Tag Archives: Политика

Турция, България и светът след възможния край на епохата „Ердоган“. Разговор с Емре Калискан

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://www.toest.bg/turtsiya-bulgariya-i-svetut-sled-vuzmojniya-kray-na-epohata-erdogan/

Турция, България и светът след възможния край на епохата „Ердоган“. Разговор с Емре Калискан

По-малко от две седмици преди президентските избори в Турция – най-оспорваните за последното десетилетие, очакванията кой от двамата водещи кандидати – Реджеп Тайип Ердоган или Кемал Кълъчдароглу, ще надделее, са в полето на предположенията, базирани на социологическите проучвания. Към момента дали ще се стигне до втори тур, зависи изцяло от разликата между Ердоган и Кълъчдароглу и дали ще успее да мине 8%. При положение че в надпреварата участват още двама кандидати – Мухаррем Индже и Синан Оан, сценарият, при който водещите кандидати печелят още на първия тур, е спорен.

От това кой ще спечели изборите, зависи в немалка степен пътят, по който ще се развива Турция в следващите няколко години. Това е важно както за България и нейните съседи на Балканския полуостров, така и за източните съседи на Анкара. Турция продължава да води активна политика в Близкия изток, намесвайки се активно във войната в Сирия, увеличавайки своето присъствие в Северен Ирак и за първи път след разпада на Османската империя, разполагайки свои войски в Персийския залив – в Катар. Турция е ключов фактор в Кавказ и Централна Азия, а традиционно страната е определяща и за разположението на силите в Черноморския басейн.

Анкара интензивно се намеси в ролята на посредник във войната на Русия срещу Украйна и макар и тук, както и в случая със Сирия и Либия, резултатите от нейните усилия да са по-скоро скромни, за момента като че ли няма друг по-видим играч на полето на дипломацията. На полето на израелско-палестинския дългогодишен конфликт Турция е на път да промени подхода си. След години на намалена интензивност в контактите с Израел, в момента Анкара търси възможност да върне нивото на сътрудничеството от времето преди инцидента с кораба „Мави Мармара“ (2010 г.). В знак на добра воля Турция се съгласи да ограничи дейността на най-голямото палестинско военно движение – „Хамас“, като неговите висши представители са или поканени да напуснат Истанбул, или дейността им е значително намалена.

Подходът на Турция във външнополитически план кореспондира с намерението на страната да продължи да гарантира източниците на енергийни ресурси. Анкара е особено активна в Източното Средиземноморие, където пряко се среща с Гърция и Кипър. След споразумението за демаркация на морската граница между Израел и Ливан под егидата на САЩ, Турция отбелязва допълнително активизиране на взаимодействието между ключовите държави в региона, към които принадлежи и Египет и с който Турция също търси път към дипломатически компромис. В тези плетеница от интереси България следва да се ориентира съгласно собствения си интерес, който да личи в провежданата от страната ни политика.

Водена от принципа кое е в унисон с турските интереси, Анкара възобнови и отношенията си с ОАЕ и Саудитска Арабия. Докато през 2016 г. турските медии обвиняваха Аби Даби в съпричастност с опита за държавен преврат, то днес шейх Мухаммад бин Зайед е почетен гост на президента Ердоган. Въпреки жестокото убийство на журналиста Хашогджи в Саудитското консулство през 2018 г., към днешна дата Турция и кралството възстановяват активния си диалог на политическо и икономическо ниво.

Значението за България? За страната ни резултатите от президентските избори в Турция ще са индикатор какво поведение бихме могли да очакваме от нашия съсед. През последните десетилетия, въпреки някои затруднения, отношенията между София и Анкара запазват по-скоро прагматичен характер. Макар понякога вероятно да остава впечатление за отстъпчивост пред исканията на Турция, България успява да балансира. Тази отстъпчивост обаче следва да бъде заменена от поведение, от което да личи кои са приоритетите и интересите на София, за които тя е готова да отстоява позициите си. Спирането на емигрантските потоци и гаранциите, които търсим от страна на Турция в тази насока, не могат да бъдат основна точка в двустранните отношения, както внушават медийните публикации. Не могат и да са причина да не представяме интересите си по-ясно.

За пътя на Турция в следващите години говорим с експерта по международни отношение Емре Калискан.


Турция, България и светът след възможния край на епохата „Ердоган“. Разговор с Емре Калискан

Емре Калискан е докторант по международни отношения от колежа „Сейнт Антъни“ на Университета в Оксфорд. В дисертацията си изследва ролята на турските ислямистки недържавни актьори във външната политика на страната в Субсахарска Африка. Другите му интереси включват транснационалния ислям и исляма в Африка. Има магистратура по близкоизточни и средиземноморски науки от Кралския колеж в Лондон и е съавтор заедно със Саймън Уолдман на „Новата Турция и нейните недоволства“ (2017), която анализира социалната, религиозната и политическата поляризация при управлението на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) и възможните варианти за еволюция на Турция.

Като независим анализатор и журналист Калискан е работил за турската секция на BBC, Cumhuriyet, Newsweek Турция и турската обществена телевизия TRT в качеството си на чуждестранен кореспондент в Анкара, Дамаск, Пекин и Лондон. Интервюта с него са публикувани в редица международни издания, сред които Financial Times, Economist, BBC, AP и Voice of America. Калискан работи и като политически и бизнес консултант по въпроси, свързани с Турция.


Дни преди изборите в Турция мнозина се питат дали управляващата ПСР и настоящият президент Реджеп Тайип Ердоган са в състояние да защитят политическото си наследство. Вие какво мислите?

В момента президентските избори в Турция са доста оспорвани. По всяка вероятност Ердоган ще ги спечели с малко или ще оспори резултатите. Влошаващото се състояние на икономиката на страната и скорошното земетресение оказват влияние върху електората на Ердоган. Но турските избиратели са доста поляризирани, така че подкрепата за Ердоган не е чак толкова намаляла въпреки влошаващата се ситуация.

Дори и да спечели президентските избори, е малко вероятно ПСР да получи парламентарно мнозинство. И това ще бъде нова политическа картина за Турция. За първи път ще възникне подобна ситуация, откакто Турция е президентска република. За Ердоган ще е много по-трудно да управлява страната без парламентарно мнозинство. Ще бъде изправен пред политическа нестабилност и конституционни кризи. Без парламентарно мнозинство няма да може да прави популистки стъпки, особено по икономически въпроси.

Последните местни избори създадоха впечатление за възможен пробив, след като Истанбул беше спечелен от основния противник на ПСР. Възможен ли е такъв сценарий и на настоящите избори?

Както беше и по време на истанбулските избори, ако Ердоган изгуби, ще иска отмяна на изборите заради изборни нарушения. Но за турските избиратели вотът е свещен. Подобни действия обикновено имат последствия. Бихме могли да предположим, че ако Ердоган все пак изгуби изборите, ще сдаде президентската институция без бой.

Но както и в Израел, продължителността на управлението на опозицията ще зависи единствено от способността ѝ да остане обединена. Сега основен приоритет на опозицията е да се противопоставя на Ердоган. В една постердоганска ера в турската политика обаче може и да е трудно за обединената опозиция да има общи политики в области като икономиката, външната политика и по Кюрдския въпрос. Подобна политическа нестабилност би върнала Ердоган на власт.

В книгата „Новата Турция и нейните недоволства“ говорите за привлекателността на ПСР. След всички години управление нито ПСР, нито полагащата усилия опозиция изглеждат толкова привлекателни. Ще се съгласите ли, че няма очевиден победител?

Цялата политическа система е разделен на про- и антиердогански групи. По време на управлението на Ердоган независимите институции бяха отслабени, ако не и напълно заличени или политизирани. Президентската република зависи изцяло от Ердоган и неговата харизма. Парламентът няма почти никакво значение. Партията на Ердоган или висшите членове на партиите нямат никаква власт в турската политическа система.

В ерата след Ердоган ще трябва да се построи нова Турция с независими институции, особено по отношение на бюрокрацията и на съдебната власт. Все още не знаем как опозицията на Ердоган, която е доста разнородна, ще се справи с такава сложна задача. Възможно е след приключването на управлението на Ердоган да се влезе в период на политическа нестабилност. Така се случи след силно авторитарни политици като Мендерес и Йозал.

Наскоро Турция беше сполетяна от сериозно бедствие – опустошително земетресение. Смятате ли, че то би могло да повлияе на изборните резултати?

Да, земетресението би могло да повлияе на изхода от изборите. Има две възможности: вотът за Ердоган ще спадне след земетресението или избирателят ще реши, че Ердоган е най-доброто лекарство за ужаса от природното бедствие. В градовете в Централен Анадол, където Ердоган има сериозна подкрепа, е трудно да очакваме спад във вота за него. Но земетресението може да повлияе на колебаещите се и на избиратели, които все още не са направили своя избор.

Какви според Вас са основните проблеми, които посочват политическите кандидати в предизборните си платформи в опит да спечелят вота? Кои нерешени въпроси вълнуват турското общество?

Основният е състоянието на икономиката. Както и в останалата част от света, така и в Турция има сериозни икономически проблеми заради повишаването на цените на храните и горивата. Нетрадиционната икономическа политика на Ердоган прави ситуацията още по-трудна.

Към дневния ред на гласоподавателите се прибавят проблемите със сирийските бежанци и със сигурността, в това число и Кюрдският въпрос. Кандидатът на опозицията Кемал Кълъчдароглу обяви за първи път в Twitter, че е с алевитски произход, което се приближава до шиитския ислям. Това може да повлияе негативно на консервативните избиратели, гласуващи за опозицията.

Да се опитаме да видим как стои Турция регионално и глобално от Ваша гледна точка. Минаха повече от 10 години, откакто Анкара се намеси в Сирия. Продължи да разширява присъствието си в Кавказ и отвъд, установявайки присъствие и в Залива, като към момента разполага с 4000 души военен контингент, разположен в Доха от 2017 г. насам. Войната в Украйна отвори нова възможност за Анкара да влезе в ролята на медиатор. Ще се съгласите ли, че усилията на турската дипломация засега не са особено успешни? Ако да – защо? Какъв интерес има Турция от конфликта в Украйна?

Дипломатическата роля на Турция като медиатор се изпълнява на високо държавно ниво от президента Ердоган. Затова станахме свидетели на много срещи на високо равнище – като тази в Астана, – организирани в опит да се потуши политическото напрежение. Въпреки това турската дипломация не се справя успешно в намирането на устойчиви решения на дългосрочни политически кризи. В повечето случаи политиката ѝ е да менажира конфликта, но не и да намира решение.

По време на войната в Украйна Турция поддържа връзките си и с Русия, и със Запада, като е една от малкото държави в западния блок, които имат директна връзка с руския режим. В конфликти като тези в Сирия, Либия и Кавказ, в които Турция има балансираща роля, тя не се конфронтира с Русия. И това реално е същността на нейната дипломация.

Продължителността на кризата може и да има негативен ефект върху Турция, но въпреки това именно продължаването на конфликта я прави важен политически актьор в международната система. Ето защо вместо да гледаме на Турция като на страна, която намира решения на кризите, е по-добре да я погледнем като страна, която изпъква по време на кризи.

Виждате ли възможност за промяна в турската вътрешна и външна политика след изборите?

Ако Ердоган запази властта си, не очаквам промяна. Но ако опозицията спечели президентските избори, ще има известни промени във външната политика. Например отношенията на Турция с ЕС, САЩ и НАТО ще се подобрят. Но посоката по сложни теми като Сирия и Кюрдския въпрос ще остане същата. Турция ще продължи да търси баланса в отношенията си с Русия и Украйна.

Какво е Вашето мнение за стратегията на Турция на Балканите? България традиционно е доста чувствителна и предпазлива, когато става въпрос за Анкара. Нашите добросъседски отношения са внимателно премерени и преценявани. Какво вижда Анкара, когато обърне поглед на запад?

За България има по-големи рискове във връзка с турската политика след Ердоган. Например в началото на войната на Русия в Украйна Ердоган взе много бързо решение да пренасочи турски газ към България, като по този начин намали зависимостта на София от Москва. Много ще е трудно за различните партии да се обединяват и да вземат бързи решения по такива въпроси. Проблемът със сирийските бежанци в Турция е сериозна тема за опозицията и след изборите тя може да се опита да договори нова сделка с ЕС. За да има по-силен коз, Турция може да разхлаби контрола по границите, което може да доведе до нова бежанска вълна в Европа и конкретно в България.

Българските парадокси. Декодиране на бъдещето

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/bulgarskite-paradoksi-dekodirane-na-budeshteto/

Българските парадокси. Декодиране на бъдещето

България има редовно правителство и няма редовно правителство. И двете вероятности са верни, докато не бъде приключен вторият мандат, макар да не е връчен първият. А по конституция има опция и за трети мандат.

Привидно българската политика заприличва на сбор от парадокси – например смяна на председателя на парламента на честна дума. А всъщност става въпрос за редене на павета и резултатът е малко по-обнадеждаващ от жълтите на „Цар Освободител“. Непримирими политически сили търсят не просто пресечни точки, а основа за управление чрез общи законодателни приоритети и даже обща управленска програма. И ето ти парадокс – за програмата се заговори, въпреки че едните за нищо на света не искат да управляват в общо правителство с другите, но искат да бъде одобрена програмата. Разбира се, одобрението на програма не е като да значи, че ще бъде изпълнена. Много проекти от коалиционното споразумение например не бяха изпълнени не само заради краткотрайното управление.

Подготовката на общата програма от експертите на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ не върви гладко и по всяка вероятност ще се проточи до обявяването на имената за кабинет, които поиска Борисов от ПП–ДБ.

Гласност за правителство

Ако се разберем за програмата, няма да има значение в кой мандат ще се осъществи тя, дори Кирил Петков да е премиер. Това се разбра от изявления на Борисов в кулоарите на парламента. На първата среща за програмата ПП–ДБ беше представена само от съпредседателя на парламентарната група Николай Денков, докато ГЕРБ бяха с десетина депутати, после работата потръгна. Партията на Борисов поиска до неделя да ѝ бъде представен проектосъставът на правителството на ПП–ДБ, за да преценяват какво да правят с първия си мандат. От коалицията нещо увъртат.

Случващото се между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ предизвика политолози и политици да търсят формула, в която да напъхат и сломената непреклонност на ПП–ДБ, и тактическото отстъпление на ГЕРБ, и новия диалогичен Бойко Борисов. По БНР бившият евродепутат (ДСБ/ЕНП) и университетски преподавател Светослав Малинов я нарече „правителство на временното примирие“, а в парламента Десислава Атанасова (ГЕРБ) – „правителство на споделената отговорност“. Партиите слагат оръжие не за да отпразнуват Коледа като британски и германски войници през Първата световна война, а за да се получи някакво правителство вместо никакво.

Наказания за всички от сърце

Избирателите няма да оставят провала за правителство да се размине безнаказано и на двете коалиции, просто мащабът на щетите ще е различен. Никакво правителство означава нов подем на следващите избори не просто за „Възраждане“, а за реакционния национализъм. За неговия възход работи руската пропаганда и нейната геополитическа конспиративна логика, издигаща стена между България и европейските и евроатлантически партньори.

Така че страхът е един от елементите, свързващ паветата на общия път, от който една трета вече е извървяна, по оценка на Томислав Дончев (ГЕРБ). Стъпките са бавни, но ще ги извървим, каза по-рано Даниел Митов (ГЕРБ) след лидерската среща тази седмица между двете формации. От другата страна проф. Николай Денков е умиротворителят:

Постигнахме съгласие по отношение на програмата, която трябва да се подготви за управление. Важно е да се видят максимално бързо експертите, времето е кратко и в даден момент, в който ние от ПП изготвим документ, той да бъде максимално близък до това, което би могло да получи подкрепа от другата страна.

Някакво правителство

Какво би значело някакво правителство в контекста на целите, заложени в (общата) управленска програма, и на възможността да бъдат постигнати реални резултати?

Според публично изразена надежда от съпредседателя на ПП Кирил Петков такова правителство (с мандат на ПП–ДБ) може да е с хоризонт до влизането в еврозоната. Съпартиецът му проф. Денков прецизира: за 18 месеца, до края на 2024 г. Химера предвид неяснотата дали изобщо България ще се вмести в новия срок – 1 януари 2025 г., който също не е сигурен, защото зависи какъв ще е конвергентният доклад идната пролет. А този доклад зависи от показателите на бюджета за 2023 г., който ще приеме парламентът – дали дефицитът ще е 3%, или повече, годишната инфлация, приемането на законите, необходими за еврозоната. По един от тях – промените в Кодекса за застраховане, имат възражения застрахователите, по другия – Закона за мерките срещу изпирането на пари, възразиха адвокатите с аргументите, че са доверени лица и не могат да работят срещу клиентите си, като донасят за тях в ДАНС.

Засега и двете сили (ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ) правят „подскоци“ и „шоу за пред камерите“, коментира по БНР журналистът Петко Георгиев.

Постигнато е съгласие за законодателната програма, но не са изведени като приоритети законите в управленската – ако изобщо се стигне до обща такава, въпреки демонстрациите на разговори между двете коалиции в кулоарите на парламента.

Както и да я наредят, бюджетът за 2023 г. ще е на първо място. Преди него обаче в парламента беше внесен законопроектът за домашното насилие, който 48-мото Народно събрание така и не прие. Подреждането на приоритетите в програмата и съответният тайминг са от съществено значение. Ако Планът за възстановяване и развитие и приемането в Шенген са с предимство, значи сред приоритетите е и законодателството за създаване на механизъм за разследване на главния прокурор и за реформа в Антикорупционната комисия (КПКОНПИ). Тръгнат ли обаче към избор на 11-те членове на ВСС, което трябваше да бъде направено още миналата есен, ще трябва да търсят още подкрепа, защото за тях е необходимо да гласуват две трети (160) от народните представители. Двете коалиции събират общо 133-ма депутати.

С квалифицирано мнозинство от две трети се вземат и решенията за промени в Конституцията, така че, ако искат радикални правосъдни реформи, ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ ще трябва да потърсят съгласие и от други партии, като ДПС например. „Имаме надежда разговорите да прераснат в диалог. Стигнем ли до диалога, мисля, че ще има нужда от ДПС“, заяви в кулоарите на парламента лидерът на ДПС Мустафа Карадайъ по повод лидерската среща между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ.

Известно е, че в коалицията ПП–ДБ има разнобой относно лицата в проектокабинета им – експерти, за които настояват от „Демократична България“, или политици, на които държат от „Промяната“. Техни представители вече изразиха съмнения, че ще бъде спазен срокът, даден от Борисов, да обявят имената си до 30 април. Дотогава ще трябва да са изчислили кое е по-безопасно за тях в политически план – да оставят ГЕРБ да управлява с първия мандат и да бъдат конструктивна опозиция и контрол, каквото предлагат на ГЕРБ, или да управляват в плаващо мнозинство с ГЕРБ.

Декодирането на бъдещето е главоболна работа.

Правителство. Хубаво е, но не е готово

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/pravitelstvo-hubavo-e-no-ne-e-gotovo/

Правителство. Хубаво е, но не е готово

Ако политиката се движеше по правилата на еволюцията, всяко парламентарно мнозинство би следвало да роди правителство. В 49-тия парламент се формира бинарно мнозинство от двете най-големи политически сили – ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, но едната иска да управлява сама в кабинет на малцинството.

Двете коалиции се споразумяха за законодателна програма, заедно избраха председател на парламента – Росен Желязков от ГЕРБ, и се договориха „джентълменски“ след три месеца да го смени Никола Минчев от ПП, сега един от заместник-председателите на Народното събрание. За да бъде удържана тази честна дума, Желязков следва да подаде оставка през юли, когато приключва лятната сесия, и депутатите да изберат Минчев. Разбира се, ако парламентът все още съществува, но също и мнозинството.

Мнозинството

Иначе, с 69-те мандата на ГЕРБ-СДС и с 64-те на ПП–ДБ двете коалиции нямат нужда от други „патерици“ в 49-тото НС, тъй като надхвърлят необходимите за надмощие 121 народни представители. Но въпреки демонстрирания досега бонтон е трудно за вярване, че той ще бъде запазен задълго от доскорошните съперници, разменили си не една и две яростни нападки. Протестната енергия на площада през 2020 г. и призивите за смяна на корупционния модел на управление на ГЕРБ сублимираха в „Продължаваме промяната“. А министри от ръководеното от ПП правителство разпоредиха ареста на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов м.г.

Независимо от уверенията му, че е простил и е оставил възмездието на Бог, че непрекъснато говори за търпение, че стана депутат и за първи път от три години прекрачи прага на Президентството, не е изключено да помогне на „Началника“. Макар в публичните си изявления да твърди, че е оставил лошото назад, „иначе не бих се срещал, не бих си говорил и с Кирил, и с Асен, а ние си говорим“. (И така индиректно потвърди слуховете, че лидерските преговори вървят въпреки изявления и от двете страни, че не са започнали.)

Съюзът на ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ предизвика напрежение сред останалите политически сили, почувствали се изолирани и отхвърлени. (Докато такъв център липсваше, всички те се усещаха значими, тъй като винаги съществуваше шанс да бъдат поканени за танц.) ДПС дипломатично се въздържаха от нападки, заявявайки, че са в опозиция на този съюз. И от „Има такъв народ“ не са предишните хъшлаци – критикуват бившите си партньори от ПП, но някак по-умерено и сдържано.

Лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов обаче подгря с „Ако се коалират с ГЕРБ, ПП–ДБ ще зачеркнат смисъла от съществуването си“, а председателката на БСП Корнелия Нинова извади метафората за „eдноръките джентълмени“, припомняйки как депутати са се клели, че ще си отрежат едната ръка, вместо да гласуват за партийния враг. Всички те дават мило и драго двете формации да не се спогодят за кабинет, за да бъдат ухажвани.

Предизвикателство за новото мнозинство – освен напрежението с останалите политически партии и липсата на доверие между двете коалиции – са и сложните отношения вътре в ПП–ДБ. Откакто са започнали преговорите между ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, като че ли партията на Борисов преговаря с „Промяната“, но не и с „Демократична България“, чийто глас се изгуби. А председателят на ДСБ – част от ДБ, генерал Атанас Атанасов се дистанцира по bTV от подобен съюз с думите, че „на Борисов му трябва пералня и най-добрата пералня e нашата коалиция“, а също така, че няма никакво доверие на Бойко Борисов.

Правителството

В програмата, изготвена от ГЕРБ–СДС и ПП–ДБ, са предвидени 17 закона до края на лятната сесия. Сред тях липсват промени в Изборния кодекс, които да премахнат хартиената бюлетина, върната с гласовете на ГЕРБ, ДПС и БСП в предишния парламент.

