарването на България в Съвета за мир. Съпредседателят на „Да, България“, част от коалицията ДБ, Божидар Божанов, коментира, че мястото на страната ни е в сърцето на Европа.
Това не е просто едно решение, това е пробив срещу общата политика на ЕС. Това, че България се превръща в троянски кон и застава заедно с Орбан – единствения представител на европейска държава там, е много тревожно. България не бива да има място там, особено преди това да бъде обсъдено и да бъде взета обща позиция на ЕС.
А тя вече е факт – Европа продължава сама. „Знаем, че трябва да работим като независима Европа“, заяви председателката на Еврокомисията Урсула фон дер Лайен след над 4-часовото заседание на европейските лидери. „Няма връщане назад“, беше тяхното послание.
България сателит на Тръмп ли остава, или част от Общността? Този въпрос е не само към управляващите в оставка, но и към всички останали политически сили.
По чие нареждане Желязков присъедини България? Лидерът на ГЕРБ Борисов мълчи, докато олигархът и санкциониран за корупция от САЩ и Великобритания Делян Пеевски призова преди два дни поканата да се внесе за обсъждане в парламента. След подписаното от премиера споразумение в Давос обаче за парламента остава само да ратифицира присъединяването към частен клуб, в който еднолично председателят му Тръмп ще решава, изключва и налага вето. Но ако мнозинството се пропука, както се получи с промените в Изборния закон, може и да не се случи.
Орбан има своите основания да е там. САЩ разреши на унгарската компания MOL, близка до Орбан, да купи дела от 56,2% на „Газпром“ в Naftna Industrija Srbije, която попадна под санкции на САЩ през октомври. По-рано Тръмп освободи от санкции по глобалния закон „Магнитски“ един от най-приближените до Орбан – Антал Роган, шеф на кабинета му. Впрочем MOL има апетити и към българската рафинерия на „Лукойл“, което обяснява честите визити на унгарския външен министър Сиярто в България и срещите му с президента Радев.
На 12 април обаче Орбан може да изгуби изборите, тъй като опозиционната партия ТИСА на бившия му съпартиец Петер Мадяр има преднина от 9% пред ФИДЕС. Придобитото остава.
Какви са основанията на Желязков?
Официалните: прави го заради отпадането на американските визи за България, дерогацията за „Лукойл“, която съвсем не беше неочаквана, и някакво имагинерно участие на български фирми във възстановяването на Газа. (Нали Николай Младенов е назначен за върховен представител на Съвета за мир за Газа…)
Предположенията обаче са, че зад този ход стои неистовото желание на един олигарх като Пеевски да се освободи от санкциите по „Магнитски“ в последните дни на управление, в което доминира.
Къде ще са в следващото управление днешните играчи на политическата сцена, зависи от пренареждането, което ще донесат пролетните избори. Там ще има много защитници на „Отечеството“. Най-трудното е да се разбере кой е за европейска България в независима Европа.
Когато Асен Василев постави като цел пред ПП–ДБ спечелването на над 50% от гласовете на следващите предсрочни избори, водещият на „Панорама“ Бойко Василев възкликна, че това не е реалистично. Председателят на ПП обаче заяви, че е абсолютно възможно, тъй като мащабът на протестите срещу кабинета на Росен Желязков е сравним с този срещу правителството на Жан Виденов от 1997 г. Социологическите изследвания обаче сочат, че по-близка до действителността е перспективата на водещия на „Панорама“. Мнозина се питат защо е така и каква е причината у нас винаги да имаме това, което във Великобритания наричатhung parliament [висящ, увиснал парламент – б.р.] – състав на Народното събрание, при което нито една партия няма абсолютно мнозинство.
По принцип в България всички разбираме от две неща – политика и футбол. Може би затова и двете са на това дередже. В действителност обаче липсата на достатъчно адекватно гражданско образование е една от причините хората да се подвеждат в очакванията си от изборите и от това, което се случва след тях.
Напоследък разочарованието стана толкова силно, че избирателите масово се оттеглиха от участие, което свидетелства за криза на представителността.
Преведено на прост език, това означава, че зад партиите в парламента не стоят достатъчно хора, че народът да чувства властта „като своя“. Но дори когато участието е по-масово, резултатите рядко са удовлетворителни за партийните лидери, а в резултат техните най-запалени поддръжници обявяват избирателите за „тъпи“. Народът прост, животът – тежък, скучен, както е казал поетът.
Всъщност не само средностатическият избирател, а дори силно ангажираният политически гражданин най-често не разбира достатъчно от политика. Това се получава, защото съществува прост набор от знания, които не са му преподадени в училище, а много политолози напускаме сферата на специалността си, за да влезем в ролята на политически агитатори. Така анализите ни опитват да привлекат четящите или гледащите ги за каузата на дадена партия, вместо да им помогнат да разбират по-добре политическите процеси. Навремето в лекциите, на които имах честта да присъствам, проф. Петър-Емил Митев изрично направи разлика между политолога и политическия агитатор. Без да отрича правото на съществуване на втория, просто за да подчертае, че ролята му е различна.
Затова и понякога се шегувам, че ми се иска у нас да има хора, които говорят за политика така спокойно и обективно, както инженер Иван Тенчев за Формула 1. Но ако чакам да се появи такъв човек, може и целият ми живот да мине, затова ще опитам да се заема с тази роля. Доколкото ми позволяват възможностите, разбира се. Аз също съм човек със своите пристрастия, нямам самочувствието на чак такъв експерт, а освен това говоря по-горе за дефицитите в образованието от личен опит – чак при започване на следването си разбрах, че информацията, която съм натрупал от четене на журналистически материали, все още не се е превърнала в знания.
Желанието ми е да обясня защо целта, поставена от Асен Василев пред ПП–ДБ, е трудно постижима, а ситуацията не е сравнима с тази от 1997 г. Жокер – не е (само) защото протестите от декември не бяха гладен бунт както тези срещу Виденов. За целта ще се опра на професор Бари Аксфорд и съавторите му, които в учебника Politics: An Introduction(изданието от 2002 г.) запознават студентите с чудния свят на политологията, в който бързо разбираш, че нищо не си разбирал (което според Сократ е пътят към мъдростта), а потреблението на огромен брой публицистика само е вкарало мозъка ти в абсолютна мъгла. Най-малкото защото между научна и публицистична статия разликата е голяма и те дори се класифицират по различен начин, когато цитираме извори в дисертация например – наръчникът на проф. Мавродиева и проф. Тишева е отличен източник, от който незапознатите могат да се информират за разликата.
По света в демократични условия се срещат няколко вида партийни системи,
споменати и в цитирания по-горе учебник. Нека прелетим над тях, за да опитаме да преценим къде в тази координатна система се намираме. Няма да се спирам на миналото ни, когато България е била тоталитарна държава, въпреки „доблестните“ усилия на някои политически сили да се върнем в това положение.
В света се срещат демократични партийни системи, които въпреки това са с една доминираща политическа партия. Изборите са свободни, честни и под надзора на международни наблюдатели. Ала поради определени причини една партия има постоянно надмощие. Днес типичен пример за това е Япония, където управляват консервативните либералдемократи от партия „Джиминто“ (в „Тоест“ вече съм обяснявал защо консервативен либералдемократ не е оксиморон). Дълго време и Индия беше пример за такава страна. Партията на Националния конгрес, свързвана с клана Ганди–Неру, печелеше „битка след битка“ (по Пол Томас Андерсън) на избори, защото беше свързвана с националноосвободителното движение в страната. Напоследък тази практика се промени заради успехите на консерваторите от партията на премиера Нарендра Моди. Това е нормален за една демокрация развой на събитията, тъй като националното освобождение вече се отдалечава във времето. В ЮАР то е по-прясно и затова Конгресът на Мандела все още държи властта, въпреки обвиненията в корупция.
Ние обаче определено не принадлежим към тази система. Българските граждани не гласуваха масово за опозиционния СДС, когато комунистическият режим падна, а дори и след Освобождението от османско владичество се наблюдава разделение на либерали и консерватори.
Следващият тип системи, заради които според мен идват заблудите у нас, са двупартийните демократични системи. Изборите са свободни и честни, но се доминират от две партии. Най-яркият пример за това са САЩ. В някогашната си статия „Трети в игра за двама“ описах донкихотовците, опитващи се да пробият доминацията на демократите и републиканците, но истината е, че каузата им е безнадеждна. Не толкова изразени, но като цяло също двупартийни са системите на Великобритания (консерватори, лейбъристи) и Австралия (десни либерали, лейбъристи).
В първите години от Прехода, когато на избори доминираха СДС и БСП, изглеждаше, че България се насочва към този модел, с важното уточнение, че имаше силен трети играч в лицето на ДПС, който влизаше в ролята на балансьор. Именно състоянието на партийната ни система от този период допринесе за убедителните победи на ОДС от 1997 г., а преди това, през 1994 г. – на БСП. Появата на НДСВ през 2001 г. обаче разби тази система, което бе последвано от още пробиви.
Причината да не останем двупартийна система вероятно е в това, че представителството в Народното събрание е пропорционално.
Обикновено мажоритарните системи водят до оформянето на две доминиращи партии и е добре да го имаме предвид на фона на периодично подновяващите се дебати за преминаване към мажоритарно избран парламент. Това се получава, защото при тези системи изборите за всеки от народните представители са отделни и само водещите партии имат възможност да спечелят. Например в САЩ през 1992 г. имаше опит доминацията на демократи и републиканци да бъде пробита от Рос Перо, за когото гласуваха милиони американци. Не получи обаче нито един делегат в Избирателната колегия, защото в нито един щат не успя да спечели първо място.
Мажоритарната система облагодетелства политическата сила с най-голям брой победи в отделните състезания дори ако победилата партия е получила по-нисък дял от общите гласове спрямо загубилата. Така Тръмп спечели повече делегати от Хилъри Клинтън през 2016 г., Буш-младши от Ал Гор през 2000 г., а Джъстин Трюдо излезе пред консерваторите на изборите в Канада през 2021 г. В случая обаче ни интересува, че при мажоритарните системи за третия остава много малко и неговата роля в парламента е да подкрепя някоя от големите сили, ако изобщо попадне в него.
Третата система е многопартийната. Тя се среща често в средноевропейски държави, като Белгия и Холандия, но също и в Израел. Най-често причина за нея е пропорционалната избирателна система. Тя позволява доста голям брой политически играчи да попаднат в Народното събрание. Гласът на избирателите по-трудно се губи и съответно те са по-склонни „да го рискуват“. Като резултат в парламента трудно се събира мнозинство и се налагат преговори за коалиция. Те са по-лесни в системи, в които е изградена висока коалиционна култура, и по-трудни, когато има силна поляризация. За съжаление, България е пример точно за последното.
Разбира се, ние сме имали период на тоталитарен режим и затова Аксфорд определя партийната система у нас като „зараждаща се“, но от 2002 г., откогато датира изданието на ползвания от мен учебник, вече минаха доста години. За толкова време би трябвало вече да сме изградили определен профил, въпреки останките от тоталитарните порядки в правораздаването например. Затова можем смело да кажем, че като размер, население и географска принадлежност България е средноевропейска държава и пропорционалната избирателна система е нормална за нея.
От това следват няколко неща.
Преди всичко, в Народното събрание ще попадат различни партии. Причината се корени не само в разделението ни на различни политически племена (по Димитър Ганев) и във факта, че в България „всяка коза е за свой крак“, а най-вече в обстоятелството, че това състояние е очакваното – и дори желаното – за избирателна система като нашата. Различните групи от населението с различни виждания и интереси получават представителство. Задача на политиците е да намерят работеща формула, за да се съобразят с тях.
У нас обаче го има фактора на поляризацията. Като цяло гласоподавателите очакват от политиците да направят компромиси, но винаги това трябва да сторят тези от другата страна. Техните избраници следва да бъдат непреклонни. Затова и „сглобката“ на ПП–ДБ се прие тежко от избирателите им, независимо че политическите сили в ПП–ДБ са управлявали с почти всички парламентарно представени партии. Затова патриотични партии като ВМРО, НФСБ и „Атака“ изчезват от политическия живот след участие във властта, а „Възраждане“ играят „всичко или нищо“.
Но ако абсолютно всички политически сили предприемат модел на нулев компромис, стигаме до ситуацията с поредица от предсрочни избори и „увиснали“ парламенти, в които правителство така и не може да бъде съставено. Съзнавам, че попадам в хипотезата на закона на Годуин, но при такава ситуация в Германия на власт идват Адолф Хитлер и нацистите.
Така се връщаме на казаното от Асен Василев.
Възможно ли е ПП–ДБ да спечели 50% от гласовете? На теория – да. Всичко е възможно, ние сме в „тегав“ период в политическо и икономическо отношение. И ако има масово недоволство, което се прелее към тяхната коалиция, а избирателите, които не я подкрепят, останат апатични, хипотетично може и да стане. Строго хипотетично.
