Post Syndicated from original https://www.toest.bg/nepoznatiyat-dyavol-na-trevozhnostta-i-depresiyata/

Когато за пръв път се сблъсках с безсънието, реагирах като истински българин и не отидох на лекар, защото не смятах, че съм луд. Преди да ми се случи това нещо, което стана през не особено приятната за мен 2011 година, се отнасях доста скептично към депресията и не можех да разбера как това, че си тъжен, е болест. Подобно на мнозина смятах, че човек трябва да се стегне, да не мрънка и да търпи. 

Всичко това – при положение че имам фамилна предразположеност към тази болест. Както се казва, на чужд гръб и сто тояги са малко, а докато не ти дойде до главата, не знаеш за какво става дума. Можем да продължим с българските народни глупости, но истината е, че при среща с психичното заболяване първоначално сме като 

в небрано лозе

Затова и едно състояние, което може би има възможност да се овладее навреме, започва да се влошава, докато не стане хронично. Което не означава, че човек постоянно страда, но симптомите понякога се завръщат, както знаем от Стивън Кинг. Докато отида на доктор, изчерпах всички други възможности, включително да проверя дали не ми е направена магия. Поне не съм давал пари – разчитах на приятели, безплатно предлагащи ми експертността си в областта на окултното.

Междувременно взе да ми става ясно, че както казваше Дънкан Маклауд в увода на сериала „Шотландски боец“, не съм сам и има и други като мен. В новина, излязла по-рано тази година, вестник „24 часа“ ни ощастливи, че полудяваме и вече над един милион българи страдаме от тревожност. В статията с това гръмко заглавие има любопитна информация за зачестяването на психичните диагнози и обострянето на ситуацията предвид пандемията от коронавирус.  Истината е, че още преди забелязах колко се чака за психиатричен преглед, та не е като да няма интерес. Помня, че когато препоръчвах лекарката, оправила положението при мен, на други мои закъсали приятели, майка ми каза, че това не е ресторант, та да го споделям наляво и надясно. Аз обаче смятам, че отърваването ми от активните симптоми на генерализираната тревожност, каквато се оказа моята диагноза, ме оставя с известен дълг да говоря по въпроса. Вече съм изгубил броя на приятелите, търсещи ме за съвет, след като разберат, че съм преживял такова нещо, и не считам за позорно да споделям. 

Тези заболявания бележат ръст не само в България, но и по целия свят

Донякъде е заради стресовия живот, който водим, донякъде обаче е и защото вече започваме да говорим по-свободно за тези проблеми, без страх, че ще ни осъдят. Започва да се разбира, че да кажеш на някого с психично страдание „да се стегне“ е като да очакваш някой с навехнат крак смело да стъпи върху него.

В този текст ще обърна внимание на „по-леките“ състояния, които все още се приемат за „лигавщини“ – тревожност, депресия, безсъние, обсесивно-компулсивно разстройство, панически атаки. Те сериозно влошават качеството на живот и изискват, освен посещение при специалист, и по-спокойно говорене за тях. Най-малкото е добре страдащият да не получава подигравки. Искам да дам няколко практически съвета и добри примери какво да се прави при среща с тези болести. Със сигурност не е добра идея да се ходи на врачка, да се леят куршуми, да се викат духове и т.н. Молитвата, която духовниците препоръчват, може да помогне, но не и да замени квалифицираната помощ.

И така, първо. Ако се случи на вас

Най-важното, което трябва да се знае, е, че тревожността по принцип е нормална и дори полезна реакция, мобилизираща човека да се справи с трудна ситуация. Подобно е и с тъгата – при загуба на близък, раздяла с любим човек, разваляне на старо приятелство е напълно нормално да си потиснат. Проблем има, когато не можеш да изключиш от този режим, а тревожността и депресията са толкова силни, че пречат на ежедневните ти дейности. Безсънието например те оставя изтощен и отчаян, неспособен да се справиш със служебните ангажименти и да си пълноценен в общуването с близките. Паническата атака също е разтърсваща и преживелият я става боязлив и притеснен. Познавам човек, който ми призна, че навремето е смятал оплакванията ми от депресия за несериозни, но рязко променил мнението си за психическите заболявания, когато преживял паническа атака. „Помислих, че ще пукна“, сподели той с мен твърде живописно, макар и лаконично.