До края на юли има само 3 месеца, а за някои законопроекти е записано, че трябва да се подготвят и внесат от Министерския съвет. Най-съществените са свързани с реализиране на реформите, предвидени в националния План за възстановяване и устойчивост (ПВУ). Предишният 48-ми парламент така и не успя да ги приеме. Несвършената работа е много – тук са промените в Наказателно-процесуалния кодекс и в Закона за съдебната власт, които се отнасят до механизма за разследване на главния прокурор и укрепването на Инспектората към ВСС, изискваните заради еврото изменения в Търговския закон, в Кодекса за застраховане и в Закона за мерките срещу изпирането на пари и др. Някои от тези законопроекти, внесени в предишния парламент от служебния кабинет, ще трябва да се внесат отново и в 49-тото НС, други – тепърва да бъдат разработени.

Ако няма редовно правителство, подкрепено от мнозинството, тези закони изчезват яко дим, а с тях и шансовете на България за по-тясна интеграция в ЕС и за трансформация на икономиката. За да бъдат приети, лидерът на ГЕРБ смята, че „най-доброто за България е коалиция между двете големи партии“, а другите варианти са „по-неработещи и по-слаби“. Няма да има друг вариант, докато не се изчерпят всички възможности за коалиция между двете големи партии, каза Борисов след консултациите при президента. От ПП–ДБ са все така категорични, че няма да участват в правителство с ГЕРБ, но ще предложат свой кабинет с втория мандат. „Националният съвет на ПП–ДБ каза ясно, че не можем да подкрепим първи мандат на ГЕРБ, но сме готови да направим правителство с втория мандат“, заяви съпредседателят на ПП Кирил Петков.

Вариантите на Борисов ще се изяснят следващата седмица. Не е изненада заявката му, че няма да е премиер – отдавна е разбрал, че историческото му време е свършило. Водачът на ГЕРБ не разкрива картите си, ако се провалят преговорите с ПП-ДБ, за което го попита и президентът Радев на консултациите:

Какви са вашите виждания за решаването на тези задачи и за фактора време? Колко време според вас е необходимо за водене на пълноценни преговори за съставяне на правителство, и то, както са вашите амбиции, с вашите доскорошни най-отявлени антагонисти? Ако това не стане, имате ли резервен план за правителство?

Борисов обаче успя да издейства от президента малко забавяне с връчването на първия мандат в името на същите тези преговори.

В случай че преговорите се провалят, пред ГЕРБ–СДС има два варианта – връщат празна папка на президента или подготвят кабинет, който в парламентарната зала може да получи подкрепа извън ПП–ДБ. А дали биха подкрепили правителство на малцинството с втория мандат на ПП–ДБ, на което се надяват Петков и Василев? Ако се случи, ПП–ДБ поемат твърде голям риск и опасност от извиване на ръце от страна на ГЕРБ, но пък и никой друг не би им оказал подкрепа.

Сметките

Със сигурност в очите на обществото Борисов прави всичко (не)възможно да осигури стабилност чрез редовно правителство, защото милее за държавата.

Сега, на който му е мила държавата, трябва да направи компромиси.

За ГЕРБ и Борисов подобен исторически компромис би бил триумф, за ПП–ДБ – обратното, но в действителност и двете коалиции направиха компромис със законодателната програма като първа заявка за общ път. В ГЕРБ смекчиха и позицията за бюджета – допреди дни твърдяха, че такъв може да предложи само редовно правителство, докато вече се сближават с идеята на ПП–ДБ да го внесе служебният кабинет поради липса на време.

Правителство, макар и за кратко, ще калкулира политически (а и не само) дивиденти в навечерието на местните избори от формацията, която ще успее да го състави. Според председателя на парламентарната група на ГЕРБ Десислава Атанасова до края на следващата седмица ще са готови парламентарните комисии, които приоритетно да се заемат със законопроектите за ПВУ, еврозоната, Шенген, както и с двата закона по ПВУ, които се отнасят до правосъдната система.

Тази амбициозна програма едва ли ще бъде изпълнена до края на лятната сесия, като се има предвид, че тук не са включени данъчните закони, държавният бюджет, както и тези на НЗОК и държавното обществено осигуряване, които трябва да се съгласуват и със социалните партньори. Освен това този парламент ще трябва да се произнесе и по подписката за референдум за запазване на българския лев, която „Възраждане“ внесе. Българският институт за правни инициативи сръчка депутатите, че трябва да изберат близо 70 членове на мястото на тези с изтекли мандати в 17 регулаторни и контролни органа.

Нищо не е готово. Просто две политически сили са се съгласили да работят за приемането на няколко закона. Дяволът е в компромисите.

Страстите Христови на българската политика

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/strastite-hristovi-na-bulgarskata-politika/

Страстите Христови на българската политика

Що за двусмислено заглавие? За страстите на Христос ли става дума, или за българската политика? Ако извънземно същество е кацнало на Земята в началото на миналата седмица и се е опитало да се информира за нравите на тази планета от българските медии, вероятно е останало с впечатлението, че Божият Син е възкръснал в името на българските институции. И особено – в името на президента, парламента, служебното правителство и прокуратурата.

Страстното откриване на 49-тото Народно събрание

Президентът Румен Радев свика новоизбрания парламент в т.нар. Страстна седмица, т.е. седмицата преди Великден. Председателят на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов определи Страстната седмица като неподходящо начало на работата на Народното събрание. В аргументацията си той постави религията над държавата: „На Разпети петък, каквото и да има, ние няма да ходим на работа. Няма да участваме в парламента, защото ние въведохме Разпети петък като неработен ден, за да могат всички християни да отидат, да минат под масата и да страдат така, както е страдал Господ.“

Не става ясно как минаването под масата може да причини такова страдание, каквото е изпитал Христос, докато е умирал на кръста. Но поне е успокоително, че Борисов не призовава да се самобичуваме, за да ни боли, както го е боляло Иисус.

В речта си при откриването на новия парламент Румен Радев обоснова решението си да го свика точно на Велика сряда със символното значение на седмицата в християнството:

Свиках 49-тото Народно събрание в Страстната седмица с очакванията на българския народ за различно начало на това Народно събрание, с надеждата за смирение, диалог и разум.

Радев обясни и в каква посока си представя смирението, диалога и разума, като се започне с приемането на бюджет. И понеже, въпреки призивите му за разум, религиозното смирение прави разсъжденията излишни, призивът му Народното събрание, „за разлика от предишните, да подкрепи европейския курс, зададен от служебното правителство“, остана без ответна реакция.

А всъщност при всичките си проблеми и недостатъци именно парламентът се опитваше да държи европейски курс, а президентът и неговото служебно правителство правеха всичко възможно да променят посоката на този курс към Русия. Справка – възраженията на Радев срещу решението на депутатите да се изпрати военна помощ на Украйна и нежеланието на кабинета му да изпълни това решение.

Страстната седмица не пропусна да спомене във встъпителната си реч и Вежди Рашидов, който в качеството си на най-възрастния народен представител откри парламента. Той каза:

Ние сме в Страстната седмица на предателството и опрощението, на разпятието и саможертвата, на надеждата и вярата във Възкресението. И се питам – не може ли двайсет века по-късно да изградим общия ни път, а не да стоим отстрани или тихо да чакаме някой да се жертва за нас с надеждата да оцелеем и да празнуваме Възкресение? Аз мисля, че можем.

Патетичното първо изречение от този цитат отвлича вниманието от следващите две. А те са важни, защото Вежди Рашидов, който впрочем е мюсюлманин (според исляма Христос е само пророк, а не Бог), казва, че това, което има значение, са действията ни на този свят, а не вярата в някой, който да се жертва за нас. Но Рашидов не е вчерашен в българския публичен живот и знае, че когато човек първо каже това, което се очаква от него, останалите му думи може да минат между капките.

В кулоарите на парламента и служебният премиер Гълъб Донев не пропусна да се позове на Велика сряда – деня от Страстната седмица, в който е свикано Народното събрание. Според него съвпадението е „знак не само за това, че народните представители трябва да работят като всички останали българи, но и израз на необходимостта от смирение, самооценка – етична – и готовност да се служи на народа“.

Кръстните мъки на Гешев и прокуратурата

На влизане в парламента и главният прокурор Иван Гешев беше обзет от религиозен патос. Той постави въпрос пред българските политици, като сам даде отговор още в процеса на задаването му:

Днес е Велика сряда. В този ден на Страстната седмица ние, православните християни, трябва да си зададем въпроса дали делата ни съответстват на повелите на Спасителя. Надявам се и българските политици да си зададат този въпрос. И да си зададат въпроса дали са важни личните интереси и дали трябва – а то трябва – да работят в интерес на народа, а не народът да работи за политиците.

На следващия ден пък на страницата на прокуратурата във Facebook беше публикувано изявление на Иван Гешев. От него стана ясно, че след Велика сряда главният прокурор смята за необходимо да отбележи и Велики четвъртък, на който „православните християни си спомнят за Тайната вечеря на Божия Син с апостолите и пророчеството му, че ще бъде предаден“. В изявлението си Гешев сравнява прокуратурата, чиято структура и работа е обект на множество критики, с предадения Христос:

Въпреки безпрецедентните опити за дестабилизация и дискредитация, за овладяване и политически контрол в нарушение на принципа за разделение на властите, въпреки заплахите и обидите прокурорите, следователите и служителите на ПРБ [прокуратурата на Република България] работят и ще продължат да работят за всеки един българин. Нито един от тях не предаде колегите си за тридесет сребърника.

Тук човек може да си зададе въпроса дали да защитаваш собствените интереси на прокуратурата е да работиш „за всеки един българин“ и дали безнаказаността на тази институция е сравнима с божествения статут на Христос. Но да не забравяме, че Гешев беше обявил сам себе си за „инструмент в ръцете на Господ“ в интервю за „Епицентър“. Там той заяви, че самият Бог действа чрез него:

Единственият, който въздава правосъдие, е Господ. Аз не въздавам правосъдие. Аз съм инструмент, с който Той прави нещата, които смята за правилни.

На Разпети петък Инструментът на Господ изненадващо не сведе божията воля до българските граждани. Мълча и на Велика събота. Възкръсна словесно точно на Великден със снимки, демонстриращи набожността му, и с призива: „Нека светлината и надеждата на Христовото Възкресение надмогнат разединението и омразата, за да дадат път на разума и обединението.“

Великден и Ден на Конституцията – религиозно-светски и соцносталгичен гювеч

Тази година Великден съвпадна с Деня на Конституцията и юриста, който се отбелязва на 16 април. Това стана повод Иван Гешев да излезе и с второ обръщение, в което да отбележи професионалния празник на юристите и да се обяви за отстояване на върховенството на закона. Макар че тъкмо в името на върховенството на правото са и неуспешните досега опити да се реформира прокуратурата.

В неделя два пъти се „разписа“ във Facebook и председателката на БСП Корнелия Нинова. Първо на страницата ѝ се появи в 20-секундно видео, в която тя стои пред маса с великденски яйца и козунак, държейки в ръце и галейки истинско малко зайче. На фона на тези умилителни кадри е трудно зрителят да се концентрира върху думите ѝ, но тя започва с „Христос воскресе“ и после пожелава все хубави неща, като в началото, разбира се, е мирът. Нинова призовава всички да вървим напред с вяра.

Във втората публикация Нинова, изобразена със сериозна снимка с костюм на фона на библиотека, честити Деня на Конституцията, напомняйки, че е юристка по образование. Този пост стана впрочем повод за подигравки в социалните мрежи, че докато други отбелязват Великден, тя акцентира само върху празника на юристите. Проблемът обаче не е само в това, че иронизиращите са пропуснали видеото със зайчето. Доколкото Нинова е председателка на социалистическа партия, е логично да поставя светската държава над религията. Проблемът е, че тя не прави това, а в борбата си срещу „джендъра“ все повече се съюзява с най-мракобесните религиозни кръгове.

Религиозният патос е необичаен за европейските социалисти, но е напълно в реда на нещата в руската пропаганда, в духа на която е и политиката, провеждана от Корнелия Нинова. Въпреки че по времето на социализма религията е преследвана, съвременната соцносталгия и религиозният фундаментализъм вървят ръка за ръка.

Ашладисването на соцносталгията с религията се прояви и във великденския концерт на БНТ, в който известният от времето на социализма дует на Кристина Димитрова и Орлин Горанов пееше на фона на балет от… пионерчета. Да оставим настрана, че въпросните пионерчета бяха с дължина на полите, напомняща по-скоро за филмите за възрастни, отколкото за социализма, по времето на който са се слагали печати на момичета и жени с къси поли.

Какво казва Конституцията за религията?

Но като стана дума за Деня на Конституцията, нека припомним какво казва Основният закон за религията. Най-важното по темата е събрано в чл. 13:

(1) Вероизповеданията са свободни.
(2) Религиозните институции са отделени от държавата.
(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.
(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.

Към това може да добавим и ал. 2 на чл. 58, която гласи: „Религиозните и другите убеждения не са основание за отказ да се изпълняват задълженията, установени в Конституцията и законите.“

Свободата на вероизповеданията си има граница, която е определена в ал. 2 на чл. 37: „Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

Да не забравяме и че в чл. 11, ал. 4 се забраняват партиите на етническа и верска основа. Независимо каква е вярата.

Накратко, по конституция България е светска държава. Макар православието да е традиционно за страната вероизповедание, то не е официална държавна религия. Религиозните институции нямат правото да се намесват в държавните, а използването на религията за политически цели е недопустимо. Вероизповеданията са свободни, стига да не вредят и да не нарушават правата и свободите на останалите.

Светска държава ли е България на практика?

Независимо какво пише в Конституцията, ролята на религията в България бавно и постепенно се официализира. Това е процес, започнал още през 2001 г. с правителството на Симеон Сакскобургготски. То беше първото, което положи клетва не само пред Конституцията, но и пред Библията, и то в присъствието на патриарха. На следващата година Георги Първанов постъпи по същия начин при встъпването си като президент. След това започна да изглежда все по-естествено премиери и президенти да се кълнат пред Библията, а патриархът получи своеобразно „запазено място“ в Народното събрание.

Журналистката Татяна Ваксберг (днес главна редакторка на „Свободна Европа“) следи тази тенденция от години. Тя отбелязва, че неусетно въведената от Симеон Сакскобургготски практика е нарушена едва през 2021 г., при правителството на Кирил Петков. То се заклева само пред Конституцията и без присъствието на патриарха. Изключение са и двете служебни правителства на Румен Радев (който при собственото си встъпване като президент следва дотогавашната практика) от същата година, но поради не толкова официалния характер на церемониите те минаха „между капките“.

Въпреки моментното политическо разведряване обаче юридически България все повече губи светския си характер. За това особена роля играе кампанията срещу Истанбулската конвенция. Когато през 2018 г. Конституционният съд обявява Конвенцията за противоконституционна, в мотивите му не става дума за религия, а традициите се споменават 5 пъти. През 2021 г., когато КС постановява, че полът има единствено биологичен смисъл, в решението му за религия става дума цели 23 пъти, а за „традиционното“ се споменава 30 пъти. Въпреки че в самата Конституция религията се споменава едва 7 пъти, вероизповеданията – 5, а моралът – 2.

В решението на Върховния касационен съд, с което той отменя правото на трансджендър лицата да сменят гражданския си пол, за религия става дума едва 5 пъти, а за морал – 4. Но именно религията и моралът са основният аргумент, с който ВКС отнема граждански права на тази група хора.

Неусетното сваряване в религиозно-традиционния котел

Експлоатирането на религията за политически цели, включително под формата на стари и не толкова стари народни традиции, не буди обществено възмущение, нищо че противоречи на Конституцията. Позоваването на религията дори се ползва за имунизиране от критиката на политическите опоненти. Последните не си позволяват даже критика с други религиозни аргументи. Например на призивите към смирение да отговорят, че именно Христос е този, който е изгонил търговците от храма, и че именно това е смисълът на борбата с корупцията и за правосъдна реформа.

Ако в началото на всяко Народно събрание се търси дълбок религиозен и традиционен смисъл, може само да гадаем какво би могло да се случи, ако откриването на някой следващ парламент съвпада не със Страстната седмица, а примерно с Еньовден. Нека припомним как в „Оптимистична теория за нашия народ“ Иван Хаджийски описва ритуалите на този древен български празник, на който се отбелязва и раждането на св. Йоан Кръстител: „На Еньовден врачките, бродниците отиваха на някоя нива с хубаво жито, събличаха се голи, завираха си лъжица отзад, нарамваха едно кросно, минаваха накръст нивата, обираха най-високите класове – „царете“, – изваждаха лъжицата, облизваха заврения ѝ край, за да не може да им се развали магията, и после, хвърляйки тези „царе“ в своята нива, пренасяха там плодородието на „измамената“ нива.“

Варианти на този ритуал биха могли да се използват за привличане на доскорошни политически противници за постигането на мнозинство в парламента, като нивите с хубаво жито символизират техните парламентарни групи.

Ако подобни перспективи са ни смешни, значи още не сме се „сварили“ напълно. Но ако светският характер на България бъде напълно потопен в религията и традициите, тогава вече ще е все едно дали ни е смешно, тъжно, или дори не забелязваме.

Заровете за правителство още се търкалят

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/zarovete-za-pravitelstvo-oshte-se-turkaliyat/

Заровете за правителство още се търкалят

Има ли правителство на хоризонта и победителят на изборите ГЕРБ ли ще зададе формулата? Отказът на втората политическа сила „Продължаваме промяната“ – „Демократична България“ да управлява в съюз с ГЕРБ увеличи шансовете за нови избори през лятото.

Лидерът Бойко Борисов настоя първо да се постигне съгласие за управление, а после да се обсъждат приоритети. Обратно на логичния ход първо да се изгради широка платформа за съществените задачи за разрешаване и на тази база да се търси подкрепа. В нова роля – на лидер с разум и благост в гласа, и с нова профилна снимка, на която е усмихнат многозначително, Борисов като Вазовия чорбаджи Марко сбира политиците, за да направят най-доброто за България – редовно правителство. Даже покани и президента, защото управлявал особено дълго, и в известна степен унижи парламентаризма, побългарявайки го.

В 49-тия парламент Бойко Борисов ще е депутат и този път лично ще води преговорите, но премиер едва ли ще е.

Обръщам се към лидерите на партиите: по време на кампания се чертаят разделителни линии, защото иначе всички ще са еднакви, но след изборите в демократичния свят, ако на някоя партия не ѝ стигат 121 гласа, се правят коалиции. Без редовно правителство бюджетът няма да бъде подкрепен от нас,

каза Борисов на първата си пресконференция след изборите.

В капана на Бойко Борисов

Така водачът на ГЕРБ не остави много полезни ходове на лидерите на втората политическа сила ПП–ДБ, изостанала с около 2% от ГЕРБ–СДС. Влязат ли в съюз с ГЕРБ, ще загубят още от избирателите си на местните избори, не влязат ли – губят шансове за мобилизация на избиратели от периферията, извън ядрата си (доколкото ПП например има такива). ПП–ДБ твърде дълго мълчаха след изборите, проговаряйки едва на петия ден – ако не броим порива на „Продължаваме промяната“ да споделят предварително позицията си, че няма да се коалират с ГЕРБ. Общото решение на коалицията, съобщено в петък, го подпечата.

„Оценяваме и си даваме сметка, че голяма част от българските граждани, около 80%, искат да се прекрати политическата криза, да бъде създадено редовно правителството, защото пред държавата има много предизвикателства. Ние сме солидарни с тях, но решението на нашето национално ръководство е, че не можем да подкрепим правителство, кадрувано от Бойко Борисов“, заяви съпредседателят на ДБ и лидер на ДСБ Атанас Атанасов.

Другият съпредседател на ДБ – Христо Иванов, потвърди общата позиция на коалицията и заяви, че „оттук нататък следва изпълнението на най-важното обещание – да бъде възстановена парламентарната република и парламентарното управление в България, и то по начин, който може да реализира приоритетите ни на практика, не на думи“.

По политики обаче ще работят с всички политически партии, както обясни съпредседателят на ПП Кирил Петков – а това значи и с ГЕРБ. „Ако с първия мандат ГЕРБ не успее да формира правителство, ние ще поемем отговорността и ще предложим с втория мандат правителство от нашата коалиция“, каза Петков. Водената от Бойко Борисов партия едва ли би го подкрепила – освен ако не иска да му издърпа килима под краката в определен момент.

За политики може, за коалиция – не

„Коалиция няма да има, което не значи, че няма да има правителство“, заяви по БНР тази седмица евродепутатът Радан Кънев (ДСБ/ЕНП). „Вариант за управляваща коалиция не виждам. Не означава обаче, че няма формула за съставяне на редовен кабинет. Има формули за съставяне на правителство, които не са политическа коалиция“, обясни Кънев. Има. Което оставя вратичката пред ПП–ДБ да обявят частична подкрепа за политики – еврозоната, Шенген, военна подкрепа за Украйна – и за приоритети: приемане на закона за държавния бюджет за 2023 г., на законите, които са необходими, за да получи България втория транш по Плана за възстановяване и устойчивост (с които непростимо изостана), на програмите за модернизация на армията, за службите и др.

ПП–ДБ смята да постави и въпроса за съдебната реформа и съдбата на главния прокурор Иван Гешев. По-рано Борисов беше казал, че още в първите дни на новия парламент ще настоява за приемането на „закона на Крум Зарков (служебния правосъден министър – б.а.) за корупцията“ и за механизма за разследване на главния прокурор – „Ще приемем този закон, даже и да е противоконституционен, три пъти за пет дни ходих в Американското посолство“.

Така хем няма да участват в правителство на ГЕРБ, но и няма да отблъснат напълно тези избиратели, които смятат, че е необходимо да се положат усилия за редовно правителство, за да бъде спряно царуването на президента Радев. Коалицията избра да се вслуша в непримиримите за какъвто и да е съюз с ГЕРБ заради „ценностни различия“ (по Кирил Петков), като не допусна никакви въпроси на журналисти след изявленията на лидерите в петък.

Оттук нататък големият въпрос е дали Бойко Борисов може да направи правителство на малцинството с подкрепа на останалите политически сили и какво ще си гарантира в замяна. Той вече заяви публично, че кабинет с БСП и „Възраждане“ няма да прави, независимо че ги покани за разговори. ГЕРБ можеше да направи правителство с БСП и ДПС и в 48-мия парламент, но не пожела. В бъдещия 49-ти парламент ГЕРБ–СДС получава 69 мандата, 64 са за ПП–ДБ, 37 за „Възраждане“, 36 за ДПС. БСП ще има 23-ма депутати, а ИТН – 11. Тоест ГЕРБ–СДС заедно с ДПС и ИТН ще имат общо 116 гласа, които не са мнозинство от 121 народни представители, но може да осигурят добра подкрепа за евентуално правителство.