На практика обаче не е много вероятно. Мнозина обвиняват еврото, че води до поскъпване, асоциират с него именно либералите от ПП–ДБ и вероятно ще гласуват за патриотичните партии. Други ще кажат: „От какво се оплакват, българите толкова добре не са живели никога“ – и пак ще пуснат бюлетина за ГЕРБ. Трети ще бъдат директно купени, четвърти ще гласуват, притиснати от зависимости, пети – неинформирано или след няколко шарени рийла в TikTok… и т.н.
В резултат по-скоро ще се получи отново пъстър парламент. Защото такава е системата в България – многопартийна и все още демократична. Добре е политиците да се съобразят с това и отсега да мислят за възможни коалиционни партньори. А не да се готвят с оправданията, че предстои още един вот наесен.
Бюлетините не определят резултатите от изборите. Преброителите определят резултата.
Тази фраза принадлежи на американския политик Уилям Туид – Боса, известен и като Бос Туид, шефа на „политическата машина“ „Тамани Хол“.
Католическата организация на практика управлява Демократическата партия в Ню Йорк и контролира изборите по времето на Позлатената епоха, но също така прибира милиони долари чрез измами, подкупи и контрол над обществени поръчки. С част от тези средства подкупва и съдии за решения в своя полза. Големи обществени проекти, като болници и пътища, пищни музеи, съдилища, дори Бруклинския мост, са с доста завишени разходи, а разликата отива при Туид и неговите приближени. Например тогавашната Съдебна палата, първоначално планирана за 250 000 долара, струва над 13 млн. долара, без да е завършена, и цялата разлика е усвоена от обръчите на Туид, т.нар. Τweed Ring.
Заради корупцията, машинациите и манипулациите на избори карикатуристи рисуват Туид, опрян на урна, на която пише:
Ιn Counting There Is Strength („В броенето е силата“).
Впрочем именно благодарение на вестник The New York Times и на карикатурите на Томас Наст в Harper’s Weekly корупцията на Туид е извадена на показ. Той е обвинен в над 200 престъпления, осъден да лежи 12 години и умира в затвора през 1878 г. „Тамани Хол“ се превръща в нарицателно за политическа корупция.
Време е да бъде намерено подобно нарицателно и за клептокрацията в България, където партийни мрежи раздават постове, обществени поръчки и услуги срещу лоялност и гласове.
Гласовете са особено важни, защото осигуряват представителство и власт на партийните мрежи, а в контролираната демокрация осигуряват и привидностите на изборен процес, докато реалната власт остава концентрирана в тесен кръг. Карикатурите и корупционните разкрития не поместват никого в България, защото системата, позволила осъждането на Бос Туид, не работи – тя е фасада, която скрива точно тези мрежи.
Усърдно помагат и преброителите. А точно те са първата бариера срещу властта на клептократите. Как ще се гласува – с хартиени бюлетини или с машини, е второстепенно, ако хората, които броят гласовете, не са независими, почтени и добре обучени.
Готовността да се следват правилата осигурява реална легитимност на изборите.
Дори перфектно разработени технологии не могат да компенсират липсата на етични и компетентни хора в секционните избирателни комисии.
Преброители на къса каишка
В България в ΧΧΙ век изборните бюлетини броят същите хора, които и „Тамани Хол“ е използвала в средата на ΧΙΧ век: партийни активисти; хора на местния „бос“; служители, зависими от партийна благословия (работа, услуги, закрила). И онези „броячи“ отпреди повече от 150 години, и днешните си служат с едни и същи методи: някои бюлетини лесно стават невалидни чрез драсване, неправилно прегъване, зацапване, скъсване на ъгълче и пр.; а други се дописват или направо подменят с предварително попълнени.
Машинното гласуване не е панацея, но успя значително да намали поне невалидните бюлетини, които през 2017 г. например бяха неприлично много – 169 009, до под 10 000 на вота през 2022 г. Изплашени, партиите от статуквото – ГЕРБ, БСП и ДПС, решиха отново да върнат хартията в играта, свеждайки машините до принтери.
Няма по-голямо доказателство колко много залагат на изборни манипулации от упорството, с което се впускат да променят правилата за гласуване почти преди всеки вот. Машините нарушиха спокойствието на партийния апарат, но не елиминираха заплахата от купен и контролиран вот. А и не биха могли – това е работа на МВР.
При машинното гласуване обаче „броячите“ са безполезни, машините автоматично представят резултатите и контролните разписки. Дочоолу, Гочоолу и останалите аватари на Бос Туид не могат да разпределят най-ценното нещо в една демокрация – гласовете на избирателите, като че са зарзават за консерви.
Честните избори, ако някой е забравил, са сърцето на демокрацията.
Нали благодарение на изборите даваме на управляващите правото да вземат решения от името на нас, гражданите? Честният изборен процес е средството, с което избирателите наказват или възнаграждават политиците.
Диктатурата на „Д“
Колкото по-безобразни са промените, които ГЕРБ–СДС и ДПС – Ново начало подготвят в Изборния кодекс, толкова по-голям е страхът им от срив на предстоящите напролет предсрочни избори. Замисълът, който стана явен тези дни, го потвърждава. Предложените оптични скенери от „хартиената коалиция“ – ГЕРБ, БСП, „Има такъв народ“ и ДПС – Ново начало, захранвани (и) с манипулиран вот, зачеркват машините, защото те им пречат.
Скенерът отчита с разписка гласуването, след като избирателят е пуснал хартиената си бюлетина. След като се сканира, тя пада в непрозрачна кутия, която се отваря след разпечатването на машинния протокол за отчитане на гласовете. Именно хартиената бюлетина остава оригиналът и при спор се брои ръчно.
На практика скенерите връщат човешкия фактор през задния вход. Макар да се представят като „златната среда“ между хартия и машина, реално запазват контрола на партийните мрежи върху броенето. Технология има, но властта остава при „броячите“.
Помним как на предишните избори в град Белица членка на секционната избирателна комисия гласува вместо избирателите. Пред всички тя попълва празни бюлетини и ги разпределя за две политически сили – ГЕРБ–СДС и ДПС – Ново начало. От 2015 г. община Белица се управлява от най-любимия и верен кмет на олигарха Пеевски – Радослав Ревански.
Нали никой не си представя, че администрацията на община, управлявана от една политическа сила, няма да нагласи гласове в нейна полза? Всъщност най-големият позор е, че наистина никой не си го представя…
Конституционният съд (КС) обаче намери достатъчно основания да отмени избора на 16 депутати в 51-вия парламент заради сигналите за честността на вота и в резултат на това в Народното събрание влезе и деветата политическа сила – „Величие“. Проверката на КС разкри, че бюлетините в седем секции са изчезнали, въпреки че трябва да се пазят.
Какво ли би станало, ако бяха проверени всички изборни секции, остана въпрос на догадки и хипотези.
Когато и да е замислила блокирането на опитите за честни избори, властта в оставка изглежда готова да воюва. Отхвърли предложението на ПП–ДБ за 100% машинен вот, подкрепено и от останалата опозиция в парламента, както и от президента, при това изчаквайки да отмине протестът, призовал отново за гласуване с машини.
Честни избори ще отмият в канавката две от партиите – БСП и ИТН, и със сигурност ще ударят по резултатите на ГЕРБ–СДС и ДПС – Ново начало. Онова, с което „броячите“ няма да могат да се справят, е висока избирателна активност и ефективни действия на МВР преди и в деня на вота. Първото зависи от гражданската позиция на избирателите, второто – от служебния премиер. Време е политическите машини за избори да бъдат разглобени и унищожени.
Белградското утринно небе виси над нас сиво, облачно, тежко. Подухва лек вятър, неочаквано студен за началото на октомври. Но за нашата група италианци това не е проблем, любопитството ги води. Искат да разберат повече за сегашното положение в Сърбия, както и за миналото. Тече третият им ден в столицата и с всяко наше обяснение нещата се преплитат и стават все по-сложни, но те не се предават.
Вървим по скрита уличка в централен квартал на града – от едната ни страна се извисяват величествените правителствени сгради от миналия век, от другата са се наредили по-скромни кооперации. Спираме близо до едно триетажно жълтеникаво здание. Гледаме го отзад. Насочваме вниманието на нашите гости към един от прозорците на последния етаж. Получаваме въпросителни погледи – цялата постройка всъщност изглежда доста незначителна.
„От този прозорец в късната сутрин на 12 март 2003 г. снайперист стреля и убива Зоран Джинджич, докато той влиза през служебния вход на сградата отсреща.“
Групата се заковава на място, внезапно замлъква. Погледите блуждаят между двете сгради. Макар вече да сме им разказали историята за убийството на Джинджич, когато бяхме на гробището, друго е да видиш точното място със собствените си очи. Някой пита колегата ми дали още помни този ден.
„Всеки сърбин, който е бил достатъчно възрастен тогава, си спомня точно къде се е намирал и какво е правил в онази мартенска сутрин, когато е получил новината. Това е нашият 11 септември. Денят, в който всеки от нас разбра, че вратите на света около нас, едва открехнати, отново се затварят. И че пак пропускаме възможността за нормално развитие на тази държава.“
Имало е охрана, да. Имало е и вариант да се влиза с кола в специален тунел за повече безопасност. Но Джинджич не е искал, макар че е бил с патерици, защото се е контузил, докато е играл футбол. И не е първият опит за покушение срещу него, не – отговаряме на гостите. Три седмици преди онзи 12 март камион се опитва безуспешно да се вреже в автоконвоя му.
Случаят „Джинджич“
Още като студент в Белград Зоран Джинджич показва прагматично мислене, политическа интуиция, нюх за духа на времето и ораторски талант. През 70-те години е изхвърлен от университета и по-късно арестуван и осъден за организирането на независимо студентско движение. Емигрира във Федерална република Германия, където през 1979 г. защитава докторат по философия.
Когато се връща в Югославия през 1989 г., с други интелектуалци и активисти основава Демократическата партия (Demokratska stranka). Една година по-късно става неин ръководител и депутат от опозицията, макар мнението му по вечните въпроси на сръбския национализъм да е понякога неясно (през 1994 г. например посещава в Пале президента на Република Сръбска Радован Караджич, за да „изрази своята солидарност със сърбите от Босна“).
През 90-те Джинджич се отличава като ключова фигура в протестите срещу режима на Слободан Милошевич. През 1997 г. опозиционната коалиция Zajedno, в която е и Демократическата партия,се разпада след бойкот на изборите през декември и от други демократични групи. Избухването на войната в Косово през 1998 г. и бомбардировките на НАТО над Сърбия през 1999 г. бележат началото на края за Милошевич. В същото време обаче започва серия убийства, над които пада сянката на президента – от журналиста Славко Чурувия до министъра на отбраната Павле Булатович, от паравоенния командир Желко Ражнатович – Аркан до бившия президент Иван Стамболич.
През септември 2000 г. улиците на страната отново са изпълнени с протестиращи, след като не е призната победата на президентските избори на кандидата на демократичната опозиционна коалиция (Demokratska Opozicija Srbije) Воислав Кощуница. След седмица масови протести на 5 октомври 2000 г. Милошевич подава оставка. Парламентарните избори през декември са спечелени от Демократическата партия с 64,7%. На 25 януари 2001 г. Джинджич става министър-председател – надеждата за промяна се разпростира из страната, окрилена от очакванията от чужбина.
Правителството на Джинджич започва с амбициозна програма, в която са планирани серия дълбоки и смели икономически и съдебни реформи, както и наказателно преследване за политическите убийства и военните престъпления, специална комисия за разследване на дейността на полицията и тайните служби, сътрудничество с международната общност, решаване на Косовския въпрос. По време на неговия мандат се ратифицира Европейската конвенция за правата на човека и се въвеждат препоръките на Съвета на Европа, което води и до присъединяването на Сърбия и Черна гора към организацията през 2003 г.
Но докато на международно ниво Зоран Джинджич създава положителен имидж, в Сърбия е все по-противоречиво приеман от определени слоеве на обществото и от институциите. Първоначално той е против екстрадицията на Слободан Милошевич в Хага, но през април 2001 г. изиграва ключова роля в ареста му от югославските власти. На 28 юни обаче, въпреки възраженията на Конституционния съд, Джинджич разпорежда екстрадицията на бившия президент в Нидерландия под натиска на САЩ, които заплашват да не отпуснат планираната икономическа помощ от Световната банка и Международния валутен фонд.
Въпреки това Зоран Джинджич не е убит заради неприязънта на националистите. Онзи единствен куршум, пронизал го право в сърцето, е изстрелян от Звездан Йованович, член на „Червените барети“, водещи началото си от Сръбската доброволческа гвардия и по-късно влели се в специалните сили на Службата за държавна сигурност на Сърбия.
Джинджич е убит заради твърдото си намерение да се бори срещу Земунския клан – една от най-мощните престъпни организации в държавата. Същата, която още от 90-те е в тесни връзки със сръбската власт и с чиито представители самият Джинджич се вижда дни преди оставката на Милошевич, получавайки гаранции, че техните формирования няма да пречат на прехода. А мафията, както знаем, е държава в държавата. Това е напълно съзнателна сделка с наследството на Милошевич, пуснало пипалата си навсякъде.