В такива моменти всякакви съвети трудно достигат до човека, но е важно да се знаят две основни неща. Въпреки клишето за лудите, няма нещо ненормално да имаш подобни оплаквания. Вижте заглавието на „24 часа“ – над милион сме! Ако се обединим в партия, може да победим и евентуалната бъдеща формация на Румен Радев. Шегата настрана, не бива да се притеснявате, че това, което става с вас, е срамно. Нито е безнадеждно, както и да изглежда в момента. Днес медицината е доста напреднала и ако хапчетата от романите на Агата Кристи действително са били изключително опасни и смъртоносни (в книгите ѝ героите взимат барбитурати, днес ползвани главно за анестезия и лечение на епилепсия), в наши дни медикаментите, ако изобщо се стигне до тях, са по-щадящи. Въпреки това човек не бива да се самолекува, а да намери специалист, на когото да се довери. Какъв да е той, според мен е индивидуално. Аз лично имам нужда от някой по-внимателен и прощаващ, при други хора по-добре действа някой по-строг. Добрият психолог или психиатър обаче е подготвен да прецени какъв подход е правилният за вас.

В обобщение, да имате такава болест нито е срамно, нито е необичайно. Тя може да се преодолее, но с подходящата помощ. Не е речено при първата безсънна нощ да хукнете по специалисти, но ако видите, че положението се влошава, не отлагайте.

Второ. Ако се случи на близък

Това е доста по-сложно, макар грижата за друг човек да е силно мотивираща. Най-важното е да успеете да видите, че нещо не е наред. Рискови групи са почти всички, но специално внимание заслужават младите хора, при които тези болести обикновено започват да се проявяват със симптоми, често обяснявани с пубертета: загуба на интерес към любими дейности, занемаряване на външния вид, влошаване на успеха в училище. Понякога зад тях се крие нещо по-лошо. За мен особено рискова група са мъжете, тъй като те не са свикнали да споделят за такива проблеми. При тях те могат да се проявят нетипично (с гняв), а също и да завършат трагично – макар да опитват по-рядко самоубийства, при мъжете обикновено тези опити са ефективни.

Най-важното е човек да бъде изслушан, без да бъде осъждан и укоряван. Да не се дават празни и банални съвети, като това да „мисли позитивно“, а по-скоро да се изрази разбиране („Това, което преживяваш, е наистина ужасно, съчувствам най-искрено“). Да не се внушава чувство за вина („Празник е, а ти разваляш настроението на всички“). Да бъде насочен към специализирана помощ с акцент, че така може да получи облекчение на страданията си.

Важно е, когато помагате на друг, да не пренебрегвате напълно себе си и своите нужди. Нито вие, нито обектът на грижите ви ще спечели, ако също се поболеете. Не се чувствайте гузни, ако си открадвате време да прекарате добре, на кафе с приятели или на кино. Това даже е задължително. Животът не е и не бива да бъде само страдание.

Трето. Какво да правим като общество

Това е въпросът за един милион лева (или половин милион евро, живот и здраве от догодина). Истината е, че човечеството като цяло сравнително отскоро започва да се запознава с природата на тези заболявания, да развива клонове от фармакологията, заделени за тях, да създава методи за подкрепа, разбиране и справяне с проблема. Най-важното е за тези състояния да не се мълчи, защото те засягат голям брой хора, които остават с впечатлението, че са черни овце и са оставени сами с мъката си, която никой не разбира. Затова е много важно, че известни хора като актьора Даниел Радклиф или пилота от Формула 1 Ландо Норис говорят по темата за психичното здраве открито, като признават уязвимостта си. Така те могат да помогнат на свои фенове също да бъдат по-честни. 

В България все още сме по-назад, но напоследък нещата се променят, за което свидетелства и появата на сериал като „Тревожност“ по-рано тази година. 