Ако няма правителство

Какво би станало, ако отново се отиде на избори? На първо място, закрепва се владичеството на президента в ситуация, усложнена в геостратегически план от войната в Украйна. Румен Радев, както е известно, не споделя позициите на ЕС и НАТО за военна помощ за Киев – от особено значение, когато украинската армия готви контраофанзива.

Още избиратели ще се разбягат като прелетни птици, като удара ще понесат основно ПП, които бездруго нямат устойчиви партийни структури. На изборите на 2 април коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ вече изгуби 73 000 гласа в сравнение с резултатите им от предходния вот, като спад се отбелязва и в България, и в чужбина.

България няма да успее да получи втория транш по Плана за възстановяване и устойчивост – средства, предназначени за зелена и цифрова трансформация на икономиката, и отново ще е най-изоставащата.

На следващите избори проруската „Възраждане“, в чиито послания се откриват елементи от нацистката пропаганда, има потенциал да стане втора политическа сила. В подписката за референдум за запазване на лева (на практика срещу еврото) са събрани почти 600 000 подписа и ще бъдат внесени в Народното събрание.

Предстои политическите сили в парламента да направят своя избор и да поемат отговорността за него.

Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“

Post Syndicated from Марина Лякова original https://www.toest.bg/elektoralnata-enigma-zashto-bulgarite-v-chuzhbina-glasuvat-za-vuzrazhdane/

Електоралната енигма – защо българите в чужбина гласуват за „Възраждане“

Отминаха поредните парламентарни избори и в публичното пространство отново тече дискусия за участието на „другата България“ в тях. Не спира учудването защо българите в чужбина гласуват „масово“ за партия „Възраждане“. Та нима е възможно наши сънародници, живеещи трайно в Западна Европа или Северна Америка, да предпочетат да дадат гласа си за една откровено антиевропейска, популистка и антисистемна партия? За политически субект, който с думи и действия поставя под въпрос устоите на либералната демокрация, от която точно тези българи сякаш най-много печелят? Но да започнем по-отдалеч.

Избирателната активност в чужбина

Помните ли репортажите за опашки пред посолствата в Лондон, Париж и Берлин в изборния ден? Сещате ли се за разказите на българи, купили билети за самолет, за да гласуват в най-близкото консулство или пропътували стотици километри с влакове и леки автомобили? Точно тези кадри създаваха години наред усещането, че интересът към гласуването в чужбина е огромен и че вотът на българите зад граница може да „обърне мача“.

Всъщност участието на български граждани в изборите зад граница винаги е било незначително като брой подадени гласове – един електорален потенциал и до днес игнориран от повечето български партии. Точният брой на постоянно пребиваващите в чужбина български граждани не е известен – твърде различни и не съвсем прецизни са системите на регистрация в отделните държави. Според достъпните статистически източници (вж. например тук и тук) около милион и половина български граждани живеят трайно извън страната и теоретично имат право на глас. От тях обаче активно упражняват това право около 200 000 души. Казано накратко – българите в чужбина масово не гласуват.

Причините за това са различни. Част от тях се крият в политиката на систематичното им отчуждаване, която започна с преследване на емигриралите ни съграждани по времето на социализма, през стигматизирането им като „невъзвращенци“ и „вражески емигранти“. В годините след 10 ноември 1989 г. последваха редица бюрократични спънки при легализиране на образователни степени и дипломи, особено на придобитите в държави, нечленуващи в ЕС. Последва и дискриминативната практика на принудителното двойно медицинско застраховане, отменена след протести на засегнатите през 2004 г. (вж. чл. 40а от Закона за здравното осигуряване).

Българската държава не пропуска да се гордее с успехите на световноизвестни българи, живеещи в чужбина – артисти, музиканти, спортисти, учени, изобретатели или мениджъри. В обществото ни е признато и значението на огромната финансова помощ на работещите в чужбина български граждани за техните близки, помощ, надхвърляща през последните години дори и размера на чуждестранните инвестиции в страната. Но това, което държавата прави за насърчаване на избирателната активност през годините, варира между недостатъчно и нищо.

Българските политици на практика игнорират факта, че от 1990 г. насам България е емигрантска държава. Броят на българите, живеещи постоянно или пребиваващи временно в чужбина, нараства непрекъснато – било защото сънародниците ни работят, учат или живеят постоянно извън страната, било защото са в командировка, на гурбет, на гости или на туризъм. В отговор на тази нова реалност българският законотворец твърде плахо и бавно увеличаваше възможностите за упражняване на правото на глас зад граница – вероятно воден от тяснопартийни конюнктурни интереси.

Създаването на избирателен район „Чужбина“ непрекъснато се отлага за неопределено бъдеще. С това на практика се създадоха различни категории български граждани: гласуващите в чужбина наши съграждани не могат да изпращат свои представители в парламента. А когато нашите емигранти все пак решаваха да упражнят избирателното си право, на тях всеки път им се налагаше да пропътуват стотици километри, а някои – половин континент, до най-близкото дипломатическо представителство и да висят на километрични опашки, за да пуснат заветната бюлетина.

Ефектът е лесно предвидим – с времето и най-мотивираните избиратели от българската диаспора започнаха да се отказват да подадат гласа си. Особено когато това им се налага за пети път в последните две години.

Проведеният референдум за въвеждане на електронно гласуване не доведе до необходимите законови промени, а откриването на повече секции през последните години улеснява, но все пак не решава кардинално проблема с достъпа до избирателно право. В противовес все повече стават гласовете в България, които поставят под въпрос правото на българските емигранти да гласуват. Тези ограничения засягат гласоподавателите на всички партии.

Защо обаче при тези обстоятелства нараства вотът за „Възраждане“?

Сред гласовете, подадени в чужбина, винаги е имало един устойчив националпопулистки и антисистемен вот от около 10–15% от подадените гласове. При повечето избори в миналото той се разпръскваше между „Атака“, ВМРО, НФСБ, РЗС, „Воля“, ИТН и всякакви други по-малки партии и коалиции. „Възраждане“ обаче успя да обедини този вот както в България, така и извън страната. Така той стана по-видим, а с това и посланията на партията на Костадинов – по-чуваеми.

В изследванията ми на българската имиграция в Германия може да се откроят три типажа българи, живеещи в чужбина, които предпочитат да изберат „Възраждане“ за свои политически представители:

  • Сините якички

Работещите по строежите, в транспорта, месарските цехове, на полето, в портокаловите плантации, в туризма всекидневно се сблъскват с несъответствието между лъскавите витрини на западните консуматорски общества и собствената си мизерия. Тези трудови емигранти често идват без квалификация и познания по съответния език и са принудени да захванат каквато и да е работа, за да свържат двата края. Общуването с местното население е сведено до минимум. Всекидневието протича в монотонна поредица от дълги работни дни или нощи, а редките моменти на отдих – в почти херметично затворена българска среда с копнеж по Родината, с мечта да достроиш къщата или да видиш децата си, често оставени на грижите на бабите и дядовците.

Сред тази група изпъкват особено хората на средна възраст, които имат квалификация в България, но като имигранти в чужбина не получават съответстваща на образованието си позиция. С диплома по икономика от някой местен филиал на неизвестна българска академия по счетоводство трудно ще получиш позиция дори за работа на гише в „Дойче Банк“. Така на един „дипломиран икономист“ се налага да работи като строителен работник, да разнася пакети на „Амазон“, да продава хлебчета в кварталната пекарна или да сортира маратонки в склад на „Адидас“, докато учи новия език и евентуално се квалифицира допълнително. Ако изобщо има време и сили за това. За съпругата – дипломирана учителка, чиято педагогическа диплома може да бъде легализирана едва след години на приравнителни изпити, остава изборът между социалните роли на домакиня, продавачка, гледачка на стари и болни хора или чистачка. Усещането е за статусно несъответствие, за яд, за преумора.

  • Студенти, израснали в България през 90-те години

90-те години са време на доминация на чалга културата и естетиката, характеризиращо се с избуяване на сексизма и расизма. Време на младежките компании от агитката на местния футболен клуб, на лесните шестици в някои български училища. Сблъсъкът – ценностен и когнитивен – със средата и изискванията в западните университети не е безболезнен. Завоят към националпопулизма е възможна форма на компенсация.

  • Хора с висок професионален статус и висок доход

Мениджъри, самонаети, компютърни специалисти, икономисти. Най-интересната група и най-трудно обяснимата на пръв поглед. В нея попадат високообразовани емигранти на средна възраст, някои от тях – податливи на различни конспиративни теории и езотерични течения. Открояват се предимно мъже, които трудно приемат, че сред директорите на фирмите, в които работят, има хора с различен цвят на кожата, жени или хомосексуални.

„Възраждане“ сякаш дава базата на един латентен расизъм и сексизъм („Аз не съм расист, ама…“). Стилът на обличане и говорене, изчистен от аксесоарите и агресивността на крайнодесните групировки, прави тази политическа сила атрактивна дори и за хора с високи доходи и образование. За приемането на „Възраждане“ огромно влияние изигра антиваксърската позиция на партията по време на пандемията, вероятно и проруската по време на войната в Украйна.

На всички тези групи, чувстващи се пренебрегнати, недооценени, неразбрани, „Възраждане“ предлага с реториката си бързи отговори на фундаментално важните въпроси за смисъла, за посоката, за идентичността. Въпроси, които в една чужда среда стават още по-значими. „Възраждане“ сякаш дарява „национална гордост“, „опора“ или просто възможност за канализиране на културния шок, съпътстващ всеки един емигрант. Изрича на глас културно недопустимото в западния свят – страховете от чуждостта и потисканото желание за собствено превъзходство над „другите“. Дава идеологическа опора на отвращението от собствения мизерен бит, опаковайки го като „омраза към прогнилия Запад“. Предлага лесни отговори на трудни въпроси. И нещо повече – прави ги бързо достъпни чрез социалните мрежи.

На практика в подкрепата за „Възраждане“ няма нищо енигматично. Публичното учудване в страната ни от вота на българите в чужбина е резултат от очакването на мнозина, че на Запад емигрират образованите, млади, успешни, знаещи езици българи. Че от България „изтичат мозъци“, които непременно ще направят един различен, един „по-добър“, „по-цивилизован“ избор.  

Сред българските емигранти обаче настъпва все по-отчетливо социално разслояване. Допреди приемането на България в ЕС през 2007 г., респективно до отпадането на ограниченията за свободна трудова дейност през 2014 г., в държавите от ЕС живееха предимно български студенти и българи, получили по изключение разрешение за работа за съответната държава. Съответно високообразованите и квалифицираните емигранти преобладаваха.

Днес все повече хора от различни прослойки живеят в държави от ЕС и упражняват правото си да гласуват извън България. Тези хора обаче все по-трудно са „включвани“ в съответните приемащи общества, с голяма вероятност те по-често са дискриминирани. Вероятността сред тях да нараства политическата апатия, отхвърлянето на либерални ценности и тенденцията към протестния, популистки, националистически вот е голяма. С течение на времето политическият избор в чужбина точно на тези групи хора става все по-подобен на избора в България.

От своя страна високообразованите, упражняващите високоплатен труд и добре интегрираните имигранти вероятно имат все повече залози в приемащите общества. Те стават техни граждани, понякога, особено извън ЕС – с цената на отказ от българско гражданство. Колкото повече време минава, толкова интересът към българската политика отшумява. Точно тези добре интегрирани имигранти се възползват все по-рядко от правото си на глас – един отказ с недобре съзнавани, но несъмнено значими последици. Ако някой ден тези хора решат да се завърнат трайно в България, дали ще намерят държавата, от която имат нужда, държавата, която да гарантира справедливост, законност и социалност?

Заплаха ли е вотът за „Възраждане“?

Антисистемни и националпопулистки партии съществуват в много държави – в Германия през последните години се утвърди „Алтернатива за Германия“, в Испания – „Вокс“. Северната лига в Италия, австрийската Партия на свободата и френският Национален съюз също заемат място в тази част от политическия спектър. В Западна Европа се приема, че една устойчива демокрация трябва да може да понесе публичното изразяване на такива политически позиции. В същото време обаче спрямо тези партии се спазва строга дистанция – търсенето на подкрепа от тях е нежелано, тезите им биват оборвани публично не само от политици, но и от анализатори и журналисти.

Свободният избор на всеки български гражданин е конституционно право, но дали гласуването зад граница за „Възраждане“ е резултат от осъзнат личен интерес? Абсурдното е, че с политическите си позиции, например с тезата за напускане на ЕС, „Възраждане“ представлява заплаха точно за българите, живеещи в чужбина, които ги избират.

Едно хипотетично излизане на България от ЕС би ограничило именно правото на българските емигранти да пребивават свободно в страните, в които работят без ограничения от 2014 г. насам. То би премахнало възможността за преференциалните студентски такси и кредити, които се предлагат на граждани на ЕС, обучаващи се в други страни от Съюза. Би се отразило негативно на възможността за закупуване на жилища и за получаване на кредити.

На днешното свръхмобилно младо поколение би се наложило практически да разбере какво означава да чакаш с дни за визи пред посолствата на други държави, както поколения българи бяха принудени да правят през 90-те. А забавянето на приемането на еврото буквално струва на голяма част от българските граждани пари, изхарчени за обмяна на валути. Дали емигрантите си дават сметка за всичко това, когато подкрепят „Възраждане“? Едва ли. В една медийна среда, в която безразборно се дава дума на „всички гледни точки“, те няма и откъде да го научат.

На практика „Възраждане“ не просто е заплаха за либералната демокрация в страната, а застрашава жизнените интереси на българите в чужбина, и то предимно на онези, които гласуват за тази партия. Да дадеш гласа си за такава политическа сила е все едно да режеш клона, на който седиш, вярвайки, че ще полетиш в облаците.

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“ (продължение)

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin-produlzhenie/

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“ (продължение)

Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

<< Към първа част

Оттук и третата ни уговорка.

И при „Шарли Ебдо“, и при „Юландс Постен“ трябва да отчетем, че акцентът не пада толкова върху изображението или самия акт на изобразяване. Онова, което предизвиква ярост, е по-скоро оскърбителното отношение. В традиционното мюсюлманско право може да бъде наречено „клевета, набеждаване“ (ар. казф), „обида“ (ар. сабб), „злословене“ (ар. рамйи), „проклинане, псувня“ (ар. шатм) на Пророка. Свещеният закон (шариат) може и да не е толкова ясен във връзка с изображенията. Но всяка ислямска регулация е недвусмислена относно санкцията при обида към основната религиозна фигура.

Смятат се за грях – оттук и престъпление (доколкото в религиозното право тези категории често съвпадат) от ранга на богохулството – обидата срещу Аллах, Корана, отстъпничеството от исляма (ар. ридда, иртидад) и неверието (ар. куфр). Най-често наказанието е смърт според твърде дълга верига от религиозни авторитети. Нормативно се разглежда и като едно от „углавните престъпления“ (ар. худуд), за които се полага определено възмездие. Смърт за богохулство и отстъпничество. Бой с камшик за пиене на вино. Отрязване на ръката на крадеца. Първоначално – камшик за прелюбодейците, а по-късно – пребиване с камъни (ар. раджм). Затова и външните на мюсюлманската историческа традиция изображения, обидни за мюсюлманите, са по-скоро сходни по въздействие със „Сатанински строфи“ на наскоро намушкания многократно с нож Салман Рушди. Да изобразиш пророка с тяло на куче или чалма с бомба е толкова скандално, колкото да се подиграваш на фикционалния му образ. Че и да го наричаш Махунд, по името на идола демон, за който в Европейското средновековие се твърди, че бива обожествяван от мюсюлманите.

Но в случая с „Хамлин“ имаме нещо по-смущаващо, което не бива да се смесва с предните скандали.

Защото не става въпрос за изображения извън мюсюлманската традиция. Тяхната основна функция е преднамерено да осмеят, да уязвят, да обговорят „самоцензурата“ или „да привлекат внимание към политкоректността“, както обясняваше Ларс Вилкс. Там е леснообяснимо защо са обидни. Обясним е и трагичният развой, подобно на атентата срещу Салман Рушди от миналата година. За хора като нас реакциите не са изненада.

Тук обаче говорим за исторически артефакт, произведен и припознат като ключов вътре в общността, колкото и обтекаеми да са нейните граници. Преписът от историята на Рашид ад-Дин в момента се съхранява в ръкописната колекция на Единбургския университет, Шотландия (Or.Ms.20). Хрониката притежава свой собствен исторически контекст. Основна нейна задача е да възхвалява възхода на династията на Чингис хан. Пълна е с изображения на монголоидни фигури с копия върху коне, но не всички те са на монголи. Според типичния мюсюлмански предмодерен подход наративът започва от сътворението и продължава през пророците, чак до съвремието на хрониста. Илюстрациите днес са се превърнали в част от всеки стандартен наръчник по мюсюлманско изкуство. Хрониката се смята за един от най-важните стари писмени паметници на историописта въобще.

Ето го и скандалния Мохамед.

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“ (продължение)

Не знам защо, но мен лично ме скандализира монголоидното женствено лице на архангела. Представял съм си го по-мургав, семитски и мъжествен. Може би подозирам подмазване, насочено към потомците на Чингис хан. Откровено не ми се нрави лекото му шкембенце. Скандализират ме и крилата му, които изглеждат като костюм от „Джъмбо“, закрепен за ръцете и гърба. И броят на крилата не ми харесва. Та нали според Сунната Мохамед разказва, че Джибрил има шестстотин крила. Но така или иначе, аз съм изцяло външен наблюдател.

И това не е единственото изображение на Мохамед в ръкописа. Има го нарисуван при раждането му. На друго място решава спор между мюсюлманите кой да повдигне Черния камък в Каабата. Стои като момче пред монаха Бахира, който го признава за пророк. Извършва нощното си пътуване (ар. исра’) към небето и престола на Аллах върху гърба на фантастичното същество Бурак, тук изобразено с женствено лице. Мохамед го е прихванал с ръце, заобиколен от въоръжени ангели. Бяга с верния съратник Абу Бакр от Мека към Медина (преселението, хиджра, поставило началото на мюсюлманския календар), докато край тях жена дои кози. Все събития, съставляващи всяка негова стандартна биография в исляма.

Да, Мохамед може да бъде открит из мюсюлманските ръкописи. Не е от най-разпространените сюжети, но присъства. И то в различни исторически периоди – на Тимуридите, на Моголската империя, на османците, на персийските Сефавиди. Много често го изобразяват с було на лицето, деперсонифициран, с ореол като огън. Понякога лицето му е обрамчено с брада, например тук, пак яхнал Бурак (Ръкопис от колекцията на университета „Макгил“ в Канада, MSP фолио 38). Също така бива стилизиран в калиграфски антропоморфен силует, изписан с арабски букви, като символ на „съвършения човек“ (ар. ал-инсан ал-камил). Особен тип „изображение“ е и калиграфското изпълнение на описанието му в строго определена форма и съдържание, т.нар. хилйа, популярна в Османската империя като хилйе. Там имаме само текст в стандартна композиция. И на фона на тази съществуваща изобразителна традиция студентката от „Хамлин“ казва:

Никога не съм виждала изображения на пророк. Като мюсюлманка и чернокожа нямам чувство за принадлежност – както и не смятам, че някога съм принадлежала – към общност, която не ме цени като неин член.

В отговор на това университетската администрация светкавично изпраща имейл до студентите, в който заклеймява инцидента като „ислямофобски“, и твърде прибързано прекратява договора на преподавателката, с което скандалът лавинообразно набира скорост. Докато не се озовава и на страниците на „Ню Йорк Таймс“.

По време на изслушването на Ведаталла тя твърди през сълзи, че никога не е съзирала изображение на пророк през живота си, а вече е получила множество заплахи. Според Джайлани Хусейн, изпълнителен директор на Съвета за американо-ислямски отношения (CAIR),

ислямофобията може да намери множество изражения.

Курсът не може да бъде смятан за инклузивен, след като поставя условие на някои мюсюлмански студенти да напуснат лекцията.

От отсрещната страна Кристиане Грубер, преподавателка в Университета в Мичиган и експерт по ислямско изкуство, е един от най-гласовитите защитници на уволнената преподавателка. Администрацията на университета, твърди тя, квалифицира целия корпус от изображения на Мохамед като изпълнен с омраза, нетолерантност и ислямофобия.

Но всъщност визуалният доказателствен материал показва обратното: изображенията са създадени, почти без изключения, от мюсюлмански художници за мюсюлмански покровители от уважение и преклонение през Мохамед и Корана.

По този начин, разгръща аргумента си тя, университетската институция излишно привилегирова една ултраконсервативна мюсюлманска гледна точка, която някак иронично съвпада с европейското клише за пълното отричане на изображенията в исляма.

В защита на преподавателката се обявяват и ПЕН клубът, Асоциацията за близкоизточни изследвания (MESA), Мюсюлманският съвет по обществени дела (MPAC), Алиансът за академична свобода.

Междувременно Прейтър завежда дело за тормоз, религиозна дискриминация и нарушаване на договора от страна на университета. Надигат се гласове в подкрепа на нейното възстановяване на преподавателското място.

Грубер впрочем е автор на една от любимите ми статии за мюсюлманско изкуство. Казва се „Знаците за Часа: есхатологичната образност в ислямските изкуства на книгата“. Занимава се и с изображенията на ада. Там също виждаме Мохамед, яхнал Бурак, да наблюдава мъченията на лъжесвидетелите. А за нас вратите на ада в академията зейват след изказвания като това:

Уважението към религиозните студенти мюсюлмани би следвало да замени академичната свобода.

Твърди го Фейниз С. Милър, президент на университета „Хамлин“. Стои обаче въпросът на кои точно измежду религиозните студенти мюсюлмани? Сунитите или шиитите? „Либералните“ или „консервативните“ (каквото и да значат тези дефиниции сред мюсюлманите)? Привържениците на школите на ханбалитите, ханифитите, шафиитите или маликитите? А какво ще кажем за религиозните студенти християни? За православните, католиците, традиционните или новите протестанти? Или за изповядващите юдаизма, но за кои по-точно – за ортодоксалните, реформираните или либералните? За студентите атеисти? За представителите на останалите религиозни общности?

Ами ако се окаже, че каноничното за едни е оскърбително за други,

какъвто често е случаят? Дори и основните текстове на религиите, вдъхновяващи сюжети във визуалните изкуства, може да бъдат обидни за външни страни. Коранът, Сунната, Петокнижието, Талмудът, Старият и Новият завет. Ако следваме логиката на CAIR, възприеманото като обидно съдържание не просто трябва да бъде поставяно в контекст и споделяно след подходящи предупреждения. За да не се накърни принципът на инклузията на всяка цена, би следвало то да бъде изхвърлено от учебната програма.