Убийството на Зоран Джинджич е планирано в заговор между тайните служби, организираната престъпност и част от политическите фигури, останали след Милошевич.
Месец преди смъртта му тогавашната главна прокурорка на Хагския трибунал Карла дел Понте се среща с него:
Разказа ми [Зоран Джинджич – бел. ред.] в подробности за реформаторската си програма. И тогава изведнъж ми каза: „Ще ме убият.“
На въпроса ѝ кой по-точно ще го убие, Джинджич отговорил с опасението, че планираните реформи в армията и полицията ще го изложат на опасност.
Джинджич ми обясни как възнамерява да се намеси в армията и полицията, след като е променил икономическата система. Реформата изискваше да се пипа изключително внимателно и беше доста опасна. И министър-председателят беше напълно наясно с това.
Налице бяха и заговорниците във висшите ешелони на тайните служби, които участваха и в предишния преврат – от 2000 г., и благодарение на това имаха особено положение. Налице беше и държавата, подчинена на партийни интереси. И политическата култура, която вижда в опонента враг. И ценностната система, която в компромиса вижда слабост, а в силата – юначество. И интересите на могъщи кръгове, които възприемат изграждането на правова система и институции като пречка за своя монопол.
Може би налице беше и намесата на Великите сили. И преди всичко – същото онова разделение на модернисти и антимодернисти, про- и анти-Запад, което е основната причина за повечето атентати в сръбската история. Ето защо убийството от 2003 г. доказва, че има приемственост, произтичаща от дълбоките проблеми в новата история на Сърбия: слабостта на институциите, мощта на „неконтролираните фактори“, олигархично-партийната държава и нерешения ключов въпрос „А сега накъде?“.
И като се взираме в днешното положение в страната след още десет години (а и повече), не само че хич не изглежда по-светло, но и не е толкова различно.
9 август 2024 г. Чакаме на границата между Босна и Сърбия. Обиколката ни е към края си, прибираме се в Белград, или поне се опитваме. Опашката е безкрайна, безмилостното лятно слънце превръща микробуса в печка, климатикът е почти безпомощен. Групата шумно решава кръстословици, а с колегата ми и шофьора говорим за масовите протести, предвидени в столицата за следващия ден – 10 август.
Бетонната козирка на гарата в Нови Сад, официално открита преди месец, ще издържи още малко. Причината за протеста е друга – проектът за най-голямата литиева мина в Европа, която англо-австралийската компания „Рио Тинто“ възнамерява да разработва в Лозница, до река Ядар, в западната част на страната. Спрян благодарение на огромните протести през 2022 г., планът отново е върнат на дневен ред от сръбското правителство през юли 2024 г. С подкрепата на ЕС.
Най-накрая излизаме от Босна, но не и преди да сме подарили шоколадово блокче на полицая, който, след като ни провери документите, изрично ни поиска такъв странен и сладък подкуп. Влизаме в Сърбия и минаваме точно през местността, застрашена от минните амбиции. Няколко метра след границата ни приветства огромен плакат на управляващата Сръбска прогресивна партия (СПП, Srpska napredna stranka), от който ни гледа мъж с очила и дебели устни. Шофьорът и колегата ми не се въздържат и отправят немалко псувни към този лик, който всъщност принадлежи на Александър Вучич – главния герой в сръбската политика от повече от десетилетие.
Роден е през 1970 г. в Белград и на 23 години се присъединява към Сръбската радикална партия (СРП, Srpska radikalna stranka) – ултранационалистическа формация, която иска да създаде „Велика Сърбия“ от руините на Югославия. Той става протеже на партийния лидер Воислав Шешел, осъден за военни престъпления в Хага. През 1998 г. Вучич е назначен от самия Слободан Милошевич за министър на информацията, като само за две години успява да приложи едно от най-репресивните законодателства в Европа срещу медиите и свободата на словото.
След 5 октомври 2000 г., когато Милошевич подава оставка, СРП е в опозиция, докато се редуват белязани от скандали демократични правителства, които включват присъединяването към ЕС в своите програми. Точно покрай въпроса за ЕС СРП се разделя и част от членовете ѝ начело с Томислав Николич и Александър Вучич я напускат, за да създадат Сръбската прогресивна партия (СПП) през 2008 г. Въпреки името и декларираните проевропейски настроения формацията е силно консервативна и популистка и бързо се превръща в основната опозиционна сила. На парламентарните избори през 2012 г. СПП печели 25% от гласовете и се класира на първо място. Вучич е първо министър на отбраната, а после – вицепремиер. На предсрочните парламентарни избори през 2014 г. СПП удвоява подкрепата си до почти 50% и печели мнозинство в парламента. Тогава Вучич става министър-председател.
Междувременно той признава в интервю „грешките от младостта“ и се отдалечава от националистическите уклони отпреди години, когато публично защитава Ратко Младич и Радован Караджич. Сред амбициите му за Сърбия е присъединяването към ЕС. Всъщност, въпреки че либералните партии, предшестващи СПП, полагат основите на европейските стремежи на Сърбия, именно Вучич дава официален старт на процеса през 2014 г. Следващите предсрочни избори през 2016 г. са предизвикани от СПП точно с цел подкрепа за продължаване и успешно приключване на процеса по кандидатстване за членство в ЕС. Този път СПП събира над 50%, но опозицията заявява, че гласовете са били купени.
В чужбина обаче се повишава задоволството от стабилността, която Сърбия най-накрая демонстрира. Особено в Германия. В интервю от 2016 г. Вучич казва, че смята Ангела Меркел „за истинския лидер на Европа“ и че германската канцлерка „се грижи за Балканите“. Критиците на управлението обаче посочват, че привидната стабилност в страната е постигната за сметка на демократичните ценности, особено на медийната свобода.
Александър Вучич по време на посещение в Москва през 2017 г. Източник: Wikimedia
Изборите през 2017 г., с които Вучич започва своята кариера като президент на Република Сърбия, също са белязани с все по-строг контрол върху медиите и постепенно разрушаване на върховенството на закона. Междувременно, за да продължи да гради „прогресивен“ имидж за пред международната общност, президентът назначава за министър-председател Ана Бърнабич – първата жена на този пост в Сърбия, и то открита лесбийка. Без това да означава, че в програмата на правителството има място за правата на ЛГБТ, напротив – ролята на Бърнабич ѝ осигурява редица привилегии, от които останалата част от ЛГБТ хората в страната е лишена.
През 2020 г. неправителствената организация „Фрийдъм Хаус“ потвърждава влошаването на положението в балканската страна, която вече не е демокрация, а хибриден режим, особено след резултатите от новите президентски избори през юли, които СПП печели с над 60%. Тази авторитарна тенденция, започнала през 2012 г., превръща държавата в стабилокрация, която въпреки реториката на правителството не е гарант за стабилността в Балканския регион, както вече стана ясно от нестихващите протести, започнали през 2024 г.
Сърбия вън от ЕС, ЕС вън от Сърбия
10 август 2024 г. Обиколката приключва, изпращаме гостите преди началото на протестите, предвидено за 19:00. Тръгваме около час по-рано и улиците вече се пълнят с хора, които се изливат от всички страни. В рамките на половин час центърът на Белград е изцяло блокиран – граждани от всички възрасти, с кучета и детски колички, с плакати и свирки са се събрали с мирни намерения и лошо настроение. Сред слоганите се чете „Рио Тинто марш от Сърбия“, „Няма да копаете“, „ЕС диктува, Вучич изпълнява, Рио Тинто печели“. Колегата ми казва:
„Виждаш ли колко много хора, всички сме против Вучич от години, излизаме по улиците непрекъснато, но той не мръдва. Защото има подкрепа от ЕС.“
Всъщност тактиката на президента на международно ниво е да поддържа добри отношения с конкурентни геополитически сили. Твърди, че иска Сърбия да продължи своя европейски път, но в същото време поддържа приятелски отношения с Русия и привлича в страната най-големия брой китайски проекти в Европа в рамките на глобалната китайска стратегия за сътрудничество „Един пояс – един път“. В резултат на това, от една страна, отказва да подкрепи санкциите срещу Москва след избухването на войната в Украйна, въпреки че Сърбия има статус на кандидат-членка на ЕС; от друга, възлага все повече поръчки без конкурс на спорни китайски компании.
Вярно е, че точно както Бойко Борисов в България, и Александър Вучич има подкрепа от ЕС, с който освен това се осъществява над половината от търговията на Сърбия. Но за разлика от България, присъединителният процес в Сърбия отдавна е в бюрократична парализа, от която се възползва правителството на Вучич. А междувременно Европейският съюз вече не е синоним на прогрес и гаранции, а по-скоро представлява някакво далечно и абстрактно образувание, което постоянно се доказва като все по-лицемерно и индиферентно спрямо непрекъснатото западане на демокрацията и принципите на правовата държава в Сърбия.
Сред последните удари по доверието към Съюза е откровеното насърчаване на проекта на „Рио Тинто“ в Лозница, който даже е представен като стратегически проект на ЕС през 2025 г. Освен това слабата реакция от Брюксел спрямо мащабната вълна от антиправителствени протести, провокирана от трагедията в Нови Сад, играе важна роля в спада на доверието на сърбите към ЕС.
През октомври 2025 г. Европейският парламент прие резолюция, призоваваща за правото на мирни протести в Сърбия и изискваща политическа отговорност за засилените репресии. Ефективността на тези призиви обаче е доста ограничена и е застрашена от все по-влиятелната крайна десница, която подкрепя Вучич. Един месец по-късно „Рио Тинто“ обяви, че проектът „Ядар“ ще бъде поставен в режим „грижа и поддръжка“ поради липса на разрешителни и напредък, както и заради силна местна съпротива. Но това вероятно няма да е краят на историята и е все по-трудно да се предвиди какво крие бъдещето за балканската държава.
2025 г. Ден преди да покажем на туристическата група мястото, където е убит министър-председателят, се събираме около неговата паметна плоча на гробищата. Над черния мрамор, под надписа „Д-р Зоран Джинджич 1952–2003“, намираме леко повехнал венец от цветя, завързан с лента. Вятърът я е обърнал. Навеждам се и я премествам, за да видя дали пише нещо. Само едно кратко изречение: Hvala za viziju („Благодарим за визията“).
Срещу входа на Философския факултет в Белград – мястото, откъдето всеки път започваме нашите обиколки – погледът на бившия първи министър, напръскан с червена боя, все още се взира в студентите и минувачите. До неговото лице все още може да се разчете излющеното Gledajte u budućnost… („Гледайте в бъдещето…“) – колкото и мътно и страшно да изглежда. Защото друга опция няма.
„Когато падне Пеевски, не искам аз да съм отдолу…“, пееха протестиращите през декември. Падне ли Пеевски, Бойко Борисов е отдолу. Освен ако не е успял да се разкачи преди това.
Реална ли е обаче такава хипотеза? В този случай олигархът Пеевски, санкциониран за корупция от САЩ и Великобритания, би изгубил не само ракетата носител, а и съдружника в архитектурата и ползването на сегашния властови модел. Оставката на кабинета на Росен Желязков, подкрепян от ГЕРБ–СДС, БСП, ИТН и ДПС – Ново начало, не означава, че Борисов–Пеевски са паднали, нито че моделът е разрушен. Но е добро начало. Следващата стъпка са честни избори и висока активност.
По време на почти едногодишното управление на кабинета „Желязков“ не беше тайна, че влиятелният и непопулярен Пеевски тежи на лидера на ГЕРБ. И ако някой се катери на гърба на Борисов, както често обича да казва самият той, това е Делян Пеевски. Колкото и да му се иска обаче да се откопчи от „Д“, толкова се и опасява дали ще остане цял, ако се случи.
Безкръвно? Абсурд!
Борисов и Пеевски са съюзници по необходимост. Единият носи електорална легитимност и международна „приемливост“, другият – контрол върху институции, медии, прокуратура и компромати. Политическата операция с разделянето е сложна и не е възможно да се осъществи безкръвно. Двамата са като космически модул, херметично свързани системи с общо налягане и общи ресурси. Както в Космоса, така и в политиката при разкачване херметичността е въпрос на живот и смърт.
Когато през 2014 г. олигархът Пеевски се разкачи от Корпоративна търговска банка и от мажоритарния ѝ собственик Цветан Василев, квазисистемната банка фалира.
Олигархът забогатя още повече, Василев се укри в съседна Сърбия, където е и до ден днешен, делото се заблати, щетите останаха за данъкоплатците. А разследващият прокурор Иван Гешев се издигна до главен прокурор и едва преполовил мандата си, през юни 2023 г. със завидно мнозинство от 16 гласа Висшият съдебен съвет го отстрани от поста, когато той се осмели да каже истината, макар и не цялата:
Ясно кой е политическият боклук в Народното събрание.