За повече чуваемост може да се предприемат няколко стъпки

Първо, от страна на медиите. Необходимо е да се отделя повече време за този проблем. Май е обявен за месец на хората с психически проблеми, но не получава и една десета от вниманието към юни, който е за правата на ЛГБТ хората. Това не е критика към вторите, още повече че те също са в рисковите групи на „празнуващите“ през май, а по-скоро че няма внимание към първите. Повече статии, повече добронамерени материали са необходими, по възможност без крещящи заглавия като онова, че полудяваме дружно.

Второ, от страна на образователната система. Тук е добре по някакъв начин децата да научат, че тези състояния съществуват, че могат да засегнат всеки, но също и че в повечето случаи могат да бъдат преодолени. Това не важи само за психическите болести – болките в кръста също са широко разпространени, но аз например го научих сравнително наскоро; преди това смятах, че в моето семейство пак сме си нещо кекави. Като цяло е добре младите хора да имат базова информация за предизвикателствата пред здравето си, в това число и психическото. Как това ще се съчетае с часовете по религия и добродетели, засега не е ясно.

Трето, от страна на работодателите. Повече разбиране за хора с такива оплаквания, повече яснота за бърнаута, който ги прави нетрудоспособни или опасни за себе си и околните. Докато следвах, научих, че по време на индустриализацията във Великобритания някакъв търговец осъществил голям пробив, когато разбрал, че работниците му – парадоксално – са по-продуктивни, когато имат повече свободно време. Стигнали ли сме нивото на този индустриалец?

Четвърто, от страна на масовата култура.

Психическите проблеми всъщност са сравнително популярен неин аспект, особено на запад. Прави се обаче честата грешка психичните заболявания да се представят като нещо чудовищно (лошия от „Тексаското клане“) или да се фетишизират като нещо привлекателно (Харли Куин и Жокера от „Отряд самоубийци“). Това не е изцяло лошо, тъй като все пак вкарва проблема в обращение, но не го представя правдиво и затруднява реалните страдащи, които едва ли са с изящно оформени тела – всъщност лекарствата за страданията им обикновено водят до качване на килограмите. 

Разбира се, има и страхотни примери за сериозни драматични филми, като „Красив ум“ с Ръсел Кроу и „Солистът“ с Робърт Дауни-младши. Тях обаче не всеки ги гледа, тъй като темата не е от най-леките и приятните, а и са посветени на това, което личната ми терапевтка наричаше „голямата, страшната болест“ – шизофренията. Затова не е зле по-меките състояния да бъдат вплитани ненатрапчиво в популярни произведения, така че засягането им да не звучи дидактично, а човешки да представи проблема. Отличен пример е „Хари Потър и Орденът на феникса“, петата книга от поредицата на Дж. К. Роулинг. Макар никъде да не е посочена диагноза на главния герой, гледан от отказващи всякакво разбиране негови роднини, той проявява класически симптоми на преживяна травма, тъй като е бил свидетел на смъртта на свой съученик (Седрик) в предишната книга. Много интересни са коментарите на пораснали читатели, които споделят, че като тийнейджъри са се дразнили на гневните му изблици и на внезапната промяна на поведението му, но като възрастни изпитват съчувствие и разбиране към него. 

Епичният фентъзи роман Dragon Mage от М. Л. Спенсър пък предлага историята на герой, който, подобно на самата авторка и на сина ѝ, има аутизъм. Диагнозата отново не е спомената, но вместо това са показани гледната точка на персонажа, различното му мислене, но също и уменията му по свой начин да бъде силен, да обича, да помага, да греши.

Леките психически заболявания са проблем, който е с нас, за да остане. Имаме два варианта за реакция. Единият е да си заровим главите в пясъка като щрауси и да смятаме суеверно, че ако наложим табу над темата, подобни болести няма да ни застигат. Това е магическо мислене, доказано неефективно. Затова идва вторият вариант – да започнем да говорим на тази тема спокойно, честно и смело, така че да я демистифицираме. Най-силният страх на човека, казва писателят Хауърд Лъвкрафт, е този от неизвестното. Поради тази причина, ако ние превърнем депресията и тревожностите в „познат дявол“, те ще спрат да ни притесняват толкова и ще станат напълно победим противник.