Междувременно мнозинството от преподавателите в същия университет наскоро гласуваха в подкрепа на оставката на президента Милър.

Скандалът вероятно ще отшуми. И няма да бъде последният. Но остана поне едно дългосрочно последствие от него.

През 2008 г. мюсюлмани организираха масова подписка под надслов „Махнете изображенията на Мохамед от Уикипедия“. Тя събра около 100 000 подписа за по-малко от два месеца, без да постигне целта си. Но от 6 януари тази година изображението на Мохамед в Уикипедия от хрониката на Рашид ад-Дин вече е маркирано със следния етикет:

Изображението на Мохамед може да засегне религиозните чувства на мюсюлманите.

Съответно има препоръка, когато въпросното изображение се добавя в статии, да се включи определен код, така че мюсюлманите да могат да го скрият. Вярвам, че това няма да бъде съдбата на всяко изображение на Мохамед в дигитализираните колекции на западните университети. Силно се надявам също, че преподавателското тяло няма да възприеме инцидента като размахан пръст, че учебните програми и планове трябва да бъдат постоянно ревизирани и преподавани след множество уговорки. От страх, че предметът им ще се окаже обиден ту за една, ту за друга страна в учебния процес.

И накрая – мой спомен от докторантските години в Софийския университет.

По време на курса ми при професор по философия на религиите, бивш посланик във Ватикана, въпросният преподавател реши да ни покаже фотографията на Андрес Серано „Потапяне: Христос в пикня“ (Immersion: Piss Christ) от 1987 г. Не в урина даже. Английското piss не звучи неутрално. Пък и заглавието на фотографията може да значи „препикай Христа“. Нямаше дълго предупредително предисловие, нито поставяне в контекст. Християните, участващи в семинара, би следвало да се обидят, нали така? Обидно, че и богохулно, заявява възмутената публика в САЩ. За разлика от самия фотограф, който твърди, че е католик. Миналата година беше в София с изложба, посветена на изтезанията.

По същата логика и графитът, от който тръгнах, е несъмнено ислямофобски. Но дали е „ислямофобско“ снимането му, публичното показване и обсъждане на един противоречиво представен Мохамед? В тази дискусия академичната свобода пада лесна жертва. А човекът, както знаем от добрия стар Аристотел, „по природа“ се стреми към знание. Особено в академията. Иначе тя рискува да изгуби природата си. А макар и по парадоксален начин, подобни случаи ни показват, че изследванията на предмодерната мюсюлманска история продължават да са релевантни на нашето съвремие.


В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

Пак ли, бе

Post Syndicated from Светла Енчева original https://www.toest.bg/pak-li-be/

Пак ли, бе

Пак ли парламентарни рулетки? Пак ли избори? Пак ли служебно правителство? Или – още по-лошо – пак ли още от същото, което живяхме до 2021 г.?

Не е лесно в деня след парламентарните избори на 2 април 2023 г. да се напише статия за тях, която да е все още актуална не просто след месец, а даже след седмица. Че дори в деня на публикуването ѝ. Защото все още има твърде много неизвестни. От друга страна обаче, няма друга тема, за която си струва да се пише, освен изборите.

Старите и новите въпроси

Само допреди няколко часа въпросите бяха по-малко. Първият от тях беше дали ще спечели коалицията между „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (ПП–ДБ), или ГЕРБ, защото прогнозите бяха в рамките на статистическата грешка. А вторият – дали ПП–ДБ ще допусне известен компромис с ГЕРБ, за да се ограничи „служебното“ превръщане на България в пропутинска президентска република в контекста на войната на Русия срещу Украйна. Подвъпрос към предишния е дали ГЕРБ може да бъде евроатлантическа партия не само на думи, защото за периода на управлението си партията на Бойко Борисов не ограничи зависимостта на България от Русия, а напротив.

Историческата ирония на последния въпрос е в обстоятелството, че до неотдавна ситуацията беше тъкмо противоположна. ДБ, президентът Румен Радев, ИТН, БСП и дори „Възраждане“ бяха заедно на площада срещу безконтролната власт на ГЕРБ. Срастването на последната с институциите беше стигнало дотам, че прокуратурата щурмува Президентството. Именно контекстът на това противопоставяне направи възможно раждането на ПП, които днес са обединени с ДБ не само срещу ГЕРБ, а и против властта на президента.

В контекста на последните (все още неокончателни) резултати възниква и нов въпрос: ще може ли ГЕРБ да сформира коалиция с ДПС и изненадващо прескочилата 4-процентната бариера партия на Слави Трифонов ИТН, която иска да прави референдум за президентска република? Евентуално с помощта на нечий „златен пръст“, примерно този на „Възраждане“? Не е нужно хората на Костадинов да гласуват – достатъчно е да го играят толкова възмутени, че да напускат парламентарната зала преди вота, осигурявайки по този начин мнозинство на ГЕРБ и компания. Подобна конструкция би могла да ни върне в „стабилността“, в която пребивавахме допреди две години.

За да се забавят резултатите от изборите и за да бъдат такива, каквито са, има редица фактори. Ето някои от основните, като започнем от по-маловажните.

Хаосът с изборните правила

С връщането на хартиените бюлетини, премахването на протоколите от машините и въвеждането на видеонаблюдение се затрудни както самият изборен процес, така и броенето на гласовете. С хартиените бюлетини се върнаха възможностите за фалшифициране на вота и произволното му тълкуване.

Машините имаха проблеми с новия тип хартия, на който се печатаха бюлетините от машинно гласуване, и се случваше да блокират или да печатат празни бюлетини, а секционните избирателни комисии (СИК) не бяха предварително инструктирани как да постъпват при подобни грешки. Затова някои СИК действаха по свое усмотрение, като така се подмени вотът на избирателите. Един от гласоподавателите от Градец и един от членовете на местната СИК например бяха лишени от право на глас поради дефектни бюлетини от машинно гласуване. В същото време съпредседателят на ПП Асен Василев нямаше проблем да гласува с машина в Хасково от третия път, след два неуспешни опита с празни бюлетини.

Проблем се оказаха сложните протоколи, които СИК трябваше да попълват, смятайки и сборувайки на ръка. Голяма част от тях се оказаха сгрешени и трябваше да се преизчисляват. Това направи чакането в районните избирателни комисии още по-дълго. Върнаха се времената, когато беше практика в изборната нощ хора да припадат и да се вика Бърза помощ.

Пародията на борба с контролирания вот

По традиция т.нар. борба с контролирания вот се ограничи в ромските квартали и за цвят – в някоя и друга община с етнически турско население. Така данните на МВР, че гласове се купуват по много други начини, дори с ваучери за фитнес (а ромите от гетата не са типичните посетители на фитнес залите), останаха без последствия.

По-сериозният проблем е, че докато се изобличават лихвари и други местни дилъри на гласове, поръчителите остават в сянка. Ако те са недосегаеми, ще има кой да продава гласа си, дори да се сменят дилърите. Невъзможно е тези практики да се прекратят, докато поръчителите се ползват с имунитет в качеството си на кандидат-депутати и най-вече – докато няма санкции за партийните централи, които купуват гласове.

Контролираният вот не се изчерпва само с купуването на гласове. Съществуват всевъзможни форми на натиск върху определени групи хора, за да подкрепят един или друг кандидат. Една от тях е корпоративният вот – опасността да останеш без работа, ако не пуснеш „правилната“ бюлетина. А много хора по места не разполагат с разнообразни възможности за професионална реализация. Други гласуват за определен кандидат, защото иначе няма да имат дърва за зимата или достъп до субсидии, или до нещо друго, което е жизненоважно за тях.

Пропагандата и преобладаващо безкритичната медийна среда

Срещу ПП се водеше негативна пропагандна кампания както от страна на ГЕРБ, така и от страна на президента и служебното правителство. Всичко лошо, което се случваше (плюс някои измислени проблеми, например наличието на икономическа криза) биваше приписвано на кабинета на Кирил Петков. Включително в случаите, в които ставаше въпрос за проблем на международно равнище – да речем, високите цени на газа или инфлацията. И обратно, всяко постижение на кабинета на Петков се представяше като чужда заслуга.

Медиите, близки до Делян Пеевски, както и проруските сайтове, допълнително усилваха тази пропаганда. Що се отнася до най-гледаните телевизии, там ситуацията се свеждаше (с малки изключения) до безкритично ретранслиране на опорките на ГЕРБ и президента. Канените в студиата „дежурни експерти“ също допринасяха за всеобщото впечатление.

Интервютата с представители на ПП в по-голямата си част се характеризираха с по същество реторични въпроси, без опит да се вникне в отговорите. Подобни диалози са достойни за абсурдистка пиеса, в която например героят е обвиняван, че е докарал вълци. „Но какво да правим с тези вълци в центъра на София, които Вие доведохте?“ „В центъра на София няма никакви вълци!“ „Да, но какво да правим с вълците в центъра на София?“

Добре им е да си живеят така

Проблемите с гласуването и контролирания вот не биха могли да са от решаващо значение за изборните резултати, ако гласоподавателите имаха категоричен фаворит. Те могат да окажат влияние само ако подкрепата на водещите политически сили е близка. Въздействието на пропагандата също не е безгранично – определени пропагандни послания намират почва при хора, групи и общества с определени ценности, а при други не намират.

ПП, ДБ и техните избиратели трябва да приемат факта, че в България има много хора, които не искат да им се разбутва животът, поради което гласуват за ГЕРБ или съответно за ДПС. Или изобщо не гласуват. За тези хора е нормално да живеят така, както по времето на социализма – с рушвети, връзки и пренебрежение към общото благо. Както са живели техните родители, баби и дядовци. Те възприемат борбата с корупцията и върховенството на закона не само като излишни, а и като опасни.

Тези хора не са нито зли, нито глупави. Още образователната ни система ги е научила да зубрят, да възпроизвеждат клишета и да се опитват да се харесват, а не да проявяват критично мислене. Да носят бонбони на учителката, ако искат висока оценка. И през живота си само това са виждали, независимо дали имат нужда от лечение, назначават ги на работа, искат да имат собствен бизнес или нещо друго. Особено където от първостепенно значение са личните контакти и лоялността към хората с власт.

Ако искат да управляват, ПП и ДБ следва да си дадат сметка, че тези хора са мнозинство, и да имат послание и за тях, а не само за недоволните от статуквото и искащите промяна. А това не е никак лесна задача.

А сега?

От една страна, стои необходимостта за отвоюване на парламентарната демокрация от президента, тоест необходимостта от редовно правителство. От друга страна, местните избори наесен намаляват шансовете за редовно правителство, обединено от евроатлантически приоритети и желание да се съхрани парламентаризмът. Ако местните избори са хоризонтът на политическата развръзка, дотогава България може да влезе още по-навътре в орбитата на Русия. Току-виж, както иронично представи ситуацията главната редакторка на „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг, издирваният от съда в Хага Владимир Путин необезпокоявано дойде на Витоша и си тръгне с кученце (намек за кученцето, което Бойко Борисов подари на Путин през 2010 г.).

Путин може би няма да дойде, но е сигурно, че при скорошни нови избори „Възраждане“, която се нареди на трето място с над 14% от гласовете, ще постигне още по-добър резултат. В „Тоест“ обърнахме внимание върху потенциала на партията на Костадин Костадинов още в началото на 2019 г., когато малцина я възприемаха сериозно. Когато „Възраждане“ влезе в парламента, отбелязахме тенденцията ѝ на електорален растеж. Тази тенденция продължава да бъде възходяща.

Поредно управление на или със ГЕРБ пък още повече би бетонирало корупционно-олигархичните структури, изграждани от 2009 г. насам.

Изобщо, няма ход, който да изглежда напълно правилен и морално оправдан. Каквито и решения да се вземат, ще са трудни. И неприятни.

За бога, българи, разгневете се!

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/za-boga-bulgari-razgnevete-se/

За бога, българи, разгневете се!

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои…
(Из Първа песен, „Илиада“, Омир)

В Омировата „Илиада“ гневът е гибелен и опасен, поразява като чумата, но в демокрацията гневът на избирателите отрезвява политиците.

Разгневената на пенсионната реформа на президента Макрон Франция може и да не успее да я отмени, но със сигурност ще накара Макрон да преосмисли действията си и да избере друга стратегия за приемането ѝ. Президентът кара своя втори и последен 5-годишен мандат, който изтича през 2027 г., но нестихващите протести, в които се включват стотици хиляди, може да провалят амбициите му да бъде запомнен като един от големите реформатори на Петата република – „независимо от цената“, както пише Le Figaro.

Разгневените през зимата на 1997 г. български избиратели вразумиха БСП, която върна мандата за съставяне на правителство, и предизвикаха предсрочни избори, спечелени от Обединените демократични сили, които излъчиха правителството на Иван Костов. Този гняв отвори пътя на България към европейската нормалност, след като 38-мият парламент прие Декларацията за национално съгласие, стратегическа цел в която беше пълноправното членство в ЕС и НАТО. (Макар че молбата, с която България кандидатства в Европейския съюз, е подадена още през декември 1995 г. от премиера социалист Жан Виденов.)

Стратегическият избор

Има ли днес избиратели, които да се разгневят на хипокрити? Стратегическият избор, изстрадан с преживяната от милиони българи национална катастрофа, е застрашен от действията на президента Радев и подопечното му правителство. Не поради опасността България да напусне тези съюзи, а поради заплахата да скъса мостовете към същността и ценностите, които ги определят като общности. И това даже е по-голямата злина.  

Според бившия премиер Иван Костов това, че България не предостави безвъзмездна помощ на Украйна, а продава оръжие през посредници, не създава голямо доверие в българските евроатлантически ценности. С коментара си, че  Радев говори като руски агент на влияние, определяйки като „войнолюбци“ именно евроатлантическата общност, Костов предизвика президента, който му отговори с познатото от сатанизирането на Костов клише, че е разпродал България на безценица.

По БНР тази седмица политологът и преподавател в НБУ проф. Димитър Вацов също беше директен, че „през служебните правителства имаме едно русофилско управление в България“, а президентът се оказва най-вредната фигура в българския политически живот.

„Радев си позволява да се представя за суверен, заемайки позиция срещу решението на Народното събрание и шикалкавейки. Начинът, по който остро критикува политическите партии, руинира доверието в цялата политическа система – когато чуем такава агресивна реторика, състояща се от лъжи“, коментира Вацов.

Президентът обаче използва необорими аргументи – провалът на партиите да съставят правителство и пети поред парламентарни избори за две години.

„Политическите партии, а не президентската институция, отдавна излязоха извън нормите на българската Конституция със системния си отказ да поемат отговорност и да съставят правителство“, заяви Радев, подчертавайки, че президентът го прави, когато партиите не искат или не могат, или ги е страх от това.  

През пролуките

Ерозията на доверие в парламентарната република няма да трасира пътя към широко рекламираното, включително чрез референдум, президентско управление и авторитарен режим ала Путин. Но отваря множество пролуки, през които навлиза несъгласие, враждебност, недоверие към общностите, към които България избра да се присъедини.

За тази стратегическа – но не за България, а за неприятелски сили – цел в употреба се пускат всякакви измислици и полуистини. Например за разрешени от ЕС насекоми на прах в храната, което предизвиква рак заради хитина, или за влагане на човешка коса в хляба, пак утвърдено от ЕС. Но това са най-безобидните фейкове, макар че и те нанасят трайни поражения.

Разиграва се отново картата за ремонт на старите руски изтребители МиГ-29 и доставка на нови двигатели, тъй като, по думите на президента, имало само две оферти за заместваща платформа на МиГ-29 и „цената няма да се хареса на народните представители“. По време на втория кабинет на ГЕРБ и Бойко Борисов бяха направени опити да се блокира ремонтът на шест двигателя МиГ-29 в Полша, а не в Русия. Парламентарното мнозинство гласува за ремонт в Полша, за да се ограничи зависимостта от страни извън НАТО, докато за Русия настояваха БСП и „Атака“. Москва реагира остро, заплашвайки България с дело. Задейства се обаче българската прокуратура срещу министъра на отбраната – Николай Ненчев (Реформаторски блок), че не е изпълнил договора с руската корпорация „МиГ“, но в крайна сметка той беше окончателно оправдан.

Сега, благодарение на служебната власт, България е принудена да остане със старата руска военна техника. Причината е в протакането и нежеланието на служебната власт да реализира триъгълни сделки – съветско въоръжение за Украйна срещу получаване на западно от същия вид от партньори от НАТО. Оправданията са различни – техниката е стара или пък България е закъсняла.

Хипокрити

Като че ли целият служебен кабинет е впрегнал сили да насажда враждебност към Украйна – като се почне от протестите на зърнарите милионери срещу евтиното украинско зърно, което им подбива цените, до оръжието. Също и за изпращане на български военни в Украйна, за което военният министър Димитър Стоянов се пъчи как „български войник няма да стъпи там, докато служебното правителство е на власт“ – а всъщност никой и не е искал. Като цяло, Стоянов – президентски съветник, преди да оглави Министерството на отбраната – смята, че „България е приключила с военната помощ за Украйна и правителството е изпълнило решенията на последното Народно събрание“.

Вече няма съмнение, че служебният кабинет не възнамерява да изпълни решението на 48-мия парламент за оказване на военна помощ на Украйна, защото го приема като еднократен акт, а не като процес. Президентът, от своя страна, не спира да повтаря, че България няма да изпраща оръжия или боеприпаси за Украйна – независимо че на заседанието на Европейския съвет (23–24 март) е подкрепил противната на тази „яснота“ позиция. Заключенията, подкрепени с консенсус от европейските лидери, са категорични – т. 7 гласи:

… Като взема предвид интересите на всички държави членки в областта на сигурността и отбраната, Европейският съвет приветства постигнатото в Съвета споразумение спешно да се доставят боеприпаси за комплекси „земя-земя“ и боеприпаси за артилерийски системи за Украйна, а при поискване – и ракети, включително чрез съвместно възлагане на обществени поръчки и мобилизиране на подходящо финансиране, в т.ч. чрез Европейския механизъм за подкрепа на мира, с цел да се осигурят 1 милион броя боеприпаси за артилерийски системи чрез съвместни усилия в рамките на следващите дванадесет месеца, без да се засяга специфичният характер на политиката за сигурност и отбрана на определени държави членки.

Дори и България да не се включи в общото закупуване на боеприпаси за Украйна, тя участва в Европейския механизъм за подкрепа на мира, където внася и съответна вноска.

На 2 април ще стане ясно гневът или омерзението ще вземат връх. Кандидатите и избирателите да не забравят, че гневът може да докара на власт и чудовища.

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“

Post Syndicated from Атанас Шиников original https://www.toest.bg/za-izobrazheniata-na-proroka-mohamed-sluchayat-v-hamlin/

Изображенията на Пророка Мохамед: Случаят в „Хамлин“

Този материал може да засегне религиозните чувства на някои читатели. Всички илюстрации освен една са посочени чрез линкове към официалните им източници, вместо да се появят в текста.

Замили, колега – виждам преди няколко седмици съобщение до мен, – пиша доклад за ислямофобията.“ Да ти се намира някакъв графит по темата, пита ме познатият. За някои неща съм като кучето на Павлов. Ако искаш да реагирам, събери в едно „графити“, „ислям“ и „ислямофобия“. Да, може да се каже, че познавам графити сцената в София относително добре. А от няколко години полека, но устойчиво в нея се намества темата за арабите, исляма и бежанците. Особено на ключови места като кьошетата на Женския пазар и района край Лъвов мост. Надписи на арабски „Тунис“ около Централната гара. „Халеб“, „Сирия“ или „Свободна Палестина“. Псувни на арабски, написани с латиница. Стикери с надписи на английски и арабски. Вероятно произходът им може да се търси в тукашната диаспора. Но има и други графити, по-интересни в случая…

Решавам да помогна на колегата, преводач от османотурски и арабски. Познаваме се от много години. Поставям само едно условие: снимките да бъдат реферирани със съответните авторски права. Все пак цялото газене из софийските потайности с апарат в ръка трябва да бъде възнаградено. А и ми е любопитно какво ще подбере. След малко ми пише. Спрял се е на три изображения, едно от които се превръща в изходна точка за този текст. Набързо очертан с черен спрей силует на брадат мъж с чалма, напръскан с розов цвят за фон. А в чалмата – бомба с фитил.

Разбира се, това е препратка към известна карикатура в „Юландс Постен“ от септември 2005 г., отпреди почти 18 години. Да, според общоприетата дефиниция за „ислямофобия“ съзираме откровено негативно изображение на Пророка.

Съществуват ли обаче условия, при които „безопасно“, в подходящ контекст, да подложим на обсъждане изображения на Мохамед?

Сложна работа, особено предвид някои скорошни събития в щатската академия.

Случаят в „Хамлин“

През октомври миналата година Ерика Лопес Прейтър, преподавателка в Университета „Хамлин“ в Сейнт Пол, Минесота, води онлайн лекция по история на ислямското изкуство. След кратко обяснение, че част от материалите може да бъдат обидни за някои студенти мюсюлмани, тя споделя няколко исторически изображения на Пророка Мохамед. Едно от тях е класически за исляма сюжет. Пророкът на исляма седи коленичил пред архангел Гавраил (Джибрил). Очевидно получава небесното откровение, по-късно записано в Корана¹.

След лекцията Арам Ведаталла, президентка на местната асоциация на студентите мюсюлмани, се оплаква, че е шокирана от изображението, което обижда религиозните ѝ чувства. Последва бърза реакция от университетската администрация и договорът на преподавателката е прекратен. Понякога академията действа бързо. Това завихря огромен, но и доста специализиран дебат. Организира се подписка в защита на преподавателката, събрала няколко хиляди гласа. Излизат множество материали – от по-репортажни, през дистанцирани и с исторически фокус, до полемични – в защита на едната или на другата страна.

Случаят обаче не отключи почти никакви реакции в България извън тясното поле на изследванията на исляма.

Да, разбираемо е с оглед на обхвата на предишни съпоставими събития². Този път обаче липсва шокиращ компонент, който да изстреля новината на първа страница. Няма убити. Няма дипломатически скандал. Няма гневни тълпи по улицата. Значи няма страшно. А и става въпрос за нещо твърде специфично. Но пък за сметка на това с потенциал да окаже дългосрочно въздействие върху полето на изследванията на исляма. Защото повдига въпроси като: доколко е лесно изследванията на исляма да се превърнат в заложник на периодични обвинения в „ислямофобия“ и възможно ли е да подложим на дебат религиозни и културни феномени, без да обидим някого? Подобни съображения стъпват по границите на академичната свобода.