Но такава е ориста на пешките. И в шаха, и в политиката тях ги жертват най-лесно. Наред е изпълняващият функциите главен прокурор Борислав Сарафов, който се „радва“ на 4% одобрение, по-ниско и от това на Пеевски, който има резултат от 5,6% според проучване на „Алфа Рисърч“. През юни 2023 г., когато се създаваше кабинетът на ПП–ДБ и ГЕРБ с подкрепата на ДПС, Сарафов замени Гешев и нямаше опит да се оспори изборът му – макар да е част от статуквото, владеещо държавното обвинение. А сега стана излишен и аргументът е, че легитимността му е спорна.
Причината – не е освободил поста след 21 юли 2025 г., когато изтече ограничителният 6-месечен срок по Закона за съдебната власт (ЗСВ), в който може да е и.ф. главен прокурор. Не го освободи, защото прокурорската колегия на ВСС реши, че този срок не се отнасял за Началника им – било заварено положение. Ситуацията изглежда абсурдно: временният главен прокурор също като предшественика си Гешев пробва да се закрепи на поста дори прегазвайки закона.
През октомври миналата година Върховният касационен съд отказа да възобновява дела по искания, идващи от Борислав Сарафов, тъй като по закон той не може да изпълнява функциите на главен прокурор. А тази седмица и Апелативен съд – Варна попита Конституционния съд (КС) дали Сарафов е легитимен на поста и може ли да иска възобновяване на дела. Председателката на КС Павлина Панова даде 14 дни на варненските магистрати да прецизират въпросите си. „Капитал“ разкри, че КС де факто е показал, че Сарафов е нелегитимен – по което де юре не може да се произнесе, игнорирайки неговото становище по конституционно дело. Причината е, че то е изпратено след 21 юли, когато е изтекъл ограничителният срок по ЗСВ.
Дори и Сарафов да се оттегли като изпълняващ функциите, той ще продължи да бъде заместник главен прокурор и шеф на Националната следствена служба, докато няма нов ВСС и избор на нов главен прокурор, който да предложи и свои заместници.
Настоящият ВСС е с изтекъл мандат от 2023 г., а изборът на членове на ВСС от парламентарната квота се извършва с мнозинство от 160 гласа за всеки член. То се оказа непосилно за сглобените мнозинства, но изборът на нов ВСС остава сред ключовите политически приоритети заедно с избора на Инспекторат, чиито членове са с изтекли мандати още през 2020 г. Така че този възел ще се разсече не от съдебната система, а от политиците.
Протестите срещу Сарафов – инструмент на статуквото, са и част от протестите срещу завладяната държава, така както през 2020–2021 г. гражданското недоволство беше срещу Иван Гешев.
След като Гешев беше отгърмян, къщата в Барселона, златните кюлчета в едно нощно шкафче и другото мръсно бельо бяха покрити. В края на същата 2023 г. стана ясно, че разследването за евентуална съпричастност на Борисов към историята с къщата в Барселона е приключило и не е установено той да има нещо общо.
Докато симбиозата Борисов–Пеевски работи, прокуратурата ще функционира като санитарен кордон около тях и като сопа за противниците им. Всеки потенциален скандал се неутрализира.
Случаят „Барселона“ е показателен: не че истината беше разкрита, просто темата беше закрита.
Дотук всичко, застрашаващо Борисов, Пеевски или някой от тяхната кохорта, е старателно почиствано от държавното обвинение: няма доказателство – няма проблем. Но ако Бойко Борисов направи опит да се измъкне от Пеевски, го грози компроматен гръм.
Възможен ли е разлом?
Известният с бруталност, отмъстителност и мрежа за събиране и съхраняване на компромати Пеевски изглежда съмнително спокоен. Протестите и оставката на коалиционния кабинет унищожиха надеждите му за пълно и трайно утвърждаване в управлението на държавата с превръщането му от задкулисен фактор във формален властови стълб. (Както и за евентуално отпадане на наложените му от САЩ санкции по Глобалния закон „Магнитски“.)
Упадъкът му може да бъде ускорен, ако нито една партия не го пожелае за партньор – скрит вече не може да остане, а за преговори наяве едва ли някой ще се осмели. Вече си партнира с ПП–ДБ, с ГЕРБ са в отдавнашна сглобка, а когато и да се появи партийният проект на президента Румен Радев, едва ли ще се съюзи с Пеевски. Подчинените на олигарха в институциите са хора, които по кучешки ще сменят една ръка, която ги бие и храни, с друга.
Но и предизборната кампания още не е започнала. Преди това трябва да се извърши безплодната въртележка с връчването на мандатите – на първата, втората и избраната от президента трета политическа сила. Първите две – ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, вече декларираха, че няма да участват в правителство в рамките на този парламент, следователно която и трета партия да избере Румен Радев, финалът е предопределен.
Неизвестните
Неизвестните са дали изборите ще са в края на март, или през първата седмица на април, по какви изборни правила ще се проведат и как ще се казва служебният премиер. От името му зависи и чие ще е служебното правителство – на ПП–ДБ, ако на този пост е подуправителят на Българската народна банка (БНБ) Андрей Гюров, или на Борисов–Пеевски, ако е всеки друг от „домовата книга“. До момента е известно, че предложението за служебен премиер няма да приемат председателката на парламента Рая Назарян (ГЕРБ), предложената от ГЕРБ и избрана за омбудсман Велислава Делчева, както и гуверньорът на БНБ Димитър Радев.
Съдът на ЕС обаче още не е излязъл с решение по казуса на Гюров, свързан с освобождаването му от БНБ. А след Съда в Люксембург и българският Върховен административен съд ще трябва да се произнесе по решението на Управителния съвет на БНБ да освободи Гюров заради „участието му като съдружник в „Йонтех Инженеринг“ ООД, както и във връзка с осъществяваната от него дейност като член на управителен орган на юридически лица с нестопанска цел: Сдружение „Балкански – Паница Институт за научни издирвания“ и Сдружение „Голф-клуб Благоевград“. Междувременно Европейската централна банка подкрепи Андрей Гюров пред Съда на Европейския съюз по делото му срещу БНБ, като допусна политически натиск и изрази съмнение в независимостта на българската Антикорупционна комисия, писа „Дневник“.
Ако президентът избере Гюров за служебен министър-председател, този жест би могъл да се тълкува и като политически маньовър за общи действия с ПП–ДБ в бъдеще.
Докато новият политически сезон още не е открит, Борисов направи скромен опит да елиминира протестите като фактор, обяснявайки в интервю пред Явор Дачков как властта е паднала заради самонадеяността на всички, „включително и Пеевски“. Също и как той бил казвал много пъти, че след 1 януари ще има промяна.
Ситуацията ни направи да зависим от него [Пеевски – б.а.], защото другите се дръпнаха. Когато всички прекалиха, включително и Пеевски, нищо не задържаше ГЕРБ в това правителство, в това мнозинство.
Разбира се, никой не вярва на тези обяснения, защото те звучат като закъснял опит за пренаписване на общата биография. Интервюто по-скоро маркира първия етап на контролирано дистанциране, засега вербално. Дачков се опита да помогне с въпрос коментар, че протестите май били насочени по-скоро към Пеевски, отколкото към Борисов. Но на този етап е невъзможно двамата да бъдат отграничени един от друг.
Какво значи да падне Пеевски?
Как си представяме разкачването на Борисов и Пеевски: и двамата падат, оцелява само единият или става въпрос само за формално контролирано дистанциране?
По-важният въпрос обаче е съдбата на схемите, които изградиха и усъвършенстваха през годините. Проблемът не е в персоните.
Проблемът е в механизмите на власт, които оцеляват след политически катастрофи и бързо приспособяват към себе си нови лица, често по-симпатични, по-образовани и по-добре опаковани, но функционално идентични.
Разрушаването на тези схеми минава не през падането на един или двама политически играчи, а през разглобяването на институционалната среда, която ги прави възможни: зависима прокуратура, безконтролни регулатори, обслужващи спецслужби и медийна екосистема, която заменя разследването с внушение. Без това всяко „разкачване“ ще бъде само техническа маневра – смяна на екипажа без промяна на курса.
Борисов и Пеевски са върховните представители на контролираната българска демокрация и разбират, че и двамата ще пострадат при конфликт помежду си. Председателят на ГЕРБ няма да се осмели да го направи сам, а Пеевски не може да натисне спусъка, без да пострада. Той е санкциониран, токсичен и все по-малко търсен. Един открит конфликт би ускорил политическата му смърт, особено в контекста на заплахата от протести за всеки, който го „приюти“ в съюз. Съдбата му е да се върне обратно в подземието.
Истинското предизвикателство е не дали Борисов ще се откопчи от Пеевски, или кой ще падне отдолу, а дали обществото ще успее да наложи правила, които да направят невъзможно възпроизвеждането на същия модел. В противен случай ще наблюдаваме как след краткотрайното морално възмущение и многохилядни протести следващото ново управление е изградено върху старите зависимости.
Тогава въпросът няма да е кой е отдолу, а докога всички ще сме там.
Протестите в Иран са нещо значимо по мащабите си, но имат своята история и контекст.
Започнаха отдавна показвайки нарастваща нетърпимост на младите в страната срещу неспособността на управляващата класа да се справи, но и разбира се срещу бруталността на методите им. Спомням си преди 10 години имах няколко интервюта с иранци търсещи да емигрират в Европа със семействата си. Единият практически беше написал техния аналог на Борика. Всички разправяха едно и също – не съм сигурен дали утре ще намеря лекарства и храна за децата си.
Последваха редица инциденти с убити жени, жестокости, международни проблеми, санкции, хаосът на Тръмп и войните на Путин. Всичко това повлия на икономиката и живота на иранците. Кум се опита да смекчи нещата, като допусна по-умерени кандидати за президент и смекчи някои режими, но това не помогна много. Двама от тези, които интервюирах преди 10 години, помогнаха на още 20 семейства да се изнесат към Германия – лекари, професори, инженери.
В последната година Иран се сблъсква със стара криза, но особено тежка сега – безводие. Това е нещо, което ще виждаме все повече в близките години заради климатичните промени и особено в южна Азия. Сега следим на живо как се отразява на една сравнително развита държава. Редица язовири са пресушени и заедно с лошото управление на водите в следващите седмици може да се окаже, че милиони ще трябва да бъдат евакуирани от Техеран.
Това е същността на протестите сега. Доколкото религиозното и политическото влияние на Кум не е намаляло сред старите, идва едно младо поколение, което не ги разпознава като авторитет и иска решение на проблемите в ежедневието си.
В тази ситуация хаосът в щатите, парализата във външния им департамент и експертната им неспособност им да формират някаква смислена външна политика донякъде е добра новина за протеста. Тръмп вече обяви, че ще ги подкрепи, но нито има идея кои са, нито как всъщност ще им помогне, нито е оставил някой около себе си или в администрацията, които да има идея или да смее да му каже. Казвам, че това е добра новина по принцип за Иран, защото историята ни учи, че всеки път като щатите се намесят там става по-лошо – след като наместиха диктатор фен на мъченията, превръщането на Техеран в порнoгрaфска столица на Азия и ограбване на ресурсите на държавата, създадоха плодородно поле за наместването на религиозните фанатици опиращи се на по-ниско образованото мнозинство от населението. Нищо учудващо. Дано да не се повтори пак сега.
За района това ще е добра идея, защото подобно на Русия, за Иран външната политика означава да дестабилизира чрез проксита. Последно бяха Хутите, а традиционно Хизбула и Хамас. Последните се подкрепят и финансират от Нитеняху, за да може да радикализира съвсем управлението на Израел, но е факт, че макар с осигурени от него пари ракетите идват от Иран. С промяна на модела вниманието на Техеран ще се обърне навътре. Отново подобни на Русия практически целият им разузнавателен и военен ресурс е организиран към опазване на вътрешния ред, но при масови протести това ще се разпадне. Да се надаваме поне, че няма да има разпадане на самата държава, защото това ще доведе отново до местни радикални групировки и колониални интереси. При Афганистан и Пакистан това доведе като страничен ефект до спиране на усилията за елиминиране на полио и връщането му на места след като фанатици с аргументи идентични на родните антиваксъри избиваха лекари и здравни работници.
И доколкото протестите са значителни, енергията на GenZ е голяма и проблемите са сериозни, ако завали в близките два месеца и напълни язовирите, може да останем само със снимки като тази от протестите преди две години срещу убийството на Махса Амини – визуално силни с голям отзвук в Европа, но малък дългосрочен ефект. Затова нека ги подкрепяме и търсим как да помогнем не само на думи, но да бъдем реалисти какво се случва на терен и че всъщност нямаме идея или аналог в Европа. Решението трябва да дойде отвътре – също както при ситуацията в България.
И напомням като четем за GenZ в Иран да не съдим за мотивацията и опита им по клишетата от щатите или по тези в България, както и съответно да не правим паралели с протестите у нас. Описах защо наскоро опитвайки се да определя какви са поколенията у нас.
Снимката е на Жюстин Томс от протеста на 1-ви дек. 2025
Разговорите за поколенията и зодиите си приличат много – обичаме да им приписваме групово поведение, решителност, мнения и дори ниво на интелект. Доколкото за второто някои винят звездите и ретроградния Меркурий, зад първите стоят реални събития, кризи и политически процеси. Дали те наистина влияят толкова определящо на групи от хора на близка възраст е въпрос на дебати. Споделено е мнението обаче за регионални особености според исторически и социален контекст. В България може да се говори за GenZ, но характеристиките и политическата им тежест ще е далеч по-малка от други държави и отколкото много се надяват. Решенията им обаче ще предопределят каква ще е България в следващите десетилетия много повече, отколкото ние или родителите ни и за това има добри причини.
Най-краткото обяснение би било, че GenZ са онези, които нямат представа от къде идва лафа заложен в заглавието. Това обаче не би ни било особено полезно. Всъщност, в последните седмици доста хора се питат точно това в контекста на идващите избори и политическото бъдеще на България като цяло. Тук не се опитвам да предвидя дали и как ще гласуват младите, а кои са, как може да определим поколенията в родния контекст и има ли въобще смисъл.
За това стана дума, всъщност, преди няколко дни, когато споделих графиката на Землевеж с възрастовото разпределение на хората в България според най-често срещаната дефиниция на поколенията. В коментар под споделянето ми авторът на Земелевеж Иван Люцканов спомена, че му се ще да намерим дефиниция на тези поколения или аналогични в България. Имено това ще се опитам да направя тук.
Първо, трябва да се спомене, че като цяло концепцията за поколенията е крайно измислена и размита. Адам Коновър преди почти десет години обясни добре защо са глупави като цяло и създадени в голяма степен от рекламната индустрия, както много други популярни концепции. Преди две години обсъди темата в подкаста си по-широко, ако ви се гледа. Така или иначе, използваме думи като милениъл, GenZ, бумър в голяма степен заради популяната култура идваща от щатите и ги използваме за кратко събирателно особено за икономически и политически активните млади. Хората обичаме да слагаме другите в кутийки, да разделяме и така да се самоопределяме. Лесно е и е удобно, макар навярно да създава повече неясноти, несигурност и грешки, отколкото си струва. Долу виждате как Pew Research са ги представили. Имат добра статия за границите между поколенията. Критикувах ги за тяхно изледване преди години за религиозността по държави, та приемете написаното с условностите им, както и всичко в този блог.
С това наум, трябва да се каже отново, че макар често да четем за конкретна година за начало и край, границите им са силно размити, а вариацията в тях е голяма. Хората сме различни и приемаме света различно. Отделно в рамките на едно население има много малцинства, които биват повлияни драстично от конкретни събития и промени докато множеството не ги забелязва. Спин епидемията е такова поне преди да осъзнаем, че не засяга само хомосексуалните и започва да се изследва. Има и на вид прости неща, които имат огромен ефект, но го осъзнаваме по-късно. Пример е ниското колело, което е дало независима физическа мобилност на жените и в ретроспекция се смята за един от ключовите фактори за еманципацията.
Това важи с още по-голяма сила когато излезем от щатите, за където са горните дефиниции. Истината е, че поколенията така дефинирани са обосновани с конкретни социални, политически и природни събития, които влияят драматично на това как хората прежиели ги възприемат света, взимат решения и живеят. Втората световна война оформя възприятиятна на върналите се от фронта също както терористичния акт на 11 септември в щатите наклони политическите пристрастия, също както дигиталната революция, взривът от масови престрелки в последите 30 години, пандемията, дълговата криза и прочие.
Какво общо има това с България?
Наистина повечето от тези събития не са основополагащи за голяма част от света и особено България. Затова трябва първо да разберем кои са ключовите повратни точки у нас. Тъй като не търсим урок по история, нека се фокусираме върху последните 40-тина години.
Има няколко очевидни – 1989, 1997, 2007. Самият факт, че не се налага да обясня какво се е случило тогава дава идея колко дефиниращи новата история са.
В допълнение трябва да споменем войните в процеса на разпадане на Югославия и особено бомбандировките през 1999. Доколкото постоянно четем и гледаме войни, знаейки, че са толкова близо до нас неизменно определя отношението към темата за война в Европа повече отколкото хора, които просто го четат в последствие. Войната в Украйна сега би следвало да има същия ефект, но в действителност не я усещаме сякаш толкова близо. Преживяваме я предимно през бежанците и политическата пропаганда. Но и това възприятие е различно при онези, които си спомнят падналите ракети от нашата страна на границата. Именно за това правим това упражнение тук.
Други важни промени са безвизовото пътуване в Европа през 2001 г., отпадането на ограниченията за работа в Европа около 2014-та и масовата миграция през 90-те. Демографски, икономически и социално огромният брой хора, които напуснаха България има огромно влияние. Освен с броят хора в съответните групи, за което ще говорим после, това повлия на структурата на въпросните възрастови групи, кой остана, защо и как възприемат света.
Тук не събитие, а дългосрочен процес като миграцията има също трайна роля – да имаш роднини в чужбина, от които да зависиш финансово или най-малкото да научаваш неща, да преживяваш сам работа или живот в чужбина с всички плюсове, минуси, компромиси и възможности да научиш нещо, сблъсъка с чужди култури, политически системи и ситуция и базата за сравнение, които позволяват. Ефектът от тези обаче е доста труден за преценка. Доколкото почти всеки има близък живеещ в чужбина, стотици хиляди са работили временно и над милион са напуснали страната, а доста вече се връщат, дали са разширили кръгозора си и са научили нещо се оказва, че зависи изцяло от това с каква нагласа са тъгнали. Като пример, познавам твърде много хора, които работят и живеят в Германия, но мразят нея, еврото и всичко, което им е дало тази възможност. В другата крайност познавам доста, които възхваляват Германия без да се опитват да вникнат в социалните и политическите процеси и проблеми, поне докато не ги засегнат директно.
Покрай конкретните събития бихме могли да вземем пандемията от 2020-та. Тя обаче е твърде скоро и доколкото промени много животи що се отнася до светоглед тепърва ще видим дали има отношение към политическо и икономическо поведение в допълнение на вече видимите в очакванията към работното място и гъвкавостта.
В другия край на разглеждания период би трябвало да разгледаме и т.н. Възродителен процес, през който около 360 хиляди българи от турски произход са изселени насилствено в Турция. Това е предшествано с насилствена смяна на имената, протести, силовото им потушаване и дори терористични актове. Потомствената травма от тези събития не може да бъдат пренебрегвани за живеещите сега в районите, изселниците ни в Турция и децата им, голяма част от които са се пренесли в страни като Германия. За съжаление, доколкото се споменава като бележка в историята, нищо от това не се изучава сериозно в училищата и не се дава възможност да се разбере колко брутално и абсурдно е било отношението ни като общество към една част от него. Така изселването на стотици хиляди не е тема за голяма част от обществото, но със сигурност е определяща за една немалка част от нея дори да не е непременно компактна в даден район на страната.
Разбира се, има много други международни и строго локални събития, които определят как биха гласували хората в даден район или свидетелите на едно събитие. Ще се концентрираме на национален мащаб, защото иначе навлизаме в местна политика.
Като допънително четиво по темата препоръчвам изследването на Тренд за профила на избирателя през изборите октомври 2024, тази статия на Медияпул за политическите възгледи на младите е Европа, доклада на Националния младежки форум за изборите през юни 2024 и годишниците на НСИ за демографията през 1985 и 2005. Последните данните са в Инфостат.
Поколение BG
Може би бихме могли да измислим някакво различно разпределение или брой на поколенията. Разглеждайки събитията открих, че ще е полезно и честно казано по-удобно да използваме същите възрастови групи. След това съпоставих три ключови възрасти през живота на родените в последните 60 години – 15, 22 и 45.
Чувството за принадлежност и автономност, разбирането за света, обществото, отговорностите, движещите сили и политиката като процес започва да се заражда доста рано. Особено когато те се обсъждат в обкръжението, са актуални теми и засягат пряко ежедневието на детето. Според мен обаче на около 15 години може да говорим за далеч по-дейно изразяване на позиция, активност по тези позиции и физическа автономност, която го позволява. Има и някакво ниво на зрялост за разбиране на изброените процеси. Не разглеждам формалната възраст на пълнолетие, когато човек може да гласува или шофира. Вместо това взимам 22 г., когато относително хората започват да стават икономически активни – започват сериозна работа, взимат ипотека, заформят семейство.
Делът на избирателите над 45 г. е надвишил този под в средата на 90-те
Тук може би бихме могли да разгледаме като водораздел възрастта на раждане на дете, но през последните десетилетия тя расте постоянно. Така по-скоро е функция на всичко останало, което обсъждаме. Затова се спирам на 45 години. Както всичко останало и тази е усновна, но според изследавния, които намерих, се счита често за приблизителната фаза в живота, в които сме далеч по-малко склонни към промяна, да приемем нови идеи и концепции и като цяло се осланяме повече на миналото и как ни е карало да се чувстваме, отколкото искаме да оформяме бъдещето. Някои биха нарекли тези убеждения консервативни. Този термин обаче твърде много се свързва със съответните политически движения в щатите и Англия. У нас обаче често е смесица от широк политически спектър и остарели социални норми често налагани по политически и религиозни причини в миналото.
Тезата ми е, че кръстосвайки тези ключови възрасти с изброените събития може да определим групиране относимо до България на хора, чиито убеждения по политически и социални теми са се оформили по аналогичен начин. Не, че убежденията им са идентични, а че са реакция на еднакви стимули, които се различават от приписваните на същите възрастови групи в щатите и други европейски държави.
Boomers или Последното соц-поколение – 1946-1964
Това е поколение израстнало, изучило се и започнало кариера в социализма. Градили са нещо в живота си, което се срива. Доста все още не разбират съвсем защо въпреки разсекретените документи. Доколкото повечето искат новооткритата свобода, всъщност не са подготвени да я използват и всъщност не знаят каква отговорност носи. Към настоящия момент това са пенсионерите в България. Голяма част от тях са прекарали промените вече във възрастта отхвърляща новото. В същото време солидна част от трудовия им стаж е в несигурните години на 90-те и нерядко имат проблеми с пенсиите заради липсващи документи, работа в сивия сектор или безработица. Преживели са в икономически активна възраст краха на социализма през 80-те, хаосът на 90-те, възхода след 2000, влизането в ЕС, кризите, мутрите, олигарсите и местните велможи. Именно през 70-те и 80-те това поколение постави основите на демографския преход с рязко намаляване на броя деца и началото на увеличението на средната възраст на първо дете. Към 2024-та формират 24.3% от населението живеещо в България. Заедно с останалите пенсионери са 32.6% от гласоподавателите в страната.
GenX или Изгубеното поколение – 1965-1980
Тук някой може да направи връзка с „изгубеното поколение“ в щатите и има определен смисъл. Така наричам онези, които в към на социализма тепърва влизат в икономически активна възраст. През кризисните години на 80-те и 90-те се е наложило да формират семейства, да започнат работа, да градят дом и стабилност. Всичко това в крайна несигурност и недоимък за доста. Доколкото немалко успяха, научиха се, създадоха бизнеси и кариера, много винят обстоятелствата, обществото, предишната или следващата система, правителство или пазар за пропуснатите си години. Заради кризите именно те отлагаха най-много да има деца и емигрира най-много съставяйки същността на демографската дупка през 90-те. Това е поколение, което тепърва ще влиза в пенсия и във фаза, в която ще има навярно най-сериозните социални и финансови проблеми от всички изброени групи. Представляват 23.8% от населението и 26.3% от гласоподавателите.
Millennials или Технологичното поколение – 1981-1996
Това е поколение, което стана свидетел на кризите в края на 80-те и 90-те, на войните в Югославия и влизането в Европейският съюз, но в по-голямата си част като деца или странични наблюдатели. Знаели са, че това са важни неща по реакциите на по-възрастните, но липсата на зрялост и икономическа активност не позволява да се оценят пряко тези събития. Все пак те в голяма степен определят убеждения що се отнася до икономика, социални и политически въпроси. Това поколение е навярно първото, което пътуваше толкова много и толкова свободни още от млади. Това поколение започна първо и най-основно да използва технологии трансформиращи из основи търговия, комункация и работа. Липсата на толкова сериозни тавми от соца и 90-те и опита от Европа, сблъскването с различни хора, култури и разбирания влияе на разбиранията им. Това не значи непременно, че са либерални, а че са далеч повече фактор от предишни поколения. Представляват 27.4% от населението и 30.3% от гласоподавателите.
GenZ или Европейското поколение – 1997-2012
Наричам ги „европейско“, защото в родния контекст са първото поколение, което по познава друг свят в съзнателния си живот, в който България не е в Европейския съюз, не може да се пътува свободно, няма свободна търговия или достъп до съдържание и информация. Сериозно се подценява ефектът от това и той е двуяк. Също както непознаващите недъзите и откровените ужаси на социалистическото управление се хващат на аналогични популистки лозунги, така има риск непозаващите „какво беше едно време“ да се подведат по призиви за изолация и идеи вкоренени в национализстически и религиозни концепции. Белези за това се виждат сред най-младите гласоподаватели в цяла Европа и България не е изключение. От друга страна, приемането на горната свобода не за даденост, а за отпавна точка създава предпоставки за значителен напредък както икономически, така и социално.