Няколко важни уточнения

На първо място, мюсюлманската изобразителна традиция. От една страна,

твърде изкусително е да кажем, че в исляма съществува пълна възбрана върху изобразяване на живи същества,

на всяко нещо, в което има жива душа (ар. нафс) или дух (ар. рух). Та нали скоро гледахме как от ИДИЛ разбиваха с чукове статуи в иракските музеи. През 2001 г. талибаните взривиха статуите на Будите от Бамян. Изображенията по християнските църкви, откъдето са минали мюсюлмански завоеватели, са често пъти с изчегъртани очи. И днес много мюсюлмани отказват да бъдат заснемани с фотоапарат или рисувани. Не е ли едно от 99-те имена на Аллах именно „Ваятелят“, „Даващият форми“ (ал-Мусаууир)? А и в Корана се твърди, че „не ражда, не е роден, и няма равен Нему“. Самият Пророк в Сунната – онзи сборник от предания, който заедно с Корана е извор на ислямското право и теология – гласи, че

най-силно измъчвани в Деня на Възкресението ще бъдат онези, които изработват изображения.

Защото в Съдния ден сам Аллах ще ги призове да вдъхнат живот в изображенията, които са направили, а те няма да могат. И още – дори

ангелите не влизат в домове, в които има куче или изображение.

Оттук може да построим едно консервативно сунитско и напълно легитимно разсъждение. Всеки акт на извайване на форма или художество може да се бъде сравнен с подражаване на божествената творческа способност. А изображението на свой ред може да се превърне в обект на поклонение. Това води до най-тежкия грях в една стриктно монотеистична догма. Нарича се „многобожие“, „езичество“, в буквален превод „съдружаване“ (ар. ширк). Съответно изображенията на живи същества навеждат мисълта към идолопоклонство и в най-добрия случай са съмнителни. А сунизмът представлява течението в исляма, което изповядват около 90% от мюсюлманите по света.

Съществува и друга гледна точка. Според нейните застъпници

предполагаемата забрана за изобразяване на живи същества е продукт на едно изцяло примитивно, радикално, заклеймявано като „средновековно“ разбиране за изображението.

Та нали в Иран човек може да си купи на улицата рисунки, сувенири или пощенски картички с изображение на Пророка или зет му Али? Нямаме ли и много свидетелства за изображения на хора в илюстрираните персийски хроники, в поемите на Фирдоуси или пък при Саади, Низами с „Лейла и Маджнун“ и други подобни епоси? Какво да кажем за османските жития (ар. сира) на Пророка или за историческите хроники? Те „мюсюлмански“ ли са, или не? Ако приемем, че са характерни за шиизма или повлияни от Персия изобразителни школи, как тогава ще обясним изображенията в сунитската Османска империя? Ами човешките изображения по култовите места на т.нар. хетеродоксен ислям в България? Значи излиза, че ислямът няма как да има проблем с изображенията, нали? Съответно всеки, който твърди обратното, се фундаментализира излишно.

Трябва да отчитаме не просто разликата в аргументацията за или против изобразяването на „живи твари“. Има различни употреби на изображенията и жанровете, в които те се появяват. Забавно-дидактическите стари текстове, обозначавани с термина адаб (откъдето на арабски и до днес идва думата за „литература“), поемат лесно илюстрации, че даже и такива на ръба на приличието. Вижте преписи на „Макамите“ на багдадския Ал-Харири от XI в., на „Калила и Димна“ от Ибн ал-Мукаффа от X в. или „арабския Макиавели“ Ибн Зафар от сицилийския XI в. Прасета, воини, коне, ханове, слонове, мухабети, джамии, дюкяни в притчов контекст. Маймуни с прищипани тестиси. Функцията им е поучителна и развлекателна. Различна от изображенията в трактатите по естествоизпитание и mirabilia, като най-известната на Ал-Казуини, мой любимец от XIII в. Надзърнете и към бестиарии като „Свойствата на животните“ от XIII в., който се опирал, казват, на по-стари автори, като Аристотел.

Да се обърнем и към медицинските трактати, например един Абу Саид Ибрахим от XVII в. Там попадаме на дебели, гротескно подути зайци. Тънки зайци. Причудливи хуманоидни гущери, жаби, саламандри и скорпиони. Хлебарки. Хиени. Пиявици. Много птици. Папуняк. Драконообразен крокодил. Тарантула. Прилеп. Муха. Дъждовни червеи. И фаворитът ми от един от преписите – „делфин“, известен още като „морска свиня“. А защо да не споменем и някои арабски рецепции на медицински текстове от антични автори, като Диоскурид от I в.? Оттам са изображенията на канабиса, тази противоречива според исляма билка, срещу която имамите често негодуват.

Историческите хроники пък са пример за друг жанр, който охотно приютява изображения. И то често в религиозен контекст, разбира се, предвид пророческото осмисляне на историческия процес. Той начева с Адам и Ева (ар. Хауа), продължава през предислямските пророци, като Нух (Ной), Дауд (Давид), Сюлейман (Соломон), Иляс (Илия), Иса (Иисус), и стига до самия Пророк Мухаммад (Мохамед). И накрая, за да удовлетворим и вкуса към пикантното и гротеската, нека споменем и образците на османската еротика. Да, очевидно изобразителната традиция, възникнала в мюсюлмански контекст, е богата, както във всяка разгръщаща се исторически религия.

Но тази традиция не е произволна. Изображенията възникват в специфичен контекст. Съществуват с дадена цел. Подчиняват се на определена естетика.

Нормата, която ги регулира, търпи исторически промени. Очевидно има географски и исторически разлики в подходите. Някои отношения към изображението са по-разпространени, по силата на преобладаващите тенденции в исляма. И да, дори и изображения на живи същества да се срещат, те остават предимно в рамките на малкоформатни изобразителни жанрове.

По правило в сунитска джамия не може да очаквате да видите изображения на хора или животни. Не може и да очаквате илюстрации в строго религиозна литература, като преписи на Корана, Сунната, коментари и правни справочници. А и изобразителното изкуство за мюсюлманите не притежава статуса на западната иконопис или дори на живописта. Калиграфията, арабеската, архитектурата и някои популярни занаяти, като керамика и тъкачество, го изяждат за закуска. Но пък в рамките на тази традиция Мохамед се появява в различни варианти, един от които е повод за настоящия скандал.

На второ място, ако говорим за изображения на Пророка, трябва да отчитаме произхода им спрямо границите на общността.

Някои от тях са произведени от външни на общността източници. Други произтичат от традицията, обозначавана широко от нас, външните наблюдатели, като „свързана с исляма“, „ислямска“ или „мюсюлманска“. И двата типа изображения обуславят различни реакции.

А външните на мюсюлманската общност изображения на Мохамед не са от вчера и не започват с „Юландс Постен“. В европейския исторически сблъсък със „сарацините“ например образът на Пророка заема централно място, „Печатът на пророците“ (израз в исляма, обозначаващ Пророка Мохамед) обикновено бива обрисуван като самозванец, обладан от зли духове или епилепсия, лъстив, еретик и пълководец, въплъщение на самия Антихрист. Този възглед на Запад е особено устойчив, ако и с вариации. Произвеждат се многобройни изображения, от които се сещам за три като твърде показателни.

Данте например поставя Мохамед в Песен XXVIII в деветия ров на геената. Там страдат онези, които са всявали граждански и религиозни смутове. Описанието му е доста скандално дори и в нашенския превод на Константин Величков от 1906 г. На свой ред европейските илюстратори на Данте не пропускат да изобразят Пророка, та чак до един късен викториански Уилям Блейк (онзи, поета) от XIX в., който също дава свой принос. Тук може да видите образец от по-ранен ръкопис на Данте от XIV в. (MS. Holkham misc. 48 от Бодлеанската библиотека в Оксфорд).

Второто изображение, за което се сещам, е също толкова скандално. Че и повече, защото съдържа многопластова обида. В поучителната поема „Падението на принцовете“ (The Fall of Princes) от XIV в. авторът Джон Лъдгейт говори за „Маомето“ като ужасяващ пример. И съответно го виждаме в наивистично колоритно изображение, ръфан от диви свине (Harley MS 1766, f.224r от Британската библиотека).

Третото изображение пък е част от по-късна традиция. Илюстрира съчинение с показателното заглавие „Истинската природа на самозванството, напълно разкрита в живота на Махомет“ (The True Nature of Imposture fully display’d in the Life of Mahomet). Авторът е Хъмфри Придо от XVII в., църковник, хебраист и арабист, един от прадедите на английската ориенталистика. Разбира се, там арабите изглеждат облечени като европейци от епохата, а Мохамед се появява в множество изображения. Като например това, което го представя като лъстив многоженец в будоара, впрочем един от множеството утвърдени начини на възприятие в Европа.

Добре че Данте, Блейк, Лъдгейт и Придо вече не са между живите, за да се окажат в някой списък на „Ал Кайда“.

Да, скандални текстове и изображения също се оказват част от историята. Както е част от историята например Лутеровият трактат „За евреите и техните лъжи“. Или огромният поток от арабоезична антисемитска литература с вкус към конспирацията, която и до днес се издава и разпространява в Близкия изток. Част от историята ще бъде и Дугин, който доста години вече говори за православния „катехон“, оправдаващ идеологически войната на Путин в Украйна. Една външна на дадена религия гледна точка, особено зачената в предмодерността, без твърди обязаности към оценностяването на свободата на словото и толерантността, съдържа в себе си взривен потенциал. И ако тя се формира по ръба на конкуриращи се идеологически и религиозни системи, е много възможно да произведе обидни за отсрещната страна изказвания или изображения.

(Следва продължение.)

1 Всеки, който е имал допир до историята на исляма, знае. Пророкът, твърди първата му биография от IX в., имал обичая да се уединява на планината Хира край Мека. И когато дошло времето, „по волята на Аллах“, Той изпраща до него архангела, чрез когото започва „низпославането” (доста тромав български термин, превод на арабското танзил) на Корана, чак до смъртта на Мохамед през 632 г.сл.Хр. Изображението е доста по-късно и е взето от богато илюстриран ръкопис на „Компендиум от хроники” (Джами’ ат-тауарих) с автор Рашид ад-Дин от XIV в.

2 Дванайсетте карикатури в „Юландс Постен“ от 2005 г. предизвикаха масови протести. Стигна се до смъртта на около 200 души, бяха нападнати западни дипломатически мисии, църкви и християни. Рисунката на карикатуриста Ларс Вилкс, изобразяваща Пророка с тяло на куче и глава на човек, му навлече множество смъртни заплахи. От 2007 г. докато Вилкс не загина в катастрофа през 2021 г., „Ал Кайда“ беше обявила награда от 100 000 долара за неговото убийство в своя списък. Често си мисля, че списъкът на „Ал-Кайда“ може да се нарече и „кратък справочник как да ни санкционират за богохулство в духа и буквата на шариата“. Списъкът включваше хора като Салман Рушди, активистката Аян Хирси Али, Херт Вилдерс, редакторите на „Юланд Постен“ и Тери Джоунс, проповедника от Флорида, който искаше да гори Корана през 2010 г. Чували ли сте за деня на „Всеки да нарисува Мохамед“? Измисли го пак през 2010 г. Моли Норис, карикатуристка от Сиатъл. И тя е в списъка на „Ал-Кайда“. Ако Ориана Фалачи не беше починала през 2006 г., сигурно и тя щеше да бъде в списъка. Там попадна и Стефан Шарбоние, редактор в „Шарли Ебдо“. А изображенията във френския сатиричен вестник се свързват с убийството на 12 души от редакцията. През 2020 г. френски учител беше обезглавен заради показването на карикатури на Мохамед в час.

В рубриката „Ориент кафе“ Атанас Шиников поднася любопитни теми, свързани не толкова с горещата политика, колкото с историята и културата на Близкия изток. А той, древен и днешен, е по-близко до нас и съвремието ни, отколкото си представяме.

На Западния бряг нищо ново?

Post Syndicated from Мирослав Зафиров original https://www.toest.bg/na-zapadniya-bryag-nishto-novo/

Това, което виждаме днес, е пълзяща интифада. За разлика от предишните две, тя няма изявени лидери, не е дори толкова идеологическа, колкото съпротива на младото поколение срещу статуквото и липсата на политически хоризонт през последните 30 години. Организиралите се в Наблус, Дженин и Хеброн дори нямат толкова сериозно отношение към големите военни терористични фракции. Чрез социалните медии те се организират, самоиндуцират и изправят срещу Израел.

На Западния бряг нищо ново?

Думите са на високопоставен израелски представител по време на една от многото срещи, чиято задача е да обсъди и избере стратегия за изход от влошаващата се ситуация на Западния бряг на река Йордан. 75 години след началото на конфликта между Израел и палестинците и 30 години след Споразуменията от Осло, процесът за мир е в най-ниската си точка, без особени перспективи за намиране на компромис. Такъв в момента е почти невъзможен.

Стар конфликт – ново правителство

Кризата в палестинската власт, съчетана с неотстъпчивостта на Израел по отношение на основните въпроси, свързани с конфликта, стигна своя апогей с активизирането на бойните групи в ключови градове и бежански лагери на Западния бряг, но и с встъпването в длъжност на новото правителство на Бенямин Нетаняху.

Сред членовете на новия кабинет има министри, чиято биография буди доста въпроси сред мнозина. Номинациите за министри на Безалел Смотрич и Итамар Бен Гвир, които принадлежат към крайнодесния спектър в Израел, будят най-много съображения. ЕС и дори САЩ заявиха мнението си за състава на кабинета, като според слуховете Вашингтон дори е посочил, че двамата коалиционни министри не следва да заемат определени министерски кресла. Новите политици, както ги наричат в Израел, имат свое виждане за баланса на силите в Източен Йерусалим, за статуквото на джамията „Ал Акса“, както и за съдбата на израелските селища, разположени дълбоко в палестинските територии.

Действията и изявленията на Смотрич и Бен Гвир накараха радикалните фракции, начело с „Хамас“, да предупредят за последиците от управлението на кабинета „Нетаняху“. Преди дни  Маруан Иса, вторият човек във военното крило на „Хамас“, заяви в съобщение за медиите, че политическите опити за решаване на напрежението на Западния бряг са приключили и остава пътят на войната. За последен път лидер на военното крило „Ал Кассам“ се обърна към медиите през май 2021 г., часове преди началото на последния конфликт, продължил 11 дни.

Водени от принципа „Това търсехте – това получихте“, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ видимо увеличават своята активност на Западния бряг, която, съчетана с твърдите мерки на израелската армия и полиция, доведе до най-големия брой загинали в конфликта от 15 години насам. От началото на 2023 г. до момента 82 израелски и палестински граждани са намерили смъртта си.

Горещи точки

Наред с вече посочените бойни групи, като например „Леговището на лъва“ в Наблус, сред центровете на напрежение е и бежанският лагер в Дженин. Той е под контрола на „Хамас“, „Ислямски джихад“ и Националния фронт за освобождение на Палестина. Оръжието, за което се знае, че се намира в лагера и околните селища, е достатъчно за продължителна съпротива. Опитът на израелската армия и граничната полиция да проведат няколко операции в Дженин и Наблус срещу въоръжените групи доведе до десетки загинали. Само в Дженин за ден загинаха 11 въоръжени палестинци и един цивилен. Размяната на удари продължи с атентата в сърцето на Тел Авив, при който загинаха двама израелци, докато инцидентите около Наблус и Дженин са вече част от ежедневната хроника. Няма основание да смятаме, че насилието ще затихне.

Ключов елемент от описвания пъзел е състоянието на Палестинската автономна власт (ПАВ). Създадена преди 30 години със Споразуменията в Осло, тя е институцията, която трябваше да изведе палестинците до независима държава. Три десетилетия по-късно властта в Рамалла, както и самата идея за два народа – две държави е в пагубно състояние.

Мнозина се питат какво следва, ако президентът Махмуд Абас слезе от политическата сцена, но малко са онези, които имат хипотеза и план. Връзка между Рамалла и голяма част от палестинското население, което в мнозинството си е под 35 години, почти не съществува. Това е и една от причините за ръста на новопоявилите се групи на Западния бряг – в условията на изтляваща легитимност палестинските сили за сигурност на практика абдикираха от задълженията си. Това доведе до решението на Израел да активизира своите операции, което пък от своя страна даде поле за изява на фракции като „Хамас“ и „Ислямски джихад“ да задействат силите си в обсъжданите горещи точки на Западния бряг.

Палестинската полиция, силите за сигурност и разузнаването все по-рядко са в състояние, а и все по-рядко са готови да се сблъскат лице в лице с палестинското население. Те са обвинявани, че обслужват интересите на Израел, като остават верни на координацията в сферата на сигурността, съществуваща между двете страни по силата на Споразуменията от Осло. В социалните медии силите за сигурност често са наричани „предатели“ и „колаборационисти“.

Процесът „Акаба“

В опит да прекъсне вълната от насилие и да възстанови усещането за диалог между Израел и палестинската власт, преди месец започна т.нар. процес „Акаба“ под егидата на Йордания, САЩ и Египет. На завършилата току-що втора среща от инициативата, провела се в египетския курорт Шарм ел Шейх, двете страни се споразумяха да заявят, че са в съгласие, но конкретните измерения на водените преговори засега остават неясни въпреки финалното комюнике от срещата. Властта в Рамалла дефинира като свой основен проблем тежката финансова криза, в която се намира. Палестинската страна, която не може да се надява на финансова подкрепа от Аман или Кайро, очаква от Израел конкретни стъпки, в резултат на които да бъдат освободени финансови средства за палестинския бюджет.

По силата на Парижкия протокол след Споразумението от Осло Израел и палестинската власт споделят отговорности за палестинския бюджет. Значителни суми към днешна дата не са изплатени. Предстои да се намери решение между страните по стария спор за плащанията, които Рамалла прави на семействата на загинали във военни операции срещу Израел или на лица, намиращи се в затвора (т.нар. pay for slay). Израел предприе особено твърди действия срещу тези плащания, смятайки ги за предназначени за терористи. В отговор на тази мярка, определяна като социална в Палестина, Израел също удържа около 100 млн. шекела (около 27 млн. долара) годишно от бюджетните плащания към ПАВ. Една от причините, поради които и САЩ не прави директни плащания на палестинската власт, е именно тази т.нар. социална програма.

Дали процесът „Акаба“ ще проработи, ще видим в следващите дни и седмици, тъй като предстои периодът на религиозните празници за мюсюлмани и евреи. Никой не е готов за повторение на сценария от май 2021 г., когато в продължение на 11 дни светът очакваше да види дали интензивната размяна на ракетни удари между Израел и „Хамас“ няма да прерасне в пълномащабна война.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“

Независимо от войнствения си наратив, и „Хамас“, и „Ислямски джихад“ са по-скоро внимателни в действията си към момента. В поредица от срещи с представители на всяка от двете групировки се изразяват опасения от крайнодясното израелско правителство, но за момента не се призовава открито към интифада. Фракциите са изправени пред няколко важни решения, които ще определят съществуването им за години напред.

Особено за „Хамас“ военен конфликт с Израел би коствал усилия и средства, които движението не е готово да жертва в момента. Неговите лидери, намиращи се в Газа и някои градове в Близкия изток, изглежда, смятат, че стратегията на поддържане на напрежението чрез отделни операции на Западния бряг и за сметка на спонтанни случаи на насилие засега обслужва интереса на „Хамас“. След май 2021 г. движението насочи и немалко усилия в пропагандата си спрямо т.нар. израелски араби, или арабите от 1948 г. (става дума за арабското население на Израел, получило гражданство след 1948 г. – б.а.).

„Хамас“ акцентира върху статута на това население и зависимостта му от еврейското мнозинство, а с назначаването на новото правителство със Смотрич и Бен Гвир в редиците му, откровено говори за Израел като за държава, провеждаща апартейд. Единствено при много сериозна ескалация около джамията „Ал Акса“ и в случай на откровени провокации от страна на заселниците може да очакваме повторение на сценарий като този от средата на 2021 г.

„Хамас“ и „Ислямски джихад“, подобно на идеологическия си съперник – партията „Фатах“ на президента Абас, също имат вътрешни противоречия. Ако изборите за ново ръководство в „Ислямски джихад“ преминаха относително спокойно и без особени изненади, то тези в „Хамас“ предстоят и се очакват с нетърпение. Трима са основните претенденти за лидер на движението, като поне един от тях има особено силно влияние на Западния бряг и би могъл да го използва, за да разпали действия, които са отвъд революционната риторика.

Контактите на двете движения на Западния бряг и в Газа, както и в бежанските лагери в Йордания, Сирия и Ливан са добре известни, влиянието им – също, но дори при тези условия лидерите им си дават сметка за появилата се нова сила сред младото палестинско поколение. Макар да е известно, че поддържат контакти с по-големите си събратя, за момента бойните групи, подобни на „Леговището на лъва“, не желаят и не се асоциират идеологически или организационно с „Хамас“ или „Ислямски джихад“. Въпреки опитите на двете движения да намерят път към сърцето на новите групи, засега те остават по-скоро самостоятелни.

Не на последно място, и двете военни фракции внимателно наблюдават случващото се в региона. Споразумението между Иран и Саудитска Арабия за възобновяване на дипломатическите отношения е от особена важност, тъй като Техеран е основен съюзник и поддръжник на палестинските радикални движения. След затоплянето на отношенията между Израел и Турция Анкара ограничи свободата на пребиваване на лидерите на „Хамас“ на своя територия, което допълнително затруднява тяхното движение, след като и Ливан изрази своите съображения относно действията им в бежанските лагери. Опитите за сближаване между „Хамас“ и Сирия засега също не са успешни, въпреки приповдигнатия тон на някои медийни публикации.

Смяна на подхода

Сцената на конфликта между Израел и Палестина остава особено сложна и зависима от множество фактори, които определят поведението на страните и на регионалните сили, заети в търсене на решение. Посочената по-горе комбинация от нестабилност, криза на сигурността, финансова и икономическа стагнация и социално недоволство не позволява да се прогнозира възможен по-нататъшен сценарий с голяма доза сигурност. В условията на война в Украйна и задълбочаваща се поляризация в световен мащаб принципите на международните отношения и право са изложени на сериозен стрес тест.

В конкретния случай с кризата в близкоизточния мирен процес вече сме свидетели на промяна на подхода, като на мястото на установените механизми се появяват нови. Вместо блокирания „Квартет“, съществуващ с мандата на ООН, се появяват предложения за на т.нар. Мюнхенски формат (Германия, Франция, Йордания, Египет), а сега и за процеса „Акаба“. В условията на отсъстваща алтернатива, базирана на международното право и отчитаща интересите на страните в конфликта, свободата на интерпретация носи опасност от последици. Завръщането към установените принципи на диалог или тяхното преформулиране в рамките на Съвета за сигурност на ООН би съхранило традиционния подход за решаване на кризи, като остави настрани желанието за непременна импровизация. Цената на подобни импровизации в контекста на обсъждания конфликт обикновено се плаща с живота на много хора.