Друг важен аспект е, че това е поколението, което преживя пандемията в рамките на образованието и началото на кариерата си. Доколкото много твърдят, че това ги прави по-зле подготвени, паралелно с това твърдят колко безполезно е образованието в България. Т.е. така или иначе не би трябвало да има значение, ако и двете са вярни. Със сигурност обаче дават основа за очакванията към работното място в бъдеще, което има потенциал да промени не само търсените ефекти в градската среда, но и да засили децентрализацията на работната ръка в България в другата крайност. Не на последно място, това е поколението, което тепърва ще взима решения да има деца. Никакви парични стимули, патриотични песни, лозунги по партийни седенки, дядовци в костюми мислещи си, че оправят демокрафията с комисии, законопроекти и доклади нямат значение. Това е поколението, което ще определи каква ще е раждаемостта след 30 години и настроенията, притесненията и плановете им зависи изцяло от това каква среда и сигурност ще създадем в България в идните няколко. Зависи от всички нас, тъй като това е най-малкото поколение поради същите тези решения на последните две. GenZ са 14.8% от населението, но само две трети са пълнолетни днес и така са едва 10.8% от гласоподавателите.
Какво от това?
Да разделяме наслението на случайни групи с ефектни за clickbait заглавия имена е по принцип безпредметно. Демографията от своя страна е важен и лесен за предвиждане сбор от процеси. При еднаква фертилност не може да очакваме много повече деца при условие, че няма повече жени в детеродна възраст. Дори да са се родили много преди 30 години, когато една трета от тях напуснат страната, не може да очакваме, че децата им ще се родят в България. Когато мъжете не се грижим за здравето си и умираме на инат на 45, няма как да очакваме смъртността да не е висока. Също когато хората над 60 са повече от тези под 30 не може да не очакваме да не изглежда, че в България умираме най-много в света, докато в действителност сигурацията да е съвсем друга. Няма политическа или социална мярка, която да промени смислено това в следващите 10-20 г., защото математиката е ясна.
В последните седмици се говори много за поколението GenZ, защото изведнъж всички забелязахме, че съществуват. Забелязахме ги на протестите, с плакати, с искания и очаквания. Поканиха изявени младолики членове по медиите да говорят, но не защото искаха да чуем нещо, а като клиширан поглед над човешка история, която да забравиш утре. В немалко случаи медиите бяха изненадани донякъде неприятно за лично тях. Всички се обнадеждиха, че бъдещото поколение ще оправи България. По-възрастните показваме единствено, че пак чакаме някой друг да го стори.
Истината е, че това няма как да се случи. Гледайки участието в изборите до сега, най-активни избирателно са хората между 30 и 39 – 14.4% са от населението, а формиарт 17.8% от гласувалите. Т.е. 23% по-голяма активност от средното. Следват тези между 40 и 49 – 18% по-голяма активност от средното. Дори тези под 60 години гласуват повече – 9%. Ако забелязвате това са GenX и millennials – или както аз ги наричам изгубеното и технологичното поколение. Тези под 30 години или приблизително сегашните GenZ гласуват средно с 6% по-малко от средното. Дори пенсионерите гласуват повече, макар доста по-малко отколкото си мислим. Дори обаче да излязат да гласуват и да достигнат рекордните 80% активност удвоявайки тежеста си във вота, те едва ще достигнат този на родителите им – GenX.
Затова освен в активността, борбата им ще е да убедят именно родителите си да подкрепят това, което искат, Българията, която очакват и Българията, в която биха искали да живеят. Звучи наивно, но е навярно единственото, което би сработило в този момент. Очакваме много от най-малкото поколение – да има повече деца и по-рано, да работи здраво с по-висока добавена стойност, да разпознава манипулациите, популстите и фалшивите новини навигирайки сложна вътрешно- и външнополитическа обстановка.
Все неща, които нито едно от другите няколко предходни поколения не направи. Поне не в мащабите, които са нужни и които очакваме сега. И да, оправдаваме се с обстановката, с тежките кризи, с несигурността, с политиката и войните наблизо. Гледайки ситуацията сега сякаш не си даваме сметка, че същото ги чака и следващите. В крайна сметка обаче това беше наше решение и последствията ги жънем днес. Ако очакваме тия следващите да взимат по-добри решения, включително за нашите старини, може би трябва да мислим – и гласуваме – повече за тях, а не гледайки само себе си.
В действителност протестиращите по площадите и улиците на България и Европа десетки хиляди български граждани не искаха оставката на правителството. Те искат освобождение от модела „Борисов – Пеевски“ и от мрежите му. Падането на правителството на Росен Желязков е само първият пробив в стената.
Същинският оздравителен процес ще започне с изваждането от политиката на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов и на санкционирания за корупция от САЩ и Великобритания олигарх Делян Пеевски. А тази работа може да свърши прокуратурата, ако пожелае да служи на държавността и да изпълнява функциите си на защитник на обществения интерес вместо на куче пазач на завладяната от „Борисов–Пеевски“ държавност.
Формулата на бившата правосъдна министърка на Румъния Моника Маковей „Изчистете съдебната система и тя ще изчисти всичко останало“ не проработи в България.
Сега държавното обвинение е заключено в отколешните си зависимости – мудно и удобно за силните на деня. Но от него зависи ще има ли освобождение след оставката, или всичко ще остане само в периметъра на протестния шум.
Също и от гражданската енергия – ще нарасне ли още до предсрочните парламентарни избори (вероятно през март), или ще спадне и как ще се трансформира в избирателна активност. Замлъкне ли улицата, избутаните в ъгъла на ринга бързо ще се окопитят и оставката ще е само моментен триумф.
„Все пак е победа, да се порадваме за малко“, казва таксиметровият шофьор, който със съжаление отбелязва, че не е успял за третия, най-многоброен протест, тъй като му се паднал дълъг курс извън София. Точно след този протест и преди гласуването на шестия вот на недоверие правителството подаде оставка, а премиерът Росен Желязков я мотивира с „гласа на народа“:
Ние, както заявихме нееднократно, чуваме гласа на гражданите, които протестират срещу управлението. Чуваме го осъзнато. Затова и трябва да бъдем на висотата на техните искания. Техните искания са за оставка на правителството. Това е настоящият момент. За оставката глас издигнаха и млади, и стари, хора от различни етноси, от различни религии.
51-вото Народно събрание няма да успее да произведе второ правителство, след като основните политически сили декларираха отказ да участват в преговори за нов кабинет. Както е тръгнало, няма да участват и в гласуването на редактирания проектобюджет за 2026 г., което означава, че поне до юни догодина държавата ще остане със старата финансова рамка, тоест с удължителен бюджет. Няма нови програми или увеличения на разходи (освен ако не се гласува отделно за извънредни ситуации), следователно в МВР, МО, ДАТО и навсякъде, където възнагражденията са увеличени, ще се запазят сегашните нива на заплащане.
Ако слушаме Борисов, ГЕРБ излиза от това 11-месечно управление с вдигната глава и след „брилянтни действия“. Също така нямало защо да се сърдят на „децата на площада“ – той като тийнейджър мечтаел семейният москвич да стане лада:
Защо им се сърдим, че искат да мечтаят? Да имат мечти. Я се замислете вие като сте били на тия години, за какво сте си мечтали. Аз дори съм благодарен, че Господ не ме е чул. Мечтата ми беше москвичът на татко да стане лада. Това ми беше и само си виках: „Ей, Господи, само това ми дай. Нищо друго няма да поискам. Една лада да карам аз.“ Това ми беше мечтата на тия години, 15–16–17. Те затова и площадът им е празник.
Изглежда, че Борисов е изключение от максимата „Човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му“. Въпреки скромните дори и за социалистически младеж мечти, той създаде и оглави най-голямата партия в най-новата история на България, три пъти беше премиер, а футболният отбор „Витоша (Бистрица)“, в който играе, спечели тази година и купата при ветераните.
За какво мечтае Борисов днес, е въпрос за 1 милион евро. В последния си трети мандат той караше гигантска тойота, през чийто отворен прозорец „разхвърляше“ пари като на селска сватба, все едно няма правила, програми, проекти за публичните средства.
„Зурлички“ навсякъде
Положението сега е „Борисов–Пеевски“ падна! Да живее „Борисов–Пеевски!“. Причината да се перифразират изрази от протокола на френския кралски двор е, че от всеки регулатор и институция надничат „зурлички“ – наложените от „Борисов–Пеевски“ и избрани от мнозинството кандидати. Те могат да бламират и провалят всяка смислена инициатива, а засега неуспешно „се справят“ с овладяване на ръста на цените.
За дългия път към промяната предупреди и съпредседателят на „Демократична България“ Ивайло Мирчев:
Кабинета го свалиха хората, които излязоха масово на площадите няколко пъти поред. […] Тази нова гражданска енергия, това връщане на гражданското общество всъщност беше правилният път. Но това е само първа стъпка към свалянето на кабинета. Но това е първа стъпка към разграждането на този модел.
Какво ще се случи с гражданската енергия до предсрочните избори (евентуално) през март, е в пряка връзка с действията след 1 януари. Повишението на цените има потенциал да разгневи гражданите и от протест за ценностите на демокрацията да преминат към социален. Тази промяна би предопределила и политическите сили, които ще се възползват от страховете на обществото и от неговия гняв.
Системата, която създава и укрепва на власт персони като Борисов и Пеевски, не е счупена – така че битката за нормална европейска България предстои. Поредната.
Политиците ще трябва да се равняват по гражданското недоволство. А на площадите хората идваха гневни поради различни причини, но с общ знаменател – несправедливост в разпределението на публичните средства, несправедливост в правораздаването, несправедливост в достъпа до услуги и възможности, които би трябвало да са универсални за всички. Държавата работи за малка група привилегировани и наказва останалите с бюрократичен произвол, несигурност и непрозрачност.
Предсрочните избори също така ще са тест за президентските наесен. Ще запази ли ГЕРБ преднина? Дали коалицията ПП–ДБ ще капитализира гражданската енергия и ще се утвърди като реален политически фактор преди президентския вот? Къде ще са Пеевски и неговото ДПС – Ново начало? Социологическо проучване на „Маркет Линкс“ им отрежда четвърто място с резултат 9,1%. В същото време ГЕРБ губи значителен дял от подкрепата си само за три месеца. Спадът от 22 на 17% е заради протестите, бюджет 2026 и кризата във властта.
Радев ще скочи ли?
За предстоящите парламентарни избори на Румен Радев ще му се наложи да напусне президентските покои и да скочи в бурния водовъртеж на политиката. Така предизборната кампания на вицето му Илияна Йотова ще започне с поемането на президентския пост.
Ако иска избиратели, доскорошният държавен глава ще трябва да изостави патетичните обръщения към нацията и да стане интерактивен играч на политическата сцена. Президентът, който през последните години се позиционира като глас на гражданската енергия, има възможност да даде сигнал за продължаване на натиска върху модела „Борисов–Пеевски“.
Досегашните му действия обаче показват предпазливост – изказванията са ясни, но реалните стъпки за подпомагане на реформаторските процеси са не просто оскъдни, а липсват. Въпреки това и ГЕРБ, и ПП–ДБ са уклончиви относно бъдещи съвместни действия с президентски проект. В този вакуум на доверие и разочарование Румен Радев стои на старта на изборната надпревара, за да се опита да се утвърди като ключов фактор в следващата политическа конфигурация.
За българските демократи е добре да помнят, че всъщност е преоблечен Орбан.
В свят, който се променя със скоростта на светлината, дългосрочното планиране е като нощен преход по слабо осветен маршрут: имаш обща представа за посоката, но трябва да внимаваш къде стъпваш, и почти не виждаш какво те очаква в далечината. Планирането на следващата многогодишна финансова рамка (МФР) 2028–2034 на Европейския съюз изисква същата бдителност и далновидност. От една страна, трябва да се отделят достатъчно средства за проблемни области, за които отсега се знае, че се нуждаят от инвестиции. От друга, трябва да се осигури достатъчно голямо поле за промяна на скоростта и посоката на движение в зависимост от новите предизвикателства, които все още не виждаме по пътя.
Задачата се усложнява допълнително от броя на замесените действащи лица в процеса на вземане на решения. Първоначалното предложение се изготвя от Европейската комисия (ЕК) и трябва да бъде одобрено от Европейския парламент и от всички страни членки, представени в Съвета. Преговорите продължават около две години, а ако не се постигне съгласие, процесът започва отначало.
Новата бюджетна сага започна през юли 2025 г.,
когато Комисията представи за първи път своето предложение за МФР 2028–2034. Урсула фон дер Лайен пледира за гъвкава и опростена структура: 2 трилиона евро за срок от 7 години, разпределени в 4 (вместо 7, както досега) т.нар. функции:
икономическо, социално и териториално сближаване, земеделие, просперитет и сигурност на селските райони и морското дело;
Съществената разлика в сравнение с предишната финансова рамка 2021–2027 е, че средствата по функция 1 ще се управляват от всяка държава членка в рамките на т.нар. Национални и регионални партньорски планове. Почти половината от 7-годишния бюджет – 44%, са заложени в тези планове. Комисията нарича това опростяване: вместо досегашния „пачуърк“ от 52 програми ще има 16 и всяка държава ще изработи в сътрудничество с ЕК своя национален план.
Страните ще имат достъп до същия размер средства както преди, но изплащането им ще е обвързано с изпълняването на цели и реформи и със спазването на върховенството на закона. В речта си в пленарната зала на 12 ноември Урсула фон дер Лайен подчерта, че така ще пребори една от основните слабости на сегашния бюджет – непълното усвояване на средствата. Според изчисления на ЕК до края на 2027 г. почти една четвърт от настоящия бюджет – около 340 млрд. евро, няма да е достигнала до бенефициерите.
За Европейския парламент обаче това не е опростяване, а ренационализация.
Според противниците на новата бюджетна структурапрехвърлянето на тези самостоятелни фондове в един общ пакет, управляван самостоятелно от всяка столица, нарушава принципите на единодействие и солидарност на Съюза. То омаловажава ролята на регионите и поставя в риск европейското земеделие и регионалната политика, тъй като за тях няма заделени отделни бюджетни пера, както е в настоящата финансова рамка.
И това е само една от няколкото сериозни критики, отправени от евродепутатите към бюджетното предложение на ЕК. Дни преди обсъждането му в пленарната зала през ноември групите на Европейската народна партия (ЕНП), социалистите и демократите, „Обнови Европа“ и зелените се обединиха в обща ултимативна позиция, че обсъждането по МФР не може да започне, ако ЕК не поправи първоначалното си предложение.
Фон дер Лайен привидно склони на компромис, като заложи минимум 10% от неразпределените средства от функция 1 да отидат за селските райони. Тя обеща и частично възстановяване на значимостта на регионите и засилване на ролята на Европарламента в бюджетните решения.
ЕНП, от която е и Лайен, приветства предложените промени като стъпка в правилната посока, но другите политически групи определиха поправките като козметични и недостатъчни.
Опасностите от прекалената централизация
В страни с корумпирани или клонящи към авторитарност правителства, като някои от настоящите в Централна и Източна Европа, прехвърлянето на почти половината бюджет към националните планове крие опасности от злоупотреби и невъзможност да се достигне до средства, ако не си близък до властта. Това и досега беше отчасти така, тъй като немалка част от програмите на ЕС минаваха през националните министерства, но новото предложение ще даде още повече власт на столиците.
За този риск предупреди председателката на „Обнови Европа“ Валери Айер по време на пленарния дебат за МФР. Тя посочи Унгария като пример за корумпирана държава, а България – като държава, в която политически опоненти могат да се озоват зад решетките без съд и присъда, намеквайки за арестите на Благомир Коцев и Николай Барбутов.
„Обнови Европа“ ще бъде безкомпромисна! Нито един цент от нашия бюджет не трябва да се дава на корумпираните и на автократите, които стават все повече и повече, злепоставят нашите ценности, но никога не се оплакват, когато трябва да усвоят чековете на Комисията,
каза още Айер.
ЕК смята, че ще избегне злоупотребите, като въведе изисквания за извършени реформи, преди да отпусне финансиране. Така субсидиите ще са основани не на предварително изчислени разходи, а на постигнати резултати, както е в момента с Механизмa за възстановяване и устойчивост на ЕС. За България вече са задържани 215 млн. евро от второто плащане по този план заради неизпълнени ангажименти в борбата с корупцията. Ако ЕК започне да прилага този подход и за следващата МФР, средствата от функция 1 за земеделие и регионално развитие в бъдеще също може да се окажат под въпрос за нас.
Новият подход на ЕК, особено по отношение на парите за земеделие, притеснява не само България. По инициатива на Италия още пет държави (Полша, Чехия, Унгария, Словакия, Португалия) се присъединиха към страната ни. Те отправиха искане на заседанието на Съвета по селско стопанство и рибарство на 17 ноември за запазване на Общата земеделска политика като самостоятелна политика със стабилен бюджет, както е в момента. Много от евродепутатите от различни политически групи са на същото мнение, тъй като неведнъж са виждали отблизо гнева на европейските земеделци, окупиращи периодично Брюксел с трактори през изминалите години.
Сянката на Драги
Докато земеделието и кохезионните фондове се считаха за традиционни приоритети на ЕС в миналото, сега на преден план изпъква втората функция в новата МФР – „конкурентоспособност, просперитет и сигурност“, за която са отделени 21% от общия бюджет. Фон дер Лайен се опира на доклада на Марио Драги, бивш президент на Европейската централна банка и бивш министър-председател на Италия. Той беше натоварен със специалната мисия да го изготви с конкретни съвети как Съюзът да се върне на световната сцена. Според Драги, ако ЕС не стане по-производителен и конкурентоспособен, не само бъдещето му, но и смисълът на съществуването му ще бъдат поставени под въпрос.
Вземайки присърце заключенията на Драги, ЕК предложи създаването на нов фонд за конкурентоспособност, който да финансира декарбонизацията, дигиталния преход, биотехнологиите и биоикономиката, здравето и отбраната. Към тази втора функция ще спадат и „Хоризонт Европа“ за научноизследователска дейност, Механизмът за свързване на Европа за транспорт, енергия и телекомуникации, „Еразъм +“ и „ЕС – Агора“.
Макар че заложените цели са амбициозни, редица заинтересовани страни вече отбелязаха, че отделените средства не са достатъчни. Според Лигата на европейските изследователски университети има опасност много от ресурсите на новия фонд да отидат за разработването на стратегически технологии, а не за чисто научни изследвания. В дългосрочен план това би подкопало научната автономност на Европа. Европейската мрежа на регионите за научни изследвания и иновации пък смята, че средствата ще облагодетелстват големите играчи и няма да стигнат до по-дребните регионални или независими научни инициативи.
ЕС като глобален играч
Външнополитическата роля на ЕС е взета под внимание и в третата функция – „Глобална Европа“,на която се полагат 10% от общия седемгодишен бюджет. Тя включва:
подкрепа за страните кандидатки;
възстановяване на Украйна;
партньорства с трети страни;
специален резервен капацитет от 15 млрд. евро за реагиране при възникващи кризи и непредвидени нужди.
Предишните седем инструмента сега са обединени в един фонд, разделен на пет географски области. Въпросът, който възниква, е как може да се определят геополитическите интереси на ЕС по географски признак. Особено като се има предвид, че всяка от европейските държави има различни стратегически интереси извън Европа в зависимост от историческото си минало и търговските си партньорства.
Не само размерът има значение
Бюджетът на ЕС представлява само около 1% от общия брутен вътрешен продукт на Съюза. Това е нищожна част в сравнение с парите, идващи от националните бюджети, които финансират около две трети от общата му каса. Останалите 99% идват от т.нар. собствени ресурси: мита, вноски от ДДС и глоби.
Всяка страна има своите национални интереси, но структурата и начинът на функциониране на Съюза са тези, които трябва да споят 27-те в едно цяло и да ги поведат напред в един ритъм. Бюджетът е един от основните инструменти в тази спойка.
Колкото и колосални да изглеждат сумите в трилиони за обикновения гражданин, важната дискусия в момента не е единствено за размера и структурата на МФР, а за цялостната философия на Съюза. Ще функционират ли 27-те държави на основата на общи солидарни политики в различни области, които да създават единство и да спояват „сглобката“, или финансовата рамка ще се превърне в механичен сбор от 27 национални плана, в който последните никога няма да станат първи и пропастта ще расте с всеки изминал ден?
Изразеното мнение е лично и не представлява позицията на Европейския парламент.
Вероятно щях да подмина думата мършляк като поредната илюстрация на словесните низини, до които е стигнала част от депутатския ни елит, ако не беше един въпрос към мен, изпратен по имейла:
Виждам, че се разгаря спор как се пише: „мършляк“ или „мръшляк“? Бихте ли дали пояснения, ако нямате проблем с политизираната тема?
Това, естествено, ме накара да се замисля. Отговорих накратко, но веднага ми стана ясно, че думата има доста езикови особености – правописни, етимологични, исторически, словообразувателни, а освен това е диалектна.
В дълбините на езика
Да започнем с правописа, който вероятно интересува най-много четящите тази статия. Той не е нормиран и можем само да приложим правилото за групата ръ/ър в многосрични думи: когато следва една съгласна, се пише ър (мърша, поддържам, пържола), а когато следват две или повече съгласни, се пише ръ (мръшляк, поддръжник, пръжка). Следователно,
ако думата трябва да съответства на съвременните книжовни правила, коректната форма е мръшляк.
Някак хората са усетили, че има нещо нередно в мършляк – не защото знаят наизуст горното правило и го прилагат, а защото не съответства на езиковия модел в съзнанието им. Тук обаче има няколко „обаче“, които могат да променят правилата на играта:
1.Думата е диалектна и точно с формата мършляк е включена в Речника на българския език. Все пак трябва да имаме предвид, че този източник не е меродавен за правописа. Според Българския етимологичен речник мършляк със значение „мърша“ се среща в Софийско и Видин, а в Годечко означава „лошо месо“. В Самоков пак се употребява за месо – много лошо и постно, но формата вече е мръшляк¹. В Речника на Найден Геров също имаме мръшляк, при това с три значения: „мърша“, „мършав човек“ и „орел картал“².
2. Депутатът Байрам Байрам изрече думата точно така – мършляк, и в тази форма тя придоби известност.
3.От правописното правило за групата ръ/ърима много изключения. Например гръмовен, мръсен би трябвало да са гърмовен, мърсен, защото следва една съгласна, а повърхнина, мъртво – повръхнина, мрътво, защото следват две съгласни. Имаме дори едно почти последователно изключение (извинете ме за оксиморона): когато даден глагол е образуван с наставката -ва-, групата -ър- се запазва, макар че след нея има две съгласни и трябва да стане -ръ-: развързвам, нагърбвам се, завършвам.
Дали думата мръшляк има потенциала един ден да се утвърди в езика ни и да бъде включена в платформата БЕРОН, не се наемам да кажа. От една страна, явно арсеналът от обидни думи се нуждае от обновяване с оглед на повишеното ниво на агресия – и ето, оказва се, че диалектите все още имат някакъв потенциал, не бива да ги зачеркваме! От друга страна, сигурно десетки, дори стотици думи, вече широко употребявани, чакат на опашката за БЕРОН, така че мръшлякът, освен ако не е много нахален, трудно ще се дореди.
Възможно е да сте се запитали защо тази група ръ/ър ни създава правописни, а и правоговорни затруднения. В такъв случай ще трябва да се обърнем към далечното минало. Да, голяма част от проблемите ни са исторически обусловени и е добре поне да сме информирани за техните корени.
В старобългарския език на мястото на днешната група ръ/ър е имало сричкотворно р,
което ще рече, че звукът р е можел да образува сричка, подобно на гласните. Същото важи и за групата лъ/ъл, на чието място е имало сричкотворно л. В някои славянски езици (чешки, словашки, сръбски, хърватски, книжовния македонски) и днес тези фонетични особености (отчасти) се пазят. Тук може да чуете няколко думи със сричкотворно р от съвремието, за да придобиете представа как е звучало то преди повече от хилядолетие в нашия език – с еров призвук.
Към ХI век р и л са престанали да се правят на гласни и са започнали да се изговарят като ръ/рь и лъ/ль, тоест в съчетание с нормални по дължина ерови гласни³. Някои български говори обаче (ботевградски, елинпелински, тетевенски) са се оказали консервативни и днес все още съхраняват сричкотворното р и в по-малка степен сричкотворното л:грне, влк. В други (панагюрски) се срещат само съчетанията ър, ъл:гърне, гърнчар, вълк. В трети (софийски, пирдопски) – само съчетанията ръ, лъ: гръне, грънчар, влък. Най-голяма е групата говори (основно източни), в които съчетанията се изговарят ръ/ър и лъ/ъл – както в съвременния книжовен език.⁴
Вече и сами може да заключите, че правописът и правоговорът на групата ръ/ър в многосричните думи – в зависимост от броя на следващите съгласни – се основават на преобладаващото състояние в българските диалекти, и това е разбираемо и логично.
Не по-малко интересни особености се крият в словообразуването на мършляка и последващото ровене в етимологията. Наставката -ак/-як не е твърде продуктивна в българския език, тоест с нея не се образуват кой знае колко думи, но все пак имаме словак, хлапак, близнак, здравеняк, добряк, моряк, просяк и др.⁵ За съжаление, нямам обяснение за разширения вариант -ляк, с който наставката се появява в мършляк. Възможно е това да е станало по аналогия със земляк и диалектното прошляк например.