Заглавна снимка: Джамията „Ал Акса“. Източник: Dave Herring / Unsplash

Радев е Борисов и половина

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/radev-e-borisov-i-polovina/

Радев е Борисов и половина

На втората година от втория мандат на президента Румен Радев няма съмнение, че приликите с управлявалия три премиерски мандата Борисов са повече от отликите. Бившият военен летец е властник със също такова его и уклон към авторитаризъм, както и бившият пожарникар и собственик на охранителна фирма.

Но поради естеството на властта, която консумира, и неспособността на парламентите да излъчат редовно правителство Румен Радев надмина Борисов.

Той управлява „Дондуков“ 1 и „Дондуков“ 2, както и областните администрации. Решава и за дипломатическите назначения, съобразявайки се отново единствено със себе си и съветническия си кръг, тъй като по закон те се съгласуват между правителството и президента, който издава указа за назначаването им. А правителството, управляващо от 2 август м.г., отново е назначено от него. Така се стигна до серия назначения в дипломацията, които коалиционното правителство на Кирил Петков спираше, и до оформяне на дипломатически ариергард на Радев и силите зад него.

Президентът определя и насоките на външната политика, представлявайки като държавен лидер България на заседанията на Европейския съвет в Брюксел, където неговите проруски позиции по най-съществения глобален проблем – войната в Украйна, са ясно изразени. И макар одобрението му да отчита спад, президентът продължава да е политическата фигура, която се ползва с най-високо доверие в обществото.

Ако позициите на лидера на ГЕРБ все пак имаха своите корективи и спирачки в лицето на германските партньори в ЕНП и в Европейската комисия, Радев е неудържим, защото няма какво да го сдържа.

Външна политика

Независимо от решението на народното събрание на парламентарна по конституция република да бъде оказана военна помощ на Украйна, президентската власт отказа България да е част от обществената поръчка на ЕС за 1 милион 155-милиметрови артилерийски снаряда. Така страната ни липсва от безпрецедентното решение на ЕС, определено като „историческо“ от върховния представител по сигурността Жозеп Борел.

На международната конференция „Антикорупция и национална сигурност“ на 21 март т.г. президентът обяви, че България няма да предоставя на нападнатата от Русия Украйна нито изтребители, нито зенитноракетни комплекси, нито танкове и бронетранспортьори. Наред с това Румен Радев отново излезе с шлагерния си призив за миротворците и войнолюбците – партиите, които се канят да управляват след изборите, да кажат „дали ще бъдат част от усилията за възстановяване на мира, или за удължаване на войната“.

На заседанието на Европейския съвет в Брюксел тази седмица Радев повтори отново позицията си за неучастие на България и дори я „надгради“ с намерението да се изисква от крайния потребител на военна продукция от българската оръжейна промишленост къде ще я изнася после: „Той (купувачът – б.а.) е длъжен да ни уведоми за какво ги иска като енд юзър (краен получател – б.а.) тези снаряди. Разбира се, че ще поставим условия.“ Известно е, че досега българските фирми продаваха на крайни купувачи от САЩ, Полша, Словакия и др., които ги доставяха на Украйна. За 2022 г. България е изнесла оръжие за поне 1 млрд. евро за Украйна, разкри наскоро Euractiv.bg.

Едва ли някой се заблуждава, че президентът е толкова настойчив, защото е адепт на индийската философия и принципа за ненасилие, а не поради кремълска детерминираност. Ударното въоръжаване на Украйна е част от колективния натиск за по-бързо приключване на войната, възстановяване на териториалната ѝ цялост от 1991 г. и справедливи наказания за агресорите. Мирни преговори не може да се водят, докато руските войски окупират части от Украйна – тази позиция на Киев, подкрепена и от Запада, е недвусмислена.

Технически погледнато, отказът на България няма да се отрази на западната помощ за Украйна, тъй като нашият принос щеше да е незначителен дял, а военните заводи така и така изнасят оръжие и боеприпаси за Киев. Ще видим дали това ще продължи да е така след изказаното вчера намерение на Радев за поставяне на условия на купувачите. В такъв сюжет Борисов едва ли щеше да направи любимия си номер с „приклякването“, защото ситуацията не търпи половинчати отговори и строителят на тръбата, изградена, за да може руският газ да заобикаля Украйна, щеше да се прислони до гърба на Запада.

Радев прави обратното – раздалечава България от съюзите, на които страната е пълноправен член и на които разчита за трансформация на икономиката и защита на територията си. Обезличава я, изтласквайки я в периферията им (за което впоследствие биват обвинявани партньорите в тези съюзи), а България все по-рядко проявява солидарност в ключови моменти.

Войната в Украйна най-вероятно ще приключи преди 2027 г., когато е краят на втория и последен мандат на Румен Радев. Сметката за пропутинските позиции на президента ще я плати България.

Вътрешна политика

Дълго време анализаторите се чудеха чия е партията на Румен Радев, приписвайки му родство първоначално с „Продължаваме промяната“, по-късно – с „Български възход“. Макар и без ДНК експертиза обаче, една политическа сила изглежда най-сродна нему – „Възраждане“. И Борисов се разбираше с националистите и даже управляваше заедно с тях – в твърди или плаващи мнозинства, но не говореше като тях. Радев го прави в относително мек вариант, докато Костадинов по фюрерски втвърдява тона, добавяйки щипки страх в интервю по БНТ:

„Възраждане“ ще спре подготвяната кражба на спестяванията на хората чрез девалвацията на лева… А в Брюксел ще се научат да свикват с мисълта, че България може да казва и „не“.

В кривите огледала на пропагандата разкъсването на връзките между България и европейската и евроатлантическа общност, към която принадлежи, се вижда като „свобода“ и „българска независимост“.

Президентът заявява, че решението България да не предоставя оръжия на Украйна е знак към ЕС за суверенитета при вземането на решения. „Крайно време е да се вземем в ръце и да започнем да се управляваме сами“, казва по-рано лидерът на „Възраждане“.

Относно еврото на среща с „Възраждане“ Радев посочва, че „не изпълняваме критериите за финансова стабилност и за инфлацията“, приканва да не се бърза и да не се допусне жизненият стандарт да бъде понижен, а в публичните си изяви говори за ползите от единната европейска валута и я определя като национална стратегическа цел. Официално партията на Костадин Костадинов също твърди, че не е изобщо против въвеждането на еврото, а само дотогава, докато България не постигне 90% от средния за ЕС жизнен стандарт. Според последните данни на Евростат България е с най-ниски нива на БВП на глава от населението, изразено в паритет на покупателната способност през 2021 г. – с 43% под средното равнище в ЕС. По показателя действително индивидуално потребление България отново е последна – 35% под средното за ЕС.

Така че докато „Възраждане“ са представени в парламента, президентът ще има „своя“ парламентарна група там, за да го играят меката и твърдата сила на кремълската пропаганда. Радев наистина е Борисов и половина.

Геополитиката на Северно море

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/geopolitikata-na-severno-more/

Геополитиката на Северно море

Влиянието на Северно море в сферата на енергетиката и иновациите рефлектира върху предизвикателствата пред енергийната сигурност на Европа и отношенията между Европейския съюз и ключови актьори, като Русия, Китай и САЩ. Няколко фактора обуславят динамиката на тези отношения – сигурността на доставките, маршрутите и преносната инфраструктура, както и сигурността на веригите за доставка на суровините, необходими за развитието на региона и плановете за декарбонизация.

За да разберем по-добре отношенията в този четириъгълник, ще изградим опростена верига от причинно-следствени връзки и събития от близкото минало. Войната в Украйна причини срив на износа на енергоизточници и основни суровини, като стомана и други метали, добивани в Русия и Украйна. Това постави в риск енергийната сигурност на ЕС и повиши зависимостта от вноса на китайски суровини.

Европейската комисия обаче счита веригите за доставка от азиатската държава за несигурни. Причините са търговските схватки между Китай и САЩ и нарастващото напрежение около Тайван, което застрашава китайския износ към Европа. В тази неспокойна международна ситуация ЕС често е зависим от един доставчик на определени суровини. Съвкупността от така създалите се обстоятелства принуди изпадналите в безвремие европейски държави да форсират политиките си по ограничаване на енергийната зависимост от Русия и Китай.

Русия

Руската инвазия в Украйна предефинира идеята за национална сигурност. Въпреки че традиционното гледище за отбранителните бойни способности запазва водещо присъствие в политическата реторика, енергийната сигурност придобива първостепенно значение от геополитическа гледна точка.

Още в годината преди войната руският доставчик „Газпром“ намали подаването на газ към Европа. Запълването на газохранилищата изостана от обичайния си график, което изостри чувствителността на газовите пазари. Така Путин подготви почвата за нахлуването в Украйна, използвайки енергийната зависимост на европейските държави като лост за влияние и шантаж, всяване на страх, покачване на инфлацията и създаване на обществени разделения.

В този контекст Северно море придоби съществено значение за диверсификацията. Като главен маршрут за доставка на втечнен природен газ то улесни диверсификацията на източниците. Същевременно саботажът на тръбопроводите „Северен поток “ 1 и 2 разкри уязвимостта на държавите, които получават огромни количества газ по един или няколко тръбопровода. Северно море създава условия за използване на по-гъвкавата газопреносна инфраструктура, която понижава риска от подривни дейности, целящи да прекъснат снабдяването на европейските държави с енергоизточници.

Северно море е и хъб за иновации и инвестиции в модерни технологии за производство и пренос на електроенергия и зелен водород. В дългосрочен план разнообразието от проекти и децентрализацията на инфраструктурата и производството чрез обособяване на множество вятърни паркове и енергийни острови ще затвърдят енергийната самостоятелност на континента.

За страните от Европейския съюз откъсването от руската енергийна орбита е безалтернативен процес, който поражда нови предизвикателства. Икономическото развитие на Северно море зависи от вноса на суровини за производството на офшорни вятърни турбини, електролизатори за генериране на зелен водород и други технологии, нужни за климатичния преход.

По данни на Евростат вносът на стомана и желязо от Русия е намалял от 16% през 2021 г. на 10% през 2022 г. от общия внос в резултат на санкциите, наложени на агресора. Делът на Украйна пък се срива от 8% през последното тримесечие на 2021 г. до 4% за съответния период на 2022 г. В същото време немалка част от производителите на стомана в Европа затвориха частично или изцяло мощностите си заради непосилните разходи за електроенергия и производствената нерентабилност. Това поставя ЕС пред необходимостта да осигури алтернативни доставчици на суровини, да улесни собствения си добив и да подобри процесите по преработка и рециклиране.

Китай

Развитието на офшорната вятърна енергия в Северно море зависи още по-силно от вноса на суровини от Китай. Това важи най-вече за използваните в производството на вятърни турбини редкоземни елементи, като неодим (Nd) и диспросий (Dy). Във втория задълбочен анализ на Европейската комисия от 2022 г. относно стратегическите зависимости се подчертава, че ЕС няма собствен добив на редки метали и е почти изцяло зависим от хегемона на глобалните пазари в този сегмент – Китай. В доклада се отчита, че потенциалът за намаляване на зависимостите чрез диверсификация на доставките на редкоземни елементи е ограничен.

В началото на тази година шведската добивна компания LKAB възроди надеждите за поне частично откъсване от китайската хватка, откривайки най-големите залежи на редкоземни елементи в Европа. Установените количества надхвърлят един милион тона и се намират в област Кируна (северните части на Швеция). Според шведския министър на енергетиката бъдещият добив ще даде сериозен тласък на зеления преход, повишавайки европейската автономия в производството на ключови технологични компоненти.

По думите на изпълнителния директор на LKAB обаче, същинският добив може да започне едва след 10–15 години. Компанията първо ще кандидатства за получаване на концесия, за да изследва подробно залежите, условията за добив и потенциалното въздействие върху околната среда. Чак след анализа ще се пристъпи към екологична оценка на въздействието и кандидатстване за разрешително.

Politico предупреждава, че процесът ще срещне сериозни препятствия, свързани с опазването на околната среда и правата на местните общности. Добивният процес ще засегне преди всичко коренното население – саамите, чийто основен поминък е животновъдството с характерното за тяхната култура специално отглеждане на северни елени. Представители на саамите се опасяват, че експлоатацията на новото находище в близост до вече съществуващата мина за желязна руда в Кируна ще застраши миграционните им маршрути, а с това и начина и условията им на живот.

Сложният ребус в търсенето на баланс между амбициите за декарбонизация на икономиката и опазването на околната среда и правата на засегнатите общностни не е единствената пречка. Според експерта Мари льо Муел Европа се нуждае от развитие на преработвателните си способности, за да предотврати изпращането на добитите редкоземни елементи към Китай за преработка и производство на основни компоненти за вятърните турбини и електрически двигатели за автомобили, като постоянни магнити. Към момента вносът им от азиатската държава възлиза на цели 98%.

Планът на Европейския съюз

На 14 септември 2022 г. председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви, че търсенето на редкоземни елементи в ЕС ще се повиши петкратно до 2030 г. Тя обяви инициатива за разработване на европейско законодателство за намаляване на стратегическите зависимости по отношение на критичните суровини. На 16 март т.г. Европейската комисия представи готовите документи (регламент и съобщение), които създават нормативната база и очертават основните приоритети на европейско равнище. Европейският законодателен акт за суровините от изключителна важност предвижда мерки в две направления.

Чрез вътрешните мерки се определят приоритетите за действие и конкретните цели до 2030 г. за добива, производството и преработката на редкоземни елементи в ЕС като част от цялостната верига за доставки. Законодателният акт също цели да улесни достъпа до финансиране и да намали административното бреме за проекти за суровини от изключителна важност.

Планирано е скъсяване на периода за издаване на разрешително за добив до 24 месеца, а за преработка и рециклиране – до 12 месеца. Така установената времева рамка засяга пряко бъдещите политики относно новооткритите находища в Швеция. Други мерки предвиждат повишен надзор над веригите за доставка, засилена координация между европейските държави, инвестиции в научни изследвания и иновации, както и опазване на околната среда и човешките права. Мерките в международен план остават фокусирани върху диверсификацията на доставките и създаването на нови търговски партньорства с алтернативни производители. Така предложеният регламент подлежи на обсъждане и гласуване от Европейския парламент и Съвета на ЕС.

Спирала от причинно-следствени връзки

Руската инвазия в Украйна разкри дълбоките зависимости на ЕС от Русия и Китай в сферата на енергетиката. Това принуди Съюза да ускори политиките си за декарбонизация. В общия геополитически контекст Северно море ще изиграе съществена роля за гарантиране на енергийната сигурност на континента, тъй като е един от основните маршрути за диверсификация на газовите доставки от Русия.

Като хъб за иновации и нови технологии за производство и пренос на електроенергия и зелен водород Северно море създава условия за изграждане на по-сигурна, гъвкава и децентрализирана инфраструктура, която да обезпечи преноса на енергия при рискови и форсмажорни обстоятелства.

Зад ускореното развитие на региона обаче прозира тежката зависимост от китайския внос на важни суровини и редкоземни елементи, необходими за изграждането на зелени технологии. И тъй като предвидените от Европейската комисия мерки ще имат ефект едва на по-късен етап, ЕС рискува да загуби от обтегнатите отношения между САЩ и Китай във военната и търговската сфера. Евентуална ескалация на напрежението между двете суперсили в Тайван крие рискове за веригите на доставка от Китай към Европа, което може да нанесе тежък удар върху амбициите на Съюза да постигне въглеродна неутралност в желаните срокове.

Заглавна снимка: Залез над Северно море. Източник: Oliver Paaske / Unsplash

Към първа част >>

Урок по грузински

Post Syndicated from Игор Ебаноидзе original https://www.toest.bg/urok-po-gruzinski/

Урок по грузински

За да коментира събитията от последните дни в Грузия, се обърнахме към руско-грузинския философ, литературовед и преводач Игор Ебаноидзе. Той откликна на поканата ни буквално в последните часове с този задълбочен анализ, направен специално за „Тоест“.


За последен път бурен протест с такъв мащаб се разрази в Тбилиси преди четири години, когато на заседанието на Междупарламентарната православна асамблея руският депутат Гаврилов седна в креслото на председателя на грузинския парламент. И тогава, както и сега, недоволството бе отключено от проникването в парламента на съвременната руска политика (или на онова, което се отъждествява с нейните реалии).

Идеята за прокарване на закон за чуждестранните агенти в Грузия беше крайно неподходяща, при положение че закон със същото название върлува с все сила в Русия. Парламентарното мнозинство се постара да обясни (или поне се престори), че в Русия се разгръща друг сюжет: нашият закон нямал нищо общо с руския, той бил суверенен, даже нещо повече – щели сме да демонстрираме суверенитета си именно чрез приемането му напук на руските дадености. Това обаче беше напразен опит да се изключи една малка страна от контекста на днешните глобални противоречия.

То се знае: всяка страна трябва да живее преди всичко собствения си живот и да се ръководи основно от интересите на своите граждани. Но днес нито една европейска държава не може дори във вътрешната си политика да се абстрахира от всеобщия дневен ред. А него го диктува руската агресия в Украйна и конфронтацията между Русия и Запада (тоест, по-общо, демократичните държави). Възможно е да скриеш в дадена страна десетки хиляди бежанци, но не е възможно да скриеш тази страна от световните проблеми във времена на подобно противостоене.

Руската пропаганда се опитва да прескочи европейските правителства и директно да надъха европейците: „Не ви е изгодно да ни се противите, помислете за личния си интерес…“ Същата е стратегията и по отношение на Грузия, с тази разлика, че тук тя се отразява по-другояче, отколкото в Западна Европа. На грузинците са им далеч по-добре познати и руснаците, и Русия, и съвременната руска политика и им е ясно, че невинаги става въпрос за едно и също.

В настоящото глобално противопоставяне грузинското общество е с Украйна.

Но грузинското общество се намира под прицела на Русия, която тихомълком избута бодливата тел, бележеща границата на т.нар. Южна Осетия практически до самата магистрала, която съединява изтока и запада на Грузия. От 2008 г. насам разстоянието от демаркационната линия до въпросната магистрала в определени участъци се сви с цели 700 метра. И днес тази връзка между Изтока и Запада, озовала се под дамоклев меч, изглежда твърде символично. Грузинската власт вижда заплахата, схваща отговорността си пред страната – а и пред десетките хиляди руски имигранти и украински бежанци, които Грузия приюти – и се мъчи да не прави резки движения. Което е съвършено разбираемо. И сякаш е единственият правилен вариант.

Трудно е да се разбере обаче защо парламентарното мнозинство не сметна за рязко движение приемането на закона за чуждестранните агенти. Да, то постоянно подчертава плавността и продължителността на процеса: законът, видите ли, бил приет само на първо четене и изпратен на разглеждане от Венецианската комисия, а то щяло да отнеме около три месеца – всичко се правело съгласно юридическата процедура и нямало никакъв повод за безпокойство. Или за „истерия“, както се изразява управляващата партия („Грузинска мечта“, във властта от 2012 г. – бел. прев.). Но това безпокойство, склонно да премине в „истерия“, е обективният градус на днешния политически климат в света. Цялата отговорност за който, разбира се, носи Русия. А и проектозаконът дава повод за вътрешнополитическо притеснение. Каква е неговата целесъобразност в рамките на днешна Грузия?

На обвиненията, че управляващата партия прокарва „руски закон“, тя отвръщаше, че законът бил „американски“. Ще напомня, че американският закон за чуждестранните агенти е приет през 1938 г., към края на Голямата депресия и в навечерието на Мюнхенското споразумение. Дори ако икономическият ръст в Грузия от последните две години може да се сравни с изхода от „депресия“, то по отношение на международния контекст възниква питането: чие чуждо влияние – руско или западно – бяха тръгнали да разобличават депутатите? Приетият и вече оттеглен закон засягаше главно неправителствените организации и медиите, та е очевидно, че

в днешната ситуация идеята е била да се постави под контрол преди всичко западното финансово влияние.

Сиреч целесъобразността е могла да бъде само една – да се притисне до стената опозицията, която и бездруго не е много силна. Простодушната хитрост, приложена от управляващата партия, беше, че тя инициира проекта не пряко, а с ръцете на неотдавна отцепилата се от нея фракция „Народна сила“. Сега „Народна сила“ изглежда още по-одиозно, „Грузинска мечта“ си запази пространство за маневри, а участъкът, от който се изтегли, ще послужи за маневри на опозицията.

Благодарение на активността на гражданите, които излязоха на още по-многочислен втори митинг, след като първият бе разпръснат, и не се побояха от водните оръдия и сълзотворния газ, резултатът в крайна сметка е ако не обратният на интересите на „Грузинска мечта“, то при всички положения оптимален за Грузия в сегашните условия. Опозицията може и да не укрепна сама по себе си, но получи известна поддръжка, необходима за политическото равновесие.

Властта, която понечи да отстъпи на крачка назад от Запада, всъщност направи две крачки напред към него, и то без необходимост от антируска реторика от своя страна. Да, водещата сила попадна в неловко положение, но продължава да изглежда вменяема, което е много по-важно. Къде-къде по-добре е вменяема неловкост, отколкото невменяема твърдост. Докато траеха протестите, управляващата партия „Грузинска мечта“ често беше наричана „Руска мечта“. Иронията е разбираема, но ми се струва, че за всички трябва да е очевидно, че истинската руска мечта в Грузия би изглеждала съвсем иначе.

Докато траеха уличните сблъсъци, някои руски либерални блогъри изразиха съжаление, че в Грузия нямало достатъчно радикални сили за насилствен конфликт с властта. Тези блогъри аз бих помолил да се съсредоточат върху руските грижи.

Грузинците нямат нужда от радикално противопоставяне помежду си.

Времето, когато можеха да стрелят един по друг от политическа ненавист, мина. И то, надявам се, завинаги. За това говори умението да стигат до компромис и в най-разгорещената политическа схватка. Очевидно е, че последната схватка няма да е окончателна. Открит стои например наболелият въпрос за бившия президент Саакашвили, който е далеч по-трудно да се разреши – все пак става дума за човек, а не за набор от формулировки, съчинени от някого и успешно хвърлени в кошчето. Този въпрос грузинската власт също разглежда като принципен за суверенитета си, но международният контекст е такъв, че и той трудно би намерил развръзка като чисто вътрешно дело.