Несъмнено е обаче, че словообразувателната основа на нашата дума е мърша. Да, значението ѝ е неприятно, знам, но пък е повод да обясним откъде се е взела, и да научим още нещо за старобългарския език.
От студентските си години помня, че това съществително име произхожда от т.нар. минало деятелно причастие първо, образувано от глагола мрѣти (‘умирам’), чиито форми са мьръшь, мьръша, мьръшо, мьръши (съответно за м.р., ж.р., ср.р. ед.ч. и за мн.ч.). Вече се ориентирате, че днешната дума всъщност е някогашната форма на причастието за женски род след някои звукови промени и както в миналото, така и сега означава най-общо „нещо, което е умряло“. Разликата е, че в съвременния български език има статус на съществително име.
Миналото деятелно причастие първо вече не съществува в езика ни. Пазят се само някои единични форми, които днес са прилагателни имена: бивш, печеливш, преждеговоривш, потърпевш. В старобългарския език обаче е имало и друго минало деятелно причастие – да, правилно предположихте, след като едното е първо, другото е второ. То не само се е запазило, но с течение на времето е завладяло нови територии. Днес си служим именно с него и го наричаме минало свършено деятелно причастие (дал, казал, ходил).
Нека обаче да се върнем на нашето съществително име. Обяснението за произхода му е дадено от авторитетния езиковед Владимир Георгиев. Колкото и логично да изглежда, то се оспорва и като достоверна се лансира друга версия: думата *mьršā e по-стара, праславянска, и е образувана от *mьrхā (‘мърша’) и наставката -jā6.
На повърхността на политическото говорене
Може би трябваше да напиша още едно-две заключителни изречения и да сложа точка на тази статия. В миналото, което вече е свършено, има някаква безопасност, доколкото е непроменяемо и можем да правим всякакви опити да го обясним. В съвремието обаче има динамика, скорост, дори турбулентност и това се отнася и за езика, с който говорим за ставащото пред очите ни.
Можем ли да дадем адекватна оценка на думите, изстрелвани в публичната реч от хора с всякакво ниво на образование, възпитание, езикова подготовка, социален и политически опит? Аз не бих се наела, но не бих и подминала мълчаливо откровените обиди и агресивната реч на немалка част от политиците. То не бяха мършляци, боклуци,папуняци, запъртъци,безмозъчни глави, еничари, прасета, тикви, то не беше пиене на мазно турско кафе, седене в скутове и оправяне по пеньоар (pardon my French, както биха казали изисканите англичани). Тревожна е тенденцията представители на все повече политически сили да се изкушават от използването на подобна лексика, която е само на половин крачка от откровените вулгаризми.
Доста наивно би било от моя страна в условията на такова остро противопоставяне, на каквото сме свидетели в момента, да очаквам изтънчен изказ от родните ни политици, но мисля, че всички ние заслужаваме някаква въздържаност от тях, а от пиарите им – да се опитват поне да обуздават речта им. За друго не знам дали биха били способни.
1 Български етимологичен речник. Т. 4. Ред. Вл. Георгиев, И. Дуриданов. София: Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2012, с. 429.
2 Геров, Найден. Речник на българския език. Т. 3. Фототипно издание. София: Български писател, 1977, с. 89. Точната форма на думата в речника е мрьшлꙗкъ.
3 Харалампиев, Иван. Историческа граматика на българския език. Велико Търново: Фабер, 2001, с. 56.
4 Стойков, Стойко. Българска диалектология. София: Издателство на БАН, 1993, с. 220.
5 Граматика на съвременни български книжовен език. Т. 2. Морфология. София: Издателство на БАН, 1983, с. 47–48, 65. С тази наставка освен имена на лица се образуват и съществителни събирателни – буренак, храсталак, но и други нарицателни имена – черпак, гръбнак, похлупак и т.н.
6 Български етимологичен речник…, с. 430.
Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.
Когато олигархът-който-се-прави-на-политик Делян Пеевски казваше през 2023 г., че най-хубавото предстои, не е предполагал, че то ще сполети първо него. На протестите, чийто старт даде грабителският за гражданите, бизнеса и публичните финанси бюджет за 2026 г., искат Пеевски да си отиде, но също и Пеевските марионетки, Пеевските зависимости, Пеевският морал, Пеевските закони. Пеевски отдавна е нарицателно име, символ на пленената държава. След протестите през 2013–2014 г. той не си отиде, просто се скри от публиката, но продължи да бъде депутат от ДПС.
Вече няма обаче никакво значение кое място могат да му гарантират контролираните избиратели на ДПС – Ново начало – 71,3% от българите подкрепят протестите, а всеки втори иска оставка на правителството според проучване на агенция „Мяра“. Въпрос на време е това коалиционно управление да се разпадне. Неизвестното е какъв вариант на падане ще бъде избран – „меко“ или „твърдо“ – и кога, защото до президентските избори идната есен няма да издържи.
Засега управляващите предприемат отстъпление на малки крачки, но тази тактика на печелене на време не сработва. Първоначално властта възнамеряваше да се откаже от някои от най-скандалните предложения в бюджета за догодина, но след втория голям протест на 1 декември, пренесъл се и извън София, обяви, че го оттегля.
Паралелно с това чарковете на пропагандната ѝ машина се задвижиха в опити за дискредитиране на протестиращите. Първо, заради трийсетината ултраси, пробвали се да вандализират една от най-големите прояви на гражданско недоволство в новата история на България, второ, чрез различни говорители, единогласни, че Gen Z, каквито бяха значителна част от гражданите на площада, не знаели какво искат, и трето, с наратива как на протестиращи били предлагани пари от името на президента Радев.
ПП–ДБ, свикали първия протест на 26 ноември, внесоха днес вот на недоверие за икономическата политика на правителството. Те най-сетне произнесоха и призива за неговата оставка, от който по-рано се въздържаха.
Бюджетът беше само последната капка на грешната икономическа политика срещу средната класа и бизнеса.
Божидар Божанов, съпредседател на „Да, България“
Следващият протест ще е в деня на дебатите по вота, който ще бъде насрочен следващата седмица. В някой от дните Министерският съвет се кани да внесе и поправения бюджет. Засега партия МЕЧ е обявила, че ще подкрепи вота, а по-рано нейният председател Радостин Василев настоя и за отказ от еврозоната. Всички депутати от АПС (на Ахмед Доган) също са се подписали под заявката за вот на недоверие.
Въпросът вече не е дали, а кога ще падне правителството.
Хасан Адемов, АПС
Падне ли Пеевски, Борисов е отдолу
Ако лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов не изтегли овреме партията си от това управление, всеки следващ ден ще му носи нови и нови загуби на избиратели. Така вместо мобилизация на най-голямата (все още) политическа сила ръководството ѝ безпомощно и ядно ще наблюдава нейния упадък. Пеевски държи като заложник Борисов, Борисов държи партията. Но когато заложническата криза по върховете се разреши, всички те до един ще са нейни жертви.
Политикът, който хвърляше оставка при най-малкия полъх на гражданско недоволство, днес не помръдва при многохилядни протести. Личи му, че е уморен и обезверен. Достатъчно опитен е, за да разбира, че влиянието му отслабва. Всяко забавяне, всяко колебание добавя тежест към оттеглянето на ГЕРБ и вместо да води, Борисов е принуден да наблюдава как времето работи срещу него. Цяло облекчение ще е премиерът Росен Желязков да внесе оставката на кабинета и управлението да премине в ръцете на служебно правителство начело с Рая Назарян, председателката на парламента.
При такива катаклизми ключови назначения обикновено се замразяват, особено когато става въпрос за специалните служби. Съмнително е дали управляващото мнозинство ще избере временно изпълняващия длъжността шеф на ДАНС Деньо Денев за титуляр, въпреки че правителството внесе предложението си в парламента и той вече беше изслушан в Комисията по вътрешна сигурност и обществен ред. Като знак, че и.ф. главен прокурор Борислав Сарафов няма да е следващият обвинител №1, бе разчетена и оттеглената от него жалба срещу прекратената процедура за избор на главен прокурор на 28 ноември (два дни след първия протест).
А т.нар. комисия „Анти-Сорос“, създадена по предложение на Пеевски и ДПС – Ново начало, не успя да проведе първото си заседание. Днес ГЕРБ–СДС внесе и искане за закриването ѝ, което може да бъде изтълкувано като явно несъгласие с инициативата на Пеевски.
За най-голямата партия е унизително да е в наведено положение пред Пеевски – и със сигурност политици от ГЕРБ калкулират загубите от този съюз, но не се осмеляват да се разбунтуват и да поискат от Борисов да го прекрати. Въпреки облагите те си дават сметка, че ще понесат сериозни щети, още повече при появата на политически проект на президента Радев. „Сглобката“ с Борисов–Пеевски причини на ПП–ДБ загуба от 313 000 гласа на изборите на 9 юни 2024 г., което е над 50% от резултата им на предходните парламентарни избори. За ГЕРБ сметката също се очертава да е солена.
Според Борисов подаването на оставка ще доведе до „изключителен хаос“ с приемането на еврото. Той отказа да отговори на журналистически въпрос дали Пеевски не му позволява да го направи.
… тази година НАП и митниците са събрали над 8,6 млрд. лева повече. И затова ли правителството да подаде оставка?! Ако бях сам, 100% я давах веднага. Но това първо ще дискредитира ГЕРБ, че не е партньор, който, след като подписа споразумението, няма как да върне назад. […] Ако сега падне правителството, първо, означава, че следващите 3–4 месеца ще има изключителен хаос, защото служебните правителства знаете как работят. Тогава цените по магазините и във всички сектори ще отидат в небесата, така ще се компрометира еврото от 1 януари, че ние може да станем първата държава, в която следващото правителство да иска да излезе от еврото.
Бойко Борисов
Борисов очевидно се заиграва със страховете на хората, но пред европейските партньори падането на правителство, водено от ГЕРБ, е и репутационна щета.
България може да влезе в еврозоната от 1 януари 2026 г. с опция за месечни разходи не по-големи от 1/12 от настоящия бюджет за 2025 г. Но служебно правителство начело на държавата в първите месеци на новата валута е проблем, смята членът на Фискалния съвет Любомир Дацов, който е и сред големите критици на проектобюджета за 2026 г.
Технически е възможно да влезем в еврозоната с бюджета от 2025 г., но политически е проблем. Посланието е важно. След подписването на договора за присъединяване към ЕС влизането в еврозоната е следващата най-голяма политическа стъпка, която правим. И в тази обстановка да се размият нещата и да загубиш цялата тази добавена стойност…
Любомир Дацов в „Още от деня“ по БНТ
Ще изненада ли Радев
На фона на разпада на това управление, което ще навърши една година на 16 януари, се очертава един играч, който засега стои встрани, но внимателно подрежда фигурите си. Президентът Румен Радев от месеци подготвя партиен проект и политиците са в напрегнато очакване кога ще скочи. Аха-аха – когато избухнаха протестите, но той се задоволи с дежурна критика, представена като „извънредно обръщение“ на президента в 17 часа на 2 декември – без да вдига юмрук.
Властта е бламирана, оставката е неотложна, предсрочните избори са единственият път напред. Вярвам, че ще успеем.
Румен Радев
Тази позиция е удобна. Оставя другите да грешат, докато гради ореол на алтернатива. За Румен Радев кризата не е заплаха, а шанс. Разпадането на управлението, деградацията на ГЕРБ, компрометираният Пеевски отварят вакуум, който Радев и неговият кръг усещат. Въпросът е дали този вакуум ще се изпълни с поредното персонално лидерство, изградено около идеята за „силната ръка“ и „независимия спасител“ – или с държавност от нов тип.
Предизвикателство за опозиционните сили ще бъде и протестната активност да се трансформира в избирателна.
Президентът не е лидер на протестите, но се подготвя да бъде техен бенефициер. Гражданската енергия обаче не се роди, за да катапултира поредния самозван пазител на нацията, а за да възстанови държавата така, че да не се нуждае от спасители.
* Така минава славата на Бойко (лат.).
The collective thoughts of the interwebz
Manage Consent
To provide the best experiences, we use technologies like cookies to store and/or access device information. Consenting to these technologies will allow us to process data such as browsing behavior or unique IDs on this site. Not consenting or withdrawing consent, may adversely affect certain features and functions.
Functional
Always active
The technical storage or access is strictly necessary for the legitimate purpose of enabling the use of a specific service explicitly requested by the subscriber or user, or for the sole purpose of carrying out the transmission of a communication over an electronic communications network.
Preferences
The technical storage or access is necessary for the legitimate purpose of storing preferences that are not requested by the subscriber or user.
Statistics
The technical storage or access that is used exclusively for statistical purposes.The technical storage or access that is used exclusively for anonymous statistical purposes. Without a subpoena, voluntary compliance on the part of your Internet Service Provider, or additional records from a third party, information stored or retrieved for this purpose alone cannot usually be used to identify you.
Marketing
The technical storage or access is required to create user profiles to send advertising, or to track the user on a website or across several websites for similar marketing purposes.