По повод протестите тази седмица ми попадна следната мисъл:

Грузия не само се учи на демокрация, но и учи на демокрация.

Да допуснем, че тя действително може да учи още ненаучените в този смисъл страни като Русия. Демокрацията обаче няма научаване. Всеки ден изправя самата ѝ същност пред нови и нови предизвикателства. Историята не е подготовка за щастливото бъдеще – такова отделно от историята щастливо бъдеще просто не съществува. Щастливо може да е само настоящето в определен момент. И днес, на 11 март, в Грузия въпреки всичко настоящето е щастливо. В същото време хоризонтът на планиране за всички нас си остава постарому мъглив.


Превод от руски: Нева Мичева

Какво по-хубаво от лошото време

Post Syndicated from Александър Нуцов original https://www.toest.bg/kakvo-po-hubavo-ot-loshoto-vreme/

Какво по-хубаво от лошото време

Може би мнозина не си дават сметка колко много електричество се генерира благодарение на лошото време. Става въпрос за вятърната енергия, и по-специално за офшорната в Северно море, чието производство тепърва ще се развива. Лошото време по едни критерии всъщност може да се окаже много хубаво по други. Още по-интересното е, че именно това „лошо“ и ветровито време се превръща в геополитически фактор, който тласка икономиката, енергетиката и иновациите в Европа напред. Но в коя посока? Войната в Украйна принуди Европейския съюз да преосмисли дългогодишните си отношения с агресора Русия, основаващи се на спорната идея за разбирателство и мир чрез тясно сътрудничество в сферата на енергетиката.

Добрите перспективи пред лошото време на Севера

След като сътрудничеството се изроди в зависимост, която Русия използва, за да утоли външнополитическите си апетити, ЕС ускори прехода към климатична неутралност, търсейки нови маршрути и източници за диверсификация на газовите и петролните доставки, но и заместители на изкопаемите горива. Постепенно се засили и процесът по замяна на традиционния тръбен пренос на енергоизточници с доставки по море и по изграждане на съответната инфраструктура, като терминали за втечнен природен газ, което драстично повиши стратегическото значение на морските пътища.

Моретата стават още по-важни с развитието на технологиите за производство на енергия от възобновяеми източници (най-вече от вятър). Затова европейската енергетика търси пристан в едно от местата с най-лошо време на континента – Севера. През последните години Северно море се превърна в едно от енергийните недра на ЕС. Това се дължи не само на традиционните петролни и газови залежи, но и на суровите метеорологични условия, благоприятни за изграждане на офшорни вятърни турбини, които снабдяват страните от Западна и Северна Европа с чиста електроенергия.

Най-активните играчи в региона са Великобритания и страните от т.нар. Северноморско енергийно сътрудничество (СЕС) – Германия, Белгия, Дания, Франция, Ирландия, Люксембург, Нидерландия, Норвегия и Швеция. Въпреки Брекзит кооперацията между СЕС и Великобритания се засили в края на 2022 г. с подписването на Меморандум за разбирателство в сферата на офшорната вятърна енергия. Споразумението е в съзвучие с целите на ЕС – 60 GW офшорни вятърни мощности до 2030 г. и 300 GW до 2050 г.

Няколко месеца по-рано енергийните министри на страните от СЕС декларираха изключително амбициозните намерения да изградят заедно офшорни инсталации с капацитет от 76 GW до 2030 г., 194 GW до 2040 г. и 260 GW до 2050 г. Както става ясно от тази заявка, деветте страни около Северно море планират да покрият почти самостоятелно общите цели на ЕС в това отношение. Изместването на европейската геополитическа тежест на север обаче зависи не само от количеството зелена енергия, а и от новите технологии. В момента в Северно море се развиват едни от най-иновативните проекти за производство, пренос и съхранение на енергия.

Белгия например е все по-близо до реализирането на първия в света изкуствен офшорен енергиен остров. В края на миналия месец приключи конкурсът за възлагане на строителството на съоръжението, спечелен от белгийския консорциум TM EDISON, който се състои от две от компаниите с най-голям опит в областта – DEME Group и Jan De Nul Group. По първоначални планове строителството ще започне през 2024 г. и ще продължи до август 2026 г., а окончателното изграждане на остров Принцеса Елизабет с прилежащата му енергийна инфраструктура ще приключи през 2030 г.

Белгийското правителство пък ще съфинансира проекта с около 100 млн. евро по Плана за възстановяване и устойчивост. Приоритет на съоръжението е да свърже вятърните паркове в белгийската офшорна зона и да осъществи преноса на генерираната електроенергия от морето до мрежата на белгийския системен оператор. Чрез изграждането на допълнителни високотехнологични интерконектори островът ще свърже Белгия с Великобритания и Дания. Така в още по-дългосрочен план иновативната инфраструктура трябва да превърне съоръжението в енергиен хъб, свързващ както големи офшорни вятърни паркове, така и страните от региона, улеснявайки обмена на електроенергия между тях.

През 2022 г. едно от най-големите дружества в света за управление на фондове в сферата на възобновяемата енергия – Copenhagen Infrastructure Partners (CIP), предложи изграждането на първия по рода си изкуствен офшорен водороден остров. Проектът с името BrintØ ще бъде реализиран в плитчината Догер в Северно море. Идеята е чрез електролиза да се произвежда зелен водород от офшорната енергия. Впоследствие водородът ще се транспортира чрез тръбопроводи до съседни държави, като Германия, Нидерландия и Белгия. По предварителни изчисления на CIP в пълния си работен капацитет съоръжението ще генерира около един милион тона зелен водород годишно, което отговаря на 7% от очакваното потребление на водород в ЕС през 2030 г.

И отново в Дания – след конкурс властите издадоха първите лицензи за съхранение на въглероден диоксид в Северно море. Победители са френската TotalEnergies и консорциумът между британската INEOS E&P и немската Wintershall Dea. Целта тук е уловеният въглероден диоксид от индустриални предприятия да се транспортира чрез тръбопроводи или специални кораби, след което да се складира в изчерпани газови и нефтени находища или в солени водоносни формации на дълбочина между един и два километра под морското дъно. Конкретните проекти за съхранение трябва да бъдат одобрени от Датската енергийна агенция преди окончателното им реализиране.

Междувременно шотландската SAE Renewables обяви, че проектът ѝ MeyGen, който генерира електричество от силата на приливите и отливите, е произвел 50 GWh електроенергия от създаването му през 2017 г. Това възлиза на повече от 50% от електроенергията, произведена по същата технология в световен мащаб. Инсталациите се намират в пролуката между северните брегове на континентална Шотландия и необитаемия остров Строма, където се образува естествен канал за ускоряване на водообмена между Северно море и Атлантика. Макар и все още маргинална, тази технология е поредният пример за иновациите в региона.

Газът и войната в Украйна

Освен заради технологиите и огромното производство на зелена енергия, геополитическата роля на Северно море нарасна и заради желанието и нуждата на европейските държави да скъсат със зависимостта от руски тръбен газ след инвазията в Украйна. Германия например, която е и най-големият консуматор на природен газ в ЕС, повиши вноса от Норвегия и доставките на втечнен природен газ (LNG) през Северно море.

В рамките на малко повече от половин година страната, която до този момент нямаше собствена инфраструктура за съхранение и регазификация на LNG, успя да се сдобие с три временни плаващи LNG терминала, два от които с пряк достъп до Северно море. Единият от тях се намира на северноморското пристанище Вилхелмсхафен, а другият – в малкото индустриално пристанищно градче Брунсбютел в близост до Хамбург.

Освен че Германия ще покрива част от нуждите за индустрията и домакинствата си чрез доставки на LNG през Северно море, страната изрази готовност да подпомага страните от Централна Европа без излаз на море, като Чехия, Словакия и Австрия, които бяха силно зависими от руските доставки.

Солидарността се оказа първостепенният принцип в отношенията между страните от ЕС след руската агресия в Украйна. Сътрудничеството по отношение на газовите доставки е нормативно уредено в Регламент (ЕС) 2017/1938, на който стъпват двустранните договори между Германия и Дания (2020 г.) и Германия и Австрия (2021 г.). Споразуменията целят създаването на аварийни механизми за споделяне на газ между съседни държави при нарушаване или спиране на доставките. Германия води преговори и с Чехия и други страни от региона.

А колкото повече нараства ролята на Германия като газов хъб, толкова по-важни стратегически стават морските маршрути за внос на LNG. И въпреки че природният газ ще бъде само преходно гориво по пътя към въглеродна неутралност, а с това търсенето и потреблението му ще намаляват през следващите години, стратегическото значение на Северно море в дългосрочен план ще се запази заради прилагането на нови технологии, прехода към производство и пренос на зелен водород и генерирането на огромни количества зелена енергия.

Ядрената енергия

Развитието на Северноморския регион може да се разглежда и в контекста на отношенията между лагерите в Европа с различна визия за климатичния преход. За разлика от Германия, която се отказва от въглищните и атомните си централи, разчитайки на зелена енергия и газ за прехода към зелен водород, Франция се фокусира предимно върху добре развитата си ядрена енергетика.

Един от недостатъците на възобновяемите източници е, че количеството генерирана енергия зависи от наличието на слънце или вятър при все още скъпи и недоразвити технологии за съхранение, които биха могли да балансират мрежата при вариращите дневни нива на потребление. Това предполага необходимостта от базови мощности, каквито са атомните централи, за да се гарантират постоянното производство и подаване на електричество.

В този ред на мисли, след последното неформално заседание на енергийните министри на ЕС, Франция и още десет страни (сред които и България) обявиха създаването на „ядрен алианс“. Участниците в него ще си сътрудничат в развитието на ядрени проекти, обучението на кадри и управлението на маршрутите за доставка, защитавайки ядрената енергия като важен източник на производство с нисък въглероден отпечатък.

Коалицията, водена от Германия и Австрия обаче, от години е против приравняването на ядрената енергия с тази от възобновяеми източници. Това неглижира опитите за класифицирането ѝ като „зелена“ в таксономията на ЕС и блокира финансирането на ядрени проекти (включително производството на водород от ядрена енергия) по ключови европейски инструменти, като Фонда за справедлив преход, механизма InvestEU и плана REPowerEU.

Отвореният въпрос относно ролята на ядрената енергетика за постигане на климатична неутралност е важен поради необходимостта от намиране на най-ползотворния баланс между базова и зелена енергия, приоритизирането на определени технологии и разпределението на ресурсите и инвестициите, за спечелването на които ще си съперничат различни проекти.

Изглежда, че Северно море ще се превърне в един от двигателите за развитие на европейските иновации, енергетика и икономика по пътя към климатична неутралност. Това, от една страна, ще окаже влияние върху динамиката на взаимоотношенията между страните в Европейския съюз. От друга, Северно море ще дърпа геополитическия център на Европа към себе си, което ще рефлектира и върху външнополитическите и икономическите отношения със страни от мащаба на САЩ, Китай и Русия, а това заслужава специално внимание в отделен анализ.

Снимка: Jesse De Meulenaere / Unsplash
Вятърни турбини, произвеждащи възобновяема и зелена енергия в офшорната зона на белгийската част на Северно море.

Българо-унгарската ос: Съюзниците на Путин в ЕС и НАТО

Post Syndicated from original https://www.toest.bg/bulgaro-ungarskata-os-suyiznitsite-na-putin-v-es-i-nato/

Слабите звена на ЕС и НАТО

Българо-унгарската ос: Съюзниците на Путин в ЕС и НАТО

България вече не е на обичайното последно място по корупция в Европейския съюз. Новината от тазгодишния доклад на „Трансперънси интернешънъл“ обаче не е никак позитивна, защото причината за този „прогрес“ на страната ни е влошаващият се корупционен индекс на Унгария, която вече заема последното място.

Освен че споделят дъното на подобни класации, София и Будапеща си правят компания и в друг черен списък – на най-верните приятели на Путин сред членовете на ЕС и НАТО. Връзката между двете тенденции не е случайна. Корупцията се смята за едно от най-опасните оръжия, които Русия използва срещу Запада, следователно не е изненада, че двете най-корумпирани страни се управляват от политици, изпълняващи заръките на Москва. България и Унгария играят заедно на страната на Русия по всички линии – от газови и петролни доставки, пасивност при изпращането на оръжие на Киев, икономически санкции, до въпроси, засягащи забраната за участие на руските спортисти в Олимпийските игри.

Режимите на Орбан в Унгария и на Радев в България използват комбинация от вътрешна диктатура, конфликти с формалните си съюзници в НАТО и ЕС, както и открита защита на руските интереси, за да поставят двете държави в услуга на Путинова Русия – страна, обвинена в тероризъм, геноцид и престъпления срещу човечеството.

Както предвидих три месеца преди началото на варварската руска инвазия в Украйна, президентът Румен Радев успешно надгради започнатата от правителствата на Борисов тежка зависимост на България от Русия. Бившият премиер Иван Костов, чието управление между 1997 г. и 2001 г. постави основите на членството ни в ЕС и НАТО, на два пъти нарече президента „руски агент“ – думи, които не бяха коментирани нито от Радев, нито от партиите. Според анализатори е очевидно, че президентът се възползва от кризата на партийната система, за да разширява собственото си политическо влияние, увеличавайки по този начин опасността от допълнително подронване на демокрацията в България. На практика страната прескочи идеите за президентска република и върви с бързи стъпки към президентска диктатура.

Унгария на Орбан също от години е пример за растящо авторитарно управление, липса на свободни медии и нарушаване на човешки права. През 2022 г. Европарламентът с голямо мнозинство прие доклад, според който положението в Унгария се влошава и тя вече не може да се смята за пълна демокрация, а за хибриден режим на „изборна автокрация“.

Енергийни зависимости

Руските енергийни доставки и действащите около тях мрежи за корупция и задкулисно влияние са основният инструмент, чрез който Москва контролира властта в София и в Будапеща.

Правителството, назначено от Радев на 2 август 2022 г., активно лобира в полза на „Лукойл“, с което открито показа шокиращи зависимости между руската енергийна компания и българската власт. Официалната среща през септември между президента и представители на руската петролна компания за обсъждане на „мерки за стабилизиране на икономическата среда“ остави впечатлението, че България се управлява от „Лукойл“.

Лобирането в полза на руските енергийни интереси през миналата година дойде не само от служебното правителство, но и от правителството на Кирил Петков. Кабинетът на четворната коалиция ПП–ДБ–БСП–ИТН успя да издейства изключение за България от общото за ЕС ембарго върху руския петрол, въпреки че финансовият министър потвърди техническата възможност бургаската рафинерия да работи с неруско гориво.

Паралелно със зависимостите от „Лукойл“ българската държава страда и от дългосрочни зависимости от другия руски енергиен гигант – „Газпром“. Третото правителство на ГЕРБ и лично бившият премиер Бойко Борисов носят отговорност пред обществото за незаконно построеното през България продължение на руския газопровод „Турски поток“. Освен че създаде абсурдната ситуация с изгубената пътна карта за проект, струващ 3 млрд. лв., газовата тръба през Балканите лиши Украйна от централната ѝ роля в транзита на руски газ към Европа и по този начин отвърза ръцете на Путин за военна агресия срещу Киев.

Нещо повече, доклад на ДАНС от 2017 г. до президента Радев и тогавашния премиер Борисов ясно посочва целта на Русия с този проект до 2020 г. да изолира Украйна от газовите доставки и по тръбата да не идва газ за България. Унгария беше една от страните, облагодетелствани най-много от експресно завършения „Балкански поток“ – по този начин Русия гарантира евтини енергийни доставки до Унгария и бетонира властта на Виктор Орбан. Енергийната политика на Борисов в услуга на Москва, негласно подкрепяна от президента Радев, не само даде условия Русия да увеличи натиска си върху Украйна, но паралелно с това гарантира и енергийните връзки между Русия и най-доверения приятел на Путин в Централна Европа.

Умело кръстеният от Емилия Милчева тандем Радев–Орбан успя да наложи и вето на обсъжданите в ЕС санкции за руската ядрена индустрия, като по този начин българският президент подпечата изграждането на унгарските ядрени реактори с руски пари и технологии. Самият Радев още през 2019 г. при срещата си с Путин предложи Русия да се включи в изграждането на АЕЦ „Белене“.

„Неутрални“, но на страната на агресора

След началото на пълномащабното руско нападение срещу Украйна позициите на Орбан и Радев спрямо Москва станаха почти паралелни. Унгария все още отказва да изпрати оръжие на Украйна и дори блокира потенциални оръжейни доставки за Киев през унгарска територия. Официално България също не се включи в първоначалните инициативи на страни от ЕС и НАТО за оръжейни доставки на Украйна.

Това беше съпътствано от истерично повтаряното мнение на Радев, че военната помощ за Киев би въвлякла България във войната и че страната ни трябва да запази „неутралност“. Това достойно за роман на Оруел твърдение е очевидно невярно, защото нито една от държавите, помагащи с въоръжение на Киев, не стана част от конфликта. Впоследствие се оказа, че България все пак е давала помощ на Украйна, и то още в началото. Доставките обаче са били тайни и през трети страни.

След като Народното събрание все пак одобри директната военна помощ през декември, Радев продължи с критиките си и дори едностранно се обяви за игнориране на решението на парламента. Именно заради това грубо погазване на конституционни правомощия беше повдигната темата за потенциален импийчмънт на президента.

Междувременно властите в Унгария отидоха още по-далеч във връзките си с Русия, след като външният министър Петер Сиярто стана единственият политик от страна членка на ЕС, посетил Москва след започването на войната.

Отмяната на икономическите санкции срещу Русия е друга тема, жизненоважна за Путин, по която Румен Радев и Виктор Орбан имат еднаква позиция, различаваща се от общоевропейската. На няколко пъти от встъпването си в длъжност българският президент повтаря дословно руската опорна точка, че „санкциите не са от полза за Европа“, като за последен път това стана в края на 2021 г. на предизборния дебат между Радев и кандидата на ГЕРБ Анастас Герджиков. Орбан също отдавна е защитник на руските интереси по темата за евентуална отмяна на икономическите санкции срещу Москва. В края на 2022 г. той дори ги определи като „стъпка към война“.

Радев и Орбан защитават руските интереси и по темата за евентуалното бъдещо членство на Украйна в НАТО. България и Унгария са единствените две страни членки, които се обявиха против включването на Киев в Северноатлантическия алианс. Според Радев „решение за присъединяване на Украйна към НАТО трябва да бъде взето едва след изработването на ясни параметри за мирното уреждане на конфликта между Русия и Украйна, които да бъдат приети и приложени и от двете воюващи държави“. По този начин президентът едновременно изолира България от позицията на нейните съюзници в региона и повтаря опорната точка на Кремъл, че Украйна трябва да се съгласи на мирни преговори, които да бъдат приемливи и за Русия.

Унгария от своя страна продължава да блокира началото на работата на комисията НАТО–Украйна, посочвайки като причина проблемите на унгарското малцинство в Украйна. Виктор Орбан си навлече гнева на Киев и заради свои изказвания от началото на 2023 г., когато заяви, че заради войната Украйна се е превърнала в „ничия земя“, и сравни състоянието ѝ с това на Афганистан. Впоследствие унгарският посланик в Киев беше привикан за обяснения в украинското Външно министерство, а дипломатическият скандал сякаш разшири пропастта между Унгария и онези страни от НАТО и ЕС, които подкрепят каузата на Украйна с всички сили.

В тази напрегната обстановка, само дни след предизвикалото скандал изказване на Орбан, българският президент отново избра да заеме проруска позиция. След посещението в София на унгарския президент Каталин Новак, Радев заяви, че „България и Унгария споделят убеждението, че решението на конфликта в Украйна няма да дойде с повече оръжия, а с повече воля, диалог и дипломатически усилия за деескалация и прекратяване на бойните действия“.

Докрай на грешната страна на историята?

Чрез бруталната терористична агресия срещу Украйна Москва се бори да запази това, което смята, че ѝ принадлежи – имперския контрол върху земите на старата руска и съветска империя. Русия, подобно на империите преди нея, не желае да се откаже от териториалните си цели, докато вярва, че е способна да ги контролира по един или друг начин. Предложенията за ранни преговори предполагат, че Русия може да бъде убедена доброволно да се откаже от правото си да контролира Украйна.

Всяко примирие, постигнато чрез такова усилие, би представлявало просто тактическа пауза от страна на Русия за превъоръжаване и подновяване на войната. Българският президент и унгарският премиер явно игнорират факта, че на 24 февруари 2022 г. Русия едностранно наруши мирните споразумения, подписани през 2015 г. На практика предлаганите от Орбан и Радев „мирни преговори“ просто биха възнаградили агресора.

Западните съюзници търсят начини за насърчаване на устойчив мир в Европа – такъв, който да сложи край на бруталното нападение на Русия срещу Украйна и да намали вероятността за подобни военни агресии в бъдеще. Трагично, но реалистично е да се очаква, че Русия, подобно на повечето империи в историята, ще трябва да претърпи съкрушителна военна загуба, преди да се откаже от войната като средство за доминиране върху своите съседи. Твърде вероятно е военното поражение да доведе и до териториален разпад на Русия, подобен на тези през 1917 и 1991 г.

Възможността за колапс на Руската федерация вече открито се обсъжда не само от западни анализатори, но и от самия Путин. От всичко казано дотук следва изводът, че реториката на Радев и Орбан на военна тема не е нищо повече от повтаряне на руската пропаганда и прокарване на позицията на Путин в ЕС и НАТО. Фактът, че тази пропаганда идва от управляващите в две столици на ЕС и НАТО, е особено притеснителен и ще доведе до задълбочаване на вътрешните проблеми на двата съюза паралелно с очакваната скорошна ескалация на войната.

Гражданското общество в България и проевропейските политически сили следва да осъзнават тази опасност за страната и да направят всичко възможно да ограничат властта на зависимия от Путин български президент – дори и чрез предсрочното му премахване от поста.

Документален филм 151 г. от рождението на Гоце Делчев – огромен срам за България, от който имахме нужда

Post Syndicated from Милва Цветкова original https://bivol.bg/milva_tsvetkova_goce_delchev.html

петък 3 март 2023


Този документален материал беше създаден, за да запечата градацията на случилото се в Скопие по време на честването на рождението на Гоце Делчев през 2023 г. Фактите и обстоятелствата, документирани…

Има ли кой? Има ли как? А могат ли?

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/ima-li-koi-ima-li-kak-a-mogat-li/

Има ли кой? Има ли как? А могат ли?

Изборите така зачестиха, че партиите дори не си правят труда да предлагат нови послания и предизборни платформи. Че какво им е на старите – винаги и по всяко време се оферират справедлива държава, нов асфалт и европейски доходи.

В навечерието на поредните избори на 2 април няма лозунги за ред в хаоса, гонене на мутри и „всякая сволочь“, за пунически войни с корупцията и единство на нацията. След провалите в 48-мия парламент и предстоящия за две години пети вот политическата патетика би изглеждала по-скоро карнавална, отколкото нахъсваща и мобилизираща.

Проблемът с мигрантите заради охраната на българо-турската граница измести темата за Шенген. Провалът в подготовката за еврозоната отложи темата за еврото, но не и страховете, разпалвани от „Възраждане“, БСП и други проруски сили, за бум на цените и обедняване. Така две смислени и важни за българското бъдеще в ЕС цели изпаднаха от предизборната кампания.

Темата за корупцията започна да придобива по-ясни очертания с втория списък със санкции по Глобалния акт „Магнитски“, проверките на Европейската прокуратура на манипулациите с парникови емисии, свързани с империята на Христо Ковачки, и публично обявените разкрития на служебния кабинет, че асфалтът по Северната тангента е 14 см вместо 20. В строителството на 17-километровата магистрална отсечка за 220 млн. лв. са все предпочитани при управленията на ГЕРБ строители – консорциум ХПВС–ССТ, в който участват „Водстрой 98“, „Хидрострой“ АД, „Пътни строежи Велико Търново“ АД, „Пътинженерингстрой“ АД и „Пътстрой Бургас“. Прокурорите на Лаура Кьовеши проверяват още един спорен ремонт – този на „Графа“, и качеството на изпълнението му, предизвикало вълна от критики и сарказъм преди време. Изпълнител на ремонта на Зона 2 от центъра на София на стойност 20 113 417 лв. без ДДС е друг фаворит на ГЕРБ – „Джи Пи Груп“.

(Ако правителството на президента продължи да вади нови факти за най-свидното на Борисов – пътищата, значи ли, че краткият флирт между него и Радев е приключил?)

Няма обаче предложения за решения на най-тежкия за мнозина българи проблем – поскъпването на храните. За българските пенсионери, работещите бедни, уязвимите малцинствени групи това е жизненоважно.

Главен прокурор vs. високи цени на храните

Годишната инфлация на хранителните стоки е 24,5 % през януари, обяви на 2 март служебният земеделски министър Явор Гечев, като съобщи за „нелоялни търговски практики“, в т.ч. много големи маржове между цените на едро и дребно, достигащи до 90%. „Очеизвадно високи цени, които не са оправдани и водят до необосновано високи печалби“, както обясни Гечев по Нова телевизия. Как ще се справят политическите сили с овладяването на твърде скъпите храни в търговските вериги – служебният кабинет наблюдава и съобщава, ами редовният?

Остарелият Закон за защита на потребителите се нуждае от сериозни промени, както и този за защита на конкуренцията, а самата Комисия за защита на конкуренцията (КЗК) – от нов състав, който коалиционното правителство на „Промяната“ не свари да избере. Картелите са отдавнашен проблем на малкия български пазар, но доказването им е трудно и изисква, освен политическа воля, и по-прецизни нормативни разпоредби. Например да се даде възможност за внезапни проверки, тъй като сегашният закон изисква съдебно разрешение за инспекции на КЗК, а това означава и уведомяване на съответната компания от страна на съда. Тази законова разпоредба силно намалява вероятността да се намерят съответните доказателства.

Никоя от партиите с шанс за мандат за правителство в 49-тия парламент обаче не дава сигнали, че обмисля комплексни мерки за овладяване на високите цени на храните. Единствено БСП, която твърди, че е социална, обяви, че ще внесе незабавно в бъдещото Народно събрание законопроект за таван на цените на основните хранителни стоки. От новосформираната коалиция „Левицата“ веднага конкурираха с предложение за таван на надценките на 10 основни храни. ДПС, чиито избиратели са сред най-засегнатите от поскъпването, поставя инфлацията като основна тема в предизборната си кампания, без да назовава мерки за справяне, но слага на масата също и „дълбока конституционна реформа на съдебната система“, както каза Йордан Цонев.

Курс за такава реформа са обявили и ГЕРБ, и ПП, и ДБ. Известно е, че възгледите им се различават, независимо от заявката на Бойко Борисов в „Лице в лице“ по bTV, че този път ГЕРБ ще подкрепи законопроекта на служебния правосъден министър Крум Зарков за промени в Закона за съдебната власт, за да се въведе механизъм за разследване на главния прокурор. Но пък побърза да каже, че после трябва да се произнесе Конституционният съд.

На политическия фронт

ГЕРБ–СДС и „Продължаваме промяната – Демократична България“ са в схватка за първото място, ДПС и „Възраждане“ си оспорват третото, за БСП – каквото остане. „Български възход“, тази невзрачна политическа сила, която се запомни с поддакването си в 48-мия парламент, този път може и да не получи ударна инжекция гласове в последните часове на изборния ден, след като доскорошните ѝ партньори – Партията на зелените и Съюзът на свободните демократи – се оттеглиха от съвместно участие за 2 април.

Провалиха се и преговорите с ВМРО, а АБВ на Румен Петков, декларирала подкрепа за БВ на миналия вот, се вля в коалиция „Левицата“ заедно с други отломки от БСП. Но същинският удар дойде от проверката на Европейската прокуратура по енергийни предприятия, свързвани с Христо Ковачки, сочен и като спонсора за(д) „Български възход“.

„Има такъв народ“, която изпадна от 48-мия парламент, НДСВ, „Левицата“, новата коалиция „Заедно“ на бившите славитрифоновци Ива Митева и Любомир Каримански ще се борят ако не за парламент, за партийна субсидия.

Засега изглежда, че въпреки раздорите при сглобяването на листите, коалицията ПП–ДБ привлича разнородна подкрепа – от „Републиканци за България“, партията на някогашния Втори в ГЕРБ Цветан Цветанов, от БЗНС и „Обединени земеделци“.

Въпросът на въпросите

Големият въпрос за 2 април и всички избори след войната в Украйна, която промени света, не е кой ще е първи и ще успее ли да състави редовно правителство. Въпросът на въпросите е какво бъдеще за държавата България и нейните граждани предлагат политическите сили.

На този въпрос не могат да отговорят. Разбира се, могат да измрънкат извинения като „нека видим резултатите“ или „зависи от…“. Същинската беда е, че нямат отговор, защото липсват визия и визионери, защото мислят в плиткия обхват на тяснопартийни цели, защото ги спъват лобистки интереси, защото не знаят как да се справят с големите и трайно нерешени проблеми в демографията, здравеопазването и образованието. Затова и ги избягват по време на управлението си – в замяна добавят по някоя и друга стратегия в килограмите празнословие и им наливат още милиони.

Ако партиите са неспособни да разкажат бъдещето, избирателите ще им разкажат играта.

2023-02-28 video-streaming (“видео-наблюдение”) на изборите

Post Syndicated from original https://vasil.ludost.net/blog/?p=3465

Тия дни от Дневник ме разпитваха някакви неща за видео streaming-а (“видеонаблюдението”) на изборите и решиш да доразкажа някакви подробности, ако на някой му е интересно.

Моят опит с тези неща идва от няколко места – генералното ми занимаване със сервиране на файлове и видеа, streaming-а на конференции (OpenFest и най-вече FOSDEM), и накрая – инфраструктурата и схемата, която сглобявах за tibroish.bg за излъчване на предишните избори.
(предишните видео-наблюдения бяха саботирани там, където вероятно ще бъдат и тези, на ниво секция, и на практика имаше твърде малко stream-ващи, може би около 1%. Съответно, цялостната схема не е минала пълен тест в production, но не успявам да намеря причина да не работи.)

(код на всичкото на tibroish)

Според мен, подобна система може да се реализира с почти подръчни средства. В нея няма нито един много специализиран, сложен или невиждан досега компонент. От друга страна, точно това не е правено особено много и има много интеграционна и тестова работа, която не намалява с идването на изборите, та най-големият проблем всъщност са сроковете.

Ще тръгна по потока на данните и ще обясня моето виждане (и как в общи линии работеше системата за streaming в tibroish, която за тези избори е спряна).

Самото заснемане се прави с телефон.
– Хардуерът на модерните телефони е доста добър, и като качество на картината, и като звук;
– в тях има хардуерен encoder за видео, който може да го сдъвче доста добре на хубаво качество;
– два варианта за свързаност (мобилна мрежа и wifi, като в този случай само мобилната мрежа вероятно ще се ползва);
– място за събиране на записи – на повечето телефони 6-часовия, 2.7GiB запис на 1mbps ще се събере във вътрешната памет и няма да има нужда от SD карта;
– самия телефон си има поддържаща операционна система и готови библиотеки;
– вграден UPS;
– ако трябва да се осигурят 12000 устройства за нещо и да се изпрограмират, телефоните нямат равни, понеже като цяло имат подобно производство.

Конкретно в tibroish нямахме особен избор, и задачата беше допълнително затруднена от това, че трябваше да поддържаме random телефони, което ако някоя фирма прави цялостното решение, няма да е проблем.

Приложението на tibroish има в себе си и video streaming, и е open-source, съответно може да се използва тази му част като основа.

Първата задача на приложението е да се оторизира пред зададен централен сървър и да разбере къде да си изпраща видео потока. Подобни системи и схеми има в най-различни видове и са нещо, което почти всеки е правил. Това е услуга с малко натоварване, свястна база данни и сравнително защитена от атаки (по темата сигурност ще пиша отделно).

След като получи информацията, приложението започва да записва и ако може, да stream-ва. Ако може, понеже в някакво количество секции internet няма и няма достатъчно мобилно покритие, за да излъчи 1Mbps видео.

Стойността 1Mbps идва от някакъв опит и проби/грешки, за повечето нужди в 1Mbps на 1280×720 (720p) може да се смести картина с четим текст и като цяло всичко да е добре различимо, при подходящ H.264 профил. Не съм успявал да докарам поносимо видео на по-малка разделителна способност, а 2Mbps ще е доста сложно за мобилната мрежа. Като опция, вероятно може да се записва на различен bitrate, но това ще увеличи доста натоварването на телефона.

Stream-ването го бяхме реализирали по RTMP. В момента опциите за подобно нещо са:
– WebRTC базирано – генерира UDP/RTP трафик и като цяло губи пакети, понеже е ориентирано за комуникация с ниска латентност. Голямото му предимство е сериозната поддръжка в телефоните и като цяло, понеже се използва много, но е доста по-сложно и като цяло неподходящо.
– Нещо файлово-базирано – например да генерира на телефона HLS фрагменти и да ги качва директно един по един – това би било страхотно решение и изисква най-малко от инфраструктурата, но не съм виждал такова.
– RTMP(S) – стандартен протокол в/у TCP, от ерата на Flash-а. Все още стандартът за stream-ване (всичките платформи като twitch, youtube и facebook май само него поддържат) и има добра open-source поддръжка. Аз все още ползвам nginx-rtmp за повечето streaming и стига да не се подава странно видео, работи добре.

Тук задачата в крайна сметка е да има видео и да изглежда добре, латентност от 5-10-30 секунди е поносима.

Този поток от данни с всички останали се праща до приемащ сървър. Сметките всеки може да си ги направи, при 1Mbps на поток и като цяло 12Gbps, ако се раздели на 50 виртуалки (както аз го бях направил), натоварването става поносимо и се издържа от и събира на почти всякаква машина в някаква cloud услуга. Единият път за tibroish използвах Hetzner, но има и други, които могат да свършат работа. За конкретния случай дори комбинация от няколко български доставчика ще свърши работа, и вероятно дори самите мобилни оператори могат да предоставят подобна мижава инфраструктура.
(по моя опит, нужната инфраструктура за това не стига размерите дори на среден cloud provider, може би е като един малък такъв. 12 Gbps и 30 TiB данни за записите би трябвало да не са нещо особено за когото и да било)

От гледна точка на сигурност, адресът на приемащия сървър се дава на приложението от централния, малко преди да е започнал streaming-а. Това се прави да се ограничи периодът, в който ще може да се подготви и засили DDoS атака, понеже такава ще има, както всяка година има спрямо сайта на ЦИК. Доколкото знам, ИО са отработили система за защита, и поне според мен може да се направи уговорка с мобилните оператори точно този трафик да не излиза никъде от мрежите им и да върви по трасета, които няма как да се DDoS-нат отвън.

След като трафикът стигне на приемните машини, от там те могат да генерират HLS потоци (за които няма нужда от reencode-ване, т.е. просто се препакетира трафика, което не яде почти никакъв процесор, от моите експерименти – бях пускал няколко-стотин потока към един сървър, докато сгъне) и може да се гледа. Като цяло гледането ще е по-малката част от трафика, и HLS се проксира доста лесно, та в tibroish просто ползвахме CloudFlare за proxy/филтър пред гледането. Мисля, че това е опция и за всеки друг, който го прави.

И на последно място, някъде трябва да има една красива страница, от която да се вижда къде има работещ stream и да може да се избере/гледа stream. Това се сглабя сравнително лесно (и пак го има в tibroish), като цяло начини да показваш видео – бол…

Няколко проблема, които не съм споменал горе:

– Цялото нещо има нужда минимум от DDoS защита. Може да се очаква да бъде блъскано усилено, ако се намери къде е, за това аз бих разчитал на елемента на изненадата (да не се вижда къде е докато не започне събитието), random имена на сървърите (и всичко в dns зоната, което не е тези сървъри, сочи към някакви blackhole-нати адреси, да затруднява допълнително), подходяща DDoS защита с подходящ капацитет и почистване на трафика, и различни, големи доставчици за проксиране, които да могат да издържат.

– Не сме правили запис, и не мога да кажа какви мотики може да се ударят там. Според мен и сметка на салфетка вътрешния storage на телефоните ще се справи, за удобство може да се пише И на SD карта, там е основно въпрос на логистика. Проблемът на SD картата е, че доста по-лесно изчезва…

– ЦИК има изискването да могат да се четат номерата на бюлетините. Това изисква най-вече добро осветление и поставяне на камерата, което не е от най-простите неща за обясняване (камерата има почти второстепенна роля). Според мен 1Mbps ще се справи със задачата.

– Не е ясно дали може да се записва звук или не. В tibroish го бяхме спрели директно, понеже юристите не можаха да се произнесат, според мен би бил страхотна идея да се записва и stream-ва, колкото и да е зле.

Та, технически може да стане. Практически – времето е малко и ще е сложно, и както обикновено, ще бъде саботирано в секциите. Ако няма конкретни глоби и наказания за липса на видео-наблюдение, може да се очаква поне 20% от него да не работи и да няма запис. Честно казано, ако видя да се случи от 50% от секциите, ще го броя за чудо.

Приемам всякакви идеи и корекции, че това ми е brain dump от една ранна сутрин 🙂

Как Радев постави България на картата

Post Syndicated from Емилия Милчева original https://www.toest.bg/kak-radev-postavi-bulgaria-na-kartata/

Как Радев постави България на картата

Президентът Румен Радев постави България на международната сцена – и тази заслуга трябва да му бъде призната. Постави я така, че всички я забелязаха – с поредица от изявления, че войната в Украйна трябва да се реши с дипломатически средства. Подразбира се, че Русия ще запази завоюваните окупирани територии, а на военната подкрепа за Киев е най-добре да се сложи край, що се отнася до България.

Този човек не предлага мир, не предлага войната да се прекрати, защото не предлага основното – Русия да напусне нашата територия. Той ни предлага да застанем на колене и да продължаваме да позволяваме нашите деца да бъдат убивани,

коментира в „120 минути“ по bTV Михайло Подоляк, съветник на украинския държавен глава Володимир Зеленски.

Българският президент, както и останалите на планетата, живее в свят, в който ядрена сила, член на Съвета за сигурност на ООН, напада независима европейска държава, за да откъсне територии от нея. Това е на първи план. На втори, битката е епична – сражават се демократичният свят и контролираната демокрация, либералните ценности срещу конституционната диктатура. „Заедно сме, за да защитим Европа“, както каза в Европейския парламент украинският президент. Когато войната на Русия срещу Украйна приключи, единственото, което ще се помни, е изборът – кой на чия страна е застанал.

България губи

Благодарение на българския държавен глава демократичният свят разбра, че един от партньорите му е на позиция, различна от тази, споделяна от общността, към която принадлежи по силата на международни договори. Позицията е не просто различна, тя е диаметрално противоположна. Ако можеше да се изпее, щеше да звучи като „ний не сме веке рая покорна“ в съпровод на руски военен хор, също и „Възраждане“, и БСП, и други хористи. Лайтмотивът е как България трябва да следва своите национални интереси (които да не са в противоречие с руските).

В условията на разпуснат парламент и назначено от него служебно правителство президентът се явява на всички Европейски съвети и той – и само той – е България. Парламентарната демокрация на практика е суспендирана. Радев зачерква парламентарни решения за военна подкрепа на Украйна и се гневи на „част от партиите“:

Недопустимо е немалка част от политическите партии да гледат на българската армия не като гарант за сигурността на страната, а като донор на въоръжените сили на Украйна.

С тези позиции България губи уважението на съюзниците си, а на Русия никога не го е имала. Москва винаги е унижавала България, третирайки я като васал и лакей, но никога – като партньор.

Дори Швейцария, на която Европа е разрешила да бъде неутрална от 1815 г. насам, която не е продала нито един патрон на воюващите в Първата и Втората световна война, възнамерява да преосмисли позицията си и да позволи реекспорт на швейцарски боеприпаси и военно оборудване от други европейски страни. Независимо че неутралитетът ѝ, залегнал в Хагската конвенция, го забранява, Комитетът по политиката на сигурността към Федералния съвет вече предложи законодателни промени в тази посока.

Но Румен Радев, бивш военен, натовски генерал, настоява, че България е приключила с военната подкрепа за Украйна, изпращайки боеприпаси и дреболии за 20 млн. лв., и че който иска това да продължи, не мисли за националната сигурност и боеспособността на българската армия.

Когато президентът втори мандат не вижда по-далеч от кокардата на фуражката си, държавата има системен проблем.

Национални или руски интереси

Обвързването на военната помощ за Украйна с боеспособността на българската армия е добър пропаганден прийом. Кой, ако не генерал като президента, ги разбира най-добре тия работи. Но същият този генералпрезидент беше опроверган на два пъти – от Словакия и от Вашингтон – заради твърденията му, че нито една държава, която е дала оръжие на Украйна, не е получила нищо в замяна от страните от НАТО, както и че компенсациите отнемат твърде много време и не трябва да се реализират.

Съединените щати предоставиха 200 млн. долара на Чехия, за да модернизира армията си и да попълни своите запаси след помощта за Украйна. А десетина дни след като Братислава изпрати десетки бронирани машини на Киев, започна да получава танкове от Германия.

Словения праща 28 модернизирани танка M-55S на Киев, а в замяна Берлин дава 35 камиона и пет автомобилни цистерни. Гърция и Германия също се договориха за суапова сделка, при която гръцката страна отпуска 40 бойни машини БМП-1 на пехотата и ще получи германски Marders.

Великобритания, Германия и САЩ се съгласиха да доставят танкове на Украйна, но засега искането на Киев за бойни самолети не е изпълнено поради опасения, че конфликтът може да излезе извън украинските граници. В интервю за Sky News украинският външен министър Дмитро Кулеба увери, че няма да използват изтребителите от Запада за поразяване на цели в Русия.

Примерите за тройни сделки са много, но България отсъства. Така нареченият кръгов обмен започна миналата есен, а сега вече западните държави все повече даряват и доставят директно на Украйна. Въпреки че с решение от 3 ноември м.г. 48-мият парламент задължи служебното правителство, освен да подпомогне Украйна, в срок от един месец „да проведе преговори с правителствата на съюзниците в НАТО и партньорите в Европейския съюз за придобиване, предоставяне или разполагане на заместващи способности или усилващ отбранителните ни способности капацитет, което да позволи ускореното освобождаване от остарялото съветско въоръжение и техника“.

Резултатите показват, че това не е направено. Преди дни министърът на отбраната и бивш съветник на президента Димитър Стоянов потвърди по bTV („Лице в лице“), че „към момента не можем да си позволим предоставяне на въоръжение на Украйна“. Ако има възможност за „триъгълна сделка“, тя отново трябва да мине през парламента, няма как правителството да вземе такова решение, каза Стоянов.

Военният министър даде на заден и за искането за предоставяне на боеприпаси за Украйна, отправено от върховния представител на ЕС по външната политика и сигурността Жозеп Борел до всички страни членки. България не разполага със 155-милиметрови гаубици, а предоставяне на зенитноракетни комплекси означава да загубим въздушен суверенитет, публично заяви Стоянов.

Всички системи, с които разполагат българските противовъздушни сили, са съветско въоръжение, като най-новите – С-300, са от 90-те години на миналия век. Докато съседна Румъния вече е приела първите две от поръчаните общо четири противовъздушни системи Patriot, а тестването и приемането на третата и четвъртата ще приключи през април т.г.

България остава със старото съветско въоръжение, което така или иначе ще трябва да се бракува, защото в противен случай изисква средства за поддръжка и резервни части. Отговорността за това е на президента – същия Радев, който доста успешно забави обновяването на военната авиация, и на неговите подчинени министри.

Срамът остава

Навременна помощ за Украйна гарантира и българския национален интерес, обявиха от „Демократична България“ в позиция, предизвикана от изявления на президента. Победата на Киев означава и освобождение на България от мечешката „прегръдка“ на Русия.

Заради европейските санкции България се освободи от почти стопроцентовата си газова подчиненост на Русия. На път е да бъде прекратена и петролната зависимост, когато през 2024 г. изтече срокът на дерогацията за България за вноса на руски суров петрол по море. Въпреки заплахите за вето на Унгария и България върху санкции за руската ядрена индустрия руският монопол при доставките на гориво за АЕЦ вече се разрушава. Няколко европейски държави от бившия източен блок, сред които и България, допуснаха нови касети – „Уестингхаус“ и „Фраматом“ ще зареждат V и VI блок на АЕЦ „Козлодуй“.

Руската пропаганда и действията на Радев и служебния кабинет влияят на общественото мнение. „Евробарометър“ измери, че България е страната в ЕС, в която най-малко хора подкрепят финансирането и военната помощ за Украйна – 33%. Само в три страни членки мнозинството от анкетираните не подкрепят тази помощ – Гърция с 59% против (36% за, 5% не могат да вземат решение), България с 57 на сто (10%, които не знаят) и 56% в Словакия (38% за, 6% не знаят). 65 на сто от гражданите на ЕС одобряват тези мерки.

Липсата на действащ парламент оставя в ръцете на Радев и служебния му кабинет ключови за България решения, чиито измерения надхвърлят конкретния исторически момент. След няколко години обаче Радев ще отлети от Президентството. Срамът ще остане.